[Kodirane UTF-8]

|	Том Кланси
|	По заповед на президента


D>
	НА РОНАЛД УИЛСЪН РЕЙГЪН,
	ЧЕТИРИЙСЕТИ ПРЕЗИДЕНТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ:
	ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СПЕЧЕЛИ ВОЙНАТА
D$

>
	В първото издание с твърди корици на „Безпощадно“ цитирах част от стихотворение, на което попаднах случайно и чиито заглавие и автор не успях да открия. То ми се стори най-добрият епитаф за моето „малко приятелче“ Кайл Хейдок, който почина от рак на осем години и двайсет и шест дни — в сърцето ми той винаги ще остане с мен.
	По-късно разбрах, че стихотворението се нарича „Възнесение“ и че автор на тези великолепни стихове е Колийн Хичкок, поетеса с рядък талант, която живее в Минесота. Използвам възможността да препоръчам творбите й на всички почитатели на лириката. Надявам се, че стиховете й ще въздействат и на другите така, както грабнаха и развълнуваха самия мен.
P>
#	ВЪЗНЕСЕНИЕ

	И ако аз си отида,
	а ти си още тук…
	то знай, че продължавам да живея
	и да вибрирам в друго измерение
	зад тънкия воал, незрим за твоите очи.
	Ти няма да ме виждаш,
	така че просто трябва да повярваш.
	Ще чакам времето, когато пак ще полетим,
	и двамата един за друг съзнавайки.
	А дотогава изживей живота си
	и щом изпиташ нужда ти от мен,
	то просто името ми прошепни в сърцето си,
	и аз ще бъда там…

@	© 1989 Colleen Corah Hitchcock
@	Spirit Art International, Inc.
@	P.O. Box 39082
@	Edina, Minnesota 55439
@	U.S.A.
P$

>
E>
	„Моля се на Господ да благослови този дом и всички онези, които отсега насетне ще го обитават. Нека под този покрив винаги управляват само доблестни и мъдри мъже.“
@	Джон Адамс, втори президент на Съединените щати, в писмо до Абигейл. 2 Ноември 1800г., при преместването му в Белия дом.
E$

>
	ОТНОВО БЛАГОДАРЯ ЗА ОГРОМНАТА ПОМОЩ НА:

	Пеги, заради някои ценни съвети; Майк, Дейв, Джон, Джанет, Кърт и Пат от болницата „Джон Хопкинс“;
	Фред и неговите приятели от службата за сигурност;
	Пат, Даръл и Бил, рецидивисти във ФБР;
	Фред и Сам, мъже, които доблестно носеха униформата и службата си;
	Х. Р., Джо, Дан и Дъг, които все още го правят.
	Америка съществува именно заради такива хора.


>	I
>	КАТАСТРОФА

>>	ПРОЛОГ
>>	ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТТУК

	Това сигурно бе най-ужасният момент. Като че ли едновременно беше двама различни човека. Единият гледаше през прозореца на закусвалнята на вашингтонското бюро на Си Ен Ен и виждаше пламъците, обхванали останките на Капитолия — жълти цветя, издигащи се над оранжев блясък, цветя, положени над хилядите животи, отнети преди по-малко от час. За момента вцепенеността потискаше мъката му, но той знаеше, че и тя ще дойде, макар и не веднага. Смъртта в цялата си ужасна величественост за пореден път бе протегнала ръка към него. Беше я виждал да идва, да спира и да се отдръпва, и най-доброто, което можеше да се каже в случая, бе, че децата му не знаеха колко близо е бил младият им живот до своя преждевременен завършек. За тях това беше просто инцидент, който не разбираха. Сега бяха заедно с майка си и при нея щяха да се чувстват в безопасност, докато баща им бе някъде далеч. За съжаление и те, и той, отдавна бяха свикнали с това положение. И така, Джак — по кръщелно Джон Патрик Райън, гледаше останките от Смъртта и едната част от него все още не чувстваше нищо.
	Другата му част виждаше същата гледка и знаеше, че трябва да направи нещо, но макар да се опитваше да мисли логично, логиката не успяваше да надделее, защото логиката не знаеше какво да направи или с какво да започне.
	— Господин президент — обади се специален агент Андреа Прайс.
	— Да? — без да се извръща от прозореца, отвърна Райън. Зад него — той виждаше отраженията им в стъклото — с извадени оръжия бяха застанали още шестима агенти от Службата за сигурност, за да държат другите на разстояние. Навън пред вратата трябваше да има тълпа от служители в Си Ен Ен, събрани отчасти от професионален интерес — в края на краищата те бяха новинари, — но най-вече от обикновеното човешко любопитство да се сблъскаш с истински исторически момент. Сигурно се чудеха как ли е тук, вътре, без да осъзнават докрай факта, че такива събития са еднакви за всички. Независимо дали се е сблъскал с автомобилна катастрофа или внезапна тежка болест, неподготвеният човешки разум просто спира и се опитва да открие логика там, където такава няма — и колкото по-сериозно е изпитанието, толкова по-труден е периодът на възстановяване. Но поне хората, обучени за справяне с кризисни моменти, разполагаха с процедури, на които да разчитат.
	— Сър, трябва да ви отведем в…
	— Къде? На безопасно място ли? Къде има такова? — попита Джак, после мислено се упрекна за жестокостта на въпроса си. Поне двайсет агенти бяха загинали в пожара само на километър и половина оттук, и всички те бяха приятели на мъжете и жените, които стояха в закусвалнята заедно с новия си президент. Той нямаше право да ги товари с тревогите си. — А семейството ми? — попита Райън след малко.
	— В казармата на морските пехотинци, на Осма и Първа улици, както наредихте, сър.
	Да, за тях бе добре да могат да докладват, че са изпълнили заповедите му. Пък и за него беше добре да знае, че заповедите му се изпълняват. Във всеки случай, поне бе направил едно нещо както трябва. Дали беше достатъчно за основа, върху която да продължи?
	— Сър, ако това е част от организирано…
	— Не е. Такива неща никога не са, нали, Андреа? — попита Райън. С изненада установи колко уморено прозвуча гласът му и си напомни, че шокът и стресът са по-уморителни и от най-напрегнатите физически упражнения. Като че ли не му достигаше енергия дори да разтърси глава, за да проясни мислите си.
	— Могат да бъдат — отбеляза специален агент Прайс.
	— И как се постъпва в такива случаи?
	— Самолетът — отвърна Андреа. Имаше предвид Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации, един специално пригоден Боинг 747, който държаха в базата на военновъздушните сили „Андрюс“. Джак обмисли за миг предложението, после се намръщи.
	— Не, не мога да избягам. Струва ми се, че трябва да се върна там — посочи към пожара той. „Да, там ми е мястото.“
	— Не, сър, прекалено опасно е.
	— Там е мястото ми, Андреа.
	„Той вече разсъждава като политик“ — разочаровано си помисли Прайс.
	Райън видя изражението й и осъзна, че трябва да й обясни. Някога беше научил нещо, навярно единственото, което подхождаше за момента.
	— Това е една от функциите на лидера. Научих го в Куонтико. Войската трябва да вижда, че си вършиш работата. Трябва да знае, че си с нея. — „А аз трябва да съм сигурен, че всичко това се случва в действителност, че наистина съм президент.“
	Наистина ли беше президент?
	От Службата за сигурност смятаха така. Той бе положил клетвата, беше изрекъл думите, бе призовал Божието име да благослови усилията му, но всичко това беше станало прекалено скоро, прекалено набързо. Едва ли не за пръв път в живота си Джон Патрик Райън затвори очи и пожела да се събуди от този сън, сън прекалено невероятен, за да е истински, но когато отново ги отвори, оранжевият отблясък и издигащите се жълти пламъци не бяха изчезнали. Знаеше, че е изрекъл думите — дори беше държал кратка реч, нали? Но сега не можеше да си спомни нито дума от нея.
	„Да се залавяме за работа“ — бе казал той преди минута. Спомняше си това. Съвсем автоматичен израз. Означаваше ли наистина нещо?
	Джак Райън поклати глава — струваше му се огромно постижение да направи дори само това, — после се извърна от прозореца и погледна към агентите в стаята.
	— Добре. Кои са оцелелите?
	— Министрите на търговията и вътрешните работи — отвърна специален агент Прайс, осведомявана непрекъснато по личната си радиостанция. — Министърът на търговията е в Сан Франциско, а на вътрешните работи — в Ню Мексико. Вече са извикани и ще пристигнат със самолети на военновъздушните сили. Загубихме всички останали членове на кабинета: директор Шоу, всичките деветима съдии от Върховния съд и шефовете на щабовете. Не сме сигурни колко членове на Конгреса са отсъствали, когато се случи това.
	— А госпожа Дърлинг?
	Прайс поклати глава.
	— Не успя да се измъкне, сър. Децата са в Белия дом.
	Джак мрачно кимна, стисна устни и затвори очи при мисълта за поредното нещо, за което трябваше да се погрижи лично. За децата на Роджър и Ан Дърлинг това не беше обществено събитие. За тях всичко бе трагично просто: мама и татко бяха мъртви и сега те бяха сираци. Джак ги беше виждал, бе разговарял с тях — всъщност нищо повече от усмивка и „Здрасти“, които човек отправя на нечии деца, но те бяха истински същества с лица и имена — освен че презимената им бяха единственото, което им беше останало, а лицата им бяха изкривени от ужас и безнадеждност. Те сигурно бяха като него — щяха да се опитват да затворят очи и да отпъдят кошмара, който нямаше да изчезне, но за тях щеше да е много по-тежко поради възрастта и уязвимостта им.
	— Знаят ли?
	— Да, господин президент — отвърна Андреа. — Гледаха телевизия и агентите трябваше да им кажат. Имат живи баби и дядовци, също и други роднини. Ще ги доведем. — Тя не прибави, че и това е предвидено, че в оперативния център на Службата за сигурност на няколко пресечки на запад от Белия дом има шкаф с пликове, в които са запечатани планове за всякакви ужасни възможности, и че това е просто една от тях.
	Сега обаче имаше стотици, не, хиляди деца без родители, а не само две. За момента Джак трябваше да остави въпроса с децата на Дърлинг настрани. Беше тежко, разбира се, но в същото време бе и облекчение да отложи тази задача. Той отново погледна агент Прайс.
	— И искате да ми кажете, че сега аз съм цялото правителство?
	— Така изглежда, господин президент. Тъкмо затова ние…
	— Тъкмо затова аз — каза Джак и тръгна към вратата, и поривът му накара агентите от службата за сигурност сепнато да се раздвижат. В коридора го очакваха камери. Райън мина покрай тях. Двамата агенти пред него му проправяха път в тълпата от репортери, прекалено стъписани, за да правят нещо повече от това да снимат. Нито един въпрос. Наистина уникално. Дори не му дойде наум да се зачуди как ли изглежда лицето му. Очакваше го асансьор и след трийсет секунди той слезе в просторното фоайе. Беше прочистено от хора, освен агентите, повече от половината от които бяха насочили автоматите си към тавана. Трябва да бяха дошли от другаде — бяха повече, отколкото си спомняше отпреди двайсет минути. После видя морските пехотинци, които стояха отвън. Повечето не бяха в пълна униформа и мнозина трепереха само по червените си фланелки.
	— Искахме да осигурим допълнителна безопасност — поясни Прайс. — Поисках помощ от казармата.
	— Да — кимна Райън. На никого нямаше да му се стори странно президентът на Съединените щати да е заобиколен от морски пехотинци в такъв момент. Повечето от тях бяха още деца и гладките им младежки лица не изразяваха никакви чувства — опасно състояние за въоръжени хора, — а очите им претърсваха паркинга. Точно пред вратата бе застанал капитан, който разговаряше с един от агентите. Когато Райън излезе, офицерът сковано застана мирно и отдаде чест. „Значи той също смята, че всичко това наистина се случва.“ Райън му кимна, посочи най-близкия автомобил и лаконично нареди:
	— Към Капитолия.
	Пътуването беше по-бързо, отколкото очакваше. По всички главни улици имаше полицейски кордони, колите на пожарната също бяха излезли, навярно вдигнати по обща тревога. Но каква полза от тях? Автомобилът на Службата за сигурност — кръстоска между микробус и малък камион — потегли с проблясващи светлини и пищяща сирена, докато хората от силите за охрана се потяха и навярно мислено проклинаха глупостта на новия си „шеф“, както в службата наричаха президента.
	Опашката на боинга бе удивително непокътната — поне кормилната перка можеше да се разпознае. Приличаше на пера на стрела, стърчаща от плътта на убито животно. Онова, което изненада Райън, беше, че пожарът все още бушува. В края на краищата Капитолият бе построен от камък — но пък вътре имаше дървени бюра, огромни количества хартия и един Бог знае какво друго. В небето като молци кръжаха военни хеликоптери, чиито перки отразяваха оранжевите отблясъци. Червено-белите пожарни коли бяха навсякъде.
	Южната част на Капитолия беше изцяло разрушена. Можеха да се разпознаят стълбите, но колоните и покривът бяха изчезнали, а самата зала представляваше кратер, скрит в правоъгълния отвор от камъни, някога бели, а сега омазани със сажди. Куполът беше паднал. Борбата с пожара беше съсредоточена предимно там — на мястото, където се бе намирал центърът на сградата. Безброй маркучи изливаха вода с надеждата да спрат разпространението на огъня.
	Но онова, което най-силно привличаше вниманието, бяха линейките. Опитните санитарни екипи горчиво стояха до празните носилки, без да правят нищо, и само гледаха към бялата самолетна опашка с червен жерав, също почерняла от пожара, но все още узнаваема. Японски авиолинии. Всички си мислеха, че войната с Япония е завършила. Но дали наистина беше така? Дали това не бе единичен, последен акт на предизвикателство или реванш? Или пък просто някаква случайност, изпълнена с ужасяваща ирония? На Джак му се стори, че картината много напомня на автомобилна катастрофа, поне на пръв поглед, макар и коренно различна по мащаби. За специално обучените мъже и жени, които се бяха притекли на помощ, това беше все същата история — бе твърде късно. Твърде късно, за да спрат пожара навреме. Твърде късно, за да спасят живота на хората, както ги задължаваше клетвата им. Твърде късно за всичко.
	Автомобилът спря до югоизточния ъгъл на сградата, точно пред групата пожарни коли, и още преди да успее да излезе, Райън отново се оказа заобиколен от цял взвод морски пехотинци.
	— Кой ръководи операцията? — попита Джак и се насочи към групата пожарникари. Вече започваше да трепери в лекия си вълнен костюм. Началниците трябваше да са онези с белите шапки, нали така? И с леките коли. Шефовете не пътуват с камиони.
	— По дяволите, господин президент! — извика Андреа Прайс. Други агенти изтичаха пред него, а морските пехотинци не можеха да решат дали да тръгнат пред групата, или да я последват. Не бяха обучавани да действат в подобна ситуация, а шефът току-що бе отменил действащите правила на Службата за сигурност. Един от агентите се досети, изтича до най-близката пожарна кола и се върна с гумиран плащ.
	— Студено е, сър — каза специален агент Прайс, докато помагаше на Райън да се облече като един от неколкостотинте пожарникари наоколо. После одобрително му намигна и кимна — първият миг на поотпускане, откакто боингът се бе стоварил върху Капитолия. Президентът Райън — поне според нея — не схвана истинската причина за тежкия плащ. Охраната щеше да запомни този момент като начало на голямата надпревара — Службата за сигурност срещу президента на Съединените щати или най-общо — състезание между егото и ласкателството.
	Първият шеф, когото откри, говореше по ръчната си радиостанция и се опитваше да насочи пожарникарите по-близо до пламъците. До него стоеше човек в цивилно облекло, който придържаше върху предния капак на автомобила огромен свитък — навярно планове на сградата, помисли си Джак. Райън изчака на няколко крачки, докато шефът свърши командите си по радиостанцията.
	— И, за Бога, внимавайте да няма разхлабени камъни — даде последната си заповед Пол Магил, после се обърна и разтърка очи. — Кой сте вие, по дяволите?
	— Това е президентът — каза Прайс.
	Магил премигна, бързо погледна към въоръжената охрана, после върна очи към Райън и каза:
	— Адски зле е.
	— Открихте ли някого?
	Магил поклати глава.
	— От тази страна не. От другата — трима мъртви. Според нас са били в гардеробната на председателя на Конгреса, някъде там, и експлозията навярно просто ги е изхвърлила през прозорците. Двама куриери и едно от момчетата от Службата за сигурност, целите обгорени и разкъсани. Провеждаме разследване — е, поне се опитваме — но засега изглежда, че дори хората, които не са изгорели, са се задушили, и резултатът е същият. — Пол Магил беше висок колкото Райън, но доста по-едър и чернокож. Ръцете му бяха на големи светли петна, които свидетелстваха за близка битка с огъня, водена някъде в професионалното му минало. Набръчканото му лице издаваше само тъга и разбиране, защото огънят не беше враг на човека, а безмозъчна стихия, която изпълва с ужас късметлиите и унищожава останалите. — Може и да имаме късмет. Отделни хора в малки стаи със затворени врати и така нататък, сър. Според плановете в тази проклета сграда има милиони помещения. Може и да измъкнем някой оцелял. Случвало ми се е и преди. Но повечето… — Магил поклати глава, после продължи: — Ако няма нови проблеми, пожарът сигурно няма да се разпространи много повече.
	— И нито един оцелял от залата?
	— Не — поклати глава Магил.
	— Искам да видя — импулсивно рече Джак.
	— Не — рязко възрази Магил. — Прекалено опасно е. Сър, това си е мой пожар, мои са и правилата, нали?
	— Трябва да видя — настоя Райън. Очите на двамата се срещнаха. Магил отново погледна въоръжената охрана и погрешно реши, че тя ще подкрепи новия президент, ако този човек наистина е такъв. Когато го бяха повикали по тревога, не бе гледал телевизия.
	— Това не е добре, сър.


	На Хаваите беше точно след залез слънце. Контраадмирал Робърт Джексън се приземяваше в базата на военноморските сили „Барбърс“. С периферното си зрение забеляза добре осветените хотели по южния бряг на Оаху* и докато прелиташе покрай тях, се зачуди колко ли струва сега престоят в някой от тях. Не бе ги посещавал, откакто беше на двайсетина години, когато двама-трима военноморски летци си поделяха една квартира и така спестяваха пари, за да завоюват баровете и да впечатляват местните жени. Неговият „Томкет“ се приземи леко, въпреки продължителния полет и трите зареждания във въздуха, защото Роби все още се смяташе за боен пилот и следователно за нещо като майстор. Изтребителят постепенно намали скоростта, после зави надясно по пистата.
	[* Третият по големина остров от Хаваите с главен град Хонолулу. — Б.пр.]
	— „Томкет“ пет-нула-нула, продължи до края…
	— Бил съм тук и преди, госпожице — с усмивка отвърна Джексън, в нарушение на правилника. Но той беше адмирал, нали? Боен пилот и адмирал. На кого му пукаше за правилата?
	— Пет-нула-нула, очаква ви кола.
	— Благодаря ви. — Роби я видя до най-далечния хангар. До нея моряк размахваше обичайните светлинни палки.
	— Не е зле за старец като теб — отбеляза човекът, който седеше зад гърба му, докато сгъваше картите си и другите излишни, но ужасно важни документи.
	— Ще имам предвид одобрението ти. — „Никога преди не съм се схващал толкова“ — призна сам пред себе си Джексън и се размърда на седалката. Чувстваше задника си като оловен. „Как е възможно да не изпитвам абсолютно нищо, и въпреки това болката да остава?“ — с мрачна усмивка се запита адмиралът. „Прекалено стар си“ — отвърна на въпроса разумът му. После се обади кракът му. Артритът, по дяволите. Беше му се наложило да заповяда на Санчес, за да му даде изтребителя. Самолетът беше със свалена огнева система и така или иначе не беше годен за операции. Военновъздушните сили бяха осигурили самолетите за зареждане във въздуха. И така, след седем часа благословена тишина, той бе прелетял половината океан с изтребител — без съмнение за последен път.
	— Това не е ли командващият? — попита Джексън, като забеляза облечената в бяло фигура до синия автомобил на военноморските сили.
	Наистина бе адмирал Дейвид Сийтън, при това не стоеше изправен, а се беше опрял на колата и им махаше. Роби Джексън спря двигателя. Един моряк докара стълбичка. Друг военен — всъщност жена — извади нещата му от багажното отделение отдолу. Някой бързаше.
	— Проблем — рече Сийтън в мига, в който и двата крака на Роби докоснаха земята. — Президентът е мъртъв — и имаме нов. Твой приятел. За момента сме отново в състояние на бойна готовност 3.
	— Какво, по дяволите… — почна адмирал Джексън, докато четеше първата страница от телеграми. После вдигна поглед. — Джак е новият…?
	— Не знаеше ли, че ще става вицепрезидент?
	Джексън поклати глава.
	— Бях зает с друго преди да излетя от кораба тази сутрин. Мили Боже! — заключи Роби и отново поклати глава.
	Сийтън кимна. Ед Килти беше подал оставка заради сексскандал, президентът убеди Райън да заеме поста на вицепрезидент до изборите през следващата година, Конгресът го одобри и тъкмо преди да встъпи в длъжност тази катастрофа…
	— Всички началник-щабове са мъртви. В момента заместниците им поемат постовете. Мики Мур… — ставаше дума за армейски генерал Майкъл Мур, заместник-председател на Съвета на началник-щабовете* — … прати заповед целият команден състав да се събере във Вашингтон колкото е възможно по-скоро. В Хикъм ни чака КС-10.
	[* Върховен военен консултативен орган при президента на САЩ, състоящ се от началник-щабовете на сухопътните и военновъздушните сили, коменданта на корпусите на морската пехота, началника на военноморските операции и от председател, назначен от една от въоръжените сили. — Б.пр.]
	— Комисията по националната сигурност? — попита Джексън. Постоянната му длъжност — доколкото който и да било военен пост беше постоянен — бе заместник J-3, вторият по ред офицер плановик в Съвета на началник-щабовете.
	Сийтън сви рамене.
	— Теоретично няма нищо. Положението е спокойно. Японците са вън от войната.
	— Но Америка никога преди не е понасяла такъв удар.
	— Самолетът чака. Можеш да се преоблечеш на борда. В момента спретнатостта няма значение, Роби.


	Както винаги, светът беше разделен от времето и пространството, особено от времето, би си помислила тя, ако имаше време, но това й се удаваше рядко. Минаваше шейсетте, дребното й тяло беше приведено от годините всеотдаен труд. Най-лошото бе, че около нея почти нямаше по-млади хора, които да й дадат възможност да си отдъхне. Това наистина не беше честно. Навремето тя бе помагала на други, навремето и те бяха правили същото, но сега нямаше кой да помага на самата нея. Тя полагаше всички усилия да не обръща внимание на тази мисъл. Не беше достойна за положението си в света и определено не беше достойна за клетвата, дадена пред Господ преди повече от четирийсет години. Сега изпитваше съмнения относно тази клетва, но не ги признаваше пред никого, дори пред изповедника си. Това, че не говореше за тях, тревожеше съвестта й дори повече от самите съмнения, макар смътно да съзнаваше, че свещеникът би говорил с меки думи за греха й, ако това беше грях. „Дали наистина е грях?“ — зачуди се тя. Дори да бе така, той би говорил за него меко. Винаги правеше така, навярно защото сам хранеше такива съмнения, а двамата бяха на възраст, когато човек поглежда назад и се пита какво би могло да се направи по-добре, въпреки всички постижения на плодотворния си и полезен живот.
	Сестра й, не по-малко религиозна от нея, беше избрала най-разпространеното призвание и сега бе баба. Сестра М. Жана Батист се чудеше какво ли е да имаш потомци. Преди много време, в младостта си, която все още си спомняше, тя беше направила избора си и подобно на всички подобни решения, това бе взето без много размисъл, колкото и правилен да бе самият избор. Навремето й се беше струвало съвсем просто. Сестрите в черно бяха обект на уважение. Спомняше си как в далечната си младост бе виждала войниците от германските окупационни войски любезно да им кимат, защото макар силно да подозираха, че монахините помагат на съюзническите летци, а може би дори на опитващи се да избягат евреи, също се знаеше, че орденът им се отнася еднакво и справедливо към всички, защото така иска Господ. Освен това дори немците искаха да лежат в тяхната болница, когато бяха ранени, защото там имаха повече шансове, отколкото където и да било другаде. Имаха горда традиция и макар Гордостта да беше грях, сестрите го приемаха в някаква степен, като си казваха, че навярно Господ няма нищо против, защото традицията е в Негово Име. И така, когато настъпи времето, тя взе решението и това беше всичко. Някои си тръгнаха, но моментът да направи такъв избор бе тежък за нея поради следвоенното състояние на страната и нуждата от нейните умения, а светът не се беше променил достатъчно, така че тя да може да открие някаква друга възможност за себе си.
	Жана Батист беше умела и опитна. Бе дошла тук, когато тази страна все още принадлежеше на родината й, и остана след промяната на статуса й. През това време беше вършила работата си по същия начин, със същото умение, въпреки бурните политически промени около нея, независимо дали пациентите й бяха африканци, или европейци. Но четирийсетте години, повече от трийсет от които все на това място, бяха взели своето.
	Не че вече не я бе грижа. Определено не беше така. Просто наближаваше шейсет и пет, а това бе прекалено много за сестра със съвсем малко помощници, често с четиринайсетчасов работен ден и с няколко часа за молитва, което беше добре за душата й, но уморително за всичко друго. Като по-млада тялото й бе здраво — за да не кажем яко — и не един от лекарите я бе наричал „сестра Скала“. Лекарите си бяха заминали, но тя беше останала, а дори и скалите се рушат. И с умората бяха започнали грешките.
	Тя знаеше от какво да се пази. Човек не може да се занимава с медицина в Африка и да не е предпазлив, ако иска да оцелее. Християнството се бе опитвало да се установи тук в продължение на векове, но макар да беше постигнало някои успехи, можеше никога да не постигне нови. Един от проблемите бе сексуалният промискуитет, местна особеност, която я ужасяваше при пристигането й преди почти две поколения, но сега просто беше нещо… нормално. Макар че все по-често водеше до смъртоносен изход. Една трета от пациентите в болницата страдаха от онова, което тук наричаха „отслабващата болест“, а навсякъде другаде — СПИН. Предпазните мерки бяха известни и Жана Батист ги бе научила на специален курс. Тъжната истина беше, че както при някогашната чума, единственото, което медиците можеха да сторят с това съвременно проклятие, бе да пазят самите себе си.
	За щастие при този пациент проблемът не беше такъв. Момчето бе едва на осем години, прекалено малко, за да е сексуално активно. Красиво момче, добре сложено и умно, отличник в недалечното католическо училище. Навярно някой ден щеше да бъде призовано да стане свещеник — това беше по-лесно за африканците, отколкото за европейците, тъй като в мълчаливо съгласие с африканските обичаи Църквата позволяваше на свещениците тук да се женят, тайна, която не бе широко известна в останалата част от света. Момчето беше постъпило само преди няколко часа, в полунощ, докарано от баща си, прекрасен мъж, член на местното правителство. Повиканият по спешност лекар бе поставил на детето диагноза церебрална малария, но тя не беше потвърдена с обичайните лабораторни изследвания. Навярно кръвната проба се бе загубила. Тежко главоболие, повръщане, треперене на крайниците, дезориентация, остра треска. Церебрална малария. Тя се надяваше, че болестта няма да избухне отново. Лекуваше се, но проблемът беше да накарат хората да се подложат на лечение.
	Иначе отделението бе тихо толкова късно през нощта — не, всъщност толкова рано сутринта — приятно време в тази част от света. Въздухът беше хладен, неподвижен и тих, пациентите се бяха поуспокоили. В момента най-големият проблем на момчето бе треската, затова сестрата отметна завивката и попи тялото му с гъба. Това като че ли го успокои и тя го прегледа за други симптоми. Лекарите си бяха лекари, а тя беше само сестра — и въпреки това бе тук от много дълго време и знаеше какво да търси. Всъщност нямаше почти нищо освен стара превръзка на лявата му ръка. Как ли я беше пропуснал докторът? Жана Батист се върна в стаята на сестрите, където дремеха двете й помощнички. Онова, което възнамеряваше да направи, бе тъкмо тяхна работа, но нямаше смисъл да ги буди. Тя се върна при пациента с нова пижама и дезинфектант. Тук човек трябваше да внимава с инфекциите. Предпазливо и бавно сестрата свали превръзката, като премигваше от умора. Ухапване, видя тя, като от малко кученце… или маймуна. Това я накара да премигне отново. Можеше да се окаже опасно. Трябваше да се върне до стаята на сестрите и да вземе гумени ръкавици, но дотам имаше четирийсет метра, а краката и бяха уморени и пациентът спеше спокойно, без да помръдва ръката си. Тя свали капачката на дезинфектанта, разклати шишето и няколко капчици попаднаха върху лицето на момчето. То надигна глава, кихна насън и във въздуха полетя облак от пръски. Сестра Жана Батист се сепна, но не спря, а внимателно почисти раната. После затвори шишето и го остави, направи нова превръзка и едва тогава избърса лице с опакото на ръката си, без да съзнава, че когато момчето беше кихнало, наранената му ръка се разтърси и изцапа с кръв нейната, а след това тя изтри кожата покрай очите си с нея. Така че ръкавиците не биха имали абсолютно никакво значение, факт, който надали би я утешил, дори да си го бе спомнила по-късно.


	„Не трябваше да идвам“ — каза си Джак. Двама санитари го водеха по един разчистен коридор на източното стълбище заедно с тълпата от морски пехотинци и агенти, които се изкачваха с все още извадени оръжия като в някаква гротескна картина — никой от тях не знаеше точно какво трябва да прави. Стигнаха до едва ли не непреодолима стена от пожарникари. Голяма част от разпръскваната от тях вода се връщаше обратно в лицата им и ги вледеняваше. Тук пожарът беше потушен и макар че маркучите продължаваха да обливат всичко, спасителите от стълбите можеха безопасно да се промъкнат в развалините на залата. Човек не трябваше да е експерт, за да разбере какво откриват. Нямаше вдигнати глави, нито припрени жестове и викове. Мъжете — и жените, макар че от това разстояние не можеше да се каже — предпазливо си проправяха път, като внимаваха повече за собствената си безопасност, отколкото за друго, защото очевидно нямаше причина да рискуват живота си заради мъртъвци.
	„Мили Боже“ — помисли си той. Там имаше хора, които познаваше. Не само американци. Джак можеше да види мястото, където цяла част от галерията се бе срутила долу в залата. Галерията за дипломатите, ако си спомняше правилно. Различни високопоставени личности със семействата си, мнозина от които познаваше, дошли в Капитолия, за да присъстват на встъпването му в длъжност. Това правеше ли го виновен за смъртта им?
	Беше напуснал сградата на Си Ен Ен, защото трябваше да направи нещо или поне така си беше казал. Сега не бе сигурен. Навярно само промяна на сценария? Или просто го беше привлякла гледката — по същия начин, по който бе привлякла хората около сградата на Конгреса. Вцепенението не го беше напуснало.
	— Студено е, господин президент. Поне се дръпнете от тези проклети пръски — настоя Прайс.
	— Добре — кимна Райън и тръгна надолу по стъпалата. Плащът изобщо не топлеше. Райън трепереше и се надяваше да е само от студ.
	Камерите вече бяха тук. От малките, портативни модели — всичките японски, с изсумтяване забеляза той — с малки, мощни прожектори. Някак си бяха успели да пробият полицейските кордони и пожарникарите. Пред всяка стояха репортери с микрофон в ръка — тримата, които можеше да види, бяха мъже — и се опитваха думите им да звучат така, като че ли знаят всичко. Няколко прожектора бяха насочени и към него. Гледаха го по цялата страна и по света и очакваха да знае какво да прави. Защо хората изобщо се поддаваха на илюзията, че ръководителите на правителството са по-умни от семейния им лекар, адвокат или счетоводител? Мислите му се върнаха към първата му седмица като младши лейтенант от морската пехота, когато институцията, на която служеше, по подобен начин беше решила, че той знае как да командва и ръководи взвод, а един десет години по-възрастен сержант бе дошъл при него със семеен проблем, очаквайки командирът му, който нямаше нито жена, нито деца, да знае какво да каже на човек, който има неприятности и с жена си, и с децата си. Днес, напомни си Джак, такава ситуация се наричаше „предизвикателство на управлението“, което означаваше, че човек не разполага с готово решение за по-нататъшните си действия. Но камерите бяха тук и той трябваше да направи нещо.
	Само че все още нямаше готово решение. Беше дошъл тук с надеждата да намери катализатор за действие, а бе открил единствено все по-усилващо се усещане за безпомощност. А може би и един въпрос.
	— Арни ван Дам? — Адски му трябваше Арни.
	— В Белия дом е, сър — отвърна Прайс.
	— Добре, да тръгва насам — нареди Райън.
	— Сър — след моментно колебание каза Прайс, — това навярно няма да е безопасно. Ако имаше…
	— Не мога да избягам, по дяволите. Не мога да се измъкна в Кемп Дейвид. Не мога да се скрия в някаква проклета дупка. Не го ли разбирате? — Бе по-скоро разочарован, отколкото ядосан. С дясната си ръка посочи към останките от сградата на Капитолия. — Всички са мъртви и за момента аз съм правителството, да ми помага Бог, а правителството не може да си позволи да избяга.


	— Онзи мъж там прилича на президента Райън — каза водещият в топлото си и сухо телевизионно студио. — Навярно се опитва да овладее спасителните операции. Както всички знаем, Райън има добър опит с кризите.
	— Познавам Райън от шест години — продължи един по-възрастен коментатор, като внимаваше да не гледа към камерата, така че да изглежда сякаш дава указания на по-добре платения водещ, опитващ се да коментира събитията. И двамата бяха в студиото за речта на президент Дърлинг и бяха прочели всички предоставени им материали за Райън, когото коментаторът всъщност не познаваше, макар през последните няколко години да се бяха сблъсквали на различни приеми. — Той е изключително сдържан човек, но несъмнено е от най-умните хора в държавното управление. — Такова заявление не можеше да мине, без да бъде оспорено. Водещият Том се наведе напред, наполовина обърнат към колегата си, наполовина към камерите, и надуто възрази:
	— Но, Джон, той не е политик. Няма политически опит. Специалист е по национална сигурност и то по време, когато националната сигурност не е онова, което беше някога.
	Коментаторът Джон успя да сдържи отговора, който заслужаваше това твърдение. Но един друг не успя.
	— Да — избоботи Чавес. — А онзи самолет, който отнесе сградата, просто е сбъркал пътя. Господи!
	— Служим на велика страна, Динг. Къде другаде хората получават по пет милиона годишно, за да бъдат глупави? — Джон Кларк реши да допие бирата си. Нямаше смисъл да се връща във Вашингтон, докато не се обадеше Мери Пат. В края на краищата той беше работяга, а сега наоколо щяха да се щурат само шефовете от ЦРУ. А че щяха да се щурат бе сигурно. Нямаше да постигнат много, но в такъв момент човек всъщност не може да постигне много, освен да изглежда забързан и важен… а за работягите — безполезен.


	Тъй като нямаше какво да покажат на публиката, повтаряха записа с речта на президент Дърлинг. Камерите в студиото се управляваха дистанционно и техниците спираха на отделни кадри, за да покажат първия ред, където седяха членовете на правителството. Отново беше изреден списъкът на загиналите: целият кабинет с изключение на двама министри, Съветът на началник-щабовете, директорите на висшите държавни агенции, председателят на Федералното бюро за резерви, директорът на ФБР Бил Шоу, директорът на Службата за мениджмънт и бюджет, управителят на НАСА и деветимата съдии от Върховния съд. Гласът на водещия изреждаше имената и постовете им, а записът продължаваше кадър по кадър до мига, в който агентите от Службата за сигурност се втурваха в залата, стресваха президент Дърлинг и предизвикваха кратко объркване. Главите се обръщаха в търсене на опасност и навярно по-досетливите от присъстващите се бяха учудили на присъствието на въоръжени хора в галериите, но сетне идваха три кадъра, заснети с широкообективна камера, на които се виждаше замъгленото изместване на задната стена, последвано от мрак. Тогава на екрана отново се появиха водещият и коментаторът, загледани надолу в настолните си монитори, сетне пак се спогледаха — навярно едва сега започваше да ги ужасява цялата чудовищност на случилото се, както ужасяваше и новия президент.
	— Основната задача на президента Райън ще е да възстанови правителството, ако успее — каза коментаторът Джон и след продължителна пауза прибави: — Боже мой, толкова много достойни мъже и жени… мъртви… — Бе му дошло наум и че ако всичко това се беше случило преди няколко години, преди да стане старши коментатор на мрежата, той също щеше да е в онази зала, заедно с толкова много свои приятели и колеги. Ужасът най-после обхвана и него и ръцете му започнаха да се тресат под бюрото. Макар и опитен професионалист, който не допускаше гласът му да затрепери, той все пак не успя напълно да овладее лицето си, което се сви от внезапна, ужасна мъка и придоби мъртвешка бледност под грима.
	— Съд Божи — на десет хиляди километра оттам промърмори Махмуд Хаджи Даряеи, като взе дистанционното управление и изключи звука, за да сложи край на празното бръщолевене.
	Съд Божи. Това беше логично, нали? Америка. Колосът, който бе провалил толкова много неща, безбожна земя на безбожници на върха на своята мощ, победителка в поредния бой — а сега понесла тежък удар. Как иначе освен по Божия воля можеше да се случи това? И какво друго би могло да означава освен съд Божи и Божия благословия? Благословия, но за какво? — зачуди се той. Е, навярно щеше да стане ясно по-късно.
	Беше се срещал с Райън веднъж и той му се бе сторил злобен и арогантен — типичен американец, — но не и сега. Камерите за миг показаха в едър план свилия се в плаща си мъж, с въртяща се насам-натам глава и отворена уста. Не, сега не беше арогантен. Бе зашеметен, дори не осъзнаваше достатъчно случилото се, за да е уплашен. Беше виждал и преди това изражение. Много интересно.


	Същите думи и образи заливаха света, предавани от сателити до над един милиард души, които гледаха новините или известени за събитията, прехвърляха каналите на сутрешните информационни емисии в едни страни, или на обедните и вечерните в други. Твореше се история и нямаше как да не гледат.
	Това особено се отнасяше за имащите власт, за която информацията представляваше изходна суровина. Друг мъж на друго място погледна поставения до телевизора на бюрото му електронен часовник и си направи проста сметка. В Америка завършваше един ужасен ден, докато там, където се намираше той, едва започваше утрото. От прозореца зад бюрото му се виждаше огромно, павирано с камъни пространство, всъщност просторен площад, хората по него пътуваха предимно на велосипеди, макар броят на автомобилите вече да беше значителен, увеличил се през последните няколко години около десет пъти. Но велосипедите все още бяха основното транспортно средство, а това не бе справедливо, нали?
	Беше планирал да промени положението, бързо и решително от гледна точка на историята — а той сериозно се занимаваше с история, — само за да види как американците провалят още в зародиш добре подготвения му план. Не вярваше в Бог, никога не беше вярвал и нямаше да повярва, но вярваше в Съдбата, а именно Съдбата бе онова, което наблюдаваше на фосфорния екран на произведения в Япония телевизионен апарат. Непостоянна жена е Съдбата, каза си той и протегна ръка към чашата зелен чай. Само допреди дни бе облагодетелствала американците, а сега всичко това… И какви бяха намеренията на госпожа Съдбата? От друга страна, по-голямо значение имаха неговите собствени намерения, потребности и желания, реши мъжът. Той посегна към телефонната слушалка, после се отказа. И така щеше да звънне достатъчно скоро — други щяха да искат мнението му и щеше да му се наложи да им даде някакъв отговор, така че бе време да помисли по въпроса. Отпи от чая си. Горещата течност изгори устата му и това беше добре. Трябваше да е трезв, а болката го концентрираше.
	Осъществен или не, планът му не бе лош. Беше зле изпълнен от невнимателните му агенти, най-вече поради Съдбата и моментната й щедрост към Америка — но планът си бе чудесен, отново си каза той. Отваряше му се нова възможност да го докаже и то пак благодарение на Съдбата. Тази идея го накара леко да се усмихне и лицето му придоби разсеяно изражение, докато мислено скачаше напред в бъдещето. Видяното там му хареса. Надяваше се телефонът да не звънне още известно време, защото трябваше да поогледа още по-напред, а за тази цел никой не биваше да му пречи. След кратък размисъл реши, че истинската цел на плана му вече е постигната. Беше искал Америка да бъде осакатена и сега тя бе осакатена. Не както го беше решил той, но така или иначе осакатена. „Може би дори още по-добре?“ — помисли си мъжът.
	„Да.“
	И така, играта можеше да продължи.
	Именно Съдбата беше онази, която си играеше с приливите и отливите на историята. Всъщност тя не бе нито приятел, нито враг на никого — или може би беше? Мъжът изсумтя. Навярно тя просто имаше чувство за хумор.


	Тя бе изпълнена с гняв. Само преди дни бе подложена на унижение, ужасното унижение да чуе от чужденец — някакъв си бивш провинциален губернатор! — какво трябвало да направи собствената й независима страна. Беше се държала много внимателно, разбира се. Всичко трябваше да се направи с огромно умение. Самото правителство не бе замесено в нищо повече от мащабно военноморско учение в открито море, където естествено всички имаха право на свободно плаване. Не отправиха заплашителни ноти и официални демарши, не заеха и позиция, а от своя страна, американците не бяха направили нищо повече от това да свикат заседание на Съвета за сигурност, на което всъщност нямаше какво да се каже, тъй като официално не се бе случило нищо и нейната страна не беше направила изявление. Американците просто бяха провели учения, нали? Мирни учения. Разбира се, те бяха спомогнали за увеличаването на американската мощ срещу Япония — но жената не можеше да знае това предварително, нали? Не, разбира се.
	Точно в този момент документът лежеше върху бюрото й: необходимото за пълно възстановяване на боеготовността на флотата време. Но не, поклати глава тя, това нямаше да е достатъчно. Сега нито тя, нито страната й можеха да действат самостоятелно. Трябваха време, съюзници и планове, но страната й имаше и други нужди, а нейната работа беше да се грижи именно за тях. Не й бе работа да изпълнява нечии чужди заповеди, нали?
	Не.
	Тя също пиеше чай от фина порцеланова чаша, със захар и малко мляко — по английски, резултат от произхода, положението и образованието й, които наред с търпението, я бяха изкачили до този пост. От всички хора по света, които гледаха същата картина, предавана от същата сателитна мрежа, навярно тя най-добре разбираше какви възможности се откриват, колко големи и привлекателни са те, още по-приятни поради това, че идваха толкова скоро след изживяното в същия този кабинет унижение. От човек, който сега беше мъртъв. Прекалено добри възможности, за да ги изпусне.
	Да, точно така.


	— Това е ужасно, Джон. — Доминго Чавес потърка очи — беше буден от повече часове, отколкото обърканият му поради смяната на часовите зони мозък можеше да преброи — и се опита да подреди мислите си. Бе се изтегнал на кушетката в дневната, качил босите си крака върху масичката за кафе. Жените в къщата спяха — на сутринта едната я очакваше работа, а другата — изпити в колежа. Още не беше разбрала, че на следващия ден може и да няма училище.
	— Кажи ми защо, Динг — изсумтя Джон Кларк. Времето да се тревожи за качествата на различни хора от телевизията бе отминало, а в края на краищата младият му партньор се опитваше да достигне учителя си в областта на международните отношения.
	— Струва ми се, че никога преди в мирно време не се е случвало подобно нещо — без да отваря очи, отвърна Чавес. — Светът не се е променил много от миналата седмица, Джон. Миналата седмица беше наистина объркано. Като че ли спечелихме онази малка война, която водихме, но светът не се е променил много, а ние изобщо не сме по-силни, отколкото бяхме преди нея, нали?
	— Тоест природата не търпи вакуум? — тихо попита Джон.
	— Нещо подобно — прозя се Чавес.


	— Не съм постигнал много, а? — тихо и мрачно попита Джак. Вече го осъзнаваше с пълна сила. Все още се виждаха отблясъци, макар че сега в небето се издигаше по-скоро пара, отколкото дим. Внасяха в сградата чували за трупове. Потискаща гледка. Гумирана материя с дръжки в краищата и цип по средата. Бяха много и вече изнасяха някои надолу по широкото стълбище между останките от срутените стени. Току-що бяха започнали и нямаше да свършат скоро. Всъщност, откакто преди няколко минути дойде тук горе, не бе видял нито един труп. Гледката на първите няколко чувала обаче му се стори още по-ужасяваща.
	— Не, сър — отвърна агент Прайс. Изражението й бе същото като неговото. — Това не е добре за вас.
	— Знам — кимна Райън и извърна очи.
	„Не знам какво да правя — каза си той. — Къде е учебникът, къде са уроците за тази работа? Кого да попитам? Къде да отида?“
	„Не искам тази работа!“ — безмълвно изкрещя Джак и се упрекна за продажността на мисълта си, но той беше дошъл на това отскоро ужасно място в своего рода демонстрация на лидерство, минавайки пред телевизионните камери така, сякаш знаеше какво има намерение да прави — а това бе лъжа. Навярно не злобна. Просто глупава. „Да отида при началника на пожарната команда и да го питам какво става, сякаш всеки, който има очи и е завършил втори клас, не може да разбере!“
	— Приемам идеи — рече накрая Райън.
	Специален агент Андреа Прайс дълбоко си пое дъх и осъществи мечтата на всеки специален агент от Службата за сигурност на Съединените щати чак до времето на Пинкертън*.
	[* Алан Пинкертън (1819–1884) — американски детектив, роден в Шотландия. — Б.пр.]
	— Господин президент, всъщност трябва да се организирате. Има неща, които можете да правите, и такива — които не можете. Разполагате с хора, които работят за вас. Като начало, сър, вижте кои са и ги оставете да си вършат работата. Може би тогава ще сте в състояние да започнете да вършите вашата.
	— Тоест да се върнем в Белия дом?
	— Там са телефоните, господин президент.
	— Кой е шеф на охранителното подразделение?
	— Анди Уокър. — Не беше нужно Прайс да му казва къде е сега той. Райън я погледна и взе първото си решение като президент.
	— Току-що сте повишена.
	Тя кимна.
	— Последвайте ме, сър. — Беше й приятно да види, че подобно на всички останали, и този президент може да се научи да изпълнява заповеди. Поне понякога. Едва бяха направили десет крачки, когато Райън се подхлъзна на парче лед и падна на земята. Двама агенти му помогнаха да се изправи. Това го накара само да изглежда още по-уязвим. Един незабележим фоторепортер улови момента и осигури на „Нюзуик“ корица за следващата седмица.


	— Както виждате, в момента президентът Райън напуска Капитолия с автомобил, който прилича по-скоро на военен, отколкото на Службата за сигурност. Какви са според вас намеренията му? — попита водещият.
	— Честно казано — отвърна коментаторът Джон, — най-вероятно е самият той все още да няма представа.
	Частица от секундата по-късно това мнение обиколи целия свят и беше прието без възражения от всички, били те приятели или врагове.


	Някои неща трябваше да се свършат незабавно. Той не знаеше дали тези решения са правилните — е, всъщност знаеше, и не бяха, — но на определено приоритетно равнище правилата малко се объркват, нали? Бе навлязъл в обществения живот на практика откакто завърши право, което беше друг начин да се каже, че през целия си живот не бе имал истинска работа — наследник на политически род, чиято служба на обществото датираше отпреди две поколения. Навярно нямаше много практически опит в икономиката, освен като неин ползвател — финансовите мениджъри на семейството му управляваха различните тръстове и капиталовложения достатъчно умело и той си правеше труда да се среща с тях едва ли не само когато дойдеше време да си плаща данъците. Всъщност никога не беше практикувал право — макар да имаше участие в приемането буквално на хиляди закони. Всъщност никога не бе служил на страната си в униформа — макар сам да се смяташе за специалист по национална сигурност. Но той познаваше управлението, защото то беше негова професия през целия му активен — да не кажем „работен“ — живот, а в такъв момент страната се нуждаеше от човек, който наистина да познава управлението. Страната се нуждаеше от лечение, а Ед Килти разбираше от това.
	Затова вдигна телефонната слушалка и набра номера.
	— Клиф, обажда се Ед…


>>	1.
>>	ВСИЧКО ЗАПОЧВА СЕГА

	Центърът на групата за бързо действие на ФБР на петия етаж в сградата „Хувър“* е помещение със странна форма — грубо триъгълно и изненадващо малко, с място само за петнайсетина души, и то ако се блъскат един в друг. Пристигналият шестнайсети, без вратовръзка и небрежно облечен, беше вторият заместник-директор Даниъл Е. Мъри. Старшият дежурен служител бе негов стар приятел, инспектор Пат О’Дей. Едър, грубоват мъж, чието хоби беше да отглежда говеда в дома си в северна Вирджиния — този „каубой“ се бе родил и израснал в Ню Хампшир, но обувките му бяха правени по поръчка, — О’Дей държеше до ухото си телефонна слушалка и стаята беше удивително тиха за помещение от такъв род по време на истинска криза. Влизането на Мъри бе посрещнато с кратко кимване. Старшият агент изчака, докато О’Дей свърши разговора си.
	[* По името на Джон Едгар Хувър (1895–1972), първи директор на ФБР — 1924–1972 година. — Б.пр.]
	— Какво става, Пат?
	— Току-що разговарях с базата „Андрюс“. Имат записи на радара. Извикал съм агенти от Вашингтонската оперативна служба, за да разпитат служителите от самолетната кула. Националната служба за безопасност на транспорта също ще прати хора да ни помагат. На пръв поглед изглежда, че става дума за Боинг 747-камикадзе от Японските авиолинии. От „Андрюс“ казват, че пилотът е съобщил за авария, прелетял е точно над пистите им, увиснал е малко вляво и… ами… — О’Дей сви рамене. От ВОС са пратили хора на Капитолия, за да започнат разследване. Според мен случаят може да се характеризира като терористична акция и следователно е в нашата юрисдикция.
	— Къде е заместник-директорът? — попита Мъри. Имаше предвид заместник-директора на ВОС, чийто щаб беше „Бъзардс Пойнт“ на река Потомак.
	— На почивка на Сейнт Лусия* с Анджи. Лош късмет извади Тони — изсумтя инспекторът. Тони Карузо бе излязъл в отпуска едва преди три дни. — Лош ден за много хора. Броят на труповете ще е огромен, Дан, много по-голям, отколкото в Оклахома. Пратих съобщение за обща готовност на съдебните лекари. Страхотна каша е — ще трябва да идентифицираме много трупове само по ДНК. А онези от телевизията питат как е възможно военновъздушните сили да допуснат това да се случи. — Думите му бяха придружени с поклащане на глава. О’Дей имаше нужда от нещо, върху което да излее яростта си, а в момента телевизионните коментатори бяха най-привлекателната мишена. По-нататък щяха да се появят и други; и двамата мъже се надяваха ФБР да не е една от тях.
	[* Един от Антилските острови. — Б.пр.]
	— Знаем ли нещо друго?
	— Нищо — поклати глава Пат. — Ще ни отнеме доста време, Дан.
	— Райън?
	— Беше на Капитолия, сега трябва да е на път за Белия дом. Показаха го по телевизията. Изглежда малко замаян. Нашите братя и сестри от Службата за сигурност също имат адски тежка нощ. Човекът, с когото разговарях преди десет минути, доста я беше олабил. Накрая можем да стигнем до конфликт по въпроса в чия юрисдикция влиза разследването.
	— Страхотно — изсумтя Мъри. — Ще оставим министъра на правосъдието да реши спора… — Но сега нямаше министър на правосъдието, нито пък министър на финансите, на когото да се обади.
	Инспектор О’Дей не трябваше да опреснява знанията си. Федералното законодателство упълномощаваше Службата за сигурност на Съединените щати да разследва всяко нападение срещу президента. Но друг федерален закон отнасяше тероризма под юрисдикцията на ФБР. Местното законодателство за убийство вкарваше в играта и вашингтонската градска полиция, разбира се. Разследването беше започнато от Националната служба за безопасност на транспорта — докато не се докажеше противното, това можеше просто да е ужасна самолетна катастрофа — и това беше само началото. Всяка от институциите имаше право над случая. Службата за сигурност, по-малка от ФБР и с по-ограничени възможности, наистина разполагаше с превъзходни агенти и с някои от най-добрите технически експерти. НСБТ знаеше за самолетните катастрофи повече от всички на света. Но водеща институция в това разследване трябваше да е Бюрото, каза си Мъри. Само че директор Шоу беше мъртъв, а без него нямаше кой да се развърти сред етажите на властта…
	„Господи“ — помисли си Мъри. С Бил бяха завършили заедно Академията. Бяха започнали работа във Филаделфия в една и съща оперативна група, преследваха крадци на банки…
	Пат разбра изражението му и кимна.
	— Да, Дан, ще ни трябва време, за да се възстановим, нали? Изкормени сме като риба, човече. — И му подаде лист от тефтерче с ръкописен списък с имената на известните досега жертви.
	„Дори ядрено нападение нямаше да ни нанесе толкова жесток удар“ — осъзна Мъри, докато преглеждаше списъка. Една постепенно разрастваща се криза би предоставила достатъчно време, управниците спокойно биха заминали от Вашингтон на различни безопасни места и мнозина от тях биха оцелели — или поне така беше според плановете, — така че след удара щеше да има някакво функциониращо правителство, което да започне да събира парчетата. Но не и сега.


	Райън бе идвал в Белия дом често — на посещения, на кратки съвещания, на важни или безсмислени срещи, а в последно време — за да работи в собствен кабинет като съветник по въпросите на националната сигурност. Сега за първи път не му се налагаше да показва пропуска си и да минава през детектори за метал — всъщност мина по навик право през детектора, но когато този път сигналът прозвуча, той просто продължи напред, без дори да се бърка за ключовете си. Разликата в поведението на агентите от службата за сигурност беше удивителна. Подобно на всички останали, познатата обстановка ги успокояваше и макар цялата страна току-що да бе получила поредния урок за това колко илюзорна е „безопасността“, илюзията беше достатъчно реалистична, така че дори опитните професионалисти да се чувстват по-сигурни. Когато антуражът влезе през източния вход, оръжията бяха прибрани, саката закопчани и всички дълбоко си поеха дъх.
	Вътрешният глас подсказваше на Джак, че това е неговият дом, но той не желаеше да повярва. Президентите обичаха да наричат сградата „Народен дом“ с измамна скромност, за да опишат мястото, за което някои от тях с готовност биха прегазили телата на собствените си деца, а после биха казали, че всъщност не е чак толкова голяма работа. Ако лъжите можеха да цапат стените, помисли си Джак, това здание би имало съвършено друго име. Но Белият дом излъчваше и величественост, която бе по-заплашителна от политическата дребнавост. Тук Джеймс Монро беше провъзгласил доктрината „Монро“* и за първи път бе изкарал страната си на стратегическата сцена. Тук Линкълн беше удържал единството на страната си само чрез силата на собствената си воля. Тук Теди Рузвелт бе превърнал Америка в истински играч от световно значение и беше пратил своята Велика бяла флотилия по света да му покаже американската мощ. Тук далечният братовчед на Теди** бе спасил страната си от вътрешен хаос и отчаяние едва ли не само с носовия си глас и вирнатото си цигаре. Тук Айзенхауер беше упражнявал властта толкова умело, че едва ли някой бе забелязал, че изобщо върши нещо. Тук Кенеди се беше срещнал с Хрушчов и никой не се бе интересувал от това, че така бяха избегнати множество глупави грешки. Тук Рейгън беше кроил унищожаването на най-опасния враг на Америка, само за да бъде обвинен, че е проспал повечето от времето си. Какво в крайна сметка имаше по-голямо значение — постиженията или малките, мръсни тайни на несъвършените мъже, които съвсем за кратко бяха прекрачили отвъд слабостта си? Но в историята оставаха именно тези малки и неуверени крачки, докато другото като цяло се забравяше — освен от историците ревизионисти, които просто не осъзнаваха факта, че хората не са съвършени.
	[* С тази доктрина (1823) САЩ се противопоставят на по-нататъшната европейска колонизация или интервенция в Западното полукълбо. — Б.пр.]
	[** Франклин Делано Рузвелт (1882–1945). — Б.пр.]
	Но това все пак не беше неговият дом.
	Входът приличаше на тунел, минаващ под източното крило, в което бяха кабинетите на първата дама — допреди деветдесет минути Ан Дърлинг. По закон първата дама беше частна гражданка — странно определение за човек, който поддържа платен персонал, — но в действителност функциите и често бяха от огромна важност, колкото и неофициални да бяха. Стените тук приличаха на музей, а не на дом. Минаха покрай малката кинозала, в която президентът можеше да гледа филми със стотина свои близки лични приятели. Имаше няколко скулптури, голяма част от които на Фредерик Ремингтън*, и се предполагаше, че цялостният мотив трябва да е чисто американски. Картините изобразяваха предишни президенти и привлякоха погледа на Райън — безжизнените им очи като че ли го гледаха с подозрение и съмнение. Всички тези мъже, минали оттук преди него, добри или лоши, оценявани от историците положително или отрицателно, го гледаха…
	[* Ф. Ремингтън (1861–1909) — американски художник и скулптор. — Б.пр.]
	„Аз съм историк — каза си Райън. — Написал съм няколко книги. Преценявал съм постъпките на други от безопасното разстояние и на времето, и на пространството. Защо еди-кой си не видял това? Защо еди-кой си не направил онова?“ Сега, когато вече беше твърде късно, разбираше, че не е бил прав. Сега той бе тук и отвътре нещата изглеждаха съвсем различно. Отвън можеш да гледаш вътре, като първо оглеждаш наоколо, за да обхванеш цялата информация и да я анализираш, докато минава покрай теб, да я спреш, когато трябва, дори да я върнеш обратно, за да я разбереш по-добре, и имаш достатъчно време, за да подредиш нещата.
	Но отвътре изобщо не беше така. Тук всичко се стоварваше право отгоре ти като връхлитащи едновременно от всички посоки влакове, движещи се по свои собствени разписания и оставящи съвсем малко пространство да маневрираш или обмисляш. Райън вече го чувстваше. А хората от портретите обикновено бяха идвали на това място, разполагайки с лукса на достатъчното време да помислят за възкачването си, на доверените съветници и добрата воля, лукс, с който той не разполагаше. Историците обаче нямаше да отделят на това повече от един бегъл параграф или може би дори цяла страница преди да преминат към безмилостния си анализ.
	Джак знаеше, че всичко, което каже или направи, ще бъде подложено на анализ — и то не само от този момент насетне. Сега хората щяха да търсят в миналото му данни за неговия характер, разбирания, добри или лоши постъпки. От мига, в които самолетът се бе стоварил върху сградата на Капитолия, той беше станал президент и отсега нататък през идните поколения всеки негов дъх щеше да бъде разглеждан в нова и безмилостна светлина. Ежедневният му живот нямаше да е частен и дори в смъртта си нямаше да е в безопасност от придирчивия поглед на хора, които нямаше да си имат и представа какво е дори просто да влезеш в този прекалено огромен дом-кабинет-музей и да знаеш, че това е твоят затвор за вечни времена. Решетките може би бяха невидими, но именно поради това дори още по-истински.
	Толкова много мъже бяха копнели за тази работа, само за да открият колко ужасна и разочароваща е тя. Джак го знаеше от собствените си исторически занимания и от личните си наблюдения върху трима мъже, обитавали Овалния кабинет. Предполагаше се, че те поне бяха дошли тук с отворени очи и навярно можеха да бъдат обвинявани, че егото им е стояло над разума. А колко по-зле беше за човек, който никога не го бе искал? И дали поради тази причина историята щеше да съди Райън по-меко? Това си струваше едно иронично изсумтяване. Не, той беше дошъл в тази сграда в момент, когато неговата страна бе в нужда, и ако не посрещнеше тази нужда, щеше да е проклет завинаги, въпреки че бе заел поста съвсем случайно — осъден от един сега мъртъв мъж да върши работата, за която другият беше копнял.
	За Службата за сигурност това бе време да се поотпусне. Щастливци, каза си Райън. Тяхната работа беше да пазят него и семейството му. А сега неговата работа бе да пази тях и техните семейства, както и милиони други.
	— Оттук, господин президент. — Прайс зави наляво по коридора на приземния етаж. Тук Райън за първи път видя хора от персонала на Белия дом, дошли да видят новия си шеф, мъжа, на когото щяха да отдадат всичките си способности. Подобно на всички останали, те просто стояха и гледаха, без да знаят какво да кажат, погледите им го преценяваха и не издаваха мислите им, макар че в първия удобен момент със сигурност щяха да споделят впечатленията си на спокойствие в гардеробните или закусвалните за персонала. Вратовръзката на Джак все още висеше накриво и той продължаваше да е с плаща. Замръзналите в косата му водни пръски вече се топяха. Когато антуражът продължи на запад, един от персонала тичешком изчезна, след минута пак се появи, проби си път през охраната и подаде на Райън хавлиена кърпа.
	— Благодаря — изненадано каза Джак, остана неподвижен за миг, после започна да бърше косата си. Някакъв фотограф насочи апарата си към него и щастливо защрака. Агентите от Службата за сигурност не му пречеха с нищо. Това, помисли си Райън, означаваше, че е от персонала — официалният фотограф на Белия дом, чиято работа беше да запечатва всички събития. „Страхотно, да ме шпионират собствените ми хора!“ Но сега не бе време да променя нещо, нали?
	— Къде отиваме, Андреа? — попита Джак, докато минаваха покрай нова поредица портрети на президенти и първи дами, всички вперили погледи в него…
	— В Овалния кабинет. Мислех си…
	— В заседателната зала — спря на място Райън, като продължаваше да суши косата си. — Все още не съм готов за онзи кабинет, разбирате ли?
	— Няма проблем, господин президент. — В края на широкия коридор завиха наляво в по-малко фоайе с евтини наглед дървени решетки, а после поеха надясно, за да излязат отново навън, тъй като към западното крило нямаше коридор. Ето защо никой не му беше взел плаща, проумя Джак.
	— Кафе — нареди той. Тук поне щяха да го хранят добре. Столовата на Белия дом се обслужваше от стюарди от военноморските сили. Неговата първа чаша кафе като президент му наля в изящна чаша от сребърен кафеник моряк, който също като всички останали бе любопитен да види новия шеф. На Райън му хрумна, че сега е като животно в зоологическа градина. Интересно, дори очарователно — а как ли щеше да се приспособи към новата клетка?
	Същата стая, но друг стол. Президентът седеше по средата на масата, така че помощниците да могат да се съберат от двете му страни. Избра мястото си и седна съвсем естествено. В края на краищата това беше само стол. Така наречените украшения на властта бяха просто вещи, а самата власт бе илюзия, защото винаги се придружаваше от още по-големи задължения. Човек можеше да види и провери първото. Второто можеше само да се почувства. Задълженията се носеха във въздуха, който изведнъж беше започнал да му се струва тежък в тази стая без прозорци. Джак отпи от кафето и се огледа. Стенният часовник показваше 11:14 вечерта. Бе президент вече от… колко? Деветдесет минути? Горе-долу толкова, колкото му отнемаше шофирането от дома му до… новия му дом… в зависимост от натовареността на уличното движение.
	— Къде е Арни?
	— Тук съм, господин президент — каза Арнолд ван Дам от вратата. Шеф на персонала по време на двама президенти, сега той щеше да постави невиждан рекорд с трети мандат на този пост. Първият му президент беше подал позорно оставка. Вторият бе мъртъв. Дали третият щеше да има късмет — или лошите неща винаги вървяха по три? Две поговорки, споменавани еднакво често и взаимно изключващи се. Райън впи поглед в него. Безмълвно му задаваше въпроса, който не можеше да произнесе гласно: „Какво да правя сега?“
	— Изявлението по телевизията беше добро. — Шефът на персонала седна от другата страна на масата. Изглеждаше спокоен и компетентен както винаги и Райън не се замисли за усилията, които трябваше да полага човек, загубил повече приятели, отколкото Джак изобщо имаше, за да изглежда така.
	— По дяволите, дори не помня какво казах — отвърна Джак.
	— Това в общи линии е нормално за импровизирана реч — призна ван Дам. — Все пак беше много добре. Винаги съм смятал инстинкта ти за чудесен. Ще имаш нужда от него.
	— И сега — първо какво? — попита Джак.
	— Банките, стоковите борси и всички федерални служби са затворени, да речем до края на седмицата, може би и до по-късно. Трябва да организираме държавното погребение на Роджър и Ан. Национална седмица на траур, навярно месец с полуспуснати знамена. В залата имаше и доста посланици. Това означава огромна дипломатическа дейност отгоре на всичко останало. Ще извикаме поддържащия персонал и…
	— Кои…
	— Тук имаме протоколна служба, Джак — посочи ван Дам. — Вече са на работното си място и подготвят материалите за теб. Имаме група специалисти, които пишат речи и които ще подготвят официалните ти изявления. Хората от медиите ще искат да се срещнат с теб — имам предвид, че ще трябва да се появиш пред публика. Трябва да успокоиш хората. Трябва да предизвикаш доверие…
	— Кога?
	— Най-късно за сутрешните новини по Си Ен Ен и всички останали телевизионни мрежи. Бих предпочел да излезем пред камерите след час, но не е задължително. Можем да се оправдаем, че си зает. И това ще е истина. Преди да излезеш пред телевизията трябва да бъдеш инструктиран какво можеш да говориш и какво не. Ще информираме репортерите за какво не могат да питат и в случай като сегашния те ще ни сътрудничат. Можеш да разчиташ на една седмица добро отношение. Това е меденият ти месец с пресата и той ще трае точно толкова.
	— А после? — попита Джак.
	— После ставаш по Божия милост президент и ще трябва да се държиш като такъв, Джак — рязко отвърна ван Дам. — Не са те карали насила да положиш клетвата, спомняш ли си?
	Този въпрос накара Джак рязко да отметне глава. С периферното си зрение долови каменните изражения на другите в стаята — в момента всички до един агенти от Службата за сигурност. Той бе новият шеф, а техните очи не бяха много по-различни от онези на портретите по пътя от източното крило. Те очакваха от него да действа както трябва. Щяха да го подкрепят, да го пазят от други и от самия него, но той трябваше да си върши работата. Нямаше да му позволят да избяга. Службата за сигурност беше упълномощена да го пази от физическа опасност. Арни ван Дам щеше да се опитва да го закриля от политическа опасност. Други служители също щяха да му помагат и да го закрилят. Поддържащият персонал щеше да го храни, да глади ризите му и да му носи кафе. Но никой от тях нямаше да му позволи да избяга, нито от това място, нито от задълженията му.
	Това бе затвор.
	Но онова, което току-що каза Арни, беше вярно. Той имаше възможност да откаже да положи клетвата. Не, нямаше такава възможност. В такъв случай щеше да е завинаги прокълнат като страхливец — още по-лошо, собственият му разум щеше да го проклина за същото, защото съвестта му бе негов най-опасен враг. По природа беше човек, който гледаше в огледалото и видяното все му се струваше недостатъчно. Макар да се смяташе за добър човек, никога не бе достатъчно добър от гледна точка на… на какво? На ценностите, които беше научил от родителите си, от възпитателите си, в морската пехота, от многобройните хора, които бе срещал, от опасностите, с които се беше сблъсквал? Всички онези абстрактни ценности — наистина ли ги използваше, или пък те използваха него? Какво го бе довело до сегашния момент? Какво го беше направило такъв, какъвто беше — и какво всъщност представляваше Джон Патрик Райън? Той огледа присъстващите, но и те не знаеха. Сега той бе президентът, човекът, който им дава заповедите, които те щяха да изпълняват, човекът, който им държи речи, които други щяха да анализират и да търсят в тях нюанси и грешки, човекът, който да решава какво ще правят Съединените американски щати, за да бъде съден и критикуван от други, които си нямаха и представа как да направят онова, срещу което протестираха. Но това не беше личност — това бе описание на работа. Зад нея трябваше да стои мъж — или някой ден в близко бъдеще жена, — който да премисля нещата и да се опитва да постъпва правилно. И да се опитва да даде най-доброто от себе си. Присъдата на историята бе далеч по-маловажна от собствената му самооценка. Истинският затвор беше и винаги щеше да е самият той.
	По дяволите.


	Пожарът вече бе победен, виждаше шефът на пожарната команда Магил. Хората му трябваше да внимават. Винаги имаше горещи точки, места, където огънят беше потушен не от студената вода, а по-скоро от липсата на кислород, и чакаше възможност да избухне отново, за да изненада и убие непредпазливите. Но неговите хора бяха предпазливи и добре обучени. Вече навиваха маркучите и някои от хората му откарваха камионите обратно в гаражите. Бе събрал цялата налична техника в града и трябваше да върне голяма част от нея по местата й, та ако избухне нов пожар, да не загинат още хора.
	Вече не беше сам — всички около него носеха еднопластови винилови якета с големи жълти надписи, съобщаващи кои са. Имаше групи от ФБР, от Службата за сигурност, от вашингтонската градска полиция, от НСБТ, от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия към министерството на финансите, тук бяха и следователите от собствената му служба. И всички търсеха някой, който да носи отговорността за командването. Вместо да проведат неофициална среща и да установят свои собствени командни вериги, те се събираха най-вече на малки групички, навярно в очакване някой друг да им каже кой движи нещата. Магил поклати глава. Беше виждал същото и преди.
	Вече изнасяха труповете по-бързо. Засега ги откарваха във вашингтонския арсенал, на около километър и половина северно от Капитолия, точно до железопътната линия. Магил не завиждаше на екипите по идентифицирането, макар все още да не си бе направил труда да слезе в кратера — както мислеше за залата в момента, — за да види ужасното опустошение.
	— Началник? — повика го някакъв глас зад него. Магил се обърна.
	— Да?
	— От НСБТ съм. Можем ли да започнем с издирването на записващото устройство? — Мъжът посочи към самолетната опашка. Макар да не можеше да се каже, че е непокътната, веднага се виждаше какво е представлявала преди и така наречената „черна кутия“ — всъщност боядисана във флуоресцентно оранжево — трябваше да е някъде там. Участъкът беше сравнително чист. Повечето отломки бяха отхвръкнали на запад и може би действително имаха шанс бързо да открият устройството.
	— Добре — кимна Магил и даде знак на двама пожарникари да придружат групата от НСБТ.
	— Освен това бихте ли наредили на хората си да не местят частите от самолета, доколкото е възможно? Трябва да възстановим катастрофата и ще ни е от голяма полза, ако нещата са на местата си.
	— На първо място са хората… труповете — отбеляза Магил. Федералният служител кимна с гримаса. Положението не беше забавно за никого.
	— Разбирам. — Той замълча за миг. — Ако откриете членовете на екипажа, моля, изобщо не ги пипайте. Извикайте ни и ние ще се оправим. Става ли?
	— А как ще ги познаем?
	— По белите ризи, пагоните с лентички, а и навярно ще са японци.
	Трябваше да звучи безумно, но не бе така. Магил знаеше, че труповете от самолетни катастрофи често се запазват в най-невероятни външни условия толкова непокътнати, че само опитното око можеше да открие от пръв поглед следите от фаталното нараняване. Това често обезкуражаваше цивилните, които обикновено първи пристигаха на местопроизшествието. Странно — човешкият труп изглеждаше по-здрав от живото тяло.
	Пожарникарите долу вече имаха достатъчно задачи. Първата, разбира се, беше да открият и пренесат трупа на президент Роджър Дърлинг. Всичко останало бе второстепенно и за него бе приготвена специална линейка. Дори на първата дама Ан Дърлинг щеше да й се наложи да почака малко съпруга си — за последен път. Откъм отсрещната страна на сградата маневрираше подвижен кран, който вдигаше камъните от тавана над подиума като от съборена купчина детски кубчета. На дрезгавата светлина като че ли липсваха само буквите, цифрите и картинките по страните им, за да допълнят илюзията.


	Във всички министерства се стичаха хора, най-вече висши служители. Едва ли беше обичайно VIP-паркингите да са препълнени посред нощ, но сега бе така и министерството на външните работи не правеше изключение. Вяха извикани и хората от охраната, тъй като атаката срещу една държавна институция беше атака срещу всички, и макар характерът на атаката срещу правителството да обезсмисляше събирането на хора, въоръжени с пистолети, всъщност нямаше никакво значение. Когато се случва А, в резултат се получава Б. Хората с пистолетите се споглеждаха и клатеха глави, тъй като знаеха, че ще им платят за извънредния труд, а това ги издигаше над големите клечки, които прииждаха от домовете си в Чеви Чейс и предградията на Вирджиния, тичешком изкачваха стълбите и после просто бъбреха помежду си.
	Един от тези хора паркира колата си на определеното за него място в подземието и използва магнитната си карта, за да се качи с VIP-асансьора до седмия етаж. Той се отличаваше от другите по това, че тази нощ наистина имаше работа, макар и да се чудеше какво да направи през целия път от дома си в Грейт Фолс. Виждаше положението като проверка на смелостта, макар че в случая този израз едва ли беше подходящ. И все пак какво друго можеше да стори? Дължеше на Ед Килти всичко — мястото си във вашингтонското общество, кариерата си във външното министерство, толкова много други неща. Сега страната се нуждаеше от хора като Ед. Така му бе казал той, а онова, което самият Ед правеше сега, беше… какво? Някакъв тихичък гласец в ума му го бе нарекъл предателство, но това не беше така, защото „предателство“ бе единственото посочено в Конституцията престъпление, характеризирано като оказване на „помощ и подкрепа на врагове на страната, а каквото и да правеше Ед Килти, той не вършеше това, нали?
	В крайна сметка нещата се свеждаха до лоялност. Подобно на мнозина други, той беше човек на Ед Килти. Връзката им бе започнала в Харвард с бира, излизания с приятелки и с уикенди в семейната им къща на океана, чудното време на прелестната им младост. Той беше гостът от работническата класа в едно от най-известните американски семейства — защо? Защото бе привлякъл младежкото око на Ед. Но защо? Не знаеше отговора на този въпрос, никога не беше питал и навярно никога нямаше да разбере. Така бе с приятелствата. Просто се раждаха от само себе си и единствено в Америка едно момче от работническата класа, издрапало да учи на държавна издръжка в Харвард, можеше да се сприятели с наследник на прочут род. Навярно щеше да се справи и сам. За вродената си интелигентност можеше да благодари само на Господ. Единствено родителите му го бяха насърчавали да усъвършенства дарбите си и го бяха учили на маниери и… ценности. Тази мисъл го накара да затвори очи, докато вратата на асансьора се отваряше. Ценности. Е, лоялността също е ценност, нали? Без покровителството на Ед може би щеше да стигне до втори заместник-министър на външните работи. Първата дума отдавна беше изтрита от златния надпис на вратата на кабинета му. В един справедлив свят той щеше да се бори за изличаването и на следващата дума, защото не бе ли също толкова сведущ във външната политика, колкото и всеки друг на седмия етаж? Да, определено беше и това не би било така, ако не бе човек на Ед Килти. Без събиранията, на които се беше срещал с другите на върха и бе осигурявал пътя си дотам. И пари. Никога не беше взимал подкупи, но приятелят му бе дал мъдър съвет (всъщност го бяха посъветвали финансовите консултанти на Ед, но това нямаше значение) къде да вложи парите си, като му позволи да изгради своя собствена финансова независимост, а между другото да си купи дом в Грейт Фолс на площ от 1500 м2 и да прати собствения си син в Харвард, не със стипендия, защото Клифтън Рътлидж III вече беше син на влиятелен човек, а не просто работническо отроче. Всичко, което би могъл да постигне сам, нямаше да го доведе дотук, а това изискваше лоялност, нали?
	От това на Клифтън Рътлидж II (всъщност в кръщелното му свидетелство пишеше «Клифтън Рътлидж Младши», но съкращението «Мл.» не подобаваше на човек с неговото положение), заместник-министър на външните работи, му стана малко по-леко.
	Останалото беше въпрос просто на разчитане на времето. Седмият етаж се охраняваше добре, още повече сега. Но всички от охраната го познаваха и проблемът бе само да изглежда така, сякаш знае какво прави. По дяволите, можеше да се провали и това сигурно щеше да е най-добрият възможен резултат: «Съжалявам, Ед, нямаше го…» Докато стоеше до вратата на кабинета си и се вслушваше за стъпки, които биха отговаряли на скоростта на биене на сърцето му, се зачуди дали тази мисъл не е недостойна за него. Сега на етажа трябваше да има двама пазачи, които да го обикалят поотделно. Охраната на подобно място не би трябвало да е толкова строга. Никой не влизаше в министерството без причина. Дори денем, когато идваха посетители, трябваше да бъдат придружавани където и да отиваха. По това време на нощта беше още по-добре охранявано. Броят на работещите асансьори бе намален. За да стигне до последния етаж, човек трябваше да има магнитна карта, а до бутоните на асансьора стоеше трети пазач. Така че ставаше дума просто за разчитане на времето. Рътлидж погледа часовника си в продължение на няколко серии от стъпки и откри, че интервалите са еднакви. Добре. Просто трябваше да изчака следващия.
	— Здрасти, Уоли.
	— Добър вечер, сър — отвърна пазачът. — Лоша нощ.
	— Ще ми направиш ли една услуга?
	— Каква, сър?
	— Донеси ми кафе. Няма секретарки, които да включат кафе-машините. Би ли прескочил до кафенето долу, за да помолиш някой да донесе една каничка? Кажи им да го оставят в заседателната зала в края на коридора. След няколко минути ще имаме заседание.
	— Разбира се. Веднага ли?
	— Ако можеш, Уоли.
	— Връщам се след пет минути, господин Рътлидж. — Пазачът бързо се отдалечи, след двайсетина метра зави надясно и се изгуби от поглед.
	Рътлидж преброи до десет и тръгна в обратната посока. Двойните врати на кабинета на външния министър не бяха заключени. Рътлидж мина през първата, после през втората и пътьом запали лампите. Разполагаше с три минути. Наполовина се надяваше документът да е заключен в сейфа в кабинета на Брет Хансън. В такъв случай естествено щеше да се провали, тъй като единствено Брет, двама от неговите помощници и шефът на охраната знаеха комбинацията, а касата имаше алармена инсталация, задействаща се при завъртане на механизма. Но Брет беше джентълмен, при това безотговорен, доверчив и разсеян, от хората, които никога не заключват колата или дори собствената си къща, освен ако жена им не ги накара. Ако не бе заключен, документът можеше да е само на две места. Рътлидж отвори чекмеджето по средата на бюрото и откри обичайните моливи, евтини химикалки и кламери. Изгуби една минута във внимателно ровене из бюрото. Нищо. Почти изпита облекчение, докато търсеше върху него, и после едва не се засмя. Точно върху регистъра, натикан в кожена подвързия, откри прост бял плик, адресиран до министъра на външните работи, но без клеймо. Рътлидж го взе — държеше го за краищата. Незапечатан. Отвори го и извади съдържанието. Един-единствен лист с два напечатани на машина абзаца. Досега всичко беше възвратимо. Можеше просто да го върне, да забрави, че е бил тук, да забрави за телефонния разговор, да забрави за всичко. Две минути.
	Дали Брет го беше регистрирал? Навярно не. Сигурно отново се е проявил като джентълмен. Не би унижил Ед по този начин. Ед е постъпил почтено, като е подал оставката си, и Брет му е отвърнал почтено, несъмнено му е стиснал ръката със скръбен поглед и с това се е свършило. Две минути и петнайсет секунди.
	Решението. Рътлидж прибра писмото в джоба на сакото си, обърна се към вратата, изгаси осветлението и се върна в коридора, като спря недалеч от вратата на собствения си кабинет. Там почака половин минута.
	— Здрасти, Джордж.
	— Здравейте, господин Рътлидж.
	— Току-що пратих Уоли долу да донесе кафе.
	— Добра идея, сър. Лоша нощ. Вярно ли е, че…
	— Да, вярно е. Брет навярно е загинал с всички останали.
	— По дяволите!
	— Може би не е зле да заключим кабинета му. Току-що проверих вратата и…
	— Да, сър. — Джордж Армитидж извади връзката си с ключове и намери онзи, който му трябваше. — Той винаги е толкова…
	— Знам — кимна Рътлидж.
	— Нали знаете, преди две седмици намерих отключен сейфа му. Най-вероятно го е затворил, но е забравил да завърти шифъра. — Поклащане на глава. — Предполагам, че никога не са го ограбвали, а?
	— Такива са проблемите на охраната — съчувствено отговори заместник-външният министър по въпросите на политиката. — Изглежда, големите шефове никога не обръщат внимание, нали?


	Беше много красиво. Кой ли го бе направил? Отговорът не закъсня. Телевизионните репортери, които нямаха какво друго да правят, продължаваха да насочват камерите си към самолетната опашка. Той отлично помнеше символа — много отдавна бе участвал в операция, завършила с взривяването на самолет, на чиято опашка имаше червен жерав. Сега едва не съжали за това, но завистта не му позволи. Защото завиждаше. Като един от най-прочутите терористи в света — мислено използваше тази дума и на това тайно място тя му харесваше, макар че не можеше да я използва никъде другаде — такова събитие трябваше да е негово дело, а не работа на някакъв аматьор. Защото онзи бе точно такъв. Аматьор, чието име щеше да научи заедно с всички останали на земята — от телевизионните новини. Иронията беше достатъчно силна. Още от юношеството си се бе посветил на изучаване и практикуване на политическо насилие, на учене, мислене и планиране — и на изпълняване на такива актове, отначало като участник, а после като командир. А сега какво? Някакъв аматьор го беше изпреварил, изпревари целия нелегален свят, на който принадлежеше той. Щеше да се разгневи, ако всичко това не бе толкова красиво.
	Опитният му ум провери възможностите и бързо ги анализира. Сам човек. Може би двама. Най-вероятно сам. Както винаги, стиснал устни си помисли той и кимна, един човек, готов да умре и да се пожертва за каузата — на каквато и кауза да служеше — можеше да е много по-опасен от цяла армия. В сегашния случай въпросният човек беше притежавал специални умения и достъп до специални средства, което му бе послужило добре.
	За сам човек е лесно да пази тайна. Той изсумтя. Винаги се сблъскваше с този проблем. Най-трудното беше да открие подходящите хора, хора, на които да може да се довери, които не биха се раздрънкали или доверили на други, които споделяха собственото му чувство за мисия, които бяха самодисциплинирани и искрено желаеха да рискуват живота си. Последният критерий бе най-важен и някога се установяваше съвсем лесно, но в днешния променящ се свят това ставаше все по-трудно. Искрената преданост изчезваше.
	Винаги по-умен и по-проницателен от съвременниците си, самият той се беше сблъскал с необходимостта да участва в три истински операции и макар че бе готов да извърши онова, което трябваше да се свърши, не жадуваше да го направи отново. В края на краищата беше прекалено опасно. Не че се страхуваше от последствията от действията си — въпросът бе, че мъртвият терорист е също толкова мъртъв, колкото и жертвите му, а мъртъвците повече не могат да участват в акции. Беше готов да се превърне в мъченик, но никога не се бе стремил истински към това. Най-после, той искаше да победи, да пожъне плодовете от действията си, да бъде признат за победител, освободител, завоевател, да попадне в книгите, които щяха да четат бъдещите поколения, като нещо повече от бележка под линия. Повечето хора щяха да запомнят успешната мисия, която беше гледал по телевизора в спалнята си, като нещо ужасно. Не като дело на човек, а като нещо подобно на природно бедствие, защото, колкото и елегантно да беше изпълнено, то обслужваше политически цели. И това бе проблемът с безумния акт на самотния жертвоготовен мъченик. Не беше достатъчен само късмет. Трябваше да има причина и следствие. Актът се смяташе за успешен само ако водеше до нещо друго. Този очевидно не бе такъв. А това беше твърде лошо. Не се случваше често…
	Мъжът протегна ръка към чашата портокалов сок. Често ли? Та това не се бе случвало никога, нали? Въпросът беше философски. Като се върнеше назад в историята, можеше да каже, че убийците са били в състояние да събарят или поне да обезглавяват правителства, но тогава подобна задача е означавала елиминирането на един-единствен човек, а въпреки умението на емисарите съвременният свят беше прекалено сложен. Дори да убиеш президент или премиер-министър — даже един от последните останали крале, в които са се вкопчили някои нации — друг ще заеме вакантното място. И в този случай очевидно бе станало така. Но имаше разлика. Нямаше правителство, чиито членове да застанат зад новия президент и гневните им лица да изразяват солидарност, решителност и последователност. Ако когато самолетът беше паднал, бе готово нещо друго, нещо по-голямо и по-важно, тази красота щеше да е още по-прекрасна. Положението не можеше да се промени, но както при всички такива събития, и от успеха, и от провала му можеше да се научи много, а последиците, съзнателно търсени или не, бяха съвсем, съвсем истински.
	В този смисъл това беше трагедия. Пропиляна възможност. Само да бе знаел. Само мъжът, който беше насочил самолета към крайната му цел, да бе съобщил на някой за намерението си. Но мъчениците не правеха така, нали? Тези глупци трябваше да мислят сами, да действат сами и сами да загинат, а в личния им успех се коренеше окончателният провал. Или може би не. Все пак резултатите бяха налице…


	— Господин президент? — Един от агентите от Службата за сигурност беше вдигнал телефона. Обикновено тази работа се вършеше от служителка от военноморските сили, но охраната все още бе прекалено травмирана, за да позволи някой да влезе в стаята. — От ФБР, сър.
	Райън взе телефона от мястото му под бюрото.
	— Да?
	— Тук е Дан Мъри. — Джак едва не се усмихна, когато чу познатия глас, при това приятелски. С Мъри наистина бяха приятели много отдавна и той сигурно беше искал да каже «Здрасти, Джак», но не го направи — не можеше да се държи толкова свойски, без да е поканен — и дори Джак да го бе насърчил, щеше да се почувства неудобно и нямаше да поеме риска да го смятат за блюдолизец в собствената му служба. Поредната пречка пред нормалния живот, помисли си Джак. Дори приятелите му вече започваха да се дистанцират.
	— Какво има, Дан?
	— Съжалявам, че те безпокоя, но някой трябва да ни каже кой ръководи разследването. В момента на Капитолия е пълно с хора и…
	— Единно командване — горчиво отбеляза Джак. Не трябваше да пита защо му се обажда Мъри. Всички, които можеха да решат въпроса на по-ниско равнище, бяха мъртви. — Какво казва законът за този случай?
	— Всъщност нищо — отвърна Мъри притеснено. Не искаше да безпокои човека, който само допреди часове бе негов приятел и в не толкова официална обстановка все още можеше да е. Но работата си беше работа и трябваше да се върши.
	— Смесване на юрисдикции?
	— Абсолютно — с невидимо кимване потвърди Мъри.
	— Предполагам, че наричаме случая «терористичен акт». В това отношение с теб имаме традиция, нали? — попита Джак.
	— Така е, сър.
	«Сър» — помисли си Райън. — По дяволите!“ Но трябваше да вземе решение.
	— В този случай Бюрото е главната инстанция. Всички да докладват на теб. Избери някой подходящ да движи нещата.
	— Да, сър.
	— Дан?
	— Да, господин президент?
	— Кой е най-старши във ФБР?
	— Заместник-директор Чък Флойд. Той е в Атланта, където трябва да изнесе реч и… — Сигурно имаше още заместник-директори, всички до един по-старши от Мъри…
	— Не го познавам. Но познавам теб. Ти си временен директор, докато не дам друго разпореждане. — Райън веднага почувства, че думите разтърсиха събеседника му.
	— Джак, аз…
	— Работата е твоя.
	— Да, господин президент.
	Райън затвори телефона и обясни онова, което беше направил.
	Първа възрази Прайс.
	— Сър, всяка атака срещу президента е под юрисдикцията на…
	— Те имат по-големи възможности и някой трябва да поеме командването — сряза я Райън. — Искам случаят да се уреди колкото е възможно по-бързо.
	— Трябва да се състави специална комисия — обади се Арни ван Дам.
	— И кой ще я оглавява? — попита Райън. — Някой от членовете на Върховния съд ли? Неколцина сенатори и конгресмени? Мъри е истински професионалист. Някой висш служител от криминалния отдел на министерството на правосъдието ще контролира разследването. Андреа, намери ми най-добрия следовател в Службата за главен помощник на Мъри. Няма да използваме външни хора, нали? Ще движим всичко отвътре. Нека изберем най-добрите хора и да ги оставим да си вършат работата. По този начин ще се държим така, сякаш имаме доверие в институциите, които се предполага, че се занимават със случая. — Той замълча за миг. — Искам разследването да се проведе бързо, ясно ли е?
	— Да, господин президент — отсечено кимна агент Прайс и Райън долови одобрителното кимване на Арни ван Дам. Може би най-сетне беше направил нещо както трябва. Задоволството му продължи съвсем кратко. На стената в отсрещния ъгъл имаше няколко телевизора. В общи линии всички показваха една и съща картина и блясъкът от светкавицата на някой фоторепортер и на четирите екрана привлече погледа на президента. Той се обърна, за да види в четири повторения как по стълбите на западното крило на Капитолия изнасят чувал с труп. Още един труп, който трябваше да се идентифицира — едър или дребен, мъжки или женски, важен или не, човек не можеше да разбере под гумираната тъкан на чувала. Виждаха се само напрегнатите, студени и тъжни лица на пожарникарите, които носеха проклетото нещо, и именно това бе привлякло вниманието, апарата и светкавицата на безименния фоторепортер, и така беше върнало президента към действителността, от която отново се бе отдръпнал. Телевизионните камери проследиха тройката — двама живи и един мъртвец — надолу по стълбите към линейката, през чиято отворена врата се виждаше купчина такива чували. Онзи, когото носеха, беше внимателно поставен отгоре — пожарникарите проявиха милост и грижа към напусналото живота тяло. После се заизкачваха обратно по стълбите за следващия.
	— Какво друго трябва да свършим? — попита Джак и преглътна с мъка. Беше го обхванало пълно изтощение. Бе 23:35 след ден, започнал в 4:10 сутринта и изпълнен с интервюта за поста, който приемаше, чак докато не останаха осем минути до неочакваното му повишение. Джак се огледа и зададе въпроса, който му се струваше важен: — Къде ще спя? — Не можеше да спи тук. Не в леглото и върху чаршафите на един мъртвец само на няколко крачки от децата му. Изпитваше нужда да е със собственото си семейство, да види собствените си деца, навярно вече заспали — децата спят при всякакви условия. Освен това изпитваше нужда да почувства прегръдката на жена си, защото това бе една от опорите в света на Райън, единственото нещо, което никога нямаше да допусне да се промени, въпреки бурните събития, донесли му живот, който нито търсеше, нито очакваше.
	Агентите от Службата за сигурност размениха озадачени погледи. После Андреа Прайс, поела командването, каквато беше природата й, а сега и работата й, предложи:
	— Може би в някоя от казармите на морската пехота? На Осма или Първа улица?
	— Засега става — кимна Райън.
	— ФЕХТОВАЧ тръгва — каза Прайс в радиомикрофона, закачен на яката и. — Докарайте колите до западния изход.
	Агентите от охраната се изправиха и докато излизаха през вратата, като един извадиха пистолетите си.
	— Ще ви вземем в пет — обеща ван Дам и прибави: — Непременно трябва да поспите. — Райън му отправи кратък, празен поглед и излезе. На изхода на Белия дом го наметнаха с палто — Джак дори не се сети да попита на кого ли е или откъде се е взело. Качи се на задната седалка и автомобилът потегли. Отпред се движеше друга кола, същата като тяхната, а отзад — още три. Джак можеше да си спести гледката, но не и шума, защото сирените все още виеха зад бронираното стъкло, пък и във всеки случай да извърне поглед би било проява на страхливост. Отблясъците от пожара бяха изчезнали, заместени от светлините на десетките аварийни коли, повечето спрели неподвижно на и около Капитолийския хълм. Полицията все още бе блокирала централните улици и президентската колона бързо се насочваше на изток. След десет минути пристигнаха в казармата на морската пехота. Всички бяха вдигнати по тревога и чакаха.
	Домът на коменданта на корпуса на морската пехота беше от началото на деветнайсети век, една от малкото служебни сгради, останали неизгорени от англичаните през 1814 година. Но комендантът беше мъртъв. Вдовец с големи деца, той бе живял тук сам до тази последна нощ. Сега на верандата стоеше полковник с кобур на кръста. Около къщата бе разположен цял взвод пехотинци.
	— Господин президент, семейството ви е тук в пълна безопасност — незабавно докладва полковник Марк Портър. — Периметърът е обезопасен с въоръжен взвод, всеки момент очакваме и още един.
	— А медиите? — попита Прайс.
	— Нямам никакви заповеди за това. Наредено ми е да пазя гостите ни. Единствените хора в радиус от двеста метра са онези, чието място е тук.
	— Благодаря ви, полковник — каза Райън, без да го е грижа за медиите, и се насочи към вратата. Един сержант я държеше отворена и отдаваше чест и Райън, без да се замисля, отвърна на поздрава. Вътре друг му показа стълбите — и също отдаде чест. Стана му ясно, че не може да отиде сам никъде. Прайс, още един агент и двама морски пехотинци го последваха нагоре по стълбите. В коридора на втория етаж имаше двама агенти от Службата за сигурност и още петима пехотинци. Накрая, в 23:54, той влезе в спалнята, където седеше жена му.
	— Здрасти.
	— Джак — обърна глава Кати. — Всичко това истина ли е?
	Той кимна, после седна до нея.
	— Децата?
	— Спят… Нищо не знаят.
	Замълчаха.
	— Мъртъв ли е президентът? — попита Кати и се обърна да види лицето му. — Почти не го познавах.
	— Добър човек. Децата му са в Белия дом… Не знаех какво да правя. Затова дойдох тук. — Райън вдигна ръка към яката си и разхлаби вратовръзката. Реши да не безпокои децата. Сигурно бяха уморени от дългия път.
	— А сега?
	— Трябва да поспя. Ще ме събудят в пет.
	— Какво ще правим?
	— Не знам. — Джак смъкна дрехите си. Надяваше се, че новият ден ще донесе някои от отговорите, които криеше нощта.


>>	2.
>>	ПРИЗОРИ

	Бяха точни като електронните си часовници. Когато го сепна съвсем тихо почукване по вратата, му се стори, че едва е затворил очи. Последва кратък миг на объркване, типичен за събуждането на всеки човек където и да било другаде освен в собственото му легло: „Къде съм?“ Първата му логична мисъл беше, че е сънувал и че може би…
	Но вътрешното му чувство веднага му подсказа, че най-ужасният сън все още е действителност. Намираше се на чуждо място и нямаше друго обяснение. Ураганът го бе понесъл във вихрена стихия от ужас и смут, после го бе захвърлил тук. Измъкна се изпод завивките и тръгна към вратата.
	— Идвам, изчакайте минутка — каза Джак на дървената врата, после се сети, че тази стая не е свързана с баня и че трябва да отвори вратата.
	— Добро утро, господин президент. — Млад сериозен агент му подаде хавлиен халат. Собствения му халат.
	— Снощи ви донесохме някои неща — шепнешком поясни агентът. Друг агент му подаде доста овехтялата червеникава домашна роба на Кати. Значи снощи някой бе нахлул в дома им, тъй като той не беше давал ключовете си на никого; и сигурно бяха изключили сложената преди няколко години алармена инсталация. Той се върна при леглото, остави робата и отново се насочи към вратата. Трети агент го поведе по коридора към една свободна баня. На закачалка висяха току-що изгладени четири костюма и четири ризи, наред с няколко вратовръзки и всичко останало. Усърдието не се дължеше толкова на вдъхновение, колкото на отчаяние, осъзна Джак. Персоналът знаеше или поне имаше представа какво преживява той и всяко нещо, което можеше да го улесни, се изпълняваше с отчаяна перфектност. Някой дори бе лъснал до блясък трите му чифта черни обувки. Никога не бяха изглеждали толкова добре, помисли си Райън на път за банята — където, разбира се, откри всичките си принадлежности, дори обичайния си лимонов сапун. Освен това бяха донесли козметичните кремове, които използваше Кати. Никой не си мислеше, че да си президент е лесно, но сега той беше заобиколен от хора, изпълнени с мрачната решителност да не допуснат да го смути и най-малкото притеснение.
	Топлият душ поотпусна стегнатите му мускули и забули огледалото с пара, което направи нещата да изглеждат още по-добре, докато се бръснеше. Обичайните му сутрешни занимания приключиха до 5:20. После Райън тръгна надолу. През прозореца видя, че на плаца охранява фаланга облечени в защитни униформи морски пехотинци. Дъхът им излизаше на малки бели облачета пара. Другите, които бяха вътре, заставаха мирно, когато минаваше покрай тях. Той и семейството му бяха поспали няколко часа, но тези сигурно не бяха мигнали. Трябваше да запомни това. Апетитен аромат го привлече в кухнята.
	— Мирно! — Гласът на старши сержанта от морската пехота бе приглушен заради спящите горе деца и Райън за първи път от снощи успя да се усмихне.
	— Свободно. — Насочи се към каничката кафе, но една жена ефрейтор го изпревари и преди да му я подаде, добави колкото трябва сметана и захар — отново някой си беше свършил домашното.
	— Персоналът е в трапезарията, сър — каза старши сержантът.
	— Благодаря — отвърна президентът и се насочи натам.
	Изглеждаха още по-изтощени, което накара Джак да изпита мигновено чувство на вина заради сутрешния душ. После видя купчината документи, които му бяха подготвили.
	— Добро утро, господин президент — рече Андреа Прайс. Всички заставаха, Райън им махна да седнат и попита Мъри:
	— Дан, е каква информация разполагаме?
	— Преди около два часа открихме трупа на пилота. Идентифициран е напълно. Казва се Сато, японец. Много опитен летец. Все още търсим втория пилот. — Мъри направи пауза. — Трупът на Сато е подложен на тест за наркотици, но ще се изненадаме, ако резултатът е положителен. Хората от НСБТ откриха черната кутия — намериха я към четири часа и в момента я прослушват. Извадили сме малко над двеста трупа…
	— А президентът Дърлинг?
	Прайс поклати глава.
	— Все още не. Онази част от сградата… там е пълна каша и решиха да изчакат с разчистването на по-едрите останки до изгрев слънце.
	— Има ли оцелели?
	— Само тримата, за които знаехме.
	— Добре — на свой ред поклати глава Райън. Тази информация беше важна, но сега нямаше значение. — Нещо друго съществено, което да ни е известно?
	Мъри погледна бележките си.
	— Самолетът е излетял от международното летище „Дийфънбейкър“, Ванкувър. Дали са фалшив маршрут за лондонското летище „Хийтроу“, насочили са се на изток и са напуснали канадското въздушно пространство в 7:51 местно време. Всичко е съвсем рутинно. Смятаме, че малко по-късно са променили курса и са се насочили на югоизток към Вашингтон. След това са си пробили път през контрола по въздушния транспорт.
	— Как?
	Мъри кимна към някакъв мъж, когото Райън не познаваше.
	— Господин президент, аз съм Ед Хъчинс от НСБТ. Това не е трудно. Пилотът е заявил, че изпълнява чартърен полет за Орландо. После е обявил аварийна ситуация. В такива случаи нашите хора правят всичко, за да приземят самолета колкото е възможно по-скоро. Човекът е знаел отлично как да действа. Било е невъзможно някой да предотврати случилото се.
	— На записа има само един глас — отбеляза Мъри.
	— Така или иначе — продължи Хъчинс, — разполагаме със записа на радара. Пилотът е симулирал проблем с управлението, помолил е за авариен курс към базата „Андрюс“ и е постигнал онова, което е искал. Полетът от „Андрюс“ до Капитолия няма и минута.
	— Един от нашите хора е бил готов да изстреля „Стингър“ — с малко безнадеждна гордост каза Прайс.
	Хъчинс просто поклати глава. Тази сутрин във Вашингтон този жест се използваше доста често.
	— Срещу толкова голям самолет това е все едно топче за игра.
	— Някакви новини от Япония?
	— Цялата държава е покрусена — отвърна Скот Адлер, висш чиновник от министерството на външните работи и приятел на Райън. — Веднага, след като отиде да спиш, ни се обади министър-председателят. Самият той е изкарал тежка седмица, макар че, изглежда, е щастлив да се върне на поста си. Иска да дойде и лично да ни се извини. Казах му, че ще му се обадим…
	— Отговори му, че сме съгласни.
	— Сигурен ли си, Джак? — попита Арни ван Дам.
	— Да не би някой да смята, че става дума за обмислено нападение? — възрази Райън.
	— Не знаем — първа отвърна Прайс.
	— На борда на самолета не е имало никакви експлозиви — отбеляза Дан Мъри. — Ако имаше…
	— Нямаше да съм тук. — Райън допи кафето си. Жената ефрейтор незабавно пак напълни чашата му. — Явно всичко това е дело на един-двама луди, точно както във всички подобни случаи.
	Хъчинс кимна в знак на колебливо съгласие.
	— Експлозивите са сравнително леки. Дори няколко тона — като се има предвид, че капацитетът на Боинг 747 е четиристотин тона — изобщо не биха застрашили акцията, а резултатът щеше да е невероятен. В нашия случай имаме работа със сравнително очевидна катастрофа. Останалите разрушения се дължат на около наполовина пълния резервоар с реактивно гориво — повече от осемдесет тона. А това е много — завърши Хъчинс. Занимаваше се с разследване на самолетни катастрофи от почти трийсет години.
	— Още е прекалено рано да правим заключения — предупреди го Прайс.
	— Скот?
	— Ако е било… по дяволите — поклати глава Адлер. — Актът не е подготвен от тяхното правителство. Те също са отчаяни. Вестниците искат главите на хората, които са подстрекавали правителството, и премиер-министър Кога едва не се разплака по телефона. При това положение, ако някой в Япония е планирал всичко това, те сами ще го открият.
	— Представата им обаче не е точно като нашата — прибави Мъри. — Андреа е права. Прекалено рано е да правим изводи, но засега всичко показва, че става дума за случаен, а не предварително планиран акт. Освен това знаем, че другата страна е разработила ядрени оръжия, нали?
	От този въпрос изстина дори кафето.


	Пожарникарят откри трупа под един храст, докато местеше стълбата по западната фасада. Работеше вече цели седем часа и беше обръгнал. След толкова ужасни гледки умът започва да възприема труповете и частите от човешки тела просто като предмети. Останките от дете или от особено красива жена може би щяха да го разтърсят, тъй като все още бе млад и неженен, но трупът, който случайно настъпи, не беше такъв. Липсваха главата и части от двата крака, но очевидно принадлежеше на мъж, облечен в разпокъсани останки от бяла риза с пагони на раменете. На всеки пагон имаше по три лентички. Зачуди се какво означават, но бе прекалено уморен, за да мисли, така че се обърна и махна на шефа си, който на свой ред потупа по ръката една жена от ФБР, която веднага се приближи.
	— Ами този труп… хем е на странно място, хем…
	— Да, странно. — Тя вдигна фотоапарата си и направи две снимки, на чиято рамка електронно щеше да бъде отбелязан точният час. После извади от джоба си тефтерче и отбеляза разположението на трупа — номер четири в списъка й. В конкретната си работа не беше виждала много мъртъвци. Няколко пластмасови колчета и жълта лента щяха да маркират мястото.
	— Обърни го.
	Под трупа видяха парче плоско стъкло или стъклоподобна пластмаса с неправилна форма. Агентът направи нова снимка и през обектива нещата някак си изглеждаха по-интересни, отколкото с просто око. Тя вдигна очи нагоре и видя дупка в мраморния парапет. Още един поглед наоколо разкри голям брой малки предмети. Преди час ги бе сметнала за части от самолета и те бяха привлекли вниманието на един следовател от НСБТ, който в момента се съвещаваше със същия офицер от пожарната команда, с когото преди минута беше разговаряла тя. Трябваше да му махне три пъти, за да я забележи.
	— Какво има? — Човекът от НСБТ почистваше очилата си с носна кърпичка.
	— Вижте тази риза.
	— Член на екипажа — отвърна мъжът, след като си сложи очилата. — Може би пилот. Какво е това? — Бе негов ред да посочи.
	Имаше нещо странно. Точно вдясно от джоба на бялата униформена риза се виждаше дупка, заобиколена от ръждивочервено петно. Жената от ФБР го освети с фенерчето си отблизо и видя, че е изсъхнало. Температурата бе под нулата. Трупът беше изхвърчал точно в момента на удара и лилаво-червената кръв по отсечената шия бе замръзнала. Кръвта по ризата обаче беше изсъхнала преди да замръзне.
	— Не пипайте трупа — каза жената на пожарникаря. Подобно на повечето агенти на ФБР, преди да постъпи във федералната агенция тя бе работила в местната полиция. Лицето й беше пребледняло от студа.
	— За първи път ли участвате в разследване на катастрофа? — попита мъжът от НСБТ, като видя лицето й и погрешно разтълкува бледността му.
	— Да, но това не е първото ми убийство — кимна тя, включи радиостанцията си и извика своя началник. Специално за този труп искаше да пристигне екип от криминалния отдел и да му бъде направена пълна експертиза.


	Пристигаха телеграми от всички правителства на света. Повечето бяха дълги и всички трябваше да бъдат прочетени — е, поне онези от важните страни. Горна Волта можеше да почака.
	— Министрите на вътрешните работи и на търговията са в града и чакат за среща на кабинета заедно с всички заместници — каза ван Дам, докато Райън прехвърляше телеграмите, като се опитваше едновременно да чете и да слуша. — Съветът на началник-щабовете, всички заместници и целият военен команден състав са се събрали за съвещанието по националната сигурност…
	— Комисията по националната сигурност? — без да вдига поглед, попита Джак. До предния ден той беше съветник на президент Дърлинг по въпросите на националната сигурност и му се струваше малко вероятно светът да се е променил прекалено много за двайсет и четири часа.
	— Мъртви са — тихо каза Скот Адлер.
	— Вашингтон е доста пуст — каза Мъри. — По радиото и телевизията съобщават хората да си останат по домовете, освен жизнено необходимите служби. Вашингтонската национална гвардия патрулира по улиците. Трябват ни подкрепления за Капитолия, а вашингтонската гвардия е военно-полицейска бригада. Наистина могат да са ни от полза. Освен това пожарникарите вече са напълно изтощени.
	— Кога ще получим сигурна информация от разследването? — попита президентът.
	— Не може да се каже, господин…
	Райън вдигна поглед от белгийската правителствена телеграма.
	— Познаваме се отдавна, нали, Дан? Аз не съм Господ, ясно? Никой няма да те застреля, ако от време на време използваш собственото ми име.
	— Добре — усмихна се Мъри. — Всяко голямо разследване е непредсказуемо. Резултатите просто идват, рано или късно, но идват. Пратили сме добър екип от следователи.
	— Какво да кажа на медиите? — Джак разтърка уморените си от четене очи. Може би Кати беше права. Може би най-после наистина му трябваха очила. Пред него лежеше напечатано изявлението за сутрешното му излизане по телевизионните канали, чиято поредност бе избрана по жребий. Си Ен Ен в 7:08, Си Би Ес в 7:20, Ен Би Си в 7:37, Фокс в 8:08. Всичко щеше да се излъчва от залата „Рузвелт“, камерите вече чакаха. Някой беше решил, че официалната реч е излишна и че всъщност не е подходяща за ситуацията, докато няма нищо съществено, което да съобщи. Просто спокойно, достойно и преди всичко неофициално представяне пред хора, които четат вестниците си и пият сутрешното кафе.
	— Въпросите няма да са остри. Вече сме се погрижили — увери го ван Дам. — Отговаряй им. Говори бавно и ясно. Опитай се да изглеждаш колкото се може по-спокоен. Без драматизъм. Хората не искат това. Нужно им е да знаят, че някой е поел командването, отговаря на телефоните и прочее. Знаят, че е прекалено рано да кажеш или направиш нещо съществено.
	— А децата на Роджър?
	— Предполагам, че още спят. Роднините им вече пристигнаха. В момента са в Белия дом.
	Президентът Райън кимна, без да вдига очи. Беше му трудно да срещне погледа на хората около масата за закуска, особено когато разговаряха по такъв въпрос. И за това си имаше план. Носачите навярно вече бяха тръгнали натам. Семейството на Дърлинг — онова, което бе останало от него — щеше да бъде преместено от Белия дом любезно, но бързо, защото това вече не беше тяхната къща. Страната имаше нужда там да е някой друг и този някои трябваше да се чувства колкото е възможно по-удобно, а това означаваше да се премахнат всички видими следи от предишния обитател. „Брутално“ — осъзна Джак. Но това бе работата му. Несъмнено бяха пратили психолог, който да помогне на членовете на семейството да преодолеят мъката си, да ги „обработи“ толкова успешно, колкото му позволява състоянието на медицинската наука. Но на първо място стоеше страната. В безпощадната математика на живота дори една толкова сантиментална нация като народа на Съединените американски щати трябваше да продължи напред. Когато дойдеше време Райън да напусне Белия дом, по един или друг начин щеше да се повтори същото. Беше се случвало дори след полагането на клетвата на приемника му бившият президент да слезе пеша по хълма до гара „Юниън“, за да си купи билет за влака, който да го отведе у дома. Сега използваха специални екипи и семейството несъмнено щеше да пътува със самолет на военновъздушните сили, но децата, така или иначе, щяха да си отидат и да оставят училището и новите си приятели, за да се върнат в Калифорния. Отвратителна работа, но работа, помисли си Райън, докато разсеяно гледаше белгийската телеграма. Колко по-добре за всички щеше да е, ако самолетът не се беше разбил в сградата на Капитолия…
	Отгоре на всичко рядко му се беше случвало да утешава децата на човек, когото познава, и никога не бе отнемал дома им. Той поклати глава. Вината не беше негова, такава му бе работата.
	В телеграмата се отбелязваше, че в продължение на по-малко от трийсет години Америка на два пъти е помагала за спасяването на тази малка страна, а после я е защитавала като член на НАТО, че между Америка и държавата, която повечето американски граждани биха се затруднили да открият на картата, съществува кръвна и приятелска връзка. И това беше вярно. Каквито и грешки да бе допускала страната му, колкото и да беше несъвършена, колкото и безчувствени да изглеждаха някои нейни действия, Съединените американски щати в повечето случаи бяха постъпвали правилно. Благодарение на тях светът бе станал по-добър и именно по тази причина работата трябваше да се върши.


	Инспектор Патрик О’Дей беше благодарен на студа. Кариерата му на следовател наближаваше трийсет години и той не за първи път се намираше сред голям брой трупове. Първият му случай бе в Мисисипи — единайсет жертви от едно неделно училище, взривено от Ку-клукс-клан. Тук поне студът не допускаше ужасната смрад на мъртви човешки тела. Всъщност никога не се беше стремил към високия си пост в Бюрото — „инспектор“ бе длъжност с променливо значение от гледна точка на йерархията. В неговия случай, подобно на Дан Мъри, О’Дей работеше като специалист по заплетените дела и от Вашингтон често го пращаха да помага на други места. Добре известен като превъзходен оперативен работник, той можеше да се занимава с истински случаи, били те големи или малки, вместо да ги контролира на високо равнище, което намираше за досадно.
	Заместник-директор Тони Карузо беше минал по друг път. Главен специален агент в две оперативни служби, издигнал се до шеф на подготвителния отдел на Бюрото, после поел вашингтонската оперативна служба — достатъчно голяма, за да изисква висок ранг за своя началник, но пък наблюдаваща един от най-лошите оперативни участъци в Северна Америка, Карузо се наслаждаваше на властта, престижа, по-високата заплата и запазеното място на паркинга, които осигуряваше положението му, но отчасти завиждаше на стария си приятел Пат.
	— Какво мислиш? — попита Карузо, като гледаше надолу към трупа. Все още трябваше да си светят с фенерчета.
	— Не можеш да го използваш в съда като доказателство, но този тип е бил мъртъв часове преди катастрофата.
	И двамата наблюдаваха сивокосия експерт от Централната лаборатория, който се въртеше около тялото. Трябваше да се направят всички възможни тестове. Установяването на вътрешната телесна температура беше един от тях — компютърен модел позволяваше да се изведат условията на средата и макар че на данните можеше да се разчита далеч по-малко, отколкото би искал който и да е от шефовете им, 9:46 предишната вечер бе най-късното време на смъртта.
	— Ножът е пронизал сърцето — каза Карузо и потръпна при тази мисъл. Не можеше да свикне с бруталността на убийството. Дали един или хиляди мъртъвци, неоправданата смърт си беше неоправдана и броят просто показваше колко живота са били отнети. — Намерихме пилота.
	О’Дей кимна.
	— Чух. Три лентички, което означава, че е втори пилот. И е бил убит. Значи е възможно онзи да е бил сам.
	— От колко души се състои екипажът на такъв самолет? — попита Карузо инспектора от НСБТ.
	— От двама. Преди имаше й бордови инженер, но на новите самолети няма. За много продължителните полети могат да вземат резервен пилот, но сега машините са изключително автоматизирани и двигателите никога не спират.
	Човекът от лабораторията се изправи, махна с ръка да приберат трупа в чувала и попита:
	— Искате ли да чуете предварителните резултати?
	— Как мислиш? — отвърна Карузо.
	— Със сигурност е бил мъртъв преди катастрофата. Няма наранявания от сблъсъка. Раната на гърдите е сравнително стара. Би трябвало да има контузии от предпазните колани, но няма, само няколко драскотини с адски малко кръв. Кръвта от отсечената глава не е достатъчно. Всъщност няма достатъчно кръв никъде по останките. Да речем, че е бил убит на седалката си в самолета. Коланите са го задържали в седнало положение. След смъртта цялата кръв се изтегля в долните крайници, а когато самолетът се е разбил в сградата, краката му са били откъснати — затова има и толкова малко кръв. Имам да върша още много работа в лабораторията, но най-общо казано, той е бил мъртъв поне три часа преди самолетът да стигне дотук. Ето паспорта му. Нещастно копеле. Предполагам, че не е участвал във всичко това.
	— Възможно ли е да грешиш? — попита О’Дей.
	— Много бих се изненадал, Пат. Евентуално с час-два за времето на смъртта — по-скоро по-рано, отколкото по-късно — да, това е възможно. Но кръвта изобщо не е достатъчно, така че да е бил жив по време на сблъсъка. Бил е мъртъв преди катастрофата. Сигурен съм.
	— Слава Богу — въздъхна Карузо. Това правеше разследването много по-лесно. През следващите двайсет години щяха да се появят хипотези за различни заговори, а Бюрото щеше да продължи работата си, проверявайки всяка възможност, подпомогнато, беше сигурен в това, от японската полиция, но този самолет бе управляван само от един човек и следователно ужасното убийство най-вероятно бе дело на един-единствен човек — луд, опитен или какъвто и да било, но във всеки случай сам. Не че някой изобщо щеше да повярва на това.
	— Докладвай на Мъри — нареди Карузо. — Той е при президента.
	— Разбрано. — О’Дей се насочи към мястото, където беше паркиран дизеловият му пикап. Навярно той бе единственият в града, в чиято запалка бе включена полицейска лампа. Човек не слага подобни неща над радиото, скрито или явно.


	Час и половина преди да стигнат базата „Андрюс“ контраадмирал Джексън облече синята си униформа. Бе успял да поспи около шест часа, след като го информираха за неща, който всъщност нямаха толкова голямо значение. Униформата беше изпомачкана от стоенето в пътната му чанта, но това не бе важно — щеше да улегне.
	Изглежда, имаше източен вятър, защото КС-10 заобиколи откъм Вирджиния. Няколко реда зад него някои промълви „Господи, вижте!“ и всички в предната част на самолета се стълпиха на прозорците като туристи. Първите проблясъци на зората и огромният брои прожектори на земята даваха достатъчно светлина, за да стане ясно, че Капитолият, центърът на столицата, вече не е същият като преди. Гледката беше някак си по-непосредствена и действителна от картините, които мнозина от тях бяха гледали по телевизията преди да се качат на борда на Хаваите. След пет минути самолетът се приземи в базата на военновъздушните сили „Андрюс“. За старшите офицери чакаше самолет от Първа ескадрила на военновъздушните сили — да ги откара до Пентагона. Полетяха по-ниско и по-бавно, така че можеха още по-добре да видят нанесените поражения.
	— Господи — каза по интеркома Дейв Сийтън. — Успял ли е някой да се спаси?
	— Къде ли е бил Джак, когато се е случило това… — Роби си помисли, че никой не би искал да се издигне по този начин, най-малко неговият най-близък приятел, който се намираше някъде долу.


	Морските пехотинци изглеждаха много нервни, забеляза инспектор О’Дей, още докато паркираше пикапа си на Осма улица. Казармата беше сериозно барикадирана. Тротоарите бяха задръстени с паркирани коли, същото се отнасяше и за празните пространства между сградите. Инспекторът слезе от автомобила си и се насочи към един сержант. Бе облечен в якето си от ФБР и носеше служебната си карта в дясната си ръка.
	— Имам работа вътре, сержант.
	— С кого? — попита пехотинецът, докато сравняваше снимката му.
	— С господин Мъри.
	— Имате ли нещо против да оставите тук оръжието си? Такива са заповедите.
	— Не, разбира се. — О’Дей му подаде кобура, в който беше неговият „Смит & Уесън 1076“ с два резервни пълнителя. Не си направи труда да предаде служебния си пистолет. — Колко души сте тук?
	Вътрешните ъгли на заобикалящите двора сгради се охраняваха от второ подразделение пехотинци, трето заемаше самия двор, където бяха разположили тежка картечница. Две роти — повече от триста души. Да, тук президентът Райън се намираше в относителна безопасност, освен ако някой друг маниак не докараше още един самолет. По пътя някакъв капитан отново поиска да сравни снимката на служебната му карта. Престараваха се. Някой трябваше да им го каже преди да започнат да паркират по тротоарите.
	Мъри го посрещна на верандата.
	— Как е?
	— Дотук добре — отвърна инспекторът.
	Мъри го въведе в стаята за закуска и Пат накратко съобщи новото в ситуацията.
	— Доколко можем да вярваме на данните? — попита Андреа Прайс.
	— Знаете как е — отвърна О’Дей. — Това е предварителна информация, но ми се струва достатъчно вероятна, а следобед ще разполагаме с резултатите от тестовете. Идентифицирането вече е започнало. Може да си имаме проблеми, тъй като трупът няма глава, ръцете също са откъснати. Не казваме, че сме приключили със случая. Просто имаме предварителни данни, които подкрепят други свидетелства.
	— Мога ли да спомена това по телевизията? — попита Райън всички и никого.
	— Определено не — отвърна Арни ван Дам. — Първо, не е потвърдено. Второ, прекалено рано е, за да му повярва някой.
	Мъри и О’Дей се спогледаха. Нито един от двамата не бе политик. Арни ван Дам обаче беше. За тях информационният контрол означаваше да пазят сведенията за съда. За Арни информационният контрол означаваше да предпазва хората от неща, които според него няма да разберат, докато малко по малко не ги подготвят за това.


	Добре известната „черна кутия“ всъщност бе обикновен касетофон, свързан с пилотската кабина. Там се събираха данните от двигателя и пултовете за управление плюс — в случая — разговорите на екипажа. Записващото устройство бе изцяло дигитализирано. Данните се транскрибираха бързо и лесно. На първо място главният техник направи чисто, високоскоростно копие на оригиналната метална лента, която после затвориха в сейф, докато той работеше по записа.
	— На пръв поглед записът изглежда съвсем ясен. Самолетът е бил напълно изправен — докладва техникът, докато преглеждаше информацията на компютърния екран. — Взимал е завоите спокойно, двигателите са работили нормално. Типичен летателен профил… дотук — той показа на екрана. — Тук напълно се е отклонил от нула-шест-седем до едно-девет-шест… и се е насочил надолу до момента на сблъсъка.
	— В пилотската кабина не е имало абсолютно никакви разговори. — Друг техник въртеше речевия сегмент от записа назад-напред, но откриваше единствено обичайните реплики между самолета и различните наземни контролни станции. — Ще го върна отначало. — Всъщност записът нямаше начало, а по-скоро се въртеше без прекъсване, защото самолетите Боинг 747 обикновено се използваха за презокеански полети, продължаващи по четирийсет часа. Трябваха му няколко минути, за да намери края на предишния полет и тук той откри нормалния обмен на информация и команди между двамата пилоти, а също и между самолета и земята.
	Всичко това прекъсваше скоро след като самолетът беше спрял на определената му писта. Следваха цели две минути празна лента, после записът отново продължаваше, когато по време на процедурите преди излитането бяха задействани уредите на контролното табло. Преводачът от японски — военен офицер — бе от Управлението за национална сигурност.
	Звукът беше отличен. Можеха да чуят изщракванията при включването на уредите и тяхното бръмчене, но най-високо се чуваше дишането на втория пилот, чиято самоличност бе определена в хода на записа.
	— Стоп — каза военният офицер. — Върнете малко. Има някакъв друг глас, не мога да… А, добре. „Всички готови, въпросителна.“ Трябва да е пилотът. Да, сега се затваря вратата, пилотът тъкмо влезе. „Проверката преди полета завършена… готов за проверка преди старта“… О… О, Господи! Той го уби. Върнете пак. — Офицерът — майор, не виждаше, че агентът от ФБР също има слушалки.
	И на двамата им бе за първи път. Агентът от ФБР беше гледал убийство, записано на банкова видеосистема, но нито той, нито офицерът от разузнаването бяха чували убийство — изсумтяването от удара, опитите на жертвата да си поеме дъх…
	След секунди на друг канал се разнесе вторият глас, за да извести кулата, че Боинг 747 запалва двигателите си.
	— Това е пилотът, Сато — каза техникът от НСБТ. — Другият глас трябва да е на втория пилот.
	— Вече не. — Единствените звуци по канала на втория пилот бяха смущенията и страничните шумове.
	— Убил го е — съгласи се агентът от ФБР. Щеше да им се наложи да връщат записа още стотици пъти, но заключението щеше да е същото. Макар че формално разследването щеше да продължи няколко месеца, случаят бе успешно приключен за по-малко от девет часа.


	Вашингтонските улици бяха зловещо пусти. Райън от собствен опит знаеше отлично, че обикновено по това време на деня столицата е претъпкана с автомобили на държавни служители, лобисти, депутати в Конгреса и техни подчинени, безброй адвокати и техните секретарки, както и всички работници в частната индустрия, които ги осигуряваха. Но не и днес. На всяка пресечка имаше радиоавтомобил на градската полиция или кола на Националната гвардия. Като че ли беше летен уикенд и всъщност имаше повече движение в посока обратна на Капитолийския хълм, отколкото към него — любопитните бяха отклонявани десет пресечки преди да стигнат до целта си.
	Президентската колона пое по „Пенсилвания“. Джак седеше на задната седалка в бронирания си автомобил, а пред и зад колите на Службата за сигурност се движеха машини на морската пехота. Слънцето вече беше изгряло. Небето бе леко замъглено и на човек му трябваше време, за да разбере, че хоризонтът не е както трябва.
	Боингът дори не бе докоснал дърветата. Не беше прахосвал горивото си за нищо освен за целта. Сега работеха пет-шест крана — вдигаха каменни блокове от кратера на някогашната заседателна зала и ги поставяха в камиони, които ги откарваха някъде. Бяха останали само няколко пожарни коли. Драматичната част вече бе завършила. Оставаше тъжната.
	За него толкова бързото шофиране във Вашингтон беше новост. Отчасти скоростта се дължеше на факта, че бързо движещата се мишена се улучва по-трудно, отчасти не това, че сега времето на Райън бе много по-ценно и не трябваше да се прахосва. Но повече от всичко останало означаваше, че той лети към нещо, което би искал да избегне. Само преди няколко дни бе приел предложението на Роджър Дърлинг да заеме вицепрезидентския пост, но го беше сторил най-вече с целта веднъж завинаги да се освободи от правителствените постове. Тази мисъл го накара да стисне очи. Защо никога не бе успявал да избяга от отговорностите? Сигурно не от храброст. Всъщност по-скоро беше обратното. Толкова често се бе боял да каже „не“, за да не го помислят за страхливец. Беше се боял да постъпи по друг начин, освен по онзи, който сочеше съвестта му, а тя толкова често му бе подсказвала неща, които той мразеше или се страхуваше да направи. Но не бе имал друга възможност.
	— Всичко ще се оправи — каза Анри ван Дам.
	„Не, няма“ — искаше да каже Джак.
	Но не можеше.


>>	3.
>>	ВНИМАТЕЛЕН ПОГЛЕД

	На източната стена на залата „Рузвелт“ висеше Нобелова награда за мир на едновремешния президент за „успешното“ му посредничество в Руско-японската война. Историците твърдяха, че усилията му само са насърчили японските империалистически амбиции и така са наранили руската душа, че Сталин изпитвал нужда да отмъсти за унижението на страната си. Специално това наследство на Алфред Нобел обаче винаги беше повече политическо, отколкото реално. Залата се използваше за средно големи обеди и срещи, а и се намираше в удобна близост до Овалния кабинет.
	— Насам. — Един от агентите отвори някаква врата и Райън видя президентската гримьорка. Срещата беше неофициална и гримьорката, петдесетинагодишна жена, носеше всичко необходимо в голям куфар от изкуствена кожа. Колкото и пъти да бе излизал по телевизията — на предишния си пост като съветник по въпросите на националната сигурност доста често, — Джак така и не успя да свикне и трябваше да извика на помощ целия си самоконтрол, за да не Се върти, докато нанасяха течната основа с дунапренена гъба върху лицето му, после пудра и спрей за коса. През цялото време жената, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, не промълви нито дума.
	— И аз го харесвах — каза й той. Ръцете й замръзнаха и погледите им се срещнаха.
	— Винаги беше толкова мил. Мразеше всичко това, точно като вас, но никога не се оплакваше и обикновено разказваше по някой виц. Понякога гримирах и децата, просто за забавление. Харесваше им, даже на момчето. Играеха пред камерите и снимачните екипи им даваха записа, и…
	— Разбирам. — Райън хвана ръката й. Най-накрая бе срещнал човек от персонала, който не се държеше изцяло делово и не го караше да се чувства като животно в зоологическа градина. — Как се казвате?
	— Мери Абът. — От очите й капеха сълзи.
	— Откога работите тук?
	— Точно преди господин Картър да напусне Белия дом. — Госпожа Абът изтри очи и се успокои.
	— Е, може би трябва да ви поискам съвет — внимателно каза той.
	— О, не, аз не знам нищо. — Тя се усмихна засрамено.
	— Аз също. Предполагам, че просто ще трябва сам да разбера. — Райън погледна в огледалото. — Свършихте ли?
	— Да, господин президент.
	— Благодаря ви, госпожо Абът.
	Сложиха го да седне в дървен стол с облегалки за ръцете. Прожекторите вече бяха включени и температурата в стаята достигаше четирийсетина градуса или поне така му се струваше. Един от техниците защипа на вратовръзката му микрофон, много внимателно, също като госпожа Абът — само защото над всеки от персонала висеше по един агент от Службата за сигурност, а над цялата охрана бдеше Андреа Прайс, която ги наблюдаваше от вратата. Очите й бяха присвити и подозрителни, въпреки факта, че всяко съоръжение в стаята беше грижливо проверено, а всеки от хората постоянно се следеше. Наистина, можеше да се направи пистолет от неметални части, но пистолетите все пак бяха обемисти. Осезаемото напрежение на охраната се предаваше дори на хората от телевизията, които внимаваха да не крият ръцете си и ги движеха съвсем бавно.
	— Две минути — съобщи продуцентът, информиран по слушалките си. — Току-що започнаха бизнес-новините.
	— Успяхте ли да поспите снощи? — попита главният кореспондент на Си Ен Ен в Белия дом. Също като всички останали, той искаше бързи и ясни впечатления от новия президент.
	— Не много — почувствал се изведнъж напрегнат, отвърна Джак. Камерите бяха две. Той кръстоса крака и стисна ръце в скута си, за да избегне нервните движения. Как точно се предполагаше, че трябва да изглежда? Тържествен? Потресен от мъка? Изпълнен със спокойна увереност? Съкрушен? Вече бе малко късно за това. Защо предварително не попита Арни?
	— Трийсет секунди — предупреди продуцентът.
	Джак се опита да се оправи сам. Позата му на стола щеше да държи тялото му неподвижно. „Просто отговаряй на въпросите. Правиш го толкова отдавна.“
	— Сега е седем часът и осем минути — право към камерата зад Джак каза кореспондентът. — Ние сме в Белия дом с президент Джон Райън. Господин президент, измина една дълга нощ, нали?
	— Наистина — съгласи се Райън.
	— Какво можете да ни кажете?
	— Както знаете, спасителните операции продължават. Трупът на президента Дърлинг все още не е намерен. Координатор на разследването е ФБР.
	— Открили ли са вече нещо?
	— Навярно по-късно днес ще разполагаме с някаква информация, но засега е прекалено рано. — Въпреки факта, че кореспондентът беше напълно инструктиран по този въпрос, Райън долови в очите му разочарование.
	— Защо ФБР? Службата за сигурност не е ли упълномощена да…
	— Сега не е време за вътрешни борби. Разследването трябва да започне незабавно. Ето защо реших водеща инстанция да е ФБР — под контрола на министерството на правосъдието и с помощта на други федерални инстанции. Трябват ни отговори, трябват ни бързо, и ми се струва, че това е най-добрият начин да ги получим.
	— Съобщиха ми, че сте назначили нов директор на ФБР.
	Джак кимна.
	— Да, Уолтър, така е. За момента съм помолил Даниъл Е. Мъри временно да изпълнява длъжността на директор. Дан отдавна е агент във ФБР — последно работеше като специален помощник на директор Шоу. Познаваме се от много години. Господин Мъри е един от най-добрите детективи на държавна служба.


	— Мъри?
	— Полицай, експерт по тероризма и шпионажа — отвърна офицерът от разузнаването.
	— Хм. — Той отново отпи от подсладеното си кафе.


	— Какво можете да ни кажете за подготовката за… искам да кажа за следващите няколко дни? — попита кореспондентът.
	— Уолтър, тези планове са все още в процес на разработване. Най-важното е да дадем възможност на ФБР и другите упълномощени от закона инстанции да си вършат работата. По-късно днес ще разполагаме с повече информация, но изминалата нощ беше дълга и тежка за много хора. — Кореспондентът кимна и реши, че е време да наблегне на човешкия аспект на нещата.
	— Къде спахте вие и семейството ви? Знам, че не сте били тук.
	— В казармата на морската пехота на Осма и Първа улици — отвърна Райън.
	— О, по дяволите, шефе — промърмори Прайс от вратата. Някои от медиите бяха разбрали, но Службата не го беше потвърдила пред никого и повечето новинарски агенции бяха съобщили, че семейството на Райън е на „неуточнено място“. Е, довечера щяха да спят другаде.
	— Защо там?
	— Ами, трябваше да спим някъде и там изглеждаше подходящо. Аз също съм бил морски пехотинец, Уолтър — тихо каза Джак.


	— Помниш ли, когато ги взривихме?
	— Чудна нощ. — Офицерът от разузнаването си спомни как гледаше през бинокъла от върха на бейрутския „Холидей Ин“. Той беше помогнал за организирането на акцията. Всъщност единственият труден момент бе да избере шофьора. В американските морски пехотинци имаше нещо странно, нещо като че ли мистично, в което нацията на този Райън се беше вкопчила. Но умираха точно като всички други неверници. Той развеселено се зачуди дали някой от хората му във Вашингтон не би могъл да купи или наеме голям камион… После остави веселите мисли настрани. Неведнъж бе ходил във Вашингтон и едно от местата, които проучи, беше казармата на морската пехота. Прекалено лесно се охраняваше. Всъщност, това бе твърде зле. Политическото значение на мишената я правеше извънредно привлекателна.


	— Глупава постъпка — забеляза Динг, докато пиеше сутрешното си кафе.
	— Очакваш да се крие ли? — попита Кларк.
	— Познаваш ли го, татко? — попита Патриша.
	— Всъщност да. С Динг се грижехме за него, когато бяхме специални агенти. Някога познавах баща му… — без да се замисля, прибави Джон. Много необичайно за него.
	— Какъв е той, Динг? — попита Патси годеника си. Пръстенът бе на пръста й съвсем отскоро.
	— Много умен — призна Чавес. — Доста спокоен. Приятен човек, винаги намира мила дума. Е, почти винаги.
	— Когато трябва, е проявявал и твърдост — отбеляза Джон, като погледна своя партньор и бъдещ зет.


	Прожекторите го караха да се поти под грима и Райън се опитваше да сподави желанието да се почеше по лицето. Успя да задържи ръцете си неподвижни, но лицевите му мускули започнаха поредица от леки конвулсии. Надяваше се, че камерата няма да ги улови.
	— Страхувам се, че не мога да кажа нищо, Уолтър — продължи той, силно стиснал ръце. — Просто още е прекалено рано да дам изчерпателни отговори на много въпроси. Когато сме в състояние да предложим сигурна информация, ще го сторим. Дотогава ще трябва да чакаме.
	— Предстои ви тежък ден — съчувствено каза репортерът от Си Ен Ен.
	— На всички ни, Уолтър.
	— Благодаря ви, господин президент.
	Той изчака, докато изключат прожекторите, и чу как някой от централата на мрежата в Атланта казва:
	— Добре беше. Благодаря ви.
	В стаята влезе ван Дам, като отмести Андреа Прайс настрани. Малцина можеха да докоснат агент от Службата за сигурност, без да си докарат сериозни последствия, но Арни бе точно от тях.
	— Много добре. Не прави нищо друго. Отвръщай на въпросите. Отговорите ти трябва да са кратки.
	След него влезе госпожа Абът, за да провери грима му. Нежната й ръка докосваше челото му, докато другата оправяше косата му с малка четка. Дори за партньорката си на абитуриентския си бал — как ли се казваше тя, разсеяно се зачуди Райън — нито той, нито който и да било друг беше обръщал такова внимание на твърдата му черна коса. При други обстоятелства щеше да се засмее.
	Водещата от Си Би Ес бе трийсет и пет годишна жена, която доказваше, че красотата и интелигентността не са взаимноизключващи се.
	— Господин президент, какво е останало от правителството? — попита тя след няколко обичайни и маловажни въпроса.
	— Мария… — бяха го инструктирали да се обръща към всеки репортер с малкото му име; без сам да знае защо, това му се струваше съвсем логично, — … колкото и ужасни да са за всички нас последните дванайсет часа, искам да припомня речта, която преди няколко седмици изнесе президент Дърлинг: Америка е все пак Америка. Днес всички федерални институции ще работят под ръководството на заместниците си и…
	— Но Вашингтон…
	— От гледна точка на обществената безопасност, Вашингтон е доста блокиран, това е вярно… — Тя отново го прекъсна, понеже разполагаше само с четири минути и искаше да ги използва пълноценно.
	— А войниците по улиците?
	— Мария, снощи вашингтонската полиция и пожарната понесоха най-голямата тежест. Тези хора прекараха една дълга и студена нощ. Вашингтонската национална гвардия беше свикана, за да помага на градските служби. Така се постъпва и след урагани и торнадо. Всъщност това е една от цивилните функции на гвардията. ФБР и кметът работят заедно. — Това бе най-дългото му изказване за сутринта и почти го остави без дъх. В този момент той осъзна, че стиска ръцете си толкова силно, че пръстите му са побелели, и с усилие на волята си наложи да ги пусне.


	— Вижте ръцете му — забеляза министър-председателката. — Какво знаем за този Райън?
	Шефът на разузнавателната служба държеше в скута си досие, което вече беше запомнил, тъй като разполагаше с цял работен ден, за да се запознае с новия държавен глава.
	— Бивш офицер от разузнаването. Знаете за инцидента в Лондон, а по-късно, преди няколко години, в Щатите…
	— А, да — прекъсна го тя, като отпи от чая си. — Значи шпионин…
	— Много известен. Руските ни приятели имат изключително високо мнение за него. Англичаните също — каза армейският генерал, който беше обучен в британските традиции и бе завършил академията в Сандхърст. — Извънредно интелигентен е. Имаме основания да смятаме, че в качеството си на съветник на Дърлинг по въпросите на националната сигурност е контролирал американските операции срещу Япония…
	— И срещу нас ли? — впила очи в екрана, попита тя. Колко удобни бяха комуникационните сателити — а всички американски мрежи вече се предаваха по цял свят. Вече не трябваше да пътува по цял ден със самолет, за да види главата на съперническа държава — и то при напълно овладени обстоятелства. Сега можеше да види Райън в извънредна ситуация и да прецени как реагира. Офицер от разузнаването или не, не изглеждаше спокоен. Издръжливостта на всеки човек си има граници.
	— Несъмнено.
	— Не е чак толкова страшен, колкото предполага твоята информация — каза тя на съветника си. „Колеблив, неспокоен, нервен… изтощен.“


	— Кога според вас ще можете да ни кажете повече за случилото се? — попита Мария.
	— В момента наистина не мога да ви отговоря. Прекалено рано е. С някои неща не трябва да се прибързва — отвърна Райън. Смътно осъзна, че е загубил контрол над интервюто, колкото и кратко да беше, и не знаеше защо е така. Никога не му бе идвало наум, че телевизионните репортери ще се редят пред залата „Рузвелт“ като купувачи на опашка, че след първите един-два въпроса всеки ще пита нещо ново и различно и че всеки от тях ще иска да направи впечатление, не на новия президент, а на зрителите, невидимите хора зад камерите, които гледаха новините всяка сутрин от лоялност, а репортерите трябваше да използват всяка възможност, за да я затвърдят. Колкото и тежко да беше наранена страната, предаването на новините бе работа, която хранеше семействата им, а Райън просто беше поредният обект на тази работа. Точно по тази причина уверението на Арни, че са били инструктирани какви въпроси да задават, бе прекалено оптимистично, макар да идваше от опитен професионален политик. Единствената наистина добра новина беше, че всички интервюта разполагат с ограничено време — в този случай ограничението се дължеше на местните новини, излъчвани от различните клонове на мрежите по двайсет и пет минути след всеки кръгъл час. Каквато и трагедия да бе сполетяла Вашингтон, в хода на ежедневния си живот хората трябваше да получат информация за местното време и натовареност на уличното движение, факт, който столичаните навярно забравяха, но местните телевизионни клонове из страната — не. Когато режисьорът я прекъсна, Мария мило се усмихна към камерата, макар вътрешно да изпитваше други чувства.
	И Райън разполагаше с дванайсет минути до интервюто с Ен Би Си. Кафето, което изпи на закуска, беше започнало да му действа и трябваше да отиде до тоалетната, но когато се изправи, жицата на микрофона едва не го препъна.
	— Насам, господин президент. — Прайс го поведе наляво по коридора, после надясно към Овалния кабинет. Джак влезе и замръзна на мястото си. В мислите му кабинетът все още принадлежеше на друг, но тоалетната си бе тоалетна, а и в този случай тя всъщност представляваше част от приемната пред самия кабинет. Поне тук беше на спокойствие, дори от преторианската гвардия, която го следваше като глутница овчарски кучета, пазещи особено ценна овца. Джак не знаеше, че когато в това помещение има някой, над рамката на вратата се включва лампа и че една пролука във вратата дава възможност на хората от Службата за сигурност да наблюдават дори този аспект от ежедневния живот на президента.
	Докато миеше ръцете си, Райън погледна в огледалото — винаги грешка в такива моменти. Гримът го правеше по-млад, отколкото бе в действителност, което не беше толкова зле, но придаваше също и фалшива руменина на кожата му. Пребори се с желанието да изтрие всичко от лицето си и се върна, за да се изправи пред Ен Би Си. Сега водещият бе чернокож и когато се ръкува с него, Джак намери някаква утеха във факта, че гримът придава на репортера още по-гротесков вид от неговия. Бе забравил, че телевизионните прожектори толкова променят цвета на кожата, че за да изглежда нормален на екрана, човек трябва да изглежда като клоун за присъстващите.
	— Какво ще правите днес, господин президент? — зададе четвъртия си въпрос Нейтън.
	— Имам среща с временния директор на ФБР Мъри — всъщност известно време ще се срещам с него два пъти дневно. Освен това имам запланувано заседание със съветниците си по въпросите на националната сигурност, после с някои от оцелелите конгресмени. Следобед ще проведем среща на кабинета.
	— А организацията на погребението? — зададе поредния въпрос от списъка в скута си репортерът.
	Райън поклати глава.
	— Прекалено рано е. Знам, че всички сме покрусени, но тези неща наистина изискват време. — Той не каза, че тази сутрин хората от протоколната служба на Белия дом в продължение на петнайсет минути го бяха информирали какви са плановете в това отношение.
	— Японският пътнически самолет е бил собственост на държавна компания. Имаме ли някакви основания да смятаме…
	Този въпрос накара Райън да се наведе напред.
	— Не, Нейтън, никакви. Осъществихме контакт с японското правителство. Премиер-министърът Кога обеща да ни оказва пълно съдействие и ние му вярваме. Искам да подчертая, че вражеските действия с Япония са напълно приключили. Случилото се е ужасна грешка. Те правят всичко възможно, за да изправят пред правосъдието хората, станали причина за конфликта. Все още не знаем как се е случило всичко — имам предвид за снощи, — и „не знаем“ означава просто, че не знаем. Докато не разберем, не трябва да строим безсмислени хипотези. Това няма да ни помогне, но може да ни причини неприятности, а в момента си имаме достатъчно. Сега трябва да мислим как да ги оправим.


	— Домо аригато — измърмори японският министър-председател. За първи път виждаше лицето и чуваше гласа на Райън. Беше по-млад, отколкото очакваше, макар по-рано същия ден да му го бяха описали. Кога забелязваше напрежението и неспокойството му, но когато президентът можеше да каже нещо друго, освен да даде очевиден отговор на глупав въпрос — защо американците толерираха нахалството на своите медии? — гласът му леко се променяше, очите му също. Разликата бе едва доловима, но Кога беше свикнал да открива и най-слабите нюанси. Това бе едно от преимуществата да се родиш в Япония, още повече да прекараш съзнателния си живот в политиката.
	— Той беше страшен противник — тихо отбеляза служителят от външното министерство. — И в миналото се е проявявал като храбър мъж.
	Кога си помисли за документите, които бе прочел преди два часа. Този Райън беше свикнал с насилието, от което японският премиер се отвращаваше. Но от двама американци с тъмно минало, които навярно му бяха спасили живота, заплашен от собствените му сънародници, бе научил, че насилието има своето място, точно както и хирургията, а Райън го беше използвал, за да предотврати още по-голямо унищожение, сам бе пострадал и после пак беше приложил насилие преди да се върне към мирните си занимания. И отново бе проявил същото двойствено отношение срещу страната на Кога, бе се сражавал умело и безпощадно, а после бе проявил състрадание и загриженост. Храбър мъж…
	— И доблестен, струва ми се. — Премиерът замълча за миг. Странно, че те двамата, които никога не се бяха срещали и само допреди седмица бяха воювали един срещу друг, вече трябваше да са станали приятели. — Той е самурай.


	Русата кореспондентка на Ей Би Си се казваше Джой, което поради някаква причина се стори на Райън напълно неподходящо за този ден, но навярно така я бяха кръстили родителите й и нямаше какво да се направи. Ако Мария от Си Би Ес беше хубавичка, Джой бе ослепителна и може би това беше причината Ей Би Си да има най-гледаната сутрешна информационна емисия. Тя стисна ръката му топло и дружелюбно — в жеста имаше и нещо друго, което едва не накара сърцето на Джак да спре.
	— Добро утро, господин президент — меко каза кореспондентката. Гласът й бе по-подходящ за вечерно парти, отколкото за сутрешните новини.
	— Заповядайте — посочи към стола срещу себе си Райън.
	— Сега е осем без десет. Намираме се в залата „Рузвелт“ в Белия дом, за да разговаряме с президент Джон Патрик Райън — изгука към камерата тя. — Господин президент, страната ни преживя дълга и тежка нощ. Какво можете да ни кажете?
	Райън беше толкова претръпнал, че отвърна съвсем несъзнателно. Говореше спокойно, малко механично, и гледаше право в репортерката, както му бяха казали да прави. В този случай не му бе трудно да се концентрира върху влажните й кафяви очи, макар че беше объркващо да гледа толкова дълбоко в тях толкова рано сутринта. Надяваше се да не му проличи прекалено много.
	— Господин президент, последните няколко месеца бяха изключително травмиращи за всички нас, а последната нощ — още повече. След няколко минути ще се срещнете със съветниците си по въпросите на националната сигурност. Какви са основните ви проблеми?
	— Джой, много отдавна един американски президент е казал, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Днес нашата страна е толкова силна, колкото и вчера…


	— Да, вярно е. — Даряеи се беше срещал веднъж с Райън. Тогава американецът се беше държал нагло и предизвикателно като куче, което смело се зъби, застанало пред господаря си — или поне така му се бе струвало. Но сега господаря го нямаше, а кучето беше тук, впило очи в красива, но разпусната жена. Даряеи остана изненадан, че езикът му не е изплезен и не му текат слюнки. Дължеше се на умората. Ясно се виждаше, че Райън е изтощен. А как иначе? Той приличаше на страната си, реши аятолахът. Може би външно бе силен. Райън все още беше млад мъж с широки рамене и изправена стойка. Очите му бяха ясни, гласът твърд, но когато го питаха за мощта на страната му, той спомена за страха и за страха от страха. Интересно.
	Даряеи отлично знаеше, че силата и мощта са по-скоро състояния на ума, отколкото на тялото, факт, който се отнасяше както за хората, така и за нациите. За него Америка представляваше загадка, нейните лидери също. Но колко му трябваше да знае? Америка беше безбожна страна. Точно затова това момче Райън приказваше за страха. Без Бог и на държавата, и на хората им липсваше посока. Някой бе казал, че същото се отнася за родината на Даряеи, но ако това изобщо беше вярно, то се дължеше на друга причина, поне според него.
	Подобно на всички хора по света, Даряеи се съсредоточи върху лицето и гласа на Райън. Отговорът на първия въпрос бе очевидно механичен. Каквото и да знаеха за инцидента, те нямаше да го кажат. Навярно не знаеха много, но това беше разбираемо. Денят му бе дълъг и Даряеи го използва полезно. Извика при себе си шефа на американското бюро (всъщност цял отдел в правителствената сграда в Техеран) в министерството на външните работи и нареди да му изготвят доклад за работата на американското правителство. Положението се оказа още по-добро, отколкото се беше надявал. Не можеха да приемат нови закони, да събират нови данъци и да отделят пари, докато не се възстановеше Конгресът им, а за това щеше да е нужно време. Бяха обезглавени почти всичките им министерства. Сега това момче Райън — Даряеи бе седемдесет и две годишен — представляваше американското правителство, а аятолахът не остана впечатлен от онова, което видя.
	Съединените американски щати го тормозеха от години. Притежаваха такава огромна мощ! Въпреки че съкрати военните си сили след падането на Съветския съюз — по-малкият „сатана“ — Америка беше в състояние да извърши неща, които не бяха по силите на никоя друга държава. Нуждаеше се единствено от политическа решителност и макар че такава обикновено й липсваше, тя представляваше постоянна заплаха. Понякога страната се сплотяваше зад една-единствена обща цел, както се бе случило не толкова отдавна срещу Ирак, и последствията бяха ужасно сериозни в сравнение с малкото, което беше постигнала собствената му държава по време на продължилата близо десетилетие кръвопролитна война. В това се криеше американската опасност. Но сега Америка бе отслабена — дори по-скоро, почти обезглавена. И най-силното тяло става безполезно, когато му отрежат главата…
	Останал е само един човек, вече без да слуша думите на американеца, си помисли Даряеи. Сега думите нямаха значение. Райън не казваше нищо съществено, но с поведението си говореше много на един човек от другата страна на земното кълбо. Новият глава на тази държава имаше шия, в която се съсредоточи погледът на аятолаха. Символиката беше ясна. В края на краищата техническият проблем бе да се довърши отделянето на главата от тялото, а единственото помежду тях беше шията.


	— Десет минути до следващото интервю — съобщи Арни, след като Джой потегли с колата си за летището. Репортерът от „Фокс“ беше в гримьорната.
	— Как се справям? — Този път Джак свали микрофона преди да се изправи. Трябваше да се разтъпче.
	— Не е зле — снизходително отсъди ван Дам. На един професионален политик би могъл да каже и нещо друго. Ако изобщо имаше намерение да си върши работата, Райън на първо място имаше нужда от повече самоувереност. Президентският пост бе тежък товар дори и в най-благоприятно време и макар на всеки, които го беше заемал, неведнъж да му се бе искало да се избави от Конгреса, другите институции и министерствата, именно Райън щеше да разбере колко необходима е цялата управленческа система — и щеше да го разбере по възможно най-трудния начин.
	— Трябва да свикна с много неща, нали?
	— Ще се научиш — обеща му шефът на персонала.
	— Може би — усмихна се Джак, без да разбира, че сутрешните му занимания — доскорошните му занимания — му бяха помогнали да забрави другите обстоятелства. В същия миг един от агентите му подаде лист хартия.


	Колкото и несправедливо да беше спрямо другите семейства, съвсем разбираемо основен приоритет представляваше трупът на президента Дърлинг. Откъм западната страна на сградата бяха докарани четири подвижни крана, които работеха под ръководството на защитени с каски строителни техници, застанали заедно с група опитни работници долу в голямата зала, прекалено близо един до друг в разрез с правилата за безопасност, но службата по безопасността тази сутрин не се навърташе наоколо. Единствените държавни инспектори, които имаха значение, бяха агентите от Службата за сигурност — ФБР можеше и да е водеща инстанция, но никой не би застанал между тях и собственото им печално разследване. Наблизо имаше и лекар, както и санитарен екип, за малко вероятната случайност някой въпреки всичко да е оцелял. Истинският проблем беше координирането на работата на крановете, които спускаха куките си в кратера — така изглеждаше сега залата — като четири жирафа, пиещи вода от един и същ извор.
	— Вижте! — посочи един строителен техник. Една почерняла мъртва ръка стискаше автоматичен пистолет. Трябва да беше на Анди Уокър, шефът на охраната на Роджър Дърлинг. Последно го бяха показали по телевизията в краката на своя президент, втурнал се да го свали от подиума, но прекалено късно, за да постигне нещо повече от собствената си смърт при изпълнение на служебните си задължения.
	Поредно навеждане на следващия кран и блокът пясъчник бавно се издигна. Сега се виждаше и останалата част от трупа на Уокър наред с обутите в панталони крака на някой друг. Всичко наоколо бе в развалини и парчета от дъбовия подиум, имаше дори няколко листа хартия. Всъщност огънят не си беше пробил път през купчините камъни до тази част на разрушената сграда.
	— Чакай! — Строителният техник хвана агента от Службата за сигурност за ръката и не му позволи да помръдне. — Така няма да стане. Не си струва да си умреш за едното нищо. — Той изчака кранът да освободи място за следващия и замаха с ръце, за да покаже на краниста как и къде да спусне куката и кога да спре. Работниците завързаха следващия каменен блок и техникът махна с ръка. Камъкът започна да се издига.
	— Открихме СКАЧАЧА — съобщи по радиостанцията си агентът. Медицинският екип незабавно се отправи към тях въпреки предупредителните викове на неколцина работници, но дори от трийсет метра беше ясно, че усилията им са напразни. Лявата ръка на мъртвеца стискаше папката с последната му реч. Срутилите се камъни навярно го бяха убили преди огънят да успее да опърли дори косата му. Голяма част от тялото беше смазана, но костюмът, президентската игла за вратовръзка и златният часовник на китката свидетелстваха, че това е президентът Роджър Дърлинг. Всичко замря. Крановете спряха неподвижни и дизеловите им двигатели заработиха на празни обороти. Появи се група обезумели фоторепортери, които снимаха цели филми от всички възможни ъгли.
	Навсякъде наоколо войниците от Националната гвардия прибираха трупове в чували и ги отнасяха — бяха заменили в това пожарникарите още преди два часа, — но тук, в залата, единствено хората от Службата за сигурност изпълняваха последното си служебно задължение към СКАЧАЧА, както наричаха президента в памет на службата му като лейтенант в 82-ра въздушнодесантна бригада. Когато санитарите си отидоха и фоторепортерите се наситиха да снимат, четирима агенти се спуснаха долу по каменните блокове. Първо вдигнаха трупа на Анди Уокър, чийто последен съзнателен акт бе да защити своя „началник“, и внимателно го прибраха в гумиран чувал. Вдигнаха го така, че други двама техни колеги да могат да го отнесат. Следващата задача беше президента Дърлинг. Тя се оказа сложна. Тялото бе паднало накриво и беше замръзнало от студа. Едната му ръка бе застанала под прав ъгъл спрямо тялото и не можеше да влезе в чувала. Агентите се спогледаха. Трупът беше доказателство и не трябваше да се пипа. Но навярно по-съществен в случая беше ужасът, който изпитваха от това да наранят вече мъртвото тяло, така че президента Дърлинг влезе в чувала с ръка, протегната като на капитан Ахав*. Изнесоха го от залата и се насочиха към линейката, която чакаше специално за тази цел. Това даде нов материал на репортерите, които защракаха с фотоапаратите си или насочиха телевизионните си камери, за да уловят момента.
	[* Герой от романа „Моби Дик“ на X. Мелвил (1819–1891). — Б.пр.]
	Същият момент беше вмъкнат в интервюто на Райън по „Фокс“ и той видя картината на настолния монитор. Някак си в мислите му това направи мига тържествен. Дърлинг наистина бе мъртъв и сега той наистина беше Президент. Камерата в стаята улови промяната в изражението му, докато той си спомняше как го бе привлякъл Дърлинг, как му се беше доверил, беше разчитал на него, беше го напътствал…
	„Това е“ — осъзна Джак. Преди винаги имаше на кого да се облегне. Разбира се, други се бяха облягали на него, бяха искали съвет и молили за помощ, но винаги бе имал при кого да отиде и кой да му каже, че е постъпил правилно. Сега пак можеше да го направи, но онова, което щеше да получи в отговор, щяха да са просто мнения, не оценки. Оценките вече оставаха за него. Щеше да чува всевъзможни неща. Съветниците му щяха да са като адвокати, да поддържат взаимно изключващи се позиции, но когато всичко свършеше, решението щеше да е само негово.
	Президентът Райън изтри лицето си с ръка, без да мисли за грима — и го размаза. Не знаеше, че онова, което излъчват „Фокс“ и други телевизионни мрежи, се показва едновременно с картината от Капитолия, тъй като всички имаха компютърен достъп до залата „Рузвелт“. Главата му леко се поклащаше — като на човек, принуден да приеме нещо, което не харесва. Лицето му вече беше прекалено безизразно, за да е тъжно. Крановете зад стъпалата на Капитолия отново започнаха да спускат куките си.
	— Какво ще правим сега? — попита репортерът от „Фокс“. Този въпрос го нямаше в списъка му. Той бе просто човешка реакция на човешка сцена.
	— Имаме да вършим много работа — отвърна Райън.
	— Благодаря ви, господин президент. Сега е осем часът и четиринайсет минути…
	Джак видя как светлината на телевизионната камера угасва. Продуцентът изчака няколко секунди, после махна с ръка и президентът откачи микрофона от вратовръзката си. Първият му прес-маратон беше завършил. Преди да излезе от стаята той погледна по-внимателно камерите. Някога бе чел лекции по история, по-наскоро беше провеждал инструктажи, но тогава си имаше работа с жива публика, с хора, чиито очи можеше да види и по чиито реакции можеше да сверява часовника си, да говори по-бързо или по-бавно, ако условията позволяват, да пуска по някоя шега или да повтори нещо, за да го доизясни. Сега непринудените му беседи щяха да бъдат насочени не към хора, а към предмет. Поредното нещо, което не му харесваше. Райън излезе от стаята, докато зрителите по целия свят преценяваха онова, което бяха видели от новия американски президент. Телевизионни коментатори в над петдесет страни щяха да го обсъждат, докато той отново търсеше тоалетна.


	— Това е най-доброто, което се е случило на страната ни от времето на Джеферсън. — По възрастният мъж се смяташе за истински познавач на историята. Харесваше Томас Джеферсън заради думите му, че колкото по-малко се управлява една страна, толкова по-добро е управлението й. В общи линии това беше единственият известен му цитат от Мъдреца от Монтичело*.
	[* Имението на Томас Джеферсън в Централна Вирджиния. — Б.пр.]
	— И е трябвало да го стори японец, както изглежда — иронично изсумтя събеседникът му. Такова събитие можеше да елиминира дори яростния му расизъм.
	Не бяха спали цяла нощ — сега беше 5:20 местно време — и гледаха телевизионните информационни емисии, които течаха непрекъснато. Репортерите изглеждаха дори по-изтощени от този тип Райън. Времевите зони си имаха преимущества. Двамата бяха престанали да пият бира около полунощ и два часа по-късно, когато започна да им се приспива, преминаха на кафе. Онова, което виждаха, докато превключваха каналите на огромната сателитна антена пред къщичката, напомняше на някакъв фантастичен благотворителен телемаратон, само че сега не се събираха пари за сакати деца, жертви на СПИН или негърски училища. Това беше истинско забавление. Всички вашингтонски копелета бяха станали на въглен.
	— Бюрократично печено — каза Питър Холбрук за седемнайсети път от 11:30, когато му бе хрумнало това обобщение.
	— О, по дяволите, Пит! — въздъхна Ърнест Браун.
	— Дълга нощ — призна Холбрук и сам се засмя. Бяха гледали речта на президента Дърлинг по няколко причини. Например защото всички телевизионни мрежи бяха прекъснали нормалните си програми, както обикновено в случай от такова значение. Истината обаче беше, че сателитната връзка им позволяваше да приемат сто и седемнайсет канала и дори не им се налагаше да изключват телевизора, за да не гледат нещо свързано с правителството, което те и приятелите им презираха. По-дълбоката причина бе, че те култивираха гнева си срещу своето правителство и обикновено не пропускаха такива речи — и двамата ежедневно гледаха поне по час двата държавни канала, — за да се заредят с ярост, и непрекъснато разменяха помежду си хапливи коментари по време на речите на президента.
	— Та кой е в действителност този Райън? — попита Браун и се прозина.
	— Сигурно поредният бюрократ.
	— Да — съгласи се Браун. — И е съвсем сам, Пит.
	Холбрук се обърна и го погледна втренчено.
	— Това наистина е важно. — Браун се изправи, отиде до книжните лавици и извади Конституцията — омърляна брошура, която четеше колкото можеше по-често, за да вникне по-добре в целта на авторите й. — И знаеш ли, Пит, тук няма нищо, което да се отнася за подобна ситуация.


	— Убит ли? — попита Райън.
	— Това са предварителните данни от повърхностното изследване и на трупа, и на записа. — Мъри прехвърляше бележките, пратени му по факса само преди двайсет минути.
	Райън се облегна на стола си. Подобно на повечето други неща в Овалния кабинет, и той беше нов. От бюфета зад него бяха свалени всички снимки на семейството на Дърлинг и на самия президент. Документите от бюрото бяха отнесени за проверка от президентските секретари. Онова, което бе останало или беше донесено сега, идваше от складовете на Белия дом. Поне столът бе добър и предназначен да пази гърба на онзи, който седи на него. Скоро щяха да го заменят със стол, изработен специално за него от производител, който изпълняваше поръчката безплатно и — нечувано — без публично разгласяване. Рано или късно щеше да му се наложи да работи на това място, беше осъзнал това само преди няколко минути. Секретарките вече бяха тук и нямаше да е честно да ги кара да се качват и слизат по стълбите, за да се местят. Спането в новия дом бе съвсем друг въпрос — поне засега. Значи убийство.
	— С пистолет ли?
	Дан поклати глава.
	— С нож право в сърцето, само с един удар. Нашият агент смята, че раната е от тънко острие, като от шиш. От записа изглежда, че е било извършено преди излитането. Най-вероятно ще успеем да определим доста точно времето на смъртта. Още отпреди да бъдат запалени двигателите до момента на сблъсъка единственият глас, който се чува на записа, е този на пилота. Казва се Сато, много опитен първи пилот. Японската полиция ни предостави цяла камара данни за него. Изглежда, че е загубил брат си и сина си във войната. Брат му е командвал разрушител, потънал с целия екипаж. Синът му е бил летец-изтребител, катастрофирал при кацане след боен полет. И двамата в един и същ ден. Така че всичко е било на лична основа. Имаме мотив и възможност, Джак — позволи си да каже Мъри, защото бяха почти сами, ако не се броеше Андреа Прайс, която явно не одобряваше поведението му — още не й бяха казали отколко отдавна се познават двамата.
	— Идентифицирането стана доста бързо — отбеляза Джак.
	— Информацията трябва да се потвърди — съгласи се Мъри. — Ще използваме ДНК-тестове просто за да сме сигурни. Записът е достатъчно добър за анализ на разговора, поне така са казали на агента ни. Канадците имат записи на радара, проследяващи пътя на самолета в тяхното въздушно пространство, така че е лесно да се потвърди времето на събитието. Маршрутът на самолета от Гуам през Япония до Ванкувър и оттам до Капитолия е твърдо установен. Както се казва, всичко свърши, сега остава само чакането. Ще минат най-малко два месеца, докато съберем абсолютно цялата информация, и допускам, че е възможно да грешим, но според мен и според старшите ни агенти случаят съвсем скоро ще бъде приключен.
	— Къде можете да допуснете грешки? — попита Райън.
	— По принцип в съвсем малко неща, но има и практически съображения. Възможността това да не е дело на един-единствен фанатик — не, няма да е честно, нали? Един много разгневен човек. Във всеки случай, за да предположим, че става дума за заговор, трябва да има налице подробно планиране, а за това няма данни. Откъде са можели да знаят, че войната ще бъде загубена, откъде са можели да научат за преговорите — а ако атаката е била планирана като военна операция, както каза човекът от НСБТ, ПО дяволите, на борда спокойно могат да се натоварят десет тона експлозиви.
	— Или ядрена бомба — вметна Джак.
	— Или ядрена бомба — кимна Мъри. — Това ме подсеща: днес военновъздушният аташе ще разгледа инсталацията за производство на ядрени оръжия. На японците им трябваха два дни, за да разберат къде е. Разполагаме с човек, който познава нещата. В момента лети натам. — Мъри погледна бележките си. — Доктор Удроу Лоуъл. А, познавам го. Ръководи лабораторията в „Лорънс-Ливърмор“. Премиер-министърът Кога е казал на нашия посланик, че иска незабавно да предаде проклетите неща и да ги разкара от страната си.
	Райън завъртя стола си към прозорците, които гледаха към паметника на Вашингтон. Мраморният обелиск беше заобиколен с кръг от стълбове със знамена, всички наполовина спуснати. Той обаче видя, че пред асансьора, който се изкачваше до върха на паметника, се е събрала опашка. Туристи, дошли във Вашингтон да разгледат забележителностите. Е, това си беше своего рода сделка, нали? Прозорците на Овалния кабинет обаче бяха невероятно дебели, просто в случай, че някой от туристите е скрил под дрехата си снайперистка пушка…
	— Каква част от всичко това можем да разгласим? — попита Райън.
	— Можем да си позволим да съобщим някои неща — отвърна Мъри.
	— Сигурен ли си?
	— Ами не трябва да пазим доказателствата като за криминален процес. Обвиняемият в случая е мъртъв. Ще издирим всички възможни съучастници, но уликите, които разгласим днес, по никакъв начин няма да попречат на това. Не съм голям любител на разгласяването на улики, но хората искат да научат нещичко и в случай като този трябва да бъдат удовлетворени.
	„Пък и това — помисли си Прайс — прави реклама на Бюрото.“ С тази мислена забележка поне една държавна институция започваше да се връща към нормалния живот.
	— Кой движи случая в министерството на правосъдието? — попита тя.
	— Пат Мартин.
	— О? Кой го е избрал? — продължи да разпитва тя. Райън се обърна да я погледне.
	Мъри едва не се изчерви.
	— Всъщност аз… Президентът ми каза да избера най-добрия прокурор, а Пат е най-добрият. От девет месеца ръководи криминалния отдел. Преди това е ръководил шпионажа. Бивш служител в Бюрото. Изключително добър юрист, занимава се с това почти от трийсет години. Бил Шоу искаше да го изберат за съдия. Само преди седмица разговаря по този въпрос с министъра на правосъдието.
	— Сигурен ли си, че е достатъчно добър? — попита Джак.
	— Ние също сме работили с него — пак се обади Прайс. — Той е истински професионалист и Дан е прав, че от него би излязъл истински съдия, адски твърд и в същото време изключително справедлив.
	— Добре, нека той реши какво точно да съобщи. Може да се срещне с пресата още следобед. — Райън погледна часовника си. Беше президент точно от дванайсет часа.


	Запасният полковник от американската армия Пиер Александър все още приличаше на военен, висок, строен и стегнат, но това изобщо не притесняваше декана. Дейв Джеймс го хареса веднага. Харесваше го дори повече заради онова, което беше прочел в автобиографията му и което бе научил по телефона. Полковник Александър — многобройните му приятели го наричаха Алекс — беше специалист по инфекциозни болести, прекарал двайсет плодотворни години в служба на своето правителство най-вече във военната болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон и във Форт Детрик в Мериленд, а също и в безброй служебни пътувания. Възпитаник на „Уест Пойнт“ и на медицинското училище в Чикагския университет. Списъкът на научните му публикации обхващаше осем плътно напечатани страници. Номиниран за две престижни награди, но все още без късмет в това отношение. Е, навярно „Хопкинс“ можеше да промени това. Не изглеждаше притеснен, но в никакъв случай арогантен. Александър знаеше кой и какъв е — и нещо повече, знаеше, че деканът Джеймс знае това.
	— Познавам Гъс Лоренц — усмихнат каза деканът Джеймс. — Заедно следвахме.
	— Блестящ човек — съгласи се Александър. По принцип се смяташе, че трудът на Гъс върху видовете тропическа треска го включва в надпреварата за Нобелова награда. — И прекрасен лекар.
	— И така, защо не искате да работите с него в Атланта? Гъс ми каза, че ужасно му трябвате.
	— Господин декан…
	— Просто Дейв — прекъсна го деканът. — Нали сме колеги.
	— Тогава аз съм Алекс — отвърна полковникът. В края на краищата трябваше да каже нещо за себе си. Възприемаше декана като равен, е, може би малко по-високопоставен. „Джон Хопкинс“ беше много престижно учебно заведение. — Дейв, работил съм в лаборатория почти през целия си живот. Искам отново да лекувам пациенти. В ЦМК* ще е пак същото. Колкото и да харесвам Гъс — през 1987 година свършихме много работа заедно в Бразилия и отлично се сработихме, писна ми да гледам диапозитиви и разпечатки. — Поради същата причина той бе отхвърлил предложението на „Пфайцър Фармъсютикъл“ да оглави една от новите им лаборатории. Инфекциозните болести бяха все по-голям проблем в медицината и двамата се надяваха да не е прекалено късно. Защо, по дяволите, зачуди се Джеймс, този човек не беше получил генералски чин? Може би по политически причини. В армията също имаха този проблем, точно както и в „Хопкинс“. Но техните загуби…
	[* Център за медицински контрол. — Б.пр.]
	— Снощи говорихме с Гъс за теб.
	— Така ли? — Александър не бе изненадан. На това равнище в медицината всички се познаваха.
	— Каза, че те взима при себе си…
	— Много мило от негова страна — подсмихна се Александър.
	— … преди Хари Тътъл да те вземе в лабораторията си в Йейл.
	— Познавате Хари? — Да, а освен това всички знаеха какво правят останалите.
	— От един курс сме — поясни деканът. — И двамата излизахме с Уенди. Той спечели. Нали знаеш как стават тия работи.
	— Знам.
	— Сега за работата. Можем да те назначим като доцент при Ралф Форстър. Ще имаш много лабораторна работа и ще попаднеш в добър колектив. През последните десет години Ралф събра чудесен екип. Но имаме все повече клинични случаи. Ралф е малко стар да пътува, така че можеш да очакваш да попътуваш малко по света. Освен това ще отговаряш за клиничната страна на изследванията. А, ще имаш шест месеца, за да навлезеш в работата…
	Запасният полковник замислено кимна.
	— Всичко това е чудесно. Трябва да си опресня някои неща. По дяволите, кога изобщо свършва ученето?
	— Когато станеш администратор, ако не внимаваш.
	— Да. Е, сега знаеш защо съм в запаса. Искаха от мен да командвам болницата. По дяволите, знам, че съм добър в лабораторната работа, нали така? Много добър. Но рядко ми се е случвало да лекувам хора, а обичам да приемам болни и да ги връщам у дома им здрави. Това е истинската работа.
	— Докторе, добре дошъл в медицинското училище в университета „Джон Хопкинс“ — засмя се деканът.
	— Благодаря, колега.


>>	4.
>>	ТЕКУЩО ОБУЧЕНИЕ

	Въвеждането на Райън започва с брифинг по въпросите на националната сигурност, проведен от офицер от националното разузнаване, прикрепен към Белия дом. За двайсет и шест минути президентът научи онова, което вече знаеше поради работата, с която се беше занимавал до предишния ден. Но така или иначе трябваше да го изслуша, ако не поради друга причина, то за да получи по-добра представа за човека, който щеше да е член на екипа от най-близките му сътрудници. Всички те бяха различни. Всеки от тях имаше различна гледна точка и Райън трябваше да долови нюансите, характерни за отделните гласове, които щеше да слуша.
	— Значи засега на хоризонта няма нищо? — попита Джак.
	— Нищо, с което да разполагаме в Съвета по национална сигурност, господин президент. Вие знаете потенциалните горещи точки не по-зле от мен, разбира се, а те се променят постоянно — отвърна офицерът уклончиво. Изражението на Райън не се промени. Той беше виждал същото и преди. Истинският разузнавач не се страхува от смъртта, не се страхува да завари жена си в леглото с най-добрия си приятел, не се страхува от нито една от превратностите на живота. Офицерът от националното разузнаване обаче се страхуваше да не би да се окаже, че греши в нещо, което е заявил официално. Но пък можеше лесно да избегне това: като никога и за нищо не заема твърда позиция. В края на краищата тази болест не се ограничаваше само до изборните длъжности. Единствено президентът трябваше да заема позиция и Джак имаше късмет, че разполага с такива опитни експерти, които да му осигуряват необходимата информация, нали?
	— Нека ви кажа нещо — след като помисли няколко секунди, рече Райън.
	— За какво става дума, сър? — предпазливо попита офицерът.
	— Не искам просто да ми съобщавате онова, което знаете. Искам да ми казвате какво смятате вие и хората ви. Отговорността за онова, което знаете, е ваша, а аз ще поема отговорността да действам на основата на онова, което мислите. Бил съм в разузнаването и съм правил това, нали така?
	— Разбира се, господин президент. — Мъжът си позволи усмивка, която скри ужаса му от тази перспектива. — Ще предам на хората ми.
	— Благодаря ви. — Райън го освободи и в този момент осъзна, че му трябва съветник по въпросите на националната сигурност, на когото да може да разчита. Зачуди се откъде ли може да намери такъв.
	Вратата се разтвори като че ли по магия и пропусна навън офицера от разузнаването — беше я отворил един от агентите от Службата за сигурност, наблюдавал през шпионката по-голямата част от брифинга. Сега идваше ред на министерството на отбраната.
	Групата се водеше от мъж с две звезди* на пагона, който му подаде пластмасова карта.
	[* Съответстващи на генералски чин. — Б.пр.]
	— Господин президент, трябва да сложите това в портфейла си.
	Джак кимна — знаеше какво е това още преди да докосне с ръце оранжевата пластмаса. Приличаше на кредитна карта, но върху нея имаше серии от групи цифри…
	— Коя? — попита Райън.
	— Вие решете, сър.
	Райън се подчини и два пъти прочете третата група. С генерала имаше двама офицери, полковник и майор. И двамата записаха избраните от него цифри и му ги прочетоха два пъти. Сега президентът Райън беше в състояние да заповяда изстрелване на стратегически ядрени оръжия.
	— Защо е необходимо това? — попита той. — Миналата година изхвърлихме последните балистични оръжия.
	— Господин президент, все още разполагаме с ракети, които могат да бъдат снабдени с бойни глави W-80, плюс гравитационни бомби В-61, предназначени за нашите бомбардировачи. Нужно ни е вашето разрешение за задействане на Звената за допустими действия — ЗДД — и смятаме, че трябва да ги задействаме колкото е възможно по-скоро, просто в случай…
	— …че нещо стане с мен — довърши мисълта му Райън. „Сега си адски важен, Джак — прошепна му някакъв тихичък, отвратителен глас. — Сега можеш да заповядаш ядрено нападение.“
	— Мразя тези проклети неща. Винаги съм ги мразил.
	— Не се и предполага, че трябва да ги обичате, сър — съчувстващо му отвърна генералът. — Както знаете, морската пехота разполага с постоянно готова ескадра хеликоптери VMH-1, за да ви изведат на сигурно място при опасност, и…
	Райън продължи да служа военния и в същото време се зачуди дали не трябва да постъпи като Джими Картър: „Добре, да видим тогава. Кажете им, че искам да ме вземат СЕГА.“ И тази президентска заповед бе донесла на морската пехота голям срам. Но сега той не можеше да направи това, нали? Щяха да го помислят за параноичен глупак и нямаше да повярват, че просто иска да провери дали системата наистина действа така, както твърдят. Освен това днес VMH-1 определено биха реагирали.
	Четвъртият член на групата беше подофицер в цивилни дрехи, който носеше съвсем обикновено наглед куфарче, известно като „футболната топка“ — в него имаше папка с план за атака, всъщност много планове.
	— Дайте да видя — посочи към куфарчето Райън. Подофицерът се поколеба, после го отключи и му подаде една синя папка. Президентът я отвори.
	— Сър, не сме внасяли промени, откакто…
	Първият раздел бе озаглавен „Основни възможности за нападение“. В него имаше карта на Япония и много от градовете бяха отбелязани с разноцветни точици. Легендата отдолу показваше какво означават точиците от гледна точка на спуснатия мегатонаж — навярно друга страница представяше броя на предвижданите човешки жертви. Райън отвори пръстените на папката и извади целия раздел.
	— Искам тези страници да бъдат изгорени. Искам частта „ОВН“ да бъде незабавно унищожена. — Това просто означаваше, че разделът ще бъде прибран в някое от чекмеджетата с бойни планове в Пентагона, а също и в Омаха. Такива неща никога не се унищожаваха.
	— Сър, все още не сме абсолютно сигурни, че японците са унищожили всичките си торпедоносци, нито че оръжията им са неутрализирани. Разбирате…
	— Генерале, това е заповед — тихо го прекъсна Райън. — Мога да давам заповеди, знаете това.
	Мъжът изпъна гръб.
	— Да, господин президент.
	Райън прегледа останалата част от съдържанието на папката. Въпреки предишната си работа, онова, което откри, беше ново за него. Джак винаги бе избягвал да знае прекалено много за тези проклети неща. След терористичния инцидент в Денвър и ужаса, обхванал цялата планета след това, държавниците от различните континенти и политически окраски съвместно бяха обсъдили положението с оръжията, намиращи се под техен контрол. Райън знаеше, че дори след края на кървавата война с Япония някъде някои екип от специалисти е скалъпил план за наказателен ядрен удар, но тогава той беше съсредоточил усилията си върху това да го направи излишен и новият президент се гордееше, че никога не си бе и помислял да осъществи плана, чието обобщение все още се намираше в лявата му ръка. Кодовото му име, видя той, беше „ДАЛЕКОБОЙНА ПУШКА“. Защо трябваше да избират такива имена, мъжествени и вълнуващи, като че ли това бе нещо, с което човек можеше да се гордее?
	— А това какво е? „ЕЛЕКТРИЧЕСКИ КЛЮЧ“.
	— Господин президент — отвърна генералът, — това е метод на прилагане на ЕМИ-нападение. Електромагнитен импулс. Ако взривите устройството на много голяма височина, няма нищо — всъщност няма и въздух — което да абсорбира енергията от експлозията и да я превърне в механична енергия, тоест няма ударна вълна. В резултат цялата енергия се проявява в първоначалната си електромагнитна форма. Получаващата се енергия унищожава електрическите и телефонните линии. Винаги сме разполагали с известен брой оръжия, предназначени за височинен взрив, насочен срещу Съветския съюз. Телефонната им система е толкова примитивна, че е съвсем лесно да бъде унищожена. Нападението не води до никакви човешки жертви.
	— Ясно. — Райън затвори папката и я върна на подофицера, който незабавно я заключи в куфарчето. — Доколкото разбирам, в момента няма нищо, което да изисква какъвто и да било ядрен удар, нали?
	— Точно така, господин президент.
	— И така, какъв е смисълът този човек непрекъснато да седи пред кабинета ми?
	— Не можете да предвидите всички възможни случайности, нали, сър? — попита генералът. Райън си помисли, че сигурно му е било трудно да продължи работата си след шока от катастрофата.
	— Прав сте — виновно отвърна президентът.


	Протоколната служба на Белия дом се оглавяваше от жена, Джуди Симънс, прехвърлена от министерството на външните работи преди четири месеца. В кабинета й в подземната част на сградата кипеше усилен труд още от полунощ, когато беше пристигнала от дома си в Бърк, Вирджиния. Неблагодарна работа бе да организира онова, което щеше да е най-голямото държавно погребение в американската история — задача, с която вече се занимаваха повече от сто нейни сътрудници, а още нямаше обяд.
	Списъкът на всички загинали продължаваше да се попълва, но от внимателното проучване на видеозаписите се знаеше кои са били в залата и вече разполагаха с биографични данни за тях — семейно положение, вероизповедание и т.н. — на основата на които да се разработят необходимите, макар и предварителни планове. Каквото и решение да се вземеше в крайна сметка, Джак щеше да ръководи тъжната церемония и трябваше да го държат в течение на всяка стъпка от подготовката. Погребение за хиляди хора, помисли си Райън, повечето от които не бе познавал. И за повечето от все още неоткритите трупове чакаха съпруги, съпрузи, деца.
	„Националната катедрала“ — видя той, като обърна страницата. Приблизителният брой на изповеданията вече беше съставен. Това щеше да определи какви свещеници ще участват в религиозната служба.
	— Обикновено такива церемонии се провеждат там, господин президент — съобщи му много припряната служителка. — Няма да има място за всички загинали… — тя не му каза, че един от екипа бе предложил службата да се проведе на открито на стадиона „Р. Ф. Кенеди“, за да има място за всички жертви, — …а само за президента и госпожа Дърлинг, плюс някои от загиналите конгресмени. Свързахме се с единайсет чужди правителства по въпроса за това кои дипломати да участват. Имаме също предварителен списък на официалните чуждестранни представители, които ще присъстват на церемонията. — Тя му подаде и този списък.
	Райън го прегледа разсеяно. Това означаваше, че след заупокойната служба щеше да му се наложи да се срещне „неофициално“ с многобройни държавни глави, за да проведе „неофициални“ делови разговори. За всяка от срещите щеше да му трябва специален инструктаж и освен че всеки от тях щеше да моли или иска нещо, щяха и да го преценяват. Джак знаеше как става това. В момента по целия свят президенти, премиер-министри и неколцината все още крепящи се диктатори четяха свои собствени докладни — кой е този Джон Патрик Райън и какво можем да очакваме от него? Зачуди се дали те нямат по-добра идея от него за отговора на този въпрос. Навярно не. В края на краищата тяхното разузнаване едва ли беше по-различно от неговото. И маса от тях щяха да пристигнат с правителствените си самолети, отчасти, за да изразят уважението си към президент Дърлинг и американското правителство, отчасти, за да хвърлят поглед на новия американски президент, отчасти, защото се очакваше да го направят. И така, колкото и ужасно да бе за хиляди хора, в света на политиката това събитие представляваше просто поредното механично упражнение. На Джак му се прииска да изкрещи от ярост, но какво можеше да стори? Мъртвите си бяха мъртви и цялата му мъка не можеше да ги върне, а функционирането на тази и на всички останали държави трябваше да продължи.
	— Бихте ли дали на Скот Адлер да прегледа това? — Някой трябваше да определи колко време ще е необходимо да прекара с официалните гости, а Райън не беше компетентен да го направи.
	— Да, господин президент.
	— Какви речи ще трябва да произнеса? — попита Джак.
	— Нашите хора вече работят по въпроса. Би трябвало да разполагате с предварителните планове на речите до утре следобед — отвърна госпожа Симънс.
	Президентът кимна и остави списъците настрани. Когато шефката на протокола напусна стаята, влезе някаква секретарка — той не знаеше името й — с купчина телеграми, останали непрочетени в казармата на морската пехота, плюс още един документ със списък на задачите за този ден, подготвен без негово участие или намеса. Тъкмо се канеше да измърмори нещо по този въпрос, когато секретарката каза:
	— Получили сме над десет хиляди телеграми и електронна поща от… е, от граждани.
	— И какво се казва в тях?
	— Най-вече, че се молят за вас.
	— О! — Това някак си го изненада. Но дали Бог щеше да се вслуша в молитвите им?
	Джак се върна към официалните телеграми и първият му ден продължи.


	Животът в страната като цяло беше замрял, въпреки че новият й президент се мъчеше да навлезе в новата си работа. Банките и финансовите борси бяха затворени, същото се отнасяше за училищата и много бизнес-организации. Всички телевизионни мрежи хаотично бяха преместили седалищата си в различни вашингтонски бюра, в резултат на което започнаха да работят заедно. Разположените около Хълма камери без спиране продължаваха да показват спасителните операции, репортерите продължаваха да говорят, за да не се изпълни ефирът с тишина. Към единайсет сутринта един от крановете вдигна останките от опашката на боинга и ги натовари върху плоската товарна платформа на голям камион, за да бъдат откарани в базата на военновъздушните сили „Андрюс“. Тя щеше да е центърът на онова, което по липса на по-подходящ термин наричаха „разследване на катастрофата“, и камерите проследиха камиона по улиците. Малко по-късно по почти същия път поеха още две машини.
	Различни „експерти“ помагаха за запълване на тишината и анализираха инцидента. Това бе изключително трудно, тъй като все още нямаше почти никакво изтичане на информация — онези, които се опитваха да открият какво се е случило, бяха прекалено заети, за да разговарят с репортери, било то официално или не, и макар че журналистите не можеха да го признаят, най-сериозният им източник на информация бяха развалините пред трийсет и четирите камери. Това оставяше на експертите съвсем малко почва за разсъждение. Разпитваха свидетели, които разказваха спомените си — за огромна изненада на всички се оказа, че няма абсолютно никакви записи на самолета. Номерът, изписан на опашката, се знаеше — едва ли можеше да не се забележи, както от федералните власти, така и от самите репортери. Принадлежността на самолета към Японските авиолинии незабавно се потвърди, наред с точния ден, в който беше излязъл от конвейрите на „Боинг“ до Сиатъл. Бяха интервюирани представители на компанията и се оказа, че модел 747–400 тежи малко над двеста тона празен. С теглото на горивото, пътниците и багажа, които можеше да вдигне във въздуха, числото се удвояваше. Един пилот, запознат с този тип самолети, обясни пред две от телевизионните мрежи как е станало възможно да се осъществи полетът до Вашингтон и после да се изпълни смъртоносното спускане, докато негов колега направи същото пред останалите. И двамата грешаха в някои от подробностите, но те бяха съвсем маловажни.
	— Но Службата за сигурност е въоръжена с противовъздушни ракети, нали? — попита водещият.
	— Ако насреща ви със сто километра в час лети камион с осемнайсет колела и вие стреляте в една от гумите, ще Го спрете ли? — отвърна пилотът. Бе забелязал съсредоточеното изражение на високоплатения журналист, който едва ли разбираше нещо повече от текста, изписван на монитора му. — Самолет, който тежи триста тона, не може да бъде спрян просто така, разбирате ли ме?
	— Значи е било невъзможно да го спрат? — с крива гримаса попита водещият.
	— В никакъв случай. — Пилотът разбираше, че репортерът не го разбира, но не можеше да направи нищо, за да изясни нещата.
	От кабинета си недалеч от булевард „Небраска“ режисьорът превключи камерите, за да проследят двама гвардейци, които изнасяха по стъпалата нов труп. Един от асистент-режисьорите отговаряше за тези камери и се опитваше да следи броя на откритите трупове. Вече се знаеше, че са намерили президента и госпожа Дърлинг и че са ги откарали във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ за аутопсия — задължителна по закон във всички случаи на насилствена смърт. В централите на мрежите в Ню Йорк проверяваха и монтираха всеки сантиметър видеолента за Дърлинг, за да бъде показана по-късно през деня. Търсеха и интервюираха политическите му съратници. Намираха психолози, които обясняваха как могат да преодолеят травмата децата на Дърлинг, а после разширяваха темата и говореха за въздействието на случилото се върху страната като цяло и за това как хората могат да се справят с него. Може би единственото, с което телевизионните новини не се занимаваха, беше духовният аспект на проблема — фактът, че мнозина от жертвите бяха вярвали в Господ и че от време на време бяха ходили на черква, не си струваше ефирното време, макар една от мрежите да отдели три минути, за да покаже, че църквите са препълнени с хора. Тъй като всички постоянно се следяха помежду си за нови идеи, през следващите няколко часа излъчиха този материал и по останалите канали.


	Всъщност всичко се свеждаше до това. Цифрите добавяха само още все така ужасни примери. Доколкото можеше, Джак избягваше да мисли за това, но накрая успя да преодолее страха си.
	Децата на Дърлинг се лутаха между вцепененото отхвърляне на истината и ужаса от един свят, разрушен пред очите им, докато бяха гледали баща си по телевизията. Никога повече нямаше да видят мама и татко. Труповете им бяха прекалено обезобразени и ковчезите нямаше да бъдат отворени. Нямаше да има последно сбогом, никакви прощални думи, само травмиращото разрушаване на основата, върху която се крепеше младият им живот. И как се предполагаше, че децата ще разберат, че мама и татко не са просто мама и татко, а че за някой друг са… са били нещо друго и че поради тази причина смъртта им е била необходима на човек, който не познаваше или не се интересуваше от децата?
	Роднините им бяха пристигнали във Вашингтон, повечето докарани от Калифорния със самолет на военновъздушните сили. Въпреки че бяха също толкова шокирани, в присъствието на децата те трябваше да съберат всичките си сили, за да улеснят донякъде нещата за малките. И това им осигури някакво занимание. Агентите от Службата за сигурност, прикрепени към ХВОЙНА и МЛАДШИ, навярно бяха най-травмирани от всички. Обучени яростно да бранят всеки „шеф“, агентите, които се грижеха за децата на Дърлинг — повече от половината бяха жени — носеха извънредното бреме на нормалната загриженост, която всеки човек проявява към всяко дете, и нито един от тях не би се поколебал и за частица от секундата да даде живота си, за да защити малките. Мъжете и жените от това охранително подразделение бяха играли с децата, бяха им купували подаръци за Коледа и рождените им дни, бяха им помагали да си пишат домашните. Сега се сбогуваха — с децата, с родителите и с колегите си. Райън виждаше израженията им и мислено си отбеляза да попита Андреа дали ще им осигурят психолог.
	— Не, не ги е боляло. — Джак седна, така че децата да са на равнището на очите му. — Изобщо не ги е боляло.
	— Добре — каза Марк Дърлинг. Децата бяха безупречно облечени. Един от роднините беше решил, че е важно да се приготвят както трябва, за да се срещнат с приемника на баща си. Джак чу някой да въздъхва и с периферното си зрение зърна изражението на агента — този път мъж, — който едва се владееше. Прайс го хвана за ръката и го отведе към вратата преди децата да го забележат.
	— Тук ли ще останем?
	— Да — увери го Джак. Това бе лъжа, но нямаше да нарани никого. — И ако се нуждаете от нещо, каквото и да е то, можете да идвате при мен, разбрахме ли се?
	Момчето кимна. Полагаше всички усилия да се държи смело. Беше време да го остави на роднините му. Райън стисна ръката му — държеше се с него като със зрял мъж, за когото мъжките задължения са настъпили прекалено рано. Момчето имаше нужда да поплаче и Райън реши, че за момента трябва да остане само.
	В коридора видя агента, който бе излязъл, висок и груб наглед чернокож мъж. Ридаеше на няколко крачки от вратата. Райън се приближи до него.
	— Успокойте се.
	— Мама му… искам да кажа… по дяволите! — Агентът поклати глава, засрамен от проявата на чувствата си. Прайс знаеше, че на дванайсетгодишна възраст е загубил баща си в инцидент по време на учения във Форт Райкър, и че специален агент Тони Уилс, играл като защитник в „Грамблинг“ преди да постъпи в Службата, е необикновено добър с децата. В такива моменти добродетелите често се превръщат в слабост.
	— Не се извинявайте за това, че се държите като човешко същество. Аз също загубих майка си и баща си. Едновременно. — Райън продължи със сънен, прегракнал от изтощение глас. — На летище „Мидуей“ техният Боинг 737 се приземи преждевременно в снега. Но тогава вече бях голям.
	— Знам, сър. — Агентът избърса очите си, потрепери и се изпъна. — Ще се оправя.
	Райън го потупа по рамото и тръгна към асансьора. После се обърна към Андреа Прайс.
	— Измъкнете ме оттук.
	Бронираната кола пое на север и зави наляво по булевард „Масачузетс“, който водеше до военноморската обсерватория и огромната претрупана сграда, която страната осигуряваше за резиденция на вицепрезидента. Наоколо отново охраняваха морски пехотинци, които пропуснаха конвоя. Джак влезе в къщата. Кати го чакаше в коридора. Трябваше й само един поглед.
	— Трудно ли беше?
	Райън успя само да кимне и я прегърна. Знаеше, че сълзите му скоро ще рукнат. В дъното на коридора зърна неколцина агенти и си помисли, че ще му се наложи да свикне с тях — безстрастни статуи, присъстващи в най-личните му мигове.
	„Мразя тази работа.“


	Бригаден генерал Мариън Дигс обаче обичаше своята. Не всеки издържаше. По същия начин, по който задълженията на морската пехота във Вашингтон ставаха все по-напрегнати и казармата им по-късно беше присъединена към разрастващата се база в Куонтико, Вирджиния, така други организации ставаха все по-натоварени, защото имаше хора, на които не им позволяваха да спят — поне не на всички едновременно. Една от тези организации се намираше във Форт Ъруин, Калифорния. Разположена в планинската пустиня Мохаве, базата наистина продължаваше да расте и обхващаше територия, по-голяма от щата Роуд Айлънд. Земята бе толкова гола, че еколозите с мъка можеха да открият някаква екология сред мършавите креозотни храсти и оскъдните водоизточници, и дори най-отдадените на тази професия биха признали, че намират повърхността на луната за далеч по-интересна. Не че не му бяха стъжнили живота, помисли си Дигс, като фокусираше бинокъла си. Тук имало някакъв вид пустинна костенурка, която по нещо се различавала от морската (генералът си нямаше и понятие по какво) и която войниците трябваше да пазят. За да се погрижат за това, войниците му бяха събрали всички костенурки, които успяха да намерят, и ги преместиха в достатъчно обширно заградено пространство, така че гадините навярно изобщо нямаше да забележат оградата. Най-големият бордей за костенурки на света! След като тази пречка бе отстранена, всички останали диви животни във Форт Ъруин, изглежда, спокойно можеха да се грижат сами за себе си. От време на време се появяваше и изчезваше по някой койот и това беше всичко. Пък и койотите не бяха застрашен вид.
	Гостите обаче бяха. Форт Ъруин приютяваше Националния учебен център на армията. Постоянните обитатели на центъра бяха противниковите сили. Първоначално два батальона, единият бронирана, а другият механизирана пехота, някога противниковите сили се бяха наричали „32-ри моторизиран гвардейски полк“, съветско наименование, защото при откриването си през 80-те години НУЦ имаше за цел да обучава американската армия как да се сражава, оцелява и побеждава в бой срещу Червената армия из европейските равнини. Войниците от „32-ри“ бяха облечени в руски униформи, караха машини, подобни на съветските (поддръжката на истинските руски машини се бе оказала прекалено трудна и затова сега използваха американска техника със съветски външен вид), прилагаха руска тактика и с гордост изритваха частите, дошли да поиграят на тяхното игрище. Това не беше съвсем честно. Противниковите сили живееха и се обучаваха тук, като приемаха редовни чести до четиринайсет пъти на година, докато гостите имаха щастието да дойдат веднъж на четири години. Но пък кой е казал, че войната е честна?
	С разпадането на Съветския съюз времената се бяха променили, но не и задачите на НУЦ. Неотдавна противниковите сили се бяха разраснали до три батальона — сега наричани „ескадрони“, защото подразделението представляваше част от 11-и брониран моторизиран полк, „Черните коне“ — и симулираха бригада или още по-голямо противниково формирование. Единствената действителна отстъпка пред новия политически свят беше, че вече не се наричаха руснаци. Сега те бяха „красните“, дума, която обаче произхождаше от руски и означаваше „червени“.
	Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко знаеше повечето от тези неща — за бордея на костенурките не го бяха информирали, но още при първата обиколка из базата грешката беше поправена — и както винаги се вълнуваше.
	— Започнали сте като свързочник, така ли? — попита Дигс. Командирът на базата беше нисък и доста грозноват чернокож, пестелив на думи и ефикасен на действия, облечен в пустинна маскировъчна униформа, наречена „шоколадов чипс“ заради шарките й. Той също бе получил подробна информация, макар и подобно на госта си да се преструваше, че не е.
	— Точно така — кимна Бондаренко. — Но постоянно си навличах неприятности. Първо Афганистан, после — когато муджахидините нападнаха Съветския съюз. Атакуваха един военноизследователски институт в Таджикистан по времето, когато бях там на посещение. Храбри бойци, но зле командвани. Успяхме да ги отблъснем — със заучен монотонен глас разказа руснакът. Дигс можеше да види медалите му; самият той бе командвал моторизиран ескадрон, който се движеше начело на 24-та механизирана пехотна дивизия на Бари Маккафри по време на „Пустинна буря“, после оглави 10-и брониран моторизиран полк „Бъфало“, все още базиран в пустинята Негев като част от американския ангажимент за защита на израелската сигурност. И двамата бяха четирийсет и девет годишни. И двамата бяха свикнали с барутния дим. И на двамата им предстоеше голяма кариера.
	— При вас имате ли такива терени? — попита Дигс.
	— Всякакви, каквито можете да си представите. Това прави подготовката истинско предизвикателство, особено днес. Вижте — каза той. — Започна се.
	Първата група танкове вече напредваше през широкия проход, наречен „Долината на смъртта“. Слънцето залязваше зад кафеникавите планини и здрачът се спускаше бързо. Наоколо се виждаха и машините на наблюдателите, боговете на НУЦ, които следяха всичко и оценяваха видяното толкова студено и безпристрастно, колкото и самата Смърт. НУЦ беше най-вълнуващата школа в света. Двамата генерали можеха да наблюдават битката и от базата, от помещение, наречено зала „Междузвездни войни“. Всяка машина имаше антена и излъчваше сигнал за местонахождението и посоката на движението си, а когато дойдеше моментът — накъде стреля и дали улучва, или не. От тези данни компютрите в залата „Междузвездни войни“ пращаха сигнали до „убитите“, без да им обясняват „защо“. Това по-късно им обясняваха наблюдателите. Генералите обаче не искаха да гледат компютърни екрани — щабните офицери на Бондаренко го правеха, но мястото на техния генерал бе тук. Всяко бойно поле си има свой собствен мирис и генералите трябва да са в състояние да го долавят.
	— Техниката ви е като от научнофантастичен роман.
	Дигс сви рамене.
	— През последните петнайсет години не се е променила много. Е, имаме повече телевизионни камери по върховете на хълмовете. — Америка се готвеше да продаде голяма част от тази техника на руснаците. Дигс възприемаше това малко трудно. Беше прекалено млад, за да го пратят във Виетнам. Той принадлежеше към първото поколение висши военни, избегнали онази каша. Но в целия живот на генерала бе имало една-единствена реалност: войната с руснаците в Германия. Офицер от пехотата през цялата си кариера, той бе обучен да е в някой от предните разгръщащи се полкове — всъщност разделени на части бригади — и пръв да влиза в допир с врага. Дигс помнеше няколкото пъти, когато му се беше струвало много вероятно да намери смъртта си в прохода Фулда, сблъскал се с някой като човека, застанал в момента до него — а нали предишната вечер двамата бяха унищожили каса бира, разговаряйки за възпроизводството на костенурките.
	— Та вие използвате нашата тактика! — възкликна руснакът и посочи към долината.
	— Защо не? — отвърна Дигс. — В Ирак я прилагах успешно.
	Сценарият за тази вечер беше тежък. Червените сили в атака, напредване до влизане в досег с врага и елиминиране на разузнавателните обходи на Сините сили. В този случай Сините сили бяха бригада от 5-а механизирана дивизия, прибързано преминала към защита. Цялостната идея се изразяваше в това, че тактическата ситуация бе много променлива. 11-и брониран моторизиран полк симулираше дивизия, атакуваща новопристигнало подразделение, възлизащо на една трета от теоретичната й големина. Всъщност това беше най-добрият начин да посрещнат хората в пустинята.
	— Да тръгваме. — Дигс енергично се настани на задната седалка в колата си и шофьорът потегли към издигнатия участък, наречен „Железният триъгълник“. Краткото съобщение на адютанта му по радиостанцията накара американския адмирал да изръмжи: — По дяволите!
	— Проблем ли има?
	Генерал Дигс разгъна картата си.
	— Онзи хълм е най-важната част от долината, но те не са го разбрали. Е, ще си платят за този малък пропуск. Всеки път се случва същото. — Войници от противниковите сили вече тичаха към свободния връх.
	— Благоразумно ли е Сините да напредват толкова бързо толкова далече?
	— Генерале, както скоро ще видите, това е адски неблагоразумно.


	— Защо не говори повече, защо не се показва повече пред публика?
	Шефът на разузнаването можеше да каже много неща. Президентът Райън несъмнено беше зает. Имаше да върши толкова много неща. Управлението на страната му бе обезсилено и преди да може да говори, той трябваше да го организира. Трябваше да се занимава с държавното погребение. Трябваше да разговаря с много чужди правителства, да им дава обичайните уверения. Трябваше да решава проблемите на сигурността, не на последно място от които беше собствената му безопасност. Членовете на американския кабинет и главните президентски съветници бяха загинали и трябваше да бъдат заменени… но не го питаха за това.
	— Проучихме този Райън — отвърна той. Най-вече от вестниците — огромен брой вестници, — пратени по факса от мисията на ООН към неговото правителство. До днес е произнесъл само няколко публични речи. Бил е офицер от разузнаването — всъщност „вътрешен“ човек, занимавал се е с анализи. Очевидно е добър, но все пак е вътрешен човек.
	— А защо Дърлинг го е издигнал толкова?
	— За това писаха вчера американските вестници. Имали са нужда от вицепрезидент. Дърлинг освен това е искал някой да подсили екипа му по международните отношения, а този Райън има известен опит. Представи се добре, спомнете си, в конфликта им с Япония.
	— Като помощник, не като лидер.
	— Точно така. Никога не се е стремил към високи постове. Според нашата информация се е съгласил да заеме поста временно, за по-малко от една година.
	— Не съм изненадан. — Даряеи погледна бележките си: помощник на вицеадмирал Джеймс Гриър, заместник-директор на ЦРУ; за кратко временно изпълняващ длъжността заместник-директор; заместник-директор на централното разузнаване; съветник на президент Дърлинг по въпросите на националната сигурност; накрая временно приел поста вицепрезидент. Впечатленията му от този Райън бяха верни още от самото начало — помощник. Навярно опитен, както самият той имаше опитни помощници. Но никой от тях не би могъл да поеме неговите задължения. Нямаше си работа с равен нему. Добре. — Какво друго?
	— Като специалист в областта на разузнаването, той ще е необикновено добре информиран за международните отношения. Всъщност през последните години той притежава може би най-добрите познания по тези въпроси в Америка, но за сметка на почти пълно невежество във вътрешната област — продължи офицерът. Тези данни идваха от „Ню Йорк Таймс“.
	— Аха. — И именно с тази информация започна планирането. Засега все още беше само мислено, но това скоро щеше да се промени.


	— Е, как са нещата във вашата армия? — попита Дигс. Двамата генерали стояха сами на най-високата точка в района и наблюдаваха бойните учения под тях с бинокли за нощно виждане. Както се предвиждаше, „32-ри“ — Бондаренко трябваше да мисли за тях така — бяха смазали разузнавателните обходи на Сините сили, разгърнаха се наляво и сега напредваха срещу „вражеската“ бригада. При отсъствието на действителни жертви беше истинско удоволствие да гледат как мигащите жълти „мъртви“ светлинки се включват една по една. Руснакът все пак трябваше да отговори на въпроса.
	— Ужасно. Изправени сме пред необходимостта да изградим всичко от нулата.
	Дигс се обърна.
	— Е, точно така започнах и аз. — „Ти поне си нямаш работа с наркотици“ — помисли си американецът. Спомняше си, че като млад лейтенант се страхуваше да влезе в казармата без пистолет. Ако руснаците бяха направили своя ход в началото на 70-те… — Наистина ли искате да използвате нашия модел?
	— Може би. — Единствената грешка на американците беше, че Червените сили допуснаха командирите на подразделенията им да предприемат тактическа инициатива, нещо, което съветската армия никога не би позволила. Но съчетани с доктрината, разработена в академията „Ворошилов“, резултатите се виждаха ясно. Трябваше да запомни това, а Бондаренко бе нарушавал правилата в собствените си тактически сблъсъци — още една причина, поради която беше генерал вместо мъртъв полковник. Освен това го бяха назначили за командващ операциите на руската армия. — Проблемът е в парите, разбира се.
	— Чувал съм тази песен и преди, генерале — позволи си мрачно да се усмихне Дигс.
	Бондаренко имаше план за това. Искаше да намали размера на армията си с петдесет процента и да вложи спестените пари в обучението на останалата половина. Предимствата на подобен план бяха очевидни. Съветската армия по традиция зависеше от огромната си маса, но и тук, и в Ирак американците бяха доказали основната роля на обучението. Колкото и добра да беше техниката им — щеше да получи техническите данни на другия ден — той завиждаше на Дигс за хората му повече, отколкото за каквото и да било друго. Доказателството за това дойде в момента, в който си го помисли.
	— Генерале? — Новодошлият отдаде чест. — Черен кон! Направо им съдрахме задника.
	— Това е полковник Ал Хам, командир на 11-и. За втори път идва тук. Свикнал е да командва противниковите сили. Недейте да играете с него на карти — предупреди Дигс.
	— Много сте любезен. Добре дошли в пустинята, генерал Бондаренко. — Хам протегна голямата си ръка.
	— Нападението ви беше добре изпълнено, полковник — каза руснакът.
	— Благодаря ви, сър. Помагат ми няколко страхотни момчета. Сините сили действаха прекалено колебливо. Все не се решаваха на кой стол да седнат — поясни Хам. — Приличаше на руснак — висок и здрав, с бяла, румена кожа и блестящи сини очи. Носеше стара униформа в „руски“ стил, допълнена с червена звезда на танкистката му барета.
	— Дигс, вие бяхте прав. Сините трябваше да направят всичко възможно, за да стигнат там първи. Но вие ги накарахте да започнат прекалено отдалеч.
	— Това е проблемът с бойните полета — отвърна вместо командира си Хам. — Загубиха твърде много време, за да избират по кой път да минат. Това е урок номер едно за момчетата от 5-и механизиран полк. Ако оставиш някой друг да определя условията на сражението — е, няма да ти е много весело.


>>	5.
>>	ПОДГОТОВКАТА

	Оказа се, че и Сато, и вторият му пилот са дарили кръв за жертвите в неуспешната война срещу Америка. За щастие малкият брой на ранените изобщо не беше наложил използването й. Издирени чрез компютър от Японския червен кръст, банките бяха предадени на полицията и впоследствие доставени по куриер във Ванкувър на японските самолети съвсем естествено все още не бе позволено да навлизат в американското въздушно пространство, дори в Аляска — и оттам с VC-20 на военновъздушните сили във Вашингтон. Куриерът беше висш полицейски служител и носеше алуминиевото куфарче, закопчано с белезници за лявата му китка. Трима агенти на ФБР го посрещнаха в базата „Андрюс“ и го откараха в сградата „Хувър“ на 10-о авеню и „Пенсилвания“. Лабораторията на ФБР за ДНК-тестове взе банките и сравни пробите с кръвта и другите тъкани от труповете. Вече бяха определили кръвните групи и резултатите от тестовете изглеждаха предрешени, но изследванията въпреки всичко се провеждаха така, като че ли са единствен ключ за изключително заплетен случай. Временният директор Дан Мъри не робуваше на учебникарските правила в криминалните разследвания, но този път ги спазваше като десетте Божи заповеди. Помагаха му Тони Карузо, завърнал се от отпуската си и работещ денонощно като ръководител на разследването от страна на Бюрото, Пат О’Дей в качеството си на инспектор за специални поръчения, и още стотици, ако не и хиляди сътрудници. Мъри се срещна с японския представител в директорската заседателна зала. На него също му беше трудно да се премести веднага в кабинета на Бил Шоу.
	— Ние провеждаме наши собствени тестове — каза главен инспектор Исабуро Танака и погледна часовниците си — беше решил да носи два, по един за токийско и вашингтонско време. — Ще ми ги пратят по факса веднага, щом приключат. — После отвори куфарчето си. — Ето нашата възстановка на разписанието на капитан Сато за миналата седмица, бележки от разпитите на роднините и колегите му, кратка биография.
	— Бързо действате. Благодаря ви. — Мъри пое документите, без да е съвсем сигурен какво да прави. Беше ясно, че гостът му иска да каже още нещо. Квалифициран и опитен криминалист, Танака се бе специализирал в случаи на политическа корупция, което постоянно го претрупваше с работа. Професионалният му живот го беше превърнал почти в инквизитор. Това го правеше съвършено подходящ за случая.
	— Ще ви окажем пълно съдействие. Всъщност, ако желаете да пратите официален представител, който да контролира нашето разследване, упълномощен съм да ви предам, че ние ще го приветстваме. — Той замълча за момент, после продължи: — Това е позор за моята страна. Начинът, по които използваха всички ни… — За представител на народ, несправедливо известен с отсъствието на външни прояви на емоции, Танака бе истинска изненада. Беше стиснал ръце, а тъмните му очи горяха от гняв.
	— Вторият пилот е бил убит — каза Мъри. Може би това щеше да помогне малко. — Бил е пронизан с нож и изглежда, че е станало преди излитането. Засега смятаме, че Сато е действал сам — поне що се отнася до управлението на самолета. — От лабораторията вече бяха определили, че използваното оръжие е било нож за хранене с тънко назъбено острие — от онези, които се използват в самолетите. Колкото и отдавна да се занимаваше с разследвания, Мъри не преставаше да се удивлява колко много неща могат да открият лабораторните специалисти.
	— Разбирам. Изглежда логично — отбеляза Танака. — Жената на втория пилот е бременна, всъщност ще роди близнаци. В момента е под лекарско наблюдение в болница. Онова, което успяхме да научим досега, показва, че е бил всеотдаен съпруг и не е имал особени политически интереси. Моите хора смятат, че не е вероятно да е сложил край на живота си по този начин.
	— Сато има ли някаква връзка с…
	Поклащане на глава.
	— Не сме открили нищо подобно. Откарал е един от конспираторите до Сайпан* и малко са разговаряли. Освен това Сато е бил международен пилот. Приятелите му са му били и колеги. Живял е тихо в скромна къща близо до международното летище „Нарита“. Но брат му е бил висш офицер във военноморските сили, а синът му е бил летец-изтребител. И двамата са загинали по време на войната.
	[* Остров и столица на Северните Мариански острови. — Б.пр.]
	Мъри вече знаеше всичко това. „Мотив и възможност.“ Той си записа да съобщи в посолството в Токио да приемат предложението за участие в японското разследване — но първо трябваше да получи разрешение от министерството на правосъдието или на външните работи. Беше сигурен, че предложението е съвсем искрено. Добре.


	— Уличното движение ми харесва — отбеляза Чавес. Приближаваха до шосе I-95. Обикновено по това време на деня — още беше тъмно — шосето бе претъпкано с коли на чиновници. Днес не беше така, но Джон и Динг бяха извикани и можеха да потвърдят „важния“ си статус пред всеки, който се усъмнеше в него. Кларк не отговори и по-младият агент продължи: — Как според теб се справя доктор Райън?
	Джон изсумтя и сви рамене.
	— Навярно се приспособява към обстановката.
	— Всичките ми приятели в „Джордж Мейсън“ си прекарват чудесно.
	— Така ли мислиш?
	— Джон, предстои му да възстанови управлението на страната. Това ще е абсолютен прецедент. Никой не го е правил преди. Нали знаеш какво ще открием?
	Кимване.
	— Да, независимо дали нещата ще тръгнат. — Бяха ги извикали да дадат информация за операциите си в Япония. Изключително деликатен въпрос. Кларк бе в бизнеса от доста време, но не достатъчно, за да е особено щастлив от перспективата да разказва на други нещата, които е вършил. Двамата с Динг бяха убивали — не за първи път, — а сега щеше да им се наложи подробно да опишат това на хора, повечето от които никога не бяха докосвали оръжие, още по-малко бяха стреляли. Независимо че бяха положили клетва да пазят тайна, някой ден те можеха да се разприказват и най-малкото последствие щяха да са неприятните разкрития в пресата. После идваха показанията пред специална комисия в Конгреса — е, това нямаше да е скоро, — разпитите под клетва и необходимостта да отговарят на въпроси, задавани от хора, които нямаше да са по-сведущи от типовете в ЦРУ, които седяха зад бюра и си изкарваха прехраната като преценяваха онези, които вършеха истинската работа. В най-лошия случай можеше да има действителен процес, защото макар нещата, които беше вършил, да не бяха точно незаконни, не бяха и съвсем законни. Конституцията и законите на Съединените щати някак си не се съгласуваха с действията, които правителството бе извършило, но не искаше публично да признае. Макар съвестта му да беше чиста в това и много други отношения, възгледите му за тактическия морал не биха се сторили последователни на никого. Райън обаче навярно щеше да го разбере. Това поне бе нещо.


	— Какво ново тази сутрин? — попита Джак.
	— Очакваме спасителните операции да приключат до вечерта, сър — каза Пат О’Дей, който изнасяше сутрешния доклад на ФБР. Мъри беше зает. После подаде на Райън папка със списъка на откритите трупове и президентът й хвърли бърз поглед. Как, по дяволите, се предполагаше, че трябва да си изяде закуската с такива факти пред него? За щастие, в момента пиеше само кафе.
	— Какво друго?
	— Изглежда, нещата се подреждат. Извадихме труп, който според нас е на втория пилот. Бил е убит часове преди сблъсъка, което ни кара да смятаме, че пилотът е действал сам. Ще подложим останките на ДНК-тест. Тестът за наркотици и алкохол даде отрицателен резултат и при двамата. Анализът на черната кутия, записите на разговорите по радиостанцията, на радара, изобщо на всичко, което успяхме да съберем, води до същото заключение — че е действал сам. В момента Дан има среща с висш служител от японската полиция.
	— А после какво?
	— Разследването върви като по учебник. Издирваме всичко, което Сато — така се казва пилотът — е правил през последния месец, и тръгваме оттам. Записи на телефонни разговори, къде е ходил, с кого се е срещал, приятели и колеги, дневник, ако е имал, разбира се, всичко, до което можем да се доберем. Идеята е да възстановим живота му изцяло и да определим дали е участвал в евентуален заговор. Ще отнеме време. Процесът е ужасно изтощителен.
	— Кое е най-доброто ви предположение засега? — попита Джак.
	— Че е действал сам — отново отвърна О’Дей, този път доста по-сигурно.
	— Твърде рано е за заключения — възрази Андреа Прайс.
	— Това не е заключение — погледна я О’Дей. — Господин Райън попита кое е най-доброто предположение. В тази работа съм от много време. Изглежда, имаме случай на доста сложно импулсивно престъпление. Убийството на втория пилот например. Той дори не е извадил трупа от кабината. Записът показва, че се е извинил на убития веднага след като го е пронизал.
	— Сложно импулсивно престъпление ли? — вдигна вежди Андреа.
	— Самолетните пилоти са много организирани хора — отвърна О’Дей. — Нещата, които за лаиците биха били изключително сложни, за тях са съвсем естествени. Повечето убийства се извършват от лабилни личности, които просто имат късмет. За нещастие в този случай убиецът е бил извънредно способен и до голяма степен е постигнал всичко благодарение на собствените си усилия. Във всеки случай за момента разполагаме само с това.
	— Какво бихте търсили, за да откриете, че става дума за заговор? — попита Джак.
	— Сър, и при най-благоприятните обстоятелства заговорите трудно постигат успех. — Прайс отново настръхна, но инспектор О’Дей продължи: — Проблемът е в човешкия характер. И най-нормалните от нас обичат да се хвалят. Всички ние споделяме помежду си тайни, за да покажем колко сме умни. Повечето престъпници по един или друг начин се издават с приказки. Добре, в случай като този не става дума за обикновен крадец, но принципът е валиден. За да се организира какъвто и да било заговор, трябва време, има приказки, и в резултат информацията изтича. Освен това стои проблемът с избора на изпълнител. А просто не е имало време за това. Общото заседание беше свикано прекалено късно. Характерът на убийството на втория пилот говори в полза на предположението за импулсивно действие. Ножът не е толкова сигурен, колкото пистолета, а обикновеният нож за хранене не е добро оръжие, прекалено лесно се огъва или чупи в реброто.
	— Колко убийци сте разкрили? — попита Прайс.
	— Достатъчно. Помагал съм на полицията в много случаи из страната, особено тук, във Вашингтон. Вашингтонската оперативна служба съдейства на градската полиция от години. Така или иначе, за да може Сато да е бил изпълнител в организиран заговор, той трябва да се е срещал с хора. Можем да проследим свободното му време и ще го направим заедно с японците. Но досега няма нищо, което да ни навежда на подобно заключение. Точно обратното, всичко сочи, че човекът е използвал удалата му се възможност и го е направил импулсивно.
	— Ами ако пилотът не е бил…
	— Госпожо Прайс, записът от кабината започва преди излитането от Ванкувър. В лабораторията сме анализирали всички разговори — записът е дигитален и качеството на звука е отлично. Същият човек, който е излетял от Нарита, е управлявал самолета дотук. А пък ако не е бил Сато, защо вторият пилот не е забелязал това? Те са летели заедно като екип. Обратно, ако пилотът и помощникът му не са били истинските, значи и двамата са участвали в заговора от самото начало и тогава защо вторият пилот е бил убит още преди излитането от Ванкувър? Канадците разпитват останалите от екипажа и според всички от поддържащия персонал самолетът е управляван от двамата, които е трябвало да го управляват. ДНК-тестът несъмнено ще го докаже.
	— Много сте убедителен, инспекторе — отбеляза Райън.
	— Сър, при всичките факти, които трябва да се проверят, това разследване ще е доста сложно, но в основата си въпросът е сравнително прост. Адски трудно е да подправиш сцената на престъплението. Просто сме в състояние да направим прекалено много неща. Теоретично възможно ли е нещата да бъдат така подредени, че да заблудят хората ни? — реторично попита О’Дей. — Да, навярно е възможно, но ще са необходими месеци подготовка, а те не са разполагали с месеци. Всъщност всичко се свежда до едно: решението за свикването на общо заседание е било взето, докато самолетът се е намирал по средата на Тихия океан.
	Колкото и да й се искаше, Прайс не можеше да възрази на този аргумент. Тя беше провела свое собствено кратко разследване върху Патрик О’Дей. Емил Джейкъбс бе възстановил поста инспектор за специални поръчения още преди години и беше събрал хора, които предпочитаха оперативната работа пред администраторската. О’Дей не се блазнеше от управлението на оперативен отдел. Той участваше в малък екип от опитни агенти, които работеха извън кабинета на директора, нещо като неофициален инспекторат, действащ на място, за да следи нещата, и занимаващ се предимно със заплетени случаи. О’Дей бе добро ченге и не обичаше кабинетната работа. Прайс трябваше да признае, че той знае как да провежда разследване, още повече че беше извън командната верига и нямаше да преиграе нещата, за да получи повишение. Инспекторът бе пристигнал в Белия дом с огромен пикап — че освен това носеше и каубойски ботуши! — и навярно бягаше от публичността като от чума. И така, титулярят на разследването заместник-директор Тони Карузо щеше да докладва в министерството на правосъдието, но Патрик О’Дей щеше да съкрати веригата и да докладва направо на Мъри — който на свой ред щеше да обработва информацията на О’Дей за президента и да му я поднася по свой вкус. Тя смяташе Мъри за проницателен човек. В края на краищата Бил Шоу го беше пращал да спасява положението като свой личен представител. А Мъри щеше да прояви лоялността си изобщо към институцията, към ФБР. За О’Дей беше още по-лесно. Той разследваше престъпления, за да си изкарва хляба, и макар да изглеждаше, че прави прекалено бързи заключения, правеше всичко по правилата.


	— Кога си спала за последен път, по дяволите? — попита Кларк. Малцина можеха да разговарят така с Мери Пат Фоли, но едно време Джон я беше обучавал.
	— Джон, нито си евреин, нито си ми майка — уморено се усмихна тя.
	Кларк се огледа.
	— Къде е Ед?
	— На път за насам от Персийския залив. Имаше съвещание със Саудитска Арабия — отвърна тя. Макар че госпожа Фоли заемаше по-висок пост от господин Фоли, саудитската култура не беше съвсем готова да се срещне с царя на шпионажа в женски образ — с царицата на шпионажа, поправи се Джон с усмивка, — пък и във всеки случай Ед сигурно бе по-добър в съвещанията.
	— Нещо, което да трябва да знам?
	Тя поклати глава.
	— Нищо ново. Доминго, постави ли въпроса?
	— Тази сутрин играеш грубо — отбеляза Кларк.
	Чавес само се ухили. Страната може и да беше в смут, но имаше и по-важни неща.
	— Можеше и да е по-зле, Джон. Аз не съм адвокат, нали?
	— Я стига — изсумтя Кларк. Беше време за работа. — Как се справя Джак?
	— Определена ми е среща с него следобед, но няма да се изненадам, ако я отменят. Бедното копеле. Сигурно е съсипан.
	— Истината ли пишат във вестниците за начина, по който са го забъркали във всичко това?
	— Да — отвърна заместник-директорката. — Трябва да разработим изчерпателен анализ на заплахата. Искам вие двамата да участвате.
	— Защо ние? — попита Чавес.
	— Защото ми писна шефовете на разузнаването да вършат всичко. Ще ви кажа какво ще стане: сега имаме президент, който разбира от работата ни. Ще подсилим оперативния отдел дотолкова, че да мога да вдигна телефона, да задам въпрос и да получа отговор, който да съм в състояние да проумея.
	— План „ИНДИГО“? — попита Кларк и тя кимна утвърдително. Това беше последното му предложение преди да напусне учебния център на ЦРУ, известен като „Фермата“, близо до военноморския склад за ядрени оръжия в Йорктаун, Вирджиния. Вместо да назначават университетски интелектуалци — поне вече не пушеха лули — той настояваше управлението да събере обикновени полицаи направо от улицата. Ченгетата, аргументира се той, знаеха как да използват информатори, не трябваше да ги учат на улични тънкости и можеха да оцеляват в опасни райони. Всичко това щеше да спести долари и да им осигури и по-добри оперативни работници. Предложението беше прибирано дълбоко в архива от двама заместник-директори, но Мери Пат знаеше за него от самото начало и го одобри. — Ще успееш ли да го пробуташ?
	— Ти ще ми помогнеш да го пробутам. Виж какви добри резултати постигнахме с Доминго.
	— Искаш да кажеш, че не съм оправдал надеждите? — попита Чавес.
	— Не, Динг, става дума само за оная история с дъщеря му — отвърна Фоли. — Райън ще ни подкрепи. Той има много голямо влияние върху директора. Във всеки случай засега искам двамата да разкажете за „САНДАЛОВО ДЪРВО“.
	— Ами прикритието ни? — попита Кларк. Не трябваше да обяснява какво иска да каже. Мери Пат никога не си беше цапала ръцете с оперативна работа — нейната област бе шпионажът, а не военизираната страна на оперативния отдел. Тя обаче го разбра отлично.
	— Джон, ти действаше по заповед на президента. Това е документирано. Никой няма да те критикува, особено след като спаси Кога. И двамата ще бъдете наградени за това. Президент Дърлинг искаше да се срещне с вас и лично да ви връчи медалите в Кемп Дейвид. Предполагам, че Джак също ще го направи.
	„Леле“ — помисли си Чавес и дори не мигна. Но колкото и приятна да беше тази перспектива, по време на тричасовото шофиране от Йорктаун той си бе мислил за нещо друго.
	— Кога започва анализът на заплахата?
	— Що се отнася до нашето участие в него, още утре. Защо? — попита Фоли.
	— Струва ми се, че ще съм зает.
	— Няма да си зает — отвърна тя.


	— За днес имам два случая — каза Кати, докато оглеждаше закуската. Тъй като не знаеше какво обича за закуска Райън, персоналът беше приготвил по нещо — всъщност доста много — от всичко. Сали и малкият Джак решиха, че това е направо страхотно — дори още по-добре, защото училищата бяха затворени. Кейти гризеше парче бекон и съзерцаваше една препечена филийка, намазана с масло. За децата най-важно беше онова, което непосредствено се отнасяше до тях. Сали, вече петнайсетгодишна („Като трийсетгодишна си“ — понякога се оплакваше баща й), имаше най-широк поглед от тримата, но в момента той се ограничаваше до това какви промени ще настъпят в обществения й живот. За всички тях татко си оставаше татко, каквато и работа да имаше в момента. Щяха да разберат, че не е така. Джак го знаеше, но всяко нещо с времето си.
	— Още не сме решили това — отвърна съпругът й, като сипваше в чинията си бъркани яйца и бекон.
	— Джак, уговорката беше да продължавам да си върша работата, спомняш ли си?
	— Госпожо Райън. — Беше Андреа Прайс, която все се въртеше наоколо като ангел-хранител с автоматичен пистолет. — Все още обсъждаме проблемите на сигурността и…
	— Пациентите ми се нуждаят от мен. Джак, Берни Кац и Фред Слоун могат да ме заместят за много неща, но днес един от пациентите ми ще има нужда от мен. Трябва да се подготвя и за лекции. — Тя погледна часовника си. — След четири часа. — Райън не трябваше да пита дали всичко това е вярно. Доцент доктор Каролайн Райън беше първокласен специалист по насочване на лазер покрай ретината. От целия свят идваха хора да видят работата й.
	— Но учебните заведения са… — Прайс замълча.
	— Не и медицинските. Не можем да върнем пациентите. Съжалявам. Знам колко сложно е за всички, но от мен също зависят хора и трябва да съм при тях. — Кати огледа всички в кухнята, сякаш търсеше подкрепа. Служителите — всички от военноморските сили — влизаха и излизаха като подвижни статуи и се преструваха, че не чуват нищо. Агентите от Службата за сигурност обаче изглеждаха неспокойни.
	Предполагаше се, че първата дама ще играе ролята на нещатен помощник на съпруга си. Това правило все някога трябваше да се промени. В края на краищата рано или късно щяха да изберат за президент жена и това наистина щеше да обърка нещата — факт, който бе добре известен, но ревностно пренебрегван до този момент в американската история. Обикновената жена на политик се появяваше до съпруга си с обожаваща усмивка и няколко грижливо подбрани думи, издържаше на досадата на предизборната кампания и на изненадващо грубите ръкостискания. Кати Райън определено нямаше да подложи ръцете си на хирург на такова отношение, изведнъж си помисли Прайс. Но тази първа дама наистина си имаше професия. Нещо повече, тя беше лекарка, съвсем наскоро получила наградата за служба на обществото „Ласкър“ (дори тържествената вечеря по случай награждаването все още не се бе състояла), и ако изобщо бе научила нещо за Кати Райън, Прайс знаеше, че е отдадена на професията си, а не само на своя съпруг. Колкото и достойно за възхищение да беше това, Прайс бе уверена, че то щеше да предизвика ужасни неприятности за Службата. Още по-лошо, главният агент, прикрепен към госпожа доктор Райън, беше Рой Олтман, висок и здрав мъж, бивш десантчик, когото тя все още не познаваше. Решението бе взето колкото заради ръста му, толкова и заради неговия интелект. Никога не е излишно да имаш наблизо очевиден телохранител и тъй като първата дама се струваше на мнозина лесна мишена, една от функциите на Рой беше да накара случайния злосторник да се замисли дали наистина е така. Останалите членове на охраната й щяха да са на практика невидими. Друга функция на Олтман бе да използва грамадното си тяло, за да спира куршумите, нещо, на което агентите бяха обучавани, но за което не приказваха.
	И трите деца на Райън също щяха да бъдат охранявани от подразделение, което обикновено се разделяше на части. Най-трудно им беше да изберат човек за Кейти — тъй като агентите се бяха борили, за да ги приемат на тази работа. Шефът там щеше да е най-възрастният от групата, агент на име Дон Ръсел, който сам имаше внуци. Към малкия Джак щяха да прикрепят младеж, които сериозно си падаше по спорта, докато на Сали Райън се падаше жена малко над трийсетте, която не беше омъжена и следеше модата, имаше младежки ум и обичаше да пазарува. Идеята бе семейството да се чувства колкото се може по-спокойно, въпреки необходимостта да бъде следено навсякъде освен в тоалетната от хора, въоръжени с пистолети и с радиостанции. В крайна сметка, разбира се, задачата беше безнадеждна. Президентът Райън имаше опит и можеше да разбере потребността от всичко това. Семейството му щеше да се научи да го търпи.
	— Доктор Райън, кога трябва да тръгнете? — попита Прайс.
	— След около четирийсет минути. Зависи от движ…
	— Вече не — поправи я Прайс. Денят щеше да е достатъчно неприятен. Имаха намерение да използват предишния ден, за да информират семейството на вицепрезидента за всичко, което трябваше да се направи, но планът им отиде по дяволите, наред с толкова много други неща. Олтман бе в другата стая и преглеждаше картите. До Балтимор имаше три удобни маршрута — междущатския път 95, магистралата Балтимор-Вашингтон и шосе 1, но сутрин и трите бяха претъпкани и конвоят на Службата за сигурност щеше да предизвика истинско задръстване. Нещо повече, за всеки потенциален убиец тези пътища бяха прекалено предвидими, пък и малко преди Балтимор силно се стесняваха. Болницата „Джон Хопкинс“ имаше хеликоптерна площадка на покрива на педиатричната клиника, но досега никой не се беше замислял какви ще са политическите последствия, ако откарват всеки ден първата дама на работа с хеликоптер VH-60 на морската пехота. Може би все пак в момента и това бе изход. Прайс излезе от стаята, за да се посъветва с Олтман, и семейство Райън изведнъж остана само на закуска, сякаш все още беше обикновено семейство.
	— Боже мой, Джак — въздъхна Кати.
	— Знам. — Вместо да разговарят, те се наслаждаваха на тишината в продължение на цяла минута. И двамата гледаха в чиниите си и само човъркаха закуската си, без да се хранят.
	— На децата ще им трябват дрехи за погребението — най-после каза Кати.
	— Да кажа ли на Андреа?
	— Добре.
	— Знаеш ли кога ще бъде?
	— Би трябвало да разбереш днес.
	— Все пак ще мога да продължа да работя, нали? — Сега, когато Прайс бе излязла, тя можеше да си позволи да прояви тревогата си.
	Джак я погледна.
	— Да. Виж, ще се опитам да положа всички усилия да живеем нормално, доколкото това е възможно, и знам колко важна е работата ти. — Той се усмихна. — Адски се гордея с теб, скъпа.
	Прайс се върна в стаята и каза:
	— Доктор Райън? — И разбира се, към нея се обърнаха две глави. Можеха да го прочетат по лицето й. Най-важният въпрос все още не беше обсъждан. Дали да я наричат доктор Райън, госпожа Райън или…
	— Нека стане по-лесно за всички ни, а? Наричайте ме Кати.
	Прайс не можеше да го направи, но за момента остави нещата така.
	— Докато не обмислим проблема, ще ви откарваме по въздух. От морската пехота вече пратиха хеликоптер.
	— Не е ли скъпо? — попита Кати.
	— Да, така е, но трябва да обмислим всичко, а за момента това е най-лесният начин. Освен това… — В стаята влезе някакъв много висок мъж. — … това е Рой Олтман. Известно време той ще е основната ви охрана.
	— О — успя само да произнесе Кати. Рой Олтман беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше деветдесет и девет килограма. Имаше оредяваща руса коса, светла кожа и срамежлива физиономия, която го правеше да изглежда засрамен от ръста си. Подобно на всички агенти от Службата за сигурност, сакото на костюма му бе ушито малко широчко, за да скрива служебния му автоматичен пистолет, а в неговия случай спокойно можеше да крие и цяла картечница. Олтман се приближи и изключително внимателно се ръкува с нея.
	— Госпожо, знаете каква е работата ми. Ще се опитам, доколкото е възможно, да не ви се пречкам. — В стаята влязоха още двама души. Олтман ги представи като останалите от охраната й за деня. Всички бяха назначени временно. Всички трябваше да се приспособят към шефовете си, а това изобщо не можеше да се предвиди лесно, дори при толкова мили шефове, каквито засега изглеждаха всички от семейство Райън.
	Кати се изкушаваше да попита дали всичко това наистина е необходимо, но се отказа. От друга страна, как ли щеше да подкарва тази тълпа из болницата? Тя размени поглед със съпруга си и си напомни, че нямаше да изпаднат в такова затруднение, ако не се бе съгласила с вицепрезидентския пост на Джак, продължил всичко на всичко… Колко? Пет минути? Може би още по-малко. Точно в този момент се разнесе ревът на хеликоптера „Блек Хоук“. Съпругът й погледна часовника си и разбра, че пехотинците от VMH-1 наистина действат бързо. За колко ли време това задушаващо внимание щеше да подлуди всички?


	— Излъчваме на живо от територията на военноморската обсерватория на булевард „Масачузетс“ — каза репортерът от Ен Би Си. Режисьорът му подаваше репликите. — Изглежда, това е един от хеликоптерите на морската пехота. Предполагам, че президентът отива някъде. — Камерата показа едър план на машината.
	— Американски „Блек Хоук“, силно видоизменен — съобщи офицерът от разузнаването. — Виждате ли онова там? Това е инфрачервената система на „Блек Хоук“ за защита срещу ракети „земя-въздух“, насочващи се по топлината на двигателя.
	— Ефективна ли е?
	— Много, но не и срещу оръжия с лазерно насочване. Нито пък срещу огнестрелно оръжие. Щом главната перка на хеликоптера спря да се върти, той беше заобиколен от взвод морски пехотинци. — Трябва ми карта на района. Където и да е тази камера, минохвъргачката би свършила същата работа. Същото се отнася и за територията на Белия дом, разбира се. — А те знаеха, че всеки можеше да използва минохвъргачка, още повече с новите системи за лазерно насочване. В известен смисъл именно американците бяха дали пример. В края на краищата афоризмът си бе техен: „Щом можеш да го видиш, можеш и да го уцелиш. Щом можеш да го уцелиш, можеш и да го унищожиш.“ А и всички в машината, каквато и да беше тя.
	С тази мисъл в ума му започна да се оформя план. Той погледна часовника си, който имаше хронометър, постави пръста си върху бутона и зачака. Почти на десет хиляди километра разстояние телевизионният режисьор нямаше какво друго да прави, освен да продължава да следи картината с камерата за далечно снимане. Скоро се появи голям автомобил, от него слязоха четирима души и тръгнаха право към хеликоптера.
	— Това е госпожа Райън — съобщи коментаторът. — Тя е хирург в балтиморската болница „Джон Хопкинс“.
	— Мислите ли, че отива на работа? — попита репортерът.
	— Скоро ще разберем.
	Това бе самата истина. Офицерът от разузнаването натисна бутона на часовника си в момента, в който вратата се затвори. Перката се завъртя и набра височина. Мъжът погледна часовника си, за да види времето, изминало от затварянето на вратата до излитането. Екипажът на хеликоптера беше военен, а военните се гордееха с това, че винаги правят всичко по един и същ начин. Времето бе повече от достатъчно за три изстрела с минохвъргачка.


	За първи път се качваше в хеликоптер. Накараха я да седне на сгъваемата седалка зад и между двамата пилоти. Не й казаха защо. Грубите остри форми на „Блек Хоук“ бяха предназначени изцяло да компенсират ускорение от четиринайсет g в случай на катастрофа и тази седалка статистически беше най-безопасна на борда. Четирикрилата перка равномерно се въртеше и в общи линии единственото, което не й харесваше, беше студът. Все още никой не бе инсталирал ефикасна отоплителна система във военна летателна машина. Щеше дори да е приятно, ако не продължаваше да изпитва раздразнение и ако се оставеше настрани фактът, че агентите от Службата за сигурност постоянно гледаха навън, очевидно в търсене на една или друга опасност. Ставаше й все по-ясно, че те можеха да развалят удоволствието от всичко.


	— Предполагам, че отива на работа — реши репортерът. Камерата беше проследила VH-60, докато хеликоптерът не се скри зад дърветата. Настъпи един от редките мигове на спокойствие. Всички мрежи продължаваха да правят същото, което бяха правили и след убийството на Джон Кенеди. Всички други редовни програми бяха прекратени и мрежите посвещаваха всеки буден час — сега по двайсет и четири часа на ден, макар че през 1963 година не беше така — на репортажите за нещастието и неговите последствия. Действителното значение на случилото се бе истинско злато за кабелните канали, както се оказа след проследяването на информацията посредством различните служби за проверка на рейтинга, но мрежите трябваше да проявяват отговорност, а именно в това се състоеше отговорната журналистика.
	— Е, тя е лекарка, нали? Въпреки нещастието, връхлетяло правителството ни, лесно се забравя, че извън Вашингтон все още има хора, които вършат истинска работа. Раждат се деца. Животът продължава — надуто отбеляза коментаторът. Такава му беше работата.
	— Същото се отнася и за страната. — Репортерът погледна право към камерата, за да премине към бизнес-новините. Нямаше как да чуе думите, произнесени толкова далеч.
	— Засега.


	Децата бяха отведени от техните телохранители и започна истинската работа за деня. Арни ван Дам изглеждаше ужасно. Беше на ръба, забеляза Джак — съчетанието от изтощителната работа и мъката щеше да погуби този човек. Макар че президентът наистина трябваше да се щади колкото е възможно повече, Райън го знаеше, това не трябваше да е за сметка на съсипването на хората, от които зависеше толкова много.
	— Кажи каквото имаш да казваш, Арни, и после бягай да си починеш малко.
	— Знаеш, че не мога да го направя…
	— Андреа?
	— Да, господин президент?
	— Щом свършим тук, някой да откара Арни вкъщи. Не му позволявайте да се връща в Белия дом до четири следобед. — Райън погледна Арни ван Дам в очите. — Арни, не трябва да се скапваш заради мен. Прекалено много си ми нужен.
	Шефът на персонала беше твърде уморен, за да прояви каквато и да било благодарност. Само подаде на Райън папка с документи и каза:
	— Плановете за погребението. Ще бъде вдругиден.
	Който и да беше разработил плана, бе вложил в него интелигентност и чувствителност. Може би и за такива случаи бяха предвидени готови решения. Райън никога не би се осмелил да попита дали е така, но каквато и да беше истината, някой се бе справил добре. Тъй като ротондата на Капитолия не можеше да се използва, тленните останки на Роджър и Ан Дърлинг щяха да бъдат изложени за поклонение в Белия дом и в продължение на двайсет и четири часа хората щяха да влизат през предната порта и да излизат от източното крило. На следващата сутрин катафалка щеше да пренесе телата до Националната катедрала заедно с трима конгресмени, евреин, протестант и католик, за общорелигиозната заупокойна служба. Райън трябваше да произнесе две речи. Текстът и на двете се намираше на края на папката.


	— За какво е това? — Кати носеше авариен шлем, свързан с интеркома на кабината. Тя посочи към втория хеликоптер, който летеше на петдесетина метра назад и вдясно от тях.
	— Винаги използваме поддържащ хеликоптер, госпожо. В случай че нещо се повреди и се наложи да се приземим — обясни й пилотът от дясната предна седалка, — и за да не ви бавим излишно. — Той не каза, че в поддържащия хеликоптер има още четирима агенти от Службата за сигурност, снабдени с по-тежки оръжия.
	— Често ли се случва това, полковник?
	— Откакто работя тук, не, госпожо. — Той не каза също и че през 1993 година един от хеликоптерите на морската пехота беше паднал в река Потомак и че всички на борда бяха загинали. Е, оттогава бе изминало много време. Пилотът постоянно наблюдаваше обстановката. Един от най-сериозните му случаи бе покушението над калифорнийския дом на президента Рейгън. Всъщност ставаше дума за немарливост от страна на пилота на частен самолет. След разпита в Службата за сигурност нещастното копеле сигурно завинаги се беше отказало да лети. От дългия си опит полковник Ханк Гудман знаеше, че това са хора, напълно лишени от чувство за хумор. Въздухът бе чист и студен. Пилотът следваше път 1–95 на североизток. Балтимор вече се виждаше и мъжът отлично знаеше как да стигне до „Хопкинс“ от предишната си служба във въздушния пост на военноморските сили на река Патъксент. Хеликоптерите им понякога бяха помагали при транспортирането на жертви На автомобилни катастрофи. Болницата, спомни си той, поемаше случаите на детски травми в щата.
	Същата отрезвяваща мисъл дойде наум и на Кати, докато прелитаха покрай травматологичната сграда на Мерилендския университет. Та тя не за първи път летеше с хеликоптер, нали? Просто тогава не беше в съзнание. Бяха се опитали да убият нея и Сали и всички тези хора бяха наоколо в случай, че някой друг отново се опита — защо? Защото съпругът й бе президент?
	— Господин Олтман? — чу по интеркома Кати.
	— Да, полковник?
	— Вече сте предупредили за нас, нали?
	— Да, знаят, че идваме — увери го Олтман.
	— Не, имам предвид дали покривът е пригоден за VH-60?
	— Какво искате да кажете?
	— Тази машина е по-тежка от полицейските. Ще ни издържи ли площадката? — Последва мълчание. Полковник Гудман погледна към втория пилот и сбърчи лице. — Добре, този път ще минем така.
	— Вляво е чисто.
	— Вдясно също — отвърна Гудман и направи една обиколка, за да провери посоката на вятъра. Духаше съвсем слабо от северозапад. Хеликоптерът се спусна внимателно и меко се приземи. Полковникът не спря перката, за да не позволи цялата тежест на машината да падне върху подсиления бетонен покрив. Първи слязоха агентите от Службата за сигурност и огледаха площадката, докато Гудман държеше ръката си върху лоста, готов незабавно да се вдигне във въздуха. После помогнаха на госпожа Райън да излезе и пилотът продължи с ежедневните си задължения.
	— Когато се върнем, лично се свържете с хората тук и проверете издръжливостта на покрива. После поискайте плана на сградата за архива ни. — Той превключи на радиовръзка. — Тук е „трети“, викам „втори“.
	— „Втори“ слуша — незабавно отвърна поддържащият хеликоптер.
	— Излитаме. — Гудман дръпна лоста и се понесе на юг. — Струва ми се много симпатична.
	— Стана малко нервна точно преди да кацнем — отбеляза вторият пилот.
	— Аз също — каза Гудман.


	Службата за сигурност беше предупредила доктор Кац и той ги очакваше вътре заедно с трима служители от охраната на „Хопкинс“. Тримата агенти си закачиха табелки, които ги направиха привидни членове на персонала на медицинското училище. Работният ден на доцент доктор Каролайн М. Райън започна.
	— Как е госпожа Харт?
	— Видях я преди двайсет минути, Кати. Ужасно й е приятно, че ще я оперира първата дама. — Професор Кац се изненада от реакцията на доцент Райън.


>>	6.
>>	ПРЕЦЕНКАТА

	Военновъздушната база „Андрюс“ — бетонните й рампи изглеждаха огромни, колкото цяла Небраска — трудно можеше да се препълни, но полицейските сили, които в момента охраняваха самолетите, бяха наистина безброй. Нещо повече, всяка машина се охраняваше от отделно подразделение и работата на всички трябваше да се координира с американците в атмосфера на междуинституционално недоверие, тъй като всички служители от сигурността бяха научени да гледат на всеки срещнат с подозрение. Имаше два конкорда, един британски и един френски. Повечето от останалите машини бяха огромни пътнически самолети с цветовете на различните национални авиокомпании. „Сабена“, „КЛМ“ и „Луфтханза“ стояха пред редицата от самолети на НАТО. САС представяше и трите скандинавски страни, всяка от които със свой собствен Боинг 747. Държавните глави бяха пътували в комфорт и не един от самолетите, голям или малък, бе летял две трети празен. Тяхното посрещане беше задача, която поставяше на изпитание уменията и търпението на обединените протоколни служби на Белия дом и министерството на външните работи. На посолствата бе съобщено, че президентът Райън просто няма време да обърне на всекиго вниманието, което заслужава. Но почетната гвардия от военновъздушните сили посрещаше всички, като се строяваше, разпускаше и отново се строяваше по няколко пъти на час, докато червеният килим си стоеше на място и световните лидери пристигаха един след друг, понякога с толкова кратък интервал, колкото беше необходим за отвеждането на самолета до пистата за престой и за пристигането на следващия до специално издигнатия подиум и оркестъра. За пред многобройните камери се държаха кратки и мрачни речи, а после държавните глави бързо се насочваха към очакващите ги автомобилни кортежи.
	Друг проблем беше откарването им до Вашингтон. Всички коли от Службата за охрана на дипломатите бяха организирани в четири ескорта, които изпълниха магистрала „Сютланд“ и междущатски път 395, докато конвоираха дипломатическите лимузини. Навярно най-удивителното бе, че успяха да отведат всички президенти, премиер-министри, дори кралете и принцовете в съответните им посолства. В крайна сметка импровизираната операция завърши успешно.
	Самите посолства уреждаха неофициални приеми. Всички държавници, разбира се, трябваше да се срещат помежду си, за да вършат работа или просто да разговарят. Британският посланик, най-възрастен от страните, членки на НАТО и на Британската общност, същата вечер устройваше „неофициална“ вечеря за двайсет и двама държавни глави.
	— Добре, този път няма опасност — каза капитанът от военновъздушните сили, когато над базата се спусна мрак.
	По ирония на съдбата дежурните в кулата на „Андрюс“ бяха същите като през Онази нощ, както бяха започнали да я наричат хората. Те наблюдаваха приземяващия се на писта Нула-едно Боинг 747 на Японските авиолинии. Екипажът му може и да бе забелязал останките от друг също такъв самолет в големия хангар в източната част на базата. В този момент един камион докарваше смазаните парчета от реактивен двигател, съвсем скоро измъкнати от приземието на Капитолия. Лайнерът обаче завърши кацането и изпълни заповедта да завие наляво и бавно да последва водещия автомобил до съответното място, където да разтовари пасажерите си. Пилотът наистина забеляза камерите и военните, които напуснаха относителния уют на някаква сграда и се насочиха към техниката си за последното и най-интересно посрещане. Японецът понечи да каже нещо на втория си пилот, но се отказа. Капитан Тораджиро Сато му беше ако не първи приятел, то поне колега, при това близък, и през следващите години той трудно щеше да понася позора, покрил страната, компанията и професията му. По-лошо можеше да е единствено, ако Сато беше возил хора, защото основно правило в живота на пилотите бе да пазят пътниците си, но въпреки че неговата култура уважаваше доблестното самоубийство, този случай беше смаял и потиснал народа му. Пилотът винаги бе носил униформата си с гордост. Сега при първа възможност щеше да се избави от нея, било то в чужбина или в собствената си страна. Той се отърси от тази мисъл, плавно натисна спирачките и спря самолета така, че старомодната стълбичка на колела се долепи точно до предната врата. После с втория пилот се спогледаха. Вместо да спят в обичайния среден вашингтонски хотел, щяха да бъдат настанени в офицерска квартира в базата и навярно някой щеше да ги пази. При това въоръжен.
	Вратата на самолета се отвори под нежните ръце на главната стюардеса. Със закопчано сако и оправена от притеснения му помощник вратовръзка, премиер-министърът Могатару Кога за миг спря на вратата, връхлетян от студения февруарски вятър, после заслиза по стъпалата. Оркестърът засвири.
	Долу го чакаше временно изпълняващият длъжността министър на външните работи Скот Адлер. Двамата никога не се бяха срещали, но бяха информирани един за друг. Кога изглеждаше точно като на снимките. Японецът бе пълен, висок около метър шейсет и пет, на средна възраст и с гъста черна коса. Очите му бяха безизразни — или може би уморени, помисли си Адлер, когато го погледна по-отблизо. В тях се четеше тъга. Дипломатът протегна ръка.
	— Добре дошли, господин премиер-министър.
	— Благодаря, господин Адлер. — Двамата се качиха на подиума и Адлер каза няколко приветствени думи. След него пред микрофона се изправи Кога.
	— На първо място искам да благодаря на вас, господин Адлер, и на вашата страна за това, че ми позволихте да дойда днес тук. Колкото и изненадващ да е този жест, аз знам, че тези неща са традиция във вашата огромна и великодушна страна. Днес съм дошъл, за да представям родината си в един тъжна, но необходима мисия. Надявам се, че тя ще бъде целебна както за вашата, така и за моята страна. Надявам се, че американците и японците ще открият в тази трагедия мост към мирното бъдеще. — Кога отстъпи назад и Адлер го поведе по червения килим, докато оркестърът свиреше „Кимагайо“, краткия химн на Япония, написан всъщност преди един век от композитор англичанин. Премиер-министърът направи преглед на почетната гвардия и се опита да долови в младежките лица омраза или презрение, но по пътя до очакващата го кола откри в тях само безстрастие. Адлер влезе след него и попита:
	— Как се чувствате?
	— Добре, благодаря. Спах в самолета. — Кога реши, че въпросът е отправен просто от любезност, после обаче разбра, че не е така. Слънцето вече бе под хоризонта и залезът щеше да е кратък, тъй като от северозапад прииждаха облаци.
	— Ако желаете, можете да се срещнете с президента Райън на път за вашето посолство. Президентът ми нареди да ви предам, че няма да се обиди, ако поради продължителността на полета или поради други причини откажете. — Скот се изненада, че Кога не се поколеба нито за миг.
	— С радост приемам тази чест.
	Временният министър на външните работи извади от джоба на сакото си малка радиостанция.
	— ОРЕЛ вика БАЗАТА. Потвърждавам уговорката. — Няколко дни преди това Адлер се беше разсмял, когато научи кодовото си име в Службата за сигурност. „ОРЕЛ“ бе английският аналог на немско-еврейското му фамилно име.
	— БАЗАТА приема потвърждението — изпращя в отговор радиостанцията.
	— Тук ОРЕЛ, край на съобщението.
	Автоколоната бързо напредваше по магистрала „Сютланд“. При други обстоятелства може би щеше да ги следи хеликоптер на някоя телевизионна мрежа и да предава на живо, но в момента вашингтонското въздушно пространство беше напълно блокирано. Затворено бе дори Националното летище и полетите бяха прехвърлени в Дълес или международното летище Балтимор-Вашингтон. Колата зави надясно и се отклони от магистралата, после пресече I-295 и почти незабавно пое по I-395, доста изровен път, който пресичаше река Анакостия и водеше към центъра на столицата. Когато пътят се сля с главната магистрала, просторната лимузина на министър-председателя се отклони надясно. Друга идентична кола зае мястото й, а неговата се изравни с трите машини на Службата за сигурност. Маневрата отне точно пет секунди. Пустите улици улесниха останалата част от пътуването и само след няколко минути автомобилът зави по Уест Екзекютив Драйв.
	— Пристигнаха, сър — каза Прайс, информирана от униформения страж на портата.
	Джак излезе навън точно когато колата спираше, без да е сигурен дали постъпва по протокола — поредният въпрос, с който трябваше да се справи в новата си работа. Едва не понечи да отвори вратата лично, но един ефрейтор от морската пехота го изпревари, отвори вратата и отдаде чест като робот.
	— Господин президент — каза Кога, когато се изправи.
	— Господин премиер-министър. Моля, заповядайте оттук — посочи с ръка Райън.
	Кога никога не беше идвал в Белия дом и си помисли, че ако преди три месеца бе дошъл да обсъди търговските въпроси, довели до кръвопролитната война, нямаше да се стигне до този позорен провал. После през цялата заобикаляща го мъгла долови поведението на Райън. Някога беше чел, че тук пищните церемонии при официални визити нямат особено значение — е, във всеки случай сега това не бе нито възможно, нито подходящо. Но Райън го бе посрещнал на вратата и това трябва да означаваше нещо.
	След минута двамата се оказаха сами в Овалния кабинет, отделени само от ниска масичка и поднос с кафе.
	— Благодаря ви за това — просто каза Кога.
	— Трябваше да се срещнем — отвърна президентът Райън. — По всяко друго време около нас щеше да има хора, които щяха да ни следят и да се опитват да разберат какво си говорим. — Той наля кафе на госта си и после на себе си.
	— През последните няколко дни пресата в Токио стана много по-дръзка. — Кога понечи да вземе чашата си, но се отказа. — На кого трябва да благодаря, че ме спасихте от Ямата?
	Джак го погледна.
	— Решението беше взето тук. Двамата офицери са наблизо и ако желаете, отново ще можете лично да се срещнете с тях.
	— Ако е удобно. — Кога отпи от кафето си. Би предпочел чай, но Райън правеше всичко възможно, за да се държи като внимателен домакин, и жестът достатъчно впечатляваше госта му. — Благодаря ви, че ми позволихте да дойда, президент Райън.
	— Опитах се да разговарям с Роджър за търговския проблем, но… но не бях достатъчно убедителен. Тогава се притеснявах, че с Гото може да се случи нещо, но не действах достатъчно бързо, да не говорим за пътуването в Русия и всичко останало. Всичко това беше адски огромна грешка, но предполагам, че войната обикновено е такава. Във всеки случай от нас двамата зависи да излекуваме тази рана. Иска ми се това да стане колкото се може по-бързо.
	— Всички заговорници са арестувани. Ще бъдат изправени пред съда за измяна — обеща Кога.
	— Това си е ваша вътрешна работа — отвърна президентът. Което всъщност не бе вярно. Японската правораздавателна система беше странна. Съдилищата й често нарушаваха конституцията на страната в полза на по-широко разпространени, но неписани културни норми, нещо немислимо за американците. Райън и Америка очакваха съдебните процеси да бъдат проведени законно и без такива нарушения. Кога отлично го разбираше. Помирението между Америка и Япония напълно зависеше от това, наред с многобройни други неща, които не можеха да бъдат изречени, поне не на такова равнище. От своя страна, Кога вече се беше убедил, че избраните за различните процеси съдии знаят какви са правилата.
	— Никога не съм смятал, че е възможно да се случи такова нещо, а сега и този безумец Сато… Моята страна и моят народ се срамуват заради него. Имам толкова много работа, господин Райън.
	Джак кимна.
	— И двамата имаме. Но ще успеем. — Той замълча за миг. — Техническите въпроси могат да се решат на министерско равнище. Исках само да се уверя, че ние с вас се разбираме. Ще се доверя на вашата добра воля.
	— Благодаря ви, господин президент. — Кога остави чашата си и погледна мъжа, седнал на дивана срещу него. Беше млад за такава работа, макар и не най-младият американски президент. В това отношение Теодор Рузвелт навярно щеше завинаги да остане в историята. По време на дългия полет от Токио той бе прочел информацията за Джон Патрик Райън. Президентът неведнъж беше убивал собственоръчно, собственият му живот и животът на семейството му бе висял на косъм, беше вършил и други неща, които японското разузнаване можеше само да предполага. След като наблюдава лицето му в продължение на няколко секунди, той се опита да проумее как един такъв човек можеше в същото време да се стреми към мир, но не успя да долови в изражението му нищо и се зачуди дали в американския характер няма нещо, което никога не би могъл напълно да разбере. Виждаше интелекта и любопитството. Виждаше умората и тъгата. Последните няколко дни на Райън трябваше да са били истински ад, японецът бе сигурен в това. Някъде в тази сграда навярно все още се намираха децата на Роджър и Ан Дърлинг и за този човек те щяха да са едва ли не физическо бреме. Дойде му наум, че подобно на повечето западняци, Райън не е в състояние да крие много добре мислите си, но това не беше вярно, нали? Зад тези сини очи сигурно имаше и нещо друго, което не се проявяваше външно. То в никакъв случай не представляваше заплаха, но все пак го имаше. Този Райън бе самурай, както преди няколко дни беше заявил в кабинета си Кога, но нещата не бяха толкова прости. Японецът се отърси от тези мисли. Това не бе толкова важно. Трябваше да попита и за нещо друго — лично решение, което беше взел по средата на Тихия океан.
	— Имам една молба, ако позволите.
	— Да? За какво става дума?


	— Господин президент, идеята не е добра — възрази Прайс след няколко минути.
	— Добра или не, ще го направим. Уредете нещата — каза Райън.
	— Слушам, сър. — Андреа Прайс излезе от стаята.
	Кога наблюдаваше сцената и научи нещо ново. Райън беше мъж, способен да взима решения и да дава заповеди без абсолютно никаква театралност.
	Колите все още чакаха до западния вход. Беше въпрос просто да облекат палтата си и да се качат в тях. Четирите бронирани автомобила направиха обратен завой в паркинга и поеха на юг, а после на изток към Хълма. Този път автоколоната не използва сирени и предупредителни светлини, а вместо това се движеше почти според правилата за улично движение — но не съвсем. Пустите улици им позволяваха да не спират на светофарите и те скоро завиха наляво и после пак наляво към сградата. Сега там нямаше почти никакви светлини. Колите спряха и агентите от Службата за сигурност заеха позициите си. Стълбите бяха разчистени, така че изкачването по тях бе лесно. Райън поведе Кога нагоре и след малко и двамата гледаха към вече празния кратер, който някога представляваше Главната зала.
	Отначало японският премиер-министър стоеше изправен. Той силно плесна с ръце веднъж, за да привлече вниманието на духовете, които според религиозните му представи все още трябваше да са тук. После тържествено се поклони и произнесе молитва за тях. Райън го последва и стори същото. Нямаше камери, които да запечатат момента — всъщност все още имаше няколко камери, но информационните емисии бяха завършили и те стояха бездейни, а операторите пиеха кафе в подвижните си апаратни наблизо и нямаха представа какво става на стотина метра от тях. Във всеки случай всичко продължи само минута-две. Когато свършиха, американецът протегна ръка, японецът я пое и двамата с поглед постигнаха повече, отколкото изобщо биха могли да направят всякакви министри и договори. В суровия февруарски вятър мирът между двете страни най-после бе окончателно сключен. Застанала на три метра от тях, на Андреа Прайс й се искаше фотографът на Белия дом да е тук и сълзите, които с премигване изтръска от очите си, не се дължаха на вятъра. После съпроводи двамата мъже обратно по стълбите и ги настани в отделни коли.


	— Защо реакцията им е била толкова пресилена? — попита министър-председателката преди да отпие от шерито си.
	— Ами, както знаете, не разполагам с пълна информация — сдържано отвърна Уелският принц, тъй като всъщност не говореше от името на правителството на Нейно величество. — Но вашите военноморски учения са напомняли на заплашителен акт.
	— Шри Ланка трябва да се споразумее с тамилите. Те проявяват осъдително нежелание да участват в сериозни преговори и ние се опитваме да им повлияем. В края на краищата, ние сме разгърнали там омиротворителните си сили и не искаме да бъдат държани като заложници за цялостното положение.
	— Така е, но защо тогава не изтеглите омиротворителните си сили, както поиска правителството?
	Индийската министър-председателка уморено въздъхна — тя също беше прекарала дълго време в самолета и при тези обстоятелства проявата на леко раздразнение бе допустима.
	— Ваше кралско височество, ако изтеглим войските си и след това размириците избухнат отново, ще си имаме проблеми със собствените ни граждани тамили. Положението наистина е много неприятно. Опитахме се да помогнем за излизане от политическата безизходица, изцяло на наши собствени разноски, но правителството на Шри Ланка се оказа неспособно да предприеме спасителните действия, необходими, за да се предотвратят неприятностите за моята страна и продължаването на бунта в тяхната собствена. После американците се намесиха без какъвто и да било основателен повод и само подсилиха непреклонността на Шри Ланка.
	— Кога пристига техният министър-председател? — попита принцът.
	— Предложихме му да летим заедно, за да можем да обсъдим положението, но той за съжаление отклони поканата. Утре, струва ми се.
	— Ако желаете, посланикът сигурно ще може да ви уреди неофициална среща.
	— Навярно няма да е съвсем безполезно — призна министър-председателката. — Иска ми се също американците да възприемат нещата по-реалистично. Никога не са имали вяра в нашата част от света.
	И точно това беше проблемът, осъзна принцът. Двамата с президента Райън бяха приятели от години, а Индия искаше той да играе ролята на посредник. Такава мисия нямаше да му е за първи път, но във всички подобни случаи престолонаследникът трябваше да търси насоките на правителството, което в този случай се представляваше от посланика. Някой в Лондон бе решил, че приятелството на Негово кралско височество с новия американски президент е по-важно от контакта на правителствено равнище и че освен това ще е добра реклама за монархията в момент, в който това беше и полезно, и необходимо. Така Негово височество щеше да има и повод да посети един поземлен участък в Уайоминг, тайно притежаван от кралското семейство, или от „Фирмата“, както понякога го наричаха вътрешни хора.
	— Разбирам — единствено можеше да отговори той. Великобритания трябваше да получи индийската молба официално. Някога перла в короната на световната империя, тази страна продължаваше да е важен търговски партньор, макар че често предизвикваше и огромни неприятности. Прекият контакт между ръководителите на двете страни може би щеше да се осъществи трудно. Предизвикателството на индийската флота не беше широко разгласено и мина между другото в края на враждебните действия между Америка и Япония. В интерес на всички бе нещата да си останат така. Президентът Райън си имаше достатъчно главоболия, старият му приятел го знаеше. Принцът се надяваше, че Джак има възможност да си поотдъхне. За хората в приемната сънят беше просто защита срещу изтощението. За Райън той бе задължително гориво и през следващите два дни щеше да му е много необходимо.


	Опашката беше безкрайна. Продължаваше далеч зад сградата на министерството на финансите и краят й приличаше на разплетено въже. Непрекъснато прииждаха и се нареждаха все нови хора, и тя като че ли се натрупваше от въздуха, като постоянно се попълваше, докато хората бавно напредваха в студения вятър. Влизаха в сградата на групи от по петдесетина.
	Райън гледаше лицата на хората по телевизора в кабинета си. Беше дошъл току-що, отново преди изгрев слънце. Чудеше се какво ли си мислят и защо са там. Малцина от тях бяха гласували наистина за Роджър Дърлинг. В края на краищата той бе едва втори поред в списъка на партията и зае поста едва след оставката на Боб Фаулър. Но Америка приемаше президентите си и смъртта на Роджър беше показателна за обичта и уважението, които като че ли никога не бе получавал приживе.


	Защо не? Бяха го решили при пристигането си в Дълес. Имаха късмет да намерят евтин мотел в края на „Метроус Йелоу Лайн“, бяха пресекли града с метрото и слязоха на Фарагът Скуеър Стейшън, само на няколко пресечки от Белия дом, така че да могат да погледат. И на двама им щеше да е за първи път — всъщност и двамата никога не бяха идвали във Вашингтон, проклетия град, който изсмукваше кръв и съкровища от цялата страна. Това бяха любимите опашки на „Планинците“. Трябваше им време, докато намерят края на опашката, и се тътриха с нея в продължение на няколко часа. Единственият добър момент беше, че знаеха как да се обличат за студ, което не можеше да се каже за идиотите от Източното крайбрежие, наредили се до тях с тънките си палта и голи глави. Пит Холбрук и Ърнест Браун едва се сдържаха да не пускат шегите си за случилото се. Вместо това слушаха какво говорят хората на опашката. Останаха разочаровани. Може би мнозина тук бяха федерални служители, помислиха си и двамата. Имаше дори такива, които хленчеха колко тъжно било всичко това, какъв чудесен човек бил Роджър Дърлинг, колко привлекателна била жена му, колко умни били децата му и колко ужасно трябвало да е за тях.
	Е, трябваше да се съгласят двамата членове на „Планинците“, да, естествено, че е жестоко спрямо децата — кой не обича децата? — но и кокошката навярно не обича да вижда бъркани яйца, нали? А колко страдание бе причинил баща им на честните граждани, които искаха само всички тези безполезни вашингтонски глупаци да оставят на мира конституционните им права? Но не казаха тези неща. През повечето време, докато опашката се точеше по улицата, държаха устите си затворени. Не знаеха колко правителствени шпиони може да има наоколо, особено на опашката пред Белия дом, име, което приемаха само защото го бе избрал Дейвид Крокет*. Холбрук си беше спомнил това от някакъв телевизионен филм, макар да не помнеше как се казва, а старият Дейви несъмнено бе техният тип американец — та той дори беше дал име на любимата си пушка. Да.
	[* Дейвид Крокет (1786–1836) — американски пионер, политик и фолклорен герой. — Б.пр.]
	Всъщност сградата не изглеждаше зле и там бяха живели някои достойни хора. Анди Джаксън, който казал на Върховния съд къде да се разкара. Линкълн, жилав стар кучи син. Колко жалко, че го бяха убили преди да осъществи плана си да върне негрите обратно в Африка или Латинска Америка… (И двамата повече харесваха Джеймс Монро за това, че бе започнал реализирането на идеята с помощта си за създаването на Либерия като място, където да върне робите; жалко, че никой не го беше последвал.) Теди Рузвелт, който бе свършил няколко добри неща, ловец и войник, стигнал малко далеч в „реформирането“ на управленческата система. Оттогава обаче не се бяха появили много такива мъже, смятаха и двамата, но сградата не беше виновна, че в последно време е обитавана от хора, които не харесваха. Това бе проблемът с вашингтонските сгради. В края на краищата някога Капитолият е бил дом за Хенри Клей и Даниъл Уебстър. Патриоти, за разлика от шайката, изпържена от онзи японски пилот.
	Когато навлязоха на територията на Белия дом, нещата станаха малко нервни, все едно да проникнеш на вражеска земя. Пазачите на портата бяха от военизираното подразделение на Службата за сигурност, а вътре имаше морски пехотинци. Какъв позор! Морски пехотинци. Истински американци, навярно дори цветнокожите, защото минаваха през същото обучение като белите и навярно някои от тях също бяха патриоти. Жалко, че бяха негри, но нищо не можеше да се направи. И всички морски пехотинци правеха онова, което им казваха бюрократите. Беше им малко трудно да понесат тази гледка. Те обаче бяха просто деца и може би някой ден щяха да разберат истината. В края на краищата сред „Планинците“ имаше неколцина бивши военни. Морските пехотинци трепереха в тънките си шинели и леките си бели ръкавици.
	Каква сграда! Ясно защо обитателите й се смятаха за царе. С такива неща трябваше да се внимава. Линкълн бе израснал в дървена колиба, а Теди беше живял и в палатка, ловувайки из планините, но който и да живееше днес тук, бе просто още един проклет бюрократ. Вътре имаше още пехотинци, а около двата ковчега стоеше почетна стража, но най-опасни бяха хората в цивилни дрехи с малки пластмасови кабели, които се извиваха изпод яките на саката им и водеха до ушите. Службата за сигурност. Федерални агенти. Лицето на врага, представители на същото министерство, към което принадлежеше Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Това беше важно. Първият случай, когато граждани се бяха противопоставили на държавното управление, бе свързан с алкохола, Алкохолният бунт — той беше причината „Планинците“ да са единодушни във възхищението си от Джордж Вашингтон. По-либералните от тях отбелязваха, че дори добрият човек си има лоши дни, а Джордж не беше от хората, с които можеш да си правиш шеги. Браун и Холбрук не гледаха право към говната от Службата за сигурност. С тях също трябваше да се внимава.


	Специален агент Прайс влезе във фоайето. Шефът й се намираше в безопасност в кабинета си, а задълженията й като командир на охраната обхващаха цялата сграда. Процесията не представляваше заплаха за безопасността на Белия дом. От тази гледна точка тя бе просто досадна. Дори сред опашката да се криеше въоръжена банда, зад затворените врати навсякъде в района бдяха двайсет въоръжени агенти, повечето с автомати „Узи“. Скрит във вратата детектор за метали съобщаваше на хората от отдела за техническа безопасност към кого да гледат, а други агенти криеха в ръцете си снимки, подредени като колода карти за игра, и непрекъснато ги размесваха, сравнявайки лицето на всеки, който влизаше през вратата, с известните или заподозрени злосторници. За останалото разчитаха на инстинкта и опита си, а в случая ставаше дума за хора, които изглеждаха „странно“, обичайната американска характеристика за неподходящо поведение. Проблемът беше, че навън бе студено. Много от влизащите изглеждаха странно. Някои потрепваха с крака. Други държаха ръцете си в джобовете, оправяха палтата си, трепереха или просто странно се оглеждаха наоколо — всичко това привличаше вниманието на охраната. В случаите, когато жестовете идваха от лице, засечено от детектора за метал, агентът вдигаше ръка, сякаш иска да се почеше по носа, и съобщаваше по микрофона например: „Синьо палто, мъж, метър осемдесет и два“. В резултат четири-пет глави се обръщаха да погледнат човека отблизо. Физическите му белези се проверяваха и дори да не откриеха неговата снимка, продължаваха да го наблюдават, а скрита камера заснемаше лицето му. В някои по-крайни случая агентът се присъединяваше към излизащите и проследяваше обекта до колата му, за да запише регистрационния й номер. Отдавна възстановеното Стратегическо въздушно командване беше приело за свой официален девиз „МИРЪТ Е НАША ПРОФЕСИЯ“. За Службата за сигурност работа бе параноята и доказателство за необходимостта от нея бяха двата ковчега във фоайето на Белия дом.


	Браун и Холбрук използваха своите пет секунди за разглеждане. Два скъпи ковчега, несъмнено купени за държавна сметка, и богохулствено, помислиха си те, покрити с националното знаме. Е, може би това не се отнасяше за жената. В края на краищата се предполагаше, че съпругите трябва да са лоялни към мъжете си и това просто си беше така. Потокът от хора ги отнесе наляво и кадифените въжета ги поведоха надолу по стълбите. Можеха да усетят промяната в другите. Колективна дълбока въздишка. Някои дори подсмърчаха и триеха сълзите си — предимно жени. Двамата „Планинци“ останаха безстрастни, както и повечето от мъжете. Скулптурите на Ремингтън по пътя им ги накараха да спрат и за кратко да им се възхитят, а после отново бяха на открито и приветстваха свежия въздух като пречистване след няколкото минути федерална пара. Не разговаряха, докато не се отдалечиха от сградата и от другите.
	— Чудни ковчези сме им купили — бяха първите думи на Холбрук.
	— Жалко, че не бяха отворени. — Браун се огледа. Никой не бе достатъчно близо, за да чуе невнимателната му забележка.
	— Те имат деца — продължи Пит.
	— Да, да, да. И те ще пораснат, за да станат също бюрократи.


	Пациентът бе такова симпатично момче, но… но беше тежко болен. Сестра Жана Батист видя, че температурата му се е повишила до 40.4 и това бе достатъчно смъртоносно, но другите симптоми бяха още по-лоши. Повръщането се усилваше и момчето вече изкарваше кръв. Имаше признаци за вътрешен кръвоизлив. Всичко това, тя знаеше, можеше да означава едно от няколко неща — но онова, от което се страхуваше, се наричаше „заирска ебола“. Из джунглата в тази страна — от време на време тя все още мислеше за нея като за Белгийско Конго — имаше много болести, но най-тежка бе еболата. Сестрата трябваше да вземе кръв за ново изследване и тя го направи с огромно внимание, тъй като първата проба някак си беше изчезнала. По-младите от персонала не бяха толкова сериозни, колкото би трябвало… Родителите на момчето държаха ръката му, докато тя му взимаше кръв, защитила ръцете си с латексови ръкавици. Всичко мина гладко — в момента детето бе изпаднало в безсъзнание. Тя изтегли иглата и незабавно я постави в пластмасова кутия за отпадъци. Епруветката с кръвта бе поставена в друг контейнер. Първата й грижа бе иглата. Прекалено много хора от персонала се опитваха да пестят пари за болницата, като използваха многократно инструментите, въпреки СПИН-а и другите заболявания, предавани посредством кръвни продукти. Тя щеше да изхвърли тази игла, просто за да е сигурна.
	Нямаше време да погледне повече към пациента. Излезе от отделението и мина по покритата пътека до другата сграда. Болницата имаше стара и славна история. Бяха я построили с оглед на местните условия. Многобройните ниски, леки постройки бяха свързани с покрити пътеки. Лабораторията се намираше само на петдесет метра разстояние. Неотдавна Световната здравна организация беше установила присъствие тук и заедно с нея бяха дошли модерно оборудване и шестима млади лекари — но уви, нито една сестра.
	Доктор Мохамед Мауди стоеше до лабораторната маса. Висок, слаб и мургав, той се държеше малко студено, но бе опитен. Щом я видя да се приближава, лекарят се обърна и забеляза начина, по който Жана Батист изхвърли иглата.
	— Какво има, сестро?
	— Пациентът Мкуза. Бенедикт Мкуза. Африканец от мъжки пол, осемгодишен. — Тя му подаде историята на заболяването. Мауди отвори папката и я прегледа. За сестрата — християнка или не, тя беше свята жена и отлична сестра — симптомите се бяха появявали един след друг. Историята на болестта бе много по-опасна за лекаря. Главоболие, студ, треска, дезориентация, възбуда, а сега и признаци за вътрешен кръвоизлив. Ако избиеха и петна от кръвоизливи по кожата…
	— В общото отделение ли е?
	— Да, докторе.
	— Незабавно го преместете в изолатора. Идвам след половин час.
	— Да, докторе. — На излизане тя изтри челото си. Трябва да беше от жегата. Човек никога не можеше да свикне с нея, не и ако идва от северна Европа. Може би трябваше да вземе един аспирин…


>>	7.
>>	ОБЩЕСТВЕН ОБЛИК

	Започна се рано, когато два самолета Е-3В, патрулиращи между военновъздушните бази „Тинкър“ в Оклахома и „Поуп“ в Северна Каролина, излетяха от втората в осем часа местно време и се насочиха на север. Беше решено, че блокирането на всички местни летища ще е прекалено. Националното летище във Вашингтон остана затворено — и тъй като нямаше конгресмени, които да бързат за полет към своите избирателни райони (специалният им паркинг беше добре известен), дори изглеждаше, че летището ще си остане така — а контролът в другите две, Дълес и Балтимор-Вашингтон, бе извънредно засилен. Самолетите трябваше да избягват преминаването през двайсеткилометровия кръг около Белия дом. В случай че някой се насочеше към него, той моментално щеше да бъде предупреден. Ако пренебрегнеше предупреждението, пилотът скоро щеше да открие, че в непосредствена близост до него лети изтребител. Ако и това не помогнеше, третият етап беше очевиден и зрелищен. Две ескадрили от по четири изтребителя F-16 обикаляха града на височина съответно от пет хиляди и петстотин и шест хиляди метра. Височината заглушаваше шума и им позволяваше да достигат свръхзвукова скорост почти незабавно, но белите следи по синьото небе бяха толкова очебийни, колкото и онези, които някога 8-а ескадрила бе проследила над Германия.
	Приблизително по същото време военно-полицейската бригада към вашингтонската Национална гвардия се преразгърна, за да установи контрол над „уличното движение“. В страничните улици имаше повече от сто бронирани коли, всяка придружена от автомобил на полицията или ФБР, които контролираха движението, като блокираха пътищата. Почетна гвардия, събрана от всички военизирани институции, стоеше от двете страни на улиците, които щяха да бъдат използвани. Не можеше да се каже коя от пушките е наистина заредена.
	Някои хора всъщност очакваха предохранителните мерки да не бият на очи, защото бронираните машини бяха изтеглени.
	В града имаше шейсет и един държавни глави. От гледна точка на сигурността, денят щеше да е ад за всички и медиите взеха мерки всички да могат да споделят впечатленията си.
	За последния такъв случай Жаклин Кенеди се беше спряла на сутрешни (може би траурни?) дрехи, но оттогава бяха изминали трийсет и пет години и сега бяха достатъчни просто тъмни делови костюми, освен за онези чуждестранни официални представители, които носеха различни униформи (например Уелският принц), или за гостите от тропическите страни. Някои от тях щяха да са облечени в националните си носии и щяха да страдат от последиците от това в името на националното си достойнство. Дори само развеждането им из града и откарването им в Белия дом беше истински кошмар. После изникна проблемът как да ги подредят в процесията. По азбучен ред на държавите? Подреждането според това от колко време заемат поста си би дало прекалено предимство на неколцината диктатори, пристигнали тук, за да си осигурят известна международна легитимност. Всички те бяха дошли в Белия дом и след като достъпът на последните от опашката от американски граждани бе отрязан, бяха минали покрай ковчезите, спирайки, за да изразят личното си уважение, а оттам бяха преминали в Източната зала, където тълпа от представители на външното министерство се опитваше да организира поднасянето на кафе и сладки.
	Райън и семейството му бяха на втория етаж и за последно дооправяха тъмните си дрехи, подпомагани от персонала на Белия дом. Децата се справяха с това най-добре, свикнали мама и татко да решат косата им в движение, и се забавляваха, когато виждаха, че към родителите им се отнасят по същия начин. Джак носеше в ръка своята първа реч. Вече не затваряше очи и не му се искаше всичко да изчезне. Сега се чувстваше като боксьор, чийто противник го превъзхожда, но той не е в състояние да се откаже, понася ударите и се опитва да не се посрами. Мери Абът добавяше последни щрихи в прическата му и я запечатваше със спрей — нещо, което Райън никога през живота си не бе използвал доброволно.
	— Чакат ви, господин президент — каза Арни.
	— Да. — Джак подаде папката с речта си на един от агентите от Службата за сигурност и излезе от стаята, последван от Кати, която носеше Кейти. Сали поведе след тях по коридора малкия Джак за ръка и всички заедно слязоха по стълбите. Президентът Райън бавно вървеше по спиралната стълба, после зави наляво към Източната зала. Когато влезе, всички глави се обърнаха. Всички погледи се впиха в него, но те в никакъв случай не бяха разсеяни и съвсем малко от тях изразяваха съчувствие. Почти всички присъстващи бяха държавни глави. Останалите бяха посланици, всеки от които тази нощ щеше да напише доклад за новия американски президент. Райън имаше късмет, че първият, който се приближи до него, не трябваше да прави подобно нещо.
	— Господин президент — каза мъжът в униформата на британския кралски флот. Неговият посланик бе уредил нещата отлично. В общи линии в Лондон доста харесваха новото стечение на обстоятелствата. „Специалната връзка“ щеше да стане още по-специална, тъй като президентът Райън беше почетен рицар на викторианския орден.
	— Ваше височество. — Джак замълча за миг и си позволи да се усмихне, докато стискаше подадената му ръка. — Мина много време от онзи ден в Лондон, приятелю.
	— Наистина.


	Водеше колона мотоциклетисти, после вървяха трима барабанчици, следвани от маршируващи войници — взвод от 3-та рота, първи батальон, 501-ви пехотен полк, 82-ра десантна дивизия, която някога беше командвал Роджър Дърлинг — след тях бе конят без ездач с обърнати наопаки ботуши в стремената, и накрая лафетите, един до друг за това погребение, носещи мъж и жена. Следваха ги колоните от коли. Грубият тътен на барабаните отекваше остро. Когато процесията се насочи на северозапад, войниците, моряците и морските пехотинци взеха „за почест“, първо на стария президент, после на новия. Хората сваляха шапките си.
	Браун и Холбрук също свалиха шапки. Дърлинг може и да беше просто още един бюрократ, но националният флаг си бе национален флаг и не беше виновен, че е поставен там. Войниците бяха нелепо облечени в бойни униформи с червени барети и кубинки, защото, както поясни радиокоментаторът, Роджър Дърлинг бил един от тях. Пред лафетите вървяха още двама войници — първият носеше президентското знаме, а вторият възглавничка с бойните отличия на Дърлинг. Покойният президент бе награден с медал за спасяване на войник под обстрел. Този бивш войник крачеше някъде в процесията и вече беше интервюиран десетина пъти, мрачно разказвайки за деня, в който бъдещият тогава президент спасил живота му. Жалко, че е тръгнал по погрешния път, помислиха си „Планинците“, но пък най-вероятно си е бил политик през цялото време.
	Скоро новият президент изчезна и автомобилът му можеше да се различи само по четиримата агенти от Службата за сигурност, които крачеха до него. Тази нова фигура бе загадка за двамата „Планинци“. Те знаеха онова, което бяха гледали по телевизията и бяха чели във вестниците. Изпълнител. Наистина беше убил двама души, единия с пистолет, другия с узи. Бивш морски пехотинец. Това не предизвикваше голямо възхищение. Друг материал, повтарян непрекъснато по телевизията, го представяше предимно като гост на Неделни предавания и пресконференции. Първите в общи линии го показваха като компетентен. Във вторите често изглеждаше неспокоен.
	Повечето от колите в процесията бяха със затъмнени прозорци и хората не можеха да видят кой пътува вътре, но това, разбира се, не се отнасяше за автомобила на президента. Президент Джон Райън лесно можеше да се види отвън. Трите му деца седяха пред него и гледаха назад от сгъваемата седалка, а жена му беше до него.


	— Какво всъщност знаем за господин Райън?
	— Не много — призна коментаторът. — Служил е предимно в ЦРУ. Радвал се е на уважението на Конгреса, и от двете страни на залата. В продължение на години е работил заедно с Алън Трент и Сам Фелоус — това е една от причините, поради които и двамата все още са живи. Всички сме чували за терористите, които са го нападнали…
	— Като някога в Дивия запад — вметна водещият. — Как се отнасяте към това да имаме президент, който…
	— Е убивал хора ли? — върна услугата коментаторът. Беше изтощен от дългите дни на дежурство и малко уморен от този фризиран глупак. — Дайте да видим. Джордж Вашингтон е бил генерал. Анди Джаксън също. Уилям Хенри Харисън е бил военен. Грант и повечето президенти след Гражданската война също. Теди Рузвелт, разбира се. Труман е бил военен. Айзенхауер. Джак Кенеди е служил във флота, както и Никсън, Джими Картър и Джордж Буш… — Импровизираният урок по история имаше видим ефект на остен.
	— Но той всъщност е бил избран за вицепрезидент временно, нали, и като отплата за успешното му справяне с конфликта… — никой не го наричаше „война“ — … с, както се оказа, японските бизнес-интереси. — Ето, помисли си водещият, това ще постави този престарял международен кореспондент на мястото му. Във всеки случай някой да е казал, че президентът има право на меден месец?


	— Нещастник — прошепна Браун на Холбрук, след като тълпата се поразреди. Не всички зрители се интересуваха от процесията от чуждестранни величия. Така или иначе вътре в колите не се виждаше нищо и проследяването на всички флагчета, които се вееха отпред, само предизвикваше различни версии на въпроса „На коя държава е това знаме?“, често последван от неправилен отговор. Затова, подобно на мнозина други, двамата „Планинци“ си пробиха път към парка.
	— Няма да се оправи — отвърна Холбрук.
	— Той е просто бюрократ. Знаеш принципа на Питър*. — И двамата смятаха, че тази книга е написана, за да характеризира държавните служители, които като във всяка йерархия се издигат, докато не достигнат равнище на некомпетентност.
	[* По заглавието на едноименната книга на Лорънс Дж. Питър, канадски педагог (р. 1919). — Б.пр.]
	— Може и да си прав — каза приятелят му.
	Службата за сигурност беше изпълнила Националната катедрала. Агентите знаеха това, знаеха също и че при тези обстоятелства никой убиец — идеята за професионалните убийци в общи линии бе рожба на Холивуд — няма да рискува живота си. На покрива на всяка сграда с пряка видимост към построената в готически стил черква имаше по няколко въоръжени военни или специални агенти от Службата. Собственият им снайперистки отряд разполагаше с най-добрите ръчно изработени и струващи по 10 000 долара оръжия, с които можеха да улучат човек в главата от осемстотин метра. Самият отряд, който редовно печелеше състезанията по стрелба, навярно се състоеше от най-добрите стрелци на света и те се упражняваха всеки ден, за да запазят това положение. Всеки, който таеше някакви зли помисли, или щеше да знае всичко това и да стои настрани, или, ако ставаше дума за луд аматьор, щеше да види подготвената отбрана и да реши, че денят не е подходящ за умиране.
	Но така или иначе обстановката беше напрегната и още докато процесията се задаваше в далечината, агентите започнаха да се въртят неспокойно. Един от тях, изтощен от непрекъснатото трийсетчасово дежурство, разля кафето си на каменното стълбище, с мърморене смачка пластмасовата чашка, пъхна я в джоба си и съобщи по закачения на ревера му микрофон, че на неговия пост е чисто. Кафето почти мигновено замръзна върху тъмния гранит.
	Вътре в катедралата друга група агенти за пореден път проверяваше всяка сумрачна ниша преди да заеме местата си и да остави служителите от протокола да извършат последните подготовки в съответствие с пратените им само преди минути инструкции.
	Лафетите спряха пред сградата, а след тях един по един се занизаха автомобилите, за да разтоварят своите пътници. Следван от семейството си, Райън слезе и се приближи до фамилията на Дърлинг. Децата все още бяха в шок и може би така бе най-добре, а може би не. Джак не знаеше. Какво се правеше в такива моменти? Той постави ръка на рамото на момчето. Колите пристигаха, оставяха пътниците си и бързо се изтегляха. Другите по-високопоставени официални гости щяха да се наредят зад него. Останалите щяха да влязат от страничните входове и да минат през портативни детектори за метал, докато свещениците и хористите, вече минали по същия път, заемаха местата си.
	Роджър сигурно си беше спомнял службата в 82-ра с гордост, помисли си Джак. Войниците, които водеха процесията, наредиха пушките си на пирамида и се приготвиха да изпълнят дълга си под командването на млад капитан, подпомаган от двама сержанти със сериозни лица. Всички изглеждаха твърде млади, дори сержантите, подстригани почти до кожа под баретите си. Райън си спомни, че преди повече от петдесет години баща му е служил в конкурентната 101-ва десантна дивизия и е изглеждал точно като тези момчета, макар и навярно с малко по-дълга коса, тъй като през 40-те голата глава не е била на мода. Но със същата твърдост, същата яростна гордост и същата решителност да изпълни задълженията си, каквито и да са те. Времето като че ли беше спряло. Подобно на войниците, Райън не можеше да извърне глава. Трябваше да стои мирно, както по време на службата си в морската пехота, макар и да си позволяваше да шари с поглед наоколо. Децата му въртяха глави и пристъпваха от крак на крак от студ, а Кати ги наблюдаваше и като съпруга си се тревожеше да не настинат. В този случай обаче дори родителските грижи бяха подчинени на нещо друго. Какво представляваше нещото, наречено дълг, зачуди се Кати, че дори сирачетата знаеха, че трябва да стоят тук и просто да приемат нещата каквито са?
	Накрая и последните от официалната процесия слязоха от колите си и заеха местата си. Някой преброи до пет и войниците се отправиха към лафетите, по седем до всеки от тях. Командващият офицер свали едната скоба, после и другата и те вдигнаха ковчезите, сваляйки ги с роботско отстъпване настрани. Войникът с президентското знаме тръгна пръв нагоре по стъпалата. Зад него понесоха ковчезите. Този на президента бе първи. Пред и зад него вървяха съответно капитанът и сержантът.
	Никой не беше виновен. Под бавния ритъм, определян от сержанта, от двете страни маршируваха по трима войници. Бяха се вкочанили от петнайсетминутното висене след продължителната сутрешна разходка по булевард „Масачузетс“. Войникът, който крачеше по средата отдясно, се подхлъзна по замръзналото кафе на стълбището, залитна и спъна другия отзад. Целият товар надхвърляше сто и осемдесет килограма дърво, метал и труп, които се стовариха върху първия спънал се и мигновено строшиха и двата му крака върху гранитните стъпала.
	Хилядите зрители ахнаха. Агентите от Службата за сигурност се втурнаха напред, опасявайки се, че войниците може да са повалени от изстрели. Андреа Прайс застана пред Райън с ръка под палтото, очевидно стиснала служебния си автоматичен пистолет и готова да го извади, докато другите агенти отвеждаха неговото семейство и това на Дърлинг. Войниците вече вдигаха ковчега от падналия си другар, чието лице беше пребледняло от болка.
	— Ледът — каза той на сержанта през стиснатите си зъби. — Подхлъзнах се. — Войникът запази достатъчно самообладание, за да не изрече ругатнята, която отекваше из ума му. Един от агентите погледна стъпалото, видя бяло-кафеникавата издатина, която отразяваше светлината, даде знак с ръка на Прайс, че може да се отстрани, и тази команда мигновено се разнесе сред всички агенти:
	— Просто подхлъзване, просто подхлъзване.
	Райън потръпна. Роджър Дърлинг не бе усетил това, но обидата към него беше обида към децата му, свили се и извърнали глави, когато баща им се бе стоварил върху каменните стъпала. Синът му първи вдигна поглед, но детето в него продължаваше да се чуди защо падането не е събудило баща му. Само преди няколко часа той бе станал посред нощ и беше отишъл до вратата на стаята си — искаше му се да я отвори, да прекоси коридора и да почука на вратата на родителите си, за да провери дали не са се върнали.


	— О, Господи — простена коментаторът.
	Камерите показаха в едър план двамата войници от трети полк, които изнасяха ранения десантчик. Сержантът зае мястото му и след секунди ковчегът отново беше вдигнат. Ясно се виждаха драскотините по полираната му дъбова повърхност.


	— Добре, войници — каза сержантът. — Леви.
	— Татко — изхълца деветгодишният Марк Дърлинг. — Татко. — Всички наблизо го чуха в настъпилата след инцидента тишина. Войниците и агентите прехапаха устни. Джак инстинктивно сложи ръка на рамото на момчето. Не знаеше какво да направи. „Какво друго може да се обърка?“ — зачуди се новият президент, докато госпожа Дърлинг последва съпруга си по стълбището, а сетне и в катедралата.
	— Хайде, Марк. — Райън прегърна момчето и го поведе към вратата. Ех, да имаше някакъв начин да ги утеши, дори за няколко мига. Но това беше невъзможно и Джак само се натъжи още повече.
	Вътре бе по-топло и онези, които не бяха толкова развълнувани, го забелязаха. Служителите от протокола заеха местата си. Заедно със семейството си Райън отиде до първата пейка отдясно. Роднините на Дърлинг заеха местата от другата страна. Ковчезите бяха поставени един до друг върху платформи в ризницата, а зад тях имаше още три — на един сенатор и на двама депутати в Конгреса, които за последен път „представляваха“ някого. Органът свиреше нещо, което Райън бе чувал и преди, но не можеше да познае. Поне не беше мрачната масонска процесия на Моцарт с нейния жесток монотон. Свещениците застанаха отпред с професионални изражения. Пред Райън, на мястото, обикновено предназначено за псалтира, лежеше друг екземпляр от речта му.


	Картината на телевизионния екран можеше да възбуди всеки с неговата професия по начин, който нямаше нищо общо със секса. Само ако… но такива възможности винаги се откриваха случайно и никога нямаше време за предварителна подготовка. А подготовката означаваше всичко за акция като тази. Не че имаше някакви технически трудности. Той си позволи да обмисли нещата. Навярно с минохвъргачка. Можеше да се монтира в каросерията на обикновен камион за доставки. Жертвите щяха да са поне десет, може би петнайсет или дори двайсет и макар че изборът щеше да е случаен, мишената си бе мишена и терорът си беше терор, а точно в това се състоеше неговата професия.
	— Само ги виж — въздъхна той. Камерите показваха пейките. Предимно мъже и малко жени, седнали без някакъв видим за него ред, някои шепнещи помежду си, повечето мълчаливи, с безизразни лица и погледи, шарещи из черквата. После децата на мъртвия американски президент, момче и момиче със съкрушения вид на хора, докоснати от жестоката реалност на живота. Децата понасяха бремето си изненадващо добре, нали? Щяха да оцелеят, още повече че вече нямаха никакво политическо значение. Интересът му към тях беше колкото клиничен, толкова и безмилостен. После камерата отново се върна на Райън, показа в едър план лицето му и даде възможност да бъде огледано по-внимателно.


