[Kodirane UTF-8] | Том Кланси | Всички страхове D> На Майк и Пеги Роджърс — едно моряшко семейство. Както и на всички мъже и жени от американските въоръжени сили, защото най-благородните идеи винаги се защитават от войниците. D$ E> КАКВО ЩЕ СЕ ПОЛУЧИ, АКО СЪБЕРЕТЕ ОКОЛО ЕДНА МАСА НАЙ-НЕУСТРАШИМИЯ МОРЯК, НАЙ-ДРЪЗКИЯ ЛЕТЕЦ И НАЙ-ХРАБРИЯ ВОЙНИК? ВСИЧКИТЕ ИМ СТРАХОВЕ. @ Уинстън Чърчил E$ E> Двамата съперници се срещнали да преговарят на полето на Камлан с целите си войски. Всички мъже били в пълно бойно снаряжение и взаимно се подозирали, че другата страна ще се опита да ги измами. Преговорите вървели добре, докато един от рицарите не бил ухапан от отровна змия и не извадил меча си, за да убие влечугото. Щом видели блясъка на гол меч, другите също изтеглили оръжието си и се нахвърлили едни върху други. Последвало жестоко клане. Хронистът… изрично подчертава, че кръвопролитието е било толкова голямо тъкмо защото е започнало без предварително обмисляне и приготовление. @ Херман Кан, „За термоядрената война“ E$ > # БЛАГОДАРНОСТИ Както винаги, и сега има хора, на които трябва да благодаря. На Ръс, за невероятно търпеливите му обяснения по физика (грешките са мои, а не негови). На Бари, за прозренията му. На Стийв, за мненията. На Ралф, за анализите. На Джон, за правото. На Фред, за достъпа. На Джери, за приятелството. На мнозината други, които изтърпяха безбройните ми въпроси и идеи — дори и тъпите. И на всички добронамерени хора, които също като мен се надяват, че най-после ще прогледнем, и искат да ускорят процеса. > ПРОЛОГ > ПРЕЧУПЕНА СТРЕЛА „Както вълкът напада кошарата.“ Добре известната строфа на лорд Байрон като по команда изникваше в съзнанието на повечето коментатори всеки път, когато се връщаха към сирийското нападение над завзетите от Израел Голански възвишения. То бе извършено на шести октомври хиляда деветстотин седемдесет и трета година в четиринадесет часа местно време. Докато са нахвърляли последните щрихи от плана, тази мисъл без съмнение бе хрумнала и на някои от сирийските военни с поетически наклонности. Планът е предвиждал срещу Израел да бъдат хвърлени толкова танкове и оръжие, колкото никой от прехвалените армейски генерали на Хитлер не бе и сънувал. Овцете, на които попадна сирийската армия обаче в този навъсен октомврийски ден, приличаха повече на разгонени витороги овни, отколкото на хрисимите агънца, описани в пасторалните стихове. Превъзхождани от приблизително деветократно по-многоброен противник, двете израелски бригади на Голанските възвишения бяха обречени на гибел. Седма бригада, която защитаваше северната част на Голан, почти не отстъпи. Отбранителната й линия бе умело съчетание от гъвкавост и непоколебимост. Отделните огневи точки упорито отстояваха позициите си, като насочваха сирийците към скалистите дефилета. Там обаче ги посрещаше помитащият огън на израелските войници, които очакваха врага зад „Пурпурната линия.“ Когато на втория ден подкрепленията започнаха да пристигат, положението се удържаше с последни сили. В края на четвъртия ден от сирийските танкове, нападнали Седма бригада, бяха останали само димящи отломки. Бригадата „Барак“ (Мълниеносната), която отстояваше южните възвишения, обаче не беше така ефективна. Тук местността не благоприятстваше защитата на израелците. Още повече че сирийските военни, водещи операцията на този фланг, явно бяха по-опитни. За броени часове „Барак“ бе разбита на няколко по-малки части. И въпреки че всяка от тях щеше да се окаже по-зла от кълбо пепелянки, сирийските части бързо се възползваха от коридорите и се втурнаха към стратегическата си цел — Генисаретското езеро. Ситуацията, развила се през следващите тридесет и шест часа, щеше да се окаже най-тежкото изпитание за израелските войски от 1948 година насам. Подкрепленията започнаха да пристигат на втория ден. Те трябваше да бъдат хвърлени в хаоса на бойното поле: ямите от снаряди, непроходимите пътища и дезориентираните останки от израелски части, които за пръв път в израелската история бяха побягнали пред арабите. Едва на третия ден израелската армия отново успя да се стегне в железен юмрук. Тя обгради и след това размаза трите сирийски отряда, разкъсали отбранителната линия. Преходът към офанзивни действия последва незабавно. Бясната контраатака изтласка сирийците обратно към столицата им. Зад гърба си те оставиха бойно поле, обсипано с горящи танкове и тела на убити свои войници. Вечерта на същия ден бойците от „Барак“ и Седма бригада получиха по радиостанциите си съобщение от Генералния щаб на израелската армия: „ВИЕ СПАСИХТЕ ИЗРАЕЛСКИЯ НАРОД.“ И това бе самата истина. Странното в случая е, че освен във военните училища никъде другаде по света тази епична битка не се помни. Както и в случая с Шестдневната война от 1967 година, и тук се запомниха по-бляскавите операции на Синайския полуостров. Именно форсирането на Суецкия канал, битката при „Китайската ферма“ и обкръжаването на Трета египетска армия привлякоха световното внимание. Жестоките сражения на Голанските възвишения, водени на самия праг на Израел, сякаш бяха забравени. Въпреки това оцелелите войници от двете бригади осъзнаваха какво точно са направили за родината си. Офицерите им пък с чиста съвест можеха да свидетелстват пред всички, които са наясно с думите „умение“ и „храброст“, че битката за Голанските възвишения ще остане в световната история наравно с битките при Термопилите, Бастон* и Глоучестър Хил. [* Град в Белгия, където се е състояла една от големите битки между съюзническите войски и германската армия през Втората световна война (дек.1944-ян.1945) — Бел.прев.] Всяка война познава много иронии на съдбата и в това отношение Октомврийската не направи изключение. Както е с повечето героични отбрани, тази също бе напълно безсмислена. Израелците бяха изтълкували погрешно разузнавателните сведения. Всъщност само за дванадесет часа те можеха да коригират плановете си и да изпратят необходимите подкрепления, които биха предотвратили касапницата на Голанските възвишения. Тогава нямаше да има нужда от героична отбрана. Нямаше да има нужда да се жертва огромен брой танкисти и пехотинци. Броят на загиналите се оказа толкова голям, че измина цяла седмица, преди гордата, но обляна в кръв нация да научи колко са паднали, за да я защитят. Ако разузнавателната информация бе взета под внимание, сирийците щяха да бъдат посечени още преди да са достигнали до „Пурпурната линия“. Разточителната им колекция от танкове и оръдия нямаше да може да ги спаси. А всеки знае, че клането винаги е безславно. Причината за несполуката на разузнаването така и но се изясни. Дали легендарният „Мосад“ не бе успял да разгадае плановете на арабите? Или пък израелските политици не бяха обърнали внимание на предупреждението му? Тези въпроси веднага привлякоха вниманието на световната преса. Причината бе форсирането на Суецкия канал от Египет, което доведе до пробив в прехвалената отбранителна линия „Бар-Лев“. Години по-рано далновидните по правило израелски генерали бяха допуснали друга основна грешка. И въпреки че тя бе също толкова сериозна, колкото и грешката на разузнаването, значимостта й остана на по-заден план. При цялата си огнева мощ израелската армия имаше оскъдно количество далекобойни оръдия. Това личеше особено добре на фона на съветските стандарти. Вместо да се запасят със самоходни полени оръдия, израелците се бяха спрели на мортирите с малък обсег на действие и на атакуващата авиация. Вследствие на тона израелската артилерия на Голанските възвишения бе в съотношение едно към дванадесет с арабската армия. Тя стана обект на унищожителен огън и се оказа неспособна да помогне на обкръжените пехотинци. Грешката костваше на израелците много убити. Както и повечето печални грешки, тази бе допусната от интелигентни мъже с добри намерения. Бомбардировачът, който защитаваше Голан, можеше само час по-късно да сипе огън и смърт над Суец. Израелските военновъздушни сили бяха първата модерна авиация, която разбра цената на времето. Обслужващите екипи на летищата действаха не по-бавно от механиците в боксовете на „Формула 1“. Тяхната бързина и сръчност, чудесно съчетана с ударната сила на самолетите, превръщаше израелските военновъздушни сили в могъщ и бързоподвижен инструмент. Именно това правеше един „Фантом“ или „Скайхоук“ по-ценен от дузина далекобойни оръдия. Израелските офицери обаче не бяха взели под внимание обстоятелството, че не някой друг, а именно Съветският съюз въоръжаваше арабите. Руснаците не бяха пропуснали да снабдят клиентите си със собствените си тактически изобретения. Необходимостта да се борят със смятаните за по-добри оръжия на НАТО бе превърнала съветските конструктори на ракетите земя-въздух в едни от най-добрите в бранша. За руснаците Октомврийската война представяше чудесен шанс да изпробват най-новите си тактически оръжия. И те не го пропуснаха. За целта въоръжиха арабските си клиенти с ракети земя-въздух, за които северновиетнамците и Варшавският договор можеха само да мечтаят. Синхронизираната организация от зенитни батареи, радарни системи и ракети земя-въздух, разгърната на широк фронт, прочистваше въздушното пространство от неприятеля и гарантираше сигурността на сухоземните операции. Офицерите и войниците, обслужващи тези установки, бяха получили солидна подготовка предимно в Съветския съюз. Инструкторите им се бяха постарали да предадат както своя, така и виетнамския опит, натрупан от сблъсъка с американската тактика и технология. В края на краищата от израелците се очакваше да действат точно по този начин. От всички арабски войници в Октомврийската война единствено артилеристите изпълниха задачите си. В продължение на два дни израелските военновъздушни сили бяха ефикасно неутрализирани. И това щеше да бъде напълно достатъчно, стига, разбира се, пехотинците също да бяха постигнали целта си. Именно оттук трябва да започне цялата история. Ситуацията на Голанските възвишения незабавно бе преценена като „сериозна“. Частичната и разпокъсана информация, която изпращаха обърканите офицери и от двете бригади, накара израелския генерален щаб да реши, че тактическият контрол върху операцията е изгубен. Изглежда, най-ужасният им кошмар се сбъдваше. Врагът ги бе хванал напълно неподготвени. Северните им кибуци* бяха напълно беззащитни. Техните граждани и техните деца стояха на пътя на сирийската армия, която с пълно право можеше да се спусне от Голан без ни най-малко предупреждение. Инстинктивната реакция на командващите офицери не бе далеч от паниката. [* Кибуц — форма на комунално стопанство в Израел, обединяваща две или повече семейства в един колектив. — Бел.прев.] Но добрите офицери са подготвени дори и за паниката. За нация, чиито врагове открито признават желанието си за изтребление, никое средство за защита не може да бъде наречено „крайно“. Още през 1968 година израелците, досущ като американците и съюзниците им от НАТО, се бяха спрели на ядреното оръжие като последна стъпка. На седми октомври в 03,55 местно време заповедта за начало на операция „Джошуа“ бе предадена по телекса в базата на израелските ВВС край Беершеба. По това време Израел разполагаше с ограничено количество ядрено оръжие. Пред света обаче израелците упорито отричаха този факт. В интерес на истината, ако се стигнеше дотам, и малкото, което притежаваше израелската армия, щеше да е напълно достатъчно. В един от безбройните бункери на Беершеба лежаха дванадесет на пръв поглед съвсем обикновени предмета. Те се отличаваха от останалите си събратя, предназначени за въоръжаване на тактическите бомбардировачи, единствено по сребристочервените етикети, налепени върху корпусите им. Освен това и стабилизаторите им не бяха прикачени. На пръв поглед в аеродинамичните тела, изработени от лъскав алуминий с едва забележими шевове и скоби за закачване под корпуса на самолета, нямаше нищо особено. Но това, разбира се, бе с определена цел. Един бегъл и случаен поглед би взел тези предмети за резервоари с гориво или бомби с напалм, които са нещо обикновено. Всеки от предметите обаче представляваше плутониева ядрена бомба с мощност шестдесет килотона. Бомби от този тип с лекота могат да изтрият от лицето на земята голям град или пък да унищожат хиляди войници на бойното поле. Ако пък се увиеха с кобалтовите жилетки, които се съхраняваха отделно, щяха да бъдат в състояние да изтребят всяка форма на живот за години напред върху мястото, където са попаднали. Тази сутрин в Беершеба цареше бясно оживление. В базата от всички страни прииждаха запасняци, току-що откъснали се от вчерашните си грижи и от посещенията при роднини. Дежурните вече достатъчно дълго се бяха занимавали с деликатната работа по снабдяването на бомбардировачите със смъртоносен товар. Но дори и новопристигналите не бяха достатъчно отпочинали. Един от екипите, който по съображение за сигурност не знаеше естеството на работата си, зареждаше бомбардировачи „Скайхоук“ А-4 с ядрено оръжие. Процесът се контролираше от двама офицери. Задачата им бе да наблюдават всичко, свързано с ядреното оръжие, и затова ги наричаха „наблюдатели“. Бомбите внимателно се придвижваха до всеки от четирите самолета и после грижливо се закрепваха на местата им. По-бодрите от екипа може би бяха забелязали, че бомбите са все още без опашните стабилизатори и детонаторите. Единствената мисъл, която мина през главите им обаче, бе, че дежурните офицери закъсняват със задачите си. Но, от друга страни, в тази студена, съдбовна сутрин никой не успяваше да смогне с работата. Предната част на всяка от бомбите бе заета от електронен механизъм. Взривните устройства и ядреният заряд — наричани „физичен пакет“ — бяха вече в корпуса на оръжието. Американските ядрени бомби, носени от патрулиращи самолети, в мирно време притежаваха най-различни защитни механизми, инсталирани в завода „Пантекс“ край Амарило, Тексас. Израелските оръжия обаче бяха далеч по-прости. Взривното устройство включваше два пакета: единия в носа на бомбата, а другия в задната част при стабилизаторите. По принцип те се съхраняваха отделно от металния корпус. В крайна сметка тези устройства бяха доста примитивни. Сравнени с американските и съветските оръжия, те бяха като пистолет срещу картечница. От близко разстояние обаче и двете оръжия бяха еднакво смъртоносни. След свързването на предния и задния пакет оставаше само инсталирането на специално командно табло в пилотската кабина. Последната стъпка бе връзката между двете устройства. От този момент бомбата вече се намираше на „индивидуален контрол“. Това означаваше, че е поверена в ръцете на млад, агресивен пилот, чиято задача бе да изпълни „Идиотския пирует“. Маневрата придаваше на бомбата траектория, която евентуално би позволила на самолета да се измъкне невредим от взрива. Командващият базата в Беершеба трябваше в съответствие със ситуацията и след докладите на наблюдателите да даде заповед за прикачването на пакета. За щастие той не бе толкова ентусиазиран от идеята четири от самолетите, въоръжени с атомни бомби, да стоят на пистата, която всеки момент можеше да бъде улучена от някой случаен арабски снаряд. Затова, когато здравият разум в Тел Авив надделя и операция „Джошуа“ бе отменена, той като всеки религиозен човек каза една благодарствена молитва. Пилотите, които трябваше да излетят на тази мисия, се върнаха в помещенията си и забравиха какво са чули само преди минути. Командващият незабавно нареди свалянето на бомбите и връщането им в бункера. Измореният до смърт екип започна да сваля бомбите. По същото време пристигнаха и други екипи със задачата да превъоръжат самолетите „Скайхоук“ с ракети от типа „Зуни“. Целта на бомбардировачите бе Голан. Трябваше да се нанесе удар на сирийските отряди, напредващи от Кафр Шамс към сектора от „Пурпурната линия“, отбраняван от „Барак“. Хората от двата екипа започнаха да се блъскат под крилата. Всеки се опитваше да върши своята работа — едните да свалят корпусите, за които дори не подозираха, че са бомби, а другите да качват „Зуни“. Освен тези четири самолета, разбира се, в Беершеба имаше и много други. Оцелелите изтребители от първата утринна атака над Суец се завръщаха. Разузнавателният „Фантом“ RF-4C бе свален, а ескортиращият го изтребител F-4E се приземи, оставяйки диря от керосин зад себе си. По резервоарите на крилата му имаше дупки, а единият от двигателите му не работеше. Междувременно пилотът бе успял да отправи предупреждението си по радиото: имаше нова ракета земя-въздух. Може би бе от онези SA-6. Радарът му не бе прехванал ракетите, насочени срещу фантома. Разузнавателният самолет бил свален, без да подозира нищо. Самият той като по чудо избягал от четирите ракети, насочени срещу неговата машина. Сведенията достигнаха до върховното командване на израелските ВВС още преди изтребителят да се заклатушка весело по пистата. Самолетът бе насочен към далечния край на летището, близо до мястото, където се намираха четирите скайхоука Пилотът последва водещия го джип до бомбардировачите, но в момента, когато спря, лявата му гума се спука. Колесникът поддаде и двадесеттонният изтребител се строполи на пистата като чувал с картофи. Изтеклото гориво се възпламени и самолетът бе обхванат от малки, но опасни пламъци. Само миг по-късно двадесетмилиметровите амуниции започнаха да експлодират и единият човек в кабината закрещя, обхванат от пламъци. Пожарникарите се намесиха. Двамата „наблюдатели“, които бяха най-близо, се спуснаха да спасяват пилота. Но шрапнелите от амунициите повалиха и тях, и него. През това време хладнокръвен пожарникар проникна през пламъците, достигна до втория член на екипажа и успя да го измъкне жив, макар и малко поопърлен. Другите летци издърпаха пилота и двамата „наблюдатели“ и натовариха окървавените им тела в линейката. Близостта на пожара смути работата на екипите, зареждащи бомбардировачите. Една от бомбите на третия самолет падна и счупи крака на началника на екипа. В настъпилата суматоха хората забравиха какво точно са направили. Раненият бе откаран в болницата на базата, а трите атоми бомби — обратно в бункера. В бързината на първия военен ден празното място в една от камионетките за бомби остана незабелязано. Инспекторите пристигнаха минута по-късно и започнаха да проверяват готовността на бомбардировачите за полет. След тях дойде и джипът с четиримата пилоти. Те изскочиха от него с шлемове в едната си ръка и карти в другата. Бяха обзети от гневна възбуда и искаха час по-скоро да смажат враговете на родината си. — Какво, по дяволите, е това? — извика осемнадесетгодишният лейтенант Мордесай Задин. Приятелите му го наричаха Моти и младежът се отличаваше с присъщата за възрастта му скованост. — Прилича на резервоар — отвърна инспекторът, любезен петдесетгодишен мъж. Той бе запасняк и притежаваше автомобилен сервиз в Хайфа. — Мамка му! — извика отново пилотът, тръпнещ от напрежение. — До Голан и обратно няма да ми трябва допълнителен резервоар. — Мога да го сваля, но ще трябва да изчакаш още няколко минути. Моти се замисли за момент. Сабра* от северен кибуц и пилот само от пет месеца, той видя, че колегите му се качват в самолетите. Сирийците напредваха към родния му дом и младежът внезапно се изплаши, че ще изостане още при първата си бойна мисия. [* Сабра — прозвище на родените в Израел евреи. — Бел.прев.] — Майната му! Ще го свалиш, когато се върна — втурна се нагоре по стълбата Задин. Инспекторът го последва, закопча колана и провери уредите на рамото му. — Готов си, Моти. Пази се! — Гледай, когато се върна, да е останал чай — ухили се младежът с цялата жестокост, на която е способно едно дете. — Искам само да ми върнеш самолета обратно, менкин* — тупна го инспекторът по шлема. — Мазелтов!** [* Менкин (ивр.) — хлапе, малкия. — Бел.прев.] [** Мазелтов! (ивр.) — Щастие, късмет! — Бел.прев.] Инспекторът скочи на пистата, махна стълбата и огледа самолета за последен път. Моти включи двигателите, намали газта и започна да проверява уредите. Горивото и температурата бяха нормални. Всичко бе точно както трябваше. Той погледна към сигналиста и му даде знак, че е готов. После свали сенника, хвърли последен поглед към инспектора и му махна с ръка. Въпреки осемнадесетте си години Задин не бе млад пилот в израелските ВВС. Още преди четири години бързите рефлекси и агресивността му бяха привлекли вниманието на израелските военни. Според тях той щеше да се превърне в чудесен пилот. Моти обаче трябваше да води упорита борба, за да заслужи мястото си в най-добрите военновъздушни сили на света. Той обичаше да лети. Още като дете бе видял тренировъчен полет на един от първите израелски самолети Bf-109 и оттогава небето го бе пленило. Обичаше и своя скайхоук. Той бе идеалният самолет, даващ възможност на пилота да покаже майсторството си. Не като онези електронни чудовища фантомите. А-4 беше хищник, който реагираше и на най-лекото докосване на лоста. А сега щеше да влезе в бой. Моти не изпитваше никакъв страх. Дори и за момент не му мина през ума, че може да изгуби живота си. Като всеки юноша той бе сигурен в собственото си безсмъртие — качество, абсолютно необходимо за пилотите на бойни самолети. Въпреки всичко времето бе хубаво. За пръв път виждаше такава кристална утрин. Чувстваше, че е прекомерно напрегнат. Сетивата му регистрираха всичко. Спомни се за чашата силно кафе, което бе изпил, за прашния въздух в Беершеба. Сега усещаше мъжествената миризма на моторно масло и кожени дрехи в кабинета, чуваше тишината в ефира на радиостанцията и чувстваше послушния лост в ръцете си. Това бе най-щастливият ден в живота на Моти Задин. Той дори и за момент не си помисли, че съдбата няма да му подари друг такъв. Ескадрилата от четири самолета достигна до края на пистата в идеален ред. Това беше добра поличба! Щяха да се насочат на север. Враговете бяха само на петнадесет минути път от тях. По заповед от двадесет и една годишния си командир пилотите отвориха дроселите, освободиха спирачките и се издигнаха в хладното спокойно утринно небе. Само след секунди те вече набираха височина. Трябваше де се издигнат на хиляда и петстотин метра, като внимават да не засегнат гражданските полети на международното летище „Бен Гурион“. Въпреки войната, напълно в абсурдния стил на живот в Близкия изток, летището все още продължаваше да приема и изпраща полети. Капитанът подаваше обичайните си команди. Също като на тренировъчен полет: сгъстете се, проверете моторите, оръжието, електрическите системи. Внимавайте за мигове и за наши. Вижте дали лампичката на защитното ви устройство свети зелено. Петнадесетте минути от Беершеба до Голан изминаха бързо. Задин напрегна поглед, за да види вулканичните скали, И които бе умрял брат му. Преди шест години Израел бе отнел Голанските възвишения от Сирия. „Сирийците няма да си ги върнат“ — каза си Моти. — Внимание! Обърнете се надясно. Курс нула-четири-три. Цел — танковите колони, които са на четири мили източно от линията. Горе главите. Отваряйте си очите за ракети и за опасност от земята. — Шефе, тук Четвърти. Виждам танкове. На един часа — докладва спокойно Задин. — Приличат ми на наши. — Добре, Четвърти — отвърна капитанът. — Наистина са наши. — Имам сигнал. Предупреждение за ракети — извика някой. Очите на пилотите затърсиха опасността. — По дяволите — обади се нечий възбуден глас. — Ракети земя-въздух на дванадесет часа. Идват към нас. — Виждам ги. Внимание — наляво и надясно, разпръсни се. СЕГА! — заповяда капитанът. Четирите самолета „Скайхоук“ се разделиха. Дузината ракети земя-въздух, които бяха на няколко мили от тях, приличаха на летящи телефонни стълбове. Те също се разпръснаха наляво и надясно, но не така бързо. Две от тях се сблъскаха и експлодираха във въздуха. Моти зави вдясно и се спусна към земята, като ругаеше допълнителното налягане върху крилете. Маневрата се получи доста добре. Ракетите не можеха да го проследят обратно. Той върна машината в хоризонтално положение на около тридесет метра от земята и продължи към сирийците с четиристотин километра в час. Небето трещеше от моторите на бомбардировача му, който сега се намираше точно над главите на обкръжените войници от „Барак“. Моти вече бе разбрал, че замислената като съгласуван удар мисия няма да се осъществи. Но това нямаше значение. Той все пак щеше да унищожи своята порция сирийски танкове. Не бе важно точно кои. Достатъчно бе да са сирийски танкове. Моти забеляза един от останалите бомбардировачи и се изравни с него точно когато колегата му започна да изсипва огъня си над арабите. Задин погледна напред, където се виждаха куполите на сирийските Т-62. Той се приготви за бой, без дори да погледне към таблото. — Охо, ето че си имаме нови гости — обади се все още спокойният глас на капитана. Сърцето на Моти подскочи. Ято ракети, по-малки от предишните, летеше над скалите към него. „Дали това не са новите SA-6, за които ни предупредиха?“ — запита се Задин. Той провери радара си и видя, че уредът не ги бе засякъл. Сега се налагаше да разчита единствено на очите си. Почти инстинктивно Моти се вдигна нагоре и започна да набира височина. Трябваше му пространство, за да маневрира. Последваха го четири ракети. Той измина три километра, обърна се надясно, спусна самолета си спираловидно към земята, а след това отново зави наляво. Успя да елиминира три от ракетите, но четвъртата упорито го следваше. Само миг по-късно тя избухна на около тридесет метра от самолета му. „Скайхоук“ реагира така, сякаш бе получил ритник. Взривната вълна го отмести на около двадесет метра встрани. Моти направи отчаян опит да овладее машината и в крайна сметка успя. Нещата обаче съвсем не изглеждаха розови. Липсваха части от лявото крило. Предупредителните писукания в ушите му и по уредите на таблото означаваха, че самолетът е почти осакатен. Хидравликата не работеше, нямаше радиовръзка, а генераторът бе вън от строя. Но Моти все още имаше ръчното управление, пък и задните батерии щяха да му позволят да стреля. И в този момент младият пилот забеляза мъчителите си. Зенитната батарея с ракети SA-6 — четири установки, радар и тежък камион, пълен с боеприпаси — се намираше само на четири километра от него. Ястребовият му поглед забеляза дори сирийските войници, които се мъчеха да заредят една от ракетните установки. Те също го съзряха. Макар и краткотраен, завързалият се дуел бе красив. Моти се спусна възможно най-ниско и внимателно намести целта в с дата на прицела си. Самолетът му бе въоръжен с четиридесет и осем рак. „Зуни“. Можеше да ги изстрелва по четири в серия. На два километра от целта Задин откри огън. Сирийците все пак успяха да изстрелят една ракета земя-въздух. Самолетът му изглеждаше обречен, но една от ракетите „Зуни“ взриви сирийската и тя експлодира безопасно на около половин километър от Задин. Моти се усмихна зловещо. Сега той пусна в действие и двадесетмилиметровото си оръдие, което започна да сипе огън в бъркотията от техника и човешки тела под него. Третата серия „Зуни“ попадна в целта. Задин се бореше с лоста, за да държи машината си над сирийците. Ракетната батарея се превърна в ад от горяща нафта, установки и експлодиращи заряди. Във въздуха се издигна огромно огнено кълбо. Моти премина през него с победоносен вик. Враговете бяха унищожени, а приятелите му — отмъстени. Радостта на Задин обаче бе кратка. Високата скорост на самолета разкъсваше алуминиевите листове, покриващи лявото крило. Бомбардировачът потръпваше конвулсивно. Когато Моти зави и се насочи към базата, лявото му крило напълно се ръзкъса. „Скайхоук“ се разпадна във въздуха. Само след секунди младият пилот бе размазан върху базалтовите скали на Голанските възвишения. Той не бе нито първият, нито пък последният мъртвец на това място. Тримата му другари също не се завърнаха в базата. От зенитната батарея не бе останало почти нищо. Машините и техниката бяха разпилени на парчета. От деветдесетте човека персонал бе открит само обезглавеният труп на батарейния командир. И той, както и Задин, бе служил вярно на родината си. За жалост геройството им, което по друго време или на друго място би заслужило стих от Вергилий или Тенисън*, остана незабелязано. Три дни по-късно майката на Задин получи телеграма с известие за смъртта на сина й. В нея пишеше, че целият израелски народ й съчувства. Но нима това можеше да бъде успокоение за майка, загубила двама синове. [* Алфред Тенисън (1809–1892) — английски поет. — Бел.прев.] Продължението на това късче никому неизвестна история е, че незаредената бомба се откъсна от разпадналия се самолет и като прелетя още известно разстояние, падна на около петдесет метра от къщата на един селянин друз*. Едва три дни по-късно израелците откриха липсата на бомбата. Те все пак успяха да установят как се е изгубила, но това стана след Октомврийската война. Израелските военни бяха изправени пред неразрешим проблем. Бомбата се намираше някъде зад сирийската линия, но къде? Кой от четирите самолета я бе носил? Къде бе паднала? Сирийците едва ли щяха да им помогнат да я намерят. Не можеха да кажат и на американците, защото „специалният ядрен материал“ бе откраднат точно от тях. [* Друз — член на религиозна секта, основана от египетския халиф ал-Хаким (996–1021). — Бел.прев.] И така бомбата си остана в неизвестност. За нея знаеше само друзът, който я покри с около два метра тор и продължи да обработва каменистата си земя. > 1. > НАЙ-ДЪЛГОТО ПЪТУВАНЕ Арнолд ван Дам се просна на въртящия се стол с елегантността на парцалена кукла, захвърлена в ъгъла. Джак никога не го бе виждал да носи сако освен в присъствието на президента. Но понякога Ван Дам не се съобразяваше дори и с него. Райън се питаше дали Арни трябва да бъде заставен ОТ въоръжен бодигард да се появява на срещи, които изискваха човек да носи черна вратовръзка. Самата вратовръзка бе доста разхлабена около незакопчаната яка и Джак се зачуди дали въобще някога е била стегната. Ръкавите на раираната синьо-бяла риза на Ван Дам бяха навити. Въпреки това се виждаше, че са зацапани по лактите — резултат от навика на Анри да чете с ръце, поставени на хронично задръстеното от документи бюро. Когато говореше с някого обаче, той спираше да работи. За особено важните разговори пък Ван Дам се облягаше на стола и опираше крак върху чекмеджето на бюрото си. Едва петдесетгодишен, Арнолд ван Дам бе с изтъняла сива коса и уморено лице, набръчкано като стар пергамент. Но светлосините му очи бяха винаги нащрек. Пъргавият му ум пък успяваше да се ориентира във всяка ситуация и да не изпусне нито един детайл. Това качество явно се предаваше заедно е поста „Шеф на президентската канцелария“. Той взе голяма порцеланова чаша с емблемата на Белия дом от едната страна и името му, гравирано на другата, и си наля диетична кола. После хвърли изпълнен със загриженост и обич поглед към заместник-директора на Централното разузнаване. — Жаден ли си? — Бих пийнал една истинска кола, ако, разбира се, ти се намира там някъде — отвърна с усмивка Джак. Ръката на Ван Дам изчезна под бюрото и след малко червената кутия летеше към Джак, който я хвана, преди да тупне в скута му. Ако я отвореше веднага, напитката сигурно щеше да се разлее по ризата му. Затова Райън демонстративно обърна клипсата към Ван Дам, преди да я дръпне. „Независимо дали го харесвам или не, този човек поне има стил“ — помисли си Джак. Работата ни най малко не го бе деформирала. Арни се държеше официално само когато трябва, а точно сега случаят бе по-различен. Ван Дам важничеше пред външни хора. Вътрешните не заслужаваха подобно отношение. — Шефът иска да знае какво, по дяволите, става там — започна Ван Дам. — Аз също — каза Чарлс Алден, съветник по националната сигурност, който тъкмо влизаше. — Извинявай, че закъснях, Арни. — Ние също, господа — обади се и Джак. — От няколко години положението е едно и също. Вие искате най-добрата информация, с която разполагаме. — Разбира се — каза Алден. — Следващия път, когато отидеш и Москва, оглеждай се за голям бял заек с жилетка и джобен часовник*. Ако ти предложи да отидете в дупката му, моля те, приеми и после ми разкажи какво си видял — продължи Райън със сериозен тон, в който обаче се промъкнаха подигравателни нотки. — Вижте, аз не съм от тези идиоти с десни убеждения, които крещят за завръщането на студената война. Тя обаче си имаше и предимства. Действията на руснаците до голяма степен бяха предвидими. А сега тези нещастници започват да играят като нас. Въобще не можеш да разбереш какво са намислили. Смешното в цялата история е, че най-после осъзнавам какъв тормоз сме били за КГБ. Ситуацията там се сменя с часове. Нармонов е най-хитрият играч на политическата сцена в света, но всеки път, когато се захваща за работа, кризата не закъснява. [* Персонаж от книгата на Луис Карол „Алиса в страната на чудесата“. — Бел.прев.] — Що за птица е той? — попита Ван Дам. — Разкажи, нали си се срещал с него. За разлика от Алден Арни не бе виждал руския президент на живо. — Само веднъж — отвърна Райън. Алден се намести в креслото си. — Виж, Джак, ние прегледахме досието ти. Шефът също. По дяволите, почти го накарах да те уважава. Две разузнавателни звезди, случаят с подводниците и, за бога, онази работа с Герасимов. Чувал съм, че тихите води са най-дълбоки, но чак пък толкова. Нищо чудно, че Ал Трент те см та за дяволски умен. Разузнавателната звезда е най-голямото отличие в ЦРУ. Всъщност Джак имаше три такива. Почетната грамота за третата обаче бе толкова усърдно скрита, че дори президентът не знаеше за нея. И сигурно никога нямаше да научи. — Сега просто искаме да ни го докажеш — продължи мисълта си Алден. — Хайде, говори. — Нармонов е от рядко срещания тип хора, които виреят най-добре в хаоса. Познавам няколко такива лекари. Те обикновено цял живот работят в спешните отделения, където другите не се задържат и година. Има хора, които просто привикват към постоянното напрежение и стреса, Арни. Той е един от тях. Не мисля, че това му харесва особено, но пък е добър в областта си. Сигурно има конска издръжливост… — Повечето политици я имат — забеляза Ван Дам. — Блазе им. Във всеки случай изниква въпросът, дали Нармонов знае де точно отива. Според мен отговорът е и „да“, и „не“. Той има някаква представа накъде води страната си, но не знае как да стигне дотам и какво ще завари при пристигането. Затова се иска кураж. — Значи го харесваш. — Това не беше въпрос. — Той можеше да ме убие по-лесно, отколкото аз отворих тази кутийка. И въпреки това не го направи. Да — отвърна с усмивка Джак, — този факт наистина ме кара да го харесвам поне мъничко. Трябва да си пълен глупак, за да не уважаваш хора като него. Дори и да бяхме все още врагове, пак щях да му изкажа почитанията си. — Значи сега не сме врагове? — попита с кисела усмивка Алден. — Как можем да бъдем — отзова се Джак с подправена изненада. — Президентът казва, че всичко е вече минало. — Политиците говорят много неща — изръмжа шефът на канцеларията. — В крайна сметка за това им плащат. Ще успее ли да се справи Нармонов? Райън погледна през прозореца, отвратен от неспособността си да отговори на въпроса. — Погледнете ситуацията от този ъгъл: Андрей Илич е най-добрият политик, който някога са имали. Но той върши извънредно деликатна и опасна работа. Разбира се, че е най-добрият, но спомнете си за Карл Валенда*, който също бе толкова добър. И какво стана с него? Завърши земния си път като червено петно на паважа, защото бе направил една грешка в занаята, който не търпи издънки. Андрей Илич е в същото положение. Ще успее ли да се справи? Хората си задават този въпрос вече осем години. Ние мислим така, аз мисля онака, но… но, по дяволите, това е terra incognita**, Арни. Ние никога не сме били там. Нито пък той. Дори и една скапана прогноза за времето се базира на някаква информация. Двамата най-добри специалисти по руска история, които имаме — Джейк Кантровиц в „Принстън“ и Дерек Андрюс в „Бъркли“, — са на коренно противоположни мнения. Преди две седмици и двамата бяха в Ленгли. Лично аз клоня към мнението на Джейк, но пък главният ни руски аналитик смята, че Андрюс е прав. Плащаш си и поемаш риска. Това е всичко, с което разполагаме. Ако искате по-авторитетно мнение, прочетете вестниците. [* Карл Валенда (1905–1978) — известен цирков акробат, основал трупата „Летящите Валенда“. — Бел.прев.] [** Terra incognita (лат.) — непозната земя. — Бел.прев.] Ван Дам изръмжа и продължи нататък: — Какъв е другият проблем? — Въпросът с малцинствата е доста костелив орех — каза Джак. — Предполагам, че и сами се досещате. Как точно ще се раздели Съветският съюз? Кои републики ще го напуснат? Кога и по какъв начин? Мирен или чрез война? Нармонов се занимава с това всеки ден. Все още нищо не се знае. — Повтарям го вече година. Кога най-после нещата ще тръгнат? — попита Алден. — Навремето аз бях най-големият оптимист по въпроса за обединението ни двете Германии. Твърдях, че ще стане за една година. И сбърках с единадесет месеца. В тези случаи всяко обвързване със срок е глупаво. — Други критични точки? — зададе следващия си въпрос Ван Дам. — Близкият изток, разбира се… — Райън прекъсна, защото в очите на мъжа срещу него заблестяха пламъчета. — Искаме да решим този въпрос възможно най-бързо. — Единственото, което мога да направя за вас, е да ви пожелая късмет. В Близкия изток работим още от времето на Никсън и Кисинджър през 1973. Разбира се, оттогава нещата доста се поуспокоиха, но основните проблеми все още стоят. Рано или късно ще трябва да се захванем и с тях. Доброто в случая е, че по всяка вероятност Нармонов няма да ни пречи. Може би ще подкрепя старите си приятели. Все пак оръжейният бизнес му носи доста пари. Но ако нещата вземат лош обрат за тях, той със сигурност няма да реагира както едно време. Добър пример за това бе Ирак. Дори и да продължи да ги снабдява с оръжие, което според мен е малко вероятно, руският президент няма да направи нищо повече. Няма да подкрепи арабска атака срещу Израел. Със сигурност няма да изпрати корабите си там, нито пък ще постави армията си в бойна готовност. Дори и арабите да пораздрънкат малко оръжие, той няма да реагира. Андрей Илич твърди, че оръжието му е предназначено само за защита, и мисля, че е искрен. Не съм склонен да вярвам на сведенията на израелците, които се опитват да ни убедят в обратното. — Това сигурно ли е? — попита Алден. — Държавният секретар май е на друго мнение. — И бърка — отвърна просто Райън. — Но шефът ти също го подкрепя — отбеляза Ван Дам. — В такъв случай, сър, принуден съм да изразя почтителното си несъгласие с гледната точка на директора на Централното разузнаване. — Сега вече знам защо Трент те харесва — кимна Алден. — Ти съвсем не говориш като бюрократ. Нима фактът, че винаги отстояваш мнението си, ти е помогнал да се задържиш толкова дълго в този занаят? — Може би — засмя се Райън и после стана сериозен. — Помислете логично. При наличието на толкова много етнически проблеми активното участие на Нармонов в международни конфликти крие доста рискове. Не, той продава оръжието си за валута, и то само когато на хоризонта няма нищо. Това е чисто и просто бизнес. Нищо повече. — Значи, ако намерим начин да уредим нещата… — изказа мислите си на глас Алден. — Той дори може да ни помогне — завърши Райън. — В най-лошия случай ще стои настрана и ще ругае, че не се е включил в играта. Но как смятате да уредите нещата? — Като понатиснем малко Израел — отвърна простичко Ван Дам. — Ходът ви няма да донесе нищо по две причини. Ще бъде грешка да се оказва натиск върху Израел, преди опасенията за сигурността им да са изчезнали. А те ще продължават да ги имат, докато не се разрешат някои от основните проблеми. — Например? — Например причината за целия конфликт. — „Това е нещо, което всички недоглеждат“, добави мислено Райън. — Причината е религията — избумтя Ван Дам. — Но, по дяволите, тези глупаци вярват в едни и същи неща. Миналия месец четох Корана и да не мръдна от мястото си, ако в него не намерих същото, на което ме учиха в неделното училище. — Вярно е — съгласи се Райън. — Но това все още не значи нищо. И католиците, и протестантите вярват, че Христос е син Божи, което ни най-малко не пречи на конфликта в Северна Ирландия. На този свят е най-добре да си евреин. Побърканите християни са толкова заети с взаимното си избиване, че нямат време за антисемитски настроения. Виж, Арни, колкото и незначителни да ни изглеждат разликите между религиите, за вярващите те са достатъчно основание да се избиват един друг. В техните очи тези разлики са големи точно колкото им трябва, приятелю. — Сигурно си прав — съгласи се неохотно шефът на канцеларията. — Ерусалим ли имаш предвид? — попита след кратък размисъл той. — Точно в десетката! Райън довърши колата си и смачка алуминиевата кутийка, преди да я хвърли в кошчето. — Градът е свещен за три религии — ако искаш, представи си ги като три племена, — но принадлежи само на едното от тях. То воюва с другото. Нестабилната обстановка в региона изисква там да бъдат разположени нечии умиротворителни сили. Но кои? Спомняте си, че наскоро някакви арабски ненормалници затвориха достъпа до Мека. Ако в Ерусалим се появят арабски войски, незабавно се създава заплаха за израелската сигурност. Ако пък се запази сегашното положение — с израелски войници, — се обиждат арабите. И забравете за сините каски. Израел няма да ги хареса, защото евреите все още не са се закрепили стабилно. Идеята няма да се понрави и на арабите, защото в града ще пристигнат твърде много християни. И най-после ние също няма да одобрим този вариант, защото ООН не си пада много по нас. Излиза, че единствените международни въоръжени сили не се ползват с ничие доверие. Пълна безизходица. — Президентът обаче иска действия — отбеляза шефът на канцеларията. „Трябва да направим нещо, за да не личи, че БЕЗДЕЙСТВАМЕ.“ — В такъв случай може би следващия път, когато види папата, ще го помоли за високопоставено посредничество — каза Джак, но богохулната му усмивка внезапно замръзна. Ван Дам си помисли, че Райън се въздържа да не говори лошо за президента, макар и да не го харесва. Внезапно обаче лицето на Джак стана напълно безизразно. Арни не го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво означава това. — Изчакайте за минута… Шефът на канцеларията цъкна с език. В края на краищата в една среща между президента и папата нямаше нищо лошо. Даже напротив. Гласоподавателите щяха определено да я харесат. След това президентът можеше да проведе и една дискретна вечеря с Б’ней Б’рит* за да покаже толерантността си към всички религии. Всъщност Ван Дам добре знаеше, че след като децата на президента пораснаха, той ходеше на църква само от куртоазия. Това, разбира се, беше доста забавно. В стремежа си да утвърдят моралните ценности в обществото руснаците отново се обръщаха към църквата. Американската политическа левица пък отдавна се бе отвърнала от нея и явно нямаше намерение да променя отношението си. Освен ако, разбира се, не й се наложеше да търси същите морални ценности, от които се нуждаеха руснаците. Ван Дам бе започнал политическата си кариера с леви убеждения. Двадесет и пет годишната работа в правителството обаче то бе излекувала от тях. Понастоящем отричаше и двете идеологии с еднакъв плам. За него бе без значение политическата окраска на дадено решение, стига то да премахва проблема. Тези възгледи за политиката в момента му пречеха да се задълбочи в обсъждането. [* Б’ней Б’рит (ивр.) — букв. „Синове на завета“ — универсална обществена еврейска организация, основана през 1843 г. в Ню Йорк. — Бел.прев.] — Да не би да си намислил нещо, Джак? — попита Алден. — В крайна сметка всички сме „хора на писанието“, нали? — отвърна на въпроса с въпрос Райън, докато се опитваше да формулира смътната си идея. — Е, и? — А Ватиканът е истинска държава със съответен дипломатически статут, но без въоръжени сили… Те са швейцарски… а Швейцария е неутрална. Дори не е член на ООН. Арабите влагат парите си в нейните банки… По дяволите, чудя се дали идеята ще му се понрави? Райън отново се замисли, но Ван Дам забеляза, че в един момент очите му заблестяха. Винаги му бе интересно да гледа раждането на някоя идея. Но не и когато не знаеше за какво става въпрос. — Какво да му се понрави? На кого да се понрави? — попита с известно раздразнение шефът на канцеларията. Алден чакаше. Райън им обясни: — В крайна сметка цялата тази каша е забъркана заради светите места, нали? Мога да говоря с някои от моите хора в Ленгли. Имаме доста добри… — С какви контакти разполагаш? — поинтересува се Ван Дам и се облегна на стола си. — Да не би да имаш предвид разговор с нунция? Райън поклати отрицателно глава. — Нунцият е просто един благочестив старик, който е тук само за блясък. Кардинал Джианкати. Ти си от доста време тук, Арни, и би трябвало да го знаеш. Ако наистина искаш да разговаряш с хора, които са вътре в играта, то тогава имаш нужда от отец Райли в Джорджтаун. Той ми преподаваше, докато учех в Джорджтаунския университет. Смея да твърдя, че сме доста близки. Отец Райли поддържа директна връзка с Генерала. — Този пък кой е? — Отецът генерал от „Обществото на Исус“. Шефът на йезуитите — испанец на име Франсиско Алкалде. Двамата с отец Тим са преподавали заедно в римския университет „Св. Робърт Белърмайн“. И двамата са историци. Понастоящем отец Тим е неофициалният представител на Генерала тук. Никога ли не си се срещал с отец Райли? — Не. Пропуснал ли съм нещо? — И още как. Той е един от най-добрите учители, които съм имал. Познава окръг Колумбия като собствения си джоб. Има доста добри връзки и във Ватикана — усмихна се Райън. — Можеш ли да уредиш един дискретен обяд? — попита Алден. Не тук, разбира се. Някъде другаде. — Клуб „Космос“ в Джорджтаун. Отец Тим членува в него. Университетският клуб е по-близко, но… — Добре. Може ли да пази тайна? — Йезуит да пази тайна? — разсмя се Райън. — Ти сигурно не си католик, нали? — Колко време ще ти отнеме, за да уредиш обяда? — Утре или вдругиден. Добре ли е? — А дали е лоялен? — попита внезапно Ван Дам. — Отец Тим е американски гражданин и в това отношение не представлява опасност. Но той е и свещеник, чиито обети за него самия са по-важни от конституцията. Можете да разчитате, че ще изпълни всичките си задължения, но не забравяйте какви точно са те — предупреди Райън. — Освен това не можете да му заповядвате. — Добре, уреди обяда. Струва ми се, че на всяка цена трябва да се срещна с този отец. Кажи му, че ще бъде нещо като запознанство — каза Алден. — И побързай. Свободен съм утре и вдругиден по обяд. — Да, сър — изправи се Райън. Клуб „Космос“ във Вашингтон се намира на ъгъла на авеню „Масачузетс“ и авеню „Флорида“. Помещава се в сградата на бивше имение. Райън си помисли, че къщата изглежда някак си гола без четиристотинте акра земя, конюшнята с расови коне и постоянно живеещата в имението лисица, за която собственикът редовно ходи на лов, но никога не убива. В действителност къщата никога не бе притежавала подобни удобства и Джак се зачуди защо е била построена точно тук. Тя бе в явно несъответствие с реалността на Вашингтон, но собственикът й все пак бе спечелил от нея. „Космос“ се смяташе за клуб на интелигенцията. Членовете му се подбираха по-скоро заради определени „постижения“, отколкото заради парите им. Клубът имаше репутацията на място за ерудирани разговори. Според всеобщото мнение тук се предлагаше най-лошата кухня в един град с посредствени ресторанти. Райън поведе Алден към малките дискретни стаички на втория етаж. Докато чакаше гостите, отец Тимъти Райли от „Обществото на Исус“ прелистваше сутрешния „Поуст“, захапал шипкова лула между зъбите си. До дясната му ръка се виждаше чаша с остатъци от шери по дъното. Отец Тим бе облечен с риза и сако, които се нуждаеха от незабавно гладене. Официалната свещеническа униформа, ушита в един от най-добрите магазини на авеню „Уискънсин“, се пазеше за по-официални случаи. Въпреки това обаче бялата колосана свещеническа якичка бе на мястото си. На Джак му хрумна, че въпреки дългите години на католическо образование той така и не бе научил от какво всъщност се правят тези якички. От колосан памучен плат? Или пък са целулоидни, досущ като сменяемите яки от времето на дядо му. И в двата случая твърдостта на якичката сигурно постоянно напомняше на притежателя си за мястото му както в този, така и в отвъдния свят. — Здравей, Джак. — Здравейте, отче. Това е Чарлс Алден — отец Тим Райли. Последваха ръкостискания, след което и тримата седнаха. Един келнер влезе, взе поръчките им и изчезна, като затвори вратата след себе си. — Как е новата работа, Джак? — попита Райли. — Перспективите постоянно се увеличават — призна Джак. Той се ограничи само с това, защото свещеникът сигурно вече знаеше за проблемите му в Ленгли. — Хрумна ни една идея за Близкия изток и Джак предположи, че ще е добре да я обсъдим с вас — намеси се Алден, като им припомни за какво са се събрали. Междувременно келнерът се върна с поръчките и отново се възцари мълчание. След излизането му Алден изложи идеята. — Звучи интересно — каза Райли, след като чу всичко. — Какво е мнението ви по въпроса? — поинтересува се съветникът по националната сигурност. — Интересно… — повтори Райли и се замисли. — Дали папата… Райън накара Алден да млъкне. Не биваше да притесняват Райли, докато мисли. В края на краищата той бе историк и нямаше припряността, с която се отличават лекарите. — Планът ви определено е елегантен — обади се след около половин минута свещеникът. — Основният проблем обаче ще бъдат гърците. — Гърците ли? Откъде-накъде? — запита учудено Райън. — Гръцката православна църква е доста свадлива. Постоянно се кара дори и по най-незначителни административни въпроси. Сигурно знаете, в сравнение с християнските свещеници равините и имамите се разбират доста добре помежду си. Трудността при общуването с религиозни хора е, че никога не можеш да предвидиш реакциите им. Всъщност споровете между римляни и гърци са главно по административни въпроси. Като например под чия опека да бъде даден храм. Неща от този род. Миналата година имаше голяма караница кой да отслужи среднощната меса във Витлеемския храм. Звучи разочароващо, нали? — Твърдите, че планът няма да успее, защото двете християнски църкви не могат… — Казах само, че е възможно да има спорове, доктор Алден. Не и че планът няма да се осъществи. Райли отново замълча. — Трябва да сформирате една тройка… Мисля, че естеството на работата ще ни помогне да получим необходимото съдействие. Във всеки случай не можете да минете без гръцката православна църква. Както знаете, те доста добре се разбират с мюсюлманите. — И как така? — попита Алден. — Когато езичниците са изгонили Мохамед от Мека, той е приютен в православния манастир „Света Катерина“ в Синай. Монасите му помогнали в труден за него момент. Оттогава манастирът е под покровителството на мюсюлманите. Мохамед е бил човек с достойнство. Въпреки всичките неразбории в региона вече хиляда години манастирът си живее мирно и кротко. Между другото в исляма има много достойни за уважение неща. Ние често ги пренебрегваме заради онези идиоти, които наричат себе си мюсюлмани. Сякаш и в християнството няма същите проблеми. Религията им има много достойнства. Пък и учените им са с респектираща ерудиция. Въпреки че много от хората тук го знаят — заключи Райли. — Има ли и други важни пречки? — попита Джак. — Виенската конвенция — засмя се отец Тим. — Как си пропуснал това, Джак? — Какво? — попита раздразнено Алден. — Хиляда осемстотин и петнадесета. Всички го знаят. След окончателното приключване на Наполеоновите войни швейцарците е трябвало да обещаят да не дават никому наемни войски. Но съм сигурен, че ще успеем да се справим с това. Извинете ме, доктор Алден. Все пак гвардията на папата е съставена от швейцарски гвардейци. Същото е било и с гвардията на френския крал — тя е била избита до крак, докато е защитавала крал Луи и Мария-Антоанета. Така е станало и с гвардията на папата. Тогава тя обаче е успяла да задържи врага достатъчно дълго, за да даде време на Светия отец да се скрие на сигурно място. Доколкото си спомням, това е бил замъкът „Гандолфо“*. Разбира се, сега швейцарската гвардия във Ватикана е само за показ, но навремето наистина са се нуждаели от нея. Във всеки случай в ония времена швейцарските наемници са се ползвали с доста зловеща репутация. Дотолкова зловеща, че да принуди Виенската конвенция след края на Наполеоновите войни да им забрани да се бият другаде освен в родината си и във Ватикана. Но както казах, за нас няма да представлява трудност да уредим проблема. Швейцарците с удоволствие ще дадат приноса си за вашия план. Това без съмнение ще повдигне реномето им в район, известен с капиталите си. [* Гандолфо — замък в Италия край Албанското езеро. Лятна резиденция на папите. — Бел.прев.] — Разбира се — съгласи се Джак. — Особено ако пък осигурим снаряжението им. Танкове М-1, бронетранспортьори „Брадли“, клетъчни комуникации… — Хайде, хайде, Джак — прекъсна го Райли. — Не, отче. Мисията безспорно ще изисква наличието на тежко оръжие. Ако не за друго, то за психологическия ефект. Нужно е да се демонстрира сериозността на намеренията. След като това е сторено, останалата част от войниците могат да носят само костюмите на Микеланджело и алебардите си. Но районът безспорно се нуждае от сериозна ръка. Райли отстъпи. — Елегантността на плана ви ми допада, господа. Той импонира на благородството. Всички страни в конфликта твърдят, че вярват в Бог, въпреки че го назовават с различни имена. Ако апелираме към тях в Негово име… хмм, това е ключът, нали? Божият град. Кога искате да получите отговор? — Няма да ви притесняваме със срокове — отвърна Алден. Райън разбра подтекста. Касаеше се за нещо, свързано с официалните интереси на Белия дом. Именно затова не трябваше да се бърза. Но планът в никакъв случай не трябваше да се оставя да потъне в прах в дъното на нечие чекмедже. Работата бе свързана с опипване на почвата. Точността и дискретността тук бяха от особено значение. — Е, както сигурно се досещате, бюрокрацията ще ни позабави. Не забравяйте, че Ватиканът има най-старата бюрокрация в света. — Именно затова се обръщаме към вас — забеляза Райън. — Генералът сигурно е в състояние да поразмърда тези мързеливци. — Не говори по този начин за църковните принцове, Джак! — отвърна Райли, като едва сдържаше смеха си. — Но аз съм католик. Чудесно разбирам всичко. — Ще им драсна някой ред — обеща Райли. „Още днес“ — допълниха очите му. — Само че тихо — наблегна Алден. — Да, тихо — съгласи се Райли. След десет минути отец Тимъти Райли беше в колата си, която го караше в кабинета му в Джорджтаун. Умът му вече работеше. Райън правилно бе преценил връзките и значимостта на свещеника. Райли бе зает с формулирането на съобщението си. То щеше да бъде на старогръцки — езика на философите. В света никога не бе имало повече от петдесет хиляди човека, които да го говорят, но именно на него отец Тим бе изучил Аристотел и Платон преди много години в Уудсток, Мериленд. Когато пристигна в кабинета си, той нареди на секретарката да отклонява всички телефонни обаждания, затвори вратата след себе си и включи персоналния компютър. Първата му работа бе да сложи дискета, която позволяваше да се използва гръцката азбука. Когато разполагаш едновременно със секретарка и компютър, бързо се отучваш да печаташ. Поради това на Райли му бе необходим цял час, за да напише документа. Той заемаше девет страници. После Райли отвори бюрото си и набра кода за личния си сейф, замаскиран като чекмедже. В него, както Райън правилно подозираше, бе скрита книга с кодове, написана на ръка от прилежен млад свещеник. Райли се подсмихна. Хората надали подозираха, че църквата се занимава с шифроване. Когато през 1944 година адмирал Честър Нимиц поискал от францисканския кардинал Спелман — тогавашния католически отговорник за американския флот — да назначи нов епископ на Марианските острови, кардиналът извадил книгата си с кодове и използвал флотската мрежа, за да предаде съобщението. Както всяка друга организация, и католическата църква имаше нужда от сигурна свръзка. Шифровъчната служби във Ватикана бе с вековна история. За този ден ключът бе дълъг пасаж от един Аристотелов трактат. В него отсъстваха няколко думи, а други бяха написани погрешно. Останалата работа свърши една програма за шифроване. Най-накрая Райли извади съобщението на принтера и изключи компютъра. Така бе изтрит всякакъв спомен за предаването. После отец Тим пусна писмото до Ватикана по факса. Цялото занимание му отне около три изморителни часа. Когато Райли най-сетне приключи с това, знаеше, че ще се НАЛОЖИ да работи до полунощ. За разлика от обикновените бизнесмени обаче отецът не ругаеше. — Тази работа не ми харесва — забеляза тихо Лиъри, без да сваля бинокъла от очите си. — На мен също — съгласи се Полсън. Той гледаше през малък оптически мерник, който му позволяваше да вижда по-добре. Ситуацията бе напрегната. ФБР преследваше този човек вече десет години. Свързан с убийството на двама специални агенти и един шериф, Джон Ръсел (известен и под псевдонимите Мат Мърфи, Ричард Бъртън и Червената мечка) бе член на организация, наречена „Воинско общество на сиукската нация“. Въпреки това той нямаше ни най-малко основание да се нарича „воин“. Роден в Минесота, далеч от резервата на сиуксите, той бе крадец на дребно, чието първо по-сериозно престъпление го бе пратило в затвора. Именно там Джон Ръсел бе открил етническата си принадлежност. Пак там му бяха насадили в главата изопачения образ на коренните жители на Америка, който според Полсън повече се връзваше с Михаил Бакунин, отколкото с Кочис или Тухулхулзот*. След присъединяването си към друга основана в затвора група — „Американско индианско движение“ — Ръсел се бе замесил в дузина нихилистични акции, завършили с убийството на трима федерални служители. [* Кочис или Тухулхулзот — индиански вождове. — Бел.прев.] После следите му се изгубиха. Един по един обаче всички членове на организацията бяха заловени и днес идваше ред на Джон Ръсел. Един от начините, чрез които воинското общество си набавяше средства, бе пласирането на наркотици в Канада. Грешка на организацията обаче бе позволила на ФБР да разкрие плановете им. Бяха се укрепили в порутените останки на някакво селце недалеч от границата с Канада. Екипът по спасяване на заложници, който както обикновено нямаше работа, сега бе превърнат в ударна група на Бюрото. Десетте човека, предвождани от Денис Блек, се намираха под командването на специален агент, отговарящ за района. Този факт бе лишил професионалистите от Бюрото от възможността да покажат обичайната си ефективност. Местният специален агент старателно бе подготвил подробен план, който бе започнал зле и се намираше само на крачка от пълния провал. В болницата вече имаше трима агенти с наранявания от автомобилните каскади. Други двама бяха с огнестрелни рани. В замяна на това един от „обектите“ бе мъртъв, а друг може би ранен. Никой обаче не знаеше със сигурност какво точно е състоянието му. Останалите трима или четирима — и това не знаеха точно — се бяха укрепили в руините на някакъв мотел. Бяха сигурни само, че телефонът в мотела все още работи или пък някой от „обектите“ притежава клетъчен телефон. Резултатът — журналистите вече бяха налице. Всичко в момента бе толкова объркано, че без съмнение би заслужило възторга на Финис Т. Барнъм*. Местният специален агент се опитваше да спаси последните късчета от репутацията си, като използваше журналистите в своя подкрепа. За съжаление той не бе съобразил разликата между професионалистите от Денвър и Чикаго и местните репортери, току-що излезли от журналистическите школи. Сравнението определено не бе в полза на последните. [* Финис Т. Барнъм (1810–1891) — известен американски шоумен. — Бел.прев.] — Бил Шоу утре ще изяде това момче с парцалите — забеляза тихо Лиъри. — Да, но въпросът е какво да правим сега — изръмжа в отговор Полсън. — Какво става там? — попита по радиото Блек. — Забелязва се движене, но не можем да различим лицата — отвърна Лиъри. — Много е тъмно. Тези юнаци може и да са тъпи, но в никакъв случай не са луди. — „Обектите“ са поискали да им бъде изпратен телевизионен репортер с камера. Специалният агент се съгласи. — Денис, имаш ли… — започна Полсън, като едва не строши оптическия мерник от гняв. — Да, имам — отвърна Блек. — В крайна сметка заповедите дава той, а не аз. Поне така ми каза. Парламентьорът, натоварен от Бюрото да преговаря — психиатър с огромен опит, — все още бе на два часа път от мотела. А местният специален агент явно искаше да чуе нещо за себе си във вечерните новини. На Блек му идваше да го пребие, но нямаше да го стори. — В крайна сметка не могат да го арестуват за некадърност — изкоментира Лиъри с ръка на микрофона. „Е, единственото нещо, което онези момчета нямат, е заложник. Защо пък да не им го дадем?! Така поне парламентьорът няма да стои без работа.“ — Имаш ли още нещо за казване, Денис? — попита Полсън. — Действайте по „Обвързващата наредба“. На моя отговорност — нареди специален агент Денис Блек. — Репортерът е жена, двадесет и осем годишна, руса коса, сини очи, висока около метър и шейсет и пет. Операторът е черен, с тъмна кожа, метър и деветдесет. Казах му от коя страна да върви. Той е схватливо момче и разбра за какво става въпрос. — Ясно, Денис. — От колко време си на спусъка, Полсън? — попита Блек. По правило снайперистът трябваше да дежури най-много тридесет минути, след което двамата с наблюдателя се разменяха. Денис Блек реши, че все някой трябва да изпълнява инструкциите. — Около петнадесет минути, Денис. Добре съм… Виждам журналистите. Те вече се бяха приближили. Намираха се на около стотина метра от мотела. Светлината бе добра. Слънцето щеше да залезе след около час и половина. Времето обаче не бе особено хубаво. В прерията духаше горещ югозападен вятър и пълнеше очите на Полсън с прах. Нещо повече. Скоростта на вятъра бе около четиридесет километра в час и той духаше перпендикулярно на линията на очите му. Това можеше да отклони куршума от целта с около десет сантиметра. — Журналистите няма да влизат вътре — обади се Блек. — Току-що успях да издействам „Компромисни правила“. — Е, поне не е пълен кретен — отвърна по радиото Лиъри. Той бе твърде ядосан, за да го е грижа дали местният специален агент ще чуе думите му или не. Най-вероятно тъпанарът пак се бе панирал. Снайперистът и наблюдателят носеха маскировъчни облекла. Търсеното на подходяща окраска им бе отнело цели два часа, но сега бяха почти незабележими. Камуфлажът им успешно се сливаше с изкорубените дървета и прерийната трева. Лиъри наблюдаваше приближаването на журналистите. „Момичето е симпатично — помисли си той, — но сухият вятър сигурно съсипва косата и грима и.“ Операторът изглеждаше така, сякаш бе играл защитник на „Викингите“. Може би щеше да бъде достатъчно здрав и бърз, за да разчиства пътя на новия уникален полузащитник Тони Уилис. Лиъри прогони мислите си. — Операторът носи предпазна жилетка, но момичето — не. „Тъпа кучка — каза си Лиъри. — Знам, че Денис те е предупредил що за измет са онези в мотела.“ — Денис каза, че бил схватлив — обади се Полсън, докато насочваше пушката си към вратата на сградата. — Забелязвам движение! — Нека всички се опитаме да бъдем схватливи — промърмори Лиъри. — Излиза Обект 1 — обяви Полсън. — Излиза Ръсел. Обект 1 е на мушка. — Обект 1 е на мушка — обадиха се почти едновременно три други гласа. Джон Ръсел бе грамаден. Над метър и деветдесет, той тежеше около сто и двадесет килограма. Но мускулестото му някога тяло бе започнало да се превръща в топка лой. Бе гол до кръста и обут в джинси. Дългата му коса бе вързана с лента. На гърдите му личаха множество татуировки. Някои от тях професионални, а други правени с подръчни материали в затвора. Ръсел бе от хората, които полицаите предпочитаха да срещат само когато са въоръжени. Движеше се с арогантна небрежност — сигурен знак, че не възнамерява да играе по правилата. — Обект 1 носи голям пистолет — осведоми колегите си Лиъри. „Прилича на Смит…“, добави наум той. — Аз, ъъъ, Денис, в него има нещо странно… — Какво? — попита незабавно Блек. — Майк е прав — обади се Полсън, докато разглеждаше лицето на Ръсел през окуляра. Очите му светеха диво. — Намислил е нещо, Денис. Дрогиран е. Върни журналистите обратно. Но беше късно за това. Полсън държеше на мушка главата на Ръсел. За него той вече не беше живо същество. Просто обект, мишена. Сега екипът действаше по „Компромисни правила“. Добре, че местният специален агент се беше съгласил на тях. Това означаваше, че ако стане нещо опасно, екипът по спасяване на заложници можеше да предприема всякакви действия за овладяване на положението. Правилата на „Обвързващата наредба“, касаеща снайперистите, пък не можеха да бъдат по-точно формулирани. Те гласяха, че ако се появи опасност, застрашаваща гражданин или специален агент, десният показалец на снайпериста трябва да се стегне върху спусъка и да пусне оръжието в действие. — Нека всички да запазим спокойствие, за бога — прошепна снайперистът. Оптическият му мерник бе с червен кръст в центъра. Полсън коригира дистанцията и се намести удобно, докато умът му се занимаваше с ефекта, който можеше да окаже вятърът. Червеното кръстче на окуляра бе кацнало точно на ухото на Ръсел, което представляваше чудесна мишена. Ако всичко не бе толкова страшно, то сигурно щеше да бъде смешно. Журналистката се усмихваше и докато задаваше въпросите си, местеше микрофона. Огромният оператор се стараеше да държи Ръсел на фокус насочил срещу него мощния прожектор, захранван от батериите около кръста му. Ръсел говореше разпалено, но нито Лиъри, нито пък Полсън можеха да доловят думите му. Пречеше им вятърът. Още в началото на интервюто индианецът гледаше заплашително и досега изражението му не бе станало по-благосклонно. След малко лявата му ръка се сви в юмрук, а пръстите ни дясната още по-силно стиснаха пистолета. Вятърът залепваше копринената блузка на репортерката на гърдите й. Тя явно не носеше сутиен. Лиъри си спомни, че Ръсел има репутацията на полов атлет, който не обича отказите. По лицето на индианеца обаче не бе изписано нищо. Изражението му се променяше от пасивно към разпалено, но причина за това явно бяха погълнатите химически вещества. Нещо, което правеше агентите на ФБР още по-нервни. Внезапно Ръсел се успокои, но в спокойствието му се долавяше нещо неестествено. „Този тъпанар, местният специален агент! — изруга наум Лиъри. — Трябваше просто да се отдръпнем и да изчакаме да излязат. Обстановката беше спокойна. Нямаше къде де избягат. Можехме да преговаряме по телефона и просто да ги изчакаме да излязат…“ — Опасност! Лявата ръка на Ръсел сграбчи рамото на журналистката. Тя се опита да се отскубне, но силите й не стигнаха доникъде. Операторът се размърда. Едната му ръка пусна камерата. Той бе силен мъж и може би щеше да успее да освободи момичето, но движението му само провокира Ръсел. Дясната ръка на обекта, която стискаше пистолет, започна да се движи. — На мушка, на мушка, на мушка — извика припряно Полсън. „Спри, глупако, СПРИ ВЕДНАГА.“ Снайперистът не можеше да позволи обектът да вдигне оръжието си. Мозъкът му работеше трескаво, преценявайки ситуацията. Голям пистолет „Смит Уесън“. Вероятно калибър 44. Пробиваше големи кървави рани. Може би обектът просто искаше да подчертае думите си, но Полсън не ги чуваше, нито пък го интересуваха. Може би просто казваше на оператора да спре. Пистолетът сякаш сочеше повече към него, но той продължаваше да се издига и… Гърмежът на пушката запечата мига, сякаш бе снимка. Пръстът на Полсън сам бе натиснал спусъка. Явно тренираността му просто бе взела връх. Пушката потръпна и ръката на снайпериста вече се движеше, за да я зареди отново. Вятърът бе избрал лош момент да задуха. Поривът му измести куршума леко вдясно. Вместо да простреля главата на Ръсел точно в центъра, той се удари доста преди ухото. При удара в костта куршумът се пръсна. Лицето на обекта сякаш се отлепи от черепа. Носът, очите и челото се превърнаха в кървава червена маса. Виждаше се само разкривената от крясъци уста. Кръвта пръскаше от главата на Ръсел като фонтан. Умиращ, но псе още жив, индианецът успя да стреля срещу оператора, преди да падне пред журналистката. Операторът се свлече на земята, а момичето просто остана да стои на едно място. Тя явно не бе имала време да се изплаши от кръвта и парченцата кожа, опръскали лицето и копринената й блуза. Ръцете на Ръсел се вдигнаха към лицето му, което вече не съществуваше, и се отпуснаха безжизнено. Нечий глас закрещя по радиото на Полсън: „Мърдай, мърдай, мърдай!“, но той сякаш не го чу. Снайперистът отново зареди пушката си и забеляза едно лице, надничащо от прозореца на мотела. Полсън го бе виждал на снимка. Беше „обект“. Престъпник. Освен това имаше оръжие. Приличаше на стар уинчестър. Започна да се движи. Вторият изстрел на Полсън бе доста по-точен от първия. Куршумът мина точно през челото на „обект 2“, чието име бе Уилям Еймс. Времето отново тръгна. Членовете от екипа по спасяване на заложници, облечени в черните си гащеризони, се спуснаха към двете паднали тела. Двама от тях грабнаха журналистката и я изведоха настрани. Други двама сториха същото с оператора, който бе притиснал камерата към корема си. Пети хвърли граната през счупения прозорец на мотела. Денис Блек и останалите се втурнаха през отворената врата. Не се чуха нови изстрели. След петнадесет секунди радиото отново изпука. — Говори водачът на екипа. Сградата е претърсена. Намерихме два мъртви обекта. Обект номер две е Уилям Еймс. Обект номер три е Ърнест Торн. Той, изглежда, е бил мъртъв от по-рано. Прострелян е два пъти в гърдите. Оръжието на обектите е неутрализирано. Мястото е чисто. Повтарям: мястото е чисто. — Господи! За десетте години, прекарани от Лиъри в Бюрото, това бе първият инцидент, в който се стреляше. Полсън се изправи на колене, почисти пушката, прибра стойката и се запъти към мотела. Местният специален агент стоеше изправен с пистолет в ръка до трупа на Джон Ръсел. Индианецът бе обърнат по корем и лицето му не се виждаше. Бетонната пътечка, върху която бе паднал, червенееше от кръв. — Добре свършена работа! — обърна се към всички местният специален агент. Той сгреши за последен път в един ден, в който не бе правил нищо друго. — Скапан некадърен идиот! — блъсна го към стената Полсън. — Ти си виновен за смъртта на тези хора! Лиъри веднага се намеси и издърпа Полсън от изненадания агент. Денис Блек се появи с каменна физиономия. — Сърбай си попарата — каза той и поведе хората си, преди де се е случило още нещо. — Как е нашето момче? Операторът лежеше по гръб и снимаше. Момичето повръщаше коленичило. Имаше доста основателна причина за това. Един от агентите бе избърсал лицето й, но скъпата, изпръскана с кръв блуза още дълго щеше да я стряска насън. — Добре ли си? — попита Денис. — Спри да снимаш, по дяволите. Операторът свали камерата от очите си. После кимна и посочи мястото, където го бе ударил куршумът — точно под ребрата. — Благодаря за съвета, братче. Ще трябва да драсна едно писъмце на хората, които правят тези бронирани жилетки. Наистина… Внезапно гласът му секна. Той едва сега осъзна какво всъщност се бе случило. — О, Господи! О, милостиви Боже! Полсън отиде до шевролета и заключи пушката в бронирания сандък в багажника му. Лиъри и още един агент постоянно ходеха по петите му, като не спираха да повтарят, че е направил точно каквото трябва. Снайперистът не убиваше за пръв път, но макар и инцидентите да бяха различни, всъщност всички си приличаха. Полсън съжаляваше всичките си жертви. Репортерката се намираше в нормално следшоково състояние. Тя разкъса прогизналата си от кръв блузка, без да си дава сметка, че под нея няма нищо. Един от агентите я загърна с одеяло и й помогна да се успокои. Постоянно изникваха нови журналисти и повечето от тях се запътваха към по разрушения мотел. Денис Блек събра хората си да почистят оръжието си да помогнат на двамата журналисти. След няколко минути момичето се успокои и попита дали убийството е било наистина необходимо. Разказаха й, че животът на оператора е бил спасен благодарение на предпазната жилетка, която самата тя бе отказала да облече. Това предизвика буйната й радост, че все още е способна да диша. Скоро шокът отново щеше да се върне, но тя бе умно момиче и въпреки младостта и неопитността си вече бе научила нещо важно. Следващия път щеше да послуша разумните съвети, които й даваха. Кошмарите само щяха да подчертаят значимостта на урока. Само след тридесет минути тя можеше да стои права без чужда помощ. Бе облякла горната си дреха и с твърд, макар и малко нервен глас разказваше какво точно се бе случило. Но ръководството на Си Би Ес в Блек Рок щеше да се впечатли не от разказа й, а от видеозаписа. Операторът щеше да получи поздравително писмо от директора на новинарския екип. Материалът съдържаше всичко: драматизъм, смърт, една смела (и хубава) журналистка и щеше да стане основен акцент във вечерната емисия новини на този иначе скучен ден. Освен това щеше да бъде повторен от всички телевизионни компании, и то още на следващата сутрин. И при всяко излъчване говорителят тържествено щеше да предупреждава зрителите, че следващият материал може да смути по-чувствителните. Това, разбира се, имаше за цел да осведоми зрителите, че се задава нещо по-пикантно. И тъй като всички имаха възможност да видят заснетото повече от веднъж, много малко хора включиха видеото си на запис. Един от тях бе водачът на „Воинското общество“ — Марвин Ръсел. Всичко започна съвсем безобидно. Когато се събуди, стомахът го болеше. Сутрешната работа започна да му се струва малко по-изморителна. Сякаш нещо в него се бе променило. „Премина тридесетте — качваше си той, — не си вече момче.“ Освен това не се чувстваше така изпълнен с енергия. Може би бе просто настинка, вирус или пък бе последица от лошата вода. Сигурно бе някакво чревно разстройство. Щеше да се справи с него. Той прибави още тежест в раницата си и започна да носи пушката заредена. Просто бе станал мързелив. Това е всичко. Мързелът се лекуваше лесно. Не познаваше по решителен човек от себе си. За около месец мерките помогнаха. Разбира се, чувстваше се доста по-изморен, но това бе естествен резултат от петте задължителни килограма, КОИТО НОСЕШЕ. Той прие допълнителната умора като доказателство за воинските си качества, започна да употребява по-прости храни и се застави да спи повече. Това му помогна. Болките в мускулите приличаха на онези, които имаше, когато започна да води този взискателен начин на живот, а сънят му бе на праведник. Трудното стана тежко, но целеустременият му ум продължаваше безмилостно да заповядва на непокорното тяло. Нима щеше да се остави да го тормози някакъв си невидим микроб? Нима не бе побеждавал далеч по-големи и по-опасни организми. Мисълта бе не толкова предизвикателство, колкото шега. Както с повечето решителни хора, борбата се водеше в самия него — непокорно тяло срещу последователен ум. Въпреки това успя да издържи още един месец, без да се отклонява от разписанието си, освен за единия час допълнителен сън, който наложи на иначе неуморните си хора. И все пак състоянието му се влоши. Е, може би не се влоши, но във всеки случай ни най-малко не се подобри. Може би все пак се дължеше на трупащите се години, призна пред себе си той. В края на краищата бе просто човек независимо от това, че постоянно се стараеше да подобри формата си. В това нямаше нищо лошо и старостта неизбежно идваше напук на всички усилия. Най-сетне започна да се оплаква. Другарите му го разбираха. Всички те бяха по-млади от него, а някои го следваха повече от пет години. Боготворяха твърдостта му и ако в крайна сметка по нея се появяваха пукнатини, това не можеше да означава нищо друго, освен че и командирът им е човек. А това го правеше още по-достоен за уважение. Някои дори му предложиха различни методи на лечение. Докато най-накрая един от близките му приятели го укори, че още не е отишъл да се прегледа. Той дори препоръча мъжа на сестра си, който бил завършил медицина в Англия. Решен на всяка цена да приключи с това унижение, той си помисли, че е време да послуша приятелския съвет. Лекарят наистина бе добър. Седнал зад бюрото си, облечен в бяла престилка, той внимателно изслуша цялата история на заболяването, след което го прегледа основно. На пръв поглед нямаше нищо сериозно. Лекарят посочи като евентуална причина за неразположението стреса — нещо, с което пациентът му бе добре запознат — и наблегна, че е възможно с годините стресът да се натрупа и да причини по-големи неприятности от обичайните. Каза му още за значението на доброто хранене, за опасностите, които крие претоварването, и за абсолютната необходимост от почивка. В крайна сметка лекарят реши, че причината е комбинация от множество по-малки неща. Възможно бе да има и някакво досадно чревно разстройство, за което му предписа успокоителни. Лекцията завърши с монолог за глупостта на пациентите, които са твърде горди, за да се грижат за здравето си. Пациентът кимна одобрително, показвайки уважението си към уменията на лекаря. Той също често изнасяше подобни лекции на подчинените си и бе решен на всяка цена да изпълни дадените му съвети. В продължение на едва-две седмици лечението помогна. Стомахът му почти възстанови нормалната си дейност. Въпреки подобрението обаче той с известно раздразнение забеляза, че състоянието му е същото както преди. Или може би грешеше? Бе принуден да признае, че никога не е обръщал внимание на такива банални неща като например как се чувства, когато става от сън. В края на краищата разсъдъкът винаги се занимава с велики идеи като акции и цели и оставя тялото само да се грижи за себе си, та да не му пречи. Разсъдъкът не биваше да се безпокои е такива дребни неща. Той даваше заповеди и очакваше да се изпълняват. Смущения като тези не му бяха необходими. Нима великите цели и стомашните болки можеха да живеят заедно? Той бе определил целта в живота си преди много години. Но болката упорито отказваше да си иде и отново се видя принуден да се върне при лекаря. Този път прегледът бе по-внимателен. Той позволи тялото му да бъде опипвано и натискано, а кръвта му да бъде пролята от спринцовка вместо от оръжията, за които се бе подготвил. Може бе в крайна сметка ще се окаже нещо сериозно, заключи докторът. Например инфекция. Маларията, която някога е била едно от основните заболявания в района, имаше идентични характеристики, но доста по-сериозни последици. Същото важеше и за редица други болести. Често срещани в миналото, сега те лесно можеха да бъдат победени от модерната медицина. Изследванията щяха да покажат истинската причина и лекарят бе твърдо решен да я премахне. Той добре знаеше за целта, която си бе поставил пациентът му, и се солидаризираше е нея, макар и от безопасно разстояние. Два дни по-късно той отново влезе в лекарския кабинет и веднага разбра, че нещо не бе в ред. Изражението на доктора му бе познато. Толкова често го бе виждал по лицата на разузнавачите си. Нещо непредвидено. Нещо, което объркваше плановете. Лекарят започна да говори бавно, като внимателно подбираше думите си. Опитваше се да съобщи новината си колкото се можеше по-безболезнено. Пациентът му обаче не оцени това. Той бе избрал живот, пълен с опасности, и искаше истината да му бъде казана в лицето. Така както би постъпил самият той. Лекарят кимна разбиращо и обясни всичко. Мъжът срещу него прие вестта, без да трепне. Той бе свикнал с разочарованието. Добре знаеше какво стои в края на живота и бе помогнал на доста хора да се срещнат с него. И така. Сега тя стоеше на пътя му. Можеше и да я избегне, но все пак бе там. Не знаеше дали е далеко или близко. Попита какво може да се направи. Отговорът не бе толкова страшен, колкото очакваше. Лекарят не го обиди с успокоителни слова. Вместо това подробно му описа всички аспекти. Трябваше да се следват определени правила. Можеше и да успеят, но не бе сигурно. Времето щеше да покаже. Отличното му физическо състояние и желязната му воля щяха да помогнат. Правилното отношение към болестта също бе много важно. Пациентът едва се сдържа да не се усмихне на тези думи: по-добре да покаже твърдостта на стоик, отколкото надеждата на глупак. В края на краищата какво бе смъртта? Нима не бе посветил живота си на правдата? На волята Божия? На велика и достойна цел? Но пречката лежеше именно тук. Той не бе свикнал да губи. Бе избрал цел на живота си и твърдо бе решил да я постигне. Независимо какво щеше да струва това на него или на другите. Под този олтар бе принесъл в жертва всичко, което иначе можеше да постигне. Надеждите на мъртвите си роди юли. Образованието, което му бяха дали с очакването да го използва за преуспяването си и за благото на хората. Спокойният нормален живот с жена, която можеше да му роди синове. Всичко това бе отблъснато заради елин опасен и труден път, който водеше към бляскавата цел. И сега какво? Нима усилията му са били напразни? Нима животът му щеше да бъде просто безсмислено лутане без резултат? Нима Бог бе толкова жесток? Докато мислите минаваха през главата му, лицето остана напълно безучастно, а погледът предпазлив както винаги. Не. Той нямаше да го допусне. Бог не може да го е изоставил. Нищо не е било напразно. Бъдещето, което стоеше пред него, също нямаше да бъде пропиляно. Той бе твърдо решен да не допусне провал. Исмаил Куати щеше да изпълни лекарските предписания. Щеше да направи всичко възможно, за да продължи земния си път. Може би дори щеше да победи този невидим враг, които бе не по-малко опасен от истинските му неприятели. Междувременно щеше да удвои усилията си. Да стигне до предела на физическите си сили. Да моли Бог за напътствие. Да търси знак, показващ волята му. Щеше да се пребори с този враг, тъй както се бе борил и с другите — с кураж и пълно себеотдаване. През целия си живот не бе показвал милост към никого. Нямаше да го направи и сега. Ако му бе писано да срещне смъртта, то със сигурност и другите нямаше да я отминат. Но не трябваше да се впуска сляпо в нищо. Щеше да прави това, което трябваше. Щеше да продължи да живее както и преди в очакване на възможността, която съдбата му бе обещала. Възможността, която лежеше някъде между него и края на пътя му. Решимостта му винаги се осланяше на здрав разум. Именно това лежеше в основата на успеха му. > 2. > ЛАБИРИНТИ Писмото от Джорджтаун пристигна в един римски кабинет няколко минути след изпращането му. Дежурният служител (във всички разузнавателни централи по света той би бил наричан „дежурен офицер“) като всеки добър бюрократ го остави на съответното бюро и се върна към заниманията си. Предстоеше му изпит върху метафизичните трактати на Тома Аквински. На следващата сутрин младият йезуитски свещеник Херман Шьорнер пристигна на работа точно в седем и се зае със сортирането на нощната поща. Той бе личен секретар на Франсиско Алкалде, Отецът генерал на „Обществото на Исус“. Факсът от Америка, който бе трети отгоре надолу, веднага привлече вниманието на младия свещеник. Въпреки че шифрованите съобщения бяха част от работата му, те не пристигаха толкова често. Кодираният ред, поставен в горната част на първата страница, сочеше изпращача и спешността. Отец Шьорнер набързо прегледа останалата поща и незабавно се залови за работа. Процедурата бе точно обратна на онази, извършена от отец Райли. Шьорнер обаче за разлика от колегата си печаташе отлично. Той вкара текста в компютър и стартира програмата за разшифроване. Несъответствията във факсимилето причиниха известни затруднения, но те бързо бяха отстранени. След това старогръцкият текст излезе от принтера. Работата, която бе отнела на Райли три часа, Шьорнер свърши само за двадесет минути. Младият свещеник направи кафе за себе си и за шефа си и докато пиеше втора та чаша за деня, прочете писмото. „Колко странно“ — помисли си Шьорнер. Преподобният Франсиско Алкалде бе възрастен, но необикновено енергичен мъж. На шестдесет и шест годишна възраст той все още играеше доста прилично тенис. Не бяха тайна и ски излетите му със Светия отец. Генералът бе стегнат и жилав старец, висок метър и деветдесет. Гъстата му посивяла коса бе подстригана така, че да не пречи на живите очи. Алкалде бе изключително интелигентен мъж. Говореше свободно единадесет езика и ако не бе станал свещеник, то без съмнение щеше да е сред най-добрите специалисти по средновековна история в Европа. Но той бе на първо място свещеник, на когото административните задължения не позволяваха да се занимава с преподаване и спасение на изгубени души. Само след няколко години обаче щеше да напусне поста си на Отец генерал на най-могъщия католически орден. Тогава отново щеше да просветлява младите умове и да се занимава с простите човешки нужди в някоя бедна енория. „Това — мислеше си той — ще бъде последната благословия в един живот, посветен на Бога.“ Той съзнаваше, че не е съвършен, и често се бореше с гордостта, която изпитваше от интелекта си. С променлив успех водеше и битката за насаждане у себе си на смирение, което бе абсолютно необходимо за заемания от него пост. „Е, в крайна сметка съвършенството е непостижима цел“ — мислеше си често с усмивка той. — Guten Morgen, Херман! — поздрави отец Алкалде, докато влизаше. — Bongiorno — отвърна немският свещеник и премина на гръцки. — Тази сутрин имаме нещо интересно. При вида на съобщението рунтавите вежди на Отеца генерал се повдигнаха нагоре и той кимна към кабинета си. Шьорнер взе кафето и го последва. — Тенис кортът е резервиран за четири часа — каза секретарят, докато наливаше кафето на шефа си. — Значи ще можеш още веднъж да ме направиш за смях? Отците често се шегуваха, че Шьорнер би могъл да стане професионален тенисист и да внася спечеленото в касата на ордена, чиито членове дават обет за бедност. — От кого е съобщението? — От отец Тимъти Райли във Вашингтон — отвърна младият свещеник и го подаде. Алкалде сложи очилата си и бавно зачете. След като свърши, го прочете още веднъж, без дори да се докосне до кафето си. Той бе преди всичко учен и рядко си позволяваше да говори за нещо, без да го познава добре. — Забележително. И друг път съм чувал за този Райън… Не работи ли в разузнаването? — Заместник-директор на американското ЦРУ. Учил е при нас. Първо Бостънския колеж, а след това Джорджтаун. По принцип е бюрократ, но се е е включвал и в няколко операции. Не сме запознати с всички подробности, но мисля, че до една са били успешни. Имаме дори малко досие. Отец Райли се изказа доста ласкаво за доктор Райън. — Да, виждам. Алкалде се замисли за момент. Двамата с Райли бяха приятели от около тридесет години. — Той смята, че предложението е искрено. А ти, Херман? — Струва ми се, че е дар Божи — отвърна без ирония младият свещеник. — Вярно. Но този дар май трябва да се приеме незабавно. А какво мислиш за американския президент? — Смятам, че все още не е запознат с плана, но няма да му се наложи да чака дълго. Що се отнася до характера му — повдига рамене Шьорнер, — би могъл да бъде и по-добър. — Това важи за всички ни — отвърна Алкалде, втренчил поглед в стената. — Да, отче. — Какво имам за днес? Шьорнер набързо цитира планираната за деня работа на шефа си. — Добре. Обади се на кардинал Д’Антонио и му кажи, че съм зает с нещо важно. Постарай се да уредиш програмата ми възможно най-добре. Работата изисква незабавно действие. Обади се и на Тимъти и му предай благодарността ми. Кажи му също, че вече работя по предложението. В 5, 30 Райън неохотно се надигна. Слънцето все още бе неясно оранжево петно, което хвърляше ранните си лъчи по дърветата на източния бряг на Мериленд. Първото му смислено действие бе да пусне пердетата. Кети днес нямаше да ходи в „Хопкинс“. Каква бе причината затова обаче, Джак успя да се сети едва на половината път към банята. Когато стигна там, той взе две таблетки тиленол*. Предната вечер бе пил доста, а тя вече бе трета поред. Но нима имаше избор? Въпреки че работеше повече, сънят идваше все по-трудно и… [* Тиленол — американско обезболяващо средство. — Бел.прев.] — По дяволите! — каза той на образа си в огледалото. Изглеждаше ужасно. Джак затрополи към кухнята, за да си налее кафе. След първата чаша кафе всичко изглеждаше по-добре. При вида на винените бутилки, наредени на барчето, стомахът му се сви на топка. „Бутилка и половина — напомни си той. — Не две.“ Не бе изпил две бутилки. Едната вече бе отворена. Нямаше нищо страшно. Райън включи кафе-машината и се запъти към гаража. Там се качи в колата си и подкара към оградата, за да вземе вестника. Не бе толкова далеч времето, когато ходеше да го взема пеша, но, „по дяволите“ — изруга отново той, — все още бе по пижама. Радиото на колата бе настроено само на новинарски станции и той го включи, за да чуе с какво се занимава светът. Предаваха резултатите от мачовете. „Скорците“ отново губеха. За бога, бе обещал да заведе малкия Джак на мач. А това бе още по времето, когато изпусна последната среща от детската лига. „Докога смяташ да се бавиш? — запита се той. — Може би до следващия април? По дяволите!“ Е, на практика сезонът едва сега започваше. Учениците все още не бяха във ваканция. Ще го заведе, разбира се, че ще го заведе. Райън хвърли сутрешния „Пост“ на седалката до себе си и подкара обратно към къщи. Кафето беше готово. Най-сетне нещо хубаво. Райън си наля пълна чаша и реши да не закусва. За пореден път. Едно ъгълче на разсъдъка му го предупреди, че постъпва лошо. Стомахът му вече бе достатъчно зле и две чаши силно черно кафе нямаше да му помогнат да се оправи. Джак се зачете във вестника, стараейки се да не обръща внимание на досадния вътрешен глас. Значението, което имат медиите за работата на разузнавателните служби, често се омаловажава. А то не е толкова малко. Работата и на двете учреждения има доста допирни точки с разликата, че медиите разполагат със значително по-големи възможности за набиране на информация. „Още повече — помисли си Райън, — че журналистите не плащат на хората за информацията.“ Доверените им източници бяха подтиквани да дават сведенията си или от угризения на съвестта, или пък от яд. А всеки офицер от разузнаването знаеше, че тази информация е възможно най-добрата. Гневът и принципите бяха най-силният мотив, който можеше да накара човек да се разпее. И най-накрая, въпреки че медиите бяха пълни с мързеливи хора, умните не постъпваха в този бизнес заради високите заплати. Райън отдавна се бе научил кои редове да чете бавно и внимателно. Освен това обръщаше внимание и на датите. Като заместник-директор на ЦРУ той не можеше да не знае кои от шефовете на отдели бяха добри и кои — не. Например „Пост“ му даваше по-добра информация от германския отдел. В Близкия изток все още бе мирно и кротко. Проблемите с Ирак най-сетне се уталожиха. Новото разпределение на силите там започваше да функционира нормално. „Ако Можем да направим нещо и с Израел…“ Би било чудесно в целия район да цари мир. Конфронтацията Изток-Запад, която датираше още от времето, преди да се е родил, вече принадлежеше на историята. Нима някой бе предполагал такова развитие на нещата? Без да гледа, Райън си наля още една чаша кафе. Странното бе, че успя да го направи въпреки махмурлука. И всичко бе станало само за няколко години. За време по-малко, отколкото, да речем, той бе прекарал в ЦРУ. По дяволите. Нима някой бе допусна, че това е възможно? Райън се зачуди колко ли още години хората щяха да пишат книги по въпроса. Най-малко едно поколение. Следващата седмица в Ленгли пристигаше някакъв агент на КГБ, за да се консултира по парламентарни проблеми. Въпреки че визитата щеше да протече при строга секретност, Райън се бе противопоставил. ЦРУ все още ползваше услугите на доста руснаци, за които мисълта, че двете най-големи разузнавателни централи в света си сътрудничат, щеше да бъде ужасяваща. Джак не се съмняваше, че и американците на работа в КГБ щяха да изпитат същите чувства. Човекът, който трябваше да дойде — Сергей Головко, — бе стар приятел. „Приятел!“ — изсумтя Райън и обърна на спортната страница. Единственият недостатък на сутрешната преса бе, че не отразява резултатите от снощните мачове… Второто посещение, което направи Джак в банята, бе доста по-културно Сега вече бе напълно буден, въпреки че стомахът му не се чувстваше по-щастлив от това. Райън му помогна с две таблетки против киселини. Пък и ТИЛЕНОЛЪТ вече вършеше своята. Когато отидеше на работа, щеше да вземе още две хапчета. В 6,15 вече бе изкъпан, избръснат и облечен. Той целуна все още спящата си жена — за което бе възнаграден с едно сънливо „хмм“ — и отвори входната врата тъкмо навреме, за да види спиращата пред оградата кола. Райън изпитваше известни угризения, че шофьорът му ставаше доста по-рано от него, за да го вземе навреме. Угризенията му се подсилваха и от това, че отлично познаваше шофьора. — Добро утро, док — поздрави го с кисела усмивка Джон Кларк. Райън се отпусна на предната седалка. Тук имаше повече място за краката, пък и се боеше да не обиди човека, ако седне отзад. — Здрасти, Джон — отвърна Джак. „Май пак си прекалил снощи, а, док? — помисли си Кларк. — Какъв глупак си. Как е възможно интелигентен човек като теб да постъпва така идиотски? Сигурно не бягаш сутрин, а?“ — почуди се той, като гледаше колко стегнат изглежда коланът на заместник-директора. Е, сигурно щеше да се научи, че късното лягане и прекаленото пиене са утеха само за тъпаците. Джон Кларк бе почнал да води образцов здравословен живот още преди да достигне възрастта на Райън. Той бе убеден, че това го е спасявало неведнъж. — Нощта бе спокойна — каза той, докато излизаше на магистралата. — Това е добре. Райън взе куриерското куфарче и набра кода. Зелената лампичка светна и той отвори капака. Кларк се оказа прав. Вътре нямаше нищо особено. На половината път от Вашингтон той вече бе прочел всичко и имаше няколко извадени бележки. — Ще ходим ли тази вечер при Карол и децата? — попита Кларк, докато минаваха по Мериленд руут 3. — Да, тази вечер е, нали? — Точно така. Процедурата се повтаряше веднъж седмично. Карол Зимър бе вдовицата на сержант Бък Зимър от военновъздушните сили. Райън бе обещал да се грижи за семейството след смъртта на Бък. Този факт бе известен на малцина. Още по-малко пък знаеха за мисията, по време на която сержантът бе намерил смъртта си. Грижите обаче доставяха голямо удоволствие на Джак. Сега Карол притежаваше една дрогерия между Вашингтон и Анаполис. Тя осигуряваше на семейството добър доход, към който се прибавяше и пенсията на загиналия й съпруг. От своя страна Джак бе учредил фонд, който гарантираше, че всяко от осемте деца щеше да завърши колеж. За най-големия син това време вече бе дошло. Но другите трябваше още да почакат. Най-малката Зимър бе в пелени. — Вясвали ли са се пак онези нехранимайковци? — попита Джак. Кларк само го погледна и се ухили. Няколко месеца след като Карол се бе захванала с бизнеса, местните хулигани започнаха да я притесняват. Не били съгласни една азиатка — Карол бе родена в Лаос — и децата й да въртят бизнес в техния район. Най-накрая тя бе споменала за това пред Кларк. Джон ги бе предупредил, но те явно не разбираха от дума. Може би го бяха помислили за пенсиониран полицай, който не е съвсем с ума си. Джон и испанският му приятел уредиха нещата. След като водачът на хулиганите излезе от болницата, те вече не се бяха мяркали. Местните ченгета проявиха разбиране и оборотът веднага скочи с двадесет процента. „Интересно дали коляното на онзи негодник някога ще се оправи — замисли се Кларк с леко натъжена усмивка. — Може пък да се захване с някоя почтена работа…“ — Как са децата? — Ами трудничко свиквам с мисълта, че едното вече е в колеж, док. И на Санди й е малко криво… Док? — Да, Джон? — Извинявай, че ти го казвам, но изглеждаш малко кофти. Защо не си починеш малко? — И Кети повтаря същото. На Райън му се прииска да каже на Кларк да си гледа работата. Но Джон не приемаше лесно такива думи, а освен това му бе приятел. Да оставим настрана, че имаше право. — Лекарите обикновено знаят какво говорят — забеляза Кларк. — Така е. Просто в службата е малко… малко напрегнато. Стават разни неща и… — Упражненията слагат край на пиенето, човече. Ти си най-умният мъж, когото познавам. Постъпвай умно. Край на конското — повдигна рамене Кларк и се съсредоточи в движението. — Знаеш ли, Джон, че ако бе станал лекар, щеше да имаш солидна клиентела — цъкна с език Джак. — А, така ли? — С отношение като твоето хората просто ще се страхуват да ти противоречат. — Аз съм най-спокойният човек, когото познавам — възрази Кларк. — Вярно. Никой не е живял достатъчно дълго, за да може истински да те ядоса. Отиват на небето още когато си във фазата на леко раздразнение. И точно това бе причината Кларк да е шофьор на Райън. Джак бе уредил преместването му от оперативния отдел в отдела за защита и сигурност. Директорът на Централното разузнаване Кабът съкрати персонала на оперативния отдел с около двадесет процента и хората, участвали в подривни операции, си отидоха първи. Но уменията на Кларк бяха твърде ценни и Райън заобиколи две заповеди и открито наруши трета, за да го задържи. Все пак му бе необходима и помощта на Нанси Къмингс, както и на един приятел в административния отдел, за да осъществи плана си. Освен тона Кларк караше Джак да се чувства сигурен и опитът му щеше да е полезен за обучението на нови кадри в „Защита и сигурност“. На всичко отгоре Джон се оказа чудесен шофьор и както винаги, и днес Райън пристигна в службата точно навреме. Служебният буик зае мястото си в гаража и Райън излезе от него, като подрънкваше ключовете си. Той се качи с асансьора до седмия етаж и се отправи към кабинета си. Кабинетите на заместник-директора и на директора на Централното разузнаване са свързани. Кабът все още не бе пристигнал. Стаята на Джак бе малка и удивително скромна за втория човек в специалните служби в страната. От прозорците му се виждаше паркингът за гости и ширналата се зад него борова гора. Тя отделяше територията на управлението от алеята „Джордж Вашингтон“ и долината на река Потомак. От предишния си малък екип Джак бе задържал само Нанси Къмингс. Кларк седна в стаята на секретарката и започна да преглежда необходимите за работата му документи. Щеше да присъства на сутрешната конференция на отдел „Защита и сигурност“. Въпросите, предвидени в нея, засягаха дейността на терористичните групи. Досега не бе регистриран опит за покушение срещу високопоставени служители на управлението, но хората от отдела малко се интересуваха от статистика. Задачата им бе да предвиждат бъдещето, а дори и организация като ЦРУ не може да се похвали с постоянни успехи в тази област. Бюрото на Райън бе задръстено с материали, твърде секретни за куриерското куфарче в колата му. Той седна и започна да се подготвя за сутрешното заседание, което щеше да председателства заедно с директора. В кабинета му имаше кафе-машина. До нея стоеше чаша за кафе, която никога не бе използвал. Тя принадлежеше на човека, който го бе довел в управлението — вицеадмирал Джеймс Гриър. Нанси се грижеше за чашата и Райън не започваше нито един работен ден, без да си спомни за покойния си шеф. Така. Той разтърка лицето и очите си и се залови за работа. Какви ли интересни неща му бе приготвил светът този ден? Дървосекачът, както и повечето хора в този занаят, бе огромен и силен мъж. Висок почти два метра, с тегло около сто и двадесет килограма, той бе предпочел морската пехота пред колежа. Може би щяха да го приемат в Оклахома или Пит, но дървосекачът бе избрал армията. Искаше завинаги да остане в Орегон, завършването на колеж би означавало точно обратното. Имаше също възможност да стане професионален футболист и след това треньор. Но не. Още от детството си обичаше природата. Печелеше добре, семейството му живееше в малък приветлив градец, водеше строг, здравословен начин на живот и бе човекът, който най-добре знаеше как да се справи с всяко дърво. Използваха го само за по-трудните задачи. Той изпробва металната лента на големия трион. После тихо подаде команда и двамата с партньора му хванаха краищата на инструмента. Дървото вече бе сечено с голяма двуостра брадва. Двамата мъже внимателно наместиха триона в изсечения процеп. Докато дървосекачът наблюдаваше металната лента, колегата му следеше стеблото. Правилното отрязване на едно дърво бе цяло изкуство. Дървосекачът се гордееше, че не изразходва и един сантиметър дървесина повече от необходимото. Не бе като онези с бензиновите резачки, въпреки че те твърдяха точно обратното. След първия разрез двамата изтеглиха триона и без почивка започнаха втория. Този път рязането продължи четири минути. Сега вече дървосекачът застана нащрек. Усети порива на вятъра по лицето си и спря, за да се увери, че духа точно от посоката, която му трябва. Дървото, без значение от големината му, бе детска играчка за вятъра. Особено пък ако бе наполовина отрязано. Върхът му вече се поклащаше… Беше време. Той издърпа триона към себе си и направи знак на колегата си. „Гледай ме в очите, гледай ме в ръцете!“ Момчето кимна сериозно. Дървосекачът знаеше, че вече остават около тридесетина сантиметра. Прорязаха ги много бавно. Това увеличи натиска върху веригите, но иначе не можеше. Момчетата от охраната наблюдаваха вятъра и… Сега! Дървосекачът издърпа триона от процепа и го захвърли на земята. Колегата му видя знака и двамата се отдръпнаха на около десетина метра. Не изпускаха от очи основата на дървото. Ако тя подскочеше, значи става опасно. Но тя не подскочи. Както винаги падането бе мъчително и бавно. Кинооператорите обичаха да снимат именно този момент и дървосекачът ги разбираше. Бе толкова бавно, толкова агонизиращо. Сякаш дървото разбираше, че умира, и се опитваше да избегне смъртта, но без успех. Шумът от падането винаги му приличаше на отчаян стон. „Е — помисли си той, — дори и да е така, то дървото си остава само дърво.“ Дървото започна да пада и прорезът се разшири. Върхът му вече се движеше доста бързо, но опасността можеше да дойде само от основата. Дървосекачът продължи да я наблюдава. Щом стеблото премина границата на четиридесет и пет градусовия наклон, то напълно се пречупи. После дънерът подскочи на около метър встрани, наподобявайки човешка конвулсия. Най-накрая дойде шумът от пронизителното свистене на клони, които цепеха въздуха. Дървосекачът се зачуди с каква скорост се движи върхът на дървото. Може би със скоростта на светлината? Не, не толкова бързо… и после — ТРЯС! Когато се удари във влажната земя, стеблото леко подскочи и после замръзна. Вече бе просто дървен материал. Този момент винаги леко го натъжаваше. Все пак дървото бе красиво. Дървосекачът се изненада от присъствието на японеца. Той се приближи към дървото, докосна го и измърмори нещо, което сигурно бе молитва. Този факт крайно го учуди. Точно по същия начин би постъпил и някой индианец. „Интересно“ — помисли си дървосекачът. Той не знаеше, че шинтоизмът е анимистична религия и има много допирни точки с вярванията на коренните американски жители. Може би говореше на духа на дървото? Хмм. Японецът се приближи до него. — Вие сте голям майстор! — поклони му се изключително учтиво той. — Благодаря ви — кимна дървосекачът. Това бе първият японец, който виждаше през живота си. Изглеждаше доста приятен. Пък и молитвата към дървото… Явно бе много благороден човек. — Тъжно е да убиеш нещо толкова великолепно. — Да, предполагам, че е така. Вярно ли е, че ще го слагате в църква или нещо такова? — Разбира се. У нас вече няма толкова големи дървета, а ние се нуждаем от четири големи дънера. Всеки трябва да е дълъг двадесет метра. Надяваме се, че това дърво ще ни е достатъчно и за четирите — каза японецът и погледна падналия исполин. — Всички трябва да са от едно дърво. Такава е традицията на храма. Нали разбирате. — Сигурно ще стигне — прецени дървосекачът. — А колко е стар вашият храм? — На хиляда и двеста години. Старите дънери бяха унищожени от земетресение преди две години. Трябва да ги заменим много бързо. Ако имаме късмет, тези ще издържат още толкова. Искрено се надявам да е така. Чудесно дърво. Под ръководството на японеца дървото бе разрязано на четири части. И ВЪпреки това транспортирането му щеше да бъде доста трудно. Налагаше се използването на специална техника и компанията „Джорджия Пасифик“ хвърляше доста пари за мероприятието. Но това не бе проблем. Щом веднъж избраха дървото, японците плащаха, без да им мигне окото. Японецът дори се извини, че не е позволил на компанията да отреже дървото с бензинови триони. Той внимателно обясни, че го е сторил от религиозни подбуди и не е възнамерявал да обижда американските работници. Служителят на „Джорджия Пасифик“ кимна. Това не го засягаше. Дървото вече бе японско. Разбира се, щяха да го оставят малко да поизсъхне, преди да го натоварят на американски дървовоз за пътуването му през Тихия океан. След пристигането си в Япония дървото трябваше да бъде обработено със съответните религиозни почести и да започне да изпълнява задълженията си. Служителят на „Джорджия Пасифик“ се изуми, като разбра, че обработката ще бъде извършена ръчно. Това, което никой не знаеше, бе, че дървото никога няма да пристигне в Япония. „Терминът «умиротворител» не е най-подходящото определение за служителя на закона“ — помисли си Мъри. Докато се облягаше в коженото си кресло, той почувства хладината на десетмилиметровия „Смит & Уесън“ в кобура под мишницата му. Трябваше да го остави в чекмеджето на бюрото си, но допирът с този немирник му харесваше. Прекарал повече от службата си с пистолет на кръста, той бързо се бе привързал към силата на „Смит“. И Бил го разбираше. За пръв път в по-новата история директорът на Федералното бюро за разследване бе полицай от кариерата. Ченге, започнало от патрулите по улиците, за да стигне до върха. Всъщност Мъри и Шоу бяха започнали работа в един и същи участък. Бил бе малко по-сръчен в административната работа, но никой не го смяташе за писарушка. Шоу пръв бе привлякъл вниманието на шефовете с ареста на двама банкови обирджии. Бе успял да ги арестува сам, преди да дойде подкреплението. Вместо да се поддаде на нервите си и да ги застреля на място — нещо, което не бе присъщо за агентите на ФБР, — той ги бе убедил да стоят мирно, за да не се налага да използва оръжието си. Под джентълменската му осанка се криеха желязна воля и удивителен ум. Именно затова Дан Мъри, един от заместник-директорите, се бе съгласил да работи като личен съветник на Шоу. — И какво, по дяволите, да правим сега с този? — попита Шоу с неприязън. Мъри току-що бе свършил изложението си по случая с „Воинското общество“. Той отпи от кафето си и повдигна рамене. — Бил, момчето е гений по разрешаване на случаи за корупция. Просто е най-добрият. Бедата е там, че и хабер си няма за мъжката страна на работата. Случаят му дойде като гръм от ясно небе. За щастие, не се е случило нищо страшно. Мъри бе напълно прав. Журналистите се бяха изказали доста ласкаво за действията на Бюрото. Причината, разбира се, бе спасеният живот на колегата им. Репортерите така и не научиха, че операторът въобще не трябваше да бъде допускан до мястото на събитието. И това безспорно бе най-смешното в цялата история. Журналистите бяха благодарни на местния специален агент, че е разрешил на колегата им да снима, както и на екипа по спасяване на заложници, че го бе измъкнал от кашата, когато положението е станало напечено. В крайна сметка обаче Бюрото не за пръв път извличаше дивиденти от случай, който за малко не се бе превърнал в катастрофа. От всички правителствени структури ФБР бе най-ревнив към репутацията си. Именно затова Бил Шоу се колебаеше дали да не уволни местния специален агент Уолт Хоскинс. Подобна постъпка би дискредитирала службата му в очите на обществото. Мъри продължи натиска си: — Той вече си взе поука. Уолт Хоскинс не е глупак, Бил. — Да, пък и обвинението срещу губернатора миналата година бе доста добър удар, нали? — направи гримаса Шоу. Хоскинс наистина бе гений, що се отнася до корумпирани политици. Именно заради него губернаторът на щата разсъждаваше над смисъла на живота в уединението на федералния затвор. — Имаш ли нещо предвид, Дан? — Нека го пратим в Денвър — усмихна се лукаво Мъри. — Според мен е доста добър ход. Ще замени тясното си кабинетче с това на шеф по случаите с корупция. Повишението ще му отнеме възможността да ръководи специални операции и ще му даде шанс да се покаже откъм най-добрата си страна. А ако слуховете, идващи от Денвър, са верни, то тогава ще има доста работа. Може дори да накисне сенатор и конгресмен. Предварителното разследване по случая с язовира е доста многозначително. И като казвам „доста“, имам предвид, че около двадесет милиона долара сменят притежателя си. Шоу подсвирна одобрително. — И всичко това заради някакъв си сенатор и някакъв си конгресмен? — Може би има и още. Последните сведения май водят към правителството. И нима разполагаме с по-добър човек за такава мащабна операция? Уолт просто има нюх за подобни случаи. Може и да не знае от коя страна се зарежда пистолет, но е хитра лисица — заключи Мъри и затвори папката си. — Както и да е. Искаше да проуча случая и да ти кажа мнението си. Или го изпрати в Денвър, или го уволни. Между другото, Майк Делъни иска да се върне при нас. Тази есен децата му постъпват в колеж, а пък той има желание да преподава в академията. Ето ти чудесна възможност. Всичко може да стане мирно и тихо, но решението е твое, шефе. — Благодаря ви, господин Мъри — отвърна мрачно Шоу. Изведнъж лицето му се озари от усмивка. — Помниш ли, че някога единствената ни грижа бе да залавяме бандитите? Тази бумащина ме отвращава! — Сигурно не е трябвало да се лакомиш — съгласи се Дан. — Все още щяхме да си работим в участъка и вечер да си пием бира с момчетата. Защо ли хората вдигат наздравици за успеха? Той само разваля живота ни. — Говорим като изкуфели старчоци. — Защото сме такива, Бил — каза Мъри. — На мен поне не ми се налага да мъкна след себе си и охрана. — Копеле гадно! — разсмя се Шоу и изпръска вратовръзкта си с кафе. — За бога, Дан! — изстена той, без да спира да се смее. — Виж какво направих заради теб. Лошо е, когато човек вече не може да държи чашата си с кафе, шефе. — Вън! Върви да изпълниш заповедта, преди да съм те изритал на улицата. — О, не, само това не! Мъри спря да се смее и с полусериозен тон попита: — Какво прави Кени? — Току-що получи назначение на подводницата „Мейн“. Бони чудесно се справя с бебето. Трябва да се роди през декември. Дан? — Да, Бил? — Съветът ти за Хоскинс е добър. Точно това ми трябваше. Благодаря ти. — Не беше проблем, Бил. Уолт ще подскочи от радост, щом чуе новината. Да можеше всичко да е толкова лесно… — А какво става с „Воинското общество“? — Фреди Уордър се занимава със случая. Може би след няколко месеца ще успеем да заловим тези копелета. И двамата знаеха, че това щеше да е чудесно. В Щатите бяха останали съвсем малко терористични групировки. Ако до края на годината успееха да намалят броя им, ФБР щеше да се окичи с лаврите на поредния голям успех. В пустинните равнини на Дакота се зазоряваше. Марвин Ръсел коленичи на бизоновата кожа с лице към изгрева. Бе бос, гол до кръста и обут с джинси. Макар и да не бе висок, силата му личеше от пръв поглед. С щангите се запозна в затвора, докато излежаваше единствената си засега присъда — за грабеж. В началото вдигането на тежести бе просто хоби, което му помагаше да стане по-силен. После дойде осъзнаването на тази сила като единствено оръжие за самозащита на затворника. Докато най-накрая Ръсел превърна физическата си мощ в атрибут на воин от сиукската нация. Високото му едва сто и седемдесет сантиметра тяло бе изтъкано от здрава и силна мускулатура, тежаща цели сто килограма. Предмишниците му бяха по-дебели от бедрата на някои мъже. Имаше кръст на балерина и рамене на краен защитник от Националната футболна лига. Освен това бе малко луд, но Марвин Ръсел не знаеше за този факт. Братята Ръсел не можеха да се похвалят с добър живот. Баща им бе алкохолик, който работеше като автомонтьор от време на време, и то лошо. Изкараните от занаята пари бързо и систематично се втечняваха в най-близкия бар. От детството си Марвин пазеше само горчиви спомени. Срам заради перманентното пиянство на баща си. Унижение заради онова, което правеше майка му, докато мъжът й лежеше почти в несвяст. След като семейството се премести от Минесота в резервата, храната идваше предимно от държавните подаяния. Образование пък се опитваха да им осигурят учители без желание за преподаване. Кварталът, където живееха, се състоеше от безразборно нахвърляни безцветни сгради. На фона на постоянните облаци прах, носещи се из прерията, те изглеждаха по-скоро като призрачни създания, отколкото като домове. Нито той, нито пък брат му бяха притежавали бейзболна ръкавица. Разбираха, че е настъпила Коледа, само защото от училище им даваха ваканция. И двамата бяха израснали в атмосфера на пълно пренебрежение и от малки сами се грижеха за себе си. Поначало това бе добре, тъй като самостоятелността за сиуксите е начин на живот. Но всички деца се нуждаят от насока, а родителите на братята Ръсел се оказаха неспособни да дадат такова нещо на децата си. Така че момчетата се научиха да стрелят и да ловуват още преди да могат да четат. Често вечерята се състоеше от нещо надупчено с двадесет и два милиметрови куршуми. Също толкова често то бе сготвено от самите тях. Въпреки че не бяха единствените пренебрегнати и бедни деца в околността, те без съмнение се намираха на дъното. И докато някои успяваха да се справят, за братята Ръсел скокът от бедността до сносния живот се бе оказал непосилен. Още когато се научиха да шофират — доста преди разрешената възраст, — момчетата вземаха раздрънкания пикап на баща си и пътуваха около стотина мили до различни малки градчета. Там си набавяха нещата, които родителите им не можеха да осигурят. Когато един сиукс с пушка в ръце ги залови за пръв път, братята мъжествено понесоха побоя и се отърваха само със синини и нравоучение. Това им послужи за урок. Решиха да ограбват само бели. Впоследствие отново бяха заловени на местопрестъплението — в един магазин, — но този път от полицай. За нещастие обаче бяха посегнали на федерална собственост и това ги отведе пред федерален съд. За още по-голямо нещастие новият районен съдия притежаваше неограничено количество състрадателност и доста по-малко здрав разум. Един добър урок тогава би могъл — или не би могъл — да промени бъдещето им. Вместо това те получиха условна присъда и куп добри съвети. Една много сериозна млада дама, завършила Уискънсинския университет, в продължение на месеци им обяснява, че кражбата на чужди вещи само ще накърни доброто име и общественото им положение. И че една почтена работа би им донесла повече самоуважение. Тези разговори породиха у тях искрено удивление, че сиукската нация е могла да бъде поробена от някакви си бели идиоти. Ето как братята Ръсел се научиха да планират престъпленията си по-внимателно. Но не достатъчно. Младата дама все пак не успя да им предаде знанията, които хората обикновено придобиват в затвора. И така след година отново ги заловиха. Този път извън резервата. Осъдиха ги на по година и половина, защото бяха посегнали на оръжеен магазин. Затворът се оказа най-ужасното им преживяване. Свикнали на пространства, обширни като западното небе, двете момчета се намериха натикани в килия, по-тясна от клетката на язовеца в зоопарка. И то цяла година. Останалите затворници пък надминаваха и най-раздутите им представи за корави мъже. Продължителните писъци, които чуха още първата нощ в килията, им подсказаха, че жертвите на изнасилванията не са непременно жени. Нуждата от закрила ги изпрати направо в бащинските ръце на коренните жители на Америка — затворниците от Американското индианско движение. Никога преди не се бяха замисляли за произхода си. Може би подсъзнателно се бяха питали защо не притежават качествата на филмовите герои, показвани по телевизията. Но тъй като телевизорът им рядко работеше, мисълта дори не бе имала време да се оформи. Разбира се, че се смееха на уестърните, където „индианците“ бяха бели или мексиканци, ломотещи репликите от сценария. Тези реплики всъщност точно отразяваха мислите на холивудските продуценти, познаващи индианците толкова, колкото и Антарктика. Но дори и посланията на уестърните предизвикваха по-скоро негативни емоции за произхода и потеклото им. Американското индианско движение се зае да промени това. За всичко бе виновен Белият човек. Братята Ръсел веднага прегърнаха идеите, сглобени от уклончива антропология, бърз преглед на Жан-Жак Русо, частица от уестърните на Джон Форд* (нима извън него съществуваше американска култура?) и огромна част криворазбрана история. Те осъзнаха, че прадедите им са били достойни хора. Съвършени ловци, живели в хармония с природата и боговете. Фактът, че коренните жители на Америка са се разбирали доста добре с европейците — думата „сиукс“ на индиански диалект означава „змия“ и не е особено ласкаво обръщение — и са започнали да навлизат в големите равнини едва последното десетилетие на осемнадесети век, както и свирепите междуплемен ни войни, бе оставен някак си настрани. Някога времената са били добри. Господари на земята си, прадедите им са преследвали бизоните, ловували са, живеели са здравословно и щастливо под звездното небе. Разбира се, от време на време са водили краткотрайни героични битки — досущ като рицарски турнири. Дори и измъчването на пленници бе представено като възможност воините да покажат стоическата си храброст пред възхитените си, пък били те и садистични врагове. [* Джон Форд — известен американски режисьор, носител на четири награди „Оскар“, особено прочут с уестърните си. — Бел.прев.] Всяко човешко общество се стреми към духовно извисяване и Марвин Ръсел не бе виновен, че първият урок на тази тема му бе изнесен от осъдени престъпници. Двамата с брат си откриха боговете на небето и земята и култовете, потиснати от лъжовната вяра на белите. Научиха и за солидарността на воините от равнините, които отново белите бяха откраднали от законните им собственици. Същите тези бели избили бизоните, разделили, потиснали, опозорили и най-накрая поробили народа им, оставяйки го да тъне в отчаяние и алкохолизъм. Както е с всички успешни лъжи, и тук в основата до голяма степен бе истината. Марвин Ръсел посрещна първия слънчев лъч с молитва, за която никой не знаеше дали е автентична или измислена. Най-малко пък той. Но затворът не се оказа изцяло негативно преживяване. Когато влезе в него, Марвин сричаше като първолак. Там обаче се научи да чете съвсем гладко. В крайна сметка той не бе тъп и нямаше вина, че училището го бе отритнало още преди де се роди. Започна да чете редовно. Особено го увличаха книгите, разказващи за историята на народа му. Но не четеше безразборно. Изборът му се основаваше на сведенията, които съдържа дадена книга. Всичко отрицателно, написано по адрес на народа му, бе автоматически приписвано на предразсъдъците на белите. Сиуксите в никакъв случай не са били пияници преди пристигането на европейците. Нито пък са живели в малки бедняшки селца. Още по-малко пък са тормозели децата си. Това бяха измишльотини на белия човек. „Но как могат да се променят нещата?“ — попита той слънцето. Големият червен кръг на хоризонта хвърляше отблясъците си през облаците прах. Лятото бе сухо и горещо. Внезапно Марвин Ръсел видя лицето на брат си. Забавеният кадър от телевизионните новини. Ръсел внимателно бе прегледал записа. Всеки отделен кадър. Куршумът, който улучваше лицето на Джон и двете парчета плът, отделящи се от главата му. И после ужасните последици на изстрела. Куршумът от пистолета на брат му — по дяволите онази чернилка и предпазната му жилетка! — и ръцете, които се вдигаха нагоре като във филм на Роджър Кормън. Марвин бе гледал записа пет пъти и всеки фрагмент от всеки кадър бе жив в съзнанието му. Знаеше, че никога няма да го забрави. Още един мъртъв индианец. „Да, виждал съм добри индианци — бе казал някога генерал Уилям Текумсе Шърмън*. — Те бяха мъртви.“ Джон Ръсел бе мъртъв. Убит както и много други. Без да му дадат шанс за честна битка. Застрелян като животно. Но по-жестоко от другите. Марвин със сигурност знаеше, че изстрелът е бил грижливо подготвен. Камерата е трябвало да снима. Онази скапана репортерка със скъпи дрехи. Нуждаела се е от урок за истинската стойност на нещата и убийците от ФБР са решили да й го дадат. Също както кавалерията при Санд Крийк** и Ундид Ний***. Също както и хилядите безименни и забравени воини. [* Уилям Текумсе Шърмън (1820–1891) — американски генерал, участвал в Гражданската война. — Бел.прев.] [** Санд Крийк — местност в Колорадо, където са били изклани много членове на индианското племе шайени. — Бел.прев.] [*** Ундид Ний — местност в Южна Дакота, където на 20.XII.1890 година сиуксите са напълно разгромени. — Бел.прев.] Марвин Ръсел гледаше слънцето — Бога на неговия народ — и търсеше отговор. „Отговорът не е тук“ — каза му слънцето. Не можеше да разчита на приятелите си. Джон трябваше да срещне смъртта, за да разбере тази проста истина. Да се опитва да спечели пари чрез наркотици! Да взема наркотици! Сякаш уискито, което белите хора бяха използвали срещу народа му, не стигаше. Другите „воини“ се бяха превърнали в същества, създадени от белите. Не разбираха, че сами се побеждават. Наричаха себе си „сиукски воини“, а всъщност бяха пияници и дребни престъпници, които не успяваха да се реализират дори и в това презряно поприще. Във внезапен пристъп на откровеност — нима можеше да се лъже пред Бог? — Марвин призна, че той не бе нещо повече от тях. Брат му също се бе подлъгал. Каква глупост от негова страна да се опитва да печели пари от наркотици. Но действията им бяха не само глупави, а и безплодни. Нима бяха постигнали нещо? Убийството на федералния агент и на шерифа бяха само капка в морето. Една вече забравена капка. А оттогава досега? Прекарваха времето си в празни брътвежи за бляскавата цел. И що за цел бе тя? Какво бяха постигнали? Нищо. Резерватът все още си стоеше. Алкохолът все още се лееше. Отчаянието не бе изчезнало. Нима някой знаеше за делата им? Не. Успяха само да раздразнят силите, които продължаваха да ги потискат. И сега Воинското общество бе преследвано дори и в собствения си резерват. Живееха не като воини, а като подгонен дивеч. „Но вие трябва да бъдете ловци — каза му слънцето, — а не плячка.“ Мисълта порази Марвин. Той трябваше да бъде ловецът. Белите трябваше да се страхуват от него. Някога наистина е било така. Той трябваше да бъде вълкът в кошарата, но белите агнета бяха станали толкова силни, че вече не знаеха що е вълк. И се криеха зад ужасните си псета, които не се задоволяваха само да пазят кошарата, а гонеха вълците и в гората. Гонеха ги, докато вълците се превърнаха в изплашени, изморени, нервни създания, пленници в собствените си ловни полета. Значи трябваше да напусне ловното си поле. Трябваше да намери братята си вълци. Трябваше да намери вълците, за които ловът все още не бе празна дума. > 3. > …ЕДНО СЯДАНЕ Това беше денят. Неговият ден. Капитан Бенджамин Задин бе направил доста бърза кариера в израелската национална полиция. Най-малък от трима синове, сам той бе баща на двама — Давид и Мордесай. Съвсем доскоро Задин бе на прага на самоубийството. Само преди два месеца в продължение на седмица се бяха случили ужасни за него събития. Смъртта на обичаната му майка и напускането на хубавата му, но невярна жена. Въпреки че бе изпълнил всичките си планове, Бенджамин внезапно се изправи пред един празен и безсмислен живот. Нищо не можеше да го успокои. Нито чинът и заплатата, нито уважението на подчинените му, нито интелигентността и находчивостта, които показваше в трудни моменти, нито пък перфектното му военно досие. Всичко бе само детска залъгалка, която не можеше да го отвлече от празната къща, изпълнена с носталгични спомени. Въпреки че Израел най-често е наричан „еврейската държава“, само част от населението му е наистина активно религиозно. Бени Задин например не спадаше към тази част въпреки настоятелните молби на майка си. Той живееше досущ като модерен хедонист и за последен път бе влизал в синагогата по време на своя Бар Мицва*. Свободно говореше и четеше на иврит — все пак той бе официалният език на страната, — но каноните, предавани от поколение на поколение, му се струваха странна отживелица. Просто един назадничав аспект в иначе най-модерната от всички страни. И жена му само подкрепяше тези разсъждения. Бени Задин обичаше да казва, че религиозната треска в Израел най-добре личи по изпълнените с хора многобройни плажове. Жена му бе родена в Норвегия. Висока и слаба блондинка, Елин Задин приличаше на еврейка колкото и Ева Браун. Тя все още обичаше да показва фигурата си в оскъдни бански костюми, а понякога и по монокини. Бракът им бе страстен и бурен. Бени Задин знаеше, че жена му обича да палува, пък и самият той често флиртуваше. Внезапното й напускане обаче му дойде като гръм от ясно небе. Той бе неспособен да плаче или да моли. Остана сам в празната къща, в която имаше и няколко заредени оръжия. Те лесно можеха да облекчат болката му. Спряха го единствено синовете му. Тях единствено не можеше да предаде. Но болката все още бе твърде осезаема. [* Бра Мицва (ивр.) — букв. „Синове на десетте Божи заповеди“ — еврейски религиозен ритуал за отпразнуване на тринадесетия рожден ден на момчетата. — Бел.прев.] Израел е малка страна, в която всичко се разчува бързо. Не остана дълго в тайна и фактът, че Елин вече живееше с друг мъж. Слуховете достигнаха и до участъка на Задин. Трезвият му поглед достатъчно добре издаваше сломения дух. Колегите му почнаха да се чудят кога ще се оправи. Скоро обаче разбраха, че болката му може би никога нямаше да премине. Тогава един от сержантите реши да вземе нещата в свои ръце. Един четвъртък той се появи на вратата на капитана, придружен от рави Израел Коен. Тази вечер Бенджамин Задин преоткри Бог. „Нещо повече“ — каза си той, докато оглеждаше „Улицата на веригата“ в стария Ерусалим. Бени отново бе разбрал какво е да си евреин. Случилото му се бе Божие наказание. Ни повече, ни по-малко. Наказание за пренебрегнатите майчини слова, за прелюбодеянията му, за дивашките оргии, организирани от него и Елин, за двадесетте години на злодеяния, през които се бе мислил за храбър предводител на полицаи и войници. Но днес всичко щеше да се промени. Днес щеше да наруши хорските закони и да измие греховете си пред Божието слово. Бе ранна утрин. Денят обещаваше да бъде горещ и сухият източен вятър вече духаше от Арабия. Зад Задин бяха строени четиридесет въоръжени полицаи. Някои носеха автоматични пушки, други — газово оръжие. Имаше и пушки с гумени куршуми, изработени от еластична пластмаса. Те можеха да повалят възрастен човек, а ако стрелецът бе по-точен, дори и да спрат сърцето вследствие контузията от удара. Подчинените му полицаи бяха тук, за да позволят нарушаването на закона — въпреки че началниците ма Задин нямаха предвид точно това. Те трябваше да предотвратят намесата на хора, решили да потъпчат по-висши закони и да попречат на Задин да свърши работата си. В края на краищата така бе казал и рави Коен. Но чий бе този закон? За полицейския офицер този метафизичен въпрос бе твърде объркан. Далеч по-проста — както обясни равинът — бе идеята, че мястото на Соломоновия храм е духовен дом за юдаизма и евреите. Мястото на храма бе посочено от Бог и мнението на хората нямаше никакво значение. Време е евреите да си върнат даденото от Бог. Групичка от десет консервативни равини хасиди* бе решила да очертае мястото, където в съответствие със светите писания храмът щеше да бъде възстановен. Капитан Задин получи заповед да ги спре, преди да са влезли през „Верижната врата“, и да им попречи да изпълнят плана си. Но той, разбира се, нямаше да се подчини. Хората му щяха да изпълнят неговите заповеди и да пазят равините от арабите, опитващи се да попречат на мисията им. [* Хасидизъм — движение на еврейския миситицизъм, основано през втората половина на XVIII век. — Бел.прев.] Задин се изненада, че арабите бяха пристигнали толкова рано. Те бяха хората, убили Моти и Давид. Стояха по-ниско и от животни. Родителите му бяха разказали на всичките си синове какво е било да си евреин в Палестина през тридесетте години. Задни знаеше всичко за нападенията, насилието, завистта, нескритата омраза, знаеше и как британците са отказали да защитават от съюзниците на нацистите хората, били се рамо до рамо с тях в Северна Африка. Евреите можеха да разчитат единствено на себе си и на Бог. А да запазят вярата в техния Бог означаваше да възстановят храма му върху скалата. Именно там Аврам бе сключил съюза между своя народ и неговия Бог. Правителството или не разбираше това, или пък бе склонно да играе политическите си игрички със съдбата на единствената страна в света, в която евреите се чувстваха сигурни. Чувствата му на евреин не позволяваха компромиси, въпреки че го бе разбрал твърде скоро. Рави Коен се появи в уреченото време. Придружаваше го рави Елиезер Голдмарк, който бе оцелял от Аушвиц. Именно там лице в лице със смъртта евреинът бе разбрал истинското значение на вярата. В ръцете си двамата държаха по един сноп колчета и ролетка. Днес щяха да направят измерванията и да поставят охрана на мястото. Надяваха се да принудят израелското правителство да изчисти мястото от мюсюлманските осквернители. Голямата популярност на проекта в страната, както и сумите, пристигнали от Европа и Америка, щяха да позволят построяването на храма за пет години. И тогава вече никой нямаше да си позволи да говори за отнемане на земята от хората, на които лично Бог я бе дал. — Мамка му! — промърмори някой зад капитан Задин, но погледът на командира накара богохулника, осквернил свещения момент, да млъкне. Бени кимна към двамата равини, които тръгнаха. Капитанът поведе полицаите си на около петдесет метра след тях. Задин се помоли за сигурността на Голдмарк и Коен, макар и да знаеше, че те доброволно приемаха опасността. Също както Аврам бе приел смъртта на сина си като жертва пред своя Бог. Но вярата, довела Задин дотук, го бе направила сляп за очевидната истина, че в Израел нищо не остава в тайна. Евреите, за които Коен и Голдмарк бяха просто друга версия на иранските ислямски фундаменталисти, знаеха за плановете на двамата равини. В резултат на това телевизионните екипи вече чакаха на квадратния площад край Стената на плача. Някои от журналистите носеха пластмасови шлемове, за да предпазят главите си от очаквания дъжд от камъни. „Може би така е по-добре“ — помисли си Задин, докато следваше равините към уреченото място. Светът трябваше да знае какво става. Съвсем несъзнателно той ускори крачка и настигна Коен и Голдмарк. Въпреки че идеята за мъченичество може би им допадаше, работата на Бени бе да ги предпази. Дясната му ръка опипа кобура на бедрото, за да се увери, че закопчалката е разхлабена. Пистолетът можеше скоро да му потрябва. Арабите бяха там. Разочарова го фактът, че са толкова много. Приличаха на мухи, на плъхове, настанили се в чужда къща. Но нямаше нищо страшно. Поне докато не се изпречеха на пътя му. А те щяха да го сторят. Те не зачитаха волята Божия. И това бе грешката им. Радиото на Задин изпука, но той не му обърна внимание. Сигурно се обаждаше шефът му да попита какво, по дяволите, е намислил и да му нареди да се отдръпне. Не и днес. Коен и Голдмарк неустрашимо приближаваха към арабите, блокирали пътя им. Куражът и вярата им поразиха Задин. Той се чудеше как ли Бог ще им покаже благосклонността си и се надяваше да оживеят. От хората зад него поне половината споделяха възгледите му. Бени сам бе подбрал полицаите, които да доведе. Без да се обръща, знаеше, че не са се скрили зад плексигласовите си щитове. За сметка на това пък предпазителите на оръжията им бяха свалени. Най-тежка бе неизвестността. Нервното очакване, предхождащо първата каменна канонада. „Мили Боже, моля те, запази ги живи. Моля те, защити ги. Пощади ги, както пощади Исак.“ Задин вече бе на по-малко от петдесет метра зад равините. Единият — роден в Полша, оцелял в ужасните концлагери, където семейството му бе намерило смъртта си, и успял да запази духа си и да разбере значението на вярата. Другият — дошъл от Америка, сражавал се по фронтовете на израелските войни и едва след това обърнал очи към Бога. Досущ като Задин, който бе извървял пътя само преди няколко дни. Двамата бяха само на десетина метра от мръсните намръщени араби, когато се случи. Единствено арабите виждаха решителността по лицата им и непоколебимостта твърдо да посрещнат всички страдания. И отново единствено те видяха изненадата и объркването в очите на поляка, както и болката на американеца в момента, когато двамата разбраха какво са намислили враговете им. По команда първата редица араби, съставена от юноши с дългогодишен боен опит, седна на земята. Стоте млади мъже зад тях направиха същото. Първата редица започна да пляска и да пее. В първия момент Бени не можа да долови думите, въпреки че говореше арабски не по-зле от всеки палестинец. P> Ние ще надделеем, ние ще надделеем, ние ще надделеем някой ден. P$ Телевизионните екипи вървяха зад полицаите. Когато чуха какво става, НЯКОЛКО се засмяха на чудовищната ирония. Кореспондентът на Си Ен Ен Пит Франк изрази чувствата на всички: — ПО ДЯВОЛИТЕ! В този момент Франк осъзна, че светът отново се е променил. Той бе присъствал на първия демократичен митинг в Москва, на изборната загуба на сандинистите в Манагуа, на разрушаването на Богинята на свободата в Пекин. „И сега това — помисли си той. — Арабите най-сетне поумняха. Боже милостиви!“ — Надявам се, че снимаш, Мики. — Нима пеят това, което си мисля? — Дяволски прилича на него. Хайде да се приближим. Лидерът на арабите бе двадесетгодишният студент по социология Хашми Муса. Едната му ръка бе белязана завинаги от израелска бухалки, и половината му зъби липсваха — избити от гумения куршум на някакъв разярен войник. Храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал стотици пъти. Преди да извоюва лидерската си позиция, трябваше неведнъж да ГЛЕДА смъртта в лицето. Сега обаче всички го слушаха, най-сетне можеше да осъществи идеята си. Бе чакал този ден цели пет дълги, мъчителни години. Необходими му бяха три дни, за да убеди другарите си. После дойдоха думите на онзи разочарован от религиозния консерватизъм на народа си евреин, разгласил плановете на равините на висок глас. „Сигурно съдбата има пръст в това — помисли си Хашми — или пък такава е волята на Аллах. Или просто имам късмет.“ Но каквато и да бе причината, моментът най-сетне бе настъпил. Мигът, за който Хашми мечтаеше още от петнадесетата си година. Именно тогава научи за Ганди и Кинг и как бяха успели с голи ръце благодарение на смелостта си да победят оръжието. Да убеди приятелите си, означаваше да ги накара да се отдръпнат от воинския кодекс, заложен във вените им. Но все пак бе успял. Часът на изпитанието най-после настъпи. Бени Задин видя само, че пътят му е блокиран. Коен прошепна нещо на рави Голдмарк, но нито един от двамата не се обърна към спрелите зад гърба им полицаи. Обръщането означаваше поражение. Задин така и не разбра дали са шокирани, или разгневени от станалото. Полицейският капитан се обърна към хората си. — Газ! Това бе предварително планирано. И четиримата мъже с газово оръжие бяха религиозни. Те се подготвиха и заедно стреляха в тълпата. Газовите гранати са опасни и бе цяло чудо, че никой не пострада от тях. След няколко секунди седящите араби бяха обвити от сиви облаци сълзотворен газ. Но отново по команда всеки от тях извади противогаз и го сложи на лицето си. Това попречи на пеенето, но не спря пляскането с ръце, нито пък намали решимостта им. А когато източният вятър издуха сълзотворния газ към полицаите, капитан Задин съвсем се разяри. Само минута по-късно арабите свалиха противогазите си и подновиха песента. Следващият ход на Задин бяха гумените куршуми. Шестима от хората му бяха въоръжени с такива пушки, които от петдесет метра разстояние караха всеки да си плюе на петите. Първият залп бе отличен и порази шестима араби. Двама извикаха от болка. Друг припадна, но никой не мръдна от мястото си, освен за да помогне на ранените си другари. Следващият залп бе насочен не към гърдите, а към главите на арабите. Задин със задоволство видя, че едно от лицата се обля в кръв. Водачът им — капитанът го бе виждал и по-рано — стана и даде някаква команда, която Бени не успя да чуе, но почти незабавно разбра. Пеенето стана още по-силно. Последва нов залп от гумени куршуми. Полицейският командир видя, че един от хората му е особено разгневен. Арабинът с окървавеното лице отново бе улучен в главата и тялото му безжизнено се отпусна. Това трябваше да предупреди Задин, че губи контрол над хората си. По-лошото обаче бе, че Бени не можеше да контролира собствените си действия. Хашми не видя смъртта на другаря си. Той бе обзет от опиянението на победата. Изражението на двамата равини срещу него бе достатъчно красноречиво. Лицата на полицаите се криеха зад шлемовете им, но действията, които предприемаха, ясно показваха чувствата им. В миг на просветление той разбра, че наистина побеждава, и призова другарите си да удвоят усилията. И те не се поколебаха да го сторят въпреки дулата на пушките и смъртта пред тях. Капитан Бенджамин Задин свали шлема си и тръгна решително към арабите, подминавайки двамата неизвестно защо замръзнали на местата си равини. Нима волята Божия щеше да остане неизпълнена заради фалшивото пеене на някакви си мръсни диваци? — Охо! — забеляза Пит Франк с насълзени от газта очи. — Хванах го — извика операторът, докато фокусираше камерата си върху приближаващия се полицейски офицер. — Нещо ще стане, Пит. Този приятел май е сърдит на някого. „О, Боже!“ — каза си Франк. Той бе евреин и имаше чувството, че в тази пустинна, но обичана земя се намира у дома. Пит знаеше, че отново става свидетел на исторически събития, и вече сглобяваше две-триминутния репортаж, който щеше да пусне върху заснетите кадри. Действията се развиха бързо. Твърде бързо. Полицейският капитан се насочи направо към водача на арабите. Хашми вече знаеше, че един от другарите му лежи мъртъв, с разбит от по принцип несмъртоносно оръжие череп. Той мълчаливо се помоли за душата му, надявайки се Аллах да разбере колко геройска е тази смърт. Щеше да разбере. Хашми бе сигурен в това. Той познаваше приближаващия се израелски капитан. Казваше се Задин и често взимаше участие в подобни операции. Бе още едно от израелските лица, скрити зад маската от плексиглас, които отказваха да признаят арабите за хора. За него арабите бяха способни само на едно — да хвърлят камъни и бутилки със запалителна течност. „Е, днес ще се наложи да промени мнението си“ — помисли си Хашми. Днес щеше да срещне един храбър и убеден в правотата си човек. Бени Задин виждаше пред себе си животно. Упорито муле. И още какво? Всъщност не бе много сигурен какво точно вижда. Във всеки случай не и човек. Не и израелец. Просто бяха променили тактиката си. Нищо повече. Сега тя бе женска. И сигурно си мислеха, че могат да го възпрат? Също като жена му, когато му бе казала, че отива в леглото на друг мъж. Че Бени може да задържи децата. Че заплахите му са само празни приказки. Че няма да посмее да я набие. Че не е достатъчно мъжествен, за да поеме отговорността за собственото си семейство. Той видя красивото й, празно лице и се запита защо не й бе дал урок. Тя стоеше само на метър от него и го гледаше. Усмивката й премина в присмех над неспособността му да постъпи така, както подобава на един истински мъж. Тогава пасивната слабост бе победила силата. Бени нямаше да го допусне втори път. — Разкарай се! — заповяда на арабски Задин. — Няма. — Ще те застрелям. — Няма да ви пуснем да минете. — Бени! — извика един от полицаите, който все още разсъждаваше трезво. Но вече бе станало късно. За Бенджамин Задин смъртта на братята му от арабска ръка, напускането на жена му и хората, седящи на пътя му, бяха твърде много. С плавно движение той извади служебния си пистолет и стреля в челото на Хашми. Арабският младеж падна напред и песента сек на. Един от другите демонстранти се опита да стане, но другарите му го задържаха. Всички започнаха да се молят за мъртвите си приятели. Задин насочи пистолета си към друг младеж, но въпреки че натисна спусъка, пръстът му спря в последния момент. Спря го куражът в погледите на насядалите хора. В тях имаше предизвикателност. Може би решителност и… съжаление, защото по лицето на Задин бе изписано терзание, далеч превишаващо болката. Внезапно той осъзна ужаса на постъпката си. Бе убил хладнокръвно. Бе отнел живота на човек, който с нищо не го заплашваше. Бе станал престъпник. Задин се обърна към равините, за да потърси нещо — без да знае какво, — но не го намери. Докато се отдалечаваше, песента зад гърба му отново се надигна. Сержант Моше Левин го посрещна и пое оръжието му. — Ела, Бени, да се махаме оттук. — Какво направих? — Стореното — сторено, Бени. Хайде да вървим. Левин поведе командира си, но се обърна да види какво бяха направили тази сутрин. Тялото на Хашми бе прегънато надве. Кръвта се стичаше между камъните, с които бе застлана улицата. Сержантът знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Всичко се бе объркало. Устата му се отвори и той невярващо поклати глава. В този момент другарите на Хашми разбраха, че водачът им е победил. Телефонът на Райън иззвъня в 2,03 часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Той успя да го вдигне преди второто позвъняване. — Да? — Обажда се Сандърс от Оперативния център. Включете си телевизора. След четири минути Си Ен Ен ще излъчва нещо важно. — И какво по-точно? — попита Райън, докато пръстите му сънливо опипваха копчетата на дистанционното. — Няма да повярвате, сър. Получихме го по сателита и центърът в Атланта след малко ще го излъчи. Умът ми не стига как се е промъкнало покрай израелската цензура. Както и да е… — Добре, започва — разтърка очите си Райън и точно навреме. Беше изключил звука, за да не събуди жена си. Материалът и без това не се нуждаеше от коментар. — Господи, Боже мой… — Точно така — съгласи се офицерът отсреща. — Веднага изпратете шофьора ми. Обади се на директора и му кажи да побърза. Свържи се с офицера по оповестяването в Белия дом. Той ще предупреди хората си. Ще ни трябват заместник-директорът по разузнаването и шефът на израелския отдел. Джордан — по дяволите! Всички. Всички отдели. Провери дали Държавният департамент знае и… — Те имат собствени… — Известно ми е. Въпреки това им се обади. В този бизнес не трябва да СИ СИГУРЕН В нищо. Ясно ли е? — Да, сър. Нещо друго? — Да. Изпрати ми още четири часа сън — затвори телефона Райън. — Джак… Това наистина ли… — изправи се в леглото Кети. Току-що бе видяла повторението. — Съвсем наистина, скъпа. — И какво означава? — Че арабите са намерили начин да победят Израел. — „Освен ако не успеем да го спасим.“ Час и половина по-късно Райън включи кафе-машината в кабинета си и се зачете в съобщенията на нощната смяна. Днешният ден щеше да мине под знака на кафето. Беше се обръснал в колата по пътя за насам и един поглед в огледалото му даде да разбере, че не е свършил работата както трябва. Джак изчака чашата му да се напълни и влезе в кабинета на директора. Чарлс Алден и Кабът бяха вече там. — Добро утро — каза съветникът по националната сигурност. — Да — отвърна дрезгаво заместник-директорът. — И какво по-точно му е доброто? Президентът знае ли вече? — Не. Не искам да го безпокоя, докато не съберем малко сведения. Ще поговоря с него, като се събуди около шест часа. Маркъс, какво можеш да ми кажеш за израелските ни приятели? — Знаем ли вече нещо със сигурност, Джак? — обърна се директорът Кабът към подчинения си. — Ако се съди по пагоните, стрелецът е полицейски капитан. Засега не знаем името му, нито пък имаме някакви други сведения. Израелците са го прибрали някъде и не обелват зъб. От видеоматериала личи, че убитите са двама. Сигурно има още няколко с по-леки наранявания. Резидентът ни не знае нищо друго, освен че инцидентът действително е станал, а това личи доста добре и от лентата. Никой не знае къде е телевизионният екип. По времето на инцидента наоколо е нямало наши хора, така че се осланяме само на телевизионния материал. — „За пореден път“, едва не добави Райън. Денят започваше доста лошо. — Районът е отцепен от израелската армия. Движението е забранено. Затворен е и достъпът до Стената на плача. Това сигурно е само началото. Посолството ни не е предприело никакви действия. Чака инструкции. Другите постъпват по същия начин. От Европа също няма официална реакция, но предполагам, че до един час положението ще се промени. Те сигурно също са се захванали за работа и разполагат с картина от сателита. — Вече е почти четири — каза Алден и уморено погледна часовника си. — След три часа хората ще започнат да закусват. Ужасно е да видиш такова нещо на закуска. Господа, смятам, че положението е доста сериозно. Райън, ТИ го предвиди. Спомням си какво каза миналия месец. — Рано или късно арабите трябваше да поумнеят — отвърна Джак. Алден кимна одобрително. „Доста благородно от негова страна“ — помисли си Джак. Съветникът по националната сигурност също го бе предвидил В една от книгите си преди няколко години. — Смятам, че Израел ще се справи. Те винаги са… — Няма да стане, шефе — отряза го Райън. Все някой трябваше да се справи с Кабът. — Спомни си думите на Наполеон за моралното и физическото. Израелците винаги са разчитали на високия си морал. Цялата им политика е изградена на теорията, че са единствената демокрация в региона. Че именно те са хората с белите шапки. Сега изглеждат като Бъл — който и да е бил той — в Селма, Алабама. С тази разлика, че той е използвал водни струи. Защитниците на човешките права ще подивеят. — Джак отпи от кафето си. — Просто е като две и две четири. Когато арабите хвърляха камъни и бутилки със запалителна течност, полицията спокойно можеше да се оправдава, че отговаря на силата със сила. Но не и сега. И двамата убити просто седяха на земята и не заплашваха никого. — Инцидентът е изолиран акт на психически неустойчив човек! — обяви гневно Кабът. — Не е толкова просто, сър. За застреляния с пистолета може и да е вярно, но първата жертва бе убита с два гумени куршума от двадесетина метра разстояние. Два точни изстрела от пушка. Извършено е хладнокръвно и в никакъв случай не може да се нарече инцидент. — Сигурно ли е, че е мъртъв? — попита Алден. — Жена ми е лекар и смята, че е мъртъв. Тялото потръпна и след това се отпусна. Вероятно смъртта се дължи на сериозна травма в главата — Ще им е трудно да докажат, че момчето е паднало и се е ударило в тротоара. Нещата коренно се променят. Ако палестинците имат достатъчно мозък в главите си, ще удвоят залога. Ще продължат да прилагат същата тактика и ще изчакат реакцията на света. Ако го сторят, не могат да загубят — заключи Джак. — Съгласен съм с Райън — обади се Алден. — Още преди обяд ООН ще излезе с резолюция. Ние ще трябва да се присъединим към нея и това може да покаже на арабите, че ненасилието е по-добро от камъните… Какво ще кажат израелците? Как ще реагират? Алден знаеше отговора на въпросите си, но искаше да осведоми директора на Централното разузнаване. Райън се зае да обяснява: — Първо ще запазят мълчание. Вероятно вече си скубят косите, че са допуснали материалът да излезе от страната, но не могат да направят нищо. Инцидентът със сигурност не е бил планиран — имам предвид, че израелското правителство вероятно е не по-малко изненадано от нас. В противен случай щяха да арестуват телевизионния екип. В момента сигурно разкъсват полицейския капитан. По обед ще обявят, че е луд — по дяволите, той наистина е — и инцидентът е изолиран акт. Може де се предполага как ще се опитат да оправят нещата, но… — Няма да постигнат нищо — прекъсна го Алден. — На президента ще му се наложи да направи изявление още преди девет. Не можем да наречем случая „трагичен инцидент“. Това чисто и просто е хладнокръвно убийство на невъоръжен демонстрант от държавен служител. — Виж, Чарли, става въпрос за изолиран инцидент — намеси се отново директорът Кабът. — Може и така да е, но аз съм го предвидил още преди пет години — отвърна съветникът но националната сигурност и отиде до прозореца. — Маркъс, единственото нещо, което крепеше Израел през последните тридесет години, бе глупостта на арабите. Те или никога не са разбирали, че еврейската държава разчита само на моралната си позиция, или пък просто не са били достатъчно умни, за да оценят значимостта на този факт. В момента Израел е изправен пред невъзможно етично противоречие. Ако наистина са демокрация, уважаваща гражданските права, то трябва да ги дадат на арабите. Но това означава да пратят по дяволите политическата си интеграция, която зависи от това, дали са уталожени страстите на собствените им екстремистки религиозни елементи. Последните пък не дават и пукната пара за арабските граждански права. Ако пък се преклонят пред религиозните си фанатици и се направят на ударени, като не реагират по никакъв начин, значи не са демократична държава. Това автоматически спира политическата подкрепа от наша страна, без която армията и икономиката им отива на кино. Ние сме изправени пред същата дилема. Помощта ни за тях се мотивира от политическата им легитимност и от факта, че са свободна демократична държава. Легитимността им обаче току-що се изпари. Страна, в която полицията убива невъоръжени хора, не може да е демократична, Маркъс. Ако подкрепим един такъв Израел, то значи трябва да подкрепяме още Сомоса, Маркос и дявол знае още кого. — По дяволите, Чарли! Израел не е… — Знам, Маркъс, знам, че не е. Наистина не е. Но единственият начин, по който могат да го докажат, е да се променят. Да станат тези, за които винаги са се представяли. Ако сега си замълчат, са обречени. Ще се опитат да се облегнат на политическите си приятели и ще открият, че са останали без тях. Ако това стане, правителството ни ще се компрометира още повече и ще сме принудени да ги отрежем. Но не можем да си позволим до го направим. Трябва да намерим изход. — Алден отвърна поглед от прозореца. — Райън, идеята ти излиза на преден план. Аз ще се заема с президента и държавния секретар. Единственият начин, по който можем да спасим Израел, е да изработим достатъчно гъвкав мирен план. Обади се на приятеля си в Джорджтаун и му кажи, че трябва да се действа. Ще го наречем проект „ПОКЛОНЕНИЕ“. До утре сутрин искам ясна програма на всички необходими действия и на начина, по който да ги извършим. — Срокът е ужасно кратък — забеляза Райън. — В такъв случай не искам повече да ти губя времето, Джак. Един Господ знае какво може да стане, ако не се размърдаме. Познаваш ли Скот Адлер от Държавния департамент? — Говорил съм няколко пъти с него. — Той е най-добрият човек в екипа на Брент Талбът. Предлагам ти да се свържеш с него, след като свършиш с приятелите си. Той ще осигури подкрепата на плана ти от страна на Държавния департамент. Ако разчитаме на бюрокрацията, няма да стигнем доникъде. По-добре си стегни куфарите. Май ще имаш доста работа. Искам факти, мнения и отлична преценка възможно най-бързо. И нека всичко да остане скрито-покрито. — Последната забележка бе отправена към Кабът. — Можем да успеем само при пълна секретност. — Разбрано, сър — отвърна Райън. Кабът само кимна. Джак никога не бе ходил в резиденцията на факултета в Джорджтаун. Стори му се странно, но той пропъди мисълта. Закуската бе сервирана. Масата им бе до прозореца с изглед към паркинга. — Прав беше, Джак — забеляза Райли. — Положението е доста сериозно. — Какво казаха от Рим? — Че им харесва — отвърна просто президентът на Джорджтаунския университет. — Колко време ще трябва? — попита Райън. — Сериозно ли говориш? — Само преди два часа Алден ми каза, че осъществяването на плана не търпи отлагане. Райли прие новината с леко кимване. — Да не би да се опитваш да спасиш Израел, Джак? Райън не долови хумора във въпроса, пък и физическото му състояние не предразполагаше към лекомислие. — Отче, всичко, което правя, е да следвам заповеди. — Запознат съм с термина. Все пак доста бързо успя да прокараш идеята си. — Може и да е така, но нека запазим Нобеловата награда за друг път, а? — Довърши си закуската. Преди обед няма да можем да намерим никого в Рим, а освен това изглеждаш доста зле. — На всичко отгоре се чувствам по същия начин — призна Райън. — Всеки разумен мъж спира да пие, когато стане на четиридесет — забеляза Райли. — След тази възраст просто не можеш повече да се справяш с алкохола. — Но ти не си спрял — контрира го Джак. — Аз съм свещеник. Трябва да пия. Кажи сега какво по-точно ти е необходимо. — Ако постигнем предварителното съгласие на страните, можем да започнем преговори с всяка една. Но тази част от работата трябва да се свърши много тихо. Президентът иска бърза оценка на ситуацията. Аз съм натоварен именно с това. — А дали Израел ще иска да играе с вас? — Ако не се съгласят, отиват на майната си. Извинете, но нещата стоят точно така. — Прав си, разбира се, но дали ще имат достатъчно здрав разум, за да преценят шансовете си? — Отче, моята работа е да събирам и преценявам информация. Хората ме карат да им предсказвам бъдещето, но аз не знам как се прави. Това, което знам, е, че случката, излъчена по телевизията, ще предизвика най-големите кръвопролития от Хирошима насам. Ние трябва поне да се опитаме да направим нещо, преди целият регион да е пламнал като факла. — Яж. Трябва да помисля няколко минути, а го правя най-добре, докато дъвча. Няколко минути по-късно Райън разбра, че съветът е добър. Храната загаси киселините от кафето в стомаха му, а енергията й щеше да му помогне да изкара деня. Само след около час Джак отново бе на път. Отиваше Държавния департамент. По обед вече си бе у дома, за да си стегне багажа. Междувременно бе успял да поспи три часа в колата. На връщане отново спря в кабинета на Алден в Белия дом за заседание, което се проточи до среднощ. Алден наистина бе започнал да дърпа конците и заседанието покри доста от належащите въпроси. На зазоряване Джак потегли за военновъздушната база „Андрюс“. Успя дори да се обади на жена си. Бе решил през уикенда да заведе сина си на мач, но тази седмица за него нямаше да има почивка. В последния момент куриерът от ЦРУ, Държавния департамент и Белия дом пристигна. Носеше двеста страници информация, която Джак трябваше да прочете по време на полета през Атлантика. > 4. > ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ Райън бе леко смутен от факта, че американската военновъздушна база „Рамщайн“ е разположена в една германска долина. Според него летищата трябваше да се строят в огромни равнини. Знаеше, че в края на краищата това нямаше чак такова значение, но просто бе свикнал да вижда нещата така. В базата бе разположено цяло крило изтребители бомбардировачи F-16. Всеки от тях бе скрит в собствен хангар, устойчив на бомби и обграден от дървета. Манията на немците да обграждат всичко със зеленина би впечатлила и най-върлия американски природозащитник. Базата идеално съвместяваше желанията на еколозите и военните изисквания. Откриването на хангарите от въздуха бе почти невъзможно. Още повече че дори по покривите на някои от тях имаше засадени дървета. С една дума, камуфлажът бе издържан както в естетическо, така и във военно отношение. Базата разполагаше и с няколко големи самолета, включително „Боинг 707“ с надпис „Съединени американски щати“. Той наподобяваше личния самолет на американския президент и обслужваше нуждите на командващия американските военновъздушни сили в Европа. Хората в базата наричаха боинга „Мис Пиги“. Райън не можа да сдържи усмивката си. Базата приютяваше около седемдесет изтребителя бомбардировачи, чиято цел бе унищожаване на съветските войски, изтеглящи се в момента от Германия. Издържаното дори от екологична гледна точка съоръжение бе дом и за самолет, наречен „Мис Пиги“. Светът наистина бе полудял. От друга страна, пътуването с военновъздушните сили гарантираше изключително гостоприемство и грижи, полагащи се само на специалните пътници. В този случай гостоприемството бе оказано от чудесния хотел „Канън“. Началникът на базата, който бе полковник, посрещна самолета на Райън VC-20B „Гълфстрийм“. После отведе Джак до стаята и му показа барчето, пълно догоре с изискани питиета. Те щяха да му помогнат да се справи с умората от полета и да спи поне девет часа. Това напълно го устройваше, тъй като телевизорът в стаята хващаше само един канал. Когато се събуди в сутринта, вече почти се бе приспособил към новия часови пояс. Стомахът му имаше нужда от храна и Джак с облекчение си помисли, че е преодолял още един стрес от пътуването със самолет. Или поне се надяваше да е така. Джак нямаше настроение за сутрешен крос. Не и днес. Всъщност добре знаеше, че не може да пробяга половин миля дори с пистолет, опрян в тила му. Така че предпочете да върви бързо. Скоро започнаха да го настигат и задминават разни маниаци на тема сутрешни упражнения. Повечето от тях вероятно бяха пилоти — имаха чудесни фигури. Утринната мъгла висеше по клоните на дърветата, засадени почти до пътя. Времето бе доста по-хладно от това във Вашингтон. На всеки няколко минути въздухът се разцепваше от грохота на реактивните двигатели — „звукът на свободата“. Този звук бе осезаемият символ на армията, гарантирала мира в Европа повече от четиридесет години. Но немците сякаш вече нямаха нужда от нея. Отношението им се променяше в крак с времето. Американската сила бе постигала целта си и — поне що се отнасяше до германците — вече бе излишна. Двете Германии се бяха обединили. Оградите и наблюдателниците вече не съществуваха. Нямаше ги и минните полета. Разораната бразда, оцеляла повече от две поколения, за да издава стъпките на нарушителите, вече бе засадена с трева и цветя. Обектите в източната част, които преди бяха снимани от спътници и за които западните специални служби плащаха с пари и кръв, сега бяха свободни за достъп. Всеки ден ги посещаваха хиляди туристи с фотоапарати в ръце. Между тях имаше и офицери от разузнаването, които все още не можеха да преживеят шока от промените, дошли като пролетен вятър. „Знаех си, че съм прав за това място“ — си мислеха някои. Или пък: „Как сме могли да имаме толкова погрешни представи.“ Райън поклати глава. „Удивително“ бе твърде слаба дума, за да се опише станалото. Въпросът за двете Германии бе в основата на конфликта Изток-Запад още преди раждането на Джак. Той сякаш бе от аксиомите в световната политика. През годините за него бяха изписани толкова книги, толкова секретни бланки, толкова бюлетини с новини, че стигаха да се напълни целият Пентагон с хартия. Всички усилия, всички детайли, всички спорове вече бяха в миналото. И скоро никой нямаше да си спомня за тях. Дори и историците щяха да страдат от липса на време, за да прочетат всички материали, смятани някога за важни. И не само за важни, а за съдбовни, за струващи си проливането на човешка кръв. Всички те сега бяха просто гигантски паметник на Втората световна война. Както впрочем и тази база. Именно оттук трябваше да излети авиацията, имаща за цел да почисти небето от руски самолети и да спре съветската атака. А сега съоръжението се бе превърнало в скъпа отживелица, чиито жилищни помещения скоро щяха да приютят немски семейства. Райън се зачуди какво ли щеше да стане с хангарите като например онзи там… Може би щяха да послужат за изби. Тук правеха хубаво вино. — Стой! Райън замръзна на мястото си и обърна глава, за да види откъде идваше заповедта. Зад него стоеше полицай от охраната на базата — жена! „Всъщност момиче“ — каза си Райън, въпреки че карабината й М-16 явно бе безразлична към красивото лице. — Да не би да съм сбъркал нещо? — Документите ви, моля. Освен че бе хубава, младата дама действаше доста професионално. Пък и имаше подкрепление, скрито зад дърветата. Райън й подаде служебната си карта. — Не съм виждала подобни карти, сър. — Пристигнах снощи с VC-20. Отседнал съм в хотела, стая сто и девет. Можете да се обадите в кабинета на полковник Паркър. — В повишена готовност сме, сър — отвърна тя и извади радиото си. — Просто изпълнете задълженията си, госпожице… простете, сержант Уилсън. Самолетът ми отлита чак в десет. Джак се облегна на едно дърво и протегна ръце. Утрото бе твърде хубаво, за да го разваля с нещо, пък било то и с двама въоръжени полицаи, които не знаеха кой, по дяволите, е. — Прието — изключи радиото си сержант Бети Уилсън. — Полковникът ви търси, сър. — На връщане трябва да завия наляво при „Бъргър Кинг“, така ли? — Точно така, сър. — Тя му върна картата с усмивка. — Благодаря, сержант. Съжалявам за безпокойството. — Искате ли да ви откарам, сър? Полковникът чака. — Не, предпочитам да повървя. Пък и той ще потърпи, защото е подранил. Райън се отдалечи от сержанта, а тя се зачуди колко ли важен трябва да е човекът, който кара командира на базата да го чака на стъпалата на „Канън“? Разстоянието му отне десет минути, но чувството на Райън за ориентация не го бе напуснало въпреки непознатата обстановка и шестчасовата разлика във времето. — Добро утро — поздрави Райън. — Организирах малка закуска с представители на командването на ВВС на САЩ в Европа. Искаме да чуем мнението ви за положението тук. — Чудесно — засмя се Райън. — За мен пък ще бъде интересно да чуя вашето. Джак се качи в стаята да се преоблече. „Какво ли ги кара да мислят, че знам повече от тях?“ Когато се качи на самолета си, вече знаеше четири нови неща. Съветските части, изтеглящи се от Източна Германия, не бяха много радостни, че в родината им няма място за тях. От друга страна, източногерманските им колеги не бяха по-щастливи от факта, че ги съкращават. Във Вашингтон не знаеха за размерите на това недоволство. Уволнените офицери вероятно имаха съмишленици в редовете на разформированата вече Щази. И най-накрая, въпреки че в и Източна Германия бяха заловени около дузина членове на фракция „Червена армия“, поне още толкова бяха избягали от ръцете на Бундескриминаламт — немската федерална полиция. „Това обяснява защо в Рамщайн се грижат толкова много за сигурността си“ — каза си Джак. VC-20B се отлепи от пистата точно в десет сутринта и пое курс на юг. „Тези нещастници терористите — помисли си Джак — посвещават живота, енергията и интелекта си на кауза, която изчезва по-бързо от дърветата под мен.“ Приличаха на сираци. Вече нямаха и приятели. По-рано се криеха в Чехословакия и Германската демократична република, без дори да подозират каква съдба ще сполети комунистическите страни. Къде щяха да се скрият сега? В Русия? Нямаше начин. В Полша? Това беше смешно. „Светът се промени под краката им и се готви за нова промяна — мислеше си замечтано Райън. — И други техни приятелчета ще бъдат изненадани. Може би — поправи се той. — Може би…“ — Здравейте, Сергей Николаевич — бе поздравил Райън човека, влязъл в кабинета му преди седмица. — Привет, Джак — каза руснакът, протягайки ръка. Райън си спомни последния път, когато бяха толкова близко — по време на бягството му от московското летище Шереметиево. Тогава Головко държеше в ръката си пистолет. Денят не бе добър и за двама им, но както винаги нещата се бяха наредили невероятно добре. За предотвратяването — макар и не пълно — на най-голямото предателство в съветската история Головко бе станал първи заместник-председател на Комитета за държавна сигурност. Бе успял. Нямаше да достигне толкова високо, ако професионалните му умения — макар и не перфектни — не бяха направили впечатление на техния президент. Оттогава кариерата му бе тръгнала с бързи темпове. Бодигардът му бе останал в стаята на Нанси заедно с Джон Кларк, докато Райън покани Головко в кабинета си. — Не съм впечатлен — каза Головко и огледа неодобрително шпаклованите с гипс и боядисани стени. Райън бе успял веднъж да боядиса стените с латекс от правителствения склад. До закачалката бе окачена не непременно задължителната снимка на президента Фаулър. — Но за сметка на това имам по-хубав изглед от вас, Сергей Николаевич. Кажете, статуята на железния Феликс все още ли стои на площада? — Да — усмихна се Головко. — Разбрах, че директорът ви е извън града. — Президентът е решил, че се нуждае от съвет. — По какъв въпрос? — попита Головко с дяволита усмивка. — Проклет да съм, ако знам — засмя се Райън. „По много въпроси“, не добави той. — Трудно е, нали? И за двама ни. Новият шеф на КГБ също не бе професионалист. Всъщност това бе в реда на нещата. Преди шефът на зловещата агенция се назначаваше от партията. След като и партията стана част от историята, Нармонов реши да даде поста на един компютърен специалист. Предполагаше се, че той ще влее свежи идеи в съветската шпионска агенция. Те трябваше да я направят по-ефективна. Райън знаеше, че сега Головко има на бюрото си компютър IBM. — Сергей, винаги съм казвал, че ако светът бе разумно творение, нямаше да се занимавам с тази работа. Виж какво става сега. Искаш ли кафе? — Благодаря, Джак. — След малко той похвали качеството на напитката. — Нанси ми го доставя всяка сутрин. И така, какво мога да направя за теб? — Често съм чувал този въпрос, но никога в такава обстановка — засмя се гръмогласно гостът на Райън. — Господи, Джак, не ти ли се струва, че живеем в някакъв нереален сън? — Не може да бъде. Онзи ден, докато се бръснех, се порязах и въпреки това не се събудих. Головко измърмори нещо на руски. Джак не успя да долови думите, но знаеше, че преводачите му ще го сторят при прослушването на лентите със записа. — Моята задача е да докладвам пред парламента за действията ни. Директорът ти беше достатъчно любезен, за да не откаже на молбата ми за съвет. Райън не можа да се сдържи: — Това не е проблем, Сергей Николаевич. Можеш да ми довериш всичката си информация. С удоволствие ще ти кажа как да я представиш пред парламента си. Головко влезе в тона: — Благодаря ти, но председателят сигурно няма да разбере мотивите ми. Двамата оставиха шегите настрана и се заловиха за работа. — Искаме услуга за услуга — започна дуелът. — Което ще рече? — Информация за терористите, които подкрепяхте преди. — Не можем да ви я дадем — отвърна кратко Головко. — Разбира се, че можете. Руснакът започна да отстъпва. — Едно разузнаване не може да предава съюзниците си и да продължава да функционира. — Така ли? Защо не кажеш това на Кастро, когато го видиш следващия път? — предложи Райън. — Ставаш все по-добър, Джак. — Благодаря, Сергей. Правителството ни е изключително доволно от последното изказване на вашия президент по въпросите на тероризма. По дяволите, аз лично много харесвам този човек. Ти знаеш това. Ние променяме света, човече. Защо да не оправим още няколко каши? Ти никога не си одобрявал подкрепата, която вашето правителство оказваше на онези негодници. — И какво те кара да мислиш така? — попита първият заместник-председател. — Сергей, ти си професионален разузнавач. Няма начин да одобряваш действията на разюздани престъпници. Аз мисля по същия начин, но при мен нещата стоят на лична основа. Райън се облегна. Погледът му бе застрашителен. Никога нямаше да забрави Шон Милър и останалите членове на Армията за освобождение на Ълстър, които бяха предприели два организирани опита да убият него и семейството му. Само преди три седмици, след дългогодишни съдебни спорове, след три жалби до Върховния съд, след демонстрации и прошения до губернатора на Мериленд и президента на Съединените щати, Милър и приятелите му един по един бяха влезли в газовата камера в Балтимор. Половин час по-късно бяха изнесени мъртви оттам. „И нека Бог се смили над душите им — помисли си Джак. — Ако има достатъчно здрав стомах.“ Една глава от живота му бе затворена завинаги. — А последният инцидент? — Индианците ли? Те просто подкрепят думите ми. Тези „революционери“ се занимаваха с наркотрафик, за да изкарват пари. Те ще се обърнат към вас. Към хората, които финансирахте. Само след няколко години вие ще имате доста повече грижи с тях, отколкото някога сме имали ние. И двамата знаеха, че Райън говори истината. Съветският съюз вече започваше сериозно да се безпокои от мрежата наркотрафиканти. Пазарната икономика напредваше с най-бързи темпове именно в престъпния свят. Проблемът касаеше както Райън, така и Головко. — Какво ще кажеш? Руснакът наклони глава. — Трябва да го обсъдя с председателя. Той ще одобри. — Помниш ли какво ти казах преди две години в Москва? Кому са нужни дипломатически преговори, когато има истински професионалисти за тази работа? — Очаквах да ми цитираш Киплинг или нещо още по-поетично — забеляза сухо Головко. — И така, как се справяте с Конгреса си? Джак цъкна с език. — Кратката версия е: казваме им истината. — Нима трябваше да прелетя единадесет хиляди километра, за да чуя това? — Подбираш няколко човека в парламента, които знаят да си държат езика зад зъбите. Освен това другите трябва да ги смятат за изключително честни — което е по-трудната част. След това им казваш всичко. Разясняваш им правилата на полето… — Правилата на полето? — Термин от бейзбола, Сергей. Означава специалните правила, прилагащи се за определено игрално поле. — А, да, полезен термин — каза Головко със светнал поглед. — Всички трябва да са съгласни с правилата и никога да не ги нарушават. Райън спря. Отново бе започнал да говори като учител, а това не бе честно спрямо седящия срещу него мъж. Головко бе професионалист. Руснакът се намръщи. Ето я трудността: никога да не се нарушават правилата. Разузнаването не винаги бе толкова просто. А конспирацията бе в кръвта на всеки руснак. — При нас системата работи — добави Райън. „Наистина ли работи? — запита се той. — Сергей знае отговора… Знае и доста неща, за които аз си нямам представа. Може да ми каже например дали от Хълма* изтича нещо, откакто Питър Хендерсън… Но знае също, че ние сме разкрили доста от операциите им въпреки руската мания за изключителна секретност.“ Съветският съюз дори го бе признал публично. Изтичането на агенти от КГБ през годината бе провалило някои от най-добре планираните операции срещу Америка и Запада. В Съветския съюз, както и в Щатите, секретността бе едновременно средство за предпазване от провал и ключ към успеха. [* Хълма — нарицателно за Капитолийския хълм във Вашингтон. — Бел.прев.] — В края на краищата всичко се свежда до доверие — каза Райън след Малко. — Хората във вашия парламент са патриоти. Ако не обичаха страната си, защо, по дяволите, щяха да се забъркват в цялата мръсотия на обществения живот? Същото е и тук. — Заради властта — отвърна веднага Головко. — Не. Не и умните. Не и онези, с които ще работиш. Разбира се, че ще се намерят няколко идиоти. Ние също ги имаме. Те все още не са застрашен от изчезване вид. Но винаги ще има такива, които знаят, че властта, идваща с държавната служба, е просто илюзия. Много по-важни от нея са задълженията. Не, Сергей, през повечето време ще работиш с хора не по-малко умни и честни от самия теб. Головко се усмихна на комплимента. Като професионалист на професионалист. Значи преди минути не бе сгрешил. Райън ставаше все по-добър. Започна да мисли, че двамата с Джак всъщност вече не бяха врагове. Може би съперници, но не и врагове. Между тях имаше нещо повече от професионално уважение. Райън погледна добродушно госта си и вътрешно се усмихна, че го е изненадал. Тайно се надяваше сред избраниците на Головко да бъде Олег Кирилович Кадишев, кодово име СПИНАКЪР*. В медиите той бе познат като един от най-брилянтните политици от претенциозното законодателно тяло, опитващо се да изгради нова система. Репутацията му на интелигентен и разумен човек прикриваше факта, че от няколко години Олег Кирилович получаваше заплата и от ЦРУ. Той бе най-добрият от всички агенти, завербувани от Мери Пат Фоли. „Играта продължава“ — помисли си Райън. Правилата бяха други. Светът бе друг. Но играта продължаваше. „И сигурно винаги ще продължава“ — каза си с известно съжаление Джак. Но по дяволите, Америка шпионираше дори Израел. Това се наричаше „наглеждане на нещата“, никога „провеждане на операция“. В противен случай хората му в Конгреса веднага щяха да се раздрънкат. „О, Сергей, имаш още толкова много да учиш!“ [* Спинакър — вид триъгълно корабно платно. — Бел.прев.] Последва обяд. Райън заведа Головко в служебния ресторант и руснакът каза, че храната е по-добра, отколкото в КГБ. Това, разбира се, учуди Джак. Заместник-председателят разбра, че доста от висшите служители на ЦРУ искат да се срещнат с него. Шефовете на отдели и заместниците им чакаха на опашка, за да се ръкуват и да се снимат с него. Най-накрая последно обща снимка, след която Головко се отправи към колата си. Когато руснакът си замина, хората от научно-техническия отдел заедно с тези от охраната прегледаха всеки сантиметър от коридорите, по които бяха минали Головко и бодигардът му. След като не намериха нищо, те претърсиха още веднъж. И още веднъж. И накрая за последен път. Едва тогава решиха, че руснакът не се е възползвал от възможността да играе собствената си игра. Един от служителите на научно-техническия отдел с горчивина отбеляза, че вече просто не е същото. Споменът за забележката накара Райън да се усмихне. Нещата се развиваха дяволски бързо. Той зае седалката си и стегна колана. VC-20 наближаваше Алпите и сигурно щеше да има въздушни дупки. — Искате ли вестник, сър? — попита стюардесата. Тя бе женена и бременна. Бременен сержант! Джак се почувства неудобно. — Какво имате? — „Интернешънъл Трибюн“. — Чудесно! Райън взе вестника и за малко не подскочи. Ето го, на първа страница. Някакъв тъпанар бе разпространил снимките. Головко, Райън и директорите на научно-техническия, оперативния, административния, архивния и разузнавателния отдел седнали на голяма маса. Разбира се, хората и заеманите от тях длъжности бяха известни, но… — Снимката не е много добра, сър — забеляза с усмивка сержантката. Райън не можа да скрие раздразнението си. — Кога трябва да постъпите в родилното отделение, сержант? — След пет месеца, сър. — Е, поне ще родите детето си в доста по-добър свят от този, в който живяхме ние. Защо не седнете да си починете? Не съм достатъчно разкрепостен, за да позволя да ме обслужва бременна дама. „Интернешънъл Хералд Трибюн“ е джойнт венчър* от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Той бе най-сигурният път, по който американците в Европа можеха да следят резултатите от мачовете и развитието на клюките. Сега той уверено навлизаше в бившия Източен блок, за да обслужва американските бизнесмени и туристи, прииждащи към тези страни. Местното население също го купуваше, за да поддържа английския си и да следи по-отблизо събитията в Америка. Повече откогато и да било Щатите се превръщаха в очарование за хората, опитващи се да подражават на начина на живот, който ги бяха учили да мразят. Освен това вестникът се оказа най-доброто информационно средство за бившите комунистически страни. Скоро всички го купуваха, а американското ръководство продължаваше да разширява пазара си. [* Съвместно предприятие. — Бел.прев.] Един от редовните читатели бе Гюнтер Бок. Преди няколко месеца, предупреден от приятел, служил в бившата Щази, той доста набързо бе напуснал източната част на Германия. Сега живееше в София, България. Заедно с жена си Петра Бок бе участвал в бандата „Баадер-Майнхоф“ като групов командир. След разбиването й от западногерманската полиция двамата постъпиха във фракция „Червена армия“. Двата опита за арест от страна на Бундескриминаламт го бяха изплашили и през чешката граница Бок се прехвърли в ГДР. Там заживя тихо и спокойно. С нова самоличност, нови документи и редовна работа — всъщност въобще не ходеше там, но служебните списъци бяха in Ordnung* — той мислеше, че е в безопасност. Нито Гюнтер, нито Петра бяха взели на сериозно народното вълнение, което свали правителството на Германската демократична република, но сметнаха, че ще могат да живеят и при новия режим. Пропуснаха да се съобразят и с нападението срещу щабквартирата на Щази. То завърши с унищожаването на милиони документи. Но много от материалите оцеляха. Между хората, нападнали сградата, имаше и агенти на Bundesnachrichtendienst — западногерманските специални служби, — които бяха в първите редици и знаеха кои точно стаи трябва де се разбият. Само след няколко дни членовете на Фракция „Червена армия“ започнаха да изчезват. В началото бе трудно да е установи. Телефонната мрежа на ГДР бе в отвратително състояние и човек трудно можеше да се свърже с някого. Освен това бившите им другари постоянно сменяха квартирите си поради съображенията за сигурност. Но когато поредното приятелско семейство не дойде на срещата им за вечеря, Гюнтер и Петра усетиха опасността. Твърде късно. Докато Бок непрекъснато кроеше планове как да напуснат страната, петима тежко въоръжени командоси от GSG-9 разбиха вратата на апартамента им в Източен Берлин. Завариха Петра Бок да кърми една от двете си дъщери близначки. Колкото и умилителна да бе тази сцена обаче, командосите не се разчувстваха. Те добре знаеха, че Петра Бок е убила трима западногермански граждани, единият от които по особено мъчителен начин. Сега тя се намираше в един от затворите със строг режим, където излежаваше доживотна присъда. А в Германия „доживотна“ значеше, че напускаш затвора в ковчег или въобще не го напускаш. Близначките бяха осиновени от един мюнхенски полицейски капитан и бездетната му жена. [* В ред (нем). — Бел.прев.] На Гюнтер Бок му се струваше странно, че постоянно мисли за това. В крия на краищата той бе революционер. Бе заговорничил и убивал в името на своята кауза. Изглеждаше абсурдно, че арестуването на жена му и загубата на децата може да го вбеси… Но. Но близначките имаха очите и носа на Петра и постоянно му се усмихваха. Гюнтер знаеше, че няма да им говорят против него. Дори нямаше да им кажат кои са истинските им родители. Той се бе посветил на нещо много по-голямо и велико от простото човешко съществуване. Заедно с колегите си бяха взели добре обмислено решение да построят един по-справедлив свят за обикновените хора. И въпреки това… И въпреки това двамата с Петра също след дълго мислене решиха да имат деца. Те щяха да продължат делото им. Да бъдат следващото поколение Бок. Да берат плодовете от героичните усилия на родителите си. Гюнтер беше бесен, че това можеше да не се случи. Но още по-лошо бе объркването му. Случило се просто бе невъзможно. Unmoglich. Unglaublich*. Хората, обикновения Volk** на ГДР се бе вдигнал като революционна вълна, захвърляйки почти съвършения социалистически живот, за да отиде в чудовищните експлоататорски ръце на империалистите. Бяха се оставили да ги привлекат уредите на „Блаупункт“ и колите на „Мерцедес“. И още какво? Гюнтер Бок наистина не разбираше. Въпреки вродената му интелигентност събитията просто отказваха да се свържат с разумно обяснение. Сънародниците му бяха експериментирали научния социализъм, за да установят, че той е нефункционален, че никога няма да проработи. Това вече бе твърде много за Бок, който посвети на марксизма толкова голяма част от живота си, че никога нямаше да може да го отхвърли. В крайна сметка без марксизма той бе просто престъпник и убиец. Единствено героичната революционна етика въздигаше действията му над делата на обикновен главорез. Но тази революционна етика се оказа отхвърлена от хората, избрани да вкусят плодовете й. Това бе невъзможно. Unmoglich. [* Невъзможно. Невероятно (нем.). — Бел.прев.] [** Народ (нем.). — Бел.прев.] Не беше честно, че толкова невъзможни неща се трупаха едно върху друго. Преди двадесетина минути Гюнтер си бе купил вестник от някакво павилионче на седем преки от блока му. Той го отвори и снимката на първа страница веднага привлече вниманието му. Такова бе и намерението на главния редактор. „ЦРУ ПРИВЕТСТВА КГБ“ — гласеше заглавието. — Was ist das denn fur Guatsch?* — измърмори Гюнтер. [* Що за глупост (нем.) — Бел.прев.] „Поредното забележително събитие в днешните паметни времена бе посещението на първия заместник-председател на КГБ в Централното разузнавателно управление. На състоялата се конференция са били обсъдени въпроси от взаимен интерес за двете най-големи разузнавателни империи в света… — започваше статията. — Достоверен източник потвърди, че най-новата област на сътрудничество между Изтока и Запада ще включва размяна на информация за засилващото се взаимодействие на международните терористи и наркотрафиканти. ЦРУ и КГБ ще работят заедно, за да…“ Бок остави вестника и се загледа през прозореца. Той добре знаеше какво е да си преследвано животно. Всички революционери го знаеха. Но двамата с Петра, както и всички техни приятели, бяха избрали именно този път. Целта бе ясна. Щяха да изпробват оръжието и умението си срещу това на враговете. Силите на светлината срещу силите на мрака. Разбира се, именно силите на светлината трябваше да се крият, но това бе друг въпрос. Рано или късно нещата щяха да се променят. Обикновените хора щяха да разберат истината и да се присъединят към революционерите. Но имаше един малък проблем. Обикновените хора като че ли бяха избрали друг път. И терористите по света бързо губеха тъмните места, в които силите на светлината можеха да се скрият. Бе дошъл в България по две причини. Тя бе най-изостаналата страна от бившия Източен блок и промените тук се осъществяваха най-плавно. Всъщност макар и под други имена комунистите все още управляваха и страната бе политически безопасна или поне неутрална. Освен това в българските специални служби все още имаше доверени приятели. Някога разузнавателният апарат на България се състоеше от най-титулуваните убийци на КГБ, но сега ръцете им бяха станали твърде чисти за тази работа. „Доверени приятели“ — помисли се Гюнтер. Българите все още бяха под влияние на господарите си — сега партньори — КГБ и ако руснаците и ЦРУ вече работеха заедно… Сигурните скривалища ставаха с едно по-малко. Гюнтер Бок би трябвало да потръпне от нарастващата опасност. Вместо това лицето му почервеня от гняв. Като революционер той често бе поддържал тезата, че всички сили в света са насочени срещу него. Но винаги тайно си мислеше, че думите му никога няма да бъдат верни. Все още имаше къде да се скрие и хора, на които да се довери. Но колко? Колко от верните му приятели щяха да се огънат пред световните промени? Руснаците бяха предали идеалите и световния социализъм. Немците. Поляците, чехите, унгарците, румънците. Кой ли щеше да бъде следващият? Нима не разбираха? Всичко бе клопка. Някаква невероятна конспирация НА КОНТРАреволюционни сили. Лъжа. Отдръпваха се от нещо, което можеше да бъде — трябваше да бъде — идеалната обществена организация, изградена въз основата на свобода, дисциплинирана ефективност, честност и равенство. От… Възможно ли е всичко да е лъжа? Ужасна грешка? Нима двамата с Петра бяха убивали експлоататорите напразно? Но това нямаше значение, нали? Не и за Гюнтер Бок. Не сега. Скоро отново щяха да го подгонят. Още едно сигурно кътче щеше да се превърне в ловен резерват за враговете му. Ако българите предоставеха сведенията си на руснаците и ако руснаците реагираха достатъчно бързо, адресът и новата му самоличност може би вече пътуваха към Вашингтон. Оттам пътят до управлението на Бундеснахрихтендийнст бе кратък и само след седмица можеше да се озове в килия, близка до тази на Петра. Петра с нейната кестенява коса и сини смеещи се очи. Толкова студени за жертвите й и толкова топли за приятелите. Тя бе толкова добра майка на Ерика и Урсула. И с тази задача, както и с всички други, се бе справила с лекота. А сега бе предадена от лъжливи приятели, затворена като животно и откъсната от децата си. Обичната му Петра — приятелка, любовница, съмишленик, съпруга. Откъсната от живота. И отново го караха да се отдалечи от нея. Трябваше да намери начин да промени нещата. Но първо трябваше да се махне оттук. Бок захвърли вестника и почисти кухнята. Когато свърши, събра багажа си в една чанта и излезе от апартамента. Асансьорът отново бе повреден и той слезе пеша от четвъртия етаж. Когато излезе на улицата, хвана трамвай. Час и половина по-късно бе на летището. Имаше дипломатически паспорт. Всъщност той притежаваше шест такива, скрити грижливо под хастара на руския му куфар. И тъй като Гюнтер Бок бе предпазлив човек, три от тях представляваха дубликати на паспортите на действащи български дипломати. Външното министерство знаеше за съществуването им. Това му гарантираше достъп до най-добрия съюзник на международните терористи — въздушния транспорт. Още преди дванадесет по обяд самолетът му се отлепи от пистата и се отправи на юг. Самолетът на Райън се приземи на едно военно летище край Рим малко преди 12,00 часа местно време. Само няколко минути преди това от Москва бе пристигнал друг VC-20B, принадлежащ на 89-о военновъздушно крило. Черната лимузина очакваше пътниците и от двата полета. Заместник държавният секретар Скот Адлер посрещна Райън, който слизаше от самолета си, със скептична усмивка. — Е? — попита Джак, надвиквайки шума. — Потръгна. — По дяволите — извика Райън и хвана ръцете на Адлер. — Колко още чудеса ще се случат тази година? — Колко искаш? Адлер бе професионален дипломат, който дължеше мястото си в Държавния департамент на Съветския съюз. Той говореше отлично руски, бе запознат с политиката им — както минала, така и настояща — и разбираше руснаците по-добре от когото и да е друг в правителството. Дори по-добре от самите руснаци. — Знаеш ли кое е най-трудното в цялата работа? — Да свикнеш да чуваш „да“ вместо „нет“ от човека срещу теб, така ли? — Това разваля цялото удоволствие от преговорите. Когато и двете страни са разумни, дипломацията наистина става ужасна работа — изсмя се Адлер, докато колата потегляше. — Е, поне ще преживеем нещо ново — забеляза Райън. Той се обърна да изгледа самолета си, който се подготвяше за излитане. До края на пътуването двамата с Адлер щяха да бъдат заедно. Придружавана от обичайния усилен ескорт, лимузината се отправи към центъра на Рим. „Червените бригади“, които преди няколко години бяха почти унищожени, отново развиваха дейност. Но дори и да не беше така, италианците винаги внимаваха при посещенията на чуждестранни знаменитости. На предната дясна седалка седеше някакъв мъж със сериозно изражение и „Берета“ в ръка. Пред тях и зад тях се движеха по две патрулиращи коли, а мотоциклетите бяха достатъчно за цяло състезание. Бързото напредване по античните римски улици накара Райън да съжалява, че е напуснал самолета. Явно всеки италиански шофьор имаше амбиция да стане пилот във „Формула“-1. Райън щеше да се чувства по-сигурен в обикновена кола, управлявана от Кларк по страничните пътища. В сегашното положение обаче охраната му изискваше известна церемониалност, без да се пренебрегва практичната й страна. Разбира се, имаше и още едно опасение… — Май не сме много дискретни, а? — промърмори Джак към Адлер. — Не се притеснявай. Всеки път, когато идвам тук, се повтаря едно и също. На теб да не би да ти е за пръв път? — Да. Никога не съм идвал в Рим. Чудя се как съм успял да го пропусна. Заради историята и всичко друго. Райън се обърна към колегата си. Мисълта, че прави история, не му бе хрумвала досега. Да не говорим за опасностите, които криеше. — Моята работа е по-друга, Скот. — Знаеш ли какво ще стане, ако планът се осъществи? — Честно казано, никога не съм мислил. — А трябва. Никога нито едно добро дело не остава невъзнаградено. — Да не би да имаш предвид държавния секретар Талбът? — Не, не него. Определено не шефа. Райън вдигна глава, за да види как някакъв камион им прави път. Италианският офицер, който караше най-вдясно от групата мотори, не бе извъртял кормилото си и на милиметър. — Аз не съм в играта заради облаги. Просто ми хрумна една идея. Това е всичко. А сега се опитвам да прокарам пътя за осъществяването й. Адлер леко поклати глава, но не отговори. „Господи, как си могъл да се задържиш толкова дълго на държавна служба?“ — помисли си той. Раираните костюми на швейцарската гвардия са измислени от Микеланджело. Също като червените туники на английските гвардейци, и те са отживелица от миналата ера, в която е имало смисъл войниците да носят ярки облекла. Днес униформите и на швейцарските, и на английските войници се пазят единствено като атракция за туристите. Старомодността им крие някакво очарование. Гвардейците на Ватикана са въоръжени с алебарди — ужасни брадви с дълга дръжка, замислени да свалят рицарите от конете им. Или пък да осакатяват самите коне, тъй като животните не са много добри войници. Войната винаги е била практично занимание. Веднъж паднал на земята, рицарят става безпомощен. Бронята му се отваря с не по-голямо усилие от черупката на стрида и с почти толкова угризения. „Хората смятат средновековните оръжия за романтични — помисли си Райън, — но в предназначението им няма нищо романтично.