	Все още не се беше сбогувал с Роджър Дърлинг. Не бе имал време да събере мислите си и да се съсредоточи върху това. Но сега откри, че погледът му не се отклонява от ковчега. Почти не познаваше Ан, а другите трима в ризницата му бяха съвсем непознати, всъщност избрани съвсем случайно според религиозната им принадлежност. Но Роджър му бе приятел. Роджър го върна от частния му живот, повери му важен пост, следваше повечето му съвети, доверяваше му се, от време на време го мъмреше и наставляваше, но винаги приятелски. Работата беше тежка, още повече с разрасналия се конфликт с Япония — дори за Джак сега, след като всичко свърши, това вече не бе „война“, защото войната принадлежеше на миналото. Вече не представляваше част от реалния свят, надживял това варварство. Дърлинг и Райън заедно бяха преминали през всичко и макар покойният президент да беше искал да продължи и да довърши делото по друг начин, той разбираше, че за Райън състезанието е приключило. И приятелски беше дал на Джак златна възможност да се върне към частния си живот, чудесен завършек на кариерата му в служба на обществото, превърнал се сега в капан.
	„Но ако бе поверил работата на някой друг, къде щях да съм аз през онази нощ?“ — запита се Джак. Отговорът беше прост. Щеше да е на първия ред в залата на Капитолия и сега да е мъртъв. Тази мисъл го накара да премигне. Роджър бе спасил живота му. И навярно не само неговия. Кати — а може би и децата — щяха да са в галерията заедно с Ан Дърлинг… Действително ли животът беше толкова крехък, че да зависи от такива дребни неща? В този момент из целия град други трупове лежаха в ковчези на други церемонии, повечето на възрастни, но и някои на деца на други жертви, решили през онази вечер да доведат семействата си на общото заседание.
	Марк Дърлинг хълцаше. Сестра му Ейми стисна ръката му. Джак леко обърна глава и с периферното си зрение ги видя. „Мили Боже, та те са просто деца, защо деца трябва да преживяват всичко това?“ Мисълта за миг отекна в ума му. Джак прехапа устни и сведе поглед към пода. Нямаше към кого да насочи гнева си. Самият извършител на това престъпление беше мъртъв, трупът му все още се намираше във вашингтонската морга и на няколко хиляди километра оттук семейството, което бе оставил, носеше тежкото бреме на позора и вината за случилото се. Ето защо хората казваха, че всяко насилие е безсмислено. От него не оставаше никаква поука, само погубени и разрушени съдби — и съдби, спасени не поради някаква конкретна причина, а по чиста случайност. Подобно на рак или друга тежка болест, това насилие нанасяше удара си без определен план — просто един мъртвец, решил да не отива сам в онзи вечен живот, в който е вярвал. Къде, по дяволите, беше поуката от това? Занимавал се много време с човешкото поведение, Райън сбърчи лице и продължи да гледа в пода, заслушан в хълцанията на осиротелите деца, кухо отекващи в каменната черква.


	Той е слаб. Лицето му ясно го показваше. Този човек, този президент се опитваше да сдържи сълзите си. Не знаеше ли, че смъртта е част от живота? Самият той беше причинявал смърт, нали? Не знаеше ли какво е смъртта? Чак сега ли разбираше? Другите лица от екрана знаеха. Това можеше да се види. Бяха сериозни, защото на погребение се очаква да си сериозен, но всеки живот си има край. Райън би трябвало да го знае. Бе се сблъсквал с опасността — но това е било отдавна, напомни си той, а с времето хората забравят такива неща. Добре охраняван в качеството си на официално лице, Райън беше имал достатъчно причини да забрави уязвимите моменти в живота си. Мъжът се развесели от мисълта колко много неща могат да се научат само за няколко секунди от едно човешко лице.
	Това улесняваше всичко, нали?


	Тя седеше пет реда назад, но беше до пътеката между пейките и макар че виждаше само тила на президента Райън, министър-председателката на Индия също се бе занимавала с човешкото поведение. Един държавен глава не можеше да се държи така. В края на краищата държавният глава е актьор на най-важната сцена на света и трябва да се научи какво да прави и как да се държи. През живота си беше ходила на различни погребения, защото политическите лидери имат съратници — не винаги приятели, — млади и стари, а човек трябва да проявява уважение дори към онези, които мрази. В последния случай би било даже приятно. Развеселена, тя вдигна и после отново спусна вежди. Особено когато погребват онези, които мразиш. Трябваше да изглежда натъжена. „Да, ние имахме различия помежду си, но той винаги бе достоен за уважение и с него можеше да се работи, неговите идеи винаги си струваха да им се обърне сериозно внимание.“ С годините човек ставаше толкова опитен, че опечалените вярваха на лъжите — отчасти, защото искаха да повярват. Човек се научаваше да се усмихва, да проявява мъка и да говори в съответствие със случая. Трябваше. Политическият лидер рядко може да си позволи да прояви истинските си чувства. Истинските му чувства показват на другите слабостите му, а винаги има хора, които да ги използват срещу него — така че през годините той ги крие все повече, докато накрая наистина почти, ако не и напълно престава да изпитва нещо. И това беше добре, защото политиката няма нищо общо с чувствата.
	Явно този Райън не знаеше това. В резултат той излагаше на показ истинската си личност и още по-лошо за него, правеше го пред една трета от най-важните световни политически лидери, хора, които щяха да видят, да разберат и да скрият мислите си за бъдеща употреба. Точно като нея. Чудесно, помисли си тя.


	Първи започна равинът. На всеки свещеник бяха определени по десет минути и всеки от тях беше специалист — по-точно всеки от тях бе истински учен освен призванието си като Божи човек. Рави Бенджамин Флайшман чете от Талмуда и Тората. Говори за дълга, доблестта и вярата, за милостивия Бог. След него продължи преподобният Фредерик Ралстън, капелан на Сената — през онази нощ той беше отсъствал от града и така бе оцелял. Баптист и известен капацитет по Новия Завет, Ралстън говори за Христовите страдания в градината, за своя приятел, сенатор Ричард Истман от Орегон, който лежеше в ризницата, почитан от всички като достоен член на Конгреса, и накрая за загиналия президент, отдаден на семейството си мъж…
	Нямаше „правилен“ начин, по който човек да се справя с такива неща, помисли си Райън. Навярно би било по-лесно, ако свещенослужителите имаха достатъчно време да поседят с опечалените, но в случая не бе така. „Не, не е правилно!“ — каза си Джак. Всичко това беше театър. Не трябваше да е така. На няколко крачки от него, от лявата страна на пътеката седяха децата и за тях това изобщо не бе театър. За тях всичко беше много по-просто. Един безумен акт бе отнел живота на мама и татко и така беше унищожил бъдещето, което този живот трябваше да им осигури, бе ги лишил от обич и напътствие, от възможността да израснат нормално и да се превърнат в нормални хора. Марк и Ейми бяха най-важните тук, но думите в тази служба, които уж трябваше да помогнат на тях, бяха насочени към други. Всичко това беше политика, опит да се успокои страната, да се възобнови вярата на хората в Господ, света и тяхната родина. Може би хората зад двайсет и трите камери в черквата наистина имаха нужда от това, но имаше още по-нуждаещи се — децата на Роджър и Ан Дърлинг, възмъжалите синове на Дик Истман, вдовицата на Дейвид Коен от Роуд Айлънд и оцелелите членове на семейството на Мариса Хенрик от Тексас. Това бяха истински хора и тяхната лична мъка беше подчинена на нуждите на страната. „Е, по дяволите страната!“ — помисли си Джак, внезапно изпълнен с гняв към онова, което ставаше, и към себе си, че не го бе осъзнал достатъчно рано, за да го промени. Страната действително имаше нужди, но те не можеха да са толкова важни, че да засенчат ужасната съдба, сполетяла тези деца. Кой говореше за тях? Кой се обръщаше към тях?
	Най-неприятен на Райън беше католикът, кардинал Майкъл О’Лиъри, архиепископ на Вашингтон. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат…“ За Марк и Ейми, бушуваха мислите в ума на Джак, баща им не бе миротворец. Той беше просто „татко“, а татко го нямаше и това не бе абстракция. Трима прочути, учени и много подходящи представители на свещеничеството проповядваха на нацията, но точно пред тях седяха деца и те се нуждаеха от няколко мили думи. Някой трябваше да поговори за родителите им с тези деца заради самите тях. Някой трябваше да се опита да ги утеши. Това не бе възможно, но някой трябваше да опита, по дяволите! Може и да беше президент на Съединените щати. Може и да имаше дълг към милионите зад камерите, но Джак си спомняше времето, когато неговите жена и дъщеря се намираха в Балтиморския травматологичен център и се люшкаха между живота и смъртта, а това също не бе някаква си проклета абстракция. Това беше проблем. Това бе причината, поради която бяха извършили покушение срещу семейството му. Това бе причината, поради която бяха загинали всички тези хора — защото някакъв побъркан фанатик беше видял във всички тях абстракции вместо човешки същества със съдби, надежди и мечти. И деца. Работата на Джак не бе да пази нацията. Беше се заклел да пази и защитава Конституцията на Съединените щати и щеше да положи за това всички усилия. Но целта на Конституцията бе изключително проста — да осигури даровете на свободата на всички хора, а това означаваше и на децата. Страната, на която служеше той, и правителството, което се опитваше да ръководи, не бяха нищо друго освен механизъм за закрила на всеки един човек. Този дълг не беше абстракция. Реалността му се намираше само на няколко крачки от лявата му страна и той полагаше всички усилия да сдържи сълзите си и навярно не успяваше, защото нямаше по-ужасно чувство на самота от онова, което в момента изпитваха тези деца, докато Майк О’Лиъри говореше пред страната, вместо пред семейството. Театърът бе продължил достатъчно. Разнесе се нов химн и дойде ред на Райън да се изправи и да се качи на амвона.
	Агентите от Службата за сигурност се обърнаха и отново започнаха да оглеждат катедралата, защото сега ФЕХТОВАЧ представляваше идеална мишена. Когато се качи на амвона, той видя, че кардинал О’Лиъри е изпълнил инструкциите и е оставил президентската папка върху дървената катедра. Не, реши Джак. Не. Стисна катедрата с две ръце, за да се успокои. Погледът му бързо обходи присъстващите и после се спря върху децата на Роджър и Ан Дърлинг. Болката в очите им прониза сърцето му. Те щяха да носят стоварилото се върху плещите им бреме заради дълг, който никога не е бил техен. Анонимни „приятели“ щяха да ги съветват да се държат по-храбро, отколкото биха изисквали в такъв момент от който и да било морски пехотинец, навярно защото „майка ви и баща ви биха искали така“. Но децата не могат да носят болката си с безмълвно достойнство. Предполагаше се, че така би трябвало да се държат възрастните, доколкото е по силите им. „Достатъчно — Каза си Джак, — дългът ми започва оттук.“ Основен дълг на силните винаги е било да закрилят слабите. Ръцете му стиснаха полираното дъбово дърво и самоналожената болка му помогна да събере мислите си.
	— Марк, Ейми, баща ви беше мой приятел — тихо каза той. — За мен бе чест да работя заедно с него и да му помагам, доколкото е по силите ми, но вие знаете, че той навярно ми е помагал още повече. Знам, винаги е трябвало да разбирате, че мама и татко имат важна работа и не винаги имат време за наистина важните неща, но мога да ви уверя, че вашият баща правеше всичко възможно, за да прекарва повече време с вас, защото ви обичаше повече от всичко на света, повече от президентския си пост, повече от всички неща, които вървят заедно с него, повече от каквото и да било — освен може би от майка ви. Той я обичаше много…


	Какви глупости! Да, човек трябваше да обича децата. Даряеи ги обичаше, но децата си растяха независимо от всичко. Те трябваше да се учат, да служат и някой ден да вършат делата на възрастните. Дотогава бяха деца и им се казваше какво да правят. Казваше им го Съдбата. Казваше им го Аллах. Аллах беше милостив, въпреки че животът бе труден. Трябваше да признае, че евреинът беше говорил добре — бе цитирал момент от писанията, абсолютно еднакъв в Тората и неговия свещен Коран. Аятолахът би избрал друг пасаж, но беше въпрос на вкус, нали? Теологията го допускаше. Всичко това бе изгубено време, но с официалните случаи обикновено е така. Този глупак Райън проваляше възможността да обедини нацията си, да се представи като силен и уверен и така да стисне със здрава ръка юздите на управлението. Да говориш на деца в такъв момент!


	Политическите му съветници сигурно едновременно бяха получили сърдечен пристъп, помисли си министър-председателката и трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, усъвършенствано през политическия й живот, за да запази спокойното си изражение. После реши да го промени в съчувствено. В края на краищата, той може би я гледаше, а тя беше жена и майка и по-късно днес щеше да се срещне с него. Министър-председателката леко наведе глава надясно, за да може да го вижда по-добре. Това също можеше да му се хареса. След около минута извади от чантичката си кърпичка и избърса очи.
	— Иска ми се да познавах по-добре майка ви. Двамата с Кати се надявахме да имаме тази възможност. Исках да се сприятелите със Сали, Джак и Кейти. С баща ви си поговорихме по този въпрос. Предполагам, че това няма да стане така, както ни се искаше. — Тази спонтанна мисъл накара стомаха му да се свие. Сега децата плачеха, защото без думи им бе казал, че могат да плачат. Той не можеше да си го позволи. Не и пред другите. Пред тях трябваше да е силен, затова още по-здраво стисна катедрата, докато ръцете наистина не го заболяха. Джак с радост посрещна болката, защото му помогна да се овладее.
	— Навярно искате да знаете защо трябваше да се случи това. Не зная, деца. Иска ми се да знаех. Иска ми се някой да знаеше, така че да можех да го попитам. Но никога не съм срещал такъв човек — продължи той.


	— Господи — успя да изрече Кларк. Сълзите напираха в очите му. Както в кабинетите на всички висши служители, и в неговия кабинет в ЦРУ имаше телевизор и службата се излъчваше по всички канали. — Сърцето ми се къса.
	— Знаеш ли какво Джон? — Чавес се владееше по-добре. В такива моменти мъжът трябва да е хладнокръвен, така че жените и децата да могат да се опрат на него. Или поне така му подсказваше традицията на неговата страна. Кларк, от друга страна, просто беше пълен с изненади. Както винаги.
	— Какво има, Доминго?
	— Той разбира. Работим за човек, който разбира.
	При тези думи Джон се обърна. Двама офицери от ЦРУ, които мислеха по един и същ начин със своя президент. Кой би повярвал? Стана му приятно, че още от първия момент е преценил правилно Райън. „По дяволите, той е точно като баща си.“ Съдбата го беше лишила от възможността да познава другия Райън. Зачуди се дали Джак ще успее като президент. Не се държеше като предишните. Държеше се като истинска личност. Но нима това бе лошо?


	— Искам да знаете, че винаги можете да дойдете при нас с Кати. Вие не сте сами. Никога няма да бъдете сами. При вас е семейството ви, а вече имате и моето семейство — обеща им той от катедрата. Трябваше да им го каже. С Роджър бяха приятели, а когато се наложи, човек се грижи за децата на приятелите си. Бе го направил за децата на Бък, сега щеше да го направи и за децата на Роджър.
	— Искам да се гордеете с вашите мама и татко. Баща ви беше прекрасен човек и добър приятел. Той полагаше всичките си сили, за да подобри нещата за хората. Тази работа бе тежка и го лишаваше от повече време с вас, но баща ви беше голям човек, а големите хора вършат големи неща. Майка ви също винаги бе край него и също вършеше големи неща. Деца, те завинаги ще останат в сърцата ви. Помнете всичко, което са ви казвали, всички дребни неща, игрите, шегите, всички начини, по които родителите ви са проявявали обичта си към вас. Вие никога няма да загубите това. Никога — увери ги Джак и замълча. Опитваше се да измисли нещо, което да смекчи нанесения им от Съдбата удар. Не успя. Беше време да свършва.
	— Марк, Ейми, Бог е поискал вашите мама и татко да се върнат при Него. Той не обяснява защо, така че лесно да Го разберем, и когато това се случи, ние не можем… не можем да направим нищо. Просто не можем — гласът на Райън пресекна.


	Каква смелост проявяваше този човек, помисли си Кога, като си позволяваше да даде израз на чувствата си. Всеки друг би могъл да се качи там и да произнесе обичайните политически лигавщини. Повечето биха го направили — тук или в която и да е било друга страна, — но този Райън изобщо не беше такъв. Да се обърне към децата по този начин бе блестяща идея — или поне така си помисли той в началото. Но се оказа съвсем друго. Президентът беше човек, не актьор. Не мислеше за това, че трябва да проявява сила и решителност. И Кога знаеше защо. Повече от всеки друг в черквата японецът знаеше от какво тесто е замесен Райън. В кабинета си в Япония той бе познал. Райън беше самурай, дори нещо повече. Правеше своето, без да се интересува какво ще си помислят другите. Японският премиер-министър се надяваше, че това не е грешка, докато гледаше как президентът на Съединените щати слиза по стъпалата и се приближава до децата на Дърлинг. Той ги прегърна и публиката видя, че по лицето му се стичат сълзи. От местата на държавните глави около него се разнасяха хълцания, но Кога знаеше, че повечето от тях са престорени — или най-много кратки, мимолетни мигове на някакви останки от човечност, които скоро щяха да бъдат забравени. Той съжаляваше, че не може да се присъедини към тях, но нормите на неговата култура бяха строги, още повече че носеше позора на един от своите сънародници, причинил тази чудовищна трагедия. Колкото и да не му се искаше, трябваше да изиграе политическата си игра. Райън също — но това не го интересуваше. Японецът се зачуди дали Америка съзнава късмета си.


	— Той изобщо не използва подготвената му реч — каза водещият. Тя беше пратена до всички информационни мрежи и всички копия вече бяха анализирани, така че репортерите да могат да повтарят по-важните пасажи и да подсилват нещата, които президентът трябваше да каже на зрителите. Вместо това обаче водещият бе принуден да си води бележки, с което не се справи успешно, тъй като отдавна беше приключил репортерската си кариера.
	— Прав си — неохотно се съгласи коментаторът. Нещата просто не се правеха така. На неговия монитор Райън все още прегръщаше децата на Дърлинг и това също продължаваше вече прекалено дълго. — Предполагам, президентът е решил, че за тях това е важен личен момент…
	— И определено е така — вметна водещият.
	— Но работата на господин Райън е да управлява нацията. — Коментаторът поклати глава. Очевидно си мислеше нещо, което все още не можеше да каже: „Не се държи като президент“.


	Накрая Джак трябваше да ги пусне. Сега в очите им имаше само болка. С обективната половина от разума си той реши, че така навярно е по-добре — те трябваше да изразят мъката си, — но от това не му стана по-леко, защото в очите на децата на такава възраст изобщо не трябваше да има болка. Но нямаше какво друго да направи, освен да се опита някак си да я облекчи. Той погледна роднините, които ги придружаваха. Те също плачеха, но през сълзите Джак долови признателните им погледи и това му подсказа, че поне е направил нещо. Той кимна и се върна на мястото си. Кати го гледаше. В нейните очи също имаше сълзи и макар да не можеше да му каже нищо, тя стисна ръката му.


	— Какво ни е известно за нея?
	— Тя е лекарка, всъщност очен хирург, предполага се, че е добра. — Мъжът погледна бележките си. — Американските медии съобщават, че въпреки официалните си задължения продължава да работи.
	— А децата и?
	— По този въпрос нямаме нищо. Сигурно ще успея да открия в кое училище учат. — Той долови ироничния поглед и продължи: — Щом съпругата му продължава да работи, предполагам, че децата също ходят на същото училище.
	— Как ще разберете това?
	— Лесно. Можем да проникнем в компютрите на всички американски информационни агенции. За Райън писаха много. В състояние съм да открия каквото поискам. — Всъщност вече го беше сторил, но за семейството на президента нямаше никакви данни. Съвременната епоха бе направила живота на офицера от разузнаването много по-лесен. Вече знаеше възрастта, височината, теглото, цвета на очите и косата на Райън, голяма част от личните му навици, любимите му храни и напитки, клубовете по голф, в които членуваше, всякакви дреболии, никоя от които не беше дребна за човек с неговата професия. Нямаше нужда да пита шефа си какво мисли. Възможността, които и двамата бяха пропуснали при събралите се в Националната катедрала държавни глави, вече безвъзвратно бе отминала, но нямаше да остане единствена.


	С последния химн службата свърши. Войниците се върнаха, за да вдигнат ковчезите, и процесията тръгна по обратния път. Подпомагани от роднините си, Марк и Ейми се справяха добре и следваха родителите си. Джак вървеше със семейството си точно зад тях. Кейти се беше отегчила и се радваше, че отново се движат. Джак Младши бе натъжен заради децата на Дърлинг. Сали изглеждаше притеснена. Трябваше да поговори с нея за това. Докато вървеше по пътеката, той се вгледа отблизо в много лица, разсеяно изненадан, че първите четири-пет редици гледат към него, вместо към ковчезите. Те никога не забравяха кои са, нали? Това бяха неговите колеги държавни глави, помисли си Джак, като се чудеше в какъв ли клуб е влязъл току-що. Малко от лицата бяха приятелски. Уелският принц, който не бе държавен глава и затова протоколът го поставяше след другите — някои от които истински главорези, но нищо не можеше да се промени — топло му кимна. Да, той щеше да го разбере. Искаше му се да погледне часовника си, толкова уморен се чувстваше въпреки ранния час, но му бяха изнесли строга лекция в това отношение и в крайна сметка го бяха посъветвали изобщо да не носи часовник. Президентът нямаше нужда от него. Винаги имаше хора, които да му казват какво да направи, също както вече имаше хора, които сваляха палтото му от закачалката и бяха готови да му го подадат, преди да излезе. Там бяха Андреа Прайс и другите от охраната. Навън имаше още, цяла малка армия от хора, които носеха оръжие и страховете си. Очакваше го кола, за да го откара до следващите му официални задължения, сетне пак и пак.
	Не можеше да остави всичко това да установи контрол над живота му. Тази мисъл го накара да се намръщи. Щеше да си върши работата, но не можеше да повтори грешката на Роджър и Ан. Помисли си за лицата, които беше видял на излизане от черквата. Знаеше, че могат да го насилят да влезе в този клуб, но не и да се присъедини към него. Или поне така си каза.


>>	8.
>>	СМЯНА НА КОМАНДВАНЕТО

	Останалата част в „Андрюс“ беше милостиво кратка. От катедралата ковчезите бяха откарани е катафалки, а голямата група официални лица се пръсна по съответните посолства. В базата чакаше самолет на военновъздушните сили, за да откара за последен път в Калифорния Роджър и Ан Дърлинг. Сега всичко изглеждаше далеч по-обикновено. Още една почетна гвардия бе строена, за да отдаде чест на покритите с националното знаме ковчези, но тя беше различна. Тълпата бе по-малобройна, съставена предимно от служители във военновъздушните сили и други военни, работили по един или друг начин с президента. По молба на семейството действителната погребална церемония щеше да е по-скромна. Щяха да присъстват само роднини, което навярно беше по-добре за всички. Така че в „Андрюс“ за последен път се разнесе националният химн. Марк стоеше мирно, притиснал ръка до сърцето си в жест, който със сигурност щеше да се появи по кориците на всички новинарски списания. Беше добро дете, полагаше всички усилия и се държеше по-мъжки, отколкото си мислеше. Ковчезите бяха вдигнати с подемник до вратата на товарното отделение, защото двете тела вече представляваха точно това — товар. Семейството се качи по стълбичката във VC-25 за своето последно пътуване. Самолетът дори вече нямаше да носи кодовото название „Първи“, защото то вървеше заедно с президента, а президентът не се намираше на борда. Райън го гледаше как се отдалечава и бучи по пистата. Телевизионните камери го проследиха, докато не се превърна в малка точица в небето. Джак също. Ескадрилата изтребители F-16, завършила патрула си над Вашингтон, се приземи, а Райън се качи със семейството си на хеликоптер на морската пехота, за да се върне в Белия дом. Екипажът се усмихваше и се суетеше покрай децата. След като закопча предпазния си колан, малкият Джак получи радиослушалки. Настроението от сутринта започваше да се променя. Морските пехотинци от VMH-1 имаха ново семейство, за което да се грижат. Животът продължаваше.
	Персоналът на Белия дом вече работеше, докарваше нещата им (през цялата сутрин бяха изнасяли вещите на семейство Дърлинг), сменяше част от мебелировката и довечера семейството му щеше да спи тук. Децата си бяха деца и се загледаха през прозорците, когато хеликоптерът започна да се спуска. Родителите си бяха родители и се спогледаха.
	От този момент нещата се промениха. Ако ставаше дума за частно семейно погребение, всичко вече щеше да е свършило. Скръбта щеше да е останала назад, хората щяха да си спомнят какъв чудесен човек е бил Роджър и да разговарят за новостите в живота си, как са децата в училище и за замените в бейзболните отбори след края на сезона. По този начин след тъжния и печален ден нещата отново щяха да потекат нормално. Така бе и сега, макар и в малко по-широк мащаб. Когато хеликоптерът докосна земята, фотографът на Белия дом ги чакаше на южната морава. Спуснаха стълбичката и до нея застана ефрейтор от морската пехота. Първи слезе президентът Райън. Облеченият в синя униформа ефрейтор отдаде чест и той автоматично му отвърна, толкова дълбоко се бяха вкоренили навиците от Куонтико, Вирджиния, отпреди повече от двайсет години. Кати слезе след него, после се появиха и децата. Агентите от Службата за сигурност оформиха свободен кордон, който им показваше накъде да вървят. Далеч на запад от лявата им страна се виждаха телевизионни камери, но този път нямаше въпросителни крясъци. Това също щеше скоро да се промени. Вътре в Белия дом семейство Райън беше отведено до асансьорите, за да стигне по-бързо до втория етаж, където се намираха спалните. Там чакаше ван Дам.
	— Мога ли да се преоблека, Арни? — попита Джак, като подаде палтото си на един от камериерите и замръзна за секунда, удивен колко прост е този жест. Сега той беше президент и незабелязано бе започнал да се държи като такъв. Това някак си му направи по-голямо впечатление, отколкото задълженията, които вече беше изпълнил.
	— Не. Ето. — Шефът на персонала му подаде списък на гостите, които вече чакаха в Източната зала. Застанал по средата на коридора, Джак го прегледа. Имената не бяха толкова на хора, колкото на държави. Сред тях имаше мнозина приятели, познати, няколко напълно неизвестни и няколко… Дори като бивш съветник по въпросите на националната сигурност той не знаеше всичко, което трябваше да знае за тях.
	— Колко време ще продължи това, Арни?
	— Няма как да се каже, сър.
	Райън се обърна.
	— Когато сме сами, името ми все още е Джак, спомняш ли си? Не съм миропомазан.
	— Добре, Джак.
	— И децата ли?
	— Би било добре… Джак, засега се справяш отлично.
	— Някой не побесня ли заради речта ми в черквата?
	— Инстинктът ти не те подведе, но следващия път можем да подготвим реч за това.
	Райън обмисли думите му и му върна списъка.
	— Знаеш ли, това, че съм президент, не означава, че вече не съм човек.
	— Джак, трябва да разбереш нещо. Вече не е допустимо да си „просто човек“. Добре, ще имаш няколко дни, за да свикнеш. Когато слезеш долу, ти представляваш Съединените американски щати, а не си просто човек. Това се отнася за теб, за жена ти и до известна степен за децата ти. — За тези си думи шефът на персонала получи отровен поглед, но не му обърна внимание. Беше съвсем лично, не ставаше дума за работа. — Готов ли сте, господин президент?
	Джак кимна. Чудеше се дали Арни е прав, или не, и защо това съобщение го ядоса толкова силно. После отново се запита до каква степен е вярно всичко това. От Арни човек не можеше да разбере нищо. Той беше и щеше да си остане учител, и подобно на повечето опитни учители, от време на време щеше да го лъже, за да му даде сурови примери за някоя по-дълбока истина.
	В коридора се появи Дон Ръсел, който водеше Кейти за ръка. На косата й бе вързана червена панделка. Детето се освободи и изтича при майка си.
	— Виж какво направи чичо Дон! — Поне един член на охраната вече беше станал член на семейството.
	— Може би ще желаете да ги заведете до тоалетната сега, госпожо Райън. На долния етаж няма нито една.
	— Нито една?
	— Не, госпожо. Изглежда са забравили, когато са строили това място.
	Каролайн Райън хвана двете деца за ръка и ги отведе. Върна се след две минути.
	— Искате ли аз да я доведа долу вместо вас, госпожо? — попита Ръсел с дяволита усмивка. — Стълбите са малко стръмни. Долу ще ви я предам.
	— Разбира се. — Всички се насочиха към стълбището и Андреа Прайс включи микрофона си.
	— ФЕХТОВАЧ и групата се насочват от жилищния към правителствения етаж.
	— Прието — отвърна друг агент отдолу.
	Чуха шума още преди да завият за последен път по мраморните стъпала. Ръсел свали Кейти Райън до майка й. Агентите се скриха от поглед и станаха странно невидими, докато семейство Райън, първото семейство, влезе в Източната зала.
	— Дами и господа — обяви един от персонала, — президентът на Съединените щати доктор Райън и семейството му. — Всички глави се обърнаха. Последваха кратки аплодисменти, които бързо престанаха, но погледите продължиха да ги следят. Изглеждаха достатъчно дружелюбни, помисли си Джак. Знаеше, че не всички са такива. Двамата с Кати се преместиха малко наляво и застанаха един до друг, за да приветстват гостите.
	Те идваха най-вече един по един, макар че някои от гостуващите държавни глави бяха довели съпругите си. Отляво на Райън стоеше служителка от протокола, която прошепваше на ухото му името на всеки новодошъл, и Джак се зачуди как помни лицата на всички тези хора. Процесията, която се точеше пред него, не беше толкова случайна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Посланиците, представляващи страните, чиито държавни глави отсъстваха, бяха отзад, но дори онези, които стояха на малки групички и отпиваха от перието си, не криеха професионалното си любопитство и наблюдаваха новия президент и начина, по който приветстваше приближаващите се към него хора.
	— Министър-председателят на Белгия господин Арно — прошепна служителката от протокола. Официалният фотограф започна да снима, за да документира всяко официално приветствие, същото правеха и две телевизионни камери, макар и по-тихо.
	— Вашата телеграма беше много любезна, господин министър-председател, и пристигна в изключително болезнен момент — каза Райън, като се чудеше дали истината звучи достатъчно добре и дали Арно изобщо е чел посланието — е, разбира се, че го бе прочел, макар навярно да не го беше написал сам.
	— Обръщението ви към децата беше много трогателно. Сигурен съм, че всички тук са на това мнение — отвърна премиерът, като стисна ръката на Райън, провери твърдостта и, погледна го продължително и дълбоко в очите и остана извънредно доволен от себе си заради толкова опитната си лъжа. Той бе чел телеграмата, беше я одобрил и сега реакцията на Райън го поласка. Белгия бе съюзническа държава и Арно беше получил изчерпателен доклад от шефа на военно-разузнавателната служба на своята страна, който се бе срещал с Райън на няколко конференции на НАТО и винаги бе харесвал преценката на американеца за Съветите — а, сега за руснаците. Основно в доклада се съобщаваше, че качествата на Райън като политически лидер не са известни, но че е умен и способен аналитик. Случайно застанал първи в редицата от държавни глави, сега Арно правеше своя собствена преценка по ръкостискането, погледа и многогодишния си опит в такива неща. После продължи:
	— Доктор Райън, чувал съм толкова много за вас. — Той й целуна ръка с изключително изящен европейски маниер. Не му бяха казали колко привлекателна е новата първа дама и колко нежни са ръцете й. Е, тя беше хирург, нали? Нова в тази игра, в която се чувстваше неудобно, но я играеше така, както трябва.
	— Благодаря ви, премиер-министър Арно — отвърна Кати, информирана от собствения си служител от протокола (който стоеше точно зад нея) кой е този господин. Целуването на ръка бе много театрално… но мило.
	— Децата ви са истински ангели.
	— Много мило от ваша страна. — И той продължи напред, за да бъде заместен от президента на Мексико.
	Телевизионните камери обикаляха из залата заедно с петнайсетте репортери. Пианото в североизточния ъгъл свиреше някаква лека класическа мелодия — не точно като онези, които по радиото наричаха „непретенциозни“, но доста подобна.
	— И откога се познавате с президента? — Този въпрос зададе министър-председателят на Кения, който остана извънредно доволен, че откри в залата чернокожия адмирал.
	— Много отдавна, сър — отвърна Роби Джексън.
	— Роби! Извинете ме, адмирал Джексън — поправи се Уелският принц.
	— Капитане — топло стисна ръката му Джексън. — Мина доста време, сър.
	— Вие двамата се познавате — о! Да! — сети се кениецът. После видя колегата си от Танзания и се насочи към него, за да разговарят по работа, като остави двамата мъже насаме.
	— Как се справя той — искам да кажа, в действителност — попита принцът, с което смътно натъжи Джексън. Но този човек си имаше работа. Роби знаеше, че е пратен като приятел по политическо решение и че щом се върнеше в посолството на Нейно британско величество, щеше да продиктува своя доклад. Това беше работа. От друга страна, въпросът заслужаваше да му се отговори. Тримата бяха „служили“ заедно за кратко през една гореща и бурна лятна нощ.
	— Преди два дни имахме нещо като среща с временните началници. Утре ще проведем работно заседание. Джак ще се справи — реши, че може да каже адмиралът, и добави в гласа си малко повече убедителност. Трябваше. Сега Джак бе ВГ — върховен главнокомандващ — и лоялността на Джексън към него беше въпрос на закон и чест, не само на човечност.
	— Как е жена ти? — принцът погледна към Сиси Джексън, която разговаряше със Сали Райън.
	— Продължава да е втората пианистка в Националния симфоничен оркестър.
	— Кой е първият?
	— Миклош Димитри. Има по-дълги пръсти — поясни Джексън. Реши, че от негова страна не би било възпитано да задава семейни въпроси.
	— Справи се добре в Тихия океан.
	— Е, за щастие не се наложи да убиваме чак толкова много хора. — Джексън погледна в очите своя почти приятел. — Изобщо не беше весело.
	— Той ще може ли да се справи, Роби? Ти го познаваш по-добре от мен.
	— Капитане, той трябва да се справи с работата — отвърна Джексън и погледна през рамо към приятеля си, който сега бе станал главнокомандващ. Знаеше колко много мрази Джак официалните събирания. И докато гледаше постоянната опашка пред новия президент, не се сдържа и прошепна: — Това е съвсем различно от преподаването на история в търговското училище, Ваше височество.
	За Кати Райън най-трудно от всичко беше да пази ръката си. Странно, тя се справяше с официалното поведение по-добре от съпруга си. Като главен лекар в Уилмъровия офталмологичен институт към болницата „Джон Хопкинс“ й се бе налагало да присъства на безброй официални срещи със спонсори, по същество висша форма на просия. Джак бе отсъствал на повечето от тези случаи, често за нейно неудоволствие. И така, тя отново се срещаше с хора, които не познаваше и които никога нямаше да има възможност да хареса, а нито един от тях нямаше да подкрепи нейните изследователски програми.
	— Министър-председателката на Индия — тихо каза прикрепената към нея служителка от протокола.
	— Приятно ми е. — Първата дама се усмихна приветливо и стисна ръка, която за щастие беше съвсем лека.
	— Сигурно много се гордеете със съпруга си.
	— Винаги съм се гордяла с Джак. — Бяха еднакви на ръст. Министър-председателката бе мургава и примижаваше зад очилата си. Навярно трябваше да смени диоптъра и поради това сигурно страдаше от главоболие. Странно. В Индия имаше доста добри лекари. Не всички емигрираха в Америка.
	— И толкова прелестни деца — добави индийката.
	— Много мило от ваша страна. — Кати отново се усмихна автоматично на забележката, която беше толкова безсмислена, колкото коментар за облаците в небето. Кати погледна очите на жената по-отблизо и видя нещо, което не й хареса. „Тя се смята за нещо повече от мен.“ Но защо? Защото беше политик, а Каролайн Райън бе обикновена лекарка? Щеше ли да е по-различно, ако беше решила да стане адвокатка? Не, навярно не. Мислите й препускаха, както понякога, когато при операция се появяваха неочаквани усложнения. Не, нямаше нищо общо с това. Кати си спомни онази вечер тук, в Източната зала, когато се беше сблъскала с Елизабет Елиът. От нея се излъчваше същата надменност: „Аз съм нещо повече от теб заради онова, което съм и което правя“. ХИРУРГ — това бе кодовото й име в Службата за сигурност, което всъщност й доставяше удоволствие — се вгледа по-дълбоко в тъмните очи пред себе си. В тях се криеше дори нещо повече. Кати пусна ръката й, когато към нея се приближи следващото величие.
	Министър-председателката се отдалечи от опашката, спря до обикалящия наоколо сервитьор и си взе чаша сок. Щеше да е прекалено очевидно да направи онова, което всъщност й се искаше. То щеше да почака до утре в Ню Йорк. Защото сега гледаше към един от колегите си премиери — към онзи, който представляваше Китайската народна република. Тя вдигна чашата си с около сантиметър и кимна, без да се усмихва. Усмивката бе излишна. Очите й предаваха нужното съобщение.
	— Вярно ли е, че те наричат ФЕХТОВАЧ? — с блеснали очи попита принц Али бин Шейх.
	— Да, и то е заради онова, което ми даде ти — отвърна Джак. — Благодаря, че дойде.
	— Приятелю, ние двамата сме свързани. — Негово кралско височество не беше точно държавен глава, но поради болестта на своя суверен поемаше все повече от кралските задължения. Сега отговаряше за международните връзки и разузнаването. Първият ресор бе обучен от Уайтхол, а вторият от израелския Мосад и това беше едно от най-ироничните и слабо известни противоречия в една част на света, позната със своята непоследователност. Като цяло Райън бе доволен от това. Макар да носеше много отговорности, Али се справяше добре.
	— Не се познаваш с Кати, нали?
	Принцът погледна към нея.
	— Не, но познавам колегата ви доктор Кац. Обучаваше личния ми очен лекар. Съпругът ви наистина е късметлия, доктор Райън.
	И се предполагаше, че арабите са студени, без чувство за хумор и че не уважават жените? — запита се Кати. Не и този. Принц Али внимателно пое ръката й.
	— О, сигурно сте се запознали с Берни, когато е идвал през 1994 година. — Уилмър беше помогнал за създаването на офталмологичен институт в Рияд и Берни бе останал там пет месеца, за да обучава персонала.
	— Той оперира един мой братовчед, пострадал при самолетна катастрофа. Сега отново може да лети. Тези чудесни деца са вашите, нали?
	— Да, Ваше височество. — Арабинът влезе в архива като добър човек.
	— Имате ли нещо против да поговоря с тях?
	— Заповядайте.
	Принцът се поклони и продължи нататък.
	„Каролайн Райън — мислено си отбеляза той. — Интелигентна, много проницателна. Горда. Ще е изключително ценна за съпруга си, ако той има мъдростта да я използва.“ Жалко, каза си принцът, че в собствената му културна традиция жените се използваха толкова неефикасно — но той още не беше крал, можеше никога да не стане и дори да се качеше на трона, и при най-благоприятните обстоятелства промените, които би могъл да осъществи, щяха да са ограничени. Народът му все още трябваше да измине дълъг път, макар мнозина да забравяха колко далеч е стигнало кралството му само за две поколения. Въпреки това двамата с Райън бяха свързани и следователно същото се отнасяше за Америка и кралството. Той се насочи към децата на президента, но преди да стигне до тях видя онова, което му трябваше. Бяха малко замаяни от всичко около тях. Най-лесно беше за най-малката му дъщеря, която пиеше нещо безалкохолно под зоркия поглед на агента от Службата за сигурност, докато няколко съпруги на дипломати се опитваха да разговарят с нея. Бе свикнала да е център на вниманието, както би трябвало да е едно толкова малко дете. Макар и по-голям, синът беше най-объркан, но това бе нормално за момче на неговата възраст, вече излязло от детството, но все още не съвсем мъж. Най-голямата, Оливия според докладите, но за баща си Сали, се справяше добре с най-трудната възраст. Принц Али се удиви, че децата не са свикнали с всичко това. Родителите им ги бяха държали настрани от официалния живот на Джак. Макар и несъмнено да бяха малко разглезени, те нямаха отегчения, високомерен вид на други такива деца. Човек може да разбере много неща за един мъж и една жена по децата им. Секунда по-късно той се наведе над Кейти. Първоначално тя се изненада от необичайните му дрехи — само преди два часа Али се страхуваше да не измръзне, — но след миг топлата му усмивка я накара да протегне ръчичка и да докосне брадата му. Дон Ръсел стоеше на един метър от тях като куче пазач. Арабинът вдигна очи към агента и двамата размениха бърз поглед. Знаеше, че Кати Райън също го гледа. Какъв по-добър начин да се сприятелиш с някого от това да проявиш интерес към децата му? Но имаше нещо друго и в писмения доклад до министрите си той щеше да ги предупреди да не преценяват Райън по малко странната му реч в черквата. Това, че не приличаше на типичните държавни ръководители, не означаваше, че не е способен за поста си.
	Но някои не бяха.
	И мнозина от тях се намираха в тази зала.


	Сестра Жана Батист полагаше всички усилия да не обръща внимание на неразположението си през целия ужасно горещ ден чак до залез слънце, но то скоро се превърна в истинска болка. Надяваше се, че подобно на други незначителни заболявания и това ще премине — винаги й минаваше. Още през първата й седмица в страната я бе съборила малария, а тази болест никога не можеше да се излекува докрай. Отначало си помисли, че е точно това, но не беше. Не бе и треската, която приписа на типично горещия конгоански ден. Страхът, който изпитваше, я изненада. Защото колкото й често да лекуваше и утешаваше други, тя никога не можеше истински да проумее страха им. Знаеше, че се страхуват, съзнаваше факта, че страхът съществува, но реакцията й се изразяваше в помощ, внимание и молитви. Сега за първи път започваше да разбира. Защото си мислеше, че знае какво е това. Беше го виждала по-рано. Случваше се рядко. Повечето от тях никога не стигаха дотук. Но Бенедикт Мкуза бе стигнал дотук, колкото и малко да можеше да му помогне това. Сигурно щеше да умре до края на деня, беше й казала сестра Мария Магдалина след утринната меса. Само допреди три дни тя би въздъхнала и би се утешила с мисълта, че в небесата ще се появи още един ангел. Не и този път. Сега тя се страхуваше, че може да станат два. Сестра Жана Батист се облегна на касата на вратата. Къде беше сгрешила? Тя бе внимателна сестра. Не допускаше грешки. Добре.
	Трябваше да напусне отделението. Така и направи. Тръгна по покритата пътека право към лабораторията. Както обикновено, доктор Мауди се беше съсредоточил над работната си маса и не чу влизането й. Когато се обърна и разтри очи след двайсетминутна работа с микроскопа, той с изненада видя светата жена, навила нагоре левия си ръкав, стегнала ръката си с гумена лента и вкарала игла във вената си.
	— Какво има, сестро?
	— Докторе, струва ми се, че незабавно трябва да ми бъдат направени изследвания. Моля ви, трябва да си сложите ръкавици.
	Мауди се приближи до нея и застана на един метър разстояние, докато тя изтегли иглата от ръката си. Той погледна лицето и очите й — подобно на жените в родния му град Кум*, тя се обличаше изключително целомъдрено и подходящо. Тези жени бяха достойни за възхищение, жизнерадостни, работливи и отдадени на служба на своя лъжлив бог — е, това не беше съвсем вярно. Те бяха хора на Писанието, уважавано от Пророка, но шиитите в известна степен ги почитаха по-малко от… не, щеше да си спести тези мисли за някой друг път. По-ясно, отколкото по очевидните симптоми, които опитните му очи започваха да различават, лекарят разбираше онова, което тя вече знаеше.
	[* Град в Северозападен Иран. — Б.пр.]
	— Моля, седнете, сестро.
	— Но… аз трябва…
	— Сестро — по-настоятелно каза Мауди. — Сега сте пациент. Моля ви, правете онова, което ви кажа, нали?
	— Докторе, аз…
	Гласът му стана по-мек. Нямаше смисъл да се държи грубо, а тази жена наистина не заслужаваше такова отношение пред Господ.
	— Сестро, при цялото внимание и отдаденост, които сте проявявали към други в тази болница, моля ви, позволете на мен, смирения гост, да проявя малко и към вас.
	Жана Батист се подчини. Доктор Мауди първо си сложи нов чифт латексови ръкавици. После измери пулса й (88), кръвното й налягане (138/90) и температурата й (39). Всички стойности бяха високи — първите две заради третата, а тя заради онова, което си мислеше монахинята. Би могло да е всякаква болест, от тривиална до фатална, но тя беше лекувала Мкуза, а това нещастно момче умираше. Лекарят я остави, внимателно взе епруветките с кръвта и ги премести на лабораторната си маса.
	Мауди бе искал да стане хирург. Най-млад от четирима сина, племенници на лидера на страната, той с нетърпение беше чакал да порасне, докато по-големите му братя се отправяха на война срещу Ирак. Двама от тях бяха загинали, а третият се бе върнал осакатен, за да умре по-късно от собствената си отчаяна ръка. Тогава Мауди реши да стане хирург, за да може да спасява живота на войните на Аллах, така че да могат отново да се сражават в Негово име. Но промени решението си, когато научи за инфекциозните болести, защото има не един начин да се бориш за делото на Аллах, и след години търпение неговият ден настъпи.
	Няколко минути по-късно лекарят отиде в изолационното отделение. Смъртта имаше особена аура, Мауди знаеше това. Навярно тя се дължеше на въображението му, но фактът си оставаше. Веднага щом сестрата му донесе кръвната проба, той я раздели на две части и прати едната грижливо опакована епруветка с въздушна поща до Центъра за контрол на заболяванията в Атланта, Джорджия, САЩ, световния център за анализ на тропически болести. Другата запази в хладилник, за да изчака резултатите. Както винаги, ЦКБ действаше бързо. Телексът пристигна след няколко часа: заирска ебола, гласеше резултатът, последван от дълги предупреждения и инструкции, които бяха напълно излишни. Както всъщност и диагнозата. Малко други неща убиваха така и никое от тях не беше толкова светкавично.
	Сякаш Бенедикт Мкуза бе прокълнат от самия Аллах — нещо, което Мауди знаеше, че не е вярно, защото Аллах беше Бог на Милостта, Който не измъчваше целенасочено младите и невинните. По-точно бе да се каже, че така му е било писано, но това едва ли беше по-милостиво за пациента или родителите му. Те седяха до леглото на момчето, облечени в защитни престилки, и гледаха как техният свят загива пред очите им. Детето страдаше — всъщност бе в ужасна агония. Части от тялото му вече бяха мъртви и гниеха, докато сърцето му все още се опитваше да изпомпва кръв към мозъка. Единственото друго нещо, което можеше да причини това на човешкото тяло, беше подлагането на силна йонизираща радиация. Ефектът бе почти същият. Отначало един по един, после по двойки, след това на групи и накрая всички едновременно, вътрешните органи загиваха. Момчето вече беше прекалено слабо, за да повръща, но кръвта се отделяше през другия край на гастроинтестиналния му тракт. Единствено очите донякъде се доближаваха до нормалното, макар че и в тях имаше кръв. Тъмни, млади очи, тъжни и неразбиращи, очи, които не можеха да възприемат това, че един едва-що започнал живот вече завършва. Детето гледаше родителите си в очакване да му помогнат, както винаги през неговите осем години. Стаята миришеше на кръв, пот и други телесни течности и лицето на момчето ставаше все по-далечно. То лежеше неподвижно и като че ли бавно се стапяше. Доктор Мауди затвори очи и прошепна искрена молитва за момчето, което в края на краищата беше просто момче и макар че не изповядваше исляма, все пак бе религиозно, Божие създание, лишено от достъп до думите на Пророка. Аллах беше свръхмилостив и определено щеше да прояви милост към това момче, като го прибере в Рая. И най-добре да го стореше бързо.
	Ако аурата можеше да е черна, тази бе такава. Смъртта сантиметър по сантиметър обгръщаше малкия пациент. Болезненото му дишане ставаше все по-плитко, отправените към родителите му очи спряха да се движат и агонизиращите потръпвания на крайниците се спускаха все по-надолу. Вече се движеха, и то съвсем слабо, само пръстите на ръцете му, докато накрая и те спряха.
	Застанала зад майката и бащата, сестра Мария Магдалина постави ръце върху раменете им. Доктор Мауди се приближи и допря стетоскопа до гърдите на пациента. Чуваше се някакъв шум, къркорене и тихи разкъсвания, докато некрозата унищожаваше тъканите — ужасяващо динамичен процес. Сърцето обаче беше замлъкнало. Той вдигна поглед.
	— Мъртъв е. Много съжалявам. — Можеше да прибави, че за еболата тази смърт е дошла като милост или поне така твърдяха книгите и статиите. За първи път се сблъскваше пряко с вируса и той се бе оказал наистина ужасен.
	Родителите се държаха. Знаеха вече повече от ден — достатъчно време, за да го възприемат, и недостатъчно, за да преодолеят шока.
	Трупът на Бенедикт Мкуза щеше да бъде изгорен, а заедно с него и вирусът. Телексът от Атланта беше категоричен. Много лошо.


	Върволицата най-после свърши и Райън раздвижи пръсти. Обърна се и видя жена си да разтрива ръката си и дълбоко да си поема дъх.
	— Да ти донеса ли нещо? — попита Джак.
	— Нещо безалкохолно. Утре сутринта имам две операции. — Все още не бяха измислили удобен начин да откарват Кати на работа. — На колко такива приема ще трябва да присъстваме?
	— Не знам — призна президентът, макар да знаеше, че графикът е изработен за месеци напред и че по-голямата част от програмата му ще трябва да остане непроменена въпреки неговото желание. С всеки следващ ден той все повече се удивляваше, че хората се стремят към този пост — с него вървяха толкова много извънредни задължения, че едва можеха да се изпълняват. Но именно извънредните задължения бяха същината на този пост. Просто бяха безкрайни. В този момент се появи един от персонала с безалкохолни напитки за президента и първата дама, повикан от друг служител, чул думите на Кати. Хартиените салфетки имаха монограми с изображение на Белия дом и под него думите „Президентският дом“. Двамата се спогледаха.
	— Спомняш ли си първия път, когато заведохме Сали в Дисниленд? — попита Кати.
	Джак знаеше какво иска да каже жена му. Точно след третия рожден ден на дъщеря им, малко преди пътуването им до Англия… и преди началото на едно пътуване, което, изглежда, никога нямаше да свърши. Сали си беше харесала замъка в центъра на Вълшебното царство и искаше да може постоянно да го вижда независимо къде се намираха в момента. Бе го нарекла „къщата на Мики“. Е, сега си имаха свой собствен замък. Във всеки случай поне за известно време. Но наемът беше прекалено висок. Кати се насочи към мястото, където Роби и Сиси Джексън разговаряха с Уелския принц. Джак откри шефа на персонала си.
	— Как е ръката? — попита Арни.
	— Не се оплаквам.
	— Имаш късмет, че не водиш предизборна кампания. Много хора смятат, че приятелското ръкостискане е панацея. — Ван Дам отпи от перието си и огледа залата. Приемът вървеше добре. Държавните глави, посланиците и другите гости приятелски разговаряха помежду си. Разнасяха се приглушени смехове. Настроението от сутринта се беше променило.
	— И така, колко изпита издържах днес? — тихо попита Райън.
	— Честен отговор ли искаш? Няма как да се разбере. Всички очакваха нещо друго. Запомни това. А някои от тях всъщност изобщо не ги е грижа, тъй като са дошли поради свои собствени вътрешнополитически причини.
	— Знам, Арни. А сега трябва да се движа сред тях, нали?
	— Обърни внимание на Индия — посъветва го ван Дам. — Адлер смята, че е важно.
	— Ясно. — Поне си спомняше как изглежда жената. Толкова много от лицата на опашката незабавно се бяха замъглили в съзнанието му, точно както се случва на всяко прекалено голямо събиране. Това го накара да се почувства като измамник. Предполагаше се, че политиците трябва да имат фотографска памет за имена и лица. Той нямаше и се зачуди дали няма някакъв начин да се научи. Подаде чашата си на един от сервитьорите, избърса ръце в една от специалните салфетки и тръгна да се срещне с индийската министър-председателка. Първо обаче го пресрещна руският представител.
	Валерий Богданович Лермонсов беше минал заедно с опашката, но не бе имал време да му каже онова, което искаше. Така или иначе, двамата отново си стиснаха ръце. Лермонсов беше дипломат от кариерата, популярен в местното дипломатическо общество. Говореше се, че работи за КГБ от години, но това едва ли бе нещо, в което Райън можеше да го обвини.
	— Моето правителство би желало да попита дали бихте приели покана да дойдете в Москва.
	— Нямам възражения, господин посланик, но ние се срещнахме само преди няколко месеца, а в момента времето ми е извънредно ограничено.
	— Не се съмнявам в това, но моето правителство би желало да обсъди няколко въпроса от взаимен интерес.
	При тази кодова фраза Райън се стегна, но каза само:
	— О?
	— Страхувах се, че графикът ви ще представлява проблем, господин президент. В такъв случай бихте ли приели личен пратеник за неофициално обсъждане на въпросите?
	Джак знаеше, че това може да е само един човек.
	— Сергей Николаевич ли?
	— Ще го приемете ли? — настоя посланикът.
	Райън изживя кратък момент, ако не на паника, то поне на безпокойство. Сергей Головко беше председател на РВС — възроденият, съкратен, но все още ужасен КГБ. Бе също и един от малкото хора в руското правителство, който притежаваше и интелект, и доверието на сегашния руски президент Едуард Петрович Грушевой, а той, от своя страна, беше един от малкото хора на света с повече проблеми от Райън. Нещо повече, Грушевой държеше Головко толкова близо до себе си, колкото Сталин бе държал някога Берия, понеже имаше нужда от съветник с ум, опит и мускули. Сравнението не беше съвсем справедливо, но Головко едва ли щеше да дойде, за да му донесе рецепта за борш. „Въпроси от взаимен интерес“ обикновено означаваше сериозна работа. Прякото обръщане към президента, без да се минава през министерството на външните работи, бе още един такъв признак и настоятелността на Лермонсов правеше нещата да изглеждат още по-сериозни.
	— Сергей е мой стар приятел — с добродушна усмивка каза Джак. „Още от онзи път, когато насочи пистолет към лицето ми.“ — Винаги е добре дошъл в дома ми. Може ли Арни да научи за срещата?
	— Аз ще се погрижа за това, господин президент.
	Райън кимна и се отдалечи. Уелският принц разговаряше с индийската министър-председателка и очакваше появяването на Райън.
	— Госпожо министър-председател, Ваше височество — каза президентът.
	— Смятахме, че е важно да изясним нещата.
	— За какво става дума? — попита Джак. Вътрешно го побиваха тръпки, защото знаеше какво ще последва.
	— За злополучния инцидент в Индийския океан — отвърна министър-председателката. — Ужасно недоразумение.


	Дори армията имаше почивни дни и погребението на президента беше един от тях. И Сините, и противниковите сили се бяха оттеглили. Това се отнасяше и за командирите. Домът на генерал Дигс се намираше на върха на хълма, надвиснал над мрачната долина, но гледката бе великолепна, а този ден ветровете откъм Мексико бяха стоплили пустинята и това им позволи да си направят скара в заградения заден двор.
	— Срещал ли си се с президента Райън? — попита Бондаренко и отпи от бирата си.
	Дигс поклати глава, докато обръщаше бургерите и се пресягаше за специалния сос.
	— Никога. Очевидно е имал някакво участие в дислоцирането на 10-а десантна дивизия в Израел, но не го познавам. Познавам обаче Роби Джексън. Разказвал ми е много добри неща за него.
	— Това, което правиш, американски обичай ли е? — попита руснакът, като посочи към скарата с дървени въглища.
	Дигс вдигна поглед.
	— Научих се от баща ми. Би ли ми подал бирата, Генадий? — Руснакът подаде чашата на домакина си. — Мразя да пропускам дни за тренировка, но… — Но обичаше почивните дни, също както и мъжът до него.
	— Къщата ти е удивителна, Мариън. — Бондаренко се обърна и погледна долината. Пресечен от пътища и осеян със сгради, районът на базата изглеждаше типично американски, но освен това имаше и нещо друго. Тук не растеше почти нищо, само онези храсти, които американците наричаха креозотни и които приличаха на растения от някаква далечна планета. Земята беше кафява, дори планините изглеждаха лишени от живот. И все пак в пустинята имаше нещо величествено — и то му напомняше за един планински връх в Таджикистан. Може би това бе причината.
	— И така, как точно спечели тези медали, генерале? — Дигс не знаеше цялата история. Гостът му сви рамене.
	— Муджахидините решиха да посетят страната ми. Обектът на нападението им беше секретен изследователски институт, който оттогава е закрит — както знаеш, сега Таджикистан е независима държава.
	Дигс кимна.
	— Аз съм пехотинец, не съм специалист по високоенергийна физика. Можеш да си спестиш военните тайни.
	— Отбранявах една жилищна сграда, където живееха учените със семействата си. Командвах взвод граничари от КГБ. Муджахидините ни атакуваха с цяла рота под прикритието на нощта и снежната буря. Всичко продължи около час. Беше доста вълнуващо — призна Генадий.
	Дигс бе видял някои от белезите му — предишния ден беше сварил госта си под душа.
	— Добри ли бяха?
	— Афганците ли? — изсумтя Бондаренко. — Не е приятно да те пленят. Бяха абсолютно безстрашни, но понякога това се обръщаше срещу самите тях. Веднага ставаше ясно коя банда има компетентно командване и коя не. Онази имаше. Пометоха другата част на института, а откъм моята страна… — той сви рамене, — просто имахме дяволски късмет. Накрая се сражавахме на приземния етаж. Командирът им водеше храбро хората си — но аз се оказах по-добър.
	— Герой на Съветския съюз — отбеляза Дигс и погледна какво става с бургерите. Полковник Хам мълчаливо слушаше. Ето как представителите на това общество се преценяваха помежду си, не толкова по онова, което бяха направили, колкото по начина, по който разказваха за него.
	Руснакът се усмихна.
	— Нямах друг избор, Мариън. Нямаше как да избягаме, а знаех какво правят с пленените руски офицери. Е, дадоха ми медал, повишиха ме, а след това страната ми… как казвате вие? Страната ми се изпари. — Не беше само това, разбира се. Бондаренко се бе намирал в Москва по време на опита за преврат и за първи път през живота си се беше сблъскал с морално решение, бе постъпил правилно и така бе привлякъл вниманието на неколцина души, които сега заемаха високи постове в правителството на една нова и по-малка държава.
	— Ами възраждането на страната? — каза полковник Хам. — Какво ще кажете, сега вече можем да бъдем приятели, нали?
	— Да. Добре говорите, полковник. И командвате добре.
	— Благодаря ви, сър. През повечето време просто седя отзад и оставям полка да се управлява сам. — Беше лъжа, но всеки добър офицер знаеше, че в нея има някаква истина.
	— И използвате съвет… руската тактическа доктрина! — Това просто се струваше прекалено на руския генерал.
	— Но действа, нали? — Хам довърши бирата си.
	„Ще действа“ — обеща си Бондаренко. Щеше да действа в неговата армия, както действаше в американската, когато се върнеше и получеше политическата подкрепа, необходима му, за да възроди руската армия и да я превърне в нещо, каквото никога не е била. Дори и по време на най-големите си бойни успехи, когато отблъскваше немците назад към Берлин, Червената армия бе представлявала тромав, затъпен инструмент, зависещ повече от всичко от ударната численост на масата. Знаеше също и колко голяма е ролята на късмета. Вече несъществуващата му страна бе създала най-добрия танк на света, Т-34, снабден с дизелов двигател, създаден във Франция, за да движи дирижабли, система на окачване, проектирана от американеца Уолтър Кристи, и още няколко нововъведения, дело на руски инженери. Това беше един от малкото примери в историята на Съюза на съветските социалистически републики, в който неговите сънародници бяха успели да произведат продукт на световно равнище — и в този случаи той бе дошъл в най-необходимия момент, — без който страната му сигурно би била унищожена. Но сега вече не беше време да разчитат на късмета или на масата. В началото на 80-те години американците бяха разработили вярната формула: малка професионална армия, внимателно подбрана, отлично обучена и щедро екипирана. Противниковите сили на полковник Хам — този 11-и моторизиран полк — не приличаха на нищо, което бе виждал. От информацията преди да пристигне знаеше какво да очаква, но съвсем друго беше да повярва. За да повярваш, трябва да го видиш. Сините сили едва ли можеха да се нарекат некомпетентни, макар командирът им да бе отклонил поканата да дойде тук, за да работи с командирите на подразделенията си — толкова тежко ги бяха разбили.
	Тук имаше толкова неща, които можеше да научи, но най-важният урок беше как американците възприемат поуките. Старшите офицери редовно биваха унижавани и по време на тренировъчните сражения, и след тях, по време на анализа на учението, когато наблюдаващите офицери разглеждаха всичко случило се, разчитайки многоцветните компютърни символи като патоанатоми.
	— Казвам ти — след неколкоминутен размисъл рече Бондаренко. — В моята армия хората ще влизат в ръкопашен бой по време…
	— А, в началото и ние стигнахме до това — увери го Дигс. — Когато създадоха базата, командирите бяха наказвани за загуба на битка, докато всички не разбраха, че тук трябва да е доста тежко. Всъщност Пит Тейлър вкара НУЦ в релсите. Висшите офицери трябваше да се учат на дипломация, а Сините сили трябваше да разберат, че са тук, за да се учат, но трябва да ти кажа, Генадий, в света няма друга армия, която да унижава командирите си като нас.
	— Това е факт. Онзи ден разговарях с Шон Коноли — той е командир на 10-а десантна дивизия в пустинята Негев — обясни на руснака Хам. — Израелците все още не са го разбрали и продължават да се оплакват от онова, което им е казал.
	— Продължаваме да монтираме още камери там. — Дигс се засмя и започна да натрупва бургерите в чинията. — А понякога израелците не вярват какво се е случило даже след като им покажем видеозаписите.
	— Така е — съгласи се Хам. — Хей, аз дойдох тук като командир на взвод и неведнъж са ми съдирали задника.
	— Генадий, след войната в Персийския залив 3-та десантна дивизия пристигна тук за редовни учения. Нали си спомняш, те предвождаха 24-та пехотна на Бари Маккафри.
	— Минаха триста и петдесет километра за четири дни — потвърди Хам. Бондаренко кимна. Беше проучил кампанията подробно.
	— Два месеца по-късно пристигнаха тук и направо ги скъсаха от бой. Това е въпросът, генерале. Обучението тук е по-тежко от истинските сражения. На света няма толкова хитра, бърза и силна войскова част, колкото „Черните коне“ на Ал…
	— Освен вашите войници, генерале — вметна Хам.
	Дигс се усмихна при споменаването на 10-а десантна. Във всеки случай бе свикнал с прекъсванията на Хам.
	— Това е факт, Ал. Така или иначе, щом можеш дори само да разкъсаш Противниковите сили, значи си готов да излезеш срещу всеки на света даже в съотношение три към едно в полза на противника и да го изриташ в следващия часови пояс.
	Бондаренко кимна усмихнат. Той учеше бързо. Малката група, която беше дошла с него, все още обикаляше из базата, разговаряше с офицерите и се учеше, учеше, учеше. Съотношението три към едно в полза на противника не бе в традициите на руските армии, но положението скоро можеше да се промени. Истинската заплаха за неговата страна беше Китай и ако някога изобщо се стигнеше до сражение, то щеше да е в далечния край на дългия снабдителен път срещу огромна наборна армия. Единственият отговор на тази заплаха беше да удвои онова, което бяха постигнали американците. Мисията на Бондаренко бе да промени цялата военна политика на страната си. Е, тук можеше да научи как да го направи.


	„Глупости“ — помисли си президентът зад разбиращата си усмивка. Човек трудно можеше да харесва Индия. Наричаха себе си „най-демократичната държава на света“, но това не беше особено вярно. Приказваха за най-възвишените принципи, но когато можеха, се налагаха със сила над съседите си, разработваха ядрени оръжия и като искаха от Америка да напусне Индийския океан — „В края на краищата той се нарича Индийски океан“, бе казал на един бивш американски посланик един бивш министър-председател, — смятаха, че доктрината за Свободата на моретата може да се прилага различно. А беше дяволски сигурно, че бяха готови да нападнат Шри Ланка. И едва сега, след като атаката им беше отблъсната, казваха, че такова нападение изобщо не е било планирано. Но човек не можеше усмихнато да гледа в очите един държавен глава и да му каже „глупости“.
	Така просто не се правеше.
	Джак търпеливо слушаше и отпиваше от чашата си, донесена му от безименен сервитьор. Положението в Шри Ланка било, сложно и за съжаление наистина се дължало на недоразумение, Индия съжалявала за това и не изпитвала никакви лоши чувства, но нямало ли да е по-добре, ако и двете страни се изтеглят. Завършила учението си, индийската флота се връщала в базите си с няколко кораба, повредени от американската демонстрация, която, без много думи каза министър-председателката, не била много честна.
	„А какво мисли за всичко това Шри Ланка?“ — можеше да попита Райън, но не го стори.
	— Само ако с посланик Уилямс се бяхте разбрали по-ясно по въпроса — тъжно отбеляза Джак.
	— Такива неща се случват — отвърна министър-председателката. — Дейвид, честно казано, е приятен мъж, макар да се страхувам, че климатът е прекалено горещ за неговата възраст. — Което беше все едно да каже на Райън да го застреля. Да обяви посланик Уилямс за persona non grata щеше да е прекалено драстична стъпка. Райън се опита да не промени изражението си, но не успя. Имаше нужда от Скот Адлер, но в момента временният външен министър беше някъде другаде.
	— Надявам се, ще можете да оцените факта, че сега наистина не съм в положение да правя сериозни промени. — „Разкарай се.“
	— Моля ви, не съм казвала такова нещо. Напълно оценявам положението ви. Надявах се да решим поне един проблем, за да направим задачата ви по-лесна. — „Или в противен случай ще я направя по-трудна.“
	— Благодаря ви за това, госпожо министър-председател. Навярно вашият посланик би могъл да обсъди нещата със Скот?
	— Със сигурност ще поговоря с него по този въпрос. — Тя отново подаде ръка на Райън и се отдалечи. Джак изчака няколко секунди преди да погледне принца.
	— Ваше височество, как се нарича това, когато високопоставена персона ви лъже право в лицето? — с иронична усмивка попита президентът.
	— Дипломация.


>>	9.
>>	ДАЛЕЧЕН ВОЙ

	Головко прегледа доклада на посланик Лермонсов, без да изпитва съчувствие към неговия обект. Райън изглеждал „припрян и неспокоен“, „малко съкрушен“ и „физически уморен“. Е, това трябваше да се очаква. Речта му на погребението на президента Дърлинг — в това отношение дипломатическата общност беше единодушна наред с американските медии — не била достойна за един президент. Е, във всеки случай, който познаваше Райън, знаеше, че е сантиментален, особено когато ставаше въпрос за благоденствието на децата. Головко лесно можеше да му прости това. Руснаците бяха същите. Той би трябвало да постъпи другояче — Головко бе прочел официалната, останала неизнесена реч, — но Райън винаги се беше различавал от другите. Това правеше анализа на руснаците едновременно лесен и невъзможен. Райън бе американец, а американците бяха дяволски непредсказуеми от гледна точка на Головко. Беше прекарал целия си професионален живот, първо като оперативен разузнавач, после като бързо издигащ се щабен офицер в Москва, в опити да предвиди какво ще направи Америка във всевъзможни ситуации. Не се бе провалял само защото в докладите до началниците си винаги успяваше да представи три възможни начина на действие.
	Но Иван Еметович Райън поне беше предсказуемо непредсказуем и Головко се ласкаеше да го смята за приятел — навярно бе малко пресилено, но и двамата бяха играли играта, макар и през повечето време от двете страни на барикадата. Бяха играли умело — Головко, по-опитен професионалист, Райън, талантлив аматьор, облагодетелстван от система, по-толерантна към индивидуалностите. И между двамата съществуваше взаимно уважение.
	— Какво мислиш сега, Джак? — прошепна Сергей сам на себе си. В момента новият американски президент спеше, разбира се, на цели осем часа след Москва, където слънцето едва започваше да изгрява за краткия зимен ден.
	Посланик Лермонсов не беше останал особено впечатлен и на Головко щеше да му се наложи да добави към доклада свои бележки, за да не би правителството му да се предовери на тази преценка. Райън се бе проявил като прекалено умел враг на СССР, за да го възприемат повърхностно при каквито и да било обстоятелства. Проблемът беше, че Лермонсов очакваше президентът да се вписва в точно определен калъп, а Иван Еметович не се поддаваше толкова лесно на класификация. В Русия нямаше хора като Райън — най-вероятно той не би оцелял в съветските условия, които продължаваха да съществуват и в Руската република, особено в правителствената й бюрокрация. Той лесно се отегчаваше и макар в повечето случаи да се владееше отлично, не можеше да промени характера си. Головко неведнъж го беше виждал да клокочи вътрешно, но само бе чувал за моменти, когато е избухвал. Тази информация беше изтекла от ЦРУ и бе докладвана на площад „Дзержински“. Бог да му е на помощ като държавен глава.
	Но не това бе проблемът на Головко.
	Имаше си достатъчно други. Не се беше отказал напълно от контрола над службата за външно разузнаване — президентът Грушевой нямаше много причини да се доверява на институцията, някога „щит и меч на Партията“, и искаше някой, на когото можеше да разчита, да държи под око този окован хищник. Това бе Головко, разбира се — и в същото време Сергей изпълняваше ролята на главен външнополитически съветник на заобиколения с врагове руски президент. Вътрешните проблеми на Русия бяха толкова явни, че отнемаха на президента възможността да преценява външните, а това означаваше, че почти винаги следваше дадените му от бившия шпионин съвети. Главният министър — защото той беше такъв, независимо от официалната си длъжност — приемаше задълженията си сериозно. Грушевой трябваше да се сражава с вътрешната хидра — подобно на чудовището от древния мит, на мястото на всяка отсечена глава просто израстваше нова. Головко нямаше толкова проблеми, но за сметка на това неговите бяха по-големи. И отчасти съжаляваше за стария КГБ. Само допреди няколко години това щеше да е детска игра. Вдигаш телефона, казваш няколко думи и престъпниците биват заловени, с което въпросът се приключва — не в действителност, но така нещата биха изглеждали по-… миролюбиви. По-предсказуеми. По-прегледни. А страната му се нуждаеше от ред. Но Второ Главно, „тайната полиция“ на службата, вече го нямаше, беше обособено в отделно бюро с ограничена мощ и общественият респект към него — до не толкова отдавна страх, граничещ с откровен ужас — се беше изпарил. Страната му не бе изпаднала в онази степен на зависимост, която очакваше Западът, но сега беше още по-зле. Руската република се люлееше на ръба на анархията, докато гражданите й слепешком търсеха нещо, наречено демокрация. Именно анархията бе довела Ленин на власт, защото руснаците бяха мечтали за здрава ръка, въпреки че не бяха виждали почти нищо друго, и макар да не искаше това — като висш офицер от КГБ той знаеше по-добре от всички какви рани е нанесъл на народа му марксизмът-ленинизмът, — Сергей отчаяно се нуждаеше от една организирана страна зад гърба си, защото вътрешните проблеми повличаха и външните. А неофициалният му пост на главен министър по въпросите на националната сигурност предполагаше най-невероятни трудности. Беше като ранен, който едновременно се опитва да разгони връхлитащите го вълци и да се излекува.
	Затова не изпитваше голямо съчувствие към Райън, чиято държава може и да бе понесла тежък удар в главата, но иначе пращеше от здраве. Колкото и различно да се струваше положението на други, Головко знаеше, че не е така, и именно защото го разбираше, щеше да помоли Райън за помощ.
	Китай. Американците бяха победили Япония, но това не беше истинският враг. Върху бюрото му бяха натрупани безброй снимки, току-що получени от разузнавателен спътник. В момента прекалено много подразделения на Народноосвободителната армия провеждаха учения. Китайските части, обслужващи ядрените ракети, все още бяха в повишена бойна готовност. Собствената му страна се беше отказала от балистичните оръжия въпреки заплахата от Китай — преди няколко месеца огромните дългове към американски и европейски банки бяха довели до това решение. Освен това, подобно на Америка, страната му все още притежаваше бомбардировачи и крилати ракети, които можеха да бъдат снабдени с ядрени бойни глави, така че китайските преимущества бяха по-скоро теоретични, отколкото действителни. Тоест, ако се допуснеше, че за китайците важат същите военни теории. Във всеки случай те поддържаха състояние на повишена бойна готовност, а далекоизточните войски на Русия бяха съвсем съкратени. Той се утешаваше, че след изкарването на Япония от играта китайците няма да посмеят да мръднат. Дано да не посмеят, поправи се Головко. Ако американците трудно се поддаваха на разбиране, китайците бяха направо извънземни, от друга планета. Достатъчно бе да си спомни, че някога бяха стигнали чак до Балтийско море. Също като повечето руснаци, той изпитваше дълбоко уважение към историята. „Ето къде съм — помисли си Сергей, — лежа на снега и се мъча да отблъсквам вълка с пръчка в ръка, докато се опитвам да се излекувам.“ Ръката му все още бе достатъчно силна, а пръчката достатъчно дълга, за да държи звяра на разстояние. Но ако се появеше втори вълк? Първият признак за това беше документът от лявата страна на сателитните снимки — като далечен вой на хоризонта, който кара кръвта да замръзне. Головко не се задълбочи чак толкова. Когато лежиш на земята, хоризонтът може да се окаже изненадващо близо.


	Най-удивително беше, че отне толкова време. Охраната на важна личност от покушение изобщо е сложна работа, още повече когато тази личност постоянно си създава нови врагове. Безпощадността е полезна. Способността да грабваш хора от улицата и да правиш така, че да изчезнат, няма особена стойност. Да отвлечеш не само една личност, а цяло семейство — понякога многочленно — е още по-малко ефикасно. Човек трябва да подбира хората, които да „изчезне“ — що за псевдоглагол. На информаторите се плаща с пари или пък с власт, което е още по-добре. Те съобщават за разговори с размирно съдържание и се стига дотам, че обикновен виц за нечии мустаци може да доведе до смъртна присъда за разказвача. Всичко става изключително бързо, защото институциите са си институции, информаторите имат да изпълняват норми и тъй като самите те са човешки същества със свои собствени пристрастия, докладите им често отразяват лична обида или завист, защото властта над живота и смъртта покваряват както големите, така и малките. Накрая покваряващата система покварява сама себе си и логиката на терора достига логичния си завършек: нещастният заек, хванат натясно от лисицата, няма какво да губи, ако я нападне, а и зайците имат зъби и понякога късмет.
	Тъй като терорът не е достатъчен, прилагат се и пасивни мерки. Задачата да бъде убита важна личност може да се затрудни по изключително лесен начин, особено в една деспотична държава. Няколко кордона охрана, които да ограничат достъпа. Голям брой еднакви коли, в които да пътува мишената — в този случай бяха двайсет — и които да не позволяват да се разбере в коя кола е тя. Животът на такава личност е напрегнат, така че е едновременно и удобство, и предпазна мярка да има един-двама двойници, които да се появяват и да държат речи, както и да поемат риска в замяна на удобния живот като изкупителна жертва на публичната сцена.
	След това идва изборът на охраната — как може да се улови наистина сигурна риба в море от омраза? Очевидният отговор тук е да се избират хора от прекалено големи семейства, после да им се осигури начин на живот, изцяло зависещ от оцеляването на техния лидер, и накрая да бъдат обвързани толкова силно с неговата охрана и всичко около нея, че смъртта му да означава нещо много повече от загубата на високо платената държавна служба. Животът на охраната зависи от живота на охранявания — ефикасен стимул за увеличаване на ефикасността.
	Но всъщност всичко се свежда до едно. Човек е неуязвим, защото хората го смятат за такъв, и следователно сигурността му, подобно на всички важни аспекти от живота, е умозрителна.
	Но човешката мотивация е също такава, а страхът никога не е бил най-силното човешко чувство. През цялата история хората са рискували живота си заради любов, от патриотизъм, заради принципи и в Божие име много по-често, отколкото ги е карал да бягат страхът. От този факт зависи прогресът.
	Полковникът беше рискувал живота си по толкова много начини, че едва ли можеше да помни всичките, и го бе правил само за да го забележат, да го помолят да стане малка част от по-голяма машина и после да се издигне в нея. Беше му отнело много време да се приближи толкова до Мустака. Всъщност осем години. Дотогава бе измъчвал и убивал мъже, жени и деца иззад безизразните си и безмилостни очи. Беше изнасилвал дъщери пред очите на бащите им, майки пред погледа на синовете им. Бе извършил престъпления към душите на стотици хора, защото нямаше друг начин. Беше изпивал огромни количества алкохол, за да впечатлява неверници, осквернявайки закона на собствената си религия. Бе извършил всичко това в Божие име, като молеше за прошка и отчаяно си казваше, че му е писано да бъде такъв, че не, той няма да се наслаждава на всичко това, че съдбите, които е отнел, са жертви, необходими за някакъв по-велик план, че така или иначе биха умрели и че по този начин смъртта им от неговата ръка ще послужи на Светото дело. Трябваше да вярва във всичко това, за да не полудее — във всеки случай беше стигнал достатъчно близо до лудостта, докато онова, към което се стремеше, далеч надхвърляше значението на понятието „маниакалност“, и той го постигна с всички възможни средства, само с една-единствена цел: да стигне достатъчно близо и да му се доверят достатъчно, за да е в състояние да свърши работа, която щеше да отнеме само миг и незабавно щеше да бъде последвана от собствената му смърт.
	Знаеше, че е станал онова, от което той и всички около него бяха обучени да се страхуват най-много. Всички лекции и запои с колегите му винаги бяха стигали до едно и също. Те говореха за своята мисия и за опасностите, които крие тя. А това винаги се свеждаше до един субект. Самотният самопожертвователен убиец, човекът, готов да захвърли собствения си живот като чип за залагане, търпеливият мъж, който чака своя шанс — това беше врагът, от когото се страхуваше всеки телохранител на света, пиян или трезвен, на работа или не, дори в сънищата си. И това бе причината за всички изпитания, необходими за охраната на Мустака. За да стигне дотам, човек трябваше да бъде проклет от Бога и хората, защото когато се окажеше там, той виждаше в какво всъщност се е превърнал.
	Мустака беше неговата цел. Той не беше човек, беше отстъпник пред Аллах, осквернител на исляма, престъпник от такава величина, че заслужаваше специално място в пъкъла. Отдалеч Мустака изглеждаше могъщ и неуязвим, но не и отблизо. Телохранителите му го знаеха, защото знаеха всичко. Виждаха съмненията и страховете, дребнавата жестокост към невинните. Полковникът беше виждал Мустака да убива за развлечение, може би просто за да види дали браунингът му работи през този ден. Бе го виждал да гледа през прозореца на един от белите си мерцедеси, да забелязва млада жена, да я посочва, да дава заповед и после да използва безпомощното момиче само за една нощ. Късметлийките се връщаха в домовете си, отрупани с пари и позор. Останалите плуваха по течението на Ефрат с прерязано гърло, голяма част убити лично от Мустака, ако бяха проявили прекалено добра способност да бранят добродетелта си. Но колкото и да беше могъщ, хитър, коварен и безсърдечно жесток, той не бе неуязвим. И сега беше дошъл неговият ред да се срещне с Аллах.
	Следван от телохранителите си, Мустака излезе от сградата на просторната веранда и вдигна дясната си ръка, за да приветства многолюдната тълпа. Събрани набързо, хората на площада ревяха, за да покажат обожанието си, което хранеше Мустака така, както слънцето храни цветята. А после, застанал на три метра разстояние, полковникът извади автоматичния си пистолет от кожения кобур, насочи го с една ръка и стреля право в тила на мишената си. Предните редици от тълпата видяха как куршумът излита от лявото око на диктатора и тогава последва един от онези моменти в историята, когато земята като че ли престава да се върти, сърцата спират и дори хората, крещели в израз на лоялност към убития, щяха да си спомнят само настъпилата тишина.
	Полковникът не си направи труда да стреля повторно. Беше отличен стрелец и се упражняваше с колегите си почти всеки ден, пък и широко отворените му безизразни очи бяха видели резултата от изстрела. Не се обърна и не си губи времето в безплодни опити за самозащита. Нямаше смисъл да убива другарите си, с които бе пил алкохол и бе отвличал деца. Съвсем скоро други щяха да се погрижат за това. Дори не се усмихна, макар наистина да беше много смешно, нали? Както гледаше към площада, препълнен с хората, които беше презирал заради обожанието им към него, Мустака щеше да се озове пред Аллах и да се чуди какво се е случило. Тази мисъл проблесна в ума му за около две секунди, преди полковникът да усети как първият куршум разтърсва тялото му. Нямаше болка. Беше прекалено съсредоточен върху целта си, сега просната върху гладките каменни плочи на верандата и вече потънала в локва кръв, бързо изтичаща от простреляната глава. Улучиха го още куршуми и за миг му се стори странно, че може да ги усети, без да чувства болка. В последните си секунди той се помоли на Аллах да го дари с прошка и разбиране, защото всичките му престъпления бяха извършени в името на Бог и Неговата справедливост.


	— Кой е? — Райън погледна часовника. По дяволите, още четирийсет минути сън биха му дошли чудесно.
	— Майор Канън от морската пехота, господин президент — съобщи непознат глас.
	— Кой пък сте вие?
	— Дежурният офицер от свързочната служба. Получихме рапорт от много достоверен източник, че преди около десет минути е бил убит президентът на Ирак.
	— От какъв източник? — веднага попита Джак.
	— Едновременно и от Кувейт, и от Саудитска Арабия, сър. Предавали са на живо по иракската телевизия, някакъв митинг, а ние разполагаме там с хора, които следят телевизията им. В момента ни пращат видеозаписа. Според предварителната информация е убит с пистолет от упор, в главата. — В гласа на офицера не се долавяше съжаление. „Е, най-после гръмнаха онзи скапаняк!“ Разбира се, човек не можеше да каже на президента точно това.
	Пък и трябваше да разберат кой го е гръмнал.
	— Добре, майоре, какво следва оттук?
	Отговорът последва незабавно и Райън затвори телефона.
	— Какво има пък сега? — попита Кати. Преди да отговори, Джак свали крака от леглото.
	— Току-що е бил убит президентът на Ирак.
	„Добре“ — едва не каза жена му, но се сдържа. Смъртта на такава личност не беше толкова далечен въпрос, колкото някога. Колко странно е да изпитваш такива чувства към човек, който може да служи най-добре на света, като го напусне.
	— Важно ли е?
	— Ще ми кажат след около двайсет минути. — Райън се изкашля. — По дяволите, та аз бях добър в тази област. Да, потенциално е изключително важно. — След тези думи той направи онова, което прави сутрин всеки американец. Влезе в банята. Кати, от своя страна, взе дистанционното управление и изпълни другата обичайно мъжка функция — да включи телевизора в спалнята. С изненада откри, че по Си Ен Ен няма нищо друго освен информация кои летища работят по график. Джак на няколко пъти й беше казвал колко добра е свързочната служба на Белия дом.
	— Нещо ново? — попита мъжът й, когато се върна в стаята.
	— Още не. — Сега беше неин ред.
	Джак трябваше да помисли, за да се сети къде са му дрехите. Намери халата си — донесен от военноморската обсерватория след като се бяха преместили там от казармата на морската пехота, след като ги бяха взели от дома им… по дяволите. Отвори вратата на спалнята. В коридора стоеше агент, който му подаде три сутрешни вестника.
	— Благодаря.
	Кати видя това и замръзна на място, със закъснение осъзнала, че точно пред вратата на спалнята й през цялата нощ е имало хора. Извърна лице и се усмихна при мисълта какво ли ще открие в кухнята.
	— Джак?
	— Да, скъпа?
	— Ако някоя нощ те убия в леглото, тези с пистолетите веднага ли ще ме отведат, или ще почакат до сутринта?


	Истинската работа се вършеше във Форт Мийд. Видеозаписът беше пратен от наблюдателна станция на кувейтско-иракската граница и от друга в Саудитска Арабия, съответно известни като „ПАЛМ БОУЛ“ и „СТОРМ ТРАК“. Втората бе предназначена да записва всички сигнали от Багдат, а първата — да следи югоизточната част на страната около Басра. Информацията и от двете места стигна по фиброоптичния кабел до измамно малката сграда на Управлението за национална сигурност във Военния град на крал Халид (ВГКХ), а оттам беше излъчена до комуникационен сателит, който я препрати до центъра на АНС. Повикани от един от младшите дежурни офицери, около телевизионен монитор в дежурната стая се тълпяха десет души и приемаха записа, докато в отделения си със стъклени стени офис по-старшите военни сериозно отпиваха от кафето си.
	— Да! — отбеляза един сержант от военновъздушните сили, когато видя изстрела. — Право в целта! — Неколцина от присъстващите триумфално удариха ръцете си. Старшият дежурен офицер, който вече се беше обадил в свързочната служба на Белия дом, кимна в по-сдържан израз на одобрение и препрати оригиналния сигнал, като нареди дигитално подобряване качеството на образа, което щеше да отнеме няколко минути — бяха важни само няколко кадъра, а те разполагаха с огромен суперкомпютър „Крей“, който щеше да свърши това.


	Докато Кати приготвяше децата за училище и самата тя се готвеше да оперира очите на хората, Райън седеше в помещението на свързочната служба, за да наблюдава записа на убийството. Прикрепеният към него офицер от националното разузнаване все още се намираше в ЦРУ и привършваше с обработката на информацията, която после щеше да съобщи на президента по време на сутрешната разузнавателна сводка. Постът на съветник по въпросите на националната сигурност в момента беше свободен — още един въпрос, който трябваше да се реши днес.
	— Ха! — въздъхна майор Канън.
	Президентът кимна, после се върна към предишния си живот на офицер от разузнаването.
	— Добре, кажете ми какво знаем.
	— Сър, знаем, че някой е бил убит и че това навярно е бил иракският президент.
	— Двойник?
	Канън кимна.
	— Възможно е, но от „СТОРМ ТРАК“ съобщават, че полицейските и военните мрежи в Багдат внезапно са започнали да излъчват много високочестотни сигнали. — Офицерът от морската пехота посочи към компютърния си монитор, който показваше приемането на съобщения от многобройните станции на АНС. — Предаването ще отнеме известно време, но аз съм специалист по комуникационен анализ. Изглежда доста реално, сър. Предполагам, че може да е симулация, но не бих… вижте!
	Получаваше се съобщение, чийто източник беше идентифициран като военна командна мрежа. „Той е мъртъв, той е мъртъв, вдигнете полка и се пригответе незабавно да влезете в града“ — получател: полкът за специални операции на Репликанската гвардия. „Да слушам да слушам. Кой издава заповедта, каква е моята заповед…“
	— С печатните грешки и всичко останало — отбеляза Райън.
	— Сър, за нашите хора е трудно едновременно да предават и набират текста. Обикновено го редактираме преди…
	— Спокойно, майоре. Самият аз пиша само с два пръста. Кажете ми какво мислите.
	— Сър, аз съм само младши офицер тук, затова нося нощните дежурства и…
	— Ако бяхте глупак, нямаше да сте тук.
	Канън кимна.
	— Той е мъртъв, сър. Ирак има нужда от нов диктатор. Разполагаме с видеозаписа, получаваме необичайно много сигнали, типични за извънредно събитие. Това е преценката ми. — Той замълча за миг и като добър разузнавач продължи, за да се подсигури: — Освен ако не е нарочно устроено, за да раздвижи нелоялните хора в системата им на управление. Това е възможно, но не е вероятно. Не и така публично.
	— Някакъв камикадзе?
	— Да, господин президент. Нещо, което може да се направи само веднъж.
	— Съгласен съм. — Райън се насочи към кафеварката. В свързочната служба на Белия дом работеха почти само военни и сами си варяха кафето. Джак наля две чаши, върна се и подаде едната на майор Канън за огромен ужас на всички останали в стаята. — Бърза работа. Благодарете от мое име на хората, които ни съобщиха, нали ще го направите?
	— Да, сър.
	— С кого трябва да разговарям, за да се заеме с положението?
	— Разполагаме с телефоните, господин президент.
	— Искам Адлер да пристигне тук, колкото се може по-бързо… кой друг? Шефовете на отделите, отговарящи за Ирак, във външно министерство и ЦРУ. Доклад за състоянието на армията им. Разберете дали принц Али е все още в града. Ако е тук, помолете го да остане. Ако е възможно, искам да поговоря с него тази сутрин. Какво друго…
	— Командващият, сър. Неговите разузнавателни подразделения в Тампа са най-добрите, искам да кажа най-добре запознатите с района.
	— Доведете го — не, ще го направим малко по-късно и ще му дадем време да се запознае с обстановката.
	— Ще свършим всичко, сър.
	Райън потупа офицера по рамото и излезе.
	— Хей, ама тоя си разбира от работата — въздъхна майор Чарлз Канън.
	— Вярно ли е? — попита Прайс, която пресрещна Райън в коридора.
	— Ти спиш ли изобщо? — Джак размисли. — Искам да разговарям с теб по този въпрос.
	— Защо с мен? Аз не съм…
	— Предполага се, че си специалист по убийствата, нали?
	— Да, господин президент.
	— Значи в момента си по-ценна за мен от всички разузнавачи.


	Можеше да избере и по-подходящ момент. Даряеи остана изненадан от току-що полученото съобщение. Ни най-малко не беше разочарован — освен може би от момента. Той замълча за миг и прошепна благодарствена молитва към Аллах, а после и за душата на непознатия убиец. Убиец ли? Навярно „съдия“ би било най-точно определение за човека, един от многото, внедрени в Ирак преди години, още по време на войната. Повечето просто бяха изчезнали, навярно убити при едни или други обстоятелства. Цялостната мисия бе негова идея — не подхождаше за театралността на „професионалистите“ от разузнавателната му служба. Останали предимно от шахския САВАК — обучен от израелците през 60-те и 70-те години, — те бяха опитни, но с продажни души, колкото и да заявяваха религиозната си страст и лоялността си към новия режим. Бяха използвали „обичайните“ похвати за една необикновена мисия — опитваха се да пробутват подкупи на различни места или търсеха дисиденти, само за да се провалят на всяка крачка, и Даряеи години наред се беше чудил дали обектът на цялото това внимание някак си не е получил капризната благословия на Аллах — но това бяха отчаяни мисли, а не логика и вяра, защото даже Даряеи се поддаваше на човешките слабости. Американците сигурно също се опитваха да стигнат до него и навярно по същия начин, като търсеха военни командири, готови с радост да седнат на мястото му, като се опитваха да организират преврат, каквито често подклаждаха в други части на света. Но не, тяхната цел бе прекалено явна, така че американците се бяха провалили, както и израелците, и всички други. „Всички освен мен.“
	В края на краищата това беше традиция, датираща още от древността. Един човек, който действа сам, един набожен човек, който би направил всичко необходимо, за да изпълни мисията си. За тази цел в Ирак бяха пратени единайсет такива мъже, бе им наредено да се внедрят дълбоко, под прикритие, бяха обучени да забравят всичко, което някога са били, нямаха никакви свръзки или контролиращи мисията офицери и всички документи за тяхното съществуване бяха унищожени, така че дори и иракски шпионин в разузнавателните му служби не би могъл да открие нищо. След час някой от собствените му помощници щеше да влезе в кабинета му, да възхвалява Господ и мъдростта на своя вожд. Навярно беше така, но дори те не знаеха всичко, което бе направил, или за всички хора, които беше пратил.


	— Господин президент, има компютърни програми, които позволяват подправянето на записа — каза офицерът от националното разузнаване, докато наблюдаваха дигитализираната версия на записа. — Гледали сте филми, а те имат много по-висока разделителна способност от телевизора. Днес може да се фалшифицира почти всичко.
	— Добре, но вашата работа е да ми кажете какво се е случило в действителност — отбеляза Райън. Вече беше гледал тези няколко секунди от записа осем пъти и започваше да се уморява.
	— Не можем да кажем с абсолютна сигурност.
	Може би се дължеше на едноседмичното му недоспиване. Може би на стреса от новата работа. Може би на факта, че самият Райън все още се водеше офицер от националното разузнаване.
	— Вижте, ще го кажа само веднъж: работата ви не е да си пазите задника. Работата ви е да пазите моя!
	— Знам, господин президент. Затова ви давам цялата информация, с която разполагам… — Райън нямаше нужда да чуе останалата част от изречението. Беше я чувал преди, и то поне двеста пъти. Имаше дори случаи, в които самият той беше казвал подобни неща, но винаги бе заставал зад една от възможностите.
	— Скот? — попита Джак временния външен министър.
	— Кучият син е мъртъв — отвърна Адлер.
	— Някой да не е съгласен? — попита Райън останалите в стаята. Никой не възрази. Дори офицерът от националното разузнаване не би изразил несъгласие с колективното мнение. В края на краищата той бе съобщил своите преценки. Сега всички грешки оставаха проблем на външния министър. Чудесно.
	— Кой е стрелял? — попита Андреа Прайс.
	— Не е известно — отговори й шефът на отдела за Ирак в ЦРУ. — Наредих на хората ми да прегледат записи на предишни публични прояви на иракския президент, за да проверим дали атентаторът не е бил наоколо. Вижте, според тях той е бил полковник, един от шефовете на неговата охрана и…
	— А аз отлично познавам всички от поверената ми охрана — довърши изречението Прайс. — Така че който и да е бил, той е вътрешен човек, а това означава, че който и да го е организирал, е успял да намери някой, който да се приближи достатъчно до целта, и че се е обвързал достатъчно, че да плати цената. Трябва да му е отнело години. — Продължението на записа — бяха гледали само пет минути от него — показваше как убиецът се строполява на земята под каскада от пистолетни изстрели от упор. Това се стори странно на агент Прайс. Такива хора се залавят живи. Мъртвецът не може да говори, а винаги може да се уреди екзекуция. Освен ако не е бил убит от други заговорници. Но каква беше вероятността повече хора да стигнат толкова далеч? Прайс си помисли, че някой ден може да попита за това Индира Ганди. Един следобед цялата й охрана я бе нападнала в градината. За Прайс това беше върховен позор — да убиеш човека, когото си се заклел да пазиш. Но пък тя не се бе заклела да пази хора като онзи. Вниманието й привлече друг момент от записа. — Забелязахте ли езика на тялото му?
	— Какво искаш да кажеш? — попита Райън.
	— Начинът, по който вдига пистолета, по който стреля, а после просто стои там и гледа. Като в игра на голф, нарича се „довършване на удара“. Трябва да е чакал много време тази възможност. С абсолютна сигурност е обмислял нещата много, много дълго. Трябва да е мечтал за това. Искал е моментът да е съвършен. Искал е да го види и да му се наслаждава преди да умре. — Тя бавно поклати глава. — Този човек е бил целенасочен, жертвоготовен убиец. — Всъщност и самата Прайс се наслаждаваше, колкото и вледеняваща да беше причината за заседанието. Не един президент се бе отнасял с агентите от Службата за сигурност така, сякаш са придатък към мебелировката или в най-добрия случай като към домашни любимци. Не се случваше често да искат мнението им, освен в съвсем тясната им професионална област.
	— Продължавайте — каза човекът от ЦРУ.
	— Трябва да е бил вътрешен, човек със съвсем чисто досие, без никакви връзки с организатора на тази шумотевица. Бил е човек, който не би защитил дори майка си, разбирате ли? Бавно и внимателно сам е изминал целия път нагоре в системата.
	— Иран — каза офицерът от ЦРУ. — Във всеки случай това е най-реалната възможност. Религиозни мотиви. Не е имало начин да избегне смъртта, така че трябва да е бил някой, на когото не му е пукало. Това също може да означава и отмъщение, но госпожа Прайс е права: в това отношение хората му са били чисти. Така или иначе, не са били израелците, не са били и французите. Англичаните вече не работят така. Щателните им проверки навярно изключват и вътрешния аспект. Значи не е било за пари. Не е било и от лични или семейни мотиви. Мисля, че можем да изключим и политическата идеология. Така че остава религията, а това означава Иран.
	— Не мога да твърдя, че съм изцяло запозната с разузнавателната страна на въпроса — съгласи се Андреа Прайс. — Като че ли се моли — така уби онзи тип. Все едно че е искал моментът да е съвършен. Без да му пука за нищо друго.
	— Някой друг анализира ли възможностите? — попита Райън.
	— Специалистите по поведенческа психология във ФБР са много добри в това отношение. Постоянно работим с тях — отвърна Прайс.
	— Добра идея — съгласи се човекът от ЦРУ. — Ще направим всичко възможно да идентифицираме убиеца, но дори да успеем, това може да не означава нищо.
	— Ами изборът на момент?
	— Ако приемем, че убиецът е бил там отдавна — имаме достатъчно записи на обществени прояви, за да определим това, — изборът на момент е проблем — отвърна представителят на ЦРУ.
	— О, това е направо чудесно — каза президентът. — Скот, какво ще правим сега?
	— Бърт? — обърна се към подчинения си външният министър. Бърт Васко беше шеф на отдела за Ирак и усилено изучаваше всичко, което можеше, за тази страна.
	— Господин президент, както всички знаем, по-голямата част от населението на Ирак са шиити, но управляващото малцинство от политическата партия „Баас“ е сунитско. Винаги се е знаело, че елиминирането на нашия приятел там може да доведе до събарянето на…
	— Кажете ми нещо, което не знам — прекъсна го Райън.
	— Господин президент, ние просто не познаваме силата на която и да било опозиционна група. Не знаем даже дали изобщо съществуват такива. Сегашният режим отлично се справяше с пресичането им в зародиш. Неколцина иракски политически лидери са емигрирали в Иран. Никой от тях не е от голяма величина и никой не е имал възможност да изгради стабилна политическа база. В Иран има две радиостанции, които излъчват за Ирак. Знаем имената на емигрантите, които използват тези предаватели, за да говорят на сънародниците си. Но няма откъде да разберем колко хора ги слушат и им обръщат внимание. Режимът не е особено популярен, знаем това. Не ни е известна обаче силата на опозицията или каква организация съществува, за да използва възможност като сегашната.
	Човекът от ЦРУ кимна.
	— Бърт е прав. Нашият приятел беше ужасно добър в откриването на потенциалните врагове и в изкарването им вън от играта. По време и след войната в Персийския залив се опитвахме да помагаме, но в резултат от усилията ни хората бяха убити. Определено никой там няма да ни се довери.
	Райън отпи от кафето си и кимна. Самият той през 1991 година беше дал някои препоръки, но не ги бяха осъществили. Е, все пак тогава рангът му бе по-нисък.
	— Можем ли да направим нещо? — попита президентът.
	— Честно казано, не — отвърна Васко.
	— Нямаме ресурси — поясни представителят на ФБР. — Малцината наши хора, които действат в Ирак, имат задача да проучват разработката на оръжия — ядрени, химически и така нататък. Никой не се занимава с политическите аспекти. В Иран наистина имаме повече хора за това. Можем да ги поразмърдаме малко, но не и в Ирак.
	Невъзможно, помисли си Джак. В един от най-горещите райони на света да има страна, която се намира в критично състояние, а най-могъщата нация на земята да не може да направи нищо друго, освен да гледа новините. Толкова за могъществото на американския президент.
	— Арни?
	— Да, господин президент — отвърна шефът на персонала.
	— Преди два дни отменихме срещата ми с Мери Пат. Искам да я видя днес, ако успеем да променим графика.
	— Ще видя какво можем да направим, но…
	— Но когато се случи нещо подобно, се предполага, че президентът на Съединените щати трябва да държи в ръка нещо повече от патката си. — Райън замълча за миг. — Дали Иран ще се опита да направи нещо?


>>	10.
>>	ПОЛИТИКА

	Принц Али бин Шейх се готвеше да отлети за родината си с личния си самолет, малко стар, но красиво оборудван Локхийд L-1011, когато му позвъниха от Белия дом. Посолството на Саудитска Арабия се намираше близо до Кенеди Сентър и съответно не му се наложи да пътува дълго в официалната си лимузина, придружен от охрана, почти толкова многобройна, колкото тази на Райън, и съставена от агенти на Американската служба за охрана на дипломатите плюс личната охрана на принца, състояща се от бивши членове на британската Специална военновъздушна служба. Както винаги, арабите харчеха много пари и с тях си купуваха качество. Али не беше непознат за Белия дом, нито за Скот Адлер, който го посрещна на вратата и го съпроводи нагоре по стълбите до Овалния кабинет.
	— Благодаря, че дойдохте. — Джак стисна ръката му и му даде знак да седне на едно от двете канапета. Някой досетлив служител бе запалил огън в камината. Фотографът на Белия дом направи няколко снимки и беше освободен. — Предполагам, че сте видели новините тази сутрин.
	Али успя притеснено да се усмихне.
	— Какво се казва в такъв случай? Няма да тъжим за смъртта му, но кралството си има и други грижи.
	— Знаете ли нещо, което да не ни е известно? — попита Райън.
	Принцът поклати глава.
	— Самият аз се изненадах както всички останали.
	Президентът сбърчи лице.
	— Нали знаете, при всички пари, които изхарчихме за… — Гостът му уморено вдигна ръка.
	— Да, знам. Щом самолетът ми се приземи у дома, ще проведа същия разговор със собствените си министри.
	— Иран?
	— Несъмнено.
	— Дали ще направят нещо?
	Овалният кабинет потъна в тишина, нарушавана само от пращенето на дъбовите дърва в камината. Тримата мъже — Райън, Али и Адлер — размениха погледи над масичката за кафе, върху която все още недокоснати стояха подносът и чашите. Въпросът беше сложен, разбира се. Персийският — понякога наричан „Арабски“ — залив представляваше ивица вода, заобиколена от, а на някои места и лежаща върху, море от петрол. По-голямата част от известните световни запаси на нефт бяха там, поделени предимно между кралство Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак и Иран, наред с по-малките Обединени арабски емирства, Бахрейн, Катар и Дубай. От гледна точка на населението си, Иран беше по-голям от всички тези държави. След него идваше Ирак. Държавите от Арабския полуостров бяха по-богати, но земята върху течното им злато никога не бе предполагала многобройно население. Именно в това се състоеше проблемът, проявил се за първи път през 1991 година, когато Ирак беше нападнал Кувейт като училищен побойник, който напада по-малко дете. Райън неведнъж бе казвал, че агресивната война не е нищо друго освен въоръжен грабеж в голям мащаб, такава беше и войната в Персийския залив. Използвайки за повод стар териториален спор и също толкова тривиални икономически недоразумения, Саддам Хюсеин се бе опитал с един удар да удвои богатството на страната си, а после беше заплашил, че ще нападне и Саудитска Арабия — причината, поради която бе спрял на саудитско-кувейтската граница, щеше завинаги да остане необяснима. На най-лесно разбираемо равнище всичко се свеждаше до петрола и произхождащото от него богатство.
	Но имаше и още нещо. Подобно на мафиотски дон, Хюсеин не мислеше за нищо друго освен за пари и за политическата власт, която осигуряваха те. Иран гледаше малко по-надалеч.
	Всички държави около Залива бяха ислямски и повечето изповядваха вярата си съвсем стриктно. Изключение правеха Бахрейн и Ирак. В първия случай петролът в общи линии се бе изчерпал и тази страна — всъщност град-държава — беше придобила същите функции, които изпълняваше Невада за западната част на Съединените щати — бе се превърнала в място, където обикновените закони не действаха и далеч от суровите норми на дома си, хората можеха да си позволят алкохол, комар и други удоволствия. Ирак пък беше светска държава, която почиташе държавната религия само на думи, и това до голяма степен обясняваше убийството на президента й след дългата му и прекрасна кариера.
	Но ключът към този регион си оставаше и винаги щеше да си остане религията. Саудитското кралство беше живото сърце на исляма. Там бе роден Пророкът. Там бяха свещените градове Мека и Медина и оттам се беше развило едно от великите световни религиозни движения. Не ставаше въпрос толкова за нефт, колкото за вяра. Саудитска Арабия спадаше към сунитския клон, а Иран към шиитския. Някога бяха обяснили на Райън разликите, но тогава те му се бяха сторили толкова незначителни, че не си бе направил труда да ги запомни. Това, каза си сега президентът, беше глупаво. Различията се бяха оказали достатъчно големи, за да превърнат две важни държави във врагове, а можеха ли да съществуват по-големи различия от тези? Не ставаше въпрос за богатството заради самото него. Ставаше въпрос за различна мощ, като онази, която израства от ума и сърцето — а оттам се превръща в нещо друго. Нефтът и парите просто правеха битката по-интересна за страничните наблюдатели.
	Много по-интересна. Индустриалният свят зависеше от петрола. Всяка държава в Залива се страхуваше от Иран заради големината му, заради многобройното му население и заради религиозната страст на жителите му. Сунитите се страхуваха да не се отклонят от правата вяра. Всички останали се бояха какво ще стане с тях, ако „еретиците“ установят контрол над религията, защото ислямът е система от норми, обхващащи гражданското право, политиката и всички други форми на човешка дейност. За мюсюлманите Божието слово беше самият Закон. За Запада законът беше продължение на икономиката. За арабите — Иран не бе арабска страна — най-важният въпрос на света бе мястото на човек пред неговия Бог.
	— Да, господин президент — след миг отвърна принц Али бин Шейх. — Те ще предприемат нещо.
	Гласът му беше спокоен, но Райън знаеше, че вътрешно арабинът се тревожи. Саудитите никога не бяха искали падането на иракския президент. Макар и да бе враг, макар и да беше отстъпник от вярата, макар и да беше агресор, той изпълняваше полезна стратегическа цел за съседите си. Ирак отдавна представляваше буфер между държавите от Залива и Иран. В този случай религията играеше второстепенна роля след политиката, която пък, от своя страна, обслужваше религиозни цели. Като отхвърляше словото на Аллах, шиитското мнозинство в Ирак излизаше от играта и границата с Кувейт и кралството ставаше чисто политическата не религиозна. Но ако партията „Баас“ паднеше заедно с лидера си, Ирак можеше да се върне към вярата, изповядвана от мнозинството. Това щеше да постави по една шиитска страна и на двете граници, а лидерът на шиитския клон на исляма беше Иран.
	Иран щеше да предприеме своя ход, защото го правеше вече от години. Религията на Мохамед се бе разпространила от Арабския полуостров на запад до Мароко и на изток до Филипините, а с развитието на модерния свят имаше свои представители във всички страни на земята. Иран беше използвал богатството и огромното си население, за да се превърне във водещата световна ислямска държава, като обучаваше мюсюлманското духовенство в собствения си свещен град Кум, чрез финансиране на политически движения в ислямския свят и чрез снабдяване с оръжие на ислямските народи, които се нуждаеха от помощ — най-пресният пример бяха босненските мюсюлмани, но те не бяха единствени.
	— Аншлус — каза Скот Адлер. Принц Али само го погледна и кимна.
	— Имаме ли някакъв план, за да го предотвратим? — попита Джак. Знаеше отговора предварително. Не, никой нямаше план. Поради тази причина войната в Персийския залив беше водена с ограничени военни цели, а не за разбиването на агресора. Саудитите, които още от самото начало бяха определили стратегическите цели на войната, изобщо не бяха допуснали американците или техните съюзници дори само да си помислят да тръгнат към Багдат, въпреки факта, че с разгръщането на иракската армия в и около Кувейт столицата се бе оголила. Докато навремето гледаше анализите в различни телевизионни предавания, Райън беше забелязал, че нито един от коментаторите не споменава основното: една умела военна офанзива щеше напълно да игнорира Кувейт, да завладее Багдат и после да чака иракската армия да свали оръжие и да се предаде. Е, не всеки можеше да разчита карти.
	— Ваше височество, в състояние ли сте да упражните там някакво влияние? — попита Райън.
	— На практика едва ли. Ще протегнем ръка за приятелство, ще им предложим заеми — до края на седмицата ще помолим Америка и ООН да вдигне санкциите с оглед на подобряване на икономическите условия, но…
	— Да, „но“ — съгласи се Райън. — Ваше височество, моля ви, съобщете ни информацията, която успеете да откриете. Ангажиментът на Съединените щати към сигурността на кралството остава непроменен.
	— Ще предам това на моето правителство — кимна Али.


	— Чудесна, професионална работа — отбеляза Динг, след като изгледа дигитализирания видеозапис. — Освен в една дребна подробност.
	— Да, добре е да си получиш парите, преди волята ти да бъде подложена на изпитание. — Някога Кларк беше изпитвал достатъчно младежки гняв, за да разсъждава като атентатора, повторението на чиято смърт току-що бе гледал, но с възрастта беше дошло и благоразумието. Сега Мери Пат искаше от него отново да опита за заседанието в Белия дом и той преглеждаше няколко документа. Поне се опитваше.
	— Джон, чел ли си някога са хашишините*? — попита Чавес, като изключи телевизора с дистанционното управление.
	[* Членове на мюсюлманска секта в Персия и Сирия ок. 1090–1272 г., чиято главна цел е била да избиват кръстоносци. — Б.пр.]
	— Гледал съм филма — без да вдига поглед, отвърна Кларк.
	— Били са доста сериозни момчета. Трябвало е да бъдат. Използвали са мечове и ножове, е, за тази цел трябва съвсем да се доближиш до врага. „В твърда връзка“, както обичахме да казваме в 7-а лека. — Чавес все още не беше достигнал равнището на наставника си в международните отношения, но благославяше всички книги, които професор Алфър го бе накарал да прочете. Той посочи телевизора. — Онзи тип приличаше на тях, истинска двунога самонасочваща се ракета — самоунищожаваш се, но първо премахваш целта. Хашишините са били първата терористична държава. Предполагам, че тогава светът още не е бил готов за тази идея, но онзи малък град-държава на практика е притежавал целия регион, само защото са можели да хващат противниците си достатъчно близо, за да убият всеки от тях.
	— Благодаря за историческата лекция, Доминго, но…
	— Помисли, Джон. Щом са успели да стигнат близо до него, те могат да стигнат близо до всекиго. Диктаторите не се пенсионират, нали знаеш? Охраната му е наистина плътна, но някой е намерил сред нея убиец и го е издухал в другото измерение. Това е страшно, Джон.
	Джон Кларк постоянно трябваше да си напомня, че Доминго Чавес не е глупак. Макар че все още говореше с акцент — не защото трябваше, а защото за него това беше естествено; подобно на Кларк, Чавес имаше дар слово, — макар че все още вплиташе в речта си понятия и граматика, които помнеше от дните си като сержант в армията; проклет да беше, ако момчето не усвояваше по-бързо от всички, които бе срещал. Научаваше се дори да владее характера и страстите си. Е, поне когато му отърваше.
	— И какво от това? Друга култура, други мотиви, други…
	— Джон, говоря за способности. За политическата воля да ги използва, човече. И за търпението. Сигурно му е отнело години. Знам за такива агенти. Но за първи път виждам такъв стрелец.
	— Не би ли могло да е съвсем обикновен човек, на когото просто му е писнало и…
	— Кой иска да умре? Не мисля така, Джон. Защо тогава да не го гръмне посред нощ на път за кенефа и просто да се разкара? Няма начин. В Омир има нещо подобно. Пък и не само в него. По този начин човекът изпрати и послание до своя шеф.
	Кларк вдигна поглед от доклада и се замисли. Някой друг държавен служител би могъл да пропусне това наблюдение ката нещо извън своята област, но в резултат от неспособността си да вижда граници за своите действия Кларк беше упорит в държавната си служба. Освен това помнеше онзи ден в Иран, когато заедно с тълпата крещеше „Смърт на Америка!“ към пленниците от американското посолство, чиито очи бяха завързани. Нещо повече, той помнеше какво бяха казали някои от тълпата, след като полицаите се бяха разкарали — че правителството на Хомейни насмалко да излее гнева си върху американците, което пък би превърнало вече опасния спор в кръвопролитна война. Дори тогава върху всевъзможни терористични акции из целия свят оставаха ирански отпечатъци от пръсти и неуспехът на Америка да възприеме този факт не беше оправил нещата.
	— Е, Доминго, затова ни трябват повече оперативни работници. Мисля, че може и да имаме две момчета по техеранските улици.
	— Двама? Толкова много? — изсумтя Чавес.
	— Е, можем да питаме Мери Пат.


	ХИРУРГ имаше още една причина да не харесва новия пост на мъжа си. Когато излизаше, не можа да го види, защото той разговаряше с някого — е, сигурно бе свързано с онова, което видя по сутрешните новини, а това беше работа и понякога и на нея щеше да й се налага неочаквано да излиза от къщи за някой спешен случай в „Хопкинс“. Но прецедентът не й харесваше.
	Тя погледна автоколоната. Можеше да се нарече само така — цели шест бронирани коли. Три от тях имаха задача да откарат Сали (с ново кодово име СЯНКА) и малкия Джак (БЕЙЗБОЛИСТ) на училище. Другите три щяха да отведат Кейти (ПЯСЪЧНИК) в детската градина. Отчасти, призна Кати Райън, вината беше нейна. Тя не искаше да се нарушава животът на децата. Децата нямаха никаква вина. Тя беше постъпила достатъчно глупаво, като се съгласи с новия пост на Джак, продължил само пет минути, и както с много неща в живота, човек трябваше да си понесе последствията. Едно от тях бе удълженото време за пътуване до училище само за да запазят приятелите си, но, по дяволите… правилно решение нямаше.
	— Добро утро, Кейти! — Беше Дон Ръсел, приклекнал, за да прегърне и целуне ПЯСЪЧНИК. Кати не можеше да не се усмихне. Този агент бе пратен от Господ. Самият той с внуци, Ръсел искрено обичаше децата, особено малките. Двамата с Кейти си бяха паснали. Кати целуна най-малкото си дете за довиждане. Неговият телохранител — просто ужасно, едно дете да се нуждае от телохранител, но Кати помнеше собствените си преживявания с терористите и трябваше да приеме това — намести ПЯСЪЧНИК в колата, закопча колана й, след което първите три автомобила потеглиха.
	— Чао, мамо. — Сали изживяваше период, през който двете с майка си бяха просто приятелки, и не я целуваше. Кати приемаше положението, макар да не й харесваше. Същото беше с малкия Джак.
	— До скоро, мамо. — Но Джон Патрик Райън Мл. бе достатъчно голям, за да иска да седи на предната седалка, което този път по изключение му позволиха. Поради обстоятелствата около идването на семейство Райън в Белия дом двете подразделения на охраната бяха подсилени и наброяваха двайсет агенти, които засега щяха да пазят децата. Бяха казали на Кати, че след около месец броят им ще бъде намален. Децата щяха да пътуват с нормални коли, вместо в бронирани. Що се отнасяше до ХИРУРГ, хеликоптерът й я чакаше.
	Проклятие. Всичко се повтаряше. Беше бременна с малкия Джак, когато научи, че терористите са… защо, по дяволите, изобщо се бе съгласила с това? Най-голямата подигравка беше, че макар и омъжена за на теория най-могъщия човек на света, и той, и семейството му трябваше да изпълняват заповедите на други хора.
	— Така е, докторе. — Това бе гласът на Рой Олтман, нейния главен агент. — Гаден живот, нали?
	Кати се обърна.
	— Можете да четете мисли?
	— Това е част от работата ми, госпожо. Зная…
	— Моля ви, казвам се Кати.
	Олтман се изчерви. Не една първа дама беше придобивала царствени маниери с възкачването на съпруга си, а децата на политиците не винаги бяха забавление за охраната, но семейство Райън, вече се бяха съгласили агентите, изобщо не приличаха на хората, които обикновено им се налагаше да пазят. В известен смисъл това не бе редно, но човек трудно можеше да не ги хареса.
	— Заповядайте. — Той й подаде картонена папка. Това бяха пациентите й за деня.
	— Днес просто ме следвайте — каза тя. Е, поне по време на полета можеше да свърши малко писмена работа.
	— Знам. С професор Кац се разбрахме да ни държи в течение — така че да не нарушаваме графика ви — поясни Олтман.
	— Да не би да проучвате досиетата и на пациентите ми? — мислейки, че се шегува, попита Кати. Не беше така.
	— Да. В болничните регистри се пазят имената, рождените дати и номерата на социалните осигуровки. Правим проверка в архива на полицията и в нашия собствен архив на… хм… на хората, които държим под око.
	Погледът, който предизвика това обяснение, не беше точно дружелюбен, но Олтман не го прие лично. Върнаха се в сградата и няколко минути по-късно отново излязоха навън, за да се качат на очакващия ги хеликоптер. Кати видя, че телевизионни камери снимат как полковник Ханк Гудман пали двигателите.
	Таблото в оперативната стая на секретните служби на САЩ на няколко пресечки разстояние се промени. Червеният светодиоден екран показваше, че президентът на Съединените щати е в Белия дом, а първата дама — в движение. СЯНКА, БЕЙЗБОЛИСТ и ПЯСЪЧНИК се покриваха от друго табло. Същата информация се предаваше по секретна дигитална радиовръзка до Андреа Прайс, която седеше и четеше вестник пред Овалния кабинет. Други агенти вече чакаха в католическото училище „Сейнт Мери“ и детската градина „Джайънт степс“, които се намираха близо до Анаполис, както и в болницата „Джон Хопкинс“. В щатската полиция на Мериленд знаеха, че децата на Райън пътуват по шосе 50, и бяха разположили по маршрута извънредни постове, за да демонстрират полицейско присъствие. В момента още един хеликоптер на морската пехота следваше този на ХИРУРГ, а трети, с група тежковъоръжени агенти на борда, се движеше след трите деца. Ако някъде имаше сериозен атентатор, той щеше да види явната проява на сила. Агентите в колите и хеликоптерите щяха да са в обичайното си състояние на готовност, да оглеждат автомобилите и да записват номерата им, в случай че някой от тях им се стори подозрителен. Неозначени коли на Службата за сигурност щяха да обикалят наоколо и да правят същото, само че дегизирани като обикновени пътници. Членовете на семейство Райън никога нямаше да разберат истинските мащаби на охраната си, освен ако не попитаха, а досега го бяха правили малцина.
	Нормалният ден беше започнал.


	Вече не можеше да отрича. Нямаше нужда доктор Мауди да й го казва. Главоболието се бе усилило, изтощението все повече я налягаше. Както при малкия Бенедикт Мкуза, беше си помислила тя, после я озари надежда, че може да е пристъп на старата й малария. За първи път си мислеше такива неща. Но после започнаха болките, не в ставите, а най-вече в стомаха, и това бе все едно да наблюдава приближаващ се въздушен фронт, когато високите бели облаци водят след себе си страшна буря. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се страхува от онова, което приближаваше, защото знаеше всичко, което щеше да стане. С част от разума си тя продължаваше да го отрича, а с другата част се опитваше да се скрие в молитва и във вярата си, но както при човек, който гледа страшен филм, въпреки че скрива лицето си, очите й надзъртаха отстрани, за да видят какво приближава, и това бе още по-ужасно заради безполезното й отстъпване пред него.
	Гаденето се усилваше и скоро тя не можеше да го контролира с волята си, колкото и силна да беше.
	Лежеше в една от малкото единични стаи в болницата. Слънцето навън все още светеше силно, небето бе ясно, прекрасен ден от безкрайния африкански пролетно-летен сезон. До леглото и имаше система, която вкарваше в ръката й стерилен солен разтвор, заедно с някакви слаби аналгетици и хранителни вещества, които да подсилят тялото й, но всъщност това беше просто отлагане. Сестра Жана Батист не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Тялото й бе безжизнено отпуснато от изтощение и толкова я болеше, че й костваше цяла минута усилия, за да обърне глава към прозореца и да види цветята навън. Първият силен пристъп на гадене почти я изненада и тя някак си успя да грабне легенчето за повръщане. Все още продължаваше да е достатъчно сестра и достатъчно в съзнание, за да види кръвта, въпреки че Мария Магдалина взе легенчето от ръцете й, за да го изпразни в специален контейнер. Сестра като нея и в болницата, и пред Бога, тя беше облечена в стерилна манта, носеше гумени ръкавици и маска, а очите й не успяваха да скрият скръбта й.
	— Здравейте, сестро. — Беше доктор Мауди, облечен по същия начин, а тъмните му очи бяха скрити зад зелената маска. Той погледна картона, закачен на леглото. Данните за температурата бяха записани само преди десет минути и тя продължаваше да се покачва. Телексът от Атланта във връзка с изследването на кръвта й бе пристигнал още по-скоро и стана причина за идването му в изолационната сграда. Само допреди няколко часа кожата на сестрата беше бледа. Сега изглеждаше леко зачервена и суха. Мауди си помисли, че биха могли да смъкнат температурата със спирт, може би по-късно и с лед, за да се преборят с треската. Това щеше да нарани достойнството на сестрата. Наистина се обличаха целомъдрено, както е присъщо за жени, а болничната нощница, която носеше сега, подсилваше добродетелта й. Още по-тежък бе погледът й. Тя знаеше. Но все пак трябваше да й го каже.
	— Сестро — рече лекарят, — кръвната ви проба е позитивна за антитела на ебола.
	— Разбирам — кимна тя.
	— Значи знаете също — тихо добави той, — че от тази болест оцеляват двайсет процента от пациентите. За вас има надежда. Аз съм добър лекар. Сестра Магдалина е превъзходна сестра. Ще ви поддържаме с всички сили. Свързах се и с един от колегите ми. Няма да се откажем от вас. Искам и самата вие да не се отказвате. Молете се на вашия Бог, мила сестро. Той сигурно ще се вслуша в човек с вашите добродетели. — Думите идваха лесно, защото Мауди в края на краищата беше лекар, при това добър. Той се изненада от това, че желаеше монахинята да оцелее.
	— Благодаря ви, докторе.
	Преди да си тръгне, Мауди се обърна към другата сестра.
	— Дръжте ме в течение, моля.
	— Разбира се, докторе.
	Мауди тръгна наляво към вратата, като сваляше в движение предпазната си престилка и ръкавиците, и ги изхвърли в съответния контейнер. Мислено си отбеляза да поговори с администратора, за да се увери, че предпазните мерки са засилени. Искаше му се тази монахиня да е последният случай на ебола в болницата. Част от хората на СЗО вече бяха на път към дома на семейство Мкуза, където щяха да разговарят със смазаните от мъка родители, както и със съседите и приятелите им, за да разберат къде и как се е заразил Бенедикт. Най-вероятното предположение беше ухапване от маймуна.
	Но само предположение. За заирската ебола се знаеше малко, а обикновено неизвестното се оказваше важно. Несъмнено бе съществувала тук от векове, просто още една смъртоносна болест в район, който изобилстваше от такива. Бяха я открили едва преди трийсет години и я бяха нарекли „треска на джунглата“. Центърът на разпространение на вируса все още се издирваше. Всички смятаха, че се пренася от маймуна, но никой не знаеше от каква — бяха залавяни и убивани буквално хиляди животни в опитите да се установи това, но засега всичко оставаше без резултат. Дори не бяха сигурни, че наистина е тропическа болест — първата добре документирана епидемия от този клас треска всъщност беше избухнала в Германия. Много сходна болест съществуваше и на Филипините.
	Еболата се появяваше и изчезваше като някакъв зловреден дух. Очевидно имаше някаква периодичност. Документираните епидемии избухваха на осем до десетгодишни интервали — отново необяснимо и малко подозрително, защото Африка все още бе примитивна и имаше много причини да се смята, че жертвите може да се заразяват и да умират само за няколко дни, без да имат време да потърсят медицинска помощ. Структурата на вируса в известна степен беше открита и симптомите му се знаеха, но механизмът му продължаваше да е загадка. Това тревожеше медицинската общност, защото заирската ебола имаше степен на смъртност приблизително около осемдесет процента. Само една на всеки пет от жертвите й оцеляваше, а защо ставаше така бе само поредният номер в колоната „неизвестно“. Поради всички тези причини еболата беше съвършена.
	Толкова съвършена, че представляваше един от най-страшните познати на човека организми. Малки проби от вируса се намираха в Атланта, в института „Пастьор“ в Париж и в няколко други института, където го изследваха в условия, наподобяващи научнофантастичен роман — лекарите и лаборантите носеха истински космонавтски скафандри. За еболата се знаеше толкова малко, че дори не беше достатъчно, за да започнат да разработват ваксина. Четирите й известни варианта — четвъртият бе открит при странен инцидент в Америка и макар да действаше също толкова смъртоносно при маймуните, неизвестно защо нямаше сериозни ефекти при хората — бяха съвсем различни. В момента учените в Атланта, някои от които Мауди познаваше, се взираха в електронните си микроскопи, за да определят структурата на този нов вариант и по-късно да я сравнят с проби от други известни видове. Този процес щеше да отнеме седмици и навярно, както и всички предишни усилия, щеше да даде само несигурни резултати.
	Докато не се откриеше истинският център на разпространение на болестта, вирусът щеше да си остане непознат, едва ли не като от чужда планета, смъртоносен и тайнствен. Съвършен.
	Бенедикт Мкуза — пациент Нула, беше мъртъв, трупът му бе изгорен с бензин и вирусът беше загинал заедно с него. Мауди имаше малки кръвни проби, но те не бяха достатъчно добри. Сестра Жана Батист обаче бе нещо друго. За миг лекарят си помисли за това, после вдигна телефона, за да позвъни в иранското посолство в Киншаса. Имаше да върши работа, трябваше да се подготви задруга. Ръката му се поколеба, стиснала слушалката по средата между бюрото и ухото му. Ами ако Господ се вслушаше в молитвите й? Тя беше жена с огромни добродетели и прекарваше голяма част от деня си в молитви, както всеки правоверен в родния му град Кум, вярата й в Господ бе твърда и тя беше посветила живота си на служба на нуждаещите се. Това бяха три от ислямските Пет стълба, към които можеше да се добави още един — християнските Велики пости не се различаваха много от ислямския Рамазан. Мислите му бяха опасни, но ако Аллах чуеше молитвите й, значи намеренията му не бяха записани и нямаше да се случат, а ако молитвите й останеха нечути… Мауди стисна слушалката между ухото и рамото си и позвъни.


	— Господин президент, не можем повече да пренебрегваме този проблем.
	— Да, Арни, зная.
	Странно, нещата се свеждаха до технически въпрос. Труповете трябваше да бъдат идентифицирани, защото човек не се обявяваше за мъртъв, докато нямаше парче хартия, което да потвърждава това, и докато този човек не се обявеше за мъртъв, ако беше сенатор или конгресмен, неговият пост не бе вакантен и за него не можеше да се избира друг човек, а Конгресът просто пустееше. Документите щяха да бъдат готови днес и след един час губернаторите щяха да започнат да се обаждат на Райън за съвет или за да му съобщят какво са решили да направят. Поне един губернатор днес щеше да се откаже от поста си и да бъде назначен в Сената на Съединените щати от наследилия го вицегубернатор от елегантна, макар и очевидна политическа благодарност. Поне така гласяха слуховете.


	Информационният обем беше зашеметяващ дори за човек, запознат с източниците. Обхващаше последните четиринайсет години. Периодът обаче едва ли можеше да е избран по-добре, тъй като точно тогава по-важните вестници и списания бяха започнали да се превръщат в електронни медии и лесно можеха да се свързват с „Уърлд Уайд Уеб“, като заплатят скромна такса за материал, който иначе щеше да се съхранява в собствените им влажни подземия или най-много да е продаден на практика без пари на университетските библиотеки. „Уърлд Уайд Уеб“ все още беше сравнително нов и непроверен източник на доходи, но медиите го бяха сграбчили за гърлото, тъй като сега за първи път новините не бяха толкова мимолетни, колкото в миналото. Мрежата беше свободен източник на информация за собствените си репортери, за студенти, за хора, проявяващи любопитство, и за онези, чието любопитство бе по-стриктно професионално. Огромният брой хора, които търсеха сведения по ключови думи, щяха да направят невъзможно за всеки да провери всички издирвания.
	Във всеки случай той внимаваше — по-скоро внимаваха хората му. Издирванията в мрежата се извършваха от цяла Европа, главно от Лондон посредством компания, която нямаше да съществува повече от времето, необходимо за събирането на данните, или чрез академични терминали, до които имаха достъп много хора. Вкарваха се ключовите думи РАЙЪН ДЖОН ПАТРИК, РАЙЪН ДЖАК, РАЙЪН КАРОЛАЙН, РАЙЪН КАТИ, РАЙЪН ДЕЦА, РАЙЪН СЕМЕЙСТВО И МНОГО други, в резултат на което получаваха хиляди „находки“. Много от тях бяха лъжливи, защото „Райън“ бе разпространено име, но като цяло процесът не беше чак толкова сложен.
	Първата наистина интересна информация се появяваше в Лондон, по времето, когато Райън е бил на 31 години. Имаше дори снимки и макар записването им да отне време, чакането си струваше. Особено първата. На нея се виждаше млад мъж, седнал на улицата и облян в кръв. Изглеждаше съвсем мъртъв, но той знаеше, че ранените често изглеждат така. После се появи друга група от снимки на изпотрошен автомобил и малък хеликоптер. В следващите години данните за Райън бяха изненадващо оскъдни, предимно съобщения за показанията му пред американския Конгрес при закрити врати. Имаше още находки, отнасящи се за края на президентския мандат на Фаулър — веднага след първоначалния смут бяха съобщили, че лично Райън е предотвратил изстрелване на ядрени ракети… и лично Райън беше намекнал това пред Даряеи… но тази история никога не беше официално потвърдена и Райън лично никога не бе обсъждал въпроса с никого. Това беше важно. То говореше нещо за качествата на американеца. Но можеше също да се остави настрани.
	Жена му. И за нея имаше много вестникарска информация, включително номера на кабинета й в болницата. Опитен хирург. Това бе чудесно — в един по-нов материал се казваше, че ще продължи да работи. Отлично. Значи знаеха къде да я търсят.
	Децата. Най-малкото — да, най-малкото ходеше в същата детска градина, в която бяха ходили и по-големите. Имаше и снимка. В една статия за първата работа на Райън в Белия дом дори бяха посочили училището на другите две…
	Всичко това беше удивително. Бе започнал издирването, като знаеше, че ще открие цялата или повечето информация, но въпреки това само за един ден той разполагаше с повече данни, отколкото иначе биха могли да съберат за една седмица десет души — при значителен риск от разкриване. Американците бяха толкова глупави. На практика сами молеха да ги атакуват. Нямаха си и представа от секретност или сигурност. Едно беше лидерът от време на време да излиза със семейството си пред публика — всички правеха така. Но съвсем друго бе да допуснеш всички да научат неща, които всъщност никой не трябва да знае.
	Хората му щяха да анализират документа — събраха се над 2 500 страници — и да вмъкнат препратки. Не възнамеряваше да предприема действия. Това бяха просто данни. Но положението можеше да се промени.


	— Знаете ли, струва ми се, че летенето ми харесва — каза Кати Райън на Рой Олтман.
	— Така ли?
	— По-спокойно е, отколкото да шофирам сама. Но не мисля, че ще продължи дълго — прибави тя, като се нареди на опашката за храна.
	— Навярно не. — Олтман постоянно се оглеждаше. В помещението имаше още двама агенти, които полагаха всички усилия да изглеждат невидими и изобщо не успяваха. Макар „Джон Хопкинс“ да беше болница с 2000 лекари, тя все пак бе нещо като професионално село, в което почти всички се познаваха, а лекарите не носеха пистолети. Олтман се държеше близо до нея и изглежда, Кати нямаше нищо против. Беше останал с нея по време на двете сутрешни операции и тъй като тя бе професионален преподавател, му обясняваше всяка стъпка от процедурата в най-малки подробности. Този следобед имаше занимания с неколцина студенти. Това беше първото образователно преживяване на Олтман, откакто работеше в Службата — поне нещо, което имаше стойност в област, различна от политиката, а нея вече се бе научил да мрази. Следващото му наблюдение беше, че ХИРУРГ се тъпче като гъска. Тя стигна до края на опашката и плати за своя и неговия обяд въпреки кратките му възражения.
	— Тук заповядвам аз, Рой. — Тя се огледа, забеляза човека, с когото искаше да обядвали се насочи към него, следвана от агента. — Здрасти, Дейв.
	Деканът Джеймс и гостът му се изправиха.
	— Здравей, Кати! Позволи ми да ти представя новия член на факултета Пиер Александър. Алекс, това е Кати Райън…
	— Същата, която…
	— Моля ви, все още съм лекар и…
	— Вие сте онази, която спечели наградата „Ласкър“, нали? — стопи леда Александър. Усмивката на Кати освети залата.
	— Да.
	— Поздравления, докторе. — Той протегна ръка. — Кати трябваше да остави таблата си върху масата, за да я поеме. Олтман се опитваше да гледа неутрално, но не успя. — А вие трябва да сте от Службата.
	— Да, сър. Рой Олтман.
	— Отлично. Толкова прелестна и умна дама заслужава да бъде пазена — каза Александър. — Току-що напуснах армията, господин Олтман. Виждал съм вашите момчета в „Уолтър Рийд“. Когато дъщерята на президент Фаулър се върна от Бразилия с тропическа болест. Излекувах я.
	— Алекс работи с Ралф Форстър — поясни деканът, когато всички седнаха на масата.
	— Инфекциозни болести — каза на телохранителя си Кати.
	Александър кимна.
	— В момента още се ориентирам. Но вече имам пропуск за паркинга, затова предполагам, че съм вътрешен.
	— Надявам се да сте толкова добър преподавател, колкото е Ралф.
	— Страхотен лекар — съгласи се Александър. Кати реши, че го харесва. После се зачуди за акцента и южняшките му маниери. — Тази сутрин Ралф отлетя за Атланта.
	— Нещо особено ли се е случило?
	— Вероятен случай на ебола в Заир. Осемгодишно африканче.
	Кати присви очи. Макар че това беше съвсем различна област от медицината, като всеки лекар тя получаваше „Ем & Ем Уикли“ и доколкото можеше, следеше всичко. Медицината е област, в която никога не преставаш да се учиш.
	— Само един ли?
	— Да — кимна Александър. — Изглежда, детето е било ухапано по ръката от маймуна. Бил съм там. Пратиха ме от „Детрик“ по време на миналата миниепидемия през 1990 година.
	— С Гъс Лоренц ли? — попита деканът. Александър поклати глава.
	— Не, тогава Гъс имаше друга работа. Ръководител на екипа беше Джордж Уестфал.
	— О, да, той…
	— …почина — потвърди Алекс. — Ние… хм… внимавахме, но той се зарази. Тъжна работа.
	— В какво е сбъркал? — каза Джеймс. — Не го познавах много добре, но Гъс ми е казвал, че бил изгряваща звезда. Завършил е Калифорнийския университет, доколкото си спомням.
	— Джордж беше блестящ, най-добрият специалист по структурата на вирусите, и внимаваше много. Изобщо не разбрахме как се случи. Така или иначе, онази миниепидемия уби шестнайсет души. Двама от пациентите оживяха, и в двата случая жени, и двете двайсетгодишни. Не успяхме да открием в тях нищо особено. Може би просто са имали късмет — каза Александър без всъщност да вярва в думите си. Такива неща си имаха причина. Просто не я бе открил, макар работата му да се състоеше тъкмо в това. — Във всеки случай имахме под двайсет жертви и това беше истински късмет. Останахме там месец и половина. Излизах в гората с пушка със сачми и убих стотина маймуни в опит да открия преносителя. Не успях. Този вариант се нарича „Заирска ебола 90“. Струва ми се, че в момента го сравняват с вируса, от които се е заразило онова детенце. Еболата е отвратителна гадост.
	— Само един ли се е заразил? — попита Кати.
	— Така ни съобщиха. Както обикновено, източникът е неизвестен.
	— Ухапване от маймуна?
	— Да, но изобщо няма да открием маймуната. Никога не успяваме.
	— Смъртоносно ли е това? — попита Олтман. Не можа да се сдържи да не се включи в разговора.
	— Официално се предполага, че степента на смъртност е осемдесет процента. Ще ви дам един пример. Ако извадите пистолета си и ме простреляте в гърдите, ето тук, шансът ми да оживея е по-голям, отколкото от онази малка гадинка. Шансовете са по-големи дори при левкемията и лимфомата. При СПИН е малко по-зле, но вирусът ти дава десет години. Еболата ти дава десет дни. Ужасно е смъртоносна.


>>	11.
>>	МАЙМУНИ

	Райън винаги беше писал нещата си сам. Бе публикувал две книги по морска история — сега това му се струваше като някакъв предишен живот, изплувал в съзнанието му под хипноза — и бе написал безброй статии за ЦРУ. Всичко това беше свършил сам, навремето с пишеща машина, а по-късно с персонални компютри. Никога не бе обичал да пише — струваше му се трудна работа, — но се наслаждаваше на самотата, която вървеше заедно с писането. Да се затвори в собствения си малък интелектуален свят в безопасност от каквито и да е безпокойства, да придава форма на мислите си, така че да станат колкото се може по-съвършени и по този начин винаги да си останат твои мисли…
	Вече не.
	Главната съчинителка на речи се казваше Кали Уестън, ниска жена с мръсноруса коса, магьосница на словото, която, подобно на много членове на огромния персонал на Белия дом, беше постъпила тук заедно с президента Фаулър.
	— Не харесахте ли речта ми за черквата? — Освен това се държеше и непочтително.
	— Честно казано, просто реших, че трябва да кажа нещо друго. — Джак осъзна, че се защитава пред човек, когото едва познава.
	— Разплаках се. — Тя замълча за ефект, впила в очите му откровено преценяващ, немигащ поглед на отровна змия. — Вие сте различен.
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа… трябва да разберете, господин президент. Президентът Фаулър ме държеше при себе си, защото правех думите му да звучат състрадателно. В повечето отношения той е доста студенокръвен, бедният. Президентът Дърлинг ме държеше при себе си, защото нямаше по-добър. Постоянно се карам с персонала. Те обичат да редактират работата ми. А аз мразя да ме редактират някакви си търтеи. Караме се. Арни ме защитава, защото съм съученичка с любимата му племенница. Аз съм най-добрата в областта си, но навярно съм и най-досадният проблем за хората ви. Трябва да знаете това. — Обяснението й беше добро, но се отклоняваше от въпроса.
	— Защо да съм различен? — попита Джак.
	— Говорите онова, което наистина мислите, вместо онова, което мислите, че хората мислят, че искат да чуят. Ще е трудно да пиша за вас. Не мога да продължавам както преди. Трябва да се науча да пиша така, както обичах някога, а не по начина, заради който ми плащат. Трябва да се науча така, както говорите вие. Трудничко ще е — каза тя, вече приготвила се за самоотбрана.
	— Разбирам. — Тъй като госпожа Уестън не принадлежеше към вътрешния кръг от персонала, Андреа Прайс се беше облегнала на стената (щеше да е застанала в ъгъла, само че в Овалния кабинет нямаше ъгли) и наблюдаваше всичко с лице на покерджия. Или поне се опитваше. Райън вече започваше да се научава да чете езика на тялото й. Явно Прайс не се интересуваше особено от Уестън. Той се зачуди защо. — Е, какво можете да напишете за два часа?
	— Зависи какво искате да кажете — отбеляза жената. Райън й обясни с няколко кратки изречения. Тя не си водеше бележки. Просто попиваше, усмихваше се и накрая отново заговори.
	— Те ще ви унищожат. Знаете го. Може би Арни още не ви го е казал, може би не го е направил никой от персонала, но това ще се случи. — Забележката стресна агент Прайс достатъчно, че да се изправи.
	— Какво ви кара да смятате, че искам да остана тук?
	Тя премигна.
	— Извинете ме. Наистина не съм свикнала с такова поведение.
	— Разговорът може и да е интересен, но аз…
	— Онзи ден прочетох една от книгите ви. Думите не ви се удават много — изразите не са особено изящни, това е техническата ми преценка, — но казвате нещата ясно. Така че трябва да преправя реторичния си стил да звучи като вашия. Кратки изречения. Граматиката ви е добра. Католически училища, предполагам. Не залъгвате хората. Казвате всичко директно. — Тя се усмихна. — Колко да е дълга речта?
	— Да речем петнайсет минути.
	— Ще се върна след три часа — обеща Уестън и се изправи. Райън кимна и тя излезе. Президентът погледна към агент Прайс.
	— Хайде, изплюйте камъчето — нареди той.
	— Тя е най-досадният проблем тук. Миналата година се хвърли върху един от младшите служители заради нещо. Трябваше да ги разтървават.
	— Защо се е хвърлила?
	— Служителят казал нещо гадно за една от речите й и отбелязал, че гените й не са наред. Напусна още на другия ден. Не беше голяма загуба — завърши Прайс. — Но тя се държи арогантно. Не трябваше да ви говори така.
	— Ами ако е права?
	— Сър, не е моя работа, но всеки…
	— Права ли е?
	— Вие сте различен, господин президент. — Прайс не каза дали смята това за добро или лошо, а и Райън не попита.
	Във всеки случай президентът имаше друга работа. Той вдигна слушалката и каза:
	— Бихте ли ме свързали с Джордж Уинстън от „Колумб груп“?
	— Да, господин президент, веднага. — Жената не знаеше телефонния номер, затова вдигна друг телефон и позвъни в свързочната служба. Дежурният морски офицер имаше номера и й го продиктува.
	— Господин президент, свързах се с господин Уинстън — донесе се гласът по интеркома.
	— Джордж?
	— Да, сър.
	— За колко време можеш да стигнеш дотук?
	— Джа… господин президент, опитвам се да вкарам работата си в нормални релси и…
	— За колко време? — по-натъртено попита Райън.
	Уинстън трябваше да помисли малко. Екипажът му не беше готов. За да стигне до нюйоркското летище…
	— Мога да хвана следващия влак.
	— Съобщи ми кога тръгваш. Ще пратя някой да те посрещне.
	— Добре, но трябва да знаеш, че не мога…
	— Можеш. Ще се видим след няколко часа. — Райън затвори и пак погледна Прайс. — Андреа, прати агент с кола да го посрещне на гарата.
	— Слушам, господин президент.
	Беше приятно да дава заповеди и те да бъдат изпълнявани. И се свикваше.


	— Не обичам оръжията! — Жената го каза достатъчно високо, така че няколко глави се обърнаха към нея, макар че децата се бяха навели към кубчетата и моливите си. Наоколо имаше необикновено голям брой възрастни, трима от които със слушалки в ушите. И тримата обърнаха глави, за да видят „загрижената“ (в такива случаи всички използваха тази дума) майка. Като шеф на подразделението си, Дон Ръсел се приближи.
	— Добър ден. — Той показа картата си от Службата за сигурност. — Какво обичате?
	— Трябва ли да сте тук!
	— Да, госпожо, трябва. Мога ли да науча името ви, моля?
	— Защо? — каза Шийла Уокър.
	— Ами, госпожо, добре е човек да знае с кого разговаря, нали? — попита Ръсел. Би било добре да разполага с досиетата на такива хора.
	— Това е госпожа Уокър — каза госпожа Марлен Дагет, собственичка и учителка в детската градина „Джайънт степс“.
	— А, вие сте майката на онова момченце хей там, нали? — усмихна се Ръсел. Четиригодишното дете строеше кула от дървени кубчета, която после за всеобщо удоволствие на стаята щеше да събори.
	— Просто не обичам оръжията, още по-малко близо до деца.
	— Госпожо Уокър, на първо място ние сме ченгета. Знаем как да използваме оръжията си безопасно. Второ, ние сме задължени постоянно да носим оръжие. Трето, иска ми се да го погледнете от тази страна: тук с нас вашият син е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било. Изобщо не трябва да се тревожите, че някой може да дойде и да отмъкне детето ви от площадката навън например.
	— Защо тя трябва да е тук?
	Ръсел примирително се усмихна.
	— Госпожо Уокър, не Кейти е станала президент, а баща й. Няма ли право на нормално детство, точно като вашия Джъстин?
	— Но това е опасно и…
	— Не и докато ние сме тук — увери я той.
	— Джъстин, хайде! — извика тя. — Синът й я погледна, помисли малко и с един пръст бутна кубчетата съвсем лекичко в очакване еднометровата кула да се стовари като повалено дърво.
	— Обещаващ инженер — разнесе се от слушалката на Ръсел. — Ще проверя регистрационния номер на колата й. — Той кимна на агентката, застанала на вратата. След двайсет минути щеше да им се наложи да прегледат още едно досие. В него навярно щеше да пише, че госпожа Уокър е досадна рожба на новото време, но ако имаше някакви минали психически проблеми (вероятно}, или криминално досие (невероятно), трябваше да й обърнат внимание. Ръсел автоматично огледа стаята, после поклати глава. ПЯСЪЧНИК беше нормално дете, заобиколено от нормални деца. В момента тя рисуваше нещо и лицето й изразяваше напрегната съсредоточеност. Бе прекарала обикновен ден с обикновен обяд и обикновен следобеден сън, но скоро щеше да й се наложи да направи необикновено пътуване до определено необикновения си дом. Момиченцето не беше забелязало спора, който току-що бе водил с майката на Джъстин. Е, децата бяха достатъчно хитри да си останат деца, но това едва ли можеше да се каже за много от родителите им.
	Госпожа Уокър поведе сина си към колата и демонстративно закопча предпазния му колан на задната седалка. Агентката запомни номера, макар да знаеше, че няма да открият нищо съществено.
	И в този момент си спомни всичко — причината, поради която трябваше да внимават. Те бяха тук, в „Джайънтс степс“, същата детска градина, в която семейство Райън бяха водили още СЯНКА като малка, точно до магистралата „Ричи“ над Анаполис. Онези типове бяха използвали отбивката, за да преградят пътя, после със специален камион бяха проследили старото порше на ХИРУРГ и на моста на шосе 50 бяха устроили засада, а по-късно, когато бягаха, застреляха полицай. Тогава доктор Райън бе бременна с БЕЙЗБОЛИСТ. ПЯСЪЧНИК все още беше далеч в несънуваното тогава бъдеще. Всичко това оказваше странно въздействие върху специален агент Марсела Хилтън. По това време бе неомъжена — сега се бе развеждала два пъти и близостта до деца я вълнуваше, колкото и добра професионалистка да беше. Тогава реши, че се дължи на хормоните й, на начина, по който е устроен женският мозък, или просто на факта, че обича децата и копнее да има собствени. Каквото и да бе, мисълта, че някой съзнателно може да нарани малки деца, караше кръвта й да се смразява, като повей на леден вятър.
	Това място беше прекалено уязвимо. А наистина имаше хора, които не даваха и пукната пара, че ще наранят деца. И отбивката все още си бе там. В охраната на ПЯСЪЧНИК сега имаше шестима агенти. След две седмици щяха да бъдат намалени на трима-четирима. Службата не беше всемогъща организация, за каквато я смятаха хората. О, разбира се, тя бе силна и притежаваше възможности за издирване, за които малцина подозираха. Дори без помощта на федералната полиция Секретната служба на Съединените щати беше в състояние да почука на нечия врата, да влезе вътре и да проведе „приятелски“ разговор с някой, който можеше да представлява заплаха — предположение, основаващо се на доказателства, които понякога не ставаха за съдебната зала. Целта на този разговор бе човекът да разбере, че го държат под око, и макар това да не беше съвсем вярно — Службата разполагаше само с около 1200 агенти в цялата страна — самата мисъл бе достатъчна, за да уплаши ужасно хората, казали не каквото трябва не на когото трябва.
	Но не тези хора бяха заплахата. Докато агентите си вършеха работата, случайната заплаха не беше смъртоносна. Тези хора почти винаги се отдръпваха, а хората като нея знаеха какво да търсят. Действителната заплаха представляваха онези, за които разузнавателният им отдел не беше чувал. Те можеха да бъдат възпрени чрез демонстрация на сила, но това бе прекалено скъпо и прекалено очевидно, за да не привлече вниманието и отрицателната критика. Дори тогава — тя си спомняше друг инцидент, месеци след почти смъртоносното покушение срещу ХИРУРГ, СЯНКА и още неродения БЕЙЗБОЛИСТ. „Цял взвод“ — помисли си тя. Случаят се преподаваше на курсантите в академията на Службата в Белтсвил. За да възпроизведат събитието, бяха снимали дома на Райън. Бяха вдигнали целия взвод на Чък Авери — добър и опитен главен агент. Като новопостъпила тя беше гледала записания анализ и дори тогава кръвта й се бе вледенила от това колко лесно агентите бяха допуснали малка грешка, която, съчетана с лошия късмет и неправилното разпределяне на времето…
	— Познаваше ли Авери? — попита тя Ръсел.
	— Беше две години преди мен в Академията. Умен, предпазлив, отличен стрелец. Тогава в тъмното от трийсет метра свали един от онези типове с два изстрела в гърдите. — Той поклати глава. — Ти не допускаш грешки в работата си, Марси.
	За втори път я полазиха тръпки, от онези, които карат човек да посегне към пистолета си, просто за да се увери, че е на мястото си, и да си каже, че е готов да си свърши работата. Точно тогава човек си спомня колко миличко може да е едно малко дете и си казва, че дори да го улучат, ще направи всичко възможно последният му съзнателен акт да е да прати всичките си куршуми в гърдите на гадното копеле. После човек премигва и видението изчезва.
	— Тя е прекрасно малко момиченце, Дон.
	— Никога не съм виждал грозно дете — отвърна Ръсел.
	Погледнаха към магистралата, дърветата и отбивката, като се чудеха какво са пропуснали и колко пари могат да дадат за наблюдателни камери.


	Джордж Уинстън беше свикнал да го посрещат. Всъщност това бе най-голямото удобство. Слизаш от самолета — в неговия случай почти винаги от самолет — и някой чака да те посрещне, за да те отведе до автомобила, чиито шофьор знае най-бързия път до мястото, където отиваш. Никакви разправии с кола под наем и с безполезните малки пътни карти, никакво губене на нищо. Струваше много пари, но си заслужаваше, защото нали времето е най-ценната стока — човек няма излишък от нея, за да я хвърля на вятъра, пък й няма кой да му каже точно с колко разполага. Скоростният влак спря на 6-и коловоз на Юниън Стейшън. Между Трентън и Балтимор Уинстън бе почел малко и после чудесно си беше подремнал. Жалко, че железниците не можеха да правят пари от превозването на пътници, но човек не трябва да купува въздуха, за да пътува със самолет, докато за наземния транспорт трябваше да се строят пътища. Много лошо. Той взе сакото и куфарчето си и се насочи към вратата, като на излизане даде бакшиш на шафнера от първа класа.
	— Господин Уинстън? — попита някакъв мъж.
	— Точно така.
	Човекът показа кожената си служебна карта, която го идентифицираше като федерален агент. На десетина метра от тях с разкопчано палто стоеше партньорът му.
	— Моля, последвайте ме.
	След тези думи те се превърнаха просто в още трима делови хора, отправили се на важна среща.


	Имаше много такива досиета, всяко толкова голямо, че данните трябваше да се съкращават, за да не препълват шкафовете, но въпреки това беше по-удобно да работи с листове хартия, отколкото с компютър, защото му бе трудно да накара компютъра да работи добре на неговия роден език. Проверката на данните нямаше да е сложна. Защото щеше да има още информация от пресата, която да потвърди или промени онова, с което разполагаше. А също защото можеше просто да се поразходи с кола до няколко места или да наблюдава пътищата. Това не беше опасно. Колкото и внимателна и опитна да бе американската секретна служба, тя не беше всесилна. Този Райън имаше семейство, съпруга, която работеше, деца, които ходеха на училище, а самият Райън имаше график, който да спазва. В официалния си дом бяха в безопасност — относителна, поправи се той, защото никое точно определено място не бе наистина безопасно.
	Значи всичко беше въпрос на финансиране и планиране. Трябваше му спонсор.


	— Колко ви трябват? — попита посредникът.
	— Колко имате? — попита евентуалният купувач.
	— Със сигурност мога да намеря осемдесет. Навярно даже сто — отвърна посредникът и отпи от бирата си.
	— Кога?
	— Една седмица става ли? — Намираха се в Найроби, столица на Кения и важен център в този вид търговия. — Биологични изследвания?
	— Да, учените, които са ми клиенти, са разработили доста интересен проект.
	— За какъв проект става дума? — попита посредникът.
	— Това нямам право да ви кажа — беше отговорът. Нито пък щеше да каже кой е клиентът му. Посредникът не реагира, пък и не се интересуваше особено. Любопитството му беше чисто човешко, не професионално. — Ако услугите ви ни задоволят, можем да дойдем за още. — Обичайната примамка. Посредникът кимна и започна съществената част от спазаряването.
	— Трябва да разберете, че няма да струва евтино. Първо трябва да събера хората си. Но големият проблем са залавянето и транспортът, износните такси, обичайните бюрократични спънки. — Това означаваше подкупи. През последните няколко години търговията със зелени африкански маймуни се бе разраснала. Доста компании ги използваха за различни експериментални цели. Общо взето това беше лошо за маймуните, но те бяха много. В никакъв случай не бяха застрашен вид, а даже да бяха, посредникът не даваше и пукната пара. Животните бяха национален ресурс на неговата страна, както нефтът за арабите, който се разменяше за твърда валута. Не изпитваше към тях никакви сантиментални чувства. Те хапеха, плюеха и изобщо бяха неприятни малки просячета, колкото и „милички“ да изглеждаха на туристите. Освен това ядяха реколтата на безбройните дребни земеделци в страната и поради тази причина бяха ужасно ненавиждани, каквото и да казваха защитниците на животните.
	— Тези проблеми не са основната ни грижа. Интересува ни бързината. Ще видите, че с готовност ще ви възнаградим богато за услугите ви.
	— Аха. — Посредникът довърши бирата си и щракна с пръсти да напълнят чашата му отново. После назова цената си. В нея се включваха разходите му — възнагражденията на изпълнителите, митничарите, един-двама полицаи и един среден чиновник — плюс чистата му печалба, която от гледна точка на местните стандарти наистина беше доста добра. Не всеки взимаше толкова.
	— Съгласен съм — само каза купувачът и отпи от безалкохолната си напитка.
	Това предизвика почти разочарование. Посредникът обичаше пазаренето, характерна част от африканската търговия. Едва беше започнал да обяснява колко сложна и важна е работата му.
	— За мен бе удоволствие да работя с вас. Обадете ми се след… пет дни?
	Купувачът кимна, довърши питието си и си тръгна. След десет минути проведе телефонен разговор с посолството, вече трети за този ден и с все същата цел. Макар да не го знаеше, други такива разговори бяха проведени в Уганда, Заир, Танзания и Мали.


	Джак помнеше първото си идване в Овалния кабинет, тромавото си преминаване през секретарското помещение и вратата в заоблената стена, помнеше, че сградата му беше заприличала на дворец от XVIII век, какъвто наистина бе, макар и скромен от гледна точка на тогавашната епоха. Човек обикновено първо забелязваше прозорците, особено в слънчев ден. Дебелината им ги караше да изглеждат зелени, доста подобни на стъклените стени на аквариум, предназначен за много специална риба. После виждаш голямото дървено бюро. То винаги изглеждаше страшно, още повече, ако зад него седи президентът, който очаква теб. Всичко това обаче беше за добро. Така текущата му работа ставаше много по-лесна.
	— Здравей, Джордж — каза той и протегна ръка.
	— Добър ден, господин президент — любезно отвърна Уинстън, без да обръща внимание на двамата агенти от Службата за сигурност, застанали точно зад него и готови да го хванат, ако направи нещо неподходящо. Не беше необходимо да ги чува. Можеше да усети впитите им в тила му като лазерни лъчи погледи. Във всеки случай той стисна ръката на Райън и успя да изкриви лицето си в усмивка. Уинстън не го познаваше много добре. Бяха свършили добра работа заедно по време на конфликта с японците. Бяха се сблъсквали на няколко незначителни събирания и той познаваше дискретната, но ефикасна работа на Райън. Времето, прекарано в разузнаването, не беше напълно загубено.
	— Седни — посочи към една от кушетките Джак. — Отпусни се. Как пътува?
	— Нормално. — Един стюард в морска униформа се появи като че ли от нищото и наля две чаши кафе. Кафето беше отлично, а чашите бяха от изящен порцелан със златна украса.
	— Трябваш ми — каза Райън.
	— Сър, вижте, много щети бяха нанесени на моята…
	— Страна.
	— Никога не съм искал да работя за правителството — незабавно отвърна Уинстън.
	Райън дори не докосваше чашата си.
	— Защо мислиш, че ми трябваш ти? Джордж, вършил съм тази работа. Неведнъж. Трябва да възстановя управлението. Довечера ще държа реч. Онова, което ще кажа, може да ти хареса. Добре, на първо място искам някой да ръководи финансите. За момента отбраната е добре. С Адлер външните работи са в добри ръце. Но министерството на финансите е първото нещо в списъка ми с места, за които са нужни нови хора. Трябва ми някой добър. Това си ти. Миналото ти чисто ли е? — внезапно попита Райън.
	— Какво?… Разбира се. Спечелил съм всичките си пари законно. Всички го знаят. — Уинстън настръхна, но после разбра, че това е предвидено.
	— Добре. Трябва ми човек, който разполага с доверието на финансовите кръгове. Ти си такъв. Трябва ми човек, който знае как всъщност функционира системата. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да знае какво се е повредило и има нужда от поправка. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да не е политик. Ти не си. Трябва ми безпристрастен професионалист — най-много от всичко, Джордж, ми трябва човек, който ще мрази работата си така, както я мразя аз.
	— Какво точно искате да кажете с това, господин президент?
	Райън се отпусна и за миг затвори очи, после продължи:
	— Започнах работа в системата, когато бях на трийсет и една. Веднъж се измъкнах и се справях добре на Уолстрийт, но ме засмукаха обратно и ето ме тук. — Той отвори очи. — Откакто започнах да работя в Управлението, ми се налагаше да наблюдавам как работят нещата отвътре и знаеш ли какво? Изобщо не ми хареса. Започнах на Уолстрийт, ти си спомняш, и също се справих добре, нали? Реших, че когато свърша с това, ще се заема с наука. Историята е първата ми любов и си мислех, че ще мога да преподавам, да изучавам и да пиша, да се задълбая в същността на нещата. Почти успях, а може би нещата не станаха точно така, но проучванията ми напреднаха доста. И така, Джордж, имам намерение да възстановя правителството.
	— С каква цел?
	— Твоята работа е да прочистиш министерството на финансите. Да ръководиш монетарната и фискалната политика.
	— Искате да кажете…
	— Да.
	— И никакви политически глупости? — Трябваше да зададе този въпрос.
	— Виж, Джордж, не знам какво е да си политик и нямам време да разбера. Никога не съм харесвал тази игра. Никога не съм харесвал повечето участници в нея. Просто продължавам да се опитвам да служа на страната си, колкото е по силите ми. Понякога се получава, понякога — не. Нямах избор. Спомняш си как стана всичко. Опитаха се да убият мен и семейството ми. Не исках да се оставям да ме засмукват обратно, но по дяволите, разбрах, че някой трябва да се опита да свърши работата. Вече нямам намерение да я върша сам, Джордж, нямам и намерение да запълня вакантните постове с безделници, които знаят как да движат „системата“, разбираш ли? Искам хора с идеи, не политици с намерения.
	Уинстън успя да постави чашата си така, че да не издаде никакъв звук при допира си до чинийката. Малко се изненада, че ръката му не трепери. Мащабите на онова, което предлагаше Райън, бяха нещо повече от работата, която беше решително готов да отклони. Това означаваше повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щеше да му се наложи да се откъсне от приятелите си — е, не съвсем, но това означаваше, че няма да взима решения, основаващи се на презумпцията с какво Уолстрийт ще допринесе за кампанията на президента в резултат на милите нещица, които прави министерството на финансите за търговските къщи там. Така бяха водили играта винаги досега и макар той никога да не бе участвал в нея, достатъчно често беше разговарял с истински участници, движещи системата по същия стар начин, просто защото нещата стояха така.
	— Майната му — прошепна той. — Сериозно говорите, нали?
	Като основател на „Колумб груп“, Уинстън бе поел толкова принципно задължение, че малцина изобщо се сещаха за него, освен онези, които всъщност го изпълняваха — и то не винаги всички. Пряко или непряко, буквално милиони хора му поверяваха парите си и това на теория му даваше възможност да се превърне в крадец от космически мащаб. Но той не можеше да го направи. Защото беше незаконно и рискуваше да го приберат в доста нестандартен федерален дом с много нестандартни съседи. Но не това беше истинската причина. Истинската причина бяха всички хора, които му се доверяваха, защото беше честен и умен, така че той се отнасяше към парите им така, както се отнасяше и към своите, а може би даже малко по-добре, защото обикновените хора не можеха да рискуват така, както правеха богаташите. От време на време се случваше да получи мило писмо от някоя вдовица и това бе прекрасно, но всъщност всичко идваше отвътре. Или си честен, или не си, а честта, както беше казал някакъв киносценарист, представляваше дар на човека към самия него. Добър афоризъм. Освен това бе и изгодно, разбира се. Когато си вършиш работата добре, хората също ти се отплащат, но основното е удовлетворението. Парите бяха само резултат от нещо по-важно, защото бяха преходни, а честта — не.
	— А данъчната политика? — попита Уинстън.
	— Първо трябва да възстановим Конгреса, забрави ли? — отбеляза Райън. — Но, да.
	Уинстън дълбоко си пое дъх.
	— Това е много голямо начинание, Райън.
	— На мен ли го казваш? — попита президентът и изведнъж… се ухили.
	— Това няма да ми донесе приятели.
	— Освен това ще станеш шеф на секретната служба. Те ще те пазят, нали, Андреа?
	Агент Прайс не беше свикнала да я включват в тези разговори, но си помисли, че ще трябва да свикне.
	— Хм, да, господин президент.
	— Нещата просто са дяволски хаотични — отбеляза Уинстън.
	— Ами оправи ги — каза му Райън.
	— Ще протестират.
	— Да протестират. Искам да прочистиш министерството си, да го насочиш накъдето трябва и да го управляваш както искаш, но така, че някой ден да донесе печалба. Основният проблем там е административен. Трябва ми човек, който може да ръководи работата и да донесе печалба, за да изхвърли бюрокрацията. Това е най-големият проблем на всички институции.
	— Познавате ли Тони Бретано?
	— От „Ти Ар Дабъл Ю“ ли? Преди ръководеше сателитния им отдел… — Райън помнеше, че му бяха предложили висок пост в Пентагона и че той равнодушно се беше отказал. Много от способните хора отклоняваха такива предложения. Това бе правило, което трябваше да промени.
	— След две седмици „Локхийд-Мартин“ ще го отмъкнат, поне така научих от източниците си. Затова акциите на „Локхийд“ се вдигат. Препоръчаха ни да купуваме. За две години е донесъл на „Ти Ар Дабъл Ю“ петдесетпроцентно увеличаване на печалбата. Не е зле за някакъв инженер, който изобщо не би трябвало да разбира от мениджмънт. Понякога играем заедно голф. Трябва да чуете приказките му, че ужасно искал да върти бизнес с правителството.
	— Кажи му, че искам да се срещна с него.
	— Ръководството на „Локхийд“ му е дало картбланш да…
	— Това е идея, Джордж.
	— Ами моята работа? Искам да кажа, какво искате да направя? Според закона…
	— Зная. Ще изпълняваш длъжността временно, докато възстановим нещата.
	Уинстън кимна.
	— Добре. Но трябва да доведа няколко души.
	— Нямам намерение да ти казвам как да си вършиш работата. Нямам намерение да ти казвам даже кои са нещата, които трябва да свършиш. Просто искам да ги свършиш, Джордж. Само ме предупреждавай. Не искам да научавам първо от вестниците.
	— Кога трябва да започна?
	— В момента кабинетът е празен — отвърна Райън.
	Последно извъртане:
	— Трябва да поговоря със семейството си по въпроса.
	— Джордж, в тези държавни кабинети си има телефони и всичко останало. — Джак замълча за миг. — Виж, познавам те. Знам как работиш. Можех да тръгна по същия път, но просто никога не ме е… задоволявало, предполагам, просто да правя пари. Виж, новите начинания, това е нещо друго. Добре, боравенето с пари е важна работа. Самият аз не я харесвам, но пък и никога не съм искал да стана доктор. Чудесно, различен размах и всичко останало. Но аз знам, че си седял на бира и мезета около много маси, около които сте разговаряли колко шибан е този град. Ето твоя шанс. Никога няма да имаш друг, Джордж. Никой повече няма да има възможност да стане министър на финансите без политически съображения. Никога. Не можеш да откажеш, защото никога няма да си простиш.
	Уинстън се зачуди как човек може толкова ловко да бъде притиснат в ъгъла на стая със заоблени стени.
	— Вече сте овладели политическите похвати, господин президент.
	— Андреа, имаш си нов началник — каза Джак на главния си агент.
	От своя страна, специален агент Прайс реши, че в края на краищата Кали Уестън може и да греши.


	Съобщението, че тази вечер президентът ще направи обръщение, обърка внимателно обмислената програма, но само с един ден. По-голям проблем представляваше координирането на това събитие с друго. Разпределянето на времето беше всичко в политиката, както и във всяка друга област, и те бяха работили цяла седмица по този въпрос. Не ставаше дума за обичайната илюзия на специалисти, които притежават богат опит. Точно в тази работа опитът нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше само до предположения, но вече бяха направили предположенията си и повечето се бяха оказали верни, иначе Едуард Дж. Килти никога не би се издигнал толкова високо. Но като перфектни комарджии, те никога не се бяха доверявали истински на масата или на другите играчи и взимаха всички решения с много въпросителни.
	Съмняваха се дори в правотата на последното — не за политическа му правота, за това кой ще остане доволен и кой ще се обиди от ненадейната позиция спрямо принципа на деня, а дали ходът, който обмислят, е обективно правилен — честен, морален! — а това се срещаше рядко сред опитните политици. Бе добре, че ги беше излъгал, разбира се. Те знаеха, че са излъгани. Знаеха, че той знае, че знаят, че ги е излъгал, но този момент от играта беше разбираем. Обратното би нарушило правилата й. Докато не загубеха доверието на шефа си, трябваше да бъдат пазени, а да бъдат пазени от вредни знания влизаше в този договор.
	— Значи всъщност изобщо не си подавал оставка, Ед? — попита шефът на персонала му. Искаше лъжата да стане официална, за да може да казва на всички, че доколкото знае, това е самата истина.
	— Все още пазя писмото — отвърна бившият сенатор и вицепрезидент и потупа джоба на сакото си. — С Брет обсъдихме нещата и решихме, че писмото, което бях написал, трябва да се редактира. Имах намерение да дойда на другия ден и да донеса ново, с променена дата, разбира се, и всичко щеше да се уреди спокойно — но кой би могъл да знае?…
	— Би могъл просто… е, забрави за това. — Тази част от танца трябваше да се изиграе според музиката.
	— Иска ми се да можех — след кратка искрена пауза, последвана от загрижен, развълнуван глас, каза Килти. Той също се справяше добре. — Но, мили Боже, състоянието, в което се намира страната… Райън не е лошо момче, познавам го от години. Обаче си няма и представа от държавно управление.
	— За това няма закон, Ед. Никакъв. В конституцията няма абсолютно нищичко и даже да имаше, няма Върховен съд, който да издаде решение. — Този път беше главният юридически съветник на Килти, негов бивш старши юридически помощник. — Въпросът е чисто политически. Няма да изглежда добре. — Просто няма да изглежда…
	— Това е проблемът — отбеляза шефът на персонала. — Ние не правим това от политически причини, а за да служим на интересите на страната. Ед знае, че извършва политическо самоубийство. — За да бъде последвано от мигновено и славно възкресение, предавано на живо по Си Ен Ен.
	Килти се изправи и започна да се разхожда из стаята, като жестикулираше, докато говореше.
	— Остави политиката, по дяволите! Унищожено е управлението на страната! Кой ще го възстанови? Райън е проклет шпионин от ЦРУ. Не знае нищо за функционирането му. Трябва да бъде избран Върховен съд, да се провежда държавна политика. Трябва да възстановим Конгреса. Страната се нуждае от лидер, а той си няма представа как да го постигне. Може и да копая собствения си политически гроб, но някой трябва да се изправи и да защити страната ни.
	Никой не се разсмя. Странно, това никога не им се случваше. И двамата съветници, които бяха с Е.Дж.К. от двайсет, че и повече години, се бяха завързали за тази политическа мачта толкова здраво, че нямаха никакъв избор. Театърът, който играеха, бе необходим като хора в трагедиите на Софокъл или Омировото призоваване на музата. Трябваше да се подчертае поетиката на политиката. Ставаше въпрос за страната, за нуждите на страната и за дълга на Ед към страната още от поколение и половина, защото той бе там и вършеше тази работа през цялото време, знаеше как функционира системата и кога настъпва срив, защото само човек като него можеше да го предотврати. В края на краищата управлението беше страната. Той бе посветил на тази задача целия си професионален живот.
	Те наистина вярваха във всичко това и Килти беше завързан за същата мачта не по-малко от двамата си съветници. Дори той вече не можеше да каже до каква степен се поддава на собствената си амбиция, защото след като си я изповядвал цял живот, вярата се превръща във факт. От време на време страната бе проявявала признаци на отклонение от неговите разбирания, но както евангелистът няма друг избор, освен да приканва хората да се върнат към Правата вяра, Килти беше длъжен да връща страната към нейните философски корени и той се бе опитвал да прави това в продължение на петте си мандата в Сената и за по-кратко време като вицепрезидент. В продължение на повече от петнайсет години медиите, които го обичаха заради възгледите, вярата и политическото му семейство, го бяха наричали „съвестта на Сената“.
	Щеше да е добре да се посъветва с медиите за това прозвище, както много често беше правил в миналото, когато разговаряше с тях за някакъв закон или поправка на Конституцията и искаше мнението им — а медиите обичаха да искат мнението им. Но не и в този случай. Не, той не можеше да направи това. Трябваше да играе играта направо. Не можеше да рискува да им иска услуга, при положение че съзнателното избягване на тази маневра щеше да придаде патина на законност на действията му. Проницателност. Ето какво трябваше да излъчва. За първи път през живота си щеше да застане над всички политически величия. Единственото, за което трябваше да помисли сега, беше изборът на момент. А за това щяха да му помогнат връзките с медиите.


	— Колко е часът? — попита Райън.
	— Осем и половина — отвърна ван Дам. — Тази вечер има две извънредни предавания с най-широка публика и те помолиха да ги включим в програмата.
	На Райън му се искаше да изсумти, но не го направи. Така или иначе лицето му ясно го показваше.
	— Това означава, че много хора по Западното крайбрежие ще ви слушат по радиото в колите си — поясни Арни. — Ще ни излъчват и по петте мрежи, плюс Си Ен Ен и Си-Спан. Знаете, че положението може да се промени. Това е проява на любезност. Те изобщо не са длъжни да го правят. Залагат на тази карта заради политическите речи…
	— По дяволите, Арни, това не е политика, това е…
	— Господин президент, трябва вече да свикнете. Политически въпрос е даже ходенето ви по малка нужда. Не можете да го избегнете. Политика е дори твърдението за отсъствието на политика. — Арни полагаше всички усилия да образова новия си шеф. Той умееше да слуша, но не винаги чуваше.
	— Добре. И от ФБР казват, че мога да говоря за всичко това?
	— Преди двайсет минути се чух с Мъри. От негова страна няма възражения. Накарах Кали да го вмъкне в речта ви.


	Би трябвало да й дадат по-добър кабинет. Като основен автор на речите на президента, тя би могла да поиска и щеше да получи позлатен компютър, който да постави върху бюро от италиански мрамор. Вместо това тя използваше десетгодишен „Епъл Макинтош Класик“, защото й носеше късмет и защото нямаше нищо против малкия му екран. Някога може би бяха използвали кабинета й като килер или складово помещение — по времето когато „Залата на индианските договори“ наистина е била използвана за сключване на договори с индианците. Бюрото й беше направено в някой федерален затвор и макар че столът й бе удобен, все пак беше трийсетгодишен. Таваните бяха високи. Така спокойно можеше да пуши в нарушение на федералните разпоредби и правилата в Белия дом, които в нейния случай не се прилагаха. Последния път, когато се бяха опитали да й въздействат със сила, се беше наложило един от агентите от Службата за сигурност да я откопчи от жертвата й, за да не му издере очите. Фактът, че не я бяха изхвърлили незабавно, бе знак за останалия персонал в старата правителствена сграда. Някои служители бяха недосегаеми. Кали Уестън беше от тях.
	В стаята й нямаше прозорци. Тя и не искаше. Нейната действителност бе компютърът й и снимките по стените. Едната бе на кучето й, застаряваща английска овчарка на име Холмс (Оливър Уендъл, а не Шерлок; тя се възхищаваше на прозата на този янки от Олимпъс, чест, която оказваше на малцина други). Останалите бяха на политически личности, приятели и врагове, и тя постоянно ги разглеждаше. Зад нея имаше малък телевизор с видео — телевизорът обикновено включен на Си-Спан-I и II или на Си Ен Ен, а видеото използваше, за да гледа записи на речи, написани от други и изнасяни на най-различни места. Политическата реч според нея бе най-висша форма на общуване. Шекспир може и да разполагаше с два-три часа в някоя от пиесите си, за да изрази идеята си. Холивуд се опитваше да прави това за същото време. Но не и тя. Кали Уестън имаше в най-лошия случай петнайсет минути и четирийсет и пет в най-добрия, а нейните идеи трябваше да се възприемат. Трябваше да завладяват средния гражданин, опитния политик и най-циничния журналист. Тя изучаваше обекта си и сега изучаваше Райън, непрекъснато въртеше няколкото думи, които беше казал в нощта на поемането на поста и по новините на следващата сутрин. Наблюдаваше очите и жестовете му, напрежението му, позата и езика на тялото му. Онова, което виждаше, й харесваше в някакъв абстрактен смисъл. Райън бе мъж, на когото би се доверила например като съветник за инвестиции. Но имаше много да учи за политиката и някой трябваше да му помага — или може би не? Може би… фактът, че не беше политик…
	Независимо от това дали щеше да спечели, или да загуби, щеше да е забавно. За първи път щеше да е забавление, а не работа.
	Никой не искаше да го признае, но тя бе един от най-проницателните хора, работещи тук. Фаулър го знаеше, знаеше го и Дърлинг, именно затова търпяха нейните странности. Висшите политически съветници я мразеха, отнасяха се с нея като с полезна, но незначителна служителка и кипваха от начина, по който тя пресичаше улицата и влизаше право в Овалния кабинет, защото президентът й се доверяваше така, както на малцина други. Най-накрая се беше стигнало до слух, че президентът има доста особена причина да я вика при себе си; в края на краищата хората от нейната част на страната бяха известни с малко свободното си поведение, когато се стигаше до… тя се зачуди дали онзи е успял да се оправи. Агентът беше дръпнал ръцете й от лицето му, но не бе успял да спре коляното й. Арни му бе обяснил, че ще попречат на връщането му в центъра на властта с обвинение в сексуален тормоз — и после го беше включил в черния списък. Тя харесваше Арни.
	Харесваше и речта. Четири часа вместо обещаните три, много усилия за дванайсет минути и трийсет секунди — обикновено пишеше речите малко по-къси, защото президентите говореха бавно. Повечето. На Райън щеше да му се наложи да се научи на това. Тя набра командата за отпечатване на речта в три екземпляра. Някакви политически кретени щяха да прегледат работата й и да се опитат да внесат поправки. Сега това не беше такъв проблем, както преди. Когато принтерът свърши, Кали Уестън подреди страниците, защипа ги с кламер и вдигна слушалката. Най-горният бутон за бързо набиране я свързваше със съответното бюро от другата страна на улицата.
	— Уестън за среща с шефа — каза тя на секретарката, отговаряща за срещите.
	— Елате веднага.
	И с това всичко дойде на мястото си.


	Мауди виждаше, че Господ не беше чул молитвите й. Е, шансът не бе на нейна страна. Съчетаването на ислямската му вяра с научните знания представляваше проблем колкото за него, толкова и за колегите му християни и езичници — Конго беше изложено на християнско влияние в продължение на повече от сто години, но старите анимистични вярвания все още процъфтяваха и това улесняваше Мауди да ги презира. Все същият стар въпрос: ако Господ е Бог на милостта, защо съществува несправедливост? Този въпрос ставаше за обсъждане с неговия имам, но засега беше достатъчно, че такива неща се случваха, даже на правоверни.
	Наричаха се „petechia“, научно наименование за петна от подкожни кръвоизливи, които съвсем ясно се виждаха по светлата и северноевропейска кожа. Добре, че тези монахини не използваха огледала — смятани за суета в тяхната религиозна вселена и още едно нещо, достойно за възхищението на Мауди, макар че не го разбираше съвсем. Беше по-добре да не вижда червените петна по лицето си. Сами по себе си бяха грозни, но по-лошото бе, че бяха предвестници на смъртта.
	Сега температурата й беше 40.2 и щеше да е още по-висока, ако го нямаше леда под мишниците и зад врата й. Очите й гледаха апатично, тялото й бе отпуснато от изтощение. Това бяха симптоми за много болести, но петната му подсказваха, че има вътрешен кръвоизлив. Еболата спадаше към треските, придружени от кръвоизливи, група от болести, които разрушаваха тъканите на най-ниско равнище и позволяваха на кръвта да изтича от цялото тяло, което можеше да доведе единствено до спиране на сърцето поради недостатъчен обем на кръвта. Това беше убийственият механизъм, макар че на медицинския свят все още му предстоеше да разбере каква е причината. Процесът вече не можеше да се спре. Около двайсет процента от жертвите оцеляваха — имунната им система някак си успяваше да се организира и да победи вируса нашественик. Но никой не знаеше как става така.
	Той докосна китката й, за да премери пулса, и дори през ръкавиците си усети колко гореща, суха и… отпусната е кожата й. Медицинският термин за състоянието беше системна некроза. Тялото вече започваше да умира. Може би първо черният дроб. Поради някаква причина — неясна — еболата проявяваше смъртоносно влечение към този орган. Дори оцелелите впоследствие страдаха от хронично чернодробно увреждане. Човек обаче не успяваше да живее достатъчно дълго, за да умре от това, защото умираха всички органи, някои по-бързо от другите, но скоро всички.
	Болката бе колкото невидима, толкова и ужасна. Мауди написа заповед за увеличаване на вливането на морфин. Поне биха могли да смекчат страданието, което беше добре за пациента и в същото време представляваше предпазна мярка за персонала. Измъченият пациент щеше да размахва ръце и така да подложи на опасност онези, които бяха около него. Лявата ръка на монахинята бе завързана, за да предпазят иглата на системата. Даже с тази предпазна мярка тя не изглеждаше много добре закрепена, а поставянето на нова щеше да е едновременно и опасно, и трудно — толкова деградирали бяха артериалните й стени.
	Сестра Мария Магдалина се грижеше за приятелката си с покрито с маска лице, но с печални очи. Мауди я погледна и тя му отвърна, изненадана от съчувствието, изписало се на лицето му. Лекарят беше известен като студен човек.
	— Молете се с нея, сестро. Сега имам друга работа. — И то бърза. Той излезе от стаята, като пътьом свали престилката и ръкавиците и ги изхвърли на съответното място. Всички отпадъци от тази сграда се поставяха в специални контейнери, които задължително се унищожаваха — нехайното отношение на африканците към тези предпазни мерки бе довело до избухването на първата голяма епидемия на „Ебола“ през 1976 година. Този вариант се наричаше „Ебола Мейинга“ на името на сестра, заразила се с вируса навярно поради небрежност. Оттогава се бяха научили да внимават, но Африка си оставаше Африка.
	Върна се в кабинета си и отново се обади по телефона. Сега щеше да се започне. Не беше съвсем сигурен какво точно, макар че бе спомогнал за определянето му и го беше направил като незабавно прерови специализираната литература, за да открие нещо полезно.


	— Аз ще ви спася. — Забележката накара Райън да се засмее, а Прайс потрепера. Арни просто обърна глава към нея. Шефът на персонала забеляза факта, че тя все още не се облича като света. Всъщност това беше още един плюс за хората от Службата за сигурност, които наричаха модерно облечените си колеги от Белия дом „пауни“ — доста по-любезно от всички други неща, които можеха да кажат. Дори секретарките харчеха повече пари за дрехи от Кали Уестън. Арни просто протегна ръка.
	— Да вървим.
	Президентът Райън мислено благодари за едрия шрифт, с които беше отпечатана речта. Нямаше да му се наложи да си слага очилата или да се унижава като каже на някого да я отпечата отново с по-едър шрифт. Притежаваше способността да чете бързо и сега прегледа документа и попита:
	— Какво ще кажете за една поправка?
	— Каква? — подозрително го погледна Уестън.
	— Вече имаме нов министър на финансите — Джордж Уинстън.
	— Мултимилиардерът ли?
	Райън обърна първата страница.
	— Е, можех да избера някой безделник от която и да е пейка в парка, но си помислих, че не е лоша идея да имаме човек, който познава финансовите пазари.
	— Ние ги наричаме „бездомници“, Джак — отбеляза Арни.
	— Или пък можех да избера учен, но Бъз Фидлър би бил единственият, на когото щях да се доверя. — Споменът накара Джак тъжно да се замисли. Фидлър беше изключителен учен, човек, който знаеше какво не знае. По дяволите. — Така е добре, госпожо Уестън. Та какъв казахте, че съм бил?
	— Различен. Доста пъти ви го казах.


>>	12.
>>	ПРЕДСТАВЯНЕ

	Беше вечерял леко и не бе обърнал почти никакво внимание на семейството си, докато четеше и препрочиташе речта си. Беше направил с молив няколко поправки, дребни езикови корекции, срещу които Кали не възрази и които самата тя дооформи. Речта се предаваше по електронен път до секретарската стая в Овалния кабинет. Кали беше писателка, не машинописка, а президентските секретарки можеха да пишат със скорост, която накара Райън да ахне. Когато всичко бе готово, отпечатаха едно копие на хартия, което президентът да държи в ръце, докато друга версия щеше да тече на екрана на монитора пред него. Кали Уестън остана, за да се увери, че и двете версии са абсолютно еднакви. Беше се случвало да ги променят в последния момент, но Уестън знаеше за това и пазеше работата си като лъвица новородените си лъвчета. Но очаквано страшната част дойде от ван Дам.
	— Джак, това е най-важната реч в живота ти. Просто се отпусни и го направи.
	— Добре, Арни. — Шефът на персонала беше треньор, който никога не бе играл играта наистина и колкото и добър специалист да беше, просто не знаеше какво е да излезеш на открито под вражеския обстрел.
	Приготвяха камерите: основна и резервна, като втората не се използваше почти никога, но и двете имаха текстови монитор. Пламтящите телевизионни прожектори бяха на местата си и докато траеше речта, президентът щеше да се очертава на фона на прозорците в кабинета си като елен върху планински хребет, още едно нещо, за което да се тревожат хората от Службата за сигурност, макар да се доверяваха на стъклата, които можеха да издържат на стрелба с картечница .50-и калибър. Всички членове на телевизионните екипи бяха известни на охраната, която въпреки това ги беше претърсила, както и апаратурата. Всички знаеха какво предстои. Бяха съобщили по вечерните информационни емисии. За всички това бе рутинна процедура, освен за президента, разбира се, за когото тя беше съвсем нова и смътно ужасяваща.


	Беше очаквал да му позвънят, но не и в този час. Само малцина имаха номера на клетъчния му телефон. Бе прекалено опасно да има истински номер за истински жичен апарат. Мосад продължаваше да кара хората да изчезват. Новопостигнатият мир в Средния изток не беше променил това положение, а те наистина имаха причина да не го обичат. Проявяваха особено умение в убийствата на колеги по клетъчния им телефон, като първо обездействаха апарата чрез електронен сигнал, а после го заменяха със Същия, само че с… десет грама бризантен взрив. Последното телефонно обаждане, или поне така се говореше, идваше от шефа на Мосад: „Здравейте, тук е Ави бен Якоб. Слушайте внимателно, приятелю.“ В този момент евреинът натискаше бутона #. Хитър номер, но можеше да се изпълни само веднъж.
	Мелодичният звън го накара да отвори очи с проклятие. Беше си легнал само преди час.
	— Да.
	— Обади се на Йосиф. — И връзката прекъсна. Като допълнителна предохранителна мярка, съобщението бе препредадено на няколко пъти между различни хора и беше прекалено кратко, за да даде някаква възможност на факирите от електронното разузнаване на служба на многобройните му врагове. Последната мярка беше още по-хитра. Той незабавно набра номера на друг клетъчен телефон и повтори току-що чутото съобщение. Врагът, които можеше да го засече чрез клетъчните честоти, навярно щеше да го вземе за поредното звено във веригата. А може би нямаше. Шпионските игри, които човек трябваше да играе в съвременната епоха, бяха наистина досадни и никога не можеше да се разбере кои са подействали и кои не — докато човек не умреше от естествена смърт, а едва ли си струваше да чака това.
	Като продължаваше да сумти, той стана, облече се и излезе. Колата му го очакваше. Третият номер беше на шофьора му. Заедно с двама телохранители той отиде в сигурно скривалище, обикновена, неподозрителна къща на безопасно място. Израел може и да бе сключил мир, дори ООП може да се беше превърнала в част от демократично избрания режим — напълно ли бе полудял светът? — но Бейрут продължаваше да е място, където можеха да действат всякакви хора. Светеше съответният сигнал — точно определена последователност от запалени и тъмни прозорци — който показваше, че за него е безопасно да излезе от колата и да влезе в сградата. Или поне така щеше да разбере след около трийсет секунди. Прекалено му се спеше, за да се вълнува. Страхът става отегчителен, след като си се боял през целия си живот.
	Очакваше го чаша кафе, горчиво и силно, поставено върху обикновена дървена табла. Размениха поздрави, заеха местата си и започнаха разговора.
	— Късно е.
	— Самолетът ми закъсня — обясни домакинът му. — Трябват ни вашите услуги.
	— С каква цел?
	— Може да се нарече дипломация — бе изненадващият отговор. Обяснението последва.


	— Десет минути — чу президентът.
	Още грим. Беше 8:20. Райън седеше готов на мястото си. Мери Абът добави последни щрихи към прическата му, което само усили чувството, че е актьор, а не… политик? Не, това не. Той отказваше да приеме етикета, независимо какво казваха Арни и другите. През отворената от дясната му страна врата виждаше Кали Уестън, застанала до бюрото на секретарката. Тя му се усмихна и кимна, за да скрие собственото си неспокойство. Беше написала шедьовър — винаги се чувстваше така — и сега той щеше да бъде изнесен от един новак. Абът заобиколи бюрото отпред и затъмни някои от прожекторите, за да погледне към творението си от перспективата на зрителя, а после заяви, че е добро. Райън просто седеше на стола си и се опитваше да не шава, макар да знаеше, че скоро щеше отново да започне да се поти под грима, че адски ще го сърби и че няма да може да се почеше, защото президентите не ги сърби и не се чешат. Навярно там имаше хора, които си мислеха, че президентите трябва да използват тоалетната, да се бръснат или може би дори да си завързват обувките.
	— Пет минути, сър. Проверка на микрофона.
	— Едно, две, три, четири, пет — покорно каза Райън.
	— Благодаря ви, господин президент — извика от съседната стая режисьорът.
	Райън понякога се беше питал за тези неща. Президентите, които правеха официални обръщения — традиция, датираща поне от ФДР и неговите разговори „около огнището“, за които първо бе чул от майка си — изглеждаха уверени и спокойни и той винаги се беше чудил как изобщо успяват да се държат така. Самият той не се чувстваше нито уверен, нито спокоен. Камерите навярно вече бяха включени, така че режисьорите да могат да проверят дали работят, а някъде се записваше изражението му и как ръцете му си играеха с листовете. Той се зачуди дали Секретната служба има контрол над записа и дали се доверяват на хората от телевизията да се държат почтено за такива неща… сигурно техните собствени водещи от време на време разливаха чашите си с кафе, кихаха или се зъбеха на някой асистент, направил беля точно преди излизане в ефир… а, да, тези записани моменти се наричаха гафове, нали? Беше готов да се обзаложи, точно тук, точно в този момент, че Службата разполага с дълъг запис на президентски грешки.
	— Две минути.
	И двете камери имаха текстови монитори. Странни уреди. Всъщност от предната част на всяка камера висеше телевизор, но на малките им екрани образът бе обърнат отляво надясно, защото точно над него имаше криво огледало. Обективът на камерата се намираше зад огледалото и заснемаше през него, докато президентът виждаше на него отразения текст на речта си. Странно чувство — да говориш към камера, която всъщност не можеш да видиш, и да се обръщаш към милиони хора, които всъщност не са там. На практика той щеше да говори на речта си. Райън поклати глава, докато завъртаха текста на бързи обороти, за да проверят дали системата работи.
	— Една минута.
	Добре. Райън се намести на стола си. Позата му го тревожеше. Трябваше ли да опре ръце върху бюрото? Трябваше ли да стиска длани в скута си? Бяха му казали да не се отпуска назад, защото било едновременно и прекалено небрежно, и прекалено арогантно, но Райън обичаше да се върти и от неподвижното седене започваше да го боли вратът — или само си въобразяваше? Сега беше малко късно за това.
	— Петнайсет секунди.
	Страхът се превърна почти в паника. Вече не можеше да избяга. Трябваше да свърши тази работа. Беше важно. Хората зависеха от него. Зад всяка камера стоеше оператор. Трима агенти от Секретната служба ги наблюдаваха. Имаше и един асистент-режисьор. Те бяха единствената му публика, но Райън едва ги различаваше, скрити в блясъка на прожекторите. А и те така или иначе нямаше да реагират. Откъде щеше да разбере какво си мисли истинската му публика?
	„О, майната му!“
	Една минута преди това се бяха включили телевизионните водещи, за да съобщят на хората онова, което те вече знаеха. Вечерната програма щеше да се промени заради обръщението на президента. Щом видяха Големия печат на президента на Съединените американски щати, безброй хора из цялата страна взеха дистанционните си управления, за да превключат на кабелния канал. Райън дълбоко си пое дъх, стисна устни и погледна към по-близката от двете камери. Червената лампичка светна. Той преброи до две и започна.
	— Добър вечер. Скъпи сънародници, този път се обръщам към вас, за да ви съобщя онова, което се случи във Вашингтон през последната седмица и да ви разкажа за онова, което ще се случи през следващите няколко дни. На първо място, Федералното бюро за разследване и министерството на правосъдието, подпомагани от Националната служба за безопасност на транспорта и други федерални институции, се заеха с разследването на обстоятелствата около трагичната смърт на толкова много наши приятели с достойна за похвала подкрепа от страна на японската национална полиция и канадската кралска полиция. Пълната информация ще бъде съобщена тази вечер и ще можете да я прочетете в сутрешните вестници. Засега ще ви представя текущите резултати от разследването.
	Разбиването на Боинг 747 на Японските авиолинии в сградата на Капитолия е било съзнателен акт на един човек. Казва се Тораджиро Сато. Бил е главен капитан на тази авиолиния. Успяхме да научим много неща за него. Знаем, че е загубил брат си и сина си по време на конфликта ни с неговата страна. Очевидно това го е извадило от равновесие и е решил на своя глава да вземе свои собствен реванш.
	След като е откарал самолета си до Ванкувър, Канада, капитан Сато е подправил заповед за полет до Лондон, привидно, за да замести повредена машина със своята. Преди да излети, капитан Сато е убил с хладно оръжие собствения си втори пилот, с когото е работил в продължение на няколко години. После е продължил съвсем сам, а мъртвецът през цялото време е останал закопчан с предпазния колан на мястото си. — Райън замълча, като следеше с поглед думите на огледалото. Чувстваше устата си като пълна с памук. Изписаното на екрана съобщение му показваше да обърне страницата.
	— Е, как можем да се уверим в това?
	На първо място, самоличността и на капитан Сато, и на втория му пилот са удостоверени от ФБР с помощта на ДНК-тестове. Тестовете, проведени от японската национална полиция, са дали същите резултати. Независимата лаборатория, извършила самостоятелно тези проверки, е получила същите данни. Вероятността за грешка при тези тестове е на практика нула.
	Другите членове на екипажа, които са останали във Ванкувър, са били разпитани и от ФБР и от канадската кралска полиция и са били сигурни, че на борда на самолета е летял капитан Сато. Ние разполагаме с подобни съобщения от очевидци, местни служители от канадското министерство на транспорта и от американски пътници — положително са го идентифицирали повече от петдесет души. Ето защо самоличността на екипажа на самолета е несъмнена.
	На второ място, записите на разговорите в пилотската кабина от записващото устройство на самолета ни дадоха точното време на първото убийство. Дори имаме записан гласа на капитан Сато, който се извинява на човека, докато го убива. След този момент единственият глас на лентата е този на пилота. Направено е сравнение с други записи на гласа на капитан Сато, което също положително е идентифицирало самоличността му.
	На трето място, многобройните тестове доказаха, че вторият пилот е бил мъртъв поне четири часа преди сблъсъка. Този нещастен човек е бил убит с нож в сърцето. Нямаме причини да смятаме, че е имал нещо общо със случилото се по-късно. Той просто е бил първата невинна жертва на един чудовищен акт. Оставил е бременна съпруга и аз бих искал да помоля всички ви да помислите какво е загубила тя и да споменете нея и детето й в молитвите си.
	Японската полиция оказа пълно съдействие на ФБР, дори ни осигури пълен достъп до тяхното разследване и ни позволи да проведем свои собствени разпити на свидетелите. Вече разполагаме с пълни сведения за това какво е правил капитан Сато през последните две седмици от живота си, къде се е хранил, кога е спал, с кого е разговарял. Не открихме улики, които дори само да загатват за възможността от престъпен заговор или че направеното от онзи обезумял човек е било част от някакъв по-голям план от страна на неговото или което и да било друго правителство. Тези разследвания ще продължат, докато не бъдат преобърнати всяко листо и камък, докато не се провери изцяло всяка вероятност, колкото и малка да е тя, но информацията, с която разполагаме сега, ще е много повече от достатъчна, за да убедим всеки състав от съдебни заседатели, и затова сега я излагам пред вас. — Джак замълча и си позволи да се наведе няколко сантиметра напред.
	— Дами и господа, конфликтът между нашата страна и Япония приключи. Онези, които го предизвикаха, ще бъдат изправени през съда. Министър-председателят Кога лично ме увери в това.
	Господин Кога е доблестен и смел човек. Сега за първи път мога да ви кажа, че самият той беше отвлечен и едва не бе убит от същите престъпници, които подпалиха конфликта между неговата и нашата страна. От похитителите му го спасиха двама американци, подпомогнати от японски официални лица, в рамките на специална операция в центъра на Токио. След спасяването му, поемайки огромен риск за живота си, той допринесе много за бързото преустановяване на конфликта и така спаси и своята, и нашата страна от още повече загуби. Без неговите усилия можеха да бъдат погубени много повече хора и от двете страни. Горд съм да нарека Могатару Кога свой приятел.
	Само преди няколко дни, минути след като той пристигна в страната ни, ние двамата се срещнахме неофициално точно тук, в Овалния кабинет. Оттук отидохме до сградата на Капитолия и заедно се помолихме. Никога няма да забравя този момент.
	Бях там, когато падна самолетът. Бях в тунела между административната сграда и Капитолия заедно с жена ми и децата ми. Видях как стената от пламъци се втурва към нас, спира и после се връща обратно. Никога няма да забравя това. Иска ми се да можех. Но се опитвам да не мисля за тези неща.
	Мирът между Америка и Япония вече е напълно възстановен. Сега нямаме, нито пък някога изобщо сме имали спорове с гражданите на тази страна. Призовавам всички ви да забравите всички лоши чувства, които може би сте изпитвали към японците, сега и завинаги.
	Той отново замълча, загледан в спрелия да тече текст. После обърна страницата на отпечатания си доклад.
	— Сега пред всички нас стои по-важна задача.
	Дами и господа, един човек, един объркан и загубил разсъдъка си пилот е решил, че може да нанесе на страната ни фатален удар. Сгрешил е. Ние погребахме нашите покойници. Ще оплакваме загубата им още дълго. Но страната ни продължава да живее и приятелите, които загубихме през онази ужасна нощ, ще останат с нея по друг начин.
	Томас Джеферсън е казал, че Дървото на Свободата често има нужда от кръв, за да расте. Е, кръвта вече се проля и сега е време дървото отново да започне да расте. Америка е страна, която гледа към бъдещето, не към миналото. Никой от нас не е в състояние да промени историята. Но можем да се поучим от нея, да градим върху постиженията на миналото си и да поправяме допуснатите грешки.
	Засега мога да ви кажа, че сигурността на нашата страна не е застрашена. Нашата армия е на поста си по целия свят и потенциалните ни врагове го знаят. Нашата икономика понесе ужасен удар, но оцеля и продължава да е най-силната в света. Това все още е Америка. Ние все още сме американци и бъдещето ни започва с всеки нов ден.
	Днес избрах Джордж Уинстън за временно изпълняващ длъжността министър на финансите. Джордж оглавява голяма нюйоркска финансова компания, на която е създател. Той изигра важна роля във възстановяване на щетите, нанесени на финансовите ни пазари. Постигнал е всичко сам — както и самата Америка. Скоро ми предстои да назнача още министри и ще ви съобщавам за всеки от тях.
	Джордж обаче не може да стане действителен министър, докато не възстановим Сената на Съединените щати, чиито членове са овластени от Конституцията да съветват и одобряват такива назначения. Избирането на нови сенатори е работа на губернаторите. През следващата седмица те ще започнат да избират хората, които да попълнят останалите вакантни постове.
	Сега следваше деликатната част. Той отново се наведе напред.
	— Скъпи сънародници — почакайте, тази фраза не ми харесва особено. Никога не съм я харесвал. — Джак леко поклати глава, като се надяваше жестът да не изглежда прекалено театрален.
	— Казвам се Джак Райън. Баща ми беше полицай. Постъпих на държавна служба като морски пехотинец, веднага след като завърших Бостънския колеж. Това не продължи много дълго. Бях ранен в хеликоптерна катастрофа и гърбът ми не се оправи с години. Когато бях на трийсет и една, се изпречих на пътя на някакви терористи. Всички вече сте чували тази история и знаете как завърши, но онова, което не знаете, е, че инцидентът стана причина отново да постъпя на държавна служба. До този момент се наслаждавах на живота. Бях направил малко пари на стоковата борса и после напуснах тази работа, за да се върна към историята, моята първа любов. Преподавах история — обичах преподаването — във военноморската академия и струва ми се, щях с удоволствие да остана там завинаги, точно както съпругата ми Кати най-много обича да се занимава с медицина и да се грижи за мен и децата ни. Щяхме да сме напълно доволни от живота в нашия дом, да си вършим работата и да отглеждаме децата си. Знам, че щеше да е така.
	Но не можех да го направя. Когато онези терористи нападнаха семейството ми, реших, че трябва да направя нещо, за да го защитя. Скоро разбрах, че не само ние имаме нужда от защита и че имам дарба за много неща, така че постъпих на държавна служба и оставих любовта си към преподаването.
	Служил съм на своята страна — на вас — вече доста години, но никога не съм бил политик и както казах днес в кабинета си на Джордж Уинстън, нямам време да се уча. Но съм бил вътре в системата на управление през по-голямата част от професионалния си живот и съм се научил на някои неща за това как се предполага, че трябва да функционира.
	Дами и господа, сега не е време да правим обичайните неща по обичайния начин. Трябва да сторим нещо повече. Можем да сторим нещо повече.
	Джон Кенеди веднъж ни каза: „Не питайте какво може страната да направи за вас. Питайте какво можете вие да направите за страната си.“ Това са добри думи, но ние сме ги забравили. Трябва да си ги припомним. Страната ни се нуждае от всички нас.
	Аз се нуждая от помощта ви, за да си върша работата. Ако смятате, че мога да я върша сам, вие грешите. Ако смятате, че системата на управление може да се възстанови от само себе си, вие грешите. Ако смятате, че тя, възстановена или не, може да се грижи за вас самичка, вие грешите. Няма да стане така. Вие, мъжете и жените пред мен, вие сте Съединените американски щати. Аз работя за вас. Моята работа е да пазя и защитавам Конституцията на Съединените щати и аз ще положа за това всичките си сили, но всеки от вас също трябва да го направи.
	Нуждаем се от системата си на управление, за да прави за нас нещата, които не можем да направим сами, като например да осигурява националната отбрана, да прилага законите и да реагира в случай на бедствия. Така казва Конституцията. Този документ, който съм се заклел да пазя и защитавам, представлява комплекс от норми, написани от малка група сравнително обикновени хора. Макар че не всички от тях са били юристи, те са написали най-важния политически документ в човешката история. Искам да помислите за това. Били са сравнително обикновени хора, които са направили нещо необикновено. В това да участваш в управлението няма никаква магия.
	Нуждая се от нов Конгрес, с който да работя. Първо ще бъде възстановен Сенатът, защото губернаторите ще назначат заместници за деветдесетте и един мъже и жени, които загубихме миналата седмица. Камарата на представителите обаче винаги е била Народният дом и вашата работа е да ги изберете, като упражните правата си в избирателната кабинка. — „Започна се, Джак.“
	— Ето защо имам молба към вас и към петдесетте губернатори. Моля ви, не ми пращайте политици. Нямаме време да правим нещата, които трябва да се вършат по този начин. Трябват ми хора, които да правят истински неща в истинския свят. Трябват ми хора, които не искат да живеят във Вашингтон. Трябват ми хора, които няма да се опитват да движат системата. Трябват ми хора, които ще дойдат тук като огромна лична саможертва, за да свършат важна работа, а после да се върнат по домовете си към нормалния си живот.
	Искам инженери, които знаят как да строят. Искам лекари, които знаят как да лекуват хората. Искам полицаи, които знаят какво означава, когато гражданските ти права са нарушени от някой престъпник. Искам фермери, които отглеждат истинска храна в истински ферми. Искам хора, които знаят какво е да си с мръсни ръце, да изплащаш ипотека, да отглеждаш деца и да се тревожиш за бъдещето. Искам хора, които знаят, че работят за вас, а не за самите себе си. Ето това искам. От това се нуждая. Смятам, че това искат и повечето от вас.
	Щом тези хора дойдат тук, вашата работа е да ги държите под око, за да се уверите, че спазват дадената дума, за да се уверите, че не са ви измамили. Това е вашето правителство. Често са ви го казвали, но аз наистина го мисля. Кажете на губернаторите си какво очаквате от тях, когато правят своя избор за Сената, и после вие изберете подходящите представители за Конгреса. Това са хората, които решават колко от вашите пари да взима правителството и как да ги харчи. Това са вашите пари, не моите. Това е вашата страна. Всички ние ще работим за вас.
	От своя страна, аз ще избера най-добрите министри, които успея да открия, хора, които си разбират от работата, които са вършили истинска работа и са давали истински резултати. Всеки от тях ще има едни и същи заповеди: да отговаря за министерството си, да определя приоритетите и да прави така, че всяка държавна институция да работи ефикасно. Това е голяма задача и всички вие вече сте я чували. Но отбележете, аз не провеждам предизборна кампания, за да се добера до поста. Аз няма на кого да се отплащам, кого да възнаграждавам, не трябва да спазвам тайни обещания. Ще направя всичко възможно, за да изпълня дълга си. Може не винаги да постъпвам правилно, но в такъв случай ваша работа е, както и на хората, които сте избрали да ви представляват, да ми го кажете и аз ще се вслушам.
	Редовно ще ви съобщавам за всичко, което става и което вашето правителство прави.
	Благодаря ви и лека нощ.
	Джак изчака и преброи до десет преди да се увери, че камерите са изключени. После взе чашата си с вода и се опита да я изпие, но ръката му трепереше толкова силно, че едва не я разля. Райън погледна дланта си с безмълвна ярост. Защо пък трепереше сега? Напрегнатата част вече беше свършила, нали?
	— Хей, вие не объркахте нищо — каза Кали Уестън, внезапно оказала се до него.
	— Добре ли беше?
	— О, да, господин президент. Повръщането по националната телевизия обикновено разстройва хората — разсмя се авторката на речи.
	Андреа Прайс си представи как в този момент изважда автоматичния си пистолет.
	Арни ван Дам просто изглеждаше притеснен. Той знаеше, че не може да отклони Райън от курса му. Обичайните критики, в които се вслушваха президентите — „внимавай, ако искаш да те изберат за втори мандат!“ — просто не вървяха тук. Как можеше да пази човек, който не се интересува от единственото важно нещо?


	— Спомняте ли си предаването „Гонгът“? — попита Ед Килти.
	— Кой е написал това недоносче? — отвърна в тон юридическият му съветник. После тримата мъже в стаята отново насочиха вниманието си към телевизора. Сега вместо кабинета в Белия дом показваха телевизионното студио.
	— Е, това беше изключително интересно политическо изявление — с безстрастния глас на картоиграч отбеляза водещият Том. — Виждам, че този път президентът не промени предварително приготвената си реч.
	— Интересно и драматично — съгласи се коментаторът Джон. — Не приличаше на обикновените президентски речи.
	— Джон, защо президентът Райън настоява толкова упорито в държавното управление да му помагат неопитни хора? Не се ли нуждаем от опитни ръце, които да възстановят функционирането на системата? — попита Том.
	— Мнозина ще зададат този въпрос, особено в този град…
	— Можеш да се обзаложиш, че ще го сторим — отбеляза шефът на персонала на Килти.
	— … и най-интересното е, че той трябва да го знае, а дори да не е бил наясно, шефът на персонала Арнолд ван Дам, един от най-предпазливите политически функционери, които е виждал този град, трябва да го е изяснил на господин Райън.
	— Какво ще кажеш за първия назначен министър, Джордж Уинстън?
	— Уинстън оглавява „Колумб груп“, финансовата компания, на която е основател. Той е невероятно богат, и както каза президентът Райън, сам е постигнал всичко. Е, на нас ни трябва финансов министър, който да познава финансовите пазари, а господин Уинстън със сигурност ги познава, но мнозина ще възразят…
	— Че е вътрешен човек — усмихна се Килти.
	— … с прекалено много връзки в системата — продължи Джон.
	— Как според вас ще реагира на тази реч официален Вашингтон? — попита Том.


	— Какъв официален Вашингтон? — изсумтя Райън.
	Това беше началото. Двете публикувани от него книги се приеха като цяло добре от критиците, но човек трябва да почака няколко седмици, за да чуе мнението на хората. Навярно бе грешка да гледа първия анализ, но не можеше да не го направи. Най-трудното беше да следиш всички канали, които течаха едновременно.
	— Джак, „официален Вашингтон“ са петдесет хиляди адвокати и лобисти — отбеляза Арни. — Те може и да не са избрани или назначени, но са дяволски официални. Същото се отнася за медиите.
	— И сам го виждам — отвърна Райън.


	— …и ни трябват опитни професионалисти, за да възстановят функционирането на системата. Ето какво ще кажат и много хора в този град ще се съгласят с тях.
	— Какво мислиш за разкритията за войната и катастрофата?
	— Онова, което ме заинтригува най-много, беше неговото „разкритие“, че министър-председателят Кога отначало е бил отвлечен от собствените си сънародници, а после освободен — от американци. Би било интересно да разберем нещо повече по въпроса. Президентът трябва да бъде похвален за ясно проявеното му желание да уреди нещата между нашата страна и Япония и аз му поставям висока оценка за това. Заедно с президентската реч ние получихме и една снимка. — Образът се промени и показа Райън и Кога на Капитолия. — Това е наистина трогателен момент.
	— Но сградата на Капитолия все още е в развалини, Джон, и също както се нуждаем от добри архитекти и опитни работници, които да я възстановят, така, струва ми се, се нуждаем и от нещо повече от аматьори, които да възстановят управлението. — Том се обърна и погледна право към камерата. — И така, това беше първата официална реч на президента Райън. По-късно ще ви съобщим още новини. А сега се връщаме към редовната си програма.
	— Ето, това е, Ед. — Шефът на персонала се изправи и се протегна. — Точно това трябва да кажем: че именно затова си решил да се върнеш на политическата арена, колкото и опасно за репутацията ти да се окаже това.
	— Започвай да се обаждаш на хората — нареди Едуард Дж. Килти.


	— Господин президент. — Главният камериер поднесе сребърен поднос с чаша. Райън я взе и отпи от шерито си.
	— Благодаря.
	— Господин президент, накрая…
	— Мери Пат, от колко време се познаваме? — На Райън му се струваше, че постоянно казва тези думи.
	— Поне от десет години — отвърна госпожа Фоли.
	— Ново президентско правило, даже безапелационна заповед: когато сме седнали на чаша, името ми е Джак.
	— Muy bien, jefe — иронично, но с внимателен поглед отбеляза Чавес.
	— Ирак? — лаконично попита Райън.
	— Спокойно, но много напрегнато — отвърна Мери Пат. — Нямаме много информация, но ни е известно, че в страната е обявено извънредно положение. Армията е изкарана на улиците и хората гледат телевизия по домовете си. Погребението на нашия приятел ще бъде утре. А след това — още не знаем. Имаме един сравнително добре пласиран агент в Иран, влиятелен в политическите среди. Убийството напълно ги изненадало и се чували само очакваните благодарности към Аллах за това, че е прибрал при себе си нашия приятел.
	— Смешното е, че Господ го е поискал. Беше красиво изпълнение — каза Кларк. — Доста типично от гледна точка на традициите им. Един мъченик, който се принася в жертва, и прочее. Проникването в системата трябва да му е отнело години, но нашият приятел Даряеи е търпелив. Е, ти си се срещал с него. Ти ни кажи, Джак.
	— Най-яростните очи, които съм виждал — тихо каза Райън. — Този човек знае да мрази.
	— Адски сигурно е, че ще направи ход. — Кларк пиеше коктейл и вода. — Саудитите трябва да са малко разтревожени от това.
	— Меко казано — добави Мери Пат. — Ед е бил там за няколко дни и е видял точно това. Вдигнали са армията си в бойна готовност.
	— И това е всичко, което знаем — обобщи Райън.
	— Абсолютно точно. Получаваме много вътрешни сигнали от Ирак. Това, което става, можеше да се очаква. Капакът е здраво затворен, но гърнето под него кипи. Нормално е. Подсилили сме разузнаването си със сателити, разбира се…
	— Добре, Мери Пат, кажи си приказката — нареди Джак. В момента не искаше да слуша за сателитни снимки.
	— Искам отделът ми да бъде разширен.
	— Колко? — После видя, че тя дълбоко си поема дъх. Не бе нещо обичайно да видиш Мери Патриша Фоли да се вълнува от нещо.
	— Тройно. Разполагаме с шестстотин петдесет и седем оперативни работници. Искам да вдигнем този брой до хиляди през следващите три години. — Тя изрече думите си на един дъх, като наблюдаваше лицето на Райън, за да види реакцията му.
	— Съгласен съм, ако можеш да откриеш неутрален начин за покриване на разходите.
	— Това е лесно, Джак — с усмивка отбеляза Кларк. — Уволняваш две хиляди бюрократчета и спестяваш парите.
	— Тези хора имат семейства, Джон — каза му президентът.
	— Директорите на разузнаването и администрацията са назначили много повече хора, отколкото трябва. Ти си бил там. Знаеш го. Струва си да го направиш дори само за да опразниш паркинга. В повечето случаи преждевременното пенсиониране ще оправи нещата.
	Райън обмисли въпроса за миг.
	— Трябва ми някой, който да развърти секирата. Мери Пат, ще можеш ли отново да се справиш под началството на Ед?
	— Това е обичайното положение, Джак — с блясък във вълшебните си сини очи отвърна госпожа Фоли. — Ед се справя по-добре от мен с администрацията, но аз винаги съм била по-добрата в оперативната работа.
	— План „Индиго“?
	— Да — отговори Кларк. — Искам да потърсим ченгета, млади детективи. Знаеш защо. В повечето случаи са вече подготвени. Могат да работят на улицата.
	Райън кимна.
	— Добре. Мери Пат, следващата седмица със съжаление ще приема оставката на шефа на разузнаването и на негово място ще назнача Ед. Ще искам да ми представи план за увеличаване броя на оперативните и за намаляване на администраторите. После ще го одобря.
	— Страхотно! — Мери Пат вдигна чашата си в символична наздравица.
	— Има още нещо. Джон?
	— Да?
	— Когато Роджър поиска да заема поста, аз го помолих нещо.
	— Какво?
	— Имам намерение да издам заповед за президентско извинение към един господин на име Джон Т. Кели. Това също ще стане следващата седмица. Трябваше да ми кажеш, че татко е работил по твоя случай.
	Кларк пребледня като призрак.
	— Откъде знаеш?
	— Открих го в личния архив на Джим Грийн. Преди няколко години ми го предадоха. Баща ми работеше по случая, спомням си го отлично. Всички онези убити жени. Спомням си колко неприятно му беше и колко се радваше, когато приключи. Всъщност никога не е приказвал за това, но аз знаех какви са чувствата му. — Джак погледна към чашата си и разклати леда. — Почти съм сигурен, че щеше да се радва да разбере, че не си потънал с яхтата.
	— Господи, Джак… искам да кажа… Господи!
	— Заслужаваш да получиш името си обратно. Не мога да опростя нещата, които си сторил. Сега не ми е позволено да мисля така, нали? Навярно като частен гражданин бих могъл — но ти заслужаваш името си обратно, господин Кели.
	— Благодаря ви, сър.
	Чавес се зачуди за какво става дума. Спомняше си онзи тип в Сайпан, пенсионираният шеф на бреговата охрана, спомняше си, че бе споменал няколко думи за убити хора. Е, той познаваше Кларк, това не го накара да припадне, но историята можеше да се окаже интересна.
	— Нещо друго? — попита Джак. — Иска ми се да се върна при семейството си преди всички деца да заспят.
	— Значи план „Индиго“ е одобрен?
	— Да, Мери Пат. Веднага щом Ед напише план за прилагането му.
	— Ще го накарам незабавно да тръгне — обеща Мери Пат.
	— Чудесно. — Джак се изправи и тръгна към вратата. Гостите му също станаха.
	— Господин президент? — Беше Динг Чавес.
	Райън се обърна.
	— Да?
	— Какво ще стане с първичните избори?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Днес наминах покрай училище и доктор Алфър ми каза, че всички сериозни кандидати и от двете партии са били убити миналата седмица, а сроковете за подаване на документите за всички първични избори вече са минали. Не може да се кандидатира никой нов. Тази година ни предстоят избори, а никой не се състезава. Пресата не споменава нищо за това.
	При тези думи премигна дори агент Прайс.


	— Париж?
	— Професор Русо от института „Пастьор“ смята, че е създал лекарство. Засега е експериментално, но е единственият й шанс.
	Разговаряха в коридора пред стаята на сестра Жана Батист, и двамата облечени в сини синтетични „космически скафандри“, и се потяха в тях въпреки пултовете за контролиране на температурата, които висяха на пояса на костюмите. Пациентката им умираше и макар че това беше достатъчно лошо, гледката на проточилата й се смърт бе неописуемо ужасна. Бенедикт Мкуза беше имал късмет. Поради една или друга причина, еболата бе атакувала сърцето му по-рано от обикновено. Това беше проява на милост, която позволи на момчето да издъхне много по-бързо, отколкото други заразени с този вирус. Тази пациентка нямаше такъв късмет. Кръвните тестове показваха, че болестта атакува черния й дроб, но бавно. Сърдечните ензими всъщност бяха нормални. Еболата напредваше в тялото й с бързо, но постоянно темпо. Гастроинтестиналната й система буквално се разпадаше. Предизвиканият от това вътрешен кръвоизлив, проявяващ се и чрез повръщане, и чрез диария, беше сериозен, болките бяха ужасни, но тялото на жената полагаше храбри, макар и обречени усилия да се спаси. Единствената награда за тази съпротива щяха да са все по-усилващите се болки, а морфинът вече губеше битката си с агонията.
	— Но как ще… — Не се налагаше да продължи. „Еър Африк“ имаше само една редовна връзка с Париж, но нито тази компания, нито която и да било друга щеше да транспортира пациент, болен от ебола. Всичко това чудесно устройваше доктор Мауди.
	— Мога да уредя транспорт. Произхождам от богато семейство. Мога да докарам тук частен самолет, с който после да отлетим до Париж. Така е по-лесно да вземем всички необходими предпазни мерки.
	— Не знам. Ще трябва да… — поколеба се сестра Мария Магдалина.
	— Няма да ви лъжа, сестро. Тя навярно така или иначе ще умре, но ако има и най-малък шанс, това е професор Русо. Учил съм при него и ако той казва, че е постигнал нещо, значи е така. Нека да повикам самолета — настоя той.
	— Не мога да откажа предложението, но трябва…
	— Разбирам.
	Въпросният самолет беше „Гълфстрийм G-IV“ и тъкмо се приземяваше на летище „Рашид“, разположено на изток от широкия завой на река Тигър, наричана тук Нар Дула. Кодът, маркиран до опашката, показваше швейцарска регистрация. Принадлежеше на корпорация, която търгуваше с различни стоки и плащаше данъците си навреме, което бе предизвикало официален интерес от страна на швейцарските власти. Полетът насам беше кратък и обикновен, освен навярно времето на деня и маршрутът — от Бейрут през Техеран за Багдат.
	Истинското му име бе Али Бадрейн и макар да беше живял и работил под още няколко имена, най-накрая си върна първото, защото имаше иракски произход. Семейството му бе напуснало Ирак заради предполагаема възможност за преуспяване в Йордания, но после като всички други не успя да се измъкне оттам поради смутовете в региона, положение, не особено облекчено от решението на сина им да се включи в движението, което щеше да сложи край на Израел. Осъзнатата от йорданския крал заплаха и последвалото експулсиране на размирните елементи беше разрушило семейство Бадрейн. Но навремето това не го бе развълнувало особено.
	Сега в известна степен го вълнуваше. С натрупването на годините животът на терорист избледняваше и макар да беше най-добрият в тази област, особено в събирането на информация, той нямаше с какво да се похвали освен с незаглъхващата враждебност на най-безмилостната разузнавателна служба в света. Щеше да посрещне с радост малко спокойствие и сигурност. Навярно тази акция щеше да му го позволи. Професията и иракската самоличност му бяха спечелили връзки из целия регион. Бе осигурявал информация за иракското разузнаване и им беше помогнал да заловят двама души, които искаха да премахнат — и двамата успешно. Това му бе дало достъп тук и затова беше дошъл.
	Самолетът спря и вторият пилот спусна пред него стълбичката. Чакаше го автомобил. Той влезе вътре и колата потегли.
	— Мир вам — каза единият мъж на задната седалка на мерцедеса.
	— Мир ли? — изсумтя генералът. — Целият свят се скъсва да вика, че мирът не достигал. — Бадрейн ясно виждаше, че той не е спал от деня на убийството на президента си. Ръцете му трепереха от всичкото кафе, което беше изпил, или навярно от алкохола, с който се бе опитвал да му противодейства. Зачуди се дали някой щеше да оцелее, за да види изхода. От една страна, човек трябваше да остане буден. От друга, трябваше да избяга. Генералът имаше семейство и деца, плюс наложница. Е, навярно всички те щяха да избягат. Добре.
	— Положението не е весело, но нещата са под контрол, нали? — Погледът, който предизвика този въпрос, беше достатъчен. Единственото хубаво нещо, което би могло да се каже, бе, че ако само бяха ранили президента, сега този човек щеше да е мъртъв заради това, че не е успял предварително да открие убиеца. Опасно нещо, да си шеф на разузнаването на диктатор, при това с много врагове. Беше продал душата си на дявола и сега си каза, че този дълг никога няма да бъде изплатен. Как можеше един умен човек да е такъв глупак?
	— Защо сте тук? — попита генералът.
	— За да ви предложа златен мост.


>>	13.
>>	ЛИДЕР ПО РОЖДЕНИЕ

	По улиците имаше танкове и за надарените със „свръхвъображение“ хора те бяха „секси“ неща, които да гледат и броят. В орбита имаше три разузнавателни спътника клас КН-11. Един от тях, вече единайсетгодишен, бавно загиваше. Отдавна беше останал без гориво за маневриране, а един от слънчевите му панели бе износен до такава степен, че едва успяваше да зарежда светкавицата му. Той обаче все още можеше да превежда снимките през три от камерите си и да ги излъчва до геосинхронната комуникационна станция над Индийския океан. По-малко от секунда след това те се предаваха до различни служби за анализ, една от които в ЦРУ.
	— Тези неща би трябвало да се използват за ограничаване на кражбите. — Аналитикът погледна часовника си и прибави осем часа. Добре, 10:00 местно време. Хората би трябвало да са наизлезли по улиците, да работят, да се разхождат, да се срещат в многобройните ресторанти, да пият кафе. Но не и днес. Не и когато по улиците имаше танкове. Няколко души се мотаеха наоколо, предимно жени, навярно тръгнали на пазар. По един боен танк беше паркиран приблизително на всеки четири пресечки по главните улици — и по един на всяко кръгово кръстовище, каквито там имаше много — поддържан от по-леки машини в страничните. На всяка пресечка стояха малки групи войници. Снимките показваха, че всички носят оръжие, но не можеше да се определи нито рангът, нито частта им.
	— Преброй ги — заповяда началникът.
	— Да, сър. — Аналитикът не можеше да си позволи да изсумти. Винаги брояха танковете. Той дори ги класифицираше, най-вече по вида на оръдието. Така щяха да могат да определят колко от танковете, числящи се към редовните полкови лагери, са се преместили от едно място на друго. Тази информация бе важна за някого, макар че през последните десет години в общи линии правеха едно и също само за да разберат, че каквито и да бяха грешките и недостатъците на иракската армия, тя се поддържа достатъчно добре, за да не позволи на двигателите да замлъкнат. Това не се отнасяше до такава степен за артилерията им, която бяха изпитали по време на войната в Персийския залив, но както аналитикът вече беше забелязал, човек вижда някой танк и просто приема, че работи. Това бе единственото благоразумно поведение. Той се наведе над обектива и видя, че някаква бяла кола, навярно мерцедес според формата й, се движи по национален път 7. По-задълбоченото проучване на снимките би показало, че тя се насочва към хиподрума „Сибак ал Мансур“, където биха открили още автомобили от същия вид, но на него му бе наредено само да преброи танковете.


	Климатичните различия в Ирак са по-удивителни, отколкото на повечето места по света. През това февруарско утро слънцето се беше издигнало високо в небето и температурата бе съвсем малко над нулата, макар че през лятото никой не обръщаше внимание на 46-градусовите жеги. Бадрейн видя, че събралите се офицери носят зимните си вълнени униформи с високи яки и огромни златни ширити. Повечето пушеха и всички изглеждаха разтревожени. Домакинът му го представи на онези, които не го познаваха. Той не си направи труда да им пожелае мир. Не бяха в настроение за традиционния ислямски поздрав. Тези хора бяха изненадващо западни и съвсем светски и на вид, и в поведението си. Подобно на покойния си вожд, те уважаваха религията си само на думи, макар че в момента всички се чудеха дали е истина учението за вечното проклятие, налагано заради греховен живот, и знаеха, че някои от тях навярно съвсем скоро ще разберат това. Тази възможност ги тревожеше толкова, че бяха напуснали кабинетите си и бяха дошли на хиподрума, за да го чуят.
	Съобщението, което трябваше да им предаде Бадрейн, бе просто и той го направи.
	— Как можем да ви вярваме? — попита шефът на армията, когато той замълча.
	— Така е по-добре за всички, нали?
	— И очаквате да оставим родината си на… него? — попита един командир на корпус, прикривайки тревогата си с гняв.
	— Как ще решите да постъпите си е ваша грижа, генерале. Ако искате да останете и да се биете за онова, което е ваше, решението пак е ваше. Бях помолен да дойда тук и да ви предам предложението като честен посредник. Това и направих — безстрастно отвърна Бадрейн. В края на краищата нямаше смисъл да се вълнува за такива неща.
	— С кого се предполага, че трябва да преговаряме? — попита шефът на иракските военновъздушни сили.
	— Можете да предадете отговора си на мен, но както вече ви казах, всъщност няма защо да се преговаря. Предложението е справедливо, нали? — По-точно би било да се каже „щедро“. Освен че щяха да спасят кожите си и кожите на близките си, всички те щяха да напуснат страната си богати. Техният президент бе скътал огромни суми, малка част от които бяха изобщо засечени и отнети. Всички тези хора разполагаха с достъп до пътни документи и паспорти от всички страни на света. В това отношение иракската разузнавателна служба, подпомагана от печатницата на държавната хазна, имаше дълъг опит. — Имате думата му пред Господ, че няма да бъдете обезпокоявани, където и да отидете. — А това те трябваше да приемат сериозно. Спонсорът на Бадрейн беше техен враг. Той бе толкова жесток и опасен, че на земята едва ли имаше друг като него. Но също беше човек на Вярата и не споменаваше името Му напразно.
	— Кога трябва да получите отговор? — по-любезно от другите попита шефът на армията.
	— Може утре или даже вдругиден. Повече не мога да кажа. Инструкциите ми — продължи Бадрейн — се простират само дотолкова.
	— Ами приготовленията?
	— Можете да се справите с тях сами в разумни граници. — Бадрейн се зачуди какво повече могат да очакват от него или от спонсора му.
	Но решението, което искаше от тях, беше по-трудно, отколкото може да си представи човек. Патриотизмът на събралите се генерали не бе от обичайния вид. Те обичаха страната си най-вече, защото я владееха. Притежаваха власт, истинска власт над живота и смъртта, наркотик много по-силен от парите и едно от нещата, заради които човек би рискувал живота и душата си. Един от тях, мислеха си — надяваха се — повечето, просто можеше да успее. Един от тях просто можеше да овладее президентския пост и те заедно бяха в състояние да успокоят положението, за да продължат както преди. Щеше да им се наложи в известна степен да отворят държавата си, разбира се. Щеше да им се наложи да позволят на инспекторите от ООН и други организации да разгледат всичко, но със смъртта на бившия вожд имаха шанс да започнат наново, макар че всички щяха да знаят, че не се случва абсолютно нищо ново. Такива бяха правилата на света. По някое обещание тук-там, по няколко думи за демокрация и избори и техните предишни врагове щяха да се съгласят, давайки на тях и на нацията им шанс. Действителната възможност за това беше друг стимул. Нито един от тях от години не се бе чувствал в абсолютна безопасност. Всички знаеха за свои колеги, които бяха загинали или от ръката на мъртвия им лидер, или при обстоятелства, евфемистично наречени „тайнствени“ — хеликоптерните катастрофи бяха любимите шегички на техния свален и любим президент. Сега имаха шанс да водят много по-спокоен живот на върха, а алтернативата беше бездеен живот в някоя чужда страна. Всички те вече водеха най-разкошния живот, който може да си представи човек — плюс властта. Всички можеха да щракнат с пръсти и хората, които се притичваха в отговор, не бяха прислужници, а войници…
	Освен едно. Ако останеха, щяха да поемат най-големия и опасен риск през живота си. Сега тяхната страна се намираше под най-стриктния контрол, който можеха да си спомнят, и за това имаше причина. Хората, които бяха ревали в израз на любов и признателност към покойния — какво всъщност мислеха те? Допреди седмица това не беше имало никакво значение, но сега имаше. Войниците, които командваха, произхождаха от същото човешко море. Кой от тях притежаваше обаянието, необходимо, за да овладее управлението на страната? Кой от тях притежаваше ключа за партията „Баас“? Кой от тях можеше да управлява със силата на волята си? Защото само в такъв случай можеха да погледнат към бъдещето, ако не без опасение, то поне с достатъчно малко страхове, че опитът и смелостта им няма да могат да се справят с рисковете, които щяха да поемат. Застанал на хиподрума, всеки от тях оглеждаше своите събратя офицери и си задаваше един и същ въпрос: „Кой?“
	Това бе проблемът, защото ако някой от тях можеше да го направи, щеше вече да е загинал, навярно в трагична хеликоптерна катастрофа. А диктатурата не се управляваше от комитети. Колкото и силен да се чувстваше, всеки от тях оглеждаше другите и откриваше потенциални слабости. Личната завист можеше да ги унищожи. Машинациите и съперничеството навярно щяха да предизвикат такива вътрешни смутове, че желязната ръка, необходима за овладяване на народа, щеше да се отслаби. Всички те бяха виждали това и преди и можеха да предскажат крайния резултат: изправени до стената пред редица от собствените си войници, щяха да намерят смъртта си.
	За тези хора не съществуваше друг морал освен властта и нейното упражняване. Това можеше да стигне за един човек, но не и за много. Многото трябваше да се обединят около нещо, било то управление, наложено от един вожд, или споделяна от всички идея, но трябваше да е нещо, изискващо общи възгледи. Никой от тях не беше в състояние да стори първото, а всички заедно не притежаваха второто. Колкото и могъщи да бяха, в същото време те страдаха от едно основна слабост и докато стояха и се наблюдаваха взаимно, всички я съзнаваха. На най-принципно равнище генералите не вярваха в нищо. Онова, което налагаха с оръжие, не можеха да наложат с воля. Можеха да командват изотзад, но не и да водят колоната. Повечето от тях поне бяха достатъчно интелигентни, за да го разбират. Бадрейн бе пристигнал в Багдат точно затова.
	Той наблюдаваше очите им и разбираше какво мислят, колкото и безстрастни да изглеждаха лицата им. Смелият човек би се изказал уверено и така би овладял лидерството в групата. Но смелите отдавна бяха мъртви, повалени от по-смел и по-безмилостен от тях, само за да бъде повален на свой ред от невидимата ръка на някой по-търпелив и още по-безмилостен. И по тази причина сега той можеше да им отправи великодушно предложение.
	Бадрейн знаеше какъв трябва да е отговорът, те също. Мъртвият иракски президент не бе оставил зад себе си кой да го замести, но така става с хората, които не вярват в нищо друго освен в самите себе си.


	Този път телефонът иззвъня в 6:05. Райън нямаше нищо против да се събужда преди 7:00. Беше свикнал с това от години, но тогава му се бе налагало да пътува за работа. Сега до работното му място имаше само един асансьор разстояние и той беше очаквал да прекарва в леглото си времето, което преди губеше за пътуване. Тогава поне можеше да подремне на задната седалка на служебния си автомобил.
	— Да?
	— Господин президент? — чу се гласът на Арни. Джак се изкуши да попита кой друг, по дяволите, би вдигнал телефона.
	— Какво има?
	— Неприятност.


	Вицепрезидентът Едуард Дж. Килти не беше спал цяла нощ, но изобщо не му личеше. Гладко обръснат, с ясен поглед и изправен гръб той влезе в сградата на Си Ен Ен с жена си и съветниците си. Посрещна го продуцент, който го поведе към асансьора. Бяха разменени само обичайните шеги. Професионалният политик просто гледаше напред, като че ли се опитваше да убеди стоманените врати, че знае какво възнамерява да прави. И успяваше.
	През последните три часа бяха проведени подготвителните телефонни разговори, на първо място с шефа на мрежата. Стар негов приятел, директорът за първи път в кариерата си остана като ударен от гръм. Почти беше подготвен да приеме самолетни и железопътни катастрофи, ужасни престъпления — обичайните нещастни случаи, от които медиите изкарваха прехраната си — но такова нещо се случваше веднъж в живота. Преди два часа той се бе обадил на Арни ван Дам, друг свой приятел, защото като репортер трябваше да покрива цялата информация. Освен това, макар и рядко да го проявяваше, президентът на Си Ен Ен обичаше страната си, а си нямаше и представа до какво може да доведе тази история. Той бе извикал кореспондента, отговарящ за юридическите случаи, един неуспял адвокат, който на свой ред сега разговаряше по телефона със свой приятел, професор в Юридическия факултет на Джорджтаунския университет. Президентът на Си Ен Ен позвъни в приемната.
	— Наистина ли си сигурен, Ед? — бе единственото, което трябваше да попита.
	— Нямам избор. Иска ми се да имах. — А това беше очакваният отговор.
	— Сам си копаеш гроба. Ще те гледам. — И връзката прекъсна. Единият от двамата изпитваше някаква форма на радост. Щеше да е страхотен материал, а работата на Си Ен Ен беше да отразява събитията.


	— Арни, това е истинска лудост или пък може би сънувам? — Бяха във всекидневната на втория етаж. Ван Дам като никога бе без вратовръзка. Но най-лошото бе, че изглеждаше неспокоен, а Джак никога не го беше виждал в такова състояние.
	— Просто ще трябва да почакаме и да наблюдаваме. — И двамата се обърнаха, когато вратата се отвори.
	— Господин президент? — Влезе петдесетинагодишен мъж, висок и някак припрян. След него се появи Андреа. Тя също бе осведомена за събитията, доколкото това беше възможно.
	— Това е Патрик Мартин — каза Арни.
	— От криминалния отдел в министерството на правосъдието, нали? — Джак се изправи, за да се ръкува, и му посочи масичката за кафе.
	— Да, сър. Работех с Дан Мъри върху разследването на катастрофата.
	— Пат е един от най-добрите ни специалисти по углавно право. Освен това води лекции по конституционно право в „Джордж Уошингтън“ — поясни шефът на персонала.
	— И така, какво мислите за всичко това? — попита президентът. Гласът му все още се колебаеше между шеговитост и откровено недоверие.
	— Мисля, че трябва да видим какво има да каже той — отвърна по същество юристът.
	— От колко време работите в министерството на правосъдието? — попита Джак.
	— От двайсет и три години. Преди това четири години работих във ФБР. — Мартин си наля кафе.
	— Започна се — забеляза ван Дам и увеличи звука на телевизора.
	— Дами и господа, тук с нас във вашингтонското ни бюро е вицепрезидентът Едуард Дж. Килти. — Главният политически кореспондент на Си Ен Ен също изглеждаше така, като че ли са го измъкнали от леглото. Беше искрено потресен. Райън забеляза, че от всички хора, които бе видял тази сутрин, Килти изглеждаше най-нормално. — Сър, вие имате да ни казвате нещо необикновено.
	— Да, така е, Бари. Навярно трябва да започна с пояснението, че през повече от трийсетгодишния ми обществен живот това е най-трудното нещо, което ми се е налагало да правя. — Гласът на Килти беше сериозен и сдържан; напомняше стила на есе от Емерсън*, бавен, ясен и болезнено тържествен. — Както знаете, президентът Дърлинг ме помоли да се оттегля от поста си. Причината за това беше поведението ми от времето, когато бях сенатор. Бари, не е тайна, че личното ми поведение не винаги е било за пример. Това се отнася за много хора в обществения живот, което не е извинение и аз не твърдя такова нещо. Когато двамата с Роджър обсъждахме положението, ние се съгласихме, че най-добре за мен ще е да подам оставка и така да му дам възможност да си избере нов партньор за изборите по-късно през тази година. Възнамеряваше да назначи на моя пост Джон Райън като временен вицепрезидент.
	[* Ралф Уолдо Емерсън (1803–1882) — американски есеист и поет. — Б.пр.]
	Бях доволен от това. Прекарал съм в обществения живот много време и идеята да се пенсионирам, за да играя с внуците си, а може би и да попреподавам малко, ми се стори доста привлекателна. И така, аз се съгласих с искането на Роджър в интерес на… е, всъщност за благото на страната. — Килти направи многозначителна пауза. — Но в действителност не успях да подам оставката си.
	— Добре — каза кореспондентът и вдигна ръце, като че ли за да улови бейзболна топка. — Струва ми се, че наистина трябва да изясним това, сър. Какво точно се случи?
	— Бари, отидох в министерството на външните работи. Ти знаеш, Конституцията посочва, че когато президентът или вицепрезидентът подават оставка, тя се представя на министъра на външните работи. Срещнах се с министър Хансън насаме, за да обсъдим въпроса. Всъщност вече си бях написал оставката, но формата й не беше подходяща и Брет ме помоли да я напиша отново. Така че се върнах вкъщи, като смятах, че ще мога да направя това на следващия ден.
	Никой от нас обаче не очакваше събитията от онази вечер. Те ме потресоха ужасно, както и всички. В моя случай, както знаете, този брутален и коварен акт доведе до смъртта на толкова много мои приятели, с които съм работил в продължение на години. Но всъщност аз изобщо не съм напускал поста си. — Килти сведе поглед за миг и прехапа устни, после продължи: — Бари, щях да съм доволен от положението. Дадох думата си на президента Дърлинг и бях напълно готов да я удържа… Но не мога. Просто не мога. Нека ви обясня. — Килти погледна право в камерата. — Познавам Джак Райън от десет години. Той е прекрасен и смел човек, който достойно служи на страната ни, но за съжаление не е човекът, който е в състояние да я излекува. Онова, което каза снощи в опита си да се обърне към американския народ, го доказва. Как можем да очакваме правителството ни да работи в тези условия без опитни, способни хора, които да заемат овакантените постове?
	— Но той е президентът — нали? — попита Бари, като едва вярваше на онова, което правеше и което чуваше.
	— Бари, той дори не знае как да проведе правилно разследване. Вижте какво каза снощи за инцидента. Едва е изтекла една седмица и той вече твърди, че знае какво се е случило. Може ли някой да повярва в това? — скръбно попита Килти. — Може ли някой наистина да повярва в това? Кой контролира това разследване? Кой всъщност го провежда? На кого се докладва? И да разполага със заключение само за една седмица? Как може американският народ да повярва в това? Когато беше убит президентът Кенеди, разследването отне месеци. Провеждаше се от председателя на Върховния съд — защо? Защото трябваше да сме сигурни, ето защо.
	— Извинете ме, господин вицепрезидент, но това всъщност не отговаря на въпроса ми.
	— Бари, Райън никога не е бил вицепрезидент, защото аз изобщо не съм подавал оставка. Той дори не е положил клетвата, задължителна, за да заеме поста.
	— Но…
	— Смятате, че искам да правя това ли? Нямам избор. Как можем да възстановим Конгреса и изпълнителната власт с аматьори? Снощи господин Райън каза на губернаторите на щатите да му пратят хора без опит в управлението. Как хора, които си нямат и представа от тази работа, ще са в състояние да пишат закони?… Бари, никога преди не съм предприемал политическо самоубийство. Това е все едно да си един от хората, един от сенаторите по време на процеса срещу президента Андрю Джонсън. Погледът ми е сведен към изкопания ми политически гроб, но трябва да поставя на първо място страната. Трябва. — Камерата показа отблизо лицето му и ясно изписаната на него болка. Човек едва ли не можеше да види сълзи в очите му, докато Килти заявяваше своя самопожертвователен патриотизъм.
	— Винаги се е представял добре по телевизията — отбеляза ван Дам.
	— Просто не мога да повярвам — каза Райън.
	— Трябва да повярваш — отвърна ван Дам. — Господин Мартин? Необходима ни е юридическа помощ.
	— На първо място, намерете някой от външно министерство и претърсете кабинета на министъра.
	— Чрез ФБР? — попита ван Дам.
	— Да — кимна Мартин. — Няма да намерите нищо, но така се започва. След това проверете телефонните записи и бележки. После започваме с разпитите на хората. Това ще е проблем. Министър Хансън е мъртъв, както и съпругата му, също и президентът и госпожа Дърлинг, разбира се. Това са хората, които е най-вероятно да са разполагали с информация за фактите, които ни интересуват. Предполагам, че няма да открием никакви твърди доказателства и почти никакви улики.
	— Роджър ми каза, че…
	— Слухове — прекъсна го Мартин. — Казвате ми, че някой ви е казал, че му е било казано от някой друг — в съдебната зала тези неща не са от голяма полза.
	— Продължавайте — рече Арни.
	— Сър, по този въпрос всъщност няма конституционен или друг закон.
	— А няма Върховен съд, който да излезе с решение — отбеляза Райън и в последвалото напрегнато мълчание добави: — Ами ако казва истината?
	— Господин президент, дали казва истината, или не, всъщност е страничен въпрос — отвърна Мартин. — Освен ако не успеем да докажем, че лъже, което не е вероятно, той ще има някакво основание. Между другото, по въпроса за Върховния съд, ако се приеме, че бъде избран нов Сенат и дадете своите предложения, новите съдии сигурно ще трябва да си направят отвод, тъй като сте ги избрали вие. Това навярно прави невъзможно законовото решаване на въпроса.
	— Но щом няма закон по този въпрос? — попита президентът. „Наистина ли съм президент?“
	— Точно така. Страхотно — тихо каза Мартин. — Добре, президентът или вицепрезидентът престава да заема този пост след като подаде оставка. Това става, когато той предаде документа за оставката си — достатъчно е само писмо — на съответното служебно лице. Но човекът, който е приел документа, е мъртъв и ние несъмнено ще открием, че документът липсва. Министър Хансън навярно се е обадил на президента, за да му съобщи за оставката…
	— Обади се — потвърди ван Дам.
	— Но президентът Дърлинг също е мъртъв. Неговите показания щяха да имат доказателствена стойност, но така или иначе, не разполагаме с тях. Това ни връща в началото. — Мартин не харесваше онова, което правеше, и му беше трудно едновременно да говори и да мисли за право. Все едно да играеш шах на дъска без квадратчета, като фигурите са подредени случайно.
	— Телефонните записи ще покажат, че разговор е бил проведен, чудесно. Министър Хансън може и да е казал, че писмото е зле написано и ще бъде поправено на следващия ден. Това е политика, не е право. Докато Дърлинг бе президент, Килти трябваше да напусне, заради…
	— Заради разследването по обвинение в сексуален тормоз. — Арни вече започваше да схваща.
	— Улучихте. В изявлението му по телевизията се споменаваше дори за това и той изключително успешно неутрализира въпроса, нали?
	— Върнахме се там, откъдето започнахме — отбеляза Райън.


	Инспектор О’Дей и още трима агенти от главния отдел излязоха от колата си точно пред сградата. Когато униформеният пазач се приближи до тях, за да възрази, О’Дей просто му показа служебната си карта и продължи напред. Спря чак при централното помещение на охраната и направи същото.
	— Искам шефът ви да дойде при мен на седмия етаж след една минута — каза той на пазача. — Не ме интересува какво прави. Кажете му да се качи незабавно. — После заедно с хората си се насочи към асансьора.
	— Хм, Пат, какво, по дяволите…
	Другите трима бяха избрани повече или по-малко случайно от службата за професионална отговорност на Бюрото. Това беше отделът по вътрешните работи на ФБР. Всички бяха опитни агенти с висок ранг и се занимаваха със служителите на самото Бюро. Един от тях дори бе разследвал бивш директор. СПО уважаваше единствено закона и най-изненадващото в това отношение беше, че за разлика от подобни организации в градските полицейски управления, в повечето случаи те запазваха уважението на оперативните работници.
	Пазачът във фоайето повика охраната на последния етаж. Тази сутрин това беше Джордж Армитидж, който предишната седмица, бе работил в друга смяна.
	— ФБР — съобщи О’Дей, когато вратата на асансьора се отвори. — Къде е кабинетът на министъра?
	— Насам, сър. — Армитидж го поведе по коридора.
	— Кой е използвал този кабинет? — попита инспекторът.
	— Готвехме се да пренесем тук нещата на господин Адлер. Съвсем скоро изнесохме вещите на господин Хансън и…
	— Значи са влизали и излизали хора?
	— Да, сър.
	О’Дей не беше и очаквал, че ще е от голяма полза да доведе съдебните експерти, но така или иначе, работата трябваше да се свърши. Ако съществуваше разследване, което трябва да се проведе стриктно по правилата, това бе такова.
	— Добре, трябва да разговаряме с всички, които са били в кабинета след момента, в който министър Хансън го е напуснал. С всеки един — секретарки, камериери, с всички.
	— Помощният персонал ще отсъства още около половин час.
	— Добре. Ще отключите ли вратата?
	Армитидж се подчини, пусна ги в секретарската стая и после ги преведе през поредица от врати до самия кабинет. Агентите на ФБР замръзнаха на място и отначало просто се спогледаха. После един от тях застана на пост до вратата, водеща към главния коридор.
	— Благодаря ви, господин Армитидж — каза О’Дей, като прочете табелката с името му. — Добре, засега ще разглеждаме мястото като място на престъплението. Никой няма да влиза или излиза без разрешение. Трябва ни стая, в която да разпитваме хората. Бих искал да направите писмен списък на всички, за които знаете, че са влизали тук, с датата и часа, ако е възможно.
	— Секретарките ще могат да ви помогнат.
	— Искаме да го направите и вие. — О’Дей ядосано погледна по коридора. — Помолихме шефа на отдела ви да дойде при нас. Къде е той според вас?
	— Обикновено не пристига преди осем часа.
	— Можете ли да го извикате, моля? Трябва незабавно да разговаряме с него.
	— Няма проблем, сър. — Армитидж се зачуди какво, по дяволите, е всичко това. Сутринта не бе гледал телевизия, нито пък беше чул какво става. Във всеки случай не го вълнуваше толкова. Петдесет и пет годишен и очакващ да се пенсионира след трийсет и две години на държавна служба, той просто искаше да си свърши работата и да си тръгне.


	— Добър ход, Дан — каза по телефона Мартин. В момента се намираха в Овалния кабинет. — Пак ще се чуем. — Юристът затвори слушалката и се обърна.
	— Мъри е пратил там един от инспекторите си за специални мисии, Пат О’Дей. Помагат му момчета от СПО… — Мартин накратко обясни какво означава това — …друг хитър ход. Те са аполитични. След като свърши работата, Мъри трябва да се отдръпне от всичко това.
	— Защо? — попита Джак. Все още се опитваше да схване положението.
	— Вие сте го назначили за временен директор. Аз също не мога да се замесвам много. Трябва да изберете някои, който да движи разследването. Трябва да е умен, с чисто минало и да има колкото се може по-малка връзка с политиката. Може би съдия. — Мартин се замисли. — Като например някой главен съдия на апелативен съд. Има много добри.
	— Някакви идеи? — попита Арни.
	— Трябва да получите това име от някой друг. Аз не мога да оказвам натиск, трябва да сме чисти във всяко възможно отношение. Господа, тук става дума за Конституцията на Съединените щати. — Мартин замълча за миг. Трябваше да им обясни нещата. — За мен тя е като Библията, разбирате ли? За вас също, естествено, но аз съм започнал работа като агент във ФБР. Занимавах се предимно с въпроси, свързани с гражданските права, с всички онези говняри на Юг. Гражданските права са важни — разбрах това, докато гледах труповете на хора, загинали в опит да гарантират тези права за други хора, които дори не са познавали. Добре, напуснах Бюрото и за кратко се занимавах с частна практика, но предполагам, никога не съм преставал да бъда ченге, така че се върнах. В министерството на правосъдието работих в шпионажа, сега тъкмо оглавих криминалния отдел. За мен това е важно. Трябва да го направите според правилата.
	— Ще го направим — каза му Райън. — Но би било добре, ако знаех как.
	Думите му предизвикаха изсумтяване.
	— Проклет да съм, ако знам. Във всеки случай, да се върнем на същността на въпроса. Що се отнася до формата, всичко трябва да изглежда съвсем чисто, това е категорично. На практика е невъзможно, но поне трябва да опитате. Това е юридическата страна. Политическата оставям на вас.
	— Добре. Ами разследването на катастрофата? — Райън остана малко удивен от себе си. Всъщност се беше отклонил от разследването и се бе насочил към нещо друго. По дяволите!
	Този път Мартин се усмихна.
	— Това ми писна, господин президент. Не обичам някой да ми казва как да си върша работата. Ако Сато беше жив, щях да съм в състояние да го изправя пред съда още днес. Няма да има никакви изненади. Този случай е съвсем лесен — голям, но лесен — и във всяко едно отношение е напълно приключен. Основната помощ дължим на канадските полицаи. Те ни свършиха чудесна работа, събраха цял тон доказателства, време, място, отпечатъци от пръсти, разпити на хора от самолета. Ами японската полиция — Господи, те са бесни от случилото се. Разговаряли са с всички живи конспиратори. Нито вие, нито ние бихме искали да узнаем методите им на разпит. Но това не е наш проблем. Готов съм да защитавам онова, което казахте снощи. Готов съм да повторя всичко, което знаем.
	— Направете го днес следобед — каза му ван Дам. — Ще уредя интервюирането ви.
	— Да, сър.
	— И така, значи не можете да станете част от играта на Килти? — попита Джак.
	— Не, сър. Не можете да рискувате с мен по какъвто и да било начин.
	— Но можете да ме съветвате, нали? Нуждая се от юридически съветник.
	— Така става, да, господин президент, мога да правя това.
	— Знаете ли, Мартин, след като това свърши…
	Райън студено прекъсна шефа на персонала си още преди юристът да успее да реагира.
	— Не, Арни, това не. По дяволите! Няма да играя тази игра. Господин Мартин, инстинктът ви ми харесва. Ще играем абсолютно честно. Ще намерим професионалисти, които да движат нещата, и ще се доверим на професионализма им. Писна ми от разни специални не знам какво си. Ако нямаш хора, на които да вярваш, че ще си вършат работата както трябва, за какво, по дяволите, изобщо са назначени там?
	— Ти си наивен, Джак.
	— И така да е, Арни. — Ван Дам се размърда неспокойно. — Обаче нашата система се управлява от политици още отпреди да съм роден и виж докъде ни докараха! — Райън се изправи и започна да се разхожда из стаята. — Писна ми от всичко това. Какво е станало с честността, Арни? Защо никой не казва на хората проклетата истина? Всичко тук е шибана игра, а не трябва да е така! И проклет да съм, ако не променя това положение. — Джак се обърна към Мартин. — Разкажете ми за онзи случай на ФБР.
	Мартин премигна, без да знае защо става дума за това, но така или иначе разказа историята.
	— Дори направиха един слаб филм по този материал. Някакви пазители на гражданските права били застреляни от местните членове на Ку-клукс-клан. Двама от тях бяха ченгета и тъй като случаят стигнал до задънена улица, Бюрото се зае с него въз основата на законите за междущатските отношения и гражданските права. По това време двамата с Дан Мъри току-що бяхме постъпили на работа. Тогава бях в Бъфало, а той във Фили. Пратиха ни там заедно с Големия Джо Фицджералд. Той беше един от специалните инспектори на Хувър. Бях там, когато откриха труповете. Гадост — каза Мартин, като си спомни гледката и ужасната смрад. — Единственото, което искали да направят, било да накарат гражданите да се регистрират като гласоподаватели и затова били убити, а местните ченгета не направили нищо по въпроса. Странно, но когато виждате такова нещо, то вече престава да е абстракция. Не е документ, учебникарски пример или филм. Просто, когато гледаш трупове, престояли в земята две седмици, всичко става адски реално. Онези копелета от Ку-клукс-клан бяха нарушили закона и убили свои съграждани, бяха направили нещо, което според Конституцията не е нормално. Е, хванахме ги и прибрахме всички зад решетките.
	— Защо, господин Мартин? — попита Джак. Отговорът беше точно такъв, какъвто очакваше.
	— Защото съм положил клетва, господин президент. Затова.
	— Аз също, господин Мартин.


	Информацията беше някак си двусмислена. Иракската армия използваше стотици радиочестоти, и макар че разговорите бяха необичайно много, съдържанието им бе тривиално. Имаше хиляди съобщения, по петдесет едновременно във всеки един момент, а „СТОРМ ТРАК“ не разполагаше с достатъчно преводачи, които да следят всичките, макар че трябваше да прави точно това. Командните вериги за старшите офицери бяха добре известни, но бяха шифровани. За щастие предстоеше да пристигне голям брои детектори с примери за системи на шифроване, а за други получаваха сведения по различни канали, щедро възнаграждавани от саудитите.
	Използването на радиоканалите беше по-голямо, отколкото обикновено. Старшите иракски офицери навярно се вълнуваха по-малко от електронното радиозасичане, отколкото от това кой подслушва телефонните линии. Този прост факт говореше много на дежурните офицери и в момента дори се подготвяше документ, които трябваше да стигне по йерархичната стълбица до президента.
	Огромна антена, наречена „Слонска клетка“ заради кръглата си конфигурация, и засичаше, и локализираше сигналите, докато други високи камшичести антени се справяха с останалите задачи. Подслушвателната станция беше построена набързо по време на операция „ПУСТИННА БУРЯ“ като средство за събиране на тактическа разузнавателна информация, необходима на съюзническите бойни подразделения, за да бъде по-късно разширена за постоянно подслушване на района. Кувейтците бяха финансирали изграждането на също такава станция, „ПАЛМ БОУЛ“, за което бяха възнаградени с голяма част от „плячката“.
	— Това е „три“ — каза един техник от втората станция, разчитайки екрана пред себе си. — Трима старши офицери се насочват към хиподрума. Малко е раничко за надбягвания, нали?
	— Може би среща? — попита жената лейтенант. Това беше военна станция и техникът, сержант с петнайсетгодишна служба, знаеше доста повече за работата от новия си шеф. Тя поне бе достатъчно умна, за да задава въпроси.
	— Така изглежда.
	— Защо там?
	— Насред града е, не в някоя правителствена сграда. Ако излизаш на среща с гаджето си, не си оставаш вкъщи, нали? — Екранът се промени. — Добре, засякохме още един. Там е също и шефът на военновъздушните сили — бил е, навярно. Анализът на радиосигналите, изглежда, показва, че срещата е приключила преди около час. Ако бяхме засекли шифровъчната им техника по-рано…
	— Какво е съдържанието на съобщенията?
	— Само къде да отидат и кога, нищо съществено, нищо за причината за срещата.
	— Кога е погребението, сержант?
	— По залез слънце.


	— Да? — вдигна слушалката Райън. Лесно можеше да разбере колко е важно обаждането по това на коя линия е. Този път беше от свързочната служба.
	— Майор Канън, сър. Получаваме информация от Саудитска Арабия. В момента се опитват да я анализират. Казаха ми да ви съобщя.
	— Благодаря. — Райън затвори телефона. — Знаете ли, би било добре всичко това да се случва едно по едно. В Ирак става нещо, но още не са сигурни какво. Предполагам, че трябва да започна да се интересувам. Нещо друго, което да се налага да направя сега?
	— Наредете да охраняват вицепрезидента Килти — предложи Мартин. — Така или иначе, по закон има право на това като бивш вицепрезидент — за колко време? Шест месеца? — попита Прайс юристът.
	— Точно така.
	— Имате ли някакво мнение по въпроса?
	— Не, сър.
	— Жалко. — Мартин се замисли.


>>	14.
>>	КРЪВ ВЪВ ВОДАТА

	Служебният самолет на Ед Фоли беше голям и грозен товарен Локхийд С-141В, известен във военните среди като „помиярката“. В товарното му отделение имаше голямо ремарке с интересна история. Първоначално бе построено от компанията „Еърстрийм“ като устройство за посрещане на астронавтите от „Аполо“, макар че беше резервно и всъщност изобщо не го използваха за тази цел. То позволяваше на висшите официални лица да пътуват в домашни удобства и се използваше главно от висши служители в разузнаването. Така те можеха да пътуват и в анонимност, и в комфорт. Във военновъздушните сили имаше много товарни самолети и отвън този на Фоли приличаше на всеки друг — голям, зелен и грозен.
	След изтощителен полет самолетът се приземи в „Андрюс“ точно преди пладне. Бяха изминали около 11 000 км за 17 часа и два пъти бяха зареждали гориво във въздуха. Фоли бе пътувал с трима помощници, двама от които от Службата за сигурност и охрана — ССО. Възможността да вземат душ подобри настроението на всички и нощният им сън не беше обезпокояван от сигналите, започнали да пристигат няколко часа преди това. В момента, в който самолетът спря и вратите се отвориха, Фоли бе бодър и запознат с обстановката. Това не му се случваше достатъчно често, че да го възприема по друг начин, освен като чудо. Още по-добре, че жена му чакаше да го посрещне с целувка.
	— Здрасти, скъпи.
	— Този път наистина трябваше да летим заедно — с блясък в очите отбеляза съпругът й. После делово попита: — Какво казват за Ирак?
	— Нещо става. Поне девет, а навярно двайсетина висши офицери са се събрали на тайна малка среща. Не знаем каква е причината. — Те се наместиха на задната седалка в автомобила и тя му подаде папката. — Между другото, повишават те.
	— Какво? — рязко вдигна глава Ед.
	— Ставаш директор. Действаме по план „Индиго“ и Райън иска да разработиш нещата за Хълма. Аз си запазвам старата длъжност и започвам да ръководя отдела си така, както искам, нали, скъпи? — сладко му се усмихна тя. После му разказа за другия проблем на деня.


	Кларк имаше свой собствен кабинет в Ленгли и старшинството му гарантираше изглед към паркинга и заобикалящите го дървета. Дори споделяше една секретарка с още четирима други старши оперативни работници. В много отношения Ленгли беше за него чужда земя. Официалната му длъжност беше обучаващ офицер във „Фермата“. Идваше в щаба да носи доклади и да бъде информиран за нови случаи, но тук не му харесваше. Бюрократите искаха нещата да стават по техния начин. Не им трябваха отклонения. Не си правеха труда да остават след края на работното време и в резултат на това да пропускат любимите си телевизионни предавания. Не обичаха много изненадите и данните, които ги караха да премислят нещата. Те бяха бюрократичната опашка на една разузнавателна служба, но опашката на ЦРУ беше станала толкова голяма, че въртеше кучето, без дори сама да се помръдва. Това явление не бе съвсем необичайно, но когато нещата тръгнеха на зле, именно той рискуваше живота си и ако някога го убиеха, от него щеше да остане само едно досие, а хората, които правеха оценките на националното разузнаване, много често основаващи се на вестникарски материали, бързо щяха да го приберат в архива и да го забравят.
	— Гледа ли новините тази сутрин, Кларк? — небрежно попита Чавес от вратата.
	— Дойдох още в пет. — Джон взе папката с надпис „ПЛАН ИНДИГО“. Тъй като ужасно мразеше писмената работа, когато му се налагаше да я върши, го правеше с върховно напрежение, за да се избави колкото се може по-скоро от нея.
	— В такъв случай включи телевизора си на Си Ен Ен. — Кларк го направи, като очакваше някакви новини, които биха изненадали службата. Така и беше, но не както очакваше той.


	— Дами и господа, президентът.
	Трябваше да излезе пред публика незабавно. Всички бяха съгласни по този въпрос. Райън влезе в пресзалата, застана зад подиума и сведе поглед към бележките си. Така бе по-лесно, отколкото да гледа към залата, по-малка и по-неугледна от повечето части на сградата, построена върху някогашния плувен басейн. Имаше осем редици с по шест места. Докато влизаше, забеляза, че всички са заети.
	— Благодаря ви, че дойдохте толкова рано — каза Джак, като се стараеше да говори колкото се може по-спокойно. — Да почваме. Последните събития в Ирак засегнаха сигурността на регион, който е от жизнен интерес за Америка и нейните съюзници. Ние отбелязваме без скръб смъртта на иракския президент. Както знаете, тази личност беше отговорна за подстрекаването на две агресивни войни, за бруталното потисничество на кюрдското малцинство в страната и за лишаването на собствените й граждани от основни човешки права. Ирак е държава, която би трябвало да просперира. Тя притежава огромна част от световните петролни залежи, сериозна индустриална база, многобройно население. Единственото, което липсва на тази страна, е правителство, грижещо се за нуждите на гражданите си. Надяваме се, че смъртта на бившия лидер ще даде точно такава възможност. — Джак вдигна поглед от записките си. — Ето защо Америка протяга на Ирак ръка на приятелство. Надяваме се, че ще имаме възможност да нормализираме отношенията си и веднъж завинаги да сложим край на дрязгите между Ирак и неговите съседи в Залива. Наредих на временния външен министър Скот Адлер да се свърже с иракското правителство и да му предложи възможност за среща по въпроси от взаимен интерес. В случай че новият режим желае да разгледа въпроса с човешките права и да се ангажира с провеждането на свободни и честни избори, Америка ще разгледа въпроса за отмяната на икономическите санкции и за бързото възстановяване на нормални дипломатически отношения. Стига вражда. За регион с такива природни богатства не е нормално да е център на раздори и Америка е готова да участва като честен посредник, за да помогне за въдворяване на мир и стабилност, наред с нашите приятели сред държавите в Залива. Очакваме благоприятен отговор от Багдат, така че да можем да установим предварителни контакти. — Президентът Райън остави бележките си настрани и каза:
	— Това е краят на официалното ми изявление. Имате ли въпроси?
	Реакцията последва незабавно.
	— Сър, тази сутрин, както знаете — първи извика репортерът от „Ню Йорк Таймс“, — вицепрезидентът Едуард Килти заяви, че той е президент, а не вие. Какво можете да ни кажете по този въпрос?
	— Твърдението на господин Килти е безпочвено и няма абсолютно никаква стойност — хладно отвърна Джак. — Следващият въпрос.
	Макар да се беше отказал от играта, сега Райън бе обречен да я играе. Никой в залата не остана ни най-малко заблуден от поведението му. Изявлението, което току-що направи, също толкова спокойно можеше да се повери на неговия прессекретар или на официалния говорител на министерството на външните работи. Вместо това той се беше изправил тук пред прожекторите, гледаше към събралите се хора и се чувстваше съвсем като самотен християнин в пълния с лъвове Колизеум.
	— Едно допълнение — ами ако наистина не е подал оставка? — настоя същият репортер, успял да надвика крясъците на другите.
	— Той наистина е подал оставка. В противен случай аз нямаше да бъда назначен. Ето защо въпросът ви е безсмислен.
	— Но, сър, ами ако казва истината?
	— Той не казва истината. — Райън дълбоко си пое дъх, както му беше казал да стори Арни, и после продължи с думите, с които ван Дам му бе казал да продължи: — Господин Килти напусна поста си по молба на президента Дърлинг. Всички знаете причината. ФБР го разследва по обвинение в сексуален тормоз по времето, когато е бил сенатор. Става дума за упражняване на сексуално насилие — да не кажа… — което Райън всъщност направи, — …изнасилване на една от неговите секретарки в Сената. Оставката му беше част от… сделка, за да се избегне съдебен процес. — Точно в този момент Райън замълча, изненадан от това, че лицата на събралите се са леко пребледнели. Той току-що беше хвърлил ръкавица и тя бе вдигнала голям шум при падането си на земята. Следващата вдигна още по-голям. — Вие знаете кой е президентът. А сега ще можем ли да продължим с проблемите на страната?
	— Какво правите по въпроса? — попита репортерът от Ей Би Си.
	— Имате предвид Килти или Ирак? — попита Райън. Гласът му показваше за какво трябва да става въпрос.
	— Килти, сър.
	— Помолих ФБР да провери как стоят нещата. Очаквам да ми докладват по-късно днес. Имаме да вършим достатъчно други неща.
	— Едно допълнение — ами онова, което казахте на губернаторите във вчерашната си реч, и онова, което каза вицепрезидентът Килти тази сутрин? Наистина ли искате неопитни хора да…
	— Да, така е. На първо място, разполагаме ли с хора, които да имат опит в Конгреса? Отговорът е, че те не са много. Оцелели са неколцината, които са имали щастието да се намират някъде другаде през онази нощ. А освен тях? Хората, загубили предишните избори ли? Тях ли искате? Аз смятам, че страната се нуждае от хора, за които знаем, че могат да вършат работа. Простата истина е, че системата на управление по самата си природа е неефикасна. Не можем да я направим по-ефикасна като изберем хора, работили през целия си живот в нея. Идеята на основателите на нашата държава е за граждански законодатели, а не за постоянна управляваща класа. В това отношение, струва ми се, съм съгласен с намеренията на създателите на Конституцията. Следващият въпрос?
	— Но кой ще реши въпроса? — попита репортерът от „Лос Анджелис Таймс“. Не беше нужно да пояснява за кой въпрос става дума.
	— Въпросът е решен — отвърна Райън. — Благодаря ви, че дойдохте. Извинете ме, днес имам много работа. — Той взе бележките си и понечи да тръгне надясно.
	— Господин Райън! — извикаха повече от десетина гласове. Президентът излезе през вратата и зави зад ъгъла. Арни го очакваше.
	— Не беше зле, като се имат предвид обстоятелствата.
	— Освен едно. Никой от тях не се обърна към мен с „господин президент“.


	Мауди проведе разговора, което му отне само няколко секунди. След това се насочи към изолационното отделение. Излязъл навън, той облече защитното си облекло, като внимателно провери материята за дупки. Костюмът беше произведен от европейска компания по модел на „Америкън Рейкъл“. Плътната синтетична тъкан бе нелепо синьо-сива, подсилена със специално влакно. Отзад на колана висеше вентилационната инсталация. Тя вкарваше в костюма филтриран въздух и поддържаше малко по-високо налягане, така че при скъсване да не проникне въздух отвън. Не се знаеше дали еболата се разпространява по въздуха, а никой не искаше да е първият, който да го докаже. Лекарят отвори вратата и влезе. Там беше сестра Мария Магдалина, която се грижеше за своята приятелка. Беше облечена по същия начин. И двамата отлично знаеха какво означава за пациентката им да ги вижда в костюмите, ясно издаващи страха им от онова, което тя носи в себе си.
	— Добър ден, сестро — каза той и взе закачения на крака на леглото картон в защитените си с ръкавици ръце. Температура 41.4, въпреки леда. Пулс 115. Дишане 24 и плитко. Кръвното налягане започваше да се понижава поради вътрешния кръвоизлив. Бяха й прелели още четири единици кръв, но навярно беше загубила поне толкова, най-вече вътрешно. Химическият състав на кръвта й побесняваше. Мауди й предписваше толкова големи дози морфин, колкото му позволяваше опасността от спиране на дишането й. Сестра Жана Батист бе почти в безсъзнание — би трябвало да е изпаднала в кома от лекарствата, но болката беше прекалено силна, за да й го позволи.
	Сестра Мария Магдалина просто го гледаше през пластмасовата си маска. Скръбта в очите й се беше превърнала в отчаяние, което религията й забраняваше. Двамата с Мауди бяха виждали всякакви случаи на смърт — от малария, рак, СПИН. Но това бе нищо в сравнение с бруталната жестокост на еболата. Тя поваляше толкова бързо, че пациентът нямаше време да се подготви, да кали разума си, да укрепи душата си с молитва и вяра. Напомняше на пътно произшествие, внезапно, но достатъчно дълго, за да предизвика страдание — ако дяволът беше участвал в Творението, това бе неговият дар за света. Лекар или не, Мауди остави тази мисъл. Дори дяволът можеше да е полезен.
	— Самолетът е на път — каза той.
	— Какво ще стане?
	— Професор Русо предложи ефикасен метод на лечение. Ще извършим пълна замяна на кръвта. Първо кръвният източник ще бъде свален и кръвоносната система ще бъде прочистена със солен окис. После професорът предлага да й прелеем кръв, в която има антитела на ебола. На теория по този начин антителата систематично и едновременно ще атакуват вируса.
	Монахинята се замисли. Методът не беше толкова радикален, колкото можеше да си представи. Пълната замяна на човешката кръв представляваше процедура, датираща от края на 60-те години, и се използваше при лечение на напреднала фаза на менингит. Можеше да се използва рутинно и изискваше сърдечно-белодробен байпас апарат. Но това бе нейна приятелка и Мария Магдалина не можеше да мисли за други пациенти и практични съображения.
	Точно в този момент сестра Жана Батист широко отвори очи. Те не гледаха към нищо, не бяха фокусирани и самата безжизненост на лицето й говореше за агонията. Навярно дори не беше в съзнание. Просто ужасните болки не позволяваха на очите да останат затворени. Мауди хвърли поглед към банката с морфин. Ако болките бяха единственият проблем, той спокойно можеше да увеличи дозата и да поеме риска да убие пациента си в името на милостта. Но не можеше да го направи. Трябваше да я отведе жива и макар че участта й можеше да е жестока, не той я бе избрал.
	— Трябва да пътувам с нея — тихо каза сестра Мария Магдалина.
	Мауди поклати глава.
	— Не мога да го позволя.
	— Това е правило в нашия орден. Не мога да я оставя да пътува, без да е придружена от някоя от нас.
	— Опасно е, сестро. Транспортирането й представлява риск. В самолета ще дишаме застоял въздух. Не е нужно да излагаме и вас на тази опасност. Тук не стои въпросът за нейното целомъдрие. — А и една смърт беше напълно достатъчна за целите, които преследваше.
	— Нямам избор.
	Мауди кимна. Не той бе избрал и нейната съдба, нали?
	— Както желаете.


	Самолетът се приземи на отдалеченото на шестнайсет километра от Найроби международно летище „Джомо Кениата“ и спря на товарния терминал. Беше стар Боинг 707, някога принадлежал към личната флотилия на шаха. Вътрешното му обзавеждане отдавна бе отмъкнато и сега се виждаше само металният корпус. Камионите чакаха. Първият се приближи до задната врата, която се намираше отдясно и се отвори само миг след като клиновете подпряха колелата на самолета на рампата.
	Клетките бяха сто и петдесет и във всяка имаше по една африканска зелена маймуна. Всички чернокожи работници имаха защитни ръкавици. Сякаш предчувстващи съдбата си, маймуните бяха зли и използваха всяка възможност, за да хапят и драскат носачите.
	Членовете на екипажа наблюдаваха отвътре. Не искаха да участват в пренасянето. Тези шумни и отвратителни малки създания може и да не бяха посочени като нечисти в Корана, но явно бяха достатъчно неприятни и след като бяха свършили работата си, пилотите щяха да наредят самолетът да бъде основно измит и дезинфекциран. Пренасянето отне половин час. Клетките бяха подредени и завързани на място и носачите се отдалечиха, получиха възнаграждението си в брой и останаха също толкова доволни от края на работата си. Мястото на техния камион зае машината за зареждане с гориво.
	— Отлично — каза купувачът на посредника.
	— Имахме късмет. Един приятел разполагаше с голяма доставка, а клиентът му се забавил с парите. По тази при…
	— Още десет процента?
	— Това е достатъчно — отвърна посредникът.
	— Радвам се. Ще получите чека за допълнителното възнаграждение утре сутринта. Или може би предпочитате в брои?
	Когато боингът запали двигателите си, двамата мъже се обърнаха. След минути той щеше да отлети, този път на кратко разстояние до Ентебе в Уганда.


	— Това ми намирисва — каза Бърт Васко, като подаде обратно папката.
	— Обясни — нареди Мери Пат.
	— Роден съм в Куба. Веднъж баща ми ми разказа за нощта на бягството на Батиста. Висшите генерали провели кратка среща и бързо и тихо започнали да се качват на самолетите, за да се отправят към страните, в които били банковите им сметки. Оставили всички останали да носят последствията. — Васко беше един от служителите във външното министерство, които обичаха да работят с ЦРУ, навярно в резултат на кубинския си произход. Той разбираше, че и дипломацията, и разузнаването се справят по-добре, когато работят заедно. Не всички бяха съгласни с него, но това си беше техен проблем. Те никога не се бяха принуждавали да бягат от родината си.
	— И смяташ, че тук става същото? — попита Мери Пат, като изпревари Ед с половин секунда.
	— Така ми изглежда.
	— Достатъчно ли си уверен, за да го кажеш на президента? — попита Ед Фоли.
	— На кого? — отвърна с въпрос Васко. — Би трябвало да чуеш какво говорят в службата. Хората от ФБР просто са завладели седмия етаж. Това раздвижи духовете. Както и да е, да. Това е само предположение, но е добро. Онова, което трябва да разберем, е кой, ако изобщо някой, е разговарял с тях. Никакви идеи, а?
	Съпрузите Фоли сведоха поглед, което отговори на въпроса.


	— Твърденията на господин Райън показват, че е овладял мръсната част от политиката по-бързо, отколкото другата — по-скоро с наранен, отколкото с ядосан глас каза Килти. — Честно казано, очаквах от него нещо по-добро.
	— И така, значи отричате твърденията му? — попита репортерът от Ей Би Си.
	— Разбира се, че ги отричам. Не е тайна, че навремето имах проблем с алкохола, но го преодолях. Не е тайна също, че личното ми поведение понякога е било съмнително, но аз промених и него с помощта на моята църква и обичта на жена си — прибави той и стисна ръката й, докато тя гледаше с леко съчувствен и твърд поглед. — Това всъщност няма нищо общо с въпроса. Най-напред трябва да поставяме интересите на страната си. Личната вражда няма място тук, Сам. Трябва да стоим над нея.
	— Копеле такова — въздъхна Райън.
	— Няма да е весело — каза ван Дам.
	— Как можем да победим, Арни?
	— Зависи. Не съм сигурен каква е играта му.
	— … също бих могъл да кажа някои неща за господин Райън, но сега не е време за това. Страната се нуждае от стабилност, не от раздори. Американският народ търси лидер — опитен, кален лидер.
	— Арни, доколко…
	— Разправят, че би изчукал и змия, ако има кой да му я държи. Джак, не можем да мислим за такива неща. Спомни си какво каза Алън Дръри — хората в този град не са такива, каквито са, а такива, за каквито се смятат. Пресата харесва Ед, винаги го е харесвала. Те го харесват. Харесват семейството му. Харесват общественото му съзнание…
	— Майната му! — почти изкрещя Райън.
	— Чуй ме сега. Искаш ли да си президент? Не е допустимо да проявяваш нерви. Дръж се за тази мисъл, Джак. Когато президентът изпусне нервите си, загиват хора. Виждал си как става, а хората там навън искат да знаят, че си спокоен, хладнокръвен и уравновесен, ясно ли ти е?
	Райън преглътна и кимна. Понякога беше добре да изпуснеш нервите си и дори за президентите това бе допустимо. Но трябваше да знаеш кога, а този урок все още не беше научил.
	— Та значи какво според теб трябва да направя?
	— Ти си президентът. Дръж се като такъв. Върши си работата. Изглеждай като президент. Онова, което каза на пресконференцията, беше добре. Твърдението на Килти е безпочвено. ФБР прави проверка по него, но самото то няма значение. Положил си клетва, живееш тук, това е. Накарай го да изглежда неуместен и той ще изчезне. Съсредоточиш ли се върху него, ще му придадеш легитимност.
	— Ами медиите?
	— Дай им възможност и те ще схванат положението.


	— Днес ли летиш за вкъщи, Ралф?
	Огъстъс Лоренц и Ралф Форстър бяха еднакви по възраст и професия. И двамата бяха започнали медицинската си кариера в армията на Съединените щати, единият като общ лекар, а другият като интернист. Назначени във Военнопомощното командване във Виетнам по времето на президента Кенеди много преди войната да се затегне, двамата по едно и също време бяха открили различни неща в действителния живот, които бяха учили и на които по време на лекциите си по вътрешни болести не бяха обърнали внимание. В отдалечените райони на света имаше болести, които убиваха хората. Израснали в градска Америка, те бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят победата над пневмонията, туберкулозата и полиомиелита. Подобно на повечето хора от своето поколение, двамата бяха смятали, че инфекциозните болести са победен враг. В джунглите на сравнително мирния Виетнам бяха открили, че не е така, виждайки от време на време как здрави млади мъже, американски и виетнамски войници, умират пред очите им от вируси, за които те никога не бяха учили и които не можеха да победят. Не трябваше да е така, бяха решили двамата една вечер в бар „Каравел“, и тъй като бяха идеалисти и учени, се върнаха към учебниците и започнаха да изучават професията си отново, което доведе до друг процес, а той нямаше да свърши до края на живота им. Форстър се беше издигнал в „Джон Хопкинс“, а Лоренц в Атланта — бе шеф на клона за специални патогени към Центъра за контрол на заболяванията. В хода на работата си те бяха изминали със самолет повече километри от някои пилоти и бяха ходили на по-екзотични места от който и да било фотограф в „Нешънъл Джиографик“, почти винаги в търсене на нещо прекалено малко, за да се види, и прекалено смъртоносно, за да не му се обърне внимание.
	— Най-добре да си ходя преди онова ново момче да е превзело отдела ми.
	Кандидатът за Нобелова награда се засмя.
	— Алекс е доста добър. Радвам се, че напусна армията. Двамата ходехме на риба в Бразилия, когато… — Един от лаборантите правеше последни настройки на електронния микроскоп. — Хайде — каза Лоренц. — Нашият приятел е готов.
	Някои го наричаха „овчарския кривак“. На Лоренц повече му приличаше на египетски кръст, но и това сравнение не беше точно. Във всеки случай не бе красиво. За двамата мъже то представляваше въплътеното зло. Вертикалната извита нишка се наричаше РНК — рибонуклеинова киселина. Тя съдържаше генетичния код на вируса. Отгоре имаше поредица от спираловидни протеинови структури, чиято функция все още не беше изяснена, но която според двамата определяше действието на болестта. Навярно. Те не знаеха, въпреки двайсетте години интензивни проучвания.
	Проклетото нещо дори не бе живо, но въпреки това убиваше. Истински живият организъм имаше и РНК, и ДНК, но вирусът притежаваше само едното или другото. Той някак си живееше в сънно състояние, докато не влезеше в контакт с жива клетка. Попаднал там, вирусът се събуждаше за убийствен живот като някакво извънземно чудовище, очакващо шанса си, способен да живее, да расте и да се възпроизвежда само с помощта на нещо друго, което щеше да унищожи и от което щеше да се опита да избяга, за да намери после нова жертва.
	Еболата беше изящно проста и микроскопично малка. Подредени един до друг, сто хиляди такива вируса едва достигаха два и половина сантиметра. Теоретично те можеха да убиват, да растат и мигрират, и после пак да убиват. И пак. И пак.
	Общата памет на медицината не обхващаше толкова време, колкото се искаше на лекарите по света. През 1918 година „испанската треска“, навярно форма на пневмония, беше обхванала целия свят за девет месеца и бе убила поне двайсет милиона души — навярно много повече — и някои от тях толкова бързо, че имаше жертви, които бяха заспали здрави, за да не се събудят на следващата сутрин. Но макар че симптомите на болестта бяха изцяло документирани, медицинската наука все още не беше достигнала до разбиране за самата болест, в резултат на което никой всъщност не знаеше каква е причината за избухването на епидемията. През 70-те години бяха ексхумирани нейни жертви, погребани във вечния лед в Аляска, с надеждата да се открият проби от микроорганизма и да бъдат изследвани — добра идея, която обаче не даде никакъв резултат. Като цяло, медицинската общност забрави за тази болест и повечето смятаха, че ако се появи отново, ще бъде победена със съвременните лекарствени средства.
	Специалистите по инфекциозни болести не бяха толкова сигурни. Подобно на СПИН-а и еболата, тази болест навярно представляваше вирус, а успехите на медицината в борбата с вирусните заболявания се равняваха точно на…
	…нула.
	Вирусните заболявания можеха да се предотвратяват с ваксини, но след заразяването имунната система на пациента или печелеше, или губеше, а най-добрите лекари просто стояха до него и гледаха. Както при всяка друга професия, медиците често предпочитаха да не обръщат внимание на онова, което не виждаха и не разбираха. Това беше единственото обяснение за необяснимо бавното разпознаване на СПИН и неговите смъртоносни последствия от страна на медицинската общност. СПИН бе още един екзотичен патоген от африканските джунгли.
	— Гъс, понякога се чудя дали изобщо ще проумеем тези копеленца.
	— Рано или късно, Ралф. — Лоренц се отдръпна от микроскопа — всъщност това беше компютърен монитор — и му се прииска да може да запали лулата си, порок, от който всъщност не искаше да се откаже, макар че работата в държавни сгради не му позволяваше често да му се отдава. Мислеше по-добре с лула. Двамата мъже отправиха очи към екрана, загледани в къдравите протеинови структури. — Пробата е от детето.
	Те вървяха по стъпките на група гиганти. Лоренц бе написал статия за Уолтър Рийд и Уилям Горгъс, двамата военни лекари, победили жълтата треска с помощта на съчетание от системни проучвания и безмилостно прилагане на онова, което бяха научили. Но ученето в тази област ставаше все по-бавно и по-скъпо.
	— Дай и другата, Кени.
	— Да, докторе — отвърнаха по интеркома. След секунда до първия образ се появи втори.
	— Да — каза Форстър. — Много си приличат.
	— Тази е от сестрата. Виж това. — Лоренц, натисна бутона на телефона. — Добре, Кени, сега задействай компютъра. — Пред очите им се появи компютърно изображение на двете проби. Компютърът въртеше едната, за да съвпадне с другата, после ги постави една върху друга. Съвпаднаха си точно.
	— Поне не е мутирал.
	— Не е имал голяма възможност. Двама пациенти. Изолирали са ги добре. Може да имаме късмет. Направени са изследвания на родителите на детето. Изглежда, са чисти или поне така казва телексът. Не е болен никой от съседите. Хората от СЗО проверяват района. Както обикновено, маймуни, прилепи, насекоми. Засега няма нищо. Може просто да е някаква аномалия. — Последните думи бяха колкото преценка, толкова и надежда.
	— Ще си поиграя малко със случая. Поръчах да ми докарат маймуни. Искам да отгледам този вирус, да го вкарам в няколко клетки и после, Ралф, ще изследвам действието му минута по минута. Ще взимам заразените клетки и ще наблюдавам пробите всяка минута, ще ги нарязвам, ще ги горя с ултравиолетови лъчи, ще ги замразявам с течен азот и ще ги поставям под микроскопа. Искам да видя как се справя вирусната РНК. Тук има някаква последователност… не мога точно да изразя мислите си. Идеите някак си ми убягват. По дяволите. — Гъс отвори чекмеджето на бюрото си, извади лулата си и я запали. В края на краищата се намираше в собствения си кабинет, а наистина мислеше по-добре с лула в устата. На хората казваше, че пушекът отблъсква заразите и че освен това не го гълтал. Все пак от учтивост отвори прозореца.
	Идеята, за чието разработване току-що бе получил финансова помощ, беше по-сложна от краткото му обяснение и двамата го знаеха. Щеше да се наложи да повтаря същата експериментална процедура хиляди пъти, за да получи правилен поглед върху развиващия се процес, и това щяха да са само изходните му данни. Всяка проба трябваше да се изследва и документира. Щеше да му отнеме години, но ако Лоренц се окажеше прав, в края на изследванията му за първи път щяха да разполагат с подробно описание на функционирането на вируса и на въздействието на неговата РНК-верига върху живата клетка.
	— В Балтимор обмисляме същата идея.
	— О?
	— Като част от проекта за генома. Опитваме се да проучим комплексните взаимодействия. Процеса — как това копеленце атакува клетките на молекулярно равнище. Как еболата се възпроизвежда без съответна коригираща функция в генома. Тук може да се открие нещо. Но въпросът е адски сложен. Трябва да измислим въпросите, които да зададем, преди да започнем да търсим отговорите. И после ще се нуждаем от компютърен гений, които да каже на машината как да ги анализира.
	Лоренц вдигна вежди.
	— Докъде сте стигнали?
	— До тебешира и черната дъска.
	— Е, когато получа маймуните, ще ти съобщя какво сме постигнали тук. Ако не друго, поне тъканните проби ще хвърлят малко светлина.


	Погребението беше епично, с постоянен приток на хилядна тълпа, която ревеше в израз на лоялността си към покойника и криеше истинските си мисли. Човек почти можеше да ги почувства — хората се оглеждаха и се чудеха какво ли ще стане сега. Цялата церемония, предавана по иракската телевизия, се записваше от „СТОРМ ТРАК“ и се препращаше във Вашингтон.
	— Иска ми се да можехме да видим повече лица — тихо каза Васко.
	— Да — съгласи се президентът. Всъщност той никога не бе преставал да е разузнавач. Искаше суровите данни, а не да му ги съобщават и представят други хора. В този случай поне бе успял да гледа предаването на живо.
	Преди едно поколение в Америка щяха да нарекат това „театър“. Тълпата се държеше така, защото от нея очакваха това. Буквално море от хора изпълваше площада — той си имаше име, но изглежда, никой не го знаеше — и дори онези, които не можеха да видят… а, една нова камера даде отговор на въпроса. Широкоекранни телевизори показваха на всички какво става. Джак се зачуди дали събитието се излъчва на живо. Две редици генерали маршируваха зад лафета и дори успяваха да вървят в крак.
	— Още колко според вас ще вървят?
	— Трудно е да се каже, господин президент.
	— Вие бяхте Бърт, нали? — попита президентът.
	— Да, сър.
	— Бърт, бих могъл да извикам и някой от офицерите от националното разузнаване, за да ми казва какво не знае.
	Както и се очакваше, Васко премигна. После се реши. „Какво толкова, по дяволите!“
	— Осем от всеки десет ще избягат от страната.
	— Това е предположение. Обосновете се.
	— Ирак няма на какво да се опре. Не можете да управлявате диктатура с комитет, поне не за дълго. Никои от тези хора не е в състояние да поеме управлението сам. Ако останат там и режимът се смени, няма да им е много весело. Ще свършат като генералния щаб на шаха — с гръб до стената. Възможно е да се опитат да се съпротивляват, но се съмнявам. Трябва някъде да имат спестени пари. Да пие дайкири на плажа може и да не е много приятно за един генерал, но е много по-добре, отколкото да гледа цветята откъм корените. Пък и имат семейства, за които да се тревожат.
	— Значи трябва да планираме действията си, като приемем, че в Ирак ще има съвсем нов режим, така ли? — попита Джак.
	— Да, сър.
	— А Иран?
	— Просто не разполагаме с достатъчно сигурна информация, за да правим каквито и да било прогнози — отвърна Васко. — Иска ми се да можех да ви кажа повече, сър, но вие не ми плащате да правя догадки.
	— Не — отвърна Ед. — Предполагам, че бихме могли да пратим някого там, например да изтеглим някой от хората ни в кралството, но пък с кого да се опита да се срещне? Няма как да разберем кой командва там.
	— Ако изобщо някои командва — прибави Мери Пат, като гледаше маршируващите мъже. Никой от тях не вървеше пред другите.


	— Какво искате да кажете? — попита купувачът.
	— Вие не ми платихте навреме — с оригване обясни посредникът, след като пресуши първата си бира. — Имах друг купувач.
	— Закъснях само с два дни — възрази купувачът. — Имах административни проблеми с прехвърлянето на парите.
	— Имате ли ги сега?
	— Да!
	— Е, ще ви намеря някакви маймуни. — Посредникът вдигна ръка и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на бармана. Дори английският плантатор, седял в същия този бар петдесет години преди това, не би успял да го стори по-добре. — Не е толкова трудно. Една седмица? По-малко?
	— Но Центърът за контрол на болестите ги иска веднага. Самолетът вече е на път.
	— Ще направя каквото мога. Моля, обяснете на клиента си, че ако иска доставката си навреме, трябва и да плаща навреме. Благодаря ви — обърна се той към бармана. — И една за приятеля ми, ако обичате. — Можеше да си го позволи с възнаграждението, което току-що беше получил.
	— Колко ще отнеме?
	— Казах ви. Една седмица. Навярно по-малко. — Защо този приятел се вълнуваше за няколко дни?
	Купувачът нямаше избор, поне не в Кения, така че реши да изпие бирата си и да разговаря за други неща. После щеше да се обади в Танзания. В края на краищата, африканската зелена маймуна се срещаше масово из цяла Африка. Изобщо не беше намаляла. Два часа по-късно разбра, че не е така. Бе намаляла, но ловците все пак щяха да се справят.


	Освен че изпълняваше задълженията си на коментатор, Васко превеждаше.
	— Нашият мъдър и любим вожд, който даде на страната ни толкова много…
	— Като например контрол на раждаемостта — изсумтя Ед Фоли.
	Войниците от гвардейската рота внесоха ковчега в предварително издигнатата гробница и с това две десетилетия от иракската история преминаха в книгите. Най-вероятно в папка, помисли си Райън. Основният въпрос беше кой ще напише следващата глава.


>>	15.
>>	ДОСТАВКИ

	— И какво? — след като освободи последната група посетители, попита Райън.
	— Ако изобщо е било написано, писмото липсва, сър — отвърна инспектор О’Дей. — По-важната информация, открита до момента, е, че министър Хансън изобщо не е бил толкова съвестен по отношение съхраняването на документите си. Така твърди шефът на охраната му. Казва, че на няколко пъти го е съветвал. Хората, които заведох със себе си, разпитват всички, за да разберат кой е влизал в кабинета.
	— Кои води случая? — Райън си спомняше Хансън. Колкото и опитен дипломат да беше, той никога не се бе вслушвал сериозно в никого.
	— Господин Мъри нареди СПО да продължи разследването независимо от неговата служба. Това означава, че и аз излизам от играта, защото в миналото съм докладвал директно на вас. Това ще е последното ми пряко участие в случая.
	— Стриктно по правилата?
	— Трябва да е така, господин президент — отвърна инспекторът. — Ще им помага и юридическият консултативен отдел. Това са агенти с научни степени по право, които действат като правните хрътки на службата. Добри момчета са. — О’Дей се замисли за миг. — Кой е влизал в кабинета на вицепрезидента?
	— Искате да кажете тук ли?
	— Да, сър.
	— Напоследък никой — каза Андреа Прайс. — Не го използваме, откакто Килти напусна. Секретарката му си тръгна с него и…
	— Не е зле някой да провери пишещата машина. Ако е с карбонова лента…
	— Точно така! — Тя понечи да излезе от Овалния кабинет. — Почакайте. Вашите хора…
	— Ще се обадя — увери я О’Дей. — Съжалявам, господин президент. Би трябвало да се сетя за това по-рано. Ако обичате да ни подпечатате командировъчните.
	— Няма проблем — отвърна Прайс.


	Шумът беше непоносим. Маймуните бяха общителни животни, обикновено живеещи на стада, достигащи до осемдесет члена, които обитаваха най-вече периферните части на горите по краищата на обширните савани, за да могат по-лесно да слизат от дърветата и да атакуват заобикалящите ги полета за храна. През последните сто години се бяха научили да нападат фермите, а това бе по-лесно и по-безопасно, отколкото програмираното в поведението им от природата, защото хората, обработващи земята, контролираха броя на хищниците, които ядяха маймуните. Африканската зелена беше вкусна мръвка за леопарди и хиени, но същото се отнасяше и за телетата, а фермерите трябваше да пазят добитъка си. В резултат се бе стигнало до странен екологичен хаос. Законно или не, за да пазят добитъка, фермерите унищожаваха хищниците. Това позволяваше на маймунските популации бързо да се умножават и после да нападат посевите, които хранеха и фермерите, и добитъка им. Допълнително усложнение беше, че маймуните ядяха и насекомите, които също вредяха на реколтата, и това накара местните еколози да решат, че унищожаването на маймуните ще окаже отрицателно въздействие върху екологията. За земеделците положението бе много по-просто. Буболечките не бяха достатъчно големи, за да се виждат, но това не се отнасяше за маймуните, и затова малцина възразиха, когато дойдоха ловците.
	Африканската зелена маймуна се отнася към семейството ceropithecus и има жълти мустачки и златистозелен гръб. Достига до трийсетгодишна възраст — по-вероятно в неволя, отколкото сред пълната с хищници дива природа — и води прекрасен социален живот. Стадата се състоят от женски семейства, а мъжките маймуни се присъединяват към тях индивидуално за периоди от по няколко седмици или месеци преди да се отделят. Изобилието от женски по време на размножителния период позволява на голям брой мъжки заедно да се присъединяват към стадото, но в самолета не беше така. Клетките бяха наредени като кафези с кокошки. Някои женски бяха разгонени, но абсолютно недостъпни, което дразнеше бъдещите ухажори. Мъжките, поставени до клетките на други мъжки, съскаха, дращеха и плюеха съседите си. Похитителите им не бяха забелязали простия факт, че за различни по големина маймуни се използват еднакви по размер клетки — мъжката африканска зелена е двойно по-едра от женската — което причиняваше схващане на мъжките, усещащи най-приятната от природните миризми толкова близо и в същото време толкова далеч. В съчетание с непознатите миризми на самолета и липсата на вода и храна, теснотията предизвикваше страхотна суматоха и тъй като въпросът не можеше да се реши с бои, всичко се свеждаше до колективния крясък на стотици маймуни, заглушаващ рева на двигателите, които отнасяха самолета на изток над Индийския океан.
	В предната част членовете на екипажа бяха залостили здраво вратата на кабината си и бяха притиснали слушалките плътно до ушите си. Това притъпяваше шума, но не и зловонната смрад, която вентилационната система на самолета просто не можеше да преработи.
	Главният пилот, иначе достатъчно красноречив в ругатните, беше изчерпал запаса си от проклятия и се бе уморил да умолява Аллах да заличи тези ужасни малки създания от лицето на земята. В зоопарка навярно той би сочил към дългоопашатите същества, а двете му близначета биха се усмихвали и биха подхвърляли фъстъци на забавните пленници. Вече не. Търпението му се беше изчерпало. Пилотът си сложи кислородната маска и я включи. Искаше му се да може да отвори вратите на товарното отделение, което би довело до рязко понижаване на атмосферното налягане, би унищожило маймуните и същевременно би прочистило ужасната смрад. Би се почувствал по-добре, ако знаеше онова, което знаеха маймуните. Очакваше ги нещо зло.


	Бадрейн отново се срещна с тях в свързочния бункер. От това не се почувства по-сигурен, както предполагаше цялата тази огромна маса бетон. Единствената причина, поради която съоръжението все още не беше унищожено, бе, че го бяха построили под фалшива промишлена сграда — печатница, в която всъщност не се печатаха много книги. Този бункер и шепа други бяха оцелели от войната с Америка, само защото разузнаването им не бе добро. Две самонасочващи се ракети бяха уцелили сградата точно от отсрещната страна на пътя. Все още можеше да се види кратерът, където американците бяха смятали, че трябва да се намира постройката. В това имаше поука, помисли си Бадрейн, докато ги чакаше. За да повярваш, трябва наистина да го видиш. Не беше все едно да го гледаш на телевизионния екран и да слушаш за него. Над главата му имаше пет метра железобетон: Пет метра! Бункерът беше солиден, построен под надзора на добре платени германски инженери. Все още можеха да се видят отпечатъците от шперплатови листове, които бяха поддържали мокрия бетон. Нямаше нито една пукнатина — и все пак единствената причина, поради което това място продължаваше да е тук, бе, че американците са бомбардирали неправилната страна на пътя. Такава беше силата на модерните оръжия и макар че Али Бадрейн бе прекарал целия си живот в света на оръжията и битките, за първи път напълно оценяваше този факт.
	Бяха добри домакини. За него се грижеше полковник. Двама сержанти носеха закуски и напитки. Беше гледал погребението по телевизията. Бе толкова предвидимо, колкото и някоя от американските полицейски програми, които покриваха света. Човек винаги знае как ще завърши. Подобно на повечето народи в региона, иракчаните бяха емоционална раса, особено когато се събираха на огромни тълпи и бяха насърчавани да вдигат съответния шум. Лесно се управляваха, но Бадрейн знаеше, че не винаги има значение от кого. Освен това до каква степен всичко това беше искрено? Сред тях все още имаше информатори, които да отбелязват кой не вика и не скърби. Секретният апарат, който не бе успял да опази мъртвия президент, продължаваше да функционира и всички го знаеха. А толкова малка част от чувствата, изливали се толкова свободно на екрана и по просторните площади, беше истинска. Той се усмихна. Като жена, каза си Бадрейн, която симулира мига на върховно блаженство. Проблемът бяха мъжете, които получават удоволствието си, без да обръщат внимание на разликата.
	Пристигнаха поотделно, за да не пътуват заедно и да обсъждат нещата, които всички трябваше да чуят като един. Беше отворен фин дървен шкаф и от него бяха извадени бутилки и чаши, с което законите на исляма бяха престъпени. Бадрейн нямаше нищо против. Той си взе чаша водка, към която бе привикнал преди двайсет години в Москва, тогава столица на една вече несъществуваща страна.
	Бяха изненадващо тихи за такива могъщи мъже, още повече за хора, присъствали на погребението на човек, когото никога не бяха обичали. Отпиваха от чашите си — предимно шотландско уиски — и в общи линии просто се гледаха. На екрана — телевизорът все още беше включен — местният канал повтаряше траурната процесия, а говорителят възхваляваше ненадминатите добродетели на покойния им вожд. Генералите гледаха и слушаха, но лицата им изразяваха не печал, а страх. Техният свят бе свършил. Не ги трогваха крясъците на гражданите или думите на говорителя. Всички до един знаеха истината.
	Пристигна и последният — шефът на разузнаването, с когото Бадрейн се бе срещнал по-рано същия ден. Генералът току-що идваше от ведомството си. Всички го погледнаха и той отговори, без да е нужно да чуе въпроса.
	— Всичко е спокойно, приятели.
	Засега. Тази тревожна забележка също не трябваше да бъде изричана гласно.
	Бадрейн можеше да заговори, но не го направи. Беше красноречив човек. През годините му се бе налагало да мотивира много хора и знаеше как да го прави, но този път по-въздействащо беше мълчанието. Той просто ги гледаше и чакаше, защото знаеше, че очите му говорят много по-красноречиво.
	— Това не ми харесва — най-после каза един от тях. Нито едно лице не промени изражението си. Никой от тях не харесваше положението. Думите просто потвърдиха онова, което си мислеха всички, и показаха, че казалият ги е най-слабият от групата.
	— Откъде да знаем, че можем да се доверим на господаря ви? — попита шефът на гвардията.
	— Той ви дава клетвата си в Божието име — отвърна Бадрейн и остави чашата си. — Ако желаете, можете да пратите при него свои представители. В такъв случай аз ще остана тук като ваш заложник. Но ако искате, всичко може да се уреди бързо.
	Те го знаеха. Онова, от което обаче се страхуваха, по-вероятно можеше да стане преди заминаването им, отколкото след него. Последва ново мълчание. Сега вече едва отпиваха от чашите си. Бадрейн четеше по лицата им. Всички искаха някой друг да изрази отношение и после то да бъде одобрено или оборено, в процеса на което групата да стигне до колективна позиция, макар че навярно двама-трима щяха да обмислят алтернативен ход. Всичко зависеше от това кой от тях ще постави живота си на везните и ще се опита да го претегли спрямо неизвестното бъдеще. Бадрейн спокойно чакаше да види кой ще го направи. Накрая един от тях заговори:
	— Ожених се късно — каза шефът на военновъздушните сили. — Децата ми са малки. — Той замълча и се огледа. — Струва ми се, всички знаем възможния — вероятния — резултат за нашите семейства, ако нещата… се развият неблагоприятно.
	Достойни думи, помисли си Бадрейн. Не можеха да се проявят като страхливци. В края на краищата бяха военни.
	Клетвата на Даряеи в Божието име не им се струваше много убедителна. Беше изминало много време, откакто който и да било от тях бе посещавал джамия поради каквато и да било друга причина, освен за да бъде фотографиран в измамно набожна поза, и макар случаят с техния враг да беше съвсем различен, доверието в набожността на другия започва в собственото ти сърце.
	— Предполагам, че тук не става въпрос за пари — каза Бадрейн и за да се убеди дали е така, и за да ги накара сами да проверят тази възможност. Неколцина обърнаха глави почти развеселени и въпросът му получи своя отговор. Макар че официалните иракски банкови сметки отдавна бяха замразени, имаше други сметки, които не бяха. В края на краищата националността на банковата сметка можеше да се променя, още повече при размера на самата сметка. Всеки от тези мъже, помисли си Бадрейн, имаше личен достъп до деветцифрена сума в някаква твърда валута, навярно долари или британски дири, и сега не беше време да се тревожи чии би трябвало да са тези пари.
	Следващият въпрос бе: къде можеха да отидат и как безопасно да стигнат дотам? Бадрейн го виждаше, изписан по лицата им, и все пак в момента не беше в състояние да направи нищо. Единствено той можеше да оцени иронията на ситуацията: врагът, от когото се бяха страхували и на чиято дума не вярваха, не искаше нищо друго, освен да успокои страха им и да спази думата си. Но Али го познаваше като невероятно търпелив човек. В противен случай самият той изобщо не би се намирал тук.


	— Напълно ли си сигурен?
	— Ситуацията е почти идеална — каза посетителят на Даряеи и му я обясни.
	Дори за религиозен човек, който вярва в Божията воля, стечението на обстоятелствата беше просто прекалено благоприятно, за да е вярно, и все пак бе така — или поне изглеждаше.
	— И?
	— И продължаваме според плана.
	— Отлично. — Не беше. Даряеи би предпочел да си има работа с всяка от трите ситуации поотделно, за да може да съсредоточи по-добре огромния си интелект, но това не винаги бе възможно. Навярно това беше знак. Във всеки случай нямаше избор. Колко странно, че трябваше да се чувства заловен в капана на събитията, до които бяха довели планове, осъществени от самия него.


	Най-трудната част беше да се справи с колегите си от Световната здравна организация. Това можеше да стане само, защото засега новините бяха добри. Бенедикт Мкуза бе мъртъв, а тялото му — унищожено. Петнайсетчленен екип беше обиколил съседите на семейството му и все още не бе открил нищо. Критичният период продължаваше — заирската ебола имаше нормален инкубационен период от четири до десет дни, макар че имаше и извънредни случаи от два до деветнайсет дни — но единственият друг случай беше пред очите им. Оказа се, че Мкуза е бил обещаващ природолюбител, прекарвал голяма част от свободното си време сред природата, и затова сега в тропическата гора бе пратен изследователски екип, който ловеше гризачи, прилепи и маймуни, за да направи още един опит за откриване на „приемника“ или преносителя на смъртоносния вирус. Все пак се надяваха, че щастието за първи път им се е усмихнало. Пациент Нула беше дошъл направо в болницата, заради положението на семейството си. Образовани и заможни, неговите родители бяха позволили на медиците да лекуват момчето, вместо да сторят това сами, и така навярно бяха спасили собствения си живот, макар и в момента все още да очакваха края на инкубационния период, а това трябва да бе истински ужас, заглушаващ дори скръбта от загубата на сина им. Всеки ден им взимаха кръв за стандартните тестове, но те можеха и да бъдат заблуждаващи, както някакъв безчувствен лекар глупаво им беше казал. Въпреки всичко екипът от СЗО се надяваше, че случаят ще завърши само с две жертви, и поради това с готовност прие за обсъждане онова, което им предлагаше да направи доктор Мауди.
	Имаше възражения, разбира се. Местните заирски лекари искаха да я лекуват тук. Това си имаше преимуществата. Имаха по-голям опит с еболата, макар това да не беше помогнало почти на никого, а хората от СЗО не искаха да обиждат колегите си. Преди се бяха случили няколко злощастни инцидента поради естествената надменност на европейците, събудила негодуванието на местните лекари. И двете страни имаха право. Равнището на африканските лекари не бе еднакво. Някои бяха отлични, други ужасни, трети съвсем обикновени. Решителният аргумент беше, че Русо в Париж бе истински герой за международната общност, талантлив учен и всеотдаен лекуващ лекар, който отказваше да приеме факта, че вирусните заболявания не могат да се лекуват ефикасно. Следвайки традицията на Пастьор, Русо беше решен да наруши това правило. Той експериментираше с рибавирин и интерферон като лекарства за еболата, засега без положителни резултати. Последният му теоретичен гамбит най-вероятно нямаше да постигне успех, но беше дал известни надежди в опитите с маймуни и той искаше да го изпита върху пациент човек при внимателно наблюдавани условия. Макар че предложеният от него метод на лечение бе абсолютно непрактичен за действително клинично приложение, човек все пак трябва да тръгне отнякъде, нали?
	Както се очакваше, решителният фактор беше самоличността на пациентката. Мнозина от членовете на екипа от СЗО я познаваха от последната епидемия на ебола в Киквит. Сестра Жана Батист бе отлетяла за този град, за да контролира местните сестри, и лекарите не по-малко от другите бяха останали трогнати от топлото й отношение към онези, за които се грижеше. Накрая беше решено, че доктор Мауди може да транспортира пациентката.
	Техниката на пренасянето бе изключително сложна. Вместо линейка използваха камион, защото след това по-лесно можеше да се дезинфекцира. Пациентката беше поставена върху синтетичен чаршаф и изнесена в коридора на количка. Мауди и сестра Мария Магдалина бутаха носилката, а през това време група санитари, облечени в пластмасови „космонавтски скафандри“, пръскаха пода, стените и самия въздух с дезинфектант в зловонна химическа мъгла.
	Пациентката беше тежко упоена и здраво завързана. Тялото й бе увито, за да се предотврати разпространението на богатата на вируси кръв. Синтетичният чаршаф под нея беше напръскан със същите неутрализиращи химикали, така че попадналите върху него вируси незабавно щяха да открият изключително неблагоприятна среда. Мауди буташе носилката и се чудеше на собствената си лудост да поеме такъв риск с нещо също толкова обречено, колкото и тялото пред него. Лицето на сестра Жана Батист, безжизнено от опасно високата доза наркотици, бе осеяно с петната на petechia.
	Излязоха навън и застанаха на товарната платформа, използвана за приемане на доставките за болницата. Камионът ги чакаше. Шофьорът седеше зад кормилото и дори не погледна назад към тях, освен може би в огледалото. Вътрешността на фургона беше дезинфектирана по същия начин и след като затвориха вратата и стабилно закрепиха носилката, колата потегли с полицейски ескорт, без да надвишава трийсет километра в час, към близкото летище. Слънцето все още бе високо и жегата бързо превърна камиона в подвижна пещ. Миризмата на дезинфектиращите химикали проникваше през системата за филтриране на костюмите. За щастие докторът бе свикнал с нея.
	Самолетът ги очакваше. Беше пристигнал преди два часа с директен полет от Техеран. Бяха махнали от вътрешността му всичко освен двете седалки и леглото. Товарната врата се отвори и слънцето ги заслепи.
	Имаше и други, разбира се. Наблизо стояха още две монахини в защитни облекла, а по-встрани — един свещеник. Всички се молеха, докато други хора вдигнаха пациентката върху синтетичния чаршаф и бавно я качиха на борда на боядисания в бяло реактивен самолет. Мауди отправи на пациентката си внимателен поглед и измери пулса и кръвното й налягане. Пулсът беше бърз, а налягането продължаваше да се понижава. Това го разтревожи. Трябваше му жива колкото се можеше по-дълго. Той махна на екипажа и стегна предпазния си колан.
	Най-после можеше да погледне през прозореца. С тревога видя насочените към самолета телевизионни камери. Поне се държаха на разстояние, помисли си иранецът, когато чу запалването на първия двигател. Видя как санитарите дезинфектират камиона. Прекалено театрално. Колкото и смъртоносна да бе, еболата беше деликатен организъм и преките слънчеви лъчи бързо я унищожаваха, топлината също. Точно затова издирването на приемника им беше донесло толкова разочарования. Нещо пренасяше тази ужасна „буболечка“. Еболата не можеше да съществува самостоятелно, но каквото и да бе онова, което осигуряваше на вируса удобен дом, каквото и да беше онова, което еболата възнаграждаваше за услугите като не го убиваше, каквото и да бе живото същество, бродещо като сянка из африканския континент, то все още не беше открито. Лекарят изсумтя. Някога се бе надявал да открие този приемник и да го използва, но надеждите му винаги бяха оставали напразни. Вместо това имаше нещо почти също толкова добро. Имаше жив пациент, чието тяло сега развъждаше патогена, и докато всички предишни жертви на еболата бяха изгорени или погребани в напоена с химикали почва, тази тук щеше да има съвсем различна участ. Самолетът пое напред. Мауди отново провери предпазния си колан и му се прииска да имаше нещо за пиене.
	Двамата пилоти в кабината бяха облечени в предварително дезинфектирани костюми от защитна материя. Маските на лицата им приглушаваха думите и се наложи да повторят искането на разрешение за излитане, но накрая от кулата ги разбраха и самолетът започна ускорението, бързо се издигна в чистото африканско небе и се насочи на север. Първата част от пътуването им щеше да продължи малко над шест часа, през които щяха да изминат 4 081 километра.
	Друг, почти идентичен самолет, вече се беше приземил в Бенгази и сега информираха екипажа му за извънредните процедури.


	— Канибали — поклати глава Холбрук. Временно като че ли беше загубил способността си да разбира. Бе спал до много късно след като предишната нощ се застоя пред телевизора, за да гледа най-различни коментатори по Си-Спан, които обсъждаха обърканата ситуация с Конгреса след речта на Райън. Като се замислеше, тя не беше лоша. Бе виждал и по-тежки случаи. Само лъжи, разбира се, като във всяко телевизионно предаване. Дори онези, които харесваш — ами, просто знаеш, че не са истински. Някои талантлив човек беше написал речта и бе успял да наблегне и изясни всички важни въпроси. Умението на тези хора впечатляваше. „Планинците“ работеха с години, за да усъвършенстват ораторските си способности, с които да убеждават хората в своята гледна точка. Постоянно опитваха, но просто не ставаше. Не че проблемът беше в разбиранията им, естествено. Всички го знаеха. Сложното бе във формата, а само правителството и неговият съюзник Холивуд можеха да си позволят да наемат подходящите хора, които да разработят идеите, блуждаещи в мозъците на бедните тъпи копелета, които всъщност не го разбираха — това беше единственото възможно заключение.
	Но сега във вражеския лагер имаше размирици.
	Ърни Браун изключи звука на телевизора и каза:
	— Просто няма достатъчно място и за двамата, Пит.
	— Мислиш, че до залез слънце единият от тях ще изчезне ли? — попита Холбрук.
	— Иска ми се. — Юридическият коментар, който току-що бяха гледали, беше объркан като негърски поход до Вашингтон за повишаване на жизненото равнище. — Виж сега, конституцията не казва какво трябва да се направи в случаи като този. Предполагам, че на булевард „Пенсилвания“ биха могли да го уредят до залез слънце — прибави ухилен Ърни.
	Пит само изсумтя.
	— Но ще е прекалено по американски — продължи Браун. Можеше да прибави, че Райън всъщност вече е изпадал в такова положение или поне така казваха вестниците и телевизията. Ами да, вярно беше. И двамата смътно си спомняха историята в Лондон и честно казано, и двамата бяха изпитали гордост от това един американец да покаже на европейците как се използва оръжието — чужденците нищо не разбираха от оръжия, нали? Бяха толкова зле, колкото и Холивуд. Жалко, че Райън бе поел по лошия път. Онова, което каза в речта си, защо се бил захванал с управлението на страната и така нататък — така казваха всички. Поне онзи гадняр Килти можеше да се позове на семейството и така нататък. Всички управници бяха крадци и мошеници и в края на краищата онзи тип се беше издигнал точно така, но поне не лицемереше. Лъжец от висока класа или… чакал? Да, точно така. Килти през целия си живот е бил политически мошеник и просто си беше онова, което си беше. Не можеш да обвиняваш един чакал — чакалът си е чакал.
	— Пит?
	— Да, Ърни?
	— Намираме се в конституционна криза, нали?
	— Да, така казват коментаторите.
	— И положението ще става още по-лошо?
	— Имаш предвид положението с Килти ли? Нещата, изглежда, вървят натам. — Пит остави дистанционното. Ърни беше получил поредния пристъп на идеи.
	— Ами ако, хм… — Браун замълча, загледан в безмълвния телевизионен екран. Трябваше му време, за да оформи мислите си. Холбрук знаеше това, но чакането често си струваше.


	Късно след полунощ боингът най-после се приземи на международното летище „Техеран-Мехрабад“. Членовете на екипажа приличаха на сомнамбули, след като бяха летели през последните трийсет и шест часа почти без прекъсване — а това далеч надхвърляше позволеното в гражданската авиация. Злоупотребата се подсилваше още повече от характера на товара им. Така или иначе, самолетът докосна земята с тежко тупване и с това настъпи облекчение и срам, който и тримата изпитаха след колективната си въздишка. Пилотът поклати глава и изтри уморено лице, после подкара самолета на юг между сините светлини. На това летище се намираше и главният щаб на иранското сухопътно и военновъздушно командване. Самолетът завърши обръщането, промени посоката и се насочи към просторната BBC-рампа — макар маркировката му да бе гражданска, боингът всъщност принадлежеше на иранските военновъздушни сили. Там го очакваха камиони. Най-после спряха.
	С разтоварването се заеха войници — процесът бе усложнен от факта, че никой не беше предупредил командира да намери ръкавици, каквито използваха африканците. Всяка клетка имаше отгоре телена дръжка, но маймуните бяха раздразнени и дращеха ръцете, които се опитваха да ги вдигнат. Войниците реагираха различно. Някои пляскаха с ръце, като се надяваха да сплашат маймуните и да ги укротят. По-умните свалиха униформените си якета и ги използваха за защита, докато носеха товара. Скоро войниците оформиха верига и една по една клетките бяха прехвърлени в няколко камиона.
	Пренасянето беше шумно. Тази нощ температурата в Техеран бе едва десет градуса, много по-ниска от онази, с която бяха свикнали маймуните, и те реагираха с писъци и вой, които отекваха по рампата. Дори хора, които никога преди не бяха чували маймуни, не биха могли да ги сбъркат, но нищо не можеше да се направи.
	Маймуните бяха откарани на север, което беше третото или четвъртото им — и последно — пътуване с камион. То бе кратко — първо нагоре по магистралата над построената по времето на шаха детелина, после на запад към Хасанабад. Тук имаше ферма, отдавна предназначена за същата цел, поради която беше извършено и пренасянето на маймуните от Африка До Азия. Фермата принадлежеше на държавата и се използваше като експериментална станция за опити с нови житни култури и изкуствени торове. Бяха се надявали, че произвежданите тук храни ще стигнат за новопристигналите, но все още бе зима и в момента не растеше нищо. Вместо това от югоизточния район на страната току-що бяха пристигнали няколко камиона, натоварени с фурми. Когато машините спряха до новата триетажна бетонна сграда, маймуните подушиха плодовете. Това само ги раздразни още повече, тъй като нито бяха яли, нито бяха пили вода, откакто бяха тръгнали от родния си континент, но поне им даде надеждата за ядене, при това вкусно, каквато се предполага, че трябва да е последната храна.


	Гълфстриймът Г-IV се приземи в Бенгази точно по разписание. Пътуването всъщност беше преминало приятно, доколкото бе възможно при тези обстоятелства. Дори иначе неспокойните въздушни маси над централна Сахара сега бяха неподвижни. През повечето време сестра Жана Батист беше останала в безсъзнание и само на няколко пъти бе отваряла очи. Другите четирима души на борда също не се бяха чувствали удобно, тъй като предпазните костюми не им позволяваха да пийнат дори глътка вода.
	Вратите на самолета изобщо не се отвориха. Вместо това до него се приближиха камиони с гориво и шофьорите им слязоха, за да закачат маркучи за капачките в дългите бели криле. Доктор Мауди все още беше буден. Сестра Мария Магдалина дремеше. Тя бе на възрастта на пациентката и почти не беше спала през дните, които посвети на приятелката си. Много лошо, помисли си Мауди, докато намръщено гледаше през прозореца. Не беше справедливо. Той вече не се насилваше да мрази тези хора. Веднъж се бе чувствал така. Беше смятал всички западняци за врагове на страната си, но тези две жени не бяха врагове. Родната им страна в общи линии се отнасяше неутрално към неговата. Не бяха и като африканските езичници анимисти, които не знаеха и не се интересуваха от истинския Бог. Бяха посветили живота си на служба в Негово име и двете го бяха изненадали, като проявяваха уважение към личните му молитви и вяра. Но най-много почиташе убеждението им, че вярата по-скоро е път към прогреса, отколкото приемане на предопределена съдба — идея, която не съответстваше точно на ислямските му принципи, но не бе и напълно противоположна на тях. Магдалина държеше в ръката си броеница — дезинфектирана, — която използваше, за да подрежда молитвите си към Мария, майката на Иисус Месията, почитана в Корана толкова силно, колкото и в собствените й съкратени писания, и прекрасен пример за подражание за жените…
	Мауди тръсна глава и извърна очи от монахините, за да погледне навън. Не можеше да си позволи такива мисли. Имаше задача, а тук се намираха инструментите за изпълнението й. Единият от тях беше избрал участта си сам, а съдбата на другия бе предопределена от Аллах. Задачата на лекаря не зависеше от самия него и този факт се изясни когато камионите се изтеглиха от пистата, а двигателите на самолета отново се включиха. Екипажът бързаше, той също, за да изпълни трудната част от мисията си и да започне механичната. Имаше основание да се радва. Всички онези години, прекарани сред езичниците и тропическата жега, и нито една джамия на километри разстояние. Жалка, често осквернена храна, за която винаги се чудеше дали е чиста, или не, и никога не можеше да е съвсем сигурен. Всичко това беше останало зад него. А напред го очакваше служба на Господ и неговата страна.
	Не един, а два самолета се готвеха за излитане на главната писта север-юг, като блъскаха с колела бетонните плочи, изронени от убийствената лятна жега на пустинята и изненадващия студ на зимните нощи. Първият самолет не беше на Мауди. Този Г-IV, външно еднакъв във всичко, освен в една от цифрите на опашката, се устреми напред по пистата и полетя на север. Неговият самолет повтори процедурата, но в момента, в който колелата се откъснаха от земята, зави надясно и пое на югоизток към Судан — самотен самолет в самотна пустинна нощ.
	Първият леко зави на запад и навлезе в нормалния международен въздушен коридор за френския бряг. След известно време той щеше да прелети близо до остров Малта, където имаше радарна станция, която покриваше нуждите на летището в Ла Валета и изпълняваше задълженията по контрола на въздушния трафик за централната част на Средиземноморието. Екипажът на този самолет се състоеше изцяло от офицери от военновъздушните сили, които обикновено возеха светила от политическия или делови свят, което беше безопасно, добре платено и досадно. Тази нощ щеше да е различно. Вторият пилот бе впил поглед в картата на коляното си и в навигационната система. На триста и двайсет километра преди Малта и на височина 11 800 метра пилотът кимна на втория пилот и той настрои радарния транспондер на 7711.


	— Подхождаме към Ла Валета, подхождаме към Ла Валета, тук е Шест-Две-Хотел, Мейдей Мейдей Мейдей*.
	[* Сигнал за бедствие в авиацията. — Б.пр.]
	Диспечерът в Ла Валета незабавно забеляза сигнала. Смяната в центъра за контрол на въздушния трафик беше спокойна, както и всеки друг път. Той включи микрофона си и в същото време с другата си ръка махна на своя началник.
	— Шест-Две-Хотел, Ла Валета, извънредна ситуация ли обявявате?
	— Ла Валета, Шест-Две-Хотел, потвърдено. Провеждаме медицински евакуационен полет от Заир за Париж. Току-що вторият ни двигател излезе от строя и имаме проблеми с електрическата система, готови…
	— Хотел, тук Ла Валета, готови сме. — Екранът показваше, че височината на самолета е 390, после стана 380, после 370. — Хотел, тук Ла Валета, губите височина.
	Гласът в слушалките му се промени.
	— Мейдей Мейдей Мейдей! И двата двигателя извън строя, и двата двигателя извън строя. Опитваме да ги включим отново. Тук Шест-Две-Хотел.
	— Курсът ви за директно проникване Ла Валета е три-четири-три, повтарям, директен вектор Ла Валета три-четири-три. Готови сме.
	Напрегнатото и отсечено „Прието“ беше единственият отговор. Сега височината им бе 330.
	— Какво става? — попита началникът.
	— Казва, че и двата двигателя са извън строя, бързо губи височина. — Компютърният екран показваше, че самолетът е „Гълфстрийм“ и че маршрутът му е потвърден.
	— Спуска се добре — оптимистично отбеляза началникът. Сега височината им беше 310. Г-IV обаче изобщо не се спускаше добре.
	— Шест-Две-Хотел, тук Ла Валета, приемам.
	Нищо.
	— Шест-Две-Хотел, тук Ла Валета, приемам.
	— Какво друго… — Началникът сам погледна екрана. В района нямаше други самолети и единственото, което можеха да направят, беше да наблюдават.


	За да симулира по-добре извънредна ситуация, пилотът затвори задните клапи на двигателите. Можеха да преиграят нещата, но нямаше да го направят. Всъщност нямаше да кажат нищо. Той увеличи още скоростта на падане, после зави наляво, като че ли се насочваше към Малта. Някога бе служил на страната си като пилот изтребител и му липсваше удоволствието от маневрите в небето. Спускане с такава скорост би накарало пътниците на борда да пребледнеят и да изпаднат в паника. Пилотът чувстваше само едно — че лети.


	— Трябва да е много тежък — каза началникът.
	— Има разрешение за полет до летище „Де Гол“ в Париж. — Диспечерът сви рамене и сбърчи лице. — Току-що е излетял от Бенгази.
	— Некачествено гориво?
	Отговорът беше просто още едно свиване на рамене. Началникът вдигна слушалката и нареди:
	— Обади се на либийците. Питай дали могат да пратят спасителен самолет. Нашият може да кацне в залива Сидра*.
	[* Залив на северния бряг на Либия. — Б.пр.]
	— Ла Валета, тук корабът на САЩ „Радфорд“, приемате ли, край.
	— „Радфорд“, тук Ла Валета. Приемам, край.
	— Засякохме съобщенията ви на радара. Самолетът бързо губи височина. — Гласът принадлежеше на младши лейтенант, който тази нощ носеше вахта в БИЦ. „Радфорд“ бе доста стар разрушител, насочил се към Неапол след учения с египетския флот. По пътя беше получил заповед да влезе в залива Сидра и да обяви право на свободно плаване, практика, стара колкото самия кораб. Някога източник на сериозни вълнения и на две жестоки битки по море и въздух през 80-те години, сега вече това бе досадна рутина, иначе „Радфорд“ не би изпълнявал мисията си сам. Беше толкова отегчителна, че дежурните следяха цивилните радиочестоти, просто за да си запълват времето. — Контакт на сто и осемдесет километра западно от нас. Следим го.
	— Можете ли да отговорите на молбата за помощ?
	— Ла Валета, тъкмо събудих капитана. Дайте ни малко време да се организираме, но можем да опитаме, край.
	— Пада като камък — съобщи младшият офицер.
	— Цел е самолет Залив-Четири. Засякохме го на четири хиляди и осемстотин метра и бързо пада — съобщи Ла Валета.
	— Благодаря ви, ние също имаме тези данни. В готовност сме.
	— Какво става? — попита капитанът. Беше по къси гащета в защитен цвят и тениска. Докладът не отне много време. — Добре, включете двигателите. — След това командирът вдигна вътрешния телефон. — Мостик, говори капитанът. Пълен напред по новия курс…
	— Две-седем-пет, сър — подсети го дежурният на радара. — Две-седем-пет, сто осемдесет и три километра.
	— Нов курс две-седем-пет.
	— Слушам, сър. Поемам по две-седем-пет с пълен напред — потвърди командата офицерът на палубата. Дежурният по мостик дръпна надолу ръчката за директно управление на двигателя и вкара още гориво в огромните реактивни турбини. „Радфорд леко потръпна, после кърмата му се снижи, когато започна да увеличава скоростта от осемнайсет възела нагоре. Капитанът огледа просторния Бойно-информационен център. Дежурните бяха в готовност. Хората на радара настройваха уредите си. Образът на главния екран се промени, за да хване по-добре падащия самолет.
	— Да обявим тревога — каза капитанът. Можеше да използва ситуацията, за да проведе тренировка на хората си. След трийсет секунди всички на борда бяха будни и тичаха към постовете си.


	Трябва да внимаваш, когато се спускаш към повърхността на океана нощем. Пилотът на Г-IV постоянно наблюдаваше височината и скоростта на падане. Липсата на добра видимост позволяваше съвсем лесно да се разбие във водата и макар че това щеше да доведе до съвършеното изпълнение на нощната им мисия, не се предполагаше, че трябва да е чак толкова съвършена. След още няколко секунди щяха да излязат извън радарния обсег на Ла Валета и после щяха да започнат да се издигат. Единственото, което го тревожеше в момента, беше вероятното присъствие на кораб в района, но на светлината на навлязлата в първата си четвъртина луна пред него не се виждаше нищо.
	— Готов съм — съобщи той, когато височината им падна под хиляда и петстотин метра. После отпусна двойната дръжка. По транспондера си Ла Валета можеше да забележи промяната в скоростта на падане, ако все още продължаваха да получават сигнал, но дори в такъв случай щяха да решат, че след като се е спускал, за да получи по-силна въздушна струя в двигателите и да успее отново да ги запали, сега той се опитва да хоризонтира самолета, за да извърши кацане в спокойното море.
	— Губим го — каза диспечерът. Екранът премигна няколко пъти, образът се върна, после изчезна.
	Началникът кимна и включи микрофона си.
	— «Радфорд», тук Ла Валета. Шест-Две-Хотел излезе от обсега ни. Последната му височина беше хиляда и осемстотин и падаше, курс три-четири-три.
	— Ла Валета, прието, все още го следим, сега е на хиляда и триста, скоростта на падане малко се понижи, курс три-четири-три — отвърна дежурният в БИЦ. Само на два метра от него капитанът разговаряше с командира на въздушния отряд на «Радфорд». Щяха да им трябват повече от двайсет минути, за да вдигнат във въздуха единствения хеликоптер SH-60B «Сийхоук» на кораба. Сега подготвяха машината за излитане, преди да я вдигнат на специалната палуба. Пилотът се обърна и погледна към екрана на радара.
	— Морето е спокойно. Ако има и капчица разум, ще може да се измъкне. Опитайте се да застанете успоредно на вълните. Добре, качваме се, сър. — С тези думи той напусна БИЦ и тръгна назад.
	— Губим ги под хоризонта — докладва дежурният на радара. — Току-що достигнаха четиристотин и петдесет метра. Като че ли ще паднат.
	— Съобщете на Ла Валета — нареди капитанът.


	Самолетът зае хоризонтално положение на сто и петдесет метра над водата според радарния високомер. Пилотът не можеше да си позволи по-голям риск, така че включи двигателите и зави наляво, на юг, обратно към Либия. Сега беше нащрек. Да летиш толкова ниско изисква пълна съсредоточеност дори и при най-благоприятни условия, още повече нощем и над вода, но заповедите му бяха категорични, макар че за целта им не можеше да се каже същото. Във всеки случай всичко щеше да стане бързо. Със скорост малко над триста възела той имаше четирийсет минути до военното летище, където щеше да зареди гориво и да напусне района.


	Пет минути по-късно на «Радфорд» бяха готови за полета. Корабът леко промени курса си, за да застане откъм подходящата страна на вятъра. Тактическата навигационна система на Сийхоук“ записа необходимите данни от БИЦ. Хеликоптерът щеше да претърси воден участък с диаметър двайсет и четири километра. Процедурата щеше да е отегчителна, времеемка и отчаяна. Във водата имаше хора, а оказването на помощ на нуждаещите се беше основният и най-древен закон на морето. Щом хеликоптерът се издигна, разрушителят зави наляво и заплава с всичките си четири основни двигателя, включени на пълна мощност, което увеличи скоростта на трийсет и четири възела. Капитанът вече бе съобщил в Неапол за положението и бе поискал извънредна помощ от всички плавателни съдове в района — в непосредствена близост нямаше американски кораби, но една италианска фрегата се насочваше на юг към тях. Информация поискаха дори либийските военновъздушни сили.


	„Загубеният“ Г-IV се приземи точно когато американският хеликоптер стигна до района на претърсване. Членовете на екипажа слязоха да се освежат, докато заредят самолета им с гориво. Докато гледаха, един руски транспортен АН-10 включи двигателите си и излетя, за да вземе участие в спасителната операция. Либийците вече оказваха сътрудничество в такива случаи, опитвайки се да се върнат в световната общност, макар командирите им да не знаеха какво точно става. Кацането беше уредено само с няколко телефонни разговора и онзи, който ги бе провел, знаеше само, че ще се приземят за зареждане два самолета, след което веднага ще продължат пътя си. След час отново отлетяха за тричасовото пътуване до Дамаск в Сирия. Отначало бе решено да се върнат в основната си база в Швейцария, но пилотът беше отбелязал, че полетът на два самолета на една и съща компания по един и същ маршрут приблизително по едно и също време ще породи съмнения. По време на издигането той се насочи на изток.
	Долу вляво в залива Сидра с изненада видяха проблясващите светлини на летателни машини, една от които хеликоптер. Хората харчеха гориво и време за нищо. Тази мисъл развесели пилота, докато набираше височина и се отпускаше, оставил автопилота да довърши остатъка от дългия полет. Беше прекалено спокоен. И той, и вторият пилот не бяха обърнали внимание на промяната в транспондерния им код.


	— Стигнахме ли вече?
	Мауди обърна глава. Току-що беше сменил интравенозната банка на пациентката. В пластмасовия му шлем лицето го сърбеше от поникналата брада. Виждаше, че сестра Мария Магдалина изпитва същото неприятно чувство за мръсотия като него.
	— Не, сестро, но наближаваме. Моля ви, починете си. Ще се оправя сам.
	— Не, не, сигурно сте много уморен. — Тя понечи да се изправи.
	— Аз съм по-млад и съм по-добре отпочинал — вдигна ръка лекарят, после смени банката с морфин. Сестра Жана Батист все още беше дълбоко упоена.
	— Колко е часът?
	— За вас е време за почивка. Ще се грижите за приятелката си, когато пристигнем, но тогава други лекари ще поемат част от моите задължения. Моля ви, пазете си силите. Ще ви трябват. — Това беше съвсем вярно.
	Монахинята не отговори. Свикнала да изпълнява заповедите на лекари, тя извърна глава, навярно прошепна молитва и остави клепачите си да се затворят. Когато се увери, че отново е заспала, Мауди отиде в пилотската кабина.
	— Колко остава?
	— Четирийсет минути. Ще се приземим малко по-рано. Имахме попътен вятър — отвърна вторият пилот.
	— Значи преди разсъмване?
	— Какво й е? — без да се обръща, попита пилотът, които беше достатъчно отегчен, за да иска да чуе нещо ново.
	— Няма да пожелаете да разберете — увери го Мауди.
	— Ще умре ли?
	— Да, и самолетът трябва изцяло да се дезинфектира преди отново да може да се използва.
	— Казаха ни. — Пилотът сви рамене. Не можеше да си представи колко щеше да се уплаши, ако научеше какво носи. Мауди знаеше. По пластмасовия чаршаф под пациентката му имаше локвичка заразена кръв. Когато я сваляха от борда, трябваше да внимават много.


	Бадрейн бе благодарен, че е избягвал алкохола. Сега беше най-трезвият от хората в стаята. Десет часа, помисли си той, като погледна часовника си. Десет часа бяха разговаряли и спорили като старици на пазар.
	— Той ще се съгласи ли с това? — попита командирът на гвардията.
	— Най-малкото не е неоснователно — отвърна Али. Петима висши молли щяха да долетят в Багдат и да останат заложници, ако не на добрата воля, поне на честната дума на своя вожд. Всъщност се бе получило по-добре, отколкото си мислеха събралите се генерали — не че това изобщо ги интересуваше. След като уредиха въпроса, те се спогледаха и един по един кимнаха.
	— Приемаме — от името на всички каза същият генерал. Това, че стотици по-нисши офицери щяха да останат и да се сблъскат с онова, което ги очакваше, в края на краищата беше маловажно. Продължителната дискусия не бе засегнала особено този въпрос.
	— Трябва ми телефон — каза Бадрейн и шефът на разузнаването го заведе в друга стая. Тук винаги имаше пряка връзка с Техеран. Дори по време на войната бяха осъществявали контакт чрез микровълнова кула. Сега това се постигаше по фиброоптичен кабел, който не можеше да се засича. Под зоркия поглед на иракския офицер той набра номера, който бе запомнил преди няколко дни.
	— Тук е Йосиф. Имам новини.


	Даряеи не обичаше да го будят рано, още повече че през последните няколко дни беше спал лошо. Когато телефонът до леглото му иззвъня, той премигна няколко пъти преди да го вдигне.
	— Да?
	— Тук е Йосиф. Съгласни са. Искат петима приятели.
	„Слава на Аллах, защото Той е нашият благодетел“ — помисли си Даряеи. В този момент след всичките години на война и мир най-после беше постигнал своето. Не, не, още бе прекалено рано. Имаше да се прави още много. Но най-трудното вече беше постигнато.
	— Кога ще започнем?
	— Колкото е възможно по-скоро.
	— Благодаря ти. Няма да го забравя. — Вече бе съвсем буден. Тази сутрин за първи път от много години той забрави сутрешната си молитва. Господ щеше да го разбере. Работата трябваше да се свърши бързо.


	Когато самолетът се приземи, последва обичайното разтърсване и се чу звук от разливане на течност. Това потвърди факта, че Жана Батист наистина е кървяла, както очакваше Мауди. Поне я бе докарал дотук жива. Очите й бяха отворени, макар и объркани като на бебе, докато гледаше към заобления таван на кабината. Сестра Магдалина хвърли поглед през прозореца, но видя само летище, а летищата по цял свят изглеждат еднакви, особено нощем. Скоро спряха и вратата се отвори.
	Пак щяха да пътуват с камион. В самолета влязоха четирима души, облечени в предпазни пластмасови скафандри. Мауди освободи ремъците на пациентката и махна с ръка на другата монахиня да остане на мястото си. Четиримата военни санитари внимателно вдигнаха здравия синтетичен чаршаф за краищата и го понесоха към вратата. В този момент лекарят видя, че върху разпънатата седалка, служила на жената за легло, капна нещо. Той го изтърси с ръка. Екипажът си имаше заповеди, при това повтаряни неведнъж. Когато пациентката беше настанена стабилно в камиона, Мауди и сестра Магдалина също слязоха по стълбичката, свалиха шлемовете си и най-после можеха да подишат свеж, студен въздух. Лекарят взе манерката от един от въоръжената група около самолета и я предложи на монахинята, после взе друга за себе си. Преди да влязат в камиона изпиха по цял литър вода. Бяха объркани от продължителния полет — всъщност това се отнасяше повече за сестрата, тъй като не знаеше къде всъщност се намира. Мауди забеляза боинга, пристигнал малко преди тях с маймуните, но дори не подозираше какъв е бил товарът му.
	— Никога не съм виждала Париж — е, освен че през всичките тези години съм прелитала над него — каза сестра Мария Магдалина, като се огледа преди задният капак да се затвори и да скрие гледката.
	„Жалко, че никога няма и да го видиш.“


>>	16.
>>	ИРАКСКИЯТ ТРАНСФЕР

	— Тук няма абсолютно нищо — отбеляза пилотът. Хеликоптерът кръжеше на височина триста метра и сканираше водната повърхност с радар с достатъчна чувствителност, за да засече останките — беше предназначен за регистриране на перископи на подводници, — но откри единствено носеща се по вълните бутилка. Освен това двамата летци носеха очила за нощно виждане и би трябвало да забележат блясък на мазно петно от гориво, но такова също нямаше.
	— Трябва да са се врязали с ужасно висока скорост, за да не остане нищо — отвърна вторият пилот по интеркома.
	— Освен ако не търсим където трябва. — Пилотът погледна към тактическата навигационна система. Намираха се точно където трябваше. Оставаше им гориво за един час. Беше време да помислят за завръщане на „Радфорд“, който в момента също претърсваше района. В мрака преди разсъмване прожекторите изглеждаха театрално като на кадри от филм за Втората световна война. Наоколо кръжеше малък либийски самолет, който също се опитваше да помогне, но в общи линии само им пречеше.
	— Има ли нещо? — попита диспечерът от „Радфорд“.
	— Нищо. Повтарям, не виждаме нищо. Остава ни гориво за един час, край.
	— Прието, гориво за един час — потвърдиха от „Радфорд“.
	— Сър, последният курс на целта е бил три-четири-три, скорост две-девет-нула възела, скорост на падане деветстотин и четиринайсет метра в минута. Не е възможно да не е останало нищо — каза командващият операцията, като потупа картата. Капитанът сви рамене. На палубата чакаше спасителна пожарна група. Двама гмуркачи бяха облекли водолазните си костюми, екипажът на спасителната лодка също бе готов. Използваха всички бинокли на борда, за да търсят светлини или каквото и да било друго. Сонарът търсеше високочестотния сигнал на самолетния локатор. Този уред бе предназначен да издържа на силен удар и автоматично се активираше при допир до морска вода. Акумулаторът му позволяваше да работи в продължение на две седмици. Сонарът на „Радфорд“ беше достатъчно чувствителен, за да засече проклетото нещо от четирийсет и осем километра, а те се намираха точно в зоната на падане, определена от дежурните на радара. Нито корабът, нито екипажът му бяха участвали преди в такива спасителни операции, но постоянно правеха тренировки за такива случаи и всяка процедура се изпълняваше точно толкова съвършено, колкото можеше да желае командирът.
	— Кораб на САЩ „Радфорд“, кораб на САЩ „Радфорд“, тук Ла Валета, край.
	Капитанът вдигна микрофона.
	— Ла Валета, тук „Радфорд“.
	— Открихте ли нещо, край.
	— Нищо, Ла Валета. Хеликоптерът ни претърси целия район, но досега не е открил нищо. — Вече бяха искали от Малта корекции в данните за последната скорост и курс на самолета, но той бе излязъл от обсега на цивилния радар още преди да изчезне от по-прецизния уред на разрушителя. Мъжете и от двата края на връзката въздъхнаха. И двамата знаеха как ще завърши всичко това. Издирването щеше да продължи още един ден, нито повече, нито по-малко, и нямаше да открият нищо. Вече бяха пратили телекс до производителя, с който го информираха, че един от самолетите им е изчезнал в морето. Представителите на „Гълфстрийм“ щяха да отлетят в Берн, за да проверят документите за поддръжка и другите данни за машината с надеждата да открият нещо, но навярно нямаше да успеят, с което целият случай щеше да бъде отнесен към колоната „неизвестни“ в нечия счетоводна книга. Но играта трябваше да се изиграе докрай, пък и, по дяволите, за екипажа на „Радфорд“ това щеше да е добра тренировка.


	Навярно миризмата й подсказа, че нещо не е наред. Пътуването от летището завърши бързо. Навън все още беше тъмно и когато камионът спря, и лекарят, и сестрата бяха изтощени от дългия път. Първата им работа бе да пренесат сестра Жана Батист вътре. Едва тогава двамата за последен път свалиха предпазните си дрехи. Сестра Мария Магдалина приглади късата си коса и тежко въздъхна. Най-после можеше да се огледа и онова, което видя, я изненада. Мауди забеляза объркването й и още преди тя да успее да каже нещо, я поведе вътре.
	Точно тогава ги връхлетя миризмата, познатата африканска миризма от пристигналите преди няколко часа маймуни. Това определено не беше нещо, което можеше да се свърже с Париж или с място, толкова чисто и подредено, колкото трябваше да е институтът „Пастьор“. Сестра Мария Магдалина се огледа и разбра, че надписите на стените не са на френски. Нямаше начин да разбере в каква ситуация е попаднала. Появи се войник, който я хвана за ръката и я отведе нанякъде, а тя бе прекалено смутена, за да възрази. Само погледна през рамо към небръснатия мъж в хирургически зелени дрехи.
	— Коя е тази? — попита директорът на проекта.
	— Според тяхната религия те не могат да пътуват сами. Трябва да пазят целомъдрието си — поясни Мауди. — В противен случай нямаше да мога да дойда с нашата пациентка.
	— Още ли е жива?
	— Да — кимна Мауди. — Би трябвало да успеем да я задържим така още три дни, може би четири.
	— Ами другата?
	— Не съм аз този, който трябва да реши.
	— Винаги бихме могли да разполагаме с друг…
	— Не! Това е варварство — възрази Мауди. — Такива неща са омразни на Господ.
	— Ами онова, което възнамеряваме да направим, не е ли? — попита директорът. Явно Мауди бе прекарал прекалено много време в джунглата. Но не си струваше да се карат. Един заразен с ебола пациент им беше напълно достатъчен. — Измий се и после ще отидем да я видим.
	Стаите бяха само четири и пред запечатаните им врати пазеха стражи. Мястото принадлежеше на иранската армия. Лекарите бяха военни и целият персонал се състоеше от хора с боен опит. Както можеше да се очаква, охраната беше строга. Мауди и директорът обаче бяха свалили пазачите на първия етаж и сега часовият натисна бутоните, за да отвори херметично затворената врата. Тя се отвори с хидравлично изсъскване, за да открие зад себе си още една. Можеха да видят как димът от цигарата на войника се всмука навътре. Добре. Въздушната система работеше както трябва. Двамата изпитваха странни предразсъдъци към собствените си сънародници. Бе за предпочитане всичко тук да е построено от чужди инженери — в Средния изток немците бяха най-популярни за такива неща, — но Ирак беше допуснал тази грешка, заради която сега съжаляваше. Уредните германци пазеха плановете на всичко, което строяха, и в резултат голяма част от проектите им се бяха превърнали в пепел след бомбардировките. И макар много от инсталациите в тази сграда да бяха купени от чужбина, всичко бе построено от местни специалисти. Самият им живот зависеше от точното изпълнение на всяка субсистема тук, но по този въпрос вече нищо не можеха да направят. Вътрешните врати не се отваряха, ако външните не бяха херметизирани. Системата действаше. Директорът ги активира и те се подчиниха.
	Сестра Жана Батист се намираше в последната стая отдясно. При нея стояха трима санитари. Вече бяха свалили всичките й дрехи и под тях се разкриваше умиращото й тяло. Войниците бяха отблъснати от онова, което видяха — състоянието й беше по-ужасно, отколкото и най-ужасните рани, получени по време на война. Те бързо почистиха тялото й и после го покриха от уважение към целомъдрието на жената, както повеляваше културата им. Директорът погледна към банката морфин и незабавно ограничи притока му с една трета.
	— Трябва да я задържим жива колкото се може по-дълго — поясни той.
	— Болката от…
	— Нищо не може да се направи — хладно отвърна той. Понечи да смъмри Мауди, но после размисли. Той също бе лекар и знаеше, че е трудно да останеш безчувствен към пациентите си. Възрастна жена, европейка, упоена от морфина. Дишането й беше прекалено бавно, за да остане доволен. Санитарите поставиха проводниците за електрокардиограмата и той с изненада видя, че сърцето й работи добре. Чудесно. Както се очакваше, кръвното налягане беше ниско и директорът нареди да окачат на стойката още две единици кръв за преливане. Колкото повече кръв, толкова по-добре.
	Санитарите бяха отлично обучени. Всичко, пристигнало заедно с пациентката, вече бе двойно опаковано. Един от тях отнесе пакета навън до газовата пещ, в която скоро щеше да остане само стерилизирана пепел. Основният въпрос сега бяха опитите с вируса. Пациентката представляваше развъдник на културата им. Преди на жертвите се взимаха по няколко кубични сантиметра кръв за анализ и пациентът скоро умираше, след което трупът или се изгаряше, или се дезинфектираше и погребваше в обработена с химикали почва. Не и този път. Известно време той щеше да разполага с него, с най-голямото количество вируси, които някой изобщо бе виждал, и от тях щеше да получи още повече, всички от тях убийствени и могъщи. Той се обърна.
	— И така, Мауди, как се е заразила?
	— Лекуваше пациент. Едно негърче.
	— В какво е допуснала грешка?
	— Не успяхме да разберем. Питах я, когато все още беше в съзнание. Не е правила инжекции на момчето, пък и винаги бе изключително внимателна с острите предмети. Тя е опитна сестра — механично отвърна Мауди. Всъщност беше прекалено уморен, за да направи нещо повече, освен да съобщи каквото знае, а това, помисли си директорът, бе просто чудесно. — Работила е с ебола и преди, в Киквит и на други места. Обучи персонала на всички процедури.
	— Инфекция по въздуха? — попита директорът. Беше прекалено да се надява на това.
	— В Центъра за контрол на болестите смятат, че става дума за щам „Мейинга“. Сигурно си спомняте, че този вариант е наречен на името на сестрата, заразила се с болестта по неизвестен начин.
	Тези думи накараха директора да погледне Мауди право в очите.
	— Съвсем сигурен ли сте в това, което казахте?
	— В момента не съм сигурен в нищо, но аз също разпитах хората от персонала в болницата и се оказа, че всички инжекции са правени на пациент Нула от други, не от сестрата. Тъй че, да, това може да е случай на инфекция по въздуха.
	Имаха класически случай на добри и лоши новини едновременно. За заирската ебола се знаеше изключително малко. Знаеше се, че болестта се предава чрез кръв и други телесни течности, дори при сексуален контакт — това бе почти теоретично предположение, тъй като жертвите на еболата едва ли бяха в състояние да се занимават с такива дейности. Смяташе се също, че вирусът не може да съществува извън живия приемник и бързо загива на открито. Поради тази причина приемаха, че болестта не може да се предава по въздуха подобно на пневмонията или други разпространени заболявания. Но в същото време при всяка епидемия на вируса имаше случаи, които не можеха да се обяснят. Нещастната сестра Мейинга бе дала името си на онзи вариант на еболата, който беше отнел живота й по неизвестен начин. Дали бе излъгала за нещо, дали просто беше забравила, или пък наистина беше казала истината и така бе увековечила подтип на еболата, който наистина оцеляваше във въздуха достатъчно дълго, за да бъде пренесен като обикновена настинка? В такъв случай пациентката пред тях представляваше носител на биологично оръжие с такава мощ, която беше в състояние да накара целия свят да се разтрепери от страх.
	Тази възможност означаваше също, че буквално си играеха със самата Смърт. И най-малката грешка можеше да е фатална. Директорът несъзнателно погледна нагоре към климатичната инсталация. Сградата беше предназначена точно за такива случаи. Навлизащият въздух бе съвсем чист, след като преминаваше през клапан, разположен в края на двестаметрова тръба. Излизащият от „горещите“ участъци въздух минаваше през една-единствена камера под налягане. Там се подлагаше на мощно ултравиолетово облъчване, тъй като честотата на радиацията с абсолютна сигурност унищожаваше вирусите. Въздушните филтри бяха напоени с химикали — сред които фенол, — за да се постигне същият резултат. Едва тогава той се изхвърляше навън, където за предотвратяването на възможността от разпространение на вирусите можеше да се разчита и на други естествени фактори. Филтрите — разделени на три отделни части — се сменяха с религиозна прецизност на всеки дванайсет часа. Ултравиолетовите лъчи, пет пъти по-мощни от необходимото, постоянно се следяха. Заобикалящото „горещата“ лаборатория атмосферно налягане съзнателно се поддържаше по-ниско, за да се застраховат от пробив в системата, и този факт даваше възможност да се преценява структурната цялост на сградата. За останалото… е, нали точно затова всички те бяха подготвени толкова внимателно по въпросите на безопасността на облеклото и процедурите с остри предмети.
	Директорът също беше лекар, следвал в Париж и Лондон, но бяха минали години, откакто бе лекувал човек. Беше посветил последното десетилетие от живота си главно на молекулярната биология, по-точно на изучаването на вирусите. Знаеше за тях толкова, колкото и най-добрите специалисти, което означаваше съвсем малко. Знаеше например как да ги накара да се развиват и сега разполагаше със съвършена среда — човешко същество, превърнато от съдбата във фабрика за най-смъртоносния организъм, известен на хората. Никога не я беше познавал здрава, никога не бе разговарял с нея, никога не я бе виждал да работи. Това беше добре. Навярно бе способна сестра, както твърдеше Мауди, но всичко това оставаше в миналото, а и нямаше смисъл прекалено да се привързва към човек, който след три или най-много четири дни щеше да е мъртъв. Колкото по-дълго обаче живееше, толкова по-добре, за да можеше фабриката да свърши работата си, използвайки това човешко тяло като суровина, от която да произведе своя продукт и да превърне най-прекрасното творение на Аллах в Негово най-смъртоносно проклятие.
	По другия въпрос той вече се беше разпоредил, докато Мауди се къпеше. Отведоха сестра Мария Магдалина в друго херметично затворено отделение, дадоха й дрехи и я оставиха сама. Тя се бе изкъпала, чудейки се какво става и къде се намира. Все още беше прекалено объркана, за да се страхува истински. Подобно на Мауди, сестрата се бе къпала дълго и от това мислите й донякъде се бяха прояснили. Опитваше се да дооформи правилния въпрос, който да зададе. След няколко минути щеше да намери лекар, когото да попита какво става. Да, точно това щеше да направи, помисли си сестра Мария Магдалина, докато се обличаше. Удобните и познати медицински дрехи я успокояваха, а и все още пазеше своята броеница, която беше взела със себе си дори под душа. Беше метална, вместо официалната броеница на религиозния й орден, подарена и още когато преди повече от четирийсет години бе положила първия си обет. Но металът се дезинфектираше по-лесно и тя я беше почистила в банята. Вече облечена, монахинята реши, че най-добрата подготовка за търсенето й на информация ще бъде молитвата, затова коленичи, прекръсти се и започна да се моли. Не чу отварянето на вратата зад гърба си.
	Войникът от охранителното подразделение имаше заповед. Той можеше да я изпълни няколко минути преди това, но да наруши уединението на жена, докато е гола и се къпе, щеше да е мерзка постъпка, а и тя нямаше намерение да бяга. Достави му удоволствие да види, че сестрата се моли, обърната с гръб към него. Така трябваше. На осъдените на смърт престъпници винаги се даваше възможност да разговарят с Аллах и лишаването от това беше тежък грях. Толкова по-добре, помисли си той, като вдигна 9-милиметровия си автоматичен пистолет. Сега тя разговаряше със своя Бог…
	…а сега вече го правеше лице в лице. Той прибра оръжието в кобура си и извика двамата санитари да почистят след него. И преди беше убивал хора, бе участвал в разстрели на врагове на родината и това беше просто задължение, понякога неприятно, но въпреки всичко задължение. В този случай ръката му бе потреперила. Този път — войникът беше сигурен — бе пратил една душа при Аллах. Колко странно, че се чувстваше добре след екзекуция.


	Тони Бретано бе пристигнал със самолет на „Ти Ар Дабъл Ю“. Оказа се, че още не е решил да приеме предложението от ръководството на „Локхийд-Мартин“, и Райън се радваше, че информацията на Джордж Уинстън не е вярна. Явно точно този род вътрешна информация не му беше достъпна.
	— Преди казах „не“, господин президент.
	— Даже два пъти — кимна Райън. — Да оглавите АРПА и да станете заместник-министър на технологиите. Името ви се споменаваше и за НРО, но изобщо не са ви викали по този въпрос.
	— Така чух и аз — потвърди Бретано. Беше нисък и ако се съдеше по свадливостта му, очевидно имаше комплекс от ръста си. Обичаше да показва кой и какъв е и да изтъква научните си степени.
	— И сте отказали постовете, защото тук е страшно пренаселено, така ли?
	— Много хора, които не вършат нищо. Ако си вършех работата така, акционерите щяха да ме линчуват. Бюрокрацията в министерството на отбраната…
	— Ами оправете положението — предложи Джак.
	— Не става.
	— Не ми казвайте това, Бретано. Всичко, което може да направи човек, може и да развали. Ако смятате, че не можете да се справите, чудесно, само ми го кажете.
	— Почакайте…
	Райън отново го прекъсна.
	— Не, вие почакайте. Видяхте какво казах по телевизията. Нямам намерение да го повтарям. Трябва да поразчистя някои неща и за тази цел имам нужда от подходящите хора. Ако вие не сте такъв, чудесно, ще намеря някой достатъчно твърд…
	— Твърд ли? — Бретано едва не падна от стола си. — Твърд? Трябва да ви кажа нещо, господин президент! Баща ми продаваше плодове с количка. Светът не ми е дал нищичко! — Райън се засмя и той замълча за миг, после продължи вече по-спокойно, както подобаваше на председател на корпорация, какъвто всъщност беше: — Не е зле.
	— Джордж Уинстън казва, че сте енергичен. Не сме имали подходящ министър на отбраната от десет години. Добре. Когато греша, имам нужда от хора, които да ми го казват. Но мисля, че с вас не съм сбъркал.
	— Какво искате да направя?
	— Когато вдигам телефона, искам заповедите ми да се изпълняват. Искам да зная, че ако трябва да излагам хора на опасност, те ще са екипирани както трябва, ще са обучени както трябва и поддържани както трябва. Искам всички да се страхуват от онова, което можем да направим. Така работата на външното министерство е много по-лесна — поясни президентът. — Когато бях дете в източен Балтимор и виждах полицай да върви по улица „Монюмънт“, знаех две неща. Че не е никак добре да си имам работа с него и че мога да разчитам да ми помогне, ако имам нужда от това.
	— С други думи, искате продукт, който да можем да доставим, когато се наложи.
	— Точно така.
	— Ще имаме много работа — предпазливо каза Бретано.
	— Искам да си подберете добър екип и да съставите структура на армията, която да отговаря на нуждите ни. После искам да възстановите Пентагона, за да реализирате плана.
	— С колко време разполагам?
	— За първата част ви давам две седмици.
	— Не е достатъчно.
	— Не ми казвайте това. Толкова много сме учили тези неща, че съм изненадан, че хартията, върху която са отпечатани, още не е погълнала всички дървета в страната. По дяволите, аз зная каква е заплахата там, спомнете си го. Някога това ми беше работата. Допреди месец бяхме в истинска война, която ни изтощи, защото нямахме ресурси, които да използваме. Просто бяхме късметлии. Не искам повече да разчитаме на късмета. Искам да разчистите бюрокрацията, така че ако се наложи да направим нещо, то наистина да бъде направено. Искам нещата да се вършат преди да се наложи да ги вършим. Ако се справим както трябва, никой няма да е достатъчно луд, че да се захваща с нас. Въпросът е дали вие искате да се захванете с това, доктор Бретано?
	— Сложно е.
	— Няма прости работи — каза Джак.
	— Половината от работата е организирането на добро разузнаване — отбеляза Бретано.
	— Зная. В ЦРУ вече започнахме. Джордж трябва да се оправи в министерството на финансите. Преглеждам списък със съдии, един от които да оглави министерството на правосъдието. Вече казах всичко това по телевизията. Събирам екип. Искам да участвате в него. Ще правя нещата както аз си знам. Мислите ли, че двама души като нас биха стигнали толкова далеч някъде другаде? Времето се изплаща, Бретано. — Райън се отпусна назад, доволен от речта си.
	Бретано не можеше да се съпротивлява повече и го знаеше.
	— Кога започвам?
	Райън погледна часовника си.
	— Утре сутрин урежда ли ви?


	Екипът по поддръжката се появи точно след зазоряване. Около самолета имаше военна охрана, която да държи любопитните на разстояние, макар че това летище вече беше по-охранявано от повечето си международни аналози поради присъствието на иранските военновъздушни сили. Шефът на екипа имаше инструкции какво трябва да се направи и дългият списък от процедури в тефтера му беше странен, но нищо повече. Самолетите от този вид винаги изискваха особено внимание, защото хората, които ги управляваха, се смятаха за богоизбрани или дори за нещо още повече. Не че имаше някакво значение. Той си имаше работа и съветът за извънредно внимание бе излишен. Хората му винаги внимаваха. Списъкът казваше, че е време да се сменят два уреда в пилотската кабина и частите бяха приготвени, все още в заводските си опаковки. След монтирането им трябваше да се настроят. Други двама души от екипа му щяха да заредят самолета и да сменят маслото на двигателите. Останалите щяха да работят по кабината под неговия надзор.
	Едва бяха започнали, когато се появи някакъв капитан с нова заповед и както можеше да се очаква, тя противоречеше на предишните. Бързо трябваше да сменят седалките. След няколко часа самолетът щял да се отправи на нов полет. Офицерът не спомена закъде и техникът не си направи труда да го пита, а само нареди на механика, който сменяше уредите в кабината, да побърза. При модулната организация на уредите в Г-IV това беше лесно. Появи се камион със свалените два дни преди това седалки и екипът по почистването им помогна да ги поставят. Главният техник се зачуди защо са ги сваляли, но не му бе работа да пита, пък и така или иначе не би получил отговор. Жалко, че всички толкова бързаха. Иначе чистенето щеше да е много по-лесно. Но четиринайсетте седалки бързо бяха монтирани и самолетът отново се превърна в миниатюрен, но много комфортен пътнически лайнер. Както винаги, седалките вече бяха подложени на химическо чистене в хангара, а пепелниците бяха изпразнени и измити. След това се появиха хората от службата за снабдяване с хранителни продукти и скоро самолетът се оказа претъпкан с работници. Нещата се ускориха. Пристигнаха членовете на новия екипаж със своите карти и планове с маршрути. Те завариха механика наполовина легнал върху пилотската седалка и наполовина върху пода — довършваше работата си по дигиталните уреди. Пилотът никога не бе проявявал търпение с механиците и сега стоеше и гледаше навъсено как човекът си върши работата — от своя страна, механикът изобщо не се вълнуваше от мислите на пилота. Той свърза последния кабел, изправи се и пусна тестова програма, за да се увери, че уредът работи добре, без изобщо да поглежда към летците, които със сигурност щяха да го проклинат още повече, ако не бе инсталирал електрониката както трябва. Още не беше излязъл от кабината, когато вторият пилот зае мястото си й отново пусна същата тестова програма. Излязъл от самолета, за да не пречи, механикът разбра причината за бързането.
	Петимата стояха на рампата и нетърпеливо и важно гледаха белия самолет, възбудени от нещо. Механикът и останалите от поддържащия екип познаваха всички по име, защото често се появяваха по телевизията. Работниците кимнаха в израз на уважение към моллите и удвоиха усилията си, в резултат на което свършиха бързо. Екипът по почистването беше повикан навън, с което прекратиха усилията им да избършат малкото повърхност, останала незаета след монтирането на седалките. Важните пътници веднага се качиха на борда и се настаниха в задната част на отделението, явно за да обсъждат нещо. Екипажът включи двигателите и охраната и камионите едва имаха време да се изтеглят преди самолетът да се отправи към пистата за излитане.


	Вторият член на тази малка високопоставена флотилия се приземи в Дамаск, за да открие, че го очаква заповед незабавно да се върне в Техеран. Екипажът проклинаше, но изпълни заповедта и остана на земята само четирийсет минути преди отново да излети за краткото пътуване до Иран.


	В „ПАЛМ БОУЛ“ имаха много работа. Нещо ставаше. Можеха да го разберат по онова, което не ставаше. Трафикът по секретните канали, използвани от висшите иракски генерали, беше достигнал връхната си точка и после замлъкна. Компютрите в разузнавателната, станция в Саудитска Арабия се опитваха да проникнат в електронните системи, използвани от иракските тактически радиостанции. Всичко това отнемаше време. С появата на персоналните компютри техниката за кодиране, с която някога бяха разполагали само богатите държави, беше станала лесно достъпна и за най-скромните граждани на Америка и на другите технически напреднали страни. Неочакваният резултат от този факт бе, че най-съвременната апаратура за секретна комуникация в момента беше достъпна и за най-бедните държави. Сега Малайзия разполагаше с кодове, които бяха също толкова сложни за дешифриране, колкото и тези на Русия — същото се отнасяше за Ирак. Системите за кодиране на тактически радиоканали по необходимост бяха донякъде по-прости, но дори тяхното дешифриране изискваше компютър „Крей“, който бе доставен със самолет в Саудитското кралство едва преди няколко години. Друг фактор беше това, че „ПАЛМ БОУЛ“ се намираше в Кувейт и всъщност бе изцяло финансиран от местното правителство, а тази любезност изискваше в отговор друга. Кувейтците трябваше да видят „плячката“ на станцията на АНС. Естествено, размяната беше справедлива, но Управлението за национална сигурност и хората от военното разузнаване не бяха научени да мислят за това какво е „справедливо“. В края на краищата те си имаха заповеди.
	— За семействата си ли приказват? — гласно се учуди един сержант от ВВС на САЩ. Това беше нещо ново. „ПАЛМ БОУЛ“ бе попадал и по-рано на информация от личен характер по тази мрежа и беше научил доста неща за личните навици на висшите иракски генерали, но такова нещо срещаха за първи път.
	— Евакуация — отбеляза старшината до него. — Измъкват се. Лейтенант! — извика той. — Тук става нещо.
	Младшият дежурен офицер работеше по нещо друго. Радарът на кувейтското международно летище бе необикновено мощен. Монтиран веднага след войната, той се използваше в две направления: за гражданските авиодиспечери и за кувейтските военновъздушни сили. Обхватът му беше изключително голям. За втори път от много дни насам от Иран към Багдат се насочваше пътнически самолет. Маршрутът му бе идентичен с онзи на предишния и имаше същия транспондерен код. Разстоянието между двете столици беше само шестстотин и четирийсет километра, достатъчно, за да си струва самолетът да набере нормална височина и така да оправдае изразходваното гориво — а между другото и да навлезе в обсега на радарното им засичане. Там наоколо би трябвало да кръжи и Е-3В АУАКС, но системата съобщаваше директно в ККСМ, а не в „ПАЛМ БОУЛ“. За униформените шпиони в наземната станция беше въпрос на професионална гордост да засекат хората в самолета самостоятелно, още повече че по-голямата част от тях сами служеха във ВВС на САЩ. Лейтенантът — млада жена — мислено си отбеляза информацията, после се приближи до сержантите и попита:
	— Какво има?
	Старшината бавно спусна курсора по компютърния си екран и й показа преведеното съдържание на няколко засечени разговора, като показваше с пръст на екрана, за да привлече вниманието й към времето.
	— Неколцина приятели се разкарват от града. — Секунда по-късно до тях застана един кувейтски майор. Исмаил Сабах имаше далечно родство с кралското семейство, беше завършил в Дартмут и американският персонал много го харесваше. По време на войната бе останал в Кувейт и беше работил в една от групите на съпротивата — в една от най-добрите. Бе се укривал и събирал информация за придвижването и разположението на иракските бойни части, след което я беше предавал, най-вече с помощта на клетъчни телефони, които можеха да се свързват със саудитската гражданска телекомуникационна мрежа точно до границата и които иракчаните не бяха в състояние да засичат. През това време, в условията на иракския терор, той бе загубил трима близки членове на семейството си. Имаше изключително богат личен опит и мразеше северната съседка на страната си. Спокоен, проницателен човек на около трийсет и пет години, той, изглежда, ставаше по-умен с всеки изминал ден. Сабах се наведе, за да види преводите на компютърния екран.
	— Как го казвахте вие, плъховете напускат кораба, нали?
	— И вие ли смятате така? — изпреварвайки лейтенантката, попита старшината.
	— Мислите, че отиват в Иран? — попита американката.
	— Зная, че изглежда така, но не е логично, нали?
	Майор Сабах сбърчи лице.
	— Не е логично да пращат в Иран и самолети на военновъздушните си сили, но иранските изтребители оставиха пилотите да се приберат у дома си. Трябва да научите още за местната култура, лейтенант.
	„Разбрах, че тук нищо не е много логично“ — помисли тя, но не можеше да го каже.
	— С какво друго разполагаме? — попита сержанта Сабах.
	— Разговарят, млъкват и после пак разговарят и така нататък. В момента текат съобщения, но ККМС все още се опитва да ги засече.
	— От радарното засичане съобщават за полет от Мехрабад за Багдат, дегизиран като пътнически самолет.
	— Същия като преди ли? — попита Сабах.
	— Да, майоре.
	— Какво друго?
	— Най-вероятно в момента компютрите подготвят точно този материал. Може би след трийсет минути ще бъде готов.
	Сабах запали цигара. Формално „ПАЛМ БОУЛ“ принадлежеше на Кувейт и пушенето бе позволено за облекчение на някои и ярост на други. Сравнително ниският му ранг не му пречеше да е относително висш член на разузнаването на страната си, още повече че той беше скромен и делови, за разлика от действията си по време на войната, за които бе изнасял лекции във Великобритания и Америка.
	— Някакви мнения? — попита той, след като вече беше готов със собственото си.
	— Вие го казахте, сър. Те се измъкват — отвърна старшината.
	Майор Сабах довърши мисълта му.
	— След няколко часа или дни Ирак няма да има правителство и Иран му помага да изпадне в анархия.
	— Лошо — въздъхна старшината.
	— Човек се сеща за думата „катастрофа“ — тихо каза Сабах, поклати глава и мрачно се усмихна, с което допълнително си спечели възхищението на американските разузнавачи.


	Гълфстриймът се приземи след спокоен шейсет и пет минутен полет от Техеран, засечен по часовника на Бадрейн. Точни като „Суис Ер“, отбеляза той. Е, трябваше да се очаква. Щом самолетът спря, вратата се отвори и от него слязоха петима пътници. Посрещнаха ги с натруфено измамна любезност, на която те отвърнаха по същия начин. Малък конвой от мерцедеси ги отведе незабавно в царствени апартаменти в центъра на града, където те, разбира се, щяха да бъдат убити, ако нещата тръгнеха на зле. Щом автомобилите им потеглиха, двама генерали със своите съпруги, деца и с по един телохранител излязоха от VIP-терминала и бързо се качиха на борда на самолета. Вторият пилот затвори вратата и двигателите се включиха — всичко това за по-малко от десет минути според сейкото на Бадрейн. Прекалено очевидно, за да го пропуснат хората от кулата. Това бе проблемът със секретността, Бадрейн го знаеше. Всъщност човек не можеше да запази в тайна нищо, поне не събитие от такъв мащаб. Бе най-добре да използват пътнически полет и да се отнасят към заминаващите генерали като към обикновени пътници, но между двете страни нямаше редовни полети, пък и във всеки случай офицерите не биха се подложили на такова плебейско отношение. Така че хората от кулата щяха да разберат, че при необичайни обстоятелства е пристигнал и излетял специален самолет, същото се отнасяше и за служителите от терминала, които се бяха грижили за генералите. За този полет това нямаше да е важно. Но щеше да има значение за следващия.
	Навярно това нямаше да е от прекалено значение за Великия план, защото вече не можеше да се попречи на събитията, за чието задвижване беше помогнал той, но то обиждаше Али Бадрейн в професионално отношение. Бе най-добре да пази в тайна всичко, което вършеше. От друга страна, с действията си той си беше спечелил благодарността на много могъщ човек, управляващ много могъща страна. Бе го постигнал само с думи, като съобщи на хората онова, което вече знаеха, и им помогна да вземат и така неизбежното решение, колкото и да се съпротивляваха. Странно нещо е животът.


	— Същият е. Господи, та той почти не остана на земята. — С малко усилия радиотрафикът за този самолет беше изолиран и сега течеше по слушалките на лингвиста от спецчаст 6. Макар езикът на международната авиация да бе английският, екипажът на този самолет разговаряше на фарси. Навярно смятаха, че така взимат мерки за сигурност, но само привличаха вниманието и попадаха във фокуса на радарното и радио-засичане. Иначе разговорите бяха съвсем обичайни освен факта, че самолетът не беше останал на земята достатъчно дълго дори само за да го заредят. Това означаваше, че всичко е било предварително планирано, което при тези обстоятелства едва ли можеше да изненада някого, но въпреки всичко бе интересно. Високо в небето и далече в северозападния край на Персийския залив, в момента самолетът се следеше и от един АУАКС.


	Двамата генерали тихо и нервно говореха в задната част и ревът на двигателите заглушаваше думите им. Съпругите им просто седяха, още по-нервни от мъжете си, докато децата четяха или спяха. Най-трудната част се падаше на телохранителите, които знаеха, че ако нещо в Иран тръгне на зле, не могат да направят нищо, освен глупаво да загинат. Единият седеше по средата на отделението и откри, че седалката му е влажна. Не знаеше какво е това, но лепнеше и беше… червено? Доматен сок или нещо друго, навярно. Раздразнен, той отиде в тоалетната и изми ръцете си, а после взе кърпата, за да изтрие седалката. Преди да седне отново, мъжът върна кърпата в тоалетната, после се загледа надолу към планините и се зачуди още колко ли изгрева ще доживее, без да знае, че току-що е ограничил броя им до двайсет.


	— Това бяха заместник-командирът на военновъздушните им сили и командващият на Втори иракски армейски корпус заедно със семействата си — каза старшината. Дешифрирането бе отнело малко повече от два часа след момента, в който беше засечен сигналът.
	— Размяна на заложници? — попита лейтенантката от ВВС на САЩ.
	— Най-вероятно — съгласи се майор Сабах. — Трябва да очакваме излитането на друг самолет от Мехрабад веднага, щом този се приземи.
	— Закъде?
	— Не се ли сещате?
	— За Судан — досети се старшината.
	— Май сте прав — намигна Сабах. — Би трябвало да потвърдим това със засичане на времето на полетите от Багдат. — И той наистина не можеше да прецени ситуацията дотогава, макар вече да беше съобщил на началниците си, че става нещо необичайно. Скоро и американците трябваше да направят същото.


	След двайсет минути от ККМС излъчиха предварителен доклад до Форт Мийд, Мериленд и прищявките на времето пратиха съобщението в дежурния център точно след полунощ. От Управлението за национална сигурност го предадоха по фиброоптичен кабел до Ленгли, Вирджиния, където попадна в „Меркурий“, комуникационно-разузнавателната служба на ЦРУ, а оттам го отнесоха в оперативния център на управлението на горния етаж, стая 7-F-27, намираща се в старата централна сграда. Информацията се изкачваше нагоре по йерархията, понякога със съответната оценка на всяко следващо равнище, но най-често без такава, или ако имаше, тя се поставяше най-отдолу, така че офицерите от националното разузнаване да могат сами да си съставят мнение и да повторят работата на други. В повечето случаи имаше смисъл, но в такива извънредни и изискващи бързо действие ситуации много често не беше така. Проблемът се състоеше в това, че човек не можеше да определи кога наистина става въпрос за кризисни моменти.
	В ЦРУ дежуреше Бен Гудли, бързо издигнал се в Директората и неотдавна назначен тук офицер от националното разузнаване, служба, наред с която беше получил най-неприятния график поради младшия си пост. Както обикновено, той прояви добрия си инстинкт като отиде при отговорника за региона и му предаде съобщението веднага щом прочете страниците.
	— Ледът се топи — каза агентът, след като прочете страница трета. Това не беше необичайно, но не бе и приятно.
	— Някакви съмнения?
	— Момчето ми — отговорникът имаше двайсетгодишен стаж, — да не си мислиш, че отиват до Техеран на пазар?
	— СОНР? — попита Гудли. Имаше предвид Специалната оценка на националното разузнаване — важен официален документ, предвиден за извънредни ситуации.
	— Така ми се струва. Иракското правителство се предава. — Това не беше чак толкова изненадващо.
	— Три дни?
	— Няма и толкова.
	Гудли се изправи и каза:
	— Добре, хайде да я нахвърляме.


>>	17.
>>	ПРОБУЖДАНЕТО

	Важните неща никога не стават в удобно време. Дали раждане на бебе, или национално бедствие — изглежда, всички такива събития заварват съответните хора заспали или неспособни да реагират поради една или друга причина. В този случай не можеше да се направи нищо. Бен Гудли реши, че ЦРУ не разполага с възможност да потвърди разузнавателната информация и че колкото и заинтересувана от региона да е страната му, не могат да се предприемат никакви действия. Медиите не бяха научили за развитието на събитията и както често се случваше, ЦРУ щеше да си мълчи, докато не разберяха. С това си поведение Централното разузнавателно управление щеше да подхрани общественото мнение, че медиите са толкова ефикасни в разузнаването, колкото и държавните институции.
	СОНР щеше да е кратка. По същество тя не изискваше много догматизъм, а фактите можеха да се изложат съвсем просто. Гудли и отговорникът за региона написаха документа за половин час. Принтерът отпечата един екземпляр за вътрешна употреба, а модемът прати доклада по секретни линии до заинтересуваните държавни институции. След като свършиха това, двамата мъже се върнаха в оперативния център.


	Головко полагаше всички усилия да заспи. „Аерофлот“ току-що беше закупил десет нови боинга за покриване на международните си линии до Ню Йорк, Чикаго и Вашингтон. Самолетите бяха много по-удобни и сигурни от съветските авиолайнери, в които бе пътувал толкова години, но той не беше очарован от перспективата да лети с два двигателя, американски или не, вместо с обичайните четири. Но поне седалките в първа класа бяха удобни, а водката, която му бяха донесли скоро след излитането, беше руска и от най-добро качество. Това съчетание му осигури пет и половина часа сън. Събуди се над Гренландия. Телохранителят до него още спеше. Някъде назад стюардесите навярно също спяха на удобните си сгъваеми седалки.
	Някога, помисли си Сергей Николаевич, нямаше да е така. Той щеше да лети със специален чартърен самолет, снабден с пълна комуникационна апаратура, и каквото и да станеше на света, той щеше да бъде информиран с такава скорост, с каквато служителите от предавателните кули до Москва можеха да излъчат морзовия код. Още по-досаден беше фактът, че нещо ставаше. Нещо трябваше да се случи. Винаги бе така. Пътуваш за важна среща, защото очакваш да стане нещо, и после то се случва точно когато си на път, и макар че не си лишен съвсем от връзка със света, нямаш възможността да се посъветваш със старшите си помощници. Ирак и Китай. За щастие двете горещи точки бяха много отдалечени една от друга. Головко си напомни, че между Вашингтон и Москва има още по-голямо разстояние, обърна се на една страна и си каза, че все пак трябва да поспи още малко.


	Трудната част не беше да ги изведат от Ирак. Трудната част щеше да е да ги откарат от Иран в Судан. Отдавна бе минало времето, когато самолетите от Иран можеха да летят до Саудитска Арабия, и единствените изключения бяха поклонническите полети до Мека по време на ежегодния хадж. Сега пътническите самолети трябваше да заобикалят Арабския полуостров и после да минават над Червено море, за да завият на запад към Хартум, което утрояваше и времето, и разстоянието. Следващият кратък полет не можеше да започне преди първият дълъг да завърши в Африка, а високопоставените персони да пристигнат в набързо приготвените за тях апартаменти, да ги намерят за задоволителни и да позвънят с неизбежната кодова дума, потвърждаваща, че всичко е наред. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да ги откарат едновременно с един-единствен авиолайнер и с един-единствен полет Багдат-Техеран-Хартум, но това не беше възможно. Нито пък бе възможно да осъществят много по-краткия директен полет от Багдат за Хартум като прелетят над Йордания. Но това означаваше да минат близо до Израел, перспектива, която нямаше да зарадва иракските генерали. Освен това стоеше и въпросът за секретността, който правеше всички тези теоретични възможности неподходящи.
	Тази ситуация би вбесила всеки, но не и Даряеи. Той стоеше сам до прозореца и гледаше как самолетът спира, как вратите се отварят, как хората се втурват надолу по стълбичката и незабавно се изкачват по другата, докато носачите прехвърлят малкото лични вещи, които чужденците бяха взели със себе си — несъмнено бижута и други лесно преносими предмети с висока стойност, с усмивка си помисли светият човек. Всичко това отне само няколко минути и после очакващият ги самолет се задвижи.
	Всъщност беше глупаво да идва, за да види нещо толкова прозаично и досадно като това, но то представляваше завършекът на цели две десетилетия усилия и макар да бе Божи човек, Махмуд Хаджи Даряеи все още беше достатъчно човек, за да иска да види плодовете на труда си. В това бе преминал целият му живот и въпреки всичко задачата не беше довършена дори само до половината. А времето му изтичаше…
	Както и при всеки човек, напомни си Даряеи — с всяка една секунда, с всяка една минута, с всеки един час, с всеки един ден, едно и също за всички хора, но някак си на човек му се струва, че времето тече по-бързо, когато надхвърли седемдесет години. Той погледна ръцете си, бръчките и белезите от цял един живот, някои естествени, други не. Два от пръстите му бяха счупени, докато гостуваше на САВАК, обучената от израелци секретна служба на шаха. Спомняше си болката. Още по-добре помнеше разправата с двамата мъже, които го бяха разпитвали. Даряеи не беше казал нито дума. Просто ги бе гледал, застанал неподвижен като статуя, докато ги отведоха пред взвода за разстрел. Всъщност не бе останал особено удовлетворен. Те бяха просто функционери и вършеха работата, определена им от други, без да ги интересува кой е той или защо трябва да го мразят. Друг молла беше седял с всеки един поотделно, за да се моли заедно с тях, защото да лишиш някого от възможността да се помири с Аллах е престъпление.
	Хомейни бе прекарал изгнанието си в Париж, но не и Даряеи. Беше останал зад завесата, като координираше и ръководеше вместо своя вожд. Заловен един-единствен път, той бе освободен, защото не беше проговорил, не проговори и никой от хората му. Това бе грешката на шаха, една от многото. В крайна сметка се беше поддал на колебание. Прекалено либерален в политиката си, за да задоволи ислямското духовенство, прекалено реакционен от гледна точка на западните спонсори, напразно опитващ се да намери средния път в една част от света, в която човек имаше само две възможности. Само една, поправи се Даряеи, когато самолетът се издигна над земята. Ирак се бе опитал да тръгне по другия път, като се отклони от Божието слово, и какво им донесе това? Хюсеин беше започнал войната си с Иран, като смяташе, че врагът му е слаб и няма вожд. И не постигна нищо. После нападна на юг и получи още по-малко, и всичко в търсене на временна мощ.
	За Даряеи бе различно. Подобно на Хомейни, той никога не беше губил от поглед своята цел и макар последният да бе мъртъв, делото му продължаваше да живее. Сега гледаше на север и целта му лежеше зад него, прекалено далеч, за да се вижда, но въпреки това беше там, в свещените градове Мека и Медина… и Йерусалим. Той беше ходил в първите два, но не и в третия. Като момче, малко и набожно, бе искал да види Скалата на Авраам, но нещо, вече не помнеше какво, беше попречило на неговия баща търговец да го заведе там. Бе виждал родния град на Пророка обаче, и разбира се, неведнъж се беше отправял на поклонничеството до Мека — хадж — въпреки политическите и религиозните разлики между Иран и Саудитска Арабия. Искаше му се отново да го направи, да се помоли пред покритата Кааба. Но имаше нещо по-голямо дори от това.
	Върховен глава на държавата, той искаше повече. Не толкова за себе си. Не, в основата на смирения му живот имаше една по-велика задача. Ислямът се простираше от крайната западна част на Африка до крайната източна част на Азия, без да се смятат малките островчета на последователите на Вярата в Западното полукълбо, но религията не беше имала общ вожд и обща цел вече повече от хиляда години. Това причиняваше на Даряеи болка. Имаше един-единствен Бог и едно-единствено Слово, и Аллах сигурно се натъжаваше, че Неговото Слово бе толкова трагично недоразбирано. Това беше единствената възможна причина за неуспеха на всички хора да възприемат Правата Вяра и ако той бе в състояние да промени положението, значи би могъл да промени света и да върне цялото човечество към Господ. Но за да постигне това…
	Светът си беше такъв, несъвършено оръдие с несъвършени закони за несъвършени хора, но така го бе създал Аллах и така щеше да си остане. Още по-лошо, имаше такива, които щяха да се противопоставят на всяко негово дело, правоверни и неправоверни, още една причина за скръб и гняв. Даряеи не мразеше саудитите и другите от отсрещната страна на Персийския залив. Те не бяха зли хора. Те бяха правоверни и въпреки разликите никога нямаше да им бъде отказан достъп до Мека. Но техният път не беше Пътят и нищо не можеше да се направи. Бяха затлъстели, забогатели и корумпирани и това не можеше да се промени. Даряеи трябваше да завладее Мека, за да реформира исляма. Да направи това означаваше да придобие световна мощ. Означаваше да си създаде врагове. Но той отдавна го знаеше и току-що бе спечелил първата си голяма битка.
	Само да не беше отнело толкова време. Даряеи често говореше за търпение, но неговата работа бе отнела цял един живот, а той беше на седемдесет и две и не искаше да умре като своя наставник, без да довърши делото дори само до половината. Когато настъпеше неговото време да се изправи пред Аллах, Даряеи искаше да говори за постижението, за успешно изпълнената най-величествена цел, която би могъл да има човек, повторното единение с Правата Вяра. И за да постигне тази цел, беше готов да направи много неща. Самият той дори не знаеше с каква огромна задача иска да се заеме, защото все още не можеха да се зададат всички въпроси. И тъй като неговата цел беше толкова чиста и светла, а оставащото му време толкова кратко, той никога не се бе питал колко дълбоко би затънал в мрак, за да стигне там.
	Добре. Той се извърна от прозореца и заедно с шофьора си отиде при колата. Процесът беше започнал.


	На хората от разузнавателната общност не им се плаща за съвпадения и те имат карти и часовници, за да ги предотвратяват. Разстоянието, което Гълфстрийм Г-IV може да прелети, без да зарежда повторно с гориво, беше добре известно и лесно можеше да се изчисли. Кръжащият в района АУАКС засече следа, водеща на юг от Техеран. Транспондерът му показа вида на самолета, както и скоростта, посоката и височината, която се равняваше на тринайсет хиляди и седемстотин метра за оптимално използване на горивото. Сравниха времето на този полет и на още един. Курсът им обясни още повече неща.
	— Судан — потвърди майор Сабах. Ви могла да е и друга страна. Той почти бе решил, че възможният маршрут е Бруней, но не, това щеше да е прекалено далеч от Швейцария, а Швейцария беше мястото, където се намираха парите — където трябваше да се намират.
	След тази преценка пратиха сателитен сигнал до Америка, отново в ЦРУ, и той събуди старшия дежурен само за да каже „да“ на съвсем кратък въпрос. Отговорът беше пратен обратно до „ПАЛМ БОУЛ“ от любезност към кувейтците. После бе просто въпрос на чакане.


	ЦРУ имаше малка станция в Хартум, състояща се всъщност само от шефа й, двама оперативни работници и секретарка. Шефът на станцията обаче бе добър и беше вербувал за агенти голям брой местни граждани. Помагаше му това, че суданското правителство обикновено нямаше какво да крие, тъй като страната бе прекалено бедна, за да представлява интерес за когото и да било. Някога правителството беше използвало географското си положение в противоборството между Изтока и Запада и това му носеше пари, оръжия и помощ, но СССР бе паднал, а с него и Голямата игра на могъщество, поддържала Третия свят в продължение на две поколения. Сега суданците трябваше да разчитат на ограничените си собствени ресурси и на малкото трохи, подхвърляни от страните, изпитващи временна нужда от малкото, което имаше тази африканска държава. Лидерите й бяха мюсюлмани и като заявяваха това толкова високо, колкото можеха да лъжат — те не бяха по-набожни от западните си колеги, — успяваха да получат помощ от Либия, Иран и други, в отговор на което от тях очакваха да направят тежък живота на езичниците анимисти в южната част на страната и да поемат риска от надигащата се ислямистка политическа вълна в собствената си столица — хората, които знаеха действителната набожност на лидерите си, искаха да ги заменят с истински правоверни. Като цяло политическият елит на тази обедняла нация смяташе, че е по-лесно да си религиозен и богат, отколкото религиозен и беден.
	А всичко това означаваше за персонала на американското посолство огромна непредвидимост. Понякога Хартум бе спокоен — когато фундаменталистите бяха държани под контрол. Понякога не беше, защото не бяха спокойни и те. В момента, изглежда, ставаше дума за втората възможност, а отгоре на всичко екологичните условия тук бяха достатъчно отвратителни, за да пратят този пост сред последните десет от всички американски посолства в света, въпреки отсъствието на заплаха от терористи. За шефа на станцията това означаваше бързо напредване в кариерата, макар жена му и двете му деца да си бяха останали във Вирджиния, защото повечето официални американски представители не се чувстваха в достатъчна безопасност, за да доведат тук семействата си. Почти също толкова неприятно беше, че СПИН се превръщаше в истинска опасност. Посолството имаше военен лекар, за да се справя с такива случаи. Тревогите му бяха огромни.
	Шефът на станцията се отърси от тези мисли. Като пое службата, той беше прескочил цяло равнище в заплатата си. Справяше се добре и имаше един особено високопоставен агент в суданското външно министерство, за да информира Америка за всичко, което правеше страната. Фактът, че тя не правеше чак толкова много, не бе важен за бюрократите в Ленгли. По-добре да знаят всичко за нищо, отколкото нищо за всичко.
	С този случай той се зае лично. След като свери разстоянието и времето по собствените си карти, шефът на станцията вечеря рано и отиде на летището, намиращо се само на няколко километра извън града. Охраната тук беше по африкански небрежна и той лесно намери място, откъдето да наблюдава. По-лесно бе да се скриеш на частен терминал, отколкото на обществен, особено като се вземеше предвид 500-милиметровият обектив на фотоапарата му. Дори имаше време да провери апарата. По клетъчния му телефон хората на АНС в посолството потвърдиха, че въпросният самолет скоро ще се приземи — факт, който бе още по-сигурен заради пристигането на няколко служебни на вид коли. Вече беше запомнил двете снимки, пратени му по факса от Ленгли. „Двама висши иракски генерали, а?“ — помисли си той. Е, след смъртта на шефа им това изобщо не можеше да го изненада. Проблемът с диктатурите бе, че никой от онези, които се намираха близо до върха, не можеше да разчита особено много на пенсиониране.
	Велият пътнически самолет се появи с обичайните валма дим. Сега единствената му тревога беше дали самолетът ще спре по такъв начин, че да може да заснеме слизащите от него хора — копелетата винаги гледаха на друга страна и разваляха цялата работа. Но нямаше никакъв избор. Гълфстриймът спря. Вратата се отвори и шефът на станцията започна да снима кадър след кадър. На летището чакаше някакво полуофициално служебно лице, за да извърши церемонията по полуофициалното посрещане. Можеше да се види кои са важните личности по това кого прегръща и целува суданецът — и от оглеждането им наоколо. Щрак. Щрак. Той позна едното лице със сигурност, другото навярно също отговаряше на описанието. Прехвърлянето отне само минута-две. Служебните автомобили потеглиха, но шефът на станцията не се вълнуваше особено накъде са се насочили в момента. Агентът му от външното министерство щеше да го информира. С оставащите осем кадъра той засне самолета, които вече зареждаха с гориво, и реши да изчака, за да види какво ще стане. Трийсет минути по-късно Г-IV пак се издигна в небето и американецът тръгна обратно за посолството. Докато хората му проявяваха филма, той проведе телефонен разговор с Ленгли.


	— Потвърждава се — каза Гудли. Краят на дежурството му наближаваше. — Преди петдесет минути двама иракски генерали са се приземили в Хартум.
	— Така СОНР ще изглежда доста добре, Бен — с вдигнати вежди отбеляза отговорникът за региона. — Надявам се, че ще обърнат внимание на разпределението на времето.
	Офицерът от националното разузнаване успя да се усмихне.
	— Да. Е, друг ще трябва да каже какво означава това. — Току-що започналите да пристигат за дневната си смяна аналитици щяха да си поиграят с този въпрос.
	— Нищо добро. — Но човек не трябваше да е разузнавач, за да се сети.
	— Пристигат снимки — съобщи свързочният офицер.


	Очакваше първото телефонно обаждане. Даряеи беше казал на посланика си да направи нещата колкото е възможно по-ясни. Иран щеше да поеме отговорността за всички разноски. Щяха да им осигурят възможно най-добрите жилища с всички удобства, които страната можеше да им предложи. Цялата операция нямаше да струва чак толкова много пари, но диваците от онази държава се впечатляваха от малки суми и по електронен път вече бяха прехвърлени десет милиона американски долара — за рента — като гаранция, че всичко е наред. Иранският посланик се обади, за да потвърди, че първата група е пристигнала нормално и че самолетът е отлетял обратно.
	Добре. Сега иракчаните навярно щяха да му повярват. Би получил лично удовлетворение, ако можеше да ликвидира тези свини, и при настоящите обстоятелства нямаше да е трудно за уреждане, но той беше дал думата си, пък и това нямаше нищо общо с личното удовлетворение. В момента, в който оставяше телефонната слушалка, министърът на военновъздушните сили нареждаше друг самолет да ускори трансфера. Бе най-добре да свършат бързо с това.


	Бадрейн се опитваше да реши същия въпрос. Всичко щеше да се разчуе навярно за един ден, със сигурност не повече от два. Тук оставаха хора, прекалено близо до върха, за да оцелеят в предстоящите катаклизми, и прекалено далече, за да заслужават загрижеността, която иранците проявяваха към генералите. Тези офицери, подполковници и полковници, нямаше да са много щастливи от перспективата да се превърнат в изкупителната жертва, необходима за уталожване на гнева на пробуждащата се тълпа. Този факт ставаше все по-ясен, но вместо да ги накара да побързат със заминаването, той пораждаше някакъв неконкретизиран страх, който караше всички останали да се боят още повече от очакващия ги неизвестен мрак. Те стояха на палубата на горящ кораб до вражески бряг и не знаеха да плуват. Но корабът все пак гореше. Трябваше да ги накара да проумеят това.


	Това вече се беше превърнало в рутина, с която Райън започваше да свиква — дискретното почукване по вратата, по-сепващо от радиочасовника, с които в продължение на двайсет години бяха започвали дните му. Сега приглушеното почукване го накара да отвори очи. Той стана, облече халата си, измина шестте метра от леглото до вратата и взе вестника си заедно с няколкото листа на дневния си график. После отиде в банята, а след това в дневната до президентската спалня.
	Липсваше му нормалното четене на вестника. Макар обикновено да не можеше да се сравнява с качеството на информацията в очакващата го върху масата разузнавателна сводка, в „Уошингтън Поуст“ имаше и материали не само от стриктно държавен интерес, а това поддържаше нормалното му желание да е в течение на нещата. Но първото изискване на работата му беше СОНР, официален документ от извънредна спешност, поставен в картонена папка. Преди да го прочете Райън разтърка очи.
	Е, можеше и да е по-лошо. Този път поне не го бяха събудили, за да му съобщят нещо, което не можеше да промени. Той прегледа графика си. Добре, Скот Адлер щеше да дойде, за да обсъдят въпроса, заедно с онзи Васко. Добре. Изглежда, Васко си разбираше от работата. Кой друг щеше да идва днес? Той плъзна поглед по листа. Сергей Головко? Днес ли? Добра възможност за промяна. Кратка пресконференция, за да съобщи за назначаването на Тони Бретано за министър на отбраната. Списък от вероятни въпроси, за които да се тревожи, и инструкции от Арни — доколкото е възможно, да не обръща внимание на въпросите за Килти. Джак си наля кафе — беше се наложило да издаде директни заповеди, за да си извоюва правото на това. Надяваше се, че военноморските стюарди не са го приели като лична обида, но бе свикнал да върши някои неща сам. Сега вече стюардите поднасяха закуската в стаята и оставяха членовете на семейство Райън да се обслужват сами.
	— Добро утро, Джак — надвеси се над рамото му Кати. Той я целуна по устните и се усмихна.
	— Добро утро, скъпа.
	— Светът още ли си е на мястото? — попита тя, като си наливаше кафе. Това показа на президента, че първата дама днес няма планирани операции. В такива дни никога не се докосваше до кафе и казваше, че не може да рискува и най-лекото потреперване на ръката, което кофеинът е в състояние да предизвика, докато реже нечие око. Картината винаги го караше да потръпва, въпреки че жена му вече оперираше главно с лазер.
	— Като че ли иракското правителство пада.
	Женско изсумтяване.
	— Това не стана ли още миналата седмица?
	— Тогава беше първо действие. Сега е трето. — „Или може би четвърто.“ Той се зачуди какво ли щеше да е пето действие.
	— Важно ли е?
	— Възможно е. Какво ще правиш днес?
	— Клинична работа и следоперативно лечение, среща по бюджетни въпроси с Бърни.
	— Хм. — Джак започна да преглежда „Ранната птица“ — сбор от засягащи правителството материали, събрани от основните вестници. Кати се наведе над рамото му.
	— Головко? Не се ли запознах с него в Москва — онзи, който се шегуваше, че бил насочвал пистолет срещу теб!
	— Не беше шега — отвърна Райън. — Вярно е.
	— Хайде де!
	— След това ми каза, че не бил зареден. — Джак се зачуди дали е било така.
	— Искаш да кажеш, че е било наистина? — недоверчиво попита тя.
	Президентът я погледна и се усмихна. Удивително, сега историята му се струваше смешна.
	— По онова време му беше писнало от мен. Когато помагах за измяната на шефа на КГБ.
	— Джак, никога не мога да разбера кога се шегуваш.
	Райън се замисли за това. Формално първата дама бе частна гражданка. В случая на Кати това беше сигурно, тъй като тя бе работещ лекар, който проявяваше толкова интерес към политиката, колкото и към груповия секс. Ето защо формално тя не трябваше да бъде охранявана, но се смяташе, че президентът се доверява на съпругата си, както всеки нормален човек. Освен това бе логично. Преценката й по всеки въпрос беше също толкова добра, колкото и неговата, и макар да нямаше опит в международните отношения, Кати всеки ден взимаше решения, които влияеха на живота на истински хора по най-непосредствен начин. Само да сбъркаше, и те бяха слепи.
	— Кати, струва ми се, че е време да ти кажа нещо за онова, с което съм се сблъсквал през годините. Да, веднъж Головко беше насочил пистолет срещу мен на една от пистите на московското летище, защото помогнах на двама много високопоставени руснаци да се измъкнат от страната. Единият от тях беше неговият шеф от КГБ.
	Това я накара отново да се зачуди за кошмарите, които преди няколко години бяха тормозили съпруга й в продължение на месеци.
	— И къде е сега той?
	— Някъде в района на Вашингтон, забравил съм точно къде. — Джак смътно си спомняше, че дъщеря му, Катрин Герасимова, се бе сгодила за някакъв богат наследник в Уинчестър и по този начин беше заменила едно високо положение с друго. Е, заплатата, която ЦРУ плащаше на семейството, не бе достатъчна, за да поддържа много комфортен начин на живот.
	Кати беше свикнала с шегите на съпруга си. Подобно на повечето мъже той разказваше забавни малки историйки, смешни заради самото си преувеличение — а и освен това Джак имаше ирландски произход, — но сега тя отбеляза факта, че думите му бяха толкова обикновени, колкото съобщение за резултатите от бейзболни мачове. Райън не видя погледа й, впит в тила му. „Да — реши Кати, когато в стаята влязоха децата, — иска ми се да чуя тези истории.“
	— Добро утро, тате! — каза Кейти. — Добро утро, мами! — С това обичайната сутрешна процедура свърши или по-скоро премина в нещо по-неотложно от световните новини и събития. Кейти вече беше облечена за училище и както повечето малки деца, винаги се събуждаше в добро настроение.
	— Здрасти — каза влязлата след нея Сали, очевидно ядосана.
	— Какво има? — попита я Кати.
	— Всички тези хора! Не можеш дори да се поразходиш, без да те следят! — раздразнено отвърна тя, като си взе чаша сок от подноса. Не си падаше много по овесената каша. — Тук е все едно като на хотел, но човек не е толкова спокоен.
	— Какъв изпит имаш днес? — попита Кати, бързо схванала причината за всичко това.
	— Математика — призна Сали.
	— Учила ли си?
	— Да, мамо.
	Джак не обърна внимание на проблема и вместо това приготви овесена каша за Кейти, която я харесваше. Малкият Джак влезе последен и включи телевизора на „Картуун Нетуърк“ за сутрешната си порция анимация, която Кейти също одобряваше.
	Навън денят започваше и за всички други. Личният офицер от националното разузнаване на Райън добавяше последни щрихи към ужасната си сутрешна разузнавателна сводка. На този президент се угаждаше адски трудно. Главният камериер пристигна рано, за да контролира работата по поддръжката на правителствения етаж. В президентската спалня приготвяха дрехите за президента и първата дама. Навън чакаха автомобилите, които щяха да откарат децата на училище. Служителите от щатската полиция вече бяха проверили пътя до Анаполис. Морските пехотинци загряваха хеликоптера за пътуването до Балтимор — този проблем все още не бе решен. Цялата машина беше в движение.


	Гъс Лоренц пристигна рано в кабинета си заради телефонно обаждане от Африка в отговор на неговото повикване от Атланта и попита къде са маймуните му. Неговият агент му обясни това от осем времеви пояса разстояние — тъй като ЦКБ се бяха забавили с парите, някой друг бе купил доставката и сега трябваше да докарат нова партида от джунглата. Навярно след седмица, каза той на американския лекар.
	Лоренц изсумтя. Беше се надявал да започне новото си изследване тази седмица. Той записа информацията в настолния си бележник и се зачуди кой, по дяволите, би купил толкова много африкански зелени маймуни. Дали Русо не започваше нещо ново в Париж? Щеше да му се обади малко по-късно, след като проведеше сутрешната оперативна с хората си. Добрата новина, видя той, бе, че… о, това беше много лошо. Вторият пациент загинал в самолетна катастрофа, съобщаваше телексът от СЗО. Но нямаше данни за нови случаи и бе минало достатъчно време, за да могат вече да кажат, или по-скоро да се надяват, че миниепидемията е завършила. Това бе добра новина. Пробата под електронния микроскоп приличаше на заирска „Ебола Мейинга“, най-лошият от щамовете на вируса. Възможно беше приемникът все още да е на свобода в очакване да зарази някой друг, но така или иначе, след маларията разпространителят на ебола се издирваше най-трудно — хората смятаха, че я причинява онова, което на италиански се казваше „лош въздух“. Може би, помисли си той, приемникът бе някой прегазен от камион гризач. Лоренц сви рамене. В края на краищата това беше възможно.


	С намаляването на дозата морфин пациент Две лежеше в полусъзнание в хасанабадския институт. Беше достатъчно будна, за да съзнава и чувства болката, но без да разбира какво всъщност става. Болката щеше да надделее във всички случаи, още по-лошо бе, че сестра Жана Батист знаеше какво означава тя. Най-жестоки бяха болките в стомаха, докато болестта унищожаваше гастроинтестиналната й система, предназначена да превръща храната в хранителни вещества, и изхвърляше заразена кръв към ректума й.
	Чувстваше се така, като че ли цялото й тяло се гърчи, смазва и гори едновременно. Трябваше да се раздвижи, да направи нещо, за да промени положението, просто за да принуди болката за кратко да дойде от друго място и така за миг да облекчи мъките й, но когато се опита да се помръдне, откри, че всичките й крайници са стегнати с ремъци. Това унижение й подейства някак си по-силно от болката, но когато понечи да възрази, гаденето й толкова се усили, че тя започна да се задушава. Когато забеляза това, облеченият в синьо космонавт завъртя леглото — що за легло беше това? — зачуди се монахинята, — което й позволи да повърне в кофата. От устата й се изля черна, мъртва кръв. За миг това я разсея от болката, но само за да й покаже, че няма да оцелее, че болестта е стигнала прекалено далеч, че тялото й умира и тогава сестра Жана Батист започна да се моли да умре, защото това щеше да сложи край на всичко, а болките бяха такива, че копнееше краят да дойде скоро, за да не загуби вярата си. Тази перспектива изскочи в отслабващото й съзнание като дяволче от кутия. Но тази детска играчка имаше рога и копита. Тя имаше нужда от свещеник. Имаше нужда от… къде бе сестра Мария Магдалина? Дали не беше обречена да умре сама? Умиращата сестра погледна към космическите костюми с надеждата зад пластмасовите шлемове да открие познати очи, но макар очите, които видя, да бяха изпълнени със съчувствие, те не й бяха познати. Нито пък техният език, когато двама от хората се приближиха до нея.
	Санитарят много внимателно й взимаше кръв. Първо се увери, че ръката й е напълно обездвижена, неспособна да се помръдне повече от сантиметър. После накара другия да я хване със силните си длани, като в същото време държеше иглата далеч от тях. Този път имаше късмет. Иглата влезе във вената още от първия път. Към нея той прикрепи вакуумна епруветка, която всмука кръв с по-тъмен от обичайния тъмночервен цвят. Когато се напълни, мъжът я извади и грижливо я прибра в пластмасова кутия, после изпълни същата процедура още три пъти. След това извади иглата и натисна марля върху раничката, която не бе престанала да кърви. Санитарят пусна ръката и забеляза, че от натиска кожата силно се е обезцветила. Капакът на кутията бе затворен и първият санитар излезе от стаята, а вторият отиде в ъгъла и напръска ръкавиците и ръцете си с йоден разтвор. Бяха им обяснили колко опасни са тези процедури, но като нормални хора, въпреки всички репетиции, филми и диапозитиви, тогава те не бяха повярвали истински. Сега двамата военни санитари вярваха и се молеха Смъртта да дойде и да отнесе тази жена към мястото, което Аллах й е отредил. Гледката на разпадащото се тяло беше ужасна. Мисълта, че могат да я последват в това ужасяващо пътуване, бе достатъчна, за да изплаши и най-безстрашното сърце. Не приличаше на нищо от онова, което бяха виждали. Жената се топеше отвътре навън. Когато санитарят доизчисти повърхността на костюма си, той се обърна, изплашен от болезнения й вик, издаден сякаш от бебе, измъчвано от ръцете на самия дявол. Отворени очи, зинала уста, дрезгав, пресеклив вик, който се носеше във въздуха и проникваше през пластмасата на дрехите му.
	Кръвните проби бяха обработени бързо, но с най-голяма предпазливост в „горещата“ лаборатория от другата страна на коридора. Мауди и директорът на проекта се намираха в кабинетите си. Не беше задължително да присъстват в лабораторията и им бе по-лесно, пък и по-безопасно да разгледат резултатите от тестовете, без да им пречи предпазното облекло.
	— Толкова бързо, толкова забележително бързо — с благоговение поклати глава директорът.
	Мауди кимна.
	— Да, болестта поразява имунната система като приливна вълна.
	Дисплеят на компютърния екран се включи към електронния микроскоп. Показа се поле, изпълнено с подредени един до друг вируси. Виждаха се съвсем малко антитела, но те едва ли можеха да са от голяма полза. Кръвните клетки биваха атакувани и унищожавани. Ако можеха да вземат тъканни проби от по-важните органи, биха открили, че далакът се втвърдява като гумена топка, изпълнен с малки кристалчета, които играеха ролята на транспортни капсули за вирусните частици на еболата. Всъщност щеше да е интересно и може би дори полезно от научна гледна точка да направят лапароскопия на стомаха, за да видят какво точно е въздействието на болестта върху пациентката за определени времеви интервали, но така имаше опасност от ускоряване на смъртта й, а и двамата не искаха да рискуват.
	В пробите от повръщаното от монахинята вещество откриваха тъканни частици от горната част на храносмилателната й система и те бяха изключително интересни, тъй като човешката материя не само беше разкъсана, но и мъртва. Голяма част от все още живото тяло на жената вече бе умряла и организмът изхвърляше мъртвите тъкани, защото отчаяно се бореше да оцелее. Заразената кръв се центрофугираше и дълбоко се замразяваше за бъдеща употреба. Всяка отделена капчица бе полезна и поради това в гумените й интравенозни системи вливаха още повече кръв. Рутинният сърдечно-ензимен тест показваше, че за разлика от случая с пациент Нула, сърцето й все още е нормално и здраво.
	— Странно, как варират начините на действие на болестта — отбеляза директорът, като преглеждаше данните.
	Мауди просто извърна очи и си представи, че чува болезнените и викове през дебелите бетонни стени. Щеше да е проява на върховна милост да влезе в стаята и да й инжектира калий или просто да увеличи докрай дозата морфин и така да я убие чрез задушаване.
	— Мислите ли, че африканското момче още преди да се зарази е имало сърдечносъдов проблем? — попита шефът му.
	— Навярно. Не са го изследвали за това.
	— Както се очакваше, чернодробната дейност бързо отслабва. — Директорът бавно прегледа данните за химичния състав на кръвта. Всички стойности силно се отклоняваха от нормалните, освен донякъде сърдечните показания. — Случаят е достоен за учебниците, Мауди.
	— Наистина.
	— Този вариант на вируса е много по-убийствен, отколкото предполагах. — Той вдигна поглед. — Справихте се добре.
	„О, да.“


	— …Антъни Бретано има два доктората от Масачузетския институт, по математика и оптична физика. Постигнал е внушителни лични успехи в промишлеността и машиностроенето. Вярвам, че ще е изключително способен министър на отбраната — каза Райън в заключение на изявлението си. — Някакви въпроси?
	— Сър, вицепрезидентът Килти…
	— Бившият вицепрезидент — прекъсна репортера Райън. — Той подаде оставка. Нека сме наясно с това.
	— Но той твърди, че не го е направил — отбеляза представителят на „Чикаго Трибюн“.
	— А ще му повярвате ли, ако ви каже, че току-що е разговарял с Елвис Пресли? — попита Райън, като се надяваше, че се справя с предварително подготвената линия на поведение. Огледа репортерите, за да види реакцията им. Всичките четирийсет и осем места пак бяха заети и още двайсет репортери стояха прави. Презрителната забележка на Джак накара всички да премигнат, а неколцина дори си позволиха да се усмихнат. — Продължавайте, задавайте въпросите си.
	— Господин Килти е поискал съдебна комисия, която да изясни фактите. Как ще реагирате на това?
	— Въпросът се разследва от ФБР, което е главната държавна институция, занимаваща се с разследвания. Каквито и да са фактите, те трябва да се установят преди да се излиза със заключения. Но аз смятам, че всички ние знаем какво ще стане. Ед Килти подаде оставка и всички вие знаете защо. От уважение към конституцията наредих на ФБР да се заеме с въпроса, но собствената ми законова преценка е абсолютно ясна. Господин Килти може да приказва каквото си иска. Аз имам да върша работа. Следващият въпрос? — уверено попита Джак.
	— Господин президент… — Райън леко кимна, когато чу репортерката от „Маями Херълд“. — В речта си снощи казахте, че не сте политик, но вие заемате политически пост. Американският народ иска да знае мнението ви по много въпроси.
	— Това е логично. Като какви например? — попита Джак.
	— Например за абортите? — попита журналистката. — Каква точно е вашата позиция?
	— Не ми харесват — отвърна Райън искрено, без изобщо да се замисли. — Както навярно знаете, аз съм католик и по този етичен въпрос смятам, че моята Църква е права. Но законът „Роу В. Уейд“ е единствено валиден в тази страна и докато Върховният съд не го преразгледа, президентът няма право да пренебрегва постановленията на федералните съдилища. Това ме поставя в донякъде неудобно положение, но като президент аз трябва да изпълнявам задълженията си в съответствие със закона. Положил съм клетва да го правя. — „Не е зле“ — помисли си Райън.
	— Значи не подкрепяте правото на жената да реши сама? — надушила кръв, попита репортерката.
	— Какво да реши? — все още спокоен, попита Райън. — Вие знаете, че веднъж се опитаха да убият жена ми, докато беше бременна с нашия син, а скоро след това видях в болницата най-голямото си дете почти мъртво. Смятам, че животът е много ценен. И съм научил това по най-трудния начин. Надявам се хората да помислят преди да се решат на аборт.
	— Това не отговаря на въпроса ми, сър.
	— Не мога да попреча на хората да го правят. Независимо дали го харесвам, законът си е закон. Президентът не може да нарушава закона. — Не беше ли очевидно?
	— Но когато назначавате членовете на Върховния съд, мнението им за аборта ще има ли някакво значение? Бихте ли искали да промените закона „Роу В. Уейд“?
	— Както казах, законът „Роу В. Уейд“ не ми харесва. Смятам, че приемането му е грешка. Ще ви кажа защо. Върховният съд се намеси във въпрос, който би трябвало да се реши законодателно. Конституцията не третира проблема и в такива случаи разполагаме с щатски и федерални законодателни тела, които да пишат законите ни. — Лекцията по гражданско право му се удаваше. — Що се отнася до номинациите за Върховния съд, които трябва да направя, имам намерение да потърся най-добрите съдии, които успея. С това ще се справим бързо. Конституцията е нещо като Библия за Съединените американски щати и съдиите във Върховния съд са… теолози, предполагам, които я тълкуват. Не се предполага, че трябва да пишат нова Конституция, а да определят какво означават постановките й. Когато се налага промяна в Конституцията, разполагаме със съответния механизъм и вече сме го използвали повече от двайсет пъти.
	— Значи ще изберете само стриктни конституционалисти, които най-вероятно ще отменят закона „Роу“?
	Беше все едно да блъскаш стена. Райън многозначително замълча преди да отговори.
	— Надявам се да избера най-добрите съдии, които успея да открия. Няма да ги разпитвам по отделни въпроси.
	Репортерът от „Бостън Глоуб“ скочи на крака.
	— Господин президент, ами когато животът на майката е в опасност, католическата църква…
	— Отговорът е очевиден. Животът на майката е от върховно значение.
	— Но църквата твърди…
	— Не говоря за католическата църква. Както вече казах, не мога да нарушавам закона.
	— Но вие искате да бъде променен — отбеляза журналистът.
	— Да, смятам, че за всички е най-добре, ако въпросът се върне в щатските законодателни тела. По този начин народните представители могат да напишат законите в съответствие с волята на своя електорат.
	— Но в такъв случай — отбеляза представителят на „Сан Франциско Екзаминър“ — в страната ще има различни закони и в някои райони абортът ще е незаконен.
	— Само ако избирателите искат така. Такъв е механизмът на демокрацията.
	— Но какво ще кажете за бедните жени?
	— Това не зависи от мен — отвърна Райън. Започваше да се нервира. Чудеше се как изобщо се е забъркал в тази каша.
	— И така, поддържате ли поправка на конституцията, забраняваща аборта? — попита репортерът от „Атланта Конститюшън“.
	— Не, смятам, че това не е конституционен въпрос. Според мен е най-подходящо да се реши на законодателно равнище.
	— Значи — обобщи журналистът от „Ню Йорк Таймс“ — лично вие сте против аборта поради етични и религиозни съображения, но няма да лишите жените от техните права. Имате намерение да назначите в новия Върховен съд консервативни съдии, които навярно ще отменят закона „Роу“, но не поддържате конституционна поправка, която да забрани свободата на избора. — Репортерът се усмихна. — Какво точно смятате всъщност по този въпрос, сър?
	Райън поклати глава, прехапа устни и сдържа първия вариант на отговора си на това нахалство.
	— Струва ми се, току-що изясних това. Не желаете ли да преминем на друга тема?
	— Благодаря ви, господин президент — високо извика някакъв възрастен репортер, подтикнат от отчаяните жестикулации на Арни ван Дам. Райън слезе от подиума озадачен, заобиколи ъгъла и после още един, след което се скри от поглед. Шефът на персонала го стисна за ръката и едва не го блъсна в стената. Този път Службата за сигурност дори не помръдна.
	— Господи, Джак, ти току-що вбеси цялата страна!
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че не наливаш бензин в колата си, когато пушиш цигара, по дяволите! Господи! Не знаеш ли какво направи? Хората, които са за аборта, сега си мислят, че ще отнемеш правата им. Другите смятат, че изобщо не те е грижа за проблема им. Ти беше направо съвършен, Джак. За пет минути успя да настроиш срещу себе си цялата страна! — Ван Дам замълча и остави своя президент пред кабинета, като се страхуваше наистина да не изпусне нервите си, ако каже нещо повече.
	— За какво говори той? — попита Райън. Агентите от Службата за сигурност около него не му отговориха. Това не им беше работа — политика, — а и освен това бяха също толкова раздвоени по въпроса, колкото и цялата страна.


	Беше все едно да отнемеш бонбон от бебе. И след първоначалния шок бебето закрещя доста силно.
	— БЪФАЛО ШЕСТ, тук ГИДЪН ШЕСТ, край. — Подполковник Хърбърт Мастърман — „Дюк“ за приятелите си — стоеше върху „Лудия Макс II“, своя команден танк, стиснал в едната си ръка микрофон и бинокъл в другата. Пред него, разгънали се върху площ от шестнайсет квадратни километра в тренировъчната зона в пустинята Негев, се намираха танковете „Меркава“ и пехотните транспортни машини на 7-а бронирана бригада от израелската армия, всички с мигащи жълти лампички и лилав дим, който се издигаше от куполите им. Димът беше израелско нововъведение. Когато танковете биваха уцелени в бой, те изгаряха, а когато рецепторите регистрираха лазерно „попадение“, поставяха този знак. Но идеята бе по този начин израелците да отчитат успешните си удари срещу Противниковите сили. Само четири от танковете на Мастърман и шест от неговите разузнавателни машини бяха „мъртви“.
	— ГИДЪН, БЪФАЛО — разнесе се отговорът на полковник Шон Магрудър, командир на 10-и брониран моторизиран полк „Бъфало“.
	— Битката е приключена, полковник, край. Всички са в огневия капан.
	— Прието, Дюк. Да вървим за анализа. След няколко минути ще се срещнем с един наистина опикан израелец. — Радиовръзката, разбира се, беше шифрована.
	Мастърман се чувстваше като футболист, на когото позволяват да играе всеки ден. Командваше 1-ви ескадрон „Гидън“ от 10-и БМП. Иначе би се наричал „батальон“, но в моторизираната пехота беше различно, както показваха и жълтите нашивки на раменете им и червено-белите наръкавни знаци, обозначаващи частта им.
	— Още някой изритан задник ли, сър? — попита шофьорът, когато шефът му си запали кубинска пура.
	— Като агнета на заколение, Пъркинс. — Мастърман пийна вода от пластмасова бутилка. На трийсет метра над главата му прелетяха няколко израелски F-16, изразявайки яростта си от онова, което се беше случило долу. Навярно някои от тях бяха ударени от административните „ракети“. Днес Мастърман особено бе внимавал в разполагането на своите машини „Стингър-Авенджър“ и те естествено бяха пристигнали точно, както се очакваше. Добре.
	Местната зала „Междузвездни войни“ представляваше абсолютен двойник на онази във Форт Ъруин, но главният дисплей беше малко по-малък, столовете бяха по-удобни и можеше да се пуши. Той влезе в сградата, като отупваше праха от камуфлажната си униформа и крачеше като Патън в Бастон*. Израелците вече чакаха.
	[* Град в Югоизточна Белгия, където по време на германската контраофанзива през 1944 г. са били обкръжени американските войски под командването на ген. Джордж Патън. — Б.пр.]
	Здравият разум им казваше, че учението е било извънредно полезно за тях. Чувствата им подсказваха нещо друго. Израелската 7-а бронирана искрено се гордееше с качествата си. На практика сама, през 1973 година тя беше спряла на Голанските възвишения цял сирийски танков корпус, а сегашният им командир тогава бе лейтенант, поел командването на обезглавената рота и блестящо провел битката. Той не беше свикнал с провали, а току-що бе видял как за трийсет жестоки минути унищожават бригадата, в която на практика беше израснал.
	— Генерале — каза Мастърман и протегна ръка на победения командващ. Израелецът се поколеба преди да я стисне.
	— Нищо лично, сър, просто работа — каза подполковник Ник Сарто, който командваше 2-ри ескадрон „Бигхорн“ И току-що бе изиграл ролята на чук по наковалнята на Мастърман. С израелската 7-а по средата.
	— Господа, да започваме — извика старшият наблюдател. Като отстъпка през израелската армия, наблюдателният екип се състоеше по равно от опитни американски и израелски офицери и трудно можеше да се установи коя група е по-засрамена.
	Първо изгледаха съкратен запис на теоретичното сражение. Означените в синьо израелски бойни машини навлязоха в тясната долина, за да се сблъскат с разузнавателния обход на „Гидън“, който бързо се отдръпна, но не към подготвените отбранителни позиции на останалата част от ескадрона, а вместо това направи лъжливо движение под ъгъл. Като реши, че й готвят капан, израелската 7-а извърши маневра на запад е цел да заобиколи и обкръжи противника, само за да попадне на плътна стена от окопани танкове. Точно след това — по-бързо, отколкото очакваха — от изток се появи „Бигхорн“. Това стана толкова скоростно, че 3-ти ескадрон „Дакота“ на Дъг Милс, полковият резерв, изобщо нямаше възможност да участва в играта в етапа на преследването. Все същата стара грешка. Израелският командир беше определил вражеските позиции само по предположения, вместо да прати разузнавателния си обход, за да разбере.
	Израелският генерал гледаше записа и сякаш се смаляваше като спукан балон. Американците не се смееха. Самите те бяха преживявали същото, макар че бе далеч по-приятно да си на печелившата страна.
	— Разузнавателният ти обход не беше разгърнат достатъчно надалече, Бени — дипломатично каза старшият израелски наблюдател.
	— Арабите не се бият така! — отвърна Бенямин Ейтан.
	— Но така се предполага, сър — отбеляза Мастърман. — Това е стандартната съветска доктрина, а пък всички те са обучавани в Русия, спомнете си. Натъпчете ги в огневия капан и им затръшнете задната врата. По дяволите, генерале, та нали през 73-та направихте точно това. Чел съм книгата ви за битката — прибави американецът. Това незабавно разпръсна лошото настроение. Едно от другите умения, в които американските офицери трябваше да се упражняват тук, беше дипломацията. Генерал Ейтан го погледна и успя да изобрази нещо, наподобяващо усмивка.
	— Направих го, нали?
	— Абсолютно сигурно. Смачкали сте онзи сирийски полк за четирийсет минути, доколкото си спомням.
	— Ами вие, на 73 градуса източно? — отвърна Ейтан, благодарен за комплимента, макар да знаеше, че прави съзнателни усилия да сдържи нервите си.
	Фактът, че Магрудър, Мастърман, Сарто и Милс бяха тук, не беше случаен. И четиримата бяха участвали в тежка бойна операция по време на войната в Персийския залив. Три взвода от 2-ри моторизиран полк „Драгун“ се бяха натъкнали на елитна иракска бригада при много неблагоприятни климатични условия — прекалено лоши, за да позволят участие на полковия самолет дори само за да ги предупреди за вражеското присъствие. Американците бяха унищожили врага само за няколко часа. Израелците го знаеха и затова не можеха да се оплакват, че съюзниците им са „книжни“ войници, които си играят на теоретични битки.
	Резултатът от това „сражение“ също можеше да се очаква. Ейтан беше нов, назначен за командващ само преди месец, и щеше да разбере, както бяха разбрали други израелски офицери, че американската тренировъчна система е по-безкомпромисна дори от истинска битка. Това бе тежък урок за израелците, толкова тежък, че никой не можеше истински да го проумее преди да премине през тренировъчната зона в пустинята Негев, ТЗПН. Ако израелците имаха някаква слабост, това бе гордостта им, и полковник Магрудър го знаеше. Работата на Противниковите сили тук, както и в Калифорния, беше да я изличат. Гордостта на командира бе смърт за войниците.
	— Добре — каза старшият американски командващ офицер. — Какво можем да научим от всичко това?
	„Не закачай войниците от «Бъфало»“ — помислиха си и тримата командири на ескадрони, но не го казаха. Преди да го преместят във Форт Ъруин, Мариън Дигс беше върнал славата на полка. Макар че сред израелските отбранителни сили все още се говореше за това, войниците от 10-и бяха придобили уверено поведение, когато излизаха на пазар, и въпреки цялата мъка, която бяха причинили на израелската армия по тренировъчните полета на ТЗПН, те бяха изключително популярни. Наред с двете ескадри от изтребители F-16, 10-и БМП изпълняваше американския ангажимент към израелската сигурност, още повече че бяха обучавали еврейските сухопътни сили на равнище на подготовка, каквото не бяха постигали, откакто израелската армия едва не бе загубила дъх из хълмовете и градовете на Ливан. Ейтан щеше да се научи, и то бързо.


	— Спомням си, когато ми разказахте колко възхитителна е демокрацията, господин президент — весело каза Головко, докато влизаше през вратата.
	— Трябва да сте ме гледали по телевизията тази сутрин — успя да отвърне Райън.
	— Спомням си и когато за такива коментари разстрелваха хора. — Зад руснака Андреа Прайс чу забележката и се зачуди как този тип има нахалството да се държи така с президента.
	— Е, тук не стават такива работи — отвърна Джак, докато сядаше. — Това е всичко засега, Андреа. Двамата със Сергей сме стари приятели. — Разговорът щеше да е частен и дори нямаше да присъства секретарка, която да води бележки, макар че скрити микрофони щяха да записват всяка дума. Руснакът го знаеше. Американецът знаеше, че той го знае, но отсъствието на други хора в стаята беше комплимент за госта, още един факт, който американецът знаеше, че руснакът също знае.
	Когато вратата зад гърба на агентката се затвори, Головко каза:
	— Благодаря ви.
	— По дяволите, нали сме стари приятели.
	Головко се усмихна.
	— Вие бяхте превъзходен враг.
	— А сега?
	— Как се приспособява семейството ви?
	— Горе-долу като мен — призна Джак, после промени тактиката. — Разполагахте с три часа в посолството, за да навлезете в обстановката.
	Головко кимна. Както обикновено, Райън бе получил пълни инструкции за тази среща, колкото и тайна да беше. Руското посолство се намираше само на няколко пресечки по 16-а улица и генералът бе стигнал пеш до Белия дом, лесен начин да не бъде забелязан в град, в който официалните лица пътуваха в официални коли.
	— Не очаквах нещата в Ирак да се развият толкова бързо.
	— Нито пък ние. Но не затова сте тук, Сергей Николаевич. Китай?
	— Предполагам, че сателитните ви снимки са по-ясни от нашите. Армията им е вдигната в необичайно висока бойна готовност.
	— Нашите хора са раздвоени по въпроса — каза Райън. — Може да се опитват да осъществят по-силен натиск върху Тайван. Увеличиха и флота си.
	— Флотът им все още не е готов за бойни действия. Армията им обаче е, както и ракетните им сили. Но те няма да пресекат протока Формоза, господин президент.
	Това правеше причината за пътуването му съвсем ясна. Джак замълча, за да погледне през прозореца към паметника на Вашингтон, заобиколен от кръг пилони със знамена. Какво беше казал Джордж Вашингтон за избягването да се обвързват с чуждестранни съюзи? Но тогава светът е бил много по-прост, помисли си Джак — два месеца за пресичане на Атлантика, а не шест-седем часа…
	— Америка няма да толерира едно китайско нападение срещу Русия — каза Райън. — Такъв конфликт би оказал много неблагоприятно въздействие върху световния стабилитет и също би попречил на страната ви да стане наистина демократична. Америка иска да види Русия като просперираща демокрация. Бяхме врагове достатъчно дълго. Би трябвало да сме приятели, а Америка иска приятелите и да живеят в безопасност и мир.
	— Те ни мразят, завиждат ни заради онова, което имаме — заяви Головко, все още недоволен от позицията на Америка.
	— Сергей, времето държавите да заграбват онова, което не могат да спечелят, отдавна е в миналото. Това е история и тя не трябва да се повтаря.
	— Ами ако въпреки всичко ни нападнат?
	— Ще пресечем този мост, когато стигнем до него, Сергей — отвърна президентът. — Важното е да предотвратим такива действия. Щом изглежда, че наистина възнамеряват да направят това, ще ги посъветваме да премислят. Ние постоянно държим нещата под око.
	— Струва ми се, че вие не ги разбирате. — Опитваха се да му окажат натиск, Райън разбираше. Те наистина бяха разтревожени.
	— Смятате ли, че някой ги разбира? Смятате ли, че самите те знаят какво искат? — Двамата разузнавачи — защото и двамата винаги мислеха за себе си точно така — се спогледаха.
	— Това е проблемът — призна Головко. — Опитвам се да обясня на моя президент, че е трудно да се предвижда поведението на един такъв народ. Те са способни, но ние също, и резултатът от двете страни изглежда различен — в такъв случай в игра влизат личностите. Иван Еметович, те са старци със стари идеи. В това отношение личностите им имат значение.
	— А също историята, културата, икономиката и търговията — а аз все още не съм имал възможността да ги видя отблизо. Слаб съм по тази част от света — напомни на госта си Джак. — Прекарал съм по-голямата част от живота си в опити да се оправя с вас.
	— И така, ще ни подкрепите ли?
	Райън поклати глава.
	— Прекалено рано и прекалено спекулативно е да се стига толкова далеч. Ние обаче ще направим всичко възможно, за да предотвратим евентуален конфликт между Китай и Русия. Ако се стигне дотам, вие ще използвате ядрено оръжие. Знам го. Смятам, че и те го знаят.
	— Но не вярват.
	— Сергей, никой не е толкова глупав. — Райън мислено си отбеляза да обсъди положението със Скот Адлер, който познаваше региона много по-добре от него. В момента беше време да мине на друг въпрос. — Ирак. Какво казват вашите хора?
	Головко сбърчи лице.
	— Преди три месеца засякоха мрежата ни. Двайсет души бяха разстреляни или обесени — след разпит естествено. Онези, които ни останаха, не ни съобщават много, но изглежда, че старшите генерали се готвят да направят нещо.
	— Тази сутрин двама от тях се появиха в Судан — каза Райън. Не му се бе случвало често да сварва Головко изненадан.
	— Толкова бързо?
	Райън кимна и му подаде снимките от хартумското летище.
	Головко ги разгледа. Не познаваше лицата им, но всъщност нямаше нужда. Информацията, предавана на такова равнище, винаги се оказваше вярна. Дори с врагове или бивши врагове една нация трябваше да спазва думата си за някои неща.
	— Значи Иран. Имаме няколко души там, но през последните дни не сме чували нищо. Както знаете, обстановката там е опасна за шпионаж. Предполагаме, че Даряеи има нещо общо с убийството, но нямаме никакви доказателства. — Той замълча за миг. — Изводите от всичко това са сериозни.
	— Искате да кажете, че не можете да направите нищо ли?
	— Не, Иван Еметович, не можем. Нямаме влияние, както и вие.


>>	18.
>>	ПОСЛЕДНИЯТ САМОЛЕТ

	Следващият полет започна рано. Третият и последен пътнически самолет на корпорацията беше повикан от Европа и след смяна на екипажа бе готов три часа преди определеното време. Това означаваше, че първият самолет може да отлети за Багдат, да вземе още двама генерали и да се върне. Бадрейн се чувстваше почти като туристически агент или диспечер освен необичайната си роля на дипломат. Надяваше се само да не отнеме прекалено много време. Можеше да стане опасно да е пътник на последния самолет, защото той — е, нямаше как да се разбере кой щеше да е последен, нали? Генералите още не бяха осъзнали това. Последният спокойно можеше да стане мишена за обстрел, като остави хората на земята да носят последствията, а Бадрейн знаеше, че ще бъде с тях… Е, сви рамене той, животът си имаше рискове, а на него му плащаха добре за тях. Поне му бяха казали, че след по-малко от три часа ще отлети поредният самолет, а пет часа след него — още един. Но крайната сметка щеше да възлезе на десет-единайсет и при сегашното темпо това щеше да отнеме още цели три дни.
	Извън границите на летището иракската армия все още беше по улиците, но сега положението щеше да се промени. Наборниците и дори елитните гвардейци щяха да останат навън още няколко дни и да свикнат с еднообразната и безцелна рутина, а тя бе нещо разрушително за войниците. Щяха да се размотават, да пушат и да започнат да си задават въпроси: „Какво точно става?“ Отначало нямаше да има отговори. Сержантите им щяха да им казват да си изпълняват задълженията, самите те посъветвани така от ротните си офицери, посъветвани на свой ред от командването на батальона и така нататък по цялата йерархия… докато някой не повтореше същия въпрос и не се окажеше, че няма никой по-висшестоящ, който да му нареди да млъкне. В този момент въпросът щеше да рикошира надолу по стълбицата. Тогава армията щеше да проумее, че нещо не е наред. Предполагаше се, че генералите разбират тези неща — но не, вече не ги разбираха. С тях се случваше нещо много глупаво, особено в тази част на света. Те забравяха. Беше толкова лесно. Просто забравяха, че вилите, слугите и автомобилите не са божи дар, а временно удобство, което може да изчезне също толкова лесно, колкото утринната мъгла. Те се страхуваха от Даряеи повече, отколкото от собствения си народ, и това бе глупаво. И щеше просто да ядоса Бадрейн, ако животът му не зависеше от техния.


	Седалката от дясната страна на отделението все още беше влажна. Този път на нея седеше най-малката дъщеря на генерала, който допреди няколко минути бе командвал 4-та гвардейска дивизия (моторизирана) и който сега се съветваше с колегата си от военновъздушните сили. Детето почувства влагата по ръката си и озадачено започна да я ближе, докато майка му не го видя и не го прати да се измие. После майката се оплака на иранския стюард, който пътуваше в задната част заедно с тази група. Той премести детето на друга седалка и си отбеляза да я почистят или сменят в Мехрабад. Сега напрежението вече не беше толкова силно. Първите двама офицери бяха съобщили от Хартум, че всичко е наред. Взвод от суданската армия охранявал голямата къща, в която двамата били настанени, и изглежда, нямало никаква опасност. Генералите предварително бяха решили, че ще направят съществен „принос“ за богатството на тази страна, така че си бяха осигурили лична охрана за времето — надяваха се да е кратко, — което щяха да прекарат там. Все още в Багдат, шефът на разузнаването им сега разговаряше по телефона и осъществяваше различни контакти в различни страни, за да им осигури безопасно постоянно пребиваване. Швейцария? Чудеха се. Студена страна от гледна точка и на климат, и на култура, но пък сигурна и — за хората, които имаха пари, които да инвестират — анонимна.


	— На кого принадлежат трите гълфстрийма?
	— Регистрацията на самолетите е швейцарска, лейтенант — съобщи майор Сабах. Току-що бе разбрал този факт. От направените в Хартум снимки беше получил номера, изписан на опашката, и после лесно го провери в компютърната база данни. Обърна страницата, за да види чии са самолетите. — Принадлежат на някаква корпорация. Имат три реактивни и няколко по-малки с турбодвигатели за полети из Европа. Ще трябва да направим още проверки, за да научим повече за компанията. — Но някой друг щеше да свърши това и да открие очевидното. Навярно някаква вносно-износна организация, по-скоро само на хартия, отколкото в действителност, може би с малка фасада, занимаваща се с истински, макар и незначителен бизнес заради паравана. Корпорацията щеше да има средно голяма сметка в търговска банка и някоя адвокатска фирма щеше да се грижи педантично да спазват всички местни закони. Служителите щяха отлично да знаят как да се държат — Швейцария почиташе законите — и как да поддържат всичко в ред. В крайна сметка корпорацията щеше да потъне вдън земя, защото швейцарците не пречеха на хора, които влагаха пари в банките им и спазваха законите им. Онези, които грубо ги нарушаваха, можеха да намерят страната толкова негостоприемна, колкото онази, която напускаха генералите. Това също беше обяснимо.
	Жалкото, помисли си Сабах, бе, че познаваше първите две лица, а навярно щеше да познава и онези, които сега бяха на път. Щеше да му достави удоволствие, ако ги изправеха пред правосъдието, особено пред кувейтското. Когато Ирак нападна родината му, повечето от тях бяха по-млади и бяха взели участие в грабежите. Майор Сабах помнеше как беше обикалял из улиците, опитвайки се да изглежда колкото може по-малко подозрителен и опасен, докато други кувейтци се бяха съпротивлявали по-активно. Това бе смело, но опасно. Повечето от тях бяха заловени и убити, наред с членове на собственото му семейство, и макар че оцелелите сега бяха известни и богато възнаградени, тези малцина бяха действали на базата на събирана от него информация. Майорът нямаше нищо против. Семейството му беше достатъчно богато и той харесваше работата си на разузнавач. Нещо повече, бе дяволски сигурен, че страната му вече никога няма да бъде изненадана по този начин. Той лично щеше да се погрижи за това.
	Във всеки случай генералите, които бягаха, представляваха по-малък проблем от хората, които щяха да ги заместят. Именно това тревожеше майора.


	— Е, страхувам се, че за господин Райън това беше доста слабо представяне във всяко едно отношение — каза по време на обедната информационна емисия Ед Килти. — На първо място, доктор Бретано е индустриалец, отдавна оттеглил се от държавна служба. Бях там, когато се споменаваше името му и когато той отказа да приеме висок правителствен пост — така че да може да остане там, където бяхме ние, и да прави пари, предполагам. Той е талантлив мъж, очевидно добър инженер… — с толерантна усмивка призна Килти, — но министър на отбраната — не. — Той подчерта думите си с поклащане на глава.
	— Какво мислите за позицията на президента Райън за аборта, сър? — попита Бари от Си Ен Ен.
	— Точно това е проблемът, Бари. Всъщност той не е президент — с мек, делови глас отвърна Килти. — И ние трябва да поправим тази грешка. Неспособността му да разбере обществото ясно се прояви по време на онова противоречиво и недообмислено изявление в пресзалата. Законът „Роу В. Уейд“ е единствено валиден. Това е всичко, което трябваше да каже. Не е задължително президентът да харесва законите, но трябва да ги поддържа. Разбира се, за който и да е правителствен служител да не разбира мнението на американския народ по този въпрос не показва чак толкова безчувственост към правото на избор на жените, колкото обикновена некомпетентност. Единственото, което Райън трябваше да направи, беше да послуша съветниците си, но той не е направил дори това. Той представлява опасност за всички ни — заключи Килти. — Такива в Белия дом не ни трябват.
	— Но вашето твърдение… — Вдигнатата ръка накара кореспондента да замръзне на място.
	— Това не е твърдение, Бари. Това е факт. Изобщо не съм подавал оставка. Изобщо не съм напускал вицепрезидентския пост. По тази причина, когато Роджър Дърлинг загина, аз станах президент. Онова, което трябва да направим в момента, и господин Райън ще го направи, ако обича страната си, е да съставим съдебна комисия за проверка на конституционните постановки и да решим кой всъщност е президентът. Ако Райън не направи това — е, той ще се постави пред благото на страната. Искрено вярвам, че Джак Райън ще се осъзнае. Той е честен и в миналото се е проявявал като храбър човек. За съжаление в момента е объркан, както видяхме на пресконференцията тази сутрин.
	— Голям хитрец е, Джак — отбеляза ван Дам, като изключи звука. — Виждаш ли колко е добър?
	Райън едва не падна от стола си.
	— По дяволите, Арни, та нали точно това казах! Трябва да съм го повторил три-четири пъти — това е законът и аз не мога да наруша закона. Точно това казах!
	— Помниш ли, че ти казах да владееш нервите си? — Шефът на персонала изчака Райън да се успокои и отново включи звука.
	— Най-тревожно обаче — казваше Килти, — е онова, което Райън каза за назначенията във Върховния съд. Съвсем ясно е, че иска да върне часовника назад за много неща. Щял да назначи само стриктни конституционалисти. Човек се чуди дали не иска да разруши вече построеното и Бог знае какво още. За съжаление ние се намираме в положение, по време на което президентът ще упражнява огромна власт, особено в съдилищата. А Райън просто не знае как, Бари. Не го знае и онова, което разбрахме днес за намеренията му… е, това направо е страшно, нали?
	— Да не би да съм на друга планета, Арни? — попита Джак. — Не съм казвал „стриктни конституционалисти“. Каза го един от репортерите.
	— Джак, не става дума за онова, което казваш. Важно е какво чуват хората.
	— Точно какви щети смятате, че би могъл да нанесе президентът Райън? — попита по телевизията Бари. Килти го беше подмамил и Бари реагираше направо съвършено. Той задаваше въпросите така, че да покаже, че продължава да нарича Райън „президент“, но пък формата им бе такава, че щеше да разклати вярата на хората в него. Не беше за чудене, че Ед имаше такъв успех сред дамите. А средният зрител никога нямаше да долови тънкостите, с които примамваше кореспондента. Истински професионалист.
	— В положение като сегашното, с обезглавено правителство ли? Възможно е да отнеме години, за да се възстанови онова, което обърка той — със сериозната загриженост на доверен семеен лекар отвърна Килти. — Не защото е лош човек. Определено не е такъв. А защото просто не знае как да изпълнява задълженията на президент на Съединените щати. Просто не знае, Бари.
	— Ще се видим отново след съобщенията от нашите кабелни оператори — каза Бари към камерата. Арни вече беше чул достатъчно и нямаше нужда да гледа рекламите, така че изключи телевизора.
	— Господин президент, преди не се притеснявах, но сега съм истински притеснен. — Той замълча за миг. — Утре ще видите, че някои уводни статии в едни от най-важните вестници се съгласяват с необходимостта от съдебна комисия и няма да имате избор, освен да се примирите с това.
	— Почакай малко. Законът не казва, че…
	— Законът не казва нищо. Пък и дори да казваше, няма Върховен съд, който да вземе решение. Ние сме демокрация, Джак. Народната воля ще реши кой е президентът. Народната воля ще бъде разклатена от онова, което казват медиите, а ти никога не си можел да работиш с тях толкова добре, колкото Ед.
	— Виж, Арни, той подаде оставка. Аз бях утвърден от Конгреса за вицепрезидент, Роджър загина, аз станах президент и това е шибаният закон! И по закон трябва да остана аз. Положил съм клетва и ще го направя. Изобщо не съм искал тази шибана работа, но никога през живота си не съм бягал от нищо и проклет да съм, ако избягам от това! — Имаше още нещо. Райън презираше Едуард Килти. Не харесваше политическите му възгледи, не харесваше харвардските му маниери, не харесваше частния му живот, дяволски сигурно не харесваше отношението му към жените. — Знаеш ли какво е той, Арни? — изръмжа Райън.
	— Да, знам. Той е сводник и измамник. Няма абсолютно никакви убеждения. Никога не е практикувал право, но е помогнал за написването на безброй закони. Не е лекар, но е определял националната политика в областта на здравеопазването. Цял живот е бил професионален политик, винаги е живял на държавни разноски. Никога не е създал нещо, нито пък е служил в частния сектор на икономиката, а е прекарал живота си, като е решавал колко високи да са данъците и как да се изразходват парите. Единствените чернокожи, които е срещал като дете, са били прислужничките, които са оправяли спалнята му, но е защитник на правата на малцинствата. Той е лицемер. Той е шарлатан. И ще спечели, освен ако не си седнеш на задника, господин президент — каза Арни. — Защото той знае как да играе играта, а ти — не.


	Според историята на болестта пациентът беше пътувал до Далечния изток през октомври и в Банкок си бе позволил сексуалните услуги, с които тази страна беше добре известна. Някога Пиер Александър, тогава капитан, назначен във военна болница в същата страна, сам си ги бе позволявал. Съвестта му не го тормозеше за това. Тогава бе млад и глупав, каквито се предполага да са хората на тази възраст. Но това беше преди СПИН. На него се падна да каже на пациента — мъж, бял, трийсет и шест годишен — че има в кръвта си антитела на СПИН, че не може да прави секс с жена си без предпазни мерки и че жена му незабавно трябва да се подложи на кръвна проба. О, тя била бременна? Незабавно, веднага. Още утре, ако е възможно.
	Чувстваше се като съдия. Не за първи път съобщаваше такива новини и сигурно нямаше да е за последен, но когато съдията произнася смъртна присъда, поне е за тежко престъпление и има възможност за обжалване. Това нещастно копеле не беше виновно за нищо друго, освен че се бе проявило като мъж на разстояние от дванайсет часови пояса от вкъщи, навярно пиян и самотен. Може би след като се е скарал с жена си по телефона. Може би тя е била бременна и тогава, а той не е искал да има деца. Може би причината просто беше в екзотичните условия, а Алекс отлично си спомняше колко прелъстителни могат да са онези момичета с детински личица, пък и, по дяволите, кой би разбрал? Сега много хора щяха да разберат и нямаше да има обжалване. Това можеше да се промени, помисли си доктор Александър. Току-що го бе казал на пациента. Човек не трябваше да им отнема надеждата. Точно това казваха и онколозите на пациентите си от две поколения насам. Тази надежда беше реална, беше истинска, нали? По въпроса работеха някои умни хора — Александър бе един от тях — и пробивът можеше да стане още утре. Или след сто години. Пациентът разполагаше с десет.
	— Не изглеждате много щастлив.
	Той вдигна поглед.
	— А, доктор Райън.
	— Доктор Александър, познавате Рой, нали? — Тя посочи към масата с таблата си. Столът днес беше претъпкан. — Имате ли нещо против?
	— Моля.
	— Лош ден?
	— Случай на тип „Е“ — каза само той.
	— HIV, Тайланд? Сега тук ли е!
	— Вие наистина четете „М & М“ — успя да се усмихне той.
	— Трябва да съм в крак със специализантите си. Тип „Е“, сигурен ли сте? — попита Кати.
	— СПИН? — попита Рой Олтман. Останалите от охраната на ХИРУРГ се бяха пръснали из помещението. Биха предпочели да тя се храни в кабинета си, но доктор Райън им беше обяснила, че това е един от начините, по който лекарите в „Хопкинс“ вървят в крак един с друг и че за нея е дългогодишен навик. Днес това бяха инфекциозните болести. Утре — педиатрията.
	— Тип „Е“ — кимна Алекс. — В Америка се среща предимно тип „В“. Също като в Африка.
	— Каква е разликата?
	— Тип „В“ се пренася трудно — отговори му Кати. — Изисква пряк контакт с кръвни продукти. Случва се с интравенозни наркомани, които използват едни и същи игли, или при полов контакт, но в общи линии се ограничава до хомосексуалисти, които имат тъканни увреждания или от разкъсване, или по-често от венерически болести.
	— Забравяте и лошия късмет, но това е само около един процент — пое щафетата Александър. — Започва да изглежда като че ли тип „Е“ — в този случай прихванат в Тайланд — осъществява хетеросексуален скок много по-лесно, отколкото тип „В“. Очевидно е по-издръжлив вариант.
	— Много ли е зле? — попита Олтман. Работата с ХИРУРГ се превръщаше в образователна програма.
	— Преди повече от пет години Ралф Форстър отиде да види какво е положението. Знаеш ли историята, Алекс?
	— Не цялата, само края.
	— Ралф отлетял там в командировка на официално пътуване и прочее и първото нещо, което се случило след слизането му от самолета, когато тайландският представител го посрещнал на митницата и го отвел до колата, било да го попита: „Искате ли няколко момичета за довечера?“ Тогава разбрал, че има действителен проблем.
	— Вярвам, че е било така — каза Алекс, спомняйки си времето, когато самият той би се усмихнал и кимнал в отговор. Този път успя да не потръпне. — Броят на пациентите е тъжен, господин Олтман. В момента почти една трета от момчетата, постъпващи в тайландската армия, са HIV-позитивни. Предимно тип „Е“.
	— Една трета?
	— Повече от двайсет и пет процента, когато Ралф отиде там. Това е сериозно количество, нали?
	— Но това означава…
	— Може да означава, че след петдесет години Тайланд няма да съществува — с делови глас, който скриваше вътрешния й ужас, съобщи Кати. — Когато учех тук, смятах, че онкологията е мястото за най-умните. Смятах, че не бих могла да се захвана с това и да понеса стреса, затова режех очи и ги поправях. Грешах. Ние ще победим рака. Но тези проклети вируси… просто не знам.
	— Решението, Кати, е да се разберат точните взаимодействия между генните спирали във вируса и тези на клетката приемник. Тогава няма да е чак толкова трудно. Щом решим този проблем, можем да ги победим. — Подобно на повечето изследователи, Александър беше оптимист.
	— Значи изследване на човешката клетка, така ли? — заинтригуван попита Олтман. Александър поклати глава.
	— Нещо много по-малко от нея. Вече сме в генома. Все едно да разглобиш непозната машина и на всяка стъпка да се опитваш да разбереш каква е функцията на отделните части. Рано или късно всички елементи са разглобени и ти знаеш къде им е мястото. След това проверяваш какво правят всички те по систематичен начин. Ето с какво се занимаваме в момента.
	— Знаете ли до какво ще се сведе всичко това? — попита Кати, после сама си отговори: — До математика.
	— Точно това казва и Гъс в Атланта.
	— Математика ли? Защо — възрази Олтман.
	— На най-основно равнище човешкият генетичен код е съставен от четири аминокиселини, обозначени като A, C, G и T. Всичко се определя от това как са свързани помежду си тези букви — искам да кажа киселините — поясни Алекс. — Различните последователности могат да означават различни неща и да взаимодействат по различни начини. Навярно Гъс е прав: взаимодействията са математически определени. Генетичният код всъщност е код. Той може да бъде дешифриран и може да бъде разбран.
	„Навярно някой ще им придаде математически стойности… сложни многочлени…“ — помисли си той. Дали беше важно?
	— Просто досега не се е появил някой достатъчно умен, за да направи това — отбеляза Кати Райън. — Това е основният проблем, Рой. Някой ден някой ще го реши и ще ни даде ключа за побеждаването на всички човешки болести. На всички. До една. Златното гърне в края на тази дъга е медицинското безсмъртие — а кой знае — може би и човешкото.
	— Което ще изхвърли всички ни на улицата, особено вас, Кати. Едни от първите неща, които ще поправят в човешкия геном, ще са миопията, диабетът и…
	— Вие ще останете безработен още преди мен, професоре — със закачлива усмивка каза Кати. — Аз съм хирург, не го забравяйте. Все ще ми останат травми за оправяне. Но рано или късно ще спечелите битката си.
	Но дали щеше да е навреме за сутрешния му пациент с тип „Е“? — зачуди се Алекс. Навярно не. Сигурно не.


	Сега вече ги проклинаше, предимно на френски, но също и на фламандски. Военните санитари не знаеха нито един от двата езика. Мауди говореше първия достатъчно добре, за да я разбира, но колкото и отвратителни да бяха клетвите й, те не бяха продукт на ясен разум. Мозъкът вече беше поразен и сестра Жана Батист не бе в състояние дори да разговаря със своя Бог. Най-накрая болестта атакуваше сърцето й и това изпълваше лекаря с надежда, че Смъртта ще я отнесе, за да прояви закъсняла милост към жената, заслужила много повече, отколкото бе получила от живота. Може би за нея делириумът идваше като спасение. Може би душата й вече се бе откъснала от тялото. Може би като не знаеше къде се намира, коя е и какво става, болката вече не я докосваше, не и на местата, които имаха значение. Докторът се нуждаеше от тази илюзия, но ако онова, което виждаше, наистина беше милост, то тя бе някаква нейна ужасна разновидност.
	Лицето на пациентката беше покрито с обриви. Той не можеше да разбере дали очите й все още функционират. Те кървяха и по повърхността, и отвътре, и дори жената все още да виждаше, това нямаше да е за дълго. Преди половин час едва не я бяха изпуснали — бяха се втурнали в стаята и я завариха полузадушена от вдишаната повърната материя. Санитарите се бяха опитвали да прочистят дихателните й пътища и в същото време да не скъсат ръкавиците си. Макар и покрити с гладка пластмаса, ремъците, които я държаха неподвижна, вече бяха протрили кожата й, предизвиквайки още кървене и нови болки. Тъканите на кръвоносната й система също се разпадаха и преливаната й кръв течеше колкото по съдовете на ръцете и краката й, толкова и по леглото. Сега медицинските работници истински се страхуваха дори само да докосват пациентката, въпреки ръкавиците и костюмите. Мауди видя, че са донесли пластмасова кофа с йоден разтвор и докато гледаше, един от тях натопи ръкавиците си в него и ги изтръска, без да ги изсушава, така че ако я докосне, да има химическа преграда срещу патогените, които можеха да се прехвърлят върху него от тялото й. Тези предпазни мерки бяха излишни — ръкавиците бяха плътни, — но Мауди едва ли можеше да обвинява мъжете заради страха им. След изтичането на смяната пристигнаха новите дежурни и предишните си тръгнаха. На излизане един от тях хвърли поглед назад с безмълвна молитва Аллах да отнесе жената преди след осем часа да му се наложи да се върне отново тук. Излязъл навън, облеченият също като останалите в пластмасов костюм ирански военен лекар щеше да отведе хората в дезинфекционната, където преди да се съблекат щяха да напръскат облеклото им, а после и телата им, докато костюмите се изгаряха на пепел в камерата на долния етаж. Мауди не се съмняваше, че процедурите ще се изпълнят буквално — не, те щяха да надхвърлят необходимото във всяка една подробност и дори тогава хората щяха да се страхуват от предстоящите дни.
	Ако точно в този момент можеше да създаде смъртоносно оръжие, той щеше да го използва върху нея. По дяволите последствията. Няколко часа преди това можеше да е достатъчна една голяма инжекция въздух, която щеше да предизвика фатална емболия, но кръвоносната й система се бе разпаднала до такава степен, че не можеше да е сигурен дори в това. Именно силата й правеше изпитанието толкова ужасно. Колкото и дребна да беше, в продължение на четирийсет години тя бе работила по много часове и в резултат здравето й беше изненадващо добро. Тялото, което задържаше храбрата й душа толкова дълго, нямаше да капитулира, колкото и безплодни да бяха усилията му.
	— Хайде, Мауди, ти отлично разбираш положението — каза иззад него директорът.
	— Какво искате да кажете? — без да се обръща, попита той.
	— Щеше ли да е различно, ако жената беше останала в африканската болница? Нямаше ли да я лекуват по същия начин и да взимат същите мерки, за да я поддържат? Кръвта, преливаните й течности и всичко останало. Щеше да е абсолютно същото. Религията й не позволява евтаназия. Във всеки случай тук се полагат по-добри грижи — хладно отбеляза той. После се обърна, за да погледне картона. — Пет литра. Отлично.
	— Бихме могли да започнем…
	— Не — поклати глава директорът. — Когато сърцето й спре, ще източим цялата и кръв. Ще извадим черния дроб, бъбреците и далака и едва тогава започва истинската ни работа.
	— Някой би трябвало поне да се помоли за душата й.
	— Ти ще го направиш, Мауди. Ти си прекрасен лекар. Грижиш се дори за една неправоверна. Можеш да се гордееш с това. Ако беше възможно да я спасиш, щеше да го направиш. Знам го. И ти го знаеш. Знае го и тя.
	— Онова, което правим, за да го използваме срещу…
	— Срещу неправоверни — напомни му директорът. — Срещу онези, които мразят страната ни и Вярата ни, които плюят върху думите на Пророка. Даже ще се съглася с теб, че тази жена е добродетелна. Аллах ще е милостив към нея, сигурен съм. Не ти си избрал съдбата й. Нито пък аз. — Трябваше да възстанови увереността на Мауди. Младият мъж бе блестящ лекар. Прекалено добър. От своя страна, директорът благодареше на Аллах, че е прекарал последните десет години в лабораторията, в противен случай би могъл да се поддаде на същите човешки слабости.


	Бадрейн настояваше. Този път — трима генерали. Всички седалки бяха заети, двете малки деца на един от офицерите дори седяха заедно. Вече разбираха. Трябваше. Беше им обяснил, като сочеше към кулата. Диспечерите бяха наблюдавали всеки пристигащ и излитащ самолет и вече трябваше да знаят какво става. Нямаше полза да ги арестуват, тъй като семействата им щяха да разберат, а ако приберяха и семействата им, щяха да останат съседите, нали?
	„Просто следващия път пратете проклетия авиолайнер“ — искаше му се да каже на Техеран, но не, някой щеше да възрази, тук или там, нямаше значение, защото независимо какво кажеш, независимо колко разумно е то, някой щеше да възрази. Дали от иранска, или от иракска страна също нямаше значение. И в двата случая щяха да бъдат убити хора. Със сигурност. Сега вече не им оставаше нищо друго, освен да чакат, да чакат и да се тревожат. Той би изпил няколко чашки, но се отказа. Неведнъж беше пил алкохол. През всички години в Ливан. Както сега Бахрейн, някога Ливан бе и навярно отново щеше да стане място, където можеха да се нарушават стриктните ислямски норми, и там, наред с всички останали, той си беше позволявал западния порок. Можеше скоро да настъпи смъртта му и грешник или не, той бе мюсюлманин, и щеше да я посрещне както трябва. Затова пиеше кафе, гледаше през прозореца от мястото си до телефона и си казваше, че ръцете му треперят от кофеина, а не от нещо друго.


	— Вие ли сте Джексън? — попита Тони Бретано. Беше прекарал сутринта с временните шефове. Сега идваше време за работягите.
	— Да, сър. Предполагам, че съм вашият оперативен офицер — отвърна Роби. По изключение днес не носеше купчина бумаги.
	— Лошо ли е положението?
	— Ами, пръснати сме доста нарядко. Все още имаме две бойни групи* в Индийския океан, които следят Индия и Шри Ланка. Транспортираме два батальона лека пехота до Марианските острови, за да възстановим контрола си там и да наблюдаваме изтеглянето на японските части. Въпросът е предимно политически и не очакваме проблеми. Предните ни военновъздушни сили бяха върнати в континенталната част на страната за ремонт. Този аспект от операциите срещу Япония мина добре.
	[* Бойна единица във военноморския флот на САЩ, състояща се от самолетоносач или боен кораб и поддържащи подводници. — Б.пр.]
	— В такъв случай сигурно ще искате да ускоря производството на F-22 и да възстановя това на В-2, така ли? Така ми каза шефът на военновъздушните сили.
	— Съвсем скоро доказахме, че самолетите с тези радарни системи са от огромна полза, господин министър, и това е факт. Колкото повече получим, толкова по-добре.
	— Съгласен съм. Ами останалата част от армейската структура? — попита Бретано.
	— Адски зле сме по отношение на всички ангажименти, които сме поели. Ако се наложи отново да отидем в Кувейт например, като през 1991 година, няма да можем. Буквално не разполагаме с такива сили, които да пратим. Знаете каква е работата ми, сър. Трябва да решавам как да вършим нещата, които трябва да вършим. Добре, операциите срещу Япония ни отведоха толкова, далече, колкото можехме да отидем, и…
	— Мики Мур каза много хубави неща за плана, който сте съставили и изпълнили — отбеляза министърът на отбраната.
	— Генерал Мур е много любезен, сър, но през цялото време бяхме на ръба, а това не е начинът, по който трябва да действат американските въоръжени сили, господин министър. Предполага се, че трябва да изкарваме акъла на хората още в момента, в който първият войник слезе от самолета. Ако се наложи, мога да импровизирам, но не това ми е работата. Рано или късно ще сбъркам — аз или някой друг — и това ще завърши със смъртта на войници.
	— Съгласен съм и с това. — Бретано отхапа от сандвича си. — Президентът ми даде картбланш да прочистя това министерство, да правя нещата както си знам. Имам две седмици, за да съставя нов план за въоръжените сили.
	— Две седмици ли? — Ако Джексън беше в състояние да пребледнее, щеше да го направи.
	— Джексън, откога сте в армията? — попита министърът на отбраната.
	— С времето във военното училище ли? Да речем трийсет години.
	— Ако не можете да свършите тази работа до утре, значи не ви бива. Но аз ще ви дам десет дни — великодушно каза Бретано.
	— Господин министър, аз съм оперативен офицер, а не чиновник и…
	— Точно така. Според собственото ми виждане за нещата чиновниците трябва да изпълняват онова, от което се нуждаят оперативните офицери. Предполага се, че решенията на място като това трябва да се взимат от изпълнителите, а не от счетоводителите. Точно това беше проблемът в „Ти Ар Дабъл Ю“, когато постъпих там. Счетоводителите казваха на инженерите как да си вършат работата. Не — поклати глава Бретано. — Така не става. Изпълнителите трябва да кажат от какво се нуждаят и счетоводителите трябва да измислят как да го вместят в бюджета. Винаги има сблъсъци, но решенията се определят от крайния резултат от работата.
	Джексън успя да се усмихне.
	— Какви са параметрите?
	— Определете най-голямата възможна заплаха и най-сериозната криза, макар да изглежда малко вероятна, и разработете военна структура, която да може да се справи с тях. — Дори това не бе достатъчно и двамата мъже го знаеха. Някога всичко се беше определяло от правилото на „двете и половина войни“ — Америка трябваше да е в състояние да се справи с два по-големи конфликта, плюс някакво по-малко стълкновение. Малцина изобщо бяха признавали, че това „правило“ винаги е било фантазия още от времето на президентския мандат на Айзенхауер. Днес, както току-що бе признал Джексън, Америка не разполагаше с възможности да проведе дори само едно по-съществено бойно разгръщане. В сравнение с преди десет години флотът бе съкратен наполовина. Армията беше съкратена още повече. Военновъздушните сили бяха страшни, но въпреки това бяха загубили силата си почти наполовина. Морските пехотинци все още бяха силни и в готовност, но морската пехота бе експедиционен корпус, способен бързо да се разгръща в очакване на подкрепления, и въоръжението му беше опасно леко. Хладилникът не бе съвсем празен, но усилената диета наистина не беше изиграла много положителна роля.
	— Десет дни?
	— Дори в този момент в чекмеджето на бюрото си пазите онова, от което се нуждая, нали? — Офицерите плановици винаги бяха в готовност, Бретано знаеше това.
	— Дайте ми няколко дни да го поизгладя, сър, но, да, ние сме готови.
	— Джексън?
	— Да, господин министър?
	— Следях операциите ни в Тихия океан. Скип Тайлър, един от хората ми в „Ти Ар Дабъл Ю“, беше много добър в тези неща и ние всеки ден сядахме над картите и плановете. Операциите, които сте разработили, бяха внушителни. Войната не е просто физическа. Тя е и психологическа, както всъщност е в живота. Спечелихме, защото имахте най-добрите хора. Оръжията и самолетите също имат значение, но най-важни са мозъците. Аз съм добър ръководител и дяволски добър инженер. Не съм военен. Де слушам какво ми казвате вие, защото вие и колегите ви знаете да се биете. Ще ви поддържам където и когато трябва. В замяна на това искам онова, от което наистина се нуждаете, а не онова, което бихте искали да имате. Не можем да си го позволим. Можем да победим бюрокрацията. Ще прочистя това министерство. В „Ти Ар Дабъл Ю“ се избавих от много безполезни хора. Това е строителна компания и сега се управлява от инженери-строители. Това е компания, която върши работа, и съответно трябва да се управлява от работници. Отговорни. Разумни. Устойчиви. Умни. Разбирате ли какво ви казвам?
	— Струва ми се, че да, сър.
	— Десет дни. Ако успеете, и по-малко. Обадете ми се, когато сте готов.


	— Кларк — каза Джон по директната линия.
	— Холцман — отвърна гласът и Джон чак се опули.
	— Бих могъл да попитам откъде имаш този номер, но ти никога няма да разкриеш източника си.
	— Прав си — съгласи се репортерът. — Спомняш ли си онази вечеря у Естебан?
	— Смътно — излъга Кларк. — Беше отдавна. — Всъщност това не бе вечеря, но устройството, което трябваше да записва разговора, не го знаеше.
	— Дължа ти реванш. Какво ще кажеш за довечера?
	— Ще ти се обадя. — Кларк затвори телефона. За какво, по дяволите, беше всичко това?


	— Хайде, хайде, думите на Джак не бяха такива — каза на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“ ван Дам.
	— Но искаше да каже точно това, Арни — отвърна репортерът. — Знаеш го. Аз също го знам.
	— Иска ми се да не го натискаш толкова. Той не е политик — отбеляза шефът на персонала.
	— Вината не е моя, Арни. Той изпълнява тази работа и трябва да спазва правилата.
	Арнолд ван Дам кимна в знак на съгласие и прикри гнева, предизвикан от небрежната забележка на репортера. Вътрешно знаеше, че другият е прав. Играта се играеше точно така. Но също знаеше и че репортерът греши. Може би прекалено се беше привързал към президента Райън, достатъчно, за да възприеме някои от погрешните му идеи. Медиите, които представляваха предимно частния бизнес — повечето от тях бяха общи акционерни дружества — притежаваха такава власт, че определяха какво са казали хората. Това бе достатъчно лошо. Нещо повече обаче, те прекалено много обичаха работата си. Можеха да издигнат или да унищожат всеки в този град. Те определяха правилата. И тъй като самият той ги беше нарушил, можеше да бъде унищожен.
	Райън бе наивен. Не можеше да се отрече. Оправдаваше го това, че изобщо не се беше стремил към този пост. Бе дошъл тук случайно, в опит за последен път да служи на страната си и после веднъж завинаги да се оттегли, за да се върне към частния си живот. Не беше избран за този пост. Но медиите също не бяха избрани, а задълженията на Райън поне бяха точно определени от Конституцията. Медиите престъпваха границата. Те взимаха страна по конституционен въпрос, при това погрешната страна.
	— Кой определя правилата? — попита Арни.
	— Те просто си съществуват — отвърна човекът от „Ню Йорк Таймс“.
	— Е, президентът няма намерение да променя закона „Роу“. Никога не е казвал това. А и няма да събира съдиите от пейките в парка. Няма да избере либерални активисти, нито пък консервативни активисти, и ми се струва, че ти го знаеш.
	— Значи Райън просто не се е изразил правилно, така ли? — Нехайната усмивка на репортера казваше всичко. Щеше да изопачи думите му и да ги предаде като „информация от висш правителствен служител, изясняваща, — което означаваше «коригираща» — изявлението на президента“.
	— В никакъв случай. Вие не сте го разбрали.
	— Прозвуча ми съвсем ясно, Арни.
	— Защото си свикнал да слушаш професионални политици. Сегашният ни президент казва нещата направо. Всъщност това като че ли ми харесва. — Ван Дам продължаваше да лъже, което го вбесяваше. — И дори може да ви улесни живота. Вече няма да се налага да проверявате всичко. Единственото, което ще трябва да правите, е да си водите точни бележки. Или може би просто да го преценявате справедливо. Всички сме съгласни, че той не е политик, но вие се държите с него така, сякаш е. Вслушвайте се в онова, което наистина казва, става ли?
	— Хайде, Арни. Ти си най-лоялният тип в този град. По дяволите, би могъл да станеш страхотен семеен лекар. Всички го знаем. Но Райън си няма представа от нещата. Речта в Националната катедрала, безумната реч от Овалния кабинет. Поведението му изобщо не е президентско.
	— Кой решава какво е президентското поведение?
	— В Ню Йорк — аз — отново се усмихна репортерът. — За Чикаго ще трябва да питаш някой друг.
	— Той е президентът на Съединените щати.
	— Ед Килти казва друго, а той поне се държи като президент.
	— Ед е вън от играта. Подаде оставка. Министър Хансън се е обадил на Роджър, който ми го каза. По дяволите, самият ти съобщи за това.
	— Но каква причина може да има за…
	— Каква причина може да има, за да вдига всяка пола, минала пред носа му? — попита шефът на персонала и си помисли: „Страхотно! — вече губя контрол над медиите!“
	— Ед винаги си е падал по жените. Пооправи се, откакто се отказа от пиенето. Но това никога не му е пречило да си изпълнява задълженията — изясни кореспондентът. Подобно на вестника си, той беше яростен защитник на правата на жените.
	— И каква ще бъде позицията на „Таймс“?
	— Ще ти пратя копие от уводната статия — обеща репортерът.


	Повече не можеше да издържа. Вдигна слушалката и набра шестте цифри, като гледаше в мрака навън. Слънцето вече беше залязло и прииждаха облаци. Щеше да е студена, дъждовна нощ, последвана от утро, което можеше и да не доживее.
	— Да? — отговори някакъв глас при първото иззвъняване.
	— Тук е Бадрейн. Ще е по-удобно, ако следващият самолет е по-голям.
	— Готов съм да пратя Боинг 737, но трябва да получа разрешение.
	— Ще се опитаме да направим нещо оттук.
	Всъщност да се раздвижи го накараха новините по телевизията. Още по-празни от обикновено, без нито един политически репортаж. Нито един, и то в страна, където политическият коментар често поглъщаше времето, определено за метеорологичната прогноза. Най-зловещ от всичко обаче беше репортажът за една джамия, стара шиитска джамия, която била оставена без поддръжка. Репортерът лееше сълзи за този факт, разказваше се дългата и достойна история на сградата и не се споменаваше нищо за това, че не я поддържаха, защото някога там се бе събирала група, обвинена, навярно справедливо, в заговор за покушение над иракския починал, любим, велик и очевидно вече изпадащ в забвение политически лидер. Нещо повече, записът показваше петима молли, които стояха пред джамията, дори без да гледат директно към камерата, и просто сочеха избелелите сини плочки по стените, навярно обсъждайки какво трябва да се направи. Това бяха същите онези петима, пристигнали като заложници на генералите. Но на екрана не се виждаше нито един войник и лицата на поне двама от моллите бяха добре известни на иракските зрители. Някой се беше добрал до телевизионната станция, по-точно до хората, които работеха там. Ако репортерите и останалите от персонала искаха да запазят работата и главите си, бе дошло време да погледнат новата реалност. Дали тези кратки няколко минути бяха достатъчно за обикновените хора да видят и познаят лицата на гостите — и да схванат тяхното послание? Щеше да е опасно да разбере отговора на този въпрос.
	Но обикновените хора нямаха значение. Важни бяха полковниците и майорите. Важни бяха генералите, които не се включваха в съответния списък. Те съвсем скоро щяха да разберат. Навярно някои вече знаеха. Щяха да звънят по телефона, първо просто за да разберат какво става. Някои щяха да чуят лъжи. Някои нямаше да чуят нищо. Щяха да започнат да мислят. Щяха да започнат да сключват сделки. През следващите дванайсет часа щяха да разговарят помежду си и трябваше да взимат трудни решения. Това бяха хората, които се отъждествяваха със загиващия режим. Онези, които не можеха да избягат, които нямаха къде да избягат и нямаха пари, с които да избягат, онези, които трябваше да останат. Отъждествяването им с миналия режим можеше да се превърне в смъртна присъда — за мнозина сигурно щеше да е така. За други имаше шанс. За да оцелеят, щеше да им се наложи да направят онова, което правеха престъпниците по целия свят. Щяха да спасят собствения си живот като предложат в замяна по-голяма риба. Така ставаше винаги. Полковниците щяха да свалят генералите.
	Най-после генералите разбраха.
	— Боингът е готов. Има достатъчно място за всички. Може да пристигне за деветдесет минути — каза им той.
	— И няма да ни убият на летището в Мехрабад? — попита заместник-началникът на генералния щаб на иракската армия.
	— Да не би да предпочитате да умрете тук? — попита Бадрейн в отговор.
	— Ами ако всичко е капан?
	— Такъв риск съществува. В този случай ще бъдат убити петимата молли. — Разбира се, те нямаше да бъдат убити. Това трябваше да се извърши от войници, лоялни на вече мъртви генерали. Такава лоялност тук не съществуваше. Всички го знаеха. Самият акт на взимане на заложници беше инстинктивен жест и вече бе обезсилен от някого, навярно по медиите, а може би от полковника, оглавявал стражата на иранците. Предполагаше се, че той трябва да е доверен офицер от разузнаването, спомни си Бадрейн, лоялен сунит, син на член на партията „Баас“. Това можеше да означава, че партията вече е подкупена. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Моллите нямаше да скрият причината за мисията си, нали? Но всичко това нямаше значение. С убийството на заложниците не можеше да се постигне нищо. Ако останеха тук, генералите бяха обречени, а мъченичеството нямаше да е съвсем неприятно за иранските молли. То беше важна част от шиитската традиция.
	Не, решението вече бе необратимо. Тези старши командири не бяха го проумели. Не бяха разбирали нищо през цялото време.
	Е, ако наистина бяха компетентни офицери, щяха да бъдат убити още преди години от любимия си лидер.
	— Да — каза най-старшият от тях.
	— Благодаря ви. — Бадрейн вдигна слушалката и отново набра номера.


	„До вчера измеренията на конституционната криза, в която се оказа Америка, не бяха станали очевидни. Макар че въпросът изглежда технически, същността му не е такава.
	Джон Патрик Райън е способен мъж, но все още трябва да се установи дали притежава необходимата дарба да изпълнява президентските си задължения, макар че първите признаци изобщо не са обещаващи. Държавното управление не е работа за аматьори. Нашата страна често се е обръщала към такива хора, но в миналото те винаги са били в малцинство и са можели да придобият достатъчно опит, за да изпълняват задълженията си по нормален начин.
	В кризата, пред която се е изправила страната, няма нищо нормално. До този момент г-н Райън свърши полезна и грижлива работа по стабилизирането на управлението. Например временно назначеният от него директор на ФБР Даниъл Мъри е приемлив временен избор. Подобно на него, Джордж Уинстън е навярно добър временен избор за министерството на финансите, макар че на практика няма никакъв опит. Скот Адлер, много талантлив човек, служил през целия си живот във външното министерство, може би е най-подходящият член на сегашния кабинет…“

	Райън плъзна поглед по следващия абзац.

	„Вицепрезидентът Едуард Килти, каквито и да са личните му недостатъци, познава управлението и умерените му позиции по повечето национални въпроси гарантират стабилен курс, докато изборите не определят новото правителство. Но наистина ли са верни твърденията му?“

	— Те го познават. Не познават теб — каза Арни. В този момент иззвъня телефонът.
	— Да?
	— Търси ви господин Фоли, господин президент. Казва, че е важно.
	— Добре… Ед? Включвам те. — Джак натисна съответния бутон и затвори слушалката. — Арни също слуша.
	— Сигурно е. Иран се готви да направи ход, мащабен и бърз. Приготвил съм ти един телевизионен материал, ако имаш време.
	— Пусни го. — Джак знаеше как да направи това. В този и в други кабинети имаше телевизори, свързани чрез фиброоптични кабели с Пентагона и други места. Той извади дистанционното управление от едно чекмедже и включи телевизора. Материалът траеше само петнайсет секунди. Пуснаха го за втори път, после замразиха кадъра.
	— Кои са тези? — попита Джак.
	Фоли му прочете имената. Райън беше чувал две от тях.
	— Съветници на Даряеи от средно и високо равнище. Сега са в Багдат и някой е решил да го разгласи. Добре, знаем, че висшите генерали напускат страната. Сега пък петима молли приказват по националната телевизия за възстановяването на важна джамия. Утре ще говорят по-високо.


	— Този е по-голям — каза един офицер на борда на дежурния АУАКС и продължи по командната връзка: — Полковник, засякохме нещо, което прилича на Боинг 737 и лети от Мехрабад за Багдат, курс Две-Две-Нула, скорост четири-пет-нула възела, височина шест хиляди метра. „ПАЛМ БОУЛ“ съобщава за кодирани разговори между самолета и Багдат.


	Беше забавно да гледа тези доскоро могъщи мъже. Само допреди седмица те се бяха перчили навсякъде, уверени в мястото и властта си, а кафяво-зелените им ризи бяха накичени с какви ли не нашивки, показващи един или друг героичен подвиг. Не бе честно. Веднъж-дваж някой беше водил хората в битка. Може би един-двама от тях наистина бяха убивали врагове. Ирански врагове. Същите хора, на които щяха да поверят сигурността си, защото повече се страхуваха от собствените си сънародници. Затова сега те стояха на малки разтревожени групички, неспособни да се доверят дори на телохранителите си. Особено на тях. Държаха оръжието си в готовност. Нямаше да е така, ако телохранителите им заслужаваха доверие.
	Въпреки опасността за собствения му живот, това не можеше да не развесели Бадрейн. Бе прекарал целия си съзнателен живот, устремен към целта да доведе нещата до момент като този. Колко време беше мечтал да види старшите израелски офицери застанали на летище като това — а единственото, което постигна, беше унищожаването на една арабска страна. Израел продължаваше да съществува и Америка продължаваше да го пази.
	Той бягаше не по-малко от тях, призна пред себе си Бадрейн. Провалил се в мисията на живота си, беше свършил тази наемна работа… и после какво? Тези генерали поне ги очакваха пари и разкош. Него не го очакваше нищо, а зад себе си оставяше само провал. С тази мисъл Али Бадрейн изруга и се отпусна назад, точно навреме, за да види една тъмна сянка, която минаваше по най-близката писта в маневрата си при кацането. Телохранителят на вратата даде знак на хората в стаята. Две минути по-късно боингът отново се появи. Нямаше нужда от зареждане. Автостълбичката се долепи до него още преди да се отвори вратата и заедно със семействата си, с по един телохранител и повечето с по една наложница, генералите побързаха да излязат под току-що започналия хладен дъждец. Бадрейн излезе последен. Дори сега трябваше да чака. Всички иракчани се бяха събрали в основата на стълбата, блъскаха се, забравили достойнството си, за да се качат. Униформеният пилот посрещаше с механична усмивка хората, които имаше основание да мрази. Али изчака стълбата да се опразни, преди да се качи, да застане на малката платформа и да обърне поглед назад. Всъщност нямаше чак толкова голяма причина да бърза. Все още не се виждаха зелени камиони, каращи насам объркани войници. Оказа се, че имаха още цял час. След известно време войниците щяха да дойдат, за да открият само празната чакалня. Той поклати глава и влезе в самолета. Пилотът затвори вратата зад него.
	Екипажът поиска от кулата разрешение за подготовка за излитане и автоматично го получи. Диспечерите вече се бяха обадили и бяха предали информацията си, но тъй като не получиха инструкции, просто си свършиха работата. Докато гледаха, самолетът стигна до края на пистата, набра мощ и се издигна в мрака, който се спускаше над страната им.


>>	19.
>>	РЕЦЕПТИ

	— Мина много време, господин Кларк.
	— Да, господин Холцман, така е — съгласи се Джон. Намираха се в същото малко заведение както някога, близо до джубокса. „При Естебан“ продължаваше да е приятно семейно ресторантче. Кларк обаче не си спомняше да е казвал името на репортера.
	— Къде е приятелят ви?
	— Тази вечер е зает — отвърна Кларк. Всъщност Динг си беше тръгнал рано от работа, за да отиде до Йорктаун и да изведе Патси на вечеря, но не бе нужно репортерът да знае това. По лицето му ставаше ясно, че и без това знае прекалено много. — И така, с какво мога да ви бъда полезен?
	— Както си спомняте, сключихме малка сделка.
	— Не съм забравил — кимна Кларк. — Важеше за пет години, които още не са изтекли.
	Отговорът му не предизвика особена изненада.
	— Времената се променят. — Холцман взе менюто и го разгледа. Обичаше мексиканска кухня, макар че напоследък, изглежда, тя не го обичаше много.
	— Сделката си е сделка. — Кларк не погледна своето меню. Беше впил поглед в събеседника си. Хората често се бяха плашили от погледа му.
	— Разчу се. Катрин се е сгодила за някакъв ловец на лисици в Уинчестър.
	— Не знаех — призна Кларк. Нито пък особено го вълнуваше.
	— Не съм и очаквал да знаете. Вече не работите в полицията. Харесва ли ви да се върнете на оперативна работа?
	— Ако искате да говоря за това, знаете, че не мога…
	— Много жалко. Следя работата ви вече от няколко години — каза репортерът. — Имате дяволска репутация, а се твърди, че и партньорът ви е обещаващ. Бяхте и в Япония — с усмивка каза Холцман. — Вие спасихте Кога.
	Джон прикри тревогата си с презрителен поглед.
	— Това пък откъде го измислихте?
	— Разговарях с Кога по време на престоя му тук. Спасителна група от двама мъже, каза той. Един по-възрастен и един по-млад. Описа очите ви — сини, твърди, напрегнати, но също каза и че говорите разумно. Трябва ли да съм много умен, за да разбера, че сте били вие? — Холцман се усмихна. — Последния път, когато разговаряхме, казахте, че от мен би излязъл добър шпионин. — Появи се сервитьорът с две бири. — Пили ли сте такава бира? Гордостта на Мериленд, ново местно производство на Източното крайбрежие. — Сервитьорът се отдалечи. Кларк се наведе над масата.
	— Вижте, уважавам способностите ви и последния път, когато разговаряхме, вие удържахте на думата си. Уважавам ви заради това, но бихте ли си спомнили, че когато отивам да върша работата си, животът ми зависи от…
	— Няма да разкривам самоличността ви. В никакъв случай. Поради три причини: не е правилно, не е законно и не искам да ядосвам човек като вас. — Репортерът отпи от бирата си. — Дяволски сигурен съм, че някой ден ще напиша книга за вас. Ако дори само половината от историите са верни…
	— Чудесно, хванете Вал Килмър да играе ролята ми във филма.
	— Прекалено е хубав — усмихнато поклати глава Холцман. — Погледът на Ник Кейдж е по-подходящ. Както и да е, причината за тази среща… — Той замълча за миг. — Човекът, който измъкна баща й, беше Райън, но не съм наясно как. Вие сте отишли на брега, измъкнали сте Катрин и майка й и сте ги откарали с лодка до подводницата. Не знам коя точно, но знам, че е била една от ядрените ни подводници. Но не това е въпросът.
	— А какъв е тогава?
	— Също като вас, Райън е „Героят в сянка“. — Робърт Холцман с удоволствие видя изненадата в очите на Кларк. — Той ми харесва. Искам да му помогна.
	— Защо? — попита Кларк. Чудеше се дали може да му вярва.
	— Жена ми проучваше нещата около Килти. Публикува материала прекалено рано и сега не можем да се върнем към него. Той е измет. Не всички смятат така, но жена ми е разговаряла с няколко от жертвите му. Някога човек можеше да се измъква от такива неща, особено ако политиката му бе „прогресивна“. Вече не. Поне не би трябвало — поправи се той. — Не съм сигурен, че и Райън е подходящият човек, нали така? Но е честен. Ще се опита да оправи нещата, при това безкористно. Както обичаше да казва Роджър Дърлинг, той е добър човек по време на буря. Трябва да продам на редакторите си тази идея.
	— И как?
	— Ще напиша материал за това как е направил нещо наистина важно за страната си. Нещо, случило се достатъчно отдавна, за да не представлява вече болна тема, и достатъчно ново, така че хората да разберат, че става дума за същия човек. Господи, Кларк, та той спаси руснаците! Предотврати вътрешна демонстрация на сила, която би могла да продължи студената война с още десетина години. Това е голяма работа — а той никога не е разказвал за нея на никого. Ще изясним, че информацията не изхожда от Райън. Дори ще отидем при него преди да я пуснем и вие знаете какво ще каже…
	— Ще ви каже да не я пускате — съгласи се Кларк. После се зачуди с кого можеше да е разговарял Холцман. Със съдията Артър Мур? С Боб Ритър? Дали те биха му казали нещо? В нормална ситуация щеше да е сигурен, че отговорът е категорично „не“, но сега? Сега не беше толкова сигурен. Човек се изкачва до определено равнище и решава, че нарушаването на законите е част от един по-висш дълг към страната. Джон знаеше за този „по-висш дълг“. Беше го вкарвал във всевъзможни неприятности, и то неведнъж.
	— Но този материал е прекалено добър, за да не го пуснем. Трябваха ми много години, за да разбера всичко. Публиката има право да знае какъв е човекът, който седи в Овалния кабинет, особено ако е подходящият човек — продължи репортерът. Очевидно Холцман можеше да убеди и монахиня да се откаже от обета си.
	— Боб, вие не знаете и половината от нещата. — Кларк замълча, разгневен сам на себе си затова, че е казал прекалено много. Това бяха дълбоки води, а той се опитваше да ги преплува с камък на шията. О, по дяволите… — Добре, кажете ми какво знаете за Джак.


	Боингът нямаше капацитета на по-малкия Г-IV и трябваше да се приземи в Йемен за презареждане. В Мехрабад иракчаните изобщо не излязоха от самолета, но когато стълбичката се долепи до вратата, Бадрейн слезе, без да получи нито една дума на благодарност от хората, които бе спасил. Очакваше го автомобил. Той не погледна назад. Генералите бяха част от миналото му, както и той от тяхното.
	Колата го отведе в града. По това време на нощта улиците не бяха натоварени и пътуването мина лесно. След четирийсет минути спряха пред триетажна сграда, около която имаше охрана.
	Даряеи седеше на удобен стол и четеше защипани с кламер документи — ежедневната правителствена сводка вместо Свещения Коран.
	— Мир вам — каза Али.
	Махмуд Хаджи Даряеи стана, прегърна го и след като го настани да седне, каза:
	— Вашите услуги бяха много ценни за нас. Имахте ли някакви проблеми?
	Бадрейн поклати глава.
	— Не, всъщност не. Изненадващо е колко страхливи могат да са такива мъже, но аз бях подготвен за това. Предложението ви беше великодушно. Те нямаха друг избор, освен да го приемат. Няма ли да…
	— Не, те ще си отидат с мир — поклати глава иранецът.
	А това, ако бе вярно, наистина го изненадваше, макар че Али не го показа. Даряеи нямаше причина да обича тези хора. Всички те бяха участвали в иранско-иракската война и бяха отговорни за смъртта на хиляди — рана, която все още кървеше. Бяха загинали безброй млади мъже. Войната бе и една от причините, поради която Иран не играеше съществена роля в света от години насам. Но това положение щеше да се промени, нали?
	— Мога ли да попитам какво ще правите сега?
	— Ирак боледуваше от много време, държан настрани от Правата вяра и лутащ се в мрак.
	— И задушаван от ембаргото — прибави Бадрейн.
	— Време е да се сложи край на това — съгласи се Даряеи. Нещо в очите му поздравяваше Али за последните думи. Да, играта бе очевидна. Дребна отстъпка през Запада. Ембаргото щеше да бъде вдигнато. Страната щеше да е сита и населението щеше да е доволно от новия режим. Той щеше да задоволи с един удар всички, като същевременно постигне и целта си. Й целта на Аллах, разбира се. Даряеи беше от хората, които вярваха, че политиката им е вдъхновена от Аллах — идея, от която Бадрейн отдавна се бе отказал.
	— Ще имате проблеми с Америка, както и с други, по-близо до вас.
	— Проучваме тези въпроси — спокойно съобщи иранецът. Е, това бе логично. Той очевидно бе обмислял хода си от години. Това също беше логично. Даряеи винаги бе смятал, че Аллах е на негова страна. И навярно беше така, но трябваха още много неща. Задължително, в случай че се стремиш към успех. Чудесата стават най-често тогава, когато ги предшества подготовка. Защо да не опита да участва в следващото чудо, помисли си Али.
	— Следя поведението на новия американски лидер.
	— О? — Погледът на Даряеи го фокусира малко по-задълбочено.
	— Да събираш информация в днешно време не е трудно. Американските медии публикуват много неща. Хората ми работят по въпроса и му съставят изчерпателно досие — безизразно съобщи Бадрейн. Беше ужасно уморен. — Наистина е интересно колко уязвими са те в момента.
	— Разкажете ми още.
	— Ключът за Америка е Райън. Не е ли очевидно?


	— Ключът към промяната на Америка е конституционното споразумение — каза Ърни Браун след дълги дни на мълчаливи размисли. Пит Холбрук превключваше диапозитивите един след друг. Беше заснел три филма с Капитолия и още няколко с други сгради като например Белия дом. Не бе успял да избегне типичното поведение на туриста. Изсумтя, когато видя, че един от диапозитивите е обърнат наопаки.
	— Отдавна разговаряме за това — съгласи се Холбрук, докато вадеше диапозитива от апарата. — Но как можеш да…
	— Да го наложа ли? Лесно. Ако няма президент и няма начин да се избере нов в рамките на Конституцията, значи трябва да стане нещо, нали?
	— Да убиеш президента? — изсумтя Пит. — Кой точно?
	Това беше проблем. Човек не трябваше да е гений, за да го реши. Ако Райън излезеше от играта, на негово място идваше Килти. Ако Килти излезеше от играта, оставаше Райън. Щеше да е много трудно. И двамата си спомняха охраната, която бяха видели в Белия дом. Ако убиеха единия, службите щяха да изградят около другия стена, за пробиването на която щеше да трябва ядрена бомба. „Планинците“ не разполагаха с такава. Те предпочитаха традиционните американски оръжия, например пушки. Но и пушките им не бяха много. Южната морава на Белия дом беше гъсто обрасла с дървета и, както бяха забелязали, защитена от умело укрити землени насипи. Сградата можеше да се види само откъм пътя, минаващ покрай фонтана до самата нея. Всички заобикалящи я постройки бяха държавни и на покривите им винаги имаше хора с бинокли — и пушки. Американската СС бе решена да задържи хората надалеч от „техния“ президент, слуга на народа, чиито стражи изобщо не се доверяваха на този народ. Но ако онзи, който живееше в тази къща, наистина беше човек от народа, нямаше да има нужда от това, нали? Някога Теди Рузвелт бе отварял вратите и се беше ръкувал с обикновени хора часове наред. Това вече не можеше да се случи!
	— И двамата едновременно. Според мен Райън ще е по-трудната мишена — каза Браун. — Искам да кажа, че той е по-защитеният. На Килти му се налага да обикаля много, да разговаря с идиотите от вестниците и няма да е толкова добре защитен, нали?
	Холбрук оправи диапозитива и каза:
	— Прав си.
	— Значи, ако измислим начин да оправим Райън, изкарването на Килти от играта ще е много по-лесно. — Браун извади от джоба си клетъчния телефон. — Лесно за координиране.
	— Карай нататък.
	— Това означава да се доберем до графика му, да научим ежедневните му навици и да изберем момента.
	— Скъпо — отбеляза Холбрук, като превключи следващия диапозитив. Беше кадър, заснеман от безброй хора от малкия северен прозорец на върха на паметника на Вашингтон — гледаше надолу към Белия дом. Ърни Браун също бе направил една снимка и в местното фотоателие му я бяха извадили с големината на плакат. После я беше разглеждал в продължение на часове. После беше взел карта, за да определи мащаба. После беше направил няколко груби изчисления.
	— Скъпата част е да купим бетонобъркачка и да наемем място недалеч от града.
	— Какво?
	— Знам какво е мястото, Пит. Знам и как да го постигна. Просто трябва да изберем подходящия момент.


	Тя нямаше да преживее нощта. Сега очите й бяха отворени. Можеха само да предполагат какво вижда. Най-после, по Божия милост, жената не усещаше болка. Това се случваше. Беше го виждал и преди, главно при пациентите, болни от рак, и то винаги бе предвестник на смъртта. Познанията му по неврология не бяха достатъчни, за да разбере причината. Може би електрохимическите връзки се претоварваха или мозъкът имаше някаква коригираща функция. Тялото знаеше какво става, знаеше, че е време да прекрати битката, и тъй като нервната система съобщаваше болката най-вече като предупреждение, когато времето за предупреждения изтечеше, изчезваше и болката. А може би всичко това беше само плод на въображението му. Навярно нейното тяло просто бе прекалено увредено, за да реагира. Сигурно вътрешноочните кръвоизливи я бяха ослепили. Беше паднала и последната система за преливане на кръв, толкова увредени бяха вените й, и сега мястото кървеше в допълнение към всички други. Оставаше единствено системата, през която й вливаха морфин, защото я бяха завързали. Снабдяването на сърцето с кръв не беше достатъчно и като се опитваше да помпи още по-усилено малкото останало количество, то се изтощаваше все повече.
	Сестра Жана Батист все още издаваше звуци — едва се чуваха. От време на време до Мауди се донасяше слабо хленчене и той се чудеше дали жената не се моли. Навярно бе така. Лишена от разум и от живот — и единственото, което й оставаше, бяха безкрайните часове на молитва — закон, ръководил живота й, и в лудостта си тя се връщаше към него, защото умът й нямаше къде другаде да отиде. Пациентката се изкашля — всъщност се задави, — но после замърмори по-ясно и Мауди наведе глава да я чуе.
	— …айко Божия, моли се за нас грешните…
	— Не се съпротивлявай повече — каза й Мауди. — Часът ти удари. Не се съпротивлявай повече.
	Погледът и се промени. Въпреки че не можеше да вижда, главата й се обърна и тя го погледна. Механичен рефлекс. Сляпа или не, годините опит казваха на мускулите какво да правят. Лицето инстинктивно се обръщаше към източника на звук и очите — мускулите им все още функционираха — се насочваха в съответната посока.
	— Доктор Мауди? Вие ли сте? — Думите се разнесоха бавно и не съвсем ясно.
	— Да, сестро. Аз съм. — Той автоматично докосна ръката й. Тя все още ли беше в съзнание?
	— Благодаря ви, че… ми помагате. Ще се моля за вас.
	„Наистина ще го направи.“ Знаеше го. Мауди отново я потупа по ръката и усили дозата морфин. Достатъчно. Нямаше да й преливат повече кръв. Огледа се. И двамата военни санитари седяха в ъгъла, доволни, че лекарят се грижи за пациентката. Той се приближи до тях и нареди на единия:
	— Кажи на директора — скоро.
	— Слушам. — Санитарят с удоволствие напусна стаята. Мауди преброи до десет преди да се обърне към другия.
	— Нови ръкавици, моля. — И протегна ръце, за да покаже, че и на него не му се иска да я докосва. Вторият санитар също излезе. Мауди прецени, че разполага с минута-две.
	На табличната в ъгъла откри онова, от което се нуждаеше. Извади една игла и потопи върха й в морфина, като изтегли достатъчно, за да напълни пластмасовия цилиндър догоре. После се върна до леглото, дръпна синтетичния чаршаф и потърси… ето. Опакото на лявата й длан. Мауди я хвана в своята, заби иглата и натисна буталото.
	— Това ще ви помогне да заспите — каза й той и се върна обратно в ъгъла. Не погледна да види дали отговаря на думите му. Хвърли иглата в червения пластмасов контейнер за остри инструменти и когато санитарят се върна с новите ръкавици, всичко беше свършило.
	— Заповядайте.
	Мауди кимна, изхвърли старите си ръкавици в контейнера и ги замени с новия чифт. Върна се до леглото и видя как сините очи се затварят за последен път. ЕКГ-екранът показваше, че сърдечният й ритъм е малко над сто и четирийсет. Насечените линии бяха малко по-къси, отколкото би трябвало, и разположени на непостоянни интервали. Сега бе въпрос само на време. Навярно тя щеше да се моли в съня си, помисли си той, да сънува молитви. Е, поне можеше да е сигурен, че не я боли. Морфинът вече се беше разтворил в кръвта й и химичните молекули откриваха пътя си до мозъка, наместваха се в рецепторите и освобождаваха допамин, който щеше да каже на нервната система… да.
	Гърдите и се издигаха и спадаха от усиленото дишане. Последва пауза, почти като хълцане, и дишането се възстанови, но вече непостоянно. Притокът на кислород в кръвта намаляваше. Сърдечният ритъм се промени и стана по-бърз. После дишането престана. Сърцето не спря веднага, толкова бе силно, толкова смело, тъжно си помисли докторът, изпълнен с възхищение от тази неумираща част от вече мъртъв човек, но това нямаше да продължи дълго… и с още няколко последни потрепвания на екрана то също престана да работи. ЕКГ-апаратът започна да издава постоянен алармен сигнал. Мауди го изключи, обърна се и видя, че санитарите се споглеждат облекчено.
	— Толкова скоро? — попита директорът, щом влезе в стаята и забеляза равната линия на ЕКГ-екрана.
	— Сърцето. Вътрешен кръвоизлив.
	— Разбирам. Значи сме готови?
	— Точно така, докторе.
	Директорът махна на санитарите, които трябваше да изпълнят последното си задължение. Единият откачи интравенозната система и електронните кабели на ЕКГ-апарата, другият освободи ключалките на колелата и после двамата избутаха носилката през вратата. Щяха да се върнат, за да почистят стаята и да се уверят, че по стените, тавана и пода не може да оцелее нищо живо.
	Мауди и директорът ги последваха в другата стая до масата за аутопсии, направена от гладка неръждаема стомана. Санитарите докараха носилката до нея, откриха трупа и го претърколиха по корем върху стоманата, докато лекарите гледаха от ъгъла и обличаха хирургически дрехи над предпазните си костюми — по-скоро по навик, отколкото по необходимост. После пластмасовите чаршафи бяха вдигнати, като ги държаха за ъглите, така че да могат да излеят събралата се в тях кръв в контейнер. Около половин литър, прецениха лекарите. Санитарите отнесоха чаршафите до голяма кофа на колелца, сложиха ги в нея и излязоха, отнасяйки кофата, за да я изгорят в камерата. Колкото и да бяха нервни, не разляха нито капчица кръв.
	— Много добре. — Директорът натисна един бутон и масата се повдигна откъм отсрещния край. По стар навик той допря пръсти до лявата каротидна артерия, за да се увери, че няма пулс, после до дясната, със същия резултат. Когато трупът беше повдигнат под ъгъл от двайсет градуса, директорът взе голям скалпел и разряза и двете артерии, както и паралелните югуларни вени. Върху масата бликна кръв и се оттече в каналите, водещи на свой ред до тръба. През следващите няколко минути предварително приготвеният пластмасов контейнер събра четири литра кръв. Трупът побеля много бързо. Допреди няколко мига кожата беше изпъстреночервена и морава. Сега като че ли избледняваше пред очите му или навярно бе просто въображение.
	Все още обаче трябваше да внимават. Направените от неръждаема стомана ретрактори разтвориха пластовете кожа и мускули. Мауди бе впил очи в скалпела в ръката на директора. След още една минута беше разкрит левият бъбрек. Изчакаха санитарите да се върнат. Единият постави върху масата до трупа табла. Следващата гледка отврати Мауди. Един от ефектите на вируса на еболата и неговия болестотворен процес бе разрушаването на тъканите. Оголеният бъбрек беше полувтечнен и когато директорът протегна ръце, за да го вземе, органът наистина се разпадна. Директорът ядосано изсумтя. Знаеше какво трябва да очаква, но бе забравил.
	— Забележително е какво става с органите, нали?
	— Трябва да очакваме същото и от черния дроб, но далакът…
	— Да, знам. Далакът ще е като тухла. Внимавайте как пипате, Мауди — предупреди го директорът, взе нов ретрактор, който много приличаше на черпак, извади останалата част от бъбрека и я постави върху таблата. После кимна и санитарят я отнесе в лабораторията. Десният бъбрек излезе по-лесно. По настояване на директора, след като срязаха всички мускули и кръвоносни съдове, двамата лекари го извадиха с ръце и органът остана доста цял — докато не го поставиха върху таблата. Там той се деформира и се раздели на две. Единственият положителен момент тук беше, че меката тъкан не заплашваше целостта на двойните им ръкавици. Този факт не им пречеше да внимават.
	— Готово! — Директорът махна с ръка на санитарите да се приближат. — Обърнете я.
	Мъжете се подчиниха — единият хвана трупа за раменете, а другият за коленете, — а после я пуснаха колкото можеха по-бързо. По престилките им пръсна кръв и тъкан. Те се отдръпнаха и застанаха по-надалеч.
	— Искам черния дроб и далака, това е всичко — каза директорът на Мауди. После се обърна към санитарите. — Като свършим, ще увиете трупа и ще го отнесете в камерата. След това стаята да се дезинфектира.
	Очите на сестра Жана Батист бяха отворени, също толкова слепи, колкото и преди трийсет минути. Лекарят взе чаршаф и покри лицето й, като мърмореше молитва за душата й. Директорът го чу.
	— Да, Мауди, тя несъмнено е в Рая. А сега, ще продължаваме ли? — После направи обичайния игрековиден разрез, за да отвори гръдния кош, по-скоро като касапин, отколкото като лекар. Гледката смая дори и него. — Как е живяла толкова време?… — въздъхна той.
	Мауди си спомни за дните си в медицинското училище, за пластмасовия модел на човешко тяло в естествен ръст от първата си лекция по анатомия. Като че ли някой беше взел модела и бе излял в него цяла кофа силен разтворител. Всеки оголен орган беше деформиран. Повърхностният пласт тъкан на повечето бе… разтворен. Стомахът представляваше море от черна кръв. Цялата, която й бяха прелели, помисли си Мауди… не беше изтекла дори и половината от нея. Удивително.
	— Всмукател! — заповяда директорът. Единият от санитарите се приближи към него с пластмасова тръба, свързана с вакуумна бутилка. Последва отвратителен звук. Процесът продължи цели десет минути. Лекарите стояха отзад, а санитарят местеше смукателната тръба, сякаш почистваше пода в някоя къща. Още три литра заразена, богата на вируси кръв за лабораторията.
	Тялото трябва да е Храм на Живота, учеше Свещеният Коран. Мауди гледаше и виждаше тяло, превърнато в… в какво? Във фабрика за смърт, по-ужасна дори от сградата, в която се намираше. Директорът се върна до масата и Мауди видя как разкрива черния дроб, вече по-внимателно отпреди. Навярно се бе уплашил от кръвта в коремната кухина. Кръвоносните съдове отново бяха прерязани, съединителната тъкан беше отстранена. Директорът остави инструментите си и без да го молят, Мауди протегна ръце, за да извади органа. Постави го върху таблата и санитарят я отнесе.
	— Чудя се защо далакът реагира толкова различно.


	На първия етаж работеха други санитари. Една по една клетките бяха пренесени от склада. Маймуните бяха нахранени и все още се възстановяваха след пътуването. Това донякъде ограничаваше способността им да дращят и хапят защитените с ръкавици ръце, които ги пренасяха. Но оказали се в ново помещение, животните скоро отново изпаднаха в паника. Попаднали в стаята, където щяха да намерят смъртта си, след залостването на вратите маймуните разбраха това. Клетниците наблюдаваха как върху масата поставят по една клетка. Вратата й се отваряше и в нея вкарваха пръчка с метална кука на върха. Куката хващаше маймуните за главата, последваше силно дръпване, придружено от слабия пукот от строшаването на шията. Във всички случаи животното се изпъваше, после се отпускаше безжизнено, обикновено с отворени, яростно впити в убиеца очи. Същият инструмент издърпваше мъртвата маймуна навън. И когато куката ;се отпускаше, подхвърляха трупа на един от войниците, който го отнасяше в съседната стая. Другите виждаха това и яростно кряскаха към войниците, но клетките им бяха прекалено тесни, за да им позволят да избегнат куката. В най-добрия случай можеха да й попречат с ръка, само за да бъде счупена и тя. Африканските зелени маймуни бяха достатъчно интелигентни и знаеха какво е да седят на самотно дърво в саваната и да гледат как някой леопард се катери нагоре, нагоре, нагоре… и не можеха да направят нищо друго, освен да пищят.
	В съседната стая на пет отделни маси работеха пет групи санитари. Те закрепваха труповете неподвижно с помощта на скоби, прихващащи врата и основата на опашката. Един войник разрязваше с крив нож гърба по дължината на гръбначния стълб. После друг правеше перпендикулярен разрез, като одираше кожата, за да оголи тъканта. Първият изваждаше бъбреците и ги подаваше на втория и докато малките органи се поставяха в специален контейнер, той хващаше трупа и го хвърляше в пластмасова кофа за боклук, за да бъде по-късно изгорен. Когато се връщаше, за да вземе ножа си, другият член на групата вече беше закрепил на място следващия маймунски труп. Провеждането на процедурата отнемаше около четири минути. След деветдесет минути всички маймуни бяха мъртви. Войниците бързаха. Цялата суровина за задачата им бе биологична и обект на биологична обработка. Кланичната група подаваше своя продукт през отвори в двойните врати, които водеха към „горещата“ лаборатория.
	Нещата там бяха различни. Всички в голямата стая носеха сини пластмасови костюми. Всяко движение беше бавно и внимателно. Бяха обучени добре и малкото, което можеше да е пропуснато по време на тренировките, им бе изложено от санитарите, избрани с жребии да лекуват западната жена на втория етаж, във всичките му ужасяващи подробности. Когато нещо трябваше да се пренесе от едно място на друго, хората предупреждаваха и другите им правеха път.
	Кръвта беше поставена в затоплящ резервоар, в който бълбукаше въздух. Поставени в две големи кофи, маймунските бъбреци бяха отнесени до мелачната машина — всъщност не много различна от обикновените домашни месомелачки. Тя превръщаше бъбреците в каша, която се преместваше на друга маса и допълнена с някои хранителни вещества, се напластяваше върху табли. На не един от хората в помещението му дойде наум, че онова, което правят, много напомня на приготвянето на торта или друг сладкиш. Таблите се заливаха обилно с кръв. По този начин използваха около половината. Разделена в пластмасови контейнери, останалата част се прибираше в камери за дълбоко замразяване, охлаждани с течен азот. „Горещата“ лаборатория се поддържаше топла и влажна, почти като в джунглата. Осветлението не беше много силно и специални абажури спираха и слабата ултравиолетова радиация на флуоресцентните лампи. Вирусите не обичаха облъчването. Те имаха нужда от подходяща среда, в която да растат, и бъбреците от африканска зелена маймуна им осигуряваха точно такава, наред с хранителните вещества, подходящата температура, съответната влажност и съвсем мъничко омраза.


	— Разбрали сте толкова много? — попита Даряеи.
	— Данните са от техните медии, от техните журналисти — поясни Бадрейн.
	— Значи всички те са шпиони!
	— Мнозина смятат така — с усмивка отвърна Али. — Но всъщност не са. Те са — как да го обясня? Като средновековни пратеници. Виждат, каквото виждат, и казват, каквото видят. Не са лоялни към никого другиго, освен към самите себе си и професията си. Да, вярно е, че шпионират, но шпионират всички и най-вече собствените си хора. Това е лудост, признавам, но въпреки всичко е вярно.
	— Вярват ли в нещо? — За домакина му беше трудно да го проумее.
	Нова усмивка.
	— В нищо, доколкото съм забелязал. О, да, американците помагат на Израел, но не от сърце. Трябваха ми години, за да го разбера. Подобно на кучета, те ще се нахвърлят на всекиго, ще захапят всяка ръка, независимо колко силно. Те търсят, гледат и съобщават. И така, успях да науча всичко за този Райън — за дома му, семейството му, училищата, в които ходят децата му, номера на кабинета на жена му, всичко.
	— Ами ако някои от данните не са верни? — подозрително попита Даряеи. Бе си имал работа със Запада, но природата на техните репортери му беше прекалено чужда, за да я разбере изцяло.
	— Съвсем лесно е да се провери. Работното място на жена му например. Сигурен съм, че сред персонала на онази болница все има някой правоверен. Съвсем просто е също да се приближиш до някого и да му зададеш няколко безвредни въпроса. Домът им, е, той ще е охраняван. Същото се отнася за децата. Това е загадка за всички такива хора. Те трябва да имат някаква охрана, но охраната им може да се види и това показва къде се намират и кои са. С информацията, която събрах, дори знаем откъде да започнем да търсим. — Поясненията на Бадрейн бяха кратки и прости. Не че Даряеи бе глупак — почти сигурно не беше, — просто бе ограничен. Едно от преимуществата на всичките му години в Ливан беше, че Али имаше много контакти и научи много неща. И основното, което научи, бе, че се нуждае от спонсор, а в Махмуд Хаджи Даряеи той виждаше отлична перспектива. Този човек имаше планове. Нуждаеше се от хора. И поради една или друга причина не се доверяваше съвсем на своите. Бадрейн не се питаше защо. Каквато и да беше причината, това беше неговият шанс и не трябваше да го пропуска.
	— Колко добре са охранявани тези хора? — попита моллата.
	— Наистина много добре — отвърна Бадрейн, като забеляза нещо странно във въпроса и запомни този факт. — Американските полицейски агенции са много ефективни. Проблемът с престъпността в Америка няма нищо общо с полицията им. Те просто не знаят какво да правят, след като заловят престъпниците. Що се отнася до техния президент… Той ще е заобиколен с отлично обучена група от професионални стрелци, до един искрено предани. — Бадрейн прибави тези думи, за да види дали очите на събеседника му ще се променят. Даряеи беше уморен и промяната бе огромна. — Иначе охраната си е охрана. Процедурите са ясни. Не е нужно да ви обяснявам.
	— Какъв удар е понесла Америка?
	— Тежък. Управлението им е в хаос. Но вие знаете и това.
	— Те са трудни за преценка, тези американци… — замислено каза Даряеи.
	— Военната им мощ е ужасна. Политическата им воля е непредвидима, както за свое нещастие откри един човек, когото и двамата… познавахме. Грешка е да ги подценяваме. Америка е като спящ лъв, от който трябва да се пазиш и които трябва да уважаваш.
	— Как може да се победи един лъв?
	Този въпрос накара Бадрейн да се замисли за миг-два. По време на едно свое пътуване до Танзания — тогава съветваше правителството на страната как да се справи с въстаниците — Али беше отишъл в джунглата за един ден, придружаван от полковник от местната разузнавателна служба. Там бяха забелязали лъв, стар лъв, който въпреки това бе успял сам да убие някакво животно. Дори навярно беше сакат. Тогава се появи глутница хиени и като ги видя, танзанийският полковник спря съветския джип, подаде бинокъла на Бадрейн и му каза да гледа, за да научи нещо за въстаниците и техните възможности. Гледката бе нещо, което никога нямаше да забрави. Лъвът, спомняше си той, беше огромен, стар, но все още бе могъщ и страшен дори от двеста метра разстояние, създание с безспорна величественост. Хиените бяха по-малки, напомнящи на кучета животни, които ходеха така, сякаш гръбнакът им е счупен, но за сметка на това тичаха много бързо. Те първо се събраха на малка група, застанала на двайсет метра от лъва, който се опитваше да се нахрани с плячката си. После го обградиха в кръг. Онази, която се намираше точно зад могъщата котка, се хвърляше към нея, лъвът се обръщаше и се хвърляше напред, а хиената бързо се отдръпваше — но в същия този момент друга отхапваше от месото. Поотделно хиените не биха имали повече шанс срещу царя на саваната, отколкото човек с нож срещу въоръжен с картечница войник, но колкото и да се опитваше, лъвът не можеше да защити плячката си — нито дори самия себе си, и точно след пет минути вече се отбраняваше, неспособен дори да избяга, защото зад него винаги имаше хиена, която го хапеше. Накрая лъвът просто бе избягал, без рев, без да хвърля поглед назад, а хиените заграбиха плячката му, издавайки странния си, напомнящ на смях лай, сякаш се забавляваха. И така могъщият беше победен от малките. Лъвът щеше да остарее, да отслабне и някой ден нямаше да е в състояние да се защити от действително нападение на хиени, насочено срещу собствената му плът. Рано или късно, каза му неговият танзанийски приятел, хиените побеждават всички. Бадрейн отново погледна домакина си в очите.
	— Може да се направи.


>>	20.
>>	НОВИ ПРАВИТЕЛСТВА

	В Източната зала се бяха събрали трийсет души заедно със съпругите си. Докато влизаше на приема, Джак обходи с поглед лицата им. Някои го зарадваха. Други — не. Първите бяха толкова уплашени, колкото и самият той. Но именно самоуверените, усмихнати лица тревожеха президента.
	Как трябваше да се държи с тях? Дори Арни не знаеше отговора, макар да беше опитал няколко подхода. Да прояви сила и да ги сплаши ли? Тогава вестниците още утре щяха да пишат, че се опитва да стане цар Джак I. Да се държи спокойно? Тогава щяха да го нарекат слабак, неспособен да вземе властта в ръцете си. Райън се научаваше да се страхува от медиите. Преди положението не бе чак толкова лошо. Като обикновен изпълнител, в общи линии не му обръщаха внимание. Дори като съветник на Дърлинг по въпросите на националната сигурност го бяха смятали за изразител на чуждо мнение. Но сега положението беше съвсем различно и нямаше нито едно нещо, което да каже и което да не може — а и да не бъде — изкривено в онова, което искаше да каже съответният слушател. Вашингтон отдавна бе загубил обективността си. Всичко беше политика и политиката беше идеология, а идеологията се свеждаше до личните предразсъдъци, вместо до търсенето на истината. Къде ли всички тези хора се бяха научили, че истината няма никакво значение за тях?
	Проблемът на Райън бе, че всъщност нямаше политическа философия per se. Той вярваше в нещата, които вършеха работа, които даваха обещаните резултати и поправяха всички повреди. Дали тези неща се доближаваха до една или друга политическа гледна точка не беше толкова важно, колкото самият резултат. Добрите идеи работеха, макар някои от тях да изглеждаха безумни. Лошите идеи не ставаха, макар че някои от тях изглеждаха адски смислени. Но Вашингтон не мислеше така. В този град идеологиите бяха факти и ако те не работеха, хората ги отричаха, а ако онези идеологии, с които не бяха съгласни, наистина действаха, противниците им никога не го признаваха, защото да признаеш грешката си за тях беше по-омразно, отколкото каквато и да е форма на престъпно поведение. По-скоро биха се отрекли от Господ, отколкото от идеите си. Политиката бе единствената арена, на която хората предприемаха мащабни действия, без да се вълнуват от действителните последствия за света, и за която реалният свят бе далеч по-маловажен от онези фантазии, десни, леви или центристки, които бяха донесли в този град на мрамор и адвокати.
	Джак гледаше лицата и се чудеше какъв политически багаж са донесли заедно с чантите си. Може би това беше слабост, чийто механизъм той не разбираше, но от друга страна, лично той бе водил начин на живот, в който допуснатите грешки водеха до смъртта на истински хора — а в случая на Кати, до ослепяването им. За Кати това бяха тези, чиито лица докосваше в операционната зала. За политическите личности това бяха абстракции, много по-далечни от неотстъпно поддържаните им политически идеи.
	— Като в зоопарк — прошепна усмихнато на съпруга си Каролайн Райън, първата дама, ХИРУРГ. Беше се върнала вкъщи на бегом — всъщност с хеликоптера, — точно навреме, за да се преоблече в нова бяла, плътно прилепнала по тялото й рокля и да си сложи златното колие, което Джак й бе подарил за Коледа… няколко седмици, спомни си тя, преди терористите да се опитат да я убият на моста на път 50 в Анаполис.
	— Със златни клетки — отвърна съпругът й, президентът на Съединените американски щати, ФЕХТОВАЧ, скрил се зад собствената си усмивка, фалшива като тридоларова банкнота.
	— А ние тогава какво сме? — попита тя, докато събралите се новоназначени сенатори аплодираха появата им. — Лъв и лъвица ли? Бик и крава? Двойка пауни? Или лабораторни зайчета?
	— Зависи в чии очи, скъпа. — Райън я хвана за ръката и двамата заедно се приближиха до микрофона.
	— Дами и господа, добре дошли във Вашингтон. — Райън трябваше да замълчи заради последвалите нови аплодисменти. Това беше още нещо, което трябваше да научи. Хората аплодираха президента без никаква причина. Той бръкна в джоба си и извади няколкото листа, приготвени му от Кали Уестън. Шрифтът бе достатъчно едър, за да не му трябват очилата. Въпреки това обаче щеше да го боли глава. Всеки ден го болеше от взирането в буквите.
	— Страната ни има нужди и те не са малки. Вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз. Сега имате работа, която мнозина от вас изобщо не са очаквали и която мнозина може би не са желали. — Това бе празно ласкателство, но щеше да им е приятно да го чуят — по-точно щеше да им е приятно да ги видят по телевизията. В цялото помещение най-много трима души не бяха професионални политици. Единият бе губернатор, сключил сделка със своя вицегубернатор и така пристигнал във Вашингтон на мястото на сенатор от друга партия. Това беше тема, за която вестниците тепърва започваха да пишат. Балансът в Сената щеше да се промени в резултат на катастрофата, защото мнозинството в трийсет и двете американски щатски камари не съответстваше съвсем на положението в Конгреса…
	— Това е добре — каза им Райън. — Традицията гражданите да служат на нацията си е дълга и достойна, тя датира поне от времето на Цинцинат*, римският гражданин, отзовал се неведнъж на повика на родината си, а после завърнал се към своя имот, семейство и работа. Един от нашите големи градове е наречен на негово име — прибави Джак, като кимна на новия сенатор от Охайо. Той живееше в Дейтън, съвсем близо до Синсинати.
	[* Луций Квинктий Цинцинат (519?-439? г. пр. Хр.) — римски военачалник и държавник. — Б.пр.]
	— Вие нямаше да сте тук, ако не разбирахте какви са повечето от тези нужди. Но онова, което всъщност искам да ви кажа днес, е, че трябва да работим заедно. Ние нямаме време, страната ни няма време да се караме и да водим борби помежду си. — Трябваше да замълчи за нови аплодисменти. Раздразнен от забавянето, Райън успя да им отвърне с благодарна усмивка и кимване.
	— Сенатори, вие ще разберете, че с мен се работи лесно. Вратата ми винаги е отворена и винаги съм на телефона. Ще обсъждам всякакви въпроси. Ще се вслушвам във всякакви мнения. Не съществуват други закони освен Конституцията, която съм се заклел да пазя и защитавам… Хората от местата, от които идвате, очакват всички ние да си свършим работата. Те не искат да се стремим да ни изберат повторно. Хората очакват да работим за тях, доколкото ни стигат възможностите. Ние работим за тях, а не те за нас. Длъжни сме да се представим добре. Някога Робърт Лий* е казал, че „дълг“ е най-възвишената дума в нашия език. Днес тя е още по-възвишена и по-важна, защото никой от нас не е бил избран за поста си. Ние представляваме народа на една демократична държава, но във всички случаи сме дошли тук по начин, който просто не е бил предвиден. Тогава колко по-голям е нашият личен дълг да изпълним ролята си по възможно най-добрия начин?
	[* Робърт Едуард Лий (1807–1870) — генерал от Конфедерацията по време на Гражданската война. — Б.пр.]
	Нови аплодисменти.
	— Няма по-голямо доверие от онова, което ни гласува съдбата. Ние не сме средновековни благородници, получили по рождение високо положение и огромна власт. Ние сме слугите, а не господарите на народа и именно неговото съгласие ни дава властта, която притежаваме. Живеем в традицията на великани. Хенри Клей, Даниъл Уебстър, Джон Калхуун* и безброй други представители трябва да ви служат за образец. „Как е Съюзът“ — попитал от гроба си Уебстър. Ние ще определим това. Съюзът е в нашите ръце. Линкълн наричал Америка последната и най-добра надежда на човечеството и през последните двайсет години страната ни доказа истинността на тази преценка на нашия шестнайсети президент. Америка все още е експериментална, колективна идея, сбор от правила, наречени Конституция, на която всички ние, в или извън Вашингтон, отдаваме предаността си. Онова, което ни прави толкова особени, е този кратък документ. Америка не е ивица пръст и камък между два океана. Америка е идея и сбор от закони, които всички ние изпълняваме. Ето какво ни отличава и като не се отклоняваме от това, ние, събралите се тук, в тази зала, можем да гарантираме, че страната, която ще предадем на наследниците си, ще бъде същата, която са поверили на нас, и дано и мъничко по-добра. А сега — Райън се обърна към главния съдия на Апелативния съд на Съединените щати за четвърти съдебен район, най-висшият апелативен съдия в страната, — сега е ваш ред.
	[* Американски държавници от миналия век. — Б.пр.]
	Съдия Уилям Стоунтън застана пред микрофона. Всяка сенаторска съпруга държеше библия, а всеки сенатор постави лявата си ръка върху нея и вдигна дясната нагоре.
	— Аз — кажете името си…
	Райън гледаше как новите сенатори полагат клетва. Изглеждаше достатъчно тържествено. Неколцина от новите законодатели целунаха Библията — или от религиозни убеждения, или защото стояха близо до камерите. След това целунаха съпругите си, повечето от които сияеха. Последва колективно поемане на дъх и всички се отпуснаха. Хората от персонала на Белия дом влязоха в залата с напитки веднага щом камерите бяха изключени. Започваше истинската работа.


	По сателита отново се получиха снимки. Охраната на хартумското летище не беше усилена и сега трима офицери от американското разузнаване снимаха хората, които слизаха по стълбите. Всички наоколо бяха изненадани, че репортерите още не са научили нищо. Поток от официални автомобили — навярно всички, с които разполагаше тази бедна страна — откара новопристигналите. Когато всичко свърши, боингът отлетя по обратния път на изток, а разузнавачите се качиха на колата си и отидоха в посолството. Други двама техни колеги чакаха при апартаментите, предназначени за иракските генерали — тази информация произхождаше от човека на шефа на станцията в суданското външно министерство. Когато и тези снимки бяха готови, двамата офицери също се върнаха и в тъмната стая на посолството снимките бяха проявени и пратени по сателита. В Ленгли Бърт Васко идентифицира всички лица с помощта на двама служители на ЦРУ, отговарящи за региона, и комплект фотографии от архива на управлението.
	— Това е — заяви Васко. — Това е цялото военно ръководство. Но няма нито един цивилен от партията „Баас“.
	— Значи знаем кои са изкупителните жертви — отбеляза Ед Фоли.
	— Да — каза Мери Пат. — И това дава възможност на оцелелите висши офицери да ги арестуват, да ги „обработят“ и да проявят лоялност към новия режим. Майната му — заключи ядосано тя. Шефът на подопечната й станция в Рияд беше напълно готов, но нямаше какво да направи. Същото се отнасяше за някои саудитски дипломати, които набързо бяха разработили програма за финансово стимулиране на предполагаемия нов режим в Ирак. Сега всичко това щеше да е излишно.
	Ед Фоли, новоназначеният шеф на ЦРУ, с възхищение поклати глава.
	— Не мислех, че са способни. Да убият нашия приятел — да. Но толкова бързо и спокойно да измъкнат лидерите?
	— Прав сте, Фоли — съгласи се Васко. — Някой трябва да е посредничил за сделката — но кой?
	— Хайде на работа — с крива усмивка каза на отговорниците за региона Ед Фоли. — Искам всичко, което можете да разберете, колкото е възможно по-бързо.


	Приличаше на някакво ужасно задушено — потъмнялата човешка кръв и червено-кафявата каша от маймунски бъбреци, излята в плоски, плитки стъклени табли под слабите лампи, защитени със специални абажури, спиращи ултравиолетовите лъчи, които унищожаваха вирусите. В този момент нямаше какво друго да правят, освен да следят условията на средата, и простите аналогови уреди изпълняваха тази задача. Облечени в предпазните си костюми, Мауди и директорът влязоха, за да проверят лично херметично затворените камери. Две трети от кръвта на Жана Батист беше дълбоко замразена, в случай че с първия им опит да възпроизведат вируса на „Ебола Мейинга“ стане нещо непредвидено. Освен това двамата провериха многостепенните вентилационни системи на помещението, защото сега сградата наистина представляваше фабрика за смърт. Предпазните мерки бяха удвоени. Докато в тази стая се стремяха да осигурят на вируса подходящо място за размножаване, точно пред вратата военните санитари пръскаха всеки квадратен милиметър, за да гарантират, че лабораторията е единственото място с такива условия.
	— Значи наистина смятате, че тази разновидност може да се разпространява по въздуха?
	— Както знаете, заирската „Ебола Мейинга“ носи името на сестрата, която се е заразила въпреки всички обичайни предпазни мерки. Пациент Две… — беше му по-лесно да я нарича така — беше опитна сестра. Не е правила никакви инжекции и не знаеше как може да се е заразила с вируса. Следователно — да, смятам, че е възможно.
	— Това ще е много полезно, Мауди — прошепна директорът толкова слабо, че младият лекар едва го чу. Но все пак го чу. Дори само мисълта за това беше достатъчно ужасна. — Ще го проверим.
	Така поне щеше да е по-лесно, помисли си Мауди. Поне нямаше да познава хората по име. Зачуди се дали е прав за вируса. Възможно ли бе пациент Две да е допуснала грешка и да е забравила за нея? Но не, той беше прегледал тялото й за наранявания, както и сестра Мария Магдалина, а нямаше голяма вероятност да е близнала секреции от малкия Бенедикт Мкуза, нали? И какво означаваше всичко това? Че щамът „Мейинга“ оцелява за кратко във въздуха, което на свой ред означаваше, че притежават могъщо оръжие, с каквото човек никога досега не се бе сблъсквал, още по-ужасно от ядрените бомби, по-лошо от химическото оръжие. Притежаваха оръжие, което можеше да се самовъзпроизвежда и да се разпространява през собствените си жертви, от един на друг, докато епидемията не свърши от само себе си. А тя все някога щеше да свърши. Така беше с всички епидемии. Трябваше да свърши, нали?
	Нали?
	Мауди вдигна ръка, за да потърка брадичката си — колеблив жест, останал недовършен заради пластмасовата маска. Не знаеше отговора на този въпрос. В Заир и няколкото други африкански държави, поразени от ужасната болест, епидемиите, колкото и страшни да бяха, в края на краищата утихваха — въпреки идеалните условия на средата, които защитаваха и поддържаха вируса. Но от другата страна на това уравнение стоеше примитивната заирска природа, ужасните пътища и липсата на ефикасен транспорт. Болестта убиваше хората преди да успеят да стигнат далеч. Еболата унищожаваше цели села, но нищо повече. Всъщност никой не знаеше какво би станало в някоя развита страна. Теоретично човек можеше да се зарази в самолет. Пътниците щяха да напуснат самолета и да се качат на друг. Може би незабавно щяха да разпространят болестта чрез кашляне и кихане, а може би не. Всъщност нямаше значение. Мнозина от тях щяха отново да пътуват, да се чудят дали не са хванали грип, и щяха да предадат вируса и да заразят още хора.
	Въпросът как се разпространява една епидемия зависеше най-вече от времето и изминатото разстояние. Колкото по-бързо напуснеше центъра на разпространение и колкото по-ефикасни бяха транспортните средства, толкова по-бързо болестта можеше да обхване буквално цялото население. Съществуваха математически модели, но всички те бяха теоретични и зависеха от множество индивидуални променливи величини, всяка от които в състояние да окаже въздействие върху цялото уравнение поне с величина от първи порядък. Вярно бе да се каже, че след време епидемията щеше да утихне. Въпросът беше точно за колко? Това зависеше от броя на хората, заразени преди предпазните мерки да подействат. Един процент засегнати от населението, десет процента или петдесет? Америка не беше провинциално общество. Всички взаимодействаха помежду си. Един наистина разпространяващ се по въздуха вирус с тридневен инкубационен период… не съществуваше модел, който да е известен на Мауди. Последната, най-смъртоносна заирска епидемия бе отнела по-малко от триста живота, но тя беше започнала с един нещастен дървар, после продължаваше със семейството му, а след това и със съседите им. Ясно бе едно — ако искаш да предизвикаш много по-мащабна епидемия, номерът е да се увеличи броят на случаите Нула. Ако това се постигнеше, първоначалното разпространение на заирската „Ебола Мейинга“ можеше да е толкова силно, че да обезсили обичайните предпазни мерки. Тя нямаше да се предава само от един човек или семейство, а от стотици хора и техните семейства — или хиляди? Тогава следващият скок на разпространение щеше да обхване стотици хиляди. Американците щяха да осъзнаят, че става нещо лошо, но щеше да има време за още един скок и той щеше да е от още по-висок порядък, навярно възлизащ на милиони. В този момент медицинските служби вече щяха да бъдат препълнени…
	…и процесът нямаше да може да се преустанови. Никой не знаеше възможните последствия от съзнателно масово заразяване в условията на високо подвижното общество. Резултатът можеше наистина да е глобален. Но навярно нямаше да е. Почти сигурно нямаше да е, прецени Мауди, загледан в стъклените табли зад дебелите плотове от арматурно стъкло през пластмасата на маската си. Първото поколение на тази болест произхождаше от неизвестен приемник и беше убило малко момче. Второто поколение бе взело само една жертва, благодарение на съдбата, късмета и собствената му компетентност като лекар. Третото поколение щеше да израсне пред очите му. Все още не беше определено колко далеч можеше да се разпространи то, но поколения Четири, Пет, Шест и навярно дори Седем щяха да определят съдбата на цяла една страна, която в момента бе враг на неговата.
	Сега беше по-лесно. Сестра Жана Батист имаше лице, глас и живот, които се бяха докоснали до неговия. Нямаше отново да допусне тази грешка. Макар и да не бе правоверна, тя беше добродетелна и сега се намираше при Аллах, защото Аллах бе истински милостив. Мауди се беше молил за душата й и Аллах сигурно го бе чул. Малцина в Америка или където и да било другаде можеха да са добродетелни като нея, а той отлично знаеше, че американците мразят страната му и не изповядват неговата религия. Разбира се, имаха имена и лица, но лекарят не ги познаваше и никога нямаше да ги познава, а те бяха на десет хиляди километра оттук и телевизорът лесно можеше да се изключи.
	— Да — съгласи се Мауди. — Проверката ще е съвсем лесна.


	— Вижте — казваше на групичка от трима нови сенатори Джордж Уинстън, — ако федералното правителство правеше коли, шевролетът щеше да струва осемдесет хиляди долара и на всеки десет пресечки щеше да му се налага да спира, за да зарежда с бензин. Вие, момчета, разбирате от бизнес. Аз също. Можем да постигнем нещо повече.
	— Наистина ли е толкова зле? — попита сенаторът от Кънектикът.
	— Мога да ви покажа сравнителните данни за производството. Ако Детройт се управляваше така, аз щях да карам японска кола — отвърна Уинстън, като ръгна с пръст събеседника си в гърдите и мислено си напомни да се избави от своя мерцедес 500SEL или поне за известно време да го остави в гаража.
	— Все едно само една полицейска кола да покрива целия източен район на Лос Анджелис — казваше Тони Бретано на други петима сенатори, двама от които от Калифорния. — Не разполагам със силите, които ми трябват, за да покрия дори само един ГРК. Тоест голям регионален конфликт — поясни той на новите хора и техните съпруги. — А се предполага — на хартия, искам да кажа — че трябва да сме в състояние да покрием два едновременно и освен това да осъществяваме миротворческа мисия някъде другаде. Разбирате ли? Вижте сега, онова, от което се нуждая в министерството на отбраната, е възможност да преобразувам нашите сили така, че най-важни да са самите изпълнители и останалите от екипа да ги поддържат, а не точно обратното. Счетоводителите и адвокатите са полезни, но ние си имаме достатъчно от тях в министерствата на финансите и правосъдието. Моята част от управлението са полицаите, а аз не разполагам с достатъчно полицаи на улицата.
	— Но откъде ще вземем пари за това? — попита по-младият сенатор от Колорадо. По-възрастният, от Скалистите планини, същата вечер беше присъствал на благотворително парти в Голдън.
	— Пентагонът не е програма за борба с безработицата. Не трябва да го забравяме. Следващата седмица ще разполагам с пълна оценка на онова, от което се нуждаем, и ще дойда, за да обсъдим заедно как да го осъществим на възможно най-ниска цена.
	— Виждаш ли какво ти казвах? — тихо попита Арни ван Дам зад гърба на Райън. — Остави ги да го правят вместо теб. Ти просто си стой спокойно.
	— Онова, което казахте, беше вярно, господин президент — даде си вид, че искрено вярва новият сенатор от Охайо. Сега, след като камерите вече бяха изключени, той пиеше бърбън с вода. — Знаете ли, някога в училище написах малко историческо съчинение за Цинцинат и…
	— Е, единственото, което трябва да правим, е да помним, че страната стои над всичко — каза Джак.
	— Как успявате да си вършите работата? Искам да кажа… — поясни съпругата на старшия сенатор от Уискънсин, — … все още ли се занимавате с хирургия?
	— И с преподавателска работа, която е още по-важна — кимна Кати. Искаше й се да е горе в стаята си и да работи върху бележките за пациентите си. Е, утре пак щеше да пътува с хеликоптера. — Никога няма да престана да се занимавам с работата си. Връщам зрението на слепи хора. Понякога сама свалям превръзките и изражението им е най-прекрасното нещо на света. Най-прекрасното — повтори тя.
	— Дори по-прекрасно от мен ли, скъпа? — попита Джак, като я прегърна през рамо. Дори може би щеше да успее, помисли си той. Очаровай ги, бяха му казали Арни и Кали.


	Процесът вече беше започнал. Полковникът, определен да охранява петимата молли, ги бе последвал в джамията и се беше молил заедно с тях. След края на ритуала най-старият тихо и любезно бе разговарял с него, като се спря на един любим момент от Свещения Коран, за да установи някаква обща почва. Това припомни на полковника младостта му и собствения му баща, набожен и достоен човек. Похватът беше обичаен при работа с хора, независимо от страната и културата им. Караш ги да се разприказват, проникваш в думите им и избираш подходящия път, за да продължиш разговора. Член на иранското духовенство от над четирийсет години, моллата бе напътствал хората във вярата от десетилетия, така че не му бе трудно да установи връзка със своя похитител — човек, за когото се предполагаше, че се е заклел да убие него и колегите му, ако началниците му заповядат. Но като бяха избрали човек, според тях предан, заминаващите си генерали бяха допуснали грешка, защото хората, проявяващи искрена лоялност, имат принципи и именно те са по-уязвими от идеи, доказано по-добри от другите, които са следвали. Не можеше да има истинско съперничество. Ислямът беше религия с дълга и достойна история, а нито едно от двете определения не можеше да се отнесе към загиващия режим, който полковникът се бе заклел да поддържа.
	— Сигурно е било трудно да се биеш в блатата — каза моллата след няколко минути, когато разговорът се насочи към отношенията между двете ислямски страни.
	— Войната е зло. Никога не ми е доставяло удоволствие да убивам — призна полковникът. Съвсем неочаквано очите му се изпълниха със сълзи и той разказа за някои от нещата, които беше извършил през годините. Сега вече разбираше, че сърцето му се бе втвърдило и най-накрая той беше престанал да прави разлика между невинни и виновни, между справедливи и покварени и бе изпълнявал онова, което му се заповядва — защото му се заповядваше, а не защото е било правилно. Сега полковникът разбираше всичко.
	— Човек често пада, но чрез словото на Пророка винаги можем да открием обратния си път към милостивия Бог. Хората забравят за своите задължения, но Аллах никога не забравя Своите. — Моллата докосна офицера по ръката. — Мисля, че твоите молитви за днес още не са завършили. Заедно ще се молим на Аллах и заедно ще намерим покой за душата ти.
	След това всичко наистина беше много просто. Когато научи, че в момента генералите напускат страната, полковникът вече имаше две основателни причини да им помогне. Той не искаше да умре. Освен това копнееше да изпълни волята на своя Бог, за да остане жив и да Му служи. За да покаже набожността си, той събра две роти войници, за да се срещнат с моллите и да получат техните заповеди. За войниците беше съвсем лесно. Единственото, което трябваше да правят, бе да изпълняват заповедите на своите офицери. Мисълта да направят друго просто никога не им беше идвала наум.
	В Багдат се зазоряваше и вратите на десетки големи къщи бяха отваряни с ритници. Някои от обитателите намериха будни. Други бяха мъртвопияни. Трети опаковаха багажа си, за да избягат, и се опитваха да решат къде и как да стигнат дотам. Всички прекалено късно бяха осъзнали какво става около тях, при това на място, където и най-дребната грешка заличаваше разликата между охолния живот и насилствената смърт. Малцина оказваха съпротива и човекът, който почти успя да го стори, беше разсечен почти наполовина от двайсет и пет изстрела с АК-47 заедно с жена си. В повечето случаи хората бяха отведени боси от домовете им в очакващите ги камиони, свели глави към тротоарите, защото знаеха начина, по който щеше да завърши за тях всичко това.
	Тактическите радиомрежи не бяха кодирани и слабите VHF-сигнали се следяха, този път в „СТОРМ ТРАК“, станцията, която се намираше по-близо до Багдат. Споменаваха се имена, при това неведнъж — винаги, когато извършващите арестите групи докладваха на началниците си, а това улесняваше работата на разузнавателните екипи по границата и във военния град на крал Халид. Дежурните офицери викаха командирите си и по сателита се пращаха съобщения с върховен приоритет.


	Райън току-що беше изпратил последния от новите сенатори до вратата, когато се появи Андреа Прайс.
	— Получават се важни съобщения, сър.
	— Ирак? — попита Джак.
	— Да, господин президент.
	Президентът целуна жена си.
	— Ще дойда горе след малко.
	Кати нямаше друг избор, освен да кимне и да тръгне към асансьора, където чакаше един от камериерите, за да отведе първата двойка на горния етаж. Децата вече трябваше да спят. Навярно бяха свършили домашните си, в някои случаи с помощта на телохранителите си. Джак зави надясно, затича се надолу по стълбите, после пак зави надясно, сетне наляво, за да излезе от сградата, после отново влезе в западното крило и най-после пристигна в оперативната стая.
	— Докладвайте — заповяда президентът.
	— Започна се — съобщи лицето на Ед Фоли от монтирания на стената екран. И единственото, което можеха да направят, беше да гледат.


	Иракската национална телевизия приветства новия ден и новата реалност. Това стана ясно, когато говорителите започнаха ежедневните си съобщения с призоваване в името на Аллах, не за първи път, но никога с такава пламенност.
	— Старовремската религия вече май е достатъчно добра — отбеляза старшината в „ПАЛМ БОУЛ“. — Така ли излиза, майор Сабах?
	— Да, старшина, да — отвърна кувейтският офицер. И преди не се беше съмнявал особено много. Началниците му изразяваха резерви. Винаги правеха така, защото никога не бяха били толкова близо до врага, колкото майорът, и мислеха за политика, вместо да търсят идеи. Той погледна часовника си. Щяха да пристигнат в кабинетите си чак след два часа. От друга страна, бързането нямаше да промени нищо. Бентът се бе срутил и водата щеше да се излее. Времето да я спрат вече беше изтекло, ако се приемеше, че такава възможност изобщо е съществувала.
	Иракската армия била взела властта, казаха по новините. Това бе съобщено така, сякаш е нещо ново. Бил сформиран комитет за революционна справедливост. Виновните за престъпления срещу народа (полезен, всеобхватен термин, който не означаваше нищо, но беше ясен за всички) били арестувани и щели да бъдат изправени пред правосъдието на сънародниците си. Нацията се нуждаела преди всичко от спокойствие, казаха по телевизията, и се обявявал национален почивен ден. Нямало да почиват само работещите в сферата на общественото обслужване. Останалите граждани на страната трябвало да посветят деня на молитва и помирение. На останалата част от света новият режим обещаваше мир. Останалата част от света щеше да има цял ден, за да помисли по въпроса.


	Даряеи вече беше мислил много по въпроса. Бе успял да поспи три часа преди да се събуди за сутрешна молитва. С възрастта се нуждаеше от все по-малко сън. Навярно тялото разбираше, че не му остава много и че няма повече време за почивка, макар да имаше достатъчно време за сънища и в ранните часове на деня той бе сънувал лъвове. Мъртви лъвове. Лъвът също беше символ на режима на шаха и Бадрейн наистина бе прав. Лъвовете можеха да бъдат убивани. Някога в Иран — тогава Персия — беше имало истински лъвове и бяха ходили на лов за тях. Символичните лъвове, династията Пахлави, беше премахната по подобен начин, в съчетание с търпение и безмилостност. Той бе изиграл важна роля в този процес. Бе наредил взривяването на театъра, пълен с хора, които проявяваха по-голям интерес към западния упадък, отколкото към ислямската си вяра. Стотици бяха загинали ужасно, но — но това бе необходимо, задължителна част от връщането на страната и нейния народ към Правия Път. Съжаляваше специално за този инцидент и в изкупление редовно се молеше за погубените съдби — не, не съжаляваше. Той беше оръдие на Вярата, а самият Свещен Коран говореше за необходимостта от война, Свещена война в защита на Вярата.
	Още един дар на Персия (някои твърдяха, че е от Индия) за света бе играта на шах, на която се бе научил още като дете. Самата дума за края на играта, „шахмат“, на персийски означаваше „царят е мъртъв“, нещо, за чието постигане в реалния живот беше помогнал лично, и макар отдавна да бе престанал да играе на шах, Даряеи си спомняше, че добрият играч не мисли само ход за ход, а за четири, дори повече хода напред. Както и в действителността, един от проблемите в шаха бе, че следващият ход понякога можеше да се предугади, особено когато другият играч беше добър — щеше да е опасно да не го смята за такъв. Но като мислиш за бъдещите си ходове, много по-трудно виждаш какво те очаква, чак до самия край, когато противникът може ясно да види това, но надхитрен, останал без фигури, сила и възможности, няма друг избор, освен да се предаде. Такъв беше случаят и с Ирак до тази сутрин. Другият играч — всъщност много играчи — се бяха предали и избягали, а Даряеи с удоволствие им позволи. Още по-приятно бе, когато другият играч не може да избяга, но въпросът беше да спечелиш, а не да получиш удовлетворение. Да победиш означава да мислиш по-перспективно и по-бързо от другия, така че следващият ход да е изненадващ и той да се ядоса и обърка, да се принуди да губи време за реакция, а в шаха, както и в живота, времето е ограничено. Всичко зависеше единствено от ума, не от тялото.
	Изглежда, така бе и при лъвовете. Дори един толкова могъщ звяр можеше да бъде надхитрен от по-малки животни, ако времето и мястото бяха подходящи. Това беше едновременно и поуката, и задачата на деня. Когато свърши с молитвите си, Даряеи извика Бадрейн. По-младият мъж беше опитен тактик и събирач на информация. Нуждаеше се от напътствията на човек, опитен в стратегията, но с тези напътствия той наистина щеше да е много полезен.


	След едночасов разговор с водещите специалисти в страната се реши, че президентът не може да направи абсолютно нищо. Следващият ход беше просто да чакат и да наблюдават. Всеки гражданин можеше да го направи, но водещите експерти на Америка можеха да чакат и наблюдават малко по-бързо, или поне така си казваха. Те щяха да направят всичко това вместо президента, разбира се, така че Райън напусна оперативната стая, качи се по стълбите и излезе навън. Валеше студен дъжд.
	— Това ще стопи и последния сняг — каза Андреа Прайс и сама се изненада от факта, че се обръща към шефа си, без да я питат.
	Райън се обърна и се усмихна.
	— Ти работиш повече от мен, Андреа, а си…
	— Жена ли? — с уморена усмивка попита тя.
	— Май се проявява мъжкият ми шовинизъм. Моля за извинение… Ох, как ми се иска да запаля една цигара! Отказах ги преди години — Кати ме наплаши. Не е лесно да си женен за лекарка.
	— Изобщо не е лесно да си женен. — Прайс беше венчана за работата си и двете вече избледняващи в паметта й връзки го доказваха. Проблемът й, ако изобщо можеше да се нарече така, се състоеше във факта, че притежаваше същата отдаденост на дълга, каквато се предполагаше, че е присъща единствено на мъжете. Това бе съвсем просто, но първо един адвокат, а след него и един рекламен директор не успяха да го проумеят.
	— Защо го правим, Андреа? — попита Райън.
	Специален агент Прайс също не знаеше. Тя възприемаше президента като баща. Той беше човекът, който би трябвало да знае отговорите, но след годините, прекарани в охраната, Андреа вече разбираше, че не е така. Нейният баща винаги бе знаел отговорите или поне така й се струваше като малка. После порасна, завърши образованието си, постъпи в Службата, бързо се изкачи по стръмната и хлъзгава стълба и междувременно някак си изгуби своя път в живота. Сега беше достигнала върха в професията си и се бе наредила до „бащата“ на нацията си, само за да разбере, че животът не допуска хората да знаят онова, което искат и имат нужда да знаят. Работата й беше достатъчно трудна. Неговата бе безкрайно по-тежка и може би за един президент беше по-добре да е нещо различно от чудесния и достоен човек, какъвто бе Джон Патрик Райън. Може би някой кучи син би оцелял по-успешно тук…
	— Не знаеш ли? — усмихна се към дъжда Райън. — Обикновено се отговаря, че все някой трябва да го прави. Господи, просто се опитах да прелъстя трийсет нови сенатори. Разбираш ли? Да ги прелъстя — повтори Джак. — Все едно че са девойчета, а аз съм някой шибан мръсник. Съжалявам, извини ме.
	— Няма нищо, господин президент. Чувала съм такива думи, дори от други президенти.
	— С кого си говориш? — попита Джак. — Едно време аз разговарях с баща си, с моя свещеник, с Джеймс Гриър, когато работех за него, или с Роджър, допреди няколко седмици. Сега всички те питат мен. Нали знаеш, в Куонтико, в основното офицерско училище, ми казваха, че да командваш е самотна работа. Господи, изглежда, че не са се майтапили. Наистина не са се майтапили.
	— Имате адски добра жена, сър — отбеляза Прайс.
	— Предполага се, че винаги има някой по-умен от теб. Човекът, при когото отиваш, когато просто не си сигурен. Сега те идват при мен. Аз не съм достатъчно умен за това. — Райън замълча и едва сега разбра какво му е казала Прайс. — Права си, но тя е достатъчно заета, пък и не трябва да я обременявам с проблемите си.
	— Вие наистина сте шовинист, шефе — засмя се Прайс.
	Президентът се прозина.
	— Как сме утре?
	— Ами, целия ден сте си в кабинета. Струва ми се, че онази работа с Ирак ще ви провали сутринта. Аз ще изляза рано и ще се върна следобед. Ще пообиколя малко, ще проверя мерките за охрана на децата. Ще се съберем да обсъдим дали има начин да водим ХИРУРГ на работа и да я връщаме обратно без хеликоптер…
	— Това е смешно, нали? — отбеляза Райън.
	— Една първа дама с истинска професия е нещо, което системата никога не е допускала.
	— Наистина истинска професия, по дяволите! През последните десет години тя печелеше повече от мен, освен когато се върнах на Уолстрийт. Вестниците още не са научили това. Тя е страхотен лекар. — Мислите му се отклоняваха, забеляза Прайс. Бе прекалено уморен. Е, това също се случваше с президентите. Нали точно затова тя беше край тях.
	— Пациентите й я обичат, така казва Рой. Както и да е, ще проверя мерките за охрана на всичките ви деца — рутинна проверка, сър, аз отговарям за цялата охрана на семейството ви. С вас ще остане агент Раман. Повишаваме го. Справя се доста добре.
	— Онзи, който донесе пожарникарския плащ, за да ме дегизира през нощта на катастрофата ли?
	— Значи знаете? — попита Прайс. Президентът зави, за да влезе в Белия дом. В усмивката му се четеше изтощение, но въпреки всичко сините му очи проблеснаха.
	— Не съм толкова тъп, Андреа.
	Не, реши тя, нямаше да е по-добре да имат някой кучи син за президент.


>>	21.
>>	ВРЪЗКИ

	Патрик О’Дей беше вдовец, чийто живот се бе променил по особено жесток и неочакван начин след късния му брак. Жена му Дебора му беше колега от лабораторния отдел, специалист по съдебни разследвания, изискващи много пътувания, докато един следобед, на път за Колорадо Спрингс, самолетът й се бе разбил поради все още неизяснени причини. Това беше първата и служебна задача след отпуската й по майчинство. Дъщеричката им Меган остана сираче само на три месеца.
	Сега Меган беше на две години и половина и инспектор О’Дей все още се бореше с проблема как да й разкаже за майка й. Имаше видеозаписи и снимки, но можеше ли да посочи към мъртвата хартия или към екрана и да каже на дъщеря си: „Това е мами“? Метър и деветдесет, с деветдесеткилограмово жилаво тяло, О’Дей беше пожертвал мустаците си ала Сапата* заради изискванията на службата си и бе мъжко момче сред мъжки момчета, макар че вниманието му към дъщеря му би накарало колегите му да го подиграват. Косата й беше руса и дълга и той всяка сутрин я разресваше до копринена гладкост. За Меган татко бе огромен, закрилящ я мечок, който се извисяваше в синьото небе и я грабваше от земята като ракета, така че да може да обвие ръчички около шията му.
	[* Емилио Сапата (1877?-1919) — мексикански революционер. — Б.пр.]
	— Ух! — каза татко. — Стискаш ме много силно!
	— Заболя ли те? — престорено разтревожена попита Меган. Това беше част от сутрешното им ежедневие.
	Усмивка.
	— Не, този път не. — С тези думи той излезе от къщата и отвори вратата на калния си пикап, внимателно закопча предпазния колан на Меган и постави кутията с обяда й и формулярите между двете предни седалки. Беше шест и половина.
	Новата детска градина беше по-удобна, защото се намираше по пътя за службата му, пък и съседите му я бяха препоръчали. „Джайънт степс“*, чудесно име.
	[* Гигантски крачки. — Б.пр.]
	Какъв начин да си изкарваш прехраната, помисли си Пат, докато паркираше пикапа. Марлен Дагет винаги пристигаше в шест, за да се грижи за децата на бюрократите, пътуващи за Вашингтон всяка сутрин. Дори излезе, за да ги посрещне.
	— Господин О’Дей! А това е Меган! — със зашеметяващ за толкова ранен час ентусиазъм произнесе госпожа Дагет. Меган очевидно хранеше съмнения, защото погледна татко си. После изненадано се взря в ръцете на учителката. — И тя се казва Меган. Тя ще е твоето мече и те чака вече цял ден.
	— О! — Момиченцето взе кафявото космато животинче и го прегърна. — Здрасти.
	Госпожа Дагет се усмихна на агента от ФБР и попита:
	— Носите ли формулярите?
	— Заповядайте, госпожо — отвърна О’Дей и й подаде документа, който бе попълнил предишната вечер. Меган нямаше медицински проблеми, нямаше алергия към лекарства, мляко или храни; в случай на действителен проблем можеха да я отведат в местната болница; служебният номер, този на пейджъра на инспектора, на родителите му и на родителите на Дебора, които бяха дяволски добри дядо и баба. „Джайънт степс“ беше добре организирано заведение. О’Дей не знаеше колко добре организирано е, просто защото имаше нещо, за което госпожа Дагет не му бе казала. Самоличността му се проверяваше от Секретната служба.
	— Е, госпожице Меган, струва ми се, че е време да си поиграем и да се запознаем с няколко нови приятелчета — каза учителката, после пак се усмихна на О’Дей. — Ще се грижим добре за нея.
	О’Дей се качи в пикапа с обичайната лека болка, която изпитваше винаги при раздяла с дъщеричката си. Имаше съвещание, определено за девет часа, на което трябваше да обсъдят новите открития по разследването на катастрофата, а после го очакваше ден, изпълнен с административни глупости, които поне нямаше да му попречат да вземе дъщеричката си навреме. След четирийсет минути спря до сградата на ФБР на 10-а и „Пенсилвания“ — длъжността му на инспектор за специални мисии му осигуряваше запазено място на паркинга — и се насочи към закритото стрелбище.
	Отличен стрелец, Пат О’Дей някога бе изпълнявал длъжността „главен инструктор по стрелба“ в няколко оперативни бюра на ФБР, което означаваше, че е бил избран да контролира огневата подготовка на другите агенти — винаги важен момент от живота на ченгетата.
	По това време на деня — 7:25 — стрелбището беше сравнително пълно. Инспекторът взе две кутии .45-калиброви патрони за автоматичния си „Смит & Уесън“, няколко стандартни мишени и чифт запушалки за уши. Мишената представляваше проста бяла картонена плоскост с очертание на жизненоважните части на човешкото тяло. Той я закачи на автоматичния носител, набра разстояние от десет метра и натисна бутона. Докато мишената се движеше към мястото си, Пат остави мислите си да се носят свободно. Техниката тук можеше да се програмира. Когато пристигаше на определеното място, мишената се завърташе настрани и ставаше почти невидима. Без да отклонява поглед, О’Дей набра таймера на случайна комбинация и продължи да гледа към мишената, отпуснал ръце от двете си страни. Мислите му се промениха. Там беше Лошия. Лошия имаше сериозни намерения. Убеден престъпник, притиснат в ъгъла. Лошия бе казал на информаторите, че никога няма да се върне в затвора, че никога няма да го хванат жив. През дългата си кариера инспектор О’Дей беше чувал това много пъти и когато бе възможно, даваше на жертвата възможност да удържи думата си — но те се свиваха, хвърляха пистолета, подмокряха гащите или дори избухваха в сълзи, когато пред тях се изправеше истинска опасност, а не нещо по-лесно, за което си бяха говорили на бира или марихуана. Но не и този път. Сега Лошия беше сериозен. Държеше заложник. Навярно дете. Може би дори собствената му мъничка Меган. Тази мисъл го накара да присвие очи. Във филмите Лошия ти казва да хвърлиш пистолета, но ако го сториш, можеш да си сигурен, че резултатът ще е мъртво ченге и мъртъв заложник, така че ти разговаряш с него. Насилваш се гласът ти да звучи спокойно, разумно и примирително, чакаш го да се отпусне — съвсем мъничко, колкото да отстрани пистолета от главата на заложника. Може да отнеме часове, но рано или късно…
	…таймерът щракна и мишената се обърна с лице към агента. Дясната ръка на О’Дей светкавично измъкна пистолета от кобура, в същото време десният му крак отстъпи назад, тялото му се завъртя, той леко приклекна, а лявата ръка се присъедини към дясната върху гумената дръжка още докато пистолетът се издигаше. С периферното си зрение той зърна мерника на пистолета и когато очите му се изравниха с главата на мишената, пръстът му натисна спусъка два пъти толкова бързо, че и двете гилзи полетяха във въздуха едновременно. Това се наричаше „двоен удар“ и О’Дей го беше изпълнявал от толкова много години, че звуците на изстрелите почти се сляха и ехото тъкмо се връщаше от отсрещната стоманена стена, когато гилзите издрънчаха в бетонния под. Но в главата на мишената вече имаше две дупки, на по-малко от два сантиметра една от друга, между и точно над мястото, където би трябвало да са очите. По-малко от секунда след като се бе завъртяла, мишената падна настрани, с което доста точно имитира падането на жертвата на земята.
	— Нямаш равен, шерифе.
	— Добро утро, директоре. — О’Дей се обърна.
	— Как е, Пат? — Мъри се прозя. — Ама наистина си много бърз. Сценарият със заложника ли беше?
	— Опитвам се да се подготвя за възможно най-лошата ситуация.
	— Нещо ново? — попита директорът.
	— Няма. Предстоят още разпити по случая с японския самолет, но нищо сериозно.
	— Ами Килти?
	О’Дей сви рамене. Не му беше позволено да се замесва в разследването на СПО, но ежедневните обобщения правеше той. Случай от такава величина трябваше да се докладва на някого и макар че контролирането му беше изцяло поето от СПО, обработената информация се пращаше и в кабинета на директора, предварително филтрирана от главния му агент за специални операции.
	— Дан, в кабинета на министър Хансън са влизали достатъчно хора, така че всеки е можел да вземе писмото, ако се предположи, че такова действително е имало. Нашите хора смятат, че навярно е имало. Хансън е разговарял с достатъчно хора за това — поне така ни казват те.
	— Според мен случаят просто ще заглъхне — отбеляза Мъри.


	— Добро утро, господин президент.
	Още един ден като всички останали. Децата бяха заминали. Кати също. Райън излезе от апартамента си в костюм и вратовръзка — сакото му беше закопчано — нещо доскоро необичайно за него, — а обувките му бяха лъснати от някой от персонала.
	— Вие ли сте Раман? — попита президентът.
	— Да, сър — отвърна специален агент Ареф Раман. Беше висок метър и осемдесет и два, набит, по-скоро тежкоатлет, отколкото спринтьор, макар че това впечатление можеше да се дължи на бронираната жилетка — мнозина от охраната носеха такива жилетки. Млад, красив от средиземноморска гледна точка, със срамежлива усмивка и сини очи като на ХИРУРГ.
	— ФЕХТОВАЧ в движение — каза агентът в микрофона. — Към кабинета.
	— Откъде сте, Раман? — на път за асансьора попита Джак.
	— Майка ливанка, баща иранец, пристигнах през седемдесет и девета, когато започна истерията с шаха. Баща ми беше близък на режима.
	— И какво мислите за положението в Ирак?
	— Вече почти забравих и езика, сър — усмихна се агентът. — Но ако ви интересува кой ще спечели финалите на студентската спортна организация, аз съм човекът, който ви трябва.
	— Кентъки — решително каза Райън.
	Асансьорът в Белия дом беше стар, с изтъркани черни бутони. Не му позволяваха да ги натиска. Вместо него това направи Раман и после каза:
	— Орегон. Никога не съм бъркал, сър. Питайте момчетата. Спечелих последните три залагания. Вече никой не иска да се обзалага с мен. На финалите ще са Орегон и „Дюк“ — моят колеж — и Орегон ще спечелят с шест или осем. Е, може би по-малко, ако Масио Ролингс е във форма.
	— Какво сте учили в „Дюк“?
	— Готвех се за право, но реших, че не искам да ставам адвокат. Всъщност смятам, че престъпниците не трябва да имат никакви права, и затова предпочетох да стана ченге, а после постъпих в Службата.
	— Женен ли сте? — Райън искаше да познава хората около себе си. На едно равнище това бе просто проява на добро възпитание. На друго, тези хора се бяха заклели да пазят живота му и той не можеше да се отнася с тях като с наемни работници.
	— Не успях да намеря подходящото момиче — поне засега.
	— Мюсюлманин ли сте?
	— Родителите ми бяха, но след като видях какви неприятности им причини религията… — той се ухили, — е, ако поразпитате, ще ви кажат, че моята религия е студентският баскетбол. Никога не съм пропускал среща на „Дюк“ по телевизията. Адски жалко, че Орегон са толкова силни тази година. Но това е едно от нещата, които човек не може да промени.
	Президентът се засмя.
	— Казвахте се Ареф, нали?
	— Всъщност ми викат Джеф. По-лесно се произнася — поясни Раман.
	Вратата се отвори. Агентът застана по средата й и блокира прякото зрително поле на президента. Отвън стоеше човек от специалния отдел заедно с още двама от охраната, които Раман познаваше по лице. Той кимна и излезе навън, последван от Райън. Тръгнаха.
	— Добре, Джеф, днес ще е спокоен ден — каза Райън ненужно. Секретната служба научаваше ежедневния му график преди него.
	— Спокоен за нас, може би.
	В Овалния кабинет го очакваха. Двамата Фоли, Бърт Васко, Скот Адлер и още един човек. Вече бяха претърсени за оръжие.
	— Здравей, Бен! — каза Джак.
	— Добро утро, господин президент — с усмивка отвърна доктор Бен Гудли.
	— Бен е готов за сутрешната сводка — поясни Ед Фоли.
	Тъй като не всички сутрешни посетители бяха част от вътрешния кръг, Раман щеше да остане в стаята, за да не би някой да прескочи масичката за кафе и да се опита да удуши президента. Не трябва непременно да имаш пистолет, за да си опасен. Няколко седмици упражнения можеха да превърнат всеки сравнително здрав човек в достатъчно добър специалист по бойни изкуства, за да убие непредпазлива жертва. Поради тази причина хората от охраната носеха не само пистолети, но и полицейски палки, направени от разгъващи се стоманени сегменти. Раман гледаше докато този Гудли — легитимирал се като офицер от националното разузнаване — подаваше отпечатаната сводка. Подобно на много други от Службата, той чуваше почти всичко. Надписът „САМО ЗА ПРЕЗИДЕНТА“ на някоя особено секретна папка всъщност не означаваше това. В стаята почти винаги имаше някой друг и макар хората от охраната да се правеха, че не обръщат особено внимание на такива неща, те виждаха всичко. Същото се отнасяше за чуването и запомнянето. Ченгетата не се подготвяха, нито пък им се плащаше, за да забравят, още по-малко да не обръщат внимание.
	В този смисъл, помисли си Раман, той беше съвършеният шпионин. Обучен от Съединените американски щати за юридически съветник, той блестящо се бе справял с оперативната работа, особено в случаите с фалшификатори. Беше добър стрелец и отличен аналитик — дарба, проявила се още в студентските му години; бе завършил „Дюк“ с пълно отличие и освен това беше университетският шампион по борба. Добрата памет бе полезна за ченгетата и той я имаше. Всъщност паметта му беше фотографска — талант, който отрано привлече вниманието на Службата, защото агентите, охраняващи президента, трябваше да са в състояние мигновено да разпознаят конкретно лице от десетките снимки, които носеха със себе си, докато президентът се намираше сред много хора. Като младши агент, изтеглен от сейнтлуиското оперативно бюро за покриването на някаква благотворителна вечеря по времето на президента Фаулър, той бе идентифицирал и арестувал лице, заподозряно в опит да убие президента. Оказа се, че човекът носи в джоба си .22-калибров автоматичен пистолет. Раман го бе издърпал от тълпата толкова бързо и умело, че обработката на субекта в щатската психиатрия в Мисури изобщо не стигна до вестниците, а точно това се опитваха да постигнат те. По-късно тогавашният директор на Службата реши да прегледа случая и така прехвърлиха Раман във Вашингтон скоро след поемането на президентския пост от Роджър Дърлинг. Като младши член на охраната, той носеше досадните постове, охраняваше с поддържащия автомобил президентската лимузина и постепенно се изкачи нагоре, доста бързо за младеж като него. Раман работеше, без да се оплаква. Работата бе лесна, всъщност много по-лесна от задачата, която неотдавна неговият брат — етнически, а не биологичен — беше изпълнявал в Багдат. Каквото и да казваха на анкетьорите, американците наистина обичаха емигрантите. Но все още им предстоеше да разберат, че човек никога не може да се вгледа в друго човешко сърце.
	— Не разполагаме с ресурси, които да използваме по суша — каза Мери Пат.
	— Засечените данни обаче са добри — продължи Гудли. — Цялото ръководство на „Баас“ е в кюпа и мисля, че няма да успеят да се измъкнат, поне не живи.
	— Значи Ирак е напълно обезглавен?
	— Управлява военен съвет. По следобедните новини ги показаха с ирански молла. Не е съвпадение — категорично каза Бърт Васко. — И най-малката информация, която изтича, говори за сближаване с Иран. Най-много двете държави да се слеят. Ще разберем това след няколко дни — до две седмици.
	— А саудитите? — попита Райън.
	— Напразни усилия, Джак — отвърна Ед Фоли. — Преди по-малко от час разговарях с принц Али. Скърпили са помощ за страната, която още малко и би изплатила и нашия държавен дълг. Опитват се да купят новия иракски режим, но никой не им отговаря. Това е предизвикало шок в Рияд. Ирак винаги е бил готов да разговаря за сделки. Но не и сега.
	И именно това щеше да уплаши всички държави на Арабския полуостров, Райън го знаеше. На Запад не оценяваха много факта, че арабите са търговци. Не идеолози, не фанатици, а търговци. Морската им търговска култура предшестваше исляма — нещо, което Америка си спомняше само когато правеха нови киноверсии на Синдбад Мореплавателя. В този смисъл те много приличаха на американци — въпреки разликите в езика, облеклото и религията, точно като американците, те трудно разбираха хора, които не желаеха да търгуват с тях, да стигат до взаимноизгодни условия, да правят някаква размяна. Иран беше точно такава страна, която аятолах Хомейни бе превърнал от предишното състояние на нещата при шаха в теокрация. „Те не са като нас“ — това беше универсалният проблем на всяка култура. „Те ВЕЧЕ не са като нас“ щеше да е много страшна формула за държавите в Залива, които винаги бяха разбирали, че въпреки политическите различия винаги има пътища за взаимно общуване.
	— А Техеран? — попита Джак.
	Бен Гудли възприе въпроса като отправен към него и каза:
	— Официалните новини приветстват новата обстановка — обичайните предложения за мир и възобновена дружба, но нищо повече. Официално е така. Неофициално получаваме всякакви засечени съобщения. Различни хора в Багдат искат инструкции, а от Техеран им ги дават. За момента им казват да оставят събитията да се развиват бързо. Идва ред на революционните съдилища. По телевизията показват молли, които проповядват за обич, свобода и най-различни прекрасни неща. Когато открият процесите и започнат да избиват хора, ще стане страшно.
	— Тогава Иран ги завладява или може би управлява Ирак като марионетка — каза Васко, като прехвърляше последната засечена информация. — Гудли може би е прав. Чета тази сводка за първи път. Извинете ме, господин президент, но аз се съсредоточих върху политическата страна на въпроса. Тези данни разкриват повече, отколкото очаквах.
	— Искате да кажете повече, отколкото смятам аз ли? — попита офицерът от националното разузнаване.
	Васко кимна и каза мрачно:
	— Струва ми се възможно. Положението не е добро.
	— По-късно днес саудитите ще поискат от нас да ги подкрепим — отбеляза министър Адлер. — Какво да им кажа?
	Отговорът на Райън беше толкова автоматичен, че сам се стресна.
	— Ангажиментът ни с кралството остава непроменен. Ако се наложи, ние сме там, сега и завинаги. — И с две изречения, секунда по-късно си помисли Джак, той бе ангажирал цялата сила и сигурност на Съединените американски щати с една недемократична държава на единайсет хиляди километра разстояние. За щастие Адлер облекчи положението му.
	— Напълно съм съгласен, господин президент. Не можем да постъпим иначе. — Всички останали закимаха, дори Бен Гудли. — Можем да го направим без много шум. Принц Али разбира и е в състояние да накара краля да разбере, че не се шегуваме.
	— След това — каза Ед Фоли — трябва да информираме за това Тони Бретано. Между другото, той е много добър. Възнамерявате ли да проведете среща на кабинета по този въпрос?
	Райън поклати глава.
	— Не. Смятам, че трябва да се държим спокойно. Америка следи регионалните развития с интерес, но няма защо да се вълнуваме. Скот, ти ще съобщиш на пресата чрез хората си.
	— Добре — отвърна министърът на външните работи.
	— Бен, какъв си в Ленгли сега?
	— Назначиха ме за старши офицер в оперативния център.
	— Чудесно — каза Райън, после се обърна към шефа на ЦРУ. — Ед, сега той ще работи за мен. Трябва ми разузнавач, с когото да се разбираме.
	— Господи, кога най-после ще мога да запазя добрите си хора за себе си? — засмя се Фоли. — Това момче е много перспективно.
	— Взимам го, Ед. Бен, работното ти време току-що се увеличи. Засега можеш да използваш стария ми кабинет зад ъгъла. Освен това храната тук е много по-добра — засмя се президентът.
	През цялото време Ареф Раман стоеше неподвижно, облегнат на бялата стена, а очите му автоматично следяха посетителите. Беше обучен да не вярва на никого, евентуално с изключение на съпругата и децата на президента. На никого другиго. Разбира се, всички вярваха в него, включително и онези, които го бяха обучили да не вярва на никого, защото всеки трябва да вярва на някого.
	Всъщност всичко бе въпрос на избор на момент и едно от нещата, на които го бяха научили американското му образование и професионалната му школовка, бе търпението да чака възможност да направи съответния ход. Но други събития от другата страна на земното кълбо приближаваха този момент. Зад безизразните си очи Раман си мислеше, че може би има нужда от напътствие. Мисията му вече не бе случайното събитие, което бе обещал да изпълни преди двайсет години. Той можеше да го стори почти през цялото време, но сега Раман беше тук и макар че всеки можеше да убива и че жертвоготовният човек е в състояние да убие почти всекиго, единствено наистина опитният убиец може да убие съответната личност в подходящия момент, за да постигне по-голяма цел. Изборът на момент бе най-трудната част и така, след двайсет години, Раман реши, че най-после може да напусне прикритието си. Знаеше, че е опасно. Но не чак толкова.


	— Вашата цел е смела — спокойно каза Бадрейн. Вътрешно той беше всичко друго, но не и спокоен. Всичко това бе смайващо.
	— Кротките не наследяват земята — отвърна Даряеи. За първи път беше обяснил мисията си в живота на човек извън близкия си кръг.
	И двамата се държаха като комарджии на маса за покер, докато обсъждаха план, който щеше да промени света. За Даряеи това беше концепция, която бе подготвял, обмислял и планирал повече от едно поколение, кулминация на всичко, което беше направил през живота си, осъществяване на една мечта и цел, която щеше да нареди името му до това на самия Пророк — ако я постигнеше. Обединението на исляма. Обикновено я изразяваше така пред вътрешния си кръг.
	Бадрейн просто виждаше властта. Създаването на нова свръхдържава с център Персийският залив, държава с огромна икономическа мощ, безкрайно население, самоиздържащо се във всяко едно отношение и способно да се разпространява в Азия и Африка, навярно дори да изпълни желанията на пророка Мохамед — макар той да не претендираше, че знае какво би желал създателят на неговата религия. Оставяше това на хора като Даряеи. За Бадрейн играта се свеждаше просто до власт, а религията или идеологията само определяха състава на екипа. Неговият екип беше такъв заради рожденото му място и защото някога бе изучил марксизма и беше решил, че не е ефикасен за изпълнението на задачата му.
	— Възможно е — след още няколко секунди размисъл каза Бадрейн.
	— Историческият момент е уникален. Великият Сатана… — той всъщност не искаше да изпада в идеологическо лицемерие, когато обсъждаше държавническото изкуство, но понякога това беше неизбежно — …е слаб. По-малкият сатана е унищожен и ислямските републики са готови да паднат в скута ни. Те се нуждаят от самоличност, а каква по-добра самоличност от Светата вяра?
	И това бе напълно вярно, с мълчаливо кимване се съгласи Бадрейн. Разпадането на Съветския съюз и заместването му от така наречената ОНД просто беше създало вакуум, който все още не бе запълнен. Южните „републики продължаваха икономически да зависят от Москва и много напомняха поредица от каруци, прикачени към умиращ кон. Те винаги бяха били размирни, неспокойни минидържави, откъснати религиозно от атеистичната империя, и сега се бореха да установят икономическа независимост, така че да могат веднъж завинаги да се отделят от центъра на една мъртва страна, към която никога не бяха принадлежали истински. Но пък не можеха да се издържат икономически, не и в съвременната епоха, и имаха нужда от друг покровител, от друг водач в новия век. А това означаваше пари, и то много, плюс обединителното знаме на една религия и култура, отдавна отказвани им от марксизма-ленинизма. В замяна републиките щяха да осигурят земя и хора. И природни ресурси.
	— Пречката е Америка, но не е нужно да ми го казвате — излишно отбеляза Бадрейн. — А Америка е прекалено голяма и могъща, за да бъде унищожена.
	— Срещал съм се с този Райън. Но първо ми кажете какво мислите за него.
	— Не е глупак, не е и страхливец — справедливо отбеляза Бадрейн. — Смел човек, опитен в разузнавателните операции. Добре образован. Саудитите му вярват, израелците също. — В този момент тези две страни бяха от значение. Същото се отнасяше и за третата: — Руснаците го познават и уважават.
	— Какво друго?
	— Не го подценявайте. Не подценявайте Америка. И двамата сме виждали какво става с онези, които я подценяват — каза Бадрейн.
	— Ами сегашното им състояние?
	— От онова, което видях, разбирам, че президентът Райън полага всички усилия, за да възстанови управлението на страната си. Това е огромна задача, но Америка като цяло е стабилна държава.
	— Ами проблемът с оспорването на поста му?
	— Този въпрос не ми е ясен — призна Бадрейн. — Не съм гледал достатъчно репортажи, за да вникна в нещата.
	— Срещал съм се с Райън — каза Даряеи, най-после разкривайки собствените си мисли. — Той е помощник, нищо повече. Изглежда силен, но не е. Ако наистина беше такъв, щеше директно да се разправи с онзи Килти. Та той извършва държавна измяна, нали? Но това не е важно. Райън е сам. Америка е сама. И човекът, и страната могат да бъдат атакувани едновременно от няколко посоки.
	— Лъвът и хиените — отбеляза Бадрейн и за миг се смути. Но пък тази идея толкова бе допаднала на Даряеи, че той не възразяваше срещу собствената си роля в метафората.
	— Без нито една по-голяма атака, а само с малки, така ли? — попита Даряеи.
	— Винаги е имало резултат.
	— Ами какво ще кажете за много атаки, но и големи? Срещу Америка и срещу Райън. Освен това, ами ако Райън падне? Какво ще стане тогава, млади ми приятелю?
	— В тяхната система на управление ще настъпи хаос. Но бих ви посъветвал да внимавате. Колкото повече хиени и колкото повече посоки, толкова по-лесно ще нападат лъва. Що се отнася до личната атака срещу Райън — продължи Бадрейн, като се чудеше защо домакинът му беше казал това и дали не е просто грешка, — президентът на Съединените щати е трудна мишена, добре охранявана и информирана.
	— Така знам и аз — отвърна Даряеи, скрил се зад тъмните си, лишени от изражение очи. — Кои други страни бихте препоръчали за наши съюзници?
	— Обръщали ли сте сериозно внимание на конфликта между Япония и Америка? — попита Бадрейн. — Чудили ли сте се някога защо някои големи кучета изобщо не лаят? — Това за големите кучета беше забавно. Те винаги бяха гладни. Даряеи обаче бе говорил вече неведнъж за Райън и неговата охрана. Едно куче обаче беше най-гладно от всички.


	— Може би просто нещо се е повредило.
	Представителите на «Гълфстрийм» седяха в стаята заедно с хората от швейцарската гражданска авиация и с шефа на отдел «Полети» в корпорацията, която притежаваше самолетите. Неговият писмен доклад показваше, че самолетът е бил поддържан както трябва от някаква местна фирма. Всички резервни части идваха от одобрени доставчици. Швейцарската корпорация, която извършваше поддръжката, имаше десетгодишна история без инциденти и на свой ред се управляваше от същата държавна инстанция, която контролираше разследването.
	— Няма да е за първи път — съгласи се човекът от Гълфстрийм“. Черната кутия беше здраво устройство, но не винаги оцеляваше от катастрофите, защото всяка катастрофа бе различна. По време на грижливото издирване от страна на американския кораб „Радфорд“ не бяха успели да засекат локаторните сигнали. Морското дъно беше прекалено дълбоко за безцелно претърсване, пък и стоеше въпросът с ливанците, които не искаха из водите им да се ровят чужди кораби. Ако изгубеният самолет бе авиолайнер, би могло да им се окаже натиск, но случай като този, с двучленен екипаж и трима пътници, не беше достатъчно важен. — Без данните няма какво да се каже. Било е съобщено за повреда в двигателя, а това би могло да означава некачествено гориво, лоша поддръжка…
	— Моля! — възрази представителят на фирмата по поддръжката.
	— Говоря теоретично — отбеляза човекът от „Гълфстрийм“. — Или дори някаква грешка на пилота. Без тези данни ръцете ни са вързани.
	— Пилотът е бил опитен. Четири хиляди летателни часа. Вторият пилот е с две хиляди — за пети път този следобед съобщи представителят на фирмата собственик.
	Всички мислеха за едно и също. В своя защита производителят разполагаше с превъзходни документи за спазване на мерките за безопасност. Производителите на авиолайнери бяха сравнително малко и колкото и важна да беше за тях безопасността, тя бе от много по-голямо значение за строителите на по-малки самолети, при които конкуренцията беше по-жестока.
	Фирмата по поддръжката също не желаеше да се свързва с фатален инцидент. В Швейцария имаше много летища и самолети. Биха могли да загубят бизнеса си, освен че щяха да имат проблеми с швейцарското правителство заради нарушаване на строгите норми в гражданската авиация.
	Корпоративният собственик имаше да губи най-малко от гледна точка на репутация, но самоуважението не би му позволило да поеме вината без действителна причина.
	Всъщност никой от тях нямаше реално основание да поеме вината, не и без черната кутия. Мъжете около масата се гледаха и си мислеха едно и също: че всички допускат грешки, но рядко имат желание да си ги признаят и не го правят, когато не им се налага. Представителят на правителството беше прегледал писмените доклади и остана доволен, че всичко е наред. Не можеха да направят нищо, освен да разговарят с производителя на двигателите и да се опитат да вземат проби от горивото. Първото бе лесно. Второто — не. В крайна сметка нямаше да разберат нищо повече от онова, което вече знаеха. Продажбите на „Гълфстрийм“ можеха да спаднат с един-два самолета. Фирмата по поддръжката щеше да бъде подложена на засилен контрол от страна на правителството. На корпорацията щеше да й се наложи да купи нов самолет. За да се прояви лоялност, той щеше да е друг Гълфстрийм от клас „Г“, същата щеше да е и фирмата по поддръжката. Това щеше да задоволи всички, дори швейцарското правителство.


	Длъжността на инспектор за специални операции беше по-добре платена, отколкото тази на обикновен оперативен агент, и бе по-интересна от това през цялото време да стоиш зад бюро. Пат О’Дей обаче все още се дразнеше, че трябва да прекарва по-голямата част от деня си в четене на доклади, написани от агенти или техните секретарки. По-младшият състав преглеждаше данните за грешки, макар че и той правеше същото, като си водеше грижливи бележки в собствения си жълт тефтер. По-късно секретарката щеше да ги подреди за обобщаващия му доклад до директор Мъри. Истинските агенти според О’Дей не пишеха на машина. Е, навярно поне така биха казали неговите инструктори в Куонтико. Той свърши рано със срещите си в Бъзардс Пойнт и реши, че няма работа в кабинета си в сградата „Хувър“. Всъщност разследването беше достигнало точката, в която потокът от сведения започваше да отслабва. „Новата“ информация бе само от разпити, и те до един потвърждаваха данните, вече обработени и проверени от огромното количество документи.
	— Винаги съм мразил тази част — каза Тони Карузо. Това бе моментът, в който прокурорът на Съединените щати вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше, за да иска присъда, но за един юрист това никога не беше достатъчно — като че ли най-добрият начин да осъдиш престъпника бе да отегчиш до смърт съдебните заседатели.
	— Няма и намек за противоположни данни. Случаят е решен, Тони. — Двамата бяха приятели отдавна. — Време е да си намеря нещо ново и вълнуващо.
	— Щастливец. Как е Меган?
	— В нова детска градина е, започна от днес. „Джайънт степс“ на магистрала „Ричи“.
	— Същата — отбеляза Карузо.
	— Какво?
	— Хлапетата на Райън са там.
	— Ама… учителката не ми каза нищо. Всъщност не е трябвало, нали?
	— Хората от Службата сигурно надълго и нашироко са я инструктирали какво да казва.
	— И агентите учат децата да рисуват? — О’Дей се замисли за миг. В кафенето от другата страна на улицата един тип му се бе сторил малко прекалено добре обръснат за толкова ранен час. Хм. Утре щеше да се позагледа в него за оръжие и от професионална любезност щеше да му покаже служебната си карта.
	— Малко попреиграват — съгласи се Карузо. — Но по дяволите, не е зле да знаеш, че хлапето ти е на сигурно място.
	— Знам, Тони. — О’Дей се изправи. — Във всеки случай мисля да отида да я прибера.


	О’Дей закопча догоре ципа на якето си, слезе и прекоси паркинга. Точно пред вратата стоеше някакъв едър тип. Не трябваше ли да е прикрит? О’Дей мина покрай него — просто още един баща, дошъл да прибере хлапето си. Вътре веднага видя дрехите и слушалките. Да, две агентки, облечени в свободни дрехи, под които сигурно имаше автоматични пистолети.
	— Тати! — извика Меган и скочи. До нея седеше друго дете приблизително на същата възраст. Инспекторът се наведе над дъщеря си, за да погледне рисунката й.
	— Извинете. — Той усети лек натиск през якето, върху служебния си пистолет.
	— Знаете кой съм — без да помръдва, каза Пат.
	— О, вече знам. — О’Дей позна гласа, обърна се и видя Андреа Прайс.
	— Понижена? — Той се изправи и я погледна в лицето. Застанали сред децата, двете агентки също внимателно го наблюдаваха, сепнати от издутината под коженото му яке.
	— Просто минавам. Проверявам охраната на децата — поясни тя.
	— Това е Кейти — представи му новата си приятелка Меган. — А това е моят татко.
	— Здрасти, Кейти. — Той се наведе, за да й стисне ръка, и после се изправи. — Тя ли е…?
	— ПЯСЪЧНИК, първото мъниче на Съединените щати — потвърди Прайс.
	— Ами оттатък улицата? — Първо работата.
	— Двама, резерви.
	— Прилича на майка си — каза Пат. После просто от учтивост извади служебната си карта и я подхвърли на по-близката от агентките, Марсела Хилтън.
	— Какво ще кажеш да ни проверяваш малко по-внимателно, а? — попита Прайс.
	— Вашият човек на вратата знаеше кой влиза. Изглеждаше така, сякаш току-що е обиколил квартала.
	— Дон Ръсел. Наистина го обиколи, но…
	— Но няма такива неща като „прекалено предпазлив“ — съгласи се инспектор О’Дей. — Да, добре, признавам — исках да видя колко внимавате. По дяволите, моето дете също е тук. Предполагам, че сега това място е истинска мишена.
	— Е, издържахме ли изпита?
	— Един оттатък улицата, трима тук. Обзалагам се, че имате още трима в диаметър от сто метра. Искаш ли да потърся бронираната кола и тежкото въоръжение?
	— Търси внимателно. Скрили сме ги много добре. — Тя не спомена за агента в сградата, когото Пат не беше забелязал.
	— Сигурен съм, агент Прайс — съгласи се О’Дей, като продължаваше да се оглежда. Забеляза две скрити камери — очевидно монтирани наскоро. Това също обясняваше слабата миризма на боя, която на свой ред обясняваше липсата на отпечатъци от малки ръчички по стените. Сградата навярно бе пълна с кабели. — Трябва да призная, че работите фино. Добре — заключи той.
	— Нещо ново за катастрофата?
	Пат поклати глава.
	— Нищо. Продължаваме с разпитите. Между другото канадската полиция ни свърши адски много работа. Японците също. Според мен са разговаряли дори с другарчетата на Сато от детската градина. Откриха даже две стюардеси, с които е имал връзка. Случаят е приключен, Прайс.
	— Андреа — отвърна тя.
	— Пат. — И двамата се усмихнаха.
	— Какво носиш?
	— „Смит“ 4506. По-добър е от вашите. — Последните думи бяха произнесени с малко надменен тон. О’Дей вярваше в пробиването на големи дупки, до този момент само в мишени, но щеше да го направи и срещу хора, ако се наложеше. Секретната служба имаше своя собствена стратегия по отношение на оръжията и той беше сигурен, че в тази област Бюрото има по-добри идеи. Тя не възрази.
	— Ще ни направиш ли една услуга? Следващия път, когато идваш, покажи служебната си карта на агента отпред. Може не винаги да е един и същ. — По дяволите, тя дори не го помоли да остави пистолета си в пикапа. Професионална учтивост.
	— Е, как се справя той?
	— ФЕХТОВАЧ ли?
	— Дан Мъри го смята за страхотен. Познават се отдавна. Както и ние с Дан.
	— Тежка работа, но ти знаеш — Мъри е прав. Виждала съм и по-лоши. Освен това е по-умен, отколкото показва.
	— Лично съм се убеждавал, че знае да слуша.
	— А още по-добре умее да задава въпроси. — И двамата се обърнаха, когато едно от децата извика, едновременно и по един и същи начин огледаха стаята, после върнаха очи към двете момиченца, които си разменяха моливи за съответните си произведения на изкуството. — Като че ли твоето и нашето се сприятелиха.
	„Нашето“ — помисли си Пат. Това обясняваше всичко. Едрият възрастен мъж на вратата — Ръсел, както му беше казала — бе шеф на подразделението и нямаше никакво съмнение, че е опитен агент. Бяха избрали по-млади, и двете момичета, за работа вътре, за да се сливат по-добре с обстановката. Сигурно бяха добри, но не колкото мъжа. „Нашето“ обаче беше ключовата дума. О’Дей се зачуди как ли би се справил самият той.
	— Андреа, според мен хората ви си знаят работата. Но защо са толкова много?
	— Знам. — Тя наведе глава. — Продължаваме да мислим по въпроса. Обаче понесохме тежък удар, нали? Това няма да се повтори, не и докато аз съм тук и докато ръководя охраната, а ако пресата вдигне шум — майната им. — Дори говореше като истинско ченге.
	— Нямам никакви възражения. Е, трябва да си вървя вкъщи и да направя макарони със сирене. — Той погледна към Меган, която вече довършваше шедьовъра си. Двете момиченца трудно можеха да се различат, поне от случаен наблюдател. Това малко го разтревожи, но нали точно поради тази причина бяха тук хората от Службата.
	— Къде се упражнявате? — Не се налагаше да обяснява в какво.
	— В старата служебна сграда има стрелбище, доста близо до Белия дом. Всяка седмица — каза тя. — Тук няма нито един агент, който да не е отличен стрелец, а пък Дон бих изправила срещу всеки на света.
	— Сериозно? — Очите на О’Дей проблеснаха. — Някой ден ще трябва да проверим.
	— При теб или при мен? — със същия поглед попита Прайс.