“ Пушките само надупчват човек, докато алебардите можеха да го разфасоват като пиле. Разбира се, и двете оръжия убиваха, но пушките поне правеха погребението по-достойно. Швейцарските гвардейци бяха въоръжени и с пушки швейцарско производство. Правеха ги в концерна СИГ. Освен това не всички носеха ренесансови костюми. Атентатът срещу Йоан Павел II бе накарал отците да се погрижат за по-специално обучение на защитниците си. Те го получаваха съвсем дискретно, той като в противен случай репутацията на Ватикана щеше да пострада. Райън се зачуди каква ли бе политиката на Светия престол по отношение на използване на въоръжена сила. Дали началникът на гвардейците бе съгласен с наложените му правила от хора, които не одобряваха нито заплахите, нито пък решителните мерки, необходими за предотвратяването им. Но Джак знаеше, че войниците щяха да направят всичко възможно, ако се наложеше. Може би щеше да има караници и препирни, но не повече от нормалното в този бизнес. Посрещна ги ирландски епископ на име Шеймъс О’Тул. Гъстата му червена коса съвсем не подхождаше на свещеническото облекло. Райън пръв излезе от лимузината и веднага се запита дали трябва да целуне пръстена на О’Тул или не? Не знаеше как да постъпи. Не бе виждал епископ от времето ни първото си причастие в Балтимор. А тогава беше в шести клас. О’Тул обаче бързо разреши проблема, като пое ръката на Райън в мечешки си лапи. — На света има толкова много ирландци! — каза той с лъчезарна усмивка. — Все някой трябва да поддържа реда, ваше преосвещенство. — Правилно, правилно. След това О’Тул насочи вниманието си към Адлер. Скот бе евреин и не възнамеряваше да целува ничий пръстен. — Ще ме последвате ли, господа? Епископ О’Тул ги въведе в сграда, за чиято история спокойно можеха да се напишат три тома, към които да се прибави и албум с илюстрации за архитектурата и произведенията на изкуството в нея. Джак едва забеляза двата метални детектора, монтирани на третата врата. Те бяха толкова изкусно прикрити, че работата сигурно щеше да направи чест и на Леонардо да Винчи. Също като в Белия дом. Не всички швейцарски гвардейци носеха униформи. Някои от цивилните, сновящи из залите, бяха твърде млади и твърде стройни, за да са бюрократи. Общото впечатление на Джак бе, че се намира в нещо средно между стара художествена галерия и манастир. Свещениците носеха раса, а монахините — от тях също имаше доста — явно не одобряваха полуцивилното облекло, възприето от американските им посестрими. Райън и Адлер бяха оставени да почакат в някаква стая. Но това едва ли имаше за цел да ги притесни. По-скоро им даваше възможност да се полюбуват на прекрасната обстановка. На отсрещната стена висеше една мадона на Тициан и Джак не пропусна да я огледа добре, докато епископ О’Тул обявяваше пристигането им. — Господи, чудя се дали въобще е нарисувал малка картина — промърмори Райън, а Адлер цъкна с език. — Знаел е как да хване мига и да запечата лицето и погледа, нали? Готов ли си? — Да — отвърна Джак. Чувстваше се странно уверен в себе си. — Господа! — каза О’Тул, докато отваряше вратата. — Ще ме последвате ли оттук, моля? Прекосиха още една подобна стая. В нея имаше две празни секретарски бюра и врата, висока поне четири метра. Кабинетът на кардинал Джовани Д’Антонио в Щатите сигурно щеше да бъде използван за бална зала. Таванът бе изрисуван с фрески, а стените — облицовани със синя коприна. Върху дъските по пода се простираха няколко килима, с всеки от които можеше да се покрие средно голяма гостна. Най-нова изглеждаше мебелировката. Сигурно не бе на повече от двеста години. Брокатените възглавнички чудесно допълваха позлатените резбовани крака на столовете. Голям сребърен сервиз сочеше мястото, където Райън и Адлер трябваше да седнат. Кардиналът стана иззад бюрото си и се приближи с царствената усмивка на коронована особа, посрещаща любимия си министър. Д’Антонио бе нисък на ръст. Личеше, че се храни добре, защото можеше да мине поне без двадесет от килограмите си. Въздухът в стаята издаваше, че е пушач — навик, от който отдавна трябваше да се е отказал, тъй като наближаваше седемдесетте. Старото му топчесто лице бе озарено от благородство. Син на сицилиански рибар, Д’Антонио имаше лукави очи, предполагащи тежък характер. Явно петдесетте години църковен живот не бяха успели да го променят напълно. Райън знаеше произхода му и лесно можеше да си представи как преди много години кардиналът е теглил мрежите от лодката на баща си. Непосредствеността е доста полезно качество за един дипломат, какъвто всъщност бе Д’Антонио, независимо от призванието си. Кардиналът, както и повечето му колеги във Ватикана, бе полиглот. Въпреки че невъзможността да разполага с ВОЙНИЦИ пречеше на усилията му да промени света, тридесетте години в занаята го бяха направили доста умел. Паралелът му в разузнаването би бил влиятелен агент, уважаван навсякъде и склонен да изслуша всяко мнение, различно от неговото. Разбира се, той поздрави първо Адлер. — Толкова е хубаво, че се срещаме отново, Скот. — За мен е удоволствие, ваше високопреосвещенство. — Добре дошли, доктор Райън. Доста сме слушали за вас. — Благодаря ви, ваше високопреосвещенство. — Моля, заповядайте — покани ги Д’Антонио на една кушетка. Тя бе толкова красива, че Райън просто се страхуваше да се отпусне на нея. — Кафе? — Да, благодаря ви — отвърна Адлер вместо двамата. Епископ О’Тул наля кафето и седна да записва. — Благодаря ви, че ни приехте въпреки краткото предизвестие — започна Скот. — Глупости. Райън изумено изгледа инструмента за подрязване на пури, който се появи от расото на кардинала. Приличаше на сребърен, но вероятно бе от неръждаема стомана. Д’Антонио грижливо обработи голямата кафява пура и запали със златна запалка. Не последва никакво извинение за пороците на плътта. Все едно че кардиналът дискретно бе свалил благородството си, за да не притеснява гостите. „По-вероятно е — помисли Райън — просто да работи по-добре с пура в ръка.“ Нали и Бисмарк е бил същият. — Вече сте запознати в общи линии с плана ни — каза Адлер. — Si. Трябва да кажа, че го намирам за твърде интересен. Знаете, разбира се, че преди известно време Светият отец предложи нещо подобно. Райън вдигна поглед. Не бе чувал за това. — Когато инициативата се появи за пръв път, писах статия за достойнствата и — обади се отново Адлер. — Слабостите произтичаха от невъзможността да се постигне пълна сигурност. Но войната в Залива промени положението. Надявам се, разбирате, че нашият план… — Вашият план е напълно приемлив — прекъсна го с царствен жест Д’Антонио. — Нима може да бъде обратното? — Точно това искахме да чуем, ваше високопреосвещенство — взе чашата си Адлер. — Имате ли някакви резерви? — Ако между страните има добра воля, то ние ще бъдем в състояние да преодолеем различията. Ако между участниците се постигне пълно съгласие, то в такъв случай безрезервно ще приемем плана ви. Но трябва да гарантирате еднакво отношение за всички — проблеснаха старческите очи. — Мисля, че е напълно възможно — отвърна сериозно Адлер. — Аз съм на същото мнение. В противен случай излиза, че сме обикновени шарлатани. Какво мислят руснаците? — Няма да ни пречат. Дори се надяваме открито да ни подкрепят. Във всеки случай с проблемите, които имат сега… — Наистина. Могат само да спечелят от стабилността в региона, стабилността на пазара и международното сътрудничество. „Удивително — помисли си Райън. — Удивително, колко бързо са се приспособили хората към промените в света. Сякаш са ги очаквали. Но не са. Нито един от тях. Ако само преди десет години някой бе изразил подобно предположение гласно, сигурно щяха да го тикнат в лудницата.“ — Точно така — съгласи се заместник държавният секретар и остави чашата на масата. — А сега по въпроса за разгласяването. Последва нов царствен жест. — Разбира се, ще поискаме да го направи Светият отец. — Колко сте проницателен — забеляза Адлер. — Въпреки възрастта си все още не съм напълно оглупял — отвърна кардиналът. — А журналистите? — Предпочитаме да не знаят. — За Ватикана това не е проблем, но при вас? Кой знае за инициативата? — Малцина — намеси се за пръв път Райън. — Дотук добре. — Но следващото ви посещение… — не довърши Д’Антонио, който не знаеше къде точно ще отидат, но не му бе трудно да се досети. — Там може да има проблеми — отбеляза предпазливо Райън. — Ще видим. — И аз, и Светият отец ще се молим за успеха на мисията ви. — Може би този път молитвите ви ще бъдат чути — предположи Райън. След петнадесет минути VC-20B отново излетя. Той се издигна и се насочи на юг през Италия към следващата си спирка. — Господи, доста бързо приключихме — забеляза Джак, когато лампичката за предпазните колани изгасна. Той обаче не откопча своя. Адлер запали цигара и издуха дима към прозореца на илюминатора. — Джак, намираме се в една от онези ситуации, при които или действаш бързо, или се проваляш — усмихна се той. — Срещат се доста рядко, но все пак ги има. Стюардът — този път бе мъж — подаде и на двамата копие от факсимилето, което току-що бе пристигнало. — Какво? — намръщи се Райън. — Какво става? Хората във Вашингтон често нямат време за вестници. Поне не за всичките. Вестник „Ди Ърли Бърд“ има задачата да помогне на държавните служители, като отразява по-важните неща в пресата. Сутрешните издания на всички големи американски вестници пристигат в окръг Колумбия със самолет. И още преди изгрев-слънце статиите, засягащи държавните операции по един или друг начин, вече са подбрани. След това материалите се изрязват, размножават се и се пускат по различните кабинети, чиито служители имат задачата да повтарят същата процедура и за шефовете си. Този процес е особено труден за Белия дом, където хората се интересуват от абсолютно всичко. Доктор Елизабет Елиът бе специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Тя бе пряко подчинена на доктор Чарлс Алден, който имаше същата титла, но без прилагателното „специален“. Тази сутрин Лиз, наричана още Е.Е., носеше моден ленен костюм. Последните модни тенденции повеляваха на бизнес дамата да се облича не по мъжки, а по женски маниер. Идеята бе, че по този начин и най-завеяните мъже ще могат да правят разлика между себе си и жените. Пък и нямаше смисъл от прикриване на истината. А истината бе, че доктор Елиът имаше доста привлекателна фигура и обичаше дрехите, подчертаващи този факт. Висока метър и седемдесет и два, с фино тяло, поддържано с изморителна работа и лоша храна, тя съвсем не бе възхитена, че е втора цигулка на Чарли Алден. Пък и Алден бе завършил Йейл. От своя страна Лиз до неотдавна преподаваше политология в Бенингтън и отказваше да се съгласи с факта, че Йейл е смятан за най-престижния университет. Който и да го твърдеше. Програмата й в Белия дом бе значително по-лека от предишната. Особено пък сега в Отдела по национална сигурност. Президентът Фаулър съвсем не смяташе, че най-важното нещо сутрин е докладът на разузнаването. Ситуацията в света бе доста по-спокойна от тази при предшествениците му и основното внимание на президента заемаха вътрешните проблеми. А коментарите по въпроса можеха да се научат от сутрешните новини. Фаулър използваше това предимство, като гледаше две или повече програми наведнъж — странност, вбесявала жена му и все още учудваща помощниците му. Привичката на президента позволяваше на доктор Алден да идва на работа не по-рано от осем сутринта. След като изслушваше докладите на помощниците си, той отиваше да информира Фаулър към 9,30. Президентът не обичаше да се занимава със служителите на ЦРУ. Затова именно Е. Е. трябваше да пристига в шест, да преглежда пощата и куриерските съобщения, да ги сверява с дежурните офицери в ЦРУ (които също не харесваше) както и със съответните служители в отбраната и Държавния департамент. Освен това трябваше да прочете „Ди Ърли Бърд“ и да подбере статиите, интересуващи почитаемия доктор Чарли Алден. „Сякаш съм някаква скапана, превъртяла секретарка“ — пенеше се Е. Е. Тя смяташе Алден за човек на противоречията. Либерал, говорещ консервативно, женкар, защитаващ женските права, и внимателен мъж, който сигурно използваше съпругата си като домакинска прислужница. Че освен това се славеше като талантлив наблюдател, удивително способен пророк и автор на дузина книги — всичките дълбокомислени и проницателни, — нямаше значение. Той бе заел мястото, обещано й още докато Фаулър се намираше на светлинни години от Белия дом. Компромисът, поставил Алден в западното крило, а нея на партера, бе само едно от действията, които политиците използваха, за да нарушат обещанията си, без дори да се извинят. Вицепрезидентът поиска и получи своето — настани един от хората си в кабинета, предназначен за нея. А Е. Е. бе изритана в най-хубавата канцелария на партера. В замяна на това бъдещият вицепрезидент разгорещено се бе впуснал в предизборната кампания, накланяйки везните в полза на Фаулър. Именно той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която Робърт Дж. Фаулър все още щеше да бъде губернатор на Охайо. И така Елизабет получи тесничката канцелария на партера и започна да изпълнява ролята на секретарка и/или административен помощник на някакъв си възпитаник на Йейл. Той пък от своя страна веднъж месечно се появяваше по телевизията, за да си бъбри с хората от кабинета, докато тя стои в резервите. Доктор Елизабет Елиът бе в обичайното си утринно настроение — мрачно. Че е така, можеше да свидетелства всеки служител от персонала на Белия дом. Тя излезе от канцеларията си и се гмурна в бъркотията по коридорите, за да си вземе чаша кафе. Силната напитка още повече развали настроението й. Тази мисъл я накара да се усмихне вътрешно. Тя не си правеше труда да раздава усмивки на охраната, покрай която минаваше всяка сутрин. В крайна сметка те бяха само ченгета, а те не са нещо, за което си струва да се напрягаш. Храната се сервираше от флотски стюарди. Единственото им добро качество бе, че са предимно емигранти и в голямата си част филипинци. В тяхно лице тя виждаше срамното наследство на американската колониална политика. Секретарките и другият помощен персонал не се подбираха с оглед политическите им пристрастия. В една или друга степен те бяха просто бюрократи. Важните хора в сградата си оставаха политиците. Е. Е. пазеше чара си единствено за тях. На свой ред хората от охраната не й отделяха повече внимание, отколкото се полага на кучето на президента, каквото той нямаше. И те, както и професионалистите, обслужващи Белия дом, се интересуваха единствено от изпълнението на задълженията си. Пристигането и заминаването на най-различни егота в човешки облик не ги интересуваха. Хората се сменяха, а професионалистите оставаха. Кастовата система на Белия дом има дълга история. Всяка от прослойките в нея смята другите за по-низши. Елиът се върна в канцеларията си, остави кафето на бюрото и се протегна. За разлика от Бенингтън въртящият се стол бе удобен — както впрочем и всичко в Белия дом. Дългите седмици на ранни ставания и среднощна работа обаче си казваха думата и физическото напрежение се трупаше върху психическия тормоз. Тя си каза, че трябва да поднови упражненията. Поне да започне да се разхожда. Много от служителите използваха обедната почивка за това. По-енергичните дори бягаха. Някои от жените например не пропускаха шанса да се раздвижат с несемейните офицери от охраната. Явно късите прически и опростеното мислене, което вървеше в комплект с офицерската униформа, им допадаха. Но Е. Е. нямаше време за подобни волности и затова се протегна още веднъж, преди отново да седне на стола с тиха ругатня. Вместо да си остане директор на катедра в най-престижния женски колеж, тя се бе превърнала в секретарка на някакво си парвеню от Йейл. Но ругатните нямаше да помогнат и тя се залови за работа. Вече бе прочела половината „Бърд“ с жълт флумастер в ръка. Обърна на нова страница. Статиите бяха подредени неравномерно. Тази глупава подредба я дразнеше още повече, защото Е. Е. имаше мания за ред. В началото на единадесета страница се мъдреше малка статия от „Хартфорд Коурант“. „БАЩИНСТВОТО НА АЛДЕН“ — гласеше заглавието. Ръката й замръзна във въздуха. — Какво? C> „Тази седмица в Ню Хейвън госпожица Марша Блум ще попълни документ, с който обявява за баща на дъщеря си професор Чарлс У. Алден. Бивш председател на историческата катедра в Йейл, в момента той изпълнява длъжността съветник по националната сигурност на президента Фаулър. Госпожица Блум, която е кандидат за докторска титла по руска история, твърди, че с професора я свързва двегодишна връзка. Тя възнамерява да съди Алден за издръжка…“ C$ — Старият му похотлив пръч! — прошепна на себе си Елиът. И това бе самата истина. Мисълта й дойде сякаш в момент на просветление. Сърдечните авантюри на Алден вече бяха станали обект на хумористичната рубрика в „Поуст“. Чарли преследваше поли, рокли и всякакво облекло, което бе в женски род. „Марша Блум… Еврейка? Вероятно. Глупакът е задявал една от студентките си. Дори я е свалил. Интересно, защо ли просто не е направила аборт? Обзалагам се, че просто я е разкарал и тя е била толкова бясна, че… О, за бога, днес трябва да лети за Саудитска Арабия… Не можем да допуснем това… Идиот такъв! Без никакво предупреждение. Не е говорил с никого. Не може да е говорил. В противен случай щях да чуя. Тези тайни обикновено траят толкова, колкото е необходимо, за да ги повториш в тоалетната. Ами ако самият той не е знаел? Дали тази Блум е сърдита на Чарли? — усмихна се злобно Е. Е. — Разбира се, че е.“ Елиът вдигна слушалката… и се замисли. Човек не можеше да се обади направо в спалнята на президента. Не и за каквото и да е. Особено пък ако има възможност да извлече полза от съобщението си. От друга страна… Какво ли щеше да каже вицепрезидентът? Все пак Алден бе от неговите хора. Но вицепрезидентът бе с вързани ръце. Нима не бе предупредил Чарли да внимава с жените? Да, още преди три месеца. Най-големият грях на един политик. Бяха го хванали. „Е, не с ръка в буркана със сладко — засмя се злорадо тя. — Да се заплесне по една от студентките си. Какъв тъпанар!“ И този човек съветваше президента как да води държавата. Елизабет едва не се разсмя с глас. Положението трябваше да се овладее. Феминистките щяха да надигнат глас. Въобще нямаше да се съобразяват с глупостта на тази Блум, която е пропуснала да предотврати нежеланата — дали? — бременност. Типично по феминистки. В края на краищата за какво БЯХА контрацептивите. Тя бе направила своя избор. Точка. За феминисткото общество случаят бе повече от ясен. Още един похотливец се бе възползвал от наивността на беззащитна жена. И той служеше на президент, обявил се за поддръжник на феминистките. Привържениците на движението за премахване на аборта също щяха да реагират. Дори още по-остро. Напоследък кампанията им се увенча с успех, който до голяма степан бе необясним за Елизабет. Двама консервативни сенатори прокарваха законопроект, имащ за цел да принуди „незаконните бащи“ да издържат извънбрачните си деца. В крайна сметка тези неандерталци се бяха сетили, че ако премахнат аборта, някой ще трябва да се грижи за нежеланите деца. Морализаторската тълпа бе предприела сериозни действия, които вече засягаха и администрацията на Фаулър. За идиотите с радикални убеждения Алден щеше да бъде поредният безотговорен развратник. На всичко отгоре бял — още по-добре — и член на администрацията, която ненавиждаха. Само за няколко минути Е. Е. прецени всички аспекти на положението. Стараеше се да бъде обективна и да погледне през очите на Алден. Какво можеше да направи? Да отрече бащинството? Кръвната проба щеше да докаже всичко. Пък и евентуален тест означаваше врява до бога. Алден нямаше да се съгласи на този вариант. Ако пък го признаеше… Е, ясно е, че не може да се ожени за момичето (в статията пишеше, че е само двадесет и четири годишна). Поемането на издръжката щеше да е признание за бащинство, т.е. сериозно нарушение на правилата на академичната общност. В края на краищата се предполагаше, че професорите не спят със студентките си. Фактът, че става точно обратното, бе без значение и Е. Е. го знаеше. Както и в политиката, важно бе нищо да не се разчува. Веселите анекдотчета, разменяни по обед в стола на факултета, веднъж достигнали пресата, се превръщаха в опозоряващи деяния. „С Чарли е свършено, и то точно сега…“ Е. Е. набра номера на президентската спалня. — Президентът, моля. Обажда се доктор Елиът. Последва пауза, през която охраната питаше президента дали ще приеме обаждането. „Господи, дано не съм го хванала в клозета!“ Но вече бе твърде късно да се тревожи за това. В другия край на линията ръката се махна от микрофона. Елиът чу шума от самобръсначката на президента и дрезгавия му глас: — Какво има, Елизабет? — Господин президент, имаме малък проблем. Мисля, че трябва веднага да го видите. — Веднага? — Да, сър. Това е потенциална опасност. Мисля, че ще имате нужда и от Арни. — Не е предложението, което… — Не, господин президент. Нещо друго. Не се шегувам. Има доста сериозна потенциална опасност. — Добре, качи се след пет минути при мен. Предполагам, че ще можеш да почакаш, докато си измия зъбите? — Малко президентски хумор. — Пет минути, сър. Връзката прекъсна. Елиът бавно постави слушалката на мястото й. Пет минути. Трябваше й повече време. Тя грабна грима си от чекмеджето и се спусна към най-близката тоалетна. Бърз поглед в огледалото… Не, първо трябваше да се погрижи за сутрешното кафе. Стомахът й копнееше за таблетка против киселини. Тя я глътна и огледа косата и лицето си. Бяха добре. Може би малко руж по лицето… Професор Елизабет Елиът с твърда крачка се върна в канцеларията си. Там се позабави още половин минута за последни приготовления, след което взе „Ди Ърли Бърд“ и се отправи към асансьора. Той вече я чакаше с отворена врата. Обслужваше го агент от охраната, който се усмихна на любезната кучка само защото си беше любезен по принцип. Дори и с хора като Е. Е. — Накъде? Доктор Елиът очарователно се усмихна. — Издигаме се — каза тя на изненадания агент. > 5. > ПРОМЕНИ И ВОЙНИЦИ Райън стоеше в посолството на САЩ и чакаше. Трябваше да заеме мястото на доктор Алден за преговорите в Рияд. Принцовете мразят промените в програмата си не по-малко от всеки друг и тъй като Джак имаше среша точно с принц, му се налагаше да изчака времето, по което би трябвало да кацне самолетът на Алден от другия край на света. След три часа на Райън му дотегна да гледа сателитна телевизия и реши да се поразходи. Бодигардът дискретно го последва. По друго време Райън щеше да използва агента като професионален гид, но не и този път. Днес искаше разсъдъкът му да почине. Това бе първото му посещение в Израел и не искаше впечатленията му да се повлияни от друг. Докато се разхождаше, през главата му отново минаваха кадрите, видени по телевизията. Улиците на Тел Авив бяха горещи. Още по-гореща щеше да бъде и следващата му спирка. Навсякъде гъмжеше от бързащи хора, тръгнали на покупки или по работа. Виждаха се и обичайният брой полицаи. По-необичайна обаче бе гледката на тук-там мяркащите се цивилни с автомати „Узи“ в ръка. Те без съмнение отиваха — или се връщаха — на запасняшки сбор. Видът им безспорно би шокирал всеки американски пацифист (и би стоплил сърцето на милитаристите). Райън си помисли, че оръжието сигурно изкарва ума на джебчиите и уличните крадци. Въпреки че обикновените престъпления тук бяха рядкост. За сметка на тях изобилстваше от терористични атентати и други неприятни случки. На всичко отгоре, вместо да се подобряват, нещата се влошаваха. Но констатацията не бе от вчера. „Обетованата земя, свещена за християни, мюсюлмани и евреи“ — помисли си той. Историческата неволя на този район бе, че се намира на кръстопът. От една страна, между Европа и Африка — римляните, гърците и египетските империи, — а от друга, Азия — вавилонците, асирийците и персите. А както е известно, едно от основните правила във военната история гласи, че кръстопътят винаги е място на борби. Изгревът на християнството и на ИСЛЯМА, седем века след него, не бяха променили нещата. Те по-скоро бяха разделили спорещите по друг критерий и бяха придали по-голямо религиозно значение на кръстопътя, за който се воюва вече три хилядолетия. Но това разделяне е направило войните още по-ожесточени. Когато става въпрос за този регион, цинизмът сам идва на езика. Първият кръстоносен поход през 1096 година — ако Райън не грешеше — е бил завоевателен. Рицарите и благородниците като всички страстни хора са имали повече деца, отколкото замъците и църквите им са могли да изхранят. Благородническите синове едва ли са можели да се захванат със земеделие и оцелелите от детските болести е трябвало да отидат някъде. Тогава идва съобщението на папа Урбан II, че неверниците са завзели земята на Христос. То е чудесна възможност за една завоевателна война, чрез която да се възвърне Светата земя, да се намерят нови феодални владения, крепостни селяни и търговски пътища към Ориента. От тях щели да дойдат така желаните данъци. Няма значение коя перспектива е била по-важна — духовната или материалната. Важното е, че всички са знаели и за двете. Джак се зачуди колко ли различни крака са тропали по тези улици и как са съвместили личните си, политически и търговски стремежи с поне на думи свещената цел. Безспорно същото важи и за мюсюлманите. Триста години след Мохамед користните цели са се преплели със светите — точно както е станало и при християните. Между чука и наковалнята са се оказали евреите. Тези, които са оцелели от римляните, и тези, които са успели да се завърнат. В началото на второто хилядолетие евреите са били потискани повече от християните. Но оттогава положението се е променило, и то неведнъж. „Досущ като кокал. Като вечен кокал, за който се бият безброй прегладнели псета.“ Но причината за оцеляването на кокала и за постоянното прииждане на кучетата през вековете е самата земя. Толкова много история. Тук са идвали безброй исторически личности, включително и Божият син, в когото вярваше и католическата половина на Райън. Като оставим настрани местоположението, този тесен мост между континенти и култури съхранява мисли, идеи, надежди, оживели в хорските умове. Те по странен начин се преплитат в камъните и пясъка на това непривлекателно място, в което може да се влюби само скорпион. За Джак в света съществуваха пет големи религии, от които само три се бяха разпрострели извън границите на възникването си. Тези три съществуваха на няколко мили земя, в която се намираше сега. „Така че именно тук е мястото, където се сражават.“ Богохулството бе вледеняващо. В крайна сметка монотеизмът се бе родил именно тук, нали? Родена от евреите и отгледана от християните и мюсюлманите, идеята бе израснала върху тази земя. Евреите — израелци бе твърде странен термин — бяха защитавали вярата си с упорито ожесточение в продължение на хиляди години. Сломявайки съпротивата на анимистите и езичниците, те бяха успели да издържат и на най-тежкото изпитание — борбата с религии, израснали от собствените им идеи. Не изглежда честно — разбира се, въобще не е честно, — но религиозните войни са най-варварските от всички. Ако човек се бори в името на самия Бог, то той е способен на чудеса. Противниците му пък също се бият срещу Бог — ужасен и заклеймен. Така че всеки войник се вижда като Божи меч — отмъстител. Задръжките са невъзможни. Действията по наказване на врага/грешника са оправдани от всяка гледна точка. Плячкосването, грабежът, клането — всички човешки престъпления се превръщат в нещо повече от право. Те стават задължение, свещен завет и в никакъв случай грях. Нещо повече от прегрешение заради сладостта на греха. Това е знание, че можеш да извършиш всичко, защото Бог е с теб. В Англия рицарите, участвали в кръстоносни походи, са били погребвани под паметници с кръстосани, а не поставени един до друг крака — знак на свят кръстоносец. За да знаят поколенията, че този човек е служил на Бога. Че е миел меча си в детска кръв, че е изнасилвал всичко попаднало пред самотния му поглед и не е крадял само вкоренените в земята дървета. Евреите по-често са били жертви, но не са пропускали да завъртят меча, защото достойнствата и пороците са еднакви за всички хора. „Копелетата сигурно са обичали да го правят — помисли си безрадостно Джак, докато наблюдаваше как един полицай разрешава някакъв спор на ъгъла. — Сигурно по онова време е имало и добри хора. Какво ли са правили те? Какво ли са мислили? Какво е мислил Бог?“ Но Райън не бе нито свещеник, нито равин, нито пък имам. Райън бе висш офицер от разузнаването. Инструмент в ръцете на своята страна. Наблюдател и куриер на информация. Той продължи да оглежда наоколо и забрави за историята. Хората бяха облечени подходящо за ужасната жега. Невъобразимият шум му напомни за Манхатън. Голяма част от минувачите носеха портативни радиоприемници. В един от ресторантите на улицата поне десет човека слушаха емисията новини. Джак се усмихна на своите хора. Радиото в колата му бе настроено на всички новинарски станции в окръг Колумбия. Очите на хората опипваха всичко наоколо. Те бяха толкова предпазливи, че на Джак му трябваха няколко минути, за да го осъзнае. Приличаха на очите на собствените му бодигардове. Подготвени за всякаква опасност. Е, това бе нормално. Инцидентът с равините не бе предизвикал вълна от насилие, но всички я очакваха. Райън не се изненада, че хората не виждаха по-голямата заплаха, идваща от липсата на насилие. Израел страдаше от късогледство, имащо точно определена причина. Израелците, обградени от страни, които с радост щяха да изгледат изчезването на еврейската държава, бяха развили параноята си в изкуство, а националната сигурност — в мания. Деветнадесет века след Масада* и диаспората те се бяха завърнали в свещената земя, бягайки от робството и геноцида… само за да намерят същото. Единствената РАЗЛИКА бе, че сега те държаха меча и знаеха добре да го въртят. Но и това ги извеждаше в задънена улица. Войните трябваше да завършат с мир, но никоя от техните войни не бе завършила. Бяха спирали, прекъсвали, но нищо повече. За Израел мирът бе само кратка пауза, през която да погребат мъртъвците си и да обучат следващото поколение войници. Избягвайки изтреблението от християнски ръце, евреите бяха заложили съществуването си на победа над мюсюлманските народи. Те от своя страна веднага бяха изявили желание да довършат започнатото от Хитлер. И Бог сигурно си мислеше същото, което бе мислил и по времето на кръстоносните походи. За нещастие дела като пресушаването на едно море и спирането на хода на слънцето съществуваха само в Стария завет. Сега хората сами трябваше да решават проблемите си. Но човечеството не винаги върши това, което трябва. Когато Томас Мор написал „Утопия“ — страната, в която всички постъпват морално, — той е дал едно и също име както на произведението си, така и на острова. Всъщност „Утопия“ означава „никъде“. Джак поклати глава и сви по друга улица, обрамчена от бели къщи. [* Масада — римска крепост, построена през 37–31 г. пр.н.е. — символ на еврейската солидарност саможертвеност. — Бел.прев.] — Здравейте, доктор Райън. Мъжът бе около петдесет и пет годишен, по-нисък, но по-широкоплещест от Джак. Имаше късо подстригана брада, в която се виждаха снопчета посивели косми. Не приличаше толкова на евреин, колкото на командир от асирийската армия на Синахериб*. В ръцете му чудесно биха стояли както широк меч, така и боздуган. Ако не се усмихваше, Джак вече щеше да съжалява, че Джон Кларк не е наблизо. [* Синахериб — асирийски владетел (705–680 г. пр.н.е.). — Бел.прев.] — Здравей, Ави. Радвам се да те видя. Генерал Аврам Бен Якоб изпълняваше същата длъжност като Джак, но в „Мосад“. Бе заместник-директор на израелската разузнавателна агенция. Започнал като армейски офицер от кариерата, Ави бе станал един от хората, с които се съобразяваха в занаята. Парашутист с огромен опит, през 1968 година той бе привлечен за разузнаването от Рафи Ейтан*. През последните няколко години пътищата на Ави и Джак се бяха кръстосвали неведнъж, но винаги във Вашингтон. Райън изключително много уважаваше професионалните умения на Бен Якоб. Но съвсем не бе сигурен какво е мнението на генерала за него. Ави доста умело прикриваше мислите и чувствата си. [* Генерал Рафаел Ейтан. — Бел.прев.] — Какви новини носиш от Вашингтон, Джак? — Всичко, което знам, научих от телевизора в посолството. Все още нямам официално съобщение, но дори и да имах, ти знаеш правилата не по-зле от мен, Ави. Намира ли се някъде наблизо ресторантче, в което човек може да похапне? Това, разбира се, вече бе планирано. След две минути и стотина метра двамата седяха в задната стаичка на уютен семеен ресторант. Така бодигардовете им можеха да са спокойни. Бен Якоб поръча две бири „Хайнекен“. — Там, където отиваш, не сервират бира. — Горещо е, Ави. Много горещо — отвърна Райън след първата глътка. — Разбрах, че заемаш мястото на доктор Алден в Рияд. — Как могат хора от моята черга да заемат мястото на доктор Алден където и да било? — Ще водиш преговорите си по същото време, в което Адлер ще преговаря с нас. Ще ни е интересно да научим какво си подготвил. — В такъв случай сигурно няма да имаш нищо против да изчакаш. — Значи без аванси. Дори ако говорим като професионалисти? — Особено пък ако говорим като професионалисти. Джак пиеше направо от бутилката. Погледна менюто и видя, че е на иврит. — Предполагам, че ще трябва да се доверя на твоя вкус… Ах, този глупак! „И преди съм сърбал попарата, надробена от другите, но никога не е била толкова гореща.“ — Алден — констатира Ави. — С него сме почти връстници. Боже мой, не е ли разбрал, че опитните жени са и по-надеждни, и по-сръчни? — Дори и по сърдечните въпроси генералът показваше завиден професионализъм. — Можел е просто да обръща повече внимание на жена си. — Постоянно забравям, че си ревностен католик — ухили се Бен Якоб. — Въпросът не е там, Ави. Кой глупак може да иска повече от една жена в живота си? — попита с каменно изражение Джак. — С него е свършено. Такава е оценката на посолството ни. — „Но какво означава това?“ — Може и да си прав. Никой не е искал мнението ми. Аз наистина уважавам този човек. Той дава отлични съвети на президента. Вслушва се в думите ни и когато не е съгласен с управлението, обикновено има сериозни мотиви. Преди шест месеца ме завари неподготвен. Просто е брилянтен. Но да се държи по този начин… е, всички сме грешни. Каква тъпа причина да загубиш такава работа. Не може ли да си държи панталоните закопчани. — „И какво време избра само“ — ядосваше се Джак. — Такъв тип хора не са за правителствена служба. Компрометират се твърде лесно. — Руснаците вече не прибягват до подобни номера… Пък и момичето е еврейка, нали? Някой от вашите ли е, Ави? — Доктор Райън! Нима съм способен на такава постъпка? Ако мечките можеха да се смеят, то смехът им сигурно щеше да прилича на боботенето на Ави Бен Якоб. — Вярно, как не се сетих. Ако бяхте вие, щеше да има и опит за изнудване. Забележката на Джак почти премина границите на благоприличието. Генералът присви очи. — Това не е наша операция. Да не мислиш, че сме луди? Алден ще бъде заменен от доктор Елиът. Райън вдигна поглед от бирата си. Не беше се сетил за това. „Мамка му…“ — Тя не е само твоя приятелка, но и наша — забеляза Ави. — На колко министри си противоречил през последните двадесет години, Ави? — На нито един, разбира се. Райън изсумтя и довърши бутилката. — Какво точно каза преди малко? Онази част за говоренето между професионалисти. Помниш ли? — И двамата сме в един и същи бизнес. Понякога, ако имаме късмет, се вслушват в думите ни. А понякога ни слушат и когато не сме прави… Генерал Бен Якоб не отклони твърдия си спокоен поглед от лицето на Райън при тези думи. Той истински харесваше Джак като човек и професионалист, но личните чувства нямаха място в разузнаването. Ставаше нещо фундаментално. Скот Адлер бе ходил в Москва. След това двамата с Райън бяха посетили кардинал Д’Антонио във Ватикана. По първоначалния план Адлер и Райън трябваше да се срещнат с израелския външен министър, но изненадващата faux pas* на Алден бе променила положението. [* Faux pas (фр.) — погрешна стъпка. — Бел.прев.] Дори и за професионален разузнавач Ави Бен Якоб бе информиран доста добре. На въпроса дали Израел е най-стабилният съюзник на Америка в Близкия изток Райън бе започнал да говори глупости. Ави прецени, че това е нормално за един историк. Но каквото и да мислеше Райън, повечето от американците гледаха на Израел точно по този начин. В резултат израелците знаеха за вътрешните работи на американското правителство повече от всяка друга страна в света. Дори повече от англичаните, които поддържаха формални връзки с американската разузнавателна централа. Източниците на генерал Бен Якоб го информираха, че зад цялата операция стои именно Райън. Това му прозвуча невероятно. Джак бе доста умен, почти колкото Алден, но не можеше да надскочи ролята си на слуга. Предпочиташе вместо актьор да е декор на политическата сцена. Освен това американският президент не го харесваше и не криеше факта от обкръжението си. Ави знаеше също, че Елизабет Елиът открито мрази Райън. Причината бе някаква случка преди изборите. Незначителна подробност или остри думи. Е, министрите бяха пословично докачливи. „Не като нас с Райън“ — помисли си генерал Бен Якоб. И двамата неведнъж бяха гледали смъртта в очите. Може би ги сближаваше именно това. Нямаше нужда да мислят по един и същ начин. Важно бе взаимното уважение, което изпитваха. Москва, Рим, Тел Авив, Рияд. Какво можеше да се заключи от това? Скот Адлер бе човек на държавния секретар Талбът. Добре известен с професионалните си достойнства на дипломат. Талбът също бе умен. Макар и да не впечатляваше с нещо особено, президентът Фаулър се бе обградил с първокласен кабинет и лични съветници. „С изключение на Елиът“ — поправи се Ави. Талбът използваше заместника си Адлер за подготвителните работи. А когато преговаряше самият той, Адлер неотлъчно го следваше. Най-изумителното бе, че нито един от информаторите на „Мосад“ нямаше представа какво става. „Нещо важно в Близкия изток — казваха те. — Не съм сигурен какво… Чух, че Джак Райън от управлението също е в играта…“ Край на доклада. Звучеше вбесяващо, но Ави бе свикнал. Разузнаването бе игра, в която никога не ти позволяваха да видиш всички карти. Братът на Бен Якоб работеше като педиатър и се сблъскваше със същите трудности. Разбира се, той винаги можеше да пита, да посочва, да опитва… — Джак, трябва да кажа нещо на шефовете си — каза генерал Бен Якоб умолително. — Хайде, генерале — отвърна Джак и махна към келнера за нова бира. — Разкажи ми какво се случи при Стената на плача. — Човекът бе — е луд. В болницата го наглеждат, за да не посегне на живота си. Жена му го е напуснала, попаднал е под влияние на религиозни фанатици и… — повдигна рамене Бен Якоб. — Беше ужасна гледка. — Вярно е, Ави. Имаш ли представа в какво политическо положение се намирате сега? — Джак, пред този проблем сме изправени от… — И аз си помислих същото. Ави, ти си умно момче, но въобще не разбираш какво става в момента. Наистина не разбираш. — Обясни ми тогава. — Не исках да те обидя и го знаеш. Случилото се преди няколко дни промени нещата завинаги, генерале. Трябва да го осъзнаеш. — Към какво ги е променило? — Ще се наложи да изчакаш. Аз също трябва да спазвам заповедите си. — Нима страната ви ни заплашва? — Да ви заплашва? Това няма да се случи никога, Ави. И как би могло? Райън се предупреди, че се е разприказвал. „Тази човек е добър“ — напомни си той. — Но вие не можете да диктувате политиката ни. Джак сдържа отговора си. — Ти си умен, генерале, но аз все пак имам заповеди. Трябва да почакаш. Съжалявам, че хората ти във Вашингтон са неспособни да ти помогнат, но и аз не мога да го сторя. Бен Якоб отново смени тактиката. — Аз дори ти плащам обяда, а моята страна съвсем не е богата като твоята. Тонът му разсмя Джак. — Бирата също е добра. Както каза, там, където си мислиш, че отивам, няма да я има. Ако наистина отивам там… — Екипажът на самолета ти вече е обявил направлението на полета. Проверих. — И това ми било секретност — отвърна Джак и прие новата бутилка, като се усмихна на келнера. — Ави, нека да не говорим повече за това. — Наистина ли си мислиш, че сме способни да заложим националната ви сигурност на карта? „Да!“ — помисли си генералът, но не каза нищо. Предпочете да си замълчи. Но Райън не се поддаде и използва тишината, за да промени темата. — Разбрах, че си станал дядо. — Да. Дъщеря ми добави нови сиви кичури в брадата на баща си. И тя има дъщеричка. Леа. — Имаш думата ми, Ави. Леа ще израсне в сигурна страна. — И кой ще се погрижи за това? — попита Бен Якоб. — Същите хора, които винаги са се грижили. Райън се поздрави за отговора. Горкият човек наистина отчаяно се нуждаеше от информация и Джак се натъжи, че го показва толкова явно. „Е, дори и на най-добрите се случва да бъдат притиснати в ъгъла…“ Бен Якоб мислено си отбеляза да опресни досието на Райън. При следващата им среща трябваше да има повече информация. Генералът не обичаше да губи в нищо. Доктор Чарлс Алден седеше в кабинета си и размишляваше. Разбира се, все още нямаше да напуска. Това щеше да увреди администрацията на Фаулър. Подписаната му оставка, която седеше на зеленото преспапие, бе за края на месеца. Но тя беше само за пред хората. От днес задълженият му свършиха. Той щеше да се показва, да чете доклади, да прави бележки, но работата му изцяло щеше да се върши от Елизабет Елиът. Президентът съжаляваше, но не го показа. „Съжалявам, че трябва да се разделим, Чарли. Наистина съжалявам. Особено пък в такъв момент. Но се страхувам, че това е единственото решение…“ Макар и да бе вбесен, Алден успя да запази самообладание в Овалния кабинет. Дори и Арни ван Дам се бе показал достатъчно човечен, за да забележи: „По дяволите, Чарли.“ Въпреки гнева от политическия удар по шефа му Арни поне бе намерил сили да покаже някаква симпатия. Но не и Боб Фаулър, закрилникът на бедните и беззащитните. С Лиз бе още по-зле. Надменната кучка не продума, но погледът й говореше достатъчно красноречиво. В крайна сметка тя щеше да обере каймака. Знаеше го и вече предвкусваше удоволствието. Официалното съобщение бе предвидено за сутринта. Но пресата вече знаеше. Можеха само да гадаят кой се е изпуснал. Елиът, празнувайки победата? Арни ван Дам, бързащ да овладее положението? Или дузината други? Във Вашингтон преходът от славата към забвението е бърз. Притесненото изражение на секретарката му. Пресилените усмивки на останалите бюрократи в западното крило. Но забвението идваше след проблясъка от известност, целяща да разгласи факта. Също като присвяткащата светлина на избухваща звезда, обществената смърт е предшествана от оглушителни фанфари. Това бе работа на медиите. Телефонът се скъсваше да звъни. Сутринта пред къщата му чакаха поне двадесет журналисти с фокусирани камери и насочени в лицето му прожектори. И той бе разбрал какво се е случило, още преди да успеят да му зададат първия въпрос. Тази тъпа малка кучка! С кравешките си очи, кравешкото си виме и широките си кравешки хълбоци. Как можа да сглупи толкова? Професор Чарлс Уинстън Алден стоеше в мекото си кресло и гледаше скъпото си бюро. Главата му се пръскаше от божа и той го отдаваше на гнева и стреса. И бе прав. Но пропусна да отчете, че кръвното му налягане се бе увеличило почти два пъти и стресът го караше да расте още. Пропусна да отбележи и факта, че през последната седмица не бе вземал лекарствата си. Като типичен професор той вечно забравяше малките неща, защото умът му се рееше из висините. И бе изненадан. Всичко започна като нарастваща слабост в част от кръга на Уилям — кръвоносната система на мозъка. Предназначението му бе да подава кръв до всички клетки. С времето обаче той се състарява. Двадесетте години високо кръвно налягане и вземането на лекарствата само преди посещението при лекаря оказаха влиянието си. Към това се прибави и срутването на кариерата му, придружено с публично обезчестяване. Резултатът бе спукването на кръвоносния съд в дясната част на главата му. Свирепата мигрена внезапно се превърна в смърт. Очите на Алден широко се отвориха, а ръцете му посегнаха към черепа, сякаш се опитваха да предотвратят пръсването му. Но вече бе късно. Разкъсването се разшири и кръвта продължи да изтича. Важни части на мозъка му останаха без кислород, а мозъчното кръвно налягане се увеличи до степен, в която другите клетки бяха притискани до крайност. Макар и парализиран, Алден още дълго време остана в съзнание. Брилянтният му ум регистрира това състояние с поразителна яснота. Неспособен да се движи, той разбра, че смъртта е близо. „Толкова близко — помисли си той, докато умът препускаше, за да изпревари смъртта. — Тридесет и пет години, за да стигна дотук. Всичките книги. Всичките семинари. Умните млади студенти. Академичната общност. Телевизионните дискусии. Кампанията. Всичко, за да стигна дотук. Бях толкова близко до постигането на нещо важно. О, Господи! Да умра сега, по този начин!“ Но доктор Алден знаеше, че смъртта е тук и трябва да я приеме. Надяваше се, че някой ще му прости. В крайна сметка не бе лош човек, нали? Толкова се бе старал да направи света по-добър и сега, пред прага на нещо наистина важно… И какво значение имаше за другите, ако го бе постигнал, докато се е катерил по някаква си глупава малка крава… В последния момент той осъзна, че щеше да е много по-добре, ако научните разработки и интелектът бяха останали единствената му страст… Опозоряването на Алден и фактическото му уволнение не позволиха трупът му да бъде открит бързо. Вместо както обикновено да звъни на всеки няколко минути, секретарката го потърси едва след час. Тъй като отклоняваше всички телефонни обаждания, не счете за нужно да го безпокои по-рано. Разбира се, и по-ранната реакция нямаше да промени нищо, освен може би да предпази секретарката от угризения на съвестта. Когато най-после свърши работата си и бе готова да си тръгне, тя реши, че е добре да му се обади. Позвъни му по вътрешната връзка, но не получи отговор. Тя се намръщи, изчака малко и отново позвъни. Пак нищо. Секретарката стана, отиде до вратата и почука. Най-накрая отвори и изпищя толкова силно, че я чу дори охраната пред Овалния кабинет в срещуположното крило. Първа пристигна Хелън д’Агустино — един от личните бодигардове на президента. Тя тъкмо се разхождаше из коридора, за да почине след дългия ден седене. — По дяволите! — каза тя и почти за същото време извади пистолета си. Никога през живота си не бе виждала толкова кръв. Тя изтичаше от дясното ухо на Алден и капеше в локвата на бюрото. Д’Агустино незабавно извика помощ по радиопредавателя си. Сигурно го бяха застреляли в главата. Очите й бързо пребродиха стаята над дулото на нейния „Смит & Уесън“ — модел 19. „Прозорците са затворени.“ Тя се спусна в кабинета. „Няма никой. Тогава какво?“ Д’Агустино опипа врата на Алден, за да провери пулса на сънната артерия. Разбира се, такъв нямаше, но професионализмът й диктуваше, че трябва да провери. Вън от кабинета всички изходи на Белия дом бяха блокирани, охраната се разхождаше с извадени пистолети, а посетителите не смееха да мръднат от местата си. Бодигардовете претърсваха цялата сграда. — Проклятие! — отбеляза Пит Конър при влизането си в кабинета. — Претърсването завърши! — съобщи нечий глас в слушалките на двамата. — Сградата е чиста. ЯСТРЕБ е в безопасност. ЯСТРЕБ бе кодовото название на президента, което използваше охраната. Плод на чувството й за хумор, то едновременно добре се връзваше с името му* и иронизираше водената от него политика. [* Фаулър (анг.) — букв. ловец на птици. — Бел.прев.] — Линейката пристига след две минути — добавиха от центъра за свръзка. Можеха да докарат линейка по-бързо, отколкото хеликоптер. — Спокойно, Дага — каза Конър. — Мисля, че е получил удар. — Отдръпнете се! — нареди главният корпусен лекар на морските пехотинци. Охраната знаеше как да оказва първа помощ, но в Белия дом винаги дежуреше медицински екип и корпусният лекар пристигна пръв. Имаше чанта, подобна на носените от санитарите по време на бойни действия, но не я отвори. По бюрото имаше твърде много кръв и той видя, че вече е започнала да се съсирва. Корпусният лекар реши да не пипа тялото. Кабинетът бе място на евентуално престъпление и охраната винаги го предупреждаваше какво да прави при такива случаи. Повечето от кръвта бе изтекла през дясното ухо на доктор Алден. От лявото също се процеждаха няколко капки. Посиняването вече бе обхванало всички видими части на лицето. Не бе трудно да се постави диагноза. — Мъртъв е от около час. Мозъчен кръвоизлив. Удар. Той не страдаше ли от хипертония? — Да, май че — отвърна специален агент Д’Агустино след минута. — Със сигурност ще може да се твърди едва след аутопсията, но смъртта е причинена от удар. После пристигна друг лекар. Той бе флотски капитан и потвърди диагнозата на шефа си. — Тук е Конър. Кажете на линейката да не бърза толкова. ПИЛИГРИМ е мъртъв. Изглежда, от естествена смърт. Повтарям: ПИЛИГРИМ е мъртъв — каза по радиопредавателя си главният агент. Разбира се, аутопсията щеше да изясни всичко внимателно. За следи от отрова. За остатъци от развалена храна или заразена вода. Но персоналът на Белия дом вече знаеше отговорите на тези въпроси. Д’Агустино и Конър се спогледаха. Да, Алден наистина бе страдал от високо кръвно налягане, а днешният ден със сигурност се нареждаше между най-ужасните в живота му. — Как е той? Всички обърнаха глави. Беше ЯСТРЕБ. Самият президент, обграден от ято агенти, застанали до вратата. И зад него доктор Елиът. Д’Агустино мислено си отбеляза, че ще трябва да измислят кодово име и за нея. Дали ХАРПИЯ* бе подходящо? Дага не обичаше тази кучка. Цялата президентска охрана споделяше чувствата й. Но не им плащаха, за да я харесват, нито пък за да харесват президента. [* Харпия — митологично чудовище с глава на жена и тяло, криле и нокти на птица. — Бел.прев.] — Мъртъв е, господин президент — обади се лекарят. — Вероятно е получил удар. Президентът не реагира по никакъв начин. Агентите от охраната си припомниха, че жената на Фаулър дълги години бе страдала от прогресираща склероза, завършила със смъртта й още по време на губернаторския мандат на президента в Охайо. „Сигурно това е пресушило сълзите му“ — мислеха си хората от охраната и искаха да си вярват. Е, все пак в него се бяха съхранили някакви чувства. Той цъкна с език, направи гримаса, поклати глава и излезе. Мястото му зае Лиз Елиът, надзъртайки над рамото на агента от охраната. Тя се наведе да види по-добре и Хелън Д’Агустино успя да огледа лицето й. Под грима, който новата съветничка по националната сигурност обичаше да носи, прозираше пребледнялата кожа. Разбира се, гледката бе ужасна и Д’Агустино го знаеше. Приличаше на ведро червена боя, разсипано върху бюрото. — О, Боже — прошепна доктор Елиът. — Отдръпнете се, моля — обади се нов глас. Бяха санитарите с носилката. Единият от тях грубо избута Лиз Елиът от пътя си. Дага забеляза, че шокът й пречеше дори да се разгневи. Лицето й все още бе бледо, а погледът — мътен. „Може би кучката се мисли куражлия — каза си специален агент Д’Агустино, но е сбъркала.“ Това я накара да се почувства по-добре. „Да не би да ти треперят мартинките, а, Лиз? Инцидентът бе станал само месец след като Хелън д’Агустино бе завършила Академията за тайни агенти. Имаше задача дискретно да следи някакъв измамник. Внезапно «обектът» я разпозна и по причина, която тя така и не разбра, извади голям автоматичен пистолет. Дори успя няколко пъти да стреля към нея. Но НИЩО повече. Тя извади своя «Смит & Уесън» и от десет метра наниза три куршуми точно в «десетката» на нещастника. Сякаш бе картонена мишена Д’Агустино го направи с лекота, за която не смееше дори и да сънува. Този случай й донесе прякора «Дага»*. И така Дага бе едно от момчетата. Тя дори участва в тима по стрелба на охраната, който направи на пух и прах елитните армейски командоси от «Делта Форс». Дага бе мъжко момиче. Явно Лиз Елиът не можеше да се похвали с това. Въпреки надменността си. Май не ти стиска, лейди.“ На Дага не й хрумна, че в момента Лиз Елиът бе главен съветник на ЯСТРЕБ по националната сигурност. [* Кинжал с щитче, който пази лявата ръка на фехтовача (исп.). — Бел.прев.] Бе станала чудесна среща. Гюнтер Бок не си спомняше за друга такава. Липсваше скучната реторика, толкова обичана от революционери. Старият му другар по оръжие Исмаил Куати обикновено бе един от най-красноречивите оратори. Още повече че говореше пет езика. Но Бок забеля, че Куати е доста променен. Нямаше я жестоката усмивка, а разпалените жестове, с които обикновено подчертаваше думите си, изглеждаха сковани. Бок се зачуди дали приятелят му не е болен. — Много се наскърбих, когато разбрах за арестуването на жена ти — обърна се към него Куати, сменяйки темата за момент. — Благодаря ти, приятелю. — Бок реши да се изяви откъм най-добрата си страна. — Но моята болка е нищо в сравнение със страданието на народа ти. Препятствията ни не свършват. И двамата знаеха, че сега те бяха повече от обикновеното. Откакто се помнеха, най-силното им оръжие бе разузнавателната информация. Но Бок вече не разполагаше с него. Години наред фракция „Червена армия“ получаваше информация от всевъзможни източници: от хората си в западногерманското правителство, от сътрудниците на източногерманското разузнаване и от съответните служби в Източния блок, подчиняващи се на един и същ господар — КГБ. Голямата част от сведенията им пристигаха направо от Москва, предавани чрез по-безопасни канали. Тази секретност се налагаше от политически принципи, за които Бок никога не бе разпитвал. В края на краищата самият световен социализъм е борба, водена с най-разнообразни тактически похвати. „Беше борба“ — поправи се той. Всичко бе изчезнало, включително и помощта, на която разчитаха. Разузнавателните служби от Източния блок бяха подгонили революционните си другари като бесни кучета. Чехите и унгарците направо продадоха информацията си за тях на Запада. Източногерманците пък я бяха жертвали в името на великото немска братство и сътрудничество. Източна Германия — Германската демократична република — вече не съществуваше. Сега бе просто притурка към капиталистическа Германия. А и руснаците… Цялата косвена помощ, получавана някога от Съветския съюз, бе изчезнала. Вероятно завинаги. С провала на социализма в Европа източниците им в различни държавни учреждения просто се изпариха. Някои се превърнаха в двойни агенти, а други спряха да работят за тях, загубили вяра в социалистическото бъдеще. Най-силното и полезно оръжие на европейските революционери бе унищожено с един замах. За щастие тук бе по-различно. Поне за Куати. Израелците бяха колкото злобни, толкова и глупави. Бок и Куати знаеха, че най-сигурното нещо на света е безсилието на евреите да сътворят каквато и да е смислена политическа инициатива. Сръчността им по време на война се превръщаше в отчайваща некадърност за разрешаване на проблемите с мирни средства. Освен това сполучливо налагаха политиката си и на своите господари, сякаш в никакъв случай не желаеха мир. Бок не бе специалист по световна история, но силно се съмняваше, че такова поведение има прецедент. Продължаващото въстание на израелските араби, както и на палестинците в окупираните територии, забиваше меча си все по-дълбоко в сърцето на Израел. Свободното преминаване на арабски групи през границата постепенно обезкръвяваше израелската полиция и разузнаване. Така идеята за всенародна подкрепа на въстанието все повече узряваше в главите на враговете им. Куати поне можеше да ръководи операции. И Бок му завиждаше въпреки трудностите, стоящи пред арабина. Израелското разузнаване вече две поколения водеше подмолната си борба срещу арабските борци за свобода. За това време глупаците бяха измрели от оръжието на „Мосад“. Оцелелите като Куати бяха най-умните, най-силните и най-заклетите резултати от Дарвиновия подбор. — Как се справяш с предателите? — попита Бок. — Миналата седмица хванахме един — отвърна с жестока усмивка Куати. — Преди да умре, издаде вербувалия го офицер. Сега го наблюдаваме. Бок кимна. Преди време израелският офицер просто щеше ла бъде убит. Но Куати се учеше от грешките си. Внимателното наблюдение можеше да ги насочи към други предатели. — А руснаците? Арабинът реагира остро. — Тези свини! Не ни дават нищо ценно. Сега сме сами. Както винаги. За миг лицето на Куати се бе оживило. Просто един проблясък, който изчезна, за да отстъпи отново мястото си на изнурението. — Струваш ми се поуморен, приятелю. — Денят бе тежък. Предполагам, че това се отнася и за теб. Бок се протегна и си позволи една прозявка. — До утре? Куати кимна и поведе госта си към стаята му. Познаваха се почти от двадесет години. Куати се върна в гостната и излезе навън. Охраната му стоеше на обичайното си място и бе нащрек. Куати размени няколко изречения С тях. Правеше го винаги, защото верността се раждаше от вниманието към проблемите на хората. След това отиде да си легне. Разбира се, преди това каза вечерните си молитви. Фактът, че приятелят му Гюнтер бе неверник, мета го смущаваше. Макар и храбър, умен и верен на делото си, той нямаше вяра. Куати се зачуди как е възможно човек да продължава борбата без нея. „Да продължава борбата? Дали немецът все още продължава борбата?“ — пита се Куати, докато си лягаше. Уморените му ръце и крака най-после щяха да си починат. И въпреки че болката не спираше, тя поне се променяше. Бок бе свършен, нали? Щеше да е по-добре, ако онези GSG-9 бяха убили Петра. Сигурно немските командоси са искали точно това, но според слуховете я бяха заварили да кърми двете близначета. А кой можеше да нарече си мъж, след като е стрелял по такава умилителна картина. Самият Куати не би го направил въпреки цялата си омраза към израелците. „Петра“ — помисли си той, усмихвайки се в мрака. Веднъж, докато Гюнтер го нямаше, тя бе посетила леглото му. Чувстваше се самотна, а Куати тъкмо се бе върнал от операция в Ливан, завършила със смъртта на израелец подкрепящ християнските милиции. И така двамата споделиха революционната си жар в продължение на два изпепеляващи часа. „Дали Гюнтер знае? Дали Петра му е казала?“ Сигурно. Но нима имаше някакво значение? Бок не бе такъв човек. Не приличаше на арабите, които щяха да го приемат като кръвна обида. Европейците се отнасяха така спокойно към подобни неща. За Куати това отношение си оставаше загадка, но животът е пълен със загадки. Бок беше истински приятел. В това не можеше да има съмнение. Огънят в душата на Гюнтер гореше не по-малко бурно и мощно, отколкото в неговата собствена. Стана му неприятно, че събитията в Европа са направили живота на приятеля му толкова труден. Жена му — тикната в затвора. Децата му — откраднати. Само мисълта за това караше Куати да потръпва. Решението да имат деца бе глупаво. Куати никога не се бе женил и рядко прибягваше до женска компания. Онези европейски момичета преди десет години в Ливан. „Някои от тях нямаха дори двадесет години“ — спомни си с лека усмивка той. А знаеха неща, които едно арабско момиче никога няма да научи. Толкова страстни, горящи да покажат верността си. Сигурно го бяха използвали, както и той тях. Но в онези години Куати бе силен и страстен като всеки млад мъж. Сега вече нямаше страсти. Чудеше се дали някога щяха отново да се появят. Надяваше се да стане така. Надяваше се да се възстанови достатъчно, за да има енергия за повече от едно занятие. Докторът казваше, че лечението върви добре. Справяше се доста по-успешно от другите. Дори и постоянно да се чувстваше изморен, дори и от време на време да имаше омаломощаващи пристъпи на гадене, не трябваше да губи кураж. Това бе нормално — не, дори повече от нормално. Бе добре. „Има реална надежда“ — казваше му всеки път докторът. И думите му не бяха просто обичайните успокоения, които изричат лекарите. Наистина се справяше добре. Наистина имаше шанс. Най-важното бе, че Куати имаше за какво да живее. Имаше цел. Той бе сигурен, че именно това все още поддържа огъня на живота у него. — Какво е положението? — Продължавай да си вършиш работата — отвърна по секретната сателитна телефонна линия доктор Кабът. — Чарли получи удар в кабинета си. — Последва пауза. — Сигурно това е най-доброто, което можеше да му се случи. — Лиз Елиът ли заема мястото му? — Точно така. Райън присви устни в отвратена гримаса, сякаш току-що бе погълнал отвратително на вкус лекарство. Погледна часовника си. Кабът бе станал рано, за да се обади и даде инструкциите си. Джак не бе приятел с шефа си, но важността на мисията скъсяваше разстоянието между тях. „Дано и с Е. Е. да бъде същото“ — помисли си Райън. — Добре, шефе. Излитам след час и половина, така че ще водим преговорите си по едно и също време. Както е по плана. — Успех, Джак. — Благодаря ви, докторе. Райън изключи телефона. След това излезе от стаята за свръзка и се отправи към тази, в която бе настанен. Чантата му бе готова и го чакаше. Трябваше само да върже вратовръзката си. Той преметна сакото през рамо. Тук бе твърде топло за него, а на всичко отгоре отиваше на още по-топло място. Въпреки това щеше да се наложи да го облече. Още едно от странните правила на етикета, измислен, сякаш да причини на хората колкото се може по-голямо неудобство. Райън вдигна чантата си и излезе. — Да си сверим ли часовниците? — цъкна с език Адлер, който чакаше отвън. — Ей, Скот, това не съм го измислил аз! — Все пак има смисъл… Колкото и малко да е той. — Предполагам. Аз трябва да гоня самолет. — Не се безпокой, не може да тръгне без теб — забеляза Адлер. — Едно от предимствата на държавната служба, нали? Райън огледа коридора. Бе празен, въпреки че израелците може би бяха успели да монтират подслушвателните си устройства. Е, дори и да е така, нека „Мосад“ ги слуша. — Какво мислиш? — Всичко върви по мед и масло. — Нима? — Да — усмихна се Адлер. — Сега е моментът, Джак. Идеята ти излезе доста добра. — Тя не бе само моя. Пък и да не мислиш, че печеля нещо от нея? Никой няма да разбере какво точно се е случило. — Нали ние знаем? Хайде да се захващаме за работа. — Искам да ме уведомиш за реакцията им. Успех, синко. — Мисля, че „мазелтов“ е чудесен израз — каза Адлер и пое ръката му. — Приятно пътуване. Лимузината на посолството откара Райън право на летището. Самолетът вече чакаше със запалени мотори. Имаше разрешение за излитане и се отлепи от пистата само пет минути след качването на Джак. VC-20B се насочи на юг по продължение на израелската територия. После зави на изток над залива Акаба и навлезе във въздушното пространство на Саудитска Арабия. Райън по навик гледаше през прозореца. Мислите му се въртяха около задачата. Но тя му бе добре известна вече от седмици и умът му можеше спокойно да работи, докато Джак гледа. Въздухът бе кристално чист, а небето безоблачно. Самолетът се носеше над безплодната пустиня от пясък и камънаци. На фона на еднообразния жълт терен изпъкваха само туфите закърнели храсти, оприличаващи пейзажа на неравно избръснато лице. Джак знаеше, че и голяма част от Израел изглежда по същия начин. Не по-различен бе и Синай — причина за многобройните танкови сражения. Въпросът защо хората отиваха на смърт за земя като тази изникваше от само себе си. Но те го бяха правили още от зората на човешката цивилизация. Именно тук бе арената на първите организирани войни, продължаващи и до днес. Дали щяха да спрат? Саудитска Арабия е голяма почти колкото частта от Америка, източно от Мисисипи. Столицата й Рияд е разположена приблизително в центъра на страната. Самолетът се приземи бързо, тъй като въздушният трафик в района не е много натоварен. Освен това нямаше въздушни дупки и самолетът плавно кацна на международното летище в Рияд. Няколко минути по-късно „Гълфстрийм“ спря и стюардът отвори вратата. След два часа охолство, осигурено от климатичната инсталация, Джак имаше чувството, че влиза в парен котел. Температурата на сянка бе сто и десет градуса по Фаренхайт*, но сянка не се виждаше. Пък и слънцето се отразяваше от настилката сякаш от огледало и Джак почувства лъчите му по лицето си. За посрещането му бяха пристигнали зместник-шефът на мисията в посолството и дежурните хора от охраната. Само минута по-късно той вече се потеше в друга лимузина. [* 110°F = 43,44°C] — Добре ли пътувахте? — попита заместник-шефът. — Тук всичко наред ли е? — Да, сър. „Хубаво е да те наричат сър“ — помисли си Джак. — Е, тогава да започваме. — Инструкциите ми са да ви придружа само до вратата. — Точно така. — Може би ще ви е интересно да научите, че журналистите не са ни безпокоили. Явно във Вашингтон са успели да запазят мълчание. — Това ще се промени след около пет часа. Рияд бе чист и доста различен от западните метрополии град. Контрастът с израелските градове веднага се набиваше на очи. Тук почти всичко бе ново. Разстоянието бе само два часа. Разбира се, със самолет. За разлика от Палестина, тук не се бяха кръстосвали ничии пътища. Древните търговски маршрути са заобикаляли нечовешката жега в Арабия отдалеч. И въпреки че търговските градове и рибарските селища са се радвали на хилядолетен разцвет, номадските племена от вътрешността са живели доста оскъдно. Поддържала ги е само ислямската вяра, имаща за център свещените градове Мека и Медина. Но два фактора бяха променили статуквото. По време на Първата световна война британците бяха използвали региона за атаките си срещу Османска Турция. Привличайки войските й във вътрешността, те са се стремили да ги отдалечат от важните за Германия и Австро-Унгария градове. След това през 1930 е открит нефтът. И то в количества, спрямо които тексаските залежи приличат на дъждовна локва. С негова помощ арабският свят се бе променил и всички останали го бяха последвали. В началото Саудитска Арабия и Западът поддържа слаби взаимоотношения. Арабите все още са екзотична смес от примитивно и възвишено. Някои от хората на полуострова са първо поколение номади, което звучи доста неизискано за потомци на хората от бронзовата епоха. Същевременно тук съществува забележителна традиция на видни ислямски учени. Въз основа на исляма е изграден строг, но пословично честен морален кодекс. Между другото той е и доста близък до талмудистката традиция на юдаизма. За кратко време тези хора привикват към приказните си богатства. И въпреки че „интелигентният“ Запад се отнася към тях като към смешни нехранимайковци, арабите стават последното попълнение в редицата новобогаташи, на която не е чужда и Америка. Хората със „стари пари“, спечелени от надути предшественици с грижливо забравени груби обноски, често се чувстват неудобно в компанията на тези, които са направили, а не наследили удобствата си. Добре известно е, че държавите приличат на хората. Саудитците и арабските им събратя все още се учеха как да бъдат нация. И макар и недостигнали до тънкости като „богатство и влияние“, процесът ги очароваше. Имаше както лесни, така и трудни уроци — особено със северните им съседи. Но, общо взето, бяха добри ученици и Райън се надяваше, че лесно ще направят следващата стъпка. Нацията изгражда величието си, като помага на другите да постигнат мир, а не като воюва или като търгува. За да научи това, Америка трябваше да извърви пътя от Джордж Вашингтон до Теодор Рузвелт. А сега неговата Нобелова награда за мир краси една от стаите в Белия дом, наречена на името му. „Отнело ни е почти сто и двадесет години — помисли си Джак, когато колата зави и намали ход. — Теди е получил наградата си, задето е помогнал да се уреди някакъв си кокошкарски граничен спор. А ние искаме тези момчета да ни подадат ръка в разрешаването на най-опасния конфликт в целия цивилизован свят, след като съществуват само от петдесет години. Какво основание имаме да се надяваме на подкрепата им?“ В държавните взаимоотношения съществува хореография, не по-малко умела и деликатна от тази в балета. Колата — която преди е била карета — пристига. Вратата се отваря от чиновник — наричан по-рано лакей. Официалното лице в достойно уединение изчаква гостът да слезе от колата. Ако гостът е любезен, кимва на лакея. Райън бе. Друг по-висш служител поздравява госта и го повежда към официалното лице. От двете страни на входа стоят официални стражи, които в този случай бяха униформени войници. По разбираеми причини фоторепортерите не бяха допуснати. Доста по-подходяща за подобни дела би била температура под сто градуса по Фаренхайт. Добре поне, че представянето му на официалното лице бе извършено под сянката на балдахин. — Добре дошли в моята страна, доктор Райън — поздрави го принц Али Бин Шейх и подаде твърдата си десница. — Благодаря, ваше височество. — Ще ме последвате ли? — С удоволствие, сър. — „Преди да съм се разтопил.“ Али поведе Джак и заместник-шефа на мисията в сградата, където двамата американци се разделиха. Постройката бе дворец. В Рияд има няколко двореца, тъй като кралските особи са много. За Райън обаче наименованието „работен дворец“ щеше да звучи по-добре. Бе по-малък от английските си събратя, които Джак бе посещавал. Изненада го почти стерилната чистота. Тя може би се дължеше на по-чистия и сух въздух в сравнение с влагата и смога в Лондон. Освен това имаше климатична инсталация. Температурата едва ли бе над осемдесет и пет градуса — факт, който накара Джак да се почувства почти уютно. Принцът носеше широка бяла роба и кърпа за главата, поддържана от какво? Райън се почувства неудобно. „Трябваше да ме предупредят“ — помисли си с известно закъснение той. Но в крайна сметка той зае мястото на Алден в последния момент. Чарли познаваше региона доста по-добре от него и… Обаче Чарли Алден бе мъртъв и Джак трябваше да изпълни задължението му. И ЦРУ и Държавния департамент наричаха Али Бин Шейх „принц без портфейл“. По-висок, по-слаб и по-млад от Джак, той съветваше краля на Саудитска Арабия по въпросите, касаещи външните работи и разузнаването. Вероятно саудитското разузнаване — обучено от англичаните — докладваше на него, но това не бе много сигурно. Безспорно и тук пръст имаха англичаните, които се отнасяха към секретността доста по-сериозно от колегите си отвъд Атлантика. Въпреки че досието на Али бе доста дебело, в него имаше само стари данни. Получил образованието си в Кеймбридж, той бе станал армейски офицер в Лийвънуърт и Карлайл Баракс, САЩ. В Карлайл бил най-младият в класа си — двадесет и седем годишен полковник. Явно благородническите титли стимулираха кариерата. Завършил трети по успех в група, от която първите десет винаги стават дивизионни командири. Армейският генерал, разказал на Райън за Али, си спомни с добри чувства за младия си съученик. Според него принцът бил умен и с безспорен командирски талант. Али бе изиграл главна роля в убеждаването на краля да приеме американската помощ по време на войната с Ирак. Бе смятан за сериозен професионалист, който бързо взема решения. Но принцът още по-бързо показваше раздразнението си от факта, че някой му губи времето. При това, без да забравя дворцовите си обноски. Кабинетът на Али Бин Шейх лесно се познаваше по бодигардовете пред двойната врата. Някакъв служител я отвори пред тях, покланяйки се и на двамата. — Доста съм слушал за вас — каза простичко Али. — Надявам се, само добри неща — отвърна Райън, като се опитваше да се усмихне. Принцът се обърна с дяволита усмивка. — Имаме общи приятели в Англия, сър Джон. Все още ли сте толкова сръчен с малките оръжия? — Не ми остава много време за тях, сър. Али посочи на Джак един стол. — Човек винаги трябва да намира време за някои неща. Двамата седнаха и официалността изчезна. В кабинета влезе прислужник със сребърен поднос и като им наля кафе, се оттегли. — Искрено съжалявам за случилото се с доктор Алден. Жалко е, че прекрасен човек като него е попаднал в такава глупава клопка… Нека Бог се смили над душата му. От друга страна, отдавна очаквах срещата с вас, доктор Райън. Джак отпи от кафето си. Бе гъсто, горчиво и ужасно силно. — Благодаря ви, ваше височество. Благодаря също, че се съгласихте да се срещнете с мен вместо с по-висш служител. — Най-големите успехи в дипломацията често започват на ниско равнище. И така, с какво мога да ви бъда полезен — усмихна се Али и се облегна назад. Пръстите на лявата му ръка си играеха с брадата. Очите му бяха черни като маслини и въпреки това сякаш гледаха небрежно. В стаята се възцари работна атмосфера. „Доста бързо“ — помисли си Райън. — Страната ми желае да потърси средство за… т.е. нахвърляла е план, който да помогне за намаляването на напрежението в района. — Разбира се, с участието на Израел. Предполагам, че в момента Адлер прави същото предложение на израелците. — Правилно, ваше височество. — Доста драматично — забеляза с учудена усмивка принцът. — Продължете, моля. Джак започна изложението си: — Сър, най-голямата ни грижа в този случай трябва да бъде сигурността на държавата Израел. Още преди ние с вас да сме се родили, Америка и другите страни пасивно са наблюдавали изтреблението на шест милиона евреи, без да им помогнат с нищо. Вината за това безчестие тежи върху плещите на моята страна. Преди да заговори, Али кимна мрачно. — Никога не съм разбирал това. Може би сте могли да се справите и по-добре, но стратегическите решения, взети от Рузвелт и Чърчил през войната, са били напълно добронамерени. Случаят с кораба евреи, който никой не е искал да приеме преди избухването на войната, е съвсем друг въпрос. Макар че отказът на страната ви да даде убежище на тези бедни хора ме удивлява и до днес. Погледнато отстрани, по онова време никой не е могъл да предвиди събитията. Нито евреите, нито пък останалият човешки род. А когато все пак е станало ясно какво ще последва, Европа е била под властта на Хитлер. Намесата от ваша страна е била невъзможна. Тогава държавните ви мъже са решили, че най-добрият начин да се прекрати клането е войната да се спечели възможно най-бързо. Логично. Вероятно са могли да направят политически въпрос от продължаващия Endlosung* — ако не греша думата, — но са го сметнали за безполезно от практическа гледна точка. От дистанцията на времето избраната позиция може и да изглежда неправилна, но тя не е била продиктувана от злоба. — Али направи пауза, за да отшуми урокът му по история. — Във всеки случай ние разбираме и по принцип приемаме причините, стоящи зад целта ви да съхраните държавата Израел. Присъединяването ни към инициативата е обусловено от искането — което, надявам се, ще разберете — да се гарантират човешките права на останалото население. Тази част на света не е населена от евреи и диваци. [* Endlosung (нем.) — окончателно решаване на еврейския въпрос според терминологията на Третия райх, тоест унищожаването им. — Бел.прев.] — Точно това, сър, е основа на нашето предложение — отвърна Райън. — Ако успеем да намерим формула, признаваща тези човешки права, ще приемете ли план, в който Америка е гарант на израелската сигурност? Джак нямаше време дори да си поеме дъх, когато отговорът дойде: — Разбира се. Нима не е ясно? Кой друг освен Америка може да гарантира мира? Щом Израел се нуждае от войските ви, за да се чувства сигурен — изпратете ги. Щом ви трябва договор, за да формализирате гаранциите си — подпишете го. Ние ще се съгласим. Но какво ще стане с арабските права? — Според вас по какъв начин можем да гарантираме тези права? — попита Джак. Принц Али бе поразен от въпроса. Нима Райън не бе тук, за да представи американския план? Али усети, че го обзема гняв, но той бе твърде умен, за да се ядоса. Райън не му готвеше клопка. Въпросът му изразяваше генерална промяна в американската политика. — Доктор Райън, вие задавате въпроса си с определена цел, но той е реторичен. Вярвам, че сам ще дадете отговора. Изложението продължи три минути. — Доктор Райън — поклати тъжно глава Али, — ние сигурно ще приемем предложението ви, но въпреки това израелците няма да се съгласят. Или може би няма да се съгласят точно поради причините, заради които ние ще приемем. Всъщност би трябвало да се съгласят, но никога няма да го направят. — Приемливо ли е предложението ни за вашето правителство, сър? — Разбира се, трябва да се посъветвам и с другите, но смятам, че реакцията ще бъде положителна. — Някакви възражения? Принцът довърши кафето си и се загледа в стената зад Джак. — Можем да помислим за някои неща, но те с нищо няма да изменят основната схема на плана ви. Всъщност преговорите по тези незначителни детайли няма да отнемат много сили и време, тъй като засегнатите въпроси не противоречат на интересите на другите активни страни. — И кой според вас ще представя мюсюлманите? Али се наклони напред. — Това е лесен въпрос. Всеки може да ви отговори. Имамът на Ал Акса е утвърден учен и лингвист. Казва се Ахмед Бин Юсуф. Учените от целия ислямски свят се консултират с Ахмед по теологически въпроси. Сунити, шиити* — всички отстъпват пред мнението му. Освен това е палестинец. [* Ислямски религиозни течения. — Бел.прев.] — Нима е толкова лесно? — въздъхна облекчено Райън и затвори очи. Отново се оказа прав. Юсуф не можеше да се похвали с умерени политически възгледи, тъй като бе призовавал за изгонването на евреите от западния бряг. Но освен това като теолог бе отхвърлил тероризма като средство за решаване на конфликта. Не бе идеален, но щом мюсюлманите го искаха, то Райън нямаше нищо против. — Твърде сте доверчив, доктор Райън — поклати глава Али. — Прекалено доверчив. Мога да гарантирам, че планът ви е по-справедлив, отколкото аз и моето правителство сме се надявали. Но той няма да се осъществи. Принцът отново замълча и впери поглед в Джак. — Логично е да си задам въпроса дали предложението ви е сериозно, или пък е просто имитация на коректност. — Ваше височество, следващия четвъртък президентът Фаулър излиза с обръщение към Общото събрание на Организацията на обединените нации. В него ще представи същия този план с всичките му подробности. Упълномощен съм да поканя страната ви във Ватикана за преговори по съглашението. Принцът бе толкова изненадан, че неволно употреби разговорна фраза: — Наистина ли мислите, че ще проработи? — Ваше височество, ще положим дяволски големи усилия. Али стана и отиде до бюрото си. После вдигна телефона, натисна някакъв бутон и заговори бързо и напълно неразбираемо. Поне за Райън. Внезапно в главата на Джак се завъртя причудлива мисъл. Писането на арабски, както и на иврит, ставаше от дясно на ляво. Райън се зачуди как ли се справя човешкият мозък с тази особена задача. „ПО ДЯВОЛИТЕ! — помисли си Джак. — Този план наистина може да проработи.“ Али затвори телефона и се обърна към госта си: — Мисля, че е време да посетим негово величество. — Толкова бързо? — Предимството на нашето правителство е, че когато един министър иска да се види с друг, трябва просто да се обади на братовчед си или на чичо си. Ние сме едно голямо семейство. Надявам се, че президентът ви държи на думата си. — Речта, предназначена за ООН, вече е написана. Видях я лично. Президентът предполага, че израелското лоби в Конгреса ще се опита да му окаже натиск. Но той е подготвен и за него. — Виждал съм ги в действие, доктор Райън. Дори когато се биехме за живота си рамо до рамо с американските войници, те отказваха да ни снабдяват с оръжие. Мислите ли, че това може да се промени? — Съветският комунизъм е мъртъв. Варшавският договор — също. Толкова много от факторите, оформили света, в който израснах, вече ги няма. Завинаги. Време е да се избавим и от последните безредици. Питате дали можем? Защо не? Единственото постоянно нещо в човешкия живот е промяната, сър. Джак знаеше, че е безумно сигурен в себе си, и се чудеше как ли се справи Скот Адлер в Ерусалим. Адлер не беше високомерен маниак и знаеше Как да поставя въпроса. С израелците отдавна не бе постъпвано по този наши. Райън се чудеше кога и дали въобще им бе прилаган такъв подход. Но президентът подкрепяше плана. Ако израелците се опитаха да попречат, доста скоро щяха да открият колко самотно място е светът. — Забравяте Бог, доктор Райън. — Не, ваше височество — усмихна се Джак, — именно в това е въпросът, нали? На принц Али му се прииска да се усмихне, но се въздържа. Все още бе рано. Той се обърна към вратата. — Колата ни чака. Военният склад в Ню Къмбърланд бе съоръжение, датиращо от революцията, в което се съхраняваха флагове и знамена. Генералът, който бе професионален антиквар, разгърна на масата полковото знаме, принадлежащо НА Десети американски кавалерийски полк. Той се зачуди дали някои от песъчинките по плата бяха останали още от кампанията на полковник Джон Гриърсън* срещу апахите. Сега знамето щеше да отиде в полка. Май не му бе писано да влиза често в употреба. Може би щяха да го показват веднъж годишно, но със сигурност по същия модел щеше да бъде изработено ново. Странно бе, че въобще се налагаше да го употребяват. В тези времена на разоръжаване се сформираше нова част. Не че генералът имаше нещо против. Въпреки забележителната история на Десети Холивуд не бе направил нито един филм за „Черните полкове“. А Десети принадлежеше към една от четирите черни военни части, участвали в покоряването на Запада. Останалите бяха Девети кавалерийски и Двадесет и четвърти и Двадесет и пети пехотни. Полковото знаме бе изработено през 1866 година. В средата му бе извезан бизон, тъй като индианците, сражаващи се срещу кавалеристите от Десети, оприличавали косите им на козината на животното. Чернокожите войници бяха участвали и при разгрома на Джеронимо** и бяха спасили Теди Рузвелт при хълма Сан Хуан. Точно по това време бяха получили знамето и фактът, че то е било продиктувано от политически причини, съвсем не го омаловажаваше. Десети кавалерийски полк имаше достойна история, която никаква политика не можеше да омаловажи. [* Джон Гриърсън (1898–1972). — Бел.прев.] [** Джеронимо — индиански вожд, оказал съпротива при настаняването на апахите в резерват. — Бел.прев.] — Ще стане за седмица — каза цивилният. — Лично ще се погрижа за него. Господи, чудя се какво ли би си помислил Гриърсън, ако видеше Бизоните днес? — И с основание — позволи си да отбележи генералът. Преди няколко години той бе командвал Единадесети въоръжен кавалерийски полк. Кавалерията „Черния кон“ бе все още в Германия, въпреки че един Бог знаеше колко още ще остане там. Но историкът бе прав. Със сто двадесет и девет танка, двеста двадесет и осем бронетранспортьора, двадесет и четири подвижни оръдия, осемдесет и три хеликоптера и пет хиляди войници модерният механизиран кавалерийски полк фактически се бе превърнал в бригада. Тя бе бързо подвижна и изключително мощна. — И къде ще ги разположат? — Полкът ще се формира във форт „Стюарт“. След това не знам. Може би ще ги пратят при Осемнадесети военновъздушен корпус. — Значи ще облекат кафявите униформи? — Вероятно. Полкът има опит в пустините, нали? Генералът опипа знамето. Да, все още се усещаха песъчинките от Тексас, Ню Мексико и Аризона. Той се зачуди дали войниците, следвали това знаме, знаеха, че полкът им отново ще се сформира. Може би. > 6. > МАНЕВРИ Церемонията по смяната на командирите в американския флот не се е променила много от времето на Джон Пол Джоунс*. Тя започна по разписание — точно в 11,24. Бе изтеглена с две седмици по-рано от очакваното, за да може напускащият капитан по-бързо да се заеме със задълженията си в Пентагона. Той не бе много щастлив от тази идея. Капитан първи ранг Джим Росели бе с американската подводница „Мейн“ още от последната година и половина от строежа й в корабостроителницата на Гротън, Кънектикът. След това бе присъствал на пускането на вода и окончателното оборудване. Бе участвал в набирането на екипажа. Също и при изпитанията. Бе ръководил еднодневна учебна стрелба край Порт Канаверал. Най-накрая я бе превел през Панамския канал до базата за атомни подводници в Бангор, Вашингтон. Последната му задача се състоеше в това да командва лодката — „Мейн“ бе огромна, но в американския флот я наричаха „лодка“ — на първия й патрул в залива на Аляска. Но всичко свърши. Четири дни след завръщането на лодката в базата той прекрати връзките си с нея, като я предаде на заместника си — капитан Хари Рикс. Разбира се, не всичко бе толкова просто. От времето на първата американска атомна подводница „Джордж Вашингтон“, която отдавна бе превърната в бръснарски ножчета и други полезни стоки, тези лодки имаха по два екипажа. Единият се наричаше „Син“, а другият „Златен“. Идеята бе проста. Ако екипажите се сменят, подводницата може да прекара по-дълго в морето. Въпреки че бе скъпа, тази практика даваше добри резултати. Флотските подводници от клас „Охайо“, въоръжени с балистични ракети, прекарваха две трети от времето си в морето. Патрулите им продължаваха седемдесет дни, последвани от двадесет и пет дневна почивка. Затова Росели бе отстъпил на Рикс половината от командването на огромната подводница и цялото командване над Златния екипаж. Членовете му в момента напускаха лодката. Следващият патрул щеше да се осъществи от Синия екипаж. [* Джон Пол Джоунс (1747–1792) — американски морски капитан от шотландски произход, участвал в Гражданската война. — Бел.прев.] Церемонията завърши и Росели за последен път се оттегли в каютата си. Като първи командир той имаше право да задържи някои сувенири. Един от тях бе дъсчица от тиковата табла, върху която се записваха точките на крибидж*. Капитанът никога не бе играл крибидж в живота си (след един неуспешен опит), но това нямаше значение. Макар традициите да не датираха от времето на капитан Джоунс, те бяха утвърдени. Към колекцията му щяха да се прибавят и бейзболната шапка с надпис „Първи командир“ и кокардата с изобразената на нея подводница, снимка на екипажа с подпис от всеки член и най-различни други подаръци. [* Крибидж — вид игра на карти, при която резултатът се записва на дървено табло. — Бел.прев.] — Господи, как ми се ще и аз да имах някои от сувенирите ти. — Наистина са чудесни, капитане — отвърна Росели с тъжна усмивка. Не бе честно. Разбира се, работата, която бе вършил, се поверяваше само на най-добрите офицери. В началото бе командвал атакуващата подводница „Хонолулу“, чиято репутация на сръчна и професионална лодка Росели бе задържал цели две и половина години. После му повериха Златния екипаж на подводницата „Текумсе“. И тук капитанът се бе показал откъм най-добрата си страна. Третата му и най-необичайна задача бе съкратена по необходимост. Работата му включваше надзор над строежа на лодката в Гротън и изпробването й, преди да бъде поверена на първия си командир. И колко време му се събираше с подводницата? Някъде около стотина дни. Тъкмо колкото да свикне с „момичето“. — Само си усложняваш живота, Роси — каза командирът на ескадрата капитан първи ранг — сега вече кандидат за контраадмирал — Барт Манкузо. Росели се опита да придаде весели нотки на гласа си: — Хайде, Барт, нали и на двамата дядовците ни са италианци. Покажи малко съчувствие. — Вярно е, paisan*. Сигурно не ти е лесно. [* Paisan (ит.) — в случая: земляк. — Бел.прев.] Росели се обърна към Рикс: — Това е най-добрият екипаж, който съм имал. Помощникът има чудесни заложби и сигурно ще стане отличен капитан, когато му дойде времето. Лодката е дяволски добра. Всичко е бомба. Ремонтът бе чиста загуба на време. Единствената повреда е осветлението на барчето в каюткомпанията. Някакъв техник е объркал кабелите и прекъсвачите не са обозначени както трябва. Регс казва, че трябва да се оправят кабелите, а не да се сменят прекъсвачите. И това е всичко. Нищо повече. — А машините? — Четири, нула, нула за хора и екипировка. Сигурно си видял резултатите от ПСРР, нали? — Аха — кимна Рикс. При „Проверката на сигурността при работа с реактора“ (ПСРР) екипажът бе постигнал отличен резултат. Тази проверка бе Свещеният Граал за хора, работещи с ядрени реактори. — А сонарът?* [* Сонар — устройство за откриване на подводни обекти по отражението на звуковите вълни. — Бел.прев.] — Екипировката е най-добрата в целия флот. Разполагаш с най-модерната апаратура, която все още не е приета на масово въоръжение. Работих заедно с момчетата от Втори отдел още преди лодката да бе пусната на вода. Там има един човек от бившия ти екипаж, Барт — доктор Рон Джоунс. Сега се занимава със сонарите. Дори плава една седмица заедно с нас на подводницата. Лъчевият анализатор е направо магьосник. Торпедният екип има нужда от малко повече тренировки, но съвсем малко. Мисля, че могат да се справят с около тридесет секунди по-бързо. Командирът им е млад. Всъщност целият екипаж е съставен само от млади момчета. Все още не са успели да се сработят, но в интерес на истината се справят не по-зле от хората, с които работих на „Текумсе“. Ако разполагах с малко повече време, щях напълно да ги обуча. — Не се притеснявай — забеляза доволно Рикс. — По дяволите, Джим, и аз трябва да имам някаква работа. Влезе ли в контакт по време на патрула? — Една подводница от клас „Акула“ — „Адмирал Лунин“. Засичах я три пъти, но не съм приближавал по-близо от шест хиляди метра. Ако са ни усетили… Не, не е възможно. Въобще не са се обръщали към нас. Единия път я държахме под око цели шестнадесет часа. Водата бе доста добра, пък и — усмихна се Росели — следвах го на достатъчно безопасно разстояние. — Щом веднъж си бил на атакуваща подводница, за цял живот си оставаш агресивен — усмихна се Рикс. Той бе прекарал цялата си досегашна кариера на ракетоносци и идеите с преследването не му допадаха. Но сега не бе време за критики. — Добре си се справил — обади се Манкузо, за да покаже, че не възразява срещу постъпката на Росели. — Лодката все пак е доста прилична. — Коя? Акулата? Повече от прилична. Но все пак не е достатъчно добра — отвърна Росели. — Аз лично не бих се притеснявал, докато самите ние не открием как да преследваме собствените си подводници. Когато бях на „Хонолулу“, веднъж се опитах да погодя подобен номер на Ричи Сейц, командващ „Алабама“. Той направо ме побърка. Предполагам, че само Господ може да открие „Охайо“, и то ако има късмет. Росели съвсем не се шегуваше. Атомните подводници от клас „Охайо“ бяха повече от тихи. Шумът, който излъчваха, бе доста по-слаб от този на океана. Сравнени един с друг, те приличаха на шепот при концерт на рокгрупа. За да ги засече, другата подводница трябваше да се приближи невероятно близо. Но пък „Охайо“ разполагаше с най-добрата сонарна система, изобретявана някога. С една дума, този клас подводници бе истински шедьовър. По предварителни изчисления лодката трябваше да развива максимална скорост от 26,7 възела. А по време на изпитанията „Мейн“ показа 29,1. Това се дължеше на новата изключително фина суперполимерна боя. Сдемлопатъчният винт позволяваше да се развие скорост от двадесет възела без какъвто и да е шум. Реакторът пък работеше почти във всички режими само с естествена циркулация, премахвайки необходимостта от сравнително шумните захранващи помпи. Именно в този клас подводници флотската мания за намаляване на шума бе достигнала апогея си. Дори приставките на миксера в камбуза бяха покрити с винил, за да се избегне търкането на метал в метал. Казано накратко, класът „Охайо“ бе ролс-ройсът на подводниците. — Е, сега е твоя, Хари — обърна се Росели към колегата си. — Не можеше да ми я предадеш в по-добро състояние, Джим. Хайде, офицерският клуб е отворен. Ще ви черпя по една бира. — Аха — съгласи се бившият командир с хриплив глас. На излизане екипажът се бе строил в шпалир, за да се ръкува за последен път с него. Когато Росели достигна до трапа, в очите му вече блестяха сълзи, а докато слизаше на пирса, те се стичаха по бузите му. Манкузо го разбираше. И той бе преживял същото. Добрият капитан се влюбва в лодката и екипажа си, а за Росели бе още по-лошо. Той бе командвал повече подводници дори от самия него и раздялата с последната ужасно му тежеше. Също както и Манкузо, сега Росели не можеше да се надява на нищо повече от чиновническа служба. Щеше да седи на бюро, което въобще не можеше да се сравнява с богоизбрания пост на командир на боен кораб. Разбира се, отново щеше да има възможност да плава на кораби. Например, за да инспектира капитаните им или пък да провери годността на някоя идея или замисъл. Но именно този факт щеше да го прави нежелан, макар и ухажван гост на борда. Най-лошото бе, че щеше да избягва предишния си екипаж, за да не можеха хората да правят сравнения между него и сегашния си капитан. А те сигурно щяха да са в полза на Росели. Манкузо си помисли, че емигрантите може би са се чувствали по същия начин. Вероятно собствените му предшественици, поглеждайки за последен път към Италия, са знаели, че никога повече няма да се завърнат и че животът им е окончателно променен. Тримата мъже се качиха в служебната кола на Манкузо и потеглиха към офицерския клуб. Росели остави сувенирите си на пода и извади кърпичката, за да избърше очи. „Не е честно. Просто не е честно. Да оставя командването на кораб като този, за да стана скапан телефонист в НВКЦ. Отговорен пост, бабината им трънкина!“ Росели си издуха носа и се замисли за бреговата служба, която го очакваше до края на кариерата му. Манкузо съчувствено извърна поглед. Рикс просто поклати глава. Според него нямаше нужда от толкова чувства. Той вече бе започнал да прави плановете си. Торпедният екип действал бавничко, а? Е, той щеше да се постарае да промени този факт. Пък и помощникът бил страхотен. Хмм. Кой капитан ще каже лоши думи за помощника си? Ако този приятел си мислеше, че е готов за командир, може би нямаше да е толкова отзивчив и дори нещо по-лошо. Рикс вече бе имал такъв случай. Подобни помощник-капитани от време на време имаха нужда от леко напомняне кой всъщност е шефът. Рикс знаеше как да го направи. Най-добра си оставаше новината за двигателя. Рикс бе продукт на флотската мания, свързана с атомните двигатели. Според него ескадреният командир Манкузо не обръщаше достатъчно внимание на този въпрос. Същото сигурно се отнасяше и за Росели. Е, преминали са ПСРР и какво от това? Инженерният състав на неговата лодка трябваше всеки божи ден да е готов за ПСРР. Недостатъкът на клас „Охайо“ бе, че отличната работа на системите караше хората да се отпускат. Още повече, ако са преминали ПСРР. Самодоволството предвещава нещастие. И тези глупаци от атакуващите подводници с първобитното им мислене. Да тръгнеш да следиш „Акула“, по дяволите. Та било и от шест километра. Какъв ненормалник трябва да си, та да го направиш? Мотото на Рикс бе това на ракетоносците — „КРИЕМ СЕ ГОРДО“ (което е по-благозвучната версия на „МОРСКИ КОКОШКИ“). Ако не могат да те намерят, значи не могат и да те нападнат. Ракетоносците не кръстосваха океана, за да си търсят белята. Работата им бе да я избягват. Всъщност ракетните подводници въобще не бяха предназначени за сражения. Фактът, че Манкузо не напомни на Росели за това, удиви Рикс. Но трябваше да се съобразява с обстановката. Манкузо не само не бе порицал Росели, но даже го бе похвалил. Манкузо му бе ескадрен командир и имаше два медала за отлична служба. Не бе много честно, че един специалист по ракетоносци трябва да работи за някакво си „атакуващо“ недоносче, но какво да се прави. Той явно бе човек, изискващ от капитаните си агресивност. Пък и освен това именно Манкузо щеше да оценява работата му. В крайна сметка единствено оценката имаше значение. Рикс бе амбициозен мъж. Искаше да стане ескадрен командир. След това щяха да дойдат службата в Пентагона, контраадмиралското звание, командването на подводна група. Например тази в Пърл Харбър — Рикс обичаше Хаваите. После новата служба в Пентагона. Рикс бе предначертал кариерата си още като лейтенант. Докато следваше правилата на играта по-точно от всеки друг, той нямаше да се отклони от предначертания си път. Макар че в плана му не влизаше да работи за бивш капитан на атакуваща подводница. Но се налагаше да свикне. Е, поне знаеше как да го стори. Ако онази „Акула“ се появеше и при следващия патрул, той щеше да повтори действията на Росели, но доста неумело. Трябваше. Манкузо го очакваше, а Рикс знаеше, че трябва да се състезава с още тринадесет други капитани на ракетоносци. За да получи командването на ескадрата, трябваше да е най-добрият от всичките четиринадесет. А за да бъде най-добрият, трябваше да впечатли командира на ескадрата. Добре, значи, за да продължи предначертания си път, следван вече двадесет години, трябваше да направи няколко нови неща. Рикс не бе възхитен от идеята, но кариерата стоеше над всичко, нали? Знаеше, че му е писано някой ден да има адмиралски флаг в кабинета си в Пентагона. И този ден не бе далеч. Щеше да направи каквото трябва. А с адмиралския флаг идваха секретарките, шофьорът и запазеното място в огромните паркинги на Пентагона. Идваха служби, ускоряващи кариерата. И ако имаше късмет, щеше да се настани в кабинета на началника на морските операции. Или още по-добре в този на директора на флотските реактори. Постът на директора бе по-нисък от този на началника на морските операции, но за сметка на това несменяем за цели осем години. Рикс знаеше, че е по-подготвен именно за директор. Пък и директорът чертаеше политиката на цялата ядрена система. Директорът на флотските реактори пишеше правилата. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да ги следва. Също както Библията сочеше пътя за спасение на християни и евреи, правилата водеха към адмиралския флаг. Рикс познаваше правилата. Той бе отличен инженер. „Все пак Дж. Робърт Фаулър е човек“ — каза си Райън. Съвещанието се провеждаше в Белия дом на етажа със спалните. Климатичната инсталация в Западното крило се бе повредила, а слънцето, припичащо през прозореца на Овалния кабинет, го правеше почти неизползваем. Седяха в една от големите всекидневни, която президентът обичаше да използва като гостна за неофициалните си вечери, давани за „тесен кръг“ от петдесет човека. Старите столове бяха наредени около голяма маса. Фреските по стените представляваха странна смесица от исторически сцени. Обстановката предразполагаше към официалност. Фаулър не бе свикнал да има украса в кабинета си. Той бе започнал кариерата си като федерален прокурор, за да продължи като адвокат. Преди да се хвърли с главата надолу в политиката, бъдещият президент бе защитавал не един престъпник. Бе свикнал да работи в обикновена обстановка с разхлабена връзка, разкопчана яка и навити до лактите ръкави. Райън намираше този факт за странен, тъй като Фаулър бе доста педантичен и строг с подчинените си. Още по-странно бе, че президентът влезе в стаята със спортната притурка на „Балтимор Сън“, който предпочиташе пред местните вестници. Президентът Фаулър бе заклет футболен запалянко*. Контролните мачове, предшестващи сезона в Националната футболна лига, вече бяха история и сега той проучваше готовността на отборите за първенството. Заместник-директорът на Централното разузнаване Повдигна рамене и свали сакото си. Джак знаеше, че президентът не крие повече изненади от всички останали хора, но странностите в характера му Обикновено бяха непредвидими. [* Става въпрос за американски футбол. — Бел.прев.] Фаулър дискретно бе разредил календара си, за да има време за събирането. Той зае мястото си начело на масата, точно под вентилатора на климатичната инсталация, и дори леко се усмихна на гостите си. Вляво от него стоеше Дж. Денис Банкър — министър на отбраната. Бивш главен изпълнителен директор на корпорацията „Аероспейс“, Банкър бе започнал като летец изтребител в американските ВВС. В актива си имаше над сто бойни полета над Виетнам. След напускането на армията той бе основал компания в Южна Калифорния, превърнала се в мултимилиардна империя. При назначаването му за секретар по отбраната Денис Банкър бе продал всичко. Сега контролираше едно-единствено предприятие в Сан Диего. Този факт бе предмет на доста продължителни шушукания по време на утвърждаването му. У някои дори се прокраднаха съмнения, че Фаулър е избрал Банкър главно заради любовта му към футбола. Секретарят по отбраната бе рядка птица в президентската администрация. Прякорът „Ястреб“ без съмнение би подхождал най-много нему. Той се отличаваше с компетентността си в областта на отбраната и военните се вслушваха в мнението му. Въпреки че бе напуснал военновъздушните сили с чин капитан, той имаше три кръста за бойни заслуги. Спечелил ги бе за полети над обкръжения Ханой с изтребителя бомбардировач Р-105. Така че можеше да обсъжда както тактика с капитаните, така и стратегия с генералите. Секретарят по отбраната се ползваше с уважение както сред военни, така и сред политици — нещо, срещано доста рядко. До Банкър седеше държавният секретар Брент Талбът. Бивш професор по политология в Северозападния университет, Талбът бе дългогодишен приятел и съюзник на президента. На седемдесет години, с побеляла коса и бледо интелигентно лице, той приличаше не толкова на учен, колкото на старомоден джентълмен. Безпогрешният му инстинкт не нарушаваше това впечатление. След дългогодишно присъствие в Комисията от съветници на президента по външната политика той най-сетне бе заел достатъчно влиятелен пост. Типичен професионалист, когото все оставят вън от играта, Талбът най-после бе изтеглил печелившата карта в лицето на Фаулър. Освен всичко друго той бе и реалист. Промените в отношенията Изток-Запад подсказваха на държавния секретар историческата възможност за промяна на света. И Талбът искаше да фигурира в списъка на хората, осъществили тези промени. Вдясно от президента бе шефът на канцеларията Арнолд ван Дам. В крайна сметка събирането имаше политическа цел и политическите съвети щяха да бъдат най-необходими. До Ван Дам седеше Елизабет Елиът — новият съветник по националната сигурност. Джак отбеляза, че днес тя изглеждаше доста строга. Носеше скъп костюм, а тънкият й врат бе увит с копринено шалче. В стаята присъстваше и Маркъс Кабът, директор на ЦРУ и пряк началник на Джак. Хората от втора ръка бяха настанени настрана от важните клечки. Райън и Адлер седяха в далечния край на масата, на достатъчна дистанция от президента и за да са пред очите на другите, когато започнат да говорят. — Май твоето време дойде, а, Денис? — обърна се президентът към министъра на отбраната. — И още как — отвърна Банкър. — Чакам го доста дълго, но с двамата крайни защитници, които имаме, тази година ще сме в Денвър. — И там ще се срещнете с „Викингите“ — отбеляза Талбът. — Денис, ти имаше добра възможност да привлечеш Тони Уилис. Защо я пропусна? — Имам трима добри бекове. Трябваха ми крайни защитници, а онова момче от Алабама е най-добрият, когото съм виждал. — Ще съжаляваш — предрече държавният секретар. Звездата на Тони Уилис бе изгряла в „Северозападния“. Момчето почти без чужда помощ бе възродило футболните им традиции. Освен това бе най-добрият студент на Талбът. Тони Уилис без съмнение бе изключителен младеж и хората вече говореха за политическото му бъдеще. Според Райън за това бе твърде рано дори и в бързо променящата се политическа действителност на Америка. — Ще ви разкаже играта още в третия мач от сезона. А след това и на финала за суперкупата. Макар и да се съмнявам, че отборът ти ще стигне дотам, Денис. — Ще видим — изръмжа Банкър. Президентът се засмя и започна да подрежда листите си. Джак забеляза, че Лиз Елиът безуспешно се опитва да скрие раздразнението си от водения разговор. Нейните листи вече бяха подредени, моливът — готов да прави бележки, а лицето й — гневно от клюкарския разговор. Е, тя най-после бе получила мечтания си пост, пък дори и с цената на смъртта. Райън вече бе научил подробностите. — Мисля, че можем да започваме — каза президентът Фаулър. В стаята се възцари гробно мълчание. — Господин Адлер, ще ни осведомите ли за резултатите от пътуването си? — Благодаря ви, господин президент. Трябва да кажа, че почти всичко върви по плана. Ватиканът прие предложението ни безусловно и е готов да домакинства на преговорите по всяко време. — Как реагира Израел? — обади се Лиз Елиът, за да покаже, че е добре информирана. — Можеше да бъде и по-добре — отвърна безстрастно Адлер. — Сигурно ще се включат в играта, но очаквам голяма съпротива. — Колко сериозна? — Ще направят всичко възможно, за да не се окажат притиснати в ъгъла. Идеята, че може да стане точно така, въобще не им допада. — Реакцията им до голяма степен се очакваше, господин президент — добави Талбът. — А какво мислят в Саудитска Арабия? — обърна се Фаулър към Райън. — Според мен, сър, те ще се включат. Принц Али се изказа доста оптимистично. Говорихме около час и с краля. Той бе предпазлив, но настроен благосклонно. Притесняват се обаче, че независимо от натиска, който можем да окажем на Израел, те няма да приемат плана. Загрижени са, че ако това се случи, те ще се окажат измамени. Главното обаче е, че арабите по принцип са съгласни с плана и с отредената им в него роля. Предложиха и никои изменения, които съм изложил в доклада си. Както сам можете да се уверите, те няма да нарушат основната идея. Две от поправките дори могат да я допълнят. — А Съветският съюз? — Скот преговаря с тях — отвърна държавният секретар Талбът. — Те подкрепят инициативата ни, но също както и саудитците, смятат, че Израел няма да сътрудничи. Президентът Нармонов лично се обади преди два дни, за да каже, че планът не противоречи на политическата му линия. Склонни са да подпишат споразумението, ако в него е залегнала клаузата, че продажбите на оръжие в региона ще се ограничат само до необходимите за отбрана. — Наистина ли? — измърмори Райън. — Това май опровергава едно от предположенията ти — цъкна с език Кабът. — Как така? — попита Фаулър. — Господин президент, продажбата на оръжие в региона е един от главните източници на валута за Съветите. Евентуалното й ограничаване би означавало загуба на милиарди във валута, от която те определено се нуждаят. Райън се облегна назад и подсвирна. — Доста изненадващо. — Освен това искат на преговорите да има няколко души от тяхна страна. Смятам, че това е нормално. Клаузата за оръжейните доставки — ако се стигне до нея — ще бъде включена като двустранно споразумение между Америка и Съветския съюз. Лиз Елиът се усмихна на Райън. Тя бе предрекла такова развитие. — В замяна руснаците искат селскостопанска помощ и няколко нови търговски заема — добави Талбът. — Смятам, че цената е евтина. Помощта на Съветския съюз при сключването на този договор ни е изключително необходима. Пък и международният престиж от него ще е добре дошъл за тях. Сделката е изгодна и за двете страни. Освен това сме натрупали доста големи излишъци от пшеница. — Значи единственото препятствие е Израел? — попита присъстващите Фаулър. Всички кимнаха утвърдително. — Трудно ли ще го преодолеем? — Джак — обърна се Кабът към заместника си. — Каква беше реакцията на Ави Бен Якоб? — Обядвахме заедно в деня, преди да замина за Саудитска Арабия. Изглеждаше доста нещастен. Не съм сигурен с каква информация разполагаше. Не му казах нищо особено, с което можеше да предупреди правителството си и… — Какво значи „нищо особено“, Райън? — прекъсна го от другия край на масата Елиът. — Нищо — отвърна Джак. — Казах му да почака и ще види. Разузнавачите не обичат подобни съвети. Предполагам, че е подозирал нещо, но не е знаел точно какво. — Когато съобщих предложението ни, всички ме изгледаха доста изненадано — обади се Адлер в подкрепа на Райън. — Те явно очакваха нещо, но то не бе нашият план. Държавният секретар се наклони напред. — Господин президент, израелците вече две години живеят с впечатлението, че само те и никой друг са отговорни за националната си сигурност. То се е превърнало почти в религия. И въпреки ежегодните ни оръжейни доставки и други помощи правителството им предпочита да поддържа илюзията. Опасенията им са, че ако ипотекират националната си сигурност в замяна на добрата воля на други страни, стават зависими от тази добра воля. — Те повтарят все едно и също — забеляза хладно Лиз Елиът. „Сигурно и ти щеше да го правиш — помисли си Райън, — ако шест милиона от близките ти се бяха превърнали в прах. Как, по дяволите, можем да забравим за холокоста?“ — Мисля, че Сенатът няма да откаже ратификация на двустранна спогодба за сигурност между нас и Израел — обади се Арни ван Дам за пръв път. — Колко време ще ни отнеме съсредоточаването на необходимите армейски части в Израел? — попита Фаулър. — Не повече от пет седмици от деня, в който издадете заповедта за това, сър — отвърна министърът на отбраната. — Десети механизиран кавалерийски полк вече се сформира. Той е равностоен на тежка бригада и може да разбие — по-точно да унищожи — всяка бронетанкова дивизия, която арабите биха хвърлили насреща му. Прибавете към него една част морски пехотинци за блясък, както и споразумението за използване на пристанището в Хайфа, и получавате бойна група със самолетоносач в Източното Средиземноморие. Авиационното крило със самолети F-16 от Сицилия ще допълни картината. Идеята определено ще допадне на военните. Тя им предоставя огромен полигон за учения. Базата ни в Негев* по нищо няма да се различава от Националния център за подготовка във форт „Ъруин“. Най-добрият начин да поддържаш боеспособността на една военна част е да я скъсаш от учения. Разбира се, това ще изисква доста средства, но… [* Негев — пустиня в Израел. — Бел.прев.] — Но ние ще ги дадем — прекъсна го меко Фаулър. — Разходите са оправдани от всяка гледна точка и, предполагам, на Хълма няма да възразят. Прав ли съм, Арни? — Всеки конгресмен, който се противопостави, сам скъсява кариерата си — заяви уверено шефът на канцеларията. — Значи единственият проблем е да преодолеем израелската опозиция? — продължи Фаулър. — Точно така, господин президент — отвърна от името на всички Талбът. — И как най-добре можем да го направим? Президентският въпрос бе реторичен. Отговорът му се знаеше от всички. Сегашното израелско правителство, както впрочем и останалите през последните десетилетия, бе нестабилна коалиция от противоречиви интереси. Ако Вашингтон само леко го побутнеше, то без съмнение щеше да се сгромоляса. — А какво е мнението на останалите страни в света? — Страните от НАТО не са проблем. Останалите членки на ООН само ще гледат и ще ръкопляскат — отвърна Елиът, преди Талбът да успее да отвори уста. — Щом Саудитска Арабия е в играта, ислямският свят няма да има нищо против. Ако Израел се опъне, ще си остане самотен както винаги. — Според мен не бива да им се оказва голям натиск — каза Райън. — Доктор Райън, въпросът не е от вашата компетентност — възрази му медено Елиът. Няколко глави се помръднаха. Няколко чифта очи се присвиха. Никой обаче не се обади в защита на Джак. — Вярно е, доктор Елиът — отвърна Райън, нарушавайки неловкото мълчание. — Както е вярно, че излишният натиск ще има обратен на замисления от президента ефект. Въпросът има и морална страна, която не бива да се пренебрегва. — Доктор Райън, целият проблем е свързан с морала — намеси се президентът. — Моралната страна е много проста: войната в региона продължава достатъчно дълго и е крайно време да бъде прекратена. Нашият план цели точно това. „Нашият план“ — каза си Райън. В погледа на Ван Дам за момент проблеснаха искри. Джак разбра, че е абсолютно сам. Точно както трябваше да бъде и Израел. Той сведе поглед към бележките си и млъкна. „Морална страна — дрън, дрън! — помисли си гневно той. — Просто ти се иска да оставиш стъпките си в пясъците на времето и да се изявиш като Великият Умиротворител.“ Но моментът не бе подходящ за цинизъм. Пък и фактът, че планът вече не се приписваше на Райън, не намаляваше достойнствата му. — Как ще подходим, ако се наложи да ги притиснем? — попита небрежно президентът. — Няма нужда от грубости. Достатъчно е само едно малко разбираемо съобщение. — Следващата седмица ще е готов за отплаване голям морски конвой със самолетни части. В момента там се заменят радарните системи на изтребителите F-16 — каза министърът на отбраната Банкър. — Има и още някои неща, но радарните системи са най-важни. Те са чисто нови. Внедряваме ги за пръв път. Същото важи и за ракетните системи на F-16. В Израел най-много разчитат на авиацията си. Ако задържим този конвой по технически причини, съобщението ще е достатъчно ясно и силно. — Може ли да се извърши без много шум? — попита Елиът. — Ще им дадем да разберат, че врявата няма да им помогне — обади се Ван Дам. — Ако речта пред ООН мине добре, в което не трябва да се съмняваме, може би ще успеем да запушим устата на тяхното лоби в Конгреса. — Не е ли за предпочитане да тушираме натиска, като им обещаем нови оръжия, които да заменят морално остарялата им техника? — изигра последния си коз Райън. — Не можем да си го позволим — отряза Лиз Елиът заместник-директора на Централното разузнаване. — Бюджетът не позволява да се изцедят нови долари за отбрана — съгласи се шефът на канцеларията. — Дори и за отбраната на Израел. Просто няма пари. — Ако наистина възнамеряваме да ги притиснем — обади се държавният секретар, — предлагам да ги уведомим предварително. — Не — поклати глава Лиз Елиът. — Щом ще им изпращаме послание, по-добре да бъдем твърди. В крайна сметка техният подход е същият. Трябва да разберат. — Чудесно — отбеляза си нещо президентът. — Ще задържим речта до следващата седмица. Освен това ще включа в нея и покана за преговори в Рим в двуседмичен срок, считано от вчера. Трябва ясно да покажем на Израел, че или ще играят с нас, или ще си носят последствията. Този път няма да се шегуваме. Ще изпратим съобщението си по начина, предложен от министъра на отбраната Банкър, и то без предупреждение. Нещо друго? — Изтичане на информация — обади се тихо Ван Дам. — Възможно ли е израелците да се разприказват? — обърна се Елиът към Скот Адлер. — Предупредих ги, че въпросът е изключително важен, но… — Брент, обади се на външния им министър и му кажи, че ако се разшумят, преди да съм произнесъл речта, ще има тежки последици. — Да, господин президент. — А що се отнася до хората в тази стая, то изтичане на информация няма да има. Президентската забележка бе отправена към далечния край на масата. — Край на заседанието. Райън събра листите си и излезе. След миг Маркъс Кабът го застигна. — Трябва да знаеш кога да си държиш езика зад зъбите, Джак. — Виж, шефе, ако ги натиснем прекалено много… — Ще получим своето. — Мисля, че това е грешка, и то тъпа. Ще получим своето. Добре и какво ще ни стане, ако почакаме няколко месеца? Защо трябва да ги плашим? — Президентът иска въпросът да се разреши точно по този начин — сложи край на разговора Кабът и се отдалечи. — Да, сър — отвърна Джак на стената. Останалите също започнаха да излизат. Талбът смигна и кимна на Райън. Другите, с изключение на Адлер, избягваха погледа му. След кратка консултация с шефа си Скот се приближи към него. — Добър опит, Джак. Преди пет минути за малко не си подписа оставката. Райън се изненада. Нима не трябваше да изказва мислите си на глас? — Виж, Скот, ако не ми позволяват да… — Не ти позволяват да противоречиш на президента. Не и на този. Постът ти не е достатъчно висок, за да даваш мнения, обратни на неговите. Брент щеше да се опита да защити тезата ти, но ти тръгна с рогата напред и загуби. Освен това не му остави пространство за маневри. Другия път просто не се обаждай. — Благодаря за подкрепата — каза иронично Райън. — Ти просто оплете конците, Джак. Бе прав, но избра грешен път. Вземи си поука. — Адлер направи малка пауза. — Шефът каза също да ти предам, че в Рияд си се справил отлично. Ако просто се научиш кога да си мълчиш, ще бъдеш доста по-ефективен. — Добре, благодаря — отвърна Райън, като съзнаваше, че Адлер е прав. — Накъде си сега? — Прибирам се вкъщи. Свърших с работата за днес. — Защо не дойдеш с нас? Брент иска да поговори с теб. Ще вечеряме у нас. Двамата тръгнаха към асансьора. — Е? — попита президентът, който все още не бе излязъл от стаята. — Изглежда доста добре — каза Ван Дам. — Особено ако успеем да го задвижим точно преди изборите. — Още няколко места няма да ни навредят — съгласи се Фаулър. Първите две години не се оказаха лесни за администрацията му. Бюджетните проблеми и икономиката, която сякаш не можеше да реши накъде да тръгне, бяха осуетили плановете на Фаулър. В резултат зад твърдия му подход стояха повече въпросителни, отколкото удивителни знаци. Задаващите се ноемврийски избори за Конгрес щяха да бъдат първата обществена оценка за работата на новия президент. Прогнозите за тях обаче ставаха все по-несигурни. По традиция в средата на мандата президентската партия губи места в изборите, но Фаулър не можеше да си го позволи. — Не е хубаво, че трябва да натискаме израелците, но… — Ако договорът бъде подписан, политическите дивиденти ще са доста добри. — Ще бъде — обади се Елиът, която се бе облегнала на рамката на вратата. — Ако спазим срока, договорът трябва да влезе в Сената най-късно до шестнадесети октомври. — Ти си доста амбициозна дама, Лиз — забеляза Арнолд. — Е, аз имам още работа. Ако ме извините, господин президент… — Ще се видим утре, Арни. Фаулър се приближи до прозореца с изглед към авеню „Пенсилвания“. Нажеженият августовски въздух трептеше над улиците и тротоарите. През алеята в парка „Лафайет“ се виждаха два плаката, останали от демонстрацията против ядреното въоръжаване. Фаулър изсумтя и се ухили. Нима тези тъпи хипита не бяха разбрали, че ядреното оръжие принадлежеше към миналото? Той се обърна. — Искаш ли да вечеряме заедно, Елизабет? — С удоволствие, Боб — усмихна се към шефа си доктор Елиът. Единствената полза от наркотрафика на брат му бе останалият от него очукан куфар с почти сто хиляди долара. Марвин Ръсел го взе и отиде в Минеаполис, откъдето си купи представителни дрехи, чанта за багажа и билет. Едно от нещата, научени в затвора, бе правилният начин за смяна на самоличността. Той имаше три различни паспорта, за които ченгетата не знаеха нищичко. Марвин умееше и да не се набива на очи. Дрехите му наистина бяха хубави, но в никакъв случай бляскави. Той си купи самолетен билет, който му даваше възможност да си избере полета. Останалите деветдесет и една хиляди петстотин четиридесет и пет долара трябваше да му стигнат за още доста време, а там, където отиваше, животът бе скъп. От друга страна, собственият му живот бе станал доста евтин. Но тук парите не можеха да помогнат. Марвин обаче реши, че един воин трябва да бъде готов на всичко. След прехвърляне във Франкфурт той продължи на юг. Ръсел не бе глупак. Преди години взе участие в нещо като международна конференция на терористични организации. Тя му бе струвала цял набор документи за самоличност. Там обаче завърза няколко контакта. И още по-важно, научи как да се свързва с необходимите му хора. Международната терористична общност се отличаваше с особена мнителност. Но като се имаха предвид противниците й, това беше в реда на нещата. Ръсел не знаеше дали ще има късмет. От трите телефонни номера, с които разполагаше, единият бе отдавна компрометиран. С него тихичко бяха изчезнали и двама души от „Червените бригади“. Марвин използва един от останалите два и имаше късмет. Контактът го отведе на една вечеря в Атина, където го провериха и му казаха, че ще го прехвърлят по-нататък. Ръсел забърза обратно към хотела си — местната храна не му понасяше добре — и седна до телефона в очакване да иззвъни. Бе доста нервен, защото знаеше, че въпреки предпазливостта си е уязвим. Пътуването с оръжие криеше опасности и Ръсел не носеше дори джобно ножче. Така ставаше твърде лесна мишена за всяко ченге с пистолет. Ами ако и този телефонен номер бе разкрит? Тогава щяха да го арестуват още тук или да го подмамят в засада, от която надали щеше да излезе жив. За разлика от американските си колеги европейските ченгета май не обръщаха голямо внимание на конституционните права. Споменът за убийството на брат му от федералните агенти бързо прокуди тази мисъл. „По дяволите!“ Още един сиукски воин застрелян като псе. Без да има време дори за „Песента на смъртта“. Щяха да си платят за това. „Но само ако остана жив достатъчно дълго“ — напомни си Марвин Ръсел. Той изгаси лампите и седна до прозореца в очакване на телефонния звън. Загледа се в движението, като внимаваше за приближаващи се коли с ченгета. „Как ще ги накарам да си платят?“ — запита се Ръсел. Не знаеше, пък и не го бе грижа. Точно сега не можеше да направи нищо. Коженият колан, в който бе натъпкал парите си, стягаше кръста му. Един от недостатъците на тялото му бе, че талията не позволяваше да се съберат всичките пари. Но Марвин не можеше да си позволи да ги загуби. Без тях щеше да загине. Пък и тези валутни курсове бяха цяло бреме. Марки в Германия, драхми или дявол знае още какво тук. Добре, че поне самолетните билети се плащаха с долари. Именно заради това Марвин пътуваше с американски коммпании. Знамето със звезди и райета на опашката не му допадаше особено, но… Телефонът иззвъня. Ръсел го вдигна. — Да? — Утре в девет и тридесет пред хотела, готов за път. Разбра ли? — Девет и половина. Ясно. Линията прекъсна, без да му даде време за повече обяснения. — Добре — каза си той. Марвин стана и отиде на леглото. Вратата бе заключена, веригата закачена и подсигурена със стол под бравата. Ръсел се замисли. Ако му готвеха клопка, сигурно щяха да го хванат още пред хотела. Или пък можеха да го закарат на някое усамотено място, за да не тревожат гражданите… Марвин прецени, че второто предположение е по-вероятно. Във всеки случай обаче нямаше да си правят труда да му уреждат срещи и след това да разбиват вратата. Поне така си мислеше. Но действията на ченгетата бяха трудно предвидими. Така че Ръсел прекара нощта, без да се съблича и без да сваля колана с пари от кръста си. Крадците също не бяха за подценяване… Слънцето изгря почти по същото време, по което изгряваше и у дома му. Ръсел се събуди още с първите лъчи. Когато се регистрираше, бе поискал стая с източно изложение. Той каза молитвите си към слънцето и се приготви за път. Донесоха му закуската в стаята. Изхарчи няколко драхми повече, но какво от това, по дяволите? После прибра малкото неща, които бе извадил от куфара си. В девет часа бе напълно готов и също толкова изнервен. Ако нещо имаше да става, то щеше да е след половин час. Можеше да бъде мъртъв още преди обяд. В чужда страна, далеч от духовете на народа си. Дали щяха да върнат тялото му в Дакота? Сигурно не. Просто щеше да изчезне от лицето на земята. Предвижданията му за действията на полицаите съвпаднаха със стъпките, които сам той би предприел. Но тактиката на един воин не се покриваше непременно с акциите на полицията, нали? Ръсел крачеше напред-назад из стаята, като от време на време хвърляше поглед към колите и минувачите. Всеки един от продавачите на сувенири и кока-кола можеше да бъде дегизиран полицай. Не, сигурно не бе само един. Може би десет? Ченгетата май не си падаха по честните двубои. Те стреляха от засада и нападаха на групи. Девет и петнадесет. Цифрите на електронния часовник се сменяха с вихрено темпо или се влачеха мързеливо в зависимост от настроението на Ръсел. Той вдигна багажа си и напусна стаята, без да се обръща. Асансьорът бе близо. Той пристигна почти веднага и още повече усили параноята на Ръсел. След минута вече бе във фоайето. Портиерът предложи да му помогне с багажа, но Марвин отказа и се насочи към рецепцията. Единственото нещо, което му оставаше да плати, бе закуската и той бързо уреди сметката с последните си драхми. Имаше на разположение още няколко минути, така че се приближи до павилиончето с вестници, за да си вземе нещо на английски. Какво ставаше по света? За Ръсел, чийто свят бе поредица от заплахи и бягства, моментното любопитство премина бързо. „Какво е светът?“ — запита се той. Обкръжаващата го околност и нещо повече. Малко пространство, заключено от сетивата, които му съобщаваха за промените. У дома можеше да вижда далечните хоризонти и огромния бездънен купол на небето. Тук действителността бе затворена от стени и хоризонтите лежаха едва ли не на сто метра един от друг. Внезапно го обзе пристъп на паника. Марвин знаеше какво е да си преследвано животно. Опита се да се овладее. Погледна часовника си: 9, 28. Време бе. Ръсел излезе от фоайето и отиде до пиацата за таксита. Чудеше се какво ли ще последва. Той остави куфарите си на земята и се опита да си придаде спокойно изражение. Знаеше, че дори в този момент пушките може би го държаха на мушка. Нима щеше да умре като Джон? Един куршум в главата без всякакво предупреждение. Дори и животните умираха по-достойно. От мисълта за подобна безславна смърт на Марвин му се повдигна. Една кола се приближи и той сви дланите си в здрави могъщи юмруци, за да спре треперенето им. Шофьорът го гледаше. Ето че дойде. Ръсел вдигна куфарите си и се приближи. — Господин Дрейк? Това бе името, с което се представяше Марвин. Но шофьорът не бе човекът, с когото вечеряха предната вечер. Ръсел веднага разбра, че си има работа с професионалисти, които преценяват всеки ход. Добър знак. — Да, аз съм — отвърна той с усмивка, която наподобяваше на гримаса. Шофьорът излезе от колата и отвори багажника. Ръсел натика куфарите си вътре, след което седна на предната седалка. Ако му бяха устроили клопка, поне щеше да удуши шофьора, преди да умре. Нямаше да даде живота си без борба. На петдесет метра от тях сержант Спиридон Папаниколау от Гръцката национална полиция седеше в стар опел, боядисан като такси. Изкуствените мустаци и сандвичът в ръката му го оприличаваха на всичко друго, но не и на полицай. В жабката на колата имаше малък пистолет и както и повечето европейски полицаи, той не бе много сръчен с него. Всъщност истинското му оръжие бе фотоапаратът „Никон“, скрит в един джоб на седалката. Сержантът имаше задача да наблюдава, тъй като работеше към Министерството на обществения ред. Той имаше фотографска памет за лица. Носеше фотоапарата си, за да помага на хора, лишени от способността, с която справедливо се гордееше. Методите му на работа изискваха огромно търпение, но Папаниколау умееше да чака. Когато началниците му получеха сведения за вероятна терористична операция в Атина, Папаниколау започваше да обикаля хотелите, летищата и пристанищата. Разбира се, той не бе единственият подобен служител, но се славеше като най-добрия. Имаше нюх, подобен на бащиния си. Старецът винаги знаеше къде се крие рибата. Освен това Папаниколау мразеше терористите. Всъщност мразеше всички престъпници, но терористите безспорно бяха най-ужасните от цялата шайка. Поради това често се ядосваше на непостоянния интерес на правителството му към прочистването на древната и благородна страна от тези гадини. Сега обаче правителството отново се бе заело с тях. Преди седмица бе получен рапорт, че около Партенона са забелязани членове на терористична организация. Четирима от колегите му в момента проверяваха летището. Няколко други се занимаваха с морската гара, но Папаниколау обичаше хотелите. Все пак обектите трябваше да спят някъде. Не в най-добрите, тъй като бяха много лъскави. Нито пък в най-лошите, защото копелетата обичаха комфорта. Избираха средната класа. Семейните хотели в страничните улички, бъкащи от младежи, пристигнали на екскурзия. В навалицата бе трудно да се запомни определена физиономия. Но Папаниколау бе наследил зрението на баща си. Можеше да разпознае лице, видяно за половин секунда от седемдесет метра разстояние. Шофьорът на синия фиат бе именно такова „лице“. Папаниколау не можеше да си спомни дали е чувал името, но за лицето нямаше съмнение. Сигурно бе виждал снимката в папката „Неизвестни“. Там се подвързваха стотици фотографии, пристигащи от Интерпол и военното разузнаване. Военните преследваха терористите с още по-голяма жар, объркани от политиката на правителството си. Това бе страната на Леонид и Ксенофонт, Одисей и Ахил. Гърция — за сержанта „Елада“ — бе родина на епични герои и люлка на свободата и демокрацията. Земята й не трябваше да се мърси от чуждестранна паплач, дошла да убива безнаказано… „Кой ли е другият? — зачуди се Папаниколау. — Облечен е като американец, въпреки че има… странни черти.“ Той с плавно движение вдигна фотоапарата си, фокусира обектива и бързо направи три снимки. Фиатът потегли… Е, щеше да види къде отиват. Сержантът изключи червената лампичка на таксито си и запали мотора. Ръсел се облегна на седалката. Не си направи труда да закопчае колана. Шофьорът явно бе добър, защото без усилие маневрираше из натовареното движение. Не му бе казал нищо. Това напълно устройваше Марвин. Американецът погледна през прозореца и се огледа за евентуална клопка. После очите му опипаха купето на колата. Не се виждаше място, където можеше да се скрие оръжие. Нямаше и микрофон, нито пък радиопредавател. Разбира се, това не означаваше нищо, но Ръсел все пак се огледа. Най-накрая се престори, че се отпуска, и облегна глава на облегалката. Така можеше да гледа напред и да следи движението зад тях в страничното огледало. Тази сутрин ловните му инстинкти бяха нащрек. Отвсякъде го дебнеха скрити опасности. Шофьорът сякаш караше без определена посока. Разбира се, Ръсел не познаваше града, тъй че не можеше да бъде сигурен. Улиците бяха проектирани по-скоро за колесници, отколкото за автомобили. Дори и по-късните подобрения не бяха успели да превърнат Атина в Лос Анжелис. Въпреки че колите изглеждаха малки, движението не намаляваше дори и за минута. Ръсел имаше чувството, че е попаднал в средата на огромна, постоянно движеща се тълпа. Искаше му се да разбере къде отиват, но знаеше, че е безсмислено да пита. Първо, нямаше да може да различи истината от лъжата. И, второ, дори да му отговореха честно, той пак нямаше да се ориентира. За добро или лошо, трябваше да стои и да чака. Не че мисълта го караше да се чувства по-добре, но да отречеш истината си беше чиста лъжа. Ръсел не искаше да се самозалъгва. Най-доброто за момента бе да стои нащрек. И той го правеше. „Летището“ — помисли си Папаниколау. Това бе добре. Освен четиримата колеги от отдела му там имаше и поне още двадесет полицаи, въоръжени с пистолети и автомати. Значи нямаше да е трудно. Двама от цивилните агенти щяха да се приближат, подкрепени от няколко уж случайно минаващи въоръжени полицаи. И щяха да ги „закопчаят“ — сержантът харесваше американския евфемизъм — тихо и кротко. След това щяха да ги отведат в служебната стая и да проверят дали са хората, за които ги смятат. Ако не са — капитанът ще им се извини. „Съжаляваме — щеше да каже той, — но отговаряте на описанието, изпратено ни от…“ — и можеше да набеди всекиго. Французи, италианци: всички внимаваха за сигурността на самолетните връзки. След това билетите им автоматично щяха да бъдат презаверени за първа класа. Подходът почти винаги успяваше. От друга страна, ако лицето се окажеше същото, за което го смяташе Папаниколау, то значи щеше да залови третия си терорист през тази година. А защо не и четвъртия? Какво от това, че другият бе облечен като американец? „Четирима за осем месеца — не, само за седем“ — поправи се сержантът. Съвсем не звучеше зле за ексцентрично ченге като него. Особено пък като се вземеше предвид фактът, че работи сам. Папаниколау леко приближи колата си до предната. Не искаше да загуби тези риби в движението. Ръсел забеляза няколко таксита. Те сигурно се наемаха предимно от туристи или от хора, на които не им се занимаваше с претовареното движение… „Странно.“ Отне му половин минута, преди да разбере защо. „О, разбира се — помисли си той, — червената лампичка трябва да свети.“ Вътре бе само шофьорът. „Сигурно червената светлина означава, че е заето“ — прецени той. Но червената лампичка на това такси не светеше. Шофьорът на Ръсел взе бавно следващия десен завой и излезе на нещо, подобно на истинска магистрала. Повечето от такситата, забелязани от Марвин, не го последваха. Те отиваха към различни магазини и музеи, въпреки че Ръсел не знаеше това. Но таксито с изключената лампичка продължи да кара на около петдесет метра зад тях. — Следят ни — обяви тихо Марвин. — Да не би да имаш приятел, който кара след нас? — Не — отвърна шофьорът и погледна в огледалото. — Кой мислиш, че ни следи? — Не „мисля“, човече. Виж онова такси на около петдесет метра зад нас — мръснобялото без лампичка. Не знам каква марка е колата. Вече на два пъти завива след нас. Трябва да внимаваш повече — добави Ръсел и се зачуди дали това не бе капанът, от който се опасяваше. Нямаше да е проблем да се справи с шофьора. Той имаше тънко вратле, което щеше да се счупи и при най-малкия напън. Да, нямаше да е трудно. — Благодаря. Май наистина трябва да внимавам — отвърна шофьорът, като забеляза таксито. „Кой ли си ти… Е, ще видим.“ Той отново зави. Таксито ги последва. — Прав си, приятелю — каза замислено шофьорът. — И как го забеляза? — Просто обръщам внимание на нещата около себе си. — Аха… Е, това малко променя плановете ни. Умът на шофьора запрепуска във вихрено темпо. За разлика от Ръсел той знаеше, че не са му устроили капан. И въпреки че не бе сигурен в добрите намерения на спътника си, никой разузнавач или полицай не би го предупредил. „Е, вероятно не“ — поправи се той. Имаше само един начин да разбере. Освен това шофьорът не бе много добре настроен към гърците. През април един от другарите му бе изчезнал от улиците на Пирея, за да се появи няколко дни по-късно във Великобритания. Сега лежеше в затвора „Паркхърст“ на остров Уайт. А само преди години незаинтересоваността на гърците позволяваше лесно да се работи в тази страна. Използваха я предимно като безопасен път за преминаване. Знаеше, че е грешка тук да се провеждат истински операции. Гърция бе много по-ценна като убежище и предимствата й не трябваше да се пропиляват с лека ръка. Но от този факт омразата му към гръцката ПОЛИЦИЯ не намаляваше. — Може да се наложи да предприемем някакви действия. Ръсел погледна шофьора. — Нямам оръжие. — Аз имам, но предпочитам да не го използвам. Силен ли си? Вместо отговор Марвин протегна ръка и стисна дясното коляно на спътника си. — Ясно — каза шофьорът със спокоен глас. — Ако ме осакатиш, няма да мога да карам. — „А сега как да го измислим…“ — Убивал ли си преди? — Да — излъга Ръсел. Никога не бе убивал човек, но за сметка на това имаше богат опит с животни. — Мога да го направя. Шофьорът кимна и натисна газта, за да излезе от Атина. Трябваше да намери… Папаниколау се намръщи. Не отиваха на летището. Лошо. Добре, че не се бе обадил там. Значи така. Той се облегна и скри колата си зад другите. Движението намаляваше, а и цветът на фиата го правеше лесно забележим, така че нямаше нужда да кара близо зад тях. Може би отиваха в някоя от квартирите си. Ако е така, трябваше да бъде много внимателен. Но информацията сигурно щеше да се окаже безценна. Разкриването на тайна квартира би било изключително постижение. После здравеняците можеха да си свършат работата. Или пък вероятно разузнаването щеше да следи къщата известно време и да я нападне така, че да арестува трима-четирима от гадовете. След тази задача можеше да има дори награда, а защо не и повишение?! Сержантът още веднъж се поколеба дали да не се обади, но в крайна сметка с какво толкова разполагаше? Просто позволяваше възбудата му да вземе връх. Дали очите не го лъжеха? Дали лицето бе друго? Може би принадлежеше на обикновен престъпник? Спиридон Папаниколау изруга съдбата и късмета и отново впери поглед в колата. Влизаха в старата част на Атина. Тук улиците бяха тесни. В този район не идваха туристи. На празните през деня улички живееха главно работници. В момента те бяха на работа. Жените пазаруваха в магазините, а децата играеха в парковете. Една малка част пък прекарваха отпуската си на островите. Така че улиците бяха по-пусти от обичайното. Фиатът внезапно намали и зави в една от многобройните безименни пресечки. — Готов ли си? — Да. Колата спря. Ръсел вече бе свалил сакото и връзката си. Все още се питаше дали това не е последната стъпка към клопката, но нима вече имаше някакво значение? Да става каквото ще. Той опъна ръце и излезе от колата. Сержант Спиридон Папаниколау натисна газта, за да стигне по-бързо до ъгъла. Ако се забиеха из тази плетеница от тесни улички, нямаше да може да ги следи от голямо разстояние. Ако го усетеха, щеше да се обади за помощ. Полицейската работа бе трудно предвидима. Когато наближи ъгъла, сержантът видя някакъв човек, който четеше вестник. Не бе от неговите хора. Този не носеше сако. Въпреки че лицето му не се виждаше и стойката приличаше на позите от онези филми. Сержантът се усмихна на мисълта си, но усмивката му веднага замръзна. Още щом зави, Папаниколау видя на двадесет метра пред себе си приближаващия се на заден ход фиат. Сержантът натисна спирачките, за да спре таксито си, и започна да мисли дали да не се върне назад. Тогава една ръка се протегна към него през прозореца. Той пусна волана, за да я сграбчи, но дланта натисна брадичката му назад, докато другата подпираше врата му. Нападателят сякаш бе отгатнал инстинктивното му желание да види какво става. Той завъртя главата му наляво и сержантът видя лицето на американеца. После почувства напрежението във врата си и чу шумния звук от строшена кост, оповестяващ смъртта. Мъжът имаше странни черти. Като нещо друго, което бе видял във филм. Като… Ръсел се дръпна от колата и махна с ръка. Фиатът се засили и се блъсна силно на заден ход в таксито. Главата на шофьора се отърколи на гърдите му. Ръсел знаеше, че мъжът сигурно е мъртъв, но това нямаше значение. Не, имаше. Марвин затърси пулса му и после опипа врата, за да се убеди, че е счупен. След като бе сигурен, се върна във фиата. Докато влизаше в колата, Ръсел вътрешно се усмихна. „Е, не беше толкова трудно…“ — Мъртъв е. Хайде да се разкараме по-скоро оттук. — Сигурен ли си? — Счупих врата му като клечка за зъби. Мъртъв е, човече. Не беше трудно. Имаше врат като молив. — Искаш да кажеш като моя? — ухили се шофьорът. Разбира се, щеше да се наложи да изостави колата, но радостта от измъкването и убийството бе достатъчна. Поне за момент. Освен това бе намерил ценен приятел. — Как се казваш? — Марвин. — Аз съм Ибрахим. Речта на президента се превърна в триумф. „Явно знае как се изнасят представления“ — помисли си Райън, докато слушаше бурята от аплодисменти в залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Благосклонната му, макар и малко студена усмивка благодари на представителите на повече от сто и шестдесет страни. Камерите фиксираха израелската делегация, която не се стараеше много в ръкопляскането. За разлика от нея арабите бурно аплодираха. Руснаците пък надминаха себе си. Членовете на съветската делегация се присъединиха към станалите на крака. Джак взе дистанционното и смени програмата, преди коментаторът на Ей Би Си да е успял да обобщи казаното от президента. Райън имаше собствено копие от речта и вече бе направил собствени бележки. Веднага след изказването Ватиканът бе изпратил покани до всички заинтересовани министри на външните работи. Те щяха да се съберат в Рим след десет дни. Проектът на съглашението вече им бе предаден. Благодарение на бързите и безшумни действия на посланици и заместник държавни секретари останалите правителства по света също бяха информирани. Те на свой ред изказаха одобрението си. И израелците знаеха за това. На необходимата информация бе позволено да изтече в желаната посока. Ако се обградяха с мълчание — е, Банкър бе задържал морския конвой със самолетни части и израелците все още не можеха да се съвземат от шока. И по-точно, казано им бе да не реагират, ако държат на новите радарни системи. Израелското лоби обаче бе започнало да бръмчи. То имаше собствени източници на информация в американското правителство и телефоните на доверени конгресмени вече звъняха. Но Фаулър от своя страна още преди два дни бе уведомил ръководството на Конгреса и желаното одобрение от тяхна страна не закъсня. Председателят и ръководителите на сенатската комисия за външна политика обещаха, че двете споразумения ще бъдат ратифицирани за по-малко от седмица. „Ще стане“ — помисли си Джак. Наистина можеше да стане. Във всеки случай щеше да е само за добро. Цялото доверие, което Щатите си бяха спечелили с авантюрата в Персийския залив, бе налице. За арабите планът бе поврат в американската политика. И не бяха далеч от истината. Америка се обръщаше срещу Израел. За еврейската държава нещата щяха да изглеждат по същия начин, но това бе само привидно. Мирът щеше да бъде гарантиран по единствения възможен начин — от американската политическа и военна сила. Сгромолясването на конфронтацията Запад-Изток даваше възможност на Америка да си сътрудничи с другите военни сили и да наложи условията на справедлив мир. „Или поне ние го мислим за справедлив — поправи се Райън. — Господи, дано планът проработи.“ Но той вече работеше. В крайна сметка „Планът Фаулър“ бе идея на Джак. Именно Щатите трябваше да пробият омагьосания кръг и да намерят изход от положението. И двете страни вярваха в Америка — репутация, спечелена както с американска кръв, така и с големи парични суми. Америка трябваше да гарантира мира. Мир, смятан за справедлив от всички засегнати страни. Уравнението за постигането на целта бе едновременно просто и сложно. Принципите можеха да бъдат изразени в няколко реда. Детайлите по изпълнението щяха да се вместят в малка книжка. Що се отнасяше до парите, то необходимият закон щеше да бъде одобрен от Конгреса независимо от размера на разходите. Още повече че преди няколко дни бе успял да убеди Саудитска Арабия да поеме една четвърт от тях. В замяна на това арабите щяха да получат нова пратка висококачествено оръжие. За това пък се бе погрижил Денис Банкър. Двамата с държавния секретар бяха свършили работата си превъзходно и Райън го знаеше. Каквито и грехове да имаше президентът, двама от най-важните членове на администрацията му — и двамата близки негови приятели — бяха най-добрият екип, който Джак бе виждал. През последната седмица този екип чудесно бе служил както на президента, така и на страната си. — Планът ще проработи — каза тихичко Джак. — Може би, може би, може. Той погледна часовника си. След около три часа трябваше да представи доклад върху него. Куати намръщено гледаше телевизора. „Нима е възможно?“ Историята казваше „не“, но… Но Саудитска Арабия бе спряла да праща пари, прелъстена от помощта, оказана й от Америка по време на Иракската война. И организацията му бе заложила на губещ кон. Бойците вече чувстваха ограничените си финансови възможности, въпреки че предвидливо бяха спестявали пари от предишни поколения. Швейцарските и другите европейски банкери осигуряваха значителен приток на средства, тъй че ограниченията бяха повече от психологическо естество. Но за арабите, както и за всеки политически ум, психологията бе действителност. Куати знаеше, че сега въпросът е дали американците ще окажат реален натиск върху ционистите. Никога досега не го бяха правили. Те дори бяха позволили израелците да нападнат американски военен кораб. И не само това. Бяха им простили още преди раните да спрат да кървят. Още преди да умре последната жертва. Докато американските военни трябваше с нокти и зъби да изтръгват всеки нужен им долар от Конгреса, политическите им проститутки си счупваха краката да носят оръжие на евреите. Америка никога, по никакъв начин не бе притискала Израел. Именно на това се дължеше оцеляването им, нали? Докато в Близкия изток нямаше мир, неговата мисия бе една: унищожаването на еврейската държава. Без това… Но размириците в Близкия изток съществуваха още от преди раждането му. Можеха да се премахнат, но само ако… „Сега настъпи моментът на истината“ — каза си Куати и протегна изморените си и болни крайници. Какви бяха изгледите за унищожаването на Израел? То не можеше да дойде отвътре. Не и докато Америка подкрепяше евреите. Не и докато арабските държави бяха разединени. А руснаците? Проклетите руснаци! Докато Фаулър изнасяше речта си, те стояха и го гледаха като покорни кучета. Беше възможно. Мисълта плашеше Куати не по-малко от раковата му диагноза. Той се облегна на стола и затвори очи. Ами ако американците натиснеха евреите? Ами ако руснаците подкрепяха този абсурден нов план? Ами ако израелците се поддадяха на натиска? Ами ако палестинците сметнеха, че отстъпките на Израел са точно това, което им трябва? Планът можеше да проработи. Ционистката държава можеше да продължи да съществува. Палестинците можеха да останат доволни от новата си земя. Можеше да се установи modus vivendi*. [* Modus vivendi (лат.) — начин на живеене. — Бел.прев.] Това щеше да означава, че е живял живота си напразно. Щеше да означава, че всичко, за което бе работил, всички лишения са отишли на вятъра. Цяло поколение борци за свобода се бяха били и умирали за… за кауза, която можеше да изчезне безвъзвратно. Предаден от братята си араби, чиито пари и политическо влияние бяха поддържали хората му. Предаден от руснаците, чиито подкрепа и оръжие съпътстваха движението още от самото начало. Предаден от американците, най-перверзните от всички. Те бяха отнели врага му. Предаден от Израел, който се бе съгласил на условия, близки до справедливия мир. Но справедливост не можеше да има. Не и докато последният ционист не напуснеше арабската земя. Можеха ли да го предадат и палестинците? Ами ако приемеха плана? Откъде щяха да идват преданите му бойци? Предаден от всички. Не, Бог нямаше да допусне това. Бог бе милостив и даряваше със светлината си само правоверните. Не, това не можеше да се случи. Не бе възможно. За подредбата на тази мозайка трябваше да съвпаднат твърде много елементи. Нима вече не бяха измисляни хиляди мирни планове? Хиляди гледни точки. Нима те се бяха увенчали с успех? Дори и преговорите Картър-Садат-Бегин* в Америка, на които американците се бяха опитали да помирят двете страни, пропаднаха, когато Израел се оказа неспособен да осигури подходящи условия за живот на палестинците. Не, Куати бе сигурен. Вероятно вече нямаше да може да разчита на руснаците. Вероятно саудитците също щяха да го изоставят. Без съмнение американците също не заслужаваха доверие. Но със сигурност можеше да разчита на Израел. Евреите бяха прекалено глупави, прекалено самонадеяни, прекалено късогледи, за да видят, че единствената им гаранция за дълготрайна сигурност е равноправният мир. Иронията го порази толкова силно, че по устните му заигра усмивка. Сигурно сам Бог бе замислил спасяването на борците за свобода от смъртните им врагове. Нито инатът, нито пък твърдите еврейски вратове щяха да им позволят да се преклонят пред такъв план. И ако именно това бе необходимо за продължаването на войната, нима можеше да има съмнение, че посланието е пратено от Бог? Нима можеше да има съмнение, че Куати и хората му наистина се бореха в името на свещената цел? [* Ануар Ел Садат (1918–1981) — египетски президент (1970–1981), сключил мирен договор с Израел. Убит при атентат. Менахем Бегин (1913–1992) — министър-председател на Израел (1977–1983). Двамата със Садат получават Нобелова награда за мир през 1978 г. — Бел.прев.] — Никога! Никога няма да сведа глава пред този позор! — извика министърът на отбраната. Представлението бе драматично дори и за самия него. Бе ударил по масата достатъчно силно, за да обърне чашата си с вода, която вече течеше към края на покривката и заплашваше да се разлее в скута му. Министърът нарочно не й обърна внимание. Гневните му сини очи обгърнаха стаята. — Ами ако заплахите на Фаулър не са празни приказки? — Ще провалим кариерата му — отвърна министърът на отбраната. — Можем да го направим. И преди сме проваляли американски политици. — Повече пъти, отколкото сме били способни да го направим тук — забеляза външният министър sotto voce* към съседа си. [* Sotto voce (ит.) — полугласно. — Бел.прев.] — Какво беше това? — Казах, че в този случай може и да не успеем, Рафи. — Давид Ашкенази отпи от чашата си, преди да продължи. — Посланикът ни във Вашингтон съобщи, че планът на Фаулър се ползва с подкрепата на Конгреса. Миналата седмица посланикът на Саудитска Арабия е дал голям прием за ръководството на Конгреса. Ако не се лъжа, се е представил доста добре. Прав ли съм, Ави? — Напълно, министре — отвърна генерал Бен Якоб. Шефът му отсъстваше от страната и сега той представляваше „Мосад“. — Саудитците и останалите „умерени“ страни от Персийския залив са склонни да прекратят войната с нас. Освен това искат да установят дипломатически отношения на ниво министри, подготвящи пълното признаване на неуточнена, по-късна дата. Съгласни са и да поемат част от американските разноски по настаняването на военните части и самолетите им тук. И позволете да прибавя още нещо от себе си: те поемат цялата цена за поддържане на умиротворителните сили и за икономическото оздравяване на палестинските ни приятели. — Можем ли да откажем на подобно предложение? — попита сухо министърът на вътрешните работи. — Изненадан ли си сега от подкрепата на Американския конгрес? — Правят ни номер — настоя министърът на отбраната. — Ако е така, то номерът им е дяволски умен — каза Бен Якоб. — И ти вярваш на тези бръщолевения, Ави? Ти? Преди доста години Ави бе най-добрият батальонен командир на Рафи Мандел. — Не знам, Рафи. Заместник-директорът на „Мосад“ никога не бе разбирал по-добре значението на думата „заместник“. Не бе лесно да говори от името на шефа си. — Оценката ти? — попита спокойно министър-председателят. Той бе решил, че все пак някой на масата трябва да е спокоен. — Американците са напълно искрени — отвърна Ави. — Желанието им е да осигурят осезателна гаранция. Договорът за взаимна защита и настаняването на частите им тук не подлежат на съмнение. От чисто военна гледна точка… — Аз ще говоря за защитата на Израел! — изръмжа Мандел. Бен Якоб погледна бившия си командир. — Рафи, ти винаги си имал по-висок чин от мен, но аз съм убил полагащата ми се част от враговете ни и ти го знаеш. Ави направи малка пауза, за да успокои обстановката. Когато заговори, ГЛасът му прозвуча отчетливо и безстрастно. Въпреки че емоциите му бяха не по-малки от тези на Мандел, разумът взе връх. — Американските военни части са доста сериозна сила. Става въпрос за увеличаване на военновъздушната ни мощ с около двадесет и пет процента. А танковата им част е по-добра и от най-силната ни бригада. Още повече, че не виждам как някога частите им могат да бъдат изтеглени оттук. Нашите приятели в Америка никога няма да го позволят. — И преди са ни изоставяли — забеляза студено Мандел. — Можем да разчитаме единствено на себе си. — Рафи — обади се отново министърът на външните работи, — къде ще ни отведе това? Двамата с теб и друг път сме се борили рамо до рамо, и то не само в тази стая. Нима борбата ще продължава вечно? — Ако ще подписваме лош договор, по-добре да не подписваме нищо! — Съгласен съм — каза министър-председателят. — Но колко лош е този договор? — Всички сме чели проекта. Ще предложа някои малки промени, но мисля, че е време, приятели — обади се министърът на външните работи. — Съветът ми е да приемем плана „Фаулър“ със следните условия. — Той ги прочете. — Ще ги гарантират ли американците, Ави? — Ще се оплакват, че парите са много, но приятелите ни в Конгреса ще се съгласят. Тогава мнението на президента Фаулър ще е без значение. Те ще признаят историческите ни завоевания и ще се опитат да направят нашите граници сигурни. — Тогава ще подам оставка — изкрещя Рафи Мандел. — Не, Рафи, няма да го направиш — отвърна министър-председателят, по-уморен от театралниченето на своя колега. — Ако подадеш оставка, сам си отрязваш обратния път. Сигурно някога отново ще поискаш да заемеш това място, но оставката ти сега ще означава, че никога повече няма да се върнеш тук. Мандел почервеня като домат. Министър-председателят огледа стаята. — И така, какво е мнението на правителството ни? След четиридесет минути телефонът на Джак иззвъня. Това бе най-секретната линия, която не минаваше през Нанси Къмингс. Джак го вдигна. — Райън? Той послуша няколко минути, като през това време си водеше бележки. — Благодаря. Заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването премина през канцеларията на Нанси, зави наляво и влезе в по-голямата стая на Маркъс Кабът. Той лежеше на кушетката в далечния ъгъл. Също като предшественика си — съдията Артър Мур — Кабът обичаше от време на време да изпушва по една пура. Шефът бе свалил обувките си и четеше някаква папка, отбелязана с раирана лента. Още едно секретно досие в сграда, където човек не можеше да се размине от тях. Кабът свали папката и червеното му закръглено лице, приличащо на вулкан, проследи приближаването на Райън. — Какво има, Джак? — Току-що говорих с израелските ни приятели. Кабинетът им е приел плана с няколко изменения. Ще пристигнат на преговорите в Рим. — И какви са тези изменения? Райън му подаде бележника си и Кабът набързо ги прегледа. — Двамата с Талбът сте имали право. — Да. Трябваше да го оставя да говори вместо мен. — Добър удар. Не си успял да предвидиш само едно нещо. Кабът стана и обу обувките си. След това се приближи към бюрото и вдигна слушалката. — Кажете на президента, че ще се срещнем в Белия дом, след като се върне от Ню Йорк. Искам Талбът и Банкър също да присъстват. Предайте му, че работата потръгна. Директорът постави слушалката обратно на вилката. След това доволно се огледа с пурата в уста. Явно се опитваше да подражава на Джордж Патън*, който според Райън никога не бе пушил. [* Джордж Патън (1885–1945) — американски генерал, участвал във Втората световна война. — Бел.прев.] — Какво ще кажеш за това, а? — Според теб за колко време ще приключи всичко? — Заедно с подготвителната работа, която свършихте ти и Талбът, и заключителните щрихи на Банкър и Талбът… да речем, две седмици. Няма да стане така бързо, както с Картър в Кемп Дейвид. Тук са забъркани твърде много професионални дипломати. До две седмици обаче президентът ще се качи на боинга си, за да подпише документите в Рим. — Искаш ли да дойда с теб в Белия дом? — Не, ще се оправя сам. — Добре. Това се очакваше. Райън напусна стаята по същия начин, по който бе дошъл. > 7. > БОЖИЯТ ГРАД Камерите бяха на местата си. Военнотранспортният самолет С5В „Галъкси“ бе натоварил фургоните с най-нови подвижни телевизионни станции, които успешно преодоляха разстоянието от базата „Андрюс“ до летище „Леонардо да Винчи“. Журналистите не бързаха за заключителната церемония — някои дори се съмняваха, че ще се стигне до нея, — а за действията, предхождащи главния спектакъл. Продуцентите смятаха, че пристигащата нова дигитална техника по-добре ще отрази произведенията на изкуството, отрупали стените на Ватикана. Местните дърводелци, подпомагани от специалисти от Ню Йорк и Атланта, работеха денонощно, за да построят Кабините, откъдето щяха на живо да се излъчват новините. От Ватикана щяха да се предават цели три сутрешни новинарски емисии. Тук бяха Си Ен Ен, Ен Ейч Кей, Би Би Си и почти всички други телевизионни станции в света. Екипите се трупаха на големия площад пред църквата, започната през 1503 година от Браманте* и довършена от Рафаело, Микеланджело и Бернини**. Една кратка, но силна буря бе заляла кабината на „Дойче Веле“ с вода от фонтана, в резултат на което отиде по дяволите техника за сто хиляди марки. В крайна сметка служителите на Ватикана започнаха да протестират, че не е останало място за хората, които ще искат да видят великото събитие, но вече бе твърде късно. Някой си спомни, че по римско време на това място се бе издигал Големият цирк, и всички се съгласиха, че сегашното събитие е най-големият цирк през последните години. С тази разлика, че в римския цирк се бяха провеждали надбягвания с колесници. Рим допадна на телевизионните журналисти. На екипите на „Днес“ и „Добро утро, Америка“ не им се налагаше да бъдат на крак преди сутрешните броеве на вестниците. Вместо това те ставаха неприлично късно, за да започнат излъчването си след обяд — !!! — и да го завършат по времето за следобедното пазаруване. После отиваха да вечерят в някои от най-големите римски ресторанти. Хората от изследователските групи пък се ровичкаха из разни справочници, за да открият исторически забележителности като например Колизеума — или по-точно Флавиевия амфитеатър, както някой правилно отбеляза. Там древните римляни бяха гледали състезания, приличащи донякъде на днешния американски футбол. Смъртоносни битки между мъже, между мъже и животни, между животни и християни и още безброй други вариации. Но все пак символичният фокус по време на престоя на журналистите в Рим си остана Форумът. Там бяха руините на древния римски център. Там Цицерон и Сципион се бяха разхождали, срещали с приятели и врагове. От векове насам Форумът непрестанно привличаше туристите. Вечният Рим, баща на световна империя, отново играеше важна роля на световната сцена. В центъра му се намираше Ватиканът. Въпреки малката си площ той все пак бе повелител на държавите. „С колко дивизии разполага папата?“ — цитира един от говорителите Сталин, след което се впусна в задълбочен анализ на тема „Как църковните добродетели надживяха марксизма-ленинизма?“. И бе прав. Съветският съюз вече поддържаше дипломатически отношения със Светия престол и вечерната новинарска емисия „Время“ също излъчваше от една кабина на площада. [* Донато Браманте (1445–1514) — италиански ренесансов архитект и художник. — Бел.прев.] [** Джан Лоренцо Бернини (1598–1680) — италиански бароков скулптор, художник и архитект, роден в Неапол. — Бел.прев.] Допълнително внимание се отделяше и на останалите две религии, участващи в преговорите. На церемонията по посрещането папата бе припомнил случаи от ранните години на исляма. Комисия от католически свещеници пристигнала в Арабия да установи какви са намеренията на Мохамед. След сърдечното посрещане най-старшият епископ попитал къде могат да отслужат меса. Мохамед без колебание им предложил джамията, в която се намирали. „Нима това не е дом, посветен на Бога?“ — попитал ги Пророкът. Светият отец бе показал същото благоразположение и към израелците. И в двата случая думите му бяха предизвикали известно неудобство сред по-консервативните религиозни представители, но той го бе премахнал с реч, произнесена едновременно на три езика: „В името на Бог, когото наричаме с различни имена, но който е един и същ за всички хора, ние предоставяме града си в услуга на мъжете, дошли тук с добри намерения. Ние вярваме в толкова много общи неща. Вярваме в милостивия и всеопрощаващ Бог. Вярваме в човешката душа. Вярваме във всемогъщата сила на вярата и способността й да твори доброжелателство и братство. Посрещаме братята си, дошли от различни страни, с молитвата вярата им да намери път към Божия мир и справедливост, в които никой от нас не се съмнява.“ — Олеле! — възкликна говорителят на сутрешните новини встрани от микрофона. — Май започвам да вземам този цирк на сериозно. Но, разбира се, репортажите не спряха дотук. В интерес на честността, баланса, полемиката, правилното възприемане на събитията и рекламата телевизионните станции излъчиха интервюта и с главата на еврейска военизирана организация. Той разпалено припомни изгонването на испанските евреи от Фердинанд и Изабела, „Черните стотни“* на руския цар и, естествено, Хитлеровия холокост. В заключение лидерът каза, че евреите ще са ГЛУПАЦИ, ако не продължат да разчитат единствено на оръжието и силните си ръце, От Кум религиозният водач на Иран и дългогодишен враг на всички американци — аятолах Даряеи — заклейми всички неверници, хвърляйки ги в пламъците на ада. Но преводът затрудняваше възприемането на думите и грандоманският ораторски брътвеж бе отрязан по средата. Най-много телевизионно време получи някакъв самозван „харизматичен** християнин“ от Американския юг. След началните си думи, че католиците са най-върлите антихристи, той повтори прословутото си твърдение, че Бог дори не чувал молитвите на евреите, а да не говорим за мюсюлманите неверници, които за по-обидно бяха наречени „мохамедани“. [* Черните стотни — реакционни, антиреволюционни и антисемитски руски групировки от началото на XX век. — Бел.прев.] [** Осенен от бога. — Бел.прев.] Но тези демагози — или по-точно идеите им — останаха някак си встрани. В телевизионните станции заваляха хиляди сърдити обаждания, че е предоставено телевизионно време на подобни фанатици. Те бяха добре дошли за продуцентите. Щом хората се гневяха, значи пак щяха да гледат програмата им в търсене на нови емоции. Американският фанатик веднага установи, че притокът му на средства спира. Б’ней Б’рит побърза да заклейми излишно откровения равин. Лидерът на лигата на ислямските нации, който сам бе известен богослов, обяви, че радикалният имам скверни думите на Пророка. За да подкрепи тезата си, той надълго и нашироко цитира същите тези думи. Телевизионните станции излъчиха всички противоречиви репортажи и показаха достатъчно баланс, за да успокоят едни и да вбесят други. Един от вестниците забеляза, че хилядите акредитирани журналисти са кръстили конференцията „Мирна купа“ заради кръглата форма на площад „Сан Пиетро“. По-наблюдателните разбраха, че това е резултат от натиска, оказан върху пишещите братя. Изпратени да отразяват събитието, те все още не знаеха нищо съществено. Охраната на конференцията беше желязна. Участниците пристигаха с военни самолети и кацаха във военните бази. Репортерите и операторите с техните мощни камери бяха държани достатъчно далеч, така че повечето от представителите пътуваха напълно спокойно. Въпреки че носеха ренесансовите си костюми, швейцарските гвардейци не даваха и птиче да прехвръкне през редиците им. И когато се случи нещо наистина важно — швейцарският министър на отбраната се вмъкна през една странична врата, — никой не забеляза. Пристигащата от всички страни информация оправдаваше надеждите, че именно това ще бъде голямото събитие. Умореният от противоречия свят носен на крилете на еуфорията от последните промени в отношенията Изток-Запад, го усещаше с цялото си същество. Коментаторите предупреждаваха, че в най-новата история не е имало по-ожесточено противопоставяне, но хората от целия свят се молеха на хиляди различни езици в милиони молитвени домове за края на най-опасния конфликт. За щастие, телевизионните станции твърдяха, че събитието е близо. Сред професионалните дипломати се намират най-заклетите циници на света, които не са стъпвали в църква от детството си. Сега те усещаха тежестта на неподозирано бреме. Откъслечните сведения, получавани от охраната на Ватикана, свидетелстваха за усамотени нощни бдения в катедралата „Св. Павел“; за нервни разходки по балконите в спокойните нощи; за дълги разговори на някои от участниците със Светия отец. Но само това. Високоплатените телевизионни новинари учудено се гледаха един друг. Пишещите братя със зъби и нокти се бореха да откраднат някоя полезна идея, за да напишат репортажите си. Оказа се, че изключително важните преговори са отразени безпрецедентно слабо. Това не се бе случвало от времето на Картъровия маратон в Кемп Дейвид. И светът затаи дъх в очакване. Старецът носеше червен фес с бяла лента. Бе един от малцината, продължаващи да обличат традиционната носия на дедите си. Животът не се бе оказал благосклонен към друза и през шестдесет и шестте години единствената му утеха си остана религията. Друзите са членове на близкоизточна религиозна секта, съчетала в себе си елементи от исляма, християнството и юдаизма. Тя е създадена през единадесети век от египетския халиф ал-Хаким Бин Амрилахи, който се е мислел за превъплъщение на самия Бог. Те живеят предимно в Израел, Ливан и Сирия, но в нито една от страните не са сигурни в съществуването си. За разлика от израелските мюсюлмани обаче могат да служат в израелската армия и този факт не ги прави особено приятни за сирийското правителство. Въпреки че някои от друзите се издигаха до ключови постове в сирийската армия, случаят с друзкия полковник през 1973 година добре говореше за отношението към тях. Той бе получил смъртна присъда, задето не бе успял да задържи някакъв стратегически кръстопът. Въпреки че, строго погледнато, се бе сражавал храбро и бе успял да измъкне останките от частта си в добър ред, загубата на кръстопътя струваше на сирийската армия две танкови бригади. В резултат полковникът намерил смъртта си, защото е нямал късмет… и вероятно за това, че е бил друз. Старият земеделец не знаеше всички подробности на случая, но все пак достатъчно. Тогава сирийските мюсюлмани бяха убили още един друз, но не бяха спрели дотам. Затова той не вярваше нито на сирийската армия, нито пък на правителството. Но това съвсем не означаваше, че обича Израел. През 1975 година едно 175-милиметрово израелско далекобойно оръдие бе обстрелвало местността в търсене на сирийски оръжеен склад. Парче снаряд бе улучило смъртоносно четиридесетгодишната му съпруга, прибавяйки към оскъдицата и самота. Това, което израелците наричаха „историческа предопределеност“, за стария друз бе просто смъртоносен житейски факт. Съдбата бе отредила да живее между две армии, всяка от които смяташе съществуването му за дразнещо неудобство. Той не искаше много от живота. Имаше малко късче земя, което да обработва, няколко овце и кози и скромна къщичка, построена с камъните, довлечени от каменистата земя. Всичко, което искаше, бе да живее. Понякога си мислеше, че желанието му не е трудно изпълнимо, но шестдесет и шестте бурни години многократно бяха доказвали, че греши. Той знаеше, че никога няма да бъде богат, и затова молеше Бог само за милост, справедливост и дребни неща, които да направят живота на семейството му по-лесен. Но молитвите му не бяха чути. От петте деца, родени от жена му, само едно бе доживяло юношеството. По време на войната през 1973 година синът му бе мобилизиран в сирийската армия. Оказа се, че той има повече късмет от цялото семейство, взето заедно. Един израелски танк улучи бойната му машина БТР-60 и той изхвърча през покрива. Загуби само ръката и окото си. Полусляп, но жив, той се ожени и дари баща си с внуци. Сега изкарваше прехраната си като търговец и лихвар и живееше прилично. Е, това не бе кой знае какво, но старият земеделец не познаваше по-голяма радост в живота си. Старецът отглеждаше зеленчуците и няколкото си глави добитък в малкото каменисто парче земя край сирийско-ливанската граница. Той не постоянстваше, не упорстваше и дори оцеляването му бе повече, отколкото можеше да иска. За стария земеделец животът бе просто навик, който не можеше да пречупи. Безкрайна поредица от все по-уморителни дни. Всяка пролет при раждането на новите агнета той се молеше да не дочака клането им. Но една част от него сякаш съжаляваше, че хрисимите и глупави животинки могат да го надживеят. Поредното утро. Земеделецът нито имаше, нито пък се нуждаеше от будилник. Чановете на овцете и козите му се раздрънкаха още с първите слънчеви лъчи. Очите му се отвориха и болката в ръцете и краката го убоде. Той се протегна в леглото и бавно стана. След няколко минути вече се бе измил и изстъргал посивялата четина от лицето си. После изяде клисавия си хляб, изпи силното си сладко кафе и бе готов за поредния изпълнен с труд ден. Старецът обикновено работеше в градината си сутрин, за да избегне горещините. Градината му бе достатъчно голяма. Той продаваше добивите от нея на пазара и с получените пари купуваше малкото неща, които смяташе за лукс. Но дори и това бе борба. Работата измъчваше скованите му от артрит стави. Пък и трябваше да внимава да не би животните да изгризат крехките филизи. Козите и овцете обаче бяха необходимо зло. От тях също се печелеха пари, без които старецът отдавна щеше да е умрял от глад. Всъщност той се хранеше единствено от потта по набръчканото си чело и ако не беше толкова самотен, можеше да изкарва и повече. Именно самотата го правеше така пестелив. Дори и инструментите му бяха твърде стари. Слънцето все още не се бе показало на хоризонта. Той излезе в градината, за да изскубне плевелите, никнещи всеки ден между зеленчуците му. „Ех, ако някой можеше да обучи козел — помисли си той, повтаряйки думите на баща си и дядо си, — който да яде плевелите, но да не пипа зеленчуците. Ето това ще е нещо.“ Но козелът имаше по-малко мозък и от буца пръст. Освен когато ставаше дума за пакости, разбира се. Тричасовото размахване на мотиката и скубане на плевели започна от обичайния край на градината. Старецът завърши един, втори и започна трети ред с твърда стъпка, непривична за човек на неговата възраст. „Щрак.“ „Какво беше това?“ Старият земеделец вдигна глава и обърса потта от челото си. Вече бе преполовил сутрешната работа и очакваше почивката, идваща с грижите за животните. „Не е камък.“ Той разтика пръстта с мотиката… „О, това ли?“ Процесът често удивлява хората. Откакто е започнало обработването на земя, земеделците по цял свят се шегуват, че земята ражда камъни. Каменните огради в Нова Англия сякаш потвърждават това. Но всичко е работа на водата. Валежите проникват в почвата. През зимата водата замръзва и разширява обема си, защото преминава в твърдо състояние. И тъй като изтикването е по-лесно от затъпкването, ледът изтиква почвата нагоре. От своя страна почвата избутва камъните на повърхността и така земята ражда камъни. Това важи с особена сила за района Голан в Сирия, защото почвата там е резултат от вулканична дейност и земите могат да станат учудващо студени. Но това не бе камък. Старецът разчисти пръстта и видя металното тяло с пясъчнокафяв цвят. „О, да, онзи ден.“ Денят, в който синът му бе… „Какво да правя с това проклето нещо?“ — запита се земеделецът. Беше БОМБА, разбира се. Можеше да се досети и сам. Попадането й в градината му обаче бе загадка. Никога не бе виждал сирийски или израелски самолети да бомбардират някъде наблизо, но това нямаше значение. Земеделецът не се боеше от бомбата. За него тя просто бе доста голям камък, който не можеше да изнесе до оградата. От друга страна, му пречеше. Но в крайна сметка бомбата не бе избухнала, което означаваше, че е повредена. Нормалните бомби експлодираха още щом се ударят в земята. А тази просто си бе изкопала дупка, която старецът запълни. По това време още не знаеше, че синът му е ранен. „Защо не е останала в земята, където й е мястото?“ — запита се той. Но животът никога не му бе предлагал лесни решения, нали? Не, всичко, което можеше да му навреди, рано или късно го застигаше. Старецът се зачуди защо Бог е толкова жесток с него. Нима не бе казвал всичките си молитви и не бе следвал всичките канони на друзката религия? И какво бе поискал в замяна? Чии грехове плащаше? Добре. Нямаше смисъл да си задава тези въпроси толкова късно. Сега имаше работа. Той продължи с плевенето, като стъпи на единия край на бомбата, за да откъсне няколко бурена. След ден-два синът му щеше да дойде и да доведе внуците да им се порадва. Тогава щеше да го помоли за съвет. Синът му бе служил в армията и разбираше от такива неща. Всички правителствени служители мразеха подобни седмици. В друг часови пояс се случваше нещо важно. Разликата бе шест часа и Джак се чувстваше странно. Страдаше от смяната на времето, без да е пътувал със самолет. — Как вървят нещата там? — попита Кларк, който седеше зад волана. — Дяволски добре. — Джак прегледа документите. — Вчера саудитците и израелците постигнаха принципно споразумение. И двете страни искаха промени, а най-интересното е, че предложенията им съвпадат. — Това сигурно доста е скапало нечие настроение! — засмя се гръмко Кларк. През главата на Джак бе минала същата мисъл. Все още бе тъмно, а предимството на ранните часове са празните пътища. — Саудитците май са ти допаднали, а? — Бил ли си някога там? — Доста пъти, Джак. И то без да броим войната. През седемдесет и девета и осемдесета оттам се прехвърлях в Иран. Прекарах доста време със саудитците и дори научих езика им. — Какво мислиш за страната им? — попита Джак. — Харесва ми. С един майор от армията им дори станахме приятели. Нямаше голям практически опит, но отлично познаваше теорията. Бе достатъчно умен, за да разбере, че има още доста да учи, и ме слушаше внимателно, докато му обяснявах разни неща. Дори два-три пъти ме покани на гости. Имаше двама синове. Хубави хлапета. Единият от тях сега е пилот на изтребител. Но трябва да ти кажа, че се отнасят доста особено с жените си. Санди никога не би отишла да живее там. — Кларк замълча, докато премине в другата лента. — Когато става въпрос за работа, са доста отзивчиви. Както и да е, това, което видях, ми хареса. Различни са от нас, но какво от това? Светът не е населен само от американци. — А какво ще кажеш за израелците? — попита Джак и затвори куфарчето с документите. — С тях съм работил един-два пъти. Всъщност много повече, док. Главно в Ливан. Разузнавачите им са истински професионалисти. Малко надути и самоуверени, но онези, с които работих, имаха причини да се надуват. Разсъждават така, сякаш се намират в обсадена крепост. „Ние и всички останали.“ Нали разбираш? — обърна се Кларк. — Това е голямата трудност. — Какво искаш да кажеш? — Че трябва да ги разубедиш. Няма да е лесно. — Не е. Иска ми се да се събудят и да разберат в какво се е превърнал светът — измърмори Джак. — Док, трябва да ги разбереш. Те всички се чувстват като войници на предната линия. Какво очакваш? По дяволите, човече, цялата им страна е като мишена за другите. Мислят по същия начин, по който и ние във Виетнам. Има два вида хора — твоите и всички останали — поклати глава Джон Кларк. — Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да го обясня на хората във Фермата*? Това е основният начин за оцеляване. Израелците мислят така, защото просто не могат да си позволят друго. Нацистите избиха милиони евреи, а ние не си мръднахме и пръста, за да им помогнем. Е, по онова време може би наистина не сме могли да постъпим другояче. Макар че винаги съм се питал дали не сме били способни да се справим с Хитлер, ако наистина сме искали. Както и да е. Съгласен съм, че трябва да надживеят тези чувства, но ние искаме дяволски много. [* Ефемизъм за школата на ЦРУ във Вирджиния. — Бел.прев.] — Може би трябваше да бъдеш с мен, когато говорих с Ави — забеляза Джак и се прозя. — Генерал Бен Якоб ли? Той трябва да е доста сериозно и кораво копеле. Войниците му го уважават, а това говори много. Съжалявам, че не съм бил с теб, шефе, но двете седмици риболов ми дойдоха добре. Дори и закоравелите войници като Кларк получаваха отпуска. — Ясно, господин Кларк. — Хей, днес следобед трябва да поотскоча до Куантико, за да се поупражнявам малко с пистолета. Едно леко разтоварване съвсем няма да ти навреди. Защо не дойдеш с мен? Ще ти намеря чудесна „Берета“, с която да си поиграеш. Джак се замисли над предложението. Звучеше добре. Всъщност звучеше чудесно. Но… Но имаше твърде много работа. — Нямам време, Джон. — Ясно, сър. Не спортуваш, пиеш дяволски много и изглеждаш като фъшкия, доктор Райън. Това е професионалното ми мнение. „Снощи Кети ми каза долу-горе същото, но Джон си няма и понятие колко лошо е положението.“ Джак се загледа през прозореца към светлините на къщите. Държавните служители, които живееха в тях, вече ставаха за работа. — Прав си. Трябва да взема мерки по въпроса, но днес просто нямам време. — Какво ще кажеш тогава да побягаме утре по обед? — Трябва да обядвам с шефовете на отдели — парира го Райън. Кларк млъкна и се съсредоточи в шофирането. Кога ли най-после този глупак щеше да прогледне? Макар и да бе интелигентен човек, той просто оставяше работата да го изяде. Президентът се събуди и видя морето от разпилени руси коси по гърдите си. Обгръщаха го две нежни женски ръце. Имал бе и по-лоши утрини. Запита се защо е чакал толкова дълго. Тя бе напълно достъпна от… Господи, от години. Въпреки средната си възраст Лиз бе фина и хубава. Толкова, колкото един мъж можеше да желае. А президентът бе мъж с естествени мъжки нужди. Жена му Мериан храбро се бе борила със склерозата в продължение на години. В крайна сметка болестта надделя, но едва след като напълно разруши жизнерадостната, очарователна и интелигентна жена. Фаулър си спомни, че тя бе светлината на живота му. Някогашният губернатор на Охайо бе почти изцяло нейно творение. Но той също беше умирал от нейната мъчителна смърт. Явно тук се бяха намесили защитните механизми. Всичките тези безкрайни месеци, в които трябваше да бъде силен заради нея. Стоически да я зарежда с енергия, без която Мериан щеше да умре много по-бързо. Обаче грижите превърнаха Боб Фаулър в автомат. Преди той притежаваше толкова много оригиналност, толкова много сила, толкова много кураж. Но заедно с отиващия си живот на жена му изчезваха и чувствата. „А може би и нещо повече от тях“ — призна си Фаулър. По ирония на съдбата обаче смъртта на жена му го превърна в по-добър политик. Най-добрите му години като губернатор и президентската кампания демонстрираха спокойствието, безстрастието и хладния разсъдък, така обичани от избирателите. Специалистите и капацитетите — или както там се наричаха онези всезнайковци коментаторите — останаха доста изненадани. Помогна му също и фактът, че предшественикът му скалъпи доста нескопосана кампания, но Фаулър си мислеше, че и без това щеше да спечели. Вече две години бе първият президент от Кливланд насам без съпруга. И без особена индивидуалност. В пресата го наричаха „президента технократ“. Адвокатската му практика явно бе без значение за тях. Измислеха ли СИ някакво прозвище, и го лепваха на човек за цял живот. „Леденият човек.“ „Ако Мериан бе доживяла да види това.“ Тя знаеше, че сърцето му не е ледено. Все още имаше хора, които помнеха Боб Фаулър от миналите години. Страстния адвокат и защитник на човешки права. Мъжа, който прочисти град Кливланд. Чумата на престъпниците. Е, прочистването не бе задълго, разбира се. Подобни победи, както и успехите в политиката, обикновено са краткотрайни. Той добре си спомняше раждането на всяко от децата си. Любещата му съпруга, която се грижеше еднакво добре и за него, и за тях. Тихите вечери на свещи в ресторанта. Той си припомни първата среща с Мериан. Бяха се запознали на един футболен мач, който тя бе харесала не по-малко от него. Тридесетгодишна връзка. Първите й години преминаха още в колежа, а последните три в кошмара на болестта. Всъщност заболяването на Мериан се бе появило още в края на тридесетте й години, за да се развие с бързи темпове, когато стана на петдесет. Въпреки дългото си пътуване смъртта бе пристигнала бързо. По това време той вече нямаше сили дори и за сълзи. И после дойдоха годините на самота. Е, може би с тях вече бе свършено. „Благодаря на Бога за тайните агенти от охраната“ — каза си Фаулър. Ако сега бе в губернаторската резиденция в Калъмбъс, всичко отдавна да се е разчуло. Но не и тук. В момента пред вратата му дежуряха двама въоръжени агенти. По-надолу в коридора стоеше армейски офицер. Коженото куфарче в ръцете му се наричаше „футболната топка“. Президентът не харесваше това название, но имаше неща, които и самият той не можеше да промени. Съветничката по националната сигурност можеше да споделя легло то му по всяко време и охраната щеше да си мълчи. „Това — помисли си той — е забележително.“ Фаулър погледна към любовницата си. Елиът без съмнение бе хубава Кожата й бе бледа, тъй като от работа не й оставаше време да се покаже навън. Но той предпочиташе бледата кожа. От въртенето завивките се бяха отметнали и Фаулър погледна гърба й. Имаше гладка и мека кожа. Той почувства равномерния дъх върху гърдите и лявата ръка около кръста си. Дланта му пробягна надолу по гърба й и бе възнаграден от сънено „хммм“ и нежно затягане на прегръдката. На вратата леко се почука. Президентът издърпа завивките нагоре и се закашля. След като преброи до пет, тайният агент влезе с поднос, върху който се виждаха кафе и някакви документи. Той го остави и излезе. Фаулър знаеше, че не може да вярва на персонала чак толкова много, но тайните агенти наистина бяха американската версия на преторианската гвардия. Агентът никога не издаваше чувствата си, освен когато кимваше за добро утро на Шефа, както го наричаха те помежду си. Служеха му с почти робско покорство. Въпреки че мъжете и жените от охраната имаха добро образование, техният светоглед бе твърде прост и Фаулър знаеше, че на света има място за подобни хора. Някой, обикновено някой доста опитен, трябваше да изпълнява решенията и заповедите на управляващите. Въоръжените агенти се бяха заклели да го пазят. Дори, ако трябва, да преградят с телата си пътя на опасността, заплашваща президента — похватът се наричаше „да уловиш куршума“. Фаулър често се питаше как толкова умни хора могат да извършат нещо така отчайващо глупаво. Но в крайна сметка печелеше той. Дискретността им също бе в негова полза. Е, хората се шегуваха, че толкова самоотвержена помощ трудно се намира. Истината бе, че трябва да си президент, за да имаш такъв слуга. Фаулър се протегна и с една ръка си наля кафе. Пиеше го черно. След първата глътка включи телевизора с дистанционното. Той бе настроен на Си Ен Ен и станцията, разбира се, предаваше от Рим. — Ммммм — размърда глава Елизабет и косата й го погъделичка. Винаги се събуждаше по-бавно от него. Фаулър прокара пръст по гръбнака й и си спечели последна прегръдка преди окончателното събуждане. Тя отвори очи и внезапно рязко повдигна глава. — Боб! — Да? — Някой е влизал тук! — посочи тя към таблата с кафето. Знаеше, че Фаулър не я е донесъл сам. — Искаш ли кафе? — Боб! — Виж, Елизабет, хората, които пазят отвън, знаят, че си тук. Какво си мислиш, че крием, и от кого? По дяволите, те сигурно имат микрофони и в тази спалня! Никога преди не го бе казвал. Не знаеше със сигурност, пък и грижливо се предпазваше да попита, но в края на краищата това бе логично. Параноята на тайните агенти не им позволяваше да се доверяват нито на Елизабет, нито пък на когото и да било другиго освен на президента. Така че ако тя се опиташе да го убие, трябваше да са в течение. Охраната пред вратата щеше да нахлуе и да спаси „Ястреб“ от любовницата му. Вероятно имаше микрофони. Дали бяха монтирали и камери? Не, камери може би нямаше, но микрофони със сигурност. За Фаулър фактът изглеждаше някак си възбуждащ. Пресата сигурно не би повярвала. Не и за Ледения човек! — Господи! — възкликна Елизабет. Тя никога не се бе замисляла за това. Лиз се изправи в леглото и гърдите й съблазнително подскочиха. Боб Фаулър обаче не палуваше сутрин. Утрините бяха предназначени за работа. — Аз съм президентът, Елизабет — каза Фаулър. Идеята за камерите явно бе хрумнала и на нея, защото Лиз бързо започна да навлича пижамата си. Безсмислените й действия накараха Фаулър да се усмихне. — Кафе? — попита отново той. Елизабет Елиът едва не се разсмя. Тя бе в президентското легло, гола както майка я е родила, с охрана пред вратата. Но Боб бе пуснал някого вътре! Невероятно, дали поне я бе загърнал? Можеше да попита, но реши да се въздържи. Не й се щеше Боб да проявява извратеното си чувство за хумор, което в най-добрия случай бе леко грубо. И все пак. Имала ли бе някога по-добър любовник от него. Лягаха за пръв път — Елизабет не го бе правила от години, — но Боб се отнасяше така търпеливо, с такова… уважение към нея. И бе така лесен за управление. Елиът се усмихна вътрешно. Можеше да го насочва да прави точно каквото й се иска, когато го иска, и то доста добре, защото той явно обичаше да доставя удоволствие на жените, „Защо ли?“ — запита се тя. Може би му се искаше да го запомнят. В края на краищата той бе политик, а всички те се стремяха към един-два реда в учебниците по история. Е, той със сигурност ще ги има. Полагаха се на всеки президент. Дори и Грант и Хардинг се помнеха. Пък и със сегашните събития. …Дори и тук се стараеше да бъде запомнен и изпълняваше нейните желания, ако тя бе достатъчно умна да си поиска. — Пусни звука — каза Лиз и с удоволствие забеляза, че Фаулър го стори незабавно. Не се скъпеше дори и в дребните неща. Защо тогава, по дяволите, бе пуснал онзи прислужник с кафето?! Не можеше да го разбере. Фаулър вече четеше факсовете от Рим. — За бога, този план наистина ще проработи. Надявам се, че си стегнала куфарите си, Елизабет? — Вече? — Снощи саудитците и израелците са постигнали компромис по важен въпрос… Според Брент… Господи, това е удивително. Имал е отделни срещи и с двете страни, на които те са предложили едно и също нещо… За да не им даде да разберат, той просто им е казал, че предложенията им сигурно ще се приемат… После ги е потвърдил на следващия кръг от преговорите! Ха! — удари Фаулър с длан по листа. — Брент наистина чудесно си върши работата. И онзи Райън също. Той е претенциозен натрапник, но идеята бе негова… — Стига, Боб! Та тя дори не бе оригинална. Райън просто повтори неща, които хората говорят от години. За Арни може да е била нова, но той не вижда по-далеч от оградата на Белия дом. Райън помогна планът да се осъществи, колкото е помогнал и на слънцето да изгрее тази сутрин. — Може би — отстъпи президентът. Според него заместник-директорът имаше по-голям принос за осъществяване на предложението, но сега не си струваше да разстройва Елизабет. — Ако си спомняш, Райън свърши доста добра работа със саудитците. — Ще бъде по-полезен, ако просто си държи езика зад зъбите. Добре, обработил е саудитците както трябва, но нима това е голямо постижение в американската външна политика? Работата му е точно да обработва. Заслугите за осъществяването на плана са на Брент и Денис, не на Райън. — Да, сигурно. Предполагам, че си права. Всъщност Брент и Денис наистина свикаха и организираха конференцията… Брент казва, че ще са му необходими още три-четири дни. Президентът остави факсовете настрана. Беше време да стане и да се приготви за сутрешната работа. Но преди това прекара ръка по една вдлъбнатина на чаршафа само за да й покаже, че… — Престани веднага! — изкикоти се Елизабет, като се постара смехът й да прозвучи палаво. За да смекчи удара, тя поднесе устните си за целувка. Боб веднага изпълни желанието й. Лошият дъх и всичко останало влизаха в плана. — Какво става? — попита шофьорът на камиона и слезе пред склада. Встрани от нарязания дървен материал за износ в Япония стояха четири огромни ремаркета, подредени едно зад друго. — Отиват в Япония — отвърна диспечерът, забелязвайки какво е привлякло вниманието на шофьора. — Тук май всичко отива за Япония. — Това е нещо специално. Плащат си, за да могат дънерите да пътуват точно по този начин. Наемат ремаркетата и всичко останало. Чух, че щели да ги слагат в някаква църква или храм, или нещо такова. Виж, завързани са едно за друго. Освен веригите има и копринени въжета. Такава била традицията на храма и не знам още какво. Бая бачкане ще падне, докато ги натоварят на кораба в това положение. — Наемат ремаркета само за да вървят дънерите един след друг?! Връзват ги с вериги! За бога! Тези май имат повече пари, отколкото акъл, а? — Какво ни влиза в работата — заключи диспечерът, на когото бе омръзнало да обяснява поотделно на всеки шофьор, пристигащ в базата. А те си стояха там. Диспечерът си мислеше, че са ги оставили малко да поизсъхнат. Но онзи, който си бе правил такива сметки, грешеше. От години в този известен с валежите си район не бе имало толкова влажно лято. Дървените трупи, които бяха мокри още при отсичането, сега направо прогизваха. В тях имаше повече вода, отколкото бе изсипал дъждът в двора на базата. Клоните, окастрени при изсичането, също помагаха за това. Водата бе проникнала през цепнатините към вътрешността на трупите, в резултат на което сега те тежаха повече, отколкото при отсичането им. Диспечерът си мислеше, че няма да е зле да ги покрият с платнище. Но тогава влагата, събрана в тях, изобщо нямаше да се изпари. Не можеха и да ги свалят от ремаркетата, защото заповедите не им позволяваха. Отново валеше дъжд. Дворът се превръщаше в мочурище, а постоянно преминаващите камиони и кранове го разкалваха до безобразие. Е, може би японците си имаха собствени методи за сушене и обработка на дървения материал. Заповедите им не позволяваха трупите да се изсушат тук, пък и парите си бяха техни. Когато ги товареха на кораба, трябваше да ги сложат най-отгоре върху останалия дървен материал. През Тихия океан щеше да ги пренесе дървовозът „Джордж Макреди“. Ако стояха най-отгоре, със сигурност щяха да се измокрят още повече. „Ако пък това се случи — помисли си диспечерът, — някой ще трябва доста да внимава с тях.“ Паднеха ли във водата, едва ли щяха да изплуват на повърхността. Земеделецът знаеше, че внуците не харесват примитивния му начин на живот. Не им беше особено приятно, когато ги прегръща и целува, и сигурно не бяха искали много да идват, но за него това нямаше значение. На днешните деца им липсваше уважението, с което се отличаваше неговото поколение. Може би плащаха дан за по-големите възможности, които имат. Връзката между поколенията се прекъсваше. Животът на стареца не се различаваше от този на дедите му преди пет века, но синът му се справяше по-добре от него въпреки недъзите си. Внуците му пък щяха да постигнат още повече. Те се гордееха с баща си. Ако съучениците им се опитаха да ги обидят, че са друзи, те можеха да се похвалят, че баща им е проливал кръвта си срещу омразните израелци и дори бе убил някои от ционистите. Сирийското правителство уважаваше ранените ветерани. Синът на земеделеца имаше прилична работа и държавните чиновници не го безпокояха. Положението със сигурност щеше да е по-различно, ако не бе ветеран. Той се бе оженил късно — нещо необичайно за местното население. Жена му бе достатъчно хубава и се отнасяше с уважение към земеделеца. Вероятно от благодарност, че никога не бе изявявал желание да се пренесе в малката й къща. Старецът много се гордееше с внуците си — здрави и силни деца. Те бяха твърдоглави и войнствени като всички момчета. Синът му също се гордееше с тях, както и с факта, че бизнесът му върви добре. След обяда баща и син заедно излязоха от къщата. По-младият мъж погледна градината, КОЯТО някога сам бе плевил, и почувства угризения, че баща му работи в нея всеки ден. Но нима не му бе предложил да го вземе при себе си? Нима не му бе предложил малко пари? Старецът отказа всичко. Упоритата гордост бе част от оскъдното богатство на баща му. — Тази година градината изглежда доста добре. — Валяха дъждове — съгласи се земеделецът. — Има и много новородени агънца. Не се оплаквам. А за теб добра ли беше? — Най-успешната от всички досега. Татко, не бива да се преуморяваш толкова много. — А! — махна с ръка старецът. — Нима някога съм живял по-различно? Тук ми е мястото. „Какъв кураж“ — помисли си синът. Земеделецът наистина имаше кураж. Той бе издържал. Въпреки всичко. Не успя да даде на сина си много, по му предаде стоическия си кураж. Синът знаеше, че когато на Голанските възвишения, все още зашеметен, се бе опомнил на двадесет метра от горящия БТР, можеше просто да отпусне глава и да умре. Едното му око липсваше, а лявата му ръка представляваше кърваво месо, което по-късно лекарите щяха да отрежат. Можеше просто да си остане там и да умре, но знаеше, че баща му не би постъпил така. И той стана и извървя шестте километра до батальонния медицински пункт, без да изпуска пушката от дясната си ръка. Но позволи да го превържат едва след като докладва на командира си. За тази постъпка бе награден. Батальонният командир пък му даде малко пари, за да си открие магазинче, и осведоми местните власти, че е заслужил ветеран, когото трябва да уважават. Парите на полковника наистина му помогнаха, но куражът бе получил от баща си. Ех, ако можеше сега да му се отплати с нещо. — Синко, имам нужда от съвета ти. Това бе нещо ново. — Разбира се, татко. — Ела, ще ти покажа. Той поведе сина си в градината към лехите с моркови и когато стигнаха, разрови пръстта с крак… — Спри! — почти изкрещя синът. Той хвана баща си за ръката и го изтегли настрани. — Господи, от колко време е тук? — От деня, в който те раниха — отвърна старецът. Ръката на по-младия мъж неволно се вдигна към окото му и за един кратък миг ужасът на онзи ден отново го обзе. Ослепителният блясък, излитането от БТР, писъците на горящите му другари. Израелците бяха виновни за това. Снаряд от тяхно оръдие уби майка му, а сега и това. Какво беше то? Той каза на баща си да остане при къщата и се върна. Движеше се бавно, сякаш се провира през минно поле. В армията служеше в инженерните войски. Въпреки че частта му бе изпратена да се бие с пехотинците, по принцип трябваше да поставят мини. Беше голямо. Приличаше на еднотонна бомба. Сигурно бе израелска — познаваше се по цвета. Той се обърна и погледна баща си. — И през всичкото време е стояла тук? — Да. Издълба си дупка и аз само я запълних. Ледът сигурно я е избутал нагоре. Опасна ли е? Не е ли повредена? — Татко, тези неща никога не се развалят напълно. Много е опасна. Ако избухне, не само ще те убие, но ще разруши и къщата. Фермерът махна презрително с ръка. — Ако искаше да избухва, щеше да го направи още когато падна. — Не е така! Послушай ме! Стой настрана от това проклето нещо. — А какво ще стане с градината ми? — попита простичко баща му. — Ще намеря начин да го махна оттук. Тогава ще можеш да работиш в градината. Синът се замисли. Щеше да е трудно. Дори много трудно. Сирийската армия не разполагаше със специалисти, способни да обезвреждат неизбухнали бомби. Практиката им бе да ги взривяват на място. Това, разбира се, бе разумно, но баща му нямаше да преживее унищожаването на градината и къщата си. Жена му пък нямаше лесно да се примири със стареца в собствения си дом. А пък той не можеше да му помогне да построи къщата си отново. Не и с една ръка. Бомбата трябваше да бъде преместена, но кой можеше да го направи? — Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в градината — каза твърдо синът. — Добре — отвърна земеделецът, макар и да нямаше намерение да спазва нарежданията на сина си. — Кога ще я преместиш? — Не знам. Трябват ми няколко дни, за да попитам тук-там. Земеделецът кимна. Може би в края на краищата щеше да послуша сина си. Поне нямаше да наближава бомбата. Макар че тя сигурно бе повредена въпреки думите на сина му. Ако бомбата искаше да убие някого, досега да го бе направила. Старецът знаеше за съдбата поне толкова. Нима някое нещастие го бе пожалило? Журналистите най-сетне намериха нещо, за което да се захванат. Вселенският патриарх Димитриос Ставракос пристигна с кола посред бял ден. Той отказа да лети с хеликоптер. — Монахиня с брада — изкоментира операторът, докато фокусираше патриарха. Швейцарският гвардеец отдаде чест и епископ О’Тул въведе повия си гост, като захлопна вратата пред репортерите. — Грък — забеляза веднага говорителят. — От Гръцката православна църква. Сигурно е владика или нещо подобно. Какво ли прави тук? — зачуди се той. — Какво знаем за Гръцката православна църква? — попита продуцентът. — Не работят за папата. Разрешават на свещениците си да се женят. Мисля, че израелците бяха хвърлили някой от тях в затвора, защото давал оръжие на арабите — обади се един глас. — Значи гърците се разбират с арабите, а с папата не? А какви са отношенията им с Израел? — Не знам — призна продуцентът. — Може би няма да е зле да разберем. — Значи ще участват представители от четири религиозни групи? — Дали Ватиканът наистина е замесен, или просто осигурява неутрална територия за срещата? — попита говорителят. Както и повечето от колегите си той бе най-добър в четенето на новините. — Нима преди се е случвало нещо подобно? Ако искаш „неутрална територия“, отиваш в Женева — забеляза операторът. Той харесваше Женева. — Какво става? — попита една жена от изследователския екип. Продуцентът й разказа подробностите. — Къде е проклетият консултант? — изръмжа говорителят. — Мога ли да видя заснетия материал? — попита момичето от изследователския екип. Операторът изпълни желанието й и тя натисна паузата, за да спре изображението на монитора. — Димитриос Ставракос. Вселенски патриарх. Патриаршията се намира в Константинопол. За теб, Рик, Истанбул. Глава е на всички православни църкви. Нещо като папата. Гръцката, руската и българската църква си имат собствени патриарси, но всички се съобразяват с него. Нещо такова. — Разрешават на свещениците си да се женят, нали? — Да, вярно е… Но доколкото си спомням, ако искаш да станеш владика или нещо повече, трябва да си ерген… — Негодници — забеляза Рик. — Миналата година Ставракос води битка с католиците за църквата „Рождество Христово“ и ако не се лъжа, я спечели. Католическите епископи побесняха. Какво, по дяволите, прави тук? — Ти трябва да ни кажеш, Енджи — забеляза недоволно говорителят. — Не се впрягай, Рик. Енджи Мирилес се бе уморила да се занимава с примадоната на ефира. Тя отпи замислено от кафето си, помисли минута-две и обяви: — Струва ми се, че го измислих. — Ще имаш ли нещо против да посветиш и нас? — Добре дошъл! Кардинал Д’Антонио целуна Ставракос по двете бузи. Намираше брада та му за безвкусна, но по този въпрос не можеше да се направи нищо. Кардиналът поведе патриарха към залата за конференции. Около масата седяха шестнадесет човека. Имаше и един празен стол. Ставракос го зае. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас — посрещна го държавният секретар Талбът. — Човек не може да откаже подобно предложение — отвърна патриархът. — Запознахте ли се с резюмето? — То трябваше да му бъде доставено от куриер. — Доста амбициозно — отбеляза предпазливо Ставракос. „Доста бързичко напредват — помисли си патриархът, — но…“ — Да — отвърна просто той. — Поисках неограничени пълномощия от всички християнски общности в светите земи. Ако ги получа, с удоволствие ще се присъединя към споразумението ви. Д’Антонио успя да задържи емоциите си и изражението му остана каменно. Той успокои дишането си и бързо се помоли за Божия помощ. Така и не разбра дали молитвите му са били чути. — Времето доста напредна, за да можем да се съобразим с подобно желание. Всички обърнаха глави. Говореше Дмитрий Попов, пръв заместник външен министър на Съветския съюз. — Според мен е неуместно да се търси едностранно предимство, при положение че всички страни направиха толкова отстъпки. Не можете ли сам да вземете решение? Ставракос не бе свикнал с подобни откровени забележки. — Мнението на християнските общности няма пряко значение за съглашението ни, ваше светейшество — обади се Талбът. — Намираме поставеното ви под условие съгласие за доста разочароващо. — Сигурно резюмето ви ме е заблудило — избяга по фланга Ставракос. — Можете ли по-подробно да разясните какво по-точно ще е положението ми? — Няма начин — изсумтя говорителят. — Защо пък не? — отвърна Енджи Мирилес. — Нима се сещаш за нещо по-умно? — Просто е твърде много. — Вярно е — съгласи се Мирилес, — но е единственото смислено предположение. — Ще повярвам едва когато го видя с очите си. — Може и да не ти се отдаде. Ставракос не обича много Римската католическа църква. Битката между тях миналата Коледа бе ужасна. — В такъв случай защо не сме я отразили? — Бяхме твърде заети да коментираме спада на продажбите по Коледа. — „Тъпако“, не добави тя. — Тогава може би отделна комисия? — попита Ставракос, комуто идеята не допадаше особено. — Митрополията иска да изпрати свой представител — обади се Попов. Димитрий Попов все още предпочиташе Маркс пред Бога, но Руската православна църква си бе руска, а участието на Русия в споразумението трябваше да бъде осезаемо, колкото и незначително да изглеждаше. — Трябва да отбележа, че намирам ситуацията за странна. Нима ще спорим дали християнската църква е най-влиятелната в света? Целта ни е да тушираме противоречията между евреи и мюсюлмани, а ето че християните ни пречат! — заяви Попов с поглед, вперен в тавана. „Доста театрално“ — помисли си Д’Антонио. — Най-добре е да оставим този страничен въпрос на комисия от християнски духовници — позволи си да се намеси най-сетне кардиналът. — Давам ви дума пред лицето на Бога, че сектантските препирни вече почти отмират. „Чувал съм тези думи и преди — напомни си Ставракос — и все пак.“ И все пак можеше ли да си позволи да заеме толкова малка роля? Припомни си също и за Светото писание, на което вярваше безгранично. „Показвам се като пълен глупак, и то пред руснаците и католиците.“ Освен това турците вече едва го търпяха в Истанбул — Константинопол! Представяше му се възможност да спечели невероятен престиж за православната църква и за патриаршията си. — Извинете ме, моля. Позволих някои срамни инциденти да повлияят на преценката ми Да, ще подкрепя съглашението и вярвам, че братята ми ще удържат на думата си. Брент Талбът се отпусна в стола си и прошепна думи на благодарност. Държавният секретар нямаше навика да се моли, но нима човек можеше да се сдържи в подобна обстановка? — В такъв случай мисля, че се споразумяхме. Талбът огледа масата и една по една всички глави кимнаха. Някои с ентусиазъм, някои с примирение, но всички кимнаха. Бяха постигнали споразумение. — Господин Адлер, кога ще бъдат готови документите за подписване? — попита Д’Антонио. — След два часа, ваше високопреосвещенство. — Ваше височество — изправи се на крака Талбът, — ваши високопреосвещенства, господа министри. Приключихме! Странното бе, че те почти не осъзнаваха какво са направили. Процесът бе отнел доста време. Както при всички подобни преговори, той бе станал действителност, а целта някак си се бе откъснала от реалността. Сега внезапно бяха достигнали целта на пътуването си. Това ги караше да се чувстват неестествено. Въпреки огромния си опит при поставяне и достигане на външнополитически цели те не можеха да почувстват тази. Всички представители последваха примера на Талбът и станаха. Протягането на крайниците сякаш разбуди сетивата им. Един по един мъжете разбраха какво са постигнали. И още по-важно, разбраха, че наистина са го направили. Невъзможното току-що се бе случило. Давид Ашкенази заобиколи масата и подаде ръка на принц Али, който бе представял страната си в преговорите. Но на принца това му се стори недостатъчно. Той братски прегърна министъра. — В името на Бога, Давид, между нас ще има мир. — След толкова години, Али — отвърна бившият израелски танкист. Ашкенази бе воювал два пъти при Суец — като лейтенант през 1956 и като капитан през 1967 година. После, през 1973 година, батальонът му чакаше в резерва при Голанските възвишения. И двамата мъже се изненадаха от бухналите ръкопляскания. Израелецът се разплака, като сам не можеше повярва на сълзите си. — Не се срамувайте. Вашата храброст е добре известна, министре — каза благородно Али. — Точно войниците трябва да творят мир, Давид. — Толкова много смърт. Всичките тези младежи — и от двете страни, АЛИ. Всичките тези момчета. — Дмитрий, вашата помощ бе неоценима — обърна се Талбът към руския си колега. — Забележително е какво можем да постигнем, когато обединим усилията си, нали? Думите на Ашкенази излязоха и от устата на Талбът: — Загубени бяха цели две поколения, Дмитрий. Толкова пропиляно време. — Не можем да го върнем — каза Попов. — Но можем да се постараем да не губим повече — усмихна се лукаво руснакът. — В моменти като този трябва да има водка. Талбът посочи с глава към Али. — Не всички пием. — Как могат да живеят без водка? — цъкна с език Попов. — Животът е пълен с чудатости, Дмитрий. Май и за двама ни е време да се обадим по телефона. — Наистина, приятелю. За ужас на римските кореспонденти първа съобщи новината една журналистка от „Вашингтон Поуст“. Беше невероятно. Източникът й — сержант от американските ВВС — се занимаваше с електронните прибори на военната версия на президентския „Боинг 747“ — VC-25A. Сержантът бе предупреден от репортерката. Всички знаеха, че президентът ще пътува за Рим. Въпросът бе кога. Веднага щом разбра, че самолетът се подготвя за излитане, сержантът демонстративно се обади у дома си, за да провери дали униформата му е върната от химическо чистене. Това, че сбърка номера, не бе случайно. Съобщението бе записано от телефонния секретар на журналистката. Ако я хванеха, щеше да се оправдае с телефонна грешка. Но никой не я хвана. Час по-късно се проведе редовната утринна среща на президентското пресаташе с журналисти. На нея сътрудничката на „Вашингтон Поуст“ обяви, че има „непотвърдени сведения“ за предстоящото пътуване на Фаулър до Рим, и попита дали това означава успех или крах на преговорите. За пресаташето въпросът дойде като гръм от ясно небе. Самият той едва преди десет минути бе разбрал, че ще лети за Рим. Както обикновено, съобщението му бе направено след предупреждение за строга секретност. Предупреждение, с което хората се съобразяваха, колкото и с прогнозата за времето. По тази причина пресаташето си придаде изненадано изражение. Това пък изненада човека, който се надяваше да разпространи новината в пресата, но едва следобед. В крайна сметка президентският служител отговори на въпроса с думите „без коментар“, които прозвучаха доста неубедително. Кореспондентите в Белия дом надушиха новината. Всички те разполагаха с копия от президентската програма за деня и със сигурност можеха да проверят тук-там какво става. Помощниците на президента вече въртяха телефоните, за да отменят срещите му. Дори и президентът не можеше да си позволи да притеснява влиятелни хора без предупреждение. И докато те умееха да пазят тайна, то същото не се отнасяше до помощниците и секретарките им. Случаят бе класически пример за факторите, които крепят пресата. Хората, знаещи нещо, не могат да го държат в себе си. Особено пък ако е тайна. Само за един час информацията бе потвърдена от четири различни източника. Президентът Фаулър бе отменил всичките си ангажименти за няколко дни напред. Президентът отиваше някъде. Със сигурност не в резиденцията Пеория. Това бе достатъчно за телевизионните станции. Те прекъснаха различните си телевизионни игри с бюлетини, състоящи се от набързо скалъпени съобщения. Бюлетините от своя страна на няколко пъти се прекъсваха от реклами, каращи милиони хора да тръпнат в очакване. Те ги информираха как най-добре да почистят зелените петна от трева по дрехите си. В знойния и влажен Рим бе късен следобед. Всичко изглеждаше спокойно, когато от обсадената от журналисти сграда пристигна съобщението, че ще бъдат пуснати трима — само трима! — оператори и никакви репортери. В зелените фургони, разположени до всяка от кабините на телевизионните станции, настана оживление. Дежурните говорители бяха гримирани, избутани в столовете си и със слушалки на ушите зачетоха инструкциите от режисьорите си. Картината, която се появи едновременно на мониторите в кабините и по всички телевизори в света, показваше залата за конференции. В нея се виждаше голяма маса, около която седяха хора. Начело, с папка от червена телешка кожа в ръце, бе папата. Репортерите така и не разбраха за кратката паника, разразила се, когато някой забеляза, че не се знае от каква кожа е папката. Веднага се свързаха с производителя, от когото разбраха, че е телешка. За щастие, никой не възрази срещу нея. Бе прието на този етап да не се правят изявления. Всеки от участниците щеше да изнесе предварителна информация в столицата на страната си, а многословните речи бяха запазени за формалната церемония по подписването. Говорител на Ватикана снабди всички телевизионни репортери с кратко писмено резюме. Същността му бе, че е постигнато споразумение за разрешаване на спорните въпроси в Близкия изток и че текстът е готов за подписване от представителите на заинтересованите страни. Документите щели да бъдат подписани след няколко дни от държавните глави или външните министри. Текстът на съглашението, както и условията му не бяха разпространени. Този факт не допадна особено на журналистите. Той означаваше, че клаузите на договора щяха да бъдат обявени от външните министри в столиците, т.е. от други репортери. Червената папка минаваше от ръце в ръце. Говорителят на Ватикана съобщи, че редът на подписване е определен чрез жребий. Пръв подписа израелският външен министър. Последваха го съветският, швейцарският, американският, саудитският и представителят на Ватикана. Всички използваха автоматични писалки. След подписа свещеникът, разнасящ папката, попиваше с попивателната. Макар да липсваше церемониалност, процедурата бе извършена умело. След това дойдоха ръкостисканията, последвани от ръкоплясканията на участниците. И всичко свърши. — Милостиви Боже! — каза Джак, вперил поглед в променящата се телевизионна картина. Той погледна факса с клаузите на съглашението и установи, че окончателният документ не се различава много от предварителния му проект. Промени бяха направили всички — саудитците, израелците, руснаците, швейцарците и, разбира се, Държавният департамент на САЩ, — но оригиналната идея бе негова. Е, разбира се, и той бе използвал множество други идеи. Истинските, оригиналните идеи бяха твърде малко. Неговата заслуга бе, че ги е събрал в едно и е избрал подходящия исторически момент, за да извади предложението на бял свят. Нищо повече. Въпреки всичко в този миг той изпитваше огромна гордост. Жалко, че нямаше кой да го поздрави. В Белия дом служителката, занимаваща се с подготовката на речите на президента Фаулър, вече работеше върху черновата. Американският президент щеше да има особено място на церемонията. Все пак именно неговата реч пред ООН бе свикала конференцията в Рим. Папата също щеше да говори — по дяволите, всички щяха да говорят. Проблемът на президентската помощничка както винаги бе, че речта трябва да е оригинална. Тя знаеше, че сигурно ще продължава да работи и по време на полета през Атлантика. Но в крайна сметка й плащаха именно за това, пък и на самолета имаше лазерен принтер. Един етаж под нея в Овалния кабинет президентът разглеждаше набързо преработената си програма. Комитетът от млади скаути щеше да бъде разочарован също както и новата Уискънсинска кралица на сиренето или каквато там беше титлата на младата дама. На групата бизнесмени, всеки от които недостатъчно крупен, за да влезе сам в Белия дом, също щеше да се наложи да почака. Секретарката му вече отменяше ангажиментите. Хората, с които срещата не търпеше отлагане, бяха натъпкани във всяка свободна минута на следващите тридесет и шест часа. Новата програма щеше да превърне оставащите до полета за Рим часове в трескава надпревара с времето, но нима можеше да бъде другояче? — Как върви? Фаулър вдигна глава и видя усмихващата се физиономия на Елизабет Елиът, подаваща се от вратата. „Е, това искаше, нали? Разрешаването на кризата в Близкия изток веднъж и завинаги ще остави президентския ти мандат в историята. Разбира се — призна си трезво Елизабет, — ако всичко се осъществи. Нещо твърде несигурно в подобни спорове.“ — Направихме услуга на целия свят, Елизабет. Елиът знаеше, че под „ние“ президентът всъщност има предвид „аз“, но това бе вярно. Именно Боб Фаулър бе успял едновременно да проведе успешно кампанията си и да изпълнява губернаторските си задължения в Кълъмбъс. Именно той не се бе огънал пред безкрайните речи, целуваното на бебета, целуваното на задници и вихрения кадрил от репортерски лица и безброй до болка повтарящи се въпроси. Състезанието за ръководното място в този малък кабинет бе изморително. Процесът обаче не успяваше да прекърши мъжете — жалко, че все още бяха само мъже, — които благополучно достигаха дотук. Издържалият всички безкрайни усилия и цялото трепане получаваше наградата. Президентът бе човекът, който направляваше нещата и вземаше решенията. Той обираше лаврите или пиеше до дъно горчивата чаша. Президентът бе отговорен за всичко — добро или лошо. Това „всичко“ засягаше главно вътрешните работи: ръста на безработицата, инфлацията и всички всемогъщи икономически показатели. Понякога обаче се случваше и нещо наистина важно. Нещо, което променяше света. „Рейгън — призна Елиът — ще бъде запомнен като президента, при когото руснаците решиха да обърнат гръб на марксизма. Но в крайна сметка каймака обра Буш.“ Никсън отвори вратата към Китай, а Картър с адски мъки едва не постигна това, за което сега щеше да бъде запомнен Фаулър. Американците можеха да избират президента си заради външния вид или прическата, но историята помнеше само великите дела. Именно фундаменталните промени в световната политическа действителност бяха причина за няколкото реда в учебника по обща история или за томовете научни трудове. Само те имаха значение. Историците помнеха хората, направляващи политиката — Бисмарк, а не Едисон. За тях научно-техническите постижения се дължаха на политически фактори, въпреки че обратното сигурно бе не по-малко вярно. Но историографията работи по собствени правила и догми, които не са непременно свързани с действителността. Тя е твърде обширно понятие дори и за академиците, работещи години след дадено събитие. Политиците също спазваха тези правила и бяха напълно доволни. Спазването им гарантираше, че ще се случи нещо важно. Че историците ще ги запомнят. — Услуга на света? — отвърна Елиът след дълга пауза. — Услуга на света. Добре звучи. Уилсън е известен с това, че ни е предпазил от война. Теб ще запомнят като човека, сложил края на войната. Фаулър и Елиът добре знаеха, че броени месеци след заемането на поста се Уилсън бе вкарал Америка в първата й истинска война отвъд границите на страната. Доста преди холокоста и ядрените кошмари оптимистите я бяха нарекли „войната, слагаща край на войните“. Но и двамата мислеха, че този път не става въпрос само за гол оптимизъм. Смътната представа на Уилсън за световното устройство най-после се изясняваше. Политическите изчисления, конструиращи света по свое усмотрение, вече вършеха работата си. Мъжът бе друз, неверник, но въпреки това уважаван човек. Белезите му от битката с ционистите личаха ясно. Бе воювал храбро, за което имаше и награда. Майка му също бе намерила смъртта си от израелските оръжия, а освен това друзът не бе отказал поисканата му помощ. Куати не прекъсваше връзката си с обикновените хора. Още като момче през ръцете му мина „Малката червена книжка“ на председателя Мао. Това, че Мао бе неверник, и то от най-страшните, тези, които отричаха съществуването на Бог и преследваха богомолците, нямаше значение. Революционерът трябваше да плува като риба в морето от селяни. Симпатията на този селяни — в случая на дребния бизнесмен — бе в основата на всички евентуални успехи. Друзът помагаше с пари, а освен това веднъж бе приютил в дома си ранен борец за свобода. Заслугите му се помнеха. Куати стана от стола си, за да посрещне човека с топло ръкостискане и не дотам топла целувка. — Добре дошъл, приятелю. — Благодаря ти, че ме прие, командире. Човекът изглеждаше доста притеснен и Куати се зачуди какъв ли е проблемът. — Заповядай, седни. Абдула — извика той, — ще донесеш ли кафе за госта ни? — Много си любезен. — Глупости. Ти си ни другар. Твоето приятелство не ни е подвело вече — колко години? Друзът повдигна рамене и се усмихна на себе си. Не бе очаквал инвестицията му да се върне. Страхуваше се от Куати и хората му. Именно заради това не искаше да им противоречи. Освен това бе информирал сирийските власти за цялата помощ, оказана от него на революционерите. Трябваше да се пази и от тях. Оцеляването в тази част на света бе истинско изкуство, в което роля играеше и късметът. — Идвам при теб за съвет — каза той, като отпи от кафето си. — Разбира се — наведе се към него Куати. — За мен ще е чест да ти помогна. Какво има, приятелю мой? — Притеснявам се за баща си. — На колко години стана той? — попита Куати. От време на време и старецът бе правил подаръци на хората му. Най-често овце. Обикновен селянин, при това неверник, но и той споделяше омразата към враговете на Куати и хората му. — На шестдесет и шест. Нали помниш градината му? — Да. За последен път бях там преди няколко години. Скоро след убийството на майка ти от ционистите — напомни му Куати. — В градината има израелска бомба. — Бомба? Имаш предвид гилза? — Не, командире. Бомба. Половин метър от нея се показва над земята. — Разбирам. Ако сирийците научат… — Да. Както знаеш, те ги взривяват на място. Къщата на баща ми ще бъде разрушена от експлозията. — Посетителят посочи левия си ръкав. — Както виждаш, аз не мога да му помогна да я построи отново, пък и той е твърде стар, за да го направи сам. Дойдох при теб, за да те питам: може ли да се премести проклетото нещо? — Дошъл си точно където трябва. Знаеш ли откога е там? — Баща ми твърди, че е паднала в деня, в който ме раниха — отвърна друзът и отново кимна към осакатената си ръка. — Тогава сигурно в онзи ден Аллах се е усмихнал на семейството ти. „Каква усмивка“ — помисли си друзът и кимна. — Ти си най-преданият ни приятел. Разбира се, че ще ти помогнем. Разполагам с човек, който доста сръчно обезврежда израелските бомби. После използваме здравите им части и ги възстановяваме. — Куати спря и предупредително вдигна пръст. — Но не трябва да казваш на никого за това. Гостът се поразмърда в стола си. — Що се отнася до мен, командире, можете да ги избиете всичките. Ако пък го направите с бомбата, която свините са пуснали в градината на баща ми, ще се моля за сигурността и успеха ви. — Извини ме, приятелю. Не исках да те обидя. Сам разбираш, че се налага да предупреждавам. Посланието на Куати бе напълно разбрано. — Никога няма да те предам — каза убедено друзът. — Знам. — Сега беше време позициите в морето от селяни да се заздравяват. — Утре ще изпратя моя човек в къщата на баща ти. Инш Аллах — каза той, — с Божията воля. — Задължен съм ти, командире. — „Дано изпълня задължението си до новата година“ — пожела си друзът. > 8. > ПЪТЯТ НА ПАНДОРА Приспособеният за президентски нужди „Боинг 747“ излетя от базата „Андрюс“ точно преди залез-слънце. Президентът бе изкарал лошо последните тридесет и шест часа, задръстени от доклади и неотложни срещи. Следващите два дни обещаваха да са още по-тежки. Дори и президентите страдат от капризите на човешката природа, а в този случая осемчасовият полет до Рим носеше и шестчасова разлика във времето. Умората от пътуването щеше да бъде капак на всичко. Фаулър достатъчно много бе пътувал със самолети, за да го знае. Той нарочно промени режима си през последните два дни, за да може поне малко да поспи в самолета. А VC-25A предлагаше най-големите удобства за почивка, на които бяха способни „Боинг“ и американските ВВС. Президентската кабина се намираше в носа. Леглото — всъщност бе сгъваем диван — имаше прилични размери, а матракът напълно задоволяваше изискванията му. Самолетът бе достатъчно голям, за да позволи отделни помещения за журналистите и хората от администрацията. Всъщност дължината му бе почти шестдесет метра и журналистите се намираха в опашката. Докато пресаташето се занимаваше с тях, съветничка по националната сигурност дискретно се присъедини към Фаулър. Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха погледи, които може би щяха да се сторят празни на някого, но на езика на тайните агенти говореха красноречиво. Полицаят от военновъздушните сили, който също пазеше пред вратата, едва сдържа усмивката си. — Какво ще кажеш за госта ни, Ибрахим? — попита Куати. — Силен, безстрашен и доста сръчен, но не знам с какво може да ни бъде полезен — отвърна Ибрахим Гусн и разказа случката с гръцкия полицай. — Счупил му е врата? — „Е, поне не е примадона…“ Всъщност, ако полицаят наистина е умрял, а не се е престорил. Подобни хитрости не бяха чужди ни американските, гръцките и на един Господ знае още кои ченгета. — Като съчка. — А има ли връзки в Америка? — Само няколко. Полицията им го издирва. Твърди, че групата им е убила три ченгета, а брат му е попаднал в засада и са го застреляли. — Доста амбициозно подбира враговете си. А образованието му? — Слабо. Но иначе е доста умен. — Умения? — Само няколко от тях могат да ни влязат в работа. — Той е американец — посочи Куати. — Помниш ли с колко такива сме се занимавали? Гусн кимна. — Вярно е, командире. — Има ли вероятност да е внедрен информатор? — Доста слаба, но все пак трябва да се внимава. — Както и да е. Сега имам работа за теб. — Куати му разказа за бомбата. — Значи още една? Гусн бе експерт в тази област, но въпреки това идеята да се занимава с неизбухнали бомби не го блазнеше особено. — Знам къщата на онзи стар глупак. Знам, знам, че сакатият — синът му, де — се е бил с израелците и ти го харесваш. — Този „сакат“ спаси живота на наш другар. Ако друзът не бе прибрал в магазина си Фази, той щеше да умре от загуба на кръв. А не трябваше непременно да го прави. По това време не бяхме в цветущи отношения със сирийците. — Добре. И без това днес нямам друга работа. Трябва ми камион и няколко човека. — Казваш, че новият ни приятел е силен? Защо не го вземеш със себе си? — Както наредиш, командире. — И внимавай. — Инш Аллах. Гусн почти бе завършил американския университет в Бейрут. Почти, защото един от преподавателите бе отвлечен и други двама използваха инцидента като повод да напуснат страната. Това не му позволи да завърши образованието си и да стане дипломиран инженер. Не че дипломата му трябваше. Той бе сред отличниците в групата си и обясненията на преподавателите не го интересуваха. Справяше се само с учебниците. Освен това прекарваше доста време за експериментиране в лабораторията. Гусн никога не се бе сражавал в предните редици на движението. Въпреки че знаеше как да борави с оръжие, уменията му в областта на експлозивите и електронните устройства бяха твърде ценни, за да се рискуват. Той бе симпатичен младеж с доста светла кожа, която му позволяваше да пътува в чужбина. По време на различните си мисии той често оглеждаше местата за бъдещи операции. Инженерните му очи и памет чертаеха карти, определяха нужните инструменти и даваха всякаква полезна информация. Бойците, осъществяващи операциите, се отнасяха към него с повече уважение, отколкото можеше да се очаква. Разбира се, храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал неведнъж, обезвреждайки множество неизбухнали бомби, оставени от израелците в Ливан. След това младият инженер използваше материала за нови бомби, които правеше сам. Ибрахим Гусн щеше да бъде желан партньор поне в дузина професионални организации навсякъде по света. Макар и до голяма степен самоук, той безспорно бе талантлив инженер. При основаването на държавата Израел семейството му се бе евакуирало с надеждата арабските армии бързо и лесно да пометат нашествениците от родната земя. Но очакванията им останаха напразни. За Ибрахим детството бе поредица от мръсни бежански лагери, в които омразата към Израел се изповядваше наравно с исляма. Другояче не можеше и да бъде. Смятани от Израел за хора, доброволно напуснали страната си, пренебрегнати от другите арабски страни, които при по-добро желание можеха да им помогнат, Гусн и хората като него бяха просто пионки в голямата игра, чиито правила оставаха неизвестни. Омразата към евреите и приятелите им бе станала естествена като дишането. Единствената цел в живота на Ибрахим бе да убие колкото се може повече от тези хора. Никога не си бе задавал въпроса „защо“. Гусн взе ключовете на чешкия камион ГАЗ-66. Той не бе здрав като мерцедес, но за сметка на това можеше да се намери доста по-лесно. Бяха го получили от сирийците още преди години. На каросерията имаше монтиран винкел във формата на буквата „А“ Гусн взе американеца със себе си и двамата се качиха в кабината при шофьора. Другите мъже се натовариха в каросерията и камионът напусна лагера. Марвин Ръсел оглеждаше местността като ловец, попаднал в непозната територия. Жегата бе потискаща, но в равнините на Дакота понякога също ставаше толкова горещо. Растителността — или по-точно липсата на растителност — му напомняше за резервата от детството му. Това, което за другите изглеждаше празна пустош, за американеца бе роден пейзаж. Само че тук нямаше гръмотевични бури, нито пък торнадата, идващи след тях. Хълмовете също бяха по-високи от тези в прерията. Ръсел никога в живота си не бе виждал планини. Тук видя. Те бяха високи, с изсушени от жегата зъбери и докато ги изкачваше, човек можеше да припадне. „Повечето от хората“ — помисли си Марвин Ръсел. Той щеше да ги изкачи. Намираше се в отлична форма — много по-добра от тази на арабите. Арабите пък явно си падаха по оръжието. Имаше го в изобилие. В началото се виждаха само руските АК-47, но скоро започнаха да се появяват тежки противовъздушни оръдия, батарея с ракети земя-въздух, танкове и самоходни полеви оръдия, принадлежащи на сирийската армия. Гусн забеляза любопитството на госта си и започна да обяснява: — Тези имат задача да държат израелците надалеч — започна той, приспособявайки обясненията към собствените си представи. — Твоята страна въоръжава израелците, а руснаците въоръжават нас. — Той пропусна да отбележи, че това ставаше все по-трудно. — Нападали ли са ви, Ибрахим? — Неведнъж, Марвин. Изпращат самолети, командоси. Убили са хиляди мои сънародници. Изгониха ни от страната ни. Принудиха ни да живеем в лагери, които… — Да, така е. Там, откъдето идвам, лагерите се наричат резервати. — Гусн не го знаеше. — Те дойдоха в земята ни, земята на нашите деди, и избиха бизоните. Изпратиха армията си и ни изклаха. Нападаха предимно селища, в които имаше жени и деца. Опитахме се да се отбраняваме. Разбихме цял полк, командван от генерал Къстър при Литъл Биг Хорн — това е името на една река. Нашите племена са били водени от един вожд на име Лудия кон. Но те не спряха да прииждат. Бяха прекалено много. Много войници с много оръжие. Взеха най-хубавата ни земя и ни изритаха като псета. Накараха ни да живеем като просяци. Не, не като просяци, като животни. Все едно че не сме хора. И защо? Защото говорим друг език, не приличаме на тях и имаме своя религия. Направиха го просто защото искаха да заграбят земите ни, и ни изхвърлиха от тях като боклук. — Не знаех за това — отвърна Гусн, удивен от факта, че американците и израелските им слуги са се отнасяли по такъв начин не само с неговия народ. — Кога се е случило това? — Преди сто години. Всъщност е започнало някъде около 1865 година. Ние сме се били, човече. Направили сме всичко възможно, но просто сме нямали късмет. Нямали сме приятели, нали разбираш? Приятели като вас. Никой не ни е давал танкове и оръжие. И те са избили най-храбрите. Подмамвали са вождовете ни в клопки и са ги убивали. Така са загинали Лудия кон и Седящия бик. После са ни притиснали и са ни обрекли на глад, докато сме се предали. Оставили са ни да живеем в прашни скапани места. Изпращали са ни храна, достатъчна да не умрем от глад и да не бъдем силни. И когато някои от нас са се опитали да се противопоставят, да покажат, че са мъже… Вече ти разказах какво направиха с брат ми. Застреляха го от засада като животно. Дори го показаха по телевизията, за да видят хората какво се случва с непокорните индианци. Гусн разбра, че този човек му е другар. Той не бе предател и разказът му не се различаваше от живота на повечето палестинци. Удивително! — И защо си дошъл тук, Марвин? — Трябваше да избягам, преди да са ме хванали, човече. Не се гордея със себе си, но какво друго ми оставаше? Нима трябваше да чакам и на мен да ми устроят засада? — повдигна рамене Ръсел. — Помислих си, че мога да отида някъде и да намеря хора като мен. Може би ще науча някои нови неща. Ще разбера как да се върна обратно и да обуча хората си отново да надигнат глава. По дяволите, може и да е безнадеждно, но аз няма да се предам, разбираш ли? — Да, приятелю, разбирам. Моят народ е в същото положение още от времето, преди да се родя. Но и ти трябва да разбереш нещо: надежда има. Докато се бориш с оръжие в ръка, надеждата ще бъде жива. Именно затова те преследват — защото се боят от теб. — Дано да си прав, човече. Ръсел се загледа през отворения прозорец и очите му се насълзиха от прах. Беше на седем хиляди мили от дома. — И какво ще правим сега? — Откъде са вземали оръжие вашите воини, за да се бият срещу американците? — Събирали са главно изхвърленото от тях. — И ние постъпваме така, Марвин. Фаулър се събуди приблизително по средата на пътя през Атлантика. „Е, това ми беше за пръв път“ — каза си той. Никога преди не го бе правил в самолет. Зачуди се дали въобще някой американски президент го бе правил. Особено пък ако отиваше да види папата, и то със съветничката си по националната сигурност. Той погледна през илюминатора. Времето бе ясно. В момента минаваха близо до Гренландия и той се зачуди дали утрото вече е настъпило. Подобен въпрос звучеше доста метафизично в самолет, където времето бягаше доста по-бързо от стрелката на часовника. Мисията също бе метафизична. Тя щеше да бъде запомнена. Фаулър познаваше историята. Щеше да се случи нещо уникално. Може би това бе началото или пък краят на един процес, но приносът на президента бе вън от съмнение. Той носеше мир. Договорът завинаги щеше да се свързва с името на Дж. Робърт Фаулър. Инициативата принадлежеше на неговата президентска администрация. Речта му пред ООН бе свикала световните нации във Ватикана. Подчинените му проведоха преговорите. В документите името му щеше да фигурира под номер едно. Въоръжените му сили щяха да осигурят реда. Мястото му в историята бе повече от сигурно. Безсмъртието, за което всички мечтаеха, но малцина постигаха, вече му принадлежеше. „Нима мога да остана спокоен при подобни мисли?“ — запита се безстрастно той. Най-големия страх на президента вече го нямаше. „Какво ще направиш, ако си президент и трябва да натиснеш бутона?“ Фаулър си бе задавал този въпрос още по времето, когато като прокурор в Кливланд преследваше боса на местната мафиотска фамилия. Можеше ли да го стори? Можеше ли да реши, че сигурността на страната му изисква хиляди — милиони — човешки смърти? „Вероятно не“ — прецени той. Беше твърде добър човек. Работата му бе да пази хората, да им сочи пътя, да ги води към благоденствието. Хората сигурно не винаги разбираха, че той е прав, а те грешат. Че мисълта му следва всички правила на логиката. Фаулър знаеше, че винаги разсъждава трезво, че е прав. Просто бе сигурен. Трябваше да е сигурен. Както в себе си, така и в мотивацията си. Знаеше също, че евентуалните му грешки щяха да станат обект на хорското презрение. Вече се бе сблъсквал с подобно отношение. Единственото нещо, в което се съмняваше, бе способността му да се справи с ядрена заплаха. Но подобен проблем вече не съществуваше, нали? Въпреки че никога но го бе казвал публично, Рейгън и Буш сложиха край на ужасната перспектива. Те принудиха Съветския съюз да види проблемите и да промени политиката си. И всичко бе станало по мирен път просто защото хората са по-логични от зверовете. Разбира се, конфликтните точки нямаше да изчезнат като с магическа пръчка, но докато продължаваше да върши работата си както трябва, положението щеше да бъде под контрол. А сегашното му пътуване щеше да реши най-опасния му проблем. Проблема, в който досега се бяха препъвали всички президентски администрации. Проблема, с който Никсън и Кисинджър не бяха успели да се справят. Който бе разбил на пух и прах смелите опити на Картър, половинчатите усилия на Рейгън, хитрите гамбити на Буш и собствения му предшественик. Боб Фаулър щеше да бъде пръв. Мисълта го въодушевяваше. Не само щеше да намери място в учебниците по история, но и доста щеше да улесни остатъка от президентския си мандат. Това можеше също да подпечата преизбирането му, мнозинството от четиридесет и пет щата, пълния контрол над Конгреса и осъществяването на остатъка от главоломната му социална програма. Подобни исторически постижения водеха до международен престиж и твърди позиции у дома. Това бе най-сладката слава, спечелена по възможно най-добрия начин, която Фаулър щеше да използва най-рационално. С две-три драскулки на химикалката — всъщност на няколко химикалки — Фаулър се бе превърнал в гигант между добрите и в добър между могъщите. Такъв шанс се удаваше веднъж на сто години. А може би дори и по-рядко. И сега никой не можеше да му го отнеме. Самолетът се движеше на височина тринадесет хиляди метра със скорост шестстотин тридесет и три възела. Разположението на президентската кабина даваше възможност на Фаулър да гледа напред, както подобава на един президент, и надолу към света, чиито проблеми разрешаваше. Пътуването към историята вървеше по мед и масло. Боб Фаулър погледна Елизабет, която лежеше до него по гръб. Дясната й ръка бе над главата, а свлечените завивки разкриваха прекрасната й гръд. Докато повечето пасажери се въртяха из седалките си, опитвайки се да поспят, той бе буден. Точно сега Фаулър не искаше да спи. Президентът за пръв път се чувстваше толкова мъжествен. Той, разбира се, бе велик човек, но в момента изпитваше чисто мъжко удоволствие. Ръката му се плъзна по гърдите й. Елизабет отвори широко очи и се усмихна. Сякаш в съня си бе прочела мислите му. „Също като у дома“ — помисли си Ръсел. Къщата бе направена от камъни вместо от дървени греди и покривът бе плосък, а не остър, но прахта и красивата малка градина си бяха същите. Мъжът също не се различаваше много от сиуксите. Уморените очи, превитият гръб, старите загрубели ръце на човек, победен от враговете си. — Сигурно това е мястото — каза той, когато камионът намали. — Синът на стареца се е бил с израелците и още носи тежките си рани. И двамата са ни приятели. — На приятелите трябва да се помага — съгласи се Марвин. Камионът спря и Ръсел скочи на земята, за да може Гусн да слезе след него. — Ела, ще те представя. На американеца всичко му се стори прекалено официално. Той не разбра дори думичка, но нямаше и нужда. Хубаво бе, че приятелят му Гусн уважава стареца. След още няколко забележки земеделецът погледна към Ръсел и почтително наведе глава. Марвин се почувства неудобно. Той пое ръката на възрастния мъж, раздруса я леко и промърмори няколко думи, които Гусн преведе. След това всички влязоха в градината. — По дяволите! — изруга Ръсел, като я видя. — Американска. Модел 84. Тежи около един тон. Поне така ми се струва… — каза Гусн спокойно, но после разбра, че греши. Предната част бе малко особена… Разбира се, тя сигурно се бе деформирала от удара в земята, но… Той благодари на стареца и го отпрати при камиона. — Първо да я разкопаем. Внимателно, много внимателно. — Мога да се справя — каза Ръсел. Той се върна при камиона и взе една лопата с дълга дръжка, изработена за военни нужди. — Имаме хора… — започна Гусн, но американецът го отряза. — Нека да го направя аз. Ще внимавам. — Не трябва да я докосваш. Разкопай с лопатата около нея, но изгреби пръстта от бомбата с ръце. Марвин, предупреждавам те, че това е много опасно. — Тогава по-добре се дръпни — отвърна с усмивка Ръсел. Трябваше да докаже на този човек, че е храбър. Убийството на ченгето бе детска игра. Никакво предизвикателство. Това бе по-различно. — И да оставя приятеля си в беда? — попита реторично Гусн. Знаеше, че се е справил интелигентно със ситуацията. Ако американеца го нямаше, хората, които бе взел със себе си, щяха да свършат черната работа, тъй като уменията му бяха твърде ценни, за да се рискуват. Но пред този американец не можеше да покаже слабост, нали? Пък и щеше да се увери дали гостът му наистина е толкова смел, за колкото се представя. Гусн не остана разочарован. Ръсел се съблече до кръста и коленичи, за да разкопае пръстта около бомбата. Отнасяше се доста по-внимателно към градината, отколкото хората на Гусн щяха да го правят. Работата му отне около час. Пръстта бе изгребана и струпана на четири купчинки. Гусн вече знаеше, че тук има нещо странно. Първо не бе модел 84. Размерът го наподобяваше, но формата се различаваше, пък и корпусът… Просто не бе същата. Модел 84 имаше здрава обвивка от лята стомана, която при детонация се раздробяваше на милиони остри като бръснач парченца, забиващи се и човешката плът. Но тази бе друга. На две места в корпуса се виждаха пробойни, от които личеше, че не е достатъчно дебела за бомба от подобен вид. Какво, по дяволите, бе това? Ръсел се наведе и започна да почиства пръстта от корпуса на бомбата с ръце. Действаше грижливо и внимателно. Въпреки че се потеше обилно, американецът дори и за момент не намали темпото. Мускулите по ръцете му играеха и Гусн харесваше това. Той за пръв път виждаше толкова силен физически човек. Дори и израелските парашутисти нямаха такъв заплашителен вид. Вече бе изгребал два-три тона пръст, но не показваше никакви признаци на умора. Движенията му продължаваха да бъдат мощни и прецизни като на машина. — Спри за минута — каза Гусн. — Трябва да си взема инструментите. — Дадено — отвърна Ръсел и седна, без да откъсва поглед от бомбата. Гусн се върна с раница и туба вода, която подаде на американеца. — Благодаря, човече. Тук е топличко. — Ръсел надигна тубата и изпи половин литър вода. — А сега какво? Гусн извади от раницата си четка и започна да отстранява последните следи от пръст. — Сега трябва да се дръпнеш настрани — предупреди го той. — Няма нужда, Ибрахим. Ако не възразяваш, ще остана. — Започва опасната част. — Когато аз работих, ти остана — забеляза Ръсел. — Както искаш. Ще търся запалката. — Не е ли отпред? — посочи носа на бомбата Ръсел. — Не. По принцип наистина трябва да има една отпред, но тази явно липсва. Онова е просто капсула. Има още две такива. В средата и в края. — А защо няма перки? — попита Ръсел. — Винаги съм си мислел, че бомбите имат перки. Нали знаеш, също като стрелите. — Предполагам, че са били откъснати при удара в земята. Обикновено ги намираме на повърхността. — Искаш ли тогава да изровя и задната част? — Много, много внимателно, Марвин. Моля те. — Добре, човече. Ръсел заобиколи приятеля си и поднови копането, но този път при задната част на бомбата. „Гусн — забеляза той — е доста хладнокръвно копеле.“ За ПРЪВ път в живота си Марвин бе така изплашен. Да разкопава някаква си скапана тенекия с взрив. Но не можеше и нямаше да покаже нищо подобно на страх. С този тънък като молив врат Ибрахим приличаше на смешник, но явно бе истински мъж, щом като имаше куража да си играе с бомби. Ръсел забеляза, че Гусн използва четката, сякаш докосва женски гърди, и се постара да бъде също толкова внимателен. След десет минути и задната част на бомбата се виждаше. — Ибрахим? — Да, Марвин? — отвърна Гусн, без да го поглежда. — Тук няма нищо. В задната част просто има дупка, човече. Гусн вдигна четката си и се обърна да погледне. Това бе странно. Но сега имаше друга работа. — Благодаря ти. Можеш да спреш. Все още не съм намерил запалката. Ръсел се отдръпна, седна на една могилка от пръст и продължи да изпразва съдържанието на тубата. След това му хрумна нещо и се върна при камиона. Тримата мъже и старецът бяха там. Земеделецът просто гледаше пейзажа, а другите зяпаха каменните стени на къщата. Ръсел захвърли празната туба и взе нова, пълна с вода. После вдигна палец нагоре в знак, че всичко върви добре, и се върна обратно в градината. — Почини си малко и пийни вода — каза Марвин на приятеля си. — Добра идея — съгласи се Гусн и остави четката. — Намери ли нещо? — Само една контактна връзка. „Това също е странно“ — помисли си той, докато развиваше капачката на тубата. Липсваше и обичайната маркировка. Единственият знак бе лепенката в сребристо и червено, поставена на носа. Цветната маркировка бе нещо нормално за бомбите, но Гусн за пръв път виждаше такава. Какво, по дяволите, бе това проклето нещо? Може би някакво електронно устройство или пък нещо запалително? Нещо старо и излязло от употреба, което никога не бе виждал. В крайна сметка бе паднало още през 1973 година. Може би вече не употребяваха подобен вид оръжие. А това бе лошо. Ако е нещо, което никога не бе виждал, то тогава нямаше да познава и взривателя. Наръчникът, с който работеше, бе руски. Гусн отдавна го знаеше наизуст, но в него липсваше описание на подобно устройство. А това вече бе много опасно. Гусн отпи голяма глътка от тубата и наплиска лицето си с вода. — Спокойно, човече — каза Ръсел, забелязвайки напрежението на приятеля си. — Работата съвсем не е лесна, Марвин, а освен това е много опасна. — Изглеждаш доста спокоен, Ибрахим. Ръсел не лъжеше. Докато чистеше бомбата с четката, Гусн изглеждаше почти като лекар. Като човек, който върши нещо наистина трудно. „Този малък сополанко е истински мъж“ — каза си отново Марвин. Гусн го погледна и се ухили. — Това е лъжа. Всъщност съм доста уплашен и наистина мразя да се занимавам с подобни неща. — Ти си голяма работа, момче. Въобще не се будалкам. — Благодаря ти. Сега отново трябва да се захващам с бомбата, докато все още мога. Наистина трябва да отидеш настрани. — Да върви на майната си — изплю се на земята Ръсел. — Това ще е доста трудно — усмихна се Гусн. — Ако пък „тя“ вземе че ти се обиди, може да си го върне доста солено. — Предполагам, че когато тези гадории се изхвърлят, земята се тресе. Гусн, който знаеше достатъчно американски изрази, избухна в смях и падна по гръб. — Моля те, Марвин, не говори така, докато работя. „Харесвам го — помисли си Ибрахим. — Ние нямаме такова чувство за хумор. Харесвам този американец.“ Трябваха му още няколко минути, за да се успокои напълно и отново да се залови на работа. Следващият час не донесе нищо ново. По корпуса на бомбата се виждаха шевове и дори някакъв отвор… Но от взривателя нямаше и следа. Ако въобще съществуваше, сигурно бе вътре. Ръсел изгреба още пръст и Гусн продължи огледа, но отново не откри нищо. Тогава реши да погледне от задната страна. — В раницата ми има фенерче… — Намерих го — подаде му го Ръсел. Гусн легна на земята и изви глава, за да погледне в изкопа Беше тъмно и той включи фенерчето… Видя някакви електрически кабели и метална решетка. Тя бе толкова фина, че наподобяваше на дантела. Виждаха се около осемдесет сантиметра от вътрешността на корпуса. Ако това наистина бе бомба, то не трябваше да има толкова празно пространство. Така. Така. Гусн подхвърли фенерчето обратно към американеца. — Само изгубихме пет часа — обяви той. — А? — Не знам що за чудо е това, но не е бомба. Той седна на земята и потръпна, но бързо му мина. — И какво е тогава? — Някакво чувствително електронно устройство. Вероятно за предупреждение. Може би е камера. Ако е така, то оптическите лещи са отдолу. Но това няма значение. Важното е, че не е бомба. — И какво ще правим с него? — Ще го вдигнем и ще го вземем с нас. Може да е ценно. Може дори да го продадем на руснаците или на сирийците. — Значи старецът напразно се е тревожил? — Точно така. Гусн се изправи и двамата се върнаха при камиона. — Вече няма страшно — каза той на земеделеца. Можеше да му обясни и по-подробно, но реши да не го обърква. Старецът целуна калните ръце на Гусн, а след това и на американеца. Марвин се почувства още по-неудобно. Шофьорът обърна камиона и го вкара на заден ход в градината, като внимаваше да не изпотъпче зеленчуците. Ръсел изгледа как двама мъже напълниха шест чувала с пръст и ги сложиха на пода на каросерията. След това обвързаха добре бомбата с въжета и започнаха да я вдигат с лебедката. Бомбата — или каквото там беше — се оказа по-тежка от очакваното и Ръсел се зае с лебедката, справяйки се без чужда помощ. Арабите наклониха А-образния винкел напред и Марвин спусна бомбата в гнездото от чували. После я вързаха с още няколко въжета и работата приключи. — Ти извърши добро дело, човече — забеляза Ръсел, когато камионът потегли. — Възможно е — отвърна уморено Гусн. Стресът бе доста по-изтощителен от физическите усилия, въпреки че американецът явно се справяше отлично и с двете. След два часа отново бяха в долината Бекаа. Бомбата — Гусн не знаеше как точно да я нарича — бе безцеремонно изтърсена пред работилницата му и петимата отидоха да си направят угощение с прясно агнешко. За удивление на Гусн американецът никога не бе вкусвал агнешко и това се оказа първото му запознанство с традиционния арабски деликатес. — Имам нещо интересно, Бил — обяви Мъри още с влизането си в кабинета на директора. — И какво е то, Дани? — вдигна поглед от програмата си за деня Шоу. — В Атина е открит убит полицай и там мислят, че е работа на американец. Мъри разказа подробностите по случая. — Счупил му е врата с голи ръце? — попита Бил. — Точно така. Ченгето е било доста кльощаво — каза Мъри, — но… — Исусе. Добре, дай да видим. Мъри му подаде снимката. — Познаваме ли този юнак, Дан? Снимката май не е от най-добрите. — Ал Дентън мисли, че може би е Марвин Ръсел. В момента се опитва да изясни изображението на компютъра. Не са могли да свалят отпечатъци или други следи. Колата е била регистрирана на името на някаква организация, която е изчезнала, но по-вероятно е въобще да не е съществувала. Шофьорът не е идентифициран. Както и да е, описанието съвпада с това на Ръсел: нисък и набит. Изпъкналите скули и тенът го уподобяват на индианец. Дрехите му определено са американски. Същото е и с куфара. — Значи мислиш, че се е чупил от страната, след като се справихме с брат му? Умно — прецени Шоу. — Той май беше умен, а? — Достатъчно, за да отиде при арабите. — Мислиш ли? — погледна Шоу към лицето на другата снимка. — Може да е грък или пък от друга средиземноморска народност. Кожата му е малко светла за арабин, пък и лицето е обикновено. Казваш, че не е идентифициран. Шесто чувство, а, Дан? — Аха — кимна Мъри. — Погледнах и в досието. Преди години достоверен източник ни е съобщил, че Марвин е пътувал на изток и е установил контакти с арабска терористична организация. Атина е доста удобно място за възобновяване на връзката. Неутрална територия. — Но е добро място и за наркотрафик — допълни Шоу. — Каква е последната ни информация за братчето Марвин? — Лоша. Тамошният ни информатор отново се е проявил. Спречкал се е с две от ченгетата на резервата и сега е в немилост. Шоу изръмжа. Проблемът с информаторите бе, че повечето от тях имаха престъпно минало, към което често се връщаха и свършваха в затвора. Това, разбира се, заздравяваше контактите им, но ги правеше временно неизползваеми. Такива бяха правилата. — Добре — каза директорът на ФБР. — Искаш да направиш нещо. Какво е то? — Ако ударим едно рамо, можем да променим мнението на онези ченгета за нашия информатор и да го върнем отново във Воинското общество. Ако сме изправени пред връзка на терористични организации, по-добре отсега да се залавяме за работа. Дори и да става въпрос за наркотици, пак нямаме време за губене. Интерпол вече се обади да съобщи, че не разполага със сведения за шофьора. Не могат да свържат лицето му нито с терористична, нито пък с наркотрафикантска групировка. Гърците също са в задънена улица. Информацията за колата не ни казва нищо. Разполагат с мъртъв сержант и снимки на две безименни лица. Обаждането до нас е последният им коз. Сметнали са го за американец… — А хотелът? — обади се следователският нюх на директора. — Да, открили са го. Всъщност знаят, че е някой от два, разположени един до друг. През този ден от тях са напуснали десет американци. Но и двата хотела са с голяма клиентела и не са могли да дадат никаква полезна информация. Сам знаеш, че хотелският персонал е доста късопаметен. Кой може да докаже, че нашият човек въобще е отсядал там? Гърците искат да проследим имената, които са получили от хотелския регистър — заключи Мъри. Бил Шоу му върна снимките. — Това е лесно. Действай. — Вече е направено. — Да предположим тогава, че тези двамата наистина имат връзка с убийството. Тръгни по най-прясната следа. Добре, кажи на прокурора, че нашият информатор е платил дълга си към обществото. Време е да приключим с „воините“ веднъж завинаги. Шоу се бе прочул с антитерористичните си операции и терористите си оставаха най-голямата му грижа. — Дадено. Ще проверя и евентуалната връзка с наркотрафика. Нашият човек ще може да действа най-късно след две седмици. — Добре, Дан. — Кога пристига президентът в Рим? — попита Мъри. — Доста скоро. Голям удар, а? — Вярно. Кени май ще трябва да си търси нова работа. С този мир подводниците ще се превърнат в старо желязо. Шоу се усмихна. — Кой можеше да предполага? Винаги ще му намерим значка и пистолет, за да си изкарва прехраната. Президентската охрана бе осигурена от четири изтребителя „Томкет“, които дискретно следваха VC-25A от пет мили разстояние. Радарите опипваха въздушното пространство, за да са сигурни, че нищо не застрашава самолет номер едно. Нормалният цивилен трафик в района бе прекратен, а военновъздушната база, очакваща конвоя, се занимаваше по-скоро с охранителни, отколкото с парадни приготовления. Бронираната президентска лимузина, пристигнала няколко часа по-рано със С-141В, бе готова да посрещне пътника си. В базата имаше и доста голям брой италиански войници и полицаи, способни да се справят с цял полк терористи. Президентът Фаулър излезе от банята си с розово от бръсненето лице и с перфектно завързана вратовръзка. На устните му грееше най-доволната усмивка, която Пит и Дага бяха виждали. „Има основание да е весел“ — помисли си Конър. Агентът не бе чак толкова морализаторски настроен, колкото Д’Агустино. Президентът бе мъж и както повечето държавници — самотен. Още повече че бе изгубил жена си. Макар и надменна кучка, Елиът несъмнено бе привлекателна. И ако Фаулър се нуждаеше от нея, за да премахва стреса и напрежението, то значи всичко бе наред. Президентът трябваше да си почива. В противен случай работата щеше да го изгризе — също както някои други, — а от това страдаше страната. Докато ЯСТРЕБ спазваше всички основни закони, Конър и Д’Агустино щяха да бранят уединението и забавленията му. Пит го разбираше. На Дага просто й се искаше президентът да има по-добър вкус. Е. Е. бе излязла малко по-рано, облечена с нещо наистина хубаво. Тя се присъедини към президента в трапезарията тъкмо навреме за кафето и поничките. Не можеше да се отрече, че е привлекателна. Особено тази сутрин. „Може би — помисли си таен агент Д’Агустино — става за компания.“ Тя и президентът със сигурност бяха най-отпочиналите хора в целия самолет. Недоносчетата от пресата — тайните агенти имаха вродено презрение към журналистите — цяла нощ се бяха въртели из седалките си. Сега бяха подпухнали въпреки вирнатите си носове. Най-много работа от всички обаче бе свършила служителката, подготвяща президентските речи. Без дори да мигне или да направи почивка за кафе, тя най-после свърши и предаде речта на Арни ван Дам само двадесет минути преди кацането. Фаулър я прочете по време на закуска и остана възхитен. — Справила си се прекрасно, Кали! Президентът се усмихна на изморената служителка, която моделираше словото с поетична елегантност. След това учуди всички, като прегърна младата дама — тя все още нямаше тридесет и пет, — така че очите на Кали Уестън се насълзиха. — Почини си хубаво и се наслаждавай на Рим. — За мен беше удоволствие, господин президент. Самолетът спря на точно определеното място. Подвижната стълбичка веднага се приближи. Тя бе покрита с червен килим, последван от друг, по-дълъг, водещ до подиума. Президентът и министър-председателят на Италия имаха определени места. Щяха да ги придружават американският посланик и обичайните за такива случаи служители. Процесията трябваше да бъде завършена от изморените служители по протокола, които бяха планирали церемонията по време на полета. Един сержант отвори вратата на самолета. Агентите от тайните служби огледаха подозрително обстановката и размениха професионални погледи с пристигналите по-рано свои колеги. Когато президентът се появи, италианският военен оркестър засвири някакъв марш, различен от традиционните американски „Барабани и фанфари“. Фаулър слезе сам по стълбите и извървя разстоянието от действителността до безсмъртието. Репортерите забелязаха твърдата му и същевременно весела походка и завидяха на удобствата, които бе ползвал в кралско усамотение. Сънят бе единственото ефикасно лекарство против часовата разлика и Фаулър очевидно не страдаше от дългия полет. Костюмът от „Брукс Брадърс“ бе току-що изгладен — самолет номер едно разполагаше с всякакви удобства. Обувките му лъщяха до блясък, а прическата на президента бе цяло произведение на изкуството. Фаулър се приближи до американския посланик и съпругата му, които го представиха на италианския президент. Оркестърът изсвири „Знаме, обсипано със звезди“. Последва традиционният преглед на почетния караул и кратки приветствени речи, които само загатнаха за приближаващото се красноречие. Церемонията продължи двадесет минути, след което Фаулър заедно с посланика, доктор Елиът и личната си охрана се качи в колата. — За пръв път да харесам това представление — оцени церемонията президентът. Всички се съгласиха, че италианците са се справили доста елегантно. — Елизабет, искам да се държиш плътно до мен. Струва ми се, че трябва да прегледаме няколко точки от споразумението. Брент също ще ми е нужен. Как се справя той? — обърна се Фаулър към дипломата. — Доста е уморен, но доволен от себе си — отвърна посланик Коутс. — Последният кръг от преговорите продължи почти двадесет часа. — Какви са писанията в местната преса? — попита Е. Е. — Еуфорични. Всички са като побъркани. Това е велико събитие за цялото човечество. — „И се случва на моя територия! Ще го видя с очите си — помисли си Джо Коутс. — Рядко можеш да станеш свидетел на историческо събитие.“ — Е, това е добре. Националният военен команден център — НВКЦ — се намира в крилото на Пентагона близо до Речния вход*. Той е една от малкото правителствени институции, правилно наподобени от Холивуд. Има приблизително дължината на баскетболно игрище и се разпростира на два етажа. Всъщност НВКЦ е основната телефонна централа на американската армия. Тя не е единствена — най-близка до нея е централата във форт „Ричи“, Мериленд, — тъй като унищожаването й би било твърде лесно, но е най-удобно разположена. Центърът е обичайна спирка за важни особи, желаещи да надникнат в най-пикантната част на Пентагона, която за служителите е просто работно място. [* Входът, обърнат към река Потомак. — Бел.прев.] Точно до НВКЦ се намира малка стаичка с компютри IBM PC/AT. Те са поостарели — с 5,25-инчови флопита, — но представляват „горещата линия“, свързваща съветския и американския президент. „Възелът“ на НВКЦ във връзката не е единственият, но затова пък най-важният. Този факт не е особено известен в Америка, но на руснаците съвсем целенасочено им бе позволено да го знаят. Директната връзка между двете страни щеше да е необходима дори и по време на ядрена война. Така че още преди три десетилетия американските експерти решиха, че инсталирането на „горещата линия“ в Пентагона е гаранция за сигурността на цялата сграда. Капитан първи ранг Джим Росели от американския флот мислеше, че това е просто теоретична измислица. Обстоятелството, че никой досега не се беше замислял сериозно по въпроса, представляваше още един пример за разумните решения на Вашингтон като цяло и Пентагона в частност. Заедно с останалите глупости, вършени в участъка, затворен от междущатска магистрала 495 и вашингтонския околовръстен път, и тази се приемаше като Божие откровение, въпреки че нямаше никакъв смисъл. За „Роси“, Росели, Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше триста квадратни мили, оградени от действителност. Често се чудеше дали тук въобще действат физичните закони. Що се отнася до логическите, за тях вече имаше готов отговор. — Съвместно дежурство — промърмори на себе си Росели. Последните усилия на Конгреса да реформира армията — нещо, което той не можеше да направи дори и със себе си — се заключаваха в това, че старшите офицери, стремящи се към адмиралски чин (та кой не се стремеше?), трябваше да прекарат известно време с висши офицери от другите родове войски. Росели така и не разбра как кисненето с някакъв артилерист можеше да го направи по-добър подводничар. Но явно никой не си задаваше подобни въпроси. Просто се приемаше като цитат от Евангелието, че съвместното дежурство на офицери от различни родове войски е добро за нещо. И така най-опитните и умни единици се откъсваха от специалността им и се хвърляха в материя, за която не знаеха почти нищо. Не че някога щяха да разберат новата си работа. Просто щяха да научат достатъчно, за да бъдат опасни, и да изостанат в основната си специалност. Долу-горе това бе същността на новата армейска реформа, провеждана от Конгреса. — Кафе, капитане? — попита един армейски ефрейтор. — По-добре го направи без кофеин — отвърна Росели. „Ако настроението ми продължи да се влошава, сигурно ще започна да бия.“ Сегашната служба увеличаваше перспективите пред кариерата. Росели знаеше това, както съзнаваше, че и той има вина да бъде в това положение. През цялата си служба Росели бе обръщал основно внимание на подводниците и почти никакво на кариерата си. Вече бе ходил в щабквартирата на флотското разузнаване в Сютланд, Мериленд, близо до военновъздушната база „Андрюс“. Поне се бяха погрижили да го настанят добре. Имаше апартамент във военновъздушната база „Болинг“, а оттам пътят до Пентагона представляваше просто прехвърляне от магистрала 295 на 395. Тя го отвеждаше до запазеното му място в паркинга на Пентагона — още едно от предимствата на кариерата, за което се водеха кървави битки. Някога службата тук бе сравнително интересна. Росели си спомни за инцидента с корейския „Боинг 747“, свален от руснаците, както и за други случаи. Особено вълнуващо ще да е било по време на иракската криза, когато всички, успели да се доберат до директния номер за свръзка с НВКЦ, са задавали въпроса „какво става?“ и са чували в слушалката мълчанието на дежурния офицер. Но сега? Сега, докато Росели гледаше телевизора на бюрото си, президентът обезвреждаше най-голямата дипломатическа бомба. Скоро работата на Росели щеше да се състои в приемане на съобщения за морски аварии, самолетни катастрофи и инциденти с някой заспал войник, прегазен от танк. Разбира се, това бяха сериозни неща, но не изискваха голям професионализъм. И сега какво? Бумащината бе съвършена. Джим Росели бе привикнал да се справя с купищата документи във флота. Освен това имаше чудесен екип от помощници. Останалата част от деня щеше да прекара в седене и чакане. Росели обаче обичаше да действа, а не да чака. От друга страна пък, кой искаше да се случи някакво нещастие, за да има работа? — Очертава се спокоен ден — обади се помощникът на Росели, подполковник Ричард Барнс, военен пилот на F-15. — Май че си прав, Роки. „Не съм и очаквал друго!“ Росели погледна часовника си. До края на двадесетчасовата смяна оставаха още пет часа. — По дяволите, светът става доста спокойно място за живеене. — Нали?! Барнс се обърна към екрана. „Е, аз свалих своите два МиГ-а над Персийския залив. Поне не беше пълна загуба на време.“ Росели стана и реши да се поразходи. Дежурните офицери си помислиха, че се кани да инспектира работата им, за да е сигурен, че вършат нещо. Един от цивилните демонстративно продължи да решава кръстословицата от „Поуст“. В момента имаше обедна почивка, която предпочиташе да прекарва тук, а не в празните кафенета. Тук поне можеше да гледа телевизия. Росели се насочи към стаята с „горещата линия“ и най-после имаше късмет да види нещо по-различно. Звънчето, което обявяваше получаването на съобщение, издрънча. Всъщност съобщението звучеше доста безсмислено, но машината за разшифроване бързо го промени в текст на руски, който един лейтенант от морската пехота преведе: P> Значи, мислиш си, че знаеш на страха цената. Мислиш си, но аз се съмнявам в това. И когато бомби вместо дъжд валят от небесата, и когато къщи, а не факли светят в нощта. Страх и ужас изпълват душата, мърдат лепкавите му пипала. Но завиват сирени отбой и атаката свършва. Ти отдъхваш спокойно, кошмарът отлетя. А страхът е леден камък в твойто сърце. Чуваш ли? Просто камък във твойто сърце. P$ — Иля Селвински — каза лейтенантът. — Какво? — Иля Селвински, руски поет. През Втората световна война е написал някои доста добри стихотворения. Това го знам. Казва се „Страх“. Много е хубаво — усмихна се младият офицер. — Моят колега отсреща е доста начетен. И така… СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО Е ОЩЕ ПО-ХУБАВА, АЛЕКСЕЙ — написа лейтенантът. — ИЗЧАКАЙ ОТГОВОРА. — Какво ще му изпратиш? — попита Росели. — Днес… може би Емили Дикинсън. Тя е доста мрачна. Винаги говори за смърт и неща от този сорт. Не, по-добре да изпратя Едгар Алън По. Там много го харесват. Ъмм, кое да бъде… Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно томче. — Не се ли подготвяш предварително? — попита Росели. Морският пехотинец се усмихна на шефа си. — Не, сър, не е честно. Преди го правехме, но спряхме преди две години, когато нещата се промениха. Сега всичко е игра. Той си избира стихотворение и аз трябва да му отговоря с подобен по смисъл пасаж от американски поет. Така времето минава по-бързо. Пък и двамата усъвършенстваме езика си. Превеждането на поезия е доста трудно и полезно упражнение. Съветската страна предаваше съобщенията си на руски, а американската на английски, така че и двамата оператори трябваше да бъдат умели преводачи. — А има ли нещо сериозно по линията? — Лично аз, капитане, съм виждал само учебни съобщения, а когато държавният секретар ходи там, си разменяхме сведения за времето. Миналия август националният им отбор по хокей идва да играе с отбори от НХЛ и тогава си побъбрихме малко като истински запалянковци. Но обикновено се пръскаме от скука. Затова си разменяме стихотворения. Ако не бяха те, отдавна да сме се побъркали. Неприятно е, че не можем да разговаряме по телефона, но заповедите са си заповеди. — Предполагам. Казват ли нещо за преговорите в Рим? — Нито думичка. Не говорим за такива неща, сър. — Разбирам. Росели видя, че лейтенантът избира пасаж от „Анабел Ли“. Това го изненада. Роси очакваше нещо от „Гарванът“. Никога повече… Денят на пристигането мина под знака на почивката, церемониите и тайните. Клаузите по споразумението още не бяха известни на журналистите. Те знаеха, че се е случило нещо историческо, и с всички сили се опитваха да разберат какво точно. Но без успех. Държавните глави на Израел, Саудитска Арабия, Швейцария, Съветския съюз, Съединените американски щати и техния домакин Италия се събраха около масивна маса от петнадесети век. Присъстваха още първите дипломати на страните, както и представители на Ватикана и Източната православна църква. От уважение към саудитците тостове се вдигаха само с минерална вода и портокалов сок. Това бе единственото неприятно нещо през цялата вечер. Съветският президент Андрей Илич Нармонов бе особено възторжен. Участието на страната му в споразумението бе от изключителна важност, а включването на Руската православна църква в комитета на християнската общност означаваше закрепване на политическите му позиции в Москва. Вечерята продължи три часа. След това гостите се разотидоха пред обективите на телевизионните камери от другата страна на улицата. Журналистите отново останаха поразени от приятелската атмосфера. Веселите Фаулър и Нармонов отидоха заедно до хотела на американския президент и се възползваха от втората предоставила им се възможност да обсъдят въпроси от взаимен интерес. — Изоставате с обезвреждането на ракетите си — забеляза Фаулър, след като приключи с любезностите и подаде чаша вино на руснака, за да омекоти удара. — Благодаря ви, господин президент. Както вече казахме на представителите ви миналата седмица, съоръженията ни за разоръжаване се оказаха неефективни. Просто не можем да унищожим проклетите ракети достатъчно бързо, пък и еколозите в парламента протестират срещу по-радикалните методи. Фаулър се усмихна разбиращо. — Проблемът ми е познат, господин президент. Екологичното движение в Русия се бе надигнало миналата пролет. В парламента им бяха внесени и гласувани няколко закона, наподобяващи американските, но доста по-строги. Най-удивителното бе, че съветското правителство ги спазваше, но Фаулър не можеше да си позволи подобна забележка. Липсата на всякакви грижи за природата по време на седемдесетте години марксизъм трябваше да се поправи със строги закони в продължение на поне едно поколение. — Ще окаже ли това отражение на крайния срок по двустранния ни договор? — Имаш честната ми дума, Робърт — отвърна тържествено Нармонов. — Ракетите ще бъдат унищожени до първи март дори ако трябва да ги взривя със собствените си ръце. — Това ме устройва, Андрей. Договорът за намаляване на ракетите бе сключен от предишната администрация. Той предвиждаше петдесетпроцентно съкращение на междуконтиненталните ракети до идущата пролет. Всички американски оръжия от вида „Минитмън“ II бяха предвидени за унищожение и засега процедурата вървеше по план. Както и при договора за ракетите със среден обсег, и тук оръжията се разглобяваха на съставните им части, които се унищожаваха пред свидетели. Журналистите отразиха първото подобно обезвреждане, но след това изгубиха интерес. В ракетните силози, които също се инспектираха, електронните устройства се демонтираха и помещенията се обявяваха за продан. В Америка четири от тях вече бяха продадени на фермери, които ги използваха за собствени нужди. Един японски конгломерат, притежаващ големи предприятия в Северна Дакота, дори закупи военен бункер. Той бе превърнат във винарска изба, обслужваща японските бизнесмени, които идваха на лов всяка есен. Американските инспектори в Съветския съюз съобщаваха, че руснаците също полагат огромни усилия. Заводът им за демонтиране на ракети обаче нямаше нужната екипировка и Съветският съюз вече изоставаше от плана почти с тридесет процента. Пред завода, натоварени на ремаркета, чакаха реда си цели сто ракети. Силозите им вече бяха взривени. Въпреки че руснаците бяха унищожили всичките си устройства пред очите на американските инспектори, ЦРУ все още се опасяваше. Някои твърдяха, че подвижните ремаркета можели да насочват и изстрелват ракетите. „Подозрението към Съветския съюз е твърде закоравял навик, за да се пречупи толкова бързо“ — помисли си Фаулър. Без съмнение същото важеше и за руснаците. — Договорът е огромна крачка напред, Робърт — каза Нармонов и отпи от чашата си. „Сега сме сами и можем да се отпуснем като джентълмени“ — помисли си с усмивка руснакът. — Ти и твоите хора заслужавате поздравления. — Помощта ви имаше съдбовно значение за крайния успех, Андрей — отвърна благородно Фаулър. Това естествено бе лъжа, но политическа. Нещо, от което и двамата разбираха. В действителност думите на американския президент бяха самата истина, но те не го знаеха. — Проблемите ни стават с един по-малко. — Вярно е, приятелю, но това е вече минало. Как се справяте с Германия? — Сигурно се досещаш, че армията не е възхитена от… — Нито пък моята — прекъсна го меко Фаулър. — Войниците са като кучетата. Полезни са, но не трябва да забравят кой е господарят. Добре е от време на време да им се напомня. Когато чу превода, Нармонов замислено кимна. Арогантността на този човек го удивяваше. „Същото твърдят и сведенията от разузнаването“ — забеляза съветският президент. Освен това бе склонен към покровителство. „Е, американците се радват на лукса от стабилна политическа система“ — каза си Андрей Илич. Това даваше на Фаулър сигурността, за която Нармонов трябваше да воюва ежедневно. Политическата система в Съветския съюз все още не бе желязна. „Дори не е и дървена“ — помисли си безрадостно руснакът. Какво облекчение наистина да можеш да гледаш на войниците си като на кучета. Нима Фаулър не знаеше, че кучетата могат и да хапят? Американците бяха толкова странни. По време на комунистическия режим в Съветския съюз те не спираха да говорят за политическата сила на Червената армия, която всъщност бе изчезнала с премахването на Тухачевски* от Сталин. Но сега, когато липсата на желязната марксистко-ленинска десница позволяваше на войниците да говорят неща, за които преди щяха да бъдат разстреляни, американците сякаш не забелязваха проблемите. Е, сега не бе време да разсейва илюзиите им, нали? [* Михаил Николаевич Тухачевски (1893–1937) — съветски маршал, работил за модернизирането на Червената армии. Екзекутиран от Сталин. — Бел.прев.] — Кажи, Робърт, откъде точно дойде идеята за това споразумение? — попита Нармонов. Той знаеше отговора, но искаше да провери дали Фаулър е изкусен лъжец. — От много места, както и повечето подобни идеи — отвърна безгрижно президентът. — Основният двигател бе Чарлс Алден — клетият нещастник. Когато израелците направиха онзи ужасен гаф, той незабавно задвижи плана си и както виждаш, с успех. Руснакът отново кимна. Фаулър лъжеше чудесно. Избягвайки същината на въпроса, той даваше верен, но уклончив отговор. Хрушчов е бил прав. Навсякъде по света политиците бяха едни и същи. Трябваше на всяка цена да запомни това качество на американеца. Той не обичаше да дели лаврите на победата с никого и бе готов да излъже право в лицето дори и по такъв незначителен повод. Нармонов бе силно разочарован. Не че очакваше нещо по-различно, но Фаулър би могъл да демонстрира поне малко благородство и човечност. В крайна сметка не губеше нищо. Вместо това се държеше като някакъв дребен апаратчик. „Кажи ми, Робърт — запита се руснакът, без да променя каменното си изражение, което би му донесло доста пари на покер в Лас Вегас, — що за човек си ти?“ — Стана късно, приятелю — забеляза Нармонов. — Ще се видим утре следобед, нали? Фаулър се изправи. — Утре следобед, Андрей. Боб Фаулър придружи руснака до вратата и след като го изпрати, се върна в стаята си. Той извади от джоба си ситно изписана бележка, за да провери дали е задал всички предвидени въпроси. — Е? — Описанието му на проблема с ракетите съответства на сведенията на нашите инспектори. Дано това задоволи момчетата от разузнаването — направи гримаса президентът, знаейки, че те никога няма да бъдат доволни. — Мисля, че има проблеми с армията си. Доктор Елиът седна. — Нещо друго? Президентът й наля чаша вино и се настани до съветничката си по националната сигурност. — Обичайните любезности. Той е много зает и много угрижен човек. А ние знаем това, нали? Лиз разклати чашата и помириса виното си. По принцип не харесваше италианските вина, но това бе хубаво. — Мислех си, Робърт… — Да, Елизабет? — Това, което се случи с Чарли… трябва да направим нещо. Не е честно да бъде забравен по този начин. Все пак заслугата за това споразумение е и негова. — Всъщност да — съгласи се Фаулър и отпи от повторно напълнената си чаша. — Права си, Елизабет. Той наистина положи доста усилия. — Мисля, че трябва да съобщим за това. Разбира се, много тихо. Поне… — Да, той определено не трябва да бъде запомнен само с някаква си бременна студентка. Доста благородно от твоя страна, Елизабет. — Фаулър чукна чашата си в нейната. — Добре тогава, погрижи се за журналистите. Нали утре предобед ще съобщаваш подробностите по споразумението? — Точно така, около девет часа. — След като свършиш, дръпни няколко репортери настрана и им съобщи това, което трябва да знаят. Може би душата на Чарли ще се успокои. — Няма проблеми, господин президент — съгласи се Лиз. Е, прогонването на този зъл дух се оказа доста лесно. Дали имаше нещо, в което не може да убеди Фаулър? — Утре ще бъде голям ден. — Най-големият, Боб, най-големият — облегна се назад Елиът и разхлаби шалчето на врата си. — Дори не съм си и помисляла, че мога да присъствам на такова събитие. — Аз пък съм си мислил — каза Фаулър и в очите му засвяткаха пламъчета. И внезапно съвестта го загриза. Бе очаквал в този момент до него да има друга жена. Но съдбата реши иначе. Съдбата. Светът бе толкова странен. Но той не можеше да промени съдбата, нали? А тя бе решила, че точно в този миг трябваше да бъде с Елизабет. Той нямаше пръст в това. Ето защо не трябваше да се чувства виновен, нали? Вината нямаше място тук. Той правеше от света по-добро място, изпълнено с мир и сигурност. Какво общо имаше вината? Елиът затвори очи и ръката на президента погали предизвикателно изпънатата й шия. Дори и най-дръзките й мечти не бяха рисували такава картина. Хората на президента заемаха цели три етажа от хотела. По изходите и в различни сгради от другата страна на улицата бдяха американски и италиански бодигардове. Но коридорът, водещ към президентските стаи, бе запазена територия за личната му охрана. Конър и Д’Агустино направиха последна проверка, преди да се оттеглят. В коридора дежуряха десет агенти, а други десет се спотайваха зад различни затворени врати. Трима от агентите в коридора носеха тъй наречените ОБР-чанти. Пълното название бе чанти с оръжие за бързо реагиране. Всяка от тях съдържаше автомат „Узи“, който можеше да бъде изваден само за секунда и половина. Който и да успееше да проникне дотук, щеше да бъде топло посрещнат. — ЯСТРЕБ и ХАРПИЯ май обсъждат държавни дела — забеляза тихо Дага. — Хелън, никога не съм предполагал, че си толкова целомъдрена отвърна Пит Конър с лека усмивка. — Не е моя работа, но в миналото хората, пазещи пред вратата, са се наричали евнуси или нещо такова. — Ако продължаваш да говориш така, Дядо Коледа няма да пусне нищо в чорапа ти. — Май ще се преместя на работа във ФБР — цъкна с език Дага. — Държат се като ученици. Неприлично е. — Дага… — Знам, че той е Шефът и че вече е голямо момче, и че не трябва да забелязваме нищо. Спокойно, Пит, да не би да си мислиш, че ще се раздрънкам пред репортерите? Тя отвори вратата към задните стълби и видя трима агенти, двама от които вече с ръце на чантите си с ОБР. — Тъкмо щях да ти предложа едно питие… — каза Конър с безизразно лице. Това беше шега. Двамата с Дага не пиеха по време на дежурство, а те рядко се виждаха свободни. Не че никога не бе мислил да пофлиртува с нея. И двамата бяха разведени. Но просто нищо нямаше да се получи. Тя също го знаеше и му се усмихна. — Не мисля, че би ми навредило. Както знаеш, съм израснала с тези питиета. Каква скапана работа имаме само! — Тя хвърли последен поглед на коридора. — Всички са по местата си, Пит. Мисля, че вече можем да си лягаме. — Наистина ли харесваш десетмилиметровите оръжия? — Миналата седмица стрелях с такъв пистолет в Грийнбелт. Още с първия изстрел улучих десетката. По-добре не можеше и да бъде, скъпи. Конър сепнато спря и после се засмя. — За бога, Дага? — Хората могат да чуят, а? — погледна го дяволито Д’Агустино. — Ето това имах предвид. — Господи, човекът не може да стане пуритан само защото е президент. Хелън д’Агустино сръга колегата си в ребрата и се отправи към асансьори. ПИТ имаше право. Превръщаше се в целомъдрена глупачка, а това съвсем не бе в характера й. Дага бе страстна жена, чийто единствен опит за брак не я отведе никъде. Оказа се, че едно домакинство е твърде тясно за две властни личности — особено пък ако са италианци. Сега осъзнаваше, че позволява предразсъдъците да влияят върху преценката й. Това в никакъв случай не и правеше чест, дори и преценката да не касаеше пряко работата. Личното време на ЯСТРЕБ му принадлежеше изцяло, но тези пламъчета в погледа… „Тази кучка го е обсебила.“ Дага се зачуди дали някой президент бе позволявал да се случи подобно нещо. „Вероятно“ — помисли си тя. В края на краищата те бяха просто мъже, а мъжете понякога мислеха със слабините вместо с ума си. Обиждаше я не друго, а фактът, че президентът се е превърнал в лакей на такава повърхностна жена „Но това е странно — помисли си тя. — Аз съм разкрепостена жена.“ Защо тогава си блъскаше главата с този проблем? ИЗМИНАЛИЯТ ден бе твърде дълъг, за да може да си отговори. Дага имаше нужда от сън и знаеше, че ще успее да поспи само пет-шест часа, преди отново да я събудят. „По дяволите тези пътувания през океана…“ — И какво откри? — попита Куати точно след зазоряване. Предния ден той бе отсъствал, за да се срещне с други партизански лидери. Сигурно бе посетил и лекаря, но Гусн не можеше да го попита за това. — Не съм сигурен — отвърна инженерът. — Вероятно някакво електронно устройство за прехващане на сигнали или нещо подобно. — Значи ще ни бъде от полза — каза веднага командирът. Въпреки сближаването — или какъвто там бе терминът — между Изтока и Запада бизнесът си оставаше бизнес. Руснаците все още имаха армия, а тя пък си служеше с оръжие. Предпазните мерки, вземани срещу това оръжие, със сигурност щяха да ги заинтересуват. Особено ценяха израелската екипировка, тъй като американците използваха изобретенията им. Дори и старата техника показваше как са мислили израелските инженери, а този начин на мислене можеше да ги отведе към новите системи. — Сигурно ще успеем да го продадем на руските си приятели. — А какво ще кажеш за американеца? — попита Куати. — Справи се доста добре. Харесва ми, Исмаил. Сега го разбирам повече. Инженерът обясни защо и Куати кимна. — И какво да го правим? — Може би малко тренировки с оръжие няма да му навредят — повдигна рамене Гусн. — Нека да видим дали ще се сработи с хората. — Чудесно. Ще го изпробваме още тази сутрин. А ти кога смяташ да се заемеш с разглобяването на устройството? — Възнамерявах да го направя днес. — Отлично. В такъв случай не искам да те задържам. — Как се чувстваш, командире? Куати се намръщи. Чувстваше се отвратително, но се успокояваше, че това сигурно се дължи на споразумението с израелците. Нима бе вярно? Нима бе възможно? Историята казваше „не“, но напоследък станаха толкова много промени… Някакво съглашение между ционистите и саудитците… Е, какво друго можеше да се очаква след войната с Ирак?! Американците бяха изиграли ролята си и сега прибираха дивиденти. Наистина доста разочароващо, но не и непредвидимо. А шумотевицата около споразумението щеше да отклони вниманието на света от последното израелско варварство. Онези хора, които на всичко отгоре се наричаха „араби“, се бяха държали като жени. Бяха приели огъня и смъртта с наведени глави… Куати поклати глава. Не, това не беше борба. Значи американците правеха всичко възможно да неутрализират политическия ефект от израелското клане, а саудитците подскачаха около тях като послушни палета, каквито всъщност бяха. Но каквото и да идваше насреща, то едва ли щеше да спре борбата на палестинците. „Скоро ще се почувствам по-добре“ — каза си Куати. — Няма значение. Обади ми се, когато разбереш какво точно е устройството. Гусн излезе. Тревожеше се за командира си. Мъжът на сестра му бе казал, че Куати е болен, но нищо повече. Както и да е, сега имаше друга работа. Работилницата му представляваше мизерни дървена постройка с покрив от огъната ламарина. Ако не бе в този вид обаче, някой израелски изтребител щеше отдавна да я е разрушил. Бомбата — той все още я наричаше така — лежеше на прашния под. В помещението имаше А-образен винкел, подобен на онзи в камиона, чрез който можеше да я премести. Още предния ден Гусн бе накарал двама работници да я завържат с веригите на лебедката. Той включи лампите — обичаше да работи на светлина — и се загледа в… бомбата. „Защо ли продължавам да я наричам така“ — запита се Гусн. Разбира се, трябваше да започне от малкото капаче за достъп до вътрешността. Ударът в земята без съмнение бе повредил пантичките, но той разполагаше с цялото време на света. Гусн избра една отвертка от сандъчето си с инструменти и се залови за работа. Президентът Фаулър спа до късно. Умората от полета все още му тежеше, пък и… той се засмя на образа си в огледалото. Милостиви Боже, три пъти за по-малко от двадесет и четири часа… Той се опита да пресметне наум, но упражнението се оказа непосилно преди сутрешното кафе. Във всеки случай три пъти за сравнително кратко време! Не го бе постигал от доста отдавна. Пък и си бе починал добре. Тялото му бе стегнато и бодро. След сутрешния душ бръсначът започна да сваля крема за бръснене и под него се появи по-младо и по-слабо лице, отговарящо на блясъка в очите. След три минути Фаулър вече бе подбрал раирана вратовръзка в тон с бялата риза и сивия си костюм. Трябваше да създава впечатление на сериозен, но не и мрачен човек. Нека червената коприна на свещениците да блести пред камерите. Речта му щеше да предизвика още по-голям ефект, ако изнесена от бизнесмен политик. Имиджът на Фаулър бе точно такъв, въпреки че той никога не се бе занимавал с частен бизнес. Боб Фаулър трябваше да покаже, че е сериозен човек. Без съмнение с усет към проблемите на обикновените хора, но човек, който винаги избира правилния ход. „Е, днес със сигурност ще разберете, че съм такъв“ — каза президентът на Съединените щати в поредното огледало, докато оправяше вратовръзката си. На вратата се почука и той обърна глава. — Влез. — Добро утро, господин президент — поздрави го тайният агент Конър. — Как си, Пит? — попита Фаулър и отново се обърна към огледалото. Възелът не изглеждаше добре и той отново го развърза. — Чудесно, благодаря ви, сър. Времето днес е доста хубаво. — Вие, момчета, никога не си почивате достатъчно. Пък и не разглеждате забележителностите. Предполагам, грешката е моя. — „Ето, сега наистина изглежда добре“ — помисли си Фаулър. — Не се притеснявайте, господин президент, всички членове на охраната са доброволци. Какво искате за закуска, сър? — Добро утро, господин президент — изникна отнякъде доктор Елиът. — Днес е денят. БОБ Фаулър се извърна с усмивка. — Наистина е днес. Ще закусваш ли с мен, Елизабет? — С удоволствие. Нося и сутрешния доклад. Този път е кратък. Просто за разнообразие. — Пит, закуска за двама… Голяма. Гладен съм като вълк. — За мен само кафе — обърна се като към прислужник Лиз. Конър долови интонацията й, но единствената му реакция, преди да излезе, бе леко кимване с глава. — Боб, изглеждаш прекрасно. — Ти също, Елизабет. И наистина бе така. Тя носеше най-скъпия си костюм, който бе официален, но подчертаваше женствеността й. Доктор Елиът седна и прочете доклада си. — ЦРУ смята, че японците замислят нещо — завърши тя. — Какво? — Райън твърди, че са доловили слухове за нещо предстоящо в поредния кръг търговски преговори. Министър-председателят им май се е изказал непочтително. — Какво точно е казал? — „За последен път ни лишават от място на световната сцена. Ще ги накараме да си платят“ — цитира доктор Елиът. — Райън смята, че е важно. — А ти какво мислиш? — Мисля, че Райън отново е обзет от параноичните си мании. Тъй като не участва в този етап от споразумението, се опитва да ни припомни колко важен е всъщност. Маркъс е съгласен с мен, но въпреки това предава сведенията в интерес на обективността — заключи доста иронично Лиз. — Маркъс май ще ни разочарова — забеляза Фаулър, докато преглеждаше доклада. — Смятам, че не държи достатъчно здраво юздите на хората си. Оплел се е в мрежите на бюрокрацията и особено в тези на Райън. — Ти май откровено не го харесваш? — забеляза президентът. — Той е арогантен, а освен това… — Елизабет, Райън има доста впечатляващи служебни заслуги. На мен също не ми допада като човек, но като офицер от разузнаването е свършил огромна работа, и то изключително добре. — Той е натегач. Мисли се за Джеймс Бонд. Чудесно — призна Елизабет, — има заслуги, но те са вече в историята. Трябва ни човек с по-широки възгледи. — Конгресът няма да се съгласи — каза президентът, след като закуската бе внесена. Храната се проверяваше за радиоактивност, за електронни устройства, а кучета я душеха за експлозиви. Президентът си помисли, че май съвсем не им е лесно, защото сигурно обичаха кренвирши не по-малко от него. — Ще се обслужим сами, благодаря — освободи стюарда Фаулър и след това продължи: — Там го обичат. В Конгреса харесват този човек. Нямаше нужда да добавя, че изборът на заместник-директор на Централното разузнаване не зависи само от него. Райън бе одобрен и от Американския сенат. Съвсем не бе лесно да освободиш такъв човек. Нужна бе солидна причина. — Никога не съм разбирала защо. Особено пък от страна на Трент. Как може от всички конгресмени точно той да поддържа Райън? — Ами попитай го — предложи президентът, докато мажеше палачинката си със сладко. — Питала съм го. Той започна да прави пируети като примабалерината на нюйоркския балет. Президентът шумно се разсмя. — За бога, жено, недей да говориш така пред други хора. — Робърт, и двамата се примиряваме със сексуалните предпочитания на почитаемия господин Трент, но той е потайно копеле и ти го знаеш не по-зле от мен. — Вярно е — съгласи се неохотно Фаулър. — Какво се опитваш да ми кажеш, Елизабет? — Че е време Кабът да постави Райън на мястото му. — Да не би да завиждаш на Райън за участието му в споразумението? Очите на Е.Е. замятаха мълнии, но президентът гледаше в чинията си. Преди отново да заговори, тя си пое дъх и се замисли как да продължи. Президентът не позволяваше емоциите да повлияят на преценката му по такива въпроси. — Боб, вече сме говорили за това. Райън просто свърза в едно няколко идеи, заимствани от други хора. За бога, та той е офицер от разузнаването. Работата му е просто да докладва какво вършат другите. — Той е направил доста повече — отвърна Фаулър, който виждаше накъде върви разговорът, но се забавляваше. — Добре, убивал е хора. Това ли го прави по-особен? Джеймс Скапаният Бонд. Ти дори разреши екзекуцията на онези, които… — Елизабет, тези терористи убиха седем тайни агенти. Животът ми зависи от тези хора и щеше да бъде доста неблагодарно и чиста идиотщина да смекча наказанието на хора, убили техни колеги. Президентът се намръщи. Един глас в него запита: „Значи толкова държиш на принципите си, а, Боб?“ — но той успя да го заглуши. — И сега вече няма да можеш да спреш, защото в противен случай хората ще започнат да говорят, че тогава си бранил собствените си интереси. Позволил си да те вкарат в капан и да те обградят — каза тя. Лиз усети, че наистина се е разгневила. Личеше си по думите й, но това явно не правеше впечатление на президента. — Елизабет, аз може би съм единственият — вече бивш — прокурор в Америка, който не подкрепя смъртното наказание, но… Ние живеем в демократична страна и хората го искат. — Той вдигна поглед от чинията си. — Екзекутираните бяха терористи. Не мога да кажа, че с удоволствие съм подписал смъртните им присъди, но ако някой въобще заслужава такова наказание, това бяха те. Моментът не благоприятстваше другия възглед. Може би през втората половина на мандата си ще се опитам да направя нещо по този въпрос. Трябва да изчакаме удобното време. Политиката е изкуство за боравене с действителността. Това означава: всяко нещо с времето си, Елизабет. Ти го знаеш не по-зле от мен. — Ако не предприемеш нещо, един прекрасен ден ще се събудиш и ще откриеш, че не ти, а Райън управлява ЦРУ. Признавам, че е способен, но принадлежи на миналото. В сегашната обстановка ни трябва друг човек. „Господи, ти си завистлива жена — помисли си Фаулър. — Но никой не е безгрешен.“ Вече бе време да спре с игричките. Това нямаше да я наскърби чак толкова много. — Какво си намислила? — Можем да го отстраним тихо и кротко. — Ще си помисля, Елизабет. Хайде да не си разваляме деня с такива разговори, какво ще кажеш? Как планираш да съобщиш клаузите на споразумението на пресата? Елиът се облегна и отпи от кафето си. Сгреши, че повдигна въпроса толкова рано и че спори толкова разгорещено. Тя въобще не харесваше Райън, но Боб имаше право. Сега не бе времето, нито пък мястото. Разполагаше с цялото време на света, за да оплете мрежата си, и трябваше да го направи умело. — Смятам, че най-добре ще е да им предоставя копие от договора. — Нима могат да четат толкова бързо? — засмя се Фаулър. В медиите бе пълно с неграмотници. — Трябваше да видиш предположенията. Тази сутрин получихме по факса уводната статия на „Ню Йорк Таймс“. Направо са полудели. Ще изгълтат всичко, което им дадем. Освен това съм им подготвила някои уловки. — Направи го, както си знаеш — разреши президентът и довърши кренвирша си. Фаулър погледна часовника си. Трябваше да се съобразява с времето. Между Рим и Вашингтон имаше шест часа разлика. Значи договорът трябваше да бъде подписан не по-рано от два следобед, за да могат да хванат сутрешните новини. Но американците трябваше да се подготвят за събитието, така че новината щеше да бъде съобщена на журналистите в три часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Лиз щеше да им каже в девет часа местно време, сиреч след двадесет минути. — И няма да забравиш да споменеш Чарли, нали? — Да. Трябва да му отдадем заслуженото. „Е, за Райън не остана нищо — помисли си Боб Фаулър, — но в крайна сметка именно Чарли бе в основата на процеса, нали?“ Президентът почувства някакво смътно съжаление към Райън. Въпреки че според него заместник-директорът принадлежеше към миналото, той безспорно имаше впечатляващи заслуги. Арни ван Дам също го уважаваше, а Арни бе най-добрият психолог в администрацията. Но Елизабет бе съветник по националната сигурност, а Фаулър не можеше да допусне тя и заместник-директорът на ЦРУ да се дърпат като куче и котка, нали? Не, не можеше. Бе просто като две и две четири. — Събери им очите, Елизабет. — Няма да е трудно — усмихна се тя и излезе. Задачата се оказа доста по-сложна от очакваното. В един момент Гусн дори мислеше да повика помощ, но се отказа. Чист от ореола му в организацията се дължеше именно на факта, че работи сам. Естествено, за черната работа винаги викаше няколко момчета с яки гърбове. Бомбата — или устройството — се оказа с по-здрава конструкция, отколкото изглеждаше. Под светлината на мощните лампи той я изми с вода и откри непознати части. Имаше няколко гайки, скрити под капачета. Когато отвори едно от тях, той откри нова електрическа връзка. Изненадващото бе, че корпусът на бомбата се оказа доста дебел. Той и преди бе разглобявал израелски електронни устройства за прехващане. Въпреки че бяха изработени от алуминий, те имаха и части от пластмаса или фибростъкло, откъдето проникваше електронното излъчване. Той започна от капачето за достъп във вътрешността, но след като не успя да го отвори, потърси нещо по-лесно. Но такова „нещо“ просто нямаше. Сега отново се зае с капачето, ядосан, че е прахосал няколко часа. Гусн седна и запали цигара. „Що за дяволия си ти?“ — запита той измъчващия го обект. Така приличаше на бомба. Как не разбра по-рано, че е толкова тежко. Твърде тежко за електронно устройство… Но, от друга страна, просто не можеше да бъде бомба, нали? Без взриватели, без детонатори… Във вътрешността се виждаха само електрически кабели. Трябваше да е някакво електронно устройство. Той загаси цигарата си в праха и отново пристъпи към работната маса. Гусн разполагаше с доста голям избор от инструменти. Един от тях бе газовият му трион, който можеше да реже стомана. За него трябваха двама души, но Гусн реши да го използва сам и да започне от вратичката за достъп до вътрешността, която сигурно бе по-тънка от останалия корпус. Той застопори острието на деветмилиметрова дълбочина и пусна триона, като се стараеше да го държи върху вратичката. Шумът бе оглушителен и стана почти непоносим, когато диамантеното острие захапа стоманата. За облекчение на Гусн трионът бе достатъчно тежък и не позволяваше на острието да се мести. Първият прорез му отне двадесет минути. Той спря триона, сложи го встрани и провря парче тънка жица през прореза. „Най-после!“ — каза си Ибрахим. Бе проникнал! Бе познал! Останалата част от корпуса имаше дебелина около четири сантиметра, но вратичката бе почти четири пъти по-тънка. Гусн бе толкова щастлив от постигнатото „нещо“, че пропусна да се запита защо е нужно едно електронно устройство да има вратичка, дебела цял сантиметър. Преди да включи отново триона, той си сложи противошумовите слушалки. Ушите му пищяха от първия прорез, а той не искаше главоболието да направи работата му още по-трудна. В разстояние на няколко секунди надписите „Извънредна емисия“ се появиха по телевизорите на всички мрежи. Говорителите, които бяха станали по-рано — според римското си разписание, разбира се, — за да чуят изявлението на доктор Елиът, пристигаха задъхани в кабините си и подаваха съобщенията на редакторите и изследователския екип. — Знаех си — извика Енджи Мирилес. — Казах ли ти, Рик?! — Енджи, дължа ти вечеря, обяд и дори закуска в ресторант по твой избор. — Ще се възползвам от поканата — цъкна с език шефката на изследователския екип. Копелето можеше да си го позволи. — Как ще го направим? — попита продуцентът. — Ще импровизирам. Дай ми две-три минути и сме в ефир. — По дяволите — каза тихичко Енджи. Рик не обичаше да импровизира. За сметка на това си умираше да изпреварва пишещите братя, а часовата разлика бе на негова страна. „Ню Йорк Таймс“ щяха да се пръснат. Той остана неподвижен, докато го гримират, и след това се обърна към камерите. Експертът на телевизионната станция — „Само името му е «експерт»“, помисли си Енджи — се присъедини към него в кабината. — Пет — започна да брои вторият режисьор, — четири, три, две, едно! — Ръката му махна към говорителя. — Вече е действителност — обяви Рик. — След четири часа президентите на Съединените щати и Съветския съюз, кралят на Саудитска Арабия, министър-председателите на Израел и Швейцария заедно с водачите на две големи религиозни групи ще подпишат договора, който дава надежди за окончателно решаване на кризата в Близкия изток. Подробностите са зашеметяващи. Той продължи в същия дух още цели три минути, говорейки бързо, сякаш искаше да изпревари конкуренцията. — Това е безпрецедентен случай в най-новата история. Още едно чудо, не — още един крайъгълен камък по пътя към мира. Дик? — обърна се говорителят към експерта, който бе бивш посланик в Израел. — Рик, вече половин час чета клаузите на договора и все още не мога да повярвам на очите си. Със сигурност обаче мястото за чудеса е точно тук. Отстъпките на израелското правителство са огромни, но не по-малки са и гаранциите на Америка за сигурността в региона. Секретността, при която бяха проведени преговорите, е просто впечатляваща. Ако детайлите, които научихме едва сега, бяха станали известни преди два дни, целият план можеше да се разпадне пред очите ни. Но тук и сега, Рик, тук и сега аз му вярвам. Той вече е действителност. Ти го каза чудесно. Вече е действителност. Това наистина се случва и само след няколко часа отново ще станем свидетели на световна промяна. Разбира се, целият процес щеше да е невъзможен без уникалното сътрудничество на Съветския съюз. Борбеният съветски президент Андрей Нармонов заслужи огромните ни благодарности. — А какво ще кажеш за отстъпките, направени от всички религиозни групи? — Просто невероятно. Рик, в този район се водят религиозни войни, откакто свят светува. Но именно тук е мястото да кажем, че архитект на договора е покойният вече доктор Чарлс Алден. Официален служител на президентската администрация не скъпеше похвалите си за човека, приключил земния си път само преди две седмици, и то доста безславно. Каква жестока ирония на съдбата. Именно доктор Алден пръв прозря, че основният проблем в региона е изкуствено подклажданата религиозна нетърпимост. И сега този човек не може да види мечтите си превърнати в реалност. Алден без съмнение е силата, задвижила това споразумение, и дано историята го запомни. Въпреки времето и обстоятелствата около смъртта му доктор Чарлс Алден от Йейл помогна чудото да се случи — завърши бившият посланик, който бе съученик на Чарли Алден от Йейлския университет. — А нещо за останалите? — попита говорителят. — Рик, когато сме изправени пред събитие от такава величина — а то стана доста рядко, — винаги има много хора, изиграли своите роли за успеха, и тези роли са важни. Ватиканското споразумение е работа и на държавния секретар Брент Талбът. Умело му асистираше и помощник-секретарят Скот Адлер, който между другото е брилянтен дипломат и дясната ръка на Талбът. В същото време на президента Фаулър принадлежи заслугата за одобряване на инициативата. В трудни моменти той показа желязна воля и ръка, В освен това не забрави Чарли дори и след смъртта му. Никой досегашен президент не е имал политическия кураж и удивителното ясновидство, за да заложи репутацията си на политик в толкова рискован гамбит. Трудно можем да си представим последствията на един евентуален провал, но Фаулър успя. Това е велик ден за американската дипломация, за сътрудничеството между Изтока и Запада и може би най-великият момент за световния мир в цялата човешка история. — Дори аз не бих го казал по-добре, Дик. А Сенатът, който трябваше да одобри Ватиканското споразумение и двустранната американо-израелска отбранителна спогодба? Коментаторът се усмихна и удивено поклати глава. — Документите ще минат през Американския сенат толкова бързо, че когато се върнат при президента, мастилото по тях още няма да е засъхнало. Могат да ги забавят единствено реторичните излияния в комисиите и пленарната зала. — Но разходите по преместването на американските военни части… — Рик, задачата на нашата армия е да пази мира. Това им е работата и Америка ще плати всякаква цена, за да я вършат както трябва. Това не е тежест за данъкоплатеца. Това е привилегия, историческа чест, която ще подпечата световния мир с американска сила. Именно заради това съществува Америка, Рик. Разбира се, че ще го направим. — И с това засега приключваме — обърна се отново към първа камера Рик. — Очаквайте прякото ни предаване на церемонията по подписване на Ватиканското споразумение след два часа и половина. А сега ни гледайте с програма от Ню Йорк. От Ватикана за вас предава Рик Казънс. — Мамка му — изръмжа Райън. За нещастие, този път телевизорът бе събудил и съпругата му, която с интерес следеше предаването. — Джак, какво беше твоето участие? — Кети стана и отиде да направи сутрешното кафе. — Имам предвид, нали ходи там и… — Скъпа, аз участвах. Засега не мога да ти кажа повече. Джак усещаше, че трябва да се разгневи, задето Алден обра всичките лаври за първоначалното предложение, но въпреки слабостите си Чарли бе добър човек. Пък и бе дал първоначалния тласък, от който се нуждаеше идеята. „Освен това — каза си той — историята рано или късно ще разбере. Винаги става така.“ Истинските професионалисти знаеха за приноса му. Той също знаеше. Беше свикнал да действа зад кулисите и да върши неща, за които другите не знаеха и нямаше как да научат. Джак се обърна към жена си и се усмихна. Кети също знаеше. Преди няколко месеца го бе чула да разсъждава на глас. Джак не съзнаваше, че си мърмори, докато се бръсне. Въпреки че ранното му ставане не я будеше, тя никога не бе пропускала да го изпрати дори и да не отваряше очи. Кети обичаше мъжът й да я целува, мислейки я за заспала, и не искаше да разваля удоволствието. Той и без това си имаше достатъчно неприятности. Джак бе неин и добрината му не бе тайна за Кети. „Не е честно — каза си другият доктор Райън. — Идеята бе негова. Или поне част от нея.“ Колко ли още неща не знаеше? Карълайн Мюлър Райън, лекар, професор по очна хирургия, рядко си задаваше този въпрос. Но не можеше да се преструва, че кошмарите на Джак са само кошмари. Той страдаше от безсъние, пиеше много и малкото сън, който имаше, бе изпълнен с неща, обречени да останат в тайна. Част от това я плашеше. Какво бе направил съпругът й? Каква вина го измъчваше? „Вина?“ — запита се Кети. Защо си задаваше този въпрос? След три часа Гусн успя да отвори вратичката за достъп във вътрешността. Наложи се да смени острието на триона, но го забави главно гордостта, която не му позволи да извика помощ. Във всеки случай това вече бе свършено. Инженерът взе едно фенерче и надникна вътре. Тук го очакваше нова загадка. Във вътрешността на устройството се виждаше метална решетка — „може би от титан“, предположи той, — която поддържаше цилиндричен предмет… подсигурен с масивни болтове. Гусн използва фенерчето, за да надникне зад цилиндъра, и откри нови жици, всички свързани с него. Виждаше се и част от обемисто електронно устройство… „Сигурно някакъв радар“ — помисли си той. Аха! Значи беше… но тогава защо… Изведнъж Гусн разбра, че пропуска нещо… нещо важно. Но какво? Буквите върху цилиндъра бяха на иврит. Той не говореше добре другия семитски език и не разбра значението на надписите. Решетката, която го поддържаше, имаше функция да омекотява удара… и я бе изпълнила чудесно. Тя бе доста окривена, но цилиндърът изглеждаше в добро състояние. Със сигурност повреден, но външни поражения не се виждаха… Каквото и да съдържаше този цилиндър, то явно се нуждаеше от солидна защита. Значи бе чупливо, което подсказваше, че е някакво електронно устройство. Гусн отново се върна на предположението за електронно устройство, прехващащо сигнали. Той бе твърде съсредоточен, за да разбере, че е изключил други възможности. Инженерното му мислене бе така концентрирано върху непосредствената задача, че пренебрегваше останалите варианти и сигналите, водещи към тях. Но каквото и да беше, първо трябваше да го извади. Той взе един гаечен ключ и започна да развива болтовете, закрепващи цилиндъра. Фаулър седеше в един стол от шестнадесети век и наблюдаваше служителите от протокола. Те се щураха наоколо като фазани, които не можеха да решат дали да летят, или да вървят. Хората обикновено си мислеха, че подобни церемонии протичат гладко, защото всеки детайл е предварително планиран от опитни режисьори. Но Фаулър знаеше, че съвсем не е така. Ако имаше достатъчно време — да речем, няколко месеца, — нещата сигурно щяха да протекат гладко. Но тази среща трябваше да се проведе само с няколкодневна подготовка и служителите от протокола все още не бяха решили кой е най-старшият измежду тях самите. Изненадващо най-спокойни се оказаха руснакът и швейцарецът. Пред очите на американския президент те бързо се наговориха и представиха плана си — какъвто и да бе той — пред другите. След това с общи усилия го приведоха в действие. „Приличат на футболен отбор“ — помисли си президентът. Представителят на Ватикана бе ТВЪрде стар за тази работа. Човекът — „епископ — помисли си Фаулър — или може би монсиньор“ — бе над шестдесетгодишен и страдаше от прекомерна възбуда, която можеше да го убие. Най-накрая руснакът го дръпна настрана и му поговори две минути. Последваха кимвания, ръкостискания и хората започнаха да действат така, сякаш имат обща цел. Фаулър реши, че трябва да научи името на руснака. Той явно бе истински професионалист. Президентът загледа спектакъла с интерес и това го освободи от излишното напрежение. „Всичко отне само пет минути, което само по себе си е чудо“ — помисли си Фаулър, сдържайки усмивката си. Най-накрая различните държавни глави станаха от столовете си, повикани като сватбари от нервната бъдеща тъща, и се подредиха на посочените им места. Последваха нови, по-малко сърдечни ръкостискания и шеги, които останаха без превод. Кралят на Сауни ска Арабия изглеждаше сърдит от закъснението. „Сигурно е прав“ — помнели си Фаулър. Мисълта на краля вероятно бе заета с други проблеми. Вече на три пъти го бяха заплашвали с убийство. Но Боб Фаулър забеляза, че по лицето му няма и следа от страх. Можеше и да страда от липса на чувство за хумор, но притежаваше търпеливостта, куража… и изискаността — призна си президентът, — които подобаваха на титлата му. Именно той пръв се бе съгласил със споразумението след двучасов разговор с Райън. Това не бе зле, нали? Заел мястото на Чарли Алден, Райън без всякаква подготовка бе изпълнил мисията си чудесно. При тази мисъл президентът се намръщи. Бе си позволил да забрави лудешките маневри, предхождащи успеха. Скот Адлер в Москва, Рим и Ерусалим и Джак Райън в Рим и Рияд. Бяха се справили отлично, но въпреки това нямаше да получат нищо. „Такива са законите на историята“ — заключи президентът Фаулър. Ако искаха ЗАСЛУГИ, трябваше да заемат неговото място. Облечените в ливреи швейцарски гвардейци отвориха огромните бронзови врати, през които влезе внушителното тяло на кардинал Джовани д’Антонио. Ослепителните прожектори на телевизионните камери оформиха около главата му ореол, от който президентът на Съединените американски щати едва не се разсмя. Церемонията започна. „Който и да е измислил това нещо — помисли си Гусн, — знае как да предпазва чупливи предмети при удар.“ Но все пак бе странно. Израелската екипировка винаги бе деликатна — не, грешка. Израелците бяха умни, продуктивни и елегантни инженери. Правеха уредите си точно толкова здрави, колкото трябваше. Ни повече, ни по-малко. Дори и най-обикновените им двигатели демонстрираха предвидливост и педантично майсторство. Но това… това нещо не бе изпипано както трябва. То бе набързо проектирано и сглобено. Всъщност направо си беше грубо. Фактът само улесняваше Гусн. Разглобяването ставаше по-лесно. Никой не бе помислил да инсталира самовзривяващо се устройство, което го притесняваше най-много. А ционистите бяха дяволски умели при монтирането на подобни устройства! Преди пет месеца Гусн едва не намери смъртта си при разглобяване на поредната бомба. Но тук самовзривяващо се устройство липсваше. Болтовете, поддържащи цилиндъра, вече поддаваха, но все още бяха стегнати здраво. Значи просто трябваше да намери по-голям гаечен ключ. Той смаза всички болтове с масльонката и след петнадесет минути и две цигари се зае с тях. Първите завъртания се оказаха трудни, но постепенно болтът се разхлаби и Гусн го разви. Оставаха още пет. Следобедът обещаваше да бъде дълъг. Започнаха с речите. Като домакин папата взе думата пръв. Реториката му прозвуча удивително бледо. Той изнесе няколко тихи урока върху Светото писание и отново се спря на приликите между трите представени на церемонията религии. Всеки от държавните глави и религиозните водачи получаваше симултанен превод. От него обаче нямаше нужда, тъй като те притежаваха копия от предстоящите речи. Мъжете около масата едва сдържаха прозявките си, тъй като речите си оставаха само речи, а политиците трудно издържат чуждите думи, пък били те и на други държавни глави. Фаулър скучаеше най-много. Той щеше да произнася речта си последен. Президентът тайничко погледна часовника си и без да променя каменното си изражение, се зае да размишлява над оставащите деветдесет минути. Изминаха още четиридесет минути, но най-накрая болтовете бяха развити. Големи, тежки, неръждаеми болтове. „Това устройство е правено, за да издържа на всичко — помисли си Гусн, — но в крайна сметка печеля аз.“ Сега трябваше да извади цилиндъра. Той още веднъж огледа грижливо за евентуални взривни механизми и опипа вътрешността. Само предпазливостта гарантираше успех в работата му. Единственото нещо, свързано с цилиндъра, бе радарът. Имаше места за още три връзки, но те бяха празни. Умората попречи на Гусн да забележи, че и трите бяха обърнати към него и следователно лесни за достъп. Цилиндърът стоеше на мястото си, поддържан от решетката, но болтовете вече ги нямаше и изваждането бе въпрос на сила. Андрей Илич Нармонов говори малко. „Речта му — помисли си Фаулър — е проста и изпълнена с достойнство. Показва забележителна скромност, която със сигурност ще предизвика отзвука на коментаторите.“ Гусн прикачи още една макара на А-образния винкел. Цилиндърът имаше ухо, в което можеше да се закачи куката на скрипеца. Слава богу, че израелците не обичаха да се морят повече от него. Останалата част от корпуса бе по-лека, отколкото очакваше, но в един момент цилиндърът се заклещи в металната решетка и започна да повдига след себе си целия корпус. Така не можеше да продължава. Гусн напръска още масло по решетката и остави гравитацията да си свърши работата… Но след минута търпението му се изчерпа. Той намери достатъчно голям отвор, пъхна лоста си и започна да раздалечава решетката от цилиндъра. Напредваше с частици от милиметъра. След четири минути се чу жаловитото стържене на търкаща се стомана и корпусът падна. Оставаше само да откачи цилиндъра от веригата. Той бе боядисан в зелено и имаше собствена вратичка за достъп. Гусн избра гаечния ключ, който му трябваше, и започна да развива четирите болта, поддържащи вратичката. Въпреки че бяха стегнати, те поддадоха бързо. Ибрахим вече не си губеше времето. Ентусиазмът заглушаваше гласа на здравия разум, който му казваше да си почине. Най-накрая дойде ред на Фаулър. Президентът на Съединените щати се приближи към катедрата с кафява кожена папка в ръце. Ризата му бе толкова колосана, че приличаше на шперплат. Яката вече протриваше врата му, но той не й обръщаше внимание. Това бе звездният му миг. Той погледна право в камерата. Изражението му бе сериозно, но не мрачно. Въодушевено, но не весело. Гордо, но не надменно. Фаулър кимна към останалите участници в церемонията. — Свети отче, ваше височество, господин президент — започна той. — Господа министър-председатели и вие, жители на нашия тревожен, но изпълнен с надежда свят. Събрахме се в този античен град, познаващ войната и мира вече повече от три хилядолетия. Град, който е бил люлка на една от най-великите световни цивилизации и днес е център на още по-велика вяра. Дойдохме отдалеч. От пустини, от планини, от безбрежните европейски равнини и от още един град, разположен край голяма река. За разлика от мнозината чужденци преди нас обаче, ние пристигнахме тук с мир. Имаме една-единствена цел да сложим край на войната и страданията и да донесем благословения мир в още едно разбунено кътче на света. В място, чиято история е кървава баня, но чиито идеали ни отличават от животните като същества, създадени по Божи образ и подобие. Фаулър сведе поглед, за да прелисти страницата. Той знаеше как да произнася реч. Практиката през последните тридесет години не бе отишла напразно и сега президентът говореше, сякаш се намира поне пред стотина съдебни заседатели. Фаулър премерваше думите и паузите, вмъкваше емоционален подтекст, който не се връзваше с представите за Ледения човек, и използваше гласа си като музикален инструмент, сякаш бе част от огромната му воля. — Този град, държавата Ватикана, посветил се в служба на Бог и човечеството, днес изпълни мисията си по-добре от всеки друг път. Защото днес, мои световни съграждани, днес ние осъществихме още една от мечтите на всички хора, независимо от това какви са и къде живеят. С помощта на вашите мотиви и с примера, даден ни още преди векове, ние прозряхме, че мирът е по-добър от войната. Той е цел, заслужаваща много по-големи усилия и изискваща далеч повече храброст, отколкото проливането на човешка кръв. Преходът от война към мир е измерение на силата ни. Днес имам привилегията и честта да съм измежду хората, които ще обявят на света, че е сключен договор, слагащ край на тъжните противоречия в района, свещен за всички нас. Това споразумение разрешава конфликта в съответствие със справедливостта, вярата и словото на Бог, когото тачим под различни имена, но който вижда всички ни. Договорът признава правото на всички мъже и жени в региона на сигурност, свобода на вероизповеданието, свобода на словото и човешко достойнство, въплътени в каноните, че всички сме Божи творения и всеки от нас е уникален, но пред Него всички сме равни… И последната вратичка поддаде. Гусн затвори очи и уморено прошепна благодарствена молитва. Работеше вече четири часа, без да сложи залък в устата си. Той остави вратичката на земята и отдели болтовете настрана, за да не се изгубят. Като всеки инженер Гусн обичаше реда в работата си. През отвора се виждаше пластмасов печат, който, за щастие, бе все още цял. Той бе устойчив на влага и топлина. Значи наистина си имаше работа със сложно електронно устройство. Гусн внимателно го докосна. Печатът бе цял-целеничък. Той взе малък нож и внимателно го изстърга. Сега вече погледна в цилиндъра и една студена ръка стисна гърлото му. Пред Гусн стоеше безформена топка от нещо като жълтеникава глина… Приличаше на мръсно тесто за хляб. Беше бомба. Или поне самовзривяващо се устройство. И то доста мощно. Петдесет килограма силен експлозив… Гусн отскочи встрани и внезапно почувства нужда да отиде до тоалетната. Инженерът затърси кибрита си и успя да запали едва от третия път. Как бе могъл да пропусне… какво? Какво бе пропуснал? Нищо. Бе работил внимателно, както и всеки друг път. Не, израелците все още не го бяха убили. Конструкторите им можеше и да са умни, но той също не бе глупав. „Спокойно“ — каза си Гусн. Той отново се приближи и огледа вътрешността на цилиндъра. Кабелът, който го свързваше с радара, все още бе на мястото си. Виждаха се и трите празни места за връзки с други кабели. „Какво знам за това нещо?“ „Радар, здрав корпус, вратичка за достъп… експлозив, свързан с…“ Гусн се наведе още повече. Симетрично разположени на равно разстояние върху сферата се виждаха детонатори… Кабелите, излизащи от тях… „Не е възможно. Не, не може да е това!“ Гусн свали детонаторите един по един, като откачаше свързващите кабели и ги подреждаше на едно одеяло. Работеше бавно и внимателно, защото детонаторите бяха най-капризното нещо, направено от човешка ръка. Без тях мощният експлозив бе почти безопасен. Можеше спокойно да си отчупиш парченце от него и да си стоплиш вода на огъня. С помощта на ножа той изчовърка удивително здраво захванатите детонатори. — Всички знаем старогръцкия мит за Пандора, която получила една кутия. Тя пренебрегнала забраната да я отваря и пуснала на свобода болестите, войната и смъртта. Пандора била отчаяна от постъпката си, но в дъното на кутията открила останалата там надежда. Ние изтърпяхме толкова много войни, но най-накрая успяхме да използваме надеждата. Пътят бе дълъг, кървав, изпълнен с отчаяние, но винаги водеше нагоре. Защото надеждата в представата на цялото човечество за това какъв може и трябва да бъде светът. И именно надеждата ни доведе тук. Легендата може да е останала от езически времена, но това не омаловажава истината, съдържаща се в нея. От днес слагаме войната, болестите и безсмислената смърт обратно в кутията. Ние затваряме вратата към конфликтите и си оставяме най-важния подарък на Пандора — надеждата. Днес мечтите на човечеството стават реалност. На този ден ние приехме мира от Божиите ръце. Благодаря ви. Президентът топло се усмихна към камерата и се отправи към стола си сред повече от любезни ръкопляскания. Времето за церемонията по подписването настъпи. След като говори последен, на Фаулър се падаше правото да подпише пръв. Всичко свърши бързо и Дж. Робърт Фаулър влезе в историята. Гусн вече не работеше бавно. Той издърпа обезвредените детонатори. Съзнаваше, че действа нехайно и разточително, но сега вече знаеше — или си мислеше, че знае — какво държи в ръцете си. Ето я и нея. Топката от метал. Блестяща сфера, покрита с никел, непокътната от дългите години, прекарани в градината на земеделеца. На нея СЪЩО се виждаше пластмасов печат. Сферата не бе голяма. Не по-голяма от детска топка за игра. Гусн знаеше какво трябва да направи сега. Той протегна ръка през масата от експлозив и пръстите му се пресегнаха да пипнат блестящата никелова повърхност. Най-накрая Гусн докосна сферата. Бе топла. — Аллах акбар!* [* Аллах акбар (ар.) — Аллах е велик. — Бел.прев.] > 9. > РЕШИТЕЛНОСТ — Това е интересно. — Мисля, че ни се представя уникална възможност — съгласи се Райън. — А можем ли да се доверим на информацията? — попита Кабът. Райън се усмихна. — Такъв въпрос винаги съществува. Трябва да запомните правилата на играта. Никога не бива да си сигурен в нищо. Всъщност нещата, в които си сигурен, обикновено се потвърждават едва след години. Правилата на играта са малко на брой, но никой не знае какъв е резултатът. В този случай сме изправени пред нещо повече от измяна. Името му бе Олег Юриевич Лялин, но Кабът все още не го знаеше. Той бе „нелегален“ агент на КГБ без дипломатически имунитет, действащ под прикритието на търговски представител. Лялин бе изградил цяла агентурна мрежа в Япония под кодовото название БОДИЛ. — Човекът е истински разузнавач от предната линия. Мрежата му е по-добра дори и от тази на резидента на КГБ в Токио, а главният му информатор е източник в японското правителство. — И? — И ни предлага да използваме мрежата му. — Нима е толкова важно, колкото започвам да си мисля? — попита директорът своя заместник. — Виж, шефе, подобни възможности са голяма рядкост. Хората, говорещи японски и способни да превеждат документите им, са малко дори и при нас, в управлението. Освен това жизненоважните ни интереси винаги са били насочени другаде. Само процедурата по изграждане на инфраструктура за такава мрежа ще ни отнеме години. От своя страна пък руснаците работят в Япония още преди болшевиките да вземат властта. Причините са исторически: Япония и Русия са водили дълги войни и руснаците винаги са смятали японците за стратегически съперник. Именно затова се отнасят към тях с подчертано внимание още отпреди японския технологичен бум. Той ни предлага това, което получават и руснаците, на приемлива цена. Ще ни даде всичко: и хората, и информацията си. По-хубаво от това — здраве му кажи. — Но това, което иска в замяна… — Парите ли? Е, и какво? Та те не представляват и една стотна процент от цената, която ще има за нас информацията — забеляза Джак. — Но това са един милион долара на месец! — запротестира Кабът. „За които няма да плаща данъци!“, едва не добави директорът на Централното разузнаване. Райън с мъка сдържа смеха си. — Е, значи мръсникът е алчен, добре! А как ще изглежда търговският ни дефицит с Япония, сравнен с тази сума? — попита Джак и въпросително повдигна вежди. — Той ни предлага всичко, което искаме, за неограничено време. Нашето задължение ще бъде единствено да приберем него и семейството му тук, когато стане напечено. Той не иска да се връща в Москва. Сега е на четиридесет и пет, а на тази възраст стават нервни. След десет години ще трябва да се върне у дома и какво ще намери там? През последните тринадесет години е живял почти непрекъснато в Япония. Обича силата на парите. Обича коли, видеокасетофони, а не да се реди на опашки за картофи. Освен това ни харесва. Май че единствените хора, които са му неприятни, са японците — направо ги мрази. Той смята, че дори не предава страната си, защото и те ще получават информацията, предназначена за нас. В сделката фигурира и условието да не ни продава нищо, свързано с Матюшка Рус. Отлично, аз нямам нищо против. — Райън спря и цъкна с език. — Та това си е чист капитализъм. Човекът слага началото на агенция за поверителна информация и тази информация ни е нужна. — Да, но иска доста скъпичко. — Сделката си струва, сър. Информацията, която ще получим, е оценима на милиарди долари в търговските ни преговори и ще донесе още милиарди във федералния данъчен фонд. Директоре, аз съм се занимавал с инвестиции и мога да те уверя, че точно по този начин печелех парите си. Подобни инвестиционни възможности идват веднъж на десет години. Оперативният отдел е съгласен с предложението. Аз също. Ще е пълна лудост да му откажем. Предварително представената информация е… но ти вече я прочете, нали? Предварителната информация представляваше неколкоминутен запис от последното заседание на японското правителство. На него се чуваха всяка дума, всяко покашляне, всяко потропване. Ако не друго, то лентата бе отличен материал за психологически анализ. Репликите, разменяни по време на заседанията, можеха да покажат на американските психолози начина на мислене и вземане на решения на японското правителство. Такава информация се получаваше често, но не се потвърждаваше почти никога. — Да, доста е добра, особено думите им по адрес на президента. За тях не докладвах. Няма смисъл да го ядосваме точно сега. Добре, операцията е одобрена, Джак. Как ще постъпим? — Избрали сме кодовото име МУСАШИ. Между другото, така се е казвал известен самурай, майстор на боя с мечове. Операцията ще се нарича НИИТАКА. Използваме японски имена по разбираеми причини. — Джак реши да обясни. Въпреки че Кабът бе умен, той нямаше голям опит в разузнаването. — Ако случайно отнякъде изтече информация, искаме да оставим впечатлението, че източникът ни е японски, а не руски. Кодовите имена не трябва да напускат сградата. За външни лица, които евентуално могат да бъдат посветени в операцията, ще използваме други названия. Те ще бъдат вкарани в компютър и ще се сменят всеки месец. — А как се казва агентът всъщност? — Изборът е твой, шефе. Имаш право да го знаеш. Нарочно не ти го казах досега. Исках картината да ти е напълно ясна. Погледнато в исторически план, съществува равновесие. Половината директори искат да знаят истинските имена на агентите, а другата половина — не. Принцип в разузнаването е, че колкото по-малко хора знаят за операцията, толкова по-малък е рискът от провал. Адмирал Гриър твърдеше, че първият закон на разузнавателните операции е: „Вероятността за провал на операцията е равна на квадрата от броя на хората, знаещи за нея.“ Изборът е ваш, сър. Кабът кимна замислено. Реши да спечели време. — Ти обичаше Гриър, нали? — Като баща, сър. След като загубих баща си в една самолетна катастрофа, адмиралът сякаш ме осинови. — „По-скоро аз го нарочих за баща“, помисли си Райън. — Може би ще искате да помислите повече за МУСАШИ. — А ако Белият дом поиска да узнае подробностите? — попита Кабът. — Директоре, въпреки мнението на МУСАШИ шефовете на КГБ ще сметнат постъпката му за държавна измяна, за която там наказват със смърт. Нармонов е добър човек и тъй нататък, но ние знаем, че руснаците са екзекутирали най-малко четиридесет човека по обвинение в шпионаж. В това число ГОЛЯМА ШАПКА, ПЪТЕШЕСТВЕНИК и един човек на име Толкачев. За нас всички те бяха безценни агенти. И в трите случая се опитахме да направим размяна, но те вече бяха мъртви още преди преговорите да са започнали. Апелационните съдилища в Съветския съюз май работят по доста съкратена процедура — обясни Райън. — С две думи, сър, ако този човек бъде разкрит, просто ще получи куршум в главата. Ето защо сме толкова взискателни по отношение самоличността на агентите. Ако объркаме нещо, човекът умира. Тук няма „гласност“. Повечето президенти добре разбират това. И още едно нещо. — Да? — Агентът ни каза и нещо друго. Иска всичките му рапорти да бъдат приемани лично, а не по телефона или чрез друго средство. Ако не се съгласим, той няма да играе с нас. Добре, от техническа гледна точка няма проблеми. Искането не е необичайно за агенти от такъв калибър. Освен това същността на информацията не изисква спешно предаване. Между Съединените щати и Япония има ежедневна връзка по въздуха. Самолетите на „Юнайтед еърлайнз“, „Норт уест еърлайнз“ и Японската национална авиокомпания кацат направо на международното летище „Дълес“ — Но… — намръщи се Кабът. — Да — кимна Джак. — Той не се доверява на секретната ни свръзка. Това ме плаши. — Нали не мислиш, че… — Не знам. През последните години нямаме особени успехи в разчитането на съветските шифри. Агенцията за национална сигурност смята, че и те имат същите проблеми с нашите. Но подобни предположения са опасни. И преди сме получавали сигнали, че връзките ни не са напълно сигурни, но това сведение идва от много висш служител. Смятам, че трябва сериозно да се замислим. — Каква опасност може да донесе подобно проникване? — Огромна — отвърна лаконично Джак. — Директоре, по понятни причини разполагаме с многобройни системи за свръзка. На долния етаж се намира МЕРКУРИЙ, който обслужва нашите нужди. Останалата част от правителството използва главно Агенцията за национална сигурност. Системите на Уокър и Пелтън се провалиха доста отдавна. Генерал Олсън във форт „Мийд“ твърди, че вече са превъзмогнали неудачите и единствено финансови затруднения им пречат да внедрят системата СТЕП, над която работят от толкова време. Можем още веднъж да предупредим Агенцията за национална сигурност, макар че те сигурно отново няма да ни обърнат внимание. Мисля, че от наша страна трябва да бъдат предприети действия. Като за начало, сър, е добре да преразгледаме МЕРКУРИЙ. Това бе собствена свързочна система на ЦРУ, която се намираше няколко етажа по-надолу и използваше свои шифри. — Доста скъпичко ще ни излезе — забеляза сериозно Кабът. — С бюджетните ни проблеми… — Няма да платим и половината цена от загубите, които ще ни донесе изтичането на информация. Директоре, няма нищо по-важно от сигурните съобщения. Без тях все едно сме голи. Разработили сме нова система. Всичко, от което се нуждаем, са средства, за да я пуснем в действие. — Кажи ми подробностите, май не съм чувал за нея. — Всъщност тя е нашата версия на СТЕП. Представлява еднократна система с данни, съхранявани на компактдиск. Разбъркването се постига с атмосферен радиошум, който се подсигурява с друг шум, записан същия ден. Атмосферен шум се наподобява доста трудно, а при два смесени шума е просто невъзможно. Освен това за смесването им се използва произволно избран компютърен алгоритъм. Математиците твърдят, че разшифроването на такова съобщение е в областта на фантастиката. Както казах, разместванията се осъществяват на компютър и се записват на компактдискове. Използваме различни дискове за всеки ден от годината. Всеки диск е уникален. Има само две копия — едното в МЕРКУРИЙ, другото — в приемащия съобщението. Компактдисковите устройства за разчитане приличат на обикновените, но са снабдени с по-мощен лазерен лъч. Те едновременно разчитат съобщението и го изтриват. Когато дискът е вече използван или пък денят свърши — а денят ще свърши по-бързо, тъй като на диска са записани милиони букви, — той се унищожава в микровълнова фурна. Процедурата отнема около две минути. Не съм чувал за по-сигурно нещо. Пробив в системата може да се получи само на три места. Първо, при производството на дисковете, второ — при съхраняването им тук и, трето — от съхраняването им при всеки от адресатите на съобщенията. Провалът в един от адресатите не застрашава другите. Опитахме се да се застраховаме от фалшифициране на дисковете, но не успяхме. Първо, операцията е доста скъпа и, второ, дисковете стават уязвими за случайни повреди. Другата страна на въпроса е, че ще трябва да наемем и обучим около двадесет нови специалисти по свръзките. Системата е сравнително трудна за експлоатация и именно това налага допълнителния брой специалисти. Но вече притежаваме основните компоненти. Служителите ни в чужбина предпочитат новата система, тъй като тя ще улесни работата им. — И колко пари ще ни трябват? — Петдесет милиона долара. Ще се наложи да увеличим размера на МЕРКУРИЙ и да монтираме записващата техника. Място има, но оборудването е скъпо. От момента, в който получим парите, до привеждането на системата в действие ще изминат най-малко три месеца. — Разбирам. Може би тази нова система наистина е добра, но парите… — С ваше позволение, сър, бих могъл да говоря с господин Трент. — Хмм — заби поглед в бюрото си Кабът. — Добре, опипай почвата, но внимателно. Аз пък ще говоря с президента още щом се върне. Ще ти се доверя и за МУСАШИ. Кой друг освен теб знае истинското му име? — Директорът на оперативния отдел, шефът на станцията в Токио и офицерът, който поддържа контакт с него. Директорът на оперативния отдел се казваше Хенри Рен. Въпреки че той не допадаше много на Кабът, именно директорът на Централното разузнаване му бе поверил длъжността. В момента Рен се намираше на път за Европа. Преди година Джак мислеше, че изборът е неудачен, но Хенри се справяше добре. Освен това си бе избрал чудесен заместник. Всъщност те бяха двама: Ед и Мери Пат Фоли. Ако Джак имаше възможност, със сигурност би назначил един от двамата — колебаеше се кой точно — за директор на оперативния отдел. Ед се занимаваше с организацията, а Мери Пат — с действията на най-добрата съпружеска двойка, работила някога в управлението. Поверяването на ръководна длъжност в ръцете на Мери Пат щеше да бъде отличен избор и със сигурност щеше да си струва загубването на няколко гласа в Конгреса. Тя бе бременна вече за трети път, но това явно нямаше да попречи на активността й. Управлението си имаше собствена детска градина с шифрови ключалки, охрана и най-хубавите играчки, които Джак бе виждал. — Звучи добре, Джак. Съжалявам, че се обадих на президента толкова бързо. Трябваше да изчакам. — Няма проблеми, сър. Информацията бе грижливо изготвена, така че евентуалното й изтичане няма да предизвика провал. — Обади ми се, когато разбереш мнението на Трент по финансовия въпрос. — Да, сър. Джак излезе от кабинета Ставаше все по-добър. В крайна сметка Кабът не се оказа чак такъв инат. Гусн трябваше да помисли. Сега не бе време нито за възбуда, нито за прибързани действия. Той седна в един от ъглите на работилницата си и няколко часа пуши непрекъснато, без да откъсва поглед от блестящата метална сфера на пода. „Каква е степента на радиоактивност?“ — питаше почти непрекъснато една част от мозъка му, но този въпрос бе позакъснял. „Ако тежката метална сфера излъчва гама лъчи, вече съм мъртъв“ — реши друга част от мозъка му. Сега трябваше да мисли и да преценява. Нужно му бе огромно усилие на волята, за да стои неподвижно, но той успя. За пръв път от много години насам Гусн се срамуваше от образованието си. Той бе експерт в областта на електронното и механично инженерство, но така и не си направи труда да прочете нещо за ядрения им еквивалент. „Пък и каква полза мога да имам от подобни знания?“ — се бе питал Ибрахим в редките случаи, когато му се приискваше да научи повече. Очевидно никаква. Затова Гусн се бе насочил към разширяване и задълбочаване на знанията си в области, касаещи го пряко — механични и електронни взриватели, електронни защитни устройства, взривни материали и висококачествени уреди за разпознаването им. Бе прочел всичко, свързано с апаратурата за откриване на експлозиви по летищата и други интересуващи го зони. „Първо — каза си Гусн, запалвайки петдесет и четвъртата си цигара за деня, — трябва да се снабдя с всичко, издадено по въпроса за ядрените материали и техните физични и химични свойства. Технология за производство на бомби, качествата на бомбите, радиологични ефекти… Израелците сигурно знаят, че са изгубили бомбата. И то още през 1973! — помисли си удивено той. — Тогава защо… Но, разбира се. Големите възвишения имат вулканичен произход. Подземните скали, както и почвата, в която онези нещастни селяни се опитват да отглеждат зеленчуците си, са базалтови. Базалтът абсорбира радиацията сравнително бързо… Бомбата е лежала на два-три метра под земята в каменистата почва. Излъчванията й трябва отдавна да са били погълнати от базалта…“ „Значи ще живея!“ — разбра Гусн. „Разбира се! Ако оръжието бе чак толкова опасно, щеше да бъде защитено доста по-добре. Слава на Аллах!“ „Мога ли… мога ли?“ Това бе въпросът. — Защо не? — каза гласно Гусн. — Защо не? Имам необходимите части. Повредени са, но… Той загаси цигарата си в земята до всички останали и се изправи. Тялото му се разтресе от кашлица. Знаеше, че цигарите го убиват… бяха по-опасни и от това… но му помагаха да мисли. Инженерът повдигна металната сфера. Какво щеше да прави с нея? Засега я остави в ъгъла и я покри с кутията за инструменти. След това излезе от работилницата и се запъти към джипа си. Пътят до щаба му отне петнадесет минути. — Трябва да говоря с командира — каза Гусн на охраната. — Той току-що си легна — отвърна му боецът. Цялата част бе станала по-внимателна към командира си. — Ще се наложи да го вдигна. — Гусн мина покрай него и влезе в сградата. Стаята на Куати се намираше на втория етаж. Гусн изкачи стълбите, мина покрай друг войник и отвори вратата на спалнята. С влизането си чу шума от душа в банята. — Аз съм, Гусн Трябва да поговорим. — Не може ли утре? Куати се появи от банята. Лицето му бе пръстеносиво. Въпросът не прозвуча като заповед и това говореше за състоянието на командира повече, отколкото Гусн можеше да си представи. Може би новината щеше да го накара да се почувства по-добре. — Приятелю, трябва да ти покажа нещо. И то още тази вечер. — Гусн се опита гласът му да прозвучи спокойно. — Наистина ли е толкова важно? — почти изстена Куати. — Да. — Разкажи ми. Гусн само поклати глава и посочи ушите си. — Отнася се за нещо интересно. Оказа се, че израелската бомба има нов детонатор. Едва не ме уби. Трябва да предупредим колегите си за него. — Бомба ли? Мислех, че… — Куати спря по средата на изречението. За момент лицето му се проясни и командирът въпросително повдигна вежди. — Тази вечер, казваш? — Ще те закарам с джипа си. Желязната воля на Куати взе връх. — Много добре. Изчакай да се облека. Гусн слезе по стълбите. — Двамата с командира ще отидем да видим нещо. — Мохамед! — извика шефът на охраната, но Гусн го спря. — Аз лично ще го закарам. В моята работилница няма опасности. — Но… — Тревожиш се като баба! Ако израелците бяха толкова умни, отдавна да си мъртъв, пък и командирът заедно с теб! Тъмнината пречеше на Ибрахим да види изражението на шефа на охраната, но за сметка на това усети гневните вълни, които напираха в гърдите на стария и опитен боец. — Ще видим какво ще заповяда командирът! — Какво става тук? — появи се Куати на вратата с все още разпасана риза. — Ще те закарам лично, командире. Няма нужда от охрана. — Както кажеш, Ибрахим. Куати се качи в джипа и Гусн подкара пред изумените погледи на охраната. — За какво точно става въпрос? — Оказа се, че не е електронно устройство, а бомба — отвърна инженерът. — Е, и? Намирали сме толкова много бомби. Какво й е по-особеното на тази? — По-лесно е да ти я покажа, отколкото да обяснявам — каза Гусн, като караше бързо и не откъсваше поглед от пътя. — Ако след като свършим, все още си мислиш, че съм ти изгубил времето, можеш спокойно да ме застреляш. Куати учудено обърна глава. Всъщност тази мисъл вече му бе хрумнала, но той бе твърде опитен командир, за да убива хората си. Гусн определено не се отличаваше с бойни качества, но бе експерт в областта си. Командирът издържа останалата част от пътя, без да продума. Молеше се само лекарствата, които бе взел, да му позволят да яде. Грешка, да задържат в стомаха му погълнатата вече храна. След петнадесет минути Гусн спря джипа на около петдесет метра от работилницата си и поведе командира по заобиколен път. Куати вече бе напълно объркан и доста нервен. Когато лампите светнаха, той видя корпуса на бомбата. — Е, и какво? — Ела тук — поведе го Гусн към ъгъла. Той се наведе и отмести кутията с инструменти. — Гледай! — Какво е това? Приличаше на малко оръдейно гюле. Просто метална сфера. Гусн, изглежда, се забавляваше. Куати се разгневи, но гневът му премина почти веднага. — Това е плутоний. Главата на командира отскочи назад, сякаш бе на пружини. — Какво? Какво си… Гусн хвана ръката му и заговори бавно и успокоително: — Това, което знам със сигурност, командире, е, че пред себе си имаш част от експлозивното устройство на атомна бомба. Израелска атомна бомба. — Невъзможно! — прошепна Куати. — Пипни го — предложи Гусн. Командирът се наведе и докосна сферата с пръст. — Топла е, защо? — От разпадането на алфа частиците. Форма на радиация, която не е опасна. Във всеки случай не и тук. Това е плутоний, част от експлозивното устройство на атомна бомба. Не може да бъде нищо друго. — Сигурен ли си? — Напълно. Убеден съм. Не може да бъде нищо друго. — Гусн се приближи до корпуса на бомбата. — Тези — вдигна той някакви малки части от електронно устройство — приличат на стъклени паяци, нали? Наричат се криптонови превключватели. Изпълняват функцията си със съвършена прецизност, а тя е необходима за едно-единствено устройство в бомбата. А това са активни експлозивни блокчета. Забележи, че някои от тях са петоъгълни, а други — шестоъгълни. Те имат задачата да придават точно определена форма. Трябва да бъде постигната идеална експлозивна сфера Подобно устройство е и РПГ, но тук силата е насочена навътре. Експлозивните блокчета са предназначени да смачкат онази сфера до размерите на орех. — Но тя е метална. Това е невъзможно. — Командире, наистина нямам необходимите по този въпрос знания, но поне това знам. Когато експлозивите се задействат, те смачкват сферата навътре, сякаш е гумена. Възможно е! Нали знаеш какво става, когато РПГ се удари в бронята на танка? Тук има достатъчно експлозив поне за сто РПГ-та. Те действат точно така, както ти казах. Когато сферата се свие, близостта на атомите поражда верижна ядрена реакция. Мисли, командире. „Бомбата е паднала в градината на стареца през първия ден от Октомврийската война. Израелците са се уплашили от мощността на сирийската атака, а ефективността на руските ракети ги е изумила. Самолетът е бил свален и бомбата е паднала. Точните обстоятелства не са от значение. Важното е, Исмаил, че ние притежаваме частите на атомна бомба.“ Гусн извади нова цигара и я запали. — Можеш ли… — Вероятно — отвърна инженерът. Лицето на Куати се проясни и болката, която го тормозеше повече от месец, изчезна. — Аллах наистина е милостив. — Милостив е. Командире, трябва да обмислим всичко много внимателно и много сериозно. Що се отнася до секретността… Куати кимна. — Да. Добре направи, че ме доведе тук сам. За това не можем да се доверим на никого… на никого… — Куати остави думите му да заглъхнат и се обърна към другаря си: — Какво ще ти трябва? — На първо време информация, командире. Книги. И знаеш ли къде трябва да отида за тях? — Русия? Гусн поклати глава. — Израел, командире. Къде другаде? Конгресменът Ал Трент се срещна с Райън в заседателната зала на една от комисиите. Тя се използваше само за закрити заседания и всеки ден я пръскаха за дървеници. — Как е животът, Джак? — попита Трент. — Нямам големи оплаквания, Ал. Президентът имаше хубав ден. — Наистина. Всъщност това се отнася за целия свят. Страната ти дължи благодарности, доктор Райън. — Нека никой да не разбере за това — усмихна се иронично Джак. — Такива са правилата на играта. Мислех, че вече си свикнал с тях. И така, какво те носи насам без предупреждение? — Започнахме нова операция. Казва се НИИТАКА. Райън обясни същността в продължение на няколко минути. По-късно трябваше да представи и документация. Засега обаче съобщението за започването и целта й бяха достатъчни. — Един милион долара месечно. Само това ли иска? — засмя се гръмко Трент. — Директорът бе ужасен — осведоми го Джак. — Винаги съм харесвал Маркъс, но той е доста стиснато копеле. В комисията имаме двама японофили, Джак. Доста трудничко ще ги привлечем за каузата. — С теб стават трима. Трент се обиди. — Аз японофил? Само защото в района ми има две телевизионни фабрики и защото директорът на автомобилния завод уволни половината си персонал? Защо, по дяволите, трябва да му се карам за това? Дай да видя документите от заседанието на японското правителство — нареди конгресменът. Райън отвори куфарчето си. — Не можеш да ги преснимаш и да ги цитираш. Виж, Ал, това е дългосрочна операция и… — Джак, да не мислиш, че съм хванат от гората? Ти май си се превърнал в някакъв мрачен мухльо. Какво ти става? — Много работа — обясни Джак и му поднесе доклада. Ал Трент четеше бързо. Всъщност той направо препускаше из страниците. Лицето му остана безизразно и той се превърна в това, което всъщност бе — студен и пресметлив политик. Убежденията му клоняха наляво, но за разлика от съмишлениците си той не им позволяваше да вземат връх над разума. Пазеше страстите за пленарната зала и за леглото у дома си. Навсякъде другаде бе вледеняващо практичен. — Ако види това, Фаулър ще подскочи като ужилен. Японците са най-високомерните хора. Чувал ли си друг път подобно нещо? — попита Трент. — Само по време на политически спорове. Аз също се изненадах от езика им, но той сигурно е свързан с културата, не мислиш ли? Конгресменът бързо вдигна поглед. — Така е. Под добрите им обноски може би се крият диви и необуздани хора. Нещо като британците, но тези приличат направо на зоологическа градина… За бога, Джак, това е скандално. Кой го е вербувал? — Както обикновено. Появил се е на няколко приема, шефът на станция Токио чул слуховете и изчакал малко, преди да направи хода си. Руснакът му е предал материалите и е казал условията си. — А защо операцията се казва НИИТАКА? Май съм чувал това име и преди. — Аз го избрах. Когато японските части са напредвали към Пърл Харбър, кодовият сигнал за начало на операцията е бил: „Изкачете връх Ниитака.“ Не забравяй, че ти си единственият човек в сградата, който знае тази дума. В случая ще приложим едномесечна смяна на кодовите имена. Фактът, че прибягваме до тази процедура, красноречиво говори за важността на операцията. — Добре — съгласи се Трент. — Ами ако човекът се окаже провокатор? — И това ни мина през главите. Възможно е, но не е за вярване. Ако КГБ се реши на такава стъпка, това ще означава нарушаване на правилата. Поне на установените досега. — Чакай малко — каза Трент, докато дочиташе последната страница. — Какво, по дяволите, е това със сигурността на връзките? — Доста страшничко звучи, а? — Райън му обясни плана си. — Петдесет милиона. Сигурен ли си? — Това е само цената на подготвителните работи. После трябва да се обучават нови специалисти. Годишната сума за поддръжка след започване на експлоатацията ще възлиза на около петнадесет милиона долара. — Всъщност звучи разумно — поклати глава Трент. — Агенцията за национална сигурност иска доста повече за обновяване на системата си. — Да, но те имат много голяма инфраструктура. Цифрите, които ти цитирах, са окончателни. МЕРКУРИЙ е доста малка система. — В какъв срок искаш да се занимаем с проблема? Трент знаеше, че Райън иска твърди суми от бюджета. „Това сигурно му е наследство от бизнеса — помисли си Ал. — Нещо, което повечето държавни служители не са опитвали.“ — Ако стане за една седмица, ще е чудесно, сър. Трент кимна. — Ще видя какво мога да направя. Разбира се, искаш всичко да е скрито-покрито, нали? — Възможно най-скрито — отвърна Райън. — По дяволите — изруга Трент. — Казвал съм на Олсън за това. Специалистите му постоянно извъртат и той ги търпи. Ами ако… — Да, ако всичките ни връзки са пробити — изказа мисълта му Джак. — Благословена да е гласността, нали? — Маркъс разбра ли какви могат да бъдат последствията? — Обясних му тази сутрин. Разбра. Ал, Кабът може и да няма опита, който аз и ти бихме желали да има, но напредва бързо. Имал съм и по-лоши шефове. — Твърде си предан. Сигурно ти е останало от времето в морската пехота — забеляза Трент. — От теб ще излезе добър директор. — Никога няма да проверим думите ти. — Вярно е. Сега, когато Лиз Елиът е съветник по националната сигурност, ще трябва да внимаваш. Нали знаеш? — Аха. — С какво, по дяволите, си я настроил срещу себе си? Не че е много трудно, разбира се. — Беше точно след конгреса — обясни Райън. — Отидох в Чикаго, за да се срещна с Фаулър. Тя ме хвана в неподходящ момент — изморен от пътуването и тъй нататък. Разкрещя се насреща ми и аз не й останах длъжен. — Научи се да бъдеш мил с нея — предложи Трент. — Това са думи на адмирал Гриър. Трент подаде документите обратно на Джак. — Трудно е, нали? — И още как. — Но трябва да се научиш. По-добър съвет не мога да ти дам. — „Сигурно само ще си изгубиш времето“, добави мислено той. — Да, сър. — Молбата ти идва в добър момент. Останалите членове на комисията ще бъдат дяволски впечатлени от новата операция. Японофилите със сигурност ще се разшумят и ще проличи, че управлението не си губи времето. Ако имаме късмет, след две седмици парите ще са налице. Петдесет милиона долара — детска игра. Благодаря ти, че намина. Райън затвори куфарчето си и се изправи. — Удоволствието бе мое. Трент стисна ръката му. — Ти си добър човек, Райън. Жалко, че не си гей. Джак се засмя. — Никой не е идеален, Ал. Райън се върна обратно в Ленгли, остави документите по операция НИИТАКА в секретна секция и с това приключи работата си за деня. Двамата с Кларк взеха асансьора и напуснаха сградата с един час по-рано от обичайното. Правеха това два пъти в месеца. След четиридесет минути спряха на паркинга пред една дрогерия между Вашингтон и Анаполис. — Здравейте, доктор Райън! — посрещна го Карол Зимър иззад касата. Един от синовете й я замести и тя поведе Джак към задната стая. Джон Кларк огледа магазина. Не се безпокоеше за сигурността на Райън, а за отношението на местните хулигани към собствеността на семейство Зимър. Той и Чавес се бяха погрижили за шефа на бандата, и то пред очите на трима от членовете й. Един от тях се бе опитал да му помогне и само доброто сърце на Чавес не го прати в болницата. „Това — прецени Кларк — е сигурен знак, че Динг поумнява.“ — Как върви бизнесът? — попита Джак. — В сравнение с миналата година сме повишили оборота си с цели двадесет и шест процента. Карол Зимър бе четиридесетгодишна жена, родена в Лаос. Точно по времето, когато северновиетнамската армия завземаше и последните позиции на американците в Лаос, тя бе спасена от крепостта, в която се намираше, от един американски хеликоптер. Шестнадесетгодишната по онова време Карол бе единственото оцеляло дете на вожда на племето хмонг. Той пък от своя страна бе защитавал храбро и до смърт своите и американските интереси. Карол се омъжи за сержанта от военновъздушните сили Бък Зимър, загинал в друг хеликоптер и от друго предателство. Именно тогава Райън се появи в семейство Зимър. Въпреки дългите години държавна служба той явно не бе изгубил търговския си нюх. Сполучливо избраното място на дрогерията позволяваше на семейство Зимър да печели толкова, че да не прибягва до учредения от Райън образователен фонд за децата. С помощта на отец Тим Райли първият син на Карол получи пълна стипендия в Джорджтаунския колеж и вече бе пред завършване. Както при повечето азиатци, преклонението на Карол пред образованието граничеше с религиозен фанатизъм и децата й се бяха метнали на нея. Освен това тя ръководеше магазина си е машиналната точност на пруски сержант, командващ пехотинци. Тезгяхът бе толкова чист, че Кети Райън спокойно можеше да го ползва като операционна маса. Джак се усмихна на мислите си. Може би Лоурънс Алвин Зимър младши щеше да направи точно това. Райън прегледа счетоводните книги. Вече не можеше да практикува като счетоводител, но все още разбираше от счетоводен баланс. — Ще вечеря ли с нас? — Не мога, Карол. Трябва да се прибирам у дома. Тази вечер синът ми има бейзболен мач. При теб всичко наред ли е? Имаш ли още проблеми с онези хулигани? — Не се връщал. Господин Кларк ги изгонил завинаги. — Ако се появят отново, искам да ми се обадиш веднага — каза сериозно Джак. — Добре, добре. Научих урок — обеща му тя. — Чудесно. Сега трябва да тръгвам — изправи се Райън. — Доктор Райън? — Да? — Военните казва, че Бък умрял в нещастен случай. Аз никога не съм питала, но сега питам: нещастен случай или не нещастен случай? — Карол, Бък загина, докато изпълняваше задачата си и спасяваше живота на други хора. Аз бях там. Господин Кларк също. — Онези, дето убили Бък… — Никога няма да чуеш нищо за тях — каза тихо Джак. — Нищо. По погледа й личеше, че го е разбрала. Въпреки оскъдните си познания по английски Карол бе схванала подтекста. — Благодаря, доктор Райън. Аз никога няма пита повече, но трябва знам. — Няма нищо — отвърна Джак изненадан, че е чакала толкова дълго. Интеркомът изпращя: — „Сонар“ вика „Контрол“. Прехванат шум на нула-четири-седем. Контакт със „Сиера“-5. Засега нямаме повече информация. Ще ви държим в течение. — Много добре — отвърна капитан Рикс. — Екипът за проследяване да започне анализа на обекта. Капитанът огледа пулта си. Приборите показваха скорост от седем възела, дълбочина от сто и двадесет метра и курс три-нула-три. Контактът бе по траверса отдясно на борда. Мичманът, командващ екипа за проследяване, веднага погледна миникомпютъра „Хюлет-Пакард“, инсталиран в задния десен ъгъл на кабината. — Добре — обади се той. — Имам траекторията. Малко е неясна… сега се подобри. — Операцията отне на компютъра около две секунди. — Добре, сега получавам дистанцията… намира се в конвергентната зона*. Обсегът е между тридесет и четиридесет хиляди метра, ако е в първа, и между петдесет и шестдесет хиляди метра, ако е във втора конвергентна зона. [* Конвергентна зона — явление, при което, ако водата е достатъчно дълбока, налягането изкривява звуковите вълни нагоре към повърхността. — Бел.прев.] — Та тя е почти до нас — обърна се помощник-капитанът към Рикс. — Прав си, помощник. Изключете компютъра — заповяда командирът. Капитан трети ранг Уолтър Клагет, помощник-командир от Златния екипаж на американската подводница „Мейн“, отиде до компютъра и го изключи. — Имаме проблеми с хюлет-пакарда… Изглежда, че повредата няма да бъде отстранена с часове — обади се той. — Жалко. — Чудесно — каза тихо мичман Кен Шоу на седящия до него кормчия. — Спокойно, господин Шоу — също така шепнешком отвърна старшината. — Ще се погрижим за теб. И без това сега компютърът не ти трябва. — По-тихо там в атакуващия отсек! — обади се капитан Рикс. Курсът на подводницата я водеше в северозападна посока. Операторите на сонара подаваха информация към атакуващия отсек. След десет минути екипът за проследяване бе готов с решението си. — Капитане — обади се мичман Шоу. — Установеният контакт „Сиера“-5 е в първа конвергентна зона. Дистанцията между нас е около тридесет и пет хиляди метра. Поддържа курс на юг със скорост десет възела. — Можете да се справите и по-добре! — реагира остро командирът. — „Сонарът“ на командира. „Сиера“-5, изглежда, е съветска атакуваща подводница от клас „Акула“. Предварителната информация я идентифицира като „Акула“ 6 — „Адмирал Лунин“. Изчакайте. — Последва кратко мълчание. — Вероятно изменение в положението на „Сиера“-5. Вероятен завой. Потвърждаваме изменението на позицията. „Сиера“-5 застава на траверса. Потвърждавам, на траверса. — Капитане — каза помощникът, — това положение подобрява ефективността на кърмовия му сонар. — Правилно. „Сонар“, тук „Контрол“. Искам проверка на шумовете, които излъчваме. — Тук „Сонар“. Прието. Изчакайте, сър. — Изминаха още няколко секунди. — Капитане, излъчваме някакъв шум… не съм сигурен точно какъв. Прилича на тракане. Може би от задните цистерни. Появява се за пръв път, сър. Определено идва откъм кърмата. Металически е. — „Контрол“, тук секторът за управление. Нещо ни безпокои. Чуваме шум откъм кърмата. Може би е в цистерните за баласт. — Капитане — обади се Шоу. — „Сиера“-5 поема противоположен курс. Сега се движи на югоизток, приблизително едно-три-нула градуса. — Може би ни чува — изръмжа Рикс. — Качваме се в горния слой. Дълбочина тридесет метра. — Тридесет метра, прието. „Рул“, заемете петградусов наклон спрямо морското равнище. — Пет градуса спрямо морското равнище, прието. Сър, наклонът към морското равнище е пет градуса, издигаме се на дълбочина тридесет метра. — „Контрол“, тук секторът за управление. Тракането спря. Прекъсна в момента, когато корпусът се изправи леко нагоре. — Какво, по дяволите, означава това… — изръмжа помощникът към Рикс. — Сигурно някой тъпанар от работниците в доковете е забравил инструментите си в цистерните за баласт. Един приятел имаше такъв случай. — Рикс бе достатъчно ядосан, но в крайна сметка, ако щеше да има инцидент, то по-добре да се случи сега. — Когато достигнем горния слой, искам да поемем северен курс и да изясним причината. — На ваше място бих изчакал, сър. Знаем къде е конвергентната зона. Нека обектът се измъкне от нея, и тогава ще можем да маневрираме, без да ни чува. Нека си помисли, че сме излезли от обсега му, преди да сме започнали да си играем игрички. Той вероятно смята, че още не сме го прехванали. Ако започнем да маневрираме усилено, сами проваляме шансовете си. Рикс се замисли. — Не. С изчезването на шума в кърмата вероятно вече ни е изгубил. Когато се изкачим в горния слой, ще се смесим с шумовете от повърхността и ще можем свободно да маневрираме. Сонарът му не е чак толкова добър Той просто е подушил нещо, без да знае какво. По този начин можем да увеличим дистанцията между нас. — Ясно, сър — отвърна безстрастно помощник-капитанът. „Мейн“ застана успоредно на морското равнище на дълбочина тридесет метра. Тя вече бе доста над границата, деляща сравнително топлата вода на повърхността от дълбоките ледени води. Тази граница драстично променяше акустиката и Рикс прецени, че „Акула“ вече е изгубила всякакъв шанс да го засече. — „Сонар“ вика „Контрол“. Контактът със „Сиера“-5 е прекъснат. — Много добре. Аз поемам командването — обяви Рикс. — Капитанът поема командването — повтори дежурният офицер. — Рул десет градуса наляво. Нов курс три-пет-нула. — Рул десет градуса наляво, прието. Нов курс три-пет-нула. Сър, рулят е с десет градуса наляво. — Много добре. „Машинно“, тук капитанът. Увеличете скоростта на десет възела. — „Машинно“, прието. Увеличаваме скоростта на десет възела. „Мейн“ пое курс на север със скорост десет възела. На хидроакустиците им бяха необходими десет минути, за да се пригодят към новите условия. През това време американската подводница сякаш бе сляпа. — Капитане, тук секторът за управление. Шумът се появи отново — обяви дежурният офицер. — Намали на пет възела. Пълен напред с една трета. — Пълен напред с една трета, прието. Сър, „Машинно“ потвърждава пълен напред с една трета. — Много добре. Какво става с шума в сектора за управление? — Все още го чуваме, сър. — Ще изчакаме минута — обади се отново Рикс. — „Сонар“, тук капитанът. Нещо ново за „Сиера“-5? — Съвсем не, сър. Контактът липсва. Рикс бавно отпиваше от кафето си, без да откъсва поглед от часовника, докато не изминаха три минути. — „Контрол“ вика „Машинно“. Какво става с шума? — Без промяна, сър. Все още е тук. — По дяволите. Помощник, намали скоростта с още един възел. Клагет изпълни заповедта. Той разбра, че капитанът губи контрол над положението. Това бе лошо. Изминаха нови десет минути. Тревожният шум от кърмата намаля, но не изчезна. — „Сонар“ до „Контрол“! Установен контакт на нула-едно-пет. Появи се изневиделица. Това е „Сиера“-5, сър. Подводницата със сигурност е от клас „Акула“. „Адмирал Лунин“. Оценявам контакта като директен. Корпусът й е леко наклонен. Вероятно току-що е навлязла в горния слой. — Прехванала ли ни е? — Твърде възможно, сър — отвърна операторът на сонара. — Стоп! — извика нечий глас. Ескадреният командир Манкузо влезе в стаята. — Добре, спираме тренировката на този етап. Моля, офицерите да ме последват. Когато лампите светнаха, всички въздъхнаха облекчено. Стаята се намираше в голяма квадратна сграда, която въобще не приличаше на подводница, въпреки че останалите й помещения абсолютно точно възпроизвеждаха важните отделения на лодките от клас „Охайо“. Манкузо поведе офицерите от атакуващия отсек към залата за разбор и затвори вратата след себе си. — Лоша тактическа грешка, капитане. — Дипломацията не бе силната страна на Барт Манкузо. — Помощник-капитан, какъв съвет дадохте на командира си? — Клагет го повтори дума по дума. — Капитане, защо отхвърлихте това предложение? — Сър, прецених, че акустичните ни предимства позволяват да го направим по този начин, така че да се отдалечим от целта. — Уоли? — обърна се Манкузо към командира на Синия екипаж Уоли Чембърс, който бе на път да стане капитан на подводницата „Кий Уест“. Чембърс бе работил и под ръководството на Манкузо на „Далас“. Той имаше всички качества да стане чудесен командир и току-що го бе доказал. — Беше лесно предвидимо, капитане. Още повече че след като запазихте курса и променихте дълбочината, шумът ви достигна до мен. А прекъсващите сигнали, които прехванахме, със сигурност идваха от подводница. Щеше да бъде по-добре леко да повдигнете носа си, за да запазите дълбочината и да намалите скоростта. До този момент сведенията ми бяха доста мъгляви. Ако не бяхте увеличили скоростта си, никога нямаше да ви прехвана и идентифицирам. Но вие постъпихте точно обратното. Тогава забелязах излизането ви в горния слой, установих конвергентната зона и се промуших под вас. Капитане, не знаех, че сте наблизо, докато сам не ми подсказахте. Но вие направихте и нещо повече — позволихте ми да се приближа. Шумът от повърхността бе сравнително слаб и аз ви прехванах на около двадесет и шест хиляди метра от себе си. Чувах ви, без вие да можете да ме чуете. Остана ми само бързо да се приближа до вас и да ви хвана на мушка. Направо ви наврях в ъгъла. — Целта на упражнението бе да ви покажем последиците от загубата на предимството в акустика. — Манкузо помълча около половин минута и отново заговори: — Добре, не беше честно. Но нима животът не е същият? — „Акула“ е добра лодка, но дали притежава и добър сонар? — Предполагам, че е на нивото на второто поколение 688. „Няма начин“ — каза си Рикс. — И какви други изненади мога да очаквам? — Добър въпрос. Отговорът е, че не знаем. А щом не знаем, трябва да предполагаме, че са не по-малко опасни от нас. „Няма начин“ — помисли си отново Рикс. „Може би дори и по-опасни“ — добави наум Манкузо. — Добре — обърна се контраадмиралът към екипа на атакуващия отсек. — Прегледайте информацията и след тридесет минути ще направим разбор. Рикс проследи с поглед Чембърс и Манкузо, които излязоха от стаята. Манкузо бе умен и ефективен подводничар, но въпреки това си оставаше проклет жокей на атакуваща подводница. Той не заслужаваше командването на ескадра от ракетоносци, защото просто не мислеше както трябва. Бяха се наговорили с бившия си колега от Атлантическия флот. По дяволите. Рикс бе сигурен, че е постъпил правилно. Условията при тренировка бяха нереални. Нима Росели не му каза, че „Мейн“ е неоткриваема? По дяволите! Първата му възможност да докаже на командира на ескадрата на какво е способен, пропадна. Бе провалена от някаква си измислена, нечестна тренировка. Бе провалена от екипажа му, с който Росели толкова се гордееше. — Господин Шоу, дайте ми дневниците си със сведенията от анализа на целта. — Заповядайте, сър. Мичман Шоу, който само преди две седмици бе завършил подводничарското училище в Гротън, стоеше в ъгъла и стискаше дневниците в ръцете си. Рикс ги взе и ги разтвори на масата. Очите на капитана зашариха по страниците. — Слабо. Можехте да го направите поне с една минута по-бързо. — Да, сър — отвърна Шоу. Не знаеше как би могъл да се справи по-бързо, но командирът твърдеше обратното, а той винаги имаше право. — Това можеше да се окаже решаващо — каза с тих, но жлъчен глас Рикс. — Съжалявам, сър. Мичман Шоу за пръв път грешеше сериозно. Рикс се изправи, но въпреки това трябваше да вдигне поглед, за да погледне Шоу в очите. Фактът, че ТРЯбва да гледа отдолу нагоре, сякаш го ядоса още повече. — Съжалението не оправя нещата, господинчо. Съжалението застрашава лодката и мисията ни. Съжалението отнема човешки животи. „Съжалявам“ е извинение за некадърници. Ясен ли съм, господин Шоу? — Тъй вярно, сър. — Чудесно. — Думата прозвуча като ругатня. — Да се надяваме, че това е последната ви грешка. Следващият половин час премина в преглеждане на документите от занятието. След това офицерите преминаха в по-голяма стая, където щяха да чуят доклад за действията на Синия екипаж. Капитан трети ранг Клагет задържа началника си. — Капитане, мисля, че беше малко остър с Шоу. — Какво имаш предвид? — попита неприятно изненадан Рикс. — Той не допусна никакви грешки. Самият аз бих могъл да се справя със задачата му едва с тридесет секунди по-бързо. Старшината, който бе с него, прави анализи на целта от пет години. Той също е завършил училището за подводничари. Наблюдавах работата и на двамата. Справиха се отлично. — Значи тогава грешката е била моя? — попита Рикс с мамещо спокоен глас. — Да, сър — отвърна честно както винаги помощник-капитанът. — Значи така? Рикс се отдалечи, без да каже нищо повече. Думата „нещастна“ бе твърде слаба, за да изрази състоянието на Петра Хаслер-Бок. Тя наближаваше четиридесет години, петнадесет от които бяха прекарани в бягство и криене от западногерманската полиция. Най-накрая се бе принудила да избяга в източната част — „бившата източна част“ — усмихна се следователят от Бундескриминаламт. Удивителното бе, че все още изглеждаше младолика. На всяка от снимките в дебелото досие се виждаше привлекателна, жизнерадостна, усмихната жена с по детски гладко лице, обрамчено от хубава кестенява коса. Същото това лице бе наблюдавало смъртта на трима души, единият от тях жестоко измъчван с нож в продължение на няколко дни, припомни си детективът. Убийството бе част от важен политически акт. По същото време трябваше да се гласува дали американците да разположат ракетите си „Круз“ и „Пършинг“-2 в Германия. Фракция „Червена армия“ се бе опитала да попречи, като ужаси гласоподавателите. Опитът, разбира се, се бе оказал безуспешен, но въпреки това жертвата бе умряла след средновековни мъчения. — Кажи ми, Петра, достави ли ти удоволствие убийството на Вилхелм Манщайн? — попита детективът. — Той беше свиня — отвърна предизвикателно тя. — Тлъста, потяща се, развратна свиня. Детективът знаеше, че терористите бяха използвали именно последния порок на жертвата си, за да я хванат. Петра го бе привлякла в капана с кратка, но страстна любовна връзка. Манщайн не бе най-привлекателният представител на мъжкия пол в Германия, но пък идеите на Петра за женските права граничеха с реакционното. Най-жестоките членове на групата „Баадер-Майнхоф“ във фракция „Червена армия“ бяха именно жените. Може би твърденията на немските психолози, че това е реакция на отношението Kinder-Kuche-Kirche* на мъжете към тях, не бяха далеч от истината. Въпреки това детективът никога не бе виждал по-хладнокръвен убиец от жената срещу себе си. Първите части от тялото на Манщайн, изпратени на семейството му по пощата, бяха онези, обидили най-силно Петра. Заключението на патолозите бе, че Манщайн е живял още десет дни след кастрирането, предлагайки на младоликата дама кърваво и крещящо зрелище. [* Kinder-Kuche-Kirche (нем.) — деца-кухня-църква. — Бел.прев.] — Е, сигурно лично ти си се погрижила за това, нали? Предполагам, че Гюнтер не е бил очарован от ревностната ти постъпка. В крайна сметка преди отвличането си прекарала, ако не се лъжа, пет нощи с хер Манщайн. И тази част от плана ли ти хареса, mein Schatz?* [* Mein Schatz (нем.) — скъпа моя. — Бел.прев.] Детективът забеляза, че обидата му е попаднала в целта. Петра вече не бе толкова красива. Също както и цветето след откъсването му тя бе почти мъртва. Кожата й бе пожълтяла, около очите й се виждаха тъмни кръгове, а загубата на най-малко осем килограма явно не й се отразяваше добре. Въпреки това предизвикателността й не бе изчезнала. — Предполагам, че е било точно така, щом си му се отдавала и си му позволявала да ти се наслаждава. Сигурно ти е харесвало, че се връща отново. Не вярвам само да си го примамвала. Имало е нещо повече от сношение. Хер Манщайн е бил изискан ухажор. И то с богат опит. Посещавал е само най-умелите проститутки. Кажи ми, Петра, откъде си придобила толкова много умения? Само от Гюнтер или е имало и други? Разбира се, всичко в било в името на революционната справедливост и революционното Kameradschaft, nicht wahr?* Ти си безполезна отрепка, Петра. Дори и курвите имат морал, но ти не. Ами възлюблената ви революционна кауза? — изсмя се детективът. — Doch! Ама че кауза. Как се чувства човек, отритнат от целия немски Volk? [* Kameradschaft, nicht wahr (нем.) — другарство, нали — Бел.прев.] При забележката Петра се размърда неудобно, но не каза нищо. — Какво става, Петра? Да не би да си изгубила героичното си дар слово? Ти винаги си говорила как си представяш свободата и демокрацията, нали? Нима фактът, че сега имаме истинска демокрация, те разочарова? Или пък не ти харесва това, че хората ви презират? Кажи ми, Петра, как се чувства човек, отритнат от цялото общество? Напълно отритнат. Това е истината — прибави инспекторът. — Знаеш, че не се шегувам. Двамата с Гюнтер сигурно сте наблюдавали хората, минаващи под прозорците ви. Ако не греша, една от демонстрациите се проведе точно под вашия блок. Какво си мислеше, докато ги гледахте, Петра? Какво си казахте с Гюнтер? Че това е просто контрареволюционен номер? Детективът поклати глава и се наведе да погледне в празните безизразни очи, радвайки се на работата си точно както го бе правила и тя. — Кажи ми, Петра, как си обясняваш резултатите от гласуването? Изборите бяха свободни. Ти, разбира се, го знаеш. Всичко, в което си вярвала, за което си се борила и убивала, е било грешка. Било е напразно! Е, поне не си си изгубила времето напразно. Поне си спала с Вилхелм Манщайн. Детективът се облегна на стола си и запали тънка пура. Димът от устата му се заизкачва към тавана. — И сега, Петра? Надявам се, че поне онази кратка среща ти е доставила удоволствие. Няма да напуснеш този затвор. Никога, Петра. Никой няма да те съжали дори и да си прикована към инвалидна количка. О, не, грешка. Те ще си спомнят престъпленията ти и ще си кажат, че не заслужаваш друго, освен да изгниеш тук заедно с останалата измет. За теб няма надежда. Ще умреш в тази сграда, Петра. При тези думи Петра Хаслер-Бок потръпна. За миг очите й се разшириха и тя понечи да каже нещо, но остана безмълвна. Детективът спокойно продължи: — Между другото изгубихме следите на Гюнтер. В България го изпуснахме само за тридесет часа. Забравих да ти кажа, че руснаците ни дадоха всичките си досиета за вас и вашите приятели. За месеците, прекарани в тренировъчни лагери. Във всеки случай Гюнтер продължава да бяга. Подозирам, че сега е в Ливан, където се е сдушил с тамошните ви приятелчета. Те са следващите — каза й детективът. — Не чу ли, че американците, руснаците и израелците ще работят заедно? Това е част от споразумението им. Нима не е чудесно? Мисля, че там ще хванем Гюнтер… Ако има късмет, ще се отбранява или ще, направи нещо също толкова глупаво и тогава ще можем да ти донесем снимки от тялото му… Снимки, точно така! Как можах да забравя? Имам нещо за теб — обяви следователят. Той сложи една касета във видеото и пусна телевизора. Няколко секунди образът бе неясен, но след това на екрана се появи картина. Кадрите явно бяха любителски. Те показваха две малки близначки, обути в розови ританки, седнали върху типичен немски килим в типичен немски апартамент. Всичко бе в изряден Ordnung. Дори и списанията по масата бяха събрани в един ъгъл. Действието започна. — Ела, Ерика. Ела, Урсула! — подкани ги един женски глас. Двете момиченца се изправиха и с помощта на масичката се заклатушкаха към нея. Камерата проследи неуверените им, олюляващи се крачки към ръцете на жената. — Мамо, мамо — казаха и двете почти в един глас. Детективът изключи телевизора. — Вече вървят и говорят. Ist das nicht wunderbar?* Новата им майка просто ги обожава, Петра. Е, помислих си, че ще искаш да видиш тези кадри. Това е за днес. [* Ist das nicht wunderbar? (нем.) — Не е ли чудесно? — Бел.прев.] Детективът натисна скрит бутон и един пазач се появи да отведе окованата затворничка в килията й. Килията представляваше голо помещение с боядисани в бяло тухлени стени. Нямаше прозорци. На масивната стоманена врата се виждаха шпионки и отвор, през който се подаваше храната. Петра не знаеше за скритата телевизионна камера. Тя бе монтирана близо до тавана и замаскирана като тухла. По пътя към килията Петра Хаслер-Бок успя да запази самообладание. После вратата зад гърба й се затръшна. И тя рухна. Празните й очи се загледаха в белия под. Беше твърде ужасена, за да плаче. Ужасът й препускаше през кошмара, в който се бе превърнал животът за нея. „Не може да е вярно“ — твърдеше един уверен и почти безумен глас някъде в главата й. Всичко, в което бе вярвала, за което бе работила, вече го нямаше. Гюнтер — изчезнал. Близначките — също. Клаузата й бе разбита на пух и прах. Животът й — опустошен. Детективите от Бундескриминаламт я разпитваха само за удоволствие. И тя го знаеше. Те никога не се бяха опитвали да извлекат информация от Петра, но за това си имаше причина. Тя не знаеше нищо важно. Бяха й показали фотокопия от досиетата на Щази. Почти всичко, което притежаваха източногерманските й социалистически братя — а то бе доста много, — се намираше в ръцете на западногерманците. Имена, адреси, телефонни номера, факти отпреди двадесет години, неща за самата нея, които вече бе забравила, неща за Гюнтер, които никога не бе знаела… Всичко това бе в ръцете на полицията. Край. Пълно поражение. Петра се свлече на пода и започна да плаче. Нямаше ги дори Ерика и Урсула. Близначките й. Плът от нейната плът, физическо доказателство за вярата й в бъдещето и за любовта й към Гюнтер. Сега прохождаха в дома на някакви непознати. Наричаха някаква жена, мамо. Знаеше само, че е съпруга на капитан от Бундескриминаламт. Петра плака безшумно около половин час. Знаеше, че в тази проклета бяла дупка, която я лишаваше от сън, има микрофони. Всичко бе загубено. Да живее тук? Първия и единствен път, в който бе излязла на двора заедно с другите затворници, пазачите едва успяха да я спасят от тях. Още чуваше виковете им, докато охраната я водеше в лечебницата — „курва, убийца, животно“… Да живее тук четиридесет или повече години? Сама! Да очаква лудостта, старостта и погрозняването. За Петра животът означаваше живот. Бе сигурна в това. Никой нямаше да се смили над нея. Детективите й го показаха достатъчно ясно. Никаква милост. Никакви приятели. Изоставена и забравена… освен от онези, които я мразят. Петра спокойно взе решението си. По начин, известен на всички затворници навсякъде по света, тя бе успяла да се снабди с остро парченце метал. То представляваше част от ножче за бръснене, отчупено от самобръсначката, с която й позволяваха да си бръсне краката веднъж месечно. Петра го извади от скривалището му и издърпа белия чаршаф от матрака. Матракът бе обикновен. Дебел около десет сантиметра, покрит с груб плат и натъпкан с конци. По ръбовете му имаше подобен на въже материал, който да придава здравина. С помощта на парченцето бръснарско ножче Петра започна да разпаря матрака. Малкото парченце метал постоянно режеше пръстите й, но въпреки кръвта след три часа тя разполагаше с около два метра импровизирано въже. Петра направи примката. После се качи на стола и завърза другия край на въжето за една малка издатина над вратата. Направи го едва от третия опит. След това скъси въжето достатъчно, за да й стигне. Когато всичко бе готово, тя продължи, без да се замисля. Петра Хаслер-Бок свали затворническите дрехи и сутиена си. После коленичи на стола с гръб към вратата и стегна примката около врата си. Най-накрая пристегна краката около гърба си с помощта на сутиена. Не искаше нищо да й попречи. Трябваше да покаже смелостта и жертвоготовността си към каузата. Без да изчакат молитва или последна мисъл, ръцете й избутаха стола. Тялото увисна с около пет сантиметра по-надолу, преди въжето да се стегне и да го спре. И в този момент плътта надделя над волята. Краката й отчаяно започнаха да се борят със сутиена, но движението още повече затегна примката около врата на Петра. Силната болка я изненада. Примката счупи ларинкса й, преди да спре точно под челюстта. Очите й се разтвориха широко към белите тухли на отсрещната стена. И тогава я обзе паника. Идеологията си имаше граници. Петра не можеше да умре, не искаше да умре, не искаше да… Пръстите й посегнаха към врата. Това беше грешка. Те се опитаха да се проврат под въжето от матрака, но то бе толкова тънко, че се впиваше в меката плът и опитите й останаха безуспешни. Петра продължи да се бори, защото знаеше, че й остава още съвсем малко време, докато притокът на кръв към мозъка спре… Ето, зрението й вече се влошаваше. Тя не можеше да види процепите между тухлите на отсрещната стена. Ръцете й продължиха да опитват, разкъсвайки горните кръвоносни съдове по врата й. Кръвта направи въжето още по-хлъзгаво и му помогна да се впие още по-дълбоко и почти да прекъсне сънната артерия. Устата й се отвори и тя се опита да извика. Не, Петра не искаше да умира, не искаше. Имаше нужда от помощ. Никой ли не я чуваше? Нямаше ли кой да й помогне? Твърде късно. Само още две секунди. Може би една или пък николко. Едно отдалечено късче от съзнанието й й каза, че ако откопчае сутиена, ще освободи краката и… Детективът, който следеше килията на монитора, видя, че ръцете безжизнено затърсиха закопчалката и после се отпуснаха. Последваха няколко конвулсии, след което тялото застана неподвижно. „Толкова близо — помисли си той. — Бе толкова близо до спасението.“ Жалко. Тя бе красива. Красиво момиче, избрало убийствата и мъченията. Избрало да умре от собствените си ръце, въпреки че в последния момент явно промени мнението си. Но в края на краищата всички го правеха — още едно доказателство, че страхливците са най-жестоки, nicht wahr? Aber naturlich.* [* Aber naturlich (нем.) — но разбира се. — Бел.прев.] — Този телевизор е повреден — каза детективът и го изключи. — По-добре го сменете, за да не изгубим наблюдението върху затворничката Хаслер-Бок. — Ще ни отнеме около половин час — отвърна началникът на охраната. — Добре. Детективът извади касетата от същото видео, което бе използвал, за да покаже вълнуващата семейна сцена. После я сложи в куфарчето си при другата, затвори го и стана. На лицето му нямаше усмивка, но следователят изглеждаше доволен. Вината, че Бундестагът и Бувдесратът не можеха да приемат един прост и ефективен закон за смъртното наказание, не бе негова. Тук, разбира се, пръст имаха и нацистите. Проклети варвари. Но дори и варварите не бяха пълни глупаци. Все пак в края на войната не бяха разрушили всички автомагистрали, нали? Разбира се, че не. Е, разбира се, бяха екзекутирали хора… Но между тях е имало и обикновени убийци, от които би се избавило всяко цивилизовано правителство. Ако някой обичаше смъртта, то това бе Петра Хаслер-Бок. Мъчителната смърт. Обесването. „Е — каза си детективът, — това поне е справедливо.“ Занимаваше се с убийството на Вилхелм Манщайн от самото начало. Още откакто гениталиите му бяха изпратени по пощата. Бе наблюдавал огледа на обезобразеното тяло, бе присъствал на погребението и добре си спомняше безсънните нощи, в които не можеше да прогони кошмарните видения. Добре, че поне двете момичета щяха да израснат в почтено семейство и никой никога нямаше да разбере каква е била майка им. Детективът излезе от затвора и се насочи към колата си. Не искаше да е наблизо, когато охраната открие трупа. Случаят бе приключен. — Хей, човече. — Марвин. Чух, че добре се справяш с оръжието — каза Гусн на приятеля си. — Лесна работа, човече. Аз стрелям още от дете. В моя край така си осигуряваме прехраната. — Успял си да надминеш дори и най-добрия ни инструктор — възрази инженерът. — Мишените ви са доста по-големи от заек, пък и не бягат. По дяволите, та аз застрелвах бягащите дългоушковци с двадесет и две милиметров пистолет. Ако трябва да убиваш прехраната си, доста бързо ще се научиш да стреляш точно, братче. Какво става с онази бомба? — попита Марвин Ръсел. — Много труд за нищо — отвърна Гусн. — Е, от цялата електроника все ще успееш да сглобиш едно радио — предположи американецът. — Или нещо друго полезно. > 10. > ПОСЛЕДНИ СПИРКИ Полетът на запад е винаги по-лесен от този на изток. Човешкият организъм по-лесно се приспособява към по-дълъг, отколкото към по-къс ден. Доброто вино и храна също помагат. Самолет номер едно разполагаше с обширна съвещателна зала, която можеше да се използва и по различни други поводи. Тази вечер задачата й бе да послужи като гостна за вечерята на висши служители от администрацията и избрани представители на пресата. Както обикновено храната бе превъзходна. Самолет номер едно сигурно е единственият в света, който сервира повече от лека вечеря. Стюардите му всекидневно набавят пресни продукти, готвени при скорост шестстотин възела на височина единадесет хиляди метра. Готвачите му пък след напускане на армията често започват работа в елитни клубове и изискани ресторанти. Готвенето за президента на Съединените щати е добра препоръка. Тази вечер виното бе доставено от Ню Йорк. Чудесно розово „Шабли“, което президентът обичаше да опитва, когато не пие бира. Самолетът разполагаше с три каси от него. Двама сержанти с бели униформи се грижеха чашите да не остават празни по време на вечерята. Атмосферата бе спокойна, а разговорите — дружески. Въпреки това всеки от журналистите се съобразяваше с правилото: „Мери си приказките или друг път няма да вечеряш тук.“ — И така, господин президент — обади се кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“, — кога според вас ще започнат действията по осъществяването на договора? — Вече са започнали. В момента в Ерусалим пристигат войници от швейцарската армия, които ще поемат нещата в свои ръце. Министърът на отбраната Банкър също е в Израел, за да уточни пристигането на американските части в района. Всъщност очакваме нещата да се задвижат за около две седмици. — А хората, които ще трябва да напуснат домовете си? — допълни въпроса на колегата си един журналист от „Чикаго Трибюн“. — Това, разбира се, е твърде голямо неудобство, но с наша помощ новите жилища ще бъдат построени доста бързо. Израелците поискаха и ще получат кредит за закупуване на строителни материали, произведени в Америка. Освен това ще поемем изграждането на такава фабрика в Израел, за да могат да продължат строителството по-лесно. Ще се наложи да бъдат преместени хиляди хора. Вече полагаме всички усилия, за да сведем неприятностите им до минимум. — В същото време — намеси се Лиз Елиът — да не забравяме, че жизненият стандарт не се изчерпва с покрив над главата. Мирът си има цена, но плащането й носи печалби. Тези хора за пръв път в живота си ще се почувстват истински сигурни и спокойни. — Извинете ме, господин президент — каза кореспондентът на „Трибюн“ с вдигната чаша. — Думите ми не бяха отправени като критика. Мисля, никой няма да възрази, че договорът е дар Божи. — Хората около масата закимаха с глави. — Осъществяването му е важна част и читателите ни ще се интересуват как върви. — Най-трудно ще бъде предислоцирането на войските — отвърна спокойно Фаулър. — Трябва да поздравим израелското правителство, че се съгласи на тази стъпка, и да се постараем да осъществим процеса възможно най-безболезнено. — И кои американски части ще заминат, за да защитават Израел? — попита друг репортер. — Радвам се, че ми задавате този въпрос — каза искрено Фаулър. Предишният репортер бе пропуснал най-важното препятствие по пътя на осъществяването. Щеше ли Израелският кнесет да ратифицира споразумението? — Както сигурно сте чули, ние отново сформираме една армейска част — Десети кавалерийски полк на Съединените щати. Операцията се провежда във форт „Стюарт“, Джорджия. По моя заповед Националният отбранителен флотски резерв ще транспортира полка до Израел възможно най-бързо. Десети кавалерийски е известна армейска част със забележителна история. Той е една от главните „черни“ части, които историците често пренебрегват. Съдбата избра — съдбата нямаше нищо общо с избора — за пръв командир полковника от афроамерикански произход Мариън Дигс. Той е отличен войник, завършил е академията „Уест пойнт“ и тъй нататък. Всъщност това е армейската част, която ще защитава сушата. Във въздуха имаме цяло авиокрило изтребители бомбардировачи F-16, подкрепяни от самолети АУАКС и обичайния обслужващ персонал. Най-накрая израелците ни предоставят пристанището в Хайфа. Както знаете, в Източното Средиземноморие винаги имаме бойна група със самолетоносач и морски пехотинци, които са готови да помогнат. — Но с ограничените средства от бюджета… — Идеята за Десети кавалерийски полк принадлежи на Денис Банкър и аз му завиждам за нея. Що се отнася до останалите, ще се опитаме някак си да ги вмъкнем в гласувания бюджет за отбраната. — Наистина ли е необходимо, господин президент? Имам предвид с всички тези бюджетни спорове, особено пък във връзка с отбраната… — Разбира се, че е необходимо — отряза го безцеремонно съветничката по националната сигурност. „Тъпак такъв“, допълваше изражението на Лиз Елиът. — Израел има доста сериозни и осезаеми заплахи за сигурността си. Ролята ни за опазване на тази сигурност е sine qua non* на споразумението. [* Sine qua non (лат.) — условие, без което не може. — Бел.прев.] — Боже милостиви — измърмори друг журналист. — Допълнителните разходи ще бъдат компенсирани — каза президентът. — Съжалявам, че пак се връщам към идеологическите дрънканици от сорта на „как се отплаща правителството за разходите си“, но мисля, че ясно доказахме тезата си. Парите, хвърлени от правителството, не отиват на вятъра. Ако се наложи да увеличим леко данъците с цел запазване на световния мир, то американският народ без съмнение ще ни разбере. Репортерите не пропуснаха тази реплика. Президентът възнамеряваше отново да увеличава данъците. Вече имаше две увеличения, свързани със запазването на мира. Това щеше да бъде третото. Но то щеше да бъде одобрено от Конгреса заедно с всичко останало — усмихна се една репортерка. Усмивката й не бе предизвикана само от това. Тя забеляза погледите, които президентът хвърля към съветничката си по националната сигурност, и се замисли. Точно преди заминаването за Рим репортерката на два пъти се бе опитвала да се свърже с Лиз Елиът у дома й. И в двата случая й отговори телефонният секретар. Можеше да се поровичка из историята. Можеше да подежури около къщата на Елиът на Калорама роуд и да провери колко често спи у дома си Лиз. Но… Но това не й влизаше в работата, нали? Не. Президентът нямаше съпруга. Бе вдовец. Личният му живот не биваше да става публично достояние. Не и докато бе достатъчно дискретен и не пречеше на работата му. Репортерката забеляза, че откритието й е останало тайна за другите. „Какво, по дяволите — помисли си тя. — Може би не е толкова лошо, че президентът и съветничката му по националната сигурност са необичайно близки. В крайна сметка подписването на Ватиканското споразумение премина чудесно…“ Генерал Бен Якоб четеше текста на договора в кабинета си. Той умееше добре да подрежда мислите си. Навикът бе едно от малкото предимства на параноята. На шестнадесетгодишна възраст Бен Якоб за пръв път бе взел оръжие в ръка, за да защитава родината си. От този миг бе започнал зрелият му живот. През всичкото това време светът бе достатъчно прост за разбиране. Имаше два вида хора: израелци и всички останали. Повечето от тези „останали“ бяха потенциални врагове. Имаше, разбира се, и съюзници, и приятели, но Израел разбираше приятелството доста едностранчиво. Ави бе провеждал пет операции в Америка срещу американците. „Срещу“ бе доста относителна дума. Ави никога не бе възнамерявал да стори зло на американците. Той просто искаше да знае някои неща, известни на правителството им, и да получи информация, от която Израел имаше нужда. Информацията и израелското оръжие никога нямаше да бъдат използвани срещу Америка, но въпреки това американците не обичаха да се разделят с тайните си. Това ни най-малко не смущаваше генерал Бен Якоб. Целта на живота му бе да защитава държавата Израел, а не да доставя удоволствие на когото и да било. И американците го разбираха. Затова понякога доброволно предоставяха информацията си на „Мосад“. Практиката бе такива обмени да стават неофициално. „Мосад“ също информираше американците, но доста по-рядко. Всичко се извършваше цивилизовано. Всъщност разузнавателните служби приличат на търговци, които продават на един и същ пазар. Понякога си помагаха, но никога не си вярваха. Сега връзката щеше да се промени. Америка предоставяше армията си в защита на Израел. Америка ставаше отговорна за сигурността на еврейската държава, а Израел трябваше да пази американските войници (факт, все още неустановен от пресата). Това бе работа на „Мосад“. Размяната на разузнавателна информация трябваше да стане честа практика. Ави не бе възхитен от перспективата. Америка не бе страна, на която можеш да повериш тайните си, особено пък ако си ги получил с пот на челото и с кръвта на офицерите си. Скоро американците трябваше да изпратят висш служител от разузнаването, с когото да бъдат уточнени подробностите по сътрудничеството. Разбира се, щяха да изпратят Райън. Ави започна да набелязва задачите си. Нужна му бе цялата информация за Райън, която щеше да позволи сключването на по-изгодна сделка с американците. Райън… истина ли бе, че той е в основата на цялото споразумение? „Тук има доста въпросителни“ — помисли си Бен Якоб. Американското правителство отричаше факта, но Райън със сигурност не бе измежду любимците на президента Фаулър и кучката по националната сигурност Елизабет Елиът. Информацията за нея говореше красноречиво. По време на лекциите си като професор по политология в Бенингтън тя бе канила представители на ООП да изясняват положението в Близкия изток. В името на честността и справедливостта! Но можеше да бъде и по-зле. В крайна сметка тя не бе Ванеса Редгрейв, танцуваща с АК-47 над главата си — каза си Ави. Но „обективността“ й бе достигнала дотам любезно да изслушва представители на хората, нападнали израелски деца в Маалот и израелски спортисти в Мюнхен. Както и повечето членове на американското правителство тя, изглежда, бе забравила значението на думата „принцип“. Но Райън не приличаше на тях… „Споразумението е негова работа.