	— Господин президент, господин Головко чака на Трета. — Това беше директната линия. Сергей Николаевич пак имаше проблеми.
	Джак натисна бутона.
	— Да, Сергей?
	— Иран.
	— Зная — каза президентът.
	— Колко? — попита руснакът. Багажът му вече бе приготвен за заминаване.
	— Ще разберем след десетина дни.
	— Съгласен. Предлагам сътрудничество.
	Вече започваше да му става навик, помисли си Джак. Трябваше да помисли.
	— Ще го обсъдя с Ед Фоли. Кога си заминавате?
	— Утре.
	— Обадете ми се тогава. — Наистина удивително, че можеше да говори толкова добре с един бивш враг. Трябваше да научи и Конгреса на това. Райън се усмихна, изправи се и тръгна към секретарската стая. — Какво ще кажете да ми донесете нещо за хапване преди следващата среща…
	— Здравейте, господин президент — каза Прайс. — Имате ли малко време?
	Райън й махна с ръка, докато втората му секретарка се обаждаше в кухнята.
	— Да?
	— Просто исках да ви кажа, че проверих всички мерки за охрана на децата. Всичко е наред.
	Дори това да зарадва президента, той не го прояви. Но тя го разбираше. Две минути вече разговаряше с Раман, който се готвеше да приключва за днес — бе пристигнал на работа още в 5:00 сутринта. Както обикновено, нямаше за какво да й докладва. Денят беше преминал спокойно.
	Раман се качи в колата си и потегли. Мина през охраната на портала и изчака да се отвори укрепената врата, която можеше да спре дори самосвал. После пое по булевард „Пенсилвания“ и зави на запад към Джорджтаун, където имаше апартамент. Но този път нямаше да измине целия път дотам. Вместо това зави по „Уискънсин“, после отново вдясно, и паркира.
	Смътно го забавляваше фактът, че човекът е търговец на килими. Толкова много американци смятаха, че иранците стават или терористи, или търговци на килими, или неучтиви лекари. В случая човекът беше напуснал Иран преди повече от петнайсет години. На стената в дома му висеше снимка на неговия син, който — разказваше мъжът на онези, които го питаха — бил убит по време на иранско-иракската война. Това беше самата истина. Освен това разказваше на онези, които проявяваха интерес, че мрази правителството на бившата си родина. Това не бе вярно. Той беше агент под прикритие. Никога не бе влизал в контакт с никой, свързан дори през трета ръка с Техеран. Може би го бяха следили. Най-вероятно не. Не принадлежеше към никоя асоциация, не участваше в митинги и не правеше нищо, освен да върти процъфтяващата си търговия — подобно на Раман, той дори не влизаше в джамия. Всъщност никога не се беше срещал с Раман и затова, когато излезе на предната врата, търговецът само го попита кой от богатия избор ръчно изтъкани килими би желал. След като видя, че в момента магазинът е празен, Ареф влезе направо вътре.
	— Снимката на стената. Прилича на вас. Синът ви ли е?
	— Да — отвърна търговецът с тъга, която никога не го бе напускала, независимо от обещанията за Рая. — Убиха го във войната.
	— Мнозина загубиха синовете си тогава. Религиозен ли беше?
	— Има ли вече някакво значение? — като премигваше усилено, попита човекът.
	— Винаги има значение — отвърна Раман.
	Това бе паролата. Знаеха я само трима души.
	— Имате ли нещо против да попълните данните си за моя списък с клиенти? — попита търговецът.
	Раман го направи, като написа името и адреса на истинска личност. Беше я избрал от телефонния указател — всъщност специалния указател с препратки на Белия дом, където лесно откри номер, различаващ се от собствения му само с една цифра. Дебелият знак над шестата цифра показваше на търговеца да извади 1 от 5, за да получи 4 и така да може да му се обади. Това бе прекрасен метод, предаден на инструктора му в САВАК от някакъв израелец преди повече от две десетилетия, който не беше забравен, точно както никой от свещения град Кум не забравяше нищо.


>	II
>	АГРЕСИЯ

>>	22.
>>	ЧАСОВИ ПОЯСИ

	В съвременния свят конфликтите избухват в най-различни часови пояси и това причинява огромни затруднения — Америка си ляга да спи точно когато хората от другия край на света се събуждат и започват новия ден. Обстановката се усложнява още повече от факта, че решенията, на които ще реагира останалата част от света, се взимат от хора, чийто работен ден започва с осем или девет часа по-късно. А в прехваленото ЦРУ се броят на пръсти агентите или служителите, способни да предсказват политическите и военните кризи. На екипите от „СТОРМ ТРАК“ и „ПАЛМ БОУЛ“ не им оставаше нищо друго, освен да се задоволят със съставянето на обзорни рапорти, обобщаващи сведения от местните вестници и телевизия в страната, където е пламнала поредната политическа криза. Докато президентът на САЩ спеше в Белия дом, десетки служители на ЦРУ събираха и обработваха информация, за да му я представят сутринта, когато вече ще е много късно за своевременно реагиране. Но дори и тогава мъдреците във Вашингтон се нуждаеха от няколко часа за разгорещени обсъждания, преди да излъчат изявленията си, което още повече забавяше оповестяването на решенията от жизнено значение за националната сигурност.
	В Москва обстановката беше по-благоприятна, защото бяха в един и същи часови пояс с Багдад и изоставаха само с един час от Техеран. Но този път и РВС — Руската външноразузнавателна служба — изпадна в същото задънено положение, както и ЦРУ, защото бяха изгубили агентурните си мрежи в Иран и Ирак. Обаче Москва възприемаше възникналите проблеми по-ясно, като регионален конфликт, както се увери Сергей Головко веднага след като самолетът му се приземи на летище Шереметиево.
	В момента най-важният проблем си оставаше запазването на действащите споразумения. В сутрешната си емисия иракската телевизия обяви, че новото правителство в Багдад е уведомило ООН за предоставянето на пълна свобода на инспекциите на международните екипи във всички заводи на територията на Ирак. Нещо повече, Ирак настояваше да се ускорят максимално проверките, като гарантираше всестранното си съдействие, защото новата власт в Багдат гореше от нетърпение да се освободи от ембаргото и да започне да продава иракския петрол. В изявлението се споменаваше също, че от съседен Иран ще потеглят автомобилни кервани с храни — съгласно древните ислямски предписания за подпомагане на гладуващите, и би трябвало да се очаква, че Съветът за сигурност ще оцени хуманитарния жест и ще предложи да се възстанови членството на Иран в ООН. Видеорепортажите от Басра показваха първия конвой от камиони с пшеница. Следваха кадри с иракски граничари, отстраняващи бариерите и телените заграждения. Никъде не се виждаха оръжия.
	Хората в Ленгли бързо стигнаха до извода, че шумно провъзгласената помощ ще има главно символичен характер, но и символите бяха от значение — шпионските спътници докладваха, че в района на юг от Абадан се товарят нови и нови кораби с жито. В централата на ООН в Женева — само на три часови пояса след Багдат — с удовлетворение откликнаха на исканията на Ирак и незабавно бяха изпратени нареждания до международните екипи за инспектиране на обекти в иракските бази. Накрая Ирак поиска специална сесия на Съвета за сигурност с една-единствена точка в дневния ред — отменяне на ембаргото.
	— Още утре ще излъчат раздаването на хляба от иранското жито пред портите на джамиите — предрече майор Сабах. Можеше да цитира дори и откъсите от Корана, които ще напяват моллите.
	— Какво е вашето предвиждане за близкото бъдеще? — запита го един от висшите американски офицери.
	— Двете страни ще се обединят — спокойно отвърна Сабах — И то скоро.


	Магия няма. Това е просто дума, която хората използват, за да прикрият неспособността си да открият логично обяснение за някое явление. Същото е и в политиката. Докато камионите се тътреха, докато докерите товареха корабите с жито, а дипломатите се събираха на конференции, Америка се събуждаше и недоумяваше какво се е случило в Техеран — където вече слънцето залязваше.
	Бадрейн отново прибягна до помощта на осведомителите си, а когато не можеше да се добере до някои сведения, тогава се намесваше Даряеи. От Мехрабад излетя реактивен самолет с отличителни знаци на иранските авиолинии, прекоси Афганистан и Пакистан и след двучасов полет кацна във военновъздушната база край заспалото градче Рутог, недалеч от границата с индийския щат Кашмир. Глуха местност, идеална за всякакви дискретни акции, само на деветстотин километра от Ню Делхи. Странно, но съседното цивилно летище се владееше от китайци, макар че най-дълъг — над три хиляди километра — бе именно маршрутът оттук до Пекин. Малко след залез се приземиха три самолета — през интервали от десетина минути. Джипове отведоха пътниците до помещенията на летците. Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи беше свикнал с по-изискана обстановка, но още по-зле му подейства миризмата на печено свинско — неизменно присъстващо на трапезата на китайците, но непоносимо отблъскващо за правоверните.
	Министър-председателката на Индия го посрещна сърдечно, макар че от конференцията за регионално сътрудничество го бе запомнила като необщителен мизантроп. Само един поглед й бе достатъчен, за да се увери, че иранецът с нищо не се е променил.
	Последен пристигна Цзян Хансан, също посрещнат сърдечно от индийката. Изглеждаше като типичен закръглен веселяк — докато не се взреш отблизо в тесните му очи. От тримата държавници само неговата професия не беше известна на другите двама. Обаче говореше авторитетно, а понеже страната, която представляваше, беше най-силната от трите участнички в тайната среща, не беше сметнато за обида, че ръководителите на Индия и Иран седнаха на масата до един министър без портфейл.
	— Приемете моите поздравления за стоплянето на отношенията ви с Ирак — започна Цзян, като се питаше дали аятолахът самолично ще определи дневния ред. — Много приятна новина, особено след дългогодишния период на обтегнати отношения между вашите страни.
	— И така, с какво можем да ви бъдем полезни? — попита индийката, с което даде думата на Даряеи. Зад ледената си азиатска маска китаецът ловко успя да прикрие раздразнението си, че са му отнели инициативата.
	— Наскоро сте се срещнали с онзи Райън. Интересуват ме впечатленията ви от него.
	— Той е само пионка в голямата игра — веднага парира тя. — Вземете например речта му на погребението. От един президент се очаква нещо повече. А на приема след погребението бе много изнервен и притеснен, а съпругата му — арогантна. Е, това е обичайно за хората с нейната професия.
	— И аз останах със същото впечатление, когато се запознахме преди няколко години — съгласи се Даряеи.
	— И все пак той управлява една велика страна — отбеляза Цзян.
	— Нима? — възрази иранецът. — Нима Америка е все още велика? Откъде една нация черпи величието си, ако не от силата на водачите си? — Двамата му събеседници веднага разбраха, че именно това ще бъде най-важната тема на днешната среща.


	— Господи — прошепна Райън, — защо тук винаги се чувствам толкова самотен?
	Тази мисъл го спохождаше винаги, когато оставаше сам сред овално извитите стени, съвсем сам зад масивните врати от осемсантиметрови стоманени листове. Вече не сваляше очилата си по време на четене — според препоръките на Кати, — но те само омекотяваха поредния пристъп на главоболието.
	Трябваше отново да се задълбочи в поредния политически обзор, подготвен от сътрудниците. Това го развесели за миг — канцеларските плъхове не знаеха какъв съвет да му предложат. Той винаги бе декларирал, че е независим, и така бе успявал да се отървава от членуване в някоя партия, макар че и той, и Кати винаги внасяха своята лепта във фондовете за избирателни кампании. Обаче от един президент се очакваше не само да членува в някоя партия, но и да бъде неин лидер.
	Все пак беше длъжен да се появи на трибуните, да „се включи в кампанията“ или най-малко да произнася реч след реч. Или нещо подобно. В обзора не се даваше ясно становище по въпроса за президентските речи. Вече водеха срещу него с едно на нула по парливата тема за абортите — напомни му вчера Арни ван Дам, за да подсили ефекта от поредната си лекция — и сега Райън беше задължен да изясни своята политическа позиция в многобройни изяви: на едното блюдо на везните очакваха утвърдителния му отговор, а на другото натежаваха проблемите за социалните грижи, данъците, околната среда и още Бог знае колко проблеми. След като вземеше решение за всеки от тях, Кали Уестън щеше да му състави речите и той още от утре щеше да се заеме да ги декламира от единия до другия край на страната.
	— Арни, защо да не мога да си остана тук и да си върша работата? — въздъхна Райън.
	— Защото и това е работа. — Арни ван Дам зае мястото си, готов да започне поредната си лекция. — Защото, както ти сам спомена в избирателната си кампания, това е една от основните функции на всеки лидер. Нали не ме лъже паметта? — подметна Арни с иронична усмивка. — А лидерът е длъжен да се показва пред войските си, или в нашия случай, пред гражданите. Разбрахме ли се по този въпрос, господин президент?
	— И това те забавлява, нали?
	— Може би не повече от теб — искрено отвърна Арни.
	— Съчувствам ти.
	— Повечето от хората, обитавали този кабинет преди теб, Джак, искрено са копнеели да се измъкнат от този мавзолей и по-често да се срещат с живи хора, макар че това винаги е нервирало телохранителите. Те вероятно биха предпочели изобщо да не напускаш Белия дом… или поне до изтичането на мандата ти. Макар че тогава би се чувствал като в затвор, нали?
	— Само когато съм буден.
	— Тогава да се залавяме за работа. Ще се срещнеш с хората. Кажи им какво мислиш, какво искаш. По дяволите, може пък да те изслушат. Дори е възможно да ти кажат какво ги вълнува. Може дори и ти да научиш нещо от тях. След като са те избрали за президент, длъжен си да го сториш.
	— Прочете ли обзора?
	Арни кимна.
	— Пълен боклук — измърмори Райън, изненадан, че Арни вече е успял да го прочете.
	— Това е политически документ. Нима някога са се раждали здравомислещи и последователни политици? Хората, с които съм работил през последните двайсет години, бяха привикнали с подобни неща още с майчиното си мляко. Хм, всъщност… те всичките, до един, са сукали само от биберони.
	— Какво?
	— Попитай Кати. Това е една от модерните поведенчески теории, които се опитват да обяснят всичко, което става около нас. Според тази теория политиците не са били кърмени от майките си, а са сукали от биберони. Заради това им липсва майчината обич, заради това са се чувствали отхвърлени от най-ранна възраст, заради това така стръвно търсят компенсация в зрелите си години. Това е причината да изнасят реч след реч, пред различни хора, в различни градове — искат да се сдобият с любовта и привързаността, която им е била отказана от майките им… да не говорим за хора като Килти, които винаги са разчитали само на подкрепата на избирателите. А нормалните бебета, когато пораснат и се превърнат в зрели мъже, си избират нормални професии, като лекарската например, или пък стават свещеници…
	— Що за глупости! — ревна президентът. Арни разбиращо се усмихна.
	— Би желал да се посветиш на религията, познах ли? Знаеш ли — невъзмутимо продължи Арни, — понякога си мисля, че когато всичко в тази страна се уреди, повече няма да има нужда от такива като нас.
	— Добре, ще приема предложението ти — рече Джак, усетил комичността на момента. По дяволите, Арни умееше да постига целите си.
	— Във всеки кралски двор е имало по един шут. Нали си спомняш, някое джудже… извини ме, би трябвало да кажа лице от мъжки пол с необичайни отклонения в ръста, с пъстро трико и смешна шапка със звънчета. Дай му едно столче в ъгъла — е, тук, разбира се, и ъгли няма, сред тези овални стени, но в случая това няма значение — и го оставяй през четвърт час да рипва на бюрото ти, за да ти дърдори своите щуротии, за да охлабва напрежението в главата ти, че и в нашите мъдри глави. Сега разбра ли какво исках да кажа?
	— Не — призна президентът.
	— Как може да си толкова тъп! Работата трябва да се превърне в забавление! Да излезеш навън и да се срещнеш с поданиците си — това е забавление. Важно е да знаеш какво искат те от теб, а освен това е много ободряващо, ако погледнеш на събитията от друг ъгъл. — Ван Дам пое дъх и продължи: — Те искат да те обичат, Джак. Искат да те подкрепят. Искат да знаят какво мислиш. Ала най-много искат да се уверят, че си един от тях… И знаеш ли какво? Ти си първият президент, който, дявол да го вземе, си заслужава да обитава този кабинет с тези идиотски криви стени! Затова прати всичко по дяволите, качвай се на самолета и се захвани с проклетата игра. — Не бе нужно да добавя, че разписанието за президентската обиколка е дадено за печат и връщане назад няма.
	— Арни, те няма да харесат това, което ще им кажа. Както и това, в което вярвам. Но проклет да съм, ако започна да лъжа хората, да им целувам задниците, за да печеля гласовете им, и така нататък!
	— Нима очакваш всички да те обичат? — Арни пусна още една от прословутите си саркастични усмивки. — Повечето президенти се задоволяват само с петдесет и един процента, а някои дори и с по-малко. Чуй ме сега. Поначало около четиридесет процента от избирателите гласуват за демократите и още толкова за републиканците. Тези осемдесет процента няма да променят убежденията си, дори ако се състезават Адолф Хитлер и Франклин Делано Рузвелт.
	— Но защо?
	— Защото е така, Джак — уморено въздъхна Арни. — Просто е така. Остават двадесет процента колебаещи се. Може би именно те са истински независими, като теб. И тези двадесет процента предопределят съдбата на страната и ако желаеш страната да поеме по избрания от теб път, трябва да се добереш до сърцата именно на тези хора. Тъкмо тук започва най-веселата част. Защото тези двадесет процента хич не ги е грижа за твоите идеи. — Изводът бе сервиран с кисела усмивка.
	— Чакай, чакай…
	— Няма какво да чакам — вдигна ръка Арни. — Твърдият електорат или онези осемдесет процента ще гласуват за своите две партии независимо от репутацията им. Гласуват за тях, защото вярват в идеологията на своята партия или защото родителите им винаги са гласували за нея. Причината в случая няма значение. Просто това е факт и ние сме длъжни да се съобразяваме с него. А сега да се върнем към онези двадесет процента, които реално имат значение. Те не са склонни да повярват на твоите убеждения, а в личността ти. Именно тук е предимството ти, господин президент. От политическа гледна точка не заслужаваш да обитаваш този кабинет… също както на едно тригодишно хлапе не му е мястото в оръжеен магазин. Но за сметка на това пък притежаваш твърд и независим характер. Е, именно на това ще заложим!
	При думата „заложим“ Райън се намръщи, но успя да се овладее и само кимна на Арни да продължи с лекцията.
	— Разкажи на хората само за това, в което вярваш. Колкото по-простичко, толкова по-добре! Добрите идеи говорят сами за себе си. Тези двадесет процента искат да се убедят, че наистина вярваш в това, което говориш. Джак, ще уважаваш ли някого, ако той сподели с теб в какво вярва, независимо от факта, че може да не си съгласен с него?
	— Разбира се, защото…
	— …защото той е от онези, на които може да се разчита — довърши Арни вместо него. — Така ще разсъждават и тези двадесет процента. Но защо? Защото ще са убедени, че държиш на думата си. А те желаят в този кабинет да седи мъж с характер, мъж с достойнство. Ако пък нещата се объркат, може да се окажеш доста зависим от тези вечно колебаещи се избиратели.
	— И това ли е всичко?
	— Останалото са довършителни работи, просто опаковка, макар че в никакъв случай не бива да се отнасяме с пренебрежение към опаковката, нали? Няма нищо лошо да проявяваш повече интелигентност, когато разпространяваш идеите си. В книгата си за адмирал Холси подбираш много грижливо с какви думи да представиш идеите си, нали? — Президентът кимна. — Да, идеите са нещо изключително важно и могат да провалят дори и най-подходящото представяне, дори и най-ефектната опаковка, не си ли съгласен с мен? — „Урокът напредва успешно“ — помисли си ван Дам.
	— А ти, Арни, съгласен ли си с моите идеи?
	— Не изцяло. Според мене грешиш по въпроса за абортите — жените трябва да имат право на избор. Винаги съм разчитал на теб, като на мъж, който държи на думата си, който не се опитва да претупва нещата. Вярно е, че трудно възприемаш чужди внушения, но пък умееш да изслушваш хората… Обичам тази страна, Джак. Родителите ми избягаха от Холандия — прекосихме Ламанша с лодка, когато бях на три години.
	— Евреин ли си? — изненада се Джак.
	— Не. Баща ми беше участник в съпротивата и бе успял да се добере до един от засекретените военни заводи на германците. Успяхме да се измъкнем в последния момент, иначе щяха да го разстрелят, а мама и аз щяхме да изгнием в някой концлагер. Баща ми се казваше Вилем. След като свърши войната, той реши окончателно да се пресели тук, в Щатите, и така аз израснах, без да съм виждал земята на прадедите си. Непрекъснато говореше, че тук всичко е по-различно от Европа. Да, различно е. И ето че сега съм един от защитниците на американските свободи. Но с какво е по-различна Америка? Може би тайната се корени в Конституцията. Хората умират, правителствата си отиват, идеологиите се променят, но Конституцията си остава. Нали и ти, и Пат Мартин положихте клетва? Е, и аз се заклех. Заради моето щастие, заради паметта на майка ми и баща ми. Макар че не във всичко съм съгласен с теб, не мога да отрека, че се стараеш да тласнеш страната ни напред. А пък моето задължение е да те опазя, за да продължаваш в същата насока. Но това означава, че трябва да слушаш съветите ми и понякога да вършиш неща, които никак не ти се нравят. Няма как, след като си поел кормилото на страната. Всяка игра си има правила, господин президент, и всеки е длъжен да ги спазва.
	— Как се справих, Арни? — попита го Джак, след като разбра, че ван Дам е приключил най-дългата лекция за тази седмица.
	— Не е зле, но може да бъде и по-добре. Засега Килти само ни досажда, но все още не ни застрашава. Ако се покажеш пред хората с достойнство, като истински президент, рейтингът ти ще се извиси още повече над неговия. А сега трябва да обсъдим още нещо. Веднага щом си покажеш носа извън Белия дом, хората ще те затрупат с въпроси относно следващия ти мандат. Какво ще им отговориш?
	Райън недвусмислено поклати глава.
	— Не искам да остана за още един мандат в този кабинет, Арни. Нека някой друг поеме…
	— В такъв случай с теб е свършено! Никой повече няма да те взима на сериозно. Няма да вкараш в Сената хората, които би искал да видиш там. Ще останеш в изолация и няма да можеш да довършиш започнатото. Политически труп — това ще бъде бъдещето ти! Америка не може да позволи това, господин президент. Няма да те уважават и чуждите правителства, които — нека да не го забравяме — се оглавяват от професионални политици. Да не говорим за усложненията в областта на националната сигурност, краткотрайни и дълговременни. И така, какво ще отговориш на журналистите, когато ти поставят този въпрос?
	Президентът се замисли като студент, изтеглил непрочетен въпрос.
	— Да кажем… че все не съм обмислил докрай решението си?
	— Правилно. Сега си прекомерно зает с преустройството на системата за управление, но в най-скоро време ще вземеш решение за втория мандат. Аз ще пусна тихомълком слуха, че се колебаеш дали да останеш в този кабинет, защото си загрижен за бъдещото на страната, а когато репортерите те попитат за този слух, просто ще повториш първоначалното си мнение. Това ще прозвучи като намек към правителствата на останалите държави, а те няма да пропуснат да го оценят и ще започнат да се отнасят към теб по-сериозно. Както и гражданите на САЩ. Освен това и двете партии не излъчват като кандидати за предварителните избори хора, които нямат шанс да се задържат на върха за още четири години. Ще предпочетат други кандидатури, които крият по-малки рискове. Може би няма да е зле да се изкажеш и по този въпрос. Бих могъл да поговоря и с Кали.
	Арни хвърли изпитателен поглед към президента и забеляза, че новите идеи все още го смущават. Беше се опитал да го убеди и може би бе успял, защото Райън бе добър слушател и умееше да смила светкавично всяка новост. Обаче все още не напълно убеден. Знаеше, че толкова надалеч в бъдещето могат да надзъртат само той, Арни, и евентуално Кали Уестън. През последните седмици бе решил, че Райън притежава качествата да се превърне в истински президент. Това щеше да бъде и задачата му — да направи всичко възможно Райън да остане в Белия дом.


	— Не можем да направим това — протестира министър-председателката на Индия и побърза да напомни: — Съвсем наскоро получихме урок от Седми американски флот.
	— При това доста суров — съгласи се Цзян. — Но няма да има трайни последици. Убеден съм, че само след две седмици ще приключите с ремонта на повредените кораби.
	От изненадващата забележка на Цзян кръвта нахлу в главата й. Самата тя бе узнала прогнозата за възстановяването на корабите едва преди няколко дни. Ремонтите в доковете на флота винаги струваха болезнено много на недотам заможните индийски данъкоплатци и оттук идваше неизменната загриженост на правителството на Индия как да скърпи поредната пробойна в бюджета. Особено когато е изправено срещу въоръжен до зъби неприятел, а на всичко отгоре най-опасният ти съсед се оказва прекрасно осведомен за щетите и загубите.
	— Америка е само една куха фасада, колос на глинени крака, при това с порок на сърцето и болен мозък — заяви Даряеи. — А президентът Райън е само една незначителна пешка в Голямата игра. Ако заиграем по-твърдо и по-мащабно, Америка няма да успее да ни възпре и ние — за пръв път от толкова години — ще постигнем целите си. Американското правителството е парализирано и няма да се съвземе по-рано от месец-два. От нас ще се изисква само да задълбочим тази парализа.
	— И как може да се постигне това? — попита министър-председателката на Индия.
	— Като ги принуждаваме да се забъркват все по-надълбоко и по-нашироко в конфликтните точки, без да отслабваме усилията за подкопаване на вътрешната им стабилност. От ваша страна ще бъдат достатъчни няколко демонстрации. Другото е моя грижа и ми се струва, че ще е по-добре, ако не сте запознати с подробностите.
	„Напълно е способен да го извърши“, каза си Цзян. Рядко му се случваше да се сблъска с някой по-безмилостен и от него. Не, за нищо на света не би желал Даряеи да прочете мислите му. Най-добре щеше да е иранецът да се ангажира с открити предизвикателства — току-виж подпалил нова война в Залива.
	— Продължавайте — подкани го Цзян и бръкна в джоба на сакото си за табакерата си.
	— Всеки от нас тримата представлява държава с огромни възможности и още по-огромни изисквания към останалия свят. Както Индия, така и Китай — двете най-големи нации в света — се задушават в границите си и се нуждаят от жизнено пространство. А също и от стратегически суровини. Обединената ислямска република ще се превърне във велика сила, равностойна на вашите нации. Прекалено дълго се проточи надмощието на Запада над Изтока. — Даряеи го погледна изпитателно. — На север от нас няма нищо освен един гниещ, разложен труп. Милиони правоверни в бившата съветска Средна Азия жадуват за часа на освобождението си. Именно там можете да намерите пространството и суровините, от които се нуждаете. Готов съм да ви ги предложа, ако в замяна гарантирате земите, населени с правоверни. — Той се обърна към министър-председателката на Индия. — Отвъд южната ви граница, на югоизток, се простира цял континент, слабо населен, в който може да намерите земя и ресурси. Мисля, че ще можете да разчитате не само на закрилата и съдействието на бъдещата Ислямска република, но и на помощта на Китайската народна република. От Индия и Китай аз искам само мълчаливо сътрудничество, без да ги подлагам на риска от военните операции.
	Индийката се припомни, че вече е давала подобни обещания, ала от тях нямаше никаква полза за Индия.
	„Иран… да, който вече ще трябва да бъде наричан Обединена ислямска република… да, естествено — помисли си Цзян, — да, тази нова ОИР ще поеме целия риск върху плещите си, макар че няма да е чудно, ако се окаже, че иранецът си е направил криво сметките.“ Китайският лидер реши да се заеме с обстоен анализ на съотношението на силите още щом се върне в Пекин.
	— Очевидно по този пункт няма да се обвързвам, макар че ще се уверите сами, че съм напълно склонен… към едно неофициално обявено сътрудничество.
	— Забравихте Пакистан — напомни му индийката.
	— С Пакистан имаме само търговски договорености, които естествено винаги могат да бъдат коригирани — отбеляза китаецът. От Китай не се изискваше нищо — освен да се преструва и този път на неутрален, но не спрямо Япония, а относно тази нова държава, ОИР. Защото въпреки усилията на новия американски президент, рано или късно трябваше да се очаква нещо подобно. Очертаваше се твърде любопитна ситуация: Иран, тласкан от религиозни подбуди; Индия, подтиквана от алчността и гнева; а до тях Китай, безпристрастен и разсъдлив, както винаги нащрек и изпълнен с подозрения. Целта на Иран бе очевидна и след като Даряеи бе готов да заложи на карта съдбата на народа си, защо Китай да не изчака победата на исляма, прикрит под маската на закрилящия го неутралитет? Точно сега не можеше да си позволи да се обвързва с Техеран. Пък и защо да демонстрира нетърпение? Ето, индийката се оказа толкова нетърпелива, зажадняла за реванш, че пропусна да забележи нещо очевидно: ако Даряеи успее в рискованото си начинание, Пакистан може да сключи договор за ненападение с новопоявилата се Обединена ислямска република, а може дори и да се присъедини към нея. Тогава Индия ще бъде изолирана и уязвима.
	Уверена, че рано или късно Пакистан ще бъде сразен, министър-председателката на Индия кимна признателно и до края на срещата не отрони нито дума.


	Макар да мечтаеше да се върне към клиничната медицина, Пиер Александър продължаваше да не я харесва, особено когато ставаше дума за опити за лечение на неизлечимо болни. Не можеше да забрави миналото си като офицер и често си повтаряше, че това му напомня отчаяната отбрана на Батаан — правеше всичко възможно, на което бе способен, но знаеше, че никога няма да дочака облекчението. В момента имаше трима пациенти с диагноза СПИН — и тримата хомосексуалисти, и тримата под четирийсетте, и на никой от тях не му оставаше повече от една година живот.
	Едно от уменията, които е длъжен да усвои всеки лекар, е да се научи да забравя за днешния ден. Нали тримата пациенти ще бъдат в отделението, нали никой от тях няма да се нуждае от спешна помощ тази нощ? Да се опита поне за малко да забрави проблемите — нима това бе проява на безразличие? Той беше професионалист и ако искаше да ги спаси — ако въобще беше възможно, — бе длъжен да се съсредоточи върху микробиологичните изследвания.
	— От Атланта ви търси Лоренц — каза секретарката.
	— Гъс, ти ли си?
	— Как върви риболовът, полковник?
	— Не съм ходил. Нямам време. Ралф ме притиска да довърша изследванията.
	— Разбрах, че си ме търсил. Какво има?
	— Ралф ми каза, че имаш нова идея относно вируса „Ебола“, изолиран при епидемията в Заир. Вярно ли е?
	— Щях да изпробвам нещо ново, но ми задигнаха маймуните — унило каза Лоренц. — До два-три дни щяла да пристигне нова партида. Имам и друг проблем. Позитивна проба от Заир, щам „Мейинга“. Обаче изгубихме пациента.
	— Какво?
	— Удавил се в океана при самолетна катастрофа. Очевидно са летели към Париж, за да го отведат при Русо. Нямаме други случаи, Алекс.
	— Добре, че не е някъде на свобода — сърдито промърмори Александър.
	— А ти за какво си ме търсил?
	— За един проблем с алгебричните полиноми. Когато си изясниш структурата на вируса, ще трябва се заемеш с математическия анализ.
	— И на мен ми хрумна подобна идея, дори й отделих няколко дни. Всъщност тъкмо сега замислям нов експеримент за определяне честота на възпроизвеждане…
	— Да, Гъс, тъкмо това ни е нужно — математическият модел на процеса на взаимодействие. Поговорих с една от колежките тук… между впрочем бива си я. Та тя ми подхвърли едно интересно хрумване. Ако можем да дефинираме количеството на аминокиселините, а според мен ще успеем, тогава ще узнаем нещо от изследванията на реакциите между тях и коригираните ДНК-спирали.
	— Продължавай, Алекс.
	— Все още сме на този етап, Гъс. Мислиш ли, че ще съумеем да се доберем до уравнението? Ще бъде чудесно, нали? Но накъде да продължаваме? Ралф ми разказа за изследванията ти върху честотата на възпроизвеждане. Струва ми се, че ще напипаш нещо.


>>	23.
>>	ЕКСПЕРИМЕНТИ

	За Райън първото му политическо турне се оказа незабравимо изпитание. Бе готов за път още преди разсъмване и в седем сутринта вече беше в хеликоптера. След десет минути се изкачваше по стълбата на самолет No 1 на ВВС на САЩ, означаван в Пентагона с кодовия номер VC-25A-Боинг, модел 747, специално преоборудван за пътуване на президента и свитата му. Пилотът, полковник, довършваше последните проверки преди старта. Джак погледна към задната част на самолета и се сепна — почти осемдесет журналисти си закопчаваха коланите в големия салон.
	— Моля, не пушете по време на целия полет! — обади се някой.
	— Кой е пък този? — попита Джак Андреа.
	— Некадърник от телевизията — отвърна тя. — Въобразява си, че самолетът е негов.
	— В известен смисъл има право — уточни Арни. — Постарай се да запомниш това, Джак.
	— Казва се Том Донър — добави Кали Уестън. — От Ен Би Си. Репортажите му понякога са непоносимо дръзки, а на всичкото отгоре използва повече спрей за коса дори от мен.
	— Оттук, господин президент — посочи Андреа.
	— Окей — промърмори Арни, когато носът на гигантската птица се отлепи от пистата. — За днес програмата ни ще е относително лесна — полет до Индианополис, после до Оклахома Сити и накрая обратно у дома за вечеря. Тълпите ще те посрещнат дружелюбно и с готовност ще откликват на всяка твоя реакция — в очите му блеснаха дяволити пламъчета, — така че няма за какво да се безпокоиш.
	Андреа Прайс недоволно сви устни. Ван Дам — наричан кодирано от тайните служби ДЪРВОДЕЛЕЦА — изобщо не разбираше колко главоболия създава всяко пътуване на президента.
	На няколко метра зад тях агент Раман се бе разположил в обърнато назад кресло, за да наблюдава вратата към салона — в случай че на някой от акредитираните журналисти му хрумне да нахлуе с пистолет в ръка, а не с писалка. На борда имаше още шестима агенти, разположени така, че всеки от пътниците да бъде държан под око, включително и членовете на екипажа. Във всеки от двата града, предвидени в маршрута, ги очакваха още агенти и местни ченгета. Във военновъздушната база „Тинкър“ край Оклахома Сити вече бе докарана цистерна с гориво и Специалната служба бе поела охраната чак до момента, в който президентският самолет се завърне в базата „Андрюс“. На летището в Индианополис вече бе кацнал транспортният самолет, натоварен с бронираните коли от президентския кортеж. Президентските обиколки наистина бяха цирк, но с тази разлика, че никой не заплашва цирковите акробати.
	Райън четеше съсредоточено текста на първата си реч — едно от малкото напълно нормални действия в претрупаната му програма. Около президентските изявления се създаваше прекалено нервна атмосфера, но не заради сценична треска — президентските съветници най-много се опасяваха да не допуснат гафове в някой от текстовете. При тази мисъл Прайс снизходително се усмихна. Райън не се безпокоеше толкова за съдържанието на речите си, колкото за начина, по който ще ги поднесе на хората. „Е, ще се научи и на това — каза си агент Прайс. — Кали Уестън ще го научи…“
	— Желаете ли закуска? — попита една от стюардесите, след като самолетът набра височина. Президентът поклати глава.
	— Не, благодаря, не съм гладен.
	— Донесете му яйца с шунка, препечени филийки и кафе без кофеин — нареди Арни ван Дам.
	— Никога не бива да държите речи на празен стомах — посъветва го Кали. — Говоря от опит, повярвайте ми.
	— И не прекалявайте с чистото кафе — от кофеина ще се изнервите. Когато един президент държи реч — зае се Арни с първия си урок за тази сутрин, — той е длъжен… Кали, ще ми помогнеш ли да му обясня?
	— Не ни очакват извънредни събития. Ще ви приемат като загрижен съсед, притекъл се на помощ на семейството от съседната къща, за да му услужи с добронамерените си съвети. Трябва само да изглеждате дружелюбен, умен и сдържан. Да, мисля, че трябва да се придържаме към тази линия на поведение — обясни Уестън и вдигна вежди.
	— Като любезен и внимателен семеен лекар, който е пристигнал у дома, за да ни посъветва да не прекаляваме с мазнините и да наблягаме повече на голфа, защото спортуването е здравословно и все от този род — намеси се Арни. — Всъщност нали с това си се занимавал през целия си живот?
	— Само че сега ще се изправя пред многохилядно множество — отбеляза Райън.
	— И пред телевизионни камери, за да го включат в новините във всички вечерни емисии…
	— Си Ен Ен ще излъчва на живо, защото това ще е първата ви реч извън столицата — добави Кали.
	Господи! Джак веднага сведе поглед към текста на речта.
	— Имаш право, Арни. По-добре ми се отразява кафето без кофеин. — Той рязко вдигна глава. — Има ли пушачи на борда? Дайте ми една цигара.
	Стюардесата му подаде пакет „Вирджиния Слим“ и с любезна усмивка му поднесе запалката си. Не й се случваше често да обслужи върховния главнокомандващ на страната. Райън издуха дима и се огледа.
	— Ако ме издадете пред жена ми, сержант…
	— Тази тайна ще си остане между нас, сър. — Тя затвори вратата след себе и се насочи към задната част на самолета. С това работният й ден бе приключил.


	Течността беше изненадващо противна на цвят — тъмночервена, с оттенък на кафяво. С помощта на електронния микроскоп наблюдаваха развитието на процеса — от бъбреците на маймуните бяха взети микроскопични проби на заразена кръв, от която бяха отделили клетки само от един вид. Никой не можеше да обясни защо вирусът предпочита тъкмо тази клетка. Гледката беше изумителна и ужасяваща. Вирусният щам, с размери от порядъка на микрони, проникваше в клетките и усетил благоприятната среда, незабавно се заемаше с изключително бързото си възпроизвеждане. Приличаше на сцена от фантастичен филм, ала за съжаление беше реалност. Накрая, подобно на другите си събратя, вирусът окончателно умъртвяваше клетките, а самият той се превръщаше в още по жизнена структура. Обаче беше безпомощен без тази хранителна среда, без тези клетки, които му даваха всичко от себе си преди да загинат. Щамовете на еболата съдържаха само РНК, но за да се стигне до митоза*, се изискваше присъствие на ДНК. В клетките имаше изобилие от двете киселини — вирусните щамове ги откриваха безпогрешно и след сливането трескаво започваха да се делят и множат. За целта се изискваше енергия, която вирусът безмилостно изсмукваше от бъбречните клетки, с което причиняваше гибелта им.
	[* Непряко делене на клетките — Б.пр.]
	Размножаването продължаваше, докато не се изчерпеха запасите на средата от хранителни вещества и не останеха само вирусните щамове, „задрямали“ в очакването на следващата плячка. Вирусът бе приспособен само към специфичната среда на екваториалните джунгли, а тъй като не можеше да се задържи в човешкия организъм повече от седмица или десетина дни — когато човекът умираше, — еволюираше бавно и затова не бе достигнал до следващото, много по-опасно стъпало — да се разпространява свободно през въздуха.
	Или поне така си въобразяваха. Или може би по-точно бе да се каже, че така се надяваха. Мауди са замисли. Ако се появеше вариант на вируса, който се разпространява по въздуха, чрез аерозоли, това щеше да е катастрофа, и то смъртоносна.
	Но можеше ли да бъде изключена тази възможност? Това бе щамът „Мейинга“, както се установи от многобройните проверки с микроскопа — именно за него се бяха появили подозрения, че е способен да се пренася чрез аерозоли. И точно това се опитваха сега да докажат в лабораторията.
	Странно, но дори и дълбоко замразен в среда от течен азот, вирусът продължаваше да убива клетките в човешкото тяло. Когато клетките замръзваха, клетъчните мембрани се пропукваха и оставаше само разкъсаната мъртва маса от молекули. Но макар да бе свръхиздръжлив на ниски температури, вирусът се оказа прекалено чувствителен на нагряване — високите температури, измененията на химическите микроелементи в околната среда, както и ултравиолетовата светлина се оказаха убийствени за него. Ако липсваше хранителна среда, вирусът най-добре оцеляваше в латентно състояние при ниски температури.
	И сега вирусът се спотайваше в обработен със спрей контейнер, дълбоко замразен, обаче не за дълго. Течният азот бързо се изпаряваше и скоро пробата щеше да започне да се топи. Но дотогава експериментът щеше да е приключил.


	Полковникът майсторски приземи самолет No 1 на ВВС на САЩ. За пръв път летеше с президента и трябваше да докаже умението си. Последваха рутинните маневри по пистата. През прозорците изуменият Райън видя стотици — не, повече, може би хиляди посрещачи с червено-синьо-бели знаменца.
	Съгласно протокола Райън пръв, и то без придружител, трябваше да слезе по стълбата. Множеството вече крещеше приветствия — макар че повечето от тези хора не знаеха почти нищо за него. Със закопчано сако, с грижливо сресана коса, тук-там пригладена със спрей въпреки протестите му, Джак Райън пое надолу по стъпалата. Помисли си, че прилича на палячо. Офицерът от ВВС му отдаде чест и Райън, внезапно припомнил си малкото месеци, прекарани в морската пехота, умело отвърна на поздрава му. Тълпите ревнаха отново. Той се огледа и видя агентите на Специалната служба, озъртащи се на всички страни. Пръв към него се приближи губернаторът на щата.
	— Добре дошли в Индиана! — поздрави го той, сграбчи ръката му и жизнерадостно я раздруса. — За нас е чест, че за първото си специално посещение избрахте нашия щат, господин президент!
	Личеше си, че Индиана не е пожалила усилия за този тържествен миг. Край пистата бе изпънат почетен караул от местното поделение на Националната гвардия. Парадният оркестър така енергично поде тържествения военен марш, че Райън за миг се стъписа. С губернатора на щата отляво, на една крачка по-назад, Райън закрачи по задължителната червена пътека. Строените гвардейци взеха „за почест“, над главите им заплющя старо полково знаме. Джак сви дясната си ръка на гърдите, точно върху сърцето, припомни си този жест, забравен от младини, и огледа парадния строй. „Сега аз съм върховният главнокомандващ!“, трескаво си повтори президентът. Притежаваше власт да поведе тези младежи в смъртен бой, затова бе длъжен да ги гледа в очите. Всичките бяха избръснати, млади и горди, какъвто бе и той преди двадесет години. И се бяха строили тук заради него. „Да — каза си Джак, — длъжен съм да помня това, винаги и навсякъде.“
	— Ще разрешите ли да ви представя част от нашия елит, сър? — попита губернаторът и посочи към преградата. Райън кимна и го последва.
	— Бъдете нащрек! Оградете го напълно! — заповяда Андреа по радиопредавателя. Тъкмо тези мигове бяха най-омразните на всички агенти от личната охрана на президента. Прайс бе длъжна през цялото време да не се отделя на метър от него. Раман и останалите трима го обградиха от четирите страни, очите им трескаво оглеждаха тълпата през тъмните им очила, търсейки оръжие, неуместни гримаси, тайни знаци, лица на терористи, зазубрени от фотоархивите, въобще всичко странно, загадъчно и застрашително.
	„Толкова са много“, помисли си Джак. Нито един от тях не бе гласувал за него и доскоро не знаеха дори името му. А ето сега бяха тук. Сред тях имаше и държавни служители, доволни, че могат да напуснат дотегналите им канцеларии в работен ден, ала имаше и десетки бащи и майки, вдигнали на ръце или на рамене невръстните си деца. Погледите им изумиха президента — никога не бе и сънувал толкова възторжено посрещане. Френетично протягаха ръце към него, той стисна може бе хиляди, докато пристъпваше бавно покрай олюляващата се преграда и се опитваше да долови отделните приветствия в невъобразимата глъч.
	— Добре дошли в Индиана! Привет, господин президент! Ние ви вярваме! Желаем ви успех! Ние сме с вас!
	Райън се опитваше да отвърне на виковете, но всъщност едва успяваше да благодари. Често оставаше с отворена уста, смаян от всепоглъщащата топлина, струяща от хилядите грейнали лица. Ръката му изтръпна след безчет ръкостискания. Накрая бе принуден да се дръпне от преградата. Махна им с ръка и отвъд бялата преграда се надигна нов, още по-мощен рев, преливащ от любов към новия президент.
	„По дяволите! Ако знаеха, че се чувствам като пълен мошеник, какво щяха да сторят? И въобще какво правя аз тук, дяволите да ме вземат?“ — сърдито се запита той, когато се отправи към почтително отворената врата на президентската лимузина.


	Те бяха десетима, сврени в мазето под сградата. И десетимата бяха мъже. Имаше само един политически затворник, и то обвиняван във вероотстъпничество. Останалите бяха най-различни отрепки — четирима убийци, един изнасилвач, двама педофили и двама крадци-рецидивисти (съгласно суровите предписания на Корана щяха да им отсекат десните ръце). Килията беше изолирана, но с климатик. Всеки от затворниците бе окован с вериги, стегнати към халката около глезена му и закрепени към краката на съответното легло. С изключение на двамата крадци останалите очакваха смъртните си присъди. Крадците недоумяваха защо ги бяха натикали в обща килия с осемте смъртници. Но още по-голяма загадка си оставаше фактът, че осмината още не бяха екзекутирани — никой не повдигаше този мъчителен въпрос, обаче и никой не бе доволен от тягостната неизвестност. През последните няколко седмици ги хранеха оскъдно, колкото да не умрат от глад.
	Вратата се отвори и на прага се появи непозната фигура в престилка от синя мушама. Личеше си, че е мъж, въпреки че лицето му бе скрито зад полиетиленова маска. Той остави върху бетонния под цилиндричен контейнер, смъкна от него капака от синя пластмаса и натисна бутона, след което изтича в коридора и захлопна вратата. От цилиндъра се чу съскане и из килията плъзна бяла мъгла.
	Един от затворниците изкрещя — помисли си, че са решили да ги изтровят с газ — сграбчи чаршафа и го притисна към лицето си. Мъжът най-близо до цилиндъра — може би слабоумен — остана на мястото си, вперил поглед в загадъчния предмет. Само се огледа, когато газът закри нозете му, и видя как останалите се пулят в лицето му — явно очакваха той да умре пръв. Но тъй като това не стана, любопитството започна да надделява над страха им. След няколко минути те сметнаха случая за приключен.
	— До три дни случаят ще се изясни — отбеляза ръководителят на екипа и изключи телевизионната камера за следене на килията. — Дюзата работи задоволително, газът се разпръсна бързо. Имаше проблем само със закъснителното устройство. При промишлената серия трябва да се погрижим да сработи безотказно след около… да кажем… след около пет минути.
	„Остават три дни“ — помисли си Мауди. Седемдесет и два часа, за да проверят какво дяволско изчадие са създали.


	Бяха похарчили хиляди долари за пищната церемония, всичко бе планирано до последната подробност, но никой не очакваше, че Райън ще избере семплия сгъваем стол, от онези, които сякаш са конструирани специално, за да измъчват задните части на седящия. Пред него бе опъната дълга греда, от която се спускаше драперия с цветовете на националното знаме, а зад драперията охраната бе скрила стоманен лист — предпазна мярка срещу куршуми на терористи. Подиумът също беше брониран и закриваше тялото на президента от раменете надолу. Просторният физкултурен салон на местния университет бе натъпкан до козирката, както обичаха да преувеличават журналистите. Може би повечето от присъстващите бяха студенти — трудно можеше да се прецени съставът на гъсто скупчената публика. Всички прожектори бяха насочени към Райън и му пречеха да огледа десетките лица. Влязоха в салона през задната врата, след като прекосиха вмирисаната съблекалня — трябваше да осигурят удобен изход, за да измъкнат бързо президента от салона, ако възникнеше някакъв инцидент. Бляскавият ескорт се беше придвижвал от летището дотук по магистралата, но последните километри трябваше да пресекат през тесните градски улици. Всички тротоари по маршрута бяха запълнени с посрещачи, размахващи флагчета.
	В салона губернаторът отново взе пръв думата, а след него се изредиха още три приветствия — от един студент, от ректора и от кмета на някакво близко градче. Отначало президентът се заслуша в речите, но те се оказаха почти еднакви и по съдържание, и по нивото на преувеличенията и хвалебствията. Джак непрекъснато си повтаряше, че тези тържествени слова не може да се отнасят за него, а за някакъв въображаем президент, за някаква легендарна личност, способна да уреди проблемите на щата с един замах.
	— …имам честта да дам думата на президента на Съединените щати. — Губернаторът се обърна и протегна ръка към него. Райън стана, приближи се до подиума и разтърси ръката на губернатора. Остави листовете с речта си върху подиума и кимна смутено към тълпата в краката си. На столовете на първите редове, върху очертанията на баскетболното поле, бяха насядали местните първенци. Може би при други обстоятелства присъствието им би било показателно за успеха на мероприятието, но днес Райън не можеше да го прецени. Да, най-вероятно те бяха дарявали щедри суми и на двете политически партии — припомни си, че такава е практиката не само в този щат, но в цялата страна: богатите обичаха да се презастраховат. Нищо чудно в момента да обмисляха колко хилядарки да пожертват за неговата кампания.
	— Благодаря ви за сърдечното представяне, губернаторе. — Райън посочи с широк жест служителите от администрацията на щата, седнали до него на трибуната, прочете имената им от листа и ги нарече свои добри приятели, макар че ги виждаше за пръв път. Лицата им грейнаха в радостни усмивки.
	— Дами и господа, днес за пръв път идвам в Индиана. Това е първото ми посещение в този прекрасен щат, но след днешното вълнуващо посрещане се надявам, че няма да е последното…
	Изригна взрив от ръкопляскания и оглушителни викове. Джак Райън вече бе усвоил някои от най-важните тънкости на ораторското изкуство.
	„Господи, та това е по-силно от наркотик!“ — изуми се президентът, едва сега осъзнал защо хората като обезумели се стремят към политическата кариера. Никой не би устоял на този прилив на възторг, на хилядите грейнали лица. Всичко това му помагаше да преодолее сценичната треска, въпреки че все още се чувстваше като замаян. Нима той бе застанал тук, пред тези близо четири хиляди души, които се познаваха от години? Всички те имаха същите права като него пред законите, ала въпреки това го възприемаха като съвсем различна личност. За тях той олицетворяваше Съединените американски щати. Той бе техният Президент, но и нещо повече — той въплъщаваше надеждите им, стремежите, мечтите — затова с такава покъртителна всеотдайност даряваха любовта си на този политик, всъщност непознат за тях. Откликваха на всяка негова дума, завладени от очакването той да удостои, поне с един бегъл поглед, всеки скандиращ — тогава този миг щеше да остане незабравим. Това бе сила, власт, за чието съществуване Райън досега не бе подозирал. Тълпата се подчиняваше на всеки негов жест. За мигове като този, за усещането за абсолютно превъзходство хората посвещаваха живота си на рискованата политическа кариера и жертваха години, за да се озоват в Белия дом.
	Но защо се самозалъгваха, че той е по-различен от тях? С какво изглеждаше по-особен в съзнанието им? Той до голяма степен дължеше издигането си на бляскавия си шанс. Ако тези скандиращи мъже и жени притежаваха реална власт да избират кой да застане зад този подиум, всичко би изглеждало по-различно. Това бе някаква колосална загадка за Райън. Та нали само преди година той бе същият? И не бе станал по-образован, а още по-малко бе помъдрял! Той си оставаше същият, само бе сменил професията си, и макар да бе заобиколен от почести и бодигардове, сенатори и губернатори, нали дълбоко в себе си си оставаше такъв, какъвто го бяха създали и възпитали родителите му, нали и той бе продукт на образователната система, както всички в тази многолика тълпа? Те го смятаха за по-особен, дори може би велик, ала това бе огромна заблуда и нищо повече. Реалността бе много по-прозаична — той беше нормален, простосмъртен човек, като всички останали, стиснал потни длани в ръбовете на катедрата, преди да зачете речта, написана от съветниците му, съзнаващ, че мястото му не е тук, колкото и да му бе приятен гъделът на славата.
	Обуздал най-сетне вълнението си, Джак хвърли бърз поглед върху първата страница от текста на речта и пое дълбоко дъх, както навремето, когато четеше лекции по история в Академията в Анаполис.
	— Днес съм тук, сред вас, за да ви говоря за бъдещето на Америка…
	На площадката под трибуната се бяха покатерили петима агенти, до един с тъмни очила, така че никой да не може да отгатне накъде гледат, а и така по-лесно всяваха страх сред околните. Стояха неподвижни, с ръце, скръстени на гърдите, с включени радиопредаватели — забранено им бе дори за миг да прекъсват режима на подслушване, за да могат веднага да се ориентират, ако възникне опасност. В дъното на салона имаше друг, по-многоброен екип агенти, които оглеждаха тълпата с бинокли.
	— …и силата на Америка не е във Вашингтон, а тук, в Индиана, и в Ню Мексико, и навсякъде, където американците живеят и се трудят, във всеки един от съединените щати. Защото ние, там, във Вашингтон, не сме истинската Америка. Истинската Америка е тук! И затова ние сме длъжни да сторим всичко за вас, обикновените, честните американци, всичко, дори и невъзможното!
	Последва нова експлозия от оглушителни аплодисменти.
	Репортерите се бяха скупчили предимно зад трибуната и скицираха бележки за екстрените репортажи, макар че на всички предварително бяха раздадени копия от текста на президентската реч. Никой не се съмняваше, че довечера по всички канали на новинарските емисии ще започнат със съобщения за „…днешното важно изявление на президента…“, а неколцина от най-чевръстите се бяха изхитрили да вземат интервю от Кали Уестън. Сега следяха само за реакциите на публиката, още повече че в техните лица не блестяха прожектори.
	— …ние всички сме длъжни да споделяме отговорностите, така както се ползваме от благата на Америка, защото Америка принадлежи на всеки от нас. Затова грижите за просперитета на нашата страна трябва да започнат оттук, от Индиана, а не от Вашингтон.
	— Силна реч — сподели Том Донър със своя колега Джон Плъмър.
	— Да, справя се отлично. Успях да поговоря с директора на Академията на ВМС в Анаполис. Навремето Райън е бил великолепен преподавател.
	— И публиката е много подходящо подбрана — пълно е с младежи. А той много не се задълбочава в политиката.
	— Да, не може да му се отрече, че подбира внимателно темите в речта си — съгласи се Джон. — Ще включим ли втори екип за тази вечер?
	Донър погледна часовника си и кимна:
	— Вече трябваше да са тук.


	— И така, госпожо Райън, как се чувствате като Първа дама? — попита Кристин Матюс с приветлива усмивка.
	— Все още не мога да се опомня. — Разговаряха в семплия кабинет на Кати, откъдето се виждаше като на длан центърът на Балтимор. Чувстваше се като в капан под блясъка на всичките тези прожектори, пред немигащите, студени очи на камерите в малкото помещение, обзаведено само с бюро и три стола — един, въртящ се, за нея, един за пациентите и още един за придружителите им. — Знаете ли, много ми липсва кухнята. Свикнала съм да готвя за семейството си.
	— Вие сте очен хирург. Нима съпругът ви очаква да замествате готвачката? — удиви се репортерката от Би Би Си.
	— Винаги съм обичала да готвя. Така се отпускам, когато се прибера у дома… — „Вместо да седна пред телевизора“ — искаше й се да добави, но премълча, само оправи една гънка на грижливо изгладената си бяла престилка. Не й остана време да се гримира и да оправи прическата си, а на всичко отгоре в приемната я чакаха пациентите й. — Освен това готвя доста добре.
	— А какво е любимото ястие на президента? — попита със заучена усмивка репортерката.
	Кати й върна усмивката.
	— Никога не е капризничил. Пържоли, печено с картофи, царевичен хляб и салата със спанак, по моя рецепта. Като лекарка винаги съм го предупреждавала, че за него е особено опасен холестеринът и че не бива да прекалява с месо на скара. Всъщност той доста ми помага в кухнята, а също и в останалите домакински задължения.
	— Позволете ми да се върнем към онази вечер, когато се роди синът ви, в онази ужасна нощ, когато терористите…
	— Никога няма да я забравя — едва чуто промълви Кати.
	— Вашият съпруг уби няколко души. А вие сте лекар. Какво изпитахте тогава?
	— Джак и Роби… сега вече трябва да го наричам адмирал Джексън, но Роби и Сиси са най-добрите ни приятели… Както и да е, но тогава те двамата нямаха друг изход, иначе сега нямаше да сме живи. Никога не съм харесвала насилието. Аз съм хирург, положила съм Хипократовата клетва. Миналата седмица имах особено тежък случай — мъж с извадено око в резултат на страхотен юмручен бой в някакъв бар, само на три улици оттук. Ала това, което направи Джак, е напълно различно. Моят съпруг се би с тях, за да защити мен и Сали, и малкия Джак, който още не се бе родил.
	— Харесва ли ви лекарската професия?
	— Обичам работата си и за нищо на света не бих я изоставила.
	— Но обикновено една президентска съпруга…
	— Знам какво искате да кажете, но не съм от жените, които се увличат по политиката. Аз съм практикуваща лекарка. Освен това участвам активно в изследователската програма на най-добрия в света институт по очни болести. Дори и сега отвън ме очакват пациентите ми. Те се нуждаят от мен, а както сама разбирате, и аз не мога без тях. Животът ми е изцяло отдаден на професията ми. Разбира се, и на семейството ми. С една дума, не се оплаквам от нищо.
	— О, сигурно има нещо, от което се оплаквате, нали? — попита Кристин с невинна усмивка.
	В сините очи на Кати проблесна искра.
	— Нали имам право да не отговарям на някои въпроси?
	Кристин Матюс разбра, че доктор Райън с нетърпение очаква края на интервюто.
	— Що за човек е вашият съпруг?
	— Е, трудно ми е да бъда изцяло безпристрастна в оценката си. Аз го обичам. Той рискува живота си за мен и децата ни. И винаги е до мен, когато имам нужда от него. Също както и аз. И е честен. Но според мен понякога се тревожи повече, отколкото е необходимо. Понякога скача посред нощ от леглото и дълго гледа през прозореца. Не съм сигурна дали знае, че съм го наблюдавала.
	— Още ли го прави?
	— Напоследък не. Може би защото често се прибира преуморен. Никога досега не е бил толкова изтощен.
	— Но той е заемал и други длъжности. Например в сведенията за времето, когато е работил за ЦРУ, се споменава, че…
	Кати рязко вдигна ръка.
	— Никога не съм имала достъп до секретни материали, никога не съм знаела нищо за тях и въобще не желая да знам. Но както той не ми е разказвал за своите тайни, така и аз не споделям с него за непатентованите изобретения на нашия институт. Нито с него, нито с когото и да било извън института.
	— Възможно ли е да разговаряме с някой от пациентите ви?
	— Не — решително поклати глава Райън. — Тук е медицинско заведение, а не телевизионно студио. Длъжна съм да се грижа за спокойствието на пациентите си. За тях аз не съм Първата дама. За тях аз съм доктор Райън. Те не се интересуват от мен като знаменитост, а като лекар, като хирург. А за студентите си съм само един от преподавателите им.
	— При това един от най-добрите във вашата област.
	Двете жени отново си размениха усмивки.
	— Здравето на пациентите и уважението на колегите са по-ценни от парите. В медицината парите не са най-важното или поне така е тук, в клиниката „Джон Хопкинс“. Ние сме тук, за да помагаме на болните. Аз конкретно се грижа за опазване и възстановяване на зрението им. Да видиш сияещото от щастие лице на излекуван пациент е все едно Господ да те потупа по рамото с думите: „Добре свършена работа“. Затова никога няма да се разделя с медицината. — Кати Райън знаеше, че ще излъчат интервюто още тази вечер и се надяваше да спечели привърженици за своята кауза и професия. След като не можеше да избегне тази загуба на време, можеше поне да се опита да извлече малко полза за медицинската наука.
	„Звучи много добре за финал — бързо съобрази Кристин Матюс, — но за съжаление няма да свърши работа.“ Бяха й отпуснали само две минути и половина телевизионно време. По-добре да остави онази част, където Райън признава, че никак не й е по сърце да бъде Първа дама.
	И без това всички се бяха наслушали на лекарски приказки.


>>	24.
>>	ПО ВРЕМЕ НА ПОЛЕТА

	От града до летището се върнаха много по-бързо. Губернаторът се прибра в резиденцията си. Хората се разотидоха, всеки по своята работа, и сега по тротоарите се извръщаха само минувачите, тръгнали да обикалят из магазините. Личеше си, че отдалеч ги дразни воят на сирените, разгласяващи от километри приближаването на президентския кортеж. Райън се бе облегнал на плюшената облегалка, победен от умората след митинга.
	— Е, как се справих? — попита той, загледан през прозореца, край който със сто километра в час се редуваха пейзажите от Индиана. За миг си помисли с усмивка, че именно на върховния блюстител на законите в страната е разрешено да не се съобразява с ограниченията за скоростта.
	— Много добре — обади се Кали Уестън. — Говорихте като университетски преподавател.
	— Навремето точно с това се занимавах — отвърна президентът и си помисли: „И ако мога, отново с радост ще се изправя пред катедрата.“
	— За щат като Индиана речта ви не звучеше зле, но за следващите места ще ви е нужен малко повече плам — намеси се Арни.
	— Всяко нещо по реда си — посъветва го Кали. — Както всяко дете трябва да пълзи, преди да проходи.
	— Същата реч ли трябва да произнеса в Оклахома? — попита президентът.
	— С незначителни изменения — отговори Кали. — Само да не се изтървете и да заговорите за Индиана. Не забравяйте, че ще бъдем в друг щат.
	— Те изгубиха двама сенатори, но все още имат един конгресмен, който ще застане до вас на трибуната — напомни му неуморният Арни ван Дам.
	— Кога успя да го уредиш? — уморено попита президентът.
	— Тази вечер ще уточним всичко за утрешната ви реч. Ще обявите подновяването на договора за базата на ВВС в Тинкър. Това означава около петстотин нови места. Местните вестници ще изпаднат във възторг.


	Бен Гудли все още не беше сигурен дали е утвърден на поста съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Беше твърде млад за този отговорен пост, но ако наистина го бяха одобрили, поне щеше да има възможност да осигурява на президента пълна и навременна външнополитическа информация. Научил бе много от краткия престой в главната квартира на ЦРУ в Ленгли и напредна бързо — той бе един от най-младите служители, удостоен с примамливия пряк достъп до архивите на Националната информационна служба, тъй като се бе отличил с умението да извлича безпогрешно най-ценното от лавината донесения, справки и доклади. Особено го въодушевяваше перспективата да докладва на самия президент. Гудли прекрасно знаеше, че ще намери общ език с Джак — все още го наричаше така в мислите си, макар да не си го позволяваше гласно по време на съвещанията — а президентът, от своя страна, нямаше да крие от него как оценява старанието му. Това можеше да се окаже безценен урок за младия Бен Гудли, доктор по политология, който мечтаеше един ден да се издигне, и то без ничии протекции, до престижния пост директор на правителствения информационен център.
	На стената срещу бюрото му бе монтирана сложна часовникова система, показваща часовете във всички часови пояси. Бе я поръчал още с настаняването си в този кабинет и за негова изненада изпълниха поръчката само за една нощ, а той се подготвил да изтърпи многодневно ходене по мъките из дебрите на вашингтонската бюрокрация. Само с един поглед можеше да определи кой час от денонощието е сега в произволна точка на земното кълбо. Освен това лесно се установяваше кое събитие се е случило в необичаен час, а понякога това се оказваше по-важно от всички сведения, често претрупани до издребняване, в ежедневните бюлетини на разузнаването. Като този например, който в момента изпълзяваше от неговия факсапарат, свързан с телефона за пряка кодирана връзка.
	Агенцията за национална сигурност (АНС) периодично изпращаше обзори за последните събития от всички краища на света. Центърът за обзори в АНС бе комплектуван от висши офицери от всички родове войски и те разглеждаха събитията не толкова като политици, колкото като военни. Все пак това не означаваше, че можеше да си позволява пренебрежение към работата им.
	Бен знаеше наизуст не само имената, но и индивидуалните особености на мнозина от най-изявените сътрудници на АНС. Особено му допадаше шефът на центъра за обзори — полковник от ВВС на САЩ, който никога не досаждаше на съветниците в Белия дом с излишно струпване на второстепенна информация имаше си канали за свръзка и достатъчно помощници за тази цел. Затова ако от факса се появеше лично съобщение с кодираната сигнатура на полковника, то това означаваше, че си заслужава да бъде прочетено.
	Гудли видя шифъра „СВЕТКАВИЧНО“, а веднага под него: „Относно обстановката в Ирак“, и хвърли поглед към специалния си часовник. В Ирак слънцето вече бе залязло — време за отдих за някои и за действие за други. Нищо чудно да му се наложи до късно вечерта да чака нови сведения и да обобщава пристигналите, за да бъде готов със становището си рано сутринта на следващия ден.
	— Ох, Господи — въздъхна Гудли, прочете още веднъж съобщението и поиска да го свържат с Фоли.
	Ед Фоли също току-що бе получил съобщението и каза:
	— Преди малко позвъних на Бърт Васко и му наредих да си размърда задника. Очаквам го всеки момент да се появи в кабинета ми. Всеизвестно е, че ЦРУ вече не разполага със силна агентура в Ирак, а момчетата от Държавния департамент се ориентират много по-добре в обстановката.
	— Изглежда ми много напечена.
	— Вярно е — отвърна Ед Фоли и Бен си го представи как кимва над слушалката. — За Бога, постъпват още сведения. Събитията се развиват много бързо. Слушай, нека да ти звънна пак след час, не, да кажем… след час и половина.
	— Според мен трябва да уведомиш президента — заяви Гудли.
	— Все още не сме готови да го информираме. Сведенията не са потвърдени. Бен, чуваш ли ме?
	— Да, директоре.
	— Джак няма да ни накаже, ако изчакаме още малко. В момента нямаме друг изход, освен да наблюдаваме как се развиват събитията в Ирак. Не забравяй, че не е разумно да го обременяваме с излишна информация — той няма време да се задълбочава в нашите обзори и анализи. Необходимо му е стегнато изложение на фактите и ясна оценка на прогнозите. А това вече е по твоята част, Бен. Зная, че са ти нужни няколко седмици, за да се ориентираш в събитията, но ти обещавам подкрепата си, за да ускорим съставянето на анализите — завърши Ед, напомняйки мимоходом на Гудли, че все е още новак в сложната йерархия от президентски сътрудници.
	— Окей. Ще изчакам — съгласи се Бен и прекъсна връзката.
	Не бе изтекла и минута — тъкмо дочиташе за втори път бюлетина на АНС, — когато телефонът отново го стресна.
	— Докторе, обаждаме се от канцеларията на президента — прозвуча гласът на една от старшите секретарки. — По телефона за гореща връзка се обажда господин Головко. Ще поемете ли обаждането?
	— Да — отвърна Гудли и мислено изруга.
	— Името ми е Головко — чу се глас. — С кого разговарям?
	— Аз съм Бен Гудли, президентски съветник по въпросите на националната сигурност. — „И ти много добре знаеш кой съм.“
	— Гудли? — Бен зачака, докато руснакът уж се опитваше да си припомни какво знае за него. — Ах, да, вие сте онзи младок, офицер от разузнаването, който още не е научил всички коридори в Белия дом. Моите поздравления за назначаването ви.
	Психологическото въздействие бе впечатляващо, макар Гудли да бе сигурен, че в този миг някой от секретарите на Головко му поднася папката с досието на Бен Гудли, в което не са забравили да уточнят дори номера на обувките му. Защото дори и Головко не можеше да помни всички сведения, търпеливо събирани от стотиците му агенти и обработвани от още толкова аналитици, а Гудли все пак не беше от вчера в Белия дом, въпреки хапливото подмятане на руснака. Онези от РВС, бившето КГБ, сигурно се бяха постарали да съберат всички достъпни сведения за него.
	— Е, министре, нали все някой трябва да дежури на телефона — включи се в играта Бен Гудли. Головко не беше министър, макар да действаше като такъв, и формално погледнато, информацията относно ролята му в политиката на Кремъл се причисляваше към секретната. Естествено не можеше да го смае с тази реплика, но все пак беше по-добре от нищо. — С какво мога да ви бъда полезен?
	— Знаете ли за споразумението ми с Иван Еметович?
	— Да, сър, известно ми е.
	— Отлично. Тогава му предайте, че се очаква възникването на нова държава, Обединена ислямска република. Засега ще включва само Ирак и Иран, но никак няма да се учудя, ако се разрасне, за наше общо съжаление.
	— Доколко е достоверно това сведение, сър? — По-разумно бе да поддържа вежлив тон. Така руснакът може би щеше да се чувства поласкан.
	— Младежо, не бих си направил труда да звъня на вашия президент, ако не бях уверен в това, което ви съобщавам, но разбирам, че сте длъжен да ми зададете този въпрос — снизходително поясни Головко. — Обаче няма да е зле да запомните, че не е ваша работа откъде съм се сдобил със сведенията. Надеждността на източника ми е достатъчно доказана. Ще има още сведения, и то в най-скоро време. Вие знаете ли вече нещо по този въпрос?
	Дързък въпрос. Нямаше право да дава такива сведения. Да, знаеше, че президентът Райън и Ед Фоли са решили да преговарят с руснаците. Но никой не бе уточнил кое точно може да се съобщава в Москва и кое — не, а сега нямаше време да позвъни в Ленгли за указания. Но пък, от друга страна, рискуваше да се окаже по-неосведомен в очите на руснака, а в момента бе пагубно руснаците да останат с впечатлението, че Вашингтон изостава от събитията. Ако искаше да бъде мъж на място, трябваше начаса да вземе решение.
	— Да, министре, вече знаем. Вашата способност да сте в крак със събитията е изумителна. Директор Фоли и аз току-що разговаряхме по този проблем.
	— Аха. Е, радвам се да чуя, Гудли, че вашите осведомители се справят добре с работата си. Жалко, че не всички над тях са толкова ефективни и чевръсти.
	Бен не посмя да реагира на язвителната забележка, макар че стомахът му се сви на топка — руснакът безпогрешно бе напипал най-слабото място на вашингтонската администрация. Гудли, който ценеше Райън повече от всеки друг, си припомни с какво уважение се бе отзовал президентът за способностите на мъжа, който в момента бе на другия край на линията. Добре дошъл на територията на големите играчи, хлапе. И не се прехласвай по лъскавите топки и играчки по елхата. Трябваше да спомене пред руснака, че инициативата е на Ед Фоли.
	— Господин министър, ще се постарая да докладвам на президента най-късно до час и непременно ще му предам вашата информация. Благодаря ви за навременното обаждане.
	— Приятен ден, Гудли.
	Обединена ислямска Република! Бен смаяно се вторачи в листа върху бюрото. Вече бе правен подобен опит, оказал се неуспешен — Сирия и Египет временно се бяха обединили, когато в Кайро бе президент Гамал Абдел Насър. Но двете държави се оказаха напълно непригодни за това обединение, а след като се заеха с амбициозната цел да унищожат Израел, той се противопостави, и то твърде успешно. Но сега имаше нещо по-различно — новородената Обединена ислямска република се очертаваше не само като политически, но и като религиозен пакт. Ислямът бе единствената световна религия, която чрез свещените си книги осъждаше расизма във всичките му форми и обявяваше всички хора за равни пред Аллах, независимо от цвета на кожата им — факт, често пренебрегван от Запада. Затова ислямът с лекота обединяваше хората, а новата република още с наименованието си подсказваше, че ще се нагърби с ролята на обединител. Това бе толкова ясно, че Головко дори не изхаби време да го обяснява. Гудли отново погледна часовника на стената. В Москва минаваше полунощ. Явно Головко работеше до късно, е, може би не чак толкова до късно за висш офицер. Бен се наведе над телефона и пак се обади на Фоли.
	— Поне по този въпрос можем да се осланяме на Головко. Когато обещае, Сергей Николаевич държи на думата си. Но сигурно е успял да ти вдигне кръвното, познах ли? — попита го Ед Фоли.
	— Успя да си покаже зъбите — призна Гудли.
	— Има да си връща за минали истории. Руснаците обичат да се заяждат с новаците. По-добре не им обръщай внимание — каза Фоли. — Окей, за какво се е разтревожил този път?
	— За многото републики, чиито имена окончават на „стан“ — без да се замисля, отвърна Гудли.
	— Позна — намеси се трети глас в разговора.
	— Васко, ти ли си?
	— Да. Така се случи, че се отбих при шефа. — Гудли бе принуден да повтори това, което преди малко бе съобщил на Ед Фоли. Може би и Мери Пат бе при тях. Всеки от тях, взет поотделно, беше отличен професионалист, но събрани заедно, за да анализират някоя ситуация, бяха ненадминати.
	— Никак не ми харесва тази новина — отбеляза Бен.
	— И на мен — съгласи се Васко. — Нека си поблъскаме малко главите. Ще ти се обадим след четвърт час.
	— Ави Бен Яков може би също ще се свърже с нас, за да си сверим часовниците — каза Ед, преди да прекъсне връзката. — Изглежда, че колегите от Мосад са имали доста напрегнат ден.
	По ирония на съдбата руснаците първи се свързаха с Вашингтон, и то направо с Белия дом, което означаваше, че за момента водят в резултата срещу Израел с 2:0. Обаче всички участници в играта знаеха, че това предимство скоро ще бъде заличено. За Израел този ден се очертаваше като най-черният в историята му, а за Русия си оставаше само един от многото делници, изпълнени с грижи и безпокойство. Ала и за Америка този ден щеше да донесе сериозни неприятности.


	Изгубиха няколко дни, за да се организира всичко, но накрая всички бяха разпределени в отделни сгради, разпръснати по четирите краища на града. Едва тогава обаче започнаха тревогите на генералите и адютантите. Разквартирувани на малки групички, всички се опасяваха, че могат да ги заловят един по един, като плъхове, да ги натикат в затворнически килии и после да ги натоварят за обратния полет до Багдад. Ала вече и това нямаше кой знае какво значение. Нито едно семейство нямаше повече от двама телохранители, пък и тях не ги биваше за нищо, освен да разгонват просяците при разходките из тесните улички. Срещаха се често — нали всеки генерал имаше личен автомобил — и то главно за да уговорят датата за следващата разходка. Често се посдърпваха и си напомняха, че са напуснали завинаги Ирак (двама от генералите все още хранеха илюзии, че ще се завърнат победоносно, за да реорганизират управлението на страната, но всички останали прекрасно разбираха, че това са чисти фантазии). Зад дребните дрязги се криеше дългогодишно съперничество, което при новите обстоятелства нямаше защо да прикриват. Поне неколцина от тях притежаваха над 40 милиона долара, а най-богатият бе успял да укрие 300 милиона в различни швейцарски банки — с тези пари можеха да живеят в охолство в която и да било страна. Почти всички предпочитаха Швейцария — истински рай за богатите, с всички гаранции за спокоен живот, макар че се намираха и такива, чиито погледи бяха насочени на изток. Султанът на Бруней се нуждаеше от висши офицери за реорганизирането на армията си и трима от иракските генерали сериозно обмисляха предложението му. Правителството на Судан също бе започнало неофициални преговори чрез местните власти относно възможността да използва неколцина от тях като съветници за текущи и предстоящи военни операции срещу бунтуващите се малцинства в южната част на страната — иракските генерали имаха богат опит от сраженията с кюрдските сепаратисти.
	Обаче генералите се тревожеха и за още много други неудобства освен за собствената си съдба. Всички бяха измъкнали семействата си от Ирак, а мнозина — и метресите си, които сега бяха принудени да споделят един и същи покрив със съпругите, които отново биваха пренебрегвани, както и по-рано. С всеки изминат ден положението ставаше все по-неудържимо.
	Судан е предимно пустинна страна, прочута с непоносимо горещия си сух климат. Преди много години британците бяха построили в столицата Хартум болница за чужденците, с многоброен английски персонал. Сградата и оборудването бяха далеч под световното ниво, но въпреки това тя си оставаше най-приличното болнично заведение в държавите около Сахара. Сред персонала се срещаха доста млади лекари, пристигнали с романтична нагласа за Африка и за кариера — първите наивници бяха дошли още преди столетие. И въпреки че скоро се сблъскваха с горчивата действителност, продължаваха да дават всичко от себе си, за да поддържат честта на професията.
	Двамата пациенти постъпиха с разлика от един час. Първо пристигна разтревожената майка с малкото си момиченце. Иън Макгрегър попита за възрастта на детето — беше само на четири годинки. Досега се оплаквало само от умерени асматични пристъпи, които обаче не даваха поводи за тревога поради сухия климат на Хартум. А откъде е пристигнало детето? От Ирак, със семейството си? Лекарят никога не бе обръщал внимание на политиката. Той бе само на двадесет и осем години, наскоро дипломиран, дребен, с преждевременно оредяла руса коса. Много повече го интересуваше бюлетинът за епидемиологичната обстановка. Вече знаеше, както и останалите лекари в болницата, че в Заир са регистрирани случаи, за които единственото правдоподобно обяснение беше вирусът „Ебола“, но поне засега нямаше поводи за тревога.
	Температурата на пациентката беше 38Т С, но това още не означаваше треска — тази стойност се срещаше при деца на нейната възраст, още повече в горещия Судан. Провери пулса и кръвното налягане и преслуша дробовете й, но не откри нищо особено. Обаче момиченцето му се стори прекалено апатично. Откога са в Хартум? От няколко дни? Е, може би още не се е съвзела от полета. Някои организми са много чувствителни спрямо промените в климата, обясни Макгрегър. Подобни резки промени могат да оказват смущаващи въздействия. Може да е изстинала или да се е разболяла от инфлуенца. В Судан климатът е горещ, но по-здравословен от другите африкански райони. Сложи си медицинските ръкавици — не че се нуждаеше от тях, но от шестте години, прекарани в Единбургския университет, бе научил няколко задължителни правила. Не сте ли чували за Синклър, онзи, който бил забравил да си сложи ръкавиците и се заразил със СПИН от един свой пациент? Навремето тази история беше много нашумяла. Общото състояние на малката му пациентка не будеше опасения: клепачите малко подпухнали, а гърлото — леко зачервено, ала иначе нищо сериозно. Може би само трябва да се наспи добре една-две нощи. Не, нищо няма да й предпише. Нека вземе аспирин заради температурата и главоболието. Ако възникнат усложнения, обадете се на този телефон. Много мило дете. Сигурен съм, че ще се възстанови. Майката отведе детето, а лекарят реши, че е време за чаша чай. По пътя смъкна ръкавиците, които спасиха живота му, и ги захвърли в кошчето.
	След половин час се появи вторият пациент, мъж на тридесет и три години, с грубо телосложение, със сърдита физиономия, подозрителен към африканския персонал, но благосклонен към европейците. Очевидно живееше отскоро в Африка. Може би беше арабски бизнесмен. Да не би да се завръщате от дълго пътуване? Съвсем наскоро? О, да, очевидно това е причината. Не пийте вода от чешмата, в Хартум само бедните пият чешмяна вода, и то преварена. И той си замина с опаковка аспирин, плюс рецепта за лекарство за неутрализиране на стомашната киселинност. С това работният ден на Макгрегър приключи.


	— Господин президент, Бен Гудли ви търси по телефона за кодирана връзка — докладва му един от сержантите от охраната.
	— Да, Бен? — попита Джак.
	— Получихме сведения за сериозни промени в обстановката в Ирак. Изпратих ви доклад по факса. Данните са потвърдени от Русия и Израел. — В този миг се появи куриерът на щаба на ВВС и подаде на Райън рапорт от три листа. Най-отгоре се виждаше надписът: „Строго секретно. Лично за президента“.
	— Чакай да го прочета. — Той набързо прегледа рапорта, после отново го изчете, този път по-бавно. — Окей, кой от съветниците по националната сигурност е свободен в момента?
	— Васко спомена, че никой не е наясно с обстановката. Замесена е цялата върхушка на партията и голяма част от висшия команден състав. Изглежда, че са подменили изцяло ръководния си кадър. Но от „ПАЛМ БОУЛ“ се получиха сведения, макар и оскъдни, за…
	— Кой е този майор Сабах?
	— И аз си зададох този въпрос, сър — отвърна Гудли. — Не знам много за него, освен че е от Кувейт и че действа доста енергично. Васко е съгласен с тази оценка. Нашите хора са нащрек, но очакваме положението да се влоши, и то скоро.
	— Има ли реакция от Саудитска Арабия? — Самолетът навлезе в дъждовни облаци и корпусът леко се наклони.
	— Все още не. Изглежда, изчакват.
	— Добре, благодаря ти за информацията, Бен. Дръж ме в течение.
	— Да, сър.
	Райън затвори телефона и се намръщи.
	— Нещо лошо ли се е случило? — попита Арни.
	— Проблеми с Ирак. Започнали са екзекуции. — Президентът му подаде рапорта.
	Рапортът на АНС и допълнителните донесения от ЦРУ изненадаха Райън и Арни до такава степен, че в първите мигове и двамата се запитаха дали не сънуват еднакъв кошмарен сън. В рапорта се съдържаше дълъг списък на непознати мъже. Ако бе в Овалния кабинет, Райън щеше да поиска фотографиите на тези хора, които нито бе виждал, нито пък щеше да види някога, защото докато самолетът го отвеждаше към Оклахома, тези мъже щяха да бъдат разстреляни. А по-вероятно бе вече да са мъртви. Животът бе угаснал за тези непознати, отдалечени на десет хиляди километра. Райън знаеше, че ще чуе за тях от извънредните емисии на радиостанциите, но въпреки това не можеше да повярва. Може би поради огромното разстояние между тях и него, между тях и неговото обкръжение? Стотина от ръководителите на Ирак са били разстреляни… между другото, ще желаете ли сандвич преди края на полета?
	— За какво мислиш? — сепна го гласът на ван Дам.
	— Трябва спешно да се върна в Белия дом — отвърна Райън. — Длъжен съм да следя събитията.
	— Грешка! — отсече Арни, поклати глава и размаха пръст. — Вече не си съветник по въпросите на националната сигурност. Има кой да върши тази работа. Сега си президент и те чака много работа, и то от първостепенно значение. Президентът никога не бива да се задълбочава в един-единствен проблем и нищо не трябва да го задължава да не напуска Овалния кабинет. Хората ще останат горчиво разочаровани, ако не те видят на трибуната — това ще се изтълкува като признак, че не владееш положението. Спомни си как се справяше Джими Картър. Пък и не е чак толкова съдбоносно, дявол да го вземе!
	— Но кризата може да се разрасне — протестира Джак.
	— Сега за нас няма нищо по-важно от предстоящата ти реч в Оклахома! — отсече Арни.


	Навремето не беше лесно да се проникне в Съветския съюз. За охраната на границите отговаряше многохилядно ведомство — така нареченият Главен инспекторат за граничен надзор към Комитета за държавна сигурност. В много участъци границите бяха абсолютно непроходими, осеяни с минни полета, кльонове и телени заграждения с двойно предназначение, за да не позволяват нито влизането, нито излизането от страната. Но сега ситуацията беше съвсем друга и основното предназначение на стотиците ГКПП бе да пълнят гушите на митничарите. Подкупи даваха всички контрабандисти, превозващи с ТИР-ове стоките си към пазарите на държавата, която някога се управляваше с желязна ръка от Москва, но сега се бе разпаднала на няколко полунезависими републики, всяка от която пое по своя път, както икономически, така и политически. Това не бе планирано. След като подкара страната по пътя на централно планираната икономика, Сталин положи значителни усилия да разсъсредоточи производствените предприятия, така че всеки дял от огромната империя да не може да просъществува без помощта на останалите, и то жизненоважни стоки. Но не бе предвидил нещо много съществено — ако цялата икономика започне да буксува, незадоволеното търсене ще доведе до нови източници на предлагане. Затова контрабандата, някога силно обуздавана, се превърна в страхотен бизнес. А ведно със стоките през границите се промъкваха идеи, които не можеха да бъдат арестувани или обложени с мито.
	Липсваха само усмихнати посрещачи, но и не бяха нужни. Митничарите събираха огромни рушвети както от вноса, така и от износа на стоките.
	Единственото ограничение на този процъфтяващ бизнес бе предпочитанието на двете страни към нощните часове. Веднага след това документите се подпечатваха и камионите потегляха. За около час шофьорът стигаше до най-близкия град и разпродажбата започваше направо от камиона. Представителят на търговската фирма продължаваше пътуването със своя автомобил, понесъл куфарчето с един-два ката бельо и дебела пачка банкноти под него.
	Президентът на тази полуавтономна република навсякъде тръбеше, че е правоверен мюсюлманин, но всъщност бе безпринципен тип, доскоро висш функционер в партията, отричаща Бога, но щом започна да духа друг вятър, веднага прегърна с ентусиазъм ислямските идеи. Всъщност, ако въобще вярваше в нещо, това бе единствено материалното благополучие. И за такива хора можеха да се намерят строфи в Корана, при това недотам ласкави. Той тънеше в разкош в личния си дворец, обитаван преди от първия секретар на партията в бившата съветска република. В тази резиденция, след като изтрезнееше от поредното пиршество с някоя от любовниците си, местният властелин се заемаше да въдворява ред във владенията си, понякога с жестокост, друг път — с кадифена ръкавица. Според обстоятелствата. Най-строг беше към местните производители и търговци — заради комунистическото си образование той така и не успя да проумее, че най-важното е да процъфтява частният сектор. Но към нахлуването на исляма се отнасяше с подчертана благосклонност — въобразяваше си, че така ще подлъже хората да вярват в мита за свобода при избора на вероизповеданието. Това бе поредното доказателство за религиозното му невежество, тъй като законите на исляма се простират не само върху духовния, но и върху светския живот. Подобно на предшествениците си, и той си въобразяваше, че е обичан от народа си. Естествено това бе пълна илюзия, предназначена само за най-лековерните.
	Търговският представител почука на външната врата на скромната къща, в която живееше един от най-близките приятели на местния религиозен водач — скромен и почтен мъж, любимец на всички, който повишаваше тон само когато засягаха принципите на вярата му. Прехвърлил петдесетте, той бе пострадал сериозно от преследванията при предишния режим, но нито веднъж не се бе огънал. В града нямаше по-подходящ от него за предстоящата мисия, още повече че той можеше да разчита на многобройните си сподвижници.
	Размениха си обичайните приветствия, после пиха чай и едва накрая дойде ред и за деловите разговори.
	— Тъжно ми е, когато видя правоверни да живеят толкова мизерно — започна търговецът.
	— Винаги е било така, но днес имаме свобода при избора на религията. Моите хора започнаха да се възвръщат към правата вяра. Нашите джамии постепенно се възстановяват и с всеки ден се пълнят все повече. Какво са материалните блага пред истинската вяра? — довърши местният религиозен водач с благ тон. Беше роден проповедник.
	— Словата ти са самата истина — кимна търговецът, — но нали волята на Аллах е правоверните да живеят заможно? — Никой не се опита да му възрази. Всички присъстващи бяха просветени мюсюлмани и малцина от тях биха предпочели бедността пред охолството.
	— На моите хора много повече им е нужно ислямско учение — гласеше отговорът на водача. — Освен това имаме нужда от болница. Уморих се да утешавам нещастни родители, изгубили децата си. Да, не мога да отрека, че се нуждаем от много неща.
	— Ако имате пари, всичко може да се уреди — предпазливо подметна търговецът.
	— Обаче нашата земя винаги е била неплодородна. Да, в недрата й има руда, но никога не сме умеели разумно да я оползотворяваме, а сега изгубихме и подкрепата на централната власт — в мига, в който получихме свободата сами да избираме съдбата си. А онзи глупак, когото ни натрапиха за управник, само пиянства и развратничи в палата си. Ако имаме истински водач, правоверен, мъдър и справедлив, може би ще доживеем благоденствието да споходи нашата земя. — Говореше бавно, с тъга, без да позволява на гнева да помрачи разсъдъка му.
	— Да, това ще е чудесно, но няма да е зле да се привлече капитал от чужбина — скромно предложи един от сподвижниците му.
	— В Техеран смятат, че е настъпило времето правоверните да действат според предписанията на Пророка. Допуснахме много грешки, също като неверниците, заслепени от грижите за отделните държави, вместо да се стремим да задоволим нуждите на всички правоверни. Моят велик учител Махмуд Хаджи Даряеи проповядва да се завърнем към корените на нашата вяра. — Търговецът спря и отпи от чая. Говореше тихо и отмерено, като местния религиозен водач. Пазеше страстите, неуместни пред тези учени мъже, за бъдещите публични изяви. Сега трябваше да говори единствено гласът на разума. — Ние притежаваме богатство, такова богатство, каквото може да ни дари само Аллах, за да изпълним Неговите предначертания. И ето че моментът е настъпил. Вие, събраните в тази стая, сте истински крепители на вярата, защото не сте й изменили въпреки преследванията, докато други трупаха богатства. Сега ние сме длъжни да ви възнаградим, да ви приветстваме като завърнали се в братството ни, да споделим с вас благата на нашето изобилие. Това ви предлага моят учител.
	— Добре е по-често да чуваме подобни слова — гласеше предпазливият отговор. Въпреки че бе посветил живота си на служба на Всевишния, местният водач не бе наивник. Отдавна бе усвоил изкуството да не издава мислите си — нали бе израснал в суровата школа на комунистическия режим, — но не можа да прикрие факта, че думите на чужденеца го накараха да се замисли.
	— Нашата надежда е да обединим всички мюсюлмани под един покрив, да се обединим около вярата, както е проповядвал Пророкът, благословен да бъде, мир на праха Му. Ние се различаваме по отечество, език, дори по цвят на кожата, но във вярата си сме единни, защото всички ние сме избраниците на Аллах.
	— А по-нататък?
	— Ние желаем вашата република да се присъедини към нашата, да се слеем в едно непобедимо братство. Ще ви осигурим училища и болници. Ще ви помогнем да получите земята си и да разполагате с нея според вашата воля, защото вярваме, че нашите дарове ще се възвърнат многократно, когато заживеем като братя, както е било замислено от Всевишния.
	Ако в този миг човек от Запада би могъл да погледне в тази стая, той би ги взел за прости селяни — заради скромното им облекло, опростената реч или дори само защото седяха по турски на пода. Всички в стаята се спогледаха и неспокойно потръпнаха. Предложението на пришълеца от Иран им подейства като появата на извънземни същества. Между тяхната и неговата нация съществуваха много различия, при това не само в езика и културата. Двата народа бяха воювали от векове, бандити и разбойници непрекъснато плячкосваха от двете страни на границата въпреки строгите предписания на Корана срещу всякакви въоръжени конфликти между правоверни. Всъщност между двете нации нямаше нищо общо, освен едно, което можеше да се разглежда като случайност, макар истински вярващите да отричаха случайностите. Когато — още по времето на царете — руснаците започнали, бавно и упорито, да завладяват земите им, те успели да им отнемат всичко: и културата, и историята, и наследеното от бащи и прадеди, всичко освен езика — в замяна на което съветските ръководители, макар и крайно неохотно, им признаваха правото на свободна автономия. След като унищожиха ислямските училища, руснаците им построиха нови, в които нямаше място за Аллах, ала вярата остана единственото упование за простолюдието въпреки усилията на руснаците да ги превърнат в атеисти. След рухването на Съветския съюз, след парализирането на Русия, те като заварени деца бяха изоставени на съдбата.


	— Длъжен съм да ви призная, че не ми беше много приятно, когато през октомври вашият отбор елиминира „Орлите“ от Бостън — заяви Райън на срещата си с футболния отбор на университета в Оклахома, — но въпреки това не мога да отрека, че вашият стремеж към победа е израз на духа на Америка.
	Отново избухнаха оглушителни аплодисменти. Джак толкова се зарадва на реакцията на публиката, че за миг забрави, че чете чужда реч. Усмихна се ослепително и вдигна дясната си ръка. Този път жестът му към тълпата бе съвсем спонтанен. Разликата между поведението му при първия и при втория митинг се долавяше най-осезаемо при прегледа на видеозаписите в подвижните телевизионни станции.
	— Доста бързо усвоява уроците — отбеляза Едуард Килти, който не одобряваше подобни изяви. Като бивш вицепрезидент, Ед отлично знаеше, че всеки политик трябва да се старае да поддържа имиджа си, но от друга страна, трябва да бъде реалист, когато става дума за избор на тактика.
	— Не забравяй, че е много добре подготвен — напомни личният му секретар. — Трудно може да се намери по-опитен учител от Арни. Нашата инициатива привлече вниманието му, Ед, и ван Дам бе длъжен да заложи на Райън.
	Не бе нужно да му припомня, че оттогава тяхната инициатива затъваше с всеки изминал ден. Отначало вестниците им посветиха няколко уводни статии, но след това интересът им спадна. В следващите статии се разглеждаха предимно материалите, подавани от службата за връзки с обществеността към Белия дом. В тях Райън не се възхваляваше директно, но пък и липсваха обичайните хапливи определения като „неуверен, смутен, объркан, неорганизиран“. Защото Белият дом не можеше да бъде неорганизиран под ръководството на Арни ван Дам и това бе добре известно на всички във Вашингтон.
	— Най-голямата ти грешка е, че изпусна Кали — изсумтя Ед Килти на секретаря си, без да откъсва поглед от екрана — слушаше последната реч, написана от Кали за Райън, която президентът тъкмо довършваше пред шумното множество. „Що за публика е това? Хлапаци, студентчета! Приветстват го с такъв ентусиазъм, все едно че е треньор на отбора, докопал се до шампионската титла.“
	— Кали може да състави такава реч, че дори и магаре ще спечели президентските избори — обади се секретарят. Тъкмо тук се криеше най-сериозната опасност. За да спечели, от Райън се изискваше само да изглежда като президент.
	— Никога не съм го мислил за глупак — призна Килти. Длъжен бе да проявява обективност, защото играта бе дотук, от утре започваше битка на живот и смърт.


>>	25.
>>	НЕЖНИ ПРОЛЕТНИ ЦВЕТЧЕТА

	Оборът на фермата сега се използваше като гараж. Ърни Браун беше в строителния бизнес и печелеше добре — в края на седемдесетте работеше като водопроводчик, но през 1980 започна самостоятелен бизнес, за да вземе участие в бума в строителството в Калифорния. Макар че двата развода му струваха много скъпо и почти ликвидираха спестяванията му, клиентите се увеличаваха с всеки сезон и Ърни отново успя да насъбере пари, с които си купи обширен парцел — не в най-скъпата зона, но все пак в достатъчно търсен район. През зимата животът наоколо замираше напълно, защото пасищата се покриваха със скреж, и Ърни можеше да скита с дни сред дивите простори под удивителното синьо небе на Монтана.
	Купи фермата заедно със стария петтонен камион. За щастие под капака му се криеше мощен дизелов двигател, а зад седалките имаше походно легло. До обора бе монтирана цистерна за нафта с вместимост девет хиляди литра. Семейството, което бе продало фермата — заедно с къщата и обора, камиона и цистерната — на този непознат пришълец от Калифорния, дори не подозираше, че дава подслон на съмнителен тип, решил да организира нелегален цех за експлозиви.


	Директорът, в миналото способен лекар, а понастоящем висококвалифициран учен-вирусолог, живееше в страна, в която политическата благонадеждност се измерваше чрез предаността към шиитското крило в ислямското учение, и в това отношение беше безупречен. Никога не пропускаше часовете за молитвите, дори бе организирал работното време в поверените му лаборатории така, че нищо да не смущава самовглъбяването в миговете, когато всеки бе длъжен да коленичи пред Всевишния. Директорът непрекъснато си повтаряше, че никога няма да престъпи предписанията, записани в Свещените книги на Пророка, и за всички съмнителни и неясни въпроси винаги търсеше изход и утеха във вярата.
	Затворниците, използвани като опитни животни, до един бяха с тежки присъди. Дори и крадците бяха четирикратно осъждани, и затова той смяташе, че не заслужават друго наказание освен смърт.
	Един от осъдените изповядваше бахайската религия — почти унищожена заблуда, възникнала доста по-късно от исляма. Християните и евреите поне почитаха своите свещени книги и макар и да се заблуждаваха във вярванията си, поне признаваха същия Бог, чийто последен и единствен Пророк е бил и си остава Мохамед. Но бахайците се бяха появили след това, като измислили ново, напълно порочно, еретично учение, което ги превръщаше в неверници в очите на всички правоверни, защото отричаха истинската вяра и с това си навличаха гнева на властите. Затова най подходящо беше именно този неверник да бъде първият, чрез когото да докажат, че експериментът им се е оказал напълно успешен.
	Още първата взета кръвна проба беше положителна. Вирусът се пренасяше посредством аерозолите във въздуха!
	— И аз съм на същото мнение — процеди Мауди. Въобще не бе изненадан от резултата.
	— Но ще се наложи да изчакаме още един, не, по-добре ще е два дни до приключването на втората фаза — каза директорът. — Тогава ще бъдем напълно уверени в заключенията си.


	Декларацията на официален Пекин изненада посолството на САЩ. Всичко бе завоалирано зад стандартни, нищо не означаващи изрази: китайският военен флот провеждал широкомащабни учения в района на Тайванския проток. Предвиждало се изстрелването на ракети „земя-въздух“, както и „земя-земя“, но все още не били определени датите (поради неясната метеорологична обстановка, уточняваше се в декларацията). Правителството на Китайската народна република щяло да се погрижи да бъдат предупредени всички авиокомпании и морски съдове в района, за да коригират своевременно маршрутите си. По-нататък в декларацията не се казваше нищо съществено и именно това смути председателя на делегацията от сенатори, която в момента бе на официално посещение в Пекин. Той веднага се свърза с военния аташе към посолството на САЩ, както и с местния резидент на ЦРУ, обаче нито един от двамата не успя да му съобщи нещо по-конкретно. Защо в декларацията не се споменаваше нищо за Република Китай, както американците бяха свикнали да наричат остров Тайван? От една страна, това беше добра новина — защото правителството на КНР никога досега не бе пропускало повод да изрази непримиримостта си със съществуването на втора китайска държава, напълно суверенна при това, която официален Пекин считаше само за отцепническо формирование, и то с кратковременен характер. Но от друга, имаше и лоши новини — в декларацията не се уточняваше нищо за характера на ученията, нито пък се гарантираше неприкосновеността на съседните независими държави. Нито се обещаваше, че в най-скоро време ще последват още официални изявления. От посолството веднага изпратиха шифрован рапорт до националния военен команден център в Пентагона, с копия до Държавния департамент и до главната квартира на ЦРУ в Ленгли.


	Даряеи трябваше да порови доста в паметта си, за да си спомни лицето, което се криеше под това име. Но образът, който изплува от мъглявите му спомени, въобще не отговаряше на сегашната физиономия на зрял мъж, който, на всичкото отгоре, му бе изпратил това донесение буквално от другия край на света. Раман… о, да, Ареф Раман, навремето забележителен момък, умен, добре сложен и прозорлив. Баща му търгуваше с коли, главно с мерцедеси — продаваше ги в Техеран на богатите, но никога не се бе отличавал с набожност. Но ето че синът му се оказва замесен от друго тесто — окото му не бе трепнало, когато беше узнал за смъртта на родителите си, убити от жандармите на шаха — по случайност, честно казано, защото бяха попаднали сред бягащата тълпа в най-злочестия миг, без да имат нищо общо с протестиращите студенти. Тогава той се бе молил за душите им заедно с обожавания си учител. Те намериха смъртта си от ръцете на тези, в които бяха вярвали — урок, който младият Раман бе запомнил, макар че не се нуждаеше от този урок, защото винаги бе бил дълбоко религиозен и бе силно засегнат от решението на по-голямата си сестра да се омъжи за офицер от американската флота, като по този начин опозори фамилията им. По време на революцията тя също изчезна, осъдена от ислямския съд за прелюбодеяние. В Иран остана само синът им. Можеха да го използват по много начини, но избраха варианта на Даряеи. Свързаха се с двама възрастни хора, после новото „семейство“ напусна страната — първо се установи в Европа, а после се премести в САЩ. Там от тях не се искаше нищо, освен да живеят тихо и незабележимо — Даряеи си каза, че по всяка вероятност двамата възрастни вече не са сред живите. Но синът им, избран за мисията, защото прекрасно владееше английски, бе продължил образованието си и бе успял да проникне в правителствените служби, а сега безупречно изпълняваше задълженията си — така както се беше подчинявал безпрекословно на заповедите в годините веднага след революцията — тогава бе убил собственоръчно двама висши военни от армията на шаха, които се наливали с уиски в бара на някакъв престижен хотел.
	Оттогава той, по заповед на Даряеи, с нищо не бе напомнял за съществуването си. Сякаш се бе стопил в мрака. Да, не забравяше за мисията си, но не предприемаше нищо. За аятолаха беше истинско щастие, че навремето бе преценил момчето правилно, защото още тогава бе разбрал, че Раман ще изпълни всичко, което му се заповяда.
	И сега той разполагаше с доверен човек, внедрен в лагера на враговете. Тази задача изискваше години и затова можеше да бъде поверена само на мъж, изцяло предан на религията. Този мъж сега го очакваше на другия край на страхотно дългата верига, по която щеше да протече съобщението — тази верига досега не бе използвана нито веднъж, защото я пазеха само за извънредни обстоятелства.
	И така, настъпил бе моментът Раман да изпълни мисията си. Чудесна новина.
	В този миг звънна телефонът, известен само на малцина посветени сподвижници на аятолаха.
	— Да?
	— Имам чудесни новини — каза директорът на секретната лаборатория.


	— Добро утро, Бен — сърдечно каза президентът. — Какво ново има в нашия вечно неспокоен свят?
	— Военният флот на КНР е излязъл в открито море — заяви съветникът по въпросите на националната сигурност. Специалните служби току-що му бяха избрали кодовото име КАРТОИГРАЧ.
	— Какво? — възкликна Райън, раздразнен, че още с влизането му отравят великолепната утрин.
	— Прилича на редовно флотско учение, а и от Пекин заявиха, че се предвиждат учебни стрелби с ракети. Засега няма реакция от Тайпе.
	— Нали в Тайван няма скорошни избори или нещо подобно?
	— Не, тамошните избори са насрочени за следващата година. Тайван продължава да харчи от средствата на ООН и тихомълком създава лоби от представители на няколко държави, които да повдигнат въпроса за приемането му в ООН, но засега няма нищо особено. Тайпе разиграва козовете си умело и се старае да не дразни континентален Китай. Търговските им отношения са стабилни. Накратко казано, не разполагаме с обяснение за тези извънредни учения.
	— Какво имаме в този район?
	— Една подводница в Тайванския проток, колкото да следим движението на китайските.
	— А самолетоносачи?
	— Най-близкият е в Индийския океан. „Джон Стенис“ е в Пърл Харбър за ремонт на двигателите, заедно с „Ентърпрайс“, и не могат скоро да потеглят от Хаваите.
	— А какво знаем за тяхната армия? — полюбопитства президентът.
	— И в тази област сме зле осведомени. Само сме регистрирали активност над обичайната за района, както обичат да се изразяват руснаците, но може би това раздвижване няма да трае дълго. Поговорих с няколко китайци, живеещи в САЩ. Може би военните са предприели тази стъпка заради вътрешнополитически цели, например за да увеличат влиянието си върху членовете на Политбюрото в Пекин. Но ако изоставим този вариант, не ни остава нищо друго, освен да тънем в догадки, а аз не съм назначен за това, нали, господин президент?
	— Е, щом не знаеш отговора на загадката, значи в момента не можем да предприемем нищо, нали? — Въпросът беше риторичен, една от любимите шеги на Райън.
	— Вие сте ме научили винаги да си представям какво има на другия бряг на реката, господин президент — съгласи се Гудли, но без да се усмихне, въпреки очакванията на Райън. — Освен това ме научихте да не се примирявам, когато не мога да си обясня нещо. — Офицерът от Националната разузнавателна служба се замисли. — Те знаят, че ние ще узнаем за тези маневри; знаят, че ще проявим интерес; знаят, че отскоро сте на този пост; знаят също, че не сте склонен към демонстрация на сила и към охлаждане на отношенията. И така, защо са взели това решение? — запита Гудли, също риторично.
	— Да — съгласи се Райън. — Андреа?
	Както обикновено, агент Прайс бе в кабинета, без да натрапва присъствието си.
	— Да, сър?
	— Къде е най-близкият пушач? — безцеремонно попита Райън.
	— Господин президент, нямам право да…
	— По дяволите, щом ти заповядвам, значи имаш право! Искам една цигара.
	След секунда Прайс се върна с дълга тънка цигара. Дамска.
	Райън запали и се замисли. Китай бе мълчаливият партньор в конфликта с Япония — той още не приемаше думата „война“, поне пред себе си. Поне така се предполагаше. Всичко се връзваше задоволително, обаче в данните на Службата за разузнавателни прогнози липсваха доказателства. Наистина, в пресата вече се бяха появили доста пространни анализи, обаче при тях не бе задължително условие всяко твърдение да е подплатено с непоклатими доказателства. Следователно трябваше да… Райън вдигна телефона.
	— Свържете ме с директор Мъри.
	За щастие свързването с Овалния кабинет никога не закъсняваше повече от десетина секунди. В случая бяха необходими само шест.
	— Добро утро, господин президент.
	— Добро утро, Дан. Как се казваше онзи японски полицейски инспектор, който премина на наша страна?
	— Джисабуро Танака — веднага си спомни Мъри.
	— Може ли да му имаме доверие?
	— Винаги е изглеждал порядъчен служител на реда. Както и останалите, с които съм имал работа. Какъв е проблемът?
	— Искам да разбера какво е говорил с китайците и особено с кого се е свързал.
	— Ей сега ще се свържа с него. Ще ви се обадя веднага.
	— Благодаря ти, Дан. Дочуване. — Джак затвори. — Хайде да се опитаме сами да се досетим какво се крие зад маневрите на китайския флот, а, Бен?
	— Сигурен съм, че ще успеете да се справите и с този проблем — насърчително заяви Гудли.
	— А има ли новини от някъде другаде по света? Какво ново от Ирак?
	— Няма промяна от вчера, освен че е нараснал броят на екзекутираните. Руснаците ни подхвърлиха сведението, че се готви създаването на Обединена ислямска република. Според нас това е напълно възможно, но все още не е обявено.


	— Добре де, за какво е целият този шум? — попита Тони Бретано.
	Роби Джексън никога не бе харесвал тези прибързани съвещания по време на полет, но това бе едно от задълженията на така наречения Джей-3*. През миналата седмица за малко да започне да изпитва симпатии към новоназначения министър на отбраната. Бретано се оказа доста упорит, особено когато започваше да се мръщи на всички около себе си, но зад вечно навъсеното му лице се криеше умна глава, способна веднага да се ориентира и в най-сложната обстановка. Роби никога не бе очаквал да срещне толкова съобразителен министър, при това инженер по професия — Тони не се стесняваше да признава, когато не беше наясно по някой проблем, нито пък да ги затрупва с въпроси.
	[* Съкратено название за шефа на отдела за оперативно планиране към Обедините генерални щабове на трите рода войски във въоръжените сили на САЩ. — Б.пр.]
	— За проверка на обстановката изпратихме в Тайванския проток „Пасадена“ — щурмова подводница с отличен екипаж. Накарахме капитана й да прекъсне следенето на ядрените подводници на китайците и да се отклони малко на северозапад. След това прехвърлихме в този район още две подводници, определихме им оперативните зони и им наредихме зорко да следят всичко подозрително. Открихме нова линия за комуникации с Тайван и по нея получаваме рапорти за най-новите събития. Китайците се преструват, че всичко е детска игра. Винаги са го правели. При подобни случаи ние преместваме някой от нашите самолетоносачи малко по-близко, обаче този път не прибягнахме към този изпитан ход, защото… ами защото липсва пряка заплаха срещу Тайван. Вместо това изпратихме на остров Гуам самолет, снабден с най-новата ни електронна апаратура за следене на полетите. Доста ни затруднява фактът, че нямаме по-близко разположена база.
	— Значи за момента сме се ограничили в събиране на информация и не сме предприели нищо съществено? — попита министърът на отбраната.
	— Да, сър, но ми позволете да отбележа, че събирането на информация е съществена част от нашата дейност.
	Бретано се усмихна, за пръв път от началото на срещата.
	— Да, зная. Взел съм активно участие в изграждането на шпионските спътници, които използвате по всяко време на денонощието. Какво научихме от тях?
	— Какви ли не щуротии, например предаванията на местните радиостанции. Въпреки това всеки запис може да се окаже полезен, за да добием представа за оперативните им възможности. Познавам добре адмирал Манкузо, командващ подводния флот в Тихия океан, и съм сигурен, че той ще заповяда на една или две от подводниците си да ограничат временно стандартните предпазни мерки, за да проверят дали китайските хидролокатори ще успеят да ги засекат и да ги проследят. Но повече няма да рискува. Това е един от вариантите ни за действие, ако решим, че не ни харесва как китайците провеждат учението си.
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да подчертая, че ако наистина искате да изплашите някой морски офицер, достатъчно е да му съобщите, че в близост до кораба му се спотайва подводница. Или с други думи, най-лошото е, когато чужда подводница внезапно се появи сред флотилията и после изчезне, също така внезапно. Това е отвратителна игра на котка и мишка. Нашите хора са доста добри в тази дисциплина и Барт Манкузо знае как да използва подводниците си. Ако не беше той, не знам как щяхме да се справим с японците при предишния конфликт.
	— Толкова ли е добър?
	— Няма по-добър от него, сър. Не може да не сте чували за него. А също и за командващия на целия ни флот в Тихия океан, Дейв Сийтън.
	— Адмирал де Марко ми каза, че…
	— Сър, мога ли да говоря открито? — попита Роби Джексън.
	— Джексън, тук никога не се говори другояче.
	— Имаше сериозни основания, за да назначат Бруно де Марко за вицеадмирал и заместник-началник на отдела за морски операции.
	Бретано веднага схвана накъде клони събеседникът му.
	— О, за да държи речи и да не се заема с нещо, което би могло да навреди на репутацията на нашия славен военен флот? — Роби само кимна утвърдително. — Разбрах, адмирал Джексън.
	— Сър, нищо не разбирам от инженерна дейност, нито от модерната промишленост, но има нещо, което вие трябва да разберете, щом като са ви избрали на този пост. В Пентагона има два вида офицери — работяги и бюрократи. В това ведомство адмирал де Марко изкара половината си кариера. А Манкузо и Сийтън са работливи мъже, предани на професията си, и винаги са стояли по-надалеч от тези прашни и задушни канцеларии.
	— Изглежда, че и вие сте от тях — отбеляза Бретано.
	— Е, да предположим, че просто обичам морския въздух. Не искам да прозвучи, сякаш се самоизтъквам. Вие ще решите дали съм способен, или не, но по дяволите, нали и без това ми остава още малко, все ще се справя с това, което ме очаква. Но проклет да съм, ако не им се притека на помощ, когато Сийтън и Манкузо решат да разговарят с вас.
	— Нима не мислите за следващото си повишение?
	— Вижте, аз съм син на свещеник от Мисисипи. Завърших академията в Анаполис, после двадесет години летях на изтребител, но все още съм жив. — Но много от колегите му от академията вече бяха мъртви, което Роби нямаше да забрави до последния си ден. — Мога да се оттегля, когато пожелая, и да се заловя с по-доходна работа. Представям си какво ще се случи, ако съм начело на нашия отбор, когато започне голямата игра. Но все още обичам Америка и й дължа много. Затова винаги казвам истината и само истината и върша всичко, което е по силите ми, без да треперя за евентуалните последици.
	— От това следва, че и вие не сте от бюрократите — подсмихна се Бретано.


	Екипите за проверки от ООН започнаха да привикват с разочарованието, че трудно ще успеят да се ориентират в обстановката. Посетиха няколко завода, където персоналът неизменно ги затрупваше с производствена документация. На практика на инспекторите почти не оставаше време за преки огледи на инсталациите. На заден план останаха многобройни второстепенни проблеми, но общото заключение клонеше към мнението, че няма съществени различия между завод за химическо оръжие и завод за производство на инсектициди.
	Но играта имаше правила и едно от тях се състоеше в това, че честните хора се бяха договорили да не се произвеждат забранените химически оръжия и затова за една нощ Ирак се превърна в един от най-ревностните борци за забраната им.
	Този факт стана напълно ясен при следващото заседание на Съвета за сигурност към ООН. Представителят на Ирак стана от стола си и показа на всички таблица с данни за годишното производство, посочи кои предприятия са разтворили вратите си пред екипите на международния инспекторат и наблегна на факта, че досега не е имал възможността да бъде напълно откровен. Останалите дипломати занимаха разбиращо. Мнозина от тях бяха изричали толкова лъжи през дългогодишната си кариера, че вече изпитваха сериозни затруднения да дефинират кое точно е истина и кое — не. Затова днес с облекчение приемаха думите му за чиста монета, без да се замислят каква лъжа може да се крие зад тях.
	— С оглед на доброволното и безкористно съгласие на моята страна с всички резолюции на ООН, ние почтително изискваме да бъде отменено ембаргото върху търговията с хранителни продукти, при това колкото е възможно по-скоро — завърши иракският представител.
	— Предоставя се думата на представителя на Ислямска република Иран — обяви китайският представител, който сега заемаше председателското място в Съвета за сигурност според приетия ротационен принцип.
	— Никоя страна в този съвет няма по-основателна причина да е против признаването на Ирак. Днес бяха инспектирани заводите за химическо оръжие за масово поразяване. Тези оръжия бяха използвани за унищожаването на гражданите на страната, която имам честта да представлявам. В същото време ние смятаме, че сме длъжни да отбележим началото на нова ера, озаряваща небето над нашия съсед. Гражданите на Ирак страдаха достатъчно дълго заради действията на досегашните управници. Но след свалянето на диктатурата новото правителство в Багдад показа, че желае отново да се присъедини към семейството на нациите. С оглед на това Ислямска република Иран ще поддържа предложението за незабавна отмяна на ембаргото. Дори нещо повече — ние ще започнем незабавно да доставяме хранителни продукти, за да облекчим съдбата на иракските граждани. В заключение Ислямска република Иран предлага разрешението да бъде обвързано с условието Ирак да демонстрира действително желание за добронамереност. Така ще спазим изискванията на Резолюция 3659 на Съвета за сигурност…


>>	26.
>>	ПЛЕВЕЛИ В ГРАДИНАТА

	Надали на този свят има по-тъжна гледка от болно дете. Сохайла, да, така се казваше, припомни си Макгрегър. Хубаво име, също като момиченцето, красиво като фея. Баща му го донесе на ръце. Зад гърба му надничаше съпругата му, заедно с още един мъж, арабин, а зад него чакаше някакъв чиновник, може би суданец. Лекарят ги огледа набързо и веднага забрави за тях, защото не те, а Сохайла беше зле.
	Очевидно тези хора бяха известни в града, защото всички се отнасяха към тях с подчертано внимание. Макгрегър ги заведе в кабинета за прегледи. Първо докосна челото на детето. Пламтеше, най-малко 39 градуса. Изми старателно ръцете си и надяна хирургическите ръкавици — нали бяха в Африка, където предпазните мерки трябва да се съблюдават строго. Пулсът беше ускорен, ала при децата това често се наблюдава. Набързо провери със стетоскопа за шумове в белите дробове — никакви отклонения, макар че дишаше забързано. Реши да разпита близките й преди да продължи прегледа.
	— Какво ви направи впечатление в поведението на дъщеря ви? — обърна се той към бащата.
	— Не се храни, а освен това…
	— Повръщане, диария? — попита Макгрегър и се наведе да провери очите й. И в тях не долови някакви отклонения.
	— Да, докторе.
	— Нали наскоро сте пристигнали в Судан? — Той зачака, защото бащата се поколеба при отговора. — Трябва да знам.
	— Да. Пристигнахме от Ирак преди няколко дни.
	— И дъщеря ви е страдала от лека форма на астма. Не се е оплаквала от друго заболяване, нали?
	— Да. Понякога се давеше и кашляше силно, но никога не е изглеждала толкова зле — каза майката.
	— Какво е яла? — попита докторът. — А може би причината е във водата? Нали ви казах да не й давате чешмяна вода.
	— Не й даваме. Дадох й лекарство, но от него й стана още по-зле — намеси се майката.
	В този миг Сохайла простена и повърна върху кушетката и върху пода. Нещо му направи впечатление — цветът не беше както при другите страдащи от стомашни отравяния. Какви бяха тези необичайни червени и черни нишки? Може би червеното бе от изхвърлената прясна кръв, а черното — от кръвни съсиреци? Да не би да имаше язва? Майката понечи да почисти изцапания под…
	— Не пипайте нищо — тихо рече лекарят, после измери кръвното налягане на малката пациентка. Оказа се ниско, което потвърждаваше съмненията му за вътрешен кръвоизлив.
	Симптомите можеха да означават много неща, но той вече имаше достатъчно практика в Африка, за да знае, че е длъжен да се подготви за най-лошото.


	Не беше точно както в доброто старо време, но професията продължаваше да доставя радост на адмирал Манкузо. Бе преживял успешна война — за него това си беше истинска война, а не някакъв си конфликт — и неговите подводници бяха изпълнили точно това, което трябваше. След загубата на „Ашвил“ и „Шарлот“ не бе допуснал повече загуби. Неговите подводници изпълняваха точно заповедите на щаба в Пърл Харбър, заплашваха врага с грижливо планирани маневри, поддържаха брилянтно планирани операции, изстрелваха ракети от дълбочина и както винаги събираха данни за тактическото разузнаване.
	Ала най-доброто му постижение беше спасяването на стратегическите атомни подводници като най-важната ударна групировка във ВМС на САЩ. А ето че сега се появи нова задача.
	— И така, какво се говори в щаба за новата задача? — попита той прекия си командир, адмирал Дейв Сийтън.
	— Изглежда, никой не е наясно. — Сийтън бе пристигнал в базата, за да се ориентира в обстановката на място, и като опитен офицер, се стараеше да не се задържа прекалено много в кабинета си и винаги търсеше повод да посети някоя от поверените му подводници. — Може би е само флотско учение, но нали имаме нов президент… нищо чудно от Белия дом да пожелаят да демонстрираме колко сме силни и едновременно с това да проверят реакциите на китайците. — Хората в униформа никак не обичаха международните усложнения, защото обикновено именно те си изпащаха.
	— Аз го познавам, шефе — спокойно заяви Манкузо.
	— Нима?
	— Е, не съм много близък с него, но нали знаеш историята с „Червения октомври“*?
	[* Едноименен роман на Том Кланси. — Б.пр.]
	— Знам я, Барт — усмихна се Сийтън.
	Историята за вълнуващото преследване си оставаше една от най-строго пазените тайни в архивите на ВМС на САЩ и малцина знаеха за нея, макар че се носеха какви ли не слухове.
	— Трябва да си наясно какво се случи тогава, адмирале. Съветът на началник-щабовете едва не изпусна руснаците. А Райън беше на моята подводница.
	— Шегуваш се!
	— Не се шегувам. Райън беше на борда на моята атомна подводница. Всъщност беше на борда преди мен. — Манкузо затвори очи, доволен, че най-после може да сподели с някого вълнуващите спомени. Дейв Сийтън беше главнокомандващ от висок ранг и имаше право да знае що за човек издава заповедите от Овалния кабинет в Белия дом.
	— Подочух нещо, в смисъл че бил замесен в тази операция, но не знам подробности. Нали е работил за разузнаването…
	— Той уби един от нападателите, застреля го в хангара с ракетите — но това е станало преди аз да се появя на борда. Беше до щурвала, когато ликвидирахме „Алфата“. Преживя доста тежки мигове, ала не се огъна. Този мъж, сегашният ни президент, извърши много ценна услуга на флота. И дори някой да се съмнява в президента, аз съм за него. Може да не е много привлекателен на телевизионния екран, но аз съм готов да го последвам и в ада. — Манкузо сам се изненада от решителността си. За пръв път даваше израз на чувствата си към Джак Райън.
	— Интересно — замислено процеди Сийтън.
	— И каква е новата ни задача? — попита командващият на Тихоокеанския подводен флот на САЩ.
	— Джей-3 иска да им осигурим прикритие.
	— Познаваш Джексън по-добре от мен. Какви са параметрите?
	— Ако китайците провеждат редовно морско учение, ще се ограничим само с наблюдение. Но ако в района настъпят нежелани промени, трябва да им дадем да разберат, че сме нащрек и плуваме зад опашките им. Сигурен съм, че ще се справиш, Барт.
	— Ще ме опазиш ли от домогванията на де Марко? — попита Манкузо.
	— Какво имаш предвид?
	— Познаваме се още от Академията в Анаполис. Той винаги си е въобразявал, че е ужасно, ако врагът засече корабите ни. А понякога и от това има полза, нали ме разбираш.


	— Вижте — каза Кларк, — нека да разсъждаваме по-зряло. Ирак и Иран се сливат и създават тази така наречена Обединена ислямска република. И какво от това? Ще им са необходими години, за да организират новата държава. В това време опозиционните сили, каквито има стаени в Иран — знаем това със сигурност, — ще отслабят теократичния режим, дори могат да му нанесат толкова тежки удари, че той повече никога да не успее да се съвземе. Можем да очакваме, че светските среди в Ирак ще проникнат, макар и бавно, в управлението на Иран. Ако изпаднем в паника и започнем да се налагаме безцеремонно, само ще налеем вода в мелницата на Даряеи и неговите фанатици. Но ако запазим спокойствие, ще ги лишим от аргументите, че задушаваме свободата им и прочие дрънканици. Явно не можем да попречим на сливането им, нали? В такъв случай какво ни остава? Длъжни сме още отсега да подготвим почвата за диалог с новообразуваната република.
	Адлер веднага си отбеляза, че предложението не е лишено от здрав разум. И знаеше какво ще последва — всички щяха да заговорят за възможностите, за диалог…
	— А Саудитска Арабия? — възрази някакъв глас от другия край на масата. Беше Бърт Васко, най-младият от присъстващите. — Според мен вие недооценявате ситуацията. Иран поощрява терористите…
	— Но какво да предприемем, като не разполагаме с доказателства?
	— И Ал Капоне не е бил осъден, но е бил виновен. — Адлер учудено вдигна вежди. Изглежда, поканата за заседанието в Овалния кабинет бе отприщила скритите ораторски заложби на този третостепенен чиновник. — Някой дирижира цялата тази игра, някой заповядва да започне стрелбата, сетне продължава с ликвидирането отначало на висшия команден кадър, а после и на водачите на Баасистката партия. А ето че сега се подготвя възкресяването на религиозния фанатизъм като инструмент на държавната политика. Според получената информация там се надига движение за обновяване на националната и религиозната идентичност. Именно това ще ликвидира в зародиш опитите на умерените политици, за които споменахте преди малко, да се противопоставят на лидерите на новата държава. Вътрешната съпротива в Иран ще бъде заглушена най-малко за една година от последните промени в страната — а ние не можем да измислим какво друго да предприемем. Даряеи е заговорник, и то доста талантлив. Освен това е търпелив и умен тоя проклет кучи син…
	— Който всеки момент ще се пресели при своя Пророк — възрази един от привържениците на Рътлидж.
	— Така ли? — гневно извика Васко. — Обаче засега се справя доста енергично с противниците си.
	— Наскоро навърши седемдесет.
	— Но нито пие, нито пуши. И на всеки видеозапис от публичните му изяви изглежда съвсем здрав. Да се подценява този тип е опасна грешка, от онези, които неведнъж сме правили и после сме ги заплащали скъпо.
	— Не се разбира с привържениците си.
	— Но това въобще не го тревожи. Напоследък не може да се оплаче от неуспехи, а победителите не ги съдят, нали?
	— Бърт, може би си толкова разтревожен, защото си мислиш, че ще изгубиш службата си, когато те създадат Обединената ислямска република — пошегува се някой. Удар под пояса, отправен от старши в професията към неопитен хлапак, и кикотенията около масата потвърдиха това. Но после настъпи неловка тишина, която подсказа на държавния секретар, че се оформя единогласие по спорния въпрос, обаче не такова, каквото желаеше той. Време беше да поеме нещата в свои ръце.
	— Добре, да не губим време — започна Адлер. — Хората от ФБР утре сутринта ще бъдат тук и ще започнат разследванията за изчезналото писмо.
	— За Бога, пак ли ще ни измъчват с проклетата си апаратура? — изпъшка някой.
	— От вас се изисква да приемете всичко като рутинна проверка на мерките за опазване на секретността — обясни държавният секретар.
	— По дяволите, Скот — обади се Клиф Рътлидж от името на всички. — Или ни имаш доверие, или не. Тия от ФБР вече ми загубиха предостатъчно време.
	— Нали знаеш, че така и не са намерили писмото с оставката на Никсън — обади се някой.
	— Защото Хенри Кисинджър е успял да го скрие — пошегува се трети.
	— И така, всички са длъжни да бъдат тук утре в десет сутринта. Това се отнася и за мен — завърши Адлер. Той също споделяше мнението, че само ще си изгубят времето.


	Кожата му беше много светла, очите — сиви, а косата с червеникав оттенък, в резултат на някаква англичанка, омъжила се за един от прадедите му преди много години — или поне така си го обясняваше той, — освен ако не беше само шега, предавана от поколение на поколение. Но външността му предоставяше едно много ценно преимущество — спокойно минаваше за европеец. Преди всяка от малобройните си операции той си боядисваше косата, свикваше да носи непрекъснато тъмни очила и оставяше брадата да израсне — брадата му беше черна. Не случайно всичките му познати се шегуваха с него и дори му лепнаха прякора Киноартиста.
	Но вече повечето от шегаджиите не бяха между живите, а той оцеля. Може би само израелското разузнаване притежаваше негови фотографии, но иначе никой не знаеше за него нищо, нито пък можеше да узнае от трети лица, дори и американските му покровители, които между впрочем се оказаха много лековерни. Затова сега не се тревожеше за нищо, дори и за онези снимки, прибрани в някой от шкафовете на архивите в Мосад…
	Пристигна през международното летище „Дълес“ с полета от Франкфурт, с два куфара, като сериозен бизнесмен, какъвто беше всъщност, но без нищо за деклариране освен бутилката шотландско уиски, което бе купил от един от безмитните магазини на многолюдното франкфуртско летище. Цел на пътуването до Америка? Заради бизнеса, плюс малко развлечения. Сега било по-безопасно да се заобикаля Вашингтон. Да, ужасни събития, виждал ги е по новините стотици пъти, истински кошмар. Но нали вече всичко се е нормализирало? Прекрасно.
	Отвън го чакаше колата под наем. Потегли към най-близкия хотел, изтощен от продължителния полет. После си купи вестник, поръча да му сервират вечерята в стаята и включи телевизора. След това измъкна портативния си компютър, включи го към телефона и чрез Интернет се свърза с Бадрейн, за да му докладва, че е пристигнал в страната за разузнавателната си мисия. С помощта на компютърна програма за кодиране на информацията, която можеше да се купи от всеки магазин за софтуер, съобщението потегли по мрежата във вид на поредица хаотични, неразбираеми символи.


	— Добре дошли на борда. Името ми е Кларк — заяви Джон на първата група. Бяха подбрани кандидати, които напълно отговаряха на изискванията според план „Индиго“. Всеки бе офицер от полицията, завършил колеж, с минимум четиригодишен стаж и чисто досие, което по-късно подлежеше на проверка от ФБР. Оказа се, че в групата няма нито една жена, което навярно бе грешка, но в момента това нямаше значение. Седмина бяха бели, двама — чернокожи и последният бе азиатец. Подбрани бяха главно от полицейски участъци от по-големите градове. Всички владееха поне по два чужди езика.
	— Аз съм офицер от разузнаването. Не съм агент, нито шпионин, нито оперативен работник. Само офицер — обясни им той. — В тази професия съм сравнително отскоро. Женен съм, с две деца. Ако някой от вас има представа как се отива на среща с елегантна блондинка след като си стрелял по хора, може да не остава повече в този курс. Тази работа е доста скучна, особено ако си по-интелигентен, отколкото се изисква. Всички вие сте ченгета, затова вече сте наясно колко важен е нашият занаят. Непрекъснато си имаме работа с изпечени престъпници, като нашата задача е да събираме такава информация, която да ни позволи да ги обезвреждаме преди да са убили някого. Постигаме тази цел, като трупаме сведения, които после предаваме на тези, които се нуждаят от тях. Има и такива, които по цял ден се взират с лупа в ръка в спътникови снимки или пък се ровят в чуждата кореспонденция. А ние тук вършим нещо далеч по-трудно. Ние извличаме сведения от хора, като някои от тях са напълно морални и добронамерени граждани, ала има и такива, които не са чак толкоз добрички, защото искат да им се плаща, да им се угажда, с една дума — да се почувстват важни особи. Какви са тези хора — това нас не ни интересува. Всеки от вас е имал вземане-даване с улични информатори и се е убедил, че те по нищо не напомнят на майка Тереза, нали? Същото е и при нас. Често е за предпочитане да си имате работа с по-образовани информатори или с по-влиятелни хора, но те няма да се окажат по-различни от тези, с които сте свикнали да работите. И точно както при информаторите от улицата, вие сте длъжни да бъдете лоялни с тях, да ги защитавате, а от време на време и да им извивате вратовете. Ако ги зарежете, тези хора ще намерят смъртта си, и то в някои случаи пред очите ви. Същата участ може да сполети и жените им, и децата им. Ако си мислите, че си правя майтап с нещо толкова сериозно, горчиво се заблуждавате. Ще ви се наложи да действате в страни, в които законите се тълкуват доста произволно. В повечето случаи няма да носите оръжие. Ще се наложи да оцелявате единствено благодарение на интелекта си. Понякога ще се наложи да рискувате живота си. В тази професия съм загубил не един и не двама приятели, някои в местата, за които сте отлично осведомени, но някои в такива затънтени кътчета, за които никога няма да чуете. Може би сега светът е станал по-любезен и по-приветлив, но не навсякъде. А на вас, момчета, няма да ви излезе късметът да попаднете в хубави и приятни места.
	На предпоследния ред Динг Чавес едва се сдържаше да не се разсмее.
	— А какво свястно има тогава в тази професия, ще се запитате вие накрая. Е, какво му е хубавото да си ченге? Отговорът е: с всеки заловен на улицата престъпник вие спасявате нечий живот. А в нашата работа, щом се доберете до ценна информация и я предадете комуто трябва, ще спасите не един, а хиляди хора. Хиляди и дори десетки хиляди — натърти Кларк. — Защото, ако си гледаме работата както трябва, няма да има войни… Аз ще бъда вашият преподавател и ще надзиравам как усвоявате материята. Сигурен съм, че курсът ще ви се стори доста труден, но и стимулиращ. Започваме утре сутринта, в осем и половина. — С тези думи Джон слезе от подиума и тръгна към дъното на помещението. Чавес му отвори вратата и двамата излязоха на терасата.
	— Е, господин преподавател, изглежда успяхте да им вдъхнете респект още с първата лекция.
	— Дяволите да го вземат, Динг, длъжен бях да им кажа това. — Джон не помнеше друг път да е държал толкова дълга реч.
	— И след като поемаш тази група, какво остава за Фоли?
	— Ще започнат дипломатическите ходове, драги. Нима не разбираш, че сме длъжни да наваксваме прахосаните дни и седмици?
	— Според мен можеше да изчакате още, защото Фоли още не е утвърден — каза Чавес и веднага се упрекна мислено: „Какво право имам да раздавам съвети, след като съм най-младият тук?“


	— Хм, що за човек е този Цзян Хансан? — попита Райън.
	— Прехвърлил е петдесетте, но изглежда по-млад, с десетина кила наднормено тегло. Метър и шестдесет и пет, умерен във всичко или поне така твърди нашият човек. — Дан Мъри докладваше уверено, като понякога хвърляше поглед към бележника си. — Коварен, прикрит и много умен. Не случайно именно той успя да обезвреди Ямата.
	— О, така ли! — учуди се Мери Пат Фоли. — И как?
	— Ямата беше още на Сайпан*, когато го овладяхме. Обадил се в Пекин, защото търсел къде да се укрие. Цзян го изслушал с абсолютно хладнокръвие. „Каква уговорка? Никаква уговорка нямаше между нас?“ — Шефът на ФБР умело имитираше диалога между двамата лидери, китаеца и японеца. — Повече никога не са разговаряли. Нашият японски приятел сметнал това за нечувано предателство и кръвна обида.
	[* Централният остров от Марианския архипелаг, сцена на японско нашествие в романа „Дълг на честта“ от Том Кланси. — Б.пр.]
	— Не намирате ли нещо подозрително в тази история? — отбеляза Ед Фоли.
	— Не — обади се Райън. — През Втората световна война японците, които успяхме да пленим, охотно даваха показания.
	— Президентът е прав — потвърди Мъри. — Аз лично разпитах Танака за тази история, а той ми отвърна, че всичко е въпрос на традиции. Ямата искал да се самоубие, и то както подобава на самурай, но те взели всички предпазни мерки. Смъкнали дори и връзките от обувките му. А той така се разлютил, че решил повече да не се съобразява с клетвите за опазването на тайните. Това се оказа по-действащо дори и от най-ловките методи за водене на разпити. Но според всеобщото мнение Цзян е роден дипломат — според думите на Ямата нито една делегация не потегляла, без Цзян да е включен в титулярния й състав — но ние в Щатите никога не бяхме чували за него. Кой знае защо, японците не съхраняват списъци с имената на дипломатите, посещавали страната им. Затова Цзян не е привличал интереса на нашите служби, поне доколкото съм осведомен.
	— Аз намерих името му в архивите — рече Мери Пат. — Записан е като Зипо, ала кой може да ни гарантира, че не е фалшиво?
	— Дори и да е истинското му име — добави съпругът й, — ние и сега нищо не знаем за техните разузнавачи. Ако ми позволите да боравя с предположения, според мен той е политическа фигура. Защо мисля така ли? Защото успя да уреди едно доста важно споразумение, при това без излишен шум. Техните въоръжени сили още са в състояние на повишена бойна готовност след това споразумение, а в резултат руснаците са пред прага на нервна криза. Който и да е той, едно е извън съмнение — имаме работа с извънредно ловък играч.
	— Опита ли всички възможности, за да провериш тази хипотеза? — деликатно подпита Мъри.
	Мери Пат смутено поклати глава.
	— Нямаме достатъчно кадри в района или поне някой, който да ни върши работа. В Хонконг за нас работи една двойка, съпруг и съпруга, много способни, организирали са малобройна агентурна мрежа. В Шанхай разполагаме с няколко агенти, но те са способни само за операции с локален характер. В Пекин сме завербувли неколцина от министерството на отбраната им, но с ограничени пълномощия. Пазим ги за дългосрочни програми и ако ги включим в тази задача, надали ще можем да ги използваме повторно. Дан, проблемът с Китай е в това, че всъщност не знаем как действа правителството им. Има толкова йерархични нива и всичко е така заплетено, че ни остава само да гадаем. Сигурни ли сте, че знаем дори имената на всички членове на тяхното политбюро?


	Телохранителят се казваше Салех. Никога не беше боледувал. За мъже като него не съществуваха непреодолими трудности. Но когато, въпреки очакванията му, неразположението не отслабна, макар и лекарят да му бе обещал, че скоро ще е отново във форма, Салех разбра, че и той като всички е уязвим пред стомашните заболявания. Но нищо не го сломи така, както първите капки кръв в тоалетната. Нима се бе разболял сериозно? С желязно тяло като неговото? Обаче състоянието му се влошаваше с всеки ден и накрая той се престраши. Преди зазоряване напусна вилата с колата и се отправи към болницата. По пътя трябваше да спира на два пъти, за да повръща, с всяка минута силите му се изчерпваха — дори десетината крачки до вратата на колата му струваха неимоверни усилия. Веднага го приеха в спешното отделение. Миризмата на болницата го изплаши — напомняше му за болки и страдания.


	Следващият експеримент бе с деветима криминални, които трябваше да се грижат за болните. Казаха им, че са санитари, и ги вкараха в изолационната. Мауди наблюдаваше действията им на мониторите в кабинета си.
	Оставаше само да се докаже, че вирусът не отслабва въздействието си при възпроизводителните процеси, и да се потвърди още веднъж, че се предава по въздуха, както бе регистрирано при първата група затворници. Повечето от „санитарите“ изпълняваха нарежданията некачествено и лошо и непрекъснато бършеха изпотените си лица. Може би Аллах щеше да се смили над тях и да прояви милосърдието Си, когато настъпеше последният им час — най-много до десет дни от датата на експеримента.


>>	27.
>>	РЕЗУЛТАТИ

	ХИРУРГ весело се затича по пътеката към поляната, където я очакваше хеликоптерът. ФЕХТОВАЧ я изпрати до вратата и я целуна за довиждане — целувката беше стандартна, но изпращането на прага и стискането на ръцете им не беше както винаги или поне наскоро Андреа Прайс не ги бе виждала да са така разнежени. Прайс погледна крадешком към двама от своите агенти и те веднага схванаха какво се иска от тях. Всички бяха опитни и реагираха гъвкаво, освен Раман, който се отличаваше с прекалено строгите си разбирания, което все пак не му пречеше да бъде един от най-интелигентните членове на екипа.
	— Каква е обстановката днес? — попита я президентът, щом хеликоптерът излетя от площадката.
	— ХИРУРГ във въздуха — чу Андреа в слушалката в лявото си ухо. — Всичко е чисто — рапортува екипът за следене от покривите на правителствените сгради около Белия дом. През последния час бяха обходили с биноклите си всяка педя, както всеки ден. Това бе тяхното ежедневие, „задължителните процедури“, които членовете на екипа за охрана знаеха наизуст. Част от минувачите по околните улици вдигнаха глави към небето. Винаги се намираха хора, които с трепет очакваха появата на президентското семейство. Десетки психолози от Специалната служба се опитваха да открият обяснението за този несекващ интерес от страна на широката публика към мебелировката, интериора, най-незначителните подробности от живота в този най-популярен в Америка дом, защото това затрудняваше много агентите от охраната.
	Всички снайперисти, разпръснати по покривите на министерските сгради около резиденцията на президента, ежедневно засичаха през оптическите си мерници струпвания на любопитни граждани, дори вече познаваха физиономиите на „дежурните“ зяпачи, а агентите се бяха постарали да издирят имената им и да ги проверят в картотеката на съмнителните и заподозрените лица от всички националности и религии. Много затруднения за снайперистите създаваше и смесването с тълпата на агентите, стараещи се да изглеждат или като случайни минувачи, или като безработни скитници. Понякога, без много шум, проследяваха някои, за да се уверят, че действително не вдъхват опасения. Но днес или поне засега нямаше опасност от инциденти.
	— Променихте ли програмата си снощи? — попита Прайс. Измъчваше я, че трябва да задава такива тъпи и неловки въпроси.
	— Не. Погледахме предаванията по телевизията — излъга ФЕХТОВАЧ, без да подозира, че те вече са засекли лъжата му. Дори не се изчерви, отбеляза си Прайс. Лицето й също запази невъзмутимото си изражение. Дори и на президента е позволено да крие своите малки тайни или поне да си въобразява, че никой нищо не е разбрал.
	— Окей, ето графика. — Райън прегледа набързо първата страница и узна, че според подобното разписание след малко е длъжен да седне на масата пред чаения сервиз. — Министърът на финансите вече е на път. Ще бъде тук веднага след редовния сутрешен доклад на КАРТОИГРАЧ.
	— А как наричате Джордж? — заинтересува се Джак, преди да се запъти към Западното крило.
	— ТЪРГОВЕЦ. Много му допадна — докладва Андреа.
	— Добро утро, господин президент. — Както винаги, Бен Гудли се изправи, щом Райън влезе в Овалния кабинет.
	— Здравей, Бен. — Райън остави графика за деня на бюрото си, набързо огледа най-важните документи, подредени отгоре, и се отпусна в креслото. — Да започваме.
	— Снощи не ми дадохте възможност да поприказвам с хората от персонала в Белия дом, сър. Очертават се неприятности с Цзян Хансан. Мога да ви представя последната версия, но предполагам, че вече ви е известна. — Президентът кимна утвърдително и му даде знак да продължи.
	— Добре, а сега относно събитията в Тайванския проток. Пекин разполага в района с петнадесет бойни кораба в две формации — едната от шест, а другата от девет флотски единици. Ако желаете, мога да ви покажа картата с разположението им, но е достатъчно да знаете, че са разрушители и фрегати. Разгърнати са в боен ред, така ни осведомиха от Пентагона. Изпратили сме един самолет ЕС-135 за подслушване на радиообмена в района. Разполагаме с една подводница, „Пасадена“, базирана в участъка между двете китайски бойни формации, а още две подводни лодки са на път от централната част на Тихия океан. Очаква се да пристигнат в района след тридесет и шест, съответно след петдесет часа плаване. Главнокомандващият на Тихоокеанския флот, адмирал Дейв Сийтън, е тук, за да разговаря по въпроса с вас, сър. Ще се обсъжда пълен комплект от мерки за надзор на ситуацията в района. Най-важните предложения, в резюмиран вид, веднага бяха оставени на бюрото на секретаря на господин Бретано. Разговарях с него по телефона. Според първата му реакция адмирал Дейв Сийтън си разбира от работата. В политически план правителството в Тайпе не е получило официално предизвестие за военноморските учения в непосредствена близост до бреговете на Тайван. Те ще излязат с протестна декларация в пресата. Техните военни веднага се свързаха с нашите агенти. Според държавния секретар не може да се постигне нещо особено, но те не искат да се откажат от срещата с вас.
	— А как е общата преценка? — попита Райън.
	— Може би става дума за редовно учение на техния военен флот, но моментът не е подходящ за нас. Още не са предприели никакви заплашителни действия.
	— Е, докато не го сторят, няма да се оттеглим от района и няма да публикуваме официален протест по този повод. Искам военните да разгръщат подразделенията си без излишен шум. Никакви изявления пред медиите. Ако някой се опита да протестира, знаете как да го отпратите.
	Гудли разбиращо кимна.
	— Именно така действаме, господин президент. Но за събитията в Ирак отново не разполагаме с достатъчно информация. Местната телевизия е изцяло залята с религиозни беседи и молитви. При това само с шиитска насоченост. Дори и новинарските им емисии са посветени предимно на кадри от джамии и най-различни мюсюлмански ритуали. Особено често излъчват вдъхновени проповеди. Екзекуциите продължават. Нямаме точни данни за броя на загиналите, но със сигурност са повече от сто. Може би скоро ще приключат, защото върхушката на Баасистката партия е успяла да се измъкне благополучно от страната, а в мрежите се е уловила само дребната риба. Има нещо подозрително в прекалено благосклонното отношение на тамошните власти към „гражданите с по-леки Криминални прояви“ — цитирам техните говорители. Религията им поощрявала опрощението. Нагледах се на телевизионни кадри с окъсани затворници, коленичили пред някой имам, за да го молят за милост и да му обещават, че повече никога няма да повтарят грешките си. Да не пропусна и още един тревожен факт: забелязано е необичайно оживление в иранските въоръжени сили. Зачестяват сигналите за учебни маневри в широки мащаби. Засякохме усилен радиообмен от тактически характер. Екипите от военното разузнаване дежурят денонощно, за да се ориентират в целия този хаос. Помощникът на държавния секретар, Рътлидж, ги е пришпорил да побързат с резултатите.
	— Какви са изводите? — попита Джак. — Искам да кажа, до какви заключения стигнаха експертите след прослушване на иранските радиовръзки?
	— Още няма никакви изводи. След около час отново ще се свържа с тях.
	— Обърни повече внимание на докладите на отдела за разузнаване и анализи, особено на…
	— …на Бърт Васко. Да, сър, зная — съгласи се Гудли. — Той е много способен, но висшестоящите му създават доста неприятности. Разговарях с него преди двадесет минути. Каза ми, че можем да очакваме влошаване на обстановката до две денонощия. Никой не е съгласен с тази мрачна прогноза. Никой.
	— Но нали… — Райън се облегна в креслото си.
	— Според мен Васко не греши, сър, макар и в момента да не разполагам с данни, подкрепящи мнението му. Специалистите от ЦРУ не са съгласни с него. Държавният секретар също не го подкрепя… дори не ме запознаха с анализа си, но аз успях да го получа от Васко. Работата е там, че досега с нито една дума не съм подкрепил цялата глутница, в която всички до един твърдят, че той се заблуждава кардинално. — Бен Гудли замълча, защото се досети, че говори не по-малко пристрастно от тях. — Трябва да обсъдим това по-грижливо. Васко винаги се е отличавал с нюха си към предстоящите промени и освен това не го е страх да се опълчи срещу всички.
	— Скоро ще разберем кой е прав. Но независимо дали Васко е прав, или не, аз съм съгласен с теб, че той е най-способният от тях. Погрижи се Адлер да поговори с него. И да не спира работата му, независимо от постигнатите досега резултати.
	— Васко ще получи пълното ми съдействие — кимна енергично Бен. — Може би вашето решение ще насърчи и други от сътрудниците ни да се поразмърдат.
	— Какво ново от Саудитска Арабия?
	— Още няма реакция, сър. Като че ли изчакват. Според мен се страхуват да поискат помощ от нас, освен ако наистина не настъпи драматичен обрат в събитията в района на Персийския залив.
	— Свържи ме с Али, най-късно до един час — заповяда президентът. — Искам да се запозная с оценката му.
	— Слушам, сър.
	— И ако той пожелае да разговаря с мен, веднага ще ме свържеш, независимо дали е денем, или нощем. Предай му, че го смятам за свой приятел и винаги ще намеря време да го изслушам.
	— Идва ред на сутрешните новини, сър. — Бен се надигна от стола. — Кой ми измисли този прякор, КАРТОИГРАЧА?
	— Избрахме го, след като се запознахме с досието ти — обади се Андреа Прайс — Много ти върви на покер.
	— И с жените съм така, сигурно и това знаеш — недоволно подхвърли Гудли и излезе.
	— Не знаех тези подробности за него, Андреа — обади се президентът.
	— Напоследък е спечелил доста крупни суми в игралните домове в Атлантик Сити — засмя се тя.
	Райън погледна програмата за деня. Сега идваше ред на обсъждането на речта на Джордж пред Сената.
	— Остави ни сами, Андреа — каза Райън миг преди на прага да се появи Джордж Уинстън.
	— Добро утро, сър — поздрави министърът на финансите. Както винаги бе облечен в костюм по поръчка. Държеше кафява папка. Настаниха се на фотьойлите от двете страни на масичката за кафе.
	— Какво е положението на Уолстрийт? — попита Райън и си наля кафе.
	— Ако управлявах моята брокерска къща като онези хитреци от борсата, отдавна да са ме линчували, дори щяха да окачат главата ми над камината. Тук е пълно с лентяи и никой за нищо не желае да поеме отговорност. По дяволите, тук има прекалено много излишни чиновници, господин президент…
	— Поне тук, в този кабинет, можеш да ме наричаш Джак.
	— Чудесно, Джак. Докъде да се разпростирам в доклада си?
	— Нали вече го обсъдихме. Трябваше да се заемеш с промените в министерството. Но искам да знам с какво възнамеряваш да започнеш.
	— Добре, ще ти кажа. Първо смятам да посъкратя персонала. Искам да организирам министерството като бизнес-кантора. — Той млъкна за миг, после продължи още по-разпалено: — И освен това искам да ревизирам данъчния закон. За Бога, допреди два дни не знаех как ще се справя с проблемите около данъците. Повиках най-добрите юристи, с които разполагам, и…
	— Но не трябва да засягаме приходите в бюджета, запомни това.
	— Ще експериментираме с няколко математически модела. Очакваме ефектът от замразяването на приходите в бюджета да се окаже независим от входните параметри, Джак, но има вероятност да дочакаме общо нарастване на фондовете, достъпни на правителството.
	— Сигурен ли си? Дали няма да се наложи да провериш още веднъж…
	— Не, Джак. Няма да си губя времето с допълнителни проучвания. За няколко месеца ще взема Марк Грант, той се справя с компютърното моделиране по-добре от всички, с които съм си имал работа. Миналата седмица по цели дни не се отделяше от компютрите, за да се оправи сред цялата тази бъркотия… нима още не са ти докладвали? Оттогава никой не смее да предлага промени в системата за събиране на данъците. На бюрото ми ме очакват архивните документи — общо хиляда страници, — в които се описват промените в данъчните закони, приети през 1952 година, както и резултатите от тях. Най-подробно са дадени ефектите от данъчното законодателство за всеки сектор от икономиката ни… или поне това, което хората тогава са очаквали от тези закони. Особено ценни са сравненията между прогнозните и реалните резултати, обобщени на база на състоянието на най-големите компании през 1960 година. Смятам, с твое разрешение, да изложа някои изводи пред Сената, в рамките на час и половина.
	— Сигурен ли си, че не грешиш, Джордж? — попита президентът. Това бе един от най-тревожните проблеми, и то не само напоследък. Президентът не бе в състояние да проверява всичко, което се върши от негово име — не можеше да прочете дори само една стотна от документите, които се появяваха с неговото име отдолу — но бе отговорен за всичко. Не един или двама президенти преди него безуспешно се бяха опитвали да се преборят с това зло.
	— Да, сигурен съм, Джак.
	Спогледаха се. Всеки знаеше на какво е способен другият. Президентът имаше пълното право да заяви, че благоденствието на нацията е много по-важно от съдбата на милиардите долари, които Уинстън управляваше чрез финансовата групировка „Колумб“, но предпочете да премълчи. Не забравяше, че Уинстън бе съградил тази свръхмогъща инвестиционна къща буквално от основите. И подобно на Райън, той също бе човек от скромен произход, преуспял в големия бизнес единствено благодарение на интелекта си, на желязната си воля и на моралните си качества. За него парите, поверени му от клиентите, бяха по-важни от неговите собствени приходи — затова не бе чудно, че успя да забогатее стремително и въпреки това да не забрави откъде е започнал. Първото официално изявление от висш представител на администрацията на Райън неминуемо щеше да се отрази извънредно благоприятно на репутацията на Уинстън.
	— Тогава започвай с дебатите по закона — каза Райън.
	— Знаеш ли, погледнато от политически аспект, това ще доведе до…
	— Джордж, нали това, което ще предложиш на Сената, ще бъде изключително от полза за страната ни?
	— Да — уверено кимна Джордж.
	— Тогава не ми губи повече времето.
	Министърът на финансите сведе поглед.
	— Нали знаеш, че когато всичко това свърши и отново се върнем към нормалния живот, можем да поработим още. Заедно. Не се срещат често хора като теб, Райън.
	— Срещат се, и то доста често — отговори президентът след кратък размисъл. — Проблемът е, че не им позволяват да се издигат. И знаеш ли от кого научих тази истина? От Кати. Ако някой от пациентите й звънне вечер, защото бил много зле, тя може и да се ядоса, ала няма да го изостави в труден за него момент. Какво ще стане, ако всички започнат да пренебрегват задълженията си? Никога няма да забравя хирурзите в спешното отделение и как помогнаха на Кати и Сали. Тези момчета работят буквално до припадък и поемат страхотен риск. Същото съм го наблюдавал сред хората от разузнаването. Виждал съм го и сред войниците, сред моряците от подводниците. И това е много по-силно от всички правила за търговската етика, за която толкова много се приказва. Длъжен си да вдигнеш тревога, и то още сега, иначе ще се случи нещо много лошо. Жалко, че истински честните хората не са тук, във Вашингтон, откъдето се управлява страната. А именно такива хора са нужни тук — унило констатира Райън. — Истински честни, смели и безкористни американци.
	— Обаче тези морални и порядъчни хора не харесват това, което се върши в столицата. Може би затова стоят по-надалеч от Вашингтон, а? — Уинстън си припомни миналото си, спомни си колко му бе струвало да се издигне сам, без ничия подкрепа, до най-горните етажи на американските финансови кръгове.
	— Все пак има и изключения — например Адлер от Държавния департамент. Освен него открих още един сътрудник, на когото явно може да се разчита. Казва се Васко. Един от хората, които не се оставят да бъдат стъпкани от системата. Именно такива личности, будни, със силен и независим дух, сме длъжни да откриваме и да ги закриляме. Повечето от тях заемат третостепенни постове, но действията им имат първостепенно значение. Те поддържат системата в действие и то главно защото не се стремят да бъдат забелязани, защото не обичат да се самоизтъкват. Повече ги вълнуват реалните постижения, ползата, която ще имат гражданите на страната. Знаеш ли за какво си мечтая понякога? — попита Райън, за пръв път разкривайки пред някого съкровените си стремежи, които не се осмеляваше да споделя дори и с Арни.
	— Предполагам, че очакваш с нетърпение деня, когато принудиш системата да заработи както трябва. Говоря за система на управление, която да разпознава честните и трудолюбивите и да им отдава заслуженото. Знаеш ли колко е трудно да се постигне безупречна хармония и справедливост в която и да е организация? По дяволите, Джак, нека да не се разпростирам с многочасови обяснения каква борба съм принуден да водя, и то ежедневно, в моята компания, а също и в Министерството на финансите — в него портиерите са повече от стоковедите и хората, които разбират от икономика. Дори не съм сигурен дали някога ще мога да се преборя с тази пасмина — завърши Уинстън гневно. Президентът се усмихна — никой досега не бе успял така добре да разбере мечтите му за промяна и подобряване на държавното управление.
	— По-трудно е, отколкото предполагаш. Хората, които работят съвестно, никога не копнеят да управляват останалите, защото искат само да си вършат работата и никой да не им се пречка. Ето например от Кати може да излезе отличен администратор. Дори вече й предложиха да оглави Медицинския факултет към Университета във Вирджиния — това би било сериозно издигане за нея, което ще промени кариерата й изцяло. Но това ще означава да се лиши от половината от времето, което отделя за пациентите си, а на нея й харесва това, което върши сега. Ще дойде ден, в който Бърни Кац от института „Джон Хопкинс“ ще трябва да се пенсионира и те ще й предложат да поеме поста му, но тя ще откаже и това предложение. „Вероятно точно така ще стане — помисли си Джак, — освен ако не успея да я разубедя да не им отказва.“
	— Не вярвам да успеем да го постигнем, Джак — мрачно поклати глава ТЪРГОВЕЦ. — Макар че идеята е дяволски примамлива.
	— Зная, че няма да успеем да направим системата съвършена, но поне можем да се опитаме да подобрим работата й. Всъщност ти вече си се заел с тази задача, поне така разбрах от думите ти. Не е зле да го обмислим.
	— Добре, ще помисля и по този въпрос — обеща министърът на финансите и стана. — Но сега ме очаква друго революционно начинание. С колко ли противници ще се наложи да се преборим?
	— Никой не може да се отърве от тях, Джордж. Дори и Христос е имал противници.


	Прякорът му допадаше. Киноартиста. Не звучеше зле. Ако преди петнайсет години знаеше, че един ден ще го наричат така, може би щеше да се постарае да оправдае прякора. Мисията му беше строго разузнавателна, но най-ценното му оръжие си оставаше личният му чар. За целта изрепетира няколко варианта, но тъй като имаше германска входна виза, реши, че е най-разумно да използва легендата, че е от Франкфурт. От агенцията за автомобили под наем се бе сдобил с великолепен комплект пътни карти — сега всичките бяха разтворени на седалката до него.
	Първо се отправи към училището „Сейнт Мери“. Реши да обиколи района два пъти. Към училището водеше само едно шосе. От едната страна се редуваха двуетажни къщи, строени преди тридесетина години. Самото училище се помещаваше в единайсет сгради. Киноартиста знаеше на каква възраст приблизително са бъдещите му жертви, затова лесно отгатна в кои сгради е най-вероятно да ги открие.
	В тактическо отношение обаче районът не му се стори подходящ, особено когато забеляза сградата на охраната. Училището бе разположено на голяма площ и това увеличаваше рисковете при отстъпление. Забеляза три големи черни лимузини, очевидно предназначени за пътуванията на неговите обекти и на охраната. Изглеждаха бронирани, а охраната вероятно бе снабдена с модерни автоматични оръжия. В зоната се влизаше и излизаше по единственото шосе — почти един километър до магистралата. А как е охраната откъм брега, запита се Киноартиста и потегли натам. Видя катера на бреговата охрана — малък, но сигурно имаше радиопредавател, а това сериозно объркваше плановете му.
	Първоначалните му впечатления никак не бяха оптимистични — достъпът бе силно ограничен, а охраната многобройна и разпръсната. Тъкмо това бе най-опасното. Броят на пазачите беше много по-важен от размерите на площта. Най-трудно е да се пробива отбрана, организирана в дълбочина. Можеше да неутрализира няколко души за броени секунди, но останалите веднага щяха да се притекат на помощ на колегите си. Явно разполагаха с предварително отработени планове за защита, а можеха да повикат на помощ и местната полиция, дори и полицейски хеликоптери. Не, така доникъде нямаше да стигне.


	— Господин председател, уважаеми членове на сенатската комисия — почна Джордж Уинстън. — Президентът Райън ме помоли да изоставя временно работата си в моята компания, за да служа на страната като министър на финансите. Позволете ми да ви разкажа с няколко думи за себе си…


	— Какво знаем за него? — попита Ед Килти.
	— Доста неща. Например, че е интелигентен, упорит, честен. И богат. — „По-богат и от теб“ — помисли си съветникът, но не го каза на глас.
	— Бил ли е проучван от службите за сигурност?
	— Нито веднъж. Може би се разминал на косъм, но и това не е сигурно. Според сведенията ми този Уинстън винаги играе по правилата. Неговата инвестиционна групировка „Колумб“ се оценява доста високо на борсите заради успешните й операции и почтеността в сделките. Преди осем години един от служителите му бе уличен в опит за мошеничество и Джордж лично се яви в съда, за да свидетелства против него. Освен това заплати щетите от собствения си джоб — цели четирийсет милиона долара. Но онзи измамник получи присъда от пет години. Да, за Райън този Джордж е истинска находка. Не е политик, но на Уолстрийт се ползва с отлична репутация.
	— По дяволите! — изруга Ед Килти.


	— Господин председател, трябва да се напрани много, още много за икономиката на страната зпочна изявлението си Уинстън, ала внезапно отмести приготвения текст и продължи импровизирано. Или поне така изглеждаше. С лявата си ръка посочи към камарата от сборници със закони. — Погледнете тази маса, огъваща се под тежестта на тези прашни томове. Това са данъчните закони на САЩ. В общото право е валиден принципът, според който незнанието на законите не е основание за защита пред който и да било съдебен състав. Но от този принцип никой досега не е спечелил. Министерството на финансите и Данъчната служба са двете най-могъщи ведомства в страната, които оповестяват тези закони и следят за спазването им. Моля да ме извините, че не споменах за ролята на Сената — много добре ми е известно, че всичките тези закони са гласувани именно тук, в Сената, обаче почитаемите сенатори гласуват именно текстовете, подготвени в Министерството на финансите, като само внасят промени и после ги одобряват, а ние поемаме грижата за изпълнението им в реалния стопански живот на страната. В редица случаи тълкуването на законите се предоставя на служителите от Министерството на финансите, а както всички ние добре знаем, понякога тълкуването на един закон се оказва по-важно дори и от оригиналния текст в закона. За тази цел има създадени специализирани съдебни инстанции за данъчно правораздаване, обаче в крайна сметка се стига до купища прашасали хартии, каквато виждате в момента ето там, на онази маса. Осмелявам се да заявя, и то от тази трибуна, че никой, дори и най-опитните членове на комисията, не е в състояние да се ориентира в тази бумащина, камо ли да извлече някаква полза от нея.
	— И ето че сега сме изправени пред абсурдната ситуация, в която един гражданин донася своята данъчна декларация за доходите и вече платените от него предишни удръжки в някой от клоновете на данъчните агенции. Отправя молба към служителя — който е длъжен да прилага законите — да му помогне при попълването на декларацията. Ако служителят сгреши, гражданинът ще бъде лично отговорен за грешката, допусната от представител на властта, макар грешката да е причинена именно от този представител на властта. Но ако аз се намирам в моята финансова агенция и си позволя да дам лош съвет на някой от моите клиенти, отговорността за грешката поемам аз.
	Уинстън пое дъх и продължи:
	— Предназначението на данъците е да осигуряват доходи, необходими на правителството, за да може то да управлява страната и с това да служи на нейните граждани. Но успоредно с грижите за изпълнението на тази благородна задача ние съградихме цяла империя, чието предназначение е да изсмуква милиони долари от данъкоплатците. Защо се стигна дотам? Защото все някой трябва да тълкува данъчните закони, които се усложняват от година на година — същите тези закони, които уж са замислени като средство за облекчение на невежите, но сега са толкова объркани, че дори и най-просветените трудно се ориентират в тях, макар че в същото време продължават да носят пълната отговорност за незнанието им и за неспазването им. Вие не може да не знаете — или поне сте длъжни да знаете, — че тези закони вече „не вършат работа“. Не може да нямате поне бегла представа колко пари се харчат ежегодно, за да се осигури съблюдаването на тези закони от всички американци, но резултатите досега никак не са насърчителни. А нали от нас се очаква да се грижим за благото на нашите граждани, а не да им създаваме все нови и нови главоболия?
	— И така, господин председателю, има много неща, които се надявам да постигна по време на мандата ми в Министерството на финансите, при условие че сенатската комисия одобри кандидатурата ми. На първо място възнамерявам да се преборя за цялостна преработка на съществуващите данъчни закони, за да може всеки нормален, всеки здравомислещ и порядъчен гражданин да може да ги разбира, без да пръска цяло състояние за тълкуванията на ловки, но скъпо платени юристи и консултанти. Искам закон, който не оставя вратички за измъкване на хитреците. Искам едни и същи правила да важат за всички, без никакви изключения, и в еднаква сила. Подготвил съм предложение за конкретни мерки. Искам да работя съвместно със сенатската комисия, за да се оправи хаосът в данъчното ни законодателство. Искам да работя с вас, дами и господа. Няма да позволя на нито един лобист от която и да е компания или корпорация да се опитна да влияе върху решенията ни. Още отсега мога да обещая, че никой от тези измамници няма да прекрачи прага на кабинета ми. Умолявам ви, господин председателю, да последвате примера ми, когато настъпи моментът да се заемем с разясняването на промените в законите пред цялата нация. И когато успеем да разясним дори и на най-невежите в тази страна какво трябва да се промени, без да се съобразяваме чак толкова много със специалните прослойки от населението, които винаги имат специални претенции към законите, ще сложим край на този хаос. — Уинстън отново посочи масата, огъваща се под тежестта на томовете. — Ние всички сме американци. Следователно трябва да работим всички заедно, и то здравата, за да отнемем възможността на лобисти и юристи да ограбват най-безсъвестно клиентелата си под прикритието на консултации за избягване на данъчното облагане. Законите в тази страна не се създават, за да могат хитреци от частните адвокатски кантори да се упражняват в красноречие и остроумие, нито пък за да прикриват зад тях некадърността си бюрократите от държавния сектор. Законите, които вие одобрявате и които хора като мен са длъжни да прилагат, са предназначени да задоволяват нуждите на хората, а не на правителството.
	— На второ място е намерението ми да накарам Министерството на финансите най-после да заработи ефективно. Ефективност — тази дума все още е непозната за повечето служители на правителството. Именно на това трябва да се сложи край. Е, аз, разбира се, не мога да променя всички в този град, но мога да променя стила на работа на ведомството, което президентът е решил да ми повери и което — смея да се надявам — вие ще ми възложите да ръководя. Зная как се върти бизнес. Моята финансова групировка обслужва в буквалния смисъл на думата милиони вложители и инвеститори, пряко или косвено, и аз с гордост нося това нелеко бреме. В следващите няколко месеца ще ви представя бюджета на Министерството на финансите, в който няма да фигурира нито едно излишно перо. — Последните му думи се сториха на всички присъстващи силно преувеличени, но въпреки това прозвучаха доста впечатляващо. — Тази зала и преди е била свидетел на подобни амбициозни заявления, затова няма да ви обвинявам, ако ги посрещнете с недоверие, но аз винаги съм държал на думата си. Можете да бъдете сигурни, че и този път ще спазя обещанието си.
	— Президентът Райън ме повика при себе си в Овалния кабинет, за да ми възложи задачата да се преместя във Вашингтон. Но тук никак не ми харесва, господин председателю — обърна се Уинстън към масата с членовете на сенатската комисия. Знаеше, че вече е успял да ги спечели на своя страна. — Предпочитам да напусна Министерството на финансите, след като изпълня задачите, за които говорих преди малко. С това приключвам изказването си.
	По традиция първият ред бе запазен за членовете на семейството на кандидата — сега там стояха само съпругата и децата на Джордж Уинстън, а вторият бе изпълнен изцяло с репортери — най-опитните хора в залата, помнещи не една и не две подобни церемонии. От кандидатите се очакваше да леят хвалебствени слова, адресирани към президента, да декларират каква чест е за тях да служат на родината, да изразяват радостта си от удостояването им с огромна власт, да споменават ла тежката отговорност, която се е стоварила на плещите им.
	„Но тук никак не ми харесва“? Репортерите спряха да стенографират, надигнаха глави към трибуната, а след това си размениха смаяни погледи.


	В края на краищата Киноартиста — вече Дитер Колб, учител по немски, намери подходящото място и почти два часа наблюдава градината и децата, които играеха на двора. Скъпите им дрехи му подсказаха, че това са добре гледани деца, на заможни родители, но все пак си оставаха деца. С изключение на едно. Кое бе то, това не можеше да определи от толкова голямо разстояние — когато му дойдеше времето, щяха да го снабдят с всички възможни фотографии — но за него то съвсем не беше дете, а инструмент за политическо въздействие, предмет на безброй политически изявления в бъдеще. Кой щеше да се нагърби с тези изявления и какво щяха да съдържат те — това никак не засягаше Киноартиста.
	Хер Колб беше тренирал с години за такива дръзки солови акции. В началото бе започнал С религиозен плам, убеден, че така подпомага Свещената война за освобождението на своя народ, но с времето работата му се превърна в серия щедро заплащани терористични акции, в професия като всяка друга. Ако накрая се случеше нещо, от което родината му ще бъде политически облагодетелствана, толкова по-добре, но кой знае защо, този миг така и не настъпваше, въпреки всичките надежди и мечти и огнени речи на водачите. Сега го крепеше само съзнанието, че е превъзходен, всъщност ненадминат професионалист, най-опитният и най-ловкият в тези рисковани акции.


	— Мнозина ще възразят срещу естеството на предложения от вас план за промени в данъчната програма — продължи сенаторът. Не бе трудно да се предвиди, че този опитен политик ще пледира именно в тази насока. — Нима за нас е толкова невъзможно да се постараем да облекчим бремето на трудовата Америка?
	— Сенаторе, разбрах какво искате да ми кажете — отговори Уинстън. — Но не разбрах какво искате да кажете с думите „трудовата Америка“. Аз също се трудя. Изградил съм сам моята компания, като съм започнал от нищо, и повярвайте ми, това също е труд, и то не лек. Първата дама, Кати Райън, печели около четиристотин хиляди долара годишно — много повече от съпруга си, между впрочем. Но означава ли това, че тя не се труди? Тя е хирург. Според мен това е професия, в която се влага доста труд. Брат ми също е лекар и аз много добре знам по колко часа на ден дежури в клиниката си. От тези двама лекари има много по-голяма полза, отколкото от средностастическия американец, и според отдавна известния на всички нас закон за търсенето и предлагането такива специалисти получават много по-високи хонорари от хората от някои други професии. Ако ослепеете, няма да ви бъде от полза някой от профсъюзните босове, нито пък дори и най-опитният юрист по недвижими имоти. Ще ви помогне само лекарят, по-точно очният хирург. Така че не е вярно, сенаторе, че лекарят не се труди. При медиците се изисква много по-висока квалификация и продължително обучение, но в резултат на това техният труд е по-добре заплатен. Какво да кажем за един бейзболист? Това също е квалифициран труд, но от друга категория, и никой в тази зала няма да възрази срещу тарифите за продажба на звездите в този спорт. Защо? Защото те са съвършени в професията си, истинските бейзболни звезди в целия свят са четирима или петима и затова получават възнаграждения, които на нас ни се струват баснословно раздути. И тук се намесва законът за търсенето и предлагането.
	— Ако ми е позволено да говоря от тази трибуна не като кандидат за министерско кресло, като редови гражданин, ще възразя решително срещу изкуствено създаваното от политиците и почти винаги ненужно противопоставяне на хората на умствения и на физическия труд. Не е възможно да изкарваш честно прехраната си в нашата страна, ако не предлагаш стока, годна да служи на останалите, и общо казано, колкото по-усърдно и по интелигентно се труди човек, толкова повече пари ще спечели. Но за съжаление хората с необикновени способности се броят на пръсти. Само в холивудските филми ще срещнете представители на класата от лентяйстващи богаташи, за която толкова много се говори в Америка. Кой от присъстващите в тази зала, ако би могъл, не би желал незабавно да размени мястото си с някоя бейзболна знаменитост, например с Кен Грифи или с Джак Никлаус? Нима всички ние не мечтаем да бъдем най-добрите в някоя професия? Аз мога да ви призная, че винаги съм мечтал за това. За съжаление не умея да размахвам така ловко бейзболната бухалка.
	— А какво да кажем за талантливите компютърни програмисти? И това не мога да го върша. Или за изобретателите? Ами за опитните ръководители от едрия бизнес, които съумяват за няколко месеца да изправят на крака някоя губеща компания? Защото най-лошото, което може да се случи на един бизнесмен, е да не донесе печалба на компанията си. Защо? Защото печеливша е тази компания, която си върши работата добре. Само такива компании съумяват да компенсират достойно своите кадри и в същото време успяват да върнат парите на акционерите си — а това именно са хората, които влагат своите пари в компаниите, за да могат те да разкриват нови работни места.
	— Все пак, сенаторе, нека не забравяме защо сме се събрали в тази зала. Правителството не осигурява работни места и въобще не е създадено за тази цел. Големите компании са тези, които наемат работници, за да произвеждат стоките, от които се нуждаем всички пие. Работата на правителството е да защитава тези хора, да се грижи за спазването на законите и да бди всички да играят според правилата на играта. Не е редно да наказваме играчите, които спазват правилата, защото ние събираме данъци, за да може правителството да си върши работата. Но допускаме сериозни отклонения от първоначалния замисъл. Длъжни сме да събираме данъците така, че да нанасяме минимум щети на икономиката на страната. Данъците, по своя характер, винаги имат отрицателно въздействие и това не може да се избегне, обаче може така да се структурира данъчната система, че тези щети да се намалят още, доколкото е възможно, и дори да се насърчават хората да използват парите си така, че да подпомагат цялостното ни стопанско развитие.
	— Много добре схванах каква е целта ви! — скочи сенаторът. — След малко ще започнете да ни убеждавате да намалим данъците на компаниите, които създават капитал, но така ще осигурите предимства само за някои, за сметка на…
	— Сенаторе, простете, че ви прекъсвам, но това просто не е вярно и вие много добре го знаете — остро възрази Уинстън. — Намаляването на данъците за печелившите компании означава само едно: така ще насърчим хората да инвестират парите си в… не, почакайте, нека се върнем малко назад: да допуснем, че съм заработил хиляда долара. Плащам си данъците върху тази печалба, плащам си застраховката, храната, вноските за колата и остатъка го инвестирам, като купувам от акциите на компютърната компания X. Те ми взимат парите и наемат някого на работа. Това лице си върши работата, точно както аз си върша моята, и от продукта на неговия труд — нали той създава стока, предназначена за продажба — компанията натрупва печалба, част от която дава на мен под формата на дивиденти. Тези дивиденти се облагат с данък като всеки друг доход. Тогава аз продавам акциите си на друга компания, която пък наема втори работник. Парите, реализирани от продажбата на акциите, се третират като натрупан капитал. Хората вече не желаят да крият парите си под дюшеците — припомни той — и ние не можем да искаме това от тях. Искаме те да инвестират в американската икономика, искаме да се подпомагат взаимно.
	— И сега, след като съм платил данъците върху капитала, който съм инвестирал, какво следва? — продължи Уинстън. — Да допуснем, че съм помогнал на неколцина мои съграждани да си намерят работа. А те на свой ред ще произведат някакви стоки. Но аз се нуждая от някакъв, макар и скромен доход, за да съм в състояние, на свой ред, да помогна на тези хора да си намерят работа и за да произведат нещо за продан. Това е от полза както за работника, така и за купувачите на неговата стока. После се заемам със същата роля, но този път с друга компания. Защо да ме наказват, защо да ме ограбват с непосилни данъци? Не е ли много по-разумно да насърчаваме нашите граждани да инвестират свободните си средства? И нека не забравяме, че вече веднъж са обложили парите ни с данъци — защото на практика абсолютно всеки долар се облага неколкократно. А това не е добре за страната. И без това събираме немалко пари от данъкоплатците, но на всичкото отгоре го вършим така, че крайният ефект е по-скоро отрицателен. Защо, според вас, сенаторе, сме се събрали тук? Защото от нас се очаква да придвижим нещата към по-добро, а не само да си разменяме упреци. Защото крайният резултат от нескончаемите прения в тази зала е колосалното усложняване на данъчната ни система, до такива размери, че се налага да харчим милиарди, за да я управляваме — а това са пари, изцяло хвърлени на вятъра. Защо са ни всички тези счетоводители, инспектори и юристи, които преживяват доста добре, а обществеността и до днес не може да си обясни каква полза има от тях?
	— Америка не е страна на завистници. Америка не е страна на съперничещи личности. В Америка няма класова система. Никой не може да нарежда на американските граждани какво могат да правят и какво — не могат. Произходът не играе никаква роля. Погледнете членовете на сенатската комисия. Ето един син на фермери, до него — син на учител, а СЪЩО и син на шофьор, както и син на адвокат. А вие, сенатор Николидис, сте син на гръцки имигранти. Ако в Америка съществуваше класово общество, тогава как, по дяволите, щяхме да избираме кои хора ще седят в тази зала?
	Уинстън отлично знаеше, че сенаторът, който непрекъснато се опитваше да го обори, е професионален политик — също като баща си, само че старият Николидис не беше чак толкова отявлен кучи син. Телевизионните камери старателно показваха в едър план, макар и за кратко, лицата на посочените от него членове на сенатската комисия.
	— Господа, нека се опитаме да обясним на хората с какво се захващаме. Ако трябва да променим системата, нека го сторим така, че да осигурим шансове на нашите съграждани да се подпомагат взаимно, всеки в своя бизнес. Ако Америка страда от структурни икономически проблеми, причината е в това, че ние не сме създали възможности за просперитет. Именно оттук сме длъжни да започнем. Защото системата не е съвършена. Чудесно, нека тогава да се опитаме да дефинираме проблемите, един по един, заедно с мерките за ликвидирането им. Нали за това сме се събрали?
	— Но системата трябва да изисква от всеки да плаща справедлив дял — прекъсна го сенаторът.
	— Какво означава „справедлив“? В речниците тази дума се тълкува много опростено — всеки да плаща по равно. Десет процента от един милион долара си остава сума, десетократно по-голяма спрямо десетте процента от сто хиляди долара. Но „справедливостта“ в данъчните закони се тълкува доста своеобразно — ние събираме колкото може повече от най-способните, защото те са най-богатите, и ги раздаваме обратно на по-некадърните — а, да, между впрочем, именно тези богаташи наемат адвокати и лобисти, които умеят да шушнат на ухото на политиците, които пък ловко напипват милионите вратички в законите за измъкване от плащането на високите данъци. Нали няма нормален човек, който с готовност да се съгласи да бъде оскубан от държавата? Да не ви губя времето, защото тази печална истина ви е до болка позната. И до какво се стига в края на краищата? Ето до какво! — Уинстън гневно протегна ръка към купчината прашни томове. — Ето откъде се поражда плеядата бюрократи, адвокати, лобисти… докато данъкоплатците остават на заден план! И хич не ни е грижа, че системата изоставя тези, за които е създадена. Докъде ще стигнем по този път? — Уинстън се наведе над микрофона. — Ще ви обясня как разбирам понятието „справедливост“. Мисля, че това значи всички ние да поемаме еднакво бреме при еднакви пропорции. Според мен това ще рече да създадем прости и ясни закони, лесно разбираеми за хората. „Справедливо“ ще бъде да се осигури добре разчистено игрище за всички играчи, които да бъдат поставени при равни условия в началото на играта. И тогава никой няма да изпитва ненавист към най-прославения бейзболист, че си е купил имение за десет милиона долара — нали той е играл най-талантливо. Напротив, ще му ръкопляскаме. И ще се стараем да му подражаваме, да го настигнем. Да бъдем като него. И няма да позволим никому да ни отклони от тази цел.


	— Да ги оставим да изядат баницата, а? — възкликна помощникът на Ед Килти.
	— Ами те сух хляб не ядат — язвително подметна Ед и се усмихна лъчезарно. Най-после Уинстън изплю камъчето.


	Ето ги! Киноартиста засече времето, когато се появиха двамата мъже. Единият се обърна към някаква жена на прага, която после затвори вратата отвътре, после двамата поеха към паркинга. Шарещите им погледи ги издаваха така, все едно че бяха с униформи. От гаража се появи черната лимузина. Добро скривалище, но все пак очевидно за окото на опитния съгледвач. След агентите се появиха две деца, едното водено за ръка от някаква жена, а другото от мъж… да, това бе онзи, който се спотайваше в сянката до вратата, когато вчера следобед изведоха децата на площадката за игри. Едър тип със строго лице. Две жени, едната отпред, другата — отзад. Отведоха децата до втория автомобил. Бронираната лимузина спря пред разклона, след малко потегли отново, а другите коли я последваха по магистралата. Той не пропусна да забележи и нещо ново — на петнайсет секунди след третия автомобил имаше стандартна полицейска кола, завършваща ескорта.
	Задачата не беше лесна, но не бе и невъзможна. При планирането се допускаха няколко варианта, всичките приемливи за неговите работодатели. Освен това той не изпитваше сантиментални чувства към децата. Вече бе провел няколко подобни акции и знаеше, че не бива да мисли за тях като за деца. Аллах не одобряваше похищението на невръстни деца, Киноартиста много добре го знаеше. На този свят нямаше религия, която да благославя насилието над беззащитни малчугани, но държавите не се управляваха с религия. Религиите биха предназначени за някакъв измислен, идеален свит, а реалният свят беше много, много далеч от идеалите. И все пак религиозни цели можеше да се постигат и с обикновени средства, а това означаваше, че… не, той просто нямаше време да мисли, и толкоз. Това беше работа, това му беше работата — да огледа всичко, да надуши какви правила спазват. Киноартиста поне не се преструваше на набожен.


>>	28.
>>	НИКАКЪВ ХЛЕНЧ

	Няма политик, който да обича изненадите. Повечето политици обаче с радост ги поднасят на другите — главно на съперниците си, — при това колкото е възможно по-шумно.
	В Туркменистан почти нищо не се бе променило. Министър-председателят на тази изостанала средноазиатска република — той имаше възможност да избира поне от десетина титли, но тази му се понрави повече от варианта да се самообяви за „президент“ — се радваше на всички земни блага и бе напълно доволен от съдбата си. Като вожд на полуразпуснатата комунистическа партия на Туркменистан, той с години се бе подчинявал на строги ограничения в личния си живот и винаги бе очаквал с трепет заповедите на Москва.
	Но този мъчителен период беше отминал безвъзвратно. Москва повече не можеше да го контролира. Жизнен мъж на петдесет и пет, премиерът беше, както обичаше да се шегува, „човек от народа“. Сега, когато ясното нощно небе се обсипваше със звезди, „човекът от народа“ се прибираше в официалната си резиденция, изтегнал се на задната дясна седалка на черния си мерцедес с доволната усмивка на мъж, доказал способностите си по най-убедителния начин — след обилна вечеря с изискани блюда и малко фолклорни танци (в които беше много талантлив) се беше оттеглил в една от спалните с най-младата танцьорка. Може да задържи това момиче при себе си… за няколко седмици. Уверен в безграничната си власт, той едва ли можеше да желае нещо повече от съдбата.
	Бе извънредно популярен — държеше се естествено и непринудено, дори простовато, познаваше вкусовете на простолюдието и умееше да предразполага събеседниците си, при всяка среща стискаше ръцете на десетки свои привърженици, почти през ден се появяваше пред телевизионните камери, за да укрепва мита, че е един от тях. Предишният режим беше обявен за „култ към личността“, което не бе далеч от истината и което — сигурен бе в това — и сега си оставаше, мечта за много политици. Но само той бе намерил смелост да се нагърби е огромната отговорност за прехода, беше се справил с всички препятствия и сега имаше пълното право да си получи своето. Например тази великолепна германска лимузина. Или пък онази девойка с кръшна снага, която щеше да го приема от утрешната нощ в леглото с усмивка и копнеж. Сладък живот. Не подозираше, че от този сладък живот му остават по-малко от шестдесет секунди.
	За разлика от кремълските големци, той никога не си бе правил труда да изисква полицейски ескорт за пътуванията си. И защо? Нали неговият народ го обичаше?
	Обаче на кръстопътя пред забързания мерцедес се изпречи полицейска кола с мигащи светлини. Някакъв полицай, с вдигната ръка, говореше по радиотелефона, без дори да поглежда към луксозната лимузина. Премиерът се учуди какво ли е предизвикало задържането на колата му. Неговият шофьор, изпълняващ ролята и на личен телохранител, измърмори сърдито, спря насред кръстопътя озадачен и веднага провери пистолета под сакото си. Почти никога не спираха автомобила на министър-председателя. Секунди след изскърцването на спирачките отдясно се чу мощно боботене. Премиерът извърна глава и очите му се разшириха от ужас върху тях връхлиташе камион.
	Защо? Нали неговият народ го обичаше!


	Само два дни след приемането на резолюцията на ООН към иракското пристанище Абадан отплава с пълен ход първият кораб с жито. Сутрешните телевизионни емисии гръмогласно обявиха радостното събитие. Всички кадри бяха грижливо записани от екипите на „ПАЛМ БОУЛ“ и „СТОРМ ТРАК“ и предадени на вишестоящите офицери. Обаче най-важната новина за деня бе получена от съвсем друг източник.


	Головко се опитваше да повярва на версията, че не е изключено премиерът на Туркменистан наистина да е загинал при пътна злополука. Пороците му не бяха тайна за офицерите от РВС, а и пътни произшествия се случваха ежедневно по цял свят. Но като всеки професионален разузнавач, Головко никога не вярваше в случайностите, особено в тези, които причиняват сериозни затруднения пред властите в Москва. Премиерът бе мъртъв, следователно предстояха избори за държавен глава. За всички бе ясно кой ще бъде най-вероятният победител, защото покойният може и да не бе успял да направи кой знае колко, но поне бе подтикнал сформирането на яростна и сплотена опозиция. А в същото време — според донесенията на агентурата на РВС — Иран енергично формираше военни съединения. Гибелта на двама държавни глави, и то с такава незначителна разлика в злополучните дати, при това в две страни от един и същи регион, и двете граничещи с Иран… не, дори да беше чисто съвпадение, той нямаше да го повярва. Затова Головко реши да смени тактиката. Ръката му се протегна към телефона.


	„Пасадена“, стратегическа ракетно-ядрена подводница от Тихоокеанския подводен флот на САЩ, зае позиция между двете формации китайски бойни кораби, отдалечени на девет морски мили. Беше напълно екипирана с бойни заряди и торпеда, ала въпреки това бе попаднала в положението на сам полицай посред нощ на Таймс Скуеър в Ню Йорк, който се опитва да проследи едновременно всички съмнителни минувачи.
	Явно ставаше въпрос за общофлотско учение, обаче някак си не беше… да, не беше от класическия вид, при който едната формация от кораби играе ролята на „добрите“, а срещу нея е формацията на „лошите“. Тогава лесно може да се разбере кой какъв е — според разположението на корабите. Но сега, вместо да бъдат ориентирани една срещу друга, както първата, така и втората група от китайски крайцери, миноносци и разрушители бяха насочени на изток. Този морски строй се наричаше „нападателна ос“, защото доста ясно очертаваше къде се планира да се нанесе ударът. На изток се намираше Китайската република, състояща се главно от големия остров Тайван, заедно със съседните малки острови.
	— Някакви сигнали от изток? — настоятелно попита командирът.
	— Сър, на изток имаме шест контакта, всичките до един класифицирани като търговски трафик. Обаче все още няма нищо откъм Тайван.
	— Това със сигурност няма да трае дълго замислено отвърна командирът.


	— Докладвай, Генадий Йосифович — каза Головко.
	Бондаренко се надвеси над широката карта и заговори, като посочваше с пръст съответните райони, държави и граници.
	— Според мен сме длъжни да обърнем по-специално внимание на възможността Иран да се опита да се превърне в суперсила. Чрез обединяването на Иран с Ирак те ще увеличат петролните си запаси с приблизително четирийсет процента. Освен това Иран вече ще има и сухопътна граница с Кувейт и със Саудитското кралство. Завоюването на тези две арабски държави ще удвои тяхното богатство, пък и в недалечно бъдеще нищо няма да ги спре да погълнат и съседните арабски държавици. Обективните предпоставки за това са съвсем очевидни — продължи генерал-лейтенантът със сдържан тон, като истински войник, анализиращ с професионализъм надигащата се заплаха. — Комбинирайки силите си и ресурсите си, Ирак и Иран ще имат общо население, превишаващо значително населението на всичките им съседи, да кажем пет към едно, нали, другарю председател? Или повече? В момента не мога да си припомня точните цифри, обаче е сигурно, че ще се сдобият с решаващо превъзходство в жива сила, което може да ги тласне към пряка агресия или поне към установяване на дълготрайно политическо надмощие в района. Дори само това предимство ще донесе на новосъздадената Обединена ислямска република огромна икономическа мощ, главно заради възможността да пресекат снабдяването с петрол на Западна Европа и Азия.
	— А сега за Туркменистан. Ако това, както подозираме, въобще не е съвпадение, тогава може да се направи изводът, че Иран желае да се разширява не само на изток, но и на север, например може би крои планове да погълне Азербайджан — пръстът му проследи границата на картата между двете държави, — а също и Узбекистан, Таджикистан и поне южната половина от Казахстан. Тогава населението на Иран ще се утрои, суровинната база на Обединената ислямска република значително ще се уголеми, а после, както лесно може да се досетим, ще дойде редът на Пакистан и Афганистан. Тогава ще се изправим пред свръхдържава, простираща се от Червено море до Хиндукуш — по-точно ще бъде да се каже от Червено море до Китай. По цялото протежение на южните ни граници ще бъдем изправени срещу враждебно настроено срещу нас население. — С тази мрачна прогноза генерал-лейтенантът завърши доклада си и вдигна очи от картата.
	— Мдаа, та това надминава и най-лошите ми очаквания… — мрачно заключи председателят на РВС. — И двамата знаем, че Китай не крие апетитите си за нашия Далечен изток. А тази нова свръхдържава ще заплашва петролните ни находища в Задкавказието. Как ще браня тази граница? Триста дяволи, та войната срещу Хитлер ми се струва детска игра в сравнение с тази перспектива!
	Головко не случайно бе повикал в кабинета си именно Бондаренко. Начело на въоръжените сили на страната все още непоклатимо стояха старите, изпитани кадри от предишната епоха, но редиците им вече оредяваха. Докато Генадий Йосифович беше от по-новото поколение военачалници, придобили воинска закалка от несполучливата афганска война, вече достатъчно зрял, за да знае какво представлява съвременната война — колкото и да изглеждаше странно на пръв поглед, но именно неуспехите в Афганистан бяха научили него и съвипускниците му от военните академии на умението да водят бой при съвременни условия — за което старите кадри нямаха дори най-бегла представа. И все пак бе достатъчно млад, за да не е обременен от идеологическите щампи — вторият важен недостатък на предишното поколение пълководци. Не беше песимист, а по-скоро оптимист, готов да усвоява новостите във военното изкуство от западните си колеги — например само преди месец Бондаренко беше сред руската делегация, поканена в САЩ да наблюдава поредните маневри на армиите от страните-членки на НАТО. Учеше се жадно, особено от американските си колеги. Но сега дори и оптимист като Бондаренко не можеше да откъсне тревожния си поглед от картата.
	— Колко? — попита генерал-лейтенантът. — Колко време остава до появата на тази нова държава на картата?
	Головко сви рамене.
	— Кой може да каже? Може би три години, или две, в най-лошия случай. Най-добре ще бъде, ако се окажат пет.
	— Дайте ми пет години и възможност да реорганизираме нашите въоръжени сили и тогава ние ще можем… вероятно… не, не. — Бондаренко мрачно поклати глава. — Не мога да ви дам гаранции. Правителството не разполага с достатъчно ресурси за нова война на юг. Не е възможно. Нямаме пари.
	— И тогава?
	Генерал-лейтенантът се изправи и погледна председателя на РВС право в очите.
	— Тогава не ми остава нищо друго, освен да си пожелая да бъда офицер по специалните операции към противниковата страна. Ако целият Близък изток застане на тяхна страна, ние ще загубим играта, Разбира се, можем да ги заплашим с употреба на ядрени оръжия, но какво реално ще спечелим от този рискован ход? Китай може да си позволи да изгуби половин милиард от своето население и пак ще ни превъзхожда в жива сила. А тяхната икономика се съвзема с невиждани темпове, докато нашата още не може да се измъкне от стагнацията. Те могат да си позволят да закупуват оръжие от Запада или поне да плащат за лицензи и после сами да си го произвеждат. Ако се решим да прибегнем до помощта на нашите ядрени средства за възпиране на агресора, това ще ни изправи пред редица опасности, както в тактически, така и в стратегически план, да не говорим за политическите усложнения. Във военно отношение те ще ни превъзхождат по всичко. Противникът ще се сдобие с надмощие във военната техника, в живата сила, а също и относно географското разположение на бойните театри. Възможността да прекъснат снабдяването с петрол на останалата част от света ще им осигури подкрепата на Запада. Започва да се очертава доста мрачна картина — картината на нашата гибел. — Това, че всички тези ужасни прогнози бяха докладвани от Бондаренко съвсем хладнокръвно, още веднъж убеди Головко в несъмнения му професионализъм — той явно не беше паникьор, само обективно констатираше фактите и най-вероятните перспективи.
	— А как можем да предотвратим това крайно неблагоприятно за нас развитие на събитията?
	— Не можем да си позволим да изгубим южните републики, но, от друга страна, как да успеем да ги задържим? Да завладеем Туркменистан? И да се нагърбим с партизанската война срещу местните сили, както бе в Афганистан? Нашата армия не е обучавана за войни от такъв вид.
	И двамата знаеха, че Съветският съюз винаги бе действал на принципа на всяване на страх. Страхът от КГБ държеше гражданите в подчинение, страхът от Червената армия не само можеше, но и успяваше да предотврати всякакви опити за въстания и така се предотвратяваха сериозни политически сътресения. Но какво се случи, когато този страх се изпари? Неуспехът на Съветите да умиротворят Афганистан, въпреки извънредно бруталните мерки, послужи като сигнал за мюсюлманските републики, че вече не е необходимо да се опасяват от доскоро могъщия си северен съсед. Сега от Съветския съюз бе останало само историческото понятие, само една сянка, която непрекъснато отстъпваше пред все по-ярко надигащото се от юг на политическия небосклон слънце на Исляма. Русия вече не притежаваше силата, от която се нуждаеше, за да запази огромната си територия. Все още можеше да вдъхва страхопочитание сред западните държави — Западът не беше забравил Варшавския договор и призрака на Червената армия, готова да поеме на поход от Урал до Бискайския залив. Западна Европа и Америка още помнеха стоманения юмрук, с десетилетия размахван под носа им, макар нито веднъж да не бяха опитали ударите му. Но тези, които ги бяха опитали, първи разбраха кога отслабна силата на руската хватка. И освен това именно те най-добре оценяваха важността на това отслабване.
	— Тогава от какво ще се нуждаем най-много?
	— От време и от пари. И от политическа подкрепа, за да реорганизираме армията. От помощи от Запада. — Генерал-лейтенантът не откъсваше поглед от картата.
	Неговата родина не можеше да се похвали с много приятели, но враговете, които бе успяла да си създаде с цената на неимоверни усилия в продължение на десетки години, бяха безброй.


	— Салех? — каза лекарят.
	— Да — едва чуто прошепна болният.
	— Откъде пристигна тук, в болницата? Трябва да го зная, за да се опитам ти помогна.
	Салех не се поколеба дори за миг, забравил за всички приказки за опазване на секретността. Пое мъчително дъх и отговори на непознатия мъж в бяла престилка.
	— От Багдат. Със самолета.
	— А в Африка? Бил ли наскоро в Африка?
	— Не, никога. За пръв път съм в Африка.
	— А да си имал наскоро сексуални контакти? Например през последната седмица или по-рано? — уточни Макгрегър. Въпросът изглеждаше неуместен на пръв поглед, обаче, поне теоретически, такива болести се пипваха най-вече по полов път.
	За миг пациентът се замисли. После поклати глава.
	— Не, отдавна не съм бил с жена.
	— А да си давал кръв наскоро?
	— Не.
	— А да си бил в контакт с някой, който е пътувал някъде?
	— Не. Бях в Багдат. Само в Багдат. Аз съм телохранител. Генералът никъде не ходи без мен.
	— Чуй ме сега. Ще ти дадем нещо за болките, ще ти вземем кръв и ще се опитаме да те охладим с компрес с лед. След малко ще се върна. — Пациентът кимна и лекарят излезе с контейнерите с кръвните проби. Щеше веднага да ги изпрати в САЩ. Щяха да заминат експресно, по самолет, с първите полети. Но първо трябваше да се обади в Управлението за заразни болести в местното Министерството на здравеопазването.
	— Тук? В Хартум? — изуми се правителственият експерт. — Сигурен ли сте? Откъде се е появил този пациент?
	— Истина е — настойчиво повтори Макгрегър. — Пациентът съобщи, че е пристигнал от Ирак.
	— От Ирак? Но защо ще идва това заболяване оттам? Проверихте ли за антитела?
	— В най-скоро време ще разполагам с резултатите от лабораторното изследване.
	— След колко по-точно?
	— След около час.
	— Преди да съобщите каквито и да било изводи, трябва да пристигна при вас, за да проверя лично — каза чиновникът.
	Искаше да каже, че е длъжен да упражни правото си на надзор. Макгрегър затвори очи и яростно стисна слушалката. Този „набеден“ медик се ползваше от мощната подкрепа на местните медицински власти, защото бе син на един от най-дългогодишните министри в суданските правителства и професионалните му задължения се изчерпваха със съвети към колегите му как да опазват здравето на пациентите си. Макгрегър едва се сдържа да не избухне. Същото беше навсякъде в Африка. И всичко това единствено заради стремежите на местното правителство да защитава туристическата индустрия — макар че такава в Судан направо липсваше. Но така бе навсякъде из този континент. Всяко африканско министерството на здравеопазването си позволяваше да крие данните за случаите на заразни болести — именно затова СПИН-ът бе успял да изскочи извън пределите на Централна Африка.
	— Докторе — продължи да настоява шотландецът, отказвайки да го нарече „колега“, — сигурен съм в диагнозата, а освен това съм професионално задължен да…
	— Ще почакате, докато дойда — гласеше отговорът. Макгрегър разбра, че е безсмислено да настоява повече. Не можеше да спечели тази битка. Суданското Министерство на здравеопазването можеше за половин час да издейства екстрадирането му от страната и тогава кой щеше да се грижи за пациентите му?
	— Добре, докторе. Моля, елате веднага — натърти шотландският лекар.
	— Първо трябва да свърша една-две работи. — Това вероятно означаваше, че ще се забави цял ден или дори още повече, защото и двамата знаеха отлично с какви темпове е свикнала да оперира суданската бюрокрация. — Пациентът в изолация ли е?
	— Естествено — хладно отговори Макгрегър.
	— Вие сте отличен лекар, Иън. Знаех си, че винаги мога да разчитам на вас. В този случай няма нищо тревожно. — Линията се прекъсна. Лекарят разсеяно затвори телефона и в същия миг той иззвъня.
	— Да?
	— Докторе, елате бързо! В двадесет и първа! — припряно съобщи изплашената сестра.
	Още от прага Макгрегър видя как една от сестрите вдига подлогата, измъкната от леглото Сохайла цялата в кръв. И тогава ужасяващо прозрение вцепени мозъка му — тя също бе пристигнала в Хартум от Ирак!


	— Никой от вас няма защо да се страхува.
	Думите звучаха успокоително, но не се харесаха на нито един от членовете на Революционния съвет. Иранските молли вероятно казваха истината, обаче насядалите от едната страна на дългата маса генерали и полковници се бяха сражавали дълги години срещу съседен Иран и никой не бе забравил, че доскоро онези от отсрещната страна на масата бяха от отсрещната страна на фронта.
	— Ние настояваме да поемете ръководството на въоръжените сили на вашата страна — продължи водачът на иранските духовници. — Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще запазите досегашните си постове. Ние настояваме само за едно условие: да положите клетва за вярност, с която да потвърдите лоялността си спрямо новото правителство, което ще управлява в името на Аллах.
	Обаче зад тези умерени слова се криеше още нещо — щяха да ги следят на всяка крачка. Всички офицери го знаеха. Както знаеха и че ще бъдат разстреляни при първата погрешна стъпка.
	Все пак офицерите от генералния щаб на Ирак наистина имаха шанс — можеха да избират дали да умрат още днес, или да отложат последния си час за след две-три денонощия. Те вече не командваха войските на страната. Войниците се бяха присъединили към новата власт, която побърза да раздаде храни — за пръв път, след десет години, войниците успяха да се нахранят до насита. Сгромолясването на стария режим беше тотално и окончателно. Мъжете в тази зала можеха да запазят, макар и привидно, властта си единствено с помощта на предишните си врагове, които сега седяха срещу тях, ведро усмихнати, както подобава на победители, които нямат нищо против да подарят живота на бившите си съперници.
	Най-висшият командир кимна, за да потвърди, че приема условията на капитулацията, последваха го и останалите. От този миг Ирак престана да съществува като самостоятелна държава.
	Сега на онези от отсрещната страна на дългата маса им оставаше само да проведат няколко телефонни разговора.


	Първите ирански войски, който прекосиха границата, бяха елитни бронетанкови дивизии — колоните веднага се устремиха към магистралата, без никакви съобщения в ефир, но тъй като денят се случи ясен, а високо, много високо над танковете се рееха двата шпионски спътника, кадрите веднага бяха транслирани до комуникационните центрове на Пентагона.
	— Да — каза Райън в слушалката.
	— Обажда се Бен Гудли, господин президент. Събитието вече е факт. Ирански войски са пресекли границата и досега няма никакви признаци за съпротива от страна на Ирак.


>>	29.
>>	ПЪЛЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ

	Ед Килти много добре знаеше, че това е последната му възможност за атака. Бе посветил вечерта на опресняване на контактите си с медиите. Още в началото предупреди, че всичко, казано от него на тази пресконференция, трябвало да е само материал за вътрешна употреба и да не се цитира в уводните статии. Разбира се, репортерите веднага се съгласиха.
	— Свидетели сме на нещо извънредно смущаващо. ФБР подозира всички висши служители от Държавния департамент в опит за държавна измяна. Иначе защо ще ги подлага на проверки с детектора на лъжата? — възмутено се провикна Ед. Всички бяха уловили някакви слухове около тази история, ала все още нямаше официално потвърждение, затова приеха думите на бившия вицепрезидент именно като потвърждение на слуховете. — Но още по-тревожно е това, което се наблюдава в най-важните държавни учреждения. Вижте какво върши онзи хлапак Тони Бретано в Министерството НА ОТБРАНАТА, макар че той самият е израснал в средите на военнопромишления комплекс. Той се закани, че ще отстрани всички гаранции от системата за снабдяване ни нашите въоръжени сили, с което ще пресече възможностите на Сената да упражнява надзор върху тази жизненоважна дейност. А какво да кажем за Джордж Уинстън? Дава ли си сметка той с какво се нагърбва? Ще осакати данъчната ни система, ще я върне с години назад, за да даде зелена улица на най-богатите… И защо? За да стовари цялото данъчно бреме на гърбовете на честните труженици от средната класа, на гърбовете на работниците, за да могат големите акули да плуват в спокойни води!
	— Никога не съм смятал Райън за професионалист, за достатъчно компетентен и достоен да заеме президентското кресло, но сега повече не мога да ДА МЪЛЧА! — продължи Килти. — Длъжен съм да ви кажа, че дори и аз не очаквах да стигне чак дотук! Той се оказа назадничав тип, краен консерватор… вече не знам как точно трябва да го наричаме.
	— Сигурен ли сте за тази история в Държавния департамент? — запита журналистът от „Ню Йорк Таймс“.
	— Абсолютно, стопроцентово — енергично кимна Килти. — Може ли да откъсвате хората от служебните им задължения, и то, забележете, в разгара на кризата в Средния изток? Та той тормози най-високопоставените личности, с които разполага нашата държава, само и само за да докаже, че били откраднали някакво писмо, което никой никога не е виждал. Все пак въпросът е другаде. Въпросът е какво е решил Райън да направи с ЦРУ? Иска да утрои бройката на шпионите! Нима страната ни се нуждае в момента именно от това? С какво се е заел Райън? — възкликна Килти. — Нека да обобщим още веднъж: настройва срещу себе си цялото Министерство на отбраната, преработва данъчните закони, за да облагодетелства едрите акули, и за капак — опитва се да върне ЦРУ в годините на студената война. Нима е разумно да се връщаме към началото на петдесетте? Кому е нужно това? Какво цели с всичко това? Мисли ли въобще, или си е изгубил ума окончателно? И защо в този град само аз повдигам тези тревожни въпроси? Кога хората ще могат спокойно да си гледат работата? Той се опитва да измами Конгреса и ще успее, докато медиите спят! Нима поне един от вас няма да се опита да протестира?
	— За какво намекваш, Ед? — попита журналистът от „Ню Йорк Таймс“.
	Жестът на оратора изразяваше пълно безсилие и беше образец на актьорско умение и плод на продължителни репетиции пред огледалото.
	— В момента съм изправен на прага на моето политическо самоубийство. Много добре ми е известно, че нищо няма да спечеля с това изявление, но не мога да остана безучастен. Дори ако Райън хвърли срещу мен цялата мощ на правителството, аз не мога да му позволя да концентрира огромна власт в ръцете си и в ръцете на неколцината си придворни слуги. Тази групичка от ден на ден увеличава правата си и вече е в състояние да шпионира всеки от нас. Освен това те организират данъчната система така, че нито един от богатите граждани няма да внесе нито цент в държавната хазна въпреки огромните им доходи. Тези приятелчета хвърлиха милиарди за отбранителната промишленост — да продължавам ли още? Да споменавам ли за въпиещите нарушения на законите за гражданските права? Или за това, че всеки ден жена му лети с правителствения самолет до клиниката си, а вие дори не сте намекнали, че нито един президент на тази страна досега не си е позволявал такова прахосничество на доларите, измъкнати от джоба на данъкоплатеца? Белият дом се е превърнал в императорски дворец, за който Линдън Джонсън навремето дори не е смеел и да мечтае. А Конгресът нехае и послушно гласува закон след закон. Знаете ли, господа, кой ни управлява сега? — Килти замълча за миг, за да подсили следващите си думи. — Негово Величество цар Джак Първи. И все някой трябва да се погрижи на този маскарад да се сложи край. Защо вие да не сте тези, които ще се нагърбят с тази благородна мисия?
	— Какво знаете за историята с Холцман? — полюбопитства представителят на „Бостън Глоуб“.
	— Райън има много любопитно досие в ЦРУ. Той е убивал хора.
	— Много си е падал да се прави на Джеймс Бонд — добави началникът на канцеларията на Ед Килти.
	— Холцман не е казал нищо такова — възрази представителят на „Поуст“. — Ако имате предвид периода, когато започна да ни залива вълна от тероризъм.
	— Не, не говоря за това. Холцман тепърва ще трябва да обясни за събитията в Москва. Райън още не подозира какви изненади го очакват. Но в това той не е намесен, защото там ключовата роля е била отредена на Артър Мур — тогава той бе шеф на ЦРУ. Райън е бил само изпълнител на заповедите на Мур. Цялата задача е била свързана с вътрешните промени в някогашния Съветски съюз. И откъде накъде? Нима не разбирате, че тогава сме били на прага на ядрената война? И защо, питам аз? За да спасят главите си тези приятелчета, ето защо! За да не бъдат изритани от Белия дом, след като се разкрие, че ЦРУ гъмжи от шпиони на чужди държави. Готов съм да се обзаложа, че той никога не е споменавал дори и една дума за това пред Холцман.
	— Не съм виждал доклада — призна репортерът. — Само подочух някои неща.
	Тук Килти си позволи да пусне една снизходителна усмивчица: нали знаеше много повече за нещата от кухнята на вестника от този прочут политически коментатор.
	— Окей — каза той. — Може спокойно да напишете в утрешната си статия, че Джак Райън е убивал хора, също като прославения Джеймс Бонд. А сега друго. Преди четири години, по време на атентатите в Колумбия, бяха прибрани няколко от най-влиятелните главатари на картела „Меделин“. Помните ли този случай? Е, това също бе дело на ЦРУ. Тогава Райън е посетил Колумбия, но мисията му съвсем не може да се нарече омиротворителна. Зная със сигурност, че тогава той е ликвидирал най-малко двама души, и то собственоръчно.
	В цялата тази бъркотия най-забавен за Килти бе фактът, че Райън мълчаливо бе одобрил плана за собственото си унищожение като политик. План „Индиго“ бе предаден от ЦРУ в Разузнавателния отдел към Белия дом и много от висшите държавни служители бяха принудени да се пенсионират предсрочно, следователно бяха длъжни да предприемат нещо. Нещо повече — със своите неочаквани инициативи Райън беше настъпил по мазолите мнозина от заклетите бюрократи в Ленгли и сега бе техен ред да отвърнат на удара. Избраха най-безопасния за тях вариант — спряха се на бившия вицепрезидент на САЩ, като му намекнаха, че може да се добере до президентското кресло в Овалния кабинет, и го оставиха да действа — след като го бяха снабдили с цялата информация. Това бе много по-разумно, отколкото да се свързват директно с хората от медиите.
	— До каква степен са сигурни тези сведения? — усъмни се онзи от „Бостън Глоуб“.
	— Мога да ви цитирам точните дати на всяко събитие. Спомнете си кога умря адмирал Джеймс Гриър. Той беше духовният наставник на Райън. Вероятно именно той е замислил операцията, макар и от смъртното си ложе. Райън не се появи на погребението. Защото тогава е бил в Колумбия. Това е факт и вие можете сами да направите проверката. — Килти наблегна на думата „проверката“. — Вероятно поради тази причина Джеймс Кътър предпочете самоубийството…
	— Според мен беше нещастен случай — подметна репортерът от „Ню Йорк Таймс“. — Прекалил с бягането за здраве, бил преуморен…
	— И по случайност се озовава под автобуса? Вижте, аз не твърдя, че Кътър е станал жертва на хитроумен заговор. Аз смятам, че той е бил замесен в незаконната операция, ръководена от Райън, и не е искал да го изправят пред съда. Защото никой не може да отрече, че от внезапната смърт на Кътър спечели най-много Райън, понеже така успя да прикрие следите си. Оттук следва — заключи Килти, — че тогава аз, както и всички вие, съм подценявал Райън. Той е такава хитра лисица, каквато Вашингтон не помни от времето на Алън Дълес, а може би и на Бил Донован*, обаче времето на такива хитреци отдавна отмина. Вече нямаме нужда ЦРУ да увеличава трикратно броя на агентите си. Нито можем да хвърляме всяка година нови и нови милиони за ненаситния армейски бюджет, така както не се нуждаем от промени в данъчните закони, за да позволим на Райън да закриля още повече милионерите в тази страна. И със сигурност не се нуждаем от президент, когото през петдесетте години нашите бащи щяха да смятат за велика личност. Защото с онази епоха отдавна е свършено!
	[* Уилям Донован — шеф на военното разузнаване на САЩ през Втората световна война. Алън Дълес — основателят на ЦРУ и негов пръв председател. — Б.пр.]
	— Той си позволява да управлява страната сякаш е част от бащиното му наследство. Не зная — гневно махна с ръка ораторът, — може би трябва аз сам да се опълча срещу всичките тези злини, след като никой не ме подкрепя. Защото никой друг, освен мен, не е готов да рискува репутацията си, за да се бори в името на справедливостта… но, по дяволите, след като съм положил клетва пред Конституцията на нашата родина… — Килти се задъха, изтощен от пренапрягане, — още когато за пръв път седнах в сенаторското кресло… и тогава Роджър ме помоли да се изправя, за да ме обяви за свой вицепрезидент. Знаете ли, такива неща никога не се забравят… или ще ми възразите, че не съм бил достоен за този пост, така ли? Да, имам много прегрешения, изневерих на жена си, живях с години в изолация. Американците заслужават по-добър лидер от мен и това е напълно разбираемо… обаче ето че аз отново съм пред вас и не мога да се откажа от вярата си, че хората, които ме изпратиха във Вашингтон, заслужават да им се отблагодаря, каквото и да ми струва това. Райън не става за президент на Съединените щати и самият той много добре го знае. Защо иначе ще се опитва така припряно да променя основни закони? Защо ще се старае да уличи в лъжи и да обвини в корупция толкова видни личности? Какво мисли за закона за абортите? Защо осакатява данъчните закони с помощта на онзи плутократ Уинстън? Явно се опитва да го привлече на своя страна. Продължава да пренебрегва ролята на Конгреса, докато милиардерите се стараят да му създадат ореол на спасител на нацията. Затова питам: кой сега ще брани правата на народа?
	— Лично аз, Ед, не съм съгласен, че това са целите на Райън — възрази му журналистът от „Бостън Глоуб“. — Неговите инициативи досега не са най-доброто, което може да се направи, обаче той е искрен в намеренията си.
	— Нима това вече не е най-важното правило в политиката? — прекъсна ги представителят на „Ню Йорк Таймс“ и се ухили предизвикателно. — Знаете ли, че ако тази история за Русия и Колумбия се окаже вярна, то това… о, това ще бъде нечувана сензация! Така пренебрежително си позволявахме да се държим към другите правителства само в началото на петдесетте години. По-добре е засега, преди да сме уверили в достоверността на сведенията, да не предприемаме нищо, особено след като не сме наясно с източника…
	— Ние никога няма да ви съобщим откъде имаме тази информация, така както и вие не сте длъжен да разкривате вашия източник, който ви измъква досиета от архивите на ЦРУ — намеси се началникът на канцеларията на Килти и размаха някакви касети. — Но съществуват неопровержими факти, записани на тези ленти, съдържащи пълни подробности за всичко, което бе коментирано преди малко.
	— Ще трябва да останем в тази зала поне два или дори три дни, докато се ориентираме в тази афера — отбеляза журналистката от „Сан Франциско Егзаминър“, като посочи касетите и огледа колегите си. Те се размърдаха, зашепнаха, а някои се втурнаха към изходите.
	Надбягването започна. Всеки репортер копнееше пръв да съобщи на читателите горещите новини. Печелеше този, чиято редакция бе най-близо до пресцентъра.
	— Господа, в заключение мога да заявя следното: историята, с която ангажирах вниманието ви, е много сериозна и вие сте длъжни да подходите към нея като професионалисти. Исках да ви доведа някой, който разполага с повече сведения, с по-доброкачествени записи, но не успях да открия такова лице. Но не мислете, че го правя заради себе си. Не! Правя го единствено заради благото на страната, затова и вие сте длъжни да помогнете за установяването на истината.


	— Какви са последните новини от Средния изток, Бен? — попита Джак.
	— В емисиите на местната телевизия все още няма нищо, но нашите техници засякоха микровълново излъчване, предназначено да бъде показано по-късно по телевизионните им канали. — Бен Гудли изчака, докато Райън се настани зад бюрото. — Качеството на картината е незадоволително, обаче имаме добър аудиозапис. Най-важният извод за момента е следният: те са посветили днешния ден на консолидирането на властта в Багдат. Вероятно утре ще последват речите и призивите по медиите. Нищо чудно жителите вече да са наясно с промените, а официалните изявления да са предназначени само за външния свят.
	— Не е глупав този ход — отбеляза президентът.
	— Съгласен съм — кимна Гудли. — Но има още една изненада. Министър-председателят на Туркменистан е загинал, вероятно при автомобилна катастрофа. Головко ми позвъни по този повод — малко преди пет часа, ако не се лъжа. Не беше весел. Смята, че Ирак и тюркоезичните страни от района са се забъркали в обща игра…
	— Разполагаме ли с някакви сведения, които да потвърждават тази хипотеза?
	— Да не се шегувате, шефе? За този случай не разполагаме с никакви донесения, нито дори със спътникови снимки.
	Джак се почувства неловко и за миг сведе поглед към документите върху бюрото си.
	— Нали знаеш, след всичките тези приказки, които се разнасят за всемогъществото на ЦРУ…
	— Е, и аз работех в Ленгли, нали? Да благодарим на Бога, че съществува Си Ен Ен. Да, разбирам. Добрата новина в цялата тази бъркотия е в това, че руснаците споделят с нас поне част от сведенията, до които са се добрали.
	— Доста оскъдна част — подметна Райън.
	— Да, доста оскъдна — съгласи се Бен.
	— Хм, излиза, че Иран наистина в решил да погълне Ирак. А освен това е мъртъв премиерът на Туркменистан. И какви са изводите ти?
	— Не мисля, че Головко ни е заблудил. Той несъмнено разполага с много агенти в Средна Азия. По време на телефонния ни разговор ми се стори, че и той е в същата незавидна ситуация като нас. Не му остава нищо друго, освен да следи пасивно събитията и да си гризе ноктите, защото не разполага с достатъчно оперативни възможности. Може би става дума за съвпадение, обаче в политиката съвпаденията са рядко срещано явление. Според него всичко е плод на общ план, на гигантски коварен замисъл. Според мен това е много вероятно. Ще поговоря за това и с Васко. За съжаление досега се оправдава голяма част от песимистичните му прогнози. Днес очакваме ново обаждане от Саудитска Арабия.
	— А нещо около Китай?
	— Мащабно общофлотско учение. Разиграват сцени на сражения между надводни и подводни кораби, засега без участието на авиацията, но на снимките от спътници се забелязва оживление във базите на техните ВВС…
	— Почакай, почакай…
	— Точно така, сър. Ако това е планово учение, защо не са подготвили военновъздушните си бази предварително? Към осем и половина ще поискам от Пентагона последните им сведения. Посланикът ни в комунистически Китай е разговарял с техния външен министър в Пекин, на обичайните теми, нищо особено, така че не е изключено пекинските дипломати да си въобразяват, че става дума за редовно учение.
	— Глупости.
	— Може би. Тайван все още изчаква развоя на събитията, но днес ще изпратят няколко кораба в открито море. Всъщност тогава тук ще е нощ. Наши кораби се концентрират в района. Тайванците помагат активно на нашите подслушвателни станции. Скоро ще станат още по-активни и ние отсега трябва да се замислим върху тази възможност. От Пентагона предадоха, че комунистически Китай не подготвя агресия, каквато бяха замислили през 1996-а. Може би защото сега тайванските ВВС са значително по-силни. И така, не мога да предвидя докъде ще доведе това оживление в района. Може би наистина става дума за учение. А може би искат да видят как ще реагираме.
	— Какво мисли Адлер за събитията в Китай?
	— Каза ми, че не трябвало да отдаваме прекалено голямо значение. Според мен има право. Ние придвижваме кораби и подводници, но се стремим да не бием на очи. Командващият Тихоокеанския подводен флот лично се е заел с тази операция. Да го оставим да довърши прегрупирането на морските единици?
	— Да. Поддържай връзка с него посредством министъра на отбраната. Нещо ново в Европа?
	— Всичко е тихо и спокойно. В Африка също. Знаете ли, ако китайците от двата бряга на Тайванския проток не се мразеха така силно, единственият ни проблем щеше да остане районът на Персийския залив — защото, честно казано, и ние имаме вина, като се забъркахме прекалено активно в играта около Кувейт. Заявихме на Саудитска Арабия, че няма да се откажем от ангажиментите си към тях, а тези наши изявления незабавно са стигнали до ушите на техните врагове. Никак не съм във възторг от появата на тази нова Обединена ислямска република, обаче мисля, че ще успеем да се справим с нея. Иран е доста нестабилен, защото хората жадуват за свобода, а когато вкусят свободата, положението ще се промени. Така ще се сложи край на сегашното драматично очакване.
	Райън се усмихна и позвъни за чаша кафе без кофеин.
	— Напоследък си много уверен в преценките си, Гудли.
	— Вие ми плащате, за да мисля, господин президент.
	— Добре. Сега отивай в кабинета си. И ме дръж в течение на всичко по-съществено. Днес трябва да измисля кой вариант ще е най-разумен относно промените в състава на Върховния съд. — Райън отпи от кафето и зачака появата на Арни. Може би все пак новата му професия нямаше да е чак толкова тежка. Разполагаше с отличен екип.


	— Всичко е въпрос на съблазън — заяви Кларк. С крайчеца на окото си видя как Динг му се усмихва от дъното на тясното помещение. Учебният филм, който току-що им бяха прожектирали, бе посветен на шест важни случая. Бе разпространен само в пет копия и това, което операторът вече пренавиваше, след щеше да бъде изпратено в архива в подземието. При два от тези примери бе взел участие и той. Един от агентите бе екзекутиран в подземието на сградата на площад „Дзержински“ No 2, след като в Ленгли бяха ликвидирали един от най-ценните шпиони на КГБ. Другият беше притежавал малка ферма в Ню Хампшир и може би още копнееше да се прибере у дома — но Русия си оставаше сурова и непредвидима страна, в която тесногръдото отношение към най-важните човешки ценности — като свободата например — не бе изобретение само на сталинистите. Кларк обърна страницата и продължи да чете:
	— Ще се стараете да откривате хора с трудно решими проблеми. Ще проявявате симпатии към проблемите им. Хората, с които ще ви се наложи да работите, в никакъв случай няма да бъдат съвършени. Всеки от тях ще има някакви недостатъци. Някои от тях сами ще дойдат при вас. От вас не се иска да ги обиквате, но сте длъжни да спазвате елементарните принципи на лоялността.
	— Какво искам да кажа с термина „съблазняване“? На всеки от присъстващите в тази зала поне един или два пъти му се е случвало да съблазнява жена. В подобни ситуации вие повече слушате и по-малко приказвате. От време на време кимате разбиращо. Съгласявате се с човека срещу вас. Когато споделят с вас някоя тайна, обикновено веднага следва въпросът: „А колко ще получа за тези скъпоценни сведения?“ Това е добре. Те никога не очакват да получат толкова, за колкото се пазарят. Ние разполагаме с бюджет, който може да задоволи дори и най-алчните информатори, но най-важното е да ги принудите да захапят въдицата. А след като изгубят девствеността си, за тях няма връщане назад.
	— Вашите агенти или хората, които сте завербували, с течение на времето ще се пристрастят към шпионажа. Интересно е да си шпионин — особено когато всички около теб едва живуркат сред сивото си ежедневие. Дори и най-чистите в идеологическо отношение хора сред завербуваните от вас понякога ще се кискат самодоволно, защото ще знаят нещо, което не знае никой около тях.
	— Те до един ще притежават по някакъв сериозен недостатък. Най-често ни създават проблеми, и то доста сериозни, идеалистите. Защото изпитват най-силно чувство на вина. И най-често тъкмо те се пропиват. Някои ще отидат да се изповядат — дори и това ми се е случвало. А други пък изведнъж ще решат да се откажат от правилата на играта и ще си въобразяват, че в този свят няма никакви правила. Агенти от тази категория са склонни да се забъркват в любовни авантюри.
	— Да се общува с агентите е изкуство. За тях вие сте баща и майка, изповедник и учител. Трябва да умеете да ги утешавате. Не бива да забравяте да ги предупредите, че са длъжни да се пазят от най-близките си роднини, да внимават на всяка крачка, особено когато агентът е със силна идеологическа „закваска“. Те ще са зависими от вас за много неща, обаче никой от тях няма да харесва тази зависимост. Немалък брой агенти се самоубиват. Има и такива, които са фанатично предани на мисията си, но почти всички от тази група не доживяват до старост.
	— В повечето случаи най-надежден е този агент, който държи най-много на парите. Тези хора не се нагърбват с недостижими цели. Понякога успяват да се измъкнат, за да си поживеят в Холивуд, обкръжени с пищни красавици или нещо от този род. Най-хубавото при агентите, които ламтят само за пари, е в това, че те се стремят на всяка цена да оцелеят, за да могат после да похарчат парите. От друга страна обаче, ако се налага някоя задача да се изпълни спешно или при значителен риск, можете да потърсите някой от тях, защото те са готови на всичко срещу по-богато заплащане. Естествено, ще ви поискат да ги измъкнете през границата още на следващия ден. Рано или късно такъв агент ще реши, че е свършил достатъчно работа, и ще поиска да го измъкнете в чужбина.
	— Какво още да ви разкажа? В тази професия няма твърди правила. Трябва да използвате усета си, разума си, интелекта си. Длъжни сте да знаете всичко за вашите хора, какви чувства ги вълнуват, как се справят със задачите, как мислят. Трябва да изпитвате искрено съчувствие към всеки от тях, независимо дали ви се нравят, или не. Защото повечето няма да ви се харесат. Нали видяхте филма преди малко. В него нямаше нито една измислена дума. Три от показаните случаи завършиха с гибелта на агента. А един завърши със смъртта на резидента, вербувал агента. Не забравяйте тази поука.


	Всички от група 2 вече се бяха разболели — като че ли едновременно ги бяха инжектирали със заразен серум. На десетия час от началото на експеримента всички се оплакваха от треска и главоболие — типичните симптоми на инфлуенца. Някои бяха разбрали, а други вече подозираха на какво са ги подложили — Мауди бе сигурен в това. Неколцина продължаваха да помагат на съседите си по килия, които не можеха да стават, а други тропаха по вратите, за да се оплакват на военните лекари и на санитарите. Имаше и пациенти от третия вид — те само седяха унило в очакване да заболеят също като останалите. Недохранването и изтощението влошаваха състоянието на всички. Гладните и съсипаните се манипулират много по-лесно от здравите и добре нахранени затворници.
	Състоянието на мъжете от първата група се влошаваше точно според очакванията. Болките се усилваха и изостряха, някои от тях дори нямаха сили да се гърчат на наровете си, защото всяко помръдване им причиняваше нови страдания. Трима от тази група вече не бяха далеч от агонията.
	— Нищо няма да постигнем, ако удължаваме тази фаза — заключи директорът на Центъра. Двамата наблюдаваха телевизионните екрани. — Трябва да преминем към следващия етап.
	— Както наредите — кимна Мауди и вдигна телефона.
	Само след четвърт час настъпи оживление. На екраните се появиха санитарите, които грабнаха членовете на втората група, изведоха ги от килиите, после пресякоха коридора и влязоха в хирургическа зала № 2 — оттам предаваха други камери. Всеки от пациентите бе настанен на отделна кушетка, после им дадоха някакъв медикамент и след пет минути болните до един заспаха. Военните лекари се отправиха към килиите на пациентите от първата група. Екзекуциите чрез инжектиране на много силен синтетичен наркотик отнеха само пет минути. Жертвите дори не осъзнаха края си. Започна почистването — матраците и наровете щяха да бъдат изгорени в пещта в подземието. Напръскаха килиите с киселинен разтвор. Помещенията щяха да останат цяла седмица запечатани, после пак щяха да ги напръскат обилно с дезинфектанти, а след това целият екип можеше да съсредоточи усилията си само върху втората група пациенти, чрез които бе доказано, че щамът „Мейинга“ на вируса „Ебола“ може да се предава по въздуха — или поне смятаха, че са го доказали.


	Цял ден бе потребен на експерта от суданското Министерство на здравеопазването, за да стигне до болницата. Макгрегър изобщо не очакваше да чуе оправдания за закъснението и естествено не ги чу. За сметка на това чу абсолютната забрана на суданеца да разпространява каквото и да било за случая. За това щяло да се погрижи министерството.
	В мигове като този мразеше Африка. Представители на неговата страна бяха дошли тук преди повече от век. Тогава именно Судан бе станал английски протекторат. Вярно, бе върнат на суданците, но прекалено набързо, без да е изградена инфраструктура, без финансови възможности, без укрепнала икономика. Същата история се бе повторила в почти същия вариант и в останалите млади африкански държави. Местното население още плащаше цената на придобитата независимост без стабилна икономическа и държавническа база. Обаче нито той, нито никой от европейците не можеше да си позволи да изкаже подобни еретични мисли на глас защото веднага щяха да го обявят за расист. Но ако той беше расист, тогава защо бе пристигнал в Хартум?


	Щом влезе в Овалния кабинет, Пат Мартин извади от издутата си чанта четиринадесет папки, подреди ги по азбучен ред и каза:
	— Трябва да ви призная, че никак не се зарадвах, когато ме натоварихте със задачата да подбера пай подходящото досие от тази обемиста документация.
	— Защо? — полюбопитства Джак.
	— Аз съм само прокурор, господин президент. Не съм от най-неспособните, обаче тази задача е доста…
	— А как мислиш, че се чувствам аз зад това бюро? — сърдито го прекъсна Райън. — От Джордж Вашингтон насам никой не е успявал да се справи с тази задача, така че какво те кара да мислиш, че аз ще успея? По дяволите, Пат, та аз дори не съм юрист и не проумявам нищо без помощта на професионалисти като теб.
	Мартин се усмихна гузно.
	Райън обаче отдавна знаеше, че може безрезервно да разчита на Пат Мартин, когато се налага да се лута из юридическите лабиринти. Във всяка от четиринадесетте папки се криеше описанието на професионалната кариера на съдиите от Апелативния съд на САЩ, като се започне от председателя на съда в Бостън до колегата му от далечния Сиатъл. Президентът беше наредил на Мартин и подчинените му да подберат съдии с не по-малко от десетгодишен стаж, с най-малко петдесет писмени становища по важни дела (различаващи се от рутинните казуси, при които виновната страна неизменно губи процеса), но при условие нито едно от тези становища да не е било отхвърлено от Върховния съд… с едно, най-много две изключения.
	— Доста голяма купчина — предпазливо отбеляза Мартин.
	— Няма как иначе — въздъхна Райън.


	Беше отдавнашно правило за председател на Управлението за граждански права в Министерството на правосъдието да се избира политически ангажиран кандидат. Сегашният председател дълги години бе служил като юрист и лобист на една от най-мощните корпорации — плащаха му значително повече, отколкото в университета, където преподаваше, преди да се заеме с политическа дейност. Всъщност той бе доста активен още преди да го одобрят за преподавател. Досега бе обучил десетки кандидати за правителствени постове и имаше отлична представа за качествата им. Извънредно популярен, с много поддръжници, макар никога досега да не се беше кандидатирал за изборите — само бе изпълнявал отделни правителствени поръчки за юридически изследвания, — той си оставаше близък до ръководните кръгове във Вашингтон.
	Канеха го на всички приеми, празненства и чествания, въпреки че не винаги желаеше да се запознава с десетките поканени — но се отзоваваше на поканите, защото като юрист беше задължен да се грижи за интересите на клиентите си. Всеки лобист се нуждае от хонорарите, които получава от избрано малцинство, но въпреки това е длъжен да се старае да задоволява изискванията на мнозинството — всъщност тази философия се споделяше и от правителствените кръгове. Така той неусетно заживя според прочутия афоризъм на Бен Джонсън, че „адвокатът е човек, способен да пледира както за едната, така и за другата страна в един процес, и то с еднакъв успех, но винаги съобразявайки се със закона“.
	Обаче председателят никога не забрави за младежката си страст — защита на правата на личността, и никога не си позволи да защитава позиции, в които вътрешно не бе убеден. Често говореше на различни форуми за защита на правата на човека и така спечели уважението на хората, чиито политически възгледи съвпадаха с неговите. След това се сдоби с неочаквано силно влияние и вече стана трудно да се определя кое ще надделее в живота му — професионалната му кариера или политическите изяви. Тъй като навремето бе сътрудничил на Министерството на правосъдието, политиците също му обърнаха внимание. А могъщите юридически кантори във Вашингтон го харесваха заради умението му да се справя дори и с най-заплетените дела. Когато прекрати договора си с министерството и се зае с делата на корпорацията, той не само не се отказа от контактите си с политиците, но дори ги задълбочи, от което доверието, с което се ползваше сред конгресмените, нарасна още повече. Едната ръка непрекъснато миеше другата и накрая и той вече не можеше да определи коя ръка с какво се занимава. Между другото съдебните процеси, в които пледираше, му донесоха невиждана слава и понякога се стигаше дотам, че беше достатъчно само да заяви, че ще защитава някой подсъдим, и прокурорите се предаваха. Най-после бе постигнал това, към което се бе стремил от толкова много години.
	Обаче сега проблемът бе именно в това. Той познаваше и харесваше Патрик Мартин като способен колега, който много бързо успя да си пробие път сред правителствените консултанти по правните въпроси, макар да не бе назначен за главен държавен адвокат — този пост се даваше само на сенатори, и то според политическата конюнктура. Мартин бе известен като аполитичен, макар и трудолюбив юрист и тъкмо затова не бе най-подходящата личност за правен съветник на президента Райън.
	Той вече бе получил списъка. Един от сътрудниците му помогна на Пат Мартин да го състави. Сътрудниците му бяха много способни и лоялни, защото знаеха, че ще се издигнат само ако се стараят с всички сили — така, както се беше издигнал навремето техният шеф. Знаеха отлично, че шефът им може да им уреди добре платена работа в някоя голяма компания само с едно вдигане на телефонната слушалка. Затова веднага след като бе наредил, той получи списъка на бюрото си, при това в първоначалния му вариант, без да е зачеркнато нито едно име.
	Бе му достатъчно само да прегледа набързо списъка с четиринадесетте имена — въобще не му се наложи да се рови из папките с досиетата, тъй като отдавна познаваше всичките кандидати.
	Да, поне двама очевидно трябваше да отпаднат от списъка. Възгледите им за правораздавателната система бяха твърде ограничени, пък и прекалено много се съобразяваха с решенията на Конгреса и на останалите законодателни органи в държавата. Мнението на Пат Мартин за ролята на юристите в управлението на страната доста се различаваше от неговото. Мартин например мислеше, че съдиите не винаги преценяват правилно — те двамата често спореха на тази тема. Общо взето, Пат Мартин беше приятен събеседник и умееше да защитава позициите си, макар и прекалено упорито, независимо дали беше прав, или не. От него би излязъл отличен прокурор, ако бе по-хладнокръвен, но темпераментът му му пречеше да преценява нещата обективно. Това бе повлияло и при избора на кандидатите, а Сенатът можеше да потвърди имената от списъка — което не трябваше да се допуска. Членовете на Върховния съд трябваше да бъдат подбрани много грижливо.
	Той всъщност нямаше избор. Постави списъка в един плик и го пъхна джоба на сакото си, след което се уговори по телефони да обядва с един от многобройните си клиенти.


>>	30.
>>	НАТИСКЪТ НА ПРЕСАТА

	Излъчиха го в сутрешните новини. По всичко личеше, че започва нова епоха. Зрителите обаче останаха леко озадачени: на екрана показаха новото държавно знаме: зелено, според цвета на исляма, с две малки златни звезди. Последва молитва, след което се заредиха обичайните политически новини. Вече се бе появила новата държава, наречена Обединена ислямска република, съкратено ОИР. Новата нация щяла да се ръководи от ислямските принципи за мир и братство. Щял да бъде избран меджлис. Ораторът обеща и избори, някъде към края на годината. Дотогава щял да управлява революционен съвет, съставен от политически лица от двете страни, пропорционално на населението им — което даваше предимство на Иран, обаче ораторът не го спомена, пък и не беше необходимо.
	Нямало причина, продължи той, останалите страни да се страхуват от Обединената ислямска република. Новата нация обявявала своята добронамереност към всички мюсюлмански народи, а също и към всички нации, поддържали приятелски отношения с предишните две съставни части на новообединената държава. Че това изявление противоречеше на много междуправителствени спогодби и документи — като например как ще се третират руснаците, които бяха много по-близки с Багдат, отколкото с Техеран — подобни тънкости въобще не бяха обяснени. Както и добре известният факт, че останалите държави от Персийския залив, до една ислямски, не поддържаха топли отношения нито с Иран, нито с Ирак. Предвиждало се да се довърши ликвидирането на досегашните военни заводи и инсталации в Ирак, така че международната общност не трябвало да проявява враждебно отношение към новата ОИР. Политическите затворници незабавно щели да бъдат освободени…
	— За да освободят килиите за новите — отбеляза майор Сабах пред сътрудниците си от „ПАЛМ БОУЛ“. — И така, очакваното сливане вече е факт. — Той още не бе съобщил новината по телефона. Телевизионното предаване се улавяше в целия район на Персийския залив. По екраните се виждаха само щастливи, усмихнати лица — докато декорът не се сменяше с изгледи от различни джамии, в които хората се събираха за утринните молитви, а после излизаха навън, за да споделят спонтанната си радост.


	— Здравей, Али — рече Джак, малко изненадан от закъснението на Саудитска Арабия. И защо бяха възложили тази деликатна задача на принца, назначен като министър без портфейл? Може би са се надявали във Вашингтон да не си помислят, че в Рияд отдават прекалено голямо значение на събитието? — Да, видях го по телевизора.
	— Ако не са преследвали специално целта да изненадат света, може да се каже, че заявлението им прозвуча доста обезпокоително — заяви саудитският принц.
	— Нищо не може да се направи. Досещам се как ви изглежда, Ваше височество — уморено каза Райън.
	— Възнамеряваме да приведем нашите въоръжени сили в състояние на максимална бойна готовност.
	— Искате ли ние да предприемем нещо? — предпазливо попита Райън.
	— За момента бихме желали само да потвърдите, че не сте променили позицията си и ще продължите да ни подкрепяте.
	— В това не бива да се съмнявате нито за миг. Вече ви го съобщих. Нашето секретно споразумение си остава валидно. Ако желаете да направим нещо, за да демонстрираме единство, ние сме готови на всякакви стъпки, при условие че са разумни и приемливи. А вие ще предприемете ли…
	— Не, господин президент, засега няма да правим официални изявления. — Тонът на принца изненада Райън и той вдигна глава и изгледа въпросително сътрудниците си.
	— В такъв случай да ви предложа среща на ваши упълномощени съветници с някои от моите хора, за да обсъдят новата ситуация?
	— Ако остане в тайна. Моето правителство не желае да предизвиква ненужен интерес от страна на съседните държави. Желателно е засега да не усложняваме обстановката.
	— Ще направим всичко, което е по силите ни. Може да започнете предварителни сондажи с адмирал Джексън.
	— Да, господин президент, ще се срещна с него в Източния салон. А по-късно днес ще изпратя при него съветниците си.
	— Окей. Ако имаш нужда от мен, Али, знаеш, че за теб винаги има пряка връзка с кабинета ми.
	— Благодаря, Джак.
	Разговорът приключи.
	— Някакви мнения?
	— Али иска от нас да предприемем нещо, обаче кралят все още не е взел решение — обади се Адлер.
	— Ще се опитат да установят дипломатически контакти с новата ислямска република — намеси се Васко. — Първият им подтик ще бъде да започнат диалог и дори да се опитат да извлекат някакви дивиденти от новата ситуация. За съжаление Саудитска Арабия ще захапе въдицата. Представете си, че Кувейт и останалите държавици в района около Персийския залив поверят на Рияд ролята на свой пълномощник при преговорите с Техеран. Няма да е чудно, ако в най-скоро време и за това научим от телевизионните предавания.
	— Нали разполагаме с надежден посланик в Кувейт? — попита президентът.
	— Да, сър. Уил Беч — отвърна Адлер. — Дипломат от кариерата, с безупречна биография. Не е надарен с много богато въображение, но умее да се справя дори и с най-трудните задачи. Има познания по арабския език и култура. Близък е с кралското семейство. Разбира от сделки. Особено добър е като посредник между нашите бизнесмени и правителството в Рияд.
	— Освен това е способен да ръководи нашия екип от информатори в района — продължи Васко. — Много добре се справят и аташетата от посолството. Доста ценни сведения дължим именно на тях.
	— Добре, Бърт. — Райън свали очилата си за четене и разтри очите си. — Има ли още новини за този размирен район?
	— Всичките емирства в южната част на Персийския залив са изплашени до смърт, защото се сбъдват най-страшните им кошмари.
	Райън кимна и се обърна към Гудли.
	— Бен, необходимо е ЦРУ да узнае нещо повече за плановете на тази новообразувана Обединена ислямска република. Освен това трябва да позвъниш на Роби и да узнаеш с какви възможности разполагаме. Свържи се и с Тони Бретано — нали той гори от желание да докаже способностите си като министър на отбраната? Крайно време е да престане да се занимава само с административни въпроси.
	— Специалистите в Ленгли нямат за какво да се заловят, за да разследват промените в Близкия изток — изтъкна Адлер.
	— Искам да се проучат възможностите за установяване на контакти с тази Обединена ислямска република.
	— Ще размахваме ли още маслиненото клонче?
	— Да, и то именно ти ще се заемеш с тази мисия — разпореди се президентът. — Очевидно на тях ще им е необходимо доста време за консолидиране, преди да предприемат нещо радикално. — Почти всички съветници, с изключение на един, кимнаха утвърдително.
	— Господин президент? — намеси се Васко.
	— Да, Бърт?
	— Сър, ако погледнете данните, ще се убедите, че новата държава разширява значително територията, но не и населението си — уточни Васко, след което им припомни, че Саудитска Арабия например има площ, по-голяма от територията на САЩ на изток от река Мисисипи, но населението й е по-малко от жителите на град Филаделфия.
	— Те няма да тръгнат по пътя на агресията, поне не веднага — възрази Адлер.
	— Напротив, могат и нищо няма да ги спре. Зависи най-вече от това какво се разбира под „веднага“.
	— Иран има прекалено много вътрешни проблеми — обади се Гудли.
	— Не трябва да подценяваме религиозната страна на въпроса — каза Васко. — Това е мощен обединителен фактор, който може да заглуши, поне отчасти, вътрешните им проблеми. Това си личи дори и от новото им национално знаме, а също и от името на новообразуваната държава. Хората там се държат като победители, особено Даряеи, нали? Нещата се подреждат напълно логично.
	— За какво намекваш, Бърт? — учуди се Адлер.
	— Не видя ли знамето им? Двете звезди са прекалено дребни — замислено отбеляза Васко.
	— Аха? — обади се Гудли.
	Райън извърна поглед към екрана на телевизора и се втренчи в арабския говорител. Зад гърба му още се развяваше флагът на новопоявилата се държава и…
	— Е, това може да означава само, че предвиждат място за още няколко.


	Това бе един от миговете, които досега бе преживявал само насън. Но сбъдването на тези съкровени сънища беше безкрайно приятно, защото сега приветствията бяха истински, а оглушителните възторжени викове на тълпите идваха отвън, а не както досега — отвътре, от бленуващия му мозък. Днес аятолах Махмуд Хаджи Даряеи стана много рано, още преди разсъмване, и с първите лъчи на слънцето се отправи към голямата джамия в центъра на града. Влезе, смирено изслуша напевните заклинания от минарето, призоваващи правоверните на молитва — в ден като този беше греховно да се излежаваш до късно. Днес всички жители на съседните квартали се тълпяха в джамията — тази проява на набожност трогна до сълзи техния гост. Даряеи не потърси по-специално място в джамията, но оценявайки тържествеността на момента, позволи на няколко сълзи да се стекат по дълбоко набраздените страни на мургавото му лице. Вече бе изпълнил първата от божествените мисии, за които бе предопределен. Така осъществяваше желанията на Пророка. Бе възстановил единството на правоверните — първата стъпка към Джихад или Свещената война. Изправи се и пое към изхода, заобиколен от притихнали богомолци с приведени гърбове. Тогава тълпата го разпозна. За ужас на изумените си телохранители, той пое по улицата, отвръщайки на приветствията на хората, смаяни от присъствието на доскорошния заклет враг на бившата им държава, който сега се разхождаше мирно, като почетен гост, по улиците на техния град.
	Жалко, че наоколо нямаше нито една телевизионна камера, за да запечата този миг за поколенията. Но всъщност така бе много по-добре — не биваше този трогателен миг да бъде оскверняван от безочливите журналисти. Макар че рискуваше живота си, той на драго сърце пое предизвикателството. Защото само така всички правоверни щяха да се убедят, че той олицетворява силата на Вярата и ще ги върне в лоното на истинското учение, преди много векове възвестено на простосмъртните от единствения Пророк. Само така ще им подскаже, че сам Аллах го е благословил за Свещения поход срещу неверниците, защото Даряеи наистина в този миг имаше напълно смирен вид, вид на човек, който върши само това, което му се заповяда от Небето, и то не за своя изгода, а единствено за прослава на Всемогъщия.
	Иначе защо, запита се той, съм избрал този житейски път, изпълнен с опасности, с лишения и отричания? Не след дълго се струпа невъобразимо гъста тълпа. Но непознати мъже, които виждаше за пръв път, доброволно се нагърбиха с неблагодарната роля на негови телохранители и стражи — грубо изтласкваха прииждащите редици и го обградиха отвсякъде с телата си, докато той приемаше с благосклонна усмивка френетичните крясъци отляво и отдясно, извъртайки ведрите си очи — не знаеше откъде ще се появи заплахата, обаче отвред го посрещаха само радостни лица, очаровани от щастието да го зърнат отблизо. Той размахваше ръка към тълпата, като племенен вожд, поздравяващ потомците си, без да се усмихва, но спокоен и величествен, приемащ любовта им и почитта им, а благите му очи им обещаваха нечувани подвизи, защото великите дела бяха право само на великите личности и защото моментът за това най-после бе настъпил.


	— И така, що за човек е той? — полюбопитства Киноартиста, защото досега не бе удостоен с честта да бъде приет от Даряеи. Според плана, от летището във Франкфурт трябваше да се прехвърли на самолета за Атина, оттам да вземе полета за Бейрут, а после да отлети от ливанската столица за Техеран.
	— Той знае как да се възползва от властта — лаконично му отговори Бадрейн, заслушан в призивите на демонстрантите на площада отвън. Навярно пак искаха нещо, свързано с разоръжаването. Войната между Ирак и Иран се бе проточила почти цяло десетилетие. Накрая стигнаха дотам, че изпращаха на явна смърт съвсем млади войници, почти деца. Никога нямаше да успеят да изчислят точно загубите си в жива сила, и макар че войната бе свършила преди години, едва сега я бяха приключили в истинския смисъл на думата.
	— И така — рече Бадрейн, като се обърна с гръб към прозореца, решил да не обръща повече внимание на проникващите през него шумни възгласи на правоверните, — какво узна в Америка?
	— Най-интересните сведения узнах от техните телевизионни предавания. Президентът Райън се справя добре, поне засега, но има много затруднения. Обаче правителството им все още не е заработило с пълна пара. Не е подменен съставът на Камарата на депутатите — изборите ще започнат следващата седмица. Райън е доста популярен в страната. Американците много обичат предизборните анкети — обясни той. — Звънят на хората по телефона и им задават куп въпроси. Понякога анкетират само няколко хиляди абонати, а се случва и да са по-малко, но от анкетите съставят прогнози за политическите предпочитания на многомилионния електорат.
	— И каква е крайната ти преценка?
	— Изглежда, че мнозинството от избирателите одобряват действията на президента, макар че той всъщност само продължава курса на своя предшественик. Нали не е бил избиран дори и за вицепрезидент?
	Бадрейн знаеше този факт, но не и причината, криеща се зад него, и попита:
	— На какво ли се дължи това?
	Киноартиста се ухили тържествуващо.
	— И аз си зададох в началото същия въпрос. Такова важно решение трябвало да бъде одобрено от двете камери на техния парламент, а още не са произведени изборите. И ще мине доста време, докато всичко се уреди според законите им. Освен това имат проблем с бившия вицепрезидент, онзи симпатяга Килти, който обяви гръмогласно, че той е истинският им президент. Представяш ли си, Райън дори не го е тикнал зад решетките! Тяхната прехвалена демокрация явно не може да се справя с предателите.
	— Хм, ако можехме да очистим Райън…
	Киноартиста скептично поклати глава.
	— Трудна работа… Охраната на Белия дом е много усилена. Не разрешават посещения на туристи. Улицата пред фасадата е затворена. Седнах на една от пейките и един час не помръднах от нея, за да огледам терена. По всички околни сгради има снайперисти. Предполагам, че ще имаме по-големи шансове по време на някое от президентските турнета из страната, ала такъв вариант ще изисква сериозно планиране, за което не разполагаме с нужното време. И така, при това положение ни остават само…
	— …децата му — довърши Бадрейн вместо него.


	„За Бога, вече не ми остава никакво време за децата“ — помисли си Джак. Току-що бе излязъл от асансьора заедно с Джеф Раман. Погледна часовника си. По дяволите! Не можа да се измъкне от досадната официална вечеря, макар че положи много усилия, за да ускори края й, после слезе на долния етаж, за да приключи по-бързо с документите и срещите, и ето че сега навярно всички отдавна бяха заспали.
	Коридорът на горния етаж беше тих и приятно усамотен, но прекалено широк, за да се почувства обкръжен с домашен уют. В дъното и на завоите се виждаха трима агенти — „междинните постове“, както се изразяваше шефът на охраната, — а зад него вървеше офицерът от службата за безопасност с куфарчето с ядрените кодове. Наричаха го шеговито „футболната топка“, защото всеки дежурен офицер го предаваше на ръка на колегата си от следващата смяна. Особено тихо беше в коридорите в ранните нощни часове — приличаше повече на погребален дом, отколкото на жилище. Никакво суетене, нито една вещ, която да не е на мястото си, никакви детски играчки по пода… нямаше даже една празна чаша, забравена на масата пред телевизора… Прекалено подредено, излъскано до блясък, та чак навяваше хлад. И винаги някой дебнеше наоколо. Раман и агентите му се споглеждаха дискретно, най-много по някое незабележимо кимване, означаващо на техния език: „Окей, всичко е чисто!“ Тоест в радиус от две мили нямаше блуждаещи елементи с оръжие в ръце.
	Спалните помещения бяха прекалено отдалечени. Той зави наляво, решил първо да се отбие в спалнята на Кейти. Отвори вратата и видя най-малкото си дете, легнало на една страна, прегърнало мъхестото си кафяво мече. Още я държаха с ританки. Джак си спомни, че и Сали навремето носеше същите. В тях децата изглеждаха така мили, като добре опаковани коледни подаръчета. Но сега Сали очакваше с нетърпение деня, когато ще й разрешат да пазарува от магазините на „Виктория“ за модно дамско бельо, а Джак Младши — кой знае дали някой ден няма да възнегодува срещу този прякор — сега плачеше за къси гащета, като онези на боксьорите, защото цялата група в детската градина имала такива. Джак пристъпи към креватчето и се спря за миг, после се извърна към Кейти, с вид на доволен баща. Огледа се и в следващия миг стаята пак го подразни с необичайния си вид — абсолютно всичко беше прибрано на мястото си, без нито една играчка да е захвърлена на пода. В кой нормален дом детската стая изглежда така? Дрешките й за следващия ден бяха старателно сгънати от камериера. Дори белите чорапки бяха оставени до миниатюрните маратонки. Така ли трябва да живее едно нормално дете?
	След това надникна и в стаята на Сали. Най-голямата му дъщеря също спеше. Сигурно сънуваше някой младеж от класа. Някой, който се държеше хладно с нея. Подът на стаята на малкия Джак беше осеян с книжки с комикси, но грижливо изгладената му бяла ризка беше окачена на закачалката от камериера, а нечия опитна ръка бе лъснала малките му обувки.
	— Лека нощ, Джеф — каза Райън.
	— Лека нощ, сър — отвърна агент Раман, застанал пред отворената врата на президентската спалня, и когато Райън влезе, огледа коридора. Дясната му ръка погали служебния пистолет, пъхнат под сакото, а устните му се свиха в самодоволна усмивка. Колко бе лесно да го направи. Но още нямаше заповед. Да, досега винаги е бил извънредно предпазлив, както е редно за човек в неговото положение. Ареф Раман тази нощ бе дежурен и до сутринта всички агенти от охраната на Белия дом бяха длъжни да се подчиняват на заповедите му. Пое бавно по коридора, кимна на двамата агенти зад ъглите, зададе един-два безобидни въпроса, а после се насочи към асансьора за етажа на държавния секретар. Излезе на южната тераса, за да поеме глътка свеж въздух, но не пропусна да огледа външните постове — и тук всичко беше спокойно. Откъм отсрещния тротоар, около парка „Лафайет“, се бяха струпали някакви демонстранти, настръхнали при падането на нощния мрак. Виждаше се как проблясват огънчетата на цигарите им. Раман не знаеше за какво се е събрала тази тълпа, но веднага си каза, че трябва да е нащрек.


	— Възможно ли е да бъдат отвлечени?
	— Хм, с двете по-големи деца ще бъде доста трудно, обаче с най-малкото може да стане. Но операцията ще е доста опасна и ще струва скъпо.
	Бадрейн кимна разбиращо. Това означаваше да се подберат особено надеждни изпълнители — за щастие Даряеи разполагаше с такива хора — това бе очевидно след последните събития в Ирак. Той хвърли още един поглед на диаграмите и остана замислен над тях, докато гостът му гледаше през прозореца. Отвън демонстрацията продължаваше, но сега ожесточените тълпи скандираха: „Смърт на Америка!“ Очевидно водачите им имаха доста опит при подбора на лозунгите.
	— Каква точно ще е задачата ми, Али? — предпазливо попита Киноартиста.
	— Стратегическа задача, която има за цел предотвратяването на намесата на Америка в нашите дела — обясни Бадрейн и го погледна в очите. Под „нашите дела“ се подразбираха делата на Даряеи и неговите приближени.


	„И деветимата са заразени“, повтори си Мауди. Собственоръчно бе извършил тестовете за антитела, и то трикратно, за да е съвсем сигурен — всички тестове бяха положителни. Да, вече нямаше съмнение — никой от тази група нямаше да оцелее. За да не посеят подозрения сред обречените, санитарите им раздадоха хапчета и им съобщиха, че скоро ще оздравеят. Щяха да бъдат здрави само при условие, че вирусът не се разпространяваше по въздуха при стопроцентово запазване на вирулентността, но явно не им бе писано да живеят. Никакви антитела не можеха да попречат на неумолимото му въздействие. На повечето от тях инжектираха морфин, за да останат притихнали и вцепенени. И така, първо умря Бенедикт Мкуза, както и сестра Жана Батист, следваха десетте криминални престъпници от първата група, а ето че сега идваше редът и на тези — деветимата от втората група. Общо двадесет и две жертви, ако се брои и сестра Мария Магдалина. Мауди се запита дали сестра Жана Батист все още се моли за него в Рая и недоверчиво поклати глава.


	Салех беше пристигнал от Ирак.
	И Сохайла беше пристигнала от Ирак.
	Салех беше заразен с ебола.
	А при Сохайла симптомите бяха като при инфлуенца или при хранително отравяне…
	Но нали в първата фаза симптомите при заразените от вируса „Ебола“ напомнят на тези при инфлуенцата…
	— Боже мой! — простена Макгрегър.


	— Имаме случай на вируса „Ебола“, господин министър.
	— Сигурен ли сте? — възкликна министърът.
	— Напълно — кимна суданският лекар. — Лично проверих резултатите от изследванията. По случая работи Макгрегър, един от нашите гости от Великобритания. Не мога да отрека, че се справя много добре.
	— Някой да не се е разприказвал?
	— Не! — енергично отрече експертът. — Няма защо да изпадаме в паника. Пациентът — казва се Салех и е от Ирак — е бил незабавно изолиран. Персоналът на болницата знае задълженията си. Очаква се да изпратим рапорт до Световната здравна организация, в който да ги информираме за случая и да…
	— А няма ли риск от епидемия?
	— Не. Както вече ви казах, взети са всички възможни мерки за изолирането на пациента. Вирусът е много опасен, обаче ние знаем как да процедираме в подобни случаи.
	— Тогава защо трябва да уведомяваме СЗО?
	— Защото при такива случаи те изпращат помощен екип, за да надзирава и да ни съветва, особено при фокусирането на огнището на заразата — уверено отвърна експертът.
	— Но този… Салех… нали не се е заразил тук, в Хартум?
	— По всяка вероятност — не. Ако имахме тук такъв проблем, отдавна щях да науча за него.
	— Тогава… щом няма опасност от разпространение на заразата, защо да правим случая достояние на нашата общественост?
	— Напълно съм съгласен с вас.
	— Да, разбирам. — Унесен в размисъл, министърът се отдалечи към прозореца. Присъствието на бившите висши офицери от Ирак в столицата на Судан засега се пазеше в тайна и висшите държавнически интереси на страната налагаха да се поддържа статуквото. Но за да се опази тази важна тайна, никой от непосветените вече медицински лица не биваше да узнае за нея. Той се извърна решително към своя подчинен.
	— В никакъв случай няма да уведомявате СЗО! Ако се разчуе, че в страната ни са пристигнали иракчани, ще възникнат сериозни и крайно неблагоприятни за нас дипломатически последици.
	— Обаче може да се яви едно непредвидено усложнение. Макгрегър е млад, още е идеалист и…
	— Вие ще му обясните. Ако започне да ви възразява, ще намеря друг, който да си поговори с него по-иначе — заплаши министърът и вдигна многозначително вежди.
	— Ще бъде изпълнено точно както желаете.
	— А този Салех ще оцелее ли?
	— Вероятно не. Смъртността при еболата е висока, почти до осемдесет процента, а при него симптомите напредват застрашително бързо.
	— Имате ли някаква хипотеза откъде може да се е заразил?
	— Не. Той отрича друг път да е посещавал Африка, но на такива хора не може много да се вярва. Ще се опитам отново да поговоря с него.
	— Ще бъде от полза за нас.


	„ПРЕЗИДЕНТЪТ ПОДБИРА САМО КОНСЕРВАТОРИ ЗА ВЪРХОВНИЯ СЪД!“ — единодушно предупреждаваха заглавията във всички вестници.
	— Изглежда, че сме изправени пред сериозно изтичане на информация — отбеляза един от служителите, докато изрязваше статията от „Уошингтън Поуст“ за сутрешната сводка за президента.
	— Така изглежда. И то се е раздрънкал някой оттук, от онези многознайковци от горните етажи съгласи се колегата му, приведен над уводната статия на „Ню Йорк Таймс“.

	„В документ за вътрешно ползване в Министерството на правосъдието се изброяват кандидатите, определени от президентската администрация за номиниране за деветте вакантни кресла във Върховния съд.
	Всеки от юристите в списъка е председател на апелативен съд в някой от щатите. Избрани са само консерватори. Няма да намерите сред тях нито един от юристите, заемали висш пост при мандатите на бившите президенти Робърт Фаулър или Роджър Дърлинг.
	Кандидати за такива важни длъжности обикновено се оценяват първо от комисия, съставена от членове на Асоциацията на американските адвокати, но в случая списъкът е бил поверен само на вътрешни хора — висши служители от Министерството на правосъдието, начело с Патрик Дж. Мартин, държавен прокурор и шеф на отдела за криминални престъпления.“

	— На вестникарите тая работа май хич не им допада.
	— Че да не е зле? Я погледни тази уводна статия! Хм, тези момчета наистина пипат много чевръсто.


	Никога досега не бяха работили така усърдно — по шестнадесет часа на ден. Оборудването им не се отличаваше от това, което можеше да се види в чантата на всеки водопроводчик, плюс резервоара с пропан, необходим за вертикално закрепената горелка. Върху нея се мъдреше масивният стоманен казан, от който се издигаше гъста пара.
	Лееха сачми 58-и калибър, каквито преди повече от едно столетие бяха използвали в Дивия запад за едновремешните пушки, зареждани откъм цевта. Бяха поръчали от каталог десет калъпа, всеки с по четири гнезда.
	Нещата се развиваха добре, особено по отношение на секретността. Никой не се интересуваше от продажбите на изкуствени торове. Нито пък от дизеловото гориво. Нито пък беше забранено да купуваш олово.
	Оставаше им още много работа, изискваща доста време, но както бе споменал Пит, нищо свястно не става за броени минути. Дори и прочутият трапер Джим Бриджър не е потеглил на запад с хеликоптер. Не, повтори си той, Джим дълго се е клатушкал на седлото, влачейки още два коня след себе си, за да изминава най-много по трийсетина километра на ден. Така че в този занаят си имаше стари, изпитани традиции и не биваше да го забравят.
	Единствените затруднения им създаде докарването на циментовоза. Преровиха всички местни вестници, докато намерят обява за продажба от някакъв предприемач, който бе решил да се откаже от бизнеса си, и само за 21 хиляди долара се сдобиха с мощен циментовоз марка „Марк“, само на три години. Разбира се, докараха го във фермата през нощта, и веднага го скриха в просторния обор, на седем-осем метра навътре. Сега фаровете му светеха в лицата им като очи на някакво странно гигантско същество.
	Работата беше монотонна и досадна, но нямаше как да я избегнат. На стената на хамбара окачиха голяма карта на центъра на Вашингтон и докато разтриваше на ситно оловния прах, Ърни често поглеждаше към нея, за да запомни наизуст по-важните ориентири. Скоро знаеше наизуст всички разстояния, защото за тяхната задача разстоянията бяха от първостепенно значение. В никакъв случай не биваше да подценяват интелекта на агентите. Ето, не случайно бяха затворили за минувачи Пенсилвания Авеню — така предпазваха Белия дом от терористи или маниаци, решили да запратят някоя бомба през оградата. Е, по дяволите, да не би пък те двамата да са по-глупави от онези зад оградата? Оставаше им само да проверят още една дреболия.


	— Но аз съм длъжен да го направя — възрази Макгрегър. — По-точно ние сме длъжни.
	— Не, това не е ваше задължение — веднага го обори експертът от Управлението за заразни болести. — И в случая въобще не е необходимо. Този пациент ще отнесе заразата със себе си в гроба, по-точно в крематориума. Вие сте подбрали напълно правилно първоначалните процедури. Персоналът си е свършил добре работата — очевидно добре сте ги обучили, Иън — добави суданецът, престаравайки се с опитите да изглежда загрижен и фамилиарен. — Ще бъде много деликатно за моята страна, ако се разчуе. Обсъдихме вече всички варианти с министъра на здравеопазването и му обещах, че нито дума за случая няма да се чуе извън стените на болницата. Ясно ли е?
	— Но…
	— Ако се осмелите да действате на своя глава, ще се наложи да напуснете страната.
	Лицето на Макгрегър пламна.
	— Какво е състоянието на пациента? — попита суданецът.
	— Съмнявам се, че ще оживее.
	— Много жалко, обаче с нищо не можем да му помогнем. Имате ли някакво предположение откъде може да се е заразил?
	— Не. — Младият лекар отново се изчерви. — И повече не желая да разговарям за това!
	— Е, щом е така, аз лично ще поговоря с пациента.
	„Трудно ще се разбереш с него от три метра разстояние“ — помисли си Макгрегър, но сви рамене сега имаше много по-важни грижи.
	Тестът на Сохайла за антитела също се оказа положителен. Но момиченцето вече изглеждаше доста по-добре. Температурата й беше спаднала с още половин градус и — което беше много по-важно — кръвоизливите престанаха. Макгрегър още веднъж повтори изследванията, след което побърза да сравни резултатите с досегашните. Черният й дроб функционираше почти нормално. Сега можеше със сигурност да заяви, че детето ще оцелее. Някъде е била заразена с вируса „Ебола“, но по някакъв начин организмът й бе успял да надделее — обаче той можеше само да гадае как се е стигнало до това чудо, защото нямаше никакви сведения за източника на заразата. Още веднъж си зададе въпроса дали Салех и Сохайла са заразени от общ източник. Явно не е било точно така. Колкото и да бе силна имунната система на момичето, надали е чак толкова по-мощна от тази при зрял мъж в добро общо състояние — защото при Салех не откриха никакви други нарушения, освен причинените от вируса. Но той със сигурност нямаше да живее дълго, може би най-много една-две седмици, докато Сохайла щеше да се спаси. На какво можеше да се дължи тази разлика?
	Какви други общи фактори бяха наблюдавани при двата случая? Нямаше съобщения за заразяване от ебола в Ирак и дано никога не се стигнеше дотам в такава гъсто населена страна. Но нямаше ли някакво проучване във вестниците за подготовката на Ирак за биологична война? Или са имали епидемия, но са скрили данните, както суданците? В паметта му изплува споменът за едно от обзорните предавания на сателитната телевизия… беше се прибрал след тежко дежурство в апартамента си… но такива тайни не остават задълго скрити. Нали тогава би настъпила всеобща паника?
	Обаче Макгрегър беше лекар, а не детектив. Лекар като него бе длъжен да работи само със СЗО, с Пастьоровия институт в Париж, с Центъра за контрол на заразните болести в Америка. Колегите там може да не са непременно по-интелигенти от него, обаче са много по-обучени, по-опитни и неизмеримо по-добре екипирани.
	Сохайла… Трябваше отново да я изследва, да вземе нови кръвни проби. Дали още е в състояние да разнася заразата? Длъжен бе да се консултира. Засега знаеше със сигурност само това, че една имунна система бе спечелила битката на живот и смърт, но друга я беше загубила. Ако още отначало знаеше това, щеше да проучи по-внимателно данните на двамата си пациенти. А сега трябваше на всяка цена да довърши започнатото, каквото и да му струваше това.
	Накрая реши да изпрати кръвни проби в Париж и в Центъра за контрол на заразните болести в Атланта, и то без да съобщава на никого. В никакъв случай нямаше да споделя намерението си с този отблъскващ местен бюрократ. Длъжен беше да сигнализира.


>>	31.
>>	ПРЕДВЕСТНИЦИ НА БУРЯТА

	— Окей, Арни, как да се държа с господин Донър? — попита Райън.
	— Той е известен с това, че пита за каквото му хрумне. Това означава, че ще се наложи грижливо да обмисляш отговорите си и да се подготвиш за всякакви теми. Желателно е да наблегнеш на факта, че се чувстваш първо гражданин, а едва след това президент. Това със сигурност никак няма да впечатли закоравял тип като Донър, обаче има значение за милионите американски граждани, които довечера ще гледат интервюто.
	— Подозираш ли кой може да ни е издал? — запита Райън кисело.
	— Може би никога няма да узнаем, пък и ако опитаме, само ще заприличаш на Никсън.*
	[* Намек за аферата Уотъргейт, довела до оставката на Ричард Никсън. — Б.пр.]
	— Защо никой не отдава достатъчно значение на това, с което съм се заел? — въздъхна Райън. Мисис Абът тъкмо привършваше работата си. — Спомняш ли си, че вече разговарях на тази тема с Джордж Уинстън?
	— Защото все още се налага да се учиш. Например, ако помогнеш на една възрастна дама да пресече оживена улица, някои феминистки веднага ще те упрекнат, че с това си я унизил. Ако обаче не го сториш, Дружеството за подпомагане на хората от третата възраст незабавно ще те обвини, че си бездушен егоист. Неизбежно е да не се засегнат нечии интереси. Целта е да не обиждаме нашите граждани или доколкото е възможно да ограничим броя на засегнатите. Това съвсем не е същото като да се стремим да не обидим никого, защото именно при опитите за постигането на тази утопична цел можем да нанесем обиди на всички, без изключение — дълбокомислено обясни ван Дам.
	— Най-после разбрах какво се искало от мен! — зарадва се президентът. — От днес ще започна да казвам, че за никого не ме е грижа, и всички ще се влюбят в мен.
	Арни не се остави да го измамят така лесно.
	— И с всеки опит да се пошегуваш ще обиждаш по някой от избирателите. Защо е нужно това? Хуморът винаги е за сметка на някой потърпевш, а се намират и такива, които са се родили без капчица чувство за хумор.
	— С други думи, навън е пълно с хора, които са готови да се прехласнат по какво ли не, а в тази страна в момента аз съм най-високопоставеният обект за обожание.
	— Бързо усвояваш уроците — отбеляза Арни и кимна замислено. Всъщност безспорно бързият напредък на президента доста го безпокоеше.


	— В Диего Гарсия имаме достатъчно кораби — заяви адмирал Роби Джексън и посочи мястото на картата на Индийския океан.
	— Колко? — полюбопитства Бретано.
	— Съвсем наскоро преработихме ПОБ…
	— Какво означава това? — запита министърът на отбраната.
	— План за организацията и оборудването — намеси се генерал Майкъл Мур, началник-щаб на сухопътните сили, който по време на войната в Персийския залив беше командвал Първа бронетанкова дивизия. — Тези кораби ще ни позволят да свалим на брега малко повече от две бригади, с пълен личен състав — едната пехотна, със съответното тежко въоръжение, а втората — от морски пехотинци, заедно с всичките боеприпаси и храни, които ще са необходими за един месец бойни действия. Освен това разполагаме с няколко бойни единици, които вече са дислоцирани в Саудитска Арабия — те са снабдени с най-нова бойна техника, включително с тежките танкове от моделите М1А2 и с бронетранспортьорите „Брадли“, както и със самоходните ракетни системи клас МЛРС. Новите артилерийски влекачи могат да бъдат прехвърлени за около три месеца. А пък саудитите — продължи той — могат да ни помогнат в снабдяването с храни. Част от оборудването е тяхно, или поне така е според договорите ни с тях, официално обявено като резервни части за тяхната армия, но се поддържа от наши хора. Трябва просто да изпратим там още хора, за да го измъкнат от складовете.
	— Кои части първо трябва да потеглят за района, ако саудитите ни помолят за помощ?
	— Зависи — веднага отвърна Джексън. По всяка вероятност първи ще замине някой от танковите полкове. В случай на реална опасност от война ще пренесем по въздуха Десета бронетанкова дивизия от пустинята Негев в Израел. Това може да стане за по-малко от един ден. Но ако говорим за учения, достатъчно е да изпратим Трета бронетанкова дивизия от Тексас или Втора бронетанкова дивизия от Луизиана.
	— Всяка бронетанкова дивизия, господин министър, е добре попълнена и напълно комплектувана формация, с численост колкото една бригада или колкото корпус — ако трябва да се търси сравнение с европейските армии, — в която се набляга повече на зъбите, отколкото на опашката, тоест специално са подсилени нападателните способности. Обаче ако се разгърнат за по-продължителен престой, ще се нуждаят от тилов батальон, който да се заеме със снабдяването и ремонта на техниката.
	— В Индийския океан имаме един самолетоносач. Сега е Край остров Диего Гарсия заедно с останалата част от бойната формация. Екипажите се нуждаят от почивка на брега — продължи адмирал Джексън.
	Атолът сред огромния океан едва ли можеше да предложи нещо интересно на многобройните екипажи, така че и най-малката възможност за отдих не беше за пренебрегване. Моряците можеха поне да изпият по една-две бири и да се поразтъпчат по крайбрежието.
	— Имаме и ескадрила изтребители F-16 пустинята Негев. Можем само да се гордеем с нея, както и с Десета бронетанкова дивизия. Тяхната постоянна мисия е да помагат при обучението на израелската армия, а освен това сме длъжни да намираме някаква работа на момчетата.
	— Войниците с радост посрещат всяка тренировка, всяко учение, господин министър, защото нищо не ги измъчва така, както бездействието — добави генерал Мур.
	— Налага се да ви оставя за малко, за да се срещна с онези бюрократи — заяви Бретано. — Но щом уредя всички проблеми около бюджета на въоръжените сили, отново ще се заемем с това, за което си поговорихме. Има още детайли за дооглеждане и доизпипване, защото… поне засега всичко ми звучи като недостатъчно обмислено.
	— И наистина е така, сър — съгласи се Джексън. — Да се предотврати една война понякога е доста по-трудно и по-благородно, отколкото да се извоюва победата.


	— Ще има ли нова война в Персийския залив? — започна Том Донър без излишни предисловия.
	— Нямаме основания да очакваме нови военни конфликти в района на Залива — отговори президентът.
	Дразнеше го, че не успява да овладее вълнението си — тонът му го издаваше. Навярно отговорът му бе прозвучал неубедително, но зад думите се криеше увереност. И все пак това си оставаше лъжа, макар и изкусно завоалирана, защото ако кажеше истината пред целия свят, веднага щеше да наруши крехкото военно равновесие.
	— Обаче, и то от доста време насам, нашите отношения с Иран и Ирак не са много приятелски.
	— Миналото си е минало, Том. Никой не може да го промени и ни остава само да се учим от него. Защо да бъдем врагове с тях? — риторично запита президентът.
	— Следователно трябва да очакваме преговори с новата Обединена ислямска република, така ли да ви разбирам, господин президент?
	— Ние винаги сме предпочитали диалога пред дрънкането на оръжията, особено ако е в интерес на насърчаването на приятелските отношения. Персийският залив е район с огромно значение за целия свят. От всеобщ интерес е там да царува мир и стабилност. Предостатъчно войни са се водили около Залива. Иран и Ирак воюваха цели осем години, но какво спечелиха в крайна сметка? Огромни човешки загуби и от двете страни на фронта. После всички арабски страни, плюс Иран, се сплотиха срещу Израел. Стига вече с тези войни, стига се е проливала кръв. Но ето че се роди нова държава, пред която предстоят доста трудни задачи. Нейните жители се нуждаят от много стоки, най-вече храни, но за щастие разполагат с природни ресурси, чрез които ще изплатят задълженията си. Ние им желаем доброто. И ако можем да им помогнем, ще го сторим. Америка винаги е била готова да протегне ръка на всеки свой приятел.
	Спряха за малко интервюто, може би заради неизбежните реклами. Бе решено да го излъчат в девет вечерта. Том Донър се обърна към своя по-старши колега, Джон Плъмър, който пое втората половина от емисията.
	— И така, как ви се харесва ролята на президент?
	Райън наклони глава и се усмихна.
	— Винаги съм се стараел да не храня прекалени надежди — например можеше да не бъда удостоен с привилегията да заемам сега това кресло, в този кабинет. Искате честен отговор, нали? Работният ми ден е доста продължителен, работата никак не е лека, много по-тежка от най-песимистичните ми очаквания, но в същото време се чувствам дяволски щастлив. Арни ван Дам е гениален организатор. И въобще целият персонал в Белия дом е подбран изключително сполучливо. Получавам хиляди писма, в които хората, обикновените хора от цялата страна, изразяват поддръжката си за моята кауза, и бих искал да се възползвам от тази възможност да им благодаря и да им съобщя, че наистина много ми помагат.
	— Господин Райън… — Джак веднага си каза, че този Плъмър, въпреки че е доктор по философия, не умее да се съобразява с желанието на събеседника си. — Какво се каните да промените?
	— Зависи от това какво разбирате вие под „промяна“. Най-важната ми задача е да осигуря действащо правителство на страната. Затова е по-правилно да се каже, че се стремя не към промени, а към възстановяване на някои от занемарените функции на висшата власт. Ние все още на практика нямаме Конгрес — поне докато не се проведат изборите за Камарата на представителите — и заради това не мога да представя бюджета. Опитвам се да подбера най-достойните, които да поемат най-важните министерства и да ги накарат да работят ефективно.
	— Вашият кандидат за финансов министър, Джордж Уинстън, беше критикуван за прекалено смелото си желание да промени законите за федералните данъци — отбеляза Плъмър.
	— Мога да заявя само това, че напълно подкрепям финансовия министър. Данъчните закони са ненужно усложнени и това е много лошо. Той иска само да ги промени така, че да не се влияят от доходите. Всъщност може да се окаже, че ще е трудно да постигнем успех. Чистият ефект, в края на краищата, ще увеличи приходите в държавната хазна поради намаляването на административните разходи от други области.
	— Обаче бяха изказани доста отрицателни коментари заради регресивния характер на…
	Райън вдигна ръка.
	— Момент, Джон. Нищо регресивно няма в това да се променят с еднаква стойност данъците, заплащани от всеки от нас. Думата регресивно означава стъпка назад, например данъците да бъдат по-високи за по-бедните, отколкото за богатите. Нищо подобно няма да намерите в нашето предложение. Когато не използвате думите в точния им смисъл, вие волно или неволно заблуждавате хората.
	— Само че хората от години са свикнали с досегашната ни данъчна система — недоволно репликира Плъмър, ядосан, че за пръв път от години насам получи упрек за стила си на изразяване.
	— Това не оправдава старата система — изтъкна Джак. — Във всеки случай аз не съм роден политик, Джон. Знам само, че всеки е длъжен да говори откровено, прямо и ясно. Да се облагат всички с еднакъв данък — това е илюзия, в която никой не вярва. Хайде, Джон, вие отлично сте запознат с играта и нейните правила. Вие и Том печелите доста — всъщност много повече от мен — и всяка година вашият адвокат, заедно със счетоводителя ви, полага неимоверни усилия, за да плащате по-малко данъци. Вероятно сте инвестирали някъде, за да намалите вноските си към бюджета, нали? Как се напипват вратичките в закона? Много лесно — лобистите уговарят сенаторите за незначителни промени в данъчните закони. Защо? Защото богатите им плащат скъпо и прескъпо. И какво се получава? Така наречената „прогресивна“ система се оказва толкова манипулирана, че данъците за богатите не нарастват, защото адвокатите им и счетоводителите им съумяват да излъжат данъчните власти, за да си заслужат хонорара. Така че увеличените данъци, които те плащат — това се оказва пълна лъжа, не съм ли прав? А политиците, когато са прокарвали закона, са знаели прекрасно, че именно такъв ще бъде крайният ефект. Нима не разбирате накъде ни води всичко това? Доникъде, Джон! Защото така доникъде няма да стигнем. Хиляди хора си прахосват времето, за да заблуждават обществеността, за да се спечелят нечувани богатства от хората, които задвижват тази система — но откъде се взимат тези пари? От скромните данъкоплатци, от хората, които винаги са плащали и ще плащат, за да може други да процъфтяват. Именно това иска да промени в системата Джордж Уинстън и аз съм напълно съгласен с него. Ако Уинстън успее, какво ще се случи на практика? Играчите на едро ще хвърлят в лицата ни купища думи, предназначени да ни убедят, че сега е още по-зле отпреди. Такива коварни личности, които действуват отвътре, са сред най-опасните.
	— А на вас това очевидно не ви се харесва, нали? — многозначително се подсмихна Джон.
	— Досега съм упражнявал няколко професии — борсов брокер, преподавател по история и какво ли не още. И винаги съм се старал да казвам истината на хората, да говоря без недомлъвки и увъртания. И нямам намерение тепърва да се отказвам от принципите си. Може би някои от нашите закони се нуждаят от спешни промени. Мога веднага да ви посоча няколко примера, но нека се ограничим само с един:
	— Всеки родител в Америка обяснява на децата си, че политиката е мръсна, отвратителна работа. Сигурен съм, че баща ти го е казал, когато си бил още съвсем малък. Моят старец също ми го повтаряше. И ние сме го възприели като нещо нормално и закономерно… като някакво неизбежно зло, което трябва да търпим около себе си. Но това не е вярно, Джон. От години сме свикнали с мисълта, че политиците… не, почакайте, нека първо да уточним някои термини. Политическата ни система е всъщност лостът, инструментът, с който управляваме страната. Тук се причисляват и данъчните закони. Това са много сериозни въпроси, нали? Но в същото време ние се примиряваме с факта, че в политиката се набъркват такива типове, каквито — примерно — никога не бихме поканили в къщата си. Или типове, на които никога не бихме поверили децата си. Това не ви ли се струва доста странно? Освен това ние позволяваме на хората, ангажирани в политическата ни система, непрекъснато да изопачават фактите, което води до спекулации със законите, за да задоволят интересите на богатите си покровители. Сред тях се срещат и отявлени лъжци. А ние се примиряваме с всичко това. Включително и вие, представителите на медиите. Но ако ставаше дума за ваш колега или началник, не бихте приели подобен стил на поведение, нали? Или пък в здравеопазването, в научните заведения, в бизнеса, в полицията…
	— Има нещо гнило тук — продължи президентът и се наведе напред, за да подчертае мисълта си. — Ние сме загрижени за съдбата на нашата страна, за нормите на поведение, които ще изискваме от нашите представители в законодателните органи. Ще настояваме да бъдат избирани само интелигентни и почтени мъже и жени. Именно на това посвещавам речите си в различните щати, във всички краища на страната. Не забравяй, Джон, че съм се регистрирал като независим кандидат. Нямам зад гърба си подкрепата на някоя мощна партия. Нито пък действам по предварително съставена работна програма, в която всичко е грижливо номерирано и дискутирано с хората от предизборния ми щаб. Искам само да помогна на колкото е възможно повече хора. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да изпълня обещанията си, защото се отнасям напълно сериозно към тях. Да, вече разбрах, че някои от моите намерения тревожат хората, и много съжалявам за този неочакван ефект, обаче няма да правя компромиси с убежденията си само и само за да се харесам на някоя финансова групировка, въоръжена с армия от щедро заплатени лобисти в Сената. Аз съм избран за президент, за да служа на всички, а не само на хората, които умеят да вдигат шум до Бога и да раздават подкупи с пълни шепи.
	По лицето на Плъмър личеше, че не е много доволен от неочаквания обрат в интервюто.
	— Окей, господин президент, тогава, за начало, какво ще ни кажете за гражданските права?
	— Конституцията ги определя най-точно. Пред закона ние всички сме равни.
	— Но това не е ли прекалено идеалистично?
	— Та какво лошо има в идеализма? — запита Райън на свой ред. — Както и в това да забравим за собствените си изгоди, поне за малко? Вместо да позволяваме на малобройна група да извлича изгоди, защо да не се заемем — всички заедно — с ликвидирането на недъзите в нашата политика? Нима не сме преди всичко американци, без значение дали произходът ни е от Европа или Азия, или Африка? Защо да не се опитаме да се потрудим по-сериозно и да открием приемливи решения на проблемите си? Тази страна ще загине, ако всяка етническа група се хване гуша за гуша с представителите на другите народности.
	— Някои биха ви възразили, че ако тръгнем по този път, няма да бъдат осигурени справедливи придобивки за всички граждани на Щатите — отбеляза Плъмър.
	— И няма да постигнат нищо друго, освен да сринат окончателно нашата политическа система.
	Наложи се да прекъснат интервюто, за да могат операторите да презаредят касетите към видеокамерите. Джак погледна с тайна надежда към вратата, водеща към помещението на секретарките — само оттам можеше се да се надява да получи една цигара. Потри ръце, за си придаде по-спокоен вид, ала въпреки възможността да изкаже тревогите, които го бяха измъчвали от години, нервното напрежение не го бе напуснало.
	— Камерите в момента са изключени — напомни му Донър. — Всъщност наистина ли вярвате, че ще успеете да постигнете тези доста амбициозни цели?
	— Ако не опитам, тогава какво търся в този кабинет? — въздъхна Джак. — Правителството е в безизходица. И това е добре известно на всички ни. Ако никой не се опита да дефинира проблемите пред нацията, ще стане още по-зле.
	Едва сега Донър усети плах, но искрен прилив на симпатия към новия президент. Райън изгледаше съвсем искрен. Но не, не биваше да се оставя да го подвежда с непринуденото си държане, и то не защото президентът играеше нечестно — не, това явно не беше така.
	— Готов съм да продължим — обади се режисьорът на телевизионния екип.
	— Да поговорим за проблемите около бъдещия състав на Върховния съд — чевръсто започна Донър, за да отнеме инициативата от своя колега. — В пресата се появиха съобщения, че вече обсъждате списъка с кандидатите.
	— Да, така е — потвърди Райън.
	— И какво можете да ни кажете относно тези съдии?
	— Дадох указания на Министерството на правосъдието да ми изпратят подробни данни за най-опитните председатели на апелативните съдилища във всички щати и получих доста обемист списък. Вече съм се заел с преценката на кандидатурите.
	— А ще се допитате ли до Ей Би Ей*?
	[* ABA (American Bar Association) или Асоциация на американските адвокати, изключително мощно сдружение, със седалище във Вашингтон, окръг Колумбия. — Б.пр.]
	— Не. — Райън решително тръсна глава. — Първо, тези кандидатури до една вече са преминали през доста гъсто сито, и то преди да стигнат до Овалния кабинет. Второ, Ей Би Ей също е силно заинтересувана от промените в законите, нали? Чудесно, тогава ще имат и занапред правото да се грижат за интересите на своите членове. Обаче Върховният съд е този правителствен орган, който единствен има правото да решава как ще се прилагат законите за всички, а пък асоциацията на адвокатите е само сдружение на хора, които се прехранват чрез прилагането на същите тези закони. Няма ли да се получи конфликт на интереси, ако възложим на същите тези адвокати, които ежедневно прилагат законите в практиката си, да подбират съдиите, призвани да ги контролират?
	— Не всички виждат нещата от този ъгъл.
	— Да, а освен това всички знаем какъв огромен щат от юристи поддържа Ей Би Ей тук, във Вашингтон, при това повечето изпълняват и ролята на лобисти. Том, не съм в този кабинет, за да защитавам интересите на тази или онази групировка. Работата ми е да съхранявам, да защитавам и да браня Конституцията с всички средства, които са ми позволени. Затова съм длъжен да намеря хора, които да ме подкрепят, които мислят като мен, които нямат намерение да играят двойна игра.
	Донър се обърна към Плъмър.
	— Желаеш ли да зададеш още някой въпрос, Джон?
	— Нали сте прекарали доста години в ЦРУ? — подхвана го Плъмър.
	— Да, така е — съгласи се Джак.
	— И с какво се занимавахте там? — продължи с невинен тон опитният телевизионен репортер.
	— Работех главно за Разузнавателното управление, като пресявах информацията, постъпваща от десетки източници и канали за свръзка, опитвайки се да си обясня какво се крие зад всяко сведение. После предавах обобщените доклади на началниците си. Имаше и период, когато временно оглавявах това управление, а после ме назначиха за заместник-директор. Накрая, както е добре известно, получих поста съветник по въпросите на националната сигурност — но едва когато тук, в Овалния кабинет, влезе Роджър Дърлинг — завърши Райън. С нетърпение очакваше да престанат да се ровят в миналото му и да се заемат с проблемите на бъдещето.
	— Между впрочем, понякога не ви ли възлагаха задачи на място? — заинтересува се Плъмър.
	— Е, тъй като бях длъжен да съветвам екипа за преговорите по контрола на въоръженията, случвало се е да присъствам на някои конференции — любезно отвърна президентът.
	— Господин Райън, разполагаме с данни, че не сте изпълнявали само тези общо взето безобидни задачи, а сте взели участие в далеч по-опасни секретни операции, при които са загинали хора, в конкретния случай съветски граждани.
	Джак се поколеба, при това доста дълго. Знаеше, че именно този момент в интервюто ще заинтересува най-много зрителите.
	— Джон, от много години нашите правителствени служби спазват принципа да не коментират секретните мисии на разузнавателните ведомства. И аз нямам никакво намерение да изневерявам на този изпитан принцип.
	— Но американските граждани имат право да знаят какъв човек ги управлява — настоятелно заяви Плъмър.
	— Висшата администрация никога не обсъжда публично подробностите около разузнавателните операции. Пък и въпросът няма нищо общо с това що за човек съм аз, което беше темата на интервюто, нали? Нашата страна е длъжна грижливо да опазва тайните си. Това се отнася и за теб, Джон — натъртено изрече Райън и го погледна в очите. — Ако разкриеш източниците, веднага ще изхвърчиш от бизнеса. Ако Америка постъпи по същия начин, ще пострадат десетки невинни хора.
	— Но…
	— Въпросът е изчерпан, господа. Нашите разузнавателни служби подлежат на надзор единствено от страна на Конгреса. Винаги съм поддържал това решение, при това отдавна уредено със специален закон, и няма да се откажа от него. Това е всичко, което мога да кажа по темата.
	Двамата репортери замигаха недоумяващо. Райън още отсега можеше да се обзаложи, че тези кадри ще бъдат изрязани от записа на президентското интервю.


	Бадрейн се нуждаеше от трийсет подбрани мъже. Дори двайсет. Не бе трудно да се намерят толкова хора — нито бройката беше прекалено голяма, нито се изискваше кандидатите да бъдат посветени по-надълбоко в плановете на операцията, пък и той отдавна притежаваше всички необходими контакти. Ако в Близкия изток може да се намери нещо в изобилие, това са смели и решителни мъже, готови да се заловят с тероризъм. Мъже като самия него — ако беше по-млад, той с гордост би приел подобна задача.


	— И така, как сме днес? — усмихна се Джак.
	— Ледът е доста тъничък, но ми се струва, че ще се измъкнем сухи от водата — с видимо облекчение отвърна Арни ван Дам. — Доста яко настъпи интересите на някои от най-мощните групировки. Но все пак се справи много добре. Не им каза нищо, което да използват срещу теб. Ще видим какви ще са отзивите довечера и какво ще кажат в края на предаването Донър и Плъмър — защото съм убеден, че решаващи ще се окажат именно тези последни минути, посветени на заключителните реплики и обобщения.


	Кръвните проби пристигнаха от Африка в Атланта сутринта. Малко след това телефонът на доктор Лоренц иззвъня.
	— Гъс, здравей. Обажда се Алекс.
	— Не си ли за риба? — учуди се Лоренц.
	— Може би в събота или неделя. В неврохирургията един от колегите има лодка, така че остава само да намерим време.
	— Какво стана? — заинтересува се Гъс.
	— Проверяваме за епидемията в Заир. При теб има ли нещо ново?
	— Засега нищо особено. И слава Богу. Критичният период вече премина. Този път премина много бързо. Ние всички сме… Момент, тъкмо ми носят нещо… От Хартум ли идва това? — попита той секретарката.
	Професор Александър търпеливо изчакваше — знаеше, че Лоренц не обича да чете набързо и мрази претупаната работа. Може би именно поради това бе постигнал забележителни резултати като учен. Всички знаеха, че Гъс Лоренц рядко греши в преценките си, защото грижливо обмисля всяко свое решение.
	— Алекс — обади се Лоренц. — Току-що получихме две проби от Хартум. Изпратени са от Макгрегър от Британската болница в Хартум. Проби от двама пациенти, един зрял мъж и едно момиченце, четиригодишно, с вероятна диагноза хеморагична треска.
	— От Хартум ли? Столицата на Судан?
	— Така е записано — потвърди Гъс.
	— Хм, това е доста далеч от Конго.
	— Нали има самолети, Алекс — добродушно му напомни Лоренц. Ако нещо на света можеше да изплаши епидемиолозите, това бяха международните полети. От надписите на опаковката не можеше да се разберат повече подробности, обаче се виждаха номерата на телефона и факсапарата на подателя. — Окей, ще направим изследванията и ще видим какво ще излезе.
	— Какво установихте за онези проби от миналата седмица?
	— Днес ще имаме окончателните резултати. Но мога още сега да ти ги съобщя: вирус „Ебола“, щам „Мейинга“, идентичен с пробите от 1976-а, чак до последната аминокиселина.
	— Хм, вследствие на пренасяне на заразата по въздушен път? — тревожно промърмори Александър.
	— Това не е доказано, Алекс — припомни му Лоренц. — На твое място не бих се тревожил толкова. Судан не предлага най-подходящата среда за развитието на тази гадост. Горещо, сухо, много слънце. Вирусът няма да изтрае и два месеца на открито. Както и да е, нека първо поговоря с началника на лабораторията. Ще видя дали късно следобед ще мога да получа микрографиите. Не, струва ми се, че е по-вероятно да станат утре сутринта. А сега извинявай, но след един час е насрочено заседание.
	— Ще се чуем утре, Гъс. — Александър затвори и тръгна към столовата. Зарадва се, когато завари там Кати Райън, придружавана, както винаги, от личния си телохранител.
	— Как вървят изследванията? — попита го тя с усмивка.
	— Все едно и също. Но имам нужда от една консултация.
	— Не работя с вируси. — Но беше работила доста с пациенти, болни от СПИН, при които очните заболявания често се появяваха като странични ефекти. — Какъв е проблемът?
	— Главоболие — обясни й Александър, докато се придвижваше към касиерката.
	— Така ли? — Кати Райън взе очилата от лицето му и ги вдигна към светлината на лампите. — Желателно е от време на време да ги почистваш. Имаш около минус два диоптъра, плюс доста силно изразен астигматизъм. Ще те запиша за преглед. Знаеш ли, можеш да се окажеш подходящ пациент за изпробване на новата ни лазерна апаратура.