“ Информаторите на Ави имаха право. Фаулър и Елиът никога нямаше да измислят подобно нещо. Никога нямаше да им хрумне, че религията е ключ към проблема. Споразумението. Той отново се загледа в текста пред себе си. Как се бе оставило правителството да го обвържат с това? „Ние ще надделеем…“ Нима бе толкова просто? Уплашените телефонни обаждания от американските им приятели. Пристигането им в Израел със свръхзвукова скорост… „Но нима може да бъде другояче?“ — запита се Ави. Както и да е, Ватиканското споразумение вече бе сключено. „Вероятно е сключено“ — поправи се той. Народните вълнения вече бяха започнали и следващите дни се очертаваха като тежки. Причините за това бяха повече от ясни: Израел напускаше Западния бряг. Армейските части щяха да останат ТАМ, Но положението им нямаше да бъде по-различно от това на американците в Германия и Япония. Западният бряг бе предназначен за територия на палестинска държава. Щеше да се превърне в демилитаризирана зона, гарантирана от ООН — „или поне така е на хартия“, помисли си Бен Якоб. Истинските гаранции щяха да дойдат от Израел и Америка. Саудитска Арабия и другите държави от Залива щяха да платят икономическата реставрация на палестинците. Достъпът до Ерусалим също бе гарантиран. Именно тук се съсредоточаваше голямата част от израелските войски, разпределени на лагери и патрулиращи по отряди. Самият Ерусалим оставаше под закрилата на Ватикана. Щеше да се управлява от изборен кмет. Ави се зачуди дали израелецът, заемащ длъжността в момента, щеше да запази поста си… „Защо не? Той е доста умен човек“ — отговори си сам генералът. Този кмет щеше да осъществява гражданското управление. Но външните връзки и религиозните дела щяха да бъдат контролирани от Ватикана и ръководени от трима духовници. Охраната на Ерусалим бе поверена на швейцарски моторизиран полк. Макар и да не одобряваше това, Ави знаеше, че швейцарците имат образцова армия, от която Израел вземаше пример. Освен това те щяха да се обучават съвместно с американците. Десети кавалерийски полк бе редовна армейска част. Въобще на хартия всичко изглеждаше розово. Така бе с всички документи. Бесните демонстрации по израелските улици обаче вече бяха факт. Хиляди израелци трябваше да напуснат жилищата си. Вече имаше и ранени — двама полицаи и един войник. От израелски ръце. Арабите се криеха в миши дупки. Отделна комисия, ръководена от саудитците, щеше да се опита да установи кои арабски семейства са собственици на земите. Когато ги завземаха, израелците се постараха да заличат всякакви следи… Но това не засягаше Ави. Слава богу, името му бе Аврам, а не Соломон. „Дали ще проработи?“ — запита се той. „Не може да проработи“ — каза си Куати. Слуховете за подписването на споразумението бяха предизвикали десетчасови пристъпи на гадене и повръщане. Сега, с текста в ръце, Куати се почувства на прага на небитието. „Мир? И Израел ще продължи да съществува?“ А какво щеше да стане с жертвите му? Със стотиците хиляди борци за свобода, загинали от израелските бомби и автомати? За какво бяха умрели? За какво бе погребал живота си и самият той? „И аз можех да загина“ — каза си Куати. Бе се отрекъл от всичко. От нормалния човешки живот с жена, деца, къща, работа. Сега можеше да бъде лекар или инженер, или банкер, или търговец. Бе достатъчно интелигентен, за да доведе до успех всяко начинание, което сметнеше за достойно. Но не, той бе избрал най-трудния път. Целта му бе да сформира нова нация, да построи жилище за народа си и да му даде достойнството, което заслужава. Да поведе народа си. Да разгроми нашествениците. Да бъде запомнен. Ето за това мечтаеше. Всеки можеше да различи неправдата. Но отстраняването й щеше да му донесе славата на мъж, променил човешката история. Нищо че промяната бе незначителна и че засягаше малка нация… „Това не е вярно“ — призна си Куати. За да осъществи целта си, трябваше да разгроми велики нации — американците и европейците, донесли нещастието в древната му родина. Онези, успели да постигнат подобна цел, оставаха в паметта на хората като славни мъже. Ако успееше, щеше да се нареди рамо до рамо с великите. Защото именно великите дела правеха извършителите си велики и оставяха името им в историята. Но чии дела щяха да бъдат запомнени сега? Излизаше, че никой не е завладял нищо и никого. „Не е възможно!“ — каза си командирът. Но докато за пореден път четеше сухите и точни думи на споразумението, стомахът му сякаш твърдеше обратното. Нима палестинците — неговият достоен и храбър народ — можеха да бъдат съблазнени от такова безсрамие? Куати стана и отново отиде в банята, за да повърне. „Това — каза му някакъв вътрешен глас, докато се навеждаше над мивката — е отговорът на въпроса ти.“ След известно време Куати се изправи и изпи чаша вода, за да премахне гадния вкус в устата си. Но вътре в него остана друг вкус, който не изчезваше така лесно. От другата страна на улицата в една от тайните квартири на организацията Гюнтер Бок слушаше чуждестранната емисия на „Дойче Веле“. Въпреки идеите си и местата, в които се намираше, Гюнтер никога не бе спирал да мисли за себе си като за немец. Разбира се, революционер социалист, но немски. Радиото съобщаваше, че родината му се радваше на още един прекрасен безоблачен ден. Чудесно време за разходка по брега на Рейн заедно с Петра и… Едно кратко съобщение смрази кръвта му: „Днес следобед осъдената убийца Петра Хаслер-Бок бе намерена обесена в килията си. Без съмнение, става въпрос за самоубийство. Съпруга на укриващия се терорист Гюнтер Бок, Петра Хаслер-Бок бе осъдена на доживотен затвор за жестокото убийство на Вилхелм Манщайн. Петра Хаслер-Бок бе на тридесет и осем години… Успешното представяне на футболния клуб «Дрезден» в шампионата изненада повечето спортни коментатори. Водени от звездата си Вили Шеер…“ Очите на Бок се разшириха. Не бяха способни да гледат дори и светещата скала на радиото, затова потърсиха утеха в звездното небе, надзъртащо през прозореца. „Петра мъртва?“ Знаеше, че е истина. Знаеше, че е глупаво да се самозалъгва. Разбира се, че бе възможно… дори неизбежно. „Очевидно самоубийство!“ Всички членове на „Баадер-Майнхоф“ се бяха самоубили също така „очевидно“. Един дори се бе прострелял три пъти в главата. „Пръстите му сигурно са се вдървили на спусъка“ — шегуваха се по онова време немските полицаи. Бок знаеше, че жена му е била убита. Неговата красива Петра бе мъртва. Най-добрият му приятел, най-верният му другар, любимата му. Мъртва. Гюнтер знаеше, че не трябва да е толкова шокиран. Нима можеше да очаква друго? Разбира се, че е трябвало да я убият. Тя е представлявала опасна връзка с миналото и с евентуалното социалистическо бъдеще на Германия. С убийството й бяха осигурили политическа стабилност на нова Германия, Das vierte Reich*. [* Das vierte Reich (нем.) — Четвъртият райх. — Бел.прев.] — Петра — прошепна Гюнтер. Тя бе повече от политическа фигура. Повече от революционерка. Той помнеше всяка черта на лицето й, всяка извивка на младото й тяло. Помнеше радостта, с която очакваха децата си, и усмивката върху лицето на Петра след раждането на Ерика и Урсула. Те също му бяха отнети и може би никога нямаше да ги види. Сега не трябваше да остава сам. Бок се облече, излезе навън и прекоси улицата. За щастие Куати все още бе буден, макар и да приличаше на призрак. — Какво има, приятелю? — попита го командирът. — Петра е мъртва. По лицето на Куати се изписа истинска болка. — Как се е случило? — По новините съобщиха, че са я намерили мъртва в килията й — обесена. Неговата Петра — помисли си все още шокиран Бок — намерена мъртва, обесена за красивата си шия. Видението бе твърде болезнено. Той бе наблюдавал такава смърт. Двамата с Петра бяха екзекутирали един класов враг чрез обесване. Лицето му бе побледняло, след това потъмня и… Картината бе непоносима. Гюнтер не искаше да си представя Петра с въже на врата. Куати тъжно отпусна глава. — Нека Аллах се смили над любимата ни другарка. Бок успя да сдържи гримасата си. Нито той, нито Петра някога бяха вярвали в Бог. Но молитвата на Куати бе добронамерена въпреки безсмислието си. Най-малкото бе израз на симпатия, доброжелателство и приятелство. Сега Бок имаше нужда от всичко това и реши да не обръща внимание на неуместните думи на приятеля си. — Това е лош ден за нас, Исмаил. — Дори повече, отколкото предполагаш. Проклетият договор… — Знам — каза Бок. — Знам. — И какво мислиш? Едно от нещата, за които Куати уважаваше Бок, бе искреността му. Гюнтер бе напълно обективен. Немецът си взе една цигара от бюрото на командира и я запали с настолната запалка. Вместо да седне, той започна да крачи из стаята. Разхождането му казваше, че все още е жив. Гюнтер се насили да обмисли въпроса. — На споразумението трябва да се гледа като на част от доста по-голям план. Когато руснаците предадоха световния социализъм, те сложиха начало на верига от събития, насочени към завладяване на света от капиталистите. По-рано си мислех, че Съветите са приложили умна стратегия, с която да извлекат икономическа изгода за себе си. Но руснаците са назадничав народ, Исмаил, и ти сигурно го знаеш. При тях даже комунизмът не работеше. Разбира се, комунистическата идеология е измислена от немец — прибави с иронична гримаса Гюнтер. Еврейският произход на Маркс бе дипломатично премълчан. Бок отново се замисли, след което продължи със студен аналитичен тон. Представяше му се отличен шанс да говори отново като революционер и поне за момент да забрави чувствата си. — Сега знам, че съм сгрешил. Въобще не е ставало въпрос за стратегия. Това си бе чисто предателство. Прогресивните умове в Съветския съюз са били изиграни дори по-ловко и от тези в ГДР. Сближаването им с Америка не е лъжа. Те заменят идеологическата чистота за преходно благоденствие и въобще не възнамеряват да се връщат в лоното на социализма. Американците на свой ред не им помагат от добро сърце. Те накараха Съветския съюз да оттегли подкрепата си за Ирак, да намали помощта за вас и арабските ви братя. В крайна сметка това ще завърши с окончателното закрепване на еврейската държава. Ясно е като бял ден, че израелското лоби в Америка отдавна подготвя този план. Решаващият фактор е руската подкрепа. Сега не сме изправени само срещу Америка. Пред нас стои световна конспирация. Ние вече няма на кого да разчитаме, Исмаил. Нямаме приятели. — Да не би да искаш да кажеш, че сме победени? — Не! — проблесна погледът на Бок за момент. — Ако сега спрем… Те вече имат достатъчно преднина, приятелю. Ако им предоставим и нашата капитулация, ще ни избият като животни. Отношенията ти с руснаците никога не са били толкова лоши, колкото сега. И положението ще продължи да се влошава. Следващата им стъпка ще е да се сближат с американците и ционистите. — Кой можеше да предполага, че американци и руснаци някога… — Никой. Никой освен онези, които го осъществиха. Американските управници и продажните руски кучета. Нармонов и лакеите му. Действаха изключително хитро, приятелю. Ние трябваше да го предвидим, но не успяхме. Ти не го усети тук, нито пък аз заподозрях нещо в Европа. Грешката е наша. Куати си каза, че в момента му е необходима единствено истината, но стомахът му бе на друго мнение. — Мислиш ли, че могат да се предприемат някакви мерки? — попита командирът. — Изправени сме пред съюз на двама доста различни приятели и протежетата им. Трябва да намерим път за разрушаване на приятелството. Историята казва, че когато един съюз се разпадне, членовете му стават още по-подозрителни един към друг. Как можем да постигнем целта си? — Бок повдигна рамене. — Не знам. Трябва ни време… но имаме възможности. Трябва да имаме — поправи се той. — Поводи за разногласия винаги ще се намерят. Ние имаме много съмишленици. В Германия е пълно с хора, които мислят като мен. — Казваш, че трябва да започнем от Америка и Русия? — запита Куати, увлечен от разсъжденията на приятеля си както винаги. — Не, там трябва да стигнем. Ако пък намерим начин да започнем точно оттам — още по-добре. Но ми се струва невъзможно. — Може би не е толкова невъзможно, колкото ти се струва, Гюнтер — каза тихо Куати, почти не осъзнавайки, че изговаря мислите си гласно. — Моля? — Нищо. Ще говорим друг път. Изморен съм, приятелю. — Извинявай, че те задържах толкова дълго, Исмаил. — Ще отмъстим за Петра, приятелю. Те ще платят за престъпленията си — обеща Куати. — Благодаря ти. Бок излезе. След две минути отново бе в стаята си. Бе забравил да и изключи радиото си и сега от него се носеше народна музика. В един миг кошмарите му отново го налетяха. Гюнтер обаче не заплака. В гърдите му нямаше сълзи, а само омраза. Макар и смъртта на Петра да бе лична трагедия, тя му напомняше за предадените идеи. Смъртта на жена му бе просто поредният симптом на жестока болест. Щеше да накара целия свят да плати за убийството на Петра. В името на революционната справедливост. Куати отново не можеше да заспи. Този път безсънието му се дължеше и на вината. Той също пазеше спомена от гъвкавото тяло на Петра Хаслер. Тогава тя не бе омъжена. А сега висеше обесена… Как ли бе умряла? Журналистите твърдяха, че е самоубийство. Куати им вярваше. Европейците бяха крехки. Умни, но крехки. Те познаваха опиянението от борбата, но им липсваше издръжливостта, така нужна за нея. Предимството им се криеше в широките възгледи, които имаха. Причина, разбира се, бяха както космополитните европейски градове, така и по-доброто образование. Докато Куати и другарите му не виждаха по-далеч от прага на своите проблеми, европейците преценяваха фактите в тяхната цялост. Моментът на прозрението винаги бе изненадващ. Куати и хората му смятаха европейците за истински бойни другари, но все пак дилетанти в революционното дело. Това бе грешка. Наистина им липсваше точно и ясно определена цел, но това се дължеше на невъзможността да ползват широката народна подкрепа, на която разчиташе Куати. Фактът, че успехите им се брояха на пръсти, бе резултат от обективни пречки, а не от по-малка интелигентност и недостатъчна борбеност. Бок умееше трезво да преценява ситуацията и от него щеше да излезе чудесен командир. „А сега?“ — запита се Куати. Това бе въпрос, изискващ дълъг и внимателен размисъл. В никакъв случай не биваше да се бърза. „Ще изчакам няколко дни… може би дори седмица“ — обеща си командирът и се опита да заспи. — …Имам огромното удоволствие и честта да ви представя президента на Съединените американски щати. Пълната с конгресмени зала се изправи като един човек. На първия ред стояха членовете на кабинета, началник-щабовете на родовете войски и съдиите от Върховния съд. Останалите високопоставени лица бяха на балконите. Между тях, за пръв път един до друг, се виждаха и посланиците на Израел и Саудитска Арабия. Телевизионните камери обходиха огромната зала, която познаваше както исторически събития, така и безчестия. Аплодисментите продължиха да отекват от стена в стена, докато ръцете на конгресмените не почервеняха от ръкопляскане. Президентът Фаулър остави бележките си върху малката катедра. След това се обърна да се здрависа с говорителя на Белия дом, временния председател на Сената и вицепрезидента Робърт Дърлинг. В еуфорията никой не забеляза, че Дърлинг бе оставен последен. Президентът Фаулър се обърна към множеството в залата, усмихна се и помаха с ръка. Аплодисментите се усилиха. Тогава Фаулър демонстрира всички жестове от репертоара си: махане с една ръка, махане с две ръце, две ръце, протегнати напред и вдигнати на главата. Аплодисментите бяха еднакво горещи и от представителите на двете партии, което за Фаулър бе наистина забележително. Дори и най-закоравелите му врагове в Конгреса и Сената показваха хлапашки ентусиазъм, при това неподправен. За всеобща изненада Конгресът все още бе патриотично настроен. Най-накрая президентът направи знак за тишина и аплодисментите постепенно утихнаха. — Скъпи мои сънародници, идвам в тази зала да докладвам за последните събития в Европа и Близкия изток. Нося със себе си два договора, които ще представя пред Сената на Съединените щати, и очаквам, че ще срещнат вашето бързо и ентусиазирано одобрение. — Нови ръкопляскания. — С тези договори Съединените щати в сътрудничество с много други нации — някои от тях изпитани приятели, а други ценни нови съюзници — помогнаха за установяването на мир в един район от света. Район, допринесъл много за световния мир, но въпреки това останал размирен. Можете да преровите цялата човешка история, можете да проследите еволюцията на човешкия дух, но няма да намерите подобен прецедент. Целият световен прогрес, всички факли, осветявали пътя ни още от варварството, всички велики мъже и жени са се молили, мечтали, надявали, работи ли за този миг. Този момент, тази възможност, тази кулминационна точка е последната страница в историята на човешките конфликти. Ние не сме в началото, а в края. Ние… Президентът бе прекъснат от нови аплодисменти. Той бе съвсем леко недоволен, защото прекъсването го изненада. Фаулър широко се усмихна и отново махна за тишина. — Ние стигнахме до края. Имам честта да ви осведомя, че именно Америка поведе света към мир и справедливост. — Аплодисменти. — И това е съвсем логично… — Не мислиш ли, че малко прекалява? — попита Кети Райън. — Съвсем малко — изръмжа Джак от стола си и се пресегна за чашата си с вино. — Но просто така трябва, скъпа. Подобни спектакли се провеждат по определени правила, също както и едно оперно представление. Длъжен си да следваш сценария. Освен това събитието е важно. Господи, колосално. В Близкия изток ще има мир. — Кога заминаваш? — попита Кети. — Скоро — отвърна Джак. — Разбира се, ще трябва да платим определена цена, но историята задължава своите създатели — продължи речта си Фаулър. — Наш дълг е да гарантираме мира. Трябва да изпратим нашите мъже и жени да защитят държавата Израел. Заклети сме да защитаваме тази малка, но храбра страна от всичките й врагове. — И кои по-точно са те? — попита Кети. — Сирия въобще не е доволна от споразумението. Нито пък Иран. Що се отнася до Ливан… Всъщност Ливан на практика не съществува. Той е просто петно на картата, където умират хора. Освен това остават Либия и всички терористични организации. Това са все врагове, с които трябва да се съобразяваме. Райън пресуши чашата си и отиде в кухнята да я напълни отново. „Срамота е да хабя хубавото вино така“ — каза си той. Джак просто се наливаше, а това можеше да се прави с всякакъв бълвоч… — Овен това ще трябва да платим и известна парична сума — каза Фаулър, докато Райън се връщаше в хола. — Данъците пак ще скочат — забеляза сърдито Кети. — Нима си очаквала нещо друго? — „Петдесет милиона от тях тежат на мой гръб, разбира се. Един милиард тук, един милиард там…“ — Нима има смисъл от всичко това? — попита тя. Трябва да има. Ако не друго, поне ще разберем дали религиозните водачи държат на думата си, или просто разиграват комедии. Ние ги накарахме сами да влязат в капана си, скъпа… Положението е следното — каза Джак след няколко секунди. — Или удържат на думите си, дадени пред хората, или се превръщат в обикновени шарлатани. — И… — Лично аз не мисля, че са шарлатани. Смятам, че наистина вярват в това, което проповядват. Трябва да вярват. — Както е тръгнало, май скоро ще останеш без работа, а? Джак долови обнадеждените нотки в гласа й. — Виж, в това не съм сигурен. След речта на президента започнаха коментарите. На екрана се появи равин Соломон Мендел, който говореше от името на противниците на споразумението. Той бе възрастен нюйоркчанин и един от най-горещите — някои ги наричаха дори „безумни“ — привърженици на Израел. Най-страшното бе, че той никога не бе стъпвал в Обетованата земя. Равинът бе сред малцината, изказали се в одобрение — или „разбиране“ — на стрелбата край Храма на скалата. Той имаше брада и бе облечен в дълго черно расо, под което се виждаше скъп костюм. — Това е предателство към държавата Израел — каза равинът, след като изслуша първия въпрос. Думите му прозвучаха удивително спокойно. — Принуждавайки Израел да отстъпи от по право принадлежащите му земи, Съединените щати предадоха историческото право на еврейския народ да живее в земята на дедите си. Освен това заложиха сигурността на страната на карта. Израелските граждани ще напуснат домовете си под дулата на автоматите. Картината поразително напомня на събитията отпреди петдесет години — завърши многозначително Соломон Мендел. — Почакайте малко! — обади се разгорещено друг коментатор. — Господи, тези хора май ще се хванат за гушите — забеляза Джак. — Семейството ми загина по време на холокоста — отвърна все още спокойно равинът. — Единствената цел на държавата Израел е да гарантира сигурността на еврейския народ. — Но президентът изпраща американски войски… — Ние изпратихме американски войски и във Виетнам — посочи Мендел. — Тогава също имаше обещания и договори. Израел може да бъде сигурен единствено в рамките на добре защитени граници, и то от собствените си войници. Америка чисто и просто принуди държавата да влезе в това споразумение. Фаулър отряза военните доставки за Израел, като по този начин възнамеряваше да им изпрати „съобщение“. Е, съобщението бе изпратено и разбрано: или се предайте, или оставате сами. Ето това се случи. Мога да го докажа и ще свидетелствам пред сенатската комисия по външна политика, за да бъде доказано. — Охо — забеляза тихо Джак. — Заместник държавният секретар Скот Адлер лично е занесъл съобщението. По същото време Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ е преговарял със Саудитска Арабия. Райън обещал на саудитския крал, че Америка ще принуди Израел да преклони глава. Това, разбира се, е достатъчно показателно, но не мога да повярвам, че един евреин като Адлер е приел подобна задача… — поклати глава Мендел. — Този приятел май има добри източници. — Вярно ли е това, което говори, Джак? — попита Кети. — Не напълно, но мисията ни там трябваше да бъде секретна. Малко хора знаеха, че въобще отсъствам от страната по това време. — Аз знаех, че си заминал… — Но не знаеше къде. Няма значение. Той ще вдигне малко шум, но нищо повече. Демонстрациите започнаха на следния ден. Демонстрантите залагаха всичките си надежди на тях. Те бяха последният им отчаян ход. Двамата водачи бяха руски евреи, пристигнали съвсем наскоро от страна, която с нищо не показваше, че държи на тях. В единствената земя, която смятаха за родна, ги бяха настанили на Западния бряг. Тази част от Палестина бе отнета от Йордания по време на Шестдневната война от 1967 година. Панелните им жилища — малки за американските стандарти, но луксозни за руските — бяха накацали по стотиците скалисти склонове, характерни за пейзажа тук. Всичко им се струваше ново и странно, но бе родно, а родината е нещо, за което хората се борят до смърт. Синът на Анатолий — сменил името си на Натац — вече бе редовен офицер в израелската армия. Също както и дъщерята на Давид. Скорошното пристигане в Израел им изглеждаше като спасение, а сега отново ги караха да напуснат домовете си. Напоследък животът им бе серия от сътресения. Последното преля чашата на търпението. Целият жилищен блок се обитаваше от руски евреи, така че за Анатолий И Давид съвсем не бе трудно да сформират „колектив“ и да организират хората. Те намериха един равин — в малката им комуна все още нямаше свещеник, — който ги благослови. После се въоръжиха със знамена и свещената Тора и се насочиха към Кнесета. Дори и в малка страна подобен поход отнема време, тъй че журналистите бързо ги намериха. Когато изморените и изпотени демонстранти достигнаха целта си, целият свят вече знаеше за тях и исканията им. Израелският Кнесет не е образец на парламентарно спокойствие. Законодателният орган е съставен от мъже и жени с ултрадесни и ултралеви убеждения. Разбира се, в средата е запазено и малко място за умерения център. Тук често се повишава тон и се размахват юмруци, които се стоварват върху всичко, изпречило се пред погледите на депутатите. От стената мълчаливо гледа черно-бялата снимка на австрийския евреин Теодор Херцл. Неговите идеи за ционизма, формулирани в средата на деветнадесети век, са израз на мечтите му за спокойна и сигурна родина, в която изтерзаният му народ ще намери убежище. Разгорещените парламентарни дебати пораждат един логичен въпрос. Как е възможно в страна, където всеки гражданин е войник от запаса и държи оръжие у дома си, депутатите да остават живи въпреки ожесточените си пререкания? Мнението на Теодор Херцл за израелския Кнесет ще си остане вечна загадка. Проклятието на Израел бяха разгорещените му парламентарни спорове и несъгласието на министрите както по политически, така и по религиозни въпроси. Почти всяка религиозна група си има собствена територия и естествено — представител в парламента. В сравнение с Кнесета традиционно разделеният френски парламент изглежда като пенсионерска вечеринка. Именно тази формула поколения наред лишава Израел от стабилно правителство и съгласувана национална политика. Един час преди откриването на заседанието по въпроса за споразумението демонстрантите пристигнаха пред Кнесета. Падането на правителството вече изглеждаше твърде вероятно и присъединилите се към демонстрацията граждани започнаха да изпращат представители до всеки член от парламента, когото успееха да открият. Депутатите, съгласни с тях, излизаха пред парламента и произнасяха пламенни речи, заклеймявайки споразумението. — Това не ми харесва — забеляза Лиз Елиът, без да откъсва поглед от телевизора в кабинета си. Политическият фурор в Израел доста бе надминал очакванията й и тя извика Райън, за да направи оценка на ситуацията. — Е — съгласи се заместник-директорът, — това е нещо, което не можем да контролираме. — Ти си чудесен съветник, Райън. Елиът имаше пред себе си последната информация. Най-уважаваната израелска фирма за социологически проучвания бе сондирала общественото мнение по въпроса за споразумението. Резултатите бяха следните: тридесет и осем процента „за“, четиридесет и един „против“ и двадесет и един „без мнение“. Цифрите приблизително наподобяваха разположението на силите в Кнесета. Десницата леко превъзхождаше левицата, а непостоянният център, състоящ се от малки групировки, изчакваше по-доброто предложение, за да изтъкне политическата си значимост. — Скот Адлер ни предупреди за това още преди седмици. Като започнахме преговорите, знаехме, че израелското правителство е нестабилно. За бога, та то е такова от двадесет години. — Но ако министър-председателят не успее да се справи… — Преминаваме към план Б. Вие искахте да натиснете правителството им. Е, ще получите тази възможност. Райън си помисли, че този аспект не е добре разгледан, но дори и обстойното му проучване нямаше да помогне. От цяло поколение насам израелското правителство представляваше жив пример за анархия в действие. Преговорите бяха започнали, основани на предположението, че щом веднъж споразумението стане fait accompli*, Кнесетът ще го ратифицира. Тогава не бяха поискали мнението на Райън, въпреки че то нямаше да бъде по-различно. [* Fait accompli (фр.) — свършен факт. — Бел.прев.] — Служител от посолството ни там съобщи, че в крайна сметка решаваща за баланса може да се окаже малката партия, контролирана от нашия човек Мендел — забеляза Елиът, опитвайки се да говори спокойно. — Може би е прав — отвърна Джак. — Това е абсурд! — изръмжа Елиът. — Този стар пръдльо дори не е стъпвал в Израел… — Направил го е нарочно. Нещо във връзка с религията. Иска да отиде там, когато пристигне месията. — Исусе! — възкликна съветничката по националната сигурност. — Точно той. Улучи — засмя се Райън и получи вледеняващ поглед. — Виж, Лиз, човекът си има собствени религиозни възгледи. Може да ни се струват откачени, но конституцията изисква да ги търпим и уважаваме. В Америка нещата стоят така, нали си спомняш? Елиът размаха юмрук към телевизора. — Но този луд равин ще провали всичко. Не можем ли да го спрем? — Как например? — попита тихо Джак, който долови в тона й нещо повече от паника. — Не знам… да направим нещо… — Елиът позволи гласът й да затихне, като остави вратичка за посетителя си. Райън се наклони напред и изчака, докато напълно привлече вниманието й. — Историческият прецедент, който търсите доктор, Елиът, е: „Няма ли кой да ме освободи от този размирен свещеник?“ Ако се опитвате да ми намекнете нещо, не е ли по-добре да си го кажем открито в очите? Какво предлагате? Да попречим на работата на парламента в суверенна приятелска страна или да извършим нещо незаконно в самите Съединени щати? — Джак направи малка пауза. — Няма да се случи нито едното, нито другото, доктор Елиът. Ще ги оставим сами да решават. Ако ще ми нареждате да се намесвам във вътрешните работи на демократична държава, президентът ще получи оставката ми със скоростта на светлината. Ако пък желаете да нараним онзи старец в Ню Йорк, то помнете, че подобни желания попадат под ударите поне на два наказателни закона. Задължението ми като гражданин, а още повече като правителствен служител на тази страна е да съобщя за вероятните нарушения на закона в най-близкия полицейски участък. Погледът, който получи Райън след думите си, бе изпепеляващ. — Върви по дяволите! Въобще не съм казвала… — Вие току-що попаднахте в най-опасния капан на правителствената служба, госпожице. Помислихте си, че намерението ви да направите света по-добър не трябва да се съобразява с принципите, по които работи правителството ни. Не мога да ви забраня да мислите така, но мога да ви кажа, че управлението няма да е съучастник в подобни дела. Не и докато аз съм там. Думите му звучаха като проповед, но Райън чувстваше, че тя има нужда от нея. Лиз подхранваше у себе си най-опасната от всички идеи. — Не съм казвала такова нещо. „Дрън-дрън.“ — Добре, нито сте казвали, нито сте мислили нещо подобно. Просто съм се объркал. Приемете извиненията ми. Нека израелците решат дали да ратифицират, или отхвърлят споразумението. Ние сме в правото си да ги насочим по правия път, да им кажем, че военната ни помощ зависи от съгласието им, но не и да се месим пряко във вътрешните им работи. Има някои линии, които не трябва да се пресичат дори и ако самият „ти“ олицетворяваш американското правителство. Съветничката по националната сигурност успя да се усмихне. — Благодаря за мнението ви по въпроса как се води държавна политика, доктор Райън. Мисля, че приключихме. — Благодаря ви, доктор Елиът. Между другото, смятам, че не трябва да пречим на развитието на процеса. Съглашението ще бъде одобрено въпреки всичко. — Защо? — едвам се сдържа да не изсъска Елиът. — Споразуменията са добри за Израел от всяка гледна точка. Хората ще го разберат веднага щом осмислят информацията и изразят мнението си пред избирателите. Израел е демократична страна, а демокрациите обикновено постъпват правилно. Погледнете историята — демокрацията се е разпространила единствено поради ефективността си. Ако се панираме и започнем да взимаме предохранителни мерки, само ще влошим положението. Ако пък оставим процеса да се развива нормално, както се предполага, че трябва да се развива, вероятно всичко ще бъде по план. — Вероятно? — В живота няма нищо сигурно. Всичко е само вероятно — обясни Райън. „Защо ли не го проумяват?“, зачуди се той. — Намесата обаче е с по-голям шанс за провал, отколкото пасивното поведение. Въобще пълната пасивност често е най-правилният ход. Смятам, че този случай не е по-различен. Нека оставим системата им да работи. Мисля, че така е най-разумно. Това е мнението ми. — Благодарна съм за съображенията ви — каза тя и се извърна. — Удоволствието както винаги бе мое. Елиът изчака, докато чуе затварянето на вратата, и чак тогава обърна лице към нея. — Мръсно копеленце такова! Ще те накарам да си платиш за това — обеща тя. Райън се качи в колата си, паркирана на западната алея. „Май попрекали, момко“ — каза си той. „Не, не си. Тя започваше да мисли по онзи начин и ти трябваше да затръшнеш вратата под носа на мислите й.“ Това бе най-опасната идея, която можеше да хрумне на един правителствен служител. Джак познаваше и други случаи. Във Вашингтон с хората се случваха ужасни неща. Те пристигаха тук, пълни с идеи. Още със стъпването в него обаче всичките им прекрасни намерения се изпаряваха във и без това влажния климат. Някои го наричаха „срастване със системата“, но според Джак си бе чиста проба замърсяване на околната среда. Самата вашингтонска атмосфера покваряваше хорските души. „А ти да не си имунизиран, Джак?“ Райън се замисли над въпроса, без да забелязва, че Кларк го наблюдава в огледалото. Това, което го отличаваше, бе фактът, че никога досега не се е предавал… Нито веднъж. Или пък грешеше? Имаше случаи, в които можеше да постъпи и другояче. Имаше и неща, които не се бяха осъществили точно както си ги мислеше. „Ти си същият като тях. Само се мислиш за различен. Щом още мога да си задавам въпроса и да си отговарям, значи няма страшно. Разбира се.“ — Е, и? — Мога да направя много — отвърна Гусн, — но не сам. Трябва ми помощ. — А секретността? — Тя е изключително важна. Трябва да огледам всички възможности. Едва след това ще ти кажа какво ми е необходимо. Но отсега знам, че по някои въпроси ще ми е нужна помощ. — Например? — попита командирът. — Експлозивите. — Но ти си експерт по тях — възрази Куати. — Командире, тук се изисква точност, с каквато ние никога не сме работили. Например не можем да използваме обикновен пластичен взрив по простата причина, че е пластичен и променя формата си. Необходимите ми експлозиви трябва да бъдат твърди като скала, оформени до хилядна от милиметъра и изчислени по математически път. Разбира се, мога да усвоя теоретичната страна на въпроса, но за не по-малко от няколко месеца. По-добре да използвам времето си за преработка на ядрения материал… И… — Да? — Мисля, че мога да подобря бомбата, командире. — Да я подобриш? И как? — Ако не се лъжа, този вид оръжие може да бъде превърнато от бомба в спусък. — В спусък за какво? — попита Куати. — За термоядрена бомба, Исмаил. За водородна бомба. Мощността на оръжието може да бъде увеличена десет, а защо не и сто пъти. Ще е в състояние да унищожи Израел или поне голяма част от него. Командирът замълча, за да осмисли напълно току-що чутото. Когато заговори, гласът му прозвуча тихо и спокойно: — Но имаш нужда от помощ. Къде смяташ, че можеш да я намериш? — Може би Гюнтер има някакви контакти в Германия. Ако е надежден, разбира се — уточни Гусн. — Мислил съм за това. Гюнтер заслужава доверие. — Куати обясни защо. — Сигурни ли сме, че историята не е блъф? — попита Гусн. — Аз вярвам в съвпадения не повече от теб. — В един немски вестник публикуваха снимка. Изглежда доста реалистична. Един вестник от немската жълта преса бе успял да се добере до графична черно-бяла снимка. На нея доста добре личаха ужасните последици от обесването. Фактът, че Петра бе намерена гола от кръста нагоре, осигури публикацията на снимката. Немските мъже не биваше да се лишават от една толкова пикантна смърт. Още повече че терористката бе кастрирала техен събрат. — Проблемът е, че трябва да ограничим до краен предел кръга на хората, посветени в операцията. В противен случай не отговарям за последствия Исмаил. — Но така или иначе имаме нужда от помощ. Да, разбирам те — усмихна се Куати. — Прав си. Време е да обсъдим плановете си с нашия приятел. Значи предлагаш да взривим бомбата в Израел? — А къде другаде? Не е моя работа да правя подобни планове, но сметнах, че… — Не съм мислил по въпроса. Нека вършим нещата едно по едно, Ибрахим. Кога заминаваш за Израел? — Мислех си за следващата седмица или някъде по това време. — Предлагам ти да изчакаш, докато нещата около споразумението се позбистрят. — Куати се замисли. — Заеми се с изследванията си. Няма нужда да бързаме. Нека първо уточним какво ще ти е необходимо. След това ще се опитаме да посрещнем нуждите ти възможно най-предпазливо. Процедурата сякаш продължи вечно, но „вечно“ в политиката може да означава както пет минути, така и пет години. В този случай за съществената част бяха необходими три дни. Пред Кнесета пристигнаха повече от петдесет хиляди демонстранти. Водачите на новопристигналите бяха ветерани от всички израелски войни. Разнесоха се викове и се заразмахваха юмруци. Полицията обаче успя да раздели двете групи с различни искания и до инциденти не се стигна Всичко се сведе до стремеж да се надвикат опонентите. Кабинетът се събра на закрито заседание. Министрите се стараеха да не обръщат внимание на тълпата отвън, но всеки тайничко се вслушваше във виковете. По време на обсъждането министърът на отбраната бе необикновено мълчалив. На въпроса дали допълнителното оръжие, обещано от американците, ще бъде полезно, той отговори утвърдително. Израел щеше да получи още четиридесет и осем изтребителя бомбардировачи F-16. Освен тях за пръв път щяха да им бъдат доставени бронетранспортьорите М-213 „Брадли“, противотанковите ракети „Хелфайър“ и най-новата танкова технология, разработена в Америка. Американците щяха да поемат и по-голямата част от средствата по изграждане на модерно оборудван учебен полигон в Негев. Той щеше да бъде подобен на Националния тренировъчен център във форт „Ъруин“, Калифорния. Предвиждаше се на него Десети кавалерийски полк да играе ролята на противник на израелската армия. Министърът на отбраната знаеше, че в момента американските войници са в най-добра форма от Втората световна война насам и че огромен дял за това има Националният тренировъчен център. Което пък значеше, че с новото обучение и полигон израелците щяха да повишат боеспособността си с около петдесет процента. Към това се прибавяше и тайната клауза от договора за взаимна отбрана, предвиждаща, че в екстрени ситуации военновъздушното крило и танковият полк на американската армия преминават под командването на Израел. Текстът бе заслуга на израелските дипломати. Министърът на отбраната забеляза, че фактът е напълно безпрецедентен в американската история. — И как според теб ще се отразят споразуменията на националната ни сигурност? Положително или отрицателно? — попита министър-председателят. — Ще имат известен полезен ефект — призна министърът на отбраната. — Ще кажеш ли мнението си на народа? Министърът на отбраната се замисли за момент, без да откъсва поглед от човека, ръководещ заседанието. „А ти ще подкрепиш ли кандидатурата ми, когато поискам да стана министър-председател?“, питаха очите му. Министър-председателят кимна. — Ще говоря пред хората. Израел може да продължи да съществува дори и със споразуменията. Речта не усмири всички духове, но щом я чуха, една трета от демонстрантите, противници на договора, се разотидоха. Решаващият политически център в израелския парламент отчете събитията, посъветва се със съвестта си и взе решение. Споразуменията бяха ратифицирани с минимално мнозинство. Изпълнението им започна още преди Американският сенат да бе успял да си изясни текстовете в комисиите по национална сигурност и външна политика. > 11. > КИБЕРНЕТИЧНИ ВОЙНИЦИ Не се опитваха да приличат на нормални хора. Всички швейцарски гвардейци бяха високи над сто осемдесет и пет сантиметра и никой не тежеше по малко от осемдесет и пет килограма. За американските туристи тези мерки бяха съответно: шест фута и един инч и сто и осемдесет паунда. Физиката говореше сама за себе си. Швейцарските гвардейци бяха разквартирувани извън града в къщи, обитавани само допреди две седмици от евреи. В лагера си имаха добре оборудвана зала за физическа подготовка, където вдигаха тежести, докато кожата им се опънеше като барабан. Под навитите им до лактите ръкави се виждаха предмишници, по-дебели от нормален прасец. Слънцето вече казваше думата си и загарът ясно изпъкваше на фона на русите косми. Сините очи на швейцарците обикновено се криеха зад тъмни слънчеви очила и плексигласови маски. Гвардейците носеха камуфлажни униформи, подходящи за градския пейзаж. СТранното на пръв поглед съчетание от бяло, черно и няколко оттенъка на сивото им позволяваше да се сливат с камъните и белосаните къщи на Ерусалим. Маскировката бе особено ефективна през нощта. Ботушите им, подобно на всичко друго, нямаха нищо общо с лъскавите парадни униформи. Каските им бяха от кевлар, покрити с плат в същия десен. Над камуфлажа гвардейците носеха американски бронирани жилетки, които им придаваха още по-страховит вид. Най-накрая идваше снаряжението. Всеки войник разполагаше с четири гранати, две димки, други амуниции и еднолитрова манерка с вода. Общото тегло на всичко бе точно дванадесет килограма. Гвардейците патрулираха на групи по пет човека. Един сержант и четирима редници. Във всеки от районите имаше по дванадесет такива групи. Войниците носеха пушки СИГ, половината от които с вградено устройство за изстрелване на гранати. Сержантът бе въоръжен с пистолет, а по двама ВОЙНИЦИ от група се движеха с радиопредаватели. Целият патрул поддържаше постоянна радиовръзка и тренировките за координация на действията не бяха рядкост. Докато половината от патрула обикаляше из района си, другата половина се движеше бавно и заплашително с джипове, американско производство. Те бяха големи машини и всеки от тях имаше поне бордова картечница, а някои дори и шестцевни миниоръдия. Бронята пък предпазваше екипажа им от внезапни нападения. Звуците от клаксоните на джиповете караха всички бързо да се отдръпват. В командния пункт имаше няколко бронирани коли. Те бяха английско производство и поради размерите си трудно маневрираха из улиците на древния град. Освен тях постоянно дежуреше и взвод гвардейци, командвани от капитан. Това бе швейцарската част за бързо реагиране, въоръжена с тежко оръжие. Карабините им наподобяваха шведските „Карл Густав“ М-2 и можеха да пробият всяка стена. В тяхна подкрепа пък бе оставена инженерна част, разполагаща с мощни експлозиви. „Сапьорите“ демонстративно се упражняваха върху сградите, които израелското правителство бе решило да събори. Всъщност изоставените сгради станаха любимо място за тренировки на целия полк. На любопитните бе позволено да наблюдават от около неколкостотин метра и броят им постоянно се увеличаваше. Тренировките се превърнаха в туристическа атракция. Предприемчивите арабски търговци побързаха да пуснат фланелки с надписи КИБЕРНЕТИЧЕН ВОЙНИК. Търговският им нюх бе възнаграден моментално. Швейцарските гвардейци не се усмихваха и не говореха със случайни минувачи. Това явно им се отдаваше лесно. Журналистите можеха да се срещат с командира — полковник Жак Швиндлер. Понякога им позволяваха да говорят и с по-ниски чинове в лагера, дори и по време на тренировки, но никога на улицата. Разбира се, някои контакти с местните жители бяха просто неизбежни. Войниците заучаваха основни фрази на арабски, а с всички други се разбираха на английски. По принцип обаче с уличните безредици се занимаваше все още формиращата се местна полиция. Израелските полицаи постепенно й отстъпваха територията си. Швейцарските гвардейци рядко се намесваха в улични боеве или други инциденти. А освен това самият вид на групата от петима войници респектираше и подтикваше гражданите към тишина и благоприличие. Мисията на швейцарците бе помирителна и хората скоро разбраха, че гвардейците наистина разбират от работата си. В същото време операциите им далеч не разчитаха само на физическата сила. На дясното рамо на всеки войник имаше емблема във формата на щит. В центъра се виждаше бял кръст на червен фон — швейцарското знаме. Около него бяха подредени ислямски кръст с полумесец, еврейската шестоъгълна звезда и християнският кръст. Емблемата имаше три варианта, така че всеки един от символите да е на върха. На всички бе известно, че емблемите се раздават съвсем произволно и че швейцарският флаг в средата демонстрира подкрепата си за трите символа. Войниците постоянно поддържаха връзка с религиозните водачи. Полковник Швиндлер не пропускаше ежедневните срещи с религиозната тройка, управляваща града. По всеобщо мнение именно тримата духовници вземаха решенията, но предложенията на умния и разсъдлив полковник бяха направили впечатление на патриарха, имама и равина още от първия ден. Освен това Швиндлер бе посещавал столиците на всички близкоизточни държави. Всъщност той ръководеше гвардейския полк просто защото бе най-добрият полковник в швейцарската армия. Швиндлер се ползваше със завидната репутация на честен и пословично справедлив човек. В кабинета му вече висеше меч с позлатена дръжка — подарък от краля на Саудитска Арабия. В лагера на гвардейците бе подслонен друг подарък — великолепен арабски жребец. Но за жалост Швиндлер не знаеше да язди. Управлението на града бе поверено на тримата духовници. Те надминаха дори и най-смелите очаквания. Избрани заради светостта и мъдростта си, всеки един много скоро впечатли колегите си. Те веднага се съгласиха веднъж седмично да бъде провеждан публичен молебен на всяка от трите религии. Другите двама от тройката щяха да присъстват на него, за да демонстрират уважението си към общата цел. Идеята дойде от имама и се оказа неочаквано сполучлива. Публичните молебени не само заглаждаха споровете между тримата, но бяха чудесен пример за гражданите, чийто град управляваха. Като правило обаче третият винаги служеше като посредник на спорещите си колеги и уталожваше страстите. Мирният и разумен компромис бе в интерес на всички. „Бог“ — дума, която и тримата използваха без притеснение — искаше вярващите да са добронамерени. Така че след един-два по-разгорещени спора добрата воля наистина надделя. Веднъж по време на следобедното кафе след разрешаване на спора за достъп до различните храмове гръцкият патриарх удивено заяви, че това е първото чудо, на което става свидетел. Равинът отвърна, че няма чудеса там, където вярващите следват принципите и догмите на своята религия. „Всички заедно ли?“ — бе попитал с усмивка имамът. Според него събитието може би не бе чудо, но все пак го бяха чакали повече от хилядолетие. Гръкът се засмя гръмогласно и предложи да не започват нов спор, след като тъкмо са приключили стария. След това се помоли конфликтите между християните да се разрешат също толкова успешно. Когато на улиците се срещнеха духовници от различни религии, те се поздравяваха един друг, за да послужат за пример на миряните. На свой ред швейцарските гвардейци също поздравяваха всеки срещнат Божи служител. Ако пък заговореха с по-висш духовник, те махаха очилата или каските ОТ ГЛАВите си. И това си оставаше единственото човешко качество, което демонстрираха. Мълвата твърдеше, че дори не се потят. — Страшничко изглеждат тези момчета — забеляза Райън, който стоеше на един ъгъл само по риза. Американските туристи не преставаха да снимат. Евреите все още изглеждаха малко мрачни. Арабите се усмихваха. Християните, почти напълно избягали от насилието в Ерусалим, бяха започнали да се завръщат. Групата от петима мъже забързано се движеше по улицата, като обръщаше глави наляво и надясно. Никой не смееше да се изпречи на пътя й. — Наистина приличат на роботи. — Знаеш ли — каза Ави, — че срещу тях не е извършено нито едно нападение. Нито едничко. През първата седмица от швейцарското присъствие в Ерусалим един арабски младеж бе убил възрастна еврейка. Престъплението бе грабеж и имаше по-скоро криминален, отколкото политически характер. Младежът обаче бе имал неблагоразумието да го извърши пред очите на швейцарски гвардеец. Войникът без колебание го повали на земята с ефектен удар. Арабинът бе отведен пред тримата духовници, които му дадоха шанс да избира между еврейски и ислямски съд. За свое нещастие младежът избра справедливостта на единоверците си. След едноседмично лечение в болница, за да заздравеят раните му, той се изправи пред ислямски съд, председателстван от имама Ахмед Бин Юсуф и съдещ според каноните на Корана. На другия ден бе изпратен със самолет за Рияд, Саудитска Арабия, където го екзекутираха публично. Разбира се, след като бе прочел молитва за опрощаване на греховете си. Райън се зачуди как ли се казва pour encourager les autres* на гръцки, арабски и иврит. Израелците доста се учудиха от бързината и жестокостта на наказанието. Мюсюлманите обаче просто повдигнаха рамене и казаха, че Коранът си има собствен наказателен кодекс, доказал ефективността си през вековете. [* Pour encourager les autres (фр.) — да вдъхва смелост. — Бел.прев.] — Твоите хора май все още не са особено доволни от това? Ави се намръщи. Райън го караше или да изрази собственото си мнение, или да каже истината. — Щяха да се чувстват по-сигурни, ако ги пазеха нашите парашутисти, Райън… Казвам ти го като мъж на мъж. Все пак искреността взе връх у Ави. — Разбира се. — Ще свикнат. Ще им трябват още няколко седмици, но ще свикнат. Арабите харесват швейцарците, а ключът към много неща в Ерусалим са именно арабите. А сега ще ми отговориш ли и ти на един въпрос? При тези думи главата на Кларк инстинктивно се размърда. — Може би — отвърна Райън, оглеждайки улицата. — Каква част от цялата тази работа е твоя заслуга? — Никаква — отвърна студено и безстрастно Джак. Гласът му наподобяваше поведението на гвардейците. — Идеята бе на Чарли Алден, нали си спомняш? Аз само посредничех. — Така разправя и Елизабет Елиът — отбеляза Ави и млъкна. — Нямаше да задаваш въпроса, ако не знаеш отговора, Ави. Защо се мориш да говориш? — Добре се измъкваш. Генерал Бен Якоб седна на стола и махна към келнера. Преди да заговори отново, той поръча две бири. Кларк и другият бодигард не пиеха. — Президентът ви доста ни натисна. Дори ни заплашва със спиране на оръжейните доставки… — Предполагам, че е можел да го направи и по друг начин, но аз не се занимавам с политика, Ави. Цялата работа стана по ваша вина. Заради убийството на демонстрантите. Инцидентът ни припомни откъс от нашата история, който искаме да забравим. Освен това случката неутрализира вашето лоби в Конгреса. Вярвам, не си забравил, че доста от хората в него не зачитат стремежа ни към гарантиране на човешките права. Вие ни принудихте да действаме, Ави. Знаеш, че е така. Освен това… — Райън внезапно спря. — Да? — Ави, този план наистина може да проработи. Огледай се наоколо! — каза Джак точно когато пристигна келнерът. Райън бе доста жаден и изпи една трета от бирата още с първото надигане на бутилката. — Вероятността е доста малка — призна Бен Якоб. — Вие имате доста по-добра информация за Сирия от нас — посочи Джак. — Чух, че са започнали да говорят добре за споразумението. Тихичко, разбира се. Прав ли съм? — И какво, ако е вярно? — изръмжа Ави. — Знаеш кое е трудното в „мирното“ разузнаване, нали? Докато се опитваше да отговори на въпроса, погледът на Бен Якоб бе впит в отсрещната стена. — Да повярваш, че е възможно? Джак кимна. — В тази област сме по-напред от вас, приятелю. Вече сме преживели трудната част. — Вярно е. Но не забравяй, че Съветите никога не са казвали, че искат да ни изличат от лицето на земята. Нито пък са го повтаряли в продължение на цели две поколения. Кажи на безценния президент Фаулър, че подобни опасения не се забравят толкова бързо. Джак въздъхна. — Ще му кажа. Казвал съм му. Ави, аз не съм ти враг. — Нито пък си ми съюзник. — Съюзници? Сега вече сме, генерале. Споразуменията са в сила. Генерале, работата ми е да осигурявам информация и анализи на правителството ми. Политиката я правят хора, по-висшестоящи и по-умни от мен — завърши иронично Джак. — А, така ли? И кои са те? Генерал Бен Якоб се усмихна на по-младия си събеседник. Гласът му се понижи с няколко октави: — От колко време си в занаята, Джак? Няма и десет години, нали? Случаят с подводниците в Москва, ролята ти в последните избори… Райън се опита да сдържи емоциите си, но не успя. — За бога, Ави. — „Как, по дяволите, е разбрал за това?“ — Не споменавай напразно името Господне, доктор Райън — смъмри го заместник-директорът на „Мосад“. — Намираме се в Божия град. Онези швейцарски приятелчета могат да те застрелят. Кажи на очарователната госпожица Елиът, че все още имаме хора във вашите медии, и ако натиска твърде много, една пикантна историйка… — усмихна се Ави. — Ави, ако хората ти споменат подобно нещо на Лиз, тя няма да разбере за какво става въпрос. — Глупости! — изсумтя генерал Бен Якоб. — Готов съм да гарантирам с думата си за това, сър. Този път бе ред на Бен Якоб да се изненада. — Трудно ми е да повярвам. Джак довърши бирата си. — Ави, казах ти каквото мога. Никога ли не ти е хрумвало, че информацията, която получаваш, може и да не идва от напълно достоверен и източник? Слушай сега: лично аз не знам нищо във връзка с предположенията ти. Дори и да е имало някаква сделка, аз не съм участвал в нея. Добре, може и да имам основания да смятам, че нещо се е случило. Мога дори да предполагам какво е то. Ако обаче се наложи да отговарям на съдийски въпроси, с чисто сърце ще кажа, че не знам нищо. И ти, приятелю, не можеш да изнудваш когото и да било с факти, за които той дори не е и чувал. Първо на първо, трябва доста да се потрудиш, за да ги убедиш, че нещо въобще се е случило. — Господи, капанът на Мур и Ритър наистина бе елегантен, Нали? Райън остави празната си чаша. — Подобни неща никога не се случват в действителност, генерале. Има ги само във филмите. Виж, Ави, може би твоят журналист си пада малко фантазьор. Обикновено те правят сензациите. В края на краищата, изкуството и действителността са две различни неща. Добър ход. Райън се усмихна, за да подсили ефекта от думите си. — Доктор Райън, през 1972 година фракцията „Черният септември“ от ООП възложи на японската „Червена армия“ да взриви летище „Бен Гурион“. Те го сториха и между загиналите имаше доста голям брой американски богомолци от остров Пуерто Рико. Единственият жив терорист, заловен от нашите сили за сигурност, казал на разпитващите го, че мъртвите му другари и жертвите му ще се превърнат в съзвездие на небето. В затвора след това твърдеше, че е приел юдаизма. Дори се обряза със зъби, което доста красноречиво говори за гъвкавостта му — прибави сериозно бригадният генерал Бен Якоб. — Не ми казвай, че нещо е твърде странно, за да е истина. Работя като офицер в разузнаването вече от двадесет години и единственото, в което съм сигурен, е, че не съм видял всичко. — Ави, дори аз не съм толкова параноичен. — Ти не си преживял холокоста, доктор Райън. — О, така ли? Значи Кромуел и Картофеният глад не се броят? Я стига, генерале. Ние разполагаме американски войски в Израел. Ако се стигне дотам, по Голан, Негев и където още искаш, ще има американска кръв. — И какво ще стане, ако… — Ави, питаш ме „и какво ако“. Ако това „и какво ако“ някога се случи, генерале, аз сам ще долетя тук. Бил съм морски пехотинец. Знаеш, че и преди са стреляли по мен. Втори холокост няма да има. Не и докато съм жив. Моите сънародници няма да го допуснат. Не правителството, Ави, а сънародниците ми. Просто няма да позволим. Ако за защитата на страната ти е нужна американска кръв, то тя ще се пролее. — Така говорехте и на Виетнам. — Бен Якоб забеляза, че очите на Кларк проблеснаха. — Искаш ли да кажеш нещо? — Генерале, аз не съм високопоставен служител, а просто един мухльо с претенции. Но съм се бил повече от всеки израелец. И ви казвам, сър, че се плаша от начина, по който момчетата ви винаги се издънват. Ние също го направихме там, но за разлика от вас си взехме поука. Доктор Райън говори истината. Той ще дойде тук. Аз също, ако се наложи. Макар и да съм убил своята порция врагове — каза тихо и спокойно Кларк. — И ти ли си морски пехотинец? — попита Ави, въпреки че знаеше отговора. — Близо сте — отвърна Кларк. — И както се казва, поддържам формата — усмихна се той. — А приятелят ти? — кимна Ави към Чавес, който стоеше до ъгъла и разсеяно оглеждаше улицата. — Никога не съм бил толкова добър, колкото е той сега. Момчетата от кавалерийския полк са същите като него. Но тези дрънканици за войната са пълни безсмислици и вие с доктор Райън го знаете. Ако искате сигурност, сър, уредете вътрешните си проблеми. Мирът сам ще дойде. Също като дъга след дъжд. — Да се учим от грешките си… — Имахме буферна зона, дълга четири хиляди мили, генерале. Та дори оттук до Средиземно море няма толкова разстояние. По-добре се учете от нашите грешки. Доброто в случая е, че имате съвсем реална възможност за хубав мир. Нещо, което ние не успяхме да постигнем. — Но да ни бъде наложен… — Сър, ако планът се осъществи, ще ни благодарите. Ако пък не, разполагаме с достатъчно хора да посрещнем връхлитащата паплач. Кларк забеляза, че Динг се е отдалечил от поста си. Той се движеше небрежно към отсрещния тротоар. Приличаше на турист. — И ти ли си в това число? — Можете да заложите честта си, генерале — отвърна Кларк, но мислите му вече бяха другаде. Той застана нащрек, оглеждайки хората по улицата. Какво бе забелязал Чавес? Какво бе пропуснал самият той? „Кои ли са тези? — запита се Гусн, но само след секунда си отговори: — Бригаден генерал Аврам Бен Якоб, заместник-директор на «Мосад»“. В съзнанието му изплуваха всички снимки на евреина, които бе видял през годините. „Говори с някакъв американец. Кой ли пък е той?“ Гусн бавно и нехайно обърна глава. Американецът сигурно имаше няколко бодигардове… онзи близо до него очевидно бе такъв. Доста сериозен мъж… възрастен, вероятно около петдесетте. Издаваше го твърдостта — не, не твърдостта, а предпазливостта. Човек може да контролира лицето, но не и очите си. Аха, сложи си тъмните очила. Сигурно имаше и други бодигардове. Не трябваше да забравя и израелските офицери. Гусн знаеше, че е задържал погледа си в една посока повече, отколкото трябва, но… — Оопаа. Някакъв мъж се блъсна в Гусн. Той бе висок почти колкото него, но по-слаб. Имаше тъмна кожа и може би дори бе арабин. Но пък заговори на английски. Мъжът се отдели от него, преди Гусн да разбере, че е бързо и майсторски претърсен. — Извинете — каза той и се отдалечи. Гусн не бе сигурен дали сблъсъкът е чиста случайност, или току-що го е проверил американски или израелски офицер. Във всеки случай той не носеше никакво оръжие. Дори и джобен нож. Просто сак, пълен с книги. Кларк видя Динг да прави знак, че всичко е чисто. Съвсем обикновен жест, сякаш колегата му махаше буболечка от врата си. Но защо тогава „целта“ — всеки, който проявяваше интерес към доктор Райън, бе „цел“ — се бе загледала в тях? Защо човекът бе спрял? Кларк извърна глава и погледна зад гърба си. На две маси от него седеше хубаво момиче. Не беше арабка или еврейка. По-скоро европейка. Езикът, на който говореше, звучеше като немски или може би холандски. Момичето бе хубаво и привличаше мъжките погледи. Може би Кларк и хората до него случайно бяха попаднали в полезрението на младежа, гледащ момичето. Може би. За един охраняващ офицер бе трудно да балансира между предпазливостта и параноята дори и когато се намираше в позната обстановка. А Кларк нямаше подобни илюзии. От друга страна, бяха избрали случаен ресторант на случайна улица. Пък и фактът, че Райън бе в Ерусалим и двамата с Бен Якоб се срещнаха да обсъдят нещата… Не, никой нямаше толкова добро разузнаване и достатъчно хора, за да покрие цял един град. Освен може би руснаците в Москва. Но защо все пак младежът се бе загледал? Кларк запомни лицето и то се присъедини към стотиците други в паметта му. Гусн продължи обиколката си. Необходимите книги вече лежаха в сака му и той наблюдаваше швейцарските гвардейци. Как патрулират, как изглеждат… „Ави Бен Якоб — помисли си той. — Жалко за пропуснатата възможност.“ Мишени като него не се срещаха всеки ден. Гусн продължи надолу по застланата с камъни улица, а безизразните му очи не преставаха да опипват тълпата. Сега щеше да завие надясно, да ускори крачка и да се опита да изпревари швейцарските гвардейци на следващата пресечка. Видът на войниците едновременно го плашеше и го караше да съжалява. — Добре свършена работа — забеляза Бен Якоб към Кларк. — Помощникът ти е обучен прекрасно. — Дава надежди — съгласи се Кларк, докато гледаше как Динг Чавес отново заема позиция на ъгъла. — Познавате ли лицето? — Не. Хората ми сигурно имат снимка. Ще проверим, но според мен става въпрос за обикновен младеж с нормални сексуални желания — кимна Бен Якоб към холандката, ако момичето наистина бе холандка. Кларк се изненада от пасивността на израелците. В един сак можеше да има всичко. А в тази обстановка „всичко“ имаше негативно значение. Господи, как мразеше работата си! Да се грижиш за себе си бе лесно. Кларк обикновено се движеше по различни маршрути, ходеше ту по-бързо, ту по-бавно, оглеждаше се за възможни засади или пък пътища за бягство. Райън също бе предпазлив — в тактическо отношение Джак притежаваше определени умения, — но прекалено много вярваше в опитността на бодигардовете си. — И така, Ави? — попита Райън. — Първият ешелон от кавалерийския ви полк вече е разквартируван. Полковник Дигс явно се харесва на танкистите ни. Трябва да ти кажа обаче, че намирам емблемата им за твърде странна. В края на краищата бизонът е просто дива крава — цъкна с език Ави. — Той прилича повече на танк, Ави. Не е приятно да се изправиш насреща му. Райън се зачуди какви ли ще бъдат отзивите след първото учение на Десети кавалерийски с израелските части. В американската армия господстваше мнението, че израелците се надценяват, а полковник Дигс се ползваше с репутацията на отличен тактик. — Значи мога да докладвам на президента, че обстановката тук е обещаваща. — Няма да мине без трудности. — Разбира се, че няма да мине. Ави, хилядолетните конфликти не се разрешават за няколко години — забеляза Джак. — Но нима си предполагал, че всичко може да се нареди така добре за толкова кратък срок? — Не, не съм — призна Бен Якоб. Той извади портфейла си да плати сметката и двамата се изправиха. Кларк разбра, че разговорът е свършил, и тръгна към Чавес. — Е? — Само онзи младеж. Носеше тежък сак, но явно бе пълен с книги. Всъщност мисля, че бяха учебници. В единия все още се виждаше касовата бележка. Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа, че учебниците бяха по ядрена физика. Поне единият от тях. Дебел колкото тухла. Може би е студент или нещо такова, а онази мадама там си я бива. — Нека не забравяме, че сме тук по работа, господин Чавес. — Тя не е мой тип, господин Кларк. — А какво мислиш за онези момчета, гвардейците? — Изглеждат доста добре за обикновени войници. Няма да ми бъде приятно да ги срещна, освен ако сам не съм избрал времето и мястото. — Чавес млъкна за момент. — Забеляза ли, че младежът, когото претърсих, ги оглеждаше доста внимателно? — Не. — Е, така беше… изглежда, знаеше какво… — Доминго Чавес отново замълча. — Предполагам, че местните хора са се нагледали на войници. Както и да е, той ги наблюдаваше като специалист. Именно това ми направи впечатление отначало. Едва после видях, че гледа и вас. Момчето имаше умни очи, нали ме разбираш? — Нещо друго? — Движеше се добре и изглеждаше във форма. Въпреки това ръцете му бяха меки. Не приличаха на войнишки. Бе възрастен за колежанин, но не и за студент. — Чавес отново направи пауза. — Света Богородице! Ние сме завършени параноици, човече. Той просто вървеше по улицата и гледаше швейцарците. След това хвърли един поглед към доктор Райън и си тръгна. Край. Понякога Чавес съжаляваше, че не си е останал в армията. Вече щеше да е офицер, вместо да слуша вечерните лекции на Джордж Мейсън и да си играе на бодигард на доктор Райън. Слава богу, че док бе добър човек, а работата с Кларк му се струваше… интересна. Но все пак разузнаването си оставаше странна работа. — Време е да тръгваме — каза Кларк. — Ясно. Ръката на Динг пробягна по пистолета, скрит под разпасаната му риза. Охраната на израелеца вече бе потеглила. Гусн ги застигна точно както бе предвидил. Един възрастен мюсюлмански свещеник тъкмо бе спрял сержанта, за да го пита нещо. Но явно не можеха да се разберат. Имамът не говореше английски, а познанията на швейцареца по арабски все още бяха в начален стадий. Ибрахим имаше чудесна възможност, която не трябваше да пропуска. — Извинете ме — обърна се Гусн към имама, — мога ли да ви помогна с нещо? Той изслуша бързата като картечен откос реч на родния си език и се обърна към войника: — Имамът е от Саудитска Арабия. Не е идвал в Ерусалим още от детските си години и се интересува как да намери сградата, в която работят тримата духовници. Сержантът видя, че имамът е от висшето духовенство, свали шлема си и почтително кимна с глава. — Моля ви, предайте му, че за нас ще е чест да го придружим. — А, ето ви и вас — извика някой. Един евреин се приближи към тях. Говореше арабски с акцент, но правилно. — Добър ден, сержант — прибави той на английски. — Здравейте, рави Равенщайн. Познавате ли този човек? — попита гвардеецът. — Това е Мохамед ал-Фейсал — известен учен и историк от Медина. — Вярно ли е всичко, което ми казахте? — обърна се ал-Фейсал направо към Равенщайн. — И още как! — отзова се равинът. — Извинете ме — намеси се Гусн. — Вие сте? — попита Равенщайн. — Студент. Опитвах се да помогна с превода. — А, да — каза Равенщайн. — Много мило от ваша страна. Мохамед е тук по повод на един ръкопис, открит при разкопки. Той представлява коментар на мюсюлмански учен върху много стара Тора. От девети век. Фантастична находка. Сержант, мисля, че вече можем да се оправим и сами. Благодаря и на вас, млади човече. — Желаете ли да ви придружим, сър? — попита гвардеецът. — Отиваме в същата посока. — Не, благодаря ви. И двамата сме твърде стари, за да вървим бързо като вас. — Чудесно. Приятен ден — отдаде чест сержантът. Швейцарците продължиха обиколката си Няколкото минувачи, забелязали разговора, ги посочиха с усмивка. — Коментарът е от самия ал-Калда. Явно той е продължил делото на Нухем от Акра — каза Равенщайн. — Състоянието, в което се намира, е просто невероятно добро. — Тогава трябва да го видя веднага! Забравили за целия свят, двамата учени тръгнаха надолу по улицата толкова бързо, колкото можеха да ги носят старите им крака. Изражението на Гусн остана непроменено. Той бе показал почуда и удивление от срещата единствено заради швейцарските гвардейци. Сега обаче те се намираха на половин пресечка от него, следвани от цял рояк деца. Гусн се насили да тръгне. Той сви в една пресечка и изчезна в тесните улички. Това, на което бе станал свидетел току-що, ужасно го депресираше. Мохамед ал-Фейсал имаше славата на един от най-големите ислямски учени. Изявен и уважаван историк, той бе и далечен роднина на кралското семейство въпреки непокорния си дух. Единствено преклонната осемдесетгодишна възраст му бе попречила да влезе в тройката духовници, управляващи Ерусалим. Имаше, разбира се, и нещо друго. По очевидно политически причини за ислямски представител бе предпочетен човек с палестинско родословие. Нима имамът, прочул се като консервативен религиозен водач и неприятел на Израел, бе очарован от споразумението? Гусн бе видял, че швейцарците се отнесоха към стареца с изключително уважение. И още по-лошо — евреинът го посрещна като брат. Хората по улиците — повечето от тях палестинци — бяха наблюдавали сцената с удивление и… Разбиране? Приемаха го като най-естественото нещо на света. Израелците постоянно твърдяха, че ще се отнасят с уважение към арабските си съседи, но думите им се изпаряваха по-бързо от утринна роса. Равенщайн, разбира се, не приличаше на сънародниците си. Той бе учен, затворен в собствения си свят на мъртви идеи и предмети. Поради това не презираше арабите и водеше разкопките си с мюсюлманска помощ… И сега това… Сега се бе превърнал в психологически мост между арабския и израелския свят. Равинът щеше да продължи да постъпва по същия начин, но вече нямаше да бъде изключение. Мир. Той бе възможен. Осезаем. Не бе просто поредната налудничава идея, експериментирана от чужденци. И хората се приспособяваха към него поразително бързо. Израелците напускаха домовете си. Швейцарците вече бяха заели един от опразнените райони и разчистили няколко други. Саудитската комисия, занимаваща се с връщането на земята на собствениците им, бе сформирана и работеше. Саудитска Арабия щеше да отпусне средства за изграждането на голям арабски университет в покрайнините на Ерусалим. Всичко се движеше със светкавична бързина. Израелците се съпротивляваха, но доста по-слабо от очакваното. Гусн научи, че туристите започват да пристигат само след седмица. Телефоните вече се топяха от обаждания за резервации в хотелите. За да посрещнат наплива, се проектираха два нови огромни хотела. Само туризмът щеше да донесе на палестинците огромни печалби. Арабите вече оповестяваха пълната си политическа победа над Израел. Но според всички победителите се държаха благородно. Това бе продиктувано и от икономическа изгода. А е добре известно, че палестинците са с най-развито търговско чувство в целия арабски свят. Но Израел щеше да оцелее. Гусн се спря в едно кафене, остави чантата си и поръча портокалов сок. Докато чакаше, погледът му замислено обхождаше улицата. По нея се виждаха мюсюлмани и евреи. Туристите също нямаше да закъснеят. Първата вълна от тях вече слизаше на летището. В групите имаше мюсюлмани, дошли да се помолят в Храма на скалата, американци, идващи да изхарчат парите си, и дори японци, любопитни да видят земя, по-древна от родината им. Палестина скоро щеше да се радва на благоденствието си. Благоденствието бе дойка на мира и убиец на размириците. Но Ибрахим Гусн не желаеше народът му да се радва на благоденствие. Не и преди да е свършена черната работа. Той плати портокаловия сок с долари и стана. После махна на едно такси и се качи в него. Бе влязъл в Израел от Египет. Щеше да го напусне през Йордания, на път за Ливан. Чакаше го работа и Гусн се надяваше учебниците в сака да му помогнат да я свърши. Бен Гудли бе дипломиран студент от центъра за управленски кадри „Кенеди“ в Харвард. Млад и симпатичен двадесет и седем годишен учен, той притежаваше амбиция да затъмни стремежите на цялото семейство, чието име носеше центърът за управленски кадри. Докторската му дисертация се занимаваше с виетнамската авантюра от гледна точка на разузнаването. Тя правеше толкова противоречиви изводи, че рецензиралият я професор помоли Лиз Елиът за коментар. Единствената забележка на съветничката по националната сигурност към Бен Гудли бе, че е мъж. Е, никой не е съвършен. — И с какво точно бихте желали да се занимавате? — попита тя. — Иска ми се да проследя процеса по вземане на решения в разузнаването и конкретната им връзка с последните промени в Европа и Близкия изток. Проблемът е с получаването на разрешение за достъп до определени сектори. — И каква е крайната ви цел? Имам предвид преподаване, научна дейност или правителствена служба — поясни Елиът. — Правителствена служба, разбира се. Смятам, че историята изисква решенията да се вземат от хора, подготвени за това. Моята теза го доказва, нали? От 1960 година насам разузнаването ни е доста неефективно. Въобще цялата институция се движи в грешна посока. — Той се облегна и се опита да се отпусне. — Поне с такова впечатление остава обикновеният наблюдател. — И какви според вас са причините? — Една от тях е вербуването. Например начинът, по който ЦРУ набира информаторите си, се отразява на получаването и анализа на сведенията им. Те са създали гигантска система за пророкуване. А къде остава обективността? Къде остава способността им да съзират тенденциите в развитието? Нима предвидиха 1989? Разбира се, че не. А какво им убягва сега? Вероятно един куп неща. Хубаво е — заключи Гудли — да се захванеш с важните проблеми още преди да са се превърнали в кризисни. — Съгласна съм. Гудли въздъхна облекчено и раменете му се отпуснаха. Елиът забеляза реакцията и реши да си поиграе с него просто за да му покаже кой държи юздите. — Чудя се за какво ли можем да ви използваме… — каза Лиз и погледът й се зарея към отсрещната стена. — Маркъс Кабът има едно вакантно изследователско място. Ще трябва да бъдете запознат със секретна информация, като преди това подпишете доста строга декларация за неоповестяване на сведенията. Няма да можете да публикувате абсолютно нищо, преди да сте го съгласували. — Доста сериозно ограничение — забеляза Гудли. — Ами конституционните права? — Ако иска да работи добре, правителството трябва да има своите тайни Ще се занимавате със забележителна по произхода си информация. Нима целта ви е да правите публикации в пресата? Държавната служба изисква някои жертви. — Ами… — През следващите няколко години в ЦРУ ще се овакантят доста важни постове — обеща Елиът. — Разбирам — каза искрено Гудли. — Всъщност никога не съм възнамерявал да публикувам секретна информация. — Разбира се — съгласи се Елиът. — Предполагам, че ще мога да уредя въпроса чрез кабинета си. Намирам дисертацията ви за впечатляваща. Иска ми се именно човек като вас да работи за правителството, ако, разбира се, приемете необходимите ограничения. — В такъв случай мисля, че съм съгласен. — Чудесно — усмихна се Елиът. — Сега вече сте човек от Белия дом. Секретарката ми ще ви отведе до бюрото по секретността. Там ще попълните няколко формуляра. — Вече ме инструктираха за секретността. — Няма да е достатъчно. Ще ви е нужен и инструктаж по ПСД/СС — това означава „Програми със специален достъп/строго секретно“. Обикновено процедурата отнема няколко месеца… — Месеца? — попита Гудли. — Казах „обикновено“. Можем да ускорим нещата. Не е зле да си потърсите квартира. Достатъчна ли ви е стипендията? — Напълно. — Чудесно. Ще се обадя на Маркъс в Ленгли. Сигурно искате да се срещнете с него. Гудли се усмихна на съветничката по националната сигурност. — Добре дошли на борда. Новият „човек от Белия дом“ се изправи. — Ще се постарая да не ви разочаровам. Елиът изгледа излизащия млад мъж. Тя знаеше, че съблазняването е лесна работа. В тази област сексът бе полезно оръжие, но не по-добро от амбицията и властта. Тя вече го бе доказала. Съветничката по националната сигурност се усмихна. — Атомна бомба? — попита Бок. — Така изглежда — отвърна Куати. — Кой друг знае за нея? — Само Гусн. Той я откри. Може ли да бъде използвана? — попита немецът. „И защо ми казваш за нея?“ — Има сериозни повреди и трябва да бъде поправена. Ибрахим вече събира необходимата за това информация. Смята, че е възможно. Гюнтер се отпусна в стола си. — Да не би да е някаква хитра клопка? Израелска или американска? — Ако е така, то значи са прекалено умни — отвърна Куати и обясни как са я намерили. — Хиляда деветстотин седемдесет и трета… съвпада. Спомням си, че сирийците почти бяха разгромили Израел! — Бок замълча за момент и после поклати глава. — Как бихме могли да я използваме? — Това е въпросът, Гюнтер. — За него е много рано. Първо, трябва да разберем дали бомбата може да бъде поправена. Второ, трябва да определите мощността й. Не, преди нея идват размерът, тежестта и възможността за транспортиране. Те са най-голямата ни грижа. Ако въпросът опре до мощност, предполагам, че… — Гюнтер отново замълча. — Предполагам? Та аз не знам почти нищо за ядреното оръжие. То е с висока степен на ефективност. Може да бъде изстрелвано от артилерийско оръдие с калибър, по-малък от двадесет сантиметра. Май знам само толкова. — Нашата бомба е доста по-голяма, приятелю. — Не трябваше да ми казваш това, Исмаил. В такива начинания секретността решава всичко. Не можеш да се доверяваш на никого. Хората говорят, правят грешки. В организацията ти може да има и внедрени информатори. — Не можех да не ти кажа. Гусн е убеден, че му е необходима помощ. Какви са контактите ти в ГДР? — Какво имаш предвид? Куати му каза. — Познавам неколцина инженери, работили по ядрената програма на ГДР. Както знаеш, и програмата, и ГДР вече не съществуват. — Защо е била прекратена програмата? — Хонекер планираше изграждането на няколко реактора по руски образец. След обединението на Германия еколозите прегледаха работните схеми и… Както знаеш, в това отношение руснаците не се ползват с блестяща репутация — изръмжа Бок. — Вече ти казах, че са назадничави хора. Един приятел ми довери, че ядрените им реактори са предназначени главно за производство на оръжие… — И… — И е много вероятно в ГДР също да са се занимавали с програма за производство на ядрено оръжие. Интересното е, че никога не съм се замислял за това — каза почти на себе си Бок. — Какво точно искаш от мен? — Да се върнеш в Германия и да намериш хора — за предпочитане само един човек, който да ни помогне. „Да се върна в Германия?“ — запита се Бок. — Ще ми трябват… Куати подхвърли към приятеля си един плик. — Бейрут от векове насам е кръстопът. Тези документи са по-добри от истински. — Трябва незабавно да преместите лагера си — каза Бок. — Ако ме хванат, сигурно ще извлекат цялата информация, която имам. Пречупили са Петра, значи могат да пречупят мен и когото си поискат. — Ще се моля за теб. В плика има и един телефонен номер. Когато се върнеш, позвъни на него и ще ни намериш. — Кога заминавам? > 12. > ТЕНЕКЕДЖИИ — Аз ще сложа още десет цента — каза Райън, като видя картите си. — Блъфираш — обвини го Чавес и отпи от бирата си. — Никога не блъфирам — отвърна Райън. — Аз се отказвам — хвърли картите си Кларк. — Всички правят така — забеляза сержантът от авиацията. — Плащам десетте цента и залагам четвърт долар отгоре. — Хайде сваляйте картите си — каза Чавес. — Тройка валета. — Моите осмици са за никъде — измърмори сержантът. — Но аз имам пет поредни, док — обади се Чавес и допи бирата си. — Я гледай ти, аз съм вече с петачка отгоре. — Никога не брой печалбата си на масата, синко — посъветва го сериозно Кларк. — Защо пък не — ухили се Чавес. — Хайде да продължаваме, играта ми харесва. — Мислех, че пехотинците са слаби комарджии — обади се кисело сержантът. Той вече бе изгубил три долара, а имаше репутация на добър играч. Политиците често го викаха да им партнира по време на дългите полети. — Едно от първите неща, на които те учат в ЦРУ, е как да бележиш картите — осведоми го Кларк и стана да донесе още бира. — Знаех си, че трябва да мина този курс във Фермата — каза Райън. Той не бе на загуба, но нямаше и печалба. Всеки път, когато му идваха добри карти, Чавес изваждаше по-добри от неговите. — Следващия път ще те оставя да играеш срещу жена ми. — Добра ли е? — попита Чавес. — Тя е хирург. Раздава картите толкова ловко, че може да излъже и професионално крупие. Играе си с тях за сръчност — обясни усмихнато Райън — Никога не й позволявам да раздава. — Госпожа Райън не е способна на такова нещо — обади се Кларк, който току-що се бе върнал с бирата. — Ти си наред да раздаваш — каза Динг. Кларк взе тестето в ръце. — Какво мислиш, док? — За Ерусалим ли? Мина по-добре, отколкото очаквах. А ти? — Последния път, когато бях там — май беше през осемдесет и четвърта, — приличаше на Олонгапо*. Напрежението се усещаше навсякъде. Не можеш да видиш нищо, но чувстваш опасността. Хорските погледи лазят по гърба ти. Сега обстановката е доста по-спокойна. Какво ще кажете за малко открит покер? — попита Кларк. [* Олонгапо — град във Филипините, югозападно от Лусон. Близо до него е американската военноморска база „Субик Бей“. — Бел.прев.] — Ти раздаваш, ти решаваш — отвърна сержантът. Кларк размеси картите и започна първото раздаване. — Сержантът получава деветка пика. Испанският ни приятел — петица каро. Док, на теб се пада дама трефа. А за раздавача… Какво ще кажете за това, а? Раздавачът получава асо и залага четвърт долар. — Е, Джон? — попита Райън след първите залози. — Ти май доста надценяваш наблюдателските ми способности, Джак? Със сигурност ще знаем след около два месеца, засега положението изглежда добро. — Той раздаде още четири карти. — Вероятна поредица, и то от пики за военновъздушните сили. Какво залагате, сър? — Още четвърт долар — зарадва се сержантът. — Израелската охрана май също е поомекнала. — Как така? — Доктор Райън, израелците разбират от секретност. Всеки път, когато летим натам, те сякаш обграждат самолета ни с бетонна стена. Този път стената не бе толкова висока. Говорих с двама от тях и те казаха, че се чувстват по-спокойни. Нали разбирате, говорихме не като служители, а като обикновени хора. По-рано въобще не отваряха дума за това. Разговорът ми направи силно впечатление. Райън се усмихна и реши да пропасува. Дамата, осмицата и двойката му не ставаха за нищо. Все пак тактиката винаги успяваше. Сержантите знаеха повече от генералите. — Това, с което разполагаме — каза Гусн, докато прелистваше книгата, — е израелска модификация на американска ядрена бомба модел 12. Конструирана е така, че да изтиква атомните ядра. — Какво означава това? — попита Куати. — Означава, че тритият се впръсква във вътрешността веднага с взривяването. По този начин се генерират повече неутрони и се повишава ефективността на реакцията. В резултат за изработването на бомбата е необходимо твърде малко количество ядрен материал… — Но… — попита Куати, изпреварвайки другаря си. Гусн се облегна и погледна към вътрешността на устройството. — Но механизмът за впръскване е унищожен от удара. Криптоновите превключватели са негодни за употреба и трябва да се подменят. Имаме достатъчно сведения, за да установим точните им размери, но изработката на нови ще бъде изключително трудна. За нещастие, не мога просто да сглобя устройството по обратния път. Първо трябва да възпроизведа теоретично оригиналния проект. Да установя възможностите на оръжието и да преоткрия процеса на изработка. Имаш ли представа колко усилия са били нужни, за да се достигне до първия проект на атомна бомба? — Не — призна Куати, като знаеше, че веднага ще научи. — Първото кацане на Луната определено е било по-лесно. С процеса са се занимавали най-брилянтните умове в човешката история: Айнщайн, Ферми, Бор, Опенхаймер, Телер, Алварес, Фон Нюман, Лоренц и стотици други! Гигантите на физиката в нашето столетие. Гигантите. — Значи не можеш да се справиш? Гусн се усмихна. — Не, командире, точно обратното. Веднъж направено, гениалното изобретение лесно може да бъде повторено даже от обикновен тенекеджия. В началото е бил необходим гений именно защото се е правело откритие. И защото са разполагали с примитивна техника. По онова време всички изчисления са били правени на ръка с големи сметачни машини. Цялата работа по първата водородна бомба е извършена с помощта на примитивни компютри. Мисля, че са се казвали „Ениак“. Но днес? — засмя се Гусн. Наистина звучеше абсурдно. — Една проста видеоигра е по-мощна от „Ениак“. С помощта на персонален компютър мога за няколко секунди да извърша изчисленията, отнели на Айнщайн месеци. Но най-важното е, че те са се съмнявали дали проектът им въобще може да бъде осъществен. Аз знам, че може. Освен това те са записвали всичките си действия. Така аз имам готов шаблон и въпреки че не мога изцяло да възстановя производствения процес, мога да го използвам като теоретичен модел. Знаеш ли, че за две-три години съм в състояние съвсем сам да изобретя атомна бомба? — Мислиш ли, че разполагаме с две-три години? Гусн поклати глава. Вече бе докладвал за впечатленията си от Ерусалим. — Не, командире. Със сигурност не. Куати обясни каква задача е възложил на немския им приятел. — Това е добре. Къде ще се преместим? Берлин отново бе столица на Германия. Бок се бе надявал това да стане, но в друга Германия. Той бе долетял през Сирия, Гърция и Италия, без да има ни най-малки проблеми с митническите служители. От летището нае кола и излезе от Берлин по магистрала Е-74, водеща на север към Грайфсвалд. Гюнтер бе наел „Мерцедес Бенц“. Все пак се представяше за бизнесмен и трябваше да прилича на такъв. Затова взе най-големия мерцедес. По магистралата обаче на няколко пъти съжали, че не е с велосипед. Правителството на бившата ГДР не полагаше особени грижи за пътищата, а и сега положението не бе по-различно. За сметка на това другото платно изглеждаше в отлично състояние. С периферното си зрение Бок улавяше стотици мощни мерцедеси и БМВ-та, препускащи на юг към Берлин. Западните капиталисти бързаха да си възвърнат икономическото господство над Изтока, сгромолясал се след политическото предателство. При Грайфсвалд Бок излезе от магистралата и се насочи на изток към Кемниц. Както и очакваше, второстепенните пътища се намираха в още по-окаяно състояние. След като премина през половин дузина копки, Гюнтер спря, за да погледне картата. После продължи още около три километра, направи серия от завои и паркира мерцедеса в квартал, който при старата власт явно се бе радвал на благоденствие. На алеята пред къщата се виждаше спрян трабант. Тревата все още бе добре подрязана и постройката имаше приличен вид. Но във въздуха се усещаше духът на отчаянието и несполуката. Бок остави колата си малко по-надолу по улицата и се върна до къщата по обиколен път. — Дошъл съм да се видя с хер доктор Фром — каза той на жената, която му отвори — вероятно фрау Фром. — За кого да съобщя? — попита го тя. Жената бе около четиридесет и пет годишна с все още стегната кожа, изпъната над острите й скули. Около сините очи и стиснатите безцветни устни обаче личаха множество бръчки. Тя огледа мъжа на прага си с любопитство и може би малко надежда. Въпреки че Бок нямаше и представа защо е обект на вниманието й, той реши да се възползва от него. — Ние сме стари приятели — усмихна се той, за да подсили думите си. — Мога ли да го изненадам? Жената се поколеба за момент, но добрите обноски явно надделяха. — Моля, заповядайте. Бок изчака в гостната и един бърз поглед му даде да разбере, че е преценил обстановката правилно. Но причината за това го разтърси. Обзавеждането на стаята му напомняше собствения му апартамент в Берлин. Същите ръчно изработени мебели, които преди години изглеждаха толкова добре на фона на стоките, достъпни за гражданите на бившата Германска демократична република. Сега обаче те не впечатляваха. „Може би причината е в мерцедеса, който карах“ — каза си Бок, докато се вслушваше в приближаващите се стъпки. Но не. Причината бе в праха. Фрау Фром не почистваше дома си, както подобава на всяка съвестна немска Hausfrau*. Сигурен знак, че се е случило нещо ужасно лошо. [* Hausfrau (нем.) — домакиня. — Бел.прев.] — Да? — обърна се към него доктор Манфред Фром още преди да е познал човека в гостната си. — Оо, колко се радвам, че те виждам. — Чудех се дали все още помниш стария си приятел Ханс — цъкна с език Бок и протегна ръка. — Доста вода изтече, Манфред. — Наистина не съм те виждал отдавна, Junge*. Заповядай в кабинета ми. Двамата мъже влязоха в стаята, следвани от изпитателния поглед на фрау Фром. Доктор Фром затвори вратата след себе си и едва тогава заговори: [* Junge (нем.) — момче. — Бел.прев.] — Съжалявам за жена ти. Това, което се случи, е ужасно. — Вече е минало. Как се справяш? — Нима не си чул? Зелените ни съсипаха. Вече сме пред закриване. По документи доктор Манфред Фром бе заместник-директор на атомната електроцентрала „Лубмин-Норд“. Тя бе построена двадесет години по-рано и оборудвана със съветските реактори ВВЕР-230. Колкото и примитивна да беше, екипът от немски експерти успяваше да осигури правилната експлоатация. Както и всички съветски електроцентрали от този период, реакторът й произвеждаше плутоний. Но за разлика от Чернобилската електроцентрала в немската се вземаха по-големи мерки за сигурност. Тя не бе нито много ефикасна, нито пък напълно безопасна, но произвеждаше материал за ядрено оръжие плюс 816 мегавата електроенергия, осигурявани от двата й функциониращи реактора. — Зелените — повтори тихо Бок. — Значи те. Партията на зелените бе естествена последица на немския национален дух, който, от една страна, уважаваше всякаква растителност, докато, от друга, усилено се опитваше да я унищожи. Основана от фанатични привърженици на движението за защита на околната среда, тя се бореше упорито и бе създала много проблеми и на комунистическия блок. Но макар и зелените да не бяха успели да предотвратят разполагането на ядрено оръжие с голям обсег на действие — което по-късно бе съкратено, — те сега твърде умело превръщаха територията на бившата ГДР в политически ад. Замърсяването в източните провинции преследваше зелените като натрапчив кошмар. Затова първи в списъка им фигурираха атомните електроцентрали, които според тях бяха „чудовищно несигурни“. Бок си припомни, че върху зелените никога не бе упражняван истински политически контрол. Партията никога нямаше да стане водеща сила в Германия и в момента бе използвана от същото това правителство, с което само преди години воюваше. Тогава зелените тръбяха срещу замърсяването на Рур и Рейн от заводите „Круп“ и разполагането на натовски ядрени оръжия във ФРГ. Сега пък нападаха източните провинции по-ожесточено, отколкото някога Барбароса бе тръгвал срещу светите земи. Постоянните им натяквания за бъркотията, царяща в Източна Германия, гарантираха, че социализмът няма скоро да се върне там. Поведението им караше двамата мъже с основание да се питат дали зелените от самото начало не са били прикрити капиталисти. Последната среща между Бок и Фром бе отпреди пет години. Фракция „Червена армия“ имаше идеята да извърши саботаж в един от западногерманските ядрени реактори и се нуждаеше от експертен съвет как да го направи най-добре. Планът им бе провален в последната минута, въпреки че обществеността никога не научи за това. Шумът около успеха на немската полиция щеше да заплаши съществуването на немската ядрена индустрия. — Спряха ни окончателно преди по-малко от година. Сега ходя там само три дни в седмицата. Замениха ме с „технически експерт“ от Запада. Той, разбира се, не ми позволява да го „съветвам“ — обясни Фром. — Не всичко е загубено, Манфред — каза Бок. Освен всичко друго Фром бе участвал като главен инженер в най-надеждния от всички военни проекти на Ерих Хонекер. Макар и съюзници в световното социалистическо братство, руснаците и немците никога не станаха истински приятели. Кървавите битки между двете нации датираха още отпреди десет века. А имаше и друго: докато немците все пак записаха известни успехи в социализма, то руснаците се бяха провалили напълно. В резултат на всичко това източногерманската армия никога не достигна числеността и стандартите на западните си сънародници. Руснаците до последно се страхуваха от немците, дори и от тези, които бяха социалисти. Именно заради това съгласието им за обединението на Германия изненада мнозина. Ерих Хонекер бе сметнал руското недоверие за стратегически ход и бе решил да се застрахова, като запази за себе си част от плутония, произведен в Грайфсвалд и на други места. Макар и никога да не бе имал шанс да приложи знанията си на практика, Манфред Фром разбираше от атомни бомби не по-малко от руските и американските си колеги. В крайна сметка събираният десет години плутоний бе предаден на руснаците като последен марксистко-ленински жест. Разбира се, тук помогнаха и страховете, че ФРГ може да се добере до ядрения материал. Благородният жест обаче бе посрещнат с ожесточени обвинения от руска страна. Толкова ожесточени, че останалият плутоний въобще не им бе предаден. Така че връзките на Фром и колегите му със Съветския съюз вече не съществуваха. — О, получих чудесно предложение — вдигна един плик от задръстеното си с книги бюро Фром. — Канят ме в Аржентина. Колегите ми от Запада работят там от години. Пък и някои от приятелите ми също са избрали този път. — Колко ти предлагат? Фром изсумтя: — Един милион марки годишно до завършване на проекта. Няма да ме облагат с данъци, ще имам тлъста банкова сметка и въобще всички дежурни примамки — каза безстрастно Фром. Но това, разбира се, бе невъзможно. Фром по-скоро би просил, отколкото да работи за фашистите. Дядо му — един от първите спартаковци* — бе умрял в трудов лагер скоро след завземането на властта от Хитлер. Баща му пък бе участвал в нелегалната комунистическа шпионска мрежа „Червеният оркестър“. Оцелял въпреки систематичното преследване от Гестапо и Sicherheitsdienst**, той бе почетен член в местния партиен клуб до деня на смъртта си. Фром бе закърмен с марксистко-ленинското учение. Загубата на работата му не го накара да се влюби в новата политическа система, която бе учен да мрази. Сега нямаше работа, не бе постигнал целта в живота си и някакъв си розовобузест инженер от Гьотинген го третираше като чирак. Най-лошото бе, че жена му го караше да приеме работата в Аржентина и превръщаше живота му в ад, задето отказва. В крайна сметка Фром се престраши да зададе въпроса: [* Съюзът „Спартак“ — германска революционна група с леви убеждения, водена от Роза Люксембург и Карл Либкнехт. — Бел.прев.] [** Slcherheitsdienst — държавна сигурност. — Бел.прев.] — Защо си дошъл, Гюнтер? Цялата полиция те търси и въпреки дегизировката тук съвсем не си в безопасност. Бок се усмихна съучастнически. — Направо е поразително как една перука и чифт очила могат да преобразят човек. — Това не е отговор. — Имам приятели, които се нуждаят от знанията ти. — И какви са тези приятели? — попита мнително Фром. — Политическите им възгледи са приемливи и за двама ни. Не съм забравил Петра — отвърна Бок. — Онзи план, които направихме преди години, съвсем не беше лош. Какво стана тогава? — Оказа се, че между нас е имало шпионин. Три дни преди акцията ни бяха променили разположението на охраната. — От зелените ли беше? Гюнтер се усмихна горчиво. — Да. Тя беше се загрижила за вероятните жертви сред населението и за увреждането на околната среда. Но сега вече е част от тази околна среда. Той си спомни, че Петра бе изпълнила присъдата. Нямаше нищо по-лошо от шпионите, пък и в случая Петра бе идеалната екзекуторка. — Част от околната среда, казваш? Колко поетично — опита се да се пошегува Фром, макар да нямаше никакво чувство за хумор. — Не мога да ти предложа пари. Всъщност не мога да ти кажа нищо повече. Решавай сам. Бок не носеше пистолет, но имаше нож. Зачуди се дали Манфред се досеща за последствията от евентуален отказ. Вероятно не. Въпреки идеологическата си преданост Фром бе технократ и при това тесногръд. — Кога заминаваме? — Следят ли те? — Не. Преди няколко дни трябваше да ходя в Швейцария по „предложението за работа“. Подобни неща не могат да се обсъждат в тази страна — обясни Манфред, — въпреки че сме щастливи и обединени. Сам уредих документите си за пътуването. Не, не мисля, че ме следят. — Значи можем да тръгнем веднага. Ще вземеш ли някакъв багаж? — Какво да кажа на жена си? — попита Фром, но веднага се упрекна за глупавия въпрос. Бракът му съвсем не беше от щастливите. — Измисли сам. — Тогава ще взема малко багаж. Така е по-лесно. Колко време… — Не знам. Забавиха се около половин час. Фром обясни на жена си, че ще отсъства няколко дни за по-нататъшни разговори във връзка с Аржентина. Тя го целуна обнадеждено. Аржентина сигурно бе хубава и още по-хубаво бе, че сигурно щяха да живеят добре. Може би този негов приятел щеше да му налее мозък в главата. Все пак караше мерцедес. Може би знаеше как да вкара мъжа й в правия път. След три часа Бок и Фром се качиха на полета за Рим. След още един час спряха в Турция, откъдето отлетяха за Дамаск. Там се настаниха в хотел и се отдадоха на заслужена почивка. „Ако не друго, то Марвин Ръсел изглежда още по-заплашителен отпреди.“ И малкото му наднормени килограми се бяха превърнали в пот. Всекидневните тренировки с бойците от движението бяха подобрили и без това отличната му физика, а слънчевият загар му придаваше вид на арабии Единственият недостатък бе религията. Другарите на Гусн съобщаваха, че американецът е истински езичник. Неверник, който се моли на слънцето. Мюсюлманите се дразнеха, но се отнасяха внимателно с новия си другар и се стремяха да му разкрият единствената права вяра в света — исляма. Марвин ги слушаше с уважение. Освен това стана ясно, че американецът е отличен стрелец от всяко разстояние и с всякакво оръжие. Че е изключително опасен в ръкопашен бой — едва не бе осакатил инструктора — и че на умението му да се маскира би завидяла всяка лисица. По всеобща преценка Марвин бе умен, хитър и роден за войник. Като оставим настрана религиозните му приумици, всички го харесваха и му се възхищаваха. — Марвин, ако продължаваш да заякваш, ще започна да се плаша от теб — цъкна с език Гусн. — Ибрахим, идването тук е най-умната постъпка в целия ми живот. Въобще не съм предполагал, че може да има и други хора, гонени като моя народ. Но твоите другари знаят как да се отбраняват. Те са истински мъже. Гусн се учуди, че чува подобни думи от човек, пречупил врата на един полицейски сержант като клечка. — Искам да ви помогна, човече. С всичко, което мога. — При нас винаги ще има място за истински войници. — „Ако научи още малко арабски, от него ще излезе чудесен инструктор“, помисли си Гусн. — Е, аз трябва да тръгвам. — Къде отиваш? — Имаме друг лагер на изток оттук. — Всъщност бе на север. — Чака ме малко по-специална работа. — Онази бомба, дето я изровихме ли? — попита нехайно Ръсел. „Прекалено нехайно — помисли си Гусн. — Не, това е невъзможно.“ Предпазливостта е едно, а параноята съвсем друго. — Не, нещо друго. Съжалявам, приятелю, но не мога да говоря за това. Марвин кимна. — Няма проблеми, човече. Брат ми загина точно защото някой не знаеше да си държи устата затворена. Ще се видим, когато се върнеш. Гусн се качи в колата си и излезе от лагера. Насочи се към Дамаск и кара в тази посока около час. Чужденците не разбираха колко е малък Близкият изток. Поне важните точки. Пътят от Ерусалим до Дамаск например би отнел само два часа по хубави пътища. Въпреки това в политическо отношение градовете сякаш се намираха на двата полюса… „Поне допреди известно време“ — напомни си Гусн. Напоследък дори и в Сирия се чуваха подозрителни шумове. Нима и правителството, което ги приютяваше, се бе уморило от борбата? Човек можеше лесно да продължи да се самозалъгва, но светът се бе променил. Гусн забеляза колата на пет километра от Дамаск. Стоеше на уреченото място. Той я подмина и продължи още два километра, за да се убеди, че няма опашка. После обърна обратно и след две минути спря до колата. Верни на инструкциите, двамата мъже слязоха от нея, а шофьорът им — член на организацията — запали колата и си замина. — Добро утро, Гюнтер. — Добро утро, Ибрахим. Това е приятелят ми Манфред. Двамата мъже влязоха в колата му и Гусн веднага потегли. Той огледа непознатия в огледалото. По-възрастен и по-слаб от Бок, с дълбоко хлътнали очи. Бе облечен неподходящо за климата и се потеше като прасе. Ибрахим им подаде пластмасова бутилка с вода. Преди да отпие, непознатият избърса отвора й с носната си кърпа. „Май арабите не ти се струват достатъчно чисти, а?“ — каза си Гусн. Е, в крайна сметка това не го бъркаше. Пътуването до новия лагер им отне около два часа. Гусн нарочно мина по обиколен маршрут, въпреки че за един внимателен наблюдател слънцето отлично показваше посоката. Ибрахим не знаеше какви са познанията на този Манфред и затова благоразумно реши да използва всеки трик, който знаеше. В крайна сметка маршрутът стана толкова увъртян, че само един опитен разузнавач щеше да бъде в състояние да го повтори. Куати бе избрал добро място. Допреди няколко месеца тук се бе помещавал командният център на „Хизбула“. Укритието бе издълбано в склона на хълм и покрито с ламаринен покрив. По него се виждаха малки храсти. Само опитно око, което знаеше какво точно търси, можеше да го забележи, но и това не бе сигурно. „Хизбула“ имаше опит в прочистването на редиците си от шпиони. Покрай входа минаваше черен път, водещ към изоставена ферма. Земята й бе толкова безплодна, че не ставаше дори за отглеждане на опиум и хашиш — главния поминък на местното население. В самата пещера имаше бетонна площадка с площ около сто квадратни метра. Виждаше се дори място за паркиране на коли. Единственият недостатък бе, че при земетресение убежището ставаше напълно уязвимо. А земетресенията в района не бяха рядкост. Гусн спря колата на сравнително скрито място. След като излязоха от нея, той я покри с камуфлажна мрежа. Да, Куати бе намерил добро място. Най-трудното в подобни случаи бе да се избере по-малкото зло. От една страна, колкото по-малко хора знаеха за работата — толкова по-добре. От друга пък, без няколко души за охрана просто бе невъзможно да се върши нещо. Куати бе заложил на десетима от личните си бодигардове — хора, доказали предаността си. Те познаваха Гусн и Бок. Шефът им се приближи да поздрави Манфред. — Това е новият ни приятел — осведоми го Гусн. Човекът огледа внимателно немеца и се отдалечи. — Was gibst hier?* — попита напрегнато Фром. [* Was gibst hier? — Какво има тук? — Бел.прев.] — Това, за което сме дошли — отвърна Гусн на английски, — е доста интересно. Манфред си взе поука. — Kommen sie mit, bitte.* [* Kommen sie mit, bitte. — Елате с мен, моля. — Бел.прев.] Гусн ги поведе към една стена, в която имаше врата. Пред нея стоеше въоръжен часови, който явно вършеше по-добра работа от ключалка. Инженерът му кимна и войникът също кимна отсечено в отговор. Гусн ги въведе в една стая и включи флуоресцентната лампа. В средата се виждаше голяма работна маса, покрита с парче плат. Гусн го махна, без да каже и думичка. Вече се бе уморил от драматизъм. Беше време за работа. — Gott im Himmel!* [* Gott im Himmel! (нем.) — Боже Господи! — Бел.прев.] — Аз също не съм я виждал — призна Бок. — Значи така изглежда. Фром сложи очилата си и огледа механизма в продължение на около минута, преди да вдигне глава. — Проектът е американски, но изработката не — забеляза той. — Кабелите са свързани по друг начин. Устройството е старо. Може би на около тридесет години. О, не, проектът е дори и по-стар, но изработката е скорошна. Електрическата верига е от… шестдесетте или може би началото на седемдесетте години. Съветска ли е? Вероятно от азербайджанските. Гусн почти незабележимо поклати глава. — Израелска? Ist das moglich?* [* Ist das moglich? (нем.) — Възможно ли е? — Бел.прев.] Този въпрос също получи кимване. — Повече от възможно, приятелю. Тя е тук. — Авиационна бомба. Тритият се използва за увеличаване на мощността — от петдесет до шестдесет килотона. Предполагам, че има радар и ударен взривател. Всъщност била е пусната, но не е експлодирала. Защо? — Очевидно въобще не е била зареждана. Всичко, което открихме, е пред вас — отвърна Гусн, впечатлен от познанията на Манфред. Фром пъхна ръка в корпуса на бомбата и пръстите му заопипваха за връзките. — Прав сте. Колко интересно! Последва дълга пауза. — Знаете ли, че вероятно може да бъде поправена… и дори… — Дори какво? — попита Гусн, макар и да знаеше отговора. — Може да бъде реконструирана в експлозивно устройство. — За какво? — попита Бок. — За водородна бомба — отвърна Гусн. — Подозирах, че е така. — Ще бъде ужасно тежка и няма да има нищо общо със съвременния дизайн. Както се казва груба, но ефикасна… — Фром вдигна поглед. — Значи искате да ви помогна да я поправите? — Ще го сторите ли? — попита Гусн. — Преди десет години… не, преди двадесет съм чел и мислил по този въпрос… Как ще бъде използвана? — Това притеснява ли ви? — Нали няма да бъде взривена в Германия? — Разбира се, че не — отвърна раздразнено Гусн. В крайна сметка организацията нямаше какво да дели с Германия, нали? В ума на Бок обаче нещо прищрака. Той затвори очи, за да оформи мисълта си. — Да, ще ви помогна. — И ще бъдете добре заплатен — обеща му Гусн. След момент видя, че е направил грешка, но в крайна сметка тя не бе от значение. — Не върша подобни неща за пари. Да не ме мислите за продажен наемник? — попита с достойнство Фром. — Извинете ме. Не исках да ви обиждам. Но уменията на един учен трябва да бъдат възнаградени. Ние не сме просяци. „Нито пък аз“ — искаше да каже Фром, но благоразумието надделя. Тези хора нямаха нищо общо с аржентинците. Не бяха нито фашисти, нито пък капиталисти. Просто революционери, попаднали в лоша политическа обстановка. Въпреки че Манфред не се съмняваше във финансовите им възможности. Руснаците никога не бяха подарявали оръжието си на арабите. Те го бяха продавали срещу твърда валута. Дори и по времето на Брежнев и Андропов. А щом руснаците не са се срамували от това още докато изповядваха комунизма… значи… — Извинете ме. Аз просто констатирах факта и също не съм възнамерявал да ви обиждам. Знам, че не сте просяци. Вие сте революционери, борци за свобода и за мен ще е чест да ви помогна с каквото мога. — Той махна с ръка. — Моля ви, чувствайте се свободни да ми платите колкото намерите за добре. — „Това сигурно ще е доста повече от мизерните един милион марки.“ — Но, моля ви, разберете, че аз не се продавам за пари. — Удоволствие е да се работи с достоен човек — каза Гусн с радостен поглед. Бок си помисли, че и двамата са започнали доста остро, но си замълча, Той вече подозираше какво точно ще е заплащането на Фром. — И така — обади се отново Гусн. — Откъде ще започнем? — Първо трябва да помислим. Ще ми трябват молив и хартия. — И кой сте вие? — попита Райън. — Бен Гудли, сър. — От Бостън ли сте? — заинтересува се Джак. Акцентът на младежа го издаваше. — Да, сър. От центъра „Кенеди“. Защитих дисертация и вече съм служител на Белия дом. — Нанси? — обърна се Райън към секретарката си. — Директорът го включи във вашата програма, доктор Райън. — Добре, доктор Гудли — усмихна се Джак, — заповядайте. Кларк огледа новия младеж и седна. — Искате ли кафе? — Имате ли без кофеин? — попита Гудли. — Ако искаш да работиш тук, синко, по-добре е да свикнеш с истинските неща. Настанявай се тук. Сигурен ли си, че не искаш? — Да, сър. — Добре. Райън напълни чашата си с кафе и седна зад бюрото. — И така, какво правиш в този замък на загадките? — Казано с две думи — търся си работа. Дисертацията ми се занимава с историята и перспективите на разузнавателните операции. Искам да науча още няколко неща, за да приключа с работата си в „Кенеди“, а също така да разбера дали ставам за разузнаването. Джак кимна. Думите му звучаха познато. — Направен ли ви е инструктаж? — ПСД и СС. Това явно е ново. Вече имах един инструктаж за секретност в „Кенеди“, защото се рових в някои президентски архиви. Освен това част от материалите в Бостън също се класифицират като „секретни“. Дори участвах в екипа, който се занимаваше с кубинската „ракетна криза“. — С доктор Никълъс Бледсоу ли? — Точно така. — Не съм съгласен с всичките му изводи, но не мога да отрека, че изследването беше дяволски добро — вдигна чашата си за поздрав Джак. Гудли бе написал почти половината от тази монография, включително и изводите. — Мога ли да ви попитам с какво точно не сте съгласен? — Действията на Хрушчов бяха напълно безразсъдни. Мисля — пък и в протоколите го пише, — че разполагането на ракетите там е резултат на импулсивен подтик, а не на продължително обмисляне. — Смятам, че грешите. В монографията се сочи, че главната грижа на Съветския съюз са били нашите балистични ракети със среден радиус на действие, разположени в Европа и по-специално в Турция. Логично е да мислим, че действието му е било продиктувано от стремеж да запази равновесието на силите. — Вашата информация не разглежда всички аспекти на въпроса — каза Джак. — Като кои например? — Като разузнавателната информация, която получавахме от Пенковски и другите агенти. Тези документи са все още засекретени и ще останат такива още двадесет години. — Струва ми се, че петдесет години са твърде много. — Разбира се — съгласи се Райън, — но за това си има причини. Част от информацията е… е, не точно в употреба, но може да разкрие сведения, които не бихме желали. — Не мислите ли, че този подход е малко краен? — попита колкото се може по-спокойно Гудли. — Да речем, че тогава сме имали агент с кодовото наименование БАНАН. Добре, той може би вече е умрял от старост, но агент КРУША, вербуван от него, все още работи за нас. Ако руснаците разберат кой е БАНАН, това може да ги наведе на други следи. Освен това трябва да се съобразяваме със системата за предаване на информация. Хората играят бейзбол от сто и петдесет години, но правилата са си същите. По-рано и аз мислех като теб, Бен. Ще разбереш, че повечето от нещата, които правим тук, си имат причина. „Пленник на системата“ — помисли си Гудли. — Освен това сигурно си забелязал, че последните изказвания на Хрушчов доста сериозно противоречат на някои от изводите на Бледсоу. И още нещо. — Да? — Да речем, че през 1961 година Джон Кенеди е имал достоверна разузнавателна информация, че Хрушчов иска да промени системата. През 1958 година той е неутрализирал Червената армия и се е опитвал да реформира партията. Да предположим, че информацията на Кенеди е била изключително достоверна и една птичка му е казала, че ако подложи рамо, промените ще станат още през шестдесетте години. Та това е „гласността“ цели тридесет години по-рано! Да речем, че всичко се е случило точно така и президентът го е провалил, защото по политически причини е решил да не подкрепя Никита… Което означава, че шестдесетте години са една голяма грешка. Виетнам и всичко останало — просто гигантски провал. — Не ви вярвам. Аз преглеждах президентските архиви. Това не съответства на всичко, което… — Съответствие в политиката? — прекъсна го Райън. — Е, това вече е революционен възглед. — Нима твърдите, че всичко това се е случило? — Това беше само хипотеза — каза Джак. „По дяволите — помисли си той. — Информацията е известна на всички. Но никой не си е направил труда да върже нещата едно с друго.“ Това бе проява на по-голям и сериозен проблем. Но частта, която го безпокоеше, бе в тази сграда. „Е, нека с историята се занимават историците… докато някои ден не реша да се присъединя към тях. И кога ще дойде този ден, Джак?“ — Никой няма да го повярва. — Повечето от хората мислят, че Линдън Джонсън е загубил изборите в Ню Хампшир заради настъплението Тет във Виетнам. Добре дошъл в разузнаването, доктор Гудли. Знаеш ли защо е толкова трудно да се разпознае истината? — Защо? — Защото съвсем не е лесно да усетиш, че нещо те хапе отзад. — А разпадането на Варшавския договор? — Правилна забележка — съгласи се Райън. — Имаше стотици признаци, но никой от нас не успя да го предвиди. Е, в интерес на истината много млади служители в ДР — Дирекцията по разузнаване — обясни без нужда Джак, което се стори на Гудли като опекунство — тръбяха за това, но шефовете на отдели го потулиха. — А вие, сър? — Ако директорът се съгласи, можем да ти покажем част от информацията по въпроса. Всъщност по-голямата част. Болшинството от нашите агенти и офицери също се провалиха. Всички можехме да се представим по-добре и това се отнася както за мен, така и за останалите. Ако имаме слабост, то тя е, че твърде много се вглеждаме в нещата. — Виждате дърветата, но не и гората? — Точно — призна Райън. — Това е най-голямата клопка в занаята, но въпреки че знаем за нея, често не успяваме да я избегнем. — Предполагам, затова са ме пратили тук — каза Гудли. Джак се усмихна. — По дяволите, аз май започнах по същия начин. Добре дошъл на борда, доктор Гудли. Откъде искаш да започнеш? Бен вече знаеше отговора на въпроса. Ако Райън не можеше да се досети, то грешката си бе негова. — И откъде ще вземете компютрите? — попита Бок, когато Фром се отдалечи на безопасно разстояние. — Вероятно от Израел, но може и от Йордания или Турция — отвърна Гусн. — Ще ви излезе доста скъпичко — предупреди го Бок. — Вече проверих цените на компютрите и резервните части. Вярно, че са скъпи. „Но не чак толкова“ — добави наум Гусн. Той разполагаше с парични суми, които щяха да размътят ума на този неверник. — Ще видим какво ще поиска нашият приятел. Но каквото и да е, ще го намерим. > 13. > ХОД „Защо приех този пост?“ Роджър Дърлинг бе горд човек. Преминал през загубата на почти сигурно сенаторско място, станал най-младият губернатор в историята на Калифорния, той знаеше, че гордостта е порок, но сладък, когато има защо. „Можех да изчакам няколко години, да вляза в Сената и сам да прокарам пътя си към Белия дом. А сега какво? Осигурих изборната победа на Фаулър в замяна на… това?“ „Това“ беше самолет номер две — кодово наименование за машината, с която пътуваше вицепрезидентът. Очевидният контраст със самолет номер едно бе поредният повод за шеги с теоретично втория по значимост пост в Съединените щати. Джон Нанс Гарнър* духовито го бе окачествил като „плювалник“. Според Дърлинг цялата вицепрезидентска институция бе грешка, допусната от бащите на конституцията. Но положението определено се бе подобрило. Според първоначалния проект вицепрезидент е трябвало да става загубилият в президентските избори кандидат. Предполагало се е, че той патриотично ще заеме мястото в правителството на съперника си и ще ръководи Сената, забравяйки дребните политически дрязги в името на родината. Наивността на Джеймс Медисън** си оставаше загадка дори и за историците, но грешката бързо била премахната още с дванадесетата поправка на конституцията от 1803 година. Явно дори и по времето, когато джентълмените, извикали се един друг на дуел, са се наричали „сър“, хората не са могли да бъдат толкова благородни. И така законът бе променен, за да превърне вицепрезидента от разгромен противник в придатък. Фактът, че толкова много вицепрезиденти са успявали да заемат върховния пост, бе по-скоро случайност. А обстоятелството, че са се справили добре с него — като Теодор Рузвелт, Андрю Джонсън, Хари Труман, — направо не бе за вярване. [* Джон Нанс Гарнър (1868–1967) — вицепрезидент на САЩ от Демократическата партия (1933–1941). — Бел.прев.] [** Джеймс Медисън (1751–1836) — конгресмен и четвърти американски президент (1809–1817). — Бел.прев.] Във всеки случай Дърлинг никога нямаше да има такава възможност. Боб Фаулър бе както физически, така и политически здрав. Също както и предшествениците си от… Айзенхауер насам. Дърлинг се зачуди дали не бърка. Може би дори ФДР*? Важната, почти равнопоставена роля, която Картър отреди на вицепрезидента Уолтър Мондейл, бе забравена. Фаулър вече нямаше нужда от Дърлинг. Президентът ясно го показваше. [* ФДР — инициали на тридесет и втория американски президент Франклин Делано Рузвелт. — Бел.прев.] И така Дърлинг се занимаваше с незначителни — дори не второстепенни — задължения. Фаулър летеше съвсем сам в приспособен за нуждите му „Боинг 747“. Роджър Дърлинг получаваше някои от свободните самолети — в случая VC-20B „Гълфстрийм“, който се използваше едва ли не от всеки. С тях летяха сенатори и конгресмени, ако участваха в необходимите комисии или пък ако президентът бе решил да ги поласкае. „Ставаш дребнав — каза си Дърлинг. — А щом си дребнав, значи се принизяваш до нивото на глупаците, с които трябва да се занимаваш.“ Грешката му бе голяма почти колкото тази на Медисън, мислеше си вицепрезидентът, докато самолетът му кацаше. В надеждата си, че един политик може да сложи страната над собствените си амбиции, Медисън бе оптимист. А постъпката на Дърлинг бе глупава, защото не отчиташе политическата действителност. Фактът, че разликата между президента и вицепрезидента е доста по-голяма, отколкото между Фаулър и който и да е председател на комисия в Сената или Конгреса, просто му бе убягнал. За да върши работата си, президентът трябваше да контактува с Конгреса, но не и с вицепрезидента си. Как бе позволил да се озове в такова положение? Дърлинг изръмжа учудено, въпреки че си задаваше въпроса поне за хиляден път. Трябва да е било от патриотизъм, но не от политическата му версия. Той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която и двамата с Фаулър щяха все още да бъдат губернатори. Единствената му награда — назначаването на Чарли Алден за съветник по националната сигурност — бе отишла на вятъра. Самото присъствие на Чарли променяше облика на кабинета. И сега Роджър трябваше да се задоволи с мръсната работа. Да произнася речи, които никога не влизаха в новините — за разлика от членовете на кабинета. Речи, които да поддържат вярата в партията на президента. Речи, с които прокарваше нови идеи — обикновено лоши и рядко негови — и след които чакаше гръмотевицата да тресне него вместо президента. Днес щеше да говори за важността от увеличаването на данъците за запазването на мира в Близкия изток. „Прекрасна политическа възможност“ — помисли си той. Роджър Дърлиш щеше да говори пред влиятелни бизнесмени в Сейнт Луис. Аплодисментите ще са оглушителни! Но той бе приел поста с обещанието да изпълнява задълженията си. Ни ма ако не ги изпълняваше, положението му щеше да се промени? Самолетът се заклатушка покрай хангара и различните други машини. Тук бе и „Боинг 747“ — НВКПИП — Национален въздушен команден пункт при извънредно положение, известен още като „Нийкап“ или „Самолета на страшния съд“. Той винаги се намираше най-много на два часа път от президента. Особено сложно ставаше, когато президентът лети за Русия или Китай. По време на евентуална ядрена криза самолетът бе единственото сигурно място за президента. Но този проблем май че вече не съществуваше. Дърлинг видя, че от боинга излизаха и влизаха хора. Бюджетът му още не бе спрян — все пак той представляваше част от президентския флот — и стоеше в постоянна готовност за излитане. Роджър се зачуди колко ли време ще измине, докато и това се промени. Както и всичко останало. — Готови сме за излитане. Закопчахте ли колана си, сър? — попита го сержантът стюард. — И още как. Хайде да потегляме — отвърна с усмивка Дърлинг. Той знаеше, че на самолет номер едно пътниците обикновено не закопчаваха коланите си, за да покажат, че са уверени както в машината, така и в екипажа. Още едно от доказателствата, че самолетът му бе втора класа. Вицепрезидентът не можеше да изкрещи на сержанта за това, че си гледа работата, пък и в неговите очи Роджър Дърлинг бе важна персона. Вицепрезидентът си помисли, че сержантът се държи по-достойно от повечето политици. Но това не бе толкова странно, нали? — Излитаме! — Пак ли? — попита Райън. — Да, сър — отвърна му гласът по телефона. — Добре, дайте ми пет минути. — Да, сър. Райън допи кафето си и отиде в кабинета на Кабът. Присъствието на Гудли там го изненада. Младежът се държеше на почетно разстояние от пурата на директора и Джак си помисли, че Маркъс прекалява с имитирането на Патън или каквото там си мислеше, че прави. — Какво има, Джак? — КАМЕЛОТ — отвърна Джак, без да крие раздразнението си. — Тарикатите от Белия дом отново се правят на ударени. Искат пак да отида вместо тях. — Е, ти май нямаш много работа. — Сър, говорихме по този въпрос само преди два месеца. За хората от Белия дом е важно да… — Президентът и помощниците му са заети с нещо — обясни му уморено директорът. — Сър, тези неща се планират със седмици напред. Вече четвърти пореден път… — Знам, Джак. Райън не отстъпи: — Директоре, някой трябва да им разясни важността на мероприятието. — Опитах се, по дяволите — не му остана длъжен Кабът и Джак знаеше, че говори истината. — А опитахте ли да предадете съобщението си чрез държавния секретар Талбът или може би чрез Денис Банкър? — попита Джак. „Тях поне президентът ги слуша“, добави мислено той. Но Кабът разбра подтекста. — Виж, Джак, не можем да заповядваме на президента. Можем само да го съветваме и той не е длъжен да се съобразява с нас. Както и да е, чух, че си доста добър в упражнението. Денис обича да играе с теб. — Чудесно, сър, но работата ми е съвсем друга. Дали поне четат бележките, които водим? — Чарли Алден ги четеше. Предполагам, че и Лиз Елиът го прави. — Обзалагам се, че е така — забеляза ледено Райън, без да се съобразява с присъствието на Гудли. — Сър, това е безотговорно. — Мисля, че малко преувеличаваш, Джак. — А аз мисля, че е малко истина, директоре — отвърна Райън, като се мъчеше да не избухне. — Мога ли да попитам какво означава КАМЕЛОТ? — намеси се Бен Гудли. — Игра — отвърна Кабът. — Обикновено се тренира овладяване на кризисни ситуации. — О, като „Сага“ и „Глобъл“? — Точно така — отвърна Райън. — Президентът никога не я играе. Причината е, че не можем да си позволим изтичане на информация за решенията му в определени ситуации. Похватът е малко византийски, но винаги е било така. Неговото място се заема от съветника по националната сигурност или друг служител на администрацията. След това те трябва да докладват на президента как е протекло всичко. Само че президентът Фаулър не иска да си създава главоболия и сега подчинените му започват да действат по същия глупав начин. Джак бе толкова гневен, че използва думите „глупав“ и „президент Фаулър“ в едно изречение. — Наистина ли е нужна? — попита Гудли. — Звучи ми като анахронизъм. — Имаш ли застраховка за кола, Бен? — попита Джак. — Разбира се. — А катастрофирал ли си някога? — Не и по моя вина — отвърна Гудли. — Тогава защо си правиш застраховка? — попита Джак и сам отговори: — Защото е подсигуряване, нали? Не очакваш, не искаш да ти потрябва, но харчиш пари — в този случай време, защото може да ти потрябва. Президентският стипендиант махна с ръка. — Хайде, хайде, това е нещо съвсем различно. — Точно така. Губиш само колата си. — Джак спря проповедта — Добре, директоре, аз изчезвам за останалата част от деня. — Предложението и оплакванията ти са отбелязани, Джак. Ще им ги съобщя при първа възможност. А, преди да тръгнеш, исках да те питам за НИИТАКА… Райън спря сепнато и погледна към Кабът. — Сър, господин Гудли не трябва да чува тази дума, а още по-малко да знае за случая. — Сега не обсъждаме случая по същество. Кога ще бъдат готови хората от долните етажи… — „Добре, че не каза МЕРКУРИЙ“, помисли си Джак — за, модификационните операции. Искам да бъда държан в течение. — Шест седмици. Дотогава ще трябва да прилагаме методиките, които обсъждахме по-рано. Директорът на Централното разузнаване кимна. — Чудесно. Белият дом е много заинтересован от въпроса, Джак. Всички можем само да спечелим. — Радвам се да го чуя, сър. До утре — каза Джак и излезе. — НИИТАКА? — попита Гудли, след като вратата се затвори. — Звучи японско. — Съжалявам, Гудли. Трябва да забравиш думата при първа възможност. Кабът я бе споменал само за да напомни на Джак длъжността си, и по-добрата част от него вече съжаляваше за лекомислието. — Да, сър. Мога ли да ви задам един страничен въпрос? — Разбира се. — Слуховете говорят, че Райън е много добър професионалист. Вярно ли е? Кабът загаси останалата част на пурата за огромно облекчение на госта си. — Има доста заслуги. — Наистина ли? Всъщност вече съм чувал за това. Целта на пребиваването ми тук е да изследвам личностите, които влияят върху решенията. Имам предвид, как точно човек израства в работата тук? Доколкото знам, Райън го е сторил със светкавична бързина. Ще ми бъде интересно да науча как го е постигнал. — Като е направил повече правилни, отколкото грешни ходове. Освен това е участвал в операции, които дори на мен ми се струват невероятни — обясни Кабът след кратък размисъл. — Но това в никакъв случай не бива да излиза от сградата, доктор Гудли. — Разбрано, сър. Мога ли да видя личното му досие? Директорът учудено повдигна вежди. — Всичко, което научаваш тук, е секретно. Ако се опиташ да напишеш или публикуваш нещо… — Извинете, но знам това, сър. Всичко, което ще напиша, подлежи на рецензиране от съображения за секретност. Подписал съм декларацията. За мен е важно да проследя значението на индивида в управлението. Мисля, Райън е идеалният обект за изследване. В крайна сметка именно за това съм пратен тук от Белия дом — подчерта Гудли. — Трябва да им докладвам за резултатите от проучването си. Кабът замълча за момент. — В такъв случай предполагам, че всичко е наред. Колата на Райън пристигна пред Речния вход на Пентагона. Посрещна го сержант от авиацията, който го преведе през металния детектор. След две минути вече се намираха в една от подземните стаи на най-грозната от всички официални сгради. — Здрасти, Джак — поздрави го от другия край на стаята Денис Банкър. — Господин министър — кимна към него Джак и седна в стола на съветника по националната сигурност. Играта започна незабавно. — Какъв е проблемът? — Освен че Лиз Елиът отказа да ни удостои с присъствието си ли? — цъкна с език министърът на отбраната, но веднага стана сериозен. — Един от кръстосвачите ни в Източното Средиземноморие е нападнат. Информацията все още е оскъдна, но корабът е с големи поражения и вероятно потъва. Ще има много жертви. — Какво точно знаем? — попита Джак, включвайки се в играта. Той закачи на ризата си цветен етикет с име, обозначаващо ролята му. Картичката, висяща от тавана над стола му, имаше същото предназначение. — Твърде малко — отвърна Банкър и вдигна поглед, за да види влизащия в стаята флотски лейтенант. — Сър, американският кораб „Кид“ съобщи, че преди пет минути в резултат на тежка авария „Вали Фордж“ е експлодирал и потънал. Оцелели са не повече от двадесет човека. Спасителните операции са в ход. — Какви са причините за загубата? — попита Райън. — Неустановени, сър. По време на инцидента „Кид“ се е намирал на тридесет мили от „Вали Фордж“. Командирът на Шести флот е привел всичките си кораби в пълна бойна готовност. Самолетоносачът „Теодор Рузвелт“ изпраща самолет за оглед на района. — Познавам командира на авиокрилото на „Теодор Рузвелт“ — Роби Джексън — каза Райън, без да се обръща към никого. Всъщност това нямаше значение, тъй като в момента „Теодор Рузвелт“ се намираше край Норфолк, а Роби се подготвяше за следващия си курс. Имената във военната игра бяха символични, а индивидуалните качества на хората нямаха значение, тъй като се предполагаше, че са фиктивни. Но ако всичко това се случваше в действителност, командирът на авиокрилото на „Теодор Рузвелт“ Роби Джексън пръв щеше да вдигне самолета си във въздуха. Не биваше да се забравя, че тази игра всъщност бе адски сериозна. — Каква е предварителната ни информация — попита Джак, тъй като не помнеше добре сценария. — ЦРУ съобщава за вероятен бунт на части от Червената армия в Казахстан. Освен това за безредици в морските бази в Съветския съюз — отвърна флотският капитан, който четеше сценария. — Има ли някакви съветски части в близост до „Вали Фордж“? — попита Банкър. — Вероятно подводница — отвърна флотският офицер. — Спешно съобщение — изпращя високоговорителят на стената. — Американският кораб „Кид“ докладва, че току-що е унищожил ракета земя-земя с помощта на системите си за близък бой. Повредите му са незначителни. Жертви няма. Джак стана и отиде до кафе-машината, за да си налее една чаша. Усмихна се. „Тези игри си ги бива“ — помисли си той. Наистина му харесваха. Освен това бяха реалистични. Откъсваха го от монотонното ежедневие, поставяха го в някаква стая и му даваха оскъдна и объркана информация, така че да не знае какво, по дяволите, става. В онази стара шега имаше известна доза истина: „По какво военните игри приличат на гъбите? — И двете се държат в тъмни помещения и се торят с лайна.“ — Сър, получихме съобщение по „горещата линия“… „Добре — помисли си Райън. — Днес наистина ще си поиграем. Сигурно Пентагонът е писал сценария. Да видим дали все още можем да взривим света…“ — Още бетон? — попита Куати. — Много повече — отвърна Фром. — Всяка от машините тежи по няколко тона. Трябва да се закрепи изключително стабилно. Помещението също трябва да е стабилно и почти херметически изолирано. Необходима е болнична чистота. Не, трябва да е много по-чисто и от най-чистата болница, която сте виждали. — „Е, не по-чисто от немска болница, разбира се.“ — Освен това е нужно електричество. Ще ни трябват три големи генератора и поне две ПИЕ-та… — Какво? — попита Куати. — Постоянни източници на енергия — обясни Гусн. — Единият от генераторите, разбира се, трябва да работи непрекъснато. — Точно така — съгласи се Фром. — Като имаме предвид, че операцията е доста примитивна, ще се постараем да не използваме повече от една машина наведнъж. Основният проблем с електричеството е да имаме сигурна верига. Така че ще използваме ПИЕ, за да се застраховаме от аварии. Компютърните системи са изключително чувствителни. Освен това — продължи Фром — ще са необходими обучени работници. — Това ще е доста трудно. Усмивката на немеца учуди всички присъстващи. — Не чак толкова. Ще е по-лесно, отколкото предполагате. — Наистина ли? — попита Куати. „Нима този неверник има и хубави новини?“ — Ще ни трябват поне петима добре обучени мъже, но съм сигурен, че ги имате. — И къде са? В района няма нито една работилница, така че… — Разбира се, че има. Нима хората тук не носят очила? — Но… — Точно така! — възкликна удивено Гусн. — Вижте — обясни Фром на Куати, — степента на точност, която ни е нужна, не е по-различна от необходимата за изработване на лещи. Освен това машините почти не се различават една от друга с изключение на размерите. Ние просто се опитваме да оформим точно определени вдлъбнатини в твърд материал. Атомните бомби изискват прецизни параметри. Същото е и с лещите за очила. Нашият обект е по-голям, но принципите са идентични. С помощта на машините работата няма да е толкова трудна, колкото изглежда. И така, можете ли да ми намерите нужните хора? — Няма да е проблем — отвърна Куати, без да показва раздразнението си. — Трябва да бъдат изключително умели — каза Фром като учител, наставляващ младите си питомци. — Най-добрите, които можете да намерите. За предпочитане е да са учили в Германия или Англия. — Възниква проблем със секретността — каза тихо Гусн. — Така ли? И защо? — попита Фром с престорено удивление, което събеседниците му взеха за арогантност. — Прав сте — съгласи се Куати. — Другото, което ще ни трябва, са маси за инструментите. „Още толкова“ — каза си капитан трети ранг Уолтър Клагет. След още четиридесет и пет дни американската подводница „Мейн“ щеше да изплава край пролива Хуан де Фука. Там щеше да бъде взета на буксир и откарана до Бангор, където я очакваше Синият екипаж за следващия патрул. „И нито минута по-малко.“ Приятелите наричаха Уолтър Клагет „Холандеца“. Прякорът му беше излязъл още в морската академия, но Уолтър вече не си спомняше точно защо. Клагет бе чернокож тридесет и шест годишен офицер. Точно преди отплаването му съобщиха, че има реални шансове за предсрочно повишение и командирски пост на подводница. Това беше добре. Двата му опита за брак завършиха с провал — нещо, често срещано при подводничарите. За щастие нямаше деца и сега службата изпълваше целия му живот. Той предпочиташе да прекарва времето си в морето, вместо да се забавлява на плажовете. Да плава, да управлява величествена бойна подводница в „тъмни води“ бе най-хубавото нещо на света за Уолтър Клагет. Приятелството на смели мъже, уважението, спечелено в най-трудната професия, способността да предвижда правилния ход във всяка ситуация, почивката в каюткомпанията, отговорността да ръководи хората си — Клагет обичаше всеки нюанс на работата. Не можеше да понася единствено командира. „Как, по дяволите, капитан Хари Рикс се е издигнал толкова високо?“ — запита се той поне за двадесети път през последната седмица. Не можеше да отрече, че Рикс е брилянтен специалист. Той бе в състояние да проектира атомния реактор на подводница върху лист хартия или дори да начертае схемата в главата си. Знаеше подробности за подводните лодки, които проектантите сигурно не бяха и сънували. Можеше да обсъжда детайлите на перископа заедно с оптическите експерти на флота. Познаваше сателитните връзки по-добре от НАСА или който и друг, по дяволите, да управляваше тази програма. Със сигурност разбираше повече от морски балистични ракети „Трайдънт“ II D-5 от всеки специалист в отдела за ракетни системи в „Локхийд“. Само преди две седмици по време на обяд Рикс бе цитирал цяла страница от наръчника по поддръжка на ракетите. От техническа гледна точка капитанът на „Мейн“ сигурно бе най-добре подготвеният офицер във флота на Съединените щати. Хари Рикс бе квинтесенция на атомния флот. Като инженер просто нямаше равен на себе си. Техниката бе в кръвта му. Клагет също бе добър, но знаеше, че никога няма да достигне нивото на Хари Рикс. „Но за сметка на това не разбира нищо от подводници и подводничари“ — каза си мрачно помощник-капитанът. Фактът, че Рикс не знае основните правила на моряшката солидарност, бе колкото печален, толкова уверен. — Сър — каза тихо Клагет, — той е много добър началник. Млад, но умен. — Не може да контролира хората си — отвърна Рикс. — Не ви разбирам, капитане. — Тренировъчните му методи не са такива, каквито трябва да бъдат. — Може би подходът му е нетрадиционен, но той намали времето за презареждане с цели шест секунди. Торпедата са напълно функционални. Отделението работи като хронометър. Какво повече можем да искаме от него? — Аз не искам. Аз изисквам. Аз заповядвам. Очаквам заповедите ми да се изпълняват стриктно. По единствения правилен начин. Така и ще бъде — каза Рикс със заплашително тих глас. Нямаше смисъл да се спори с капитана по подобни въпроси. Особено когато ги поставя по такъв начин. Но Клагет бе помощник-капитан и работата му бе да застава между екипажа и командира, още повече, когато последният греши. — Сър, позволете ми да не съглася с вас. Мисля, че трябва да държим на резултатите, а те са чудесни. Добрият началник е с широки разбирания и това момче е точно такова. Ако го порицаете, ефектът ще е отрицателен както за него, така и за цялото отделение. — Помощник, очаквам подкрепа от всичките си офицери и най-вече от теб. Клагет се изправи в стола си, сякаш бе получил шамар. Въпреки това се опита да говори спокойно. — Капитане, имате пълната ми подкрепа и лоялност. Но аз не съм робот. От мен се изисква да посочвам различните възможности за работа. Поне така са ме учили — прибави той. Клагет съжали за последното изречение още преди да го е изрекъл, но то сякаш само излезе от устата му. Тясната каюта на капитана сякаш се стесни още повече. „Доста глупаво от твоя страна, капитан трети ранг Уолтър Мартин Клагет“ — помисли си с каменно изражение Рикс. — Ще проведем учение с реактора — каза Рикс. — Ново ли? Толкова скоро? „За бога, последното бе направо ИДЕАЛНО. Почти идеално — поправи се Клагет. — Момчетата можеха да спестят още десетина-петнадесет секунди.“ Въпреки че помощник-капитанът не знаеше откъде щяха да ги вземат. — Ефективността се постига с ежедневни тренировки, помощник. — Наистина, сър, но момчетата вече са ефективни. Имам предвид, че ПСРР, която проведохме с капитан Росели, преди да ни напусне, почти изравни рекорда на ескадрата, а с последното упражнение подобрихме предишното. — От екипажа трябва да се изискват по-добри резултати от постигнатите. Така уменията постоянно нарастват. На следващата ПСРР искам нов ескадрен рекорд, помощник. „Иска ескадрен рекорд, световен рекорд, може би и грамота, подписана от Бога — помисли си Клагет. — Нещо повече, иска рекорд в досието си.“ Вътрешният телефон иззвъня. Рикс го вдигна. — Капитанът слуша… Да, идвам веднага. Сонарът е прехванал нещо — каза той, след като затвори телефона. Клагет излетя през вратата, а капитанът го последва. — Какво е? — попита Клагет. Освен, че бе помощник-капитан, той отговаряше и за тактическите операции. — Отне ми две минути, докато го уловя — докладва дежурният на сонара. — Много слаб контакт. Мисля, че е клас 688. Движи се на курс нула-девет-пет. Сега контактът е ясен, сър. — Искам да видя всичко отначало — заповяда Рикс. Операторът застана пред друг екран, тъй като по неговия все още личаха отметките от маркера, които не искаше да изтрива. — Ето тук, капитане. Виждате ли, контактът е изключително слаб… Тук вече сигналите станаха по-силни и тогава ви се обадих. Капитанът посочи с пръст екрана. — Трябваше да си го прихванал още тук, старшина. Изгубил си цели две минути. Следващия път си отваряй очите по-добре. — Тъй вярно, сър. Какво друго можеше да отговори един двадесет и три годишен старшина? Рикс излезе от сонарната кабина. Клагет го последва, като не забрави да потупа оператора насърчително по рамото. „По дяволите, капитане!“ — Курс две-седем-нула, скорост пет възела, дълбочина сто и петдесет метра. Намираме се под слоя — докладва дежурният офицер. — Поддържаме контакт със „Сиера-11“, която е с курс едно-девет-пет. Огневият екип е готов. Имаме торпеда в първа, трета и четвърта тръба. Втора е празна заради профилактика. Шлюзовете са затворени, тръбите са сухи. — Кажи ми нещо повече за „Сиера-11“ — заповяда Рикс. — Директен контакт. Намира се под нивото на температурната амплитуда, точното разстояние все още не е установено. — Какво е състоянието на водата? — На повърхността е напълно спокойно. Термоклинът както обикновено е на около тридесет метра дълбочина. Водата около нас е в добро изотермично състояние. Чудесни условия за работа на сонара. — Първоначални сведения за „Сиера-11“. Разстоянието между нас е над девет хиляди метра — обади се мичман Шоу. — „Контрол“, тук „Сонар“. Според нас „Сиера-11“ определено е клас 688, американска атакуваща подводница. Вероятната й скорост е около четири надесет-петнадесет възела, сър. — Охо! — забеляза Клагет към Рикс. — Прехванали сме „Лос Анжелис“ на повече от девет километра. Някой май ще яде бой заради това… — „Сонар“, тук „Контрол“. Искам информация, а не предположения — каза Рикс. — Капитане, той се справи чудесно, като улови сигнала сред толкова много шум — обади се много тихо Клагет. През лятото в залива на Аляска бъкаше от риболовни кораби и китове. Те вдигаха много шум и затрудняваха работата на хидроакустиците. — Дежурният оператор е дяволски добър. — Плаща му се, за да е добър, помощник. Никой не получава медали само защото си вършиш работата. Искам по-късно отново да прегледам информацията, за да проверя дали не е пропуснал нещо. „При повторна проверка и баба ми може да открие нещо“ — помисли — си Клагет. — „Контрол“, тук „Сонар“. Долавям слаб шум от винт… Струва ми се, че скоростта е четиринадесет възела плюс-минус един, сър. — Чудесно. Така е по-добре, „Сонар“. — Капитане… може би е по-близо от девет хиляди… не много, малко по-близо. Екипът за проследяване го потвърждава… разстояние осем хиляди и петстотин метра, вероятен курс три-нула-пет — докладва Шоу, очаквайки избухването на капитана. — Значи сега не е на девет хиляди метра? — Тъй вярно, сър, по-скоро на осем хиляди и петстотин. — Обади ми се, когато пак си промениш мнението — отвърна Рикс. — Намалете скоростта на четири възела. — Скоростта свалена на четири възела — отвърнаха от машинното. — Ще го оставим да ни подмине ли? — попита Клагет. — Точно така — кимна капитанът. — Имаме готовност за стрелба — обади се офицерът от огневия екип. Клагет погледна часовника си. Не можеше да стане по-бързо. — Много добре. Радвам се да го чуя — отвърна Рикс. — Скоростта е четири възела. — Хванахме го на мушка. „Сиера-11“ се намира на две-нула-едно. Разстояние осем хиляди и шестстотин метра. Курс три-нула-нула. Скорост петнадесет възела. — Вече е мъртъв — каза Клагет. „Разбира се, той ни улесни с голямата си скорост.“ — Вярно. Това ще стои доста хубаво в дневника за патрула. — Става опасно — забеляза Райън. — Ситуацията съвсем не ми харесва. — Нито пък на мен — съгласи се Банкър. — Предлагам да пуснем в действие бойната група „Теодор Рузвелт“. — Съгласен съм, ще посъветвам президента. Райън вдигна слушалката. Според правилата на играта президентът трябваше да се намира някъде над Тихия океан в самолет номер едно, на връщане от неназована тихоокеанска държава. Решението на президента трябваше да бъде взето от комисия, намираща се в друга стая на Пентагона. Джак даде препоръката си и зачака отговора. — Само при самозащита, Денис. — Глупости — каза тихо Банкър. — Той се вслушва в съветите ми. Джак се усмихна. — Съгласен съм, но този път е по-различно. Не трябва да предприемаме нападателни действия. Ще действаме само в защита. Министърът по отбраната се обърна към дежурния офицер: — Предай съобщението на „Теодор Рузвелт“. Кажи им, че очаквам пълна бойна готовност и въздушни патрули. Искам да ми се докладва за всичко, приближаващо се в зоната над двеста мили. Ако някой влезе в този кръг, командирът на бойната група е свободен да действа по свое усмотрение. За подводници границата е петдесет и пет мили. Ако някой я наруши — да се унищожи. — Оригинално решение — каза Джак. — Все пак „Вали Фордж“ бе нападнат. Според последните сведения това бе станало при внезапна атака на съветска ракетна подводница. Изясни се, че части от руския флот действат на своя глава или поне не се подчиняват на Москва. И тогава положението стана още по-лошо. — Съобщение по „горещата линия“. Преди малко е бил нападнат руски стратегически ракетен полк, въоръжен с ракети СС-18, базиран в Средна Азия. — Заповед за излитане на всички готови за това бомбардировачи! Джак, съобщи на президента какво съм наредил. — Връзката пропадна — обади се високоговорителят на стената. — Радиовръзката със самолет номер едно е изгубена. — Искам още информация! — обади се Джак. — Не знаем нищо повече, сър. — Къде се намира вицепрезидентът? — На борда на втория „Нийкап“ — шестстотин мили южно от Бермудските острови. „Нийкап-1“ лети на четиристотин мили пред самолет номер едно и се подготвя за кацане в Аляска. Там президентът трябва да се прехвърли в него. — Достатъчно близко до Русия, за да ги засекат… но е малко вероятно… не ги очакват — заразмишлява на глас Банкър. — Освен ако не се натъкнат на съветски кораб с ракети земя-въздух… Вицепрезидентът временно поема управлението. — Сър… — Аз трябва да взема това решение, Джак. Президентът е или извън обсега ни, или собствените му системи за свръзка не работят… Министърът на отбраната обявява, че вицепрезидентът поема командването, докато връзката с президента се възстанови чрез необходимата за случая кодова дума. Нареждам БОЙНА ГОТОВНОСТ — ЕДНО на собствена отговорност. „Една от заслугите на Денис Банкър — помисли си Райън — е, че никога не спира да се бори.“ Той вземаше решения и ги отстояваше докрай. И повечето пъти, както и в случая, бе прав. Досието на Райън бе дебело повече от десет сантиметра. Гудли бе сам с него в малкия си кабинет на седмия етаж. Студентските години на Райън изглеждаха впечатляващо — особено докторатът му по история в Джорджтаунския университет. Е, Джорджтаун не бе Харвард, но се ползваше със заслужена репутация. Първата му работа в управлението бе по университетската програма на адмирал Джеймс Гриър. А първият му доклад — „Агенти и агенции“ — се занимаваше с проблемите на тероризма. Гудли си помисли, че съвпадението е доста странно, особено ако се имаха предвид следващите събития. Документите на Райън, свързани с Лондон, заемаха шестдесет страници Състояха се главно от полицейски рапорти и снимки. Гудли започна да си води бележки. Първото, което написа, бе: „Каубой.“ „Да се хвърлиш ей така надолу с главата“ — каза си младежът. Двадесет минути по-късно той вече беше прочел резюмето от втория доклад на Райън за ЦРУ. В него уверено се твърдеше, че тероризмът никога няма да има почва в Америка. Няколко дни по-късно терористите бяха нападнали семейството на Райън. „Тук май си сбъркал, а, Джак?“ — цъкна с език Гудли. Макар че всички го смятаха за умен, той явно също правеше грешки… По време на работата си в Англия също бе допуснал няколко. Не бе предвидил, че Черненко ще наследи Андропов. Въпреки това бе предсказал завземането на властта от Нармонов далеч преди всички останали. Освен Кантровиц в Принстън, разбира се, който отдавна бе убеден в качествата на Андрей Илич. Гудли си спомни, че по това време бе още в колежа. Тогава спеше с онова момиче от Уелсли — Дебора Фрост… „Какво ли е станало с нея?“ — Мамка му… — прошепна след няколко минути Бен. — Мамка му… Съветската ракетна подводница „Червеният октомври“ е… аварирала. И Райън пръв го е заподозрял… Райън, аналитик в станция Лондон, е… Провел операция в морето! Убил руски моряк. Отново се е проявил като каубой. Не е могъл просто да арестува човека, а е трябвало да го застреля като на кино… „По дяволите! Авария в руска атомна подводница ракетоносец… И всички са си замълчали… О, по-късно лодката е потънала.“ След това отново се е върнал за няколко месеца в Лондон, преди да се прибере у дома и да се превърне в специален и безспорен наследник на Гриър. Следва някаква интересна работа с военните… „Не може да бъде. Председателят на КГБ — загинал при самолетна катастрофа…“ Сега вече Гудли сериозно се зае да си води бележки. Лиз Елиът сигурно не знаеше и думичка по въпроса. „Не търсиш информация, която да изтъква заслугите на Райън“ — напомни си той. Разбира се, Елиът не му го бе казала направо, но от думите й ясно личеше, че иска точно това… „Или поне така си мисля“ — поправи се Гудли. И изведнъж разбра в колко опасна игра се е забъркал. „Райън убива хора.“ Той бе застрелял най-малко трима. Но, от друга страна, не правеше впечатление на такъв. В крайна сметка животът не бе уестърн. Хората не се разхождаха по улиците с пистолет в ръка. Гудли не потръпна, но си каза, че с Райън човек трябва да бъде внимателен. Бен никога досега не бе срещал човек, убивал други хора. Не бе толкова наивен, че да смята Райън за герой или нещо повече от себе си, но все пак си взе бележка. По времето около смъртта на Джеймс Гриър в досието на Райън имаше празноти… Май точно тогава беше цялата шумотевица около Колумбия. Бен си записа още нещо. В този период Райън е бил заместник-директор на ЦРУ. Но след избирането на Фаулър и оставките на съдия Артър Мур и Робърт Ритър Сенатът е избрал Райън за заместник-директор на Централното разузнаване. И толкова. Гудли затвори професионалния раздел и погледна в частта, отнасяща се до личния живот и финансовото положение на Райън. — Лоша работа… — каза Райън с двадесетминутно закъснение. — Мисля, че си прав. — Твърде късно. Къде сбъркахме? — Не съм сигурен — отвърна Банкър. — Кажи на „Теодор Рузвелт“ да спре огъня и дори да се оттегли. Райън се загледа в картата на стената. — Може би притиснахме Андрей Илич в ъгъла… Да го пуснем да излезе. — Как? Как ще го направим, без самите ние да заемем мястото му? — Мисля, че в сценария нещо е объркано… Не знам какво, но… — Дали да не му опарим задника — размишляваше на глас Рикс. — Какво имаш предвид, капитане? — попита Клагет. — Как е положението във втора тръба? — Празна. Бяхме я подготвили за проверка — отвърна командирът на торпедния отсек. — В ред ли е? — Да, сър. Проверката приключи половин час преди да установим контакта. — Добре — усмихна се Рикс. — Искам да изстреляте от втора тръба сгъстен въздух. Нека го поразбудим с един фалшив изстрел. „По дяволите“ — каза си Клагет. Манкузо и Росели щяха да постъпят почти по същия начин. Почти… — Сър, това ще бъде малко шумно. Достатъчно ще го пораздрусаме, ако му изпратим „танго“ по Гертруд*. [* Гертруд — стара фраза, обозначаваща обичайната апаратура, използвана за подводна връзка. — Бел.прев.] — „Торпедно“, все още ли държиш „Сиера-11“ на прицел? — „Манкузо иска агресивни капитани. Е, ще му покажа какво значи агресивност…“ — Тъй вярно, сър — отговори офицерът. — Започнете подготовка. Пригответе се да изстреляте сгъстен въздух от втора тръба. — Сър, потвърждавам, че втора тръба е празна. Торпедата в първа, трета и четвърта тръба са обезопасени. Офицерът се обади в торпедния отсек, за да му потвърдят информацията и от електронните устройства. Дежурният старшина погледна през малката шпионка, за да се увери, че тръбата е празна. — Потвърждаваме, че втора тръба е празна. Ще изстреляме сгъстен въздух — обяви офицерът по вътрешната уредба. — Готови сме. — Отворете люка. — Тъй вярно, отваряме люка. Люкът е отворен. — Торпедата? — Обезопасени. — ОГЪН! Офицерът в огневия отсек натисна нужния бутон. Ракетоносецът „Мейн“ се разклати от внезапно изстреляния сгъстен въздух в океана. На шест хиляди метра от „Мейн“, на борда на американската подводница „Омаха“, операторът на сонара от няколко минути се мъчеше да разбере дали следите по екрана са само обикновен шум. Внезапно там се появи една точка. — „Контрол“, тук „Сонар“. Смущения, смущения. Механични смущения на нула-осем-осем точно зад кърмата. — Какво, по дяволите, става? — попита дежурният офицер, Той вече трета седмица заемаше новия си пост като навигатор на подводницата. — Какво става там отзад? — Смущения, смущения — смущения от залп на нула-осем-осем! Повтарям: ТОРПЕДЕН ЗАЛП! — Пълен напред! — каза прекалено високо побледнелият лейтенант. — Бойна готовност! Чакайте заповед! Той вдигна слушалката на телефона за връзка с капитана, но сигналът за тревога вече пищеше и командирът се втурна бос и с разкопчан гащеризон в атакуващия отсек. — Какво става, по дяволите? — Сър, имаме смущения от торпеден залп. „Сонар“, тук капитанът. Нещо ново? — Нищо, сър. Нищо след смущенията. Определено прехванах звук от залп… Но звучеше малко странно, сър. На екрана не се вижда нищо. — „Рул“ дясно на борд! — заповяда дежурният офицер, пренебрегвайки присъствието на капитана. Вахтата му все още не бе свършила и сега той управляваше подводницата. — Потапяне на сто и двадесет метра. Изстреляйте симулатор. — Тъй вярно, дясно на борд. Заповедта е изпълнена, определете курса. Скоростта двадесет възела и се увеличава. — Добре, нов курс нула-едно-нула. — Тъй вярно, нов курс нула-едно-нула. — Кой друг е в този район? — попита спокойно капитанът, въпреки че въобще не се чувстваше така. — „Мейн“ трябва да е някъде наоколо — отвърна навигаторът. — Хари Рикс! — „Този идиот“, добави наум капитанът, защото в противен случай рискуваше да наруши дисциплината. — „Сонар“, искам информация. — „Контрол“, тук „Сонар“. Във водата няма нищо. Ако имаше торпедо, щях да съм го прехванал, сър. — Щурман, свали скоростта до една трета. — Тъй вярно. Пълен напред с една трета. — Мисля, че добре го подплашихме — забеляза Рикс, без да откъсва поглед от сонара. Само секунди след фалшивия изстрел подводницата 688 бе увеличила скоростта си и бе започнала да маневрира. — Намаляват скоростта, сър. Оборотите на винта падат. — Аха, разбраха, че никой не ги гони. Е, да им се обадим по „Гертруд“. — Пълен кретен! Нима не знае, че наблизо може да има съветска „Акула“?! — изръмжа капитанът на американската подводница „Омаха“. — Не сме усетили нищо, сър. Наоколо има само няколко риболовни кораба. — Добре. Отбой. Нека ония на „Мейн“ се позабавляват — направи гримаса той. — Грешката е моя. Трябваше да се движим с десет вместо с петнадесет възела. Свалете скоростта до десет. — Тъй вярно, сър. Какъв курс? — Онези сигурно ще тръгнат на север. Нов курс на югоизток. — Тъй вярно. — Добра реакция, щурман. Можеше и да избегнем торпедото. Поуки? — Вие сам го казахте, сър. Движехме се прекалено бързо. — Учете се от грешките на капитана си, господин Обърн. — Както винаги, сър. Капитанът потупа младия си колега по рамото и излезе. На тридесет и две хиляди метра от събитието „Адмирал Лунин“ се движеше точно под нивото на температурната разлика със скорост три възела. Сонарът му опипваше водата. — Е? — попита капитанът. — Прехванахме силен шум на едно-три-нула — отвърна хидроакустикът, сочейки точното място. — След това нищо. Петнадесет секунди по-късно нов шум ето тук… малко по-напред от първия. Смятаме, че е американска подводница от клас „Лос Анжелис“, която се движеше с пълна скорост. След това обаче намали и я изгубихме. — Упражнение, Евгени… Първите смущения бяха от американски ракетоносец… клас „Охайо“. Как ти се струва? — попита капитан първи ранг Валентин Борисович Дубинин. — Никой досега не е прехващал „Охайо“ в дълбоки води… — Винаги има първи път. — И какво ще правим сега? — Ще се притаим и ще изчакаме. „Охайо“ са по-тихи и от спящ кит, но поне знаем, че е наблизо. Няма да я преследваме. Доста глупаво от страна на американците да вдигат такъв шум. Никога не ми се е случвало да прехващам нещо подобно. — Правилата вече са други, капитане — забеляза офицерът на сонара. Бяха се променили твърде много. Вече нямаше нужда да казва „другарю командир“. — Наистина е така, Евгени, сега си играем. Няма нужда да убиваме никого и можем да премерим силите си като на олимпиада. — Забележки? — Лично аз бих се приближил по-близо, преди да стрелям, сър — отвърна офицерът от торпедния отсек. — В интерес на истината той можеше да избегне торпедото. — Съгласен съм. Но ние просто искахме да го поразбудим — каза Рикс. „Тогава за какво беше цялата дандания? — запита се Клагет. — О, разбира се, да покажем колко сме агресивни.“ — Мисля, че постигнахме целта си — каза помощник-капитанът, за да подкрепи Рикс. Всички се усмихнаха. Ракетоносците и атакуващите подводници често провеждаха съвместни учения, но обикновено предварително планирани. Както винаги „Охайо“ бе спечелила. Екипажът знаеше, че „Омаха“ е в района. Знаеше също, че тя търси руска „Акула“, която патрулният самолет Р-3 бе изгубил преди няколко дни при Алеутските острови. Сега обаче руската лодка сякаш бе потънала вдън океана. — Вахтен офицер, поемете южен курс. С този залп доста се разшумяхме. Нека се опитаме да изчезнем, като се престорим за малко на „Омаха“. — Тъй вярно, сър. — Добра работа, момчета — каза Рикс и се прибра в каютата си. — Нов курс? — Южен — каза Дубинин. — Ще се опитаме да се скрием в района, който „Лос Анжелис“ вече е претърсила. Ще излезем над слоя и ще се опитаме да ги проследим. Капитанът знаеше, че няма големи шансове, но все пак съдбата обичаше смелите. Или нещо подобно. Лодката му трябваше да се прибере в базата след седмица. Там щеше да влезе в док и да й бъде монтиран нов сонар. Той беше доста по-добър от сегашния и даваше големи преимущества. Вече три седмици се движеха южно от Аляска. Ако разузнавачите не грешаха, засечената току-що подводница бе „Мейн“ или „Невада“. В такъв случай тя щеше да завърши този патрул, да презареди, да извърши още един, отново да презареди и да излезе на патрул през февруари. Това съвпадаше с края на ремонта на неговата лодка. Значи следващия път отново щеше да се срещне със същия капитан. Той бе допуснал грешка. След ремонта „Адмирал Лунин“ щеше да бъде с по-тих и по-добър сонар. Дубинин се зачуди кога ли най-после ще има шанс да си поиграе с американците… „Хубаво би било“ — помисли си той. Трябваше му толкова много време, за да стигне дотук. Прекрасните години, през които учеше занаята в Северния флот при Марко Рамиус. Колко жалко, че такъв прекрасен офицер загина при нещастен случай. Но дежурството в морето бе опасно и винаги щеше да е такова. Преди да потъне, Марко бе спасил екипажа си… Дубинин поклати глава. Ако инцидентът бе станал в днешно време, американците може би щяха да му помогнат. Може би? Със сигурност щяха, точно както би постъпил и екипажът на руска подводница с авариралите си американски колеги. Промените в страната му и в света караха Дубинин да върши работата си с още по-голямо желание. Откакто се помнеше, военната игра винаги беше оспорвана, но смъртоносната й цел вече я нямаше. Разбира се, съветските и американските подводници все още бяха насочили ракетите си едни към други, но сигурно скоро и този етап щеше да отмине. Но докато заплахите все още съществуваха, той трябваше да продължава да върши работата си. Сякаш по ирония на съдбата точно когато подводниците от клас „Акула“ имаха възможност да се изравнят с американските, нуждата от тях щеше да отпадне. В момента руските лодки наподобяваха по механика на първите американски подводници от клас „Лос Анжелис“. „Нима всичко щеше да прилича на приятелска игра на карти?“ — запита се Дубинин. Защо пък не? — Каква скорост да поддържаме, капитане? Дубинин се замисли за момент. — Предполагаемото разстояние между нас е двадесет морски мили, а скоростта на целта пет възела. Мисля, че можем да си позволим седем. Така няма да вдигаме много шум и вероятно ще успеем да го хванем… На всеки два часа ще коригираме скоростта, за да увеличим ефективността на сонара… Да, това е планът. „Следващия път, Евгени, ще имаме двама нови хидроакустици, които ще ти помагат“ — напомни си Дубинин. Съкращенията в съветската армия бяха оставили много млади специалисти без работа и сега те се преквалифицираха. Броят на офицерите в подводниците щеше да се удвои, а този факт способстваше за усъвършенстването им дори повече от новата техника. — Издънихме се — каза Банкър. — Аз се издъних. Дадох на президента лош съвет. — Не си единственият — призна Райън и се протегна. — Но нима този сценарий бе реалистичен? Искам да кажа, наистина реалистичен? В края на краищата излезе, че всичко е номер от страна на изпаднал в затруднение съветски лидер, който се опитва да си възвърне влиянието в армията. Затова решил да предприеме действия, които да изглеждат работа на метежници. — Не е за вярване, но е възможно. — Всичко е възможно — забеляза Джак. — Какво ли казват в техните военни игри за нас? Банкър се засмя: — Сигурно не ни споменават с добро. В крайна сметка Америка бе приела загубата на кръстосвана си „Вали Фордж“ в замяна на подводница от клас „Чарли“, която един от хеликоптерите на „Кид“ бе открил и потопил. Размяната бе преценена като неизгодна — пешка срещу офицер. Съветските войски в Източна Германия преминаха в повишена бойна готовност и отслабените натовски сили се усъмниха дали могат да се справят с тях. В резултат на това руснаците бяха спечелили споразумение за изтегляне на противниковите военни части. Според Райън сценарият бе пресилен, но в това нямаше нищо чудно. Целта бе да се оттренира овладяването на необичайна кризисна ситуация. В случая двамата с Банкър сгрешиха, като избързаха с решаването на второстепенни въпроси и се забавиха с разглеждането на важните. Но разбраха за грешките си твърде късно. Изводът винаги бе един и същ: „Не прави грешки.“ Това го знаеше всеки първолак и въпреки всичко хората продължаваха да грешат. Разликата между грешките на първолака и на държавния служител обаче бе, че последните могат да се окажат непоправими. Този извод коренно се различаваше от първия, но малцина го правеха. > 14. > ОТКРОВЕНИЕ — И така, какво открихте? — Той е изключително интересен човек — отвърна Гудли. — В ЦРУ е правил неща, които просто не са за вярване. — Знам за случая с подводниците и смъртта на председателя на КГБ. Нещо друго? — попита Лиз Елиът. — Очевидно се ползва с добра репутация сред служителите в чуждите разузнавания. Докато причините за симпатията на сър Базил Чарлстън в Англия са обясними, то същото не може да се каже и за останалите страни в НАТО и особено за Франция — каза Гудли. Той съвсем не се чувстваше удобно в ролята на прикрит информатор. Съветничката по националната сигурност не обичаше да я карат да чака. От друга страна пък, нямаше смисъл излишно да пришпорва младия учен, нали? Тя се усмихна накриво. — Да разбирам ли, че сте започнали да харесвате този човек? — Свършил е доста полезна работа, но е допуснал и някои грешки. Не е успял да предвиди сгромолясването на Източна Германия и последвалото го обединение. Но Гудли знаеше, че почти никой не се бе справил с тази задача. Самият той още като студент в центъра за управленски кадри „Кенеди“ почти бе отгатнал точното време на събитието. Статията му, публикувана в малко незначително списание, бе едно от нещата, привлекли вниманието на Белия дом към него. Гудли отново спря. — И… — подкани го Елизабет. — В личния му живот има някои смущаващи обстоятелства. „Най-после!“ — И по-точно? — Сенатската икономическа комисия е разследвала вероятни борсови злоупотреби още преди постъпването му в ЦРУ. Изглежда, че някаква компютърна компания за софтуерни продукти е била на път да сключи договор с флота. Райън се е добрал до информацията преди всички други и е направил удара. Сенатската комисия разбрала за това — защото разследвала служителите на компютърната компания, и прегледала счетоводните книги на Райън. Но той се измъкнал. — Изяснете се! — заповяда Лиз. — За да прикрие тила си, компютърната компания уредила публикация в едно издание за търговски сделки с отбранителен характер. Публикацията е съвсем малка — просто две колонки. Въпреки това е било достатъчно. Информацията за сделката е била достъпна за всички желаещи да я получат, включително и за Райън. Това узаконява нещата. По-интересно е как постъпва Райън с парите, след като цялата шумотевица утихва. Поверил ги е на разпореждане на четирима различни финансови агенти — Гудли отново спря. — Знаете ли на колко възлиза състоянието му в момента? — Не. На колко? — Над петнадесет милиона долара. С една дума, той е най-богатият човек в управлението. Но ми се струва, че финансовото му положение се подценява. Според мен той притежава най-малко двадесет милиона, но използва същите счетоводни методи, както и преди постъпването си в ЦРУ, а за това едва ли може да бъде упрекнат. Въобще разпореждането с капитала е нещо доста относително, нали? Счетоводителите по принцип имат различен подход към нещата. Както и да е. Това, което е направил с печалбата, са четири различни сметки. И изведнъж съвсем скоро всичко отива в учреден от него образователен фонд. — За децата му ли? — Не — отвърна Гудли, — облагодетелстваните… Не, ще започна отначало. С част от парите е купил и обзавел дрогерия за една вдовица и децата й. Останалите пари са вложени в банкови сметки и акции, които ще осигурят обучението на децата. — Коя е тя? — Името й е Карол Зимър. Родена в Лаос. Вдовица на сержант от военновъздушните сили, загинал по време на учение. Райън се грижи за семейството му. Дори си е взел почивен ден, за да присъства на раждането на последното дете — момиче. Райън често посещава семейството — заключи Гудли. — Разбирам. — Тя всъщност не разбираше нищо, но това бе думата за подобни случаи. — Имат ли някаква професионална връзка? — Всъщност не. Както казах, госпожа Зимър е родена в Лаос. Баща й е бил един от племенните вождове, които ЦРУ е подкрепяло срещу северновиетнамците. Цялото племе обаче е избито. Така и не разбрах как тя е оцеляла. Омъжила се е за сержант от военновъздушните сили и е дошла в Америка. Той е загинал наскоро след това при нещастен случай. В досието на Райън няма нищо, което да говори за по-ранни връзки със семейството. Връзката с Лаос е възможна — за ЦРУ, разбира се, — но тогава Райън още не е бил там. Учил е в колежа. В досието му няма нищо, сочещо причини за връзка. Просто един слънчев ден, няколко месеца преди президентските избори, основава този фонд и оттогава посещава семейството веднъж седмично. А, има и още нещо. — Какво? — Сверих данните с информация от друго досие. В магазина е имало неприятности. Някакви хулигани са безпокояли семейство Зимър. Бодигардът на Райън е офицер от ЦРУ на име Кларк. Някога е действал в оператния отдел, но сега е в охраната. Не можах да взема досието му — обясни Гудли. — Както и да е, явно този Кларк е понатупал двама от хулиганите. Единият дори е постъпил в болница. Проверих и в пресата. Съобщението във вестниците се е появило в малка колонка. Нещо за правата на гражданите. Кларк и още един служител на ЦРУ — вестникът ги нарича федерални служители, без да споменава връзката им с управлението — са се справили с четири човека. Този Кларк явно си го бива. Шефът на бандата е бил със счупено коляно и е постъпил в болница. Едно от другите момчета е изпаднало в безсъзнание, а останалите двама просто стояли с подмокрени гащи. Местните ченгета са погледнали на проблема през пръсти. Обвинения не са предявени срещу никого. — Какво друго знаеш за този Кларк? — Виждал съм го няколко пъти. Огромен мъж, около петдесетгодишен. Не говори много. Всъщност изглежда срамежлив. Но походката му… Знаете ли как се движи? Преди години тренирах малко карате. Инструкторът ни беше бивша зелена барета, ветеран от Виетнам и т.н. Та той се движеше по същия начин: плавно, без излишни движения, като спортист. Но най-важното са очите. Те винаги опипват всичко около него. Поглежда те се периферно зрение и те класифицира: опасен или безопасен… Гудли спря. Именно в този момент той разбра какво точно представлява Кларк. Но каквото и да представляваше, Бен Гудли не бе глупак. — Този човек е опасен. — Какво? — попита неразбиращо Лиз Елиът. — Извинете ме. Научих това от инструктора си по карате в Кеймбридж. Истински опасни са онези, които въобще не изглеждат такива. Те просто се смесват с тълпата. Инструкторът ни бе нападнат в станцията на метрото в Харвард. Имам предвид — опитаха се да го нападнат. И тримата му нападатели останаха кървящи на перона. Сигурно са го помислили за портиер или нещо подобно. Той е афроамериканец. Сега трябва да е около петдесетгодишен. Облича се така, че прилича точно на портиер или нещо такова. Изглежда напълно безопасен. Точно такъв е и Кларк. Като моя стар сенсей*… Интересно — каза Гудли. — Е, все пак работи в отдел „Охрана и сигурност“, където сигурно знаят какво се иска от тях. Предполагам, че Райън е разбрал за безпокойството, което причиняват онези хулигани на семейство Зимър, и е изпратил бодигарда си да оправи положението. Местната полиция не е имала нищо против. [* Сенсей (яп.) — учител. — Бел.прев.] — Изводи? — Райън чудесно се е справил с някои проблеми, но е провалил решаването на други. Всъщност той принадлежи към миналото. Все още действа както по времето на студената война. Има и проблеми с администрацията. Пресен пример е случаят от онзи ден, когато не присъствахте на КАМЕЛОТ. Мисли, че не се отнасяте сериозно към задълженията си и че да се отсъства от военните игри, е безотговорно. — Така ли каза? — Почти цитирам думите му. Бях в кабинета на Кабът, когато влезе и започна да сипе проклятия. Елиът поклати глава. — Типично отношение за човек от времето на студената война. Ако президентът върши работата си както трябва, ако аз върша работата си както трябва, просто няма да има кризисни ситуации за овладяване. Именно в това е цялата работа, нали? — Засега се справяте чудесно — забеляза Гудли. Съветничката по националната сигурност не обърна внимание на забележката и се загледа в листа пред себе си. Стените бяха на необходимото разстояние, облицовани в пластмаса. Климатичната инсталация вече действаше и пречистваше влажността и праха от въздуха. Фром работеше върху подставките за машините. Всъщност „подставка“ бе твърде лаически термин. Всяка от тях можеше да издържа натоварване от няколко тона, а здравите им крака бяха стабилно закрепени към пода с помощта на винтове. Немецът уравновесяваше машините с нивелир. — Идеално — каза той след тричасова работа. Трябваше да бъде идеално. Най-после го бе постигнал. Под всяка от подставките имаше цял метър железобетонни постаменти. След като краката бяха нивелирани, винтовете ги пристегнаха към бетона и те станаха съвсем стабилни. — Нима машините трябва да бъдат толкова неподвижни — попита Гусн. — Точно обратното. Те стоят на въздушна възглавница. — Но нали каза, че всяка от тях тежи поне тон! — възрази Куати. — Въздушната възглавница е лесна работа. Нима не сте виждали кораби на въздушна възглавница. Всеки от тях тежи поне сто тона. Това е необходимо, за да се неутрализират земните вибрации. — Каква стабилност ни е нужна? — попита Гусн. — Приблизително същата като за астрономически телескоп — отвърна немецът. — Но първите бомби… Фром го прекъсна: — Бомбите, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки, са били доста недодялани. Те са изхабили почти цялата си взривна сила. Особено тази над Нагасаки. Подобни груби устройства вече не се произвеждат. Все едно да заредиш бомбата с барут. — Както и да е — продължи Фром. — Нямаме нужда от такова прахосничество. След първите си опити американските инженери се сблъскват с проблема за ограничените ресурси. Необходимите им няколко килограма плутоний се оказват най-скъпият материал в света. Един завод за производство на плутоний струва милиард долара. Необходим е обаче и друг завод за отделянето, който гълта нов милиард. Единствено Америка е можела да финансира такъв проект. Целият свят знае за какво се използва ядреният материал — все пак във физиката няма тайни, — но само Америка има парите и ресурсите да направи бомбата. Разполагали са и със специалисти — прибави Фром. — И то какви! И така първите бомби — които между другото са били три — са проектирани така, че да изразходват целия наличен материал. Главното изискване към инженерите е било сигурност и затова те са изработили груби, но ефикасни устройства. Могли са да бъдат превозени единствено от най-големия самолет в света. Освен това войната вече е била спечелена и проектирането се е превърнало повече в научно изследване, отколкото във военна необходимост. По онова време плутониевият реактор в Ханфорд е произвеждал само няколко десетки килограма годишно и американците са били принудени да използват материала си по-икономично. Бомбите от модел 12 са били първите наистина сполучливи устройства, които израелците са успели да подобрят още повече. Бомбата е пет пъти по-мощна от хвърлената над Хирошима и при това с пет пъти по-малка критична маса. Това я прави двадесет и пет пъти по-ефикасна, нали? А ние сме в състояние да я подобрим поне още десет пъти. Е, разбира се, един екип от експерти може да увеличи ефективността вероятно още… четиринадесет пъти. Модерните бойни глави са най-елегантните, най-очарователните… — Два мегатона? — попита Гусн. „Нима е възможно?“ — Не разполагаме с такива условия — каза тъжно Фром. — Нямаме достатъчна информация. С физиката е лесно, но има инженерни тънкости, които за съжаление се пазят в тайна, така че не можем да ги използваме. Не забравяйте, че дори и в момента опитите за подобряване и модернизиране на бомбите продължават. Тук, както и навсякъде другаде, са необходими опити, а ние нямаме възможност да експериментираме. Нито пък имаме времето и парите за обучение на специалисти, които са в състояние да подобрят конструкцията. Аз мога да ви представя проект за бомба с мощност над един мегатон, но трябва да ви предупредя, че изгледите за успех са не повече от петдесет процента. Е, може би малко повече, но просто няма да е практично да се заемаме с подобна програма без възможността да експериментираме. — А какво можеш да направиш? — попита Куати. — Мога да превърна тази бомба в оръжие с теоретична мощност между четиристотин и петстотин килотона. По груби изчисления обемът й ще е един кубичен метър, а тежестта половин тон. — Фром спря и погледна изражението на събеседниците си. — Конструкцията й ще бъде доста по-добра от тази на американските и руските устройства през първите петнадесет години на експерименти. — „А това, каза си немецът, съвсем не звучи зле.“ — А местата на експлозивите? — попита Гусн. — Да. — „Младият арабин е доста умен“, помисли си Фром. — В първите бомби са се използвали масивни метални кутии. Ние ще го направим с обемисти, но леки експлозиви, които не са по-малко ефикасни. В момента на взривяването ще вкараме трития във вътрешността. Подобно на оригиналния израелски проект, това ще доведе до отделянето на голямо количество неутрони, които ще предизвикат ядрена реакция. От своя страна реакцията ще стимулира отделянето на нови неутрони, които ще причинят взрива. Отделената енергия от първата реакция ще е около петдесет килотона, а от втората около четиристотин килотона. — Колко тритий ще ни трябва? Малките количества тритий не бяха проблем. Той се използва от часовникарите и майсторите на оптически мерници. Но Гусн от собствен опит знаеше, че намирането на повече от десет милиграма тритий е почти невъзможно. Въпреки думите на Фром именно тритият, а не плутоният бе най-скъпото вещество, продавано на планетата. Но докато тритий можеше да се купи, то намирането на плутоний бе абсурд. — Аз имам петдесет грама — обяви невъзмутимо Фром. — Доста повече, отколкото ще ни е необходим. — Петдесет грама! — възкликна удивено Гусн. — Петдесет? — Реакторът, в който работех, произвеждаше специален ядрен материал за източногерманска бомба. Когато социалистическото правителство падна, бе решено плутоният да се предаде на Съветския съюз — типична проява на социалистическия интернационализъм. Но руснаците явно не мислеха като нас. Реакцията им… — запъна се Фром. — Нарекоха ни… Е, ще ви оставя сами да се досетите за епитетите. Реагираха толкова остро, че реших да скрия произведения от нас тритий. Както знаете, той е с огромна стойност. Направих си един вид застраховка, ако мога така да се изразя. — И къде е той? — В мазето ми. Поставил съм го в никел-водородни батерии. На Куати това определено не му хареса. Немецът забеляза, че шефът ни арабите е болен и не може да крие чувствата си. — Но аз така и така трябва да се върна в Германия, за да взема машините — каза Фром. — И машини ли имаш? — Намират се на пет километра от дома ми в астрофизическия институт „Карл Маркс“. В него трябваше да се произвеждат астрономически телескопи — оптически и с инфрачервени лъчи. Уви, институтът така и не започна работа. Пропиляхме чудесно прикритие. В производствения отдел, наречен „Астрофизични инструменти“, има шест висококачествени петосови струга — забеляза с хищна усмивка Фром. — „Синсинати милекрон“ — произведени в Съединените американски щати. В заводите си „Оук ридж“, „Роки флатс“ и „Пантекс“ американците работят с абсолютно същите. — Ами операторите? — попита Гусн. — Обучавахме двадесет човека — шестнадесет мъже и четири жени. Всички с висше образование. Не, използването им ще бъде прекалено опасно, а и без това нямаме нужда от тях. Машините съвсем не са сложни за работа. Можем да ги управляваме и сами, но ще ни отнеме твърде много време. Всеки опитен майстор на лещи — а дори и оръжейник — ще се справи с тях. Работата на нобеловите лауреати преди петдесет години сега може да се свърши от всеки опитен механик — каза Фром. — Човечеството върви напред, нали? — Може би да, а може би не — каза Евгени. Дежурството му продължаваше вече дванадесети час и само след шест часа почивка го чакаха още толкова. Намирането й — ако наистина я бяха открили — накара Дубинин да приложи цялото си майсторство. Той бе отгатнал, че американската ракетоносна подводница ще се насочи на юг и че скоростта й е пет възела. Другата грижа бяха страничните шумове. Трябваше да стои близо, почти на една линия с другата лодка и да не влиза в конвергентната зона на сонара. Конвергентните зони представляват пръстеновидни линии, обграждащи кораба. Звукът, излъчван от точка, намираща се в конвергентната зона, се пречупва от водната температура и налягане и започва да се лута нагоре-надолу по спираловидни линии на неравномерни интервали, зависещи от условията във водата. Ако останеше вън от това, което смяташе за конвергентна юни, Дубинин можеше да избегне едно от средствата за засичането му. За да го постигне, руската лодка трябваше да стои на мислената линия, свързваща пряко двете подводници. В такъв случай шумът просто щеше да обикаля източника си. За това бе необходимо да се излезе над нивото на температурна разлика — Дубинин предполагаше, че американците ще останат под него, — а сонарът да опипва пространството под себе си. По този начин шумът от двигателите на руската лодка по всяка вероятност щеше да остане незабележим за американците. Тактическият проблем на Дубинин бяха недостатъците му. Американската подводница не само бе по-тиха от неговата, но притежаваше по добър сонар и по-добри оператори. Старши лейтенант Евгени Николаевич Рюков бе много талантлив млад офицер, но единствено той можеше да се сравнява с американските си колеги. А момчето работеше вече дванадесет часа без прекъсване. Предимството на Дубинин бе самият той. Руският капитан имаше блестящи тактически умения и го знаеше. Американският му съперник явно бе под неговата класа и си нямаше понятие за това. Съществуваше и един последен недостатък. С придвижването си близо до повърхността Дубинин улесняваше откриването на лодката от въздуха, но той реши да поеме риска. Пред него стоеше цел, която никоя руска подводница досега не бе постигала. Капитанът и старши лейтенантът се взираха в екрана на сонара, където сред множество драскулки вертикалната линия почти не се забелязваше. Американската подводница от клас „Охайо“ бе по-тиха от шума на океана. И двамата се чудеха дали страничните звуци не имитираха акустичната сянка на най-сложната от всички ракетни подводници. „Твърде вероятно е — помисли си Дубинин — умората да ни кара да халюцинираме.“ — Трябва ни смущение — каза Рюков и се пресегна за чая си. — Изпуснат инструмент, затръшната врата… грешка, грешка… „Мога да го хвана… Мога да се спусна под слоя, да го изненадам с активно излъчване от сонара и да… НЕ! — Дубинин обърна глава и изруга наум. — Търпение, Валентин. Щом те са търпеливи, и ти трябва да бъдеш като тях.“ — Изглеждаш ми изморен, Евгени Николаевич. — Ще си почина в Петропавловск, капитане. Ще спя цяла седмица, ще видя жена си… Е, може би няма само да спя — каза той с уморена усмивка. По лицето на лейтенанта пробягаха отблясъци от екрана. — Не мога да пропусна такава възможност. — Няма да излъчат случайни смущения. — Знам, капитане. Тези проклети американски екипажи… Знам, че са те! Знам, че е „Охайо“. Какво друго може да бъде? — Халюцинации, Евгени. Халюцинации, предизвикани от голямото ни желание. Рюков се обърна. — Мисля, че капитанът ми не се лъже толкова лесно! — Аз пък мисля, че лейтенантът ми е прав. „Каква игра само! Кораб срещу кораб. Интелект срещу интелект. Шах в три измерения, игран при постоянно изменяща се обстановка.“ Американците владееха играта до съвършенство и Дубинин го знаеше. По-добра техника, по-добри екипажи, по-добро обучение. Разбира се, американците също го знаеха и двете поколения преимущество ги бяха направили по-скоро арогантни, отколкото внимателни… Е, не съвсем. Умният командир на подводен ракетоносец обикновено постъпваше правилно. „Ако аз имах такава лодка, и Господ нямаше да ме открие.“ — След дванадесет часа трябва да прекъснем контакта и да се насочим към дома. — Жалко — забеляза Рюков, без да го мисли наистина. Шест седмици в морето му бяха напълно достатъчни. — Дълбочина осемнадесет метра — заповяда вахтеният офицер. — Тъй вярно, дълбочина осемнадесет метра. Десетградусов наклон спрямо морското ниво. Учебната ракетна стрелба започваше. Упражнението се провеждаше често, за да повиши бойната готовност на екипажа и да го накара да свикне с главната военновременна задача на подводниците. Всяка от двадесет и четрите тръби можеше да изстреля десет автоматично зареждащи се ракети UGM-93 „Трайдънт II“ D-5 — модел 5 с мощност четиристотин килотона. Това правеше общо двеста и четиридесет бойни глави с мощност деветдесет и шест мегатона. Но имаше и още нещо. Тъй като ядреното оръжие действа по неумолимата логика на физичните закони, малките ракети оползотворяват заряда си по-ефективно от големите. Най-важното е, че модел 5 бе показала точност от плюс-минус 50 метра ВГЦ („вероятна грешка в целта“). Следователно след полет от около четири хиляди морски мили половината ракети щяха да паднат в границите на 49,212 метра от целта, а другата половина на 90 метра. Модел 5 бяха първите балистични ракети, изстрелвани от морето, които можеха да противодействат на противникови ракети. Проектантите им ги бяха замислили като оръжие за париране на първи удар. При нормално съотношение две към едно „Мейн“ можеше да обезвреди сто и двадесет съветски ракети и/или бункери, командващи изстрелването им. Това представляваше десет процента от всички руски балистични ракети, които също бяха замислени за контраудар. В центъра за ракетен контрол, намиращ се в задната част, главният старшина погледна към командното табло. Двадесет и четирите ракети бяха готови. Бордовата навигационна система подаваше информация към системите за управление на всяка ракета. След няколко минути тя щеше да бъде сверена с информация та от орбиталните навигационни спътници. За да порази целта, ракетата трябваше да знае не само местоположението й, но и точката, от която самата тя е била изстреляна. Системата НАВСТАР можеше да определи това с отклонение от пет метра. Главният старшина наблюдаваше примигващите на таблото светлинки, чрез които ракетите съобщаваха готовността си. На всеки трийсет метра издигане към повърхността налягането върху корпуса на подводницата намаляваше с 2,2 тона на квадратен фут. Когато налягането намаля, корпусът на „Мейн“ леко се разшири и това разширение предизвика слаб шум. Беше само стон, почти неуловим дори и за сонара и измамно наподобяващ звуците, издавани от китовете. Рюков бе толкова изтощен, че само няколко минути по-късно щеше да го изпусне. Но въпреки замайването умът му все още бе достатъчно бистър, за да улови звука. — Капитане… чух метален звук… ето тук! — посочи той долния край на сянката, която двамата с Дубинин изучаваха. — Излиза на повърхността. Дубинин се спусна към командната кабина. — Готови за промяна на дълбочината. Той сложи слушалките за връзка с лейтенант Рюков. — Евгени Николаевич, трябва да извършим маневрата бързо и внимателно. Ще се спуснем под нивото на температурната разлика точно когато американецът се издига. — Не, капитане, можеш да почакаш. Носовата му част за кратко време ще остане над слоя, също както и нашата. — По дяволите! — едва не се засмя Дубинин. — Извинявай, лейтенант. Имаш бутилка „Старка“ от мен. „Старка“ бе най-хубавата руска водка. — Ще я изпием с жена ми за твое здраве… Получавам информация за разположението… Целта е наклонена пет градуса спрямо нас… Капитане, ако мога да го задържа в момента, когато преминава слоя… — Да, ще можем да определим разстоянието между нас! Сведенията щяха да бъдат неточни, но все пак Дубинин даде няколко бързи нареждания. — Два градуса… металните шумове изчезнаха… много е трудно да го задържа. Но все още хващам задната му част. ИЗЧЕЗНА! Сега е над слоя. — Едно, две, три… — започна да брои Дубинин. Американците сигурно провеждаха стрелково упражнение или пък излизаха, за да установят свръзка. И в двата случая щяха да изплават на около двадесет метра дълбочина… Сега! — Наклон на носа пет градуса спрямо водната повърхност. Спускаме се под слоя. Старпом, провери температурата на водата. Бавно, много бавно… „Адмирал Лунин“ наклони носа си и се плъзна под границата, която отделяше сравнително топлата вода на повърхността от студените дълбоки води. — Разстояние? — попита Дубинин. — Между пет и девет хиляди метра, капитане. Информацията не ми позволява по-голяма точност. — Отлично, Коля. Прекрасно! — Спуснахме се под слоя. Температурата на водата спадна с пет градуса — докладва старпомът. — Рулите на носа на нула. Изправете лодката. — Изравняваме… Ако имаше достатъчно място, Дубинин щеше да подскочи от радост. Току-що бе постигнал нещо, за което другите съветски капитани можеха само да мечтаят. Ако разузнавателната информация не го лъжеше, твърде малко американски подводничари се бяха добирали до подобен успех. Той бе установил контакт и проследил американска подводница от клас „Охайо“ с балистични ракети на борда. При евентуална бойна ситуация можеше да включи активния си сонар и да изстреля торпедата. Бе спечелил най-трудната игра в света и се намираше достатъчно близко до целта, за да я порази. Дубинин почувства, че го побиват радостни тръпки. Нищо друго на света не можеше да се сравни с това чувство. Нищо. — Рул надясно — даде следващата си заповед той. — Нов курс три-нула-нула. Бавно увеличете скоростта до десет възела. — Но, капитане… — каза старпомът. — Прекъсваме контакта. Американците ще продължат упражнението си поне още тридесет минути. Когато го завършат, ще ни е много трудно да се скрием. По-добре да си тръгнем сега. Не искам да разберат какво сме направили. Ще се срещнем отново. Но както и да е, ние изпълнихме задачата си. Проследихме го и бяхме достатъчно близо, за да го торпилираме. Момчета, в Петропавловск ни чака много водка. Аз черпя! А сега искам да се измъкнем тихичко, за да не разберат, че въобще сме били тук. На капитан Робърт Джеферсън Джексън му се искаше да е по-млад. Искаше му се да е с напълно черна коса и да е новобранец, току-що напуснал школата в Пенсакола, готов да скочи в един от огромните, подобни на хищни птици бомбардировачи, кацнали в крайбрежната база „Океан“. Мисълта, че има на разположение двадесет и четири F-14D „Томкет“, не го блазнеше. Искаше му се да има един-единствен, който изцяло да му принадлежи. Вместо това като командир на въздушна група „притежаваше“ две ескадрили с „Томкет“, още две с F/A-18 „Хорнет“, една от атакуващи бомбардировачи А-6Е „Интрудър“, друга със самолети за борба с подводници S-3 и най-накрая по-малко ефектните „танкери“ за въздушно зареждане и ASW хеликоптери за спасителни операции. Или всичко седемдесет и осем самолета с обща стойност… колко? Милиард долара? Доста повече, ако се включеха и разходите по поддръжка. Освен това командваше три хиляди мъже, които летяха със самолетите и ги обслужваха. Всеки от тях, разбира се, бе неоценим в пари. И той отговаряше за всичко това. Да си млад пилот, управляващ личната си машина, без да се безпокоиш за командването, бе къде-къде по-лесно. Сега Роби бе шефът, когото момчетата обсъждаха помежду си. Не им се искаше той да ги вика в кабинета си, защото това бе все едно да влезеш при директора на училището. Освен това не обичаха да летят с него, защото (А) той бе твърде стар, за да е добър (или поне така си мислеха) и (Б) щеше да им натрапва мнението си по най-различни поводи (пилотите не обичаха да признават грешките си вън от приятелски кръг). В това имаше известна доза ирония. Предишната му работа бе в Пентагона — там се занимаваше с най-различни документи. Той всеки ден се молеше да се избави от монотонното ежедневие, чиято единствена радост бе намирането на празно място в паркинга. Обаче когато му повериха командването на въздушната група, Роби се сблъска с толкова бумащина, колкото не бе виждал през целия си живот. Но поне можеше да лети два пъти седмично — ако имаше късмет, разбира се. Днес беше един от тези дни. Млад ши лейтенантът му се усмихна, докато излизаше. — Пази ми кабинета, лейтенант. — Разбрано, капитане. Когато се върнеш, ще бъде тук. Джексън се спря. — Може да намериш и някой, който да се оправи с документите. — Ще се постарая, сър. Служебната кола го откара до пистата. Носеше пилотския си гащеризон, чийто кафяв цвят бе избелял от пране. Той дори вече се беше протрил по раменете и на лактите. Роби лесно можеше да си намери нов, но пилотите са суеверни същества. Джексън обичаше гащеризона си и не искаше да се разделя с него. — Здравей, капитане! — поздрави го един ескадрилен командир. Капитан Бъд Санчес бе по-нисък от Джексън. Мургавата кожа и бисмарковите мустаци подчертаваха блестящите очи и усмивката, свалена сякаш от реклама за паста за зъби. Командваше първо ескадрила, но днес щеше да изпълнява ролята на Джексън. Двамата вече бяха летели заедно по времето, когато Роби командваше четиридесет и първа ескадрила на самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“. — Самолетът ти те чака. Готов ли си за подвизи? — Кой е наред днес? — Някакви леваци от Чери пойнт, които ще летят с „Делта-18“. Вече имаме един разузнавателен самолет, който обикаля на стотина мили оттук. Упражнението е ПВП срещу ниско летящи нарушители. ПВП означаваше „преграждащ въздушен патрул“. Мисията имаше за цел да задържи нарушителите преди линията, която не трябваше да преминават. — Май ще бъде трудничко — продължи Санчес. — Морските пехотинци звучаха доста наперено по телефона. — Все още не се е родил морският пехотинец, когото не мога да спра — отвърна Роби и сложи шлема на главата си. Върху него бе изписана повиквателната му: „Пика“. — Хей, лентяи извика Санчес. Стига сте потривали ръце. Хайде да тръгваме. — Идваме, Бъд. Майкъл „Лобо“ Александър излезе от съблекалнята. След него вървеше Хенри „Шредър“ Уолтърс радиолокаторният специалист, работещ с Джексън. Помежду си пилотите се наричаха с повиквателните, а не с имената си. Роби обичаше приятелската атмосфера в ескадрилата не по-малко от родината си. Вън от съблекалните чакаха старшините, отговарящи за изправността на самолетите. Те придружиха пилотите до изтребителите и им помогнаха да се качат в тях. (На пистите на самолетоносачите пилотите се водят до машините им от точно определени хора едва ли не за ръка, за да могат да бъдат предпазени от всяка случайност, която би могла да ги нарани.) Самолетът на Джексън бе с кодовото название нула-нула. Точно под пилотската кабина се виждаше надпис „Кап. I ранг Р. Дж. Джексън ПИКА“ който ясно показваше, че в този самолет лети командирът на авиационната група. Под надписа висеше флагманско знаменце. На авиационен език то означаваше, че не много отдавна един иракски пилот бе приближил изтребителя си МиГ-29 твърде близо до томкета на Джексън. Общо взето, случката не бе така драматична. Другият просто бе закъснял с няколко фатални секунди. Победата си бе победа, а пилотите на изтребители живеят именно заради победите. След пет минути четиримата мъже седяха в двата самолета с работещи двигатели. — Как се чувстваш тази сутрин, Шредър? — попита по вътрешната свръзка Джексън. — Готов съм да закуся с няколко летци от морската пехота, капитане. Оттук изглеждаш доста добре. Ще полети ли това, в което сме седнали? — Ей сега ще разберем — отвърна Джексън и включи радиото. — Бъд, тук е Пика. Готов съм. — Разбрано, Пика. Ти водиш. Двамата пилоти се огледаха, видяха знаците на старшините, че всичко е наред, и още веднъж се огледаха. — Пика води — обади се Джексън и освободи спирачките. — Потегляме. — Здравей, съкровище — каза Манфред Фром на жена си. Трудл се спусна да го прегърне. — Къде беше? — Не мога да ти кажа — отвърна Фром с дяволити пламъчета в очите си. После затананика през зъби песента на Лойд Уебър* „Не плачи за мен, Аржентина“. [* Андрю Лойд Уебър английски композитор, автор на мюзикъли. Бел.прев.] — Знаех си, че ще се вразумиш — усмихна му се широко Трудл. — Не трябва да казваш на никого. За да затвърди нейните подозрения, той й подаде хартиен плик, в който имаше пет пачки от по десет хиляди марки. „Дано поне сега тази алчна кучка си затвори устата“, каза си Манфред Фром. — Ще остана само тази нощ. Имам още работа, пък и… — Разбира се, Манфред — прегърна го тя, без да изпуска хартиения плик от ръцете си. — Трябваше само да ми се обадиш. Подготовката се оказа абсолютно лесна. След седемдесет часа от Ротердам трябваше да потегли кораб за Латакия, Сирия. Двамата с Бок се договориха с една транспортна компания да натовари машините в малък контейнер и да ги качи на борда на кораба. Шест дни след отплаването контейнерът трябваше да бъде смъкнат на сирийските докове. Разбира се, ако ги бяха изпратили с влак или самолет до гръцко или италианско пристанище, щеше да стане далеч по-бързо. Но те предпочетоха сигурността на претоварения Ротердам, където изморените митничари внимаваха главно за наркотици. Обучените кучета щяха да отминат техния контейнер с безразличие. Фром отпрати жена си в кухнята да направи кафе. Това щеше да й отнеме няколко минути, които му бяха достатъчни. Той слезе в мазето. В ъгъла, възможно най-далеч от котлето, се виждаше прилежно подреден дървен материал. Върху него стояха четири черни метални кутии. Всяка тежеше по около десет килограма, или двадесет и пет паунда. Фром ги изнесе една по една. При второто си завръщане си сложи един чифт стари ръкавици, за да предпази ръцете си. След няколко минути и четирите лежаха в багажника на взетото под наем БМВ. Когато жена му се обади, че кафето е готово, Манфред бе свършил работата си. — Гюнтер? Бок неохотно остави Фром да се оправи сам, и то единствено защото имаше друга работа. Тук рискът, който поемаше, бе още по-голям. В крайна сметка цялата операция бе изключително рискована, въпреки че все още се намираше в стадий на планиране. Ервин Кайтел живееше от пенсията си факт, който в никакъв случай не му даваше поводи за радост. Но друг избор нямаше. Първо, той бе бивш подполковник от източногерманската Щази службата по разузнаване и контраразузнаване на несъществуващата вече Германска демократична република. И, второ, Ервин обичаше работата, която бе вършил цели тридесет и две години. Повечето от бившите му колеги бяха приели промените в родината си, поставяйки националността си над всяка идеология. Или казано с други думи те съобщиха всичко, което знаят, на Бундеснахтрихтендийнст. Кайтел обаче реши, че няма да работи за капиталистите. Това автоматически го превърна в един от безработните по политически причини граждани на обединена Германия. Пенсията му също бе отпусната по политически причини. След кратко колебание новото германско правителство реши да поеме дълговете на бившата ГДР. Най-малкото, защото така му изнасяше. На хора като Кайтел бе по-добре да се отпусне пенсия, отколкото смятаните за по-унизителни социални помощи. Поне правителството си мислеше така. Кайтел обаче гледаше на нещата от друг ъгъл. Според него, ако в света въобще имаше някакъв смисъл, то той, Кайтел, трябваше да бъде екзекутиран или поне заточен. Къде точно можеха да го заточат, Ервин не знаеше. В началото си мислеше да отиде при руснаците, тъй като имаше добри познати в КГБ, но скоро се отказа от тази идея. Съветският съюз побърза да се отърси от всичко, свързано с ГДР. Те явно се опасяваха от хората, продали с лека ръка световния социализъм или в каквото и друго, по дяволите, да вярваха руснаците заради лоялността към родината си. Кайтел седна до Бок в едно от сепаретата на тиха Gasthaus* в бившия Източен Берлин. [* Gasthaus (нем.) пивница. — Бел.прев.] — Това е доста опасно, приятелю. — Известно ми е, Ервин. Бок махна към келнерката за две еднолитрови халби с бира. Обслужването бе по-бързо, отколкото преди години, но двамата сякаш не забелязаха това. — Не ми стигат думите, за да ти кажа колко съжалявам за случилото се с Петра — каза Кайтел, след като момичето се отдалечи. — Знаеш ли какво точно се е случило? — попита Бок с безстрастен глас. — Детективът, който водеше случая, доста често я посещаваше в затвора, и то не за да я разпитва. Съвсем съзнателно се опитваха да я сринат психически. Трябва да разбереш, Гюнтер, че смелостта у хората не е безкрайна. Тя не показа слабост. Всеки може да бъде пречупен. Въпрос на време. Те са наблюдавали смъртта й — каза пенсионираният подполковник. — О? — възкликна Бок. Изражението на лицето му не се промени, но кокалчетата на стегнатата около дръжката на халбата ръка побеляха. — В килията й е била монтирана скрита телевизионна камера. Заснели са самоубийството й. Наблюдавали са я, докато го прави, и не са си помръднали пръста, за да я спрат. Бок не каза нищо. Помещението бе твърде задимено, за да може да се види внезапно побледнялото му лице. Сякаш една след друга го бяха облели гореща вълна, изпусната от леярска пещ, и студена, дошла от Северния полюс. Той затвори очи за секунда, за да се овладее. Петра сигурно не искаше да го вижда воден от емоциите си в подобна операция. Бок отвори очи и погледна приятеля си. — Истина ли е всичко това? — Знам името на детектива. Знам и адреса му. Все още имам приятели — увери го Кайтел. — Да, Ервин, сигурен съм, че е така. Трябва ми помощта ти за нещо. — За каквото искаш. — Знаеш добре защо сме в това положение. — Зависи какво имаш предвид — отвърна Кайтел. — Разочарован съм от хората, които се оставиха да ги съблазнят по този евтин начин. Но, от друга страна, народът никога не е имал необходимата дисциплина, за да избере сам правилния път. Истинската причина за националното ни нещастие е… — Американците и руснаците. — Mein lieber Gunter*, дори и обединена Германия не може… [* Mein lieber Gunter (нем.). Скъпи ми Гюнтер. — Бел.прев.] — Може. Ако ще променяме света според своите виждания, трябва жестоко да ударим по двамата си потисници. — Но как? — Има как. Засега не мога да ти кажа повече. Вярваш ли ми? Кайтел пресуши халбата си и се облегна назад. Той бе помагал при обучението на Бок. На петдесет и шест години му бе твърде късно да променя представите си за света. Но все още не бе изгубил способността си отлично да преценява хората. Бок не се различаваше много от самия него. Гюнтер бе внимателен, безмилостен и високоефективен подривен деец. — А какво ще правим с нашия приятел детектива? Бок поклати глава. — Въпреки удоволствието, което ще ми достави това занимание, ще трябва да се откажа от него. Сега не е време за лично отмъщение. Трябва да спасим движението и страната си. „И не само нея“ добави наум Бок, но бързо прогони тази мисъл от главата си. Мозъкът му чертаеше огромен удар, зашеметяваща маневра. Тя можеше Гюнтер бе прекалено честен, за да каже дори и пред себе си „щеше“ да превърне света в по-приятно място. Какво точно щеше да стане след това, бе трудно предвидимо. Но нима в крайна сметка последиците имаха значение, ако той и приятелите му не направеха първата решителна крачка? — Откога се познаваме? — усмихна се Кайтел. — От петнадесет години? От двадесет? Aber naturlich. Разбира се, че мога да ти вярвам. — А на колко други можем да се доверим? — Колко ти трябват? — Не повече от десет. Но с нас двамата задължително трябва да сме десет. Лицето на Кайтел помръкна: „Осем човека, на които можем да вярваме безрезервно…“ — Не мислиш ли, че рискуваме сигурността, Гюнтер? Какви по-точно трябва да бъдат тези хора? Бок му обясни. — Знам откъде да започна. Може и да се получи… Хора на моята възраст… и някои по-млади на твоята. Изискванията ти за физическата им подготовка не са големи, но не забравяй, че не можем напълно да контролираме тези хора. — Както се изразяват едни мои приятели — усмихна се злорадо Гюнтер, — всичко е в Божиите ръце. — Варвари — изсумтя Кайтел. — Никога не съм ги обичал. — Ja doch*, та те не оставят човек дори да изпие една бира — усмихна се Бок. — Но те са силни, Ервин. Те са решени на всичко и са предани на делото. [* Ja doch (нем.). Да, така е. — Бел.прев.] — Чие е това дело? — Дело, към което и ние принадлежим. Поне засега. Колко време ти е нужно за подготовката? — Две седмици. Можеш да ме намериш… — Не поклати глава Бок, твърде е опасно. Можеш ли да пътуваш? Следят ли те? — Да ме следят? Всичките ми бивши подчинени работят за противниците, а освен това Бундеснахтрихтендийнст знае, че КГБ няма да се занимава с мен. Както виждаш, превърнал съм се в евнух. — Добре, че всички евнуси не са като теб, Ервин. — Бок му подаде една пачка. — Ще се видим след две седмици в Кипър. Искам да бъдеш сигурен, че не са те проследили. — Ще го направя. Все още не съм забравил как става, приятелю. Фром се пробуди на разсъмване. Облече се бавно, като се стараеше да не събуди Трудл. През последните дванадесет часа тя бе показала повече женственост, отколкото през последните дванадесет месеца. Съвестта на Манфред му подсказваше, че вината за проваления им брак не е само нейна. За свое учудване Фром намери закуската си на масата. — Кога ще се върнеш? — Не знам. Вероятно след няколко месеца. — Нима ще се забавиш толкова? — Mein Schatz, причината, поради която съм там, са знанията и уменията ми, за които добре ми плащат. Манфред си каза, че трябва да убеди Куати да й праща още пари. Докато имаше пари, жена му нямаше да нервничи. — Не мога ли и аз да дойда с теб? — попита Трудл, а в гласа й се промъкнаха искрени нотки към мъжа й. — Мястото е неподходящо за жени. Последното бе вярно и съвестта на Манфред си отдъхна за момент. Той допи кафето си. — Трябва да тръгвам. — Връщай се бързо. Манфред Фром целуна жена си и излезе. Петдесетте килограма в багажника на БМВ-то не му се отразяваха ни най-малко. Преди да тръгне, той помаха на жена си за последен път. Докато се отдалечаваше, изгледа къщата в огледалото за обратно виждане. Помисли си, че може би повече няма да и види. И с право. Следващата му спирка бе астрофизическият институт „Карл Маркс“. Едноетажните помещения вече показваха първите признаци на разруха. Учуди го фактът, че местните хулигани все още не са строшили прозорците. Камионът вече беше там. Фром отключи със собствените си ключове и влезе. Машините стояха непокътнати, все още опаковани в сандъци с надписи: „Асгрофизически инструменти“. Сега му оставаше просто да подпише няколко формуляра, които сам бе напечатал предишния следобед. Шофьорът на камиона знаеше да борави с подемния механизъм и един по един постави всичките сандъци в контейнера. Фром извади батериите от багажника на колата си и ги постави в един по-малък сандък, който бе натоварен най-накрая. След като приключи с товаренето, шофьорът още половин час се занимава със закрепването на контейнера в каросерията и най-после потегли. Двамата с „хер професор Фром“ щяха отново да се срещнат някъде край Ротердам. Фром и Бок се чакаха в Грайфсвалд. Оттам продължиха заедно в колата на Гюнтер, който беше по-добър шофьор. — Как мина у дома? — Трудл доста се зарадва на парите — докладва Фром. — Ще продължим да й изпращаме още на определени интервали… Мисля, че ще бъде на две седмици. — Добре. Тъкмо се канех да моля Куати за това. — Никога не забравяме приятелите си — забеляза Бок, тъкмо когато преминаваха през бившата граница между двете Германии. Сега на нейно място имаше само трева. — Колко време ще ти трябва за работата? — Три месеца… А може и четири. Можем и по-бързо — каза извинително Фром, — но не забравяй, че никога не съм работил с истински материали, а само със заместители и макети. В тази област място за грешки няма. Ще го завършим към средата на януари. Тогава вече ще бъда на ваше разположение. Фром, разбира се, се питаше какви са плановете им, но в крайна сметка това малко го засягаше, нали? Doch. > 15. > РАЗВИТИЕ Гусн успя само да поклати глава. Добре знаеше, че всичко е резултат от огромните политически промени в Европа, от отварянето на границите и падането на икономическите бариери, от разпадането на Варшавския договор и неудържимия стремеж за присъединяване към новото европейско семейство. И въпреки това не бе за вярване, че най-трудната част по пътя на машините от Германия до местоназначението им бе да се намери подходящ камион от Латакия до долината. И това наистина се оказа трудно, защото, улисани в подготовката, съвсем бяха забравили за този наглед лесен въпрос. „Включително и германецът“ — помисли си Гусн с известно задоволство. Сега Фром отблизо наблюдаваше няколко мъже, които се опитваха да закрепят последната от петте машини на подставката й. Макар и отвратително арогантен, Фром бе експерт в областта си. Масите, върху които щяха да стоят машините, бяха направени толкова добре, че всяка имаше по десет сантиметра свободно пространство в края, където човек можеше да остави бележника си. Подсигуряващите генератори и ПИЕ-тата бяха вече проверени и поставени на местата им. Оставаше само настройката и калибровката на машините, която вероятно щеше да отнеме около седмица. Бок и Куати наблюдаваха целия процес от един далечен ъгъл, като внимаваха да не пречат. — Започнах да нахвърлям първите щрихи от плана — каза Гюнтер. — Значи не мислиш да използваме бомбата срещу Израел? — попита Куати. В крайна сметка той беше този, който щеше да одобри или отхвърли плана. Но все пак щеше да изслуша приятеля си. — Можеш ли да ми кажеш нещо повече? — Да — отвърна Бок и му разказа. — Интересно. А по въпроса за сигурността? — Единственият проблем е нашият приятел Манфред. И по-точно жена му. Тя знае какви умения притежава съпругът й, а също и че е в чужбина. Някоя нейна макар и безобидна приказка може да привлече нечие внимание. — Тя знае ли точно с какво се е занимавал преди? — Манфред е изключително съвестен по отношение на секретността, но трябва да допуснем, че знае. Жените знаят всичко, нали? — Продължавай — обади се уморено Куати. — Ако открие трупа й, полицията със сигурност ще се заинтересува къде е мъжът й, а това също ще ни навлече неприятности. Тя трябва да изчезне. Така ще си помислят, че е отишла при мъжа си. — Вместо в края на операцията да стане обратното — забеляза с измъчена усмивка Куати. — Точно така. — Що за жена е тя? — Хитра, алчна и неверница. Последният епитет учуди Куати, тъй като Бок бе атеист. — Как смяташ да го направиш? Бок набързо му обясни. — По този начин имаме възможност да проверим доколко можем да разчитаме на хората, които ще използваме по-нататък в операцията. С подробностите ще се занимаят приятелите ми. — Ами ако ни измамят? В подобни операции човек трябва да бъде изключително внимателен. — Ако искаш, ще запишем премахването на видеокасета. Ще изискаме доказателства, които не могат да се подправят — предложи Бок, който и преди бе вършил подобни неща. — Това е варварство — забеляза Куати, — но за съжаление ни е необходимо. — Когато отида в Кипър, ще се погрижа за всичко. — За това пътуване май ще имаш нужда от охрана, приятелю. — Да, благодаря ти. Наистина ще имам. Бок добре знаеше какво означават думите на Куати. Работата, с която се бе захванал, криеше сериозни рискове и Куати бе длъжен да се подсигури срещу евентуалното му залавяне. Особено пък сега, когато инициативата идваше от страна на Гюнтер. — Всички машини си имат вградени устройства за нивелация — долетя от около петдесетина метра раздразненият глас на Гусн. — Апаратурата е отлична. Защо хвърлихме толкова труд за масите? — Млади приятелю, имаме право само на един опит. Нима искаш да поемаме рискове? Гусн кимна. Макар и отвратително покровителстващ, немецът имаше право. — А тритият? — Намира се в тези батерии. Държал съм ги на хладно място. А за да извадим трития, трябва да ги загреем. Процедурата изисква доста умения, но иначе не е сложна. — А, да, знам как става — каза Гусн и в съзнанието му изникнаха опитите от университетските лаборатории. Фром му подаде копие от инструкцията за експлоатация на първата машина. — Сега и двамата трябва да понаучим доста нови неща, за да ги предадем на операторите. Капитан Дубинин седеше в кабинета на директора на предприятието, известно като корабостроителница 199, „Ленински комсомол“ или просто Комсомолск. Именно тук бе построена „Адмирал Лунин“. Сам бивш капитан на подводница, директорът предпочиташе това обръщение пред „началник“. Затова още със заемането на поста преди две години бе сменил табелката на вратата си. Бе традиционалист, а освен това и отличен инженер. Днес се намираше в приповдигнато настроение. — Докато ви нямаше, попаднах на нещо чудесно. — И какво е то, адмирале? — Прототип на нова захранваща помпа за реактора. Доста голяма и неудобна за инсталиране и поддръжка, но за сметка на това… — Тиха? — Като крадец — усмихна се адмиралът. — В сравнение със сегашната ти помпа тази ще издава около два пъти по-малко шум. — Наистина ли? И от кого я открадна? Директорът се разсмя. — Не ти трябва да знаеш, Валентин Борисович. А сега имам един въпрос към теб. Чух, че си направил нещо доста умно, и то само преди десетина дни. Дубинин се усмихна. — Адмирале, това е нещо, което не мога… — Можеш, разбира се. Говорих с ескадрения ти командир. Кажи сега на какво разстояние се приближи до американската „Невада“? — Аз мисля, че беше „Мейн“ — възрази Дубинин. Разузнавателните му сведения си противоречаха, но той бе по-склонен да се довери на инстинкта си. — На около осем хиляди метра. Прихванахме го по металните смущения, които издаваше по време на учение. След това продължих по тях и по няколко налудничави предположения… — Глупости! Не се подценявай, капитане. И после? — След като проследихме това, което мислехме за цел, тя го потвърди с глух шум. Мисля, че излязоха на повърхността за учение по ракетна стрелба. При това положение, като взех предвид задачите си и тактическата ситуация, реших да прекъсна контакта, докато все още е възможно. Не исках да ни засекат. — Това е бил най-умният ти ход — каза директорът на корабостроителницата и посочи госта си с пръст. — Взел си най-доброто решение. Следващия път, когато излезеш в морето, ще бъдеш с най-тихата подводница, която някога сме имали. — Те все още ни превъзхождат — отбеляза искрено Дубинин. — Вярно, но сега за пръв път разликата ще бъде по-малка от тази между двама командири. Точно както трябва да бъде. И двамата сме се учили от Марко Рамиус. Ех, само да можеше да види положението сега. Дубинин кимна одобрително. — Да, политическата обстановка наистина превърна играта ни по-скоро в състезание по сръчност, отколкото в смъртоносен дуел. — Иска ми се да съм по-млад и още да мога да играя — въздъхна директорът на корабостроителницата. — А новият хидролокатор? — Моделът е наш — от лабораторията в Североморск. Чувствителността е подобрена приблизително с около четиридесет процента. Общо взето, ще бъдеш изравнен с американския клас „Лос Анжелис“ в почти всички области. „Освен в екипаж“ — каза си Дубинин. Щяха да изминат години, докато страната му започне да обучава хората си по западните стандарти. А тогава капитан Дубинин вече нямаше да командва подводница, но… Само след три месеца щеше да бъде в морето с най-добрия кораб, който родината му някога бе поверявала на свой капитан. Ако успееше да убеди ескадрения си командир да му даде повече офицери, можеше да подобри качеството на екипажа си и да започне обучението му още сега. Да обучава и да води екипажа си — ето това беше работата му. Той командваше „Адмирал Лунин“. Него хвалеха, когато задачите се изпълняваха, но и него биеха през пръстите, когато станеше нещо непредвидено. Рамиус му го бе казал още при първия му ден в морето на борда на подводница. Съдбата беше в ръцете му. Нима можеше да иска повече? „Следващата година, «Мейн», когато ужасните, студени зимни бури се втурнат в северния Пасифик. Тогава ще се срещнем отново.“ — Никакъв контакт — каза капитан Рикс в каюткомпанията. — Като изключим „Омаха“ — поправи го Клагет, който преглеждаше някакви документи. — А тя май беше доста забързана. — Иван вече не се показва. Сякаш са се пенсионирали — почти изхлипа щурманът. — Струва ми се, че въобще не си правят труда да ни търсят — забеляза Рикс. — По дяволите, освен онази „Акула“, която изгубихме… — Но ние ги проследихме за известно време — обади се пак щурманът. — Е, следващия път може и да ги снимаме — забеляза един лейтенантът иззад списанието, което четеше. Забележката му предизвика смеха на останалите. Някои от по-лудите капитани на атакуващи подводници се бяха приближавали достатъчно близко до съветски лодки, за да могат да ги снимат. Но това бе минало. Сега руснаците бяха доста по-добри, отколкото преди десет години. Макар и номер две в подводния занаят, те доста усложняваха живота на номер едно. — А сега е време за следващата тренировка — обади се Рикс. Помощник-капитанът забеляза, че физиономиите на колегите му не се промениха. Офицерите явно се учеха да не ръмжат и да не правят гримаси. Чувството за хумор на Рикс бе в оскъдно количество. — Здрасти, Роби! Джошуа Пейнтър стана от люлеещия се стол и отиде да се здрависа с госта си. — Добро утро, сър. — Хайде сядай. Един стюард влезе и сервира кафе и на двамата мъже. — Как изглежда твоето авиокрило днес? — Мисля, че ще се справим навреме, сър. Адмирал Джошуа Пейнтър от американския флот бе върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика, главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ в зоната на Атлантика и главнокомандващ американския атлантически флот. Въпреки че за него работеха три екипа съветници, адмиралът получаваше само една заплата. Авиатор от кариерата — летял главно на бомбардировачи, — той бе достигнал върха в служебното си израстване. Нямаше да го изберат за началник-щаб на морските операции. Службата щеше да заеме някой с по-пригладени политически ръбове. Но Пейнтър бе доволен. В резултат на доста ексцентричната армейска организация началник-щабът на морските операции, както и другите началник-щабове, само съветваха министъра на отбраната. А именно той даваше заповедите до съответните главнокомандващи. Върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика — главнокомандващ ВС на САЩ в зоната на Атлантика — главнокомандващ американския атлантически флот, наистина бе странна, изморителна и неблагодарна длъжност, но все пак — командирска. Пейнтър притежаваше истински кораби, истински самолети и истински морски пехотинци, на които можеше да заповядва къде да ходят и какво да правят. Той командваше цели два флота: Втори и Шести. В тях влизаха: седем самолетоносача; линеен кораб; над сто кръстосвачи и разрушители; шестдесет подводници; дивизия и половина морски пехотинци и хиляда бойни самолета. Макар и бивш пилот, Пейнтър обичаше най-много линейния си кораб. Дядо му бе командвал такъв. В интерес на истината само една държава в света притежаваше повече ударна сила, отколкото адмиралът командваше в момента. Тази държава обаче вече не представляваше сериозна стратегическа опасност във времето на международно сътрудничество. Вече не му се налагаше непрекъснато да се съобразява с реалната заплаха от възможна война. Пейнтър бе щастлив човек. Той бе изпълнявал бойни задачи във Виетнам. Видял бе с очите си как след Втората световна война американската военна мощ се смъква почти до дъното през седемдесетте години, за да се изкачи отново до зенита на най-великата военна сила на планетата. Бе изпълнявал задълженията си както в славни, така и в тежки времена. А сега ситуацията бе по-добра отвсякога. Роби Джексън бе един от хората, на които американският флот можеше и щеше да разчита. — Каква е тази история със съветските пилоти в Либия? — попита Джексън. — Е, те всъщност никога не са си тръгвали оттам, нали? — попита реторично Пейнтър. — Нашият либийски приятел иска да притежава най-доброто им оръжие, за което плаща твърдо и в брой. А те имат нужда от пари. Бизнесът си е бизнес. Просто, нали? — Мислиш ли, че ще се вразуми?! — попита Роби и невярващо поклати глава. — Защо пък не… И то скоро. Ролята на последен мохикан сигурно му се струва доста самотна. Може би именно затова се запасява, докато не е станало късно. Поне така твърдят разузнавачите. — А руснаците? — Имат доста техници и инструктори, които работят там по договор. Особено многобройни са пилотите и специалистите по ракетни установки земя-въздух. — Добри новини. Ако нашият приятел се опита да извърти някой номер, ще има доста солиден тил. — Не достатъчно, за да те спре, Роби. — Може и да си прав, но със сигурност ще ме накара да напиша няколко писма. Джексън бе писал достатъчно такива. Като командир на авиационна група в тази операция — както и в другите, разбира се — той трябваше да внимава за смъртните случаи в авиокрилото си. Доколкото знаеше, все още нямаше прецедент на операция със самолетоносачи, в която да няма поне един фатален край. А като „собственик“ на авиокрило отговорността за смъртта на личния състав падаше върху него. „Ще е чудесно, ако именно аз направя този прецедент“ — помисли си Джексън. Освен че фактът щеше да изглежда добре в досието му, нямаше да се налага да казва на съпруги и родители, че Джони е загубил живота си в служба на родината… Но макар и примамлива, тази възможност изглеждаше доста невероятна. Морската авиация бе трудна и опасна работа. Джексън вече бе прескочил четиридесетте и добре знаеше, че безсмъртието е нещо средно между мит и шега. Все по-чест му се случваше да влиза в помещенията на екипажа и да се пита кое от хубавите и горди млади лица няма да бъде сред другарите си при завръщането на „Теодор Рузвелт“ във Вирджиния Кейпс. Чия красива бременна съпруга ще отвори входната си врата по обяд, за да посрещне свещеник, придружен от стар боен другар. Чия ръка ще бъде състрадателно държана от тази на друга вдовица. Чий млад свят ще изгори в далечната огнена и кървава битка. Възможният сблъсък с либийците бе просто още една от заплахите в тази част на света, от която смъртта никога не си тръгваше. Джексън неохотно си призна, че вече е твърде стар за подобен живот. Той все още бе твърде добър пилот — зрелостта не му позволяваше да се нарече най-добрият освен на чашка в компания, — но тъжните неща от живота продължаваха да се трупат. Скоро щеше да му се наложи да се премести — ако имаше късмет, в адмиралски кабинет. Тогава щеше да лети от време на време, колкото да не забрави и да се старае да взема правилното решение, за да предотврати посещението на нежеланата гостенка. — Проблеми ли имаш? — обади се Пейнтър. — С резервните части — отвърна полковник Джексън. — Поддръжката на самолетите става все по-трудна. — Правим всичко възможно. — Да, сър, знам. Ако правилно съм разбрал, положението май ще се влошава. Изглежда, че три от самолетоносачите заедно с авиокрилата им щяха да бъдат съкратени. — Всеки път, когато спечелим война, ни наказват — отвърна главнокомандващият. — Добре поне, че при последната не бяха толкова строги. Не се притеснявай. Когато ти дойде времето, ще ти намерим място. Ти си най-добрият ни командир на авиационна група. — Благодаря ви, сър. Нямам нищо против подобни определения. — Нито пък аз — засмя се Пейнтър. — Англичаните имат една много хубава поговорка — каза Головко. — „Пази ме, Боже, от приятелите ми, от враговете си сам ще се опазя.“ Какво друго знаем? — По всичко личи, че не са ни предали всичките си запаси от плутоний — отвърна другият мъж. Той бе представител на института за научни изследвания и разработка на оръжие в „Арзамас-17“, южно от Горки. Въпреки това обаче не бе толкова военен инженер, колкото учен, занимаващ се с дейността на подобни учреждения извън Съветския съюз. — Направих изчисленията лично. На теория е възможно да са получили и повече материал. Но това, което ни предадоха, надвишава годишното производство на плутониев реактор от същия тип у нас. Според мен не са скрили нищо. — Това ми е известно. Какво те води при мен? — В анализа са допуснати пропуски. — И по-точно? — попита първият заместник-председател на Комитета за държавна сигурност. — Тритият. — Какво беше това? — поинтересува се Головко. Той не бе експерт по ядрените продукти. Далеч по-добре се изявяваше като дипломат и разузнавач. Човекът от „Арзамас-17“ не се бе занимавал с елементарна физика от години. — Водородът е най-простото вещество. Един атом водород съдържа протон с положителен заряд и електрон с отрицателен. Ако към атома на водорода се прибави неутрон без електрически заряд, се получава деутерий. Ако се прибави още един — тритий. Той има три пъти по-голяма атомна маса от водорода заради прибавените неутрони. С две думи, от неутроните се прави атомно оръжие. Когато се освободят от атомните си ядра, те излизат навън, бомбардират други атомни ядра и освобождават други неутрони. Така се предизвиква верижна реакция, която произвежда огромно количество енергия. Тритият е полезен, защото водородният атом не трябва да съдържа никакви неутрони. Още по-малко пък два. Тоест става нестабилен и при определени условия се разпада. Периодът на полуразпад на трития е дванадесет години и четири месеца — обясни той. — И така, ако в детонатора се вкара тритий, допълнителните неутрони, прибавени към първоначалната реакция на разпада, увеличават взривната мощност на плутониевата или ураниевата реагираща маса от пет до четиридесет пъти. Това позволява по-ефикасното оползотворяване на тежките материали като плутоний или обогатен уран. Освен това допълнителните количества тритий, поставени на подходящо място в бомбата — тя се нарича „първична“, — слагат начало на термоядрена реакция. Разбира се, има и други начини за постигане на същия резултат. Могат да се използват литиев деутерид и литиев хидрат, който е по-стабилен. Но все пак тритият си остава изключително полезен за приложение в определени оръжейни производства. — И как се получава тритий? — Като се поставят големи количества литиев алуминат в ядрен реактор и се позволи на термичния неутронен поток — това е инженерният термин за разнопосочното движение на частиците — да облъчи и преобразува лития в тритий посредством прибавяне на неутрони. Появява се като малки мехурчета в метала. Смятам, че в немския завод край Грайфсвалд се е произвеждал точно тритий. — Защо? Имаме ли доказателства? — Изследвахме плутония, който ни изпратиха. Плутоният има два изотопа — 239 и 240. От съотношението им може да се установи неутронният поток в реактора. Намерените проби съдържаха твърде малко плутоний-240. Нещо е намалявало неутронния поток. Това „нещо“ почти сигурно е било тритий. — Убеден ли си? — Физиката в тази област е сложна, но предсказуема. Всъщност в повечето случаи заводът, произвел плутония, лесно може да се идентифицира по съотношението на различните съставки. Аз и хората от екипа ми сме уверени в изводите си. — Заводите не бяха ли под международен контрол? Нима производството на тритий не се инспектира? — Немците успяха да заблудят някои от плутониевите инспекции. Що се отнася до трития, за него няма международен контрол. Но дори и да имаше, той не би ни помогнал много. Укриването на тритий е детска игра. Головко безшумно изруга. — Колко? Ученият повдигна рамене. — Невъзможно е да се каже. Заводът е затворен. Вече нямаме достъп до него. — А тритият може ли да се използва и за други цели? — О, разбира се. Той е с голяма търговска стойност. Има фосфоресциращи качества — свети в тъмнината. Използва се за циферблати на часовници, различни инструменти и т.н. Пазарната му цена е около петдесет хиляди долара за грам. Головко бе поразен. — Чакай, чакай. Искаш да кажеш, че нашите социалистически братя в ГДР са работили не само върху собствена атомна, но и върху водородна бомба? — Да, твърде е възможно. — И един от елементите в този план се губи, така ли? — Точно така. Не, вероятно е така — поправи се ученият. — Вероятно? — „Все едно, че изтръгвам признание от дете“ — помисли си първият заместник-председател. — Да. Ако бях на тяхно място с директивите, получени от Ерих Хонекер, аз сигурно щях да постъпя по същия начин. Още повече че от техническа гледна точка вече не съществуват трудности. В края на краищата ние дори им дадохме технологията на ядрения реактор. — Къде, по дяволите, ни е бил умът? — измърмори Головко. — Направихме същата грешка и с китайците, нали? — Нима никой… — Разбира се, имаше и предупреждения — прекъсна го инженерът. — От моя институт и от този в Кищим. Но никой не ни послуша. Прецениха, че политическата обстановка позволява да дадем технологиите на съюзниците си. — И какво мислиш, че трябва да направим? — Можем да се обърнем към колегите във външно министерство, но реших, че е по-добре да се направи нещо наистина полезно. Затова реших да дойда тук. — Значи според теб немците — имам предвид обединена Германия — може би имат запаси от разпадащи се материали и тритий, с които могат да изфабрикуват свой собствен атомен арсенал? — Вероятността е твърде голяма. Както знаете, доста немски ядрени специалисти в момента работят в Южна Америка. Там условията за тях просто са идеални. Намират се на дванадесет хиляди километра от родината и работят върху нещо, което спокойно може да бъде военна програма. С една дума, правят опити за чужда сметка. Ако наистина е така, нима можем спокойно да допуснем, че са там на честни начала? Възможно е и да е така, но по-вероятно е правителството им да знае с какво се занимават. Пък и какво друго може да допусне човек, след като правителството им знае с какво се занимават и явно не полага усилия да им попречи. А най-вероятната причина правителството да одобрява действието на своите специалисти е, че след това възнамерява да използва натрупания от тях опит за собствените си национални интереси. Головко се намръщи. Посетителят му току-що бе свързал три предположения в една заплаха. Той разсъждаваше като офицер от разузнаването и при това параноичен. Но последните обикновено се оказваха най-добрите професионалисти. — Какво друго можеш да ми кажеш? — Тридесет вероятни имена — отвърна инженерът и му подаде една папка. — Говорихме с нашите хора — тези, които са помагали на немците при строежа на завода в Грайфсвалд. Според тях именно хората в списъка са най-вероятните участници в проекта. Ако такъв въобще съществува, разбира се. За половината от тях се твърди, че са отлични професионалисти. Дотолкова добри, та да могат да работят в „Арзамас-17“. — Някой от тях правил ли е официални изследвания в… — Не, а и не е необходимо. Физиката си е физика. Разпадането си е разпадане. Научните закони не могат да ни помогнат. Не можеш да излъжеш природата, макар че тук сме изправени точно пред това. Ако тези хора могат да управляват ядрен реактор, значи най-добрите от тях са способни да конструират ядрено оръжие. Разбира се, трябва да имат необходимите материали. А нашият реактор е в състояние да им ги даде. Смятам, че трябва внимателно да разгледате случая. Какво са постигнали и какво имат. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам. — В техническия отдел на Първо главно управление имам доста опитни хора — каза Головко. — След като подробно се запознаем с информацията, някои от тях, ще дойдат да говорят с вас. „Арзамас-17“ бе само на няколко часа път с влак. — Да, аз вече съм се срещал с някои от вашите аналитици. Трябва да призная, че между тях има доста добри специалисти. Надявам се, че все още имате доста добри връзки в Германия. Головко не отговори. Той действително имаше добри връзки в Германия, но на колко от тях все още можеше да разчита? Съвсем наскоро бе проверил лоялността на бившите си двойни агенти в Щази. Изводът бе, че на никой от тях не може да се вярва. И по-точно, хората, които заслужаваха доверие, вече не заемаха предишните важни постове… Той реши, че операцията трябва да бъде проведена изключително с руски офицери. — Да предположим, че са имали необходимите материали, колко време би им отнело производството на оръжието? — Предвид техническото им ниво и факта, че вече имат достъп до някои от американските програми в НАТО, не виждам причина вече да нямат разработено оръжие. И то доста добро и прецизно. Ако бях на тяхно място и притежавах ядрения материал, щях да имам двустепенни оръжия само броени месеци след обединяването на Германия. За по-сложните тристепенни оръжия ще им е необходима може би… още година. — И къде щеше да го направиш? — В Източна Германия, разбира се. Там е по-сигурно. Точно къде ли? — замисли се инженерът за минута. — Търсете място, съоръжено с изключително прецизни машини. Като тези, които се използват при изработка на оптически инструменти. Инфрачервеният телескоп, който току-що изведохме в орбита, бе конструиран с машините, използвани в проекта за водородна бомба. Рентгеновата оптика е много важна в производството на многостепенно оръжие. Голяма част от информацията, свързана с американската технология за производство на ядрено оръжие, взехме от съвсем свободно разпространявани наръчници за фокусирането на рентгенови лъчи за астрофизически наблюдения. Както вече казах, всичко е физика. Информацията не може да бъде скрита, а само открита. След като веднъж е открита, всеки, който има интелекта и желанието да се възползва от нея, може спокойно да го направи. — Благодаря за успокоението — забеляза сърдито Головко. Но на кого можеше да се сърди? На този човек, че казва истината, или на природата, че толкова лесно разкрива тайните си. — Извинете ме, професоре. Много съм ви благодарен, че отделихте толкова време, за да ни обърнете внимание върху фактите. — Баща ми е учител по математика. Цял живот е живял в Киев. Все още помни германците. Головко изпрати инженера до вратата, а след това се върна в кабинета си и се загледа през прозореца. „Защо въобще им позволихме да се обединят? — запита се той. — Дали все още искат нови територии? Lebensraum*? Дали все още искат да управляват Европа? Или пък се превръщаш в параноик, Сергей?“ Разбира се, на него му плащаха, за да бъде болезнено подозрителен. Головко седна на бюрото и вдигна телефона си. [* lebensraum (нем.) — жизнено пространство. — Бел.прев.] — Това, което искаш, е малко и щом е необходимо, не виждам смисъл повече да говорим за него — отвърна на въпроса Кайтел. — А хората? — На мое разположение са. Мога да разчитам на тях. Всичките са работили в чужбина. Главно в Африка. Всичките са опитни. Трима полковници, шестима подполковници и двама майори. Пенсионирани са — както и самият аз. — Най-важното е да можем да разчитаме на тях — напомни му Бок. — Знам, Гюнтер. Всеки от тях някой ден непременно щеше да стане генерал. Пък и всички те имат безупречни партийни досиета. Пък и защо мислиш, че са ги пенсионирали, а? Просто нашата нова Германия не им вярва. — Има ли опасност от агент-провокатори? — Аз съм разузнавачът тук — напомни му Кайтел. — Аз не ти казвам как да си вършиш работата, нали? Така че и ти не се бъркай в моята. Моля те, приятелю, или ми вярвай, или не работи с мен. Изборът е твой. — Знам, Ервин. Извинявай. Просто операцията е изключително важна. — Вече ми го каза, Гюнтер. — Кога можеш да го направиш? — След пет дни. Предпочитам да работя внимателно, но ако искаш, можем и да ускорим нещата. Проблемът, разбира се, ще бъде да се отървем от тялото по подходящ начин. Бок кимна. Досега не бе имал подобни грижи. Фракция „Червена армия“ рядко се тревожеше за това. Единственото изключение бе онази активистка на зелените, провалила акцията в атомната централа. Но тогава всичко стана по случайност и не бе предварително планирано. Заровиха я в гората просто за да проявят чувството си за хумор. Идеята бе на Петра. Тя искаше предателката да стане част от природата, която обичаше толкова много. — А как да ти предам видеокасетата? — Ще се срещнеш пак тук с един човек. Няма да бъда аз. Ще отседнеш в същия хотел точно след две седмици. Ще ти се обадят. Скрий видеокасетата в някоя книга. — Чудесно. Кайтел си помисли, че Бок преиграва. Многобройните застрахования привличаха повече аматьорите, защото за професионалистите рискът бе част от работата. Всичко можеше да бъде организирано далеч по-просто — например касетата да бъде замаскирана с някой филм. — Скоро ще имам нужда от пари. Бок му подаде един плик. — Сто хиляди марки. — Чудесно. Значи точно след две седмици. Кайтел остави Бок да плати сметката и си замина. Гюнтер си поръча още една бира и погледът му се зарея по кобалтовосиньото море. На хоризонта се виждаха множество кораби. Един от тях бе презокеански, но не личеше точно какъв. Останалите — просто малки гемии, които мъкнеха стоката си от едно незнайно пристанище до друго. Денят бе прекрасен, с топло слънце и хладен морски бриз. Недалеч от него се простираше финият като пудра пясък на плажа, където децата и влюбените можеха да се наслаждават на водата. Той се замисли за Петра, Ерика и Урсула. Лицето му обаче остана все така безизразно. Гюнтер сякаш нямаше повече сили външно да изразява емоциите от загубата си. Той достатъчно бе плакал и крещял, за да ги изгони. Сега в душата му имаше само студена ярост и желание за мъст. Денят бе толкова прекрасен, а Бок нямаше с кого да го сподели. Колко ли още такива дни щяха да преминат в самота? За него никога нямаше да има друга Петра. Можеше да си намери някое момиче, което да задоволява биологичните му потребности, но то нямаше да промени чувствата му. Щеше да остане самотник до края на живота си. Мисълта беше неприятна. Без деца, без любов, без бъдеще в личния живот. Половината от масичките на терасата около него бяха заети. Преобладаваха европейците, дошли на почивка със семействата си. Те се усмихваха, смееха се, пиеха бира, вино или коктейли, мислеха за очакващите ги нощни развлечения, за интимните вечери и меките памучни чаршафи, които идваха след тях. Смехът и обичта сякаш въплъщаваха всички радости на живота, отнети от Гюнтер Бок. Мразеше ги. Седеше сам и ги оглеждаше точно както би правил в зоологическата градина пред клетките на животните. Бок ги ненавиждаше заради смеха, усмивките и… бъдещето им. Не беше честно. Той бе имал цел в живота си, нещо, за което да се бори. Те имаха работа. Като всички добри европейци пестяха парите си в банка за ежегодната ваканция на Егейско море, Майорка, Америка и въобще навсякъде, където имаше слънце, чист въздух и плаж. Колкото и безсмислен да изглеждаше на пръв поглед животът им, той бе щастлив. Щастието обаче бе отказано на самотния мъж, седнал под белия чадър, който бавно отпиваше от бирата си, впил поглед в морето. Не беше честно. Просто не беше честно. Той се бе посветил на благополучието им. Сега те го имаха, а той бе останал с по-малко от нищо. Освен мисията си. Бок реши да не се самозаблуждава по този въпрос, както не го правеше и по другите. Мразеше ги. Мразеше всички. Защо трябваше да имат бъдеще, след като самият той нямаше? Ако щастието не идваше при него, защо Трябваше да се въргаля в техните завивки? Мразеше ги, защото бяха отрит пали него, Петра, Куати и всички борци против несправедливостта и потисничеството. По този начин бяха избрали лошото пред доброто и сами се обричаха. Бок знаеше, че е нещо повече от тях. Че е по-добър, отколкото те някога са мечтали да бъдат. Той можеше да наблюдава отгоре както тях, така и безсмисленото им дребнаво съществуване. И решението, което щеше да вземе — все още вярваше, че е за тяхно добро, — зависеше единствено от него. Ако наранеше някой от тях — толкова по-зле. Всъщност те не бяха истниски хора. Те бяха просто празни сенки, пропуснали възможността да се напълнят със съдържание. Те не го бяха отритнали. Те бяха отритнали самите себе си, търсейки щастието в… живота, който водеха. Мързеливо. Като добитък. Бок си ги представи наредени един до друг, свели глави над яслите и издаващи доволно мучене, докато той ги отглеждаше. Ако някои от Тях трябваше да умрат — а някои трябваше да умрат! — нима това засягаше Гюнтер? „В никакъв случай“ — реши той. — Господин президент… — Да, Елизабет — отвърна Фаулър и цъкна с език. — Кога за последен път са ви казвали колко добър любовник сте всъщност? — Със сигурност не го чувам по време на заседанията с кабинета. Докато говореше, устните на Фаулър докосваха главата й, положена върху гърдите му. Лявата й ръка го бе обгърнала, а неговата лява си играеше С русите коси на Елизабет. „Истината е — помисли си президентът, — че наистина съм доста добър в тази област.“ Той притежаваше търпение, което според него играеше главна роля в това изкуство. Тук нямаше еманципация и равни права. Работа на мъжа бе да накара жената да се почувства желана и уважавана. — Не го чувам и в залата за пресконференции. — Е, сега ти го казва съветничката по националната сигурност. — Благодаря ви, доктор Елиът. И двамата избухнаха в смях. Елизабет се придвижи нагоре да го целуне и потърка гърдите си в неговите. — Боб, просто не знаеш какво означаваш за мен. — Може би все пак знам — позволи си да каже президентът. Елиът поклати невярващо глава. — Всички тези безплодни години в колежа. Вечно нямах време, вечно бях заета. Заета да стана професор. Пропилях толкова много време… Въздишка. — Е, надявам се, че чакането си е струвало, скъпа. — Струваше си и продължава да си струва. Тя се претърколи през него, положи глава на рамото му и придърпа ръката на Фаулър към гърдите си, докато я настани удобно. Другата ръка на Боб зае същото положение и ръцете на Лиз се отпуснаха върху неговите. „Какво да кажа сега?“ — запита се Е. Е. Беше казала истината. Боб Фаулър наистина бе търпелив, нежен и опитен любовник. Както бе истина и това, че след като чуе подобни думи, всеки мъж, дори и президентът, се предава. „Засега нищо“ — реши тя. Имаше достатъчно време както да му се наслади, така и да изследва чувствата си. Очите й почиваха върху тъмното петно на отсрещната стена, което бе картина с маслени бои от някакъв художник. Тя никога не си бе правила труда да погледне името му. Картината представляваше пейзаж от западните равнини, които свършваха в подножието на Скалистите планини. Ръцете му започнаха да се движат нежно, без да повдигат нейните. Ласките обляха тялото й с удоволствие, което тя прие, без да се мърда. Само от време на време наместваше глава върху рамото му, колкото да покаже, че не спи. Започваше да се влюбва в него. Нима не бе странно? Тя се замисли върху този въпрос. Боб имаше много качества, които харесваше и които я караха да го уважава. Но имаше и доста объркващи неща. Той представляваше неразгадаема плетеница от топлота и хлад, а чувството му за хумор си оставаше необяснимо. Фаулър често изглеждаше объркан — и то съвсем искрено — от това, че другите не споделят възгледите му по даден въпрос. Приличаше на учител по математика, който не се сърди на незнанието на учениците си, а просто е озадачен от факта, че не успяват да видят красотата и симетрията на изчисленията. Понякога Фаулър показваше учудваща жестокост и безпардонна грубост, проявявани без дори сянка от угризение. Хората се изпречваха на пътя му и ако можеше, Фаулър ги унищожаваше. Досущ като в „Кръстника“. Никога нямаше лично отношение. Всичко бе просто бизнес. „Може би го е научил от мафиотите, които е пратил в затвора“ — каза си Лиз. Същият този човек можеше да се отнася към симпатизантите и верните си приятели с протоколна студенина и да награждава предаността им с… как можеше да го опише? Благодарността на счетоводител. Въпреки всичко обаче в леглото бе прекрасен и нежен мъж. Лиз се намръщи на стената. Този човек просто не се поддаваше на класифициране. — Видя ли онзи доклад от Япония? — попита президентът и върна Елиът отново към работата, преди да е успяла да достигне до смислен извод. — Ъъм, радвам се, че подхвана темата. Онзи ден в канцеларията ми пристигна нещо смущаващо. — За какво? Интересът на Фаулър се изрази в по-осезателни движения на ръцете му. Сякаш се мъчеше да извлече информацията от тялото й. — За Райън — отвърна Лиз. — Пак ли той? И какво по-точно? — Сведенията, които се отнасяха до нередовни финансови операции, се потвърдиха, но все пак е успял да се измъкне, като е намерил изход в някакви технически подробности. Те щяха да бъдат достатъчни за изваждането му от администрацията, но тъй като се е подготвил добре… — Какво друго имате освен техническите подробности? — Сексуална непристойност и вероятно използване на служители от управлението за разчистване на лични сметки. — Сексуална непристойност… позор… Елизабет се изхили. Това му хареса. — Може би има замесено и дете. Това вече не хареса на Фаулър. Той вземаше твърде на сериозно въпроса за детските права. Ръцете му спряха да се движат. — Какво знаем? — Малко. Въпреки това заслужава внимание — каза Лиз и отново задвижи ръцете му. — Добре, нека ФБР направи безшумно разследване — произнесе се президентът и помисли, че е приключил въпроса. — Няма да доведе до нищо. — Защо? — Райън поддържа доста тесни връзки с Бюрото. Приятелите му там могат да се намесят и да потулят нещата. — Бил Шоу не е такъв човек. Той е най-доброто ченге, което някога съм виждал. Дори и аз самият не мога да повлияя на решенията му и точно така трябва да бъде. Отново логика и принципи. Този човек бе непредсказуем. — Шоу лично се е занимавал със случая на Райън. Имам предвид терористите. Намесване по лична инициатива през главата на Бюрото. — Вярно — призна Фаулър. Щеше да изглежда лошо. Конфликт на интереси и така нататък. — Освен това личният съветник на Шоу е онзи Мъри. А те двама с Райън са доста близки. — И какво тогава? — изръмжа Фаулър. — Може би някой от Министерството на правосъдието? — А защо не от Секретната служба? — попита Фаулър, който знаеше отговора, но любопитстваше дали тя също го знае. — Ще изглежда като лов на вещици. — Добре, убеди ме. Нека бъде някой от правосъдието. Обади се утре на Грег. — Добре, Боб. Време бе да смени темата. Тя притегли една от ръцете му към устните си и я целуна. — Знаеш ли, че в моменти като този ужасно ми се пуши. — Цигара след секса? — попита той и я придърпа по-плътно към себе си. — Когато се любим, Боб, аз пуша по време на секса… Тя се обърна и го погледна в очите. — Май че е време да щракна със запалката. — Казват — измърка съветничката по националната сигурност и се примъкна да го целуне, — казват, че президентът на Съединените щати е най-силният мъж на света. — Правя всичко, което е по силите ми, Елизабет. Час и половина по-късно Елиът реши, че е вярно. Започваше да го обича. И тогава се запита какво ли изпитва той към нея… > 16. > МАСЛО В ОГЪНЯ — Guten Abend, Frau Fromm* — каза мъжът. [* Guten Abend, Frau Fromm (нем.). — Добър вечер, госпожо Фром — Бел.прев.] — Кой сте вие? — Петер Виглер от „Берлинер Тагеблат“. Ще можем ли малко да поговорим? — За какво? — попита тя. — Aber*… — посочи той дъжда, който се изливаше върху главата му, и госпожа Фром си спомни, че трябва да се отнася възпитано дори и към журналистите. [* Aber (нем.) — но. — Бел.прев.] — Да, разбира се, заповядайте. — Благодаря ви. Той влезе и свали палтото си, което жената пое и окачи на закачалката. Мъжът бе капитан от Първо главно управление на КГБ (външното разузнаване). Тридесетгодишен, обещаващ млад офицер. Хубав, с дарба за чужди езици и с две висши образования — по психология и техническо. Вече бе преценил Трудл Фром. Паркираното пред вратата й ново ауди бе хубаво, но не и луксозно. Дрехите й — също нови — представителни, но не и набиващи се в очи. Тя бе горда и умерено алчна, но в същото време пестелива. Криеше нещо, но бе достатъчно пресметлива, за да съобрази, че ако го отпрати, ще събуди повече подозрение от всякакво обяснение. Той седна на един от столовете и зачака следващия й ход. Тя не му предложи кафе. Явно се надяваше да не остане дълго. Мнимият журналист се зачуди дали зад третото име в списъка му от десет души се крие нещо, за което си струва да докладва в Москва. — Съпругът ви е свързан с атомната електроцентрала „Грайфсвалд-Норд“ — Беше. Както знаете, тя вече не работи. — Точно така. Бих искал да разбера какво мислите вие, а и той по въпроса. Вкъщи ли е доктор Фром? — Не, не е — отвърна леко притеснена тя. „Виглер“ не реагира на отговора. — Така ли? Мога ли да попитам къде е? — По работа е. — Тогава може би е по-добре да дойда отново след няколко дни. — Може би. Защо не се обадите предварително? Тонът на репликата привлече вниманието на офицера от КГБ. Тя криеше нещо и капитанът разбра, че информацията си струва да бъде научена. На вратата отново се почука. Трудл Фром отиде да отвори. — Guten Abend, Frau Fromm — каза някакъв глас. — Носим ви новини от Манфред. Капитанът чу гласа и нещо му подсказа, че трябва да бъде нащрек. Каза си, че не бива да реагира. Намираше се в Германия, където всичко бе in Ordnung. Освен това можеше и да научи нещо… — Аз, ъъъ, в момента имам гости — отвърна Трудл. Следващото изречение бе прошепнато. Капитанът чу приближаващите се стъпки, но не побърза да се обърне. Грешката бе фатална. Лицето, което видя, спокойно можеше да принадлежи на есесовец от безбройните филми за Втората световна война, с които бе израснал. Единствената разлика бе, че човекът не носеше черна униформа със сребърни ширити. Бе на средна възраст, със светлосини очи, в които нямаше никакви чувства. Лице на професионалист, което прецени неговото толкова бързо, че… Трябваше да… — Здравейте, тъкмо си тръгвах. — Кой е този? Трудл не успя да отговори. — Аз съм журналист от… Беше твърде късно. Отнякъде се появи пистолет. — Was gibt’s hier?* — поиска да знае той. [* Was gibt’s hier? (нем.) — Какво става тук? — Бел.прев.] — Къде е колата ви? — попита мъжът зад дулото на пистолета. — Паркирах я по-надолу по улицата. Аз… — При всичкото свободно място пред къщата? Репортерите са мързеливи. Кой сте вие? — Аз съм журналист от… — Май че ни лъжете. — И то право в очите — допълни другият мъж. Капитанът познаваше лицето му отнякъде… Каза си, че не трябва да изпада в паника. Това също бе грешка. — Слушайте внимателно. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще ви върнем след три часа. Ако ли не — сърдете се на себе си. Verstehen Sie?* [* Verstehen Sie? (нем.) — Разбирате ли? — Бел.прев.] „Сигурно са офицери от разузнаването — помисли си капитанът. — Освен това са немци, което означава, че ще играят по правилата“ — помисли си той и направи последната грешка в една кариера, която само допреди минута изглеждаше доста обещаваща. Куриерът от Кипър пристигна точно навреме. Той предаде пакета на друг мъж в едно от петте предварително определени места. Преди срещата всяко от тях бе наблюдавано в продължение на дванадесет часа. Получилият пакета вървя две пресечки и се качи на мотоциклет „Ямаха“, който подкара с бясна скорост. През тази местност и по такъв начин можеше да кара само човек с предварително освидетелствани психични отклонения. След два часа, напълно сигурен, че не са го проследили, мотоциклетистът предаде пакета. Въпреки че бе изпълнил задачата си, той продължи да обикаля с мотора още половин час, преди да се прибере у дома. Гюнтер Бок взе пакета, отвори го и остана разочарован. Вместо в книга касетата бе замаскирана като обикновена видеокасета със записан на нея филм — „Огнени колесници“. Може би по този начин Ервин му предаваше някакво съобщение. Бок сложи касетата във видеото и я пусна. Той търпеливо изгледа няколко минута от филма, който имаше френски субтитри. Скоро Гюнтер разбра посланието на Кайтел. Ервин искаше да му покаже как работят професионалните разузнавачи. Бок превъртя деветдесетте минути на филма през кадър и едва тогава картината се промени. „Какво?“ — Кой си ти? — попита грубо някакъв глас зад кадър. — Аз съм Петер Виглер, журналист от… Останалото бяха писъци. Използваната екипировка бе доста примитивна. Състоеше се от електрически кабел, идващ от настолна лампа или някакъв друг електроуред. В единия му край изолацията липсваше и се виждаше голата медна жица. Малцина знаеха колко ефективни могат да бъдат примитивните средства. Особено пък ако са попаднали в опитни ръце. Човекът, който се бе нарекъл Петер Виглер, крещеше така, че щеше да си раздере гърлото от усилие. Вече бе успял да изгризе до кръв долната си устна в стремежа си да не показва слабост. Единственото предимство при използването на електрически ток бе, че нищо не се цапаше с кръв. Жертвата само крещеше. — Сигурно не знаеш, че се държиш ужасно глупаво. Куражът ти е впечатляващ, но при тези обстоятелства — напълно ненужен. Той помага само когато има надежда за спасение. Вече претърсихме колата ти. Намерихме и паспорта ти. Знаем, че не си немец. Какъв си? Поляк, руснак, какъв? Младият мъж отвори очи и си пое дълбоко дъх, преди да заговори. — Аз съм журналист от вестник „Берлинер Тагеблат“. Отново допряха електрическия кабел и този път той припадна. Бок изгледа как нечий гръб се приближава към жертвата и проверява зениците и пулса й. Мъчителят, изглежда, бе облечен в гумиран костюм, използван при работа с опасни материали. Не бе сложил само качулката и ръкавиците си. „Сигурно му е било ужасно горещо“ — каза си Бок. — Очевидно е обучен офицер от разузнаването. Вероятно руснак. Не е обрязан, а пломбите му са от неръждаема стомана, но не са направени много добре. Това означава, че го е лекувал зъболекар от Източния блок. Жалко, доста храбро момче. „Гласът просто не може да бъде по-циничен“ — помисли си Бок. — С какви упойващи вещества разполагаме? — попита нечий друг глас. — С доста добро успокоително. Сега ли? — Сега. И не много. — Добре. Мъжът изчезна от кадър, но почти веднага се върна със спринцовка в ръка. Той повдигна ръката на жертвата и инжектира успокоителното във вената. След три минути служителят на КГБ дойде в съзнание. Времето бе напълно достатъчно, за да може лекарството да въздейства върху централната му нервна система. — Съжалявам, че трябваше да извършим това с вас. Вие преминахте теста — каза гласът, но този път на руски. — Какъв тест? — дойде също на руски отговорът. Езикът изпусна само две думи, преди мозъкът отново да върне контрола си върху него. — Защо ме питате на руски? — Защото именно това искахме да знаем. Лека нощ. Очите на жертвата се разшириха от ужас. Една ръка опря в гърдите му малокалибрен пистолет и натисна спусъка. Камерата се дръпна леко назад, за да покаже стаята в по-едър план. Три големи мушами покриваха пода около железния стол, за да не би кръвта или други частици от тялото да изпръскат нещо. Около дупката от куршума личаха черните следи от барута. От натиска на газовете от оръжието, влезли под кожата, раната се отвори навън. Нямаше много кръв. Това бе нещо нормално за раните в сърдечната област. След няколко секунди конвулсиите на тялото спряха. — Можехме да продължим още, за да потвърдим напълно тази допълнителна информация, но мисля, че постигнахме желания резултат. Ще ви обясня по-късно — каза гласът на Кайтел зад кадър. — Сега Трудл… Доведоха я пред камерата. Бе гола, с вързани отпред ръце, запушена уста и разширени от ужас очи. Тя се опитваше да каже нещо въпреки парцала в устата си, но никой не искаше да я слуша. Кадрите бяха заснети преди ден и половина. Това ясно личеше от телевизора в ъгъла на стаята, но КОЙТО вървяха вечерните новини. Цялото представление бе професионална tour de force*, режисирано така, че да бъдат задоволени изискванията му. [* Tour de force (фр.) — демонстрация на сила. — Бел.прев.] Бок почти четеше мислите на мъжа: „Сега как да го направим?“ Гюнтер за момент съжали, че кара Кайтел да върши всичко това, но доказателствата трябваше да бъдат безспорни. Магьосниците и другите илюзионисти редовно се консултираха с разузнавателните служби, но някои неща просто не можеха да бъдат подправени. Бок искаше да бъде сигурен, че може да се ДОВери на Кайтел за извършването на ужасни и опасни дела. Обстоятелствата налагаха тази операция да бъде заснета. Един от хората преметна въжето, с което бяха вързани ръцете на Трудл през една от гредите на тавана и го дръпна. Тя вдигна ръце и друг стреля веднъж точно под мишниците й. „Поне не е садист“ — помисли си Бок. На такива хора не можеше да се разчита. Куршумът бе пробил сърцето на Трудл, но тя изглеждаше твърде възбудена, за да умре бързо. Борбата й за живот продължи около половин минута. С широко отворени очи тя все още се опитваше да каже нещо. Вероятно молеше за пощада и питаше защо… След като тялото й се отпусна, един от хората провери пулса на врата й и направи знак да я спуснат на пода. Действаха толкова внимателно, колкото им позволяваха обстоятелствата. Стрелецът заговори, без да поглежда към камерата. — Надявам се, че си доволен. Лично аз не изпитвам никакво удоволствие. — Не е и нужно — отвърна Бок на екрана. После свалиха руснака от стола и го положиха до Трудл Фром. Докато останалите разчленяваха телата, Кайтел заговори. Отклонението бе добре дошло, тъй като кадрите ставаха все по-ужасни. Бок не се гнусеше лесно, но трудно понасяше обезобразяването на човешки тела след смъртта. Необходимо или не, на него му се струваше безсмислено. — Както сам се убеди, руснакът без съмнение е офицер от разузнаването. Автомобилът му е бил взет под наем от Берлин. Утре ще го закараме в Магдебург, където ще го изоставим. Беше паркирал по-надолу по улицата — нормална процедура на професионалист, която в случая му изигра лоша шега. В колата открихме списък с десет имена. Всички те са били заети в ядреното производство на ГДР. Изглежда, руските ни другари внезапно са се заинтересували от проекта на Хонекер за атомна бомба. Жалко, че нямахме още няколко години, за да го довършим, нали? Съжалявам за възникналите усложнения, но ни трябваха няколко дни, за да се избавим от телата. Освен това, когато почукахме на вратата на фрау Фром, нямахме и представа, че има „гост“. Но тогава вече бе твърде късно. Освен това валеше дъжд, който ни предостави идеални условия за отвличане. До всяко от телата работеха по двама мъже. Всички носеха противохимически защитни костюми. Вече бяха сложили както качулките, така и ръкавиците. Без съмнение искаха да се предпазят от миризмата и възможността за разпознаване. Досущ като в кланица и тук имаше цели кофи с талаш, които да попиват изобилието от кръв. Бок от опит знаеше колко мръсна работа могат да бъдат убийствата. Докато Кайтел говореше, четиримата работеха бързо, използвайки различни режещи инструменти. Ръцете и краката бяха отделени от торса. Същото бе направено и с главите. Това не можеше да се подправи. Хората на Кайтел наистина бяха убили две човешки същества. Разчленяването на труповете, извършено пред работещ телевизор, абсолютно сигурно го доказваше. Частите от телата бяха събрани едни до други и натъпкани в полиетиленов чувал. Един от хората поомете прогизналия от кръв талаш и също го прибра в чувал. — Частите от телата ще бъдат изгорени на две доста отдалечени едно от друго места. Това ще бъде извършено много преди да си получил касетата. С това завършваме. Чакаме по-нататъшни инструкции. На касетата се появиха кадри от Олимпийските игри през 1920 година. „А дали не са от 1924?“ — зачуди се Бок. Не че имаше някакво значение, разбира се. — Кажете, полковник? — Един от офицерите ми не се е обадил. Полковникът беше от техническия отдел на Първо главно управление. Доктор на науките, той бе специалист по ракетни системи. Преди да заеме сегашната си длъжност, бе работил в Америка и Франция, опитвайки се да разкрие тайните на различни оръжия. — Подробности? — Капитан Евгени Степанович Фьодоров. Тридесетгодишен, женен, с едно дете. Чудесен млад офицер, когото скоро щяхме да повишим в майор Той бе един от тримата, които изпратих в Германия по ваше указание във връзка с ядрените им съоръжения. Един от най-добрите ми офицери. — Откога не се е обаждал? — попита Головко. — От шест дни. Миналата седмица отлетя за Берлин през Париж. Имаше добър немски паспорт и списък с десет имена, които трябваше да разследва. Инструктирахме го да не се набива на очи, освен ако не открие нещо важно. В такъв случай трябваше да контактува със станция Берлин — или по-точно с останките й. Разбира се, уговорихме и периодични проверки. Той не се обади и след двадесет и четири часа се разтревожих. — Възможно ли е просто да е нехаен? — Не и той — отвърна просто полковникът. — Името му говори ли ви нещо? — Фьодоров… Баща му не беше ли… — Степан Юриевич, да. Евгени е най-малкият му син. — Господи, Степан ме е учил — каза Головко. — Има ли вероятност от… — Измяна? — Полковникът поклати сърдито глава. — В никакъв случай. Жена му пее в хора на операта. Не — двамата са се запознали в университета и са се оженили въпреки забраната на родителите си. Това е любов, за която всеки мечтае. Тя е невероятно красиво момиче с ангелски глас. Само глупак може да избяга от нея. Освен това имат и дете. Всички доклади твърдят, че е добър баща. Головко видя накъде отива разговорът. — Тогава арестуван? — Не съм чул никакъв шум. Може би вие ще уредите проверка. Страхувам се от най-лошото. Полковникът се намръщи и заби поглед в килима. Не му се искаше да съобщава подобна новина на Наталия Фьодоровна. — Не е за вярване — каза Головко. — Сергей Николаевич, ако подозренията ви са основателни, то програмата, която ни възложихте да разследваме, е жизненоважна за тях. Може би сме потвърдили нещо, заплащайки за него най-високата цена. Генерал-лейтенант Сергей Николаевич Головко помълча няколко минути. „Не може да бъде — каза си той. — Разузнаването е цивилизована работа. Убийството на чужди офицери е вече минало. Вече не постъпваме така. Не сме го правили от години… десетилетия…“ — Значи никоя от възможностите не ви се струва достоверна, така ли? Полковникът поклати глава. — Не. Единствено вероятно е нашият човек да се е сблъскал с нещо извънредно секретно. Дотолкова секретно, че да го убият. Може би тайна програма за производство на ядрено оръжие. — Може би. Полковникът показваше точно такава привързаност към хората си, каквато КГБ очакваше от него. Освен това оглеждаше всички възможности и преценяваше ситуацията обективно. — Изпратихте ли хората си в „Арзамас-17“? — Ще го направя вдругиден. Най-добрият ми специалист току-що излезе от болницата. Паднал по някакви стълби и си счупил крака. — Ако е необходимо, занесете го дотам. Искам незабавна оценка за производството на плутоний в ядрените реактори на ГДР. Изпратете друг човек в Кищим, за да провери данните от „Арзамас-17“. Изтеглете останалите си хора от Германия. Ще започнем ново разследване, но ще бъдем по-внимателни. Екипи от по двама, подсигурени от трети, който ще е въоръжен… Това е опасно — каза Головко. — Генерале, за обучението дори и на един от офицерите ми отиват много време и пари. Например, за да заменя Фьодоров, ще са ми необходими две години. Цели две години. В тази област не можеш просто да преместиш офицер, занимавал се с нещо друго. Хората трябва да знаят с какво си имат работа. Те са ценни кадри и трябва да бъдат пазени. — Прав сте. Ще говоря с председателя и ще изпратим опитни офицери… може би хора от академията… Ще успеете ли да ги представите за немски полицаи? — Идеята ми харесва, Сергей Николаич. — Добре, Павел Иванич. Що се отнася до Фьодоров… — Може би все пак ще се появи. Ще го обявим за изчезнал и след тридесет дни ще трябва да се срещна с жена му. Добре, ще изтегля хората си и ще започна да подготвям новата фаза на операцията. Кога ще имам списъка с подсигуряващите офицери? — Утре сутринта. — Добре, генерале. Благодаря, че ми отделихте толкова време. Головко се ръкува с полковника и остана прав до излизането му от кабинета. До следващата среща му оставаха още десет минути. — По дяволите — каза той на бюрото си. — Ще има ли и други бавения? Фром не успя напълно да скрие раздразнението си. — Ние дори пестим време! Материалът, с който ще работим, има близки характеристики до тези на неръждаемата стомана. Освен това трябва да подготвим и заготовки за отливането. Ето виж. Фром разгъна работните си чертежи. — Тук имаме един цилиндър от плутоний. Около него има цилиндър от берилий, който идеално пасва за нашите цели. Много е лек, много е твърд, пропуска рентгеновите лъчи и отразява неутроните. За жалост се обработва доста трудно. Трябва да използваме бор-нитридни инструменти, които всъщност са аналог на промишления диамант. За ножове от стомана, даже въглеродна, въобще не си заслужава да се говори. Освен това трябва да помислим и за предпазните мерки. — Берилият не е отровен — парира го Гусн. — Вече проверих. — Вярно е, но прахът, отделян при обработката, се превръща в берилиев окис. Ако попадне в дихателните пътища, се получава берилиев хидроокис, който причинява берилиоза. Изходът от нея по принцип е фатален. Фром направи пауза и погледна Гусн като учител, канещ се да продължи урока си. — Така, около берилия има цилиндър от волфрам-рений, който ни трябва заради плътността му. Ще използваме дванадесет килограма от него и ще го туфираме в цилиндрични сегменти Знаеш ли какво точно представлява туфирането? Това е процес, при който материалът се загрява до такава температура, че да е годен за моделиране. Претопяването и леенето са много трудоемки, а и не са необходими за целите ни. Всичко това е заградено от експлозивите, които образуват взривната леща. И то е само първичното ядро, Гусн. Съставлява едва една четвърт от цялата ни енергийна мощ. — Ами точността… — Правилно Всичко, което произведем, трябва да е изпипано като най-фините скъпоценни камъни, които някога си виждал. Или пък като прецизен оптически инструмент. — А волфрам-реният? — Може да се набави от всеки голям концерн за електроуреди. Използва се за изработката на жичките в електрическите крушки. Има и множество други приложения. Освен това с него се работи далеч по-лесно, отколкото с чистия волфрам. — Берилият… а, да. Използва се в жироскопите и други инструменти. Тридесет килограма. — Двадесет и пет добре, вземи тридесет. Нямаш и представа какви сме късметлии. — Откъде-накъде? — Израелският плутоний е стабилизиран с галий. Преди да достигне точката на топене, плутоният минава през четири фази на трансформация. Освен това в определени температурни режими променя плътността си в границите от един до над двадесет процента. — С други думи, е възможно, преди да е стигнал критичната точка… — Точно така — отвърна Фром. — Възможно е, макар и да не е стигнал критичната точка, положението да стане критично. Няма да последва експлозия, но неутронното и гамаизлъчването ще бъдат смъртоносни в радиус от… ааа, от десет до тридесет метра в зависимост от обстоятелствата. Този факт е открит по време на манхатънския проект. Те не са имали късмет, но за сметка на това са били прекрасни учени. Още щом са получили първия ГРАМ плутоний, и са решили да изследват качествата му. Ако са били изчакали или пък са сметнели, че знаят повече, отколкото всъщност са знаели, то тогава. — Нямах представа — призна си Гусн. „Милостиви Боже…“ — Не всичко е описано в книгите, млади мой приятелю. Или може би е по-добре да кажа не всички книги съдържат цялата информация. Във всеки случай с прибавения галий плутоният става стабилен. Всъщност работата с него е напълно безопасна, стига да се вземат необходимите предпазни мерки. — Значи започваме със заготовките от неръждаема стомана по определените размери. След това преминаваме към отливките. Фром кимна. — Правилно Много добре, mein Junge. — И след като завършим с леенето, ще се заемем с материала за бомбата… Разбирам. Е, май че имаме добри машинни оператори. Те бяха „привлекли“ десет мъже — всичките палестинци от местните оптически магазини — и ги бяха обучили да работят със струговете. Самите машини отговаряха на всяка дума от описанието на Фром. Преди две години те бяха истинско произведение на изкуството и напълно идентични с оборудването, използвано в американския завод У-12 в Оук Ридж, Тенеси. Отклоненията се измерваха от лазерни интерферометри, а въртящите се глави на машините се контролираха от компютър в три измерения през пет оси на движението. Инструкциите се подаваха отново от компютри върху специални екрани. Самият проект също се правеше от миникомпютър и излизаше начертан на печатащо устройство. Гусн и Фром въведоха операторите при машините и им дадоха първата задача. Трябваше да изработят заготовките от неръждаема стомана за първичното плутониево ядро, което щеше да предизвика термоядрения огън. — Сега — каза Фром — за експлозивите. — Много съм слушал за теб — каза Бок. — Да се надяваме, че все хубави неща — отвърна Марвин Ръсел с предпазлива усмивка. „Първият жив индианец, който виждам“ — помисли си бързо Бок. Остана някак си разочарован. Ако не се смятаха скулите, Ръсел не се различаваше от който и да е европеец. Но дори и с тези скули лесно можеше да мине за славянин с примес от татарска кръв някъде далеч в родословното му дърво. Тенът му идваше предимно от слънцето. Но мъжът срещу Гюнтер направо пращеше от сила. — Чух, че си убил някакъв полицай в Гърция, като си му счупил врата. — Не знам защо хората смятат това за голямо геройство — отвърна напълно искрено Ръсел. — Онзи беше просто някакъв кльощав мухльо, а аз знам как да се пазя. Бок кимна с усмивка. — Напълно те разбирам, но въпреки това начинът ти на действие е доста впечатляващ. Чух добри неща за теб, господин Ръсел, и… — Казвай ми Марвин. Всички правят така. Бок отново се усмихна. — Както искаш, Марвин. Аз съм Гюнтер. Особено изтъкват уменията ти да боравиш с оръжие. — И това не е голяма работа — каза учудено Марвин. — Всеки може да се научи да стреля. — Как се чувстваш тук? — Страшно ми харесва. Тези хора — те имат сърца, разбираш ли? Не се предават. Хвърлят всички сили, за да постигнат целта си. Затова ги уважавам. Пък и направиха много за мен, Гюнтер. Те са ми като семейство. — Ние наистина сме едно голямо семейство, Марвин. Споделяме както доброто, така и лошото. Враговете ни също са общи. — Да, знам това. — Можем да имаме нужда от помощта ти, Марвин. Става въпрос за нещо важно. — Добре — отвърна просто Ръсел. — Какво искаш да кажеш? — Искам да кажа „да“, Гюнтер. — Но ти дори не попита какво точно искаме от теб — забеляза немецът. — Добре — усмихна се Марвин, — кажи ми тогава. — Искаме след няколко месеца да те изпратим обратно в Америка. Какви опасности крие връщането за теб? — Зависи. Аз съм лежал — имам предвид затвора. Ти сигурно го знаеш. Ченгетата имат отпечатъци от пръстите ми, но не и моя снимка. Всъщност тази, която имат, е много стара. Сигурно в Дакота ме търсят. Ако ме изпратите там, може и да стане опасно. — Ще бъдеш далеч от този район, Марвин. — Значи няма да има проблеми. Освен ако самата работа не крие опасности. — Можеш ли да убиваш хора? Имам предвид американци — допълни Бок и изчака да види реакцията на индианеца. — Американци — изсумтя Марвин. — Слушай, човече, само аз имам право да се наричам „американец“, ясно ли е? Страната ми съвсем не е това, за което я мислиш. Те откраднаха земята ми и ни оставиха в положението на тези момчета тук. Не само тук стават гадории, нали? Искаш да очистя няколко човека заради теб, така ли? Ако имаш причини, мога да го направя. Все пак аз не убивам за развлечение. Не съм психопат. Но ако имаш основателна причина, не виждам защо да не го направя. — Може би ще се наложи да го направиш повече от веднъж… — Чух, че каза „хора“, Гюнтер. Не съм толкова тъп, за да смятам, че „хора“ означава само един човек. Ако уредиш между тях да има и полицаи, а защо не и агенти на ФБР, ще избия колкото пожелаеш. Но има нещо, което трябва да знаеш. — И какво е то? — Онези не са тъпаци. Не забравяй, че убиха брат ми. Сериозни копелета са. — Ние също сме сериозни — увери го Бок. — Знам, човече. Какво можеш да ми кажеш за работата? — Какво имаш предвид, Марвин? — подпита нехайно Бок. — Имам предвид, че съм израсъл там, човече. Знам неща, за които ти може би не си чувал. Добре, ти внимаваш за секретността и тъй нататък и затова няма да ми кажеш нищо. Чудесно, няма проблеми. Но по-късно може и да ти потрябвам. Момчетата тук са железни, умни и тъй нататък, но не знаят нищичко за Америка. Ако ще ходиш на лов, ще трябва да познаваш местността. Аз я познавам. — Именно заради това искаме да ни помогнеш — увери го Бок, сякаш вече бе обмислил тази част най-сериозно. Всъщност той още не бе мислил за нищо и сега се чудеше дали Марвин Ръсел ще му е от полза. Андрей Илич Нармонов се виждаше като капитан на най-големия държавен кораб в света. И това беше хубаво. Лошото обаче беше, че корабът е с пробито дъно, счупен рул и стари машини. Разбунтувалият се екипаж също се прибавяше към списъка на дефектите. Кабинетът му в Кремъл бе просторен, с достатъчно място да се разхожда из него — нещо, което напоследък правеше твърде често. „Това — мислеше си той — е признак на несигурност, а президентът на Съюза на съветските социалистически републики не можеше да си позволи да е несигурен, особено когато има важен гост.“ „Съюз на суверенните съветски републики“ — помисли си той. Въпреки че промяната в името още не беше одобрена, народът започваше да мисли по този начин, което го изправяше пред нов проблем. Държавният кораб се разцепваше. Случаят бе без прецедент в световната история. Много хора се опитваха да правят паралел с разпадането на Британската империя, но той бе някак си неуместен. Както бяха неуместни и всички други сравнения. Старият Съветски съюз нямаше аналог като политическа структура. Събитията, развиващи се сега в границите му, нямаха никакъв прецедент в световната история. Това, което някога го развеселяваше, сега го изпълваше с ужас. Именно той трябваше да вземе трудните решения, а исторически модел, от който да се учи, липсваше. Не можеше да разчита на никого. Оставен на собствените си сили като всеки човек, той трябваше да реши задача, с която още никой не се бе сблъсквал. На Запад го хвалеха за последователната му политическа тактика, но той смяташе, че всичко е просто безкрайна поредица от кризи. „Не беше ли Гладстон? — запита се той. — Не принадлежеше ли нему определението, че работата на властващия е като да караш сал през бързеите, отблъсквайки камъните с прът. Колко прозорливо, колко добре казано.“ Повлечени от неумолимия исторически поток, Нармонов и страната му се движеха бързо надолу по течението. Там някъде напред се чуваше шумът на водопад, който можеше да разруши всичко… Но засега Нармонов бе твърде зает с отблъскването на камъните, за да мисли за него. Ето това означаваше да си политически тактик. Цялата му съзидателна енергия отиваше, за да осигури ежедневното оцеляване на страната. За следващата седмица не можеше да се мисли… Та той дори не знаеше какво ще стане вдругиден. — Отслабнали сте, Андрей Илич — забеляза седналият в коженото кресло Олег Кирилович Кадишев. — Разходките са полезни за сърцето ми — отвърна сухо президентът. — Тогава защо не се присъедините към олимпийския ни отбор? Нармонов спря за миг. — Щеше да е чудесно да се състезавам само с чужденци. Те ме смятат за гениален. Уви, нашите сънародници не са на същото мнение. — С какво мога да ви помогна? — Имам нужда от помощта на „десницата ти“. Сега Кадишев бе наред да се усмихва. Пресата — както западната, така и руската — никога не успяваше да оправи понятията. Левицата в Съветския съюз се състоеше от комунистически хардлайнери. В продължение на седемдесет години всички реформи в страната бяха подхващани отдясно. Всички жертви на Сталин, екзекутирани за това, че искат и най-нищожните права и свободи, са били обявявани за „десни отклонения“. На Запад обаче прогресивните личности по правило принадлежаха към политическата левица. Те наричаха реакционните си врагове „консерватори“ и ги причисляваха към политическата десница. За западните журналисти обаче подобна смяна на полюсите и настройка към различна политическа действителност явно не бе по силите. Новоизлюпените им и новоосвободени съветски коне ги побързаха да се „поучат“ от тях, да заимстват чуждите клишета и напълно да объркат и без това хаотичната политическа сцена. Разбира се, същото важеше и по отношение на „прогресивните“ западни политици, които се опитваха да провеждат експериментите на Съветския съюз в собствените си страни. Всички онези експерименти, доведени докрай и доказали, че са нещо много по-ужасно от грешки. Може би най-черният хумор бе въплътен в хапливите изявления на някои от левичарски настроените елементи на Запад. Те твърдяха, че изостаналите руснаци са се провалили и не са успели да превърнат социализма в хуманистична власт. От друга страна пък, цивилизованите западни правителства лесно можели да го постигнат, стига само да искат (все пак Карл Маркс е предрекъл точно това, нали?). „Тези хора помисли си Кадишев и удивено поклати глава — са не по-малки идеалисти от участниците в първите революционни съвети и са също толкова побъркани.“ Руснаците просто бяха довели революционните идеали до логичните им граници, за да намерят там само празнота и нещастия. А сега, когато се връщаха назад — ход, изискващ безпрецедентен политически кураж и морал, — Западът все още не разбираше какво точно става! „Хрушчов е бил прав — помисли си парламентаристът. — Политиците са еднакви навсякъде по света. Предимно идиоти.“ — Андрей Илич, по въпроса за методите възгледите ни често се различават, но, виж, за целите винаги сме единни. Знам, че имате проблеми с нашите приятели от другата страна. — Както и с хората от вашата — забеляза президентът Нармонов по-остро, отколкото възнамеряваше. — Да, с моята също — съгласи се спокойно Кадишев. — Андрей Илич, нима искате да кажете, че трябва да се съгласяваме с вас за всичко? Нармонов се обърна. Разширените му очи гледаха гневно. — Моля те, недей. Не днес. — И как можем да ви помогнем? — „Май не можете да контролирате емоциите си, другарю президент? Лош знак, приятелю…“ — Искам да ме подкрепите в споровете по етническите въпроси. Не можем да оставим целият съюз да се разпадне. Кадишев енергично поклати глава. — Неизбежно е. Ако оставим балтийските републики и азерите да си идат, ще си спестим доста неприятности. — Но ние имаме нужда от азербайджанския нефт. Ако го изгубим, влошаваме икономическото си положение. Ако пък пуснем балтийците да си идат, инерцията ще повлече половината ни страна. — Вярно е, че ще си отиде половината от населението, но едва ли ще загубим над двадесет процента от територията си. Със сигурност обаче повечето от проблемите ще отпаднат — повтори Кадишев. — Какво ще стане с хората, които си тръгват? Хвърляме ги право в хаоса и гражданската война. Колко от тях ще загинат? Колко човешки живота ще тежат на съвестта ни, а? — попита президентът. — Това е нормална последица от деколонизацията. Не можем да го предотвратим. Ако се опитаме, само ще задържим гражданската война в собствените си граници. Ще бъдем принудени да поверим твърде много власт в ръцете на силите за сигурност, което е опасно. Аз не вярвам в армията повече от вас самия. — Армията няма да тръгне на преврат. В Червената армия няма бонапартисти. — Доста сте сигурен в предаността им. Смятам, че те виждат в сегашната обстановка уникален исторически шанс. Партията доминира над армията още от времето на Тухачевски. Военните помнят дълго и могат да помислят, че сега имат възможност за нещо. — Хората, за които говориш, отдавна са мъртви! Децата им също — отвърна ядосано Нармонов. В крайна сметка бяха минали петдесет години. Все още живите очевидци на събитията седяха в инвалидни колички или живееха от пенсиите си. — Но не и внуците им. Не забравяйте и институционалната памет. Кадишев се облегна на стола си и се замисли над новата идея, която бе изникнала в съзнанието му почти оформена. „Нима е възможно да…“ — Да, те наистина имат грижи, но само малко по-различни от моите. Разминаваме се в средствата, които избираме, за да се справим с проблема. Но макар и да не съм сигурен в преценките, съм убеден в лоялността им. — Може и да сте прав, но аз не съм толкова уверен. — С твоя помощ можем да образуваме здрав фронт против центробежните сили на разпадане. Това ще ги обезсърчи. От друга страна, ние ще получим няколко години за нормално развитие, след което ще можем да обсъдим едно организирано излизане на републиките. Дори и създаването на общност, асоциация — наречи го както искаш, — която да поддържа икономическото ни единство въпреки политическото разцепление. „Той направо е отчаян — каза си Кадишев. — Не може да издържи на напрежението. Щом един човек се движи по политическата сцена като хокеен нападател от ЦСКА, това е сигурен знак на изтощение… Дали ще оцелее без помощта ми? Вероятно — прецени Кадишев. — Вероятно. Това е доста лошо“ — каза си по-младият мъж. De facto Кадишев бе лидер на левите сили. Силите, които искаха разцепване на цялата страна и на правителството, което я водеше. Искаха да замъкнат останалата нация — базирана на Руската федерация — направо в двадесет и първия век. Ако Нармонов паднеше… ако се окажеше неспособен да продължи, тогава кой… „Аз, разбира се.“ А щяха ли да го подкрепят американците? „Та нима могат да не подкрепят агент СПИНАКЪР от собственото си Централно разузнавателно управление?“ Кадишев вече шест години работеше за американците. Бе вербуван от Мери Патриша Фоли. Той не смяташе, че върши предателство. Работеше за благоденствието на родината си и се виждаше като следващия президент. Кадишев предаваше на американците информация за работата на съветското правителство. Част от нея бе просто безценна, а друга част американците спокойно можеха да получат от журналистите. Той знаеше, че го смятат за най-ценния си източник на политическа информация. Особено пък сега, когато контролираше цели четиридесет процента от гласовете в новия парламент на страната — Конгреса на народните депутати „Тридесет и девет — поправи се Кадишев. — Човек трябва да бъде честен към себе си.“ Ако направеше правилния ход, щеше да спечели още осем процента. В редиците на две хиляди и петстотинте депутати имаше доста оттенъци на политическите цветове. Истински демократи; руски националисти, както с демократични, така и със социалистически възгледи; леви и десни радикали. Освен това съществуваше и доста предпазлив политически център. В него влизаха и искрено загрижени за бъдещето на страната си хора, и други, целящи единствено запазване на личното си политическо положение. Колко от тях можеше да примами? Колко от тях можеше да спечели? „Малко…“ Но имаше още една карта, която можеше да изиграе, нали? Да. Ако имаше дързостта да го направи. — Андрей Илич — започна той с помирителен тон. — Искате да отстъпя от важен принцип, за да ви помогна да достигнете цел, която и аз споделям. Но ме карате да вървим по път, на който нямам доверие. Това е много труден въпрос. Дори не съм убеден, че мога да осигуря подкрепата, която искате от мен. Другарите ми могат просто да ми обърнат гръб. Това още повече раздразни Нармонов. — Глупости! Знам колко ценят преценките ти. „И не са единствените“ — каза си Кадишев. Както и повечето разследвания, и тук основната част от работата бе канцеларската. Ърнест Уелингтън бе млад и амбициозен прокурор. След като завърши юридическото си образование, той спокойно можеше да постъпи във ФБР и из основи да изучи следователската работа. Но той се виждаше по-скоро като правист, отколкото като ченге. Освен това политиката го привличаше, а ФБР се гордееше с политическата си неутралност. Уелингтън нямаше подобни задръжки. Той харесваше политиката, смяташе я за кръвта на държавната служба и знаеше, че тя е пътят към бързото изкачване както във, така и вън от правителството. Контактите, които установяваше сега, щяха поне петорно да вдигнат цената му в над сто адвокатски кантори. Освен това името му щеше да се чуе и в Министерството на правосъдието. Скоро щеше да се включи в надпреварата за длъжността „Специален помощник“. След пет или повече години вратичката към кабинета на началник на отдел щеше да се отвори. А защо не и федерален прокурор в някой голям град или пък шеф на специалния отдел в Министерството на правосъдието? Тези служби вече проправяха пътя към политическия живот, чрез който Ърнест Уелингтън можеше да стане истински участник в Голямата игра на Вашингтон. Всичко това беше омайно вино за главата на амбициозния двадесет и седем годишен мъж, завършил с отличие Харвардския юридически факултет и гордо отклонил съблазнителните покани на престижни кантори, за да посвети първите години от кариерата си на държавната служба. Върху бюрото на Уелингтън се виждаше струпан цял куп хартия. Кабинетът му се намираше почти в тавана на Министерството на правосъдието. Единственият прозорец гледаше право към паркинга, разположен в средата на комплекса, строен още по времето на депресията. Стаичката бе малка и климатичната инсталация често се повреждаше, но Уелингтън имаше кабинет. Фактът, че правистите усилено избягват да влизат в съдебна зала, е малко известен В това отношение те приличат на самохвалковците, които въобще не обичат тестовете за проверка на способностите. Ако Ърнест бе приел работата, предлагана му от нюйоркските адвокатски кантори — някъде възнаграждението достигаше сто хиляди долара годишно, — задачите му щяха да бъдат: четене на доказателства; секретарска работа и преглеждане на договори, за да открие евентуално скритите вратички в тях. Първите дни в Министерството на правосъдието обаче бяха доста по-различни. Докато в прокуратурата щяха направо да го подхвърлят в съдебната зала да се оправя както може, то тук нещата стояха другояче. Уелингтън преглеждаше досиета, търсеше нюанси и евентуални технически нарушения на закона. Сякаш бе редактор на някакъв гениален автор на криминални романи. Уелингтън започна да си води бележки. Джон Патрик Райън. Заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Предложен от президента и одобрен на поста си преди две години. Преди това заместник-директор по разузнаването — длъжност, която заема след смъртта на адмирал Джеймс Гриър. Преди това е специален помощник на заместник-директора по разузнаването Гриър и понякога специален представител на Разузнавателното управление в Англия. Райън е бил преподавател по история във Военноморската академия, завършил е Джорджтаунския университет и е работил като брокер в балтиморския офис на „Мерили Линч“. Освен това за кратко е бил морски пехотинец с чин „младши лейтенант“. „Очевидно е човек, който обича да сменя поприщата“ — забеляза Уелингтън и си записа по-важните дати. Лично имущество. Финансовата оценка беше още в първите страници на досието. Райън явно бе доста заможен. И откъде ли бяха дошли парите му? Анализът на този въпрос отне няколко часа. В брокерския си период Дж. П. Райън се бе изявявал като истински каубой. Заложил над сто хиляди долара на Чикагската и Северозападната железопътна компания и спечелил… ШЕСТ милиона! Това наистина бе отличен удар — вероятности 60 към 1 не се срещаха често, нали? — но не единственият. След като е натрупал състояние от около осем милиона долара, Джак приключил със сделките и отишъл и Джорджтаунския университет за докторат по история. Въпреки това продължил да играе на борсата, но вече на аматьорски начала. Спира, когато постъпва на държавна служба. Сега имуществото му се управляваше от множество инвестиционни съветници… чиито счетоводни методи бяха доста консервативни. В момента състоянието на Райън, изглежда, бе около двадесет милиона долара, а дори и малко повече. Изчисленията се базираха на откъслечни сведения. Всичко, което достигаше до Райън, бяха докладите за седмичните печалби. Разбира се, сигурно имаше и други начини, но те бяха напълно законни. Изглеждаше невъзможно да се докажат някакви финансови злоупотреби. Може би ако се монтираха подслушвателни апарати към телефоните на брокерите му, но и това не бе лесна работа. Сенатската икономическа комисия обаче бе възбудила разследване срещу Райън. Но то по-скоро е било разследване на фирмата, а не на самия Райън. Изводът, че не са констатирани нарушения, бе прикрепен към досието. Но Уелингтън забеляза, че преценката касае повече техническите подробности, а не толкова същността на въпроса. Райън се бе забавил да даде съгласие за началото на проверката — напълно разбираемо — и правителството не го бе натиснало. Това вече не бе толкова разбираемо, макар и обяснимо тъй като Райън не е бил целта на разследването. Някой е решил, че всичко е просто съвпадение. Но въпреки това Райън бе извадил парите от сметката си на… „Джентълменско споразумение?“ — написа на листа си Уелингтън. Може би. Ако запитаха Райън, той може би щеше да каже, че ги е извадил поради прекалено развитото си чувство за вина. Парите са отишли в странични сметки, натрупвали са се с годините и са стояли непобутнати, докато в края на краищата всички са отишли в… „Аха. Това е интересно…“ „Защо точно образователен фонд? Коя е Карол Зимър? Защо Джак Райън проявява интерес към децата й?“ Удивителното и в този случай бе, че такова огромно количество хартия съдържа толкова малко информация. „Може би — помисли си Уелингтън — именно в това е целта на държавната служба — да си даде вид, че развива дейност, докато всъщност не прави почти нищо.“ Той цъкна с език. В крайна сметка задачата на повечето документи бе именно такава. За двеста долара на час адвокатите си умираха да размишляват върху мястото на запетайките в текста, който изготвяха. Уелингтън спря и си даде малко почивка. Пропускаше нещо очевидно. Администрацията на Фаулър явно не харесваше Райън. Защо тогава го бяха предложили за заместник-директор на ЦРУ? От политически съображения? Но политическите съображения означаваха на определени постове да се назначават некомпетентни хора… Всъщност дали Райън въобще имаше някакви политически връзки? От досието му не личеше. Уелингтън отново се зарови из документите и намери писмо, подписано от Алън Трент и Сам Фелоус. Двамата бяха доста странна двойка — хомосексуалист и мормон. Райън е бил утвърден сякаш на шега. По-лесно от Маркъс Кабът и дори от двете звезди в кабинета на Фаулър — Банкър и Талбът. Това донякъде се дължеше и на второстепенния му пост, но той не обясняваше всичко. Лесното утвърждаване говореше за политически връзки от най-добро качество. Защо? Какви връзки? Трент и Фелоус… „За какво, по дяволите, могат да се съгласят един с друг двамата?“ Фаулър и хората му със сигурност не харесваха Райън. Иначе главната прокуратура нямаше да възложи случая на Уелингтън. Случай? Нима правилното определение за действията му бе „случай“? Ако имаше „случай“, то защо с него не се занимаваше ФБР? Явно от политически съображения. Райън на няколко пъти бе работил в тясно сътрудничество с ФБР… но… Уилям Конър Шоу, директор на Федералното бюро за разследване, имаше авторитет на най-честния човек в правителството. Макар и наивен политик, той просто излъчваше почтеност, а това съвсем не бе лошо качество за един полицай, нали? Конгресът явно мислеше по същия начин. Чуха се дори мнения за премахване на специалните следователи. ФБР бе станало толкова чисто, че от тях просто нямаше нужда. Но инициативата отмря. Случаят бе доста интересен. Именно подобни случаи можеха да изградят една кариера. > 17. > ПРИГОТОВЛЕНИЯ „Сега дните са по-къси“ — каза си Джак. Не че закъсняваше повече, отколкото преди. Просто се стъмваше по-рано. Земната орбита около слънцето и фактът, че оста на въртене не бе перпендикулярна на плоскостта на… еклиптиката? Или нещо подобно. Шофьорът го остави пред входната врата и Джак уморено влезе вътре. Чудеше се кога за последен път — без да се броят почивните дни — бе виждал къщата си на дневна светлина, а не осветена от електрически крушки. Единственото успокоение бе, че не носи работа у дома, но и то не бе много вярно. Той наистина не носеше никакви документи, но трудно можеше да прогони работата от мислите си. Райън чу шумовете, които излъчваше всяка нормална къща. Телевизорът бе обърнат на „Никълейдиън“*. Пералнята издаваше странно бучене. Трябваше да я оправи. Той влезе в гостната. [* Никълейдиън — американско детско телевизионно предаване. — Бел.прев.] — Татко! — извика Джак младши и се втурна да прегърне баща си. — Татко, нали обеща да ме заведеш на бейзболен мач — изгледа го тъжно синът му. „По дяволите…“ Децата отново бяха тръгнали на училище и сега в Балтимор сигурно имаше не повече от пет-шест домакински мача. Трябваше, трябваше, трябваше… „Кога?“ Кога можеше да се освободи? Новият център за свръзка бе едва наполовина готов, а идеята бе негова и не можеше да го изостави. Освен това вече изоставаха и ако искаха да бъде готов в предвидения срок, трябваше да побързат… — Ще опитам, Джак — обеща Райън на сина си, който бе твърде малък, за да разбере, че има и по-обвързващи неща от бащината дума. — Татко, ти обеща! — Знам. „По дяволите.“ Джак мислено си отбеляза, че трябва да направи нещо по въпроса. — Време е за сън — извика Кети. — Утре сте на училище. Райън прегърна и целуна двете си деца, но упражнението по обич само остави празно място в съвестта му. В какъв баща се превръщаше? Джак младши щеше да получи първо причастие през април или май следващата година, а Райън въобще не бе сигурен дали ще си е у дома по това време. По-добре още сега да разбере датата, за да може да я впише в програмата си. Или поне да се опита да я впише. Джак си напомни, че малките неща като например обещанията към децата бяха… „Малки неща?“ „Господи, какво се е случило? Къде е отишъл животът ми?“ Той изгледа децата да влизат в спалните си и се запъти към кухнята. Вечерята му бе в печката. Джак извади чинията, остави я на дървения плот и се обърна към хладилника. Вече купуваше виното си с кашони. Така бе доста по-удобно, пък и напоследък вкусът му бе станал по-малко придирчив. Кашонът бе пълен с австралийско вино. То имаше качеството на калифорнийското, само че произведено преди двадесет години. Все пак въпросната реколта бе достатъчно ароматна, за да прикрие недостатъците му, и съдържаше необходимото количество алкохол. Всъщност Джак се интересуваше именно от него. Той погледна към стенния часовник. Ако имаше късмет, можеше да поспи шест и половина, а защо не и седем часа, преди да започне новият ден. Виното му помагаше да заспи. В кабинета си живееше предимно от кафе и тялото му постепенно започваше да се просмуква с кофеин. Преди години можеше да дреме на бюрото си, но сега вече не. В единадесет сутринта нервната му система вече бе пренатоварена, в късните следобедни часове тялото му свиреше странна мелодия от изтощение и напрежение. Понякога започваше да се пита дали не е откачил. Е, щом все още си задаваше този въпрос… След няколко минути Джак приключи с вечерята. Жалко, че бе поизсъхнала във фурната. Кети лично я бе приготвила. Възнамеряваше да се прибере у дома в прилично време, но… Винаги изникваше нещо, нали? Когато се изправи, усети недоволната реакция на стомаха си. На път за всекидневната мина покрай гардероба и извади от джоба на сакото си опаковка с противокиселинни таблетки. Райън веднага глътна няколко и ги прокара с вино. Бе се прибрал едва преди половин час, а вече пиеше трета чаша. Кети не бе във всекидневната, въпреки че до любимия й стол се виждаха няколко захвърлени вестника. Джак се ослуша и му се стори, че чува шум от течаща вода. Чудесно. Той взе дистанционното управление и включи телевизора на Си Ен Ен, за да види поредната емисия новини. Централно място бе отделено на някакъв репортаж за Ерусалим. Райън се настани удобно в стола си и дори си позволи да се усмихне. Планът работеше. Репортажът бе посветен на новата вълна туристи в Близкия изток. Търговците зареждаха магазините си в очакване на най-големите коледни продажби от десет години насам. Някакъв евреин, който бе останал да живее във Витлеем, обясняваше, че в края на краищата Исус е чудесно еврейско момче от добро семейство. Арабският му съдружник развеждаше оператора из магазина. „Арабски съдружник? — помисли си Джак. — Ами да, защо не?“ „Струваше си — каза си Райън. — Ти помогна за това. Ти имаш заслуга за чудото. Ти помогна за спасяването на човешки животи. И какво от това, че никой не го знае. Бог го знае. Нима не е достатъчно?“ „Не“ — призна си Джак в изблик на откровеност. Какво от това, че идеята не бе напълно оригинална. Нима вече съществуват оригинални идеи? Именно неговата мисъл вплете отделните елементи в едно. Неговите контакти осигуриха присъединяването на Ватикана. Неговите… Той заслужаваше нещо за това. Някакво признание. Няколко реда в учебника по история, но дали щеше да ги получи? Джак изсумтя над чашата си. Нямаше начин. Онази хитра кучка Лиз Елиът разправяше наляво и надясно, че идеята е била на Чарли Алден. Ако Джак се опиташе да оправи нещата, щеше да изглежда като мародер, обиращ мъртъвците по бойното поле. Освен това Алден бе добър човек въпреки глупавата грешка с онова момиче. „Стегни се, Джак. Все още си жив. Все още имаш жена и деца.“ И все пак не бе честно, нали? Честно? Защо въобще си мислеше, че животът е честен. „Нима се превръщаш в един от тях?“ — запита се Райън. В поредната Лиз Елиът. В още едно драпащо, тесногръдо его. Той често бе мислил за това как точно се покварява човек. Плашеше го провъзгласяването на една мисия за жизненоважна. Борбата по осъществяването й можеше да замъгли погледа за други важни неща — например за човешкия живот, пък бил той и вражески. Джак все още не бе загубил това чувство и не смяташе, че някога ще го загуби. Тревожеха го други, по-неуловими неща. Превръщаше се в чиновник, борещ се за облаги, постове и влияние. Райън затвори очи и още веднъж си напомни за това, което притежаваше: жена, две деца, финансова самостоятелност. Тези ценности не можеха да му бъдат отнети от никого. „Превръщаш се в един от тях…“ Той се бе борил — бе убивал, — за да защити семейството си. Може би Елиът бе ужасена от това, но в тихи моменти като сегашния Джак си спомняше събитията с тъжна усмивка. Само на около двеста метра от мястото, на което седеше сега, Джак хладнокръвно и точно бе забил три куршума в гърдите на терориста — право в целта! Така си бе припомнил всичко научено в Куантико. Това, че тогава сърцето му биеше със сто удара в минута, че за малко не се подмокри, че едвам се сдържа да не повърне, нямаше значение. Той бе направил точно каквото трябваше и сега жена му и децата му бяха живи и здрави. Райън се чувстваше като мъж, доказал се по всички възможни начини — бе спечелил сърцето на чудесно момиче, имаше две пратени от Бога деца и бе защитил семейството си смело и без колебание. Джак с готовност бе посрещнал всички предизвикателства на съдбата и ги бе победил. „Точно така — каза си той, без да откъсва поглед от телевизора. — Майната й на Лиз Елиът.“ Мисълта го развесели. „Тази студена кльощава кучка с нейната арогантност и… какво друго?“ Мисълта на Райън се зарея и затърси отговор на въпроса, „Какво друго?“ Тя бе слаба натура. Слаба и плашлива. Какво все пак имаше под тази твърдост и перчене? Сигурно нищо особено. Райън бе виждал подобни съветници по националната сигурност и преди. Груби, неспособни да доловят музиката на живота. „Лиз Елиът. Кой не би искал да я прати на майната й?“ Тя не бе много интелигентна, а освен това в гърдите си не носеше нищо, което да оползотвори и малкото й умствен багаж. Добре, че президентът имаше съветници като Банкър и Талбът, на които да се опира. „Ти си по-добър от всички. — Мисълта бе хубава и му помогна да довърши поредната си чаша вино. — Защо да не изпия още една? Това вино май не е чак толкова лошо.“ Когато отново се върна във всекидневната, Райън намери Кети да преглежда картоните на пациентите си, седнала на любимия си стол с висока облегалка. — Искаш ли чаша вино, скъпа? Доктор Карълайн Райън отрицателно поклати глава. — За утре имам две процедури. Джак я заобиколи и се насочи към стола си. Въпреки че не гледаше КЪМ жена си, той я улови с крайчеца на окото си. — Охо! Кети вдигна поглед от работата си и му се усмихна. Лицето й изглеждаше прекрасно. Джак се запита как ли успява да не развали прическата си, докато се къпе. — Откъде го взе това? — От каталог. — Кой, на Фредерикс ли? Доктор Карълайн Мюлър Райън, член на Американското дружество на офталмолозите, бе облечена в черен пеньоар, който бе шедьовър на откровението и прикриването. Трудно му бе да каже какво точно поддържа отделните части на робата в едно. Отдолу прозираше нещо ефирно и много хубаво. Все пак цветът бе странен. Кети носеше само бели нощници. Джак дори и за миг не бе забравял чудесната бяла нощница, която жена му носеше през първата им брачна нощ. Не че тогава Кети бе девствена, но бялата коприна сякаш я правеше такава. „Този спомен никога няма да ме напусне“ — каза си Джак. Оттогава тя не я бе обличала нито веднъж. Твърдеше, че сватбената рокля и сватбената нощница се носят само веднъж в живота. „Какво съм направил, за да заслужа такава прекрасна жена?“ — запита се Джак. — На какво дължа честта? — попита Райън. — Мислех си. — За какво? — Ами малкият Джак е на седем години. Сали на десет. Искам още едно. — Още едно какво? — остави чашата си Джак. — Още едно бебе, глупчо! — Защо? — попита съпругът й. — Защото мога и защото го искам. Съжалявам — продължи с усмивка тя, — ако те притеснява. Имам предвид упражнението. — Мисля, че мога да се справя с него. — Утре трябва да ставам в четири и половина — продължи Кети. — Първата ми процедура започва преди седем. — И? — И — изправи се тя и се приближи към мъжа си. Кети се наведе и го целуна по бузата. — Ще се видим горе. Райън поседя сам минута-две. После допи виното си, изключи телевизора и се усмихна. Провери дали вратите са заключени и дали алармената инсталация работи. После се спря в банята да си измие зъбите. Един бегъл поглед в чекмедженцето на жена му откри термометър и малка бележка с написани върху нея дати и температури. Значи не се шегуваше. От дълго време е мислила за това и както винаги не го е споделяла с него. Е, значи всичко бе наред, нали? Да. Джак влезе в спалнята, съблече се и надяна халата си, преди да се мушне в леглото при жена си. Целуна я. — Сигурна ли си, че го искаш, скъпа? — Притеснява ли те нещо? — Кети, способен съм на всичко, за да те направя щастлива. На всичко. „Бих искала да пиеш по-малко“, помисли си Кети. Но сега не беше време за подобни забележки. Тя почувства ръцете му през пеньоара. Джак имаше силни, но нежни ръце, които сега милваха тялото й по цялото му продължение. Облеклото й бе евтино и безвкусно, но всяка жена бе призвана да изглежда така поне веднъж в живота си. Дори и един професор по офталмологична хирургия в института „Уилмър“ към болницата „Джон Хопкинс“. Дъхът на Джак миришеше на паста за зъби и евтино бяло вино, но останалата част от тялото му лъхаше на мъж. На мъжа, който превърна живота й в мечта. Той работеше много, пиеше повече, отколкото трябва, и не си доспиваше. Но под всичко това се криеше нейният мъж. Щом ръцете на Джак достигнаха до копчетата, Кети издаде нужните звуци. Джак я разбра, но пръстите му бяха прекалено непохватни. На всичко отгоре трябваше да се справят с малки копчета и сякаш още по-малки илици. Зад копчетата обаче се криеха гърдите на Кети и това гарантираше, че пръстите на Джак няма да се откажат лесно. Кети си пое дълбоко дъх и долови мириса на любимата си пудра. Тя не обичаше парфюмите. Според нея жената криеше в себе си всички миризми, от които един мъж има нужда. Готово. Сега ръцете му погалиха нежната й, все още млада кожа. Тридесет и шест години не бяха чак толкова много. Не и за още едно дете. Тя така копнееше за него. Искаше още веднъж да почувства как животът се ражда в тялото й. Беше готова за стомашните неразположения, за странното неудобство от издутия корем в името на чудото на живота. Болката от раждането също не бе за пренебрегване. Но гордостта да можеш да го направиш, радостта да изпитваш подкрепата на Джак до себе си — както бе със Сали и Джак младши — й стигаше. Именно това означаваше да си жена. Да можеш да дариш нов живот на света. Да дариш хората с единственото познато безсмъртие. „А освен това — засмя се вътрешно тя, — когато забременея, няма да има нужда да правя кросове за поддържане на формата.“ Ръцете на Джак напълно я съблякоха и я отпуснаха на леглото. Джак умееше да прави това. Тя го помнеше още от първия им набързо направен опит. Именно тогава Кети разбра, че Джак ще поиска ръката й след като вече бе получил и останалите части на тялото. Отново я напуши смях. Ръцете му милваха кожата, която сега бе едновременно гореща и студена при допира. И когато най-сетне бе я поискал, бе събрал куража да попита, Кети видя страха и ужаса от евентуален отказ в очите му. А самата тя цяла седмица се бе притеснявала — веднъж дори плака, — че може да не я поиска, че може да промени решението си, че може да си намери друга. Още преди да се бяха любили за пръв път, Кети вече знаеше. Това бе той. Джак е мъжът, когото щеше да прекара живота си, чиито деца щеше да носи и когото щеше да обича до гроб, а може би дори и след това, ако свещениците бяха прави. Ръстът, силата, смелостта, която бе показал два пъти пред очите й — и вероятно още доста пъти на места, за които не знаеше, — не бяха най-важното. Джак бе добър, нежен и имаше морална сила, която съзираха само проницателните. Съпругът й бе обикновен в едни неща, уникален в други, но мъж във всички, с цялата необходима за това сила и със съвсем малко на брой недостатъци. А тази вечер щеше да я дари с ново дете. Цикълът й, предсказуем както винаги, бе потвърден и от сутрешната температура. Е, това, разбира се, бе само статистическа вероятност, но в нейния случай — доста голяма. Не трябваше да влиза в амплоато си на лекар. Не с Джак и не сега. Кожата й вече гореше. Джак бе толкова умел. Целувките му — едновременно нежни и страстни. Ръцете му — невероятно опитни. Разваляше прическата й, но сега това нямаше значение. Хирургическите шапки превръщаха къдренето в загуба на време и пари. През уханието на пудрата проникнаха миризмите на жена, която бе почти готова. Кети обикновено участваше по-активно в тези епизоди, но тази вечер се остави напълно във владение ма Джак. Той изучаваше копринената й кожа и търсеше… интересните места. Понякога това му харесваше. Харесваше му и когато Кети играеше по-активна роля. Но играта винаги можеше да е различна. Реакцията на Кети дойде малко неочаквано. Тя изпъна гръб и изстена, без да казва нищо смислено. Нямаше нужда от думи. Бяха женени от доста време и Джак знаеше всички сигнали. Тя го целуна страстно и заби нокти в раменете му. Този сигнал означаваше: „Сега!“ Но не последва нищо. Тя взе ръката му, целуна я и я премести по-надолу, за да му покаже, че е готова. Джак изглеждаше необикновено напрегнат. Добре, не биваше да го пришпорва… защо да не… в края на краищата го бе оставила да води и ако сега се промени… Тя премести ръката му обратно на гърдите си и не остана разочарована. Сега Кети обърна по-голямо внимание на Джак. Или поне се опита. Умението му да я възбужда не се бе променило. Тя отново извика леко, целуна го страстно, изпъшка и му показа, че той е избраникът й. Че светът й се върти около него точно както и неговият около нея. Но раменете и гърбът му останаха все така напрегнати. Какво става? Ръцете й отново започнаха да се движат по гърдите му, подръпвайки игриво черните косъмчета. Това винаги му харесваше… Особено пък ако пръстите й продължаха надолу по линията от косми към… „Какво?“ — Какво има, Джак? Той се претърколи далеч от жена си и остана да лежи по гръб с поглед, впит в тавана. — Изморен ли си? — Предполагам, че това е причината — смотолеви Джак. — Извинявай, миличка. „По дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Но преди да успее да измисли какво да каже, очите на мъжа й се затвориха. „Виновни са дългите часове на работа и всичкото това пиене.“ Не беше честно! Точно днес, точно в този момент и… „Ставаш егоистка.“ Кети стана и вдигна пеньоара си от пода. Тя го сгъна внимателно, извади друг, който беше подходящ за сън, и се отправи към банята. „Той е мъж, а не машина. Изморен е. Работи прекалено много. На всеки се случва. Понякога той го иска, а ти не си в настроение. И тогава на него му е криво, макар че не е виновен, както не си виновна и ти. Имаш чудесен брак, но не и перфектен. Джак е най-добрият мъж, който някога си срещала, но също не е идеален. Но аз исках… Аз исках още едно бебе и подходящият момент бе точно тази вечер!“ Очите на Кети се напълниха със сълзите на разочарованието. Знаеше, че не постъпва честно. Но това не й помагаше да преодолее разочарованието си. Освен това беше и малко ядосана. — Е, комодоре, нямаше нужда. — По дяволите, Рон, нима очакваш да оставя стар приятел като теб да търси кола под наем? — Всъщност да. Манкузо изсумтя. Шофьорът му нахвърля чантите в багажника на флотския плимут, а Манкузо и Джоунс се настаниха на задната седалка. — Как е семейството? — Чудесно, благодаря, комодоре… — Може да ме наричаш Барт, доктор Джоунс. Освен това съвсем наскоро кандидатствах за адмиралски чин. — Браво бе — забеляза доктор Джоунс. — „Барт.“ Това ми харесва. Само не ме наричай „Инди“. Значи сега за семейството. Ким подготвя доктората си. Децата ходят на училище. А аз май се превръщам в бизнесмен. — Мисля, че правилната дума е entrepreneur* — забеляза Манкузо. [* Entrepreneur (фр.) — предприемач. — Бел.прев.] — Добре, ще си говорим с термини. Притежавам голям дял в една компания. Но все още си цапам ръцете. Наел съм човек, който да се занимава с всичките глупости по счетоводството. Все още обичам да върша истинска работа. Миналия месец бях на „Тенеси“, за да проверя новата им система. — Джоунс погледна шофьора. — Можем ли да говорим тук? — Старшина Винсънт знае повече от самия мен. Така ли е, старшина? — Тъй вярно, сър. Адмиралът е винаги прав, сър — отвърна шофьорът, докато завиваше към Бангор. — Имаш проблем, Барт. — Голям ли е? — Уникален проблем, капитане — отвърна Джоунс, като премина към стила, в който и двамата говореха по време на службата си на подводницата „Далас“. — Никога преди не се е случвало такова нещо. Манкузо го погледна в очите. — Имаш ли снимки на децата? — Разбира се. Как са Майк и Доминик? — попита на свой ред Джоунс. — Ами Майк иска да ходи във военновъздушната академия. — Кажи му, че въздухът промива мозъка. — Доминик иска да учи в Калифорнийския технически. — Сериозно? По дяволите, мога да му помогна. През останалата част от пътуването си говориха за дребни неща. Манкузо влезе в кабинета си и затвори вратата след Джоунс. Преди това поръча кафе на стюарда. — Какво има, Рон? Отговорът на Джоунс дойде само след секунда колебание: — Мисля, че „Мейн“ е била проследена. — Клас „Охайо“? Проследена? Не се занасяй. — Къде се намира в момента? — Връща се в открито море. Сега на борда е Синият екипаж. След като излезе от пролива, ще направи проверка на шумовете и после се отправя към патрулната си зона. Манкузо можеше да обсъжда всякакви въпроси с Джоунс. Компанията му съветваше американския флот по въпросите на сонарната технология. Така че Джоунс разполагаше с богата оперативна информация. — Има ли в базата някой от Златния екипаж? — Капитанът е в отпуск. Тук е помощник-капитанът Клагет. Познаваш ли го? — Не беше ли на борда на „Норфолк“? Черен, нали? — Точно така. — Чувал съм добри думи за него. По време на квалификацията си свърши чудесна работа. Наблюдавах го и мога да те уверя, че се справя майсторски. — Прав си. Момчето е наистина доста талантливо. Следващата година по това време ще поеме командването на атакуваща подводница. — Кой му е командир? — Хари Рикс. Чувал ли си за него? Джоунс заби поглед в пода и измърмори нещо. — Отскоро при мен работи едно ново момче. Уволнил се е от флота. За последен път е плавал под командването на Хари Рикс. Наистина ли е толкова лош, колкото го описват? — Рикс е великолепен инженер — отвърна Манкузо. — И това не са празни приказки. По тези въпроси е направо гений. — Чудесно, капитане, ти също отговаряш на описанието. Но може ли да управлява подводница? — Искаш ли кафе, Рон? — попита Манкузо и посочи таблата. — Може би е по-добре да извикаш Клагет, сър. — Джоунс стана и взе чашата си. — Откога си се преквалифицирал в дипломат? — Такава ми е работата, Рон. Никога не съм споменавал пред външни хора за лудориите, които си вършил на „Далас“. Джоунс се обърна и се засмя. — Добре, признавам, че ме хвана натясно. Анализите от сонара са в куфарчето ми. Трябва да видя курса, дълбочината и още сума ти работи. Според мен вероятността да са проследили „Мейн“ е доста голяма и въобще не се шегувам, Барт. Манкузо вдигна телефона си. — Намерете капитан трети ранг Клагет. Ще го приема незабавно в кабинета си. Благодаря. Рон, сигурен ли си… — Сам проверих анализите. Един от хората ми ги е прегледал и е доловил шепота. Висях над информацията около петдесет часа, за да не пропусна нещо. Според мен шансът лодката да е проследена е едно към три, ако не и по-голям. Барт Манкузо остави чашата си. — Трудно ми е да го повярвам. — Знам. Точно затова хвърлих толкова труд над този анализ. Във флота на Съединените щати мисълта, че американска подводница ракетоносец никога, нито един-единствен път не е проследявана, бе издигната в култ. Както е с повечето култове, и тук имаше неверници. Разположението на американските бази за подводници ракетоносци не бе тайна. Дори и американските пощальони знаеха къде точно да доставят пратките. В стремежа си да спести средства флотът използваше предимно охранителни фирми да пазят базите. Наричаха ги „ченгета под наем“. По принцип навсякъде другаде, където ставаше въпрос за ядрено оръжие, се използваха морски пехотинци. Щом някъде имаше пехотинец, значи ядреното оръжие не бе далеч. Освен това ракетоносците коренно се различаваха от атакуващите подводници. Лодките бяха записани в корабните регистри, а моряците носеха имената им на баретите си. С тази достъпна за всекиго информация на руснаците не бе трудно да разположат собствените си подводници така, че да хванат американските на излизане от базата. В началото всичко вървеше по плана. Първите класове руски подводници бяха екипирани с хидроакустични системи „Хелън Келър“, които нито можеха да „виждат“, нито пък да „чуват“. Самите руски лодки бяха по-шумни от автомобил със спукано гърне. Но с въвеждането на въоръжение на клас „Виктор III“, които се приближаваха по характеристики и сонар до американския „549“, нещата се промениха. „Виктор III“ започнаха да се по явяват в пролива Хуан де Фука — а и на други места — и да причакват американските подводници. Те установяваха контакти и трудно ги прекъсваха. Често се появяваше и активното сонарно излъчване, което изнервяше и вбесяваше американските екипажи. Поради тази причина американските ракетоносци често се придружаваха от атакуващи подводници, чиято задача бе да гонят съветските лодки. Целта лесно се постигаше, тъй като руските сонари засичаха втори обект и се объркваха в тактическата обстановка. Всъщност американските ракетоносци биваха проследявани само в плитки води, в близост до добре известни пристанища, и то за кратко време. Веднага щом достигнеха дълбоки води, американците прилагаха изпитана тактика, Те увеличаваха скоростта, за да намалят ефективността на сонара, правеха лъжливи маневри и после притихваха. Тези действия винаги даваха резултат и контактът прекъсваше. Съветската лодка губеше американската и от ловец се превръщаше в жертва. По правило ракетоносците притежаваха високоефективни торпедни отделения. По-агресивните капитани зареждаха и четирите тръби с торпеда модел 48, прицелваха се в обърканата съветска подводница и я държаха на мушка, докато тя безпомощно се луташе. Така че в своите райони за патрулиране американските ракетоносци бяха просто неуязвими. Когато изпращаха атакуващи подводници да ги преследват с учебна цел, се вземаха необходимите предпазни мерки и операцията се провеждаше на нужната дълбочина. Но дори и американските атакуващи лодки от най-новия клас „688“ рядко успяваха да проследят ракетоносец. А случаите на проследена „Охайо“ се брояха на пръстите на едната ръка. Тук винаги се касаеше за груба капитанска грешка, която неизбежно носеше-черна точка в досието. От друга страна, само най-добрите капитани на атакуващи подводници, които задължително трябваше да имат и късмет, успяваха да се възползват от грешките и да проследят „Охайо“, без на свой ред да бъдат разкрити. „Омаха“ имаше един от най-добрите капитани в Тихоокеанския флот и въпреки това не успя да засече „Мейн“. А в „Омаха“ разполагаха и с разузнавателни сведения, за които руснаците не можеха дори да мечтаят. — Добро утро, сър — поздрави Клагет с влизането си в кабинета на Манкузо. — Надявам се, че не съм се забавил. — Капитане, това е доктор Рон Джоунс. — Това ли е Джоунси, с когото обичате да се шегувате, сър? — попита Клагет и пое ръката на цивилния. — Не бива да вярвате на нито една от историите, които сте чули — каза Джоунс. Когато забеляза погледите на двамата, Клагет се сепна. — Да не би някой да е починал? — Сядай там — каза Манкузо. — Рон смята, че по време на последния патрул може би сте били проследени. — Измишльотини — забеляза Клагет. — Извинете ме, сър. — Доста сте сигурен — обади се Джоунс. — „Мейн“ е най-добрата подводница, с която разполагаме, доктор Джоунс. Ние сме черна дупка. Не излъчваме звуци, а само ги прихващаме. — Знаете си урока, капитане. Сега можем ли да говорим по същество? Рон отключи куфарчето си и извади дебел сноп компютърни разпечатки. — Точно около средата на патрула ви. — Добре, това беше, когато се залепихме за „Омаха“. — Не говоря за това. „Омаха“ е била пред вас — каза Джоунс, като прелистваше страниците. — Все още не вярвам, но щом като искате, ще погледна материалите ви. Компютърните разпечатки всъщност представляваха графично отражение на информацията от сонара. Върху всяка от тях имаше дата. На отделните страници имаше информация и за условията — главно температура на водата. — Тогава около вас е било доста гъсто населено — каза Джоунс и посочи страниците. — Четиринадесет риболовни корабчета, шест дълбоко газещи търговски кораба, а виждам, че не са ви липсвали и китове. Значи операторите на сонара са били доста заети, а дори и претоварени. — Това е вярно — позволи си да се съгласи Клагет. — А какво ще кажете за това? — посочи един графично изобразен шум Джоунс. — Ами докато преследвахме „Омаха“, капитанът реши малко да ги поразтърси, като изстреля срещу тях въздух под налягане. — Сериозно ли? — попита Джоунс. — Е, това обяснява реакцията им. Предполагам, че на „Омаха“ са си сменили бельото и са се отправили на север. Между другото, на мен никога нямаше да успеете да ми погодите такъв номер. — Така ли мислите? — Да, точно така — отвърна Джоунс. — Винаги съм обръщал особено внимание на обстановката. Аз съм се измъквал от „Охайо“, капитане, знаете ли това? Вие можете да бъдете проследени. Всеки може. Вижте сега тук. Компютърната разпечатка представляваше какофония от точки, които в по-голямата си част, изглежда, показваха обикновен шум. Сякаш цял мравуняк се бе наговорил да върви през листите в продължение на часове. Както при всички случайни събития, и в това имаше несъответствия. Например виждаха се места, през които по една или друга причина мравките не бяха минали. А имаше и други, на които се бяха събрали и след това внезапно разпръснали. — Ето, вижте тази линия — каза Джоунс. — Един и същ контур се повтаря осем пъти, и то само когато термоклинът изтънява. Капитан Клагет се намръщи. — Осем, казвате? Тези двата сигурно са отражения от рибарски корабчета или пък от много далечни контакти в конвергентната зона. Клагет запрелиства страниците. Той познаваше сонара си. — Тук слоят е тънък. — Именно затова хората ви са го пропуснали. Както на борда, така и при проверките след патрула. Но, от друга страна, аз проверявам работата ви именно заради това — обясни Джоунс. — Кой е бил наблизо по това време? — Комодоре? — попита Клагет и след утвърдителното кимване на Манкузо продължи: — Някъде в района трябва да е била лодка от клас „Акула“. „Омаха“ я е изгубила южно от Кодиак, което значи, че е била най-много на шестстотин мили от нас. Е, не е задължително да е била точно тази лодка. — Коя? — „Адмирал Лунин“ — отвърна Клагет. — Капитан Дубинин? — За бога, ти май знаеш всичко — намеси се Манкузо. — Казват, че е много добър. — Сигурно е вярно. Имаме общ приятел. Капитан Клагет знае ли за случая? — Не. Съжалявам, Холандец, но просто така се налага. — Той трябва да го знае — каза Джоунс. — Тази секретност все повече ни пречи, Барт. — Заповедите са си заповеди. — Да, разбира се. Както и да е. Ето, тук ми прищрака нещо. Последната страница — поясни Рон и отново запрелиства. — Излезли сте на антенна дълбочина… — Да, имахме учение с ракетите. — Корпусът ви е издал шум. — Издигахме се бързо, а корпусът е от стомана — не от пластмаса — отвърна леко раздразнен Клагет. — Е, и? — И сте минали през слоя по-бързо от „опашката“ си. Апаратурата ви го е засякла. Клагет и Манкузо млъкнаха. Те видяха неясната вертикална линия, която се намираше в честотния диапазон, издаващ акустичния почерк на съветска подводница. Нямаше съмнение, че доказателството е убедително, НО както и всичко останало, посочено от Джоунс, то бе в противоположна на курса на „Мейн“ посока. — Ако бях комарджия, какъвто, слава богу, не съм, щях да ви дам възможност две към едно, че докато сте били под слоя, някой отгоре ви е дублирал. Той е уловил шумовете от корпуса ви, разбрал е, че излизате на плитко, и се е гмурнал под слоя точно в момента, в който вие сте се изкачи ли. Умно. Големият ъгъл на издигане обаче означава, че опашката ви е останала под слоя по-дълго от нормалното. Именно заради това имаме и следата. — Но след нея няма нищо. — Абсолютно нищо — призна Джоунс. — Повече не се появява. Оттук до края на лентата има само обикновен шум и регистрирани контакти. — Разполагаш с твърде слабо доказателство, Рон — каза Манкузо и стана, за да изпъне гръб. — Знам. Именно затова долетях тук. Ако ви бях писал, въобще нямаше ла ми обърнете внимание. — Какво знаеш за руските сонари, което ние все още не сме научили? — Стават все по-добри… Приближават се към нивото, на което ние бяхме преди десет-дванадесет години. Обръщат повече внимание на широката лента от нас, но ние вече наваксваме. Препоръчах на Пентагона да погледне по-внимателно широколентовата интеграционна система, която разработват „Тексас Инструментс“. А дето казахте, че сте черна дупка, капитане… Хмм, това не е непременно хубаво. Черната дупка не може да се види, но може да се прихване. Ами ако някой проследи „Охайо“ по това, което трябва да е там, а не е? — Имате предвид обикновения шум ли? — Да — кимна Джоунс. — Вие правите дупка в него. Правите черно петно, в което няма шум. Ако другият има добри филтри и отличен сонарен оператор, съществува възможност да ви проследят. — Доста слаба. Джоунс кимна утвърдително. — Но съществува. Направих необходимите изчисления. Вероятността е малка, но я има. Освен това започват да пускат в действие нова голяма апертурна* опашка, разработена от специалистите в Мурманск. Добра е колкото и BQR-15. [* Апертура — величина, която характеризира ефективния отвор на оптична система. — Бел.прев.] — Не може да бъде — реагира Манкузо. — Може, капитане. Технологията не е нова. Какво още знаем за „Лунин“? — В момента е в доковете. Да видим — каза Манкузо и се обърна към картата на стената. — Ако наистина е бил той и ако се е насочил право към базата си… От техническа гледна точка е възможно, но предположенията стават прекалено много. — Просто казвам, че тази птичка е била наблизо, когато сте изстреляли въздух срещу „Омаха“. После сте се насочили на юг и те са ви последвали. Издали сте шум от корпуса си, на който руснакът е реагирал и след това е прекъснал контакта по собствена инициатива. Информацията е оскъдна, но съвпада. Може би — повтарям, — може би. Все пак за това ми плащат, момчета. — Похвалих Рикс, задето е пораздрусал „Омаха“ — обади се Манкузо след минута. — Искам да имам агресивни капитани. Джоунс цъкна с език, за да разсее напрежението в кабинета. — Чудя се защо ли, Барт. — Холандеца знае за онази работа, която свършихме на брега. За находката. — Беше малко трудничко — призна Джоунс. — Тридесет процента шанс… — Ако приемем, че другият капитан също е умен, вероятността нараства. Дубинин е имал отличен учител. — За кого говорите? — намеси се капитан трети ранг Клагет с леко нетърпение. — Нали знаеш, че за руския клас „Тайфун“ разполагаме с изобилна информация. Много повече, отколкото имаме за торпедата им. Никога ли не си се питал откъде все пак сме я взели, капитане? — По дяволите, Рон. — Не съм нарушил правилата, капитане. Освен това той трябва да знае. — Не мога да го направя. Просто не мога. — Чудесно, Барт. Джоунс направи пауза. — Капитане, вие можете да направите един куп предположения как все пак сме получили толкова много информация наведнъж. Можете дори и да отгатнете. Клагет, разбира се, бе чувал доста слухове. Например защо док № 810 в Норфолк преди години бе затворен за толкова дълго. Разправяха се най-различни истории, но само в каюткомпаниите на подводниците по време на плаване, и то дълбоко под водата. И още как американският флот се е сдобил с руска подводница ракетоносец. Или пък как във Военноморското училище по ядрена енергетика в Айдахо се е появил доста странен реактор, който след опитите отново изчезнал. Клагет бе чувал и за подробните схеми, а дори и за екземплярите от съветски торпеда, изникнали по странен начин в Гротън. Говореше се още, че по време на ракетна стрелба във военновъздушната база „Ванденберг“ някои от ракетите не приличали на американски. Освен това във флота се бяха получили доста ценни разузнавателни сведения от оперативен характер. Те явно идваха от човек, който знае за какво, по дяволите, говори. Разузнавателната информация във флота рядко биваше такава. Клагет погледна униформата на Манкузо, върху която висеше лента, означаваща медал за особени заслуги — най-голямата американска награда в мирно време. На лентата се виждаше звездичка, която означаваше, че наградите са две. Освен това Манкузо бе по-скоро млад за ескадрен командир и определено млад за контраадмирал. В кабинета му имаше и човек, който бе плавал с него и сега го наричаше Барт. Клагет кимна към доктор Джоунс. — Разбрах ви. Благодаря. Значи е командирска грешка? Джоунс се намръщи. Той не познаваше толкова добре Хари Рикс. — Просто лош късмет. А защо не и добър? Не се е случило нищо страшно. Просто разбрахме нещо, което преди не знаехме. Сега познаваме клас „Акула“ по-добре. Куп странни обстоятелства са се събрали на едно място. Това се случва веднъж на сто години. Капитанът ви се е оказал жертва на обстоятелствата, а другият — ако друг въобще е имало — е бил дяволски прозорлив. Важното при грешките е да се вземе поука от тях, нали? — Хари се връща след десет дни — обади се Манкузо. — Ще можеш ли да дойдеш тогава пак? — Съжалявам — поклати глава Джоунс. — Ще бъда в Англия. Ще попътувам няколко дни с английската подводница „Турбулент“. Британците искат да проверят как работи новият им процесор и задачата се падна на мен. — Надявам се, няма да ме накарате да представя сведенията на капитана, сър? — попита Клагет след неколкоминутен разговор. — Не, Холандец… Да не би да искаш да ми кажеш нещо? Сега бе ред на Клагет да помръкне. — Сър, той ми е шеф и при това добър шеф, но е малко категоричен в мнението си. „Майсторски казано — помисли си Джоунс. — Не е лош шеф… само малко категоричен. Клагет току-що нарече капитана си идиот, и то така, че никой да не може да го обвини в нелоялност.“ Рон се запита що за инженерно чудо по ядрена енергетика бе този Рикс. Хубаво, че поне помощник-капитанът му бе мъж на място. А умните капитани се вслушваха в помощниците си. — Капитане, какво прави господин Чембърс? — Наскоро пое командването на „Кий Уест“. Старши сонарен оператор му е едно момче, което е учило при теб. Били Зервински. Току-що е станал главен оператор. — А, така ли? Това е чудесно. Предполагах, че господин Чембърс ще смени лодката, но Били да стане главен толкова скоро? Господи, накъде отива флотът?! — Работите бавно като мравки — забеляза сърдито Куати. Кожата му бе станала почти бяла. Успокоителните, които вземаше, отново го мъчеха. — Не е вярно — отвърна твърдо Фром. — Казах ви, че ще стане за няколко месеца, и ще удържа на думата си. Когато подобно съоръжение е било сглобено за пръв път, то е отнело три години и ресурсите на най-богатата нация в света. Аз ще ви го направя за осем пъти по-малък срок и за още по-малък бюджет. След няколко дни започваме да работим с родия. Тогава ще ни бъде по-лесно. — Ами плутоният? — попита Гусн. — Той ще бъде последната ни грижа — вече знаеш защо. — Да, хер Фром. Ще трябва да бъдем изключително внимателни. Главната грижа при работа с критична маса е тя да не стане критична, докато я оформяш — отвърна Гусн, без да се опитва да прикрие раздразнението си. Работеше вече осемнадесети час. Трябваше да наблюдава операторите. — А тритият? — Най-последен. Причините отново са очевидни. Той е относително нестабилен, а ние искаме да го имаме във възможно най-чист вид. — Точно така — прозя се Гусн, без да обръща внимание на думите на Фром. Той дори не се запита защо немецът е отговорил по този начин. От своя страна Фром си отбеляза нещо наум. Паладий. Трябваше му малко паладий. Как бе могъл да го пропусне? Манфред изръмжа. Дълги часове на работа, ужасен климат, навъсени работници и помощници. Но за възможността, с която разполагаше, всяка цена изглеждаше ниска. Вършеше нещо, което са имали шанс да направят изключително малко хора на планетата. Освен това вървеше по същия път, по който бяха работили Ферми и останалите през 1944–1945 година. Възможността да премериш ръст с гигантите и да не изглеждаш смешен в сравнение с тях не се отдаваше често. Понякога се улавяше, че мисли за какво ще бъде използвано оръжието, но това всъщност нямаше значение. Не и за него. Е, сега имаше друга работа. Немецът влезе в помещението с фрезоващата машина. Тук работеше друг екип оператори. Парчето берилий, което трябваше да бъде оформено сега, имаше най-сложна форма. То трябваше да бъде с вдлъбнатини, изпъкналости и други причудливи извивки. Разбира се, машината се ръководеше от компютър, но въпреки това бе държана под постоянно наблюдение през плексигласовите щитове, отделящи я от всичко останало. Затвореното пространство се проветряваше посредством електростатичен вентилатор. Нямаше смисъл металният прах да се изхвърля направо навън. Всъщност това дори криеше опасности. Електростатичните хранилища за отпадъчни и прах се намираха на два метра дълбочина в земята. Берилият не бе радиоактивен, но за плутония не можеше да се каже същото. А след берилия на машината щеше да бъде обработван плутоний. Така че провежданата в момента операция бе едновременно необходима за устройството и полезна трепи ровка за по-нататъшните задачи. Когато преди няколко седмици Фром поръча фрезоващата машина, той не можеше да мисли за друго освен за нея. Управляваните от компютър инструменти се контролираха с лазер и осигуряваха прецизност, за която допреди пет години само можеше да се мечтае. Повърхността на берилия вече бе полирана, но това бе само първата фаза. Информацията, излизаща на машинния компютър, показваше отклонението в ангстрьоми*. Машинният нож се въртеше с 25 000 оборота в минута и не толкова изрязваше, колкото изгаряше неравностите. Отделни прибори следяха работата отново чрез компютър. Те едновременно измерваха отклонението и наблюдаваха признаците на изхабяване, които показваше ножът. В такъв случай машината автоматично спираше и острието се заменяше с ново. Въобще технологията бе прекрасна. Работата, която преди години се е вършела от специално обучени механици под ръководството на нобелови лауреати, сега се изпълняваше от микрочипове. [* Ангстрьом — единица за дължина, равна на една десета от милиметъра. — Бел.прев.] Корпусът на устройството вече бе готов. Той бе с елипсовидна форма дължина деветдесет и осем сантиметра и най-голяма широчина петдесет и два сантиметра. Изработен от стомана с дебелина един сантиметър, той трябваше да бъде със средна здравина. Задачата му бе да издържи на вакуума. Готови за монтиране бяха и различните по форма блокчета от полиетилен и полиуретанова пяна. Подобни устройства съчетаваха в себе си както най-твърди, така и най-крехки материали. Разбира се, бяха поизбързали, но, от друга страна, нямаше смисъл да се мотаят и да потриват ръце. На друга машина работниците се упражняваха да моделират цилиндъра от плутоний върху заготовки от неръждаема стомана. Правеха го за седми път. Въпреки прецизността на машините първите два опита се бяха оказали пълен провал — точно според очакванията на Фром. На петия път те вече бяха усвоили ПО голяма част от процеса. Шестият модел бе добър за работа, но не достатъчно добър за немеца. За изпълнението на цялата задача Фром имаше доста прост мислен модел — вече формулиран от НАСА при описанието на кацането на Луната. За да работи устройството както трябва, бе необходимо да се извършат серия от индивидуални действия, всяко от които със свръхчовешка точност. Той виждаше процеса като преминаване през няколко вратички. Колкото по-широка бе вратичката, толкова по-бързо щеше да бъде премината. Отклоненията влияеха слабо върху самите вратички. Фром искаше отклоненията да са равни на нула. Според него всяка част от устройството трябваше да се приближава до теоретичния модел точно толкова, колкото позволяваше използваната техника. Колкото по-близко до съвършенството се приближаваше, толкова повече се увеличаваше вероятността оръжието да задейства според очакванията… „А защо не и по-добре?“ — мислеше си част от него. Невъзможността да експериментира, неспособността да намери опитно разрешение на сложните теоретични проблеми го караха да усъвършенства оръжието от инженерна гледна точка. Да осигури няколко пъти по-голям енергиен бюджет от необходимия за проекта. Именно с това се обясняваше голямото количество тритий, което възнамеряваше да използва — почти пет пъти над обичайното за този модел устройства. Тук се появяваха и възможните отклонения. Запасът му от тритий вече бе престоял няколко години и някои от съставките му се бяха разпаднали на трихелий — определено нежелан изотоп на хелия. Но Фром смяташе да се справи с проблема, като филтрира трития през паладий и така да си осигури нужния заряд от тритий. Американските и съветските оръжейни инженери се измъкваха доста по-лесно, тъй като усилено експериментираха. Но Фром също имаше едно предимство. Той не трябваше да се грижи за ефектите, които можеше да има продължителното складиране върху устройството. Колкото и малко да изглеждаше това предимство пред американските и руските му съперници, Манфред бе решен да го използва в пълна степен. Както е с повечето предимства, и това си имаше обратна страна, но Фром бе сигурен, че напълно контролира бомбата. „Паладий — каза си той. — Не трябва да го забравям.“ Имаше достатъчно време. — Готово. Най-главният от работниците извика Фром, за да погледне. Заготовката от неръждаема стомана лесно излезе от машината и той я подаде на Фром. Беше дълга тридесет сантиметра и имаше сложна форма. Наподобяваше водна чаша, чийто горен край е извит надолу към основата й. В тази „чаша“ не можеше да се налива вода, тъй като тя щеше да изтече през отвора в центъра на дъното. Заготовката тежеше около три килограма и всеки милиметър от повърхността й бе гладък като огледало. Фром я вдигна към светлината, за да провери за евентуални неравности и неточности. Но зрението му не бе толкова добро. Качеството на работата се оценяваше по-добре по математически, отколкото по визуален път. Машината твърдеше, че повърхността на заготовката е изработена с точност една хилядна от микрона. — Прилича на скъпоценен камък — обади се Гусн зад рамото на Фром. Машинният оператор широко се усмихна. — Става — прецени Фром. — Ще бъда доволен, когато изработите още пет със същото качество. Всяка метална част трябва да бъде такава. Започвайте нова — заповяда той на работниците. После подаде заготовката на Гусн и се отдалечи. — Неверник — изсъска работникът. — Вярно е — съгласи се Гусн, — но е най-умният човек, когото съм срещал. — По-скоро бих работил за евреин. — Справили сте се великолепно — каза Гусн, за да смени темата. — Ако някой преди ми бе казал, че е възможно толкова гладко да се полира метал, нямаше да му повярвам. Тази машина е невероятна. С нея мога да направя всичко. — Хубаво. Направи още една заготовка — усмихна се Гусн. — Както наредиш. Гусн се отправи към стаята на Куати. Командирът се бе вторачил в една чиния с храна, но не смееше да я докосне от страх, че ще повърне. — Може би това ще облекчи болката ти — каза Гусн. — И какво е то? — попита Куати и пое детайла. — По такъв начин ще изглежда плутоният. — Прилича на стъкло. — Още по-гладък е. Достатъчно гладък, за да бъде лазерно огледало. Мога да ти кажа точността, с която е изработен, но ти никога не си виждал толкова малко нещо в живота си. Фром е гений. — Той е арогантен, непоносим… — Да, командире, но пък е точно човекът, от когото имаме нужда. Сам никога нямаше да се справя. Може би, ако имах година-две, щях да преработя израелската бомба в нещо. Проблемите се оказаха много по-сложни, отколкото си мислех само допреди няколко седмици. Но този Фром… колко неща научих от него! Когато свършим, ще съм в състояние да повторя целия процес, и то съвсем сам. — Наистина ли? — Командире, знаеш ли какво е да си инженер? — попита Гусн. — Прилича на готвенето. Всеки може да го направи, ако има продуктите, рецептата и готварската книга. Е, тук е малко по-трудно, но принципът е същият. Трябва да знаеш как да използваш различните математически формули, но те също са скрити в книгите. Всичко е въпрос на обучение. С компютрите, ма шините и добър учител — като това копеле Фром… — Тогава защо повече хора не са… — Съставките се набавят много трудно. Особено плутоний или уран-235 За набавянето им е необходим специален ядрен реактор или пък новата центрофужна технология. И двете съставки изискват големи капиталовложения и много се набиват на очи. Това обяснява и огромните предпазни мерки, взимани при транспортирането и съхраняването на бомбите и техните съставни части. Старата приказка, че бомбите се правят много трудно, е опашата лъжа. > 18. > НАПРЕДЪК За Уелингтън работеха трима сътрудници. Всеки от тях бе опитен следовател, свикнал с политически деликатните случаи, изискващи изключителна секретност. Работата му бе да установи свързаните с разследването области, а след това да прегледа и свърже в едно информацията, подавана от сътрудниците му. Най-трудната част бе да не се даде повод на обекта да подозира, че е разследван. А обекти от типа на Райън правеха задачата тежка. Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление бе самата проницателност. Предишната му работа го бе научила да долавя и най-незабележителните аспекти от всекидневието. Значи трябваше да се пипа бавно, но не прекалено мудно. Освен това младият прокурор имаше чувството, че целта му не е да събере доказателства, подходящи за пред Върховния съд. Така че му се предоставяше повече свободно пространство за действие. Уелингтън смяташе, че Райън не е толкова глупав, та да наруши закона. Разпоредбите на сенатската икономическа комисия са били заобиколени, а може би дори пренебрегнати, но по време на проверката й става ясно, че Райън е предприел всички свои действия съвсем добронамерено и с пълното съзнание, че не нарушава никакви разпоредби. Преценката може и да е била технократска, но законът също бе такъв. Комисията сигурно е можела да натисне и сигурно е щяла да получи обвинение, но не и осъдителна присъда срещу Райън… може би дори са можели да го принудят да направи самопризнание, макар че Уелингтън се съмняваше. Те са му го предложили в знак на добронамереност, но Райън е отвърнал с краткото и просто „не“. Той не бе човек, който се примирява, когато го натискат и побутват в ъглите. Райън бе убивал хора! Все пак Уелингтън не се плашеше. За него фактът просто бе индикатор за силата на характера. Райън бе кораво, заплашително копеле, което посрещаше опасностите и с рогата напред, ако се наложи. „И именно тук се крие слабостта му“ — помисли си Уелингтън. Той предпочита да се справя с нещата по кратката процедура. Липсва му лукавство. Това бе характерна черта на честните и фатална слабост в политиката. Но в края на краищата Райън не можеше да се оплаче от липса на политически покровители. Ако не друго, то Трент и Фелоус със сигурност бяха изкусни политически занаятчии. „Доста интересен тактически проблем…“ Уелингтън виждаше две насоки на задачата си: да намери нещо, което би могло да се използва срещу Райън, и нещо, което би могло да неутрализира политическите му съюзници. „Карол Зимър“. Уелингтън затвори едно досие и отвори друго. Там имаше снимка от Емигрантската служба. Доста стара. От нея гледаше детското куклено личице на Карол от времето, по което бе пристигнала в Америка. Имаше и друга снимка, направена съвсем наскоро от сътрудниците му. Макар и недостигнала четиридесет години, на втората снимка Карол изглеждаше зряла жена. По някога гладката като порцелан кожа се виждаха бръчки. Но ако не друго, тя със сигурност бе по-красива отпреди. Плашливият вид на преследвано животно от първата снимка — направена веднага след бягството й от Лаос — бе заменен с изражение на сигурна в живота си жена. „Има чаровна усмивка“ — помисли си Уелингтън. Прокурорът си спомни за една своя съученичка — Синтия Ю. „По дяволите, тя беше истинска послушница… същите очи, ориенталска кокетност…“ „Нима е това?“ „Толкова просто?“ Райън бе женен. Жена — Карълайн Мюлър Райън — професор по офталмологична хирургия. Снимка: идеалната Оса — само че беше католичка. Слаби и привлекателна, майка на две деца. „Е, това, че един мъж има красива жена…“ Райън бе учредил образователен фонд… Уелингтън отвори друго досие. В него имаше ксерокопиран документ. Той твърдеше, че Райън сам е задвижил нещата, и то не чрез личния си адвокат. Някакъв юрист от Вашингтон. Карълайн Райън не бе подписала документите… дали въобще знаеше за тях? Информацията на бюрото му подсказваше, че по-скоро е обратното. Следващата работа на Уелингтън бе да провери данните на последното дете на Зимър. Мъжът й бе загинал при „учебен инцидент“… времето бе подозрително. Можеше да е забременяла през седмицата, в която е загинал мъжът й. А можеше и да не е. Това бе седмото й дете. Или осмото? Не й личеше особено. Бременността траеше девет месеца или по-малко. Първите деца обикновено закъсняваха, а последните по правило се раждаха по-рано. Детето се бе появило на бял свят с тегло… два килограма и седемстотин грама… по-малко от обикновеното, но все пак бе азиатче, а те са по-малки… дали и бебетата им бяха такива? Уелингтън си записа фактите с пълното съзнание, че има поне десет „може би“, но нито един факт. Но нима търсеше факти, по дяволите? Двамата хулигани. Бодигардовете на Райън — Кларк и Чавес — бяха пребили единия. Сътрудниците му бяха говорили с Ал Арнолдс от местния полицейски участък. Тамошните ченгета се бяха солидаризирали с Кларк. Въпросните хулигани имаха дебели досиета, макар и пълни с дреболии. Нищо сериозно. Ченгетата бяха останали доволни от развитието на събитията. „Нямаше да имам нищо против дори и да бе застрелял онзи малък нехранимайко — бе казал един сержант пред касетофона на сътрудниците му. — Тоя Кларк май наистина си го биваше. Пък и приятелят му не падаше по-долу. Ако копеленцата са били достатъчно тъпи, за да ги предизвикат — нека си сърбат попарата. Животът не е шега, братче. Останалите хлапаци от бандата им потвърдиха историята така, както я разказаха добрите момчета, и приключихме случая.“ Но защо Райън бе насъскал бодигардовете си срещу тях? „Той е убивал, за да защити семейството си, нали? Не е човек, който обича да закачат… приятелите му… семейството му… любовницата му? Нима бе възможно? «Хмм…» — забеляза Уелингтън. Заместник-директорът на ЦРУ май не върви по прав път. Нищо противозаконно, просто малко лош вкус в устата. Някак си непривично за светеца доктор Джон Патрик Райън. Ако някакви местни хулиганчета безпокоят любовницата му, той просто им изпраща бодигардовете си като някакъв мафиотски бос. Просто върши общественополезни неща, срещу които никое ченге не би се осмелило да вдигне глас. Дали това ще е достатъчно? Не. Трябваше му нещо повече. Доказателство, някакво доказателство. Не чак толкова представително, че да става за пред Върховния съд… но достатъчно добро за какво? За да предизвика официално разследване. Разбира се. Подобни разследвания никога не оставаха секретни. Малко шушукане, малко слухове. Лесна работа. Но на първо време Уелингтън имаше нужда от нещо, на което да се опре. — Доста хора казват, че този мач може би ще е увертюра към суперкупата на Националната футболна лига. И двата отбора са чудесни. И двата отбора, изглежда, ще заемат първите места в своите групи. «Кавалеристите» от Сан Диего и «Викингите» от Минесота. — Знаеш ли, че новобранският сезон на Тони Уилис започна по-добре дори и от колежанските му изяви? Само за два мача е пробягал триста и шест ярда с четиридесет и шест дрибъла. Значи всеки път, щом хване топката, пробягва средно по 6,7 ярда. Показателно е, че двата мача са срещу «Мечките» и «Соколите» — отбори с чудесна защита — поясни цветнокожият. — Нима някой може да спре Тони Уилис? — Освен това има сто двадесет и пет ярда по време на деветте си комбинации с двойни подавания. — Да не забравяме и доктората му от университета в Оксфорд — засмя се цветнокожият. — Той е човекът, който съвсем сам, с две пътувания до «Роуз боул»*, върна Северозападния университет отново на картата. Май че е по-бърз от куршум? [* «Роуз боул» — стадион в Чикаго. — Бел.прев.] — Ще разберем. Онзи нов полузащитник на «Кавалеристите» — Максим Брадли — е най-доброто, което съм виждал, откакто Дик Бъткъс излезе от Илинойс. Най-добрият полузащитник, раждан в Алабама. А да не забравяме, че оттам дойдоха Томи Нобис, Корнелиъс Бенет и доста други професионалисти. Не случайно го наричат «министъра на отбраната». Последното бе най-голямата шега в НФЛ. Денис Банкър, истинският министър на отбраната, бе собственик на «Кавалеристите». — Тим, мисля, че ще стане голям мач. — Трябваше да отида — забеляза Брент Талбът. — Денис е там. — Ако му забраня да ходи на мачове, просто ще подаде оставка — обади се президентът Фаулър. — Освен това се придвижва със собствен самолет. Денис Банкър притежаваше малък самолет и въпреки че позволяваше и на други да го карат, все още пазеше удостоверението си за търговски пилот. Това бе една от причините военните да го уважават. Той можеше да се справи с почти всички летящи апарати, тъй като имаше богат опит зад гърба си. — Какъв е резултатът? — «Викингите» водят с три точки — отвърна президентът, — но само защото играят на собствен терен. Възможностите и на двата отбора са доста изравнени. Миналата седмица гледах Уилис срещу «Соколите». Направо е страшен. — Вярно е. Чудесно момче. Умен, възпитан, а освен това отделя доста време и на децата. — Защо не го поканим за говорител в кампанията против наркотиците? — Вече се занимава с това в Чикаго. Мога да го извикам и тук, ако искате. — Моля те, Брент — обърна се към него Фаулър. Зад тях на една кушетка седяха Пит Конър и Хелън д’Агустино. Президентът знаеше, че и двамата са запалянковци, а телевизионната му зала бе достатъчно голяма и удобна, за да ги покани при себе си. — Някой да иска бира? — попита Фаулър. Не можеше да гледа мач, без да пие бира. — Аз ще донеса — обади се Д’Агустино и се запъти към хладилника в съседната стая. Дага не можеше да се начуди на тези черти в характера на президента. Той ходеше, обличаше се, държеше се и изглеждаше като патриций. Беше истински интелектуалец, при това с подобаващата доза надменност. Но когато седнеше пред телевизора да гледа футбол — Фаулър гледаше бейзбол само ако задълженията му го налагаха, — се превръщаше в типичен кибик с кесия пуканки и няколко чаши бира до себе си. Дори и репликата му «някой да иска бира» бе заповед. Бодигардовете му не пиеха по време на дежурство, а Талбът не близваше алкохол. Дага си взе кутия с диетична кола. — Благодаря — каза Фаулър и пое чашата. По време на футболен мач ставаше по-любезен от обикновено. «Може би — помисли си Д’Агустино, — защото футболът му напомня за жена му.» Тя искрено се надяваше, че е точно така. Това щеше да даде на президента човешки облик, от който толкова много се нуждаеше. — Охо, Брадли удари Уилис толкова силно, че се чу чак тук. На екрана двамата мъже се изправиха и си размениха жестове, които изглеждаха доста разгорещени. — Добре е, че започват отсега, Тим. Ще се срещат още два пъти Този Брадли е хитър полузащитник. Дръпна се назад и запълни празната зона, Сякаш знаеше какво точно го чака. — Определено играе прекрасно за новобранец. Миналата година центърът на «Викингите» достигна до финала — забеляза цветнокожият. — Големи приказки за този Брадли — забеляза тихо Дага. — Винаги съм смятал, че еманципацията отива твърде далеч, Дага — усмихна се Пит и се поразмърда, за да извади служебния си пистолет, който се бе забил в бъбреците му. Гюнтер Бок и Марвин Ръсел стояха на тротоара пред Белия дом в тълпата от стотина туристи. Повечето от хората около тях не спираха да щракат с фотоапаратите си. Двамата бяха пристигнали в града предния ден, а на другия щяха да разглеждат Капитолия. И немецът, и индианецът носеха бейзболни шапки, за да се пазят от лъчите на все още силното слънце. На врага на Бок също висеше фотоапарат. Той щракна няколко пъти с него, за да не изостава от другите туристи. Но не фотоапаратът, а очите му запечатваха необходимата информация. Това занимание бе доста по-трудно, отколкото изглеждаше. Белият дом отвсякъде бе заобиколен от големи сгради, даващи отлични възможности за прикритие на снайперистите. Бок знаеше, че вероятно дори и в момента е обект на наблюдение. Но наблюдателите едва ли имаха времето и средствата да сравнят лицето му с всяка снимка, която притежаваха. За всеки случай обаче Бок се бе постарал да промени външността си и да усложни задачата им до крайност. Президентският хеликоптер долетя и кацна само на около стотина метра от туристите. Ако човек бе въоръжен с преносима ракетна установка, едва ли би издържал на изкушението да я извади точно в този момент. Но идването тук в подходящо време бе доста сложно. Идеалният вариант бе малък камион с изрязано в покрива отверстие. Така зенитчикът можеше да се прицели, да стреля и евентуално да избяга. Можеха да му попречат само снайперистите, които сигурно се спотайваха по околните сгради, а Бок знаеше, че те рядко пропускат целта. Именно американците бяха изобретили снайпера и президентът им с право се ползваше от най-добрите постижения в тази област. Без съмнение някои от хората около него също бяха агенти на тайните служби, но Бок едва ли имаше шанс да ги разпознае. Бомбата можеше да бъде докарана тук и взривена в камион… като се вземеха предвид охранителните мерки, за които го бе предупредил Гусн. Освен това можеха да успеят да придвижат бомбата в непосредствена близост до Белия дом по времето на обръщението на президента към нацията… ако бе готова навреме. В последното не бяха много сигурни, а и трябваше да помислят за транспортирането й до Америка. Пътуването с кораб щеше да отнеме три седмици. От Латакия до Ротердам, а след това до някое американско пристанище. Най-близкото бе Балтимор. След него идваше Норфолк-Нюпорт нюз. И в двете ежедневно се обработваха голямо количество контейнери. Можеха да я пренесат и със самолет, но обикновено по летищата прекарваха товара през рентген — риск, който не можеха да поемат. Идеята бе да изненадат президента по време на почивните дни. Те трябваше да са почивни и за всички останали. Абсолютно всички. Бок знаеше, че загърбва един от най-важните оперативни принципи — простотата. Но за да проработи, планът трябваше да предизвика повече от един инцидент и най-подходящи за това се оказваха почивните дни. От друга страна обаче, президентът прекарваше голяма част от уикендите си извън Белия дом. Движението извън Вашингтон, Охайо и други места бе доста непредсказуемо. Охраната на президента на САЩ обичаше да прилага най-простото предпазно средство — движението. Макар и добре известна, системата на пътуванията му често се нарушаваше, а подробностите й грижливо се пазеха от чужди погледи. Бок имаше нужда поне от седмица — и то при добро стечение на обстоятелствата, — за да уреди всички подробности, но никой нямаше да му даде толкова време. На практика излизаше, че е по-лесно да се планира обикновено убийство с прости средства. Например един малък самолет, въоръжен с ракети SA-7… не, не така. Президентският хеликоптер без съмнение разполагаше с най-добрите възможни електронни устройства… «Една възможност. Имаш само една възможност. Какво ще стане, ако изчакаме? Ако просто стоим мирно и кротко една година и докараме бомбата за следващото обръщение на президента към нацията?» Нямаше да е трудно да придвижат бомбата на такова разстояние от Белия дом, че да разруши сградата и всичко в нея. Беше чувал — а утре щеше и да види, — че Капитолият е сграда с класическа конструкция, изобилие от камък и малко желязо… Може би просто трябваше да изчакат. Но това бе немислимо. Куати нямаше да го позволи. Имаше две причини. Първата — сигурността. И втората — по-важната, — Куати се мислеше за умиращ човек, а те обикновено не преливат от търпение. А дали планът въобще щеше да се осъществи? В каква степен се охраняваха зоните, където можеше да се появи президентът? Дали ги съоръжаваха с радиометрична апаратура? «На тяхно място щеше да постъпиш точно така, нали?» Само една възможност. Никога нямаше да може да опита отново. Трябваше му поне една седмица за подготовка, иначе резултатът от усилията му щеше да бъде само масово убийство. Трябваше да бъде място без датчици за радиоактивност. Значи Вашингтон отпадаше. Бок се отдалечи от черната желязна ограда. По лицето му нямаше и следа от това, което изпитваше. — В хотела ли се връщаш? — попита Ръсел. — Да, защо не? И двамата бяха все още уморени от пътуването. — Добре. Тъкмо ми се искаше да хвана мача. Знаеш ли, това е единственото нещо, по което вкусовете ни с Фаулър съвпадат. — Хмм. И какво е то? — Футболът — засмя се Ръсел. — Не знаеш ли какво е футбол? Добре, ще те науча. След петнадесет минути бяха в хотелската стая. Ръсел настрои телевизора на местната станция на Ен Би Си. — Това беше чудесно изпълнение, Том. «Викингите» шест пъти трябваше да догонват в резултата, но и този път се справиха. — Да, с нарушение — отвърна президентът Фаулър. — Съдията явно не мисли така — цъкна с език Талбът. — Спират Тони Уилис на всеки три ярда дрибъл. Но като ги хвана да зяпат на другата страна, и направи цели двадесет. — Свърши много работа за тези точки, но ги спечели. — Да видим сега какво ще направят «Кавалеристите» в нападение. Защитата на «Викингите» е малко несигурна. Двама от играчите им излязоха заради контузии. Ако не успеят да ги спрат, ще има да съжаляват. Полузащитникът на «Кавалеристите» взе топката, отстъпи няколко крачки назад, хвърли я към фланга и се вряза в центъра. Нечия ръка обаче се пресегна, отклони я и топката попадна в изненаданото лице на един от нападателите на «Викингите». Той я улови и се спусна напред. Играта допадна на Бок, но правилата му се сториха напълно неразбираеми. Ръсел се опита да помогне, но от това не излезе нищо. Гюнтер седна в единия край на леглото с бира в ръка и умът му отново запрехвърля видяното. Бок знаеше какво иска да постигне, но подробностите по изпълнението — особено тези в Америка — се оказаха по-трудни от предвиденото. Ех, само… — Какво казаха? — Министърът на отбраната — отвърна Ръсел. — Това шега ли е? Марвин се обърна. — Да, нещо такова. Така викат на полузащитника Максим Брадли от университета в Алабама. Но истинският министър на отбраната е собственик на отбора — Денис Банкър. Ето го там. Камерата тъкмо показваше Банкър в една от ложите на стадиона. «Гледай ти!» — каза си Бок. — Каква е тази суперкупа, за която говорят? — Това е срещата, която определя шампиона. Най-добре представилите се отбори играят серия плейофи и двата най-добри се срещат за суперкупата. — Имаш предвид нещо като световно първенство? — Да, нещо такова. Само че тук го правим всяка година. Тази година — всъщност в края на януари през следващата — мачът ще се играе на новопостроения стадион в Денвър. Мисля, че се казва «Скайдоум». — Май очакват, че до финала ще достигнат тези два отбора? Ръсел повдигна рамене. — Така разправят. Редовният сезон е шестнадесет седмици. После идват три седмици плейофи и още една за суперкупата. — И кой ходи на този последен мач? — Най-различни хора. Хей, човече, това е финал! Всеки иска да го гледа. Голяма блъсканица пада за билетите. Тези два отбора са с най-големи шансове да достигнат до финала, но кой знае? — Значи и президентът Фаулър е запалянко? — Така се говори. Май ходи на доста от мачовете на «Червенокожите» тук, във Вашингтон. — Ами охраната? — попита Бок. — Доста е солидна. Влиза в една от специалните ложи. Мисля, че е екипирана с бронирани стъкла или нещо такова. «Доста глупаво» — каза си Бок. Охраната на един стадион бе доста по-лесна, отколкото изглеждаше отстрани. Тежко оръжие можеше да се внесе само през входовете, а те не бяха чак толкова много. От друга страна… Бок затвори очи. Мислите му бяха неорганизирани и се люшкаха от традиционните до нетрадиционните подходи към проблема. Освен това губеше време в съсредоточаване върху погрешни методи. Убийството на американския президент бе желателно, но не и задължително. Основното бе да се убият колкото се може повече хора по възможно най-зрелищния начин, след което да се координират други акции, за да се разпали… «Мисли! Съсредоточи се над същността.» — Телевизионното предаване на мача е изпипано доста добре — забеляза след минута Бок. — Да, наистина се вдига голям шум. Сателитни фургони и други такива. Ръсел съсредоточено наблюдаваше играта. «Викингите» тъкмо бяха отбелязали нещо, наречено «тъчдаун», но другият отбор явно не мислеше да се отказва. — А някой успявал ли е да саботира мачове досега? Марвин се обърна. — Какво? Аа, по време на войната с Ирак охраната бе доста засилена. Освен това нали си спомняш за онзи филм? — Филм ли? — попита Бок. — Мисля, че се казваше «Черната неделя». В него някакви терористи от Близкия изток се опитаха да взривят стадиона — засмя се Ръсел. — Вече са ГО правили, човече. Макар и само в Холивуд. Използваха малък дирижабъл. Думата ми беше, че докато воювахме с Ирак, по време на мача за суперкупата над стадиона не се разрешаваше да прелитат дирижабли. — Има ли мач в Денвър днес? — Не. Утре вечер ще играят «Мустангите» и «Чайките». Няма да бъде много интересно. «Мустангите» не са във форма. — Разбирам. Бок излезе от стаята и отиде да направи резервации за сутрешния полет до Денвър. Кети стана, за да го изпрати. Дори приготви закуска. Студеното й отношение през последните няколко дни в никакъв случай не помагаше с нещо на Джак. Точно обратното. Но нима той можеше да каже нещо? Тя дори се престара, като му оправи вратовръзката, целуна го и го изпрати до вратата, «Усмивка, любещ поглед и всичко това заради съпруг, който не се справя с мъжките си задължения» — помисли си Джак, докато се приближаваше към колата. Обградените от състрадание и внимание инвалиди сигурно се чувстваха по същия начин. — Здравей, док. — Здрасти, Джон. — Гледа ли «Викингите» и «Кавалеристите» вчера? — Не. Аз, ъъ, водих сина си да гледа «Скорците». Паднахме с шест на едно. «Успехът» явно следваше Джак навсякъде, но поне бе удържал на обещанието към сина си, нали? И това бе нещо. — Двадесет и четири на двадесет и едно в продълженията. Господи, този Уилис направо е страхотен. Просто ги разкъса — осведоми го Кларк. — Беше ли заложил нещо? — Петачка в службата, но за проклетия разликата е само три точки. Както и да е, ще отидат в полза на образователния фонд. Райън не преставаше да се учудва от този факт. Както във всички държавни учреждения, така и в ЦРУ хазартът бе забранен. Но един по-сериозен начин да се прекрати залагането на футболни мачове сигурно щеше да предизвика бунт. Същото бе положението и във ФБР. Това създаваше интересни правила за залагане между различните служби. Например бе забранено да се залага за разлика от половин точка. Доста от хората внасяха печалбите си във «Фонд за подпомагане на образованието» към управлението. Пред залозите затваряше очи дори и главният инспектор в ЦРУ. Всъщност той участваше в залаганията с не по-малка страст от другите. — Е, поне си си починал добре, Джак — забеляза Кларк, докато пътуваха по магистралата. — Осем часа сън — призна си Райън. Предната нощ бе поискал нова възможност, но Кети му бе отказала. «Прекалено си уморен, Джак. Това е всичко. Работиш прекалено много и рушиш здравето си.» «Сякаш съм кираджийски кон.» — Това е добре — каза Кларк. — Да не би жена ти да е настоявала да си починеш? Райън впери поглед в шосето. — Къде е куфарчето? — Ето го тук. Джак го отвори и се зарови из информацията от уикенда. Хванаха директен полет от вашингтонското национално до денвърското международно летище «Стейпълтън». Времето бе хубаво почти през целия път. Както и повечето европейци, Бок бе впечатлен или по-скоро поразен от огромните пространства. Гористите хълмове на Апалачите; безкрайните равнини на Канзас, осеяни с гъста мрежа от напоителни съоръжения; удивителният начин, по който прерията внезапно свършваше, за да премине в Скалистите планини, намиращи се съвсем близо до Денвър. Марвин без съмнение щеше да каже нещо от сорта на: «тези красоти принадлежат на моя народ» и тъй нататък. Глупости. Били са варвари, живеещи на племена, които са следвали навсякъде бизоните или каквото и друго да е имало тук преди идването на цивилизацията. Вярно, че Америка му беше враг, но поне цивилизована страна, което, разбира се, я правеше още по-опасна. През целия полет Бок се бореше с желанието си да пуши и едва успя да дочака кацането на самолета. Само десет минути след слизането си от самолета те вече бяха наели кола и разглеждаха картата на Денвър. Бок изпитваше леко неразположение от разредения въздух. После разбра, че се намират почти на хиляда и петстотин метра надморска височина. Беше истинско чудо, че в града се играеше американски футбол. Бяха кацнали в късния предобед, така че нямаха проблеми със задръстването. Намериха стадиона лесно. «Скайдоум» бе внушителна постройка, разположена югозападно от града. Около стадиона имаше доста празни площи, преустроени в паркинги. Бок спря колата до едно от билетните гишета и реши да се довери на обикновения подход. — Имате ли билети за тазвечерния мач? — попита продавачката той. — Разбира се. Останаха още неколкостотин. Къде желаете да бъдат? — Ами всъщност аз не познавам стадиона. — Сигурно не сте идвали друг път — забеляза жената и му се усмихна приятелски. — Останаха ни места само в горната част — сектори 66 и 68. — Два билета, моля. Мога ли да платя в брой? — Разбира се. Откъде сте? — От Дания — отвърна Бок. — Наистина ли? Добре дошли в Денвър тогава. Надявам се, че мачът ще ви хареса. — Мога ли да погледна вътре, за да се ориентирам къде точно са местата? — По принцип не, но всъщност няма да пречите на никого. — Благодаря ви — усмихна се Бок в отговор на предвзетата продавачка. — Нима имат билети за тази вечер? — учуди се Марвин Ръсел. — Ще се гръмна. — Ела да видим къде са ни местата. Бок влезе през най-близкия вход. До него имаше няколко големи фургона със сателитна техника на Ей Би Си, които щяха да предават мача. Бок си направи труда да забележи, че на телевизионните станции е отделено специално внимание. Това означаваше, че всеки път паркират на едно и СЪЩО място — до изход номер пет. Вътре немецът забеляза група работници, кои то монтираха апаратурата. Той се отправи към най-близката рампа, като нарочно избра погрешна посока. Стадионът разполагаше със седящи места за малко повече от шестдесет хиляди човека. Бе разделен на три части: долна, мецанин и горна. Виждаха се и две големи остъклени ложи, в които местата изглеждаха доста привлекателни. Структурата на съоръжението бе впечатляваща. Конструкцията бе от железобетон, а всички горни места се издигаха върху носещи греди. Нямаше колони, които да се изпречват в полезрението на зрителя. Прекрасен стадион. Прекрасна мишена. На север зад паркингите се простираха безкрайни хектари от нискоетажни сгради. На изток се виждаше някакво държавно учреждение. Стадионът не се намираше в центъра на града, но това не можеше да се поправи, нали? Бок намери мястото си и седна. После извади компаса, за да се ориентира за мястото на телевизионните екипи. Това не бе много трудно. До една от журналистическите кабини висеше знамето на Ей Би Си. — Хей! — Да? — обърна се Бок и погледна към пазача. — Какво правите тук? — Извинете — показа билетите Бок. — Току-що ги купих и исках да разбера къде са местата и къде трябва да паркирам. Никога не съм ходил на мач по американски футбол — прибави той, като наблегна на акцента си. Бе чувал, че американците се отнасят много вежливо към хора с европейски акцент. — Най-добре е да паркирате в секторите А или Б. Освен това елате по-раничко — да речем, към пет. Така ще избегнете задръстването. Понякога става ужасно. Гюнтер поклати разбиращо глава. — Благодаря ви. Вече си тръгвам. — Няма проблеми, сър. Не е станало нищо особено. Всичко е заради здравните застраховки. Ако тук се мотаят хора без работа, могат да се наранят, а после да ни съдят. Бок и Ръсел си тръгнаха. Те заобиколиха по най-долната част на стадиона, тъй като Гюнтер искаше да е сигурен, че е запомнил всичко. Но после разбра, че усилията му са били напразни, защото се сдоби със схема на стадиона, отпечатана върху малка брошурка. — Видя ли всичко, което искаше? — попита Марвин, когато се качиха в колата. — Предполагам, че да. — Знаеш ли, че това е доста хитро — заразсъждава на глас американецът. — Какво имаш предвид? — Ами използването на телевизията. Грешката на революционерите е, че с лека ръка подминават психологическата страна на въпросите. Всъщност не е нужно да се убиват много хора. Трябва просто да ги изплашиш, да им вземеш страха, нали? Бок спря точно при изхода на паркинга и погледна придружителя си. — Доста нови неща си научил, приятелю. — Информацията е отлична — каза Райън, докато прелистваше страниците. — Самата аз също не съм предполагала подобен развой — съгласи се Мери Патриша Фоли. — Как си? Очите й заблестяха. — Клайд вече напира. Чакам да ми изтече водата. Джак вдигна поглед. — Клайд? — Така го наричам. Или може би я наричам. Все още не знам. — Правиш ли упражненията си? — Сигурно и Роки Балбоа не е бил в по-добра форма от мен. Ед току-що приключи с боядисването на детската стая. Люлката отново е сглобена. Всичко е готово, Джак. — Колко отпуска ще си вземеш? — Четири седмици. Или пък шест. — Искам да вземеш малко от този материал за у дома — каза Райън, без да вдига поглед от втора страница. — Щом ми плащаш — засмя се Мери Пат. — Какво мислиш, МП? — Мисля, че СПИНАКЪР е най-добрият ни източник на информация. Щом го казва, вероятно е истина. — Да, но отникъде другаде няма нищо подобно. — Именно затова се вербуват високопоставени агенти. — Вярно — съгласи се Райън. Докладът на агент СПИНАКЪР не можеше да бъде сравнен със земетресение. Той по-скоро приличаше на слаб трус, от който хората разбираха какво ги чака по-нататък. Откакто руснаците бяха дали тон за начало на реформите, Съветският съюз мигновено бе развил повсеместна политическа шизофрения. «Думата не е точна — каза си Райън. — По-скоро прилича на общо объркване.» На политическата сцена съществуваха пет ясно отделени един от друг сектора. Първо — истинските комунисти, убедени, че всяко отклонение от партийната линия е грешка. Някои ги наричаха ретрогради“. Второ — прогресивните социалисти. Те пък се стремяха да създадат социализъм с човешко лице. „Опит, който вече се провали в Масачузетс“ — помисли си сухо Райън. Трето — умерените центристи, желаещи капиталистическа пазарна икономика, подплатена със солидни социални помощи. Според икономистите това бе най-лошият вариант. Четвърто — реформаторите, които се бореха за минимални социални осигуровки и бурно развитие на капитализма. Но, от друга страна, значението на думата „капитализъм“ та сега се знаеше само в бързо разширяващия се престъпен свят. Пето — крайно десните, радетели на авторитарен режим. Преди седемдесет години именно тази форма на управление бе довела комунистите на власт. Групи те, изпадащи в двете крайности, притежаваха по около десет процента от местата в Конгреса на народните депутати. Останалите осемдесет процента от гласовете бяха сравнително равномерно разпределени между трите центристки групировки. Напълно естествено обаче различните въпроси разцепваха коалициите. Един от тях бе екологията, която винаги предизвикваше разгорещени дебати. Но като че ли най-парлив си оставаше въпросът за отделянето на републиките, които винаги досега са били под руско управление. В крайна сметка всяка от петте групи се раздели на по-малки политически образувания. Например напоследък в средите на крайната десница упорито се говореше за поканването на Романови в Москва. Те не искаха отново да ги сложат на трона, а просто да им поднесат полуофициалните си извинения за убийството на царското семейство. Или поне така твърдяха слуховете. Джак си мислеше, че авторът на идеята или е най-наивният хапльо, родил се след влизането на Алиса в заешката дупка, или пък е политик с опасно опростен начин на мислене. Хубавото в цялата история — както предаваше станция Париж на ЦРУ — бе, че великият княз на всички руснаци явно умееше да преценява политиците и се грижеше за сигурността си повече от спонсорите, които го канеха. Лошото обаче идваше оттам, че политическата и икономическата ситуация в Съветския съюз изглеждаше напълно безнадеждна. А докладите на СПИНАКЪР й придаваха направо зловещ вид. Андрей Илич Нармонов явно се бе отчаял. Той вече нямаше избор, нямаше съюзници, нямаше идеи, нямаше време, нямаше пространство за маневри. Докладът твърдеше, че се занимава единствено с етническите проблеми. Бил стигнал дотам, че се опитвал да заздрави позициите си в силовите ведомства — МВД, КГБ и армията, — за да предотврати разпадането на империята със сила. Но според СПИНАКЪР армията не била много ентусиазирана от идеята, както и от половинчатия начин, по който Нармонов смятал да я осъществи. Подозренията относно евентуалните политически амбиции на съветските военни датираха още от времето на Ленин. Те не бяха нещо ново. В края на тридесетте години Сталин бе провел чистка сред офицерския корпус. Според всеобщото мнение маршал Тухачевски не е представлявал никаква политическа заплаха и обвиненията са били поредният плод на Сталиновата злостна параноя. В края на петдесетте години Хрушчов бе постъпил по аналогичен начин, но без да прибягва до масови екзекуции. Към тази мярка го бе подтикнало желанието да ограничи производството на танкове и да заложи на ядреното оръжие. Нармонов също бе пенсионирал доста генерали и полковници. Така съкращаваше ненужните средства за отбрана и облекчаваше икономиката. Но в този случай съкращенията в армията се съпровождаха и от политически ренесанс. За пръв път в страната съществуваше реална политическа опозиция. Но в крайна сметка оръжието се намираше в ръцете на армията. Трето главно управление на КГБ е имало за цел именно предотвратяването на тази смущаваща възможност. Служителите му са били офицери, облечени във военна униформа, които са следели настроенията в армията. Но сега Трето главно управление бе бледа сянка на предишната си слава. Военните бяха успели да убедят Нармонов да го премахне, за да не пречи на превръщането на руската армия в професионална бойна единица, вярна на родината и новата конституция. Историците неизменно квалифицираха епохата, в която живеят, като „време на промени“. „Е, поне за това са прави“ — помисли си Джак. Ако това не бе време на промени, то тогава какво, по дяволите, бе? Сега Съветите имаха възможността да избират между два политически и икономически свята. Те все още се колебаеха, люшкаха се, не знаеха по кой път да поемат. И това правеше политическата ситуация, в която се намират, опасно уязвима. „За какво?“ — запита се Джак. „За абсолютно всичко, по дяволите.“ Според СПИНАКЪР Нармонов бил принуден да сключи сделка с армията, която агентът смяташе за „ретроградна“. Първа група. „Съществува опасност — продължаваше той — Съветският съюз да се превърне в полумилитаризирана държава, която потиска прогресивните си елементи.“ Освен това смяташе, че Нармонов вече е изгубил търпение. — Казва, че е разговарял с Андрей Илич на четири очи — посочи Мери Пат. — По-добра разузнавателна информация просто не съществува. — И това е вярно — отвърна Джак. — Но все пак сведенията му са доста тревожни, нали? — Лично аз не се притеснявам от реставрация на марксистката идеология. Това, което наистина ме тревожи… — Знам. Гражданската война. „Гражданска война в страна с тридесет хиляди ядрени бойни глави. Звучи весело.“ — Подходът ни е да отпускаме на Нармонов необходимата му свобода на действие, но ако нашият човек е прав, то тогава може би постъпваме погрешно. — А какво мисли Ед? — Мнението му е като моето. Вярваме на Кадишев. Все пак аз съм го вербувала. Абсолютно всеки негов доклад е минавал както през моите, така и през ръцете на Ед. Той ни дава информация. Умен е, в добра позиция, много проницателен и нахакан. Спомняш ли си да ни е давал погрешни сведения? — Не — отвърна искрено Райън. — Нито пък аз, Джак. Заместник-директорът се отпусна в стола си. — За бога, просто съм влюбен в лесните решения… Не знам, МП. Когато се срещнах с Нармонов… Той е много упорит, умен и действен човек. Просто има куража да върши работата си. — Но човешките възможности не са безкрайни — усмихна се Мери Пат. — Понякога хората се уморяват. Просто губят форма. Стресът, продължителната работа, недоспиването… Животът ни изстисква. Защо, мислиш, си вземам отпуска? Бременността ми идва точно навреме, за да ми даде оправдание. Е, разбира се, раждането не прилича на екскурзия, но аз сменям обстановката за около месец. Сблъсквам се с действителността вместо с всекидневната работа в управлението. Това е преимуществото ни пред мъжете, док. Вие не можете да се откъснете толкова лесно като нас. Не мислиш ли, че именно там се крие проблемът на Андрей Илич? Има ли към кого да се обърне за съвет? Има ли от кого да поиска помощ? Той тъпче на едно и също място вече от доста време. Опитва се да се справи с влошаващото се положение, но вече няма сили. Ето това ни казва СПИНАКЪР и думите му съвпадат с фактите. — Само дето не сме го чували от никое друго място. — Но той е най-добрият ни източник на подробности от кухнята. — Доводът ти просто затваря омагьосания кръг, в който се намираме, Мери Пат. — Док, разполагаш с доклада, а знаеш и мнението ми — каза госпожа Фоли. — Разбира се, мадам — отвърна Джак и остави папката на бюрото си. — И какво смяташ да им кажеш? — „Те“ бяха висшата тройка на изпълнителната власт — Фаулър, Елиът, Талбът. — Мисля, че ще използвам твоята оценка. Не съм напълно съгласен с нея, но не разполагам с аргументи за оборването й. Освен това последния път, когато застанах срещу теб, именно аз оплетох кълчищата. — Знаеш ли, че си много добър шеф? — А пък ти отлично умееш да ме подработваш. — Е, на всекиго може да се случи — отвърна госпожа Фоли и с мъка се изправи. — Сега трябва да се дотътря до кабинета си. Джак също стана и побърза да й отвори вратата. — Кога трябва да родиш? — На тридесет и първи октомври — усмихна му се тя. — Празникът на Вси светии. Но винаги закъснявам и все се раждат големи. — Е, внимавай тогава. Джак я изгледа, докато се отдалечи, и се отправи към кабинета на директора. — Хвърли един поглед на това. — Нармонов? Чух, че е пристигнал нов доклад на СПИНАКЪР. — Точно така, сър. — Кой ще напише отчета за него? — Аз — отвърна Джак. — Първо обаче искам да сверя някои неща. — Утре ще ходя надолу. Бих искал дотогава да е готов. — Ще го свърша още тази вечер. — Добре. Благодаря, Джак. „Това е мястото“ — каза си Гюнтер по средата на първата четвърт. Стадионът приютяваше шестдесет и две хиляди седемстотин и седемдесет запалянковци. Бок видя още около хиляда човека, които продаваха напитки и закуски. Мачът не бе важен, но американците явно се отнасяха към футбола си с не по-малко уважение, отколкото европейците към своя. Учудващо много хора бяха нашарили лицата си с цветовете на местния отбор. А неколцина дори бяха голи до кръста с изрисувани върху телата фланелки, по които ясно се открояваха големите цифри на номерата, характерни за американския футбол. По оградата, близо до първия ред, висяха най-различни окуражителни лозунги. На терена имаше жени, подбрани с оглед на танцувалните им способности, както и по някои физически качества, които даваха тон на агитките. Бок стана свидетел на една доста странна демонстрация, наречена „вълната“. Освен това научи и някои неща за господстващото положение на американската телевизия. Огромната разнородна тълпа хрисимо се съгласяваше с прекъсванията, през които Ей Би Си пускаше рекламите си. Подобен инцидент би предизвикал бунт дори и сред най-възпитаните европейски запалянковци. Телевизията дори се използваше при ръководството на играта. Теренът бе буквално осеян със съдии, облечени в раирани фланелки. Те бяха следени от камерите и както обясни Ръсел, друг съдия се занимавал с преглеждането на видеозаписите от мачовете, за да открие евентуални грешки при ръководството. Освен всичко това два големи екрана, монтирани на стадиона, повтаряха спорните моменти, за да може и тълпата да прецени доколко е вярно съдийското решение. Ако някой се опиташе да приложи всички тези мерки в Европа, със сигурност на всеки мач щеше да има жертви сред съдиите и запалянковците. Странната смесица между ревностен ентусиазъм и кротка цивилизованост се стори доста странна на Бок. Мачът не му се видя много интересен, макар че Ръсел явно бе на друго мнение. Разюзданото насилие, демонстрирано от американските футболисти, бе накъсано от дълги периоди на пасивност. Редките прояви на буен характер бяха обуздавани до голяма степен и от факта, че състезателите трябваше да използват поне пистолет, за да пробият защитната екипировка на съперника си. Всички футболисти без изключение изглеждаха огромни. Едва ли на терена имаше човек под сто килограма. Но макар и наглед тромави и непохватни, халфовете, пък и другите състезатели демонстрираха завидна пъргавост и бързина. И въпреки всичко правилата си оставаха неразбираеми. Бок и не положи много усилия да ги схване, тъй като спортът не го привличаше особено. Като дете бе играл европейски футбол, но спомените от него отдавна бяха избледнели. Гюнтер отново съсредоточи вниманието си върху стадиона. Той представляваше масивно и впечатляващо съоръжение с извита над него стоманена козирка. Седалките бяха застлани с тънки възглавнички. Имаше достатъчно много тоалетни и впечатляващ брой павилиончета, където продаваха предимно слаба американска бира. Общият брой на присъстващите бе около шестдесет и пет хиляди души, включително полицаите, продавачите и телевизионните екипи. Околните сгради… Бок разбра, че ако иска да предвиди приблизителния брой на очакваните жертви, ще трябва да се запознае с ефектите от ядреното оръжие. Щяха да бъдат най-малко сто хиляди. Сигурно и повече. Достатъчно. Той се зачуди колко ли от сегашните зрители щяха да бъдат между тях. Вероятно повечето. Щяха да си седят на седалките, да пият студената си и слаба бира и да дъвчат фъстъци и кренвирши Бок бе участвал в два самолетни атентата. При първия бе взривен по време на полет един въздушен лайнер, а вторият — опит за отвличане на самолет — завърши доста безславно. Тогава също си представяше жертвите, които са удобно настанени и предъвкват храната си, докато гледат филма, прожектиран по време на полета. Те са спокойни, защото въобще не подозират, че животът им изцяло зависи от някакви непознати хора. Те просто не знаят нищо. Именно в това беше красотата. Той знаеше, а те — не. Той властваше над човешкия живот. „Сигурно, докато оглежда тълпите отгоре, Бог се чувства точно така“ — помисли си Гюнтер. Той бе жесток и безчувствен Бог, но истинският също бе жесток и безчувствен, нали? Да, точно това бе мястото. > 19. > РАЗВИТИЕ — Комодоре, наистина не мога да повярвам на ушите си — каза Рикс с възможно най-спокоен тон. Почивката на Хаваите явно му се бе отразила добре. Имаше хубав загар и изглеждаше отпочинал. Докато бе там, се отби и в Пърл Харбър, за да разгледа военноморската база и да помечтае за дните, когато щеше да командва Първа ескадра. Тя бе съставена от атакуващи подводници, но щом човек като Манкузо командваше ескадра от ракетоносци, то явно нямаше пречка и Рикс да застане начело на Първа ескадра. — Доктор Джоунс наистина си разбира от работата — отвърна Барт Манкузо. — Не се и съмнявам, че е така, но нашите момчета прегледаха лентите два пъти. Това беше нормална оперативна процедура, въведена още преди тридесет години. Лентите със записи, направени по време на патрула на ракетоносците, се проверяваха и от екип експерти на брега, за да бъде напълно сигурно, че операторите не са пропуснали нищо. Американските военни искаха да са сто процента убедени, че никой не преследва подводниците им. — Джоунс наистина е бил страхотен сонарен оператор, но сега работи по договор с флота и трябва по някакъв начин да оправдае парите, които получава, нали? Не искам да кажа, че се опитва да ни преметне. Работата му е да следи за аномалии и в този случай просто е събрал серия от съвпадения в една хипотеза. Това е всичко. Информацията може да се тълкува по различни начини — по дяволите, всеки има право да я тълкува. Но ако хипотезата на доктор Джоунс е вярна, трябва да приемем, че екипажът, проследил „Омаха“, се е оказал неспособен да прехване руска лодка. Нима ви звучи достоверно? — Аргументът ти е добър, Хари. Джоунс не е напълно убеден в твърдението си. Дава шанс едно към три. Рикс поклати глава. — Според мен шансът е едно към сто, и то защото съм в добро настроение. — Трябва да ти кажа, че и експертите мислят като теб. Освен това преди три дни тук имаше и момчета от отдел „Бойна готовност-02“, които оспориха мнението на Джоунс. „И какъв е смисълът от този разговор?“ — искаше да попита Рикс. — При излизане от базата лодката бе проверена за шумове, нали? Манкузо кимна. — Точно така, и то по всички правила. — И? — Все още е черна дупка. Следящата подводница я е изгубила на разстояние три хиляди метра, при скорост пет възела. — И какво ще правим тогава? — попита Рикс, като се опитваше да не издава чувствата си. Тези сведения отиваха право в досието му, което съвсем не бе без значение за него. Сега пък Манкузо се почувства неудобно. Все още не бе решил. Бюрократът в него му казваше, че е изпълнил задълженията си. Той бе изслушал флота и Пентагона. Всички категорично заеха една и съща позиция: доктор Джоунс е прекалено параноичен. Проблемът бе, че Манкузо бе прекарал три от най-хубавите си години заедно с Джоунс на борда на „Далас“. За този период приятелят му не бе направил нито една грешка. Нито една. Никаква. Освен това руската „Акула“ все пак е била някъде из залива на Аляска. От момента, в който патрулиращият самолет Р-3 я бе изгубил, до появяването си в базата „Адмирал Лунин“ сякаш се бе преселила на друга планета. Къде е била руската подводница през това време? Ако се прокараха часовите и скоростните линии, имаше вероятност да е била в патрулната зона на „Мейн“, да се е отделила от американския ракетоносец в определено време и да е пристигнала в базата си отново точно навреме. Но имаше вероятност — и то дяволски голяма — „Адмирал Лунин“ въобще да не се бе приближавала до американската подводница. Не я бяха засекли нито „Омаха“, нито пък „Мейн“. Каква беше вероятността една руска подводница да успее да мине незабелязано покрай два супермодерни американски бойни кораба? Не много голяма. — Знаеш ли какво ме тревожи? — попита Манкузо. — Не. — Занимаваме се с ракетоносни подводници вече над тридесет години. Все още никой не е успял да ни проследи в дълбоки води. Когато бях помощник-капитан на „Хамърхед“, проведохме тренировка с „Джорджия“ и те направо ни разказаха играта. Когато командвах „Далас“, никога не съм се опитвал да проследявам клас „Охайо“. Единствената тренировка, проведена с „Пуласки“, бе най-трудното изпитание в живота ми. Затова пък съм успявал да проследя подводници от клас „Делта“, „Тайфун“ и въобще всичко, което руснаците някога са пускали на вода. Правил съм подводни снимки на клас „Виктор“. Ние просто нямаме равни в този занаят… — Ескадреният командир се намръщи. — Хари, свикнахме да бъдем първи. Рикс продължи да говори разумно: — Барт, ние сме най-добрите. Единствените, които са близо до нас, са британците, но дори и те нямат шансове. Никой друг не скача на нашата височина. Имам идея. — Каква? — Значи се тревожиш за господин „Акула“? Добре, разбирам те. Тя е добра лодка. Може би дори достига клас „637“. Със сигурност е най-добро то нещо, което някога са правили. Постоянните ни заповеди са да избягваме всичко, изпречило се на пътя ни. Въпреки това ти похвали Росели проследяването на същата тази „Акула“. Сигурно отгоре са ти трили сол на главата. — Позна, Хари. Няколко пръста наистина се размахаха заплашително, но в края на краищата, ако не харесват начина, по който ръководя ескадрата, винаги могат да ми намерят заместник. — Какво знаем за „Адмирал Лунин“? — В момента е на ремонт в дока. Трябва да се появи отново в края на януари. — След ремонта може би ще стане малко по-тиха. — Вероятно. Чува се, че ще й бъде монтиран нов сонар, който е с около десет години по-назад от нас — прибави Манкузо. — И въпреки това те все още не могат да се справят с нас. Дори не НИ И доближават. Защо не го докажем? — Как? — попита Манкузо. — Защо не препоръчаш на шефовете да издадат следната заповед. Всяка наша лодка, попаднала на „Акула“, трябва да я проследи, и то агресивно Нека момчетата от атакуващите подводници се опитат да се приближат. А освен това, ако ракетоносец се приближи достатъчно близо до руска лодка, за да я проследи, без да бъде усетен, също да опита. Смятам, че за тази птичка ни трябва по-добра информация. Ако наистина представлява заплаха, то трябва да я познаваме, за да се пазим от нея. — Хари, само ако чуят това, всички в групата ще се изправят на нокти. Идеята въобще няма да им хареса. Но на Манкузо тя явно допадаше и Рикс го забеляза. — Така значи — изръмжа той. — Та ние сме най-добрите, Барт. Ти го знаеш, аз го знам, те го знаят. Трябва да се определят някакви разумни стандарти. — Например? — Какво е най-голямото разстояние, на което някой някога е проследявал „Охайо“? — Четири хиляди метра. Майк Хаймбах на „Скрептън“ срещу Франк Кемини на „Тенеси“. Кемини пръв е прехванал Хаймбах. Интервалът между двете прехващания е бил около минута. Всичко друго е било резултат на предварително подготвени тренировки. — Добре, нека умножим това по… да кажем, пет. Повече от сигурно, Барт. Майк Хаймбах е разполагал с чисто нова лодка, току-що усъвършенствана сонарна система и с трима допълнителни сонарни оператори. Манкузо кимна. — Точно така. Всичко бе направено нарочно с цел да се установи дали някой въобще може да прехване подводница от клас „Охайо“. Изотермична вода под слоя на термоклина, въобще всичко. — И все пак „Тенеси“ е спечелила — забеляза Рикс. — Франк е имал заповед да не се напъва много, но въпреки това ги е засякъл пръв. Пък и ако не се лъжа, е подготвил торпеден залп три минути по-рано от колегата си. — Вярно — Манкузо се замисли за момент. — Нека бъдат двадесет и пет хиляди метра, но не по-близо от това. — Чудесно. Знам как да проследя „Акула“ от такова разстояние. Сонарното ми отделение е отлично — както и на всички наши подводници. Ако се натъкна на този приятел, ще се закача за него и ще събера всичката възможна информация. Ще очертая около лодката му една окръжност с радиус двадесет и пет километра и няма да припаря вътре. По дяволите, той няма абсолютно никакъв шанс да ме засече. — Преди пет години шефовете щяха да застрелят и двама ни само защото водим подобни разговори — забеляза Манкузо. — Светът се променя. Виж, Барт, ти можеш да пуснеш и „688“ да свърши тази работа, но нима има смисъл? Защо трябва да си крием главите в пясъка, ако наистина сме разтревожени за уязвимостта на ракетоносците? — Сигурен ли си, че можеш да се справиш? — Разбира се, че съм сигурен. Ще напиша предложението си, а ти ще го изпратиш нагоре по етапен ред. — Предполагам, знаеш, че предложението ти ще стигне чак до Вашингтон, нали? — Да, но е време да сложим край на КРИЕМ СЕ ГОРДО, нали? В крайна сметка не сме компания от лелки, събрали се на следобеден чай. По дяволите, Барт, аз съм капитан на боен кораб. Ако някой твърди, че съм уязвим, ще му докажа, че дрънка пълни глупости. Все още никой не е успял да ме проследи. Нито пък ще успее. Готов съм да го докажа. Разговорът съвсем не бе протекъл според очакванията на Манкузо. Рикс говореше като истински капитан на подводница, а комодорът обичаше да чува подобни думи. — Сигурен ли си, че си напълно подготвен за това? Предложението ти ще предизвика спорове. Ще бъдеш подложен на натиск. — Ти също. — Аз съм ескадрен командир и работата ми е да поемам ударите върху себе си. — Няма да се откажа от тази възможност, Барт. Добре, ще се наложи хората ми да потренират малко повече. Особено сонарният екип. Но аз имам време, а имам и отличен екипаж. — В такъв случай напиши предложението си. Аз ще му дам положителна резолюция и ще го изпратя нагоре. — Виждаш ли, че не е толкова трудно? „Ако искаш да бъдеш номер едно сред капитаните в ескадрата, трябва да изпъкваш с нещо“ — помисли си той. Отдел „Бойна готовност-02“ в Пентагона сигурно щеше да подскочи, като чуе предложението, но те знаеха кой е Хари Рикс и го смятаха за умен и предпазлив капитан. Така че въпреки споровете и шума, които щеше да предизвика предложението, Рикс се надяваше да бъде одобрено. Хари Рикс: най-добрият подводен инженер вън флота. Човек, готов да подкрепи думите си с дела. Не звучеше зле. Със сигурност щеше да бъде забелязан и запомнен. — Как беше на Хаваите? — попита Манкузо, приятно изненадан от капитана на Златния екипаж на „Мейн“. — Това е много интересно. Астрофизическият институт „Карл Маркс“. Полковникът от КГБ подаде няколко черно-бели снимки на Головко. Първият заместник-председател ги разгледа и ги остави на бюрото си. — Сградата е празна, така ли? — Почти. Вътре намерихме само това. Документ за доставка на пет американски машини. Много добри и изключително скъпи. — За какво се използват? — За много неща. Например за производство на лещи за телескопи. Операция, доста близка до задачите на института. Приятелят ни в „Арзамас“ обаче твърди, че със същите инструменти се моделират частите на ядреното оръжие. — Кажи ми нещо повече за този институт. — Ами изглежда, че е напълно редовен. Задачата му е била да осъществява космическата програма на бившата ГДР. Сега е погълнат от института „Макс Планк“ в Берлин. Те планират строежа на голяма обсерватория и телескоп в Чили. Освен това работят по проект за спътникови връзки с Европейската агенция за космически изследвания. Важно е да се отбележи, че телескопите с рентгенови лъчи имат доста общи неща с ядреното оръжие. — А как се установява разликата между научно изследване и… — Не може да се установи — призна полковникът. — Направих необходимите проверки. Дори и от нас е изтичала информация. — Какво? Как? — В различни списания са публикувани няколко статии по въпросите на звездната физика. Една от тях започва с думите: „Представете си центъра на звезда с такъв и такъв радиационен поток.