	Докато оформяше коментара си, Том Донър не преставаше да мисли за позицията на Райън, който изглеждаше така искрен… но защо му се струваше, че всичко беше само привидно… да, привидно! Именно в тази дума, закотвила се в съзнанието му, се криеше отговорът на загадката, която го измъчваше още преди да приключат с интервюто. Явно, че репортерският му нюх и този път не му бе изневерил. Много добре познаваше всичките играчи по висшите етажи на управлението и бе на „ти“ с половината от столичния елит.
	Силно развитият журналистически инстинкт му подсказваше, че никога досега не е срещал човек като Райън, поне не на политическата сцена… или и това беше само привидно? Да, този президент с целия си вид сякаш излъчваше недвусмисленото послание: „Аз съм един от вас“. Но нали всеки държавник копнееше за величие, за слава, още от времето на Юлий Цезар? Затова прибягваха до какви ли не преструвки и пози, с единствената цел да внушат на избирателите си, че са същите като тях. Обаче Райън наистина вдъхваше доверие. Другите политици никога не бяха стигали толкова далеч в тази крехка и деликатна игра. Райън бил замесен в политическите операции на ЦРУ, както и останалите му колеги по съдба — да, явно е бил задължен да го стори. Дотук нищо особено. А онези слухове за действията му през периода, когато е работил за ЦРУ… дали може да изскочи нещо оттук?
	Донър знаеше, че се налага да бъде много предпазлив. Не можеше да рискува с оскъдни факти. Макар че нямаше нищо по-вълнуващо от това да се разследва миналото на един президент, за тази игра бяха въведени строги правила. Доказателствата му трябваше да бъдат непоклатими. А това означаваше да разполага с безчет източници на информация, и то надеждни. Донър уморено въздъхна — знаеше, че първо трябва да убеди шефа си да променят плана за следващия месец и да наемат още сътрудници, макар и временно, за да могат да се разровят в тази история.
	Всеки държавник… Но нали далеч не всеки беше сътрудничил на ЦРУ, нито пък беше замесен дълбоко в мрачните дебри на шпионажа? Райън бе първият бивш шпионин, добрал се до Овалния кабинет. Нима това беше добро предзнаменование?
	И целият му живот бе изпълнен с бели петна. Например онази история, когато е убил терористите, нахълтали в дома му — със сигурност бе доказано, че поне един от тях е загинал от ръката на Райън. Ами невероятната история за открадването на съветската подводница? Нали тогава е застрелял един от руските моряци? Донър бе сигурен в източника, от който беше научил за този инцидент. А имаше и още слухове за подвизите на Джак Райън. Нали точно такива пикантерии очакваха американските зрители от своите репортери, аташирани към Белия дом?
	А ето че сега се опитваше да се представи за… за най-обикновен човек, човек като всички останали. Да, политик, загрижен за хората.
	Не, това бе лъжа. Не бе възможно да е истина.
	— Ти си само един хитър кучи син, Джак Райън! — изруга журналистът на глас.
	Но ако той наистина бе толкова хитър и ако се докажеше, че е излъгал, какво по-нататък? Промени в данъчните закони. Промени в състава на Върховния съд. Промени в името на ефективността. А дейността на новия министър Тони Бретано, насочена главно към намаляването на разходите на Министерството на отбраната? По дяволите!
	Следващият етап трябваше да бъде посветен на разследването на дейността на Райън в ЦРУ и ролята му в подмяната на сенаторите… не, това бе прекалено опасна тема. Райън винаги е бил опортюнист. Те всички бяха такива, нали Донър бе посветил целия си професионален живот на ровенето в кирливите им ризи. Първата му задача като начинаещ репортер беше разследването на мрежата от рекетьори около Де Мойн — тогава бе спомогнал да тикнат зад решетките един от членовете на областната комисия за оценка на държавни имоти. Още тогава политиците запомниха името Том Донър, който съобщаваше неуморно последните новини за какво ли не — за природни бедствия и за военни доставки, за пътни катастрофи и правителствени скандали. Но и досега висшите политици си оставаха любимите му жертви.
	Отдавна се бе убедил, че всичките са една стока: подбират внимателно срещите си, костюмите си, съпругите си, речите си, даже и позите пред камерите и така успяват да се доберат до върховете. Донър вдигна телефона.
	— Ед, здравей. Обажда се Том, Том Донър. Доколко надеждни са твоите източници? И можеш ли да ми уредиш среща, но колкото се може по-скоро?
	Жалко, че не можа да види усмивката на мъжа на другия край на линията.


	Сохайла вече можеше да сяда в леглото. Все още бе отпаднала, обаче това бързо щеше да отмине. Поддържаха я на системи, а тя, загубила много сили, въобще не се оплакваше. Най-важното бе, че температурата й спадаше. Нормализираха се и другите външни признаци. Да, това бе победа. Смъртта нямаше да успее да открадне това дете от доктор Макгрегър. Ако всичко се развиваше нормално, не след дълго то отново щеше да играе с връстничетата си.
	— Дъщеря ви ще се възстанови напълно — съобщи той на родителите й. Тези простички думи, изречени тихо, с топла усмивка, за един миг върнаха надеждите им и прогониха страховете им.
	Майката ахна и сълзите й бликнаха. Бащата прие радостната вест по-сдържано, както подобава на офицер, но очите му го издадоха, когато ги вдигна към небето, а устните му прошепнаха някакви неразбираеми молитви на арабски. После грабна ръката на лекаря и черните му очи се впиха в умореното му лице.
	— Никога няма да забравя какво направихте за нея — прошепна генералът.
	Сега Макгрегър трябваше да отиде в стаята на Салех, но съзнателно отлагаше тъжния миг. Излезе от стаята на Сохайла и пое по коридора. Щом обаче прекрачи прага, веднага разбра, че е претърпял поражение. Санитарите, в отсъствието на лекуващия лекар, бяха вързали китките на пациента с въжета за леглото. Очевидно болестта бе засегнала главния мозък. Деменцията също беше сред симптомите, причинявани от еболата, при това доста милостив симптом. В очите на Салех, приковани към невидима точка в тавана, липсваше жизнена искра. Сестрата се суетеше около лекаря с температурната диаграма в ръце, но и без нея Макгрегър разбираше, че състоянието на Салех е безнадеждно. Все пак хвърли един бегъл поглед на диаграмата, сви недоволно устни и предписа да увеличат морфина. При подобно състояние на пациента грижите на персонала нямаха особен ефект. Една победа и една загуба, и ако можеше да избира кой да се спаси и кой да загине, какво би избрал? С нищо не бе успял да помогне на Салех, освен да облекчи последните му дни. Лекарят излезе от стаята, смъкна предпазната маска от лицето си и потънал в мисли, се отправи към кабинета си.


>>	32.
>>	НЕКА СЕ ВЪРНЕМ НАЗАД

	— Не, не мога да ви дам снимката, нито пък мога да ви разреша да я копирате на ксерокс. Единственото, което мога да направя за вас, е да ви разреша да й хвърлите един поглед. — Той му подаде снимката. Още преди да отвори сейфа, благоразумно бе нахлузил памучни ръкавици, а сега подаде един чифт и на Том Донър. — Заради отпечатъците — тихо обясни той.
	— Дали това е снимката, която търся? — Беше черно-бяла, гланцирана, без печат от фотоателие.
	— Това е съветска атомна подводница, този мъж на мостика е Джак Райън. Може би забелязахте, че е облечен в униформа на офицер от ВМС на САЩ. Това е документ за една от тайните операции на ЦРУ, проведена заедно с Военноморските сили на САЩ, поради което притежаваме екземпляр от този фотодокумент, заедно с пълното досие на акцията. Успяхме да заблудим руснаците, че подводницата им се е взривила и е потънала някъде между Флорида и Бермудския архипелаг. Не е изключено още да вярват в тази версия. Или поне да се преструват, че ни вярват.
	— А къде е сега тази подводница? — попита Донър.
	— Потопиха я преди година край бреговете на Пуерто Рико — обясни офицерът от ЦРУ.
	— Защо точно там?
	— Защото там е най-дълбоката точка на Атлантическия океан, която същевременно е не много далеч от нашето източно крайбрежие — всичко на всичко пет морски мили. Така че никой не може да се захване с подводни издирвателни операции в този район, без да узнаем за тях.
	— Да, сега си спомних! — тържествуващо прошепна Донър. — Боже мой, кога изтекоха толкова години? Тогава руснаците бяха започнали широкомащабно морско учение, тъкмо под носа ни, и ние, разбира се, вдигнахме шум до Бога. И те май наистина бяха изгубили една от своите подводници, нали…
	— Не една, а две. — От папката се появи още една фотография. — Погледнете колко зле е ударен носът на тази подводница. „Червеният Октомври“ връхлетя върху една друга руска подводница и успя да я потопи недалеч от брега на Северна Каролина. Още лежи там на дъното.
	— И това все още се пази в най-строга тайна? — удиви се опитният журналист, посветил много години на ровене в хиляди документи, за да изтръгва с труд и упорство компрометиращи факти от правителствените архиви.
	— Райън винаги е умеел да потулва следите. — На бюрото се появи още една снимка. На нея се виждаше мъж в моряшка униформа, с отличителните знаци на руския военен флот, проснат на носилка. — Райън го е застрелял. За награда получи първото си отличие като офицер от секретните служби. Предполагам, че не очаква от нас да се осмелим да му припомним този грижливо потулван факт от биографията му. Макар че не е толкова трудно да го накараме да коригира това свое мнение, нали?
	— Райън е убиец?
	— Не. — Офицерът от ЦРУ явно не държеше да се стига чак до толкова дръзко и крайно обвинение. — Според официалната версия за инцидента това си е била най-обикновена престрелка, при която са пострадали и други хора, тоест имало е още двама ранени, а Райън е бил в състояние на самозащита. Поне така е документирано в тази папка, обаче…
	— Мдаа… Доста объркана история, нали? — кимна Донър и се втренчи в снимката. — Възможно ли е това да е някакъв фалшификат?
	— Е, не е изключено — призна събеседникът му. — Обаче точно тази фотография е автентична. Ето, отзад се вижда фигурата на адмирал Дан Фостър — тогава той командваше отдела за специални операции към щаба на флотата. А онзи до него е Барт Манкузо, тогава командир на нашата атомна подводница „Далас“. Тъкмо той бе прехвърлен на борда на „Червения Октомври“, за да се облекчи екипът, натоварен с деликатната задача да имитира авария в реактора на руската подводница. Още е на действителна служба, обаче сега е с чин адмирал. А четвъртият офицер на тази историческа фотография е най-интересният от всички — капитан Марко Александрович Рамиус, от съветската военна флота. Именно той е бил командир на „Червения Октомври“. Всички на тази снимка още са живи. Рамиус сега живее в Джаксънвил, Флорида. Работи в нашата военноморска база в Мейпорт под името Марк Рамзи. Като хоноруван консултант, разбирате какво имам предвид. Освен това получава и доста щедро годишно възнаграждение от нашето правителство, обаче, Бог ми е свидетел, този руснак — не, той всъщност е литовец по произход — настина си е заслужил всеки долар.
	Донър трескаво записваше всяка подробност. После отново се взря в снимките и изведнъж разпозна лицето на един от мъжете, застанал встрани. По дяволите, това не можеше да е фалшификат! При подправянето както на писмени, така и на фотодокументи си имаше правила — опитният журналист прекрасно знаеше това. Ако някой се опиташе да измами репортер, не беше много трудно да се установи кой е нарушил закона. Тогава лъжецът се превръщаше в лесна плячка за медиите, винаги дебнещи за нещо нередно — а това бе наказание, много по-жестоко от най-тежката съдебна присъда, защото съдиите и прокурорите, за разлика от вестникарите, бяха задължени стриктно да спазват законите.
	— Окей, с това тук приключихме — рече журналистът. Първият комплект фотографии бе върнат обратно в папката. Появи се още една папка, а от нея — следващата снимка.
	— Познавате ли това лице?
	— Той беше… момент… Гера…
	— Точно така, Николай Герасимов. Председател на някогашното КГБ.
	— Загинал при самолетна катастрофа в…
	Под първата снимка се показа втора. Човекът на нея беше същият, но си личеше, че е по-възрастен, с посивяла коса. Приличаше на преуспяващ бизнесмен от средната класа.
	— Тази тук е направена в Уинчестър, две години след първата. Райън замина за Москва, под прикритието на експерт по технически въпроси в делегацията ни за преговорите за съкращаване на стратегическите оръжия СТАРТ-2. Именно той успя да склони Герасимов да дезертира. Никой не можа да проумее как го е постигнал. Знам само, че цялата операция е била ръководена пряко от кабинета на съдията Мур, тогавашния шеф на ЦРУ. Очевидно Райън доста се е потрудил. Знаел е… хм, погледнете колко е щастливо лицето на руснака на снимката. Та тогава Райън е бил пряко подчинен на Джим Гриър, тоест на Управлението за външно разузнаване, но не и на Отдела за обработка на разузнавателната информация. Излиза, че е работил под двойно прикритие. Доколкото ми е известно, Райън никога не е допуснал грешки при провеждането дори и на най-деликатните операции и това е своеобразен рекорд — малцина са тези, които биха могли да се похвалят с подобно постижение. Една от причините за главозамайващите му успехи обаче е неоспоримият факт, че винаги си е бил безпощаден и хладнокръвен кучи син. Да, безкрайно ефективен, не мога да го отрека, ала въпреки всичко си остава кучи син. Безмилостно копеле е този Джак Райън, запомнете това от мен. Способен е да смаже всички бюрократични спънки, само и само да постигне целите си. Никога не се е отклонявал от предначертаната мисия и ако искате да се заемете с неговото минало… хм, ето, той успя да ликвидира един руснак, чийто труп ние потопихме с „Червения Октомври“, както и целия екипаж на другата им подводница „Алфа“ пред бреговете на Северна Каролина, за да запазим операцията в пълна тайна. А за този тук не съм сигурен. За него в досието на операцията няма нищо, защото някои документи са иззети. Как е успял Герасимов да измъкне жена си и детето си — за това не се споменава в нашите архиви. Имаше някакви слухове, но от тях не може да се добие ясна представа.
	— По дяволите, защо не разполагах с всичките тези сведения поне преди пет-шест часа!
	— Май и теб е успял да преметне, познах ли? — долетя гласът на Ед Килти от говорителя на интеркома.
	— Разбирам за какво става дума — кимна офицерът от ЦРУ. — Райън е хитра лисица. Още преди години успя да заблуди Дороти Хамил в Инсбрук. В Конгреса го обожават. Но защо? Той се появи като най-пробивната фигура, под маската на истински патриот, а освен това винаги се е преструвал, че е по-честен и почтен дори от Ейбрахам Линкълн. Само че президентът Линкълн никога не е стрелял по хора. — Офицерът от ЦРУ се казваше Пол Уеб, висш служител от Управлението за външно разузнаване, обаче не чак толкова високопоставен, че да има право да представя разузнавателната централа.
	„Днес можех да бъда директор на Управлението — припомни си Уеб, — ако тогава Райън не беше прошепнал няколко недотам ласкави думи по мой адрес на ухото на Джеймс Гриър, заради което трябваше да се простя с мечтата да стана директор.“ Още не можеше да се примири с горчивия факт, че бе принуден да завърши кариерата си, без да е стигнал до най-високото стъпало в ЦРУ — като се изключи, разбира се, най-високият пост — председател на могъщата разузнавателна централа. Вече бе пенсиониран и никой не можеше да му нарежда какво да прави… макар че ако разберяха, че е изнесъл тайни копия на тези папки от Ленгли, щеше да се окаже в много незавидно положение… а може би нямаше. Всъщност какво се случваше с онези, които си позволяваха да приказват повече от допустимото? Медиите веднага заставаха на тяхна страна, а той бе вече в пенсия и не му се нравеше надпреварата в съкращаването на стратегическите оръжия. В друга епоха дори може би би се опитал да се свърже с… не, само това не. Само не с противника. Обаче медиите не бяха противник, нали?
	— Май и теб са успели да те изиграят, Том — отново прозвуча гласът на Килти. — Добре дошъл при изиграните от онази лисица Райън. Дори и аз не знам всичко, което е надробил за толкова много години. Пол, разкажи му за онази мътна история в Колумбия.
	— Няма папки за тази афера или поне аз не можах да се добера до тях — призна Уеб. — А дори и да има… хм, сигурно са в специалния архив и ще ги разсекретят след петдесет години. Никой няма достъп до тях.
	— Но как е възможно това? — настойчиво попита Донър. — Чувал съм за такива свръхсекретни материали, но не успях да получа потвърждение…
	— Как съхраняват тези архиви ли? Трябва да се получи одобрението на Конгреса за правото да се надзърне в тях. Това е част от процедурата за надзор на всичко, което е класифицирано като държавна тайна. Ако ЦРУ докладва за възникването на някакъв проблем и поиска право за специален допуск, и ако Конгресът се смили, папките се преместват в друго подземно хранилище… по дяволите, според моите сведения най-важните документи отдавна са унищожени, но мога да ти изредя няколко достоверни факта — завърши Уеб и махна с ръка.
	— Слушам внимателно — отвърна Донър и посегна към касетофона си.
	— Как, според теб, колумбийците успяха да се справят с картела Меделин? — многозначително започна Уеб.
	— Ами… навярно са имали внедрени агенти, после няколко бомбени атентата и…
	— Тези атентати бяха дело на ЦРУ. Нашите хора са създали условия за разгаряне на борба между отделните фракции в картела. Знам със сигурност само че Райън е бил замесен в играта. Неговият наставник и покровител в Ленгли беше Джеймс Гриър, отношенията им бяха като между баща и син. Но когато Джеймс умря, Райън не дойде за погребението, нито пък посети дома му. А след това потъна вдън земя. Както много пъти преди това, между впрочем. Малко след това, при транспортна злополука, по чиста случайност загина Джим Кътър — президентски съветник по въпросите на националната сигурност. Пресякъл улицата точно пред префучаващ автобус. Поне така твърдяха хората от ФБР, обаче на кого възложиха разследването? Естествено на Дан Мъри. А знаеш ли какъв пост заема сега той? Сега той е директор на ФБР, нали? И това се е случило само защото той и Райън са се познавали още отпреди десет години. Мъри е бил специален агент за връзка не само на Емил Джейкъбс, но и на Бил Шоу. А когато на ФБР беше необходим надежден изпълнител за акции, при които не е желателно да се вдига излишен шум, винаги прибягваха до услугите на Дан Мъри. Преди той е заемал поста на аташе към посолството ни в Лондон — а всички знаят, че на такъв пост се назначават само шпиони, защото е много удобен за свързване с агентурната мрежа в която и да било страна. Мъри винаги е сътрудничил на ЦРУ, макар и неофициално, затова има отлични контакти с тях. Именно той внуши на онзи посредствен юрист Пат Мартин, че е длъжен да посъветва Райън да се заеме с новия състав на Върховния съд. Вече стана ли ти по-ясна картината?
	— Почакай за минута. Та аз познавам много добре Дан Мъри. Той наистина е недодялан, но иначе, като ченге, винаги е бил честен…
	— Той беше в Колумбия заедно с Райън. И двамата отпътуваха на юг точно в най-удобния за тях момент. Не помниш ли, че още в началото на нашия разговор ти признах, че не разполагам с документи за тази операция. И затова не мога да докажа нищо. Обаче нека проследим събитията и се опитаме да ги анализираме. Директорът Джейкъбс и всички останали бяха убити, и то точно след като започнаха бомбените атентати в Колумбия, които изпратиха на онзи свят много от хората на картела Меделин, но покрай тях загинаха и не малко невинни хора. Винаги става така, когато разрешаваш проблемите си само с бомби. Спомняш ли си какво изявление направи Боб Фаулър по този случай?
	— Да, спомням си.
	— А какво се случи след това? Райън изчезна, а след него и Дан Мъри. Според мен са отлетели за Колумбия, за да не позволят на операцията да се изплъзне от контрола на ЦРУ — и Кътър загива от нелепа катастрофа тъкмо тогава, в най-подходящия момент. Според мен те са се изплашили да не би нервите му да не издържат и да се раздрънка пред някой твой колега. Докато Райън имаше железни нерви… и още ги има. Също и Мъри, защото се изисква много кураж, за да посегнеш на директора на ФБР. Не мога да кажа, че одобрявам този стил на работа.
	— И все пак в какво по-точно го упрекваш?
	— Най-после стигнахме до най-важното — кимна Уеб. — Джак Райън вероятно е най-интелигентният офицер в нашето разузнаване през последните тридесетина години, най-добрият от времето на Алън Дълес, а може би и от времето на Бил Донован. Историята с „Червения Октомври“ е блестящо постижение. А да завербуваш председателя на КГБ е още по-ярък триумф. И все пак крайно време е да се намери някой смел мъж, който да му припомни, че дори и той не е по-силен от закона.
	— Никога нямаше да го изберат — обади се Килти. До този момент бившият вицепрезидент се стараеше да не прекалява с намесата в монолозите на Пол Уеб. Беше в кабинета си, на почти пет километра разстояние. До него седеше началникът на канцеларията му и жадно поглъщаше всяка дума. За щастие Уеб не беше разбрал това, защото спокойно продължи разказа си.
	— Тогава той свърши доста работа на ЦРУ. Винаги се е стараел да дава добре обмислени съвети на бившия президент Роджър Дърлинг, но съвсем друго е, когато сам седнеш в президентското кресло. Да, той е успял да преметне и теб, Донър. Може би е изиграл и Дърлинг навремето, а може би не, но кой може да го докаже? Обаче това амбициозно момче сега се е заело изцяло да подмени кабинета, и то само по свой вкус. Нали няма нужда да обяснявам по-подробно какво си мисля за намеренията му?
	— Защо, нека да поговрим и за тях — вметна журналистът.
	— На всички постове Джак Райън назначава само хора, с които се познава, с които е работил в миналото, или пък оставя правото за избор на най-близките си сътрудници. Ето например Мъри ще поеме ФБР. Съгласен ли си Дан Мъри да ръководи най-мощната организация в Щатите, която трябва да бди за прилагането на законите? Искаш ли те двамата, Райън и Мъри, да уредят само свои хора във Върховния съд? Докъде ще стигнем, ако продължава така? — Уеб мрачно въздъхна. — Мразя такива игрички. Той бе един от нас, от екипа в Ленгли, но никой не го е готвил за президент, нали? Аз съм длъжен, заради доброто на страната ни, да попреча на Джак Райън да се превърне в диктатор. — Уеб събра снимките и отново ги напъха в папките. — Ще ги върна на мястото им. Ако някой узнае какво съм направил, току-виж ме сполетяла съдбата на Джим Кътър…
	— Благодаря за беседата — рече Донър. Сега бе негов ред да вземе важно решение. Погледна часовника си — показваше четири без десет. Разбра, че ще закъснее, ако не побърза. Не можеше да отлага решението си. На този свят имаше нещо по-яростно дори и от жена, която е заловила мъжа си в изневяра — репортер, който току-що е узнал, че е бил изигран.


	И деветимата бяха обречени и го разбираха. Лицата им бяха втренчени в ТВ-камерите в ъглите под тавана. По погледите им личеше, че никой вече не храни илюзии. Всъщност това бе бавна екзекуция, много по-мъчителна от онази, която биха получили в съдебната зала. Или поне те си мислеха така. Тази група се очертаваше по-опасна от първата — защото тези затворници много по-добре от предшествениците си осъзнаваха на какво са подложени. Докато Мауди следеше събитията по телевизионните монитори, военните лекари продължаваха да събират кръвни проби от гаснещите смъртници — трябваха му още данни, за да потвърди окончателно хипотезата си, както и за да уточни ефективността на вирусоносителя.
	Не можеше да се твърди, че са преодолели всички проблеми. Например много затруднения им създаваше количеството вирусен материал, който се искаше от тях. В резервоара за отглеждане на микрокултурата вирусът поглъщаше кашата от кръв и маймунски бъбреци с такава скорост, че директорът на лабораторията се смрази, когато му докладваха първите резултати. Макар че всички процеси се извършваха на молекулярно ниво, общата картина наподобяваше на термити, допълзели до някой гнил плод.
	Всъщност учените още спореха дали е оправдано да се причисляват вирусите към формите на живата материя. Цветът на сместа се променяше доста бързо и не бе необходимо човек да има медицинско образование, за да се досети, че резервоарът е пълен с някаква невиждана гнусотия. Понякога, по нареждане на Мауди, лаборантите понижаваха температурата на тази отвратителна каша, за да може той да проследи по-лесно последните изменения в консистенцията и другите параметри. Но дори и неговата кръв се смразяваше при вида на смъртоносната „супа“. Вече се бяха сдобили с доста литри от нея, но планираха да се запасят с още от този „продукт“ и поради тази причина от централната кръвна банка в Техеран непрекъснато им доставяха нови и нови контейнери с човешка кръв.
	Мауди завари директора да изследва една от последните проби под електронния микроскоп. Приближи се към апарата и хвърли бегъл поглед към етикетите на пробите. Едната се оказа от кръвта на сестра Жана Батист. А другата беше от един от „пациентите“ от втората група, съдържаща девет жертви.
	— Никаква разлика не мога да открия, Мауди — заяви директорът.
	— Значи вече разполагаме с три стабилни поколения — каза Мауди.
	— А чрез метода на екстраполация може да се очакват от седем до девет.
	Върху масата бяха оставени двадесет флакона с етикета на популярна марка западноевропейска пяна за бръснене. Доскоро в тях наистина бе имало пяна за бръснене — хората на Бадрейн ги бяха купили от дванадесет града в пет западноевропейски страни, но щом ги донесоха в лабораторията, лаборантите ги изпразниха и внимателно се заеха с разглобяването им, за да ги променят според целите на проекта. Сега във всеки флакон имаше „вирусна супа“ плюс експлозивен газ с неутрален химически състав (азот, който не влизаше с химическа реакция с „вирусната супа“ и освен това не позволяваше да избухне огън в добре уплътнения флакон), плюс малко охлаждаща течност. Другата част от екипа вече бе започнала проверките на системата за разпространение на флаконите. Очакваше се вирусът да запази качествата си поне за първите девет часа. След това, поради изпаряването на охлаждащата течност, щеше да започне да измира право пропорционално на изтеклото време. Но време имаше.
	Всичко бе опростено до максимум. Разпространителите щяха да потеглят от Техеран, да минат през Европа — Лондон, Париж или Франкфурт на Майн — и оттам да продължат с други полети към градовете, нанесени на картата в кабинета на директора. Кой ли митничар в света би обърнал внимание на най-обикновен флакон с пяна за бръснене, чиято единствена особеност е необичайно студената му повърхност?
	От Европа имаше удобни директни полети до Ню Йорк и Вашингтон, до Бостън и Филаделфия, до Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис. До Атланта, Далас и Орландо във Флорида също, а само с едно прехвърляне се стигаше до Лас Вегас и Атлантик Сити — на практика до най-важните американски градове. Пратениците щяха да пътуват само в първа класа, за да се облекчи преминаването през митниците и паспортните гишета. За всички агенти предварително бяха осигурени хотелски резервации, както и билети за връщане, но от други летища, а не от тези, на които щяха да пристигнат от Европа. Очакваше се разпространението на вирусоносителя да започне най-късно до 24 часа след началото на операцията, което гарантираше жизнеспобността на поне 80 % от вируса.
	Но след това всичко щеше да зависи от случайни фактори, всичко щеше да бъде в ръцете на Аллах. Не! Мауди недоволно тръсна глава. Нали над него имаше директор, който бе длъжен да мисли за всичките тези проблеми, който трябваше да ръководи делото, угодно на Аллах. Каквото и да бе то, нали бе за благото на неговата родина. Той нямаше право да омърсява Вярата си с такива съмнения.
	Опростено до максимум ли? Да, отначало ще бъде лесно, но после… после ще зависи от много неща. Сестра Жана Батист, чието тяло отдавна бе изгорено в крематориума… вместо да ражда деца като всяка нормална жена. Дали Аллах няма да се разгневи от този безсърдечен акт? Мауди мразеше всички западняци, защото те до един бяха неверници.
	В училище бе научил за кръстоносните походи и за това как воините на Христа избивали мюсюлманите, а после и за преследването на евреите от Хитлер. От тези поучителни уроци на историята следваше изводът, че всички западняци и въобще всички християни с нищо не превъзхождат хората от неговата вяра, затова никак не му бе трудно да ги намрази, да ги осъди на смърт като недостойни да обитават света на истинската религия, в който имаше място само за добродетелните, набожните и достойните. Обаче онази жена… Кой олицетворяваше Запада, кое бе истинското лице на християнската вяра? Онези кръвожадни завоеватели отпреди хиляда години или тази целомъдрена жена, която се бе отказала от всички съблазни… и за какво? За да се отдаде на страданието и да се посвети на вярата. Винаги смирена, винаги вдъхваща почит.
	От нея той бе научил същото, на което го бяха научили свещените книги на Пророка — имаше само един Бог. Имаше само една Свещена Книга. И в двете тя вярваше с цялото си сърце, макар че не подозираше каква заблуда е нейната религия.
	Не, не беше само сестра Жана Батист. Също и сестра Мария Магдалина. И тя бе загинала, но защо? Заради лоялността към вярата, към клетвите си, към другарката си… Нали Коранът не отричаше това право на всеки правоверен. А на неверниците?
	Би било много по-лесно, ако му бяха позволили да работи само с африкански негри. Коранът не зачиташе техните религиозни разбирания, защото повечето от тях още бяха езичници, прекланящи се пред шаманите на племето си, отричаха съществуването само на един Бог и той имаше право да ги презира, както презираше християните, но… но после бе срещнал Жана Батист и Мария Магдалина. Защо? Защо бе всичко това?
	За нещастие, вече бе твърде късно да търси отговорите на тези въпроси. Миналото не може да се върне назад. Мауди отиде в ъгъла и си наля кафе. Не бе мигнал повече от двайсет и четири часа, а с умората идваха и съмненията. Надяваше се кафето да му помогне да се ободри поне малко, докато изтече смяната му — и после да се отпусне в леглото и може би със съня ще дойде и покоят…


	— Ти се подиграваш с мен! — изкрещя Арни в слушалката.
	— Може би причината е в метал-детекторите на летището — обясни Том Донър. — Но така или иначе лентата със записа е повредена. Може да се чуе нещо, но с много шумове. Не става за излъчване. Повреден е звукозаписът за почти цял час от интервюто. За нищо не става.
	— И сега какво? — сърдито запита ван Дам.
	— Излиза, че имаме сериозен проблем, Арни. Излъчването е предвидено за девет вечерта.
	— И какво искаш от мен?
	— Искам да убедиш Райън да повтори записа. На живо.
	Началникът на президентската канцелария едва се сдържа да не го наругае.
	— Слушай, Арни, няма да променяме темите в интервюто — продължи да го увещава Донър. — Само си помисли — кога друг път президентът е имал възможност да доуточни изявленията си? Тази сутрин той се справи отлично с всички въпроси, които му зададохме с Джон.
	— Не можеш ли да презапишеш отговорите му? — предпазливо предложи ван Дам.
	— Арни, имам емисия на живо. Ще трае четиридесет минути и към седем и половина ще съм вече свободен. Остават ми тридесет минути да пристигна в Белия дом, да подготвим сцената и да запишем интервюто наново, след което веднага се връщам със записа тук, в студиото, някъде към девет. Може ли да ползвам един от вашите хеликоптери? — Той спря за малко. — Само този път… можеш да разчиташ на думата ми. Ще обявя в началото на излъчването, че записът е бил повреден по наша вина, но президентът любезно се е съгласил да се появи в ефир на живо. Ако сега не засенчим всички телевизионни мрежи, не знам кога друг път ще ни се удаде възможност.
	В съзнанието на Арнолд ван Дам проблеснаха червените светлини, сигнализиращи за опасност. Добрата новина обаче беше, че сутринта Джак се бе справил доста добре. Е, не бе съвършено, но по отношение на искреността си заслужаваше отлична оценка.
	Ако се появеше на живо в ефир и ако изглеждаше напълно естествен и убедителен, милиони зрители щяха да превключат телевизорите си на канала на Ен Би Си. А за Арни нямаше нищо по-важно от възможността хората по-добре да опознаят що за човек е Джак Райън.
	— Окей, Том, имаш моето разрешение. Но първо трябва да го уведомя.
	— Само побързай, моля те — подкани го Донър. — Ако не се съгласи, ще се наложи да преработим цялата схема за довечера, а това може да ми струва много, нали ме разбираш?
	— Изчакай минутка — каза Арнолд ван Дам и излезе.
	— Какво се е случило, Арни? — Райън вдигна глава от документите върху бюрото. Не се случваше често някой да нахлуе в Овалния кабинет, без да почука.
	— Налага се да повториш интервюто — задъхано започна Арни още от вратата.
	Джак изненадано завъртя глава.
	— Защо? Да не би да съм бил с разкопчан цип?
	— Не. Мери винаги следи за тези детайли. Лентата със записа се е повредила, нещо се е изтрило, напълно неволно, но сега трябва да я презапишат. Донър ме помоли да те попитам дали нямаш нищо против да се явиш в ефир в девет тази вечер. Ще ти задават същите въпроси и така нататък… — Арни внезапно се досети за нещо ново. — Какво ще кажеш да присъства и съпругата ти?
	— Хм, на Кати това няма да й се понрави. Защо трябва да участва и тя?
	— Всъщност от нея няма да се иска нищо друго, освен да седи до теб и да се усмихва. Ще изглеждаш доста по-добре в очите на обикновените хора. Джак, та тя много рядко се появява в ролята си на първа дама. Сега ще бъде много лесно. Може би, ако към края на предаването доведем и децата ви…
	— Не. Поне засега не искам да се показват пред публика. Кати и аз вече сме се разбрали по този въпрос.
	— Но…
	— Не, Арни, нито сега, нито утре, нито за в бъдеще.
	Ван Дам знаеше, че не може винаги да печели. Явно се налагаше да изчака, но рано или късно щеше да постигне целта си. Как иначе да поддържа образа на президента като обикновен човек, ако не покаже децата му? Ала още не бе настъпил подходящият момент.
	— Но ще попиташ ли Кати?
	— Добре — съгласи се Райън и примирено въздъхна.
	— Тогава всичко е наред. Ще съобщя на Донър, че може би и тя ще присъства, но ще добавя, че не сме сигурни, защото може да закъснее в клиниката. Ще го оставя да си помисли за тази промяна в програмата и да предложи няколко реплики и на нея. Това ще стопли сцената. Да не забравяме, че това е основната задача на всяка първа дама.
	— Защо не й го кажеш ти, Арни? — въздъхна Райън.


	— Окей, ще ви приеме. Но иска първо да попита съпругата си дали ще се присъедини и тя.
	— Защо?
	— А защо не? — попита Арни. — Е, не е сигурно, защото тя още не се е върнала от клиниката — добави той и думите му накараха Донър на другия край на линията да свие устни в ехидна усмивка.
	— Добре, Арни. Много ти благодаря. Дължа ти една услуга — заяви Донър и прекъсна връзката.
	— Осъзнаваш ли, че току-що излъга не кого да е, а президента на Съединените щати? — замислено отбеляза Джон Плъмър.
	Той бе доста по-възрастен от Донър, от по-старото поколение репортери — бе започнал кариерата си по времето на Корейската война и се бе утвърдил като съвсем млад, но надежден репортер. После бе работил като чуждестранен кореспондент в Лондон, Париж, Бон и накрая в Москва. От СССР го експулсираха и оттогава, въпреки общо взето левите му убеждения, никой не можеше да го накара да изпитва симпатии към Москва.
	Беше от поколението, което вярваше, че професията се крепи на непоклатими правила, едно от които бе никога да не се лъже от екрана. Ето защо сега се тревожеше.
	— Джон, нима не разбра, че той ни изпързаля?
	— Ти така си мислиш.
	— Сведенията, които получих… хм, какво ще кажеш за тях? — Бяха прекарали два напрегнати часа, през които почти целият проучвателен отдел на телевизионната мрежа се ровеше в архивите, за да сглоби общата картина парче по парче, да комбинира откъслечните сведения, без да могат да се похвалят с някакъв успех. Но поне бяха проверили всички достъпни източници, а това също беше значително постижение.
	— Не съм сигурен в това, Том. — Плъмър разтърка зачервените си от умора очи. — Искаш да кажеш, че Райън ни казва много малко от това, което му е известно? Да, сигурно е така. Но не се ли убеди, че умее да отстоява позициите си? И то по много достоен начин. Дали беше честен с нас? Да, според мен. Да не би останалите политици да са по-честни и по-откровени от него?
	— Тогава само ще му дадем още един шанс да го докаже, нали?
	Плъмър не отговори нищо. Знаеше, че в главата на по-младия му колега се въртят само мисли за повдигане на рейтинга. Той самият беше отдавна утвърден коментатор, но Том Донър, като негов помощник, успя да накарат да заговорят за него всички членове на ръководството — делови хора, повече бизнесмени, отколкото журналисти, за които покачването на рейтинга бе най-важното. А нали и на Райън му харесваше да общува с бизнесмени. Нека тогава младият Донър си изпробва силите.
	— Добре, щом така смяташ, дай му още един шанс.


	Напоследък Бондаренко често работеше до късно или по-точно до ранните часове на деня, в зависимост от гледната точка. Не беше напускал кабинета си от двадесет часа, и то за пръв път след повишението си. Сега дори съжаляваше за отминалите дни, когато беше само полковник — тогава му оставаше време да потича в парка за поддържане на формата и дори, почти всяка нощ, да се прибира вечер вкъщи, при жена си. А сега… е, нали от години се бореше за това повишение.
	Въпреки че в Афганистан доказа способностите си като командир на полк, Бондаренко бе на косъм от разжалването — спецовете доказаха, че неговият началник-щаб предавал сведения на противника, и то за солидни суми в долари. Още изтръпваше, когато си спомняше за онези мрачни дни. Миша Филитов да е бил завербуван от западното разузнаване? Това сериозно разклати вярата му в каузата, която го бяха изпратили да брани… но така се случи, че тъкмо тогава започна разпадането на многонационалната империя.
	В една леденостудена декемврийска нощ бе сложен край на съществуването на Съветския съюз — който го бе отгледал и обучил, който му бе връчил тази униформа — за да бъде заменен от по-малката и някак си… по-уютната Русия. Все пак сега се появи поне едно, обаче доста ценно предимство — много по-лесно бе да обичаш „матушка Рус“, отколкото онази грамадна, многоезична империя. Като че ли осиновените деца са напуснали многолюдното семейство и са останали само кръвните, истинските, и животът в семейството постепенно се е нормализирал.
	Но и сега не беше щастлив. Защо по-рано не го бе забелязал? Неговата родина притежаваше най-многобройната и най-внушителната армия в целия свят, или поне той така вярваше преди години, с безброй войници и техника, гордееща се с историческия разгром на хитлеристките нашественици в най-безмилостната война в цялата история на човечеството. Обаче войната в Афганистан погреба мита за непобедимостта на Червената армия заедно с войнствения дух и ненакърнения авторитет на въоръжените сили — също както Америка бе проиграла военния си престиж във Виетнам. Обаче докато Щатите успяха да се възстановят от поражението, в неговата родина този процес още бе съвсем в началото.
	И толкова пари бяха похарчени на вятъра, главно за бившите републики, за тези неблагодарни отцепници, които СССР поддържаше вече от три поколения, снабдяваше ги с всичко необходимо. Но републиките се разбягаха от „матушка Рус“ и дори започнаха да се оглеждат с кого да се съюзят. Каква бе гаранцията, че утре няма да се превърнат във врагове?
	Даа, очевидно Головко бе прав. Нещо трябваше да се предприеме, за да се спре този гибелен процес на разпад. Ако се бяха заели с тази задача по-рано, нямаше да е така трудно, както сега. Но какво да се направи? Дори с онези малобройни чеченски бандити се оказа дяволски трудно намирането на изход, приемлив и за двете страни.
	Сега му бяха поверили ръководството на важни операции. А след още пет години току-виж оглавил Генералния щаб. Обаче Бондаренко не хранеше много илюзии. Наистина сред съвипускниците му от Военната академия нямаше по-способен офицер от него, подвизите на бойното поле му бяха спечелили огромен престиж, дори се оказаха решаващият фактор при последното повишение. Но защо спечели този важен пост тъкмо когато Русия бе изгубила битката? Или може би нищо не е загубено окончателно? До пет години, ако се намереха достатъчно средства и помощници, за да се проведе реформата във въоръжените сили, и се сменяха военните доктрини, може би, под негово ръководство, генералитетът щеше да успее да превърне руската армия в невиждана военна сила. Сега бе негов ред да копира американския модел, така както американците безсрамно бяха задигнали съветската настъпателна доктрина, за да я приложат във войната в Персийския залив. Обаче за тази грандиозна цел генерал Бондаренко се нуждаеше от няколко по-спокойни години, без глобални войни, без кървави погранични конфликти, без наказателни експедиции в съседни страни. Ако войските му бъдеха въвлечени в нескончаеми схватки по южните граници, той нямаше да успее да спаси армията.
	И така, с какво да започне? Нали той оглавяваше оперативното командване? Предполагаше се, че знае откъде да започне. Това бе същността на неговата професия. Да, първо трябваше да се заеме с Туркменистан. Ако не ги/ спреше там, никога и никъде нямаше да успее.
	Отляво на бюрото му бе оставен списъкът с наличните дивизии и бригади заедно с предполагаемите срокове за приключване на подготвителния период за всяко формирование. А отдясно беше картата на Средна Азия. Но комбинирани, двете никак не го успокояваха.


	Колкото и да бе изненадващо, но досега Кати само два пъти бе влизала тук, и то само за да посети Джак. Внезапно потръпна, всичко това й се стори странно. Та нали нейната спалня беше само на петдесетина метра от този просторен кабинет. Старовремското бюро я порази с размерите си, а и кабинетът бе огромен, въпреки че сега беше запълнен с телевизионни камери, стативи и прожектори. Никой не би могъл да я убеди, че това е удобен, нормален работен кабинет, предназначен за простосмъртни обитатели.
	— Добре дошла, скъпа. — Джак я целуна и я запозна с репортерите. — Това са Том Донър и Джон Плъмър.
	— Здравейте — усмихна се Кати. — Преди да се преместим в Белия дом често ви гледах, докато вечеряхме.
	— Само тогава ли? — усмихна се Плъмър.
	— В стаите на горния етаж нямахме телевизори, нито пък в кухнята, за да не ми пречи да приготвям вечерята.
	— А съпругът ви помага ли ви? — обади се Донър.
	— Джак да ми помага в кухнята? Е, може да се справи с грила, обаче кухнята си е моя територия. — Тя седна и ги погледна в очите, но в този миг се включиха силните прожектори, заслепиха я и Кати се напрегна, за да не замига. Плъмър й харесваше. Ала този Донър й се струваше някак… прикрит. Тази мисъл я притесни. Дощя й се да прошепне нещо на ухото на Джак, но какво точно бе то…
	— Остава една минута — обади се режисьорът. Андреа Прайс, както винаги, беше в кабинета, застанала между вратата към помещението на секретарките и вратата, през която беше влязла Кати. Тук беше и Джеф Раман. „И той е доста странен“ — помисли си Кати, но проблемът в Белия дом беше в това, че всички се отнасяха с тях като с величия от ранга на Юлий Цезар. Нямаше нищо по-трудно от това да се държиш естествено, човешки с околните. И още нещо много важно — нито Джак, нито Кати бяха отрасли в домове, пълни с прислужници. Имаха чистачки, които идваха веднъж седмично, но не и постоянна прислуга. Санитарите и сестрите в клиниката към института „Джон Хопкинс“ я обичаха, защото тя се отнасяше с тях като с равни. Същата тактика опита и тук, ала кой знае защо, не се получи. Дистанцията се запази и това не преставаше да я дразни.
	— Петнадесет секунди.
	— Добър вечер — каза Донър на камерата, монтирана пред семейство Райън. — Ние сме в Овалния кабинет, за да разговаряме с президента Джак Райън и нашата първа дама. Както ви обясних в новинарската емисия на Ен Би Си, поради технически дефект бе повреден записът от сутрешното ни интервю. Президентът беше така любезен да ни разреши да се върнем и наново да излъчим интервю, но този път на живо. — Той се обърна към Райън. — Бихме искали да ви благодарим за този жест, господин президент.
	— Радвам се да те видя отново, Том — приветливо заяви президентът.
	— Но сега към нас се присъедини и първата дама, госпожа…
	— Доктор Райън, моля — рече Кати и се усмихна. — Положила съм доста труд за тази титла.
	— Да, госпожо — съгласи се Донър с очароващ тон. — Вие и двамата имате докторати, нали не греша?
	— Така е. Обаче Джак има докторат по история, а аз — по офталмология.
	— И сте един от най-изтъкнатите очни хирурзи, спечелили наградата „Ласкър“ — отбеляза той, без да пести чара си, придобит от многогодишния опит. — Кажете ми нещо за себе си.
	— Не зная откъде да започна… Работя от петнадесет години в областта на медицинските изследвания, в клиниката към института „Джон Хопкинс“, където са събрани едни от най-добрите учени от цялата страна. Имам щастието да работя в чудесен екип и наградата „Ласкър“ всъщност не е толкова мое лично завоевание, колкото достижение на целия ни екип.
	— Истина ли е, че печелите повече пари от съпруга си? — небрежно подхвърли Донър и се усмихна пред камерите.
	— Доста повече — потвърди тя и се засмя.
	— Винаги съм твърдял, че Кати е изключително интелигентна — намеси се Джак и потупа ръката на жена си. — Ала е прекалено скромна, за да си признае, че в целия свят няма по-добър специалист в нейната област.
	— А харесва ли ви ролята на първа дама?
	— Длъжна ли съм да отговарям на въпроси като този? — Последва очарователна усмивка. Но след това тя продължи по-сериозно: — Начинът, по който стигнахме до Белия дом… е, не бих пожелала никому подобни изпитания, ала сега животът ни тук с нещо ми напомня на обстановката в болницата. Там постоянно пристигат пациенти с различни страдания и ние нямаме друг избор, освен да се постараем по-бързо да установим диагнозата, независимо от усилията.
	Вече бе време да започнат със съществената част от интервюто.
	— А вие, господин президент, харесва ли ви вашата работа?
	— Трябва да призная, че доста често се налага да се застоявам до късно в този кабинет. Макар че съм работил много години за правителството, изглежда, не съм си давал сметка колко е трудно да си президент на САЩ. За щастие имам на разположение отличен екип, както и съдействието на хиляди опитни служители в десетките правителствени учреждения. Това много ми помага.
	— А какво според вас е най-същественото в работата на един президент, сър? — попита Джон Плъмър.
	— Да спазва клетвата си — тоест да опазва, защитава и гарантира правата на гражданите според Конституцията на Съединените щати — отвърна Райън. — Ние работим за възстановяването на стабилността в управлението на страната, за неговото „оздравяване“. Сега Сенатът е комплектуван, само още в няколко щати предстоят местни избори, а скоро ще попълним и местата в Камарата на представителите. Аз държах най-вече да се намерят достойни кандидати за вакантните постове в правителството — например за Министерството на здравеопазването и образованието. Трябва да се признае, че много добре се справи и държавният секретар.
	— Тази сутрин разговаряхме за последните събития в Персийския залив. Какво е вашето виждане за проблемите в района, сър? — отново заговори Плъмър. Успокоен, Райън се настани по-удобно в креслото, а Плъмър веднага забеляза загрижения поглед на съпругата му. Явно тази жена беше много интелигентна.
	— Съединените щати искат само мир и стабилност в този район. Ние сме изпълнени с желание да установим приятелски отношения с новообразуваната Обединена ислямска република. Предостатъчно борби и съперничества помни този район, както впрочем и целият останал свят. Иска ми се да вярвам, че ще се сложи край на враждите. Ние жадуваме за траен мир — а не само да се утешаваме, че все пак не е избухнала нова ядрена война — мир, какъвто например имаме с руснаците, и то след доста сложни и нестабилни отношения с тях от няколко поколения насам. Този процес трябва да продължи. Може би в света никога няма да настъпи траен мир, но защо да не се постараем да го постигнем? През последните двадесет години светът много се промени. Да, вярно е, че остава да се направи още много, но съм уверен, че ще справим.
	— Пауза — каза Донър на режисьора. Очевидно Райън беше доволен от себе си. Отлично, това улесняваше плановете му.
	От задната врата се появи служител от персонала с поднос с минерална вода. Всички взеха по една чаша, изчаквайки края на рекламната пауза.
	— Всъщност ненавиждате всичко това, нали? — обърна се Донър към Кати.
	— Откакто привикнах с трудностите в професията си, вече нищо не може да ме изненада, ала сега се безпокоя най-вече за децата. След като всичко това свърши, те ще трябва да се върнат към нормалния живот. Не искам да се стремят, като пораснат, към такъв суетен и шумен стил на живот. — Повече не проговориха до края на рекламите.
	— Отново сме в Овалния кабинет с президента и първата дама — обяви Донър. — Какво ще ни кажете за очакваните промени?
	— Най-важното в моята работа не е да се занимавам с „промените“, Том, а да се грижа за „оздравяването“ на всичко болно в нашето управление. Едновременно с това ние наистина ще се опитаме да внесем някои нови елементи. Опитах се да подбера членовете на новия кабинет така, че в него да попаднат само хора, загрижени за подобряването на ефективността на управлението. Както ви е известно, нямам много продължителен стаж в правителствените учреждения, но въпреки това съм бил свидетел на немалко примери за ниска ефективност. Гражданите плащат огромни данъци и ние сме длъжни да им докажем, че тези пари се изразходват разумно и ефективно. Така че наредих на моите сътрудници от кабинета да проверят всички министерства и подчинените им ведомства, както и останалите правителствени агенции, за да се установят всички възможности за намаление на разходите.
	— Тези думи сме ги слушали вече, при това от не един и не двама президенти преди вас.
	— Но моите думи не са хвърлени напразно — пресече го Райън с напълно сериозен тон.
	— Обаче основното във вашата политика досега беше атаката срещу данъчната ни система — отбеляза Донър.
	— Не става дума за „атака“, Том, а за „промяна“. Джордж Уинстън се ползва с пълната ми подкрепа. Сегашното ни данъчно законодателство е изцяло непригодно за хората, които просто не могат да се ориентират сред десетките закони и поправки към тях. Като казвам непригодно, имам предвид няколко аспекта. Това означава, че данъкоплатците ни са принудени да наемат скъпо платени специалисти, за да им разтълкуват законите. Къде е смисълът да се заставят хората да харчат доста тлъсти суми, за да им бъде обяснено как точно ще им измъкнат парите от джоба? При това тези закони са дело на правителството! Защо тези закони са така усложнени? Защо хората вече не могат да ги разбират?
	— Между другото, целта на вашата администрация е да превърне данъчната система в регресивна, а не в прогресивна, така ли?
	— Вече говорихме за това — отвърна президентът.
	Донър отлично помнеше, че тогава го бе притиснал именно в този пункт. Това бе едно от най-слабите места в тезата на Райън и той очевидно се опитваше да избегне коментариите. Този мъж действително не ставаше за политик. Защото професионалните политици не се отказваха от нито една тема.
	— Ще събираме еднакъв данък от всеки — продължи Райън. — Тази методика е много по-разумна от досегашната. Ще го направим по такъв начин, че един принцип да стане ясен и разбираем за всички — ние не желаем повече да се прахосват парите, събирани от населението. Предлаганите от нас промени в данъчното законодателство ще бъдат неутрални по отношение на чистия доход на всеки данъкоплатец. Никой няма да страда от специални ограничения.
	— Обаче поради спадането на данъците, събирани от богатите, приходите в хазната рязко ще намалеят.
	— Това е вярно, но едновременно с това ние ще запушим всички пробойни, през които лобистите изсмукват постъпленията в данъчната ни система. Те всъщност така или иначе сега плащат много по-малко, отколкото им се полага според законите. Министър Уинстън е изучил много задълбочено този проблем и аз се осланям на неговата преценка.
	— Сър, простете, ала как да си обясним твърдението, че ще плащат повече при намаляване на данъка с тридесет процента? Това звучи парадоксално.
	— Консултирайте се с вашия счетоводител — усмихна се Райън. — Или с последната от вашите данъчни квитанции, ако можете да си я припомните. Не знам дали подозирате, Том, обаче аз също разбирам от счетоводство, защото преди да постъпя в школата на Морската пехота, ми се наложи да се явя на изпит. Правителството не спомага за задоволяване на интересите на обществото като не позволява на хората да разбират данъчните закони. Затова мнозина от нашите съграждани са объркани, а аз възнамерявам да ги облекча колкото е възможно повече.
	Райън сам се напъхваше в капана. Джон Плъмър, седнал отляво на Донър, се намръщи. Режисьорът на предаването веднага превключи на дясната камера, за да не покаже гримасата на по-възрастния репортер — вместо нея на екрана разцъфтя победоносната усмивка на Том Донър.
	— Радвам се, че се чувствате така, господин президент, защото има толкова много, което обикновените американци искат да узнаят за действията на своето правителство и лично за самия президент. Почти всички новоназначени правителствени служители в миналото са сътрудничили на Централното разузнавателно управление. А вие?
	— Да, това е истина, но както ви обясних тази сутрин, на нито един президент на САЩ не е позволено да коментира операциите на разузнаването. И за това съществува напълно разумно обяснение. — Райън остана хладен, без да подозира, че голямата игра тепърва започва.
	— Но вие, господин президент, сте отговаряли персонално за голям брой разузнавателни операции с доста важна роля в периода на завършека на Студената война. Например при дезертирането на съветската атомна подводница „Червения Октомври“. Вярно ли е, че тогава сте изиграли една от ключовите роли в тази драматична история?
	Режисьорът, който предварително бе информиран да бъде нащрек при този въпрос на водещия, веднага показа лицето на Джак в едър план — тъкмо в мига, в който очите на Райън се разшириха от изненада. Президентът наистина не умееше много добре да контролира реакциите си.
	— Том, аз…
	— Зрителите трябва да узнаят за решаващата ви роля в една от най-успешните акции на нашето разузнаване за всички времена. Защото нашите хора успяха да сложат ръка върху цяла и невредима съветска атомна подводница, при това с балистични ракети, нали правилно съм осведомен, сър?
	— Отказвам да коментирам тази история! — Но дори солидният слой грим не успя да прикрие издайническото му пребледняване. Кати се извърна към съпруга си и хвана ръката му. Беше студена като лед.
	— А след по-малко от две години вие лично се заемате да уредите дезертирането на председателя на руското КГБ.
	— Том, тази тема трябва да се спре. Не мога да позволя в този кабинет да се подхвърлят необосновани спекулации.
	— Господин президент, обаче това лице, Николай Герасимов, бивш шеф на КГБ, сега живее със семейството си в щата Вирджиния. А капитанът на руската подводница живее във Флорида. Това не е някаква измислена „историйка“ — той се усмихна — и вие отлично го знаете. Сър, не мога да си обясня защо сте толкова сдържан. Та вие имате огромна заслуга за опазването на мира в световен мащаб. Защо не желаете да отделим на тази тема поне няколко минути?
	— Том, нека да си изясним ситуацията. На никакъв форум и при никакви обстоятелства няма да дискутирам подробности относно разузнавателните операции. Точка по този въпрос.
	— Но американските граждани имат право да знаят какъв човек ги управлява — настоятелно заяви Том Донър.
	Смаян, че чува от устата му абсолютно същите думи, които бе изрекъл в този кабинет преди единадесет часа, Джон Плъмър примигна неволно, но не си позволи да упрекне колегата си пред камерите.
	— Том, служил съм на моята страна всеотдайно, без да се щадя, и то много години, обаче както ти не можеш да разкриваш своите източници, така и разузнавателните централи не могат да си позволят да разбулват сведения за това, което вършат, от страх, че много хора ще бъдат убити.
	— Но защо, господин президент? Нали вие сте се занимавали вече с това. Искам да кажа, че вие сте убивали хора.
	— Да, вършил съм го, и то неведнъж. Дори и президентът може да се нагърби с ролята на редник и да…
	— Почакайте за минута — прекъсна ги Кати. Очите й пламтяха. — Искам да кажа нещо. Джак стана сътрудник на ЦРУ след като нашето семейство беше нападнато от терористи. Ако не бе извършил това, в което го упреквате, сега никой от нас нямаше да е жив. Аз бях бременна със сина ни, а те се опитаха да убият мен и дъщеря ни в колата ни в Анаполис и…
	— Извинете ме, госпожо Райън, но се налага още веднъж да прекъснем интервюто.
	— Това трябва да се спре, Том. И то още сега! — гневно извика Райън. — Ако започнем да бръщолевим на всеослушание за секретните операции, ще загинат много от нашите агенти. Нима не разбираш? — Прожекторите бяха изгасени, но касетофоните продължаваха да записват.
	— Господин президент, хората имат право да знаят, а аз съм длъжен да ги осведомявам за всички факти. Нима съм излъгал нещо досега?
	— Нямам право да коментирам тези въпроси и ти много добре го знаеш — натърти Райън. „Длъжен си да се овладееш, Джак — припомни си той, — длъжен си да изглеждаш спокоен и уверен. Един президент няма право да избухва, особено при телевизионно предаване на живо.“ По дяволите, Марко никога не би приел да сътрудничи с… ами ако се съгласи? Той беше литовец и може би щеше да му се понрави идеята да се превърне в национален герой, макар че Джак се надяваше да успее да го разубеди.
	Но историята с Герасимов беше напълно различна. Райън го бе унизил, дори го бе заплашил със смърт — наистина, с помощта на един от неговите сънародници, ала това нямаше значение за такъв като него — и го бе лишил от огромната му власт. А сега Герасимов се наслаждаваше на много по-спокоен живот от онзи, който би го очаквал в родината му дори и при най-благоприятното стечение на обстоятелствата. Навремето самият Герасимов се домогваше до върховния пост, равностоен на този, който Райън заемаше сега в САЩ, и несъмнено би се чувствал много удобно в този кабинет или в креслото на руския президент. Но най-често се провалят именно тези, който най-силно ламтят за власт — и в това Райън и Герасимов се различаваха коренно. Макар че в момента това нямаше никакво значение. Да, Герасимов ще проговори пред камерите, Райън бе дяволски уверен в това. И на всичкото отгоре тези нетърпимо досадни репортери знаеха къде да го намерят.
	И така, какво да прави сега?
	— Отново се завръщаме в Овалния кабинет с президента и госпожа Райън — произнесе Том Донър заучената встъпителна реплика за тези, които може би бяха забравили началото на интервюто.
	— Господин президент, вие сте опитен дипломат и същевременно експерт по въпросите на националната сигурност — веднага започна Плъмър, за да изпревари младия си и напорист колега. — Обаче нашата страна е изправена и пред редица проблеми от друго естество. Например плановете ви да подмените състава на Върховния съд. Как смятате да се справите с този амбициозен проект?
	— Обърнах се към Министерството на правосъдието с искане да ми предостави списък на опитни съдии от федералните апелативни съдилища. Сега работя върху този списък и се надявам до две седмици да представя кандидатурите пред Сената.
	— Обикновено Асоциацията на американските адвокати предлага помощта си на правителството, за да се пресеят най-подходящите кандидати, обаче вече е очевидно, че в този случай няма да се процедира по традиционния начин. Мога ли да ви запитам на какво се дължи тази промяна?
	— Джон, всички съдии в списъка на кандидатурите вече са били одобрени от Асоциацията, пък и всеки от тях е заемал минимум десет години председателското място в апелативния съд на някой от нашите щати.
	— Но нали списъкът е съставен от прокурорите? — намеси се Донър.
	— Да, и то от най-добрите професионалисти в Министерството на правосъдието. Групата се ръководи от Патрик Мартин, който наскоро оглави Управлението за криминални престъпления.
	— Обаче те до един са прокурори, тоест хора, чиято професия е свързана с обвинението. Кой ви предложи кандидатурата на господин Мартин?
	— Не мога да отрека, че не съм запознат отблизо с дейността на Министерството на правосъдието. Всъщност директорът на ФБР ми препоръча да възложа тази задача на господин Мартин, защото се прояви като много способен юрист при разследването на инцидента с японския самолет, който връхлетя върху Капитолия. Така че аз поисках от него да състави списък с най-подходящите съдии.
	— Но нали вие сте отдавна приятел с господин Мартин?
	— Да, така е — кимна Райън.
	— При една от разузнавателните ви операции обаче ви придружаваше друг служител на ФБР, по-точно господин Мъри, нали?
	— Извинете, не разбрах въпроса — прекъсна го Джак.
	— Говорим за операцията на ЦРУ в Колумбия, при която сте се нагърбили с отговорна роля при разгрома на картела Меделин.
	— Том, ще го кажа за последен път и повече няма да повтарям: няма да обсъждам подробности за разузнавателни операции, независимо дали става дума за реални или измислени, никога, при никакви обстоятелства. Разбрахме ли се по този въпрос?
	— Господин президент, в резултат на тази операция е бил убит адмирал Джеймс Кътър. Сър, носят се какви ли не слухове — продължи Донър с напълно искрено изражение — относно годините, през които сте сътрудничили на ЦРУ. Крайно време е да се сложи край на тези измислици и ние наистина желаем да ви предоставим възможността с един замах да разкриете истината и да пресечете сплетните по ваш адрес. Вие не сте влезли в този кабинет след спечелени избори и не подозирате на какъв натиск се подлага всеки политик, устремил се към Белия дом. Американският народ иска да знае какъв човек обитава Овалния кабинет, сър.
	— Том, светът на разузнаването винаги е бил забулен в тайна. И така трябва да бъде. Тези детайли никога не се дискутират открито. Между другото всеки на този свят има своите тайни. Всеки от милионите зрители, които ни гледат в момента. И ти, Том, имаш свои тайни. А що се касае до дейността на правителството, то опазването на тайните е от жизнено значение за благото на страната. Става дума за опазването на живота на хората, без които нашата икономика ще замре. Никога, при никакви обстоятелства, медиите не са нарушавали това желязно правило, особено във време на война, но също и в мирно време. Искам да го спазваш и ти.
	— Обаче в кой момент, господин президент, секретността започва да нанася повече, вреда, отколкото полза, на нашите национални интереси?
	— Именно за тази цел е предвиден закон, с който се упълномощава Конгресът да надзирава операциите на всички разузнавателни централи и агенции. Ако взимането на такива важни решения и контролът върху тях бяха оставени само на изпълнителната власт, тогава бихме имали повод за безпокойство. Но положението е напълно различно. Конгресът също проверява всяка наша стъпка. Аз лично съм докладвал пред Конгреса за много от тези операции.
	— А сред тях включваше ли се и секретната операция в Колумбия? Взехте ли участие в нея? Вярно ли е, че Даниъл Мъри е бил там с вас след смъртта на тогавашния директор на ФБР?
	— Без коментар — каза президентът.
	Последва ново прекъсване за реклама.
	— Защо правите това? — възкликна Кати.
	— Извинете ме, доктор Райън, но най-после трябва да се сложи край на тези слухове и подозрения.
	— Ние вече сме преживели подобен период. Преди години злите езици се опитаха да съсипят брака ни… и тогава всичко се оказа чиста лъжа, както и всичко това, което сега…
	— Кати… — тихо я спря Джак и тя се извърна към него.
	— Аз узнах всичко за онази история, Джак, нима си забравил? — прошепна тя.
	— Не, не знаеш. Поне не докрай.
	— Тъкмо в това е проблемът — веднага се намеси Том Донър. — Тези слухове ще нарастват все повече и повече. Хората искат да знаят, хората имат право да знаят.
	„Да можех да скоча — помисли си Райън, — да му напъхам микрофона в устата, за да я затъкна най-сетне, а после да го изритам надолу по стълбите!“ Но това бе невъзможно и затова стоеше тук, привидно удостоен с върховна власт, ала всъщност уловен в капан. В този миг камерите отново заработиха.
	— Господин президент, разбирам, че тази тематика е особено трудна за вас.
	— Добре, Том. Ще говоря. Като част от службата ми към ЦРУ понякога ми се налагаше да служа на моята родина и да участвам в мероприятия, които задължително трябваше да останат в тайна много години занапред. Обаче аз нито веднъж не съм престъпвал закона и всичко, с което съм се занимавал, е било докладвано най-подробно пред съответно упълномощените членове на Конгреса. Но нека първо ви разкажа защо приех да сътруднича на ЦРУ:
	— Не исках да се стига дотам. Аз съм учител по професия и преподавах история във Военноморската академия. Обичам професията си и за щастие успях да напиша няколко книги на исторически теми. Обаче по следите ми попадна терористична група. На два пъти се опитаха да избият цялото ми семейство, до крак. И за малко не успяха. Но тази история вече ти е добре позната — нали навремето медиите се постараха да я разтръбят както само те умеят. Тогава реших, че моето място е в ЦРУ. Защо? За да защитавам другите от подобни смъртни опасности. Никога не съм се прехласвал по дейността му, обаче реших, че съм длъжен да се заема с тази дейност независимо от предпочитанията си към академичната кариера. И ето че сега съм тук, в този кабинет, и знаеш ли какво? И тази дейност не ме изпълва с възторг. Не обичам да ме подлагат на натиск от всички страни. Не обичам да се натоварвам с отговорности. Твърдо вярвам, че е безумие да се дава толкова много власт в ръцете само на една личност. Обаче сега съм тук, в президентското кресло, и съм дал клетва, че ще дам всичко от себе си. И се старая да удържа клетвата си.
	— Но вие, господин президент, сте първият обитател на Белия дом, който заема този кабинет, без да е политическа фигура. Вашите възгледи по редица въпроси никога не са били оформяни от общественото мнение. Ала това, което най-много смущава голяма част от хората, е фактът, че се стремите да издигате личности, които също като вас не притежават богат управленчески опит. Според някои кръгове опасността се крие в тази особеност на днешната политическа конюнктура — че малка група хора без политическа зрялост и опит ще формират външната политика на страната ни в близкото бъдеще. Как ще отговорите на тази проява на загриженост?
	— За пръв път чувам за подобна „проява на загриженост“, Том.
	— Сър, вас ви критикуват за още много неща — например че прекарвате прекалено много време в кабинета си и не излизате достатъчно сред хората. Това не създава ли проблеми? — Ето че сега ще захапе и тази кукичка. Донър отлично умееше да придава натъжен израз на лицето си, пък и нищо не му струваше да си позволи един евтин трик.
	— За нещастие има доста много задачи, а тук е най-удобно да си върша работата. А по въпроса за екипа, който формирам, откъде да започнем? — попита Джак. До него Кати едва се сдържаше да не се развика. Стисна здраво Джак за китката — сега нейната ръка беше по-студена от неговата. — Например държавният секретар, Скот Адлер, дипломат от кариерата и доскоро висш служител в Министерството на външните работи, е евреин по произход — син на имигрант, оцелял от Холокоста. От години познавам Скот. Той е най-добрият наш дипломат, достоен да оглави Държавния департамент. А министърът на финансите — Джордж Уинстън — е човек, който е започнал от низините и се е издигнал сам. По време на конфликта ни с Япония на практика той спаси нашата финансова система. Ползва се с доверието и уважението на цялата финансова общност, а освен това е задълбочен изследовател на икономическите проблеми. Министърът на отбраната Антъни Бретано е много талантлив инженер и способен бизнесмен, който вече се е заел с най-неотложните реформи в Пентагона. Начело на ФБР сега е Дан Мъри, професионален полицай, и то от най-добрите. Знаете ли как подбирам хората си, Том? Избирам хора, за които съм сигурен, че си разбират от работата, понеже вече са го доказали, а не политически фигури, които умеят само да държат речи. Ако според теб това е грешен подход, е, в такъв случай мога само да съжалявам, че и в това не се разбираме, обаче ще отстоявам този управленчески принцип във всички етажи на властта. И ще продължавам да вярвам на хората, които са спечелили моето доверие, защото винаги съм вярвал в професионализма, и то не само в политиката, разбира се. Между впрочем, каква е разликата между мен и класическите политици, които подбират хората в екипа измежду онези, които са били в предизборния им щаб?
	— Обаче някои политици биха ви възразили, че за висшите постове в управлението на държавата се избират най-обикновени хора, хора без опит в държавните дела.
	— Не бих казал, че това е вярно. Не забравяй, че с повечето от тях аз съм работил много години. Назначенията, извършени от мен, поощряват издигането на личности, чиито способности са ми добре известни. Нещо повече, за един президент се предполага, че има правото да подбира екипа, с който ще споделя отговорностите по време на мандата си.
	— Но как очаквате да успеете без помощта на опитни политически дейци? Или според вас във Вашингтон не достигат мъже с достатъчно опит в политическия живот?
	— Може би именно тук е проблемът в моя стил на управление — парира Райън. — Може би политическите процеси, които всички ние следим от години, все пак са ни научили на нещо. Това трябва да се разясни много добре, Том. Нали вече споменах, че не съм искал да заемам креслото в този кабинет? Идеята беше да прослужа оставащия срок и да напусна висшите етажи на властта, когато се изберат достойни кандидати — поне така се бяхме споразумели с Роджър Дърлинг, когато той ме покани да поема поста вицепрезидент на мястото на сваления Едуард Килти. Обаче дойде онази ужасна нощ и ето че аз още съм тук, в Белия дом. Но, повтарям вече за кой ли път — аз не съм професионален политик. И никога не съм мечтал за такава кариера. Според моите разбирания и сега не съм политик. Нима аз съм най-сполучливата кандидатура за този безкрайно отговорен пост? Вероятно не. Обаче сега аз съм президент на Съединените щати и ме очакват страхотно много задачи, от които за нито една няма лесно и бързо решение. Естествено, аз ще направя всичко, което е по силите ми. Това е всичко, на което съм способен.
	— Очевидно това е последната ви дума. Благодаря ви, господин президент.
	Джак изчака малко да изгаснат прожекторите, после свали миниатюрния микрофон от вратовръзката си и се изправи. Двамата репортери не отрониха нито дума. Кати ги изгледа многозначително и се приближи към тях.
	— Защо ви бе нужно това?
	— Извинете, не ви разбрах — смутолеви Донър.
	— Защо хора като вас винаги се нахвърлят върху хора като нас, като Джак Райън? С какво сме заслужили това отношение? Моят съпруг е един от най-достойните мъже, които познавам.
	— Ние само му зададохме няколко въпроса, това беше всичко.
	— Не се опитвайте да ме правите на глупачка! Начинът, по който му сервирахте въпросите, както и техният подбор, както и поднасянето на отговорите, преди той да успее да се защити… как ще ми обясните всичко това?
	Никой от двамата не й отговори и семейство Райън безмълвно напусна кабинета. Но веднага след тях на вратата се появи Арни.
	— Окей — рече той. — Кой уреди тази малка мръсна игричка?


>>	33.
>>	РИКОШЕТИ

	Нито един от големите вестници не бе пропуснал да посвети на събитието на деня обемиста уводна статия, а по-амбициозните дори бяха поместили фотографии на дома на Марко Рамиус — оказало се, че вчера той не си бил у дома, плюс снимки пред дома на Герасимов — той си бил вкъщи, обаче телохранителят му успял да отблъсне напористите журналисти. За отмъщение те го бяха снимали в повече от сто пози.
	— И така, Том, кой е изиграният в крайна сметка?
	— Какво искаш да кажеш…
	— Май е изтекла информация — каза Плъмър. — Струва ми се, че хората на Килти са забъркали нова каша. Но ти сигурно още си въобразяваш, че си най-хитрият от всички в този град. Ако обаче се разбере, че лентата със записа от първото интервю не е била повредена…
	— Няма да се разбере — сърдито процеди Донър. — И ако толкова искаш да знаеш, след цялата тази шумотевица интервюто ще има още по-голям успех.
	— И кой ще спечели от това? — гневно изръмжа Плъмър и се запъти към кабинета си.


	Двете групи бяха подготвяни поотделно от съображения за сигурност — никой от едната група не подозираше за съществуването на другата. Бадрейн обучаваше групата, наброяваща двадесет мъже, а Киноартиста — втората група от девет члена. И двете групи преминаваха еднаква подготовка.
	Най-важното беше пратениците да бъдат предпазени от самозаразяване. Бадрейн знаеше, че те — до един — се опасяват за безопасното си завръщане в родината. И наистина при такава мисия по кожата и на най-отявлените смелчаци биха пролазили тръпки на страх. Затова той се зае да ги окуражава и убеждава с всички възможни доводи.
	Работата ви, каза им той, ще бъде много лесна: влизате в държавата, посочена в плана, доставяте пратката и веднага напускате тази държава. Специално им изтъкна, че се гарантира абсолютната им безопасност, при условие че ще спазват процедурите, които вече им бяха подробно разяснени. Не се предвиждаха никакви контакти. Не се нуждаеха от нечия помощ и това още повече намаляваше риска да бъдат разкрити. Всеки участник имаше право самостоятелно да измисли прикриваща версия за пътуването си, като не се забраняваше двама или повече от тях да използват едни и същи претексти. Най-благоприятен се считаше вариантът пътуването да се обяви като проучване на чужди пазари или преговори за бъдещи сделки, особено ако професията на пътника не създаваше пречки за подобна маскировка. Почти всички притежаваха университетски дипломи. На тези от тях, които не можеха да поддържат разговори за търговия или доставка на металорежещи машини или за някаква друга, позната на тях област, беше наредено да се въздържат от заговаряне с непознати пътници в самолетите.
	С групата, обучавана от Киноартиста, беше по-лесно — може би защото всички в нея бяха по-млади и неопитни и се отнасяха по-лекомислено към смъртоносния риск. Младежите горяха от желание да докажат на дело привързаността си към свещеното дело, дори и да бъдат принесени в жертва. Умовете им бяха замъглени от религиозните представи, което безкрайно облекчаваше задачата на техния инструктор — на тези представители на фанатизираното младо поколение много по-лесно се внушаваше идеята за отмъщението, което трябваше да порази неверниците.
	Обучението в тази група беше по-задълбочено. Показаха им десетки фотографии, заедно с подробни карти и шосейни диаграми. Младите мъже ги наизустяваха съсредоточено и на никой не му остана време да се замисли за целта на акцията. Животът и смъртта бяха толкова прости за тези младежи, които не подозираха колко е трудно да се намерят отговорите на вечните загадки на човешкото битие, макар сред тях да имаше и такива, които си въобразяваха, че вече всичко им е ясно — именно с тях най-лесно се работеше. Нямаше опасност да се замислят за по-дребните въпроси, като например за конкретните цели на операцията, докато умовете им бяха обсебени от Великата цел. Но Киноартиста не хранеше такива илюзии. Той самият си задаваше безброй въпроси, на които обаче никой не можеше да му даде отговор За него Великата цел беше нещо съвсем друго — по-скоро политически акт, а не религиозна мисия, а никой не би желал да се превърне в изкупителна жертва на политиците. Поне не по свое желание. Той оглеждаше изпитателно лицата им и разбираше, че те ще изпълнят всички нареждания, без да се замислят. Наистина трудно биха могли да мечтаят за по-добри изпълнители.
	В някои моменти Киноартиста се чувстваше като убиец, но нали и това не му се случваше за пръв път. И нали сега нямаше да се намесва пряко — съвсем друго бе сам да изтребва набелязаните жертви.
	Чудесно беше, че младежите не знаеха цялата истина за своята мисия. Всеки от тях считаше себе си за пратеник на Аллаха, за непоклатима, каменна опора на Вярата, без да му идва наум, че Историята най-често изхвърля от пътя си такива камъчета… За да им помогне поне малко да се спасят от най-лошото, той се постара да ги научи на всички трикове, с които изобилстваше неговият занаят, без да забравя и за най-незначителните подробности. Най-подходящото време ще бъде следобед, учеше ги Киноартиста, малко преди хората да започнат да напускат работните си места — тогава най-лесно могат да се укрият сред тълпите от минувачи, за да се отърват от преследвачите си. Той самият щял да се включи в играта, успокои ги той, за да облекчи бягството им — обаче не им съобщи, че това се предвиждаше само в краен случай.


	— Какво целят срещу нас, Арни? — попита Райън. Добре че за днес Кати нямаше насрочени операции — цяла нощ не бе мигнала. И той не се чувстваше по-добре, обаче нямаше основание да си изкарва яда върху ван Дам.
	— По дяволите, сигурно се е раздрънкал някой от ЦРУ! Или може би от Сената. Някой, който знае за операциите, в които си участвал.
	— Много малко хора знаеха за операцията в Колумбия — само Фелоус и Трент.
	Явно се налагаше да обясни някои подробности на Арни, преди да вземат решение как да се справят с деликатната ситуация. Райън махна с ръка и заговори като непокорен син, принуден да обясни поведението си пред строгия си баща:
	— Всъщност операциите бяха две, с кодови наименования „Увеселителна лодка“ и „Реципрочност“. При първата се предвиждаше изпращане на войски в Колумбия, за да се сложи край на нелегалните полети с едноместни самолети, пренасящи наркотиците в нашата страна. Тези полети много бързо бяха пресечени…
	— Какво?
	— Нашите изтребители ги подгониха, да, имаше и жертви, но в повечето случаи залавяха екипажите по летищата, изпращаха ги веднага в затвора и въобще се действаше без излишен шум. Обаче възникнаха някои непредвидени усложнения, а когато по-късно загина Емил Джейкъбс, от ЦРУ дадоха ход на операцията „Реципрочност“. Започнаха бомбардировките по базите им в колумбийските планини. Нещата започнаха да се изплъзват от контрол. Загинаха и невинни хора, заради което се вдигна доста шум.
	— Колко знаеше ти за тези секретни операции? — попита Арни ван Дам.
	— Не знаех много, защото се присъединих към екипа доста късно. След това умря Джим Гриър и аз поех неговата работа. Занимавах се предимно с проблемите на НАТО. Дори ме изпратиха в главната квартира, в Брюксел, но там получих заповед да отида в Колумбия — малко след първите бомбардировки. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че, за пръв път узнах за тях от телевизионните репортажи? Истина е, че тогава Кътър ръководеше тази операция. Той бе успял да издейства съгласието на съдията Мур и на Боб Ритър да изпратят авиация, а после, когато се надигна вълна от протести, се опита да ги спре. И тогава започнаха безумствата. Кътър реши да скрие от обществеността фактите, че наши войници са изчезнали безследно в колумбийските планини. Изпратиха ме да ги търся и аз успях да попадна на следите им. Докладвах директно на Боб Ритър. И така аз се скитах из хребетите на Колумбия с един от спасителните екипи. Открихме още от нашите хора. Но не мисли, че беше много лесно — подчерта Райън. — Колумбийците често откриваха стрелба от засада. Случваше ми се по цели часове да стоя зад картечницата на хеликоптера, готов да отвърна на нападението. Един сержант от екипажа, Бък Зимър, беше убит при последната фаза на изтеглянето, а аз и досега не съм успял да открия някой от членовете на семейството му. Малко по-късно Лиз Елиът се опита да ме обвини, че съм бил виновен за смъртта му.
	— Сега те обвиняват в много по-сериозни прегрешения — тихо добави Арни.
	— Да, знам. За хода на операцията бях длъжен да докладвам на специално сформиран комитет, но на мен никак не ми допадаше идеята да крием истината от правителството. Затова поговорих с Трент и Фелоус, а по-късно пристигнах във Вашингтон, за да се срещна с президента. Беседвахме само половин час и когато напуснах кабинета му, при него влязоха Сам и Ал. Не съм сигурен какво са се споразумели тримата, обаче…
	— Обаче той се провали на следващите избори. Защото не одобри кандидатурата на този, когото най-умните му съветници предлагаха за шеф на предизборната му кампания и затова в крайна сметка Фаулър изгуби битката. За Бога, Джак, какво си сторил? — гневно го запита Арни.
	Лицето му пребледня. Най-лошото бе в това, че навремето Арни ван Дам си бе въобразил, че предизборната кампания на Боб Фаулър ще се възприеме — под неговото ръководство — като образцова и ще успеят да спечелят надпреварата за Белия дом. А сега се оказва, че е бил измамен? И никога не бе подозирал, че е бил жертва на толкова хитро скроено коварство?
	Райън затвори клепачи, опитвайки се със сетни усилия да изтръгне от паметта си спомена за онази кошмарна нощ.
	— Приключих операцията по-бързо от планирания срок, защото в техническо отношение всичко бе добре подготвено, ала рискът беше огромен. През цялото време се стараех да не вдигам излишен шум. Колумбийците не успяха да попаднат на следите ни. Аз си въобразявах, че тогава съм предотвратил една от най-скандалните афери в нашия политически живот, нещо като Уотъргейт, а също и рязко изостряне на международната обстановка. Сам и Ал оформиха рапортите и документацията за архивите, с предписание да бъдат разпечатани след толкова дълъг срок, че дотогава никой от нас няма да е жив. Ала този, който ни е предал пред репортерите, не може да не е знаел, че сега ще плъзнат какви ли не слухове. Добре си е направил сметката този кучи син! Но какъв избор имах тогава, Арни? Смятах, че с нищо не нарушавам законите на страната, така че, Арни, аз и сега съм на мнение, че не съм престъпник. Винаги спазвах правилата. Никак не беше лесно, но ги спазвах, въпреки всички трудности. — Президентът отвори очи. — А сега, Арни, какво ще ме посъветваш?
	— Защо да не се ограничим само с отчет пред Сената и…
	— Спомни си какво се случи тогава — каза президентът. — Не беше само това тогава, което ангажираше вниманието, нали? В Източна Европа напрежението нарастваше, в Съветския съюз още беше спокойно, ала под повърхността се долавяше клокоченето на вулкана, последваха сериозни промени в статуквото и ако нашето правителство се беше компрометирало точно в онези дни… по дяволите, можеше да започне страхотна бъркотия. И може би нямаше да успеем да запазим мира в Европа. Случи се така, че именно на мен се падна да оглавя операцията, но ако се бях забавил само с една седмица, онези войници щяха да бъдат разстреляни…
	— Арни — продължи Джак, — нямах право да искам помощ и съвет от никого, разбираш ли? Адмирал Гриър вече не беше между живите, Мур и Ритър бяха компрометирани. Президентът не искаше да изслуша никого. Дори по едно време имаше подозрения, че той е в дъното на кампанията, а Кътър действа като негово подставено лице… но се оказа, че тази версия е безпочвена — и той е бил подмамен от онова некадърно копеле. Не знаех към кого да се обърна за съвет. Затова потърсих помощта на ФБР. Там никой не ми вдъхваше доверие освен Дан Мъри и Бил Шоу, както и един от нашите хора, командирован от Ленгли в помощ на екипа на ФБР. Бил, който е юрист, ми разтълкува какво предвиждат законите за подобни ситуации, а Мъри ми помогна при спасителната операция. И така те двамата се заеха да следят ходовете на Кътър. Операцията беше строго секретна, дори й измислиха кодирано наименование… мисля, че беше „Одисей“ или нещо подобно… обаче тъкмо тогава Кътър загина при транспортна злополука. На петдесет метра зад него е бил агентът от ФБР, който го е следил, когато Кътър се хвърлил под колелата на автобуса. Ти си се срещал с този агент — той е Пат О’Дей. Никой от нас тогава не е престъпвал законите, само Кътър. Операцията бе разработена изцяло при съблюдаване на предписанията на Конституцията. Поне така ми го обясни Шоу навремето.
	— Обаче в политически аспект…
	— Да, дори и аз мога да се досетя за тези пагубни последици. Но ето че сега съм тук, Арни, в Овалния кабинет. Сега служа още по-всеотдайно на интересите на моята страна, правя всичко, което е по силите ми при тази доста сложна обстановка, а ето какво получавам в отплата.
	— По дяволите! Излиза, че според теб Боб Фаулър нищо не е подозирал?
	— Точно това бе замисълът на Сам и Ал. Те си въобразяваха, че съобщенията за убийствата в Колумбия ще провалят управлението на президента Фаулър. Освен това аз нямах представа какво са говорили те двамата пред президента. И не исках да го зная, затова никога не съм се интересувал от темите, обсъждани по време на този разговор. Защото предпочитах сам да анализирам събитията и евентуалните им последици.
	— Джак, не ми се случва често да изпадам в положение, когато да не зная какво да кажа.
	— Кажи ми откровено какви мисли се въртят в главата ти.
	— Според мен всичко ще излезе на бял свят. Репортерите вече знаят достатъчно, за да сглобят общата картина, късче по късче, а това ще принуди Конгреса да започне разследване. Какво ще им отговориш тогава?
	— Ще кажа, че всичко е истина — решително заяви Райън. — Да, ние пленихме „Червения Октомври“; да, аз бях този, който доведе Герасимов в страната. Защото тази операция беше моя, замисълът беше изцяло мой, а на всичкото отгоре едва не получих куршум в гърдите по време на изпълнението й. Но ако не бяхме осъществили тази операция, Герасимов щеше да осъществи заговора си срещу Андрей Нармонов и тогава отново щяхме да се изправим срещу подновен вариант на Варшавския договор, отново щяха да се върнат онези мрачни дни. Затова предложихме компромисно решение на това копеле, а на него не му бяха останали други шансове, освен да се качи на самолета. Той още не може да се примири с поражението си — въпреки всичко, което сме направили за него, за да го устроим тук — но, доколкото ми е известно, на съпругата му и на дъщеря му им харесва животът в Америка.
	— А убивал ли си? — тихо попита Арни.
	— В Москва не. Но в подводницата… та онзи руски матрос се опита да я взриви! Застреля един от командирите си, рани тежко още двама, след което го ликвидирах… Този кошмар и досега не ми дава покой, макар да минаха години оттогава.
	В някой друг свят, помисли си Арни ван Дам, този мъж щеше да бъде обявен за герой. Обаче реалността, изпълнена със сурови политически борби, нямаше нищо общо с този свят на мечтите. Арни си припомни, че Райън не бе споменал нищо за историята с Боб Фаулър и за изстрелването на ядрените заряди, предотвратено в последния миг. Той беше непосредствен участник в тази драма и знаеше, че три дни по-късно Джеймс Робърт Фаулър вече бе започнал да си вярва, че само благодарение на неговите усилия светът е бил спасен от масов убиец, пред който дори Адолф Хитлер би изглеждал като невинен хлапак.
	Когато за пръв път бе прочел „Клетниците“, Арни бе останал поразен от една мисъл: „Колко често на доброто се отплащаме със зло…“ Ето че се бе появил още един пример, потвърждаващ прозрението на писателя — Райън бе служил самоотвержено на родината си, обаче нито един от подвизите му нямаше да му донесе обществено признание, ако тези операции не бяха засекретени. Тайните на разузнаването, горещият патриотизъм и личната смелост на Райън се бяха преплели в невъобразимо кълбо в тези операции, като дори само една от тях създаваше предостатъчно условия, за да избухне сериозен политически скандал. А Ед Килти умееше отлично да се възползва от подобни възможности.
	— Как ще се справим с всичко това? — попита президентът.
	— Има ли още нещо, за което да не подозирам?
	— Архивните папки за операциите срещу „Червения Октомври“ и срещу Герасимов се съхраняват в Ленгли. А документите за нашата дейност в Колумбия, хм… за тях вече знаеш всичко, което ти е необходимо, за да действаш. Не съм сигурен само дали имам законно право да ти разкривам архивите. Но от друга страна, дали целта е дестабилизирането на Русия? Тогава да се заемаме за работа.


	— По дяволите, отново изскочи на бял свят онази проклета история с дезертирането на „Червения Октомври“! — сърдито изруга Головко. — И всичко само заради теб, Иван Еметович, копеле американско!
	Ала дори и в ругатнята му се долавяше скрито възхищение — шефът на руската разведка с огорчение бе принуден да признае, че подценяването на Джак Райън му бе струвало скъпо — както в дните непосредствено след първата им среща, така и през следващия период на дългогодишното им полуприкрито съперничество. Колко умело бе компрометирал Герасимов навремето! И едновременно с това може би бе спасил Русия — макар че не чуждите, а те, своите, бяха длъжни да спасяват родината си. Някои факти трябваше да останат завинаги погребани в архивите на руското разузнаване, за да бъде защитена репутацията както на руските, така и на американските участници в тези свръхсекретни операции. Такива тайни бяха обречени на вечна забрава и разкриването им бе крайно нежелано както за едната, така и за другата страна. За руснаците това бе загуба на огромно национално богатство поради предателство, дори нещо повече — поради държавна измяна. Плюс признание за некадърността на тяхното разузнаване, макар че нито един от експертите в света на висшия шпионаж не би повярвал, че е възможен такъв крупен провал: загубата едновременно на две щурмови ядрени подводници, при това в една и съща операция!
	Сергей Николаевич беше по-добре запознат с втората част от събитията от онези незабравими дни — когато Райън беше успял да парира заговор за държавен преврат в Кремъл. Головко тогава предполагаше, че поне по този въпрос Райън ще се съгласи да му разкрие истината и да му помогне да попълни празнотите в архивите на руското разузнаване, обаче надеждите се оказаха напразни. Разузнавателните централи са извънредно пресметливи, когато си правят взаимни услуги, а Райън съвсем не беше от лекомислените. Сигурно Герасимов бе издал всичко и след тези разкрития се е стигнало до провала на Еймс, а Еймс беше златна мина за КГБ…
	Като се замисли за предстоящите усложнения и бъркотии, руснакът още веднъж яростно изпсува, забравил за всякакво чувство на възхищение — и към чужди, и към свои, и към професионалисти, и към аматьори.


	Международните морски пътища са свободни за плаване за всички и затова военноморските сили нямаха друг избор, освен да попречат на малкият чартърен кораб да се приближи прекалено много до док 8–10. Не след дълго се появи втори кораб, а после и още няколко — постовете преброиха общо единайсет телевизионни камери с обективи, насочени към огромния, но вече пуст сух док — всички атомни подводници от ВМС на САЩ бяха отплували, както и онази, за която се говореше, че била пленена под носа на руснаците.
	Съвременните компютърни мрежи позволяват да се правят справки дори и за биографиите на офицерите и моряците от ВМС на САЩ и точно с това се бяха заели неколцина журналисти, за да научат нещо повече за екипажа на американската атомна подводница „Далас“. Рано на следващата сутрин настойчиви гласове събудиха командващия Атлантическия подводен флот на САЩ, за да го разпитат за спомените от времето, когато бе командвал „Далас“. Обаче веднага попаднаха на неговия адютант, специализирал във военен курс за връзки с обществеността, който умело отклони най-неуместните въпроси.


	— Рон Джоунс слуша.
	— На телефона е Том Донър, от новинарския екип на Ен Би Си.
	— Приятно ми е — отвърна Джоунс. — Но обикновено гледам Си Ен Ен.
	— Е, може би ще пожелаете да погледате и нашето вечерно предаване. И в тази връзка бих желал да поговорим за…
	— Прочетох днешния „Ню Йорк Таймс“. Доставят ми го всяка сутрин.
	— Но…
	— Но не забравяйте, че съм подводничар, а нас ни наричат „Тихата служба“. Освен това оттогава са изтекли доста години. А сега се занимавам само с ежедневните си грижи. Нали знаете, децата, жената, къщата и така нататък.
	— Обаче вие сте били шеф на сонарното отделение на „Далас“ тъкмо когато…
	— Господин Донър, когато напуснах военната флота, подписах декларация за секретност. Така че няма да разговарям за това, с което съм се занимавал, докато съм бил на „Далас“, ясно ли е? — За пръв разговаряше с репортер и не смееше да се отпуска извън разрешеното.
	— Тогава излиза, че ни остава само да заявим в ефира, че това никога не се е случвало.
	— Какво не се е случвало? — учуди се Джоунс.
	— Отвличането на руската подводница „Червения Октомври“.
	— Знаете ли какво бе най-откаченото, което чух през цялата ми служба като сонарен оператор?
	— Какво?
	— Песните на Елвис. — Рон ядосано тресна слушалката, но само след миг пак я вдигна, за да позвъни в Пърл Харбър.


	От години не се беше смял така. Всъщност понякога се смееше на комедийните предавания по телевизията, но днес се случи нещо… нещо съвсем смешно. Винаги се бе считал за експерт по въпросите за живота в Съединените щати. Освен това беше организирал безброй секретни операции срещу „Враг номер 1“, както наричаха САЩ в несъществуващия вече Съветски съюз — страната, на която бе служил. Но сега бе принуден да признае, че е необходимо да дойдеш тук и да поживееш поне три-четири години, за да се убедиш с очите си колко неразбираема си остава Америка — страната, в която наистина всичко е възможно, в която се случват най-странни неща и колкото едно събитие е по-алогично и по-налудничаво, толкова е по-вероятно. Никое въображение не може да предскаже какво ще се случи на следващия ден, да не говорим за следващата година. Пред прозорците на къщата се бе струпало многобройно и шумно нагледно доказателство за това твърдение.
	Бедният Райън! Той въздъхна и отпи от кафето си. В неговата родина — в мислите му тя винаги фигурираше като някогашния могъщ Съветски съюз — никога не можеше да се случи подобна щуротия. Достатъчен беше само един строг поглед и няколко униформени пазачи… но ако и това не помагаше, имаше и други начини. Обаче не и в Америка, където репортерите си бяха извоювали абсолютна свобода, като вълците в сибирската тайга — той едва не се засмя при това сравнение — та в Америка дори вълците бяха защитени със специален закон. Нима тези глупаци не са чували, че изгладнелите вълци разкъсват хора?
	— Може би ще им омръзне и ще се махнат — плахо се обади Мария.
	— Не ми се вярва.
	— Ами ако решат да ни върнат в Москва?
	— Няма да го направят. Не могат. Не се постъпва така с хората, преминали на другата страна. Това е правило, спазвано откакто е измислен шпионажът — обясни й той. — На нас нито веднъж не ни хрумна дори да върнем Ким Филби или Бърджис, или Маклийн*, макар да се оказаха пияници и дегенерати. О, не, ние дори ги охранявахме като най-скъпи гости, купувахме им най-изискани напитки и ги оставяхме да се развличат с техните перверзни, защото правилата са такива. — Той допи кафето си и отиде в кухнята, за да остави чашата и чинийката в миялната машина. Погледна с гримаса лъскавата машинария — нямаше нищо подобно в неговата родина, дори и в личната му комфортно обзаведена дача край Москва. За такива дейности си имаше прислуга. Никакви модерни домакински уреди. А в Америка всичко бе наопаки — удобството замества властта, комфортът замества високото обществено положение.
	[* Трима от най-опасните агенти на руското разузнаване във Великобритания през последните четиридесет години, прибрани от руснаците в Москва — Б.пр.]
	Прислуга… Дори само тази дума символизираше всичко онова, от което беше лишен. Преди винаги беше заобиколен от слуги, от подчинени, от усещането за необятната власт. Съветският съюз все още беше велика сила, респектираща и плашеща останалия свят. Той можеше да стане Генерален секретар на КПСС. А после щеше да се заеме с неотложните реформи, да разчисти корупцията и да тласне напред огромната страна. Вероятно щеше да се стреми към все по-тясно сътрудничество със Запада и щеше да опази мира, обаче при зачитане на равноправието във взаимоотношенията, а не при условията на тотална разруха на страната му. В края на краищата той не беше идеолог, въпреки че горкият стар Александров го смяташе за такъв, защото Герасимов се беше издигнал по партийна линия — но нима имаше друга възможност при диктата, наложен от една-единствена партия? Особено когато знаеш, че съдбата ти е предопределила да бъдеш на върха?
	Но после всичко се бе провалило. Съдбата му бе изиграла зла шега, като му изпрати Джак Патрик Райън в онази ледена снежна московска нощ, когато двамата мръзнеха в спрелия трамвай. А ето че сега той имаше и комфорт, и сигурност. Дъщеря му скоро щеше да се омъжи за това, което тук наричаха „стари пари“, но в неговата родина наричаха такива хора „дворяни“, а той самият — безполезни търтеи. Именно това бе най-важната причина, за да победи болшевишката революция. А сега? Сега жена му беше доволна от модерните домакински уреди и няколкото си приятелки. Само неговият гняв не утихваше в гърдите му.
	Райън му бе ограбил бляскавото бъдеще, за което бе избран от съдбата, бе го лишил от главозамайващото усещане за власт и могъщество, от ролята му на водач на своята нация — но ето че сега съдбата се подиграваше и със самия Райън, защото този глупак не знаеше как да се възползва от шансовете си. Истинско унижение е да бъдеш надхитрен от такъв посредствен противник. Е, все пак оставаше един изход, нали? Герасимов тръгна към външната врата. За миг се спря и се замисли, но после тръсна глава, запали цигара и продължи напред. Набързо съчини първите фрази — не биваше да забравя думите, с които ще подчертае благодарността си към президента Райън. Той никога не бе престанал да изучава Америка и наблюденията му върху работата на медиите щяха да му бъдат от голяма полза.


	— Да не те събудих, шкипер? — попита Джоунс. В Пърл Харбър беше четири сутринта.
	— Не съвсем — отвърна вицеадмирал Манкузо. Очевидно Рон Джоунс, един от най-старите му колеги, имаше сериозна причина, за да звъни толкова рано и то по специалния телефон.
	— Обадиха ми се от Ен Би Си и ми зададоха няколко въпроса за онази работа, която свършихме навремето във водите на Атлантика.
	— И какво им разказа?
	— Как мислиш, шкипер? Естествено, че нищо. Обаче…
	— Даа, явно някой се е разприказвал. Винаги се намира по някой негодник.
	— Вече знаят прекалено много. Следващата емисия на „Тудей Шоу“ ще бъде на живо от Норфолк, от док 8–10. И сам можеш да се досетиш каква тема са избрали.
	Манкузо си припомни каква суматоха бе настанала в телевизионното студио към щаба на флотата, обаче все още бе много рано за сутрешните новини на Ен Би Си… или там вече са готови с репортажа си?
	— Следващия път може да ме попитат за другата ни задача, за онази с човека зад борда…
	— Внимавай какво приказваш, Джоунс! Тази линия не е с кодирана защита срещу подслушване.
	— Няма да кажа нищо повече, шкипер. Само си мисля, че тази история ще те заинтересува.
	— Прав си — съгласи се Манкузо.
	— Може би ще ми кажеш още нещо.
	— Какво те интересува, Рон?
	— Каква е тази голяма игра? Искам да кажа, че с никого нищо не съм споделял и няма да го направя за нищо на света, обаче някой го е направил вместо нас, сигурен съм в това. Но пък да вдигнат чак такава олелия… Да не би навремето нещо да сме оплескали?
	— Не, Рон — отвърна адмиралът. — Но на журналистите много ще им допадне такава версия.


	— Да, аз съм Николай Герасимов — заяви мъжът, чийто образ след секунди се появи по телевизионните екрани във всички краища на планетата. Десетките репортери, скупчени от другата страна на каменната ограда, веднага го засипаха с въпроси.
	— Тишина, моля ви! — Той вдигна ръка и я задържа за петнадесет секунди, докато стихне врявата. — Да, по онова време аз бях председател на КГБ. Тогава господин Райън, вашият сегашен президент, ме убеди, че нямам друг изход, освен да емигрирам, и оттогава живея в Америка заедно със семейството си.
	— Как успя да ви убеди? — извика един от репортерите.
	— Няма да го разберете, защо не знаете колко безмилостна е професията на разузнавача. Рядко съм срещал по-добър играч от господин Райън. По онова време отношенията между нашите две страни бяха много обтегнати. ЦРУ се противопостави на моята групировка, за да подкрепи тогавашния генерален секретар Андрей Илич Нармонов. И така, той пристигна в Москва под прикритието на съветник към делегацията за преговорите СТАРТ-2, поиска среща с мен… Всъщност може да си помислите, че се е опитал да ми постави капан, като ме обвини в заговор срещу Нармонов и неговата клика, но това въобще не отговаря на истината. Аз сам реших да емигрирам със семейството си в Америка. Отлетях със самолет от Москва, а семейството ми пристигна тук с подводница.
	— Какво? С ядрена подводница?
	— Да, с вашата подводницата „Далас“. — Той помълча малко, после се усмихна тъжно. — Защо се нахвърляте с такава стръв върху президента Райън? Та той винаги е служил предано на интересите на страната си. И винаги е бил отличен разузнавач — добави Герасимов с неволно възхищение.


	— Боб — смутено започна главният редактор, — твоето мнение по случая доста се различава от моето. Какво от това, че той е действал напълно безцеремонно? Да, разбирам, че най-важният факт в тази история е пленяването на подводницата. Помня колко беше напрегната обстановката… приближаваше краят на Студената война и прочие, обаче да се намесваме във вътрешната политика на руснаците… та това може да се тълкува като открито враждебен акт!
	— Не е точно така. Той се е опитал да спаси наш агент с кодовото име КАРДИНАЛ. А Герасимов и Александров са решили да се възползват от тази акция, за да свалят Нармонов и да задушат в зародиш опитите му да започне реформи в Русия.
	— Добре, но ако искаше, Райън отдавна можеше сам да обясни това пред медиите. Очевидно нещо го е принуждавало да си мълчи. Нали и двамата знаем, че в голямата игра нищо не се оставя на случайността? Ами ако и той се окаже завербуван? Представяш ли си какво ще стане?
	— По дяволите! Райън не е такъв! — изруга Холцман. — Той е способен да брани страната си с оръжие в ръка…
	— Да, при това стреля доста точно. Убил е поне трима. Убивал е хора, Боб! Как, по дяволите, му е повярвал Роджър Дърлинг, за да го избере за свой вицепрезидент? Признавам, че Ед Килти не е стока, обаче поне…
	— …поне знае как да манипулира такива като нас, Бен. Той заговори по телевизията за онази десантна база, после пак той ни принуди да се забъркаме в разследването.
	— Е, да, но… — Бен Седлър не желаеше повече да говори на тази тема. — Нали има доста изнесени факти по този въпрос?
	— Това още не доказва, че всичко е истина, и ти много добре го знаеш.
	— Тогава си струва да надникнем зад завесите. На пръв поглед Райън изглежда като хлапак, който се увлича прекалено в играта и обърква всичко, до което се доближи. Но искам от теб да изровиш още факти около тази колумбийска история. И то без никакво отлагане, разбра ли? Имаш отлични познанства в ЦРУ, но съм длъжен да те предупредя, че се безпокоя дали ще запазиш обективния тон до края на разследването.
	— Нямаш друг избор, Бен. Ако искаш да я запазиш за себе си, длъжен съм да ти припомня, че тази история е изцяло моя, макар че ти, естествено, винаги можеш да се осланяш на версията, представена в „Ню Йорк Таймс“.
	Главният редактор почервеня от гняв. Работата в електронните медии никога не е била от най-лесните.
	— Добре, Боб. Случаят е твой. Само провери старателно източниците. Някой е нарушил закона, а сега Райън се старае да прикрие следите и на всичкото отгоре се представя за невинен като младенец. Веднага ще се заемем с тази история. — Той стана от стола. — А аз отивам да напиша уводната статия.


	Най-трудно беше да убедят Даряеи. Но едва ли друг път щеше да им се предостави такава удобна възможност. Според последните сведения имаше изгледи целта сама да се сгромоляса в пропастта, без никаква намеса от негова страна. Разбира се, ако той се намеси, провалът на враговете му ще бъде още по-съкрушителен.
	— Наистина ли изгледите ни за успех са толкова благоприятни?
	— Поне така изглежда — отговори Бадрейн. — Мога набързо да извърша още няколко проучвания и да разполагам с по-достоверни резултати утре сутринта.
	— И все пак продължаваш ли да твърдиш, че е възможно да успеем? — настоятелно повтори аятолахът.
	— Забравихте ли за лъва и хиените? За Америка това е спортна игра, любима на цялата им нация. Няма никаква измама. Те не са любители на триковете и измамите. Но нека да проверя всичко още веднъж, за да сме напълно сигурни. Аз имам свои методи за проверка.


>>	34.
>>	WWW.TERROR.ORG

	Очакваше го още много работа, докато уреди всичко около маршрутите на пратениците. Щом се прибра в кабинета си, Бадрейн включи компютъра, свързан чрез високоскоростен модем към усъвършенстваната телефонна мрежа от Иран през посолството в Пакистан и после по друга линия до Лондон. Оттам линията се включваше в необятната компютърна мрежа WWW и никой не можеше да проследи откъде се изпращат файловете със съобщенията. Онова, което в миналото бе детинска игра за полицейските отдели за борба с тероризма, днес се беше превърнало в непосилно трудна задача. Благодарение на усъвършенстваната компютърна мрежа буквално милиони абонати имаха право на достъп до океана от информация, предлагана от всички краища на света.
	Бадрейн започна с преглед на последните статии във вестниците — от „Лос Анджелис Таймс“ до лондонския „Таймс“, без да забравя за водещите вестници от Вашингтон и Ню Йорк. Във всички историята се представяше в еднаква версия. Но в коментарите се забелязваха някои разлики. Посочените данни си оставаха оскъдни и той си напомни, че упоритото повтаряне на първоначалната версия още не гарантира пълна достоверност, обаче създава подобно впечатление. Знаеше, че Райън е работил за ЦРУ, знаеше също, че се ползва с уважението на колегите си от британското, руското, а също и от израелското разузнаване. Това почтително отношение можеше да се дължи единствено на активното му участие в операции като тази, за която тръбяха сега всички водещи световни издания. Нищо чудно тази проява на внимание да му причиняваше в момента доста главоболия — но американецът очевидно умееше да действа решително в трудна обстановка, а такива хора никога не бива да бъдат подценявани.
	От последните новини ставаше ясно, че тъкмо Райън ще се окаже най-важната фигура в противниковия отбор. Бадрейн извика на екрана следващата страница — уводна статия, посветена на разследването, предприето от американския Конгрес относно дейността на Райън под прикритието на сътрудник към ЦРУ. Цитираше се доста недипломатичното настояване на колумбийското правителство да се даде обяснение за последните твърдения в американската преса, което още повече бе възбудило интереса на журналистите. Как ще отговори Райън на всичките тези обвинения и предположения? Да, доста деликатен въпрос. Но никой, включително и самият Бадрейн, не знаеше какви козове държи президентът. Именно това бе най-смущаващото в цялата история. Бадрейн разпечата на принтера копия на три от най-ценните статии, а после се зае с неотложните задачи.
	Потърси в компютъра данните за предстоящите конгреси, конференции и търговски изложения в Америка. Може би тези сведения щяха да се окажат полезни за неговите пратеници. Изборът не беше много богат. Продължи с градовете-домакини. Почти всички мероприятия от такъв характер се предвиждаха в конгресни центрове в огромни небостъргачи, приличащи отдалеч на грамадни хамбари. За всеки конгресен център компютърната мрежа предоставяше по цяла страница, изпълнена с хвалебствени описания на съответния обект. В повечето случаи се посочваха и най-удобните маршрути, водещи към сградата. Винаги се цитираха номерата за връзки по телефон и факс. Бадрейн грижливо копира тези номера в отделен файл, защото не бе забравил, че за операцията ще разполага с много ограничено време — само едно денонощие, плюс най-много един час. Значи трябваше да организира терора.


	Вече не подлежеше на съмнение, че и деветимата затворници от втората група са неизлечимо болни. Нямаше смисъл да рискуват живота на лекарите и санитарите, като ги принуждават да се грижат за тези отрепки, осъдени на смърт както от закона, така и от последните достижения на вирусологията. Затова ги ликвидираха на бърза ръка чрез инжекции, без да пестят дилаудида — както привърши цикълът от изследвания при първата група. Мауди грижливо проследи всяка фаза на телевизионните монитори.
	Една от най-странните загадки в живота се крие в това, че най-често се замисляме за него едва когато е прекалено късно. Ала Мауди не можеше да спре хода на събитията, така както не можеше да спре и въртенето на Земята.
	Санитарите се заеха с откарването на заразените трупове към пещта в крематориума. Вече нямаше смисъл да седи пред мониторите, затова той стана и се отправи към лабораторията.
	Завари там втория екип от технически помощници, заети с прехвърлянето на „вирусната супа“ в контейнерите. Бяха събрали количество, достатъчно за хиляди операции като планираната, за да са сигурни, че няма да възникнат някакви затруднения, както им беше обяснил директорът. Всъщност никой не знаеше какво количество ще бъде необходимо.
	Контейнерите бяха изработени от неръждаема стомана, по-точно от специална сплав, която не променяше качествата си при много ниски температури. Напълниха ги до три четвърти от обема им, обработиха ги с киселинен разтвор, за да са сигурни, че външната повърхност не е заразена, и ги отнесоха в хладилника за дълбоко замразяване в подземието на сградата, където ги потопиха в течен азот. Така вирусът можеше да бъде съхраняван с десетилетия, защото температурата не беше прекалено ниска, за да загине, но се поддържаше пълно деактивиране на процесите и вирусът изчакваше следващото си появяване в топла и влажна среда, създаваща му условия да се възпроизвежда и да убива. В лабораторията остана само един флакон, поставен в неголям криогенен контейнер, снабден с електронен уред за отчитане на вътрешната температура.
	Мауди изпита нещо подобно на облекчение, защото неговата роля в тази драма скоро щеше да приключи. Скоро щяха да бъдат напълнени двадесетте конетйнера, предназначени за пратениците, след което цялата сграда щеше да бъде основно почистена и дезинфектирана, до последния квадратен сантиметър. През цялото това време директорът щеше да остане в кабинета си, както и Мауди, защото не би могъл отново да замине за някой от конгресите на Световната здравна организация, нали? Нали го бяха обявили за мъртъв след мнимата самолетна катастрофа близо до либийското крайбрежие? Някой щеше да се грижи за новата му самоличност, за новия му паспорт, с който той отново би могъл да се отправи на път, при условие, естествено, че въобще му позволят да напуска страната. Или ще изберат най-строгия подход… не, дори и директорът не беше чак толкова безсърдечен, нали?


	— На телефона е Макгрегър — чу се глас, явно принадлежащ на млад човек.
	— Обажда се Лоренц от Атланта.
	— О, здравейте, господин професор.
	— Как са пациентите ви? — попита Лоренц. Хареса му гласът на Макгрегър, който явно работеше доста до късно в клиниката си. Напоследък такива ентусиасти се срещаха все по-рядко.
	— Мъжът никак не е добре. Обаче момиченцето се възстановява доста успешно.
	— Така ли? Е, ние изследвахме пробите, които ни изпратихте. И в двете се съдържа вирусът „Ебола“, щам „Мейинга“.
	— Напълно ли сте сигурен, професоре? — попита младият лекар.
	— Няма никакво съмнение. Лично проверих резултатите.
	— Много се страхувах, че ще се окаже именно това. Изпратих проби и в Париж, обаче те още не са се свързали с мен.
	— Нуждая се от още някои сведения — Лоренц приготви бележника си — относно двамата пациенти.
	— Има един проблем с тях, професор Лоренц. — Шотландският лекар замълча, само преглътна бавно и мъчително. Не беше сигурен дали линията се подслушва, обаче в страна като Судан това беше много вероятно. От друга страна, все трябваше да каже нещо, затова избра по-заобиколен начин да съобщи повече подробности за пациентите си.


	— Снощи те видях по телевизията — каза доктор Александър, докато сядаше на масата на Кати Райън.
	— О, така ли? — Тя сведе поглед към пилешката си салата. На отсрещния стол личният й телохранител го изгледа недоволно.
	— Много добре се справи.
	— Сериозно? — Тя го погледна. — Всъщност ми се искаше да му издера очите.
	— Е, все някой ден ще си плати за всичко. Но ти много сполучливо подкрепяше съпруга си. Много интелигентно.
	— Какво им стана на тези репортери? Искам да кажа, защо…
	Алекс се усмихна съчувстващо.
	— Доктор Райън, когато едно куче реши да се изпикае на улицата, това не се счита за проява на простащина. А онзи репортер се държеше също като някое улично псе.
	Рой Олтман едва не се задави с питието си.
	— Разбираш ли, никой от нас не искаше да се стига дотам! — възкликна тя. — А те дори и не помислиха да се извинят.
	— Извинение? Да не би твоят съпруг да е решил да не им търси сметка?
	— Той никога не постъпва така. Понякога му се чудя защо просто не си подаде оставката и да им докаже, че струва много повече.
	— А как мислиш, от него би ли станал добър лекар?
	Погледът й светна.
	— Да знаеш колко съм му говорила за това! От Джак ставаше великолепен хирург или поне така ми се струва. Или медик от друга област, например като теб. Винаги е обичал да се мотае из клиниката ми и да ми губи времето с безброй въпроси.
	— И не си спестява критичните забележки, нали и този път познах?
	Тя едва не се задави от смях.
	— Никога не ги спестява, да, и понякога така ме вбесява…
	— Знаеш ли, той явно умее да бъде добър с хората. Макар че никога не съм се срещал с него, не мога да отрека, че ми харесва как говори. Сигурен съм, че не е роден за политик, обаче в крайна сметка това за него може би ще се окаже по-скоро положително качество. Какво е най-лошото, което може да му се случи? Да напусне Белия дом и да се върне към някогашната си професия, да стане преподавател, поне така разбрах от предаването по телевизията, а пък ти си оставаш изтъкнат хирург.
	— Не, Алекс, най-лошото, което може да се случи, е…
	— Нали за това непрекъснато е край теб господин Олтман, за да те пази! — Александър погледна критично към телохранителя. — Изглежда ми достатъчно едър, така че ще успее да спре с тялото си пътя на всеки куршум. — Агентът предпочете да замълчи, обаче погледът му говореше достатъчно красноречиво. — Подозирам, че вашите шефове са ви заповядали много-много да не приказвате с такива като мен, прав ли съм?
	— Да, сър, но сме длъжни да отговаряме, ако ни попитат нещо — лаконично обясни Олтман. Той също бе гледал специалната емисия по телевизията и както можеше да се очаква, сутринта в Службата бяха обсъдили мерките за охрана по време на телевизионни интервюта. — Доктор Райън, ние всички харесваме цялото ви семейство, не го казвам само за да се покажа учтив пред вас. Харесваме и вашите принципи. Да, харесваме всичко във вас.
	— Здравей, Кати — каза Дейвид Джеймс, докато минаваше покрай масата им.
	— Здравей, Дейв. — Тя се огледа и забеляза как неколцина от колегите й я приветстват от масите си. Значи не бе чак толкова самотна, колкото си въобразяваше.
	— Излиза, че си била омъжена за герой от тихия фронт, по-добър дори и от Джеймс Бонд, а ние до вчера нищо да не подозираме! — пошегува се добродушно Александър и продължи вече сериозно: — Но аз всъщност искам да поговорим за друго. Днес получихме съобщение за двама пациенти в Судан, заразени с ебола.
	— Как така? — възкликна тя. — В Судан няма подходящи условия за разпространението на вируса. Да не би пациентите да са пристигнали от Заир?
	— Гъс Лоренц се е заел да провери тази вероятност. Ще изчакам да ми съобщи резултата. Не ми се вярва да е начало на локална епидемия.
	— А защо не? — намеси се Олтман.
	— Защото там климатът е възможно най-неблагоприятният за този тип вируси — обясни му Кати и реши най-после да се заеме с обяда си. — Горещо, сухо и изобилие от пряка слънчева светлина. С една дума, ултравиолетовите лъчи унищожават вируса.
	— Да, действа им като огнепръскачка — съгласи се Александър. — Нито пък има джунгли с диви животни, които да играят ролята на вирусоносители.
	— Но защо докладват само за два случая? — удиви се Кати.
	— Двамата судански пациенти са мъж на зряла възраст и едно момиченце — това е всичко, което ми е известно до този момент. Гъс предполага, че в лабораторията днес ще приключат с допълнителните изследвания, дори може вече да са свършили.
	— По дяволите, тези микроскопични вируси понякога причиняват огромни главоболия. Още повече когато не е известен преносителят на заразата.
	— Да, търсят го вече от двадесет години — потвърди докторът. — Досега не е открито животно, заразено от ебола, макар всички да знаем, че е възможно преносителят на заразата да не се разболява.
	— Като в криминален роман — каза Олтман. — Дали са проверили за следи, оставени на местопрестъплението?
	— Кой знае, може пък тази хипотеза да се окаже полезна — съгласи се Александър. — Но няма да е така лесно. Дори да се опитаме да претърсим цялата страна, може би пак няма да разберем откъде се е появила заразата.


	— ПЯСЪЧНИК легна да поспи — докладва Дон Ръсел по радиопредавателя и излезе на терасата, за да подиша малко свеж въздух.
	Бяха паркирали камионетките в гаража на къщата отсреща. Постоянно дежуреха трима агенти, като се редуваха да наблюдават през прозореца. Понякога убиваха времето с игра на карти. На всеки четвърт час Ръсел или някой от другите излизаше отвън да се поразтъпче. ТВ-камерите следяха движението на колите по магистралата. Един от екипа в детската градина прикриваше подстъпите към къщата. В момента този пост се бе паднал на Марсела Хилтън — млада и симпатична, тя никога не се разделяше с малката си кожена чанта със страничен джоб, в който криеше своя 9-милиметров автоматичен пистолет, плюс двата резервни пълнителя.
	Не, тук нещо решително не му допадаше. Местността бе прекалено лесно достъпна, зоната около паркинга бе много оголена. Добре че поне репортерите най-после се изметоха, а онези, които все още се отбиваха да си побъбрят с Ръсел, не успяваха да научат от него нищо, защото той се държеше с натрапниците доста рязко и сопнато.
	При друга обстановка шестима агенти за охрана на един обект би било прекалено много, ала не и в този случай. За нещастие, шефовете бяха решили, че ако увеличат броя на агентите, детската градина ще заприлича на армейска полева база, а напоследък президентът Райън и без това си имаше достатъчно проблеми.


	— Какво е окончателното ти мнение, Гъс? — попита Александър.
	— Идентификацията на вируса се потвърди. „Ебола“, щам „Мейинга“, също както двата случая в Заир. Мъжът нямало да се справи, обаче за момиченцето се съобщава, че се възстановяло успешно.
	— О, Господи! А на какво се дължи разликата в двата случая?
	— Не съм сигурен, Алекс — отговори професор Лоренц. — Няма повече сведения. Зная само първите имена на пациентите. Мъжът се нарича Салех, а момиченцето — Сохайла. Зная и възрастта им.
	— Арабски имена? Странно… — Всъщност не беше чак толкова странно, защото Судан беше ислямска страна.
	— Да, според мен са арабски.
	— Може би това ще ни помогне да разберем откъде са пристигнали двамата пациенти.
	— Вече се опитах да науча това. Лекуващият лекар се казва Иън Макгрегър. Не можа да се досети за някакви различия между двамата. Нито пък има представа откъде може да са се заразили. Появили са се в клиниката приблизително едновременно, с почти еднакви симптоми, като при инфлуенца.
	— Откъде са? — прекъсна го Александър.
	— Не му било известно.
	— Как така?
	— И аз се учудих. Но той заяви, че не може да говори повече по този въпрос. Само допълни, че между двата случая съществувала очевидна връзка. — Тонът на Лоренц подсказваше какво мисли за тази загадка. И двамата знаеха, че тук са се намесили местните политически фактори, което създаваше много проблеми в цяла Африка, особено за случаите на СПИН.
	— Но нямат нищо общо със Заир, нали?
	— Нямат — потвърди Гъс. — Там огнището отдавна е ликвидирано. Цялата история е много объркана, Алекс. Възниква едно и също заболяване в два различни района, разделени с хиляди километри, и на двете места се съобщава за двама пациенти, като в Заир и двамата отдавна са мъртви, а в Судан единият се очаква да умре, докато другият — да се излекува. Макгрегър е взел всички мерки за ограничаване на заразата и по телефона говореше напълно компетентно.
	Какво беше подхвърлил телохранителят на Кати? Доктор Александър се замисли. Че нещо в тази история му намирисвало на криминален случай? Като преследване на масов убиец, но засега без да са попаднали на улики? Не, рече си той и тръсна сърдито глава, такива неща се случват само в романите, но не и в реалния живот.


	— И така, на мен ли се пада да поема цялата вина за подбора на кандидатите за Върховния съд? — попита Пат Мартин.
	— Не го взимай толкова присърце — успокои го Арни. — Всеки от нас може да сгреши. Например аз едва не си подадох оставката, когато работех за Боб Фаулър, обаче тогава се намеси Роджър Дърлинг, като нареди в никакъв случай да не ми позволяват да напусна президентския екип, така че…
	— Да, всеки, освен теб — многозначително му се усмихна президентът. — Всички ние може да сбъркаме в някоя преценка. И аз се озовах в този кабинет поради случайно стечение на обстоятелствата. И така, Мартин, какви са окончателните изводи?
	— Няма доказателства за нарушаване на законите. — Пат Мартин бе посветил последните три дни само за проверка на архивните документи на ЦРУ и за краткия отчет на Райън за операциите в Колумбия. — Поне вие, сър, не можете да бъдете уличен в никакво нарушение. Ритър и Мур могат да бъдат обвинени в опити да прикрият дейността от сенатската комисия, обаче те ще използват като оправдание заповедите на тогавашния президент. Могат също да се позоват на разпорежданията на Конгреса за опазването на държавна тайна при провеждане на специални операции, макар че по този метод за отричане на вината може и да се поспори. Според мен можем да ги привлечем под отговорност, но не бих искал лично да се нагърбвам с обвинението. Но тъй като става дума за борба с наркотрафика, повечето съдебни заседатели ще проявят снизходителност, още повече че се касае за пресичане на маршрутите, използвани от картела Меделин за проникването му в САЩ.
	— Много по-сериозен проблем са усложненията от междудържавен характер — продължи Мартин. — Правителството на Колумбия ще протестира и ще има пълноправни основания да го извърши. За такива акции са валидни голям брой международни споразумения и договори, обаче аз не мога да твърдя, че притежавам цялата компетенция, която се изисква за случая. От наша гледна точка ние сме длъжни да се подчиняваме на нашия върховен закон — Конституцията. Тя дава пълни права на президента в качеството му на върховен главнокомандващ на страната. Президентът решава кое е и кое не е в интерес на националната сигурност. Това е част от изпълнителните му пълномощия. Следователно президентът може да предприеме действие, което по негова преценка ще защитава нашите интереси — именно това е основната задача на изпълнителната власт. За да се ограничат злоупотребите с властта, Конгресът може да поиска проверка, за да установи дали не са нарушени законите вътре в страната, както и да откаже да гласува финансови средства за изпълнение на някоя операция. Но с това се изчерпват правомощията му. Дори и военните бюджети са били гласувани при този механизъм — това ви позволява да предприемете някое действие преди да успеят да ви спрат. Работата е там, че текстовете в Конституцията са доста разтегливи, и то когато става дума за доста важни въпроси. Тя е била съставена като ръководство за действие на разумни хора, за да могат да се справят с всякакви проблеми чрез разумни методи. Предполага се, че конгресмените са запознати с желанията и нуждите на населението и ще действат винаги в границите на разумното.
	— И какво още установи, Пат? — прекъсна го ван Дам.
	— Относно операциите на ЦРУ ли? Не може да се каже, че са били нарушени законите, обаче проблемът отново се превръща в повод за политически скандал. Говоря от собствен опит, нали помните, че съм помагал при някои съдебни разследвания за шпионаж? Помните ли, господин президент, какви хубави времена бяха? Но още по-хубави бяха за проклетите представители на медиите — припомни им той.
	Арни си каза, че засега началото е обнадеждаващо. Явно третият президент, на когото служеше, нямаше да се тревожи с мисли за затворническата килия. Защото при такъв печален изход нищо добро не очакваше съветниците му, особено най-близките.
	— Как ще се изслушват показанията в съда? Ще прибегнат ли до закрито съдебно заседание? — попита ван Дам.
	— Това е въпрос на политически избор. Най-важното в случая е ефектът, оказван върху международните отношения. Най-добре ще бъде да се прехвърли този заплетен казус на колегите от Държавния департамент. Между впрочем, вие ме поставяте в доста затруднено положение — говоря за етичния аспект на нещата. Ако при разследването на някой от тези три случая се натъкна на някакво нарушение на законите, според елементарната юридическа етика няма да имам правото да ги обсъждам с вас. Но мога да се прикрия зад евентуално изявление, че вие, господин президент, сте ми наредили да проверя дали няма извършени криминални престъпления от други лица — защото именно разследвания от подобен род са част от служебните ми задължения.
	— Знаеш ли, най-добре ще бъде, ако започнеш да говориш с мен като нормален човек, а не като адвокат — сърдито го прекъсна Райън. — Изправен съм пред куп проблеми. В Близкия изток се появи нова държава, която ще ни създаде много главоболия, китайците мътят нещо неразбираемо около Тайванския проток, а ето че сега ми се струпват и тези разправии с Конгреса.
	— Да, този проблем наистина е много сериозен — кимна Арни.
	— И сам виждам. — Райън махна с ръка към купчината вестници и документи на бюрото си. — Добре, първо ще се заемем с Върховния съд. Прочетох повечето досиета на кандидатите. Изглеждат почтени и опитни юристи. Следваща седмица ще обявя окончателния списък.
	— Асоциацията на адвокатите ще вдигне шум до Бога — отбеляза Арни.
	— Да правят каквото искат. Аз в никакъв случай не бива да се показвам слаб и отстъпчив както пред тях, така и пред Конгреса. Това злополучно интервю беше горчив урок. Какво ново от Килти? — внезапно попита президентът.
	— Занимава се само с това, на което е способен — опитва се да подронва влиянието ти, като те заплашва със скандални разкрития, за да те принуди да се оттеглиш — каза Арни. — Не бих твърдял, че има много полза да се занимаваме с него точно в такъв напрегнат момент.
	— В този град тайните се опазват много трудно, Арни. Затова ще се опитам да парирам ходовете му.


	Особено критичен в процеса на укрепването на новата държава се оказа проблемът с нейните въоръжени сили. Поделенията на досегашната републиканска гвардия щяха да бъдат запазени. Предвиждаха се промени само в офицерския състав. Екзекуциите през предишните седмици не бяха успели да ликвидират до крак неблагонадеждните елементи, обаче в интерес на запазването на приятелските отношения между двата народа бе решено да ги заменят с по-смекчена мярка — предсрочни уволнения. Заповедите бяха кратки и недвусмислени: да напуснат казармите и повече да не се опитват да се намесват в живота на армията. Невъзможно бе някой да не се съобразява с това предупреждение. Уволнените офицери безропотно се подчиниха на заповедите, благодарни, че поне са останали живи.
	Конвоите потеглиха от Иран по магистралата към Абадан, през вече разоръжените гранични постове. Придвижваха се под прикритието на нощния мрак, при максимално ограничен радиообмен, обаче нищо не можеше да ги скрие от зорките шпионски спътници.


	— Три дивизии, при това тежковъоръжени — констатира аналитикът. Резултатите от анализа веднага бяха предадени на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност (АНС). Всички щабни специалисти се заеха с изчисления и не им бе нужно много време, за да преценят, че новообразуваната държава ще разполага с два пъти по-голяма военна мощ от всички останали държави в района на Залива.
	— Но не мога да си обясня накъде се насочват — обади се висшият офицер от дежурния екип, когато дойде ред на паузата за пренавиване на видеолентите със записи на излъченото от спътниците.
	— Южната част на Ирак винаги е била населявана от шиити, сър — припомни му картографът.
	— И е най-близко до нашите приятели от Саудитска Арабия.
	— Напълно вярно, сър.


	Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи трябваше внимателно да обмисли много неща, а той разсъждаваше най-добре когато бе навън, в някоя градина, а не на затворено. Сега бе заобиколен от високите стени на една от най-старите джамии в някогашния Ирак, недалеч от един от най-древните градове на Земята — библейския Ур. Посветил изцяло живота си на своя Бог и на своята Вяра, Даряеи винаги бе обичал историята, а тя го бе научила да се съобразява с политическите реалности.
	Всички признаци сочеха, че наближава денят, когато правоверните ще променят облика на света, но всичко трябваше да се обмисли грижливо. Най-лесно бе в моменти на слабост или ентусиазъм (за него и двете състояния бяха проява на безразсъдство) да се утешава с мисълта, че има събития, които са предначертани от безсмъртната ръка на Пророка, но нали Свещеният Коран учеше, че благоразумието също е една от най-важните добродетели на мъжа… Той отдавна бе установил, че най-лесно постига това извисено състояние на духа, когато се разхожда в градината около джамията.
	Оттук бе започнала цивилизацията. Вярно, това е била езическа цивилизация, обаче началото е било сложено, и то пет хиляди години преди Бог да се разкрие напълно на правоверните.
	Джамията беше много занемарена. Той се наведе и вдигна парче, паднало от стената. Беше синьо — с цвета на древния град, с оттенък някъде между цветовете на небето и на морето, изработено от местните майстори преди повече от петдесет столетия, за да краси храмовете на езическите божества, дворците на царете, а сега и джамията. Можеха да се намерят хиляди такива късове от миналото само на десетина метра под земята, заровени там преди повече от три хиляди години. Тази непрекъснатост на земните цикли се усещаше тук както никъде другаде в света. Това навяваше покой в душата, особено сред прохладата на безоблачната нощ. Той крачеше бавно, сам и замислен — личната му охрана деликатно се беше отдръпнала, предугадила желанието му да се усамоти.
	Високо над него светлееше бледата луна, без да затъмнява безбройните звезди, неми свидетели на неговата самота. На запад беше древният Ур, някога могъщ град според твърденията на историците — сигурно нямаше да е безполезно един ден да го посети, да се полюбува на високите му стени от изпечени глинени плочи, на извисяващия се зикурат, издигнат за възхвала на някое от лъжовните божества, пред които са се прекланяли древните. През укрепените порти са излизали и влизали керван след керван, мъкнейки всичко — от жито до роби. Земята наоколо е тънела в зеленина — вместо да е като сега засипана с пясъците на пустинята, а плодородните ниви, напоявани от реките, са раждали изобилен плод и въздухът е кънтял от виковете на продавачите по пазарите. Нищо чудно тук да е измислена легендата за Рая, някъде тук между коритата на Тигър и Ефрат, преди да влеят водите си в Персийския залив. Да, ако цялото човечество можеше да се изобрази като едно огромно дърво, най-старите му корени бяха именно тук, буквално в центъра на новата държава, създадена от него.
	Сигурен беше, че и древните са изпитвали същото чувство — че обитават центъра на света. Ето, ние сме тук, така са си мислели те, а там, извън града са… те — обобщеното наименование за всички, които не са били част от тяхната общност. Те са били опасни. Отначало те са били номадски племена, за които идеята за града е била напълно чужда. Как може постоянно да се стои в една местност и да се живее само там? Ами като свърши тревата за козите и за овцете? От друга страна, хубаво е човек да скита, да броди на воля, така са си мислели те. Заради тях градът е издигнал защитни стени, с което още повече е подчертал първенството си и окончателно е затвърдил деленето на ние и те, на цивилизованите и нецивилизованите. И така е останало до ден днешен, Даряеи отлично знаеше това. На правоверни и на неверници. Дори и в първата категория имаше различни касти. Той стоеше в центъра на страната, която беше и център на Вярата, поне в географския смисъл на думата, защото земите на Исляма се простираха на изток и на запад, на север и на юг. Истинският център на неговата религия лежеше в посоката, към която се молеше — на югозапад, към Мека, родината на магическия камък Кааба, където именно Пророкът е произнесъл първата си проповед.
	Да, цивилизацията е започнала от Ур, а после се е разпростирала, бавно и непостоянно, носена от вълните на времето, защото в града са се редували периоди на възход и на упадък. Причината е била в лъжовните божества, каза си той, в липсата на една-единствена обединяваща идея, от която се нуждае всяка цивилизация.
	Замисли се за някогашните жители на древната столица. Сякаш чуваше гласовете им, които по нищо не се различаваха от неговия. Те бяха отправяли погледи към същото небе, към същите звезди. Също като него се бяха вслушвали в тишината, поне най-добрите от тях, и сега му навяваха мислите си за бездънните въпроси на битието, мисли, останали без отговор. Затова се бяха срутили крепостните стени, затова беше загинала тяхната цивилизация — защото не бяха достигнали до истинските отговори.
	Затова моята мисия ще бъде да възвърна величието на тази земя, каза Даряеи на звездите. Така както неговата религия предлагаше последното откровение, така и културата на негова страна беше израснала от тази земя, от древната Месопотамия, от великото Двуречие, произлязло от истинския Рай. Да, тук той ще изгради своя град. Мека ще си остане светиня, благословена и пречистена, без никакви нашествия на търговци, богохулници и неверници. Но тук има къде да се изградят невиждани административни сгради. Едно ново начало ще засенчи спомените за миналото, за да израсне една нова и велика нация.
	Обаче първо трябваше да се заеме с…
	Даряеи сведе поглед към сбръчканата си ръка, обезобразена от мъченията, съсухрена от гоненията, но все още ръка на мъж и слуга на разума му, несъвършен инструмент, така както той беше само един недодялан инструмент в ръцете на Аллаха, обаче предан, способен да поразява враговете, способен да изцелява страданията на правоверните. И двете умения щяха да му потрябват. Усещаше със сърцето си истината на Корана — като всички просветени мюсюлмани знаеше наизуст цели страници, а като теолог можеше да цитира строфи от Свещената Книга за всеки житейски повод. Някои от тях, трябваше да го признае пред себе си, бяха противоречиви, ала нали такава е била волята на Аллах, нали Той сам е подредил божествените Си слова? В Неговите думи често се криеше подтекст и трябваше да се прилагат само при определени обстоятелства. Да убиеш заради самото убийство беше зло и в този случай Шериатът беше безпощаден. Но да убиеш в защита на своята Вяра въобще не се забраняваше. Понякога разликата между двете деяния бе доста замъглена и единствено волята на Аллах оставаше като ръководно начало. Аллах желаеше всички правоверни да бъдат сбрани под един духовен покрив, но макар че мнозина се бяха опитвали да изпълнят тази свята мисия, хората се оказваха слаби. Ако не беше това разслоение, може би враждите между сунити и шиити биха се разрешили с по-малко кръв, с повече любов, както е редно за братята от един общ Баща.
	Аятолахът протегна двете си ръце, символи на приятелство и добросърдечие — едната на запад, а другата на изток. Искаше час по-скоро да сложи край на вековната вражда, ала първо бе длъжен да се заеме с подготовката за този велик акт. Отвъд хоризонта имаше още много мюсюлмани и макар Аллах да разпростираше и върху тях милостта Си, те не я заслужаваха, защото се гавреха с Вярата. За такива ръката му ще бъде безпощадна. Това не можеше да бъде избегнато, не можеше да бъде простено, не можеше да бъде забравено.
	Защото те бяха осквернили истинската Вяра, бяха я омърсили с парите си и със странните си идеи, погълнати само от алчни стремежи за още и още петролни кладенци, докато децата им учат в училищата на неверниците. Опитваха се да ограничат ролята на Вярата дори и когато търгуваха с други правоверни. Именно те щяха да се съпротивляват на усилията му да обедини ислямския свят. Да се прикриват зад икономически или политически оправдания. Но всъщност цялата им загриженост бе насочена към една мисъл — че обединеният ислямски свят ще срути тяхното царство, защото са вероотстъпници и тяхната власт е временна. Те олицетворяваха най-лошото на този свят, те бяха по-опасни от най-коварните външни врагове, защото се кълняха в приятелство и прикриваха помислите си. За да се обедини Ислямът, ръцете им трябваше да бъдат прекършени.
	Той нямаше избор. Бе дошъл тук сам, за да размишлява, за да попита мълком Бога дали може да се намери друг път за спасение. Но синьото парче от древната мозайка в ръката му подсказваше, че преди него тук са изтекли векове, изпълнени с не по-малко драматични преврати, и докато времето е следвало величествения си и неумолим ход, от древните цивилизации не е останало нищо освен неясни спомени и загадъчни руини. А той разполагаше с идеята и вярата, която никога не е достигала на древните. Трябваше само да приложи в действие тази идея, насочван от Волята Му, от Него, Който беше разпилял тези красиви звезди сред нощното небе. Като инструменти на Вярата неговият Бог бе изпращал на грешната земя Потопа и чумата. Мохамед лично бе участвал в кръвопролитни войни. „Това ще бъде и моят път“ — рече си аятолахът, намерил най-сетне духовен покой.


>>	35.
>>	ОПЕРАТИВНА КОНЦЕПЦИЯ

	Докато иранските дивизии напредваха, специалистите от военните разузнавания в целия свят следяха с жив интерес промените в обстановката, макар че все още нямаха никакви заповеди от своите генерални щабове. Нахлуването се извърши без нито един изстрел и не след дълго всяка от трите дивизии се отправи към указаните в дислокациите нови участъци за базиране, недалеч от базите на досегашните бронетанкови дивизии на бившия Ирак. Спешното съкращаване на числеността на иракската армия освободи достатъчно място в казармите за новодошлите. Още не бяха приключили с разквартируването, когато започна сформирането на нови подразделения със смесен състав от военнослужещи на някогашните две държави. Отново настъпи бъркотия, заради езиковите и културните различия, обаче и двете страни използваха почти еднакво въоръжение и изповядваха една и съща военна доктрина. Щабните офицери, както навсякъде по света, веднага се заеха с реорганизирането на системите за управление на войските. Това също не остана незабелязано за електронните системи, монтирани в спътниците на чуждите разузнавания.
	— Колко са?
	— Досега преброих три корпуса — докладва дежурният офицер на адмирал Джексън. — Единият е съставен от две танкови дивизии, а другите два от по една бронетанкова тежковъоръжена дивизия. Изглежда, не им достига артилерията, обаче имат много влекачи и камиони. Забелязахме струпване на свързочни коли в пустинята, може би за да се подготвят за някакво щабно учение.
	— Нещо друго? — попита Роби.
	— Групират артилерията си западно от Абу Сукаир, заедно с тежките влекачи, а във военновъздушната база северно от Негев имат няколко изтребителя — „МиГ“-ове и „Сухой“, — обаче пилотите на самолетите, които досега принадлежаха на Ирак, не са включили двигателите.
	— Каква е общата ви оценка за събитията? — намеси се Тони Бретано.
	— Сър, не зная как да я дефинирам — отвърна полковникът. — Новопоявилата се държава очевидно ще обедини военния потенциал на двете предишни държави, но засега остават доста неясноти. Изненадва ни обединяването на пехотните им корпуси. Това би довело до затруднения в работата на щабовете им, но пък може да се окаже ефикасен ход от политическа и психологическа гледна точка. Засега се държат като че ли наистина представляват една обща държава.
	— Няма ли нещо заплашително в общата картина? — заинтересува се министърът на отбраната.
	— Не, нищо, поне на пръв поглед.
	— Колко бързо ще стигнат тези войски до границата със Саудитска Арабия? — запита Джексън, за да помогне на министъра да придобие по-реална представа за последствията от прегрупирането на войските.
	— След като презаредят резервоарите си? Ако са добре подготвени… може би само след две или три денонощия. Нашите биха преодолели това разстояние два пъти по-бързо, защото са по-добре обучени.
	— На колко възлиза общата им численост?
	— Общо за трите корпуса… ние засякохме шест бронетанкови дивизии, с малко повече от хиляда и петстотин танка, но не са от най-тежките, плюс две хиляди и четиристотин полеви оръдия, около шестстотин зенитни установки… нужно ни е още време, за да обработим данните от спътниците, адмирале. Всичката им бойна техника е съветска, но още я експлоатират според старата военна доктрина.
	— Какво искате да кажете?
	— Бойните им машини са разпределени по дивизиони. И ние сме използвали тази схема, обаче вече поддържаме и допълнителни формации, за да постигнем повишена маневреност.
	— Не е изключено да са свикали запасняците — обърна се адмирал Джексън към министъра. — Съветският модел позволява по-цялостно управление на маневриращите съединения, ала само за началната фаза на настъплението. За разлика от нас, те не могат да поддържат това темпо при по-значителни разстояния.
	— Адмиралът има право, сър — продължи дежурният офицер. — През 1990 година, когато войските на Ирак нападнаха Кувейт, те навлязоха дотам, докъдето им позволяваха връзките с тиловото снабдяване. Насред марша трябваше да спрат, за да презаредят машините.
	— Това е само едната страна на нещата. Разкажи и за другата — заповяда му адмирал Джексън.
	— След първия престой, общо около едно денонощие, те вече бяха готови да продължат напред. Вероятно не са продължили напред не поради технически проблеми, а заради съображения от политически характер.
	— И досега не мога да си обясня тази загадка. Можеха ли да стигнат до кувейтските петролни полета?
	— Без никакви проблеми — уверено рапортува полковникът. — Нищо чудно да са обмисляли този вариант през последните месеци — загрижено добави той.
	— И така, най-важният въпрос сега е дали сме изправени пред заплаха? — Бретано винаги бе обичал да задава простички въпроси и да получава също такива отговори. За разлика от много свои колеги, той не се срамуваше да си признае, ако не разбираше нещо.
	— Да, сър. Тези три корпуса представляват потенциална ударна сила почти наполовина равна на армията, с която Саддам Хюсеин се нахвърли върху Кувейт. По всяка вероятност ще мобилизират още подразделения, но главно за ролята на окупационни войски. А тези тук са предният ешелон — поясни полковникът и посочи на картата очертанията на бъдещия фронт.
	— Но те все още не са ги вдигнали по тревога. Кога може да го направят?
	— Едва след няколко месеца, сър, ако искат всичко да бъде безупречно. Зависи от глобалните политически цели, които са си поставили. Тези войскови съединения са обучавани да атакуват поотделно, говоря за иракските и за иранските военни формирования — според каноните на тяхната военна наука. Но тепърва ги очаква доста работа по съгласуването на щабовете и на средствата за свръзка.
	— Обяснете по-подробно — заповяда му Бретано.
	— Сър, според мен можем да го наречем учение за висшия команден състав. Трябва да се опознаят, за да могат да комуникират безпроблемно, а също и да променят доста от остарелите си военни концепции.
	— Може би е най-подходящ примерът с някой футболен отбор, сър. — Роби се зае изясни мислите си. — Не може просто така да подберете единадесет момчета и да ги изпратите насред игрището, а после да очаквате да победят. Налага се да ги научите да играят комбинирано, като сплотен тим, като всеки играч трябва да е напълно наясно какво може да очаква от съотборниците си отляво и отдясно.
	Министърът на отбраната кимна.
	— Излиза, че сега при тях по-важен е човешкият фактор, а не въоръжението, боеприпасите и горивото за машините.
	— Точно така, сър. Мога да се науча да управлявам танк само за броени дни, но ще е нужно доста усилено да тренирам, за да се включа пълноценно в потока от десетки машини на някоя танкова дивизия.
	— Това още веднъж потвърждава предчувствието ми, че в най-скоро време ще се наложи да си потърсите нов министър.
	— Повечето от вашите предшественици много бързо усвоиха този урок, сър.
	— И така, какво да докладвам на президента?


	Военноморските формации на комунистически Китай и на Тайван поддържаха грижливо безопасната дистанция — като невидима линия, прекосяваща Тайванския проток от север на юг. Тайванската флота следваше корабите на континентален Китай, като се стараеше при всички случаи да остава откъм родния бряг, обаче засега опасенията се оказаха неоправдани — не беше регистрирано нито едно нарушение на териториалните води на Острова.
	За командира на „Пасадена“ това бе добра новина. Но за всеки случай той бе вдигнал по тревога всичките си сонарни специалисти, за да следят зорко ходовете на двете азиатски флотилии, надявайки се първите изстрели да не го заварят между два огъня — да потопят американската подводница по погрешка, това би било най-безславният завършек на иначе безупречната му кариера.
	— Торпедо във водата, пеленг две-седем-четири! — проехтя вик откъм сонарното отделение.
	— Запази хладнокръвие! — нареди капитанът. — Още данни! — Втората заповед не беше произнесена толкова тихо. — Побързай с траекторията, щурман!
	— Същият пеленг както при контакта Сиера четири-две. Торпедо клас „Лоуда-II“, сър, вероятно изстреляно от втората подводница.
	— Обект четири-две е с пеленг две-седем-четири, дистанция тридесет хиляди метра — прекъсна ги рапортът на навигатора.
	— Шумът му е като на един от нашите нови бумъри, сър, шест витла, с максимални обороти, завърта се от север на юг, имитира страничен профил на кит.
	— Отлично — процеди през зъби капитанът, опитвайки се да запази присъствие на духа.
	— Може би се целят в Сиера-петнадесет, сър. — Този контакт беше подводница клас „Мин“ — китайско копие на някогашните руски подводници от клас „Ромео“, разработка още от края на петдесетте, — която наскоро се бе издигнала, за да презареди батериите си. — Сега се извърна на две-шест-едно, дистанцията същата. — Донесението дойде откъм офицера, приведен над картата върху голямата маса в навигаторното отделение. Застаналият отляво дежурен офицер само кимна утвърдително.
	Капитанът затвори очи и бавно пое дъх. Беше се наслушал на какви ли не истории за доброто старо време от епохата на Студената война, когато опитни подводничари като Барт Манкузо бяха плавали на север до Баренцово море и веднъж се бяха насадили посред бойно учение на съветския подводен флот — за малко да ги вземат за жива мишена. После всички участници се шегуваха, че надали друг път руснаците са имали по-добра възможност да изпробват торпедните си апарати. Сега разбираше какво са изпитали колегите му в онзи решаващ миг. За щастие, сега неговата подводница беше много по-добре защитена от тогавашните, ако се стигне до…
	— Преходни смущения, продължават… улових го на две-шест-едно, звучи като симулатор на атомна подводница, може би е изстрелян от контакта Сиера-петнадесет. Пеленг на торпедото две-шест-седем, приблизителна скорост четири възела и четири десети, продължава да се завърта от север на юг… — Хидролокаторният офицер внезапно прекъсна рапорта насред фразата: — Момент, сър! Нов контакт! Второ торпедо на вода, пеленг две-пет-пет!
	— Няма контакт по този пеленг, да не би да е отразено ехо — промърмори дежурният офицер.
	— Стиснете отвсякъде проклетото копеле! — извика навигаторът.
	— Сега е нощ, нали? — внезапно запита капитанът.
	— Да, сър.
	— Тази седмица засякохме ли ги да провеждат нощни операции?
	— Не, сър. От спътниковата мрежа докладваха, че не си падали много по нощния живот.
	— Тогава ще се пораздвижим, нали? Нека да поогледаме какво има наоколо. Вдигнете ЕСМ-антената.
	— Вдигам ЕСМ-антената, сър. — Един от матросите издърпа дръжката и тънката мачта с електронни сензори просъска, докато хидравличната система послушно изпъваше нагоре телескопичната й снага, тънка като тръстика. „Пасадена“ изплува до опасната перископна дълбочина и пусна дългата си хидроакустична „опашка“ зад кърмата, докато корпусът остана приблизително в зоната, където според изчисленията на щурмана преминаваше невидимият водораздел между двете китайски флоти, изпълнени с взаимна враждебност. Това бе най-сигурното местоположение, освен ако едновременно не започне истинска подводна канонада и отляво, и отдясно.
	— Проверете за…
	— Засякох го, сър! — прекъснаха от радарното. — Късовълнов предавател! Пеленг две-пет-четири, самолетен тип, по честотен диапазон и по импулсната си модулация ми напомня за френските. О, ето! Няколко от радарите в зоната се завъртяха почти едновременно… една минута, за да се опитам да разпозная класовете им, сър.
	— На някои от фрегатите си имат френски хеликоптери, клас „Дофин“ — моментално си спомни дежурният офицер.
	— Излиза, че са започнали с нощните операции — сърдито промърмори капитанът. Не го беше очаквал. Бойните хеликоптери бяха много скъпи машини, особено военноморските модели, а кацането посред нощ винаги създаваше доста проблеми. Нямаше място за повече съмнения — континентален Китай се бе заел с нещо сериозно, много по-сериозно от планово учение.


	Във Вашингтон и при най-лекия снеговалеж става много хлъзгаво и столичаните неизменно изпадат в паника. Ала този път проблемите на столицата не се изчерпваха само с метеорологичните изненади. Както войските следват полковите знамена на бойното поле, така и висшите служители от Вашингтон следват партийните лидери и идеолози. Само че с приближаването на върха теренът става все по-хлъзгав.
	Най-добре са си бюрократите от долното и средното ниво — те могат да бъдат спокойни за местата си и дори не е необходимо да знаят кой оглавява съответното министерство, — но колкото се отива по-нагоре, толкова по-близък става служителят до силните на деня, до хората, които взимат решенията и определят завоите в политиката. Тогава можеш да се почувстваш облечен във власт само защото препредаваш височайшите заповеди от първа ръка и от време на време имаш правото да ги видоизменяш, макар и само незначително. Ако редовно влизаш и излизаш от кабинетите на най-високопоставените личности в държавата, дори и неволно ще се считаш за приближен на върхушката. Достъпът до истинските властелини неизбежно поражда самоувереност в собствената ти тежест в политическия живот. Ако си окачил на стената в кабинета си портрет на президента, украсен с неговия подпис, това неминуемо подсказва на околните с каква важна личност си имат работа. Ако обаче се случи нещо с лицето от портрета, тогава е по-добре да го скриеш някъде, заедно с драгоценния автограф. Появата на външно лице във висшата политика, особено на най-високите постове, винаги крие повече рискове от продължаването на контактите със старите, добре познати личности — ако се окаже невъзможно да избегнеш срещите с новодошлия господар, то поне ти остават шансовете да си подготвиш пътя за оттегляне — но този мрачен вариант никога не привлича онези, които са изгубили години, за да изпълзят до подножието на върховете.
	Разбира се, най-разумният способ за презастраховка си остава създаването на мрежа от приятелства сред колегите в министерството и сътрудниците от сродните ведомства. По-важното тук не е в задълбочаването на тези приятелства, а в разширяването на техния брой. Дори е желателно този кръг от познанства — наричаха го Големия приятелски кръг — да включва представители от всичките цветове на политическия спектър. Трябва да се стремиш да станеш по-известен сред опитните и винаги предпазливи служители от второто и третото ниво на властта — тогава независимо от промените най-горе, на върха, винаги ще разполагаш с удобно прикритие срещу изненадващите сътресения. Такава мрежа от полезни познанства гарантира изкачването нагоре, при това без риск от сгромолясване в пропастта.
	Така че дори и да си извън Големия приятелския кръг, ти всъщност си оставаш в него и си запазваш шансовете за растеж.
	Във висшите етажи на властта нищо не се е променило от древни времена — още фараоните, управлявали Египет от тогавашната си столица Тива, край Нил, са знаели, че висшият царедворец, домогнал се до правото да докладва лично пред фараона, получава огромна власт, богатства и наслада от усещането за собствената си значимост, напълно компенсираща унизителните спомени за раболепните поклони пред трона на фараона.
	При това и във Вашингтон, както и в древната Тива, ако си прекалено близък до победения водач, това още не означава, че поемаш риска да бъдеш изхвърлен от играта, особено ако фараонът не е решил да раздруса дървото на властта.
	Ала с президента Райън всичко се оказа различно. Той си оставаше пришълец, по-точно узурпатор на трона. Не че беше чак толкова лош, но си оставаше различен от всичките тях — от хората, които от дълги години държаха юздите на управлението. Те зачакаха търпеливо да се обърне към тях — както бяха постъпвали всички президенти преди него — и да потърси техните съвети, тяхната мъдрост и компетентност, да им даде достъп до третостепенните коридори на властта, за да могат и те да му се отплатят впоследствие, както са постъпвали придворните от древността до наши дни, всъщност още откакто е била измислена държавата. Те умееха ловко да облекчават ежедневието на вечно заетия държавен глава, да раздават справедливост на дребно, да следят зорко нещата да си вървят по стария, добре утъпкан път — който, според единодушното им мнение, беше единствено правилният, защото им позволяваше да служат на президента, но в замяна и той да служи на тях.
	Но сега старата система беше не толкова разрушена, колкото игнорирана и това дълбоко покруси хилядите членове на Големия приятелския кръг. Те продължаваха с коктейл-партитата и с чаша минерална вода в едната и парче пай в другата ръка разгорещено обсъждаха последните приумици на президента, посрещаха със снизходителна усмивка новите му идеи и очакваха най-сетне да блесне лъчът на надеждата. Дългогодишни кадри, назначени още отпреди епохата на администрацията на Фаулър или Дърлинг, те вече не разбираха какво става около тях. Най-опитните лобисти се опитаха да си уредят часове за прием в Овалния кабинет, но им бе отговорено, че президентът е прекалено зает и нямал свободно време.
	Нямал свободно време?
	Нямал свободно време за тях?
	Все едно фараонът да заяви пред всичките си знатни придворни да се разотидат по родните си места, за да се грижат за именията си, разпръснати из четирите краища на речното царство! Та това въобще не… да се преселиш в провинцията… да живееш с… с простолюдието?
	И което беше още по-зле — новият Сенат или поне по-голямата част от членовете му, не закъсня да последва примера на президента. И дори нещо още по-лошо: мнозина от сенаторите, ако не и повечето, възприеха доста рязък тон с тях. Някакъв новоизлюпен сенатор от Индиана например курдисал на бюрото си кухненски будилник — от онези, които дрънчат оглушително, когато яйцата се сварят — за да не отпуска повече от пет минути на всеки лобист. А на посетителите, желаещи да побеседват с него за абсурдните идеи за преработка на данъчните закони, секретарят му още с влизането им посочвал вратата. А сега следва най-лошата от всички лоши новини: невъзпитаният му секретар въобще не си правел труда да изслушва предложенията за уговаряне на следващи срещи. Сенаторът дори заявил пред шефа на една от най-влиятелните юридически кантори във Вашингтон — който искал само да помогне на онзи селяндур да се научи как се уреждат нещата в столицата, — че повече въобще нямал намерение да слуша празноглави дърдорковци. Лично му го тръснал в лицето! При други обстоятелства тази история би била много забавна. И друг път се беше случвало във Вашингтон да се озове някой екземпляр от тази смешна и странна порода — колкото за да поддържа легендата, че все още се срещат какви ли не идиоти — но по надлежния ред той бързо научаваше, че идиотите отдавна не са на мода, пък и в повечето случаи работата се ограничаваше до празна шумотевица и стремеж към самоизтъкване.
	Но този път беше по-различно. Историята се разпространи мълниеносно. Пръв съобщи за нея репортер на един от местните вестници, като я описа като странен каприз на новия сенатор. Но колегите му от Индианополис подеха случая като пример за „искрен опит за свеж полъх във вашингтонското блато“. Намесиха се и няколко синдиката. Новият сенатор успя да привлече на своя страна немалко от колегите си и дори спечели одобрението на десетина сенатори от другата партия. Не бяха кой знае колко много, ала броят им стигаше, за да създадат главоболия. Достатъчно бе само да го изберат за председател на някоя от влиятелните сенатски подкомисии, съставена от същите дръвници като него, особено пък ако — за зла участ — този тип се окажеше надарен с усет за ефектното и журналистите започнеха да го цитират във всяка уводна статия. Дори и репортерите, членове на Големия приятелския кръг, се забавляваха от сърце, когато скицираха репортажите си за новия повей сред висшите етажи на властта, напомяйки ехидно, че отдавна не се е случвало в новините да се говори за нещо наистина „ново“.
	На поредното парти хората продължаваха да се смеят на приумиците на президента — всяко чудо за три дни, — но най-прозорливите отдавна бяха загубили съня си. Снизходителните им усмивки замръзваха насред смеха им след някой по-остроумен виц за опитите на провинциалистите да наложат волята си. Ами ако действително се задаваха радикални промени?
	Не, не, това бе абсурд! Нищо и никога нямаше да се промени. Всички знаеха, че чудеса не стават. Особено във Вашингтон. Системата си имаше правила и те трябваше да се спазват.
	Но и след това утешение от лицата на някои по време на обедните приеми не слизаше угриженото изражение. Те трябваше да изплащат вноски за луксозните си мезонети, за престижните колежи на децата, длъжни бяха да поддържат изискания си статус в обществото. Всички бяха дошли от някъде другаде, но никой не искаше да се връща пак там.
	Самата мисъл за това бе оскърбителна. Как могат новодошлите пришълци да разберат от какво се нуждаят, за да не се провалят още при първия си мандат? Как ще се справят без мъдрите напътствия и препоръки на лобистите от Големия приятелски кръг — и нали, между другото, те са и техни избранници? Нали именно затова получават заплатите си — за да изслушват гласоподавателите, такива като тях, особено тези с тежките проблеми? Нали им бяха заръчали, като на свои представители пред властта — ох, да, та нали тези натрапници въобще не бяха избирани, а бяха натрапени наготово, предимно под натиска на губернаторите на отделните щати, които пък се опасяваха за бъдещите избори и се размазаха от любезности пред президента, преструвайки се на дълбоко впечатлени от телевизионните му изяви — наистина доста темпераментни, ала изпълнени с абсолютно нереалистични блянове! Този Райън май започваше да се изживява като нов Месия…
	Макар и опитни партньори в дългогодишната игра, мнозина от тях се безпокояха, че повечето от промените в законите, предлагани от новите конгресмени, ще бъдат утвърдени.
	Тези новобранци в законодателството току-виж наистина се справят с новите закони, без въобще да потърсят помощта им. Като идея това наистина бе много свежо, но някак си… плашещо… но само ако започнеш да вярваш, че този кошмар наистина някой ден ще се сбъдне.
	А нали наближаваха изборите за Камарата на представителите? Дори в някои краища на страната вече започнаха… Тази кампания изискваше гигантски усилия за агитиране в полза на новите кандидати. За лобистите това се равняваше на посещение в Дисниленд за децата — предстояха десетки срещи в удобно разположения комплекс от сгради — на по-малко от 80 декара се намираха всички кабинети на 435-имата законодатели и техните щабове.*
	[* Избирателната колегия в САЩ се състои от 535 членове — 100 сенатори (по двама от петдесетте щата) и 435 депутати от Камарата на представителите. — Б.пр.]
	Резултатите от гласуването на законопроектите, които досега се споменаваха в местните вестничета, сега се огласяваха на всеослушание от водещите национални медии и предизвикваха всеобщ шок. Просто не беше за вярване! Отнякъде във висшата политика се намесиха разни навлеци, за които никой никога нищо не бе чувал — дребни бизнесмени, профсъюзни лидерчета (за които опитните играчи чуваха за пръв път), плюс цяла сюрия третостепенни адвокатчета, плюс някакви си пастори, та дори и лекари. Мнозина от тях събираха много привърженици с разпалените си речи в неопопулистки маниер, посветени на поддръжката на президентските инициативи. Особено нашумя лозунгът „Да излекуваме Америка!“ Обаче Америка въобще не е загинала, казваха си хората от Големия приятелски кръг. Нали те все още бяха тук!
	Не, всичко това бе работа само на този Райън! Защото той никога не беше бил един от тях. Нали на няколко пъти се изтърва и публично си призна, че въобще не желае да бъде президент!
	Не искал да бъде начело на страната?
	Как е възможно някой да не желае да се добере до тази възможност, да не му харесва да има огромна власт? Да има правото да раздава привилегии наляво и надясно, да бъде ласкан и възхваляван като някой от древните властелини, царе или фараони — титлата нямаше чак толкова голямо значение…
	Не искал да бъде начело на страната?
	Тогава мястото му не е в Овалния кабинет, нали така?
	Да, те знаеха как да се справят с тази заплаха. Някои дори вече бяха запретнали ръкави. Изтичане на информация. И то не само от вътрешни източници. Те невинаги успяваха да се доберат до най-важното — но понякога отвън се научаваше много повече. Залогът в тази игра беше огромен, а Големият приятелски кръг наброяваше хиляди хора. Трябваше време, за да се съгласуват стотици мнения по десетки въпроси. Но нямаше да действат по строго уговорен план, нито пък да се прехласват по идеята за пълна конспирация. Защото всичко трябва да изглежда естествено и напълно непринудено, дори спонтанно, доколкото въобще може да се случи нещо спонтанно в място като Вашингтон. На практика битката вече беше започнала.


	Отново бе време за връзка с компютърната мрежа. Бадрейн вече бе съвсем наясно, че успехът на операцията ще зависи в огромна степен от точния разчет на времето. И преди се беше изправял пред такъв проблем, ала никога не с такава решаваща роля — налагаше се да се сведе до минимум времето за пътуване, за да не се пропуснат фаталните срокове. Ограничаващият фактор в случая беше сравнително малкият брой полети от Иран към Западна Европа. А полетите с удобни часове на излитане от летището в Техеран буквално се брояха на пръсти.
	Подбраните хора бяха подходящи, повечето бяха образовани, умееха да се обличат прилично и да водят непринудени разговори, а също и да отклоняват учтиво опитите на околните да ги въвлекат в разговор — но нали при дългите международни полети е най-удобно да се преструват на заспали, така че в повечето случаи изобщо нямаше да им се наложи да се преструват. Все пак дори само една грешка би довела до сериозни последици. Бе им го казал още при първата лекция.
	Реши да ги изпрати до Европа на групи, а оттам да се разпръснат. И все пак ставаше дума за двадесет души — това предполагаше, че трябва да очаква двадесет различни модела за възникване на грешки. Осигуряването на секретността на една операция винаги е източник на десетки главоболия. Почти половината от съзнателния му живот бе преминала в надхитряне на онези лисици, евреите, и дори само фактът, че още беше жив, бе доказателство за успеха му — или поне за липсата на тотален провал, ако искаше да бъде напълно честен пред себе си. Понякога капаните, които поставяше на враговете, го изнервяха много повече от останалата част от дейността му. Е, дотук мозайката се подреждаше задоволително: успя да планира полетите. А утре щеше да поговори с хората. Погледна часовника си — до разсъмване оставаха само три часа.


	Делегацията пристигна тъкмо за вечерните молитви. След встъпителните поздрави, сърдечни и в същото време леко сдържани, тримата влязоха в джамията и изпълниха обичайния ритуал. После отново излязоха в градината. При всеки друг случай щяха да се чувстват пречистени от молитвите, но този ден беше по-различен. Само дългогодишният им опит да прикриват емоциите си им помогна и сега да не разкрият напрежението си, макар това да им струваше много усилия.
	Пръв заговори саудитският принц Али бин Шейх:
	— Благодаря ви, че ни приехте.
	— Радвам се да ви приветствам с добре дошли — отвърна Даряеи. — Добре стана, че се помолихме заедно. — Поведе гостите си към масата, подготвена от телохранителите му — кафето вече беше сервирано, силно и горчиво. — Нека Аллах благослови срещата ни, приятели мои. С какво мога да ви бъда полезен?
	— Пристигнахме, за да обсъдим последните събития — предпазливо каза принцът. Кувейтският му придружител — министърът на външните работи Мохамед Адман Сабах — предпочете да не избързва да се намесва в разговора на по-влиятелните си събеседници — от трите представени държави неговата бе най-безпомощна във военно отношение.
	— И какво желаете да узнаете? — попита Даряеи.
	— Какви са вашите намерения — безцеремонно отвърна Али.
	Духовният водач на новата Обединена ислямска република въздъхна замислено:
	— Толкова много ни предстои. След всичките тези години на война, страдания и лишения. Всеки от нас загуби близък човек, а разрушенията са огромни. Дори и джамиите… — той махна към джамията, която наистина се нуждаеше от възстановяване, — не намирате ли, че те символизират всичките ни страдания?
	— Да, има прекалено много поводи за тъга — съгласи се Али.
	— Та питате какви са моите намерения? Да възстановя нашата Вяра. Да помогна на тези изстрадали хора. Толкова жертви — и за какво? Заради необузданите амбиции на шепа неверници. Въпиющата несправедливост отправя страстни призиви към Аллаха и Той откликва на всеки вопъл. Но може би занапред ще станем по-благочестиви, по-набожни и преуспяващи. — Неизречената дума „отново“ сякаш увисна във въздуха.
	— Но затова ще трябват години — предпазливо вметна представителят на Кувейт.
	— Сигурно така и ще бъде — съгласи се Даряеи. — Ала сега, след вдигането на ембаргото, ще се сдобием със значителни ресурси и ще можем да се справим с тази задача. Освен това имаме и желанието, и волята да видим мечтите си сбъднати. Започва ново начало за нашите народи.
	— Ако царува мир — добави Али.
	— Естествено, не може да постигнем целите си, ако няма мир — кимна Даряеи сериозно.
	— Може би ще успеем да ви помогнем? Нали един от стълбовете на нашата Вяра е милосърдието? — отбеляза външният министър на Кувейт.
	Думите му бяха посрещнати с бавно кимване, изпълнено с достойнство.
	— Вашата любезност заслужава нашата признателност, Мохамед Адман. Добре е, че ще бъдем направлявани от Вярата, а не от влиянието на световните тенденции, които, за жалост, напоследък проникнаха и в нашите земи. Но за момента, както сами разбирате, задачите пред нас са толкова обширни, че едва ли ще можем бързо да решим с какво ще се заемем на първо време и в какъв ред. Може би по-нататък отново ще обсъдим този въпрос.
	Това беше завоалиран начин да се отблъсне ръката, протегната за сътрудничество. Явно Обединената ислямска република нямаше да прояви интерес към съвместни стопански инициативи, точно както се опасяваше принц Али.
	— На следващата среща на ОПЕК ще обсъдим промените в квотите за производство на суров петрол, така че да можете да получите по-голям дял от приходите, които получаваме от нашите клиенти.
	— Това навярно ще ни бъде от голяма полза — съгласи се Даряеи. — Но ние не настояваме за значителни промени. Ще се задоволим и с по-скромни квоти.
	— Тогава остават валидни досегашните споразумения, така ли да го разбирам? — попита Сабах.
	— Разбира се. Това е въпрос от техническо естество и за неговото уточняване ще изпратим наши упълномощени и високопоставени представители.
	Двамата гости кимнаха, като всеки от тях си повтори мислено, че разпределението на квотите за производство на суров петрол винаги е било най-спорният въпрос на всяко заседание на ОПЕК. Ако всяка от страните, членуващи в ОПЕК, започнеше да черпи прекалено много петрол от сондите си, цената на световния пазар падаше и всички страдаха. Ако обаче намаляха производството, цените веднага щяха да скочат и икономиките на страните-купувачи щяха да пострадат, което пък щеше да доведе до намаляване на търсенето и съответно на печалбите. Оптималният баланс от години беше тема на непрекъснати спорове и преговори между държавите в ОПЕК, всяка от които се развиваше по собствен икономически модел, нямащ нищо общо с моделите на останалите страни. На всичкото отгоре повече от половината страни от ОПЕК нямаха нищо общо и с исляма, затова често не се съгласяваха с предложенията на арабските страни.
	— Желаете ли да отнесем някакви послания към нашите правителства? — предпазливо попита Сабах.
	— Ние желаем само мир, защото само в мир можем да изпълним нашите задачи за възстановяването на нашите две общности в едно цяло, така, както го е замислил Аллах. От наша страна не трябва да очаквате никакви заплахи.


	Пътническия самолет, „изгубен“ някъде над Средиземно море, повече не напусна страната. Може би използването му за прехвърлянето на иракските генерали в Судан беше грешка, но тази операция беше неизбежна. А може би тази странна и тайнствена мисия се беше оказала успешна. Сега го използваха главно като личен самолет на духовния водач на ОИР, защото новообразуваната ислямска държава беше обширна, а програмата на аятолаха — претрупана. Затова Даряеи приключи набързо — само за два часа — срещата с посетителите от сунитската общност и веднага потегли обратно за Техеран.
	— Има ли още подробности?
	Бадрейн разстла документите върху бюрото и се зае да изброява градовете, маршрутите, сроковете. Даряеи прегледа набързо плановете и не прояви загриженост, макар да му се видяха доста усложнени. Отдавна се беше нагледал на географски карти. Сега се интересуваше повече от поясненията на Бадрейн, отколкото от подробно разработената документация на операцията.
	— Времето е от първостепенно значение — започна Бадрейн. — Желателно е да достигнем до всяка от целите ни най-късно до тридесет часа след отпътуването, така че всеки „пакет“ да остане ефективен в размер на осемдесет и пет процента.
	— Какви мерки са предприети относно секретността?
	— Всички са отлично инструктирани. Специално съм подбирал по-интелигентни, образовани кандидати. От тях се иска само да бъдат сдържани по време на пътуванията. После ще им се наложи да прибягват до елементарни предпазни мерки. Да, има и вероятност да се провалят — според разчетите тя не надминава пет процента, — но такива бяха вашите заповеди.
	— А другата група?
	— Те ще заминат два дни по-късно, при същите условия — докладва Бадрейн. — Ала тяхната мисия е доста по-рискована.
	— Това ми е известно. Хората предани ли са?
	— Да, напълно — кимна Бадрейн. Разбираше, че всъщност въпросът е: „Да не би да си подбрал някакви слабоумни фанатици?“ — Повече ме тревожат политическите рискове.
	— Защо?
	— Ако ги открият, веднага ще се запитат кой ги е изпратил, макар че всичките им документи ще бъдат напълно изрядни, а освен това няма да пропуснем и обичайните мерки за опазване на секретността. Не, имам предвид друго — политическия контекст в Америка. Ако на един политик му се случи да преживее някакво нещастие, това често събужда вълна от симпатии, от която той може да извлече политически дивиденти.
	— Така ли мислиш? Нима вярваш, че нашата операция няма да отслаби позициите му?
	— Според нашите разбирания — да, обаче техните схващания и възгледи са напълно различни от нашите.
	Даряеи се замисли и сравни тези съображения с останалите — от другите анализи на обстановката в Щатите, които бе прегледал наскоро.
	— Веднъж се наложи да се срещна с Райън. Той не е способен да се справя ефективно с политическите си проблеми. А освен това все още няма зад гърба си силно и действащо правителство. Между първата ни и втората ни акция той ще се пречупи и ние ще го сломим окончателно… или поне в значителна степен ще му попречим и той няма да е в състояние да осуети плановете ни за следващата цел от нашия замисъл. А след като завършим успешно и втората акция, Америка повече няма да фигурира сред най-важните ни цели.
	— По-разумно е да се ограничим само с първата — благоразумно отбеляза Бадрейн. — Нали целта ни е да ги раздрусаме? Ако тази преценка относно силата на тяхното правителство е вярна, ще им нанесем такива вреди, за каквито никога не са подозирали. Ще компрометираме водача им и така ще ликвидираме доверието, с което са го обградили американците.
	Трябваше да прецени много внимателно какво да се опита да внуши на този свят човек. От друга страна, сигурно съществуваше още един фактор, за който може би той не знаеше нищо.
	— Най-добре ще е, ако е възможно, разбира се, да организираме покушение срещу самия Райън. Нападението срещу децата му ще доведе до неподозирани последствия — американците са много чувствителни, когато са застрашени рожбите им.
	— Втората акция ще почне само ако първата претърпи провал, нали така се предвижда в плана? — настоятелно попита Даряеи.
	— Да, точно така.
	— Тогава това ще е достатъчно — заяви аятолахът.
	Да, имаше трети фактор. Невъзможно бе да няма.


	— Той подчерта, че намеренията му са изцяло миролюбиви.
	— Така е говорил и Хитлер, Али — припомни му Райън и погледна часовника си. Сега в Саудитска Арабия наближаваше полунощ. Както и трябваше да се очаква, Али не беше позвънил веднага след кацането на самолета си на летището в Рияд — вероятно защото бе решил първо да се консултира с членовете на своето правителство. — Нали си осведомен за придвижването на техните войски?
	— Да, днес рано сутринта твоите агенти ме уведомиха, макар че справката им беше доста лаконична. Но ми заявиха, че на хората на аятолаха ще им бъде необходимо още доста време, преди да са готови за внезапна агресия срещу нашата страна. Сложните операции изискват време. Забрави ли, че навремето бях офицер?
	— Да, наистина, същото ми докладваха и на мен. — Райън замълча за малко. — Добре, а какво ще реши вашето правителство?
	— Ще следим събитията отблизо. Ще засилим ученията на армията, но няма да обявим състояние на повишена бойна готовност. Нали имаме вашето обещание, че ще ни подкрепите при евентуален конфликт? С една дума, загрижени сме, но все пак не прекалено много.
	— Можем да организираме съвместни учения — предложи Джак.
	— Така можем само да възпламеним бурето с барут — отвърна саудитският принц. Ала по тона му пролича, че не е напълно убеден в правотата си.
	— Добре, нека вече да приключваме. Днес имах доста тежък ден. Кажи ми само едно: как изглежда Даряеи? Не съм го виждал, откакто ти ме запозна с него.
	— Изглежда здрав, макар и уморен. Нищо чудно — нали сега му се струпаха доста отговорности.
	— Да, разбирам. Али, чуваш ли ме?
	— Да, Джак?
	Президентът замълча, припомняйки си, че не беше имал възможността да се обучава на сложния дипломатически протокол.
	— А аз колко загрижен трябва да бъда за всичко това?
	— Какво по-конкретно ти докладваха твоите хора? — запита на свой ред принцът.
	— Същото, както и на теб, макар и в още по-съкратен вариант. Но сега се налага непременно да се свързваме по-често, приятелю, за да се информираме взаимно.
	— Разбирам, господин президент. Дочуване, засега…
	Заключенията му след този неудовлетворителен разговор не бяха утешаващи. Райън посегна към другия телефон и огледа празния кабинет. Али не бе разкрил всичко, което го безпокоеше, защото позицията на неговото правителство не съвпадаше напълно с личното му мнение. Джак също бе попадал в подобни деликатни положения, и то доста често, при същите правила на играта. Али бе длъжен да остане лоялен към правителството на своята страна — макар че то, дявол да го вземе, се състоеше главно от членове на семейството му — но си бе позволил известно отклонение, а принцът бе прекалено умен, за да го допусне по погрешка. Навярно биха разговаряли много по-лесно, ако Райън не беше президент — навремето бяха беседвали доста често, без да се опасяват, че всяка изречена дума ще има отражение в политиката на страните им.
	Но сега за хората зад граница — а и не само за тях — Джак представляваше Америка.


>>	36.
>>	ПРАТЕНИЦИТЕ

	Полет 534 на КЛМ потегли в 1:10 през нощта. Сънливите пътници веднага се стовариха по седалките, затегнаха коланите и нагласиха възглавниците и одеялата.
	На борда имаше петима мъже от първата група на Бадрейн — от тях двама в първа класа. Бяха пристигнали с автобусите от центъра — като всички останали пътници — и спокойно пуснаха ръчните си чанти през рентгеновите апарати. Охраната на летището с нищо не отстъпваше по бдителност на колегите си от западните държави, дори бе още по-строга, понеже тук кацаха малко самолети, а шпиономанията се развихряше все повече и повече. Но на екраните на рентгените се показаха само безобидни предмети — принадлежности за бръснене, книги, списания и разни дреболии.


	— И така, какво ще кажеш за всичко това? — попита Арнолд ван Дам.
	Холцман завъртя чашата си и замислено се вгледа във въртящите се кубчета лед.
	— При по-други обстоятелствата бих го нарекъл конспирация, обаче сега случаят не е точно такъв. Джак се опитва да върне нещата по местата им и неминуемо ще извърши доста неочаквани и дори… налудничави постъпки.
	— „Налудничави“ е малко силно казано, Боб.
	— Не е, когато става дума за действията на господин Райън. Всички си повтарят, че „…той никога не е бил от нашата среда“ и всячески се опитват да спъват последните му инициативи. Дори и ти не би отрекъл, че неговите идеи за промени в данъчните закони са доста екстравагантни и тъкмо това е причината за всичко, което се случи напоследък… или по-точно една от възможните причини. Защото правилата на играта всъщност никога не са се променяли. Едно-две изтичания на поверителна информация, плюс начинът на поднасянето й — това определя играта.
	На Арни не му оставаше нищо друго, освен да кимне и да попита:
	— Според теб кой може да е пропял?
	Репортерът вдигна рамене.
	— Мога само да гадая. Очевидно някой от ЦРУ, може би от онези, които имат достъп до най-секретните материали. Напоследък в Ленгли е пълно с кандидати за шпиони. Колко е орязан щатът на ЦРУ?
	— Повече, отколкото беше разумно, за да се компенсира назначаването на специалисти от съвсем нови области. Идеята беше да се снижат разходите, да се подобри събирането на информация, да се увеличи общата ефективност и още много празни приказки, все от този сорт. Но лично аз не съм си позволявал да давам съвети на президента по въпросите на разузнаването — добави той. Защото поне в областта на висшия шпионаж Райън наистина си беше експерт от първа величина.
	— Да, зная.
	— Така ли? И сега какво…
	— Какво мисля ли? Та той е най-противоречивият кучи син в този смахнат град! Но в някои отношения е направо брилянтен… Допада ми — призна Холцман. — Дяволите да ме вземат, ако се окаже, че съм се лъгал, но поне засега съм сигурен, че е почтен… и то не само когато му отърва. А аз възнамерявах да кажа цялата истина, без да спестя нищо… и ми се изпикаха върху физиономията! — Млъкна ядосано и отпи от уискито, поколеба се за миг дали да продължи, тръсна глава и заговори още по-сърдито: — Някой от „Уошингтън Поуст“ е издрънкал всичко за моята история, и то най-вероятно пред онзи негодник Ед Килти… И нищо чудно после той да е уредил мръсната си игричка с онези копелета от телевизията, Донър и Плъмър!
	— Нима още не си наясно с нравите във Вашингтон, Боб? — прихна Арни ван Дам.
	— Знаеш ли, аз се старая да се придържам към професионалната етика — сковано поде репортерът. — А темата е дяволски благодатна, мечта за всеки репортер! Разследвах ужасно много документи и улики. Имам свой източник в ЦРУ… е, всъщност са няколко, но този път се докопах до един, който наистина е наясно с нещата. Грабнах всичко, което успях да измъкна от него, и се зарових до гуша в двойни и тройни проверки, дяволски трудни, разбираш ли? Исках да се застраховам, да съм сигурен в най-малката дреболия, а после да сглобя мозайката късче по късче… И знаеш ли какво се оказа в крайна сметка? Че Райън започна дори да ми става симпатичен! Да, най-сериозно ти го заявявам, и хич не ми се присмивай! Е, не може да се отрече, че понякога е прекалено рязък и не уважава достатъчно висшите ведомства, ала никога не е нарушавал правилата… или поне аз не успях да попадна на такъв прецедент. Ако някога се озовем в сериозна политическа или военна криза — той е човекът, на когото може да се разчита. Ала един кучи син ми задигна историята, моята история, моята информация от моите източници, Арни! Не, няма да му го простя, никога, кълна се!
	— Браво на теб — усмихна се Арнолд ван Дам и побърза да долее чашите. — И така, най-после ще ми обясниш ли защо дойде при мен?
	— Не знам откъде да започна, защото както и да го извъртам, пак ще ти прозвучи доста смущаващо. И все пак наистина ми се струва, че Джак Райън заслужава по-добър шанс.
	— Е, тогава… слушам те, Боб.
	— И така, първо трябва да узная повече подробности за операциите в Колумбия. Освен това трябва да съм наясно за Джим Кътър и за начина, по който е загинал.
	— За Бога, Боб, не знаеш ли, че нашият посланик тези дни ще започне преговори с колумбийците?
	— Няма по-добър език от испанския, когато искаш да наругаеш някого — подметна репортерът и се усмихна саркастично.
	— Тази история не може да се публикува, Боб! Не може — и точка по въпроса!
	— Тази история ще се публикува, Арнолд! Ще се публикува — и точка по въпроса! Въпросът е само кой пръв ще повдигне завесата, защото от това ще зависи и по какъв начин ще бъде поднесена на лековерната публика. Нима не разбираш, че вече зная достатъчно, за да натракам поне пет-шест статии?
	Както често се случваше във Вашингтон в такива смутни времена, всеки се влияеше от бързо променящата се обстановка. Холцман беше длъжен да напише статиите си. Ако го направеше правдиво и майсторски, като възкреси пред читателите си неподправената истина, можеше да очаква още една номинация за наградата „Пулицър“ — мечтата на всеки журналист. А Арни знаеше, че ако реши да му издаде кой от редакцията на „Уошингтън Поуст“ е „пропял“ пред Ед Килти, това ще гарантира незабавното изритване на този журналист на улицата — достатъчно би било Холцман само да прошепне две думи където трябва. Арни бе притиснат от задължението да защитава своя президент, но сега единственият начин да го постигне бе да престъпи закона и да злоупотреби с доверието на самия президент. „Няма ли по-лесен начин за осигуряването на прехраната?“ — отчаяно си помисли шефът на президентската канцелария. Би могъл да накара Холцман да изчака с решението си, но това нямаше да реши въпроса, а те двамата не бяха от любителите на плоските водевили.
	— Но без да си водиш бележки. И никакви касетофони.
	— Естествено.
	— А после ще ти кажа кой може да потвърди всичко това.
	— Ония всичко ли знаят за тази история?
	— Дори повече от мен — сърдито изсумтя Арни ван Дам. — По дяволите, съвсем наскоро узнах най-важното!
	Боб отново вдигна вежди.
	— Звучи прекрасно, защото и за тях ще са валидни същите правила. Всъщност кой е запознат с всичките детайли?
	— Дори и президентът не го знае в пълни подробности.
	Холцман отпи още една глътка и си каза, че ще е последната му за тази вечер. Не искаше да смесва работата с пиенето.


	За полет 601 на „Луфтханза“ бе подготвен европейският лайнер Еърбъс 310, с два реактивни двигателя, почти със същите размери и брой на пътниците, както и боингът на КЛМ. На борда му също се качиха петима от пратениците на Бадрейн. Самолетът излетя в 2:55 през нощта директно за Франкфурт. При отлитането не се случи нищо особено.


	— Тази история започва да става дяволски сериозна, дори опасна, Арни. Но доколко си сигурен, че е истина?
	— Всичко съвпада, Боб. — Ван Дам сви рамене. — Е, не бих казал, че ми харесва, но… нали съм длъжен да мисля как да спечелим предстоящите избори. За Бога, той прави всичко, за да ги изгуби! Непрекъснато ми повтаря, че пет пари не дава за тях, но — замислено процеди ван Дам — може да се окаже, че това ще е най-смелият и великодушен политически акт през този век. Ала не съм сигурен дали ще склони.
	— Фаулър знаел ли е?
	— Поне аз не съм му казвал. Може би е трябвало да му кажа.
	— Почакай малко. Спомняш ли си как Лиз Елиът ми подхвърли онази версия за Райън и…
	— Да, и тогава всичко се обърка. Джак се зае лично да оправи бъркотията с военните. Убиха онова момче в хеликоптера. Той още се грижи за семейството му. Обаче и на Лиз не й се размина. Плати си за подлостта в нощта, когато избухна онази бомба в Денвър.
	— А Джак наистина го е направил, така ли? Всъщност… знаеш ли, Арни, тази история никога не се е появявала на бял свят в пълни подробности. Фаулър губи самообладание и малко остава да заповяда да изстрелят ракета към Иран… и тогава се намесва Райън… не мога да си представя каква ли паника е царувала тук, в Белия дом… Но как е успял да се справи?
	— Как ли? Веднага се обади по телефона, директна връзка с Кремъл. Но първо наруга президента и започна да разговаря директно с Нармонов. Успя да го убеди да върнат старото разпределение на силите. Фаулър побесня и се разкрещя веднага да го арестуват, обаче в това време от Пентагона бяха узнали какво става и нещата се поуспокоиха. Слава Богу, Джак успя да се справи навреме!
	На Холцман му бе необходима цяла минута, за да осмисли чутото — всичко съвпадаше с малкото, което му бе известно по случая. Само след два дни президентът Фаулър бе принуден да си подаде оставката — с него бе свършено, ала въпреки това бе намерил кураж да признае, че няма моралното право да управлява страната, след като е заповядал да се изпрати ядрена ракета срещу един невинен град. Райън също беше покъртен от тази драма и искаше веднага да напусне поста си, но после Роджър Дърлинг го бе призовал обратно в Белия дом.
	— Но защо тогава Фаулър препоръча Райън пред Роджър Дърлинг? — учуди се репортерът. — Нали не можеше да го понася…
	— Защото каквито и грехове да имаше, Боб Фаулър си остана честен политик. Да, не харесваше Джак Райън, може би поради някаква несъвместимост на лична почва… не зная, обаче именно Райън го спаси и тогава той заяви пред Роджър Дърлинг… всъщност знаеш ли какво му каза? „Този мъж си го бива по време на кризи!“ Да, точно това му заяви.
	— Жалко, че не е професионален политик.
	— Но много бързо усвоява тънкостите на занаята.
	— Нали е готов да зареже управлението при първа възможност? Не мога да лъжа, че като човек ми харесва много, обаче политическите му решения…
	— Всеки път, когато се опитвам да го анализирам, той успява да отклони вниманието ми и после трябва отново да си припомням, че той никога не действа според предварително разработен план — промърмори Арни ван Дам. — Просто си гледа работата. Аз му нося най-различни документи, той ги изчита и взима решения. Умее да изслушва хората, задава уместни въпроси и веднага запомня отговорите на събеседниците си, но не се влияе от никого, когато взима решения, защото дяволски добре се ориентира кое е полезно и кое — вредно. Но най-важното в цялата тази работа, Боб, е умението му да преметне всеки, който се опитва да го измами. Успява да обърка дори и мен, най-опитния в Белия дом! Но знаеш ли, не това ме смущава. Понякога не съм сигурен дали въобще разбирам към какво се стреми!
	— Значи е напълно чужд на методите на висшата политика — тихо отбеляза Холцман. — Но…
	Ван Дам кимна разбиращо.
	— Да, има едно „но“. Той не е като политиците, с които сме свикнали, но умее да анализира най-сложните ситуации по-добре от всички висши ръководители, посветени в управлението на страната, а те бяха свикнали да разиграват игрите както си знаят. Опитаха се да подлъжат и него, ала тук вече се провалиха.
	— Значи ключът към разбирането му е в това, че нищо не може да му се припише — никакво престъпление, никаква вина и прочие… кучият му син! Но нали мрази тази дейност?
	— Жалко, че не беше с нас в Средния запад… Да видиш какво стана! Хората се влюбиха в него, а и той се влюби в тях, и това си личеше… по едно време Джак дори се уплаши. Не можеш да схванеш каква е тактиката му, така ли? Ами че именно в това му е силата — той е дяволски праволинеен. При Джак Райън няма завои и това е цялата му стратегия и тактика!
	— Но как ще го поднеса на читателите си? Никой няма да повярва — изсумтя Холцман.
	— Това ли е проблемът? — замислено промълви Арни. — През целия си живот съм се занимавал само с политика и доскоро си въобразявах, че вече всичко ми е ясно. По дяволите, знам всичко за тези проклети игри! Аз съм най-добрият съветник и администратор, който е работил в Белия дом, всички го признават, а ето че този грубоват провинциалист внезапно нахълтва тук, настанява се в Овалния кабинет и ми заявява в лицето, че царят е гол. И сега никой не знае какво да прави, освен да повтаря упорито, че царят не е гол. Излиза, че системата не е била подготвена за такъв рязък обрат. Системата е била изчислена да се грижи само за себе си.
	— А системата ще погуби всеки, който заяви нещо друго — пак изсумтя Холцман и си помисли, че ако Андерсен беше написал приказката си въз основа на наблюденията си върху живота във Вашингтон, хлапето, което казва истината на всеослушание, щеше да бъде убито на място от тълпата сенатори, съветници и лобисти.


	Тази нощ сънят не идваше. Отдавна не му се бе случвало да не може да заспи веднага, макар че с годините часовете, които отделяше за почивка, постепенно намаляваха. В тихите нощи, когато ветровете от планините над Техеран стихваха, аятолахът чуваше буботенето на самолетите от летището — далечен тътен, напомнящ по-скоро за водопад или може би за земетръс. Някакъв дълбок и първичен стон, сякаш издигащ се от земните недра, много далечен, но вдъхващ страховити предчувствия. Ето че и сега се беше заслушал неволно, дори се запита дали го чува наистина, или само така му се струва.
	Дали не действаше прекалено прибързано? Вече бе стар, и то в една страна, в която толкова много мъже умираха наполовина на неговата възраст. Спомни си как върлуваха епидемиите по времето на младостта му, главно заради непоносимите хигиенни условия и най-вече заради замърсената вода, защото Иран почти през целия му живот беше безкрайно изостанала страна, въпреки вековната си култура. Отминалото могъщество бе възкресено благодарение на петрола и с него се появиха новите предприемачи и бързо натрупаха несметни богатства. Мохамад Реза Пахлави, шахиншахът на Иран — титлата означаваше „Цар на Царете“, — се беше заел да събуди страната, ала сгреши, като прекалено ускори събитията и така си създаде много врагове. Над Иран, както винаги, царуваше непрогледна нощ; светската власт по традиция се наследяваше от ислямското духовенство. В опитите си да разкрепости селяните шахът бе засегнал интересите на прекалено много от силните на деня и си бе създал врагове сред хората, притежаващи духовната власт — именно от тях простолюдието очакваше спасението си, от тях търсеше мъдри напътствия как да опази досегашния ред в този модерен и хаотичен свят. Но въпреки това шахът почти бе успял, макар и не съвсем, обаче това „не съвсем“ го бе довело до проклятието, с което светът стъпкваше всички, които в стремежа си към величието стигат на крачка от него, но не успяват да го докоснат.
	Какво бяха изпитвали мъжете като него, мъжете, решили да променят хода на историята? Застаряващ — също като Даряеи, но неизличимо болен от рак — шахът бе станал свидетел как делото на неговия живот се бе стопило за броени седмици. На шаха и на сподвижниците му бе останала само горчивата равносметка, особено след като бе изоставен от могъщите си американски приятели. Дали накрая е осъзнал, че е стигнал прекалено далеч… или всъщност не е било чак толкова надалеч? Даряеи не знаеше отговора, а му се искаше да го узнае, докато се вслушваше в далечния тътен на самолетните двигатели, напомнящ за бучене на водопад в тихата персийска нощ.
	Стремежът към прекалено ускорен и прибързан прогрес се бе оказал страхотна грешка при планирането на развитието на страната — младите изпитаха това върху гърба си, докато старите отдавна знаеха тази мъдрост: на простосмъртните е забранено да се издигат до величието на Бога, да се променят прекалено бързо, да се издигат прекалено нависоко, да се стремят към могъщество и разкош. Колко мъчително бе сега да лежи в леглото, без да може да дочака съня, необходим на всяко човешко същество.
	А може би все пак би могъл да разбере към какво се бе стремил шахът? Защото неговата страна отново се бе оставила да бъде влачена от течението. Изолирана от света също като него, самотния старец — да, никой не познаваше по-добре от него признаците на самотата. Новото течение се долавяше дори по трудно забележимите промени в облеклото на сънародниците му, особено в женските дрехи. Промените не бяха очебийни и не даваха повод на преданите му последователи да се заемат с преследването на нарушителите, защото напоследък религиозният плам бе поотслабнал, пък и съществуваха преходни зони — между добродетелта и порока, — в които хората можеха да надникнат, водени от простодушно любопитство. Да, хората все още вярваха в Исляма, вярваха и в своя духовен водач, ала вече никой не спазваше така строго предписанията на Свещения Коран — нали нацията беше забогатяла, а за да забогатее още повече, трябваше да натрупа капитали и да се залови с бизнес.
	Как да се поддържа пламъкът на Вярата, когато целта е да се натрупат повече богатства? Най-интелигентните и най-заможни млади иранци заминаваха в чужбина, за да довършат образованието си, защото неговата страна не разполагаше с висши училища, с каквито изобилстваше безбожният Запад. Наистина, в повечето случаи те се завръщаха обучени за професиите, от които неговата страна отчаяно се нуждаеше. Но донасяха със себе си и други неща, предимно невидими — съмнения и въпроси, спомени за свободния и волен живот в едно друго общество, където плътските наслади са достъпни за податливите — а всички мъже по природа са податливи. Нима всичкото, което бяха постигнали Хомейни и последователите му като него, аятолах Даряеи, се изчерпваше само със забавянето на промените, започнати от шаха? Хората в Иран, които бяха потърсили убежище в лоното на Вярата като протест срещу политиката на Пахлави, сега отново мечтаеха за свободата, която той им бе обещал. Нима те не знаеха? Нима те не виждаха? Та те можеха да притежават целия блясък на властта и всичките дарове на битието, което хората от Запада наричаха цивилизация, но без да се отказват от Вярата, запазвайки я като духовна опора, без която всичко на този свят се обезсмисля.
	Но за да постигне всичко това, страната трябваше да бъде много по-силна, отколкото бе сега, затова той нямаше право дори и за миг да си позволява да се отказва от Великата цел.
	Убийството на иракския лидер и бедите, които се бяха стоварили върху Америка — нима това не бяха красноречиви признаци? Той ги бе изучавал внимателно. Сега Ирак и Иран бяха едно цяло — това се очакваше от десетилетия — и този акт бе нанесъл неизлечим ущърб в престижа на Америка. Не само Бадрейн му докладваше. Той имаше и други експерти по въпросите за Америка. Макар и само веднъж, но се беше срещал с Райън и помнеше очите му, помнеше и дръзките му слова, знаеше на какво е способен този мъж — мъжът, който можеше да се превърне в неговия най-сериозен враг. Знаеше също, че Райън няма да напусне поста си, защото законите на неговата страна не му позволяваха да го стори преди да бъде избран този, който ще го наследи в Белия дом. Следователно тъкмо сега бе най-удобният момент да се действа против него, ако той, Даряеи, не желаеше да си навлече вечното проклятие на всички правоверни, загдето се е провалил на крачка от победата.
	Не, нямаше да позволи да го запомнят като втори Мохамад Пахлави. Той не ламтеше за примамките на властта, защото за него тя бе само инструмент. Преди да удари последният му час, той щеше да стане водач на всички ислямски народи. Само до един месец щеше да владее нефтените полета в Персийския залив и ключовете на Мека — както светската, така и духовната власт. И тогава влиянието му ще се разпростре във всички посоки. Само след няколко години неговата страна ще бъде суперсила, а той ще остави на следовниците си империя, каквато светът не помни от времето на Александър Македонски, обаче подсилена с упованието, което разкриват словата на Бога. За да постигне целта си, за да обедини хората, изповядващи Исляма, за да изпълни волята на Аллаха и заклинанията на Пророка, той ще направи всичко, което е необходимо, и ако трябва да се действа бързо, и това ще стори. В края на краищата нещата бяха по същество прости — изискваха се само три стъпки, като третата, най-трудната, вече беше определена и нищо не можеше да я спре, дори и операцията на Бадрейн да се провалеше.


	— Роби — рече Райън и го изгледа през новите си очила, които Кати му беше донесла преди един час, — ако не се научиш да ме наричаш просто Джак, когато сме сами, ще бъда принуден да издам заповед за понижаването ти в мичман.
	— Но ние не сме сами — възрази адмирал Джексън и кимна към агент Прайс.
	— Андреа не се брои… ох, по дяволите, извинявай, исках да кажа, че… — Райън се изчерви от смущение.
	— Той има право, адмирале. Аз не влизам в сметката — отвърна тя и едва не се изсмя. — Господин президент, от седмици очаквам да чуя подобни думи от вас.
	Джак сведе поглед към масата и поклати глава.
	— Как може да се живее така? Доживях най-добрите ми приятели да ми говорят на „вие“, а на всичкото отгоре започнах да се държа невъзпитано с дамите. Агент Прайс?
	— Слушам, господин президент.
	— Налей си една чаша и седни при нас.
	— Сър, аз съм на смяна и съм длъжна да…
	— Можем да си позволим едно изключение, нали? При това по заповед на президента… Изпълнявай!
	Тя седна до тях.
	— Разберете ме — въздъхна Джак. — И президентът има нужда да се отпусне. Притеснявам се, че една дама стои права, а приятелите ми… Не сте ли съгласни?
	— Тъй вярно, шефе — шеговито козирува Роби и се обърна към агент Прайс. — Наистина ли имате заповед да ме застреляте на място, ако започна по някакъв начин да притеснявам президента?
	— Право в главата — увери го Андреа.
	— Предпочитам моите ракети. По-надеждни са.
	— Но навремето сте се справили много добре и с пистолет, сър. Поне така ми разказа шефът. Между другото, искам да ви благодаря.
	— Хм? За какво?
	— За това, че сте му спасили живота. Ние наистина се стараем да опазим шефа от външни лица.
	Докато те си бъбреха, Джак стана и отново напълни чашата си с уиски, смесено с вода и бучки лед.
	Днес бе забележителен ден. За пръв път атмосферата в Овалния кабинет беше непринудена и той отново можеше да се почувства просто човек, а не президент.
	— Роби — каза президентът, — на това момиче му се е налагало да изслушва много повече неприятни разговори, отколкото на нас двамата, взети заедно. Има висше образование и е много умна, но сега си губи времето, за да бди над спокойствието ми.
	— Ех, жалко, че съм само един остарял летец-изтребител, измъчван от артрита.
	— А пък аз още не мога да разбера как точно трябва да се държи един президент. Андреа?
	— Да, господин президент? — Беше невъзможно да я убеди да се обръща към него на малко име.
	— С какво, според теб, могат да ни сюрпризират китайците?
	— Нямам право на мнение, но след като ме запитахте, веднага ще ви отговоря: нищо не ми идва наум.
	— Вече си запозната с този въпрос повече от най-добрите експерти — усмихна се Роби. — Дори и най-добрите съветници на президента в момента не знаят повече от теб. Пристигнаха допълнителните подводници — обърна се той към Райън вече напълно сериозно. — Манкузо реши да ги разположи по разграничителната линия, от север на юг, между двете китайски флотилии. Аз се съгласих, а министърът на отбраната подписа заповедта.
	— С какво се занимава сега Бретано?
	— Поне не се преструва, че разбира от всичко, Джак. Изслушва всичките ни предложения за планирането на операциите, задава само уместни въпроси, с една дума — повече слуша и по-малко приказва. Иска да замине в района на маневрите през идната седмица, за да се поогледа и да научи нещо от първа ръка. Показа ми проекта си за намаляване на бюрократичния персонал. Бива си го тоя Тони!
	— Някакви затруднения?
	— Никакви. Тези мерки трябваше да се предприемат още преди половин век.
	— Проблемът с Китай?
	— Нашите самолети не са засекли нищо освен радиограми, обичайни за всяко флотско учение. Не можем да добием представа какви са намеренията на комунистически, извинявай, исках да кажа континентален Китай. ЦРУ също не ни подаде нещо по-съществено. Нищо особено няма и в сигналите, засечени от спътниците. А Държавният департамент само повтаря казаното от тяхното правителство — защо трябвало да се безпокоим чак толкова и все от този род. Военният флот на Тайван е достатъчно силен, за да се справи с евентуална заплаха, но само при условие че не се остави да бъде изненадан. Поне засега не се очаква подобен сценарий. Тайванските военноморски сили са нащрек и на свой ред също провеждат учение. В общи линии — това е.
	— А как е в Персийския залив?
	— Струва ми се, че нашите хора в Израел няма да се доберат до ценна информация с разузнавателните методи, с които са работили досега. Най-вероятно източниците им са били сред генералите от иракската армия, които обаче избягаха в Судан и вероятно сега служат като съветници към щаба на армията в Хартум. Получих съобщение по факса от Шон Магрудър…
	— Кой е той? — попита Райън.
	— Полковник от сухопътните войски. Сега е в пустинята Негев с Десети бронетанков полк. Запознах се с него миналата година. Доста е проницателен. Пред него Ави Бен Яков е заявил, че Даряеи е най-опасният човек в днешния неспокоен свят. Според Магрудър го е споменал нарочно, за да стигне до нас, в Пентагона.
	— И какъв извод следва?
	— Че трябва да следим всяко действие на аятолаха и неговите хора. Може и да се окаже, че напразно вдигам тревога, но според мен Даряеи има амбиции да превърне Иран в могъща империя. Следващата му жертва ще бъде Саудитска Арабия. Вече сме задействали някои от нашите формации в района, за да им покажем, че няма да се откажем от участие в играта.
	— Вече разговарях с Али по този въпрос. Неговото правителство желае да охладим ентусиазма си.
	— Грешна политика — отбеляза Джексън.
	— Напълно съм съгласен с теб — кимна президентът. — Изглежда, ще ни се отвори доста работа в района на Залива.
	— А какво е състоянието на саудитската армия? — неочаквано се намеси Андреа Прайс.
	— Не е така добро, както бихме желали. След войната в Персийския залив те се заеха да усилят националната си гвардия и започнаха да купуват оръжие със същия замах, с който дотогава купуваха мерцедеси, но армията им не струва. Ако новата Обединена ислямска република реши да обърне танковите си дивизии на юг, Саудитска Арабия ще претърпи жестоко поражение.
	— Как можем да предотвратим това? — попита Райън.
	— За начало нека изпратим там наши военни специалисти и да поканим техни офицери в Националния тренировъчен център. Вече разговарях с Дигс. Можем да повишим боеготовността на армията им… но няма да можем да повлияем на политиците им.


	— До утре, Джеф — каза Андреа Прайс, докато се качваха в колите си в гаража.
	„Писна ми вече от тия дежурства — помисли си Ареф Раман. — Само чакаш и се озърташ, нищо не става… ала винаги трябва да си нащрек.“
	Уфф… Защо ли се оплакваше? Явно така му беше писано. Изкара колата от гаража и зави на изток. Улиците бяха пусти и той натисна педала за газта. Когато се прибра, видя, че лампата на телефонния секретар мига — очакваше го някакво съобщение.
	— Господин Слоун — чу се, щом Ареф натисна копчето. — Говори господин Алахад. Пристигна килимът, който ни бяхте поръчали. Може да си го получите още утре сутринта.


>>	37.
>>	ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ТОВАРА

	Америка още спеше, когато самолетите с пратениците се приземиха в Амстердам, Лондон, Виена и Париж. Вече не пътуваха повече от двама в един и същи самолет.
	Първият пратеник пристигна на международното летище „Шипхол“ в Амстердам и се прехвърли в Боинг-747 на сингапурските авиолинии, за да поеме по трансатлантическия рейс. Времетраенето на полета беше осем часа. Пратеникът пътуваше в първа класа, в удобно кресло, което през целия полет остана със силно изтеглена назад облегалка. В следващия пункт от маршрута си иранският „търговец“ трябваше да пристигне в три часа след полунощ, затова предпочете да поспи.
	Другите самолети отнасяха пратениците до десетте най-важни градове в САЩ — Бостън, Филаделфия, Вашингтон, Атланта, Орландо, Далас, Чикаго, Сан Франциско, Маями и Лос Анджелис. Всеки от тях пътуваше към някакво търговско изложение, конференция или симпозиум. В още десет първостепенни градове — Балтимор, Питсбърг, Сейнт Луис, Нашвил, Атлантик Сити, Лас Вегас, Сиатъл, Финикс, Хюстън и Ню Орлиънс, се очакваха подобни срещи на производители и търговци на едро. Полетите до тях щяха да бъдат по-кратки, а в два от случаите се предвиждаше пратениците да стигнат до съответния град с автомобил под наем от най-близкото летище.


	В Техеран наближаваше пладне. Киноартиста наблюдаваше тренировката на мъжете от поверената му група. Целта на занятието бе най-вече да им се вдъхне самочувствие и кураж, защото от тези пратеници съвсем не се искаше да размахват пистолети в чакалните на летищата на Европа и Америка. Пък и всеки от тях умееше да стреля, защото бе преминал курсовете за терористи в долината Бекаа, а в Америка нямаше да използват нито автомати „Калашников“, нито пластични експлозиви. Но никой не можеше да им гарантира стопроцентово, че няма да настъпи мигът, в който ще се наложи да прибягнат до помощта на оръжието. Тъкмо затова курсантите тренираха старателно.
	Разбира се, не можеше да се имитират всички ситуации, с които бе възможно да се сблъскат, но поне за автомобилите бяха длъжни да имат отлични познания — прекарваха по цели часове в изучаването на различните модели и марки коли. Операцията трябваше да се проведе късно следобед, когато родителите ще започнат да пристигат, за да вземат децата си, когато телохранителите ще бъдат уморени от дългата смяна. Киноартиста разполагаше с описанията на няколко от колите, редовно посещаващи зоната, както и на марките автомобили, които най-често могат да се вземат под наем. Противниците нямаше да им отстъпват нито по опит, нито по степен на тренираност, но пък нали не бяха супермени? А и сред охраната имаше доста жени — въпреки преклонението си пред безспорните постижения на Запада, Киноартиста не можеше да приеме на сериозно жени в ролята на бодигардове, независимо дали са въоръжени, или не. Ала най-силното оръжие на неговия екип си оставаше фанатичната страст към победа на всяка цена. И какво имаха насреща си? Детска градина с двайсетина малчугани, няколко възпитателки и евентуално десетина родители, чиято съпротива лесно щяха да преодолеят. Именно затова началната фаза на операцията бе най-лесната част от плана. По-трудното беше измъкването от зоната… ако преди това не бъдеха избити до крак. Наложи му се да обясни на всички от екипа, че планът предвижда да се измъкнат, при това без да дадат нито една жертва. Но всъщност дори и това нямаше значение и всички дълбоко в сърцата си го усещаха.
	Ако не горяха от желание да се пожертват в необявения Джихад, първо на първо, нямаше да се присъединят към отредите на Хизбула. Освен това копнееха за мига, когато ще пристъпят към акта на жертвоприношението. Ала всичко това бе само удобно оправдание, защото религията нямаше нищо общо с това, с което се занимаваха. Религията само би смекчила суровата им решителност, но ислямът имаше много последователи и сред тях не бяха малко онези, които тълкуваха Свещената книга по доста необичаен начин. Никой от тези тук не се замисляше какво би казал Аллах, ако следеше отнякъде действията им, а най-малко от всички се безпокоеше Киноартиста. За него това бе само бизнес, политическа изява, професионално предизвикателство. Може би и стъпка напред към неговата велика цел, плюс охолен живот до края на дните му, власт и финансова стабилност — макар че дълбоко в себе си не беше много сигурен в последното. Преди години вярваше, че Израел може да бъде сразен, а евреите — изтрити от лицето на земята, но тези младежки илюзии отдавна се бяха изпарили. Сега всяка задача беше само една от многото, с които трябваше да се справи, а после да мисли за следващата. Същността на задачата нямаше никакво значение, повтаряше си той, докато наблюдаваше ентусиазираните си възпитаници, вперили погледи в мишените. Е, може би за тези младежи това имаше някакво значение. Ала той по-добре от тях знаеше какво ги очаква.


	За инспектор Патрик О’Дей денят започна в пет и половина сутринта. Събуди го будилникът — той стана от леглото, отиде в банята, а после седна до масата в кухнята за първата чаша кафе. Това си оставаше най-тихото време за целия ден — повечето хора още спяха и по улиците нямаше никакво движение. Дори и птиците още клюмаха по клоните на дърветата. Излезе, за да прибере вестниците, и се зачуди защо светът не е винаги така притихнал и спокоен. През короните на дърветата започваха да прозират първите слънчеви лъчи, макар на небето още да блещукаше Зорницата. Всички околни къщи тънеха в мрак. По дяволите, само той ли започва работа по тъмно?
	Отдели десетина минути, за да прегледа набързо сутрешните издания на „Уошингтън Поуст“ и „Сън“. Следеше най-вече новините и особено криминалната хроника. Като патрулиращ инспектор работеше главно извън сградата на полицейското управление и никога не знаеше с какви случаи ще се сблъска до края на смяната. Това често го навеждаше на мисълта да наеме детегледачка. Можеше да си го позволи, защото след изплащането на застраховката за жена му беше получил доста пари. Макар че отначало това му изглеждаше като светотатство с паметта й, те така или иначе му предлагаха щедро обезщетение и накрая той го прие. Но да наеме детегледачка? Не. Не искаше в къщата си друга жена, която да измести в крехкото съзнание на Меган спомена за майка й. Нямаше да може да понесе и този удар. Вместо това наемаше жена само за по няколко часа. Може би Меган още не усещаше разликата. Може би само децата, стопляни от майчинските грижи и вкопчени в полите на майките си, можеха да не се привързват и към бащите си? Ако другите хлапета й задаваха въпроси за майка й, тя им обясняваше, че тя е отишла на небето, „но затова пък си имам татко!“
	Понякога му се искаше да благодари на съдбата, че от години не се бе случвало да преследва престъпници. Защото ако сега му се наложеше да преследва изнудвачи, отвличащи деца като неговата Меган… не, не знаеше какво би направил, ако му причернее. Но като съвсем млад агент шест пъти се бе сблъсквал с отвратителни типове, решили да забогатеят чрез откупи за отвлечени деца. Слава Богу, че през последните години нямаше много престъпления от този вид! Може би защото се ширеше мнението, че тази опасна игра вече не си струва усилията — при сигнал за отвлечено дете ФБР струпваше всичките си свободни агенти и върху престъпниците сякаш се стоварваше Божият гняв… Но Патрик О’Дей едва сега започваше да проумява защо тези отвличания събуждат такава яростна омраза както сред полицаите, така и сред гражданите. Трябва да си родител, трябва да помниш прегръдката на тънките ръчички около врата си, за да можеш да осъзнаеш колко ужасяващи са тези престъпления — но в следващия миг кръвта ти се вледенява, емоциите ти блокират, независимо че само преди час си се държал напълно естествено, като всички.
	Никога нямаше да забрави първото си дежурство като млад инспектор. Доминик ди Наполи, най-безмилостният член на прочутото мафиотско семейство, ревеше като малко дете, докато той, Патрик О’Дей, носеше на ръце спасения малолетен син на Доминик. Но чак сега той бе в състояние да го разбере. Но пък онзи похитител никога нямаше да излезе от мрачната сграда на затвора в Атланта.
	Време беше да събуди Меган. Завари я свита на кълбо, със синьото комбинезонче — машинално забеляза, че вече е започнало да й окъсява. Децата растат толкова бързо. Той я погъделична по нослето и тя веднага отвори очи.
	— Татко!
	Днес закуската й беше овесена каша с парчета банан и чаша ябълков сок. Меган се зазяпа в телевизора, докато татко преглеждаше криминалните колони във вестника.
	Двамата си имаха добре отработена процедура и за качването в колата. Слънцето вече се надигаше иззад хоризонта, но уличното движение все още не беше натоварено. Меган се настани в кошчето на задната седалка и както винаги огледа другите коли на паркинга.
	Пристигането в детската градина също бе част от ритуала. Край пост 7–11 ги очакваше агентът от нощната смяна, плюс дежурния екип около самата сграда. Патрик въздъхна успокоено — никой не можеше да отвлече неговата дъщеричка от този добре охраняван район. Радваше се, че децата са пазени добре и че агентите няма да допуснат в детската градина да нахлуе някой извратен тип с пистолет в ръка. Меган веднага се завтече към госпожа Дагет, която я прегърна. Сега можеше да започне поредният ден, изпълнен с игри и уроци.
	— Здравей, Пат — поздрави го агентът, застанал до вратата.
	— Добро утро, Норм.
	— Май и твоят график е натоварен като моя — отбеляза агент Джефърс — често му се падаше нощно дежурство в смяната, към която се числеше и ПЯСЪЧНИК.
	— Как е жена ти?
	— Още месец и половина и после ще трябва да си потърсим някое хубаво местенце, като това например. Наистина ли е толкова добра възпитателка, или само така ми се струва?
	— Госпожа Дагет? Питай президента засмя се Пат О’Дей. — Или по-добре съпругата му. В тази детска градина са били и двете им други деца.
	— И аз мисля, че тук е по-добре от другите детски градини — съгласи се агентът.


	Единият от пациентите му умря, а другият бе изписан, при това приблизително по едно и също време. За пръв му се случваше да загуби пациент, заразен от ебола. Беше се нагледал предостатъчно на смъртта — от сърдечни атаки, от мозъчни удари, от рак или просто от старост. Обикновено оставяше грижите за последните мигове на пациентите си на плещите на сестрите. Обаче този път стоя до самия край.
	Организмът на Салех се оказа необикновено силен, ала това в крайна сметка само удължи агонията му най-накрая силите му се изчерпиха и той се сгърчи. Тревожното писукане на кардиографа замлъкна и на доктор Макгрегър не му оставаше нищо друго, освен да изключи апарата. Сестрите веднага отстраниха интравенозните системи и грижливо събраха накрайниците в червен пластмасов контейнер. Буквално всичко, до което пациентът се беше докосвал, подлежеше на изгаряне. И при други опасни зарази труповете на жертвите се третираха като източници на смъртноопасна зараза, но само при летален изход, причинен от ебола, аутопсиите се забраняваха. А освен това се намесиха и от суданското министерство на здравеопазването.
	И така, битката бе изгубена.
	За свой срам, Макгрегър изпита облекчение, когато за последен път смъкна ръкавиците, изми грижливо ръцете си и веднага се запъти към стаята на Сохайла. Още беше слаба, но можеше вече да бъде изписана, за да продължи възстановяването в домашна обстановка. Последните изследвания на кръвта й показаха изобилие на антитела. По някаква причина, все още загадка за младия шотландски лекар, тя бе победила болестта. В организма й вече нямаше активен вирус. Заслужила си бе прегръдката му. В други държави веднага щяха да се заемат с още изследвания, да я помолят да даде още кръв за задълбочени лабораторни анализи, но местните здравни власти заявиха, че в тяхната болница не може да бъде извършено нищо такова. Отначало Макгрегър се възпротиви, понеже се страхуваше от усложнения, но сега беше уверен, че момичето ще оздравее.
	— Когато се почувстваш по-добре, ще дойдеш ли да ме видиш? — попита я той с топла усмивка. Тя кимна. Умно дете. И много красиво, с чаровна усмивка.
	— Докторе… — обади се баща й, навярно бивш военен, личеше си по изправената му стойка.
	— Моят принос е много скромен — каза Макгрегър. — Дъщеря ви е млада и силна, само това я спаси.
	— Дори и така да е, никога няма да забравя какво ви дължа. — Бащата стисна здраво ръката му.
	— Още две седмици ще бъде изтощена и уязвима. Давайте й да яде каквото иска, но най-добре е да спи колкото може повече.
	— Ще бъде изпълнено точно както го казахте — обеща му бащата на Сохайла.
	— Нали имате телефона ми? И домашния? Обадете ми се, ако имате някакви въпроси.
	— И вие, докторе. Ако имате някакви проблеми, например с правителството, моля ви, обадете ми се. — Начинът, по който този мъж реши да изрази благодарността си, го трогна. Макгрегър не желаеше никой да се нагърбва със закрилата му, но по пътя към кабинета си, след като поразмисли, реши, че това не би му навредило.
	— И така — каза експертът от министерството, след като изслуша по телефона доклада на Макгрегър за смъртта на единия и за изписването на другия пациент, — значи всичко се стабилизира.
	— Да, така е.
	— А проверихте ли персонала?
	— Да. Направихме и допълнителни изследвания тази сутрин, за да сме напълно сигурни. Всички заразени предмети вече са изпратени в пещта.
	— А трупът?
	— И той ще бъде изгорен, точно както ми наредихте.
	— Отлично. Макгрегър, вие се справихте много добре и искам да ви благодаря. А сега ще е най-добре да забравим, че въобще е имало такъв трагичен инцидент.
	— Но какво ще правим, ако отново се появи пациент, заразен от ебола? — попита възмутено Макгрегър.
	Експертът също не знаеше отговора на този въпрос, затова гласът му зазвуча загрижено, снижен до шепот, сякаш съобщаваше някаква тайна:
	— Това не ви засяга, нито пък засяга мен, ясно ли ви е, докторе? Повече няма да се повтори, сигурен съм.
	— Както кажете. — Доктор Макгрегър вдигна рамене и затвори телефона. Но веднага реши, че трябва да изпрати още едно съобщение по факса до Атланта. Суданското правителство нямаше право да му забрани. Той бе длъжен да осведоми колегите си отвъд океана, че опасността от епидемия е предотвратена просто поради щастливото стечение на обстоятелствата.


	Така се случи, че Кувейт реагира преди Саудитска Арабия — може би защото всички членове на кувейтското правителство бяха обвързани с общи интереси в бизнеса или заради опасното стратегическо положение на тази малка арабска държава.
	— Останах с впечатлението, че тази идея е предварително обречена на провал — каза президентът на Адлер.
	— Така е — съгласи се държавният секретар.
	— Или външният министър Сабах е редактирал документа с по-учтиви изрази, или се е уплашил от слуховете — обади се Бърт Васко. — Лично аз бих заложил на второто.
	— Твоето мнение, Бен? — попита Джак.
	— Това може би ще ни причини доста главоболия — скептично поклати глава Гудли.
	— Може би ли? — възкликна Васко. — Вече няма място за никакви съмнения и догадки.
	— Окей, Бърт, нали ти си специалист по прогнозите за Персийския залив — напомни му президентът. — Казвай, каквото ще казваш.
	— Ще трябва да публикуваме декларация, че нищо подобно не се е случвало. Както сам казахте преди малко, господин президент, цялата работа е обречена на провал.
	— Тогава защо, за разлика от властите в Кувейт, саудитите не вдигат шум?
	— Нали казахте, че след телефонния разговор с принц Али сте останали с друго впечатление?
	— Да — кимна Райън. — Продължавай.
	— В Саудитското кралство винаги са се държали донякъде шизофренично. Те ни харесват, имат ни доверие като стратегически партньори, но в същото време не одобряват много от нашата култура и обичаи. Не винаги го показват, но постоянно се опасяват, че прекаленото отваряне към Запада ще има обратен ефект върху техния обществен живот. Те са много, консервативни спрямо обществените изяви. Всички помним какво се случи през 1991, когато изпратихме наши войски в Саудитска Арабия. Поискаха от армейските свещеници да свалят религиозните символи от униформите си, шокираха се при вида на наши жени-офицери зад кормилото, при това с пистолети на кръста. От една страна, те зависят от нас, защото ние им гарантираме сигурността принц Али сигурно не е забравил да го спомене в разговора по телефона, — но от друга, се безпокоят как да предотвратят последиците от нашето влияние. Отново всичко опира до религията. Може би предпочитат да си сътрудничат с Даряеи, отколкото отново да ни канят да защитаваме границите им. Именно затова повечето от властниците в Рияд са готови на всичко, само и само да не допуснат ново пристигане на американски войски в страната. Докато в Кувейт положението е коренно различно. Ако ги помолим да проведем военно учение, те веднага ще се съгласят, дори и ако от Саудитска Арабия се опитат да им попречат. Все пак е за добро, че и на Даряеи е известна позицията на Кувейт — това ще охлади стремежа му към бързи завоевания. Но все пак… ако аятолахът заповяда на войските да настъпят на юг…
	— Ако сега изпратим наши войски в Кувейт, ще бъде преценено като акт на агресия — предупреди Адлер. — По-добре да се срещнем с Даряеи и да сондираме мнението му.
	— Не, така само ще го улесним — възрази Васко.
	— О, не, няма да допуснем подобна грешка. Според мен всяка политическа промяна в държавите около Персийския залив е от изключително значение за нас. Този път не бива да се оставяме да ни изненадат. — Посланичката Ейприл Гилеспи беше обвинена, че през лятото на 1990 бе помогнала на Саддам Хюсеин да се ориентира за плановете на САЩ, но бе отхвърлила това обвинение с довода, че не може да бъде съдена само въз основа на речта на иракския диктатор.
	— Колко бързо ще можеш да уредиш срещата с Даряеи? — попита президентът.
	— Доста бързо — увери го държавният секретар.
	— Тогава заеми се с тази задача — разпореди се Райън. — С максимална бързина. Бен?
	— Да, сър.
	— Вече разговарях с Роби Джексън. Координирай с него плана за бързо прехвърляне в района на няколко подразделения, но засега нека да се ограничим до по-скромен контингент. Колкото да им покажем, че сме заинтересувани от района, а не да ги провокираме. Свържете се също и с правителството на Кувейт — трябва да им съобщим, че ако поискат, ще им се притечем на помощ. С какви сили разполагаме за незабавно прехвърляне в района?
	— Вече проверих, сър. Двадесет и четвърта механизирана дивизия, във Форт Стюарт, Джорджия. Втора бригада е в повишена бойна готовност. Също и една бригада от Форт Браг. В Кувейт имаме складирано военно оборудване и тези части ще бъдат прехвърлени там за по-малко от четиридесет и осем часа. Предлагам също да обявим бойна готовност и във военноморската база на остров Диего Гарсия. Поне това няма да предизвика шумен отзвук.
	— Добре свършена работа, Бен. Обади се на министъра на отбраната. Но без излишен шум.
	— Да, господин президент.
	— А аз ще съобщя на Даряеи, че протягаме приятелска ръка на Обединената ислямска република — намеси се Адлер. — Ще добавя, че се стремим към поддържането на мира и спокойствието в района, поради което подкрепяме стремежа на всяка държава към опазване на териториалната й цялост. Но какво ли ще ми отговори той?
	Всички обърнаха погледи към Бърт Васко, който в този миг проклинаше мига, когато го бяха обявили за най-мъдрия съветник на президента.
	— Не ми се вярва, че ще рискува с открита конфронтация.
	— За пръв път се изказваш колебливо по някой въпрос — отбеляза Райън.
	— Защото нямам достатъчно информация — отвърна Васко. — Не съм сигурен, че той е решил да предизвика конфликт. Това вече се случи веднъж и целият свят беше свидетел как завърши авантюрата на Саддам. Да, той явно не ни харесва. Да, той не харесва също Саудитска Арабия, нито някой от останалите си съседи. Но няма да посмее да се захване с нас. Може би само ще се опита да ни заблуди. Това е военна игра, а аз не съм специалист в тази област. Но в тази игра ние няма да вземем участие и той много добре знае това. Затова със сигурност ще започне да оказва политически натиск както върху Кувейт, така и върху Саудитското кралство. Не виждам какво друго.
	— Засега — добави президентът.
	— Да, сър, засега — съгласи се Васко.
	— Да не би да съм те притиснал прекалено много, Бърт?
	— Не, господин президент. Просто се нуждая от повече сведения.
	Джак се обърна към Гудли.
	— Бен, заповядвам да се задействат всичките звена към службите за външнополитическа оценка. Осигурете пълен достъп на Бърт и неговия екип, по мое изрично разпореждане. Знам, че сега си казвате колко е лесно да се издават заповеди — добави президентът с усмивка, за да разчупи напрежението. — Но нали обсъждаме само вероятността да възникне сериозен проблем в Близкия изток, нали още не сме стигнали до размяна на ракетни удари? — Всички кимнаха утвърдително. — Окей. Благодаря на всички.


	Полет 26 на сингапурските авиолинии се приземи с пет минути закъснение — 10:25 сутринта. Пратеникът намери куфара си на платформата за багажа, преметна през рамо дръжката на пътната си чанта и се нареди на опашката. В ръката си стискаше паспорта с щемпела за визата, удостоверяваща, че правителството на Съединените щати не проявява интерес към личността му. Ако правителствените служители знаеха истината, едва ли щяха да го пропуснат така лесно.
	— Добър ден — поздрави митническият инспектор, взе паспорта му и го разгърна. Изглеждаше износен, изпъстрен с печати за входни и изходни визи. Най-после намери една празна страница и се приготви да я подпечата. — С каква цел посещавате Съединените щати?
	— Пътуването ми е с делова цел — отвърна пратеникът. — Пристигам заради автомобилното изложение в центъра „Джейвитс“.
	— Аха — промърмори инспекторът, без да се вслушва в отговора на пътника, подпечата паспорта му и посочи към следващата опашка. — Нещо за деклариране?
	— Не. — Най-добре се приемаха простите и ясни отговори. Втори инспектор огледа съдържанието на чантата върху екрана на апарата, но не откри нищо интересно. Пратеникът, пропуснат отвъд граничната зона, взе чантата си, после и куфара от транспортната лента, и излезе.
	Зарадван от първия успех, мъжът се нареди на втората опашка и за по-малко от пет минути дойде неговият ред. Първата му грижа — граничният контрол и митническата проверка — вече беше зад гърба му. Следващата беше свързана с таксито — ами ако са му изпратили специално подбрана кола? Притисна чантата към себе си и се остави жената зад кормилото да го поведе по непознатите улици. На няколко пъти се озърна назад, за да провери дали не ги следва някаква кола. Уличното движение бе така претоварено, че трудно можеха да се проследят десетките автомобили, още повече че същите жълти таксита се оказаха със стотици, наблъскани по платното като стадо подплашени говеда. Единствената неприятна изненада през този ден се оказа прекалено дългото разстояние между хотела и търговския център „Джейвитс“ — налагаше се да потърси второ такси. Но посещението не можеше да бъде отлагано, затова пратеникът реши да тръгне към изложението веднага след като се настани в хотела.
	Макар и напрегнат, мъжът се радваше на лекотата, с която се справяше досега. Скоро щеше да поеме по обратния път и след двадесет и два часа щеше да се прибере в дома си. Досега бе пропътувал хиляди километри и се чувстваше леко уморен от пътуването, въпреки че в самолета бе поспал. Най-важното бе, че за разлика от много други, се оказа издръжлив на дълъг път. Поръча си обяд от менюто на хотела за сервиране по стаите, после се преоблече, преметна през рамо пътната си чанта, слезе във фоайето и взе такси. Автомобилно изложение ли? Е, какво пък, той винаги бе обичал автомобилите.
	Останалите деветнадесет пратеници също вече идваха в Новия континент — отначало в Бостън, после в Ню Йорк, последен кацна самолетът с пратеника на летището „Дълес“.


	— Трябва да се научите да разбирате хората — поучаваше ги Кларк.
	Този клас определено беше на ниво. За разлика от учениците в обикновените училища, тези момчета наистина искаха да научат нещо от лекциите му. Тези мисли го отведоха към онези отдавна отминали дни, когато той седеше на чина в един от класовете във Фермата — беше в разгара на Студената война — и когато всеки копнееше за мига, когато ще заприлича на Джеймс Бонд и действително вярваше донякъде в този мит — въпреки суровите предупреждения на преподавателите. Повечето от тогавашните му съученици бяха дошли във Фермата направо от колежите и познаваха повече книгите, отколкото реалността. Повечето се учеха усърдно и се представиха отлично на изпитите. Но имаше и неудачници, а в този безмилостен занаят слабите оценки причиняваха страшни последици. Мнозина осъзнаха навреме, че трябва да се захванат с друга кариера. На този клас обаче Кларк възлагаше големи надежди. Тези момчета не бяха дошли с дипломи от престижни колежи, обаче бяха научили от живота доста неща. И знаеха, че за разлика от колежите, тук всяка добре усвоена лекция един ден може да им спаси кожата.
	— А ще се опитват ли агентите ни да ни лъжат?
	— Вие бяхте от Питсбърг, нали, господин Стоун?
	— Да, сър.
	— Прочетох в досието ви, че сте работили със засекретени информатори, с които сте си уреждали срещи по улиците. Е, те нито веднъж ли не се опитаха да ви излъжат?
	— И това се е случвало — призна Стоун.
	— Ето че сам си отговорихте на въпроса. Ще ви лъжат: за ролята си в операциите, за опасностите, на които уж били изложени, за всичко, дори и за най-дребното. Затова си позволявам да ви повторя най-важното от днешната ни тема: трябва да се научите да разбирате хората. Трябва да се научите да схващате промяната в настроението на всеки от тях. Ето например вие, Стоун, попадали ли сте на информатор, който ви поднася откровени небивалици?
	— В повечето случаи.
	— А кога се е случвало? — полюбопитства Кларк.
	— Ами… когато знаят твърде малко и се опитват да прикрият това. Или когато има разминаване между фактите и версиите им, когато нещо не съответства на…
	— Знаете ли — прекъсна го инструкторът, — вие всичките тук сте толкова интелигентни, че понякога си задавам въпроса защо ви губя времето? Но да се върнем към темата: колко е важно да разбирате хората. През годините, които ще посветите на ЦРУ, вие непременно ще се натъкнете на някои особняци, които ще ви убеждават, че днес нищо не може да се скрие от шпионските спътници, защо те всичко засичали и за всичко докладвали. Не е точно така — продължи Кларк. — И сателитите могат да бъдат лъгани, при това по-лесно, отколкото са склонни да признават някои от нашите колеги. Хората също си имат слабости, на първо място деформациите в самооценката и в самочувствието, под влияние на неукротимото им его, така че нищо не може да замени това, което ще прочетете в очите им. Но винаги е интересно да се работи с агенти на място, защото дори и лъжите им ще ви подсказват доста за тях и за обектите на проучването. Ето например, през 1983 година в Москва, на Кутузовски проспект, имахме подобен случай. Успяхме да изтеглим агента и между другото, идната седмица ще се срещнете с него. Той бе изпаднал в доста тежко положение, когато шефът му…
	В този миг на вратата се появи Чавес — държеше съобщение, получено по факса, и Кларк набързо претупа края на лекцията и отиде при него.
	— Мери Пат ни иска веднага във Вашингтон — съобщи Динг. — Нещо, свързано със Службите по оценка на външнополитическите промени.
	— Обзалагам се, че пак ще ни занимава с Обединената ислямска република.
	— На такава „покана“ трудно може да се откаже — промърмори Чавес.


	В базата на ВМС на САЩ край остров Диего Гарсия девет морски съда се готвеха да излязат в открито море.
	Синхронното буботене на мощните двигатели не можеше да се чуе на хиляди километри, но топлинното поле бе лесна мишена за насочване на инфрачервените детектори на шпионските спътници, особено през нощта.
	Това веднага привлече вниманието на Сергей Головко и той побърза да събере екипа от специалисти, за да обсъдят промените в обстановката.
	— Къде е групата американски самолетоносачи? — започна Головко, защото знаеше, че Америка обича да разхвърля самолетоносачите си по всички световни океани.
	— Вчера бяха край атола, с курс на изток.
	— Нима се изтеглят от района на Персийския залив?
	— Тъй вярно. Запланували са съвместни учения с австралийски кораби, под кодовото наименование „ЮЖЕН ПРИЗ“. Нямаме сведения, че това учение ще бъде отложено.
	— Тогава защо подготвят за отплаване кораби, предназначени да пренасят пехотни подразделения?
	Руският аналитик уморено махна с ръка.
	— Редно е и те да се отправят към района на учението, но при тази суматоха в Персийския залив може би ще се наложи да коригираме изводите си.
	— Нещо ново от Вашингтон? — запита Головко.
	— Райън продължава да лавира между засадите на политическата сцена — докладва завеждащият секцията за американската политика. — Обаче засега не може да се похвали с успех.
	— Но ще се справи ли?
	— Нашият посланик вярва в успеха му, както и тамошният ни резидент, обаче никой от двамата не мисли, че Райън ще се наложи със сила. Сега там цари бъркотия. Америка винаги се е гордяла с плавните преходи при предаването на властта от един президент към друг, ала дори и техните закони не поощряват това, на което сме свидетели сега. При това положение той не може да противодейства активно на политическите си съперници…
	— Действията на Килти могат да се определят само като опит за държавна измяна — отбеляза Головко.
	— Не, според техните закони това не се наказва, обаче правните експерти ми обясниха, че ще е много трудно да се прогнозира изходът от тази политическа битка. Следователно Райън ще остане в Белия дом, понеже пръв се е настанил в Овалния кабинет.
	Головко мрачно кимна. Отвличането на „Червения Октомври“ и аферата с Герасимов в никакъв случай не биваше да стават обществено достояние. Той и неговото правителство знаеха много за първия провал, но само подозираха за втория. При залавянето на руската подводница американските специални служби заслужиха похвалите на тогавашния президент и може би именно затова бяха избрали Райън да се справи и с Николай Герасимов или Коля, както го наричаше Головко в мислите си.
	Да, сигурно точно така бе станало. От дистанцията на времето тази хипотеза изглеждаше все по-правдоподобна, а разиграната хазартна ситуация му вдъхваше неволно уважение към противника. Но опасността руската общественост да узнае за тези две позорни петна в архивите на КГБ ставаше се по-очебийна, а той още не бе успял да се свърже директно с Райън преди да е избухнал поредният дипломатически скандал. Явно в Щатите нещо се мътеше. Проблемът опираше до вредата, която ще бъде нанесена на пълномощията на американското правителство. Още по-зле беше навикът на Райън да работи само С малобройна група съветници — очевидно наследен от годините в ЦРУ — вместо да впрегне усилията на цялата си администрация, да ги накара да действат в синхрон, като симфоничен оркестър. Инстинктът му подсказваше, че Райън би бил склонен към сътрудничество и ще се довери на вчерашните си врагове, щом се налага да действат в името на общите им интереси, обаче онзи предател Килти вече беше извършил непоправимото, като бе издрънкал пред американските репортери тези две истории и бе поставил правителството в безизходна ситуация! Но какво друго може да се очаква от политиците?
	Политиката открай време играеше важна роля в Живота на Головко. Член на партията още от осемнайсетгодишна възраст, той беше изучавал писанията на Маркс и Ленин с плам и макар с годините този плам да бе угаснал, логически стройните теории продължаваха да въздействат върху съдбата му, докато накрая се изпариха от съзнанието му, за да останат само професионалните му знания и стремежи. Той успя да преодолее исторически насложилата се антипатия към Америка, към блоковото мислене и разделение на света като сфери на влияние само на двете суперсили, едновременно подтикващи света към последната световна война.
	Чувството му за национална гордост още го принуждаваше да мечтае за победата на Русия, обаче Русия бе изгубила надпреварата и не му оставаше нищо друго, освен да приеме фактите. Сега най-важното бе окончателното прекратяване на Студената война и заедно с нея — смъртно опасното противопоставяне на Съединените щати и родината му. Напоследък двете велики сили действително осъзнаваха общите си интереси и понякога си сътрудничеха. Вече имаше такива прецеденти. Иван Еметович Райън се беше обърнал за помощ към него при конфликта между САЩ и Япония и двете страни заедно бяха постигнали една жизненоважна цел… но за съжаление това все още се пазеше в тайна. Но защо онзи изменник Килти ще избере да разкрие тъкмо тази тайна, а не някоя друга например? Но не, сега неговата страна отново беше изправена пред задънена улица и руските медии, получили немислима доскоро свобода, със стръв щяха да подемат темата, също както задокеанските им колеги… или дори щеше да стане нещо още по-лошо, дявол да го вземе — а тъкмо сега той не можеше дори да позвъни по телефона!
	Тези кораби, за да включат двигателите им… хм, явно е имало някаква причина. Райън или е замислил нещо, или си е припомнил стария занаят — нали един шпионин винаги си остава шпионин, — за да изиграе чуждите разузнавания. Но и при двата варианта Головко нямаше много възможности за избор.
	— Да се сформира спешно специална група за действие в района на Персийския залив. Да се използват всичките резерви, с които разполагаме. Действайте с максимална бързина. Америка ще се опита да реагира на последните промени в района на Залива. Първо, трябва да сме наясно какво става там. Второ, какво евентуално са узнали американците. И трето, какви са техните намерения. Това е в ресора на генерал Бондаренко, понеже само той се познава с висши американски командири и има представа от начина им на мислене и действие.


	Условията, каза си той, са отлични. Нито е много горещо, нито пък прекалено студено. Центърът „Джейвитс“ беше до реката и въздухът бе влажен, което също благоприятстваше за мисията му. Ще остави контейнера в залата и няма да има ултравиолетови лъчи, които да повредят съдържанието му. За останалото грижата не беше негова. Пратеникът излезе от таксито и тръгна към главния вход.
	За пръв път попадаше в такава грамадна сграда, затова в първите минути се обърка. Връчиха му брошурата с програмата на изложбата заедно с малка пластмасова карта с надпис „Посетител“, която той окачи на ревера си. В брошурата намери план на павилионите и азбучен списък на производителите. Едва успя да прикрие смутената си усмивка — ако искаше да огледа всеки щанд, нямаше да му стигнат и три дни. Затова реши просто да позяпа автомобилите, както всички останали посетители.
	Оглеждаше се предпазливо за смукателните решетки и отдушниците към климатичната инсталация. Най-добре би било да постави контейнера в някоя от климокамерите, изтласкващи десетки кубици освежен въздух към тавана на залата, ала това не беше предвидено в инструкциите му. Преди години във Филаделфия бе избухнала епидемия от малария й от нея американците се бяха убедили в необходимостта да се поддържа чистотата на климатичните съоръжения. Оттогава ги почистваха задължително с хлор, а хлорът изтребваше вируса безмилостно. Вдигна поглед от лъскавата многоцветна брошура и забеляза големите отвори на тавана за циркулацията на въздуха. От тях охладнелият въздух се подаваше в залата, за да стигне чак до пода. Но замърсеният въздух, затоплен от човешките тела, се издигаше нагоре, понеже беше по-лек от студения, и се засмукваше от инсталацията, за да бъде охладен, евентуално овлажнен, пречистен и донякъде дезинфектиран. Така че от него се искаше само да избере участък, в който циркулацията на въздуха щеше да му бъде помощник, а не враг… Продължи да се шляе привидно безцелно и все гледаше да застане под някой вентилационен отвор, за да усети по кожата си нежния полъх на хладния въздух.
	Докато преценяваше силата на въздушната струя, пратеникът трескаво обмисляше къде да скрие контейнера. Този избор беше от изключително значение. Интервалът за разпръскване на спрея бе около петнадесет секунди. Щеше да се чуе леко съскане — но вероятно никой нямаше да му обърне внимание в шумната зала, — а после за няколко мига да се отдели лека мъгла. Невидимият облак щеше да се разпръсне за още няколко секунди, но дребните частици, не много по-тежки от околния въздух, щяха да се смесят с атмосферата и да се разпръснат хаотично за около половин час, а може би и по-бавно — това зависеше от техническите показатели на климатичната инсталация. Искаше му се да бъдат поразени колкото е възможно повече хора, затова продължи да търси най-подходящото скривалище.


	В Атланта, Джорджия, се провеждаше Пролетното изложение на яхти и скутери. Почти половината посетители бяха пристигнали със сериозни намерения да купят ако не яхта, то поне скутер; ако не през този сезон, то може би през следващите две-три години. Останалите просто се отдаваха на бляновете си. Да ги оставим да си бленуват, каза си пратеникът на Бадрейн.


	В Орландо, Флорида, имаше изложба на автомобили за отдих и туризъм. Оказа се прекалено лесно — пратеникът надникна под един от джиповете, преструвайки се, че иска да огледа шасито, пъхна контейнера под него и напусна зоната.


	В Чикаго, Илинойс, пратеникът попадна на специализирания панаир в Изложбения център „Маккормак“, посветен само на домакински уреди и битова техника. Залата беше претъпкана с най-разнообразни машини, приспособления и жени, готови на всичко, за да ги притежават.


	В Хюстън, Тексас, бе организирана една от най-големите в Америка изложби на расови коне. Много от посетителите бяха араби — за изумление на пратеника на Бадрейн, който прошепна молитва болестта да не порази благородните жребци, така обичани от Аллаха.


	Във Финикс, Аризона, се предлагаше всичко за любителите на голфа — игра, непозната на пратеника, който отлетя обратно за Източното полукълбо с толкова килограми безплатна литература, колкото му позволяваха да натовари на самолета, без да плаща за свръхбагаж. Но преди това успя да намери една празна торба от дебела и твърда пластмаса. Извади контейнера, нагласи часовниковия му механизъм и го пусна в торбата.


	В Сан Франциско, Калифорния, показваха компютри — това изложение се оказа най-посетеното от всички през този напрегнат ден. Повече от двадесет хиляди души се тълпяха в центъра „Москони“, затова пратеникът се изплаши да не би да не успее да се измъкне в градината преди да се е освободил от контейнера. Но успя да го скрие зад едно рекламно табло, след което се отправи към хотела, разположен на четири преки от изложбената зала, с чувство за добре изпълнен дълг.


	— От теб ли ще получа инструкциите? — попита Ареф Раман.
	— Няма да предприемаш нищо, без да си получил изрични указания. За нас сега най-важното е да се убедим, че си готов да изпълниш мисията си.
	— Не е ли ясно? — раздразнено попита Раман. — Защо си мислиш, че…
	— И аз спазвам инструкциите, които съм получил — тихо промълви Алахад, собственикът на магазина за килими.
	— Мога да се справя. Готов съм да се заема с мисията си — разгорещено каза убиецът. Бе взел решение още преди години, но съвсем друго беше да го каже пред някого на висок глас.
	— В подходящия час ще получиш съобщение. Този час вече наближава.
	— Но политическата ситуация…
	— За нея имаме грижата ние, а освен това разчитаме на твоята преданост. Засега не прави нищо на своя глава, Ареф. Предстоят велики събития. Не зная всички подробности, но усещам как нещо се надига. В определения час ти ще извършиш делото, което ще увенчае дългоочаквания Джихад. Махмуд Хаджи ти изпраща своите поздрави и благословии.


>>	38.
>>	ОТСРОЧКАТА

	— Не съм подготвен за работа в този район — протестира Кларк. Веднъж вече бе посещавал Иран и знаеше какви трудности може да възникнат при подобна задача.
	— Сигурен съм, че ще се справиш — каза Ед Фоли. — Нали непрекъснато повтаряш, че никой не бива да се нагърбва с такива сложни задачи, ако няма добър нюх и ако не си поизцапа ръцете.
	— Тъкмо това обясняваше днес следобед на новобранците във Фермата — лукаво подметна Динг. — А освен това им говореше как трябвало да се гледат хората в очите, да се вниква в душите им и така нататък. И колко били полезни такива качества като проницателността, умението да надушиш следата, да предусещащ накъде ще задуха вятърът и прочие. — Той никога не бе пътувал до Иран, но пък нямаше да изпратят Кларк сам, нали?
	— Вече си включен в мисията, Джон — намеси се Мери Пат Фоли. — Държавният секретар ще излети след малко. Искам от теб и от Динг да го придружавате. Да се грижите за безопасността му, да разузнаете всичко, но без да се прикривате. Никакви маскировки. Искам да разберете какви са настроенията на хората от улицата. Накратко казано, да се ориентирате в обстановката, колкото е възможно по-бързо. — Обикновено подобни политически промени можеха да бъдат оценявани просто като се следят внимателно последните новини по Си Ен Ен, обаче Мери Пат държеше да изпрати на място опитни разузнавачи, за да напипа пулса на събитията.
	Боже Господи — да доживееш да ти нареждат какво да вършиш тъкмо бившите ти ученици, които си се старал да обучиш на всичко полезно и които, за беля, не са забравили твоите уроци. Но има и по-лошо когато именно тези ученици започнат да те учат какво да вършиш. Кларк още си спомняше, и то много добре, времето, когато съпружеската двойка Мери Патриша и Едуард Фоли стояха на чиновете във Фермата. Още отначало тя се държеше по-предизвикателно от него, но с изострените си инстинкти и отличните си познания по руски език, плюс вроденото си умение да чете в душите на хората… Да, може би Мери Пат бе сбъркала професията си — би трябвало да се заеме с психология. На Ед му липсваше нейната страст, затова пък умееше да анализира информация, да сглобява цялостна картина при оценките на събитията, да гледа в бъдещето. Нито един от двамата не бе съвършен. Но заедно бяха забележителна двойка и Джон се гордееше, че са усвоили най-важното от уроците му.
	— Някаква предварителна информация за последните събития в района?
	— Засега нищо полезно. Адлер иска да се срещне с Даряеи, за да може лично да го осведоми какви ще са правилата на играта. А ти ще спиш във френското посолство. Пътуването е секретно, първо до Париж, оттам ще ви поемат французите. Времето е малко… но искам да се поразходите из Техеран поне час-два, колкото да придобиете представа за обстановката… например каква е цената на хляба, как са облечени минувачите и прочие. Знаете си работата.


	Малко им оставаше до края. Най-неприятната и изнурителна част от работата се оказа смесването на амониевия фосфат. За правилното дозиране на дизеловото гориво с изкуствения тор използваха данните от справочника. И на двамата им се стори много забавно, че този мощен експлозив се използва за тор. Припомниха си, че в артилерията често се използват взривове, синтезирани от амонячни съединения, а един германски цех за изкуствени торове се беше самовзривил през 1927 година и в съседното село не бе останала нито една здрава къща. Дизеловото гориво се използваше и като частичен източник на химическа енергия, но основното му предназначение беше да намокри азотните смеси, да предава по-добре сътресението от взрива и да ускорява детонацията. Правеха сместа в широко корито — гъста каша, от която оформиха блокове, изчакаха ги да изсъхнат и ги пренесоха на ръце до палетите.
	В барабана на циментовоза вонеше отвратително, затова го пълнеха на смени, пък и вътре не можеше да работи повече от един човек. Отне им почти цяла седмица. Слоевете не бяха много добре изравнени, затова попълниха празнотите с по-рядка смес.
	— Е, готови сме, Пит — рече Ърни Браун. — Хубаво би било да можехме да наблъскаме още петдесетина килограма, но…
	— …но просто няма повече място — съгласи се Холбрук. — По дяволите, така се радвам, че най-сетне му видяхме края!
	Двата допълнителни резервоара вече бяха напълнени със сачми. Може би бяха попрекалили с количеството, но малко излишък никога не е вреден.


	Да се изведе незабелязано държавният секретар от Вашингтон никога не е било лесна задача — репортерите винаги забелязваха отсъствието му. Затова на бърза ръка скалъпиха някаква прикриваща версия — Адлер трябвало спешно да се консултира с европейските съюзници по някакви неотложни въпроси. Французите много по-лесно контролираха своите медии — при тях проблемът се свеждаше най-вече до точната синхронизация на събитията.
	— Да? — каза Кларк в слушалката.
	— Предвидено е за днес — отвърна гласът.
	Кларк примигна и поклати глава.
	— Добре, след малко тръгваме.
	Поне за тази мисия не им се налагаше да изслушват инструктаж преди заминаването. Трябва само да не изпускат Адлер от поглед, после да се поразходят из улиците на иранската столица и да се върнат. И не се налагаше да се безпокоят за мерките за сигурност. Ако иранците — той все още наричаше така жителите на новата Обединена ислямска република — се опитаха да сторят нещо, двамата с Динг бяха безсилни. Иранските тайни служби разполагаха с безброй сътрудници. По-скоро заминаваха, за да бъдат забелязани от противника, защото явно нещо се мътеше в този район.
	— Тръгваме ли? — попита Чавес.
	— Да.
	— Bueno.*
	[* Добре (исп.) — Б.пр.]


	Даряеи погледна часовника на бюрото, после мислено извади осем, девет, десет и единадесет часа.
	Всичко щеше бъде наред.
	Днес бе приел френския посланик, доста симпатичен неверник, който говореше местния език толкова добре, че Даряеи не би се учудил, ако се окажеше, че французинът познава в оригинал някои от прославените персийски поети. Посланикът, винаги учтив и почтителен, с изискани маниери, умееше да представя исканията си за различни второстепенни въпроси като събития от важно значение. И винаги поднасяше желанията на своето правителство с оптимистична усмивка.
	От друга страна, американците не биха настоявали така енергично, ако бяха научили за пратениците на Бадрейн. Приятелски контакти, приятелска размяна на мнения, приятелски предложения за установяване на приятелски отношения, така бе представил нещата французинът, докато опипваше почвата за подготовката на срещата — явно се надяваше, че ако нещата потръгнат, Франция ще бъде запомнена като страната, насърчила появата на едно ново приятелство… или по-точно, „делово сътрудничество“. Ако пък срещата се провали, тогава всички ще си кажат, че Франция се е постарала да изиграе ролята на почтен парламентьор.
	Проклети да са тези французи! Ако предводителят на войските им, Карл Мартел, не бе спрял Абд ар-Рахман в битката при Поатие през 732 година, сега може би целият свят би бил арабско владение… но дори и Аллах не може да върне назад хода на историята. Рахман бе изгубил онази битка преди почти тринадесет века, защото хората му били обзети от алчност и защото били изоставили чистотата на своята Вяра. Заобиколени от богатствата на Запада, те прекратили борбата и започнали да грабят, с което дали възможност на Карл Мартел да събере още сили и да контраатакува. Да, струваше си да се помни този суров урок на историята. Винаги има време за грабежи. Но първо трябва да се спечели решителната битка. Първо трябва да смажеш противника, а после взимай всичко, което пожелаеш.


	Излизането от страната се оказа по-лесно от влизането. Като повечето от западните страни, САЩ бяха загрижени повече за това, което пришълците биха внесли през границите, отколкото за това, което биха изнесли. И бяха прави, мислеше си пратеникът, докато чакаше пред паспортното гише на летището „Джон Ф. Кенеди“. Иранският търговец мъкнеше със себе си десетки брошури за най-новите модели автомобили. Доста време бе изгубил, докато съчини десетки подробности за версията, че се прибира с възторжени впечатления от автомобилното изложение, но никой не се усъмни в него и не прояви любопитство към деловите му интереси. Той напускаше страната, а това явно много се харесваше на американците, които чевръсто му подпечатаха паспорта. Митничарите дори не си направиха труда да го запитат защо е останал само за двадесет часа в страната — щом е пристигнал с делова цел, това обясняваше всичко. Освен това още нямаше десет сутринта, а персоналът на летището знаеше отлично, че преди десет не се случваше нищо важно.
	В самолета му предложиха кафе, обаче пратеникът отказа. Беше прекалено изтощен, ала едва сега започна да усеща тръпките, причинени от умората и страха. Но пък бе удивително колко лесно се оказа всичко. Бадрейн ги бе убеждавал, че всичко ще мине без никакви проблеми, но той така и не му бе повярвал напълно — бе свикнал да заобикаля израелските патрули в Ливан и да очаква в следващия миг агентите на Мосад да го разкрият.
	Но щом се прибереше в Техеран и се изправеше пред Бадрейн, щеше да се засмее презрително над тези свои преживявания и да поиска нова задача. Влезе в бюфета, веднага зърна високата бутилка шампанско на бара и си поръча една чаша. Знаеше отлично, че престъпва един от каноните на своята религия, но нали така отпразнуваха на Запад всяка победа? А той имаше за какво да празнува, нали?


	— Май не ти харесва много да идваш в „Андрюс“, а? — попита Чавес.
	— Как да ти обясня, Доминго… Когато ти още си се возил на детско велосипедче, аз бях в Техеран с толкова несъвършено прикритие, че през него можеше да се гледа като през стъкло. А навън, около посолството, се тълпяха разбеснели се младежи с автомати. „Смърт на Америка!“ — така викаха. Очаквах всеки момент да ни измъкнат и да ни разстрелят. Шефът на персонала беше пребледнял от страх. А аз стоях само на петдесет метра от него и не можех да му помогна…
	— За какво беше изпратен в Техеран?
	— Първия път заради някаква спешна задача на ЦРУ. А втория ме включиха в акцията за спасяване на заложниците. Тогава всички проклинахме лошия си късмет. Наистина беше много опасно. Може би се оказа по-добре, че операцията не успя — заключи Джон. — Нали накрая успяхме да ги измъкнем живи и здрави.
	— Значи имаш лоши спомени оттам, а?
	Кларк сви рамене.
	— Не съвсем. Някои неща например и досега не мога да ги проумея. Мога да разбера саудитите, дори понякога ми допадат. Ако успееш да пробиеш стената от недоверие, с която се ограждат спрямо друговерците, можеш дори да се сприятелиш с тях. Е, някои от техните обичаи си остават странни и дори смешни за нас, но иначе всичко е наред. Напомня на сцени от старите филми, със старомодните понятия за чест и достойнство и така нататък. Но пък са много гостоприемни — продължи той. — Да, доста неща преживях там. Но на другия бряг на Залива положението е съвсем различно. Дано по-рано се махнем от Иран.
	Динг паркира и слязоха. Към тях се приближи жена в униформа.
	— Ще летим за Париж, сержант — заяви Кларк и извади служебната си карта.
	Жената ги отведе.


	Боб Холцман се усамоти в кабинета си, за да сложи в ред обърканите си мисли.
	Някой бе съобщил поверителните сведения на Том Донър и Джон Плъмър. Най-вероятно Килти. Мнението на Холцман за Ед Килти до голяма степен се влияеше от отношението му към Джак Райън. Политическите идеи на Килти бяха доста привлекателни, но досега не бяха донесли полза на никого. В някоя друга епоха биха погледнали със снизхождение на слабостта му към нежния пол — а и всъщност кариерата на Ед Килти не беше пострадала чак толкова. Защото Вашингтон бе пълен с жени, налитащи на политическите мъже като пчели на мед… или като мухи на нещо далеч по-неприятно… а политиците не пропускаха да се възползват от това. Много от тези млади жени напускаха столицата дълбоко огорчени, но помъдрели. В епохата, когато абортите все още бяха забранени, често се стигаше и до по-сериозни последици. Политиците по природа бяха толкова привлекателни, че повечето от младите им секретарки се отдръпваха след приключването на поредния флирт с усмивка на уста, без да подозират, че са били използвани като средство за мимолетно развлечение. Но понякога девойките се оттегляха горчиво разочаровани, а Килти бе разочаровал не малък брой млади момичета.
	Една от тях дори бе посегнала на живота си. Съпругата на Боб — Либи Холцман — беше описала тази драматична случка, която обаче потъна в забрава, защото тъкмо тогава избухна конфликтът с японците и медиите решиха да я потулят, след което Ед Килти тихомълком бе реабилитиран. Дори и феминистките обявиха, че не си струвало да се пожертва този обещаващ политик заради прегрешенията в личния му живот — а това бе косвен начин да упрекнат Боб и Либи Холцман. Но нали всеки човек би трябвало да се придържа към някакви принципи?
	Обаче във Вашингтон много от общоприетите морални принципи явно не бяха валидни.
	Да, само Килти можеше да е подхвърлил онези материали на Донър и Плъмър, и то в промеждутъка между сутрешното интервю с президента и следващото, излъчено на живо вечерта, в най-гледаното време. А това можеше да означава, че…
	— Ох, дявол да го вземе! — изруга Холцман, осенен от внезапно прозрение.
	Да, това вече щеше да предизвика сензация, и то каква! Тъкмо от тези, които неговият главен редактор обожаваше до полуда! В интервюто на живо Том Донър бе споменал, че записът от сутринта се е повредил. Сигурно е излъгал. Боже Господи, репортер, който лъже президента в очите, и то пред милионна аудитория! В журналистическата професия не бяха останали много правила, но… Но не и това! Никой не можеше да упрекне журналистите от вестниците в прекалено топли чувства към телевизионните репортери, които, на свой ред, не им оставаха длъжни — нали се бореха да спечелят една и съща аудитория, а в тази безмилостна битка нямаше място за двама победители. Понякога имаха превес журналистите от вестниците, въпреки далеч по-скромните им изразни възможности. По-скромни ли, запита се Холцман. Да, разбира се, телевизията беше много по-бляскава и привличаща погледа, защото един кадър можеше да замени хиляди думи, особено когато целта е не толкова да се информира публиката, колкото да й се осигури приятно убиване на времето. Телевизията беше като красиво момиче, след което не можеш да не се обърнеш, когато се разминаваш с него на тротоара. Докато вестниците и списанията си оставаха като доведени деца.
	Ала как да докаже, че Донър е излъгал?
	И кое би му доставило по-голяма наслада? С един замах да съсипе репутацията на този перко с брилянтно скроените му костюми, отблъскващ всички с обилното използване на спрея за коса… Да затъмни всички сензации, поднасяни от телевизионните новинарски емисии! Да принесе незапомнена жертва пред олтара на журналистическата етика. В миналото неведнъж бе прекършвал обещаващи кариери само с една-две остри статии. Наистина, досега не му се бе случвало да се нахвърля срещу колега, макар от друга медия, обаче специално за този подъл тип… с удоволствие щеше да помогне да го изхвърлят от бранша.
	Обаче как така Плъмър се бе примирил с тази дръзка измама? Холцман го познаваше от години и винаги се бе отнасял с уважение към него. Защото Плъмър бе отишъл в телевизията в съвсем друга епоха, когато хората в нея все още се стараеха да спечелят доверието на зрителите и да внушават почтеност, когато наемаха най-добрите журналистически екипи само според професионалните им умения, а не според приликите им с прочути кинозвезди. Да, длъжен бе да уведоми Плъмър, макар че тези разкрития със сигурност нямаше да му се понравят.


	Райън не успя да отклони срещата с посланика на Колумбия, който се яви в Овалния кабинет облечен безукорно, както е редно за един дипломат „от кариерата“, при това с аристократичен произход. Стиснаха си ръцете сърдечно и енергично, като си размениха обичайните любезности пред обектива на официалния фоторепортер към Белия дом, след което се оттеглиха за деловия разговор на четири очи.
	— Господин президент — започна посланикът строго по протокола, — моето правителство ми възложи да ви помоля за обяснение по повод на някои не съвсем обичайни твърдения във вашите медии, касаещи страната, която имам честта да представлявам. Райън кимна мрачно.
	— Какво по-точно искате да узнаете?
	— Отнася се за съобщенията, че преди няколко години правителство на Съединените щати е имало намерение да нападне моята родина. Ние намираме това твърдение за обезпокоително, да не говорим за нарушението на клаузите на международното право и на многобройните двустранни споразумения между нашите две страни, спазващи демократичните принципи на междудържавните отношения.
	— Разбирам вашите чувства, предизвикани от този деликатен въпрос. На ваше място и аз бих се чувствал така. Но позволете ми да заявя, че моята администрация при никакви обстоятелства не би поощрявала подобни действия. Това мога да ви го гарантирам с цялата отговорност като президент на Съединените щати. Вярвам, че ще го предадете на вашето правителство. — Райън реши, че сега е най-удобният момент да предложи на събеседника си чаша кафе. Вече бе научил, че тези на пръв поглед дребни жестове имат голямо значение при дипломатическите срещи — и макар да не разбираше докрай на какво се дължи този парадокс, нямаше нищо напротив да ги използва, стига да допринасят за каузата му. И този път класическата хитрина успя — напрежението между двамата политици за миг се смекчи.
	— Благодаря, господин президент — кимна посланикът и надигна чашата си.
	— Колумбийско е — усмихна се Райън.
	— За съжаление не е от най-добрия сорт, който моята страна предлага за износ — откровено сподели Педро Очоа.
	— На ваше място не бих се срамувал — отвърна Джак.
	— Така ли?
	— Господин посланик, аз много добре знам, че вашата страна плати горчива цена за някои от лошите навици на гражданите на САЩ. Докато работех за ЦРУ, да, имаше и такъв период в живота ми, аз имах достъп до информация относно търговията с наркотици и нейните пагубни последици в Латинска Америка. Никога не съм имал участие в акции, насочени срещу вашата страна, но е вярно, че тогава се запознах с доста на брой поверителни доклади на наши агенти. Познавах полицаи, които платиха с живота си — между другото, както знаете, моят баща също беше полицейски служител — а също и съдии, както и журналисти. Зная, че властите в Колумбия отдавна водят упорита борба за установяване на истинско демократично управление. Но сега бих искал да добавя още нещо, господин посланик. Срамувам се за някои от твърденията, които бяха произнесени в този град по адрес на вашата страна. Проблемът с наркотиците не е възникнал първоначално в Колумбия, нито в Еквадор, нито пък в Перу. Този проблем се е породил тук, в Съединените щати, и вие сте негова жертва, също както и ние… в действителност вие пострадахте повече от нас. Защото атмосферата във вашата страна се отравя заради нашите долари. Така че не вие ни дължите извинения. Тъкмо обратното — ние сме длъжни да ви се извиним.
	От тази среща посланикът очакваше много, но не и такъв изненадващ обрат. Остави чашата си на масата и с периферното си зрение долови, че са сами в кабинета. Агентите от охраната мълчаливо бяха напуснали помещението. Липсваше дори и стенографката. Това бе доста необичайно при срещи с чужди посланици. Нещо повече, Райън току-що бе признал, че сведенията от телевизионното интервю са верни, ако не изцяло, то поне отчасти.
	— Господин президент — започна посланикът, — не ни се случва много често да чуваме подобни изявления от северноамериканските политици.
	— Но ето че сега го чухте от мен. — Погледите им се кръстосаха над масата. — Нямам намерение да критикувам вашата страна, освен ако няма основателен повод, а според сведенията, с които разполагам, липсват каквито и да било поводи за подобно критическо отношение. За да ограничим наркотрафика, ние сме длъжни да насочим усилията си към наркоманите, което именно ще бъде приоритетната задача на нашата администрация. Вече се подготвя законопроект за углавно преследване не само на търговците на едро и пласьорите на дребно, но и срещу крайните купувачи на всякакви наркотични средства. Когато приключат изборите за Конгреса, ще настоявам решително за приемането на този законопроект. Освен това искам да се сформира неофициална работна група, съставена от членове на нашето и вашето правителство, за да се обсъдят начините за подпомагане на вашата страна в борбата с наркокартелите, но без да се накърнява вашият суверенитет. За вас Съединените щати не винаги са играли ролята на добронамерен съсед. За съжаление нямам власт да коригирам миналото, но мога да се опитам да променя бъдещето. Според вас президентът на вашата страна ще приеме ли поканата да се срещнем, за да обсъдим по-задълбочено този проблем?
	— Струва ми се, че има надежди такава покана да бъде посрещната благосклонно, разбира се, с оглед на другите задължения и запланувани визити.
	— Да, сеньор, напоследък и аз самият все повече се убеждавам, с всеки изминат ден, колко време й усилия поглъщат ангажиментите, които е длъжен да поема всеки държавен глава. Но очаквам — добави Джак с усмивка — да получа някакъв разумен съвет от вашия президент.
	— Не бих твърдял, че трябва да очаквате много от тази среща. — Посланикът се питаше как да обясни на своето правителство необходимостта от предлаганата среща. Очевидно Съединените щати залагаха много на нея. Райън току-що му бе предложил инициатива, която в цяла Латинска Америка би била посрещната като изкусен опит за извинение за нещо, което досега Вашингтон никога не бе признавал. Но от пълните разкрития щяха да пострадат много политици и от двете страни. Ако обаче зад предложението му не се спотайваха хитроумни политически сметки, какво би могло да се крие в цялата тази инициатива?
	Да, какво стоеше в дъното на предложението му?
	— Относно предлагания от вас законопроект… господин президент, как смятате, че ще се гарантира спазването му?
	— Тъкмо с този въпрос се занимаваме сега. Предполагам, че повечето от наркоманите прибягват до наркотиците главно заради възможността да избягат, макар и временно, от несгодите на реалния свят, заради насладата и самозабравата. Съгласно статистическите данни поне половината от наркотиците се продават в САЩ от излекувани наркомани, а не от пристрастени любители на дрогата. Според мен ние сме длъжни да забраним употребата им с решителни мерки, които да включват наказания за притежание и употреба на наркотици независимо от количествата. Но явно няма да ни стигнат затворническите килии за всички задържани. Все пак се надявам да прочистим повечето от улиците в нашите градове. За рецидивистите предвиждаме наказателен срок от тридесет дни общественополезен труд. Например почистване на улиците, събиране на отпадъците в икономически изостаналите зони. Разбира се, ще ги облечем в специални униформи. Надявам се, че сте католик, сеньор посланик?
	— Да, също като вас.
	Райън се усмихна.
	— Искаме рецидивистите да изпитат срам. Ще наблегнем на разяснителните лекции в училищата. Оттам трябва да се започне. Ще се наложи да преразгледаме административните мерки. Вече се разискват възможностите за нова поправка в Конституцията. Оказа се, че няма да е толкова трудно, колкото очаквах в началото на кампанията. Аз съм баща на три деца и проблемът с наркотиците ме ужасява. Все още никой не може да предложи съвършен метод за решаването му. Неизлечимите наркомани се нуждаят от помощта на професионалисти, затова сега обмисляме поредица от специални програми, както на федерално, така и на местно ниво, от които да има реална полза… но ако успеем да се справим с рецидивистите, ще успеем да пресечем поне половината от наркотрафика.
	— Ще следим този процес с подчертан интерес — обеща посланик Очоа. Намаляването на приходите на наркотрафикантите щеше да ограничи възможностите им да си осигуряват могъщи покровители и да помогне на колумбийското правителство да осъществи намеренията си — да изкорени влиянието на наркокартелите, разяждащи политическия живот в страната като ракови клетки.
	— Съжалявам за обстоятелствата, които бяха повод за днешната ни среща, но от друга страна, се радвам, че успяхме да беседваме за тези доста тревожни въпроси. Благодаря ви, господин посланик, за вашата откровеност. Искам да ви уверя, че никога няма да се откажа от нови срещи с вас за откровена размяна на мнения. Нещо повече, бих искал да уверя както лично вас, така и вашето правителство, че винаги съм хранил дълбокото убеждение в силата на законите и то не само в пределите на моята страна. Каквото и да се е случвало в миналото, аз предлагам ново начало в нашите отношения и съм готов да подкрепя думите си с дела.
	Изправиха се и Райън отново му стисна ръката, след което го поведе към вратата. След секунди се озоваха в розариума, пред камерите на телевизионните репортери. Пресцентърът към Белия дом бе уредил кратко изявление относно резултатите от приятелската среща между двамата политици. Заснетите кадри трябваше да потвърдят на зрителите на вечерните новини, че нищо вече не може да накърни отношенията между Колумбия и САЩ.
	— Тази година се очаква мека пролет — промълви сеньор Очоа, след като огледа ясното небе и долови топлия полъх на вятъра.
	— Но през лятото тук понякога става доста неприятно. А как е в Богота?
	— Нашата столица е високо над морското равнище. Никога не става прекалено горещо, макар че слънцето пече много силно. Имате чудесна градина. Съпругата ми обожава цветята. Дори е прочута с тази своя страст — добави посланикът. — Успя да отгледа нов сорт рози, някаква кръстоска между жълтите и тъмнорозовите, в резултат на което постигна неповторим златист цвят.
	— А как е името на новия сорт? — Всичките познания на Райън за розите се изчерпваха с това, че трябваше да внимава за бодлите. Обаче камерите не спираха да записват и той беше задължен да поддържа непринудения тон.
	— На английски ще се преведе като „Утринна свежест“. Според нея отдавна били изчерпани всички имена, подходящи за сортовете рози — обясни Очоа с приятелска усмивка.
	— Можем ли да се надяваме да получим от нейните рози за нашата градина?
	— Мария ще бъде много поласкана, господин президент.
	— Следователно ние с вас успяхме само с една среща да постигнем две споразумения, сеньор. — Последва още едно ръкостискане, старателно увековечено от камерите.
	Очоа също знаеше правилата на играта. На мургавото му лице разцъфна усмивка.
	— Утринна свежест… хм, да, това за нас е символ на настъпващото просветляване в нашите отношения, господин президент.


	На Бадрейн не му оставаше нищо друго, освен да следи стрелките на часовника и да се измъчва. Отдавна бе включил компютъра към Интернет и трескаво претърсваше каналите с последните новини. Досега нямаше никакво съобщение… обаче нищо не се знаеше със сигурност, докато всички пратеници не се върнеха и не му докладваха лично. Дори и след това щяха да останат съмнения в изхода на операцията. Налагаше се да изчака още три-четири дни, може би пет. Едва тогава щеше да знае със сигурност дали замисълът му е успял напълно.


>>	39.
>>	ЧАСЪТ НА СБЛЪСЪКА

	Полетът над океана премина без никакви премеждия. Екипажът беше изцяло съставен от кадри на ВВС. Спускането започна сред непрогледния нощен мрак над едно от военните летища западно от Париж.
	Нямаше официална церемония, обаче Адлер се ползваше с всички привилегии, които се полагат на министър на външните работи, затова бяха длъжни да го посрещнат въпреки секретния характер на посещението. Веднага след заглъхването на двигателите на пистата се показа високопоставено цивилно лице от френското правителство. Адлер го позна още преди да слезе по стълбата.
	— Клод, нима това си ти?
	— Здравей, Скот. Приеми моите поздрави за новия пост, приятелю!
	— Докато подготвим самолета ви, заповядайте в салона — покани ги един полковник от френската авиация. — Може би ще пожелаете да се освежите след дългия полет.
	— Мерси, мон командан — отвърна Динг. Не можеше да се отрече, че французите умеят да предразполагат гостите си.
	— Благодаря ти, че помогна за уреждането на срещата — заяви Адлер на своя френски приятел. Двамата се познаваха от дипломатическите си мисии в Москва и в Претория.
	— Нищо не ми струваше, Скот. — Това, разбира се, не беше напълно вярно, обаче дипломатите се изразяват предпазливо дори и в моментите, когато могат да се освободят от професионалните условности. Навремето Клод му бе помогнал да се справи с проблемите около развода си с уникалния си френски такт, като се бе нагърбил с тежката роля на посредник при преговорите. Оттогава двамата не забравяха да се пошегуват на тази тема. — Нашият посланик ни уведоми, че трябва да се подходи много внимателно.
	Двамата дипломати влязоха в трапезарията, където на масата ги очакваше гарафа с великолепно „Божоле“.
	— Каква е твоята преценка, Клод? Какво иска Даряеи? — попита Адлер щом домакинът наля виното и отпиха.
	— Не мога да кажа със сигурност. Но подозираме, че ще е нещо, свързано с внезапната смърт на президента на Туркменистан.
	— Не те ли учуди тази внезапна смърт?…
	— Скот, в този район отдавна се очакват смутове, нали?
	— Не съвсем. — Адлер отпи още веднъж от чашата си. — Клод, ти наистина си най-добрият експерт по вината, когото съм срещал. А какво мисли той по този въпрос?
	— Не знам. Изправен е пред доста вътрешни проблеми. Вие, американците, не можете да прецените добре какво се крие зад тези думи. Неговият народ е с неспокоен характер и въпреки че успяха да погълнат Ирак, проблемите си остават. Според нас той ще трябва да се погрижи първо за вътрешната консолидация на новата държава. На това разчитаме, Скот. Надяваме се крайностите в режима да се смекчат, и то в най-скоро време. Длъжен е да омекоти поне част от позициите си по доста въпроси. Осми век отдавна е отминал, дори и в този район на света.
	— Да се надяваме, че ще се окажеш добър пророк — кимна Адлер. — Защото Иран винаги ми е вдъхвал опасения.
	— Всички хора са смъртни. Той е на седемдесет и две, а все още работи доста напрегнато. Но трябва да сме много предпазливи с него, нали си съгласен? Ако той прояви склонност към споразумяване, и ние няма да останем пасивни. По тези въпроси поговорихме и със саудитския колега. Там са доста загрижени, макар че не прекалено много. Ние не сме променили мнението си. Нашият съвет е да бъдете нащрек и внимателно да следите събитията.
	Може би Клод имаше право, Даряеи вече бе стар, а утвърждаването на властта в една новопридобита територия винаги изисква доста усилия. Нещо повече — за да се овладее страна с враждебно население, най-добре е да се отнасяш с него търпеливо — стига да имаш търпение. Ще поканиш неколцина чуждестранни инвеститори, плюс десетина журналисти, без да забравяш за репортерите от Си Ен Ен, ще внесеш западни филми, от по-евтините, и всичко ще изглежда чудесно. Но само ако има достатъчно търпение. И време. В американските университети се учат много иранци. Това може да се окаже един от най-ефективните лостове за постепенно засилване на влиянието на САЩ сред иранското обществено мнение. Проблемът обаче беше в това, че и Даряеи можеше да се досети за този вариант. Затова той, Скот Адлер, сега бе длъжен да знае каква да бъде следващата стъпка.
	— Клод, предлагам да изслушаме какво е решил да ни съобщи и да се постараем да не си създаваме нови врагове. Мисля, че и ти си склонен към този вариант.
	— D’accord*. — Французинът доля вино в чашата му. — За съжаление, в Техеран е невъзможно да се намери от това прекрасно вино.
	[* Съгласен (фр.) — Б.пр.]
	— Две чаши са ми границата, когато съм по работа.


	— Е, как е във Вашингтон? — запита придружителят на Кларк и Чавес просто така, за да убие времето, или поне така изглеждаше.
	— Напоследък се случиха доста странни неща. Знаете ли, в страната е учудващо спокойно. Може би няма да е зле правителството да намали социалните помощи — отвърна Джон.
	— А за какво е този шум около президента и неговите приключения в миналото?
	— О, чисти измислици — веднага се обади Динг.
	— Да е откраднал руска подводница? Сам? По дяволите, това вече граничи с фантазията. — Кларк се усмихна. — Абсолютни глупости!
	— А какво ще кажете за онзи руснак, бившия шеф на тяхното КГБ? — възрази домакинът. — Той не е измислица, нали? Всички го видяхме по телевизията.
	— Да, но мога да се обзаложа, че сме му платили огромна сума, за да емигрира и да остане в САЩ.
	— Може би ще издаде книга със спомените си, за да изкара още някой долар — засмя се Чавес. — Нищо чудно и той да се окаже кучи син като всички останали руски шпиони. Но ние с вас, мон ами, си оставаме само работни пчелички, искам да кажа скромни изпълнители, които винаги остават настрани от бурите по върховете.
	Опитът му да внесе непринудена нотка в разговора не донесе успех — французинът не подхвана темата. Очевидно работеше за френските тайни служби и много добре знаеше, че в момента разговаря с агенти от ЦРУ.
	— Случвало ли ви се е да работите в Иран? — попита Джон.
	— Не, но съм бил там.
	— И какво ви е впечатлението? — намеси се Чавес.
	— Да ви призная, иранците и до днес си остават загадка за мен.
	— Да — съгласи се Кларк. — Напълно ви разбирам.
	— Но вашият президент е доста интересен човек — продължи французинът, може би само от любезност — доста странно за служител на разузнаването.
	Джон го погледна в очите, мислено му благодари за предупреждението и му върне жеста.
	— Да, такъв е. Но нали и той е от нашата професия.
	— А всичките тези забавни истории около него?
	— Нищо не мога да твърдя със сигурност — откровено се усмихна Кларк. „Разбира се, че са верни. Репортерите не са чак толкова умни, че да си измислят всичко това.“
	Двамата мислеха за едно и също нещо. И двамата го знаеха, въпреки че никой нямаше право да го произнесе на глас. Срамота е, че не ни е позволено тази вечер да излезем някъде заедно, в някой приличен ресторант например и да си поприказваме като хората. Но никой не можеше да го каже.
	— На връщане бих се радвал да ви почерпя по едно питие.
	— На връщане ще се възползваме от поканата ви.
	Динг само слушаше и наблюдаваше. Старото копеле още не беше забравило занаята, а той имаше още много да учи от него.
	— Добре би било да станем приятели с него — сподели той с Кларк след пет минути, докато ги караха към самолета.
	— По-добре е да си останем приятели, Динг. Полезно е да разговаряш с умни хора.


	Никой никога не е твърдял, че е лесно да се управлява. Но Даряеи, който управляваше Иран вече почти двадесет години, напоследък все повече се дразнеше от досадните и незначителни въпроси, с които ежедневно го затрупваха подчинените му. И все пак нито веднъж не призна пред себе си, че вината да се стигне дотук е почти изцяло негова. Според личната му преценка той управляваше доста добре, макар останалите да смятаха, че прекалява с диктаторските си методи — за повечето от престъпленията се предвиждаше само едно наказание — смърт. Дори и най-дребните административни нарушения можеха да причинят съсипването на дългогодишна кариера, но, разбира се, опрощението зависеше от големината на грешката. Най-рядко грешаха бюрократите, които на всичко отговаряха с „не“, позовавайки се на изричните забрани, предписани в законите. И никой не го беше грижа да доказва, че наистина има такива закони. Всеки, който разширяваше обхвата на правителствените пълномощия над най-важните дейности от всекидневния живот, всъщност служеше само на една цел — да укрепва личната власт на аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. Така всяко решение се взимаше много по-лесно и същевременно избавяше правителствените служители от опасността да изпаднат в немилост.
	Но нищо в реалния живот не беше толкова просто. Например практическите въпроси около търговията, дори само начинът, по който в страната се вършеше всичко — от продажбата на пъпешите и дините до забраната на автомобилните клаксони в близост до джамиите — всичко чакаше нечия забрана или разрешение, защото дори и в Свещения Коран не се обясняваше как да се постъпва при всяка конкретна ситуация. Но да се либерализира всичко беше немислимо, защото всяко либерализиране на строгите ислямски правила можеше да се тълкува като изневеряване на религиозните канони, и то в страна, в която вероотстъпничеството беше най-страшното престъпление. Така че когато низшата бюрокрация се сблъскваше с необходимостта да каже „да“ на някакво прошение, го препращаше по-нагоре, за да си измие ръцете с оправданието, че „онези отгоре“ са казали „не“. Така се правеше по-лесно кариера, защото „онези горе“ отдавна бяха обръгнали и свикнали да отказват на елементарните искания на „онези отдолу“, пък и те бяха длъжни да се съобразяват с критиките на следващите, които бяха още по-нависоко. Така се оформяше пирамидата на властта.
	В тази сложна йерархия между Даряеи и низшата бюрокрация се намираше Съветът на религиозните водачи (през епохата на Хомейни Даряеи бе негов член), плюс парламентът с послушни депутати и висшите служители, но за дълбоко разочарование на религиозния водач на новата Обединена ислямска република, нищо в закостенялата система на управление не се промени и така той се оказа изправен пред сериозни проблеми в икономиката, като цените на петрола, работното време на магазините, учебните програми за девойките във висшите училища. Мрачната физиономия, с която аятолахът напоследък посрещаше подобни тривиални доклади, все повече убеждаваше висшите сановници около него, че нещо не е наред, и ги принуждаваше отново и отново старателно да обмислят с какви доводи да му поднасят за подпис следващите документи, а това още повече увеличаваше броя на абсурдите в тромавата бюрократична система, защото всички се надпреварваха да бъдат по-стриктни от останалите. Сега най-важното бе да се спечели благоволението на Даряеи и той неизбежно се оказа заплетен в решаването на безброй маловажни въпроси, макар че трябваше да посвети цялото си време на кардиналните проблеми, надвиснали над новата държава.
	С такива мисли той пристигна в Багдат, за да се срещне с местните религиозни дейци — трябваше да решат коя от джамиите ще бъде ремонтирана първа. Всеизвестно бе, че аятолахът предпочита една от тях за молитвите си, а друга — заради архитектурните й достойнства, трета — за историческото й значение. След оживени разисквания въпросът се усложни дотолкова, че се превърна във важен фактор за гарантиране на политическата стабилност на района около Багдат.
	След това на дневен ред изскочи проблемът за правото на жените да карат коли (според мнението на иранците досегашният иракски режим бил прекалено либерален по този въпрос). И тук мненията се разделиха, защото се очертаваха доста затруднения. Стана дума и за самотните жени, като вдовици например — дали да им оставят правото да шофират сами, ако нямат средства, за да си позволят да плащат на личен шофьор? Трябваше ли правителството да се намеси? За някои професии, като лекарите и частните учители например, личният автомобил беше необходимост, за да могат да посещават пациентите или учениците си. От друга страна, тъй като сега Иран и Ирак бяха едно цяло, редно бе да уеднаквят законите си. Но това означаваше да се разреши и на жените в Иран да шофират! Или пък да се забрани в Ирак? Именно заради тези наболели въпроси той бе принуден да вземе тази вечер самолета за Багдат и да изгуби още от ценното си време.
	Седнал в личния си самолет, Даряеи прегледа още веднъж дневния ред на предстоящата среща. Идеше му да изкрещи, но бе търпелив и успя и този път да потисне негодуванието си. Подготовката на тази важна среща му бе струвала много усилия. На следващата сутрин щеше да се срещне с външния министър на САЩ, който на всичкото отгоре се бе оказал евреин. Даряеи гледаше листовете толкова свирепо, че членовете на екипажа чак се изплашиха.


	Полетът се извършваше с френски самолет, а екипажът бе само от двама летци от френските ВВС, плюс две чаровни стюардеси. Поне едната работеше за френските тайни служби, според Кларк, а може би и двете. Харесваше французите, особено хората от тяхното разузнаване. Наистина понякога създаваха главоболия, като всички французи, особено когато ставаше дума за преразпределянето на зоните на влияние в Африка, обаче се справяха дяволски добре със задачите си. За щастие в самолета беше доста шумно и никой не се опита да му досажда с опити да го въвлече в разговор. Може би тъкмо това обясняваше защо едната или другата стюардеса влизаше на всеки четвърт час, за да се осведоми дали не желаят нещо.
	— Трябва ли да узнаем още нещо, нещо по-специално, за да сме подготвени за срещата? — попита Джон, когато държавният секретар с любезна усмивка отклони поредното предложение на една от френските стюардеси.
	— Не — отвърна Адлер. — Искаме само да го преценим, да разберем какво мисли, как се чувства сега, като единствен господар на двете държави. Моят приятел Клод каза, че отблизо нещата не изглеждали чак толкова зле, дори някои от доводите на аятолаха били съвсем приемливи. Но основната цел на пътуването е да му предам обичайното дипломатическо послание.
	— Вярвам, че ще се справите — усмихна се Чавес.
	Държавният секретар също се усмихна.
	— От дипломатическа гледна точка тази задача не е много лека, но вярвам, че няма да се върнем с празни ръце. Къде сте следвали, господин Чавес?
	— В университета „Джордж Мейсън“, при професор Алфър.
	— По едно време тя работеше за мен. И каква тема защитихте?
	— Дипломатическите усилия в Европа в началото на века.
	— Англия и Германия?
	— В общи линии — кимна Динг. — По-специално наблегнах на съперничеството за контрола над морските пътища.
	— И до какви изводи стигнахте?
	— Хората не могат да осъзнаят разликата между тактическите и стратегическите цели. Мнозина от онази епоха са си въобразявали, че са могли да надникнат в бъдещето, като си мислят само с тогавашните понятия и категории. И понеже са се оказали доста късогледи, въпреки държавническите им умения накрая се е стигнало до Първата световна война, която е разчупила съществуващия ред в Европа, но не са успели да го заменят с нещо по-добро и по-солидно. — Забележителен извод, каза си Кларк, докато слушаше краткото изложение на Динг. Дори гласът му звучеше доста по-различно от обикновено.
	— И сега работите за ЦРУ? — попита държавният секретар. В погледа му се четеше недоверие.
	— Е, наложи се — ухили се Динг. — Но понякога не спазвам буквално всичките им нареждания, сър.
	— Тогава защо Ед Фоли нареди да ме придружавате вие двамата?
	— Заради мен — намеси се Кларк. — Заповядаха ни да се поразходим из Техеран и да разузнаем обстановката.
	— Защо заради вас? — учуди се Скот.
	— Има малко предистория. Навремето обучавах новопостъпили курсанти в школата към ЦРУ — обясни Джон и очите на Адлер изведнъж светнаха.
	— Вие сте двамата в историята с Кога! Вие сте, нали?
	— Ние сме — потвърди Чавес. Вероятно държавният секретар беше осведомен за историята с японците. — Беше доста забавно.
	— И пак вие сте изпратили рапорта за Брет Хансън и Гото? Да, добре се справихте тогава, дори много добре. — Доскоро той се питаше дали тези двамата ще бъдат причислени към екипа на ЦРУ за извънредни мерки относно новата Обединена ислямска република. Вече знаеше отговора.
	— Обаче никой не обърна внимание — натърти Чавес.
	— Няма да се повтори — успокои го Адлер. — Обаче искам подробности.
	— Разбира се, сър — съгласи се Джон Кларк.
	Адлер махна с ръка на едната от стюардесите — симпатичната брюнетка, за която Кларк подозираше, че е агент на френските тайни служби.
	— Да, мосю министър?
	— Колко ни остава до кацането?
	— Четири часа.
	— Окей, донесете ни тесте карти и бутилка вино.
	— Веднага, мосю.
	— На служба сме, сър — отбеляза Чавес.
	— Не сте на служба, докато самолетът не кацне — успокои го Адлер.


	Всички знаеха къде преминава разграничителната линия. Не бяха разменяни никакви официални комюникета, поне между Пекин и Тайпе, но всичко се знаеше — и самолетите от КНР, и тайванските самолети не се приближаваха на повече от 15 километра до линията, ориентирана точно по местния меридиан. От двете й страни всеки беше свободен да извършва маневри, да демонстрира агресивност, да прахосва на воля артилерийски снаряди. Стриктното спазване на тази невидима преграда бе постигнато без нито един обмен на радиовръзка между двата Китая. Всичко се вършеше в интерес на поддържане на стабилността в района.
	САЩ бяха изпратили в Тайванския проток четири подводници, дислоцирани под тази невидима разграничителна линия, защото там се оказа най-безопасно за тях. В северния край на протока плаваха още три надводни съда — кръстосвачът „Порт Ройъл“ и двата разрушителя „Съливанс“ и „Чандлър“ — и трите снабдени с общо 250 ракети тип SM2-MR. Обикновено те охраняваха някой от самолетоносачите срещу въздушни атаки, но сега „техният“ самолетоносач беше закотвен в Пърл Харбър за подмяна на двигателите. „Съливанс“ и „Порт Ройъл“ бяха оборудвани с мощни радарни системи от клас ЕГИДА, които следяха неотстъпно въздушната активност в района, а подводниците бяха поели останалите разузнавателни задачи. На борда на „Чандлър“ имаше специално оборудване за прослушване на речевия радиообмен. Ако някой решеше да възрази срещу присъствието на американските кораби в района, щеше да последва отговор, че всички държави се ползват от свободата в корабоплаването. На пръв поглед не се забелязваха признаци за някакъв общ план за действие, но именно тази неизвестност тревожеше всички участници в маневрите.
	Над океана се зазоряваше, когато откъм континента се появиха четири изтребителя от китайските ВВС, а след пет минути се показаха още четири. Бордовите радари на американските кораби веднага ги засякоха. Компютърната система записа данните и ги кодира с поредни номера, след което се зае да следи по-нататъшното им напредване. Но спокойствието трая само до мига, когато изтребителите направиха рязък изненадващ завой. Дежурният лейтенант вдигна слушалката на телефона и натисна бутона.
	— Да? — отвърна един уморен глас.
	— Капитане, засякохме четири самолета от континентален Китай, вероятно изтребители. Скоро ще пресекат разграничителната линия, азимут две-едно-нула, височина пет хиляди метра, курс нула-девет-нула, скорост петстотин. На няколко минути зад тях летят още четири.
	— Идвам веднага — отвърна капитанът.
	— Нова следа, сър — рапортува дежурният, щом капитанът влезе. — От запад се приближават още четири изтребителя. Не, почакайте, може би са повече от четири…
	За удобство в компютъра бе въведена подпрограма за изобразяване на самолетите на Пекин с едни символи, като „вражески“, а тайванските — с други, като „приятелски“. (Понякога в небето се появяваха и американски самолети, но те бяха снабдени с електронни индикатори и не смущаваха работата на компютърната система.) В момента на екрана се виждаха двете групи от по четири самолета, поддържащи дистанция от 5 до 6 километра и скорост около 1 600 километра в час. Радарът бе засякъл и шест пътнически самолета, всичките откъм източната страна на разделителната линия — летяха по традиционните си маршрути и грижливо избягваха зоната на ученията.
	— Цел № 6 променя курса — докладва наблюдателят. За пръв път през тези учения самолети на Китайската армия се отдалечаваха толкова много от континента в посока юг-югозапад. Тайванските изтребители веднага коригираха курса си.
	— Да не са изгубили ориентация? — зачуди се офицерът от командната кабина.
	— Още не се е съмнало. Може би просто са решили да проверят летателната обстановка по-далеч от брега. — Нямаха представа какви навигационни системи използват китайските пилоти, но нямаше съмнение, че не е особено приятно да се носиш над тъмните води на океана в тясната пилотска кабина.
	— Появиха се сигнали от още няколко самолетни радара, откъм изток, вероятно цел № 7 — обадиха се от отделението за електронно разузнаване. Това беше втората китайска ескадрила, появила се откъм континента.
	— Променя ли се електронната активност на цел № 6? — попита офицерът от командната кабина.
	— Не, сър. — Изтребителите довършиха широкия завой и сега летяха право на запад, обратно към разделителната линия, следвани от тайванските изтребители F-16. Нещо ставаше високо над протока, но никой още нямаше обяснение.
	— Цел № 7 завива, новият курс е нула-девет-седем.
	— Насочват се право към тайванците! Вече са в обсега на радарите им… — задъхано доложи лейтенантът. За пръв път в гласа му се прокрадна тревожна нотка. — Цел № 7 следва плътно траекторията на изтребителите F-16, без да ги изпуска от радарите си.
	В този миг тайванските изтребители F-16 също влязоха в широк завой.
	— Хм… — процеди дребният офицер, застанал до пулта за електронно разузнаване. — Сър, цел № 7 току-що превключи радарите си в следящ режим. — Сега, вместо да се ограничи с търсенето на целите, електронната система можеше да насочва и ракетите въздух-въздух. Неприятелският акт отпреди няколко секунди прерасна в открито враждебно поведение.
	Тайванските изтребители се разделиха на две ята и започнаха да маневрират поотделно. Китайските последваха примера им. Първата четворка, означавана като цел № 6, вече бе достигнала разграничителната линия и се насочваше на запад, за да се прибере в някое от военните летища на континента.
	— Вижте!
	На екрана се появи съвсем малка точка, която започна бързо да се отдалечава от изображението на един от тайванските изтребители.
	— По дяволите! — извика щурманът. — Изстреляха ракета!
	— Може би са две… — поправи го капитанът.
	Високо в небето двете ракети AIM-120, също американско производство, се раздалечиха и поеха по две отделни траектории, всяка към своята цел.
	— Помислили са, че онези от континента са решили да ги атакуват. Ох, Господи! — извика капитанът и се обърна към радиста. — Веднага ме свържи с щаба на Тихоокеанския флот!
	Но само след няколко секунди на екрана един от китайските изтребители избухна в пламъци. Предупреден, вторият изтребител форсира двигателите си и в последната секунда успя да избегне преследващата го тайванска ракета.
	После се обърна. Най-южният тайвански изтребител също се завъртя и цел № 6 рязко изви на север, с включени радари. След десет секунди във въздуха полетяха още шест ракети, всяка устремена към своята цел.
	— Пред очите ни се разиграва свирепа въздушна битка — отбеляза щурманът. Капитанът вдигна микрофона:
	— Всеобщо повикване, всеобщо повикване! — После предупреди капитаните на другите два кораба, на десетина морски мили, единият западно, а другият източно от него. Във всички отделения на „Порт Ройъл“ кънтяха звънците за бойна тревога.
	— Засякох сигнала — отвърна капитанът на „Съливанс“. От трите американски кораба той бе най-близо до континента.
	— И аз го получих на екраните — обадиха се от „Чандлър“. Те пък бяха най-близо до остров Тайван, но получаваха чрез сателитен канал радарната картина от електронната система ЕГИДА.
	— Улучиха го! — Още един китайски изтребител полетя към мрачните океански води. След още пет секунди избухна един F-16. Повечето от свободните членове на екипажа се събраха в командния център, за да заемат позициите си за бойни действия.
	— Капитане, цел № 6 се опитва да симулира…
	— Да, виждам. Но още не е дошъл краят на схватката.
	Точно според предсказанието му във въздуха се стрелна още една ракета. Беше толкова малка, че радарите на системата ЕГИДА едва я уловиха, обаче техниците веднага коригираха усилването, като „изстреляха“ в зоната мощен радиоимпулс и картината веднага се изясни.
	— О, по дяволите! — извика щурманът. — Капитане, вижте!
	Опитният командир веднага схвана защо се бе изплашил щурманът. Някой бе изпуснал контрола над ракетата с търсеща глава в инфрачервения обхват и най-силно излъчващата топлина цел в съседство се бе оказал пътническият „Еърбъс 310“ на тайванските авиолинии, с два огромни турбодвигателя, производство на „Дженеръл електрик“ — тази американска компания бе произвела и двигателите на трите американски кораба. Сега на фона на изгряващото слънце еърбъсът изглеждаше като огромно червено око.
	— Капитан Албертсън, веднага го предупредете! — извика капитанът.
	— Еър Чайна шест-шест-шест, говори боен кораб от флотата на САЩ. Към вас е изстреляна ракета от изтребител, който се връща от бойна мисия, откъм северозапад. Повтарям, веднага се отклонете от курса, от северозапад ви заплашва ракетен удар!
	— Какво, какво? — Но огромният самолет веднага се разклати, влезе в ляв завой и започна да се снижава. Обаче вече нищо не можеше да го спаси.
	Ясно очертаният на екрана вектор на траекторията на ракетата нито веднъж не изпусна мишената. За миг смаяните американски моряци си помислиха, че тя може да се самовзриви и да падне в океана, обаче ракетата летеше със скорост, трикратно по-голяма от скоростта на звука, а пътническият лайнер се движеше с доста по-ниска скорост, защото вече наближаваше тайванското летище. Пилотът отново гмурна надолу носа на самолета, но с това само улесни преследващата го ракета.
	— Самолетът е доста голям — замислено процеди капитанът.
	— Но има само два двигателя, сър — отбеляза дежурният офицер.
	— Ще го улучи — предсказа наблюдателят, застанал пред радарния екран.
	— Дано профучи под него, дано го подмине… Ох, по дяволите! — изохка капитанът. Искаше му се да не е свидетел на тази жестока сцена. На екрана изображението на самолета се увеличи трикратно, а около него затрепка мигащият фон за излъчен сигнал за бедствие.
	— Мейдей! Той излъчи „Мейдей“, сър! — провикна се радистът. — Полет шест-шест-шест на тайванските авиолинии излъчва „Мейдей“, ударени са крилото и двигателя… може би на борда е избухнал пожар!
	— Дотам има само петдесет мили — каза дежурният офицер. — Летеше към летището на Тайпе.
	Капитанът огледа набързо трите радарни екрана. Въздушната битка бе стихнала тъй бързо и неочаквано, както и бе започнала. Три изтребителя бяха свалени, може би още няколко бяха повредени, затова сега и двете страни оттегляха самолетите си. Откъм тайванския бряг се появиха още няколко изтребителя, за да ескортират завръщащите се ескадрили.
	— Капитане! — обади се дежурният офицер откъм пулта за електронно разузнаване. — Включени са радарите на всички кораби в зоната. Претърсваме целия диапазон, за да класифицираме източниците.
	Но опитният капитан знаеше, че това няма да помогне на ударения пътнически самолет. Сега от значение бе само едно — дали той ще успее да се снижи и да забави скоростта си.
	— Имаме сателитна връзка с щаба на Тихоокеанския флот, сър — рапортува радистът.
	— Говори капитанът на „Порт Ройъл“. Току-що станахме свидетели на въздушно сражение. Една ракета се отклони и улучи пътнически лайнер, летящ по маршрута Хонконг — Тайпе. Самолетът още е във въздуха, но очевидно има повреда. Преди това бяха свалени два „МиГ“-а на ВВС към КНА, плюс един F-16 от тайванските ВВС. Вероятно е повреден още един F-16.
	— Кой пръв откри огън? — запита дежурният офицер в щаба в Пърл Харбър.
	— Според нас битката започнаха тайванските пилоти. Може да е било по погрешка. Или не са им издържали нервите… Ще ви изпратя лентите с видеозаписите от радарите колкото е възможно по-бързо.
	— Много добре. Благодаря ви, капитане. Ще докладвам на командващия. Моля, дръжте ме в течение на следващите събития.
	— Ще бъде изпълнено. — Капитанът остави микрофона и се обърна към дежурния офицер, който не откъсваше поглед от радарния екран. — Да се приготвят копия от видеозаписите за изпращане в Пърл Харбър.
	— Разбрано, сър.
	Полет 666 на тайванските авиолинии продължаваше по маршрута си към острова, но радарната следа показваше, че корпусът му се тресе от силни вибрации — дори не можеше да поддържа прав курс. Екипът за електронно разузнаване на борда на „Чандлър“ прослушваше напрегнато честотите, запазени за радиообмен в района. Всички пилоти от международните линии говореха английски. За щастие гласът на радиста от поразения самолет се чуваше доста ясно, макар да говореше забързано и задъхано — зовеше за помощ и искаше да разчистят пистата на летището за аварийно кацане, докато двамата пилоти се мъчеха да овладеят системите за управление на повредения самолет. Единствено те знаеха колко сериозни са повредите. Останалите си оставаха безпомощни зрители, шепнещи молитви самолетът да издържи поне още петнадесет минути.