“ Само че има една малка подробност. Радиационният поток, описан от автора, е много по-голям от потока на която и да е звезда. Четиринадесет пъти по-голям. — Не разбирам — призна Головко, който се затрудняваше от изобилието на научна информация. — Той е описал физична среда, в която напрежението е с десет на тринадесета по-голямо, отколкото в звездите. Всъщност описва вътрешността на термоядрена бомба в момента на детонацията. — И как, за бога, цензурата е пропуснала подобно нещо? — попита удивено Головко. — Генерале, според вас докъде се простират научните познания на паши те цензори? След като са видели думите „представете си центъра на звезда“, те веднага са решили, че статията не съдържа нищо секретно. Материалът е публикуван още преди петнадесет години. Има и други. Едва през последната седмица открих колко безполезни са били предпазните мерки. За щастие, информацията може да бъде използвана само от изключително прозорлив читател. Което, разбира се, не е изключено. Говорих с екип от млади инженери в Кищим. С малко помощ оттам сме в състояние да предприемем задълбочено проучване относно изтичането на информация чрез научните издания. Разработката ще ни отнеме от пет до шест месеца. Тя няма да засяга директно сегашната ни операция, но ще бъде изключително полезна за в бъдеще. Според мен е твърде вероятно неоснователно да сме подценили опасността от наличието на ядрено оръжие в страните от Третия свят. — Но това е невъзможно — възрази Головко. — Знаем, че… — Генерале, преди три години лично участвах в проучването и мога да ви уверя, че бях прекалено оптимистичен в преценката си. Първият заместник-председател се замисли за няколко секунди. — Пьотър Иванич, ти си честен човек. — Аз съм изплашен човек — отвърна полковникът. — В Германия ли се връщаш? — Да. Не успяхме да открием трима от хората, за които подозирахме, че могат да участват в проекта за разработване на ядрено оръжие в бившата ГДР. И тримата са изчезнали заедно със семействата си. Останалите са започнали друга работа. Двама от тях може би работят по проекти за разработка на ядрено оръжие, но не сме сигурни. Нима някой е в състояние точно да определи границата между научните изследвания и конструирането на оръжие? Аз лично не знам. — А тримата, които липсват? — Единият със сигурност е в Южна Америка. Другите двама просто са изчезнали. Смятам, че трябва да предприемем мащабна операция, за да открием какво точно става в Аржентина. — Ами американците? — заразсъждава на глас Головко. — Нищо определено. Предполагаме, че проблемите им не са по-малки от нашите. — Полковникът направи пауза. — Не вярвам да имат интерес от по-широкото разпространение на ядреното оръжие. Това е в противоречие с държавната им политика. — Тогава Израел? — Израелците взеха ядрен материал от Америка още преди двадесет години. Плутоний от завода „Савана Ривър“ и обогатен уран от хранилището В Пенсилвания. И в двата случая явно ставаше въпрос за кражба. Самите американци предприеха разследване на инцидента. Според тях израелският „Мосад“ е осъществил една от най-значимите операции в историята си. Помогнали са му американски граждани от еврейски произход, заемащи важни постове. Обвинение обаче не бе предявено. Свидетелските показания, с които разполагаха, идваха от хора, чието появяване в съда щеше да бъде, меко казано, неудобно. Освен това са преценили, че е политически неизгодно да бъдат оповестявани толкова важни сведения за националната им сигурност. В крайна сметка всичко се потули. Американците и европейците с лека ръка продаваха ядрени технологии на различни страни. Търговията им носеше доста пари — капитализъм в действие. Но от своя страна ние допуснахме същите грешки с Китай и Германия, нали? Не — завърши полковникът, — не вярвам, че американците желаят да видят немско ядрено оръжие повече от самите нас. — Какъв ще е следващият ни ход? — Не знам, генерале. Проверихме докрай всичките си следи, като внимавахме да не ни усетят. Според мен трябва да погледнем и към Южна Америка. Освен това са нужни и дискретни проучвания в областта на немската военна индустрия, за да разберем със сигурност дали се занимават с ядрена програма. — Ако се занимаваха, досега трябваше да знаем — намръщи се Головко. — За бога, аз ли казах това? Как могат да бъдат пуснати в действие ядрените заряди? — Със самолет. Няма нужда от балистични установки. Все пак разстоянието от Източна Германия до Москва не е чак толкова голямо. Те отлично познават възможностите на противовъздушната ни отбрана, нали? Оставихме им доста оборудване. — Пьотър, имаш ли въобще някакви добри новини тази сутрин? Полковникът мрачно се усмихна. — А онези глупаци на Запад продължават да тръбят колко спокойно място за живеене е станал светът. Туфирането на волфрам-рения приличаше на детска игра. Използваха пещ, която доста наподобяваше микровълнова фурна. Металният прах бе насипан в калъп и оставен да се загрее. След като се нажежи до бяло — за жалост не до точката на топене на волфрама, тъй като той изисква прекалено висока температура, — поставиха сместа под налягане и комбинацията от двете сили (температура и налягане) го превърна в маса, която, макар и да не бе метална, имаше качества на такава. Процедурата се повтори, докато бяха готови всичките дванадесет детайла. Сега трябваше да бъдат обработени с машините, за да се постигнат желаните форма и полировка. Голямата фрезоваща машина работеше над последната част от берилия Тя представляваше обемист метален хиперболоид, който бе е дължина около петдесет сантиметра и максимална ширина двадесет сантиметра. Необичайната форма създаваше затруднения дори и за компютъра, управляващ машината, но по този въпрос не можеше да се направи нищо. — Както виждаш, първоначалният неутронен поток ще представлява просто едно сферично разширение, ограничено от берилия — обясни Фром на Куати. — Тези метални детайли всъщност отразяват неутроните. Те се въртят около оста си със скорост, равна на една пета от скоростта на светлината. Така че остава единствено изходът в тази вдлъбнатина. В хиперболоида ще бъде инсталиран цилиндър от тритий, обогатен с литиев деутерид. — Толкова бързо ли става — попита командирът. — Значи експлозивите ще разрушат всичко. — За да го разбереш, трябва да промениш начина си на мислене. Не забравяй, че колкото и бързо да действат експлозивите, за да завърши детонацията на бомбата, са необходими само три трептения. — Три какво? — Трептения — повтори Фром и пусна една от редките си усмивки. — Знаеш какво е наносекунда, нали — една милиардна част от секундата. За това време светлината изминава само тридесет сантиметра, т.е. времето, необходимо на светлината, за да стигне от тук до тук — каза Фром и разтвори ръце на около тридесет сантиметра. Куати кимна. Времето сигурно наистина бе малко. — Добре, едно трептене е десет наносекунди — времето, за което светлината изминава три метра. Терминът е въведен от американците през 1940 година. Имали са предвид времето, за което една овца мърда опашката си — техническа шега. С други думи, за три трептения — времето, за което светлината изминава девет метра — детонационният процес в бомбата е започнал и завършил. Времето е твърде недостатъчно за каквато и да е реакция от страна на химическите експлозиви. — Разбирам — отвърна Куати, без да знае дали говори истината, или лъже. Той излезе от стаята и остави Фром да се занимава с призрачните си експерименти. Гюнтер го чакаше отвън. — Какво става? — Американската част от плана е готова — осведоми го Бок, след като разгърна една карта и я остави на земята пред него. — Ще сложим бомбата тук. — Какво е това място? Бок му обясни. — Колко човека? — попита командирът. — Там ще бъдат събрани над шестдесет хиляди. Ако мощността на бомбата е такава, каквато ни обещаха, в радиуса на действие попада и тази област. Общият брой на жертвите ще е между сто и двеста хиляди. — Само толкова? Нали имаме атомна бомба? — Исмаил, тя е просто голямо взривно устройство. Куати затвори очи и изруга. Само преди минута му казаха, че ще преживее нещо невиждано, а сега твърдяха точно обратното. Командирът обаче бе достатъчно умен, за да разбере, че и двамата са прави. — Защо избра точно това място? Бок отново му обясни. — Ще бъда много щастлив, ако успеем да убием и президента им. — Щастието не означава непременно изгода. Можем да занесем бомбата и във Вашингтон, но рисковете стават големи. Прекалено големи. Командире, планът ми е напълно съобразен с обстоятелството, че имаме само една бомба и един-единствен шанс да я използваме. Преди това трябва да сведем рисковете за залавянето ни до крайност и да заложим на сигурността като основно изискване. — А немската част от плана? — Тя ще бъде осъществена далеч по-лесно. — А ще проработи ли? — попита Куати, загледан в прашните хълмове на Ливан. — Трябва. Според мен шансът е около шестдесет и пет процента. „Най-малко ще накажем американците и руснаците — помисли си командирът. — А дали ще е достатъчно?“ — беше следващият въпрос. Куати се замисли над него и чертите на лицето му се изопнаха. Но освен тези имаше и други въпроси. Куати си мислеше, че умира. Болестта имаше своите пристъпи и оттегляния досущ като неумолим прилив. Но далеч не бе така предвидима като прилива. Въпреки че днес се чувстваше добре, знаеше, че ще е за кратко. Шансът земният му път да приключи следващата година бе почти равен на вероятността за успех, която Бок даваше на плана си. Можеше ли да си позволи да умре, без да направи всичко, за да осъществи целта си? Не. Пък и щом смъртта му приближаваше, какво значение имаше животът на другите? Нима не бяха неверници? „Гюнтер също е неверник. Истински безбожник. Марвин Ръсел пък е друг — езичник. Хората, които възнамеряваш да убиеш… не са безбожници. Те са хора от Писанието. Заблудени последователи на пророка Исус, но освен това хора, вярващи в единния Бог.“ Но евреите също бяха хора на Писанието. Така казваше Коранът. Те бяха духовни предтечи на исляма и деца на Аврам също като арабите. Религията им толкова приличаше на неговата собствена. Но войната му срещу Израел нямаше нищо общо с религията. Тя бе в защита на народа му, изгонен от собствената си земя. Бяха го изгонили хора, които се оправдаваха с религиозните си вярвания, но те им служеха само като прикритие. Куати погледна вярата си с всичките й противоречия. Израел му бе враг. Американците също. Руснаците и те. Ето в тези прости истини се заключа ваше личната му теология. Куати твърдеше, че е мюсюлманин, но движещите го сили имаха много малко общи точки с религията. — Продължавай нататък, Гюнтер. > 20. > НАДПРЕВАРА Сезонът в НФЛ вече бе преполовен, а „Викингите“ и „Кавалеристите“ продължаваха да играят добре. Отърсвайки се от загубата в Минесота, „Сан Диего“ си отмъстиха на непретенциозния „Индианаполис“ и го отнесоха с 45:3. „Викингите“ пък в труден мач срещу „Гигантите“ щастливо финишириха с победа и резултат 21:17. Тони Уилис премина границата от хиляда метра спринт в третата част от осмия мач за сезона. Той вече бе единодушно признат за „новобранец на годината“, а освен това стана официален говорител на НФЛ в президентската кампания против наркотиците. „Викингите“ се препънаха в „49“ и записаха загуба с 16:24. Така се изравниха със „Сан Диего“, които имаха седем победи и една загуба. Следващият им мач в Централна — „Черно-синя“ — дивизия бе срещу „Мечките“. Въобще двата отбора показваха, че няма да се шегуват. Единственото сериозно предизвикателство бяха „Делфините“ и „Ездачите“, които трябваше да се срещнат с „Кавалеристите“ в края на сезона. Но от това на Джак не му ставаше по-леко. Сънят идваше все по-трудно въпреки нарастващото изтощение, което сякаш се превръщаше в мото на живота му. В миналото, когато му се случваше да не може да заспи, Джак се приближаваше до прозореца и гледаше залива на Чесапийк с постоянно движещите се в него корабчета и лодки. Сега седна и отново се загледа. Краката му бяха толкова нестабилни, че ставането му костваше усилия. Стомахът му протестираше срещу киселините, предизвиквани от стреса и подхранвани с кофеин и алкохол. Райън имаше нужда от сън. Дрямка, която да отпусне мускулите, и забвение за преуморения от ежедневно вземане на решения ум. Имаше нужда от спортуване. И от много други неща. Искаше отново да бъде мъж. Вместо това продължаваше да отслабва. Умът му непрестанно се занимаваше с дневните тревоги и нощните провали. Джак знаеше, че Лиз Елиът го мрази. Дори си мислеше, че знае защо. При първата им среща преди години в Чикаго и двамата бяха в лошо настроение и запознанството им премина под знака на острите реплики. Разликата бе, че докато той предпочиташе да забравя лошите подробности — или поне повечето от тях, — Елиът явно имаше друго мнение по въпроса. Освен това имаше и вниманието на президента, който я слушаше. Заради нея никой никога нямаше да узнае за ролята на Джак във Ватиканското споразумение. Единственото направено от него вън от обсега на управлението. Райън, разбира се, се гордееше с работата си в ЦРУ, но тя бе строго политически и стратегически профилирана, докато Ватиканското споразумение имаше значение за доброто на целия свят. Джак не искаше сам да обере лаврите. В крайна сметка и други имаха заслуга за споразумението. Той просто желаеше името му да фигурира наред с другите. Нима това бе много? Работеше по четиринадесет часа на ден, през по-голямата част от времето пътуваше, три пъти бе рискувал живота си в името на родината — и за какво? За да може някаква си тъпа кучка от Бенингтън да заличи постиженията му с едно мръдване на пръста си. „Лиз, ако не бях аз, ти въобще нямаше да достигнеш дотам. Нямаше да го направи и шефът ти — Леденият човек, Джонатан Робърт Фаулър от Охайо!“ Но те не можеха да научат това. Джак бе обещал. На кого беше обещал? За какво? Най-лошото бе, че сега всичко се обръщаше срещу него, и то съвсем непредвидено и неочаквано. Миналата нощ отново бе разочаровал жена си. Просто не можеше да си го обясни. Нещо, като да включиш лампата, и тя да не светне, като да завъртиш ключа, и колата да не запали… Като да не бъдеш мъж. Просто и ясно. „Аз съм мъж. Извършил съм всичко, което е по силите на един мъж. Опитай се да го обясниш на жена си, синко! Борил съм се в името на родината и семейството си. Убивал съм заради тях. Спечелил съм си уважение сред най-силните мъже. Правил съм неща, за които никой никога няма да научи, и съм пазил най-строга тайна. Направил съм всичко, което е било по силите ми. Тогава защо се звериш в реката в два часа посред нощ, храбрецо? Аз съм изпълнил дълга си“ — бунтуваше се съвестта на Джак. „Кой ще го потвърди? Кого го е грижа? Ами приятелите ми? Е, страшно ти помогнаха, няма що. Но за какви приятели говориш? Кога за последен път си се виждал със Скип Тайлър или Роби Джексън? Приятелите ти в Ленгли? Защо не им довериш проблемите си, а?“ Утрото го изненада. Но изненадата от това, че е спал на канапето във всекидневната, бе още по-голяма. Джак се изправи и усети, че часовете, прекарани в сън, въобще не са се отразили благоприятно върху болките в мускулите. „Това не беше сън — каза си той на път към банята. — Просто не съм бил буден.“ Сънят означаваше почивка, а той се чувстваше изморен и с отвратително главоболие от евтиното вино, изпито предната вечер. Единственото хубаво нещо — ако можеше да се каже така — бе, че Кети все още спеше. Джак си направи кафе и изчака пристигането на Кларк до вратата. — Виждам, че си прекарал поредния приятен уикенд — каза шофьорът още докато Райън се качваше в колата. — Et tu*, Джон? [* Et tu? (фр) — А, ти? — Бел.прев.] — Виж, господин заместник-директор, ако искаш да се будалкаш с мен, давай направо. Преди два месеца изглеждаше като препикано мушкато и състоянието ти се влошава, вместо да стане обратното. Кога за последен път си ходил на почивка? Сещаш ли се? Почивка означава да се махнеш от града за повече от два дни и може би дори да си помислиш, че си истински човек. Превърнал си се в скапан писарушка, който не смее да излезе от службата, защото може би няма да забележат отсъствието му. — Кларк, ти наистина умееш да ми създаваш настроение още от сутринта. — Виж, човече, аз съм просто охрана, но нищо не ми пречи да вземам охранителните си функции още по-сериозно. — Джон спря колата и я паркира. — Док, виждал съм го и преди. Хората просто прегарят. Ти си започнал да прегаряш. Запалил си свещта от двата края и по средата. Това е трудна работа дори и когато си на двадесет години, а ако не си забелязал, ти вече доста си ги попрехвърлил. — Запознат съм с всички неудобства на напредващата възраст — опита усмивка Джак, за да покаже, че положението не е толкова страшно и Кларк излишно драматизира нещата. Но ходът му се провали. Внезапно Кларк се сети, че съпругата на Райън не го бе изпратила на вратата. Може би имаше неприятности у дома? Е, за това вече не трябваше да се пита, нали? Лицето на Райън говореше красноречиво. Там бе изписано само изтощение. Явно го гризеше отговорността по управлението. Пък и всичките му усилия да наглежда стъпките на директора Кабът. Той не бе лош човек. Всъщност правеше всичко с най-добри намерения, само дето не знаеше какво точно върши. И така Конгресът разчиташе на Райън. Шефовете на оперативния и разузнавателния отдел също гледаха към него, за да ръководи действията им. Той не можеше да избяга от отговорността си и не притежаваше достатъчно здрав разум, за да види, че шефовете на отдели са в състояние да поемат повечето от черната работа, но предпочитат да я оставят на Райън. Няколко здрави подръпвания на юздите от кабинета на заместник-директора щяха да оправят всичко, но дали Кабът щеше да го подкрепи? Или може би недоносчетата в Белия дом щяха да решат, че Райън се опитва да вземе властта в свои ръце. „Скапана политика!“ — изруга мислено Кларк. Политика в службата, политика в самата политика. У дома явно също нещо куцаше. Кларк не знаеше какво, но бе сигурен, че е така. „Док, ти си прекалено добър човек за това!“ — Мога ли да ти дам един съвет? — Давай — отвърна Джак, докато ровичкаше из куфарчето. — Вземи си две седмици отпуск и иди в Дисниленд или на друго място. Върви някъде на плаж. Въобще махни се от града за известно време. — Децата ходят на училище. — Ами кажи им да не ходят, за бога. Или още по-добре — остави ги и идете някъде само двамата с жена ти. Не, ти не си такъв човек. Заведи ги да видят Мики Маус. — Не мога. Ходят на училище… — Та те са още в началното училище, а не в гимназията, док. Пропускането на две седмици, в които ще научат таблицата за деление и как се пише „къщовник“, няма да се окаже фатално за интелектуалното им развитие. Имаш нужда да се махнеш оттук, да презаредиш акумулатора и да послушаш птичките. — Имам прекалено много работа, Джон. — Защо не ме послушаш, по дяволите? Знаеш ли колко приятели съм погребал? Знаеш ли колко от хората, с които съм седял на една маса, никога не успяха да се оженят, да имат деца или пък къща на брега на езерото? Много, приятелче, твърде много. Те не успяха да постигнат дори половината от това, което ти вече имаш. А ти си постигнал всичко и сега усърдно се опитваш да легнеш на два метра под земята. И трябва да те предупредя, че ще успееш, док. След не повече от десет години, по един или друг начин ще успееш. — Имам работа, която трябва да свърша. — Тя не е толкова важна, че да залагаш скапания си живот заради нея, умнико. Не го ли разбираш? — И кой според теб ще държи кормилото? — Сър, може и да е трудно да те заместят, когато си в стихията си, но във формата, в която се намираш сега, и за онова хлапе Гудли няма да е трудно да действа толкова ефективно. Кларк видя, че този изстрел е попаднал в целта. — Да не мислиш, че сега от теб има някаква полза? — Ще ми направиш ли една услуга, Джон? Върши си работата и карай колата. В куфарчето имаше нов доклад от СПИНАКЪР, наименован според установения код, както и рапорт от НИИТАКА. Очертаваше се тежък ден. „Точно каквото ми трябва“ — каза си Джак и затвори очи за момент. Ставаше все по-зле. Райън се събуди едва след като колата спря в Ленгли. Умората бе победила сутрешното кафе и му бе позволила да дремне около читиридесет минути. Той понесе самодоволния и укорителен поглед на Кларк и се качи на седмия стаж. Куриерът внесе в кабинета му двете секретни досиета заедно с бележка, че директорът Кабът ще закъснее. Той упорито се придържаше към работното време на банкер. От шпионите се очакваше да работят доста по-усърдно. „Поне аз го правя“ — помисли си Джак. Първо беше ред на НИИТАКА. Докладът твърдеше, че японците възнамеряват да не спазят търговската спогодба, сключена само преди шест месеца. Щяха да се оправдаят с „неприятни и непредвидени“ обстоятелства. „И може би донякъде ще са прави“ — реши Джак, след като прочете страницата. Японците имаха не по-малко вътрешнополитически проблеми от всички останали. Но имаше и още нещо. Според доклада японците щели да координират нещо в Мексико… нещо, свързано с официалното посещение на министър-председателя им във Вашингтон през идущия февруари. Вместо да купят американската селскостопанска продукция, те щяха да я вземат по-евтино от Мексико, където и митническите тарифи бяха сравнително ниски. Във всеки случай това беше планът им. Но тъй като не бяха сигурни дали ще постигнат споразумение с мексиканците, възнамеряваха да дадат… Подкуп? — Исусе — прошепна Райън. Мексиканската институционно-революционна партия не бе образец на добросъвестност, но чак пък толкова!… Подробностите щели да бъдат уредени на поверителни разговори в Мексико Сити. Ако съглашението успееше — японски достъп до мексиканските пазари в замяна на изкупуване на мексиканската селскостопанска продукция от Япония, — японците щяха да изкупят по-малки количества американска селскостопанска продукция от уговорената през миналия февруари. Японците щяха да получат стоката си на по-ниска цена, отколкото от Америка, и освен това си отваряха нови пазари. Извинението им към американските фермери сигурно щеше да е свързано със съдържанието на нитрати в продукцията. Японското хранително ведомство без съмнение щеше да ги констатира. Размерът на подкупа напълно съответстваше на важността на сделката. Двадесет и пет милиона долара, приведени по заобиколен, полулегален начин. Когато следващата година мандатът на мексиканския президент изтече, той щеше да оглави нова корпорация, която… Не, те щяха да купят корпорацията, която той притежаваше, на прилична цена и новите собственици нямаше да го махнат от ръководния пост. По този начин обезценяваха бизнеса, но без да спират да му плащат огромна заплата заради безспорните му качества в областта на маркетинга. — И вълкът сит, и агнето цяло — каза на глас Райън. Ситуацията приличаше на евтина комедия. Най-смешното обаче бе, че подобни ходове можеха да се окажат съвсем легални в Америка. Особено пък ако човек си наеме хитър адвокат. Доста служители от Търговската камара бяха предоставили услугите си на японците почти веднага след напускането на държавната работа. Имаше обаче една малка подробност: Райън държеше в ръцете си доказателство за заговор. И все пак японците бяха глупави. Мислеха си, че някои от заседанията им са неприкосновени. Че някои от думите, изречени на глас, никога няма да излязат извън четирите стени, които ги бяха чули. Те не знаеха, че един от членовете на кабинета има любовница, която пък от своя страна има любовник, не по-малко словоохотлив от самата нея. Не знаеха също, че Америка получава цялата информация от заседанията им благодарение на офицер от КГБ… — Мисли, мисли! Ако успееха да намерят по-солидни доказателства и да представят материала на Фаулър… Но как? Думите на един шпионин нямаше да важат в съда… Освен това той беше руснак. Офицер от КГБ, работещ в трета страна. Но пък кой казваше, че случаят трябва да бъде отнесен в истински съд с достоверни доказателства? Фаулър можеше да обсъди въпроса в кабинета си на четири очи с министър-председателя им. Телефонът на Райън иззвъня. — Да, Нанси? — Директорът току-що се обади. Болен е от грип. — Блазе му. Благодаря — затвори телефона Райън. — Грип, бабината му трънкина. — Кабът просто бе мързелив. … Фаулър можеше да постъпи по два начина: (1) на четири очи да каже, че знае какво са си наумили и че Америка няма да търпи и той ще съобщи в Конгреса, и… или (2) просто да предостави сведенията на журналистите. Втората възможност носеше със себе си и всички възможни неблагоприятни последици, които, разбира се, щяха да засегнат и Мексико. Фаулър не обичаше мексиканския президент и направо мразеше Институционно-революционната партия. Каквито и отрицателни качества да притежаваше американският президент, той несъмнено бе честен човек, който мрази корупцията във всичките й форми. Първата възможност… Райън бе предупредил Ал Трент за това. Трябваше да го уведоми и за новата операция, но самият Трент имаше интереси в търговската сфера и Фаулър щеше да недоволства. От друга страна, как можеше да не каже на Трент, без да наруши закона? Райън отново вдигна слушалката. — Нанси, можеш ли да предадеш на главния съветник, че трябва да се видя с него? Благодаря. Сега беше ред на СПИНАКЪР. „Да видим — каза си Райън — какво ни е приготвил за днес господин Кадишев…“ — Всемогъщи Боже! Джак се опита да не се напряга. Той прочете целия доклад, след това спря и го прочете отново. После вдигна слушалката и натисна бутона за директна връзка с Мери Пат Фоли. Телефонът даваше „свободно“ в продължение на половин минута, докато най-сетне някой го вдигна. — Да? — Кой се обажда? — Тук е заместник-директорът Райън. Къде е Мери Пат? — В родилното, сър. Съжалявам, че не ви познах — продължи мъжкият глас. — Ед, разбира се, е при нея. — Добре, благодаря. Райън затвори. — Мамка му! Но нима можеше да се сърди на някого? Той стана и отиде в стаята на секретарката си. — Нанси, Мери Пат е в родилното — съобщи той на госпожа Къмингс. — О, чудесно. Е, не е чак толкова. Раждането не е от приятните преживявания — забеляза Нанси. — Цветя? — Да, избери нещо хубаво. Ти си по-голяма специалистка от мен в тази област. Използвай кредитната ми карта. — Да изчакам ли, докато сме сигурни, че всичко е минало благополучно? — Да — отвърна Райън и се върна в кабинета си. — „А сега какво?“ — запита се той. „Знаеш какво трябва да направиш. Единственият въпрос е дали наистина го искаш.“ Джак отново вдигна слушалката и натисна друг бутон за директно избиране. — Елизабет Елиът — чу се от другия край на директната линия, достъпна само за неколцина държавни служители. — Джак Райън. Студеният глас стана вледеняващ. — Какво има? — Трябва да се видя с президента. — За какво? — попита тя. — Не мога да говоря по телефона. — Телефонът е напълно сигурен, Райън. — Не достатъчно. Кога мога да дойда? Важно е. — Колко важно? — Достатъчно важно, за да прекъсне предварително планираните му ангажименти, Лиз! — не й остана длъжен Райън. — Да не мислиш, че си играя на шикалки? — Успокой топката и почакай. Райън чу шум от прелистване на страници. — Ела след четиридесет минути. Ще имаш на разположение четвърт час. Аз ще се постарая да те вместя в програмата. — Благодаря ви, доктор Елиът. Райън едва се сдържа да не тресне слушалката. „Проклета жена“ — помисли си Джак и се изправи. Кларк вече бе в стаята на Нанси. — Пали колата. — Закъде? — попита той, докато ставаше. — За града — отвърна Джак. — Нанси, обади се на директора. Кажи му, че трябва да съобщя нещо на Шефа, и го моля с цялото дължимо уважение да си довлече задника тук. Това щеше да създаде трудности. Кабът живееше на около час път от Ленгли. — Слушам, сър. Едно от малкото неща, на които можеше да разчита, бе професионализмът на Нанси Къмингс. — Трябват ми три копия от това. Направи още едно и за директора и върни оригинала в секретна секция. — Ще стане след две минути. — Чудесно. Джак отиде в умивалнята. Само един поглед в огледалото му бе достатъчен да разбере, че Кларк както винаги има право. Наистина изглеждаше отвратително. Но сега не можеше да направи нищо. — Готов ли си? — Ако и ти си готов, док. Кларк вече държеше малко кожено куфарче с документите в него. С присъщата си ирония тази сутрин животът бе подготвил още изненади. Близо до изхода от междущатска магистрала 66 някакъв глупак бе успял да се блъсне и колата му спираше движението. Разстоянието, изминавано обикновено за десет-петнадесет минути, сега отне цели тридесет и пет. Дори и на висшите държавни служители се налагаше да се съобразяват с движението в окръг Колумбия. Колата на Райън спря пред западния вход точно навреме. Джак не побягна към сградата единствено от страх, че някой може да го забележи. Репортерите също влизаха през този вход. Минута по-късно вече бе в ъгловия кабинет на Лиз Елиът. — Какво става? — посрещна го съветничката по националната сигурност. — Предпочитам да го разкажа само веднъж. Получихме доклад от внедрен агент, който няма да ти хареса особено. — Трябва да ми кажеш поне нещо — забеляза като че ли за пръв път основателно Елиът. — Нармонов, армията и ядреното му оръжие. Тя кимна. — Да вървим. Разстоянието бе кратко. Минаха по два коридора и покрай осем агенти от тайните служби, пазещи кабинета на президента като почтителни вълци. — Надявам се посещението ти да си струва — посрещна го Фаулър, без да става от стола си. — Пропуснах заседание по бюджета заради това. — Господин президент, разполагаме с агент, заемащ доста високопоставено място в съветското управление — започна Райън. — Знам. Доколкото си спомням, ви помолих да не ми казвате името му. — Точно така, сър — отвърна Райън. — Сега обаче ще ви го кажа. Олег Кирилович Кадишев. Наричаме го СПИНАКЪР. Беше завербуван от Мери Патриша Фоли преди няколко години, докато тя и мъжът й пребиваваха в Москва. — Защо ми го съобщаваш? — попита Фаулър. — За да можете да оцените сведенията. Чели сте докладите му, изпращани под кодови имена ВЪЗСТАНОВИТЕЛ и ЦЕНТЪР. — ЦЕНТЪР… Това не беше ли онзи, който през септември ни съобщи за проблемите на Нармонов — проблемите със секретните служби? — Правилно, господин президент. „Добре се справяш — отбеляза си Райън. — Помниш какво сме ти изпратили.“ Това не можеше да се каже за всички президенти и Джак го знаеше. — Предполагам, че положението му се е влошило, защото в противен случай нямаше да бъдеш тук. Продължавай — нареди Фаулър и се облегна в креслото си. — Кадишев казва, че през миналата седмица се е срещнал с Нармонов. И по-точно в края на миналата седмица… — Чакай малко. Кадишев. Той е депутат в парламента им и лидер на една от опозиционните групи, нали? — Точно така, сър. Той доста често се среща на четири очи с Нармонов и именно заради това е толкова ценен за нас. — Чудесно, това го схванах. — Той твърди, че по време на последната им среща Нармонов наистина се е оплаквал от увеличаващите се проблеми. Позволил е на армията и службите за сигурност да разширят влиянието си в страната, но това явно не е достатъчно. Страхува се от недоволство срещу договора за съкращаване на оръжие. Според Кадишев съветската армия въобще няма желание да се разделя с шестте полка ракети СС-18, които трябва да бъдат унищожени по договора. Нашият човек предава, че Нармонов може би е склонен да отстъпи пред военните по този въпрос. Сър, това ще бъде нарушение на договора и аз съм тук именно заради него. — Доколко е важно това? — намеси се Лиз Елиът. — Имам предвид техническата страна. — Добре, никога не сме успявали да го изясним напълно. Банкър ни разбира, но Конгресът като че ли все изостава. Тъй като сме в процес на намаляване на ядреното оръжие с малко повече от петдесет процента, ние нарушаваме ядреното равновесие. Когато и двете страни имаха по десет хиляди ядрени бойни глави, бе съвсем ясно, че ще бъде много трудно — за да не кажа невъзможно — да се спечели ядрената война. Едната страна никога не може да унищожи всички бойни глави на другата. Винаги ще остане нещо, с което да й отвърне. Но съкращенията променят сметките. В зависимост от съотношението на силите ядрената атака стана теоретически възможна. Именно заради това в договорите е отделено голямо внимание на съотношението на силите. — Да не би да казваш, че съкращаването усложнява нещата, вместо да ги прави по-лесни? — попита Фаулър. — Не, сър, не е точно така. Винаги съм твърдял — дори преди години съветвах екипа по преговорите, воден от Ърни Алън, — че нарастватването на стратегическата ефективност след петдесетпроцентно съкращение е илюзорно и почти символично. — О, я стига — забеляза жлъчно Елиът. — Та това е половината от… — Доктор Елиът, ако си бяхте направили труда да идвате на игрите КАМЕЛОТ, може би сега щяхте да разбирате повече. Райън се извърна, преди да забележи реакцията й. Фаулър обаче видя избилата по бузите й червенина и едва не се усмихна от неудобството, което Елизабет явно изпитваше от факта да бъде отрязана пред любовника си. Президентът върна вниманието си на Райън, сигурен, че двамата с Елизабет тепърва ще обсъждат въпроса. — Тук материята става доста сложна от техническа гледна точка. Ако не вярвате на мен, попитайте министъра на отбраната Банкър или пък генерал Фремънт от Генералния щаб на ОВС на НАТО. Решаващо е именно съотношението на силите, а не числеността. Ако не се съкратят тези полкове със СС-18, съотношението ще се промени до степен, в която Съветите ще имат осезаемо предимство. Договорът цели да намали същественото, а не само цифровото съдържание на заплахата. Има и още нещо. — Какво? — попита президентът. — Според доклада КГБ и армията заговорничат помежду си. Както знаете, стратегическите установки на Съветите са у армията, но за сметка на това КГБ контролира бойните глави. Кадишев смята, че след сближаването на двете ведомства контролът върху бойните глави може да стане проблематичен. — И по-точно? — По-точно е отказан исканият опис на тактическите бойни глави. — Значи липсват ядрени бомби? — С малък заряд. Той само казва, че е възможно. — С други думи — обобщи Фаулър, — армията им вероятно изнудва Нармонов и като главен коз държи в ръцете си няколко малки бомби. „Не е зле, господин президент.“ — Правилно, сър. Фаулър замълча за около половин минута, сякаш за да асимилира информацията. — Може ли да се разчита на този Кадишев? — Господин президент, работим с него вече пет години. Съветите му винаги са били от голяма полза и досега никога не ни е подвеждал. — Възможно ли е да е преминал в другия лагер? — попита Елиът. — Възможно, но малко вероятно. Ние имаме начини да го установим. Във всеки от докладите има определени кодови фрази, които ни съобщават, че всичко е наред. И в този доклад е така. — А не можем ли да потвърдим сведенията чрез други източници? — Съжалявам, доктор Елиът, но не можем. — Дошъл си тук с непотвърдени сведения? — попита Елиът. — Точно така — съгласи се Райън, който вече почти не се усещаше от умора. — Агентите, които могат да ме подтикнат да го направя, не са много, но този е един от тях. — Какво може да се предприеме за потвърждаване на сведенията? — попита Фаулър. — Ами например да започнем дискретни проучвания чрез собствените си мрежи или пък с ваше разрешение да проведем внимателни консултации с някои от чуждите служби. Британците имат човек в Кремъл, който им дава доста добра информация. Познавам сър Базил Чарлстън и мога да направя ходове в тази насока, но това означава, че и ние ще трябва да им предоставим част от нашата информация. Не можем просто да използваме мрежата му на приятелски начала. На това ниво нещата винаги се уреждат с размяна. Но никога не се решаваме на такъв ход, преди да сме получили одобрението на изпълнителната власт. — Разбирам. Искам да си помисля един ден. Маркъс знае ли за случая? — Не, господин президент. Разболял се е от грип. По принцип не бих дошъл тук без предварителна консултация с директора, но си помислих, че ще искате да научите за доклада възможно най-бързо. — Преди твърдяхте, че съветската армия е доста по-стабилна в политическо отношение — забеляза Елиът. — Съвършено вярно, доктор Елиът. Докладът на Кадишев е абсолютно безпрецедентен. В исторически план опасенията ни относно политическите амбиции на съветската армия приличат на призраци. Колкото по-ужасни — толкова по-нереални. Но изглежда, че положението се е променило. Възможността за фактически съюз между армията и КГБ е доста смущаваща. — Значи преди сте грешили? — не се предаваше Елиът. — Възможно е — призна Райън. — А сега? — попита Фаулър. — Господин президент, какво искате да ви отговоря? Дали е възможно да бъркам и по този въпрос? Да, възможно е. Сигурен ли съм дали докладът е достоверен? Не, не съм, но важността на информацията ме принуждава да ви запозная с нея. — Аз съм по-разтревожена от липсващите бойни глави, отколкото от проблема със съкращението на ракетите — намеси се отново Елиът. — Ако Нармонов наистина е изнудван… тогава. — Кадишев е потенциален политически противник на Нармонов — заразсъждава на глас Фаулър. — Защо трябва да му вярваме? — Вие често се срещате с лидерите на Конгреса, сър. Той също. Политическата атмосфера в Конгреса на народните депутати е доста по-объркана от тази на Хълма. Нещо повече, между Нармонов и техния парламент има нужното уважение. Кадишев е подкрепял президента си повече пъти, отколкото му е противоречал. Те може и да са съперници, но имат еднакви възгледи по доста от ключовите проблеми. — Добре, искам да потвърдите или отречете информацията по какъвто и да е начин и колкото се може по-бързо. — Да, господин президент. — Как се справя Гудли? — попита Елиът. — Умно момче. Има нюх към въпросите, отнасящи се до Източния блок. Четох разработката, която е правил преди известно време в центъра „Кенеди“, и трябва да призная, че е по-добра от работата на нашите хора по въпроса. — Включете го и в това разследване. Един необременен от други проблеми ум може да бъде полезен — предложи Елиът. Джак поклати отрицателно глава: — Случаят е твърде секретен за него. — Да не би Гудли да е младежът с президентската стипендия, за който ми говори? Толкова ли е добър, Елизабет? — поиска да знае Фаулър. — Така мисля. — Тогава го включете, Райън. На моя отговорност. Нещо друго? — Сър, ако имате още една свободна минута, бих искал да ви запозная с една информация от Япония. В разстояние на няколко минути Джак преразказа доклада. — Нима всичко това е вярно? — усмихна се по обичайния си начин Фаулър. — Какво мислиш за тях? — Че обичат да плетат интриги — отвърна Райън. — Не завиждам на хората, които ще преговарят с тях. — А как можем да разберем дали информацията е вярна? — Идва от добър източник. Него също пазим доста внимателно. — Няма ли да е по-добре, ако… Как ще разберем, че сделката е провалена? — Не знам, господин президент. — Ако съм сигурен в сведенията, ще помета Белия дом с него. Този търговски дефицит започна да ми писва, също както и лъжите, които постоянно ни пробутват. Намерете начин да го направите… — Ще се опитаме, господин президент. — Благодаря ти, че дойде. Президентът не стана и не протегна ръка. Райън се изправи и излезе. — Какво мислиш? — попита Фаулър, докато преглеждаше доклада. — Думите на Талбът за уязвимостта на Нармонов се потвърждават… и то по най-лошия начин. — Съгласен съм. Райън изглежда доста претоварен. — Не е длъжен да се занимава с всичко. — Хмм — изръмжа президентът, без да вдига поглед. — Имам предварителния доклад от разследването, което провеждаше Министерството на правосъдието. Изглежда, наистина изневерява на жена си, както и подозирахме. Тя е вдовица на сержант от авиацията, загинал по време на учение. Райън е изразходвал доста пари за семейството, а жена му не знае. — Не ми трябва такъв скандал. Не и още един прелюбодеец след Чарли. „Трябва да сме благодарни, че все още не са разбрали за нас“ — не прибави Фаулър. Но това, разбира се, бе друг случай. Алден бе имал жена. Райън все още имаше. А Фаулър — не. Това променяше нещата. — Сигурна ли си в сведенията? Преди малко каза, че докладът е предварителен. — Точно така. — Когато стане окончателен, искам да ме уведомиш за резултатите. Лиз кимна и продължи: — Сведенията за съветската армия са… плашещи. — Доста — съгласи се Фаулър. — Ще поговорим за това на обяд. — Работата е наполовина свършена — каза Фром. — Мога ли да те помоля за една услуга? — Каква услуга? — попита Гусн. „Дано не иска да се върне в Германия, за да се види с жена си. Ще бъде трудничко.“ — Не съм пил алкохол от два месеца. Ибрахим се усмихна. — Надявам се, разбираш, че подобни неща не са ми позволени. — Но нима това се отнася и за мен? — усмихна се немецът. — В края на краищата аз съм неверник. Гусн сърдечно се засмя. — Правилно. Ще поговоря с Гюнтер. — Благодаря. Утре ще започнем с плутония. — Нима ще се занимаваме толкова дълго с него? — Да, с него и с експлозивите. Движим се точно по график. — Това е добра новина. „Значи денят ще бъде дванадесети януари.“ — Така, на кого можем да разчитаме в КГБ? — запита се Райън, след като се върна в кабинета си. Проблемът с доклада на СПИНАКЪР бе, че по-голямата част от КГБ подкрепяше Нармонов. Против него евентуално бе Второ главно управление, което се занимаваше с вътрешната сигурност. Това не важеше за Първо главно, което със сигурност си оставаше вярно, още повече че там Головко наблюдаваше събитията в ролята на първи заместник-председател. Той беше професионалист и не се занимаваше с политика. На Райън му хрумна лудешката мисъл, че едно телефонно обаждане може — не, трябваше да уреди среща… Но къде? Не, подобни действия бяха твърде опасни. — Викали сте ме за нещо — подаде глава през вратата му Гудли. Джак му махна да влезе. — Искаш ли повишение? — Какво имате предвид? — Имам предвид, че по указание на президента на Съединените щати си включен в операция, за която лично аз смятам, че не си готов. Джак му подаде доклада на СПИНАКЪР. — Чети! — Защо аз и защо казваш, че… — Освен това казах, че чудесно си предвидил разпадането на Варшавския договор. Работата ти е по-добра от всичко, което сме правили в управлението. — Ще имаш ли нещо против, ако ти кажа, че си доста странен колега. — Какво по-точно значи това? — Ами не харесваш държанието ми, а хвалиш работата, която върша. Райън се облегна на стола си и затвори очи. — Бен, ако щеш ми вярвай, но аз не винаги съм прав. Правя грешки. Забърквал съм и големи поразии, но съм достатъчно умен, за да го разбера, и точно защото съм умен, търся хора с противоположни на моите възгледи, които да ме възпират. Това е доста добър навик. Усвоих го от адмирал Гриър. Ако научиш нещо от престоя си в ЦРУ, доктор Гудли, най-добре да е това. Тук не можем да си позволим издънки. Те въпреки това се случват, което не означава, че можем да си ги позволим. Разработката ти, направена в центъра „Кенеди“, е по-добра от моята собствена. Теоретически възможно е и по други въпроси да си прав, а аз да греша. Така добре ли е? — Да, сър — отвърна тихо Гудли, изненадан от чутото. Разбира се, че щеше да бъде прав, щом Райън бъркаше. Нали затова бе тук. — Чети! — Имаш ли нещо против да пуша? Очите на Райън се разшириха от изненада. — Пушач ли си? — Спрях ги преди две години, но откакто съм тук… — Опитай се да се откажеш от този навик, но преди да го сториш, дай една и на мен. Двамата запалиха и запушиха мълчаливо. Гудли четеше доклада, а Райън следеше изражението му. Президентският стипендиант вдигна поглед. — По дяволите. — Добра реакция. Сега ми кажи какво мислиш. — Звучи достоверно. Райън поклати глава. — И аз точно това казах на президента само преди час. Не бях сигурен, но трябваше да му съобщя за доклада. — И какво искаш сега от мен? — Искам малко да поумуваме. Руският отдел ще се занимава с доклада най-малко два дни. Иска ми се двамата с теб да го анализираме самостоятелно, но от друг ъгъл. — Какво означава това? — Според теб информацията е достоверна, но аз имам съмнения. Затова ти ще търсиш слаби точки в тезата си, а аз в моята. — Джак замълча за момент. — Отделът по разузнаването ще подходи към въпроса съвсем стандартно. Просто организацията им е такава. Аз искам да го направим по друг начин. — Но ти искаш… — Искам да понапрегнеш мозъка си. Според мен ти си умен, Бен. Докажи ми го. Между другото това е заповед. Гудли се замисли. Не бе свикнал да получава или да изпълнява заповеди. — Не съм сигурен, че мога да го направя. — И защо не? — Просто противоречи на възгледите ми. Аз виждам нещата по друг начин, аз… — Разговорите ти с мен, пък и с много други хора в тази сграда представляват колективния мозък на ЦРУ. Нали така? Това твърдение обаче не е съвсем вярно. Ние наистина имаме колективен мозък, но съществуват и изключения. Както е вярно, че начинът ти на мислене крие някои уловки. Ако успееш да ми докажеш, че не робуваш на възгледите си повече, отколкото аз се опитвам да не робувам на своите, значи имаш бъдеще при нас. Да бъдеш обективен не е лесна работа. Умението се придобива чрез упражнения. „Доста хитро предизвикателство“ — помисли си Гудли. Той вече се питаше дали все пак не е преценил Райън погрешно. — А ще се съгласи ли Ръсел да ни сътрудничи? — Да, Исмаил — отвърна Бок и отпи от бирата си. Той бе поръчал цяла каса първокласна немска бира за Фром и бе задържал няколко бутилки за себе си. — Той мисли, че ще взривим голяма конвенционална бомба, за да осуетим прякото предаване на мача по телевизията. — Ръсел е хитър, но не е особено интелигентен — забеляза Куати. На него също му се пиеше бира, но не можеше да си поиска. „Освен това — каза си той — сигурно ще раздразни стомаха ми, а той, слава богу, от три дни не ми е напомнял за себе си.“ — Вярно е, че тактически е доста бос. Но иначе може да бъде доста полезен. Съдействието на Ръсел в американската фаза от операцията ще има решаващо значение. — Фром се справя добре. — Така си и мислех. Наистина жалко, че няма да види творението си в действие. И с операторите на машините ли ще постъпим така? — За съжаление, да — намръщи се Куати. Той не бе човек, който се боеше да пролее кръв, но избягваше да го прави без повод. И преди му се бе налагало да убива хора от съображения за сигурност, но никога толкова много. Имаше чувството, че му става навик. Но нима трябваше да се тревожи за няколко човешки живота, когато възнамеряваше да отнеме хиляди. — Подготвен ли си за последствията от евентуалното разкриване на операцията? — Да — отвърна леко усмихнат Куати и му обясни как възнамерява да постъпи. — Доста находчиво. Трябва да сме готови за всякакъв развой. — Надявах се, че ще го одобриш. > 21. > ВРЪЗКА Изминаха две седмици, но най-сетне нещо се разбра. Офицер от КГБ, завербуван от ЦРУ, след доста ослушване бе научил, че явно се провежда операция, свързана с ядреното оръжие в Германия. Ръководството й се осъществявало от Центъра в Москва. Лично Головко следял развитието. Хората от станция Берлин на КГБ не били осведомени за нея. Край на информацията. — Е? — обърна се Райън към Гудли. — Какво мислиш? — Сведенията отговарят на доклада на СПИНАКЪР. Ако историята с отказа за даване на отчет за тактическото ядрено оръжие се окаже вярна, то логично е да има връзка с изтеглянето на войските им от бившата ГДР, При преместването винаги се губи по нещо. Например последния път, когато си сменях квартирата, ми изчезнаха два кашона книги. — Винаги ми се е искало хората да вземат ядреното оръжие по-насериозно — забеляза сухо Райън, като видя, че Гудли все още има да учи ужасно много. — И какво друго? — Търсих информация, за да оборя сведенията от доклада. Причината, изтъкната от руснаците, за невъзможността да демонтират ракетите СС-18 навреме е, че построената за целта фабрика не отговаря на изискванията. Инспекторите ни, следящи процеса, не могат да решат дали руснаците лъжат, или казват истината. Въпросът опира до технически подробности. За мен лично е доста съмнително, че руснаците не могат да оборудват място за безопасното демонтиране на СС-18, при положение че самите те са ти конструирали. А в крайна сметка те произвеждат ракети доста отдавна, нали? Твърдят, че проблемите идват от системите за зареждане на гориво. СС-18 използват течно гориво и в корпуса им се поддържа определено налягане, за да може той да остане в естественото си положение. Изпразването на горивото може да стане само в силозите, но при това положение няма да успеят да запазят целостта на ракетите. От друга страна, в договора е записано, че ракетите трябва да бъдат транспортирани в съоръженията за демонтиране непокътнати. Но според тях във въпросните съоръжения не могат да изпразнят горивото. Позовават се на някаква грешка при планирането и на възможни екологични поражения. Казват, че горивото е трудно за обработка, че трябва да се вземат всевъзможни предпазни мерки против отравянето на персонала, че фабриката за демонтиране е само на три километра от някакъв град, и т.н. и т.н. — Гудли направи малка пауза. — Обясненията са разумни, но след като ги чуеш, започваш да се питаш: Нима е възможно положението да е толкова лошо? — Това са структурни проблеми — каза Джак. — Притиска ги обстоятелството, че не могат да строят заводи далеч от населените места. А не могат, защото там малка част от хората имат коли и придвижването им до работното място ще бъде доста по-трудно, отколкото тук. Именно подобни дребни подробности ни побъркват, когато се опитваме да разгадаем руснаците. — Но, от друга страна, позовавайки се на подобна основна грешка, те могат да се опитат да се извинят за всичко. — Много добре, Бен — похвали го Джак. — Започваш да мислиш като истински професионалист. — Да се работи тук е направо лудост. — Между другото горивото за ракетите наистина е трудно за обработка. То е корозиращо, реактивно, токсично. Спомняш ли си за безкрайните ни проблеми с ракетите „Титан-II“? — Не — призна Гудли. — Поддръжката им е мръсна работа. Трябва да вземеш всевъзможни предпазни мерки и въпреки всичко се получават течове. Те корозират корпуса, нараняват обслужващия персонал… — И какво е положението сега? — попита Бен. Райън се усмихна и затвори очи. — Не съм сигурен. — Трябва да имаме по-добра информация от тази. Трябва да изясняваме нещата докрай. — Да, някога и аз мислех така. Хората очакват от нас да знаем всичко за всяка скала, локва или личност в света. — Очите му се отвориха. — Не знаем. Никога не сме знаели. Никога няма да знаем. Звучи обезсърчаващо, нали? Вездесъщото ЦРУ. Сега сме изправени пред доста сложен въпрос и имаме само предположения, но не и сигурни факти. Как ще взема президентът решенията си, след като можем да му предоставим само догадки? Казвал съм го и преди. Дори съм го писал — това, което даваме на хората, са само официални предположения. Знаеш ли, че е доста тъпо да изпращаш подобни сведения. Погледът на Джак се спря върху доклада от разузнавателния отдел. Екипът им от специалисти по руските въпроси се бе занимавал със СПИНАКЪР цяла седмица. Мнението им бе, че сведенията вероятно са достоверни, но може и да се касае и за погрешно тълкуване на думи. Джак отново затвори очи и се опита да прогони главоболието си. — Това пък е нашият структурен проблем. Ние оглеждаме различните възможности. Ако дадеш на хората еднозначно мнение, рискуваш да сбъркаш. И знаеш ли какво? Те много по-често помнят грешките, отколкото правилните ти ходове. И така тенденцията е да се разглеждат всички възможности. Още повече че по този начин оставаш честен и към самия себе си. Лошото е обаче, че не даваме на хората това, от което си мислят, че имат нужда. А, от друга страна, те по-често се нуждаят от вероятности, а не от сигурни твърдения, макар и да не го знаят. Можеш да се побъркаш, Бен. Външната бюрокрация иска от нас неща, които често не можем да осигурим, а нашата вътрешна бюрокрация не обича да вади кестените от огъня повече от всеки друг. Добре дошъл в света на разузнаването. — Никога не съм те мислел за циник. — Аз и не съм. Просто гледам реално. Ние знаем някои неща, а други — не. Хората тук не са роботи. Те просто са човеци, търсещи отговори, които откриват все нови и нови въпроси. В сградата има доста добри професионалисти, но бюрокрацията заглушава отделните гласове, а е факт, че истината се разкрива по-добре от личности, отколкото от комисии. На вратата се почука. — Влез. — Доктор Райън, секретарката ви не бе… — В момента обядва. — Нося ви нещо, сър. Човекът му подаде някакъв плик. Райън се подписа и освободи куриера. — Добрите стари японски авиолинии — каза Джак, след като отвори плика. Вътре имаше нов рапорт от НИИТАКА. Джак се изправи в стола си. — Господи, Боже мой! — Проблеми ли има? — попита Гудли. — Ти не си запознат с това. — Какво има? — попита Нармонов. Головко се намираше в неприятното положение на човек, който трябва да обяви голям успех с лоши последици. — От известно време работим по план за проникване в американските шифрови системи. Постигали сме и частични успехи, особено с дипломатическия им корпус. Това съобщение е разпратено до няколко от посолствата им. Разчетохме го напълно. — И? — Кой е изпратил това? — Виж, Джак — започна Кабът. — Лиз Елиът е взела последния доклад на СПИНАКЪР доста на сериозно и иска мнението на Държавния департамент. — Чудесно. Сега вече знаем, че КГБ е проникнало в системите ни за свръзка. НИИТАКА е имал възможността да прочете съобщението, изпратено до посланика ни. Сега Нармонов знае за опасенията, които имаме. — В Белия дом няма да го сметнат за толкова сериозно. Нима има нещо страшно в това, че знае за опасенията ни? — попита директорът. — Ако искате кратък отговор — да, има. Сър, предполагам, разбирате, че аз не знаех за шифрованото запитване на Елиът и как мислите го прочитам? Получавам текста му от офицер на КГБ в Токио. Милостиви Боже, нима сме уведомили за това разследване и в Горна Волта? — Всичко ли са получили? — Искате ли да хвърлите едно око на превода? — попита Джак с ироничен тон. — Върви при Олсън. — Заминавам. След четиридесет минути Райън и Кларк бяха пред кабинета на генерал-лейтенант Роналд Олсън, директор на Агенцията за национална сигурност, разположена във форт „Мийд“, Мериленд, между Вашингтон и Балтимор. В нея цареше атмосферата на втори Алкатраз*, но, разбира се, без изгледа към залива Сан Франциско. Основната сграда бе заобиколена с двойна желязна ограда, охранявана през нощта от пуснати кучета. Подобен очевиден израз на манията за сигурност не си позволяваше дори ЦРУ, считайки мярката за твърде театрална. Работата на агенцията бе да изготвя и разчита шифри, както и да записва и разгадава всеки електронен шум на планетата. Джак остави шофьора си да чете „Нюзуик“ и влезе в кабинета на последния етаж, от който генералът ръководеше няколко пъти по-голямата от ЦРУ агенция. [* Алкатраз — остров в залива Сан Франциско, който от 1934 до 1964 година е федерален затвор. — Бел.прев.] — Рон, имаш голям проблем. — И какъв е той? Джак му подаде копие от рапорта на НИИТАКА. — Предупредих те. — Кога е пуснато това? — Преди седемдесет и два часа. — От Вашингтон, нали? — Точно така. В Москва са го прочели само осем часа по-късно. — Това означава, че някой от служителите в Държавния департамент може да им го е предал и руското посолство да го е изпратило в Москва по сателитната връзка — каза Олсън. — Или пък информацията е изтекла от служител в шифровъчния център, или от който и да е от петдесет и двамата дипломати в посолството ни в Москва… — Или пък означава, че са проникнали в шифровъчната ни система. — СТРАЙП е сигурна система, Джак. — Рон, защо просто не разшири СТЕП? — Намери ми средства, и ще го направя. — Този агент и преди ни е предупреждавал, че са проникнали в системата ни за свръзка. Те четат съобщенията ни, Рон, и в ръцете си държиш доста добро доказателство за това. Генералът не се предаваше. — Информацията не е еднозначна и ти го знаеш. — Е, нашият човек иска лично уверение от директора, че ние не сме изпращали, не изпращаме и няма да изпращаме докладите му по комуникационната си система. Като доказателство за необходимостта от подобна мярка ни изпраща това, с което се е сдобил не без риск за самия себе си. — Джак направи пауза. — Колко хора използват системата? — СТРАЙП е за изключително ползване от Държавния департамент. Подобна система използва и Министерството на отбраната. Машината е почти същата, но клавиатурите са малко по-различни. Особено я харесват във флота. Лесна е за използване — обясни Олсън. — Генерале, ние използвахме технологията на произволно избрания лист малко повече от три години. Нашата първа версия СТЕП си служеше с аудиокасети. Сега се насочихме към компактдискове. Системата работи и е лесна за използване. След около две седмици започваме пълната й експлоатация. — И искаш да вземем пример от вас? — Защо не? — Знаеш ли какво ще кажат хората ни, когато разберат, че ще заимстваме система от ЦРУ? — По дяволите, не помниш ли, че я откраднахме от вас? — Джак, сега работим върху нещо също толкова лесно за използване, но малко по-сигурно. Разбира се, има и трудности, но хората ми са вече почти готови да я изпробват. „Почти готови — помисли си Райън. — Значи ще го направят от три месеца до три години.“ — Генерале, предупреждавам ви официално. Имаме признаци, че са проникнали в системите ви за свръзка. — И? — И ще го съобщя както на президента, така и на Конгреса. — Вероятността някой от Държавния департамент да им предава информацията е много по-голяма. Освен това не е изключено ти самият да си жертва на дезинформация. Какво получаваме от този агент? — попита директорът на Агенцията за национална сигурност. — Доста полезни сведения за отношенията ни с Япония. — Но нищо за Съветския съюз, така ли? Джак се поколеба, преди да отговори, но в лоялността на Олсън не можеше да има никакво съмнение. Нито пък в интелигентността му. — Точно така. — И си сигурен, че това не е фалшива тревога? Повтарям — сигурен си. — Рон, ти не си вчерашен. Нима в нашия бизнес има нещо сигурно? — Трябва ми по-солиден аргумент, за да поискам двеста милиона долара от бюджета. И преди се е случвало. Принципът е: Ако не можеш да разбиеш шифъра на другата страна — накарай я да го промени. Опитай се да ги убедиш, че си проникнал в него. — Това може и да е било истина преди петдесет години, но не и днес. — Повтарям ти, че имам нужда от по-силен аргумент, за да се срещна с Трент. Ние не можем да приключим толкова бързо с една система, колкото вие с МЕРКУРИЙ. Преди това трябва да направим хиляди други работи. Въвеждането на подобна система е едновременно трудно и скъпо. Трябва ми по-сериозно доказателство, за да се нагърбя с такава задача. — Добре, генерале. Аз казах каквото имах да казвам. — Джак, ще се замислим над думите ти. Разполагам с чудесен екип, който ще се заеме с проблема още утре сутрин. Оценявам загрижеността ти. Нали не си забравил, че сме приятели? — Извинявай, Рон, просто съм изморен. — Защо не си вземеш малко почивка? Наистина изглеждаш зле. — Всички така ми казват. Следващата спирка на Райън бе ФБР. — Чух — посрещна го Дан Мъри. — Толкова ли е сериозно? — Така мисля аз, но Рон Олсън не е сигурен. Джак нямаше нужда да обяснява повече. От всички злини — като изключим войната, разбира се — най-страшна за една държава е несигурността на връзките. Буквално всичко зависи от препращането на информация от едно място на друго. Цели войни са губени, защото едната страна е прехванала съобщение на другата. Един от най-поразителните американски успехи — Вашингтонският морски договор — бе пряк резултат от това, че Държавният департамент разчиташе шифрованите съобщения, изпращани до другите участници в преговорите. Правителство, което няма тайни, не може да функционира. — Е, имаме си Уокър, Пелтън, пък и други — забеляза Мъри. КГБ бе постигнало големи успехи при вербуването на агенти в американските агенции за свръзка. Чиновниците, отговарящи за шифрите в посолствата, играеха изключително важна роля в работата им. Въпреки това заплатите им бяха ниски, а отношението към тях — отвратително. Показателен е фактът, че все още ги наричат „чиновници“, а не „специалисти“. И на някои от тях този факт съвсем не се харесваше. Дотолкова, че в крайна сметка решаваха наистина да спечелят от това, което знаят. В крайна сметка всички научаваха, че разузнавателните служби плащат лошо (освен ЦРУ, която щедро награждаваше измяната), но тогава бе твърде късно. Уокър бе казал на руснаците как са конструирани американските шифровъчни машини и клавиатурата им. През последните десет години основните насоки не се бяха променили кой знае колко. Развитието на технологията ги бе направило по-ефикасни и по-надеждни от предшестващите, но всички работеха въз основа на „Теорията на сложността“. Тя бе разработена преди шестдесет години от телефонни инженери и обясняваше работата на големи променливи системи. А руснаците разполагаха с някои от най-добрите математически теоретици в света. Мнението, че познаването на структурата на шифровъчната машина може да позволи на наистина способен математик да разгадае цяла система, се споделяше от мнозина. Дали някой неизвестен руснак не бе успял да направи пробив? Ако бе така… — Трябва да приемем, че има още разшифровани съобщения, за които не знаем. Прибави към това и техническите им умения и вече съм обезпокоен. — Слава богу, това не засяга пряко Бюрото. Повечето от шифрованите съобщения на ФБР се предаваха направо по телефона. Въпреки че можеха да бъдат разсекретени, то, от една страна, информацията бе тясно свързана с времето, а, от друга, допълнително усложнена с кодови имена и професионален жаргон, който агентите нарочно използваха. Освен това ФБР се занимаваше с толкова много операции наведнъж, че просто бе невъзможно да се проследят всички. — Можеш ли да пуснеш хората си да се поослушат? — Разбира се. Ще продължаваш ли да придвижваш въпроса по-нагоре? — Налага се, Дан. — Ще трябва да се пребориш с двете най-големи бюрократични системи. Райън се облегна на рамката на вратата. — Но правото е на моя страна, нали? — Ти май никога няма да поумнееш — поклати глава Мъри и избухна в смях. — Тези глупаци, американците — гневеше се Нармонов. — Какво има, Андрей Илич? — Олег Кирилович, имаш ли представа какво е да работиш с мнителна чужда държава? — Все още не — отвърна Кадишев. — Занимавам се само с подозрителни домашни политици. Окончателното премахване на Политбюро за съжаление бе лишило изгряващите на хоризонта нови съветски политици от необходимото им време за усвояване на международния опит в държавното управление. Сега американците имаха най-малко едно предимство пред тях. „И това не трябва да се забравя“ — каза си Кадишев. — И какъв е проблемът? — Думите, които ще чуеш, не трябва да излизат от кабинета ми, млади приятелю. — Ясно. — Американците са разпратили по посолствата си меморандум, с който нареждат предприемането на дискретни проучвания, касаещи политическата ми уязвимост. — Наистина ли? Кадишев не си позволи да реагира с повече от една дума. Двуличието на обстановката го порази. Докладът му бе оказал очаквания ефект върху американците, но фактът, че Нармонов знаеше за него, можеше да предизвика подозрение за внедрен в руското правителство американски агент. „Доста интересна ситуация“ — каза си обективно той. Маневрите му се превръщаха в чист хазарт, от който можеше както да спечели много, така и да се провали в бездната. Но нима в подобно развитие имаше нещо необикновено? Все пак не поставяше на карта само месечната си заплата, а нещо доста по-голямо. — Откъде имаме информацията? — попита той, след като се съвзе от първоначалната изненада. — Не мога да ти кажа. — Разбирам. „По дяволите! Е, той все още ми се доверява… Освен ако Андрей Илич не е решил да си поиграе на котка и мишка.“ — Сигурни ли сме? — Напълно. — С какво мога да помогна? — Твоята помощ наистина ми е необходима, Олег. Отново те моля за нея. — Значи сте сериозно заинтересуван от меморандума на американците? — Нима може да бъде другояче? — Разбира се, трябва да се съобразим с това, но нима те имат някакви реални интереси във вътрешната ни политика? — Знаеш отговора на въпроса си. — Вярно. — Имам нужда от помощта ти — повтори Нармонов. — Трябва да обсъдя варианта с колегите си. — Моля те, направи го по-бързо. — Добре. Кадишев излезе и се запъти към колата си. Нямаше личен шофьор — нещо необичайно за високопоставен съветски политик. Времената се меняха. Сега държавните служители и политиците трябваше да бъдат хора от народа. Вече ги нямаше запазените само за тях ленти по широките московски булеварди, както и редицата други привилегии. „Доста неприятно“ — помисли си Кадишев. Но без промените, наложили се от падането на привилегиите, той все още щеше да бъде самотен глас в някоя област, а не лидер на една от главните групировки в Конгреса на народните депутати. Така че се налагаше да преживява без „дача“ в горичките източно от Москва, без луксозен апартамент и без шикозна, ръчно изработена лимузина с униформен шофьор. Въобще без всичко, на което доскоро се радваха управниците на тази огромна и нещастна страна. Кадишев спря пред сградата, където се намираше седалището на неговата дирекция. След като затвори вратата след себе си, той написа кратко писмо на личната си пишеща машина. После го сгъна, сложи го в джоба си и стана, за да довърши делото. Кадишев прекоси улицата и влезе в огромното фоайе на Конгреса. Там съблече палтото си и го даде на гардеробиерката. Тя го пое и му подаде пластмасово номерче. Кадишев любезно й благодари. Докато отнасяше палтото до закачалката, гардеробиерката бръкна във вътрешния му джоб и извади сгънатия лист от него. След четири часа той пристигна в американското посолство. — Изглеждаш ми паникьосан? — отбеляза Фелоус. — Може и така да се каже, господа — отвърна Райън. — Добре, какво те води насам? — обади се Трент, който бавно отпиваше от чая си. — Имам съмнения, че комуникациите ни може би са компрометирани. — Пак ли? — обърна очи нагоре Трент. — Хайде, Ал, чували сме тази песен и преди — измърмори Фелоус. — Подробности, Джак, подробности. Джак им преразказа информацията. — Какво мислят в Белия дом? — Все още не знам. Ще ги навестя, след като свърша тук. Честно казано, предпочитам да обсъдя въпроса първо с вас. Освен това има и нещо друго. Джак им съобщи и за доклада на СПИНАКЪР относно проблемите на Нармонов. — Откога имате тази информация? — От две седмици. — А ние защо не знаем за нея? — попита Трент. — Защото правехме опити да я потвърдим — отвърна Джак. — И? — Ал, не успяхме да я потвърдим директно. Има признаци, че КГБ замисля нещо. Изглежда, че в Германия се провежда много дискретна операция с цел откриване на изгубени тактически ядрени бойни глави. — За бога! — обади се Фелоус — Какво искаш да кажеш с това „изгубени“? — Не сме сигурни. Ако го свържем с доклада на СПИНАКЪР, излиза, че съветската армия нарочно е объркала сметките си. — А ти какво мислиш? — Не знам. Просто не знам. Нашите специалисти като че ли са разделени на два лагера. Имам предвид онези, които се осмеляват да дават мнение. — Знаем, че армията им не е на върха на щастието — каза бавно Фелоус. — Загубила е част от бюджета си, загубила е престиж, отрязали са й щата… Но да се реши на такава стъпка… — Звучи чудесно — прибави Трент. — Борба за власт в страна с толкова много ядрени бойни глави… Може ли да се разчита на информацията на СПИНАКЪР? — Абсолютно. Работим с него вече от пет години. — Той е в парламента им, нали? — попита Фелоус. — Точно така. — Очевидно е доста високопоставен, щом разполага с такава информация… Добре, предполагам, че и Ал също като мен не иска да знае името му — прибави Фелоус. Трент кимна утвърдително. — Вероятно вече сме се срещали. „Добре се ориентираш, Ал“ — каза си Джак. — Ти също си приел информацията на сериозно, нали? — Да, сър, и много сериозно се опитвам да я потвърдя. — Нещо ново за НИИТАКА? — попита Трент. — Сър, аз… — Чух от Белия дом за някаква връзка с Мексико — продължи Ал Трент. — Президентът очевидно иска подкрепата ми за нещо. Така че можеш спокойно да ни кажеш. Честна дума, Джак, президентът разреши. Това бе нарушение на техническите правила, но Трент винаги бе удържал на думата си пред Райън. Джак набързо им разказа и този доклад. — Тези дръпнати копеленца — изръмжа Трент. — Знаеш ли колко гласове ми струва осъществяването на търговската сделка, която смятат да нарушат? Значи твърдиш, че отново ще ни изпързалят? — Възможно е. — Сам? Фермерите в твоя окръг продължават да използват ужасните си пестициди. Могат да им излязат соленичко. — Ал, свободната търговска инициатива е важен принцип — отвърна му Фелоус. — Не по-малко важно е да държиш на проклетата си дума. — Без съмнение, Ал. Фелоус се замисли колко ли от фермерите в района му щяха да изгубят очакваните печалби от износа на продукцията си. Все пак той също се бе борил за сключването на сделката. — По какъв начин може да се потвърди информацията? — Все още не съм сигурен. — Ако монтираме подслушвателна апаратура в самолета им? — предложи Трент. — Ако успеем да го потвърдим, искам да присъствам, когато Фаулър ще го натика в миша дупка! Мамка му! Та аз съм изгубил избиратели заради тази сделка! Е, президентът иска да го подкрепим. Ти имаш ли основания да му откажеш, Сам? — Вероятно не. — Аз предпочитам да не се обвързвам политически по въпроса, господа. Не забравяйте, че съм тук просто като куриер. — Джак Райън — последната девственица — засмя се Трент. — Добре, благодаря, че намина. Обади ми се, ако президентът поиска от нас да разрешим новата и подобрена СТЕП. — Той няма да се осмели. Ще са необходими поне двеста-триста милиона долара, а те не могат да паднат от небето — забеляза Фелоус. — Искам да се запозная по-подробно със случая, преди да предприемам нещо по него. Вече хвърлихме твърде много пари в тези черни дупки. — Всичко, което мога да ви кажа, конгресмени, е, че за мен случаят е изключително важен. ФБР е на същото мнение. — А Рон Олсън? — попита Трент. — Той гледа в градината му да не падат камъни. — Шансовете ти за успех ще са много по-големи, ако Олсън е с теб — забеляза Фелоус. — Знам. Е, поне нашата система ще е готова и ще заработи след около три седмици. Започнахме с първата партида дискове и вече провеждаме предварителни изпитания. — И как по-точно? — Използваме компютър, който търси отклонения от нормалното. Той е доста мощен — „Крей YMP“. Извикахме и специалист за подготвянето на нова знакова програма. След седмица — най-много десет дни — ще разберем дали системата е такава, каквато я искаме. После започваме да изпращаме оборудването в станциите. — Страшно ми се иска да грешиш по този въпрос — каза на излизане Трент. — На мен също, но инстинктите ми подсказват друго — отвърна Райън. — И колко ще струва? — попита Фаулър, докато обядваха. — Доколкото разбрах, двеста-триста милиона долара. — Не. Имаме си достатъчно бюджетни проблеми. — Съгласна съм — отвърна Лиз Елиът. — Искаше ми се обаче първо да ГО обсъдя с теб. Идеята е на Райън. Олсън в Агенцията за национална сигурност казва, че му е дошло до гуша. Той твърди, че системата е напълно сигурна, но Райън просто се е побъркал по новата. Нали знаеш, че той прокара идеите си в управлението, като се обърна направо към Конгреса? — О, така ли? — вдигна поглед от чинията си Фаулър. — Нима е прескочил инстанция? Но какво става тук? — Боб, той развил теориите си относно новата шифровъчна система пред Трент и Фелоус дори преди да говори с мен! — За какъв, по дяволите, се мисли?! — И аз това се питам, Боб. — Той се маха, Елизабет. Хвърчи. Вън е. В-Ъ-Н. Придвижи нещата. — Добре, мисля, че знам как да го направя. Обстоятелствата ги улесниха. Един от помощниците на Ърнест Уелингтън дебнеше пред дрогерията вече цяла седмица. Магазинът на семейство Зимър се намираше край магистрала 50, между Вашингтон и Анаполис. В близост до нея имаше доста жилищни постройки, откъдето идваше основната част от клиентите. Следователят паркира микробуса си в края на улицата. Така можеше да наблюдава едновременно магазина и близката сграда. Микробусът бе от обикновените возила, използвани за следене — построен по типичния начин от специализирана в тази област фирма. На покрива умело бе замаскиран перископ, чиито лещи служеха за „очи“ на една телевизионна камера, и тридесет и пет милиметров фотоапарат „Канон“. Следователят разполагаше с хладилник, пълен с безалкохолни напитки, термос с кафе и тоалетна. За него микробусът бе едва ли не втори дом и някои от техническите му съоръжения не отстъпваха на подобните им, монтирани от НАСА на совалката. — Бинго! — изпращя радиото. — Колата на обекта се приближава към изхода. Излиза от магистралата. Човекът в микробуса включи своя микрофон. — Прието. Край. Кларк забеляза мъркюрито още преди два дни. Един от проблемните със сигурността бе, че едни и същи коли от време на време се появяваха отново. Тук случаят явно бе такъв. Мъркюрито никога не се доближи до тях и не ги последва в отбивката от магистралата. И днес ситуацията се повтори. Кларк не бе забелязал, че шофьорът използва микрофон… но с новата клетъчна техника можеше да се говори отвсякъде. Чудесно, нали? Той спря на паркинга пред дрогерията и очите му огледаха за опасност. Нямаше. Кларк и Райън излязоха заедно от колата. Палтото и сакото на шофьора бяха разкопчани, за да може при нужда ръката му бързо да достигне кобура на десетмилиметровата „Берета“. Слънцето залязваше, хвърляйки красиви оранжеви отблясъци в западното небе. Бе необичайно топло за сезона и Кларк съжали, че се е навлякъл с палто. Времето в окръг Колумбия бе непредвидимо, както и навсякъде по света. — Здравейте, доктор Райън — поздрави едно от децата на Зимър. — Мама е вкъщи. — Добре. Райън излезе от дрогерията и се запъти по застланата с широки каменни плочи пътека към къщата на семейство Зимър. Карол бе седнала отвън с най-малкото си дете, което се клатушкаше на новата си люлка. Кларк, внимателен както винаги, последва Джак. Наоколо не се виждаше нищо подозрително — все още зелени поляни, няколко деца, подхвърлящи си футболна топка, паркирани на улицата коли. Подобни летни температури в началото на декември доста безпокояха Кларк. Според него те бяха сигурен признак, че се задава тежка зима. — Здравей, Карол! — поздрави Джак. Госпожа Зимър внимателно наблюдаваше детето си на люлката. — Док Райън, харесва ли играчката му? Джак кимна с леки угризения на съвестта. Трябваше да помогне за сглобяването й. Той беше експерт по сглобяване на играчки. Джак се наведе над детето. — Как е малката палавница? — Не иска става от люлката, а вече време за вечеря — оплака се Карол. — Ще помогнете ли? — А как са другите? — Питър също приет в колежа. Пълна стипендия. — Чудесно — възкликна Джак и топло я прегърна. „Каква бе старата поговорка? Учениците надминават учителите си ли… Господи, Бък щеше да се гордее с децата си.“ Това не беше просто резултат от нормалната азиатска мания за образование. То беше същото нещо, издигнало на толкова високи постове американците от еврейски произход. Ако ти се открие възможност — хващай я за гърлото. Той се наведе над най-малката издънка на рода Зимър, която протегна ръце към чичо Джак. — Ела, Джаки. Той я вдигна и трудът му веднага бе възнаграден с целувка. — Хванах те! Номерът е прост, но ефективен. Дори и да го знаеш, трудно можеш да се предпазиш от него. В микробуса имаше няколко бутона, които задействаха клаксона. Човешкият мозък отъждествява звука от него със сигнал за тревога и инстинктивно насочва погледа натам, за да види дали има основание за притеснение. Следователят натисна най-близкия до себе си и Райън като по команда се обърна в посоката на сигнала с детето в ръце. Следователят вече бе заснел прегръдката с жената, целувката от детето, а сега имаше и Райън в цял ръст, заснет от телевизионна камера, която работеше заедно с видеото. Просто като фасул. Райън бе паднал в капана. Странно, че на човек с толкова хубава жена му се искаше да кръшка и с други, но това е животът. Винаги води със себе си и бодигарда, за да се предпази от фалове. На всичко отгоре имаше и дете. „Да върви по дяволите“ — помисли си мъжът, докато камерата до него продължаваше да бръмчи. — Ще останете за вечеря? Този път ще остане. Ще празнуваме стипендията на Питър. — Не мога да откажа подобно предложение, док — обади се Кларк. — Добре. Райън внесе Джаклин Тереза Зимър в къщата. Нито той, нито Кларк забелязаха, че паркираният на около петдесет метра микробус след НЯКОЛКО минути потегли. Започваха с най-сложната и прецизна част от операцията. Плутоният бе поставен в цериев сулфид. Тигелите бяха отнесени до електрическата пещ, след което Фром затвори и заключи вратата. С помощта на вакуумна помпа въздухът бе изтеглен и на негово място вкараха аргон. — Въздухът съдържа кислород — обясни Фром. — Аргонът е инертен газ. Не искам да поемам никакви рискове. Плутоният е силно реактивен и пирофоричен. Керамичните тигели също са нереактивни и инертни. Използвам повече от един тигел, за да премахнем възможността от формиране на критична маса и предварително започване на верижна реакция. — Фазови трансформации? — попита Гусн. — Точно така. — Колко време ще ни отнеме? — намеси се Куати. — Два часа. През това време ще се подготвим. При ваденето от пещта тигелите ще бъдат покрити. Ще направим преливането в среда от инертен газ. Сега вече знаеш защо имахме нужда точно от такава пещ. — Има ли някаква опасност при преливането? Фром поклати отрицателно глава. — Никаква. Стига да сме внимателни, разбира се. Конфигурацията на отливката напълно премахва риска от образуването на критична маса. Много пъти съм правил тази операция макар и в изкуствени условия. Ставали са и инциденти, но при тях наличието на реактивен материал винаги е било по голямо от сегашното. Освен това те датират още от времето, когато рисковете от работата с плутоний не бяха още напълно изследвани. Не, сега ще работим бавно и внимателно. Представи си, че работиш със злато — завърши Фром. — А обработката с машините? — Ще продължи три седмици, след което ще ни трябва още половин месец за сглобяване и оглед на отделните компоненти. — Кога ще вкараме трития? — попита Гусн. Фром се наведе, за да погледне в пещта. — Аз лично ще се занимая с него точно преди да приключим. След това ще сме готови. — Намираш ли някаква прилика? — попита Уелингтън. — Трудно е да се каже — отвърна следователят. — Във всеки случай той явно харесва хлапето. То наистина е сладко. Миналата седмица ги гледах, докато сглобяваха люлката. Между другото малката се казва Джаки. — Джаклин Тереза… — О? Това е интересно. Уелингтън записа нещо в бележника си. — Както и да е, хлапето е направо лудо по люлката. — Май доста харесва и доктор Райън. — Мислиш ли, че той наистина е бащата? — Вероятно — отвърна Уелингтън, докато гледаше видеокасетата и сравняваше лицето със снимките. — Светлината не е била много добра. — Мога да накарам момчетата още да поработят върху нея. За видеокасетата обаче ще са необходими няколко дни. Трябва да го направят кадър по кадър. — Мисля, че идеята е добра. Искам да изпипаме работата си докрай. — Ще го направим. И какво ще стане сега с него? — Предполагам, че ще му предложат да напусне държавната служба. — Ако бяхме обикновени граждани, това щеше да си бъде чисто изнудване, нарушаване на личните права. — Но не сме и не правим нищо подобно. На този човек са поверени секретни сведения, а личният му живот явно не е такъв, какъвто трябва да бъде. — Е, грешката затова не е у нас, нали? — Точно така. > 22. > ОТКАТ — По дяволите, Райън, не можеш да правиш това. — Кое? — попита Джак. — Да ходиш до Хълма през главата ми. — Какво искате да кажете? Аз просто намекнах на Трент и Фелоус, че има някакъв проблем. Това влиза в задълженията ми. — Но докладът не е потвърден — настоя директорът. — Нима някога сме потвърждавали нещо напълно? — Виж тук — подаде му Кабът някаква папка. — Но това е СПИНАКЪР. Защо не съм го виждал? — Просто го прочети — сопна му се Кабът. Информацията бе кратка и Джак бързо приключи с нея. — Потвърждава изтичането… — Да, но според него то е в московското ни посолство. Вероятно чиновник, работещ с кодовете. — Безпочвени подозрения. Това, което казва, е, че иска отсега нататък докладите му да се предават на ръка. Не ни съобщава нищо друго. Кабът се опита да избяга. — Мисля, че сме го правили и преди. — Да — съгласи се Райън. Сега с директната самолетна линия между Москва и Ню Йорк щеше да бъде детска игра. — Как работи мишата линия сега? Райън се намръщи. Кабът обичаше да употребява служебния жаргон. За него „миша линия“ означаваше веригата от хора и методи, чрез които един документ се транспортираше от агента до получателя му. Този израз обаче вече не се използваше. — Доста е опростена. Кадишев оставя съобщението в джоба на палтото си. Гардеробиерката във фоайето на Конгреса им взема доклада и го предава на нашите хора. Просто и лесно. Освен това доста бързо. Аз лично никога не съм й имал доверие, но работи. — И какво? Сега имаме двама извънредно важни агенти, които се съмняват във връзките ни, и аз трябва да летя чак до Япония, за да се срещна лично с единия. — Желанието на един агент да се срещне лично с висш служител от управлението не е толкова необичайно, директоре. Хората стават неспокойни и фактът, че някое високопоставено лице мисли за тях, ги прави сигурни. — Ще изгубя цяла седмица — запротестира Кабът. — Нали в края на януари и без това ще ходите в Корея — забеляза Райън — Навестете нашия приятел на връщане. Той не настоява да ви види незабавно, а просто скоро. Райън се върна към доклада на СПИНАКЪР, като се чудеше защо Кабът си позволява да се отклонява от темата толкова лесно. Причината, разбира се, бе в това, че е дилетант, при това мързелив и такъв, който не обича да губи спорове. В новия доклад се съобщаваше, че Нармонов наистина е много обезпокоен. Той се тревожел, че Западът ще разбере колко е отчаян ОТ положението с армията и КГБ. Нова информация за изчезналите ядрени бойни глави липсваше, но затова пък надълго и нашироко се говореше за промените в парламентарните мнозинства. Райън остана с впечатлението, че докладът е някак си изкуствено сглобен. Той реши да го даде за оценка на Мери Пат Фоли. В крайна сметка тя най-добре познаваше човека си. — Предполагам, че ще го отнесете на президента. — Да, мисля, че ще трябва. — Ако мога да ви дам един съвет, не забравяйте да му кажете, че все още не сме потвърдили нищо от сведенията на Кадишев. — Е, и? — вдигна поглед Кабът. — Ами приемаме, че са верни, директоре. Когато имаш само един източник на нещо и това нещо е от изключителна важност, нямаш друг избор, освен да го кажеш на хората. — Аз вярвам на СПИНАКЪР. — Аз пък не съм толкова сигурен. — Руският отдел също се доверява на сведенията му — забеляза Кабът. — Вярно е, че приеха информацията му, но лично аз щях да се чувствам сто пъти по-добре, ако имахме независим източник, който да я потвърди — каза Джак. — Разполагаш ли със солидни аргументи, които да те карат да се съмняваш в сведенията му? — Нищо осезаемо. Просто досега вече трябваше да сме успели да потвърдим нещо. — Значи искаш да бия всичкия път до Белия дом, за да представя доклада и след това да призная, че може и да грешим? Кабът най-сетне загаси пурата си за голямо облекчение на Джак. — Да, сър. — Няма да го направя. — Трябва, сър. Трябва да го направите, защото по една случайност това отговаря на истината. — Джак, не ти ли се струва малко неудобно да ми казваш какви са правилата в тази сграда? Ако не се лъжа, аз съм директорът тук. — Виж какво, Маркъс — започна Джак, като се опитваше да не показва раздразнението си. — Този човек ни дава изключително важна информация. Ако се окаже вярна, тя сигурно ще повлияе на отношенията ни със Съветския съюз. Но сведенията му са все още непотвърдени. Това са просто думи на един човек, нали така? Ами ако той бърка? Ако не е разбрал нещо както трябва? Или пък ако ни лъже? — Имаме ли причина да се съмняваме в него? — Никаква, директоре. Но нима, ако сме изправени пред толкова важен проблем, е разумно да конструираме националната си политика върху кратко писмо от един-единствен човек? Това бе най-добрият начин да се справиш с Маркъс Кабът — да му говориш за разум. — Добре тогава, Джак. Добре. Колата ме чака. Ще се върна след около два часа. Кабът грабна палтото си и се запъти към асансьора. Служебната му кола го очакваше. Като директор на Централното разузнаване му се полагаха двама бодигардове. Единият шофираше, а другият седеше до него на предната седалка. Без тях щеше да му се налага да се справя със задръстванията по улиците, както и всички оставали. „Райън — помисли си той, докато пътуваше — започва да става досаден.“ Е, добре, той наистина бе нов в управлението. Наистина нямаше достатъчно опит. Наистина обичаше да оставя черната всекидневна работа на подчинените си. В крайна сметка той беше директор и не можеше да свърши абсолютно всичко, нали? Омръзна му по два-три пъти на седмица да му обясняват правилата на играта. Омръзна му да търпи неподчинението на Райън. Омръзна му всеки път да го занимават с тъпи анализи при положение, че имаше далеч по-интересна информация. Когато влезе в Белия дом, Кабът вече бе порядъчно ядосан. — Добро утро, Маркъс — поздрави го Лиз Елиът, когато той влезе в кабинета й. — Добро утро. Получихме нов доклад от СПИНАКЪР. Президентът трябва да го види. — Какво е разбрал сега пък Кадишев? — Кой ти каза това име? — изръмжа директорът на ЦРУ. — Райън. Ти не знаеше ли? — По дяволите — изруга Кабът. — Защо не ми го е съобщил? — Седни, Маркъс. Имаме няколко минути. Доволен ли си от Райън? — Понякога забравя кой е директор и кой заместник. — А не смяташ ли, че е малко високомерен? — Съвсем малко — съгласи се с леден тон Кабът. — Той е добър професионалист — средно добър, — но лично аз започнах малко да се изморявам от отношението му. — Знам какво искаш да кажеш. На мен също обича да ми се меси в работата и да ми казва какво да правя. — О, нима не вярва на преценката ти? — попита съветничката по националната сигурност, като внимателно подбираше думите си. Кабът я погледна. — Да, обикновено се държи точно в този стил. — Е, не успяхме да променим всичко от предишната администрация. Той, разбира се, е професионалист в бранша си… — Гласът й постепенно затихна. — А аз не съм, така ли? — сопна са Кабът. — Разбира се, че си, Маркъс. Въобще не съм искала думите ми да прозвучат така! — Извинявай, Лиз. Права си. Понякога просто прекалява. Това е всичко. — Да отидем да видим шефа. — Доколко е достоверна информацията? — попита пет минути по-късно президентът Фаулър. — Както сигурно знаете, агентът работи за нас вече пет години и досега не ни е подвеждал. — Потвърдихте ли доклада? — Не съвсем — отвърна Кабът. — Изглежда, че ще бъде невъзможно, но руският ни отдел го смята за достоверен, а и аз също. — Райън обаче има съмнения. Ако още веднъж чуеше името Райън, Кабът сигурно щеше да припадне. — Аз вярвам на доклада, господин президент. Според мен Райън се опитва да ни впечатли с новите си възгледи за съветското правителство. Опитва се да ни покаже, че вече не е останка от студената война. „Кабът отново се мята в крайности“ — помисли си Елиът. — Елизабет? — премести погледа си върху нея Фаулър. — Безспорно звучи логично, че съветските тайни служби се опитват да подобрят положението си — започна тя с галещ ушите глас и с най-разумния възможен тембър. — Недоволни са от демократизацията, недоволни са, че губят властта си, и смятат, че виновни за всичките им беди са Нармонов и управлението му. Освен това информацията съответства на редицата други факти, които имаме. Според мен трябва да й вярваме. — Ако докладът е верен, значи трябва да намалим подкрепата си за Нармонов. Не можем да поддържаме политик, чиято цел е завръщане към централизирана власт и чиито съюзници не са най-добрите ни приятели. — Съгласна съм — каза Лиз. — По-добре е да загубим Нармонов. Ако не може да подчини армията на волята си, тогава нека някой друг да опита вместо него. Разбира се, не трябва да го лишаваме от шанса да пробва силите си… Тук ситуацията става малко сложна. Но все пак не искаме да хвърлим страната в ръцете на военните, нали? — Шегуваш ли се? — попита Фаулър. Стояха на мостика в огромния покрит док, където подводниците „Трайдънт“ се подготвяха за отплаване. Екипажът на „Джорджия“ се качваше на борда за следващия си курс. — Значи се е измъкнал, а, Барт? — попита Джоунс. — Обясненията му бяха доста смислени, Рон. — Кога за последен път си ме хващал в грешка? — За всяко нещо си има първи път. — Но за мен не е този, капитане — каза тихо доктор Джоунс. — Имам предчувствие. — Добре тогава, искам да прекараш още малко време в учебната сонарна зала с операторите му. — Става. Джоунс замълча за няколко секунди. — Знаеш ли, че ми се иска пак да изляза в открито море? Поне веднъж… — Доброволец ли ще ставаш? — обърна се Манкузо. — Не. Ким няма да разбере причините, поради които ще отсъствам от дома цели три месеца. Две седмици й стигат. Всъщност на мен също. Ставам домошар. Барт. Остарявам и се превръщам в почтен гражданин. Вече не съм млад и със светнали очи като тези хлапета. — Какво мислиш за тях? — Момчетата от сонара ли? Добри са. Проследяващият екип също. Рикс е заменил Джим Росели, нали? — Точно така. — Добре ги е обучил. Мога ли да ти кажа нещо неофициално? — Разбира се. — Рикс не е добър капитан. Твърде е строг с екипажа си, изисква прекалено много и е трудно да му се угоди. Въобще не прилича на теб, Барт. Манкузо се опита да отклони комплимента: — Всеки си има свой стил на работа. — Знам, но не ми се иска да плавам под негова команда. Един от офицерите му е поискал да бъде преместен. Същото са направили и половин дузина старшини. — Всичките имаха семейни проблеми. Манкузо бе одобрил преместванията, включително и на младия офицер от торпедния отсек. — Не, нямали са — отвърна Джоунс. — Просто са си търсели извинение и това им е дошло на езика. — Виж какво. Рон, ескадреният командир съм аз. Само аз мога да оценявам капитаните си, и то на базата на показаното от тях. Рикс не е стигнал дотук, защото е с лоши качества. — Ти гледаш отгоре надолу. А аз обратното. От моята гледна точка този човек не е добър капитан. Не бих го казал на никого другиго, но с теб сме плавали заедно. Да, аз също бях дребен сонарен оператор, но ти никога не си се отнасял с мен така. Ти беше добър шеф. Рикс не е. Екипажът не го обича и няма доверие в него. — По дяволите, Рон, не мога да позволя подобни думи да влияят на преценката ми. — Да, знам. Анаполис, старата училищна вратовръзка или каквото и там да има значение за теб и съучениците ти. Трябва да подходиш по друг начин. Както казах, не бих разговарял така с друг човек. Но ако плавах на онази лодка, щях да се опитам да се преместя от нея. — Аз също съм плавал с командири, които не съм харесвал. Въпрос на стил. — Както кажеш, капитане. — Джоунс замълча за момент. — Искам обаче да запомниш едно нещо. Има много начини да впечатлиш старшия офицер, но само един да направиш впечатление на екипажа. Фром настояваше да изчакат. Отливката отдавна вече бе изстинала и сега стоеше в инертната атмосфера на първата машина. Грубо оформената метална маса бе на мястото си. Фром лично провери компютърните кодове, които указваха на машината какво да прави, и натисна първия бутон. Автоматизираната система се задейства. Механичната ръка на робота избра подходящия нож, закрепи го на шпиндела и се прибра на мястото си. Затвореното пространство бе пълно с аргон и струйка фреон започна да се разстила върху плутония, за да осигури подходяща изотермична среда. Фром докосна екрана на компютъра и избра необходимата му програма. Ножът на машината започна да се върти и достигна скорост над хиляда оборота в мит та. После се приближи към плутония, като се движеше по начин, който не приличаше нито на движенията на човек, нито на робот. Сякаш наблюдаваха карикатура на човешки действия. Докато гледаха процеса зад лексановия предпазен щит, първите стружки от сребристия метал се откъснаха от основната маса. — Колко плутоний ще изгубим? — попита Гусн. — О, общо около двадесет грама — прецени Фром. — Нищо особено. Манфред погледна към друга стрелка, която отчиташе налягането. Работният нож бе напълно изолиран от въздуха в стаята и при него налягането бе по-малко. Фактът, че аргонът е по-тежък от въздуха, предпазваше плутония от проникването на кислород при него. По този начин се предотвратяваше възможността от окисляване. Според Фром евентуалното окисляване би довело до появата на плутониев прах, който бе смъртоносен. Тежкият токсичен метал, криещ опасност и от радиоактивност — главно нискоенергийни алфа-частици, — предизвиква бърза и болезнена смърт. Операторите на машините се приближиха, за да проследят процеса отблизо. „Справят се доста добре“ — помисли си Фром. Уменията, които притежаваха отпреди, се бяха доразвили изключително бързо под вещото му ръководени), Въпреки липсата на теоретични познания арабските оператори бяха станали почти толкова опитни, колкото и хората, които бе обучавал в Германия. Фактът красноречиво говореше за значението на теорията и практиката. — Колко ще продължи? — попита Куати. — Нима трябва да ви повтарям постоянно? Движим се точно по график. Тази фаза от проекта отнема най-много време. Детайлите, които изработваме, трябва да бъдат съвършени. Просто перфектни. Ако тази част от устройството откаже да функционира, всичко друго отива по дяволите. — Думите ти май се отнасят за всичко, което сме направили досега! — забеляза Гусн. — Прав си, млади приятелю. Но в този стадий вероятността от грешки е най-голяма. Металът поначало е труден за обработка, а изливането му в друга форма прави процеса още по-сложен. Сега да видим експлозивите. Гусн бе прав. Всичко бе трудно. След като Фром му бе дал данните, експлозивите станаха изцяло негова грижа. Взеха нормален ТНТ и прибавиха вещество, което направи материала доста твърд, но без да влияе върху химическите му качества. По принцип експлозивите са пластични и меки вещества. Това им качество трябваше да бъде премахнато, тъй като формата на блокчетата се явяваше от съществено значение за начина, по който щеше да бъде освободена енергията им. Гусн бе моделирал шестстотин блокчета, всяко от които представляваше част от пълен елипсоид. Седемдесет от тях щяха да паснат точно и да оформят експлозивен пръстен с диаметър 35 сантиметра. Всяко блокче си имаше запалка, която щеше да бъде задействана от криптоновите превключватели. Жиците, свързващи превключвателите с източника на енергия, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина. Фром вдигна едно от блокчетата. — Значи качваш, че всички са еднакви? — попита той. — Напълно. Следвах указанията ти съвсем точно. — Избери тогава произволно седемдесет от тях. Ще взема една заготовка от неръждаема стомана и ще проверим работата ти. Корпусът, разбира се, вече бе приготвен. Всъщност това бе деформираното тяло на американската бомба модел-84, изпусната преди години от израелски „Фантом F-4“. Хората на Куати бяха издигнали предварително скеле от дървени стълбове и греди, покрито с три реда чували с пясък. Всичко бе запънато с камуфлажна мрежа, за да се сведе до минимум рискът от разкриване. Сглобяването на опитното устройство отне три часа. В корпуса имаше измервателен уред, свързан посредством кабел с осцилоскопа* на Фром, който бе на около двеста метра от мястото. Свършиха точно преди залез-слънце. [* Осцилоскоп — електронно-лъчев уред за наблюдаване на електрическите трептения. — Бел.прев.] — Готово — обяви Гусн. — Започвайте — отвърна Фром, без да откъсва поглед от уреда си. Ибрахим натисна бутона. Скелето се разпадна пред очите им. Няколко от чувалите останаха непокътнати и се разлетяха из въздуха, но останалото беше само облак и дъжд от прах. Стрелката на осцилоскопа замръзна на точката на пределно налягане доста преди ударната вълна да премине над главите им. Бок и Куати останаха леко разочаровани от физическото въздействие на експлозията, чиято главна сила бе притъпена от чувалите с пясък. Нима подобна малка детонация щеше да предизвика ядрена реакция? — Е? — попита Гусн, докато един от арабите бягаше към току-що отворилия се кратер. — Десет процента отклонение — отвърна Фром и вдигна поглед. После се усмихна. — Десет процента в повече. — Какво означава това? — попита Куати, внезапно разтревожен, че са сгрешили нещо. — Означава, че младият ми ученик е усвоил урока си отлично. След петнадесет минути вече бяха напълно сигурни. Двама от хората на Куати го намериха и след като половин час махаха волфрама, най-сетне го извадиха. На мястото на солидната стоманена маса, голяма колкото човешки юмрук, сега имаше само смачкан цилиндър, не по-широк от пура. Ако вместо от стомана цилиндърът бе изработен от плутоний, щеше да започне верижна реакция. Немецът бе напълно убеден в това. Фром протегна ръка към Ибрахим. — Хер Гусн — каза той с официален тон, — вие имате дарба да работите с експлозиви. Вие сте чудесен инженер. В ГДР успяхме едва след три опита. Вие го направихте от първия път. — Колко още? Фром кимна. — Много добре. Утре ще опитаме отново. Разбира се, ще изпробваме всички заготовки от неръждаема стомана. На връщане Бок отново прехвърли всички изчисления през ума си. Според Фром мощността на експлозията нямаше да бъде по-голяма от тази на 450 000 тона ТНТ. Гюнтер реши да базира пресмятанията си на 400 000 тона. Бок винаги се отнасяше песимистично по отношение на вероятните жертви. Стадионът щеше просто да се изпари. „Не — поправи се той. — Не е съвсем така.“ В оръжието всъщност нямаше нищо магическо. То просто представляваше огромно експлозивно устройство. Стадионът щеше да бъде напълно разрушен, а различните по големина бетонни късове щяха да се разлетят на стотици, а дори и на хиляди метри. Почвата около него щеше да бъде раздробена на парченца с размера на молекули. Прахът щеше да бъде засмукан от огромно огнено кълбо. Парченцата от бомбата, превърнати в нажежен прах, също щяха да се издигнат нагоре. Радиоактивното заразяване представляваше точно това — обикновен прах, примесен с частици от бомбата. Поне така му обясниха. Ударната вълна, движеща се по повърхността на земята, щеше максимално да разсее радиоактивния прах. След това той щеше да бъде носен от вятъра. По-голямата част от него щеше да падне в радиус тридесет километра от експлозията. Останалото количество, носено от вятъра, щеше да се изсипе над Чикаго, Сейнт Луис или може би Вашингтон. Колко ли щяха да умрат от него? Добър въпрос. Според изчисленията му жертвите на ударната вълни в най-добрия случай щяха да бъдат двеста хиляди. Други петдесет до сто хиляди щяха да умрат от вторичните ефекти. Тук влизаха и заболелите от рак, които щяха да оцелеят още няколко години. Както забеляза Куати, общият брой на загиналите щеше да бъде до известна степен разочароващ. Всички мислеха атомните бомби за магическо оръжие за масово унищожение, каквито те явно не бяха. Всъщност атомната бомба представляваше доста мощно оръжие с интересни вторични ефекти. И въпреки това си оставаше най-удачно за терористични цели. „Терорист? — запита се Бок. — Нима наистина съм такъв?“ Не, само изглеждаше, и то в очите на останалите. Бок отдавна имаше метод, по който да преценява мнението на хората около себе си. Планът му щеше да бъде неговият отговор. — Джон, трябва ми съвет — каза Райън. — За какво? — попита Кларк. — Ударих на камък. През февруари японският министър-председател ще ходи в Мексико, а след това идва тук за среща с президента. Иска ни се да знаем какво ще говори в самолета си. — Краката ми са много космати, за да се преоблека като стюардеса, док. Освен това така и не ми остана време да изуча чайната церемония. После обаче Кларк си спомни какъв всъщност е и стана сериозен. — Да монтирате подслушвателна апаратура в самолет… Звучи като истинско техническо предизвикателство. — Какво знаеш по въпроса? Джон погледна в кафето си. — И преди съм поставял разузнавателни устройства, но винаги на твърда земя. В самолета има доста странични шумове, които трябва да се вземат предвид. Освен това ще се поизпотиш, докато разбереш къде точно възнамерява да седне твоят човек. Техническата страна е най-трудна — реши той. — Сигурно ще трябва да се ходи до Мексико, освен ако не мисли да спира в Детройт. Така, Мексико Сити. Добре, там говорят испански, а аз също се справям добре с него. Ще взема и Динг, разбира се… С какъв самолет ще пътува? — Вече проверих. Ще лети с „Боинг-747“ на японските авиолинии. Горната платформа зад пилотската кабина е конструирана като зала за пресконференции. Ако се наложи, слагат и легла. Той ще пътува сам. Министър-председателят им явно обича да е близо до пилотите. Доста е умен, поне що се отнася до пътуването. По време на полет спи колкото се може повече, за да преодолее часовата разлика. Кларк кимна. — Ще имат нужда от обслужващ персонал. Не ми се вярва да си носят хора от Япония, които да почистват самолета по летищата. Ако компанията им лети редовно дотам, сигурно си имат договореност с мексиканците. Ще проверя информацията за 747… Както казах, това е най-лесната част. Може би ще успея да се уредя при тях. Дори да вкарам и Динг със себе си. Така ще бъде по-лесно. Предполагам, че цялата работа има благословия отгоре? — Президентът каза „намери начин“. Ще трябва да одобри окончателния план. — Налага се да се срещна с момчетата от научно-техническия отдел. Най-трудно обаче ще бъде с шума, док… За колко време искаш да се подготвя? — Бързо, Джон. — Добре — изправи се Кларк. — За бога, май ще се занимавам с истинска работа. Ще бъда в новата сграда. След няколко дни ще ти кажа дали въобще е възможно или не. Това означава, че няма да мога да дойда с теб в Англия, така ли? — Това притеснява ли те? — Ни най-малко. Ще си остана у дома. — Добре, аз обаче трябва малко да напазарувам за Коледа в „Хамлис“. — Чудесно е, че децата ти са все още малки. Моите момичета сега искат само дрехи, а мен да ме убиеш, не мога да ги избирам. — Сали май вече се съмнява, но малкият Джак все още вярва в Дядо Коледа. Кларк поклати глава. — След като спреш да вярваш в Дядо Коледа, целият свят тръгва неудържимо надолу. > 23. > МНЕНИЯ — Джак, изглеждаш ужасно зле — забеляза сър Базил Чарлстън. — Ще пречукам следващия, който ми каже това. — Лошо ли пътува? — През цялото време подскачахме като трактор. Почти не можах да спя. — Черните кръгове под очите му убедително го подкрепяха. — Е, дано обядът ти помогне. — Хубав ден — каза Райън, докато вървяха по „Уестминстър бридж роуд“ към парламента. Синьото безоблачно небе не бе характерно за Англия, особено пък в началото на зимата. От Темза духаше хаплив вятър, но той не пречеше на Райън. Джак носеше тежко палто и бе увил врата си с шал. Освен това пощипванията по лицето го разбудиха. — Проблеми в службата ли имаш, Баз? — Намерих микрофон. Представяш ли си? Микрофон! И то само на два етажа под мен. Преобърнахме сградата нагоре с краката. — Вече не е лесно както преди. КГБ ли? — Не съм сигурен — отвърна Чарлстън тъкмо когато прекосяваха моста. — Имахме неприятности с фасадата. Мазилката започна да пада. Точно както в Скотланд ярд преди няколко години. Работниците, които я оправяха, намерили някакъв странен кабел и го проследили… Руските ни приятели все още не са се отказали от занаята, пък и не са само те. При теб стават ли такива неща? — Не. Помага ни фактът, че сме по-изолирани от Сенчъри хаус. Джак имаше предвид, че британската разузнавателна служба се намира в толкова оживен квартал — до самата им сграда имаше жилищен блок, — та можеха да ги подслушват дори и с доста слаб микрофон. В Ленгли нещата стояха другояче. Главната квартира на ЦРУ се намираше в голяма гора. Освен това в сравнително скоро построената сграда бяха монтирани и многобройни предпазни устройства срещу вътрешни радиопредаватели. — Трябва да направите като нас и да инсталирате устройства, насочващи радиовълните. — Ще ни струва цяло състояние, което в момента нямаме. — Е, тогава ще повървим пеша. Ако някой успее да ни подслуша и сега, значи вече сме загубили войната. — Тя никога няма да свърши. Ето че спечелихме студената война, но въпреки това продължаваме. — Кой беше онзи грък, който в ада бе обречен постоянно да търкаля нагоре по хълма голям камък и когато стигне върха, той да пада от другата страна? — Сизиф? Или може би Тантал? Доста отдавна казах сбогом на Оксфорд, сър Джон. Но който и да е, ти си прав. Когато стигнеш върха на хълма, виждаш само още по-висок хълм. Те продължиха разходката си далеч от парламента, но близо до обяда. Срещи от подобен род си имаха строго определен протокол. Към истинската работа можеше да се премине едва след кратък незначителен разговор и дълга многозначителна пауза. Близо до тях някакви закъснели за сезона американски туристи непрестанно щракаха с апаратите си. Чарлстън и Райън ги заобиколиха отдалеч. — Имаме проблем, Баз. — Какъв? — попита Чарлстън, без да го погледне. Зад тях вървяха трима бодигардове. Други двама разчистваха пътя напред. Джак също не се обърна. — Имаме един човек в Кремъл. От време на време говори с Нармонов. Твърди, че Андрей Илич се опасява от заговор на армията и КГБ. Освен това казва, че могат да не спазят договора за съкращаване на стратегическото оръжие. И най-накрая, че е възможно от руските бази в Германия да са изчезнали тактически ядрени бойни глави. — Наистина ли? Става весело. Достоверен ли е източникът ви? — Абсолютно. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че за пръв път чувам всичко това, доктор Райън. — А как се справя вашият човек? — Доста добре. — И не е предал нищо подобно? — Е, имаше някакви слухове. Искам да кажа, че Нармонов е затрупан с проблеми и слуховете са неизбежни. Първи се появиха балтийските републики, после Грузия, а и неговите мюсюлмани не са от най-смирените. Нали вие, янките, имахте някакъв израз за „едноръкия пощальон“? Ако наистина има такъв, то Нармонов може само да му завижда. Вярно е, че имаше проблем със силите за сигурност, но чак пък coup d’etat* — поклати глава Чарлстън. — Не. Според нас нещата не стоят точно така. [* Coup d’etat (фр.) — държавен преврат. — Бел.прев.] — Но агентът ни твърди обратното. А какво ще кажеш за ядрените бойни глави? — Страхувам се, че нашето момче не е чак в толкова изгодна позиция, за да има достъп до подобна информация. Той се занимава повече с политика. Джак разбра, че Базил не може да му помогне с нищо повече. — Сериозно ли гледате на всичко това? — Доста сериозно. Налага се. Този агент ни дава отлична информация от години наред. — Да не е от придобивките на госпожа Фоли? — цъкна с език Чарлстън. — Каква прекрасна млада дама. Разбрах, че съвсем наскоро е родила отново. — Момиченце — Емили-Сара. Одрала е кожата на майка си. Джак се похвали за сръчността, с която бе избягнал отговора на първия въпрос. — Мери Пат трябва да се върне на работа веднага след Нова година. — А, вярно, вие имахте детски ясли в управлението, нали? — Едно от най-умните ни нововъведения. Съжалявам, че не съм го измислил аз. — Какви хора сте само вие, американците? — засмя се сър Базил. — Изчезнали ядрени бойни глави. Да, това наистина трябва да се приема доста сериозно. Вероятен сблъсък между армията и КГБ, от една страна, и евентуален крадец на тактическо оръжие. Звучи страшничко, но въпреки това не сме чули нищо. Не мислиш ли, че подобни тайни се пазят доста трудно? Имам предвид, че е трудно да те изнудват, ако не знаеш, че си изнудван. — Получихме и някакви слухове, че КГБ провежда операция, ориентирана към специалистите по ядрено оръжие в Германия. Но само слухове. — Да, и ние чухме нещо подобно — позволи си Чарлстън, докато завиваха към „Татърсъл Касъл“ — стар параход, отдавна превърнат в ресторант. — И? — И предприехме собствена операция. Изглежда, че Ерих Хонекер е имал свой собствен мъничък манхатънски проект. За щастие, е умрял още преди да се роди. ГДР е върнала добития от нея плутоний на социалистическите си колеги точно преди промените. Предполагам, че КГБ разследва именно това. — И защо не сте ни казали нищо? „За бога, Баз — помисли си Джак. — Вие май страдате от амнезия, а?“ — Нямаше нищо за казване, Джак. Чарлстън кимна към оберкелнера, който ги посрещна и ги придружи до предварително резервираната маса. Бодигардовете се настаниха между поверените им обекти и останалата част от обядващото човечество. — Немските ни приятели са били доста предвидливи. Според тях проектът е бил свален от дневен ред напълно и завинаги. На свой ред нашите експерти провериха абсолютно всичко и изводите им съвпаднаха с думите на немските колеги. — Кога е било това? — Преди няколко месеца. Ял ли си някога тук, Джак? — попита Чарлстън, когато келнерът се появи. — Тук не, но съм хапвал на няколко други ферибота. Базил си поръча халба черна бира. Джак заложи на светлото пиво. Келнерът се отдалечи. — Операцията на КГБ е по-скорошна. — Интересно. Възможно е да се отнася за едно и също нещо. Може да са се движили в същата посока, но по-бавно от нас. — За ядреното оръжие ли? — поклати глава Райън. — Руските ни приятели са доста умни, Баз, и проявяват далеч по-голям интерес по този въпрос от нас. Това е едно от нещата, заради които ги уважавам. — Е, те трябваше да си вземат поука от урока с Китай, нали? Чарлстън остави менюто на масата и махна с ръка на келнера да донесе бирата. — Значи смяташ, че проблемът е сериозен? — Положително. — Преценките ти обикновено са на ниво, Джак. Благодаря — каза Базил на келнера. И двамата си поръчаха. — Мислиш ли, че трябва да се поровим малко по-старателно? — Предложението ми звучи доста разумно. — Много добре. Какво друго ще ми кажеш? — Страхувам се, че това е всичко, Баз. — Вашият източник явно е много добър — отпи от бирата си сър Базил. — Но според мен ти все пак имаш резерви. — Имам, но… По дяволите, Базил, нима някога сме приемали информацията безрезервно? — Разполагаш ли със сведения, които го оборват? — Не. И въпреки това не сме успели да потвърдим думите му. Нашият източник е достатъчно добър, за да не можем да намерим аргументи в негова подкрепа от никъде другаде. Затова дойдох при теб. По информацията, която ни предоставяте, оставам с впечатлението, че вашият човек също не пада по-долу. Независимо кой е той, смятам, че единственият шанс за потвърждение сега е в неговите ръце. — А ако не успее? — Тогава вероятно ще вземем думите на нашия източник за чиста монета — каза Райън, макар че перспективата не го блазнеше особено. — А съмненията ти? — Ще бъдат без значение по две причини. Първо, самият аз не съм сигурен, че са основателни, и, второ — не всички се съобразяват с мнението ми. — Сигурно затова не получи дължимото за работата си по Ватиканското споразумение. Райън се усмихна уморено. През последните тридесет и шест часа сънят не бе основното му занимание. — Няма да ме изненадаш с подобни въпроси, пък и няма смисъл да те питам как си се добрал до тази информация. — Но? — Но ми се искаше някой да го бе казал и на пресата — засмя се Райън. — Страхувам се, че у нас не се занимаваме с подобни дела. Лично аз съм се доверил само на един човек. — На министър-председателя? — Не, на негово кралско височество. Доколкото знам, тази вечер ще вечеряте заедно, нали? Предположих, че ще иска да знае подробностите. Джак се замисли. Принцът на Уелс нямаше да си позволи да споделя наученото с другиго. Джак никога не би му казал сам… но… — Благодаря, приятелю. — Всички се стремим към признание по един или друг начин. В интерес на истината и двамата сме лишени от него. Това не ми се вижда справедливо, но такъв е животът. В този случай наруших един от принципите си. Сигурно ще попиташ защо? Защото свърши работата си великолепно, Джак. Ако на света имаше справедливост, нейно величество щеше да те награди с Орден за заслуги. — Не трябва да й казваш за това, Базил. В противен случай може наистина да го направи. — Наистина може и тогава малката тайна ще се разчуе, нали? Обядът пристигна и двамата отново млъкнаха. — Заслугата не е само моя. Знаеш, че Чарли Алден също се справи чудесно. Както между другото Талбът, Банкър, Скот Адлер и доста други хора. — Както винаги, си прекалено скромен, доктор Райън. — Това „глупав“ ли означава, Баз? Вместо отговор Джак получи усмивка. Англичаните обичаха да се измъкват така. Фром никога не би го повярвал. Имаха на разположение пет заготовки от неръждаема стомана — точни копия на плутониевия цилиндър. Гусн приготви всички необходими експлозиви. Направиха пет опита, и петте излязоха успешни. Явно младежът бе изключително талантлив. Разбира се, той бе имал на разположение точните указания, изготвени от Фром с помощта на компютър. Но въпреки това успехът в инженерството рядко идваше от първи път. Плутоният вече се намираше в първата фаза на обработка. Изглеждаше доста добре. Всъщност имаше вид на висококачествена част от автомобилен двигател. Добро начало. Механичната ръка на робота премести плутония в друга херметична кутия. Тя, разбира се, също бе пълна с аргон. Механичната ръка затвори кутията и я избута към вратичката. Фром я пое и я отнесе до друга обработваща машина. Процесът се повтори, но в обратен ред. Манфред пъхна кутията в затвореното пространство на машината. Включиха вакуумните помпи и докато те изсмукваха въздуха отгоре, от долната страна се подаваше аргон. Когато вътрешната атмосфера на машината стана напълно инертна, механичната ръка на робота отвори кутията и извади плутония. Следващата фаза от обработката протече по съвсем друг начин. Степента на точност имаше изключително голямо значение. Под наблюдението на Фром обработващият нож се завъртя и скоростта му постепенно нарасна до петнадесет хиляди оборота в минута. — Изглежда, че… О, не! Фром гневно изруга. Струваше му се, че е направил всичко необходимо. Той изключи машината и направи малки корекции. После внимателно провери баланса и отново я включи. Този път всичко бе наред. Фром бавно увеличи оборотите до двадесет и пет хиляди в минута. — Първата обработка бе направена изключително добре — похвали през рамо операторите Фром. — Колко маса изгубихме? — попита Гусн. — 18,527 грама. Фром изключи машината и се изправи. — Работниците ни се справят великолепно. Не ми стигат думи да ги похваля. Предлагам да спрем и да изчакаме до утре за окончателното полиране. Глупаво е да избързваме. Всички сме изморени и смятам, че си заслужихме вечерята. — Както кажете, хер Фром. — Манфред — поправи го изненадващо немецът. — Ибрахим, искам да поговорим. — Отвън ли? Гусн и немецът излязоха. Слънцето вече бе залязло. — Не трябва да убиваме тези хора. Те са изключително ценни. Представи си, че ни се открие нова възможност. — Но ти се съгласи… — Въобще не съм предполагал, че нещата могат да протекат толкова добре. Според графика, който изготвих, ти и аз… Не, ще бъда откровен. Възнамерявах сам да наблюдавам всички процеси. Ибрахим, ти направо ме изуми със способностите си. Ние сформирахме великолепен екип. Трябва да го запазим! „И откъде ще вземем пак десет килограма плутоний?“ — искаше да попита Гусн. — Мисля, че си прав, Манфред. Ще говоря с командира за това. Но не забравяй… — Сигурността. Ich weiss es schon*. На този етап нямаме право да поемаме рискове. Просто те моля в интерес на справедливостта — ако искаш дори и на професионализма — да разсъдите добре. Нали ме разбираш? [* Ich weiss es schon (нем.) — вече го знам. — Бел.прев.] — Напълно, Манфред. Съгласен съм с теб. „Немецът иска да проявим човечност“ — каза си Гусн. Жалко, че го изразява толкова късно. — Във всеки случай съм съгласен и с предложението ти за порядъчна вечеря, преди да продължим с последната фаза. Тази вечер ще има прясно агнешко, а освен това и немска бира. Току-що я получихме. „Битбургер“, надявам се, че ще ти хареса. — Доста добро светло пиво. Жалко, че религията ти не позволява да му се насладиш. — Смятам, че тази вечер — каза Гусн — Аллах ще ми прости прегрешението. — „Освен това го правя, за да приспя съмненията на неверника“, добави мислено той. — Струва ми се, че работиш прекалено много, Джак. — От пътуването е, сър. Всеки ден прекарвам по два-три часа в колата. — Защо не се преместиш да живееш по-наблизо — предложи предпазливо негово кралско височество. — Да напусна Перегрийн Клиф? — поклати глава Райън. — Ами какво ще прави Кети с болницата? Освен това децата са свикнали с училището там. Не, това не е решение на проблема. — Без съмнение си спомняш, че при първата ни среща изказа доста критики по адрес на физическото и психическото ми състояние. Не вярвам тогава да съм изглеждал толкова ужасно, колкото ти сега. Джак забеляза, че принцът бе получил доста информация за него от сър Базил Чарлстън. Сигурно по тази причина с вечерята не бе сервиран алкохол. — В службата ми обикновено духат топли или студени ветрове. Сега е ред на топлите. — Защо тогава не послушаш съвета на Труман? „Ако ти е много топло, излез от кухнята.“ — Положението е подобно и при нас, сър, но скоро ще се захлади. Сега просто сме много заети. Това е всичко. Нима и при вас не е същото, когато управлявате кораба си? — О, моето занимание е далеч по-здравословно. Освен това разстоянието до пулта за управление е далеч по-малко. Всъщност е около пет метра — цъкна с език той. Райън се засмя малко уморено. — Сигурно е хубаво. При мен на такова разстояние е само секретарката ми. — А как е семейството? Нямаше смисъл да лъже. — Може да бъде и по-добре. Работата не ми помага особено в това отношение. — Нещо те безпокои, Джак. Пише го на челото ти. — Напоследък ми се събра повечко стрес. Освен това попрекалявам с пиенето и не се движа достатъчно. С една дума — обичайните проблеми. Ще се оправя, но в службата просто се случи по-дълъг период на усилена работа от обикновено. Оценявам загрижеността ви, сър, но ще се оправя. Джак почти успя да се убеди в думите си. Почти. — Както кажеш. — Трябва да кажа, че от много време не съм ял толкова хубава вечеря. Кога мислите да наминете от нашата страна на океана? — попита Райън, доволен от възможността да смени темата. — В края на пролетта. Обещали са ми коне от една ферма в Уайоминг. Всъщност понита за поло. — Струва ми се, че не бива да играете тази игра. Лакрос* на коне! [* Лакрос — северноамериканска игра с топка. — Бел.прев.] — Дава ми възможност да се полюбувам на природата. Уайоминг е чудесно място. Мисля да прескоча и до Йелоустоун. — Никога не съм бил там — призна си Джак. — Значи може би ще дойдеш с нас? Ще те науча да яздиш. — Може би — отвърна Джак, като се чудеше как, по дяволите, ще изглежда на кон и как ще успее да се откъсне от службата за цяла седмица. — Само да не ми пробутате и някой чук в ръцете. — Бухалка, Джак, бухалка. Обещавам да не те агитирам за полото. Ако решиш да играеш, сигурно ще убиеш някой нещастен кон. Предполагам, че ще намериш свободно време да дойдеш с нас. — Със сигурност ще опитам. Ако имам късмет, дотогава светът малко ще се е поуспокоил. — Той вече доста се поуспокои и твоята заслуга никак не е малка. — Сър Базил може би е попреувеличил ролята ми. Аз съм просто винтче в голямата машина. — Прекаляваш със скромността. Доста разочароващо е, че не получи полагащото ти се признание — забеляза принцът. — Такъв е животът, нали? — каза малко неочаквано и за самия себе си Джак. Дори и на него не му се отдаваше постоянно да крие чувствата си. — И аз така мисля. Да, Джак, това е животът. За съжаление, не винаги е справедлив. Не си ли мислил да промениш работата си поне за малко? Например да си вземеш отпуска. Джак се усмихна. — Е, не вярвам да изглеждам чак толкова зле. В службата все още имат нужда от мен. Негово кралско височество изведнъж стана сериозен. — Джак, ние с теб приятели ли сме? Райън се изправи на стола си. — Аз нямам много приятели, но вие сте един от тях. — Вярваш ли на преценката ми? — Да, сър, вярвам. — Тогава се махни. Напусни. Винаги можеш да се върнеш. Човек с твоите качества никога не излиза от занаята завинаги. Ти го знаеш. Видът ти съвсем не ми харесва. Много ти се събра. Сигурно нямаш и представа колко е хубаво да можеш да напуснеш. Ти разполагаш с някаква свобода. Свобода, която аз например нямам. — Хубава реч. Ако вие бяхте на мое място, нямаше да напуснете. По същите причини. Аз не обичам да се примирявам. Също като вас. Просто е. — Гордостта може да разруши човека — забеляза принцът. Джак се наведе напред. — Това не е гордост. Това е факт. Аз наистина съм необходим. Иска ми се да не е така, но нима мога да направя нещо? Проблемът е, че те не го разбират. — Толкова ли е лош новият директор? — Маркъс не е лош човек, но е мързелив. Обича поста си повече, отколкото задълженията му. Предполагам, че това не е проблем само на американското управление. Аз обаче не съм такъв. Вие също. Задълженията винаги идват на първо място. Може би вие сте свързан с работата си просто защото сте роден с нея. Аз обаче също съм свързан — просто защото съм най-добрият. — А вслушват ли се в думите ти? — попита остро негово височество. Джак повдигна рамене. — Не винаги. Е, понякога и аз греша, но там трябва да има човек, който да постъпва правилно или поне да се опитва. Този човек съм аз, сър. Така че не мога да се махна. Вие го знаете не по-зле от мен. — Дори ако е за твоя сметка? — Точно така. — Чувството ти за дълг е възхитително, сър Джон. — Имах двама добри учители. Когато знаеш, че си нечия мишена, не бива да бягаш и да се криеш. И вие сте можели да го направите… — Не, не можех. Ако побегнех… — Тогава лошите момчета печелят — завърши мисълта си Джак. — Моето положение е горе-долу същото. Част от този урок научих от вас. Изненадан ли сте? — попита Джак. — Да — призна принцът. — Вие рядко бягате от проблемите. Аз също. — Словесните ти маневри както винаги са впечатляващи. — Виждате ли? Значи все още не съм за изхвърляне. Джак бе доволен от себе си. — Настоявам да доведеш семейството си в Уайоминг с нас. — Винаги можете да ме прескочите и да говорите с Кети. Негово височество се засмя. — Може би ще послушам съвета ти. Утре ли се връщаш? — Да, сър. Но преди това ще намина към „Хамлис“ за играчки. — Почини си добре, Джак. Догодина по същото време може би ще продължим спора. Във Вашингтон бе с пет часа по-рано. Лиз Елиът бе в кабинета си заедно с Боб Холцман, който отразяваше събитията в Белия дом. Той доста приличаше на хората от обслужващия персонал — бе видял пристигането и заминаването на доста от обитателите му. Опитът му в събитията, разиграващи се в Белия дом, бе почти парадоксален. Въпреки че нямаше достъп до наистина интересния материал — Холцман знаеше, че някои от тайните ще бъдат разкрити едва когато вече нямаше да му вършат работа, — способността му да долавя нюансите на речта и носещите се из въздуха слухове би му осигурила място в което и да е разузнавателно управление. Но вестникът му плащаше доста по-добре от правителството. Освен това Холцман бе успял да напише няколко бестселъра за живота във висшите кръгове на властта. — Значи пълна дискретност. — Точно така — отвърна съветничката по националната сигурност. Холцман кимна и си отбеляза нещо. Това изясняваше нещата. Без директни цитати. Елизабет Елиът можеше да бъде спомената само като „служител от администрацията“ или в множествено число „вътрешни източници“. Той вдигна поглед от листа — при подобни случаи не му позволяваха да използва касетофон — и зачака. Лиз Елиът обичаше драматизма. Тя бе умна жена, малко високомерна — качество, често срещано в Белия дом — и положително най-близкият до президента човек. Разбира се, ако правилно тълкуваше слуховете. Но това не беше работа на публиката. Вероятната любовна връзка между президента и съветничката му по националната сигурност вече бе излязла от кръга на пълната тайна. Но въпреки това служителите в Белия дом бяха дискретни както винаги. Дори и повече от обикновеното. Холцман смяташе поведението им за странно. Фаулър в никакъв случай не бе олицетворение на обичания от всички човек. Може би просто симпатизираха на мъжката му самота. Обстоятелствата около смъртта на жена му бяха добре известни и вероятната причина за няколко процента от гласовете в негова полза на последните избори. Може би служителите мислеха, че една здрава връзка щеше да го промени. А може би просто бяха добри професионалисти. („Именно това ги отличава от временните обитатели, за които няма нищо свято“ — помисли си Холцман.) А може би Фаулър и Елиът бяха прекалено внимателни. Във всеки случай журналистите, пишещи за Белия дом, не пропуснаха да обсъдят въпроса. Това стана в „Поверителен източник“ — бара на националния пресклуб, намиращ се на две пресечки от Белия дом. Там се достигна до съгласие, че щом интимният живот на Фаулър не влияе върху задълженията му, той не представлява интерес за публиката. В края на краищата изявите му във външната политика бяха доста добри. Еуфорията от Ватиканското споразумение и чудесните му резултати все още не бе отминала. Не можеха да критикуват президент, който вършеше работата си чудесно. — Могат да възникнат проблеми с руснаците — започна Елиът. — О? — изненада се за момент Холцман. — Имаме основания да смятаме, че Нармонов трудно се справя с висшите си военни. Това може да окаже влияние върху заключителната част от изпълнението на договора за разоръжаване. — Как така? — Имаме основания да смятаме, че руснаците ще откажат унищожаването на някои от ракетите си СС-18. Те вече изостават от графика. „Имаме основания да смятаме.“ Два пъти. Холцман се замисли за момент. Източникът вероятно бе важен. По-скоро шпионин, отколкото прехваната информация. — Нали се оправдават с неуредици в завода за демонтиране? Нашите инспектори май им вярват. — Вероятно фабриката е била построена с — как се казваше? — творческа некадърност. — А какво мислят в управлението? — попита Холцман, който едва смогваше да записва. — Оттам ни дадоха информацията, но все още не са успели да ни помогнат с твърдо становище. — Ами Райън? Той е доста добър по въпросите, свързани със Съветския съюз. — Райън все повече ни разочарова — отвърна Лиз. — Всъщност вече провеждаме малко разследване, което ще извади на бял свят доста смущаваща информация за него. Но не бива да пишете за това, нито пък да споменавате името му. — И по-точно? — Ами например: Висш служител на управлението има връзка с жена от чужд произход. Възможно е да се касае и за дете. — Райън? Съветничката по националната сигурност поклати глава. — Не мога да го потвърдя или отрека. Не забравяйте правилата. — Няма — отвърна Холцман и успя да скрие раздразнението си. „Да не би да мисли, че си има работа с Джими Олсен?“ — Проблемът е, че той явно се досеща, че не харесваме сведенията му. Затова се опитва да придаде по-голямо значение на информацията. Просто иска да се издигне в очите ни. Точно сега, когато се нуждаем от подкрепата на Ленгли, ние като че ли не я получаваме. Холцман замислено кимна. Проблемите с Ленгли не бяха от вчера, но му се струваше, че Райън е по-различен от другите. Журналистът обаче прогони мислите си. — А Нармонов? — Ако в информацията ни има доза истина, той може би вече е на път да си тръгне. Дали ударът ще дойде отляво или отдясно, все още не знаем. Сигурно просто е изпуснал юздите. — Нима положението е толкова зле? — Така изглежда. Особено пък що се отнася до изнудването му от страна на силите за сигурност. Но проблемите ни с Ленгли… — вдигна театрално ръце Лиз. — И то точно когато нещата потръгнаха, нали? Предполагам, че неприятностите ви са свързани с Кабът? — Той доста бързо напредва в работата. Ако имаше по-голяма подкрепа, всичко щеше да е наред. — Големи ли са опасенията ви? — попита Холцман. — Доста. Сега имаме нужда от добра разузнавателна информация, но за съжаление не я получаваме. И как можем да преценим ситуацията с Нармонов, щом ни липсват сведения? Какво всъщност получавам? — попита раздразнено Лиз. — Нашият герой тича напред-назад, за да върши работа, която няма нищо общо с управлението. Дори за някои неща се е обръщал направо към Хълма, без да спази нужната процедура. Въобще се занимава със странични въпроси, като в същото време не предоставя на Кабът необходимия му анализ по изключително важни проблеми. Е, след като има кой да го развлича, разбира се… „Нашият герой — помисли си Холцман. — Какъв интересен избор на изразни средства. Тя май наистина го мрази.“ Холцман знаеше факта, но не и причината. Елиът нямаше основание да завижда на Райън. Той никога не бе изявявал големи амбиции. Не и в политиката. Всички го смятаха за много добър човек. Журналистът си спомни единствената му публична faux pas* — скандала с Ал Трент, за който Холцман бе почти сигурен, че е бил предварително подготвен. Сега Райън и Трент май се разбираха доста добре. Причината за инсценирането на подобен скандал трябва да е била доста сериозна, но каква? Райън имаше две разузнавателни звезди, за които Холцман също не знаеше нищо. Носеха се само слухове. По пет различни версии на четири различни истории — вероятно всичките измислени. Райън обаче не бе много популярен сред журналистите. Причината бе, че никога не успяваха да изкопчат нищо от него. Той приемаше секретността малко по-сериозно, отколкото трябва. От друга страна, никога не се бе опитвал да си спечели евтина слава — качество, което Холцман уважаваше. Но едно нещо бе вън от съмнение: журналистът напълно бе подценил антипатията към Райън, царяща в администрацията на Фаулър. [* Погрешна стъпка, гаф (фр.). — Бел.прев.] „Опитват се да ме манипулират.“ Бе просто като две и две четири. Разбира се, доста умело. Сведенията за руснаците вероятно бяха верни. Неспособността на ЦРУ да достави важна информация на Белия дом също не бе нова тема. Следователно и тя бе вярна. „Къде тогава е лъжата?“ И имаше ли въобще лъжа? Може би просто искаха да извадят на бял свят важна информация… и то по нормалния начин. Не му се случваше за пръв път да научава новини от северозападния ъгъл в Западното крило на Белия дом. Можеше ли Холцман да не напише репортаж за това? „Едва ли, Боби, едва ли“ — отговори си сам журналистът. Обратното пътуване мина по мед и масло. Райън спа почти през цялото време, докато сержантът, който бе и стюард, четеше упътванията за играчките, купени от Джак. — Хей, серж — извика му вторият пилот, който бе станал да се поразтъпче. — К’во правиш? — Ами гледам тук играчките, които шефът е купил за децата си. Сержантът подаде на пилота една от инструкциите: „Прикрепете детайл 1 към плоскост А със 7/8-болтове. Затегнете ги с френски ключ, като използвате…“ — Предпочитам да поправям развалени двигатели. — И аз — съгласи се сержантът. — Трудни времена настанаха за децата. > 24. > ОТКРОВЕНИЕ — Не обичам да ме използват — каза Холцман и се облегна на стола си с ръце на тила. Намираше се в съвещателната зала заедно с главния си редактор. Той също бе дългогодишен наблюдател на живота във Вашингтон и бе спечелил голяма част от авторитета си по време на всеобщата лудост, ознаменувала края на президентството на Ричард Никсън. В онези времена се поставяха жалоните на американската журналистика. Именно оттогава репортерите бяха станали толкова кръвожадни, нещо, което не се беше променило и досега. „Единственото предимство на тази черта — помисли си Холцман — е, че сега журналистите не скланят глава пред никого.“ Всеки политик бе потенциална мишена за справедливия гняв на жреците на американската преса. В крайна сметка, макар подбудите на този гняв да не бяха винаги чисти, резултатите служеха на общото благо. — Не става въпрос за това. Нима някой обича? И така каква част от информацията ни е истина? — попита редакторът. — Ще трябва да повярваме, че Белият дом не получава добри сведения. Това е характерно за работата на ЦРУ макар че вече нещата далеч не са толкова зле, както преди. В интерес на истината ефективността на управлението се повиши. Не й попречи дори фактът, че Кабът уволни доста хора. Освен това да вярваме и на думите й за Нармонов и армията му. — А за Райън? — Срещал съм се с него, но никога по официални поводи. Всъщност е доста приятен човек, с добро чувство за хумор. Освен това явно има страхотни професионални успехи. Награден е с две разузнавателни звезди, но не знаем за какво. При съкращението в оперативния отдел се противопостави на Кабът и без съмнение е спасил няколко глави. Доста бързо израства и кариерата. Ал Трент го харесва въпреки противоречията, които имаха преди няколко години. Тогава трябваше да отразим случая, но Трент просто отказа да обсъжда въпроса с мен. Предполага се, че са се сдобрили и са изгладили недоразуменията помежду си. Но ако вярваме на тази версия, трябва отново да повярваме в Дядо Коледа. — Дали е от типа хора, които обичат да ходят по жени? — попита редакторът. — И кои по-точно са тези хора? Нима мислиш, че имат червен кръст на челото? — Много оригинално, Боб. И за какво, по дяволите, тогава ме питаш? — Ще пускаме ли материала или не? Очите на редактора се разшириха от изненада. — Шегуваш ли се? Как можем да не пуснем материал по този въпрос? — Просто не обичам да ме използват. — Вече говорихме за това. Аз също не обичам. В този случай, разбира се, става въпрос точно за това, но информацията си остава важна. Ако ние не пуснем материал, ще го направи „Таймс“. Кога ще бъде готов? — Скоро — обеща Холцман. Сега вече знаеше защо отказа да го повишат в заместник главен редактор. Нямаше нужда от пари. Книгите му напълно покриваха всички разходя Които правеше. Той обичаше работата си и все още не се разделяше с идеализма и удоволствието от писането. „Освен това — помисли си Холцман, — слава богу, не се налага да взимам отговорни решения.“ Новата водна помпа напълно отговаряше на описанието, което й бе направил директорът на корабостроителницата. За да я вкарат в подводницата, се наложи да разглобят почти цял отсек и да отворят дупка в корпуса. Капитан първи ранг Дубинин все още виждаше синьо небе на мястото, където трябваше да има метални плочи. Това не беше много обнадеждаващо за един командир на подводница. Преди обаче отново да затворят дупката, трябваше да се убедят, че водната помпа работи както трябва. Можеше да бъде и по-зле. Подводницата на Дубинин имаше метален корпус. Ако вместо това бе от титан — както на някои други съветски лодки, — затварянето на отвора съвсем нямаше да бъде просто. Помещението, в което бяха разположени помпата и парогенераторът, бе точно зад отсека на реактора. Всъщност реакторът граничеше с една от празните херметически прегради и с помещението за помпата от задната страна. Водната помпа подаваше и изсмукваше водата от реактора. Сгъстената пара постъпваше в парогенератора. Там температурата й повдигаше температурата на водата. На свой ред и тя се превръщаше в пара, която задвижваше турбините на подводницата. Те пък въртяха винта. Изпълнила предназначението си и изгубила повече от енергията си, парата минаваше през охладител, който използваше ниските температури на морската вода, за да функционира. В охладителя парата отново преминаваше във вода и се връщаше в реактора, за да бъде подгрята и да поднови цикъла. Парогенераторът и охладителят всъщност представляваха част от голяма конструкция и една и съща многостепенна помпа движеше водата в тях. Именно това механично устройство бе акустичната ахилесова пета на атомните подводници. Помпата работеше с огромно количество вода, „гореща“ както в температурно, така и в радиоактивно отношение. А подобна голяма по обем механична работа неизбежно вдигаше доста шум. Но само досега. — Конструкцията е доста опростена — каза Дубинин. — Така трябва да бъде. Американците са усъвършенствали цели десет години този проект за ракетоносците си и след това решили да не го използват. Конструкторският екип е бил разформирован. Капитанът изръмжа. Новите американски реактори работеха с естествен кръговрат. Това им даваше още едно предимство. Как можеха да са толкова дяволски умни? Двамата мъже изчакваха реактора да заработи. Контролните пръчки бяха изтеглени и свободните неутрони започваха да взаимодействат, предизвиквайки верижна ядрена реакция. На контролното табло зад капитана и адмирала се виждаше температурата по Келвин, която започваше от абсолютната нула. — Всеки момент… — прошепна директорът на корабостроителницата. — Никога ли не си я виждал в действие? — попита Дубинин. — Не. „Невероятно — помисли си капитанът, докато гледаше небето. — Каква ужасна гледка от вътрешността на подводница.“ — Какво беше това? — Помпата току-що заработи. — Шегуваш ли се? Дубинин погледна масивната конструкция. Как можеше… Той отиде до контролното табло и… Дубинин гръмко се засмя. — Работи, капитане — обади се главният механик. — Увеличете налягането — каза Дубинин. — Сега е десет процента и продължава да се покачва. — Направете го сто и десет. — Капитане… — Знам, че никога не се вдигаме над сто. Реакторът бе с мощност петдесет хиляди конски сили, но както повечето подобни машини максималната мощност не бе пределът на възможностите му. Веднъж дори го бяха изпробвали на петдесет и осем хиляди. Опитът бе предприет още при учебните му изпитания, преди да бъде монтиран на подводницата, и завърши с дребна повреда във вътрешния тръбопровод на парогенератора. Максималната мощност, при която реакторът можеше да функционира без рискове, бе 54 960 конски сили. Дубинин го бе изпробвал само веднъж, и то веднага след като пое командването. Това беше обичайната капитанска практика. Също както пилотът на изтребител поне веднъж дава на самолета си пълна газ, за да види до каква степен може да разчита на него. — Добре — съгласи се механикът. — Следете внимателно уредите, Иван Степанович. Ако забележите нещо, веднага спрете. Дубинин го потупа по рамото и се върна в предната част на отсека, като се молеше оксиженистите добре да са свършили работата си. Само при мисълта потръпваше. Всички заварки бяха проверявани с помощта на рентгенови апарати. В крайна сметка не можеше да огрее навсякъде, а освен това разполагаше с отличен главен механик, който да го замества. — Двадесет процента мощност. Директорът на корабостроителницата се огледа. Помпата бе монтирана върху широка платформа. Всъщност тя представляваше огромна маса, в чиито крака имаше амортисьори. Те предотвратяваха предаването на шума от помпата към корпуса, а оттам във водата. „Това — помисли си той — не е изпипано както трябва.“ Е, винаги имаше неща, които могат да се свършат и по-добре. Корабостроенето бе една от малкото останали крепости на изкуството в областта на инженерните науки. — Двадесет и пет. — Сега май чувам нещо — каза Дубинин. — На каква скорост отговаря това? — При нормално битово натоварване — това означаваше енергията, необходима за функциониране на различните корабни системи, от вентилационната инсталация до нощните лампи — десет възела. Подводниците от клас „Акула“ се нуждаеха от доста електричество за вътрешните си системи. Това се дължеше главно на примитивното вентилационно устройство. Само то поглъщаше десет процента от енергията на реактора. — Необходими са ни седемнадесет процента от мощността за битово натоварване и едва след това можем да завъртим винта. Западните системи са доста по-ефективни. Директорът на корабостроителницата кимна разбиращо. — Те имат изключително добре развита индустрия, занимаваща се с проблемите на вътрешното оборудване. На нас все още ни липсват изследвания в тази насока. — Имат и доста по-горещ климат. Веднъж през юли бях във Вашингтон. Сигурно и в ада е по-приятно. — Чак толкова ли е зле? — Човекът от посолството, който ме развеждаше, каза, че някога там е имало маларично блато. Дори от време на време имат епидемии от жълта треска. Ужасен климат. — Не знаех за това. — Тридесет процента — извика механикът. — Кога си бил там? — попита адмиралът. — Преди повече от десет години. Ходих на преговорите за морските инциденти. Първото ми и последно дипломатическо приключение. Някакъв глупак от главния щаб си бе наумил, че им трябва и подводничар. Тогава ме взеха от академията „Фрунзе“. Пълна загуба на време — заключи Дубинин. — И как беше? — Тъпо. Американските подводничари излязоха надменни типове. Поне тогава не бяха много приятелски настроени. — Дубинин замълча. — Не, не е честно. Политическата обстановка бе друга. Държаха се гостоприемно, но резервирано. Заведоха ни и на бейзболен мач. — И? — попита адмиралът. Капитанът се усмихна. — Храната и бирата ставаха. Играта обаче бе напълно неразбираема, а обясненията им я правеха още по-заплетена. — Четиридесет процента. — Дванадесет възела — каза Дубинин. — Шумът нараства… — Но? — Но е само частица от шума на старата помпа. Хората ми трябваше да си слагат шумоизолационни слушалки. При максимална скорост шумът е непоносим. — Ще видим. Научи ли нещо интересно във Вашингтон? Последва ново изръмжаване. — Да не се разхождам по улиците сам. Веднъж излязох да се поразтъпча и видях как някакъв хулиган напада възрастна жена. И това бе само на няколко пресечки от Белия дом. — Наистина ли? — Младият бандит се опита да избяга покрай мен с портмонето й. Беше като на кино. Направо не вярвах на очите си. — Опита ли се да го спреш? — Казвал ли съм ти, че навремето доста прилично играех футбол? Спънах го, но явно съм бил доста ентусиазиран, защото му счупих капачката — спомни си Дубинин. Не можеше и да бъде другояче, тъй като паветата са доста по-твърди от футболно игрище… — Петдесет процента. — И какво стана после? — Хората от посолството едва не се побъркаха. Посланикът крещя около половин час. Мислеха да ме изпратят направо у дома. Но местната полиция пък искаше да ме награждава с медал. Работата се потули и повече никога не ме повикаха да бъда дипломат — засмя се гръмогласно Дубинин. — Спечелих. Осемнадесет възела. — А защо се намеси? — Бях млад и глупав — обясни Дубинин. — Въобще не ми хрумна, че всичко може да е номер на ЦРУ. Посланикът се притесняваше именно от това. В крайна сметка се оказа съвсем истинско престъпление. Капачката на онзи хулиган изглеждаше доста зле. Дали сега може да бяга? Ако пък е бил от ЦРУ, шпионите са станали с един по-малко. — Мощност — шестдесет процента — обади се механикът. — Всичко е нормално. Няма никакви колебания в налягането. — Двадесет и три възела. Следващите четиридесет процента мощност не са ни от голяма полза… А шумът от корпуса започва да се увеличава именно от тази точка. Карай внимателно, Ваня! — Да, капитане. — Каква е най-голямата скорост, с която си я карал? — Тридесет и два възела при максимална мощност. Тридесет и три с повече от максималната. — Носят се слухове за някаква нова боя… — Изобретението на англичаните ли? Разузнаването твърди, че с нейна помощ американците прибавят още един възел към скоростта си. — Точно така — потвърди адмиралът. — Разбрах, че имаме формулата за приготвянето й, но самият процес бил изключително сложен. Освен това боядисването с нея също не било лесна работа. — Всяка скорост над двадесет и пет възела носи риск от откъсване на звукоизолиращите плочки от корпуса. Случвало ми се е само веднъж. Бях помощник-капитан на „Свердловский комсомолец“… — поклати глава Дубинин. — Все едно, че се намираш в барабан. — По този въпрос не можем да направим много, приятелю. — Седемдесет и пет процента мощност. — Смъкни тези плочки и веднага вдигам скоростта с още един възел. — Не говориш сериозно, нали? Дубинин поклати глава. — Не. Ако към лодката идва торпедо, те могат да се окажат решаващи за спасението й. Те спряха да разговарят. След десет минути мощността щеше да стане сто процента — петдесет и пет хиляди конски сили. Шумът от помпата доста се усили, но все още бе възможно да се чуе човешки говор. Дубинин си спомни, че при същото положение шумът от старата помпа наподобяваше на рок-концерт. Човек усещаше как звукът вибрира в тялото му. Но не и сега. Пък и тази подставка под помпата… Директорът бе обещал огромно намаление на излъчвания шум и явно думите му не бяха празни приказки. След десет минути капитанът вече бе чул и видял всичко, което искаше. — Намалете мощността — заповяда Дубинин. — Е, Валентин Борисович? — КГБ е откраднало това от американците, така ли? — Поне така ми казаха — отвърна адмиралът. — Ще разцелувам първия шпионин, когото срещна. Моторният кораб „Джордж Макреди“ стоеше на товарното пристанище. Той бе голям съд, строен преди десет години и предназначен за превозване на дървен материал. Задвижваше се от нискооборотни дизелови двигатели. Можеше да поеме до тридесет тона обработен дървен материал или цели групи, както бе и в този случай. Японците предпочитаха сами да ги обработват. Така задържаха парите в собствената си страна, вместо да ги изнасят. Единствената им отстъпка бе, че до Япония дърветата щяха да бъдат закарани от американски кораб, и този компромис бе постигнат едва след десетмесечни преговори. Япония сигурно бе хубаво място за екскурзии, макар и малко скъпичко. Под бдителния поглед на първия помощник-капитан крановете вдигаха трупите от камиона и ги слагаха в специално предназначените за това места на дървовоза. Работата вървеше сравнително бързо. Въобще автоматизацията при товаренето сигурно бе най-важният фактор за развитието на морската търговия. „Джордж М“ можеше да бъде натоварен за четиридесет часа и разтоварен за тридесет и шест. Това му позволяваше доста бързо да се завърне в открито море и съответно лишаваше екипажа от всякакви развлечения в което и да е пристанище. Загубата на клиентела от страна на пристанищните барове и другите примамки за моряците въобще не тревожеше корабособствениците. Самите те губеха пари за всяка минута, която корабът им престояваше вързан за кея. — Пит, получих прогнозата за времето — провикна се третият помощник. — Можеше да бъде и по-добра. Първият офицер вдигна поглед. — Да, задава се някаква сибирска буря. След около два дни ще излязат доста големи вълни. Няма да можем да ги избегнем. Когато чу точните цифри, първият помощник учудено подсвирна. — Да не си забравиш картите, Джими. — Няма. Колко остана? — Само онзи там — посочи първият офицер. Колегата му изръмжа и извади бинокъла от калъфа на бедрото си. — За бога, та те са вързани с вериги едно за друго! — Точно затова не можем да ги сложим отдолу. — Страхотно — забеляза по-младият мъж. — Вече говорих с капитана. Ще ги сложим там и ще ги завържем здраво. — Добра идея, Пит. Ако бурята, която обещават, наистина излезе, ще можеш да караш сърф на тях. — Капитанът още на плажа ли е? — Да. Трябва да се върне в 14,00. — Вече заредихме горивото. Главният механик ще бъде готов с машините в 16,00. В 16,30 ли трябва да тръгнем? — Точно така. — За бога, човек вече няма време да обърне и една бира. — Ще съобщя на капитана за прогнозата. Времето може да ни забави. — Новината ще му хареса. — А на теб не ти ли харесва? — Хей, ако изостанем от графика, може би ще успея… — И двамата, приятелче, и двамата — усмихна се първият офицер. И той, както и приятелят му, все още не бе женен. — Прекрасно е, нали? — попита Фром. Той се наведе и погледна детайла през прозрачния щит. Манипулационната ръка взе плутония и го приближи за визуален преглед. Всъщност такъв не бе необходим, но плутоният и бездруго трябваше да бъде преместен за заключителната част от процеса, а и на Фром много му се искаше да го види отблизо. Той дори светна с малко фенерче, но после го изключи. Лампите на тавана бяха достатъчни. — Наистина е удивително — съгласи се Гусн. Детайлът, който гледаха, лесно можеше да бъде сбъркан с къс разтопено стъкло — толкова бе гладък. Всъщност гладкостта му бе доста по-голяма. Каквито и несъвършенства да имаше, те бяха незабележими с просто око и със сигурност по-малки от предвидените отклонения, които Фром бе изчислил на миникомпютъра. Външността на прегънатия цилиндър изглеждаше перфектна и отразяваше светлината досущ като някакви странни лещи. Докато механичната ръка го въртеше пред очите им, отразените върху него светлини от тавана не трепнаха, нито пък промениха положението си. Дори немецът се удиви. — Никога не бих повярвал, че можем да го направим толкова добре обади се Гусн. Фром кимна. — Доскоро подобни неща бяха просто невъзможни. Струговете на въздушни възглавници са едва петнадесетгодишни, а системите за лазерен контрол са още по-нови. Главното им търговско предназначение е за изработване на ултраточни инструменти: астрономически телескопи, висококачествени лещи, специални части за центрофуги… — Немецът се изправи. Сега трябва да полираме и вътрешността му. Нея вече няма да можем да наблюдаваме. — Защо изработихме първо външната повърхност? — За да бъдем сигурни, че машината работи добре. Обработката на вътрешността ще бъде контролирана само от лазера, а сега вече знаем, че той ни дава добра информация. Обяснението не беше самата истина, но Фром не искаше да я казва — той наистина смяташе цилиндъра за красив. Младият арабин можеше и да не го разбере. Das ist die schwarze Kunst*… „Постъпвам малко фаустовски“ — помисли си Фром. [* Това е черната магия. — Бел.прев.] „Колко странно — каза си Гусн, — че нещо така прекрасно може…“ — Нещата продължават да вървят добре. — Наистина — отвърна Фром. Той посочи към затвореното вътрешно пространство на струга. Когато работеше правилно, ножът сваляше нещо, подобно на метален конец, но доста по-тънко. Забелязваше се единствено заради отражението на светлината. Този „конец“ се събираше и претопяваше за евентуално по-нататъшно използване. — Смятам, че е време да спрем — каза Фром. — Съгласен съм. Работеха вече четиринадесет часа. Гусн освободи работниците. Двамата с Фром излязоха навън и оставиха стаята на грижите на двама мъже от охраната. Пазачите не бяха твърде образовани. Избрани измежду личните бодигардове на командира, те бяха ветерани от многобройни бойни операции. По ирония на съдбата повечето от битките им бяха срещу араби като тях, а не срещу ционистките им врагове. Тъй като терористичните групи бяха много и всяка от тях искаше подкрепата на палестинския народ, помежду им неизбежно избухваха разпри за разпределение на помощта. А разприте между въоръжени мъже винаги водят до смърт. Освен това доказват предаността. Всеки от хората в охраната можеше да стреля отлично. Нито един от тях не отстъпваше в уменията си на новото американско попълнение към организацията — неверника Ръсел. Единият от пазачите на име Ахмед запали цигара и се облегна на стената. Очакваше го поредното досадно нощно дежурство. Когато охраняваше местността или дежуреше край сградата, в която спи Куати, поне разполагаше с най-различни обекти за наблюдение. Човек можеше да си представи, че зад всяка кола или прозорец се крие израелски агент, а подобни мисли го държаха буден. Но тук нямаше нищо такова. Тук пазеха машини, които не помръдваха от мястото си. За разнообразие, пък и за да изпълняват точно задълженията си, пазачите често наглеждаха операторите на машините. Придружаваха ги до стола и спалнята им, както и почти навсякъде другаде. Въпреки че нямаше образование, Ахмед бе доста съобразителен, запомняше лесно и смяташе, че с няколко месеца подготовка лесно можеше да работи на мястото на който и да е от операторите. Освен това нямаше никакви проблеми с оръжието. Можеше бързо да установи всяка повреда и да я поправи не по-зле от всеки оръжеен майстор. Докато обикаляше из помещението, той се вслушваше в бръмченето на различните вентилационни системи и оглеждаше измервателните уреди, които отчитаха състоянието на машините. Уредите по контролните табла отчитаха и съдържанието на гориво в резервните генератори. — Постоянно се притесняват дали ще успеят да свършат навреме, нали? — разсъждаваше на глас Ахмед. Той продължи обиколката си, като тайно се надяваше някоя от лампичките на измервателните уреди да изгасне. Двамата пазачи спряха да огледат парчето метал, от което толкова много се интересуваха Фром и Гусн. — Какво ли е това? — Нещо удивително — каза Ахмед: — Във всеки случай го пазят в тайна. — Според мен е атомна бомба. Ахмед се обърна. — Защо мислиш така? — Един от работниците каза, че няма какво друго да е. — Значи ще бъде добър подарък за израелските ни приятели. — След като през последните години измряха толкова много араби… Заради израелците, американците и всички останали… Да, с удоволствие ще им я подаря. Те продължиха обиколката си около безжизнените машини. — Чудя се за какво ли са се разбързали толкова много? — За каквото и да е, искат да го свършат навреме. Ахмед отново млъкна и погледът му се спря на купчината метални и пластмасови части върху работната маса. „Атомна бомба ли?“ — запита се той. Но някои от тези неща изглеждаха като… пластмасови сламки. Дълги, тънки, леко извити и здраво завързани на снопчета… Пластмасови сламки в атомна бомба? Това не бе възможно. „Атомната бомба трябва да е… каква?“ Ахмед искрено си призна, че не знае какво точно представлява атомната бомба. Е, все пак можеше да чете Корана, вестниците и инструкциите на оръжието. Нима бе виновен, че няма образованието на Гусн, който му допадаше по особен начин. Ахмед дори малко му завиждаше. Какво прекрасно нещо бе образованието. Ако баща му бе нещо повече от прост селянин може би собственик на магазин — и имаше спестявания… При следващата си обиколка той видя… кутия с боя? На такова приличаше. Металните нишки, отделяни при струговането, се събираха във фреоново корито. Ахмед доста често бе виждал процедурата. Остатъците — те приличаха на тънки метални конци — се събираха механично в контейнер, който наистина приличаше на кутия за боя. Процедурата се извършваше от един от работниците, въоръжен с дебели гумени ръкавици. След това кутията се поставяше в камера с две врати. Оттам я отнасяха в другата стая, отваряха я в също такава камера и изсипваха съдържанието й във формите за леене. — Отивам да пикая — каза другият пазач. — Поразходи се малко на чист въздух — посъветва го Ахмед. Той остави оръжието си и изгледа как приятелят му излиза през двойната врата. Ахмед беше старши на охраната и отговаряше както за пазачите отвън, така и за сигурността на самото помещение. Това му даваше предимството по всяко време да се разхожда отвън. „Така не може да се живее — помисли си Ахмед. — Все едно, че си затворен в ракета или подводница.“ Той искаше да има образование, но не за да седи в някой кабинет и да се занимава с документи. Не, искаше да бъде инженер и да строи пътища и мостове. Амбицията му все още не бе угаснала. Може би някой ден синът му щеше да я осъществи, ако въобще успееше да се ожени и да има син. Ахмед само можеше да си мечтае за това. Но сега мечтите му бяха по-земни. Да свърши цялата тази война, да захвърли оръжието, да заживее нормален живот — това бе всичко, което искаше. Но преди това ционистите трябваше да умрат. Ахмед стоеше сам в стаята, отегчен до смърт. Пазачите отвън поне можеха да наблюдават звездите. Можеха да се занимават, да правят нещо… Кутията от боя стоеше в камерата. Явно бе готова, за да бъде преместена. Той беше гледал операторите да го правят десетки пъти. Защо пък не, по дяволите? Ахмед бръкна в камерата, извади кутията и отиде в стаята, където се намираше пещта. Те я слагаха вътре и… Всичко бе толкова просто Ахмед щеше да разнообрази дежурството си, а може би дори и да помогне на работата. Кутията бе лека. Вътре спокойно можеше да има само въздух. Нима бе празна? Капакът й бе затворен със скоба и… „Не“ — реши той. Щеше да направи само това, което вършеха операторите. Ахмед отиде до пещта, провери дали е изключена и отвори вратичката. Знаеше, че вътре може да стане доста горещо. „Това нещо топи метал!“ След това сложи дебелите гумени ръкавици, които използваха и — като забрави да включи системата за подаване на аргон — освободи скобите на капака. След това вдигна кутията към очите си, за да види как изглежда. Видя. Когато Ахмед махна капака, богатият на кислород въздух нахлу в кутията и атакува плутониевите стружки. Някои от тях реагираха незабавно и направо избухнаха в лицето му. Блясъкът приличаше на този от изстрел на старомодна пушка. Просто лека експлозия от топлина и светлина, която не можеше да нарани човек. Ахмед веднага го разбра. Дори не се появи пушек. Въпреки това Ахмед изпадна в ужас. Бе извършил нещо, което не трябваше да прави. Какво щеше да си помисли командирът за него? Какво щеше да му направи? Той се заслуша в бръмченето на вентилационната система и му се стори, че през вентилатора навън излезе облаче дим. Това беше добре. Значи нямаше да забележат нищо. Сега трябваше само… Да. Той взе кутията и я отнесе обратно при машините. Другият пазач все още не се бе върнал. Добре. Ахмед остави кутията на мястото, от което я бе взел, и се увери, че всичко изглежда така, както и преди няколко минути. Той запали цигара, за да се успокои. Сърдеше се на себе си, че все още не може да се откаже от навика. Усещаше, че никотинът вече влияе на физическото му състояние. Ахмед не знаеше, че се е превърнал в труп, чиято смърт все още не е регистрирана. Заедно с тютюневия дим той поемаше и последните глътки живот. — Мога да го направя — обяви Кларк, докато влизаше като актьора Джон Уейн в Аламо. — Разказвай — подкани го Джак и му посочи близкия стол. — Току-що се връщам от летище „Дълес“, където говорих с няколко човека. Самолетите на японците „Боинг-747“ за презокеански полети са доста удобни за целите ни. Горната им част е оборудвана с легла. Това ще ни помогне. Там има чудесна акустика, която прави прихващането доста лесно. — Той разтвори една схема. — Тук и тук има маси. Ще използваме две безжични подслушвателни устройства и четири радиочестотни канала. — Обясни ми по-подробно — помоли го Джак. — Безжичните микрофони прихващат всеки шум без значение от каква посока идва. След това прехвърлят шумовете на предавател, който ги извежда вън от самолета. — А защо на четири канала? — Големият проблем е да изолираме шума от самолета, бученето на двигателите, въздуха и всичко останало. Два от каналите са звуците от вътрешността. Останалите два са за страничния шум. Ще ги използваме, за да можем да отделим полезната за нас информация. Хората от научно-техническия отдел вече от доста време работят по проблема. Записаният шум се използва, за да се установят смущенията. След това само се сменя фазата им и те изчезват. Доста проста работа, стига да разполагаш с необходимата компютърна екипировка. Ние разполагаме. Предавателят ще бъде поставен в бутилка. Ще я сложим до илюминатора. С нея няма да има проблеми. Вече проверих. Ще ни трябва обаче самолет, който да следва обекта. — Какъв? — Ами най-добре някакъв малък — „Гълфстрийм“ или ЕС-135 Трябва обаче да бъде екипиран с необходимото оборудване. Лично аз дори бих препоръчал повече от един. — На какво разстояние трябва да бъде? — Достатъчно далеч, за да не го засекат… На около тридесет мили. Не е задължително да се движи на същата височина. Няма нужда да го ескортираме. — Трудно ли ще бъде изработването на устройството? — Не. Най-сложно ще бъде с предавателя, но както казах, ще го инсталираме в бутилка от алкохол. Марката ще бъде от обичайните продавани и безмитните магазини. Освен това няма да е стъклена, а керамична. Например скъпа бутилка „Чивас регал“. Японците обичат шотландско уиски. — А има ли възможност да я открият? — попита Райън. Кларк се усмихна като хлапак, току-що надхитрил учителя си. — Ще изработим устройството изключително от японски части. Освен това ще оставим прихващащо устройство, настроено на необходимите честоти в самия самолет. Те ще пътуват с обичайната тълпа журналисти. Ще поставя устройството в едно от кошчетата за смет на долния етаж. Ако операцията се издъни, ще останат с впечатлението, че е тяхна работа. Дори могат да помислят, че го е направил японски журналист. Райън се усмихна. — Добре замислено, Джон… — Знаех си, че ще ти хареса. Когато самолетът кацне, ще вкараме наш човек да прибере бутилката. Що се отнася до нея, ще я измайсторим така, че тапата да не може да се махне. Вероятно ще я закрепим с устойчиво лепило. — А как ще я качим на борда в Мексико Сити? — Динг ще се погрижи за това. Време е да добие опит в планирането на операции, а пък и сега задачата не е трудна. Моят испански е достатъчно добър, за да заблуди всеки испанец. — Добре. Предполагам, че няма да можем да получаваме информацията директно. — Няма начин — поклати глава Кларк. — Ще я получаваме закодирана. С помощта на високоскоростни записващи устройства бързо ще я прехвърлим в компютрите, които ще я изчистят. Налага се да го направим от съображения за сигурност. Хората в преследващия самолет не бива да знаят какво точно чуват… Може би ще кажем само на пилота, но май не виждам нужда и от това. Ще го изясня допълнително. — След колко време ще разполагаме с окончателен материал? — Да кажем, след два часа. Поне така твърди човекът от научно-техническия отдел. Знаеш ли кое е най-хубавото в цялата работа? — Кое? — Местата, в които не може да се монтира подслушвателна техника, се броят на пръсти и самолетите са между тях. Момчетата от научно-техническия отдел от сума ти време си блъскат главите как да го направят. Всъщност изобретението е дошло от флота. Проектът е бил строго секретен и сега никой не знае, че сме в състояние да го осъществим. Компютърните кодове са изключително сложни. Доста хора се опитват да постигнат същия резултат, но засега успехът за тях е само теория. Всъщност човекът, който се е справил, е служител на Агенцията за национална сигурност. Повтарям, сър Джон, никой не знае, че сме в състояние да го направим. Охраната им няма да заподозре нищо. Ако намерят предавателя, ще си помислят, че е аматьорска работа. Колкото до приемащото устройство на борда, то може да бъде полезно единствено на нас. — То също ще предава и ще подсигурява другите, нали? — Точно така. По този начин вече разполагаме с два източника на разпръскване. Единия в самия самолет, а другите два, предаващи вън от него. Райън вдигна тост с чашата си за кафе. — Добре, след като техническата страна изглежда в ред, искам оценка за осъществимостта на операцията. — Ще я имаш, Джак. По дяволите! Колко е хубаво отново да си шпионин. Не искам да ми се сърдиш, но призванието ми не е да внимавам като квачка за теб. — Аз също те обичам, Джон — засмя се Райън. Не го бе правил от доста време. Ако успееха да проведат операцията, онази кучка Елиът можеше и да го остави на мира. Може би и президентът щеше да проумее, че истинските операции с истински оперативни офицери все още носят полза. Щеше да бъде малка победа. > 25. > РЕШЕНИЕ — И за какво са им тези? — попита вторият офицер и погледна към товарната палуба. — Май ще ги използват за покрив на храм. Предполагам, че е доста малък — добави първият офицер. — Докога ще растат тези вълни? — Щеше ми се да се движим по-бавно, Пит. — Вече два пъти говорих с капитана. Той разправя, че трябвало да гоним разписание. — Да отиде и да го каже на скапания океан. — Предполагам, че не му е дошло наум. Нима има на кого да се оплачеш? Вторият офицер, който в момента бе на вахта, изръмжа. Първият офицер — който бе и пръв помощник-капитан — бе дошъл на мостика, за да огледа положението. Това спадаше към задълженията на капитана, но Господарят на кораба в момента спеше. „Джордж Макреди“ се бореше с десетметровите вълни и се опитваше да поддържа скорост от двадесет възела. Въпреки пълната мощност, с която работеха машините му обаче, това не му се отдаваше. Небето бе мастиленочерно, но луната все пак успяваше от време на време да надникне през дупките между облаците. Всъщност бурята едва сега започваше, но вятърът вече духаше със скорост седемдесет възела, а морето бушуваше още повече. Двамата офицери решиха, че се касае за обикновена за Северния Пасифик буря. Нищо обаче не бе в рамките на нормалното. Температурата на въздуха бе някакви си мизерни десет градуса по Фаренхайт*, а летящите пръски замръзваха във въздуха и тракаха по прозорците на мостика като сачми по време на ловния сезон. Единственото хубаво в цялата работа бе, че вълните се разбиваха в носа. „Джордж М“ бе товарен кораб, а не пътнически лайнер и не разполагаше със стабилизатори. Всъщност като цяло пътуването съвсем не бе лошо. Надстройката бе в задната част на кораба и това до голяма степен намаляваше клатенето, което обикновено се получава в бурно море. Освен това не позволяваше на офицерите да следят внимателно положението в предната част. Безбройните пръски, носещи се навсякъде, допълнително влошаваха видимостта. [* —10° по Целзий. — Бел.прев.] Заедно с тези проблеми имаше и още някои интересни особености. Когато носът се врежеше във висока вълна, скоростта на кораба намаляваше. Но поради големината на дървовоза носът забавяше движението си по-бързо от кърмата. При това силите, намаляващи скоростта на кораба, срещаха съпротивата на корпуса, който ужасно скърцаше. Всъщност той се огъваше с няколко сантиметра. Човек трудно може да си представи подобно нещо, докато не го види с очите си. — Известно време плавах на самолетоносач. Той се огъваше с около тридесет сантиметра в средата. Веднъж… — Погледнете право напред, сър — извика рулевият. — Мамка му! — изкрещя вторият офицер. — Вълна убиец! Тя беше точно пред тях — петнадесетметрова вълна на около сто метра от тъпия нос на „Джордж М“. Това бе често срещано явление. Когато се съберат две вълни, те обикновено увеличават височината си, задържат се така няколко секунди и след това вълната убиец се разпада… Носът се повдигна от една средно голяма вълна и се смъкна точно пред връхлитащата зелена стена. — Нанизахме се! Корабът просто нямаше време да се качи върху вълната. Зелената водна маса мина през носа, сякаш той въобще не съществуваше, и продължи да напредва през сто и петдесетте метра палуба, които я деляха от надстройката. Двамата офицери гледаха като омагьосани. За кораба нямаше опасност поне засега. Зелената вода мина през съоръженията, прикрепящи товара, със скорост около тридесет мили в час. Дървовозът отново започна да се огъва, тъй като носът бе ударил долната част на вълната и бе намалил скоростта си. Всъщност носът бе все още под водата, защото вълната бе по-широка, отколкото висока. Сега огромната водна маса напредваше към боядисаната в бяло метална скала — перпендикулярна на оста й на движение. Гребенът на вълната не успя да достигне капитанския мостик, но удари прозорците на офицерските каюти. В един момент бялата пелена от пръски отдели надстройката от останалия свят. Това продължи само секунда, която за екипажа се превърна в минута. Когато пяната изчезна, палубата бе все още на мястото, макар и покрита с морска вода, изтичаща през отворите в борда. „Джордж М“ се наклони с петнадесет градуса и отново се изправи. — Свалете скоростта на петнадесет възела. На моя отговорност — заповяда първият помощник. — Разбрано — отвърна кормчията. — Няма да позволя да потопим кораба, докато съм на мостика — прибави офицерът. — Правилен ход. Пит. Вторият офицер погледна към контролния пулт, за да провери дали някоя от аварийните лампички не свети. Нямаше проблеми. Корабът бе построен така, че да издържи на доста по-големи натоварвания, но бдителността в морето никога не бе излишна. — Всичко е наред, Пит. Телефонът иззвъня. — Мостика. Първият помощник слуша. — Какво, по дяволите, беше това? — попита главният механик. — Някаква голяма вълна — отвърна лаконично Пит. — Има ли някакви проблеми при теб? — Сериозно ли? Та тя направо огъна предната преграда. За малко да си изям илюминатора. Стъклото му май е пукнато. Защо не намалим малко? Да не сме на рали? Не ми се иска да спя в мокри чаршафи. — Вече наредих. — Добре. Главният механик затвори телефона. — Какво става? Капитанът бе дошъл на мостика по пижама и халат. Водата от палубата бе почти напълно изтекла обратно в морето. — Петнадесет-двадесетметрова вълна. Свалих скоростта до шестнадесет. Двадесет възела са твърде много за тези атмосферни условия. — Сигурно си прав — изръмжа капитанът. Всеки час в повече на пристанището означаваше нови петнадесет хиляди долара, а собствениците не обичаха допълнителните разходи. — Вдигни я пак при първа възможност — каза капитанът и тръгна, преди да са му измръзнали краката. — Тъй вярно — отвърна на вратата Пит. — Скорост 15,8 възела — докладва кормчията. — Много добре. Двамата офицери седнаха пак на столовете и засърбаха кафето си. Преживяването не ги бе изплашило, а само пооживило. Оттук пръските, осветени от лунната светлина, изглеждаха великолепно. Първият помощник погледна към товарната палуба. Трябваха му няколко секунди, за да разбере. — Запали осветлението! — Какво става? Вторият офицер стана, направи две крачки и включи прожекторите на палубата. — Е, поне една е останала. — Една от… Младшият офицер погледна надолу. — О, останалите три… Първият помощник поклати глава. Нима силата на водата можеше да бъде описана? — Веригите бяха много здрави, а ги е скъсала като конци. Страхотно! Вторият офицер вдигна телефона и натисна един от бутоните. — Товарът на палубата току-що е паднал през борда. Направете проверка за целостта на предната част от надстройката. Нямаше нужда да добавя, че проверката трябваше да бъде извършена от вътрешната страна. След един час стана ясно, че са извадили късмет. Ударът от палубния товар бе попаднал точно в частта от надстройката, укрепена със здрави стоманени греди. Повредата бе незначителна — малко изчукване и един ден боядисване щяха да свършат работа. Това, разбира се, съвсем не променяше факта, че някой трябваше да отреже ново дърво. Три от четирите трупи ги нямаше и японският храм щеше да почака. Трите трупи, все още вързани една за друга, вече бяха далеч зад „Джордж Макреди“. Те все още бяха сурови, а просмукващата се морска вода ги правеше още по-тежки. Кети Райън видя колата на мъжа си, която спря отвън. Тя вече бе преодоляла раздразнението си от Джак. Сега бе наранена. Той не искаше да говори за случая — по-точно не искаше да й обясни, да се извини. Опитваше се да се преструва, че… Какво? Освен това от време на време казваше, че не е добре, че се чувства изморен. Кети искаше да обсъдят всичко, но не знаеше откъде да започне. Доктор Карълайн Райън бе наясно, че мъжкото его е крехко и че това е най-чупливата част от него. Сигурно проблемът бе съчетание от стрес, умора и пиене. Джак не бе робот. Той се изморяваше. Кети бе забелязала симптомите още преди няколко месеца. Всеки ден по два и половина, дори три часа пътуване с кола. Фактът, че има шофьор, облекчаваше напрежението, но не достатъчно. Три часа в повече той бе далеч. Мислеше, работеше, отсъстваше от дома си. „Помагам ли му или го наранявам? — питаше се тя. — Грешката не е ли и моя?“ Кети влезе в банята и се погледна в огледалото. Е, разбира се, вече не бе розовобузесто момиченце. Тревогата бе изписала малки бръчки около устата и очите й. Трябваше да коригира диоптрите на очилата си. По време на процедурите започваше да я боли глава. Кети знаеше, че главоболието може би е резултат от проблемите с очите. Но както и повечето хора, тя постоянно страдаше от недостиг на време и отлагаше прегледа при някой от колегите си от института „Уилмър“. „И постъпвам глупаво“ — призна си тя. Очите й обаче бяха все още доста хубави. Добре, че поне цветът им се бе запазил въпреки напрежението, на което ги подлагаше професията й. Освен това бе достатъчно слаба. Нямаше да й навреди, ако свали два-три килограма или пък ако ги сложи на гърдите си. Кети бе дребногърда жена от дребногърдо семейство, в свят, който припадаше по кравешки вимета, Обичайната й шега, че бюстът е обратнопропорционален на размера на мозъка, бе просто защитен механизъм. Тя мечтаеше за по-големи гърди, също както и всеки мъж мечтае за по-голям пенис, но Бог или пък гените й ги бяха отказали. Въпреки това Кети никога не би се подложила на суетния позор на хирургията. Пък и не одобряваше методите й. Прекаленото количество силиконови подплънки предизвикваше усложнения. Останалата част от нея… Косата, разбира се. Тя вечно се намираше в безпорядък, но лекарската дисциплина й отнемаше всякаква възможност да полага по-големи грижи за нея. Косата й все още бе руса, къса и много мека. В случаите, в които Джак й обръщаше внимание, той я харесваше. Лицето й въпреки малките бръчки все още бе хубаво. Краката й също бяха хубави, а постоянното ходене пеш в „Хопкинс-Уилмър“ като че ли ги постегна. Кети заключи, че не изглежда толкова зле, за да разлайва кучетата, покрай които минава. В интерес на истината все още бе доста привлекателна. Поне колегите й в болницата мислеха така. Дори смяташе, че някои от дипломиращите се студенти по медицина я ухажват. Във всеки случай не избягват срещите с нея. Освен това бе добра майка. Въпреки че в момента Сали и малкият Джак спяха, тя не забрави да надникне в стаята им. При постоянното отсъствие на Джак Кети всячески се стремеше да запълни празнината, оставена от него. Дори играеше бейзбол със сина си (Джак се почувства доста гузен, когато разбра). Ако имаше време, готвеше вкусни ястия. Кети или вършеше сама цялата работа в къщата, или пък „се договаряше“ — израз на Джак — с домашни помощници. И в двата случая обаче тя бе тази, която се грижи за дома им. Кети все още обичаше съпруга си и му го показваше. Освен това смяташе, че има добро чувство за хумор. Не си позволяваше да изпада в депресии. Не пропускаше възможността да се докосне до Джак, а като лекар знаеше как да го направи. Говореше с него, питаше го за мнението му по този или онзи въпрос, показваше му обичта си и уважението към позициите, които защитава. Джак не можеше да има и капчица съмнение, че Кети все още е неговото момиче. Всъщност го обичаше с цялата любов, на която е способна една съпруга. Кети разбра, че не върши нищо неправилно. Тогава защо не можеше… Лицето в огледалото бе повече озадачено, отколкото измъчено. „Какво още мога да направя?“ — запита се тя. „Нищо.“ Кети се опита да прогони мислите си. Започваше нов ден. Трябваше да приготви децата За училище, а значи и закуска, още преди да ги събуди. Кети не смяташе, че задълженията в съпружеския живот са разпределени справедливо. Тя бе хирург — професор по хирургия! — но освен това бе и майка с всички произтичащи от това грижи, които съпругът й не споделяше. Не и в ранните сутрини на делниците. Е, такава беше женската съдба. Тя облече халата си и отиде в кухнята. И двете й деца обичаха овесена каша и нямаха нищо против полуфабрикатите. Тя кипна водата и я остави на бавен огън, докато ги събуди. След десет минути Сали и малкият Джак бяха измити, облечени и на път към кухнята. Сали пристигна първа и веднага включи телевизора на канала „Дисни“. Сега Кети разполагаше с десет минути за сутрешното си кафе и за вестника. В долния десен ъгъл на първа страница имаше някакви статия за Русия. „Може би това е едно от нещата, които тревожат Джак.“ Тя реши да я прочете. Може би щеше да поговори с него, да разбере защо е толкова… откъснат от нея? „… разочаровани от безсилието на ЦРУ да осигури нужната информация по проблема. Има и слухове за предприето разследване. Служител от администрацията потвърди сведенията, че висш функционер на ЦРУ е заподозрян във финансови злоупотреби и сексуална разпуснатост. Името на функционера не бе споменато, но той без съмнение заема много отговорен пост и координира информацията за администрацията…“ „Сексуална разпуснатост?“ Какво означаваше това? Кой беше този човек? „Той.“ „Много отговорен пост и координира…“ Това бе Джак. Това бе съпругът й. Именно тази фраза използваха за хора с неговото служебно положение. Кети внезапно разбра, че съмненията й са верни. „Джак… ходи по жени? Моят Джак?“ Не беше възможно. Нали? Неспособността му да изпълни мъжките си задължения, умората, пиенето, отчуждеността? Нима причината да не може… Дали го привлича друга? Не беше възможно. Не и Джак. Не и нейният Джак. Но защо тогава… Тя все още бе привлекателна — всички го казваха. Все още бе добра съпруга — в това не можеше да има съмнение. Джак не беше болен. Тя щеше да долови симптомите — Кети бе лекар, при това добър, и нямаше да пропусне болестта. Тя наруши принципите си, за да бъде мила с него, за да му говори, да му каже, че го обича и… Бе невероятно, но възможно. Да. Не. Кети остави вестника и отпи от кафето си. Не беше възможно. Не и нейният Джак. Течеше последният час на последната фаза от обработката на детайлите. Гусн и Фром наблюдаваха струга с добре прикрита възбуда, която на пръв поглед приличаше на опиянение. Фреоновата течност, обливаща въртящия се метал, им пречеше да видят продукта, който вече беше почти готов. Те се взираха усилено, макар отлично да знаеха, че с нищо повече не могат да помогнат. Частта от плутония, която се обработваше в момента, бе скрита от погледите им от друго парче метал. Но дори и да не бе така, и двамата знаеха, че зрението им е твърде слабо, за да забележи евентуални отклонения. И Гусн, и Фром се взираха в данните, подавани от компютъра. Показваните отклонения влизаха в рамките на дванадесетте ангстрьома, определени от хер доктор Фром. Все пак трябваше да вярват на компютъра, нали? — Само още няколко сантиметра — каза Гусн на Бок и Куати, които се присъединиха към тях. — Ти не ни обясни втората част от елемента — обади се командирът. Напоследък той бе започнал да нарича бомбата „елемент“. Фром не бе много доволен от прекъсването, но се обърна. — Какво искаш да знаеш? — Разбирам как протича първата, но не и втората реакция — отвърна просто и разумно Куати. — Много добре. Теоретичната страна е доста проста стига веднъж да се разбере принципът. Именно това е било трудното — да се открие принципът. В началото се е смятало, че вторичната реакция е въпрос на температура. В крайна сметка именно тя е определяща за центъра на звездата. Всъщност обаче не е съвсем така. Първите теоретици са пренебрегнали ролята на налягането. От нашата гледна точка грешката им изглежда детинска, но откривателската работа е много по-трудна, отколкото ни се струва. Ключът към вторичната реакция е овладяването на енергията по такъв начин, че да може едновременно с превръщането й в налягане да се използва топлината и освен това да се измени посоката й на деветдесет градуса. Задачата съвсем не е лесна, тъй като става въпрос за седемдесет килотона енергия — каза самодоволно Фром. — Както и да е, от теоретична гледна точка вторичната реакция не е толкова трудна, за колкото се смята. Прозрението на Улам и Телер е било просто, както и повечето велики открития. Налягането е температура. Заслугата им е, че са разбрали истината: тайната, която търсят, просто не съществува. След като веднъж си проумял принципа, остава само черната работа. Изработването на бомбата изисква математически, а не технически умения. Най-трудната част е да се направи преносима. Ето това е работата на инженера — натърти Фром. — Пластмасовите сламки ли? — обади се Бок, който знаеше, че сънародникът му иска да чуе въпроса. Той бе самовлюбен глупак. — Не мога да бъда категоричен, но смятам, че те са мой личен принос. Материалът е идеален. Лек, кух и гъвкав. — Фром отиде до масата и се върна с една от „сламките“. — Основният материал е полиетилен. Отвън сме го покрили с мед, а отвътре — с родий. Дължината на „сламката“ е шестдесет сантиметра, а вътрешният диаметър малко под три милиметра. Хиляди от тях ограждат втората степен на устройството. Съединени са на снопчета, прегънати на сто и осемдесет градуса, в геометрична фигура, наречена „хеликс“. Хеликсът е много полезна форма. Той може да насочва енергията, като същевременно запазва способността си да излъчва топлина във всички посоки. Куати си помисли, че всеки инженер е нереализирал се учител. — И какво правят? — попита той. — Така… първата емисия е от масирана гама радиация. Веднага след нея идват рентгеновите лъчи. И в двата случая става дума за високоенергийни фотони — квантови частици, които носят енергия, но нямат маса… — Светлинни вълни — обади се Бок, спомняйки си за училищните уроци по физика. — Точно така — кимна Фром. — Светлинни вълни, но натоварени с изключително много енергия и с по-висока честота. Така че още в началото ще разполагаме с голямо количество енергия от първичната реакция. Част от нея можем да насочим в помощ на вторичната посредством каналите, които сме изработили. Повечето от нея, разбира се, ще се изгуби, но всъщност на нас ще ни бъде достатъчно незначително количество. Рентгеновите лъчи проникват в сламките. Повечето от енергията им се абсорбира от металното покритие, а част от нея се отразява от полегатите повърхности и продължава надолу, където също се абсорбира. Полиетиленът на свой ред също поглъща доста енергия. И какво, мислите, става? — След поглъщането на толкова много енергия трябва да последва експлозия — отвърна Бок, преди Куати да успее да реагира. — Много добре, хер Бок. Когато сламките експлодират — всъщност те се превръщат в плазма, — плазмата бързо се разстила по цялата им дължина. Така аксиалната енергия от първичната реакция се превръща в радиална във вторична. Куати внезапно бе осенен от прозрение. — Гениално, но губите половината енергия. Онази, която се излъчва навън. — И да, и не. Тя образува нещо като енергийна бариера, която ни е нужна. След това урановите перки около корпуса на втората степен също се превръщат в плазма. Тя е част от същия енергиен поток, но се появява по-бавно, тъй като масата на перките е по-голяма. Плазмата е с по-голяма плътност и се свива навътре. Самият корпус на втората степен има два сантиметра вакуум. Така че сгъстяващата се навътре плазма получава, тъй да се каже, „летящ старт“. — Значи ще използваме енергията от първичната реакция, насочена под прав ъгъл, за същата функция, която са изпълнили преди експлозивите? — попита Куати. — Прекрасно, командире! — отвърна Фром достатъчно покровителствено, за да бъде забелязано от всички. — Сега разполагаме с относително тежка маса плазма, която натиска навътре. Вакуумната дупка й дава възможност да се засили, преди да се удари във втората степен. От удара втората степен се свива. Тя е изработена от литиев деутерид и литиев хидрат, покрити с тритий и заобиколени от уран-238. Всичко това ще бъде смачкано от вътрешния взрив на плазмата. Бомбардират го и неутроните от първичната реакция. Комбинацията от налягане, висока температура и бомбардиране с неутрони предизвиква трансформация на лития в тритий. Тритият от свои страна незабавно започва да се топи и освобождава огромни количества високоенергийни неутрони и енергия. Неутроните атакуват уран-238, от което се получава бърза верижна реакция, прибавяща нова мощ към втората степен. — Ключът към всичко, както обясни хер Фром — намеси се Гусн, — е Правилното управление на енергията. — Сламки — изкоментира лаконично Бок. — Да. И аз казах същото — обади се пак Гусн. — Идеята е брилянтна. Все едно да построиш мост от хартия. — А каква е силата на втората степен? — попита Куати. Той не разбираше от физика, но проумя последното обяснение. — Първичната реакция ще произведе приблизително седемдесет килотона. Вторичната — около четиристотин шестдесет и пет килотона. Цифрите са ориентировъчни, защото в оръжието са допустими отклонения, а нямаме възможност по опитен път да установим реалните резултати. — Сигурен ли сте в действието на оръжието? — Абсолютно — отвърна Фром. — Но нали казахте, че без опити… — Командире, от самото начало знаех, че няма да имам необходимите условия за експерименти. В ГДР се сблъскахме със същия проблем. Поради това направих проекта по-сигурен от необходимото. Някъде съм се застраховал с около четиридесет, а другаде с над сто процента. Трябва да знаете, че американските, английските, френските и дори съветските оръжия с мощност като нашето са в най-лошия случай пет пъти по-леки. Подобна прецизност в размера и ефективността се постига само след усилени експерименти. Физиката на бомбата е напълно ясна. Инженерните рационализации са плод на практика. Както забеляза хер Гусн, тук има доста общи неща със строежа на един мост. В античността римските мостове са били доста неефикасни. Според сегашните специалисти римляните са използвали ненужно много камъни и оттам ненужно много труд. Оттогава досега сме се научили да строим доста ефикасни мостове с по-малко труд и материали. Но не забравяйте, че някои римски мостове са се запазили и до днес. Макар и неефективни, те продължават да обслужват хората. Бомбата, която ви направих, е пълна загуба на материали, но въпреки това ще работи, както обещах. В този момент стругът спря и всички глави се обърнаха към него. Зелената сигнална лампичка светеше. Задачата бе изпълнена, Фром се отдалечи, за да каже на работниците, че могат да източат фреона от системата. След пет минути предметът, изработен с толкова любов и грижи, вече се виждаше. Механичната ръка го приближи до предпазното стъкло. Бе готово. — Великолепно — не се сдържа Фром. — Ще огледаме внимателно плутония и тогава ще пристъпим към сглобяването. Meine Herren*, трудното е вече зад нас. [* Господа (нем.). — Бел.прев.] Манфред си помисли, че в такива моменти не може без бира и тогава изведнъж се сети, че още не се е сдобил с паладий. Подробности, подробности. Но те бяха същността на инженерството. — Какво става, Дан? — попита Райън по секретния телефон. Той бе пропуснал да прочете обвинителната статия у дома си, но тя го чакаше на бюрото в кабинета му като част от „Бърд“. — Със сигурност не идва от нас, Джак. Това са си ваши вътрешни проблеми. — Току-що разкъсах на парчета директора по секретността. Той също твърди, че не знае нищо. Какво, по дяволите, означава „функционер на много отговорен пост“? — Означава, че този Холцман е попрекалил с епитетите. Виж Джак, вече говорихме достатъчно. Знаеш, че не мога да обсъждам неприключили разследвания. — Не ме е грижа за това. Някой се е раздрънкал пред пресата и този „някой“ явно не страда от липса на секретна информация. Холцман веднага трябва да бъде разпитан! — изкрещя Джак в слушалката. — Защо не успокоиш топката, синко? Райън си пое дълбоко дъх и се опита да не се поддава на емоциите си. В крайна сметка Холцман не бе виновен. — Извинявай, просто не се сдържах. — Каквото и разследване да тече в момента, Бюрото няма нищо общо с него. — Говориш сериозно, нали? — Имаш думата ми, че е така — отвърна Мъри. — Това е добре, Дан. Райън се успокои още повече. Щом не беше ФБР или пък собственият им отдел по секретността, значи част от статията бе пълна измислица. — От кого може да е излязло? Джак нервно се изсмя. — От кого може ли? Поне от десет-петнадесет човека на Хълма, около пет в Белия дом и от двадесет до четиридесет в ЦРУ. — Значи другата част може да е просто за блясък или пък е за уреждане на нечии сметки. Мъри не питаше, а просто констатираше. Според него поне една трета от публикациите в пресата имаха за цел да предизвикват скандали. — Достоверен ли е източникът? — Не забравяй, че телефонът не е чак толкова сигурен. — Ясно. Виж, мога да подпитам Холцман внимателно и полуофициално. Той е добър човек, с чувство за отговорност и е професионалист. Можем да поговорим с него на чашка и да го убедиш, че подобни разкрития са опасни както за служителите, така и за работата като цяло. — Ще трябва да се посъветвам с Маркъс за това. — А аз пък с Бил, но той ще се навие. — Добре, ще поговоря с директора и ще ти звънна по-късно. Райън затвори телефона и отново отиде в кабинета на Кабът. — Видях го — посрещна го той. — Нито Бюрото, нито пък нашите хора знаят нещо за подобно разследване. Предположението ми е, че скандалната част от статията е просто за камуфлаж. Останалото обаче касае сведения, предадени ни от СПИНАКЪР. Именно по такъв начин губим агентите си. — Какво предлагаш? — попита директорът. — Двамата с Дан Мъри ще поговорим неофициално с Холцман. И ще го предупредим, че навлиза в забранена територия. Ще го помолим да не публикува повече подобна информация. — Ще го молим? — Разбира се. Кой може да заповядва на журналистите? Предполагам, само собственикът на вестника — отговори си сам Джак. — Аз всъщност никога не съм прибягвал до подобни методи, но Дан явно има опит. Идеята е негова. — Ще трябва да попитам какво мислят горе — каза Кабът. — По дяволите, Маркъс, ние сме това „горе“. — Но не можем да се занимаваме с пресата. Тук трябва разрешение от другаде. — Чудесно. Скачай в колата и потегляй да ги молиш. Само не забравяй да си измислиш хубави реплики. Райън се обърна и излетя от кабинета, преди Кабът да бе успял да се изчерви от обидата. През няколкото метра, които деляха кабинета му от кабинета на директора, Джак не можа да укроти треперещите си ръце. „Не може ли да се съгласи с мен поне един-единствен път?