	Оттук нататък събитията се развиха много бързо. В щаба адмирал Дейвид Сийтън заповяда на дежурния офицер незабавно да включи аварийния канал, да се свърже с главнокомандващия на Тихоокеанския флот и същевременно да подаде спешен рапорт до Вашингтон. След това нареди да се предадат спешни заповеди до шестте американски бойни кораба и подводници в района да бъдат нащрек, готови за бойни действия. Накрая бе излъчено първото шифровано съобщение до всички американски агенти, следящи различни военни обекти в Тайван — поради сложните мерки за сигурност тези съобщения отнеха повече време. Заради ранния час не завариха никой от персонала в посолството в Тайпе, нито някой от хората на ЦРУ, за да им заповядат незабавно да потеглят към летището и да посрещнат повредения самолет. Засега нямаше какво да се предприеме, освен да се изчака пороят от въпроси, които щяха да рукнат от Вашингтон и на които той още нямаше отговорите.


	— Търси ви Бенджамин Гудли, сър.
	— Свържете го. — След кратка пауза президентът попита: — Бен, какво се е случило?
	— Възникнал е неочакван проблем в Тайван, господин президент.
	Общо взето съобщението, което получил, било доста неясно и прибързано. Еърбъсът още бил във въздуха, затова военните решили да уведомят президента на Съединените щати, че е възникнал сериозен проблем, но повече никой нищо не знаеше.
	— Окей, дръж ме в течение. — Райън погледна към бюрото си. — Ох, по дяволите! — Понякога усещането за могъщество от това да си президент беше толкова приятно. Но сега той бе безпомощен. Ами ако на борда имаше пътници от САЩ? И какво означаваше всичко това? И какво точно всъщност се бе случило?


	Можеше да бъде и по-зле. Даряеи се качи отново на личния си самолет след по-малко от четири часа престой в Багдат, колкото да се справи с последните проблеми — този път речта му бе по-лаконична от обичайното — и да изпита удовлетворение от страха, който всели в сърцата им, когато ги скастри, че му губят времето с дреболии. Измъчван от киселините в стомаха си, аятолахът се настани на седалката в самолета с още по-кисело изражение. Махна мълчаливо с ръка на екипажа да включва двигателите. Отдавна бе усвоил този жест — с него бе давал знак да падат толкова много глави. След тридесет секунди екипажът вдигна подвижната стълба и мощните самолетни двигатели забучаха оглушително.


	— Къде си научил така картите? — попита Адлер.
	— Във флотата, господин държавен секретар — отвърна Кларк, докато събираше залозите. Току-що бе успял да измъкне с блъфиране две десетачки от самия държавен секретар.
	— Винаги съм си мислил, че моряците не ги бива много на покер.
	— Някои хора и досега поддържат това мнение — усмихна се Кларк.
	— Гледайте го в ръцете — посъветва го Чавес.


	Еърбъсът бе изгубил десния си двигател след ракетното попадение, но повредите му не се ограничаваха само с това. Ракетата с инфрачервено насочване го бе застигнала отзад, откъм дясната страна, и след като се бе врязала в масивния турбовитлов двигател, отломките от взрива бяха разкъсали външната обшивка на корпуса, като някои бяха засегнали един от резервоарите с гориво. Избухна пламък, не много силен, колкото да внесе паника сред екипажа.
	Но имаше и друга, по-страшна опасност, за която още никой не подозираше. От пламъците в задната част на самолета нямаше да пострадат пътниците, нито пък можеше да експлодира празният резервоар — съвсем друго би било, ако ракетата бе застигнала самолети само четвърт час по-рано. Най-лошото бе в повредата на управлението на насочващите плоскости, монтирани недалеч от опашката.
	Слава Богу, можеха да летят безпроблемно дори само с един двигател, а левият не беше засегнат, затова го включиха на пълна мощност. Вторият пилот изключи захранването на десния и задейства ръчното управление на усъвършенстваната противопожарна система. След няколко напрегнати секунди аварийните сигнализатори млъкнаха и вторият пилот въздъхна облекчено.
	— Повредени са хоризонталните стабилизатори — докладва той, докато се опитваше да ги задейства от пулта. Оказа се, че самолетът не се подчинява на командите му.
	Но проблемът не се криеше само в уменията на пилотите. Еърбъсът всъщност се управляваше от компютърни програми. Мощната главна програма събираше данните директно от датчиците, пръснати по целия корпус, крилата и двигателите, плюс входните данни от уредите, ръчно задействани от двамата пилоти, анализираше ги и изпращаше следващите си команди към регулиращите плоскости. Ала при проектирането на самолета компютърните програмисти не бяха предвидили повреди от въздушни сражения. Програмата коректно регистрира спада на мощността и реши, че се е взривил десният двигател — защото така бе научена „да мисли“. Бордовият компютър оцени тази първостепенна повреда, анализира и останалите, след което взе съответните мерки.
	Оставаха им само трийсет километра. Пилотът регулира клапите, а компютрите — на борда всъщност имаше седем — веднага „прецениха“ решението му като правилно и намалиха мощността на левия двигател. Изконсумирал повечето от запасите си с гориво, самолетът беше олекнал. Притежаваха цялата двигателна мощност, от която се нуждаеха за кацането. Височината намаляваше доста бързо, но това не изплаши пилотите, защото можеха да приземят самолета и ръчно. След кратко обсъждане решиха, че това е най-разумният избор. Във въздуха около тях се завъртя самотен изтребител, който искаше да им помогне с нещо, но единствено успя да им съобщи за повредата на десния двигател по канала за аварийна радиовръзка. Раздразнените и объркани пилоти му отвърнаха да не им се пречка.
	Петнайсет километра. Скоростта спадна под 370 километра в час. Опитаха се да спуснат закрилките, но не успяха да задействат тези от дясната страна. Компютрите, „надушили“ още няколко повреди, „не посмяха“ да включат и левите. Което пък не позволи на пилотите да намалят достатъчно скоростта. Двамата пилоти изругаха яростно, споменаха нещо за майките на програмистите и решиха да рискуват.
	— Колесника! — изрева старши пилотът. Вторият пилот натисна лостовете и масивните колела започнаха да се спускат. Двамата въздъхнаха облекчено. Но не подозираха, че десните колела са повредени от удара.
	Пред погледите им се показа летището. В другия край на пистата забелязаха мигащите светлини на линейките и пожарните коли. Еърбъсът обикновено се приземяваше при скорост 250 километра в час, но сега връхлитаха върху пистата с 360…
	Самолетът се приземи доста твърдо и се понесе по бетона, но не задълго. Повредените десни колела закъсняваха и само след секунда по бетона започна да стърже метал. Двамата летци и седемте компютъра се опитаха да задържат курса, но не постигнаха нищо. Корпусът рязко се изви наляво, левите колесници изтрещяха оглушително и масивният двигател с грохот се стовари върху пистата. Лявото крило се откърши и веднага избухна пламък.
	Притичалите пожарникари не успяха да спасят пътниците, обгърнати от огнената стихия. По-късно съобщиха, че от огъня и от задушаване са загинали 127 души. Останалите сто и четирима, заедно с екипажа, побягнаха ужасени, окървавени, изподрани, очернени.


	Според указанията френските летци насочиха самолета към терминала на ВВС, където ги очакваше подсилена охрана. Веднага след кацането им съобщиха да се отправят към съседния пътнически самолет, който се беше приземил малко преди тях.
	— Да, пристигнахме — прозина се Динг. — Сега…
	— Извинете — прекъсна го чернокосата стюардеса. — Наредиха ни да останем в салона, докато приключат с обслужването на самолета, пристигнал преди нас.
	— Той не крие стремежите си още отсега да ни се налага дори и в най-дребните неща — измърмори Чавес.
	— Моля ви, изгасете осветлението в салона — каза Кларк и даде знак на партньора си.
	— Но защо… — понечи да възрази държавният секретар, но Кларк му даде знак да замълчи. Стюардесата изпълни молбата му. Динг отключи чантата си и измъкна от нея фотоапарат.
	— Какво ще снимате? — тихо запита недоумяващият Адлер.
	— Пред нас има правителствен самолет — каза Джон и се наведе към прозорчето. — Не се виждат други машини от този клас, пък и сега го насочват към терминала на военните. Ще проверим дали ще можем да засечем кой е долетял с него.
	Шпионите си остават шпиони за цял живот, каза си Адлер, но предпочете да не го повтори гласно. Дипломатите обаче също трябваше да са добре информирани и знаеха, че с толкова скъп самолет се разрешава да пътуват само членове на правителството на новообразуваната Обединена ислямска република. След няколко секунди към съседния самолет се приближи кавалкада от луксозни автомобили.
	— Някоя важна птица — отбеляза Динг.
	— Какъв филм си заредил?
	— Достатъчно чувствителен, господин Кларк — отвърна Чавес и регулира телеобектива. В кадъра попадна целият корпус на чуждия самолет. Не можеше да си позволи по-силно увеличение.
	— О! — пръв реагира Адлер. — Хм, това се казва изненада!
	— Самият Даряеи, нали? — попита Кларк.
	— Да, това е нашият приятел — потвърди държавният секретар.
	Чавес на бърза ръка изщрака десетина кадъра, за да запечата мига — посрещачите наобиколиха Даряеи и го запрегръщаха като богат чичо, отдавна обявен за изгубен и внезапно завърнал се. После го поведоха към най-близката лимузина, която потегли почти веднага. Чавес направи още една снимка и пъхна фотоапарата в чантата. След още пет минути им разрешиха да слязат от самолета.
	— Дали ще ме информират какъв ще е дневният ред? — попита Адлер на път към изхода.
	— Вероятно не — реши Кларк. — Според мен ще изгубим няколко часа преди да започне срещата.
	До най-долното стъпало ги очакваше френският посланик с още един мълчалив мъж, очевидно от охраната, плюс десетина местни сановници. Потеглиха с две лимузини към френското посолство, водени от два ирански автомобила. Отзад още две коли завършваха полуофициалната процесия. Адлер и посланикът бяха в първата, а Чавес и Кларк — във втората кола. С тях беше шофьорът и още един набит мъж на предната седалка, очевидно определен за техен придружител.
	— Добре дошли в Техеран, приятели — започна придружителят, щом намести автомата между краката си.
	— Мерси — отвърна Динг и се прозина.
	— Съобщиха ми, че не посещавате Техеран за пръв път — обади се французинът.
	— А вие откога сте в страната? — полюбопитства Джон.
	— От две години. Колата е проверена — допълни той, с което навярно искаше да каже, че няма микрофони.
	— Имаме за вас съобщение от Вашингтон — обърна се посланикът към Адлер в предната кола, след което му преразказа накратко за инцидента в Тайпе. — Опасявам се, че ще ви очаква доста работа след завръщането ви във Вашингтон.
	— Боже мой! — възкликна държавният секретар. — В този момент само това ни липсваше. Има ли някакви официални реакции?
	— Поне аз не съм уведомен. Но и те няма да закъснеят. Според дневния ред ще се срещнете с Даряеи в десет и половина, така че ще имате време да си починете след дългия полет. Обратният полет до Париж е предвиден след вечерята. Ще ви бъде оказано пълно съдействие за всичко.
	— Благодаря ви, господин посланик — промълви Скот Адлер. Бе прекалено уморен, за да разговаря по-обстойно.
	— Имате ли представа какво се е случило? — попита Чавес в задната кола.
	— Знаем само това, което ни съобщи пресслужбата на вашето правителство. Очевидно в небето над Тайванския проток се е разиграла кратка въздушна схватка и някаква ракета е поразила непредвидена цел.
	— По случайност ли? — обади се Кларк.
	— Засега нямаме потвърждение на тази версия.
	— Вероятно е доста трудно да се улучи въздушен лайнер, без да пострада част от пътниците. — Динг затвори клепачи, замислен за мекото легло, което го очакваше в посолството.


	Същите новини бяха докладвани и на Даряеи почти по същото време. За изненада на своя придружител — висш мюсюлмански духовник, аятолахът не прояви интерес. Махмуд Хаджи отдавна бе решил, че е вредно да се допускат до висшата политика хора, които винаги изостават от събитията.


	Френското гостоприемство не ги разочарова, въпреки че се намираха в град, който може би най-много от всички останали столици се различаваше от Париж. Щом влязоха в сградата, трима униформени служители поеха чантите от ръцете им, а иконом в пищна ливрея ги отведе да си починат. Леглата им бяха приготвени и ги очакваха, а на нощните шкафчета бяха оставени чаши вода с лед. Чавес заспа веднага. Но Кларк дълго не можа да затвори очи. Последния път, когато се криеше в посолство в този град… но какво ставаше с него? Защо се тревожеше толкова за тази отдавна затворена страница от миналото си?


	Брифингът започна с рапорта на адмирал Джексън, допълнен с видеозаписите, изпратени от корабите в Тайванския проток.
	— Тези кадри са заснети от екипажа на „Порт Ройъл“. Получихме дублиращи записи и от „Съливанс“, с незначителни разлики, затова ще използваме само първия комплект — обясни той на присъстващите в заседателната зала и започна да показва обектите върху широкия екран.
	— Изглежда, че на водещата група китайски изтребители е било възложено да симулира нападение от континента към остров Тайван, като задачата на втората група от още четири изтребителя е била да охранява първата от евентуален контраудар. Отдолу, от земята, всичко е изглеждало като добре изпълнено стандартно учение. Обаче пилотите от втората група, вместо да следват водачите си от първата, превключват радарите в режим, общоприет за начало на въздушна атака, и на тайванските летци не е оставало нищо друго, освен да си помислят, че в следващия миг ще бъдат нападнати. Именно тогава не издържат нервите на един от тайванците и той изстрелва ракета. Примерът му последва пилотът от съседния изтребител. Тогава всички откриват ожесточен огън. Изтребителите F-16 започват бързи маневри около противниците си, но попадат в следващата клопка — ето, вижте тук, един пилот катапултира, но според нас е успял да оцелее. А тук този изтребител изстрелва още четири ракети и една от тях застига пътническия лайнер. Много рядко се случва такива ракети да летят толкова надалеч. Ние проверихме разстоянието — оказа се с три километра повече от максималния разчетен диапазон на ракетите от този клас. В мига, когато ракетата поразява еърбъса, всички изтребители вече са променили курса си и са се отдалечили. В края на краищата инцидентът приключва със загуби и за двете страни.
	— Инцидентът — обади се Тони Бретано.
	— Да, сигурно така изглежда отстрани. И все пак има едно „но“…
	— Защо са били снабдени с бойни ракети за учебни полети? — попита Райън.
	— Да, господин президент. Тайванските пилоти използват бели ракети, защото възприемат като непосредствена заплаха всяко учение на бойната авиация на континентален Китай в близост до острова…
	— За какви бели ракети става дума? — отново се намеси Бретано.
	— Извинете, господин министър. Белите ракети са с бойни глави, докато учебните обикновено се боядисват в синьо. Но защо пилотите от КНА са носели на борда ракети с топлинно насочване? При подобни ситуации ние обикновено не ги използваме, защото после стават неуправляеми или както казват пилотите, след като ги изстреляш, иди, че ги търси. Има още нещо подозрително. Всички останали ракети са управлявани чрез радарите. Вероятно тази злополучна ракета, която е ударила пътническия лайнер, е била единствената с независимо, топлинно насочване, изстреляна през този злополучен ден. Лично на мен цялата тази работа нещо ми намирисва.
	— Това да не е намек, че сме изправени пред съзнателна провокация? — тихо попита Джак.
	— Само предположение, господин президент. Цялата история ми изглежда като предварително скроена, като класическа уловка. Няколко изтребителя се нахвърлят върху нарушители на тяхното въздушно пространство, завързва се престрелка, загиват няколко пилоти и от двете страни, а ние никога няма да успеем да докажем коя от двете страни носи по-голяма вина. Ето, вижте този кадър — струва ми се, че изтребителят от КНА през цялото време държи пътническия лайнер на прицел, докато накрая го оставя за мишена на тайванския F-16. Но не мога да повярвам на тази версия…
	— Защо?
	— Защото така ще могат да ни насочат по погрешни следи — отвърна адмирал Джексън.
	— Може би тайванският летец е бил прекалено възбуден от атаката и просто е сбъркал целта? — предположи министърът на отбраната.
	— Но защо и той, и колегите му ще откриват огън по отстъпващите самолети, а не по тези, които са много по-близо до тях, господин министър? Аз съм служил като пилот на изтребител. И затова смятам, че това обяснение не изглежда правдоподобно. Дори неопитен летец, попаднал неочаквано в бойна обстановка, първо ще се ориентира откъде го заплашват и ще открие огън по най-близкия неприятел.
	— Колко са загиналите? — попита Джак мрачно.
	— Според последните данни жертвите са повече от сто — докладва Бен Гудли. — Има и оцелели, но още нямаме точния брой. Предполага се, че на борда е имало и американски граждани. Повечето пътници са били местни бизнесмени, пътуващи от Хонконг за Тайван.
	— И какво предлагате?
	— Преди да предприемем някакви действия, господин президент, първо трябва да узнаем дали са замесени наши хора в този инцидент. В момента в източната половина на Тихия океан имаме само един самолетоносач — „Айзенхауер“, който заедно с ескорта си от крайцери и миночистачи е на път към Австралия за общофлотското учение „ЮЖЕН ПРИЗ“. Но дори и да го отзовем, аз съм готов да се обзаложа, че няма да ни помогне да подобрим отношенията между Пекин и Тайпе.
	— Длъжни сме да направим изявление за пресата — напомни Арни.
	— Първо трябва да узнаем дали са загинали наши сънародници — рече Райън. — Ако сред жертвите има американски граждани… е, тогава ще имаме претекст да поискаме официално разяснение по случая, нали?
	— Те ще се извинят и ще го обявят за фатална грешка — повтори Джексън. — Дори могат да обвинят тайванските пилоти, че първи са открили огън, и така да свалят от себе си цялата отговорност.
	— Но ние няма да се хванем на въдицата им, нали, Роби?
	— Не, Джак… извинете ме, господин президент. Не мисля, че можем да им имаме доверие. Искам да покажа тези записи на няколко от най-добрите ни експерти, за да сме напълно сигурни. Може пък да се окаже, че съм сгрешил… но не искам прибързано да променям мнението си. Пилотите на изтребители са сериозно обучавани бойци. Каква може да е причината да откриеш огън по отстъпващ изтребител, вместо по този, който се нахвърля върху теб? Само защото така ти е хрумнало ли?
	— Какви са шансовете този трагичен инцидент да прерасне в по-сериозен конфликт?
	— В Тайван е обявен национален траур — отвърна Ед Фоли. — Ще организират правителствена церемония за погребението на жертвите. Тяхната преса обсипа националната си авиокомпания със сурови упреци.
	— А какви са вашите намерения? — попита го Гудли.
	— Ако изводите на адмирал Джексън се окажат верни — макар аз лично да не съм склонен да ги приема като доказани — предпазливо започна Ед Фоли, — ние сме изправени пред сериозен проблем, въпреки че още не мога да го формулирам. За всички би било най-добре, ако се окаже само нещастен инцидент. Не мога да твърдя, че съм във възторг от предложението да изтеглим самолетоносача от Индийския океан, защото обстановката в района на Персийския залив никак не е спокойна.
	— Какъв е най-песимистичният вариант за бъдещите отношения между двата Китая? — попита Бретано, раздразнен, че се налага да задава подобни въпроси. Все още бе нов на този пост и не се чувстваше достатъчно компетентен.
	— Господин министър, комунистически Китай притежава ракети с ядрени бойни глави, и то достатъчно, за да изпепели Тайван, обаче имаме основания да вярваме, че Тайван също притежава ядрени ракети и…
	— Имат някъде към двадесет броя — прекъсна го Ед Фоли. — И могат да стигнат до Пекин на един дъх. Не могат да разрушат всички цели в континентален Китай, но двадесет термоядрени бомби ще сринат икономиката им за десет години напред, а може би и за двадесет. Комунистически Китай в никакъв случай не би искал да се стига дотам. Те не са малоумни, адмирале. Затова считам, че ще се придържат към конвенционална война.
	— Много добре казано, сър. Комунистически Китай не притежава потенциал за успешно нападение срещу Тайван. Липсват им необходимите десантни средства, за да прехвърлят по-голям контингент от сухопътните си сили за окупирането на острова. Но все пак какво ще стане, ако конфликтът се разрасне? Най-вероятният сценарий е да станем свидетели на ожесточени въздушни и морски сражения, ала това няма да доведе доникъде, защото нито едната, нито другата страна не може да се надява на бърза победа. А това ще причини временното блокиране на един от най-важните морски пътища, от което пък ще пострада световната търговия, с всички възможни дипломатически последици за въвлечените държави. Прекалено опустошителен вариант, за да бъде избран за политическа цел… поне аз така мисля. — Адмиралът сви рамене. Този апокалиптичен вариант му изглеждаше пълна безсмислица, обаче преднамерената атака срещу беззащитния пътнически лайнер бе неоспорим факт. Но той само се опита да убеди аудиторията, че не е изключено инцидентът да е бил предварително планиран.
	— Освен това с тях поддържаме оживени търговски връзки — припомни президентът. — Следователно искаме да избегнем влошаване на отношенията, нали? Опасявам се, че точно така ще реагират, ако наредим на самолетоносача да се отправи към Източнокитайското море. Нека да обсъдим и други варианти и да се опитаме да разберем какво, по дяволите, са възнамерявали да постигнат лидерите на комунистически Китай.


	Пръв се събуди Кларк, може би защото не се чувстваше удобно в чуждото легло. Но сега не бе време за разкисване. След десет минути, избръснат и напълно облечен, той тръгна към вратата. Реши да не буди Чавес. Така и така Динг не говореше фарси, затова по-разумно бе да го остави да се наспи.
	— На разходка ли? — Това бе мъжът, който ги придружаваше по пътя от летището. Чакаше във фоайето.
	— Малко да се поразтъпча — призна Джон. — Как ви беше името?
	— Марсел Льофевр.
	— И вие сте местният резидент? — дръзко попита Джон.
	— Всъщност съм регистриран като търговски аташе към посолството — предпазливо отвърна французинът, с което негласно призна, че американецът е налучкал истинската му мисия в иранската столица. — Ще възразявате ли, ако ви придружавам по време на разходката?
	— Ни най-малко — отговори Кларк. — Има ли наблизо пазари?
	— Да, има. Ще ви ги покажа.
	След десетина минути вече бяха насред оживена търговска улица. Двама ирански агенти ги следваха на седем-осем метра, но явно им бяха наредили само да наблюдават чужденците.
	Шумовете го върнаха години назад. Познанията му по фарси не бяха впечатляващи, особено след петнадесетгодишно отсъствие от Иран, но въпреки че не можеше да говори много добре, все пак разбираше подвикванията, бъбренето и разправиите около пазарлъците.
	— Как се движат цените на хранителните продукти?
	— Само нагоре и нагоре — отговори Льофевр. — Особено след като започнаха да подпомагат Ирак. Хората не спират да мърморят.
	Но нещо липсваше, Джон го усети веднага. Двамата отминаха сергиите със зеленчуци и влязоха в една пресечка. Тук обстановката бе по-различна, защото от двете страни на уличката бяха подредени неголеми, но спретнати златарски магазини — в този район на света търговията със злато винаги се е радвала на огромен успех. Хората не се уморяваха да купуват и продават накити и предмети от благородния метал. Обаче сега липсваше ентусиазмът и оживлението, което Кларк помнеше от предишното си посещение. Оглеждаше напрегнато фасадите на магазините, докато се опитваше да открие на какво може да се дължи тази промяна.
	— Може би търсите нещо за подарък на съпругата ви? — попита Льофевр.
	Кларк се усмихна стеснително.
	— Е, човек никога не знае на какво ще попадне. Но наближава годишнината от сватбата ни.
	— Откъде сте? — попита го един от търговците.
	— От Америка — отвърна Джон, също на английски.
	Иранският златар веднага бе отгатнал националността на чужденеца, може би по облеклото му, и реши да се възползва от шанса да освежи познанията си по английски.
	— Не се случва често да ни посещават клиенти от Америка.
	— Много жалко. Когато бях млад, често ми се налагаше да пътувам. — Огърлицата, която привлече погледа му, беше много изящна и красива. Джон видя етикета с цената, набързо пресметна наум сумата в долари и си каза, че е напълно приемлива за него. И освен това наистина наближаваше годишнината от сватбата му.
	— Може би някой ден нещо ще се промени — предпазливо подметна търговецът.
	— За съжаление, все още има много различия между вашата и моята страна — натъжено констатира Джон. Да, можеше да си позволи този езкотичен подарък, пък и носеше доста пари, както винаги, когато пътуваше в чужбина. Едно от достойнствата на щатския долар бе в това, че вървеше дяволски добре по всички краища на света.
	— Нещата се променят — продължи златарят.
	— Нещата трябва да се променят — съгласи се Джон. Отмести поглед встрани към съседната огърлица, чиято цена обаче се оказа доста по-висока. Тук нямаше проблеми с продажбата на такива скъпи накити — поне едно предимство не можеше да се отрече на ислямските страни: в тях властите умееха да се справят със заплахите от кражби. — Много малко усмивки видях днес по улицата, макар че сме насред пазара.
	— Двама мъже вървят неотклонно по стъпките ви.
	— Наистина ли? Е, нали с нищо не нарушавам законите ви? — попита Кларк, ала не успя да прикрие загрижеността си.
	— Не, с нищо не ги нарушавате, господине. — Но търговецът не изглеждаше много спокоен.
	— Ще взема тази — рече Джон и подаде огърлицата на златаря.
	— Как ще платите?
	— С американски долари. Става, нали?
	— Да, но тогава цената ще бъде деветстотин от вашите долари.
	Джон едва успя да прикрие изненадата си. Дори и в Ню Йорк, в някоя от фирмите за продажби на едро, такава огърлица би струвала тройно по-скъпо. Преди да чуе предложението на търговеца, Кларк се колебаеше дали ще има достатъчно пари и се надяваше да получи отстъпка, още повече че в Близкия изток пазаренето беше едно от традиционните удоволствия. Очакваше с умел пазарлък да склони иранеца да намали цената някъде докъм хиляда и петстотин долара, дори и с цената на продължителен спор. А ето че необходимостта да се пазари отпадна въобще. Дали бе чул добре колко му искаше този странен търговец?
	— Деветстотин долара! За тази огърлица?
	С драматичен жест търговецът притисна ръка към сърцето си.
	— Осемстотин и нито долар по-долу! Да не искате да се разоря заради вас?
	— Много сте упорит в пазарлъка. — Кларк реши да не отстъпва, за да задоволи любопитството на двамата ирански съгледвачи, които приближаваха към него.
	— А вие пък сте неверник! Да не би да просите милостиня? Това е много фина огърлица, достойна за подарък на всяка почтена съпруга, а не за някоя развратница!
	Кларк съобрази, че с поведението си може да изложи този непознат, но симпатичен иранец на сериозна опасност, затова побърза да измъкне портфейла си. Отброи банкнотите и му ги подаде.
	— Много ми давате. Аз не съм мошеник! — С недоволен жест златарят му върна една банкнота.
	„Само седемстотин долара за този златен накит!“
	— Извинете, нямах намерение да ви обидя — промълви Джон и прибра огърлицата във вътрешния джоб на сакото си.
	— По дяволите, какво му стана на този човек? — запита Кларк, щом се отдалечиха. Не беше очаквал толкова бурна реакция.
	— Да… ентусиазмът, с който в началото посрещаха новия режим, вече е доста поохладнял. Това, което се случи с вас, е много показателно. Но и вие си изиграхте чудесно ролята, мосю Кларк. Откога работите за ЦРУ?
	— Достатъчно дълго, за да не се изненадвам прекалено от подобни сцени. Доколкото си спомням, при такива ситуации вие, французите, използвате думата „merde“, нали не греша?
	— Да, не грешите. А тази огърлица наистина ли е за съпругата ви?
	— Да — кимна Джон. — Да не би онзи иранец да пострада?
	— Хм, не ми се вярва, но… но може да изгуби при обменянето на доларите. И все пак беше доста интересен, нали?
	— Искам по-бързо да се приберем в посолството. Трябва да събудя помощника си.
	След четвърт час се прибраха в сградата на френското посолство и Джон веднага се отправи към стаята си.
	— Как е времето навън, господин Кларк? — Но Кларк само бръкна в сакото си и му подаде огърлицата. Чавес я претегли в дланта си. — Хм, не е от най-леките.
	— Можеш ли да отгатнеш за колко я купих, Доминго?
	— Изглежда ми някъде около двадесет и един карата, на тегло е горе-долу към… хм, не мога да позная колко грама е, но ми се струва, че ще излезе някъде към две-три хиляди долара…
	— Ще повярваш ли, че се сдобих с нея само за седемстотин?
	— Стига де! — засмя се Чавес, но в следващия миг го погледна тревожно. — Изглежда тук не ни обичат много, познах ли?
	— Нещата се променят — тихо отвърна Джон, припомняйки си думите на златаря.


	— Много ли е зле? — попита Кати.
	— Според последните сведения са оцелели общо сто и четирима от пътниците, за деветдесет е сигурно, че са загинали, още тридесет не са открити, но се очаквало да открият и разпознаят труповете им до два-три часа — каза Джак. Агент Раман току-що бе донесъл телеграмата до вратата на спалнята. Сред оцелелите има шестдесет американци. Петима са загинали. Деветима са в неизвестност и се предполага, че и те са сред мъртвите. За Бога, на борда е имало четирийсет пътници от комунистически Китай! — Той смаяно разтърси глава.
	— Но защо търговци от комунистически Китай ще летят за остров Тайван?
	— Защо ли? Защото е така, скъпа. Китайците от двата бряга на Тайванския проток се дърлят като кучета за кокал, но не могат един без друг.
	— А ние какво ще предприемем?
	— Не знам. За днес сутринта е насрочена пресконференция. Дано дотогава получим повече сведения. По дяволите! Имаме четиринайсет загинали американски граждани, и то на другия край на света. Нали от мен се очаква да защитавам правата им? От мен се очаква да протестирам срещу всеки опит за покушение срещу наши граждани.
	— Хора умират ежедневно, Джак — напомни му първата дама.
	— Но не и от ракети въздух-въздух — въздъхна Райън.


	— Мир вам — започна аятолахът, като се надигна от креслото си, за да посрещне високия си гост. Разговаряха чрез преводач, обичайна практика при подобни срещи — не само за по-голяма точност при размяната на мнения, но и ако нещо се обърка, винаги може да се обвини преводачът, че той е виновен за недоразумението — така и двете страни разполагаха с удобно средство за измъкване. — Нека Аллах да благослови тази среща.
	— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете в такъв кратък срок — заяви Адлер и се настани в приготвеното за него кресло.
	— Вие идвате много отдалеч. Добре ли пътувахте? — любезно се заинтересува Даряеи.
	— Нямахме никакви затруднения — призна Адлер. Успя да потисне прозявката си. Беше недопустимо да показва признаци на умора. Преди да тръгне за срещата беше изпил три чаши силно кафе и сега стомахът му се обаждаше. За всяка сериозна среща дипломатите се подготвят старателно, като хирурзи пред вратата на операционната а той притежаваше достатъчно опит, за да си позволи да покаже, че стомахът му е неспокоен от вълнение.
	— Съжалявам, че не успяхме да ви покажем повече от нашия град. Тук има толкова много красиви гледки и исторически паметници. — Двамата мъже изчакаха превода. Преводачът беше тридесетгодишен мъж, доста напрегнат, и според Адлер се страхуваше от Даряеи. Беше облечен в леко поизмачкан костюм, но пък аятолахът беше с широки персийски дрехи, може би за да подчертае духовната и националната си принадлежност. Махмуд Хаджи се държеше изтежко, но без видими признаци на враждебно отношение… ала най-странното бе, че изглеждаше напълно лишен от нормално човешко любопитство.
	— Може би при следващото ми посещение.
	Последва приятелско кимване.
	— Да. — Този път го каза на английски, което веднага напомни на Адлер, че този иранец разбира езика на своя гост. Все пак това бе малко необичайно нарушение на протокола, машинално отбеляза държавният секретар.
	— Много време измина, откакто не е осъществяван директен контакт между представители на вашата и на моята страна, поне не на толкова високо ниво.
	— Това не може да се отрече, обаче ние нямаме нищо против подобни контакти. С какво мога да ви бъда полезен, господин държавен секретар?
	— Ако не възразявате, бих бил радостен да обсъдим въпросите около стабилността в този район.
	— Стабилността ли? — невинно подпита Даряеи. — Какво искате да кажете?
	— Учредяването на Обединената ислямска република доведе до появата на нова държава в района, която превъзхожда всички свои съседи както по територия, така и по брой на населението. Това е въпрос, който донякъде ни безпокои.
	— Аз бих казал, че с това стабилността в района само се е подобрила. Не беше ли именно иракският режим главният виновник за дестабилизирането на Близкия изток? Нали Ирак започна две поредни агресивни войни? Докато ние никого не сме нападали.
	— Това не може да се отрече — съгласи се Адлер.
	— Ислямът е религия, проповядваща мир и братство — продължи аятолахът, но сега заговори с преподавателски тон и веднага си пролича, че е посветил дълги години на тази професия. Макар и леко напевен и тих, гласът му не звучеше успокояващо и в него се долавяха стоманени нотки.
	— Това също е чиста истина, обаче в света хората от вашата религия, дори и да се кълнат, че са фанатично предани на Корана, не винаги следват принципите на исляма — подчерта шефът на американската дипломация.
	— За разлика от нас, другите държави не приемат правилата, определени ни от Бога. Само чрез признаването на тези предписания могат да бъдат постигнати както мирът, така и справедливостта. Зад тези прости думи се крият неподозирано дълбоки истини, които могат да бъдат разбрани само от просветени люде.
	„Би трябвало да съм благодарен на неделното училище — помисли си Адлер, докато кимаше с респект. — Но щом е така, защо, по дяволите, подкрепяте онези терористи от Хизбула?“
	— Моята страна не желае нищо така силно, както да цари мир в този район… всъщност в целия свят, по-точно казано.
	— Каквато е и волята на Аллах, разкривана ни от предсказанията на Пророка.
	Адлер веднага схвана, че високопоставеният му събеседник ще призове на помощ свещените писания. Навремето президентът Джими Картър бе изпратил свой пратеник при Хомейни — някогашния водач на сегашния аятолах, — още когато Хомейни беше в изгнание във Франция, по времето, когато започваха трудните дни за иранския шах. Опозицията в Техеран беше надигнала глава и действията й много затрудняваха усилията на американците. Пратеникът се бе върнал във Вашингтон с твърдото убеждение, че е разговарял с жив „светец“. Президентът Картър бе приел доклада му, без да издава предпочитанията си, но веднага след това се бе заел да помага на „светеца“ да свали от престола законно избрания шах Мохамад Реза Пахлави.
	Да, така се започна тогава…
	Администрацията на следващия президент се беше опитала да балансира между шаха и аятолаха, но не постигна нищо освен огромен обществен скандал, дори си заслужи присмеха на целия свят.
	Болезненият спомен го накара да изтръпне.
	Адлер бе решил да не допуска такива грешки.
	— Сред другите принципи, от които се ръководи моята страна, е зачитането на международно признатите граници. Запазването на териториалната цялост на всяка суверенна страна е sine qua non* както за регионалната, така и за глобалната стабилност.
	[* Sine qua non (лат.) — задължително условие; условие, без което не може. — Б.пр.]
	— Държавен секретар Адлер, всички хора са братя — такава е волята на Аллаха. Понякога се случва братята да се поскарат, да се посдърпат, обаче да се започва война е деяние, омразно на Бога. Във всеки случай за мен същината на вашите забележки е донякъде неприемлива. Нима се опитвате да ни внушите, че ние храним враждебни намерения спрямо нашите съседи? Защо избрахте именно такива слова?
	— Извинете ме, но мисля, че не сте ме разбрали правилно. Аз нищо не се опитвам да внушавам. Пристигнал съм тук единствено за да обсъдим въпроси от взаимен интерес.
	— Икономическото благосъстояние както на вашата страна, така и на нейните съюзници, зависи от този район. В тази насока ние няма да създаваме затруднения. Вие се нуждаете от нашия петрол. А на нас са ни необходими благата, които могат да се купят с парите от нашия петрол. Ние притежаваме от векове богати традиции в търговията. И вие знаете това. Освен това нашата култура изцяло се опира на исляма, но ни причинява много страдание фактът, че хората от Запада въобще не оценяват същността на нашата Вяра. Ние не сме варвари, въпреки че така биха преценили някои от вашите приятели, например евреите. Всъщност с евреите ние нямаме религиозни спорове. Техният прародител Авраам е отишъл в Израел именно от тукашните земи. Те първи са започнали да се кълнат в истинския Бог, което един ден ще ни помогне да заживеем с тях във вечен мир.
	— За мен е чест да чуя подобни слова. Но как да се погрижим този мир да ни споходи още в наши дни? — попита Адлер, докато се опитваше да си припомни кога за последен път си е позволявал да повярва на някой, който размахва маслиненото клонче пред очите му.
	— Като разговаряме по-често и като не насилваме хода на времето. Може би ще е по-добре да поддържаме преки контакти. Да не забравяме, че след хората, посветени на Вярата, идва редът за преговори между хората, посветени на търговията.
	Какво ли целеше с тези думи домакинът? Преки контакти с Израел? Нима това бе открито предложение или само опит за хвърляне на прах в очите на американското правителство?
	— Но ще бъдат ли поканени и вашите ислямски съседи?
	— Ние споделяме обща Вяра. Ние си споделяме и благата от петрола. И вече сме едно цяло в много отношения.


	Кларк, Чавес и френският посланик търпеливо изчакваха края на преговорите. До тях останаха само мъжете от охраната и за Чавес това бе шанс да разгледа иранците.
	Обстановката изглеждаше доста мизерна, овехтяла, макар че сградата отвън не се бе променила много след свалянето на предишния режим — колко много време бе изтекло оттогава! Личеше си, че бяха махнали всички по-модерни мебели, но от това интериорът бе станал още по-тягостен. Дори се долавяше напрежението, витаещо във въздуха. Ако попаднеше в някое американско правителствено учреждение, всички щяха да го гледат с любопитство, но шестимата служители от иранското министерство, намиращи се в помещението, нито веднъж не вдигнаха глави към него. На какво се дължеше това?
	Само един ирански служител се приближи до посланика на Франция. Но за французина, с най-богат опит в дипломацията от групата, не бе трудно да долови намерението на иранеца да разговаря на най-безобидни теми, явно за да прикрие очакванията си от преговорите. Оставаше му само да гадае какво може да е казала всяка от страните. Най-важният за него въпрос беше какво планира Даряеи. Посланикът, както и неговото правителство, се надяваха мирът в района да се запази, затова той и колегите му от посолството бяха посъветвали Адлер да бъде готов за подобен развой на разговора с аятолаха.
	Да, интересна личност беше Даряеи. Висш духовник, посветил живота си на Бога, но никой не се съмняваше, че бе заповядал да разстрелят бившия президент на Ирак. Проповядваше смирение и покорство пред волята на Аллах, ала в същото време управляваше Иран с желязна ръка. Говореше за милосърдие, но ясно си личеше, че преките му помощници изпитват ужас от него. Достатъчно бе да се огледа човек във фоайето. Нима се бе появил някакъв съвременен, близкоизточен вариант на кардинал Ришельо? Интересно сравнение, каза си френският дипломат. Нямаше да е лошо да спомене за това свое хрумване, когато се прибере в посолството си и се свърже със своя министър в Париж. А точно сега с този новоизпечен следовник на Ришельо разговаряше един от най-новите членове на американското правителство. Посланикът се успокояваше с факта, че Скот Адлер имаше добра репутация като дипломат. Но дали бе достатъчно добър, за да се справи с тази задача?


	— Защо да обсъждаме този въпрос? Нима аз предявявам териториални претенции? — запита Даряеи с почти шеговит тон, който обаче не успя да прикрие раздразнението му. — Моите хора желаят само едно — мир на всяка цена, край на всякаква вражда. По нашите земи се е проливала прекалено много кръв. През целия си живот съм изучавал нашите Свещени книги и съм размишлявал за нашата Вяра, а ето че сега, когато наближава краят на дните ми, най-после мога да се радвам, че царува мир.
	— Ако е така, тогава и ние не бихме имали повече желания, засягащи този район, освен може би и възстановяването на приятелските отношения с вашата страна.
	— За това ще поговорим по-късно. Бих искал да благодаря на вашата страна за това, че не попречи за прекратяването на търговските санкции срещу някогашния Ирак. Може би това е само началото в промяната на вашата политика. Същевременно ние не бихме желали да крием предпочитанията си — Америка да не се намесва във вътрешните работи на нашите съседи.
	— Ние сме ангажирани в поддържането на целостта на Израел — напомни му Адлер.
	— Строго погледнато, Израел не ни е съсед — веднага уточни Даряеи. — Обаче ако Израел е съгласен да живее в мир, ние можем да отвърнем със същото.
	„Бива си го — помисли си Адлер. — Нито разкрива много от плановете си, нито пък проявява прекалено любопитство, само отрича и отрича при всички опити да бъде изобличен. Всъщност не направи почти никакви политически изявления или оценки освен шаблонните изрази за миролюбиви намерения. Та нали всеки държавен глава посвещава поне половината от времето си на същите общи приказки, макар че малцина използват Божието име за прикритие. Мир, вечен и непоклатим, стабилен и нерушим…“
	Само че Адлер нито за миг не му повярва, особено за Израел. Ако аятолахът наистина имаше миролюбиви намерения, първо щеше да спомене за Йерусалим, а не да се задълбае в отношенията между Техеран и Вашингтон. Именно Израел беше необявеният посредник в преговорите за размяна на оръжие срещу заложници и иранците не се бяха посвенили да вземат пари дори от най-върлия си противник в Близкия изток.
	— Надявам се, че в бъдеще на тази основа ще успеем да съградим много.
	— Ако вашата страна се отнася с уважение към моята, тогава можем да разговаряме. И ще можем да се заемем с обсъждането на подобряването на нашите отношения.
	— Ще предам това на моя президент.
	— Вашата страна наскоро преживя тежка загуба. Бих му пожелал да има сили да изцери раните на своя народ.
	— Благодаря ви. — Двамата се изправиха едновременно, отново си стиснаха ръцете и Даряеи изпрати Адлер до вратата.


	Кларк се сепна, когато иранските служители скочиха като един. Даряеи съпроводи Адлер чак до външната врата и още веднъж му подаде ръка. След две минути те вече се бяха настанили в лимузините с номера от дипломатическия корпус, за да поемат направо към летището.
	— Интересно как ли са приключили преговорите — обади се Джон. Въпросът беше отправен към цялата група. Всички си мислеха точно за това, обаче никой не желаеше пръв да наруши мълчанието.
	Трябваше да изчакат церемонията по изпращането. Френският посланик размени няколко реплики с Адлер, без да престава да стиска ръката му. На Кларк и Чавес не им оставаше друго, освен да се оглеждат наоколо, но нямаше нищо, което да ги заинтересува — както и трябваше да се очаква естествено. Динг реши да надникне в най-близкия хангар и за негово удивление никой не го спря. Вътре имаше някакъв самолет, полуразглобен. Двигателят бе свален на широка платформа и около него се суетяха няколко механици.
	— Можеш ли да повярваш, че вътре е пълно с кафези за пилета?
	— Какво? — недоверчиво промърмори Кларк.
	— Провери сам, господин Кларк.
	Джон отиде до вратата. Покрай стените бяха подредени лавици, а върху тях бяха струпани телени кафези, от онези, с които търговците пренасят пилета. Доста смешна гледка за военновъздушна база.


	На другия край на летището Киноартиста следеше изпращането на последния екип. Полетът бе до Виена.


>>	40.
>>	ПРЕМИЕРИ

	На сутринта повечето от жителите на Съединените щати узнаха това, за което техният президент вече бе уведомен. Единадесет американски граждани бяха мъртви, а още трима — безследно изчезнали в самолетна катастрофа на другия край на земното кълбо. Репортерите от местната телевизия бяха пристигнали на летището тъкмо навреме, за да заснемат енергичните опити на екипите от бърза помощ. Но на записа се виждаше само огнено кълбо. Десет пожарни коли заобиколиха горящите останки на самолета, но бе прекалено късно, за да спасят някого. Линейките сновяха като обезумели. Някакви изпоцапани хора, очевидно оцелелите, се щураха насам-натам. Екраните се изпълниха с плачещи жени, загубили съпрузите си, родители, търсещи изгубените си деца, с една дума — пълен хаос, от който нищо не можеше да се разбере.
	Тайванското правителство незабавно протестира срещу въздушното пиратство и поиска да се свика по спешност Съветът за сигурност към ООН. Само след няколко минути Пекин излезе с декларация, в която се уточняваше, че китайският самолет, по време на безобиден учебен полет, е бил внезапно атакуван и в отговор е открил огън, като мярка за самоотбрана. Пекин напълно отричаше да е съпричастен в катастрофата с въздушния лайнер и обвиняваше за инцидента бунтовническата провинция, както китайците от континента бяха свикнали да наричат Тайван.
	— Какво още можем да очакваме? — попита Райън адмирал Джексън в 7:30 сутринта.
	— За около два часа техниците ще прослушат и двата записа. Повиках неколцина опитни пилоти на изтребители и двама специалисти от разузнавателния център на ВВС, за да потърсим още нещо в записите. Обаче знаеш ли — електронната сигнатура на ЕГИДА се различава съвсем ясно сред радиочестотите. От двайсет години им е известно за какво използваме този кораб. Следователно китайците отлично са знаели, че следим движението на кораби и самолети в района. Това не бива да се забравя, когато се анализира инцидентът.
	— Продължавай.
	— Освен това на борда на „Чандлър“ имаме разузнавателен екип за подслушване на речевите канали за връзка. Вече разполагаме с превода на разговорите между китайските пилоти. Цитирам по памет откъс от техния радиообмен, тридесет секунди след началото на схватката: „Хванах го, хванах го, ще му пусна една ракета!“ В същия момент е била изстреляна ракетата с топлинно насочване към пътническия лайнер. И накрая, нашите експерти са единодушни, че е нелогично да изстрелваш ракета към пътнически самолет, намиращ се малко извън стандартния обсег на ракети от този клас, когато те преследва чужд изтребител. Джак, тази история ми намирисва на нещо… на нещо много лошо.
	— Адмирале — попита Арни ван Дам, — може ли да отнесем този въпрос в съда?
	— Аз не съм юрист. Разбирам само от изтребители и кораби. Не разполагам с неопровержими доказателства, но пак ще повторя, готов съм да се обзаложа сто към едно, че не греша в преценката си.
	— Не мога да заявя това пред репортерите — рече Райън и погледна часовника си. Оставаха му броени минути до началото на пресконференцията. — Ако са го извършили съзнателно…
	— Без „ако“, Джак, разбра ли?
	— По дяволите, Роби, разбрах какво ми каза още първия път! — сърдито го прекъсна Райън. — Не мога да отправя обвинение към суверенна държава за акт на насилие, без да разполагам с абсолютно надеждни доказателства. Но нека да приемем, че са го замислили предварително. Това обаче означава, че имат някаква цел, за която ние нищо не знаем. Какво може да се крие зад цялата тази проклета история? Възможно ли е да планират нахлуване на Тайван?
	— Не могат да си го позволят — припряно заяви Джексън. — Нямат достатъчно авиация. По базите им в този район не се забелязва повишена активност, обаче отново са се активизирали в североизточен Китай, близо до границата, с което пак изнервят руснаците. Така че от военна гледна точка отговорът е „не“.
	— Искаш да кажеш, че няма да нападнат по въздуха? — попита Ед Фоли.
	— Не притежават необходимата бойна авиация — скептично поклати глава Роби. — Но дори и да се опитат, тайванските пилоти ще ги изпозастрелят като патици. Могат да предприемат нападение по море, но както ви споменах още вчера, това ще им коства много кораби и самолети.
	— Тогава излиза, че са нападнали пътническия самолет само за да проверят как ще реагираме, така ли да го разбирам? — учуди се президентът. — Та това е глупаво!
	— Може би за да проверят бойната ни готовност — предположи Джексън.
	— Стига, адмирале — възрази Бен Гудли. — В пътническия самолет са пътували повече от двеста души. Нима ще заложат живота на толкова хора на карта?
	— Нека да не бъдем прекалено наивни, Бен — каза Фоли. — Всички знаем, че те не споделят нашето сантиментално отношение към човешкия живот.
	— Но нали…
	Райън рязко ги прекъсна:
	— Стига! Престанете с този безсмислен спор! Ще потвърдим, че става дума за предумишлен акт на насилие, но все още нямаме неоспорими доказателства. А освен това не знаем каква е целта на това нападение, а след като не я знаем, нямаме право да го обявим за нарушение на международното право, нали? — Всички кимнаха.
	— Чудесно, тогава след петнадесет минути ще направя изявление, но после репортерите ще ме засипят с въпроси, а аз ще бъда принуден да им сервирам само куп лъжи.
	— В общи линии точно така ще стане, господин президент — потвърди Арни ван Дам.
	— Никак не ми допада тази роля! — гневно каза Джак. — И на всичкото отгоре онези в Пекин ще са наясно, че говоря лъжи.
	— Възможно е, но не е съвсем сигурно — възрази Ед Фоли.
	— Никога не съм бил добър лъжец — въздъхна Райън.
	— Налага се да се научиш — посъветва го Арни ван Дам. — И то бързо.


	Обратният полет от Техеран до Париж премина в мълчание. Адлер нагласи масичката пред седалката, извади бележника си и през целия път записваше диалога от срещата в Техеран, като използваше добре тренираната си памет. После добави личните си впечатления за всичко, от външния вид на Даряеи до хаотично нахвърляните документи върху бюрото му. Накрая му остана един час да прегледа обширните записки и да се заеме с аналитичните коментари. Престоят в Париж бе по-малко от час, но това се оказа достатъчно да се срещне още веднъж с Клод и придружителите му и дори да изпият по чаша вино. Накрая шефът на американската дипломация и свитата му отново се озоваха на борда на VC-20B.
	— Как мина? — попита Джон, когато самолетът набра височина.
	Адлер си припомни, че Кларк не е обикновен агент на ЦРУ, а член на Службата по оценка на външнополитическите промени.
	— Първо ми кажете — какво успяхте да свършите, докато се разхождахте из улиците на Техеран?
	Джон бръкна в джоба си и извади златната огърлица.
	— Това означава ли, че сме ангажирани с някой в Техеран? — усмихна се изненадано държавният секретар.
	Кларк посочи към Динг.
	— Не, сър. Само той е ангажиран.
	Когато самолетът се издигна още по-нависоко в небето, радистът включи свързочната апаратура. Факсапаратът веднага започна да печата.


	— …последните данни потвърдиха, че има единадесет загинали американски граждани, а трима са безследно изчезнали. Четирима от оцелелите граждани на САЩ са с тежки обгаряния и са настанени в местните болници. С това приключвам изявлението си — заяви президентът.
	— Господин президент! — ревнаха едновременно тридесет гласа.
	— Моля ви, един по един. — Джак посочи една журналистка от предния ред.
	— Пекин твърди, че Тайван пръв е открил огън. Ще го потвърдите ли?
	— Вече обсъдихме получените сведения, обаче ни е нужно още време, за да се уверим, че всичко е изяснено докрай. Не мисля, че имам право да обявявам окончателна преценка за инцидента.
	— Но и двете страни са си разменили удари, нали? — продължи журналистката.
	— Да, изглежда, че е станало точно така.
	— Тогава знаем ли чия ракета е поразила еърбъса?
	— Както вече ви обясних, все още продължаваме разследването. — „Дръж ги изкъсо, Джак!“ — каза си той. Нали все още с нищо не ги бе излъгал? — Да? — посочи той към следващия репортер.
	— Господин президент, при толкова много загинали американски граждани какво ще предприемете, за да ни гарантирате, че тази трагедия няма да се повтори?
	Поне на този въпрос можеше да отговори напълно искрено.
	— В момента се занимаваме тъкмо с това. Обаче засега няма да кажа нищо повече, освен че ще призовем правителствата на двата Китая да се въздържат от каквито и да било ответни реакции и да обмислят грижливо следващите си действия. Нито едно правителство в света не печели от смъртта на невинни граждани. Напоследък в този район военните проведоха доста интензивни учения, а напрежението, възникнало в резултат на тези учения, не е от полза за стабилността в района.
	— Излиза, че ще призовете и двете страни да ограничат маневрите, така ли да ви разбираме?
	— Да. Ще им предложим да обсъдят ситуацията по-задълбочено.
	— Господин президент — обади се Джон Плъмър, — това е първата външнополитическа криза, откакто влязохте в Белия дом, и…
	Райън го погледна намръщено. Искаше му се да му тръсне в лицето, че първата криза не е тази, а онази, която се разрази именно по негова вина, обаче не можеше да си позволи да си създава още врагове сред журналистическата гилдия. Всеки президент бе длъжен да се старае да печели повече приятели сред представителите на всемогъщите медии, макар че, както сам се бе убедил, това бе изключително трудна задача.
	— Господин Плъмър, преди да заявите нещо, първо сте длъжен да проверите фактите. Ние полагаме максимални усилия за установяването на истината. Тази сутрин събрах съветниците си по въпросите на националната сигурност…
	— Но къде е държавният секретар Адлер? — прекъсна го Плъмър. Опитният репортер бе изпратил един от помощниците си да следи какви правителствени лимузини са пристигнали тази сутрин в Белия дом откъм входа за Западното крило. — Защо не присъства на тази пресконференция?
	— Ще дойде по-късно. — Райън предпочете да избегне прекия отговор на въпроса на кореспондента.
	— Но къде е в момента? — настоятелно попита Плъмър.
	Райън поклати глава.
	— Нима правителството може да се занимава само с този инцидент? Още е съвсем рано, а вие ме отрупахте с въпроси, а както вече ви обясних, днес ме чакат още много проблеми, господин Плъмър.
	— Но той е най-ценният сред всичките ви съветници в областта на външната политика, сър. Затова искаме да узнаем къде е държавният секретар.
	— Следващия въпрос — пресече го Райън. Този път бе на ред Бари от Си Ен Ен.
	— Господин президент, преди малко споменахте за „двата Китая“. Означава ли това, че ще настъпи промяна в нашата политика спрямо Китай, и ако е така, то…


	В Пекин бе осем вечерта. Нещата се развиваха добре. Видя го на телевизионния екран. Каква странна гледка бе тази жалка политическа фигура на екрана — президентът на Съединените северноамерикански щати. Цзян Хансан запали цигара и мислено се поздрави с успеха. И този път се бе справил отлично. Имаше опасност да го обвинят, че е режисирал преднамерено инцидента посред разгара на ученията на бойната авиация, обаче тайванските летци му оказаха неоценима услуга, като първи откриха огън — тъкмо на това се бе надявал китайският лидер, — и ето че се предизвика поредната криза, но този път той успя да овладее ситуацията — достатъчно бе да заповяда на своите военни да се приберат в базите си на континента.
	Да, той ще принуди Америка да реагира точно според замисъла на Даряеи, и то не толкова като накара Щатите да се обявят за защитник на Тайван, а по-скоро чрез въздържането им от решителна намеса. Жалко, че нямаше представа какво точно е замислил Даряеи. Може би ще организира някакъв атентат? Или имаше други планове? Но засега от него, от Цзян, се искаше само да следи събитията и да изчака мига, когато ще се събират плодовете на заговора — сигурен бе, че този щастлив миг ще настъпи, рано или късно. Америка не можеше завинаги да остане най-печелившата страна в света. Не и с този млад глупак в Белия дом.


	— Бари, само една страна в света се нарича Китайска народна република, защото официалното име на Тайван е „Република Китай“. А аз съм длъжен да спазвам общоприетите названия на държавите, нали?
	— Да, господин президент. Обаче…
	— …обаче ние сме изправени пред скръбния факт, че са загинали четиринадесет американски граждани, и не бива да си губим времето с това кой как се казвал.
	— И какво трябва да се направи според вас, сър? — чу се настойчив женски глас.
	— Първо трябва да се опитаме да разберем какво точно се е случило, а чак след това да планираме какво да предприемем.
	— Но защо още не знаем какво се е случило в Тайванския проток?
	— Защото е невъзможно да се знае какво става във всеки миг, във всяка точка по земното кълбо, колкото и да ни се иска. Просто е невъзможно.
	— Затова ли вашата администрация взе решение за увеличаване на персонала на ЦРУ?
	— Както вече заявих, тук няма да обсъждаме въпроси, свързани с дейността на разузнаването.
	— Господин президент, бяха публикувани доклади, в които…
	— …в които се съобщава, че всички летящи чинии от авиацията на НЛО са се прибрали в базите си — прекъсна я Райън. — И вие повярвахте на това, така ли?
	Залата за миг притихна. Не се случваше често един президент да не може да овладее нервите си. Но на репортерите тази сцена определено им хареса.
	— Дами и господа, искрено съжалявам, че в момента не мога да задоволя изцяло любопитството ви. Всъщност самият аз си задавам доста въпроси, но знам, че ще се наложи да изчакам, докато получа правдоподобни отговори. А щом като ще трябва аз да изчакам, докато се съберат всички сведения, очевидно и вие ще трябва да се въоръжите с търпение. — Той посочи следващия кореспондент.
	— Господин президент, наскоро на телевизионните екрани се появи един мъж, който много приличаше на някогашния председател на руското КГБ…
	— Да, Сам?
	— Та този човек каза, че е Николай Герасимов. Мисля, че имам законното право да ви попитам…
	— Все още не мога да разбера какъв е въпросът ти, Сам.
	— Наистина ли той е този, за когото се представя?
	— Разбира се, че е той. Не се нуждаеш от моето потвърждение.
	— Господин президент, това събитие, тази… операция получи широк международен отзвук. Но не е изключено някои акции на нашето разузнаване, макар да са планирани прецизно, да повлияят, и то сериозно, върху нашата външна политика. Затова американските граждани имат право да узнаят повече подробности за тази загадъчна акция!
	— Сам, ще го повторя, но този път ще е за последно: никога, при никакви обстоятелства, няма да говоря за действията на разузнаването. Тази сутрин се появих в тази зала, пред вас, за да информирам нашите граждани за трагичния, но за съжаление все още недоизяснен инцидент, при който загинаха много хора, включително и четиринадесет американски граждани. Правителството ще стори всичко, което е по силите му, за да разследва обстоятелствата около инцидента, но едва тогава ще може да вземе решение за бъдещите ни действия.
	— Звучи много добре, господин президент. Но все пак имаме ли две различни политики към двата Китая?
	— Ние не правим разлика между тях.
	— Но може би след този инцидент ще започнем да я правим?
	— Няма да позволя да се спекулира с този толкова важен въпрос. А сега, дами и господа, с ваше позволение, трябва да се заема със задълженията си.


	— И какви са изводите, господин държавен секретар? — попита Чавес. След прочитането на дългото три страници съобщение, току-що отпечатано от факсапарата, те вече бяха наясно с последните действия на Белия дом. Адлер специално бе настоял двамата с Кларк да се запознаят с документа.
	— Не знам какво да ви отговоря — призна Адлер. — А вие как мислите? Нали сте специалист?
	— По кое по-точно, сър?
	— Сега сте запознат с последните събития. Прилича ми на детска игра, само че залогът е много по-голям от това кой ще улови топката, нали?
	Държавният секретар напъха бележките си в чантата, махна на стюарда и попита:
	— Клод остави ли нещо за нас?
	— Няколко бутилки вино от долината на Лоара — отвърна стюардът с усмивка.
	— Отпушете една и донесете чаши.
	— А карти? — обади се Джон Кларк.
	— Не, струва ми се, че една-две чаши вино ще ми дойдат добре, а после ще поспя. По всяка вероятност ми се очертава още едно пътуване, и то дълго.
	— До Пекин ли? — попита Джон.
	— Е, няма да е до Филаделфия — промърмори Адлер.
	Този път Кларк заспа по-бързо от Чавес. Динг си мислеше, че забележката на Адлер може би ще се окаже вярна. Тезата му представляваше доста сурова критика към действията на политиците в началото на века — според Динг нито един от тях не е бил способен да гледа по-напред в бъдещето. Сега той знаеше още по-добре колко важна е тази способност за всеки държавник. Трудно бе да се определи къде е границата между тактическите проблеми, изискващи незабавни решения, и чисто стратегическите, ако се налага непрекъснато да се избягват следващите удари на противниците. Авторите на учебниците по история не можеха да се отърсят от пристрастията си, от вживяването в духа на отминалите епохи. И въпреки старанията за обективност оценките им си оставаха деформирани и така създаваха погрешни представи сред читателите.
	Държавният секретар Скот Адлер, който сега леко похъркваше, излегнат на кожената облегалка, беше дипломат от кариерата. Чавес отлично помнеше как Адлер бе успял да завоюва доверието и уважението на президента Райън. Не беше глупав. Нито пък продажен. Но като всеки човек и той понякога грешеше… само че при мъжете, родени за велики дела, и грешките не са дребни. Някога някой от бъдещите историци ще опише пътуването, от което сега се завръщаха, но дали ще разбере какво всъщност е станало… но ако не го разбере, какъв тогава ще бъде коментарът му?
	Всъщност наистина, какво се бе случило, запита се Динг. Иран беше погълнал Ирак и на тяхно място се бе появила нова държава. И точно когато Съединените щати се опитваха да се справят с това ново предизвикателство, нещо внезапно бе нарушило спокойствието буквално на другия край на света. Събитието не изглеждаше значително на фона на международната обстановка, обаче човек никога не знае какви ще бъдат последиците. Кой можеше да прозре в бъдещето? Този недостатък винаги е струвал скъпо на човечеството. От векове политиците са трупали грешка след грешка, защото когато си във вихъра на събитията, не можеш да гледаш по-надалеч. А накрая народите плащат скъпо и прескъпо за късогледството на водачите си.
	Доминго Чавес наскоро бе защитил дисертацията си и бе обявен за експерт по международни отношения. Обаче и това бе само една измама, помисли си Динг и отново се облегна назад. Доста често сложната плетеница в международните отношения можеше да се обясни само с няколко думи — някоя държава се опитваше да измами всички останали, за да ограби съседите си, без да рискува да бъде наказана. Доминго Чавес, който скоро щеше да стане доктор в областта на изследването на международните отношения, се усмихна на този простичък, но напълно правдив извод. Макар че никак не бе смешно, когато загиват човешки същества. Особено когато той и господин К. бяха сред работните пчелички от предната линия на фронта. Даа, явно нещо се е променило в Средния изток, и то сериозно. И нещо се мътеше в Китай… Възможно ли бе да има някаква връзка между двете събития, между поглъщането на Ирак от Иран и инцидента в Тайванския проток? И какво ще стане, ако тази хипотеза се оправдае? Кой би могъл да отгатне изненадите, които крие бъдещето? Историците допускат, че ако хората са достатъчно умни, ще се досещат за най-разумните решения. Обаче историците никога не са били принуждавани да вземат съдбоносни решения в обстановка, изпълнена с неясноти, въпросителни и напрежение…


	— Хм, този път не беше в най-добрата си форма — отбеляза Плъмър.
	— Двайсет часа не е толкова много, за да се реагира на събитие, което се е случило на другия край на света — предпазливо отбеляза Холцман.
	Намираха се в типичен вашингтонски ресторант в псевдофренски стил. Луксозната папка с менюто бе изпъстрена с помпозни френски названия и раздути цени на ястия с посредствено качество, но и двамата печелеха достатъчно, така че можеха да си го позволят.
	— Очакваше се да се справи по-добре — промърмори Плъмър.
	— Искаш да кажеш, че не умее да лъже?
	— Това е едно от качествата, които се очакват от един президент.
	— И когато го уловим в лъжа… — Холцман се спря навреме. Опасно бе да продължи.
	— Боб, някой да ти е обещавал, че нашата професия е от лесните?
	— Понякога се питам дали ние самите не си я усложняваме още повече.
	Ала опитният Плъмър не се хвана на уловката, а попита:
	— Какво ще кажеш за Скот Адлер?
	— Въпросът, който зададе на пресконференцията тази сутрин, беше тъкмо на място — съгласи се репортерът от „Уошингтън Поуст“ и вдигна чашата си за наздравица. — Един от моите хора се е заел да проучи въпроса.
	— Ние също. От Райън се искаше само да признае, че се подготвя среща с посланика на континентален Китай. Така щеше да успее да прикрие всичко останало.
	— Но това би означавало да излъже пред всички нас, пред камерите, пред зрителите.
	— Но оправдана лъжа, Боб. Такава е играта. Правителството се опитва да държи нещата в тайна, а ние се опитваме да повдигнем булото. Райън май прекалено се увлича по секретността.
	— Но чий сценарий следваме ние, когато го печем на бавен огън заради това негово увлечение?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Хайде, Джон. Ед Килти ти е снесъл цялата тази миризлива история. Не е нужно да съм гениален, за да се досетя. Всички го знаят.
	— Е, нали всичко се оказа истина. Какво още ровиш?
	— Да, така е — призна Холцман. — Но май има и още нещо.
	— Нима? Е, да, помня, че ти работеше върху някаква версия. — Но не добави, че за голямо съжаление е изпреварил по-младия си колега. Може би не го спомена най-вече защото всъщност не изпитваше никакво съжаление.
	— Може би още не е късно да напиша по този въпрос.
	— Така ли? — Сега Боб наистина успя да спечели вниманието на Джон Плъмър. Холцман бе от по-младото поколение, но не чак толкова млад, че да счита Плъмър за надут стар глупак — както мислеха начинаещите журналисти, макар да посещаваха редовно лекциите му в Колумбийския университет.
	— Наистина ще го направя — увери го Боб.
	— А защо толкова те привлича тази история?
	— Винаги са ме привличали забранените теми — подчерта Холцман. — Разговарях със служителя от ЦРУ, който е измъкнал от Русия съпругата и дъщерята на Герасимов. Историята с онази руска подводница е вярна и…
	— Да, зная. Видях Райън, фотографиран на борда на подводницата. Но защо държи всичко това да си остане в тайна… е, това вече не мога да си го обясня.
	— Просто спазва правилата на играта. Може би никой не се е досетил да му обясни колко може да спечели, ако започне да ги нарушава…
	— Той отделя доста време, за да изслушва съветите на Арни…
	— За разлика от Ед.
	— Килти няма нужда от учител в играта.
	— Да, така е. Само че понякога преиграва. Знаеш ли, никога не съм успявал да си обясня едно нещо — замислено сподели Боб Холцман.
	— И какво е то?
	— Какви сме ние в играта? Зрители, съдии или играчи?
	— Боб, нашата професия е измислена, за да има все пак някой, който да съобщава истината на хората, на твоите читатели и на моите зрители.
	— За чия истина говорим, Джон?


	— …един объркан и разгневен президент, това бе единствената гледка, която можа да ни предложи днес Джак Райън… — Джак грабна приставката за дистанционното управление и намали звука точно когато дойде ред на репортера от Си Ен Ен да запита за отношението към „двата Китая“. — Да, разгневен, объркан…
	— Да, Джак, той има право да говори така — обади се Арни ван Дам. — Хубаво я оплеска тая каша с въпросите за Китай, както и после, когато те заядоха за Адлер. Всъщност… наистина, къде е той сега?
	Президентът погледна часовника си.
	— До час и половина ще се приземи в „Андрюс“. Може би в момента летят над Канада. После ще дойде направо тук, а след това може би ще отлети за Китай. Какво искат те от мен, по дяволите?
	— Този път ме изигра — призна ван Дам. — Но само защото за теб работи цял екип от съветници по въпросите на националната сигурност.
	— Зная само това, което ми докладваха, но се оказа, че е крайно недостатъчно — недоволно процеди Джак. — Изглежда, ще се наложи да помислим за някакви мерки за ограничаване на тези суетни сборища. Не може президентът да бъде разпъван на кръст само защото не е добре информиран. Нито пък мога да взимам решения, когато не разполагам с необходимата информация, защото засега само си играем на догадки… като изключим анализа на Роби. Хипотезата му е доста любопитна. Но не ни върши работа, защото не се подкрепя от никакви други факти.
	— Крайно време е да се научиш да изчакваш развоя на събитията. Журналистите могат да си позволят да губят търпение, но не и ти. Освен това много важно е да умееш да фокусираш усилията си само върху това какво може да постигнеш в рамките на възможното. Сега ни предстои първият тур от изборите за Камарата на представителите. Ако искаш в Конгреса да попаднат свестни хора, именно с това трябва да се занимаваш. Наредих на Кали да ти подготви няколко речи.
	— На какви теми?
	— За данъчната политика, за усъвършенстване на управлението, за честността в държавните дела. Всичките теми са подбрани сред онези, които винаги си предпочитал. Крайно време е да започнеш по-често да се появяваш сред хората. Така ще те обикнат повече, както и ти тях. Нали веднъж вече спорихме по този въпрос: не може да киснеш само тук, в този кабинет. Президентският самолет е оборудван с всички съвременни средства за връзка и от него можеш да ръководиш страната така, както и от това кресло.
	— Прав си, не би било зле да сменим декора — призна Джак.
	— Знаеш ли какво би ни се отразило най-добре сега?
	— Какво?
	— Някакво природно бедствие — ухили се Арни. — Тогава ще бъдеш задължен да се качиш на самолета и да се държиш като истински баща на нацията — ще се появиш сред хората, ще ги утешаваш, ще им обещаваш помощи от федералния резерв и…
	— По дяволите, Арни, стига с тези цинизми!
	— Май ще трябва да те уча още и на изкуството да търпиш, когато някой се шегува с теб — въздъхна Арни и излезе.
	И така, приключи поредният урок по президентско майсторство. Дали някога щеше да доживее края на тези уроци? Рано или късно трябваше да започне да действа като президент, нали? Но все още отлагаше… Арни не посмя да му го каже открито, нито пък Роби, но пък и не бяха длъжни. Да, излизаше, че все още не си тежи на мястото. Наистина, полагаше всички усилия, на които бе способен, ала това май не бе достатъчно. А кога ли щеше да бъде? Може би никога.
	Четиринадесет американски граждани, загинали на някакъв остров, отдалечен на тринайсет хиляди километра от САЩ, може би убити преднамерено, макар че още не можеше да отгатне целта на този престъпен акт. Какво трябваше да направи той като президент на страната? Да забрави за мъртвите и да се заеме с останалите задачи? Да държи речи, да се среща с хората, за които би трябвало да се грижи, да ги защитава, да ги брани, и в същото време да забрави, че не бе успял да опази четиринадесет от тези граждани… Не. Имаше кой да се грижи за опазването на живота им — лекари, военни, полиция. Но нали те бяха подчинени на него? Трябваше да сдържа гнева си, да прикрива смущението си, да фокусира усилията си върху нещо друго до края на този тежък ден.


	Киноартиста погледна към морето на шест километра под самолета. На север се виждаше внушителен синкаво-сив айсберг, блестящ на яркото слънце. Забележителна гледка! Никога досега не бе виждал такъв огромен плаващ леден къс. За хората от неговата родина океанът изглеждаше много странен, необятен като пустиня, в която не може да се живее. Как странно напомняше за пустинята, макар цветовете да бяха съвсем различни, а вълните се извиваха в безкрайни дъги, донякъде като пясъчните дюни, макар и да не мамеха да потънеш сред тях.
	Светът ненавиждаше такива като него. Дори и работодателите му предпочитаха да го държат на разстояние, като зло, но понякога много полезно куче.
	Лицето му се сви в гримаса. Неговият народ никога не бе имал високо мнение за кучетата. А той отново се бе върнал тук, сам, докато хората му щяха да пристигнат по-късно, на групи от по трима, с други самолети. Със сигурност нямаше да ги посрещнат като добре дошли. А в далечната им родина дори се страхуваха от тях.
	Успехът щеше да му донесе… какво? Агентите от Специалната служба щяха да го търсят по целия свят, обаче нали и евреите се занимаваха със същото вече от доста години, пък той все още си бе жив и здрав. Но за какво всъщност го правеше? Хм, май беше доста късно да си задава този въпрос. Ако провалеше акцията, никой нямаше да го погледне. Но нали се бореше за славата на Аллах? За Свещената война, за Джихада? Зад това религиозно понятие се криеше чисто милитаристично съдържание — защита на Вярата в истинския Бог с оръжие в ръка. Ала той бе загубил тази вяра, вече в нищо не вярваше. Дълбоко в глъбините на душата му се надигаше смътен страх, че няма нито дом, нито родина, нито… вяра? Сепна се рязко. Нямаше право да си мисли такива неща. Той и всички като него, стига да оцеляваха, се превръщаха в автомати, в превъзходно обучени роботи, машини, послушно изпълняващи нечии заповеди и захвърляни веднага, когато се наложи. Пред него оставаше само безмълвната морска шир. Не, той нямаше избор — длъжен бе да изпълни задачата си.
	Деца. Никога не се бе женил, нито пък бе ставал баща, така че не знаеше какво означава да си баща. Може би жените, с които бе запълвал нощите си, разбираха малко повече от него какво богатство са децата… но не, те до една бяха подбирани от публичните домове, а неговата религия го учеше да ги презира дори и ако се бе възползвал от телата им… Ако пък се пръкнеше някакво потомство от него, то тези деца сигурно щяха да бъдат прокълнати. Как е възможно един мъж да отдаде целия си живот на една велика идея, ала в един миг внезапно да осъзнае къде е попаднал, да зърне пред себе си най-негостоприемния пейзаж, място, където никой не би пожелал да живее, ала в същото време да се почувства спокоен, като блуден син, най-после завърнал се у дома? А той щеше да прати тези деца на смърт. Децата на неверниците… От друга страна, за него те не бяха деца, а по-скоро някакви предмети, средства за постигане на политически цели. Но нали… нали на тази възраст те бяха абсолютно невинни — нямаха никакви грехове, дори телцата им още не бяха достатъчно оформени, още не осъзнаваха що е зло и що е добро?
	Киноартиста си повтаряше, че и друг път са го спохождали такива мисли, че съмненията са нещо напълно естествено при такива рисковани акции, че досега винаги е успявал да ги отхвърля като ненужни, дори вредни. Нима светът вече не бе същият, нима бяха започнали някакви необясними промени…
	Обаче единствените промени, на които бе свидетел, с нищо не подкрепяха делото, на което бе посветил живота си. Нима излизаше, че е убивал за нищо? Нали нещо трябваше да го крепи, за да продължи да убива? И докъде щеше да го доведе този път?
	Но нали все трябваше да вярва в нещо? Погледна часовника си. Оставаха още четири часа. Да, той имаше задача. Ето в това трябваше да вярва.


	Пристигнаха с автомобили, а не с хеликоптер. Хеликоптерите винаги привличат погледите, а така може би щяха да останат незабелязани. Но за по-сигурно автомобилите се доближиха към сградата откъм входа за Източното крило. Адлер, Кларк и Чавес влязоха в Белия дом от същата врата, през която бе влязъл Джак Райън през първата си вечер като президент, придружени от охраната. На всяка цена трябваше да останат незабелязани от журналистите. В Овалния кабинет този път завариха повече хора — Бен Гудли, Ед Фоли и както винаги — Арни ван Дам.
	— Как ти се видя Даряеи? — властно запита Райън, щом седнаха.
	— Изглежда в добро здраве. Макар че беше малко уморен — добави Адлер. — Говореше бавно, но доколкото знам, той никога не повишава тон. Най-интересното бе, че пристигна в града едновременно с нас и…
	— Така ли? — учуди се Ед Фоли и веднага вторачи поглед в бележника си.
	— Да, при това с обикновен пътнически самолет — докладва Кларк. — Динг успя да направи няколко снимки.
	— Хм, значи е обикалял страната? — замислено рече президентът. Странно, но Райън най-добре от присъстващите разбираше проблемите, пред които бе изправен Даряеи. Всъщност те не бяха чак толкова различни от неговите.
	— Персоналът му е много наплашен от него — импулсивно се намеси Чавес. — Все едно че гледах филм за нацистите.
	— И аз останах с такова впечатление — допълни Адлер, все още недоволен, че са го прекъснали. — Самият Даряеи се държа доста спокойно, дори учтиво. Всъщност не ми каза нищо съществено. Това може би е за добро, но може и да ни предвещава само беди. Изяви желание да поддържаме постоянни контакти. На няколко пъти повтори, че с никого не желае да воюва. Дори показа наченки на добра воля относно отношенията им с Израел. Всъщност предимно обясняваше колко бил миролюбив и колко човечна била неговата религия. Подчерта значението на петрола и оживяването на търговските отношения за всички заинтересовани страни. Отрече да е имал териториални претенции. Дотук нищо изненадващо.
	— Добре — каза президентът. — А какво успя да доловиш по жестовете му?
	— Стори ми се доста самоуверен и стабилен. Явно му харесва ролята, която играе в новообразуваната държава.
	— Естествено — отбеляза Ед Фоли.
	— Да, така е — кимна Адлер. — Ако е необходимо да го опиша с една дума, бих казал, че беше доста спокоен, дори ведър.
	— Когато се срещнах с него преди няколко години — каза Джак, — бе враждебен и агресивен, непрекъснато се озърташе за врагове и така нататък.
	— Но днес няма да забележите нищо подобно — прекъсна го държавният секретар. — Както ви казах, той изглежда спокоен… но нещо успя да привлече вниманието на господин Кларк. И към него.
	— Какво? — попита Бен Гудли.
	— На входа ме засякоха с метал-детектора — каза Джон, извади огърлицата от джоба на сакото си и я подаде на президента.
	— Да не би да ти е останало време за пазаруване?
	— Да, нали искахте да поогледам обстановката — припомни им той. — Какво по-добро място за целта от градския пазар? — Докато Райън оглеждаше огърлицата, Кларк продължи с разказа за случката с иранския златар.
	— Щом като продава такъв накит за седемстотин долара, може би няма да е зле да ни дадеш адреса му. Какво каза, Джон? Да не би тази случка да не е типична за страната?
	— С мен беше френският резидент. Според него този иранец с нищо не се отличавал от другите си сънародници.
	— И какъв е изводът? — едва сега се обади Арни ван Дам.
	— Може би Даряеи всъщност няма чак толкова много основания да бъде спокоен и самоуверен — предположи Скот Адлер.
	— Такива като него рядко се замислят за настроенията на народа — промърмори Арни.
	— Именно това доведе до падането на шаха — рече Ед Фоли. — Пък и Даряеи е един от хората, които активно помогнаха за преврата. Добре си се справил, Джон.
	— Френският резидент на два пъти ми спомена, че няма да видим по улиците радостни хора. Може би преценката му е прекалено песимистична, но доколкото имах време, наблюденията ми потвърждават думите му.
	— Да, знаем, че недоволството там никога не стихва. Винаги е било така в Иран, при всеки режим — обади се Бен Гудли.
	— Но не знаем колко са недоволните от режима на Даряеи — отново заговори Адлер. — Според мен Даряеи залага прекалено на страха, който всява сред поданиците си. Имаше достатъчно време да се разправи с най-опасните си противници. Разбира се, възникнали са доста проблеми, които тепърва ще трябва да анализираме. Положил е много усилия, за да завладее Ирак — това си пролича от пръв поглед. Самият той изглежда уморен, а персоналът — изключително напрегнат. Бих добавил, че аятолахът едва наскоро е успял да обхване изцяло всички нишки на властта. Но най-важното сега е ясно подчертаното му желание за мир. И аз за малко да му повярвам. Според мен той просто се опитва да отложи събитията, за да укрепи властта си. Кларк ми спомена, че цените на хранителните стоки рязко са се покачили. А това е страна с огромни природни богатства. Даряеи иска да се възползва от това и да постигне по-сериозни икономически успехи, при това колкото е възможно по-скоро. Особено важно е да подобри снабдяването с храни. Така че поне за момента вниманието му е насочено към вътрешните, а не към външните проблеми. Тоест според мен не е изключено да се появи възможност за затопляне на дипломатическите отношения между нашите две държави — заключи държавният секретар.
	— Да протегнем ръка и да се сприятелим с тях, това ли предлагаш? — попита Арни.
	— Според мен поне за известно време трябва да поддържаме неофициални контакти с ръководителите на новата държава. Аз мога да се заема с организирането на следващите срещи. И ще изчакаме развоя на събитията.
	— Добре, Скот — кимна президентът. — А сега мисля, че е време да побързаш. Налага се спешно да заминеш за Пекин.
	— Кога трябва да тръгна? — попита държавният секретар, без да успее да прикрие умората си.
	— Този път сме ти приготвили по-голям самолет — обеща му президентът.


>>	41.
>>	ХИЕНИТЕ

	Именно евреите го бяха научили да се прикрива така ловко. Преди падането на шаха шефовете на иранската тайна полиция — зловещата САВАК — не пестяха пари и време, за да изучават методите на израелската Мосад, пък и не всички следователи от САВАК бяха екзекутирани от новия ислямски режим. Използваха ги, за да обучат такива като Киноартиста — този подход се бе оправдал напълно, защото колкото е по-отговорна една акция, толкова повече предпазливост се изисква от изпълнителите. Ако не искаш да те открият и проследят, трябва да умееш да се сливаш с обкръжението. В държавите, в които властта не е в ръцете на религиозни водачи, не бива да демонстрираш набожността си.
	А в Израел и в християнските страни трябва да прикриваш принадлежността си към исляма. В държави, които не крият недоверието си към хората от Средния изток, е по-добре да се представяш за гражданин от друга националност — или още по-добре да обясняваш, че си привърженик на друга религия. Да, аз идвам от там, обаче съм християнин, или изповядвам бахайската вяра, или съм кюрд, или пък арменец, и понеже онези подложиха на жестоки преследвания целия ми род, реших да избягам в Америка, в страната на свободата и неограничените възможности. Ако спазваш тези прости правила, е много вероятно да не те заловят, а преминеш ли граничната бариера, всичко се урежда бързо и лесно. Тази страна е свикнала да посреща чужденците с отворено сърце, което напомняше на Киноартиста за законите на гостоприемството, с които неговата родина се славеше от векове.
	Ето че отново се бе озовал в царството на враговете и съмненията му стихнаха, дори на лицето му се появи бледо подобие на усмивка. Той бе най-добрият в този опасен занаят. Евреите, които макар и косвено му бяха помогнали да усъвършенства уменията си, нито веднъж не надушиха следите му, а какво ли оставаше за тези глупаци, американците. Само трябваше да бъде много внимателен.
	Във всяка група от по трима члена имаше по един като него, е, не чак толкова опитен, но все пак с една класа по-добър от останалите двама. Нямаше проблеми, ако човек е внимателен и съсредоточен.
	Киноартиста пристигна на мястото на първата среща — второкласен хотел в предградията на Анаполис — и веднага провери дали е запазена стая на името на Дитер Колб. Толкова са глупави тези американци! Дори и полицаите им си въобразяват, че всички мюсюлмани са араби и забравят, че Иран е арийска страна — от същата висша, арийска раса, към която Хитлер бе причислил своя народ.


	Вече бяха на шосето за следващия пункт в маршрута — Атлантик Сити, в щата Ню Джърси, където бе разположен огромният изложбен център. Щяха да представят новите модели и там. Мъжът разтърка очи. Отново го бе връхлетяло проклетото главоболие, този път придружено с лека хрема. Надяваше се да не е пипнал нещо по-сериозно. Така става, когато човек стои по цял ден в помещение със засилена климатична инсталация.


	Никой не очакваше тази официална телеграма. Държавният секретар на Съединените щати настояваше за консултация на правителствено ниво, за да обсъдят въпроси от взаимен интерес. Цзян знаеше, че не може да избегне срещата, затова реши да приеме високия гост с приятелска усмивка, като не пропусне да подчертае, че страната му няма никаква вина за инцидента. Американците по всяка вероятност щяха да предложат услугите си като посредници в преговорите между Пекин и Тайпе, а това можеше да се окаже много полезно.


	Мястото бе избрано сполучливо. Просторният търговски център много облекчаваше задачата да останат незабелязани сред тълпите. Първата среща всъщност бе доста особена — двете групи само се спогледаха, и то от десетина метра, докато се разминаха. Всяка от тройките се отделяше незабележимо от останалите минувачи, колкото да бъде регистрирана от набитото му око, след което отново се разпръскваше, без да забрави да провери грижливо за евентуални преследвачи. Накрая всички се прибраха в хотелите си. Истинската среща бе запланувана за следващия ден.
	Киноартиста остана доволен. Имаше нещо възбуждащо и привлекателно в това да си нащрек — именно това най-много му допадаше в професията на терориста. Очакваше го трепетно преживяване и то точно когато бе рожденият ден на лъва. Усмихна се и плъзна радостен поглед покрай лъскавите автомобили, докато крачеше към паркинга. Да, ще успее да се справи с малките лъвчета.


	— С какво се занимавахте днес? — попита го Кати в мрака.
	— Скот утре сутринта ще отлети за Китай — отговори Джак, изтегнат на леглото до нея. Много хора си въобразяваха, че на света няма по-могъща личност от президента на Съединените щати, обаче към края на дългия работен ден упражняването на огромната власт беше изцедило силите му. Не помнеше да се е чувствал толкова изтощен дори и по времето, когато работеше в Ленгли.
	— С каква цел?
	— Ще се опита да ги успокои и да намали опасността от разгаряне на конфликта.
	— Ти наистина ли подозираш, че съзнателно са…
	— Да. Роби е уверен в преценката си — потвърди той, без да откъсва поглед от тавана.
	— И си готов да преговаряш с тях? — попита ХИРУРГ.
	— Налага се.
	— Но…
	— Скъпа, понякога… по дяволите, всъщност в повечето от случаите, един държавен глава е длъжен да се съобразява с много фактори, когато отправя искане към друго правителство за преследване на терористи. От мен се очаква да мисля за „глобалната картина“, за „по-важните цели“ и за още много такива щуротии.
	— Но това е ужасно! — възкликна Кати.
	— Да, така е. В тази игра си има правила. С една суверенна нация не може да се разговаря безцеремонно, както с някой престъпник, докаран с белезници в полицията. Там има хиляди американци, най-вече бизнесмени. От прекалено твърдия курс могат да пострадат мнозина от сънародниците ни, а тогава събитията ще ескалират и ще стане още по-лошо.
	— Какво по-лошо от това да се избиват невинни пътници?
	Джак не знаеше какво да й отговори.


	— ФЕХТОВАЧ е буден — чу Андреа Прайс в слушалката, обърна се към агент Олтман и попита:
	— Рой?
	— Очертава се още една банална смяна — промърмори той. — За тази сутрин ХИРУРГ има насрочени три процедури, следобед изнася лекция пред някакви испански лекари, осем мъже и две жени. Проверихме ги с помощта на испанската полиция. Всички са чисти. Няма съобщения за заплахи. Може би ще имаме още един спокоен ден.
	— Майк? — попита тя агент Майкъл Бренан, който отговаряше за безопасността на малкия Джак.
	— БЕЙЗБОЛИСТ има контролно по биология за първия срок и тренировка след часовете. Много го бива с ръкавицата, но трябва още да се поупражнява с бухалката — добави агентът. — Иначе за днес… нищо особено.
	— Уенди?
	— СЯНКА ще се явява на изпит по химия. Но се интересува най-вече от своя Кени. Красиво хлапе, но не е зле да си поскъси косата и да си купи нова вратовръзка.
	— Какво ни е известно за семейството на този Кени? — попита агент Прайс. Дори и тя не можеше да помни всички подробности, свързани с приятелите и съучениците на децата на президента.
	— Баща му и майка му са адвокати, занимават се предимно с процеси за неплатени данъци.
	— Би трябвало СЯНКА да има по-добър вкус — отбеляза Бренан — шегобиецът в екипа. — Може би тук се крие потенциална заплаха, Уенди.
	— Каква заплаха?
	— Ако президентът успее да прокара новите данъчни закони, родителите на Кени ще закъсат с прехраната.
	Андреа Прайс отбеляза още едно име в списъка си за тази сутрин.
	— Дон?
	— Нищо ново. Урок по рисуване. Не се радвам много на тази длъжност, Андреа. Искам да ми отпуснете повече хора, още един за вътрешна охрана и още двама отвън, откъм южната страна — заяви Дон Ръсел. — Много сме открити. И нямаме достатъчно дълбочина за отбрана. Външният периметър е по същество само един и това никак не ми допада.
	— ХИРУРГ не желае повече агенти. Нали освен теб има още двама за вътрешната охрана и още трима в резерв, плюс онзи от другата страна на алеята? — припомни му Прайс.
	— Андреа, казах, че са ми необходими още трима души. Прекалено сме оголени, като на показ — повтори Ръсел. Говореше разумно и професионално, както винаги. — По служебни въпроси президентската двойка би трябвало да се вслушва в съветите на професионалистите.
	— Какво ще кажеш, ако утре намина, за да огледаме постовете още веднъж? — предложи Прайс. — Ако успееш да ме убедиш, ще се опитам да убедя шефа.
	— Чудесно — кимна Ръсел.
	— Някакви проблеми с другите родители?
	— Вече не. Проблемите са други.
	— Какви, Дон?
	Той се усмихна.
	— На тази възраст всички деца си приличат. Искам да кажа, че са подстригани почти еднакво, а на всичкото отгоре и дрешките им са все от един модел. И не се свъртат на едно място, ами непрекъснато търчат по моравата. И докато се обърна, ПЯСЪЧНИК я няма. Не мога да проумея защо всички майки са си въобразили, че са длъжни да обличат децата си като Кейти Райън!
	— Между другото, щях да забравя — каза Андреа. — Пат О’Дей те кани на дуел.
	— Онзи от ФБР? — Очите на Ръсел светнаха. — Кога? И къде? Кажи му да си вземе повечко пари, Андреа. — От цели седем години Дон Ръсел не бе губил състезание по стрелба с пистолет.


	Техният час настъпи. Киноартиста лично се погрижи за колите под наем. Имаше два паспорта, което се оказа достатъчно прикритие, за да спазари и четирите — три леки коли и един микробус, подбран така, че да прилича на онези, с които родителите пристигаха да приберат децата си от градината. Той им трябваше за бягството — евентуалност, за която Киноартиста не бе престанал да се тревожи.
	За щастие, хората му се оказаха достатъчно интелигентни и докато оглеждаха обекта от прозорците на наетите автомобили, не извъртаха глави, а отбелязваха особеностите на ландшафта само с периферното си зрение. Вече познаваха добре всичко от снимките, но друго си беше да видят нещата на място.
	След като приключиха с огледа, поеха по шосе номер 50, към укритието си.
	Всички съседи мислеха, че собственикът на уединената къща е евреин, роден в Сирия — той живееше тук от единадесет години. Тук бе пунктът за последната среща. Тук щяха да докарат детето. А после шестима от похитителите незабавно щяха да напуснат страната и тук щяха да останат само трима от групата, за да потеглят с колата на собственика на къщата към следващото укритие (засега неуточнено) и да изчакат развоя на събитията.
	Предвиждаха се всичко на всичко две обаждания — първото до американското правителство, а второто до приятелите на Киноартиста. Щеше да настъпи паника. Всеобщ хаос. А може би щяха да го оставят живо. Той не беше много сигурен в последното, но не изключваше и тази възможност.


>>	42.
>>	ХИЩНИЦИТЕ И ПЛЯЧКАТА

	ЦРУ естествено имаше собствена фотолаборатория. Филмът, заснет от Доминго Чавес през прозореца на самолета, беше проявен и подложен на дообработка в компютърна система за подобряване качеството на образите. След по-малко от час лаборантът беше готов с фотосите, от които категорично можеше да се отсъди, че слизащият от самолета мъж е аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. Образът на самолета зад гърба му бе толкова чист, че компанията-производител би могла да го използва за рекламни цели. От това, което бе слушал да се говори за Даряеи, лаборантът можеше да предположи, че този странен ирански патриарх не се интересува нито от млади жени, нито от млади мъже, което напълно се потвърждаваше от строгото му лице. Но дявол да го вземе, май разбираше от самолети. „Гълфстрийм“! Ала защо не се вижда швейцарският код на опашката?


	— …държавният секретар Адлер ще замине тази сутрин за Пекин — заяви Райън. Арни не се уморяваше да му повтаря, че колкото и да са досадни тези публични изяви, всяко появяване на телевизионния екран укрепва имиджа му на деен, способен и загрижен за нацията президент — а по това щели да съдят и за степента, с която се справял с работата си.
	— Господин президент, узнахте ли нещо повече за инцидента с пътническия лайнер?
	— Вече беше съобщено, че издирването е приключило. Открили са и черната кутия и…
	— Ще се запознаем ли със записа?
	Защо ги наричаха черни кутии*, когато всъщност бяха оранжеви? Джак винаги си бе задавал този въпрос, но знаеше, че никога няма да получи ясен отговор.
	[* Бащите на кибернетиката (Норбърт Винер, Джон фон Нойман, и др.) са обичали странните наименования, като напр. „бял шум“. Техен е и терминът „черна кутия“, т.е. нещо, от което не знаеш каква информация „ще изскочи“. — Б.пр.]
	— Вече сме отправили искане и тайванското правителство ни обеща пълно съдействие, макар че нищо не ги задължава да го сторят. Ние им изказахме нашите благодарности. Освен това искам да добавя, че нито един от оцелелите след катастрофата американски граждани не е в критично състояние. Наистина, има доста пострадали, но животът им не е застрашен.
	— Кой е стрелял по самолета? — запита друг от репортерите.
	— Още разследваме данните и…
	— Господин президент, нашата флота е изпратила два кораба в този район. Следователно не може да нямате представа какво е станало.
	— Повече няма да коментирам този въпрос. Държавният секретар Адлер ще обсъди инцидента със засегнатите страни. Преди всичко ще поискаме и от едните, и от другите участници да гарантират, че такива трагедии няма да се повторят.
	— Господин президент, нека да не изоставяме така лесно темата само защото е парлива. Вие не може да не знаете доста повече, отколко ни съобщихте. Загинали са четиринадесет американски граждани. Американските зрители имат право да узнаят истината.
	По дяволите, този журналист имаше право! И майната му на всичко, което той бе решил да заобиколи.
	— Засега ние наистина все още не знаем какво точно е станало. А докато не се докаже със сигурност някоя от хипотезите, аз нямам право на категорични изявления. — Което, погледнато по-абстрактно, си беше чиста истина — Джак Райън знаеше кой е изстрелял ракетата, но не можеше да си обясни причината. Адлер бе свършил добра работа вчера, като реши да не разгласява предположенията на експертите.
	— Министър Адлер вчера се завърна отнякъде. Защо държите в тайна информацията за тази негова визита? — отново се намеси Плъмър — явно не беше забравил казаното на предишната пресконференция.
	— Джон, държавният секретар беше ангажиран с много важни и неотложни консултации. Това е всичко, което мога да ви разкрия по този въпрос.
	— Но е бил в Средния изток, нали познах?
	— Следващият въпрос?
	— Сър, Пентагонът обяви, че самолетоносачът „Айзенхауер“ се насочва към Южнокитайското море. По ваша заповед ли?
	— Да. Преценихме, че обстановката в района около Тайван изисква повишено внимание от наша страна. Защото в този район ние имаме жизнени интереси. Вече нееднократно изтъкнах, че нямаме намерение да взимаме нечия страна в този конфликт, но сме длъжни да се грижим за нашите интереси.
	— Но преместването на самолетоносача ще охлади ли обстановката в района? Или ще я нажежи още повече?
	— Очевидно е, че ние не се стремим да влошим ситуацията. Само се стараем да я подобрим. В интерес и на двете страни е да предприемат взаимни отстъпки, да се замислят за действията си, за последиците от тях. Вече има десетки жертви, сред тях и американски граждани. Това ни задължава да проявяваме засилен интерес към събитията в района. Предназначението на правителството и въоръжените сили е да се грижат за американските интереси и да защитават живота на нашите граждани. Военноморските формации, насочвани към района на Тайванския проток, ще следят отблизо развоя на събитията и същевременно ще провеждат планови учения. Това е всичко.


	Цзян Хансан отново погледна часовника си и си каза, че това е приятен завършек на работния ден — да се убеди, че американският президент върши точно това, което той иска от него. Китай вече бе изпълнил задълженията си към варварина Даряеи. Индийският океан беше освободен от присъствието на американската флота за пръв път през последните двадесет години. След около два часа американският министър на външните работи щеше да отлети от Вашингтон, за да пристигне в Пекин, след което щеше да започне размяната на банални дипломатически любезности. А после…


	— Но защо, по дяволите, им е било нужно на китайците да замислят тази игра? — възкликна Рътлидж.
	— Нашата задача е да разкрием какво се крие зад цялата тази загадка. Адмирал Джексън се възползва от инцидента, за да защити позицията си. Ако например ти си полицай, патрулиращ по улиците, и пред теб изскочи въоръжен бандит, защо ще стреляш по някоя бабичка, която кротко си върви по тротоара?
	— Очевидно е, че стават и грешки. Просто случайност — продължи да настоява Рътлидж.
	— Клиф, случват се най-различни инциденти. При този са загинали американски граждани, а ако някой е забравил нашата позиция, ние сме длъжни да му припомним, че се отнасяме много сериозно към такива инциденти.
	Подчинените му за пръв път го виждаха толкова разгневен. Какво ставаше със Скот Адлер напоследък? Нали задачата на държавния секретар е да поддържа миролюбиви отношения с всички останали държави, да предотвратява конфликти, при които биха загинали хиляди хора. Да, случват се най-различни инциденти. Случват се, за съжаление, както и хиляди хора умират ежедневно от рак или инфаркт. Но от един държавен секретар се очаква да се занимава само с глобални въпроси.


	— Благодаря ви, господин президент.
	Райън слезе от подиума, доволен, че и този път бе успял да избегне хапливите въпроси на представителите на медиите. Погледна часовника си. По дяволите! Щеше да пропусне родителската среща в детската градина, и то за втори път, пък и сутринта не бе успял да целуне Кейти за довиждане. Записано ли е някъде в Конституцията, че президентът няма право на нормално, човешко щастие?
	По пътя към Овалния кабинет прегледа набързо програмата за деня. След час Адлер би трябвало да отлети за Пекин. В 10:00 Уинстън ще дойде в кабинета, за да обсъдят някои подробности около административните промени в министерството му. Арни и Кали ще се появят в 11:00, за да прегледат речите му за следващата седмица. После обяд с Тони Бретано. А след това някаква среща… с кого? С хокейния отбор на Анахайм? Райън поклати глава. О, да, те не успяха да спечелят купата „Стенли“ и сега за утеха щяха да бъдат възнаградени, като ги снимат с президента! Трябваше пак да си поговори с Арни за тези евтини политически трикове.


	— Закъсняваш — упрекна го Дон Ръсел, когато Пат О’Дей измъкна Меган от колата си.
	Инспекторът от ФБР мина покрай него, помогна на Меган да си свали палтото, извърна се към Ръсел с подчертано безразлично изражение и каза:
	— Успах се.
	— Труден ден ли очакваш?
	Пат поклати глава.
	— Да, защото до довечера няма да мога да стана от бюрото. Имам да довърша няколко отчета… нали знаеш колко държат шефовете на докладите. — И двамата знаеха колко часове поглъщат рапортите — тази дейност, чисто секретарска, винаги измъчваше патрулиращите полицаи.
	— Чух, че си искал да се състезаваме — добави Ръсел.
	— Всички твърдят, че си бил много добър стрелец.
	— Е, мисля, че се справям — призна си агентът от Специалната служба с престорена скромност.
	— Да, явно ще се наложи да изпратя всички куршуми в десетката.
	— С какво оръжие?
	— С моя „Смит & Уесън 1076“.
	— С десетмилиметрови куршуми?
	— Много хубави дупки правят — отбеляза Пат О’Дей.
	— Дори и деветмилиметровите винаги са били прекалено големи за мен — призна Ръсел и двамата прихнаха.
	— Често ли залагаш при състезания по стрелба? — попита агентът от ФБР.
	— Не, не съм го правил, откакто напуснах полицейската академия, Пат. Ще залагаме ли?
	„Хм, той май го взима прекалено на сериозно“ — помисли си Пат О’Дей и предложи:
	— Нека да си остане само въпрос на престиж.
	— Дадено. А къде ще се състезаваме? Какво ще кажеш за Белтсвил? — Това беше стрелбището към школата на Специалната служба. — На открития полигон. Никога не ми е било приятно да стрелям в подземието.
	— По стандартните правила ли?
	— От години не съм стрелял по живи мишени. Но не очаквам и някой от шефовете ни да успее да улучи десетката.
	— И кога? — Очертаваше се приятно развлечение.
	— Ще проверя дали ще съм свободен в събота. Днес следобед ще го знам със сигурност.
	— Сключихме облога, нали? Е, нека победи по-добрият. — И си стиснаха ръцете.
	— По-добрият винаги побеждава, Пат. — И двамата знаеха предварително кой ще бъде победителят. Знаеха също, че другият ще прояви достатъчно благородство, за да признае поражението си, а накрая никой няма да се оплаква от вкуса на бирата.


	Оръжията не бяха напълно автоматични. Киноартиста и хората му отлично знаеха, че при автоматична стрелба подскачащият автомат не се удържа, освен ако нямаш ръце на горила, и стреляш само във въздуха, докато противникът може да те повали с няколко точни изстрела. А освен това може би нямаше да имат време да изпразнят повече от два пълнителя. Киноартиста познаваше тези автомати — китайско производство, като китайците бяха заимствали модела от руските АК-47, които пък бяха разработени въз основа на немския прототип от 1940 година. За секунди изстрелваха цял пълнител с 30 броя 7.62 милиметрови куршуми.
	Всеки знаеше мястото си и задачата си. Всеки знаеше също, че рискува много, но се стараеха да пропъждат мрачните мисли. Нито пък се замисляха за характера на акцията, както забеляза с облекчение Киноартиста. Годините в лагерите на терористите бяха успели да притъпят в тях всичко човешко до такава степен, че макар за повечето от тях това да беше първата истински отговорна задача, сега мислеха само за едно — как да докажат, че са калени бойци. А как точно щяха да го постигнат — това не бе чак толкова важно.


	— Това ще има огромни последици — замислено рече Адлер.
	— Така ли мислиш? — попита Джак.
	— Искаш ли да се обзаложим? За Китай отдавна сме най-облагодетелстваната нация, която непрекъснато им вдига скандали за нарушени авторски права и така нататък.
	Президентът се намръщи. За Бога, какво общо можеше да има между спора за авторските права върху най-новия компактдиск на Барбара Стрейзънд например и коварния заговор, при който бяха загинали хора…
	— Да, Джак. Те просто не гледат на тези събития по същия начин като нас.
	— Да не би да си прочел мислите ми?
	— Забрави ли, че съм дипломат? В нашата професия е необходимо да не се осланяш само на думите, които чуваш, но и да отгатваш това, което събеседникът не желае да произнесе на глас, иначе никога няма да имаш успех при преговорите. Прилича на игра на покер, само че напрежението и изтощението са много по-големи, защото залозите са огромни.
	— Не мога да забравя за нашите граждани, загинали в Тайван…
	— И аз не мога да не си спомням за тях — кимна държавният секретар. — Мисля, че китайците именно на това разчитат, дори се надяват да се възползват от нашето състрадание, което според тях е признак на слабост, ала въпреки това и аз непрекъснато мисля за невинните жертви.
	— Ако решим да залагаме само на човеколюбието, отсрещната страна ще схване, че това е основната ни слабост, и ще разчита винаги да ни притиска до стената със заплахата, че отново ще загинат невинни хора.
	— Само ако ние им позволим подобно поведение. Китайците се нуждаят от нашата помощ, и то повече, отколкото ние от тяхната, особено в търговията. Да се изтребват хора… това вече не е само груба игра, а нещо много по-сериозно. Но и ние можем да заиграем по-твърдо. И винаги съм си задавал въпроса защо не го правим.
	Държавният секретар намести очилата си.
	— Не че не подкрепям тази теза, обаче с нея трябва да се действа извънредно предпазливо, защото сега сме притиснати от фактора време. Говорим за радикална промяна във външната политика на САЩ. Това е задача, която нито може да се реши набързо, нито може лесно да се реализира.
	— След като се върнеш от Пекин, искам да прекараш с мен един уикенд, да те запозная с някои от моите съветници, с които досега не си се срещал, за да разменим мнения по тези проблеми. Не ми харесват действията на нашето правителство във връзка с този инцидент, и то най-вече защото противната страна много лесно успява да отгатне намеренията ни.
	— Как така?
	— Да се играе по правилата си има своите добри, но и лоши страни. Всичко е наред, докато и двата отбора спазват правилника, но съвсем друго е, ако някой започне да хитрува — обясни Райън. — Обаче след това може и ние също да заиграем по този нечестен начин, е… може би не съвсем по същия, но без да зачитаме правилата — тогава противникът непременно ще се позамисли, преди да продължи в същия стил. Всеки човек се опитва да се държи открито с приятелите си, но с враговете е съвсем различно — ние искаме те да разберат само едно: че ще си изпатят жестоко, ако се опитат да ни нападнат. Но колко точно ще пострада… по-добре е противникът да не знае това предварително.
	— Точно така трябва да се играе играта, Джак! — кимна Адлер.
	— Никога не бих нарушил правилата на играта, ако и противникът ги спазва, макар че в бейзбола е позволено да се нарушават някои правила, за да се внесе оживление в играта — добави президентът.
	„Понякога е позволено…“ — мислеше си държавният секретар, докато крачеше към хеликоптера.


	Петнадесет минути по-късно Райън още следеше с поглед отдалечаващия се хеликоптер. Преди излитането двамата политици, обърнати към групата фоторепортери, си бяха стиснали ръцете и бяха казали по няколко думи за предстоящата мисия на държавния секретар — и двамата говореха загрижено, със сериозни изражения, но въпреки това с подчертано оптимистичен тон. Но журналистите не им обърнаха внимание, само ТВ-камерите безропотно заснеха сцената. Може би във вечерните емисии щяха да отпуснат на събитието една или най-много две минути, понеже петъчните дни по традиция бяха бедни на новини от Вашингтон. Но по-вероятно бе репортажът въобще да не бъде излъчен, защото петъчната вечер се посвещаваше на седмичните политически обзори за изминалата седмица.
	— Господин президент! — Джак се обърна към министъра на финансите, който бе пристигнал само преди няколко минути.
	— Да, Джордж.
	— Онзи тунел от моята сграда дотук…
	— За какво става дума?
	— Тази сутрин надникнах в него. Страхотна бъркотия. Няма ли оплаквания, че никой не се грижи за чистотата в този тунел? — попита Уинстън.
	— Джордж, това е работа на Специалната служба, а те получават заплатите си от фондовете на твоето министерство, забрави ли?
	— Да, зная, зная. Но тъй като работата опира до поддръжката на Белия дом, реших, че съм длъжен да те попитам за мнението ти. Добре, ще се погрижа. Ще стане много забавно, ако завалят поройни дъждове.
	— Как напредва проектът за новите данъчни закони? — попита Райън по пътя към сградата на Белия дом. Един от агентите услужливо избърза пред тях и им отвори вратата. Тъкмо от такива дребни жестове Джак винаги се чувстваше неловко. Човек може и трябва да сам да отваря вратите по пътя си, нали?
	— През следващата седмица ще получим резултатите от компютърното моделиране. Искам този път да не бъдат допуснати никакви пропуски, да не бъдат засегнати приходи в бюджета, да облекчим данъчната тежест за по-дребните компании и да я увеличим за по-едрите. Но най-много усилия посвещаваме на проектите за съкращаване на разходите на администрацията. За Бога, Джак, едва сега разбирам колко съм се заблуждавал!
	— Какво искаш да кажеш? — сепна се президентът.
	— Опасявам се, че новите данъчни закони няма да получат достатъчна подкрепа от законодателите, защото прекалено много хора са заангажирани в дейностите, посветени на избягването на данъчни задължения. Това е цяла индустрия. Може да се очаква, че стотици хора ще останат без работа…
	— Да не би да си очаквал, че ще се зарадвам от тази прогноза?
	— Ще бъдат принудени да си намерят по-честни и по-достойни начини за препитание, с изключение на адвокатите може би. А ние ще спестим на данъкоплатците милиони долари, като опростим законите. Но не съм наясно как ще реагират средно заможните прослойки.
	Райън позвъни на секретарката да повика Арни. Нуждаеше се От кратка консултация по политическите последици от реализирането на плана на Джордж Уинстън.


	— Да, адмирале?
	— Нали поискахте да докладвам за групата кораби, придружаващи самолетоносача „Айзенхауер“? — припомни му Джексън, застанал с лист с последните сведения в ръка пред картата, заемаща цялата стена. — Сега са ето тук, скоростта им е доста по-висока от обичайната. — В този миг пейджърът в джоба на куртката му забръмча, адмиралът го извади, погледна номера на търсещия абонат, изписан на миниатюрния дисплей, и учудено повдигна вежди. — Сър, ще позволите ли…
	— Разбира се — кимна министър Бретано. Джексън отиде до телефонния апарат в ъгъла и набра пет цифри.
	— Говори Джей-Три… какво? Къде са сега? Веднага ги открийте, чувате ли ме, командире? Да, точно така. — Остави слушалката в гнездото. — Обадиха се от Центъра за спътникови наблюдения. Според последните анализи няма и следа от индийския военен флот… по-точно от двата им самолетоносача, заедно с ескортите им.
	— Какво може да означава това, адмирале?
	Роби се върна при картата на стената и посочи към внушителното синьо петно на океана западно от Индийския полуостров.
	— Последните данни от спътниците за този район получихме преди тридесет и шест часа. Ако приемем, че са им били необходими три часа за излизане от пристанищата и за подреждане на бойната формация, то следва, че… ако вдигнат до двадесет възела… умножено по тридесет и три часа, това прави… точно шестстотин и шейсет морски мили или малко над хиляда и четиристотин километра. Това е приблизително половината от разстоянието от индийските пристанища до Сомалия. — Той се обърна. — Господин министър, според последното донесение от базите на индийския флот са отплували в неизвестна посока два самолетоносача, заедно с ескортиращите ги кораби и част от захранващите танкери. Може би в най-скоро време ще излязат и останалите. Нямаме сведения от разузнаването какво може да се крие зад тази загадка. — „Както винаги“, му се искаше да добави.
	— Но какво може да е подплашило индийците?
	— Тъкмо това е най-тревожното… никой в Пентагона нищо не знае. Ще заповядам да огледат най-подозрителните райони в северната половина на Индийския океан. Може да пренасочим и някой от шпионските спътници. Необходимо е веднага да уведомим Държавния департамент. Може би нашите хора в посолството ни в Делхи ще узнаят нещо повече.
	— Надали. При първа възможност ще го съобщя на президента. Нещо друго тревожи ли те?
	— Нали техните кораби доскоро бяха на доковете за ремонтни дейности?
	— Толкова ли те безпокои фактът, че в момента единствените два самолетоносача в Индийския океан не са от нашата флота?
	— Да, сър. „Защо тъкмо сега трябваше да пренасочваме нашия самолетоносач в съвсем друга посока?“ Но министърът на отбраната сигурно също си задаваше този въпрос.


	Никой не може да се наслаждава на гледката през илюминаторите по време на полет, ако усеща как болестта го завладява все по-упорито. Дали беше от сандвича, който бе изял на изложбата на компютърна техника в Сан Франциско? Той отдавна пътуваше из страната, за да пласира стоката си, и винаги си носеше най-необходимия запас от лекарства. Нещо като подвижна аптечка за първа помощ. Така че сега глътна две таблетки и реши да се опита да поспи. Ако имаше късмет, при пристигането в Нюарк щеше да се чувства по-добре. Иначе сигурно нямаше да може да се прибере у дома с колата, оставена в паркинга на летището. Отпусна облегалката, загаси лампата и затвори очи.


	Време беше. Колите, взети под наем, потеглиха от фермата. Всеки шофьор знаеше маршрута до целта, както и пътя за отстъпление. Не носеха никакви карти, нито пък някакви документи — освен снимките на набелязаните жертви. Може би някой за миг да бе изпитал пристъп на спонтанно угризение, че ще се наложи да похищава малки, невинни деца, но никой с нищо не го показа. Вместо това мълчаливо натовариха оръжието в колите. Всички бяха с костюми и вратовръзки, така че при евентуално засичане с някоя полицейска кола щяха да изглеждат като група добре издокарани солидни мъже, най-вероятно бизнесмени. Тази мисъл им се стори доста забавна. Киноартиста винаги се престараваше по отношение на външния вид, може би защото бе доста суетен. Нали затова му бяха лепнали този прякор?


	Андреа Прайс проследи пристигането на хокеистите с равнодушен поглед, без да се трогне от внушителните им фигури. Вече се беше нагледала на спортни величия. Дори и най-силните мъже се държаха като изплашени деца след прекрачването на прага на Белия дом. Това, което за нея и колегите й от охраната бе само част от обзавеждането, за външните посетители беше едва ли не светиня. Може би те имаха право, а тя вече бе обръгнала и не можеше да се възхищава от нищо в сградата, в която се решаваха съдбините на нацията. След като работиш продължително време дори и в най-изисканата сграда, постепенно привикваш с всичко наоколо, докато на новодошлите дори и най-малките подробности правят впечатление. Но пък това й помагаше да следи зорко проверката на групата спортисти с помощта на метал-детекторите — след тази задължителна процедура хокеистите пристъпиха плахо във фоайето, очаквайки съобщението от охраната на Овалния кабинет, че проточилата се среща с министъра на финансите е приключила. Спортистите бяха помъкнали със себе си подаръци за президента — както и при предишните подобни срещи в ръцете им стърчаха хокейни стикове, а освен това носеха шайби и плътни вълнени фланелки, специално надписани за всички членове на семейство Райън.
	— Отивам да проверя какви ангажименти имаме още за днес с ПЯСЪЧНИК — каза Андреа на Джеф Раман.
	— Дон се ядосвал за нещо. Да не би да има нещо ново?
	— ФЕХТОВАЧ не е планирал нищо по-специално. Ще остане до късно с Кали Уестън. Ще редактират програмата за публичните му изяви.
	— Е, това е добра новина — кимна Раман.
	— Говори Прайс — съобщи тя по радиопредавателя. — Отивам за ПЯСЪЧНИК.
	— Прието — потвърдиха от командната зала.


	Инспектор Пат О’Дей вече пътуваше по шосе No 50. Петъчните следобеди бяха най-приятните — работната седмица вече бе приключила. На съседната седалка бе оставил вратовръзката и сакото, защото отново бе облякъл коженото си яке, а на главата си бе нахлупил старото си бейзболно кепе. Този уикенд го чакаше много къщна работа. Меган щеше да му помага за някои по-лесни неща. Пат не го разбираше напълно — може би се дължеше на инстинктите й, а може би се залавяше с радост за всичко, което той поискаше от нея, само защото много го обичаше. Но всъщност нямаше значение къде се крие обяснението — тя наистина бе голяма помощничка и много го обичаше.
	— Бива си я моята дъщеря — радостно се усмихна Пат О’Дей.


	Понякога Ръсел се чувстваше като дядо сред внучета — толкова малки бяха неговите питомци. Сега бяха отвън, на площадката, до едно облечени в топли якета. Играеха унесено, личицата им издаваха непонятна за възрастните съсредоточеност. ПЯСЪЧНИК, сякаш за да оправдае кодовото име, измислено от охраната, се ровеше в пясъка заедно с дъщеричката на Пат О’Дей, която доста приличаше на баща си. До тях беше малкият Джъстин — Дон Ръсел не можеше да си обясни как онази досадна скандалжийка е родила такова симпатично момче. Агент Хилтън също бе на площадката и не откъсваше поглед от малчуганите. Странно, но навън агентите се чувстваха по-спокойни. Площадката за игри беше под наблюдението и на допълнителния екип, скрит в къщата оттатък улицата. Третият член на екипа дежуреше вътре до телефона — когато децата се прибираха в сградата, тя винаги се връщаше в задната стая с ТВ-мониторите. Децата я наричаха госпожица Ан.
	„Прекалено е открито тук“, за кой ли път си повтори Ръсел. Откъм шосето площадката беше напълно оголена, някой можеше да започне да стреля от прозорците на преминаващ автомобил. Знаеше, че няма много надежда да успее да убеди семейство Райън да изпратят малката Кейти в някоя по-отдалечена детска градина, защото те не отстъпваха от намерението си да възпитават малката си дъщеря в средата на други деца, като всички останали…
	Но всичко това беше някакво безумие. Сега всички професионални задължения на агент Ръсел се свеждаха до едно — да следи за хора, които крият враждебни намерения спрямо президента и семейството му, за да успее да ги обезвреди навреме. Защото се срещаха всякакви типове — дори съвсем побъркани. Той специално бе изучавал психологически портрети на такива престъпници, защото бе длъжен да е наясно от какво най-много трябва да се опасява. Опитваше се да се научи да ги разпознава, дори и само по подозрителния блясък в очите, ала така и не се научи да ги разбира. Та нали ставаше дума за деца. Даже и проклетите мафиоти не закачаха децата — Дон беше сигурен в това.
	— Ръсел, обади се на командната зала — чу се глас от слушалката в ухото му.
	— Ръсел слуша — потвърди той.
	— Прайс е тръгнала към теб — обясни му специален агент Норм Джефърс от къщата от другата страна на улицата. — До четиридесет минути ще е тук.
	— Добре. Благодаря.
	— Джъстин пак прави замъци, а? — засмя се Джефърс. — За да има какво да бута.
	— Може би един ден ще стане строител — засмя се и Дон. Момчето вече започваше да гради втория етаж на кулата от мокър пясък под възхитените погледи на Кейти Райън и Меган О’Дей.


	О’Дей пристигна тъкмо когато децата влизаха да се измият в банята — най-приятното нещо от дневната им програма, защото после си отиваха вкъщи. Загаси дизеловия двигател на пикапа си точно в четири часа. Набитото му око веднага забеляза постовете на агентите. Ръсел се появи от предната врата — когато децата не бяха навън, той също бе длъжен да дежури вътре.
	— Утре ли? — попита О’Дей.
	Ръсел поклати глава.
	— Не съм готов за утре. Прекалено бях зает напоследък. Две седмици бях сутрешна смяна, а следващите две — следобедна. А ти си бил по-свободен и си имал време за тренировки.
	— Искаш да кажеш, че не си имал никакво време за тренировки, така ли да те разбирам? — недоверчиво попита Пат О’Дей и влезе във фоайето. Видя Меган да влиза в банята за момичетата, но тя не го забеляза. Реши да излезе навън, пред вратата, за да я изненада, когато се появи на прага.


	Киноартиста също бе заел позиция за наблюдение, на паркинга откъм североизточната страна на сградата. Дърветата бяха започнали да се разлистват — не че му пречеха да вижда, но все пак видимостта бе намалена. Докато продължаваше да оглежда терена, кола № 1 зави на север от детската градина. Според плана тя трябваше да продължи по улицата, да задмине сградата, да обърне и да се върне обратно.
	Белият линкълн или кола № 2 си приличаше като две капки вода с колата на родителите на едно от децата. И двамата родители бяха лекари, макар че терористите не подозираха това. Веднага след нея се появи един червен крайслер, който пък не можеше да се отличи от автомобила на повторно забременялата съпруга на счетоводителя на детската градина. Докато Киноартиста следеше зорко за някакви изненади в последния миг, двете коли спряха на паркинга една срещу друга, но колкото бе възможно по-близо до изхода към шосето.


	Прайс скоро щеше да е тук. Ръсел забеляза пристигащите автомобили и отново се замисли за спора си с Андреа. Следобедното слънце се отразяваше от стъклата на прозорците на колите и му пречеше да види хората по седалките. И двете коли май бяха подранили, но нали днес беше петък, така че…
	… но какви са тези непознати номера на колите…?
	Джефърс също оглеждаше двете коли през бинокъла си — това бе част от задълженията му. В този миг той не подозираше, че по-късно ще обявят, че имал фотографска памет, защото за него запомнянето на това, което се изпречваше пред погледа му, бе така естествено, както дишането. Мислеше си, че всички останали са способни на това.
	— Почакай, почакай, тук нещо не е наред. Те не са… — Той вдигна микрофона към устата си: — Ръсел, това не са нашите коли!
	Тревожното предупреждение прозвуча в ефира почти навреме.


	Само с едно-единствено плавно движение двамата шофьори отвориха вратите на колите, изпружиха крака навън и в същия миг вдигнаха автоматите, лежали досега в краката им. Мъжете от задните седалки последваха примера им.


	Ръсел напипа автоматичния си пистолет и изкрещя в микрофона:
	— Нападение!
	Вътре в сградата инспектор Пат О’Дей чу някакъв вик, но не беше сигурен откъде идва, затова се обърна в грешна посока и видя как агент Марсела Хилтън се извърна рязко, за да загърби детето до себе си, докато ръката й вече напипваше пистолета.


	Подобно на повечето ченгета професионалисти, специален агент Дон Ръсел никога не се решаваше да стреля, когато е обхванат от ярост, обаче след дългогодишните тренировки вършеше повечето движения автоматично. Първото, което видя, бяха насочените към него дула на автоматите АК-47. Сякаш в мозъка му прещрака някакъв невидим превключвател и от дежурен агент той за миг се преобрази в безупречна машина, сипеща куршуми. Лявата му ръка се притече на помощ на дясната и здраво стисна дръжката, а тялото му приклекна на коляно, за да намали опасността от поразяване и за да има по-добра опора. Мъжът отсреща щеше да стреля пръв, но куршумите щяха да прелетят високо над главата му, машинално отбеляза Ръсел. И наистина — цели три откоса надупчиха дървената каса на вратата зад него. Едва тогава Ръсел видя очертанията на лицето на терориста зад дулото на автомата. Агентът натисна спусъка и за пръв път от петнадесет години служба улучи противника си точно в лявото око.


	Меган тъкмо излизаше от банята, когато жената от Службата, която децата наричаха госпожица Ан, изскочи от задната стая с два пистолета.
	— Господи! — ахна Пат О’Дей. Госпожица Ан връхлетя върху него като полузащитник от футболната лига, повали го на пода в краката на дъщеря му и в бързината дори удари главата му в стената.


	От къщата отсреща изскочиха двама агенти — третият, Норм Джефърс, отчаяно крещеше по микрофона. Вече бе успял да подаде сигнал за тревога. След това трескаво натисна бутоните за алармиране на полицейските поделения в Дирекцията на щата Мериленд и в градското управление в Анаполис. Разпищя се алармената сирена, задрънчаха звънците за общоградска тревога, падна някакъв стол, но агентите бяха добре обучени — от Джефърс се искаше да вдигне тревога, а после да се присъедини към другите двама, които вече пресичаха моравата пред детската градина… но така и не стигнаха до нея — стрелците от кола № 1 ги повалиха. Джефърс видя как се свлякоха, докато още крещеше по телефона на флегматиците от градската полиция. И щом полицаите най-после потвърдиха, че са го разбрали, той грабна оръжието си и хукна към вратата.


	Още един стрелец допусна фаталната грешка да се изправи, за да стреля по-точно. На негово място Ръсел никога не би допуснал такава елементарна грешка. Агентът, неспособен вече нито да разсъждава, нито да изпитва чувства — единствено можеше да се прицелва в живите мишени отсреща, видя как куршумите му пръснаха главата на терориста като пъпеш. Куршумите на другите терористи къртеха мазилката над главата му. И изведнъж Ръсел чу ужасяващ крясък и някаква част от мозъка му докладва, че това би трябвало да е Марсела Хилтън…
	В следващия миг усети как нещо тежко се сгромолясва върху гърба му и го поваля на бетона. Мили Боже, наистина беше Марсела… Още четирима идваха към него и го виждаха съвсем ясно.
	Той стреля пак. Един от нападателите падна, пронизан точно в сърцето. Струваше му се, че сънува някакъв кошмар, а пистолетът в ръката му сам си върши работата. С периферното си зрение долови как една фигура пропълзя отляво… може би беше групата за поддръжка… не, беше кола на площадката за игри, точно зад онези… не беше кола на родителите. Но нямаше никакво време да я огледа, защото пистолетът му вече се насочваше към втория стрелец, ала той падна, улучен с трите куршума, излетели от пистолета на Ан. Оставаха само двама! И в същия миг улучиха Ан в корема, тя се прекърши надве и Ръсел вече знаеше, че остава сам, съвсем сам, последна преграда между ПЯСЪЧНИК и тези отрепки.


	Пат О’Дей тъкмо се надигаше от пода, когато двамата нахлуха през вратата. Той трескаво огледа стаята, препълнена с онемели и изумени деца. За миг тишината надвисна като скала, после се разчупи на хиляди късчета от пронизителните викове на дечурлигата. Един от мъжете беше ранен в крака, но стискаше отчаяно и зъби, и автомата си.


	Тримата нападатели от кола № 1 оглеждаха входа, почервенял от човешка кръв. На бетона бяха проснати четири трупа, но те изобщо не се трогнаха от смразяващата гледка — нали първата група терористи бяха само за тяхно прикритие. Отекна изстрел и в следващия миг един от тримата зарови лице в земята. Другите двама едновременно се извърнаха, но пред смаяните им лица се изправи едрата фигура на чернокож мъж с бяла риза…
	— Норм! — изкрещя Пола Майкълс, дежурната за втората смяна — тъкмо бе дошла.
	Джефърс приклекна на коляно зад колата, чиито пътници току-що бе изпратил на оня свят. Тя залегна до него и попита:
	— Преброи ли ги?
	— Поне един се намъкна вътре…
	— Двама са. Видях двама, единият е ранен в крака. Ох. Господи, убиха Дон, и Ан, и Марсела…


	Е, сега вече всичко отиде по дяволите. Киноартиста изруга. Нали им бе казал поне сто пъти, че в къщата отсреща постоянно дежурят по трима агенти! Защо не изчакаха да довършат и третия? Вече трябваше да са се измъкнали заедно с детето! Е, още не всичко бе изгубено. И без това не бе очаквал акцията да е стопроцентово успешна. Дори бе подбирал хората си тъкмо с оглед на вероятността да бъдат избити до крак. А ето че сега му оставаше само ролята на безпомощен зрител, за да се увери в… в какво? Че ще убият детето? И този вариант бяха обсъждали. Но и той можеше да се провали, ако никой от хората му не оцелееше.


	На Прайс й оставаха още осем километра до градината, когато чу по радиопредавателя съобщението за обща тревога. След две секунди кракът й притискаше педала за газта до ламарината. Не забрави да включи сирената и аварийната светлина. Автомобилът подскочи като ранен бизон и се втурна по натовареното шосе. Изплашените шофьори панически й правеха път. Пристигна с няколко секунди преднина пред първия черно-зелен автомобил от управлението на щатската полиция на Мериленд.
	— Прайс, ти ли си?
	— Кой се обажда? — попита тя.
	— Норм Джефърс. Вътре са проникнали двама от терористите. Петима от нашите са улучени. Майкълс е при мен. Ще ти я изпратя.


	О’Дей тръсна глава. Ушите му още пищяха, главата му се пръскаше от болка след удара в стената. Дъщеря му бе залегнала до него, скрита зад широкия му гръб. Двамата терористи размахваха трескаво автоматите си, детските писъци отекваха от стените. Госпожа Дагет бавно пристъпи напред и застана между нападателите и „децата си“, инстинктивно разперила ръце, за да ги защити. Всички крещяха „Мамо! Майчице!“ — нито едно не си спомни за баща си, машинално си каза Пат О’Дей. Но вече нищо не можеше да го учуди, дори и това, че няколко от децата се напишкаха от страх.


	— Президентът? — попита Раман и притисна слушалката към ухото си. Какво ставаше, по дяволите?


	— Докторе!
	Сепната, Кати Райън вдигна глава от папките на бюрото си. Рой никога досега не се бе обръщал така към нея. Но и никога не бе изваждал пистолета от кобура под мишницата си — много добре знаеше, че тя се отвращава от оръжията. Лицето й стана по-бяло от престилката.
	— Нещо с Джак ли… или с…
	— С Кейти! Нищо повече не зная. Елате с мен!
	„Не! Не искам пак да се повтаря онзи ужас!“ Олтман посегна да я хване за ръката, но ХИРУРГ се изтръгна от него и се втурна по коридора. Размина се с четиримата агенти, всичките с извадени пистолети и смръщени физиономии. Всички гледаха навън през прозорците, очаквайки нападение, и никой не се досети да погледне майката, ужасена от мисълта, че децата й са в смъртна опасност.


	— Кажи ми всичко, което знаеш, Джеф — каза Райън, след като преглътна.
	— В сградата са проникнали двама от нападателите. Дон Ръсел е мъртъв, четирима от агентите също. Но няма да им позволим да се измъкнат. — Агент Раман протегна ръка към рамото на президента в плах опит да го успокои.
	— Защо тъкмо моите деца, Джеф? Та нали аз съм тук, в този кабинет! Ако светът е решил да полудява, би трябвало да се нахвърли върху мен. Как може да има хора — не, те не са хора, те са чудовища… които да посягат на децата? Кажи ми, как е възможно…
	— Това е недостоен акт, господин президент, противен и на Бога, и на хората — промълви Раман. Още трима агенти се появиха в Овалния кабинет. „Но какво правя аз?“ — запита се убиецът. Какво му ставаше, по дяволите! И защо тези думи се изтръгнаха от устата му, защо?


	Подвикваха си на някакъв непознат език. Пат О’Дей лежеше на пода, свит в ъгъла до дъщеричката си. Не смееше да помръдне. Опита се да изглежда напълно безобиден, изплашен до смърт родител. Мили Боже, през всичките тези години беше тренирал тъкмо това — да убива хора, — но никога не бе попадал в такава ситуация, никога не се беше намесвал в такова кърваво, хладнокръвно масово изтребване.
	Веднага сглоби фактите в цялостна картина. Окей, значи отвън бяха останали само от Службата, а тези убийци се бяха озовали в капан и сега навярно обмисляха как да се изплъзнат. Но нали агентите отвън веднага щяха да поискат подкрепление? Не бе възможно Специалната служба да не разполага с екип за аварийно действие. От друга страна, сградата, в която дежуреше групата на ФБР за извънредни ситуации, разполагаща с три хеликоптера, бе много по-близо. И буквално в следващата секунда инспекторът чу високо в небето бучене на хеликоптер.


	Надзърнаха през прозорците, но много предпазливо, за да не ги забележат отвън. Раненият терорист се облегна на стената, а другият хвърли поглед към ъгъла, в който се бяха свили инспекторът и дъщеря му. Не беше трудно да се отгатне от какво се опасява похитителят — отвън пронизителни сирени огласиха пристигането на полицейските екипи.
	Госпожа Дагет и трите възпитателки бяха събрали децата в другия ъгъл. Двамата терористи се озъртаха. Дявол да го вземе, дори започваше да става забавно, помисли си Пат О’Дей. Тези негодници явно не успяваха да изпълнят плана си и…
	И в този миг единият бръкна в джоба си и измъкна снимка. Промърмори нещо на другия на неразбираемия им език и онзи побърза към прозорците, за да спусне завесите. Проклятие, това щеше да попречи на снайперистите отвън да се прицелят! Изглежда, не бяха чак толкова глупави, та да не се досетят, че отвън могат да ги улучат от стотина метра.
	Първият вдигна снимката, тръгна към изплашените деца в ъгъла и посочи едно.
	— Тази.
	Странно, но и двамата май едва сега забелязаха Пат. Раненият терорист премигна и вдигна автомата си. Инспекторът пусна дъщеря си и бавно вдигна ръце.
	— Не са ли достатъчно жертвите за днес? — предпазливо започна Пат. Едва прикриваше треперенето на гласа си. Нима бе допуснал фатална грешка, като бе прегърнал Меган? Този негодник можеше да простреля и нея, за да го обезвреди! Стомахът му се сви на ледена топка. Бавно и много предпазливо той я вдигна от пода и я отмести наляво.
	— Не! — изкрещя Марлен Дагет.
	— Доведи я при мен! — заповяда мъжът.
	„Направи го! Направи го! — нечуто прошепна Пат. — Запази съпротивата си за после, когато има смисъл!“ Но тя не можеше да чуе шепота му.
	— Доведи я! — повтори терористът.
	— Не!
	Мъжът простреля Марлен Дагет в гърдите от упор, само от два метра.


	Какво беше това? Прайс настръхна. По магистралата „Ричи“ вече прииждаха линейките. Виещите им сирени се отличаваха отдалеч от монотонното пищене на полицейските автомобили. От лявата й страна полицейските патрули вече блокираха шосето, отклоняваха пристигащите коли към отбивните маршрути и ръцете им инстинктивно посягаха към кобурите — всички изгаряха от нетърпение да помогнат на колегите, обкръжили двамата терористи в детската градина.


	Истинско чудо бе, че нито едно от децата не беше ранено. Пат О’Дей едва сега съобрази, че ако госпожица Ан не го бе блъснала на пода, може би и той, и малката му дъщеря отдавна щяха са мъртви. Стената беше надупчена на десетки места, някои от куршумите бяха префучали тъкмо там, където бе стоял само преди броени минути. Ръцете му се разтрепериха, когато си представи какво би могло да го сполети. Неговите здрави мъжки ръце, които винаги знаеха какво да правят, които винаги послушно изпълняваха задачите си… сега отказаха да му се подчиняват, разтърсени в неволни конвулсии. На всяка цена трябваше да овладее треперенето им — как иначе би могъл да се справи с двамата нападатели?
	Мъжът, застанал в средата на помещението, хвана Кейти Райън за ръчичката, изви я и момичето изпищя от болка.
	Със същата лекота можеха да изберат Меган за своя жертва, при това тя бе по-близко до тях, но в този момент терористът, който държеше ПЯСЪЧНИК, погледна в ръката си, а после насочи погледа си към Пат О’Дей и попита:
	— Ти какъв си?
	Партньорът му продължаваше да охка от болките в коляното.
	— Кво? — нервно потръпна инспекторът. „Само се прави на глупак, изплашен до смърт“, повтори си той изпитаната рецепта за оцеляване.
	— Чие е това дете? — посочи онзи към Меган.
	— Ами че мое, на кой друг? Ама онова чие е… не знам.
	— Хлапето на президента, нали?
	— Откъде да знам, по дяволите? Обикновено жена ми прибира детето. Що не ме пуснете, а?
	— Вие вътре! — прокънтя женски глас през прозорците. — Говори агент от Специалната служба към правителството на Съединените щати! Веднага излезте! Ако се подчините, никой няма да пострада. Ще ви гарантираме безпрепятствено измъкване от зоната. Излезте, за да можем да ви видим. Никой няма да открие огън по вас.
	— Съветът е разумен, не изпускайте този шанс — кротко рече Пат. — Щом няма да стрелят по вас… Иначе… иначе няма измъкване, нима не го разбрахте вече?
	— Ти знаеш ли кое е това момиче? Това е дъщерята на вашия президент Райън! Те няма да посмеят да стрелят по мен — заяви терористът.
	— Ами другите деца? Щом искате само едно, пуснете ни.
	Терористът имаше право — никой нямаше да посмее да стреля по него, ако излезеше, притиснал дулото на автомата си в гърба на дъщерята на президента — това бе така сигурно, както и това, че в момента същото това дуло сочеше право в гърдите на Пат. Не, тези негодници не бяха чак толкова глупави, та да се приближат на по-малко от два-три метра един към друг.
	Но Пат О’Дей се изплаши най-вече от изумителното хладнокръвие, с което терористът бе застрелял Марлен Дагет. Нима за тях човешкият живот не струваше нищо? Никой не може да предвижда на какво са способни престъпниците. Можеш да се опитваш да завържеш разговор с тях, за да отвлечеш вниманието им, но в крайна сметка за общуване с такива нечовешки същества си остава само един начин.
	— Ще вземем децата с нас. Онези отвън ще ни дадат кола, нали?
	— Вижте, искам само да пуснете дъщеря ми и…
	Той отпусна треперещите си ръце по-близо до пистолета.
	— Внимание! — отново прозвуча отвън гласът по мегафона. — Искаме да преговаряме.


	Кати Райън летеше с децата в хеликоптера. Лицата на агентите бяха мрачни и решителни. Сали и Джак тихо хлипаха и търсеха утеха в прегръдките й. Хеликоптерът плавно зави на югоизток към Вашингтон — все по-далеч от мястото, където бе останала нейната малка Кейти. ХИРУРГ изхлипа и припадна в ръцете на двете си деца.


	— Пат О’Дей е вътре — каза Джефърс.
	— Сигурен ли си, Норм?
	— Това е неговият пикап. Видях го как влезе малко преди онези да нахлуят.
	— По дяволите! — изруга агент Прайс. — Може би изстрелът, който чухме преди малко…
	— Може би… — тъжно кимна Джефърс.


	Президентът беше в комуникационния център за извънредни ситуации, откъдето най-добре можеше да следи събитията. Можеше да остане в кабинета си, но не можеше да овладее опасенията си за съдбата на децата.
	— Джак? — обади се Роби Джексън. Единствен той се осмели да наруши усамотението на президента и дори да го прегърне — бяха приятели от много отдавна. — Помниш ли колко часове сме прекарали в тази зала?
	— Полицаите са записали номерата на колите на паркинга. Взети са под наем. Сега ще се заемат с тази следа — докладва Раман, след като изслуша съобщението от радиопредавателя. — Може би ще успеят да разберат нещо за самоличността им.


	„Как може да са толкова глупави? — запита се Пат О’Дей. — Нима си въобразяват, че ще успеят да се измъкнат оттук?“ Но ако не мислеха, че ще успеят, значи нямаше какво да губят… а и без това не се стъписваха от мисълта да застрелят някого. Пат си спомни, че бе чел за подобни инциденти, само че в Израел. Не си спомняше нито града, нито датата, но тогава няколко терористи бяха пленили група деца и ги бяха… преди израелските командоси да успеят да…
	Беше изучавал тактически прийоми за измъкване от всякакви ситуации или поне така си бе въобразявал до днес… но съвсем друго е когато до теб е единственото ти дете…
	И още много деца!…
	Терористите си приказваха нещо. Раненият явно създаваше сериозни проблеми. Другият, който държеше Кейти, сърдито му отвърна нещо и посочи вратата. Най-страшното беше какво ще е решението им. Можеха да застрелят децата. А онези отвън може би щяха да нахлуят през прозорците още при първите изстрели. Може би щяха да успеят да спасят едно-две от децата, но…
	Пат О’Дей започна мислено да ги нарича Ранения и Здравия. И двамата бяха решителни, но объркани от неочакваните усложнения, възбудени, но същевременно смутени, защото искаха да се спасят, макар явно да бе невъзможно.
	— Хей, момчета — подвикна им Пат, все още с вдигнати ръце, и леко ги размърда, за да отвлече вниманието им от разтворения цип на якето си. — Мога ли да кажа нещо?
	— Какво? — стреснато попита Ранения. Здравия само го изгледа с мълчаливо подозрение.
	— Тук има прекалено много хлапета. Не можете да опазите всичките, нали? Какво ще кажете да взема дъщеричката си и няколко от останалите, а? Може би това ще ви облекчи малко?
	Те забъбриха още по-оживено. Идеята май наистина се хареса на Здравия или поне на Пат му се стори така.
	— Внимание! Говори агент от охраната! — проехтя отвън гласът по мегафона. Приличаше му на гласа на Андреа Прайс. Здравия се сепна и погледна тревожно към вратата. Сега бе моментът да го нападне в гръб, ала съвсем наблизо до стената бе Ранения, който не изпускаше от погледа си всяко негово движение.
	— Пуснете ни де! — примоли се Пат О’Дей. — Може би ще успея да убедя ченгетата да пуснат и вас!
	Здравия размаха автомата си пред лицето му и викна:
	— Стани!
	— Добре де, добре! — Пат бавно се надигна, като внимаваше да държи ръцете си настрани от тялото. Дали щяха да забележат кобура му? Агентите го бяха забелязали още първия път… Ако го извадеше, Меган… не, нямаше друг изход.
	— Ще им кажеш… да, ще им кажеш, че искаме да ни докарат кола, или ще убия това хлапе, а след него и всички останали! Ясно ли е?
	— Но ще пуснете дъщеря ми, нали?
	— Не! — отсече Ранения.
	Здравия заговори нещо на своя неразбираем език и за миг отпусна дулото на автомата си. Обаче Ранения все още държеше Пат на прицел.
	— Ама иначе…
	Дясната му ръка се спусна назад, подпъхна се под якето и измъкна пистолета. Моментално коленичи. Верният му „Смит & Уесън 1076“ изгърмя безпогрешно два пъти. Гилзите издрънчаха на пода. Здравия рухна по лице, а очите на Ранения се изцъклиха от изненада. Децата пак се разпищяха.
	— Хвърли го! — изрева Пат.
	Първата реакция на Ранения беше да хване ръчичката на Кейти Райън и в същото време да насочи оръжието, но автоматът „Калашников“ тежеше много повече от пистолета на Пат О’Дей. Инспекторът го искаше жив, но нямаше право да рискува и дръпна спусъка, после още веднъж.
	Патрик О’Дей се втурна към него, изби с ритник автомата от ръцете му, а после грабна оръжието и от втория терорист. Огледа ги — едва сега, след толкова години работа в полицията убиваше човек, и то не един. Беше безкрайно изненадан, че всичко стана така бързо. За миг коленете му се подкосиха, но той само стисна зъби, коленичи до Кейти Райън и попита:
	— Добре ли си, миличко?
	Тя не отговори. Само стисна ръката му и захлипа, но по нея нямаше следи от кръв.
	— Хайде — нежно добави той, грабна я на ръце, после се наведе, за да вземе и Меган, и пое към вратата.


	— Вътре стрелят! — задъхано изрече гласът от високоговорителя, монтиран на пулта, и Райън усети как кръвта му изстива.
	— Звучи като изстрел от пистолет. Не бяха ли с автомати? — попита друг глас по същия канал.
	— Господи, вижте!
	— Кой е този?


	— Излизат! — изкрещя някакъв глас. — Излизат!
	— Спрете огъня! — заповяда агент Прайс по мегафона.
	— Господи! — промълви смаяният Джефърс, надигна се и хукна към вратата.
	— Вътре има двама мъртви, госпожа Дагет също — уморено каза Пат О’Дей. — Но вече всичко е разчистено, Норм. Всичко…
	— Дай ми я…
	— Не! — изписка Кейти Райън.
	Пак вдигна поглед и видя пред вратата локвите кръв около телата на тримата агенти. Тялото на Дон Ръсел бе разкъсано, до него се търкаляше празен пълнител, а по-нататък се виждаха труповете на четиримата нападатели. Двама бяха с окървавени черепи. Коленете му отново се подкосиха и той пусна децата на земята и се облегна на бронята на най-близкия автомобил. Към него се приближи някаква жена в униформа на агент от Специалната служба. Пат й даде пистолета си, без да дори да я погледне.
	— Ранен ли си? — Той се сепна и чак сега осъзна, че пред него е Андреа Прайс. Тя вече викаше в микрофона: — ПЯСЪЧНИК е спасена!
	Отнякъде се появи Джефърс. Пат О’Дей гледаше останалите деца, които плахо излизаха от сградата. Към тях веднага се втурнаха хора.
	— Вземи — рече чернокожият агент и му подаде носната си кърпа.
	— Благодаря, Норм. — О’Дей избърса сълзите си и се изправи. — Съжалявам, че се разкиснах, момчета.
	— Няма нищо, Пат. Нали успя да…
	— По-добре щеше да е, ако бях успял да заловя жив онзи, последния, но не успях… не можех да му оставя шанса да натисне спусъка. — Вече можеше да се държи на краката си, без да изпуска ръката на Меган. — Ох, по дяволите…
	— Според мен трябва да изчезваш — отбеляза Андреа. — Не ни трябват журналисти.
	— Никога не съм мислил, че ще преживея такъв кошмар, Андреа — въздъхна Пат. — Децата и… Никой не го очакваше, нали?
	— Ти се справи чудесно, Пат.
	— Чакай малко. — Инспекторът избърса лицето си, пое дълбоко дъх и се огледа. Господи, каква кървава сцена! Три трупа само от тази страна на площадката — сигурно дело на Джефърс.
	Но му оставаше още едно неписано задължение. Във всяка от колите, взети под наем от терористите, имаше по един труп, всичките поразени в главите. Един с няколко рани по тялото. А този, четвъртият — може би го бе застреляла някоя от агентките. Знаеше, че при балистичната експертиза ще уточнят тези подробности. О’Дей бавно пристъпи към трупа на специален агент Доналд Ръсел. Всичко бе достатъчно красноречиво. Открили са огън още преди да слязат от колите, без никакво предупреждение, но той ги е изпреварил, може би само с част от секундата, изправен сам пред шестима нападатели. И е успял да повали трима от тях! Инспектор Патрик О’Дей коленичи пред трупа му. Измъкна оръжието от вече изстиналата ръка на Дон Ръсел и го подаде на Андреа Прайс, а после стисна тази студена ръка и прошепна:
	— Исках да се срещнем на стрелбището, шампионе.


>>	43.
>>	ОТСТЪПЛЕНИЕ

	О’Дей пресече улицата и влезе в къщата, в която дежуреше Норм Джефърс. Собственичката, възрастна жена, вече се бе съвзела и дори бе направила кафе. Касетофонът бе включен и инспекторът от ФБР разказа какво се бе случило. Трябваше да го разпитат подробно, за да проверят и съпоставят всички факти.
	Никой не подозираше, че Киноартиста се бе смесил с тълпата родители, ученици и учители от близкия колеж и многобройни любопитни граждани. Киноартиста вече бе видял достатъчно и се запъти към колата си, паркирана наблизо. Завъртя стартера и пое на север по магистралата.
	— Слушай, аз наистина му дадох възможност, казах му да хвърли оръжието — каза О’Дей. — Извиках му толкова силно, че не мога да повярвам, че отвън не сте чули нищо, Прайс. Но той вдигна автомата, а аз не можех да рискувам, нали? — Ръцете му вече не трепереха.
	— Имаш ли представа кои са били? — попита Прайс.
	— Говореха на непознат език. Не беше нито немски, нито руски, но не съм сигурен. Всички чужди езици ми звучат еднакво непознато. Не разбрах нито дума. Английският им бе доста добър, макар и със силен акцент. По външен вид приличаха на хора от Средиземноморието или от Близкия изток. Но може да са били и отнякъде другаде. Абсолютно безмилостни и жестоки. Ами че онзи застреля госпожа Дагет, без да му трепне окото… Нищо не можех да направя. Другият бе насочил автомата си към мен и всичко стана толкова бързо, че дори не осъзнах кога съм стрелял.
	— Пат. — Андреа Прайс хвана ръката му. — Браво на теб.


	Група агенти с насочени оръжия направиха кордон покрай Райън, който тичаше към бръмчащия хеликоптер. Никой не се опита да го спре. Един морски пехотинец отвори вратата и агентът, който държеше Кейти Райън, скочи на земята и подаде момичето на баща й.
	Джак я притисна до гърдите си и пое към сградата, където ги очакваха останалите членове на семейството. Камерите на журналистите запечатаха събитието, макар че нито един репортер не бе допуснат близо до президента. Агентите — всичките с мрачни лица и стиснати зъби — бяха готови всеки момент да открият огън по всеки подозрителен. За пръв път в историята на Белия дом посрещаха толкова враждебно представителите на пресата.
	— Мамичко! — Кейти се извъртя в прегръдката на Джак и протегна ръце към майка си, която веднага я взе. Сали и Джак се бяха сгушили един до друг и баща им за миг остана сам.
	— Как си? — тихо попита Арни ван Дам.
	— Вече съм по-добре. — Лицето му още бе пребледняло, усещаше се отпаднал, но се държеше. — Научи ли нещо ново?
	— Слушай, защо не заминете за малко? Например в Кемп Дейвид. Там ще можете да се съвземете, а освен това е безопасно.
	Райън се замисли. Не бе водил семейството си в Кемп Дейвид, а самият той бе ходил там само два пъти — последния през онзи ужасен януарски ден преди няколко години.
	— Ще се погрижим за всичко — допълни Арни.
	— Добре — кимна президентът. — Заеми се с това, но по-бързо.
	Кати поведе децата към горния етаж, а Джак се запъти към кабинета си, за да чуе подробностите.


	— Джак, ти ли си? — чу се гласът на Дан Мъри от говорителя на интеркома.
	— Казвай, Дан — заповяда ФЕХТОВАЧ.
	— Вътре е имало един от нашите хора. Познаваш го. Пат О’Дей, един от моите инспектори. Дъщеря му, Меган, също е била там. Той е успял да застреля и двамата терористи. Агентите са избили останалите: общо девет души, от които двама са покосени от Пат О’Дей, а останалите от хората на Андреа Прайс. Убити са петима от нашите агенти и госпожа Дагет. Слава Богу, нито едно от децата не е пострадало. В момента Прайс разпитва Пат О’Дей. Изпратих още десет души.
	— Кой води разследването? — попита президентът.
	— И двете служби. Разследването на нападение срещу президента или членове на семейството му е приоритет на Специалната служба, но терористите са от нашата компетентност. Оставих Службата да води разследването, но ние ще им оказваме пълна подкрепа. Този път няма да допусна никакво съперничество. Свързах се и с Министерството на правосъдието. Мартин ще ни изпрати областния прокурор за координиране на криминалното разследване. Джак? — попита директорът на ФБР.
	— Да, Дан?
	— Сега трябва да бъдеш със семейството си, да ги успокоиш. Може да си президент, но през следващите няколко дни се опитай да бъдеш само съпруг и баща, разбра ли?
	— Добър съвет, Джак — намеси се адмирал Джексън.
	— Джеф? — обърна се Райън към агент Раман. Всичките му приятели повтаряха едно и също. Може би бяха прави.
	— Да, сър?
	— Искам да ни изведеш от града.
	— Слушам, господин президент. — Раман излезе от стаята.
	— Роби, защо не дойдете и вие със Сиси? Ще се радваме да сте с нас.
	— Както желаеш, приятелю.
	— Добре, Дан — каза Райън в микрофона. — Заминаваме за Кемп Дейвид. Дръж ме в течение на събитията.


	Чуха го по радиото. Браун и Холбрук пътуваха на север по щатското шосе 287, за да излязат на федералната магистрала 90-Е. Въпреки новата скоростна кутия циментовозът все още бръмчеше доста силно. Надяваха се, че като излязат на магистралата, шумът ще намалее. Поне радиото работеше добре.
	— По дяволите — изръмжа Браун и увеличи звука.
	— Деца. — Холбрук поклати глава. — Трябва да сме сигурни, че наоколо няма да има никакви деца, Ърни.
	— Мисля, че можем да се справим с това, Пит. Стига тази бракма да ни закара дотам.
	— Според теб колко време ще ни трябва?
	— Пет дни, не повече — изръмжа Ърни.


	Даряеи го прие доста добре. Особено след съобщението, че всички са мъртви.
	— Извини ме, че го казвам, но те предупреждавах, че… — почна Бадрейн.
	— Знам. Спомням си — съгласи се Махмуд Хаджи. — Успехът на тази акция никога не е бил истински необходим, особено след като сме се погрижили за секретността.
	Аятолахът се втренчи в госта си.
	— Всички са имали фалшиви документи. Никой няма криминално досие, поне доколкото знам. Нито един не може да бъде свързан с нашата страна. Ако бяха заловили някой от тях жив, може би щеше да има опасност, и аз те предупредих за това, но изглежда, всички са мъртви.
	— Да, те бяха предани служители — кимна аятолахът.
	Предани на какво? — запита се Бадрейн. Крайно религиозните водачи не бяха нещо необикновено в тази част на света, ала думите на Даряеи го подразниха. Сега навярно всички те бяха в рая. Чудеше се дали Даряеи наистина вярва в това. Сигурно вярваше, вярваше, че той наистина говори с Божия глас, или поне си го бе повтарял толкова често, че накрая наистина е повярвал. Али знаеше, че една идея трябва да се повтаря достатъчно често, независимо как човек е достигнал до нея — заради политически цели, лично отмъщение, алчност и всякакви други мотиви — и чак тогава се превръща във вяра, чиста и искрена като думите на Пророка.
	Даряеи вече бе на седемдесет и две, напомни си Бадрейн, а това бе дълъг живот, изпълнен със самоограничения и съсредоточен върху нещо извън него. Старецът бе изминал дълъг път, който вече бе към края си. Сега крайната цел бе толкова близо, че началото можеше и да бъде забравено, не беше ли така? Това бе капанът за всички като него. В крайна сметка — негова работа. За самия Бадрейн това беше просто бизнес, лишен от илюзии и притворство.
	— А останалото? — попита Даряеи, след като се помоли за душите на загиналите.
	— В понеделник ще знаем, най-късно в сряда — отвърна Али.
	— Има ли гаранция, че всичко е минало успешно?
	— Напълно — убедено отвърна Бадрейн. Всички пътници се бяха върнали и бяха докладвали, че са изпълнили задачата си. Единствените улики, които бяха оставили, бяха празни опаковки от пяна за бръснене, които щяха да бъдат изхвърлени с останалия боклук. Зловещата чума щеше да се разпространи, но никой нямаше да знае откъде е дошла.
	А днешният неуспех… не, всъщност не беше неуспех. Този Райън, изпълнен с облекчение, че детето му е спасено, в момента беше слаб, както и Америка беше слаба страна, а точно в това се състоеше планът на Даряеи. Хубав план според Бадрейн, а помощта му сигурно щеше да бъде добре възнаградена. Дните му на международен терорист вече бяха в миналото. Трябваше да получи някакъв висш пост в правителството на разширяващата се Обединена ислямска република — сигурността или може би разузнаването, с удобен кабинет и щедра заплата. Най-после щеше да има сигурност и спокойствие. Даряеи си имаше своите мечти и може би щеше да ги постигне. Мечтите на Бадрейн бяха по-прости и по-лесно постижими и единственото, което трябваше да направи, бе да ги превърне в реалност. Деветима мъже бяха умрели, за да му помогнат. Просто нямаха късмет. Дали наистина бяха в рая заради саможертвата си? Може би Аллах бе наистина достатъчно милостив, за да им прости това, което бяха направили в Негово име, независимо дали бе грях, или не. Може би.
	Това всъщност нямаше значение, нали?


	Постараха се заминаването да изглежда нормално. Децата смениха дрехите си, багажът им бе опакован и щяха да го изпратят по-късно. Хората от охраната бяха по-бдителни от обикновено, но без излишна грубост. Агентите оглеждаха с бинокли пространството пред Белия дом. Всички бяха с пушки. Осем от тях проверяваха хората, дошли тук, след като бяха чули ужасната новина — те искрено съчувстваха на Райън и се молеха за него и семейството му. Агентите наблюдаваха внимателно, но не откриха нищо необичайно.
	Райън и семейството му се настаниха в хеликоптера и вързаха предпазните колани. Двигателят забръмча, перката над главите им се завъртя и хеликоптерът се отдели от земята. Вътре бяха агент Раман и шефът на морските пехотинци.
	На задните седалки цареше тишина. Президентът бе потънал в мислите си, а съпругата му — в своите. Децата гледаха през прозорците — за тях полетът с хеликоптер бе вълнуващо преживяване.
	Адмирал Джексън и съпругата му се качиха на резервния хеликоптер заедно с няколко пътни чанти и багажа на семейство Райън. Заминаването им не бе заснето от журналистите. Президентът и семейството му бяха заминали и фоторепортерите се бяха разотишли, а водещите на новините подготвяха вечерните емисии, опитвайки се да анализират значението на събитията от изминалия ден. Излъчваните на живо кадри показваха предимно полицейските коли и носилките. Една от камерите бе заснела мястото, откъдето Киноартиста бе наблюдавал действията на полицаите.
	Разбира се, той се бе подготвил за подобна възможност. Караше на север по магистралата. Движението не беше много натоварено, защото полицията още не бе вдигнала блокадата от шосето към детската градина. Излезе на федералното шосе, водещо от Балтимор към Вашингтон, и потегли към летище „Дълес“. Полетът бе за Лондон. Този път не пътуваше в първа класа, тъй като самолетът имаше само второкласни салони. Отпусна се на седалката и се замисли. Надяваше се отвличането да бъде успешно, макар че от самото начало бе предвидил и неуспех на операцията.
	В крайна сметка акцията му не бе съвсем неуспешна. Той бе жив и успя да избяга. Скоро щеше да бъде в друга държава и да прикрие следите си. Щеше да изчезне и никой нямаше да може да го открие дори и ако американската полиция се опиташе да установи дали е имало още един участник в опита за отвличането. Реши да пийне няколко чаши вино — след напрегнат ден това винаги му помагаше да се отпусне и да заспи. Усмихна се, когато си припомни, че неговата религия забранява алкохола. Нима целият му живот не противоречеше на религията му?


	Когато хеликоптерът закръжи над Кемп Дейвид, слънцето вече бе залязло. Бавно кацнаха и командирът на екипажа отвори вратата. Първо слязоха Раман и останалите агенти. Президентът разкопча предпазния колан, стана и ги последва.
	— Благодаря ви, полковник — рече той и потупа пилота по рамото.
	— Имате много приятели, господин президент. Винаги сме на разположение, когато имате нужда от нас — отвърна Гудман.
	Райън кимна и се огледа.
	— Добре дошли в Кемп Дейвид, сър — поздрави го очакващият ги капитан от морската пехота.
	Джак помогна на съпругата си да слезе, Сали свали Кейти, а малкият Джак излезе последен. Внезапно Райън забеляза, че синът му вече е висок колкото Кати.
	Кати нервно се огледа, което не убягна от погледа на капитана.
	— Тук има шестдесет морски пехотинци, госпожо — увери я той. Нямаше нужда да добавя защо са тук, нито пък да казва на президента, че всички са нащрек.
	— Къде са? — попита Джак Младши, който се огледа, но не видя никого.
	— Опитай с това. — Капитанът му подаде очила с изпъкнали стъкла.
	— Върховно! — прошепна момчето.
	— Страхотни са за откриване на елени. Имаме си и мечка, която често ни навестява. Наричаме я Йоги. — Капитан Лари Овертън мислено се поздрави, че е успял да разсее детето. Поведе президента и семейството му към колата, която щеше да ги откара във вилата, определена за тях, и продължи: — Йоги си има нашийник с радиопредавател, за да не изплаши някой от пехотинците и да не го застрелят по погрешка.
	— Какво ще има за вечеря? — попита Джак Младши, щом влязоха във вилата.
	— Само кажи какво искаш — усмихна се сърдечно главният стюард на флотата, който ги посрещна, и добави: — Храната тук е отлична, господин президент. Снабдяваме се с продукти от местните жители и всичко е прясно, направо от фермите. Желаете ли да ви донеса нещо за пиене?
	— Звучи чудесно. Кати?
	— Може би бяло вино? — вдигна вежди тя. Страхът постепенно я напускаше.
	— Разполагаме с много добри, госпожо. Какво ще кажете за шардоне реколта деветдесет и първа?
	— Вие сте главният стюард на флотата, нали? — попита президентът.
	— Да, сър. Посрещал съм адмирали и мога да ви уверя, че отлично познавам избата си.
	Райън вдигна два пръста. Стюардът кимна и излезе.
	— Това е лудост — каза Кати, щом вратата се затвори.
	— Отпусни се — каза Джак. Докато чакаха питиетата, двете по-големи деца се споразумяха за пица, а Кейти поиска хамбургер и пържени картофки. Отвън се чу бръмченето на хеликоптер. „Кати е права — помисли си Джак, — наистина е лудост.“
	Вратата се отвори и главният стюард се върна с две бутилки, поставени в сребърна кофичка с лед. Зад него вървеше друг стюард с подноса с чашите.
	— Имах предвид две чаши — рече Райън.
	— Да, господин президент, но пристигнаха още двама гости. Адмирал Джексън със съпругата си. Госпожа Джексън обича хубавото вино, сър. — Той извади тапата, наля малко от виното и подаде чашата на ХИРУРГ. Тя отпи и кимна.
	— Нали има чудесен аромат? — Главният стюард допълни чашата й, наля една и за президента и почтително се отдръпна.
	— Винаги са ми казвали, че момчетата от флотата са такива, но аз не вярвах.
	— О, Джак. — Кати се обърна. Децата гледаха телевизия. И трите бяха седнали на пода, дори и Сали, макар обикновено да се опитваше да се държи като млада елегантна дама. Те се чувстваха удобно в новата обстановка, докато родителите им не можеха напълно да се отърсят от напрежението на преживяванията през деня.
	Джак забеляза, че прозорците на вилата отляво светнаха. Роби и Сиси сигурно щяха да се преоблекат, преди да се присъединят към тях. Посегна и прегърна жена си през раменете.
	— Всичко е наред, мила.
	Кати поклати глава.
	— Никога няма да бъде наред, Джак. Рой ми каза, че докато сме живи, винаги ще имаме бодигардове. Където и да отидем, ще се нуждаем от охрана. Отсега нататък винаги ще е така…
	Гласът й звучеше примирено. Понякога капаните на властта не са чак толкова приятни. Имаш на разположение хеликоптер, хора, които се грижат за дрехите ти, за децата ти, сервират ти каквато храна пожелаеш, придружават те навсякъде, всичко се урежда без проблеми…
	Но каква бе цената за всичко това? Някой да се опита да убие някое от децата ти? Не можеше да избяга от всичко това. Все едно че си болен от рак. Това, което трябва да направиш, е ужасно, но нямаш друг избор и плачът няма да ти помогне. Нямаше смисъл и да си го изкарва на Джак, а и той не бе виновен, нали? Просто трябваше да се примири, също като пациентите в „Джон Хопкинс“, когато им съобщиш, че ще трябва да си направят изследвания в онкологията. „О, не се притеснявайте. Там има отлични специалисти и те ще се погрижат за вас. Ще направят всичко, за да ви помогнат.“ Но кой наистина би искал да отиде там?
	Двамата с Джак имаха хубава къща и чудесен персонал, който им сервираше отлично вино. Кати отново отпи от чашата си. Но кой наистина би искал да дойде тук?


	Нямаше достатъчно информация, за да се започне разследването. Мъртвите терористи бяха фотографирани — лицата на двама от тях бяха пръснати от изстрелите — и от всички бяха снети пръстови отпечатъци. Взеха и кръвни проби, за да може по-късно чрез генетичен тест да се установи самоличността им, ако се откриеха евентуални родственици. Засега трябваше да започнат от снимките. Като начало ги изпратиха на специалистите от Мосад. Вероятно терористите бяха ислямисти, а израелските специални служби притежаваха най-добрите досиета на членовете на терористичните организации. ЦРУ и ФБР предадоха цялата информация, с която разполагаха. Ави Бен Яков им обеща пълно съдействие.
	Телата бяха откарани в Анаполис за аутопсия. Това се изискваше от закона, въпреки че причината за смъртта бе очевидна. Щяха да им направят и пълни изследвания на кръвта за наличие на наркотици.
	Дрехите на терористите щяха да бъдат изследвани в специалната лаборатория на ФБР във Вашингтон. Важно бе да се разбере откъде са купени и кога. Освен това чрез специална апаратура щеше да се провери всеки милиметър за наличие на петна, прах и други частици, които можеха да помогнат за установяване от коя страна са дошли терористите. Тези тестове бяха бавни и щяха да отнемат доста време, но в случай като този и най-малката улика имаше значение.
	Номерата на колите им се проверяваха във файловете на компютрите за коли, дадени под наем.
	Разпитаха всички възрастни, оцелели след престрелката в детската градина, ала показанията им не помогнаха много. Нито една от младите жени не бе разпознала езика на терористите. Много внимателно разпитаха и децата. В детската градина имаше няколко деца, чиито родители бяха от Близкия изток, и се предполагаше, че те може би бяха разпознали езика, но надеждите на агентите се оказаха напразни.
	Оръжията бяха прибрани и номерата им бяха проверени в компютърната база данни. Лесно можеше да се установи къде са произведени, кога и в кой магазин са били доставени. Ала и тази следа не доведе до нищо. След подробен оглед на цевите и затворите се оказа, че всички оръжия са стари и отдавна излезли от производство, въпреки отличното им състояние.


	— По дяволите, защо Бил не е тук! — високо рече Мъри. За пръв път в кариерата си чувстваше, че не се справя добре с работата си. Шефовете на отделите му вече бяха седнали край дългата полирана маса за съвещания. От самото начало бе ясно, че това разследване ще се води съвместно от криминалния отдел и отдела по чуждестранното контраразузнаване, подпомагани, както винаги, от лабораторията.
	— Дан, който е купил тези оръжия, е бил в страната от много отдавна — каза шефът на контраразузнавателния отдел.
	— Резидент — кимна Мъри в знак на съгласие.
	— Пат не е разпознал езика им. Ако беше някой от европейските езици, може би щеше да го познае. Вероятно е от Близкия изток — обади се шефът на криминалния отдел.
	— Колко стари са оръжията? — попита директорът.
	— На единадесет години. Доста преди да вдигнат забраната — отвърна шефът на криминалния отдел. — Може би до днес не са ги използвали, Дан.
	— Някой е създал в страната цяла мрежа, за която нищо не знаем. Някой много търпелив. Който и да е купил оръжията, сигурно е имал фалшиви документи, фалшив адрес и вече отдавна е излетял от клетката. Тези хора действат дяволски умно, Дан — рече шефът на контраразузнавателния отдел, като изказа гласно това, което мислеха всички. — И ние тук само си губим времето с празни приказки.
	— Това е малко пресилено — възрази директорът.
	— Кога за последен път не съм бил прав, Дани? — попита заместник-директорът.
	— Напоследък няма такъв случай. Продължавай.
	— Може би от лабораторията ще ни предоставят някои улики за съдебно издирване, но се съмнявам, че ще са достатъчни, за да вкараме делото в съда, освен ако не извадим дяволски късмет и не заловим купувача на оръжията или някой друг, който е замесен в тази работа.
	— Трябва да проверим самолетните резервации и паспортите — каза шефът на криминалния отдел. — Поне откакто Райън стана президент. Това е началото. — Нямаше нужда да добавя, че това означава да се проверят около милион резервации, но това беше работата на ченгетата.
	— Господи, все пак се надявам да не се окажеш прав по въпроса за резидента — въздъхна Мъри.
	— Аз също, Дан — отвърна шефът на контраразузнавателния отдел. — Обаче съм сигурен, че не греша. Трябва ни време, за да разберем къде е живял, да разпитаме съседите, да проверим в регистрите откъде е дошъл и откога е в страната. Вероятно отдавна си е заминал, но това не означава, че не можем да разберем нещо, нали? Той е бил тук най-малко единадесет години. Трябва да е имал банкова сметка. Вероятно е много добре обучен. И е запазил вярата си до днес, за да помогне в тази акция. Вярвал е достатъчно силно, за да помага в убиването на деца.
	— И не е бил сам — мрачно заключи Мъри.
	— И аз мисля така.


	— Бихте ли ме последвали, ако обичате?
	— Виждал съм те и преди, но…
	— Джеф Раман, сър.
	Адмиралът му подаде ръка.
	— Роби Джексън.
	— Знам, сър — усмихна се агентът.
	— Как е той? — попита Роби.
	— Днес беше тежък ден. Умряха много свестни хора.
	— Но и неколцина лоши. — Джексън винаги щеше да си остане пилот на изтребител и за него смъртта бе част от работата. Двамата се отправиха към президентската вила.
	И Роби, и Сиси бяха изненадани от сцената. Самите те не бяха родители — Сесилия не можа да забременее въпреки всички отчаяни усилия — и не разбираха напълно как се бе отразил днешният ден на децата. Дори и най-големите ужаси можеха да бъдат забравени след родителската прегръдка и ласка. За Кейти светът отново бе възвърнал обичайното си състояние. Но може би следващите няколко седмици щеше да сънува кошмари, докато спомените избледнеят. Възрастните си размениха прегръдки, Кати и Сиси се усамотиха в един ъгъл, а Роби си наля вино и последва Джак на терасата.
	— Как си, Джак? — По негласно съглашение тук и сега Райън не беше президент.
	— Шокът дойде и отмина — призна Джак. — Сега съм обзет от ярост. Копелетата не можаха просто да насочат удара си към мен, нали? И си избраха много по-лесна цел. Страхливи негодници!
	Джексън отпи от чашата си. Не знаеше какво да каже, за да утеши приятеля си, така че каза само:
	— За пръв път идвам тук.
	— Първия път, когато дойдох… ще повярваш ли, че погребахме човек тук? — Джак се замисли и спомените отново нахлуха в главата му. — Руски полковник, агент, който бяхме внедрили в тяхното министерство на отбраната. Истински войник, герой на Съветския съюз, три или четири пъти, доколкото си спомням. Погребахме го в униформата му, с всички ордени. Лично прочетох няколко цитата от Библията на гроба му. Това беше, когато измъкнахме Герасимов.
	— Значи всичко това е истина, така ли?
	— Да — кимна Райън. — Ти знаеш за Колумбия, знаеш и за подводницата. Как, по дяволите, вестникарите са се докопали до всичко това?
	Роби за малко не се засмя с глас, но се овладя.
	— Господи, а аз си мислех, че само моята кариера е изпълнена с изненади и тревоги.
	— Ти сам си си я избрал — сърдито рече Джак.
	— Както и ти своята, приятелю.
	— Така ли мислиш? — Райън влезе вътре, за да напълни чашите, върна се с очилата за нощно виждане, сложи си ги и огледа местността. — Не съм искал семейството ми да се охранява от цял взвод морски пехотинци. Ето там долу има трима, със защитни жилетки, шлемове и пушки… и защо? Защото по света има хора, които искат да ни убият. Защо? Защото…
	— Ще ти кажа защо. Защото ти си по-добър от тях, Джак. Ти отстояваш твърдо целите си, и те са добри. Защото ти си мъжко момче и не бягаш от трудностите. Не искам да те слушам да говориш по този начин, Джак — продължи адмиралът. — Не ми пробутвай това: „О, Господи, защо?“ Аз те познавам много добре и знам що за човек си. Аз съм пилот на изтребител, защото сам съм избрал да бъда такъв, а ти си това, което си, защото също сам си си го избрал. Никой не ти е казвал, че ще е лесно, нали?
	— Но…
	— Няма но, господин президент. В света имало хора, които не те харесвали? Чудесно. Само измисли как да ги открием и сетне повикай онези пехотинци долу и ги остави да си свършат работата. Може би има хора, които те мразят, но много повече те обичат и уважават и аз ти казвам, че в тази страна няма човек, който да носи униформа и който да не е готов да застреля на място всеки, който се опита да нападне теб или някой от семейството ти. Работата не е в това какъв си ти, а кой си, разбра ли?
	„Кой съм аз?“ — запита се ФЕХТОВАЧ. Отчаяно му се прииска цигара.
	— Ако притежавах подобно място, щях често да прекарвам времето си тук. Сякаш си в открито море — каза Джексън. — Излизаш на палубата и просто се наслаждаваш на морето и звездите.
	— Ти никога не забравяш за работата си, нали? Дори и когато се наслаждаваш на морето и звездите, така ли е?
	— Така е — призна адмиралът. — Не мисля толкова много и атмосферата не е толкова напрегната, но никога не забравям за задълженията си.
	— Тони ми каза, че индийската флота е излязла в открито море.
	— Два самолетоносача заедно с ескортиращите кораби и петролните танкери. Следим ги чрез спътниците.
	— Дали има връзка? — попита Райън.
	— Между кое?
	— Между неприятностите в Тайванския проток и излизането на индийската флота в открито море. Така ли е наистина, или ставам параноик? — попита ФЕХТОВАЧ.
	— Не е изключено. Може би индийците са се възползвали от факта, че са приключили ремонтите на своите самолетоносачи, и са решили да ни покажат, че не се страхуват от нас. А колкото до Китай… хм, такива неща са се случвали и преди. А що се отнася до опита за отвличане на Кейти, още е рано да се каже, а и не е в моята област. Мъри ще се погрижи да разнищи цялата история. В крайна сметка не успяха, нали? Семейството ти е тук, при теб, децата гледат телевизия и са спокойни и защитени. Така ще бъде и занапред и едва ли някой отново ще се опита да им навреди.


	В Тел Авив бе четири сутринта и Али Бен Яков бе събрал най-добрите си специалисти по терористите. Всички разглеждаха снимките, които бяха получили от Вашингтон, и ги сравняваха със снимките в архивите си, направени през годините в Ливан или някъде другаде. Проблемът беше, че повечето от техните снимки показваха млади мъже с бради — най-простият начин за маскировка, — а и самите снимки не бяха от високо качество. Изпратените от ФБР фотографии също не бяха достатъчно ясни.
	— Открихте ли нещо? — попита директорът на Мосад. Всички погледи се насочиха към един от експертите, четиридесетгодишната Сара Пелед. Зад гърба й шепнешком я наричаха вещица. Тя притежаваше особената дарба да идентифицира хора по снимки.
	— Този. — Сара плъзна две снимки през масата. — Има определено сходство.
	Бен Яков внимателно разгледа двете снимки и не откри нищо, което да потвърди мнението й. Много пъти я бе питал какво я кара да е толкова сигурна при подобни случаи. Сара винаги му бе отговаряла, че това е просто инстинкт. Ави отново се взря в снимките, като сравни формата на очите. Обърна израелската снимка. На гърба бе написано, че се подозира, че мъжът е член на Хизбула, име — неизвестно, възраст — около двадесет години по времето, когато е била правена снимката, а тя бе отпреди шест години.
	— Разпозна ли някой от другите, Сара? — попита той.
	— Не, нито един.
	— Колко си сигурна за този? — попита един от контраразузнавачите. И той като Ави не виждаше никаква прилика.
	— Сто процента, Бени. Казах „определено“, нали така? — раздразнено отвърна Сара. Винаги се ядосваше, когато не й вярваха, особено в четири сутринта.
	— Доколко далеч можем да стигнем с това разследване? — попита друг агент.
	— Райън е приятел на страната ни и президент на САЩ. Ще стигнем толкова далеч, колкото е необходимо. Ще съберем колкото може повече сведения. Пълно разследване. Трябва да се проверят всички възможни контакти — в Ливан, Сирия, Ирак и Иран, навсякъде.


	— Свине! — Генерал Бондаренко прокара ръка през косата си. Отдавна бе свалил връзката си, а часовникът му показваше, че вече е събота.
	— Да — съгласи се Головко. — При това некомпетентни. Но този път Иван Еметович е извадил късмет. Този път.
	— Може би — кимна Генадий Йосифович.
	— Не си ли съгласен?
	— Терористите са подценили противниците си. Наскоро прекарах известно време сред войниците от американската армия, нали си спомняш? Те са обучени, както никои други по света, а тези, които охраняват президента, са най-добрите. И защо ли всички подценяват американците?
	Добър въпрос, каза си Сергей Николаевич и кимна на събеседника си да продължи.
	— Америка много често страда от липсата на политическо ръководство. Това не означава некомпетентност. Знаеш ли на какво приличат американците? На злобно куче, което държат на къса каишка… и понеже не може да скъса каишката, хората се заблуждават, че няма защо да се страхуват, ако са по-далеч от него. Но кучето е много опасно, а каишката може да се скъса. Нали познаваш Райън?
	— Да, добре го познавам — съгласи се Головко.
	— И какво ще кажеш? Онези истории във вестниците верни ли са?
	— До една.
	— Ще ти кажа какво мисля, Сергей. Ако гледаш на него като на опасен противник и той държи онова зло куче на каишката, аз в никакъв случай не бих му се изпречил на пътя и не бих го предизвикал. Да нападнат дете? И то неговото дете? — Генералът поклати глава.
	Головко го разбра много добре. И двамата бяха уморени, но сега си бяха изяснили нещата. Той бе прекарал твърде много време в четене на политическите доклади от Вашингтон, от руското посолство и от американските медии. Всички те казваха, че Иван Еметович… в това ли беше ключът? От самото начало той бе наричал Райън по този начин, смятайки, че му прави чест като се обръща към него с руската версия на името му. Да, по този начин той показваше уважение към американския президент.
	— И ти мислиш за това, което мисля и аз, нали? — попита генералът.
	— Някой си е направил сметката…
	— И то грешна. Смятам, че трябва да разберем кой е. Мисля, че една атака срещу американските интереси с цел да се отслаби Америка е всъщност атака и срещу нашите интереси. Защо Китай направи тази провокация? Защо принудиха американците да променят разположението на флотата си? А сега и това? Американските сили са разпокъсани и в същото време се организира покушение срещу дъщерята на президента? Това не е съвпадение.
	— Но не можем да направим нищо. Особено след разкритията в американската преса…
	— Другарю председател — прекъсна го Бондаренко, — през последните седемдесет години нашата страна се ръководеше от объркана политическа теория, която противоречеше на обективната действителност, и това е в основата на нашите беди. Да, тук има обективни условия — продължи той, използвайки любимата фраза на съветските военни — реакция, обусловена от три поколения. — Според мен си имаме работа с много умно замислена операция, но в нея има една фатална грешка и тази грешка е, че не са оценили правилно американския президент. Не си ли съгласен с мен?
	Головко се замисли няколко секунди. Бондаренко бе прав, но отстрани винаги е по-лесно да се оценят нещата… но дали и американците ги преценяваха толкова добре? Координирана операция? Всичко опираше до Райън.
	— Да. Аз допуснах същата грешка. Райън изглежда по-слаб, отколкото е всъщност. Всички признаци са налице, но хората просто не ги забелязват.
	— По време на престоя ми в Америка генерал Дигс ми разказа историята за нападението на терористите и как Райън се справил с тях. Освен това той е много добър и в разузнаването. Единственият му недостатък, ако изобщо може да се нарече така, е че не е опитен политик, а останалите политици възприемат това като слабост. Може би донякъде имат право — продължи Бондаренко, — но ако тази враждебна операция е насочена против Америка, тогава тази политическа слабост е много по-маловажна от достойнствата му.
	— И какво следва от това?
	— Трябва да му помогнем — решително заяви генералът. — По-добре да бъдем на страната на победителите, защото ако не му помогнем, може да се окажем на страната на победените. Никой няма да нападне директно Америка. А ние едва ли ще имаме такъв късмет, другарю генерал.


>	III
>	ВЪЗМЕЗДИЕ

>>	44.
>>	РАЖДАНЕТО

	Райън се събуди на разсъмване, може би от тишината. Почти като в къщата му на Залива. Напрегна слух да чуе шума от уличното движение или други звуци, но нямаше нищо. Измъкна се полека от леглото. Кати беше решила Кейти да спи при тях и сега тя бе между двамата в розовата си пижамка — приличаше на ангелче, като всички дечица, все още ненадхвърлили бебешка възраст, каквото и да казваха другите. Джак се усмихна, после отиде в банята. В гардеробната бяха оставени обикновени дрехи — панталон, гуменки и пуловер — и той ги облече. После излезе навън.
	Въздухът беше свеж, небето ясно, а по чемшировите храсти имаше следи от слана. Не бе зле. Роби се оказа прав. Тук беше приятно. Тук можеше да се дистанцира от всичко, а в момента се нуждаеше точно от това.
	— Добро утро, сър. — Беше капитан Овертън.
	— Спокойно дежурство, а?
	Младият офицер кимна.
	— Ние се занимаваме с охраната. Морските гледат градината. Справедливо разделение на труда, господин президент. Даже момчетата от Службата за сигурност могат да си отспят, сър.
	Райън се огледа и разбра защо. Точно до къщичката стояха двама въоръжени морски пехотинци, на петдесетина метра имаше други трима. И това бяха само онези, които можеше да види.
	— Ще желаете ли нещо, господин президент?
	— Само кафе.
	— Последвайте ме, ако обичате.
	— Мирно! — извика един от моряците, когато Райън влезе в кухненската барака — или както и да я наричаха тук.
	— Свободно — каза президентът. — Мислех си, че това е президентско скривалище, а не военен лагер. — Той седна на масата, която използваха хората от персонала, и пред него като по вълшебство се появи чаша кафе. После се случиха още вълшебни неща.
	— Добро утро, господин президент.
	— Здрасти, Андреа. Кога пристигна?
	— Към два, с хеликоптер — поясни тя.
	— Успя ли да поспиш?
	— Четири-пет часа.
	Райън отпи от чашата си. Кафето в морската пехота си беше наистина като в морската пехота.
	— И?
	— Разследването започна. Групата е готова, всички са по местата си. — Тя му подаде папката, която Райън трябваше да прочете преди сутрешния вестник. По случая работеха полицията на щата Мериленд, Службата за сигурност, ФБР, АТФ и всички разузнавателни институции. Проверяваха самоличността на терористите, но двамата, чиито паспорти вече бяха обработени, се оказаха неизвестни. Документите им бяха фалшиви, навярно направени в Европа. Нищо ново. Всеки нормален европейски престъпник, още повече терористична организация, можеше да си осигури фалшиви паспорти. Райън вдигна поглед.
	— Ами агентите, които загубихме?
	Въздишка, последвана от свиване на рамене.
	— Всички имат семейства.
	— Трябва да направим така, че да мога да се срещна с тях… как е по-добре, с всички едновременно или поотделно?
	— Вие решавате, сър — отвърна Прайс.
	— Не, трябва да е най-добре за тях. Те са ваши хора, Андреа. Оправи се с това вместо мен, а? Дължа им живота на дъщеря си и трябва да направя онова, което е най-добре за тях — сериозно каза президентът, като си спомни защо се намира на това тихо и спокойно място. — Ще направим всичко каквото можем. Донеси ми подробностите по въпроса — застраховки, пенсии и всичко останало, става ли? Искам да ги прегледам.
	— Да, сър.
	— Известно ли ни е вече нещо съществено?
	— Всъщност не. Зъбните отпечатъци на терористите, които проверихме, определено не са американски. Засега това е всичко.
	Райън запрелиства документите в папката. Едно от предварителните заключения му се наби в очи.
	— Единайсет години?
	— Да, сър.
	— Значи това е огромна операция за някого — за някоя страна.
	— Това е реална възможност.
	— Кой би могъл да разполага с такива ресурси? — попита той и Прайс си напомни, че е служил в разузнаването дълги години.
	Влезе агент Раман и седна при тях. Беше чул последната забележка и двамата с Прайс се спогледаха.
	Стенният телефон иззвъня. Капитан Овертън стана и се обади.
	— Да? — Той послуша известно време, после се обърна. — Господин президент, търси ви госпожа Фоли от ЦРУ.
	Президентът се изправи и взе слушалката.
	— Да, Мери Пат?
	— Преди няколко минути ни се обадиха от Москва. Нашият приятел Головко пита дали може да помогне с нещо. Препоръчвам положителен отговор.
	— Съгласен съм. Нещо друго?
	— Ави Бен Яков иска да разговаряте — отвърна тя.
	— След около час. Нека първо се разсъня както трябва.
	— Джак?
	— Да, Мери Пат?
	— Благодаря на Бога за Кейти — рече тя като майка на баща и после продължи професионално: — Ако е възможно да открием нещо по въпроса, ще го направим.
	— Знам — чу отговора му госпожа Фоли. — В момента сме добре, не се безпокой.
	— Чудесно. Двамата с Ед ще бъдем на линия през целия ден. — Тя затвори.
	— Как ти се стори? — попита Кларк.
	— Справя се, Джон.
	Чавес потърка наболата си брада. Заедно с неколцина други тримата бяха прекарали нощта като преглеждаха всичко, с което ЦРУ разполагаше за терористичните групи.
	— Трябва да направим нещо по въпроса, приятели. Това си е живо обявяване на война. — Сега говореше без акцент — нещо типично за него, когато ставаше достатъчно сериозен, за да разчита на образованието си, вместо на латиноамериканския си произход.
	— Не знаем много — каза Мери Пат. — По дяволите, все още не знаем нищо.
	— Жалко, че не е успял да залови единия жив. — За изненада на другите двама тази забележка излезе от Кларк.
	— Ами май не е имал голяма възможност да му сложи белезниците — отвърна Динг.
	— Прав си. — Кларк взе снимките от местопрестъплението, предадени им от ФБР точно след полунощ. Бе работил в Средния изток и се надяваха, че ще може да разпознае някое лице, но той не успя. Но пък беше разбрал, че агентът от ФБР, който се бе оказал там, е можел да стреля като самия него. Късметлия — да попаднеш там, да получиш този шанс и да се възползваш от него.
	— Някой е имал адски добра възможност — рече Джон.
	— Факт — автоматично се съгласи Мери Пат и тримата се замислиха над това.
	Въпросът не беше колко добра е била възможността, а по-скоро как я е възприемал онзи, който е решил да я използва. И деветимата терористи бяха пушечно месо, пратени на толкова сигурна смърт, колкото и фанатиците от Хизбула, разхождали се по израелските улици в „дрехи на Дюпон“ — така се шегуваха в ЦРУ, макар всъщност пластичните експлозиви да произхождаха от заводите „Шкода“ в бивша Чехословакия. Не чак толкова хитри бомби. Дали наистина бяха смятали, че могат да успеят? Проблемът с някои от фанатиците бе, че не обмисляха нещата много добре… а може би изобщо не им пукаше.
	Този проблем стоеше и пред онзи, който ги пращаше. Защото в края на краищата тази акция беше различна. Обикновено терористите се хвалеха с онова, което извършваха, колкото и отвратителни да бяха постъпките им, и ЦРУ и другите институции изчакаха петнайсет часа за съобщения в пресата. Но съобщения нямаше и щом не се бяха появили досега, значи онези не искаха да се разбере нищо. Но защо? Нали терористите съобщаваха за действията си и почти винаги смятаха, че полицейските агенти не могат да ги разкрият?
	Федералните власти знаеха всичко това или поне се предполагаше, че трябва да го знаят. Добре, чудесно, извършителите не издаваха с абсолютно нищо произхода си — или така можеше да си мисли някой. Но Мери Пат нямаше такива илюзии. Хората от ФБР не бяха просто добри, а достатъчно добри, така че Службата за сигурност оставяше Бюрото да се занимава с всички разследвания. И така, ръководителят на тази акция най-вероятно очакваше в крайна сметка историята да се разплете. И въпреки че навярно знаеха това, те бяха действали. Ако тази линия на разсъждение беше вярна, значи…
	— Може би е част от нещо друго? — предположи Кларк. — А не просто самостоятелна акция.
	— Възможно е — отвърна Мери Пат.
	— Ако е така, значи е нещо голямо — продължи мисълта Чавес. — Може точно затова да ни се обаждат руснаците.
	— Толкова голямо… толкова голямо, че няма да има значение когато го разнищим, даже и да успеем.
	— Това е прекалено, Мери Пат — тихо каза Кларк. — Какво може да е?
	— Нещо дългосрочно, нещо, което не можем да променим, след като бъде извършено — допусна Доминго. Не си беше губил времето в университета „Джордж Мейсън“.
	На госпожа Фоли й се прииска мъжът й да участваше в обсъждането, но в момента Ед имаше среща с Мъри.


	Пролетните съботи често са скучни, макар и запълнени с работа дни, но в около двеста къщи не се правеше почти нищо. Не почистваха градините. Не миеха автомобилите. Не ходеха по гаражни разпродажби. Не се отваряха кутии с боя. Това не се отнасяше за държавните служители и журналистите, които работеха по голямото събитие на седмицата. Страдащите от грипа бяха предимно мъже. Трийсет от тях се намираха в хотелски стаи. Неколцина дори се опитваха да работят и посещаваха различни рекламни прояви. Бършеха лица, духаха носовете си и се надяваха аспиринът или тиленолът да ги оправят. Все пак повечето се връщаха в хотелските си стаи, за да си починат — нямаше смисъл да заразяват клиентите, нали? Някои се обръщаха към лекар. Наоколо се мотаеше обичайният зимно-пролетен вирус и рано или късно всички го пипваха. В края на краищата не бяха чак толкова болни, нали?


	Новините около инцидента в „Джайънт степс“ бяха изцяло предвидими — започваха с фотоси от петдесетина метра разстояние и всички кореспонденти повтаряха едни и същи думи, следвани от еднакви заявления на „специалисти“ по тероризма. По един от каналите изредиха всички терористични актове чак до времето на Ейбрахам Линкълн поради единствената причина, че нямаше никакви други новини. Всички репортажи насочваха към Средния изток, макар че занимаващите се с разследването инстанции засега отклоняваха каквито и да било коментари по събитието. Съобщаваха само за героичната намеса на агента от ФБР и за храбрата битка на телохранителите на мъничката Кейти Райън с нападателите. Думи като „геройство“, „жертвоготовност“ и „решителност“ се подмятаха изключително често, за да завършат с израза „драматична развръзка“.
	Беше се объркало нещо съвсем просто, Бадрейн го знаеше, макар че нямаше начин да разбере със сигурност, докато колегата му не се върнеше в Техеран от Лондон през Брюксел и Виена с помощта на няколко различни паспорта.
	— Президентът и семейството му се намират в президентското убежище в Кемп Дейвид — завърши репортерът, — за да се възстановят от шока след това ужасно събитие, случило се точно на север от мирния Анаполис, щата Мериленд. Това е…
	— Убежище ли? — попита Даряеи.
	— На английски тази дума означава много неща, първото от които е „да избягаш“ — отвърна Бадрейн, най-вече защото беше сигурен, че това ще се хареса на работодателя му.
	— Ако си мисли, че може да избяга от мен, сгрешил е — с мрачна ирония отбеляза аятолахът.
	Бадрейн не реагира на последните думи, защото в първия момент не ги проумя, но после нещата се изясниха. Нямаше абсолютно никакъв риск, нали? Махмуд Хаджи разполагаше с начин да убие този човек, навярно когато си поиска, и всичко вече беше организирано. Наистина ли можеше да го направи? Но да, разбира се, та той вече го беше направил.


	ИВИС направи живота на Противниковите сили тежък. Но не много. Полковник Хам и „Блек Хорс“ бяха спечелили тази битка, но онова, което само преди година щеше да е унищожение от космически мащаб — Форт Ъруин се намираше в Калифорния и известни езикови особености бяха неизбежни — сега се оказа почти Пирова победа. Войната се изразяваше единствено в събиране на информация. Урокът на Националния учебен център винаги беше такъв: „Открий врага. Не го оставяй той да те открие. Разузнаване. Разузнаване. Разузнаване.“ Системата ИВИС изстрелваше информацията до всеки толкова бързо, че войниците тръгваха в правилната посока още преди да получат заповедите си. Това едва не провали маневрата на Противниковите сили, която щеше да е достойна за най-добрите постижения на генерал Ервин Ромел. Докато наблюдаваше учението на големия екран в залата „Междузвездни войни“, Хам видя колко малко оставаше, за да стане това. Ако една от танковите роти на Сините сили се бе придвижила само пет минути по-бързо, той щеше да загуби и тази битка. А ако Добрите печелеха редовно, от НУЦ определено вече нямаше да има полза.
	— Прекрасен ход, Хам — призна полковникът от каролинската гвардия, извади от джоба си пура и му я подаде. — Но утре ще ви съдерем от бой.
	В друг случай би се усмихнал и би отговорил „Естествено“. Но тъпият кучи син просто наистина можеше да успее и това щеше доста да усложни живота на Хам. Сега на полковника от 11-и бронетанков полк щеше да му се наложи да измисли начин да измами ИВИС. Беше си мислил за това и на няколко пъти бяха обсъждали въпроса на по бира с оперативния офицер, но засега се бяха съгласили само, че е много трудно и че навярно ще имат нужда от фалшиви бойни машини… като онези, които някога бе използвал Ромел. А за това трябваше да намери пари. Той излезе навън, за да запали пурата си. Битката беше достойно спечелена. Хам завари там и гвардейският полковник.
	— За гвардейци сте адски добри — трябваше да признае Хам. Никога досега не беше казвал подобно нещо за гвардейско подразделение. И рядко го бе казвал изобщо. С изключение на една грешка в разгръщането, планът на Сините сили беше чудесен.
	— Благодаря за похвалата, полковник. ИВИС ви изненада неприятно, нали?
	— Може да се каже така.
	— Моите хора са влюбени в системата. Мнозина прекарват свободното си време пред симулаторите. По дяволите, изненадан съм, че успяхте да ни биете.
	— Резервите ви бяха прекалено близо — отвърна Хам. — Мислехте си, че знаете какво да очаквате. Вместо това аз ви принудих да напуснете позициите си, за да посрещнете контраатаката ми. — Това не бе нещо ново. Старшият наблюдател вече го беше изяснил на командира на танковата бригада.
	— Ще се опитам да го запомня. Гледа ли новините?
	— Да, отвратително — замислено отвърна Хам.
	— Малки дечица. Чудя се дали на хората от Службата за сигурност им дават медали?
	— Предполагам, че имат нещо такова. Сещам се и за по-лоши неща, заради които да си дадеш живота. — И това беше всичко. Петимата агенти бяха загинали при изпълнение на служебните си задължения. Трябва да бяха допуснали някаква грешка, но понякога човек няма избор. Всички войници го знаеха.
	— Господ да даде мир на смелите им души — тихо каза полковникът и това събуди нещо у Хам.
	— Какво правите вие, момчета? Ти, полковник Едингтън… какво, по дяволите, правиш в истинския живот? — Гвардеецът минаваше петдесетте, преклонна възраст за офицер, командващ бригада, дори танкова.
	— Професор съм по военна история в Севернокаролинския университет. През 1991-ва се предвиждаше тази бригада да се слее с 24-ти моторизиран. Тогава дойдохме тук и направо ни съдраха от бой. Изобщо не успяхме да се разгърнем. По това време командвах батальон, Хам. Искахме да дойдем. Полковите ни стандарти са от времето на Революцията. Това накърняваше гордостта ни. Чакахме да се върнем тук близо десет години, приятел, а тази система ИВИС ни дава добър шанс. — Едингтън беше висок, строен мъж и докато разговаряха, гледаше събеседника си отгоре надолу. — И ние ще се възползваме от този шанс, момче. Теорията ми е известна. Чета я вече над трийсет години и хората ми няма да ме изложат, ясно ли ти е? — Когато се разпалваше, Никълъс Едингтън започваше да говори с южняшки акцент.
	— Особено пред янките, а?
	— Дяволски прав си! — И двамата се разсмяха. Гласът на Ник Едингтън омекна. — Знам, ако нямахме тази система, щяхте да ни размажете…
	— Техниката е прекрасно нещо, нали?
	— Тя почти ни изравнява с вас, а твоите хора са най-добрите. Всички го знаят — отстъпи Едингтън. Думите му бяха достоен помирителен жест.
	— С нашето работно време е малко трудно да изпиеш една бира в клуба, когато ти се прииска. Мога ли да ти предложа да ударим по едно вкъщи?
	— Давай, полковник Хам.
	— Каква е тясната ти специалност? — попита командирът на „Черните коне“ по пътя към колата си.
	— Дисертацията ми беше посветена на тактическото изкуство на Натан Бедфорд Форест*.
	[* Н. Б. Форест (1821–1877) — генерал на Конфедерацията. — Б.пр.]
	— О? Винаги съм му се възхищавал.
	— Той е имал само няколко дни, но наистина са били страхотни. Можел е да спечели при Гетисбърг.
	— Спенсъровите карабини са дали на войниците му техническо преимущество — заяви Хам. — Често не се обръща внимание на този фактор.
	— Изборът на най-добрите възможности не е недостатък. Карабините са изиграли ролята си, но най-важното е било, че е помнел дълга си — отвърна Едингтън.
	— От друга страна, Джеб Стюърт* определено е имал лош ден. Предполагам, че причината е в това. — Хам отвори вратата на автомобила пред колегата си. Имаха няколко часа преди да почнат да се подготвят за следващото учение, а Хам сериозно се интересуваше от военна история, особено на кавалерията. Щеше да е интересна закуска: бира, яйца и Гражданската война.
	[* Джеймс (Джеб) Е. Браун Стюарт (1833–1864) — генерал на Конфедерацията. — Б.пр.]


	Сблъскаха се на паркинга до кафето. В момента заведението с пълна сила продаваше кафе и понички.
	— Здрасти, Джон — рече Холцман. Гледаше към местопрестъплението от другата страна на улицата.
	— Здравей, Боб — кимна Плъмър. Беше пълно с фотоапарати и телевизионни камери, които документираха сцената за историята.
	— Станал си рано за събота — и за човек от телевизията — с приятелска усмивка отбеляза репортерът от „Поуст“.
	— Ужасно! — Самият Плъмър бе дядо на много внуци.
	— От терористите стават добри материали, но, мили Боже, по-добре е без тях.
	Мястото на престъплението бе почти непроменено. Труповете ги нямаше и аутопсиите вече бяха завършили, предполагаха и двамата журналисти. Но иначе всичко оставаше непокътнато. Автомобилите бяха там и докато репортерите гледаха, експертите по балистика прокарваха въжета, за да определят пътя на куршумите. Използваха манекени, донесени от местния универсален магазин, и се опитваха да възстановят всяка подробност от инцидента. Чернокожият мъж в униформено яке на Службата за сигурност беше Нормън Джефърс, един от героите на деня, и в момента демонстрираше как е изскочил от къщата оттатък улицата. Вътре стоеше инспектор Патрик О’Дей. Неколцина агенти имитираха действията на терористите. На земята до предната врата лежеше мъж и се целеше към колите с пластмасов пистолет играчка.
	— Казваше се Дон Ръсел, нали? — попита Плъмър.
	— Един от най-възрастните в Службата — потвърди Холцман.
	— По дяволите! — Плъмър поклати глава. — Хораций на моста* — направо като сцена от филм. „Геройство“ не е дума, която използваме често, а?
	[* Има се предвид Хораций Коклес, герой от римска легенда, който защитавал моста над Тибър от етруските. — Б.пр.]
	— Не. Това е нещо, в което се предполага, че вече не вярваме, нали? Всеки си има гледна точка, прав ли съм? — Холцман допи кафето си и изхвърли чашката в кошчето за боклук. — Представяш ли си, да дадеш живота си, за да защитиш нечии чужди деца?
	— Някакви изявления от страна на Райън? — попита Джон Плъмър.
	— Само за пресата. Написала го е Кали Уестън, а Арни го прочете. Не мога да го обвинявам, че отведе семейството си. Той заслужава почивка, Джон.
	— Боб, струва ми се, че си спомням, когато…
	— Да, зная. Подшушнаха ми. Елизабет Елиът ми разказа някои неща за Райън, когато беше заместник-шеф в ЦРУ. — Той се обърна и погледна по-възрастния си колега. — Всичко е било лъжа. Лично му се извиних. Знаеш ли как е било всъщност?
	— Не — призна Плъмър.
	— Колумбийската мисия. Той е бил там, да. Били са убити някои хора, един от тях сержант от военновъздушните сили. Райън се грижи за семейството му. На свои разноски издържа всичките му деца в колежа.
	— Никога не си публикувал това — възрази телевизионният репортер.
	— Не, не съм. Семейството — е, те не са политически личности, нали? Когато разбрах как стоят нещата, събитията вече не бяха актуални. Реших, че просто не си струва да пиша за това. — Последните думи бяха един от ключовите изрази в професията им. Именно журналистите решаваха какво да представят на публиката и какво не, именно те контролираха новините и решаваха какво точно трябва да знаят хората. Това им даваше възможност да подпомогнат или да унищожат всекиго, защото не всяко събитие започваше достатъчно мащабно, за да бъде забелязано, особено политическите.
	— Може да си сгрешил.
	Холцман сви рамене.
	— Може и да е така, но не очаквах Райън да стане президент, също както и самият той. Постъпил е достойно — по дяволите, много повече от достойно. Джон, в колумбийската история има неща, които изобщо не могат да излязат на бял свят. Струва ми се, че вече я знам в подробности, но не мога да я публикувам. Това ще нарани страната и няма да е от абсолютно никаква полза за никого.
	— Какво е направил Райън, Боб?
	— Предотвратил е международен конфликт. Погрижил се е виновните да бъдат наказани по един или друг начин…
	— Джим Кътър ли? — попита Плъмър. Продължаваше да се чуди на какво е способен Райън.
	— Не, той наистина се е самоубил. Виждаш ли инспектор О’Дей, човека от ФБР, който е точно оттатък улицата?
	— Какво за него?
	— Той е проследил Кътър и го е видял да се хвърля под автобуса.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно. Райън не знае, че всичко това ми е известно. Имам няколко добри източника и всичко съвпада с известните факти. Или е самата истина, или е най-хитрата лъжа, на която съм попадал. Знаеш ли какво имаме в Белия дом, Джон?
	— Какво?
	— Един честен човек. Не относително честен, не човек, който „все още не е заловен в издънка“. Честен. Според мен той никога през живота си не е постъпвал нечестно.
	— И все пак е сам сред вълци — отвърна Плъмър. Не говореше искрено и съвестта му вече започваше да протестира.
	— Може да е така. Но кой казва, че ние сме вълците? Не, не е правилно. Предполага се, че трябва да преследваме измамниците, но го правим от толкова отдавна и толкова добре, че забравяме едно — в правителството има хора, които не са такива. — Той отново погледна колегата си. — Затова насъскваме хората едни срещу други, само и само да получим материал за работата си. А по този начин ние също се поддаваме на покварата. Какво да направим по този въпрос, Джон?
	— Знам за какво питаш. Отговорът ми е „не“.
	— Във време на относителни ценности е чудесно да откриеш господин абсолюта, Плъмър. Дори да е погрешният — прибави Холцман и получи реакцията, която очакваше.
	— Боб, ти си добър. Всъщност много добър, но не можеш да ме изпързаляш, нали ти е ясно? — успя да се усмихне репортерът. Колегата му беше направил майсторски опит и той трябваше да му се възхити. Холцман бе останка от дните, за които Плъмър си спомняше с обич.
	— Ами ако докажа, че съм прав?
	— Тогава защо не написа тази история? — попита Плъмър. Никой истински репортер не би се отказал от такъв материал.
	— Не съм я публикувал, но не съм казал, че не съм я написал — поправи го Боб.
	— Издателят ти ще те унищожи, ако…
	— Нима? Мислиш ли, че няма неща, които да не си направил, въпреки че си имал всичко необходимо за това?
	— Спомена нещо за доказателство — избягна уловката Плъмър.
	— На трийсет минути оттук. Но тази история изобщо не може да излезе на бял свят.
	— И как мога да ти вярвам?
	— А как аз мога да ти вярвам, Джон? Какво поставяме на първо място? Публикуването на материала, нали? Ами страната, ами народът? Къде свършва професионалната отговорност и откъде започва обществената? Не пуснах тази история, защото едно семейство изгуби баща си. Човекът остави след себе си бременна жена. Правителството не можеше да признае какво се е случило, затова Джак Райън лично пое нещата в свои ръце. Направи го със свои собствени пари. При това без да очаква хората да го разберат. Та какво трябваше да сторя аз? Да разкрия това семейство ли? Защо, Джон? За да направя публично достояние нещо, което наранява страната — не, това наранява едно семейство, което не се нуждае от нови страдания. Това би могло да изложи на опасност образованието на децата. И без това имаме да покриваме достатъчно новини. Но ще ти кажа едно нещо, Джон: ти нарани невинен човек и онзи твой приятел с широката усмивка излъга публиката. Предполага се, че трябва да се заинтересуваме.
	— Тогава защо не написа това?
	Холцман изчака няколко секунди, после каза:
	— Искам да ти дам възможност да оправиш нещата. Затова. Ти също беше там. Но трябва да имам думата ти, Джон.
	Имаше още нещо. Трябваше да има. За Плъмър това бе въпрос на две професионални обиди. Първо, че беше победен от своя по-млад колега от Ен Би Си, представител на новото поколение, който смяташе, че журналистиката се изразява в това как изглеждаш пред камерата. Второ, че бе изигран от Ед Килти — използван… за да нарани невинен човек? Ако не друго, поне трябваше да разбере. Трябваше, иначе щеше да прекара много време пред огледалото.
	Телевизионният коментатор взе миниатюрния касетофон на Холцман от ръката му и натисна бутона за запис.
	— Аз съм Джон Плъмър, днес е събота, осем без десет сутринта, и се намираме срещу детската градина „Джайънт степс“. Двамата с Робърт Холцман се готвим да напуснем това място и да отидем другаде. Дадох думата си, че онова, което открием, ще остане абсолютна тайна помежду ни. Този запис доказва обещанието ми. Джон. Плъмър — завърши той, — от Ен Би Си. — Изключи апарата, после отново го включи. — Но ако Боб ме е излъгал, всички обещания отпадат.
	— Така е честно — съгласи се Холцман, извади касетата и я прибра в джоба си. Клетвата нямаше никаква юридическа тежест. Дори да представляваше договор, Първата поправка на Конституцията сигурно щеше да го обезсили. Но това беше думата на един човек и двамата репортери знаеха, че на нея трябва да се държи, даже в съвременната епоха. На път към колата на Боб Плъмър каза на режисьора си:
	— Ще се върнем след около час.


	„Хищникът“ кръжеше на височина малко под 3 000 метра. За удобство офицерите от разузнаването в „СТОРМ ТРАК“ и „ПАЛМ БОУЛ“ бяха обозначили трите армейски корпуса като I, II и III. В момента наблюдаваха подразделението, наречено „Безсмъртните“, по името на личната гвардия на Ксеркс. Разгръщането беше обичайно. Полковите подразделения бяха разположени по класическия начин „две отпред, едно отзад“, в триъгълник, като последната част представляваше полковият резерв. Първите две формирования бяха разположени едно до друго. Фронтът им обаче беше изненадващо тесен — всяко от тях покриваше само трийсет линейни километра и между двете имаше едва петкилометрово разстояние.
	Тренираха усилено. На всеки няколко километра имаше шперплатови мишени във формата на танкове. Когато се появяваха, те биваха подлагани на обстрел. „Хищникът“ не можеше да определи колко добра е артилерията, макар че до момента, в който покрай мишените преминеше първият ешелон бойни машини, повечето танкове биваха свалени. Машините бяха предимно руски — тежките бяха бойни танкове Т-72 и Т-80, създадени в огромните заводи в Челябинск, пехотните машини бяха БМП-та. Тактиката също бе съветска. Това ставаше очевидно от начина на придвижване на силите. Подразделенията се намираха под здрав контрол. Големите формирования напредваха с геометрична точност и се носеха в правилни линии като комбайни по канзаските житни полета.
	— Господи, гледал съм го този филм — отбеляза старшината в кувейтската станция.
	— Моля? — попита майор Сабах.
	— Руснаците — е, Съветите често правеха такива филми, сър.
	— Как можеш да сравняваш двете неща? — „Много добър въпрос“ — помисли си сержантът.
	— Разликата не е голяма, майоре. — Той посочи долната половина на екрана. — Виждате ли тук? Ротният командир спазва всичко както трябва, разстоянието и интервалите са правилни. Чели ли сте материали по съветска тактика, майор Сабах?
	— Само за приложението й в иракската армия — призна кувейтският офицер.
	— Е, това е почти същото. Нанасяш силен бърз удар, колкото да проникнеш през линията на врага, без да му дадеш възможност да реагира. Държиш под контрол собствените си хора. За тях всичко е математика.
	— А равнището им на подготовка?
	— Не е ниско, сър.


	— Елиът наблюдаваше Райън хей оттам — посочи Холцман.
	— Следила ли го е?
	— Ужасно го мразеше. Аз никога… е, да, всъщност разбрах за какво става дума. Въпросът беше личен. Тя наистина не можеше да понася Райън заради нещо, случило се преди да изберат Боб Фаулър. Достатъчно, за да издаде информация, която се предполагаше, че ще нарани семейството му. Много мило, нали?
	Плъмър не остана чак толкова впечатлен.
	— Това е Вашингтон.
	— Наистина, но какво ще кажеш за използването на служебни правителствени източници за лично отмъщение? Това също може да е истинският Вашингтон, но е незаконно. — Той изключи двигателя и даде знак на Плъмър да слезе от колата.
	Вътре завариха дребната собственичка и група натурализирани азиатски деца.
	— Здравейте — каза Каръл Зимър. Беше виждала Холцман по време на предишните му идвания тук, за да си купи хляб и мляко — пък и да огледа заведението. Нямаше представа, че е репортер. Но затова пък разпозна Джон Плъмър и го посочи. — Вие от телевизия!
	— Да — усмихнато призна коментаторът.
	Най-големият й син — според табелката на гърдите му се казваше Лорънс — го погледна не толкова приятелски.
	— С какво мога да ви бъда полезен? — Говореше без акцент, а очите му блестяха подозрително.
	— Бих искал да поговоря с вас, ако е възможно — любезно отвърна Плъмър.
	— За какво?
	— Познавате президента, нали?
	— Същото може да се каже и за тази кафе-машина. И за поничките. — Младежът му обърна гръб. Сигурно се беше метнал по ръст на баща си, помисли Плъмър, а и бе образован.
	— Почакайте малко! — каза журналистът.
	Лорънс се обърна.
	— Защо? Заети сме.
	— Лари, бъди любезно с човек.
	— Мамо, нали ти разказах какво направи той, спомняш ли си? — Лорънс го изгледа с неприязън и Плъмър трепна. Не го бяха наранявали така от години.
	— Извинете ме. Моля ви — каза коментаторът. — Просто искам да поговоря с вас. С мен няма никакви камери.
	— В медицинското училище ли учиш, Лорънс? — попита Холцман.
	— Откъде знаете? И кой сте вие, по дяволите?
	— Лорънс! — възкликна майка му.
	— Почакайте малко, моля ви — вдигна ръце Плъмър. — Искам просто да поговорим. Никакви камери, никакви касетофони. Нищо не се записва.
	— Да-да! Да не си мислите, че ви вярвам?
	— Лорънс!
	— Мамо, остави ме да се оправя сам! — изръмжа младежът. — Извинявай, мамо, но ти не знаеш за какво става дума.
	— Просто се опитвам да разбера…
	— Видях какво направихте, господин Плъмър. Когато плюехте срещу президента, вие плюехте и срещу баща ми! А сега, защо не си купите каквото ви трябва и да се разкарате. — Той отново му обърна гръб.
	— Не знаех — възрази Джон. — Ако съм направил нещо лошо, защо не ми го кажете? Обещавам, имате думата ми, че няма да направя нищо, с което да нараня вас или семейството ви. Но ако съм направил нещо лошо, моля ви, кажете ми.
	— Защо наранил господин Райън? — попита Каръл Зимър. — Той добър човек. Той грижи за нас. Той…
	— Мамо, моля те. На тези не им пука за това! — възкликна Лорънс.
	— Лорънс, казвам се Боб Холцман и работя в „Уошингтън Поуст“. Знам за семейството ти вече от няколко години. Никога не съм публикувал този материал, защото не исках да се намесвам в живота ви. Знам какво прави за вас президентът Райън. Искам Джон да го чуе от вас. Това няма да стане публично достояние. Ако исках, можех да го направя лично.
	— Защо трябва да ви вярвам? — попита Лорънс Зимър. — Вие сте репортери.
	Тази забележка нарани Плъмър почти физически. Толкова ли дълбоко беше затънала професията му?
	— За лекар ли учите? — неутрално попита Плъмър.
	— Втори година в Джорджтаун. Брат ми завършва МТИ, а сестра ми е първокурсничка.
	— Това е скъпо. Прекалено скъпо за приходите ви от този бизнес. Зная. Трябваше да дам образование на собствените си деца.
	— Всички работим тук. Аз работя през уикендите.
	— И учите за лекар. Това е достойна професия — рече Плъмър. — А когато допускате грешки, се опитвате да се поучите от тях. Аз също, Лорънс.
	— Зная, че можете да приказвате, господин Плъмър, но и мнозина други умеят.
	— Президентът ви помага, нали?
	— Ако ви кажа нещо неофициално, това означава ли, че изобщо не можете да го публикувате?
	— Всъщност не. „Неофициално“ не означава това. Но ако ви кажа, че никога няма да използвам думите ви по никакъв начин — а тук има други, които могат да свидетелстват във ваша полза — и после наруша думата си, можете да съсипете кариерата ми. На хората от моята професия им е позволено много, навярно даже прекалено много — призна Плъмър, — но не и да лъжем. — А това беше важното, нали?
	Лорънс погледна майка си. Слабият й английски не означаваше и че е слабоумна. Тя му кимна.
	— Той е бил заедно с баща ми, когато са го убили — рече младежът. — Обещал е на тате, че ще се грижи за нас. И го прави. Плаща за образованието ни, той и приятелите му от ЦРУ.
	— Имали са неприятности с някакви хулигани тук — прибави Холцман. — Дошъл един от Ленгли и…
	— Не трябваше да го прави — възрази Лорънс. — Господин Клар… е, няма да ви кажа повече. Обаче да преебете такъв свестен човек…
	— Лорънс!
	Петнайсетина секунди Плъмър не каза нищо, после се обърна към жената зад щанда.
	— Госпожо Зимър, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Нищо от онова, което ми казахте, няма да излезе наяве. Обещавам ви. — Той се обърна към младежа. — Успех в учението, Лорънс. Благодаря ви, че ми разказахте. Няма да ви безпокоя повече.
	Двамата репортери излязоха и тръгнаха към колата на Холцман.
	„Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери.“ Искрени думи на един младеж, но въпреки това дълбоко нараняващи. Защото бяха заслужени, каза си Плъмър.
	— Какво друго? — попита той.
	— Доколкото ми е известно, те дори не знаят обстоятелствата около смъртта на Бък Зимър, а само че е загинал при изпълнение на служебните си задължения. Очевидно когато е бил убит, Каръл е била бременна с най малкото им дете. Лиз Елиът се опита да подреди нещата така, та да излезе, че Райън лъже и че бебето е негово. Аз се подведох.
	Продължителна въздишка.
	— Да. Аз също.
	— Е, какво мислиш да правиш, Джон?
	Плъмър вдигна поглед.
	— Искам да проверя някои неща.
	— Момчето в МТИ се казва Питър. Учи компютри. Момичето учи в Шарлотсвил и мисля, че се казва Алиша. Не зная името на онова, което завършва гимназия, но мога да проверя. Всички данни се покриват с колумбийската акция. Райън ги събира за Коледа всяка година. Кати също. Не зная как ще се справят сега. Навярно доста добре — подсмихна се Холцман. — Той може да пази тайни.
	— А човекът от ЦРУ, който…
	— Познавам го. Няма да ти дам името му. Разбрал, че някакви хулигани безпокоят Каръл, и си поговорил с тях. В полицейските архиви има информация за това, чел съм я — отвърна Холцман. — Интересен тип. Той е човекът, който измъкна съпругата и дъщерята на Герасимов. Освен това пак той спаси Кога. Сериозен играч.
	— Дай ми един ден. Само един ден — каза Плъмър.
	— Няма проблем.
	Обратният път до магистралата „Ричи“ премина в мълчание.


	— Доктор Райън? — И двамата се обърнаха. Капитан Овертън подаваше глава през вратата.
	— Какво има? — попита Кати.
	— Госпожо, навън става нещо, което с ваше разрешение може би децата биха искали да видят. Ако искате, можете да дойдете всички.
	След две минути спряха в гората близо до оградата и капитанът и един ефрейтор ги преведоха през гъсталака, докато не се приближиха на петнайсетина метра.
	— Шт — каза ефрейторът на ПЯСЪЧНИК и доближи до очите й бинокъл.
	„Страхотно!“ — помисли си Джак Младши.
	— Няма ли да се уплаши от нас? — попита Сали.
	— Не, тук никой не ходи на лов и са свикнали с автомобилите — обясни Овертън. — Тази кошута се казва Елвайра.
	Беше родила само преди няколко минути. Сега се изправи и започна да облизва новороденото.
	— Бамби! — отбеляза Кейти Райън, която беше специалист по филмите на Дисни. Минаха само няколко минути и малкото с клатушкане се изправи.
	— Кейти? — обади се капитанът.
	— Какво? — без да извръща очи, попита тя.
	— Ти трябва да й измислиш име — каза Овертън. — Това е традиция тук. Женско име.
	— Марлен — без колебание отвърна ПЯСЪЧНИК.


>>	45.
>>	ПОТВЪРЖДЕНИЕТО

	Пътуването беше унило. Пейзажът също. Браун и Холбрук можеха да карат и по-бързо, но трябваше да изучават работните характеристики на звяра, който бяха възседнали, а това отнемаше време и те рядко вдигаха над осемдесет километра в час. С това си поведение спечелваха смъртната ненавист на останалите шофьори по I-90, за които неограничената скорост в източна Монтана беше върхът. Задмина ги и бюрократ — не можеше да не е бюрократ — в някаква гъзарска немска кола, която проблесна покрай камиона им като светкавица.
	Не беше лесно. И двамата бяха като пребити. Толкова седмици да оправят камиона, да смесят експлозивите, да натоварят боеприпасите — направо ги бяха изцедили. Спеше им се страшно, а нищо друго не действа така приспивно като шофирането по междущатска западна магистрала. Първата им почивка беше в един мотел в Шеридан, точно преди да влязат в Уайоминг. След първия ден шофиране на тая дяволска машина бяха на косъм да оплескат цялата работа, особено на разклона между I-90 и I-94 в Билингс. Знаеха, че циментовозът не взема лесно завой от 90 градуса, но практиката надхвърли и най-зловещите им страхове. Сутринта се успаха здравата.
	Мотелът беше спирка за камиони от всякакъв сорт — от дребни пикапи до гигантски тирове. Закусвалнята предлагаше стабилна закуска, поглъщана във вълчи количества от груби яки мъже и няколко жени със сходен начин на мислене. Разговорите по време на закуската се въртяха около една и съща тема.
	— Копелета шибани — заяви един шкембест шофьор с татуировки и на двете ръце.
	— Така ли мислиш? — запита Ърни Браун от плота, с надеждата да разбере как възприемат случилото се тези мъжаги.
	— Че кой друг ще посегне на деца? Шибани копелета! — И шофьорът се нахвърли върху палачинките си със сладко от боровинки.
	— Ако ония от телевизията не са си го измислили, двете ченгета са си свършили добре работата — заяви един превозвач на мляко. — Петима с пръснати черепи. Страхотно!
	— Ами какво ще кажеш за онзи, дето загива изправен срещу шестима с автомати! И само с един пистолет! Свалил е трима, може би четирима. Загинал е един истински американски пазител на закона. — Той отново наведе глава над палачинките. Возеше голям камион с добитък. — Заработил си е честно мястото в Рая, казвам ти.
	— Зарежи ги тия федерални агенти — обади се Холбрук. — Те не са никакви герои. Какво ще кажеш за…
	— Тия приказки да си ги завреш отзад, приятел — предупреди го млековозът. — Не искам и да ги чувам. Там е имало поне двайсет-трийсет деца.
	— А онзи чернокожият, дето е тръшнал трима от тия отрепки? — намеси се друг шофьор. — По дяволите, все едно че пак съм се върнал в армията. Само да се видя някъде с това момче и ще го почерпя, Бога ми, даже и ръката му ще стисна.
	— Ти да не си бил във въздушнодесантните? — запита го превозвачът на добитък.
	— Първа дивизия, седми корпус. — Той се извърна, за да покаже зашитата върху коженото му яке емблема на Първа въздушнодесантна дивизия.
	— Аз бях във Втора. — Мъжът стана и раздруса ръката на другия. — Откъде си?
	— От Сиатъл. Оня камион там с резервните части е моят. Отивам в Сейнт Луис. Господи, колко е хубаво да видиш приятел от онова време.
	— Всеки път, когато пътувам насам…
	— Знам. Имаме наши момчета погребани в Литъл Биг Хорн. Винаги казвам по една малка молитва, когато минавам оттук.
	— И добре правиш. — Двамата отново раздрусаха десници. — Аз съм Майк Фолън.
	— Тим Игър.
	На двамата „Планинци“ не им беше за пръв път да влизат в закусвалня. Тези мъже пред тях бяха от техния тип. Или поне така се предполагаше. Закоравели индивидуалисти. Но федералните ченгета — герои? Какво беше всичко това, по дяволите?
	— Да ти кажа, щом се разбере кой стои зад цялата тая гнусотия, Райън ще им даде да се разберат — каза шофьорът от Сиатъл.
	— Той е бивш морски пехотинец — отвърна превозвачът на добитък. — Не е от онази пасмина. Той е като нас. Няма начин.
	— Прав си. Някой трябва да си плати и се надявам, че все ще се намерят няколко здрави момчета да съберат борчовете.
	— Дяволски си прав — съгласи се млекопревозвачът от мястото си на плота.
	— Е — Ърни Браун се надигна. — Време е да спрем да си чешем езиците и да се захващаме за работа.
	Останалите му хвърлиха изпепеляващ поглед, и това беше всичко.


	— Ако до утре не се оправиш, отиваш на лекар, и край! — заяви тя.
	— О, ще се оправя. — Гласът му обаче прозвуча като стон. Той се зачуди дали не е пипнал някакъв хонконгски грип или нещо от тоя род. Какво толкова щеше да му каже докторът? Почивка, течности, аспирин, неща, които той вече спазваше. Чувстваше се така, сякаш го бяха напъхали в чувал и след това го бяха налагали с бейзболни бухалки, а и цялото онова шибано пътуване бе влошило нещата още повече. Никой не обича да пътува. Всеки иска да посети и други места, но докато стигнеш дотам… Успя да се поотпусне и да задреме. Надяваше се, че жена му няма да се притеснява прекалено много. Утре щеше да се чувства по-добре. Имаше си удобно легло и дистанционно управление за телевизора. Не се ли движеше много, болката не се усещаше особено… много. Просто не можеше да се влошава повече. Нямаше повече накъде.


	Когато хората стигнат до една определена точка, работата никога не свършва. Това беше проблем както за Джак Райън, така и за Роби Джексън.
	За Джак това бяха речите, които Кали Уестън му беше подготвила — на следващия ден той летеше за Тенеси, после Канзас, Колорадо, Калифорния, и накрая обратно във Вашингтон, в три часа сутринта на деня, който щеше да се превърне в деня на най-големите допълнителни избори в историята на Америка. Около една трета от местата в Камарата на представителите, опразнена от оня луд японец Сато, щяха да бъдат попълнени, останалите също щяха да си намерят стопаните през следващите две седмици. После вече щеше да си има Конгрес в пълен състав, с който да може да се работи, и може би, дай Боже, щеше да свърши някоя наистина важна работа. Чистата политика се надигаше със застрашителни размери в непосредственото му бъдеще. Идната седмица щеше да се занимава с подробните планове за модернизиране на двете най-мощни правителствени бюрокрации — тези на министерството на отбраната и на финансите. Останалите също бяха под пара.
	Откакто беше в Белия дом покрай президента, адмирал Джексън управляваше всичко, разработвано от офиса на Джей-Две, шефа на разузнаването на Пентагона, така че да може да прави ежедневната сводка за развоя на нещата по света. Отне му час само да прехвърли материалите.
	— Как е, Роб? — запита Джак. Този път не бе от приятелски интерес — президентът искаше да знае състоянието на цялата планета. Веждите на Джексън се стрелнаха нагоре.
	— Откъде да започвам?
	— Избери си сам — отвърна президентът.
	— Добре. Майк Дъбро с „Айзенхауер“ продължава да напредва към Китай; движат се с добро темпо. Времето е отлично, а океанът — спокоен; правят по двайсет и пет възела на час. Това измества разчетното им време на пристигане с няколко часа напред. В Тайванския проток ученията продължават, но и двете страни са се дръпнали към крайбрежията си. Изглежда, престрелката им е смъкнала малко адреналина. В този момент секретарят Адлер вече трябва да е там. Сега за Средния изток. Наблюдаваме армията на ОИР — те също провеждат учения. Шест тежковъоръжени дивизии, плюс допълнителни подразделения и тактическа авиация. Нашите хора на място са пуснали „хищници“ и наблюдават направо през ключалката.
	— Кой ги е упълномощил?
	— Аз — отвърна Джексън.
	— Да нарушим въздушното пространство на друга страна?
	— Спокойно, контролираме операцията. Нали искаше да знаеш какво са наумили и с какво разполагат.
	— Да, така е.
	— Добре, тогава ми нареждаш какво да правя и оставяш притесненията на мен, окей? „Хищникът“ е платформа тип „Стелт“. Тя се саморазрушава, ако излезе от контрол или ако на момчетата, дето я управляват, нещо не им хареса. Обаче ни доставя много важни и навременни сведения, които спътниците са безсилни да забележат. Някакви други въпроси, господин президент?
	— Предавам се, адмирале. Как изглеждат нещата на място?
	— По-добре, отколкото при първоначалната ни разузнавателна оценка. Никой още не е изпаднал в паника, но вече наблюдаваме внимателно.
	— А какво става с Туркменистан?
	— Очевидно се опитват да организират избори, но това е стара информация. Като цяло нещата там са спокойни, засега. Спътниците показват повишено движение през границите, основно търговски транспортни средства, така мислят шефовете на разузнаването ни, нищо повече.
	— Някой наблюдава ли иранските… по дяволите, обединеноислямските войскови разположения покрай границата?
	— Не знам. Мога да проверя. — Джексън си отбеляза в бележника. — Така, следващият пункт. Забелязахме индийския флот.
	— Как?
	— Те не крият нищо. Накарах нашите да изпратят двойка „Ориони“ от Диего Гарсия. Те са забелязали нашите приятели от триста мили, с електронни средства. Самолетите ни са на около четиристотин мили навътре в морето от базата си. Между другото, това означава, че те се намират точно между Диего Гарсия и входа към Персийския залив. Военният ни аташе утре ще се отбие в министерството им да ги пита какво са замислили. Едва ли ще са много словоохотливи.
	— Ако не им се приказва много, може би посланик Уилямс да ги попита по телефона, а?
	— Добра идея. Това е резюмето за днешните новости, освен ако не искаш да чуеш и скучните подробности. — Роби събра документите си. — Как изглеждат речите ти?
	— Темата е здравият смисъл — отвърна президентът.
	— Във Вашингтон?


	Адлер не беше особено щастлив. Съгласуването във времето не бе добро. Самолетът му кацна в събота вечер — отново бе пресякъл линията на промяна на деня — и най-важните министри отсъствали от града. С това съзнателно принизяваха значението на въздушната битка, но пък му даваха възможност да се възстанови от разликата в часовите пояси, така че да е във форма за сериозната среща. Поне така излизаше.
	— Щастливи сме да ви посрещнем на наша земя — заяви външният министър, докато го въвеждаше в кабинета си. Там ги очакваше трети човек. — Познавате ли се с Цзян Хансан?
	— Не. Здравейте, господин министър! — каза Адлер и протегна ръка. Ето значи как изглеждал този човек!
	Седнаха. Адлер беше сам. Освен двамата министри имаше преводачка, малко надхвърлила трийсетте.
	— Добре ли пътувахте? — попита външният министър.
	— Всеки път, когато пътувам за страната ви, изпитвам истинско удоволствие, но все пак ми се ще полетът да трае по-кратко — призна Адлер.
	— Ефектите от продължителния път върху тялото често са тежки, а състоянието на тялото на свой ред въздейства върху разума. Надявам се, че сте имали достатъчно време, за да се възстановите. Много е важно — продължи външният министър — дискусиите на такова висше ниво, особено в момент на неприятности, да не бъдат засенчвани от странични смущения.
	— Починах си добре — увери ги Адлер. И наистина беше спал добре. Само дето не беше сигурен в кой точно часови пояс в момента живее тялото му. — А и интересите на мира и стабилността ни принуждават да правим жертви от време на време.
	— Съвсем вярно.
	— Господин министър, нещастните събития от последната седмица разтревожиха много страната ми — заяви на домакините си държавният секретар.
	— Защо онези бандити все ни провокират? — запита външният министър. — Нашите сили провеждат редовни учения, това е всичко. Освен това те свалиха два наши самолета. Екипажите и на двете машини са мъртви. Те имат семейства. Това е много тъжно, но аз се надявам, че вашата страна е отбелязала факта, че Народната република не е предприела ответен удар.
	— Това е отбелязано с голяма признателност.
	— Бандитите стреляха първи. Това го знае и вашата страна.
	— По този пункт според нас има някои неясноти. Една от причините за идването ми тук е желанието ни да изясним фактите — отвърна Адлер.
	Дали ги беше изненадал? Това беше като игра на карти, макар трудността да се коренеше там, че човек никога не знае стойността на картите в собствената си ръка. В този случай той бе блъфирал, но макар и другата страна да подозираше лъжата, те не го знаеха със сигурност, и това също оказваше влияние върху играта. Ако те знаеха, че това му е известно, щяха да кажат едно. А ако бяха наясно, че той не знае, щяха да кажат друго. В този случай те знаеха, че той знае, но не бяха сигурни. Той току-що бе изразил друго мнение, което можеше да бъде лъжа или истина. Напред, Америка! Адлер бе разсъждавал върху всичко това по време на пътя.
	— Вие заявихте публично, че първият изстрел е бил предприет от другата страна. Сигурни ли сте в това?
	— Напълно — увери го външният министър.
	— Извинете ме, но какво бихте казали, в случай че този изстрел е бил направен от един от вашите загинали пилоти? Как бихме могли да бъдем уверени в това?
	— Нашите пилоти бяха със строга заповед да стрелят само в случай на самоотбрана.
	— Това е едновременно и разумна, и благоразумна мярка за вашия персонал. Но в напрежението на битката — ако не битка, то в тази крайно напрегната ситуация, могат да се случат и грешки. Нашата страна също е допускала такива грешки. По мое мнение авиаторите са импулсивни, особено младите.
	— Това не е ли вярно и за другата страна?
	— Определено — призна Адлер. — Там е проблемът, нали така? Което се явява и причината за работа като нашата — да гарантираме, че такива ситуации няма да възникват.
	— Но те непрекъснато ни провокират. Надяват се да извоюват благосклонността ви, а това за нас е крайно тревожно.
	— Не ви разбрах?
	— Вашият президент говори за два Китая. Съществува само един Китай, господин секретар Адлер. А аз си мислех, че този въпрос между нашите две страни е решен отдавна.
	— Това беше езикова грешка от страна на президента — заяви Адлер, отхвърляйки забележката. — Президентът ни притежава много качества, но има още какво да учи за тънкостите на дипломатическото общуване. Просто един глупав репортер направи от мухата слон. Нищо повече. В политиката ни по отношение на този регион много отдавна няма никакви промени. — Така, „този регион“ вместо „Китай“ и „много отдавна“ вместо просто „няма“. Имаше моменти, когато Адлер си мислеше, че може да стане милионер само като пише застрахователни полици.
	— Такива езикови грешки могат да бъдат разглеждани като нещо съвсем различно от грешки — отбеляза външният министър.
	— Не изясних ли позицията ни по този повод? Спомнете си, че той говореше за един много трагичен инцидент, при който има загинали американци, и търсеше какви думи да използва. Просто избра онези, които означават едно в нашия език и друго — във вашия. — Нещата се развиваха доста по-леко, отколкото бе очаквал.
	— При този трагичен инцидент имаше загинали китайци.
	Адлер забеляза, че Цзян само слуша, без да отронва и дума. В западния контекст на разбиране това го превръщаше в помощник, в техническо лице, което подпомага министъра си при юридическите тънкости или при интерпретирането им. Адлер не беше много сигурен дали случаят е точно такъв. По-вероятно да беше точно обратното. Ако Цзян беше онова, за което го мислеха американците, и ако беше достатъчно умен да подозира, че американците ще обърнат внимание на тези подробности — защо тогава беше тук, по дяволите?
	— Да, и хора и от други националности също, безсмислени жертви и голяма мъка. Надявам се разбирате, че нашият президент гледа на такива случаи изключително сериозно.
	— Наистина разбираме. И бих искал да добавя, че ние с ужас научихме за нападението върху неговата дъщеря. Вярвам, че вие ще предадете на президент Райън нашите най-дълбоки съчувствия за това нечовешко деяние и нашето щастие, че детето е останало невредимо.
	— Благодаря ви от негово име и ще предам добрите ви пожелания. — Външният министър се беше подмазал два пъти едно след друго. Беше имал удобната възможност. Адлер си напомни, че събеседниците му се мислеха за по-умни и по-хитри от всички на света.
	— Господин президентът е сантиментален мъж — призна държавният секретар. — Това е обща американска слабост. Нещо повече, той счита за свой основен дълг да брани всички наши съграждани.
	— Тогава трябва да разговаряте с бунтовниците от Тайван. Според нас те са страната, разрушила авиолайнера.
	— Но защо им е да правят такова нещо? — запита Адлер, едва потискайки изненадата си. Дали беше случайно подхлъзване на езика? Разговаряйте с Тайван? Ръководството на Китайската народна република го молеше да направи това?
	— За да усилят въздействието посредством този инцидент, не е ли очевидно? Да въздействат върху личните чувства на вашия президент. Да затъмнят истинските проблеми между Народната република и заблудената ни провинция.
	— Наистина ли мислите така?
	— Да — увери го външният министър. — Ние не искаме никакви враждебни действия. Такива инциденти винаги отнемат човешки животи и причиняват големи материални загуби, а ние сме истински загрижени за страната си. Проблемът с Тайван ще бъде решен в надлежното време… и когато Америка се въздържи от намеса.
	— Както вече ви казах, господин министър, промени в нашата политика няма. Всичко, към което се стремим, е възстановяването на реда и стабилността — заяви Адлер, наблягайки недвусмислено върху запазването на статуквото, което определено не влизаше в плановете на Народната република.
	— Тогава сме съгласни.
	— И няма да възразите срещу морските ни размествания?
	Външният министър въздъхна.
	— Морето е свободно за всички. Не е наша работа да даваме нареждания на Съединените американски щати, както не е и работа на САЩ да дава заповеди на Народната република. Придвижването на морските ви сили създава впечатлението, че вие оказвате влияние върху местните събития, което ние ще коментираме по надлежния ред. Но в интерес на мира — продължи той с глас, едновременно и търпелив, и уморен, — ние няма да възразяваме прекалено, особено ако това окуражи бунтовниците да прекратят безсмислените си провокации.
	— Полезно би било да разберем дали вашите военноморски учения ще приключат скоро. Това ще е един много благороден жест от ваша страна.
	— Пролетните маневри ще продължат. Те не представляват заплаха за никого, както ще установи съвсем скоро засиленото ви военноморско присъствие в района. Ние не искаме от вас да приемате думите ни на вяра. Нека делата ни говорят вместо нас. Добре би било също така бунтуващите ни се братовчеди да намалят собствената си активност. Може би бихте могли да ги уговорите? — Два пъти една и съща грешка? Значи предния път външният министър не беше направил грешка.
	— След като настоявате за това, да, аз бих бил щастлив да добавя гласа си и този на моята страна към усилията за запазването на мира.
	— Ние ценим добрите инициативи на Съединените щати и вярваме, че вие ще бъдете честен посредник в този случай, предвид на тъжния факт, че при този трагичен инцидент има и загинали ваши съграждани.
	Държавният секретар се прозя.
	— О, извинете ме.
	— Пътуванията са проклятие, нали? — проговори за пръв път Цзян, нарушавайки продължителното си мълчание.
	— Не е лъжа — съгласи се Адлер. — Моля да ми позволите да се консултирам с правителството си. Мисля, че отговорът на запитването ми ще бъде благоприятен.
	— Отлично — отбеляза външният министър. — Ние търсим начин за избягване на каквито и да било прецеденти тук. Надявам се, че вие го разбирате, но предвид случилите се изключителни обстоятелства, ние приветстваме вашето съдействие.
	— Утре сутринта ще имам отговор на молбата ви — обеща Адлер и се изправи. — Извинете ме, че удължих работния ви ден.
	— Такава ни е работата, господин държавен секретар, на всички.
	Скот Адлер се оттегли, зачуден какво ли се бе случило в действителност. Не беше сигурен кой е спечелил покера, не беше сигурен дали изобщо е имало такава игра. Определено срещата не бе протекла според очакванията му. Изглеждаше така, сякаш бе спечелил, и то лесно. Другата страна се бе оказала много по-сговорчива, отколкото би постъпил самият той на тяхно място.


	Някои го наричаха журналистика на чековата книжка, но то не беше нещо ново и всъщност не беше и скъпо. Всеки репортер с опит имаше хора, на които можеше да се обади, хора, които за една разумна сума можеха да проверят доста неща. Това в никакъв случай не беше незаконно — да се иска услуга от приятел, или поне не беше тежко престъпление. Информацията рядко пареше, а в този случай беше обществено достояние. Работата беше само там, че канцелариите не работеха в неделните дни.
	Един бюрократ от средно ниво отиде в Балтимор, като използва пропуска си, за да се добере до мястото си на паркинга, после влезе в една стая със застоял въздух, където се съхраняваха архивите. Откри нужния шкаф, издърпа едно чекмедже и извади една папка. Остави белег в чекмеджето и отнесе папката до най-близката копирна машина. За по-малко от минута документите бяха копирани, след което бяха върнати по мястото си. После бюрократът се прибра у дома. Тъй като това занятие му беше станало редовно, той си бе инсталирал личен факс и след десет минути документите бяха изпратени, след което той отиде в кухнята и ги натъпка в коша за отпадъци. За цялата тази работа щеше да получи петстотин долара. Когато работеше в почивните дни, получаваше допълнително възнаграждение.


	Джон Плъмър четеше документите още преди предаването им по факса да бе приключило. Разбира се, някой си Райън, Джон П. бе създал дъщерна корпорация по времето, за което му беше съобщил Холцман. Управлението на тази корпорация бе възложено Зимър, Каръл четири дни по-късно. Корпорацията включваше Лорънс Зимър, Алиша Зимър и едно друго дете, като всички акционери имаха едно и също презиме. Той разпозна подписа на Райън върху документите по трансфера. Юридическата част по сделката беше изпълнена от една фирма във Вашингтон, авторитетна фирма. Имаше няколко трика, обаче съвсем законни, за да се направи сделката свободна от данъци за семейство Зимър. По този пункт нямаше други документи. Но за работата му това не беше важно.
	Той разполагаше и с други документи. Познаваше регистратора в Масачузетския технологичен институт и предната вечер бе научил, също по факса, че разходите по образованието и квартирните на Питър Зимър са били платени от частна фондация, а чековете издадени и подписани от един партньор в същата юридическа фирма, която бе учредила дъщерната корпорация. Дори разполагаше и с копие от дипломата му. Сега момчето учеше във факултета за компютърни науки и щеше да кара стажа си в Кеймбридж. Като се изключеха слабите му оценки в литературните курсове първата година — в МТИ държаха студентите им да са литературно образовани, но Питър Зимър очевидно не даваше и пет пари за поезията — хлапето беше пълен отличник.
	Значи беше вярно. Плъмър се отпусна в люлеещия се стол и се опита да анализира нещата.
	— Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери — каза той на глас.
	Проблемът с професията му беше нещо, за което колегите му почти никога не говореха. През шейсетте години някой си Съливан бе съдил „Ню Йорк Таймс“ за клевета, като бе твърдял, че вестникът не е бил коректен в коментарите си. Вестникът обаче бе упорствал и съдът се бе съгласил, че при отсъствието на съзнателно злодеяние грешката не е престъпна и че общественият интерес към разбулването на събитията стои над защитата на отделната личност. Това обаче бе оставило вратичка за по-нататъшни искове в техническо отношение и хората бяха започнали да съдят медиите и понякога наистина успяваха. Случаите, разбира се, се брояха на пръсти.
	Съдебното регулиране на проблема беше необходимо, без съмнение. Първата поправка към Конституцията гарантираше свободата на пресата и причината за това беше, че пресата беше първата и понякога последната защита на свободата в Америка. Хората лъжеха непрекъснато. Особено хората от правителството, но и другите не им отстъпваха, и работата на медиите беше да установят фактите — истината — като ги представят на хората, така че те сами да преценят кой крив и кой прав.
	Но в разрешенията на Върховния съд се съдържаше и един капан. Медиите бяха в състояние да унищожат всеки човек. Разбира се, в американското общество имаше обратна мярка срещу всяко неморално действие, но репортерите разполагаха с такава защита, на която и бившите крале и царе биха завидели, и на практика професията му беше над закона. И всячески се стремеше да остане в това състояние. Признаването на грешка не означаваше само юридическо нарушение, за което се плащаха парични глоби. Фактът на самото признаване щеше да отслаби вярата на публиката в професията им. Така че журналистите никога не признаваха грешките си, а когато все пак го правеха, нарушенията им никога не се разглеждаха като съзнателни и преднамерени; адвокатите си знаеха добре работата. Разбира се, имаше и изключения, но те си оставаха точно това — изключения.
	През целия си съзнателен живот Плъмър бе наблюдавал как професията му се променя. Беше се изпълнила с прекалено много арогантност и почти никой не осъзнаваше факта, че публиката, на която служат, вече не им вярва; а от това го болеше. Той се мислеше за човек, на когото може да се има доверие. Гледаше на себе си като на професионален наследник на Ед Мороу, на чийто глас вярваше всеки американец. Защото така трябваше да бъде. Но не беше, защото професията нямаше как да бъде контролирана отвън и хората никога вече нямаше да й хващат вяра освен ако някой не се наемеше да я надзирава отвътре. Репортерите мъмреха представителите на всяка друга професия — медицина, право, политика, — че не поемат професионална отговорност, нещо, което не правеха самите те. Не ме гледай какво правя, а какво говоря — тази „мъдрост“ беше станала тяхна втора природа. А ако нещата се влошаха още повече, тогава какво? Плъмър се замисли. Можеше да се оттегли когато пожелае. Колумбийският университет го беше канил неведнъж да поеме катедрата по журналистика… и етика, защото гласът му беше правдив, разумен, честен. Глас на възрастен човек, добави той на себе си. Може би последният му глас?
	Но всичко се свеждаше всъщност до съвестта му, до морала, преподаван му от родителите, отдавна починали, и учителите, чиито имена отдавна бе забравил. Той беше длъжен да бъде лоялен. Да, трябваше да е лоялен към професията си, но трябваше да е лоялен и към съвестта си. Да каже истината, пък каквото ще да става. Той вдигна телефона.
	— Холцман — чу се в слушалката.
	— Обажда се Плъмър. Направих няколко проверки. Изглежда, си имал право.
	— Знам. И какво сега, Джон?
	— Трябва да го направя сам. Ще ти пратя експозе.
	— Много мило от твоя страна, Джон. Благодаря ти.
	— Все още не мога да приема Райън като президент — добави Плъмър, по-скоро като застраховка. В това имаше логика. Той не можеше да се покаже като човек, който прави това, за да се докара.
	— Знаеш, че не става дума за това. Защо иначе ще те уговарям да вземеш участие в цялата работа? Кога? — попита Боб Холцман.
	— Утре вечер, на живо.
	— Какво ще кажеш да седнем заедно и да пообработим някои неща? Това ще е голяма работа за „Поуст“. И под заглавието да бъдат имената и на двама ни?
	— Утре вечер като едното нищо може да си търся друга работа — забеляза Плъмър и се изхили лукаво. — Добре, ще го направим.


	— И така, какво означава това? — запита Джак.
	— Те нямат нищо против онова, което правим. Даже направо ми се струва, че искат самолетоносачът да е край бреговете им. Помолиха ме да поснова между Пекин и Тайпе…
	— Помолиха те? — Президентът беше изумен. Такива директни полети щяха да придадат легитимност на правителството в Тайван. Американският държавен секретар посредничеше само между легитимни държави. Далеч по-дребни разногласия бяха вдигали голям шум именно поради такива совалки, а тази ситуация надхвърляше всичко видяно досега.
	— Да, и аз бях доста изненадан — отвърна Адлер по обезопасената телефонна линия. — Някакъв вял протест срещу гафа ти с двата Китая на пресконференцията и нищо повече, можеш ли да си представиш? Прекалено хрисими са за хора, убили над сто невинни пасажери.
	— А военноморските им маневри?
	— Ще продължат. Дори на практика ни поканиха да гледаме колко рутинни били.
	Адмирал Джексън слушаше разговора по говорителя на телефона.
	— Господин държавен секретар? Тук е Роби Джексън.
	— Да, адмирале?
	— Значи излиза така: предизвикват криза, ние им изпращаме самолетоносач, и сега ни казват, че не е лошо да се навъртаме наблизо, правилно ли съм разбрал?
	— Точно така. Те не знаят, че ние знаем, поне аз не мисля, че знаят, но да ти кажа право, не съм сигурен, че в момента това има някакво значение.
	— Нещо не е наред — реагира мигновено Джексън. — В цялата тая работа има нещо страшно гнило.
	— Адмирале, според мен имаш право и по този параграф.
	— Какъв ще е следващият ход? — попита Райън.
	— Предполагам, че утре сутринта летя за Тайпе. Не мога да го избегна, нали?
	— Съгласен. Дръж ме в течение, Скот.
	— Да, господин президент. — Линията замлъкна.
	— Джак… току-що ми замига най-голямата сигнална лампа.
	Райън направи гримаса.
	— Утре и мен ме чака работа. Политическа. Излитам в… ааа — той погледна програмата си за следващия ден, — значи излизам от Камарата в шест и петдесет, за да говоря в Нашвил в осем и половина. А трябва много спешно да оценим ситуацията, и всичко в движение. По дяволите. Адлер е там, аз съм в движение, а Бен Гудли още не е достатъчно опитен за тая работа. Ти си на ход, Роб. Ако възникнат оперативни проблеми, дръж връзка със семейство Фоли. Арни ще се занимава с политическата страна. Трябва ни специалист по Китай от Държавния департамент…


	Адлер се наместваше в кревата си в крилото за много важни гости на посолството. Прехвърли бележките си, опитвайки се да проумее нещата. Хората допускаха грешки на всяко ниво. Ширещото се мнение, че висшите служители са дяволски хитри, изобщо не беше вярно. Те също допускаха грешки. Пропуски. Обичаха да се изкарват по-умни, отколкото бяха. „Пътуването е проклятие“ бе казал Цзян. Единствените му думи. Защо точно в онзи момент и защо точно тези думи? Това беше толкова очевидно, че не бе схванал веднага.


	— Бедфорд Форест, а? — попита Дигс. Тъкмо поливаше хот-дога си с горчица.
	— Най-добрият кавалерийски командир, който сме имали — каза Едингтън.
	— Ще ме извиниш, професоре, но не споделям ентусиазма ти — отбеляза генералът. — Този кучи син е основателят на Ку-клукс-клан.
	— Никога не съм казвал, че политическите му възгледи са били прогресивни и не ги защитавам, но ако изобщо някога сме имали по-добър военачалник, тогава аз просто не му знам името — отвърна Едингтън.
	— Той наистина е взел здравето на нашите хора — призна Хам.
	— Стюарт е бил надут самохвалко, сприхав, но с огромен късмет. Генерал Натан Бедфорд Форест имал е Fingerspitzengefuhl, нюх, знаел е как да взема решения в най-напрегнати моменти, и проклет да съм, ако е допуснал дори две или три грешки. Така че според мен трябва да простим неуспехите му в други области.
	Тези дискусии на историческа тема между висшите чинове в армията можеха да продължат с часове. Дигс се бе отбил да си побъбри с полковник Хам и сега чуваше сигурно милионното проиграване на Гражданската война. Милионното ли? Сигурно милиардното.
	— А какво ще кажеш за Гриърсън? — запита Дигс.
	— Неговият набег в тила е бил истинска красота, но не забравяй, че замисълът не е бил негов. В действителност мисля, че най-добрата му работа е била като командир на 10-и полк.
	— Е, това вече го изсмукахте от пръстите си, доктор Едингтън.
	— Да, ама виждаш ли как пламнаха очите на шефа?
	— Точно така! Вие доскоро разполагахте с този полк. „Готови и напред!“ — добави полковникът.
	— Знаеш дори и девиза на полка ни? — Може би този мъж в края на краищата беше сериозен историк, дори и да се възхищаваше от онзи расист и убиец, помисли Дигс.
	— Гриърсън е изковал този полк буквално от хора от кол и въже, главно неграмотни войници. Трябвало е да си създава свой собствен сержантски състав и те са свършили всичката кална работа в щата, обаче са единствените, победили апачите — и представи си, за тях има направен само един филм! От доста време си мисля да напиша книга по въпроса, когато се пенсионирам. Той е бил нашият пръв истински пустинен боец и е измислял стратегиите и тактиките в движение. Знаел е как да направи рейд дълбоко в тила на врага, как да влиза в битка и как да води битка, и как след като се укрепи някъде, да не отстъпва. Радвам се да видя, че този полкови стандарт отново се завръща.
	— Полковник Едингтън, простете одевешната ми забележка. — Дигс вдигна кутията с бира за наздравица. — Кавалерията си е кавалерия.


>>	46.
>>	ЕПИДЕМИЯТА

	Кемп Дейвид се бе оказал толкова различен, че всичко напомняше на връщане след ваканция. Още в мига, когато видяха Белия дом, лицата и настроенията им се промениха. Охраната беше значително увеличена и това също им напомняше колко нежелано от тях е това място с живота, който им предлага. Райън слезе пръв и за миг му се стори, че някой го зашлеви по лицето. Добре дошъл в реалния свят. Проследи как семейството му се прибира невредимо в Белия дом и се запъти към кабинета си.
	— Е, какво става? — запита Райън ван Дам, който, меко казано, не бе успял да усети почти нищо от уикенда, но пък за сметка на това никой не се опитваше да го убива, нали?
	— Разследването още не се е добрало до нищо съществено. Мъри ни призовава да запазим спокойствие — всичко щяло да се разнищи. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, Джак, е просто да продължаваш както досега — каза ван Дам. — Утре имаш страшно претрупан ден. Страната чака да те види. В такива моменти хората преливат от съчувствие…
	— Арни, аз не трупам гласове, ясно ли е? Хубаво е, че хората ми съчувстват след като някакви терористи нападат дъщеря ми, но знаеш ли, не искам да гледам на нещата по този начин — забеляза Джак с гняв, завръщащ се след двата дни покой. — Дори и да ми се е мяркало някога през ума да се кандидатирам за втори мандат, миналата седмица ме излекува от това.
	— Добре, но…
	— Но „по дяволите“! Арни, след като всичко приключи, какво ще отнеса оттук? Ще си осигуря място в учебниците по история? Когато бъдат написани, аз отдавна ще съм изгнил в гроба и няма да давам пет пари какво дращят историците, не е ли така? Имам приятел, който се занимава с история, и той твърди, че цялата история не е нищо повече от прилагане на идеологията спрямо миналото — а мен така и няма да ме има да го прочета. Единственото нещо, което искам да отнеса оттук, е моят живот и животът на близките ми, това е всичко. Ако има някой жадуващ за помпозността и блясъка на тоя шибан затвор, нека заповяда. Аз вече гледам по друг начин на нещата… Добре — продължи горчиво президентът на САЩ, — ще си свърша работата, ще произнеса речите, ще се опитам да направя някои наистина полезни неща, но това просто не си струва, Арни. Абсолютно сигурен съм, че нищо, което подлага дъщеря ми на риска да бъде убита от деветима терористи, не си струва. На този свят човек оставя след себе си само едно нещо, Арни — и това са децата му. Всичко останало е измама, също като новините.
	— Последните дни бяха много жестоки и…
	— А какво ще кажеш за агентите, които загинаха? Какво ще кажеш за семействата им? Аз си изкарах един чудесен уикенд. Техният обаче едва ли е бил толкова весел. Така свикнах да се грижат за мен, че едва ли им отделих и секунда мисъл. Над сто души дадоха всичко от себе си, за да забравя целия този ужас. И аз им позволих да го направят! Много е важно да не свиквам с подобно поведение, нали така? Върху какво очакват от мен да се съсредоточа? „Дълг, чест, Родина“? Всеки, способен да го направи и едновременно с това да забрави, че е човешко същество… на такъв човек не му е мястото тук, а точно в такъв ме превръща работата.
	— Свърши ли, или да ти дам кърпичка? — За миг президентът беше готов да го халоса. Арни продължи: — Агентите загинаха, защото си бяха избрали работа, която считаха за извънредно важна. Войниците правят същото. Какво става с теб, Райън? Как мислиш, че се управлява една страна? Само с нравствени терзания? Не бъди толкова глупав! Ти си морски пехотинец от запаса. Работил си в ЦРУ. Но тогава беше смел. Имаше работа, която трябваше да свършиш. Никой не те е принуждавал да се захващаш с тая работа, не си забравил, нали? Ти беше доброволец, без значение дали искаш да си го признаеш, или не. Знаеше отлично, че може да ти се случи абсолютно всичко, на децата ти също. А сега си тук. Искаш да офейкаш? Добре де, бягай. Но не ми казвай, че не си струвало. Не ми казвай, че нямало никакво значение. След като бранейки семейството ти са загинали хора, да не си посмял да ми кажеш, че нямало никакво значение! — Ван Дам изфуча навън, без дори да затвори вратата.
	Райън просто не знаеше какво да направи. Седна зад бюрото. Отгоре, прилежно подредени от служители, които никога не спяха, го чакаха купища документи. Това беше Китай. А тук — Близкият изток. Ето я и Индия. Имаше предварителна информация за водещите икономически показатели. Тук бяха и политическите прогнози за сто шейсетте и едно места от Камарата на представителите, които трябваше да се заемат до два дни. Ето го и доклада за инцидента с терористите. Ето го и списъка с имената на загиналите агенти — под всяко име имаше и допълнителен списък с имена на съпруги и съпрузи, родители и деца, а в случая на Дон Ръсел — и внуци. Той познаваше всички по лице, но беше длъжен да признае пред себе си, че знае имената само на някои. Те бяха загинали, защитавайки детето му, а той дори не знаеше имената на всички. А най-лошото беше, че си бе позволил да се разсее, да се отпусне в един изкуствено създаден и фалшив комфорт, и да забрави. Но ето, всичко беше върху бюрото му, очаквайки него, и той нямаше къде да се дене. Нито пък имаше къде да избяга. Джак се изправи и излезе от стаята, зави наляво, подмина агентите, които сигурно бяха чули разменените реплики и вероятно си правеха свои изводи, и влезе при ван Дам.
	— Арни?
	— Да?
	— Извинявай.


	— Добре, сладур — изхърка той. На сутринта първата му работа щеше да е да отиде на лекар. Състоянието му изобщо не се бе подобрило. Напротив, дори се беше влошило. Главоболието се бе превърнало в пулсиращо страдание, и всичко това въпреки лекарствата, които вземаше на всеки четири часа. Да можеше да подремне поне малко, сигурно щеше да му поолекне, но това беше само мечта. Единствено изтощението му позволяваше да се поунесе за мъничко. Дори ходенето до тоалетната му отнемаше по няколко минути съсредоточаване и нечовешко напрягане. Съпругата му предлагаше да му помогне, но той гордо отказваше — кой мъж би се съгласил. От друга страна обаче тя имаше право — наистина трябваше да го прегледа лекар. Щеше да е по-добре, ако бе отишъл на лекар предния ден. Ако беше отишъл, сега със сигурност щеше да е по-добре.


	Работата се оказа много по-лесна, отколкото бе предполагал. Трите опаковани видеокасети бяха на петия рафт. Плъмър ги свали, извади ги от кутиите и ги замени с празни. След двайсет минути си беше у дома. Превъртя записа от първото интервю само за да се увери, че лентите не са повредени. Така и се оказа. Щеше да се погрижи оригиналите да бъдат изпратени на сигурно място.
	Следващата стъпка беше да нахвърли в общи черти триминутния си коментар за вечерните новини на другия ден. По програма той трябваше да съдържа умерена критика към президентството. Плъмър почти час оглажда текста, после, доволен от работата си, копира файла върху дискета. След това съчини още един коментар с почти същата продължителност (оказа се само с четири думи по-къс от първия) и разпечата и него. Отдели на втория текст значително повече време. Това беше неговата лебедова песен и трябваше да бъде изпипана до съвършенство. Останал най-накрая доволен от последния вариант, той го разпечата на принтера и пъхна страниците в куфарчето при видеокасетите. Нямаше да копира на дискета този вариант.


	— Според мен вече приключиха — каза сержантът.
	Танковите колони бяха поели обратно към лагерите си, с отворени люкове. Виждаха се дори екипажите. За набързо сформираната обединена ислямска армия учението бе преминало добре, дори и сега поддържаха движението си по пътя в добър ред.
	Майор Сабах от толкова време надничаше над рамото на сержанта, че вече трябваше да си говорят на „ти“, поне така мислеше майорът. Всичко беше рутинно. Прекалено рутинно. Той бе очаквал, по-скоро се бе надявал, че на новия съсед на страната му ще е потребно далеч повече време, за да интегрира армиите си, но сходното въоръжение и военни доктрини бяха улеснили нещата. Прехванатите радиосъобщения подсказваха, че учението е приключило. Отразяването му от телевизията на новата ислямска република също бе потвърдило факта, а потвърждението беше важно.
	— Има нещо странно… — забеляза изненадано сержантът.
	— Кое по-точно? — попита Сабах.
	— Момент, сър. — Сержантът се изправи, отиде до един шкаф, измъкна някаква карта и се върна на работното си място. — Тук няма път. Вижте. — Той разгъна картата, започна да сверява координатите с тези от екрана — „хищникът“ си имаше собствена навигационна система, свързана със спътник за глобално позициониране, и автоматично указваше на операторите къде се намира всеки момент — и почука в дясната част на екрана. — Виждате ли?
	Кувейтският офицер погледна картата, после пак се взря в екрана. Там имаше път. Е, това беше лесно обяснимо. Колона от сто танка може да превърне почти всяка повърхност в добре утрамбовано шосе и точно това се бе случило тук.
	Но преди там наистина не бе имало път. Танковете го бяха направили през последните няколко часа.
	— Има промяна, господин майор. Навремето иракската армия не смееше да се отдели и на сантиметър от шосетата.
	Сабах кимна. Беше толкова очевидно, че дори не го бе забелязал. Макар и деца на пустинята и очевидно обучени на маршове в нея, през 1991 година иракчаните бяха спомогнали за собствената си гибел, придържайки се стриктно към пътищата, защото офицерите им, изглежда, изпитваха страх да не се загубят, докато прекосяват страната. Не беше толкова нелепо, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото пустинята беше безлична и еднаква във всички посоки също като морето, но това бе направило придвижванията им предсказуеми — нещо крайно опасно при всяка война — и бе позволило на съюзническите армии да ги нападат от съвсем неочаквани посоки.
	Това време обаче явно беше минало.
	— Май те вече ползват системата за глобално позициониране, а? — каза сержантът.
	— Глупаво ще е да разчитаме, че ще си останат завинаги глупави, нали?


	Децата още не бяха станали. Бен Гудли чакаше на хеликоптера.
	— Заповядайте бележките на Адлер от Техеран — каза той и му подаде страниците. — И един доклад от Пекин. Работната група се събира в десет, за да анализира ситуацията.
	— Благодаря. — Джак закопча колана и се зачете. Арни и Кали също се качиха на борда и заеха местата си пред неговото.
	— Някакви идеи, господин президент? — запита Гудли.
	— Бен, да не си забравил, че работата ти е ти да ми кажеш нещо, а не аз на теб?
	— Какво ще кажете, ако ви кажа, че за мен това просто няма никакъв смисъл?
	— Това вече го знам. Днес си на пост край телефоните и факсовете. Скот вече трябва да е пристигнал в Тайпе. Каквото и да дойде от него, веднага ми го препращаш.
	— Да, сър.
	Хеликоптерът излетя. Райън дори и не забеляза това. Умът му вече бе съсредоточен върху работата му, колкото и да беше отвратителна. Прайс и Раман бяха с него. На борда на боинга щеше да има още агенти, а в Нашвил го чакаше буквално цяла армия. Поредният ден от мандата на президента Джон Патрик Райън продължаваше, без значение дали това му харесваше, или не.


	Тази страна можеше да е малка, можеше да е незначителна, можеше да е парий в очите на международната общност — не заради нещо, което бе направила, освен може би да процъфтява, а заради по-големия си и по-слабо процъфтяващ братовчед на запад — но тя си имаше демократично избрано правителство, а това все трябваше да означава нещо сред обществото от нации, особено тези, които също като нея имаха правителства, избрани по същия начин. А народната република бе възникнала основно чрез силата на щиковете — е, повечето страни на света не се различаваха много от нея, напомни си държавният секретар — и незабавно след това бе изклала милиони собствени граждани (никой не знаеше точния им брой; а и никой не беше особено заинтересуван да го открие), бе дала чрез залп началото на революционен процес на развитие („Големият скок“), който се бе оказал катастрофален дори и по мерките на марксистките нации; след което бе последвало поредното реформаторско усилие, „Културната революция“, която всъщност бе дошла след нещо, наречено „Нека процъфтяват сто цветя“, чиято реална цел всъщност се бе оказала изкарването на светло на потенциалните дисиденти за по-нататъшно унищожение от ръцете на студентите, чийто революционен ентусиазъм действително се бе оказал революционен спрямо китайската култура — малко бе останало да я изкоренят изцяло, за да остане само Червената книжка. После бяха дошли още реформи, очакваният преход от марксизма към нещо друго, още една студентска революция — вече насочена срещу съществуващата политическа система и жестоко потъпкана с танкове и картечници в пряко предаване по телевизията за цял свят. Въпреки всичко това останалата част от света нямаше нищо против КНР да връхлети върху братовчедите си от Тайван.
	Това се наричаше реална политика, помисли Скот Адлер. Нещо подобно бе довело до Холокоста, от който баща му бе оцелял, с татуиран номер върху ръката. Дори собствената му страна официално признаваше само един Китай. Неписаното убеждение беше, че КНР няма да атакува Тайван. Ако го направеше, Америка можеше да реагира. А, можеше и да не го направи.
	Адлер беше опитен дипломат и обичаше родината си. Често се превръщаше в инструмент на политиката на страната си, а сега беше в буквалния смисъл на думата самият глас на страната по международните работи. Това обаче, което му се налагаше да говори, не беше съвсем положително.
	— Разполагаме с фрагменти, в действителност и с няколко по-едри парчета от ракетата, поразила крилото. Определено е производство на КНР — заяви министърът на отбраната на Тайван. — Ще позволим на експертите ви да ги изследват, за да дадете и вашето мнение.
	— Благодаря ви. Ще обсъдя това с правителството си.
	— И какво излезе? — възкликна външният министър. — Те позволяват директен полет от Пекин до Тайпе. Не възразяват особено срещу дислоцирането на самолетоносач. Отричат всякаква съпричастност в трагичния случай. Признавам, че това вече няма никакво рационално обяснение, поне според мен.
	— Нека бъдем доволни, че изразяват интерес единствено към възстановяването на стабилността в региона.
	— Колко са благородни! — изсумтя министърът на отбраната. — След като съвсем преднамерено я разрушиха.
	— Ние претърпяхме значителни икономически щети. Чуждестранните ни инвеститори отново са притеснени, а отливът на капиталите ни изправя пред някои много сериозни трудности. Как мислите, дали това не е бил планът им?
	— Господин министър, ако зад всичко случило се до този момент се крие това, защо ще ме молят да летя при вас?
	— Очевидно маневра за отвличане на вниманието — отвърна външният министър преди колегата му да си отвори устата.
	— Дори и така да е, с каква цел? — настоя Адлер. По дяволите, и онези, и тези бяха китайци. Може би за тях щеше да е по-лесно да отгатнат.
	— Ситуацията пак не е от розовите — въздъхна министърът на отбраната. — Все едно да живееш в замък с ров с вода. От другата страна на рова има лъв. Лъвът иска да ни убие и да ни изяде. Не може да прескочи рова и го знае, но въпреки това непрекъснато прави опити. Мисля, че разбирате загрижеността ни.
	— Да, разбирам — увери го държавният секретар. — Ако КНР намали активността си, ще последвате ли и вие примера им? — Дори и да не бяха в състояние да разберат какво се крие зад поведението на КНР, може би щяха да успеят да укротят положението.
	— По принцип да. Точно как, това е вече технически въпрос от компетенцията на моя колега. Няма да се държим като магарета.
	Цялото пътуване всъщност бе само за да бъде произнесена тази реплика. А сега Адлер трябваше да лети обратно в Пекин, за да я предаде. Напред, назад…


	В „Хопкинс“ си имаха детска забавачница, в която освен хората на щат работеха и няколко студенти, специализиращи детски болести. Кейти влезе, огледа се и остана доволна от пъстрата компания. Зад нея имаше четирима агенти — и за ХИРУРГ, и за ПЯСЪЧНИК. ХИРУРГ започваше поредният ден. Кейти бе подскачала от радост, докато се возеха на хеликоптера. Днес щеше да завърже още няколко приятелства, но довечера, майка й знаеше много добре, щеше да пита къде е госпожа Марлен. Как може човек да обясни на едно още ненавършило три години дете какво е смъртта?


	Тълпата аплодираше с нещо повече от обичайната топлота — Райън го усещаше. От опита за покушение върху дъщеря му не бяха изминали и три дни, а той стоеше тук и си изпълняваше дълга, демонстрирайки сила, кураж и още цял куп глупости. Бе започнал с молитва за загиналите агенти, а Нашвил беше религиозен център и тук гледаха много сериозно на такива неща. Останалата част от речта действително се бе оказала много добра, защото засягаше неща, в които той наистина вярваше. Здравият смисъл. Честността. Почтеността. Дългът. Само дето като чуваше как гласът му произнася думи, написани от друг, всичко му звучеше кухо.
	— Благодаря ви и Бог да благослови Америка — завърши той. Тълпата се изправи и бурно зааплодира. Оркестърът гръмна. Райън се извърна от бронираната катедра да стисне ръцете на местните величия и после слезе от сцената, без да спира да маха с ръце. Арни го чакаше точно зад завесата.
	— За един президент не на място се справяш забележително добре. — Райън отвори уста да му отговори също така хапливо, но в този момент се приближи Андреа.
	— Чака ви бърза телеграма, сър. От господин Адлер.
	— Добре, да тръгваме. Само стой близо до мен.
	— Винаги — увери го Андреа.
	— Господин президент! — изкрещя един репортер. Бяха цяла купчина. Райън спря и се обърна.
	— Ще притиснете ли Конгреса за нов закон по контрола върху оръжията?
	— Защо?
	— Нападението върху дъщеря ви беше…
	Райън вдигна ръка.
	— Ясно. Доколкото ми е известно, използваните оръжия са били от тип, вече незаконен на територията на САЩ. За нещастие, не виждам как един нов закон би могъл да се справи с проблема.
	— Но защитниците на контрола върху оръжията…
	— Знам какво казват. А сега използват нападението върху дъщеря ми и смъртта на петима истински американци, за да пробутват политическите си цели — отвърна президентът и тръгна към самолета.


	— Какъв е проблемът?
	Той описа симптомите. Лекарят беше стар приятел на семейството. Дори играеха заедно голф.
	— Така, имаш висока температура, кръвното ти налягане е сто на шейсет и пет, а това е малко ниско за теб. И си много пребледнял…
	— Знам. Не съм добре…
	— На твое място не бих се тревожил. Вероятно си закачил някакъв грипен вирус в някой бар. От доста време ти говоря да намалиш алкохола. Просто си закачил нещо грипозно, а други фактори са усложнили нещата. Започна в петък, така ли?
	— Четвъртък през нощта, може би петък сутринта.
	— Вече си на петдесет и не можеш да очакваш, че ще ти минава като на момченце. Пълна почивка. Много течности — без алкохол. Продължаваш с тиленола.
	— А нещо друго?
	Лекарят поклати глава.
	— Антибиотиците не помагат при вирусни инфекции. Имунната ти система трябва да се пребори сама и ще успее, ако й позволиш. Но така и така си тук, искам да ти взема кръв. Направо плачеш за проверка на холестерола. Ще изпратя сестрата. Има ли кой да те откара вкъщи?
	— Да. Зле ми е и не искам да карам.
	— Добре. Отдъхни си няколко дни. Нищо страшно няма, но си почини.
	— Благодаря. — Вече се чувстваше по-добре. Човек винаги се чувства така, когато лекарят му каже, че болестта му не е за умирачка.


	— Заповядайте. — Гудли му връчи документа. — Новините не са лоши.
	ФЕХТОВАЧ ги прехвърли набързо, после ги прочете по-основно.
	— Добре, значи смята, че може да облекчи напрежението — отбеляза Райън. — Но все още не е наясно какво се крие зад тази дяволска ситуация.
	— Все пак е по-добре от нищо.
	— Работната група разполага ли с копие от този документ?
	— Да, господин президент.
	— Може би те ще успеят да разшифроват главоблъсканицата. Андреа?
	— Да, господин президент?
	— Кажи на пилота, че е време да тръгваме. — Той се огледа. — Къде е Арни?


	— Обаждам ти се от клетъчен телефон — каза Плъмър.
	— Чудесно — отвърна ван Дам. — Всъщност и аз в момента говоря по такъв. — Средствата за комуникация на самолета бяха обезопасени срещу подслушване от всякакъв род, но той не го спомена. Просто искаше да чуе какво има да му каже този човек и толкова. Джон Плъмър вече не беше сред хората, на които да изпраща коледни поздравления. За нещастие журналистът знаеше прекия му номер. Колко жалко, че не можеше да го смени. Трябваше да предупреди секретарката си вече да не го свързва с този човек, най-малкото когато е на път.
	— Знам какво си мислиш.
	— Добре, Джон. Тогава не е необходимо да споделям мислите си с теб.
	— Гледай новините тази вечер. Аз съм накрая.
	— Защо?
	— Гледай и ще разбереш. Сбогом, Арни.
	Шефът на канцеларията затвори телефона и се замисли какво ли има предвид Плъмър. Навремето бе имал доверие на този човек. По дяволите, беше вярвал дори и на колегата му. Можеше да съобщи на президента за обаждането, но размисли. Той току-що бе произнесъл една наистина добра реч и въпреки всичките си тревоги се бе справил, защото бедният кучи син действително вярваше в дълга, честта и родината. Нямаше да е особено разумно да го товари и с допълнително напрежение. Щяха да запишат изказването на Плъмър на видео, докато траеше полетът до Калифорния, и ако си струваше да бъде видяно, щяха да му го пуснат.


	— Не знаех, че пак имало грип — каза автомобилният мениджър, докато си обличаше ризата. Целият беше покрит с дребни язвички.
	— Винаги има. Само че не винаги попада в новините — отвърна лекарят.
	— Е?
	— Е, не се тревожи. Остани си у дома. Няма смисъл да го накачиш на цялата компания. Не се тревожи. До края на седмицата ще се оправиш.


	Специалната група за преценки към Националното разузнаване се събра в Ленгли. От Персийския залив бе пристигнала огромна по обем информация и те вече я сортираха в една зала за конференции на шестия етаж. Фотографията, която Чавес бе направил на Махмуд Хаджи Даряеи, беше увеличена и окачена на стената. Може би някой щеше да го замеря със стрелички, помисли си Динг.
	— Танкове — изсумтя бившият пехотинец, наблюдавайки картината от „хищника“.
	— Малко са едрички да ги събори човек с пушка, Сънданс — забеляза Кларк. — Тия железа винаги са ми разтрепервали мартинките.
	— Леките противотанкови снаряди ще ги оправят на бърза ръка, господин К.
	— Какъв е обсегът им, Доминго?
	— Четиристотин, може би петстотин метра.
	— Оръдията им стрелят на два, дори три километра — посочи Джон. — Помисли върху това.
	— Не съм много по хардуера — обади се Бърт Васко и махна към екрана. — Какво означава всичко това?
	— Че военната машина на ОИР е в много по-добро състояние, отколкото си мислехме — отвърна един от военните аналитици на ЦРУ.
	Майорът от армията, доведен от разузнавателната агенция към министерството на отбраната, не оспори твърдението му.
	— Направо съм впечатлен — каза той. — Наистина брилянтно учение. Нищо не наруши порядъка на маневрите и те бяха много добре организирани. Никой не се загуби…
	— Мислиш, че вече използват система за глобално позициониране ли? — запита аналитикът от ЦРУ.
	— Всеки абонат на списание „Яхтинг“ може да си купи апарата. Цената е паднала на четиристотин долара, поне толкова беше последния път, когато проверих — отвърна офицерът. — Това означава, че могат да ориентират и направляват подвижните си части много по-добре. Дори нещо повече, означава, че артилерията им ще стане страшно ефективна. Ако знаете координатите на мястото, където се намират оръдията ви, мястото, където се намира предният ви наблюдател, и къде се намира целта спрямо него, още първият ви изстрел ще си оправдае парите.
	— Многократно подобрение на стрелбата ли?
	— Абсолютно — отвърна майорът. — Оня дърт образ на стената вече държи една здрава тояга и може да я размахва срещу съседите си. Сигурен съм, че скоро ще им разясни как стоят нещата.
	— Бърт? — попита Кларк. — Какво ще кажеш?
	Васко се размърда в креслото си.
	— Започвам да се притеснявам. Тая работа ускорява темпото си много по-бързо, отколкото предполагах. Ако Даряеи си нямаше други неща, за които да мисли, щях да съм още по-притеснен.
	— Какви неща? — попита Чавес.
	— Ами за страната, която трябва да консолидира, а и освен това трябва да е наясно, че ако започне да дрънка оръжия, ние ще му отвърнем. Разбира се, той няма търпение да покаже на съседите си кой е най-силният в региона. Какви са му възможностите да предприеме нещо?
	— Във военно отношение ли? — попита цивилният аналитик. — Ако не присъствахме там, веднага. Но ние сме там.


	— А сега ви моля за минута мълчание — призова Райън в Топика. Местното време беше единайсет часът. Това означаваше, че във Вашингтон беше обед. Следващата спирка беше Колорадо Спрингс, после Сакраменто, и накрая, благословен да е Бог, вкъщи.


	— Трябва да се запитате какъв човек си имаме в Белия дом — изрече Килти пред собствената си миникамера. — Петима мъже и жени са мъртви, а той не виждал нужда да се контролира търговията с оръжие. Направо не мога да повярвам, че може да има толкова безсърдечни хора. Е, ако него не го е грижа за тези смели агенти, аз мисля за тях. Колко още американци трябва да умрат, за да прогледне накрая този човек за нуждата от контрол? Необходимо ли е да загуби член на семейството си, за да го разбере? Съжалявам, но не мога да повярвам на това.


	— Всички знаем, че хората се борят да бъдат преизбрани в Конгреса, и едно от нещата, които непрестанно ни повтарят, е: „Гласувайте за мен, защото на всеки долар, който ви отнемат данъците, ще получите долар и двайсет цента.“ Спомняте ли си тези обещания? — попита президентът, изчака момент и продължи:
	— Обаче се премълчава едно… всъщност се премълчават много неща. Първо: кой някога е казал, че вие зависите във финансово отношение от правителството? Ние не гласуваме за Дядо Коледа, нали? А точно обратното. Правителството не би могло да съществува, ако вие не го финансирате.
	— Второ. Казват ви: „Гласувайте за мен, защото успях да прекарам ония мошеници от Северна Дакота.“ Не са ли и те американци като вас?
	— Трето. Истинската причина да става така е, че правителственият дефицит означава, че всеки окръг получава повече под формата на федерални субсидии, отколкото губи от федералните данъци, имам предвид преките федерални данъци. И значи те ви разправят, че харчели повече пари, отколкото имали. Ако съседът ви каже, че осребрява фалшиви чекове в личната ви банка, няма ли да се обадите в полицията?
	— Всички сме наясно, че правителството взема повече, отколкото връща. Само че те просто са се научили да го скриват. Дефицитът на федералния бюджет означава, че всеки път, когато вземате пари на заем, те струват повече, отколкото би трябвало — защо? Защото правителството взема толкова много пари на заем, че по този начин качва лихвените проценти.
	— И така, дами и господа, всяка месечна вноска за къща, всяка месечна вноска за кола, всяка сметка по кредитна карта също така представлява данък. И всъщност те ви дават данъчни облекчения върху плащанията по лихвите. Прекрасно, нали? Вашето правителство ви дава данъчно облекчение върху парите, които вие, първо, не би трябвало да плащате, и после ви казва, че получавате повече, отколкото изплащате. — Райън направи пауза.
	— Вярва ли някой от вас наистина на това? Вярва ли някой наистина, когато хората кажат, че Съединените щати не могат да си позволят да харчат повече пари, отколкото имат? Това думи на Адам Смит ли са, или на Рикардо? Аз имам научна степен по икономика, но не съм учил такива неща.
	— Дами и господа, аз не съм политик и не съм дошъл при вас да говоря в полза на някой от местните ви кандидати за свободните места в Камарата на представителите. Тук съм, за да ви помоля да мислите. Вие също имате задължения. Правителството е ваше. А не вие — негово притежание. Когато утре отидете да гласувате, моля ви да отделите малко време, за да размислите над това какво говорят кандидатите и за какво се застъпват. Запитайте се: „Имат ли смисъл думите им?“ и после направете най-добрия избор, на който сте способни; а ако никой от тях не ви хареса, въпреки всичко идете на урните, влезте в кабинките за гласуване и после се приберете у дома — дори и да не сте гласували за никого, вие все пак сте почели с присъствието си изборите. Вие дължите това на страната си.


	Микробусът зави към къщата и спря. Двамата мъже слязоха и се запътиха към верандата. Единият почука.
	— Да? — каза озадачено собственичката на къщата.
	— ФБР, госпожо Сминтън. — Той й показа служебната си карта. — Може ли да влезем?
	— Защо? — попита шейсет и две годишната вдовица.
	— Бихме искали да ни помогнете, ако можете. — Разследването бе продължило повече, отколкото бяха предполагали. Оръжията, използвани в случая с ПЯСЪЧНИК, бяха проследени до производителя, после от него до търговеца на едро, после от търговеца на едро до дребния търговец, от дребния търговец до едно име, а от името до един адрес. С този адрес бяха отишли при съдията от местния съд на Съединените щати за разрешение за обиск и задържане.
	— Моля, заповядайте.
	— Благодаря. Госпожо Сминтън, познавате ли господина, който живее до вас?
	— Имате предвид господин Азир ли?
	— Точно така.
	— Доста бегло. Понякога се поздравяваме.
	— Знаете ли дали си е вкъщи в момента?
	— Колата му я няма — отвърна тя, след като погледна. Агентите вече го знаеха. Той имаше син олдсмобил с регистрационен номер на щата Мериленд. Всяко ченге в радиус от триста километра гледаше с четири очи за тази кола.
	— Спомняте ли си кога го видяхте за последен път?
	— Май беше в петък. Имаше и някакви други коли, и една камионетка.
	— Добре. — Агентът измъкна от джоба на якето си портативна радиостанция и каза в микрофона: — Влизаме. Вероятно — повтарям, вероятно — обектът е напуснал.
	И пред очите на зашеметената вдовица един хеликоптер зависна точно над къщата на триста метра от тях. От двете му страни се разгънаха въжени стълби и по тях плъзнаха въоръжени агенти. В същото време около къщата от четири посоки заковаха четири автомобила. Обикновено тези неща ставаха с по-бавно темпо, след известен период на дискретно наблюдение, но при този случай не беше така. Предната и задната врати бяха изкъртени само след миг и след тридесет секунди зави сирена. Очевидно господин Азир си имаше монтирана алармена инсталация против крадци. Радиостанцията изпука.
	— Чиста, къщата е чиста. Тук Бец. Обискът приключен, къщата чиста. — След тези думи се появиха два микробуса и първото нещо, което направиха хората в тях, щом слязоха, беше да вземат проби от чакъла на алеята, плюс трева, за да ги сравнят с изстърганите от гумите на колите, изоставени пред детската градина „Джайънт степс“.
	— Госпожо Сминтън, може ли да седнем за малко? Имаме няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем за господин Азир.


	— Е? — запита Мъри, щом пристигна в командния център на ФБР.
	— Засега нищо — бе краткият отговор на дежурния.
	— Проклятие!
	Не го каза с ярост. Всъщност не се бе и надявал. Но беше разчитал поне на някаква важна информация, каквато и да е. Лабораторията бе събрала образци от всички възможни физически доказателства. Проби от чакъла, с който бе застлана алеята. Тревата и пръстта, открити върху вътрешната част на броните и калниците, можеха да свържат автомобилите с къщата на Азир. Влакна от килима — кестенява вълна — по обувките на мъртвите терористи можеха да докажат пребиваването им в къщата. В момента един екип от десетина агенти започваше процеса на разкриване на истинската самоличност на „Мордесай Азир“. Целият номер беше там, че той беше точно толкова евреин, колкото и Адолф Айхман.
	— Команден център, тук Бец. — Били Бец беше помощник-главен агент от балтиморското отделение на ФБР.
	— Били, тук Дан Мъри. Какво открихте?
	— Направо няма да повярваш. Половин сандък боеприпаси 7,62 милиметра, като партидните номера съвпадат. Всекидневната е застлана с вълнен килим. Точно това е мястото. В дрешника липсват някои дрехи. Според мен къщата е празна поне от два дни. Мястото е чисто. Няма никакви скривалища. Момчетата от лабораторията започват работата си. — Бяха изминали осемдесет минути, откакто Бец бе излязъл от сградата на федералния съд в Гармац с разрешението за обиск. Не беше достатъчно бързо, но все пак бързо.
	Къщата щеше да бъде преровена сантиметър по сантиметър. Всяка повърхност щеше да бъде проверена за отпечатъци от пръсти, които да бъдат сравнени с тези на мъртвите терористи.


	— Преди няколко седмици ме видяхте да полагам клетва в защита на Конституцията на Съединените щати. Това е вторият път, когато го правя. Първият беше още като съвсем млад новобранец, младши лейтенант в морската пехота, когато завърших бостънския колеж. Веднага след това прочетох Конституцията, за да се уверя, че точно нея съм имал предвид да защитавам, когато съм се клел.
	— Дами и господа — продължи Райън, — често чуваме политиците да казват, че искали правителството да ви даде пълномощия, за да можете да правите всякакви неща. Обаче така ли е в всъщност? Не е така… Томас Джеферсън е писал, че правителствата получават властта си от съгласието на управляваните. Това сте вие. Конституцията е нещо, което всеки от вас трябва да прочете. Конституцията на Съединените щати не е написана да ви казва какво да правите. Конституцията установява връзката между трите клона на властта. Тя казва на правителството какво може да прави то, като в същото време му казва какво няма право да върши. Правителството няма право да ограничава свободата на словото. Правителството няма право да ви казва как да се молите. Правителството няма право да прави много неща. Правителството го бива много повече да взема, отколкото да дава, но най-важното е, че то не ви упълномощава. Вие упълномощавате правителството. Нашето правителство е правителството на хората. А не вие, хората, принадлежите на правителството.
	— Утре вие ще избирате не господари, а служители, слуги на вашата воля, пазители на правата ви. Не ние ви казваме какво да правите, вие ни казвате какво да правим.
	— Не е моя работа да вземам парите ви и после да ви ги връщам. Моята работа е да взема толкова пари, колкото са ми необходими, за да ви защитавам и да ви служа — и да си върша работата колкото е възможно по-ефективно. Правителствената служба може да е важен дълг и голяма отговорност, но това съвсем не означава, че трябва да е изгодна за онези, които служат. Именно вашите правителствени служители са хората, от които се очаква да се жертват за вас, а не вие да правите жертви заради тях.
	— Миналия петък трима достойни мъже и две достойни жени загубиха живота си, изпълнявайки дълга си към нашата страна. Изгубиха го, за да защитят дъщеря ми Кейти. Но там имаше и други деца, и бранейки едно дете, вие браните и останалите. Хора като тях искат от вас единствено само да ги уважавате. Те го заслужават. Те го заслужават, защото вършат неща, които ние самите не можем да правим лесно. Затова и ги наемаме на такива длъжности. Те се ангажират с това, защото знаят, че службата им е важна, защото се грижат за нас, защото те — това сме ние. Вие и аз много добре знаем, че не всички правителствени служители са като тях. Не е тяхна вината. Това е ваша вина. Ако вие не изисквате от тях да работят с пълно самоотдаване, няма и да получите най-добри резултати. Ако вие не отмервате вярната мярка власт на най-подходящите хора, тогава най-неподходящите хора ще получат повече власт и ще я използват така, както искат, а не според желанията ви.
	— Дами и господа, точно затова вашият дълг утре да изберете най-подходящите хора, които да ви служат, е толкова важен. Много от вас управляват свой собствен бизнес и наемат хора, които да работят за тях. Повечето от вас имат собствени домове и понякога вие наемате водопроводчици, електротехници, дърводелци, които да ви направят ремонт в къщата. Вие правите всичко възможно да наемете най-добрите за тази цел, защото плащате от джоба си за работата и искате тя да бъде свършена както трябва. Когато детето ви е болно, вие го завеждате на най-добрия детски лекар, като обръщате внимание на това какво прави и как го прави. Защо? Защото на този свят за вас няма по-важно нещо от живота на детето ви.
	— Америка също така е вашето дете. Америка е страна, завинаги млада. Америка се нуждае от най-подходящите хора, които да се грижат за нея. И вашата работа е да изберете тези хора, без значение на партията, расата или пола, или каквото и да било друго освен дарбите и работоспособността им. Не мога и няма да ви казвам кои кандидати отговарят на изискванията. Бог ви е дарил със свободна воля. Конституцията съществува, за да защитава правото ви да упражните тази ваша воля. Ако не успеете да упражните разумно волята си, тогава вие предавате себе си, и нито аз, нито който и да било друг може да поправи това вместо вас.
	— Благодаря ви, загдето почетохте с присъствието си първото ми посещение в Колорадо Спрингс. Утре е вашият ден. Моля ви да го използвате, като изберете най-подходящите.


	— В серия речи, подчинени на ясната цел да спечели гласовете на консервативните гласоподаватели, президентът Райън прави предизборна агитация в навечерието на изборите за членове на Камарата на представителите, но дори и след като федералните служители разследват нечовешкото терористично нападение върху собствената му дъщеря, президентът даде ясно да се разбере, че е срещу идеята за закони за засилен контрол върху огнестрелните оръжия. Този репортаж ни беше изпратен от кореспондента на Ен Би Си Ханк Робъртс, който днес пътува с екипа на президента. — Том Донър не отдели погледа си от камерата, докато червената светлина не угасна.
	— Мисля, че той днес каза няколко много умни и добри неща — забеляза Плъмър, докато лентата се въртеше.
	— Ха, пак му ги е написала Кали Уестън — отбеляза Донър, прелиствайки екземпляра си. — И на Боб Фаулър ги пишеше.
	— Ти прочете ли речта?
	— О, Джон, стига. Не е необходимо да четем всичко, което казва. Знаем какво ще каже.
	— Десет секунди — произнесе режисьорът в слушалките им.
	— Крупен Отряд служители на ФБР разследва атаката в петък срещу дъщерята на президента. Репортаж от Карън Стейблър във Вашингтон — почна дикторът.
	— Мислех, че ще ти хареса, Том — промълви Плъмър, когато светлината угасна. Толкова по-добре. Поне съвестта му щеше да бъде чиста.


	Самолетът се насочи на север, за да избегне някакво влошаване на времето над северната част на Ню Мексико. Арни ван Дам бе заел главното място в отсека с комуникационните средства. Имаше апаратура, достатъчна за ръководството на половината свят, или поне така изглеждаше, а в обшивката на самолета бе вградена сателитна антена, чиято скъпа система за насочване можеше да проследи буквално всичко. По негово нареждане антената сега ловеше сигнала от Ен Би Си.


	— Заключителният коментар за тази вечер е на нашия специален кореспондент Джон Плъмър. — Донър грациозно се извъртя. — Заповядай, Джон.
	— Благодаря, Том. — Плъмър се взря право в камерата. — Заех се с професията на журналиста преди много години, защото бях вдъхновен от нея още като младеж. Имах един стар радиоапарат — хората от моето поколение сигурно си спомнят как трябваше да ги заземяваме за водопроводната тръба — обясни с усмивка той. — Спомням си как слушах Ед Мороу в Лондон по време на Блицкрига, Ерик Сивърейд от джунглите на Бирма, всички тези истински гиганти на професията ни. Прекланях се пред тези мъже, на които цяла Америка вярваше безрезервно, защото те казваха винаги истината, въпреки всичко. Реших, че откриването на истината и съобщаването й на хората е занятие, не по-малко доблестно от всяко друго, на което са посвещавали живота си безчет достойни мъже и жени.
	— В тази професия не винаги сме били перфектни. Никой не е съвършен — продължи Плъмър.
	От дясната му страна Донър озадачено гледаше телепромптера. Текстът не беше онзи, който се въртеше пред лещите на камерата, и той проумя, че макар Плъмър да имаше напечатания текст пред себе си, той произнася предварително запаметена реч. Гледай го ти! Също като едно време.
	— Бих искал да изразя гордостта си, че съм работил в тази професия. И наистина бях горд, навремето.
	— Аз бях на микрофона, когато Нийл Армстронг стъпи на Луната, и при по-тъжни поводи, като погребението на Джак Кенеди. Но да бъдеш професионалист не означава просто да бъдеш на мястото на събитието. То означава, че трябва да призоваваш към нещо, да вярваш в нещо, да браниш някаква позиция.
	Плъмър пое дъх и продължи:
	— Преди известно време за един ден ние интервюирахме два пъти президента Райън. Първото интервю за деня беше записано, а второто беше направено на живо. Въпросите бяха леко променени. Имаше причина за това. Между първото и второто интервю ние бяхме повикани да се срещнем с един човек. В момента не мога да кажа кой беше той. Ще го направя по-късно. Тази личност ни даде определена информация. Това беше деликатна информация, което целеше да уязви президента, и по онова време ми се струваше добра история. Оказа се, че не е, но тогава още не го знаехме. В онзи момент ми се струваше, че просто бяхме задали не онези въпроси, които е трябвало. Искахме да зададем по-добри.
	— И така, ние излъгахме. Излъгахме шефа на президентската канцелария Арнолд ван Дам. Казахме му, че записът по някакъв начин е бил повреден. Като направихме това, ние в същото време излъгахме и президента. Но най-лошото нещо, което направихме, беше, че излъгахме вас. Аз проверих и прибрах записите у себе си. Те са в отлично състояние без никакви повреди.
	— Никакъв закон не беше нарушен. Първата поправка към Конституцията ни дава право да правим почти всичко, което поискаме, и всичко е наред, защото вие, хората пред екраните, сте окончателните съдии на това, което правим и което сме. Единственото нещо обаче, което ни е забранено да правим, е да губим доверието ви.
	— Не изпитвам някакви особени симпатии към президента Райън. По много въпроси не съм съгласен с мнението му. Ако той реши да кандидатства за втори мандат, вероятно ще гласувам за някого другиго.
	— Но аз бях част от тази лъжа и не мога да живея с нея. Каквито и да са недостатъците и грешките на Джон Патрик Райън, той е доблестен мъж и аз нямам правото да позволявам личните ми пристрастия да изкривяват и деформират по какъвто и да било начин работата ми.
	— В този случай обаче аз го допуснах. Направих грешка. Дължа извинение на президента, дължа извинение и на вас. Твърде е възможно това да се окаже краят на кариерата ми като журналист. Ако се окаже така, искам да я напусна така, както я започнах — като казвам всеки път истината.
	— От студиото на Ен Би Си ви желая приятна вечер. — Плъмър пое дълбоко дъх, без да отделя поглед от камерата.
	— Какво беше това, по дяволите?
	Плъмър се изправи и чак тогава каза:
	— И още питаш?
	Телефонът на бюрото му иззвъня, по-точно индикаторът му замига. Плъмър не вдигна слушалката, а се запъти към съблекалнята. Том Донър трябваше да проумее нещата сам, без помощта му.


	На три хиляди километра, над Скалистите планини, Арнолд ван Дам спря видеомагнетофона, извади касетата и се запъти към витата стълба, която извеждаше до президентския отсек на носа. Райън четеше за пореден път следващата си, последна за деня реч.
	— Джак, мисля, че трябва видиш това — каза широко ухилен шефът на президентската канцелария.


	Всяко нещо си има своя пръв път. Този се случи в Чикаго. Тя бе посетила лекаря си в събота следобед, за да чуе същото като всички останали. Грип. Аспирин. Течности. Покой в леглото. Но докато се гледаше в огледалото, забеляза някакво обезцветяване на светлата си кожа и това я изплаши повече от всички останали симптоми до този момент. Обади се на лекаря, но го нямаше, а петната не можеха да чакат и тя се качи в колата си и отиде в медицинския център на университета, един от най-добрите в цяла Америка. Изчака цели четиридесет минути в приемната на спешното отделение и когато накрая чу името си, се изправи и закрачи към рецепцията, но не успя да стигне дотам, защото рухна на пода. След секунди двама санитари я качиха на носилка и я закараха в лечебното отделение.
	Лекарят, който я прегледа, беше млад стажант, каращ първата година от следдипломната си практика.
	— Какъв е случаят? — попита той сестрата, която мереше пулса, кръвното налягане и респирацията.
	— Ето — каза жената от приемната и му връчи формулярите. Лекарят ги прехвърли с бърз поглед.
	— Прилича на грипни симптоми. Но какво е това?
	— Пулс сто и двайсет, кръвно налягане… я почакайте. — Сестрата го измери отново. — Кръвно налягане деветдесет на петдесет?
	Пациентката изглеждаше далеч по-нормално.
	Лекарят разкопча блузата на жената и пред мисления му взор моментално изникнаха цели пасажи от учебниците. Той вдигна ръце.
	— Всички спрете веднага. Положението е изключително сериозно. Всички да си сложат ръкавици и маски, веднага.
	— Температура над четиридесет и два градуса! — възкликна другата сестра и се отдръпна от пациентката.
	— Това не е грип. Изправени сме пред силен вътрешен кръвоизлив, а това тук са петехии. — Стажантът си сложи маска и смени ръкавиците си, без да спира да говори. — Извикайте доктор Куин.
	Сестрата веднага се втурна навън, а през това време лекарят заразглежда съсредоточено документите по приемането на болната. Повръщане на кръв, тъмни изпражнения. Понижено кръвно налягане, силна треска и подкожни кръвотечения. Но това беше Чикаго, протестираше разумът му. Той взе игла.
	— Всички стойте настрани, никой да не се приближава до ръцете ми — каза той, вкарвайки иглата във вената. След това напълни четири петкубикови спринцовки кръв.
	— Какво става? — запита доктор Куин. Стажантът повтори симптомите, докато поставяше спринцовките с кръвта върху една маса.
	— Какво мислиш, Джо?
	— Ако бяхме някъде другаде…
	— Да. Хеморагична треска, ако въобще е възможно.
	— Някой пита ли я къде е била в последно време? — попита Куин.
	— Не, докторе — отвърна сестрата от регистратурата.
	— Студени компреси — каза главната сестра и подаде цял пакет от тях. Поставиха ги под мишниците, около шията и врата и навсякъде другаде, за да снемат потенциално смъртоносната температура.
	— Дилантин? — зачуди се Куин.
	— Още не е започнала конвулсиите. Проклятие! — Стажантът взе хирургическите ножици и сряза презрамките на пациентката. По торса й бяха избили още петехии. — Наистина е много болна. Сестра, повикайте доктор Клайн от инфекциозното отделение. В момента трябва да си е у дома. Предайте му да дойде веднага. Трябва да смъкнем температурата й, да я събудим и да я питаме къде е била, по дяволите!


>>	47.
>>	ПЪРВИЯТ ЗАБОЛЯЛ

	Марк Клайн не можеше да си спомни да са го викали някога в девет вечерта, но той беше лекар и щом го викаха, беше длъжен да отиде. Пътят до болницата във вечерните часове на понеделник му отне двайсетина минути. Паркира на мястото си, мина през охраната, преоблече се в съблекалнята, влезе в спешното отделение и попита дежурната сестра къде е Куин.
	— Във второ изолационно, докторе.
	Той беше там след двайсет секунди и спря като вкопан, щом видя предупредителния знак върху вратата. Сложи си маската и ръкавиците и влезе.
	— Здравей, Джо.
	— Не исках да започна, без да ви уведомя, професоре — каза спокойно Куин и му подаде картона.
	Клайн го прегледа и за миг мозъкът му замря, после започна пак отначало, като прехвърляше погледа си върху пациентката, за да сверява данните. Жена, бяла, възраст четирийсет и една, разведена, така, работа, жилище на три километра от болницата, добре, температурата при приемане 40.4, много висока, проклятие, кръвно налягане, то пък ужасно ниско. Петехии?
	— Нека да я огледам — каза Клайн. Пациентката вече идваше на себе си. Главата й се раздвижи и тя промърмори нещо неясно. — Колко й е температурата в момента?
	— Трийсет и девет и две — отвърна приелият я лекар, докато Клайн опъваше зеления чаршаф. Пациентката сега беше гола и петната се открояваха силно върху бялата й кожа. Клайн погледна другите лекари.
	— Къде е била?
	— Не знаем — призна Куин.
	— Прегледахте ли я?
	— Да, докторе — произнесоха в един глас Куин и младият стажант.
	— Ухапвания от животни? — попита Клайн.
	— Няма. Няма и следи от инжекции, изобщо, нищо необичайно. Чиста е.
	— Наричам го възможна хеморагична треска, начин на пренасяне засега неизвестен. Искам да я качите горе, пълна изолация, максимални предпазни мерки. Искам тази стая буквално да бъде остъргана — всичко, до което се е докосвала.
	— Но нали тези вируси се предават само…
	— Никой не знае със сигурност, докторе, а онези неща, които не мога да си обясня, ме хвърлят в ужас. Бил съм в Африка. Виждал съм Ласа и Ку-треска. Не съм попадал на ебола. Това обаче, което има тази жена, ми прилича много на едно от трите — произнесе Клайн, изричайки за пръв път тези ужасяващи названия.
	— Но как…
	— Когато не знаем, това означава, че просто не знаем — каза професор Клайн. — При инфекциозните заболявания, ако не знаете начина на пренасяне на заразата, трябва да приемете най-лошия вариант. А най-лошият случай е по въздушен път. Това е начинът, по който ще се отнасяме с пациентката. Да я преместим в отделението ми. За всички, които са били в контакт с нея, искам пълно обеззаразяване. Все едно че имаме случай със СПИН или хепатит. Пълни предпазни мерки — натърти той. — Къде е кръвта, която сте взели?
	— Ето тук — посочи един червен пластмасов контейнер хоспитализиращият лекар.
	— Сега какво? — попита Куин.
	— Ще изпратим проба в Атланта, но мисля, че не е зле и аз да хвърля едно око. — Клайн разполагаше със страхотна лаборатория, в която работеше всеки ден, основно случаи на СПИН, който беше неговата страст.
	— Мога ли да дойда и аз? — запита Куин. — След няколко минути ми изтича смяната. — Понеделник обикновено беше спокоен ден за спешните отделения. Треската ги обземаше само в събота и неделя.
	— Разбира се.


	— Знаех, че Холцман ще ми се притече на помощ — каза Арни. Той бе организирал лека почерпка да отпразнуват събитието, докато самолетът започваше да се снижава към Сакраменто.
	— Какво? — запита президентът.
	— Боб е голям инат, но е честен. Това също означава, че той с чиста съвест ще те хвърли на кладата, ако реши, че го заслужаваш. Никога не го забравяй — посъветва го шефът на канцеларията му.
	— Донър и Плъмър излъгаха — изрече на глас Джак. — Проклятие!
	— Всички лъжат, Джак. Дори и ти. Въпрос на ситуация. Някои лъжи са предназначени да бранят истината. Други — да я прикриват. Някои пък — да я отричат. А някои пък се случват, защото никой не дава пет пари.
	— И какво се е получило в нашия случай?
	— Комбинация, господин президент. Ед Килти искаше те да му извадят кестените от огъня и успя да ги излъже. Аз обаче пипнах това мръсно копеле за врата. Обзалагам се, че утре на цяла страница в „Поуст“ ще излезе статия, в която Килти ще бъде описан като човек, подвел двама много уважавани репортери, и пресата ще се нахвърли върху него като глутница вълци. — Репортерите, които летяха с тях, вече шумяха здравата на тая тема. Арни се бе погрижил записът от Ен Би Си да се гледа по самолетната видеосистема.
	— Защото той е човекът, който ги е накарал да изглеждат в очите на хората като последни леваци…
	— Точно така, шефе, схвана го най-после — потвърди ван Дам и глътна остатъка от напитката си. Не можеше да добави, че това би могло и да не се случи, ако не беше нападението върху Кейти Райън. Дори и репортерите могат понякога да проявяват човещина, което явно се бе оказало решаващо за стъпката, която бе предприел Плъмър. И като добавеше факта, че самият той бе подал внимателно премерените порции информация на Боб Холцман… Той реши да накара някой от агентите да му намери хубава пура след като кацнат. Страшно му се допуши.


	Биологическият часовник на Адлер вече беше напълно объркан. Колата спря. Някакъв дребен служител отвори вратата и се поклони. Адлер потисна прозявката си и влезе в сградата на министерството.
	— Толкова се радвам да ви видя пак — заяви министърът на външните работи на КНР посредством преводачката си. Цзян Хансан също беше там и също го поздрави.
	— Вашето щедро разрешение да позволите директни полети определено улесни задачата ми. Благодаря ви за това — отвърна държавният секретар, докато сядаше.
	— Правим го, за да разберете, че обстоятелствата са извънредни — забеляза външният министър.
	— Разбира се.
	— Какви новини ни носите от заблудените братовчеди?
	— Те са напълно съгласни да намалят активността си в точно съответствие с вашите стъпки и също желаят напрежението да спадне.
	— А техните оскърбителни обвинения?
	— Господин министър, този проблем изобщо не възникна. Според мен те са не по-малко заинтересовани от вас от възстановяването на мира.
	— Колко хубаво от тяхна страна — коментира Цзян. — Те стават инициатори на враждебни актове, свалят два наши самолета, разрушават един от собствените си авиолайнери, убиват над сто души било преднамерено, или поради некомпетентност, и след това казват, че са заинтересовани не по-малко от нас от възстановяването на мира. Надявам се, че вашето правителство си дава сметка за търпението, което си налагаме тук.
	— Господин министър, мирът служи на интересите на всички страни, не е ли така? Америка оценява действията на двете страни при тези неофициални процедури. Народната република е проявявала разум неведнъж и правителството в Тайван има желание да последва вашия пример. Какво повече от това би могло да се желае?
	— Много малко — отвърна външният министър. — Просто да компенсират смъртта на нашите четирима авиатори. Всеки от тях има семейство.
	— Техните изтребители са открили огън първи — посочи Цзян.
	— Това може да е вярно, но въпросът с авиолайнера още не е разрешен.
	— Ние определено нямаме нищо общо с него — обади се пак външният министър.
	Едва ли има нещо по-отегчително от преговорите между страните, но тук действително си имаше причина за това. Неочакваният натиск породи у него гняв, а гневът нямаше място при обсъжданията и вземанията на решения на висше ниво. Важните разговори почти никога не завършваха с решения, но бяха доста еволюционни по своята същност, което даваше на всяка страна време да обмисля внимателно и своята позиция, и тази на другата страна, за да се стигне до окончателно комюнике, от което и двете страни да са сравнително доволни. Изискването за Компенсации обаче се явяваше нарушение на тези правила. При едни правилно водени разговори това щеше да му бъде съобщено още на първия кръг и тогава Адлер щеше да има възможността да го отнесе в Тайпе и вероятно щеше да го предложи като свое собствено предложение, след като тайванското правителство се съгласеше да сътрудничи в намаляването на напрежението. Но те вече го бяха направили, а сега КНР искаше от него да отнесе обратно искането за компенсации вместо формула за локално намаляване на напрежението. Това беше оскърбление за правителството на Тайван, и също така премерено оскърбление за американското правителство, загдето беше използвано като момче за всичко.
	А освен това и Адлер, и Тайван знаеха кой бе стрелял по авиолайнера и кой следователно бе показал пълно пренебрежение към човешкия живот — за който КНР искаше обезщетение! И сега Адлер се чудеше колко от това, което знаеше за инцидента, е известно на КНР. Ако те знаеха много, тогава това определено беше игра, чиито правила тепърва трябваше да се разгадават.
	— Мисля, че би било по-полезно, ако двете страни сами покрият индивидуалните си загуби и нужди — предложи Адлер.
	— Съжалявам, но не можем да приемем това предложение. Нали разбирате, това е въпрос на принцип. Този, който нарушава закона, трябва да понесе и разходите по щетите.
	— Но какво, ако… аз нямам никакви доказателства, за да подкрепя мисълта си, но какво, ако се открие неопровержимо, че КНР неволно е била страната, причинила разрушението на авиолайнера? В такъв случай вашето искане за компенсации би могло да се разглежда като неетично.
	— Това не е възможно. Рапортите на нашите оцелели пилоти са недвусмислени — каза Цзян.
	— За какво точно настоявате?
	— По двеста хиляди долара за всеки загинал авиатор. Парите ще отидат за семействата им, разбира се.
	— Аз мога да представя молбата ви на…
	— Извинете ме, но това не е молба. Това е изискване — заяви външният министър.
	— Разбирам. Мога да представя позицията ви пред тях, но трябва да настоя пред вас да не правите от това условие за намаляването на напрежението.
	— Това е нашата позиция. — Очите на външния министър бяха съвсем искрени.


	— И Бог да благослови Америка — завърши Райън.
	Тълпата се изправи и бурно зааплодира. Оркестърът гръмна — изглежда, програмата предвиждаше на всяко място да има оркестър — и Райън слезе от сцената и се скри зад стената изнервени агенти. Е, този път поне нямаше стрелба откъм ослепителните светлини. Той потисна поредната прозявка. Произнасянето на четири речи не изглеждаше чак толкова трудно, но Райън вече усещаше с цялото си тяло колко изтощителни могат да бъдат проявите на публични места. Преди да се качи на трибуната му се налагаше да стиска стотици ръце, и макар след няколко минути охраната да спираше по-нататъшния достъп до него, натрупаното напрежение вземаше своето.
	— Добре — каза Арни, докато излизаха през задния изход. — За човек, който се беше оклюмал като мокра кокошка вчера, се справи страхотно.
	— Господин президент! — извика зад тях някакъв репортер.
	— Обърни му внимание — просъска Арни.
	— Да? — отвърна Джак и се върна назад за голямо неудоволствие на охраната си.
	— Знаете ли какво каза Джон Плъмър снощи по Ен Би Си? — Репортерът беше от Ей Би Си и явно бе решил да използва открилата се възможност, за да размаже конкуренцията.
	— Да, чух за коментара му — отвърна мрачно президентът.
	— А какъв е вашият коментар?
	— Определено не ми беше особено приятно да науча тези неща, но що се отнася до господин Плъмър, това е една много доблестна постъпка, на каквато не съм ставал свидетел от много време насам. В моите очи той е един изключително морален човек.
	— Знаете ли кой е бил този, който…
	— Моля ви, нека оставим това на господин Плъмър. Това е негова история и той знае най-добре как да я разкаже. А сега, ако обичате, ме извинете. Самолетът чака.
	— Благодаря ви, господин президент — викна репортерът зад гърба му.
	— Всичко е наред — изрече Арни широко усмихнат. — Денят ни беше дълъг, но мина добре.
	— Щом казваш — въздъхна Райън.


	— О, Господи! — прошепна професор Клайн. На екрана на монитора се бе появило изображението на вируса, точно по учебника. Как, по дяволите, се бе озовал в Чикаго?
	— Това е ебола — заяви доктор Куин. — Но как е възможно?
	— Колко цялостен беше физическият оглед на тялото? — запита шефът им.
	— Можеше да е по-добре, но… никакви следи от ухапвания, нито следи от инжекции. Марк, тук е Чикаго. Завчера на стъклата на колата ми имаше скреж.
	Професор Клайн посегна да избърше челото си, но в следващия миг осъзна, че е с хирургическа маска.
	— Има ли ключове в чантичката й?
	— Да.
	— Около болницата винаги има полицаи. Извикайте един и му предайте, че ни е нужен полицейски ескорт до апартамента й, за да го огледаме. Кажете му, че животът на тази жена е в голяма опасност. Може би държи в жилището си домашно животно, тропическо растение или нещо от този род. Имаме името на лекаря й. Събудете го, докарайте го тук. Трябва да разберем какво знае за нея.
	— Лечение?
	— Ще свалим температурата, ще поддържаме баланса на течностите в организма, но в крайна сметка не разполагаме с нищо сериозно, с което наистина да й помогнем. Русо в Париж опитваше интерферон и някои други средства, но до този момент никакъв късмет. — Той се навъси. — Откъде ли го е прихванала?
	— А Центъра за контрол на болестите?
	— Извикайте ченгето. Аз ще изпратя факс на Гъс Лоренц. — Клайн погледна часовника си.


	„Хищниците“ бяха върнати над територията на Саудитска Арабия, без да бъдат открити. Персоналът чувстваше, че задържането им на стационарно положение е малко опасно, все едно да разположиш малка войскова част под носа на противника, и сега наблюдението вече се осъществяваше чрез спътници, чиито фотографии се предаваха в Националната разузнавателна служба.
	— Вижте това — каза един от нощната смяна на колегата си от следващата работна група. — Какви са тия неща?
	Танковете от „Безсмъртната“ дивизия на ОИР бяха групирани в нещо, което определено представляваше голям паркинг, всички разположени равномерно в дълги правоъгълни колони. Войниците се суетяха по машините, като вършеха нормалната поддръжка, която следва всяко голямо учение. Пред всеки танк от първия ред имаше две тъмни линии, всяка приблизително с ширина около метър и десет метра дължина. Мъжът пред екрана беше бивш въздушен десантчик и беше експерт повече по самолетите, отколкото по сухопътните бойни машини.
	На съседа му беше достатъчен само един поглед.
	— Вериги.
	— Какво?
	— Все едно смяна на гумите. Веригите се износват и се сменят. Старите отиват на ремонт в цеха, където им сменят пластини, щифтове и така нататък. Не е кой знае каква философия.
	По-внимателното вглеждане им помогна да разберат как се прави това. Новите вериги се полагаха пред старите. Старите се разкачваха и се скачваха с новите и след това танкът със запален двигател тръгваше напред, като верижното колело издърпваше новата верига на мястото на старата. Нужни бяха няколко войници и работата беше тежка и напрегната, но можеше да се свърши от добре обучен танков екипаж за около час при идеални условия, които, както обясни войникът от запаса, бяха точно тези, които виждаха на екрана. Накрая танкът се пременяше с нови вериги.
	— Никога не съм предполагал, че се прави по този начин.
	— По-добре е, отколкото да повдигаш почти сто тона над земята.
	— И колко време ще издържат новите вериги?
	— При тия условия ли, да прекосяваш пустинята? Хиляда и петстотин километра, може би малко по-малко.


	Хубавото на двата дивана в предната кабина беше, че можеха да се разгъват в легла. След като освободи екипа си, Райън се съблече и легна. Чистите чаршафи и умората надвиха неприязънта, че му се налага да спи в самолета. Полетът до Вашингтон щеше да трае четири часа и половина, а после вече щеше да може да дремне още малко в собственото си легло. И за разлика от обичайните пътници с подути и зачервени очи, дори можеше да свърши някоя полезна работа на следващия ден.
	В каюткомпанията репортерите правеха същото. Бяха взели решение да оставят темата за изумителното откровение на Плъмър за следващия ден. И без това нямаха избор — история от такъв мащаб щеше да попадне в ръцете най-малко на помощник-главния редактор. Много от журналистите от печатните медии мечтаеха за уводни статии, с които да блеснат във вестниците си. Телевизионните репортери се опитваха да не мислят как би се отразило това на авторитета им.
	В пространството между президента и репортерите се намираха членовете на президентския екип. Всички бяха ухилени до ушите, или почти всички.
	— Е, най-после видях какво представлява характерът му — казваше Арни на Кали Уестън. — Бива си го.
	— Сигурна съм, че и той е добил представа за твоя — отвърна тя.
	— Обаче моят спечели. — Арни отпи от чашата си. — Знаеш ли, така, както вървят нещата, от него май ще излезе доста добър президент.
	— Той ненавижда работата си — не отстъпваше от своето Уестън.
	Арни ван Дам обаче не даваше пет пари.
	— Страшен майстор си, Кали.
	— Има нещо в начина, по който ги произнася — замисли се тя. — Всеки път започва много напрегнато, смутено, и после преподавателят в него взема връх, и той наистина се вживява. Макар и да не го осъзнава.
	— Така е. И наистина се получава, нали? — Арни направи пауза. — Ще има мемориална заупокойна служба за мъртвите агенти.
	— Вече мисля за това — увери го Уестън. — Какво ще правиш с Килти?
	— Мисля върху това. Ще натъпчем муцуната на това копеле там, където й е мястото, веднъж и завинаги.


	Бадрейн седеше пред компютъра си и проверяваше съответните места по Интернет. Все още нищо. Още един ден и щеше да почне да се тревожи, макар че дори и нищо да не се случеше, това не беше негов проблем, нали така? Всичко, което бе предприел до този момент, се развиваше перфектно.


	Пациентката отвори очи. Температурата й бе паднала благодарение на студените компреси, които обгръщаха тялото й отвсякъде. Комбинацията между болка и изтощение се бе изписала ясно върху лицето й. Така напомняше много на пациентка със СПИН, болест, добре позната на лекаря.
	— Здравейте, аз съм доктор Клайн — каза й професорът през маската си. — Преди малко ни бяхте поразтревожили доста, но сега вече нещата са под контрол.
	— Боли — изпъшка тя.
	— Знам, и ще ви помогнем да преодолеете болката, но преди това се налага да ви задам няколко въпроса. Можете ли да ми кажете няколко неща? — запита Клайн.
	— Давайте.
	— Пътували ли сте някъде в последно време?
	— Какво имате предвид? — Всяка дума я изтощаваше.
	— Били ли сте скоро извън страната?
	— Не. Летях до Канзас Сити… преди десетина дни, това е всичко. Беше командировка… само един ден.
	— Добре. — Изобщо не беше добре. — Имали ли сте контакт с човек, който е бил извън страната?
	— Не. — Тя се опита да поклати глава. Размърда я може би сантиметър, не повече.
	— Простете, но се налага да ви задам още един въпрос. Имате ли редовни сексуални сношения напоследък?
	Въпросът му сякаш я разтърси.
	— СПИН? — простена тя. Очевидно мислеше, че това е най-страшното, което може да сполети човек.
	Клайн енергично заклати глава.
	— Не, определено не. Моля ви да не се тревожите за това.
	— Разведена съм — изтръгна се от пациентката. — От няколко месеца. Няма никакви мъже… в живота ми… все още.
	— Е, като ви гледам колко сте красива, това скоро ще се промени — забеляза Клайн в опит да изтръгне усмивка от устните й. — С какво се занимавате?
	— Домашни потреби, принадлежности. Току-що приключих… едно голямо изложение… центъра Маккормак… много работа с документи, заявки и така нататък…
	Този път не водеше доникъде. Клайн опита още няколко въпроса. Отново стигнаха до задънена улица. Той се обърна, викна сестрата и каза:
	— Така, сега ще направим нещо за болката. — Отстъпи, за да не пречи на сестрата да пусне морфина по системата. — Ще усетите ефекта само след няколко секунди. Веднага се връщам.
	Куин чакаше в коридора заедно с един униформен полицай, който попита:
	— Какъв е проблемът, докторе?
	— Пациентката се е заразила с нещо много сериозно, вероятно силно заразно. Трябва да огледаме апартамента й.
	— Това не е законно, докторе, знаеш го. Трябва да се отиде при съдията и…
	— Вижте, нямаме време за това. Имаме ключовете й. Можем просто да се вмъкнем, но искам и вие да бъдете там, за да кажете, че не сме направили нищо нередно. — А и освен това, ако апартаментът й имаше алармена инсталация, оставаше само да ги арестуват. — Нямаме никакво време за губене. Тази жена е много болна.
	— Добре, колата ми е отвън. — Полицаят тръгна и докторите го последваха.
	— Да изпратя ли факс до Атланта? — попита Куин.
	Клайн поклати глава.
	— Нека първо огледаме жилището й.
	Реши да не си взема палтото. Вън беше студено и температурата щеше да унищожи вируса, който, колкото и да беше малка вероятността, може да беше полепнал по мантата и предпазните му средства. Разумът му казваше, че няма за какво да се тревожи за себе си. До този момент не бе имал клиничен случай на ебола, но знаеше за вируса всичко, което беше известно на специалистите. За съжаление, колкото и злощастно да звучеше, беше нормално да се появяват хора с болести, чието присъствие не можеше да се обясни. При повечето случаи внимателните разследвания се добираха до начина, по който е предадена болестта, но все пак не винаги. Дори и при СПИН-а имаше необясними случаи. Но за радост те винаги бяха извънредно малко и почти никога не се явяваха като първи случаи. Професор Клайн потрепери, когато се озова на открито. Температурата бе паднала под нулата, а откъм езерото Мичиган духаше северен вятър. Но не това беше причината да потръпне.


	Прайс отвори вратата към кабината на носа. Светлините бяха угасени с изключение на няколко приглушени плафона. Президентът лежеше по гръб и хъркаше достатъчно шумно, като заглушаваше дори напевния вой на самолетните двигатели. Тя с усилие потисна импулса да се приближи на пръсти и да го покрие с одеялото. Вместо това се усмихна, притвори вратата и каза на агент Раман:
	— А може би наистина съществува такова нещо като справедливост, Джеф.
	— Имаш предвид онази история с новинаря ли?
	— Да.
	— Не разчитай много на това — каза колегата й.
	Вече всички спяха, дори и шефът на президентската канцелария. Над тях екипажът на самолета си вършеше работата и всичко наистина напомняше на обикновен изтощителен полет от едното до другото крайбрежие. Прелитаха над централен Илинойс. Двамата агенти се върнаха до местата си. Трима от членовете на охраната тихо играеха карти. Другите четяха или дремеха.
	Млада сержантка в униформата на военновъздушните сили слезе по витата стълба с папка в ръка и каза:
	— Спешно съобщение за шефа.
	— Толкова ли е важно? След час и половина кацаме в „Андрюс“
	— Току-що го нося от факса — настоя сержантката.
	— Добре. — Прайс взе съобщението и се запъти към представителя на Службата за национално разузнаване, който, както винаги, беше на борда. Работата му се състоеше в това да бъде около президента и да му казва онова, което той иска да научи за важните събития в света — или, както в този случай, да преценява доколко това съобщение е важно и дали да буди президента. Прайс раздруса рамото му и служителят на Националното разузнаване отвори едно око.
	— Да?
	— Да будим ли шефа заради това?
	Специалистът от разузнаването прегледа документа и поклати глава.
	— Може да почака. Адлер знае какво прави, а и в Департамента си има работна група по въпроса.


	— Не докосвайте нищо — предупреди Клайн полицая. — Най-добре е да останете до вратата, но ако искате да влезете с нас, не се докосвайте до нищо. Момент. — Лекарят отвори пластмасовата торба, която носеше със себе си, и извади една хирургическа маска в стерилна опаковка. — Сложете това.
	— Както кажеш, докторе.
	Клайн му връчи ключа от къщата и полицаят отвори вратата. Оказа се, че има алармена инсталация. Таблото за управление беше точно до вратата, но не беше включено. Двамата лекари сложиха маските си и надянаха латексовите ръкавици. Първата им работа беше да включат всички лампи.
	— Какво търсим? — попита Куин.
	Клайн вече се оглеждаше. Нямаше и следа от котка или куче, които със сигурност биха реагирали при влизането на неканени гости. Не видя и клетки за птици; нещо вътре в него жадуваше да зърне дребна опитомена маймуна, но по някакъв начин му стана ясно, че надеждата му е безсмислена. Ебола не беше от вирусите, които изпитваха жалост към маймуните. Той ги убиваше със същата ефикасност както и човешките същества. Тогава някакви растения, реши той. Не би ли било странно преносителят на ебола да се окаже нещо различно от животно? Това щеше да бъде истинска новина.
	Имаше растения, но нищо екзотично. Стояха в центъра на всекидневната, без да докосват нищо, въртяха се бавно и се оглеждаха.
	— Не виждам нищо — заяви Куин.
	— Аз също. Ела в кухнята.
	Там също имаше няколко растения, две бяха в малки саксии. Клайн не познаваше цветята и реши да ги повдигне.
	— Почакай — каза Куин, отвори няколко чекмеджета и намери торбички за фризера, в които да ги приберат. После Клайн отвори хладилника. Нищо необикновено. Същото важеше и за фризера. Той бе разгледал възможността някакъв екзотичен хранителен продукт да… но не. Съдържанието на рафтовете си беше съвсем типично американско.
	Спалнята си беше най-обикновена спалня. Поне растения нямаше.
	— Някакви дрехи? Кожени? — попита Куин. — Антраксът може…
	— Ебола не може. Прекалено крехък е. Познаваме организма, с който си имаме работа. Той не може да оцелее в тази среда. Просто не може — заупорства професорът. Не се знаеше много за вируса, но едно от нещата, които правеха в Атланта, беше определянето на параметрите на околната му среда, тоест колко дълго може да оцелее вирусът при определени условия. По това време на годината Чикаго беше толкова гостоприемен към вируса, колкото и Антарктида. Орландо или някъде другаде на юг, може би. Но Чикаго? — Нищо — обобщи безсилно той.
	— Може би растенията?
	— Знаеш ли колко е трудно човек да прекара растение през митницата?
	— Никога не съм опитвал.
	— Е, аз съм пробвал да пренеса няколко диви орхидеи от Венецуела… — Той се огледа още веднъж. — Тук няма нищо, Джо.
	— Толкова ли е зле положението й?
	— Да. — Той потри ръкавиците си в зеления комбинезон. Под латекса дланите му започваха да се потят. — Ако не успеем да определим откъде е дошъл… ако не можем да го обясним… — Той погледна по-младия си колега. — Трябва да се връщаме. Искам да огледам структурата му още веднъж.


	— Ало? — каза Гъс Лоренц и погледна часовника си. Кой ли можеше да е толкова късно, по дяволите?
	— Гъс? — обади се гласът от другия край на линията.
	— Да, кой се обажда?
	— Марк Клайн от Чикаго.
	— Какво има? — запита Лоренц уморено. Отговорът прогони в миг цялата му сънливост.
	— Мисля, че… не, Гъс, сигурен съм, че имам случай на ебола.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Хванах гадината. Сам я микрографирах. Няма грешка, Гъс. А така ми се иска всичко да ми се е присънило.
	— Къде е бил пациентът?
	— Пациентка е, и не е ходила никъде, където има вероятност да пипне нещо такова. — Клайн предаде накратко онова, което му беше известно, и добави: — Още нямаме ясно обяснение на случая.
	Лоренц можеше да възрази, че това не е възможно, но медицинската общност е доста интимна среда за висшите си кръгове, а Марк Клайн беше професор в една от най-добрите медицински школи в света.
	— И само един случай?
	— Винаги има пръв случай, Гъс — напомни на приятеля си Клайн.
	— Добре. Имам нужда от образец.
	— Изпратих куриер до „О’Хеър“. Ще хване първия самолет. Мога да изпратя микрографиите веднага по електронната поща.
	— Дай ми четиридесет минути да стигна до центъра.
	— Гъс?
	— Да?
	— Има ли нещо от лечението, което да не ми е известно? Пациентката е в много лошо състояние — каза Клайн. За пръв път в живота си се надяваше да е изтървал нещо в професията си.
	— Страхувам се, че не, Марк. Нищо ново, поне доколкото ми е известно.
	— Проклятие. Добре, ще направим каквото ни е по силите тук. Обади ми се, когато стигнеш до кабинета си. Аз съм в моя.
	Лоренц влезе в банята и плисна няколко шепи вода върху лицето си, за да се увери, че всичко това не е сън. Но беше по-лошо — беше кошмар.


	Първият полет от Чикаго за Атланта се отдели от пистата в 6:15 централно време. Още преди това Лоренц вече беше в кабинета си, пред компютърния терминал и набираше Интернет и телефона едновременно.
	— Изпращам ти изображението.
	По-възрастният от двамата, отдалечен на хиляда и петстотин километра, гледаше върху монитора си как изображението се разгъва с много повече подробности и много по-бързо, отколкото на факса.
	— Кажи ми, че не разбирам нищо и съм тъп като галош, Гъс — произнесе Клайн без никаква надежда.
	— Не е необходимо да се оскърбяваш така, Марк. — Лоренц направи пауза, вгледан в екрана. — Това е нашият приятел.
	— Къде се е появявал в последно време?
	— Ами, имах два случая в Заир и за още два ми докладваха от Судан. Това е всичко, доколкото ми е известно. Твоята пациентка била ли е…
	— Не. До този момент няма рискови фактори, които да съм успял да идентифицирам. При този инкубационен период можем с почти пълна увереност да приемем, че е пипнала вируса в Чикаго. А това е невъзможно, не е ли така?
	— Секс? — попита Лоренц.
	— Питах. Казва, че последните няколко месеца не е била с мъж. От някъде другаде да има доклади?
	— Не, отникъде. Марк, сигурен ли си в това, което ми каза? — Колкото и да беше оскърбителен въпросът, той беше длъжен да го зададе.
	— Иска ми се да не бях. Микрографията, която ти изпратих, е третата, направена е съвсем старателно. Кръвта й гъмжи с тия дребни гадинки, Гъс. Почакай минутка. — Лоренц дочу приглушен разговор. — Току-що пак е дошла в съзнание. Казва, че преди седмица ходила на зъболекар да си вади зъб. Имаме името му. Ще проверим и при него. Това е всичко засега.


	Раман се прибра малко преди разсъмване. Беше чудесно, че улиците бяха почти пусти. На телефонния му секретар беше записан поредният погрешен номер, с гласа на господин Алахад.


	Болката беше толкова силна, че го разбуди, макар да бе напълно изтощен. Двайсетината крачки до банята му струваха огромни усилия, но той успя да стигне до нея. Спазъмът беше ужасен, което го удиви, защото не беше слагал почти нищо в устата си за последните два дни въпреки настояванията на съпругата си. С огромни усилия смъкна гащетата си и рухна върху чинията; почти в същия момент и горният му храносмилателен тракт сякаш експлодира и той се сгъна на две, обливайки теракотения под със съдържанието на стомаха си. За миг се притесни, че е постъпил така немъжествено. После видя онова, което бе излял до краката си.
	— Сладур? — повика той отпаднало. — Ела, моля ти се…


>>	48.
>>	КРЪВОИЗЛИВИ

	Шест часа сън са по-добре от нищо. Сутринта Кати стана първа, а главата на първото семейство в Щатите влезе в трапезарията небръснат, подушил аромата на кафето.
	— Когато човек се чувства толкова скапан, поне да можеше да се оплаче от махмурлук — изпъшка президентът. Сутрешните вестници бяха на обичайното място. На първа страница на „Уошингтън Поуст“ беше отбелязана статията на Боб Холцман и Джон Плъмър. Е, поне имаше нещо, с което да започне деня.
	— Наистина жестоко — заяви Сали Райън. Вече бе чула предаването на телевизията по тази тема. — Гадни типове. — Щеше да каже „педали“, дума, която младите дами от училището й харесваха много, но Татето още не беше готов да свикне с факта, че неговата Сали говори като възрастна.
	— Аха — отвърна баща й. Статията даваше много повече подробности, отколкото позволяваха двете минути телевизионно време. Твърдеше се, че Ед Килти, изглежда — което не беше изненадващо, макар и все пак незаконно, — имал източник в ЦРУ, който му издал поверителна информация, която, както се казваше в статията, не била изцяло достоверна, и дори нещо по-лошо, представлявала преднамерена политическа атака срещу президента, а медиите били използвани. Сякаш това беше нещо ново. Джак изсумтя. Ударението на „Поуст“ беше върху нечуваното нарушение на журналистическата етика. В статията се подчертаваше, че самобичуването на Плъмър било напълно искрено. Цитираха се отказите на висши служители на Ен Би Си да дадат какъвто и да било коментар — оправдаваха се, че провеждали собствено разследване на случая. Казваше се също така, че „Поуст“ държал касетите на сигурно място и те изобщо не били повредени.
	„Таймс“ беше не по-малко разлютен, макар и не съвсем в същата насока. Според уводната статия във вашингтонския прескорпус щели да се развихрят колосални войни, което щяло да бъде наблюдавано от политиците с истинска наслада.
	Е, поне ще си намерят друга занимавка, каза си Райън и отвори кафявата папка с надпис „Поверително“. Документът беше вече доста остарял.
	— Копелета! — изсъска президентът.
	— Е, тоя път вече сами влязоха в гроба, дето го копаеха другиму — забеляза Кати, без да вдига глава от вестника си.
	— Не — отвърна ФЕХТОВАЧ. — Имам предвид Китай.


	Все още не беше епидемия, защото никой не знаеше за нея. Лекарите вече реагираха с изненада на телефонните обаждания. Възбудени, ако не и истерични обаждания до телефонни секретари вече бяха разбудили над двадесет от тях по цялата страна. При всеки случай имаше оплаквания от кървави повръщания и диария, но само по едно на клиент, а можеха да съществуват различни медицински проблеми, които да ги обяснят. Кървящи язви например. На повечето беше препоръчано да отидат до най-близкото спешно отделение.


	Гъс Лоренц не обичаше да е сам в кабинета си и бе извикал няколко колеги от ръководството на болницата да му правят компания пред компютъра. Беше запалил лулата си. Една от колежките беше на косъм да му направи забележка, защото това беше крещящо нарушение на федералните разпоредби, но спря с отпориш уста, втренчена в изображението върху екрана.
	— Откъде е това? — запита епидемиоложката.
	— От Чикаго.
	— От Чикаго?!


	Пиер Александър влезе в кабинета си минута преди осем. Сутрешната му програма започваше с проверката на факс-апарата. Лекарите, посещаващи болни от СПИН, редовно му изпращаха по факса информация за пациентите си и така той можеше да държи под наблюдение голям брой болни, като едновременно с това даваше съвети по лечението им и по този начин увеличаваше знанията си за болестта. Тази сутрин имаше само едно съобщение и то беше относително добро. Изпробваше се ново лекарство и един негов приятел от щата Пенсилвания докладваше за интересни резултати. Тъкмо в този момент телефонът иззвъня.
	— Доктор Александър слуша.
	— Тук е спешното отделение, сър. Можете ли да слезете при нас? Имам пациент, от бялата раса, на тридесет и седем години. Силна треска, вътрешни кръвоизливи. Не знам какво е това… по-скоро искам да кажа, че знам на какво изглежда, но…
	— Идвам веднага.
	Доктор Александър навлече избелялата си лабораторна престилка, закопча я и се запъти към спешното отделение, което се намираше в отделна сграда в разпрострелия се на обширна площ комплекс „Джон Хопкинс“. Дори и в армията той се обличаше по същия начин. „Доктор Виж“ — така й казваше. Стетоскоп в десния нагръден джоб. Името избродирано от лявата страна. Спокойно изражение. Влезе в просторното помещение на спешната регистратура. Ето я лекарката, чудесна като напъпило цвете… слага си хирургическа маска. Защо? Какво би могло да бъде толкова лошо в тази пролетна утрин?
	— Добро утро, колежке. — Той се усмихна очарователно. — Какъв е проблемът?
	Тя му подаде картона и веднага заговори:
	— Съпругата му го доведе. Силна треска, загуба на ориентация, ниско кръвно налягане, вероятно вътрешни кръвоизливи, повръщане с кръв и разстройство пак с кръв. А по лицето има някакви петна… не съм сигурна каква диагноза да поставя.
	— Добре, хайде да погледнем.
	От нея щеше да стане чудесен лекар, помисли с удоволствие Александър. Тя беше наясно какво не знае и не се срамуваше да потърси консултация… но защо не се бе обърнала към някой от специалистите по вътрешни болести? Бившият полковник й хвърли още един поглед. Сложи си маската и нахлузи ръкавиците, след което отмахна завесата на изолационното.
	— Добро утро, аз съм доктор Александър — обърна се той към пациента. Очите на мъжа бяха неподвижни, но петната по лицето му накараха дъха на Александър да спре. Това беше лицето на Джордж Уестфал, завърнало се след близо десетилетие от миналото на Алекс.
	— Как е попаднал тук?
	— Личният му лекар го придумал да го докара до болницата. Той е с привилегии в „Хопкинс“.
	— С какво се занимава? Фоторепортер? Дипломат? Нещо, което има общо с пътуването?
	— Не, продава ремонтирани коли и неща от тоя род, фирмата им е на магистрала „Пуласки“.
	Александър се огледа. Наблизо имаше студент по медицина и две сестри, плюс стажантката, която водеше случая. Всички с ръкавици и маски. Добре. Тя беше умна и точно това беше обяснението за страха й.
	— Кръв?
	— Вече взехме, докторе. Сега правим кръстосана проба за съвместимост на кръвта, а пробите за анализ са в лабораторията.
	Професорът кимна.
	— Добре. Приемайте го веднага. В моето отделение. Искам контейнер за пробите. Внимавайте с всички вземания на кръв.
	— Професоре, това изглежда като… искам да кажа, не може да бъде, но…
	— Не може да бъде — съгласи се той. — Но точно така изглежда. Това са петехии, точно според учебника. И така, за момента ще го третираме по този начин, ясно? Щом го качите в отделението, всички се събличате и се изстъргвате до скъсване. Няма чак такава опасност, стига, разбира се, да вземате съответните предпазни мерки. Съпругата му тук ли е?
	— Да, докторе, в чакалнята е.
	— Някой да я доведе в кабинета ми. Трябва да я питам някои неща. Има ли въпроси? — Нямаше. — Тогава на работа.
	Доктор Александър огледа пластмасовия контейнер с кръвта и го пъхна в левия джоб на лабораторната си престилка. Не беше възможно! Може би беше нещо друго? Но какво? Левкемията му имаше някои от същите симптоми, но колкото й страшна да беше като диагноза, се струваше за предпочитане.
	— Добро утро, Джанет — каза той, щом влезе в лабораторията.
	— Здравей, Алекс — отвърна Джанет Клеменджър, доктор на науките по молекулярна биология.
	Той извади пластмасовия пакет от джоба си.
	— Това ми трябва веднага.
	— Какво е? — Не всеки ден започваше с такова експресно нареждане.
	— Изглежда ми като хеморагична треска. Третирайте го като ниво… четири.
	Очите й леко се разшириха.
	— Тук? — Хората задаваха същия въпрос по цяла Америка, но никой още не го знаеше.
	— Тъкмо приемат пациента. Трябва да говоря с жена му.
	Тя взе контейнера и го сложи внимателно върху работната маса.
	— Обичайните тестове за антитела?
	— Да, и ще те моля да бъдеш особено внимателна, Джанет.
	— Винаги съм внимателна — увери го тя. Също като Александър, тя провеждаше много експерименти при болни от СПИН.
	Александър отиде в кабинета си да се обади на Дейв Джеймс.
	— Сигурен ли си? — попита деканът.
	— Това са само началните симптоми, но аз… вече съм го виждал. Също както беше с Джордж Уестфал. Поръчах на Джанет Клеменджър да почне изследванията веднага. Мисля, че оттук нататък трябва да се отнасяме към случая с изключителна сериозност, докато евентуално не докажем, че е нещо друго. Ако резултатите от лабораторията се окажат онова, от което се опасявам, веднага звъня на Гъс и обявяваме реална тревога.
	— Ралф се връща от Лондон вдругиден. За момента ти ще движиш нещата, Алекс. Дръж ме в течение.
	— Разбрано — отвърна бившият военен. Вече беше време да поговори със съпругата на пациента.


	Куриерът пристигна в Центъра за контрол на заболяванията с пратката и я предаде на лабораторните техници на Лоренц. Оттам нататък всичко тръгна по реда си. Тестовете за наличието на антитела вече бяха подготвени върху лабораторните маси и при изключителни мерки за безопасност една капка от кръвта беше капната в малка стъклена епруветка. Течността в епруветката почти мигновено промени цвета си.
	— Ебола, докторе — докладва лаборантът. В друга стая бе подготвен електронен микроскоп. Лоренц влезе при тях, с крака вече подгъващи се от умора, въпреки че денят едва започваше. Апаратурата беше включена. След малко изображенията се появиха върху телевизионния екран.
	— Страшна работа, Гъс. — Това вече беше един от старшите лекари, не лаборантът. След малко увеличението приключи и изображението в миг се изчисти. Образецът от кръвната проба беше жив, със ситни нишки. Но това нямаше да трае дълго. — Откъде е?
	— Чикаго — отвърна Лоренц.
	— Добре дошъл в Новия свят — криво се усмихна лекарят, докато боравеше с настройката да улови някоя отделна нишка за пълно увеличение. — Ти, въшлив кучи сине.
	След това го огледаха подробно, за да разберат дали могат да го класифицират. Това щеше да отнеме време.


	— И не е пътувал извън страната? — Алекс задаваше редовните въпроси.
	— Не, не е напускал страната — увери го тя. — Ходи само на голямото изложение на автомобили за пикник. Посещава го всяка година.
	— Госпожо, длъжен съм да ви задам доста въпроси, а някои от тях могат да ви се сторят оскърбителни. Моля ви да разберете, че ми се налага да го направя, за да помогна на съпруга ви. — Тя кимна. Александър притежаваше спокойното умение да се промъква покрай щекотливите теми. — Имате ли някакви причини да подозирате, че съпругът ви се среща с други жени?
	— Не.
	— Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Имате ли някакви екзотични домашни питомци?
	— Само две кучета — отвърна тя, изненадана от въпроса.
	— А маймуни? Нещо чуждоземско, екзотично?
	— Не, нищо подобно.
	Пак задънена улица. Алекс не можеше да се сети за друг съществен въпрос. Бе очаквал положителен отговор на въпроса за пътуванията в чужбина.
	— Познавате ли човек, член на семейството, приятел, какъвто и да е, който да пътува много?
	— Не… мога ли да го видя?
	— Да, можете, но първо трябва да го настаним в стаята му и да проведем първоначалния курс на лечение.
	— Той… искам да кажа, че никога не е бил толкова болен, той бяга и не пуши и не пие много, и ние винаги сме били внимателни… — Тя започна да губи контрол.
	— Няма да ви лъжа. Съпругът ви е много болен, но семейният ви лекар го е изпратил в най-добрата болница в света. Така че вие се намирате на възможно най-доброто място, а аз съм най-добрият специалист. — Лекарите са длъжни да казват такива неща, колкото и кухо да звучат думите. Единственото нещо, което един лекар никога не бива да прави, е да отнема надеждата. Телефонът иззвъня.
	— Доктор Александър на телефона.
	— Алекс, Джанет се обажда. Тестът за наличие на антитела показва положителен резултат за ебола. Два пъти го повторих. Изпратих резервните контейнери в ЦКЗ, а микроскопията ще бъде готова след около петнадесет минути.
	— Добре. Идвам. — Той затвори и каза на съпругата на пациента: — Хайде. Ще ви заведа до приемната и ще ви представя на сестрите. Много са добри. Ще се наложи да ви вземат малко кръв…


	— Какво става, Скот? — запита Райън през тринадесет часови пояса.
	— Закучи се, Джак. Обаче знаеш ли какво?
	— Кажи?
	— Този Цзян, срещнахме се два пъти. Не е от приказливите, но е по-голяма клечка, отколкото предполагахме. Мисля, че той е човекът, който държи под око външния министър. Голям играч. Семейство Фоли трябва да отвори за него отделен файл.
	— Тайпе ще склони ли на компенсации? — попита ФЕХТОВАЧ.
	— А ти как мислиш?
	— Инстинктът ми нашепва да им кажем къде да си ги заврат, но не трябва да изтървам нервите си, нали?
	— Те ще ме изслушат и после ще попитат за позицията на Съединените американски щати. Какво да им кажа?
	— За момента, че подкрепяме подновения мир и стабилността.
	— Мога да го постигна за час, може би два, не повече. После какво? — заупорства държавният секретар.
	— Ти познаваш района по-добре от мен. Каква е играта, Скот?
	— Не знам. Мислех, че знам, но се оказа, че не било така. Първо, страшно се надявах това да излезе нещастен случай. После си помислих, че може да провокират Тайван. Не, и това не е. Третата възможност е, че правят всичко това, за да те видят що за човек си. Ако е така обаче, играта е прекалено груба. В крайна сметка не съм наясно какво замислят. А без да го знам, не мога да ти дам съвет какво да предприемем.
	— Знаем, че те бяха зад гърба на Япония… лично Цзян стоеше зад онова копеле Ямата и…
	— Да, знам. А те трябва да знаят, че и ние сме наясно, и това е още една причина да не ни вдигат излишно кръвното. На масата залагат повече от двама играчи, Джак. — Адлер отново наблегна на това. — И аз не виждам реална причина да го правят.
	— Да кажем на Тайван, че сме с тях?
	— Добре, но ако го направим и се разчуе, и на КНР им падне пердето, имаме хиляди, по дяволите, поне стотина хиляди граждани на Америка там, и те автоматично се превръщат в заложници. Няма да задълбавам в икономическите аспекти, но това е един голям чип в политико-икономическите условия.
	— Но ако не подкрепим Тайван, те могат да си помислят, че сме ги изоставили и са притиснати в ъгъла…
	— Точно така. И същото ще се случи и от други направления. Моята най-добра идея е да продължим, както досега. Аз доставям заявката, Тайван казва „не“, тогава предлагам те да предложат проблемът да се замрази, докато не бъде разрешен въпросът кой е свалил авиолайнера. С тази цел се обръщаме към Обединените нации. Ние, тоест Съединените щати, повдигаме въпроса пред Съвета за сигурност. Това ще проточи работите. Рано или късно шибаният им флот ще свърши горивото. В съседство имаме самолетоносач, така че нищо не може да се случи.
	Райън се навъси.
	— Не мога да кажа, че ми харесва, но продължавай в същия дух. Така или иначе, това ще продължи поне още два или три дни. Инстинктът ми нашепва да подкрепим Тайван и да заявим на Китай да го духа.
	— Светът е доста по-сложен, и ти го знаеш — напомни му Адлер.
	— Не е лъжа. Карай както си я замислил, Скот, и ме дръж в течение.


	Алекс погледна часовника си. В дъното на лабораторията един лаборант правеше тест на кръвта, взета от съпругата на Пациент номер 1. Беше положителен — тя също беше болна, без още да го знае.
	— Имат ли деца? — попита Джанет Клеменджър.
	— Две, и двете са на училище.
	— Алекс, ако знаеш нещо, което аз не знам… Надявам се поне застраховката им да е наред. Виж тук. — Тя почука по екрана. — Виждаш ли как са групирани протеиновите вериги и тази структура тук? — Джанет беше най-добрият лабораторен специалист за начините, по които се формираха вирусите.
	— „Мейинга“? — Господи, тъкмо този вирус бе убил Джордж… И никой не разбра как го е прихванал, и той сега не знаеше как този пациент…
	— Прекалено рано е да бъдем категорични. Знаеш какво трябва да направя, за да проследя това, но…
	— Всичко съвпада. Не са ни известни никакви рискови фактори при него, при жена му също. Господи, Джанет, ами ако се предава по въздушно-капков път?
	— Знам, Алекс. Ти ли ще се обадиш в Атланта, или да го направя аз?
	— Аз ще го направя.
	— Ще го разнищя това вирусче — обеща тя.
	Пътят от лабораторията до кабинета му се стори страшно дълъг.


	— Доктор Лоренц в момента е на съвещание — каза секретарката. Това обикновено помагаше, но този път номерът не мина.
	— Влезте при него, ако се налага, моля ви. Кажете му, че се обажда Пиер Александър от болницата „Джон Хопкинс“ и че е много важно.
	— Да, докторе. Задръжте така, моля.
	— Давай бързо, Алекс, защото имаме екстремална ситуация — чу се гласът на Гъс Лоренц.
	— Знам. Вирусът „Ебола“ се е добрал и до тази част на света — заяви Александър.
	— И ти ли си разговарял с Марк?
	— Марк ли? Кой Марк?
	— Почакай, почакай малко, Алекс. Защо се обаждаш тук?
	— В отделението имам двама пациенти с вируса, Гъс.
	— В Балтимор?
	— Да… Къде още се е появил, Алекс?
	— Марк Клайн в Чикаго има пациентка, на четиридесет и една година. Вече микрографирахме кръвната проба. — Разделени от хиляди километри, двамата експерти правеха едно и също — гледаха в празното пространство. Израженията им бяха съвършено еднакви. — Някой от тях бил ли е в Чикаго или Канзас Сити?
	— Никой — отвърна полковникът от запаса. — Кога е бил регистриран случаят на Клайн?
	— Снощи, около десет. А твоите?
	— Точно преди осем. Съпругът показва всички симптоми. Жената не, но тестът на кръвта й е положителен… о, по дяволите, Гъс…
	— Трябва да се обадя в Детрик.
	— Обади се и хвърляй по едно око към факса. Да се надяваме, че е някаква ужасна грешка. — Но не беше, и двамата вече го знаеха.


	— При следващото съобщение, записано от телефонния ви секретар, сте свободен да изпълните мисията си — каза господин Алахад. — Момента ще определите вие. — Не се наложи да добавя, че ще е по-добре, ако Раман изтрие всички съобщения. Ако му го кажеше, това би означавало да оскърби онзи, който искаше да пожертва себе си. — В този живот повече няма да се срещнем.
	— Трябва да тръгвам на работа. — Раман се поколеба. Значи заповедта най-после бе дошла. Двамата мъже се прегърнаха, после по-младият излезе.


	— Кати? — Тя вдигна поглед и видя главата на Берни Кац да се подава през вратата на кабинета й.
	— Да, Берни?
	— Дейв е обявил съвещание на шефовете на отделения в кабинета му в два. Аз тръгвам за Ню Йорк на конференция, а Хол има операция. Ще отидеш ли?
	— Разбира се, следобед нямам ангажименти.


	Третият пациент нямаше нищо общо с другите двама. От три метра деканът и доктор Александър го гледаха как повръща в един пластмасов контейнер. Ясно личаха следите от кръв.
	— Не е пътувал никъде. Казва, че бил в Ню Йорк по някакъв повод. Ходил на театър, на автомобилно изложение, обичайните туристически забавления — каза наблюдаващата лекарка. — Какво ще кажете за първия?
	— Позитивен за вируса „Ебола“ — отвърна Алекс.
	— Тук? — невярващо попита тя.
	— Тук. Не се изненадвайте толкова.
	Александър хвана декана под ръка и го изведе в коридора. Там, както си беше в зеления екип, запали пура, за всеобща изненада на охраната, която бе наложила пълна забрана на пушенето.
	— Какво има, Алекс?
	— Знаеш ли, трябва да ти кажа нещо за тия случаи. — Алекс пое и изпусна няколко пъти дим. — Поне какво ще си помислят в Детрик.
	— Давай.
	— Два отделни първи случая, Дейв, на хиляди километри един от друг, и осем часа разлика във времето. Без абсолютно никаква връзка. Никакви, дори и мимолетни познанства. Помисли върху това — каза Пиер Александър и издуха още един облак дим.
	— Не разполагаме с достатъчно данни — възрази Джеймс.
	— Надявам се да греша. В Атланта ще разнищят случаите. Там са най-добрите. Страхотни специалисти. Обаче не гледат на нещата с моите очи. Все пак аз съм бивш военен. Е… — последва нов облак дим — ще видим какво ще постигнат. Ние сме по-добри от всяка болница в Африка. Същото е и с Чикаго. И с всички други болници, откъдето според мен ще ни позвънят.
	— Други? — Колкото и добър лекар да беше, Джеймс още не можеше да схване мисълта му.
	— Първият опит за биологическа война в историята е предприет от Александър Македонски. Той хвърлял с катапулти тела на умрели от чума в един обсаден град. Не знам дали е свършило работа, или не. Така или иначе той превзел града, изклал жителите му и продължил нататък.
	Алекс видя, че деканът най-после го разбра. Лицето му бе станало бяло като на новия пациент в изолационната.


	— Джеф? — Раман беше в командния пост и преглеждаше предстоящата програма на президента. Имаше мисия, която трябваше да изпълни, и беше време да започне планирането й. Андреа го приближи. — В понеделник летим за Питсбърг. Искаш ли да отскочиш там с предварителния екип? Там има няколко проблема, най-вече с хотела.
	— Окей. Кога потеглям? — запита агент Раман.
	— Самолетът излита след час и половина. — Тя му връчи билета. — Утре вечер се прибираш.
	„Толкова по-добре“ — помисли Раман. Така можеше да има шанс дори да оцелее. Успееше ли да подреди структурата на цялата охрана при едно такова събитие, имаше шанс да се измъкне. Идеята за мъченическа смърт не го блазнеше особено и ако имаше шанс да оцелее, щеше да направи всичко възможно за това.
	— Няма проблеми — каза убиецът. Нямаше нужда да се тревожи за личния си багаж. Агентите от президентската охрана винаги имаха по един готов сак в колата.


	Бяха необходими три обиколки на спътника преди да направят оценката на ситуацията. Всички шест тежковъоръжени дивизии на ОИР, взели участие в учението, бяха в състояние на пълен отбой и извършваха поддържаща дейност. Според някои това може да беше в реда на нещата. Всяко бойно поделение влизаше в цикъл на основна поддръжка след крупно учение, но шест дивизии — или три армейски корпуса — едновременно беше малко множко. Информацията веднага беше подадена на правителствата на Саудитска Арабия и Кувейт. Междувременно Пентагонът се обади на Белия дом.
	— Някакви препоръки? — попита Райън, когато Роби приключи.
	— Мисля, че е крайно време да размърдаме флота в Диего Гарсия. Никога не е излишно да ги потренираме. Можем само за два дни да ги прехвърлим под пълна пара в Залива, без никой да забележи. След това препоръчвам да издадем предупредителни заповеди на осемнадесети военновъздушен корпус. Това са 82-ра и 101-ва въздушнодесантни дивизии и 24-та механизирана.
	— Ще се вдигне ли шум? — запита Джак.
	— Не, сър. Ще го разглеждаме официално като учебна тревога. Правим ги непрекъснато. Ползата е, че така ще накараме щабните офицери да се замислят.
	— Направи го. Но без много шум.
	— Моментът е особено подходящ да направим съвместни учения с приятелските нации в региона — предложи Джей-3.
	— Ще помисля върху това. Още нещо?
	— Не, господин президент — каза Бретано. — Ще ви държим в течение.


	Към обяд съобщенията по факса в Атланта за нови случаи в страната надхвърляха тридесет, от десет различни щата. Препращаха ги във Форт Детрик, Мериленд, седалището на Военномедицинския институт по инфекциозни болести на Съединените щати — ВМИИБСАЩ — военният двойник на ЦКЗ в Атланта. Колкото и да беше смразяваща информацията, беше прекалено рано да се направи мигновено заключение. Веднага беше свикано съвещание на ръководния състав и на висшите офицери от медицинския център „Уолтър Рийд“.


	— Доктор Райън?
	— Да? — Кати вдигна глава.
	— Срещата в кабинета на доктор Джеймс е променена — каза секретарката. — Искат да отидете веднага.
	— Добре. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Там стоеше Рой Олтман.
	— Има ли нещо, което трябва да знам? — запита главният агент от охраната на ХИРУРГ.
	— Нещо е станало. Не знам какво.
	— Къде е кабинетът на декана? — Той още не беше ходил там. Всички работни съвещания, които бе посещавала напоследък, се бяха провеждали в това крило.
	— Оттук. — Тя посочи. — В административната сграда.
	— ХИРУРГ в движение, тръгва на север към административната сграда. — Агентите сякаш изникнаха изпод земята. Щеше дори да изглежда комично, ако не бяха последните събития. — Ако нямате нищо напротив, ще остана в стаята. Няма да се пречкам — увери я Олтман.
	Кати кимна. Нямаше смисъл да упорства. Олтман щеше да намрази кабинета на декана от пръв поглед, още щом зърнеше големите прозорци; тя беше сигурна в това. И наистина само един поглед из залата за конференции и Олтман собственоръчно свали щорите почти докрай. Прозорците гледаха към улица с анонимни тухлени къщи. Няколко лекари го изгледаха с досада, но знаеха добре кой е и си премълчаха язвителните забележки.
	— Призовавам събранието към внимание — обяви Джеймс още преди всички да са седнали. — Алекс има да ни съобщи нещо извънредно важно.
	Въведенията днес отсъстваха напълно.
	— В момента имаме пет случая на ебола. Всички са постъпили днес — каза Алекс.
	Главите на хората рязко се завъртяха. Кати примига на стола си в края на масата.
	— Студенти? Откъде? — попита директорът на хирургията. — Заир?
	— Един търговец на автомобили и съпругата му, търговец на яхти от Анаполис и още трима души. Не, в отговор на въпроса ви. Никакви международни пътувания. В четири от случаите се проявяват пълни симптоми. Съпругата на търговеца на автомобили показва присъствието на антитела, но все още няма симптоми. Това е добрата новина. Нашият случай не е първият. От Атланта съобщават за случаи в Чикаго, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън и Далас. Това е само отпреди час. Общ брой на случаите до този момент двадесет, като този брой се удвои между десет и единадесет. И вероятно се увеличава.
	— Господи! — прошепна някой.
	— Всички знаете къде съм бил преди да дойда тук. Предполагам, че в момента тече под пълна пара съвещание и във Форт Детрик. Заключението от тази среща ще бъде, че това не е случайно избухване. Някой е започнал биологическа война срещу нашата страна.
	Никой не възрази на анализа на Александър. Кати беше наясно защо.
	Еболата беше инфекциозно заболяване, а такива болести тръгваха от едно място. Винаги имаше първа жертва, наречена Пациент номер 1 или Индексов случай. И винаги от едно място. Но в този случай не беше така. ЦКЗ и ВМИИБСАЩ, които бяха длъжни да направят това заключение по официален път, щяха да имат грижата да събират, организират и представят информация, с която да докажат твърдението си. За чисто медицинската им институция работата беше още по-проста, защото Алекс бе работил в едно от поделенията във Форт Детрик. „Джон Хопкинс“ беше една от институциите, задължени да приемат болните в случай че станеше подобно нещо.
	— Алекс — обърна се към него директорът на урологията, — според литературата вирусът „Ебола“ се разпространява единствено посредством големи частици течност. Как би могла да избухне толкова бързо епидемия, дори и на местно ниво?
	— Има един щам, „Мейинга“. Наречен е така на името на сестрата, която го прихванала и починала. Начинът, по който се е заразила, така и не беше установен. Един мой колега, Джордж Уестфал, почина от същото нещо през 1990 година. И при неговия случай не успяхме да установим с категоричност начина на заразяване. Има хипотеза, че този щам може да се разпространява по въздушно-капков път. До този момент това твърдение нито е потвърдено, нито е оборено — обясни Алекс. — А и освен това винаги има начини да бъде усилен даден вирус, както знаете. Например като вмъкнете в структурата му ракови гени.
	— И няма лечение, дори и на експериментално ниво?
	— Русо прави интересни изследвания в института „Пастьор“ в Париж, но до този момент и той не е открил нищо положително.
	— А ваксина? Това поне не би трябвало да е голям проблем.
	— Военномедицинският институт се занимава с това повече от десет години. Първата особеност е, че тук сякаш се сблъскваме със специфичен проблем. Това, което върши работа при един щам, при друг може да се окаже абсолютно безсилно. А и освен това самият контрол върху качеството може да се окаже убиец. Изследванията, с които съм се запознал, предсказват два процента заразяване и развиване на болестта при самото ваксиниране.
	— Ужас — коментира директорът на хирургията. Ако един пациент на петдесет прихванеше болестта, при която осемдесет процента от заразените умираха, това означаваше, че на един милион ваксинирани двайсет хиляди щяха да се заразят и да развият болестта, или шестнайсет хиляди от тях щяха да умрат. Или приложено върху цялото население на САЩ, това означаваше три милиона смъртни случая при опит да се спаси населението на страната.
	— По мое мнение е прекалено рано да определяме степента на разпространение на епидемията върху територията на страната, а и не разполагаме със сигурни данни за способността на болестта да се разпространява в съществуващите условия — замислено каза директорът на урологията. — Така че наистина още не знаем със сигурност какви мерки трябва да се предприемат.
	— Правилно. — Поне не беше трудно да се обясняват такива неща на тези хора.
	— Хората ми първи ще се сблъскат с това — обади се завеждащият спешната медицинска помощ. — Трябва да ги предупредя. Не можем да ги подлагаме на излишен риск.
	— Кой ще каже на Джак? — запита се на глас Кати. — Той трябва да го научи, и то бързо.
	— Е, това е работа на военните.
	— Те още не са готови да го оповестят, току-що го казахте — отвърна Кати. — Сигурни ли сте в това?
	— Да.
	— Веднага докарайте хеликоптера — обърна се ХИРУРГ към Рой Олтман.


>>	49.
>>	ВРЕМЕ ЗА РЕАГИРАНЕ

	Полковник Гудман се изненада от телефонното обаждане, но тричленният екипаж излезе и запусна двигателя, без да знае причината за промяната в дневния график. Десет минути след обаждането бяха във въздуха с курс на североизток, а след още двайсет кръжаха над площадката за кацане. На нея бяха ХИРУРГ, хванала за ръка ПЯСЪЧНИК, и групата по охраната… и още един, когото Гудман не познаваше, в бяла престилка.
	Срещата във факултета бе завършила само преди пет минути. Предстоеше да се вземат решения. Два етажа щяха да бъдат опразнени и подготвени за възможните постъпващи случаи с ебола. Директорът на спешната медицинска помощ в момента събираше персонала си за инструктаж. Двама от хората на Александър говореха по телефона с Атланта, събираха последната постъпила информация за пълния брой докладвани случаи на заболяването и обявяваха готовността на „Хопкинс“ за оказване на спешна медицинска помощ. Самият Алекс не бе имал възможност да отиде в кабинета си и да си смени дрехите. Кати също носеше работната си престилка.
	Всички се натъпкаха бързо в кабината. Кейти — която Алекс до този момент не бе виждал — зае седалката точно зад пилотите, най-безопасното място в целия хеликоптер. Щракнаха коланите и само след секунда роторът се завъртя.
	— Карайте бързо — заповяда Кати.
	Гудман до този момент не беше чувал ХИРУРГ да говори така. Това беше глас, нетърпящ възражение, глас на командир. Той приведе носа и увеличи скоростта.
	— Бързаш ли, полковник? — обадиха се от спомагателната машина.
	— ХИРУРГ бърза. Маршрут Браво, директен подход. — След това пилотът се обади на международното летище „Балтимор-Вашингтон“, за да каже на ръководителя на полетите да отлага кацанията и излитанията, докато не премине над тях. Нямаше да отнеме много време. На земята никой не забеляза, но два Боинга 737 на Ю Ес Еър трябваше да направят един кръг над летището за досада на пътниците. За ПЯСЪЧНИК всичко беше забавна игра.


	— Господин президент?
	— Да, Андреа? — вдигна поглед Райън.
	— Съпругата ви е излетяла от Балтимор. Иска да ви види. Не знам защо. След петнайсет минути пристигат — каза Андреа.
	— Да не е станало нещо? — запита тревожно Райън.
	— Не, не, всички са наред, сър. ПЯСЪЧНИК е с нея на борда — успокои го агентката.


	— Е, официално по стрелбата ти няма никакви възражения, Пат. — Мъри искаше да му го съобщи сам. Разбира се, едва ли някой бе имал някакви съмнения по въпроса.
	— Така ми се иска да бях оставил последния жив — забеляза О’Дей с гримаса.
	— Можеш да спреш да се самообвиняваш. Изобщо не си имал шанс с толкова деца наоколо. Мисля, че дори заслужаваш да те наградим.
	— Имаме ли вече нещо определено за тоя Азир?
	— Фотографията му от шофьорската книжка и доста писано от ръката му, но дори и с това ще се поозорим, докато докажем, че такъв човек изобщо е съществувал. — Това беше класически случай. Някъде в петък следобед „Мордесай Азир“ бе закарал колата си до международното летище „Балтимор-Вашингтон“ и бе хванал самолет за летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Бяха успели да го научат от дежурния на бюрото на Ю Ес Еър, който му издал билет на същото име. След това обектът бе изчезнал, все едно облаче пушек във ветровит ден. Той без съмнение разполагаше с поне един комплект фалшиви документи. Може би ги беше използвал в Ню Йорк за някой международен полет. Ако наистина имаше ум в главата, сигурно бе хванал такси до летището в Нюарк или пък в Ла Гуардия, като от първото би се качил на презокеански полет, а от второто би отскочил първо до Канада. Дори и в момента агенти от кабинета в Ню Йорк разпитваха хората от всички бюра на авиолиниите. Но тъй като почти всички световни авиолинии стигаха в „Кенеди“, то пред очите на служителите на ден минаваха хиляди хора. Може би дори щяха да успеят да установят кой самолет е хванал обектът. Но дори да успееха, той можеше да се добере и до Луната преди да предприемат стъпки по залавянето му.
	— Обучен мръсник — забеляза Пат О’Дей. — Всъщност не е чак толкова трудно, нали?
	Мъри си спомни думите на шефа си от федералното контраразузнаване. След като можеш да направиш нещо веднъж, значи можеш да го повториш и потретиш. Имаше всички причини да смятат, че в страната им съществува завършена мрежа за шпионаж — не, още по-лошо, за тероризъм — която се спотайва дълбоко замразена в очакване на заповеди… да направи какво? И за да избегнат разкриването, всичките й членове наистина не трябваше да правят нищо. Навремето Самюел Джонсън бе забелязал, че всеки може да се научи на този номер.


	Хеликоптерът се снижи и кацна, за голяма изненада на репортерите, които винаги държаха моравата под око. Всичко неочаквано в Белия дом си беше достойно за новина. Веднага разпознаха Кати Райън. Бялата й лекарска престилка биеше на очи, плюс фактът, че редом с нея се намираше и още един човек в лекарски екип. Спонтанно възникналата работна хипотеза беше, че има нещо спешно, свързано със здравето на самия президент. И макар един говорител да излезе да обясни, че президентът се чувства отлично и работи в кабинета си, спомена, че не знаел защо доктор Райън се прибира толкова рано.
	Кати поведе доктор Александър право в Овалния кабинет, влезе и каза:
	— Джак, това е Пиер Александър.
	Райън се изправи. В предстоящите два часа нямаше официални ангажименти и само бе наметнал сакото си.
	— Здравейте, докторе — каза той и протегна ръка. В същия момент проумя, че и жена му е с работната си манта, и попита: — Какво става, Кати?
	— Кажи му, Алекс.
	Никой още не беше седнал. Двама агенти от охраната бяха последвали лекарите вътре и напрежението в стаята им зазвуча като тревожна камбана, макар да нямаха представа какво става. Рой Олтман беше в съседната стая и разговаряше с Прайс.
	— Господин президент, имате ли представа какво представлява вирусът „Ебола“?
	— Африка — каза Джак. — Някаква болест от джунглите, нали така? Страшно смъртоносна. Гледах един филм…
	— Горе-долу е така — потвърди Александър. — Това е РНК-вирус с негативна нишка. Не знаем къде обитава… искам да кажа, че знаем мястото, но не и преносителя, тоест животното, в което обитава. А той е убиец, сър. Ръстът на смъртността при него е осемдесет процента.
	— Ясно — каза Райън. — Продължавайте.
	— Сега е тук.
	— Къде?
	— При последното преброяване имахме пет случая в „Хопкинс“. Повече от двадесет в цялата страна, макар че този брой е отпреди три часа. Мога ли да използвам телефона?


	Гъс Лоренц беше сам в кабинета си, когато телефонът иззвъня.
	— Пак съм аз, доктор Александър.
	— Да, Алекс?
	— Гъс, колко е последният брой?
	— Шейсет и седем.
	— Къде?
	— Основно големите градове. Докладите постъпват най-вече от главните медицински центрове. Бостън, Ню Хейвън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, един в Ричмънд, седем тук, в Атланта, три в Орландо… — Чу се звук на отваряща се врата и подавана хартия. — Осемдесет и девет, Алекс. И продължават да постъпват.
	— Военният институт вдигна ли вече тревога?
	— Очаквам да го направят до един час. Трябва да проведат съвещание, на което да определят…
	— Гъс, в момента съм в Белия дом. Президентът е до мен. Искам да му кажеш мнението си — отсече Александър, в миг възвърнал армейската си стойка и глас.
	— Какво… как успя… Алекс, още не е сигурно.
	— Или ти, или аз трябва да му кажа. По-добре е да го направиш ти.
	— Господин президент? — обади се Елен Съмтър от вратата. — На телефона е генерал Пикет, сър, иска да говори с вас. Казва, че не търпи отлагане.
	— Кажете му да изчака.
	— Джон си го бива, но е малко консервативен — забеляза Алекс. — Гъс, казвай!
	— Господин президент, това не прилича на природно събитие. Изглежда като съвсем преднамерен акт.
	— Биологическа война? — попита Райън.
	— Да, господин президент. Информацията ни още не е пълна, за да направим реално заключение, но възникващите по естествен начин епидемии не започват по този начин, нито едновременно по цялата територия на една страна.
	— Госпожо Съмтър, можете ли да включите генерала в тази линия?
	— Да, сър.
	— Господин президент? — обади се нов глас.
	— Генерале, на телефона е доктор Лоренц, а до мен е доктор Александър от „Хопкинс“ — каза Джак.
	— Здравей, Алекс.
	— Здравей, Джон — отвърна Александър.
	— Значи знаеш.
	— С каква степен на увереност са оценките ви? — запита ФЕХТОВАЧ.
	— Имаме най-малко десет фокални центъра. Една болест не се разраства така, сама по себе си. Данните все още постъпват, сър. Всичките случаи са регистрирани през последните двадесет и четири часа, следователно не е случайност и не е естествен процес. Алекс е при вас, така че го накарайте да ви обясни нещата по-подробно. Навремето работеше при мен. Страшно добър е — каза Пикет.
	— Доктор Лоренц, споделяте ли това мнение?
	— Да, господин президент.
	— Господи! — Джак погледна жена си. — Какво следва?
	— Сър, имаме няколко възможности — отвърна Пикет. — Трябва да дойда при вас да ви видя.
	Райън се извърна.
	— Андреа!
	— Да, сър?
	— Веднага изпратете хеликоптер до Форт Детрик!
	— Слушам, господин президент.
	— Ще ви чакам, генерале. Доктор Лоренц, благодаря ви. Има ли още нещо, което трябва да знам в момента?
	— Доктор Александър може да ви обясни нещата не по-зле от мен.
	— Добре, госпожа Съмтър ще ви свързва с директните линии. — Джак отиде до вратата. — Свързвайте ме веднага. И повикайте Арни и Бен.
	— Да, господин президент.
	— Какво трябва да знам? — обърна се Джак към доктор Александър.
	— Засега нищо особено. Нещата са предимно от техническо естество — обясни Алекс. — След като знаем колко лесно напредва болестта, цялата ни информация до този момент си е въздух под налягане. Точно в това е ключовият въпрос. Ако тя се разпространява безпрепятствено по въздушно-капков път…
	— Какво? — попита Райън.
	— Чрез кихане, кашляне и така нататък. Ако се разпространява по този начин, тогава сме в страшна опасност.
	— Не би трябвало да е така — възрази Кати. — Джак, този микроорганизъм е много крехък. Той не може да изтрае на открито повече от… колко беше, Алекс, няколко секунди?
	— Така е на теория, но някои щамове са по-устойчиви от другите. Дори да може да оцелее на открито само няколко минути, това е много лошо. Ако това е щамът, който наричаме „Мейинга“, просто не знаем колко е издръжлив. Но работата не е само в това. Ужасното е, че ако някой човек го закачи, го отнася у дома си. Къщата е доста гостоприемна среда за патогените. Имаме си отопление и климатична инсталация, които се грижат за това, и членовете на семейството, с които заразеният е в близък контакт. Те се прегръщат. Целуват се. А като някой организъм е станал среда на вирусите, те много скоро почват буквално да преливат от него.
	— Да преливат?
	— Вирусните частици, господин президент. Размерът на тези неща се измерва с микрони. Те са много по-дребни, отколкото частиците на праха, по-дребни от всичко, което можете да зърнете с невъоръжено око.
	— Вие сте работили в Детрик, така ли?
	— Да, сър. Бях полковник, шеф на отдела по изследване на патогенните организми. Уволних се и отидох в „Хопкинс“.
	— Значи имате представа за плановете на генерал Мичел, вариантите имам предвид?
	— Да, сър. На тази материя се прави преоценка поне веднъж годишно. Бил съм член на комисията, която съставя плановете.
	— Седнете, докторе. Искам да изслушам тези планове.


	Транспортните кораби за подвижно тилово обезпечение вече се бяха прибрали от учението и дори експлоатацията бе приключила. След като получиха заповеди от командващия, те започнаха процедурите по запускането на двигателите, което означаваше просто подгряване на горивото и смазочните масла. На север кръстосвачът „Анцио“, плюс разрушителите „Кид“ и „О’Банън“ също получиха заповеди и се насочиха на запад за пункта на срещата. Старшият офицер се чудеше как, по дяволите, ще откара до Персийския залив тия тромави дебелани без въздушно прикритие, ако се стигнеше дотам. Военноморският флот на Съединените щати не стъпваше никъде без въздушно прикритие, а най-близкият самолетоносач беше „Айзенхауер“, на почти пет хиляди километра от тях. От друга страна пък не беше толкова лошо да си просто капитан на учебен отряд от кораби, без някой адмирал да ти диша във врата.
	Първият от корабите, който излезе от стоянката на рейда, беше „Боб Хоуп“, нов военен тип товарно-разтоварен транспортен кораб с водоизместимост почти 80 000 тона, който носеше 952 транспортни средства. Цивилният му екипаж имаше малък стаж за такива преходи. Един огромен говорител изрева „благодаря ви за всичко“ към военноморската база, докато излизаха в открито море точно след полунощ. Последваха го още четири кораба.


	Изчакаха Гудли и ван Дам и по възможно най-бързия начин ги въведоха в нещата.
	— Не мисля, че вирусът би могъл да оцелее извън джунглата — каза Гудли.
	— Не може, поне не продължително време, защото в противен случай вече щеше да шества победоносно по целия свят.
	— Той убива прекалено бързо за тази цел — възрази ХИРУРГ.
	— Кати, хората летят с реактивни самолети вече повече от тридесет години. Обаче това дребничко копеленце е крехко и това е в наша полза.
	— Как ще разберем кой го е направил? — Въпросът дойде от Арни.
	— Ще интервюираме всички жертви, ще открием къде са били последните дни, ще се опитаме да определим огнищата. Това е функция на разследването. Епидемиолозите ги бива… но този случай е доста голям залък за тях… — добави Александър.
	— Може ли ФБР да помогне, докторе? — запита ван Дам.
	— Поне няма да навреди.
	— Ще повикам Мъри — каза шефът на канцеларията.
	— Не можете ли да лекувате болестта? — запита Райън.
	— Не. Епидемията затихва от само себе си след няколко цикъла. Нещата стоят така: даден човек пипва вируса. Вирусът започва да се размножава в него и след това преминава в някой друг. Всяка жертва се превръща в един несъвършен приемник, умира и я предава на следващата жертва. Но, и тук е добрата новина, еболата не се възпроизвежда ефикасно. С всеки преминат генерационен цикъл вирусът става все по-малко вирулентен. По-голямата част от оцелелите при избухване на епидемия са към края й, защото вирусът мутира в по-слабо опасни форми. Просто е толкова примитивен, че не може да оцелее.
	— Колко цикли трябва да изминат, за да се случи това, Алекс? — попита Кати.
	Той повдигна рамене.
	— Това е емпирично. Познаваме процеса, но не можем да определим точния брой.
	— Прекалено много неизвестни. — Тя направи гримаса.
	— Господин президент?
	— Да, докторе?
	— Нали сте гледали филма?
	— Да, но какво по-точно?
	— Бюджетът на този филм е доста по-голям от цялото финансиране на изследователската дейност във вирусологията. Не забравяйте това. Предполагам, защото не е достатъчно сексапилна. — Арни понечи да каже нещо, но Алекс вдигна ръка. — Аз вече не съм на правителствена работа, сър. Не е необходимо да говоря префърцунено. Моите изследвания са финансирани от частни фирми. Аз просто констатирам един факт. Какво пък, по дяволите, не могат да се субсидират всички области на науката.
	— Ако не можем да лекуваме болестта, как ще я спрем? — попита Райън, връщайки разговора в основното му русло, и рязко извъртя глава. Някаква сянка прекоси южната ливада, а през прозорците с бронирани стъкла проникна грохотът на хеликоптер.


	— Аха — забеляза усмихнат Бадрейн. Интернет беше създадена да дава достъп до информация, а не да я скрива, и с помощта на приятел на приятел на приятел, който беше студент по медицина в университета „Емъри“ в Атланта, той се бе сдобил с паролата, с която да се вмъкне в електронната поща на този медицински център. Друга ключова дума елиминира всички останали спънки и ето, всичко изскочи. Беше 14:00 часа на източното крайбрежие на Америка и „Емъри“ докладваше на ЦКЗ, че в момента има шест случая от заподозряната хеморагична треска. Още по-добре, че Центърът вече бе отговорил, и това му каза още повече. Бадрейн отпечата и двете писма, след което се обади по телефона. Сега вече наистина имаше хубави новини.


	Раман кацна в Питсбърг след кратък полет, който му позволи да обмисли на спокойствие няколко варианта. Неговият колега в Багдат — неговият събрат — бе действал прекалено самопожертвувателно, прекалено артистично, а и охраната около иракския лидер бе станала прекалено голяма, в действителност още по-голяма от онази, в която служеше той. Как да го направи? Номерът беше да предизвика колкото може по-голям хаос. Може би когато Райън навлезеше сред тълпата да стиска ръце? Той стреля, убива един-двама от другите агенти, после побягва в тълпата… Успееше ли да се промъкне през първите два-три реда, после вече трябваше само да размахва удостоверението си на агент — много по-добро от пистолет средство за измъкване; всеки щеше да си мисли, че преследва убиеца. Ключът за измъкването при атентат — ръководството на Службата го бе научило на това — се коренеше в първите тридесет секунди. Оцелееш ли в този интервал, значи имаш извънредно големи шансове да се измъкнеш. А той щеше да е човекът, който да извършва всички разстановки по охраната за пътуването в петък. Тогава щеше да има всички шансове да закара президента до място, където да изпълни задачата си. Убива президента. Убива Прайс. Убива още един агент. И после се стопява в тълпата. Може би е най-добре да стреля от бедро. Най-добре е гражданите да не видят револвера в ръката му след изстрелите. Да, това можеше и да стане, помисли той, разкопча колана и се изправи. В края на пистата щеше да го чака местен агент. Оттам веднага отиваха в хотела, в чиято голяма зала Райън щеше да произнесе речта си. Раман имаше на разположение цял ден и част от следващия, за да обмисли нещата, и то пред самите очи на колегите си.


	Генерал-майор Джон Пикет беше възпитаник на медицинската школа в Йейл, към което беше добавил два доктората, по молекулярна биология от Харвард и обществено здравеопазване от калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше блед, свит мъж, който изглеждаше дребен в униформата си — не беше имал време да се преоблече и носеше камуфлажен комбинезон, което го правеше съвсем неподходящ за мястото, където се намираше. С него дойдоха двама полковници, следвани от директора на ФБР Мъри. Тримата служители застанаха мирно след влизането си, но сега Овалният кабинет беше прекалено малък и президентът ги поведе по коридора към залата „Рузвелт“. По пътя един агент подаде на генерала факс, още топъл, току-що излязъл от апарата в стаята на секретарките.
	— Броят на случаите в момента възлиза на сто тридесет и седем, според сведенията от Атланта — каза Пикет. — Петнадесет града, петнадесет щата, от едното до другото крайбрежие.
	— Здравей, Джон — каза Александър и стисна ръката му. — Аз самият видях трима от тях.
	— Алекс, радвам се да те видя, приятелю. — Генералът вдигна поглед към президента. — Предполагам, че Алекс вече е осведомил всички за основните неща, господин президент?
	— Точно така — каза Райън.
	— Имате ли някакви незабавни въпроси?
	— Вие сте сигурни, че това е преднамерен акт, така ли?
	— Бомбите не избухват случайно. — Пикет разгърна една карта. Голям брой градове бяха белязани с червени точки. Един от съпровождащите го полковници отбеляза още три града: Сан Франциско, Лос Анджелис и Лас Вегас.
	— Големите градове. Точно както бих го направил и аз. — Александър си пое дълбоко дъх. — Напомня на Биовойна 95, Джон.
	— Почти същото. Това е една игра на война, която разиграхме с Агенцията по ядрени оръжия към министерството на отбраната. При нея използвахме антракс. Джон беше един от най-добрите ни хора за планиране на настъпателни биологически действия — обясни Пикет на останалите. — Беше командващ на Червените.
	— Но това не е ли незаконно? — възкликна Кати с пламнало от откровенията им лице.
	— Защитата и нападението са две страни на една и съща монета, доктор Райън — отвърна Пикет, защитавайки бившия си подчинен. — Трябва да мислим и да се поставяме на местата на лошите, ако искаме да ги спрем.
	— Някаква оперативна концепция? — попита президентът. Той разбираше от тия неща повече от жена си.
	— Биологическата война на стратегическо ниво означава даване начало на верижна реакция в рамките на вашето население-мишена. Вие се опитвате да заразите колкото е възможно повече хора, а те съвсем не са много; тук не става дума за ядрени оръжия. Замисълът е хората, самите жертви, да разпространяват болестта вместо вас. Това е елегантното на биологическата война. Вашите жертви всъщност се явяват преките убийци. Всяка епидемия започва със слабо темпо, като постепенно набира скорост и в един момент дръпва стремглаво с геометрична прогресия. Така че ако използвате биологическо оръжие като настъпателно, вие се опитвате да му придадете летящ старт, заразявайки максимален брой хора, и си избирате за целта пътници. Лас Вегас е идеален обект за това. Той е град с голям брой годишни големи срещи. Участниците в конкретното събитие се заразяват, качват се на самолетите и летят към дома си, като разпръскват болестта по цялата страна.
	— Има ли някаква възможност да открием как са го направили? — попита Мъри.
	— Най-вероятно ще е чиста загуба на време. Другото хубаво нещо — съвсем условно, разбира се — при биологическите оръжия е, че в този случай инкубационният период е минимум три дни. Каквато и система за разпространяване да е била използвана, оръжието е било събрано, опаковано и вече е изчезнало. Никакво физическо доказателство за това кой ни го е натресъл.
	— Оставете това за по-късно, генерале. Какво да правим? Виждам, че има множество щати без заразени граждани…
	— Това е само засега, господин президент. При еболата има латентен период от три до десет дни. Не знаем колко далеч е стигнала вече. Единственият начин да го разберем е да чакаме.
	— Трябва да задействаме командата за пълна блокада на пътищата, Джон — каза Александър. — И то колкото може по-бързо.


	Махмуд Хаджи четеше. До спалнята си имаше кабинет и обичаше да работи в него, защото обстановката му беше позната. Не обичаше да го безпокоят там и затова хората от охраната му бяха изненадани от реакцията му на телефонното обаждане. Двадесет минути по-късно те пропуснаха посетителя му, без да го съпровождат.
	— Започна ли се вече?
	— Започна се. — Бадрейн му подаде разпечатката от Центъра в Атланта. — Утре ще знаем доста повече.
	— Ти изпълни добре дълга си — каза му Даряеи и след като вратата се затвори зад посетителя му, се обади по телефона.


	Алахад не знаеше през колко звена стига връзката до него; известно му беше само, че това е презокеанско обаждане. Подозираше, че последното междинно звено е Лондон, но не беше сигурен, а и не искаше да пита. Запитването беше съвсем рутинно, ако не се броеше времето на деня — в този момент в Англия беше вечер и всички магазини бяха затворени. Разнообразието на килимите и цените бяха ключовите части, които му даваха необходимата информация. Шифърът бе запаметен много отдавна и никога не бе записван. След като знаеше много малко, много малко и щеше да издаде, ако го заловяха. Тази част от спецификата му беше пределно ясна. След това идваше и неговият ред. Той сложи табелката „Ще се върна след пет минути“, излезе, заключи вратата и измина две пресечки до един уличен автомат, откъдето се обади на Ареф Раман.


	Съвещанията се провеждаха в залата „Рузвелт“ и репортерите се усетиха веднага. Прекалено много официални автомобили, прекалено много охрана, прекалено много добре познати лица.
	Дойде Пат Мартин, дойдоха и Бретано и адмирал Джексън, Джордж Уинстън и министрите на търговията и вътрешните работи — оцелели от президенството на Дърлинг и назначени още от Боб Фаулър. Пристигна и Ед Фоли. Присъстваха също Арни ван Дам, Бен Гудли, директорът Мъри, първата дама, трима армейски офицери и доктор Александър.
	— В пълен състав сме — обяви президентът. — Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте. Нямаме никакво време за предисловия. Изправени сме пред опасност за нацията. Решенията, които вземем днес тук, ще имат сериозно отражение върху нашата страна. Да ви представя генерал-майор Джон Пикет, лекар и учен. Генерале, имате думата.
	— Благодаря, господин президент. Дами и господа, аз съм командващ генерал във Форт Детрик. Днес сутринта започнахме да получаваме изключително тревожни съобщения…
	Райън го прекъсна — вече бе слушал два пъти доклада му и вместо него зачете папката, която Пикет му беше връчил. Папката беше обрамчена с обичайната за свръхсекретни документи червено-бяла лента и съдържаше оперативния план за пълна блокада. Планът имаше четири варианта и Джак отиде направо на Номер 4. Той беше наречен „Изолация“ — съвсем подходящо име. Съдържанието на документа го вледени и Джак се усети, че се обръща да погледне Джордж, който се бе облегнал на стената. Но Джордж нямаше да разбере. Той не разбираше от авиолайнери, вируси и ядрено оръжие, нали?
	— Колко зле е положението в момента? — попита министърът на здравеопазването.
	— Допреди петнадесет минути в Центъра са били докладвани над двеста случая на заболели. Искам да наблегна на подробността, че те са се появили за по-малко от двадесет и четири часа — каза генерал Пикет.
	— Кой го е направил? — попита министърът на земеделието.
	— Да оставим това настрана — намеси се президентът. — По-късно ще се занимаем с този проблем. Това, което трябва да решаваме в момента, е най-добрият начин за сдържане на епидемията.
	— Просто не мога да повярвам, че не сме в състояние да лекуваме…
	— Повярвайте го — каза Кати Райън. — Знаете ли колко вирусни болести познаваме, които можем да лекуваме?
	— Ами не — призна си министърът на строителството и благоустройството.
	— Нито една. — Непрекъснато я удивляваше фактът колко невежи могат да са някои хора на медицински теми.
	— Следователно сдържането на епидемията е единственият избор — продължи генерал Пикет.
	— Как можете да сдържите разпространението ма епидемия, плъзнала по цялата страна? — Това беше Клиф Рътлидж, помощник-държавен секретар, заместващ Скот Адлер.
	— Точно това е проблемът, пред който сме изправени — каза президентът. — Благодаря ви, генерале. Ще започна оттук. Единственият начин да се блокира епидемията е да се затворят всички обществени заведения — театри, пазарни центрове, спортни стадиони, бизнескабинети, всичко — и също така да се прекратят всякакви пътувания по магистралите. Доколкото ни е известно, най-малко тридесет щата са все още незасегнати от болестта до този момент. Ще направим добре, ако задържим положението такова. Можем да го постигнем, като предотвратим всички пътувания, докато не овладеем механизма на разпространение на болестта. Едва тогава вече можем да отпуснем малко нещата.
	— Господин президент, това е противоконституционно — обади се веднага Пат Мартин.
	— Обясни — заповяда Райън.
	— Свободата на пътуване от едно място на друго е конституционно право на всеки гражданин. Дори и в рамките на всеки щат всяко ограничение на правото на пътуване представлява нарушение на Конституцията както в случая с Лемуел Пен — чернокож армейски офицер, убит от Ку-клукс-клан през шейсетте. Това е прецедент за Върховния съд.
	— Разбирам, че аз — моля всички присъстващи в залата да ме извинят — съм се клел да спазвам Конституцията. Но ако спазването й означава да убием двайсет милиона граждани, тогава какво? — запита ФЕХТОВАЧ.
	— Не можем да направим това! — възкликна министърът на благоустройството.
	— Генерале, какво ще стане, ако не вземем тези мерки? — попита Мартин, с което изненада силно Райън.
	— Няма точен отговор. Не може и да има, защото все още не знаем как се разпространява вирусът. Ако е по въздушно-капков път, а имаме причина да подозираме този начин — тогава имаме на разположение стотици компютърни модели, които можем да използваме. Проблемът е да се реши кой точно. Най-лошият случай? Обществото ни просто се разпада. Лекарите и сестрите бягат масово от болниците, хората се заключват в домовете си и епидемията затихва по същия начин както и Черната чума през 14-и век. Връзките между отделните индивиди секват и поради това болестта спира хода си.
	— Двайсет милиона? Толкова страшна ли е била Черната смърт? — запита Мартин с посивяло лице.
	— Архивите не са пълни. Тогава още не е имало система за регистриране. Най-пълните данни са от Англия — отвърна Пикет. — Чумата я е обезлюдила наполовина. Епидемията е продължила около четири години. На Европа са били нужни около сто и петдесет години, за да възвърне населението си от 1347-а година.
	— По дяволите! — изруга министърът на вътрешните работи.
	— Наистина ли е толкова опасна, генерале? — продължи да упорства Мартин.
	— Потенциално, да. Проблемът е в това, че ако не предприемем нищо и след това разберем, че болестта е изключително вирулентна, вече ще е прекалено късно.
	— Разбирам. — Мартин се обърна. — Господин президент, не виждам да имаме особено голям избор.
	— Нали току-що каза, че това е незаконно, дявол да го вземе! — избухна министърът на благоустройството.
	— Господине, Конституцията не е пакт за самоубийство, и макар че аз мисля, че знам как ще се произнесе Върховният съд по този случай, до този момент такъв прецедент не е имало и той може да бъде оспорен.
	— Какво те накара да промениш мнението си, Пат? — попита Райън.
	— Двайсет милиона конкретни причини, господин президент.
	— Ако ние самите погазваме законите си, какви ще сме тогава? — попита Клиф Рътлидж.
	— Живи — отвърна Мартин спокойно. — Може би.
	— Готов съм да изслушам дискусия по въпроса в продължение на петнайсет минути — каза Райън. И после трябва да вземем решение.
	Дискусията бе оживена.
	— Ако ние нарушим собствената си конституция — каза Рътлидж, — тогава никой по целия свят няма да ни вярва!
	— А какво ще кажете за практическите въпроси? — възрази министърът на селското стопанство. — Хората трябва да се хранят.
	— Що за страна ще оставим на децата си, ако…
	— А какво ще им оставим и на кого, ако измрат? — изръмжа Джордж Уинстън.
	— В наше време не стават такива неща.
	— Бихте ли дошли в болницата ми да видите болните, сър? — попита Александър от мястото си в ъгъла.
	— Благодаря ви — каза Райън, поглеждайки часовника си. — Призовавам ви да гласуваме.
	Министърът на отбраната, финансите, правосъдието и търговията гласуваха „за“. Останалите бяха против. Райън ги гледа продължително време.
	— Съгласните печелят — заяви студено президентът. — Благодаря ви за подкрепата. Директор Мъри, ФБР ще окаже пълно съдействие на решението, изисквано от Центъра в Атланта и Военномедицинския институт на САЩ, за да се локализират огнищата на тази епидемия.
	— Да, господин президент.
	— Господин Фоли, всяка разузнавателна служба, с която разполагаме, ще бъде ангажирана. Ще работите съвместно с медицинските експерти. Това все е дошло отнякъде и който и да го е направил, е извършил акт на война, използвайки оръжия за масово унищожение срещу нашата страна. Вие имате пълномощия, предоставени ви от закона, да координирате работата на всички разузнавателни организации. Предайте им, че имате заповедта ми да ги упражнявате.
	— Ще направим всичко възможно, сър.
	— Господин Бретано, обявявам състояние на извънредно положение на територията на цялата страна. Всички формации на Националния резерв и Националната гвардия да бъдат задействани незабавно и поместени под федерално командване. В Пентагона имате същия план за извънредни обстоятелства. — Райън повдигна папката с плана за пълната блокада. — Ще изпълнявате вариант Четири, „Изолация“.
	— Слушам, сър.
	Райън се обърна към министъра на транспорта в другия край на масата.
	— Господин министър, контролът върху въздушните линии е ваш. Когато се върнете в кабинета си, ще заповядате на всички самолети, които в момента са във въздуха, да се доберат до крайните си пунктове и да останат там. Всички самолети на земята ще останат на място. Начало на действие на заповедта шест часа тази вечер.
	— Не! — Министърът на транспорта се изправи. — Господин президент, не мога да изпълня това. Това е незаконен акт и аз няма да наруша закона.
	— Много добре, сър. Веднага ще приема оставката ви. Вие ли сте заместникът? — обърна се към жената зад него Райън.
	— Да, господин президент, аз съм.
	— Ще изпълните ли заповедта ми?
	Тя се огледа. Не знаеше как да постъпи. Бе свидетел на цялата дискусия, но не бе свикнала да взема сериозни решения, без да има зад гърба си сериозна политическа подкрепа.
	— И на мен не ми харесва — каза Райън. Стаята беше пронизана от грохота на самолетни двигатели — един самолет излиташе от националното летище във Вашингтон. — Какво ще кажете, ако този самолет носи някъде смърт? — попита той толкова тихо, че тя едва го чу.
	— Ще изпълня заповедта ви, сър.
	— Да знаеш, Мъри — каза бившият вече министър на транспорта, — като едното нищо можеш да арестуваш този човек тук. Той е национален престъпник.
	— Не днес обаче — отвърна Мъри, втренчен в президента. — Някой първо трябва да реши какво представлява законът.
	— Ако в тази стая някой чувства нуждата да напусне държавната служба поради този прецедент, ще приема оставката му без никакви предразсъдъци — но ви моля да помислите какво правите. Ако аз съм сбъркал, чудесно, ще си понеса последствията. Но ако лекарите се окажат прави и ние не направим нищо, тогава ръцете ни ще се оплискат с повече кръв, отколкото тези ма Хитлер. Имам нужда от помощта и поддръжката ви. — Райън се изправи и излезе от стаята, докато останалите се блъскаха едни други при изправянето си. Той беше бърз, защото нямаше друг изход. Влезе в Овалния кабинет, зави надясно към президентската чакалня и едва успя да влезе в банята. Секунди по-късно Кати го намери коленичил да си повръща червата в тоалетната чиния.
	— Прав ли бях? — запита той, без да се обръща, все още на колене.
	— Изглеждаш страхотно — забеляза ван Дам, улавяйки ФЕХТОВАЧ в тази доста недостойна за един президент поза.
	— Хубава работа, Арни! Защо мълча като риба?
	— Защото не беше необходимо да говоря, господин президент — отвърна ван Дам.
	Генерал Пикет и останалите лекари го чакаха в кабинета.
	— Сър, току-що получихме факс от Атланта. Във Форт Стюарт има докладвани два случая на заболели. Това е базата на квартируване на 24-ти механизиран корпус.


>>	50.
>>	СПЕЦИАЛЕН ДОКЛАД

	Всичко започна със сборните учебни пунктове към Националната гвардия. Буквално всеки голям град и градче в Америка имаше такъв и във всеки един имаше по един сержант или офицер, който дежуреше на телефона. Когато телефонът звъннеше, нечий глас от Пентагона изговаряше кодова дума, която представляваше заповед за свикване на резерва. Дежурният в пункта алармираше командира на частта, следваха нови телефонни обаждания, разклоняващи се като клоните на дърво, като всеки известен предаваше подробностите на още хора. Обикновено беше нужен час, за да бъдат известени всички — или почти всички, тъй като неминуемо имаше хора, отсъстващи от града. Старшите гвардейски командири обикновено работеха директно под заповедите на губернаторите на няколко щата, тъй като националната гвардия е хибридна институция, частично държавна милиция и частично армия (например Въздушната национална гвардия дава на много щатски губернатори достъп до най-модерните изтребители). В момента старшите гвардейски офицери, изненадани от заповедта за призив на резерва на действителна военна служба, докладваха ситуацията на губернаторите си и искаха напътствия, които ръководствата на щатите още не бяха в състояние да издадат, тъй като и те бяха в пълно неведение какво става. Но на ниво рота и батальон офицерите и войниците (както и женският персонал) бързаха да се приберат у дома след изтичането на работния си ден в цивилните фирми, и след като бяха от териториалните формирования на резерва, навличаха маскировъчните си комбинезони, обуваха ботушите си и караха по най-бързия начин до пунктовете, за да сформират ескадрилите и взводовете си. Там обаче с тревога виждаха, че ще им бъде раздавано оръжие, и което беше още по-обезпокоително, защитно снаряжение — екипировка, предназначена за действия в обстановка на химическа война, която всички в един или друг момент бяха носили и която всеки човек в униформа презираше. Разнасяха се обичайните шеги, разкази за службите, приказки за съпруги и деца, докато офицерите и старшите сержанти се събираха в залите за съвещания, за да разберат какво става, по дяволите. Напускаха кратките съвещания ядосани, объркани, а тези, които бяха получили по-подробна информация — уплашени.


	В Атланта старшият местен агент на ФБР паркира с виеща сирена пред Центъра за контрол на заболяванията. Във Вашингтон голям брой офицери от ЦРУ и другите разузнавателни служби караха сравнително по-кротко до сградата „Хувър“, където сформираха един обединен отряд. И в двата случая работата се свеждаше до това да се разбере как е избухнала епидемията и оттам вече да се определи пунктът й на произход. Не всички бяха цивилни. Разузнавателната служба на отбраната и Агенцията за национална сигурност бяха основно униформени организации и навъсените офицери осведомяваха всеки свой колега, че в американската история е настъпил нов момент. Ако това действително беше преднамерена атака срещу Съединените американски щати, значи една суверенна държава бе станала жертва на онова, което се наричаше „оръжие за масово поразяване“. Всички обясняваха на цивилните си колеги каква е била политиката на САЩ в продължение на две поколения в отговор на такива събития.


	Всичко се развиваше прекалено бързо, разбира се, тъй като извънредните ситуации по самата си същност са нещо, което никой не може да планира. Това се отнасяше и до самия президент, който влезе в залата за пресконференции на Белия дом, съпровождан от генерал Пикет. Само преди половин час Белият дом бе съобщил на основните информационни мрежи, че президентът ще направи изявление и че при този случай правителството ще упражни правото си да изиска ефирно време, вместо да моли за него — от двайсетте години в началото на века правителството бе възприело позицията, че е собственик на радиовълните — като по този начин ще измести всичките вечерни шоута и други програми, предшестващи вечерните новини. Въвеждащият коментар обясняваше на зрителите, че никой не знае за какво ще става дума, но че само преди броени минути се е състояла извънредна среща на кабинета.
	— Скъпи съотечественици — започна президентът Райън. Онези, които редовно гледаха новия си президент, си отбелязаха колко бледо е лицето му (Госпожа Абът не бе имала време да го гримира, а и зловещият му глас още повече усилваше ефекта.) Съобщението беше още по-зловещо.


	Циментовозът имаше радио, разбира се. Имаше дори и магнетофон. Вече бяха в Индиана, прекосили Мисисипи и Илинойс по-рано през деня по пътя си към столицата. Холбрук, който не се вълнуваше особено от думите на президента, завъртя копчето на скалата, но гласът продължаваше да се носи от всички станции. Това беше толкова необичайно, че той остана на една от тях. Браун, който караше, видя как колите и камионите отбиват на банкета — не много в началото, но все повече и повече следваха примера им с напредването на речта.


	— И така, съгласно заповедта на президента правителството предприема следните действия:
	— Първо: до втора заповед всички училища и колежи в страната се затварят.
	— Второ: всички предприятия, с изключение на тези, осигуряващи най-належащите стоки и услуги — средствата за масова информация, здравеопазването, службите за сигурност и противопожарната охрана — също така ще бъдат затворени до второ нареждане.
	— Трето: всички обществени места — театри, ресторанти, барове и подобни, ще бъдат затворени.
	— Четвърто: движението по всички междущатски направления се преустановява до второ нареждане. Това важи за всички видове търговски полети, междущатски влакове и автобуси от всякакъв вид. На камионите, превозващи хранителни продукти, ще бъде позволено да пътуват под военна охрана. Същото е в сила за снабдяванията от първа необходимост, като лекарства и всички от този род.
	— Пето: Националната гвардия на всички петдесет щата е задействана под бойна тревога и е поставена под федерален контрол, за да поддържа обществения ред. В цялата страна е въведено военновременно положение.
	— Ние призоваваме нашите съграждани… не, позволете ми да говоря с по-обикновени думи. Дами и господа, всичко, което се иска от нас, за да се справим с тази криза, е малко здрав разум. Още не знаем колко опасна е тази болест. Мерките, които днес предприемаме, по същността си са предпазни. Те изглеждат и действително са извънредни мерки. Причината на това, както вече ви казах, е, че този вирус е потенциално най-смъртоносният микроорганизъм на цялата планета, но ние още не знаем колко опасен е той. Знаем със сигурност единствено, че с няколко прости мерки можем да ограничим разпространението му, без значение колко смъртоносен е, и единствено в интерес на обществената безопасност съм разпоредил тези мерки. Това действие се предприема по съвета на най-добрите учени. За да защитите себе си, не забравяйте как се разпространява болестта. При мен е генерал Джон Пикет, старши армейски лекар и експерт в областта на инфекциозните болести, който ще ни даде медицински съвети. Генерале, заповядайте. — Райън се дръпна от микрофона.


	— Какъв педераст! — изкряска Холбрук. — Няма право да постъпва така.
	— Така ли мислиш? — Браун последва един осемнадесетколесник на банкета на пътя. Бяха на сто и петдесет километра от границата на щатите Индиана и Охайо. На около два часа път от тази свиня, помисли той. Нямаше начин да стигнат дотам преди някой местен гвардеец да е затворил пътя.
	— Мисля, че е по-добре да намерим някакъв мотел, Пит.


	— И така, какво да правя? — попита агентката от ФБР в Чикаго.
	— Съблечете се. Окачете си дрехите на вратата. — Нямаше никакво време за учтивости, а и той, в края на краищата, беше лекар. Гостенката му дори не се изчерви. Доктор Клайн избра пълен хирургически екип, дълга зелена манта вместо по-популярната с къси ръкави. Подобните на космически скафандри пластмасови костюми бяха привършили тотално и екипът му вече използваше само такива. Нямаше как. Нали се приближаваха до пациентите си. Боравеха с течности. Докосваха болните. В медицинския му център вече имаше девет пациенти със симптоми, които при изследванията даваха положителни резултати. Шестима от тях бяха женени, а при съпругите им четири показаха положителни тестове на антитела. Тестът понякога даваше фалшива положителна реакция, но дори и така, съвсем не беше приятно да го кажеш някому… е, налагаше му се често при пациентите с вируса на СПИН. Сега тестваха дори и деца. Това наистина разкъсваше сърцата.
	Защитният костюм, който даде на агентката, беше от памук, но болницата беше взела голям брой такива костюми и ги бе напръскала с дезинфектанти, особено маските. Агентката получи и лабораторни очила.
	— Така — обърна се Клайн към нея. — Стойте настрани. Не се приближавайте на повече от шест крачки и ще бъдете в пълна безопасност. Ако тя повърне или се изкашля, ако получи конвулсии, стойте настрани. Наш дълг е да си имаме работа с такива неща, а не ваш. Дори и да умира право пред очите ви, не докосвайте нищо.
	— Разбирам. Ще заключвате ли кабинета си? — Тя посочи револвера, който висеше с дрехите й.
	— Да. И когато приключите, дайте ми бележките си. Ще ги прекарам през копирната машина.
	— Защо?
	— Тя използва много силна светлина за копиране. Ултравиолетовото излъчване почти сигурно ще убие всяка частица вирус, която може да е залепнала към хартията — обясни професор Клайн. Дори и сега в Атланта се провеждаха скоростни експерименти, чиято цел беше да се установи колко устойчиви са вирусите. Това щеше да помогне на първо място да се определи нивото на предпазните мерки, необходимо в болниците, и може би също така щеше да осигури полезно ръководство за основното население.
	— А защо просто не ми дадете копията, докторе?
	— О! — Клайн поклати глава. — Как не съобразих, че така ще е по-ефикасно.


	— Господин президент. — Това беше Бари от Си Ен Ен.
	— Дали стъпките, които предприемате, са законни?
	— Бари, нямам отговор на този въпрос — каза Райън. Лицето му бе изтощено и изпито. — Няма значение дали са законни, или не, важното е, че аз съм убеден в тяхната необходимост. — Докато той говореше, един от служителите на Белия дом раздаваше маски на събраните репортери. Това беше идея на Арни. Бяха ги доставили от близката университетска болница „Джордж Вашингтон“.
	— Но, господин президент, вие не можете да нарушавате закона. Какво ще стане, ако се окаже, че сте сбъркали?
	— Бари, има фундаментална разлика между това, което правя аз в моята работа, и онова, което правите вие във вашата. Ако направите грешка, вие можете да си вземете думите назад. Ние всички видяхме това, става въпрос за вчера, как един от вашите колеги постъпи така, нали? Но ако аз направя грешка в ситуация като тази, как да оттегля нечия смърт? Как да отменя хиляди смъртни случаи? Не мога да си позволя такъв лукс, Бари — каза президентът. — Ако се окаже, че постъпката ми е неправилна, можете да правите с мен каквото пожелаете. Това също е част от работата ми и аз съм привикнал. Може би работата е там, че съм страхливец. Може би просто съм се уплашил да не позволя на хората да умират безсмислено, когато имам властта да го предотвратя.
	— Но вие в действителност не сте сигурни, нали?
	— Не — призна Джак, — никой от нас в действителност не е сигурен. Това е един от онези случаи, когато вие трябва да се вслушате в гласа на най-лошото си предчувствие. Иска ми се да можех да съм по-сигурен, но не мога, и не ще ви лъжа за това.
	— Кой го е направил, господин президент? — попита друг репортер.
	— Не знаем и за момента не се наемам да разсъждавам за източника на тази епидемия. — А това беше лъжа, Райън го разбра още докато произнасяше думите, веднага след заявлението си, че не би изрекъл лъжа, защото ситуацията също го изискваше. Какъв побъркан и шибан свят!


	Това беше най-трагичният „разпит“ през живота й. Жената, наречена Пациент номер 1, беше привлекателна, или поне е била преди два или три дни. Сега кожата, квалифицирана при приемането й като праскова, беше потъмняла и изпъстрена с алени язвички. Най-лошото обаче беше, че тя го знаеше. Нямаше начин да не разбере, помисли агентката, скрита зад маската си; тя държеше флумастера си с гумените ръкавици (нищо остро, което би могло да пробие тънкия латекс) и си водеше бележки, без да научава нещо особено. Нямаше начин пациентката да не разбере, че този вид медицински грижи не е съвсем обичаен, че лекарите се боят да я докосват и че сега специалният агент от ФБР дори не иска да се приближи до леглото й.
	— А освен пътуването ви до Канзас Сити?
	— Нищо друго — отвърна гласът, сякаш дълбоко изпод земята. — Работех на бюрото си, подготвях се за есенните заявки. Ходих на изложбата за домакински уреди преди два дни в центъра „Маккормак“.
	Последваха още няколко въпроса, никой от които не даде някаква полезна информация, поне на пръв поглед. Жената в агента я караше да протегне ръка, да докосне ръката на обречената жертва, да я погали в може би последния й ден — но не. Само преди няколко дни агентката бе научила, че е бременна с първото си дете. Сега вече отговаряше за два живота, не само за собствения си, и това бе единствената причина, която поддържаше ръката й твърда.
	— Благодаря ви. Пак ще дойдем — произнесе агентката, надигна се от металния стол и се насочи към вратата. Отвори я, сви рамене, за да не се докосне до касата, и продължи до следващата стая за следващия разпит. Клайн беше в коридора и обсъждаше нещо с друг член на персонала — дали беше лекарка или сестра, агентката не разбра.
	— Как мина? — попита професорът.
	— Какви са шансовете й? — отвърна агентката с въпрос.
	— Абсолютно никакви — отвърна Марк Клайн. При болести като тази съдбата на първия пациент беше предрешена.


	— Компенсация? Искат от нас компенсация? — невярващо възкликна министърът на отбраната.
	— Господин министър, аз просто предавам думите им — напомни Адлер на домакините си.
	— Ангажирахме двама офицери от вашите военновъздушни сили да изследват останките от ракетите. Заключенията им потвърждават нашите. Това е Пен-Лун-13, тяхната нова ракета с голям обсег и инфрачервено насочващо устройство, разработка на базата на руско оръжие. То е определено ново, в допълнение към доказателството от радарните инсталации, регистрирано от вашите кораби. Свалянето на авиолайнера е преднамерен акт. Вие го знаете. Също и ние. И така, кажете ми, господин Адлер, на каква позиция е Америка в този спор?
	— Ние не желаем нищо друго освен възстановяването на мира — отвърна държавният секретар. — Бих посочил също така, че след като КНР позволи директните ми полети между тяхната и вашата столица, това е доказателство за добра воля.
	— Сигурно — отвърна външният министър. — Или поне така би изглеждало на страничен наблюдател. Но кажете ми, господин Адлер, какво всъщност искат те?
	Толкова за разрешаването на ситуацията, каза си американският държавен секретар. Тия двамата тук не бяха по-глупави от него, и дори още по-ядосани. Но след момент нещата се промениха.
	Някаква секретарка почука, влезе и им подаде един телекс. Министърът го прочете и го подаде на американеца.
	— Изглежда, страната ви е изправена пред сериозен проблем, господин държавен секретар.


	Пресконференцията беше прекъсната. Райън се върна в Овалния кабинет и седна на дивана със съпругата си.
	— Как мина?
	— Не гледа ли? — попита той.
	— Говорехме за някои неща — обясни Кати. В този момент влезе Арни и заяви:
	— Не беше зле, шефе. Ще трябва да се срещнеш с хора от Сената тази вечер. Току-що го уговорих с ръководствата и на двете страни. Това ще направи изборния ден малко по-интересен и…
	— Арни, до второ разпореждане в тази сграда повече няма да обсъждаме политика. Сега трябва да се справяме с една жестока ситуация — каза ФЕХТОВАЧ.
	— Не можеш да се измъкнеш от това, Джак. Политиката е реалност, и ако това е преднамерена атака, както твърди генералът, тогава това е война, а войната е политически акт. Ти си водачът на правителството. Ти трябва да предвождаш Конгреса, и това е политически акт. Ти не си философ. Ти си президент на една демократична страна — напомни му ван Дам.
	— Добре — въздъхна Райън. — Какво още има?
	— Бретано се обади. Планът се разработва в момента. След няколко минути системата на въздухоплаването ще съобщи на всички авиолинии да прекратяват полетите. Вероятно по летищата сега е истински хаос.
	— Има си хас. — Джак разтри очи.
	— Сър, вие нямате много голям избор при тази ситуация — каза генерал Пикет на президента.
	— Как да се върна в „Хопкинс“? — попита Александър. — Имам си отделение на главата и пациенти за лечение.
	— Казах на Бретано, че на хората ще бъде разрешено да напуснат Вашингтон — информира присъстващите ван Дам. — Същото се отнася и до всички големи градове, които граничат с нас. Ню Йорк, Филаделфия и всички останали като тях. Трябва да позволим на хората да се завърнат по домовете си, нали така?
	Пикет кимна.
	— Да, там ще са в по-голяма безопасност. Нереалистично е да мислим, че планът може да се осъществи нормално преди полунощ или някъде там.
	— Алекс, предлагам ти да дойдеш с мен. И аз трябва да летя — обади се Кати.
	— Какво? — възкликна Райън.
	— Джак, аз съм лекар, не си забравил, нали?
	— Ти си очен лекар, Кати. Хората могат и да почакат с очилата си — заупорства Джак.
	— На съвещанието с персонала днес ние се съгласихме, че всички трябва да споделяме бремето. Не можем да оставим всички грижи на сестрите и децата — имам предвид стажантите — да лекуват тези пациенти. Аз съм клиничен лекар. Всички трябва да си поемем задълженията в тази ситуация, мили — каза ХИРУРГ на съпруга си.
	— Не! Не, Кати, това е прекалено опасно. — Джак се извърна с лице към нея. — Няма да ти позволя.
	— Джак, всички тези пъти, когато заминаваше нейде, нещата, за които никога не си ми споменавал, опасните неща, ти си вършил работата си — напомни му тя. — Аз съм лекар. И аз си имам работа.
	— Не е чак толкова опасно, господин президент — вметна Александър. — Просто трябва да спазвате изискванията. Всеки ден работя с пациенти, болни от СПИН, и…
	— Не, по дяволите!
	— Защото съм жена ли? — запита с нежен глас Кати. — Това тревожи до известна степен и мен, Джак, но аз съм професор в медицински институт. Аз уча студентите как да бъдат лекари. Уча ги какви са професионалните им отговорности. А една от тези отговорности е да бъдат до пациентите си. Не можеш да избягаш от задълженията си, Джак.
	— Бих искал да видя процедурите, които си назначил, Алекс — каза Пикет.
	— На драго сърце, Джон.
	Джак не откъсваше поглед от лицето на съпругата си. Той знаеше, че тя е силна, и винаги бе знаел, че понякога лекува пациенти със заразни болести — вирусът на СПИН често пъти причиняваше сериозни увреждания на зрението. Просто до този момент не бе се замислял особено над факта. Сега обаче беше длъжен да се замисли.
	— Ами ако…
	— Няма. Ще бъда внимателна. Мисля, че ти пак успя. — Тя го целуна пред всички. — Съпругът ми знае отлично как трябва да постъпи във всеки един момент — заяви тя на присъстващите.
	За Райън това вече беше прекалено. Ръцете му затрепераха и очите му се изпълниха със сълзи. Той примигна няколко пъти да ги прогони.
	— Моля те, Кати…
	— Щеше ли да се вслушаш в думите ми тогава, когато отиваше на подводницата, Джак? — Тя го целуна повторно и излезе.


	Имаше и съпротива, но не чак толкова много. Четирима губернатори казаха на адютантите си генерали — обичайната титла за старшия щатски офицер от Националната гвардия — да не се подчинят на президентската заповед и трима от тях се разтрепериха, когато лично министърът на отбраната се обади да повтори ясно на всеки един от тях заповедта и да ги заплаши с незабавно уволнение, арест и военен съд. Някои говореха за организиране на протести, но това изискваше време, а зелените транспортни средства вече бяха готови да потеглят, заповедите им в много случаи бяха променени, например на филаделфийската гвардия, едно от най-старите и уважавани армейски поделения, чиито членове бяха съпровождали Джордж Вашингтон при встъпването му в длъжност преди повече от два века и чиито сегашни бойци в момента напредваха към мостовете на река Делауер. Местните телевизионни и радиостанции казваха на хората, че на работниците от други населени места ще бъде позволено да се приберат по домовете си без никакви проблеми до девет часа същата вечер, и до дванайсет, ако разполагат с документи за самоличност. Мотелите по цяла Америка се претъпкаха.
	След като научиха, че училищата ще бъдат затворени най-малко за седмица, децата приветстваха възторжено новините, озадачени от загрижеността на родителите си и дори страха, който излъчваха.
	Аптеките, които продаваха стоки от рода на хирургически маски, ги свършиха за броени минути; продавачите им просто не можеха да разберат какво става, докато някой не включеше радиото.


	Колкото и да беше странно, хората, които подготвяха охраната на президента за предстоящото му посещение, научиха новината последни. Докато по голямата част от изпратения предварително отряд се тълпеше в бара да гледа речта на президента по телевизията, Раман се измъкна настрани да телефонира. Позвъни в дома си, после набра кода за достъп до съобщенията. Записаното съобщение беше фалшиво, както и предишните, и бе за пристигането на килима, който той не беше поръчвал, на цена, която не беше необходимо да плаща. Раман усети леден повей да пробягва по гърба му. Сега вече имаше разрешение да изпълни мисията си по свое усмотрение. Това означаваше скоро, като се подразбираше, че той ще загине при изпълнението й. Беше готов да умре, но през ума му се стрелна и мисълта, че би могъл да има шанс и да се измъкне. Върна се на бара. Другите трима агенти стояха до телевизора. Някакъв тип възрази, че му пречели да гледа, но веднага си затвори устата, щом му пъхнаха значките си под носа.
	— Мамка му! — възкликна шефът на питсбъргското отделение на ФБР. — Какво ще правим сега?


	Ситуацията с международните полети ставаше сложна. Светът едва сега започваше трескаво да се свързва с посолствата си във Вашингтон. Служители от посолствата информираха правителствата си за природата на извънредното положение, но при европейските правителства висшите служители си бяха по домовете и вече се канеха да си лягат. Наложи се веднага да тръгнат към кабинетите си, да свикат спешни съвещания и да решат какво да правят, но голямата продължителност на презокеанските полети им осигуряваше необходимото време. Скоро беше решено, че всички пътници за полетите от Америка ще бъдат поставени под карантина — колко дълго, още не знаеха. Настойчиви обаждания до администрацията на американското федерално въздухоплаване издействаха разрешения за полети до Америка с приземяване, зареждане с гориво и после отпътуване. Тези самолети щяха да се водят като незаразени, а на пътниците беше позволено да се приберат по домовете си, макар по пътя им да ги очакваха бюрократични спънки.


	Това, че финансовите пазари щяха да бъдат затворени, стана очевидно след като един заболял беше регистриран в медицинския център на Северозападния университет. Той беше търговец на стоки и обикновено работеше в оперативната зала на фондовата чикагска борса, и новината плъзна веднага. Всички борсови салони щяха да бъдат затворени, като следващата грижа за деловия и финансовия свят беше ефектът, който щеше да предизвика тази ситуация. Но хората най-вече следяха телевизионните репортажи. Всяка новинарска мрежа си намери медицински експерт, като му предостави пълна свобода да обясни проблема, обикновено с прекалено много подробности. Кабелните канали излъчваха специализирани научни предавания за епидемиите в Заир и демонстрации какво може да последва симптомите на най-обикновения грип. В резултат на всичко това нацията беше обзета от някаква приглушена паника, при която хората оглеждаха килерите и хладилниците си да видят с колко храна разполагат, гледаха телевизия и се тревожеха, като в същото време се мъчеха да се убедят, че няма нищо страшно. А когато разговаряха със съседите си, гледаха да не ги доближават много.


	Към осем броят на регистрираните от цялата страна случаи достигна петстотин. Доктор Гъс Лоренц бе имал дълъг ден, през който не бе спрял да снове между кабинета си и лабораторията. И персоналът му, и той лично бяха в опасност. Умората караше хората да допускат грешки. А тук, в Центъра, обикновено беше неспокойно и без лекарите да бъдат пришпорвани. Сега обаче беше същински ад. Кръвните проби, изпращани по куриери, трябваше да се описват и тестват, а резултатите — да се връщат на болниците, откъдето бяха изпратени пробите. През целия ден Лоренц полагаше огромни усилия да реорганизира хората си и функциите им, както и да разпредели персонала на смени за денонощна работа, но така, че хората му да останат в сравнително добро състояние за работа. Трябваше да приложи същата мярка и към себе си, но когато се върна в кабинета си да открадне няколко минути дрямка, откри, че вече го чакат.
	— ФБР — каза мъжът, протягайки разтвореното си удостоверение. Той беше шефът на местното отделение на Бюрото, агент от много висш ранг. Беше висок, спокоен мъж и не се вълнуваше лесно. Учеше агентите си, че в кризисни ситуации важното е човек първо да помисли. Че винаги има възможност нещата да се осерат, както и винаги има време да се оправят.
	— Какво искате от мен? — попита Лоренц.
	— Трябва да ме въведете в нещата. Бюрото работи съвместно с няколко други агенции, за да разбере как е започнало. Разпитваме всяка жертва в опит да разберем къде са се разболели, а доколкото разбираме, вие сте експертът, към когото трябва да се обърнем при тази извънредна ситуация. Къде е започнало всичко това?


	Военните не знаеха къде е започнало, но бързо ставаше очевидно докъде е стигнала болестта. Форт Стюарт, Джорджия, беше първият. Почти всяка армейска база се намираше близо до някой голям град. Форт Стюарт се намираше на съвсем кратък път с кола от Савана и Атланта. Форт Худ беше близо до Далас и Форт Уърт. Форт Камбъл беше на час път от Нашвил, където Вандербилт вече бе докладвал за наличието на болни. Персоналът живееше основно в спални помещения с общи душове и тоалетни и старшите медицински офицери в тези бази бяха ужасени в съвсем буквалния смисъл на думата. Военноморският персонал живееше най-сгъстено от всички. Корабите им представляваха затворени среди. Корабите в морето веднага получиха заповеди да останат по местата си, докато не бъде изяснена обстановката на сушата. Скоро беше решено, че всяка голяма база се намира в рисково положение, и макар някои подразделения — основно пехотата и военната полиция — да се дислоцираха, за да подсилят Националната гвардия, лекарите държаха под око всеки войник и морски пехотинец. Скоро започнаха да се появяват мъже и жени със симптоми за грип. Те веднага биваха изолирани и откарвани с хеликоптери до най-близката болница, която приемаше болни от ебола. Към полунощ вече стана ясно, че военната машина на САЩ скърца. Настойчиви обаждания до Националния център за армейско командване съобщаваха в кои поделения са открити заболели и на базата на тази информация цели батальони биваха отделяни едни от други, а личният състав се хранеше с неприкосновените запаси, защото столовите бяха затворени. Всички си мислеха за врага, когото не можеха да видят.


	— Господи, Джон — възкликна Чавес.
	Кларк кимна мълчаливо. Съпругата му беше инструктор на медицински сестри в една болница и животът й можеше да е изложен на риск. Ако пристигнеше някой заразен пациент, щеше да бъде откаран в отделението й и Санди щеше да поеме грижата да покаже на студентите си как да работят с него по безопасен начин.
	Безопасен начин ли? Мисълта върна мрачните спомени и онзи страх, който не бе изпитвал от години. Това нападение срещу страната му — още нямаше нищо официално, но той никога не бе вярвал на случайности — не го заплашваше лично, но това не важеше за жена му.
	— Кой мислиш, че го е направил? — Тъп въпрос, който предизвика още по-тъп отговор.
	— Някой, който никак, ама никак не ни обича — отвърна Джон безизразно.
	— Извинявай. — Чавес погледна през прозореца и се замисли за няколко секунди. — Това е някаква дяволска игра, Джон.
	— Ако открием, че е така… тогава е някакъв ебан в главата педал.
	— Прав си, господин К. Хората, които следим, а?
	— Възможно е. Обаче може да има и други. — Той погледна часовника си. Директорът Фоли трябваше вече да се е върнал от Вашингтон и те трябваше да потеглят към кабинета му.
	Пътят им отне само няколко минути.
	— Здравей, Джон, здравей, Динг — каза Фоли. Мери Пат също беше там.
	— Не е нещастен случай, нали? — попита Кларк.
	— Не. Събираме общ отряд. ФБР разговаря с хората в страната. Ако открием някакви следи, нашата работа ще е зад граница. Опитвам се да намеря начин веднага да се свържем с хората по места.
	— Групата за преценки към Националното разузнаване? — попита Динг.
	— Всички са под пълна пара. Джак дори ме упълномощи да давам заповеди на Агенцията за национална сигурност и министерството на вътрешните работи. — Макар по закон департаментът по контраразузнаването да имаше правото да се разпорежда с тях, в действителност другите големи учреждения открай време си бяха независими империи. До този момент.
	— Как са децата? — попита Кларк.
	— У дома са — отвърна Мери Пат. Може да беше шпионка от най-висок ранг, но въпреки това си оставаше жена и майка. — Добре дошли.
	— Оръжия за масово поразяване — проговори Чавес. Нямаше нужда да допълва думите си.
	— Да — кимна шефът на разузнаването. Някой явно беше проспал или пък не даваше пет пари за факта, че политиката на Съединените щати по въпроса беше повече от ясна. Всеки смъртоносен микроорганизъм бе опасно оръжие, а отговорът на биологическото или химическо оръжие беше само един — ядреното, защото Америка не разполагаше с други. Телефонът върху бюрото на Фоли иззвъня.
	— Да? — Той се вслуша няколко секунди. — Добре, можете ли да изпратите там екип? Добре, благодаря.
	— Кой беше?
	— Военномедицинският институт във Форт Детрик. Ще бъдат тук след час. Сега вижте: можем да изпратим хора отвъд океана, но те първо трябва да изследват кръвта си тук. Европейските страни са… е, можете да си представите. По дяволите, човек не може да внесе и едно въшливо куче в Англия, без предварително да го остави в някой кучкарник за цял месец, та да се уверят, че няма бяс. Вие вероятно ще трябва да се изследвате там. Летателният персонал също.
	— Не сме готови — забеляза Чавес.
	— Ще си набавите всичко необходимо на място — каза Мери Пат.
	— Джон, помниш ли какво ти казах завчера? — пак се обади Чавес.
	— Не — отвърна Джон. — Какво имаш предвид?
	— Има някои неща, за които не можеш да отмъстиш, неща, които не могат да се върнат. Ако това е някаква терористична опера…
	— Мащабът е прекалено голям — възрази Мери Пат. — Изисква прекалено сложна организация и техника.
	— Чудесно, госпожо. Обаче дори и да е така, ние можем да превърнем долината Бекаа в паркинг и да изпратим морската пехота да нанесе маркировките, след като изстине. Това не е тайна. Същото нещо важи и за всяка държава, нали? Ние нарязахме балистичните ракети, но ядрените ни бомби са си живи и здрави. Можем да превърнем всяка страна в пустиня, а президентът Райън е способен да го направи… макар и да не бих се обзаложил за това. Виждал съм го в действие, а той не е от тези, дето си цапат гащите от страх.
	— Е? — запита шефът на разузнаването. Не добави, че това не е толкова просто. Преди Райън да издаде заповед за ядрена атака, доказателството за необходимостта от нея трябваше да мине през ситото на Върховния съд, пък и според Фоли Райън не би го направил при никакви обстоятелства.
	— Значи, който и да го е извършил, си е мислил едно от двете: или че няма да има значение дали ще открием кой го е направил, или че не можем да им отговорим по този начин, или… — Имаше и трето, нали така? Той го беше формулирал, но не съвсем.
	— Или пък премахват и президента… но тогава защо им е да посягат първо към дъщеричката му? — каза Мери Пат. — По този начин охраната около него само се затяга, като прави задачата им почти невъзможна, вместо да я облекчи. Непрекъснато някъде все нещо се случва, едно след друго. Китайската история, ОИР, индийският флот духва в открито море. Цялата тая политическа шумотевица тук, а сега пък ебола. Няма обща картина. Тези неща не са свързани.
	— Само дето правят живота ни ад, нали?
	За няколко секунди се възцари тишина.
	— Момчето има право — каза Кларк накрая.


	— Всичко винаги започва в Африка — каза Лоренц, докато тъпчеше лулата си. — Там е родното му място. Преди няколко месеца в Заир имаше епидемия.
	— Не го писаха във вестниците — забеляза агентът от ФБР.
	— Имаше само два смъртни случая, едно момче и една сестра… монахиня, мисля, но тя загина при самолетна катастрофа. Носле имаше два изолирани случая в Судан, пак две жертви, възрастен мъж и малко момиченце. Мъжът умря. Момичето оживя. Това също беше преди седмици. Имаме кръвни проби от Пациент номер 1. От известно време правим експерименти с кръвта му.
	— Как?
	— Култивираме вируса в тъкан. Маймунски бъбреци. Всъщност… я чакайте! — възкликна той.
	— Какво има?
	— Бях дал заявка за известно количество африкански зелени маймуни. Това е животното, което използваме за опитите си. Убиваме ги безболезнено и извличаме бъбреците. Някой ни е изпреварил и ми се наложи да изчакам изпълнението на нова заявка.
	— Знаете ли кой ви е изпреварил?
	Лоренц поклати глава.
	— Не, така и не се разбра. Забавиха ме седмица, може би десетина дни. Това е всичко.
	— На кого другиго биха потрябвали маймуните? — попита агентът.
	— На фармацевтични къщи, медицински лаборатории, от тоя род.
	— И все пак на кого по-точно?
	— Сериозно ли говорите?
	— Съвсем сериозно.


	Уреждането на срещата за закуска не отне много време. Посланикът Дейвид Л. Уилямс излезе от колата си и бе съпроводен до официалната резиденция на министър-председателката.
	Тя вече бе седнала на масата и се изправи, когато той влезе. Порцеланът беше поръбен със злато, а кафето беше сервирано от прислужник в ливрея. Закуската започна с пъпеш.
	— Благодаря ви, че ме приехте — каза Уилямс.
	— Винаги сте добре дошли в моя дом — отвърна мило министър-председателката. За миг му заприлича на змия. Сладките уводни приказки продължиха десетина минути. Съпрузите и съпругите бяха добре. Децата бяха добре. Да, с настъпването на лятото жегата се увеличаваше.
	— И така, какъв проблем имаме да обсъждаме?
	— Доколкото разбирам, флотът ви е отплувал в открито море.
	— Да, доколкото ми е известно. След неприятностите, които ни причиниха вашите въоръжени сили, правихме ремонти. Предполагам, че сега проверяват дали всички машини са в изправност — отвърна министърът-председателката.
	— Просто учения? — запита Уилямс. — Правителството ми само задава въпрос, госпожо.
	— Господин посланик, длъжна съм да ви напомня, че ние сме суверенна страна. Нашите въоръжени сили изпълняват задълженията си съгласно законите ни, а вие не спирате да ни напомняте, че морето е свободно за всякакви нормални корабоплавания. Да не би сега да искате да кажете, че вашата страна ни отказва това право?
	— Ни най-малко, госпожо министър-председател. Ние просто намираме за странно, че вие организирате такива крупни морски маневри. — Той не добави „с вашите ограничени ресурси“.
	— Господин посланик, никой не обича да го подритват. Само преди няколко месеца вие ни отправихте фалшиво обвинение за планиране на агресивни намерения срещу наш съсед. Вие заплашихте страната ни. Вие действително атакувахте флота ни и причинихте крупни щети на корабите ни. С какво сме заслужили такива недружелюбни действия?
	„Недружелюбни действия“ не беше фраза, която се чува често при дипломатически разговори, и очевидно не беше употребена случайно.
	— Госпожо, такива действия не е имало. Аз бих предложил, в случай че има недоразумения, и то от двете страни, да предприемем стъпки, с които да избегнем повтарянето на такива грешки, заради което съм и дошъл тук да ви задам един прост въпрос. Америка не заплашва никого. Ние просто отправяме запитване за намеренията на военноморските ви сили.
	— И аз ви отговорих. Ние провеждаме учения. — Само преди момент тя бе казала, че това е доколкото й е известно. А сега определено беше сигурна. — Нищо повече.
	— Е, значи получих отговор на въпроса си — коментира Уилямс с блага усмивка. Господи, ама тази дама действително се мислеше за върха. Уилямс се бе издигнал в една от най-сложните в политическо отношение среди в Америка и си бе проправил пътя до върха й. И преди се беше сблъсквал с хора като нея, само че не толкова лицемерни. Лъжата се бе превърнала в такава неразделна част от живота на политическите фигури, че те искрено бяха убедени, че могат винаги да се изплъзват с нея от всякакви ситуации. — Благодаря ви, госпожо министър-председател.


	Пълно поражение. Много лошо синхронизиране, помисли Хам, наблюдавайки колоната, която се връщаше по мръсните пътища. Бяха се запътили към пункта веднага след речта на президента. Те бяха гвардейци, далеч от домовете си, и се тревожеха за семействата си. А това им отвличаше вниманието, тъй като не бяха имали време да поуталожат емоциите, да се обадят по домовете си, за да се уверят, че всичко с мама и татко е наред или със съпругата и децата. Е, бяха си платили за това, но колкото и да беше професионален войник, Хам знаеше, че не е честно да се слага заради това черна точка на каролинската бригада. Такова нещо не би се случило на бойното поле. Колкото и да беше реалистична обстановката в тренировъчния център, това все пак си беше учение. Никой не загиваше освен при нещастен случай, докато около домовете им можеше да става нещо наистина страшно. Не биваше да бъде така с войниците, нали?


	Един армейски фелдшер взе проби от кръвта на Кларк и Чавес. Двамата го наблюдаваха като хипнотизирани, още повече че беше с маска и найлонови ръкавици.
	— И двамата сте здрави — каза им той след малко и си отдъхна сам.
	— Благодарим ти, сержант — каза от името и на двамата Чавес. Всичко вече беше невероятно реално. В тъмните му латиноамерикански очи обаче имаше и нещо различно от облекчение. Подобно на Джон, Доминго вече бе сложил служебната си маска. Откараха ги до базата „Андрюс“. Улиците в района на вашингтонското метро бяха необичайно безлюдни. Това им позволи да карат бързо, което обаче не намали усещането за нещо необичайно зловещо. След като прекосиха един от мостовете, спряха, за да изчакат още три автомобила да минат през поста за пътна проверка. По средата на платното бе застанал офицер от Националната гвардия; Кларк му показа пропуска си за ЦРУ и онзи само махна с ръка.
	— Минавайте.
	— А сега накъде, господин К.? — попита Чавес.
	— Към Африка, през Азорските острови.


>>	51.
>>	РАЗСЛЕДВАНИЯ

	Срещата с ръководството на Сената мина според очакванията. Раздаването на хирургическите маски бе предрешило тона на разговорите — отново идея на ван Дам. Генерал Пикет бе отскочил до „Хопкинс“ да разгледа процедурите на място, после бе долетял обратно да изнесе основната част на кратката лекция. Петнадесетината сенатори, събрани в Източната зала, слушаха в гробовно мълчание. Само очите им блестяха над маските.
	— Обезпокоен съм от действията ви, господин президент — обади се един от тях. Джак не разбра кой беше.
	— Да не мислите, че аз съм спокоен? — отвърна той. — Ако някой от вас има по-добра идея, нека да я чуем. Длъжен съм да постъпвам според изискванията на нашите медицински светила. Ако това нещо е толкова смъртоносно, както твърди генералът, тогава всяка грешка може да убие десетки, стотици хиляди, дори милиони хора. По-добре прекалени предпазни мерки, отколкото прекалено много жертви.
	— Но какво ще кажем тогава за свободите на гражданите? — запита настойчиво друг.
	— Да ми кажете някоя гражданска свобода, която да поставите над човешкия живот? — запита Джак. — Вижте, ако някой иска да ми даде по-добър съвет, аз ще се вслушам — тук при нас е един от експертите ни, който ще ни помогне да преценим. Но ви предупреждавам — няма да обърна внимание на възражения, които не се основават на научни факти. Конституцията и законът не могат да предвидят всички ситуации. В случаи като този ние трябва да използваме главите си…
	— Ние трябва да се ръководим от принципите! — Това пак беше сенаторът, върл привърженик на гражданските свободи.
	— Добре, нека си поговорим за тях. Ако съществува някакъв баланс между това, което съм направил, и онова, което ще помага на страната да се измъкне — безопасно! — нека го открием. Искам варианти! Дайте ми нещо, което мога да използвам! — Последва тишина и множество кръстосващи се погледи. Дори и това им се струваше свръхмярка.
	— Защо беше необходимо да бързате толкова?
	— Хората могат да умрат, идиот! — изръмжа друг сенатор на своя само допреди няколко минути добър приятел и изтъкнат колега. „Тоя сигурно е от новата реколта“ — помисли Джак. Някой, който още не беше научил неписания кодекс на съвършения бюрократ.
	— Но какво ще стане, ако се окаже, че сте допуснали грешка? — запита друг глас.
	— Тогава можете да наложите оставката ми след като Камарата на представителите ме обвини в извършване на престъпление — отвърна Джак. — И тогава на следващия след мен ще му се наложи да взема решения и Господ да му е на помощ. Господа сенатори, в момента жена ми е в „Хопкинс“ и ще си поеме смяната, за да лекува тези хора. Това нещо и на мен не ми харесва. Бих искал да имам подкрепата ви. Чувствам се страшно самотно изправен така пред вас, но каквото и да стане, дали ще подкрепите президента си, или не, аз трябва да взема най-доброто решение. Ще го повторя още веднъж: ако някой тук има по-добра идея, нека я чуем.
	Никой нямаше, разбира се, и това не беше тяхна вина. Колкото и малко време да бе имал Райън да привикне към ситуацията, те бяха имали още по-малко.


	Военновъздушните сили бяха успели да ги снабдят с тропически униформи, тъй като вашингтонските им облекла щяха да бъдат малко неудобни за тропическия климат. Това също така им осигуряваше и добро прикритие. Кларк носеше сребърните орлета на полковник, а Чавес беше майор, комплектован със сребърни пилотски криле и нашивки — бяха им ги подарили членовете на екипажа на техния VC-20B. В действителност имаше два екипажа. Спомагателният спеше на двете издърпани напред кресла за пътници.
	— Не е зле — отбеляза Динг, макар че униформата изобщо не му стоеше добре. — И на тебе ти отива.
	— Не е зле, майор Чавес, да се научите да казвате „сър“.
	— Слушам, сър — засмя се Динг. Това беше единственият момент по време на полета, когато поне за малко се отпуснаха. Очакваше ги среща в Кения с някакъв мъж за някакви маймуни.
	— Това е вече следа, господин К. — забеляза Динг. Това си беше чисто разузнавателна мисия, една от многото, на които често ги изпращаха. Те бяха тренирани да събират жизненоважна за страната си информация, и нищо друго. Засега. Макар и да не го казваха на глас, и двамата не възразяваха срещу малко раздвижване. От доста отдавна не им се бе налагало да влизат в бойни действия и да вършат неща, които според чистите теоретици бяха прекалено вълнуващи за здравето. Но пък за сметка на това носеха удовлетворение, казваше си Чавес. Голямо удовлетворение. Той се учеше да контролира нервите си — в действителност тази част от генетичното му наследство, както го наричаше самият той, винаги бе държана под железен контрол — но това не му пречеше да размишлява усилено кой е причинил това на страната му, да го открие и после да се разправи с него като истински войник.
	— Ти знаеш по-добре от мен, Джон. Как ще постъпи?
	— Джак ли? — Кларк вдигна рамене. — Зависи от онова, което успеем да открием, Доминго. Такава ни е работата, нали не си забравил?
	— Не съм, сър — отвърна младият мъж сериозно.


	Тази нощ президентът не спа добре, макар и да се убеждаваше в противното и да беше убеждаван от околните, че сънят е необходимо условие за вземането на разумни решения — а това, твърдяха всички в един глас, била единствената му реална функция. Това беше, което очакваха от него гражданите, освен всички останали негови задължения. Предния ден бе успял да откъсне само шест часа сън след изтощителна програма от пътувания и речи, но дори и след това сънят идваше трудно. Екипът му, както и екипите на много други федерални агенции, спяха още по-малко, защото, колкото и бързо изпълнение да изискваха заповедите на президента, те трябваше да бъдат изпълнявани в един реален свят сред една жива нация. Усложнение беше и фактът, че съществуваше проблем с двата Китая, с разлика от тринадесет часови пояса; друг потенциален проблем беше Индия, на десет часа разлика; и Персийският залив, на осем часа разлика, като добавка към огромната криза, връхлетяла Америка, която се простираше на територия, обхващаща седем часови пояса, ако се броеше и Хавай, или дори още повече, ако се добавеха и островите в Тихия океан. Райън лежеше в леглото си в спалнята на Белия дом, а разумът му танцуваше около глобуса и накрая той вече се чудеше има ли изобщо някоя част от света, която да не е негова грижа. Към три часа се предаде и стана, облече се и се запъти към Залата за комуникации, като поведе след себе си и охраната.
	— Какво става? — попита той дежурния офицер — майор Чарлз Канън от морската пехота, който го бе информирал за убийството в Ирак… с което сякаш бе започнало всичко, припомни си Джак. Хората започнаха да се надигат, но той ги върна с жест обратно в столовете им. — Спокойно.
	— Тежка нощ, сър. Сигурно искате да се информирате веднага за развоя на събитията? — попита майорът.
	— Нещо не ми се спи, майоре — отвърна Райън. Тримата агенти зад гърба му направиха гримаси. Те знаеха това по-добре от самия президент.
	— И така, господин президент, сега сме свързани с комуникационните линии на ЦКЗ в Атланта и Военномедицинския институт и сме в състояние да копираме всичките им данни. Ето там на онази карта сме отбелязали всички случаи на заболели — посочи Канън. Местата с карфици с червени главички очевидно бележеха случаите на ебола. Имаше и запас от черни карфици, чиято важност беше повече от очевидна, макар че по картата още нямаше от тях. Карфиците за момента бяха съсредоточени основно в осемнадесет града, с очевидно случайни единични и двойки, разхвърляни по цялата карта. Все още имаше много щати недокоснати от епидемията. Айдахо, Алабама, двете Дакоти, дори, странно, Минесота. Имаше и няколко компютърни разпечатки; в момента всички принтери работеха непрекъснато. Райън вдигна една разпечатка. Пациентите жертви бяха изброени по азбучен ред, по щат, по град и по професия. Приблизително петнадесет процента от тях бяха в категорията „обслужващ персонал“ и това беше най-голямото статистическо групиране освен „продажби-маркетинг“. Тази информация постъпваше от ФБР и ЦКЗ, които работеха заедно, за да изучават схемите на заразяване. Друга разпечатка показваше щатите под съмнение за инфекция и това потвърждаваше твърдението на генерал Пикет, че като основни цели са били избрани търговските изложения.
	По време на работата си в ЦРУ Райън бе изследвал всички теоретични варианти за нападения срещу страната му. По някакъв начин обаче никога не бе виждал на бюрото си точно този тип. Биологическата война беше останала извън всеки обзор. Той бе прекарал хиляди часове в размисъл за различните възможности за ядрено нападение. С какво разлолага Америка, с какво разполагат враговете й, какви цели могат да бъдат поразени, какви жертви могат да бъдат дадени, стотици възможни варианти, избирани по политически, военни или икономически фактори, като за всеки вариант имаше огромно разнообразие от възможни изходи в зависимост от метеорологичната обстановка, времето на годината, часа на деня и други променливи, докато резултатът накрая беше по силите единствено само на компютрите, като дори и тогава вероятните резултати представляваха само изражение на вероятностни пресмятания. Той бе ненавиждал всеки миг от онази дейност и бе ликувал в края на студената война с нейната постоянна и неизменна заплаха, измерваща се в милиони жертви. А какви кошмари само го измъчваха тогава…
	Президентът никога не бе карал курс по държавно управление, само обичайния курс по политически науки в бостънския колеж, когато бе защитавал първата си степен по икономика. Основно си спомняше думите на един плантатор — аристократ, написани почти тридесет години преди издигането му на поста трети президент на страната: „… живот, свобода и търсене на щастието. За да бъдат защитени тези права, хората издигат правителства, овластени от съгласието на управляваните.“ Това беше точната формулировка на задачата му. Самата конституция, която се бе заклел да спазва, защитава и брани, беше предназначена да брани, защитава и съхранява живота и правата на хората и неговата работа не беше да зяпа списъците с имената на хората, от които най-малко осемдесет процента щяха да загинат. Те имаха право на живот. Те имаха право на свободата си. Те имаха право да търсят щастието си — с което Джеферсън бе имал предвид призванието да бъдат щастливи, а не просто да се надяват на това. В момента някой отнемаше нечий живот. Много животи. И Райън бе заповядал суспендирането на свободите. Разбира се, това едва ли правеше хората щастливи в момента…
	— В действителност има един малък светъл лъч, господин президент. — Канън му подаде резултатите от изборите, проведени предния ден, и Райън се стресна. Бе си позволил да го забрави. Някой бе съставил списък на победителите по професия. Почти половината бяха адвокати. Двайсет и седем бяха лекари. Двайсет и трима — инженери. Деветнайсет бяха фермери. Осемнайсет — учители. Четиринайсет — бизнесмени с всякакви дейности. Е, това вече беше нещо. Сега вече около една трета от Камарата на представителите бе запълнена. Дали щяха да дойдат във Вашингтон? Не можеха да бъдат възпрепятствани. Конституцията беше повече от ясна по въпроса. Пат Мартин твърдеше, че ограничаването и дори спирането на пътуванията между щатите никога не е било оспорвано пред съда, но Конституцията постановяваше, че членовете на Конгреса не могат да бъдат възпрепятствани да посещават сесиите… освен в случаите на държавна измяна? Нещо от този род. Джак не можеше да си спомни точно, но знаеше, че имунитетът на Конгреса е голяма работа.
	В този момент затрака една телексна машина. Един армейски специалист се приближи до нея.
	— Светкавично съобщение от Държавния департамент, от посланик Уилямс в Индия — обяви той.
	— Дайте да видим. — Райън се приближи до телекса. Не бяха добри новини. Нито пък следващата от Тайпе.


	Пациентът се задави и се обърна на дясната си страна. Кати сграбчи пластмасовия съд и го задържа под устата му. Слуз и кръв. Черна кръв. Кръв, изпълнена с нишки на вируса „Ебола“. Когато мъжът спря да повръща, тя му даде вода, колкото да си накваси устата.
	— Благодаря — простена пациентът. Кожата му беше бледа освен по местата, където беше напукана в ситни язвички от подкожните кръвоизливи. Петехии. Кати потръпна. Той я погледна и разбра. Нямаше начин да не разбере. Болката с всички сили се мъчеше да пробие границата, очертана от морфина, и достигаше съзнанието му на вълни.
	— Как съм? — попита той.
	— Ами не сте много добре — отвърна Кати. — Но се борите, не се предавате. Ако успеете да изкарате така още известно време, имунната ви система може да победи вируса. Но вие трябва да ни помогнете с всичките си сили. — Това не беше съвсем лъжа.
	— Не знам дали ще мога. Вие сестра ли сте?
	— Не, в действителност съм професор. — Тя му се усмихна през пластмасовия екран.
	— Внимавайте — предупреди я той. — Хич не ви и трябва да усещате на собствения си гръб какво ми е в момента. Имайте ми вяра. — Той дори успя да й върне усмивката, по начина, по който реагираха само най-жестоко поразените пациенти. Сърцето на Кати почти се разкъса.
	— Всички внимаваме. Много. — Така й се искаше да докосне този мъж, да му покаже колко страда заради него… И да не можеш да го направиш заради гумата и пластмасата, дяволите да го вземат!
	— Наистина боли здравата, докторе.
	— Лежете. Спете колкото можете повече. Нека ви наглася морфина. — Тя заобиколи от другата страна на леглото, за да увеличи прилива на морфин, и изчака няколко минути, докато очите му се притворят. После се върна до кофата и я напръска със силен химически дезинфектант.
	Влезе една сестра и й връчи разпечатка от принтер с най-новите кръвни изследвания. Чернодробните функции на пациента почти бяха прекъснали. Еболата проявяваше особено настървение към този орган. Други химически индикатори потвърждаваха началото на системната некроза. Вътрешните органи бяха почнали да загиват, тъканите да умират, разяждани от вирусните нишки. Теоретично беше възможно имунната система да успее да събере енергията си и да започне контраатака, но това беше само на теория, шанс едно на неколкостотин. Някои пациенти обаче наистина успяваха да се справят с болестта. Това го имаше в литературата, която тя и колегите й бяха изучавали през последните дванайсет часа. Ако можеха да изолират антителата, биха могли да имат на разположение нещо, което да използват терапевтично. Ако — можеха — биха могли.
	Това определено не беше медицината, която тя познаваше. Не беше онази чиста, антисептична медицина, която бе практикувала в лечението на очи. Отново се замисли над решението си да се посвети на офталмологията. Един от професорите й беше настоявал да предпочете онкологията. Имала ум и любопитство, имала дарбата да прави връзка между нещата, така й беше казал. Но като гледаше този заспал, умиращ пациент, тя разбра, че не й стига кураж да наблюдава това всеки ден. Не и да губи толкова много хора.


	— Проклятие — изруга Чавес. — Също като Колумбия.
	— Или Виетнам — съгласи се Кларк, загледан в тропическата гора. Присъстваха служител от посолството и представител на заирското правителство. Последният носеше униформа и отдаде чест на пристигащите „офицери“. Джон любезно отвърна.
	— Ако обичате, заповядайте, полковник. — Хеликоптерът беше френски, а обслужването — великолепно. Америка бе хвърлила много пари в тази страна. Беше време за връщане на дълговете.
	Кларк погледна надолу. Гъста джунгла. Беше виждал джунгли и преди, в много страни. На млади години бе прекарал доста време в джунглите в търсене на врагове, а враговете търсеха него, дребни мъже в черни блузи или защитни униформи, с автомати „Калашников“, хора, които искаха да му отнемат живота. Сега там долу имаше нещо още по-дребно, което не носеше никакво оръжие и се целеше не просто в него, а в сърцето на родината му. Всичко изглеждаше дяволски нереално. Джон Кларк беше рожба на страната си. Беше раняван в бойни операции и други сблъсъци и всеки път бе възстановявал здравето си напълно. Имаше и един случай, когато бе спасил един пилот някъде по течението на някаква река в Северен Виетнам, чието име вече не можеше да си спомни. Той самият беше ранен, а замърсената река го бе заразила. Не беше от най-приятните му преживелици, но лекарствата и времето се бяха справили и с това. Оттогава живееше с твърдото убеждение, че страната му обучава лекари, които могат да лекуват почти всичко — с изключение на старостта и рака, но те работеха и върху тези проблеми и след необходимото време щяха да спечелят и тази битка, както той бе печелил своите. Това си беше илюзия, разбира се. Беше длъжен да го признае пред себе си. Както той и страната му бяха загубили битката в една джунгла подобна на тази триста метра под краката му, така и сега джунглата протягаше пипалата си към тях. Той тръсна глава, прогонвайки видението. Не джунглата протягаше пипала. Хора бяха виновни за страданието на страната му.


	Четирите кораба ро-ро се събраха на хиляда километра север-северозапад от Диего Гарсия. Плаваха в каре, на по хиляда метра един от друг, отпред и отзад, отляво и отдясно. Разрушителят „О’Банън“ бе на пет хиляди метра право пред тях. „Кид“ беше на десет километра североизточно, а „Анцио“ — на трийсет. Допълнителната група от две фрегати идваше от запад и щеше да се присъедини към тях по залез.
	Това беше добра възможност за учение. В Диего Гарсия бяха базирани шест самолета Р-3С Орион — навремето бяха повече — и един от тях патрулираше пред миниконвоя, вслушвайки се за евентуални подводници. Друг проследяваше индийската флотилия, състояща се от бойна група с два самолетоносача.


	— Да, господин президент — каза Джей-3. „Защо не спиш, Джак?“ — прииска му се да извика, но не можеше.
	— Роби, видя ли съобщението от посланик Уилямс?
	— Да, привлече вниманието ми — отвърна адмирал Джексън.
	Дейвид Уилямс се беше потрудил съвестно, оформяйки комюникето. Това бе отегчило хората от департамента и бе станало причина за две запитвания по доклада му, които той бе игнорирал. Бившият губернатор използваше всичките си политически умения, за да анализира думите, използвани от министър-председателката, жестовете и лицето й, а най-вече погледа й. Нищо не можеше да замени тези наблюдения. Дейвид Уилямс бе научил този урок много отдавна. Единственото нещо, което не бе научил, беше дипломатическото многословие. Докладът му беше абсолютно сбит, а заключението му беше, че Индия крои нещо. По-нататък отбелязваше, че избухналата в Америка епидемия е била подмината с пълно мълчание. Не била произнесена дори и една съчувствена дума. Това, пишеше той, в известен смисъл може би е грешка, а в друг — абсолютно преднамерен акт. Индия би трябвало да се позамисли над това или поне да изрази загриженост, макар и фалшива. Вместо това темата била напълно игнорирана. Ако я бил запитал, министър-председателката щяла да каже, че още не е информирана — което щеше да си е чиста лъжа, разбира се. В ерата на Си Ен Ен събития като това никога не минаваха незабелязани. Вместо това тя непрекъснато му натяквала, че били подритвани от Америка, напомнила му за „атаката“ срещу флота й не веднъж, а цели два пъти, като усилила напомнянето, назовавайки го „недружелюбен акт“, фраза, използвана в дипломацията като последна преди да заговорят оръжията. Той заключаваше, че военноморските маневри на Индия не са грешка нито във времето, нито в мястото.
	— И така, какво мислиш, Боб?
	— Че посланик Уилямс е изключително хитър кучи син. Единственото нещо, което не казва, е онова, което не знае: ние нямаме самолетоносач там. Публична тайна е, че „Айк“ напредва към Китай, и ако офицерите от разузнаването им са поне малко компетентни, те определено го знаят. И тогава — хоп! — изскачат в морето. А сега получаваме това от посланика. При това положение имаме всички причини да вярваме, че Китай и Индия действат съвместно. И какво става сега? Китай предизвиква инцидент. Нещата се влошават. Ние изпращаме там самолетоносач. Индийците излизат на разходка в морето. Флотът им се намира на правата между Диего Гарсия и Персийския залив, а в Персийския залив нещо се мъти.
	— А при нас избухва чумна епидемия — добави Райън и се приведе над евтиното бюро в Комуникационната зала. Не можеше да заспи, но това не означаваше, че е напълно буден. — Съвпадения?
	— Може би. Може би индийската министър-председателка ни е сърдита. Може би иска само да ни покаже, че не можем току-така да я подритваме. Може би всичко са само съвпадения, господин президент. Но може и да не са.
	— Варианти?
	— В източното Средиземноморие имаме група от надводни сили — два кръстосвача, разрушител и още три бойни единици. Средиземно море е спокойно. Предлагам да разгледаме възможността за прехвърлянето на тази група през Суецкия канал за подкрепа на групата на „Анцио“. По-нататък предлагам да прехвърлим един самолетоносач от Атлантическия океан в Средиземно море. Това ще отнеме време, Джак. Шест хиляди мили са: дори и с пълна скорост това прави почти девет дни само да приближим самолетоносача. Оставяме повече от една трета от света, без да имаме самолетоносач подръка, и това започва да ме изнервя. Защото ако ни се наложи да правим нещо, не съм сигурен дали ще успеем.


	— Здравей, сестро — поздрави Кларк. Не беше виждал милосърдна сестра — монахиня от години.
	— Добре дошли, полковник Кларк. Здравейте, майоре — кимна тя на Чавес.
	— Добър ден, сестро.
	— Какво ви води в нашата болница? — Английският на сестра Мери Чарлз беше отличен, макар и с белгийски акцент, който звучеше на двамата американци като френски.
	— Сестро, тук сме, за да питаме за смъртта на една от сестрите ви, сестра Жана Батист — каза Кларк.
	— Разбирам. — Тя махна към столовете. — Моля, настанявайте се.
	— Благодаря, сестро — изрече учтиво Кларк.
	— Вие католик ли сте? — попита тя. Това беше важно за нея.
	— Да, сестро, и двамата сме католици.
	Чавес кимна в знак на съгласие с „полковника“.
	— А образованието ви?
	— В действителност сме учили само в католически училища — каза Кларк и тя очевидно се зарадва.
	— Чух за болестта, избухнала в страната ви — каза сестрата. — Това е много тъжно. И вие сте тук, за да питате за бедния Бенедикт Мкуза, сестра Жана и сестра Мария Магдалина. Аз обаче се страхувам, че не можем да ви бъдем особено от полза.
	— Защо, сестро?
	— Бенедикт почина и тялото му беше кремирано по заповед на правителството — обясни сестра Мери Чарлз. — Жана беше болна, да, но тя потегли за Париж с един медицински евакуационен полет, разбирате ли, да посети Пастьоровия институт. Самолетът обаче катастрофирал в морето и всички се изгубили.
	— Всички? — запита Кларк.
	— Сестра Мария Магдалина също така отлетя с тях, и доктор Мауди, разбира се.
	— Кой беше той? — заинтересува се Джон.
	— Член на мисията на Световната здравна организация. Някои от колегите му са в съседната сграда. — Тя посочи натам.
	— Мауди ли казахте, сестро? — попита Чавес. Водеше си бележки.
	— Да. — Тя го произнесе буква по буква. — Мохамед Мауди. Добър лекар — добави тя. — Толкова ни беше мъчно за всички.
	— Мохамед Мауди, значи казвате. Имате ли някаква представа откъде беше? — Това беше пак Чавес.
	— Иран… не, нали това току-що се промени. Беше завършил в Европа, млад лекар, но много добър и се отнасяше с голямо уважение към нас.
	— Разбирам. — Кларк се намести по-удобно на стола. — Можем ли да поговорим с колегите му?


	— Мисля, че президентът е прекалил — заяви по телевизията лекарят. Интервюираха в едно местно студио, защото не бе могъл да дойде от Кънектикът до Ню Йорк сутринта.
	— Защо мислиш така, Боб? — запита водещият. Той бе дошъл в нюйоркското студио точно преди да блокират мостовете и тунелите и беше принуден да спи в кабинета си. Съвсем разбираемо беше, че не е особено щастлив.
	— Ебола е много опасен вирус — обясни медицинският кореспондент на мрежата. Той беше лекар, който не практикуваше, но пък владееше перфектно медицинския език. Основно представяше медицинските новости, като сутрин се концентрираше върху ползата от джогинга и добрата диета. — Но той никога не е стигал до територията на Америка просто защото не може да оцелее при нас. Все пак, макар и тези хора да са се заразили с него — за момента ще оставим настрани спекулациите как е станало това, — той не може да се разпространява толкова бързо. Според мен действията на президента са малко прекалени.
	— И антиконституционни — добави юридическият кореспондент. — В това няма съмнение. Президентът се е паникьосал, а това не е добре за страната и в медицинско, и в юридическо отношение.
	— Благодаря ви много, момчета — каза Райън и изключи звука на телевизора.
	— Трябва да поработим на тази тема — обади се Арни.
	— Как?
	— Човек воюва с лошата информация, като използва добра информация.
	— Супер, Арни! Обаче за да докажа, че съм взел правилното решение, трябва да оставя хората да измрат.
	— Трябва да предотвратим паниката, господин президент.
	До този момент тя още не се беше развихрила, което само по себе си беше забележително. Новините бяха излъчени вечерта. В основната си част хората вече се бяха прибрали по домовете си, повечето имаха в хладилниците си храна, с която да изкарат по няколко дни, а новините бяха така изненадващи, че не се бе получило иначе обичайното за такива обстоятелства нашествие по супермаркетите. Днес обаче нещата явно щяха да се променят. След няколко часа хората щяха да излязат на улиците да протестират. Медиите щяха да го отразят, с което щеше да се сформира някакво обществено мнение. Арни имаше право. Трябваше да се направи нещо. Но какво?
	— Как, Арни?
	— Джак, вече бях почнал да си мисля, че няма да ме попиташ.


	Следващата спирка беше летището. Там потвърдиха, че един частен самолет G-IV с швейцарска регистрация действително е излетял с маршрут до Париж през Либия, където щял да зареди. Ръководителят на полетите разполагаше с копие на регистрите на летището и митническата декларация на самолета. Забележително изчерпателен документ, тъй като бе послужил и за пред митническия контрол. Имаше ги имената на летателния екипаж.
	— Е? — каза Чавес.
	Кларк огледа заирските официални служители.
	— Благодаря ви ценното съдействие. — После двамата с Динг се запътиха към колата, която щеше да ги откара до самолета.
	— Е? — повтори Динг.
	— Спокойно, момче. — Петте минути път минаха в тишина. Кларк гледаше през прозореца. Събираха се буреносни облаци. Ненавиждаше полети в такива условия.
	— Няма начин. Ще изчакаме няколко минути. — Вторият пилот беше подполковник. — Имаме правилник.
	Кларк потропа по орлите върху еполетите си и се приведе към него.
	— Мен полковник. Мен голяма работа. Казва мен тръгва, летец изпълнява. Веднага!
	— Вижте, господин Кларк, знаем кой сте и…
	— Вижте — обади се Чавес, — аз съм само един бутафорен майор, но нашата задача е по-важна от вашите правилници. Имаме си торби за повръщане, ако се наложи.
	Пилотът ги изгледа злобно, но влезе в кабината. Чавес се обърна към Кларк.
	— Нерви, а?
	Кларк му връчи документа.
	— Провери имената на екипажа. Не са швейцарци, а регистрацията на самолета е швейцарска.
	Чавес ги потърси. HX-NJA беше регистрационният код. А имената на летателния екипаж не бяха германски, галски или италиански. Трябваше да ги провери в Ленгли по факса.
	— Е? — потрети Динг.
	— Тия имена са на фарси, Динг. — Кларк погледна през илюминатора. Навсякъде около тях проблясваха мълнии. — Я дай да се посъветваме с екипажа.
	Кларк разкопча колана си въпреки светещия знак и отиде до тоалетната да си наплиска лицето. После коленичи на пода до резервния пилот — млада жена — и й показа документа, който току-що бяха изпратили по факса.
	— Можеш ли да ми кажеш нещо за това? Беше й потребен само един поглед.
	— О, да — каза тя. — Забелязахме го.
	— Кое?
	— Ами това е същият модел самолет. Когато има авария, производителят известява всичките си клиенти… искам да кажа, че ние щяхме да питаме, но процедурата е почти автоматична. Той дойде оттук, отлетя на север към Либия, приземи се да зареди с гориво, нали така? И веднага излетя. Медицински полет, нали?
	— Точно така. Продължавай.
	— Обяви бедствие, каза, че губи мощност в единия двигател, после в другия, и взе да губи височина. Три радара го покриваха. Либийски, малтийски и един военноморски кораб, мисля, че беше разрушител.
	— Имаше ли нещо странно в цялата тая работа?
	Тя повдигна рамене.
	— Това е добър самолет. Не знам армията някога да е губила такъв модел. — Джери — обади се тя на пилота, — имало ли е някога проблеми с двигател при полет с двайсетица?
	— Два пъти, мисля. Първият при дефект в горивната помпа. Другият беше преди няколко години. Във въздухозаборника попаднала гъска.
	— Е, тогава двигателят гръмва — каза младата жена. — Гъските са по десет килограма. Гледаме да сме по-далеч от тях.
	— А онзи е получил авария едновременно в двата двигателя, така ли?
	— Още не са разбрали каква е била причината. Може би горивото не е било качествено. Това се случва, но пък двигателите са изолирани модули. Всичко им е отделно — помпи, електроника, всичко…
	— Освен горивото — вметна Джери. — Всичко идва от една и съща цистерна.
	— Какво друго? Какво може да се случи, когато двигател излезе от строя?
	— Ако не внимаваш, можеш да изгубиш управление. Всичко изведнъж се разтърсва, самолетът се накланя към страната на мъртвия двигател. Така веднъж загубихме един Лиър VC-21. Ако ти се случи по време преходна маневра, става страшничко. Но ние сме обучени и за такива ситуации и екипажът ни е летял и в такова положение, това го има и в бордовия дневник. Онези двамата са били опитни пилоти. Но така или иначе, радарът не е показал да са правили маневра. Така че тази причина я изключваме. Най-вероятната причина е лошо гориво, но либийците казаха, че горивото било наред.
	— Освен ако екипажът изведнъж не е отказал тотално — пак се обади Джери. — Но дори и това не е за вярване. Искам да кажа, че специалистите предвиждат дори и такива ситуации и екипажът се учи как да ги преодолява, нали разбирате? Аз самият имам три хиляди летателни часа.
	— Аз имам четири хиляди и петстотин — каза жената. — По-безопасно е, отколкото да караш кола. Освен това ние всички си обичаме работата.
	Кларк кимна. Нямаше повече въпроси.
	— Остават три часа до Найроби, полковник — каза пилотът.


	— Добре, но как ще се върна? — попита Раман по телефона.
	— Засега няма да се връщаш — каза му Андреа. — Стой си там. Може би ще успееш да помогнеш на ФБР при разследването.
	— Страхотно!
	— Спокойно. Нямам време за разправии — тросна му се тя.
	— И аз нямам. — И той затвори.
	Странно. Джеф винаги се бе отличавал с изключително спокойствие. Но кой ли беше спокоен в момента?


>>	52.
>>	НЕЩО ЦЕННО

	— Бил ли си тук преди, Джон? — попита Чавес, докато самолетът се снижаваше към пистата.
	— Веднъж. Видях само сградата на летището. — Кларк разкопча колана си и се протегна. Слънцето залязваше, но за съжаление това не означаваше края на и без това дългия им работен ден. — Повечето от това, което знам, идва от книгите за лова, нали ме разбираш.
	— Но ти не ходиш на лов… — учуди се Динг.
	— Ходех навремето. И още обичам да чета за тия неща. Не можеш да си представиш колко е приятно да стреляш по същества, които не могат да ти отвърнат с куршуми.
	— Е, едва ли е толкова възбуждащо. Може би само по-безопасно — засмя се Динг.
	Слязоха. Кения имаше малки военновъздушни сили, макар че какво именно правеха, беше загадка за двамата „офицери“ и изглежда, щеше да си остане загадка. Самолетът отново бе посрещнат от служител на посолството, този път от военния аташе, чернокож полковник със значка на ветеран от войната в Персийския залив.
	— Полковник Кларк, майор Чавес… Чавес, ти ли си?
	— Нинджа! — ухили се Динг. — Ти беше от нашата бригада!
	— А ти изчезна. Явно са те намерили. Спокойно, господа, знам откъде сте, но нашите домакини са в мъгла на тая тема — предупреди ги офицерът и веднага попита: — Как са нещата у дома?
	— Лоши — отвърна Динг.
	— Това ми напомня нещо… биологическата война е основно психологическо оръжие… като заплахата за атака с химическо оръжие през деветдесет и първа, нали?
	— Може би — отвърна Кларк. — Обаче е много кофти, полковник.
	— Много — съгласи се аташето. — Имам семейство в Атланта. Според Си Ен Ен в града нямало регистрирани заболели.
	— Бързо научаваш новините. — Джон му връчи последните данни, получени на борда на самолета. — Това ще ти даде по-добра представа от телевизията. „По-добра“ май не беше най-подходящата дума.
	Полковникът явно изпълняваше длъжността и на шофьор. Седна зад волана и прехвърли набързо страниците.
	— Няма ли да има официално посрещане този път? — попита Чавес.
	— Не. Ще ни чака ченге. Помолих един приятел от министерството да се отнасят с нас като с дребни посетители от нисък ранг. Имам доста добри връзки.
	— Не е зле — одобри Кларк.
	Потеглиха. Пътят им отне само десет минути. Кантората на търговеца беше в покрайнините на града, почти в гората. Двамата бързо разбраха защо.
	— Господи! — възкликна Чавес, щом слезе от колата.
	— Шумни са, нали? Бях тук сутринта. Той подготвя една пратка за Атланта. — Военният аташе отвори куфарчето си и подаде на Кларк един плик. — Дръжте, ще ви потрябва.
	— Благодаря. — Кларк пъхна плика в джоба си.
	— Добре дошли! — възкликна търговецът. Беше едър мъж и ако се съдеше по шкембето му, очевидно нормата му не падаше под каса бира дневно. До него стоеше някакъв униформен офицер, очевидно полицай. Аташето отиде при него и го дръпна встрани. Ченгето не изглеждаше да има нещо против. Техният човек явно си знаеше работата.
	— Здравейте — каза Джон и стисна ръката на търговеца. — Аз съм полковник Кларк. Това е майор Чавес.
	— От американските военновъздушни сили?
	— Точно така — отвърна Динг.
	— Обичам самолетите. На какво летите?
	— На всичко — отговори Кларк. Работата с местния бизнесмен очевидно вече беше почти опечена. — Имаме няколко въпроса, ако не възразявате.
	— За маймуните ли? Защо се интересувате от маймуните? Вашият човек не ми обясни.
	— Толкова ли е важно? — попита Джон и подаде плика. Търговецът го пъхна в джоба си, без да го отваря. Явно бе преценил сумата по дебелината.
	— Прав сте, не е важно. И така, с какво мога да ви помогна?
	— Вие продавате маймуни — каза Джон.
	— Да, търгувам с тях. За зоологически градини, за частни колекционери и за медицински лаборатории. Елате, ще ви покажа. — Той ги поведе към една сграда с три страни, издигната от гофрирана ламарина, или поне така изглеждаше. Там имаше два камиона и петима работници, които ги товареха. Всички бяха с дебели кожени ръкавици.
	— Току-що получих заявка от вашия Център по контрол върху болестите в Атланта за сто зелени маймуни — обясни търговецът. — Хубави животинки, но с много неприятен характер. Местните фермери са вдигнали ръце от тях.
	— Защо? — попита Динг, загледан в клетките. Бяха направени от стоманена тел, с дръжки в горната част. От разстояние сякаш бяха с размерите на онези, които се използваха за транспортиране на птици до пазарите… отблизо обаче изглеждаха малко по-големи. Но иначе почти същите…
	— Унищожават посевите. Те са вредители, като плъховете, но по-умни от тях. Не бива да се вдига толкова шум, че били използвани за медицински експерименти. — Търговецът се изсмя. — Като че ли са на привършване! Тук направо гъмжи от тях. Правим хайка в някой район, хващаме трийсетина, и след месец можем пак да отидем и пак да си уловим толкова. Фермерите направо със сълзи на очи ни молят да ги изтребим.
	— Наскоро е трябвало да приготвите пратка за Атланта, но сте ги продали на някакъв друг човек, нали така? — попита Кларк и хвърли поглед към партньора си, който не се приближи към сградата заедно с тях, а тръгна да я обикаля. Взираше се в празните клетки. Може би мирисът го притесняваше. Беше необичайно силен.
	— Не ми платиха навреме, а през това време се появи друг клиент — обясни търговецът. — Това е бизнес, полковник Кларк.
	Джон се ухили.
	— Не съм изпратен тук от Бюрото за етика в бизнеса. Просто искам да знам на кого сте ги продали.
	— На един купувач — каза търговецът. — Какво още би трябвало да ме интересува?
	— Откъде беше той? — заупорства Кларк.
	— Не знам. Плати ми в долари, но не беше американец. Спокоен мъж — припомни си търговецът, — дори малко неприветлив. Да, знам, че закъснях с пратката за Атланта, но и те закъсняха с плащането. Вие, за щастие, не сте като тях.
	— По въздуха ли тръгнаха?
	— Да, с един стар 707. Направо го претъпкаха. И не бяха само моите маймуни. Бяха ги събирали откъде ли не. Разбирате ли, зелените маймуни ги има навсякъде. Те живеят на територията на цяла Африка. Вашите обожатели на животните не са прави, че зелените маймуни щели да бъдат изтребени. Виж, горилата, признавам, е съвсем друго нещо. Обаче за тях плащат луди пари.
	— Имате ли някакви писмени документи? Името на купувача, митническата декларация, регистрацията на самолета?
	— Искате да кажете данни от митницата! — Той поклати глава. — Жалко, но нямам. Може би са се изгубили.
	— Но сигурно имате договореност с управлението на летището — произнесе Джон с усмивка — вярно, малко пресилена.
	— Да, вярно е, че имам доста приятели в правителството. — Търговецът се подсмихна лукаво. „Е, да не би корупцията да е ограничена само върху територията на Америка“ — помисли Кларк.
	— И не знаете накъде са потеглили?
	— Не, тук не мога да ви помогна. Ако можех, бих го сторил с радост — отвърна търговецът и се потупа по джоба, където бе прибрал плика. — Съжалявам, но при някои от сделките ми писмените документи не са в пълен състав.
	Кларк разбра, че няма да научи нищо повече. Търговецът беше изобретателен бизнесмен, а и местните власти при съответната такса си затваряха очите. Маймуните пък едва ли бяха жизненоважна национална принадлежност, ако приемеше твърдението на търговеца, че Африка гъмжала от тях, за чиста монета. А той по всяка вероятност казваше истината. Звучеше достатъчно убедително. Фермерите щяха да са наистина щастливи, ако успееха да се отърват от тая напаст, която унищожаваше посевите им и вдигаше невъобразим шум — като бар в петък вечер. Маймуните посягаха и дращеха облечените в ръкавици ръце на носачите. Какво пък, по дяволите, денят им не беше от най-щастливите. А като стигнеха в Атланта, щеше да стане още по-лошо. Дали бяха достатъчно интелигентни, за да го разберат? Кларк знаеше, че са. Човек не транспортира такова гъмжило само за магазинерите, продаващи домашни питомци. В момента обаче жалостта му към животните беше напълно изчерпана, не можеше да се притеснява за съдбата им.
	— Благодаря ви за помощта. Може би някой пак ще дойде при вас да си поговорите.
	— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече. — Гласът на търговеца звучеше съвсем искрено. За пет хиляди долара в брой той определено беше готов да им свърши още работа. Не че щеше да им върне част от сумата, ако не го направеше, разбира се.
	Двамата се върнаха до колата. Чавес се присъедини към тях — изглеждаше замислен, но не каза нищо. Ченгето и аташето си стиснаха ръце. Беше дошло време да отлитат. След малко колата потегли. Джон се обърна и видя как търговецът изважда плика от джоба си и връчва няколко банкноти на ченгето. В това също имаше логика.
	— Какво научихте? — запита истинският полковник.
	— Никакви писмени документи — отвърна Джон.
	— Тук бизнесът се прави така. Върху тая стока има мито за износ, но ченгетата и хората от митницата обикновено имат…
	— Споразумение — прекъсна го ухилено Джон.
	— Точно това е думата. Хей, баща ми е от Мисисипи. Там му казвали така, когато местният шериф осъждал някого на доживотен затвор, знаете ли?
	— Клетките! — обади се изведнъж Динг.
	— А? — попита Кларк.
	— Не ги ли видя, Джон? И преди сме виждали такива — онези в Техеран, в хангара на военновъздушните им сили. Спомняш ли си ги?
	— Проклятие!
	— Още една връзка, господин К. Тия случайности май взеха да стават нещо множко, братко. Къде отиваме сега?
	— В Хартум.


	Репортажите за епидемията продължаваха, но информацията все още беше малко. „Именитите“ кореспонденти бяха затворени в главните си кабинети в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лос Анджелис, а новините посвещаваха репортажите си най-вече на националните гвардейци по главните транспортни магистрали между отделните щати. В действителност никой не се опитваше да пробие блокадите. Камионите с медикаменти и медицински материали и храни биваха пропускани след щателен оглед, а след ден или два шофьорите им щяха да бъдат изследвани за антитела на ебола, след което щяха да получат пропуски с фотографии, за да се улеснят пътуванията им. Превозвачите надаваха жесток вой.
	За другите транспортни средства и пътища беше различно. Макар по-голямата част от трафика по междущатските магистрали да минаваше по големите артерии, нямаше и един щат, в който да не изобилстваше разширена мрежа от странични пътища със съседните щати, което правеше задължителна и тяхната блокада. Това обаче изискваше допълнително време и в медиите се появяваха интервюта с хора, успели да се промъкнат, които гледаха на всичко като на един голям майтап; след репортажите се правеха коментари, според които заповедите на президента били невъзможни за изпълнение, а освен това били дълбоко погрешни, глупави и антиконституционни.
	— Това просто не е възможно — обяви един експерт по транспорта по сутрешните новини.
	Тези хора обаче не си даваха сметка, че националните гвардейци са техни съграждани и също могат да четат карти. А и бяха обидени от твърденията, че са глупаци. Към обяд в сряда на всяко шосе в страната имаше по един камион, заобиколен от хора с пушки, облечени в костюми за химическа защита. Изглеждаха като пришълци от Марс.
	Тук-там по страничните пътища се случваха и сблъсъци. Някои се проявяваха единствено в размяната на реплики, като „семейството ми е хей там, защо не ме пуснете, вие нямате ли близки, а?“ Обикновено законът се налагаше с малко здрав разум след проверка на самоличността и обаждане по радиото. В други случаи налагането на закона ставаше в буквалния смисъл, като отначало всичко започваше с думи, постепенно репликите са ожесточаваха, и в два от случаите бяха разменени изстрели. Имаше и един убит. Случаите мигновено биваха препредавани по цялата мрежа на страната и коментаторите отново се дивяха на действията на президента. Един даже обвини пряко Белия дом за смъртния случай.
	В повечето случаи обаче дори и най-решените да прекосят блокадите, след като видеха готовите за стрелба оръжия, благоразумно решаваха, че рискът не си струва.
	Същото се отнасяше и за международните граници. Канадските армия и полиция затвориха всички гранични пунктове. Американските граждани в Канада бяха помолени да отидат в най-близката болница за изследване, като някои от тях бяха задържани, наистина, съвсем цивилизовано. Същото се случи и в Европа. За пръв път в американо-мексиканската история мексиканската армия беше тази, която затвори американската южна граница съвместно с американските власти, като този път целта беше да се спре трафикът в южна посока.
	Движението в малките райони обаче не спираше. Магазините работеха, но пускаха едновременно само по няколко души да си напазаруват най-необходимото. Аптеките в цялата страна свършиха хирургическите маски само за час. Много хора звъняха в местните търговски фирми за санитарни и бояджийски стоки с молба да им доставят маски за други употреби — изясни се, че такива маски, напръскани с обикновени домашни дезинфектанти, предлагат по-добра защита срещу вируса, отколкото армейското химическо облекло. Разбира се, случиха се и неизбежните неща: някои хора бяха прекалили с пръскането, в резултат на което получиха алергични реакции, затруднения в дишането, имаше дори и няколко смъртни случая.
	Лекарите от цялата страна бяха страшно заети. Бързо стана известно, че първоначалните симптоми на вируса са сходни с тези при грип, и скоро всеки лекар се сблъска с множество пациенти, убедени, че са прихванали ебола. Разграничаването на действително заболелите от хипохондриците изискваше максимално напрежение от страна на лекарите.
	Въпреки всичко обаче, хората се справяха със ситуацията, гледаха телевизия, гледаха се едни други и се чудеха какво ли още трябва да стане, за да се изплашат наистина.


	Вече имаше над петстотин потвърдени случая, всеки от които беше пряко или непряко свързан с осемнайсет търговски изложения. Това даваше възможност да се определи и разпространението във времето. При разследването бяха взети предвид и четири други изложения, от които все още не бяха докладвани случаи на развили болестта. Всичките двайсет и две бяха посетени от агенти, но навсякъде отпадъците отдавна бяха изчистени. Възникна идея да претърсят сметищата, но Военномедициниският институт бързо разубеди Бюрото, понеже идентифицирането на системата за разпространение на болестта би означавало сравняването на хиляди тонове материал, задача, непосилна за тях, която освен това можеше да се окаже извънредно опасна. Важното откритие беше времевият интервал. Тази информация веднага бе направена публично достояние. Американците, отпътували от страната преди началните дати на изложенията, известни като огнища на заболяванията, веднага бяха обявени за безопасни. Този факт бе предаден на световните здравни служби, които подложиха твърдението на проверка. После информацията беше разпространена по цялата планета само за няколко часа. Нямаше начин да я спрат, а и нямаше смисъл да продължават да я държат в тайна.


	— Е, това означава, че всички сме в безопасност — заяви генерал Дигс на екипа си. Форт Ъруин беше едно от най-изолираните военни поделения в Америка. Той имаше само един вход и изход, който в момента беше блокиран от един танк „Брадли“.
	При другите военни бази обаче не беше така; проблемът беше глобален. Един старши служител от Пентагона бе отлетял за Германия да присъства на заседание в щаба на V-и корпус и два дни по-късно колабира, заразявайки в процеса на първата помощ един лекар и две сестри. Това разтърси съюзниците в НАТО, които мигновено сложиха американските бази под карантина. Новината веднага плъзна по глобалната телевизионна мрежа. Най-лошото обаче беше, че почти всяка база си имаше заболели, действителни или само заподозрени. Ефектът върху бойния морал беше съкрушителен, а тази информация също не можеше да се укрие. Трансатлантическите телефонни линии буквално се нажежаваха.


	Обединеният отряд включваше членове на всички разузнавателни служби. Президентът ги беше упълномощил с голяма власт и те имаха намерение да я използват цялата. Митническата декларация на изгубения търговски самолет „Гълфстрийм“ бе започнала да раздвижва нещата в едно ново и неочаквано направление, но така ставаше при разследванията.
	В Савана, Джорджия, един агент на ФБР почука на вратата на президента на „Гълфстрийм“ и му връчи хирургическа маска. Фабриката беше затворена, както и повечето американски предприятия, но днес тази президентска заповед щеше да бъде нарушена. Президентът на фирмата позвъни на шефа на охраната и му каза да дойде в кабинета му заедно със старшия пилот-изпитател. Шестима агенти на ФБР проведоха с тях дълъг разговор, който скоро прерасна в истинско съвещание. Най-важният резултат беше откритието, че черната кутия на изгубения самолет не е била намерена. Това предизвика обаждане до командващия офицер на американския боен кораб „Радфорд“, който потвърди, че корабът му, който в момента беше на сух док, е търсил изгубения самолет и после е изследвал дъното със сонарни сигнали, но без полза. Военноморският офицер не можеше да обясни причината за неуспеха. Главният пилот-изпитател обясни, че ако самолетът е претърпял тежка катастрофа, от силния удар устройството би могло да се разруши въпреки здравата си конструкция. Но нещата съвсем не се бяха развивали с такава бързина, припомни си шкиперът на „Радфорд“, а и не били открити никакви останки. В резултат на това се свързаха с Федералното управление за гражданска авиация и Националното управление за безопасност на полетите и им наредиха веднага да дадат регистрите.
	Оказа се, че и двамата пилоти са били летци от иранските ВВС, обучавани в Америка в края на седемдесетте. Оттам се появиха на бял свят и фотографиите им и пръстовите им отпечатъци. Друга двойка пилоти, управлявала същия вид самолет в същата швейцарска корпорация, бе имала сходна подготовка и юридическият аташе на ФБР в Берн веднага се обади на швейцарските си колеги, за да поиска разрешението им да разпита пилотите.
	— И така — обобщи Дан Мъри. — Имаме една болна белгийска милосърдна сестра, приятелката й и един ирански лекар. Те отлитат със самолет швейцарска регистрация, който изчезва без следа. Самолетът принадлежи на малка търговска компания, която юридическият ни аташе на място ще проучи много бързо, но ние знаем със сигурност, че екипажът е бил ирански.
	— Това вече ни отвежда в съвсем определена посока, Дан — каза Ед Фоли.
	В същия момент влезе агент с факс от директора на ЦРУ. Съобщението не беше особено дълго.
	— Някои хора се мислят за дяволски хитри — каза Мъри и раздаде новото разпореждане.
	— Не ги подценявайте — предупреди Ед Фоли. — Още нямаме никакви сериозни доказателства. Президентът е с вързани ръце, докато не открием нещо абсолютно сигурно. — А може би дори и тогава нямаше да може да предприеме нещо, колкото и да беше разгневена в момента армията. Трябваше да отчете и онова, което бе споменал Чавес преди отлитането им. По дяволите, на хлапака му сечеше акълът. Фоли се зачуди дали да повдига този въпрос. Не, в момента имаха много по-спешни неща. Можеше да го обсъди с Мъри на четири очи.


	Чавес изобщо нямаше чувството, че акълът му сече, докато дремеше в кожената седалка на път за Хартум. Дори си мислеше, че е съвсем глупав.
	От друга страна, който и да беше организирал това, също не беше кой знае колко хитър. Добре, самолетът бе изчезнал с петима души на борда, но това не означаваше задължително край, нали така? HX-NJA, спомни си той от митническите документи. Хм. НХ означаваше Швейцария. Но защо НХ? Не беше ли това някакво старо име на Швейцария? Не се ли използваше все още в някои езици? Май имаше такива. Немски може би. NJA идентифицираше отделните самолети. Използваха букви вместо цифри, защото така се получаваха по-голям брой пермутации. Дори и тази представляваше определен код, с префикс „N“, защото американските самолети използваха този буквен код. NJA. NJA. Нинджа. Динг се усмихна. Това беше прякорът на старото му бойно подразделение, Първи батальон от 17-и пехотен полк. „Нощта е наша!“ Да, хубаво беше онова време, когато щурмуваха хълмовете на Форт Орд и Хънтър-Лигет. Но Седма пехотна дивизия отдавна беше разформирована. Нинджа. Това му се стори важно. Защо?
	Очите му рязко се отвориха, Чавес се изправи и отиде при пилотите.
	— Полковник?
	— Какво има?
	— Колко струва една от тия машинки?
	— Повече, отколкото ние с теб можем да си позволим.
	— Питам сериозно.
	— Над двайсет милиона долара, в зависимост от модела и комплектоването. Ако някой направи по-добър самолет за делови пътувания, просто не мога да си представя как би изглеждал.
	— Благодаря. — Чавес се върна на седалката си. Нямаше смисъл да се мъчи пак да заспива. Усети как носът на самолета се наклони и двигателите намалиха досадния си шум; започваха да снижават за кацане в Хартум. Щеше да ги посрещне шефът на местното отделение на ЦРУ… пардон, търговският аташе. Или културният? Нямаше значение. Динг знаеше, че този град няма да е толкова приветлив, колкото предишните два.


	Хеликоптерът се приземи във Форт Макхенри, близо до статуята на Орфей, за която някой бе решил, че е подходяща да се увековечи името на Франсис Скот Кий. Почти толкова глупаво, колкото и шибаната идея на Арни за снимки. Трябваше да си придава загрижен вид. Джак направо беше в недоумение. Да не би хората да си мислеха, че в моменти като този президентът организира танцови забави? Не беше ли написал По разказ „Маската на червената смърт“? Нещо подобно. Но онази чума бе взела участие в празненството, не беше ли така? Президентът разтърка лицето си. „Спи ми се. Трябва да спя. Дрън-дрън.“ Беше като фотографски светкавици. Умът се изтощава и из него без никаква причина пробягват хаотични мисли, и се налага да ги прогонваш, и да вкараш съзнанието си в коловоза на важните неща.
	Обичайните лимузини бяха по местата си, но президентската я нямаше. Райън очевидно щеше да пътува в бронирано превозно средство. Наоколо имаше ченгета с мрачни лица. Е, всички бяха така, защо да не са и те?
	Той също носеше маска. Имаше три телевизионни камери, които да регистрират факта. Може би предаването щеше да се излъчва на живо. Той не знаеше и уплашено хвърли поглед към камерите, докато крачеше към колите. Тръгнаха почти веднага. Пътят по опустелите улици до „Джон Хопкинс“ им отне десет минути; там президентът и първата дама щяха да демонстрират пред други камери колко са загрижени. Арни беше прав, по дяволите! Той беше президент и не можеше да се изолира от хората — без значение дали можеше да направи нещо, за да им помогне, или не, те трябваше да видят, че изглежда загрижен. Беше като нещо, което едновременно хем има смисъл, хем няма.
	Болницата се охраняваше, както и всички болници, и според Райън това бе едно от нещата, които имаха смисъл. Охраната му беше изнервена от присъствието на други хора със заредени оръжия, но пък те бяха войници и ако издадеше заповед да бъдат разоръжени само заради пристигането му, щеше да се вдигне вой до небесата. Всички отдадоха чест, както си бяха в химическите екипи. Никой не бе правил опити да застраши болницата. Може би именно тяхното присъствие бе предотвратило това, а може би се дължеше на факта, че хората просто бяха уплашени. Не стигаше ли фактът, че един полицай бе споменал на един агент от Службата, че уличните престъпления били паднали почти до нулата? Дори пласьорите на наркотици се бяха покрили напълно.
	В този час не се виждаха много хора, но и тези, които се виждаха, носеха маски. Фоайето беше просмукано с тежък химически мирис, който се бе превърнал в национален атрибут. Колко от него беше необходимата физическа мярка и колко психологическа, зачуди се Джак. Но същото впрочем не важеше ли и за пътуването му?
	— Здравей, Дейв — поздрави президентът декана. Той носеше зелени хирургически дрехи вместо костюма си, маскиран като всички останали, и с ръкавици. Не си стиснаха ръцете.
	— Господин президент, благодаря ви, че дойдохте. — Във фоайето имаше камери — бяха го последвали още с влизането му. Преди обаче някой от репортерите да успее да изкрещи въпрос към него, Джак посочи и деканът поведе групата. Райън се надяваше процесията да изглежда делова.
	— Колко е броят, Дейв?
	— Приели сме тридесет и четирима пациенти. Общо за цялата област са сто и четиридесет, е, поне бяха толкова последния път, когато проверих. Засега разполагаме с необходимото пространство и необходимия персонал. Изписали сме около половината пациенти, онези, които бяхме в състояние да пуснем по домовете им. Всички други дейности засега са прекратени, но обичайната активност си я има. Искам да кажа, че бебета продължават да се раждат. Хората продължават да се разболяват от обичайните болести. Някои лечения на пациенти по домовете им трябва да продължават, без значение, че има епидемия… Влезте тук. Трябва да ви облечем.
	Етажът имаше всекидневна за лекарите и една за сестрите. Сега и двете се използваха за други цели. Тази в дъното на коридора беше „гореща“ — използваше се за събличане и дезинфекция. Близката се използваше за обличане. Моментът и мястото не бяха подходящи за благоприлични маниери. Агентите от Службата влязоха първи и видяха жена по бикини и сутиен да облича пластмасов костюм. Тя не се изчерви. Това й беше четвъртата смяна в отделението и тя вече бе свикнала с всичко.
	— Окачете си дрехите тук — посочи тя. — О! — добави жената, разпознавайки президента.
	— Благодаря — каза Райън, събу си обувките и пое закачалката за дрехи от Андреа, която внимателно огледа жената. Очевидно не носеше оръжие. — Как е? — попита Джак.
	Жената — главната сестра на етажа, отговори, без да се обръща:
	— Много зле. — Все пак изви глава към него. — Радваме се, че съпругата ви е тук сред нас.
	— Опитах се да я разубедя — призна той. Не се бе почувствал ни най-малко виновен за това и се чудеше дали е правилно, или не.
	— Също и съпругът ми. — Тя се приближи до него. — Ето, шлемът се слага така. — Райън за миг изпита пристъп на паника. Нима имаше нещо по-неестествено от това човек да слага върху главата си найлонова торба? Сестрата прочете изражението му. — Аз се чувствах също като вас сега. Ще свикнете.
	В другия край на стаята деканът Джеймс вече беше облякъл скафандъра си и също дойде да провери как е защитното облекло на президента.
	— Чувате ли ме?
	— Да. — Джак вече почваше да се поти въпреки портативната климатична инсталация, закачена за колана му.
	Деканът се обърна към агентите и заяви:
	— Оттук нататък аз съм шефът. Няма да позволя да му се случи нищо, но нямаме достатъчно костюми за вас. Ако останете в коридорите, ще бъдете в безопасност. Не докосвайте нищо. Нито стените, нито подовете, нищо. Ако някой мине покрай вас с количка, дръпнете се от пътя му. Ако не можете да се отместите, отидете до края на коридора. Видите ли някакъв пластмасов съд, стойте далеч от него. Разбирате ли?
	— Да, сър. — ФЕХТОВАЧ за пръв път видя Андреа Прайс уплашена. Също като него. Психологическият шок от видяното беше ужасяващ. Доктор Джеймс потупа президента по рамото.
	— Последвайте ме. Знам, че е страшно, но в този костюм сте в безопасност. Всички трябваше да свикнем с тях, нали така, Тиша?
	Сестрата се обърна, вече напълно облечена в своя.
	— Да, докторе.
	Вътре в костюма човек можеше да чуе собственото си дишане. Чуваше се и шумът на преобразувателя, но иначе всичко останало долиташе приглушено. Докато крачеше зад декана, Райън изпита паническото чувство на уловено в капан животно.
	— Кати е тук. — Джеймс отвори една врата. Райън го последва.
	Пациентът беше дете, момче на осем-девет години. Две фигури, облечени в сини скафандри, се бяха надвесили над него. Така в гръб той не можеше да познае коя е жена му. Доктор Джеймс вдигна ръка, предпазвайки Райън от погрешна стъпка. Едната от двете фигури се опитваше да пусне системата; не биваше да има никакво отвличане на вниманието. Детето стенеше и се гърчеше върху леглото. Стомахът на Джак се сви.
	— Спокойно. След малко ще ти олекне. — Това беше гласът на Кати. Очевидно тя въвеждаше канюлата. Другите две ръце държаха ръката на пациента. — Скоч — добави тя и вдигна ръце.
	— Добре се справихте, докторке.
	— Благодаря. — Кати се приближи до електронната апаратура, която контролираше подаването на морфина, набра нужните числа и после се обърна.
	— Джак!
	— Здравей, миличко.
	— Джак, не ти е мястото тук — заяви твърдо ХИРУРГ.
	— Че на кого му е тук мястото?


	— Така, намерих нещичко за тоя доктор Макгрегър — каза шефът на местното отделение на ЦРУ. Казваше се Франк Клейтън и Кларк го беше виждал да кара курс във Фермата преди няколко години.
	— Тогава да отидем да го видим, Франк. — Кларк погледна часовника си, направи няколко сметки и реши, че е два след полунощ. Да, нещата засега вървяха по плана. Първата спирка беше посолството, където да сменят дрехите си. Американските военни униформи не бяха сред добре приветстваните тук. В действителност твърде малко американски неща срещали добър прием тук, предупреди ги местният им колега. Една кола ги следваше още от летището.
	— Не се притеснявайте. Ще се измъкнем от нея при посолството. Знаете ли, понякога се чудя дали не е било за добро, когато предците ми са ги отвлекли от Африка. Само че не споменавайте на никого, че съм го казал, окей? Южна Алабама е същински рай в сравнение с тая лайняна дупка.
	Клейтън паркира пред посолството и ги въведе вътре. Минута по-късно един от хората му излезе навън, качи се в шевролета и го подкара. Преследвачите им потеглиха подир него.
	— Ето ви ризи — каза резидентът. — Предполагам, че можете да си оставите панталоните.
	— Разговаряхте ли вече с Макгрегър? — запита Кларк.
	— Преди няколко часа, по телефона. Ще отидем до жилището му, а той ще се качи в колата. Избрал съм едно много хубаво местенце, където да паркираме, за да си побъбрим — каза Клейтън.
	— Заплашва ли го нещо?
	— Съмнявам се. Местните са доста тромави. Ако някой ни следи, знам как да се отърва от него.
	— Тогава да мърдаме — каза Джон. — Да не караме господин доктора да ни чака.
	Квартирата на Макгрегър съвсем не беше лоша. Намираше се в квартал, предпочитан от европейците, и както им каза резидентът, добре охраняван. Той вдигна слушалката на клетъчния си телефон и набра пейджъра на доктора. След по-малко от минута вратата му се отвори и една фигура се приближи до колата и влезе отзад. Секунда след това колата се стрелна напред.
	— Това е доста необичайно за мен. — Докторът беше млад, по-млад и от Чавес, забеляза с изненада Джон. — Кои всъщност сте вие?
	— ЦРУ — каза Кларк.
	— Ама наистина ли?
	— Наистина, докторе — обади се Клейтън от предната седалка. Очите му следяха огледалата за обратно виждане. За да се отърси и от най-малката вероятност някой да ги следи, той зави първо наляво, после надясно, и после пак наляво. Добре.
	— Разрешено ли ви е да откривате това на хората? — запита Макгрегър, докато колата се връщаше към онова, което по местните стандарти минаваше за главна улица. — Сега ли ще ме убивате?
	— Док, оставете това на филмите, става ли? — предложи Чавес. — Реалният живот няма много общо с киното и ако ви кажехме, че сме от Държавния департамент, пак нямаше да ни повярвате, нали?
	— Не ми приличате много на дипломати — забеляза Макгрегър.
	Кларк се извърна от предната седалка.
	— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас.
	— Единствената причина да го направя е… всъщност местното правителство ме принуди да се откажа от нормалните процедури при два от моите случаи. Знаете, че трябва да се следват строго определени процедури и…
	— За да не губим излишно време, бихте ли ми казали всичко, което знаете за тях? — запита Джон и включи портативния магнетофон.


	— Изглеждаш уморена, Кати. — Това всъщност не беше лесно да се определи през пластмасовата маска.
	ХИРУРГ погледна към часовника на стената. Работният й ден на практика беше изтекъл. Тя никога нямаше да научи, че Арни ван Дам се бе обадил на ръководството на болницата, за да се увери, че синхронизирането във времето ще бъде точно според плана. Това щеше да я докара до бяс, а тя и без това вече беше бясна на целия свят.
	— Децата започнаха да пристигат тази сутрин. Случаите са от второто поколение вируси. Това момченце трябва да се е заразило от бащата. Казва се Тимоти. В трети клас е. Баща му е на горния етаж.
	— А останалите членове на семейството?
	— Майка му е позитивна. Сега я приемат. Има сестра, по-голяма. Засега е чиста. Държим я в съседната сграда. Там направиха отделение за хората, които са били изложени на заразяване, но засега кръвните им проби са отрицателни. Ела. Ще те разведа по етажа. — Минута по-късно бяха в стая номер 1, временният дом на Пациент номер 1.
	На Райън му се стори, че долавя миризмата. Върху постелята, която двама души, дали бяха лекари, или сестри, не можеше да каже, се опитваха да сменят, имаше тъмно пътно. Мъжът беше в полусъзнание и напрягаше ремъците, които придържаха ръцете му към леглото. Това пречеше на двамата медицински работници, но те все пак бързо смениха чаршафите. Мръсните изчезнаха в един пластмасов чувал.
	— Ще ги изгорят — каза Кати. — Вземаме всички възможни предпазни мерки.
	— Колко е зле?
	Тя буквално го избута в коридора, затвори вратата и размаха пръст пред гърдите му.
	— Джак, да не си посмял да обсъждаш състоянието на пациентите пред тях! Никога! — Тя спря за момент, овладя се и добави: — От три дни проявява ясно изразени симптоми.
	— Има ли някакъв шанс?
	Кати поклати глава. Отбиха се в още няколко стаи. Положението там бе като в първата.
	— Кати? — Това беше гласът на декана. — Смяната ти свърши. Тръгвай си.
	— Къде е Александър? — попита Джак в коридора.
	— Пое отделението на горния етаж. Дейв пък взе този. Надяваме се Ралф Фостър да се върне и да помогне, но нали всички полети са спрени. — В същия момент тя видя камерите. — Какво правят тук тия, по дяволите?
	— Хайде. — Райън поведе жена си към стаята за преобличане. Дрехите, с които беше дошъл до болницата, ги нямаше. Сигурно охраната ги беше напъхала някъде. Той облече лекарски екип пред три жени и един мъж, който явно не проявяваше никакъв интерес към голи жени. После двамата с Кати излязоха и се запътиха към асансьора.
	— Стоп! — извика нечий женски глас. — От спешното карат болен! Използвайте стълбите. — Агентите послушно изпълниха заповедта. Райън поведе жена си надолу, а оттам навън, без да свалят маските.
	— Как издържаш?
	Преди тя да успее да отговори, нечий глас изкрещя: „Господин президент!“ Двама гвардейци препречиха пътя на репортера и оператора, но Райън им махна да стоят настрана. Двойката се приближи под бдителното око на въоръжената охрана — униформени и цивилни.
	— Да, какво има? — попита Райън и смъкна маската си. Репортерът държеше микрофона с изпъната ръка. При други обстоятелства сигурно щеше да изглежда комично. Всички бяха като изкукуригали.
	— Какво правите тук, господин президент?
	— Е, нали това е част от работата ми — да държа под око какво става. Освен това исках да видя как е съпругата ми.
	— Ние знаем, че първата дама работи в болницата на горните етажи. Госпожо Райън, какво ще ни кажете?
	— Аз съм лекар! — изръмжа Кати. — Горе работим на смени. Това ми е работата.
	— Лошо ли е положението?
	Райън побърза да се намеси преди съпругата му да избухне.
	— Вижте, знам, че сте длъжни да ми зададете този въпрос, но вие знаете отговора. Тези хора са в изключително сериозно положение, а лекарите и тук, и навсякъде, изпълняват дълга си. На Кати и колегите й им е изключително трудно. А на пациентите и семействата им е най-трудно.
	— Доктор Райън, вирусът „Ебола“ действително ли е толкова смъртоносен, както твърдят всички специалисти?
	— Да, ужасно е — кимна тя. — Но ние помагаме на тези хора с всичко, с което разполагаме.
	— Според някои след като надеждата за пациентите е толкова илюзорна и след като болката им е толкова ужасна…
	— Какво искате да кажете? Да ги убиваме?
	— Е, щом страдат така, както твърдят болничните служители…
	— Не съм от този тип лекари — отвърна тя с пламнало лице. — Ще успеем да спасим някои от тях. А от тях може би ще успеем да научим как да спасим и други. Това е причината, поради която истинските лекари не убиват пациентите си. Какво ви става? Това са хора, а работата ми е да воювам за живота им… и вие не можете да ми казвате как да го правя! — Тя спря, усетила ръката на Джак върху рамото си. — Прощавайте. Горе не е особено приятно.
	— Бихте ли ни извинили за няколко минути? — помоли Райън. — Не сме си казали и дума от вчера. Нали разбирате, ние сме съпруг и съпруга, като всички останали хора.
	— Да, сър. — Те се отдръпнаха, но камерата продължаваше да ги следи.
	— Ела тук, скъпа. — Джак прегърна жена си за пръв път от няколко дни.
	— Ще ги загубим, Джак. Всичките. Всички, още утре или вдругиден — прошепна тя. После заплака.
	— Разбирам. — Той приведе главата си над нейната. — Не се притеснявай, не е необходимо да изглеждаш желязна пред камерите, ти също си човек.
	— Как въобще си мислят, че научаваме и най-малкото нещо? Щом не можем да ги излекуваме, защо не ги уморим, така ли? Не са ме учили на това.
	— Знам.
	Тя подсмръкна и изтри очи в ризата му.
	— Джак, ако разбереш кой ни е направил това…
	— Ще разберем — увери я ФЕХТОВАЧ.


	— Познавате ли някого от тези хора? — Местният резидент връчи на Макгрегър няколко фотографии, подаде му и миниатюрно фенерче.
	— Но това е Салех! Кой е той всъщност? Не ми каза и думица за себе си и така и не разбрах нищичко.
	— Всички тези хора са иракчани. Когато правителството им падна, те дойдоха тук. Имам цяла купчина снимки. Сигурни ли сте, че човекът е същият?
	— Абсолютно. Лекувах го повече от седмица. Бедното момче, умря. — Макгрегър разгледа още няколко снимки. — А тази прилича на Сохайла. Тя оздравя, слава Богу. Чудесно дете… а това тук е баща й.
	— По дяволите! — изтръгна се от гърдите на Кларк. — Никой не ни го каза.
	— Тогава бяхме във Фермата, нали?
	— Пак ли си се върнал към професията на обучаващ офицер, Джон? — ухили се Франк Клейтън. — Е, аз подочух нещичко и отскочих да щракна няколко снимчици. Излязоха първокласни, все едно съм ги правил във фотоателие. Ето тук, виждате ли?
	Кларк погледна и изгрухтя. Самолетът беше почти близнак на онзи, с който бяха потеглили на почти околосветската си обиколка.
	— Чудни снимки наистина.
	— Я дай да видя. — Чавес взе снимката, взря се в нея и изведнъж прошепна: — Нинджа!… Шибаната нинджа…
	— Какво?
	— Прочети буквите на опашката — каза спокойно Динг.
	— HX-NJA… Господи!
	— Клейтън, този клетъчен телефон сигурен ли е? — попита Чавес.
	Резидентът набра три цифри и каза:
	— Сега вече е. Къде ще звъните?
	— В Ленгли, разбира се.


	— Господин президент, можем ли да разговаряме с вас? — обади се репортерът.
	Джак кимна.
	— Да, разбира се, елате. — Имаше нужда да поговори с някого и им махна да го следват. — Може би трябва да се извиня заради Кати. Тя не е такъв човек. Добър лекар е — произнесе уморено ФЕХТОВАЧ. — Просто всички са под страшно напрежение. Първото нещо, на което ги учат, мисля, че е primum non nocere, „Първо и най-важно, не причинявай болка“. Много хубаво правило. Така или иначе, жена ми вече е горе. Но това важи междувпрочем за всички нас.
	— Възможно ли е това да е преднамерен акт, сър?
	— Не сме сигурни и не мога да говоря за това, докато не получим достоверна информация за противното.
	— Вие сте много зает, господин президент. — Репортерът беше местен, не беше част от вашингтонската гилдия и не знаеше как да разговаря с президента, или поне другите можеха да си помислят така. Но въпреки това интервюто се излъчваше на живо по Ен Би Си, макар и репортерът да не го знаеше.
	— Да, сигурно сте прав.
	— Сър, можете ли да ни вдъхнете някаква надежда?
	Райън усети как нещо го разтърси при този въпрос.
	— За болните хора надеждата идва от лекарите и сестрите. Те са чудесни хора. Вие самият можете да се уверите. Те са войници, които не се предават. Аз много се гордея със съпругата си и с това, което върши. Помолих я да не го прави. Сигурно постъпих егоистично, но въпреки това го направих. Навремето едни хора се опитаха да я убият, сигурно си спомняте. Нямам нищо против опасността да е насочена срещу мен, но не и срещу съпругата и децата ми. Такова нещо не бива да се случва. Не е бивало да се случва и на никого от онези хора горе. Но въпреки това е станало и сега трябва да дадем всичко от себе си, за да лекуваме болните и да вземаме всички мерки да не се разболяват повече хора по непредпазливост. Знам, че президентската ми заповед е разгневила много хора, но аз не мога да живея с мисълта, че не съм направил всичко възможно, което би спасило дори и един човешки живот. Бих искал да има някакво по-лесно решение, но дори и да има такова, никой още не ми го е казал. Разбирате ли, не е достатъчно да се каже „Това не ми харесва“. Всеки може да го направи. Сега имаме нужда от много повече… Вижте, страшно съм уморен — каза той, извръщайки глава от камерата. — Можем ли да приключим за днес?
	— Да, сър. Благодаря ви, господин президент.
	— И аз ви благодаря. — Райън се обърна и тръгна безцелно към големите гаражи зад паркинга. Някакъв мъж, чернокож на около четиридесет години, пушеше цигара въпреки десетките табели, заклеймяващи този порок. ФЕХТОВАЧ се приближи до него. Трима агенти и двама войници го следваха от разстояние.
	— Да ви се намира цигара?
	— Разбира се. — Мъжът дори не вдигна глава — беше забил поглед в цимента. Лявата му ръка се протегна с пакет цигари и запалка.
	— Благодаря. — Райън му върна цигарите и запалката и седна на метър-два разстояние.
	— И твоята ли, братче?
	— Какво имаш предвид?
	— Жена ми е горе, болна е. Работи в едно семейство като детегледачка. Те всички са болни. А сега и тя се разболя.
	— Жена ми е лекар, тя е горе при тях.
	— Няма значение, братче. Няма никакво значение.
	— Знам. — Райън пое дълбоко от цигарата и изпусна дима.
	— Дори не разрешават да вляза, казват, че било много опасно. Взеха ми кръв, казват да стоя тук, не ми дават да пуша, не ми дават да я видя. Господи Боже, защо?
	— Ако ти беше болен и знаеше, че това нещо може да нападне и жена ти, какво щеше да направиш?
	Мъжът кимна с гневно примирение.
	— Знам. И докторът ми го каза. Той е прав. Знам. Но това не означава, че нямам право. — Той пое дъх. — Хубаво е човек малко да се разприказва, поолеква на душата.
	— Прав си.
	— Педалите са го направили, така казаха по телевизията. Някой го е направил. Шибаните педали ще си платят за това, братче.
	Райън не знаеше какво да отговори. Вместо него го направи друг — Андреа Прайс.
	— Господин президент? Търсят ви от разузнаването.
	Главата на мъжа рязко се извъртя към Райън.
	— Вие сте…
	— Аз съм — кротко отвърна Райън.
	— И жена ви работи горе?
	Кимване. Въздишка.
	— Да. Съжалявам…
	— За какво?
	— Че не са ви пуснали вътре. Мен ме пуснаха…
	Мъжът направи гримаса.
	— Трябвало е да се видите, нали така? Миналата седмица дъщеричката ви претърпя голямо премеждие. Добре ли е?
	— Да, наред е. На тази възраст, нали знаете как е.
	— Да. Вижте, радвам се, че си казахме по някоя дума.
	— Благодаря за цигарата — каза президентът, изправи се, отиде до агент Прайс и взе телефона.
	— Господин президент, спешно се налага да се връщате. Открихме нещо, което трябва да видите — съобщи Ед Фоли. Чудеше се как да му обясни, че доказателството виси на стената на залата за съвещания в щаба на ЦРУ.
	— Дай ми един час, Ед.
	— Да, сър. Сега организираме съвещанието.
	Джак прекъсна връзката и погледна Прайс.
	— Да тръгваме.


>>	53.
>>	СПЕЦИАЛНА ГРУПА ЗА ПРЕЦЕНКИ КЪМ НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ

	Преди да отлетят за Белия дом всички трябваше да бъдат обеззаразени. В „Хопкинс“ бяха оборудвали една голяма зала, като този път вече мъжете и жените бяха разделени. Водата беше гореща и вонеше на химикали, но мирисът даваше на Райън нужното чувство за сигурност. После той навлече поредния комплект зелени дрехи. Беше ги слагал и преди, когато бе присъствал на ражданията на децата си. Щастливи поводи. Вече не, каза си той, докато крачеше към кортежа от коли, който щеше да го откара обратно във Форт Макхенри, а оттам хеликоптерът щеше да го върне в Белия дом. Душът поне го беше освежил.


	Това беше най-слабото изпълнение в историята на Националния учебен център. Бойците от 11-и полк и танкистите на Каролинската гвардия се тътреха от пет часа, като едва изпълняваха плановете, които си бяха поставили. Възпроизвеждането на записа в залата „Звездни войни“ показваше случаи, в които танкове бяха на по-малко от хиляда метра един от друг и се гледаха с просто око, без да дадат дори и един изстрел. Нищо не се бе получило и симулираният експеримент не толкова бе приключил, колкото беше спрян с апатичното съгласие и на двете страни. Точно преди полунощ подразделенията се групираха за връщането си в съответните лагери, а старшите командири отидоха в къщата на генерал Дигс на хълма.
	— Здравей, Ник — каза малко унило полковник Хам.
	— Здравей, Ал — отвърна полковник Едингтън горе-долу със същия глас.
	— И каква беше тая работа, дявол да го вземе? — възкликна Дигс.
	— Хората са изнервени, сър — отвърна Едингтън. — Всички се тревожим за семействата си. Ние тук сме в безопасност, а те там — не. Не мога да ги обвинявам, че си отвличат вниманието, генерале. И те са хора.
	— Най-доброто, което мога да кажа, е, че тук сме явно в безопасност, генерале — съгласи се Хам. — Но ние и целият свят сме едно голямо семейство.
	— Добре, господа, на мен това също не ми се нрави, чувате ли ме? Но вашата работа е да водите бойците си, а това означава наистина да ги водите, по дяволите! Ако вие, двама бойни командири, още не сте забелязали, цялата проклета армия на Съединените американски щати е пламнала в епидемия — освен нас! Вие двамата, господа полковници, имате ли желание да си поблъскате малко мозъчетата над този факт? Или може би сте заповядали на подчинените си да го правят вместо вас? Никой до този момент не е седнал да ме уверява, че казармата е цветя и рози, а пък командването определено не е, дявол да го вземе, но това ни е работата, и ако вие не я вършите, има други, които ще ви заместят.
	— Няма начин, сър. Нямате с кого да ни заместите — възрази с крива усмивка Хам.
	— Полковник…
	— Той е прав, Дигс — прекъсна го Едингтън. — Някои неща наистина надхвърлят всичко преживяно до този момент. Имаме враг, с който не можем да воюваме. Противникът ще ни връхлети при първия удобен случай и сигурно ни е подготвил и още някоя изненада в запас. Хората ни са войници, вярно е, но все пак са хора. Те са потресени. Също и аз, Дигс.
	— Няма лоши полкове, а само лоши полковници — върна му го Дигс с един от най-добрите афоризми на Наполеон. Никой от двамата обаче не се хвана на предизвикателството. Господи, работата наистина ставаше дебела.


	— Как мина? — попита ван Дам.
	— Ужасно — отвърна Райън. — Видях шестима или седмина души, които ще умрат. И едно дете. Кати казва, че ще има доста заболели.
	— Как се справя тя?
	— Много е потисната, но иначе всичко е наред. Да знаеш на какво направи един репортер…
	— Знам, гледах ви по телевизията — информира го шефът на канцеларията.
	— Вече?
	— Излъчваха ви на живо. — Арни успя да се усмихне. — Изглеждаше страхотно. Загрижен. Страшно искрен. Каза чудесни неща за жена си. Дори се извини заради думите й — това наистина беше страхотно, Джак, особено след като и нейното изпълнение беше брилянтно. Самоотвержена, напрегната, точно както трябва да изглежда един истински лекар.
	— Арни, това не е театър. — Райън беше прекалено уморен, за да се ядоса.
	— Не, не е. Това се казва водачество. Лидерство. Някой ден ще се научиш как да го правиш… а може би не, по дяволите. Само продължавай, както я караш досега — посъветва го Арни. — Ти се справяш дори и без да го осъзнаваш, Джак. Просто не си блъскай главата с тия въпроси и всичко ще бъде наред.


	Ен Би Си излъчи записа по целия свят. Колкото и да беше конкурентен новинарският бизнес, съзнанието за обществена отговорност се бе просмукало в професията и записът от краткия разговор с президента обходи света само за час.
	Тя се бе оказала права още отначало, помисли си министър-председателката. Изобщо не го биваше за тази работа. Дори не можеше да стои изправен. Раменете му бяха отпуснати. Той дори остави жена си да говори вместо него, а тя беше изнервена и разчувствана, не можеше да се владее. Времето на Америка като първа световна сила беше на привършване, защото страната им страдаше от липсата на твърд водач. Тя не знаеше кой бе пуснал тази чума, но не беше трудно да се досети. Не можеше да е никой друг освен ОИР. Защо иначе щеше да ги събира в западен Китай? А сега, когато нейната флота в морето пазеше подстъпите към Персийския залив, тя вършеше своя дял от работата. И беше сигурна, че скоро ще бере плодовете от усилията си.


	— Президентът ви е много разстроен — каза Цзян Хансан. — Това е разбираемо.
	— Такова голямо нещастие. Приемете нашите най-дълбоки съчувствия — добави външният министър. Тримата, плюс преводачката, току-що бяха изгледали излъчения запис.
	Адлер схващаше новините за епидемията малко бавно, но вече влизаше във форма. Налагаше се обаче да смени темата.
	— Ще продължаваме ли по въпроса?
	— Да — каза външният министър.
	— Съгласна ли е нашата далечна провинция с нашето искане за компенсация?
	— Не, за жалост. Според тях инцидентът се дължи на вашите разширени маневри. Погледнато в по-общ план, тази гледна точка не е напълно безпочвена — каза държавният секретар.
	— Нашата гледна точка е друга. Ние провеждаме мирновременни маневри. Един от техните пилоти решава, че има удобен случай да атакува наш самолет, и в процеса на това друг техен глупав пилот разрушава авиолайнера. Кой може да каже дали това е нещастен случай, или не?
	— Не е нещастен случай? — попита Адлер. — Каква възможна цел би преследвал такъв инцидент?
	— Кой може да бъде сигурен в каквото и да било, когато си има работа с тези бандити? — отвърна с въпрос външният министър.


	Ед и Мери Пат Фоли дойдоха заедно. Ед носеше някакъв навит плакат или поне така изглеждаше. Джак все още бе със зелените дрехи с емблемата на „Хопкинс“. После влезе Мъри, последван от инспектор О’Дей. Райън се изправи и стисна ръката му.
	— Длъжник съм ви до гроб и съжалявам, че не можахме да се срещнем по-рано.
	— Беше доста по-лесно в сравнение със ситуацията, пред която сте изправен вие — отвърна Пат. — Моето момиченце също беше там. Знаете ли, щастлив съм, че се оказах там. — Той се обърна. — Здравей, Андреа.
	Прайс се усмихна за пръв път през деня.
	— Как е дъщеря ти, Пат?
	— У дома е с детегледачката. И двете са добре — увери я той.
	— Господин президент? — обади се Гудли. — Нямаме и секунда за губене.
	— Добре тогава, да започваме. Кой е пръв?
	— Аз — каза шефът на разузнаването и сложи един лист върху масата. — Вижте.
	Райън го взе. Беше някаква официална бланка на френски.
	— Какво е това?
	— Това са имиграционните документи и разрешението за освобождаване от митницата за един самолет. Проверете графата за идентификация, най-горе вляво.
	— HX-NJA. Е, и? — запита ФЕХТОВАЧ.
	Мери Пат разгъна и „плаката“ — всъщност голяма снимка — и каза:
	— Вижте опашката.
	— HX-NJA. Мери, нямам време за загадките на Агата Кристи.
	— Господин президент — намеси се Дан Мъри. — Нека ви обясня как стоят нещата. Тази фотография е нещо, което с чиста съвест мога да отнеса в съда и да издействам присъда без никакви усилия. Документът от митницата идентифицира самолета като служебен Гълфстрийм G-IV, който принадлежи на корпорация, базирана в Швейцария. — Той сложи на масата още един лист. — Управляван от този екипаж. — Още две фотографии и карти с отпечатъци от пръсти. — Излетял е от Заир с трима пътници на борда. Две от тях са били милосърдни сестри, монахини, сестра Жана Батист и сестра Мария Магдалина. И двете са работели в местната католическа болница. Сестра Жана се е грижила за Бенедикт Мкуза, едно момченце, което прихванало ебола и починало. По някакъв начин сестра Жана също се заразила, а третият пътник, доктор Мохамед Мауди — все още нямаме негова снимка, работим върху това — решава да откара болната в Париж за лечение. Сестра Мария тръгва с тях. Доктор Мауди, по националност иранец, работи в Световната здравна организация. Та той казва на старшата сестра, че болната може да има шанс в Париж, и казва също така, че може да извика частен самолет да я откара във Франция. Следите ли мисълта ми?
	— А това е самолетът.
	— Точно така, господин президент. Това е самолетът. С едно изключение. По документи този самолет е катастрофирал в морето. Разполагаме с огромна купчина информация за това. Има само едно нещо. — Той отново почука по увеличената фотография. — Тази снимка е била направена от Доминго Чавес…
	— Вие го познавате — вмъкна Мери Пат. — Навремето работихте заедно.
	— Продължавайте. Кога е заснел Динг този самолет?
	— След като е било оповестено, че е изчезнал. Търсил го е дори един от нашите разрушители, когато е излъчил сигнала за авария. Но така или иначе, от него не е била открита никаква следа. Ед, продължавай.
	— Когато Ирак се разпадна, Иран позволи на висшето му военно ръководство да избяга. Те всички имат влогове в чужбина. Нашият приятел Даряеи им е позволил да скочат от самолета секунди преди да се забие в земята. Дори им е осигурил транспорт, можете ли да си представите? Това започва в деня след изчезването на самолета — поясни Фоли. — Отлитат за Хартум, Судан. Нашият местен резидент там, Франк Клейтън, отива на летището и прави ето тези снимки, които потвърждават информацията, събрана от разузнаването ни.
	— Изглежда същият — каза Райън. — Но какво ще стане, ако някой просто си е поиграл с буквите?
	— Следващо доказателство — каза Мъри. — В Хартум е имало два случая на ебола.
	— Кларк и Чавес преди няколко часа са разговаряли с лекуващия лекар — добави Мери Пат.
	— И двамата пациенти са били на борда на този самолет. Имаме фотографиите им как слизат от самолета. И така — каза директорът на ФБР, — значи имаме самолет с болен на борда. Самолетът изчезва, но след по-малко от двайсет и четири часа се пръква на друго място, като двама от пътниците слизат от него заразени със същата болест, от която е била болна сестрата. Пътниците идват от Ирак, през Иран, в Судан.
	— Чий е самолетът? — попита Арни.
	— На някаква корпорация. След няколко часа ще имаме повече подробности от швейцарците. Но екипажът е ирански. Разполагаме с информация за тях, защото са обучавани при нас — обясни Мъри. — И накрая, за капак нашият приятел Даряеи също се вози на този самолет. Ще рече, той е изтеглен от международните полети. Може би Даряеи го използва, за да се любува на новата си страна. И така, господин президент, имаме болестта, самолета и собственика му, всички свързани. Утре ще поработим с „Гълфстрийм“ да видим дали самолетът има някакви уникални характеристики, които да ни помогнат. Ще накараме швейцарците да ни осигурят информация за собствениците и дневниците от полетите за останалите им маршрути. С други думи, вече знаем кой го е направил — заключи Мъри. — Тази верига от доказателства е несъкрушима.
	— Изскочиха и още подробности — каза Мери Пат. — Имаме информация за този доктор Мауди. Проследихме едни пратки зелени маймуни — те се използват за изследвания на болестта. Според нас са успели да имитират катастрофата на самолета и даже са предявили иск към застрахователната си агенция, представяте ли си?
	— Ще се наложи да прекратим това съвещание за момент. Андреа?
	— Да, господин президент?
	— Извикайте Бретано и вицеадмирал Джексън.
	— Да, сър. — Тя излезе от стаята.
	Ед Фоли изчака вратата да се затвори след нея и каза:
	— Джак?
	— Да, Ед?
	— Има и още нещо. Не съм го съобщил дори и на Дан. Вече знаем, че ОИР — всъщност нашият приятел Махмуд Хаджи Даряеи стои зад цялата тази работа. Чавес откри нещо преди да ги изпратим двамата с Джон. Разследването продължава. Оперативната сигурност при подобни ситуации е почти невъзможна.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Две неща, Джак. Първо, каквото и да са планирали, те може би си мислят, че това е необратимо, и следователно няма значение дали ще го разберем, или не. Второ, нека не забравяме как сгромолясаха Ирак. Чрез човек в най-вътрешния кръг на Саддам.
	— Господи, Ед! — възкликна Мъри.
	— Помисли си върху това, Дан — каза Фоли. — Ние си имаме президент. Имаме си и Сенат. Имаме Камара на представителите, попълнена само една трета. Все още обаче нямаме вицепрезидент. Евентуалният наследник на президента е все още въпрос на теория, нямаме никакви реални политически фигури, а висшето ниво на правителството все още се задъхва. Включи тук и епидемията, която блокира цялата страна. Излиза, че на всеки страничен наблюдател изглеждаме слаби и уязвими.
	Андреа влезе и Райън вдигна глава и каза:
	— Почакайте малко. Ами отвличането на Кейти? Защо ще им е да го правят, ако искат да елиминират мен?
	— За какво става дума? — попита Прайс.
	— За реална опасност — каза Фоли. — Първо, те успяват да вмъкнат човек в най-вътрешния кръг на секретната охрана на иракския президент, който го елиминира. Второ, операцията от миналата седмица е ръководена от законсервиран агент, прекарал тук повече от десетилетие, като през това време не е проявявал абсолютно никаква активност, но когато получава заповед, успява да подпомогне опит за отвличане на детето на президента.
	— Това ни хрумна и на нас — тръсна глава Мъри. — Разузнавателният отдел анализира нещата.
	— Почакайте — възкликна Андреа. — Аз познавам всеки човек от охраната. За Бога, ние загубихме петима души, защитавайки ПЯСЪЧНИК!
	— Агент Прайс — каза Мери Пат Фоли. — Вие знаете колко пъти ЦРУ се е парило с хора, за които знаехме всичко — хора, които познавах лично. По дяволите, загубихме трима агенти при разкриването на един от тия предатели! Аз ги познавах, познавах също така и човека, който ги уби. Само не ми казвайте, че страдам от параноя. Изправени сме срещу един изключително опитен враг. А и сигурно става дума само за един човек.
	Мъри подсвирна.
	— Госпожо Фоли, аз… — почна Прайс.
	— Андреа — прекъсна я инспектор О’Дей. — Това не е лично. Успокой се и помисли. Ако ти разполагаш с ресурсите на цяла държава, ако имаш търпение и предани хора, какво би направила?
	— Вижте какво стана в Ирак — намеси се Фоли. — Кой би предположил, че е възможно?
	Президентът се огледа. Върхът! Казваха му да не се доверява дори и на охраната си.
	— Всичко това добива смисъл, ако се поставим на мястото на отсрещната страна — продължи Мери Пат. — Това е част от традицията им, не сте забравили, нали?
	— И какво ще правим? — тихо попита Андреа.
	— Пат, имаш нова задача — каза Мъри. — С президентско разрешение, разбира се.
	— Има го — изрече Райън.
	— Ограничения? — пожела да разбере О’Дей.
	— Никакви, абсолютно никакви — каза Андреа.


	В Обединената ислямска република шестте дивизии, базирани в южно-централната част на страната, завършваха експлоатацията на машините. Почти всички вериги бяха подменени. Между бившите иракски дивизии и пристигналите от Иран цареше дух на здравословно съперничество. Войниците вече пренасяха боеприпаси за танковете Т-80.
	Батальонните командири бяха доволни от резултатите от проведеното учение. Новите локатори със системи за глобално позициониране (СГП) бяха истинско чудо и иракчаните чак сега разбраха една от причините американците да им натрият така здраво носа през 1991 година. Имаш ли СГП, изобщо не ти трябват пътища. Арабската култура открай време бе третирала пустинята като море, но сега те вече можеха да плават свободно по него и да се придвижват от точка до точка с увереност, която до този момент не бяха познавали.
	Командирите на корпусите и дивизиите знаеха защо всичко това е толкова важно. Току-що бяха получили нови карти, а с тях и нов боен план. Освен това научиха, че тяхната бойна част, съставена от три корпуса, е получила име — Войнството на Бога.


	Щом Джексън и Бретано пристигнаха, Дан Мъри и Ед Фоли повториха накратко изложенията си.
	Джексън прие нещата невероятно спокойно. Каза само:
	— Най-после вече знаем кой е противникът ни.
	Бретано обаче не беше толкова спокоен и почти викна:
	— Но това е открит акт на война!
	— Но не пряко насочен срещу нас — каза Фоли. — Целта им е Саудитска Арабия и всички останали страни от Залива. Това е единственото логично обяснение. Той разсъждава така — ако успее да превземе тези държави, ние не можем да го бомбардираме с ядрени ракети, защото това би взривило запасите от нефт на целия свят. — Ед Фоли почти бе улучил, но не съвсем.
	— И са се споразумели с Индия и Китай — продължи Роби Джексън. — Вярно че имат търкания, но в случая това им е само от полза. „Айк“ съвсем не е там, където трябва. Индийците блокират със самолетоносачите си Ормузкия проток. Не можем да прекараме оттам бойни кораби без въздушно прикритие. И хоп, нашият човек придвижва трите си корпуса. Саудитите ще се бият, но противникът им е много по-многочислен. Всичко ще свърши за по-малко от седмица. Оперативната му концепция съвсем не е лоша — заключи Джей-3.
	— Атаката му с биологическо оръжие също е много хитър ход. Мисля, че успяха много повече, отколкото са разчитали. Почти всички наши бази и подразделения за момента са извън строя — забеляза министърът на отбраната.
	— Господин президент, навремето в Мисисипи куклуксклановците казваха: когато видиш бясно куче, не го убивай, а го хвърли в нечий двор. Нали разбирате, някакъв мръсник наистина ни е докарал това до главата. Трябва да бързаме, ако не искаме да изостанем съвсем. Проблемът е обаче с какво?
	— Колко време ще ни отнеме прехвърлянето на транспортните кораби до Саудитска Арабия?
	— Три дни. Но има и още нещо. Корабите ще минат по най-бързия начин Суецкия канал и могат да стигнат протока навреме, но първо трябва да прекараме транспортните кораби с танковете покрай индийците. Те са четири и се ескортират от един кръстосвач, два миноносеца и две фрегати, и ако ги загубим, най-близкото място, откъдето можем да ги заменим, е в Савана.
	— С какво разполагаме в Саудитска Арабия? — попита Бен Гудли.
	— Достатъчно за сформиране на една тежка бригада. Същото е и в Кувейт. Третата комплектована бригада е в морето и плава натам.
	— Кувейт ще бъде първата им цел — каза президентът. — Какво можем да закараме там?
	— Ако ни притиснат до стената, можем да прекараме по въздуха 10-и авиополк от Израел, за да се обедини на място с частите там. Можем да го осъществим в рамките на двайсет и четири часа. Кувейтците ще уредят транспорта. Имат сключено споразумение с израелците за това. Ние помогнахме при подписването му — каза Роби. — Планът се нарича „Бъфало Форуърд“.
	— Някой да мисли, че това не е умна идея? — запита Джак.
	— Не мисля, че един механизиран полк ще успее да ги задържи, сър — каза Гудли.
	— Прав е — съгласи се Джей-3.
	Райън огледа хората около масата. Да знаеш беше едно нещо. Да можеш да действаш — съвсем друго. Той можеше да заповяда стратегическа ядрена атака срещу Иран. Във военновъздушната база „Уайтман“ имаше стратегически бомбардировачи Стелт В-2А, а с информацията, постъпила за последните два часа, получаването на разрешение за нанасяне на удар при управлението само на двама души нямаше да е никакъв проблем. „Духовете“, както наричаха самолетите В-2, можеха да стигнат до мястото за по-малко от осемнайсет часа и да превърнат територията на тази страна в димяща отровена пустиня.
	Но не можеше да го направи. Дори и да му се наложеше, вероятно пак нямаше да го стори. Макар американските президенти отдавна да бяха изправени пред необходимостта някога да заявят на света: да, ние ще изстреляме ракетите си и ще вдигнем във въздуха бомбардировачите си, ако ни се наложи, това беше задължение, което Райън не мислеше, че ще изпълни. Дори и тази атака срещу страната му, използването на оръжия за масово поразяване — за Америка еквивалентът на ядрени бомби — беше плод на решението на един човек и бе осъществена с подкрепата на крайно ограничен брой хора. Можеше ли той да изпепели цели градове за отмъщение, да избие невинни хора, както беше постъпил Даряеи, само защото другата страна беше тръгнала първа? И да живее в мир със съвестта си след това? Трябваше да има нещо по-добро, някакъв по-хуманен вариант. Като например изпълнението на смъртната присъда над Даряеи.
	— Ед?
	— Да, господин президент?
	— Къде са в момента Кларк и Чавес?
	— Все още в Хартум, чакат нареждания.
	— Как мислиш, могат ли пак да проникнат в Техеран?
	— Няма да е много лесно. — Той се обърна към жена си. — Кажи ти, Мери.
	— Руснаците ни помогнаха преди. Мога да ги помоля. Каква ще бъде задачата им?
	— Открий първо дали могат да проникнат там. После ще обмислим подробностите. Роби?
	— Да, господин президент?
	— Десети брониран полк веднага да потегля за Кувейт.
	— Слушам, сър — възкликна скептично Джексън.


	Първо трябваше да се получи одобрението на кувейтското правителство. Посланикът го уреди. Не се оказа чак толкова трудно. Майор Сабах бе държал правителството си в течение на събитията в новия им съсед на север, а снимките от спътниците с подмяната на веригите на танковете улесниха нещата. Едновременно със задействането на армията в пълна бойна готовност кувейтското правителство изпрати по телекса формална молба Америка да започне разширени военни маневри в западната част на страната им. Всичко се задвижи много бързо. Управляващите в тази малка страна имаха пресни спомени от допуснати в близкото минало грешки. Единственото им условие беше придвижванията да се държат в тайна и Америка не възрази. Авиолайнерите на националните авиолинии започнаха да излитат и да се насочват на югозапад, над Саудитска Арабия, като след това обръщаха на север, над залива Акаба.
	Заповедта беше издадена от Учебно-бойното командване, което държеше командването на 10-и бронетанков полк, тъй като в техническо отношение базата беше учебен център. По-голямата част от останалите поделения, разположени на територията на Съединените щати, бяха подчинени на командването на въоръжените сили, Форском. Заповедта за извънредно бързо пребазиране със свръхважен приоритет беше получена от полковник Шон Магрудър. Той разполагаше с персонал от около пет хиляди души, които трябваше по най-бързия начин да прехвърли, а това щеше да изисква двадесет полета с Боинг 747. Маршрут, изчислен за разстояние от две хиляди и двеста километра и по три часа в двете посоки. Всичко обаче беше обмислено и разреждането на международния въздушен трафик осигури повече транспортни самолети, отколкото предвиждаше планът за „Бъфало Форуърд“. Дори и израелците помагаха. Пилотите на кувейтските боинги запомниха за цял живот съпровода си от изтребители F-15 със синята звезда на Давид на крилата, когато кацаха в голямата израелска военновъздушна база в Негев.
	Първата група беше от старши офицери и специална част, която да подпомогне кувейтската охрана. Мястото представляваше група складови сгради, съдържащи пълното окомплектоване за една тежка бригада, каквото всъщност и представляваше бронираният полк.
	Вторият самолет докара първа рота от Първи бронетанков батальон от 10-и полк под бдителното око на подполковник Дюк Мастърман. Семейството му беше във филаделфийския район и той бързо съобрази какво става. Нещо много лошо се бе случило на страната му и изведнъж ни клин, ни в ръкав „Бъфало Форуърд“ беше задействан. Мастърман нямаше нищо против, войниците му също.


	— Толкова ли е зле, Фолеева? — запита Головко, имайки предвид епидемията. Двамата разговаряха на руски. Английският на руския офицер беше почти перфектен, но служителката на ЦРУ обичаше да говори на езика на дядо си.
	— Не знаем, Сергей Николаевич. Аз се занимавам с други неща.
	— Иван Еметович стяга ли се вече?
	— А вие как мислите? Знам, че сте гледали интервюто по телевизията.
	— Интересна личност е вашият президент. Толкова е лесно да го подцени човек. Аз самият направих тази грешка навремето.
	— А Даряеи?
	— Страшен, но невъзпитан варварин.
	— Прав сте.
	— Кажете на Иван Еметович да обмисли добре нещата, Фолеева — заяви Головко. — Да, ние ще съдействаме — добави той в отговор на още неизречения въпрос. — С всичките си ресурси.
	— Благодаря ви. Пак ще се чуем. — Мери Пат погледна съпруга си. — Не можеш да не го обичаш този мъж.
	— Иска ми се да беше на наша страна — забеляза съпругът й.
	— Той е на наша страна, Ед.


	В „СТОРМ ТРАК“ веднага забелязаха, че кучето е спряло да лае. Трите корпуса, които те наблюдаваха, спряха да използват радиостанциите си по обед. Край. Нула. Колкото и да беше сложно компютризираното им оборудване за електронно разузнаване, нищото си оставаше нищо. Очевиден признак, който много често биваше пропускан. Преките линии до Вашингтон буквално загряха. Пристигаха още саудитски офицери, демонстрирайки повишената бойна готовност на армията си, която спокойно се разполагаше в околностите на Военния град на крал Халид. Това внасяше известно успокоение в подслушвателния пост, но не чак толкова много. Те бяха най-близо до устата на лъва. По непроизнесено съгласие скоро всички стигнаха до извода, че събитията в Америка по някакъв начин са започнали оттук. Навсякъде другаде подобни мисли биха породили чувство на безсилие; тук обаче те имаха различен ефект — на истински гняв. Те имаха да изпълняват бойна заповед, без значение колко близо бяха до врага.


	— Добре — каза Джексън по линията за телефонна конференция, — какво разположение предлагате?
	Отговорът беше кратка тишина. Армията беше два пъти по-малка в сравнение с онова, което бе представлявала преди по-малко от десет години. В Европа имаха две тежки дивизии, Пети корпус, но те бяха поставени под карантина от германците. Същото се отнасяше и за двете бронетанкови дивизии във Форт Худ, Тексас, и първи лекострелкови дивизион (механизиран) във Форт Райли, Канзас. Части от 82-ра дивизия във Форт Враг и 101-ва във Форт Камбъл бяха разположени да подкрепят подразделенията на Националната гвардия, но поделенията по базите имаха войници с вируса „Ебола“. Същото се отнасяше и до двете разположени на територия на САЩ дивизии морска пехота, базирани в Леджун в Северна Каролина и Пенделтън в Калифорния.
	— Вижте — каза Форском. — Разполагаме с 11-и бронетанков полк и една гвардейска бригада, обучаваща се в Националния център. В тази база няма заболели, можем да ги изведем извън страната веднага щом докарате самолетите. Обаче останалите… преди да ги придвижим, трябва да проверим всички военнослужещи. Не смея да ги придвижа преди да сме тествали всеки войник за този проклет вирус, а медицинските комплекти още не са получени по места.
	— Той е прав — подкрепи го друг глас. Всички глави по телефонните линии за конференция кимнаха като една. Фармацевтичните компании правеха всичко възможно да произведат комплектите. Бяха нужни милиони комплекти, а имаше произведени едва няколко десетки хиляди и те се използваха за вече проявилите симптомите на заболяването, за роднини и близки на вече регистрираните болни, за шофьорите, превозващи храна и медикаменти, и най-вече за самия медицински персонал, който бе изложен на най-големия риск. Имаше обаче и нещо, което усложняваше нещата още повече. Един тест не беше достатъчен. При някои хора се налагаше да се тества ежедневно в продължение на три или повече дни, защото макар тестовете да бяха надеждни, ставаше дума за имунни системи на потенциални жертви. Антителата можеха да почнат да се проявяват само час след тест с негативно показание. Лекарите и болниците по цялата страна крещяха за още комплекти и в случая нуждите на армията направо взривяваха обстановката.
	„ОИР ще започне война и никой не дава пет лайна“ — помисли Джей-3 и се зачуди дали това стихче би се харесало на някое хипи от шейсетте години.
	— Колко време ще отнеме това?
	— В най-добрия случай до края на седмицата. Разполагам с 366-о авиокрило в Маунтийн Хоум. Всички са чисти. Разполагаме и с авиокрилото с F-16 в Израел. Европейските ми поделения са под карантина. До едно.
	— Самолетите са нещо наистина чудесно, Пол — съгласи се Форском. — Също и корабите. Но на нас спешно ни трябва да прехвърлим войници на място.
	— Издайте предупредителни заповеди във Форт Ъруин — каза Джексън. — Ще говоря с министъра на отбраната и той ще разреши изнасянето им в рамките на един час.
	— Готово.


	— Москва ли? — възкликна Чавес. — Исусе Христе, наистина ще направим околосветско пътешествие.
	— Нашето обаче няма да има за цел да докаже, че светът е кръгъл.
	— Ясно де, господин К. Трябва да сме на необходимото място в необходимото време.


	Всъщност работата си беше налудничава. О’Дей сформира екип от агенти на ФБР, които да проверят досиетата на всеки агент от Службата с достъп до президента — и на цивилните, и на униформените. Случаят беше прекалено важен, за да се правят изключения, и всяко досие трябваше да бъде проучено цялостно. Тази работа той остави на подчинените си. Друг екип изследваше нещо, което не беше широко известно. Всяко телефонно обаждане, направено във Вашингтон, окръг Колумбия, се въвеждаше директно в компютъра. Макар и законна в строгия смисъл на думата, ако програмата бъдеше разширена още малко, щеше да възбуди антитоталитарен гняв дори и у най-консервативните привърженици на закона, но президентът живееше във Вашингтон, а Америка беше губила президенти в този град. Почти никой не вярваше, че от този храст може да изскочи заек. Един евентуален заговорник от хората на Службата щеше да е специалист по предпазните мерки. Значи човекът — ако изобщо имаше такъв, щеше да е един от телохранителите на президента. Щеше да притежава изключителни професионални качества — иначе нямаше да попадне в охраната на президента, — но нищо повече. Нямаше да изпъква с нищо особено. Щеше да има добра репутация сред колегите си. Тоест просто щеше да е като всички останали свои колеги, готови да дадат без колебание живота си за президента, както бе постъпил Дон Ръсел. О’Дей отлично съзнаваше това и се мразеше, задето се налагаше да третират момчетата като криминални заподозрени. Не трябваше да е така. Но пък как иначе трябваше да постъпят?


	Дигс извика и двамата полковници в кабинета си, за да им съобщи новината.
	— Имаме предварителни разпореждания за прехвърляне отвъд океана.
	— Кой от двамата? — попита Едингтън.
	— И двамата — отвърна генералът.
	— Къде, сър? — попита Хам.
	— В Саудитска Арабия. И двамата сме били там и сме го правили, Ал. Сега и вие ще имате шанс, полковник Едингтън.
	— Защо? — запита гвардеецът.
	— Още не са казали. Имам информация за предисторията, тъкмо сега върви по факса. Всичко, което ми казаха по телефона, е, че ОИР почва нещо много да шава.
	— „Бъфало Форуърд“? — попита Хам. — Без предупреждение?
	— Точно така, Ал.
	— Това има ли връзка с епидемията? — попита Едингтън.
	— Никой не ми е казал нищо такова — поклати глава Дигс.


	Делото щеше да се гледа във федералния окръжен съд в Балтимор. Едуард Дж. Килти бе подал иск срещу Джон Патрик Райън. Същината на оплакването беше, че Килти искал да премине от един щат в друг, а ответникът не му позволил. В молбата се настояваше за решение, произнесено в порядъка на опростено съдопроизводство, незабавно анулиращо заповедта на президента (странно, но в тъжбата Райън се споменаваше като президент на Съединените щати). Килти считаше, че ще спечели делото. Конституцията беше на негова страна, а той бе избрал съдията много внимателно.


	Специалната група за преценки към Националното разузнаване вече бе в пълен състав, но резултати нямаше. Намеренията на Обединената ислямска република бяха съвсем ясни. Номерът беше да се направи нещо, за да им се попречи, а това, строго казано, не спадаше към функциите на разузнаването.


>>	54.
>>	ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕДИ

	Не бяха успели да ги видят кога пристигат и това привлече вниманието им. На следващия ден на разсъмване трите наземни дивизиона на 10-и бронетанков полк бяха напълно разгърнати, а четвъртият, съставен от ударни хеликоптери, се нуждаеше от още един ден, за да влезе в релси. Кувейтските офицери — тяхната редовна армия беше все още относително малка, с щатове, запълвани от възторжени запасняци — поздравяваха американските си колеги. От своя страна, полковник Магрудър нареди един от дивизионите му да се построи в парадна формация. Петдесет и два танка, събрани заедно, изглеждаха като юмрука на разгневен бог. Разузнавателните служби на ОИР очакваха нещо подобно, но не чак толкова скоро.
	— Какво е това? — попита Даряеи. Не му се случваше често да изтървава нервите си.
	— Обикновен парад. — Шефът на разузнаването му бе успял да се съвземе след първоначалния шок и да оцени реалната обстановка. — Това е само един полк. Четири от шестте дивизии от Войнството на Бога имат по три, а две — по четири полка. Като цяло ги превъзхождаме двайсет към едно. Да не би да сте очаквали, че американците изобщо няма да реагират? Не би било реалистично. Но тук виждаме мащаба на реакцията им. С един полк, прехвърлен от Израел и изпратен съвсем не там, където би трябвало. И си мислят, че ще ни изплашат!
	— Продължавайте. — Тъмните очи леко омекнаха.
	— Америка не може да прехвърли дивизиите от Европа. Те са заразени. Същото важи и за тежките им дивизии в Америка. И така, първо ще атакуваме Саудитска Арабия. Голяма битка, ще я спечелим. Околните държавици ще се предадат, защото иначе ще бъдат смачкани — и тогава Кувейт ще остане сам, само със собствената си войска и американския полк. Лесно ще им видим сметката. Те вероятно очакват първо да атакуваме Кувейт, обаче ние няма да повторим онази грешка, нали?
	— А ако помогнат и усилят въоръжението на Саудитска Арабия?
	— Тук случаят е сходен: в Кралството имат оборудване само за една бригада. Втората плува по море. Разговаряхте с Индия на тази тема, нали така? — Това беше толкова естествено, че той бе успял да го предвиди. Врагът си беше враг. Не винаги сътрудничеше. — А и се съмнявам, че разполагат с войски, които да прехвърлят. Самолети, може би, но в диапазон от десет хиляди километра няма нито един самолетоносач, а самолетите, макар че могат да ни създадат доста неприятности, нито могат да заемат, нито да отбраняват земен терен.
	— Благодаря, че ми изяснихте нещата. — Настроението на стареца видимо се повиши.


	— Най-после се срещнахме, другарю полковник — каза Головко на офицера от ЦРУ.
	Кларк винаги се бе чудил дали някога ще види главния щаб на КГБ отвътре. А най-малко бе очаквал да го черпят в кабинета на председателя. Беше още сутрин, но той отпи от чашката водка.
	— Вашето гостоприемство съвсем не е онова, което са ме учили да очаквам, другарю председател.
	— Е, вече не правим такива неща. За тази цел си има затвори. — Головко остави чашата си на бюрото и пак взе чая си. Почерпката с този човек беше задължителна, но денят едва започваше. — Трябва да ви попитам нещо. Вие ли измъкнахте госпожа Герасимова и момичето?
	Кларк кимна. Нямаше какво да спечели, ако го излъжеше.
	— Да, аз бях.
	— Вие дадохте подслон и на тримата, Иван… как беше бащиното ви име?
	— Тимоти. Аз съм Иван Тимофеевич, Сергей Николаевич.
	Головко бурно се разсмя, после го погледна в очите и каза:
	— Колкото и да беше неприятна Студената война, приятелю, сега е добре да се видим. Старите врагове. След петдесет години, когато никой от нас вече няма да го има на този свят, историците ще сравняват архивите на ЦРУ с нашите и пак те ще решат кой е спечелил войната на разузнаването. Имате ли някаква представа какво ще решат?
	— Забравяте, че аз съм обикновен войник, а не командир.
	— Нашият майор Шеренко беше страшно впечатлен от вас и вашия млад колега. Спасителната операция, която проведохте да измъкнете Кога, беше наистина впечатляваща. А сега пак ще работим заедно. Въведени ли сте в обстановката?
	За Чавес, който бе израснал с филмите за Рамбо и чието първоначално армейско обучение го бе научило да очаква сблъсък със Съветите всеки момент, това беше преживяване, което той искаше да припише на разликата в часовите пояси, макар че двамата офицери от ЦРУ бяха забелязали колко пусти са коридорите по пътя им до кабинета. Нямаше смисъл да се допуска да видят лица, които можеха да си припомнят на друго място и по друго време.
	— Не, ние основно събираме информация.
	Головко натисна един бутон върху бюрото си.
	— Тук ли е Бондаренко? — След няколко секунди вратата се отвори и в стаята влезе един генерал.
	Двамата американци се изправиха. Кларк преброи медалите и изгледа с твърд поглед мъжа. Бондаренко направи същото. Ръкостисканията им бяха предпазливи, любопитни и странно топли. Двамата бяха на едни години.
	— Генадий Йосифович е шефът на операциите. Иван Тимофеевич е шпионин от ЦРУ — обясни председателят. — Мълчаливият му партньор също. Кажете ми, Кларк, тази чума от Иран ли идва?
	— Да, това е сигурно.
	— Голям мръсник е този човек. Но е умен. Генерале?
	— Снощи вие прехвърлихте бронирания си полк от Израел в Кувейт — каза Бондаренко. — Това е отлична войска, но корелацията на силите е изключително във ваша вреда. Вашата страна не може да прехвърли големи войскови масиви поне още две седмици. А той няма да ви даде това време. По наша преценка тежките дивизии на югоизток от Багдат ще са готови за поход след три дни, най-много четири. Един за прехода им до граничната област — и после? После ще видим в какво се състои планът им.
	— Имате ли някакви изводи?
	— Не разполагаме с повече разузнавателни ресурси по случая от вас — каза Головко. — За съжаление повечето от хората ни по места са мъртви, а генералите, с които успяхме да завържем приятелски отношения при предишния режим в Ирак, напуснаха страната.
	— Висшето командване на армията е иранско, много от тях са обучавани във Великобритания или Америка по времето на шаха като младши офицери и оцеляха по време на чистките — каза Бондаренко. — Разполагаме с досиета за много от тях, в момента ги изпращаме на Пентагона.
	— Много мило от ваша страна.
	— Има си хас — обади се Динг. — Успеят ли да ни издухат, идва ред и на северните им съседи.
	— Съюзите, млади човече, не се сключват от любов, а от взаимни интереси — изрече поучително Головко.
	— Ако вие не успеете да се справите този маниак днес, ще се наложи ние да воюваме с него след три години — каза сериозно Бондаренко. — Мисля, че днес е по-добре за всички ни.
	— Предложихме съдействието си на Фолеева. Тя прие. Когато изясните задачата си, известете ни и ще видим какво можем да направим.


	Някои щяха да живеят повече от другите, останалите — по-малко. Първата регистрирана смърт беше в Тексас — представител на фирма за спортни уреди, който издъхна три дни след приемането му в болница и един ден след като жена му също бе постъпила там със същите симптоми. Лекарите заключиха, че вероятно се е заразила, когато е почиствала след като той е повърнал в банята, а не от интимни контакти, защото той се бе чувствал прекалено слаб дори да я целуне след завръщането си от Финикс. Това не изглеждаше особено важно, но беше предадено по факса в Атланта, тъй като оттам изискваха всяка възможна информация, колкото и незначителна да изглеждаше на местните специалисти.
	След шест часа същото се случи и в Балтимор, а скоро след това смъртните случаи се заредиха по територията на цялата страна. Медиите ги оповестяваха широко и ужасът, обзел Щатите, се задълбочаваше. Обикновено съпругът умираше първи, скоро след това го последваше и съпругата му. При много случаи децата щяха да бъдат следващата жертва.
	Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе и най-хладнокръвният човек. Доскоро кризата бе изглеждала като някакво далечно събитие, което изобщо не може да се добере до всеки. Сега обаче предприятията и училищата бяха затворени и пътуванията — ограничени, но пък всичко се излъчваше по телевизията и беше едновременно и реално, и не. Думата „смърт“ се споменаваше все по-често. На екраните се появяваха снимките на жертвите, в някои случаи дори домашни записи на видео — движещите се изображения на вече мъртви хора. Следваха мрачните думи на репортерите. Всичко това нахлуваше в общественото съзнание с неизбежност, която беше колкото нова и различаваща се от всичко досега, толкова и ужасяваща. Не беше от онзи вид кошмари, от които човек може да се пробуди. Беше един безкраен истински кошмар.
	Мърморенията срещу федералните ограничения върху пътуванията отшумяха в същия ден, в който починаха търговецът на спортни артикули в Тексас и търговецът на автомобили в Мериленд. Междуличностните контакти, които в началото бяха рязко ограничени, а впоследствие почнаха да се оживяват, вече се ограничаваха само между членовете на семействата. Хората общуваха само по телефона. Междуградските линии загряваха до такава степен, че телефонните компании бяха принудени да излъчват предупредителни съобщения, с които умоляваха гражданите да не прекаляват с продължителността на разговорите; за правителствените и медицинските нужди бяха заделени специални линии. В страната се надигаше истинска паника, макар и ограничена на персонално ниво. Нямаше никакви публични демонстрации. Движението по улиците в големите градове буквално отсъстваше. Хората дори спряха да отскачат до супермаркетите, а живееха на консерви или от запасите си във фризерите.
	Репортерите, които не спираха да щъкат насам-натам с подвижните си камери, излъчваха всичко това и по този начин хем нагнетяваха обстановката, хем спомагаха за решението на проблема.


	— Нещата вървят, полковник — каза генерал Пикет по телефона на бившия си подчинен в Балтимор.
	— Къде си, Джон? — запита Александър.
	— В Далас. Нещата вървят, полковник. Искам обаче да направиш нещо.
	— Какво?
	— Спри да лекуваш. За тая работа си има местни лекари. Сформирал съм работна група в болницата „Уолтър Рийд“. Веднага потегляй натам. Прекалено голям мозък си, за да си губиш времето да слагаш системи, Алекс.
	— Джон, сега командвам друго отделение и трябва да ръководя войските си. — Това беше урок, добре запомнен от времето му в униформа.
	— Чудесно, хората ти знаят, че си загрижен, полковник. Обаче можеш ли да захвърлиш дяволската му пушка и да започнеш да мислиш като командир? Тази битка няма да бъде спечелена в болниците, нали така? — запита логично Пикет. — Изпратил съм ти транспорт. Долу пред стълбите трябва да чака бронетранспортьор, който ще те откара веднага в „Рийд“. Искаш ли да те извикам запас и да ти издам заповед за това?
	Наистина можеше да го направи, помисли Александър.
	— Дай ми половин час. — Професорът затвори телефона и погледна в коридора. Санитари в пластмасови скафандри изнасяха поредното тяло в найлонов чувал от една стая. Алекс се чувстваше горд, че е тук. Макар че губеше пациенти и щеше да продължава да губи, той беше тук и изпълняваше дълга си, показваше на подчинените си, че е един от тях, грижеше се за болните, поемайки рискове съгласно клетвата, която беше дал на двайсет и шест години. Когато всичко това приключеше, целият екип щеше да гледа на случилото се с чувство на солидарност. Колкото и ужасно да беше всичко, те си изпълняваха дълга…
	— По дяволите — изруга той. Джон Пикет беше прав. Битката действително се водеше тук, но нямаше да бъде спечелена тук. Алекс каза на главния си помощник, че отива на долния етаж, който се ръководеше от декана Джеймс.
	При него имаше един много интересен случай. Жена, тридесет и девет годишна, приета преди два дни. Съпругът й умираше и тя беше съкрушена, но болестта не напредваше. Дори напротив, даваше ясни признаци, че спира.
	— Какво ли става с тази пациентка? — размишляваше Кати Райън.
	— Недей, да не я урочасаш, Кати — каза уморено деканът Джеймс.
	— Няма, Дейв, но искам да знам защо. Аз самата я разпитах. Тя е спала в едно и също легло с него два дни преди да го докара тук…
	— Имали ли са полови сношения? — попита Алекс, влизайки в стаята.
	— Не, Алекс. Специално я питах. Той не се чувствал достатъчно добре. Мисля, че тази жена ще оцелее. — А това беше първият такъв случай в Балтимор.
	— Поддържаме я така вече почти седмица, Кати.
	— Знам, Дейв, но този случай е първият — посочи ХИРУРГ. — Тук има нещо различно. Какво е то? Трябва да разберем!
	— Картона? — Кати го подаде на Александър.
	Той го прехвърли набързо. Температурата спадаше, кръвната картина… все още не бе съвсем нормална, но…
	— Какво казва тя, Кати? — попита Александър, прехвърляйки няколко страници назад.
	— Искаш да кажеш как твърди, че се чувства ли? Паникьосана, изплашена до смърт. Масивни главоболия, абдоминални гърчове. Мисля си, че повечето от това си е чист стрес. Не можем да я обвиняваме, нали?
	— Показателите непрекъснато се подобряват. Чернодробната функция е била закъсала доста, но процесът снощи е спрял и вече се оправя…
	— Точно това привлече вниманието ми. Тя надвива болестта, Алекс — каза доктор Райън. — Най-важното е, че с нейна помощ ще победим. Но как? Какво можем да научим от случая й? Какво можем да приложим при останалите пациенти?
	Това вече окончателно убеди доктор Александър. Джон Пикет беше прав. Той трябваше да отиде в „Рийд“.
	— Дейв, искат незабавно да тръгвам за Вашингтон.
	— Отивай — отвърна моментално деканът. — Тук имаме достатъчно хора. Тръгвай, стига да можеш да помогнеш да разкрием тая мръсотия.
	— Кати, най-вероятният отговор на въпроса ти е и най-простият. Способността на даден човек Да надвие този вирус е обратно пропорционална на броя на частиците, попаднали в системата. Всеки човек си мисли, че един вирус е достатъчен, за да го убие. Няма нищо по-грешно от това. Нищо не е толкова опасно. Ебола убива, като първо надвива имунната система; едва тогава се захваща с органите. Ако тя е получила малка порция от тия дребни копеленца, тогава имунната й система е победила и е надвила. Поговори още с нея, Кати. Разбери всяка подробност от контакта й със съпруга от последната седмица. Ще ти се обадя след два часа. Как са другите?
	— Алекс, ако в това има дори капчица надежда, мисля, че можем да успеем — намеси се доктор Джеймс.
	Александър се върна на горния етаж за обеззаразяване, после взе „чистия“ асансьор до фоайето и излезе. Навън вече го чакаха.


	— Господин президент, моля ви, първо трябва да преразгледаме информацията. Дори повиках доктор Александър от „Хопкинс“ да работи с групата, която сформирах в „Рийд“. Прекалено рано е за каквито и да било заключения. Моля ви, нека продължим работата си.
	— Добре, генерале — изрече гневно Райън. — Ще чакам. По дяволите — изруга той, след като затвори.
	— Имаме да вършим и друга работа, сър — посочи му Гудли.
	— Знам — каза президентът.


	Поне събирането на самолетите беше лесно. Боингите от повечето главни авиолинии се насочваха към Барстоу, Калифорния, след като екипажите бяха тествани за антитела на ебола. В Националния център войниците се качваха по автобусите. Не се знаеше почти нищо за целта им, освен че потегляха. Крайният пункт засега беше тайна; войниците щяха да я научат само ако излетяха по маршрутите с шестнайсетчасови полети. Над десет хиляди мъже и жени означаваше четиридесет полета, които се осъществяваха с темпо от пет на час от рудиментарните съоръжения в пустинята. Служителите на гражданските авиолинии щяха да кажат на всеки, който пита, че частите във Форт Ъруин се прехвърлят на ново място, за да окажат съдействие при осъществяването на националната карантина. Във Вашингтон няколко репортери научиха още нещичко.


	— Томас Донър? — попита жената в маска.
	— Точно така — отвърна троснато репортерът и стана от масата за закуска. Беше по джинси и фланелена риза.
	— ФБР. Ще дойдете ли с мен, сър? Трябва да си поговорим за някои неща.
	— Арестуван ли съм? — попита телевизионната звезда.
	— Само ако желаете да бъдете арестуван, господин Донър — каза агентката. — Но трябва да дойдете веднага с мен. Нямате нужда от нищо специално освен портфейла си, документите за самоличност и вещи от първа необходимост — добави тя, връчвайки му хирургическа маска, опакована в найлон.
	— Чудесно. Дайте ми само минутка. — Вратата се затвори; Донър целуна жена си, взе си яке и се обу. Появи се вече сложил маската и последва агентката до колата й. — И така, ще ми кажете ли за какво е всичко това?
	— Аз съм само превозвачът, сър — каза тя. Ако той беше прекалено тъп да си спомни, че е член на предварително избрания преспул за операциите на Пентагона, това не беше неин пропуск.


	— Най-голямата грешка, която иракчаните направиха през 1990 година, беше логистиката, снабдяването с гориво и информацията. Ако имате достатъчно гориво, което да ви позволява да се движите непрекъснато, и знаете какво прави другата страна, шансовете за победа са на ваша страна. — Диапозитивът се смени и показалката на адмирал Джексън тръгна по изображението. — Ето, вижте.
	Сателитните фотографии бяха ясни. Всяка група танкове и бронетранспортьори се съпровождаше от цистерни с гориво. Увеличените фотографии показваха и варели с гориво, закрепени на танковете Т-80. Това увеличаваше силно уязвимостта им, но те много лесно можеха да бъдат откачени отвътре.
	— Няма и съмнение. Те са готови за тръгване, вероятно в рамките на седмицата. Ние вече прекарахме 10-и полк на място в Кувейт. Сега прехвърляме 11-и и Първа бригада от Националната гвардия в Северна Каролина. Това е всичко, което можем да направим за момента. Най-рано в петък ще сме в състояние да откъснем още поделения от карантината.
	— А това е публична информация — добави Ед Фоли.
	— По необходимост прехвърляме една дивизия, от най-тежките, но само една — заключи Джексън. — Кувейтската армия е в пълна бойна готовност. Саудитите също са на пълни обороти.
	— А третата бригада зависи от това дали ще прекараме корабите през Индийския океан — посочи министър Бретано.
	— Не можем да го направим — уведоми го адмирал Де Марко. — Нямаме достатъчно бойна мощ, за да си пробием път.
	Джексън не отговори на бележката му. Де Марко все пак беше негов шеф.
	— Виж, Бруси — каза Мики Мур, — момчетата ми имат нужда от тия машини, иначе Каролинската гвардия ще бъде принудена да посреща напредващите механизирани сили на врага с ръчното оръжие. Вие синьодрешковците от сума ти години ни уверявате колко пъргави били кръстосвачите ви. Докажи го или си затваряй устата, ясно ли е? Утре по това време ще съм изложил на огромен риск петнадесет хиляди войници.
	— Адмирал Джексън, вие сте шефът на военноморските операции — каза президентът.
	— Господин президент, без въздушно прикритие…
	— Можем ли да го направим, или не можем? — настоя Райън.
	— Не — отвърна Де Марко. — Не искам да гледам как ми потапят корабите по този начин. Не и без въздушно прикритие.
	— Роби, искам най-добрата преценка върху тази ситуация — каза Бретано.
	— Добре. — Джексън въздъхна. — Те разполагат общо с около четиридесет „Хариъра“. Това са чудесни самолети, но не са върхът. Съпровождащата охрана разполага може би с тридесет ракети „земя-земя“. Няма от какво да се страхуваме при престрелка. В момента „Анцио“ носи седемдесет и пет ракети „земя-въздух“, петнадесет „Томахоук“, и осем „Харпун“. „Кид“ има седемдесет ракети „земя-въздух“ и осем „Харпун“. „О’Банън“ не е кораб с въоръжение ракети „земя-въздух“ и има само оръжия за обектова ПВО, но има и „Харпуни“. Двете фрегати, които току-що се присъединиха към тях, имат приблизително по двайсет ракети „земя-въздух“ всяка. Теоретически можем да си пробием път с бой.
	— Прекалено е опасно, Джексън! Не можеш да изпратиш бойно военноморско съединение без въздушна подкрепа срещу група самолетоносачи, никога!
	— А какво ако ние стреляме първи? — попита Райън.
	Всички глави се извърнаха към него.
	— Господин президент, не можем да постъпим така. Ние дори не сме сигурни, че те имат враждебни намерения! — възкликна Де Марко.
	— Посланикът ни счита, че имат — каза му Бретано.
	— Адмирал Де Марко, това оборудване трябва да бъде доставено — заяви президентът; лицето му започваше да се обагря в пурпурно.
	— Военновъздушните сили в момента се прехвърлят в Саудитска Арабия. Още два дни и ще се справим с проблема, но дотогава…
	— Адмирале, вече не сте ни нужен. — Министър Бретано погледна в папката си за съвещанието. — Не можем да се разтакаваме два дни.
	Това в действителност беше нарушение на протокола. Обединените началник-щабове се назначаваха лично от президента и макар и да се водеха военни съветници на министъра на отбраната и на президента, само последният имаше властта да иска оставката им. Адмирал Де Марко погледна към Райън.
	— Господин президент, трудно ми е да изразя какво чувствам в момента, но…
	— Адмирале, имаме петнадесет хиляди военнослужещи, заплашени от вражеска сила. Вие не можете да ни заявите, че флотът няма да ги подкрепи. От тази секунда вие сте освободен от длъжност — каза президентът. — Приятен ден. — Останалите униформени началник-щабове се спогледаха. До този момент такова нещо не се бе случвало. — Колко време има до контакта ни с индийците? — попита Райън, продължавайки съвещанието.
	— Около двайсет и четири часа, сър.
	— Има ли някакъв начин да осигурим допълнителна подкрепа?
	— Разполагаме и с една подводница, въоръжена с торпеда и ракети. Тя е на около петдесет мили пред „Анцио“ — каза Джексън след като зашеметеният Де Марко и помощникът му напуснаха залата. — Можем да я пришпорим. Това крие риск да я открият, но индийците не са толкова бързи с противолодъчните операции. Тя би могла да бъде настъпателно оръжие, сър. Подводниците не могат да се отбраняват пасивно. Те потапят кораби.
	— Мисля, че трябва да си кажем няколко думи с индийската министър-председателка — забеляза ФЕХТОВАЧ.
	— А след като се промъкнем, какво?
	— Тогава минаваме транзит пролива и стигаме до пристанищата за разтоварване.
	— Тук и аз мога да ви помогна — обеща началник-щабът на ВВС. — Ще осигурим F-16. 366-о авиокрило няма да е още готово, но момчетата от Израел имат пълна готовност.
	— Ще се нуждаем от това прикритие, генерале — натърти Джексън.
	— Брей, проклет да съм, флотът иска помощ от въздушните скаути — изсмя се началник-щабът на ВВС, но след миг отново стана сериозен. — Ще опърлим крилцата на всеки лешояд, който посмее да се вдигне във въздуха, Роби. Четиридесет и осем F-16 са готови. Над вас ще се разпери сигурно крило.
	— Достатъчно ли е това? — попита президентът.
	— Строго казано, не. Другата страна има четиристотин първокласни самолета. Но когато 366-о авиокрило си стъпи на краката — минимум след три дни, — ще имаме осемдесет изтребители-прехващачи. Разполагаме с АУАКС на място. В най-лошия случай танковете ви ще се бият под неутрално небе, Мики. — Генералът погледна часовника си. — В момента вече трябва да излитат.


	Първото звено от четири изтребители-прехващачи F-15С излетя в пакет. Двадесет минути по-късно те се събраха с танкерите си КС-135. Авиокрилото разполагаше с шест такива, а другите щяха да пристигнат от военновъздушната Национална гвардия в Монтана и Южна и Северна Дакота; тези щати до момента не бяха засегнати от епидемията. В по-голямата част от пътя до Арабския полуостров те заемаха позиция на десет мили от гражданските самолети, идващи от Калифорния. Маршрутът на полета им ги насочи на север към полюса, после над Арктика и на юг към Русия, след което продължиха над Източна Европа. На запад от Кипър щяха да бъдат поети от израелски ескорт, който щеше да ги съпровожда чак до Йордания. Оттам нататък американските изтребители „Ийгъл“ щяха да бъдат подсилени от саудитските F-15. Възможно беше дори да запазят в тайна първите пристигащи самолети, размишляваха офицерите по планиране в собствените си цивилни транспортни самолети, но ако другата страна се разбудеше, щеше да последва въздушна битка. Пилотите на изтребителите „Ийгъл“ нямаха нищо напротив. С настъпването на зората от дясната им страна разговорите по радиото почти секнаха. Този полет щеше да обхване две разсъмвания. Следващата зора щеше да е от лявата им страна.


	— И така, дами и господа — обърна се към събраните петнадесет журналисти офицерът по връзките с гражданската администрация и населението, — работата е следната. Вие сте извикани тук за военно разполагане. Сержант Астор сега ще ви връчи декларациите за съгласие. След като ги подпишете, трябва да ни ги върнете.
	— Какво е това? — попита един от присъстващите.
	— Защо първо не се опитате да ги прочетете? — попита полковникът от морската пехота с покрито с маска лице.
	— Кръвен тест — промърмори една жена. — Това поне го разбирам. Но останалото?
	— Госпожо, онези от вас, които подпишат декларациите, ще научат още. Онези пък, които не пожелаят, просто ще бъдат откарани обратно по домовете им.
	Любопитството надви във всички случаи. Всички подписаха.
	— Благодаря ви. — Полковникът провери всички декларации. — А сега ви моля да минете през вратата от лявата ви страна, където ви очакват хора от флота.


	Той пледираше собственото си дело. Макар да беше член на адвокатската колегия от тридесет години, Ед Килти бе прекарвал времето си в съда като зрител, въпреки че при много поводи бе стоял на стъпалата на сградата на съда, за да произнася речи или заявления. Винаги беше драматично, както и сега.
	— Заявявам на уважавания съд — започна бившият вицепрезидент, — че аз съм застанал тук, за да настоявам за решение, произнесено в порядъка на опростеното съдопроизводство. Моето право да прекося границата между два щата беше нарушено от изпълнителната заповед на президента. Това е в противоречие с ясните конституционни гаранции, които има всеки от нас, като също така се явява прецедент в дейността на Върховния съд, а именно, случаят със Самюел Пен, в който случай Съдът присъди единодушно…
	Пат Мартин седеше зад заместник-министъра на правосъдието, който защитаваше правителството. Имаше камера от съдебната телевизия, която запечата случая на лента, за да го разпрати чрез спътник по всички домове в страната. Сцената беше много странна. Съдията, съдебният репортер, съдебният пристав, десетимата репортери и четиримата зрители носеха хирургически маски и гумени ръкавици. Току-що всички бяха видели Ед Килти да прави най-голямата грешка в кариерата си, макар и никой да не бе схванал точно как. Мартин бе очаквал това да се случи.
	— Свободата на пътуване е основна свобода, установена и защитавана от Конституцията. Президентът няма нито конституционни, нито предоставени от закона правомощия да отрича това право на гражданите, нито пък най-вече чрез използването на въоръжените сили, което вече причини смъртта на един гражданин и нараняването на няколко други. Това е основно положение на закона — казваше Килти половин час по-късно — и от мое име и това на нашите съграждани аз моля уважавания съд да отмени тази незаконна заповед. — С тези думи Едуард Дж. Килти седна на мястото си.
	— Ваша чест — каза заместник-министърът на правосъдието, приближавайки се към подиума с микрофона на телевизията. — Според думите на ищеца това е един много важен случай, но съвсем не е от тези с голяма юридическа сложност. Какво имам предвид. Правителството се позовава на речта на господин Джастис Холмс, в която той ни казва, че суспендирането на свободите е допустимо, когато заплахата за страната като цяло е едновременно реална и настояща. Конституцията, ваша чест, не е колективен акт на самоубийство. Кризата, пред която е изправена днес страната ни, е смъртоносна, както и ни я демонстрират репортерите, и е с природа, която бащите-основатели не са могли да предвидят. В края на осемнадесетото столетие, напомням, природата на инфекциозните заболявания все още не е била известна. Но по онова време поставянето на корабите под карантина е било нещо обичайно и прието. Като прецедент имаме решението на Джеферсън да постави ембарго върху чуждестранните търговци, но най-вече, ваша чест, ние имаме здрав разум. Ние не можем да жертваме нашите граждани на олтара на юридическата теория…
	Мартин слушаше и търкаше носа си под маската. В залата вонеше така, сякаш бяха разсипали най-малко един варел лизол.


	Можеше да изглежда комично, но не изглеждаше, когато всичките петнадесет репортери реагираха като един на кръвния тест. Примигване. Въздишка на облекчение. Всеки от тях се изправяше и отиваше в другия край на залата, възползвайки се от възможността да свали маската си. След като тестовете приключиха, репортерите бяха отведени в друга зала.
	— И така, отвън чака автобус, който ще ви откара до базата „Андрюс“. Ще получите допълнителна информация след като излетите — съобщи им полковникът от морската пехота.
	— Почакайте, почакайте! — развълнува се Донър.
	— Това беше написано върху декларацията ви, не помните ли?


	— Ти беше прав, Джон — каза Александър. Епидемиологията беше медицинската версия на счетоводството и както тази скучна професия беше жизненоважна за всяко предприятие, така бе важно и изследването на болестите и начините, по които те се разпространяваха. Тя беше в действителност майката на модерната медицина — през 30-те години на миналия век един френски лекар бе определил, че заболелите умират или оздравяват в едно и също съотношение без значение дали биват лекувани, или не. Това доста неудобно откритие бе принудило медицинската общност да изучава самата себе си, да открива нещата, които вършат работа при лечението, и онези, от които няма полза. По този начин медицината се бе превърнала от занаят в наука.
	Дяволът винаги се криеше в подробностите. А в този случай можеше дори и да не е дявол, проумя Алекс.
	В страната в момента имаше 3 541 заболели от ебола. Това включваше онези, които бяха почнали да умират, онези, които демонстрираха очевидни симптоми, и онези, които демонстрираха присъствие на антитела. Броят сам по себе си не беше голям. Беше по-малък от броя на смъртните случаи от СПИН, по-нисък с два порядъка от раковите и сърдечносъдовите заболявания. Статистическото проучване, подпомогнато от разпитите на ФБР и подадената обратна информация от местните лекари по цялата страна, сочеше 223 установени първични случая — всички се бяха заразили на търговски изложения и всички бяха заразили други, които пък на свой ред бяха предали болестта по-нататък. Макар постъпващите случаи да продължаваха да нарастват, темпото беше по-ниско от предсказаното от предварителните компютърни модели… а в „Хопкинс“ вече имаха първия случай на заболял, който демонстрираше присъствие на антитела, но без съпровождащите симптоми…
	— Трябваше да има още първични случаи, Алекс — каза Пикет. — Снощи го забелязахме. Първият, който почина, беше летял от Финикс до Далас. ФБР взе данните за полета и тексаският университет тества всички, които са били на борда. Приключиха тази сутрин. Само у един бяха открити антитела, а той не показва симптомите.
	— Рискови фактори?
	— Гингивит. Кървящи венци — каза генерал Пикет.
	— Опитва се да се пренася по въздуха… но…
	— Точно това си мислим и ние, Алекс. Вторичните случаи най-често са случаи на интимни контакти. Прегръдки, целувки и така нататък. Ако сме прави, пикът ще бъде след три дни и после нещата ще затихнат. През това време ще започнем да изследваме най-подробно оцелелите.
	— Имаме един в „Хопкинс“. Антитела, но нищо повече.
	— Трябва да накараме Гъс да поработи върху деградацията, дължаща се на околната среда. Той всъщност вече трябва да е започнал.
	— Съгласен съм. Обади му се. Аз самият правя няколко проверки тук.


	Съдията беше стар приятел на Килти. Мартин не беше съвсем сигурен как е успял да се намърда в този специфичен район, но в момента това нямаше значение. Двете представяния бяха отнели по тридесет минути всяко. Това беше, както бе казал Килти и заместник-министърът на правосъдието се бе съгласил с него, фундаментално прост пункт от закона, макар и практическите му приложения да водеха след себе си възможно най-големи сложности. Това беше също така и въпрос от най-голяма спешност, в резултат на което съдията се появи отново от стаята за съвещания след само час размисъл.
	— Съдът — започна той — съзнава съдбовната опасност, пред която е изправена страната ни, и е длъжен да изрази съчувствието си към президента Райън, който полага искрени усилия да запази живота на американците, както и свободите им. Все пак, съдът трябва да признае факта, че Конституцията е и остава върховният закон на тази земя. Нарушаването на тази юридическа фундаментална постановка е стъпка, която потенциално създава прецедент с последствия толкова съдбовни, че се простират далеч зад днешната криза, и въпреки че президентът определено действа подбуден от най-добри мотиви, този съд трябва да анулира заповедта на президента, доверявайки се на своите граждани да действат интелигентно и благоразумно при преследването на собствената си безопасност. Такова е решението на съда.
	— Ваша чест. — Заместник-министърът на правосъдието се изправи. — Правителството ще, и трябва да подаде апелация по решението ви. Ние настояваме за прекъсване, докато не бъдат обработени писмените документи.
	— Молбата се отхвърля. Съдът се оттегля на съвещание. — Съдията се изправи и напусна банката, без да каже и дума повече. Залата буквално се взриви.
	— Какво означава това? — попита Килти съдебният телевизионен кореспондент, който също беше адвокат и вероятно знаеше какво означава това.
	— Означава, че така нареченият президент Райън не може да нарушава закона. Мисля, че показах на тук присъстващите, че законът все още съществува в страната ни — отвърна политикът. Все още не проявяваше открито самодоволство.
	— Какво ще каже правителството? — попита репортерът заместник-министъра на правосъдието.
	— Не много. Ние ще подадем документите в апелативния съд на Четвърти съдебен окръг преди съдията Винейбъл да е изразил мнението си в писмен вид. Решението на съда не може да влезе в сила преди да бъде в писмен вид, подписано и представено по съответния ред. Ние ще представим апелацията си и Четвърти съдебен окръг ще преустанови действието на съдебното решение…
	— А ако не го направи?
	— В този случай — намеси се Мартин — президентската заповед ще остане в сила в интерес на обществената безопасност, докато делото не бъде обжалвано в някое учреждение с по-голяма законодателна власт. След като съдът спомена президента Райън по име и по длъжност, съдът автоматично реши въпроса, повдигнат от бившия вицепрезидент Килти. Освен това съдът заяви, че заповедта е анулирана. Ако господин Райън не беше президент, заповедта щеше да е невалидна и никога не би била подложена на юридическо оспорване, и съдът щеше да го потвърди. Вместо това по мое мнение съдът спази буквата, без да спази духа. Благодаря ви. Заместник-министърът и аз имаме работа върху документите.
	Не са много чести случаите да види човек репортер със запушена уста. Още по-рядка е гледката при политически фигури.
	— Хей, почакай! — извика Килти.
	— Ти никога не си бил добър адвокат, Ед — каза Мартин, докато минаваше покрай него.


	— Мисля, че е прав — каза Лоренц. — Господи, така се надявам да е прав!
	Лабораторията в Атланта работеше трескаво още от самото начало на епидемията, като изучаваше как се предава вирусът на открито. Бяха създадени камери, имитиращи околната среда с вариращи стойности на температурата и влажността и различни нива на осветеност и информацията, неизвестно защо, им повтаряше все едно и също. Болестта, която би трябвало да се предава по въздушен път, не се предаваше, или в повечето случаи не се предаваше. На открито, дори и в най-подходящите условия, вирусът не можеше да издържи повече от няколко минути.
	— Иска ми се да можех да разбера малко по-добре военната страна на въпроса — продължи Лоренц след моментен размисъл.
	— Двеста двайсет и три първични случая. Това е всичко. Ако беше имало още, щяхме вече да сме го разбрали. Осемнадесет потвърдени места, четири допълнителни търговски изложения, където няма регистрирано разпръскване на вируси. Защо само осемнадесет, а не и останалите четири? — зачуди се Алекс. — Ами ако са атакували и двадесет и двете, но на тия четири места просто не са сполучили?
	— Ако се съди по базовите ни или експерименталните данни, това е напълно възможно, Алекс. — Лоренц пуфна с лулата си. — Нашите модели сега предсказват общо осем хиляди случая. Ще имаме и оцелели и техният брой ще промени по някакъв начин модела. Тази карантина направо взе страха на хората. Нали знаеш, не мисля, че забраната за пътуванията наистина има пряко значение, но тя поне стресна хората до степен, че да се ограничат всякакви междуличностни контакти…
	— Докторе, това е третата добра новина днес. — Александър си пое дъх. — Първата беше жената в „Хопкинс“. Втората — анализираната информация на Пикет. Сега третата е работата в лабораторията и логическото заключение, до което ни доведе тя. Джон винаги е твърдял, че биологическата война е повече психологическо, отколкото реално оръжие.
	— Джон е умен лекар, Алекс. Също и ти, приятелю.
	— Само три дни и после вече ще знаем със сигурност.
	— Съгласен съм. Обаждай се, Алекс.
	— Няма проблеми. Можеш да ме търсиш в „Рийд“ по всяко време.
	— Аз също спя в кабинета.
	— Чао. — Александър изключи говорителя на телефона. Около него се бяха събрали шест армейски лекари, трима от „Уолтър Рийд“ и трима от ВМИИБСАЩ.
	— Да имате някакви коментари? — попита той.
	— Това е някаква абсолютно шибана ситуация — забеляза един майор с измъчена усмивка. — Съгласен съм, че е психологическо оръжие. Може да изкара акъла на всеки. Изкара и нашия обаче. А от приятелчатата ни от другата страна някой явно не си е направил добре сметката… Чудя се как ли е станало…
	Алекс се замисли за момент, после вдигна телефона и набра „Джон Хопкинс“.
	— Обажда се доктор Александър — каза той на дежурната сестра. — Трябва да говоря с доктор Райън, много е важно… добре, ще изчакам. — Изчакването отне няколко минути. — Кати? Алекс се обажда. Трябва да говоря със съпруга ти и е по-добре и ти да присъстваш… Дяволски важно е.