“ Напоследък всичко вървеше нагоре с краката. Джак удари с юмрук по бюрото си и болката леко го успокои. Оставаше само малката операция на Кларк, която май се развиваше според очакванията. Колкото и незначителна да изглеждаше тази утеха, тя все пак бе по-добре от нищо. Но не много. Джак погледна снимката на семейството си. — По дяволите — изруга на глас той. Не можеше да получи подкрепата на Кабът. Бе се превърнал в лош баща и със сигурност изоставаше в съпружеските си задължения. Лиз Елиът прочете статията на първа страница и остана доста доволна. Холцман бе свършил работата си точно според очакванията й. Колко лесно се манипулираха журналистите! Макар и с известно закъснение Лиз видя възможностите, които й се откриваха по този начин. Маркъс Кабът бе несигурен. Ако успееше да го лиши и от единствената му подкрепа, ЦРУ можеше да бъде напълно под неин контрол. Звучеше хубаво. Премахването на Райън от поста му вече не бе продиктувано само от злоба, въпреки че мотивът й си оставаше именно такъв. Именно Райън бе отхвърлил няколко молби на Белия дом. Пак той я прескачаше като инстанция и говореше направо с конгресмените по някои вътрешни въпроси… и отново Райън й пречеше да се сближи с ЦРУ. Когато го махнеше от пътя си, щеше да заповядва — да прави „предложения“ — на Кабът, който щеше да ги изпълнява без капчица съпротива. Денис Банкър щеше да си остане с отбраната и тъпия си футболен отбор. Брент Талбът — в Държавния департамент. Елизабет Елиът щеше да разполага с апарата за национална сигурност, защото притежаваше не само слуха, но и всички други сетива на президента. — Директорът Кабът е тук. — Пуснете го — каза Лиз. Тя стана и се приближи към вратата. — Добро утро, Маркъс. — Здравейте, доктор Елиът. — Какво те води насам? — попита тя и махна с ръка към канапето. — Сядай. — Статията във вестника. — Четох я — осведоми го съветничката по националната сигурност със съпричастен тон. — От когото и да е излязла информацията, тя сериозно застрашава един от най-важните ни агенти. — Знам. Може да се е изпуснал някой от вашите хора. Нали в статията пишеше за някакво вътрешно разследване? — Не, не е от нас. — Така ли? Доктор Елиът се облегна. Пръстите й се заиграха със синьото копринено шалче, което носеше на врата си. — Кой може да е тогава? — Не знам, Лиз. Кабът изглеждаше още по-объркан, отколкото можеше да се очаква. „Може би — помисли си игриво тя — си мисли, че той е обект на разследването? Интересна идея.“ — Искам да говорим с Холцман. — Какво означава това? — Имам предвид, че със съдействието на ФБР можем неофициално да го предупредим, че се държи безотговорно. — Чия е идеята, Маркъс? — На Райън и Мъри. Тя замълча за момент, сякаш обмисляше положението. — Не мисля, че предложението е уместно. Знаеш какви са репортерите. Ако ще ги удряш, по-добре ударът ти да попадне точно в целта… хмм. Мисля, че мога да се справя с положението. Ако ми разрешиш, разбира се. — Проблемът е изключително сериозен. СПИНАКЪР е много важен агент. Вълнението понякога караше Кабът да се повтаря. — Знам. Райън бе абсолютно категоричен за това. Все още ли не сте потвърдили сведенията му? Кабът поклати глава. — Не. Джак ходи в Англия и е помолил Интелиджънс сървис да се поослуша, но не очакваме да открият нещо. — Какво искаш да кажа на Холцман? — Че е възможно да компрометира изключително ценен източник на информация. Агентът ни може да бъде убит, а политическите последствия ще бъдат сериозни — заключи Кабът. — Да, подобно разкритие ще окаже нежелан ефект върху политическия им живот, нали? — Ако СПИНАКЪР е прав, очакват ги големи сътресения. Но разгласяването на сведенията му го застрашава. Не забравяй, че… Елиът го прекъсна: — Че Кадишев е главният ни коз там? Да. И ако „изгори“, оставаме без силни карти. Разбрах те отлично, Маркъс. Благодаря. Ще поработя по въпроса. — Ще ти бъда много благодарен, ако успееш — отвърна Кабът след кратко мълчание. — Чудесно. Имаш ли още нещо тази сутрин? — Не. Дойдох само за това. — В такъв случай искам да ти покажа нещо. Нещо, върху което работим Доста е интересно — прибави тя и Маркъс я разбра. — Какво е то? — попита предпазливо директорът. — Предупреждавам те, че е абсолютно поверително. Елиът извади голям плик от бюрото си. — Абсолютно, Маркъс. Не трябва да излиза от сградата. Ясно ли е? — Да — отвърна Кабът, който вече любопитстваше. Лиз отвори плика и му подаде няколко снимки. Кабът ги разгледа. — Коя е тази жена? — Карол Зимър. Вдовица на сержант от военновъздушните сили, който е загинал по неясен начин. Елиът му разказа още няколко подробности. — Райън ходи по жени? Да пукна на място. — Има ли някакъв начин да получим допълнителна информация от вас? — Ако трябва да го направим, без да събудим подозрението му, ще е доста трудно — поклати глава Кабът. — От двамата му бодигардове — Кларк и Чавес — няма да научим нищо. Ще го прикрият. Приятели са. — Райън е приятел с охраната си? Сериозно ли говориш? Елиът бе изненадана. Все едно човек да дружи с мебелите си. — Кларк е стар оперативен офицер. Чавес е младок, който работи като охрана, докато учи в колежа. Иска да става оперативен офицер. Преглеждал съм досиетата им. Кларк трябва да се пенсионира след още няколко години и мястото в охраната е нещо като благодарност за добрата му служба. Вършил е доста интересни неща. Добър човек и добър офицер. Елиът бе леко разочарована, но щом като Кабът го казваше, значи не можеха да постъпят по този начин. — Искаме да освободим Райън. — Няма да е лесно. На Хълма го харесват. — Преди малко каза, че не ти се подчинява. — Тези номера не вървят в Конгреса и ти добре го знаеш. Ако сте решили да го уволните, президентът трябва да поиска оставката му. „Но това също няма да мине на Хълма“ — помисли си Елиът. Явно Кабът не можеше да й помогне. В интерес на истината Елиът не бе очаквала помощ от него. Маркъс бе твърде слабохарактерен. — Предполагам, че ще успеем да се справим и сами. — Така ще е най-добре. Ако в Ленгли се разчуе, че и аз имам пръст в работата, ще ме помислят за злобен. Не мога да го позволя — каза замислено Кабът. — Ще разваля дисциплината. — Добре — изправи се Лиз. — Благодаря ти, че намина. Две минути по-късно тя отново седеше на бюрото си, подпряла крака на едно от чекмеджетата. Всичко вървеше като по ноти. Не можеше да бъде по-добре. „Започвам да се специализирам…“ — Какво има? — Тази статия е публикувана в един днешен вашингтонски вестник — каза Головко. В Москва бе седем часът вечерта. Небето бе навъсено, а времето — студено, типично по руски. Фактът, че Головко трябваше да докладва за статия, публикувана в американски вестник, въобще не го стопляше. Андрей Илич взе преведения материал от ръката на първия заместник-председател и го прочете. После хвърли презрително двата листа на бюрото си. — Що за глупости са това? — Холцман е доста добър вашингтонски журналист. Има достъп до високопоставени служители от администрацията на Фаулър. — И сигурно не се свени да пише измислици, както и повечето от колегите му. — Смятаме, че случаят не е такъв. Според нас тонът на статията недвусмислено подсказва, че Холцман е получил информацията си от Белия дом. — Наистина ли? Нармонов извади кърпичка и си издуха носа. Не пропусна и да наругае мислено студа, който донесе внезапната промяна на времето. Ако нямаше време за нещо, то това бе да се разболее. Не можеше да си позволи дори и безобидна настинка. — Не вярвам. Аз лично казах на Фаулър за трудностите, които срещаме при унищожаването на ракетите. Знаеш, че постоянно ми се налага да се занимавам с разни униформени глупаци. Например онези, които действаха на своя глава в Прибалтика. Американците също го знаят. Не мога да приема, че ще вземат подобни глупости на сериозно. Не се и съмнявам, че разузнаването им ги осведомява каква е истината. А истината е такава, каквато я казах на Фаулър. — Другарю президент. Головко спря. Все още не можеше да си избие това „другарю“ от главата. — Знаете, че у нас има хора, които продължават да мразят американците и да не им вярват. При тях е същото. Промените в отношенията ни се осъществиха бързо. Прекалено бързо, за да имат някои хора време да ги проумеят. Според мене е напълно възможно част от американските политици да вярват на тази статия. — Фаулър е суетен и много по-слаб, отколкото иска да изглежда. Той е неуверен в себе си, но не е глупак. А само глупак може да повярва на тази статия. И то ако не се е срещал с мен. Нармонов върна листовете на Головко. — Експертите ми са на друго мнение. Според нас е възможно американците да вярват на статията. — Благодаря за мнението им, но няма да го използвам. — Ако американците получават доклади с подобни мнения, значи имат внедрен в правителството ни шпионин. — Не се и съмнявам, че разполагат с подобни хора — в крайна сметка ние също имаме такива, нали? — но не вярвам, че в случая става въпрос за това. Причината е проста: никой шпионин няма да докладва за думи, които не СЪМ казал. Прав ли съм? А подобно нещо не съм казвал на никого. То просто не е вярно. Как постъпвате с шпиони, които ни лъжат? — Не гледаме с добро око на тях — увери го Головко. — Без съмнение американците са на същия принцип. Нармонов замълча за момент и после се усмихна: — Знаеш ли какво може да е това? — Винаги сме готови да чуем нови мнения. — Помисли като политик. Може би става дума за борба за власт в правителството им. А нашата връзка е чиста случайност. Головко бързо прецени хипотезата. — Чухме, че има… че Райън, заместник-директорът им, не се ползва с доверието на Фаулър… — Райън? А, да, помня го. Труден противник, Сергей Николаевич. — Точно така. — Освен това и достоен. Веднъж ми обеща нещо и удържа на думата си. „Политиците дълго помнят такива неща“ — помисли си Головко. — И защо не са доволни от него? — попита Нармонов. — Без съмнение става въпрос за сблъсък на лични интереси. — Виж, тук ви вярвам. Фаулър е толкова суетен. — Нармонов вдигна ръце. — Ето ви я причината. Сигурно съм можел да стана добър анализатор на разузнавателна информация. — Без съмнение — съгласи се Головко. Налагаше се да се съгласи. Още повече че президентът бе забелязал нещо, убягнало от вниманието на експертите му. Головко напусна августейшата компания на президента си с угрижено лице. Дезертирането на председателя на КГБ Герасимов преди години безспорно бе оказало влияние върху отвъдморските операции. Според информацията на Головко измяната бе режисирана точно от Райън, но това нямаше голямо значение. Предателството бе провалило шест шпионски мрежи в Америка и осем в Западна Европа. Новите мрежи започваха да влизат в действие едва сега. Загубата остави големи празноти във възможностите на КГБ за разгадаване на ходовете на съветското правителство. Единственото постижение бе, че започваха да разчитат голяма част от американската дипломатическа и военна кореспонденция. Имаше месеци, в които можеха да се похвалят с пет-шест процентна успеваемост. Но разбиването на кодове не можеше да замести внедрените агенти. Сега там ставаше нещо доста странно. Головко все още не знаеше точно какво. Може би президентът бе прав? Може би се касаеше само за отзвуци от вътрешна борба за власт? Но можеше и да е нещо друго. Фактът, че Головко не знаеше с какво си има работа, още повече усложняваше нещата. — Едва успях да се върна навреме — каза Кларк. — Огледаха ли колата днес? — Ами ако сме сряда… — отвърна Джак. Всяка седмица служебният му автомобил бе преглеждан за скрити подслушвателни устройства. — Значи можем да говорим? — Да. — Чавес бе прав. Ще бъде лесно. Трябва само да пуснем малко аванта на нашия човек. Служителят, отговарящ за поддръжката, този ден ще се разболее. Така че ние двамата ставаме обслужващ персонал на боинга. Аз ще играя прислужница — ще търкам мивките, тоалетните и ще попълвам запасите на бара. Утре ще имаш официална оценка на бюрото си, но казано накратко: можем да го направим и рискът от провал е минимален. — Предполагам, знаеш последиците. — О, да. Голям Международен Инцидент. Ще ме пенсионират по-бързо. Няма проблеми, Джак. Мога да се пенсионирам, когато поискам, но ще бъде жалко за Динг. Това хлапе показва обещаващи способности. — А ако ви открият? — Ще им кажа на блестящ испански, че някакъв японски журналист ме е накарал да го направя и е платил много песос. Това е спасението ни, Джак. Ако помислят, че си е тяхна работа, няма да вдигат много шум. Иначе ще си развалят репутацията. — Джон, ти си пресметливо и подмолно копеле. — Просто се опитвам да служа на страната си, сър. Кларк избухна в смях. След няколко минути зави и излезе на магистралата. — Дано не сме закъснели. — Днес беше доста тежък ден. — Четох онова нещо във вестника. Какво ще правим? — От Белия дом ще говорят с Холцман и ще му кажат да се укроти. — Някой пие вода от държавния кладенец, а? — Да, но не знаем кой. ФБР също са на тъмно. — Освен това са се погрижили за камуфлажа. — Така изглежда. — Какви тъпаци — забеляза Кларк, докато спираше на паркинга. Карол си беше у дома и миеше чиниите след вечеря. Семейство Зимър вече бяха украсили коледната си елха. Кларк започна да слага подаръците под нея. Джак бе купил някои от тях в Лондон. Кларк и Нанси Къмингс ги бяха опаковали, тъй като Райън бе абсолютно неспособен в тази област, Още от вратата на къщата обаче се чу плач. — Няма проблеми, доктор Райън — каза му едно от децата в кухнята. — Джаки е направила някаква беля. Мама е в банята. — Добре — каза Райън и тръгна в посока към плача. — Добре, добре. Влез — обади се гласът отвътре. Джак отвори вратата и я видя наведена над ваната. Джаклин плачеше като дете, което знае, че се е провинило. На теракотовия под се виждаха куп детски дрешки, а въздухът просто вонеше на цветя. — Какво е станало? — Джаки помислила, че парфюмът е също като играчките и изляла половин шише — обясни Карол. Райън вдигна детската тениска. — Шегуваш ли се? — Цяло шише — скъпо. Лошо момиче! Джаклин зарева още по-силно. Сигурно вече я бяха натупали. Джак бе доволен, че е пропуснал сцената. Той наказваше децата си, когато е нужно, но не обичаше подобни гледки. Това бе една от слабостите в характера му. Карол най-сетне извади най-малкото си дете от ваната, но миризмата не бе изчезнала. — Оо, доста е силен. Джак взе малката Джаки в прегръдките си, но тя продължи да плаче. — Осемдесет долар! — не спря да нарежда Карол, въпреки че вече се бе успокоила. Тя имаше доста богат опит в гледането на малки деца и знаеше, че пакостите им са неизбежни. Джак занесе малката в хола. При вида на подаръците настроението й веднага се промени. — Много мил — благодари му майка й. — Просто напазарувах. Това е всичко. — Ти няма бъде тук на Коледа. Имаш семейство. — Знам, Карол, но не мога да не поднеса подаръците си за Коледа. Кларк влезе с последния куп в ръце. Джак видя, че тези са лично от него. „Джон е прекрасен човек.“ — Ние нямаме подарък за теб. — Разбира се, че имате. Джаки току-що ме прегърна. — Ами за мен? — попита Джон. Джак прехвърли детето в ръцете му. Гледката бе комична. Повечето от хората се страхуваха от външния вид на Джон Кларк, но децата на Карол го мислеха просто за голям мечок. След няколко минути си тръгнаха. — Беше чудесен жест от твоя страна, Джон — каза в колата Райън. — Нищо не съм направил. Знаеш ли колко хубаво ми беше да пазарувам за малчугани? Кой на майната си ще иска да купува на дъщеря си сутиен? Маги ме помоли точно за това. Еротичен сутиен, за бога. Може ли един баща да влезе в магазина и да купи подобно нещо за дъщеря си? — Е, вече не си играят с кукли Барби. — За съжаление, док, за съжаление. Джак се обърна към него и цъкна с език. — Този сутиен… — Само да пипна този копелдак и ще му потроша кокалите. Райън се засмя гръмко, защото можеше да си го позволи. Малката му дъщеря все още не излизаше с момчета. Щеше да му бъде трудно да я гледа как излиза с друг — далеч от закрилата му. На Джон Кларк сигурно му бе още по-тежко. — Утре по същото време, нали? — Да. — Довиждане, док. Райън влезе вкъщи в 8,55. Вечерята го чакаше на обичайното място. Той си наля дежурната чаша вино, изпи я и закачи палтото си в гардероба. После се качи горе, за да се преоблече. По пътя срещна Кети и й се усмихна. Не я целуна. Просто беше много изморен. Нищо повече. Ех, само ако имаше време да си почине. Кларк имаше право — трябваха му няколко дни извън града. „Само няколко дни“ — каза си Джак, докато се преобличаше. Кети отвори гардероба, за да вземе някакви документи, забравени в палтото й. Вече се бе обърнала, когато усети нещо, но не бе сигурна точно какво. Кети Райън се наведе озадачено и разбра какво бе привлякло вниманието й. Откъде идваше? Носът й душеше във всички посоки. Отстрани може би изглеждаше комично, но когато го намери, изражението й стана страшно. Идваше от скъпото палто от камилска вълна на Джак. Това, което му бе подарила миналата година. Тя не употребяваше такъв парфюм. > 26. > СГЛОБЯВАНЕ Сглобяването започна с доставката на необходимите допълнителни инструменти. Изгубиха цял ден, докато прикрепят блокче изразходван уран към далечната вътрешна страна на корпуса. — Знам, че е отегчително — каза Фром с почти извинителен глас. — В Америка разполагат със специални инструменти, имат опитни работници и въобще всички предимства, с които за съжаление не разполагаме. — А и тук, както и при тях, работата трябва да бъде изпипана перфектно, командире — добави Гусн. — Младият ми приятел е прав. Физическите закони важат за всички. — В такъв случай не искаме да ви пречим — каза Куати. Фром незабавно се върна към работата си. Една част от мозъка му броеше парите, които щеше да получи, но по-голямата бе съсредоточена върху операциите. Само половината от операторите бяха работили върху заряда на бомбата. Останалите се занимаваха главно с производството на допълнителните приспособления. Повечето от тях можеха да бъдат наречени условно „подпори“. Те трябваше да придържат частите на бомбата в необходимото положение и се изработваха от неръждаема стомана за здравина. Всеки от детайлите бе монтиран в точно определено положение. Бомбата е много по-сложна от повечето машини и сглобяването й трябва да стане съгласно прецизна схема. И тук процесът се облекчаваше от точността на проекта и прецизните машини. Дори и операторите се изумиха, че детайлите пасват идеално. Те започнаха да мърморят, че какъвто и да е Фром — предположенията по въпроса бяха всевъзможни и причудливи, — той си остава нечовешки талантлив конструктор. Най-трудната част бе инсталирането на различните уранови блокчета. Монтирането на по-леките и меки материали мина далеч по-лесно. — А кога ще поставим трития? — попита Гусн. — Най-накрая, разбира се — отвърна Фром и вдигна поглед от корпуса, където правеше някакво измерване. — Достатъчно е само да нагрея батериите, за да освободя газа, нали? — Да — кимна Фром, — но… не, не по този начин. — Сбърках ли нещо? — Това трябва да се завърти — каза немецът на оператора и се приближи, за да му демонстрира. — Ето така, виждаш ли? — Да, благодаря. — Елипсовидните рефлектори се държат ето на тази… — Да, благодаря, знам. — Много добре. Фром махна на Гусн. — Ела тук. Виждаш как работи това, нали? — посочи немецът към две серии от елипсовидните повърхности, допрени една до друга. — Имаме общо деветнадесет такива — всяка, изработена от различен материал. Енергията от първичната реакция действа върху първата серия от тези повърхности, като ги разрушава една след друга, но в процеса… — Да, винаги е по-лесно да видиш нагледно физичния модел, вместо да го извличаш от листа с изчисления. Тази част на оръжието базираше полезното си действие на факта, че „светлинните“ вълни нямат маса, но притежават мощ. В техническия смисъл на думата вълните съвсем не бяха „светлинни“, но тъй като енергията им е под формата на фотони, принципът се прилага и тук. Енергията щеше да унищожи елипсовидните повърхности, но в този процес всяка щеше да пренасочи малък, но сигурен процент от нея в друга посока. Тя на свой ред щеше да се съедини с вече поелата по този път енергия от първичната реакция. — Енергийният ви бюджет е доста разточителен, хер Фром — забеляза не за пръв път Гусн. Немецът повдигна рамене. — Да, сигурно е така. Ако не можеш да експериментираш, трябва да се презастраховаш! Първата американска бомба, хвърлена над Хирошима, също е била създадена без опити. Била е разхищение на материали, съчетано с ужасна неефективност, но е проработила. С добре подготвена експериментална програма… С нея Фром можеше да установи емпиричните ефекти; да определи размера на нужния енергиен бюджет и необходимото разпределение; да разбере как точно ще действа всеки детайл; да подобри нуждаещите се от подобрение и да намали размера на твърде големите и масивни за определената цел детайли. Именно по този начин бяха действали американци, англичани, французи и руснаци в продължение на десетилетия. Затова сега оръжията им бяха така ефикасни, с такъв добър дизайн, по-леки, по-прости, по-надеждни, по-малки и по-евтини. „Това — помисли си Фром — е върховната инженерна дисциплина.“ Той бе безкрайно благодарен, че е получил възможност да изпробва силите си в тази област. Конструкцията му бе груба и тежка. Въпреки това щеше да действа — немецът бе абсолютно сигурен, — но ако имаше време, можеше да постигне съвсем други резултати… — Да, разбирам. Човек с твоите способности може да смали целия корпус до размера на кофа за вода. Комплиментът бе огромен. — Благодаря, хер Гусн. Вероятно не чак толкова малък, но достатъчно малък, за да се вмести в носа на ракета. — Ако нашите иракски братя се бяха потрудили… — Наистина. Сега Израел можеше и да не съществува. Но се оказаха глупаци, нали? — Оказаха се нетърпеливи — каза Гусн и мислено ги наруга за това. — Човек трябва да обмисля спокойно и трезво подобни въпроси. Решенията му да се базират на логиката, не на чувствата. — Точно така. Ахмед се чувстваше ужасно зле. Той се извини и се упъти да види лекаря на командира, към когото го насочи самият Куати. Ахмед почти нямаше опит с лекарите. Според него срещите с тях трябваше всячески да се избягват. Той бе виждал много ранени или умиращи хора, но нещастието винаги го избягваше. Сега обаче Ахмед предпочиташе да е ранен. Човек можеше да види с очите си дупката от куршума или шрапнела, но не и нещото, което го изяждаше толкова бързо отвътре. Докторът изслуша оплакванията му и зададе няколко въпроса, които не бяха съвсем глупави. После забеляза, че Ахмед е пушач, и поклати недоволно глава. Сякаш цигарите имаха нещо общо с болестта на войника, „Каква глупост“ — помисли си Ахмед. Нима не бягаше по шест километра на ден? Или поне го правеше доскоро. След това докторът го прегледа. Той допря един стетоскоп до гърдите му и се заслуша. Ахмед забеляза, че погледът на лекаря внезапно се промени. Заприлича му на поглед на храбър боец, който не иска да издава чувствата си. — Вдишай — заповяда лекарят и Ахмед го послуша. — Сега бавно издишай. Стетоскопът се придвижи. — Още веднъж. Процедурата се повтори още шест пъти както на гърдите, така и на гърба. — Е? — попита Ахмед в края на прегледа. — Не знам. Иска ми се да те заведа при специалист, който разбира състоянието на белите дробове по-добре от мен. — Нямам време за това. — Имаш време. Ако трябва, ще говоря с командира ти. Ахмед едва се сдържа да не изръмжи. — Добре. Показателно за състоянието на Райън бе, че той не забеляза. И още по-точно — бе благодарен за малкото внимание, което му обръща жена му. Това му помагаше. Сваляше напрежението от плещите му. Може би Кети разбираше, че има нужда да бъде оставен за малко сам. Той си обеща да и се отблагодари за това. Разбира се, че щеше. Стига да оправеше другите проблеми около себе си. Джак бе сигурен, че ще ги оправи, или поне така си казваше. Само една малка част от съзнанието му като че ли не споделяше убеждението и се опитваше да предупреди съвестта, която не я чуваше, Райън реши да намали пиенето, но то му помагаше да заспива. А Джак имаше нужда от сън. Затова реши, че през пролетта ще започне отново със здравословния начин на живот. Точно това му трябваше. Кросове. Щеше да излиза през обедната почивка и да бяга с останалите маниаци на тема здраве. Да, обиколният път около ЦРУ бе идеален за целта. Кларк щеше да му бъде добър треньор. Кларк бе твърд като скала. По-добре с него, отколкото с Чавес. Чавес бе в безсрамно добра форма и крайно несимпатичен на всички страдащи от обездвижване. „Сигурно му е останала като наследство от пехотата“ — реши Райън. Динг щеше да разбере какъв е животът, когато достигне тридесетте. Тази възраст бе вододелът, на който вече не си млад и трябва да погледнеш в очите факта, че всичко си има граници. „Коледата можеше да мине и по-добре“ — мислеше си Райън на бюрото в кабинета си. Но се случи в средата на седмицата, което означаваше двуседмичен престой у дома на хлапетата. Означаваше, че Кети трябваше за малко да се откъсне от работата си, а това не й се нравеше. Тя обичаше професията си. Въпреки че бе добра майка и обожаваше децата си, доктор Карълайн Райън мразеше да се откъсва често от „Хопкинс“ и пациентите. „Честно казано, Кети не е в много добро положение“ — призна пред себе си Джак. Тя също бе професионалистка, при това чудесна, а поемаше всички грижи по децата, докато той и за минута не се откъсваше от работата си. Но, от друга страна, имаше хиляди очни хирурзи. Дори неколкостотин професори по очна хирургия. А заместник-директорът на Централното разузнаване бе само един и това бе неоспорим факт. Вероятно не много справедлив, но факт. „Е, няма да навреди, ако при това успея да свърша и нещо друго“ — каза си той. Не трябваше да позволява на Елизабет Елиът да се оправя с онзи проклет журналист. Не че от Маркъс Кабът можеше да се очаква нещо друго, но все пак. Директорът си бе чистокръвен търтей и нищо повече. Харесваше лаврите на поста си, но не правеше нищо. Райън вършеше по-голямата част от работата, не получаваше никакво признание и обираше калая. Може би положението му щеше да се промени? Мексиканската операция бе изцяло под негов контрол. Той я бе иззел от оперативния отдел и щеше да обере лаврите й, пък да става каквото ще. Може би тогава нещата щяха да потръгнат. Той взе документите по операцията и реши да провери всеки отделен детайл. Да се застрахова срещу всяка случайност. Тази операция щеше да стане и Джак щеше да накара онези мухльовци от Белия дом да го уважават. — Заминавай в стаята си — извика Кети на малкия Джак. Думите й бяха едновременно заповед и признание за слабост. Тя излезе от стаята, а в очите й напираха сълзи. Постъпваше глупаво. Крещеше на децата, вместо да го стори със съпруга си. Но как? Какво можеше да каже? Ами ако… ами ако беше истина? Тогава какво? Тя не спираше да си повтаря, че не може да е истина, но сама не си вярваше. Нима имаше друго обяснение? Джак никога в живота си не се бе провалял. Тя с гордост си спомняше как съпругът й рискува живота си, за да спаси нея и децата им. Тогава бе ужасена. В гърлото й имаше заседнала буца. А Джак се приближаваше към въоръжените мъже, заложил живота си в замяна на техните. Нима човек, способен на подобно нещо, можеше да предаде жена си? Нямаше логика. Но нима съществуваше друго обяснение? Нима вече не го привличаше? Ако не, тогава защо? Не беше ли достатъчно хубава? Не правеше ли всичко — а дори и повече, — което се очаква от една съпруга? Не й стигаше отблъскването му, ами трябваше да понася и мисълта, че силите и страстите на Джак носят щастие на някаква непозната с евтин парфюм. Трябваше да го предизвика. Да свали картите. Да разбере. „Как?“ — запита се тя. Ето това беше въпросът. Можеше ли да го обсъди с някого в „Хопкинс“… може би с психиатър? Да получи професионален съвет? И да рискува да се разчуе? Да рискува всички да разберат? Карълайн Райън, професор, хубавата, умна Кети Райън не може да задържи собствения си съпруг. „Къде, мислиш, е сбъркала?“ — щяха да шепнат приятелките й в нейно отсъствие. Разбира се, всички щяха да казват, че грешката не може да е нейна. След това обаче щяха да дойдат обърканите погледи и неизречените въпроси. Какво е можела да направи? Защо не е забелязала признаците? Защото в крайна сметка проваленият брак е общо дело, пък и Джак не бе човек, който се занася по чужди жени, нали? „Объркването ще бъде най-лошото нещо, което ми се е случвало“ — помисли си тя и за момент забрави другите доста по-страшни неща, които бе преживяла. Просто нямаше смисъл. Не знаеше какво да прави, въпреки че разбираше безсмислието на бездействието. То като че ли бе най-лошо от всичко. Дали бе клопка? Имаше ли избор? — Какво става, мамо? — попита Сали с куклата си в ръце. — Нищо, миличко, просто остави мама за момент сама. Става ли? — Джак казва, че съжалява, и пита дали може да излезе от стаята. — Да, ако обещае, че ще слуша. — Добре — каза Сали и затича към стаята си. „Нима всичко е толкова просто?“ — запита се Кети. Можеше да му прости почти всичко. „Ами това?“ Не, защото не искаше да му прощава. Тук ставаше въпрос за нещо повече от гордост. Тук ставаше въпрос за децата, а те имаха нужда от баща. Кое бе по-важно? Гордостта й или нуждите им? От друга страна, какъв дом щеше да е този, в който мама и татко не се разбираха? Не беше ли по-лошо? В крайна сметка винаги можеше да си намери… … друг Джак? Кети отново се разплака. Плачеше за себе си, за нерешителностга си, за болката, която изпитваше. Плачът й обаче бе от тези, които не решават проблема, а само го усложняват. Една част от нея искаше Джак да си отиде. Друга искаше да го върне при себе си. Но никоя не знаеше какво да прави. — Надявам се, разбирате, че разговорът ни ще бъде строго поверителен Думите на следователя прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. Човекът насреща му бе нисък, пълен, с меки розови ръце Бисмарковите мустаци явно имаха задачата да му придадат по-мъжествен вид. Всъщност той изглеждаше напълно незабележим, докато човек не се вгледаше по-внимателно в него. Черните му очи не пропускаха нищо. — Лекарите са свикнали с поверителни разговори — отвърна Берни Кац и върна служебната карта. — Да започваме. След двадесет минути ще имам пациенти. Следователят си помисли, че задачата му предоставя възможност за проява на елегантност, макар да не бе сигурен, че това му харесва. Проблемът бе, че ходенето по жени не е углавно престъпление. От друга страна, то компрометираше служителите от специалните ведомства. В края на краищата, ако човек можеше да престъпи обещание, дадено в църква, то какво оставаше за написаното на хартия? Берни Кац се облегна на стола и търпеливо зачака. Всъщност той не бе от най-търпеливите, защото лекарите са свикнали да вземат решения и да правят неща, без да чакат другите. Едната му ръка подръпваше мустака, а тялото му ритмично поклащаше стола под него. — Познавате ли добре доктор Карълайн Райън? — Кети ли? Работим заедно вече единадесет години. — Какво можете да ми кажете за нея? — Тя е прекрасен хирург — притежава изключителна преценка и оперира отлично. Един от най-добрите преподаватели в персонала ни. Освен това е добър приятел. Какъв е проблемът? — присви очи Кац и втренчи поглед в посетителя си. — Съжалявам, но въпросите задавам аз. — Да, личи си. Продължавайте — каза студено Кац. Той оглеждаше човека срещу себе си и четеше езика на тялото — изражение на лицето, държание. Гледката не му хареса. — Напоследък оплаквала ли се е от нещо? Да речем, неприятности вкъщи и тъй нататък. — Надявам се, разбирате, че след като съм лекар, нещата, казани пред мен, си остават тайна. — Да не би Кети Райън да ви е пациент? — Преглеждал съм я. Тук всички го правим. — Психиатър ли сте? Кац бе раздразнителен човек и почти изкрещя отговора си. — Много добре знаете! Следователят вдигна поглед от листа си и заговори с официален тон: — В този случай привилегиите не се зачитат. А сега, моля ви, отговорете на въпроса. — Не. — Не какво? — Не, доколкото знам, напоследък не се е оплаквала. — Да е говорила нещо за съпруга си? Държанието му, промяна в поведението? — Не. Аз познавам доста добре Джак и го харесвам. Явно е добър съпруг. Имат две прекрасни деца, пък и сигурно знаете за преживяването им преди няколко години. — Да, но хората се променят. — Не и те — отвърна Кац с твърдостта на съдия, четящ смъртна присъда. — Доста сте сигурен. — Аз съм лекар. Изкарвам прехраната си от преценки. Предположенията ви са пълни безсмислици. — Не предполагам нищо — отвърна следователят с пълното съзнание, че лъже и Кац го знае. Беше преценил лекаря още от пръв поглед. Кац беше избухлив, темпераментен и нямаше да запази тайна, когато смяташе това за излишно. Явно бе и отличен психиатър. — Връщам се към първия си въпрос. Имаше ли нещо особено в държани ето на Карълайн Райън, да речем, през последната година. — Да, остаря с една година. Те имат деца, които също растат и създават проблеми. Аз също имам няколко и знам. Е, наддала е един-два килограма, но това е добре, тъй като е прекалено слаба. Освен това ми се вижда поуморена. Тя пътува дълго дотук, а работата е трудна. Особено пък за майка с две деца. — Значи според вас това е всичко? — По дяволите, аз съм лекар, а не брачен консултант. Това не е в моята област. — Защо казвате, че не сте брачен консултант? Не си спомням да съм ви питал нещо за брак. „Мислиш се за голям умник, а? — каза си Кац и пусна мустака си. — Може би си учил психология… не, сигурно си самоук. Ченгетата не са много надарени в разгадаването на характери. А ти искаш да ме разгадаеш.“ — За един женен човек неприятностите у дома означават лош брак — каза бавно Кац. — Тя обаче не е правила подобни коментари. — Сигурен ли сте? — Напълно. — Добре, благодаря ви, че ми отделихте от времето си, доктор Кац. Извинете, че ви обезпокоих — каза следователят и му подаде една визитка. — Ако чуете нещо подобно, ще е добре да ни позвъните. — Но какво става? — попита Кац. — Щом искате съдействието ми, и аз имам право на отговор. Шпионажът не е любимото ми хоби. — Докторе, съпругът й заема изключително важен пост в управлението на страната. Следенето на такива хора е практика, продиктувана от съображения за сигурност. Вие постъпвате по същия начин, макар и да не го възприемате така. Ако например един хирург дойде на работа с дъх на алкохол, вие вземате мерки, нали? — При нас няма подобни случаи — увери го Кац. — Но, предполагам, ще забележите подобно нещо, нали? — Можете да сте сигурен. — Радвам се да го чуя. Както знаете, Джак Райън има достъп до различни източници на поверителна информация. Ако не следим хора като него, значи сме безотговорни. Ние… въпросът е изключително деликатен, доктор Кац. — Разбирам. — Имаме сведения, че съпругът й може би се държи… неадекватно. Трябва да ги проверим. Разбирате ли? Трябва. — Добре. — Това е всичко, което искаме. — Много добре. — Благодаря ви за съдействието. Следователят раздруса ръката му и излезе. Кац успя да задържи изчервяването си, докато вратата се затвори отвън. Той въобще не познаваше толкова добре Джак. Бяха се срещали пет-шест пъти по различни купони, бяха разменяли по някой друг виц, бяха говорили за бейзбол и може би за външна политика. Джак никога не бе отказвал да отговаря. Никога не бе казвал: „Не мога да обсъждам това.“ Берни го мислеше за приятен човек. И при всички положения добър баща. Но въобще не го познаваше. За сметка на това познаваше добре Кети, както и всички други лекари. Тя бе прекрасен човек. Ако някога се наложеше децата му да се оперират при очен хирург, Кети бе една от тримата в света, на които Кац би се доверил. Това бе най-добрият комплимент, който Берни можеше да направи. Бяха си помагали взаимно по различни поводи. Когато някой се нуждаеше от съвет, винаги се бе обръщал към другия. Бяха приятели и колеги. Ако някога решеха да напуснат „Хопкинс-Уилмър“, сигурно щяха заедно да си отворят кабинет. А партньорството в медицината е доста по-трудно, отколкото, да речем, в брака. Кац си мислеше, че ако я бе срещнал по-рано, сигурно щяха да се оженят. Тя вероятно щеше да бъде чудесна съпруга. А сигурно и добра майка. При нея идваха неизброимо количество малки деца, защото понякога хирургът трябваше да има малки ръце. А ръцете на Кети бяха малки, нежни и невероятно сръчни. Тя не пестеше вниманието си към малките пациенти и с това си бе спечелила обичта на медицинските сестри. Всъщност всички я обичаха. Хирургическият й екип й бе напълно предан. Хора като Кети рядко се срещаха. „Неприятности у дома? Джак й играе номера… наранява приятелката ми?“ — Тъпото му копеле. Отново закъсняваше. Този път след девет. Нима не можеше да се прибере у дома в прилично време? И ако не, тогава защо? — Здрасти, Кет — каза той с влизането си в спалнята. — Съжалявам, че закъснях. Когато излезе, тя се приближи до гардероба, отвори вратата и провери палтото му. Нищо. Бе го занесъл на химическо чистене още на следващия ден с оправданието, че имало леке. Кети знаеше, че няма такова нещо, но, но, но… Какво да прави? Тя едва не се разплака отново. Когато Джак влезе на път за кухнята, Кети седеше на стола си. Той не забеляза изражението й, нито пък му направи впечатление тишината. Жена му седеше на обичайното си място с вперен в телевизора поглед и невиждащи очи. Мисълта й отново се луташе напред-назад в търсене на отговор, но намираше само нова порция гняв. Трябваше да се посъветва с някого. Не искаше бракът й да свърши ей така, нали? Чувстваше как емоциите и гневът й лека-полека вземат връх над разума и любовта. Знаеше, че не трябва да допуска това, че трябва да се опита да го спре, но нямаше сили за нищо. Влезе тихо в кухнята и си наля чаша алкохол. На другия ден нямаше процедури и можеше спокойно да си пийне. Тя отново погледна към съпруга си и той пак не я забеляза. Нима въобще не я забелязваше? Защо не я забелязваше? Тя не можеше да се задоволи с толкова малко. Добре, времето, прекарано в Англия, наистина бе хубаво. Тя с удоволствие си спомняше за преподавателската работа в болницата „Гайс“, която й позволи да запази формата си от „Хопкинс“. Но всичко останало? Та него го нямаше по цели дни. Всичките тези ходения в Русия при работата по договорите. Или пък си играеше на шпионин и я оставяше сама с децата. За Кети това означаваше откъсване от собствената й работа. Бе пропуснала две процедури и дори се принуди да кара друг колега да я замества за нещо, което трябваше да свърши лично. И какво правеше Джак през цялото това време? Кети веднъж завинаги бе приела условието, че не трябва да го пита. Но какво наистина правеше. Може би се забавляваше? Или пък флиртуваше с някоя знойна агентка. Както по филмите. Ето го, седнал в някакъв сумрачен екзотичен бар. Чака срещата с друг агент. После нещата се навързват… Кети се настани пред телевизора и отпи малка глътка от чашата си, но едва не я изплю. Не беше свикнала да пие бърбъна чист. „Всичко това е грешка.“ Сякаш в мозъка й бе избухнала война. От една страна силите на доброто, а от друга — на злото. Или може би силите на наивността и реализма? Кети не знаеше. Бе твърде потисната, за да прецени. „Е, поне това не е от значение. Не и тази вечер.“ Тя бе в цикъл и дори Джак да поискаше — което сигурно нямаше да направи, — тя щеше да откаже. Пък и защо да иска, щом си го получаваше другаде? И защо в такъв случай Кети трябваше да казва „да“? Защо да го търпи? Защо да бъде втора цигулка? Тя отново отпи от бърбъна, но този път по-внимателно. „Трябва да се посъветвам. Да поговоря с някого. Но с кого?“ „Може би с Берни“ — реши тя. На Берни можеше да се довери. Още при първата им среща. След два дни. — Смятам, че това ще реши нещата в предварителните мачове. — Разбира се, шефе — отвърна треньорът. — Какво става в Пентагона, Денис? — Не ми е толкова весело, колкото на теб, Пол. — Е, това вече е въпрос на личен избор. Да се забавляваш или да вършиш важни дела. — Добре ли са всички? — Да, сър! За този етап на сезона се намират в отлично състояние. Тази седмица всички ще са на крака. Иска ми се отново да се срещнем с „Викингите“. — На мен също — отвърна министърът на отбраната Банкър от кабинета си. — Мислиш ли, че този път ще се справим с Тони Уилис? — Със сигурност ще опитаме. Все пак той е чудесен, нали? Не съм виждал по-добър спринт още от времето на Гейл Сайърс. Опазването му е дяволски трудно. — Да не мислим чак толкова напред. Просто искам след няколко седмици да съм в Денвър. — Ще ги смачкаме по ред на номерата, Денис. Но все още не зная с кого точно ще играем. Предпочитам Лос Анджелис. С тях ще се справим лесно — увери го треньорът. — После ще се изправим срещу Маями. Там ще ни бъде по-трудничко, но можем да ги победим. — И аз мисля така. — Сега ще погледам малко видеозаписи. — Добре. Само недей да забравяш — по ред на номерата, но още три победи. — Ти само кажи на президента да дойде в Денвър. Аз ще го посрещна там. Това е годината на Сан Диего. „Кавалеристите“ ще бъдат на върха. Дубинин наблюдаваше как докът се пълни с вода след отварянето на шлюзовете. „Адмирал Лунин“ бе готов. Новият сонар бе монтиран в капкообразния обтекател на хоризонталния рул. Седемлопатъчният винт бе прегледан и излъскан. Корпусът бе старателно изкърпен. Лодката му бе готова за поредното си плаване. Екипажът също. Дубинин се бе освободил от осемнадесетте срочнослужещи моряци и ги бе заменил с осемнадесет офицери. Радикалното съкращаване на съветския подводен флот бе оставило доста хора без работа. Ако уволнените офицери се бяха върнали в цивилния живот, където и без това нямаше място за тях, загубата щеше да бъде голяма. Затова ги привлякоха отново и ги зачислиха като технически експерти към останалите подводници. Сега хидроакустичното отделение на „Адмирал Лунин“ щеше да се състои почти само от офицери — двамата мичмани щяха да се грижат за поддръжката. Така че в хидроакустичния пост на Дубинин щяха да седят само експерти, които се разбираха учудващо добре. Съветският клас „Акула“ разполагаше с изключително добри за руските стандарти условия. Новите членове на каюткомпанията вече бяха инструктирани за мисията на лодката и за това, което вече бе направила — „вероятно бе направила“, поправи се Дубинин — при предния си курс. Това сякаш събуди спортната им злоба. За един подводничар нямаше по-голямо изпитание. Щяха да дадат всичко от себе си, за да го постигнат. Дубинин бе в същото настроение. По време на ремонта той извърши чудеса. Разбира се, не без помощта на директора на корабостроителницата и на собствения си богат опит. Всички койки бяха подменени. Корабът бе излъскан до блясък и прясно боядисан в приятни светли цветове. Дубинин говори с местните доставчици и осигури най-добрата възможна храна. Добре храненият екипаж бе доволен от службата, а освен това хората се отблагодаряваха на командир, който се грижи за тях. Именно такъв бе новият подход в съветската армия. Валентин Борисович Дубинин бе учил занаята от най-добрия учител в съветския флот и твърдо вярваше, че ще стане новият Марко Рамиус. Разполагаше с най-добрата лодка, с най-добрия екипаж и на това плаване щеше да установи нови стандарти за съветския тихоокеански флот. Разбира се, малко късмет нямаше да е излишен. — Основната работа е свършена — каза Фром. — Отсега нататък… — Да, отсега нататък ще сглобяваме устройството. Виждам, че си направил промени в дизайна? — Да, има два резервоара за трития. Предпочитам по-кратко впръскване. Механично погледнато, то не е много по-различно. Времето не е фатално, а налягането гарантира правилното функциониране. — Освен това зареждането на трития става по-лесно — забеляза Гусн. — Сигурно затова си го направил. — Правилно. Вътрешността на бомбата наподобяваше полуразглобен извънземен самолет. Или поне така си мислеше Гусн. Имаше ги както прецизността на самолетните части, така и объркването от местата, на които стояха. „Все едно че гледам научнофантастичен филм — помисли си замечтано Гусн… — Но това наистина е фантастика. Или поне беше доскоро.“ Първите общодостъпни публикации за ядреното оръжие бяха дело на X. Дж. Уелс. Това не беше толкова отдавна. — Командире, ходих при лекаря — каза Ахмед в далечния край на помещението. — И какво? Все още изглеждаш зле, приятелю — забеляза Куати. — Какво ти има? — Иска да ме заведе при друг лекар в Дамаск. Думите не се понравиха на Куати. Но Ахмед воюваше за движението от години. Как можеше да откаже на човек, спасил живота му два пъти? Веднъж Ахмед дори бе препречил пътя на куршума със собственото си тяло. — Знаеш, че работата ни тук е… — Командире, преди да проговоря за това място, ще умра. Въпреки че не знам нищо за това… за този проект. Първо ще умра. Куати не се съмняваше в думите на Ахмед, пък и сам знаеше какво е да си сериозно болен в разцвета на силите си. Не можеше да откаже на боеца си медицинска помощ, след като сам посещаваше лекаря редовно. Нима в противен случай Ахмед щеше да го уважава? — Ще изпратя още двама други с теб. Ще ги избера лично. — Благодаря ти, командире. Извинявай, че се показвам толкова слаб. — Слабост? — сграбчи го за рамото Куати. — Та ти си най-силният измежду нас. Ще ми трябваш скоро и при това здрав. Утре заминаваш. Ахмед кимна и се отдалечи, объркан и засрамен от болестта си. Той знаеше, че командирът му няма да живее още много. Сигурно бе болен от рак. Толкова често посещаваше лекаря, че не можеше да е друго. Но каквото и да бе, командирът не се съобразяваше с него. Той бе храбър човек. — Ще спрем ли за през нощта? — попита Гусн. Фром поклати отрицателно глава. — Не. Хайде да поработим още час-два, докато сглобим гнездото на експлозивите. Трябва да успеем да направим поне част от него, докато вее опи не сме много изморени. Двамата вдигнаха погледи и видяха, че Куати приближава. — Все още ли се движите по график? — Хер Куати, каквито и намерения да имате, ще бъдем готови един ден по-рано. Ибрахим ни го спести с работата си по експлозивите. Фром вдигна едно от малките шестостенни блокчета. Взривателите вече бяха по местата си, а жиците стърчаха от тях. Фром погледна към двамата араби, наведе се и постави първото блокче на мястото му. После прикачи към жицата картонче с номер и я остави в кутия с няколко прегради. Гусн на свой ред свърза другия край на жицата с клема, като три пъти провери дали нейният номер съответства на номера на картончето. Фром го наблюдаваше. Електрическите детайли бяха проверени предварително. Не можеха да ги изпробват отново. Първата част от бомбата вече бе готова. > 27. > СВЪРЗВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА — Казах каквото имам да казвам, Барт — обърна се към него Джоунс по пътя за летището. — Толкова ли е зле? — Екипажът го мрази. Подготовката, през която са преминали, не им помага особено. Самият аз бях там. Бях заедно с момчетата от сонарния му екип в тренировъчната зала. Той също бе с нас. Не ми се иска да работя с него. Той почти ми крещеше. — Оо — учуди се Манкузо. — Да, той каза нещо, с което не бях съгласен — нещо напълно погрешно, капитане. Аз му обърнах внимание и само да беше видял реакцията му. По дяволите, помислих си, че ще получи удар или нещо такова. А не беше прав, Барт. Лично аз бях изготвил лентата. Той ругаеше хората си, че не са проследили нещо, което просто не съществуваше на записа. Бях подготвил един от малките си номера, но те не се хванаха. Той обаче се върза и започна да сипе гръм и мълнии върху главите им. Момчетата му са добри. Апаратурата — също. Той не знае как да я използва, но обича да виси над главите им. Както и да е. Когато излезе, те започнаха да говорят. Но той не прави труден само техния живот. Чувам, че инженерите му се побъркват само и само да доставят удоволствие на този клоун. Вярно ли е, че са подобрили постижението си в ПССР? Манкузо кимна, въпреки че не харесваше думите на приятеля си. — Бяха на косъм от нов ескадрен рекорд. — Но той не иска рекорд. Иска да постигне съвършенство. Иска да даде ново понятие за съвършенство. Казвам ти, Барт, ако аз служех на тази лодка, първото нещо, което щеше да излезе от нея след първото ми плаване, щеше да бъде моряшката торба. Щях да дезертирам пред перспективата да работя за него. Джоунс се спря. Бе отишъл твърде далеч. — Разбрах сигнала, който помощник-капитанът му ти даде онзи път. Тогава го помислих за развейпрах. Сгрешил съм. Помощник-капитанът е отличен. Рикс мрази един от младшите си офицери. Момчето е в проследяващия екип. Старшият, който го наблюдава — мисля, че се казваше мичман Шоу, — твърди, че момчето е добро. Капитанът просто го кастри за щяло и нещяло. — Страхотно! И какво се очаква от мен? „Уволни го“ — помисли си Джоунс, макар и да знаеше колко е трудно това. Манкузо можеше да освободи някого само с основателна причина. — Ще поговоря с него — обеща Барт. — Аз и друг път съм слушал истории за такива капитани, но никога не съм им вярвал. Службата с теб явно ме е разглезила — забеляза доктор Джоунс. — Знаеш ли, че въобще не си се променил? Все още изслушваш събеседника си. — Трябва да го изслушвам, Рон. Не съм вездесъщ, за да знам всичко. — Сега обаче разбрах, че не всички следват това правило. Имам още едно предложение. — Да не му позволявам да преследва подводници ли? — На твое място бих постъпил точно така. — Джоунс отвори вратата. — Не искам да стават гафове, капитане. А както е тръгнало, те няма да закъснеят. Той не разбира правилата на играта. Рикс въобще не се доближава до капитанската класа, която имаше ти. „Която имаше ти“ — повтори наум Манкузо. Макар че миналото време му звучеше неуместно, то бе правилно. Подводницата бе сто пъти по-лесна за управление от една ескадра. И сто пъти по-хубава, разбира се. — Трябва да побързаш, иначе ще изпуснеш самолета — подаде ръка Манкузо. — Удоволствието, както винаги, бе мое. Манкузо проследи отдалечаващия се приятел с поглед. Джоунс никога не му бе давал лош съвет. Още повече че сега бе станал по-умен отпреди. Жалко, че не остана на служба. „Защо се залъгваш, Манкузо?“ — каза си Барт. Рон наистина щеше да стане дяволски добър капитан, но просто нямаше никакъв шанс за това. Такава бе системата. Точка. Шофьорът зави и пое по обратния път, без да чака нареждане. Манкузо остана на задната седалка сам с мислите си. Системата не се бе променила достатъчно. Самият той се бе издигнал по стария път — морско училище, инженерно образование, командване на подводница. Но, изглежда, флотът се бе напълнил с прекалено много инженери вместо с командири. Той и доста други се издигаха, но далеч не всички успяваха да го сторят. Между издигащите се имаше и хора, които смятаха екипажите си за машини. Отнасяха се с подчинените си като с роботи и ги събираха и изваждаха като цифри. Джим Росели и Барт Манкузо не бяха такива — за разлика от Хари Рикс. „Така. Какво, по дяволите, да правя сега?“ Първо на първо нямаше никакво основание да освободи Рикс. Ако слуховете бяха дошли от който и да е друг, а не от Джоунс, Манкузо щеше да ги отмине като клевети. Но Джоунс имаше твърде опитно око, за да отхвърли обвиненията му. Манкузо се замисли над думите на приятеля си. Те идеално пасваха с необичайно многото молби за преместване от „Мейн“ и с неясните обяснения на „Холандеца“ Клагет. Помощник-капитанът се намираше в списъка на бъдещите командири… една лоша дума от Рикс и щеше да излезе от него. Тук се намесваше и предаността му към флота. Освен това трябваше да остане верен на капитана си дори когато флотът искаше да знае истината. С една дума, положението на Клагет бе невъзможно, но той правеше всичко по силите си. Манкузо носеше цялата отговорност. Той бе ескадрен командир. Капитаните, лодките и екипажът бяха негови. Край. Но дали постъпваше правилно? Разполагаше само със слухове и съвпадения. Ами ако Джоунс просто се бе ядосал на Рикс? Ако молбите за преместване бяха случайност? „Опитваш се да се измъкнеш, Барт. Плащат ти, за да вземаш решения. Лесната работа е за мичманите. Старшите офицери трябва да знаят какво вършат.“ Последното бе една от най-комичните заблуди във флота. Манкузо вдигна слушалката на телефона в колата си. — Искам помощник-капитана на „Мейн“ след половин час в кабинета си. — Тъй вярно, сър — отвърна му операторът. Манкузо затвори очи и дрема през останалата част от пътя. Леката дрямка освежаваше мозъка по-добре от всичко друго. На „Далас“ винаги прилагаше този трик. „Болнична храна“ — помисли си Кети. Дори и в „Хопкинс“ храната си оставаше болнична. Сигурно някъде имаше училище за главни готвачи в болници. Там вероятно се стремяха да избият от главите им всички свежи идеи, да ги отучат да слагат подправки и да изтрият от паметта им всички рецепти… Единственото нещо, което правеха добре, бе кисел. — Берни, трябва ми съвет. — Какво има, Кет? Тонът и изражението на лицето й вече му бяха казали какъв е проблемът. Той се въоръжи с търпение и зачака. Кети бе горда жена и имаше пълното основание да е такава. Сигурно й бе ужасно тежко. — Става въпрос за Джак — изстреля тя, сякаш сгърчена от спазъм, и пак млъкна, Болката в очите й се стори непоносима на Кац. — Мислиш, че… — Какво? Не… искам да кажа… как, откъде? — Кети, не трябва да правя това, но ти си ми истинска приятелка. Майната им на законите. Миналата седмица тук идва някакъв човек, който ме разпитва за теб и Джак. Болката се усили. — Какво искаш да кажеш? Кой е бил тук? Откъде? — Държавен служител. Май беше нещо като следовател. Кети, ужасно съжалявам, но той ме пита дали имаш някакви неприятности у дома. Проверяваше нещо за Джак и искаше да знае дали ти не си изпуснала някоя дума. — И какво му каза? — Че не знам нищо. Че ти си една от най-прекрасните жени, които познавам. Казах му истината, Кети. Ти не си сама. Имаш приятели и ако трябва да направя нещо — или въобще който и да е от нас, — няма да се поколебая да ти помогна. Кети, ти си ми като родна сестра. Сигурно се чувстваш ужасно наранена и ужасно объркана. Това е глупаво, Кети. Много глупаво. Знаеш какво означава „глупаво“, нали? Кац видя, че прекрасните сини очи са пълни със сълзи, В този момент копнееше за възможността да убие Джак Райън. Да го убие върху операционната маса с много малък и много остър скалпел. — Кети, няма смисъл да се затваряш в себе си. Нали затова сме приятели. Ти не си сама. — Не мога да повярвам, Берни. Просто не мога. — Хайде, ела да поговорим на спокойствие в кабинета ми. Обядът и без това е скапан. Кац я измъкна от столовата, без да ги забележи никой. След две минути бяха в кабинета му. Той премести един куп папки от стола и я настани върху него. — Просто напоследък се държи по-различно. — Мислиш ли, че е възможно Джак да ходи по жени? Отговорът се забави половин минута. Кети вдигна очи, а после бавно ги смъкна и погледът й остана забит в пода. — Да, възможно е. „Копеле!“ — Говорила ли си с него за това? Кац се стараеше да говори тихо и разумно, но не и безстрастно. Кети имаше нужда от приятел, а приятелите трябваше да споделят болките. — Не, не знам как да започна — поклати глава тя. — Знаеш обаче, че трябва да го направиш. — Да — почти изстена Кети. — Няма да е лесно. Не забравяй — добави с обнадеждаваща нотка Кац, — че всичко може да е просто грешка. Просто някакво недоразумение. — Берни Кац въобще не си вярваше. Кети вдигна глава. Сълзите й вече неудържимо се лееха. — Берни, да не би на мен да ми има нещо? — Не! — почти изкрещя Кац. — Кети, в тази болница няма по-добър човек от теб. Поне аз не съм го срещал. На теб ти няма нищо! Чуваш ли ме? Каквото и да е станало, вината не е у теб. — Берни, искам още едно дете. Не искам да загубя Джак… — Ако е така, трябва отново да го спечелиш. — Не мога! Той не е, не иска… Кети се разрида. Именно тогава Берни Кац научи, че гневът има твърде малко граници. Фактът, че не можеше да го излее върху никого, го разгневяваше още повече. Но в момента Кети имаше нужда от приятел, и то повече от всичко друго на света. — Холандец, разговорът ни ще си остане само между нас. Капитан трети ранг Клагет веднага застана нащрек. — Както наредите, комодоре. — Разкажи ми за капитан Рикс. — Плавам под негова команда, сър. — Знам това. Холандец — каза Манкузо. — Аз пък съм командир ни ескадрата. Ако възникнат проблеми с някой от капитаните ми, значи има проблем с лодката. Всяка от тях струва по един милиард и аз не мога да си позволя да я изгубя. Ясно ли е, капитане? — Тъй вярно, сър. — Говори. Това е заповед. „Холандецът“ Клагет изпъна гръб и заговори бързо и отчетливо: — Сър, той не може да заведе тригодишно хлапе до тоалетната. Отнася се с екипажа като с роботи. Изисква много, но никога не хвали момчетата. Дори ако са изпълнили задачите си. Мен не са ме учили да служа така. Не приема съвети. Нито от мен, нито пък от екипажа. Вярно е, че той е командирът и лодката му е поверена, но умните капитани се вслушват в думите на другите. — Това ли е причината хората да се местят на други лодки? — Да, сър. Той доста измъчи шефа на торпедния отсек и според мен не бе прав. Гети просто демонстрира инициатива. Оръжието му бе в отлично състояние, а хората — добре подготвени. Въпреки това Рикс не го хареса и се нахвърли върху него. Аз се възпротивих, но капитанът не ме послуша. Така че Гети подаде молба за преместване. Капитанът бе радостен, че се отърва от него, и я одобри. — Вярваш ли му? — попита Манкузо. — От техническа гледна точка е много добър. Брилянтен инженер. Просто не знае да работи с хора и не разбира от тактика. — Рикс обаче иска да докаже обратното. Може ли? — Сър, отивате много далеч. Не знам дали имам право да отговарям на подобен въпрос. Клагет бе прав, но въпреки това Манкузо го натисна. — Ти трябва вече да си готов за капитанския мостик, Холандец. Свиквай да поемаш отговорност. — Дали може? Да, сър. Лодката е добра, екипажът също. Ако не успее да се справи, ние ще му помогнем. Манкузо кимна и замълча за момент. — Ако по време на следващия патрул имаш някакви проблеми, искам да ги знам. Според мен ти си по-добър помощник, отколкото заслужава Рикс. — Той не е лош човек, сър. Чувам, че е добър баща и тъй нататък. Жена му е чудесна. Просто не се е научил как да работи с хората, пък и никой не си е направил труда да му обясни. Въпреки това е способен офицер. Ако стане съвсем малко по-човечен, няма да има никаква конкуренция. — Доволен ли си от новите оперативни заповеди? — Ако прихванем „Акула“, да я проследим — безопасно разстояние и тъй нататък. Дали съм доволен? Разбира се, че съм. Хайде, комодоре, ние сме толкова тихи, че няма от какво да се тревожим. Одобрението на Вашингтон ме изненада, но бюрократите са способни на всичко. С две думи, всеки може да управлява тази лодка. Е, може би капитан Рикс не е идеален, но в случай че подводницата не се пречупи на две, и Мики Маус може да я кара. Първо сложиха втората степен, а след това и първата. Литиевите части се намираха в метален цилиндър с формата на сто и пет милиметров артилерийски снаряд. Той бе висок шестдесет и пет и имаше диаметър единадесет сантиметра. В долната му част дори бе излят метален ръб, за да може точно да пасне на мястото си. В дъното на цилиндъра се виждаше малка изкривена тръбичка, свързана с бъдещия резервоар за тритий. Към външната страна на цилиндъра прикрепиха перките, изработени от изразходван уран 238. Фром си мислеше, че изглеждат като гребла, изработени от черни плътни сламки. Задачата им, разбира се, бе да се стопят и да се превърнат в плазма. Под цилиндъра се намираха снопчетата със „сламки“. Дори и Фром бе започнал да ги нарича така. Дълги шестдесет сантиметра, те бяха подредени в снопчета по сто и защипани с тънки, но здрави ластици. Долният край на всяко снопче бе леко извит, така че то да бъде във формата на хеликс. Тази геометрична фигура наподобяваше спираловидна стълба. Трудното на този етап бе да се подредят хеликсите така, че идеално да пасват едни с други. Простата наглед задача отне на Фром цели два дни. В крайна сметка обаче и тази част от проекта му бе изпипана идеално. Тя приличаше на перфектно подредени една до друга пластмасови сламки. Немецът едва не се разсмя от гледката. С помощта на микрометър и тренираното зрение на Фром в повечето от детайлите бяха отбелязани необходимите знаци за ориентация. Когато немецът прецени, че всичко е готово, продължиха по-нататък. Първо се заеха с блокчетата от пластмасова пяна, оформени в съответствие с необходимите размери. Те прилепнаха точно в елипсовидната обвивка на бомбата. На този етап Гусн и Фром работеха съвсем сами. Бавно и внимателно двамата прикрепиха първото блокче с помощта на кукичките от вътрешната страна на корпуса. После дойде ред на „сламките“. Един по един сноповете заемаха местата си, като пасваха идеално с този под тях. При всеки следващ двамата мъже спираха, за да проверят работата си. Фром и Гусн един след друг разглеждаха устройството, проверяваха плановете си, после пак устройството и отново плановете. Бок и Куати, които ги наблюдаваха от няколко метра, се съгласиха, че не са виждали по-отегчително нещо в живота си. — Хората, които вършат тази работа в Америка и Русия, сигурно умират от досада — забеляза тихо Гюнтер. — Може би. — Следващият сноп. Номер 36 — обади се Фром. — Тридесет и шест — отвърна Гусн и погледна трите табелки върху следващата връзка от сто сламки. — Сноп номер 36. — Тридесет и шест — съгласи се Фром и погледна номерата. После го пое и го сложи на място. Куати, който междувременно се бе приближил, видя, че снопчето пасва идеално. Сръчните ръце на немеца го закрепиха на мястото му. Щом свърши, той се надигна и Гусн погледна. — Положението е добро — каза Ибрахим поне за стотен път през този ден. — Съгласен съм — обяви Фром и двамата закрепиха снопчето окончателно. — Сякаш сглобяват пушка — прошепна Куати на Гюнтер, докато се отдалечаваха от работната маса. — Не — поклати глава Бок. — По-лошо. Прилича ми на детска играчка. Двамата мъже се спогледаха и избухнаха в смях. — Веднага престанете! — обади се раздразнено Фром. — Вършим сериозна работа и имаме нужда от тишина! Следващият сноп. Номер 37. — Тридесет и седем — отвърна като ехо Гусн. Бок и Куати излязоха от помещението. — Сигурно и гледката на раждаща жена не е толкова мъчителна! — измърмори ядосано Куати, щом излязоха отвън. Бок запали цигара. — Не е. Знам го от опит. Жените действат по-бързо. — Разбира се. Тези двамата не са квалифицирани. Куати отново се разсмя. Скоро веселостта му изчезна и той стана сериозен. — Жалко. — Да, наистина. Всички си свършиха работата. Кога? — Много скоро. — Куати направи пауза. — Гюнтер, ролята ти в плана… е много опасна. Бок дръпна дълбоко от цигарата си и издуха дима в хладния въздух. — Планът е мой, нали? Аз знам рисковете му. — Аз не си падам по самоубийствени планове — забеляза след момент Куати. — Нито пък аз. Вярно, че е опасен, но се надявам да оцелея. Исмаил, ако копнеехме за спокоен живот, щяхме да работим в кабинети и да не се познаваме. Свързва ни именно опасността и общата мисия. Загубих Петра, дъщерите си, но все още вярвам в мисията. Не твърдя, че имам достатъчно, но то е повече от доста други хора. Гюнтер погледна към звездите. — Често си мисля за това как може да се промени светът, приятелю. Не и ако се пазиш от неприятностите. Но именно тихите и смирените се възползват от труда ни. Те говорят колко са нещастни, но нямат кураж да се разбунтуват срещу живота. Ние сме тези, които действат. Ние рискуваме, гледаме опасността в лицето и се жертваме заради другите. Вече е твърде късно да мислим другояче. — Гюнтер, за мен е още по-лесно. Аз умирам. — Знам — отвърна той на приятеля си. — Всички сме смъртни. Досега и двамата сме успявали да излъжем смъртта, но в края на краищата победата й е неизбежна и ние няма да я посрещнем в леглото. И двамата сами сме избрали пътя си. Нима можем да се върнем назад? — Не мога, но да гледаш смъртта в лицето е ужасно. — Вярно — хвърли цигарата си Гюнтер, — но поне имаме предимството да го знаем. Малките хорица са лишени дори от това. Те си избират да не действат, което означава и да не знаят. Това си е тяхно право. Човек е или вестител на съдбата, или е нейна жертва. Всеки сам прави избора си. Ние сме направили нашия — заключи Бок и поведе приятеля си обратно в помещението. — Сноп 38! — каза Фром. — Тридесет и осем — потвърди Гусн. — Да, комодоре? — Седни, Хари, трябва да поговорим. — Екипажът ми е готов. Сонарният отсек само чака заповеди. Манкузо погледна подчинения си. „Интересно кога — помисли си той — готовността на хората ти се превръща в лъжа?“ — Загрижен съм от големия брой молби за преместване от „Мейн“. Рикс не се смути. — Някои от момчетата наистина имаха семейни проблеми. Няма смисъл да задържаме хора, чиито мисли са другаде. И преди ми се е случвало. „Обзалагам се, че е така.“ — А как е дисциплината? — попита Манкузо. — Видял си резултатите от упражненията и тренировките ни. Те говорят сами за себе си — отвърна капитан Рикс. „Хитро копеле си ти.“ — Добре, ще говоря направо, Хари. Спречкал си се с доктор Джоунс. — Е, и? — Двамата си поговорихме за това. — Разговорът ни официален ли е? — Точно обратното, Хари. — Чудесно. Този Джоунс е доста добър техник, но май забравя, че се е уволнил от флота като старшина. Ако му се иска да говори с мен като с равен, да се бе постарал да постигне нещо. — Джоунс е доктор по физика в Калифорнийския технически университет, Хари. Рикс го погледна изумено. — Е, и? — Той е един от най-интелигентните хора, които познавам, и със сигурност най-умният старшина, когото съм срещал. — Е, ако старшините бяха умни колкото офицерите, щяхме да им плащаме повече. Арогантността на Рикс разгневи Манкузо. — Капитане, когато командвах „Далас“ и Джоунс ми казваше нещо, аз го слушах. Ако нещата се бяха развили малко по-иначе, в момента той щеше да плава като помощник-капитан на атакуваща подводница. От Рон би излязъл превъзходен капитан. Рикс пусна думите покрай ушите си. — Е, никога няма да разберем какъв капитан е щял да бъде, нали? Винаги съм се придържал към девиза, че тези, които могат, го правят, а другите просто си намират извинение. Вярно, че е добър техник. Не споря. Свърши хубава работа със сонарния екип и съм му благодарен, но нима трябва да го превъзнасям? Във флота има достатъчно много добри техници. Манкузо видя, че така няма да стигнат доникъде. Време бе да свали картите. — Виж, Хари, носят се слухове, че атмосферата на борда на „Мейн“ не е на нужното ниво. Виждам повишения брой молби за преместване и си мисля, че може би наистина има проблеми. Така че се поослушвам по-упорито и впечатленията ми се потвърждават. На „Мейн“ има проблеми, независимо дали го знаеш или не. — Това, сър, са пълни глупости. Сякаш сме в отрезвителното. Алкохолиците твърдят, че нямат проблем с алкохола. Но лекарите качват, че отричането на алкохолизма е признание за него. Получава се затворен кръг. Ако атмосферата на лодката ми беше лоша, това щеше да проличи по показателите. Те обаче са добри. Досието ми е чисто. Аз си изкарвам прехраната с управляването на подводници. Откакто съм облякъл тази униформа, постоянно съм сред най-добрите. Вярно, че стилът ми не е като на другите. Аз не целувам задници и сам решавам проблемите си. Искам от хората си да работят и те изпълняват заповедите ми. Посочете ми само един показател, че не се справям добре, и ще ви повярвам. Но дотогава, сър, и пръста си няма да помръдна. Бартоломео Вито Манкузо, контраадмирал от Флота на Съединените щати, не скочи от стола си само защото кръвта на сицилианските му прадеди се беше поразредила в Америка. В старата му родина прапрадядому сигурно вече щеше да е вдигнал своята лупара* и да е пробил голяма кървава дупка в гърдите на Рикс. Вместо това Манкузо запази каменното си изражение и реши, че Рикс никога няма да прескочи по-нагоре от капитанското звание. Той разполагаше с властта да го направи. Кандидатите за адмиралски флаг бяха много, но само двама или може би трима щяха да го получат. В този списък Рикс щеше да се изкачи най-много до четвърто място. „Сигурно постъпвам нечестно — каза си искрено Манкузо, — но пък е правилно.“ Капитан Хари Рикс просто не бе достатъчно надежден за пост, по-висок от заемания в момента. Може би и това му бе много. Нямаше да е трудно. Рикс щеше да протестира бурно и на висок глас, че е едва четвърти в групата от четиринадесет капитани, но Манкузо щеше да му отвърне: „Съжалявам, Хари! Не казвам, че не си достатъчно добър, но Анди, Бил и Чък са малко по-добри от теб. Просто си попаднал в ескадра от морски асове. Нямаш късмет, Хари. Трябва да преценя справедливо, а те са с един милиметър по-високо от теб.“ [* Лупара (ит.) — пушка с отрязана къса цев, използвана от мафията. — Бел.прев.] Рикс бе достатъчно съобразителен, за да разбере, че е прекалил. Във флота не съществуваха „неофициални“ разговори. Беше се изправил срещу ескадрения командир. Срещу човек, бягащ нагоре по стълбицата на успеха. Срещу човек, на когото вярваха както във флота, така и в Пентагона. — Извинете, че бях толкова категоричен, сър. Просто никой не обича да го накисват, когато… Манкузо го отряза с усмивка. — Няма нищо, Хари. Ние, италианците, също лесно се палим. „Закъснял си, синко…“ — Може би сте прав. Ще обмисля всичко още веднъж. А ако се натъкна на „Акула“, ще покажа на какво са способни моите момчета. „А, сети се значи за «твоите момчета»“. Но Манкузо все пак трябваше да му даде шанс. Един много мъничък шанс. Ако се случеше чудо, можеше и да поразмисли. „Мога — каза си Барт, — но само ако това арогантно кретенче ме целуне по задника пред главния портал на Четвърти юли, докато преминава военноморският оркестър.“ — Подобни разговори не са приятни за никого — отвърна ескадреният командир. Рикс щеше да приключи кариерата си като инженерен експерт. Просто нямаше да има друг избор. Пък и нима бе срамно да се пенсионираш като капитан първи ранг? Не и ако си добър човек. — Това ли е всичко? — попита Головко. — Абсолютно — отвърна полковникът. — А нашият офицер? — Видях се с вдовицата му преди два дни. Съобщих й, че е мъртъв, но че не сме успели да открием тялото. Прие новината ужасно. Не е лесно да гледаш толкова прекрасно същество обляно в сълзи — докладва тихо той. — А пенсията и останалите привилегии? — Ще се погрижа лично. — Добре. Онези проклети писачи в администрацията по цял ден си клатят краката. Обади ми се, ако възникнат проблеми. — Аз като че ли изчерпих идеите си — продължи полковникът. — Можете ли да продължите разследването по друга линия? — Все още изграждаме мрежата си във военното им министерство. Предварителните сведения са, че обединена Германия напълно се е отказала от проекта на бившата ГДР — каза Головко. — Има признаци, че американците и англичаните са провели подобни на нашето разследвания и са останали доволни. — Според мен англичаните и американците не са особено загрижени от евентуалното разработване на ядрено оръжие в Германия. — Вярно. Ние все пак продължаваме да търсим, но не вярвам да постигнем особени резултати. Смятам, че там няма нищо. — В такъв случай, Сергей Николаевич, как си обяснявате смъртта на нашия човек? — Все още не сме сигурни в това, по дяволите! — Да, сигурно сега работи за аржентинците… — Полковник, не забравяйте къде се намирате! — Не съм забравил. Както не съм забравил и факта, че когато някой убие офицер от разузнаването, обикновено има основателна причина за това. — Но там няма нищо! Поне три разузнавателни служби са се ровили из Германия. Хората ми в Аржентина продължават да работят… — А, да, кубинците. — Правилно. Аржентина бе в тяхната зона, но сега вече ще трябва да се оправяме сами. Полковникът затвори очи. В какво се бе превърнало КГБ? — Все пак мисля, че не трябва да се отказваме. — Забележката ти е взета под внимание. Операцията не е прекратена. Головко не знаеше какво точно трябва да направи сега и по кой път да тръгне. Голяма част от хората му продължаваха да се ослушват и да търсят, но без резултат. Тази ужасна професия така приличаше на полицейската. Марвин Ръсел прехвърляше наум спестяванията си. Тези хора наистина бяха изключително щедри. Парите, с които бе тръгнал от Америка, все още си стояха почти непокътнати. Той предложи на Куати да ги даде за организацията, но командирът отказа. Сега Марвин носеше куфарче с четиридесет хиляди долара в новички банкноти от по петдесет и двадесет. Щом пристигнеше в Америка, щеше да получи още толкова от някаква лондонска банка. Задачите му бяха доста лесни. Първо трябваше да набави нови документи за себе си и останалите. Това бе детска игра. Ако разполагаше с необходимото оборудване, дори и шофьорските книжки не бяха проблем. А Ръсел имаше достатъчно пари. Щеше да занесе матриците в напълно безопасна къща. Не му беше ясно защо трябва да прави резервация в хотела, щом щеше да осигури къща. Тези хора явно обичаха да усложняват нещата до крайност. По пътя към летището Марвин спря в едно шивашко ателие. Въпреки войната Бейрут продължаваше да води пълноценен живот. Когато се качи на самолета за Лондон, той вече разполагаше с три чудесни костюма, два от които прибрани в куфара. Косата му бе модерно подстригана, а на краката му се виждаха скъпи обувки. — Списание, господине? — предложи му стюардесата. — Благодаря — усмихна се Ръсел. — Американец ли сте? — Точно така. Връщам се у дома. — В Ливан сигурно е доста трудно? — Да, по едно време стана напечено. — Нещо за пиене? — Бих изпил една бира — усмихна се Ръсел. Вече усвояваше и речника на бизнесмена. Самолетът бе доста празен и стюардесата бе на път да го осинови. „Може би и тенът ми помага за това“ — помисли си Марвин. — Заповядайте, сър. Ще останете ли дълго в Лондон? — Страхувам се, че не. Два часа след кацането имам връзка с Чикаго. — Е, жалко тогава. Стюардесата явно бе разочарована. „Британците са приятни хора — помисли си Ръсел. — Явно са гостоприемни, както и арабите.“ Последният сноп зае мястото си малко след три часа сутринта. Фром постъпи с него по същия начин. Той го провери грижливо както и първия и го закрепи чак когато бе напълно доволен. После се изправи и се протегна. — Достатъчно! — Съгласен съм, Манфред. — Утре по това време ще сме приключили със сглобяването. Остава ни само около четиринадесет часа работа. — В такъв случай нека се наспим добре. На излизане от помещението Гусн смигна на командира. Куати изчака, докато се отдалечат, и се приближи до шефа на охраната. — Къде е Ахмед? — Отиде при лекаря, нали помниш? — Хмм. Кога се връща? — Утре или вдругиден. Не съм сигурен. — Много добре. Скоро ще имам специална задача за теб. Пазачът изгледа отдалечаващите се от сградата хора и кимна безстрастно. — Къде да изкопая дупките? > 28. > ДОГОВОРНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ „Часовата разлика направо скапва човек“ — помисли си Марвин. Ръсел взе кола под наем от летище „О’Хара“ и спря в един мотел, източно от Де Мойн. Служителят на рецепцията се изненада, че му плащат в брой, по Марвин обясни, че е изгубил портфейла и кредитните си карти. Освен ТОМ извади чисто нов портфейл, за да подкрепи думите си. Регистраторът, подобно на всеки бизнесмен, не се колеба дълго дали да приеме парите. Тази нощ Ръсел заспа бързо. Събуди се към пет сутринта след десетчасов ободрителен сън и си поръча голяма американска закуска. Въпреки гостоприемството си хората в Ливан не знаеха да готвят. Марвин така и не разбра как живеят без бекон. След като закуси, той се отправи към Колорадо. Около обяд бе вече в средата на Небраска, като не преставаше да прехвърля задачите в ума си. Вечеря в град Рогън, който бе на около час път североизточно от Денвър. Изморен от пътуването, Марвин спря да прекара нощта в един мотел. Този път успя да погледа малко телевизия, включително и репортажите от НФЛ. Едва сега разбра колко му бе липсвал футболът. Почти колкото алкохола. Вторият проблем обаче бе бързо решен с бутилка „Джак Даниелс“, която си бе купил по пътя. Около полунощ Марвин се чувстваше напълно размекнат. Радваше се, че отново е в Америка. Още по-радостна обаче бе причината за завръщането му. Трябваше най-после да уреди НЯКОИ стари сметки. Ръсел не бе забравил кои са истинските собственици на Колорадо, нито клането край Санд Крийк. Трябваше да се очаква. Всичко се бе развило прекалено гладко, а действителността рядко е идеална. Откриха малка грешка в една от частите на първата степен. Тя ги забави с около тридесет часа. Четиридесет минути от тях отидоха за изработването на нова част, а останалото време за разглобяване и сглобяване на оръжието. Противно на очакванията, Фром съвсем не прие нещата философски. Той нервничеше и настояваше сам да отстрани грешката. После дойде трудоемкото подменяне на експлозивите. Изработването им се стори още по-досадно от първия път. — Само три милиметра — забеляза Гусн. Просто бяха сбъркали при настройката и тъй като работата се извършваше ръчно, компютърът не бе отчел пропуска. Една от цифрите на Фром бе прочетена погрешно, а след това очите им не бяха съзрели отклонението. — Забавихме се с цял ден. Фром едва чуто изръмжа зад маската. Двамата с Гусн вдигнаха плутониевия детайл и внимателно го поставиха на мястото му. След пет минути стана ясно, че този път не са сгрешили. После дойде ред на блокчетата от волфрам-рений, берилиевите детайли и най-накрая тежкото полукълбо от изразходван уран, отделящо първата от втората степен. Още петдесет експлозива, и всичко щеше да е готово. Фром обяви почивка. Бяха работили достатъчно дълго. Операторите вече ги нямаше, тъй че всичко тежеше само на техните плещи. — Досега трябваше да сме свършили — каза тихо немецът. — Глупаво е да вярваме в съвършенството, Манфред. — Онзи неграмотен глупак не е прочел както трябва. — Цифрите на схемата не личаха ясно. — „И грешката е твоя“ — добави наум Гусн. — Трябвало е да попита! — Няма значение, Манфред. Сега не е време да се ядосваме. Движим се по график. Младият арабин просто не разбираше. Кулминацията в живота на Фром вече трябваше да е настъпила! — Хайде! Работиха още десет часа, докато най-после и последният — седемдесети — експлозив легна на мястото си. Гусн свърза кабела му и всичко бе готово. Той протегна ръка и немецът я пое. — Поздравления, хер доктор Фром. — Да, благодаря ви, хер Гусн. Сега трябва само да заварим корпуса, да изтеглим въздуха… о, извинявай, тритият. Как можах да го забравя? Кой ще завари корпуса? — попита Манфред. — Аз. Смятам, че ще се справя. На горната страна на корпуса имаше голям фланец, който да улесни процедурата. Вече го бяха проверили. Въобще операторите бяха изработили всичко освен експлозивите. Всеки детайл — като се изключи погрешно изработената част — бе изпипан според изискванията на Фром. Корпусът на бомбата се затваряше плътно като капаче на часовник. — Слагането на трития е лесна работа. — Да, знам. Гусн махна към немеца да излязат навън. — Напълно ли си доволен от изработката и сглобяването? — Абсолютно — заяви уверено Фром. — Бомбата ще действа точно както казах. — Прекрасно — обади се Куати, който ги чакаше пред вратата заедно с един от бодигардовете. Фром се извърна и видя командира, придружен от вездесъщата му охрана. Тя се състоеше от мръсни и опърпани хора. „Но са достойни за уважение“ — каза си Фром и погледна към тъмната долина. Полумесецът хвърляше достатъчно светлина, за да освети контурите на пейзажа. Насечени и изсушени хълмове. Е, местните хора нямаха вина за това. Земята наистина изглеждаше безплодна, но небето бе ясно. Фром погледна към звездите в безоблачната нощ. В Германия човек трудно можеше да види толкова много звезди. Особено пък в източната й част. Замърсяването им пречеше. Звездите накараха Манфред да се замисли за астрофизиката, която бе толкова близка до призванието му. Гусн стоеше зад немеца. Той погледна Куати и му кимна. Командирът повтори движението към бодигарда си на име Абдула. — Остана само тритият — каза Фром, без да се обръща към тях. — Да — съгласи се Гусн. — Мога да го поставя и сам. Фром тъкмо щеше да каже, че има и още нещо. Преди това направи малка пауза, без да обръща внимание на стъпките на Абдула. Пазачът безшумно извади пистолета със заглушител от кобура и от около метър разстояние го насочи към тила на Фром. Немецът започна да се обръща, за да каже на Гусн всичко за трития, но така и не успя. Абдула изпълни заповедта. Трябваше да го направи безболезнено, както и с операторите. „Жалко, че въобще се налага да го вършим — помисли си Куати, — но е неизбежно.“ Абдула не изпитваше подобни угризения. Той просто изпълняваше заповедта. Пръстът му бавно и умело натискаше спусъка, докато пистолетът гръмна. Куршумът прониза тила на Фром и излезе през челото му. Немецът безжизнено се строполи. Фонтанчето от кръв бликна настрани, без да опръска дрехите на Абдула. Пазачът изчака, докато кръвта спря, и извика двама от другарите си, за да натоварят тялото на камиона. Щяха да погребат Фром заедно с операторите. „Това поне е добре — помисли си Куати. — Всички на едно място.“ — Жалко — забеляза тихо Гусн. — Нямаше да имаме повече никаква полза от него. Ибрахим поклати глава. — Вярно. Щеше да ни бъде само в тежест. Не можехме да му вярваме. Той бе неверник и скъперник. Хер Фром изпълни договора си. — А устройството? — Ще работи. Проверих изчисленията поне двадесет пъти. Аз не бих могъл да се справя така добре. — Ами този тритий? — Той е в батерии. Те просто трябва да се нагреят. Газът ще бъде вкаран в два резервоара. Останалото го знаеш. Куати изръмжа. — Ти ми обясни, но аз не го знам. — Тази работа могат да я свършат и гимназисти. Съвсем проста е. — А защо Фром я е оставил за най-накрая? Гусн повдигна рамене. — Все нещо трябваше да бъде последно. Тази операция е от леките. Може би затова. Ако искаш, мога да я извърша още сега. — Добре. Гусн сложи една след друга всички батерии в пещта и ги загря съвсем леко. С помощта на метална туба и вакуумна помпа газът бе събран. Всичко свърши за по-малко от час. — Фром ни е излъгал — забеляза Гусн след като свърши. — Какво? — попита ужасен Куати. — Командире, тук има с около петнадесет процента повече тритий от обещаното. Още по-добре. Следващата стъпка също бе проста. Гусн внимателно провери всеки от резервоарите. Това бе шестата подобна проверка — навик придобит от немския му учител. После прехвърли трития и затвори клапаните с винтове, така че вибрациите да не могат да ги помръднат. — Край — обяви Гусн. Пазачите вдигнаха капака на корпуса и го спуснаха върху долната част с малка лебедка. Частите паснаха идеално. Гусн го завари за около час. Последва нова проверка, която потвърди херметизацията на бомбата. Най-накрая Гусн свърза вакуумната помпа с корпуса. — Какво точно искаш да постигнеш? — Налягане равно на една милионна част от атмосферата. — Можеш ли да го направиш? Няма ли да навреди… За изненада на Бок и Куати Гусн заговори точно като Фром. — Кога ще бъде готова за пренасяне? — Утре сутринта. Кога тръгва корабът? — След два дни. — Ето, виждаш ли — усмихна се широко Гусн. — Разполагаш с два свободни дни. Първата работа на Марвин бе да посети местния клон на Федералната банка в Колорадо. Директорът остана приятно изненадан от обаждането на Ръсел до Лондон, което автоматически прехвърли петстотин хиляди долара в банката му. Компютрите така улесняваха работата. За няколко секунди самоличността на господин Робърт Френд бе напълно потвърдена. — Можете ли да ми препоръчате някоя добра фирма за търговия с недвижими имоти? — Третата врата вдясно надолу по улицата. Когато се върнете, чековата ви книжка ще бъде готова. Банкерът изчака излизането на клиента и побърза да се обади на жена си във фирмата за недвижими имоти. Когато Марвин отиде там, тя го чакаше на вратата. — Добре дошли в Рогън, господин Френд. — Благодаря ви. Хубаво е да се върнеш у дома. — В чужбина ли сте били? — Прекарах известно време в Саудитска Арабия — обясни Ръсел/Френд. — Но зимата определено ми липсваше. — С какво мога да ви помогна? — Трябва ми средно голямо ранчо, където ще мога да отглеждам крави. — Къща и хамбари? — Да, една прилична къща. Не, не толкова голяма… Ще живея сам. Да речем, около сто квадратни метра. Ако земята е хубава, мога да се задоволя и с по-малко. — От този край ли сте? — Не, от Дакота, но искам да живея близо до Денвър. Ще имам доста работа по летището. Дакота ми е твърде далеч. — Смятате ли да вземете помощници за работа в ранчото? — Да, може би един-двама души. Не повече. Хубаво би било да съм по-близо до града, но, от друга страна, искам сам да отглеждам телешкото за масата си. — Разбирам ви — увери го жената. — Имам две места, които може би ще ви харесат. — Ами да отидем да ги видим — усмихна се Ръсел. Второто беше почти идеално. Намираше се близо до изхода от магистралата. Петстотин акра земя, хубава стара къща, но с нова кухня и три неугледни постройки. Къщата се намираше почти в средата на ранчото. На около половин километър от нея имаше малко езерце с дървета по брега. Кравите, които Ръсел никога нямаше да види, можеха да се разхождат на воля. — Ранчото се продава от пет месеца. Собственикът иска четиристотин, но вероятно ще успеем да го смъкнем до триста и петдесет хиляди. — Добре — съгласи се Ръсел и погледна изхода към седемдесет и шеста междущатска магистрала. — Кажете им, че ако подпишем договора още тази седмица, ще депозирам петдесет хиляди. Окончателно ще уредим сметките си най-много след четири-пет седмици. Парите не са проблем. Ще платя и останалата част, след като получа трансфера си. Но искам да се нанеса веднага. Господи, как мразя да живея по хотели. Мислите ли, че ще можете да се справите? — Гарантирам ви — усмихна се жената. — Чудесно. Как я карат „Мустангите“ тази година? — Осем победи и осем загуби. Обновяват отбора. Със съпруга ми имаме абонаментни карти за всичките им мачове. Искате ли да гледате мача за суперкупата? — Разбира се. — Доста трудно ще си намерите билети — предупреди го тя. — Ще уредим това. След час и едно телефонно обаждане жената от фирмата за недвижими имоти вече разполагаше с чек за петдесет хиляди долара. Изпрати го съпругът й, работещ в банката. Ръсел пък се упъти към търговския център. Върна се оттам с микробус „Форд“, взет под наем. Паркира го в един от хамбарите. Щеше да преспи тази нощ в мотела и тогава щеше да се нанесе в ранчото. Имаше чувството, че не е свършил нищо. Оставаше му толкова много работа. Кети Райън се улови, че напоследък чете вестниците по-внимателно. Те доста добре надушваха скандалите, а Кети вече се интересуваше от тях. Особено след статията на Робърт Холцман. Но новите публикации за ЦРУ не бяха толкова задълбочени. Занимаваха се главно с проблемите в Съветския съюз, а те я интересуваха твърде слабо. Освен това Кети трудно се ориентираше в политическата обстановка. Също както и Джак не знаеше нищо за тенденциите в очната хирургия, които живо занимаваха Кети. Най-накрая обаче попадна на няколко реда за финансови злоупотреби и „високопоставен служител“. Това беше втората подобна публикация и Кети разбра, че ако става дума за Джак, то всички необходими документи за следствието са у дома й. Тази неделя Джак отново бе на работа, а Кети и децата — за пореден път сами. Докато хлапетата предпочитаха да прекарат студената сутрин пред телевизора, тя реши да се порови из документите. Положението се оказа почти безнадеждно. Финансите също бяха непозната територия за доктор Карълайн Райън. С тях по правило се занимаваше Джак, също както готвенето се падаше на нея. Тя дори не знаеше как точно са подредени папките. Джак със сигурност не бе и помислял, че жена му ще се заинтересува от документите. Лека-полека Кети научи, че фирмата, управляваща имуществото им, в момента се радва на значителни успехи. Всъщност тя погледна само годишните приходи. Парите не я занимаваха много. Къщата бе платена. Образованието на децата — също. Всъщност семейство Райън живееше от заплатите на двамата доктор Райън. Това увеличаваше приходите и усложняваше годишните им данъци. За тях също се грижеше Джак — който все още имаше диплома за счетоводител, — подпомаган от семейния адвокат. В последния отчет за финансовото им състояние също нямаше нищо. Кети прегледа и разходите по Коледа, но остана с празни ръце. Откри я едва в два следобед. Папката носеше надписа „Зимър“ и естествено лежеше в последното чекмедже, в което погледна. Беше дебела няколко сантиметра. Кети подви крака под себе си и седна на пода. Очите я боляха от дългото взиране и от липсата на тиленола, който бе пропуснала да вземе. Първият документ бе писмо от Джак до някакъв адвокат. Не беше семейният, който се занимаваше с данъците, завещанията и другите им проблеми. В писмото съпругът й искаше учредяването на образователен фонд в полза на седем деца. Сумата възлизаше на около половин милион, вложени в стоки и акции, поверени на същата компания, която се занимаваше със семейните им дела. Изненада я фактът, че по тази сметка Джак бе правил препоръки за парите — нещо, което не си позволяваше със семейните им доходи. Явно все още не бе изгубил търговския си нюх. Дивидентите от сметката на Зимър възлизаха на около двадесет и три процента. Други сто хиляди долара бяха инвестирани в бизнес фирмите „Саб-очаптърс“ и „Саутленд“. Кети разбра, че става дума за дрогерия. Адресът бе: Мериланд… „Но това е само на няколко километра оттук!“ Всъщност мястото се намираше вдясно от магистралата и Джак минаваше покрай него два пъти дневно. „Колко практично!“ Коя, по дяволите, бе Карол Зимър? „Болнични такси? Акушерство?“ Доктор Марша Роузън! „Познавам я!“ Ако Кети не работеше в „Хопкинс“, тя също щеше да ползва услугите на Марша Роузън. Роузън бе завършила в Йейл и имаше чудесна репутация. „Бебе? Джаклин Зимър? Джаклин“ — помисли си Кети и лицето й почервеня. Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите й. „Копеле такова. На мен не можеш да направиш дете, а на нея можеш, така ли?“ Тя погледна датата и се зарови из паметта си. Същата тази вечер Джак се бе прибрал много късно. Спомняше си, защото трябваше да ходят на гости, а… „Бил е там! Бил е там, за да присъства на раждането! Какво по-голямо доказателство от това?“ Триумфът от откритието незабавно се превърна в безнадеждно отчаяние. „Светът може да се срути толкова бързо“ — помисли си Кети. Само един лист хартия, и край. Всичко свършва. „Нима бе свършило?“ Но можеше ли да бъде другояче? Дори и той все още да я желаеше, нима тя можеше да го приеме? „Какво ще стане с децата?“ — запита се Кети. Тя затвори папката и без да става, я върна в чекмеджето. — Ти си лекар — каза си Кети на глас. — Трябва да мислиш, преди да действаш. Децата имаха нужда от баща. Но какъв баща можеше да им бъде той? Нямаше го по цял ден, понякога и седем дни в седмицата. Успя да заведе сина си на един — само един! — бейзболен мач въпреки безспирните молби на детето. Освободи се едва за половината срещи на малкия Джак. Пропускаше абсолютно всички училищни мероприятия — коледните представления и какво ли още не. Кети се изненада, че съпругът й си бе у дома в коледната сутрин. Вечерта обаче отново се напи и тя дори не си направи труда да го извика за опаковането на подаръците. Имаше ли смисъл? Подаръкът му за нея… Е, беше хубав, разбира се, но мъжете купуваха подобни неща след петнадесетминутно „обикаляне“ по магазините… Пазаруване. Кети стана и прегледа пощата върху бюрото на Джак. Сметките от кредитните му карти също бяха там. Тя разгъна една и видя, че на нея има покупки от… „Хамлис“ в Лондон. Шестстотин долара? Но той бе купил само една играчка за малкия Джак и две дребни подаръчета за Сали. Шестстотин долара! „Пазаруваш за две семейства, Джак!“ — Колко доказателства ти трябват още, Кети? — изрече отново на глас тя. — О, Боже, о, Боже, о, Боже… Кети още дълго време остана неподвижна, напълно невъзприемчива към външния свят. Само майката в нея подсъзнателно улавяше шума на децата във всекидневната. Джак се прибра у дома към седем. Той бе доволен, че се връща цял час по-рано. Освен това подготовката за операцията в Мексико вървеше идеално, така че поводи за радост имаше. Оставаше само да запознае Белия дом с подробностите. Фаулър със сигурност щеше да я одобри. В нея имаше рискове и динамика, които не можеха да не допаднат на един политик. После Кларк Чавес щяха да я осъществят и Джак отново влизаше в играта. Нещата щяха да се подобрят. Да станат по-слънчеви. Тогава щеше да оправи всички бъркотии. Една отпуска му се струваше идеална за начало. Време беше. Една или две седмици стигаха. И ако някъде се появеше човек от службата с куфарче в ръка, Джак щеше да му извие врата. Искаше да си почине от работата и щеше го направи. Две дълги седмици. Щеше да вземе децата и да ги заведе в Дисниленд. Кларк имаше право. Още утре щеше да направи резервациите. — Прибрах се — обяви Джак. Тишина. Странно. Той слезе по стълбите и завари децата пред телевизора. Прекарваха прекалено много време пред него, но това бе грешка на баща им, нали? Трябваше да я поправи. Щеше да работи по-малко. В крайна сметка Маркъс не беше в ЦРУ за украшение. Джак достатъчно дълго бе вършил работата му. — Къде е мама? — Не знам — отвърна Сали, без да откъсва поглед от екрана. Райън се качи в спалнята, за да се преоблече. От жена му нямаше и следа. Намери я в банята с една кофа пране в ръцете. Джак й препречи пътя и понечи да я целуне, но тя поклати глава. Е, не се бе случило нищо страшно. — Какво има за вечеря, скъпа? — попита той. — Не знам. Защо не си направиш нещо сам? Тонът й издаваше, че влиза в бой без предупреждение. — Какво съм направил? — попита Джак. Той вече бе изненадан, но все още не успяваше да улови точно настроението й. В очите на Кети блестяха враждебни пламъци, а тонът на отговора направо го смрази. — Нищо, Джак. Не си направил абсолютно нищо. Тя го бутна с кофата и изчезна зад ъгъла. Джак остана като втрещен. Невиждащият му поглед се блъскаше в стената, а долната му устна висеше безпомощно. Той просто не можеше да си обясни защо жена му внезапно бе започнала да го презира. Пътуването от Латакия до Пирея им отне само ден и половина. Бок бе намерил кораб, който отплаваше направо за нужното им пристанище. Така избягваха необходимостта от прехвърляне в Ротердам. Куати не обичаше да променя плановете си, но след като разбра, че петте спестени по този начин дни ще им бъдат от полза, се съгласи. Двамата с Гусн внимателно следяха крана, който вдигна контейнера и го премести на борда на „Кармен вита“. Контейнеровозът плаваше под гръцки флаг. Щеше да потегли с вечерния прилив и да пристигне в Съединените щати след единадесет дни. Куати знаеше, че могат да наемат чартърен полет и да пренесат товара с него, но опасността бе доста по-голяма. Единадесет дни. Щеше да успее още веднъж да посети лекаря си и да потегли за Америка навреме. Трябваше да провери дали всички приготовления са извършени по план. Докерите наместиха контейнера на мястото му. То бе в средата на кораба и добре защитено от другите контейнери около него. Освен това зимните ветрове нямаше да го блъскат. Двамата мъже седнаха в едно пристанищно барче и изчакаха отплаването на кораба. После взеха полета за Дамаск и се прибраха в лагера си. Работилницата вече я нямаше. Бяха прерязали захранващите кабели и затрупали входа на пещерата. Ако някой тежък камион минеше върху замаскирания покрив, щеше да остане доста неприятно изненадан. Но вероятността от това бе малка. Имаше някаква нищожна възможност отново да използват работилницата и затова не я разрушиха напълно. Просто я прикриха добре и оставиха машините вътре. Ръсел излетя за Чикаго, за да хване първите мачове от плейофите. Носеше скъп фотоапарат „Никон F-4“ и изщрака две цветни филмчета ASA-100, за да снима репортерските коли на Ей Би Си. Шоуто се предаваше от спортния екип на телевизионната компания. След като свърши работа, Марвин хвана такси обратно до летището. Добре, че имаше късмет да изслуша края на мача по радиото, докато се прибираше от международното летище „Стейпълтън“ до новата си къща. „Мечките“ успяха да изтръгнат победата с 23:20 едва в продълженията. Това означаваше, че следващата седмица Чикаго щеше да има честта да загуби от „Викингите“ в „Метродоум“. Минесота записаха победа през първата седмица на плейофите. Контузията на Тони Уилис вече отшумяваше и както отбеляза коментаторът, той за малки не бе навъртял две ХИЛЯДИ ярда спринт през новобранския си сезон. Ръсел успя да хване почти целия мач, игран на Западното крайбрежие. Там нямаше изненади, но все пак футболът си оставаше непредсказуема игра. Подводницата „Мейн“ излезе от базата без инциденти. Влекачите я извъртяха и насочиха към канала. После продължиха до нея, за да й окажат съдействие, ако се наложи. Капитан Рикс командваше подводницата от ходовия мостик. Капитан трети ранг Клагет бе на вахта в централния пост. Всъщност цялата работа вършеше щурманът, който с помощта на перископа уточняваше положението на лодката. Главният старшина усърдно му помагаше, като внимаваше подводницата да се движи точно в средата на канала. Пътят до морето съвсем не бе кратък. Екипажът се занимаваше с обичайната си работа. Тези, които не бяха на дежурство, се опитваха да подремнат. Скоро „Мейн“ щеше да влезе в нормалния си шестчасов цикъл. Моряците се стремяха да забравят сушата колкото се може по-бързо. Семействата и приятелите им спокойно можеха да бъдат на друга планета. През следващите два месеца светът им щеше да бъде ограничен от корпуса на подводницата. Манкузо наблюдаваше отплаването. Той постъпваше така с всичките си подводници. Жалко, че не можеше да свали Рикс от лодката. Просто нямаше начин. След няколко дни щеше да се проведе редовно съвещание на командването. На него Барт щеше да изкаже опасенията си от Рикс. Разбира се, първия път нямаше да постигне нищо особено. Просто щеше да ги уведоми за съмненията си в качествата на капитана на Златния екипаж. Политическите маневри съвсем не бяха в стила на Манкузо. Той предпочиташе да казва мнението си честно и открито, като истински моряк. Но в моряшките среди също има правила на поведение и тъй като нямаше основателна причина, Манкузо можеше само да изрази загриженост от действията на Рикс. Освен това командването се оглавяваше от друг суперинженер, който сигурно нямаше да предаде Рикс така лесно. Този път Манкузо не изпита никакви чувства. Тъмносивата сянка изчезваше на хоризонта. Тялото на подводницата се плъзгаше по гладката кит огледало вода в пристанището. „Мейн“ се отправяше на петия си патрул. Ето вече тридесет години американските подводници патрулираха из океана. Въпреки промените в света работата си беше работа. „Мейн“ отиваше, за да пази мира с най-ужасната сила, позната на човечеството. Манкузо поклати глава. Какъв ужасен начин за прокарване на път. Ето защо той винаги се бе смятал за член от кастата на атакуващите подводници. Но ракетоносците успешно изпълняваха задачите си и сигурно щяха да ги изпълняват още дълги години. И въпреки че не всеки капитан беше Маш Мортън, всички връщаха лодките си обратно в базата. Манкузо се качи в служебната си кола и нареди на шофьора да кара към службата. Бюрокрацията го зовеше. „Добре, че поне децата не забелязват нищо“ — успокои се Джак. Те живееха като зрители в прекалено сложен свят, който изискваше години обучение, за да бъде разбран. Затова те обръщаха внимание на нещата, които разбират. Слава богу, между тях липсваха мама и татко, които не си говорят. Е, незнанието им нямаше да продължава вечно, но достатъчно дълго, за да се оправят нещата. „Вероятно ще се оправят“ — помисли си Джак. Разбира се, че щяха. Той не знаеше какво се е случило, нито пък как да го оправи. Това, което трябваше да направи, бе да се прибере у дома в прилично време и да я изведе някъде на вечеря. Но с две малки деца вечерята бе просто невъзможна. Освен това никоя гувернантка не би се съгласила да дойде толкова далеч от града и при това в средата на седмицата. Другата възможност бе просто да се прибере у дома, да обърне повече внимание на жена си и да… Но Джак като че ли вече не можеше да разчита на способностите си в тази област. А един пореден неуспех щеше още повече да усложни нещата. Той погледна от прозореца на кабинета си към боровата горичка отвъд оградата на ЦРУ Там цареше идеална симетрия. А при него? Работата пречеше на личния му живот, а сега пък и семейството пречеше на работата. Сега вече не можеше да върши нищо като хората. Прекрасно, нали? Райън стана от бюрото си, излезе от кабинета и се запъти към близкото павилионче. Там си купи първия пакет цигари от… пет години? Или шест? Едно от удобствата на личния кабинет бе, че може да си пуши на спокойствие. В това отношение ЦРУ приличаше на всички други държавни учреждения — служителите можеха да пушат само на точно определени места. Джак се престори, че не вижда осъдителния поглед на Нанси, докато минаваше през стаята й. Той влезе в кабинета и преди да запали, заровичка в чекмеджето на бюрото си за пепелник. След първите няколко дръпвания му се зави свят. Джак реши, че цигарите са още едно от обвързващите удоволствия в живота. Също както и алкохолът. След употребата им човек постигаше желания ефект, който го караше отново да ги търси въпреки опасностите за здравето си. Алкохол и никотин — две сили, които превръщаха непосилния живот в нещо друго. Освен това го скъсяваха. Нима не бе чудесно? Райън едва не се изсмя на глупавите си мисли. Беше ли му останало нещо друго, което да разруши? Нима имаше значение? Работата му имаше значение. Поне в това бе сигурен. Именно тя го натопи в тази каша. Тя бе главният разрушителен фактор в живота му, но Джак не можеше нито да я изостави, нито пък да я промени. — Нанси, моля те, повикай господин Кларк при мен. Джон се появи след две минути. — О, по дяволите, док! — възкликна още щом видя цигарите. — И какво ще каже сега жена ти? — Нищо. — Въпреки това правиш грешка, че отново се хващаш за цигарите. Кларк се обърна и отвори прозореца. Самият той доста отдавна бе спрял да пуши. Този порок го плашеше, защото бе убил баща му. — Какво искаш? — Как е апаратурата? — Чака заповедта ти да бъде монтирана. — Давай тогава — каза просто Джак. — Получи ли разрешение отгоре? — Не, но не ми трябва. Ще им кажем, че правим изследване. Колко време ще е нужно? — Казват, че ще се справят за три дни. Ще ни трябва и съдействието на авиацията. — А по въпроса с компютъра? — Програмата вече е изготвена. Взели са ленти от шест различни самолета и са заглушили шума. За един час запис им трябват два-три часа монтиране. — От Мексико Сити до Вашингтон е… — Зависи от времето, но най-много четири часа. За да сглобят цялата лента, ще им е необходима една нощ — прецени Кларк. — Каква е програмата на президента? — Церемонията по посрещането е в понеделник следобед. Първата среща е на другата сутрин. Следва вечеря във вторник. — Ти ще ходиш ли там? — Не, канени сме на друга вечеря една седмица по-рано. Господи, това май е скоро, а? Ще се обадя в базата „Андрюс“. Те постоянно провеждат учебни полети. Няма да е проблем да качат екипа ти на един от тях. — Всъщност аз разполагам с три екипа. Всички са бивши въздушни асове — обясни Кларк. — Така че познават работата. — Добре, действай. — Разбрано, док. Джак го изчака да излезе и запали нова цигара. > 29. > КРЪСТОПЪТИЩА Моторен кораб „Кармен вита“ премина Гибралтарския пролив точно по разписание. Дизеловите двигатели му осигуряваха скорост от осемнадесет възела. Екипажът се състоеше от четиридесет офицери и моряци. В него нямаше жени, въпреки че трима от офицерите водеха съпругите си с тях. След пролива всички се настроиха за прекосяването на Атлантика. До Вирджиния Кейпс им оставаха още седем дни път. Трюмовете и палубите бяха пълни със стандартни контейнери. Всъщност те се деляха на два вида, но всички бяха пълни с най-различни стоки, за които екипажът нито знаеше какви са, нито пък се интересуваше. Контейнеровозите бяха измислени за по-голямо удобство и се използваха също като камионите за превоз на всевъзможни товари. Единственото опасение на екипажа можеше да дойде от претоварване на самите контейнери. Но това рядко се случваше, тъй като те обикновено се докарваха до пристанището от камиони, погрижили се да не допуснат излишен товар. Южният маршрут на кораба правеше пътуването спокойно и почти безпроблемно. Жестоките зимни бури бушуваха по на север и собственикът на кораба се радваше, че ги избягва. Индиец по рождение, той бе сравнително млад мъж за бизнеса, който въртеше. Собственикът добре знаеше, че хубавото време благоприятства пътуването и намалява разхода на гориво. Искаше му се да притежава по-голям кораб и доходите, реализирани от „Кармен вита“, без съмнение щяха да му го донесат. Вече десети пореден ден Кларк не бе виждал госпожа Райън. Имаше добра памет, упорито тренирана през годините. Работата му на оперативен офицер го караше да помни хиляди подробности, за да остане жив. Джон никога не я бе виждал повече от два последователни дни. Джак излизаше рано, но тя също го правеше. Особено пък със сутрешните операции два пъти седмично… А тази сутрин бе будна. Кларк видя главата й през кухненския прозорец. Тя седеше на масата и вероятно пиеше кафе. Или пък може би четеше вестник, или гледаше телевизия. Но когато съпругът й излезе, госпожа Райън въобще не реагира. Обикновено ставаше да го целуне за довиждане като всяка съпруга. Десет дни поред. Лош знак. Какво ли ставаше? Джак се приближи до колата с наведена глава. По лицето му отново бе изписана онази гримаса. — Здрасти, док! — поздрави го весело Кларк. — Здрасти, Джон — смотолеви Джак. Отново бе забравил вестника си. Райън отвори куфарчето и запреглежда документите. Сега щеше да ги прочете набързо, а по останалия път да гледа отнесено и да пуши цигара от цигара. Кларк реши, че повече не може да продължава така. — Проблеми у дома ли, док? — попита тихо той, без да откъсва поглед от пътя. — Да, но те са си моя работа. — Сигурно си прав. Добре ли са децата? — Не са децата, Джон. Не искам да говорим на тази тема. — Добре. Кларк се съсредоточи в пътя, а Джак — в съдържанието на куфарчето. „Какво, по дяволите, има? Мисли логично — каза си Кларк. — Огледай го от всички страни.“ Шефът му бе депресиран вече цял месец, но напоследък положението се влоши. Откога? От онази статия на Холцман ли? Семеен проблем, който не е свързан с децата. Значи остава съпругата. Джон си каза, че трябва да провери това, а и всичко останало още щом стигнат службата. Седемдесет минути след като бе качил Райън в колата си — тази сутрин нямаше голямо движение, — Джон се запъти към огромната библиотека на ЦРУ и създаде работа на персонала. Служителите не бяха особено затруднени. Управлението събираше всички статии, които го касаят, и ги трупаше в папки по азбучен ред. Кларк веднага разбра какъв е проблемът. Холцман пишеше за финансови злоупотреби и сексуална разпуснатост. Веднага след публикуването на статията… — Мамка му! — прошепна на себе си Кларк. Той преснима четирите последни статии и излезе да се поразходи и да помисли на спокойствие. Едно от предимствата на работата му при Райън бе, че разполагаше с много свободно време. Джак обикновено прекарваше целия ден в Ленгли и рядко излизаше някъде. Кларк се разходи из района, прочете статиите още веднъж и направи друга връзка. Неделната публикация. Него ден Райън се бе прибрал у дома рано. Изглеждаше в добро настроение, твърдеше, че ще послуша съвета на Кларк и ще си вземе отпуска веднага след мексиканската операция. На другата сутрин обаче изглеждаше като труп и не носеше вестника със себе си. Жена му сигурно го бе прочела и между двамата се бе случило нещо ужасно. Изглеждаше просто като две и две четири. Поне за Кларк. Джон се върна в сградата и отново мина през пропуска. После тръгни да търси Чавес. Намери го в кабинета, където младокът оглеждаше плановете. — Грабвай палтото си, Динг. След десет минути бяха на изхода, а Чавес се взираше в картата на Вашингтон. — Намерих го — обади се той. — Бродуей и Паметника, от страната на пристанището. Ръсел бе облечен с гащеризон. Снимките от репортерските коли на Ей Би Си в Чикаго бяха станали хубави и той ги увеличи до размерите на плакат. После ги сравни със собствения си микробус, който бе същият модел, за да измери надписите точно. Останалата работа обаче съвсем не бе лесна. Той взе големите парчета картон и започна да изрязва шаблоните за надписите върху микробуса. След това залепи картонените букви отстрани и очерта контурите им с маркер. Успя да го направи както трябва едва от шестия опит. Сега трябваше да изстърже старата боя. На Марвин не му се искаше да разваля микробуса, но той така или иначе щеше да бъде взривен. В крайна сметка Ръсел остана доволен от артистичните си умения. Не се бе упражнявал още от затвора, където научи занаята преди много години. Когато боядисаше буквите с черна боя, никой нямаше да различи истинския микробус от двойника му. Следващата му работа бе да набави регистрационни номера. Марвин обясни, че са му необходими за новия бизнес, с който се занимава — инсталиране и сервиз на търговски телефонни системи. Дадоха му временни и обещаха, че след четири дни всичко ще бъде готово. Ръсел не бързаше чак толкова. Издаването на разрешително стана още по-лесно. Шофьорската книжка, приготвена от Гусн, бе одобрена и в Колорадо. Накараха го само да направи някакъв писмен тест, след което му издадоха разрешително за колата с прикачена към него снимка. Единствената „грешка“, която Марвин допусна, бе, че обърка някакъв формуляр. Чиновникът веднага му подаде друг, а Ръсел смачка сгрешения и го хвърли в кошчето. Или поне се престори, че го хвърля. Топчето хартия потъна в джоба на палтото му. Болницата „Джон Хопкинс“ се намираше в доста съмнителен квартал. За сметка на това полицията в Балтимор Сити я охраняваше така, сякаш е на фронта. Кларк намери място за паркиране на Бродуей точно срещу главния вход. Двамата с Чавес минаха покрай внушителната мраморна статуя на Исус и влязоха вътре. „Хопкинс“ е доста голям комплекс, в който никак не е лесно да се ориентираш. След десетминутно лутане обаче двамата намериха кабинета на професор доктор Карълайн М. Райън от Уилмъровия очен институт. Кларк се отпусна на едно канапе и зачете някакво списание, докато развратният поглед на Чавес се зае да разсъблича регистраторката. Доктор Райън — съпруга — се появи в 12,35 с наръч документи под мишница. Тя изгледа двамата офицери от ЦРУ с недоумяващ поглед и влезе в кабинета си, без да каже дума. Кларк също не остана много доволен от срещата с нея. Тя винаги бе изглеждала привлекателна и самоуверена жена. Но не и днес. Лицето на Карълайн Райън имаше по-ужасен вид от това на съпруга й. „Положението наистина става неконтролируемо“ — помисли си Джон. Той преброи наум до десет и безгрижно премина покрай регистраторката, която зяпна от учудване. Кларк отвори вратата на кабинета и влезе в новата си роля — консултант по брачните въпроси. — Какво правите тук? — попита Кети. — Днес не приемам пациенти. — Госпожо, бихте ли могли да ми отделите няколко минути от времето си? — Но кой сте вие? За Джак ли ще ме питате? — Името ми е Кларк, госпожо. Той се пресегна и извади от ризата си пропуска за ЦРУ, закачен на врата му с верижка. — Струва ми се, че ще ви е любопитно да научите някои неща. Очите на Кети станаха леденосини, а гневът й взе връх над болката. — Знам ги — каза тя. — Научих всичко. — Не, госпожо, мисля, че не знаете. Но тук е твърде неподходящо за разговори. Мога ли да ви поканя на обяд? — Някъде наблизо ли? Кварталът не е много… — Безопасен? — усмихна се Кларк, за да покаже абсурдността на опасението й. Едва сега Карълайн Райън огледа посетителя си с професионален поглед. Бе висок колкото Джак, но по-набит. Докато лицето на съпруга й изглеждаше мъжествено, човекът срещу нея имаше груби черти. Ръцете му бяха огромни и могъщи, а цялата фигура излъчваше готовност да се справи с всичко. Кети разбра, че Кларк можеше да предизвика всекиго, но се опитваше да се държи джентълменски и успяваше. Приличаше й на състезателите по американски футбол, които понякога идваха в болницата да посещават децата. За Кети човекът срещу нея бе чисто и просто едно плюшено мече. Не защото приличаше, а защото искаше да бъде такова. — Знам едно заведение надолу по „Монюмънт стрийт“. — Чудесно. Кларк се обърна и взе палтото й от закачалката. Държеше го почти като салонен лъв. Чавес ги чакаше отвън. Макар и по-дребен от Кларк, той изглеждаше по-опасен. Досущ като хлапе от улична банда, което се опитва да се държи прилично. Чавес тръгна пред тях и продължи да върви на няколко крачки отпред. Кети сметна поведението му за доста комично. Нямаше спор, че улиците в квартала не бяха много безопасни, особено пък за сама жена през нощта. Чавес обаче действаше така, сякаш е попаднал в тила на врага. „Интересно“ — помисли си тя. Намериха малкото ресторантче сравнително бързо. Кларк избра едно ъглово сепаре. Двамата мъже седнаха с гръб към стената, така че да могат да уловят своевременно всяка опасност. И Кларк, и Чавес оставиха саката си разкопчани, макар че изглеждаха напълно спокойни. — Кои точно сте вие? — попита тя. Цялата работа ужасно приличаше на слаб гангстерски филм. — Аз съм шофьорът на съпруга ви — отвърна Кларк. — Оперативен офицер от десантните части. Работя в управлението вече двадесет години. — Май не трябва да разправяте тези подробности на всеки срещнат. Кларк поклати глава. — Едва сега започваме с нарушаването на закона, госпожо. Сега съм в охраната. Динг Чавес също. — Здравейте, доктор Райън. Истинското ми име е Доминго — подаде ръка той. — Аз също работя със съпруга ви. Двамата с Джон го караме напред-назад и го пазим, когато ходи в чужбина или пък на други места. — И двамата ли сте въоръжени? Динг я изгледа объркано. — Да, госпожо. „Ето че приключението завърши“ — помисли си Кети. Двама доста силни и здрави мъже се опитваха да я очароват. Дори бяха успели. Но това не решаваше проблемите й. Тя понечи да каже нещо, но Кларк я изпревари. — Изглежда, че между вас и съпруга ви има някакъв проблем, госпожо. Не знам какъв точно — въпреки че донякъде се досещам, — но той наистина му се отразява много зле. От това страда управлението. — Господа, оценявам загрижеността ви, но въпросът е от личен характер. — Да, госпожо — отвърна Кларк с галещ ухото глас. Той бръкна в джоба си и извади пресниманите статии на Холцман. — Това ли е проблемът? — Не е ваша… Кети прекъсна изречението си по средата. — Така си и мислех. Госпожо, нито една буква в тези публикации не отговаря на истината. Особено пък частта за сексуалните похождения. Гарантирам ви, че е лъжа. Вашият съпруг не ходи почти никъде без един от нас. Естеството на работата и постът, който заема, го задължават винаги да съобщава координатите си. Той е нещо като лекар на повикване. Ако пожелаете, ще ви доставя копия от дневното му разписание поне за година назад. — Това е незаконно. — Сигурно — съгласи се Кларк. — И? Кети така искаше да им повярва, но не можеше и реши, че е най-добре да им каже защо. — Вижте, предаността ви към Джак е наистина забележителна, но аз просто знам! Прегледах сметките и научих за онази жена Зимър, както и за детето. — И какво точно знаете? — Знам, че Джак е присъствал на раждането. Знам за парите и за това, че се е опитал да ги скрие от мен и от всички други. Знам, че правителството го разследва. — Какво искате да кажете? — Тук, в „Хопкинс“, е идвал следовател. Казаха ми за него. — Доктор Райън, нито във ФБР, още по-малко пък в ЦРУ се води подобно разследване. — Тогава кой е идвал тук? — Страхувам се, че не знам отговора на въпроса ви — отвърна Кларк. Той не каза цялата истина, но в крайна сметка лъжата му нямаше отношение към разговора. — Вижте, знам за Карол Зимър — повтори Кети. — И какво по-точно знаете? — парира я тихо Кларк. Отговорът го изненада, защото Кети почти го изкрещя: — Джак ми изневерява с нея! Има и дете. Толкова е зает с нея, че не му остава време за мен и дори… Тя отново спря, като с мъка сдържаше сълзите си. Кларк я изчака да се успокои. Не сваляше очи от лицето й, защото там бе изписано всичко. Динг на свой ред съвсем се обърка. Той още бе твърде млад, за да разбере. — Ще ме изслушате ли? — Разбира се. Защо не? Всичко е свършено. Останах при него само заради децата. Така че си изпейте песента. Кажете ми, че все още ме обича и тъй нататък. Джак няма смелостта сам да поговори с мен, но съм сигурна, че ви е накарал да ме убеждавате — заключи тя. — Първо, той въобще не знае, че сме тук. Ако разбере, сигурно ще загубя работата си, но това не е чак толкова голям проблем. Ще ми дадат пенсия. Пък и сега ще наруша още по-строги правила от това. Откъде да започна? Кларк замълча, преди да продължи. — Карол Зимър е вдовица. Съпругът й бе старши сержант Бък Зимър от военновъздушните сили. Загина при изпълнение на дълга си. Всъщност почина в ръцете на съпруга ви. Аз също бях там. Бък получи пет куршума в гърдите. И двата му дроба бяха пронизани. Умря за шест минути. Остави седем сирачета. Всъщност осем, ако броим и това, с което жена му бе бременна. Но Бък така и не разбра за него. Карол искаше да го изненада, когато се върне. Сержант Зимър командваше екипаж на хеликоптер за специални операции. Влязохме със самолет в чужда държава, за да спасим американски войници, провеждащи тайна операция. — Аз бях един от тях, госпожо — намеси се Динг въпреки недоволното изражение на Кларк. — Ако не бе мъжът ви, сега нямаше да говоря с вас. — Помощта за войниците нарочно е била спряна оттук. — Кой? — Вече е мъртъв — отвърна Кларк с тон, който не поставяше под съмнение искреността му. — Именно съпругът ви разкри незаконната операция. Двамата с Дан Мъри от ФБР организираха спасителната акция. Беше изключително трудно. Извадихме и голям късмет. Изненадан съм, че не сте забелязали нищо… Може би кошмари? — Той спи лошо… Да, понякога… — Доктор Райън се размина на сантиметри със смъртта. Куршумът прелетя покрай главата му. Войниците, които трябваше да спасим, се намираха на един хълм под постоянен обстрел. Джак и Бък Зимър бяха на картечниците. Точно когато се издигахме, простреляха Бък. С Джак се опитахме да му помогнем, но мисля, че и вашите лекари от „Хопкинс“ нямаше да успеят. Бе доста страшна гледка. Бък умря… Кларк спря за момент и Кети забеляза, че въобще не се опитва да прикрие мъката си. — Говореше за децата. Тревожеше се за тях като всеки истински мъж. Съпругът ви държеше Зимър в ръцете си. Обеща му, че ще се погрижи да получат добро образование и ще помага на семейството. Госпожо, аз съм в този бизнес от много години, но никога не съм виждал по-благородна постъпка. След като се върнахме, Джак удържа на думата си. Не се учудвам, че не ви е казал за тях. Дори и аз самият не знам някои подробности от операцията, в която участвах. Но знам, че мъжът ви даде дума и я удържа. Аз също помагах, с каквото мога. Преместихме семейството от Флорида тук. Джак им организира малък бизнес. Едно от децата вече е в колежа в Джорджтаун, а друго — в Масачузетския университет. А, забравих да ви кажа. Истинското име на жената не е „Карол“. Тя е родена в Лаос. Зимър я е измъкнал оттам по време на сраженията, оженили са се и са започнали да произвеждат деца на конвейер. Както и да е, тя е типична азиатска майка. Смята, че образованието е дар от самия Бог, и децата й здраво залягат над науките. Всички смятат съпруга ви за светец. Всяка седмица ходим там по веднъж. — Иска ми се да ви повярвам — каза Кети. — А бебето? — За раждането му ли? И двамата присъствахме на него. Жена ми също дойде. Джак смяташе, че няма право да бъде в стаята, аз също не гледам подобни неща. Страх ме е — призна си Кларк. — Така че изчакахме на обичайното място с бъдещите татковци. Ако искате, мога да ви запозная със семейство Зимър. Ако пък смятате, че е необходимо, обадете се на Дан Мъри и той ще ви разкаже същата история. — Не поемате ли рискове, като ми казвате всичко това? Кети знаеше, че може напълно да вярва на Дан Мъри. Той бе строг моралист, което сигурно бе свързано с факта, че е полицай. — Със сигурност ще загубя работата си. Предполагам, че могат да ме подведат и под отговорност — от юридическа гледна точка току-що извърших престъпление, — но не вярвам. Динг също ще бъде уволнен, защото нямаше благоразумието да си държи езика зад зъбите, както му казах. — Да върви по дяволите — изкоментира Динг, но после се смути. — Извинете ме, госпожо. Джон, това е въпрос на чест. Ако не беше док, сега щях да наторявам онзи колумбийски хълм. Той ми спаси живота. Какво значение има тук работата ми?! Кларк подаде на Кети едно листче. — Това са датите на операцията. Може би си спомняте, че когато адмирал Гриър почина, Джак не успя да присъства на погребението. — Да, Боб Ритър ми се обади и… — Точно така. Както ви казах, можете да го потвърдите чрез господин Мъри. — Господи! — възкликна Кети, сякаш внезапно прогледнала. — Да, госпожо. Всички бръщолевения в тези статии са пълна измислица. — И чие дело е това? — Не знам, но смятам да разбера. Докторе, през последните шест месеца съпругът ви се разпада пред очите ми. И преди съм виждал подобни неща — бях известно време във Виетнам, но сега е по-лошо. Джак изигра голяма роля за подписване на Ватиканското споразумение, но никой не призна заслугите му. Не знам подробности, тъй като той умее да пази тайна, но това също го разяжда отвътре. А той не може да го сподели с никого. Вътрешната болка е като рак или киселина, която бавно те убива. Гнусотиите във вестниците още повече утежняват положението му. Мога да ви кажа само това: виждал съм доста хора, но не познавам по-добър човек от вашия съпруг. Той е доказвал мъжеството си много пъти, за повечето от които не знаете. Хората обаче, които не го обичат, се опитват да му играят мръсни номера. Това са типичните удари под пояса, на които трябва да отговориш по същия начин. Джак обаче не е такъв човек. Той играе по правилата. И това бавно го убива. Кети плачеше. Кларк й подаде носна кърпичка. — Помислих си, че трябва да знаете. Необходимо е да знаете. Ако смятате за нужно, можете да проверите думите ми. Свободна сте да го направите и не искам да изпитвате угризения нито за мен, нито за Динг, нито пък за когото и да било другиго. Ще ви заведа да видите Карол Зимър и децата. Майната й на службата ми. Работих прекалено дълго в този бизнес. — А коледните подаръци? — За децата на Зимър ли? Помогнах му да ги опакова. Съпругът ви е пълен левак в опаковането на подаръци, но предполагам, че вие го знаете по-добре от мен. Аз също купих няколко. Моите деца са твърде големи за играчки, а хлапетата на Карол са прекрасни. Знаете ли колко хубаво е да те наричат „чичо“? — прибави с усмивка Джон. — Значи всичко е лъжа? — Не знам за финансовите злоупотреби, но другото със сигурност не е вярно. Опитали са се да го съсипят чрез вас. Сълзите спряха. Кети избърса очи и го погледна. — Прав сте. Казвате, че не знаете кой го прави? — Мисля да разбера — обеща Кларк. Държанието на Кети окончателно се промени. — Искам да ми кажете. Освен това искам да видя семейство Зимър. — Кога свършвате работа? — Трябва да се обадя на няколко места, да направя две-три бележки… да кажем, след час. — Сигурно ще успея, но не обещавам да остана през цялото време. Имат дрогерия на около петнадесет километра от къщата ви. — Разбрах, че е наблизо, но не знаех точно къде. — Ще карате след мен. — Да ставаме — каза Кети и ги поведе към изхода. Или поне се опита. Чавес й отвори вратата и я придружи обратно до болницата. Двамата с Кларк решиха да я изчакат и да глътнат малко въздух. Когато се връщаха от болницата обаче, видяха, че двама младежи седят върху колата им. „Странно“ — помисли си Кларк, докато прекосяваше улицата. Когато се срещнаха с Карълайн Райън, тя бе гневна и се чувстваше предадена. Джон говореше с гласа на разума. Сега тя се чувствалите по-добре, но сякаш беше предала гнева си на него. Трудно му бе да го сдържа, а ето че пред очите му се появи отдушник. — Скачай долу, сополанко! — За бога, Джон! — обади се зад гърба му Динг. — Кой си ти бе? — отвърна младежът, като едва обърна глава. С крайчеца на окото си обаче успя да забележи сграбчващата рамото му ръка. После светът пред очите му се завъртя и отсрещната стена се втурна към носа му. За щастие, касетофонът пред гърдите му пое удара, въпреки че едва ли някога повече щеше да просвири. — Педераст! — изкрещя хлапакът и извади нож. Приятелят му на около два метра от него побърза да го последва. — Кой е пръв? — усмихна им се Кларк. Мисълта да отмъсти за касетофона си бързо се изпари от главата на младежа. Явно момчетата умееха да се грижат за здравето си. — Имаш късмет, че не си нося ютията, човече! — Можете да оставите и ножовете си. — Ченге ли си? — Не, полицай — отвърна Кларк и протегна ръка. Чавес стоеше зад него с разкопчано за действие сако. Двете момчета захвърлиха ножовете и побягнаха. — Какво, по дяволите… Кларк се обърна и видя, че към тях се приближава полицай с голямо куче. И двамата бяха готови за действие. Джон извади пропуска си за ЦРУ. — Държаха се непочтено. Чавес подаде ножовете. — Забравиха това, сър. — Не бива да се месите в работата ни. — Да, сър — съгласи се Кларк. — Прав сте. Хубаво куче. Полицаят прибра ножовете. — Приятен ден! — пожела им той, без да знае какво всъщност се бе случило. — Благодаря, подобно — отвърна Кларк и се обърна към Чавес. — Това ми дойде добре. — Готов ли си за Мексико, Джон? — Да. Просто не обичам да оставям недовършена работа. — Кой се опитва да го натопи? — Не съм сигурен. — Онази кучка — забеляза Динг. — Трябва първо да говоря с Холцман. — Както кажеш. Харесва ми — прибави Чавес. — Това се казва жена. — Вярно. Точно такава му трябва. — Дали ще се обади на Мъри? — Има ли значение? — Не. Въпрос на чест, господин К. — Знаех си, че ще ме разбереш, Динг. „Джаклин Зимър е прекрасно дете“ — помисли си Кети, докато я държеше на ръце. Тя искаше още едно. Трябваше да има още едно и Джак щеше да й го даде. Ако имаха късмет, щеше да е момиченце. — Чуваме много за вас! — каза Карол. — Вие лекар? — Да, преподавам на бъдещи лекари. Всъщност съм професор по хирургия. — Моят най-голям син трябва види. Той иска бъде доктор. Учи в Джорджтаун. — Може би ще му бъда полезна с нещо. Мога ли да ви задам един въпрос? — Да. — Съпругът ви… — Бък? Той умря. Не знам подробности, само че умря. На служба. Нещо тайно. Много трудно за мен — каза Карол, без да дава израз на мъката си. Явно бе преодоляла критичния период. — Бък беше много добър. И съпругът ви такъв. Да го пазите — прибави госпожа Зимър. — Ще се постарая — обеща Кети. — А сега ще ви помоля да запазим това в тайна. — Каква тайна? — Джак не знае, че сега съм тук. — О? Знам, че има много тайни, но… Добре, и това ще пазя в тайна. — Аз ще говоря с Джак. Мисля, че трябва да ни дойдете на гости и да се запознаете с децата. Но засега нека остане тайна. — Добре. Ще го изненадаме. — Точно така — усмихна се Кети и й подаде обратно Джаклин. — Скоро ще се видим пак. — По-добре ли се чувствате сега? — попита я Кларк, когато стигнаха на паркинга. — Благодаря ви… — Наричайте ме Джон. — Благодаря, Джон. Само децата по Коледа му се усмихваха по-топло. — Няма защо. Кларк се отправи на запад по магистралата, а Кети подкара към дома. Кокалчетата й върху волана бяха побелели. Гневът отново я бе обзел. Най-много бе ядосана на самата себе си. Как бе могла да се усъмни в Джак? Беше се държала толкова глупаво, толкова дребнаво, толкова егоистично. Но грешката не бе само нейна. Някой друг бе нарушил спокойствието в дома им. Кети вкара колата в гаража и веднага отиде до телефона. Искаше да направи последна проверка. Трябваше да е напълно сигурна. — Кети! Как върви хирургията, скъпа? — попита Мъри. — Искам да те питам нещо. Тя вече бе измислила как да го направи. — Имам проблеми с Джак… — Какви? — попита предпазливо Мъри. — Напоследък го тормозят кошмари — отвърна Кети. Това не бе лъжа, но следващото й изречение определено не отговаряше на истината. — Сънува някакви хеликоптери и някой си Бък… Не смея да го питам, но… — Кети, не мога да обсъждам този въпрос по телефона — прекъсна я. — Служебен е. — Наистина ли? — Наистина, Кети. Знам за какво ме питаш, но нямам право да ти го кажа. Съжалявам, но такива са правилата. Кети се опита да придаде тревожни нотки на гласа си: — Нали не е нещо, което става в момента? Искам да кажа… — Не, Кети. Това е минало. Не мога да ти кажа нищо повече. Ако смяташ, че Джак се нуждае от лекарски преглед, ще завъртя няколко телефона. — Не, не е толкова страшно. Мисля, че вече се оправи. Просто се разтревожих да не би да има проблеми в службата си… — Всичко е минало, Кети. Честна дума. — Сигурен ли си, Дан? — Абсолютно. Не обичам да се шегувам на подобни теми. Кети знаеше, че току-що е чула цялата истина. Дан бе не по-малко честен от Джак. — Благодаря, Дан. Благодаря ти много — каза тя с тон, от който пациентите не успяваха да разберат нищо за състоянието си. — Няма нищо, Кети. Мъри затвори телефона и се зачуди дали не го бяха преметнали. „Не — реши той. — Просто няма откъде да научи за това.“ Ако обаче бе видял лицето от другия край на линията, щеше да разбере, че ужасно бърка. Кети стоеше в кухнята и плачеше за последен път. Не можеше да не провери. Искаше да бъде абсолютно сигурна. Сега обаче знаеше, че Кларк й е казал цялата истина. Някой се опитваше да навреди на съпруга й и този „някой“ е готов дори да настрои семейството му против него. „Кой ли го мрази толкова силно, че да е способен на подобна гадост?“ — запита се тя. Този човек беше враг. И то не по-малко опасен от терористите, които бяха нападнали семейството й. Щеше да си плати за това. — Къде се изгуби? — Съжалявам, док. Трябваше да свърша малко работа. — Кларк се беше появил от научно-техническия отдел. — Ето, виж. — Какво е това? — пое бутилката Райън. Тя бе керамична, точно копие на „Чивас регал“. — Предавателят ни. Направихме четири такива. Добре са я изпипали, нали? Ето го и микрофона. Кларк му подаде зелена пръчица с размерите на пластмасова сламка. — Ще го маскираме като пръчица, придържаща цветята. Решихме да монтираме три микрофона. Техниците казаха, че могат още повече да редуцират страничните шумове. А ако разполагат с няколко месеца повече, ще можем да разчитаме информацията от предавателя веднага. — Засега това ни е достатъчно — каза Джак. Не му се щеше да изпуска малкото питомно, за да гони голямото диво. — Финансирали сме достатъчно изследователски програми. — Съгласен съм. А какво става с учебните полети? — Утре сутрин в десет. — Идеално — изправи се Кларк. — Хей, док, не е ли време вече да свършваш. Изглеждаш изцеден. — Май си прав. Още един час и тръгваме. — Добре. Ръсел ги посрещна в Атланта. Бяха дошли през Мексико Сити и Маями. Американските митничари във Флорида живо се интересуваха от наркотици, но не и от двамата гръцки бизнесмени, които отвориха куфарите си без покана. Ръсел — понастоящем Робърт Френд от Рогън, Колорадо, с шофьорска книжка за доказателство — се здрависа с тях и им помогна за багажа. — Оръжие? — попита Куати. — Не тук, човече. Всичко необходимо е в къщата. — Имаше ли проблеми? — Никакви — отвърна Ръсел, но после замълча. — Може би само един. — Какъв? — попита Гусн, като се стремеше да не показва безпокойството си. Той идваше за първи път в Америка, а пътуванията в чужбина по принцип не му допадаха. — Там, където отиваме, е студено като на Северния полюс, момчета. Няма да е зле да си купите по-прилични дрехи. — Могат да почакат — реши командирът. Куати се чувстваше много зле. След последния терапевтичен сеанс не бе ял цели два дни. Въпреки че бе гладен като вълк обаче, гледката на храна караше стомаха му болезнено да се свива. — Кога е полетът ни? — След час и половина. Има време да си вземете по един пуловер. Елате с мен. Не се шегувам за времето. Там, където отиваме, температурата е нула. — Нула? Това не е… — Гусн спря. — Имаш предвид нула по Фаренхайт*. [* —14,55 по Целзий. — Бел.прев.] Ръсел го погледна учудено. — Да, разбира се. О, аз забравих. Нулата тук е съвсем друго нещо, момчета. Нула градуса е доста студеничко. — Както кажеш — съгласи се Куати. След час и половина те вече носеха дебели пуловери под шлиферите си. Полупразният самолет за Денвър излетя точно навреме. Тричасовият полет бе последният от поредицата. Поне за известно време. Гусн никога не бе виждал толкова много сняг в живота си. — Едва дишам — обади се Куати. — След един ден ще се оправиш. Вие вземете багажа, а аз ще отида да загрея колата и да я докарам. — Само след няколко минути ще разберем дали ни е предал — каза Куати, когато Марвин се отдалечи. — Не е — отвърна Гусн. — Той е странен човек, но е предан. — Той е неверник. Езичник. — Вярно, но веднъж изслуша имама в мое присъствие. Поне е възпитан. Сигурен съм, че не ни е предал. — Ще видим — отвърна Куати и уморено се запъти към лентата с багажа. Докато вървяха, и двамата се оглеждаха за евентуални преследвачи. И по-точно търсеха вперени в тях погледи. Очите винаги издаваха всичко. Дори и за отличните професионалисти бе трудно да не гледат обекта, който следят. Те прибраха багажа си без произшествия и се запътиха към Марвин, който вече ги чакаше. Пръв ги посрещна студът, който захапа лицата им. Нито Куати, нито пък Гусн имаха опит с толкова ниски температури. Парното в колата бе добре дошло. — Как върви подготовката? — Всичко е според плана, командире — отвърна Ръсел и потегли. Арабите доста се впечатлиха от големите пространства и очевидното благополучие на страната. Озадачиха ги единствено ограниченията на скоростта по широката междущатска магистрала. Приятно ги изненада фактът, че Ръсел явно се справяше добре. Куати не очакваше толкова гладък развой на събитията, тъй като с приближаването на целта опасностите нарастваха прогресивно. Но това бе нормално. Ранчото бе достатъчно голямо. Ръсел предвидливо се бе постарал да позатопли къщата. Куати доволно забеляза, че разположението на сградата благоприятстваше защитата й. Големите празни пространства около къщата максимално затрудняваха едно евентуално нападение. Ръсел им отключи и внесе багажа вместо тях. — Сигурно сте доста изморени — забеляза Марвин. — Защо не си легнете? Тук сте в безопасност. Куати послуша съвета му, но Гусн — не. Двамата с Ръсел отидоха в кухнята. За радост на Ибрахим Марвин умееше да готви доста добре. — Какво е това месо? — Еленско. Знам, че не обичате свинското, но, предполагам, нямате нищо против елените, нали? — Не, но никога не съм опитвал. — Обещавам, че ще бъде вкусно. Купих го тази сутрин от магазина. Това е храната на моите прадеди, човече. Чудесна е. Някъде наоколо живеел фермер, който ги отглеждал за продан. Утре мога да ти сготвя и телешки бизон. — Какво пък е това? — Кръстоска между говедо и бизон. Има ги само в Щатите. Бизоните пък са били другата основна храна на прадедите ми. Най-големите диви крави, които някога си виждал — усмихна се Ръсел. — Хубаво сухо месо. Без грам мазнина. Но еленското е най-добро, Ибрахим. — Не трябва да ме наричаш така — каза уморено Гусн. Продължителният двадесет и седем часов ден и разликата във времето бяха изцедили силите му. — Приготвих документите за теб и командира. Ръсел извади два плика от чекмеджето и ги хвърли на масата. — Имената са точно такива, каквито ги искахте. Трябва само да се снимате, и всичко е готово. Тук имам необходимата екипировка. — Трудно ли беше? Марвин се засмя. — Това е търговска стока, както и всичко останало. Използвах собствените си документи за образец, купих апаратурата и ги направих. Сега повечето от компаниите използват електронен пропуск и оборудването е стандартизирано. Свърших го за три часа. Имаме още цели два дни, за да прегледаме подробностите отново. — Чудесно, Марвин. — Искаш ли да пийнеш нещо? — Алкохол ли? — Не се преструвай, защото те видях да пиеш бира с онзи немец. Как му беше името? — Хер Фром ли? — Хайде, сигурно не е чак толкова голям грях, като да ядеш свинско. — Благодаря ти, но мисля, че този път ще пропусна — нали така се казва? — Ще пропуснеш пиенето? Да, точно така, човече. Как я кара този Фром — попита безразлично Марвин, докато приготвяше месото. — Добре — отвърна със същия тон Гусн. — Отиде да види жена си. — Всъщност какво точно правихте с него? — попита отново Ръсел, докато си наливаше чаша „Джак Даниелс“. — Помагаше ни с експлозивите. Показа ни някои по-специални трикове. Той е експерт в тази област. — Чудесно. „Това е първият обнадеждаващ знак от няколко дни или може би седмици насам“ — помисли си Райън. Вечерята бе прекрасна, пък и той се прибра навреме, за да се нахрани заедно с децата. Кети явно се бе прибрала по-рано от работа и се бе подготвила специално. Най-хубавото от всичко бе, че по време на вечерята говориха. Е, не много, но все пак. След като се нахраниха, Джак й помогна с разтребването. Най-накрая децата си легнаха и те останаха сами. — Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб — започна Кети. — Няма нищо. Сигурно съм го заслужавал. Райън бе готов да си признае всичко само и само да оправи нещата. — Не, Джак, грешката бе моя. Чувствах се тъпо, болеше ме гърбът и имах спазми. Твоята вина е, че работиш твърде много и прекаляваш с алкохола. Тя се приближи да го целуне. — Ти пушиш? Джак бе хванат натясно. Първо, въобще не очакваше, че ще го целуват, и второ, предвиждаше грандиозен скандал, когато Кети откриеше, че пуши. — Извинявай, скъпа. Имах тежък ден. Изкуших се. Кети протегна ръце към него. — Джак, искам да намалиш пиенето и да си почиваш. Ако не го сториш, стресът ще те довърши. За цигарите ще мислим по-късно. Само не искам да пушиш около децата. Аз не ти помагах достатъчно и също сгреших, но и ти трябва да положиш усилия. Иначе вредиш на себе си и на нас. — Знам. — Тогава лягай в леглото. Това, от което имаш нужда, е сън. Бракът с медик си имаше и недостатъци. Главният бе, че не можеш да спориш със съпругата си. Джак целуна Кети по бузата и побърза да изпълни нареждането. > 30. > ИЗТОЧНИЯТ САЛОН Кларк спря пред къщата в обичайното време. Този път обаче се случи нещо странно. Трябваше да чака. Той постоя няколко минути и вече щеше да почука на вратата, когато тя се отвори. Доктор Райън (съпруг) излезе, спря се и целуна доктор Райън (съпруга). Тя изчака мъжът и да се отдалечи и се усмихна ослепително по посока на колата. „Всичко е наред!“ — каза си Кларк. Може би наистина имаше заложби в областта на брачните консултации. Джак изглеждаше в добра форма и Джон му го каза още с влизането в колата. — Ами изпратиха ме в леглото доста рано — цъкна с език Райън и хвърли сутрешния вестник на предната седалка. — Освен това забравих да си изпия виното. — Още два такива дни, и напълно ще възвърнеш човешкия си вид. — Може би си прав. Но за разочарование на Кларк Джак все пак запали цигара. Едва сега Джон разбра колко умна е Карълайн Райън. Ами, разбира се. Не биваше да се бърза. Едно по едно. — Готов съм за тренировъчния полет. В десет часа. — Добре. Малко истинска работа няма да ти навреди, Джон. Сигурно ти е омръзнало до смърт да си играеш на бодигард — каза Райън и отвори куфарчето. — Случва се и да ми доскучае, сър — отвърна Кларк и зави по Фалкънс Нест роуд. И днес в куфарчето нямаше нищо особено, така че Джак скоро заби нос в сутрешния вестник. Три часа по-късно Кларк и Чавес пристигнаха във военновъздушната база „Андрюс“. Два самолета VC-20B вече чакаха на пистата за тренировъчни полети. Пилотите и екипажите на 89-а военновъздушна — „Президентска“ — ескадрила спазваха строга програма за поддържане на формата. Двата самолета излетяха на няколко минути един след друг и се насочиха на изток. Трябваше да изпълняват различни маневри с цел обучение на двама помощник-пилоти. Те отдавна знаеха всичко необходимо наизуст, но това нямаше значение. В задната част на самолета един сержант също провеждаше тренировки със сложната свързочна техника, влизаща в оборудването на VC-20B. От време на време той поглеждаше през рамо цивилния, който не спираше да говори на някаква ваза или по-точно на някаква малка зелена пръчица. „Има неща, които човек просто не му е писано да разбере“ — въздъхна сержантът. И бе напълно прав. След двучасов полет двата гълфстрийма се приземиха обратно в „Андрюс“. Кларк събра апаратурата си и слезе, за да посрещне цивилния от другия самолет. Двамата се отправиха към колата си и заговориха: — Разбирах ясно само част от думите ти. Една трета или може би по-малко. — Добре, ще видим какво могат да направят техниците по въпроса. След около тридесет и пет минути бяха в Ленгли. Оттам се насочиха към Вашингтон, за да обядват. Боб Холцман намери съобщението на телефонния си секретар предната вечер. То бе кратко и ясно. Освен това домашният му номер не фигурираше в указателя, което още повече разпали любопитството на журналиста. В два следобед той влезе в един малък мексикански ресторант в Джорджтаун, наречен „Естебанс“. Бизнесменската тълпа явно бе приключила с обяда, защото заведението бе почти празно. Виждаха се само студенти от Джорджтаунския университет. Едно махване с ръка от дъното го насочи. — Здравейте — поздрави Холцман и седна. — Вие ли сте Холцман? — Да — отвърна журналистът. — А вие сте? — Двама симпатяги — каза по-възрастният. — Ще обядвате ли с нас? — Добре. По-младият стана и започна да пълни с монети джубокса, от който се носеше мексиканска музика. Холцман веднага разбра, че касетофонът в джоба му става излишен. — За какво искахте да се срещнем? — Писали сте няколко статии за управлението — започна по-възрастният. — Обект на тези статии е заместник-директорът доктор Джон Райън. — Не съм писал подобно нещо — възрази Холцман. — Който и да ви е надрънкал тези глупости, ви е излъгал. Това е клевета. — И кой сте вие? — Нека първо ви попитам, дали сте честен журналист? — Какво искате да кажете? — Ако чуете нещо напълно неофициално, ще го публикувате ли? — Зависи от естеството на информацията. Какво целите? — Да докажа, че са ви излъгали, господин Холцман. Доказателството обаче не трябва да бъде разгласявано, тъй като ще заплаши определени хора. Освен това ще ви докажа, че някой ви използва да удря под пояса. Искам да знам името на този човек. — Сигурно ви е известно, че не мога да разкрия източник на информация. Това е в противоречие с моралния ми кодекс. — Морален журналист? — каза мъжът достатъчно високо, за да надвика музиката. — Добре звучи. А закриляте ли източници, които ви лъжат? — Не. — Добре. В такъв случай ще ви разкажа една кратка история, при условие че никога и при никакви обстоятелства няма да я разгласявате. Съгласен ли сте? — Ами ако открия, че сте ме подвели? — Тогава ще имате пълното право да я публикувате. Става ли? Журналистът кимна утвърдително. — Но имайте предвид, че ще бъда много огорчен, ако я видя във вестниците, защото аз няма да ви излъжа. Освен това не трябва да използвате сведенията ми за свое собствено разследване. — Искате твърде много. — Изборът е ваш, господин Холцман. Имате репутация на умен и честен журналист. Но съществуват неща, които не трябва да бъдат разгласявани… Не, това са доста силни думи. Да речем, че определени факти трябва да останат в тайна дълго време. Години наред. Искам просто да ви кажа, че са ви използвали. Накарали са ви да пишете лъжи, с които се цели уязвяванего на определени хора. Аз не съм журналист, но ако бях, нямаше да остана равнодушен към подобни думи. Щях да се възмутя, защото съм сгрешил и защото някой ме е взел за марионетка. — Разбрах ви. Добре, съгласен съм с условията. — Чудесно. За петнадесет минути Кларк разказа историята си. — А какво стана с операцията? Къде по-точно е загинал този човек? — Съжалявам, братко. Не си губи времето да търсиш отговор на тези въпроси. Най-много десетина души са в състояние да задоволят любопитството ти — излъга съобразително Кларк. — Но дори и да успееш да ги откриеш, те няма да говорят. Хората, които доброволно съобщават за нарушения на закона, не са чак толкова много. — А тази жена — Зимър? — За нея можеш да провериш почти всичко. Къде живее, къде е дрогерията й, къде е било родено детето, кой е присъствал на раждането, кой е акуширал. Холцман погледна бележките си. — Тук май се крие нещо много голямо, а? Кларк го погледна втренчено. — Аз искам само името. — И какво ще направиш с него? — Нищо, което да те засяга. — Какво ще направи Райън? — Той не знае, че сме тук. — Хайде де! — Господин Холцман, казвам ти самата истина. Боб Холцман бе дългогодишен журналист. Бяха го лъгали експерти в тази област. Бе ставал жертва на изкусно изпипани и организирани лъжи, както и инструмент за политическо отмъщение. Той въобще не харесваше този аспект на работата си. Презираше политиците главно заради готовността им да потъпчат всяко правило и закон. Ако някой политик нарушеше обещанието си, лъжеше безобразно или пък взимаше подкупи, той обикновено наричаше действията си „просто политика“. Холцман добре знаеше, че това е недостойно. У него все още живееше идеалистът, завършил журналистическия факултет на Колумбийския университет. Въпреки че животът го превръщаше в циник, той си остана един от малкото хора във Вашингтон, които помнят идеалите си и от време на време тъгуват за тях. — Да предположим, че успея да потвърдя историята, която току-що ми разказахте. Какво ще получа? — Може би само удовлетворение. Май това ще е всичко. Искрено се съмнявам, че ще извлечеш по-голяма полза, но ако случайно отнякъде се появи, ще ти се обадя. — Само удовлетворение? — попита Холцман. — Опитвал ли си се някога да копаеш дупка в морето? — усмихна се Кларк. Журналистът не му обърна внимание. — Върху какво работи управлението в момента? — Не мога да говоря по този въпрос. — Чувал съм да разправят, че едно време много високопоставен съветски държавен служител изменил на страната си. — И аз съм чувал. Ако се опиташ да публикуваш нещо… — Да, ще влоша двустранните отношения, нали? — забеляза Холцман. — Откога разполагаш с тази случка? — Отпреди последните избори. Президентът ме помоли да не я публикувам. — Фаулър ли? — Не, противникът му. — И ти се съгласи? Кларк бе впечатлен. — Човекът е имал семейство — жена и дъщеря. Пресата писа, че са загинали при самолетна катастрофа. Вярно ли е? — Ще публикуваш ли информацията? — Няма да мога да го сторя още десет години. Може би някой ден ще напиша книга… — Те също се измъкнаха — каза Кларк. — Да не би да търсиш човека, който ги е извел от страната? — Не вярвам в съвпадения. — Името на съпругата е Мария, а дъщерята се казва Екатерина. Холцман не реагира по никакъв начин, но добре знаеше, че само няколко човека в управлението са посветени в подробностите на операцията. Той току-що бе задал своя въпрос-уловка и бе получил правилния отговор. — Точно след пет години искам подробностите по операцията. Кларк замълча. Е, ако репортерът бе решил да нарушава правилата, и той трябваше да го последва, нали? — Съгласен съм. — За бога, Джон! — обади се Чавес. — Човекът иска танто за танто. — Колко вътрешни хора знаят подробностите? — На операцията ли? Малко. От наша страна… Ако имаш предвид всички подробности, то тогава са около двадесет. Но от тях само петима все още работят в управлението. Десет нямат връзка с ЦРУ. — Тогава кой? — Не искам да те натоварвам излишно. — Специалните части на военновъздушните сили ли? — попита Холцман. — Или може би армията? Отряд „160“? — онези луди глави от „Кембъл“, които нахлуха в Ирак първата нощ. — Може да предполагаш колкото си искаш, но от мен няма да научиш нищо повече. Когато му дойде времето обаче, искам да знам как, по дяволите, си разбрал, че въобще сме провеждали подобна операция. — Хората обичат да говорят — отвърна простичко Холцман. — Вярно е. Договорихме ли се? — Ако успея да потвърдя историята ти и ако се уверя, че са ме излъгали, ще разкрия източника си. Но искам да обещаеш, че името няма да се появи в пресата. „Господи, сякаш съм дипломат“ — помисли си Кларк. — Съгласен. Ще ти се обадя след два дни. Искам да знаеш, че си първият журналист, с когото разговарям в живота си. — И как ти се струва? — усмихна се Холцман. — Мисля, че ще продължа да си общувам с шпионите. — Джон направи малка пауза. — Между другото, не ти липсват качества да станеш добър шпионин. — Аз съм добър шпионин. — И колко тежи това нещо? — попита Ръсел. — Седемстотин килограма — пресметна наум Гусн. — Три четвърти тон. — Добре — каза Марвин. — Значи един камион ще се справи. А как ще го прехвърлим в моя микробус? Гусн се стъписа. — Не бях помислил за това. — А как е бил натоварен? — Сложиха го на една дървена… платформа. — Искаш да кажеш палет? С кран ли го вдигнаха? — Точно така — отвърна Гусн. — Имаме късмет. Ела, ще ти покажа. Ръсел поведе приятеля си навън на студа. След две минути стигнаха до един от хамбарите, в който се виждаше малък ръждясал кран, работещ с пропан. Единствената трудност бе, че пътечката до хамбара бе затрупана със сняг, под който имаше заледена кал. — Чувствителна ли е бомбата? — Бомбите по принцип са много крехки устройства, Марвин — забеляза Гусн. — Да, предполагам, че е така — разсмя се Ръсел. В Сирия бе точно с десет часа по-рано. Доктор Владимир Моисеевич Камински по навик бе започнал работа по-рано. Той бе професор от Московския държавен университет, изпратен в Сирия, за да преподава по специалността си — респираторни заболявания. Професията не му даваше много поводи за оптимизъм. Както в Съветския съюз, така и тук, в Сирия, най-често срещаното заболяване бе рак на белите дробове. Той лесно можеше да се предотврати, но не се лекуваше. Първият пациент за деня му бе изпратен от един колега, когото Камински много уважаваше. Лекарят бе следвал във Франция и по правило му изпращаше само интересни случаи. Владимир Моисеевич отвори вратата на чакалнята и видя добре сложен мъж на около тридесет години. Лицето му обаче бе посивяло и изпито. Първата мисъл на Камински бе „рак“, но той не обичаше да бърза с изводите. Можеше и да е нещо друго. Нещо заразно. Прегледът продължи повече от обикновено. Той направи няколко рентгенови снимки и допълнителни проби. Но докато чакаше резултатите, го извикаха в съветското посолство. Кларк трябваше да употреби всичките си запаси от търпение, но все пак успя да изчака три дни, преди да се обади на Холцман. Джон излезе от дома към осем и половина вечерта и отиде до една бензиностанция. Каза на момчето да напълни резервоара — мразеше да го прави сам — и отиде до телефона. — Да — вдигна домашния си телефон Холцман. Кларк не се представи. — Успя ли да провериш фактите? — Да. Повечето от тях. Изглежда, че си прав. Неприятно е да те лъжат, нали? — Кой? — Аз й викам Лиз, а президентът Елизабет. Искаш ли да ти бутна и нещо гратис? — попита Холцман. — Разбира се. — Приеми го като знак на добра воля от моя страна. Фаулър и тя са доста близки. Никой досега не го е съобщил, защото смятаме, че хората няма нужда да го знаят. — Добре сте го измислили — забеляза Кларк. — Благодаря. Дължа ти услуга. — Пет години. — Ще бъда на твое разположение. Кларк окачи слушалката. „Е — каза си Джон, — така си и мислех.“ Той сложи нова монета в телефона. Имаше късмет още на първото позвъняване. Обади се женски глас. — Доктор Карълайн Райън? — Да, кой се обажда? — Името, което искахте да знаете, госпожо, е Елизабет Елиът. Президентската съветничка по националната сигурност. Кларк реши да не казва другото сведение на Холцман. Нямаше нужда. — Сигурен ли сте? — Да. — Благодаря ви — каза тя и прекъсна връзката. Кети отново бе пратила Джак да си легне рано. Той се държеше разумно. „Е, защо трябва да се изненадвам — запита се тя. — Нали се е оженил за мен?“ Времето не бе много подходящо за действие. Само преди няколко дни Кети смяташе да отклони поканата за официална вечеря, като се оправдае с работа. Но сега… „Как да постъпя?“ — Здрасти, Берни — поздрави Кети Райън, докато си миеше ръцете както обикновено чак до лактите. — Здравей, Кет. Как върви? — Доста по-добре, Берни. — Наистина ли? — попита доктор Кац и пусна чешмата. — Наистина. — Радвам се да го чуя — забеляза недоверчиво Кац. Кети свърши с миенето и спря крана. — Оказа се, че просто съм направила от мухата слон. — Ами човекът, който идва да ме разпитва? — попита Кац, без да вдигне поглед от ръцете си. — Не е бил такъв, за какъвто се е представял. Сега не мога да ти обясня. Може би друг път. Ще ми направиш ли една услуга? — Разбира се. Каква? — Можеш ли да поемеш процедурата ми в сряда? — Защо, какво става? — Утре вечер с Джак трябва да отидем на вечеря в Белия дом. Официална вечеря в чест на министър-председателя на Финландия. Можеш ли да си представиш! Процедурата е лесна. Няма усложнения. Следобед ще ти донеса епикризата. Всъщност трябва да я извърши Дженкинс, а аз само да го наблюдавам. Дженкинс бе доста умен млад студент. — Добре, ще те заместя. — Благодаря, Берни. Няма да го забравя — обеща Кети и излезе. „Кармен вита“ спря в Хамптън роуд с един час закъснение. Корабът обърна нос към пристанището и се насочи навътре. Капитанът и лоцманът стояха заедно на мостика. Точно в този момент самолетоносачът „Теодор Рузвелт“ се отлепяше от кея, където неколкостотин жени и деца махаха с ръце и кърпички. Два кръстосвача, два разрушителя и една фрегата вече бяха потеглили. Пилотът обясни, че те са прикриващи кораби за „Мачтата“ — прякора на „Теодор Рузвелт“, даден от екипажа му. Капитанът на контейнеровоза изсумтя и отново се върна към работата си. Час и половина по-късно корабът му пристана на определеното за него място. Три влекача му помогнаха да застане успоредно на кея. „Кармен вита“ едва бе привързан и крановете започнаха да го разтоварват. — Рогън, Колорадо? — попита шофьорът. Той отвори картата си, намери междущатска магистрала 76 и откри градчето. — Аха, виждам го. — За колко време ще пристигнеш? — попита го Ръсел. — Ами сега ще видим. Хиляда и осемстотин мили… Да кажем, за два дни. Ако имам късмет, може да сваля и на четиридесет часа. Но ще ти излезе скъпичко. — Колко? — попита Ръсел. Шофьорът му каза. — Ще ти платя в брой. — Чудесно. В такъв случай свалям десет процента от цената. Шефовете му никога не успяваха да научат колко точно взема, когато клиентите плащаха в брой. — Половината сега — отброи банкнотите Ръсел, — другата половина при доставката. Ако успееш да слезеш под четиридесет часа, те чака солидна премия. — Не звучи лошо. Ами контейнерът? — Ще го върнеш обратно тук. След месец получаваме нова стока — излъга го Ръсел. — Може да се договорим за редовни курсове. — Много добре. Ръсел се върна при приятелите си. Те седяха в уютно кафене, откъдето можеха да наблюдават разтоварването. „Теодор Рузвелт“ напусна пристанището за рекордно кратко време. Когато достигна ограничителните шамандури, скоростта му вече бе двадесет възела. Самолетите кръжаха над него. Първи пристигнаха F-14 „Томкет“, излетели от военноморската база „Океан“. При първа удобна възможност самолетоносачът се обърна по посока на северния вятър, за да улесни пилотите. Пръв кацна командирът на авиогрупата Роби Джексън. При приземяването обаче един порив на вятъра улови томкета и Джексън с неудоволствие забеляза, че каца на втора вместо на първа позиция. Следващият самолет на Рафаел Санчес се приземи идеално на трета позиция. Джексън излезе от изтребителя и веднага се втурна към мястото си на пристройката. Оттам щеше да наблюдава кацането на останалите самолети от авиогрупата си. Всеки сбор започваше именно по този начин — командирите на авиогрупи и ескадрили наблюдаваха приземяването на подчинените си. Всяко от тях се записваше на видеокасета за по-нататъшни анализи. Докато пиеше първата си чаша корабно кафе, Джексън си каза, че пътуването започва отлично. За сметка на това пък нямаше да може да пие любимия си сорт кафе „ОК“. — Как се справят моите хлапета, шефе? — попита Санчес и седна зад него. — Не е зле. Виждам, че продължаваш да чупиш рекорда си, Бъд. — Лесна работа. Просто трябва да следиш вятъра, докато се приземяваш. Видях онзи порив, който те разклати. Може би трябваше да те предупредя. — А какво щеше да стане със самочувствието ми? Санчес имаше седемнадесет поредни отлични кацания. „Може би наистина вижда вятъра“ — помисли си Джексън. Седемдесет минути по-късно „Теодор Рузвелт“ отново се обърна на изток и пое дългия си обиколен маршрут към Гибралтар. Шофьорът се увери, че контейнерът е добре закрепен на каросерията му и се качи в кабината на своя „Кенуърт“. Той завъртя ключа и махна на Ръсел, който отвърна на жеста му. — Все пак мисля, че трябва да го проследим — каза Гусн. — Ще ни забележи и ще започне да се чуди защо се мъкнем след него — поклати глава Марвин. — Пък и дори да стане нещо, какво можеш да направиш? Да запълниш дупката на магистралата ли? Предполагам, не сте следили кораба, нали? — Така е. Гусн погледна Куати и повдигна рамене. Тримата се върнаха в колата и потеглиха към Шарлът, откъдето щяха да хванат директен полет за Денвър. Джак се приготви бързо както винаги и зачака Кети. Тя се задържа необичайно дълго пред огледалото. Кети изгуби цели два часа, но в крайна сметка прическата й на истинска салонна дама си заслужаваше труда. Преди да слезе във всекидневната, тя извади от гардероба два куфара и ги остави в средата на спалнята. — Ще ми помогнеш ли? — попита съпруга си тя. — Разбира се, скъпа. Райън пое златното колие и го сложи на шията на жена си. Беше й го подарил за Коледа, преди да се роди малкият Джак. Колието му навяваше приятни спомени. — Обърни се. Кети послушно му обърна гръб. Вечерната й рокля бе от кралскосиня коприна, която отразяваше светлината като огледало. Джак Райън не разбираше от модни тенденции — разгадаването на руските ходове бе къде-къде по-лесно, — но одобряваше всяка появила се новост. Богатият син цвят на роклята и златното колие подчертаваха бледата кожа и сламенорусата й коса. — Изглеждаш добре — каза Джак. — Готова ли си, скъпа? — Разбира се, Джак — усмихна му се тя. — Върви да загрееш колата. Кети го изчака да излезе и даде някакви наставления на бавачката. След това облече коженото си палто — хирурзите по принцип не членуват в дружества за защита на животните — и последва съпруга си. Джак изкара колата от гаража, Кети седна в нея и потеглиха. Кларк се засмя вътрешно. Райън определено не ставаше за бодигард. Той изчака, докато фаровете на колата се скриха зад завоя, и влезе с колата в двора. — Вие сте господин Кларк, нали? — попита бавачката. — Да. — В спалнята са — посочи му пътя тя. — Благодаря. Кларк се върна след минута. „Женска им работа — помисли си той. — Винаги помъкват хиляди джунджурии.“ Дори Карълайн Райън не бе идеална. — Приятна вечер. — Довиждане — отвърна бавачката и отново заби поглед в телевизора. Пътят от Анаполис, Мериленд, до центъра на Вашингтон е точно един час. Джак съжаляваше за служебната кола, но Кети бе настояла да отидат с тяхната. Те свиха по авеню „Пенсилвания“ и влязоха през източната врата. Един униформен полицай им показа къде да паркират. Джипът на семейство Райън изглеждаше доста скромен сред линкълните и кадилаците, но Джак не обръщаше внимание на такива подробности. Двамата изкачиха малкото хълмче до източния вход, където агентите от тайните служби огледаха поканите им и ги отметнаха в листа за гости. Металният детектор улови ключовете на Джак и той смутено се усмихна. Колкото и пъти човек да е влизал в Белия дом, той винаги намира нещо очарователно. Особено пък през нощта. Райън поведе жена си към западното крило. Оставиха палтата си на гардероба до малката театрална зала на Белия дом и продължиха. Малко по-нататък стояха трите обичайни светски журналистки. Те бяха около шестдесетгодишни жени, които безсрамно оглеждаха гостите и си водеха бележки. Общо взето, приличаха на вещиците от „Макбет“ с беззъбите им разлигавени усмивки. Навсякъде се виждаха офицери от различни армейски части в пълна униформа — Райън я наричаше „оберкелнерска“, — които придружаваха гостите. Както винаги, най-добре изглеждаха морските пехотинци с широките им пурпурни колани. Един капитан им посочи голямото стълбище, водещо към централното крило. Джак забеляза одобрителните погледи, хвърляни към жена му, и се усмихна. Когато се изкачиха по стълбите, един армейски лейтенант — този път жена — ги насочи към източния салон. Пристигането им бе оповестено — въпреки че никой не слушаше — и към тях веднага се приближи келнер със сребърен поднос, облечен в ливрея. — Не забравяй, че караш, Джак — прошепна Кети и си взе чаша шампанско. Райън си избра шери. Източният салон на Белия дом е с размери на малка гимнастическа зала. Стените са в цвят слонова кост, а фалшивите колони са украсени с позлатени орнаменти във формата на листа. В единия ъгъл имаше струнен квартет и роял, на който доста добре свиреше някакъв армейски сержант. Половината от поканените вече бяха пристигнали. Мъжете носеха черни смокинги, а жените — вечерни рокли. „Сигурно има хора, които се чувстват в свои води на подобни събирания — каза си Райън, — но аз не съм от тях.“ Двамата с Кети започнаха да обикалят и скоро попаднаха на министъра на отбраната Банкър и жена му Шарлот. — Здрасти, Джак. — Здрасти, Денис. Познаваш ли жена ми? — Карълайн — представи се Кети и протегна ръка. — Е, какво мислиш за мача? Джак се засмя. — Сър, знам, че двамата с Брент Талбът постоянно се разправите за това. Аз съм роден в Балтимор и смятам, че някой просто ограби отбора ни. — Не сте загубили чак толкова много. Това е нашата година. — И „Викингите“ казват същото за себе си. — Ще имат късмет, ако се измъкнат от Ню Йорк. — „Ездачите“ май доста ви поизпотиха, а? — Извадиха късмет — изръмжа Банкър. — Но във втората част ги сринахме. Карълайн Райън и Шарлот Банкър си размениха красноречиви погледи „Футбол!“ Кети се обърна и я видя. Госпожа Банкър използва разговора на мъжете и се отдалечи. Кети си пое дълбоко въздух. За момент се зачуди дали тук е мястото и времето, но вече не можеше да спре. Тя остави увлечения си в разговор съпруг и се спусна върху жертвата си като ястреб. Доктор Елизабет Елиът носеше почти същата рокля като доктор Карълайн Райън. Кройката бе малко по-различна, но еднаквите скъпи орнаменти с основание биха навели някой моделиер на мисълта, че двете дами са пазарували от един и същ магазин. Вратът на Лиз бе украсен с тройна перлена огърлица. Тя говореше с една двойка, но сякаш усети приближаващата се опасност и се извърна. — Здравейте, доктор Елиът. Помните ли ме? — попита Кети с майчинска усмивка. — Не. Трябва ли? — Карълайн Райън. Не се ли сещате? — Съжалявам — отвърна Лиз, която добре знаеше кой стои срещу нея, но не разбираше причината за срещата им. — Познавате ли Боб и Либи Холцман? — Четох материала ви — каза Кети и пое протегнатата ръка на Холцман. — Винаги е приятно да чуеш подобно нещо. Холцман забеляза, че Кети едва докосна ръката му и угризенията не закъсняха. Това ли бе жената, чийто брак искаше да разруши? — Да ви представя съпругата си Либи. — Вие също сте журналистка, нали? — попита Кети. Либи Холцман бе по-висока от нея. Роклята подчертаваше щедрия й бюст. „Една нейна струва колкото две мои“ — помисли си Кети и едва сдържа въздишката си. Либи имаше гърди, върху които всеки мъж мечтаеше да положи глава. — Преди година-две сте оперирали един мой братовчед — върна й жеста Либи Холцман. — Майка му твърди, че сте най-добрият хирург в света. — Благодаря ви. Лекарите обичат похвалите — отвърна Кети и реши, че харесва госпожа Холцман въпреки телесните й преимущества. — Знам, че сте хирург, но се чудя, къде сме се срещали? — намеси се Лиз с напълно безразличен тон. — В Бенингтън. Аз бях първокурсничка, а вие преподавахте политология. — Така ли? Изненадана съм, че ме помните. Тонът й твърдеше точно обратното. — Да. Нали знаете, че медиците първокурсници са ужасно натоварени — усмихна се Кети. — Трябваше да се съсредоточим върху важните дисциплини. А незначителните изпити и без това се вземаха лесно. — Никога не съм пускала лесно на изпит — отвърна Лиз, без да променя изражението си. — Разбира се, че пускахте — усмихна се още по-широко Кети. — Трябваше само да повторим лекциите ви дума по дума. Боб Холцман се изкуши да отстъпи крачка назад, но не помръдна от мястото си. Жена му улови сигналите по-бързо от него и очите й се разшириха от изненада. Току-що бе избухнала война, която обещаваше да бъде жестока и кървава. — А какво стана с доктор Брукс? — С кого? — попита Лиз. Кети се обърна към семейство Холцман. — През седемдесетте години времената бяха други, не мислите ли? Доктор Елиът току-що се бе дипломирала, а във Факултета по обществени и политически науки се ширеха доста радикални настроения. — Тя отново се обърна към жертвата си: — Не може да сте забравили доктор Брукс и доктор Хамингс! Къде по-точно се намираше къщата, която деляхте с тях? — Не помня. Лиз се опита да запази самообладание. Всичко скоро щеше да свърши. Но точно сега не можеше да се оттегли. — Не беше ли близо до общежитията? На трите ъгъла? Викахме им „Марксисткото братство“ — обясни през смях Кети. — Брукс никога не носеше чорапи. При това във Върмонт! Сигурно постоянно е бил хремав. А Хамингс пък си миеше косата само на Великден. Въобще целият факултет бе страхотен. Разбира се, после доктор Брукс отиде в Бъркли и вие го последвахте, за да довършите доктората си. Предполагам, че сте обичали съвместната работа. А какво става сега с Бенингтън? — Всичко е както обикновено. — Никога не ходя на събиранията със съученици — каза Кети. — Аз също не съм била там повече от година — отвърна Лиз. — И все пак какво стана с доктор Брукс — настоя Кети. — Мисля, че сега преподава във „Васар“. — О, значи не сте му загубили дирите? Предполагам, че все още тича подир всяка срещната фуста. Винаги е бил радикално настроен. Често ли се виждате? — Не сме се срещали вече две години. — Постоянно се чудехме какво толкова намирате в тях — забеляза Кети. — Хайде, Карълайн, надали някоя от нас тогава е била девица. Кети отпи от шампанското си. — Вярно е, че времената бяха радикални и вършехме доста глупости. Но аз имах късмет. Омъжих се за Джак и той ме направи почтена жена. „Десетка!“ — помисли си Либи Холцман. — Някои от нас не успяха да го сторят. — Не знам как се оправяте без семейство. За мен самотата е непоносима. — Е, поне не се тревожа, че съпругът ми може да ми изневери — засече я с леден тон Лиз. Тя най-после бе взела оръжието си в ръка, без да знае, че то вече не е заредено. — Да, предполагам, че някои жени имат подобни грижи, но, слава богу, аз не съм от тях. — Нима една жена може да бъде сигурна? — Само глупачките се съмняват. Ако познаваш съпруга си — обясни Кети, — знаеш на какво е способен и на какво не. — Вие наистина ли се чувствате толкова сигурна? — попита Лиз. — Разбира се. — Казват, че съпругата винаги разбира последна. Кети леко наклони глава. — Това философски спор ли е или просто се опитвате да ми кажете нещо в лицето вместо зад гърба? „Господи!“ — възкликна мислено Холцман. Чувстваше се като зрител на боксов мач тежка категория. — Нима съм оставила подобно впечатление? О, съжалявам, Карълайн. — Няма нищо, Лиз. — Извинете ме, но предпочитам… — Освен това станах професор по медицина в „Джон Хопкинс“. — Мислех, че сте помощник-професор. Кети кимна. — Точно така. Предложиха ми пълна професура в университета на Вирджиния, но отказах. Трябваше да се преместим от къщата, която толкова много обичаме, да сменим училището на децата и тъй нататък. Освен това се съобразих с кариерата на Джак. — Предполагам, че сте постоянно заета. — Наистина имам доста отговорности, но обичам работата си в „Хопкинс“. Вършим уникална изследователска работа и това ми харесва. За вас е било къде-къде по-лесно да дойдете във Вашингтон. Нищо не ви е задържало, пък и политологията не е от най-бурно развиващите се науки, нали? — Напълно съм доволна от живота си, благодаря. — Сигурна съм, че е така — улови новата възможност Кети. — Щастливият от работата си човек си личи отдалеч. — А вие, професоре? — Не бих могла и да мечтая за по-добър живот. Всъщност между нас двете има само една истинска разлика — каза Карълайн Райън. — И каква е тя? — …Къде ли се запиля жена ми? Твоята е ей там. Говори с Лиз Елиът и семейство Холцман. Интересно за какво? — каза Банкър… — Вечер вкъщи си лягам с мъж — обясни мило Кети. — И най-хубавото е, че не се налага да му сменям батериите. …Джак се обърна да погледне жена си и Елизабет Елиът. Лиз бе толкова бледа, че на фона на кожата й перлената огърлица изглеждаше кафява. Жена му бе по-ниска от президентската съветничка по националната сигурност, а до Либи Холцман приличаше направо на кукличка. Но каквото и да ставаше там, Кети явно се бореше като лъвица, впила поглед в по-високата от нея Елизабет. Той се приближи. — Здравей, скъпа. — Здрасти, Джак — отвърна Кети, без да сваля поглед от жертвата си. — Познаваш ли Боб и Либи? — Приятно ми е — поздрави Райън и се зачуди какво ли означават погледите им. Госпожа Холцман беше готова да се разсмее, но си пое дъх и се успокои. — Вие ли сте щастливецът, оженил се за това момиче? — попита Либи. Думите й накараха Елизабет да се откаже от битката. — Всъщност тя се омъжи за мен — отвърна Джак, като преодоля смущението си. — Извинете ме — обади се Лиз и се оттегли от бойното поле колкото се може по-достойно. Кети хвана Джак под ръка и го повлече към рояла в ъгъла. — Какво, по дяволите, беше това? — попита съпруга си Либи Холцман, макар че вече се досещаше. Успешната й борба с пристъпите на смях едва не я бяха задушили. — Работата е там, скъпа, че наруших моралния си кодекс. И знаеш ли какво? — Постъпил си правилно — завърши Либи. — „Марксисткото братство“! Ъгълът на тримата? Лиз Елиът — кралицата на радикалните оси. Милостиви Боже. — Джак, имам ужасно главоболие. Наистина ужасно — прошепна Кети на ухото на съпруга си. — Много ли е зле? Кети кимна. — Можем ли да излезем, преди да съм повърнала? — Кети, от подобни вечери не се излиза просто така — възрази Джак. — Разбира се, че се излиза. — За какво си говорихте с Лиз Елиът? — Май не ми допадна особено. — Не си единствената. Добре тогава — съгласи се Джак и поведе жена си към изхода. Армейският капитан на стълбите веднага прояви съчувствие. След пет минути бяха навън. Джак помогна на жена си да се качи в колата и се насочи към авеню „Пенсилвания“. — Карай направо — нареди Кети. — Но… — Моля те, Джак — каза меко тя. Портиерът на хотела „Хей Адамс“ помогна на Карълайн да слезе от колата. Джак му подаде ключовете и последва жена си вътре. Служителят на рецепцията й подаде един ключ и тя се насочи към асансьора. Джак послушно извървя след нея пътя до един от апартаментите. — Какво става, Кети? — Джак, напоследък сме затрупани от твърде много работа, твърде много деца и не намираме време за себе си. Тази вечер, скъпи, е наша. Тя обви ръце около врата му и за Джак не остана нищо друго, освен да я целуне. Кети пъхна ключовете в ръката му. — А сега отвори вратата, преди да сме изплашили някого. — Но нали… — Млъкни, Джак. Моля те — прибави тя. — Да, скъпа. Райън въведе жена си в стаята. Кети видя, че инструкциите са изпълнени със забележителна точност от персонала на първокласния хотел. Леката вечеря вече ги чакаше на масата заедно с бутилка изстудено „Moet“*. Тя хвърли коженото си палто на леглото, уверена, че всичко останало ще протече както трябва. [* Скъпо френско шампанско. — Бел.прев.] — Ще налееш ли шампанското? Връщам се веднага. Освен това можеш да си свалиш палтото и да се поотпуснеш — каза Кети през рамо и се насочи към спалнята. — Разбира се — измърмори на себе си Джак. Не знаеше какво точно става и какво си е наумила Кети, но това вече нямаше значение. Той хвърли сакото си върху норката на жена си, махна станиола от шампанското и внимателно извади тапата. После напълни двете чаши и остави бутилката в посребрената поставка. Реши, че ще се довери на виното, без да го дегустира, и отиде да погледне Белия дом през прозореца. Джак не чу кога жена му се върна в стаята. По-скоро почувства промяната в атмосферата, присъствието й. Когато се обърна, я видя облегната на вратата. Кети за втори път в живота си обличаше дългата до пода нощница от бала коприна. Първият път бе през медения им месец. Тя пристъпи и се плъзна през стаята като привидение. — Главоболието ти сигурно е минало. — Да, но за сметка на това съм жадна — усмихна му се Кети. — Лесно ще се оправим с това. Джак вдигна едната чаша и я поднесе към устните й. Тя отпи една глътка и я побутна към неговите. — Гладен ли си? — Не. Кети се отпусна върху него и взе ръцете му в своите. — Обичам те, Джак. Ще отидем ли в спалнята? Джак я обърна с гръб към себе си и я последва към спалнята, без да сваля ръце от кръста й. Леглото вече бе готово, а лампите изгасени, въпреки че обилното осветление на Белия дом хвърляше отблясъци през прозореца. — Спомняш ли си първия път? Първата ни брачна нощ? — Помня и двете, Кети. — Това ще бъде друг първи път, Джак. Тя протегна ръка и го обгърна през кръста. Съпругът й разбра намека. Когато бе гол, Кети го прегърна колкото се може по-страстно и коприната помилва кожата му. — Лягай. — По-хубава си от всякога, Кети. — Не искам никой да те открадне от мен. Кети легна до него. И двамата вече бяха готови. Карълайн вдигна нощницата си до кръста, седна върху него и я пусна около себе си. Ръцете му намериха гърдите й. Тя ги притисна, без да спира движенията си, защото знаеше, че съпругът й няма да издържи дълго. По всичко личеше, че и Кети щеше да го последва. „Няма по-щастлив мъж от мен“ — каза си Джак, като опитваше да се контролира. Провали се безсрамно, но въпреки това бе награден с усмивка, която едва не разкъса сърцето му. — Не беше зле — каза след около минута Кети, която целуваше ръцете му. — Липсва ми практика. — Нощта едва сега започва — каза тя и легна до него. — Освен това отдавна не ми е било толкова хубаво. Гладен ли си вече? Джак огледа стаята. — Ами… — Чакай. Тя стана и след малко се върна с хавлия в ръце. — Не искам да изстиваш. Вечерята премина в мълчание. Нямаше нищо за казване и през следващия един час двамата мълчаливо си представяха, че отново са двадесетгодишни. Достатъчно млади, за да експериментират в любовта. Да я изследват, сякаш всеки нов завой по пътя крие необикновени изненади. „Беше доста отдавна“ — помисли си Джак, но бързо прогони мисълта, настанила се в освободения му от проблеми разсъдък. Той довърши десерта и си наля наша шампанско. — Трябва да спра с пиенето. — „Но не тази вечер.“ Кети пресуши чашата си и я остави на масата. — Няма да ти навреди, ако го спреш, но в крайна сметка ти не си алкохолик. Доказахме го миналата седмица. Имаше нужда от почивка и я получи. А сега искам да ми дадеш още от себе си. — Ако е останало. Кети стана и му подаде ръка. — Сигурна съм, че имаш богати запаси. Този път Джак пое инициативата. Още щом влязоха в спалнята, той съблече нощницата през главата й и хвърли хавлията си на пода до нея. Първата им целувка продължи безкрайно дълго. Той вдигна Кети на ръце, положи я на леглото и легна до нея. Страстта все още бе будна и у двамата. Джак легна върху нея и топлината на тялото й го обля. Този път се представи по-добре. Успя да се сдържи, докато Кети изпъна гръб и по лицето й се изписа онази болка, която всеки мъж иска да даде на жена си. В последния момент той я хвана под мишниците, повдигна тялото й и го притисна към гърдите си. Кети обичаше това. Обичаше силата на мъжа си почти колкото и добротата му. Когато всичко свърши, Джак се отпусна до нея. Кети притегли главата му към за съжаление плоските си гърди. — Всичко ти е наред, Джак. Винаги ти е било — прошепна в ухото му тя. Кети не се изненада от това, което последва. Тя познаваше съпруга си отлично, въпреки че бе имала глупостта да се усъмни в него. Надяваше се да успее да си го прости. Цялото тяло на Джак се разтресе от стонове. Кети го притегли към себе си и усети, че сълзите му мокрят гърдите й. Такъв прекрасен и силен мъж. — Бях ужасен съпруг и баща. Тя облегна глава на неговата. — И двамата се държахме глупаво, Джак, но това е вече минало, нали? — Да — целуна гръдта й той. — Благодаря на Бог, че съм те намерил. — Ти ме спечели, Джак. Паднах ти се от голямата лотария на живота. Ти пък се падна на мен. Мислиш ли, че всеки заслужава съпруга си? Толкова много колеги имат проблеми в семейния си живот. Може би не се опитват да ги оправят, а може би просто забравят. — Да забравят? „Да, аз също за малко не забравих.“ — „В бедност и богатство, в добро и зло, в болест и здраве, докато сме живи.“ Помниш ли? Аз също обещах. Джак, знам колко добър можеш да бъдеш и колко добър си всъщност. Последната седмица се държах толкова отвратително с теб… Съжалявам за всичките ужасни неща, които извърших. Но това вече е минало. Джак вече бе спрял да плаче. — Благодаря ти, мила. — Благодаря ти, Джак — каза тя и прокара пръст по гърба му. — Да не би да искаш да кажеш… Той вдигна глава, за да я погледне в очите. Получи нова усмивка от тези, които съпругите обикновено пазят за мъжете си. — Така мисля. Може би този път ще е момиче. — Ще бъде хубаво. — Хайде заспивай. — Веднага. Джак стана и мина през банята и хола, преди да се върне обратно в спалнята. След десет минути вече спеше. Кети стана, облече нощницата и също отиде в банята. На връщане се обади, за да отмени събуждането, което Джак току-що бе поръчал. Сега бе неин ред да наблюдава дома на президента през прозореца. Светът никога не й бе изглеждал по-хубав. Ако само успееше да накара Джак да се откаже от работата си… Камионът спря да зареди точно преди Лексингтън, Кентъки. Шофьорът почина десетина минути, колкото да си купи кафе и палачинки — те го събуждаха най-добре — и отново натисна газта. Премията от хиляда долара звучеше прекрасно. За да я вземе обаче, трябваше да прекоси Мисисипи преди сутрешното задръстване в Сейнт Луис. > 31. > ТАНЦЬОРИ Когато се събуди от светлината през прозореца и шума на движението отвън, Райън вече знаеше, че е ужасно закъснял. Часовникът му показваше осем и петнадесет. Той панически се изправи в леглото си, но вече бе твърде късно да се паникьосва. Джак стана и отиде в хола, където жена му пиеше сутрешното си кафе. — Не си ли на работа днес? — Трябваше да помагам на една процедура, започнала преди няколко минути, но Берни обеща да ме замести. Няма да е зле да си облечеш нещо. — А как ще отида на работа? — Джон ще пристигне след няколко минути. — Добре. Джак се запъти към банята, за да си вземе душ и да се избръсне. По пътя надникна в гардероба, където го чакаха костюм, риза и вратовръзка. Жена му явно грижливо бе планирала всичко. Той се усмихна. Въобще не бе предполагал, че Кети е толкова добра конспираторка. В осем и четиридесет вече бе готов. — Знаеш ли, че в единадесет трябва да бъда в сградата отсреща? — Не знаех. Поздрави онази кучка Елиът от мен — усмихна се Кети. — Май не я харесваш, а? — попита той. — Няма много за харесване. Тя е просто калпава даскалица. Има проблеми с егото си. — Забелязах. Тя не си пада много по мен. — И аз така мисля. Снощи се посдърпахме и смятам, че спечелих битката — осведоми го Кети. — За какво беше целият цирк все пак? — Просто си поговорихме по женски — отвърна тя. — Джак… — Да, скъпа? — Мисля, че е време да напуснеш. Райън погледна чинията си. — Може би си права. Имам да довърша още едно-две неща… и после… — След колко време? — попита Кети. — Два месеца. Не мога просто да захвърля всичко и да си тръгна, скъпа. Все пак съм назначен от президента. Нали не си забравила, че съм одобрен и от Сената? Ако си тръгна ей така, ще приличам на дезертьор. Има правила, които трябва да се спазват. Кети кимна. Бе спечелила. — Разбирам те, Джак. Два месеца са разумен срок А какво смяташ да правиш после? — Ще ме вземат на работа навсякъде. В центъра за стратегически и международни изследвания, в „Херитидж“ или пък в Центъра за международни проучвания „Джон Хопкинс“. Говорих по тези въпроси с Базил в Англия. Когато човек достигне моето положение, просто не може да остане на улицата. Хмм. Мога дори да напиша нова книга… — Ще започнем с една хубава дълга почивка веднага след като децата свършат училище. — Мислех, че… — Няма да съм в толкова напреднала бременност, Джак. — Наистина ли смяташ, че снощи… Очите й заблестяха дяволито. — Времето бе подходящо, пък и ти опита два пъти, нали? Какво има? Да не би да се чувстваш измамен? Съпругът й се усмихна. — Мамили са ме и по-лошо. — Значи ще се видим довечера. — Казвал ли съм ти колко обичам тази нощница? — Брачната ли? Малко е официална, но се справи със задачата си. Жалко, че сега нямаме време, нали? Джак реши да тръгва, преди да е станало твърде късно. — Да, скъпа, но трябва да вървя на работа, а и ти също. — Ооо — възкликна палаво Кети. — Не мога да кажа на президента, че съм закъснял, защото съм се боричкал с жена си в отсрещния хотел. Джак се приближи до Кети и я целуна. — Благодаря ти, скъпа. — Удоволствието бе мое, Джак. Райън излезе от хотела, където Кларк вече го чакаше. Той влезе в колата. — Добро утро, док. — Здрасти, Джон. Допусна само една грешка. — Каква? — Кети знаеше малкото ти име. Откъде? — Няма значение — отвърна Кларк и му подаде куфарчето с документи. — По дяволите, понякога ми се иска да се напъхам в това куфарче. — Сигурен съм, че си нарушил някой закон. — Правилно — потегли Кларк. — Кога ще получим официалното разрешение за мексиканската операция? — Днес ще ходя в Белия дом за това. — В единадесет ли? Джак с удоволствие откри, че ЦРУ може да функционира и без него. Той пристигна на седмия етаж и видя, че всички работят. Дори и Маркъс бе на мястото си. — Готов ли си за пътуването? — обърна се Джак към директора. — Да. Полетът е тази вечер. Хората ни в Япония уреждат срещата с Лялин. — Маркъс, моля те, не забравяй, че той е агент МУСАШИ, а информацията му е НИИТАКА. Не трябва да употребяваме истинското му име дори и в тази сграда. — Да, Джак. Днес ли ще ходиш при президента за мексиканската операция? — Да. — Добре си я измислил. Харесва ми. — Благодаря, Маркъс, но истинската заслуга ще бъде на Кларк и Чавес. Приемаш ли предложения? — попита Джак. — Казвай. — Защо не ги върнеш в оперативния отдел? — Ако изпълнят задачата си успешно, президентът сигурно ще се съгласи. Аз също. „Това стана доста лесно — каза си Джак. — Интересно защо.