>>	55.
>>	НАЧАЛО

	Двеста досиета означаваха двеста акта за раждане, двеста шофьорски книжки, къщи или апартаменти, комплекти кредитни карти и още всякакви допълнителни документи за проверка. Веднъж започнало, такова разследване неминуемо щеше да стигне и до специален агент Ареф Раман, който щеше да стане обект на особено внимание от страна на триста агенти на ФБР, ангажирани със случая. В действителност обаче всеки агент на Службата с регулярен достъп до Белия дом беше в списъка за незабавна проверка. По територията на цялата страна Службата наемаше персонал отвсякъде, също както и останалите правителствени агенции, и агентите започнаха с актовете за раждане и продължиха с проверки на годишниците от колежите за снимки при дипломирането, които да бъдат сравнени с фотографиите от документите за самоличност на проверяваните. Трима от охраната се оказаха имигранти и точните лични данни не можеха да бъдат проверени лесно. Единият беше родом от Франция, дошъл в Америка като бебе. Втората бе избягала от Мексико, влязла нелегално в страната заедно с родителите си, като по-късно бе узаконила статуса си и се бе отличила като гений в отдела по техническо осигуряване. Така че оставаше „Джеф“ Раман като агент с няколко липсващи лични данни, което обаче беше напълно обяснимо, след като родителите му имаха статус на бежанци.
	В много отношения се оказа прекалено лесно. В личното му досие пишеше, че е роден в Иран и е дошъл в Америка, когато родителите му са избягали от страната с падането на режима на шаха. Всичко след това сочеше, че напълно се е адаптирал към новата страна, дори бе станал фанатик на тема баскетбол, с което си бе извоювал възхищението на колегите си. Почти никога не губеше залог за мачовете и сред колегите му се ширеше шегата, че професионалните комарджии вземат консултации от него при залаганията за някоя важна игра. Винаги беше готов да се почерпи по някоя бира с колегите си. Беше придобил репутацията на безпогрешен агент, което не беше рядкост за федералните служители от секретните служби. Често го виждаха в женска компания, но той не говореше много на тази тема. Сигурно беше, че изобщо няма контакти с други родени в Иран американски граждани или чужденци, че не е религиозен и че никога не е повдигал исляма като тема на разговор, освен може би когато бе казал на президента, че религията е причинила толкова мъка на семейството му, че избягва да говори за нея.
	Инспектор О’Дей ръководеше разследването. Приемаше, че врагът — ако съществуваше — щеше да е експерт и следователно щеше да притежава възможно най-убедителната и правдоподобна самоличност. За инспектора тя представляваше само една потенциална легенда, която трябваше да се разследва. Хубавото беше, че му бяха дали пълен картбланш. Агент Прайс сама бе взела това решение, а той сам си подбра екип. На най-добрите постави за задача да проучат из основи Ареф Раман, който за щастие в момента се намираше в Питсбърг.
	Апартаментът му в северозападния район на окръг Колумбия беше скромен, но удобен. Имаше алармена инсталация против крадци, но тя не беше проблем. Фотографираха апартамента, като на първо място търсеха оставени възможни предупредителни следи: на пръв поглед съвсем безобидни обекти, които, ако бъдеха разместени по какъвто и да било начин, щяха да предупредят собственика, че някой е влизал. Това бяха страшно трудни обекти за откриване, но и петимата агенти бяха част от отдела по контраразузнаване към ФБР, обучени от професионални шпиони как да действат срещу професионални шпиони. Проверката на апартамента щеше да отнеме часове къртовски труд. Те знаеха, че най-малко още пет други екипа правят същото в жилищата на други потенциални заподозрени.


	Съгласно легендата индийците провеждаха учения, като флотът им бе излязъл в открито море след продължителен период на поддръжка. Проблемът беше, че такива учения на практика бяха неотличими от реалната готовност за битка. Данните от електронното разузнаване се предаваха на „Анцио“ и останалите кораби от Работната група „КОМЕДИЯ“, както моряците бяха кръстили четворката „Боб Хоуп“ и съпровождащите ги кораби.
	Задачата на командира беше сложна. „КОМЕДИЯ“ вече беше напълно сформирана. В момента към групата му се присъединяваха транспортни кораби за попълване на корабните запаси в движение, заедно със собствените им ескорти, и през следващите няколко часа резервоарите щяха да се допълват с гориво. След това транспортните кораби с резервно гориво на борда щяха да получат заповед за заемане на позиция покрай корабите с танковете, а фрегатите пък щяха да заемат място до влекачите. „О’Банън“ щеше да излезе напред, за да продължи противолодъчните си действия — индийците имаха две ядрени подводници и никой не знаеше къде се намират в момента. „Кид“ и „Анцио“, и двата въоръжени с управляеми зенитни ракети „земя-въздух“, щяха да се върнат обратно във формацията, осигурявайки близко въздушно прикритие. При обикновени условия кръстосвачът стоеше по-настрани, но не и в този случай.
	Причината за това се коренеше не в заповедите му, а в телевизията. Всеки военноморски кораб в групата си имаше свой собствен сателитен телевизионен приемник; на модерните военноморски кораби моряците имаха желание да следят любимите си кабелни програми и това им се осигуряваше; и докато моряците от екипажа прекарваха по-голямата си част от свободното си време да гледат филми, командирът на групата кораби вече имаше алергия от Си Ен Ен, защото заповедите, които получаваше, не винаги съдържаха цялата необходима му за изпълнението на задачата информация и гражданската телевизия често я допълваше. Екипажите бяха напрегнати. Новостите от събитията в страната им не можеха да се скрият и образите на болни и умиращи хора, блокираните магистрали, празните улици на градовете първоначално ги бяха потресли дълбоко, което накара офицерите и боцманите да седнат с войниците по масите на столовите, за да изяснят нещата. После бяха дошли и заповедите. Нещо ставаше в Персийския залив, нещо ставаше и в родината им и изведнъж многоцелевите кораби, натоварени с бригади танкове, потеглиха към саудитското пристанище Дхаран… а някъде на пътя им дебнеше индийският флот. Екипажът вече беше по-спокоен, капитанът на „Анцио“ Грег Кемпър го виждаше ясно. Командирите му докладваха, че „войските“ вече не се смеят и не си подхвърлят закачки в столовите, и че постоянните симулации на бойните системи на ЕГИДА за последните няколко дни са показали ясно на всички какво ги чака. КОМЕДИЯ плаваше във вражески води.
	— Капитане! — докладва един дребен офицер от радиоелектронното разузнаване. — Засякохме самолети с радари във въздуха. Изглежда са два хариъра, разстояние неизвестно, пеленг постоянен, силата на сигнала нараства непрекъснато.
	— Благодаря. Това е свободно небе, докато някой не оспори твърдението ми — напомни Кемпър на всички.
	Може и да беше учение, но индийската група бойни кораби бе изминала през последния ден четиридесет мили, вместо да курсира напред-назад, на изток и запад, прекосявайки собствения си фарватер. При ученията поначало нямаше толкова строго спазване на курс или формация. Ситуацията ясно сочеше на капитана на „Анцио“, че индийците се държат така, сякаш тази част на океана им принадлежи. А по някаква случайност те се намираха точно между КОМЕДИЯ и мястото, към което се бяха запътили.
	Тайната вече не съществуваше. Всички се преструваха, че обстановката е мирновременна. „Анцио“ беше оборудван със съоръжението СПАЙ-1, мощен радар, който можеше да излъчва милиони ватове в секунда. Индийците също бяха включили техните на пълна мощност.
	— Капитане, имаме неопознати самолети, неизвестни многобройни въздушни цели с пеленг нула-седем-нула, диапазон две-една-пет мили. Нямат служебна отметка, не са граждански. Обозначение Рейд-Едно.
	— Няма излъчвания по пеленга — докладва радиоелектронното разузнаване.
	— Много добре. — Командирът преметна крак върху крак. Във филмите при подобна ситуация Гари Купър палеше цигара.
	— Рейд-Едно са четири самолета в бойна формация, скорост четири-пет-нула възли, курс две-четири-пет. — Тоест навлизаха в периметъра, точно срещу КОМЕДИЯ.
	— Проектен анализ на „критическия път“? — попита капитанът.
	— Ще преминат в пределите на двадесет мили от техния курс в момента, сър — отвърна отривисто един моряк.
	— Много добре. И така, момчета, слушайте. Искам да се работи спокойно и делово. Всички си знаете работата. Когато дойде моментът да се повеселим, аз ще ви го кажа — съобщи той на екипажа на службата за анализ на бойна информация. — Оръжията спокойни. — Това означаваше, че правилата за действие в мирно време все още са в сила и че нищо още не е готово за стрелба — ситуация, която можеше почти мигновено, само със завъртанията на няколко превключвателя, да се промени.
	— Анцио, тук Гонзо-Четири, край — обади се глас по радиовръзката „въздух-земя“.
	— Гонзо-Четири, тук Анцио, край.
	— Анцио — докладва пилотът, — около нас се въртят два хариъра. Единият профуча само на петдесет метра. Закачил е белички яйчица. — Това означаваше, че под крилата има истински ракети, а не учебни.
	— Има ли сериозни намерения? — попита офицерът от кулата за управление на полетите.
	— Не, само иска да си поиграем малко.
	— Предайте му да си продължава пътя по живо по здраво — нареди капитанът. — И да се прави, че не го вълнуваме.
	— Слушам, сър. — Съобщението беше предадено.
	Тия неща съвсем не бяха нещо необичайно. Пилотите на бойните изтребители си бяха бойни пилоти, това беше добре известно на капитана, и никога не успяваха да надраснат онази възраст, когато закачат момичетата. Той насочи вниманието си към Рейд-Едно. Курсът и скоростта оставаха непроменени. Това не беше враждебен акт. Индийците просто му даваха да разбере, че знаят кой се намира в тяхно съседство. Това беше очевидно от появата на изтребителите на две места по едно и също време. Игра на нерви.
	Как да постъпи? Да се пише корав? Да се направи на тъп? На обзет от апатия? Хората често недооценяват психологическия аспект на военните операции. Рейд-Едно вече наближаваше зоната на действие на новите ракети „земя-въздух“ SM2ER.
	— Какво мислиш? — обърна се той към помощника си.
	— Мисля, че просто се опитват да ни изкарат от релси.
	— Съгласен съм. — Капитанът хвърли едно ези-тура наум. — Добре, нарушават пространството на „Орион“. Дайте им знак, че ги виждаме.
	След две секунди радарът СПАЙ усили мощността на четири милиона вата, като я насочи по азимута с ширина един градус към приближаващите изтребители и увеличи следенето на целите, което означаваше, че те бяха ударени почти едновременно. Това беше достатъчно да повлияе на апаратурата за откриване на средствата за поражение у противника. В зона с радиус двайсет мили това ударно излъчване можеше дори да я разруши. Този прийом се наричаше „зорк“, а капитанът имаше още два милиона вата резервна мощност. Шегата, която се ширеше в средите им, беше, че ако някой наистина ядоса кораб ЕГИДА, той като нищо може да почне да прави двуглави деца.
	— „Кид“ вече е в бойна готовност, сър — докладва дежурният офицер.
	— Добро време, нали? — Дистанцията до Рейд-Едно в момента беше сто и четирийсет мили. — Включете им осветлението.
	След тази команда четирите радара за осветяване на целите SPG-1 изпратиха мощни силно фокусирани лъчи в Х-диапазона към навлизащите в защитния периметър изтребители. Тези радари даваха напътствия на управляемите ракети как да откриват целите си. Електронната засичаща апаратура на борда на индийските самолети също трябва да бе регистрирала следенето. Изтребителите не промениха курса и скоростта си.
	— Добре, момчета, това означава, че днес сме малко мекушави. Ако те си имаха нещо наум, щяха вече да маневрират — каза капитанът. — Нали разбирате, това е като да свиеш зад ъгъла, когато зърнеш ченге. — Или пък във вените им течеше ледена вода, което не изглеждаше много вероятно.
	— Ще поогледаме ли формацията им? — попита помощник-капитанът.
	— Точно това се каня да направя. Ще направим няколко снимки, ще видим какво имаме пред себе си — размисли Кемпър.
	— Доста неща се случват едновременно, сър.
	— Аха — отвърна капитанът, взрян в екрана на индикатора пред себе си, и вдигна телефона за вътрешна връзка.
	— Тук мостикът — отговори шефът на Оптимални оперативни решения.
	— Предайте на вашите наблюдателни постове, че искам да знам срещу какво сме изправени. Ако могат, да направят снимки. Как е видимостта горе?
	— Повърхностна омара, нелоша видимост, сър. Качил съм хора на предната част на носа.
	— Много добре.
	— Ще ни подминат откъм северната страна, после ще завият наляво и ще се приближат откъм левия ни борд — предсказа капитанът.
	— Сър, Гонзо-Четири докладва за много близко разминаване само преди няколко секунди — обади се Управлението на полетите.
	— Предайте му да запази спокойствие.
	— Слушам, капитане.
	Ситуацията след това се разви бързо. Изтребителите направиха две обиколки около КОМЕДИЯ, без да приближават повече от пет морски мили. Индийските хариъри прекараха още четвърт час в движение около патрулиращия „Орион“, после трябваше да се върнат на самолетоносача си, за да заредят с гориво, и още един ден в морето продължи, без да бъдат разменени изстрели и без открити враждебни действия.


	— И това са добри новини? — попита невярващо Кати.
	— Докторе, това е наистина просто — отвърна Александър. — Вие наблюдавахте как тази сутрин няколко души умират. Утре ще видите още повече да умрат, и това е ужасно. Но хиляди жертви е по-добре от милиони, нали така? Мисля, че тази епидемия вече отзвучава. — Той не добави, че в известен смисъл на него му е по-лесно. Кати беше очен хирург и не беше привикнала да има работа със смъртта. Докато неговата специалност бяха заразните болести и той беше свикнал с гледката на смъртта. По-лесно ли? Дали това беше думата? — След два дни ще го знаем със сигурност. Статистическият анализ на случаите ще го определи.
	Президентът кимна мълчаливо.
	— Какъв ще е броят на жертвите? — попита вместо него ван Дам?
	— По-малко от десет хиляди, съгласно компютърните модели в „Рийд“ и Детрик. Сър, това, което казвам, няма много общо с доброто възпитание. Според мен десет хиляди жертви са по-добре, отколкото десет милиона.
	— Една човешка смърт е трагедия, а един милион — статистика — произнесе накрая Райън.
	— Да, сър. Знам го. — Добрата новина изобщо не зарадва Александър. Но как можеше той да обясни на хората, че едно бедствие е по-добро, отколкото глобална катастрофа?
	— Това са думи на Йосиф Висарионович Сталин — каза ФЕХТОВАЧ. — Той е умеел да си служи с думите.
	— Вие знаете кой го е направил — забеляза Алекс.
	— Какво те кара да мислиш така? — попита Джак.
	— Не реагирахте нормално на думите ми, господин президент.
	— Докторе, през последните няколко месеца едва ли има нещо нормално. Какво означава това по отношение на заповедта за прекратяване на пътуванията?
	— Означава, че ще я оставим в сила поне още една седмица. Прогнозата ни не е стопроцентово сигурна. Инкубационният период на болестта варира в донякъде широки граници. Не можем да отзовем противопожарните коли само защото пламъците на повърхността са угаснали. Длъжни сме да останем и да следим дали някъде няма да избухне. Това ще се случи и тук. Ефектът до този момент е, че хората са уплашени до смърт. Това е и причината персоналните контакти да бъдат сведени до минимум, а това е начинът да се спре разпространението на такива епидемии. Новите случаи ще бъдат много ограничени. Ще ги третираме по същия начин, както и случаите от дребна шарка. Идентифицираме случаите, тестваме всеки, с когото са имали контакт, изолираме онези с антитела в кръвта и следим как се развиват. Ефект има, разбирате ли? Който и да го е предприел, не си е направил добре сметката. Болестта съвсем не е толкова заразна, както си мислехме, или може би цялата работа е просто в психологическия ефект. Това всъщност представлява биологическата война. Големите чумни епидемии в миналото в действителност са се случвали, защото хората не са знаели начина на разпространение на болестта. Те не са знаели за съществуването на микробите, за мухите и замърсените води. А ние знаем. Всички го знаят; учат го и децата в училище. По дяволите, това е и причината да нямаме нито едно заразено лице от медицинските среди. Ние имаме богат опит от работата си с болни от СПИН и хепатит. Същите предпазни мерки, които вършат работа при тях, са в сила и тук.
	— Как ще предотвратим това да не се повтаря? — пак се обади ван Дам.
	— Вече ви казах. Финансиране. Основни изследвания върху генетичния аспект и работа, концентрирана върху заболяванията, които познаваме. Няма специфична причина да не можем да разработим безопасни ваксини за ебола и още цял куп други болести.
	— А СПИН? — попита Райън.
	— Там работата е по-сложна. Този вирус е много подвижен. Нито един опит за ваксина не е успял да го притисне в ъгъла. Не, за тази болест е нужно базово генетично изследване, което да определи как работи биологичният механизъм, и оттам вече да накараме имунната система да го разпознава и да го унищожава… подобно на някаква ваксина; точно така действа ваксината. Но за да успеем да я създадем, трябва да проучим цялостно механизма му на действие. Наистина трябва. Защото в противен случай след двадесет години можем да отпишем Африка. Това е един от начините да предотвратим повторното избухване на такава епидемия. Вие, господин президент, вече работите върху другия начин. Кой го е направил?
	Нямаше смисъл да напомня на никого от присъстващите каква тайна е това.
	— Иран. Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи и хората му.
	— Ако питате мен, с чиста съвест можете да ги убиете всичките — каза Александър.


	Беше интересно да се види международното летище в Мехрабад на дневна светлина. Кларк никога не бе гледал на Иран като на приятелска страна. Разбира се, преди падането на шаха хората се бяха държали достатъчно дружелюбно, но той не бе успял да посети страната по онова време. Беше влизал под прикритие през 1979 и после през 1980, първо, за да разработи информатори, които да подпомогнат по-късно опита за освобождаването на заложниците. Нямаше думи, с които да опише какво е да си в страна с революционни условия. Престоят му на територията на Съветския съюз се бе оказал далеч по-приятен. Вражеска или не, Русия открай време си беше цивилизована страна с множество правила и граждани, които ги нарушаваха. Но Иран бе пламнал като суха гора. „Смърт на Америка“ беше като припев във всички усти, а това, припомни си той, беше повече от страшно, когато човек се намира сред тълпа, крещяща този призив. Една малка грешка, контакт с агент, преминал на другата страна, щеше да означава смъртта му — доста ужасяваща мисъл за човек с малки деца, без значение дали е шпионин, или не. Тук криминалните престъпници обикновено ги застрелваха, но шпионите в повечето случаи ги бесеха. Не особено достоен начин да загине човек.
	През последвалите години някои неща се бяха променили. Други — не. В митническите пунктове към чужденците все още продължаваха да се отнасят с подозрение. За новообразуваната ОИР, също както и за самостоятелен Иран, всяко ново лице беше потенциален шпионин.
	— Клерк — каза Джон, подавайки паспорта си. — Иван Сергеевич. — Какво пък, по дяволите, руската самоличност, използвана като прикритие, беше действала успешно и той вече я бе запаметил наизуст. А и руският му беше безупречен. Той нееднократно бе минавал за съветски гражданин пред официални служители.
	— Евгений Павлович Чехов — каза Чавес на съседния чиновник.
	Отново бяха кореспонденти. Законите забраняваха на офицерите на ЦРУ да се представят като американски кореспонденти, но никъде не беше споменато забраната да се разпростира и върху други националности.
	— Целта на посещението ви? — попита първият чиновник.
	— Да опознаем новата ви страна — отвърна Иван Сергеевич. — Много е интересно за всички. — При задачата си в Япония бяха взели със себе си камера и едно полезно малко устройство, което изглеждаше като и наистина беше силна светкавица. Не и този път.
	— Двамата сме заедно — каза Евгений Павлович на своя чиновник.
	Паспортите бяха съвсем нови, макар че човек не можеше да го види при пръв оглед. Това беше едно от малкото неща, за които Кларк и Чавес нямаше за какво да се тревожат. Уменията за изготвяне на фалшиви документи на разузнавателната служба бяха не по-лоши от тези на бившия КГБ. Те майсторяха едни от най-добрите фалшификати в целия свят. Страниците бяха покрити с печати, много от тях един върху друг, бяха износени и оръфани от очевидно години добросъвестна служба. Двама души грабнаха саковете им и ги отвориха. Вътре намериха дрехи, очевидно не нови, две книги, които прелистиха да проверят дали не съдържат порнография, две камери със средно качество и изтъркан черен емайл, но с нови лещи. Всеки имаше ръчна чанта с бележници и портативни магнетофони. Накрая пуснаха в страната си гостите с явна неохота.
	— Спасибо — каза Джон, без да крие облекчението си. С годините се бе научил да не потиска напълно чувствата си. Обикновените пътници се притесняваха. Той също трябваше да демонстрира облекчение, за да не изпъкне сред тях. Двамата служители на ЦРУ излязоха да хванат такси и застанаха мълчаливо на опашката. Когато им оставаха още две таксита до реда, Чавес изтърва чантата си и съдържанието й се разпиля. Двамата с Кларк пропуснаха двама души пред себе си, докато съберат вещите. Това почти сигурно им гарантираше „чисто“ такси, освен ако всички не бяха кормувани от шпиони.
	Номерът трябваше да изглежда съвсем безобидно във всички отношения. Не прекалено глупав. Никога прекалено умен. Да изглеждат объркани и да питат за посоката, но не прекалено често. Да отсядат в евтини хотели. И в техния специфичен случай, да се молят на Бога никои от хората, сблъсквали се с тях през време на предишните им бегли посещения, да не се изпречи на пътя им. Задачата им изглеждаше достатъчно проста. Обикновено така и трябваше да бъде. Службите рядко изпращаха офицерите си на сложни акции, защото те винаги биха имали здравия смисъл да се откажат. Простите обаче винаги се оказваха повече от сложни, щом човек се озовеше на място.


	— Нарича се Бойна група КОМЕДИЯ — каза Роби. — Тази сутрин са имали малко представление. — Джей-3 обясни накратко какво се бе случило.
	— Значи играта загрубява, а? — попита президентът.
	— Очевидно са изнесли истинско въздушно представление. Аз самият съм го правил няколко пъти, когато бях млад и глупав. Искат да сме наясно, че са там и че не им пука от нас. Командир на съединението е Грег Кемпър. Не го познавам, но репутацията му е достатъчно добра.
	— Не очаквам атака през нощта, но нека не забравяме, че зората тук там означава полунощ.
	— Арни, как са нещата с министър-председателката?
	— Двамата с посланик Уилямс не се харесват много — отвърна шефът на канцеларията. — Вие се запознахте с нея в Източната зала, спомняте ли си?
	— Ако я предупредим за рисковете, които поема, ще я накараме да се обади на Даряеи — напомни им Бен Гудли. — Опитате ли се да й се противопоставите, ще са нахвърли върху вас като невестулка.
	— Роби?
	— Ако се промъкнем покрай нея, но тя предупреди Даряеи? Могат да се опитат да блокират Пролива. Съединението от Средиземно море ще излезе в океана само след няколко часа. Ще имаме въздушно прикритие. Мините обаче са по-голямата опасност. Проливът в тази си част е доста дълбок за тях. Успеят ли да наближат Дхаран, нещата стават други. Колкото повече ОИР са на тъмно, толкова по-добре, но те вече може би са научили състава на КОМЕДИЯ.
	— А може и да не са — замисли се на глас ван Дам. — Ако тя си мисли, че може да се оправи и сама, като нищо ще се опита да му покаже колко е печена…


	Прехвърлянето беше наречено „Операция Къстър“. Всичките четиридесет самолета бяха във въздуха и всеки носеше по 250 войници; машините бяха подредени във формация „въздушен влак“, дълга десет хиляди километра. Водещият самолет беше на шест часа разстояние от Дхаран, оставил зад себе си руското въздушно пространство и Украйна.
	Пилотите на F-15 бяха разменили поклащания на крилете с шепата руски изтребители, които ги съпровождаха до границата. Всички бяха уморени. Гърбовете ги боляха от всичкото това време във въздуха, без да мръднат от седалките. Колегите им от авиолайнерите можеха да стават и да се разтъпчат; можеха дори да се отбият до тоалетната, което беше истински лукс за бойните пилоти, снабдени с приспособление, наречено съд за облекчаване. Ръцете се напрягаха. Мускулите бяха като пребити от държането на тялото и крайниците в едно и също положение. Дори и зареждането във въздуха от самолетите-цистерни се бе превърнало в трудност и постепенно всички стигнаха до заключението, че една въздушна битка само на час от крайния полет по маршрута им няма да е приятно преживяване.
	Войниците основно спяха, все още в пълно неведение за мисията си. Въздушните линии бяха заредили самолетите си както при нормален полет и войските се възползваха, без да го съзнават, от последната си възможност да пийнат по нещо пред очакващата ги неизвестност. Тези, които бяха участвали в разполагането в Саудитска Арабия през 1990 и 1991 година, разказваха бойните си преживелици, като главната тема в тях беше споменът, че Кралството не е най-подходящото място на земята за нощен живот.


	Нито пък щата Индиана, както научиха Браун и Холбрук. Поне не в момента. Бяха проявили достатъчно съобразителност да си намерят мотел преди да избухне всеобщата паника и сега бяха като в капан. Този мотел, като и онези, в които бяха отсядали в Уайоминг и Небраска, привличаше шофьорите. Имаше голям ресторант, но сега сервитьорките и клиентите бяха маскирани и нямаха особена охота за сближаване. Вместо това се хранеха и веднага се прибираха по стаите си или спяха по камионите. Всеки ден трябваше да се изпълнява нещо като ритуал. Камионите трябваше да се раздвижват, защото продължителният престой на място повреждаше гумите. Всички слушаха новините на всеки кръгъл час. Адска скука.
	— Шибано правителство — обади се един превозвач на мебели. Семейството му беше през два щата.
	— А бе правят се на началници — обади се високо Ърни Браун.
	По-късно изследванията щяха да покажат, че нито един шофьор на магистрален камион не е хванал вируса. Те бяха прекалено самотни за това, тъй като работата им зависеше от придвижването, понеже така изкарваха хляба си. Седенето на едно място не им беше много по сърце. А пък да го правят по заповед беше още по-неприятно.
	— По дяволите — каза един друг шофьор. Не можеше да измисли какво друго да каже. — Страшно се радвам, че успях да се измъкна от Чикаго. Тая новина е ужасна.
	— Да не искаш да кажеш, че всичко това е истина? — обади се трети.
	— Че откога правителството е започнало да казва истината? — изръмжа Холбрук.


	— Едно голямо нищо — обобщи главният агент.
	Ареф Раман беше доста прибран за ерген, дори почти безупречен. Един от агентите на ФБР с изненада откри, че дори и чорапите му са изрядно сгънати в чекмеджетата. Нищо не се откри. Имаше снимка на двамата му родители, и двамата починали. Раман бе абониран за две списания, гледаше две кабелни телевизии, не държеше алкохол в къщата си. Нямаше скрити отделения или тайници — те биха ги открили. С една дума, нищо повече от подозрения. Това беше и добра, и лоша новина.
	Телефонът иззвъня. Никой не вдигна слушалката, защото официално те не бяха в апартамента му, а и освен това си имаха пейджъри и клетъчни телефони за собствените си комуникационни нужди.
	— Тук е 536–3040 — обади се записаният глас на Раман след второто прозвъняване. — В момента няма никой, който да ви отговори, но ако оставите съобщение, някой ще се свърже с вас. — Последва кратък сигнал и след него другата страна затвори.
	— Грешка — обади се един от агентите.
	— Да чуем записаните съобщения — каза главният агент.
	Раман притежаваше цифрова записваща система и тук пак имаше секретен код, програмиран от производителя. Агентът набра шестте цифри, а друг си водеше бележки. Последваха три изщраквания и един погрешен номер. Някой търсеше господин Слоун, който и да беше той.
	— Килим? Господин Алахад?
	— Подходящо име за търговец на килими — добави друг. Но в апартамента нямаше килими, само обичайните евтини покрития, които човек може да срещне в апартаменти като този.
	— Погрешен номер.
	— Я дай пак имената. — Това беше повече по навик, отколкото нещо друго. Хората от техния занаят проверяваха всичко. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.
	Точно в този момент телефонът отново иззвъня и петимата агенти се обърнаха към телефонния секретар, сякаш това беше истински свидетел с реален глас.


	По дяволите! Беше забравил да изтрие предишните съобщения по телефона. Нямаше нищо ново. Началниците му също не се бяха обаждали. Щеше да е наистина изненада, ако бяха. Раман набра кода за изтриване, както си беше в хотелската стая в Питсбърг.
	Агентите на ФБР също си го отбелязаха и се спогледаха.
	— Е, всички го правим. — Това беше общият извод. И всеки получаваше погрешни телефонни съобщения. А това бе федерален служител, техен колега. Но за всеки случай щяха да направят проверка на номерата.


	За облекчение на охраната си ХИРУРГ спеше на втория етаж в резиденцията. Рой Олтман и останалите от екипа бяха направо полудели с нея в „Джон Хопкинс“, колкото заради физическата опасност, толкова и заради факта, че тя буквално бе изпаднала в треска от работата си. Децата си бяха деца и прекарваха времето си като повечето си американски връстници — гледа телевизия и играеха под бдителните погледи на агентите. ФЕХТОВАЧ беше в Залата за извънредни ситуации.
	— Колко часови пояса напред са от нас?
	— Десет часа, сър.
	— Набери номера — заповяда президентът на САЩ.


	Първият Боинг 747 с емблемата на Щатите пресече въздушното пространство на Саудитска Арабия няколко минути преди предвиденото време, което се дължеше на попътните арктически ветрове. Един по-пряк маршрут не би помогнал особено. Судан имаше летища и радари, също както и Египет и Йордания, а с цел осигуряване на безопасността беше прието, че ОИР разполага с информатори в тези страни. Саудитските военновъздушни сили, подсилени от частта с F-16C, които се бяха измъкнали потайно от Израел предния ден като част от плана „Бъфало Форуърд“, патрулираха във въздушното пространство покрай саудитската граница с ОИР. Два самолета АУАКС бяха вдигнати и въртяха радарите си. Слънцето вече изгряваше в тази част на света поне за издигналите се на десет километра височина пилоти — долу под тях земята беше още черна.


	— Добро утро, госпожо министър-председател. Обажда се Джак Райън — произнесе президентът.
	— Радвам се да чуя гласа ви. Във Вашингтон вече е късно, нали? — попита тя.
	— И двамата имаме ненормиран работен ден. Предполагам, че вашият току-що е започнал.
	— Така е — отговори гласът. Райън държеше телефонната слушалка притисната към ухото си. Разговорът се чуваше също така и на говорител, като се записваше на цифров магнетофон. ЦРУ дори бяха осигурили гласов анализатор. — Господин президент, надявам се, че ситуацията в страната ви върви към подобрение.
	— Имаме известни надежди, но все още няма значително подобрение.
	— Има ли някакъв начин да помогнем с нещо? — Нито единият, нито другият глас показваха и най-малко чувство извън напрежението на хора, подозиращи се един друг и опитващи се да го скрият.
	— Да, всъщност има.
	— Моля ви тогава да ми кажете как точно можем да ви помогнем.
	— Госпожо министър-председател, в момента имаме няколко кораба, които плават през Арабско море — каза Райън.
	— Така ли? — Гласът й стана абсолютно неутрален.
	— Да, госпожо, така е, и вие го знаете. Искам вашето лично уверение, че вашият флот, който също така е в открито море, няма да окаже пречки при преминаването им.
	— Но защо искате това? Защо ще трябва да правим спънки… между другото, каква е целта на това придвижване на корабите ви?
	— Вашата дума по проблема ще ни е напълно достатъчна, госпожо министър-председател — каза Райън.
	— Но, господин президент, не мога да разбера целта на обаждането ви.
	— Целта на това обаждане е да се потърси личното ви уверение, че индийският военноморски флот няма да попречи на мирното преминаване на корабите от военноморския флот на САЩ през Арабско море.
	„Толкова е слаб — помисли си тя. — Да се повтаря толкова неумело.“
	— Господин президент, намирам обаждането ви за обезпокоително. Америка до този момент никога не е разговаряла с нас така. Вие казвате, че придвижвате бойни кораби в близост до моята страна, но не ми съобщавате целта на това придвижване. Движението на такива кораби без обяснение не е акт на приятелство. — Какво ли щеше да стане, ако успееше да го накара да отстъпи?
	„Какво ви казвах?“ — пишеше в бележката, която Бен Гудли му плъзна по бюрото.
	— Добре, госпожо министър-председател, за трети път ви питам, ще ми дадете ли вашето уверение, че няма да има никакви спънки от ваша страна?
	— Но защо нарушавате водите ни? — попита отново тя.
	— Добре. — Райън направи пауза и когато заговори, гласът му беше съвсем друг. — Госпожо министър-председател, целта на това придвижване на засяга директно страната ви, но аз ви уверявам, че тези кораби ще продължат да плават към своята крайна цел. Тъй като мисията им е от особено важно значение за нас, ние няма, повтарям — няма, да предизвикаме никакви усложнения, но съм длъжен да ви предупредя, че ако какъвто и да било неидентифициран кораб или самолет се приближи в опасна близост до нашата формация, могат да последват много неприятни действия. Не, моля да ме извините, ще има изключително неприятни последствия. За да се избегне това, аз ви известявам за преминаването и настоявам за личното ви уверение към Съединените американски щати, че от ваша страна няма да последва нападение срещу корабите ни.
	— Вие ме заплашвате? Господин президент, разбирам стреса, на който сте подложен в последно време, но моля ви, вие не можете да разговаряте по този начин със суверенна страна.
	— Госпожо министър-председател, тогава ще говоря с вас съвсем открито. Срещу Съединените американски щати е извършен акт на война. Всяка намеса или нападение срещу която и да било част от нашата армия ще се разглежда като нов акт на война и всяка страна, която извърши такова посегателство, ще се изправи пред най-сериозните възможни последици.
	— Но кой ви е причинил това?
	— Госпожо министър-председател, това не е ваша грижа, освен ако не желаете да стане. Мисля, че в интересите на нашите две страни е вашият флот да се завърне в пристанищата ви.
	— А, вие ни обвинявате и ни заповядвате?
	— Започнах с молба, госпожо. Вие успяхте три пъти да отбегнете прекия отговор на молбата ми. За мен това е недружелюбен акт. И сега искам да ви задам един нов въпрос: желаете ли да бъдете във война със Съединените американски щати?
	— Господин президент…
	— Защото ако тези кораби не се придвижат по-нататък, вие сте във война. Разбирате ли ме? Мисля, че сте се събрали с лоши другари, госпожо. Надявам се да не съм прав, но ако впечатленията ми се окажат верни, тогава вашата страна може да плати извънредно висока цена за тази неправилна оценка на ситуацията. Ние изпитахме пряко нападение върху нашите граждани. Това е една особено жестока и варварска атака, с използване на оръжия за масово поразяване. — Той произнесе думите извънредно ясно и разчленено. — Това още не е известно на гражданите ни, но нещата скоро ще се променят — увери я той. — И когато това стане, госпожо, виновните за нападението ще се изправят пред нашето правосъдие. Ние няма да изпращаме протестни ноти. Ние няма да свикваме извънредни срещи на Съвета за сигурност. Ние ще воюваме, госпожо. Ние ще воюваме с всичката мощ и гняв, които тази страна и гражданите й притежават и изпитват. Разбирате ли какво ви казвам? Обикновени хора, жени и дори деца бяха убити на територията на страната ни от чужда сила. Дори нападнаха собственото ми дете. Желае ли страната ви да има дял в тези действия? Ако е така, госпожо министър-председател, ако желаете да бъдете част от тая варварщина, можете да считате войната за започнала.


>>	56.
>>	РАЗПОЛАГАНЕ

	— Господи, Джак, ти направо ме накара да ти повярвам! — пое си дъх Джексън.
	— Нашият приятел аятолахът няма да е толкова лесен — каза президентът и потри изпотените си длани. — А ние още не можем да бъдем сигурни дали тя ще си удържи на думата. И така, Бойна група КОМЕДИЯ е в повишена бойна готовност. Ако решат, че другата страна има враждебни намерения, да я унищожат. Но за Бога, уверете се, че този командир умее да мисли трезво.
	Внезапно Райън се почувства много самотен въпреки хората, събрани около него. Министър Бретано и обединените началник-щабове бяха също в залата. Рътлидж представляваше държавния секретар. Тук беше и Уинстън, защото Райън ценеше преценките му, Гудли, защото беше в течение на цялата разузнавателна информация; плюс ван Дам и обичайните му телохранители. Всички го подкрепяха, но в действителност това не му помагаше кой знае колко. Той сам бе разговарял с Индия, защото въпреки цялата помощ и всичките съвети, Джак Райън сега беше Съединените американски щати, а страната отиваше към война.


	Медийният пул го научи над Атлантическия океан. Америка очакваше по всяко време нападение от Обединената ислямска република срещу другите страни от Залива. Те щяха да бъдат там да отразяват развоя на събитията. Те също така научиха за силите, които в момента се разполагаха.
	— И това е всичко? — попита един от поучените.
	— Това е всичко за момента — потвърди офицерът по връзки с обществеността. — Ние се надяваме, че демонстрацията на сила ще е достатъчна, за да предотвратим нападението им, но ако това не стане, нещата ще станат доста вълнуващи.
	— Вълнуващи не е точната дума.
	След това офицерът по връзките с обществеността им обясни защо става това и самолетът без илюминатори КС-135, който ги отнасяше към Саудитска Арабия, стана изведнъж безмълвен.


	Кувейт поначало имаше две тежки бригади, допълвани от моторизирана разузнавателна бригада, оборудвана с противотанкови ракети и създадена да играе ролята на прикриващи войски на границата. Двете тежки бригади, оборудвани и обучени по американския модел, бяха разположени далеч от границата по обичайния начин, така че да могат по-скоро да отразят нападение, отколкото да посрещнат първоначалната атака. 10-и американски полк стоеше между и малко зад тях. Главното командване беше малко объркано. Полковник Магрудър беше най-опитният тактик, но имаше кувейтски офицери по-старши от него — всичките три бригади се командваха от генерали, — а и това беше тяхната страна. От друга страна обаче, страната беше достатъчно малка, за да си позволи да има повече от един основен команден пункт, а Магрудър беше там едновременно и да командва полка си, и да съветва кувейтските командири. Последните бяха едновременно и горди, и напрегнати. По разбираеми причини те бяха доволни от напредъка, който малката им страна бе направила от 1990 година. Нямаше я вече онази войска с персонажи от комедиен филм, която се бе разпаднала при иракската инвазия — макар и някои подразделения да бяха воювали храбро, — и те притежаваха онова, което и по документи, и на външен вид отговаряше на една много способна механизирана войска. Бяха нервни, защото противникът ги превъзхождаше многократно и в жива сила, и в бойна техника, а техните войници имаха да изминат дълъг път преди да започнат да отговарят на американските стандарти за обучение, за които те жадуваха. Едно нещо обаче, което познаваха добре, беше теорията и практиката на стрелбата. Танковите стрелби бяха както приятно прекарване на времето, така и от жизненоважно значение; празните места в техните формации се обясняваха от факта, че двадесет танка се намираха в ремонтните работилници за подмяна на оръдията. Това се вършеше от граждански фирми, докато през това време танковите екипажи маршируваха и чакаха.
	Хеликоптерите на 10-и полк летяха покрай границата на страната и радарите им проникваха дълбоко в територията на ОИР в търсене на съмнителни придвижвания. До този момент не бяха забелязали нищо особено. Кувейтските военновъздушни сили поддържаха боен въздушен патрул от четири самолета — останалите самолети бяха на земята в състояние на повишена бойна готовност. Колкото и да бяха превъзхождани в жива сила и техника, това нямаше да бъде повторение на 1990 година. Най-заети бяха инженерите, които копаеха ровове за всички танкове, така че да могат да стрелят укрити в земята, като само куполите им се подават отгоре. Машините бяха покрити с маскировъчни мрежи, за да бъдат невидими от въздуха.


	— Ваше височество, трябва да ви благодаря за съдействието ви до този момент — каза Райън по телефона. Часовникът на стената сочеше 2 и 10.
	— Джак, ако имаме късмет, те ще видят това и ще останат по местата си — отвърна принц Али бин Шейх.
	— Бих искал да се съглася с теб. Време е да ти кажа нещо, което още не знаеш, Али. Нашият посланик ще ви предостави пълната информация по-късно днес. За момента вие трябва да знаете какво замислят съседите ви. Не става въпрос за нефта. — И за четири-пет минути Райън му предаде в сбита форма развоя на ситуацията.
	— Сигурен ли си?
	— Доказателството, с което разполагаме, ще бъде в ръцете ти след четири часа — обеща Райън. — Не сме казали още дори и на войниците си.
	— Могат ли да използват тези оръжия срещу нас? — Естествен въпрос. Биологическата война караше кожата на всеки здравомислещ човек да настръхва.
	— Не мислим така, Али. Условията на околната среда при вас са крайно неблагоприятни за това. — Това също беше проверено. Метеорологичната прогноза за следващата седмица беше горещо, сухо и ясно.
	— Джак, тези, които използват такова оръжие, са абсолютни варвари.
	— Точно затова не се надяваме, че могат да се оттеглят. Те не…
	— Не те, Джак. Това е един човек. Един безбожен човек. Кога ще кажете на хората си за това?
	— Скоро — отвърна Райън.
	— Джак, искам да знаеш, че това не е нашата религия, това не е нашата вяра. Моля те да кажеш това на войниците си.
	— Знам това, Али. Но тук не става въпрос за вяра. Тук става въпрос само за власт. Винаги е било така.
	— Трябва да се видя с краля.
	— Моля те да му предадеш моите уважения. Ние ще бъдем един до друг, Али, точно както тогава. — Линията замлъкна и Джак се обърна към Рътлидж. — Така, къде се намира Адлер в момента?
	— Прибира се за пореден път в Тайван — отвърна Рътлидж. Преговорите все още продължаваха, макар и целта им вече да се бе изяснила.
	— Добре, той има чиста линия за връзка в самолета. Предай му накратко последния развой на нещата. Да има още нещо, което трябва да направя веднага? — попита той всички.
	— Спи — каза адмирал Джексън. — Остави на нас нощните смени, Джак.
	— Добра идея. — Райън се изправи и се олюля от напрежение и недоспиване. — Събудете ме, ако имате нужда от мен.
	Нямаше да го направят. Но никой не го каза но глас.


	— Е, това вече опростява много нещата — каза капитан Кемпър, докато четеше съобщението от командващия. Дистанцията до индийската бойна група в момента беше двеста мили, около осем часа пълен ход. Кемпър вдигна телефона и натисна един ключ да говори по корабната система за оповестяване 1-МС.
	— Слушайте всички. Говори капитанът. Бойна група КОМЕДИЯ в момента е в положение ДефКон 1. Това означава, че ако някой любопитен се опита да си навре гагата при нас, можем да го пушнем. Задачата ни е да доставим танковете в Саудитска Арабия. САЩ прехвърлят войници по въздуха в очакване на нападение срещу нашите съюзници в региона от страна на новата Обединена ислямска република. След шестнадесет часа ще се обединим с бойна група, които ни приближава с пълна скорост от Средиземно море. След това ще навлезем в Персийския залив, за да разтоварим пратката. Групата ще има прикритие от въздуха — F-16C, — но трябва да се очаква, че ОИР — нашите стари ирански приятели — няма да се зарадват много на пристигането ни.
	— А какво ще правим с индийците? — попита помощник-капитанът.
	— Ще държим под око и тях.
	Главният тактически екран показваше един Р-3С Орион да подминава КОМЕДИЯ, за да направи смяна на самолета над станцията. Бойната група напредваше на изток.


	Първата група авиолайнери кацна без никакви проблеми до град Дхаран. Нямаше церемония по посрещането. Жегата вече беше в разгара си. Пролетта бе подранила след изненадващо студения и влажен зимен сезон, но нощните температури рядко падаха. А в допълнение към жегата въздухът беше просмукан от влага, защото бяха съвсем близо до крайбрежието.
	Когато първият авиолайнер замря върху пистата, пръв слезе бригадният генерал Мариън Дигс.
	Долу го чакаше кувейтски генерал с три звезди. Двамата се поздравиха и се качиха в една кола, която да ги откара до местния команден пост, за да изслушат последната разузнавателна сводка. Зад Дигс се намираше командната група на 11-и полк, а от другата страна — три самолета, охраняваща група и по-голямата част от втори дивизион на „Блек Хорс“. Всичко напомняше на учение, само че този път беше истина.


	— Какво искаш да кажеш? — попита Даряеи.
	— Изглежда, има голямо прехвърляне на войски — каза шефът на разузнаването. — Радарните инсталации в западен Ирак са засекли търговски самолети да навлизат в Саудитска Арабия от въздушното пространство на Израел. Регистрирахме и изтребители, които ги съпровождат и патрулират покрай границата.
	— Друго?
	— До момента нищо, но изглежда, че Америка придвижва още войски в Кралството. Не съм сигурен какви могат да бъдат, но определено не могат да са големи съединения. Базираните им в Германия дивизии са в карантина, а всичките им разквартирувани в Америка дивизии са в същото положение. По-голямата част от армията им в действителност осигурява вътрешната им сигурност.
	— Трябва да ги атакуваме на всяка цена — настоя съветникът по военновъздушните сили.
	— Мисля, че това ще е грешка — възрази шефът на разузнаването. — Това ще бъде нарушение на въздушното пространство на Саудитска Арабия и освен това ще издадем намеренията си прекалено рано. Американците най-много да придвижат бойни сили в размер на една бригада. Има още една, базирана в Диего Гарсия — тоест оборудването за нея, — но не разполагаме с информация да е била придвижена, а дори и да е направено, очакваме нашите индийски приятели да я спрат.
	— Да вярваме на тия неверници? — презрително каза съветникът по военновъздушните сили.
	— Можем да вярваме на антипатията им към Америка. А и можем да ги питаме дали флотът им е забелязал нещо. Но така или иначе, американците могат да придвижат най-много още едно съединение в размер на бригада. Най-много.
	— Унищожете го!
	— Но това ще наруши тайната на подготовката ни.
	— Ако те не знаят, че ние вече пристигаме, значи са глупаци — възрази съветникът.
	— Американците нямат причини да подозират, че предприемаме враждебни действия срещу тях. Ако атакуваме самолетите, приемайки, че са техни, само ненужно ще ги поставим в бойна готовност. Те вероятно се тревожат от придвижването на войските ни в Ирак, така че ще докарат по въздуха няколко малки подкрепления. Можем да се справим с тях, когато му дойде времето — обясни шефът на разузнаването.
	— Ще се обадя на Индия — каза Даряеи.


	— Само навигационни радари… това означава два за въздушно прочесване, вероятно от самолетоносачите — каза офицерът. — Курсовият им азимут е нула-девет-нула, скорост около шестнадесет възела.
	Тактическият офицер на „Орион“, казваше се Тако, погледна картата. Индийската бойна група се намираше в най-крайния източен ръб на схемата на придвижване, която следваха от няколко дни. След по-малко от двадесет минути трябваше да обърнат курса на запад. Ако другата страна също обърнеше, нещата започваха да придобиват вълнуващ характер. В момента КОМЕДИЯ беше на сто и двадесет мили от другата формация, а самолетите й доставяха непрекъсната информация на „Анцио“ и „Кид“. Под крилата на четиримоторния „Локхийд“ имаше четири ракети „Харпун“. Бели, тоест с бойни заряди. Самолетът сега беше под тактическото командване на капитан Кемпър, който бе на борда на „Анцио“, и по негова заповед те щяха да изстрелят тези ракети, по две на всеки индийски самолетоносач. Няколко минути по-късно щеше да последва сборен залп от ракети „Томахоук“ и още „Харпуни“.
	— Нещо от радиообмена на самолетите? — попита Тако.
	— Нищо, сър, абсолютно нищо.
	— Хм.
	Орионът летеше на пределно ниска височина и вероятността противниковата страна да го открие беше много малка, макар и да използваха апаратура за търсене на въздушни цели. Той се изкушаваше да се вдигне високо и да използва собствения си радар. Какво имаше срещу тях? Беше ли възможно няколко кораба да са се отделили от групата, да кажем, и да са се запътили на запад, за да изстрелят ракети в друга посока? Не можеше да разбере какво си говореха или какво замисляха. Всичко, с което разполагаше, бяха изчислените от компютри курсове, базирани на излъчваните от другата страна сигнали. Компютрите знаеха къде се намират самолетите във всеки момент благодарение на Глобалната спътникова система за позициониране. Оттам вече пеленгът към радарните източници помагаше да се изчисли тяхното местоположение и…
	— Промяна в курса?
	— Никаква. Все още напредват с азимут нула-девет-нула с шестнадесет възела в час.


	— Да, флотът ни е в открито море — каза му министър-председателката.
	— Видяхте ли американските кораби?
	Водачката на индийското правителство беше сама в кабинета си. Телефонното обаждане не беше неочаквано за нея, макар и да не го бе желала.
	Ситуацията се беше променила. Президентът Райън, макар и по нейно мнение да беше слаб — кой освен някой слаб мъж би могъл да заплашва суверенна страна? — все пак бе успял да я изплаши. Ами ако чумата в Америка беше работа на Даряеи? Тя нямаше доказателства за това, а и никога не би направила опит да търси такава информация. Страната й никога не би се обвързала с такъв акт. Райън я бе попитал — колко пъти? четири? пет? — за уверение, че индийският флот няма да окаже препятствия на придвижването на американските кораби. Но само веднъж бе споменал оръжия за масово поразяване. Това беше най-смъртоносната дума в международния дипломатически език. Още повече че Америка притежаваше само един вид такова оръжие и поради тази причина гледаше на биологическите и химическите оръжия като на ядрени. Това довеждаше до следващото заключение. Самолетите воюваха със самолети. Корабите — с кораби. Танковете — с танкове. Всяка страна отвръщаше на нападение с оръжието, използвано от противника. „С цялата мощ и гняв“ — спомни си думите му тя. Райън съвсем открито бе заявил, че ще предприеме действия, съответстващи на природата на предполагаемата атака от страна на ОИР. Не беше за пренебрегване и онова идиотско нападение срещу малката му дъщеря. Тя си спомни онзи ден в Източната зала, след погребението, как Райън бе треперил над децата си. Колкото и да беше слаб като човек, той беше разгневен слаб човек, който разполагаше с много опасни оръжия.
	Даряеи беше достатъчно глупав да провокира Америка по този начин. Най-добре беше да си нападне Саудитска Арабия и да спечели с конвенционални оръжия на бойното поле, и това щеше да е напълно достатъчно. Но не, дай му да разгроми Америка у дома й, да я провокира по начин, който би могъл да измисли само кретен — и сега тя и страната й можеха да пострадат, проумя изведнъж министър-председателката.
	Тя изобщо не бе имала такива намерения. И без това разполагането на флота й беше достатъчно рисковано. А какво бяха направили китайците? Едно нищо и никакво учение. Е, може би бяха свалили онзи авиолайнер, и какво? На пет хиляди километра оттук! Какви рискове поемаха въобще те? Абсолютно никакви. Даряеи искаше прекалено много от страната й, а пък нападението над гражданите на Америка вече надхвърляше всякаква мярка!
	— Не — отвърна му тя, подбирайки внимателно думите си. — Нашият флот е забелязал американски въздушен патрул, но никакви кораби. Чухме, предполагам и вие сте чули, че една американска бойна група кораби минава през Суецкия канал, но само бойни кораби и нищо друго.
	— Сигурна ли сте в това? — попита Даряеи.
	— Морето е голямо — отвърна тя. — И американците не са най-умните на света.
	— Вашето приятелство няма да бъде забравено — обеща й Даряеи.
	Министър-председателката затвори телефона. Чудеше се дали е постъпила по най-правилния начин. Както и да е. Ако американските кораби стигнеха до Залива, тя винаги можеше да се оправдае, че не са ги забелязали. Това беше истина, нали така? Случваха се и грешки, нали?


	— Всички нащрек. Четири самолета излитат от Гаср Аму — докладва един капитан от борда на АУАКС. Новосформираните военновъздушни сили на ОИР също не спяха, но основно действаха над онова, което сега представляваше централната част на тази нова страна и беше трудно да се забележи дори и от радарната инсталация високо в небето.
	Който и да беше синхронизирал това, си разбираше от работата. Четвъртият квартет от пристигащите авиолайнери току-що бе навлязъл във въздушното пространство на Саудитска Арабия, на триста километра от излитащите изтребители на ОИР. До този момент във въздуха всичко бе протичало спокойно. През последните няколко часа два самолета бяха кръжили във въздуха под бдителното око на саудитите, но това явно бяха някакви пробни полети. Сега обаче летеше четворка и бе излетяла прекалено близо. Самолети, излетели с бойна задача.
	Текущото въздушно прикритие се осигуряваше от четири американски F-16.
	— Кингстън Лед, тук Скай-Ай Шест, край.
	— Небе, Лед.
	— Виждаме четири, ваша позиция нула-три-пет, ъгъл десет, набират височина, курс две-девет-нула.
	— Защо не дойдете да си кажем по някоя приказка? — предаде по радиото майорът от американските ВВС в челния F-16. Отговор не последва.


	О’Дей дойде на работа рано. На бюрото му лежаха обобщенията за целия персонал на Службата. Работата при почти всеки случай се бе оказала съвсем смехотворна, при това повторена най-малко два пъти. На всеки служител беше направена пълна проверка на биографията — свидетелства за раждане, фотографии от колежи и университети и така нататък. Всичко изглеждаше безупречно. Десет случая обаче се бяха оказали непълни и трябваше да се подложат отново на пълна проверка. О’Дей ги провери един по един. Непрекъснато се връщаше на един и същ човек. Раман беше от ирански произход. Пък и онази история с килима… Просто трябваше да се провери — и край.


	По улиците на Техеран царуваше спокойствие. Беше доста по-различно от 79-а и 80-а година. Сега Кларк бе журналист и се държеше като такъв. Ходеше по пазарите и разговаряше с хората за най-банални неща. Те сякаш не се интересуваха от политика, липсваше онази страст, която той си спомняше от кризата със заложниците, когато всяко сърце и разум бяха обърнати срещу целия външен свят — особено Америка. „Смърт на Америка“. Е, те бяха изпълнили донякъде желанието си, помисли Джон. Или по-скоро един човек. Той вече не чувстваше тази омраза у хората. Вероятно те просто искаха да живеят, както и всички останали. Тази апатия му напомняше за съветските граждани през осемдесетте. Те просто бяха искали да живеят малко по-добре, просто искаха обществото да откликне на нуждите им. В тях нямаше вече революционен плам. Защо тогава Даряеи бе предприел тази стъпка? Как щяха да реагират хората на нея? Очевидният отговор бе, че той е загубил чувството си за реалност. Имаше си котерия от верни последователи и един по-голям кръг, които искаха да се наслаждават на лукс, а всички останали да им се кланят. Това беше благодатна почва за завербуване на агенти. Жалко, че не разполагаха с никакво време да организират една истинска разузнавателна операция. Той погледна часовника си. Беше време да се прибират в хотела. Първият им ден беше едновременно и пропилян, и част от легендата им. Руските им колеги щяха да пристигнат на следващия.


	Първата работа беше да се проверят имената, Слоун и Алахад. Това започна с проверката на телефонния указател. Разбира се, вътре фигурираше един Мохамед Алахад. Персийски килими. Поради някакви причини хората не свързваха „Персия“ с Иран. Магазинът се намираше на близо километър от апартамента на Раман, който не блестеше с нищо забележително. Разбира се, оказа се, че има и Джоузеф Слоун, чийто телефонен номер беше 536–4040, много близък до този на Раман — 536–3040. Разлика от само една цифра, което обясняваше погрешния номер върху телефонния секретар на агента.
	Следващата стъпка си беше чисто формална. Бяха проверени компютърните записи на телефонните обаждания. Масивите от номера отнеха почти минута… и ето какво изскочи върху екрана на проверяващия агент: обаждане до 202-536-3040 от 202-459-6777. Но това не беше номерът на телефона на Алахад в магазина му, нали? Една допълнителна проверка показа, че 6777 е телефонен автомат на две пресечки оттам. Странно. Ако е бил толкова близо до магазина си, защо ще пуска четвърт долар, за да се обажда?
	В такъв случай защо да не направят още една проверка? Агентът беше техническият гений на групата. Бе имал успех при разследването на банкови обири, но работата в контраразузнаването наистина му беше паднала на сърцето. Освен това бе открил, че чуждестранните шпиони мислят по същия начин като него. Я да видим… а, миналия месец не бе имало телефонно позвъняване от магазина за килими До 536–4040. Той се върна още един месец назад. Нищо. А какво да кажем в другата посока? Не, 536–4040 никога не бе звънял на 457–1100. Сега, ако Слоун бе поръчал килим, а явно беше така, след като търговецът се бе обаждал да извести клиента си, че поръчката му е изпълнена… защо не бе последвало обратно телефонно обаждане?


	„Блек Хорс“ вече беше изцяло на земята. Повечето бяха по машините си или проверяваха самолетите. 11-и бронетанков полк обхващаше 123 танка М1М2 Абрамс, 127 разузнавателни машини М3А4 Брадли, 16 155-милиметрови самоходни артилерийски установки Паладин М109А6 и 8 установки за многократен запуск на ракети М270, плюс общо 83 хеликоптера, 26 от които бяха ударни АН-54D Апач. Те бяха подкрепяни от над сто лекобронирани машини — най-вече камиони за превозване на храна, гориво и муниции — плюс двадесет водоноски, на жаргон Водни бикове, нещо от жизнена важност в тази част на света.
	Верижните машини бяха откарани върху влекачи с местоназначение на север от Абу Хадрия, малко градче с летище и обозначен сборен пункт за 11-и бронетанков полк. Влекачите се управляваха от пакистанци, неколкостотин от хилядите емигранти, допуснати в Саудитска Арабия да вършат черната работа. След като приключиха с рутинните дейности, водачите, пълначите и командирите подадоха глави от люковете с надеждата да се насладят на гледката. Това, което се откри пред очите им, беше доста по-различно от Форт Ъруин, но не чак толкова вълнуващо. На изток се виждаше нефтопровод. На запад се простираше безкрайна пустиня.


	Специален агент Хейзъл Лумис — на галено Сиси — командваше екипа от десет агенти. Бе започнала работа във федералното контраразузнаване отдавна и макар да наближаваше четирийсетте, все още беше запазила наивната си физиономия, която й бе служила толкова добре в началния й период като уличен агент.
	— Това ми изглежда малко странно — каза й Дони Селиг, подавайки й бележките си.
	Нямаше нужда от много обяснения. Телефонните контакти между разузнавателните агенти никога не включват думи като „микрофилмът е готов“. За предаването на правилната информация се подбират най-невинни изрази, така наречените „кодови думи“. Лумис прегледа данните, после вдигна глава.
	— Имаш ли адресите?
	— Има си хас, Сис — каза Селиг.
	— Тогава да отидем да видим този Слоун.
	Лошата страна на повишенията е, че след като станеш началник, губиш възможността за пряк сблъсък с врага. Не и при този случай обаче, каза си Лумис.
	— Да? — Възрастната жена не носеше хирургическа маска и Сиси Лумис й връчи една. Това беше част от новия поздравителен ритуал в Америка.
	— Добро утро, госпожо Слоун. ФБР — представи се агентката, показвайки й удостоверението си.
	— Да? — Жената не показа безпокойство, но беше изненадана.
	— Госпожо Слоун, ние провеждаме разследване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имаме да изясним няколко неща. Бихте ли ни оказали помощ?
	— Надявам се. — Госпожа Слоун беше над шейсетте, спретнато облечена, и изглеждаше достатъчно дружелюбна, макар и донякъде изненадана.
	— Може ли да влезем? Това е агент Дон Селиг — каза Сиси. Както обикновено, приятелската й усмивка спечели.
	— Разбира се. — Стопанката се отдръпна от вратата. На Сиси Лумис й беше достатъчен само един поглед.
	Във всекидневната не се виждаше никакъв персийски килим, а опитът я беше научил, че хората не купуват само по един. От друга страна, апартаментът беше прекалено подреден, без да е претрупан.
	— Извинете ме, вашият съпруг тук ли е? Отговорът беше незабавен, изпълнен с болка.
	— Съпругът ми се помина миналия септември — каза жената.
	— О, съжалявам, госпожо Слоун. Не знаехме. — И с това обикновената рутина се превърна в нещо съвсем различно.
	— Той беше по-възрастен от мен. Джо беше на седемдесет и осем — каза тя и посочи една снимка върху масичката за кафе.
	— Името Алахад говори ли ви нещо, госпожо Слоун? — попита Лумис.
	— Не. Трябва ли?
	— Той търгува с персийски килими.
	— О, нямаме нищо такова. Имам алергия към вълната, разбирате ли.


>>	57.
>>	НОЩНО ПРЕХВЪРЛЯНЕ

	— Джак? — Очите на Райън мигновено се отвориха. Ярка слънчева светлина проникваше през прозорците. Часовникът показваше малко след осем сутринта.
	— По дяволите! Защо никой не ме…
	— Ти спа дори и докато звънеше будилникът — каза Кати. — Андреа каза, че Арни казал да те оставят да спиш. Аз също имах нужда от сън — добави ХИРУРГ. Тя бе прекарала в леглото повече от десет часа преди да стане в седем. — Дейв ми каза, че днес мога да ползвам почивен ден.


	Екипът му явно не бе мигнал цяла нощ заради него. Райън ги огледа, докато пиеше кафето си. Само то го крепеше.
	— Добре, как са нещата?
	— КОМЕДИЯ в момента се намира на сто и четиридесет мили зад гърба на индийците… ще повярвате ли, че те възобновиха патрулната си позиция след нас? — каза адмирал Джексън. — Операция „Къстър“ е почти пред приключване. 366-о авиокрило е в Саудитска Арабия, само един самолет получи повреда във въздуха и беше принуден да кацне аварийно в Англия. Дотук добре — обобщи Джей-3. — Другата страна подведе няколко изтребителя до границата, но ние имаме възпиращо подразделение, така че нямаше никакви проблеми.
	— Някой да смята, че ще се откажат? — попита Райън.
	— Не — каза Ед Фоли. — Вече не.


	Срещата стана на петдесет мили от Кейп Рас ал Хад, на югоизточния ъгъл на Арабския полуостров. Кръстосвачите „Нормандия“ и „Йорктаун“, разрушителят „Джон Пол Джоунс“ и фрегатите „Ъндърууд“, „Дойл“ и „Никълъс“ бяха дозаредени с гориво, а капитаните им отидоха с хеликоптери на борда на „Анцио“ за едночасово обсъждане на задачата. Крайната точка на маршрута им беше Дхаран.


	Както се увериха, Мохамед Алахад беше съвсем обикновен човечец, дошъл в Америка преди петнадесет години. Според документите бе вдовец без деца. Имаше си почтен и печеливш бизнес на една от хубавите търговски улици на Вашингтон и в момента бе в магазина си.
	Един от групата на Лумис отиде пред магазина и почука на вратата. Алахад се показа и обясни, че по заповед на президента е затворено. Агентът все пак успя да го уговори да го пусне да огледа килимите, остана вътре десет минути, а после се обади по радиото от колата си.
	— Най-обикновен магазин за килими — докладва той на Лумис по кодирания радиоканал. — Ако искаме да го огледаме по-добре, ще трябва да изчакаме. — Вече бяха поставили подслушващо устройство на телефонната линия, но до този момент нямаше никакви обаждания.
	Част от отряда беше в апартамента на Алахад. Всичко беше безупречно чисто. Не можеше да се разбере дали това жилище е обитавано от почтен бизнесмен, или от шпионин на чужда държава. Просто не можеше да се разбере. Не разполагаха с достатъчно доказателства, които да занесат на съдията, нямаха и заповед за обиск. Но това беше разследване, свързано с националната сигурност, включващо личната безопасност на президента, и шефовете им бяха казали, че тук няма никакви правила. Те вече бяха направили технически нарушения на закона, нахлувайки в две жилища, без да имат заповеди за обиск, и бяха поставили подслушвателни устройства на телефонните линии. Лумис и Селиг отидоха в жилищната сграда срещу магазина, научиха от домоуправителя, че в сградата има празен апартамент, който гледа към витрината на Алахад, получиха ключовете без никаква трудност и започнаха да наблюдават магазина. Други двама агенти следяха задната врата. После Сиси Лумис се обади в щаба. Може би това, с което разполагаха, да не беше достатъчно за съдия или областен прокурор, но беше нещо, което си струваше да обсъди с друг агент.


	Един друг потенциален обект още не беше напълно изяснен — чернокож агент, чиято жена беше мюсюлманка и явно се мъчеше да го привлече към своята вяра. Агентът обаче бе обсъждал проблема с другарите си и в досието му имаше бележка, че бракът му, също като на много от колегите му, е на път да се разпадне.
	Телефонът иззвъня и О’Дей вдигна слушалката.
	— Пат? Сиси се обажда. Нашият търговец на килими е звънял на мъртъв човек, чиято вдовица е алергична към вълната.
	Ха така!
	— Продължавай, Сис.
	— Тук вече имаме реална следа, Пат. Маскирането му е прекалено добро. Като по учебник. Изглежда толкова нормално, че човек дори не се замисля. Но защо ще се обажда от уличен автомат, освен ако не е притеснен дали някой не подслушва телефона му? Защо ще се обажда по погрешка на мъртъв човек? И защо погрешният номер ще се свързва с човек от охраната?
	— Е, Раман отсъства от града.
	— Задръж го там — посъветва Лумис. Все още нямаха повод да обявят официално разследване. Ако арестуваха Алахад, той щеше да поиска адвокат, а какво щяха да имат те насреща? Едно телефонно обаждане. На него нямаше да му се налага да го обяснява. Той просто нямаше да каже нищо. Адвокатът му щеше да обясни, че това е било просто грешка; нищо чудно Алахад да си имаше и някакво правдоподобно обяснение на случая и щеше да е готов с него, разбира се, и щеше да поиска доказателства, с които ФБР все още не разполагаше.
	— По-добре да се презастраховаме, вместо после да съжаляваме, Пат — завърши Лумис.
	— Ще трябва да поговоря с Дан. Кога ще претърсите магазина?
	— Тази вечер.


	Нищо не се движи толкова спокойно както един кораб. Когато автомобил се движи с тази скорост, почти петдесет километра, той вдига шум, който в тиха нощ се чува от стотици метри; корабите порят тихите води почти беззвучно. Само съскане и зад всеки кораб пенеста следа. Светлините по всички мостици бяха угасени, навигационните светлини също бяха изключени, което бе нарушение на правилниците в тези ограничени водни пространства. Вахтените използваха лазерни далекогледи, за да се взират напред по курса. Формацията тъкмо правеше завой в най-тясното място на протока.
	— Идват отляво, нов курс две-осем-пет — докладва дежурният на „Анцио“.
	Върху главния екран имаше над четиридесет „мишени“, както бяха кръстени радарните цели, всяка с вектор, показващ приблизителните курс и скорост. Броят на приближаващите и отдалечаващите се цели беше почти един и същ. Някои от тях бяха големи — отметките върху радарните екрани от супертанкерите бяха приблизително на остров със средни размери.
	— Е, дотук добре — каза помощник-капитанът. — Може и да са заспали.
	— Да-да — измърмори Кемпър.
	Сега се въртяха само навигационните радари. Новосформираната ислямска държава разполагаше с ескадрени миноносци, но дори и да патрулираха в Ормузкия пролив, до този момент не се бяха показали. Имаше и необяснени цели. Рибарски корабчета? Контрабандисти? Богаташи с разкошните си яхти? Нямаше как да разберат.
	Корабите бяха в пълна бойна готовност.
	— Промяна в курса на Трак Четири-Четири, идва отляво — докладва рулевият сержант.
	Това беше един надводен контакт точно в пределите на ирански води, на седем мили от тях и минаващ зад кърмата им, Кемпър се приведе напред. Една команда на компютъра показваше следата от курса на контакта за последните двадесет минути. Целта се бе движила покрай тях с нормална скорост, около пет възела. Сега правеше десет и бе направила завой към лъжливата група зад тях. Информацията беше подадена към „О’Банън“, чийто капитан беше старши на групата. Дистанцията между двата кораба беше 16 000 метра и се скъсяваше.
	Нещата започваха да оживяват. Хеликоптерът на „Нормандия“ пое по курса зад целта, придържайки се ниско над водата. Неизвестният съд увеличи мощността, а внезапния скок на мощността означаваше…
	— Това е катер — докладва пилотът. — Току-що увеличи скорост.
	Кемпър се навъси. Беше изправен пред избор. Да не направи нищо, като се надява нищо да не се случи. Да се въздържи от действие и да даде възможност на катера да стреля пръв по „О’Банън“ и групата му. Да направи нещо и да рискува, като разбуди другата страна. Но ако вражеският кораб стреляше пръв, значи на врага нещичко му беше известно, нали така? Може би. А може би — не. Реши да изчака още пет секунди.
	— Целта е ракетен катер, виждам две ракети носители, целта ляга в стабилен курс.
	— В момента има пряк достъп до „О’Банън“, сър.
	— Разговор по радиото, чувам разговор по радиото на УКВ, пеленг нула-един-пет.
	— Стреляйте — заповяда мигновено Кемпър.


	„Хищниците“ излетяха. Бяха три — по един за всеки корпус на югозапад от Багдат. Нито един обаче не стигна до планираното местоположение. Нямаше нужда. Още от петдесет километра инфрачервените им камери забелязаха светещите очертания на бронираните машини. Войнството на Бога бе потеглило. Информацията непрекъснато се препращаше към Военния град на крал Халид, а оттам — по целия свят.
	— Да имахме още два дни… — въздъхна Бен Гудли.
	— В каква степен на готовност са хората ни? — обърна се Райън към Джей-3.
	— 10-и полк е готов. 11-и се нуждае поне от един ден. Другата бригада още дори не си е получила въоръжението — отвърна Джексън.
	— Колко остава до сблъсъка? — беше следващият въпрос на президента.
	— Най-малко дванайсет часа, може би осемнайсет. Зависи най-вече от посоката им.
	Джак кимна, после се обърна към ван Дам.
	— Арни, Кали информирана ли е за всичко това?
	— Не, изобщо.
	— Обади й се. Трябва да произнеса реч.


	Алахад сигурно се бе отегчил да стои в магазина, без да има клиенти, защото излезе рано, качи се в колата си и отпътува. Проследяването му по пустите улици не представляваше никаква трудност. Няколко минути по-късно обектът беше забелязан да паркира колата си и да влиза в сградата, където беше апартаментът му. Лумис и Селиг излязоха от колата, заобиколиха отзад и влязоха. След кратко претъсване на документацията откриха картон на името на Дж. Слоун, номер 536–4040, но никакъв адрес.
	— Какво мислиш? — попита Лумис.
	— Мисля, че това е нов картон, не е оръфан и така нататък, и мисля, че тази чертичка тук му казва коя цифра от номера да сменя, Сис.
	— Този тип е шпионин, Дони.
	— Мисля, че си права. А това се отнася и за Ареф Раман.
	Но как да го докажат?


	Резултатът до този момент беше едно на нула за щатския военноморски флот срещу този на Обединената ислямска република. И двете групи продължаваха на югозапад в разширяващия се залив, със скорост от двайсет и пет възела в час, все още обградени от търговски кораби. Ефирът гъмжеше от разговори — всички се чудеха какво ли е станало на север от Абу Маса.
	Оманските патрулни кораби бяха вече в открито море и разговаряха оживено с някого, вероятно с ОИР, като питаха какво става.
	Според Кемпър от паниката винаги можеше да се извлече полза. Навън цареше мрак, а идентифицирането на кораб в мрака не беше лесна работа.
	— Кога ще се съмне? — попита капитанът.
	— След пет часа, сър — отвърна дежурният рулеви сержант.
	— Значи сто и петдесет мили спокойствие. Продължаваме напред.
	Успееха ли да се доберат до Бахрейн, без да ги открият, щеше да е истинско чудо.


	Поставиха всичко върху бюрото на инспектор О’Дей. „Всичкото“ възлизаше на три страници бележки и две снимки. Най-важният елемент беше разпечатката на регистрираните телефонни разговори. Това всъщност беше единственото юридическо доказателство, с което разполагаха.
	— Не е от най-пълните доказателства, които съм виждал — забеляза О’Дей.
	— Хей, Пат, ти ни каза да действаме бързо — напомни му Лумис. — И двамата са шпиони. Не мога да го докажа пред съда, но това ни стига да започнем широкомащабно разследване, ако приемем, че разполагаме с необходимото време, което силно ме съмнява.
	— Правилно. Хайде — каза той и се изправи. — Трябва да се срещнем с директора.
	— Ей, добре, че си седя на работното място — забеляза Мъри, когато О’Дей нахлу в кабинета му, без да чука.
	— Ей сега ще подскочиш — каза Пат. — Изглежда, в Службата в крайна сметка има предател, Дан.
	— Какво?
	— Такова. Лумис и Селиг ще те информират по въпроса.
	— Мога ли да го кажа на Андреа Прайс, без да ме гръмне? — попита директорът.
	— Мисля, че можеш.


>>	58.
>>	СВЕТЛИНАТА НА ДЕНЯ

	Вече втори ден броят на новорегистрираните заболели от ебола спадаше. От новите случаи около една трета бяха хора, при които тестът даваше положителен резултат, но без обичайните симптоми. Забраната върху пътуванията, изглежда, все пак вършеше работа.
	Нападението на детската градина също се разследваше. Мордесай Азир, вече беше твърдо установено, беше типична несъществуваща персона, пръкнала се от нищото очевидно с една-единствена цел, и след като я бе изпълнил, той бе изчезнал. Но бе оставил след себе си фотографии, а с тях все пак можеше да се постигне нещо, както научи Райън. Той се чудеше дали може да има някакви добри вести в края на деня. Едва ли.
	— Господин президент — каза директорът на ФБР от вратата. Зад него бяха инспектор О’Дей и Андреа Прайс.
	— Здравей, Дан. Виждате ми се доста усмихнати.
	И те му обясниха причината.


	Искаше се доста смелост да разбудят Махмуд Хаджи Даряеи преди разсъмване, но все пак в четири сутринта в Техеран телефонът край леглото му зазвъня. Десет минути след това той беше в съвещателната зала на личния си апартамент, а тъмните му хлътнали очи чакаха да накажат виновните за този факт.
	— Имаме доклад, че американски кораби са навлезли в Залива — каза шефът на разузнаването му.
	— Кога и къде? — попита спокойно аятолахът.
	— Станало е снощи малко след полунощ в теснините. Една от нашите патрулни ракетни лодки е забелязала нещо, което се е оказало американски разрушител. Получили заповед за атака от местния военноморски командир и от този момент нямаме никаква вест от катера…
	— И това е всичко? — „Събудили сте ме да ми съобщите това“?
	— В района е имало оживен радиообмен, кораби са разговаряли един с друг. Съобщиха ни за няколко експлозии. Най-вероятно нашият патрулен катер е бил атакуван и разрушен, вероятно от самолет — но самолет откъде?
	— Искаме разрешението ви да започнем въздушна операция за прочистване на Залива след разсъмване. Никога не сме го правили без разрешението ви — посочи командирът на военновъздушните сили.
	— Имате разрешението ми — каза Даряеи. — Какво друго има?
	— Войнството на Бога прави марш, насочен към сближаване с врага в района на границата. Операцията протича според плана. — „Дано поне тази новина го зарадва“ — помисли си шефът на разузнаването.
	Махмуд Хаджи кимна. Бе се надявал на един хубав нощен сън в очакване на дългите следващи дни, но не се бе получило. Погледна часовника на бюрото си и реши, че денят вече трябва да започне.
	— Ще ги изненадаме ли?
	— Определено вярвам — отговори шефът на разузнаването. — Армията има строги заповеди да поддържат радиомълчание. Когато стигнат Ал Бусая, можем да очакваме да ни открият, но тогава вече ще сме готови за скок, а и това ще бъде през нощта.
	Даряеи поклати глава.
	— Я чакайте, какво ни съобщи патрулният кораб?
	— Докладва за един американски разрушител или фрегата, възможно е да има и други кораби, но това беше всичко. Ще изпратим самолет да разгледа след два часа.
	— Това транспортни кораби ли са?
	— Не знаем — призна шефът на разузнаването. Бе се надявал, че тази тема вече е минала.
	— Разберете!
	Двамата мъже излязоха, а Даряеи повика прислужника си за чая. Хрумна му друга мисъл. Всичко щеше да се уреди, или поне щеше да се реши, когато Раман изпълнеше задачата си. Съобщението гласеше, че той е на мястото си и е получил заповедта. Защо тогава не я беше изпълнил! Даряеи погледна пак часовника. Беше още рано да телефонира.


	Кемпър бе издал заповед за нещо като отбой. Автоматизацията на корабите ЕГИДА правеше това лесно и по този начин два часа след инцидента с ракетния катер екипажът получи разрешение да се поотпусне. Това продължи около час, като всеки офицер и войник получиха петнайсет минути отдих. Всички вече бяха по местата си. Оставаха два часа до съмване. Бяха на по-малко от сто мили от Катар, вече с курс запад-северозапад, след като се бяха прикривали зад всички възможни островчета и нефтени платформи по маршрута, за да заблудят вражеските радарни инсталации. В тази си част заливът вече беше много по-широк. Имаше достатъчно пространство за маневриране и за използване на пълната мощ на сензорите. Картината върху радарния екран в центъра за бойна информация на „Анцио“ показваше звено от четири F-16 на север от съединението им. Щеше да е много по-добре, ако във въздуха имаха някой АУАКС, но както бе научил само преди час, всички самолети от този тип в региона бяха разположени на север. Днес щеше да има битка. Тя нямаше да е точно от онези, за които беше създадена ЕГИДА или пък за които беше обучаван персоналът, но нали за това бе военноморският флот?
	Кемпър заповяда на лъжливата група да поеме на юг. Работата им засега беше свършена. Когато слънцето се издигнеше над хоризонта, маскировката вече нямаше да я има и щеше да стане ясно на всички закъде се е запътила КОМЕДИЯ.


	— Напълно ли сте сигурни? — попита ФЕХТОВАЧ. — Господи, толкова пъти сме били очи в очи с този човек!
	— Знаем — увери го Прайс. — Ние знаем. Сър, трудно е да се повярва. Познавам доста отдавна Джеф…
	— Той е луд на тема баскетбол. Каза ми кой ще спечели финалите. И се оказа прав. Позна дори и развоя на точките.
	— Да, сър — съгласи се Андреа. — За нещастие, тези неща са малко трудни за обяснение.
	— Ще го арестувате ли?
	— Не можем — намеси се Мъри. — Това е една от ситуациите, в които не може да се докаже нищо. Пат обаче има една идея.
	— Да я чуем — заповяда Райън. Главоболието му се бе върнало. Не, не беше вярно. Краткият междинен период без главоболие бе свършил. Не стига, че му бяха сервирали новината за възможен предател в охраната му, ами сега и си мислеха, че имат сигурни доказателства — не, още по-лошо, поправи се той, недостатъчно добри, за да бъдат сигурни, само някакви си шибани подозрения! Щеше ли да свърши някога всичко това? Той обаче продължи да слуша.
	— Така че всъщност всичко е много просто — заключи О’Дей.
	— Не! — възрази мигновено Прайс. — Какво ще стане, ако…
	— Можем да държим нещата под контрол. Няма да има никаква реална опасност — увери я инспекторът.
	— Задръж малко — каза ФЕХТОВАЧ. — Ти каза, че можеш да провокираш този човек да се разкрие, така ли?
	— Да, сър.
	— И аз наистина ще направя нещо, вместо само да стоя като идиот?
	— Да, сър — повтори Пат.
	— И каква ще ми е ролята?
	— Господин президент…
	— Андреа, ти ще бъдеш тук, нали?
	— Да, но…
	— Тогава давам разрешението си — каза ФЕХТОВАЧ. — Имам само едно условие — в никакъв случай да не се доближава до семейството ми. Разбирате ли? Ако само погледне към асансьора, имаш пълната свобода да го надупчиш на решето, чуваш ли ме, Андреа?
	— Ясно, господин президент.


	— И така, да бъде светлина — провъзгласи на екипа си от центъра за бойна информация Кемпър. След подадената команда „Анцио“ и останалите четири кораба превключиха СПАЙ-радарите си от дремещо състояние на пълна мощност. Нямаше смисъл повече да се крият. Бяха точно под цивилното въздушно трасе с обозначение W-15 и всеки граждански пилот можеше да погледне надолу и да види формацията им.
	Само след секунда върху трите големи екрана се появиха многобройни следи от въздушни цели. Опознавателните устройства показваха четворка изтребители F-16, разположени на северозапад от формацията му. Във въздуха имаше шест авиолайнера, а денят едва бе започнал. Специалистите по ракетите прогонваха практически маршрути само за да поддържат компютрите във форма, но всъщност системата на ЕГИДА беше създадена като едно от онези всемогъщи неща, които могат да замрат за секунда, а в следващата да избухнат като взрив. Бяха точно на мястото, където можеха да направят най-добрата проверка на това.


	Първите ирански самолети, излетели в небето този ден, бяха два остарели F-14 Томкет от Шираз. Навремето шахът бе закупил около осемдесет такива и те все още можеха да се издигат във въздуха, с части, събрани от всички останали скелети или доставени от световния черен пазар на части за бойни самолети. Излетяха на югоизток, над Бандар Абас, увеличиха скоростта и се стрелнаха на юг към Абу Муса; щурманите на задните седалки оглеждаха земята с бинокли. Слънцето вече беше ясно видимо от височина шест хиляди метра, но на земята все още царуваше полумракът на навигационния здрач.
	От въздуха корабите не се забелязват всеки път — факт, често забравян и от моряци, и от пилоти. В повечето случаи корабите са прекалено малки, а повърхността на морето — прекалено обширна. Това, което вижда човек, без значение дали от сателитна снимка, или с невъоръжено око, е един развълнуван участък във водата, подобен на стрела с огромна глава — разпенената права линия зад кораба. Първо забелязаха лъжливата група, от разстояние шейсет километра. Главната част на КОМЕДИЯ беше идентифицирана минута по-късно. А след още една минута Кемпър даде заповед за стрелба.


	— Анцио, тук Старфайтър, свалих два, няма парашути, повтарям, няма парашути.
	— Разбрано.
	— Какъв хубав начин да започнеш новия ден — коментира един майор от американските ВВС, който бе прекарал шестнайсет месеца, симулирайки нападения срещу израелските военновъздушни сили в пустинята Негев. — Връщаме се в станцията. Край.


	— Не съм сигурен, че това е добра идея — заяви ван Дам. Радарното изображение от „Джон Пол Джоунс“ се предаваше от кораба посредством сателит във Вашингтон. Те виждаха нещата с по-малко от половин секунда закъснение.
	— Корабите не могат да се спрат, сър — каза Роби Джексън на шефа на канцеларията. — Не можем да поемаме рискове.
	— Но те могат да кажат, че ние сме стреляли първи и…
	— Не е вярно, сър. Техният ракетен катер стреля пръв преди пет часа — напомни му Джей-3.
	— Но те няма да го потвърдят.
	— Стига, Арни — намеси се Райън. — Това беше моя заповед, не помниш ли? Вече важат правилата на войната. Сега какво, Роби?
	— Зависи от това дали иранците ще го раздухат. Първата схватка завърши успешно за нас. Това е обичайното начало — каза Джексън.
	Най-тясната част на пролива се намираше на малко повече от сто мили между Катар и иранския град Басатин. Там имаше военновъздушна база и наблюдението от спътниците показваше, че изтребителите в нея са готови за излитане.


	— Здравей, Джеф.
	— Какво става, Андреа? — попита Раман. — Забравихте ме тук.
	— Страшна лудница е покрай тая болест. Трябваш ни. Имаш ли кола?
	— Мисля, че мога да взема от местния офис.
	— Добре — каза тя, — идвай веднага. Тук се случват доста интересни неща.
	— След четири часа съм при вас.
	— Имаш ли с какво да се преоблечеш?
	— Да, защо?
	— Заради обеззаразяването. Всеки трябва хубавичко да се изкъпе, преди да бъде допуснат в Белия дом. Ще видиш, когато пристигнеш.
	— Ясно. До скоро.


	Алахад не правеше нищо. Подслушвателните устройства, поставени в дома му, показваха, че гледа телевизия. После изгаси лампите и си легна и дори инфрачервените камери не можеха да проникнат през покритите със завеси прозорци на спалнята му. Агентите, които осъществяваха наблюдението, отпиваха от кафетата си в пластмасови чашки, вглеждаха се в тъмното и обсъждаха тревогите си по повод епидемията, както и всички в Америка. Медиите продължаваха да посвещават почти цялото си време на кризата. В програмите се излъчваха научни предавания, които обясняваха какво представлява вирусът и как се разпространява — всъщност как може да се разпространява, тъй като по този пункт все още имаше диаметрално противоположни мнения. Това било просто отмъщение на околната среда, пледираше един неин защитник. Човекът бил навлязъл дълбоко в джунглата, изсякъл дърветата, убивал животните, разтърсвал равновесието на екосистемата, и сега екосистемата си го връщала. Или нещо от този род.
	Имаше и юридически разбор на делото, което бе завел Едуард Килти, но призивът за вдигане на забраната върху пътуванията изобщо не предизвика ентусиазъм. Репортажите показваха самолетите по летищата, автобусите по автогарите, влакове по депата и множество пусти и безлюдни пътища. Други репортажи пък показваха как хората в хотелите се справят със ситуацията. Излъчваха се инструкции как хирургическите маски да се използват многократно, като се съобщаваше, че тази проста предпазна мярка работи почти безупречно; повечето от репортажите показваха болниците, а сега вече и найлонови чували с мъртви тела. Репортерите и медицинските консултанти започваха да коментират липсата на данни при голям брой случаи — което беше много тревожно за много хора, — но подчертаваха, че случаите не нарастват — което беше успокоително. Привържениците на апокалиптичните видения продължаваха да тръбят призивите си, но други спокойно им възразяваха, че данните не подкрепят твърденията им и че ситуацията се стабилизира.
	Говореше се, че хората се справят с болестта, че някои щати са останали напълно незасегнати от епидемията, че в пределите на засегнатите щати има райони, където болестта не е успяла да проникне. И накрая, някои хора твърдяха, че епидемията определено не е природно събитие.


	Държавният секретар Адлер бе в самолета и летеше към КНР. Мислеше си за Цзян — именно той беше човекът, подтикнал правителството си в тази посока. Това вече беше съвсем сигурно, още повече че знаеха, че и Индия е била замесена — отново! — този път прекарана от Иран и Китай. Истинският въпрос беше дали министър-председателката ще извести партньорите си, че не е изпълнила задължението си по сделката. По всяка вероятност — не, помисли Адлер. Тя отново бе надминала себе си. Явно й се удаваше без никакви усилия.
	Беше ядосан. Страната му бе станала обект на нападение, и то от хора, с които се бе срещал само преди няколко дни. Дипломацията не бе успяла да си свърши работата. Той не бе успял да предотврати един конфликт — а не беше ли това работата му? Още по-лошо, той и страната му бяха прецакани. Китай бе изработил и него, и една жизненоважна част от военноморския флот на САЩ. КНР сега подклаждаше и подстрекаваше кризата, която бе предизвикала с цел да навреди на американските интереси. Наистина бяха много хитри. Китай в прекия смисъл на думата не бе причинил никому нищо освен убийството на стотина авиопътници. Както и да се развиеха нещата, те пак щяха да си въртят търговията, пак щяха да се радват на уважението, което им се полагаше като на суперсила, и то без да рискуват нищо.
	Но пък не знаеха, че всичко това му е известно, нали?


	Следващото нападение щеше да бъде малко по-сериозно. Обединената ислямска република имаше много ракети С-802, така твърдеше разузнаването. Произведени от една китайска корпорация, те бяха сходни по тип и възможности с френските и имаха радиус на действие сто и десет километра. Проблемът обаче беше с насочването. В Залива имаше прекалено много кораби. За да се уверят, че ракетите им ще поразяват точно целите, които трябва, на иранците щеше да им се наложи да се приближат прекалено много.
	Кемпър реши да се погрижи за това. „Джон Пол Джоунс“ увеличи скоростта до тридесет и два възела и се придвижи на север. Новият разрушител притежаваше заблуждаваща външност — на радарния екран изглеждаше по-скоро като риболовно катерче със средни размери — и за да го подчертае, той изключи всичките си радари. КОМЕДИЯ им бе предала изображенията върху собствените си екрани. Сега те щяха да ги предадат на други. Той също така радира на Рияд и изрева за поддръжка на АУАКС. Трите кръстосвача, „Анцио“, „Нормандия“ и „Йорктаун“, поддържаха позиция в близост до товарните кораби и сега вече на цивилните екипажи на борда на „Боб Хоуп“ им ставаше пределно ясно, че бойните кораби не ги съпровождат само за да им осигуряват защитно прикритие с ракетния си чадър. Всеки атакуващ „вампир“ трябваше да си пробие път през веригата от кръстосвачи, за да стигне до тях. Всички цивилни моряци бяха по работните си места. Навсякъде по товарните палуби бяха разположени противопожарни системи. Дизелите работеха на пределни обороти.
	Оръжията бяха готови за стрелба и по целия граждански трафик беше разпространена вестта, че въздушните линии над Персийския залив не са безопасни. Това облекчаваше задачата. Присъствието им в района не беше тайна. Иранските радари сигурно ги бяха уловили, но в момента трябваше да се примирят с това.


	— Изглежда, че в Залива има две военноморски съединения — докладва шефът на разузнаването. — Не сме сигурни за състава им, но е възможно да са военни транспортни кораби.
	— И?
	— И два от изтребителите ни са били свалени, докато са ги приближавали — продължи началникът на военновъздушните сили.
	— Тези американски кораби… някои са от много модерен тип. Според доклада има и други, които на външен вид били като търговски кораби. По всяка вероятност това са транспортиращи танкове кораби от Диего Гарсия…
	— Онези, които индийците не трябваше да пускат?
	— Най-вероятно.
	Какъв глупак е бил да вярва на тази жена!
	— Потопете ги! — заповяда той.


	Раман обожаваше бързото каране. Широкото междущатско шосе, тъмната нощ и мощната служебна кола му позволяваха да се наслаждава на часовете път, докато караше към Мериленд. Броят на камионите обаче го изненада. Не знаеше, че има толкова много превозни средства, които прекарват храна и медикаменти. Въртящият се червен буркан на покрива на колата му ги предупреждаваше да се дърпат от пътя му, като също така му позволяваше да преминава през контролно-пропускателните пунктове със сто и петдесет километра в час, без да бъде спиран от пенсилванската щатска полиция.
	Имаше и време да мисли. Щеше да е безкрайно по-добре, ако беше знаел предварително какво ще се случи. Нападението срещу ПЯСЪЧНИК определено не го беше зарадвало. Тя беше дете, прекалено малко и невинно, за да бъде враг, и шокът от вестта го бе разтърсил дълбоко, макар и за кратко. Наистина не разбираше защо бяха заповядали това… освен за да свият още повече защитния пояс около ФЕХТОВАЧ и така да направят задачата му по-лесна. Но от това наистина не бе имало необходимост. Америка не беше Ирак, нещо, което Махмуд Хаджи вероятно не можеше да проумее.
	Виж, нападението с болестта беше нещо друго. Начинът й на разпространение беше израз на волята на Бога. Не беше от най-приятните неща, но такъв е животът. Той си спомни пламъците, обгърнали театъра в Техеран. Там също бяха загинали хора, обикновени мъже и жени, чиято грешка бе в това, че бяха отишли да гледат кино, вместо да се посветят на благочестиви мисли. Светът беше жесток и единственото нещо, което правеше бремето му поносимо, беше вярата в нещо по-голямо от отделния човек. Раман притежаваше тази вяра. Светът не се променяше случайно. Великите събития неизбежно бяха жестоки. Вярата се бе разпростряла с помощта на меча, въпреки поученията на Пророка, че мечът не може да накара човек да се проникне от Вярата… парадокс, който той не можеше да схване напълно, но това също спадаше към природата на света. Един човек не можеше да проникне във всичко. За много неща човек трябваше да зависи от напътствията на по-мъдрите, които да му казват какво да прави, кое е приемливо за Аллах и кое служи на каузата Му.


	Четири изтребителя, неизвестен тип, точно в момента се отделяха от земята в Басатин на около сто и петдесет километра от „Анцио“.
	— КОМЕДИЯ, тук Скай-Две, виждаме четири приближаващи се цели.
	На екраните на ЕГИДА се появи изображение. Собственият радар на кораба не можеше да види толкова надалеч, защото това бе доста под хоризонта. АУАКС показа върху екрана четири отметки, групирани в две двойки.
	— Скай, тук КОМЕДИЯ, унищожете ги.
	— Разбр… стоп, излитат още четири.


	— Започва да става интересно — каза Джексън. — Кемпър е заложил ракетен капан извън главната формация. Ако някой изобщо успее да се промъкне покрай F-16, ще видим дали работи.


	Минута по-късно излетя трета група от четири самолета. Дванайсетте изтребителя се издигнаха на десет хиляди метра, после завиха на юг.
	Четворката F-16 не можеше да рискува да се отдалечава прекалено много от КОМЕДИЯ, но се придвижи да посрещне заплахата в центъра на залива, насочвана от АУАКС. И двете бойни формации включиха радарите си за следене на цели, като тези на ОИР получаваха инструкциите си от наземнобазирани станции, докато екипажите на американските изтребители бяха ръководени от един Е-3В, който кръжеше на сто и петдесет километра зад тях. Работата не беше много елегантна. F-16, които имаха ракети с по-голям радиус на действие от иранските, стреляха първи и направиха завой, когато идващите от юг ирански прехващачи изстреляха своите и се опитаха да избегнат американските ракети. После първата група от четири самолета пикира рязко към водната повърхност. Бяха включени електронните смущаващи устройства, подпомогнати от мощни станции, базирани по крайбрежието, което беше изненада за американците. Американските самолети се разделиха на две и се устремиха на изток, после отново се обърнаха да проведат пресираща атака. Една иранска четворка обаче беше вече на осемдесет километра от КОМЕДИЯ. В този момент радарът на „Анцио“ я улови.
	— Капитане — проговори командирът на ескадрения миноносец в микрофона си. — Засечен съм с разпознаващи радарни сигнали, пеленг три-пет-пет. Засичащи сигнали, сър. Могат да ни поразят.
	— Ясно. — Кемпър се пресегна и завъртя превключвателя. На „Йорктаун“ — по-стара версия на кръстосвача — четирите боядисани в бяло SM2MR се подадоха от носовия и кърмовите погреби върху пусковите релси. При „Анцио“ и „Нормандия“ на външен вид нищо не се промени. Техните ракети се помещаваха във вертикални шахти. Радарите СПАЙ сега помпаха шест милиона вата високочестотна енергия в околното пространство и се концентрираха почти непрекъснато върху връхлитащите изтребители-бомбардировачи, които бяха още извън радиуса им на действие.
	Това обаче не важеше за „Джон Пол Джоунс“, който беше на десет мили северно от главната формация. В рамките само на три секунди главният му радар се задейства и после първата от осемте ракети стартира от шахтата си, като се устреми в небето сред колони от пушек и пламък.
	Бомбардировачите не бяха забелязали „Джоунс“. Безобидният му профил не се бе появил като реална заплаха в наблюдателните им устройства, нито пък бяха забелязали факта, че ги следи четвърти СПАЙ радар. Серията бели пушеци им дойде като неприятна изненада. Двама от иранските пилоти обаче успяха да изстрелят собствените си С-802 тъкмо навреме.
	На четири секунди разстояние от целите си ракетите SM2 получиха окончателните насочващи сигнали от илюминационните радари SPG-62. Това беше прекалено неочаквано за пилотите, но те вече бяха успели да изстрелят шест противокорабни ракети.
	— Вампир, вампир! Виждам връхлитащи самонасочващи се ракети, пеленг три-пет-нула.
	— Окей, наш ред е. — Кемпър завъртя превключвателя на друго деление, „специален автоматичен режим“. От този момент ЕГИДА вече можеше да действа напълно автоматично. Горе оръдията от централизираната система за аварийна сигнализация по данните от пилотажните прибори се завъртяха към щирборда. Навсякъде по палубите на четирите бойни кораба моряците слушаха и се опитваха да не се свиват от страх. Екипажите на търговските кораби, които охраняваха, просто не знаеха, че трябва да се страхуват.
	Във въздуха четворката F-16 се насочи срещу все още непокътнатата последна четворка. Тя също носеше противокорабни ракети, но се насочваше към лъжливата група. Първото звено бе забелязало събрана на малка площ група кораби. Второто не бе успяло и никога вече нямаше да успее. Те току-що се бяха обърнали към сигналите, излъчвани от радарите на ЕГИДА на запад, когато небето се изпълни с насочващи се надолу димни следи. Четворката се разпръсна. Два самолета експлодираха във въздуха. Третият беше поразен и се опита да се изтегли на северозапад, преди да загуби мощност, а четвъртият, който бяха изтървали, зави в рязък ляв завой, включи форсажа и изстреля всичките си закачени ракети. Четирите F-16 бяха поразили шест неприятелски самолета за по-малко от четири минути.
	В командния пункт на „Анцио“ Кемпър реши да не изстрелва заблуждаващите си ракети, както беше направил „О’Банън“. Три от връхлитащите ракети изглеждаха насочени към задната част на формацията, като само две бяха устремени към предната. Кръстосвачът му и „Нормандия“ се съсредоточиха върху тях. Целият корпус на кораба се разтърси, когато първите ракети излетяха. Екранът на радара се менеше всяка секунда, като показваше приближаващи и отдалечаващи се цели. В момента „вампирите“ бяха на двайсет километра. Това означаваше по-малко от петдесет секунди за достигане до целта и унищожаването й. Изглеждаше дълго като цяла седмица.
	Системата беше програмирана да възприема режим на управление на огъня съответен на дадения момент. Сега беше стреля-стреля-гледа. Изстрелваш една ракета, после друга и после гледаш дали целта е оцеляла от първите две, и опитваш трети път. Целта на „Анцио“ беше унищожена още с първата ракета, след което втората се самовзриви. Първата ракета на „Нормандия“ пропусна целта си, но втората се заби право в С-802 и я сгромоляса в морето с експлозия, която разтърси целия кораб само след секунда.
	„Йорктаун“ имаше едно предимство и един недостатък. По-старата му система позволяваше да насочва ракетите си право в целта, вместо да ги принуждава да правят завой във въздуха преди да я засекат. Но той не можеше да стреля толкова бързо. Първата С-802 избухна на осем километра от кораба, ударена едновременно от две ракети „земя-въздух“. Втората в момента беше на терминална височина три метра над водната повърхност. Следващата излетяла ракета „земя-въздух“ изтърва целта и избухна зад нея, без да причини вреда. Следващата ракета също изтърва целта. Поредният старт от носовите установки я унищожи на пет километра и въздухът се изпълни с отломъци, които разстроиха насочването на следващата двойка. И двете ракетни установки на кръстосвача се люшнаха, за да приемат следващия комплект от четири ракети „земя-въздух“. Последната 802 се промъкна сред пороя от парчета и отломки и се насочи право срещу него. „Йорктаун“ изстреля още две ракети, но едната се оказа повредена и изобщо не се насочи към целта, а другата я изпусна. Успяха да поразят ракетата едва на двеста метра. Двестакилограмовата бойна глава обсипа кръстосвача с парчета, които се стовариха върху предния панел на радара СПАЙ и се врязаха в надстройката, убивайки на място шестима моряци и ранявайки още двайсет.


	— Уха — възкликна министър Бретано. Цялата теория, която бе научил през последните няколко седмици, изведнъж бе станала реалност.
	— Не е зле. Вдигнаха във въздуха срещу нас четиринадесет самолета, а си получиха обратно само два или три, и толкова — каза Роби. — Това ще им даде малко храна за размишление поне за известно време.
	— А с „Йорктаун“ какво става? — попита президентът.
	— Ще почакаме и ще видим.


	Хотелът им беше на по-малко от километър от руското посолство и като ревностни журналисти, те решиха да минат разстоянието пеша; оставаха още само няколко минути до осем. Едва обаче бяха изминали стотина метра, когато видяха, че нещо не е наред. Хората се движеха неспокойно. Да не би да беше обявена войната със Саудитска Арабия? Джон реши да кривне към близкия пазар и там намери хора, заслушани в транзисторите, вместо да си гледат стоките.
	— Извинете — произнесе Джон на фарси със силен руски акцент, — какво е станало?
	— Война с Америка — отвърна един продавач на плодове.
	— О, и кога стана?
	— По радиото твърдят, че те са атакували наши самолети — каза друг продавач. — Кой сте вие?
	Джон измъкна паспорта си.
	— Ние сме руски журналисти. Мога ли да ви запитам за мнението ви?
	— Не се ли навоювахме? — отвърна с въпрос търговецът.


	— Нали ви казах. Сега обвиняват нас — каза Арни, докато четеше прехванатото от техеранското радио съобщение. — Политиката в региона съвсем ще се обърка.
	— Страните са ясно очертани — каза Ед Фоли. — Или си на едната, или на другата. Средно положение няма. ОИР е другата. По-просто е дори и от последния път.
	Президентът погледна часовника си. Минаваше полунощ.
	— Кога ще ми е речта?
	— По обяд.


	На Раман му се наложи да спре на шосето Мериленд-Пенсилвания, защото проверяваха огромна колона камиони, но щом успя да се промъкне между тях и показа удостоверението си, полицаят му махна да продължава, без да каже и дума. Раман включи радиото и улови една станция с денонощно излъчване на новините. В 12:30 съобщиха за въздушна битка в Персийския залив. Нито Белият дом, нито Пентагонът бяха излезли с коментар или съобщения. Иран твърдеше, че е потопил два американски кораба и свалил четири изтребителя.
	Колкото и да беше патриот и ревностен поддръжник на политиката на страната си, Раман не можеше да го повярва. Проблемът с Америка беше, че тази лошо организирана, идолопоклонническа и заблудена нация беше страхотно компетентна в използването и прилагането на силата. Дори и президентът Райън, както беше видял, колкото и да беше отхвърлян от професионалните политици, излъчваше спокойна и опасна сила. Той не крещеше, не буйстваше, не правеше като повечето „велики“ мъже. Раман се чудеше колко ли хора си дават реална сметка колко опасен е ФЕХТОВАЧ. Е, нали точно затова трябваше да го убие, та дори това да станеше с цената на собствения му живот.


	Бойната група обърна на юг зад Катарския полуостров без повече инциденти. Носовата част на „Йорктаун“ беше пострадала много лошо, като пожарите от електрическата инсталация бяха причинили също толкова щети, колкото и отломките от ракетата. Кемпър пререди съпровождащите кораби зад превозвачите на танковете, но нова атака нямаше. Резултатът от първата беше стреснал доста противника. Осем самолета F-15, четири от саудитските ВВС и четири от 366-о авиокрило, патрулираха високо над тях. Появи се и една смесена ескортираща група от саудитски и други кораби. Основно минотърсачи, те прослушваха дъното пред КОМЕДИЯ, като търсеха и най-малките признаци на опасност, но такива нямаше. Шест крупни танкера с контейнери се бяха оттеглили от дхаранския кей да направят място на „Боб Хоуп“ и братята му. Четирите кораба ЕГИДА се закотвиха на петстотин метра от тях, за да поддържат въздушен отбранителен чадър, докато траят разтоварните работи. Лъжливата формация, която не бе пострадала ни най-малко, влезе в Бахрейн да изчака развитието на обстановката.
	Застанал в рулевата рубка на „Анцио“, капитан Кемпър следеше как първите кафяви автобуси се приближават до корабите с натоварените танкове. През бинокъла си виждаше войници в маскировъчни униформи да се тълпят по ръба на кея. Траповете се спуснаха да ги посрещнат.


	— Нямаме коментар — заяви ван Дам на поредния репортер. — Президентът ще прави изказване по-късно днес. Това е всичко, което мога да ви кажа засега.
	— Но…
	— Това е всичко, което мога да ви кажа засега. — И шефът на канцеларията затвори телефона.


	— Ще изчистим всичката мръсотия от системата — каза Прайс на агентите си. — Знаем какво ще правим. Това е криминален случай и ще се отнасяме към него като към криминален случай. Никой да не, губи самообладание. Никой да не се издава и с най-малката реакция. Въпроси?
	Нямаше никакви въпроси.


	Даряеи погледна отново часовника си. Да, най-после часът бе ударил. Той се обади по телефона в посолството на ОИР в Париж. Оттам посланикът се обади на друг човек. Този човек пък позвъни в Лондон. При всички разговори използваните фрази бяха съвсем невинни. Съобщението обаче не беше.


	Звукът накара агентите да подскочат. И двамата погледнаха часовниците си. Първото, което видяха, беше номерът, който излизаше върху един течнокристален дисплей. Беше презокеански, с код 44, което означаваше, че звънят от Англия.
	— Да? — Това беше гласът на обекта, Мохамед Алахад.
	— Извинете, че ви притеснявам толкова рано. Обаждам се за триметровия килим, червения. Пристигна ли вече? Клиентът ми е много нетърпелив.
	— За съжаление все още не — отвърна съненият глас на Алахад.
	— Добре, но както вече казах, клиентът ми е много нетърпелив.
	— Ще видя какво мога да направя. Дочуване. — И телефонът се затвори.
	Дон Селиг вдигна клетъчния си телефон, набра управлението и им даде номера във Великобритания за бърза проверка.
	— Светлините току-що се включиха — докладва агент Скот. — Всички нащрек. Обектът стана и се раздвижи.
	След пет минути той излезе от жилището си. Проследяването му не беше никак лесно, но агентите си бяха направили главоболията да открият четирите най-близки телефонни автомата и да поставят хора близо до всички. Всичко стана ясно само след секунди, когато друг подслушван телефон иззвъня. Стопанина го нямаше и отговори автоматичният секретар.
	— Господин Слоун, обажда се Алахад. Вашият килим пристигна. Не разбирам защо още не ми се обаждате. — И затвори.
	— Хоп! — извика друг агент по радиомрежата. — Пипнахме го. Набра номера на Раман. Господин Слоун, получихме килима ви.
	— Веднага го прибирайте! — каза О’Дей.
	Нямаше изобщо никакви усложнения. Алахад се прибра направо вкъщи, но когато отключи и отвори, с изненада видя вътре мъж и жена.
	— ФБР — каза мъжът.
	— Вие сте арестуван, господин Алахад — произнесе жената и извади белезници. Нямаше извадени пистолети, но той не оказа съпротива — а и да се беше опитал, отвън до вратата вече имаше още двама агенти.
	— Но защо? — попита той.
	— Заговор за убийството на президента на Съединените американски щати — каза Силвия Скот, като го изблъска до стената.
	— Няма такова нещо!
	— Господин Алахад, вие допуснахте грешка. Джоузеф Слоун е починал миналата година. Как така ще продавате килим на умрял човек?
	Алахад се люшна като разтърсен от електрически ток. Умните винаги реагираха така, когато откриеха, че са надхитрени от още по-умни от тях. Следващият номер беше да се използва моментът. Процедурата щеше да започне само след няколко минути, когато му кажеха какво е наказанието за нарушаването на параграф 1751 от наказателния кодекс на САЩ.


	Утрото бе чудесно. Денят щеше да е чист за мисията му. Униформеният пазач на вратата му махна за поздрав, докато бариерата се вдигаше. Още една кола се появи зад него, и тя също беше пропусната. Паркира през две места от мястото му и Раман позна мъжа — беше онзи служител на ФБР, О’Дей, който бе извадил късмет в детската градина. Нямаше смисъл го ненавижда. Той бе бранил собственото си дете, в края на краищата.
	— Как я караш? — попита го сърдечно инспекторът от ФБР.
	— Току-що пристигам от Питсбърг — отвърна Раман и извади куфара си от багажника.
	— Какво си търсил там, по дяволите?
	— Трябваше да подготвим… но тази реч май няма да се произнася, доколкото разбирам. За какво си дошъл? — Раман беше благодарен за това отвличане на вниманието. Това му позволяваше да обмисля как да изпълни задачата си.
	— Двамата с директора имаме да докладваме нещо на Шефа. Първо обаче ще си взема душче.
	— Душче?
	— Дезинфек… о, та теб те нямаше няколко дни. Един човек от обслужващия персонал е пипнал вируса и всички трябва да се къпят и дезинфекцират при влизане. Хайде — каза О’Дей и също взе куфарчето си. Влязоха през западния вход. И двамата задействаха индикаторите за наличие на метални предмети, но тъй като и двамата бяха проверени федерални служители, фактът, че носят оръжия, не предизвика никаква реакция. Инспекторът посочи наляво и каза:
	— Ето там е. Ходил ли си в последно време на обществена баня?
	Раман видя, че две от помещенията са превърнати в нещо друго. На едната врата пишеше „мъже“, на другата — „жени“. От втората се показа Андреа Прайс, с мокра коса; дъхаше на химикали.
	— Как пътува, Джеф? Здравей, Пат! — поздрави ги тя.
	О’Дей отвори вратата с надпис „мъже“ и постави куфарчето си на пода.
	Работата наистина беше вършена много припряно, забеляза Раман. Някакъв дребен чиновник бе заемал кабинета, но всичките мебели бяха изчезнали и подът бе застлан с пластмасово покритие. Имаше и закачалка за дрехите. О’Дей се съблече и се запъти към закритата с брезент кабинка с душ.
	— Тия дяволски химикали поне те разсънват — обади се инспекторът с пускането на водата. Две минути по-късно излезе и започна енергично да се разтрива с хавлията. — Сега е твой ред, Раман.
	— Вълшебно — отвърна агентът и започна да се съблича. О’Дей се триеше с хавлията, докато Раман се скрие зад брезента. Служебният пистолет на агента беше оставен най-отгоре върху закачалката за дрехи. О’Дей отвори куфарчето си, взе автоматика на Раман и извади пълнителя. После попита високо:
	— Как са пътищата?
	— Чисти са, направо беше вълшебно… по дяволите, тази вода вони!
	— Вони малко. — Раман носеше два резервни пълнителя за пистолета си. Пат пъхна и трите в джобчето на куфара си, преди да разопакова четирите, които бе приготвил. Единия пъхна в пистолета на Раман, а другите два — в кожения калъф на колана на агента. След като върна всичко на мястото му, О’Дей продължи да се облича. Нямаше смисъл да бърза. Раман очевидно имаше голяма нужда от душ. „Може би се пречиства“ — помисли студено инспекторът.
	Агентът излезе и О’Дей му подхвърли хавлия, докато обличаше ризата си.
	— Добре че си взех резервен комплект бельо. — Раман измъкна бельото и чорапите си от куфара.
	— Е, това сигурно е част от правилника — да бъдете като манекени, щом работите при президента, а? — Пат се приведе да си завърже обувките и след секунда вдигна глава. — Добро утро, господин директоре.
	— Не знам защо, ама се притеснявам вкъщи — изсумтя Мъри. — Взе ли документите, Пат?
	— Да, сър. Това наистина си струва да му го покажем.
	— Дяволски си прав. — Мъри смъкна сакото и връзката си и забеляза: — Луксозно обслужване предлагат в Белия дом. Добро утро, Раман.
	Двамата агенти приключиха с обличането, увериха се, че личните им оръжия са по местата си, и после пристъпиха отвън.
	— Двамата с Мъри влизаме направо — каза Пат на Раман в коридора. Не им се наложи да чакат дълго Мъри и тогава Прайс отново се показа, точно в момента, когато директорът на ФБР излезе от стаята с душа, и О’Дей потърка носа си да й покаже, че всичко е наред. Тя едва забележимо кимна и каза:
	— Джеф, искаш ли да отведеш господата в Овалния? Аз трябва да отида в командния пост. Шефът чака.
	— Разбира се, Андреа — каза Раман и ги поведе. Прайс изостана малко — и не се запъти към командния пост.
	На следващото ниво Раман видя да подготвят телевизионна апаратура за Овалния кабинет. Арни ван Дам се стрелна през входа, следван от Кали Уестън. Президентът Райън си беше на бюрото с обичайните навити до лактите ръкави, прелистваше някаква папка. Директорът на централното разузнаване Ед Фоли също беше там.
	— Как е, понрави ли ти се душът, Дан? — попита той.
	— О, вече казвам сбогом на остатъка от косата си, Ед. Здравей, Джеф — каза президентът, вдигайки поглед.
	— Добро утро, господин президент — отвърна Раман и зае обичайното си място до стената.
	— И така, Дан, какво ми носите? — попита Райън.
	— Разкрихме една иранска шпионска мрежа. Според нас е свързана с опита за покушение върху дъщеря ви. — Докато Мъри обясняваше, О’Дей отвори куфарчето си и измъкна една папка.
	— Нашите приятели британците разкриха връзката — започна Фоли. — А контактът, им тук е един човек на име Алахад — ще повярвате ли, ако ви кажа, че това копеле има магазин само на километър оттук?
	— Държим го вече под око — вметна Мъри. — Подслушваме всичките му телефонни разговори.
	Всички бяха заболи погледи в документите върху бюрото на президента и не видяха как лицето на Раман замръзна. Разумът му трескаво препусна. Ако бяха започнали това току-що… значи все още имаше шанс, а освен това тук бяха и директорите на ФБР и ЦРУ и той можеше да ги изпрати в комплект при Аллах… саможертва… Раман разкопча сакото си с лявата ръка и притвори очи за кратка молитва. После с едно мигновено движение дясната му ръка измъкна пистолета.
	С изненада видя очите на президента да се отместват право върху него. Е, това не беше толкова лошо. Райън трябваше да знае, че смъртта идва, и единственият срам щеше да е, че никога нямаше да разбере напълно защо.
	Райън конвулсивно се дръпна, когато пистолетът цъфна в ръката на телохранителя му. Реакцията му беше автоматична, въпреки всичките уверения и напътствия, които бе получил, и въпреки сигнала на О’Дей, че всичко е наред. За миг се зачуди дали наистина може да се довери на когото и да било, после видя как Джеф Раман натисна спусъка като робот, без никакво изражение в очите.
	Звукът накара всички в стаята да подскочат, макар и по различни причини.
	Щрак.
	И това беше всичко. Устата на Раман провисна. Оръжието му беше заредено. Той усещаше допълнителното тегло на патроните в пълнителя, а…
	— Пусни го — изрече спокойно О’Дей, с насочен срещу него „Смит & Уесън“. Миг по-късно и Мъри измъкна служебния си пистолет.
	— Вече арестувахме Алахад — обясни му директорът.
	Раман имаше и друго оръжие, една телескопична палка, но президентът беше на петнадесет метра от него и…
	— Мога да ти пръсна колянната капачка, ако много желаеш — произнесе ледено О’Дей.
	— Мръсен шибан предател! — изкрещя Андреа и влетя през вратата с насочен пистолет. — Шибан мръсен убиец! Лягай на пода, веднага!
	— Спокойно, Прайс! Няма да избяга никъде — каза Пат.
	В цялата ситуация и на Райън не му издържаха нервите.
	— Моето момиченце, моето миличко, ти ли им помогна да планират убийството й? — Той запристъпва да заобиколи бюрото, но Фоли го спря с ръка.
	— Не, този път не! Ед!
	— Стига! — заповяда му шефът на разузнаването. — Хванахме го, Джак. Хванахме го.
	— Лягай на пода, не ме интересува нищо! — изръмжа Пат. — Пусни пистолета и лягай долу.
	Раман целият трепереше. Страх, гняв, всички възможни емоции пронизваха душата му; всичко, освен онова, което бе очаквал. Той презареди пистолета си и отново дръпна спусъка. Този път дори не се беше прицелил, това беше само акт на отчаяние и протест.
	— Не можех да използвам халосни патрони. Теглото им щеше да ме издаде — обясни О’Дей. — Това са истински патрони. Само че извадих куршумите и навлажних барута. Капсулът само изпука, и това беше, нали го чу?
	В продължение на минута-две Раман сякаш бе забравил да диша. Тялото му се сгърчи, той изтърва пистолета върху килима и рухна на колене. Прайс застана зад него, тласна го с крак и той се просна на пода. За пръв път от много години насам Мъри лично закопча белезниците на престъпник и попита:
	— Искаш ли да чуеш правата си?


>>	59.
>>	РЕД ЗА ВОДЕНЕ НА БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ

	Дигс не беше получил необходимите заповеди и което беше още по обезпокояващо, неговата операция още нямаше ясно очертан план. Беше в непрекъснат контакт с командирите на два от бронираните си полкове, старшия командир на военновъздушната част, бригадния генерал, който бе докарал 366-о авиокрило, саудитите, кувейтците и различните разузнавателни агенции, като се опитваше да усети какво прави всъщност противникът и от това да определи какво може да планира — и съответно да се опита да формулира някакъв собствен план.
	Заповедите и редът за водене на бойните действия пристигнаха по факс-апарата около 11 часа вашингтонско време, 16 часа по Гринуич и 19 часа Лима, или местно време. Това беше обяснението, което бе липсвало до този момент. Той веднага го предаде на подчинените си офицери и събра щаба си.
	Нещата бяха много напрегнати. Според информацията от спътниците Войнството на Бога — разузнавателните служби вече бяха научили името му — беше на осемдесет километра от кувейтската граница и бързо я наближаваше.
	А те все още не бяха готови. 366-о авиокрило беше в Кралството, но то не беше достатъчно, за да разположи самолети на всички необходими за целта аеродруми. Поне хиляда дребни подробности трябваше да се доуточнят. Самолетите F-16 от Израел бяха в много добро състояние, всичките им 48 машини с по един двигател работеха, като дори в първоначалните сблъсъци фигурираха няколко свалени цели, но останалите се нуждаеха от поне още един ден. По подобен начин 10-и полк беше напълно готов, но 11-и имаше още работа. Той все още се сформираше и се придвижваше до района за първоначалното си разположение. Трета бригада едва бе започнала да прогонва екипировката. Една армия не е просто събрано на едно място въоръжение. Това е екип, съставен от хора с представа за това какво трябва да се прави. За жалост обаче изборът на времето и мястото на войната е обикновено работа на агресора.
	Той погледна отново съобщението по факса, събрало се на три страници. В ръцете си държеше буквално експлозив. Планиращият му екип четеше копията в мрачно спокойствие. Накрая S-3 на 11-и полк, полковият офицер по оперативните въпроси и бойната подготовка, обобщи от името на всички:
	— Ще падне доста работа.


	Тримата руснаци вече бяха пристигнали. Кларк и Чавес трябваше непрекъснато да си напомнят, че не сънуват. Двама служители на ЦРУ да получават подкрепа от руснаците. В действителност задачите бяха две. Руснаците бяха поели по-трудната и бяха прекарали необходимата екипировка по дипломатическата поща. На двамата американци оставаше да си пробват силата с по-лесната. От Вашингтон бе пристигнала и една депеша, пак през Москва, това всички го разбираха.
	— Нещо много забърза работата, Джон — въздъхна Динг. После служебното му изражение се върна. — Е, какво пък, по дяволите.


	Залата за пресконференции не беше пълна като друг път. Много от редовните посетители бяха по други места, някои озовали се извън града и блокирани от забраната за пътувания, а други просто липсваха и никой не беше наясно защо.
	— Днес президентът ще произнесе голяма реч в продължение на един час — съобщи им ван Дам. — За нещастие, няма да има време да ви раздам предварителни копия с текста. Моля да информирате мрежите си, че това е нещо от изключителна важност.
	— Арни! — извика един репортер, но шефът на президентската канцелария вече излизаше от залата.


	Репортерите в Саудитска Арабия знаеха повече от приятелите си във Вашингтон и сега се придвижваха да се доберат до бойните части, където бяха разпределени. За Том Донър това беше 1-ви батальон от 11-и полк. Донър беше пременен от главата до петите в бойна униформа за действия в пустинята, или БУДП. Намери двайсет и девет годишния командир на батальона застанал до танка си.
	— Здравейте — каза капитанът, повдигайки леко глава от картата.
	— Къде ще ме сложите? — попита Донър.
	Капитанът се изсмя.
	— Никога не питайте един войник къде иска да постави репортера, сър.
	— Тогава при вас, а?
	— Аз се возя в тая машинка — отговори офицерът. — Ще ви сложа в един от командните „Брадли“.
	— Трябва ми операторски екип.
	— Има — каза капитанът и посочи. — Хей там са. Още нещо?
	— Да. Искате ли да знаете за какво е цялата тая работа?
	До този момент журналистите бяха буквално затворници в един риядски хотел, като дори не им се разрешаваше да телефонират на семействата си, че са живи и здрави; всичко, което знаеха близките им, беше, че репортерите са призовани, а техните корпорации бяха поели задължението да не издават истината за тяхното отсъствие при подобни разполагания. В случая с Донър мрежата съобщи, че той бил в „командировка“ — трудно за обяснение твърдение при забраната за пътувания. Но на тях им беше обяснена главната ситуация — това нямаше как да се избегне, което ги поставяше едно стъпало по-високо от войниците.
	— Ще го чуем след час или някъде там, поне така каза полковникът. — Младият офицер обаче се заинтригува.
	— Това е нещо, което трябва да се научи веднага. Честно.
	— Господин Донър, знам какъв номер извъртяхте на президента и…
	— Ако искате ме застреляйте, но първо ме изслушайте. Това е важно, капитане.
	— Казвайте каквото ще казвате.


	— Не могат да преминат през цялата ни страна — настояваше саудитският генерал. — Не са обучени за това и все още са зависими от пътищата.
	— Има информация, която навежда на други изводи, сър — каза Дигс.
	— Ние сме готови да ги посрещнем.
	— Човек никога не е достатъчно готов, генерале. Никой не е готов.


	В „ПАЛМ БОУЛ“ беше напрегнато. Предаваните от спътниците изображения съобщаваха, че силите на ОИР продължават да напредват и че ако не преустановят марша си, ще бъдат посрещнати от две кувейтски бригади и един американски полк в резерва. Саудитите бяха готови да осигурят бърза подкрепа. Никой не знаеше как ще се развие битката — числеността не беше в тяхна полза, — но нямаше да бъде като последния път, каза си майор. Сабах. Изглеждаше му страшно глупаво, че обединените сили не могат да ударят първи.
	— Улавяме известна активност по радиото — докладва един техник. Навън слънцето току-що бе започнало да се скрива зад хоризонта. Спътниковите фотографии, които офицерите от разузнаването разглеждаха в момента, бяха направени преди четири часа. През следващите два часа фотографии нямаше да има.


	„СТОРМ ТРАК“ беше близо до границата, прекалено далеч за обстрел с минохвъргачки, но не съвсем в безопасност от дългоцевната артилерия. Една рота от четиринайсет саудитски танка в момента се разполагаше между подслушвателния пост и защитния насип. За пръв път от няколко дни бяха започнали да записват радиопредавания. Сигналите бяха скрамблирани, разбира се, повече като командни заповеди, отколкото като регулярни тактически радиопредавания, които бяха прекалено многобройни дори и за най-елементарните кодиращи системи. Тъй като не можеха да ги разчетат веднага — това беше работа на компютрите във ВГКХ, — те започнаха да правят опити за определяне на местоположението на източниците им. След двайсет минути вече бяха определили местата на трийсет източника — двайсет бяха бригадни щабове, шест — дивизионни командни постове, три бяха за командирите на корпусите и един за армейското командване. Изглежда, пробваха комуникационната си мрежа. Хората от електронното разузнаване трябваше да изчакат, докато компютрите им дешифрират разменените съобщения. Апаратурата за установяване на посоката вече беше указала местата им по пътя за Ал Бусая, по който продължаваха да се придвижват към Кувейт.
	След залез слънце „хищниците“ отново излетяха и се насочиха на север. Първо потеглиха към радиоизточниците. Камерите им се включиха, когато вече бяха навлезли на петнайсет километра във вътрешността на ОИР, и първото нещо, което един от тях забеляза, беше една батарея с 203-милиметрови оръдия, свалени от влекачите, с разтворени станини и дула, насочени на юг.
	— Полковник! — извика настойчиво един сержант.
	В същия миг северният хоризонт избухна в оранжево.


	Дигс още обсъждаше схемите на разполагане, когато постъпи първото съобщение:
	— Сър, „СТОРМ ТРАК“ докладва, че те са открили огън с артилерия.


	— Добър ден, скъпи мои съграждани американци — започна Райън пред камерите. Образът му се препредаваше по целия свят. В Саудитска Арабия думите му се предаваха на средни вълни, УКВ и къси вълни, така че всеки войник, моряк и пилот можеха да го слушат. — През последните две седмици преживяхме страшно много.
	— Най-първото нещо, което ще ви кажа, е за прогреса, който постигнахме с епидемията, причинена на страната ни.
	— Не ми беше никак лесно да наложа забрана за пътувания между отделните щати. Съществуват много малко свободи, по-ценни от правото човек да пътува където и когато си поиска, но по съвета на нашите специалисти по медицина аз реших, че е необходимо да предприема тази стъпка. Сега вече мога да ви докладвам, че тя постигна желания ефект. Новите случаи на заразени от болестта вече в продължение на четири дни спадат. Частично това се дължи на предприетите от правителството мерки, но повече се дължи на усърдието, с което вие взехте необходимите мерки, за да се предпазите. По-късно днес ще ви предоставим повече и по-подробна информация, но в момента мога да ви съобщя, че епидемията от ебола ще спре, вероятно през следващата седмица. Много от новите случаи на заболели са хора, които със сигурност ще оздравеят. Професионалистите медици на Америка извършиха нечовешка работа, за да подпомогнат засегнатите и да ни помогнат да разберем какво се е случило и как да се преборим по най-добрия начин с него. Задачата ни още не е приключила, но страната ни ще преживее и тази буря, както сме преживели толкова други.
	— Преди малко споменах, че епидемията ни беше причинена.
	— Появата на тази болест в страната ни не беше каприз на случая. Ние бяхме атакувани по един нов и варварски начин. Той се нарича биологическо оръжие. Това е нещо, забранено от международните закони и договорености. Биологическата война е предназначена по-скоро да сплаши и смачка една нация, отколкото да я унищожи. Ние всички изпитахме ужаса от това, което сполетя страната ни, от начина, по който тази болест не подбира жертвите си. Моята съпруга, Кати, работи денонощно с жертвите на вируса „Ебола“ в болницата в Балтимор. Както знаете, аз бях там само преди няколко дни, за да видя с очите си как стоят нещата. Видях жертвите, разговарях с лекарите и сестрите, а до болницата разговарях с един мъж, чиято съпруга беше болна.
	— Тогава не можех да му кажа, но сега мога да ви го кажа, че от самото начало ние подозирахме, че тази епидемия е дело на човешки ръце, а за последните няколко дни нашите разузнавателни и полицейски институции и агенции откриха доказателството, от което се нуждаехме, за да мога да ви го съобщя.
	Върху телевизионните екрани се появиха лицата на малко африканско момче и една белгийска милосърдна сестра с бяло було.
	— Тази болест е започнала преди няколко месеца в Заир — продължи президентът. Трябваше да доведе думите си до сърцата и умовете на всички хора, бавно и грижливо, а Райън в момента трудно можеше да запази гласа си равен и спокоен.


	Саудитските танкисти веднага скочиха по машините си, запалиха двигателите и се придвижиха на нови позиции, в случай че първоначалните им позиции са били забелязани. Огънят обаче, както видяха, беше насочен срещу „СТОРМ ТРАК“. В това имаше логика. Подслушвателният пост беше ключов пункт за събирането на информация. Работата им беше да го защитават, което бяха в състояние да направят, ако нападението беше с танкове и сухопътни войски, но бяха безсилни срещу артилерийския огън. Саудитският капитан беше красив млад мъж на двайсет и пет години. Той беше и дълбоко религиозен и следователно осъзнаваше факта, че американците са гости на страната му и че е длъжен да ги защити. Свърза се по радиото с щаба на батальона и поиска да изпратят бронетранспортьори, за да евакуират разузнавателния персонал.


	— И така, ние проследихме пътя на болестта от Африка до Иран. Как го научихме ли? — попита президентът. — Знаем го, защото болестта се върна обратно в Африка със същия самолет. Моля забележете регистрационния номер на самолета, HX-NJA. Това е същият самолет, който се бил „изгубил“ със сестра Жана Батист на борда…


	„Трябва ни още един ден, по дяволите!“ — изруга наум Дигс. А вражеските сили бяха на почти триста километра от мястото, където всички планираха да ги пресрещнат.
	— Кой се намира най-близко? — попита той.
	— Четвърта бригада — отвърна старшият саудитски офицер. Но тази бригада беше разпръсната на един фронт от над сто и петдесет километра. Имаха разузнавателни хеликоптерни части, но ударните хеликоптери бяха на съвсем друго място, на осемдесет километра южно от Уади ал Батин. Другата страна не проявяваше особено желание да им улесни работата, нали?


	За Даряеи беше истински шок да види снимката си по телевизията. И което беше още по-лошо, най-малко десет процента от хората в страната му също щяха да я видят. Американската Си Ен Ен не се предаваше в страната, но британската служба Скай Нюз покриваше територията на цялата ОИР и на никого не му бе хрумнало…
	— Този е човекът, отговорен за биологическото нападение срещу страната ни — каза Райън със спокойствието на машина. — Той е причината няколко хиляди от нашите съграждани да умрат. Сега, ще ви кажа защо го е направил, защо организира нападението срещу дъщеря ми Кейти и защо беше направен опит за покушение срещу живота ми точно в Овалния кабинет само преди няколко часа. Предполагам, че господин Даряеи в момента също наблюдава предаването. Махмуд Хаджи — произнесе президентът, гледайки точно в обектива на камерата, — твоят човек Ареф Раман вече е във федералния затвор. Наистина ли мислиш Америка за толкова глупава и наивна?


	Също като всички останали, Том Донър слушаше с чифт слушалки, включени към радиостанцията на танка, и следеше лицата на екипажа — те бяха застинали и безстрастни до последното, изпълнено с презрение изречение на президента.
	— Ебах им майката! — изпсува един войник. Беше 11-Делта, танкист, втори мерач.
	— Господи! — едва успя да изтръгне от себе си Донър.
	— Войските на ОИР сега се подготвят за нахлуване в нашия съюзник, кралство Саудитска Арабия — продължи Райън. — За последните два дни ние сме придвижили войски, които са рамо до рамо с нашите приятели.
	— Има едно много важно нещо, което трябва да ви съобщя сега. Нападението срещу дъщеря ми, опитът за покушение върху собствения ми живот и варварското нападение срещу страната ни беше предприето от хора, които наричат себе си мюсюлмани. Ние всички трябва да разберем, че тази религия няма нищо общо с тези нечовешки действия. Ислямът е религия. Америка е страна, в която религиозната свобода е първата свобода, изразена в нашата Декларация за правата на гражданите, дори още преди тези за свободата на словото и всички останали. Ислямът не е враг на страната ни или на някоя друга страна. Точно както семейството ми веднъж беше нападнато от хора, които се наричаха католици, така и тези хора са изкривили и деформирали религиозната си вяра в името на световно господство. Какво мисли за това Господ, не мога да кажа. Знам, че ислямът също като християнството и юдаизма, ни учи, че Бог е любов и милосърдие — и справедливост.
	— Е, сега ще има справедливост. Ако силите на ОИР, разположени пред границата на Саудитска Арабия, тръгнат да нахлуват, ние ще ги посрещнем. Нашите въоръжени сили са на местата си, както ви казах, и сега ще говоря направо на тях:
	— Сега вече знаете защо бяхте откъснати от домовете и семействата си. Сега вие знаете защо трябва да вземете оръжията си в защита на страната си. Сега вие знаете кой е врагът и знаете как действа.
	— Но Америка няма традиции да напада преднамерено невинни хора, а аз трябва да ви изпратя в бой. Бих искал това да не се беше налагало. Аз самият съм служил в морската пехота и знам какво е да воюваш на чуждо място. Ни вие там ще се биете за собствената си страна, а тук у дома вашата страна ще се бие за вас. Вие ще бъдете в нашите молитви.
	— Обръщам се към нашите съюзници в Кувейт, кралство Саудитска Арабия, Катар, Оман и всички държави от Залива: Америка стои рамо до рамо с вас отново, за да отразим агресията и да възстановим мира. Желая ви щастие. — Гласът на Райън за пръв път от началото на речта му се промени забележимо, давайки изблик на чувствата му. — И успех!
	Бойците в командната машина на дивизиона се гледаха в продължение на няколко секунди преди някой да проговори. Дори бяха успели да забравят присъствието на репортера. Най-младият, един ефрейтор, сведе поглед към разтрепераните си ръце и изрече клетвата си:
	— Педалите ще си платят. Шибаните му педали ще си платят за всичко, момчета.


	Четири въоръжени бронетранспортьора се носеха през пустинята с над шейсет километра в час. Избягнаха разнебитения път до „СТОРМ ТРАК“ от страх, че ще станат обект на артилерийския огън, и това се оказа много разумна постъпка. Първата им гледка от целта беше един облак дим и прах, който се стелеше от антенната конструкция. Едно от трите здания сякаш бе оцеляло, но гореше, и саудитският лейтенант, който водеше спасителния взвод, се зачуди дали въобще може да има оцелели. На север видя друг вид блясъци — хоризонталният пламък от дулото на танк измъкна от мрака хълмчета и ями там, където по залез си беше съвсем равно. Минута след това пламъците над „СТОРМ ТРАК“ затихнаха донякъде и се изместиха към мястото, където танковете очевидно се мъчеха да спрат вражеските машини, нахлуващи в страната му. Офицерът благодари на Аллах, че спешната му задача се улеснява поне от това.
	Четирите бронетранспортьора си пробиха път сред рухналите антени към разрушения комплекс, после задните им люкове се отвориха и войниците наскачаха да огледат наоколо. Тук бяха работили тридесет мъже и жени. Откриха деветима незасегнати и петима ранени. Претърсването на района отне пет минути, но не откриха повече оцелели, а моментът съвсем не беше подходящ да се погрижат за останките на мъртвите. Машините тръгнаха обратно към батальонния команден пункт, където чакаха хеликоптери, за да откарат американците.


	Това, което изуми саудитския танков командир, беше, че все пак бяха успели да ги изненадат. Той знаеше, че по-голямата част от армията на страната му е разположена на триста километра на изток. Но врагът беше тук и напредваше на юг. Явно нямаха намерение да нападат Кувейт, поне засега. Това стана съвършено очевидно, когато първите танкове на ОИР се появиха в термичния му прицел извън обсега му на стрелба, защото му бяха заповядали да не се приближава прекалено много до граничната линия. Младият офицер не знаеше какво да прави. При нормални условия армията работеше под плътен контрол от страна на командването, така че той радира за инструкции. Но в момента батальонният му командир си имаше достатъчно грижи, собствените му петдесет и четири танка и други бойни машини бяха пръснати на фронт с ширина над трийсет километра, бяха обстрелвани с непряк артилерийски огън и много от тях докладваха за вражески танкове, пресичащи границата, следвани от моторизирани пехотни подразделения.
	Офицерът реши, че трябва да направи нещо, така че заповяда на танковете си да потеглят напред, за да посрещнат врага. На разстояние три хиляди метра от противника танковете му откриха огън, като първите четиринадесет изстрела поразиха осем вражески танка, съвсем не лошо постижение за военнослужещи с непълен работен ден, помисли той, вземайки решение да остане и да се бие на място, защитавайки родната си земя срещу нашественика. Четиринадесетте му танка бяха пръснати на една линия, дълга три километра. Защитимо разположение, но за съжаление стационарно, а по средата на тази линия той беше прекалено ангажиран с това, което ставаше пред него. Вторият залп унищожи още шест танка, но в този момент един от танковете му беше ударен и избухна в пламъци. В позицията му вече имаше дупка, и той трябваше да направи нещо.
	Точно в този момент се разнесе първият залп с противотанкови снаряди, изстрелян от ракетните установки, разположени върху пехотните бронетранспортьори, следващи танковете. Машините му започнаха да понасят удари. Макар че тези снаряди не можеха да пробият челната броня, те късаха веригите, унищожаваха двигателите на танковете му и разрушаваха противопожарните им системи. Вече половината от танковете му горяха и беше време да сменят позицията си. Четири танка се придвижиха на два километра на юг, а капитанът остана с другите три и успя да унищожи още един танк преди да потегли и той, но една ракета удари задната част на купола и взриви боеприпасите. Останала без командира си, ротата продължи да се бие още трийсет минути, като отново се изтегли назад, докато накрая трите оцелели танка подкараха на юг със скорост петдесет километра в час, търсейки батальонния команден пост.
	Той обаче вече не беше там, където го бяха оставили. Постът беше локализиран по радиообмена си и обстрелян от цяла бригада артилерия в неподготвената си позиция точно когато оцелелите от „СТОРМ ТРАК“ пристигнаха с разузнавателния взвод. В първия час на Втората война за Персийския залив в защитната линия на саудитската армия беше образуван пробив широк петдесет километра, с което пътят на нашествениците към Рияд беше напълно открит. Цената, която беше платило Войнството на Бога за това, беше половин бригада. Висока цена, но пък те бяха готови да я платят.


	Атакуващата страна винаги разполага с предимство. Това беше добре известно на Дигс, но работата на командира беше да създаде порядък от хаоса, като използва първото, за да всее второто сред редиците на врага. След унищожаването на „СТОРМ ТРАК“ Дигс бе лишен временно от възможността да използва „хищниците“ и трябваше да се оправи някак. 366-о авиокрило беше разположено без въздушния радар Дж-СТАРС, способен да следи придвижванията на сухоземните войски. Във въздуха се намираха два самолета Е-2В АУАКС, като всеки имаше охрана от по четири изтребителя. Двайсет изтребителя на ОИР излетяха към тези цели.


	— Нашите войски са на територията на кралството — докладва шефът на разузнаването. — Срещат съпротива, но продължават напред. Американският шпионски пост е унищожен.
	Новините изобщо не зарадваха Даряеи.
	— Откъде са научили… откъде са научили?
	Шефът на разузнаването се боеше да запита кой и какво е научил. Така че реши да прескочи въпроса.
	— Това няма значение. След два дни сме в Рияд и тогава вече нищо няма значение.
	— Какво знаем за болестта в Америка? Защо няма повече болни? Как са могли да изпратят войски?
	— Това вече не ми е известно.
	— Какво знаеш тогава?
	— Изглежда, че американците имат един полк в Кувейт и още един в Кралството, и трети, който разтоварва въоръжението си от корабите — онези, които индийците не спряха — в Дхаран.
	— Тогава атакувайте ги! — Махмуд Хаджи беше на косъм да изкрещи. Беше побеснял от наглостта на този американец, който си позволяваше да се обръща към него с малкото му име и то така, че хората му можеха да видят и чуят… и да повярват?
	— Нашите военновъздушни сили са ангажирани на север. Там е най-важното място. Всяко изтегляне на сили оттам ще бъде загуба на време.
	— Тогава използвайте ракети!
	— Ще се погрижа.


	Командващият саудитската 4-та бригада беше известен, че може да очаква най-много отвличаща вниманието атака в района си и трябва да е готов да контраатакува ОИР веднага след началото на масираната атака в Кувейт. Също като много генерали в историята, той бе направил грешката да се довери прекалено много на разузнаването си. Той разполагаше с три механизирани батальона, всеки покриващ сектор с ширина петдесет километра и с пролуки от десет до петнайсет километра между тях. При една офанзивна роля това щеше да е гъвкаво разположение, способно да порази вражеския фланг, но ранната загуба на разположения му по средата батальон бе разкъсала силите му на две, поставяйки му почти невъзможната задача да командва така разпокъсаните части, а той задълбочи грешката си, като се придвижи напред, вместо да се оттегли. Просто не прецени факта, че само на сто и петдесет километра зад гърба му се намира Военният град на крал Халид, където да се реорганизира за една наистина добра контраофанзива, вместо да импровизира така.
	Атаката на ОИР беше базирана на модела, усъвършенстван от съветската армия през седемдесетте години. Първоначалната фаза на пробив се изпълняваше от една тежка бригада, врязваща се напред под прикритието на масирана артилерийска подкрепа. Елиминирането на „СТОРМ ТРАК“ бе замислено още от самото начало. Той и „ПАЛМ БОУЛ“ — противникът знаеше дори и кодовите им наименования — бяха очите на вражеската командна структура. Спътниците бяха недосегаеми за тях, но наземно базираните постове за събиране на разузнавателна информация бяха достъпна плячка. Както и очакваха, американците бяха успели да разположат известни бойни части, но не много, а половината от тях щяха да се окажат самолети, които можеха да използват само през деня. Както и при Съветите, които бяха написали книгата как да стигнат до Бискайския залив, ОИР щяха да завземат крайбрежието, заменяйки многобройни жертви срещу време, за да постигнат политическите си цели преди потенциалният им враг да успее да разгърне напълно силите си. Ако саудитите мислеха, че Даряеи ламти за нефта им, това си беше тяхна работа. Обаче кралската фамилия и правителството бяха в Рияд. Армията на Обединената ислямска република рискуваше левия си фланг, но ключът тук се казваше скорост, а ключът за постигането на скоростта беше бързото елиминиране на 4-та саудитска бригада.


	Дигс изведнъж проумя какво ги бе сполетяло. Той самият го беше правил на иракчаните през 1991 година. Беше го правил и на израелците преди две години като командир на полка „Бъфало“. Също така бе командвал и Националния тренировъчен център. Сега видя какво е да си от другата страна. Нещата се случваха прекалено бързо. Саудитите по-скоро реагираха, отколкото мислеха, виждаха размерите на кризата, но не и точните й измерения, и бяха полупарализирани от скоростта на главоломно развиващите се събития.
	— Накарайте 4-та бригада да се изтегли тридесет километра — каза спокойно Дигс. — Имате достатъчно пространство за маневриране.
	— Ще ги спрем! — заяви саудитският командир.
	— Генерале, правите грешка. Подлагате на риск бригадата, когато не е необходимо. Можете да си възвърнете загубено пространство. Но загубено време и хора не се връщат.
	Но той не искаше да слуша, а Дигс нямаше достатъчно звезди на яката, за да говори с по-голяма настойчивост. „Още един ден — помисли той, — да имаше само още един дяволски ден.“


	Батальонът на 4-та бригада, разположен най-източно, не помръдна от позицията си и загина почти целият. Ударните хеликоптери на ОИР вече се бяха включили в атаката и макар саудитите да стреляха добре, невъзможността да маневрират ги беше осъдила. Осъществяването на тази бойна задача струваше на Войнството на Бога още една бригада, но в края на задачата пробивът на саудитската защитна линия се беше разширил вече до сто и десет километра.


	Забелязаха го с повече изненада, отколкото следваше. Един спътник от програмата към системата за оказване поддръжка на отбраната над Индийския океан забеляза блясък от изстрелване на ракета. Новината стигна до Сънивейл, Калифорния, а оттам до Дхаран. Всичко това се беше случвало и преди, но не и с ракети, изстрелвани от Иран. Корабите бяха разтоварени само наполовина. Войната бе започнала едва преди четири часа, когато първата ракета „Скъд“ излетя от подвижната си установка и се насочи към юг.
	— А сега какво? — попита Райън.
	— Сега ще видите защо кръстосвачите са все още там — отвърна Джексън.


	Едва ли беше необходимо предупреждение за нападение. Трите кръстосвача, плюс „Джоунс“, въртяха радарите си и засякоха ракетата отдалеко. Националните гвардейци, които измъкваха верижните транспортьори, проследиха огнените следи на ракетите „земя-въздух“ в небето. Три кратки експлозии и това беше всичко. Но войниците изпълниха с още по-голямо настървение разтоварването на танковете си.
	На борда на „Анцио“ капитан Кемпър видя как следата изчезна от екрана на радара. Това беше другото нещо, в което ЕГИДА ги биваше много, макар че да стои под обстрел не беше точно представата му за приятно забавление.


>>	60.
>>	ОПЕРАЦИЯ „БЪФОРД“

	Шест часа след първия артилерийски бараж вражеските намерения вече бяха повече от ясни. Бяха необходими докладите от разузнавателните полети на хеликоптерите, за да се очертае първоначалната картина, но окончателния щрих нанесоха спътниковите фотографии. Мариън Дигс беше наясно с историческите прецеденти. Когато френското висше командване подразбрало за германския план „Шлифен“ преди началото на Първата световна война, реакцията им била „Толкова по-добре за нас!“ Нападението бе спряло буквално пред вратите на Париж. През 1940 година Върховното командване посрещнало първоначалните новини за следващото германско нападение с усмивки — а то завършило чак на френско-испанската граница. Проблемът беше там, че хората обикновено оставаха предани на идеите си много повече, отколкото на съпругите си — и тази тенденция беше универсална. Вече минаваше полунощ, когато саудитите проумяха, че основните сили на армията им се намират съвсем не там, където би следвало, и че съединенията, бранещи западната граница, са прегазени от враг, който е или прекалено умен, или прекалено тъп, за да направи онова, което бяха очаквали от него. Те трябваше да водят битка или да маневрират, което ги свари напълно неподготвени. Войските на ОИР се стремяха на всяка цена да овладеят Военния град на крал Халид. В този пункт щеше да се развихри сражение, след което врагът щеше да има избор: или да завие на изток към Персийския залив — и нефтените полета — като по този начин обгради в капан съюзническите войски; или да продължи на юг към Рияд, за да нанесе политически нокаут и да спечели войната. Така или иначе, това не беше лош план, помисли Дигс. Ако успееха да го осъществят, разбира се. Техният проблем беше същият като на саудитите, между впрочем. Те имаха план и го мислеха за много добър. Рано или късно всеки допускаше тази грешка и ключът да бъдеш на страната на победителите беше да знаеш какво можеш да направиш и какво не. Този враг още не знаеше частта „какво не може“. Нямаше смисъл да му се напомня за това; беше прекалено рано.


	Райън говореше по телефона с приятеля си в Рияд.
	— Имам картината, Али — увери го президентът.
	— Ситуацията е много сериозна.
	— Слънцето скоро ще изгрее, а вие разполагате с пространство, което можете да замените за време. Този номер е успявал и преди.
	— А вашите сили какво ще направят?
	— Не се безпокой, няма да се изтеглят.


	— Тази война започна зле за обединените ни сили — говореше Том Донър, излъчван на живо по нощните новини на Ен Би Си. — Поне така чуваме. Обединените армии на Ирак и Иран пробиха саудитските отбранителни линии на запад от Кувейт и се движат на юг. Аз съм тук с войниците на 11-и бронетанков полк „Блек Хорс“. Това е сержант Брайън Хътчинсън от Сиракуза, Ню Йорк. Сержант, какво мислите за ситуацията?
	— Както виждате, въпреки лошите новини, войниците са готови — дори изпитват нетърпение — да се срещнат с врага.


	Командващият саудитските въоръжени сили затвори телефона — току-що бе разговарял с краля, — после се обърна към Дигс.
	— Какво препоръчвате?
	— Като за начало, мисля, че трябва да придвижим на запад 5-а и 2-ра бригади.
	— Но това ще остави Рияд беззащитен!
	— Не, генерале, в действителност не е така.
	— Трябва веднага да контраатакуваме!
	— Генерале, още не се налага — каза му Дигс, без да вдига поглед от картата. 10-и полк със сигурност се намираше на интересна позиция… Той вдигна поглед. — Сър, чували ли сте някога анекдота за стария и младия бик? — Дигс продължи с един от любимите си анекдоти и само след няколко секунди старшите саудитски командири закимаха енергично.


	— Ето, виждате ли, дори и американската телевизия твърди, че успехът е на наша страна — каза шефът на разузнаването.
	Командващият военновъздушните сили на ОИР не беше толкова бодър. За изминалия ден бяха загубили тридесет изтребители, срещу може би два саудитски. Планът им да се промъкнат и да унищожат самолета АУАКС, който определено накланяше везните във въздушното пространство към съюзниците, бе претърпял пълен провал и им бе струвал загубата на най-добре обучените пилоти. Добрата новина все пак беше, че врагът не притежаваше нужните за завоюването на страната му самолети. Сега от Иран излизаха още сухопътни сили и се съсредоточаваха срещу Кувейт от север.


	Срещу Дхаран бяха изстреляни общо петнадесет ракети „Скъд“. Вероятността да улучат КОМЕДИЯ беше много малка и всичките бяха или прехванати и унищожени, или, в повечето случаи, бяха паднали в морето сред трясъци и фойерверки, без да причинят никаква вреда. Последният товар — на този етап главно камиони — вече беше на кея. Грег Кемпър свали бинокъла, с който наблюдаваше потеглящата колона. Накъде отиваха, той не знаеше. Но подозираше, че на петте хиляди национални гвардейци от Северна Каролина им е писнало и че вече са бесни да правят нещо, каквото и да е то.


	Едингтън вече беше стигнал южната страна на ВГКХ с бригадния си състав. Бойната му единица „Уулфпак“ вероятно нямаше да успее да стигне навреме, за да се включи в битката, така че той ги насочи към Ал Артавия, едно от онези места, които понякога стават важни в историята, защото пътищата водят натам. Не беше сигурен дали това щеше да се случи и тук, макар и да си спомняше, че Гетисбърг е било място, където Боби Лий се е надявал да снабди войниците си с обувки. Докато хората му си вършеха работата, полковникът запали пура и излезе, за да види току-що пристигналите две роти. Военната полиция вече ги разпределяше по набързо оформените защитни позиции. Над главата му профучаха изтребители. Американски F-15. Добре, врагът щеше да има много приятни изживявания.
	— Господин полковник! — извика един главен сержант, командир на танк „Брадли“, от люка си и спря машината. Едингтън се покачи при него.
	— Как са всички?
	— Готови сме и за разходка из ада, сър. Къде са те? — попита сержантът, смъквайки покритите с прах предпазни очила.
	Едингтън му посочи.
	— На около сто и петдесет километра натам, по този път. Как се чувстват войниците, сержант?
	— Колко можем да изтребим преди да ни накарат да спрем, сър?
	— Ако е танк, унищожете го. Ако е бронетранспортьор, унищожете го. Ако е камион, унищожете го. Ако е на юг от защитния насип и държи оръжие, унищожете го. Но правилата за убийството на хора, които не оказват съпротива, са много сериозни. Не можем да ги нарушаваме. Това е важно.
	— Това ни е достатъчно, полковник.
	— Не поемайте прекалени рискове с вземането на пленници все пак.
	— Няма, сър — обеща командирът на танка. — Няма да поема никакви рискове.


	Законите на геометрията изкараха „Блек Хорс“ най-отпред. Полковник Хам бе издал команда да напредват в редица, 1-ви, 2-ри и 3-ти дивизион подредени в линия от юг на север, като всеки покриваше фронт с ширина трийсет километра. 4-ти (авиационен) дивизион държеше в запас, като само няколко разузнавателни хеликоптера опипваха почвата напред, докато сухоземните елементи от батальона за поддръжка напредваха, за да издигнат една предварителна база в пункт, който предните му части още не бяха достигнали. Хам беше в своя команден танк М4 — наречен естествено „Звездни войни“.
	Информационната система за връзка между танковете започваше да се разгъва в реална тактическа обстановка. Армията работеше с нея вече от пет години, но до този момент тя не беше пробвана в битка и Ал Хам беше изпълнен с доволство, че ще е първият, който ще провери колко струва. Командните екрани в М4 показваха всичко. Всеки отделен танк и бойна машина беше едновременно и източник, и получател на информация. Тя започваше с информирането на всички къде са разположени всички приятелски бойни сили с точност до метър — това трябваше да предотврати всякакви нападения върху своите. С едно докосване на превключвателя Хам знаеше разположението на всяка бойна машина, с която разполагаше, обозначена върху карта, показваща терена до най-малките подробности. След време той щеше да има подобна точна картина и на вражеските разположения, а след като знаеше къде се намира всеки, и свой, и чужд, идваше изборът и на собствени позиции. Саудитските 2-ра и 5-а бригади бяха на северозапад от него и се придвижваха от кувейтската гранична област. Той разполагаше с около сто и петдесет километра преди да почне да се тревожи за сблъсък с противника и четирите часа ход напред щяха да послужат за установяването на контрол върху бойните му части. Беше нещо като тренировъчна задача, която беше длъжен да изпълни, защото грешките на бойното поле, колкото и дребни да са, струват скъпо.


	Причината, поради която оцелелите от 4-та саудитска бригада бяха успели да спечелят време и пространство, за да се реорганизират и попълнят боеприпасите и горивото си, беше, че Войнството на Бога беше принудено да направи същото. Влекачите зареждаха от цистерните, които бяха следвали бойните машини. Процесът продължи четири часа. До този момент бригадните и дивизионните командири бяха доволни. Изоставаха само с десет километра от планираното — плановете винаги са прекалено оптимистични — и с един час във времето. Зареждането с гориво протече също почти по план. Те бяха съкрушили първоначалната съпротива, понасяйки повече загуби, отколкото бяха очаквали, но така или иначе бяха съкрушили врага си. Войниците бяха уморени, но това беше в реда на нещата, и времето за зареждане с гориво им позволи да подремнат. С наближаването на зората Войнството на Бога запали дизеловите двигатели и възобнови похода си на юг.


	Първите битки този ден щяха да бъдат въздушни. Обединените военновъздушни сили започнаха да излитат масово точно след четири от базите в южната част на кралството. Първата редица самолети бяха Ф-15 Ийгъл и се присъединиха към трите циркулиращи Е-3В АУАКС, разположени на изток и запад от Рияд. Изтребителите на ОИР също излетяха, все още под управлението на наземни радарни станции, разположени на територията на бившия Ирак. Битката започна с нещо като танц между две групи танцьори. И двете страни искаха да разберат къде се намират установките с ракети „земя-въздух“ на вражеската страна. Постепенно ставаше ясно, че и двете страни разполагат с ракетен пояс, зад който да се укриват, но и в двата случая първоначалните битки щяха да се водят на една електронна ничия земя. Първият ход беше направен чрез излитането на звена от по четири изтребителя от 390-а изтребителна ескадрила „Уайлд Боорс“ (Глиганите). Предупредени от своя контролен самолет, че една формация на ОИР е взела курс на изток, „Ийгълите“ завиха на запад и се стрелнаха през празното пространство, като обърнаха курса към морето, последвани от останалите. Американците очакваха да спечелят, и така и стана. Изтребителите на ОИР — в действителност ирански F-4, останали от времето на шаха — бяха спипани съвсем неподготвени. Предупредени от наземните си щурмани, те обърнаха обратно, но проблемът им беше по-сложен от конкретната тактическа ситуация. Те бяха очаквали някаква бойна схема, при която едната страна щеше да изстреля ракети, а другата щеше да ги избегне, като после се върне и изстреля собствените си в един стил на сблъсък, закостенял като средновековен рицарски турнир. Никой не им беше казал, че американският враг не е обучаван да воюва по този начин.
	Американците стреляха първи, всеки по една управляема ракета, което им позволяваше да се оттеглят, след като ги бяха изстреляли. Те обаче не постъпиха така, а се вклиниха зад тях, следвайки едновременно и доктрината си, и наклонностите си след десетчасов размисъл върху онова, което президентът им беше съобщил по радиото. Сега всичко беше на лична основа и първата група американски изтребители продължи да се сближава с първата група цели. Три от четирите цели бяха унищожени, страшно изненадани от ракетата, която американските пилоти бяха кръстили Сламър*.
	[* От slam (англ.) — разбивам на пух и прах. — Б.пр.]
	Четвъртата цел успя да се измъкне, благослови късмета си и зави обратно, за да изстреля собствените си ракети, но внезапно видя върху радарния си екран, че на по-малко от петнадесет километра има изтребител. Това накара иранския пилот да дръпне щурвала и да завие на юг, което се оказа грешка, защото американецът намали рязко скоростта и застана в опашката му. Искаше позиция, от която да разстреля собственоръчно врага, и се залепи зад противниковия самолет. След петнадесет секунди F-4 изпълни целия екран на прицела.
	— Фокс-Три, Фокс-Три, стрелям!
	Втора четворка „Ийгъл“ се появи в района на битката, преследвайки собствените си цели. Наземните ръководители на полетите на ОИР бяха смаяни от скоростта, с която губеха машини и хора, и заповядаха на изтребителите си да се насочат срещу приближаващите се американци и да изстрелят радарно насочваните си ракети с голям радиус на действие — но дори и тогава американците не побягнаха, за да ги избегнат, както се очакваше. Вместо това тактиката им се състоеше да изпълнят завои под прав ъгъл към земята и да поддържат равна дистанция със стрелящия самолет. Това разстройваше доплеровия ефект за радарите на изтребителите и изпрати ракетите им в хаотични, неориентирани курсове. После американците завиха, всеки си избра по една цел и стреляха от петнайсет километра, докато през това време изтребителите на ОИР се опитваха да захванат повторно целите си и да изстрелят поредната ракета. Предупредени, че във въздуха са се появили още ракети, вражеските изтребители опитаха да завият и да избягат, но бяха прекалено вътре в радиуса на действие на ракетите и бяха унищожени.
	— Хей, педал, тук е Бронко — обади се глас на английски по канала за връзка на ОИР. — Дай нещо за допълнително. Много беше вкусно, да знаеш. Ще ви пръснем задниците на всички! — Той превключи каналите на Скай-Едно. — Рейзърбек Лед, има ли още работа, край?
	— Във вашия сектор не, поддържай готовност.
	— Разбрано. — Полковникът, който командваше 390-и авиополк, направи страничен завой, като гледаше към земята да зърне някъде големи масиви от танкове, и за пръв път в живота си изпита желание да бъде бомбардировач вместо прехващач. Полковник Уинтърс беше от Ню Йорк. Там имаше епидемия, а тук той воюваше срещу тези, които я бяха причинили. — Рейзърбек, Лед, всички да се подредят след мен. — После провери състоянието на горивото си. Трябваше скоро да зарежда.
	След това се появиха „Страйк Ийгъл“ от 391-ви полк, съпровождани от екипираните с ракети ХАРМ F-16. По-малките едноместни изтребители закръжиха с включени апаратури за засичане на противника, като душеха за мобилни установки с ракети „земя-въздух“.


	„Хищниците“ работеха по същия въпрос. Три бяха катастрофирали със загубата на наземния си контрол в „СТОРМ ТРАК“ и в разузнавателното отразяване на обстановката се образува дупка. На театъра на бойните действия оставаха само десет. Четири от тях бяха във въздуха и летяха на две хиляди и петстотин метра височина, почти невидими над напредващите дивизии. Войските на ОИР разчитаха най-вече на механизираната си артилерия. В момента те се подготвяха за следващата голяма атака, подредени зад две механизирани бригади, готови всеки момент да направят скок към Военния град на крал Халид. Един „хищник“ се натъкна на група от шест батареи. Информацията веднага постъпи в сборния пункт, откъдето беше подадена на АУАКС и обратно долу, на шестнайсетте „Страйк Ийгъл“ от 391-ви полк.


	Саудитската формация чакаше напрегнато. Четирийсет и четирите бойни машини бяха пръснати по протежение на осем километра, максималната ширина, на която се бе осмелил командващият ги майор. Един приближаващ писък в небето накара бойците му да се скрият в машините, когато снарядите започнаха да удрят пред позицията му. Първоначалният обстрел продължи три минути, като попаденията на снарядите напредваха към местата, където бяха разположени танковете му.


	— Наближаваме! — извика командирът. Врагът очевидно очакваше първата атака да е срещу предните му танкове, където се намираха установките с ракети „земя-въздух“. Трите звена се разделиха, после се пръснаха по двойки и снижиха до хиляда и двеста метра, оставяйки димящи следи. Оръдейните батареи бяха подредени прегледно, в редици, снарядите бяха отделени на сто метра настрани, заедно с влекачите им. „Точно като по учебник“ — помисли си полковник Стив Берман и изсипа минибомбите.
	— Хубава гледка. — Надолу летяха два контейнера муниции БЛУ-97 с комбиниран ефект, общо над четиристотин минибомби с размери на топки за софтбол. Първата батарея беше буквално изравнена със земята, експлозии избухнаха и от камионите с боеприпаси.
	— Следващите, моля. — Пилотът форсира изтребителя в рязък десен завой. Оръжейният оператор го повика обратно към следващата батарея, после той забеляза…
	— Противосамолетна батарея в десети квадрат. — Това се оказа подвижна установка с противосамолетни ракети ЗСУ-23, чиито четири оръдия започнаха да стрелят с трасиращи снаряди. — Пускам им едно бонбонче.
	Танцът със смъртта трая само няколко секунди. „Ийгълът“ избягна огъня и изстреля ракета „Мавърик“, която унищожи оръдейната установка. После пилотът се насочи към следващата батарея гаубици.
	„Също като «Ред Флаг»“ — мярна се за миг в съзнанието на пилота. Той беше воювал тук през 1991 година като капитан и бе унищожавал цели, но основно си бе прекарвал времето в проследяването и унищожаването на ракети „Скъд“. Опитът от битката в реални условия никога не бе достигал до нивото на бойната практика при насочване на снарядите и ракетите на максимални разстояния във военновъздушната база „Нелис“. Сега обаче това бе станало. Той търсеше цели в реално време, и за разлика от тренировките в „Нелис“, отдолу стреляха срещу него с истински снаряди. Е, той също им пускаше истински бомбички. Огънят от земята се усили, докато той се насочваше към следващото скупчване на цели.


	На сто метра пред позицията му в пустинята се изсипаха още двайсет или трийсет снаряда. След трийсет секунди паднаха още десет. Трийсет секунди по-късно само три. На хоризонта, доста зад първия ред танкове, се вдигаха облаци прах, разнесе се далечен тътен. След няколко секунди нещата се изясниха. Появиха се зелено боядисани изтребители, устремили се на юг. Бяха приятелски, прецени той по очертанията им. После се появи още един, който влачеше подир себе си димен шлейф, след миг се преобърна и две точки се стрелнаха от него, превръщайки се в парашути, които се приземиха на километър зад позицията му. Изтребителят рухна на земята и избухна в огромна експлозия. Майорът изпрати един транспортьор да докара летците, после прехвърли вниманието си върху танковете, които все още бяха извън обсега на стрелбата му.


	По дяволите! Това все пак си беше като „Ред Флаг“, само с тая разлика, че тази нощ той нямаше да разказва богато украсените си истории в офицерския клуб и да се промъква в Лас Вегас за някое шоу и известно време в казиното. При третия си заход се бе озовал сред преграден огън и самолетът му бе пострадал прекалено силно, за да го върне при своите. Още не се беше освободил от парашута, когато видя един транспортьор да се приближава към него и се зачуди чий ли е. Миг по-късно въздъхна облекчено. Беше саудитски.
	Машината ги откара до нещо, което предположи, че е командният пост. Пред позицията продължаваха да падат снаряди, но прицелът на противника се бе влошил и сега снарядите падаха на петстотин метра от предната линия.
	— Кой сте вие? — попита Стив Берман.
	— Майор Абдула. — Офицерът дори козирува.
	— Предполагам, че вие сте момчетата, на които ни пратиха да помогнем. Поразчушкахме здравата артилерията им, но някакво копеле успя да ме свали. Можете ли да ни осигурите някакъв хеликоптер?
	— Ще опитам. Ранен ли сте?
	— Аз не. Операторът ми е с изкълчено коляно. Не бихме отказали да пийнем нещо, между впрочем.
	Майор Абдула му връчи манерката си.
	— След малко ще има нападение.
	— Имате ли нещо против, ако погледам? — запита Берман.


	На сто и петдесет километра на юг от тях бригадата на Едингтън още продължаваше да се сформира. Той разполагаше с един почти непокътнат батальон и го изпрати на трийсет и пет километра напред, вляво и вдясно от пътя за ВГКХ, за да прикрива останалите му сили, докато те пристигат по пътя от Дхаран. За нещастие артилерията му се беше разтоварила последна и щеше да дойде най-рано след четири часа. Нищо обаче не можеше да се направи. С пристигането на подразделенията той първо ги разпращаше по сборните райони, където можеха да напълнят догоре резервоарите на танковете си. Целият този процес отнемаше приблизително по час на рота. Вторият му батальон беше почти готов за потегляне. Той щеше да го изпрати на запад от пътя, с което щеше да позволи на първия да се придвижи странично на изток, и да удвои предната група за прикритие. Трудно беше да се обяснява на хората, че печеленето на битките има повече общо с управлението на придвижването, отколкото с убиването на хора. Придвижването, плюс събирането на информация. Групата му бригадно разузнаване току-що бе започнала да се настройва и да събира точна информация от Рияд. Водещият му батальон разполагаше с разузнавателен екран от „Хамъри“ и танкове „Брадли“ на петнайсет километра пред главните сили, всички окопани колкото се може по-надълбоко. Войниците оглеждаха пустинята с бинокли, но досега нямаше нищо особено. Е, толкова по-добре, реши Едингтън. Той разполагаше с време да се подготви, а времето беше най-ценното нещо, на което един войник може да се надява.
	— Лобо-Шест, тук Уулфпак-Шест, край.
	— Лобо-Шест слуша.
	— Тук Уулфпак-Шест-Актуал. Уайтфанг в момента се придвижва. След час ще се появят от лявата ви страна. Можете да започвате странично придвижване, щом заемат позиция. Край.
	— Господин полковник! — обади се в същия миг майорът, който ръководеше разузнавателната секция. — Имаме информация за вас.
	— Най-после!


	Артилерийският огън продължи с още няколко снаряда, които се пръснаха вдясно от пресъхналото речно корито. Това беше първият опит на полковник Берман в наземните сражения и той откри, че никак не му допадат. То също така обясняваше защо танковете и бронетранспортьорите са толкова разпръснати, което отначало му се бе сторило много странно. Един снаряд попадна на стотина метра От танка, зад който се криеха американецът и майор Абдула, за техен късмет откъм защитената страна. И двамата отчетливо чуха звънките рикошети на отскачащите от боядисаната в кафяво броня.
	— Не е майтап — забеляза Берман и тръсна глава да прогони пищенето от ушите си.
	— Благодаря ви, че сте се разправили с останалите им оръдия. Иначе щеше да е още по-страшно — каза Абдула. Гледаше през бинокъла си. Напредващите Т-80 на ОИР още не бяха стигнали трите хиляди метра дистанция от линията им и все още не бяха забелязали заровените в земята танкове М1А2.
	— От колко време сте в сражение?
	— Започнахме вчера точно подир залез слънце. Това е всичко останало от 4-та бригада. — Признанието му никак не успокои Берман. Над главите им куполът на танка се завъртя леко наляво. По радиото на майора се чу кратка фраза и той отговори само с една дума — по-скоро крясък. В следващата секунда танкът вляво от тях отскочи назад и от главното оръдие изригна огън. Напук на всякаква логика, Берман надигна глава. В далечината видя колона от пушек и един излетял високо във въздуха купол.
	— Господи! — викна Берман. — Я ми дайте за малко радиото!


	— Скай-Едно, тук Тайгър Лед. Водим много напрегната битка тук! — Той даде координатите. — Можете ли да ни отделите малко помощ? Край.
	— Тайгър, можете ли да удостоверите самоличността си?
	— Не, по дяволите, шибаните ми кодове гръмнаха заедно със самолета ми. Предавам в открит текст. Говори полковник Стив Берман от Маунтийн Хоум. Здравата сме загазили, Скай. Преди петдесет минути разпердушинихме цял куп иракска артилерия, а сега върху нас връхлитат танкове. Ако искате ми вярвайте, ако искате — не, но това е положението.
	— На мен ми звучи съвсем като американец — замисли се един офицер.
	— А ако се вгледате по-отблизо, техните танкове са кръгли отгоре и сочат на юг, а нашите са плоски отгоре и сочат на север, край. — Тази информация беше последвана от трясък на снаряд. — Тия оръдия не са никак приятни, да ви кажа право.
	— И на мен така ми се струва — реши първият контрольор. — Тайгър, стой така. Девъл-Лед, тук е Скай-Едно, имаме малко работа за вас…
	Изобщо не беше по учебниците, но така се случва на война. Според канона всяко такова нападение трябваше да бъде предшествано от подробен разбор и сформиране на тактически самолети със специфични задачи, но в момента не разполагаха с достатъчно самолети за това, нито пък имаше време да се подбират специфични задачи. Скай-Едно изпрати една четворка F-16, скучаещи за малко действие „въздух-земя“, а този момент изглеждаше съвсем подходящ за такава задача.


	Напредващите танкове продължиха да стрелят, но това беше предварително изгубена игра срещу системите за управление на огъня, монтирани върху танковете „Абрамс“ американско производство, а и саудитските им екипажи вече бяха изкарали следдипломна квалификация. Врагът започна да се оттегля. Първоначалният етап от битката бе продължил пет минути и бе струвал на ОИР двадесет танка, доколкото можеше да брои Берман, без никакви загуби за съюзниците. Може би не беше толкова зле в края на краищата.
	Самолетите долетяха от запад, едва видими на десет километра височина, и започнаха да хвърлят бомбите Марк-82 в средата на вражеската формация.
	— Брилянтно! — възкликна майор Абдула. Не можеха да кажат колко танка са ударени в резултат на бомбардировката, но сега хората му знаеха, че не са сами в тази битка. А това вече беше нещо съвсем друго.


	Ако по улиците на Техеран въобще имаше някаква промяна, това бе, че бяха станали още по-зловещи. Кларк и Чавес (Клерк и Чехов, съответно) бяха най-удивени от мълчанието на хората. Мъжете бяха малко, тъй като запасът бе свикан да се подготви за влизане във войната, която новата им родина без особен ентусиазъм бе обявила след изпращането на войски от президента Райън.
	Руснаците им бяха дали адреса на къщата на Даряеи и тяхната работа всъщност беше да го наблюдават, което беше лесно да се каже, но доста трудно за изпълнение по улиците на столицата на държавата, с която бяха във война. Особено след като вече бяха посещавали няколко пъти този град и бяха виждани от секретните служби. Усложненията се трупаха едно след друго.
	Аятолахът живееше скромно. Поне така изглеждаше от две преки и половина. Домът му представляваше триетажна къща на една улица за среднозаможни хора, по която изобщо не се виждаха никакви символи на властта, ако не се броеше очевидното присъствие на стражите на предните стъпала. След като се вгледаха по-внимателно, вече от двеста метра, двамата видяха и че хората избягват да минават от страната на къщата. Много обичан от народа си беше този аятолах, няма що.
	— Кой още живее там? — попита Клерк руския резидент. Той работеше под прикритието на втори секретар на посолството и изпълняваше множество дипломатически функции, за да поддържа легендата си.
	— Основно телохранителите му, така поне мислим. — Те седяха в едно кафене, пиеха кафето си и избягваха да гледат директно към сградата, която ги интересуваше. — Според нас сградите от всички страни на къщата са опразнени. Явно този божи човек се тревожи от някои аспекти на сигурността. Хората са притеснени и изплашени; дори ентусиазмът от присъединяването на Ирак вече избледнява. Виждате настроението им не по-зле от мен, Клерк. Тези хора са под контрол в продължение на почти цяло поколение. Ще започне да им писва. Вашият президент постъпи много мъдро, като обяви жестокостите, изпреварвайки нашия приятел. Шоковата терапия се оказа много ефективна, поне така мисля. Вашият президент много ми харесва — добави той. — Също и на Сергей Николаевич.
	— Сградата е достатъчно близо, Иван Сергеевич — каза спокойно Чавес. — Двеста метра, пряка видимост.
	— Ами страничните поражения? — попита Джон.
	— Вие, американците, сте много сантиментални хора — забеляза развеселен резидентът.
	— Другарят Клерк винаги е бил мекосърдечен — потвърди Чавес.


	Във военновъздушната база „Холоман“ в Ню Мексико осем пилоти тъкмо изследваха кръвта си в болницата. Комплектите за тестване на вируса „Ебола“ най-после започнаха да пристигат в огромни количества и първо отиваха право във военновъздушните сили. В съседната база бяха регистрирани няколко случая, в тяхната, за щастие, само два — един сержант и съпругата му. Новините за това вече кънтяха по цялата база и войниците, които и без това бяха достатъчно разгневени, се разяряваха още повече. Всички пилоти се оказаха здрави, но облекчението, което изпитаха, не беше само от това. Сега вече със сигурност знаеха, че могат да отлетят на място и да направят нещо. След това дойде редът на наземните екипажи. Те също дадоха отрицателни резултати и всички веднага се втурнаха към самолетите. Половината пилоти закопчаха коланите си в своите F-117 Найтхоук. Другите четирима се качиха на комбинирания транспортен самолет КС-10 за дългия полет до Саудитска Арабия заедно с наземните екипажи.
	По собствената комуникационна мрежа на военновъздушните сили бе плъзнала новината, че 366-о авиокрило и ескадрилата F-16 от израелската база се справяли много добре, но всеки искаше да участва и войниците и женската част от базата „Холоман“ щяха да предвождат втората вълна в зоната на сраженията.


	— Да не му е избила чивията? — попита дипломатът. Той бе от служителите от руското разузнаване, поели ако не най-опасната, то поне най-деликатната част от разузнавателната мисия.
	— Не можете да говорите по този начин за нашия водач — отвърна чиновникът от Министерството на външните работи.
	— Много добре тогава, дава ли си вашият свят човек пълна сметка какво се случва, когато се използват оръжия за масово поразяване? — попита деликатно офицерът от разузнаването. Разбира се, че не си даваше, знаеха го добре и двамата. Никоя държава не бе посмяла да направи такова нещо през последните петдесет години.
	— Може да е бил заблуден — предположи иранецът.
	— Възможно е — съгласи се руснакът. Той обработваше този дипломат повече от година. — Светът обаче вече знае, че разполагате с тази възможност. Наистина колко мъдро от негова страна да долети на същия самолет, с който е бил пренесен вирусът! Той е направо луд за връзване. Вашата страна ще се превърне в парий…
	— Не и ако успеем…
	— Тъкмо напротив. Защото какво би станало, ако успеете? — попита руснакът и сам отговори: — Тогава целият свят ще се обърне срещу вас.


	— Вярно ли е това? — запита висшият духовник.
	— Напълно — увери го човекът от Москва. — Президентът Райън е човек на честта. Той беше наш враг през по-голямата част от живота си, и при това много опасен, но сега, след като между нашите две страни вече царува мир, той се превърна в наш приятел. Той е еднакво уважаван и от израелците, и от саудитите. Двамата с принц Али бин Шейх са много близки. Това е добре известно на всички. — Срещата между двамата ставаше в Ашхабад, столицата на Туркменистан, в опасна близост до иранската граница. — Запитайте се: „Защо президентът Райън каза онези неща за исляма?“ Страната му беше нападната, детето му беше нападнато, самият той беше нападнат — но напада ли той религията ви, приятелю? Не, не го прави. Кой друг освен доблестен мъж би могъл да произнесе такива слова?
	Мъжът от другата страна на масата кимна.
	— Това е възможно. Какво искате от мен?
	— Един прост въпрос. Вие сте човек, посветил се на Бога. Можете ли да не осъдите действията, предприети от ОИР?
	— Отнемането на невинен живот е ненавистно за Аллах. Всеки го знае — отвърна с негодувание духовникът.
	— Така е — кимна руснакът. — Ще рече, вие трябва да решите за себе си кое е по-важно за вас — политическата власт или вярата ви.
	Това обаче не беше толкова просто за събеседника му.
	— Какво ни предлагате в замяна? Аз трябва да се грижа за хората си. Вярата не може да се използва като оръжие срещу правоверните.
	— Увеличена автономия, свободна търговия на стоките ви по целия свят, директни полети до чужди страни. Ние и американците ще ви помогнем да си уредите акредитиви от ислямските страни от Залива. Те не забравят такива актове на приятелство — увери той бъдещия ръководител на Туркменистан:
	— Как може един верен на Бога човек да върши такива неща?
	— Приятелю мой — той всъщност не му беше приятел, но така се говореше в такива случаи, — колко мъже са започвали да правят нещо доблестно и после са затъвали в корупция? И тогава какво бранят? Това е урок, който не бива да забравяме. Властта е смъртоносно нещо, най-смъртоносното от всички, които държим в земните си ръце. Вие трябва да решите за себе си. Какъв вид водач желаете да бъдете и каква искате да възприемат страната ви другите водачи? — Головко се отпусна в стола си и отпи от чая си. Каква грешка бе допускала страната му да не разбира религията — и ето какъв беше сега резултатът. Този мъж бе прегърнал религията си като опора срещу предишния режим, намирайки в нея утеха и ценности, които в политическата реалност на младежките му години бяха липсвали. Сега, след като благочестието му, известно на всички негови сънародници, го издигаше към политическата власт, дали щеше да остане онова, което беше, или щеше да се превърне в нещо друго? Председателят на РВС беше длъжен да разпознае опасността в момента и наблюдаваше как събеседникът му претърсва душата си — нещо, за което марксистката доктрина от младежките му години му бе казала, че не съществува.
	— Нашата религия, нашата вяра, са от Бога, а не от убийства — каза духовникът. — Пророкът ни проповядва Свещена война, така е, но не учи да ставаме врагове на самите себе си. Ако Махмуд Хаджи не опровергае тези обвинения, аз не ще го защитавам, въпреки всичките му обещания за пари. Бих искал да се срещна с този Райън, когато му дойде времето.


	В 13:00 местно време картината вече започваше да се оформя. Съотношението продължаваше да е много неблагоприятно, с пет концентрирани дивизиона, изправени срещу многобройните противникови сили. Но с това все имаше начин да се оправи, помисли Дигс.
	Малобройните саудитски сили северно от ВГКХ се бяха държали цели три часа, но сега вече бяха заплашени от обкръжение и трябваше да отстъпват въпреки желанията на саудитския генерален щаб. Дигс не знаеше дори името на хлапето, което ги бе командвало, но се надяваше да се запознаят по-късно. След две години подходящо обучение наистина можеше да излезе нещо от него.
	По негово „предложение“ Военният град на крал Халид беше евакуиран. Единственото нещо, от което го заболя, беше, че изключваха разузнавателните ресурси, особено екипите на „хищниците“. Трябваше да се изтеглят до линията на „Уулфпак“ на север от Ал Артавия.
	Във всеки план има недостатъци. По всяка вероятност недоглеждания имаше и в плана, който бе съставил за операция „Бъфорд“. Но той не успя да ги види, макар цели два часа да го оглежда най-внимателно.
	— Съгласни ли сме, господа? — запита накрая Дигс. Всички присъстващи саудитски офицери бяха по-старши от него, но бяха принудени да се съгласят с логиката на предложението му. Не продумаха и дума повече, че оставяли военния град в ръцете на врага. Винаги можеха да го изградят наново.
	Операция „Бъфорд“ започна на залез слънце.


>>	61.
>>	РЕЙДЪТ НА ГРИЪРСЪН

	Гледката върху картата беше просто ужасяваща. И на най-неграмотния във военно отношение човек веднага всичко му ставаше ясно при това изобилие от дълги червени стрелки и къси сини. Картите от сутрешните предавания по телевизията не се различаваха особено от тези в Залата за извънредни ситуации, а коментарите — особено тези на „специалистите“ — обясняваха колко лошо било това, че обединените американски и саудитски сили били превъзхождани многократно в жива сила и техника, и колко лошо били разположени, обърнати с гръб към морето. Но това сега беше директно предаване от спътника.
	— Научаваме за яростни въздушни битки на северозапад — казваше пред камерата Донър „някъде в Саудитска Арабия“. — Но бойците от полка „Блек Хорс“ още не са влизали в сражение. Не мога да кажа къде съм точно в момента — всъщност цялата работа е, че не знам. Дивизионите са спрели да заредят с гориво, истински Ниагарски водопад от гориво, както ме уверяват бойците. Но тяхното настроение си остава същото. Това са разгневени мъже — и жени от щаба на полка — добави той. — Не знам какво ще открием отвъд западния хоризонт. Мога само да кажа, че тези войници са обтегнати като струна до скъсване въпреки всички лоши новини, които идват от саудитското върховно командване. Врагът е някъде там, напредва на юг с голяма скорост и скоро след залез слънце очакваме да се разрази сражение. Аз съм Том Донър от бойното поле, първи батальон на „Блек Хорс“ — завърши репортажът.
	— Стойката му никак не е лоша — коментира Райън. — Кога излиза това в ефира?
	За щастие на всички заинтересувани, телевизионните връзки минаваха по военните канали, които се кодираха и контролираха. Още не му беше дошло времето ОИР да знае кой къде се намира. Негативният коментар за „загубата“ на саудитската армия все пак щеше да излезе в ефир. Тази новина, изтекла във Вашингтон, преднамерено бе оставена без коментар от страна на Пентагона. Джак малко се притесняваше, макар и да се забавляваше от мисълта, че една медия извършва дезинформация, без дори да е помолена за това.
	— Тази вечер. Може би по-скоро — отвърна генерал Мики Мур. — Залезът там настъпва след три часа.


	„Уулфпак“ от Първа бригада на Националната гвардия на Северна Каролина вече беше напълно сформиран. Едингтън се качи на един хеликоптер UH-60 Блек Хоук да огледа частите, разположени на предната линия. „Лобо“, с първия си батальон „Форс“ закачаше с левия си край пътя от Ал Артавия за Военния град на крал Халид. „Уайтфанг“, вторият батальон, се беше разположил от западната част на шосето. „Койот“, третият, беше в резерва, с ударната група, разтеглена на запад, защото смятаха, че оттам ще се покаже врагът. Артилерийският батальон бе разделен на две части, способни да прикриват и фланговете, и центъра. Въздушните сили не достигаха — само три хеликоптера за медицинско-евакуационни цели. Едингтън разполагаше и с една разузнавателна група, батальон за оперативно осигуряване, медицински персонал, военна полиция и всички останали необходими за една бригада подразделения. Пред разположените му най-отпред два батальона се намираше една разузнавателна част, чиято задача беше, първо, да докладва, и второ, да остави противника „без очи“, когато те се появят. Помисли си дали да не помоли 11-и полк за някой хеликоптер, но знаеше какви задачи им е възложил Хам и щеше да е напълно безпредметно да го моли. Щеше да получава картината от тяхното разузнаване и това беше напълно достатъчно.
	Предната линия танкове М1А2 и „Брадли“ бе прикрита и окопана добре и над земята се подаваше най-много връхната част на купола, а в повечето случаи дори и тя не се виждаше; подаваше се само главата на командира. Танковете бяха разположени на не по-малко от триста метра един от друг — това ги правеше трудна цел при евентуален артилерийски обстрел или въздушна атака. Бяха му казали да не се тревожи за последната опасност, но той въпреки това се тревожеше. Подчинените му си знаеха работата, запасняците също. А истината беше, че тази задача беше преписана буква по буква от учебниците, писани от Гудериан и практикувани от Ромел и всеки танков командир оттогава насам.


	Оттеглянето започна с петнайсеткилометров скок при скорост над петдесет километра в час — достатъчно, за да изпревари артилерийския огън и за да изглежда като бягство, за което първоначално го взе Берман, докато не си спомни, че той самият се измъква от вражеския огън с поне петнайсет пъти по-голяма скорост. Караха с отворени горни люкове и Берман се изправи да погледне назад, покрай кафяво-черните фонтани на избухващите артилерийски снаряди. Никога не бе предполагал как може да изглежда една защитна позиция. Най-вече самотна, помисли той. Наброи някъде към петдесетина колони пушек — танкове, ударени от саудитската национална гвардия. Те може и да не се отнасяха сериозно към обучението — той беше подочул за такива неща, — но тази бойна формация бе удържала позиция срещу сила поне пет пъти по-голяма от самата нея и я бе задържала в продължение на три часа.
	Не и без да плати съответната цена, разбира се. Той се обърна напред и изброи само петнадесет танка, плюс пет пехотни бронетранспортьора. Може би в облаците прах се криеха още машини. Вдигна поглед към нещо, което страшно искаше да се окаже приятелско небе.


	Небето беше приятелско. Резултатът от въздушните двубои беше четиридесет свалени самолета на ОИР, всички във въздушни битки, срещу шест американски и саудитски, всички свалени с ракети „земя-въздух“. Военновъздушните сили на противника не бяха способни да се преборят с предимството на радарните системи на обединените сили, но пък те не можеха да водят бойни действия нощем. Само една малка част, съставена от F-15E Страйк Ийгъл беше наистина способна за полети при всякакви метеорологични условия (в авиацията нощта се счита за метеорологично условие). По оценка на разузнаването на ОИР обединените сили разполагаха с около двадесет такива самолета и не бяха в състояние да нанесат кой знае колко вреда. Напредващите дивизии спряха пред Военния град на крал Халид, за да заредят с гориво и да попълнят боеприпасите си. Още един такъв скок, мислеха си командирите, и те щяха да стъпят в Рияд преди американците да успеят да се организират. Те все още владееха инициативата и бяха почти до целта си.


	„ПАЛМ БОУЛ“ следеше непрекъснато всичко това и подаваше всички засечени радиопредавания, но сега бе изправена пред заплаха от една иранска бронирана дивизия. Границата можеше да се прекоси и в двете посоки и кувейтското правителство направи правилното предположение, че въздържането от действия само ще влоши положението им. Това се оказа поредният случай, когато имаше нужда от поне още един ден, за да се изясни картината, но този път другата страна беше тази, която имаше нужда от допълнително време.
	Ескадрилата, Четвърта от 10-и полк, излетя двайсет минути след залез слънце и взе курс на север. На границата пазеха няколко лекомоторизирани бойни части, които скоро трябваше да бъдат заменени от бойната част, която прекосяваше устието на Тигър и Ефрат. Двата батальона на противника се оказаха странно неподготвени за нападение от нация, десет пъти по-малка от собствената им. През следващия час всичките двайсет и шест „Апачи“ от полк „Бъфало“ щяха да ги преследват със снаряди и ракети, проправяйки път за кувейтската лекомоторизирана бригада, чиито разузнавателни машини се бяха пръснали ветрилообразно, за да търсят предните части на иранската бронирана дивизия. На пет километра зад тях се намираше един батальон от тежки танкове, насочван от информацията, получена от разузнаването, и първата голяма изненада през нощта за ОИР беше груповият залп от двайсет танка, последван две секунди по-късно от петнадесет поразени цели. Всичко си вървеше по реда. Системите за нощно виждане работеха. Оръдията стреляха. Бяха притиснали врага на несигурна почва и той нямаше къде да мърда.
	В „ПАЛМ БОУЛ“ майор Сабах слушаше разговорите по радиото — отново неща, преживявани от някой друг. Само една бригада от иранската 4-та бронирана дивизия бе успяла да се измъкне. Съвсем справедливо нещата се бяха обърнали в сравнение с онова, което бе сполетяло страната му на 1 август 1990 година. Три часа след залез слънце единственият достъпен за използване маршрут в северен Ирак беше напълно блокиран, а с него и лесното подсилване на Войнството на Бога. През нощта бомбите с лазерно насочване щяха да разрушат мостовете, за да бъде капанът абсолютно сигурен. Това беше една малка битка за малката нация на майор Сабах, но бе завършила с победа, допринасяща за подкрепата на съюзническите й сили.


	Първи корпус на ОИР до този момент беше стоял в резерва. Една от дивизиите му беше бившата иранска Първа бронирана, „Безсмъртните“, съпровождана от друга бронирана дивизия, съставена главно от оцелелите офицери на Републиканската гвардия. Втори корпус бе осъществил пробива и напредваше към ВГКХ, макар да бе изгубил повече от една трета от бойната си мощ в сраженията. След като бе изпълнил тази задача, той се придвижи на изток, вляво, освобождавайки пътя за Първи корпус, все още непокътнат, ако не се брояха няколко въздушни атаки, и Трети корпус, също непокътнат. Втори корпус сега имаше за задача да пази фланга на напредващата войска от контраудари, които се очакваха откъм крайбрежието.
	Предните части обкръжиха ВГКХ, изненадани, че не срещат никаква съпротива. Командирът на разузнавателния батальон изпрати части право в града, но те откриха, че на практика е безлюден — по-голямата част от жителите му бяха отпътували предния ден. Според командира това бе съвсем логично. Войнството на Бога напредваше и макар и да бе понесло няколко сериозни удара, саудитите не бяха в състояние да го спрат. Доволен, той продължи на юг, вече по-предпазливо. Някъде напред все трябваше да има противник.


	Отделението военна полиция на Едингтън бе изпълнило задачата си да изведе хората на юг и извън зоната на бойните действия, но „Уулфпак“ не можеше да скрие всичко. Части от саудитската военна полиция направляваха потока от хора и машини. В 21 часа местно време те минаха през рубежа на разузнавателните подразделения. По тяхно мнение след тях нямаше никой. Обаче грешаха.


	С камионите в авангарда и бойните машини в ариергард майор Абдула се замисли дали да на заеме още една позиция, но не разполагаше с мощ да задържи за повече време врага, който го следваше по петите. Хората му бяха изтощени до смърт от двайсет и четири часовите сражения, а най-зле бяха водачите на танковете, които буквално заспиваха, ако не ги стреснеше крясъкът на командирите или трясъкът, с който машината им се блъскаше в нещо.
	Машините се появиха като бели точици върху инфрачервените индикатори. Едингтън знаеше, че някъде из вътрешността трябва да има разсеяни саудитски танкове, и беше предупредил разузнавателните си подразделения да ги очакват, но едва вечерта, когато излетяха „хищниците“, се увери в това. Отличителният плосък покрив на М1А2 се открояваше особено ясно през термовизионната система, но дори и в този случай оставаше вероятността танковете да са били пленени и поставени под контрола на врага.
	Войниците запалиха напоени с химикали факли, нахвърляха ги по пътя и камионите спряха почти върху тях. Неколцината саудитски офицери, придадени за връзка към „Уулфпак“, удостовериха самоличността им и им махнаха да продължават на юг. Майор Абдула, който пристигна на рубежа десет минути по-късно, скочи от командния си танк заедно с полковник Берман.
	— Идват — каза Берман. — Да ви кажа, моят приятел, ей този, имаше страшно тежък ден.
	Саудитският майор беше на ръба на колапса, но отдаде чест и после показа на картата на „Хуутаул“ — разузнавателния отряд, и съобщи това, което знаеше.
	— Трябва да ги спрем — заключи той.
	— Майоре, защо не продължите още петнайсет километра? Ще видите най-голямата пътна блокада, която можете да си представите. Добра работа си свършил, синко — похвали адвокатът от Шарлот младия офицер. Майорът се запъти обратно към танка си. — Толкова ли беше напечено? — обърна се американецът към Берман, когато майорът вече не можеше да ги чуе.
	— Унищожиха петдесет танка, поне толкова гръмнаха пред очите ми — каза Берман. — Но идват още доста.
	— Настина ли? Идеално. Повече съюзници зад вас няма, нали?
	Берман поклати глава.
	— Само тези останаха.
	— Изтегляй се, Берман. Петнайсет километра и после само гледай шоуто. Няма да забравиш, нали?


	Имаше флангов преден отряд. Това трябваше да е вражеският Втори корпус, реши полковник Хам. Предната му линия от хеликоптери „Кайова“ ги следеше. „Кайова“ — военната версия на Бел 206, хеликоптерът, най-често използван в Америка за докладване при пътнотранспортни произшествия и задръствания — беше специализиран в прикриване, най-често зад хълмове и възвишения, като над терена се подаваше само монтираният отгоре електронен перископ, докато пилотът държеше машината си зависнала и виждаше, без да бъде видян, а през това време телевизионните системи записваха всичко и предаваха картината. Хам беше вдигнал във въздуха шест такива разузнавателни машини.
	Докато той следеше екрана в танка си, техниците преобразуваха информацията от хеликоптерите в данни, които можеха да бъдат възпроизведени графично и подадени към бойните машини. Следващата информация пристигна от „хищниците“. Те също бяха във въздуха, като покриваха пътищата и пустинята южно от завладения град, с един шпионски самолет над него. Улиците бяха изпълнени с цистерни и обозни автомобили.
	Най-важното обаче беше, че електронните сензори в момента работеха. Силите на ОИР се движеха прекалено бързо, за да разчитат на радиомълчание. На командирите им се налагаше да разговарят един с друг. Тези източници също се движеха, но сега придвижването им беше предвидимо, защото почти през цялото време разговаряха; командирите казваха на подчинените си къде да отиват и какво да правят, получаваха информация и я предаваха по веригата. С положителност бяха идентифицирани два бригадни командни пункта и вероятно един на дивизия.
	Хам превключи на по-голямо увеличение, за да получи по-голяма картина. В момента две дивизии излизаха от ВГКХ и се отправяха на юг. Това трябва да беше вражеският Първи корпус, разпрострян на фронт с ширина петнайсет километра — две дивизии, които се движеха в колони, една танкова бригада начело и зад нея артилерията. Втори корпус се движеше от лявата им страна, разтеглен, за да осигури флангово прикритие. Трети корпус, изглежда, стоеше в резерва. Разположението беше обичайно и предсказуемо. Първият им контакт с „Уулфпак“ щеше да е след около час.
	Времето не бе стигнало, за да подготвят позицията както трябва. Войниците от Националната гвардия не разполагаха с пълен инженерен отряд и противотанкови мини, които можеха да разположат, за да затруднят придвижването на противника. Не бе имало време и да се изкопаят подходящи препятствия и капани. Бяха на позицията едва от десет часа, а пълната бригада дори от по-скоро. Всичко, с което реално разполагаха, беше огневата таблица. „Уулфпак“ можеше да стреля на къси разстояния където си поиска, но цялата далекобойна стрелба трябваше да е западно от пътя.
	— Оттук се открива доста добра картина, сър — докладва офицерът по разузнаването.
	— Дайте изображението. — И след секунда по екраните на всички бойни машини на „Блек Хорс“ се появи същата дигитална картина на врага, която наблюдаваше и той. Хам вдигна микрофона.
	— Уулфпак-Шест, тук Блек Хорс-Шест.
	— Тук Уулфпак-Шест-Актуал. Благодаря ви за подадените данни, полковник — отвърна Едингтън по дигиталното радио. И двете бойни части знаеха къде се намират съюзниците им. — Според нас първоначален контакт след час.
	— Готов ли си, Ник? — попита Хам.
	— Ал, едвам успявам да възпирам момчетата. Всички сме готови — увери го командирът от Националната гвардия. — Имаме визуално изображение на прикриващите им части.
	— Знаеш си работата, Ник. Успех.
	— Успех — каза и Едингтън.
	Хам смени честотата на радиостанцията и повика Бъфало-Шест.
	— Имам картината, Ал — увери го кисело Мариън Дигс, на сто и петдесет километра зад него. Генералът изпращаше войниците си в битка от разстояние, а това не беше никак приятно.
	— Окей, сър, всички сме на място. Чакаме гостите само да прекрачат прага.
	— Разбрано, Блек Хорс. Край.
	Най-важната работа в момента се вършеше от „хищниците“. Операторите на безпилотните самолети, които се бяха събрали с разузнавателната секция на Хам, караха своите миниатюрни въздушни средства да кръжат по-нависоко, за да намалят до минимум възможността да бъдат забелязани или чути. Камерите им сочеха надолу, като изброяваха и проверяваха местоположенията на бойни части. „Безсмъртните“ бяха разположени на левия вражески фланг, а бившата иракска Гвардейска дивизия отдясно, западно от пътя. Движеха се стабилно напред, батальоните в линия — плътно събрани за постигане на максимална мощ и ударен ефект, ако срещнат съпротива — на петнайсет километра зад собствения си разузнавателен екран. Зад челната бригада се намираше артилерията. Тази бойна сила беше разделена на две, и както я наблюдаваха на екраните, едната половина спря, разпръсна се и се построи така, че да осигури прикриващ огън, докато другата половина продължи напред. Всичко отново беше изпълнено точно по учебник. Щяха да бъдат на място след деветдесет минути. „Хищниците“ прелетяха над редиците оръдия и данните бяха подадени към батареите от реактивни системи за залпов огън. Бяха изпратени още два „хищника“. Те имаха за задача да установят точните месторазположения на вражеските командни транспортни средства.


	— Е, не съм сигурен кога ще бъде излъчен репортажът ми — каза Донър пред камерата. — Сред Браво-Три-Две съм, танк номер две в трети взвод на дивизиона. Току-що получихме информация къде се намира противникът ни. Той е на около трийсет километра западно от нас. По пътя от Военния град на крал Халид се движат на юг най-малко две дивизии. Една бригада от Националната гвардия на Северна Каролина е заела блокираща позиция. Те са разположени съвместно с 11-и полк, защото са били в Националния център за рутинни тренировки.
	— Настроението тук… как да ви го предам, освен да сравня бойците с лекари, колкото и странно да ви звучи. Войниците са ядосани от това, което се случи на страната ни, но точно сега в момента са като лекари, които чакат линейката да влезе в спешното отделение. В танка е спокойно. Току-що научихме, че след няколко минути потегляме на запад към стартовия пункт.
	— Искам да добавя нещо лично. Не много отдавна, както всички знаете, наруших едно от правилата в професията си. Направих нещо неправилно. Бях подведен, но грешката си беше моя. Днес научих, че лично президентът е настоял да бъда включен в групата репортери и да дойда тук. Може би за да бъда убит? — добави той захилено. — Не, не е това. Това е онази ситуация, за която всеки мой колега дава мило за драго. Аз съм тук, където скоро ще започне да се пише историята, сред множество американци, които имат да вършат много отговорна и важна работа, и както и да се завъртят нещата, мястото на репортера е тук. Господин президент, благодаря ви за предоставената ми възможност.
	— Аз съм Том Донър, на югоизток от ВГКХ, 1-ви дивизион от „Блек Хорс“. — Той свали микрофона. — Записа ли го?
	— Да, сър — каза войникът, после произнесе нещо в собствения си микрофон. — Всичко е наред, сър, записът вече е предаден на спътника.
	— Добре беше, Том — каза командирът на танка и запали цигара. — Ела да ти покажа как работи системата за информационно взаимодействие между танковете и… — Той спря и притисна шлема си с една ръка да чуе съобщението по радиото, после заповяда на водача: — Пали, Станли. Представлението започва.


	Командирът на разузнавателния преден отряд на „Уулфпак“ в цивилния живот беше адвокат, но беше завършил Уест Пойнт и чак по-късно бе решил да се отдаде на цивилна кариера. Бяха го викали на преподготовка безброй пъти и сега, на четирийсет и пет, застанал в предната линия на разузнавателния си батальон, той вече знаеше защо.
	Предните танкове бяха на три километра пред него. Той ги прецени на два взвода, поне доколкото можеше да ги види, или общо десет танка, разпръснати на пет километра фронт на групички по три или четири. Може би разполагаха с апаратура за наблюдение при понижена видимост. Не беше сигурен в това, но трябваше да приеме, че имат. Посредством инфрачервената система за наблюдение откри два бронетранспортьора, четириколесни, екипирани с тежки картечници или противотанкови ракети. Но къде беше машината с четири антени? Ето я — машината на командира на взвода… или на ротата.
	— Командната машина точно пред вас — обадиха се от танка „Брадли“ на четиристотин метра вдясно от полковника. — Диапазон два километра, в момента се движи.
	Адвокатът-офицер вдигна глава над подравнения вал и огледа равнината пред себе си с инфрачервения далекоглед. Сега беше най-удобният момент.
	— Хуутаул, тук Шест, очакваме гости след десет секунди, повтарям, очакваме гости след десет секунди. Четири-Три, имайте готовност.
	— Четири-Три в готовност, Шест. — Този танк щеше да даде първия изстрел. Мерачът избра фугасно-запалителен-трасиращ снаряд. Един бронетранспортьор не беше чак толкова корава цел, че да харчи бронебойните снаряди. Мерачът улови целта и бордовият компютър определи разстоянието за стрелба.
	— Яж ми хуя, пий пикня, да еба майка ти в гъза — изрецитира мерачът в системата за връзка.
	— Хуутаул, Шест, огън, повтарям, огън.
	— Огън! — заповяда командирът на мерача. Три трасиращи снаряда прорязаха линия през пустинята и трите попаднаха в целта.
	— Цел поразена! — мигновено докладва командирът. — Ляв траверс, цел две, беердеем.
	— Целта виждам! — каза мерачът, когато закова прицела.
	— Огън! — Секунда по-късно: — Целта унищожена! Спрете огъня, траверс вдясно! Беердеем, цел три, разстояние хиляда и петстотин! — Куполът на танка се завъртя на другата страна.
	— Целта виждам!
	— Огън! — Третият изстрел също попадна в целта, десет секунди след първия.
	И трите бронетранспортьора горяха. Ослепително ярката бяла светлина чак му пречеше да гледа. В следващия момент проблеснаха пламъци вляво и вдясно от позицията му.
	— Атака!
	Двайсет танка „Брадли“ се стрелнаха от убежищата си, със завъртени на деветдесет градуса куполи; мерачите им трескаво търсеха вражески танкове. Започна кратка и безмилостна престрелка, която продължи десет минути и три километра. Машините на противника се опитваха да се оттеглят, но не можеха да стрелят ефективно назад. Бяха изстреляни две противотанкови ракети, но и двете не стигнаха до целите си и избухнаха в пясъка, когато подвижните им установки бяха унищожени от танковия огън. Тежките им картечници нямаха достатъчно мощност, за да пробият челната броня на „Брадли“. Вражеският отряд, включващ общо тридесет машини, беше унищожен.
	— Уулфпак, тук Хуут-Шест-Актуал. Мисля, че ги унищожихме всички. Няма жертви от наша страна — добави той. Брей, дявол да го вземе, тия „Брадли“ си ги биваше.


	— Радиообменът се оживи, сър — докладваха от електронното разузнаване.
	— Искат артилерийска подкрепа — намеси се бързо един саудитски офицер.
	— Хуут, скоро очаквай малко стрелба — предупреди Едингтън.
	— Разбрано. Хуут се придвижва напред.


	Така беше по-безопасно, отколкото да останат на място или да се оттеглят. По дадена команда танковете „Брадли“ и „Хамър“ се стрелнаха два километра на север, като търсеха вражеския спомагателен разузнавателен отряд — трябваше да има поне още един, — който щеше да се придвижи напред, за да замести унищожения, вероятно с голяма предпазливост. Това, както знаеше подполковникът от Националната гвардия, щеше да бъде разузнавателната битка, подготовка за главното събитие, което щеше да започне с леките машини, преди да приключи с тежките танкове. Но имаше и разлика. Той можеше да продължи да оформя бойното поле за „Уулфпак“. Очакваше да открие друга рота с разузнавателни машини, плътно следвана от тежкоброниран преден отряд. „Брадли“ разполагаха с ракети TOW, за да се справят с танковете, а оръдието „Бушмастър“ беше изработено с единствената цел да унищожава пехотни бронетранспортьори, които наричаха „бимп“. И нещо друго — макар и врагът да знаеше къде се намира разузнавателният отряд — поточно къде се бе намирал, — той би очаквал те да се дръпнат назад, а не напред.
	Това се потвърди само след две минути, когато на километър зад придвижващите се „Брадли“ се стовари огнен бараж. Другата страна воюваше по учебник — по стария съветски учебник. Той не беше лош, разбира се, но американците също го бяха чели. „Хуутаул“ напредна бързо още един километър и спря, като си намери една удобна линия от ниски възвишения; на хоризонта отново се бяха появили характерни очертания. Адвокатът-полковник вдигна микрофона да докладва за придвижването си.


	— Бъфорд, тук Уулфпак, направихме контакт, сър — предаде Едингтън на Дигс от командния си пункт. — Току-що пометохме разузнавателния им отряд. Нашите предни части вече имат визуален контакт с противника. Намерението ми е да вляза в кратка схватка и да ги издърпам назад и надясно, в югоизточна посока. Вражеската артилерия обстрелва между отряда и основните сили. Край.
	— Разбрано, Уулфпак. — Върху командния си екран Дигс видя напредващите танкове „Брадли“, които се движеха в отлична права линия, но силно отдалечени един от друг. После се забеляза раздвижване и от другата страна.
	Да бъдеш командващ генерал се оказа безкрайно отчайващо. Той имаше повече познания как да развие една битка, отколкото бе имало в цялата военна история. Сега имаше възможността да казва на взводовете какво да правят, къде да се насочват, по кого да стрелят — но не можеше да го прави собственоръчно. Беше одобрил намеренията на Едингтън, Хам и Магрудър, координирайки плановете им в пространството и времето, и сега като техен командир трябваше да ги остави да действат по свое усмотрение и да се намесва само ако нещо тръгне зле. Тоест в момента беше само наблюдател.


	Моментът беше почти настъпил. Хам водеше дивизионите си в една редица, покривайки с всеки по десет километра. Разстоянията между тях бяха също по десет километра. Командирите имаха заповед да поставят батальоните начело, а танковите роти в резерв. Всеки батальон имаше по девет танка и тринадесет „Брадли“, плюс два М113 транспортьора с минохвъргачки. Пред тях, в момента на седем километра разстояние, се намираха дивизиите на Втори корпус на ОИР, обезкръвени от битките на север от ВГКХ, но по всяка вероятност в пълна бойна готовност. Хеликоптерите му и видеоинформацията от „хищниците“ бяха определили добре позициите им. Той знаеше къде се намират. Те обаче още не знаеха за съществуването му; по-скоро имаше вероятност да не знаят. Разбира се, те сигурно полагаха отчаяни усилия да се уверят в това. Последната му заповед беше хеликоптерите да направят още една обиколка. Всичко останало беше готово, а на осемдесет километра зад гърба му „Апачите“ и „Кайова“ започнаха да излитат, за да изпълнят задачата си в главното събитие.


	F-15E Страйк Ийгъл бяха във въздуха на север. Два вече бяха свалени — единият бе на командира на ескадрилата. Сега, охранявани от F-16, екипирани с ракети ХАРМ, те бомбардираха мостовете през устието на двете реки с бомби с лазерно насочване. Виждаха горящи танкове на запад от блатата и други, непокътнати, скупчени на изток от тях. За един час всички маршрути през двете реки бяха унищожени с повторни удари.
	F-15C бяха над района на ВГКХ, както винаги под командването на АУАКС. Едно звено от четири самолета се въртеше високо, извън обсега на подвижните установки с ракети „земя-въздух“, които придружаваха напредващите части. Тяхната задача беше да следят за вражески изтребители. Останалите преследваха хеликоптерите на бронираните дивизии. Свалянето на хеликоптер не носеше кой знае каква слава в сравнение с унищожаването на изтребител, но свалената цел си беше свалена цел. Освен това вражеските генерали пътуваха предимно с хеликоптери.
	Долу под тях новината трябва да се бе разпространила бързо. Само три хеликоптера бяха унищожени през деня, но с прииждането на мрака броят им рязко нарасна и половината бяха ударени още в първите десет минути. Ловът беше много лесен. Врагът в нападение трябваше да предложи битка; той не можеше да се крие в укрития, не можеше да се разсейва в пространството. А това напълно отговаряше на предпочитанията на пилотите на „Ийгъл“.


	По-малко от половината му мерачи бяха изстрелвали ракети TOW по реални цели, макар и да го бяха правили стотици пъти по време на симулация. „Хуутаул“ изчакваше напредващите части да навлязат в обсега му. Работата не беше от най-простите. Допълнителният разузнавателен отряд все още беше наблизо. Този път сблъсъкът наистина заприлича на сражение на две страни. Два бронетранспортьора бяха зад американската редица от танкове и двата се показаха изведнъж. Единият се засили срещу един „Хамър“ и го заля с картечен огън преди един „Брадли“ да го пръсне на парчета. Танкът препусна с пълна скорост към мястото на сблъсъка и откри един оцелял от тричленния екипаж на „Хамъра“.
	Противниковите танкове вече стреляха, насочвани от пламъците от изстрелите на танковете „Брадли“ и от собствените си системи за нощно наблюдение. Разрази се яростна, но кратка битка. Един „Брадли“ беше поразен и избухна, останалите изстреляха по един-два снаряда в отговор и унищожиха двайсет танка преди командирът им да ги повика обратно, избягвайки на косъм артилерийския преграден огън, повикан от вражеския танков командир. „Хуутаул“ остави след себе си ударения „Брадли“ и два „Хамъра“ — първите американски наземни жертви във Втората война за Персийския залив.


	Новината за загиналите порази Райън дълбоко, много по-силно дори и от тази за жертвите на борда на „Йорктаун“ или за шестимата изчезнали авиатори — изчезнали не означаваше задължително мъртви, нали? А тези мъже със сигурност бяха мъртви. Национални гвардейци. Граждански войници, които оказваха помощ на хората при наводнения или урагани…
	— Господин президент, вие не бихте ли заминали там за изпълнение на тази задача? — попита генерал Мур, още преди Роби Джексън да проговори. — Ако бяхте на двайсет и няколко години, лейтенант от морската пехота, и ви заповядаха да тръгнете, щяхте да го направите, нали?
	— Предполагам… да, щях да тръгна. Щях да съм длъжен да го направя.
	— Също и те, сър — каза Мики Мур.
	— Това е работа, Джак — каза спокойно Роби. — Затова ни плащат.
	— Прав си. — Трябваше да си признае, че затова му плащаха и на него.


	Четирите F-117 Найтхоук се приземиха на Ал Хардж. Транспортните машини, които возеха резервните пилоти и наземния персонал, кацнаха скоро след тях. Офицери от разузнаването от Рияд посрещнаха последната група и отведоха резервните пилоти на инструктаж за първия им боен полет. Войната току-що бе започнала да се разраства.


	Генерал-майорът, който командваше дивизията на „Безсмъртните“, беше в командния си транспортьор и се опитваше да осмисли нещата. До този момент войната се бе развивала съвсем благоприятно. Втори корпус бе изпълнил задачата си, като бе отворил широк проход сред вражеската отбрана, позволявайки на основните сили да си пробият път, и допреди един час картината беше едновременно и ясна, и задоволителна. Да, от югозапад към него бързаха саудитски части в опит да спрат устрема му, но те бяха в най-добрия случай на един ден разстояние. А след един ден той щеше да се е добрал до предградията на столицата им и за тях щеше да има други планове. На разсъмване Втори корпус трябваше да направи скок на изток от прикриващата си позиция вляво, със заблуждаващ ход към нефтените полета. Това щеше да накара саудитите да се позамислят. И разбира се, щеше да му осигури още един ден, през който той с малко повече късмет щеше да пипне ако не цялото, то поне част от саудитското правителство, а нищо чудно и кралската фамилия. А ако те изчезнеха, както като нищо можеха да постъпят, тогава кралството щеше да е обезглавено и страната му щеше да е спечелила войната.
	До този момент това им бе струвало скъпо. Втори корпус бе платил напредването си с половината си бойна мощ, но победите никога не са евтини, нали? И тук нямаше да е по-различно. Предният му отряд бе изчезнал напълно от радиомрежата. Бяха се обадили веднъж за контакт с непознати войски, после бе последвала молба за артилерийска подкрепа, и после нищо. Той знаеше, че една саудитска бойна формация се намира някъде пред него. Знаеше, че това са останките от 4-та бригада, която Втори корпус бе размазал почти напълно. Знаеше, че тя бе оказала силна съпротива на север от ВГКХ и после се бе дръпнала назад… вероятно й е било заповядано да се държи, за да могат да евакуират града… вероятно все още имаха бойна мощ, достатъчна, за да унищожат разузнавателния му отряд. Не знаеше къде се намира американският полк… вероятно на изток от него. Знаеше, че може да има още една американска бригада някъде, вероятно също на изток от него. Поиска подкрепление от хеликоптери, но току-що бе загубил един, свален от американски изтребители, заедно с началника на разузнаването си. Толкова за въздушната подкрепа, която му бяха обещали. Единственият свой изтребител, който бе видял за целия ден, представляваше пушеща дупка в земята малко по на изток от ВГКХ. Но макар че американците можеха да му създадат значителни неприятности, те не можеха да го спрат, и ако той успееше да се добере навреме до Рияд, можеше да отдели части, които да блокират повечето саудитски летища, и да се справи с тази заплаха. Така че ключът към операцията, както му бяха казали от командването на корпуса и армията, беше да напредва с най-голямата възможна скорост. След като взе това решение, той заповяда на предната си бригада да напредва съгласно плана, като авангард, за да играе ролята на предни разузнавателни части. Те току-що бяха докладвали за сблъсък с врага и за сражение, за понесени загуби и нанесени такива на противник с все още неустановена самоличност, изтеглил се след кратка престрелка. Вероятно това беше саудитска бойна част, реши той, която жилеше и бягаше, и той щеше да я премачка след залез слънце. Генералът даде заповедите си, информира щаба си за намеренията си и остави командния си пост, за да тръгне напред; искаше да види нещата на предната позиция, както трябваше да постъпи всеки добър генерал.


	„Кайова“ докладваха за присъствието на някакви предни части. Не много. Вероятно бяха яли здрав бой при напредването си на юг. Полковник Хам отклони една от частите си вляво, за да ги избегне, и нареди на авиацията си да отдели един „Апач“ да се справи с тази заплаха след няколко минути.


	„Безсмъртните“ също напредваха и тъкмо навлизаха в обсега на танковете на Едингтън с около двайсет километра в час. Той повика Хам по радиото.
	— След пет минути, Ал. Късмет.
	— На теб също, Ник — дочу Едингтън.


	Това се наричаше синхронизация. На по петдесет километра едни от други няколко групи от мобилни оръдия тип „Паладин“ вдигнаха дулата си и ги насочиха към местата, определени от „хищниците“ и прехванатите радиосъобщения от електронното разузнаване. Канонирите от модерната епоха набираха съответните координати върху клавиатурите на компютрите си, така че раздалечените на толкова големи разстояния оръдия да могат да стрелят в една и съща точка. Очите на всички бяха приковани върху часовниците и следяха как се променят цифрите върху дисплеите, секунда след секунда, маршируващи към 22:30:00 местно време, 19:30:00 по Гринуич и 14:30:00 вашингтонско време.
	Същото беше и в машините от системата за ракети с многократен залп. В тях войниците се увериха, че отделенията им са херметизирани, блокираха окачванията, за да стабилизират машините по време на стрелбата, и спуснаха щорите на предните стъкла. Изгорелите газове от ракетите можеха да бъдат смъртоносни.
	На юг от ВГКХ танкистите от каролинската национална гвардия наблюдаваха на екраните си напредващите бели точици. Мерачите въртяха лазерните далекомери. Частите от предния разузнавателен отряд бяха на разстояние от 2500 метра едни от други, а следващият ешелон от основните сили — танкове и бронетранспортьори — на хиляда метра зад тях.
	На югоизток от ВГКХ „Блек Хорс“ напредваха със скорост петнайсет километра в час към линията от цели върху един хребет на четири хиляди метра на запад.
	Едингтън бе синхронизирал всичко с точност до секундата.


	Първа започна артилерията, но най-впечатляващата гледка бяха ракетите. Системите с многократен залп, по дванайсет от всяка установка, изстрелваха ракети на по-малко от две секунди интервал, като пламтящите им двигатели осветяваха пушека от изгорелите при изстрелването газове. Небето вече не беше черно. В 22:30:15 почти половината ракети със свободен полет М77 бяха излетели.
	Нощта беше ясна и светлинното шоу можеше да се наблюдава в радиус от сто и петдесет километра. Пилотите във въздуха на североизток виждаха как ракетите излитат и гледаха внимателно курса им. Нямаха и най-малкото желание да са близо до тия неща.
	Иракските офицери от напредващата Гвардейска дивизия ги видяха първи, как се появяват от юг. Много от тях бяха виждали същата светлина като лейтенанти и капитани и знаеха отлично какво означава тя. Някои се парализираха от гледката, други закрещяха заповеди към войниците си да търсят прикритие, да затварят люковете и да се изтеглят настрани.
	За дивизионната артилерия това обаче не беше възможно. Разчетите видяха двигателите на ракетите да гаснат, изчерпали горивото си, отбелязаха си направлението им и нямаха какво друго да правят, освен да чакат. Войниците се хвърляха на земята или бягаха и всички се молеха проклетите неща да са насочени някъде другаде.
	Ракетите достигнаха апогея си, след което насочиха носовете си към земята. После носовите им секции се отвориха и всяка глава освободи 644 касетни заряда, по три тона за всяка използвана ракетна установка. Всички имаха една цел — артилерията на Гвардейската дивизия. Това беше оръжието на ОИР с най-голям радиус на действие и Едингтън искаше да го изкара от строя незабавно. Според практиката в американската армия ракетните системи с многократен залп бяха личното оръжие на командира на подразделението. Иракските мерачи вдигнаха глави. Не можеха да ги видят или чуят, но те наистина идваха.
	Отдалеч това изглеждаше като бенгалски огън. За хората на земята това беше оглушителна смърт — общо над седемдесет хиляди заряда избухнаха над район с площ около двеста акра. Камионите заизбухваха в пламъци. Твърдите горива на ракетите избухнаха във вторични експлозии, но повечето от артилеристите бяха убити или смъртно ранени още от първата взривна вълна. Щяха да последват още две. Зад линията на „Уулфпак“ ракетните установки се дръпнаха до камионите с резервни боеприпаси. Презареждането траеше пет минути.
	Малко след това се включиха 155-милиметровите оръдия и танковете.


	Командващият „Безсмъртните“ тъкмо приближаваше влекачите на челната бригада, когато видя летящите ракети. Заповяда на водача да спре, изправи се и се обърна назад. Видя експлозиите в района на дивизионната си артилерия, а когато пак се обърна напред, видя втората вълна снаряди от танковете на Едингтън. Четиридесет процента от бойната му мощ се бяха стопили за по-малко от минута. Той разбра, че се е натъкнал на засада… но кой беше там отпред?


	Ракетите на системите с многократен залп, изтребили до крак артилерията на Безсмъртните, бяха дошли от изток, а не от юг. Това беше подаръкът от Хам за Националните гвардейци, които нямаха възможност да нападнат иранските оръдия със собствени сили. Ракетните системи на „Блек Хорс“ бяха свършили тази работа, а после бяха прехвърлили огъня, за да проправят път за хеликоптерите на полка, които нанасяха удар в дълбочина.
	Разделението на труда на това бойно поле беше определено принципно предния ден и развоят на нещата не беше променил ничие мнение. Артилерията трябваше да поразява артилерийски цели. Танковете — да атакуват танкове. Хеликоптерите излитаха да унищожават командните пунктове с командирите. Командният пункт на Безсмъртната дивизия беше спрял преди двайсет минути. Десет минути преди първата ракетна атака екипите от „Кайова“ и „Апачи“ заобиколиха откъм север. Първо бяха целите на ниво дивизия, после щеше да дойде редът и на бригадите.


	— По дяволите — тихо каза Едингтън. Беше повикан на предната линия от батальонните си командири и сега седеше в „Хамъра“ си.
	— Искате да кажете, че всичко е свършило за по-малко от пет минути? — попита Лобо-Шест, който беше чул по батальонната мрежа възклицанието на един сержант: „И това е всичко?“
	Едингтън вдигна микрофона и попита:
	— Какво ни съобщава „хищникът“?
	— Имаме още две бригади на юг, но те забавиха темпото, сър. Приблизително на девет километра северно от вас.
	— Свържете ме с Бъфорд — заповяда Уулфпак-Шест.


	Генералът бе заобиколен отвред от смъртта. Бяха минали само десет минути. Три танка и дванайсет бронетранспортьора бяха успели да избягат, бяха спрели в една долчинка и чакаха инструкции. Връщаха се и войници, всъщност не се връщаха, а бягаха. Той не можеше да им крещи. Шокът от разгрома го бе разтърсил повече от тях.
	Вече се бе опитал да се свърже с дивизионното си командване, но не бе успял. Целият му опит, цялото време, прекарано в армията, всички школи, които бе посещавал, и всички учения, които бе печелил и губил, не го бяха подготвили за това, което се бе случило.
	Но той все още имаше повече от половин дивизия под командването си. Две от бригадите му бяха непокътнати и той не беше стигнал дотук, за да губи, така че заповяда на водача си да обърне и да потегли назад. Оцелелите части от предната бригада получиха заповед да се държат, докато пристигне друга заповед. Той трябваше да маневрира. Беше се озовал сред някакъв кошмар, но този кошмар не можеше да царува навсякъде.


	— Какво предлагаш, Едингтън?
	— Генерал Дигс, искам да придвижа хората си на север. Току-що гръмнахме две противотанкови бригади. Вражеската артилерия като цяло не съществува, сър, и пред себе си имам свободен за напредване фронт.
	— Добре, тръгвай, но се оглеждай по фланговете. Ще известя Хам.
	— Разбрано, сър. Тръгваме след двадесет минути.
	Бяха обмисляли и тази възможност, разбира се. Дори бяха нахвърляли един бърз план върху картите. „Лобо“ щеше да се измести и да се разтегли надясно. „Уайтфанг“ щеше да потегли право на север, разполагайки се от двете страни на пътя, а невзелият до този момент участие в битката батальон „Койот“ щеше да заеме лявата страна. Бригадата щеше да поеме на север към определените рубежи. Кодът беше „Натан“, а първият рубеж беше „Манасас“. Едингтън се надяваше, че Дигс няма да има нищо против.
	— Уулфпак-Шест, до всички Шест. Код Натан, повтарям, задействаме план Натан след две минути. Потвърдете — заповяда той.
	И тримата батальонни командири потвърдиха само след секунда.


	Полковник Магрудър не беше изненадан от първоначалните резултати, освен може би от факта, че гвардейците се бяха справили толкова добре. Доста по-изненадващ беше прогресът, който бе осъществил 10-и полк. Напредвайки с постоянна скорост от тридесет километра в час, той бе навлязъл дълбоко в бившия Ирак и беше готов да направи завой на юг. Хеликоптерите му бяха останали да прикриват кувейтците и той се чувстваше малко оголен, но мракът още беше гъст и щеше да си остане такъв още четири часа. А на развиделяване той вече щеше да се е върнал на саудитска територия. Бъфало-Шест разсъди, че му се е паднала най-добрата задача от всички. Той бе навлязъл дълбоко във вражеска територия, а ариергардът му беше още по-дълбоко. Беше същото, както когато полковник Джон Гриърсън се бе справил с Джони Реб, и същото, което той и войниците му бяха направили с апачите. Магрудър заповяда на частите си да се разпръснат на широк фронт. Разузнаването му донесе, че няма кой знае какво да се очаква на пътя им, защото основните вражески сили са навлезли дълбоко в Кралството. Е, едва ли щяха да задълбочат успеха си. Всичко, което трябваше да направи, беше да затръшне вратата подире им.


	Донър стоеше изправен в отворения люк на танка, зад купола, и гледаше нещо, на което до този момент не беше ставал свидетел. Бе запечатал нападението срещу артилерийската батарея на видеолента. Зад тях на югоизток имаше най-малко сто изгорели танка, камиони и други машини, и всичко това се бе случило в рамките на по-малко от час.


>>	62.
>>	МИСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА

	Онова, което хората наричат „инициатива“, без значение дали на война, или във всяка друга област на човешката дейност, не е нищо повече от психологическо предимство. То съчетава чувството, изпитвано от едната страна, че тя побеждава, с чувството на другата страна, че нещо не е наред — че те трябва да се подготвят и да отговорят на действията на противниците си, вместо да подготвят собствена офанзива. Когато очакваното бъде заменено от неочакваното, съзнанието се обърква, защото за известно време е по-лесно да отричаш, отколкото да приемаш, и точно това прави нещата трудни за потърпевшите. За инициативните вече има други задачи.
	За американските сили, влезли в контакт с противника, дойде една кратка, нежелана, но необходима пауза. Най-лесно трябваше да е на полковник Ник Едингтън от „Уулфпак“, но не беше. Неговата част не бе свършила кой знае какво освен да стои на място през първата битка, което бе позволило на противника да навлезе в зоната на поражение, широка двайсет и дълбока още толкова километра, и по този начин да се озове в засада. С изключение на разузнавателния отряд, мъжете от Каролина не бяха мръднали и на метър. Сега обаче това щеше да се промени и Едингтън малко се притесняваше, че грамадните танкове ще се движат в мрака през непознат терен.
	Тук оказваше помощ технологията. Той разполагаше с радиостанции да съобщава на хората си кога и накъде да тръгват, а системата за командна информация им казваше как. Временната оперативна група „Лобо“ тръгна, изоставяйки позициите зад склоновете, които им бяха служили толкова добре само преди четиридесет минути, зави на юг и се насочи към крайните пунктове на по-малко от десет километра от първоначалните позиции при сражението. Едингтън държеше трите си батальона под строг контрол.


	Том Донър беше изненадан, че спомагателните машини, почти всички много тежки на вид, можеха да следват бойните части, без да изостават. Бе пропуснал важността на този факт, тъй като беше привикнал да се отбива до любимата си бензиностанция един или два пъти на седмица. Тук обслужващият персонал трябваше да бъде не по-малко подвижен от бойните машини, а това, осъзна изведнъж той, беше отговорна задача. Цистерните се подредиха, а танковете ги приближаваха по два от двете страни на всяка и зареждаха, после товареха снаряди и се връщаха на позициите си. Във всеки „Брадли“, както научи репортерът, имаше глух гаечен ключ, в почти всички случаи купен от мерача за по-лесно презареждане на магазина на оръдието „Бушмастър“. Той работеше по-добре от инструмента, предназначен за тази цел. Това вероятно си заслужаваше един малък репортаж, помисли Донър с разсеяна усмивка.
	Батальонният командир, вече в командния си „Хамър“ вместо в М1А2, проверяваше състоянието на всяка машина и екипаж. Три-Две беше последна.
	— Как си Том? — Вече бяха почти приятели.
	— Добре — засмя се Донър и попита: — Винаги ли е така?
	— На мен ми е за пръв път. Но доста прилича на тренировъчните сражения.
	— А какво мислиш за всичко това? — продължи журналистът. — Искам да кажа, че убихте много врагове.
	Капитанът помисли малко, после каза:
	— Нали си отразявал торнадо, урагани и подобни стихийни бедствия?
	— Да.
	— И на хората, които са изживели целия този ад, им задаваш същия въпрос, нали?
	— Такава ми е работата.
	— Същото е и с нас. Тези мръсници ни обявиха война. Ние просто им я връщаме. Ако не им хареса, е, може би следващия път ще си помислят по-сериозно по въпроса. Имах вуйчо в Тексас, всъщност вуйчо и вуйна. Беше много добър играч на голф, професионалист, той ме научи как да играя, после отиде да работи в „Кобра“ — нали я знаеш, компанията за производство на стикове за голф. Точно преди да потеглим от Форт Ъруин мама ми се обади и каза, че и двамата починали от ебола. Наистина ли искаш да научиш какво мислим за всичко това? — попита ядосано офицерът, унищожил пет танка същата нощ.


	Едингтън непрекъснато си напомняше, че не бива да усложнява нещата. Въпреки всичките си години обучение и името, с което бе нарекъл контраудара си, той не беше Натан Бедфорд Форест, за да импровизира като онзи расистки гений през войната между Севера и Юга.
	„Хуутаул“ вече се бе разпрострял на голяма площ, бригадният фронт беше почти удвоен за последните деветдесет минути и това ги забавяше. Трябваше да е търпелив. Вражеските сили не можеха да маневрират прекалено много на изток поради опасността да не налетят на левия фланг на „Блек Хорс“, ако приемеше, че това им беше известно, а теренът на запад беше прекалено насечен. Врагът се бе опитал да направи компромис и си бе платил за това. Така че логичният ход за противниковия Първи корпус беше да опита ограничена маневра за обход, вероятно с превес на изток. Постъпващите от „хищниците“ картини започваха да потвърждават това предположение.


	Командирът на „Безсмъртните“ вече нямаше команден пост, така че се възползва от онова, което бе останало от командния пост на заличената Първа бригада, като не забравяше урока, че не бива да спира движението си дори и за минута. Първата най-належаща задача беше да възстанови контакта с командването на Първи корпус, което се бе оказало малко трудно, тъй като този команден пост се бе придвижвал, когато той се бе озовал в американската — нямаше кои други да бъдат — засада по пътя към Ал Артавия. Сега Първи корпус отново се събираше и вероятно имаше доста разговори с армейското командване. Той влезе във връзка с един генерал с три звезди, иранец, и му докладва по възможно най-бързия начин.
	— Не могат да са повече от една бригада — увери го началникът му. — Какво ще правите?
	— Ще събера останалите ми сили и ще нанеса удар от двата фланга преди зазоряване — отвърна командирът на дивизията. Нямаше кой знае какъв избор при тази ситуация и двамата висши офицери го знаеха. Първи корпус не можеше да се оттегли, защото правителството, което му бе заповядало да напредва, не можеше да се съгласи с това. Оставането на място означаваше да чака саудитските войски да го връхлетят откъм кувейтската граница. Задачата следователно беше да си възвърне инициативата, превъзмогвайки американските блокиращи части чрез маневриране и внезапен изненадващ удар. Нали танковете бяха създадени именно за такава цел, а той все още имаше повече от четиристотин танка.
	— Добре. Ще ви изпратя артилерията на корпуса си. Бронираните гвардейци от дясната ви страна ще направят същото. Завършете пробива си — каза иранският генерал. — И след това до залез слънце Рияд ще бъде наш.
	„Много добре“ — помисли си командирът на „Безсмъртните“ и заповяда на своята Втора бригада да забави напредването си, та Трета бригада да я настигне, да се концентрират и да маневрират на изток. На запад от него иракчаните щяха да правят почти същото в огледално отражение. Втора щеше да напредва, за да влезе в бой, да задържи вражеския фланг, а Трета щеше да се промъкне отстрани, изненадвайки ги в гръб. Центъра той щеше да остави празен.


	— Спряха. Челната бригада спря. Те са на осем километра на север — каза бригадният С-2. — Хуут вече трябва да ги вижда.
	Това обясняваше какво правеше пред него една от вражеските сили. Западната група беше малко поизостанала, не спряла, но се движеше бавно, очевидно изчаквайки някакви заповеди. Противникът му имаше нужда от време, за да обмисли нещата.
	Едингтън не можеше да го допусне.


	За втората задача тази нощ ракетните установки, които не бяха мърдали от местата си, повдигнаха пусковите си механизми, отново прицелвани само по електронен път. Нощта отново бе разтревожена от потоците ракетни траектории, макар и този път по далеч по-ниски траектории. Традиционната артилерия направи същото, като и двете сили разделиха вниманието си между напредващите бригади отляво и отдясно на шосето.
	Целта беше повече психологическа, отколкото реална. Миниатюрните бомби на ракетите с многократен залп не бяха в състояние да унищожат танк. Някое щастливо попадение можеше да повреди двигател, а страничните брони на пехотните бронетранспортьори можеха да бъдат пробити от много близък взрив, но това бяха случайности. Реалният ефект, който ударът оказваше върху врага, беше да го накара да спре, да ограничи възможностите му за наблюдение и да го обърка. Офицерите, които бяха излезли от танковете си, за да се съвещават, трябваше да бягат обратно и някои бяха убити или ранени от внезапния обстрел. Малко след това, в безопасност в неподвижните машини, те слушаха звънките удари на рикошетите, отскачащи от броните, и се взираха през системите за наблюдение да видят дали артилерийският обстрел предшества атака. 155-милиметровите артилерийски снаряди бяха по-опасни, но законите на вероятността предполагаха, че само някои от танковете ще бъдат поразени. Неспособни да направят и най-малкото движение, загубили собствената си дивизионна артилерия, неспособни да реагират по какъвто и да било начин, противниковите офицери и войници не правеха нищо друго, освен да се свиват и да гледат как падат снарядите и миниатюрните бомби.


	Първи батальон от 11-и полк се изнасяше по план, като отпред бяха машините „Брадли“, а танковете „Батълстарс“ се движеха на Половин километър след тях, готови да реагират при първото донесение за сблъсък с противника. Донър изпитваше много особено и странно чувство. Интелигентен мъж, любител на природата, той, който обожаваше да броди из Апалачите с цялото си семейство с раница на гърба, сега прекарваше колкото можеше повече време, показал се от купола, без да има и най-малката представа какво всъщност се случва. Накрая преодоля смущението си и запита по интерфона командира откъде знае какво да прави, след което беше повикан в предната част на танка, където се натъпка като трети в пространство, предназначено за двама, или по-скоро за един и половина.
	— Ние сме тук — каза му щаб-сержантът, докосвайки екрана на системата за командна информация. — Вървим по този маршрут. Според него наоколо няма никой, който да ни притесни, но ние въпреки всичко се озъртаме. Врагът — той промени екрана — е тук, а ние се движим по този маршрут.
	— Докъде?
	— Още дванайсет километра и би трябвало да ги видим.
	— Колко надеждна е тази информация? — попита Донър.
	— До този момент не ни е подвела, Том — каза командирът.
	Схемата на придвижване беше досадна и напомняше на репортера претовареното движение в петък следобед с непрекъснатите му спирания и тръгвания. Бронираните машини се придвижваха по двойки, като едната прикриваше другата, понеже тази част от саудитската пустиня беше осеяна с хълмчета, склонове и долчинки, където можеха да се спотайват хора.
	— Ами ако там наистина се крие някой?
	— Тогава по всяка вероятност ще се опита да ни обстрелва — обясни щаб-сержантът.
	Мерачът непрекъснато въртеше купола, търсейки блясъка на топло тяло на фона на изстиналата почва. Те наистина виждаха по-добре през нощта, научи Донър, което беше и причината американците да възприемат мрака като предпочитано време за лов.
	— Станли, мини вляво и спри зад онази гърбичка — заповяда командирът. — Ако имах гранатомет, щях да се спотая ей там вдясно. Ще прикриваме Чък, докато заобикаля. — Куполът се завъртя и фиксира едно хълмче, докато вторият танк не го подмина. — Окей, Станли, давай напред.


	Командната секция на Войнството на Бога се бе оказала дяволски трудна за локализиране, но Хам разполагаше с две хеликоптерни формации, а секцията му за електронно разузнаване току-що се бе настроила повторно, установена при щабния взвод на Втори дивизион. Бяха почнали да наричат целта си „Плънката“. Вадиш я и дезорганизираш цялото вражеско съединение. Офицерите от саудитското разузнаване, придадени към машините на електронното разузнаване, слушаха сигналите. Силите на ОИР бяха кодирали радиосъобщенията на старшите командири, но с постепенната разруха на вражеската радиомрежа рано или късно Плънката нямаше да има друг изход освен да почне да разговаря със свободен текст. Командните постове на един корпус и две дивизии бяха поразени, като два от тях бяха почти напълно разрушени, а третият беше в окаяно състояние. Освен това те знаеха приблизителното разположение на Трети корпус, а армейското командване скоро щеше да почне да разговаря с тази формация, тъй като тя беше единствената незасегната до този момент, ако не се брояха няколко въздушни нападения. Дори не им се налагаше да четат съобщенията. Знаеха честотните диапазони на мрежата на върховното командване и само няколко минути радиообмен щяха да им позволят да ги локализират, та хеликоптерните формации да започнат унищожаването им.


	— Какво става? — попита нетърпеливо Махмуд Хаджи Даряеи.
	— Срещнахме съпротива на юг от Военния град на крал Халид. В момента се справяме с нея.
	— Попитайте го за естеството на тази съпротива — обади се шефът на разузнаването.
	— Още не можем да разберем — каза генералът от другата страна на линията.
	— Но американците не могат да имат повече от две бригади в театъра на бойните действия! — настоя шефът на разузнаването.
	— Така ли? Добре, аз загубих бойна сила в размер повече от дивизия за последните три часа и още не знам кой е срещу мен. Втори корпус понесе много големи загуби. Първи корпус се е сблъскал с вражеска сила и в момента продължава атаката си. Трети корпус засега е непокътнат. Мога да продължа настъплението към Рияд, но ми е необходима допълнителна информация за силите, пред които съм изправен. — Командващият генерал, мъж на шейсет години, не беше глупак и бе сигурен, че ще победи. Нали все още разполагаше с четири дивизии бойна мощ. Работата беше само да ги насочи както трябва. Радваше се, че въздушните атаки на американците и саудитите до този момент бяха толкова леки. Беше научил бързо и още няколко урока. Изчезването на три от командните му секции го бе направило предпазлив, поне за собствената му безопасност. В момента се намираше на повече от километър от радиостанциите, прикрепени към бронирания му команден бронетранспортьор, охраняван от отряд войници, които полагаха всички усилия да не се вслушват в донесението му.


	— Проклятие, виж колко установки „земя-въздух“ — съобщиха по радиото от една „Кайова“ на осем километра на север.
	— Мародер-Лийд, тук Маскът-Три. Мисля, че открихме Плънката.
	— Три, тук Лийд, тръгвайте — беше краткият отговор.
	— Шест бимпа, десет камиона, пет ракетни установки „земя-въздух“, две радарни инсталации и три ЗСУ-23 в едно пресъхнало речно корито. Препоръчвам приближаване от запад, повтарям, приближаване от запад. — Съсредоточената на едно място огнева мощ беше прекалено голяма, за да е нещо друго освен мобилната командна секция на Войнството на Бога. Ракетните установки бяха френски „Кротали“, наистина опасни устройства, както беше добре известно на Маскът-Три.
	— Три, тук Лийд, можете ли да осветите?
	— Разбира се. Кажете само кога. Първо машините с радарите.
	Водещият хеликоптер „Апач“ летеше съвсем ниско над земята на запад и наближаваше нещо като било на ниско възвишение, зад което трябваше да е сухото корито. Мерачът наблюдаваше сензорните устройства. Щом стигнаха билото, пилотът каза:
	— Три, тук Лийд, я светнете.
	От „Кайова“ запалиха лазерния илюминатор — невидим инфрачервен лъч, който се прицели в радарната инсталация. Щом получи потвърждение, че целта е осветена, „Апачът“ наклони нос и изстреля първо едната „Хелфайър“, а след пет секунди и другата.


	Само една от радарните инсталации излъчваше, и то само като мярка за електронно осигуряване, и тъкмо тя получи първата връхлитаща ракета. Една от ракетните установки завъртя четирицевната си муцуна и стреля, но ракетата „Хелфайър“ вече бе преминала на балистична траектория. В следващия момент радарната инсталация избухна. Втората гръмна само шест секунди след нея. Командващият Войнството на Бога пренебрегна въпросите от Техеран. Не му оставаше нищо друго, освен да приклекне и да се сгуши. Охраната му направи същото.


	Всичките четири „Апачи“ пърхаха над земята в полукръг в очакване командирът на батальона им да изстреля своите „Хелфайър“. После дойде ред на ракетните установки „земя-въздух“ и оръдейните транспортьори руско производство. След това вече командните бронетранспортьори останаха абсолютно оголени.


	Генералът гледаше безмилостната касапница. Войниците вдигнаха оръжията си, но нямаше по какво да стрелят. Ракетите долитаха от запад — той виждаше жълто-белите блясъци на двигателите им. Първо бяха унищожени радарните инсталации, после бронетранспортьорите и накрая камионите. Всичко приключи за по-малко от две минути и едва тогава се появиха и хеликоптерите. Охраната му започна да ги обстрелва с тежки картечници и ракетомети, но призрачните очертания на хеликоптерите бяха прекалено далеч… не, вече бяха съвсем близо и разстрелваха войниците му. Един взвод тук, едно отделение там, двама души другаде. Войниците хукнаха да бягат, но хеликоптерите затвориха кръга и застреляха само от неколкостотин метра, като в някаква безмилостна жестока игра. Портативната радиостанция в ръцете на генерала беше мъртва, но той продължаваше да я държи, неспособен да откъсне поглед от това, което ставаше пред очите му.


	— Лийд, тук Две, имам една група на изток — докладва един пилот на командира на „Апачите“.
	— Изчисти я — заповяда му той и ударният хеликоптер се стрелна към останките на командния пост.


	Нямаше какво да се прави. Нямаше къде да се бяга. Трима от войниците му сложиха на рамо ракетометите и стреляха. Други се опитаха да бягат, но нямаше къде. Който и да управляваше тези хеликоптери, убиваше всичко, което се движеше. Американци. Нямаше кой друг да е. Разгневени от това, което им бяха казали. Можеше дори и да е вярно, помисли генералът, и ако беше така…
	— Как ви се харесва, а? — запита мерачът, който без да бърза се прицелваше поотделно във всяка цел и я пронизваше.
	— Мисля, че схванаха какво искаме да им кажем — каза пилотът, като изви хеликоптера и затърси допълнителни цели.
	— Ейнджъл-Шест, Ейнджъл-Шест, тук Мародер-Шест-Актуал. Това със сигурност изглежда като команден пост, и в момента е изпечен на фурна — каза командирът на батальона. — Връщаме се в базата за боеприпаси и гориво. Край.


	— Свържете се с него! — изкрещя Даряеи. Шефът на разузнаването не каза нищо — подозираше, че никога вече няма да разговарят с командващия армията в този живот. А най-лошото беше, че не знаеше защо. Оценката му за пристигналите американски части беше правилна. Той беше сигурен в това. Как беше възможно толкова малобройна бойна сила да нанесе толкова поражения?


	— Те разполагат с две бригади — или полкове, каквото и да е — нали така? — запита Райън, докато следеше последния развой на бойното поле на екрана.
	— Да — кимна генерал Мур и си отбеляза със задоволство, че дори и адмирал Джексън е доста спокоен. — Всъщност вече не, господин президент. Господи, тия гвардейци се справят просто чудесно.
	— Сър — обади се Ед Фоли, — докъде мислите, че е необходимо да продължаваме с това?
	— Имаме ли някакви съмнения, че именно Даряеи е човекът, взел всичките тези решения? — „Тъп въпрос“ — помисли Райън. Та нали самият той го беше съобщил на съгражданите си? Но беше длъжен да зададе този въпрос и останалите в залата знаеха защо.
	— Никакви — отвърна Фоли.
	— Тогава ще отидем до края, Ед. Руснаците ще ни сътрудничат ли?
	— Да, сър, мисля, че ще го направят.
	Джак се замисли за епидемията, която вече замираше. Хиляди невинни бяха починали и още много щяха да ги последват. Помисли си за войниците, моряците и летците и дори за войниците на ОИР, застанали не под този флаг, под който би трябвало. Бяха го направили, защото не бяха имали шанса да изберат страната си и водача си, и сега плащаха цената за тази грешка. Може да не бяха съвсем невинни, но не бяха и съвсем виновни, защото войниците просто правят онова, което им се нарежда.
	— Открийте го — заповяда студено президентът.


	В Пекин беше лятно утро и Адлер знаеше много повече неща от останалите участници в срещата. Депешата не беше кой знае колко подробна, само най-важните точки, които той бе показал на военния аташе, а армейският полковник му бе казал да вярва на всяка дума. Но информацията не беше широко известна. Ако КНР бяха в съюз с ОИР, беше възможно още да вярват, че приятелите им държат надмощието. Струваше си да опита, реши държавният секретар, сигурен, че президентът ще го подкрепи.
	— Добре дошли отново, господин държавен секретар — каза вежливо външният министър. Цзян пак беше тук, мълчалив и загадъчен както винаги.
	— Благодаря. — Адлер зае обичайното си място. Не беше толкова удобно като онова в Тайпе.
	— Този нов развой… възможно ли е това да е вярно? — попита министърът.
	— Това е официалната позиция на страната ни — отвърна държавният секретар.
	— Разполагате ли с достатъчно сили, за да защитите интересите си в този регион?
	— Господин министър, аз не съм военен експерт и не мога да коментирам това — отвърна Адлер.
	— За вас ще е голямо нещастие, ако не успеете — обади се Цзян.
	Щеше да е наистина интересно да попита за официалното становище на КНР по въпроса, но отговорът щеше да е неутрален. Нито пък щяха да коментират присъствието на бойната група начело със самолетоносача „Айзенхауер“, който сега изпращаше въздушни патрули над „международните води“ на протока Формоза. Номерът беше да ги накара да не задават въпроси.
	— Ситуацията в света понякога налага преоценка на позицията на страните по много проблеми и човек понякога трябва да се замисля добре за приятелствата си — каза уклончиво Адлер. За половин минута в стаята се възцари тишина.
	— Ние сме приятели от момента, в който вашият президент Никсън има първи куража да дойде при нас — изрече външният министър след кратък размисъл. — И си оставаме приятели въпреки инцидентните недоразумения.
	— Радвам се да го чуя, господин министър. Нали знаете поговорката, че приятел в нужда се познава. — „Ха така, блъскай си сега главата над това. Може пък последните репортажи да са истина. Може и приятелят ти Даряеи да успее.“ Примамката се люля съблазнително още петнайсет секунди.
	— Всъщност единственото ни несъгласие с американската позиция е по въпроса за „двата Китая“, както неволно каза вашият президент. Ако това бъде уредено, тогава… — унесе се в размисъл министърът.
	— Мисля, че вече ви обясних, че президентът ни се опитваше да обясни някои неща на репортерите в една много напрегната ситуация.
	— И ние трябва да подминем това просто така?
	— Америка продължава да е на мнение, че едно мирно решение на този спор за провинциите е в интерес на всички страни.
	— Мирът е винаги за предпочитане пред войната — каза Цзян. — Но докога трябва да демонстрираме толкова голямо търпение? Последните събития са само илюстрация на основния проблем.
	— Разбирам вашите чувства, но всичко, което можем да кажем, е, че търпението е най-ценната добродетел.
	— В един момент търпението се превръща в недостойно отстъпване пред арогантността на другата страна. — Външният министър посегна към чая си. — Една добра дума от Америка би била приветствана с огромна благодарност.
	— Вие настоявате да променим политиката си? — Държавният секретар се зачуди дали Цзян ще се намеси пак, след като бе променил насоката на разговора, макар и толкова незабележимо.
	— Молим ви просто да видите логиката на ситуацията. Това ще направи дружбата на двете ни нации още поздрава.
	— Разбирам — отвърна Адлер. И наистина разбираше. Сега вече всичко си идваше на мястото. Той се поздрави, задето бе успял да ги накара да издадат намеренията си. Следващото му обаждане трябваше да е до Вашингтон, ако приемеше, че там разполагаха с време и за нещо друго освен войната.


	10-и полк се върна на саудитска територия в 03:00 местно време. Полкът „Бъфало“ сега се беше разпрострял в една линия от петдесет километра. След още един час щяха да пресекат снабдителната линия за армията на ОИР. Движеха се бързо, с почти петдесет километра в час.


	„Лобо“ подмина рубежа „Манасас“ с двайсет минути закъснение, с което си навлече гнева на полковник Едингтън, който бе решил, че са закъснели с маневрата. Но проклетия адвокат, който командваше „Хуутаул“, отново бе напреднал достатъчно и дори даваше заявка за огън.
	— Уулфпак-Шест, тук Хуут-Шест, край.
	— Шест-Актуал, тук Хуут — отвърна Едингтън.
	— Идват, сър, две бригади, сгъстени са доста, в момента напредват точно над командната височина на рубежа.
	— Колко близо сте, полковник?
	— На три хиляди метра. В момента се изтеглям. — Бяха подготвили безопасни полоси за тази цел. Повторното разполагане щеше да ги отведе на изток и да прикрие десния край на фланговата батальонна оперативна група.
	— Добре, освободи пространството, господин адвокат.
	— Разбрано, професор Едингтън. Хуутаул излита — отвърна адвокатът. — Край.


	Тънкият сърп на луната бе достатъчен, за да могат предните части на „Безсмъртните“ да виждат далечния противник. Войниците от 2-ра бригада бяха бесни от боя, който бяха яли, докато бяха изчаквали да потеглят. Лазерните далекомери им показваха целите на разстояние почти два пъти по-голямо от обсега на оръжията им. Тази вест също обиколи фронта и се върна под формата на заповед да се увеличи скоростта, за да се скъси по-бързо дистанцията и да се измъкнат от зоната на индиректния огън, който скоро трябваше да спре. Мерачите се съсредоточиха върху целите, които все още бяха прекалено далеч. Очакваха това да се промени след две минути или дори по-малко. Вече имаше достатъчно цели, а броят на противниците им не беше внушителен. Те имаха преимущество. Така и трябваше да бъде, мислеха си всички „Безсмъртни“.
	Но защо американците напредваха срещу тях?


	— Започвай стрелба на четири хиляди метра — заповяда ротният командир на екипажите си. Танковете „Абрамс“ бяха на почти петстотин метра един от друг в две зигзаговидни редици.
	— Хванах си един — каза един мерач на командира си. — Т-80.
	— Добре. Само гледай да не го изтървеш.
	— Четири хиляди и сто метра — каза мерачът, изчака още петнайсет секунди и стана първият ротен танк, открил огън и улучил целта. Шейсет и два тонният танк се люшна от отката, после продължи напред.
	Танковете вляво и вдясно от тях също откриха огън.
	— Господи, сър, дайте ми цел! — викна мерачът.
	— Избери си.
	— Един бимп — произнесе мерачът, повече на себе си, и изстреля един фугасен снаряд. Американската линия напредваше. Някои от противниковите транспортьори с ракетни установки успяха да изстрелят ракети, но вече бяха взети на мушка и след секунди експлодираха, изпълвайки небето с пушек и огън.
	Челната редица танкове мина през димящите останки на Безсмъртната дивизия по-малко от четири минути след първата вълна. Куполите се въртяха и търсеха непоразени цели. Всяко място, откъдето се откриваше огън срещу тях, биваше засипвано с куршуми и снаряди, и отначало дори имаше нещо като състезание кой ще унищожи най-много врагове, защото всички бяха обзети от бойната треска, треска за битка, до този момент неизпитвана от атакуващите, от чувството, че си подобен на бог и си надарен с възможността да решаваш живота и смъртта на хората и после да налагаш присъдата само с движението на показалеца си. Нещо повече, гвардейците знаеха защо са тук, знаеха, че са изпратени да отмъщават.
	Но скоро това започна да стихва. Това не беше вече дълг. Нито реванш. Не беше и забавлението, което всички бяха очаквали. То се превърна в убийство. Един по един хората по картечниците и оръдията проумяха какво се иска от тях и в какво могат да се превърнат, ако не прекратят тази касапница. Всички виждаха лицата и кръвта, изтичаща от раните, и беззащитните гърбове на бягащите. Дори и онези глупаци, които продължаваха да стрелят в отговор, предизвикваха само жалост у мерачите, но скоро безсмислието на ставащото стана ясно на всички и войниците, пристигнали в пустинята с гняв, се потресоха от онова, в което се бе превърнал гневът им. Оръдията постепенно замлъкваха, по-скоро от общо и безмълвно съгласие, отколкото по заповед. Съпротивата гаснеше, а с нея и жаждата за смърт.


	Това беше краят. Генералът стана, отиде на няколко крачки встрани от командната си машина и повика и войниците. По негова заповед те свалиха оръжията си и зачакаха. Не им се наложи да чакат дълго. Слънцето вече изгряваше. Първият оранжев проблясък на изток обещаваше ден много по-различен от предишния.


	Откри го един танк „Брадли“. Машината спря на петдесет метра от тях. Генералът, който само допреди дванайсет часа бе командвал буквално недокосната бронетанкова дивизия, не помръдна.
	— На земята! — викна един ефрейтор още преди да се измъкне от люка.
	— Изчакайте да кажа на войниците си — отвърна генералът. — Аз знам английски, но те — не.
	След миг войниците налягаха, но той остана прав. Може би се надяваше да загине достойно от куршум.
	— Ръчичките горе, драги. — В цивилния си живот ефрейторът беше полицейски служител. Офицерът — полицаят не знаеше точно ранга му, но униформата му беше прекалено пищна за младши офицер — се подчини. Полицаят опря пистолета си в главата на мъжа и го претърси с опитни ръце. — Окей, вече можеш да си свалиш ръцете. Ако се държиш умната, никой няма да пострада. Кажи го и на хората си. Ако ни принудят, ще ги убием, но няма да стреляме без повод, ясно ли е?
	— Ще им кажа.


	В зори Едингтън излетя да огледа полесражението. Бригадата му беше съкрушила цели две дивизии! Той се обади на Дигс за инструкции какво да прави с пленниците. Още преди някой да разбере това, от Рияд пристигна хеликоптер с телевизионен екип.


	Обадиха му се преди седем и го събудиха, но само след три минути той беше навън и караше колата си по безлюдните улици към мястото на срещата с човека, който, изглежда, най-накрая бе решил да премине и последната граница, отделяща го от сътрудничеството с руското разузнаване.
	Руснакът повъртя по улиците десетина минути, проверявайки за опашки, но ако тази сутрин някой го следеше, то трябваше да е невидим, а и при тази ситуация агентите на аятолаха очевидно си имаха друга работа.
	— Какво има? — каза той на иранеца, щом се видяха. Нямаше време за формалности.
	— Бяхте прав. Нашата армия… беше победена нощес. Обадиха ми се в три часа за мнението ми относно американските намерения и чух всичко. Ние не можем дори да се свържем с частите си. Командващият армията просто изчезна. Външният министър е в паника.
	„Има си хас да не е“ — помисли резидентът.
	— Трябва да ви съобщя, че туркменистанският лидер е…
	— Знаем. Той се обади снощи на Даряеи да го пита дали историята за епидемията е вярна.
	— И какво му каза той?
	— Каза, че това било лъжа на неверниците… какво друго сте очаквали? — Служителят направи пауза. — Не беше много убедителен. Каквото и да сте съобщили на туркменистанеца, той е неутрален. Индия ни предаде, и това научих. Китай още не знае.
	— Ако се надявате те да застанат на ваша страна, нарушили сте закона на религията ви за алкохола. Разбира се, моето правителство е на страната на Америка. Вие сте съвсем сами — каза руснакът. — Обаче ми трябва една информация.
	— Каква информация?
	— Местоположението на фабриката за вируси. Трябва ми още днес.
	— Експерименталната ферма на север от летището.
	„Толкова лесно?“ — помисли руснакът и попита:
	— Откъде сте толкова сигурен?
	— Оборудването беше закупено от германците и французите. Тогава бях в търговската секция. Ако искате потвърждение, няма да е трудно. Колко ферми имат охрана в униформи?
	Руснакът кимна.
	— Ще се погрижа за това. Има и други проблеми. Вашата страна скоро ще бъде напълно в явна война с Америка. Моята страна може да окаже добри услуги като посредник за постигането на някакво споразумение. Ако вие прошепнете нужната думичка в нужното ухо, нашият посланик е на ваше разположение и след това ще сте оказали на света голяма услуга.
	— Това е просто. Към обяд ще търсим начин как да се измъкнем от тази ситуация.
	— Но няма измъкване за правителството ви. Никакво — натърти служителят на РВС.


>>	63.
>>	ДОКТРИНАТА „РАЙЪН“

	Войните обикновено започват в точно определени моменти, но не приключват нито за час, нито за ден. Зората завари 11-и бронетанков полк на друго бойно поле, току-що приключил разбиването на една от дивизиите на Втори корпус на ОИР. Другата дивизия в момента беше изправена пред Втора саудитска бригада, която нападаше с изгрева на слънцето, докато американската част спря отново да зареди с гориво и боеприпаси в подготовка за продължаващата атака срещу Трети корпус.
	Нещата се променяха. Двете дивизии бяха привлекли вниманието на всички тактически самолети на бойния театър. Първо бяха взети на прицел противовъздушните им части и след два часа небето вече беше чисто за американските и саудитските пилоти. Изтребителите на ОИР направиха опит да нападнат от разположените на тяхна територия бази, за да защитят напредналите си на вражеска територия войски, но не успяха. Опитът им струваше над шейсет самолета. По-лесно им беше да нанесат удар по кувейтските бригади, които толкова арогантно бяха нахлули на територията на далеч по-големия си и по-могъщ съсед. Малобройните военновъздушни сили на тази страна се сражаваха сами, защото битката нямаше кой знае какво стратегическо значение. Маршрутите през устията на реките бяха отрязани и щяха да бъдат нужни дни, за да се възстановят. Въздушната битка беше повече спречкване, отколкото сражение, и кувейтските сили удържаха победа, може би не много блестяща и впечатляваща, но в замяна на всеки загубен самолет свалиха по три вражески. За една малка страна, която тепърва се учеше на бойно изкуство, това беше битка, за която щеше да се говори с години. И въпреки това смъртта на всички загинали през този ден беше безсмислена, защото целите на съюзническите войски вече бяха постигнати. Противниковата армия бе разбита.


	Дигс спря първо при бригадата на Едингтън. И преди беше виждал подобни гледки и се бе отвращавал от миризмата. Танковете винаги горяха изненадващо дълго, по цели дни, и дори вонята на дизеловото гориво не можеше да скрие отвратителния мирис на горяща човешка плът. Въоръжените врагове винаги са мишени за убиване, но мъртвите много скоро се превръщат в обект на състрадание, особено когато са направени на решето. Много малко обаче бяха загиналите от оръжията на каролинските гвардейци. Далеч повече бяха предалите се. Те трябваше да бъдат събирани, разоръжавани, преброявани и заставяни да работят — основно да погребват телата на падналите си другари. Факт, стар като самата война, и урокът, който извличаха победените от това, беше винаги един и същ: наказвам те така, за да не си помислиш никога вече да тръгнеш срещу мен.
	— Сега какво? — запита Едингтън с пура между зъбите. Измъчваше го синдромът на победителите. Пристигнали набързо, изправили се пред неизвестното със затаен страх, влезли в битка с решимост и в техния случай с такъв гняв, какъвто никой не бе изпитвал до този момент, победили с въодушевление и после изпитали ужас пред касапницата и жалост към победените, войниците му бяха объркани. В момента саудитските части приемаха военнопленниците.
	— Просто стой спокойно — каза Дигс едновременно и за разочарование, и за облекчение на Едингтън. — Бягат. Не можем да ги настигнем, а и нямаме заповед да нахлуваме на територията им.
	— Те просто ни връхлетяха както е било едно време — каза гвардейският полковник. — И ние ги спряхме както тогава. Ужасна работа, нали?
	— Нали ти ми говореше за Боби Лий, спомняш ли си?
	— О, да! Той също е имал право. Дигс, през тия два часа, докато оправях нещата и правех каквото са ме учили… — Той поклати глава. — Никога не съм предполагал какво може да изпита човек при това… но сега…
	— „Добре е, че войната е толкова ужасна, та да не привикваме към нея“ — цитира Дигс. — Стегни се, полковник. Събери си хората. Може да последват заповеди да продължим, но се съмнявам.
	— Трети корпус?
	— Няма да стигне далече, Ник. Шибаме ги с камшика и ги караме право към 10-и полк.
	— Значи все пак познаваш Бедфорд, а? — Това беше един от най-важните афоризми на офицера от Конфедерацията. „Не спирай да шибаш с камшика“ — тоест никога не давай на противника възможност да си поеме дъх, пришпорвай го, принуждавай го да прави грешки, изтощавай го до смърт. Макар че това вече нямаше никакво значение.
	— Дисертацията ми беше върху Хитлер като политически манипулатор. И той не ми хареса особено. — Дигс се усмихна и козирува. — Ти и хората ти се справихте отлично, Ник. Радвам се, че си тук.
	— Аз също, генерале.


	— Някакви коментари? — попита президентът.
	— Сър, това създава прецедент — обади се Клиф Рътлидж.
	— Точно в това е идеята — каза Райън. Гледаха репортажите от бойното поле. Те включваха обичайните ужаси: парчета от човешки тела, разкъсани от високоексплозивните снаряди, ръка, протегната от люка на димящ бронетранспортьор, някакво бедно копеле, което бе успяло да се измъкне, но не съвсем.
	Не трябваше да е така. Властта носеше със себе си и отговорност. Джак знаеше, че ще му се наложи да пише на ръка писмо до семейството на всеки загинал американец, както беше направил Джордж Буш през 1991 година. Писмата щяха да служат на две цели. Първо, да дадат някаква утеха на семействата на загиналите. А второ — да напомнят на човека, изпратил ги на бойното поле, че преди да загинат, тези мъже са били живи. Чудеше се какви ли са били лицата им. Вероятно не по-различни от тези на гвардейците от почетната стража в Индианаполис в деня на неговата първа публична изява. Всеки човешки живот обаче беше уникален, най-ценното притежание на собственика му, а Райън бе играл роля в неговото унищожение и макар да бе наясно, че не бе имал друг избор, докато седеше на този стол в тази сграда, не биваше да забравя, че тези хора не са само лица. „А точно тук е разликата — каза си той. — Аз знам за тази си отговорност. А той не знае за неговата. Той все още живее с илюзията, че хората са отговорни пред него, а не обратното.“
	— Това е политически динамит, господин президент — обади се ван Дам.
	— Е, и?
	— Има юридически проблем — каза Пат Мартин. — Нарушава се изпълнителната заповед на президента Форд.
	— Знам я — отвърна Райън. — Но кой издава тези заповеди?
	— Главнокомандващият, сър — отвърна Мартин.
	— Нахвърляй ми тогава текста на една нова.


	— Какво мирише така?
	Шофьорите бяха излезли от мотела в Индиана за утринното разместване на камионите, за да предпазят гумите им от разрушаване. Вече им се повдигаше и от мотела, и от всичко, свързано с него, и от сърце жадуваха забраната за пътуванията вече да е вдигната. Един шофьор току-що бе раздвижил камиона си и го бе паркирал до циментовоза. Пролетта бе топла и металните тела на камионите превръщаха вътрешностите им във фурни. В случая с циментовоза това бе предизвикало ефект, който собствениците му не бяха предвидили.
	— Да нямаш утечка? — попита той Холбрук, после се наведе да погледне. — Не, резервоарът ти си е наред.
	— Може някой да е разлял нафта — каза Холбрук.
	— Ами! Колко дни не сме зареждали. По-добре да разберем какво е, че знаеш ли как гръмна един камион, само защото някакъв механик се беше осрал? Страшна каша. — Той тръгна да обикаля камиона. — А бе сигурно имаш утечка, авер. Дай да ти видим горивната помпа — предложи той и дръпна ключалките на предния капак.
	— Чакай бе!…
	— Спокойно, приятел, знам как да ти я оправя. На година икономисвам пет хилядарки с тая работа. — Капакът отскочи и шофьорът погледна вътре, посегна и подръпна няколко маркуча, после опипа връзките на горивната помпа. — Тук всичко е наред. — После огледа подаването към впръскващите помпи. Една гайка се беше поразхлабила, но това не беше фатално. Той я притегна. Наведе се да огледа отдолу. — Нищо не капе, по дяволите! — После подуши във въздуха. Може би миризмата идваше отнякъде другаде… не. От ресторанта долитаха кухненски миризми. Вонята идваше някъде съвсем отблизо… тук имаше още нещо, не беше само дизелът…
	— Какво става, Куутс? — попита един друг шофьор.
	— Подушваш ли го? — И двамата вдигнаха носове и задушиха като кучета.
	— Да не би да е пробит резервоар?
	— А бе не е… — Първият шофьор изгледа Холбрук. — Виж, не искам да си пъхам носа в чужди работи, но съм си собственик на камиона и малко се изнервям, когато се размирише така наблизо, нали разбираш? Имаш ли нещо против да дръпнеш някъде по-настрани? И хвани някой да ти провери двигателя, а?
	— Да бе, разбирам те. — Холбрук се качи в камиона, запали го и подкара бавно към едно празно място на паркинга. Двамата мъже го проследиха с поглед.
	— Тая дяволска миризма се разкара, а, Куутс?
	— Тоя камион нещо не е наред.
	— Заеби го. Време е да чуем новините. Хайде. — Другият водач махна с ръка.
	— По-тихо бе! — викнаха няколко гласа при влизането им в ресторанта. Телевизорът беше включен на Си Ен Ен. Сцената напомняше с нещо на студиите за специални ефекти, но този път всичко беше истинско.
	— Какво стана нощес, полковник?
	— Ами, противникът на два пъти се опита да ни посети. Първия път — обясняваше Едингтън с пура в протегната си ръка — ние седяхме хей там, на онзи рид. Втория път напредвахме, също и те, и се срещнахме точно тук… — Камерата се завъртя да покаже два танка на шосето, край което бе застанал полковникът.
	— Бас държа, че тия машинки са голяма работа — обади се Куутс.
	— И освен това стрелят — каза някой.
	Картината се промени и се появи познато симпатично лице, сега изтощено и покрито с прах.
	— Тук е Том Донър, с екипа, прикрепен към 11-и бронетанков полк. Как да ви обясня нощта, която прекарахме? Бях с екипажа на този „Брадли“ и той и останалите от ротата… прегазихме… не знам колко врагове за последните дванайсет часа. Нощес в Саудитска Арабия избухна Войната на световете, а ние бяхме марсианците. Силите на ОИР — тези, с които се сблъскахме тук, бяха смесени, иракски и ирански, и се опитаха да контраатакуват, но нищо не излезе…
	— По дяволите, какво ли не бих дал да бяха изпратили моята част — възкликна един патрулен полицай от магистралата, току-що влязъл да изпие едно кафе. Беше чест посетител тук и познаваше доста от водачите.
	— Смоуки, в охайската гвардия танковете ви същите ли са? — попита го Куутс.
	— Да, моята част е бронетанкова. Тия момчета от Каролина са си прекарали славно снощи.
	— Вражеските сили в момента бягат с пълна пара — продължаваше Донър. — Вие току-що видяхте репортаж от бойните части на Националната гвардия, които разгромиха две бронирани дивизии…
	— Две? Брей! — забеляза ченгето й отпи от кафето си.
	— …Беше като на кино. Беше като на футболен мач за световната купа…
	— Добре дошли на стадиона, копелета — каза на екрана Куутс.
	— А бе оня циментовоз ваш ли е? — попита ченгето, като се обърна към току-що влезлия Холбрук, който тъкмо сядаше при приятеля си.
	— Наш е — отвърна Холбрук.
	— Гледай само да не хвръкнеш във въздуха — обади се Куутс, без да се обръща.
	— Какво правите тук чак от Монтана? — полюбопитства полицаят.
	— Ами купихме си го и си го караме вкъщи, нали разбирате?
	— Аха. — Полицаят пак се обърна към телевизора.
	— Да, те отиваха на юг и ние се врязахме право в тях! — тъкмо разказваше един кувейтски офицер. — И тогава…
	— Да знаеш кога ще можем да се върнем на работа, Смоуки? — попита Куутс полицая.
	Патрулният полицай поклати глава.
	— Колкото и ти. Сега ще ходя на магистралата, нали ни държат на бариерите.
	— Брей, толкова глоби да загубиш, Смоуки! Това не е майтап! — изкикоти се някой.
	— Ама тия защо ще карат циментовоз чак от Монтана? — зачуди се Куутс. С тия момчета нещо просто не беше наред.
	— Може да са го взели евтино — предположи полицаят и допи кафето си. — Нямам нищо подобно в списъка на откраднатите коли. По дяволите, кой ще седне да краде циментовоз?
	— Аз поне не съм чувал… Ха! — възкликна Куутс. Картината в момента даваше една от бомбите с лазерно насочване. — Тия удрят право в целта, братче!
	— Е, гледайте си — каза полицаят на излизане. Качи се в колата си и пое към магистралата, но после реши да хвърли един поглед на циментовоза. Можеше да предаде номера му за проверка, това нямаше да навреди. Може пък и да беше краден, знае ли човек в днешно време? После и той го подуши, но за носа на ченгето това не беше дизел, а… амоняк? Той изключи двигателя и се върна в кафето.
	— Извинете ме, господа, ваш ли е камионът, паркиран ей там, циментовозът?
	— Да, защо? — попита Браун. — Не сме нарушили нищо.
	Всъщност ръцете му го издадоха. Ченгето ги видя как треперят. Нещо определено не беше наред.
	— Бихте ли дошли с мен?
	— Чакай бе, защо?
	— Няма какво да чакам. Искам да разбера каква е тази миризма.
	— Ще го закараме на монтьор.
	— Ще го огледаме още сега. Хайде вдигнете капака, ей сега идвам.
	Нещо просто не беше наред. Колегите му от магистралните патрули не бяха много заети в момента и той извика една кола за подкрепа по инстинкт, като съобщи в управлението номера на камиона, за да го прекарат през компютъра. После излезе и отново огледа камиона.
	— Искате ли да запаля двигателя?
	— Давайте.
	Браун се качи в кабината и запали; двигателят беше доста шумен.
	— Ако обичате, покажете ми документите си.
	— Ама какво сме направили? — възкликна Холбрук.
	— Нищо не сте направили, просто искам да видя документите ви.
	Докато Пит Холбрук измъкваше портфейла си, пристигна другата полицейска кола. Браун погледна към нея, после погледна към ръката на ченгето. Беше върху дръжката на револвера. Обичайна стойка за полицаите, но на Браун му се стори заплашителна. Нямаше оръжие подръка. Бе оставил пистолета си в стаята. Полицаят взе шофьорската книжка на Пит, после се върна в колата си и вдигна микрофона.
	— Номерът е чист, няма го в компютъра — каза му служителката от управлението.
	— Благодаря. — Той остави микрофона и се върна при Питър Холбрук, подмятайки книжката му в дланта си…
	Браун ги гледаше. Един полицай до Пит, още един малко отстрани, току-що първият бе говорил по радиото…
	Патрулният полицай вдигна изненадан глава, когато камионът рязко потегли, изрева и махна на колегата си. Втората полицейска кола блокира пътя на циментовоза и той спря.
	Не, нещо изобщо не беше наред.
	— Слизай! — изрева полицаят и измъкна револвера си. Вторият полицай изви ръцете на Холбрук. Браун скочи от кабината и усети как една яка ръка го сграбчва за колана и го блъска върху кабината на камиона.
	— Не мърдай! — изрева полицаят.


	Кларк и Чавес излязоха от руското посолство един час след мръкване. В колата им имаше голям куфар, чието съдържание нямаше да се покаже подозрително на никого, и основното му съдържание наистина отговаряше на журналистическото им прикритие. Задачата беше малко налудничава, но докато това тревожеше до известна степен Джон, то Динг дори предвкусваше наслада от изпълнението й. Месторазположението на пункта изглеждаше направо невероятно и трябваше да бъде проверено сто процента. Пътуването до уличката зад кафенето мина без никакви проблеми. Охраняваният периметър около дома на Даряеи свършваше досами крайния им пункт. Кафето беше затворено, но това само улесняваше задачата им. Бравата не представляваше особен проблем в тъмната уличка и след секунди двамата прекрачиха прага. На втория етаж дочуха гласове. Тук живееше някакво семейство. Оказаха се съпруг и съпруга на около петдесет години, собственици на кафенето. Гледаха телевизия. Ако задачата беше поставена както трябва и навреме, това щеше да бъде уточнено и тези усложнения щяха да бъдат избегнати. Е, карай.
	— Добър вечер — каза спокойно Кларк. — Моля ви да не вдигате никакъв шум.
	— Какво…
	— Няма да ви направим нищо лошо — продължи Кларк на фарси. — Но ако окажете съпротива, може да пострадате.
	Домакините бяха толкова ужасени от двамата мъже, появили се като крадци в дома им, че дори и не помислиха за съпротива, докато ги връзваха.
	Най-налудничавата част от задачата им беше установяването на комуникационно звено. Чавес отвори куфара и започна да го изпразва. Покривът на сградата беше плосък и осигуряваше пряка видимост до другите подобни сгради на три преки от къщата. Така че не биваше да вирят много глави. Първата стъпка беше да поставят сателитната антена. Триножникът й беше тежък, с шипове по краката за по-голяма устойчивост. После трябваше да я ориентират, за да уловят жуженето на сигнала с носещата честота от съответния сателит. След като се справи и с това, Чавес използва защипващата скоба да фиксира антената. После дойде редът и на камерата. Тя също си имаше триножник. Чавес го заби в покрива, зави камерата върху него и я насочи към трите сгради, обект на интереса им. След това свърза кабела от антената с кутията на комбинирания предавател/захранване в куфара.
	— Работи, Джон.
	Странното беше, че имаха изходяща връзка, но не и входяща. Можеха да приемат сигнали от спътника, но нямаше аудиоканал, който да използват. За това им трябваше допълнително оборудване, с което не разполагаха.


	— Готово — каза Роби Джексън.
	Мери Пат Фоли набра един номер в американското посолство в Москва, оттам руското външно министерство, през него руското посолство в Техеран, а оттам вече се свърза с дигиталния телефон в ръката на Джон.
	— Чуваш ли ме, Иван? — попита тя на руски. — Фолеева се обажда.
	Изминаха няколко секунди преди човекът от другия край на връзката да отговори.


	— Ах, Мария, колко се радвам да те чуя! — „Слава Богу, че си имаме компания, дори и по телефона“ — помисли Джон и въздъхна облекчено.
	— Тъкмо гледах снимката ти на бюрото си — каза тя.
	— О, тогава бях толкова млад…


	— На място са и всичко е готово — докладва тя.
	— Окей. — Джексън вдигна друг телефон. — Всичко е готово. Повтарям, всичко е готово. Потвърдете.
	— Операция „Телефон“ започва — потвърди Дигс от Рияд.


	Иранската противовъздушна отбрана беше напрегната до крайна степен. Макар че до този момент не беше имало никакви въздушни нападения срещу обекти на територията им, радарните оператори не отделяха очи от екраните и непрекъснато следяха няколкото самолета, патрулиращи над саудитското крайбрежие.


	Бандит-Две-Пет-Един и Бандит-Две-Пет-Две завършиха зареждането с гориво само секунди един след друг. Синхронното действие на изтребители „Стелт“ не беше много често нещо. В действителност те бяха предназначени да действат самостоятелно. Но не и този път. И двата се отделиха от самолета-цистерна КС-10 и обърнаха на север за полет, който щеше да продължи около час. На осемдесет километра от тях един АУАКС следеше всичко, или поне почти всичко.


	— Пак ще ме правите хубав — каза президентът на гримьорката и се помъчи да се усмихне.
	— Изглеждате страшно уморен — каза тя.
	— Наистина съм страшно уморен — призна Райън.
	— Ръцете ви треперят.
	— Е, чак ръцете ми не треперят.
	Това беше лъжа.


	Кали Уестън вкарваше промените в речта директно в електронната памет на телепромптера. Дори и телевизионните техници нямаха правото да хвърлят око на съдържанието й и в известен смисъл тя беше изненадана, че има това право. Приключи, огледа целия текст за печатни грешки и беше готова.


	Някои от стражите пушеха. Лоша дисциплина, но пък от друга страна…
	— Джон, не ти ли се струва понякога, че нашата работа е прекалено напрегната?
	— Искаш да се откажеш ли? — Това беше обичайната реакция, дори и за тях.
	— Аха.
	— И аз. — Това беше нещо, което никога не можеше да се срещне във филмите за Джеймс Бонд. Кларк натисна слушалката в ухото си, щом чу глас, обявяващ, че президентът ще излезе в ефир след две минути. После извади последните два уреда от куфара.


	— Скъпи мои съграждани, застанал съм пред вас, за да ви докладвам за ситуацията в Близкия изток — започна президентът без никакви въведения.
	— Приблизително преди четири часа разгромихме въоръжените сили на Обединената ислямска република, нахлули в кралство Саудитска Арабия. Саудитските, кувейтските и американските бойни части със съвместните си действия унищожиха шест дивизии в битка, която трая една нощ и един ден.
	— Сега вече мога да ви съобщя, че страната ни изпрати там 10-и и 11-и бронетанкови полкове, плюс Първа бригада от Националната гвардия на Северна Каролина и 366-о авиокрило от военновъздушната база в Маунтийн Хоум, Айдахо. Крупна битка се разрази на юг от Военния град на крал Халид. Вие вече видяхте някои от подробностите по телевизията. Последните части на ОИР се опитаха да избягат на север от бойното поле, но бяха обкръжени и след кратко сражение започнаха да се предават. Наземните битки в този район за момента са приключили.
	— Казах „за момента“, защото тази война не прилича на никоя друга, която ни е позната от последните петдесет години. Срещу нашите граждани беше извършено пряко нападение, на наша земя. Това беше нападение, извършено преднамерено върху цивилни граждани. Това беше нападение с използване на оръжия за масово поразяване. Нарушенията на международните закони са прекалено многобройни, за да ги изброявам — продължи президентът, — но ще бъде погрешно да кажа, че това нападение беше извършено от народа на Обединената ислямска република.
	— Народите не започват войни. Решението за започване на война най-често се взема от един човек, бил той крал, принц или варварски вожд, но през цялата човешка история винаги един човек е вземал решение и никога решението за започване на агресия не е било в резултат на демократичен процес.
	— Ние, американците, нямаме вражда с хората от бившите държави Иран и Ирак. Тяхната религия може и да се различава от нашата, но ние сме страна, която защитава свободата на религията. Езиците, на които говорят, може и да са различни от нашия, но Америка е приемала и приема хора с много езици. Ако Америка е доказала нещо на света, то е, че всички хора са равни и при еднаква свобода и едни и същи възможности всички хора ще просперират в зависимост само от индивидуалните си способности.
	— През последните двайсет и четири часа са загинали поне десет хиляди войници на ОИР. Вероятно броят им е много по-голям. Ние не го знаем в момента и вероятно никога няма да научим общия брой на загиналите врагове, но не трябва да забравяме, че те не са избрали съдбата си доброволно. Тяхната съдба е била предопределени от други, и конкретно от една личност. — Райън пое дъх и преплете пръсти.


	— Давай — каза Чавес, взрян в малкия екран на гърба на камерата, който в момента предаваше сигнала, получаван от спътника. — Наш ред е.
	Кларк включи лазерния излъчвател, като внимаваше лъчът да е в невидимия инфрачервен диапазон, и помести точката върху корниза на сградата.


	Дигс в Рияд:
	— Последна проверка.
	— Бандит-Две-Пет-Един готов — чу в отговор той, и после:
	— Бандит-Две-Пет-Две готов.


	— През цялата история на човечеството кралете са обявявали войни по собствени прищевки и са изпращали народите си на смърт. За кралете това са били само селяни, а войните са били просто средство за заграбване на повече власт и богатства, вид забавление, и ако хората са загивали, никой не е давал пет пари, и след като войните привършвали, кралете в повечето случаи си оставали пак крале, без значение дали печелели, или губели, защото те стоели над всичко. До нашия век се е приемало, че главата на държавата разполага с правото да обявява война. В Нюрнберг, след края на Втората световна война, ние променихме това правило като осъдихме и екзекутирахме някои от виновниците. Но докато стигнем до този етап, до арестуването на престъпниците, каквито бяха те, изгубиха живота си двадесет милиона руснаци, шест милиона евреи и още безброй хора. Историята не познава друг такъв ужас. — Райън вдигна глава и видя Андреа Прайс да му маха с ръка. Не се усмихваше. Не беше време за усмивки. Даваше му сигнал.


	Наземният лазер беше просто допълнителна застраховка. Можеха да се справят и без него, но определянето на точното разположение на дадена къща в големия град щеше да е трудно, а те искаха минимум излишни жертви. По този начин самолетът можеше да пусне бомбите си от по-голяма височина. Обикновената балистика гарантираше попадение в рамките на стотина метра, а подобрената оптична система на насочващата апаратура свеждаше това число до един метър. Точно на секундата и двата самолета отвориха бомбените си люкове, търсещите глави уловиха модулирания лазерен сигнал и само след секунди двамата докладваха:
	— Бандит-Две-Пет-Един, бомба отделена.
	— Бандит-Две-Пет-Две, бомба отделена.


	— Всяка идея в човешката история, добра или лоша, се е появявала в отделен човешки разум, а войните са започвали, защото един отделен ум мисли, че убийствата и кражбите носят печалба. Този път обаче това ни сполетя по един особено жесток начин. Този път ние сме абсолютно сигурни кой го е направил…


	По целия свят, във всяка страна със спътникова и кабелна телевизия, в десетки милиони домове картината от Овалния кабинет в Белия дом се смени с една триетажна сграда на една градска улица. Повечето зрители счетоха това за някаква грешка, за някакъв откъс от филм, за лоша връзка…
	Само шепа хора знаеха разликата, дори още преди президентът да продължи. Даряеи също следеше речта му, колкото от чисто любопитство, толкова и от желание за политическо предимство. Що за човек беше този Райън, беше се чудил той от доста време. Сега вече разбра, макар и много късно.


	— Ето къде живее той, Махмуд Хаджи Даряеи, човекът, нападнал страната ни с болест, човекът, нападнал собственото ми дете, човекът, който се опита да убие и мен, човекът, изпратил армията си на смърт. Ето го човека, който оскверни религията си и законите на човечността, и сега, господин Даряеи, ето го и отговора на Съединените американски щати.


	Гласът на президента спря. Целият свят гледаше едно обикновено черно-бяло изображение на една съвсем обикновена жилищна сграда и въпреки това всички инстинктивно знаеха, че ще се случи нещо изключително. Тези, които гледаха много внимателно, видяха една лампа да светва и предната врата да се отваря, но никой не научи самоличността на човека, направил напразен опит за бягство, защото и двете бомби паднаха с точност до метър, пробиха покрива на сградата и само след стотна от секундата избухнаха.


	— На хората от Обединена ислямска република Съединените американски щати заявяват:
	— Първо, ние знаем местоположението на фабриката за смъртоносни вируси. Ние помолихме за помощ Руската федерация, която откликна на призива ни. Те са неутрална страна в нашия спор, но имат представа за този тип оръжия. Един екип от технически експерти в момента е на път за Техеран. Те ще кацнат и вие ще ги отведете веднага дотам, за да надзирават унищожаването на лабораториите. Те ще бъдат съпровождани от журналисти за независимо потвърждение на фактите. Ако не се съгласите, точно след дванадесет часа ние ще разрушим фабриката с ядрена бомба с неголяма мощност, която ще бъде хвърлена от самолет „Стелт“. Не правете грешката да си мислите, че няма да издам такава заповед. Съединените американски щати няма да толерират съществуването на такава фабрика и нечовешката й продукция. Този дванайсетчасов период започва да тече от тази минута.
	— Второ, вашите военнопленници ще бъдат третирани в пълно съответствие с международната конвенция и също така според неизменните закони на гостоприемството, които са част от ислямската ви вяра. Вашите военнопленници ще бъдат върнати веднага щом предоставите на Съединените американски щати живи всички замесени в подготовката и изпълнението на варварската операция срещу страната ни и другите, отговорни за нападението срещу дъщеря ми. Тук компромис няма да има.
	— Трето, ще дадем на страната ви срок от една седмица да изпълни това наше изискване. Ако не го сторите, Америка ще обяви и проведе неограничена война срещу страната ви. Вие видяхте на какво сме способни, какво направихме. Мога да ви уверя, че ако се наложи, можем да бъдем и по-лоши. Изборът е ваш. И го направете мъдро.
	— И накрая, обръщам се към всички нации, които могат да ни желаят злото: Съединените американски щати няма да толерират нападения срещу страната ни, срещу собствеността ни или срещу нашите граждани. От днес всеки, който заповяда или изпълни такова нападение, без значение кой е той, без значение къде може да се укрие, без значение колко дълго може да продължи това, ние ще се доберем до него. Аз съм се клел пред Бога да изпълнявам дълга си като президент. И ще го направя. Онези, които искат да бъдат наши приятели, ще разберат, че по-верни приятели от нас няма да намерят. А онези, които искат да ни бъдат врагове, нека не забравят, че и ние можем да бъдем врагове.
	— Мои скъпи американци, това беше един много тежък период за нас, за някои от съюзниците ни и също така и за враговете ни. Ние отразихме една агресия. Наказахме човека, който носеше най-голяма вина за жестоката трагедия, причинена на страната ни, което ще постигне и онези, изпълнявали заповедите му, но за останалите позволете ми да ви припомня думите на президента Ейбрахам Линкълн: „Без злоба към никого, с благопожелание към всички, твърди в правото си, както Бог ни е дарил да виждаме правдата, нека се стремим да завършим делото, с което сме се заловили всички, да превържем раните на нацията си… да направим всичко, което можем да постигнем, и да възцарим непрестанен мир помежду си и с всички народи.“ — Благодаря на всички и лек ден.


>>	ЕПИЛОГ:
>>	ЗАЛАТА ЗА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИИ

	— …и накрая представям на Сената кандидатурата на доктор Пиер Александър, който да заеме поста Главен лекар на въоръжените сили. Доктор Александър след една достойна кариера в Медицинския корпус на армията на САЩ постъпи на работа в университета на болницата „Джон Хопкинс“ като доцент в областта на инфекциозните болести. По време на потушаването на епидемията от вируса „Ебола“ той оказа неоценима помощ на страната. Доктор Александър е изтъкнат лекар и изследовател, който ще даде началото на и ще надзирава няколко нови програми, включително основни изследвания на редки инфекциозни болести, а освен това ще възглави една нова федерална инспекционна комисия за координирани изследвания на болестта СПИН. Тук няма да има нищо бюрократично — поясни президентът, — стига бюрокрация. Идеята е да се създаде нова система, чрез която лекарите и другите учени изследователи да могат по-лесно да обменят данни. Аз се надявам, че Сенатът ще има грижата бързо да потвърди това решение… С това приключвам встъпителното си слово. — Джак посочи. — Да, Хелън?
	— Господин президент, вашите начални забележки относно Китай…
	— Мисля, че бях пределно ясен. Имахме поверителни разговори с Китайската република и заключихме, че възстановяването на пълните дипломатически отношения е в най-добрите интереси и на двете страни. Не е в политиката на САЩ да обезкуражава страните със свободно избрани правителства. Република Китай е такава страна и заслужава нашето пълно уважение и признание.
	— Но какво ще си помисли континентален Китай?
	— Какво си мислят, си е тяхна работа. Нашите две страни са суверенни нации. Също и Тайван, и е крайно време да спрем да се правим, че няма такова нещо.
	— Има ли това нещо общо със свалянето на авиолайнера?
	— Този проблем все още се разследва. Други въпроси?
	— Господин президент, новото иранско временно правителство според информацията, с която разполагаме, търси да установи пълни дипломатически отношения с нашата страна. Ще откликнем ли на молбата им?
	— Да, със сигурност ще откликнем — потвърди Джак. — Ако има някакъв друг начин да превърнем един враг в приятел освен чрез открита дискусия и търговия, то аз не го знам. Те проявиха изключително желание за сътрудничество, а и ние все още имаме посолска сграда там, макар че май ще ни се наложи да сменим бравата на входната врата. — Последва всеобщ смях. — Да, Том. Чудесен тен си придобил, между другото. Добре дошъл у дома.
	— Благодаря господин президент. Относно разрушаването на лабораторията за биологическо оръжие до Техеран. Единствените журналисти, допуснати там, бяха двама руснаци, които тяхното посолство изпрати за тази цел. Как можем да бъдем сигурни, че…
	— Том, руските експерти, които надзираваха неутрализацията на фабриката, са експерти в истинския смисъл на думата. Имаме видеозапис на процедурите и аз и консултантите ми сме напълно задоволени. Ед?
	— Господин президент, пленниците вече са разменени. Как ще отговорим на молбите на Иран и Ирак за кредити?
	— Държавният секретар Адлер и министър Уинстън заминават следващата седмица за Лондон да обсъждат този въпрос с представители и на двете правителства.
	— Сър, едно продължение — ще означава ли това преференциални цени за внасяния петрол, и ако е така, колко време ще важат?
	— Ед, това са теми от предстоящите обсъждания, но аз предполагам, че те ще ни предложат нещо в замяна на отпускането на кредита, който искат. Подробностите ще бъдат уточнени по-късно. Ние изпращаме там двама истински професионалисти и вярваме, че те ще оправдаят доверието ни.
	— А какво ще кажете за достойните жени? — запита една репортерка.
	— Те са много, навред около нас, Дениз, включително и вие. В случай че още не сте чули, специален агент Андреа Прайс — президентът я посочи — е приела предложение за брак. Това ще бъде смесен брак, все пак, защото годеникът й, инспектор Патрик О’Дей, е специален агент от ФБР. Желая им всичко най-хубаво, дори и това да означава, че ще имам нужда от нов телохранител. Да, Бари — посочи той към старшия репортер на Си Ен Ен.
	— И така, най-големият въпрос, който никой още не ви е задал днес, господин президент…
	Райън вдигна ръка.
	— Има толкова много… толкова много неща, които трябва да се свършат, за да започне правителството ни да функционира както трябва след всичко, през което преминахме…
	— Сър, изобщо не се надявайте, че ще ви дадем шанс да се отървете.
	Усмивка. Въздишка. Кимване. Райън вдигна ръце.
	— Отговорът на въпроса ти, Бари, е — да, ще остана.
	— Благодаря ви, господин президент.

C>
	„Сега е моментът по вишегласие да спрем, за да осъзнаем живота на нацията си и да му се възрадваме, да си припомним какво е направила страната ни за нас и да се запитаме какво можем да направим ние за страната си.“
@	Оливър Уендъл Холмс, Младши
C$


	КРАЙ
I>
	© 1996 Том Кланси
	© 1996 Крум Бъчваров, превод от английски

	Tom Clancy
	Executive Orders, 1996

	Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008

	__Издание:__
	ИК „Бард“, 1996
	Превод: Крум Бъчваров, 1996
	Оформление на корица:  Петър Христов, „Megachrom“, 1996

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9122]
I$