“ Доктор Камински прегледа рентгеновите снимки и се наруга за грешката си от предния ден. Изглеждаше малко вероятно, но… Но това бе невъзможно. Не и тук. Нали? Докторът трябваше да извърши и няколко допълнителни проби, но преди това изгуби цял час, докато се свърже със сирийския си колега. Пациентът бе преместен в друга болница, разполагаща с ламинерна стая. Дори и Камински да грешеше, човекът пак трябваше да остане в изолация. Ръсел включи крана и си поигра няколко минути, докато разбере как точно се управлява. Почуди се за какво ли го бе използвал предишният собственик, но бързо изостави мисълта. В газовите резервоари имаше достатъчно гориво, така че нямаше от какво да се притеснява. Той се върна в къщата. Хората в Колорадо се оказаха доста дружелюбно настроени. Местният пощальон вече бе свършил работата си. Ръсел взе вестниците, за да ги прочете със сутрешното си кафе. Само след минута разбра, че пощите са голяма работа. — Охо — възкликна тихо той. — Какво има, Марвин? — Никога не съм виждал подобно нещо. Запалянковците на „Викингите“ планират голямо шествие… над хиляда коли и автобуси. По дяволите — каза той. — Ще задръстят пътищата. Ръсел обърна на седмичната прогноза за времето. — Какво искаш да кажеш? — За да дойдат в Денвър, ще минат по седемдесет и шеста магистрала. Ние възнамеряваме да отидем на стадиона по обяд или малко по-късно… Запалянковците ще пристигнат горе-долу по същото време. — Шествие — какво означава това? — попита Куати. — За какво ще демонстрират? — Не е такова шествие — обясни Ръсел. — Прилича повече на, ъъъ, парад на автомобили. Запалянковците от Минесота твърдо вярват, че ще спечелят мача. Вижте, защо не си резервираме стая до някой мотел близо да летището? Кога точно е полетът ни? Марвин спря за момент. — Господи, май не сме обмислили всичко както трябва. — Какво искаш да кажеш? — попита отново Гусн. — Времето — отвърна Ръсел. — Все пак сме в Колорадо, и то в средата на януари. Ами ако се извие нова снежна буря? Той прегледа страницата. — Ще имаме проблеми с придвижването, така ли? — Да. Вижте, наистина трябва да си резервираме стаи в някой мотел край летището. Можем да отидем там предната вечер… Не, най-добре е да ги вземем за две-три нощи, за да не събуждаме подозрение. По дяволите, дано са останали свободни места. Ръсел отиде до телефона и запрелиства указателя. Едва от четвъртия опит успя да намери стая с две двойни легла в малък мотел на километър и половина от летището. Трябваше обаче да потвърди резервацията си с кредитна карта, която досега не бе успял да използва. Това не му хареса. Оставяше нова следа. — Добро утро, Лиз. Райън влезе в кабинета й и седна. — Как си днес? Съветничката по националната сигурност съвсем не обичаше шегите за своя сметка. Предната вечер бе провела малка битка с жената на това копеле, и то пред журналисти, завършила катастрофално. Дори и Райън да нямаше нищо общо с нея, сигурно добре се бе посмял преди лягане. Още по-лошото бе, че думите на онази кльощава никаквица засягаха и президента. Поне така си помисли Фаулър, когато чу историята. — Готов ли си с доклада? — Разбира се. — Да влизаме. Щеше да остави Боб да се оправи с него. Хелън д’Агустино изгледа двамата посетители на Овалния кабинет. Тя, разбира се, бе чула историята. Един от тайните агенти бе успял да подслуша целия разговор и злостните забележки по адрес на доктор Елиът вече дискретно се обсъждаха. — Добро утро, господин президент — чу тя гласа на Райън след затварянето на вратата. — Здравей, Райън. Да чуем доклада. — Сър, планът ми е много прост. Изпращаме двама офицери на ЦРУ в Мексико Сити. Ще бъдат засекретени като членове на обслужващия персонал на летището. Ще вършат обичайната работа — почистване на тоалетни, на пепелници и тъй нататък. Преди да излязат, ще подменят цветята в горния салон. В новите цветя ще има скрити ето такива микрофони. Райън извади пластмасовата пръчица от джоба си и я подаде на Фаулър. — Те ще препращат прехванатото от тях на предавател, скрит в бутилка, Устройството ще излъчва по няколко канала на свръхвисока честота. Три наши самолета ще летят по различни курсове паралелно с боинга, за да прехващат информацията. В японския самолет ще има друг приемник със записващо устройство. Той ще изпълнява две задачи: да подсигурява предавания по въздуха сигнал и да служи за прикритие на операцията. Така че, ако открият микрофоните, сигурно ще ги припишат на японските журналисти, придружаващи министър-председателя. Разбира се, разкриването не е желателно. В „Дълес“ наши хора ще прикрият устройствата. Каквото и да стане обаче, прехванатата информация ще ви бъде предадена няколко часа след кацането на самолета. — Много добре. Каква е вероятността за успех? — попита началникът на канцеларията Арнолд ван Дам. Той, разбира се, трябваше да присъства. Операцията бе по-скоро упражнение по политика, отколкото държавен проблем. Рискът от политически усложнения бе сериозен, но евентуален успех щеше да донесе забележителни дивиденти. — Сър, в подобни операции е безсмислено да се дават гаранции. Ако японците говорят, вероятно ще чуем думите им. Също толкова вероятно е обаче въпросът въобще да не се обсъжда. Екипировката е проверена и работи. Офицерът, провеждащ операцията е с богат опит. Не за пръв път ще изпълнява дискретни задачи. — Какво друго е вършил? — попита Ван Дам. — Ами измъкна жената и дъщерята на Герасимов от Съюза преди пет години. Райън набързо им разказа и останалите подробности. — А операцията заслужава ли си риска? — попита Фаулър. Райън остана доста изненадан от въпроса. — Сър, вие трябва да решите това. — Помолих ви за мнение. — Да, господин президент. Заслужава си. Информацията, получена от НИИТАКА, показва, че се държат арогантно. Евентуалният ни успех ще ги накара да се съобразяват с нас и да се придържат към правилата. — Одобрявате ли политическата ни линия спрямо Япония? — намеси се изненадано Ван Дам. — Одобрението или неодобрението ми е без значение, но отговорът на въпроса ви е „да“. Началникът на кабинета искрено се удиви. — Но предишната администрация… Защо не си ни казал? — Не си ме питал, Арии. Забравяш, че не аз определям държавната политика. Аз съм шпионин. Изпълнявам заповедите ви, стига те да не противоречат на закона. — И удовлетворен ли си от законността на операцията? — попита привидно спокоен Фаулър. — Господин президент, юристът тук сте вие, а не аз. Ако не знам тънкостите на правото — а това наистина е така, — трябва да предположа, че вие с вашия богат опит в съда не можете да ми наредите да наруша законите. — Това е най-добрият танцов номер, който съм виждал — разсмя се Ван Дам. — По-добър беше само балетът на театър „Киров“ миналото лято в центъра „Кенеди“. — Райън, ти си достатъчно опитен и заради това давам разрешението си за операцията — каза Фаулър след кратка пауза. — А какво ще правим, ако опасенията ни се потвърдят? — Ще трябва да се посъветваме с хората от Държавния департамент — обяви Лиз Елиът. — Опасно е — отвърна Райън. — Японците отдавна наемат хора от секцията за търговски преговори. Логично е да имат свои хора вътре. — Търговски шпионаж? — попита Фаулър. — Разбира се. Защо не? НИИТАКА никога не ни е предоставял подобна информация. Но да речем, че аз съм бюрократ, който иска да се махне от държавната служба и да печели половин милион годишно, като представя японците. Как ще им докажа способностите си? По същия начин, по който един съветски функционер или шпионин доказва верността си към пас. Ще им предоставя някое ценно сведение за аперитив. Това е незаконно, но ние не предприемаме никакви мерки, за да спрем опитите в тази насока. Именно по тази причина широкото разгласяване на операцията е нецелесъобразно. Разбира се, че ще искате да разберете мнението на секретаря Талбът и някои други хора, но на ваше място не бих разширявал кръга на посветените. Освен това не забравяйте, че ако разкриете на министър-председателя, че знаете думите му — а той знае точно къде ги е казал, — ще компрометирате новата ни техника и методика. Президентът прие последната забележка с учудено повдигане на вежди. — Не можем ли да се престорим, че сме получили информацията от Мексико? — попита Ван Дам. — Това е официалната версия — съгласи се Райън. — Ами ако направо му го кажем в лицето? — попита Фаулър. — Ще му бъде трудничко да бие каре аса, господин президент. От друга страна, ако Конгресът научи, всички там ще се изправят на нокти. Именно това е един от проблемите ми. Аз трябва да обсъдя операцията с Ал Трент и Сам Фелоус. Сам ще се съгласи, но Ал има политически причини да мрази японците. — Мога да заповядам да не им казваш. — Сър, това е закон, който в никакъв случай не мога да наруша. — А ако все пак заповядам? — попита Фаулър. Райън отново се изненада. И двамата с президента добре знаеха какви ще са последиците от подобна заповед. Кети искаше точно това. Всъщност подобно основание за оттегляне от държавна служба бе доста добро. — Е, това може би няма да се наложи. Омръзна ми да си играя на шикалки с тези хора. Те сключиха споразумение с нас и трябва да го изпълнят. В противен случай ще си имат работа с един много раздразнен президент. Самата мисъл, че президент на една държава може да бъде купен по такъв долен начин, е достойна за презрение. По дяволите! Мразя корупцията. — Точно така, шефе — обади се Ван Дам. — Гласоподавателите ще бъдат доволни. — Онова копеле — продължи Фаулър след кратка пауза. Райън не можа да отгатне до каква степен са искрени думите му. — Казва ми, че идва да изясним някои детайли, да се опознаем по-добре, а всъщност възнамерява да провали сделката. Ще видим тази работа. Време е да го ударим през пръстите. Словоизлиянието внезапно спря. — Май не се видяхме снощи, а, Райън? — Жена ми имаше пристъп на главоболие, сър. Трябваше да си тръгнем. Съжалявам. — По-добре ли е сега? — Да, сър, благодаря. — Подготви хората си. — Ще бъде направено, господин президент — изправи се Райън. Ван Дам го последва и го придружи до западния изход. — Добра работа свърши, Джак. — Господи, да не би да са започнали да ме харесват? — попита сухо Райън. Срещата бе преминала прекалено гладко. — Не знам какво се е случило снощи, но Лиз е бясна на жена ти. — Говорили са нещо, но и аз не знам точно какво. — Джак, искаш ли да говоря направо? — попита Ван Дам. Райън знаеше, че приятелското изпращане бе твърде удобно, за да е истинско. Символизма си го биваше. — Кога, Арни? — Иска ми се да ти кажа, че няма нищо лично, но всъщност е точно обратното. Случва се, Джак. Президентът ще ти устрои отлично изпращане. — Много мило от негова страна — отвърна равнодушно Райън. — Опитах се, Джак. Знаеш, че те харесвам. Просто така се случи. — Ще си отида без много шум. Но… — Знам. Няма да има нападки нито по време, нито след оттеглянето ти. Ще те викаме периодично. Може би ще ти бъдат възлагани специални мисии. Въобще ще бъдеш уволнен достойно. Давам ти честната си дума, Джак, както и думата на президента. Той не е лош човек, Джак. Наистина не е. Просто е твърдоглав и добър политик, но е много честен. Единствената пречка да работите заедно е, че мислите по различен начин, а президентът е той. Джак можеше да възрази, че мярата за интелектуална честност е способността да приемаш правилните чужди мнения, но вместо това каза: — Ще се оттегля без излишен шум. И бездруго работя тук прекалено дълго. Време е да си почина и да се порадвам на небето и децата си. — Добре — потупа го по рамото Ван Дам. — Само изкарай тази операция и прощалното писмо на шефа ще прелива от добри чувства. Сигурно ще го напише самата Кали Уестън. — Ти си истински професионалист, Арни. Райън раздруса десницата му и се упъти към колата си. Ако бе видял лицето му, Арни със сигурност щеше да се изненада от усмивката на него. — Не можеше ли да го направиш по друг начин? — Елизабет, независимо от идеологическите ни различия, той достойно служи на страната си. Не съм съгласен с него по редица въпроси, но никога не ме е лъгал и винаги се е стремял да ми дава добри съвети — отвърна Фаулър, без да откъсва поглед от подобния на сламка микрофон. Изведнъж се запита дали в момента не работи. — Казах ти какво се случи снощи. — И аз изпълних желанието ти. Той си отива. На това ниво не можеш просто да изриташ хората през вратата. Трябва да го направиш възпитано и с достойнство. Всичко друго е проява на дребнавост и политическа глупост. Съгласен съм с теб, че е динозавър, но дори и динозаврите имат място в музея. — Но… — Край. Добре, снощи сте си разменили някои остроти с жена му. Но кой наказва хората за постъпките на съпругите им? — Боб, имам право да очаквам подкрепата ти. Последното изречение не допадна особено на Фаулър, но той успя да отговори разумно: — И аз ти я давам, Елизабет. Но тук не е нито времето, нито мястото за подобни разговори. След обяд Маркъс Кабът пристигна във военновъздушната база „Андрюс“ за полета си до Корея. Подготовката бе по-старателна, отколкото изглеждаше. Самолетът бе С-141 В „Старлифтър“. Той имаше четири двигателя и странен корпус, подобен на тялото на влечуго. В багажното отделение бе натоварена цяла каравана с кухня, хол и спалня. Тя разполагаше и с отлична звукоизолация, тъй като С-141 В бе шумен самолет. Кабът влезе, за да се види с екипажа. Пилотът бе около тридесетгодишен капитан с руса коса. Всъщност на самолета щяха да летят два пълни екипажа, тъй като полетът бе продължителен. Първо се предвиждаше зареждане на гориво във военновъздушната база „Травис“, Калифорния, а след това презареждане във въздуха над океана. Въобще предстоеше един досаден полет, който Маркъс възнамеряваше да проспи. Той се зачуди дали в крайна сметка държавната служба си струва усилията. Арнолд ван Дам вече му бе съобщил за бъдещата оставка на Райън, на която Кабът нямаше поводи да се радва. Директорът на Централното разузнаване се настани в караваната си и започни да преглежда документите за пътуването. Един военен стюард му предложи чаша вино. Кабът я взе и докато отпиваше първата глътка, самолетът се издигна във въздуха. По-късно същия следобед Джон Кларк и Доминго Чавес също се качиха на самолет, но за Мексико Сити. Джон си мислеше, че е добре да отидат по-рано, за да се настанят и аклиматизират. Мексико Сити бе поредният метрополис, разположен на голяма височина, в който разреденият въздух още повече влошаваше последствията от замърсяването. Екипировката за операцията бе грижливо опакована и двамата се надяваха, че няма да имат проблеми с митничарите. Разбира се, нито Кларк, нито пък Чавес бяха въоръжени — задачата им просто не изискваше употреба на оръжие. Камионът излезе от междущатската магистрала точно тридесет и осем часа и четиридесет минути след като бе потеглил от търговското пристанище на Норфолк. Сега оставаше най-лесното. На шофьора му бяха необходими петнадесет минути и много майсторство, за да приближи задницата ни камиона до бетонната рампа на хамбара. Топлото слънце бе превърнало земята в кално мочурище и затова камионът успя да заеме нужното положение едва от трети път. Шофьорът излезе от кабината и се насочи към рампата. — Как се отваря това чудо? — попита Ръсел. — Сега ще ти покажа. Шофьорът спря да изчисти калта от ботушите си и после отвори контейнера. — Искаш ли да ти помота при разтоварването? — Не. Ще се оправя и сам. В къщата има кафе. — Благодаря. Не бих отказал една чаша. — Е, поне не беше трудно да го отпратим — каза Ръсел на Куати и отвори вратите на контейнера. Вътре се виждаше един-единствен голям кашон с надпис „Сони“ и на четирите страни. По кашона имаше стрелкички, показващи къде е капакът, както и нарисувани чаши за шампанско, по които неграмотните да разберат, че товарът е чуплив. Кашонът стоеше върху дървен палет. Марвин затегна здраво въжетата и включи крана. Само за минута бомбата бе преместена от камиона в хамбара. Ръсел освободи въжетата и хвърли голямо парче брезент върху кашона. Когато шофьорът се върна, контейнерът вече бе затворен. — Е, спечели си премията — каза Марвин и му подаде парите. Шофьорът ги преброи. Сега трябваше да откара контейнера обратно в Норфолк. Преди това обаче щеше да спре на първия срещнат паркинг за камиони и да поспи осем часа. — Приятно е да се работи с вас, сър. Споменахте, че след около месец може би отново ще ви трябва превоз. — Точно така. — В такъв случай ето как можете да ме намерите — подаде визитната си картичка шофьорът. — Веднага ли се връщаш обратно? — Първо ще се наспя. Току-що чух по радиото, че утре вечер ще има голяма снежна буря. — Това е нормално за януари, нали? — Разбира се. Приятен ден, сър. — Приятно пътуване — отвърна Ръсел и отново раздруса ръката му. — Правим грешка, че го пускаме да си иде — забеляза Гусн към командира на арабски. — По-скоро, не. В крайна сметка той е виждал само лицето на Марвин. — Вярно. — Провери ли я? — попита Куати. — По кашона не личи нищо. Утре ще я огледам по-подробно. Мисля, че сме почти готови. — Да. — Имам една добра и една лоша новина — обяви Джак. — Първо добрата — каза Кети. — Искат оставката ми. — А каква е лошата? — Че никога не можеш да се оттеглиш окончателно. От време на време ще ме викат за консултации и други подобни. — Това ли искаше? — Тази работа просто влиза в кръвта ти, Кети. Я си представи, че напуснеш „Хопкинс“, за да работиш в кабинет, да преглеждаш болни и да изписваш очила? — И колко често? — Предполагам, че около два пъти годишно. Само във връзка със случаи, за които разполагам с информация. Няма да е постоянна работа. — Добре, съгласна съм… и, не, не бих могла да се откажа от преподавателската си дейност. Кога ще напуснеш? — Имам да свърша още две неща. След това трябва да се подбере подходящ заместник… — „Защо не някой от семейство Фоли? — помисли си Джак. — Но кой точно?“ — „Сонар“ вика „Контрол“. — Тук „Контрол“ — отвърна щурманът. — Сър, мисля, че установих контакт на две-девет-пет. Много е слаб, но продължава да се чува. — Идвам. До кабината на сонара имаше само пет крачки. — Покажи ми. — Ето тук, сър — посочи операторът една линия на екрана. Въпреки че изглеждаше смътно, тя всъщност бе съставена от малки жълти точици, подредени в определен честотен диапазон. С движението на часовата скала нагоре продължаваха да се появяват нови точици. Приличаха си само по това, че образуват смътна и неясна линия на екрана. Единствената промяна в нея бе лекото изменение на посоката. — Все още не мога да кажа какво точно е това. — Тогава кажи ми какво не е. — Не е контакт с обект на повърхността, нито пък е естествен шум, сър. Старшината очерта целия път на линията на екрана с мек молив. — Ето тук, сър — посочи той. — Реших, че може да е нещо. — Имаш ли нещо друго? — „Сиера-15“ е търговски кораб с югоизточен курс, при това доста далеч от нас. Това е третият контакт в конвергентната зона, който проследяваме от последната вахта насам. Друго май няма, господин Питни. Предполагам, че на повърхността морето е доста бурно, защото рибарите са влезли навътре. Лейтенант Питни сложи пръст на екрана. — Това ще бъде „Сиера-16“. Ще наредя проследяване. Как е водата? — На нашата дълбочина е добре, но шумовете от повърхността са по-силни. Ето например този сигнал е доста труден за прехващане. — Внимавай да не го изгубиш. — Тъй вярно, сър — отвърна операторът и отново се загледа в екрана. Лейтенант Джеф Питни се върна в командния пункт, вдигна вътрешния телефон и натисна бутона за свръзка с каютата на капитан Рикс. — Тук е дежурният, сър. Вероятен сонарен контакт на две-девет-пет. Много слаб. Нашият приятел може да ни е дошъл на гости, сър… Да, сър. Питни затвори и включи оповестяващата уредба. — Подгответе торпедния отсек. Капитан Рикс се появи след минута, облечен в син гащеризон и обут с гуменки. Първата му работа бе да провери курса, скоростта и дълбочината. След това влезе в кабината на сонара. — Къде е? — попита той. — Проклетото нещо току-що изчезна отново, сър — отвърна смутено операторът. Той взе парче тоалетна хартия — до всеки екран имаше по едно руло — и изтри отметките, които бе нанасял с молива. После направи нови. — Мисля, че е ето тук, сър. — Да се надяваме, че не сте ме събудили напразно — каза Рикс. Лейтенант Питни улови погледите, които си размениха другите двама оператори. — Ето го отново, сър. Ако това е „Акула“, би трябвало да излъчва шум от помпата си в този спектър тук… — Разузнаването твърди, че току-що са излезли от ремонт. Иван започва да прави лодките си по-тихи — забеляза Рикс. — Предполагам, че е така… Леко изместване на север. Сега е на две-девет-седем. И двамата знаеха, че е възможна грешка до десет градуса и в двете посоки. Дори и с невероятно скъпата техника на „Мейн“ прехващанията на далечно разстояние бяха трудни. — Има ли някой друг в този район? — попита Питни. — „Омаха“ би трябвало да бъде някъде южно от Кодиак. Но този курс е различен. Не е тя. Сигурен ли си, че не е контакт на повърхността? — Няма начин, капитане. Ако беше дизелов или парен двигател, веднага щеше да си проличи. Няма признаци от шум на повърхността. Единственото логично нещо е да е подводен контакт, капитане. — Питни, сега на две-осем-едно ли сме? — Тъй вярно, сър. — Преминете на две-шест-пет. Ще си осигурим по-добра позиция за анализ на целта и ще се опитаме да определим разстоянието, преди да сме тръгнали към него. „Да тръгнем след него?! — повтори наум Питни. — Ракетоносците не трябва да правят подобни неща.“ Но така или иначе той даде съответните заповеди. — На какво разстояние сме от горния слой? — На четиридесет и пет метра, сър. Ако съдя по шума на повърхността, там има кораби с газене седем метра — прибави операторът. — Значи нашият човек стои надълбоко, за да си няма проблеми. — По дяволите, отново го изгубих… Да видим какво ще стане, когато изправя опашката си. Рикс подаде глава от сонарната кабина и каза една-единствена дума: — Кафе! Въобще не му хрумна, че операторите може би също искат. — Аха, върна се. Поне така мисля — добави операторът. — Сега е на три-нула-две. Рикс се приближи до масата. Мичман Шоу и щурманът се занимаваха с изчисленията. — Трябва да е на повече от деветдесет хиляди метра. Предполагам, че държи североизточен курс със скорост, по-малка от десет възела. Със сигурност е на повече от деветдесет хиляди метра. „Бързо и добре свършена работа“ — помислиха си Шоу и старшината. Рикс кимна отсечено и се върна при сонара. — Изображението се стабилизира, а и от петдесетхерцовата линия започва да идва нещо. Май замирисва на господин „Акула“. — Каналът ти сигурно е много добър. — Тъй вярно, капитане. Освен това започва да се подобрява още повече. Но когато бурята даде отражение и на нашата дълбочина, със сигурност ще се промени, сър. Рикс отново отиде до масата. — Господин Шоу? — Изчисленията ни са, че е на сто и три хиляди метра със североизточен курс. Скорост пет възела. Може би един-два повече. Ако скоростта му е по-голяма, отколкото предполагаме, значи е ужасно далеч, сър. — Добре, искам да го заобиколим много внимателно. Дясно на борд към нула-осем-нула. — Много добре. Бавно и внимателно, без да прави остри завои, „Мейн“ промени курса си. След три минути вече държеше новата посока, предприемайки действия, които не бе вършил нито един американски ракетоносец досега. Скоро капитан трети ранг Клагет се появи в командния пункт. — Според теб колко време ще държи този курс? — обърна се той към Рикс. — Ти как би постъпил на негово място? — Ще се движа стъпаловидно — отвърна Холандеца. — Освен това ще предпочета южно вместо северно направление. В Баренцово море правим точно обратното, нали? Интервала на слизанията му ще определим в зависимост от промените в положението на опашката. Това е доста солидна информация и ако е вярна, ще трябва да сме доста внимателни при преследването. — Е, аз в никакъв случай няма да приближа на по-малко от тридесет хиляди метра. Като начало ще се доближим на петдесет хиляди, за да го хванем по-добре. След това ще скъсяваме в зависимост от обстановката. При това положение в командния пункт винаги трябва да бъде поне един от двама ни. — Съгласен — кимна Клагет. Преди да продължи, той направи малка пауза. — Как, по дяволите — попита много тихо помощник-капитанът, — командването се е съгласило на подобно нещо? — Светът стана по-безопасен, нали? — Предполагам, че е така, сър. — Да не би да ревнуваш, че ракетоносците могат да вършат работата на атакуващите подводници? — Сър, според мен командването просто е превъртяло. Или пък се опитват да докажат на някого колко сме добри, гъвкави и тъй нататък. — Значи идеята не ти харесва? — Не, капитане. Знам, че сме в състояние да го направим, но въпреки това смятам, че не бива. — За това ли говорихте с Манкузо? — Какво? — попита Клагет и поклати глава. — Не, сър. Всъщност той наистина ме попита какво мисля и аз му отговорих, че ще се справим. Все още не съм в положение, от което мога да давам съвети. „За какво тогава сте говорили?“ — искаше да попита Рикс, но не можеше. Олег Кирилович Кадишев бе ужасно разочарован от американците. Бяха го вербували, за да им дава информация от кухнята на съветското правителство, и той го правеше вече години наред. Кадишев бе предвидил огромните политически промени в страната си, защото познаваше положителните качества на Андрей Илич Нармонов. Същото можеше да се каже и за отрицателните. Президентът на страната имаше удивителни политически способности. Той притежаваше лъвска храброст и котешка пъргавина. Липсваше му само правилна програма. Нармонов нямаше ни най-малка представа къде отива и в това се криеше слабостта му. Той бе разрушил стария политически ред и Варшавския договор просто с бездействието си. Въпреки че марксизмът се крепеше единствено на страха от съветската военна мощ, Нармонов си бе позволил да каже, че страната му няма да се намесва във вътрешните работи на друга държава. Комунистите от Източна Европа пък наивно вярваха в обичта и уважението на народите си. Така се сгромоляса една от най-внушителните прояви на масов лунатизъм в световната история. По ирония на съдбата обаче това не се случи и в Съветския съюз, защото тук оказваше влияние още една фатална променлива. Съветските хора — термин без абсолютно никакво съдържание — живееха заедно благодарение на съветското оръжие. Единствено Червената армия гарантираше, че молдовци, латвийци, таджики и всички останали ще следват московската линия. Те мразеха комунистическите лидери дори повече, отколкото дедите им — царя. И така Нармонов премахна ръководната роля на партията в държавата, а с това и подчинението на хората. Лошото бе, че не можа да намери ново средство за консолидация. План — в държава, която цели осемдесет години бе живяла по план — просто липсваше. И естествено, когато безредието смени реда, просто нямаше какво да се направи. Липсваше мотивация, липсваше цел, към която да се върви. Блестящите политически маневри на Нармонов се оказаха абсолютно безплодни и Кадишев го знаеше. Защо обаче не го разбираха американците, рискували всичко, за да запазят „своя човек“ в Москва? Четиридесет и шест годишният парламентарист изсумтя. Именно той бе техният човек, нали? Предупреждаваше ги в продължение на години. А те, вместо да го послушат, използваха докладите, за да подкрепят един умел, но късоглед политик. Но нима можеше да се ръководи без добро зрение? Глупавите и слепи американци естествено се изненадаха от насилието в Грузия и Прибалтика. Те напълно пренебрегнаха заплахата от избухване на гражданска война в южните републики. При изтеглянето от Афганистан изчезнаха половин милион броя армейско оръжие. Основната част бяха автомати, но имаше и задигнати танкове! И съветската армия бе с вързани ръце. Нармонов ежедневно се бореше с военните по всевъзможни въпроси. Подобно на жонгльор, той притичваше от едно място на друго и с последни сили успяваше да задържи кеглите във въздуха. Нима американците не виждаха, че един прекрасен ден всички кегли щяха да изпопадат? И последствията обещаваха да бъдат ужасни за всички. Нармонов имаше нужда от перспектива, от план, но все още не можеше да го измисли. Кадишев можеше и се бореше да го докаже. Съюзът трябваше да се разцепи и мюсюлманските републики да си идат. Също както и Прибалтика, както и Молдова. Нямаше нужда и от Западна Украйна, макар че Кадишев искаше да задържи източната част. Трябваше да измисли как да защити арменците от евентуално избиване и да намери достатъчно азербайджански нефт. Ако не завинаги, то поне докато Западът му помогнеше да разработи залежите си в Сибир. Кадишев бе руснак и имаше руска душа. Русия бе майка на съюза и като всяка добра майка трябваше да пусне децата си, когато дойдеше време. А то бе дошло. Така страната щеше да се опира на Балтийско море и Тихия океан. Населението в голямата си част щеше да бъде хомогенно, а ресурси те огромни. Повечето от тях въобще не бяха описани, а още по-малко използвани. Родината му можеше и трябваше да бъде велика и могъща държава, с богати исторически и културни традиции и водещо място в науката. Тука виждаше бъдещето Кадишев. Той искаше да води една Русия, която е истинска велика сила, приятел и съюзник с цивилизованите европейски държави. Задачата бе да поведе страната си към свобода и благоденствие. Ако за това бе необходимо изхвърлянето зад борда на половината население и една четвърт от територията, значи така трябваше да се постъпи. Но американците не му помагаха и той просто не разбираше защо. Трябваше най-после да схванат, че Нармонов е задънена улица. Път, който свършва… Може би свършва на ръба на пропастта. Но ако американците не искаха да му помогнат, той щеше да ги накара. Именно заради това бе оставил да бъде вербуван от Мери Фоли. В Москва бе ранно утро, но Кадишев от дълги години живееше с минимално количество сън. Той напечата доклада си на стара и тежка, но безшумна машина. Кадишев рядко сменяше платнената мастилена лента. Така никой нямаше да може да разчете буквите по нея. Хартията купуваше от книжарница, през която минаваха стотици хора на ден. Подобно на всички професионални комарджии, Кадишев бе внимателен. Когато свърши, той си сложи кожени ръкавици и изтри отпечатъците, оставени по невнимание върху листа. После го сгъна и го сложи в джоба на палтото си. След два часа докладът щеше да бъде предаден, а след още двадесет щеше да е в ръцете на адресата си. Агент СПИНАКЪР напразно се притесняваше. КГБ имаше заповед да не следи народните депутати. Гардеробиерката прибра листа и по-късно го предаде на човек, чието име не знаеше. Той напусна сградата и отиде в кабинета си. Два часа по-късно листът се намираше у човек, който се качи на полета за Ню Йорк. — Накъде, докторе? — попита шофьорът. — Просто карай из града. — Какво? — Трябва да поговорим — каза Камински. — За какво? — Знам, че работиш за КГБ. — Докторе — засмя се шофьорът, — аз съм просто шофьор в посолството. — Медицинският ти картон е подписан от доктор Фьодор Илич Григориев. Той работи в КГБ. Съученици сме. Да продължавам ли? — Казали ли сте на някого? — Разбира се, че не. Шофьорът въздъхна. Е, в крайна сметка не можеше да направи нищо. — За какво искате да говорим? — Работиш във външното управление, нали? Офицерът се почувства като в задънена улица. — Правилно. Дано наистина имате нещо важно. — Може би е. Искам от Москва да бъде изпратен специалист. Един от пациентите ми има доста странно белодробно заболяване. — И какво общо има това с нас? — Сблъсквал съм се с проблема и преди. Лекувах един пациент от Белоярск. Промишлена авария. Бях повикан там като консултант. — Да? Какво има в Белоярск? — Завод за производство на атомно оръжие. Шофьорът намали скоростта. — Сериозно ли говорите? — Може да е нещо друго, но изследванията, които трябва да бъдат направени, са доста специфични. Ако се касае за сирийски ядрен проект, няма да ми окажат необходимата помощ. Имам нужда от консултация с Москва и от апаратура. — В какъв срок? — Пациентът може да избяга единствено в земята. Страхувам се, че положението му е безнадеждно. — Трябва да говоря с резидента, а той ще бъде тук едва в неделя. — Достатъчно бързо. > 32. > ЗАВЪРШВАНЕ — Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ръсел. — Благодаря ти, Марвин, но наистина предпочитам да го свърша сам — отвърна Гусн. — Разбирам. Ако ти трябва нещо, викай. Ибрахим облече най-дебелите си дрехи и излезе на студа. Снегът валеше силно. Той, разбира се, бе виждал сняг и в Ливан, но никога в такива количества. Бурята бе започнала само преди половин, а вече имаше натрупани повече от три сантиметра. Северният вятър бе най-жестокият, който Ибрахим някога бе изпитвал. Той проникваше отвсякъде и докато измина шестдесетте метра до хамбара, Гусн едва не замръзна. Той чуваше шума от колите по магистралата, но не можеше да види светлините им. Гусн влезе в хамбара през една странична врата и веднага съжали, че вътре няма отопление. Ибрахим обаче си каза много строго, че подобни неща не трябва да влияят на поведението му. Кашонът, който скриваше устройството от чужди погледи, не бе много здрав и падна лесно. Вътре имаше голяма метална кутия с циферблати и други контролни уреди, която представляваше професионално видеозаписващо устройство. Идеята бе на Гюнтер. Металния корпус пък взеха от сирийската телевизия, която го бе изхвърлила поради подмяна на техниката с по-нова. Металните вратички в корпуса бяха направени като по поръчка. Те позволяваха на Гусн лесно да достигне вакуумната помпа. Той я докосна и установи, че е топла. Измервателният уред, прикачен към бомбата, показваше, че корпусът не е пропуснал никакъв въздух. Това не го изненада — Гусн не бе излъгал покойния Манфред Фром за способностите си на заварчик, — а по-скоро го удовлетвори. Следващата му работа бе проверка на батериите. И трите бяха нови, с никел-кадмий и напълно заредени — точно според предвижданията. Хронометърът се намираше до батериите. Гусн се увери, че той все още не измерва времето до детонацията, и го свери със своя часовник. Един от двата — вероятно този на Ибрахим — бе изостанал с цели три секунди. Това идеално съответстваше на целите му. Трите стъклени чаши, сложени до бомбата, бяха здрави. Това означаваше, че пристанищните докери са работили толкова внимателно, колкото предполагаше Гусн. — Готов си, приятелче — каза тихо Ибрахим. Той затвори вратичката, заключи я и отново покри металния корпус с картона. Гусн стопли ръцете с дъха си и се върна в къщата. — Какво ще бъде времето? — попита Куати. — След тази буря ще има още една. Най-добре е да отидем в града утре вечер, преди да започне. Тя ще бъде кратка. Най много да натрупа още няколко сантиметра. Ако успеем да се придвижим в промеждутъка между двете, пътищата ще бъдат чисти. Ще се регистрираме в мотела и там ще изчакаме подходящия момент. — Добре. Ами микробусът? — Ще го боядисам още днес. Работа за два часа. Не повече. Шаблоните вече са готови — каза Ръсел и допи кафето си. — Ще натоварим мишката, след като свърша, нали? — За колко време ще изсъхне боята? — попита Гусн. — Не повече от три часа. Искам всичко да бъде изпипано. — Чудесно, Марвин. Докато прибираше чашите от закуската, Ръсел се разсмя. — Господи, какво ли ще си помислят хората, които са направили филма? Гостите му направиха озадачени физиономии. — Гюнтер не ви ли разказа? Изражението им не се промени. — Гледах го по телевизията. Казва се „Черната неделя“. Един човек бе намислил да избие целия стадион по време на мача за суперкупата, като пусне бомба от дирижабъл. — Шегуваш ли се? — попита Куати. — Не. Във филма бомбата бе закачена на дирижабъла. Но израелците се усетиха и хората от тяхното ЦРУ пристигнаха в последния момент. Нали знаете как става по филмите? В уестърните пък в последния момент пристига кавалерията, за да избие дивите индианци. — Значи в този филм са искали да избият хората на стадиона, така ли? — попита едва чуто Гусн. — А? Ъъ, точно така — отвърна Ръсел, докато зареждаше машината за миене на чинии. — Нашето е по-различно — обърна се той към тях. — Хей, да не вземете да се вкиснете? Ако провалим телевизионното предаване, хората в цяла Америка ще подивеят. Освен това стадионът в Денвър е закрит и номерът с дирижабъла не може да мине. Затова ще трябва атомна бомба или нещо подобно. — Това е идея — цъкна с език Гусн и зачака реакцията на Ръсел. — Каква идея само! С една атомна бомба може да започне истинска ядрена война. А познайте къде са повечето ракетни установки на Щатите — в Дакота, при моите хора. Аз не бих си играл с подобни неща. Ръсел сложи праха и пусна машината. — Все пак какво точно имаше в контейнера? — Компактна и мощна експлозивна маса. Разбира се, на стадиона също ще бъдат причинени щети. — Така си и мислех. Е, провалянето на телевизионното предаване няма да е проблем. Нали знаете колко са чувствителни камерите. Ще постигнете такъв ефект, че сами няма да повярвате. — Съгласен съм, Марвин, но не можеш ли по-подробно да ни обясниш какво те кара да мислиш така? — попита Куати. — Просто тук никога не е имало истински терористичен акт. Този ще промени всичко. Хората няма да се чувстват сигурни. Навсякъде ще бъде задръстено с пропусквателни пунктове и апаратура. Хората най-после ще се замислят. Може би това ще ги накара да погледнат проблемите по-внимателно. Нали това искате? — Да, Марвин — отвърна Куати. — Искаш ли да ти помогна с боядисването? — попита Гусн. Страхуваше се, че Марвин може да полюбопитства и да види бомбата, а не трябваше да го допуснат. — Разбира се, човече. — Но само ако включиш парното — усмихна се Ибрахим. — Естествено. Иначе боята няма да изсъхне навреме. Тук ви е малко хладничко, а? — Сънародниците ти сигурно са много силни мъже, щом живеят на такъв климат. Ръсел взе палтото и ръкавиците си. — Тук е родината ми. — Наистина ли мислиш, че ще ги открием? — попита старпомът. — Според мен шансовете ни са чудесни — отвърна Дубинин. — Те трябва да са някъде тук. Далеч от крайбрежните води, където е пълно с риболовни кораби и мрежи, и северно от мястото, където се намираме в момента. — Наистина чудесни шансове. Трябва да претърсим само два милиона квадратни километра. — Ще успеем да кръстосаме само две трети от разстоянието. Все пак казах, че имаме шанс, а не че ще ги открием със сигурност. След три-четири години ще разполагаме с роботи с дистанционно управление, над които сега работят конструкторите, и сонарите ни ще придобият по-голям обхват. Дубинин имаше предвид новата ера в подводната технология. Ставаше въпрос за роботизирана миниподводница, управлявана от кораба майка посредством фиброоптичен кабел. Тя щеше да носи на борда както сензори, така и оръжия. Щеше да слиза на голяма дълбочина и да установява дали сонарните условия на хиляда до две хиляди метра са толкова добри, колкото предполагаха теоретиците. Изобретението щеше напълно да промени играта. — Има ли нещо на турбулентните сензори? — Не — отвърна капитанът. — Чудя се дали тези неща си заслужават труда — размишляваше на глас помощник-капитанът. — Последния път проработиха. — Тогава морето бе спокойно. Колко често си имал спокойни води в Северния Пасифик, и то през зимата? — И все пак могат да ни помогнат. Трябва да използваме всяка възможност. Защо си такъв песимист? — Дори самият Рамиус успя само веднъж да проследи „Охайо“, и то защото са имали проблеми. И колко време е поддържал контакта? Седемдесет минути! — Но все пак са го направили. — Вярно, капитане — отвърна старпомът. Дубинин по навик се замисли над разузнавателната информация, с която разполагаше. Капитан Харисън Шарп Рикс. Завършил военноморската академия. „Мейн“ е вторият ракетоносец, който командва. Брилянтен инженер и техник. Вероятно скоро го чака повишение. Строг и взискателен командир, на когото американският флот разчита. „Веднъж допусна грешка и е малко вероятно да я повтори“ — каза си Дубинин. — Точно петдесет хиляди метра — докладва мичман Шоу. — Момчето явно не е по лудите номера — обади се за пръв път Клагет. — Не очаква, че може да го преследваме, нали? — попита Рикс. — Предполагам, че е така, но опашката му не е толкова добра, колкото си мисли. „Акулата“ извършваше претърсването по стъпаловиден модел. Тя се движеше приблизително от югозападна към североизточна посока. Когато стигнеше „тавана“, се спускаше на югоизток. Разстоянието междду двете най-ниски точки бе около петдесет хиляди метра, или двадесет и пет морски мили. Това означаваше, че руският сонар покрива тринадесетмилна зона. „Поне така ще разсъждават разузнавачите“ — помисли си Клагет. — Знаеш ли, по-добре е да държим сегашната дистанция и да не поемаме излишни рискове — каза Рикс след неколкоминутно размишление. — Лодката им е доста по-тиха, отколкото очаквах. — Шумът от помпата е доста занижен, нали? Ако не се опитваше да претърсва, а се движеше с нормална скорост… Клагет се зарадва, че консервативно настроеният инженер отново е взел връх у Рикс. Но това не го изненада особено. Когато ножът опреше до кокала, капитанът ставаше доста предпазлив. „И по-добре“ — помисли си Клагет, който не искаше да си играе на криеница с ракетоносец за един милиард долара. — Все пак можем да се приближим на четиридесет, а дори и на тридесет и пет хиляди метра. — Мислиш ли? Колко ли ще се подобри ефективността на опашката му, ако намали скоростта си? — Доста. Разузнаването твърди, че се доближава до нашата… е, може би не чак толкова добре. Но и сега получаваме прилична информация, нали? — попита реторично Рикс. Той бе сигурен, че след този патрул в актива му щеше да се появи златна звезда. — Какво ще кажеш, Мери Пат? — обърна се Джак към госпожа Фоли. В ръката си държеше превода, а тя оригинала — на руски. — Аз съм го вербувала, Джак. Той е мой човек. Райън погледна часовника си. Беше време. Сър Базил Чарлстън се отличаваше с английската си точност. Директният му служебен телефон иззвъня на минутата. — Райън. — Обажда се Баз. — Какво става, приятелю? — Спомняш ли си още разговора ни? Нашият човек е надникнал тук-там, но не е открил абсолютно нищо. — Дори не е успял да докаже, че грешим? — попита Джак със затворени очи, сякаш се стремеше да избегне новината. — Да, Джак. Не е успял. Признавам, че и на мен ми се струва странно, но звучи правдоподобно. Твърде вероятно е нашият човек да не знае нищо по въпроса. — Благодаря, старче. Дължим ти услуга. — Съжалявам, че не успях да ти помогна. Връзката прекъсна. „Това беше възможно най-лошата новина“ — помисли си Райън и вдигна поглед към тавана. — Британците не са успели нито да потвърдят, нито да отрекат сведенията на СПИНАКЪР — обяви Джак. — Какво ни остава сега? — Наистина ли е толкова зле? — попита Бен Гудли. — Наистина ли ще трябва да разчитаме просто на мнения? — Бен, ако можехме да гадаем бъдещето, нямаше да стоим тук, а щяхме да правим милиони на борсата — каза сухо Райън. — Ти вече си ги направил! — възрази Гудли. — Имах късмета да науча някои сведения преди другите — обясни Джак. — А ти какво мислиш, Мери Пат? Госпожа Фоли изглеждаше уморена, но с едно малко дете едва ли можеше да бъде другояче. Райън може би трябваше да й каже да не се преуморява толкова. — Ще подкрепя думите на агента си, Джак. Знаеш, че нямам друг избор. Той е най-добрият ни източник на политическа информация. Среща се с Нармонов на четири очи. Именно затова е толкова ценен и трудно може да потвърдим информацията му. Но никога не ни е лъгал, нали? — Най-страшното е, че започва да ме убеждава в думите си. — Защо да е страшно, доктор Райън? Джак запали цигара. — Защото познавам Нармонов лично. Той държеше живота ми в ръцете си в една студена нощ край Москва. Но сключихме сделка, здрависахме се и всичко приключи. Такова нещо може да извърши само много решителен човек. Ако е изгубил решителността си… тогава всичко ще се разруши твърде бързо, за да успеем да го предвидим. Лично аз не се сещам за нещо по-страшно — завърши Райън. — Възможно е — съгласи се шефът на руския отдел. — Според мен трябва да приемем доклада му за верен. — Аз съм на същото мнение — подкрепи го Мери Пат. — Бен? — попита Джак. — Ти му вярваше още от самото начало. Думите му подкрепят харвардската ти теза. Доктор Бенджамин Гудли не обичаше да бъде притискан по този начин За месеците, прекарани в ЦРУ, той бе научил един труден урок. Действителността е съвсем различна от мненията, изказвани в академичните среди, и от разискванията в Харвардския клуб по време на обяда. Мненията, изказани тук, служеха за основа на държавната политика. Сигурно изразът „пленник на системата“ имаше предвид точно това. — Мразя да казвам подобни думи, но промених мнението си. Там може би се развиват динамични процеси, които не сме взели предвид. — И какви по-точно? — поинтересува се шефът на руския отдел. — Да помислим по-абстрактно. Кой ще заеме мястото на Нармонов, ако той падне? — Кадишев е един от най-вероятните кандидати. Шансовете му са може би около тридесет процента — отвърна Мери Пат. — Ето че имаме сблъсък на интереси. — Мери Пат? — попита Райън и присви очи. — Добре, и какво от това? Лъгал ли ни е някога досега? Гудли реши да защити тезата си, сякаш води академичен спор: — Госпожо Фоли, задачата ми бе да се опитам да оборя думите на СПИНАКЪР Прегледах всичко, до което имам достъп. Единственото, което открих, е промяна в тона на докладите му през последните месеци. Той просто използва думите по друг начин. Изводите му са по-категорични и прави по-малко предположения. Е, това наистина може да е нормално… но може би има и друг смисъл. — Да не би да съдиш по точките под удивителните? — изсумтя шефът на руския отдел. — Тук не се занимаваме с подобни експерименти, момко. — Е, аз все пак ще трябва да го отнеса в Белия дом — каза Райън. — Ще кажа на президента, че според нас СПИНАКЪР е прав. Освен това искам да осигуря присъствието на Андрюс и Кантровиц, за да ни подкрепят. Възражения? Никой не възрази. — Добре, благодаря ви. Бен, можеш ли да останеш за малко? Мери Пат, почини си добре. Това е заповед. — Хлапето има колики и напоследък не ми се събира много сън — обясни госпожа Фоли. — Какво пречи на Ед да те замести? — попита Райън. — Ед няма цици. Все още кърмя. — Мери Пат, не ти ли е хрумвало, че кърменето е чисто и просто заговор на мързеливи мъже? — усмихна се Райън. Заплашителният блясък в очите й не попречи на нейния отговор да прозвучи весело: — Хрумва ми всяка нощ точно в два часа. Ще се видим в понеделник, Джак. След като всички излязоха, Гудли отново седна на стола си. — Можеш да започваш да ми крещиш. Джак му подаде цигара. — Какво искаш да кажеш? — Ами просто пуснах тъпа идея. — Тъпа, глупости. Щом я предлагаш пръв, значи е оригинална. Освен това си поработил добре. — Но не открих нищо — отвърна възпитаникът на „Харвард“. — Вярно, но за сметка на това си търсил където трябва. — Ако информацията не идваше от толкова високопоставен източник, каква вероятност имаше да я потвърдим по други пътища? — попита Гудли. — Малко повече от петдесет процента. Най-много шестдесет. Но Мери Пат е права. Този човек ни дава сведения, които не можем да получим от друго място. Ти обаче също си прав — СПИНАКЪР ще бъде облагодетелстван от правотата си. Трябва да докладвам в Белия дом преди уикенда. После ще се обадя на Джейк Кантровиц и Ерик Андрюс и ще ги поканя да хвърлят по едно око следващата седмица. Имаш ли някакви планове за уикенда? — попита Джак. — Не. — Тогава ще ти създам. Искам още веднъж да прегледаш всичките си бележки и да формулираш тезата в доклад. Ще го представиш в понеделник. — Защо? — Защото си интелектуално честен, Бен. Когато изследваш нещо, го правиш обективно. — Но ти никога не си съгласен с изводите ми — възрази Бен. — Вярно е, че не се случва често, но доказателственият ти материал е първокласен. Няма безгрешни хора, както и няма такива, които винаги грешат. Особено важна в нашата работа е интелектуалната дисциплина. А ти я имаш в достатъчно количество, доктор Гудли. Надявам се, че Вашингтон ти харесва. Смятам да ти предложа постоянна работа в управлението. В разузнавателния отдел ще организираме специална група. Работата им ще е да се опитват да опровергаят заключенията на управлението. Ще докладват направо на заместник-директора. Ще бъдеш вторият човек в руския отдел. Мислиш ли, че можеш да се справиш? Не бързай с решението, Бен — прибави Джак. — Ще имаш доста главоболия с хората, на които ще противоречиш. Ще работиш много, ще получаваш малко, а в края на деня няма да си особено удовлетворен. Но през ръцете ти ще минава доста добра информация и от време на време някой ще ти обръща внимание. Както и да е, докладът, който ти искам, ще бъде нещо като приемен изпит. Ако се интересуваш от работата, разбира се. Аз мога и да не се съгласявам с изводите ти, но искам да разполагам с опозиция на мненията, които получавам всеки ден. Е, решавай. Гудли се намести на стола си и не побърза да отговори. Господи, нима това щеше да провали кариерата му? Но той не можеше да го премълчи, нали? Бен въздъхна и заговори: — Трябва да ти кажа нещо. — Слушам те. — Когато доктор Елиът ме изпрати тук… — Знам. Трябвало е да ме критикуваш. — Джак не бе много изненадан. — Но аз те прелъстих доста майсторски, нали? — Джак, не беше само това… Тя искаше да прегледам личния ти живот… да намеря улики, които може да използва срещу теб. Лицето на Райън стана мрачно. — И? Гудли се изчерви, но побърза да продължи: — И аз й ги доставях. Проверих досието ти във връзка с разследването от сенатската икономическа комисия. Освен това предадох сведения и за други финансови операции — семейство Зимър и тъй нататък. — Той млъкна за момент. — Ужасно се срамувам от себе си. — И научи ли нещо? — За теб ли? Ти си добър шеф. Маркъс е чисто и просто мързелив търтей, който изглежда добре с костюм и вратовръзка. Лиз Елиът е надута и надменна коза, която се стреми да манипулира хората. Използва ме досущ като куче птичар. Да, взех си поука. Никога няма да се захващам с нещо подобно. Сър, никога и на никого не съм се извинявал по този начин, но трябваше да го знаеш. Имаш право да го знаеш. Райън се взира в очите на младия мъж в продължение на повече от минута. Чудеше се дали Бен ще избегне погледа му. Чудеше се какво се крие зад него. Най-накрая Джак загаси цигарата си. — Постарай се над този доклад, Бен. — Ще направя най-доброто, на което съм способен. — Мисля, че вече го направихте, доктор Гудли. — И? — попита президентът Фаулър. — Господин президент, СПИНАКЪР докладва, че от складовете на съветската армия определено липсва тактическо ядрено оръжие и КГБ отчасти го търси. — Къде? — Из цяла Европа, включително и в Съветския съюз. По всяка вероятност КГБ все още е вярно на Нармонов. Поне той така мисли, макар че нашият човек не е толкова сигурен. Според СПИНАКЪР армията определено е настроена срещу президента. Той смята, че е възможен дори преврат и че Нармонов не взема необходимите мерки, за да го предотврати. Вероятността от шантаж също не е изключена. Ако докладът е верен, в Съветския съюз може да се осъществи бърза смяна на властта с непредвидими последици. — Какво е мнението ти? — попита спокойно Денис Банкър. — Мнението на Ленгли е, че на доклада спокойно може да се вярва. Внимателно проверихме цялата налична информация. Двамата ни най-добри консултанти извън ЦРУ са в Принстън и Бъркли. И двамата ще бъдат при мен в понеделник, за да кажат мнението си. — Кога ще разполагате с окончателно потвърждение? — попита секретарят Талбът. — Зависи какво разбирате под „окончателно“. В края на следващата седмица ще сме готови с предварителните оценки. „Окончателните“ ще ни отнемат повече време. Опитах се да потвърдя доклада чрез британските ни колеги, но те не успяха да помогнат. — Къде може да се появи ядреното оръжие? — попита Лиз Елиът. — Русия е голяма страна — отвърна Райън. — Светът също е голям — обади се Банкър. — Каква е най-лошата перспектива? — Все още не сме мислили по въпроса — отвърна Джак. — Когато става въпрос за изчезнало ядрено оръжие, „най-лошата перспектива“ се превръща в кошмар. — Имаме ли основание да се опасяваме от директна заплаха за страната? — попита Фаулър. — Не, господин президент. Подобно нещо ще бъде чист лунатизъм, а съветските военни са разумни. — Вярата ти в униформените мозъци е трогателна — забеляза Лиз Елиът. — Наистина ли мислиш, че техните са по-интелигентни от нашите? — Те винаги са готови за действие — обади се Денис Банкър. — Иска ми се да проявявате нужното уважение към труда им, доктор Елиът. — Нека да оставим този спор за друг път — намеси се Фаулър. — Каква полза могат да извлекат от заплахите срещу нас? — Никаква, господин президент — отвърна Райън. — Аз съм на същото мнение — обади се Брент Талбът. — Щях да се чувствам по-сигурен, ако ракетите им СС-18 вече ги нямаше — забеляза Банкър, — но Райън е прав. — Искам оценка и на това предположение — намеси се Елиът. — И то бързо. — Ще я имаш — обеща Джак. — А какво става с мексиканската операция? — Всичко е готово, господин президент. — За какво става въпрос? — попита министърът на отбраната. — Брент, ти не си информиран по този въпрос, но Райън сега ще го стори. За няколко минути Джак обясни целта на операцията и плана за провеждането й. — Не мога да повярвам, че са способни на подобно нещо. Та това е чудовищно — възкликна Талбът. — Затова ли не посещаваш военните игри — усмихна се Банкър. — Аз мога да го повярвам, Брент. За колко време ще разчетете информацията от самолета? — Да речем, около десет вечерта в деня на кацането. — Значи все пак ще можеш да дойдеш на мача, Боб — каза Банкър. Райън за пръв път чуваше някой да се обръща към президента на малко име. Фаулър поклати глава. — Ще го гледам в Кемп Дейвид. Не искам да заспя по време на разговорите. Освен това бурята от Денвър може да стигне и тук до неделя и да затрудни връщането ми във Вашингтон. Пък и тайните агенти цели два часа ми обясняваха колко опасни са футболните мачове за мен — разбирай за тях. — Ще бъде хубава среща — каза Талбът. — Какви са залозите? — попита Фаулър. „За бога!“ — възкликна мислено Райън. — Три към едно за „Викингите“ — отвърна Банкър. — От цялата работа ще спечеля аз. — Утре летим заедно — допълни Талбът. — Слава богу, че Денис няма да кара самолета. — И ще ме изоставите сам-самичък сред хълмовете на Мериленд, така ли? Е, някой трябва да мисли и за държавата — усмихна се Фаулър. Райън си помисли, че президентът има странна усмивка. — Да не губим повече време. Значи според теб изчезналото ядрено оръжие не е заплаха за нас — обърна се Фаулър към Райън. — Искам само да ви напомня, сър, че докладът на СПИНАКЪР си остана напълно непотвърден. — Нали каза, че ЦРУ го подкрепя? — Постигнахме съгласие, че по всяка вероятност може да му се вярна Продължаваме опитите си да го потвърди. Ето това бе смисълът на думите ми. — Добре — каза Фаулър. — Ако информацията не е вярна, значи няма за какво да се тревожим, нали? — Да, господин президент. — А ако е вярна? — В такъв случай в Съветския съюз е възможен политически шантаж и в най-лошия случай гражданска война с употреба на ядрено оръжие в нея. — Което съвсем не звучи обнадеждаващо. Възможна ли е заплаха за националната ни сигурност? — Няма никаква вероятност от директни действия. Фаулър се отпусна в стола си. — Логично. Въпреки това искам добра и пълна оценка, и то възможно най-бързо. — Да, сър. Повярвайте ми, господин президент, ние преглеждаме абсолютно всеки аспект от обстановката. — Добре свършена работа, доктор Райън. Джак се изправи и излезе. Сега, след като се бяха избавили от него, всичко протичаше доста по-спокойно. Пазарите изникнаха от само себе си, и то главно в източните части на Берлин. Съвсем доскоро държани изкъсо, съветските войници изведнъж се оказаха в един неподелен от никакви стени западен град, в който съвсем спокойно можеха да изчезнат. Но най-странното бе, че малцина избираха този път, тъй като множащите се пазари даваха възможност на всички да печелят добре. Съветските войници останаха приятно изненадани от желанието на американци, германци и всякакви други чужденци да притежават армейски сувенири. Те купуваха колани, кожени шапки, ботуши, цели униформи и всевъзможни дрънкулки, като при това плащаха в брой. Долари, британски лири, германски марки, които в Съветския съюз многократно увеличаваха стойността си. Имаше и крупни продажби като например един танк модел Т-80. За него обаче бе необходимо и съгласието на полковия командир, който набързо го бракува като изгорял при случаен пожар. От сделката полковникът се сдоби с „Мерцедес“ 560 SEL, като при това му останаха достатъчно пари, за да не се притеснява от евентуално уволнение. Разбира се, западните разузнавателни служби първи задоволиха любопитството си и сега клиентелата на пазарите се състоеше главно от аматьори и туристи. Руснаците си затваряха очите просто защото продажбите носеха солиден приток на валута за икономиката, и то на конкурентни цени. Западняците плащаха около десет пъти повече от истинската цена на стоката. Но когато руските войници прекратяха конспиративните си сделки, уводният курс към капитализма щеше да придобие съвсем други измерения. Ервин Кайтел се приближи към двамата руснаци — редник и сержант. — Добър ден — поздрави на немски той. — Nicht spreche* — отвърна руснакът. — Английски. [* Не говори (лош нем.). — Бел.прев.] — Говорите английски, така ли? — Да — кимна руснакът. — Десет униформи — каза Кайтел и вдигна пръстите на двете си ръце, за да подсили думите. — Десет? — Десет. Искам всичките да са големи. С моя ръст — осведоми го Кайтел. Той говореше руски перфектно, но предпочиташе да не си създава излишни главоболия. — Искам да са с пагони на полковник. Всичките. — Полковник? Полкови командири, да? Три звезди тук — потупа рамото си сержантът. — Да — кимна Кайтел. — И да бъдат танкисти. За танк. — Защо искаш — попита сержантът, за да покаже, че е добре възпитан. Самият той бе танкист и доставянето на униформите не бе никакъв проблем. — Ще правя филм. Телевизионен. — Телевизия? — проблеснаха очите на руснака. — Колани, ботуши? — Да. Войникът се огледа на всички страни и понижи глас: — Пистолети? — Можеш ли да ми намериш? Сержантът се усмихна и кимна енергично, за да покаже, че е сериозен търговец. — Трябва пари. — Да бъде руски пистолет. Правилен пистолет — поясни Кайтел с надеждата, че заваленият му английски ще бъде разбран. — Да, мога да намеря. — Кога? — Един час. — Колко ще струва? — Пет хиляди марки без пистолет. Десет пистолет — още пет хиляди марки. „Чист пладнешки грабеж“ — помисли си Кайтел. Той отново вдигна двете си ръце. — Десет хиляди марки, да. Ще платя. За да покаже сериозните си намерения, той извади пачка с банкноти но сто марки и пъхна една от тях в джоба на сержанта. — Чакам един час. — Аз идвам обратно след един час — каза сержантът и двамата войници изчезнаха. Кайтел влезе в най-близката бирария и си поръча бира. — Ако се бе случило само преди година, щях да си помисля, че са ми скроили клопка — забеляза той към един от колегите си. — Чу ли за танка? — За Т-80 ли? Да, защо? — Вили Хайдрих го е купил за американците. — Вили? — поклати глава Кайтел. — И колко са му дали? — Петстотин хиляди марки. Тъпите американци! Всеки можеше да го свърши. — Но те не го знаят — засмя се мрачно Кайтел. Петстотин хиляди марки бяха достатъчно пари, за да може бившият оберлейтенант Вилхелм Хайдрих да започне някакъв бизнес. Можеше например да си купи една бирария като тази и да изкарва много повече, отколкото му бяха плащали в Щази. Кайтел помнеше Хайдрих като един от най-обещаващите си подчинени. Сега момчето се бе продало, плюло на кариерата си, обърнало гръб на политическите си убеждения. С една дума, Хайдрих се бе превърнал в един от многобройните граждани на обединена Германия. Подготовката на разузнавач му бе помогнала да положи основите на бъдещето си и да ужили американците за последен път. — Ами руснакът? — Онзи, който е продал танка ли? Ха! — изсумтя колегата му. — Получил е два милиона марки. Сигурно е платил на дивизионния си командир, купил е мерцедеса и е вложил останалите в банката. Скоро след това частта му се завърна в Съветския съюз. Един танк повече или по-малко за цяла дивизия… Инспекторите може въобще да не са забелязали. Двамата изпиха по още една бира, докато зяпаха телевизора — „отвратителен навик, прихванат от американците“, помисли си Кайтел. След четиридесет минути те излязоха и се отдалечиха един от друг, но така че да се виждат. В края на краищата всичко можеше да е клопка. Руският сержант дойде по-рано, отколкото беше обещал. Носеше само усмивката си. — Къде са? — попита Кайтел. — Камионът ей там — посочи руснакът. — Ecke? Ъгъла? — Да, тази думата. Ъгъл. Urn die Ecke — закима усърдно сержантът. Кайтел махна към колегата си, който отиде да докара колата. Искаше му се да попита колко от парите отиват за лейтенанта, който обикновено одобряваше сделката и осигуряваше стоката, но това нямаше никакво значение, нали? Съветският армейски ГАЗ-69 бе паркиран една пресечка по-надолу. Немската кола се приближи на заден ход до него и колегата на Кайтел отвори багажника. Първата работа на Ервин бе да провери стоката. Имаше десет бойни камуфлажни униформи. Всичките бяха офицерски и следователно с по-добро качество от нормалното. В комплект с тях вървяха десет черни барети с червена петолъчка и доста демодирана танкистка кокарда. На пагоните се мъдреха по три големи звезди, които означаваха чин „полковник“. Имаше също десет чифта ботуши и колани. — Pistolen? — попита Кайтел. Очите на руснака опипаха улицата. После се появиха десет картонени кутии. Кайтел избра напосоки една от тях и я отвори. В нея лежеше нов „Макаров“. Той е деветмилиметров пистолет, разработен въз основа на немския „Валтер“. В пристъп на щедрост руснакът дори му подари пет кутии с амуниции. — Ausgezeichnet* — забеляза Кайтел и извади парите си. После преброи деветдесет и девет банкноти по сто марки и ги подаде на руснака. [* Отлично (нем.). — Бел.прев.] — Благодаря — отвърна той. — Ако трябва още, ще се обадиш, да? — Да, благодаря. Кайтел се здрависа с продавача и влезе в колата. — В какъв свят живеем! — изкоментира шофьорът и потегли. Само допреди три години тези войници щяха да бъдат съдени и вероятно разстреляни. — Помогнахме на съветската икономика с десет хиляди марки. Шофьорът изръмжа. — Изработването на тази „стока“ струва най-много две хиляди. Как се казваше онова… — Добавена стойност — подсети го Кайтел, който не знаеше да се смее ли, или да плаче. — Руските ни приятели усвояват материята доста бързо. Или просто мужиците могат да броят само до десет. — Планът ми се вижда доста опасен. — Но за сметка на това ни плащат добре. — Да не би да си мислиш, че го правя за пари? — попита раздразнено колегата му. — Не. Нито пък аз. Но щом ще рискуваме живота си, трябва да получим и нещо в замяна, нали? — Така да бъде, полковник. На Кайтел въобще не му хрумна, че всъщност не знае какво точно прави. Че Бок не му е казал всичко. При целия си професионализъм бившият полковник от Щази бе пренебрегнал факта, че се е хванал на работа с терорист. „Времето е невероятно тихо“ — помисли си Гусн. Той никога не бе виждал дълбоки снежни преспи. Снеговалежът продължи по-дълго от очакваното и нямаше да спре поне още един час. Бе натрупало около половин метър сняг, който заедно с все още падащите снежинки заглушаваше всички звуци. „Тук наистина можеш да чуеш тишината“ — каза си арабинът, застанал на прага на къщата. — Харесва ли ти, а? — попита го Марвин. — Да. — Когато бях малък, имаше истински снежни бури, а не като тази тук. Натрупваше ужасно много сняг. Веднъж дори преспите бяха дълбоки цял метър. Тогава ставаше много студено — около двадесет-тридесет градуса под нулата. Излизаш отвън и сякаш си на друга планета. В такива моменти винаги съм се питал какво е било, да речем, преди сто години. Живееш си в палатката заедно с жената и децата, а конете ти са вързани отвън. И всичко е чисто и неопетнено точно както трябва да бъде. Сигурно е било прекрасно, човече, наистина прекрасно. „Марвин е романтичен, но глупав“ — помисли си Ибрахим. Нима примитивният живот можеше да е прекрасен? Повечето от децата са измирали, преди да навършат и годинка, защото през зимата не е имало нито лов, нито храна. Ами това, че пашата на конете е била затрупана под снега? Колко ли хора и животни са измирали от студ и глад? И при всичко това той наричаше живота прекрасен. Глупак! Марвин бе храбър. Той притежаваше в изобилие сила, издръжливост и целеустременост, но не познаваше света. Не познаваше Бог и непрекъснато фантазираше. Жалко. От него би излязъл добър революционер. — Кога ще тръгнем? — Най-добре е да изчакаме час-два, докато почистят пътищата. Ти ще вземеш колата. Тя е с предно предаване, така че няма да имаш проблеми. Аз ще докарам микробуса. Не бързаме за никъде, нали? Не трябва да рискуваме. — Точно така. — Хайде да влизаме вътре, докато не сме станали на шушулки. — Господи, наистина трябва да почистят въздуха в този град — каза Кларк, след като спря да кашля. — Доста е мръсен — съгласи се Чавес. Бяха наели малък апартамент до летището. Цялата им екипировка бе складирана в гардероба. Двамата вече бяха успели да установят контакти на местна почва. Обслужващият персонал на боинга внезапно щеше да се разболее точно преди кацането на самолета. Болестта, разбира се, вече бе заплатена. Оказа се, че присъствието на двамата офицери от ЦРУ на борда нямаше да е толкова трудно. Мексиканците явно не си падаха много по японците и особено по държавните им служители. Смятаха ги за доста по-арогантни от американците — нещо доста учудващо. Кларк погледна часовника си. След около десет часа самолетът трябваше да се провре през смога на Мексико Сити. Японският министър-председател щеше да се срещне за малко с мексиканския президент и да отлети за Вашингтон. Е, това още повече улесняваше задачата на Кларк и Чавес. Тръгнаха за Денвър точно в полунощ. Екипите за почистване на снега в щата Колорадо както обикновено бяха свършили работата си професионално. По заледените участъци се виждаха големи количества пясък и сол, така че пътят им отне само петнадесет минути повече. Марвин се оправи с регистрацията, като плати за трите нощувки в брой. Освен това ненужно дълго се разправя за квитанцията, която му трябвала уж за отчитане на разходите. Регистраторът забеляза надписа „Ей Би Си“ върху микробуса и съжали, че им е дал стаи в задната част на мотела. Ако бяха паркирали отпред, бизнесът може би щеше да потръгне още по-добре. След като свърши работата си, той отново се унесе в дрямка пред телевизора. Запалянковците на Минесота, пристигащи на другия ден, обещаваха да бъдат буйна и невъздържана тълпа. Срещата с Лялин се уреди без особени трудности. Запознанството на Кабът с новия шеф на корейското разузнаване бе протекло по мед и масло. Корейците се оказаха доста добри професионалисти и директорът успя да излети за Япония с дванадесет часа по-рано от предвиденото. Шефът на станция Токио се бе постарал в избора на място за срещата. Къщата се намираше в една от безбройните криволичещи улички само на около километър от посолството. — Това е последният ми доклад — каза агент МУСАШИ и му подаде един плик. — Президентът ни е много впечатлен от качеството на информацията ви — отвърна Кабът. — Аз пък съм впечатлен от заплатата. — И какво мога да направя за вас? — Просто исках да съм сигурен, че ме вземате на сериозно — отвърна Лялин. — Гарантирам ви, че е така — увери го Маркъс. „Да не би да си мисли, че плащаме милиони само за удоволствие?“ — изуми се той. Кабът за пръв път се срещаше очи в очи с агент. Въпреки че бе предупреден за естеството на разговора, той все пак се изненада. — След около година мисля да избягам заедно със семейството си. Какво точно ще направите за мен? — Първо ще изслушаме подробно доклада ви и после ще ви помогнем да си намерите подходящо жилище и работа. — Къде? — Където пожелаете. Разбира се, в границите на разумното. Кабът едва успяваше да прикрие отегчението си. Това бе работа за младши офицер. — Какво значи „в границите на разумното“? — Ами например няма да ви позволим да живеете срещу руското посолство. Какво по-точно имате предвид? — Все още не знам. „Тогава защо говорим за това?“ — Какъв климат предпочитате? — Топъл. Или поне така мисля. — Ето, във Флорида има достатъчно слънце. — Ще си помисля. — Руснакът замълча за момент. — Нали не ме лъжете? — Господин Лялин, ние умеем да се грижим за гостите си. — Добре. Ще продължа да ви изпращам информация. И после руснакът просто стана и си замина. Маркъс Кабът успя да сдържи ругатнята си, но погледът му накара шефа на станция Токио да се разсмее. — Май за пръв път се срещате на живо с агент? — Това ли беше всичко? — попита невярващо Кабът. — Директоре, попаднали сте в доста странен бизнес. Колкото и глупаво да звучи, вие току-що извършихте нещо много важно — каза Сам Ямата. — Сега той знае, че наистина го ценим. Между другото споменаването на президента бе добър ход. — Щом казваш. Кабът отвори плика и започна да чете доклада. — Боже мой! — Нова информация за пътуването на министър-председателя ли? — Да. Дава подробности, които преди не знаехме. Името на банката, подкупите за други служители. Можем дори да не подслушваме самолета. — Да подслушвате самолет? — попита Ямата. — Никога не си чувал тези думи. Шефът на станцията кимна. — Нима бих могъл да ги чуя? Та вие въобще не сте идвали тук. — Трябва спешно да изпратя това във Вашингтон. Ямата погледна часовника си. — Няма да успеем да хванем директния полет. — Тогава ще го изпратим по секретния факс. — Нямаме такова оборудване. Не и за връзка с управлението. — А хората от Агенцията за национална сигурност? — При тях може, но ни предупредиха, че връзките им вероятно са компрометирани. — Президентът има нужда от тази информация. Изпратете го на моя отговорност. — Да, сър. > 33. > ПЪТЕКИ Колко хубаво бе да се събудиш в прилично време — осем часа — у дома в събота сутрин. Без главоболие. Джак не го бе правил от месеци насам. Смяташе да прекара целия ден у дома в сладко безделие. Щеше само да се избръсне. Райън имаше тази възможност, защото вечерта щеше да ходи на църква. Едва днес Джак разбра, че в събота сутрин децата му са като залепени пред телевизора, където гледаха най-различни анимационни филмчета. Имаше дори и някакви костенурки, за които бе чувал. Той също реши да погледа телевизия. — Как си тази сутрин? — попита жена си Джак, докато отиваше към кухнята. — Доста добре. Всъщност… О, по дяволите. Забележката й бе предизвикана от настоятелното звънене на секретния телефон на Джак. Той забърза към библиотеката, за да се обади. — Да? — Доктор Райън, тук е секторът по оповестяване. „Рицар“ — каза дежурният офицер. — Добре — отвърна Джак и затвори телефона. — Какво има? — попита Кети от вратата. — Трябва да изляза. Между другото утре също няма да ме има. — Джак, моля те… — Виж, скъпа, преди да напусна, трябва да свърша още две неща. Едното върви в момента — въобще не си ме чула, нали? — и просто съм нужен. — Къде ще ходиш този път? — В кабинета си. Отвъдморски пътувания засега не се предвиждат. — Тази вечер май ще вали сняг. И то доста. — Чудесно. Е, в краен случай винаги мога да остана там. — Само веднъж да напуснеш това проклето място завинаги. Ще бъда толкова щастлива. — Можеш ли да ме изтраеш поне още два месеца? — Два месеца? — Обещавам, че на първи април се махам. Става ли? — Джак, не че не харесвам работата ти, но… — Да, няма ме по цял ден. Аз също не го харесвам. Вече свиквам с идеята, че ще напусна и ще се превърна в нормален човек. Ще се променя. Кети се предаде пред неизбежното и се върна в кухнята. Джак не си сложи костюм. В почивните дни не се налагаше да ходи в службата си официален. Реши дори да не си слага вратовръзка и да кара сам. След тридесет минути вече пътуваше. Следобедното небе над Гибралтарския пролив бе необичайно ясно. На юг бе Африка, а на север Европа. Геолозите твърдят, че в миналото на мястото на морския път е имало планинско било, а Средиземно море е било суха долина. После обаче Атлантическият океан пробил. Скалите, издигащи се над морското равнище, сигурно са били идеален наблюдателен пункт. Освен това тогава е липсвала досадната гражданска авиация. А сега човек трябваше да е постоянно нащрек, да не би някой боинг да изскочи ма пътя му. Или пък да стане обратното, което, честно казано, бе по-вероятно. — Ето я и компанията ни — забеляза Роби Джексън. — За пръв път го виждам, сър — каза лейтенант Уолтърс. „Компанията“ бе първият истински самолетоносач в руския флот — „Кузнецов“. Шестдесет и пет хиляди тона, тридесет самолета и десетина хеликоптера. Придружаваха го кръстосваните „Слава“ и „Маршал Устинов“, както и един разрушител от клас „Современний“ и два от „Удалой“. Компактната група държеше източен курс и се намираше на двеста и четиридесет морски мили зад „Теодор Рузвелт“. „Ден и половина след нас — помисли си Роби. — Или пък час и половина, зависи от гледната точка.“ — Ще минем ли да ги поогледаме? — попита Уолтърс. — Не, няма защо да ги дразним. — Май са се разбързали за някъде — каза лейтенантът, без да сваля бинокъла от очите си. — Според мен скоростта им е около двадесет и пет възела. — Може би просто искат да минат през пролива възможно най-бързо. — Съмнявам се, капитане. Защо, мислиш, са тук? — Според разузнаването по същата причина, поради която и ние. Да потренират, да развеят знамето си, да завържат някое приятелство и да понатиснат, където трябва. — Май веднъж си имал проблеми с тях… — Да, един техен изтребител се опита да ме поразтърси с ракета. Въпреки това успях да приземя птичката успешно. — Роби замълча за момент. — После казаха, че е било неприятен инцидент и са наказали пилота. — Вярваш ли? Джексън хвърли последен поглед към руската бойна група. — Всъщност да. — Когато за пръв път ги видях, си помислих, че ще ни създадат много главоболия. — Хайде стига, Шредър. Вече ги видяхме. Да се връщаме. Роби издърпа лоста, за да се насочи обратно на изток. Маневрата бе извършена бавно и спокойно, почти мързеливо. Съвсем не приличаше на рискованите завои, предприемани от младите пилоти. Нямаше смисъл от излишно напрежение във въздуха. Поне така би си казал Джексън, ако си направеше труда да се замисли върху маневрата. На задната седалка лейтенант Хенри „Шредър“ Уолтърс си каза, че командирът на авиогрупата остарява. Но не с бързи темпове. Джексън бе нащрек както винаги. Седалката му бе повдигната до най-високото положение, защото Роби имаше сравнително нисък ръст. Но сега разполагаше с чудесна видимост. Погледът му постоянно се движеше нагоре-надолу и от дясно на ляво, като не пропускаше да хвърли по едно око на измервателните уреди в кабината. Най-голямата му грижа беше търговският въздушен трафик, а също и частните самолети. Беше краят на седмицата и хората вероятно искаха да се полюбуват на скалите от въздуха. „Малките частни самолети често са по-опасни от големите боинги“ — помисли си Роби. — За бога! Погледни на девет часа. Капитан Джексън моментално извърна глава наляво. На около двадесет метра от него бе изникнал един МиГ-29 Център-Н — новият военноморски вариант на прословутите руски изтребители. Пилотът го гледаше. Роби видя, че на крилата му висят четири ракети. В момента томкетът му разполагаше само с две. — Дойде отдолу — обади се Шредър. — И е постъпил умно — отвърна хладнокръвно Роби. Руският пилот махна с ръка и Роби му върна жеста. — По дяволите, ако искаше… — Шредър, защо не вземеш да се стегнеш. С Иван си играем игрички вече цели двадесет години. Приемал съм повече сигнали за опасност, отколкото ти си спал с жени. Ние не сме тактическа авиация. Аз просто исках да огледам бойната им група. Иван пък е решил да огледа мен. Държи се приятелски. Роби направи нова маневра и се смъкна с няколко метра по-надолу. Искаше да огледа „корема“ на руснака. Там нямаше допълнителни резервоари. Само четирите ракети АА-11, или „Стрелци“, както ги наричаха в НАТО. Стабилизаторите на опашката изглеждаха по-крехки от тези на американските самолети. Роби си спомни докладите за проблемите на руснаците при приземяването. Е, излитането и кацането на самолетоносач бе все още непозната територия за тях, нали? Щяха да минат години, докато усвоят всички уроци. Въпреки това самолетът изглеждаше добре — прясно боядисан в приятен сив цвят. Само преди няколко години американският флот бе започнал да боядисва техниката си с нов оттенък на сивия цвят. Руският определено изглеждаше по-добре, но за сметка на това не се сливаше с околната среда така, както американският. И все пак американските самолети приличаха на безнадеждно болни от проказа. Роби запомни изписания на опашката номер. Щеше да го докладва на момчетата от разузнаването. Лицето на пилота обаче не се виждаше. То бе скрито от шлем. Двадесет метра наистина бе малко разстояние, но не чак толкова, та да разтревожи командира на авиогрупата. Вероятно руснакът искаше да покаже, че е добър, но не и луд. Роби отново се издигна на неговото равнище и помаха в знак на благодарност, че не е променил линията си. Руснакът му върна жеста. „Как ли се казваш, синко?“ — запита се Роби. Освен това се замисли какво ли си казва руснакът при вида на победния флаг, изрисуван на самолета му, и дребничкия надпис: „МиГ-29, 17-1-91“ под него. „Да не издребняваме“ — отговори си сам Джексън. За облекчение на екипажа „Боинг 747“ най-после кацна след дългия презокеански полет. Кларк бе сигурен, че дванадесетчасовите полети са ужасно изпитание, особено ако трябва да завършат в долина, пълна със смог, каквато бе Мексико Сити. Самолетът се приземи, извъртя се и спря пред военния оркестър, няколкото редици посрещачи и гвардейци и дежурния червен килим. — Ако прекарам толкова много време в самолет, след това сигурно няма да мога да отида сам до тоалетната — забеляза тихо Чавес. — Изводът е никога да не се кандидатираш за президент — отвърна Кларк. — Прав си, господин К. Стълбичката се приближи и вратата се отвори. Военният оркестър засвири нещо, но двамата офицери от ЦРУ бяха твърде далеч, за да чуят мелодията. Обичайните телевизионни екипи се защураха напред-назад. Японският министър-председател бе посрещнат от външния министър на Мексико. Той изслуша една кратка реч, сам произнесе не по-дълга, премина покрай строените войници, които стояха мирно вече деветдесет минути, и реши да направи първото смислено нещо за деня: качи се в една лимузина и отпътува към посолството, за да си вземе душ или може би гореща вана. Японците бяха открили най-доброто лекарство против умората от полети. Те киснеха до изнемога във вани с вряла вода. „Процедурата със сигурност премахва бръчките от лицето и умората от мускулите“ — помисли си Кларк. Жалко, че американците си караха постарому. Десет минути след като официалните лица напуснаха, гвардейците си отидоха и килимът бе навит, обслужващият персонал влезе в самолета. Пилотът размени няколко думи с главния механик. Един от големите двигатели „Прат и Уитни“ явно леко загряваше. Това бе единствената му забележка. После екипажът също се оттегли да почива. Около самолета застанаха трима специални агенти. Други двама дежуряха вътре. Кларк и Чавес показаха пропуските си на мексиканците и японците и започнаха работа. Динг влезе в умивалнята и се зае старателно да я почиства, тъй като разбра, че японците обръщат особено внимание на това помещение. Лекото подушване на въздуха в самолета му даде да разбере, че японските граждани можеха спокойно да пушат. Той провери всички пепелници. Половината се нуждаеха от изпразване и почистване. После събра вестниците и списанията. Другите хора от обслужващия персонал чистеха с прахосмукачки. Кларк на свой ред проверяваше напитките в барчето. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че половината пътници бяха пристигнали в Мексико с тежък махмурлук. Явно на борда пътуваха доста сериозни пиячи. Той с удоволствие откри, че хората в Ленгли правилно са отгатнали предпочитаната от пътниците на японските авиолинии марка уиски. Най-накрая Кларк провери кушетното отделение точно зад пилотската кабина. То точно съответстваше на компютърния макет, който бе изучавал с часове, преди да се качи на борда. Когато свърши със задълженията си по почистването, Кларк вече бе сигурен, че операцията ще протече успешно. Той помогна на Динг да изпразни чувалите с отпадъци и двамата напуснаха самолета точно навреме, за да хванат вечерята. По пътя за колата той подаде една бележка на офицер от ЦРУ, работещ в станция Мексико. — По дяволите! — изруга Райън. — И това е дошло от Държавния департамент? — Точно така, сър. Директорът Кабът е наредил да го пратят по факса. Не е искал да губи време за превод. — А Сам Ямата не му ли е казал за часовите пояси и линията на смяна на датата? — Страхувам се, че не. Нямаше нужда повече да се кара на човека от японския отдел. Райън още веднъж прочете цялата информация. — И какво мислиш? — Че министър-председателят ще попадне в засада. — Доста неприятно, нали? — забеляза Райън. — Изпратете това в Белия дом. Президентът ще го иска спешно. — Добре — отвърна мъжът и излезе. Райън набра номера на оперативния отдел. — Как се справя Кларк? — попита направо той. — Твърди, че всичко е наред. Готов е да ни изпраща информация. Преследващите самолети само чакат сигнал за излитане. Нямаме сведения за промяна в програмата на министър-председателя. — Благодаря. — Колко още ще останете в кабинета си? Джак погледна през прозореца. Снегът вече валеше. — Може би цяла нощ. Бурята май щеше да бъде сериозна. Студеният фронт от средния запад, който се движеше в източна посока, щеше да срещне зона с ниско атмосферно налягане от крайбрежието. Истински страшните бури в окръг Колумбия винаги идваха от юг. Националният метеорологичен център предвиждаше около петнадесет-двадесет сантиметра сняг. Само преди два часа прогнозите бяха за пет до десет сантиметра. Джак можеше да си тръгне веднага и на сутринта да се опита да се върне. За съжаление обаче нощуването в кабинета изглеждаше далеч по-разумно. Головко също бе в кабинета си, въпреки че часовата разлика между Москва и Вашингтон е осем часа. Фактът, че е на работа, съвсем не подобряваше настроението на Сергей, което и бездруго бе лошо. — Е? — обърна се той към дежурния от центъра за свръзка. — Имаме късмет. Документът е изпратен по факса на американското посолство в Токио до Вашингтон. Дежурният подаде листа. Той бе изпълнен главно с неразбираеми разбъркани думи, а някъде имаше и бели петна, оставени от шума при прехващането. Въпреки това обаче около двадесет процента от съобщението бе на разбираем английски. Имаше дори две пълни изречения и един цял параграф. — Е? — попита отново Головко. — Когато го отнесох в японския отдел за анализ, ми дадоха това. — Мъжът подаде друг лист. — Подчертал съм параграфа. Мъжът прочете руския превод и го сравни с английския текст. — Но това е чисто и просто превод. Как е бил изпратен нашият документ? — С дипломатически куриер. Двете шифровъчни машини в токийското ни посолство бяха на поправка и резидентът реши, че съобщението е достатъчно маловажно, за да почака. Така че го тикнахме в куфарчето на куриера. Следователно, въпреки че американците не разчитат съобщенията ни, те все пак са се добрали до това. — Кой работеше по случая? Лялин ли? Да — каза Головко почти на себе си. Той вдигна телефона и се обади на дежурния офицер в Първо главно управление. — Полковник, тук е Головко. Искам да изпратите спешно съобщение до резидента ни в Токио. Лялин веднага трябва да се яви на доклад в Москва. — Какво се е случило? — Разбрахме за ново изтичане на информация. — Лялин е много полезен офицер. Чел съм повечето от сведенията, които изпраща. — Американците също. Изпратете съобщението незабавно. После искам всичко, изпратено от БОДИЛ, да ми бъде донесено. Головко затвори и погледна майора, които стоеше до него. — За бога, защо не разполагахме с математика, разработил методиката, още преди пет години?! — Той е работил върху нея цели десет години, изхождайки от порядъка в хаоса. Ако я публикува, сигурно ще получи наградата „Планк“. Обобщил е работата на Манделброт от Харвард и Макензи от Кеймбридж и… — Вярвам ви, майоре. Последния път, когато се опитахте да ми обясните тази дяволия, получих мигрена. Как върви работата? — С всеки изминал ден ставаме все по-добри. Единственото нещо, с което засега не успяваме да се справим, е новата шифровъчна система на ЦРУ. Тя явно работи на съвсем различни принципи. Но продължаваме да опитваме. Президентът Фаулър се качи на хеликоптера VH-3, преди още снегът да се е усилил. Долната му част бе боядисана в масленозелено, а покривът в бяло. VH-3 бе личният хеликоптер на президента с позивна „Морска пехота-едно“. Журналистите забелязаха, че Елизабет Елиът се качи веднага след Фаулър. Някои от тях си помислиха, че скоро ще се наложи да оповестят аферата им. Освен ако президентът не ги изпревари, като се ожени за съветничката си. Пилотът — полковник от морската пехота — даде пълна газ на двутурбинния двигател, издигна се плавно и насочи машината на северозапад. Още от самото начало трябваше да лети по уреди — нещо, което съвсем не му харесваше. Ако бе сам, щеше да е напълно спокоен, но с президента на борда положението коренно се променяше. А полетите по време на снеговалеж бяха най-неприятни. Не се виждаха никакви външни ориентири. Гледката през прозореца на кабината в подобно време можеше да превърне и най-опитния ас в ужасен пътник по време на първия му полет. Поради това полковникът почти не откъсваше поглед от уредите. Хеликоптерът бе оборудван с всевъзможни предпазни средства, включително и с радар, предупреждаващ за евентуален сблъсък. Освен това двама старши диспечери следяха полета през цялото време. Може би звучеше смешно, но полетът бе доста сигурен, Докато при ясно време някой ненормалник можеше да се опита да си поиграе с „Морска пехота — Едно“. Полковникът, разбира се, редовно тренираше избягване на подобни съприкосновения както в реални условия, така и в базата „Анакостия“. — Вятърът се засилва с по-бързи темпове, отколкото си мислех — обади се помопщик-пилотът майор. — Когато стигнем планините, може малко да подруса. — Трябваше да тръгнем по-рано. Пилотът включи вътрешната разговорка, която го свързваше с двамата тайни агенти в задната част. — Искам да се уверите, че всички са си сложили коланите. Възможно е машината да стане малко нестабилна. — Добре, благодаря — отвърна Пит Конър. Той огледа коланите на всички пътници. Те до един имаха солиден километраж, навъртян във въздуха, и въобще не се притесняха, но Пит не искаше никакви неприятности. Президентът се бе отпуснал в седалката и преглеждаше някаква папка, пристигнала минути преди излитането. Конър седна обратно. Двамата с Д’Агустино обичаха Кемп Дейвид. За охраната на околността се грижеха снайперисти от морската пехота. Те разполагаха с най-добрата система за електронна охрана, разработвана някога в Америка. Освен всичко друго в Кемп Дейвид бяха и тайните агенти. В резиденцията през уикенда не се очакваше никой освен може би един куриер от ЦРУ, който трябваше да пристигне с кола. Така че всички можеха да си починат. „Включително президентът и приятелката му“ — добави наум Конър. — Става все по-зле. Защо, по дяволите, онези нехранимайковци метеоролозите не си подадат носа през прозореца? — Казаха, че ще натрупа двадесет сантиметра. — Обзалагам се, че ще са повече от тридесет. — Никога не се обзалагам с теб за времето — напомни му майорът. — И постъпваш умно, Скоти. — Утре вечер уж щяло да се изясни. — Ще повярвам, когато го видя. — Температурите ще паднат до нулата, а може би и по-ниско. — Е, това вече го вярвам — каза полковникът и провери височината, компаса и изкуствения хоризонт. Той отново погледна навън, където се виждаше само вихреният танц на снежинките. — Каква е видимостта според теб? — О, ако времето е тихо… може би тридесетина метра… може би четиридесет и пет… — обърна се помощник-пилотът към полковника, но усмивката му почти веднага замръзна. Той се сети, че по корпуса могат да се появят обледявания. — Каква ли е температурата отвън? — промърмори на себе си майорът. — Дванадесет градуса под нулата — осведоми го полковникът, преди помощникът му да е успял да погледне термометъра. — А ще слиза ли по-надолу? — Да, може би още малко. — По дяволите, вашингтонското време. След тридесет минути вече кръжаха над Кемп Дейвид. Светлините на прожекторите показваха къде е площадката за кацане. От всички посоки видимостта надолу бе най-добра. Помощник-пилотът погледна назад, за да види какво е обледяването. — Има малко лед, полковник. Хайде да приземим този юнак още преди да се е случило нещо. Вятърът е със скорост тридесет възела. — Май започнахме да понатежаваме. При определени атмосферни условия VH-3 можеше да се обледи със „скорост“ двеста килограма лед в минута. — Проклети метеоролози. Аха, виждам площадката. — Височина шестдесет метра, скорост на вятъра тридесет възела — съобщи данните от уредите майорът. — Четиридесет и пет с двадесет и пет възела… тридесет с по-малко от двадесет… добре вървим… петнадесет метра. Пилотът смъкна вертолета. Снегът около него се издигна в бясна вихрушка от перката. Това положение се наричаше „снежно заслепяване“. Видимите досега странични ориентири в един миг изчезнаха. Екипажът се по чувства като затворен в топче за пинг-понг. Точно тогава един внезапен порив на вятъра завъртя хеликоптера наляво и го наклони. Полковникът веднага погледна изкуствения хоризонт. Той също се килна на една стрина Опасността бе колкото неочаквана, толкова и голяма. Пилотът изправи вертолета и го спусна към земята. По-добре да се приземи малко по-твърдо, отколкото перката му да закачи някое от невидимите засега дървета. Хеликоптерът тупна като камък точно от един метър височина. Преди пътниците да разберат, че нещо се е случило, той вече бе на земята. — Ето защо са те избрали за шофьор на президента — каза майорът. — Добре свършена работа, полковник. — Май счупих нещо. — И аз така мисля. Пилотът включи разговорката. — Съжалявам за случилото се. Хвана ни лош порив на вятъра. Наред ли е всичко при вас? Президентът вече бе станал и надникна в пилотската кабина. — Имахте право, полковник. Трябваше да тръгнем по-рано. Грешката е моя — каза благосклонно Фаулър. „Голяма работа — добави наум той. — Нали пристигнахме живи и здрави.“ Персоналът на Кемп Дейвид отвори вратата на хеликоптера. До нея бе спрян джип, да не би президентът и компанията му да се простудят. Екипажът на вертолета изгледа отдалечаването му и започна проверката за евентуални повреди. — Така си и мислех. — Щифтът ли? — попита майорът и се наведе да погледне. — Точно той. Кацането се бе оказало прекалено твърдо за щифта на десния хидравличен амортисьор. Сега трябваше да го сменят. — Ще видя дали имаме резервен — каза пилотът. За негова изненада обаче нямаха. Неприятно. Той позвъни в базата „Анакостия“ и ги помоли да изпратят няколко. Докато не пристигнеха, екипажът не можеше да предприеме нищо. При особено наложителни обстоятелства хеликоптерът можеше да излети. Няколко въоръжени морски пехотинци го обградиха. Другите караулеха из горичката около площадката за кацане. — Какво става, Бен? — Тук има ли някакви спални? — попита Гудли. Джак поклати глава. — Ако искаш, може да използваш кушетката в кабинета на Нанси. Как върви работата по доклада ти? — Ще будувам цяла нощ. Знаеш ли какво си мислех? — Какво? — Може да звучи абсурдно, но никой никога не си е правил труда да провери дали нашият приятел Кадишев наистина се е срещнал с Нармонов. — Какво искаш да кажеш? — През по-голямата част от последната седмица Нармонов не е бил в Москва. А ако не са се срещали, значи просто ни лъже, нали? Джак затвори очи и наклони глава. — Не е зле, доктор Гудли, не е зле. — Имаме маршрута на Нармонов. Сега проверявам този на Кадишев. Ще го проверя още от миналия август. Ако ще правим нещо, трябва да е като хората. Докладът ми сигурно ще е малко закъснял, но идеята ми хрумна едва тази сутрин. Обмислям я вече цял ден. Проверката обаче се оказа по-трудна, отколкото предполагах. Джак кимна към прозореца. — Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук. Искаш ли да ти помогна с нещо? — Нямам нищо против. — Нека първо да хапнем. Олег Юриевич Лялин се качи на самолета за Москва със смесени чувства. Докладът, на който го викаха, не бе нещо необичайно. Смущаваше го само фактът, че съвсем наскоро се бе срещнал с шефа на ЦРУ, но вероятно ставаше въпрос за съвпадение. Сигурно искаха да знаят повече за пътуването на японския министър-председател в Америка. Все пак Лялин не бе казал на ЦРУ, че японците се канят да разменят със Съветския съюз нови технологии срещу нефт и дървен материал. Само допреди няколко години сделката щеше ужасно да разсърди американците. Сега обаче тя просто увенчаваше петгодишните усилия на Лялин. Той се настани удобно в седалката и се отпусна. В края на краищата не бе продавал родината си, нали? Камионите със сателитна техника бяха разделени на две групи. До самата стена на стадиона се виждаха единадесет, които принадлежаха на големите телевизионни компании. На около двеста метра от тях имаше други тридесет и един микробуса, които явно бяха на местните компании, тъй като изглеждаха по-невзрачни. Първата буря вече бе отминала и един огромен, подобен на танк снегорин почистваше обширния паркинг на стадиона. „Ето го мястото — помисли си Гусн. — Вдясно от първия микробус на Ей Би Си.“ Там имаше около двадесет метра празно пространство. Ибрахим се изуми от липсата на каквато и да било охрана. Успя да забележи само три полицейски коли, които може би щяха да пазят телевизионните екипи от пияници. Американците определено се чувстваха спокойни и сигурни. Бяха усмирили руснаците, разбили Ирак, сплашили Иран и обуздали собствените си проблеми. Сега явно се чувстваха господари на положението. „Сигурно им е приятно“ — каза си Гусн. Дори и стадионите им бяха покрити и с отопление. — Ще изпосъбори всичко тук като плочки на домино — забеляза от шофьорската седалка Марвин. — Наистина — съгласи се Гусн. — Видя ли, че имах право за охраната? — Съжалявам, че не ти повярвах, приятелю. — Малко предпазливост никога не е излишна — каза Ръсел и отново подкара из района. — Ще влезем през тази врата и просто ще завием надясно. На светлината на фаровете се виждаха няколко танцуващи снежинки. Марвин обясни, че е твърде студено, за да вали много. Тази въздушна маса дошла от Канада, се насочваше на юг. Над Тексас щеше да се затопли и да излее влагата си там вместо над Денвър. „Тук сигурно е натрупало вече половин метър“ — прецени Гусн. Въпреки това групите, почистващи снега, се справяха доста успешно. Явно и в това отношение американците обичаха удобствата. Времето е студено — значи ще покрием стадиона. Има сняг — ще го изринем. А палестинците? — Ще ги купим. Ибрахим никога не бе мразил Америка повече, отколкото в момента, макар и да не го издаваше. Силата и надменността се прокрадваха във всичките им дела. Те се бяха опазили от всичко — малко или голямо — и сега разтръбяваха победите си по целия свят. „О, Боже, моля те, накажи ги!“ Камината топлеше добре. Президентската резиденция „Кемп Дейвид“ бе издържана в класически американски стил. Макар и построена от наглед тежки дървени трупи, отвътре къщата бе облицована с фибростъкло. Вместо стъкла на прозорците имаше суров поликарбонат, достатъчно устойчив, за да спре куршум. Мебелировката представляваше още по-странна смесица от ултрамодерно и традиционно. Пред кушетката, на която седеше Фаулър, се виждаха три принтера, настроени на големите осведомителни агенции. Предишните президенти живо се бяха интересували от новините. Освен това в стаята имаше и три широкоекранни телевизора, единият от КОИТО обикновено стоеше на Си Ен Ен. Но не и тази вечер. Тази вечер бе на „Синемакс“. На около километър от резиденцията имаше грижливо прикрита антена, която хващаше всички сателитни програми, включително и военните излъчвания. Така Фаулър имаше възможност да следи всеки сателитен канал — включително и некодираните, от които не се интересуваше — и всъщност разполагаше с най-скъпата и луксозна кабелна система в света. Фаулър си наля чаша „Дортмундер унион“. Това бе известна маркова бира, с която го снабдяваха военновъздушните сили. Все пак президенският пост си имаше и облаги. Лиз Елиът отпиваше от чашата си с бяло френско вино, а ръката на президента си играеше с косата й. Гледаха някаква блудкава комедийна любовна история, която обаче допадаше на Боб Фаулър. Всъщност главната героиня доста му приличаше на Лиз както на външен вид, така и по маниери. Бе малко рязка, малко властна, но с определено отношение към обществения живот. Е, сега, след като Райън го нямаше — бе на път да си отиде, — може би нещата щяха да се поуспокоят. — Доста добре се справяме, нали? — Да, Боб, определено. — Тя отпи от чашата си. — Знаеш ли, прав си за Райън. По-добре да се оттегли достойно. „Важното е, че ще си отиде заедно с малката мръсница, за която се е оженил.“ — Радвам се да го чуя. Той е добър човек, но просто не е в крак с времето. Остарял е. — И е старомоден — добави Лиз. — Да — съгласи се президентът. — Защо говорим за него? — Аз се сещам и за по-приятни начини за прекарване на времето. Тя обърна лице към ръката му и я целуна. — Аз също — измърмори президентът и остави чашата си. — Пътищата са затрупани — каза Кети. — Най-добре е да останеш там. — Да, тук е същото. Ще се прибера утре вечер. Но винаги мога да задигна от гаража един от джиповете с двойно предаване. — А къде е Джон? — В момента го няма. — Оо — забеляза Кети. „Къде ли е тогава?“ — Пък и докато съм тук, ще посвърша някоя и друга работа. Ще се обадя утре сутринта. — Добре, чао. — Когато напусна, тези разговори със сигурност няма да ми липсват — каза Джак на Гудли. — Добре, докъде стигнахме? — Успяхме да потвърдим всички срещи през септември. — Май няма да издържим още дълго. Откога си на крак? — От вчера. — Колко е хубаво да си на двадесет години. Настанявай се на кушетката на Нанси — заповяда Райън. — А ти? — Искам да хвърля още един поглед върху това — потупа той една папка върху бюрото си. — Ти все още не знаеш за него. Гудли излезе и затвори вратата. Джак започна да чете документите на НИИТАКА, но скоро се разсея. Той заключи папката в бюрото и легна на кушетката в кабинета си, но сънят не идваше. След като позяпа няколко минута в тавана, Райън реши, че може да види и нещо по-интересно. Той включи телевизора. Искаше да гледа новини, но натисна друг бутон и на екрана се появи картината на Двадесети канал — частна вашингтонска станция. По нея течеше реклама. Райън бе на път да поправи грешката си, когато прекъснатият филм продължи. В първия момент Джак не успя да го познае. Грегъри Пек и Ава Гарднър… черно-бял… Австралия. — Охо — възкликна Райън. Филмът се казваше „На брега“. Не го бе гледал от години. Класика още от времето на студената война… Май бе на Невил Шут. Е, за филм с Грегъри Пек си заслужаваше. Освен това участваше и Фред Астер. Светът след ядрена война. Джак с изненада откри колко е уморен. Напоследък свикна да си почива и… …се унесе в неспокойна дрямка. Както и друг път се бе случвало, филмът влезе в съзнанието му. За разлика от оригинала обаче сънят бе цветен и полузаспалият разум на Джак реши да го догледа, но от друг ъгъл. Джак Райън започна да се превъплъщава в различни роли. Той караше ферарито на Фред Астер в последното кърваво състезание за Голямата награда на Австралия. После отплава за Сан Франциско с американската подводница „Соуфиш“ SSN-623 (едно кътче на съзнанието му запротестира, че 623 е номер на друга подводница — „Натан Хейл“). После морзовите сигнали и сянката от бутилка кока-кола на прозореца. Това бе ужасно, тъй като означаваше, че двамата с жена му трябваше да изпият чашата с чай. Освен това трябваше да сложи хапчето в детската каша, за да е сигурен, че детето му ще умре, а жена му не искаше го прави — в крайна сметка тя бе лекар, — но той трябваше да поеме отговорността както винаги и жалко, че оставяше Ава Гарднър на брега да гледа след отплаващата подводница, в която той и екипажът му щяха да се опитат да умрат в родината си, ако успееха да я достигнат, разбира се, а улиците вече бяха пусти. Кети, Сали и малкият Джак вече бяха мъртви, и то по негова вина, защото ги накара да изпият онези хапчета, но само за да не умрат от по-ужасна смърт, което също беше глупаво, макар и да нямаше избор, можеше да вземе пистолета и да го напрани със собствените си ръце и… — Какво става?! Джак подскочи на кушетката, сякаш изстрелян от пружина. Ръцете му неудържимо трепереха. Най-после успя да се овладее. „Просто си сънувал кошмар, синко, и то не с хеликоптера, в който бяха Бък и Джон.“ — Беше още по-лошо. Райън се пресегна към пакета с цигари, запали една и се изправи. Снегът продължаваше да вали. Снегорините на паркинга не успяваха да смогнат. Джак не можеше да се отърси от картината на умиращото си семейство Толкова много му се насъбра. „Трябва да се махна от това място.“ Просто тук имаше твърде много спомени и далеч не всички бяха приятни. Погрешното обаждане точно преди нападението срещу семейството му, времето, прекарано в подводницата, изоставянето му при бягството на летище Шереметиево, където добрият стар Сергей Николаевич го гледаше иззад дулото на пистолета, и най-накрая онова родео с хеликоптери в Колумбия. Беше твърде много. Трябваше да си тръгне. В крайна сметка Фаулър и дори Лиз Елиът му правеха услуга, нали? Независимо дали го знаеха или не. А зад прозореца лежеше такъв прекрасен свят. Но Джак вече бе изиграл ролята си. В някои моменти дори се бе справял добре и бе помогнал на други да го направят. Оживелият в съня му филм наистина имаше възможност да се сбъдне, но преди. Сега не. Навън бе чисто и бяло. Лампите осветяваха паркинга достатъчно, за да му придадат по-хубав вид, отколкото имаше в действителност. Беше изиграл ролята си. Сега някой друг имаше възможност да изпробва силите си в по-лесни задачи. — Да. Джак издуха дима към прозореца. Първо трябваше отново да откаже цигарите. Кети щеше да настоява. А после? После една дълга ваканция. Защо да не се върне отново в Англия, при това с кораб, а не със самолет? Щеше да се поразходи из Европа с кола. Можеше спокойно да прахоса цялото лято. Като свободен човек. Да се разхожда по плажа. След това щеше да си намери работа. В Анаполис? Не, не там. В частна компания? Можеше да стане и преподавател. В Джорджтаун. — Шпионаж в 101-а аудитория. Джак цъкна с език. Щеше да ги учи на противозаконни номера. — Как, по дяволите, Джеймс Гриър е издържал толкова дълго тук? Как се бе справял със стреса? Джак така и не успя да научи този урок. — Трябва да поспиш малко, старче — напомни си той. Този път обаче не забрави да изключи телевизора. > 34. > ПОСТАВЯНЕ Райън се изненада, че снегът продължава да вали. Пътечката, която се виждаше през прозореца на кабинета му, лежеше под половин метър сняг. Хората, които почистваха снега, не бяха успели да се справят със задачата си през изминалата нощ. Силният вятър затрупваше пътищата и паркингите още преди да бъдат изчистени. Ако хората все пак успееха да изчистят нещо, снегът просто намираше друго неудобно място, на което да се струпа. В района на Вашингтон не бе имало толкова силна буря от години насам. „Местните хора сигурно вече са преминали от паника към отчаяние“ — помисли си Джак. Клаустрофобията сигурно лека-полека ги обземаше. Хората сигурно вече пресмятаха за колко дни ще им стигне храната. Някои може би дори поглеждаха към съпрузите си и се чудеха дали са много жилави… Джак се усмихна и излезе да налее вода за кафе-машината си. — Петлите пропяха, доктор Гудли. Очите му бавно се отвориха. — Колко е часът? — Седем и двадесет. В коя част на Нова Англия си роден? — В северния край на Ню Хампшир. Едно градче на име Литълтън. — В такъв случай погледни през прозореца и ще си спомниш за дома. Когато Джак се върна с водата, Гудли вече стоеше до прозореца. — Натрупало е около четиридесет и пет сантиметра. Или малко повече. Поне оттук изглежда така. И какво толкова е станало? В родния ми град на това му викат „киша“. — Да, но за Вашингтон е ледниковият период. След малко кафето ще е готово. Междувременно Джак реши да се обади на пропуска. — Как е положението? — Хората постоянно звънят и казват, че не могат да стигнат дотук. Но за сметка на това пък нощната смяна също не може да си тръгне. Алеята „Дж. Вашингтон“ е затворена. Същото е и с Белтуей — откъм Мериленд — и моста „Уилсън“. — Великолепно. Добре, сега слушай внимателно. Важно е. Ако все пак някой успее да стигне дотук, значи е обучен от КГБ. Застреляй го. Смехът от другата страна бе толкова гръмогласен, че дори и Гудли, който бе на три метра от телефона, го чу. — Искам периодично да ме осведомяваш за времето. Освен това запази един джип, в случай че се наложи да отида някъде. Джак затвори и погледна Бен. — Постът върви заедно с привилегиите. Освен това има достатъчно джипове. — Ами хората, които трябва да дойдат на работа? Райън погледна към кафе-машината, която вече започваше да капе. — Ако Белтуей и „Дж. Вашингтон“ са затворени, значи две трети от персонала ни не може да се добере дотук. Е, сега вече знаеш защо руснаците влагат толкова средства в програми за контролиране на атмосферните условия. — Нима никой не знае… — Не. Хората от Вашингтон упорито продължават да мислят, че сняг има единствено по ски-пистите. Ако в близките няколко часа не спре да вали, градът ще се раздвижи едва в сряда. — Наистина ли е толкова зле? — Сам ще се увериш, Бен. — Защо ли си оставих ските в Бостън? — Не се ударихме толкова силно — възрази майорът. — Да, майоре, но бутонът явно не е съгласен с теб — отвърна механикът. Той отново се опита да включи бутона. Малката черна пластмасова тапичка се поколеба за момент и след това отново изскочи. — Нямаме радиовръзка заради това, нямаме хидравлика заради онова. Изглежда, че ще трябва да поостанем на земята повече, отколкото ни се иска. Щитовете за амортисьора бяха пристигнали в два часа сутринта, и то след втория опит. В началото бяха решили да ги доставят с кола. После се разбра, че до Кемп Дейвид може да стигне само военна машина, и то с вериги. Поправката на хеликоптера трябваше да е започнала още преди час, но внезапно се появиха нови усложнения. — Е? — попита майорът. — Вероятно вътре има няколко прекъснати кабела. Трябва да извадя таблото, сър, и да огледам подробно всичко. В най-добрия случай ще се справя за един ден. По-добре кажете да подготвят резервния хеликоптер. Майорът погледна навън. Денят и без това не му се струваше подходящ за летене. — Няма да тръгнем до утре сутринта. Кога ще бъде готово? — Ако започна веднага… да кажем, към полунощ. — Първо върви да закусиш. Аз ще се погрижа за резервния хеликоптер. — Ясно, майоре. — Освен това ще наредя да пуснат един кабел с ток дотук, за да включим парното и радиото. Майорът знаеше, че механикът е от Сан Диего. Той побягна обратно към резиденцията. Площадката на хеликоптера бе разположена върху височина и вятърът усърдно се стараеше да я изчисти от снега. И докато навсякъде другаде снежната покривка достигаше почти метър, то на площадката бе едва двадесетина сантиметра. „Охраната, обикаляща из горите, сигурно си прекарва страхотно“ — помисли си майорът. — Как е положението? — попита пилотът, докато се бръснеше. — Електрическата верига е прекъсната. Механикът твърди, че ще му трябва цял ден, за да я оправи. — Но ние не се ударихме чак толкова силно — възрази полковникът. — Казах му го. Да се обадя ли? — Давай, върти. Провери ли „таблото за заплахи“? — Светът е напълно спокоен, сър полковник. Проверих. „Таблото за заплахи“ бе израз. Степента на бойна готовност в различните служби се определя в зависимост от това какво е очакваното ниво на опасност в света. Колкото по-голяма е евентуалната заплаха, толкова по-големи ресурси се отделят за противодействието й. В момента за Съединените американски щати не съществуваше никаква заплаха и поради тази причина президентският хеликоптер VH-3 се подсигуряваше само от един вертолет. Майорът се обади в „Анакостия“. — Да, поддържайте „Две“ в готовност. „Едно“ има проблеми с електрическата инсталация… Не, не можем да се справим. Би трябвало да е готов до полунощ. Добре, чао. Майорът тъкмо затвори, и Пит Конър влезе в стаята им. — Какво става? — Птичката не може да лети — отвърна полковникът. — Май не се ударихме много силно. — Е, сега сме трима на един — забеляза майорът. — Единственият, който смята, че сме се ударили сериозно, е скапаният вертолет. — Другият е готов да излети всеки момент — каза полковникът и избърса лице. — Съжалявам, Пит, проблемът с инсталацията може би няма нищо общо с кацането. „Морска пехота-две“ може да бъде тук след тридесет и пет минути. Таблото за заплахи е празно. Има ли нещо, което трябва да знаем? Конър поклати глава. — Не, Ед, ние също не знаем за евентуални опасности. — Мога да заповядам на резервния хеликоптер да дойде тук, но само ще го излагаме на студа. По-добре е да стои в „Анакостия“. Все пак ти решаваш. — Оставете го да стои там. — Шефът все още мисли да гледа мача тук, нали? — Да. Всички получаваме почивен ден. Ще излетим за Вашингтон утре около шест и половина. Ще успеете ли дотогава? — Да. Поне така каза механикът. — Добре. Конър излезе и се запъти към стаята си. — Какво става? — попита Дага. — Това, което си мислиш — отвърна Пит. — Хеликоптерът е повреден. — Можеха да се приземят и по-внимателно — каза специален агент Д’Агустино, докато сресваше косата си. — Момчетата не са виновни. Конър вдигна телефона си и се свърза с командния център на тайните служби, който се намираше на няколко пресечки от Белия дом. — Обажда се Конър. Хеликоптерът е повреден. Резервният е в „Анакостия“ заради атмосферните условия. Има ли нещо по-особено там при вас? — Не, сър — отвърна младшият агент. На екрана до него се виждаше, че президентът на Съединените щати (ПСЩ) е в Кемп Дейвид. Първата дама на Съединените щати (ПДСЩ) — срещу съкращението имаше празно пространство. Вицепрезидентът и семейството му се намираха в официалната им резиденция близо до военноморската обсерватория на авеню „Масачузетс“. — Всичко е тихо и кротко. — А как са пътищата там? — попита Пит. — Зле. Всичките ни джипове с двойно предаване отидоха да теглят закъсали коли. — Да благодарим на Господ, че е измислил такава благина. Както служителите на ФБР, така и тайните агенти се движеха с големи микробуси „Шевролет“, които имаха двойно предаване. Солидно бронира ни и с огромни резервоари, микробусите почти се изравняваха по възможности с танковете. — Добре, тук също е тихо и уютно. — Обзалагам се, че морските пехотинци са измръзнали до смърт. — А можеш ли да ми кажеш нещо за „Дълес“? — Министър-председателят трябва да пристигне в осемнадесет часа. Момчетата от летището твърдят, че едната им писта е отворена. Надянат се до следобед всичко да е почистено. Тук бурята май също отслабва. Най-смешното е, че… — Да — отвърна Конър. Не беше нужно да чува останалата част от изречението. Бурята наистина улесняваше работата на тайните агенти. — Добре, знаеш къде да ме намериш. — Да, ще се видим утре, Пит. Конър чу някакъв шум и погледна през прозореца. Някакъв морски пехотинец се опитваше да почисти пътеките, възседнал малък снегорин. Двама други се занимаваха с шосето. Изглеждаха доста странно. Машините бяха боядисани в маскировъчните зелено-кафяви цветове на Пентагона, а морските пехотинци носеха белите си униформи за сняг. Дори и автоматите им М-16А2 имаха бели калъфи. Който и да се опиташе да проникне в района на резиденцията, щеше със закъснение да разбере, че защитниците й са напълно невидими. Пък и пехотинците бяха все ветерани от многобройни битки. Да, в подобно време тайните агенти наистина можеха да си починат. Жалко само, че снежните бури бяха твърде нарядко. На вратата се почука и Дага отвори. — Сутрешните вестници, госпожо — каза един ефрейтор от морската пехота и й ги подаде. — Знаеш ли — каза Д’Агустино, след като затвори вратата, понякога си мисля, че пощальоните са единствените хора, на които може да се разчита. — Ами морските пехотинци? — засмя се Пит. — Съвсем забравих. — Промяна в курса на „Сиера-16“ — извика операторът на сонара. — Целта се насочва наляво. — Много добре — отвърна Клагет. — Господин Питни, поемете управлението. — Тъй вярно, сър, поемам управлението — отвърна навигаторът, докато помощник-капитанът вече влизаше в сонарната кабина. Проследяващият екип се подготви да промени изчисленията си. — Ето тук, сър — посочи с молива си операторът. — Сега прилича повече на пламък. „Контрол“, докладва „Сонар“. В момента целта е с курс едно-седем-нула. Завива наляво. Излъчваният шум постоянен. Определената по-рано скорост остава непроменена. — Много добре, благодаря. Руската лодка правеше трети подобен завой. Предположението Клагет явно бе вярно. Руснаците провеждаха много методично, целенасочено и умно претърсване в патрулираната от тях територия. Действаха досущ като американци. Разстоянието между най-горните точки на изкачванията им бе около тридесет и пет хиляди метра. — Новата помпа, с която разполагат, е истинска красавица — забеляза операторът на сонара. — Шумът от двигателите му е дяволски намален, а според проследяващия екип се движи с десет възела. — След още две години ще започнат да ни създават и проблеми — отвърна Клагет. — Смущения, смущения, механични смущения от „Сиера-16.“ Курсът му е едно-шест-четири и все още продължава да се движи наляво. Скоростта е непроменена. Старшината побърза да огради с молива светлината на екрана. — Май имат какво още да понаучат. — Разстоянието до целта е четиридесет и три хиляди метра. — Нека да го увеличим, господин Питни. Завий надясно — заповяда помощник-капитанът. — Тъй вярно. Рул пет градуса вдясно. Нов курс две-нула-четири. — За ново излизане ли се подготвят? — попита Рикс, който тъкмо влизаше. — Да, изглежда, че се изкачват и слизат на строго определени интервали, капитане. — Значи са методични копелета, а? — Завиха само две минути преди нашите предвиждания — отвърна Клагет. — Току-що заповядах десен завой, за да поддържаме дистанцията. — Правилно. Забавлението харесваше на Рикс. Той не се бе качвал на борда на атакуваща подводница още от времето на първото си учебно плаване. През последните петнадесет години не му се бе случвало да си играе на гоненица с руснаците. В редките случаи, когато ги бе засичал, постъпваше по един и същи начин: проследяваше ги колкото да установи курса им, и после обръщаше перпендикулярно на него и се измъкваше, докато руската лодка изчезне от сонара му. Но играта вече се променяше. Не бе както по-рано. Руските подводници ставаха все по-тихи. Ако преди години бяха само досадни като мухи, то сега ставаха опасни като оси. „Значи и ние трябва да променим тактиката си…“ — Представи си, помощник, че това се превърне в практика. — Какво имаш предвид, капитане? — Щом момчетата стават все по-тихи, ще действаме с тях по този начин. — Моля? — попита неразбиращо Клагет. — Ако ги следим, поне винаги ще знаем къде се намират. Дори при нужда можем да пуснем симулатора и да се отървем от тях. Помисли логично. Те са станали доста тихи. Ако избягаме веднага щом ги засечем, нямаме гаранция, че по-късно няма да налетим отново на тях. Вместо това е по-добре да ги проследим от прилично разстояние и да ги наглеждаме. — Звучи добре, капитане. Но какво ще стане, ако другата лодка ни усети? Или пък просто промени курса си на сто и осемдесет градуса и се върне по същата линия, само че с двойно по-голяма скорост? — Добър довод. В такъв случай няма да го следваме отзад, а под определен ъгъл… така опасността от случайности рязко намалява. Връщането по обратния път е добра предпазна мярка, но той не може да претърси целия океан, нали? „Господи, това момче май се опитва да изобрети нова тактика…“ — Сър, ще ми кажете ли, когато предложите идеята си на командването? — Вместо да го следвам по права линия, сега ще се изнеса леко на север. Ако не друго, то поне ще наблюдавам по-добре опашката му. Така е по-сигурно. „И по-смислено“ — добави наум Клагет. — Както кажете, капитане. Да запазим ли дистанцията от четиридесет и пет хиляди метра? — Да, трябва да внимаваме. Прогнозата се оказа вярна. Втората буря не натрупа много сняг. Колите в паркингите имаха съвсем тънки снежни шапки. „Май така им казваха“ — помисли си Гусн. Макар и слаба, втората снежна буря бе точно копие на най-жестоката, която Ибрахим бе виждал в Ливан. — Какво ще кажете да закусим? — попита Марвин. — Мразя да работя на празен стомах. „Удивителен човек“ — каза си Гусн. Сякаш имаше стоманени нерви. Или бе много храбър, или… нещо друго. Гусн се замисли над последното си предположение. Марвин бе убил гръцкия полицай, без да му мигне окото, бе насинил един от инструкторите по ръкопашен бой, бе показал експертни умения при боравенето с оръжие и напълно бе презрял опасността, когато разравяха израелската бомба. Нещо в този човек му убягваше. Той не изпитваше абсолютно никакъв страх, а това не бе нормално. Той не притежаваше способността на войниците да овладяват страха си. У него просто нямаше страх. Дали не се опитваше да направи впечатление на другите? Или наистина бе такъв? „Вероятно второто — реши Гусн. — В такъв случай той наистина е луд и ще ни бъде повече в тежест, отколкото от полза.“ Във всеки случай за Ибрахим така определено бе по-добре. Мотелът не предлагаше обслужване по стаите и затова тримата излязоха на студа, за да закусят. По пътя Ръсел си купи вестник и отвори на спортната страница. Куати и Гусн веднага намериха още една причина да мразят американците. Те ядяха яйца с бекон или шунка и палачинки с кренвирши — и в трите случая продукти на най-мръсното животно — свинята. Видът и миризмата на всичко свинско отвращаваха и двамата. Марвин още повече влоши положението, когато съвсем несъзнателно си поръча бекон с яйца. Куати поиска овесена каша, но по средата на закуската внезапно пребледня и стана от масата. — Какво му има? Болен ли е? — попита Ръсел. — Да, Марвин, много е болен. Гусн погледна към мазния бекон в чинията на Ръсел и разбра, че миризмата му е прогонила Куати от масата. — Все пак се надявам, че ще може да кара. — Не се безпокой — отвърна Гусн, без да е убеден в правотата на думите си. Разбира се, командирът бе преживял много по-тежки изпитания, но пристъпите на болестта не трябваше да се проявяват точно тук и сега. Но дори и това нямаше да успее да отклони командира от мисията му. Ръсел плати сметката в брой и остави голям бакшиш, защото келнерката приличаше на индианка. Когато се върнаха в стаите, намериха Куати пребледнял като платно. Той тъкмо бе измил лицето си след дългото повръщане. — Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ръсел. — Мляко или нещо друго? — Не искам, Марвин, благодаря ти. — Както кажеш, човече — отвърна Ръсел и отново разгърна вестника. През следващите няколко часа трябваше само да чакат. Сутрешните котировки на залаганията бяха в полза на Минесота. Марвин също бе за „Викингите“. Специален агент Уолтър Хоскинс от отдела за рекет и корупция в денвърския клон на ФБР знаеше, че ще пропусне мача, въпреки че жена му бе му подарила билет още за Коледа. Той го бе продал на един колега за двеста долара. Хоскинс имаше работа. На коктейла по случай финала на НФЛ предната вечер един от информаторите му бе ударил десетка. По принцип коктейлите — също както и тези преди конното дерби в Кентъки — привличаха много влиятелни и богати личности. Тазгодишният също не направи изключение. Бяха присъствали сенатори от Колорадо и Калифорния, група конгресмени, губернаторите на двата щата и още триста човека. Информаторката на Хоскинс бе прекарала вечерта на една маса с губернатора на Колорадо, сенатори и една конгресменка от трети район — всички обекти на разследването му за корупция. Алкохолът се бе лял щедро и от виното бе изплувала обичайната veritas*. По време на коктейла бе сключена сделка. Язовирът все пак щеше да бъде построен. Подкупите вече бяха разпреде ни. Дори и шефът на местния клон на клуб „Сиера“** бе в играта. Еколозите щяха да премълчат възраженията си срещу проекта в замяна на щедро дарение от страна на инвеститора и откриването на нов парк от губернатора. Най-тъжното бе, че от язовира имаше нужда. Той щеше да е полезен за всички, включително и за местните рибари. Подкупите обаче правеха проекта незаконен. Хоскинс имаше на разположение цели пет федерални закона, най-жестокият от които бе „Закон против рекета и корупцията“. Уолтър вече бе насадил един губернатор в затвора и щеше да му изпрати компании от още четирима изборни служители. Скандалът щеше да разкъса политическия живот в Колорадо на парченца. Информаторката в случая бе личната съветничка на губернатора — една млада идеалистка, решила преди осем месеца, че вече й е дошло до гуша. Жените по правило по-добре се справяха с подслушвателна техника, особено ако имаха голям бюст, както в случая. Микрофонът бе прикрепен към сутиена на дамата и разположението му гарантираше добрата акустика. Освен това мястото му бе безопасно, тъй като само преди няколко месеца губернаторът бе сметнал въпросните прелести за безинтересни. Старата поговорка отново доказваше правотата си: „Който има зла жена, не му трябва пъкъл.“ [* Veritas (лат.) — истина. — Бел.прев.] [** Клуб „Сиера“ — най-голямата организация на природозащитници в Съединените щати. — Бел.прев.] — Е? — попита Мъри ядосан, че отново трябва да прекара неделята в кабинета си. Обикновено се прибираше у дома с метрото, но сега то бе повредено. Грозеше го опасност да остане в службата си през целия ден. — Дан, вече имаме достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение, но искам да изчакам с арестите, докато парите от подкупите бъдат предадени. Информаторът ми се оказа изключително полезен. В момента подготвям доклада си. — Можеш ли да го изпратиш по факса? — Веднага щом го свърша. Дан, всички са в капана. Всички до един. — Май ще се наложи да ти издигнем паметник, Уолт — забеляза Мъри, забравил гнева си. Както и повечето полицаи от кариерата, той ненавиждаше корупцията не по-малко от похитителите на деца. — Преместването тук е най-големият късмет в живота ми, Дан — засмя се Хоскинс. — Вече си мисля дали да не се кандидатирам за едно от местата, които ще овакантим в Сената. — Сигурен съм, че в Колорадо имат и по-лоши варианти. „Защо само не носиш никъде оръжие“ — помисли си Мъри, макар да знаеше, че не е прав. Въпреки че Уолт хич го нямаше с мускулите и оръжието, Дан правилно бе отгатнал способностите му. Хоскинс бе прекрасен следовател. Гросмайстор, който можеше да съперничи дори и на Бил Шоу. Уолт обаче не го биваше да арестува дори и бабичка. „Е — поправи се Мъри, — този път няма да е трудно.“ Политиците се криеха зад адвокати, а не зад пистолети. — Ами прокурорът? — Добро и съобразително момче. Вече знае за случая. Ако Министерството на правосъдието ни подкрепи, няма да се разсърдим, но прокурорът спокойно може да се справи и сам. — Добре, когато свършиш с доклада, ми го изпрати. Мъри затвори и набра домашния номер на Шоу в Чеви Чейс. — Да? — Бил, обажда се Дан — каза Мъри по секретната линия. — Снощи Хоскинс е извадил късмет. Записал е всичко на касетофон. Петимата, които разследваше, са сключили сделката, докато са пиели питиетата си. — Струва ми се, че ще трябва да повишим това момче — цъкна с език директорът на ФБР. — Направи го помощник на заместник-директора — предложи Дан. — Да не мислиш, че тогава само ще си клатиш краката? Трябва ли да идвам там? — Няма нужда. Как е времето при теб? — Изглежда, че скоро ще трябва да строят писта за ски-скокове на шосето. Пътищата са в ужасно състояние. — Аз дойдох дотук с метрото и точно когато слизах, се развали. Линията била обледена. — Вашингтон, окръг Колумбия — градът на отчаянието — отвърна Шоу. — Ами в такъв случай смятам да си почина и да гледам мача, господин Мъри. — А аз, господин Шоу, ще презра личното удоволствие и ще работя за процъфтяването и прогреса на Бюрото. — Добре, харесвам себераздаването у подчинените си. Освен това внукът ми е тук — съобщи Шоу, докато гледаше как снаха му го хранеше с биберона. — И как е Кени младши? — Ще стане истински агент. Ако наистина нямаш нужда от мен, Дан… — Бил, стой си у дома, играй си с внука и не забравяй да му сменяш пелените, когато се наложи. — Слушам. Дръж ме в течение, Дан. По този случай ще трябва да докладвам лично на президента. — Мислиш ли, че там ще имам проблеми? — Не, той е твърдо против корупцията. Мъри затвори телефона и се запъти към свързочния център. В коридора застигна инспектор Пат О’Дей. — Твой ли е всъдеходът, който видях на паркинга. Пат? — Е, някои от нас могат да си позволят и хубави коли — отвърна О’Дей, който караше джип с двойно предаване. — Между другото едната от бариерите при прелеза на Девета улица е замръзнала във вдигнато положение. Казах им да спуснат другата. — Защо си тук? — Имам дежурство в командния център. Смяната ми живее във Фредрикс. Очаквам да го видя в четвъртък. Според мен магистрала 270 ще бъде отворена чак през пролетта. — За бога, когато вали сняг, този град става отвратителен. — Ти ли го казваш? Преди да дойде във Вашингтон, О’Дей бе работил в Уайоминг. Ловуването там все още му липсваше. Мъри каза на дежурния в свързочния център, че факсът, който очакват от Денвър, трябва да му бъде предаден веднага след пристигането. — Не мога да потвърдя тази — каза Гудли след обяда. — Първата, която ни заинтригува. Не, извинявай, втората. Програмите ни Нармонов и СПИНАКЪР не съвпадат. — Това все още не означава нищо. — Знам. Странното е, че това съвпада с началото на езиковите различия, които установих. Помниш ли? — Помня, но не забравяй, че руският ми е твърде беден и не мога да долавям нюанси като теб. — Тук различията се появяват за пръв път. Отново тук не мога да твърдя със сигурност, че Нармонов и СПИНАКЪР са се срещнали. — Гудли направи пауза. — Мисля, че от това може да излезе нещо. — Не забравяй, че трябва да убедиш и руския отдел в заключението си. — Няма да е лесно. — Прав си — съгласи се Райън. — Намери по-сериозни доводи, Бен. Един от членовете на охраната помогна на Кларк с бутилките. Той зареди барчето и се качи в горния салон с четирите шишета „Чивас“. Динг се залови с цветята. Джон Кларк сложи бутилките по местата им и ги огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. След това помете малко и ПО бутна две-три други неща, за да си придаде вид на зает. Бутилката с предавателя имаше лека пукнатина на гърлото. Това гарантираше, че никой няма да посегне към нея. „Умно измислено“ — каза си Кларк. Простите неща обикновено са най-ефикасни. Цветята трябваше да се подредят грижливо и да стоят по местата си. Те бяха главно бели рози. „И при това хубави“, помисли си Чавес. Зелените малки пръчици, които ги поддържаха, почти не се забелязваха. Когато свърши работата си, Динг надникна в умивалните. В едно от кошчетата за боклук той пусна малък японски касетофон, като преди това се увери, че работи. Двамата с Кларк се срещнаха близо да изхода и напуснаха самолета. Когато стигнаха до аерогарата, японската охрана вече пристигаше. Кларк и Чавес влязоха в тоалетната и бързо се преоблякоха. Появиха се като бизнесмени с променени прически и слънчеви очила. — Винаги ли е толкова лесно, господин К? — Не. Двамата се запътиха към срещуположната част на аерогарата. Сега се намираха на около километър от JAL 747, но за сметка на това можеха да го наблюдават. Освен това виждаха и един „Гълфстрийм-IV“, дегизиран като частен самолет. Той трябваше да излети точно преди японския, но щеше да поеме друг курс. Кларк извади от куфарчето си един уокмен, пъхна в него някаква касета и сложи слушалките на ушите си. Оттам се чуваха гласовете на охраната в самолета, а касетофонът записваше думите им. Кларк слушаше, забил поглед в някаква книга. „Жалко, че не разбирам японски“ — помисли си той. Както и в повечето секретни операции, и тук главното действие бе бездействието. Трябваше само да стоят и да чакат, докато нещо се случи. Кларк вдигна поглед точно навреме, за да види разстилането на червения килим, строяването на войниците и поставянето на малката трибуна. „Хората, които се занимават с тези приготовления, сигурно доста са се поизпотили“ — помисли си Кларк. Събитията се развиваха бързо. Президентът на Мексико лично придружи японския министър-председател до стълбичката и двамата топло се сбогуваха. „Добро доказателство“ — отбеляза мислено Кларк. Той се радваше, че работата върви добре, но същевременно съжаляваше, че подобни неща въобще се случват. Делегацията се качи по стълбичката, вратата се затвори, стълбичката се отдръпна и двигателите на боинга заработиха. Кларк чу надигаща та се глъчка в горния салон. Когато моторите заработиха обаче, качеството на звука незабавно отиде по дяволите. Гълфстриймът започна да се движи по пистата. Две минути по-късно японският самолет го последва. Корпусите на двете големи метални птици се издигнаха във въздуха. Двамата офицери от ЦРУ погледаха още малко и станаха. Работата им бе свършена. Във въздуха гълфстриймът се издигна до обичайната си височина от дванадесет хиляди метра, пое курс нула-две-шест и се насочи към Ню Орлиънс. Пилотът намали газта, подканян от хората в кабината. От дясната им страна японският боинг поддържаше същата височина, но с курс нула-три-едно. Във вътрешността на по-големия самолет бутилката с уиски, оставена до прозореца, излъчваше на вълни на свръхвисока честота, които се прихващаха от приемниците на гълфстрийма. Високото качество на предавателя гарантираше добър сигнал, който се записваше от десет работещи магнетофона — по два за всяка лента. Пилотът на гълфстрийма отклони самолета си на изток, докато достигнаха до морето. После пак се приближи. Тогава към тях се присъедини и един ЕС-135, излетял от военновъздушната база „Тинкър“ в Оклахома. Той зае позиция на петдесет километра източно и на около седемстотин метра зад боинга. Гълфстриймът кацна в Ню Орлиънс. Там разтовари оборудването и пътниците, презареди с гориво и излетя обратно към Мексико Сити. Джон Кларк бе в посолството. Едно от нововъведенията му към операцията бе да вземе със себе си служител от ЦРУ, говорещ японски. Той прецени, че щом записаното от него на уокмена е нещо като предварителна проба за годността на системите, то нямаше да е трудно да го преведат веднага. Кларк смяташе, че чисто и просто е проявил оперативната си инициатива. Лингвистът явно не бързаше за никъде и прослуша записа цели три пъти, преди да започне да печата. Написа малко по-малко от две страници. През цялото време Кларк не преставаше да наднича през рамото му и това доста го дразнеше. — „Иска ми се да се справяхме толкова лесно и с опозицията — прочете на глас Джон. — Ще трябва да се погрижим и за някои от приятелите му.“ — Струва ми се, че очакванията ни се оправдаха — забеляза лингвистът. — Къде е свързочникът ви? — обърна се Кларк към шефа на станцията. — Няма нужда от него, аз ще ви свържа. И наистина всичко се оказа доста просто. Шефът на станцията вкара двете страници в компютъра. Към него бе свързано някакво малко устройство, подобно на компактдиск. На големия диск имаше записани милиарди произволни цифри. Всяка буква автоматично се заменяше с произволно избрана цифра и се изпращаше на МЕРКУРИЙ в Ленгли. Там пристигащият сигнал се записваше. Свързочникът подбираше съответния декодиращ диск от секретното хранилище, поставяше го в собственото си устройство и натискаше един бутон. След няколко секунди от принтера се появиха две страници с ясно и четливо изписан текст. Свързочникът прибра листата в един плик, запечата го и го предаде на куриер, който се запъти към кабинета на заместник-директора на седмия етаж. — Доктор Райън, нося ви съобщението, което очаквахте. — Благодаря — подписа се за получаването му Джак. — Доктор Гудли, ще трябва да ме извиниш за момент. — Няма проблеми — каза Бен и отново насочи вниманието си към купчината хартия. Райън извади листата и ги прочете бавно и внимателно. После още веднъж. Когато свърши, вдигна телефона и поиска секретна линия до Кемп Дейвид. — Командният център — обади се някакъв глас. — Тук е доктор Райън от Ленгли. Трябва да говоря с шефа. — Секунда, сър — отвърна старшината. Райън запали цигара. — Президентът е — обади се друг глас. — Господин президент, обажда се Райън. Имам част от разговора на боинга. — Толкова скоро? — Записан е преди излитането, сър. Разполагаме със записан неидендифициран глас — вероятно министър-председателят, — който казва, че е сключил сделката. Джак прочете три реда от текста. — Копеле такова — изфуча Фаулър. — С подобно доказателство мога спокойно да го осъдя. — Помислих, че ще искате да го имате възможно най-бързо, сър. Мога да ви изпратя пълния текст по факса. — Тъкмо ще има какво да чета след мача. Добре, изпрати го — каза Фаулър и затвори. — На вашите услуги, сър — отвърна Райън на свободния сигнал от слушалката. — Време е — каза Гусн. — Добре. Ръсел стана и облече тежкото си палто. Навън бе доста студено. Температурата бе шест градуса по-ниска от предвидената минимална и продължаваше да пада. Жестокият североизточен вятър идваше от Небраска, където бе още по-студено. Единствената полза от него бе, че прогонва облаците. Освен всичко друго Денвър е с доста замърсена атмосфера, а температурната инверсия допълнително влошава нещата. В далечината Марвин съзираше върховете на Фронт Рейндж и снега, който вятърът издухваше от тях. Това бе добро предзнаменование. Опасенията му отпреди няколко дни, че полетът от „Стейпълтън“ ще бъде отложен поради неясно време, напълно се разсеяха. Той запали мотора на микробуса и докато го чакаше да загрее, още веднъж повтори думите, които трябваше да каже, и въобще целия план. Марвин се обърна и погледна товара. Ибрахим бе казал, че свръхмощните експлозиви тежат повече от един тон. Наистина щяха да създадат доста проблеми. Ръсел се прехвърли във взетата под наем кола, за да загрее и нейния двигател. Жалко, че командирът Куати се чувстваше толкова зле. „Може да е от нерви“ — помисли си Марвин. След няколко минути двамата араби излязоха от къщата. Гусн влезе в микробуса. И той бе нервен. — Готов ли си, човече? — Да. — Добре. Ръсел включи на задна скорост и изкара микробуса. После потегли бавно напред и погледна в огледалото, за да се увери, че колата го следва. След малко вече бяха на магистралата. Пътуването до стадиона мина без произшествия и им отне само няколко минути. Полицията вече бе там и Ръсел видя, че Гусн не ги изпуска от поглед. На Марвин хич не му пукаше. В крайна сметка Ченгетата стояха тук само за да регулират движението. Но тъй като все още нямаше, засега се мотаеха. Той зави към паркинга пред входа за журналисти. Тук стоеше полицай, с когото трябваше да говори. Куати вече ги бе напуснал и обикаляше на няколко пресечки от стадиона. Марвин спря и отвори прозореца си. — Здрасти — каза той на ченгето. Сержант Питър Доукинс от денвърската пътна полиция вече не усещаше крайниците си от студ, въпреки че бе роден и израснал в Колорадо. Трябваше да охранява входовете за официални лица и журналисти. Сложиха го тук, защото все още бе новобранец. По-старшите заеха топлите местенца. — Какви сте вие? — попита Доукинс. — Техници — отвърна Ръсел. — Нали това е входът за журналисти? — Да, но не фигурирате в списъка ми. В паркинга за официалните гости местата бяха ограничени и Доукинс не можеше да пуска никого вътре. — Записващият видеомагнетофон на първия екип ей там — махна с ръка Ръсел в неопределена посока — се е повредил. Караме резервния. — Никой нищо не ми е казал — забеляза сержантът. — И аз не знаех до снощи в шест. Докарал съм тази проклетия чак от Омаха — размаха ръка Ръсел. На другата седалка Гусн едва дишаше. — А защо не са я изпратили по въздуха? — Защото федералните пощи не работят в неделя, човече. А пък в малък самолет не може да се побере. Но аз не се оплаквам. Плащат ми три и половина пъти повече, за да докарам този боклук. Работа през почивен ден, извънработно време, специални премии… — Добре звучи — каза Доукинс. — Ще изкарам повече от едноседмична заплата. Така че си говори — ухили се Ръсел. — Плащат ми по долар и четвърт на минута. — Сигурно имате страхотни профсъюзи. — Не искам да се хваля — засмя се Марвин. — Знаеш ли къде трябва да го закараш? — Няма проблеми, сър. Ръсел потегли и от гърдите на Гусн се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Той бе поглъщал всяка казана дума с убеждението, че ей сега ще се случи нещо непоправимо. Доукинс изгледа отдалечаващия се автобус. Той погледна часовника си и си отбеляза нещо. Кой знае защо, капитанът го бе накарал да води точна статистика на всички пристигащи коли. За Доукинс подобни мерки изглеждаха лишени от всякакъв смисъл, но заповедите на капитана често бяха такива. Не след дълго обаче той осъзна, че микробусът на Ей Би Си имаше регистрационни номера от Колорадо. Точно тогава пред него спря някакъв линкълн. Той фигурираше в списъка му. Беше на президента на Американската национална футболна лига. „Важните птици идват рано, за да могат да се настанят удобно в ложите си и да започнат да пият“ — помисли си Доукинс. Той бе охранявал и коктейла предната вечер, на който присъстваше същият този президент. Правеха му компания най-различни богаташки ма мини синчета от Колорадо и „важни особи“ от цяла Америка. „Скапаняците се напиха като мотики“ — спомни си младият полицай. В крайна сметка Хемингуей щеше да се окаже прав: богатите просто имат повече пари. На около двеста метра Ръсел спря и издърпа ръчната спирачка, без да изгаси двигателя. Гусн влезе отзад при видеоапаратурата. Мачът трябваше да започне в 4,20 местно време. „Повечето важни събития закъсняват“ — прецени Ибрахим. Той предположи, че началото ще е в 4,30. След това прибави още половин час, и върху циферблата се появи 5,00 местно време. В края на краищата произволните числа винаги съдържаха нула. Освен това времето на детонацията бе определено още преди няколко седмици. През първия час на мача. Хронометърът не разполагаше с предпазно устройство. На всеки капак за достъп до вътрешността имаше прост детонатор и това бе всичко. За повече просто не остана време. Силните пориви на вятъра люлееха микробуса и едно по-деликатно устройство можеше и да не издържи на напъните. „В крайна сметка ще се окаже, че с основание не съм се престаравал много“ помисли си Гусн. Той обаче твърде късно разбра, че колкото и грубо да бе устройството, то можеше да се повреди доста лесно. Дори и от затръшването на вратата на микробуса… „За какво още си забравил да помислиш?“ Ибрахим си напомни, че в подобни моменти ужасните мисли са най-честите спътници. Умът му набързо пробяга през всичко, извършено досега. То бе проверявано стотици и повече пъти. Беше готово. Разбира се, че беше готово. Нима не бе прекарал месеци във внимателни приготовления за този момент? Инженерът направи последна проверка. Всичко изглеждаше в ред. Студът почти не бе засегнал батериите. Той свърза проводниците с хронометъра. Или поне се опита. Ръцете му бяха станали непохватни от студа и трепереха от напрежение. Гусн спря. Изчака малко, за да се успокои, и вторият опит излезе успешен. Той здраво затегна винтчетата. Сега вече всичко бе готово. Ибрахим затвори вратичката за достъп до вътрешността, която автоматично включи хронометъра, и се отдръпна от „устройството“. „Не — каза си той, — вече не е устройство.“ — Готов ли си? — попита Ръсел. — Да, Марвин — отвърна тихо Гусн и се наклони напред. — Да тръгваме тогава. Марвин изчака младия си приятел да излезе и заключи вратата му отвътре. После скочи на земята и заключи своята. Тръгнаха на запад покрай камионите на големите телевизионни компании с техните огромни сателитни антени. „Сигурно всяка от тях струва поне милион — помисли си Марвин. — И сега ще станат на пух и прах заедно с онези копелета от телевизията, които превърнаха смъртта на брат ми в спортно развлечение.“ Убийството им въобще не го притесняваше. Ни най-малко. За момент чашата на стадиона ги скри от хапливия вятър. Двамата продължиха да вървят през паркинга. Минаваха покрай колони от подранили запалянковци, паркирали колите си наблизо. Повечето бяха от Минесота. Облечени топло, сложили дебели шапки, понесли пакетчета с фъстъци, въоръжени с тромби, те се стичаха към стадиона. Куати бе паркирал взетата под наем кола в една странична уличка. Той стана от шофьорското място и предостави волана на Марвин. Движението ставаше все по-оживено и за да го избегне, Ръсел пое по един обиколен маршрут, който специално бе разучил още предния ден. — Наистина е жалко, че изпускаме такъв мач. — Какво искаш да кажеш? — попита Куати. — „Викингите“ за пети път са на финал за суперкупата. Изглежда, че сега ще спечелят. Това хлапе Уилис е най-доброто, което са имали в състава си още от времето на Сейърс, а сега никой няма да го види. Заслугата ще е наша. Това е лошо — поклати глава Ръсел и се усмихна на черната ирония. Куати и Гусн не му отговориха, но той и не очакваше да го сторят. Момчетата просто нямаха чувство за хумор. Паркингът на мотела бе почти празен. „Всички клиенти сигурно са запалянковци на единия или другия отбор“ — помисли си Ръсел, докато отваряше вратата. — Готов ли е багажът? — Да — отвърна Гусн и размени поглед с командира. Не искаше да го правят, но просто нямаха избор. Стаята все още не бе оправена, но в нея имаше работа за не повече от десет минути. Марвин влезе в банята и затвори вратата след себе си. Когато се появи отново, арабите го чакаха. — Готови ли сте? — Да — отвърна Куати. — Можеш ли да свалиш багажа ми долу, Марвин? — Разбира се. Ръсел се обърна и се наведе да вземе куфарите, които лежаха на подставката. Той не успя да чуе металната палка, която го удари по врата. Ниското му, но силно тяло се строполи върху евтиния изтъркан килим. Куати бе ударил силно, но не достатъчно, за да го убие. Командирът отслабваше с всеки изминал ден. Гусн му помогна да занесат тялото в банята, където го сложиха по гръб на плочките. Мотелът бе евтин, а банята — малка. Твърде малка за намеренията им. Мислеха си да го сложат във ваната, но просто нямаше как да го подхванат. Затова Куати просто коленичи до американеца. Гусн преглътна разочарованието си и му подаде кърпата от закачалката. Командирът я уви около врата на Ръсел. Марвин бе повече зашеметен, отколкото в безсъзнание и ръцете му вече започваха да мърдат. Трябваше да побързат. Куати подаде на Гусн ножа, който бе задигнал по време на вечерята предната вечер. Ибрахим го взе и го заби дълбоко във врата на Ръсел, точно под дясното ухо. Кръвта шурна като фонтан и Куати побърза да затисне раната с кърпата, за да не изцапа дрехите си. После Гусн преряза сънната артерия от лявата страна. Натискаха кърпата, докато кръвта почти спря. Точно в този момент очите на Марвин се отвориха. Те обаче не виждаха нищо. Просто не бяха имали време да разберат какво става. Ръцете му се размърдаха, но Гусн и Куати ги натиснаха с цялата си тежест, така че те но успяха да направят нищо. Марвин не проговори, въпреки че устата му се отвори. Той погледна обвиняващо Гусн за последен път. После погледът му се замъгли и очите отново се затвориха. Гусн и Куати вече се изправяха, за да не се изцапат от кръвта, пълнеща фугите между плочките на пода. Ибрахим издърпа кърпата. Кръвта вече течеше едва-едва. Той хвърли прогизналата хавлия във ваната и Куати му подаде друга. — Дано Бог се смили над душата му — каза Гусн. — Той беше езичник. — Куати нямаше време за угризение. — Не е виновен, че никога не е познал правата вяра. — Измий се! — нареди кратко командирът. Пред банята имаше две мивки и двамата изтъркаха старателно ръцете си. После внимателно провериха дрехите си за следи от кръв. Нямаше. — Какво ли ще стане с това място, когато бомбата се взриви? — попита Куати. Гусн се замисли. — Толкова близо… Ще остане извън обсега на гъбата, но… Той отиде до прозореца и леко отгърна завесата. Стадионът се виждаше прекрасно и това до голяма степен предопределяше съдбата на мотела. — Топлинната вълна ще го подпали, а ударната ще го срине до основи. Тук няма да остане нищо. — Сигурен ли си? — Напълно. Последствията от взрива са лесно предвидими. — Добре. Куати извади всички документи за самоличност и билетите, които дима та с Гусн бяха използвали досега. Трябваше да преминат през митническата проверка, а вече достатъчно бяха предизвиквали съдбата. Командирът просто изхвърли излишните документи в кошчето за боклук. Гусн вдигна двата куфара и ги свали до колата. Прегледаха стяга за последен път. Куати влезе в колата. Гусн затвори вратата и закачи на бравата табелка с надпис: „Моля, не ни безпокойте!“ Пътят до летището бе кратък. Самолетът им излиташе след два часа. Паркингът бързо се пълнеше. За голяма изненада на Доукинс три часа преди началото на мача на него вече нямаше нито едно свободно място. Един репортерски екип обикаляше сред запалянковците на „Викингите“ и събираше интервюта. Някои от тях се бяха съблекли по къси ръкави. Доукинс знаеше, че запалянковците на „Викингите“ са малко луди, но това бе невероятно. Те спокойно можеха да влязат в стадиона. Вътре имаше всякакви закуски и напитки. Можеха да си седят на меките седалки, и то при температура шестнадесет градуса. Но не, те предпочитаха да се правят на мъже и при това на повече от дванадесет градуса под нулата. Доукинс бе опитен скиор. В колежа дори се бе издържал, като работеше в един от ски-патрулите по склоновете на Аспен. Той знаеше какво е студ и ценеше топлината. Студът не се трогваше от нищо. Той просто си бе студ. — Как се справяш, Пит? Доукинс се обърна. — Всичко е наред, серж. Записаните в списъка до един са тук. — Ще те сменя за няколко минути. Влез вътре и се посгрей. Кафе ще намериш в кабинката точно до входа. — Благодаря. Доукинс знаеше, че има нужда да се стопли. Щеше да прекара целия мач отвън на паркинга, за да не би някой да открадне нещо. Цивилните полицаи трябваше да внимават за джебчии и прекупвачи на билети, но повечето от тях щяха да влязат вътре и да си изгледат мача. Доукинс имаше само радио. Но това бе нормално. Той служеше в полицията едва от три години. Бе почти новобранец. Младият сержант се запъти нагоре към стадиона и мина точно покрай микробуса на Ей Би Си, който бе пуснал да мине. Той погледна през прозореца и видя видеоапаратурата вътре. Странно, май че не бе включена никъде. Той се зачуди къде ли са двамата техници, но кафето го зовеше. Човек може да измръзне дори и с вълнено бельо, а Доукинс не помнеше да е брал такъв студ в живота си. Куати и Гусн върнаха колата във фирмата за коли под наем и взеха автобуса за аерогарата. Там оставиха багажа си на гардероб и се запътиха да проверят какво става с полета им. На гишето обаче им казаха, че полетът на „Американ“ MD-80 за „Далас-форт Уърт“ има закъснение. Служителката се оправда с времето в Тексас. Пистите все още не били изстъргани от леда. Виновна била бурята, минала предната нощ през Денвър. — Ще изпусна връзката си за Мексико Сити. Можете ли да ме прехвърлите през друг град? — попита Гусн. — Имаме един полет за Маями по същото време, в което трябваше да излети самолетът ви за Далас. Мога да ви дам билети за него. Служителката провери информацията за полета. — Престоят е един час. Оттам има връзка за Мексико Сити само петнадесет минути след кацането. — Много ви моля да ми резервирате място. Трябва да направя връзката си. — Два билета ли? — О, да, извинете. — Няма проблеми — усмихна се младата дама на компютъра си. Гусн си помисли дали тя щеше да преживее взрива. Огромните прозорци гледаха към стадиона и дори на такова разстояние ударната вълна… „Може би — помисли си той, — но само ако успее да се наведе достатъчно бързо.“ Но дотогава вече ще бъде ослепена от блясъка. Такива хубави тъмни очи. Жалко. — Заповядайте. Обещавам да се погрижа за багажа. Гусн й се усмихна неуверено. — Благодаря ви. — Входът е от тази страна — посочи тя. — Благодаря ви още веднъж. Служителката изгледа отдалечаването им. „Младият е сладур — помисли си тя, — но по-големият му брат или може би шеф прилича на киселица.“ Може просто летенето да не му понасяше. — Е? — попита Куати. — Полетът, който ще хванем, е почти по същото време, както и старият ни. Ще си спестим петнадесет минути чакане в Мексико. Времето вече се оправя, така че не би трябвало да има повече проблеми. Чакалнята бе почти празна. Хората, които искаха да напуснат Денвър, вероятно чакаха по-късни полети, за да изгледат мача по телевизията. Ибрахим забеляза, че същото важи и за пристигащите полети. В чакалнята за излитане имаше не повече от двадесет човека. — И тук разписанията им не съвпадат — каза Гудли. — Май го хванахме на местопрестъплението. — Я да видя — каза Райън. — Миналата седмица Нармонов е бил в Москва само два дни — в понеделник и петък. Във вторник, сряда и четвъртък е ходил в Латвия, Литва и Западна Украйна, а после и до Волгоград за няколко политически митинга. Петък не влиза в сметките, защото тогава пристигна докладът. Но, от друга страна, нашият приятел е прекарал почти целия ден в парламента. Спорел мен миналата седмица не са се срещали, въпреки че писмото твърди обратното. Мисля, че нашият човек лъже. — Дай да огледаме по-внимателно — каза Джак. Гудли разгърна документите върху бюрото на Райън. Двамата започнаха заедно да сверяват информацията и срещите. — Доста интересно — каза след няколко минути Джак. — Гледай го ти мръсника му с мръсник. — Убедително ли е? — поинтересува се Гудли. — Не достатъчно — поклати глава заместник-директорът. — Възможно е информацията ни да е неточна. Възможно е също така да са се срещали за кратко миналата неделя, когато Андрей Илич е бил на вилата си. Една птичка пролет не прави — каза Джак и кимна към снега отвън. — Преди да правим окончателни изводи, трябва още веднъж подробно да разгледаме информацията. Но откритието ти е изключително интересно, Бен. — По дяволите… — Бен, когато си имаш работа с подобна материя, трябва да действаш изключително предпазливо — обясни Джак. — Не можеш с лека ръка да отхвърляш информацията на ценен агент, още повече, ако изводите ти са основани на нееднозначни твърдения. А те са такива, нали? — Строго погледнато, да. Мислиш ли, че са го презаредили? — Да е минал отново на страната на руснаците? — усмихна се Райън. — Добре овладяваш жаргона, доктор Гудли. Опитай се сам да си отговориш. — Ако играе двойна игра, няма да ни изпраща подобна информация. Освен ако някой от КГБ… — Помисли внимателно, Бен — предупреди го Джак. — Да, разбира се. Тя ще компрометира и тях. Прав си, че не е за вярване. Ако работи за руснаците, информацията трябва да е по-различна. — Точно така. Ако си прав, че ни лъже, най-вероятното обяснете е онова, което ти сам даде. Иска да се облагодетелства от политическото компрометиране на Нармонов. В нашия случай полицейското мислене понякога помага. Кой печели, кой има мотив — това е най-добрият начин да достигнем до истината. Тук най-добре може да ни помогне Мери Пат. — Да я извикаме ли? — попита Гудли. — В това време? Куати и Гусн се качиха в самолета още при първото повикване. Заеха местата си в първа класа и закопчаха коланите. След десет минути самолетът затвори врати и тръгна към края на пистата. „Постъпихме правилно“ — помисли си Гусн. Полетът за Далас все още не бе качил пътниците си. Две минути по-късно самолетът се издигна във въздуха и скоро се насочи на юг към топлия климат на Флорида. Камериерката вече бе достатъчно раздразнена. Повечето от гостите на мотела си бяха отишли късно и тя вече изоставаше с почистването на стаите. На една врата висеше досадният надпис: „Моля, не ни безпокойте!“ Камериерката обаче реши, че е оставен по погрешка, тъй като на вратата на другата свързана с нея стая нямаше нищо. Още повече че надписът от другата страна на картончето гласеше: „Моля, почистете стаята!“ — и клиентите често се объркваха. Камериерката влезе първо в стаята без надпис. Там бе използвано само едното легло. Тя издърпа чаршафа и го смени с бързина, добита от ежедневното продължително повтаряне на едни и същи действия. После надникна в банята, смени хавлиените кърпи, сложи нов сапун на подставката и изпразни кошчето за смет в чувала, който висеше на количката й. Сега трябваше да реши дали да влезе в другата стая или не. Картончето на вратата казваше „не“, но ако наистина не искаха да ги безпокоят, защо не го бяха закачили и на тази врата? Трябваше поне да погледне. Ако наистина имаха сериозна причина, тогава нямаше да чисти. Камериерката надникна през свързващата врата и видя обичайните две неоправени легла. По земята не се виждаха разхвърляни дрехи. Всъщност тя бе заварила стаята също толкова подредена и предния ден. Камериерката провря цялата си глава и погледна към банята. Там също не се виждаше нещо нередно. Тя реши да почисти стаята. Бутна вратата с количката и влезе вътре. И тук първо се зае с леглата и после тръгна към… Как не ги бе видяла по-рано? Човешки крака? Какво? Тя пристъпи още една крачка и… Директорът трябваше да я успокоява повече от минута, докато успее да разбере думите й. „Слава богу, че по това време няма клиенти“ — помисли си той. Всички бяха на мача. Младият мъж си пое дълбоко дъх, излезе навън, мина покрай малкия локал и се насочи към задната страна на мотела, Вратата бе заключена автоматично, но той имаше резервни ключове. — Господи! — каза просто директорът. Добре, че поне бе подготвен за гледката. Той не бе глупак и не докосна нищо, а веднага излезе от стаята. Върху бюрото в кабинета му имаше малко картонче с всички по-важни номера в града. Той набра втория. — Полиция. — Искам да съобщя за убийство — каза директорът с възможно най-спокоен глас. Президентът стана от факса, който стоеше на масата в ъгъла и поклати глава. — Направо не ми се вярва, че ще опита нещо толкова нагло. — Какво смяташ да правиш? — попита Лиз. — Първо трябва да потвърдим информацията, но това ще бъде лесно. Брент още тази вечер се връща от мача. Искам го утре сутринта в кабинета си. Той трябва да се присъедини към нас. Ако не го стори — толкова по-зле за него. Та това си е чиста проба мафия. — Май вземаш работата присърце, а? Фаулър си отвори нова бира. — Прокурорската жилка не ме оставя на мира. Щом веднъж съм станал прокурор, цял живот ще бъда такъв. JAL 747 кацна на международното летище „Дълес“ три минути по-рано от разписанието. Заради лошото време и с одобрението на японския посланик церемонията по посрещането бе съкратена. Освен това във Вашингтон за най-голяма тържественост се смяташе именно липсата на церемонии. Посланикът се бе постарал да изясни тази подробност на предишния японски министър-председател. След кратко, но искрено поздравление от страна на заместник държавния секретар Скот Адлер делегацията се натовари във всичките автомобили с двойно предаване, които посолството бе успяло да издири, и процесията се насочи към хотел „Медисън“ в близост до Белия дом. Японският министър-председател разбра, че американският президент е в Кемп Дейвид и ще се прибере на следващата сутрин. Той все още страдаше от неудобствата на дългия полет и реши, че ще е най-добре да поспи няколко часа. Преди обаче още да бе свалил палтото си, в самолета на японските авиолинии влезе нов обслужващ екип. Един от хората прибра неразпечатаните бутилки с алкохол, включително и тази с пукнатото гърло. Друг пък изпразни кошчетата за смет в голям найлонов чувал. Скоро тези придобивки вече пътуваха към Ленгли. Всичките преследващи самолети — с изключение на първия — кацнаха във военновъздушната база „Андрюс“ и екипажите им се оттеглиха на заслужена почивка в офицерския клуб. Записаният материал бе изпратен към Ленгли с кола, но пристигна там по-късно от записите, направени в „Дълес“. Оказа се, че записващата техника на гълфстрийма е най-добра и техниците започнаха оттам. Гълфстриймът се върна в Мексико Сити навреме. Самолетът спря и тричленният му екипаж, който всъщност бе военен, макар и кой да не знаеше за това, се запъти да вечеря в аерогарата. След това им се полагаше почивка. Кларк все още бе в посолството. Той се надяваше да изгледа поне първата четвърт от мача, преди да се върне във Вашингтон при онзи проклет сняг. — Внимавай, защото иначе ще заспиш по средата на мача — обади се съветничката по националната сигурност. — Това е едва втората ми бира, Елизабет — отвърна Фаулър. Близо до кушетката имаше хладилник, а върху него се виждаше голяма купа с чипс. Елиът все още не можеше да повярва. Дж. Робърт Фаулър, президент на Съединените щати, толкова интелигентен и целеустремен във всичко, бе страстен футболен запалянко. Сега стоеше до нея с единственото желание мачът да започне по-скоро. — Намерих едната, но другата сякаш е пропаднала вдън земя — каза механикът. — Не мога да разбера какво става, полковник. — Хайде влез вътре да се постоплиш — отвърна пилотът. — Достатъчно дълго мръзна тук. — Сигурно е нещо, свързано с наркотрафика — забеляза по-младият детектив. — Значи е аматьорска работа — отвърна колегата му. Фотографът вече бе изщракал обичайните си четири филмчета и сега хората вдигаха тялото, за да го откарат в моргата. Причината за смъртта бе вън от съмнение. Убийството бе доста жестоко. „Изглежда, убийците — трябва да са били двама, помисли си по-старшият детектив — са притискали ръцете му към пода, преди да прережат гърлото. После са наблюдавали как кръвта изтича и са се пазили да не изпръскат дрехите си.“ Може би бяха отмъстили за нечий дълг? Или пък убитият бе направил пакост? Възможно бе и да имат стара вражда. Убийството явно е предварително обмислено — иначе нямаше да е толкова жестоко и добре изпипано. Детективите обаче имаха късмет. Жертвата все още носеше портфейла в джоба си. Разполагаха с всичките му документи. И не само това. Бяха открили още два комплекта документи за самоличност, които вече се проверяваха. Служителите на мотела бяха записали номерата на двете превозни средства, използвани от клиентите им, и полицаите вече се ровеха в компютъра за имената на собствениците. — Този човек е индианец — каза съдебният лекар. — Имам предвид коренен жител на Америка. — Виждал съм някъде лицето му — обади се младият детектив. — Чакайте малко. Нещо бе привлякло вниманието му. Той разкопча ризата му и под нея се появи татуировка. — Лежал е в затвора — каза колегата му. Татуировката бе аматьорска и направена по най-примитивния начин — с игла и химически молив. Беше виждал такива и друг път… — Но това… това означава нещо… — Воинското общество! — Правилно. ФБР скоро имаше вземане-даване с тях… а, да, помните ли? Престрелката в Северна Дакота миналата година. — По-възрастният детектив се замисли за момент. — Когато получим информация за шофьорската книжка, трябва веднага да я изпратим във Вашингтон. Добре, можете да го изнасяте. Полицаите вдигнаха и изнесоха тялото навън. — Извикайте камериерката и директора. Инспектор Пат О’Дей имаше късмет, че прекарва дежурството си в командния пункт на ФБР — стая 5005 в сградата „Хувър“. Тя имаше странна форма, наподобяваща триъгълник. В единия му връх бяха разположени бюра, а срещу тях на дългата стена — видеоекрани. Ужасното време над половин Америка бе такава пречка за престъпността, каквато не можеше да създаде никоя полиция в света. Това означаваше, че дежурството ще е спокойно. В момента на едни от екраните се виждаше хвърлянето на жребия преди мача в Денвър. Тъкмо когато „Викингите“ го спечелиха и имаха право на избор, в стаята влезе млада служителка с наръч факсове от денвърската полиция. — Станало е убийство, сър. Мислят, че можем да им помогнем с идентифицирането на трупа. Качеството на снимките за шофьорска книжка не е от върховите постижения на фотографията. То става още по-лошо, ако снимката е увеличена и изпратена по факс, както в случая. Инспекторът я погледа няколко секунди и вече бе решил, че не познава лицето, когато в паметта му изникнаха спомените от Уайоминг. — Виждал съм го някъде… Индианец… Марвин Ръсел? Пат О’Дей се обърна към един от колегите си: — Стан, виждал ли си някога това лице? — Не. Инспекторът прегледа останалите факсове. Който и да бе човекът от снимките, той вече лежеше в моргата с прорязано гърло. Поне така твърдяха денвърските полицаи. „Вероятно убийство, свързано с наркотрафик“ — смятаха колегите им от отдел „Убийства“. Това бе логично. Джон Ръсел се бе занимавал с подобни афери. Другата информация гласеше, че на местопрестъплението са били намерени още документи за самоличност. Шофьорските книжки със сигурност били фалшификати, макар и добре изработени. Както и да е, разполагаха със сведения за микробус, регистриран на името на жертвата, и взета под наем кола от Робърт Френд — името върху шофьорската книжка на убития. В момента денвърската полиция издирваше превозните средства искаше да знае дали от ФБР могат да помогнат със сведения за убития или вероятните му съучастници. — Свържи се отново с тях и поискай да ни изпратят снимките от другите документи за самоличност, намерени у него. — Да, сър. Пат погледна двата отбора, които излизаха на терена за началния удар, и вдигна слушалката. — Дан? Тук е Пат. Искаш ли да ми дойдеш на гости? Май току-що са намерили един стар приятел мъртъв… Не, не такъв приятел. Мъри се появи точно за началния удар, който се оказа по-интересен от факсовете. Минесота изнесоха топката до двадесет и четри метровата линия и нападението им се хвана на работа. Телевизионната станция веднага покри екрана с порой от безполезна информация и статистика, така че състезателите едва се виждаха. — Този прилича ли ти на Марвин Ръсел? — попита Пат. — Разбира се, че ми прилича. Къде е? О’Дей кимна към телевизора. — В Денвър. Намерили са го преди около час и половина с прорязано гърло. Местните полицаи мислят, че убийството му е свързано с наркотрафик. — Е, точно това вкара и брат му в гроба. Нещо друго? — попита Мъри и взе факсовете от ръката на О’Дей. Тони Уилис хвана първото подаване и пробяга с топката пет метра, преди да го повалят. Последва второ подаване и двамата видяха как Уилис улови двадесетметров прехвърлящ пас. — Това хлапе наистина си го бива — каза Пат. — Спомням си един мач с Джими Браун… Боб Фаулър започна третата си бира. Толкова му се искаше да е на стадиона, а не пред телевизора. Е, тайните агенти щяха да се обърнат на маймуни и охраната на стадиона може би все още нямаше да е пуснала всичките зрители вътре. Не, това не бе добър политически ход. Лиз Елиът на другия край на кушетката включи един от телевизорите, за да гледа някакъв филм. Тя сложи слушалки, така че да може да чува звука и без да смущава шефа. Лиз все още не можеше да си обясни ентусиазма на Фаулър за нещо толкова тъпо и просто като детска игра… Пит Доукинс опъна веригата на входа на паркинга и с това задълженията му по подготовката за мача приключиха. Ако някой искаше да влезе отсега нататък, трябваше да го направи през една от двете все още отворени, но охранявани врати. По време на последния мач за суперкупата някаква банда крадци бе обрала от паркираните край стадиона автомобили вещи за около двеста хиляди долара. Бяха вземали главно касетофони и радиоапарати. Полицията в Денвър нямаше да допусне подобно нещо на своя територия. Доукинс започна да обикаля заедно с още трима сержанти. Бяха се разбрали да патрулират по целия паркинг, вместо да стоят на точно определени места. Иначе щяха да измръзнат Разходката поне раздвижваше крайниците им. Доукинс чувстваше краката си като пънове, но сега щеше да отпусне вкочанените си мускули. Всъщност той не очакваше, че ще успее да предотврати някакви престъпления. Не вярваше, че има толкова тъп крадец, който ще тръгне да обира коли при температура петнадесет градуса под нулата. Не след дълго Доукинс стигна до мястото, където се бяха събирали привържениците на Минесота. Те наистина се бяха организирали добре. По площадката не се виждаха никакви хартийки или други отпадъци Освен няколкото петна от замръзнало кафе нищо не говореше, че тук се бяха събирали хора, а още повече запалянковци. Може би привържениците на Минесота в крайна сметка не бяха чак такива идиоти. Доукинс си носеше портативно радио. Да слушаш мач по радиото бе все едно да правиш секс облечен, но поне щеше да знае за какво вика публиката. Минесота отбелязаха първи. Уилис вихрено бе пробил по левия фланг. „Викингите“ се бяха справили със задачата си само за четири минути и петнадесет секунди. Днес Минесота явно не си поплюваше. — За бога, Денис сигурно се е поболял — забеляза Фаулър. Загледана във филма си, Лиз въобще не го чу. Но почти веднага след думите на Фаулър министърът на отбраната имаше повод за още по-голямо разочарование. Резервният полузащитник на „Кавалеристите“ стигна до четиридесетия метър, но там нещо се засуети и „Викингите“ веднага се хвърлиха върху топката. — Разправят, че Марвин бил умно копеле. Виж номерата на другите шофьорски книжки. Освен първите две цифри всички други съвпадат с номера на неговата собствена… Обзалагам се, че той или някой негов приятел е имал матрица за документи — каза Мъри. — Същото е и с паспортите — отвърна О’Дей, без да откъсва поглед от новия осемметров спринт на Тони Уилис. — Ако не успеят да спрат това хлапе, играта ще заприлича на побой. — Какви паспорти? — За тях не казаха нищо повече. Помолих ги да изпратят допълнителна информация. Ще пуснат снимките по факса веднага след като се приберат в участъка. В Денвър компютрите вече вършеха работата си. Първо бе открита компанията за коли под наем. Оттам им казаха, че въпросният автомобил е бил върнат на международното летище „Стейпълтън“ само преди няколко часа. Това означаваше, че следата е все още гореща, и след като свършиха с разпита на първата двойка „свидетели“, детективите се отправиха натам. Описанието на другите двама отговаряше на снимките от паспортите, които вече пътуваха към Бюрото. Знаеха, че от ФБР ги натискат за допълнителна информация. Значи наистина ставаше въпрос за голяма афера с наркотрафик. Двамата детективи се чудеха къде ли е микробусът на жертвата. Доукинс завърши първата си обиколка на стадиона точно когато Минесота отбелязаха за втори път. И пак Уилис, но сега след подаване от защитник. Вече имаше петдесет и един метра спринт и две поемания на топката. Доукинс спря пред микробуса на Ей Би Си, който бе проверил. Защо ли имаше номера от Колорадо? Казаха му, че са от Чикаго и носят видеомашината от Омаха. Но микробусът бе боядисан с цветовете на компанията. Местните телевизионни станции не принадлежаха на никоя от големите компании. Всички показваха предпочитания към една или друга, но все пак си оставаха независими. Трябваше да попита сержанта за това. Доукинс огради номера на микробуса в списъка си и постави въпросителна срещу него. После влезе в полицейската кабина до входа. — Къде е сержантът? — Обикаля из паркинга — отвърна колегата му. — Заложил е двадесетачка на „Кавалеристите“. Май няма да я види повече. — Ще се опитам да го накарам да заложи още малко — каза с усмивка Доукинс. — Накъде тръгна? — Май на север. — Благодаря. „Викингите“ отново отбелязаха и резултатът набъбна до 14:0. Началният удар бе поет от нападателя на „Кавалеристите“ на три метра в крайната зона. Той не послуша съвета на защитника да подаде топката отдолу и се втурна в средата като куршум. После избягна един от противниците, опитващи се да го повалят, и се насочи към страничната линия. След нови петнадесет метра разбра, че само подаващият има някакви шансове, но той бе твърде бавен. Сто и трите метра, които пробяга с топката в ръце нападателят на „Кавалеристите“, бяха нов рекорд в мачовете за суперкупата. Резултатът вече бе намален на 14:7. — По-добре ли си сега, Денис? — обърна се държавният секретар към министъра на отбраната. Банкър остави чашата си с кафе. Беше решил, че тази вечер нямаше да пие. Искаше да поеме купата „Ломбарди“ от президента на НФЛ напълно трезвен. — Да. Сега трябва само да измислим как да усмирим вашето момче. — Дано успеете. Чудесен е, Брент. Проклет да съм, ако не може да бяга. — Той не е само чудесен атлет. Хлапето е умно и има добро е. — Ако ти си му преподавал, не се и съмнявам, че е умен — каза благородно Банкър. — Просто ми се иска сега да разтегне сухожилие или нещо подобно. Доукинс намери сержанта няколко минути по-късно. — Открих нещо странно — каза той. — Какво? — Онзи микробус ей там до големите камиони със сателитна техника с надпис Ей Би Си. Регистрационните му номера са от Колорадо, а би трябвало да идва от Чикаго или Омаха. Аз, разбира се ги спрях. Казаха, че карали резервен видеорекордер. Когато преди няколко минути минах оттам, видях, че апаратурата не е свързана никъде, а хората, които я докараха, ги няма. — Какво искаш да ми кажеш? — Ами няма да е зле да я проверим. — Добре, ще видим тази работа. Ще го наобиколя. Сержантът погледна в списъка си, за да провери регистрационните номера. — Трябваше да помогна на момчетата от „Уелс Фарго“ да разтоварят нещо. Ще ме заместиш ли? — Разбира се, серж — увери го Доукинс и веднага се запъти натам. Началникът на групата полицаи, охраняващи паркинга, чу сигнала за повикване по радиото. — Лейтенант Върнън, тук е сержант Янкевич. Можете ли да дойдете при мен, до камионите със сателитна техника? Янкевич тръгна на юг около стадиона. Той също си носеше транзистор, но неговият нямаше слушалки. Сан Диего успяха за момент да спра нападението на Минесота. „Кавалеристите“ биха началния удар, и то доста добре. Топката изхвърча някъде към тридесетия метър на тяхната половина. Е, дано неговият отбор успееше да изравни резултата. „Някой трябва да го срита този Уилис“ — помисли си гневно сержантът. Доукинс се насочи към северната част на стадиона и не след дълго видя бронираната кола на „Уелс Фарго“, спряна до мястото за разтоварване. Някакъв човек се опитваше да смъкне две платени торби, които по всяка вероятност бяха пълни с монети. — Какво става? — попита Доукинс. — Шофьорът си удари коляното и отиде при лекаря. Можеш ли да ми помогнеш? — Къде да застана? Вътре или отвън? — попита полицаят. — Влез в микробуса и ми ги подавай. Внимателно, че са доста тежки. — Няма проблеми — отвърна Доукинс и скочи в микробуса. Вътре имаше множество рафтове, задръстени от платнени торби. По всичко личеше, че са пълни с монети. Той повдигна една, която наистина бе много тежка. Доукинс затъкна списъка на колана си и се хвана на работа. Той подаваше торбите навън, където охраната на микробуса ги товареше на малка ръчна количка Сержантът все пак бе накиснал Доукинс. Янкевич срещна лейтенанта пред входа за журналисти. Двамата се приближиха към въпросния микробус и лейтенантът погледна вътре. — Голяма кутия с надпис „Сони“… Чакай малко, нали казваш, че е видеорекордер. Сержант Янкевич осведоми шефа си за разказа на Доукинс. — Вероятно няма нищо сериозно, но… — Да, „но“. Ще отида да потърся представителя на Ей Би Си. Освен това ще повикам сапьорите. Стой тук и наглеждай микробуса. — В колата си имам шперц. Ако искате, ще го донеса и веднага ще отворим. Всеки полицай знае как да отключва кола. — Не, забрави тази идея. Освен това вътре сигурно има просто видеоапаратура. Нали казваш, че са дошли да подменят някаква развалена. Може би междувременно са я оправили и от тази е нямало нужда. — Добре, лейтенант. Янкевич влезе в стадиона да си вземе чаша кафе и пак се върна на паркинга. Слънцето тъкмо залязваше зад Скалистите планини. Дори и при петнадесет градуса под нулата и ужасния хапещ вятър гледката си оставаше прекрасна. Сержантът тръгна покрай камионите със сателитна техника, за да проследи пътя на оранжевия диск надолу. Имаше и по-хубави неща от футбола. Когато и последното парченце слънце изчезна зад скалистите зъбери, сержант Янкевич реши да се върне и отново да огледа микробуса. Нямаше да успее да стигне до него. > 35. > ТРИ ТРЕПТЕНИЯ Циферблатът върху корпуса на бомбата показваше 5,00,00. Процесът започна. Първо кондензаторите под високо напрежение започнаха да се зареждат и малките пиротехнически приспособления до резервоарите с тритий в двата края на бомбата се запалиха. Те задвижиха буталата, които изтикаха трития в тесни метални тръбички. Едната от тръбичките водеше до първата, а другата до втората степен на бомбата. Тук процесът протичаше сравнително бавно. Целта бе свързването на литиевия деутерид с неустойчивите тритиеви атоми. Изминаха десет секунди. В 5,00,10 хронометърът подаде нов сигнал. Оставащо време — нула. Кондензаторите освободиха енергията си и изпратиха импулси до разпределителната електрическа мрежа. Дължината на първия кабел бе петдесет сантиметра. За изминаването му бяха необходими две трети наносекунди. Импулсът влезе в разпределителната електрическа мрежа през криптоновите превключватели. Всеки от тях бе малко, но невероятно бързо действащо устройство, което използва самойонизиращ се радиоактивен криптонов газ, за да определи времето си на действие със забележителна прецизност. Използвайки налягането на импулса за увеличаване на ампеража си, електрическата мрежа го разпредели в седемдесет различни кабела, всеки един от които с дължина един метър. Предадените импулси изминаха разстоянието за три десети трептене (три наносекунди). Кабелите, разбира се, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина, тъй като бе задължително всичките седемдесет експлозива да избухнат едновременно. С помощта на криптона и еднаквите по дължина кабели ефектът бе постигнат лесно. Импулсите достигнаха детонаторите по едно и също време. Всеки експлозивен блок разполагаше с три различни детонатора и нито един от тях не отказа да проработи. Детонаторите представляват малки и достатъчно тънки жички, които могат да бъдат взривени от импулса. Той достигна експлозивните блокчета и физическият детонационен процес започна 4,4 наносекунди след подаването на сигнала от хронометъра. В резултат се получи не експлозия, а имплозия, тъй като експлозивната сила бе насочени именно навътре. Експлозивните блокчета всъщност представляваха много сложна сплав, обвита със смес от леки и тежки материали. Във всяко едно от блокчетата външният слой представляваше сравнително бавен експлозив със скорост на детонация около седем хиляди метра в секунда. Експлозивната вълна се разпространи в симетрични кръгове с център детонатора и бързо достигни края на блокчетата И тъй като те бяха взривени отвън навътре, ударната вълна се движеше към центъра им. На границата между бавните и бързите експлозиви имаше мехурчета, наречени „празноти“. Те започнаха да променят ударната вълна от сферична в плоска с цел да се наподоби металният обект, който се стремяха да достигнат. Той се наричаше „спусък“. „Спусъкът“ представляваше парче грижливо оформен волфрам-рений. Тези парчета бяха ударени от вълна, движеща се със скорост повече от девет хиляди и осемстотин метра в секунда. В самия волфрам-рений имаше берилиев пласт, дебел един сантиметър. Зад него пък се намираше едномилиметровото парченце уран-235, което макар и тънко тежеше почти колко то берилия. Цялата метална маса стоеше във вакуум и тъй като експлозията бе насочена към центъра, скоростта на срещащите се противоположни части на бомбата бе осемнадесет хиляди и шестстотин метра в секунда. Целта на експлозивите и металните бомбардиращи частици бе десеткилограмовият радиоактивен плутоний-239. Той бе оформен като водна чаша чиято горна част е изкривена навън и надолу към основата. Така се създаваха две паралелни метални прегради. По принцип по-плътен от оловото, плутоният бе допълнително смачкан от налягането на вътрешната експлозия, равно на един милион атмосфери. Това стана много бързо. В масата от плутоний-239 имаше и малко, но опасно количество плутоний-240, който бе още по-нестабилен и податлив на взривно саморазпадане. Вътрешните и външните повърхности бяха прилепени една към друга и на свой ред изтикани към геометричния център на оръжието. Последното външно въздействие дойде от устройството, наречено „Зип“, задвижено от третия сигнал на все още действащия електронен хронометър. „Зипът“ представляваше миниатюрен ускорител на частици. Той бе много компактен минициклотрон, който удивително наподобяваше на сешоар. Той изстреля деутериевите атоми към берилия. Голямото количество освободени неутрони, движещи се със скорост, равна на една десета от светлинната, се спуснаха по металната тръбичка към центъра на първата степен, наречен „дупката“. Според проекта неутроните трябваше да пристигнат там точно когато плутоният достигнеше половината от пределната си плътност. Плутоният е вещество, приблизително два пъти по-тежко от оловото. До този момент той вече бе увеличил плътността си десет пъти и продължаваше да се свива навътре. Така че неутроните бомбардираха маса от свиващ се плутоний. Разцепване. Плутониевият атом е с маса 239, която представлява сбора от протоните и неутроните в ядрото му. Процесът започна едновременно на милиони места. Бомбардиращият „бавен“ неутрон минава достатъчно близко до атомното ядро, за да бъде привлечен от силата, която държи протоните и неутроните заедно. Неутронът влиза в ядрото, променя енергийния му заряд и го превръща от устойчиво в неустойчиво. Симетричното дотогава атомно ядро започва бясно да се върти и се разпада от центробежните сили. В повечето случаи един неутрон или протон изчезва напълно, защото се превръща в енергия по закона на Айнщайн — Е=mc{sup}2{/sup}. Енергията, получена от изчезването на елементарните частици, се освобождава под формата на гама и рентгенова радиация или пък по някой от тридесетте по-маловажни начина. Най-накрая атомните ядра освободиха по два-три допълнителни неутрона. С това важната част завърши. Процесът, за чието начало бе необходим само един неутрон, освободи два-три нови. Всеки от тях се движеше със скорост една десета от светлинната — двадесет хиляди мили в секунда — във вещество с плътност, двеста пъти по-голяма от тази на водата. Болшинството от току-що освободените елементарни частици също поразиха целта си. Верижна реакция означава, че процесът продължава от само себе си. Че освободената енергия е достатъчна да го поддържа, без да се нуждае от външно въздействие. Разцепването на плутониевите ядра продължи чрез тъй нареченото „удвояване“. Енергията, освободена на всеки етап, бе два пъти повече по количество от предишната. Процесът, започнал с освобождаването на незначително количество енергия от няколко елементарни частици, непрестанно се развиваше, като интервалът между всяко удвояване се измерваше с частици от наносекундата. Степента на нарастване — т.е. ускоряването на верижната реакция — се нарича „Алфа“ и е най-важната променлива в процеса на ядреното разпадане. Алфа равно на хиляда означава, че количеството на удвояване за една микросекунда е огромно число — две на хилядна степен, т.е. чисто две, умножено само по себе си хиляда пъти. Във върховата точка на разпадането — между две на петдесета и две на петдесет и трета — бомбата трябва да произведе десет на осемнадесета степен вата енергия — сто хиляди пъти повече от електрическия капацитет на целия свят. Фром искаше бомбата му да действа точно по този начин. Между другото това бяха само десет процента от възможностите й. Втората степен все още не бе задействана. Нито една частица от нея не се влияеше от силите, опериращи само на няколко сантиметра разстояние. Но процесът на ядреното разпадане едва сега започваше. Някои от гама-лъчите, движещи се със скоростта на светлината, вече бяха напуснали корпуса на бомбата, въпреки че плутоният все още се свиваше под въздействието на експлозивите. Дори и за ядрените реакции е необходимо време. Други гама-лъчи проникнаха във втората степен. По-голямата част от гама-лъчите преминаха през газовия облак, на чието място само допреди няколко микросекунди бяха химическите експлозиви. Те го загряха до температура, която химикалите в никакъв случай не можеха да достигнат сами. Облакът, съставен от много леки атоми, като въглерод и кислород, излъчи огромно количество „меки“ рентгенови лъчи. До този момент устройството функционираше точно според очакванията на Фром и Гусн. Процесът на разцепването течеше вече седем наносекунди — 0,7 трептения, когато се случи нещо непредвидено. Радиацията от разпадащия се плутоний запали импрегнирания с литиев деутерид тритий, който се намираше в геометричния център на „дупката“. Причината, поради която Манфред Фром бе оставил пречистването на трития като последен елемент на бомбата, се криеше в инженерния му консерватизъм. Тритият е нестабилен газ с период на полуразпадане 12,3 години. Това означава, че след този период от определено количество чист тритий се получава петдесет процента тритий и петдесет процента хелий-три. Хелий-три е форма на втория по атомно тегло химичен елемент, в чието ядро липсва допълнителен неутрон и то се старае да го привлече. Ако тритият премине през тънко блокче паладий, хелий-три лесно ще се отдели. Гусн обаче не знаеше това. В резултат повече от двадесет процента от трития не беше необходимия за процеса материал. Нещо повече, по-лош материал едва ли можеше да се желае. Интензивното бомбардиране от страна на близката верижна реакция обгори литиевата сплав. Тя по принцип има плътност, равна на половината от плътността на солта. Сега обаче бе свита в състояние, което плътността й надвишаваше тази на земното кълбо. Поставено бе началото на една термоядрена по своята същност реакция. Макар и малка, тя освободи огромни количества нови неутрони и промени повечето от литиевите атоми в тритий. Той също се разпадна под натиска за освобождаване на нови неутрони. Така получените неутрони трябваше да подсилят „Алфа“ и поне да удвоят все още нереализирания ядрен зарад. Това бе първият метод за увеличаване на мощността на ядреното оръжие от второ поколение. Но наличието на хелий-три притъпи реакцията и превърна почти една четвърт от високоенергийните неутрони в безполезно стабилни хелиеви атоми. В следващите няколко наносекунди това нямаше да има значение. Плутоният продължаваше да се разпада, да удвоява енергията си и да повишава „Алфа“ до количества, които могат да се изразят само с цифри. Енергията вече нахлуваше във втората степен. Сламките с метално покритие се превърнаха в плазма и притиснаха втората степен навътре. Енергията се излъчваше в количества, които не се срещат дори и на повърхността на слънцето. Тя се изпари, но освен това се отрази от елипсовидните повърхности, доставяйки по този начин още повече енергия на втората степен. Плазмата от топените сламки се устреми навътре към втория резервоар от литиеви сплави. Перките от плътен уран-238 също се превърнаха в плазма, която започна да напредва през вакуума. Тя достигна и сви навътре малката тръбичка с уран-238 и главния контейнер, в който се намираше най-голямото количество литиев деутерид/тритий. Силите бяха огромни. Конструкцията се натовари с налягане, по-голямо от това в центъра на звезда. Но не достатъчно. Реакцията в първата степен вече отслабваше. Лишена от неутрони вследствие присъствието на хелий-три, експлозивната мощ на бомбата започна да взривява реактивната маса веднага щом физичните сили се балансираха. Верижната реакция за момент остана в стабилно положение. Вече не бе способна да поддържа растежа си в геометрична прогресия. Последните две удвоявания не се състояха. Това, което трябваше да бъде заряд от седемдесет хиляди тона ТНТ, спадна наполовина, след това още наполовина и се превърна в експлозив със заряд от единадесет хиляди и двеста тона. С оглед на условията и материалите, с които бе разполагал, Фром бе изпипал произведението си до съвършенство. Изработката на същото оръжие с четири пъти по-малък размер бе възможна, но и характеристиките на сегашното го задоволяваха напълно. С оглед на енергийния бюджет Фром се бе застраховал солидно. Дори и мощност от тридесет килотона щеше да е достатъчна, за да предизвика необходимия процес във втората степен. Но тридесетте килотона така и не бяха достигнати. На технически език действието на бомбата можеше да се окачестви като „съскане“. Но това „съскане“ бе равносилно на единадесет хиляди и двеста тона ТНТ. Образно подобно количество се представя като куб с височина, широчина и дължина двадесет и пет метра. Толкова експлозив може да бъде пренесен от четиристотин камиона или един средно голям кораб. Но конвенционалните експлозиви въобще не могат да мерят сили със смъртоносната ефективност на ядреното оръжие. Всъщност конвенционален експлозив с подобна мощност е практически абсурд. И въпреки това бомбата все пак си оставаше „съскане“. Все още обаче бомбата не бе излъчила никакви доловими физични ефекти от корпуса си, а още по-малко извън микробуса. Стоманеният корпус си беше цял-целеничък, макар и не за дълго. Гама-радиацията и рентгеновите лъчи вече се разпространяваха навън, но те бяха невидими. Видимата светлина все още не се бе появила от облака плазма, който допреди само три трептения представляваше над половинтонно грижливо изработено оръжие. И все пак всичко най-важно се бе случило. Оставаше само разпространението на вече освободената от природните закони енергия, която нито знаеше, нито пък се интересуваше от намеренията на господарите си. > 36. > ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ВЗРИВА Сержант Ед Янкевич трябваше пръв да забележи какво става. Той гледаше микробуса, вървеше към него и бе само на около петнадесет метра. Човешката нервна система обаче работи в границите на милисекундите. Първата радиация достигна сержанта точно когато „съскането“ бе свършило. Тя се състоеше от гама-лъчи, които всъщност са фотони. Светлинните лъчи също са съставени от фотони, но са с далеч по-малко енергия от гама-лъчите. Те вече атакуваха каросерията на микробуса и накараха ламарината да флуоресцира като неон. Веднага след гама-лъчите дойдоха и рентгеновите лъчи, които също са съставени от фотони, но с по-малък енергиен заряд. Янкевич, който щеше да умре пръв, въобще не усети разликата. Интензивната радиация с готовност бе поета от костите му, които бързо се нажежиха до бяло. В същото време невроните на мозъка му бяха възбудени едновременно и всеки от тях се превърна в светеща електрическа крушка. Въпреки това сержант Янкевич не забелязваше нищо. Той просто се разпадна. Тялото му експлодира отвътре поради малкото количество енергия, което бе способно да побере, докато останалото минаваше през него. Но гама-лъчите се разпространяваха във всички посоки, и то със скоростта на светлината. Следващата им цел не бе предвидена от никого. Точно до микробуса, чиято каросерия в момента се разпадаше на молекулярни късчета метал, се намираше камионът със сателитна техника на компанията Ей Би Си. В него имаше няколко човека, които също като Янкевич нямаше да успеят да разберат съдбата си. Това се отнасяше и до скъпото и разнообразно оборудване на камиона. Но в задната част на превозното средство имаше монтирана голяма параболична антенна чиния, която бе насочена на юг и нагоре. Подобни антени се използват и при радарите. В центъра й, подобно на тичинка на цвят, се намираше ретранслаторът — метална тръба, чийто вътрешен размер приблизително уподобяваше дължината на вълната, която антената насочваше към спътник на височина двадесет и две хиляди мили над екватора. Ретранслаторът на екипа на Ей Би Си, както и на останалите единадесет камиона, подредени в западна посока, бяха достигнати от гама и рентгенови лъчи. В резултат на това атомите на метала изстреляха електрони — някои от ретранслаторите бяха със златно покритие, което ускори процеса. Те веднага отдадоха енергията си във формата на фотони. Фотоните оформиха вълна с честота, приблизително равна на сателитните предаватели. Обаче имаше още една разлика: камионите в никакъв случай не предаваха повече от хиляда вата радиочестотна енергия. Но промяната на енергията на ретранслатора на Ей Би Си освободи почти един милион вата енергия, и то само в един спазматичен импулс, който завърши за по-малко от една микросекунда. После антената и камионът също се превърнаха в пара от помитащия енергиен фронт. Следващата жертва бе вторият камион на Ей Би Си, й после и колата на Ти Ви Ай. Ен Ейч Кей, която предаваше мача за Япония, пострада четвърта. Последваха я останалите осем. Всички бяха унищожени. Процесът продължи приблизително петнадесет трептения. Спътниците, към които се предаваха сигналите, се намираха на огромно разстояние. Поради това на енергията щеше да бъде необходима цяла вечност, докато стигне до тях — приблизително една осма от секундата. Следващата последица от експлозията — микробусът вече бе част от нея — бе светлинната и топлинната енергия. Първият светлинен блясък успя да избяга точно преди да бъде погълнат от разширяващото се огнено кълбо Вторият блясък се появи малко след това и се разпръсна във всички посоки. Така се образува двуфазов импулс, характерен за ядрените взривове. Следващият енергиен ефект бе ударната вълна. Той всъщност е вторичен. Въздухът поглъща голяма част „меки“ рентгенови лъчи и се превръща в непрогледна маса, която спира по-нататъшната електромагнитна радиация и я превръща в механична енергия, разпространяваща се със скорост, няколко пъти по-голяма от тази на звука. Но преди тази енергия да успее да разруши нещо, се случиха други събития. Основната видеовръзка на Ей Би Си се осъществяваше посредством фиброоптичен кабел. Той преминаваше през първата кола на компанията и бе прекъснат още преди стадионът да бъде унищожен. Резервната връзка минаваше през спътника „Телстар 301“, а тихоокеанското крайбрежие се обслужваше от „Телстар 302“. Ей Би Си използваше връзките „Нет-1 и «Нет-2» на всеки от двата спътника. «Телстар 301» се използваше и от Ти Ви Ай, която притежаваше правата за международните предавания на НФЛ и излъчваше мача в повечето европейски страни, включително Египет и Израел. Ти Ви Ай изпращаше един и същ видеосигнал до всичките си европейски клиенти, а освен това осигуряваше отделна аудиовръзка на различни европейски езици. Една страна обикновено не се задоволяваше с един аудиоканал. Испания например се нуждаеше от пет такива за обслужване на петте си диалекта. Ен Ейч Кей, предаваща за Япония, използваше както спътника ДЖИСО-F2/2, така и редовния си «Вестар 4», собственост на компанията «Хюз Аероспейс». Италианската телевизия пък работеше с първа лента от спътника «Телеглоуб» — собственост на конгломерата «Интелсат». Тя предаваше за Италия, Дубай и за израелците, които не харесваха Ти Ви Ай и «Телстар». Втора главна лента на «Телеглоуб» обслужваше по-голямата част от Южна Америка. Освен това на мача присъстваха екипи на Си Ен Ен, новинарският екип на Ей Би Си, Си Би Ес «Нюзнет» и И Ес Пи Ен. Местните денвърски станции, разбира се, също бяха тук, наети предимно от чужденци. Общо около стадиона имаше тридесет и седем камиона със сателитна техника. Посредством микровълни или по друг начин те излъчваха четиридесет и осем видео и сто шестдесет и осем аудиосигнала, достигащи до над милиард футболни запалянковци в седемдесет и една страни. В този момент ги достигна потокът от гама и рентгенови лъчи. В повечето случаи въздействието породи сигнал в ретранслаторите, но шест от камионите излъчиха гигантски импулси на точно определени честоти. Впрочем дори и това нямаше значение. Резонансите и другите смущения в работата на ретранслаторите означаваха, че големи площи от сателитни честоти са покрити с шум. Само два от комуникационните спътници в Хита над западното полукълбо не се използваха от телевизионните екипи в Денвър. Това, което се случи с останалите, бе просто. Чувствителните им антени са програмирани да приемат милиарди ватове. Вместо това те изведнъж се оказаха бомбардирани с от хиляда до десет хиляди пъти по-големи стойности. И то едновременно на няколко различни канала. Това напрежение натовари съответния брой входни усилватели в спътниците. Компютрите, които ги управляваха, на свой ред започнаха да активират изолиращите прекъсвачи, за да предпазят чувствителната техника. Ако инцидентът бе засегнал само един такъв приемащ канал, то излъчването щеше да продължи без проблеми. Но комуникационните спътници са извънредно скъпи съоръжения, изискващи стотици милиони за построяването и още стотици милиони за извеждането им в орбита. Когато повече от пет усилвателя излязоха от строя, компютрите веднага започнаха да изключват вътрешните електрически вериги, за да предпазят спътника от по-нататъшно увреждане. Когато бяха поразени двадесет усилвателя, компютрите изключиха всички електрически вериги в спътниците и започнаха да изпращат сигнали за бедствие до управляващите ги земни станции. Всички компютри на спътниците работеха с различни варианти на една доста консервативна програма, предназначена да опази техника за милиарди долари. Само за частици от секундата голяма част от световните комуникационни спътници излязоха от строя. Кабелната телевизия и телекомуникационните системи престанаха да работят още преди операторите им да разберат, че се е случило нещо ужасно. Пит Доукинс си почиваше за момент. Каза си, че сега всъщност охранява бронирания микробус. Служителят на «Уелс Фарго» бе отишъл да закара поредната количка, пълна с монети, а младият полицай седеше облегнат на един от рафтовете и слушаше радиото си. «Кавалеристите» се бяха придвижили напред в полето на «Викингите». В този момент смрачаващото се небе отвън се оцвети в ослепително жълто. После се превърна в червено — но не мекото червено на залеза, а огненото виолетово, което е по-ярко от който и да е друг цвят. Умът му едва успя да отбележи факта, когато бе нападнат от милиони други сигнали. Земята под него се надигна. Бронираният микробус полетя настрани и нагоре, като ритната детска играчка. Отворената задна врата се затръшна с оръдеен трясък. Каросерията на колата предпази Доукинс от удара. Същото направи и чашата на стадиона, макар че той нямаше време да го осъзнае. Въпреки това полицаят почти ослепя от огнените кълба и оглуша от високото налягане на вълната, която премина над него като помитаща великанска ръка. Ако Доукинс не бе толкова объркан, той може би щеше да си помисли: «земетресение». Но дори и тази идея не му хрумна. Инстинктът за самосъхранение обаче работеше. Шумът и люлеенето все още не бяха престанали, когато той осъзна, че е затворен в микробус, чийто резервоар съдържа около двеста литра бензин. Доукинс избърса очи и запълзя през разтрошените прозорци към най-светлата точка, която виждаше. Не успя да забележи, че ръцете му са ужасно изгорени. Не разбра, че не чува нищо. Всичко, което го интересуваше, бе да се добере до светлината. Щабквартирата на съветската противовъздушна отбрана (ПВО) се намира близо до Москва в бункер, покрит с шестдесет метра бетон. Тъй като бе сравнително ново съоръжение, той доста наподобяваше на западните си събратя. Построяването му като киносалон имаше за цел възможно най-много хора да наблюдават информацията, подавана на голям екран. Електронният часовник на стената показваше 03,00,13 местно време, 00,00,13 по Гринуич и 19,00,13 във Вашингтон. Дежурен бе генерал-лейтенант Иван Григориевич Куропаткин, бивш — според него настоящ — летец изтребител, петдесет и две годишен. Въпреки че над него имаше само двама началници, той предпочиташе да дава дежурства като всички останали. Генералският пост му позволяваше да работи и в по-нормални часове, но според него новата съветска армия трябваше да бъде изградена на професионална основа, а професионализмът означаваше даване на личен пример от страна на командващия състав. Около него се виждаха обичайните му помощници — полковници и майори, — както и няколко капитани и лейтенанти за черната работа. Задачата на ПВО бе да защитава Съветския съюз от въздушно нападение. В епохата на ракетите обаче при липсата на противодействие срещу балистични ракети — и двете страни все още работеха по въпроса — ПВО по-скоро предупреждаваше, отколкото отбраняваше. Фактът съвсем не се нравеше на Куропаткин, но той не можеше да го промени. В геостационарна орбита над крайбрежието на Перу се намираха два съветски спътника — «Орел» I и II. Те трябваше да наблюдават Съединените щати и да съобщават за изстрелване на ракети веднага щом оръжието напуснеше силозите. Същите сателити можеха да регистрират и изстрелване на балистични ракети от борда на подводница в залива на Аляска. Поради голямото разстояние обаче тази им функция зависеше от времето, което в момента бе лошо. Изображението, сдавано от «Орел» I и II, бе в инфрачервения спектър, който отчиташе главно топлина. Картината се предаваше без друга компютърна информация, която според руските специалисти само обременяваше съзнанието и задръстваше екрана. Куропаткин не гледаше към него. Там имаше някакъв младши офицер, който се занимаваше с изчисления. Внезапно нещо привлече погледа му. Той инстинктивно вдигна глава и след секунда осъзна какво вижда. В центъра на екрана имаше бяла точка. — Что ето… — промълви устата му, но генералът веднага се съвзе. — Изолирайте помещението веднага! — извика той. Полковникът, който седеше от дясната му страна, вече го правеше. — Централните Съединени щати, генерале. Температурната графика показва вероятен ядрен взрив — каза механично полковникът, преди още разумът да е успял да отрече професионалната му преценка. — Координати! — Работим над тях, генерале. Разстоянието между щабквартирата и спътниците гарантираше забавянето на информацията. Когато телескопните лещи на спътниците започнаха да фокусират, графиката на огненото кълбо вече бързо се разширяваше. Първото впечатление на Куропаткин бе, че за грешка не може да става и дума. В противовес на високата температура, отразена на екрана, стомахът му се свиваше в ледена буца. — Централните Съединени щати. Изглежда, е в град Денвър. — Денвър. Какво, по дяволите, има там? — попита Куропаткин. — Искам веднага да разберете. — Тъй вярно, генерале. Куропаткин вече бе вдигнал слушалката. Разполагаше с пряка линия до Министерството на отбраната и до президента. Той заговори бавно и отчетливо: — Внимание! Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО. Току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати. Повтарям: току-що засякохме ядрен взрив в Съединените щати. Някакъв глас отсреща изруга. Сигурно бе на дежурния при президента Нармонов. Другият глас — на дежурния старши офицер в Министерството на отбраната — прозвуча по-разумно. — Сигурни ли сте? — Данните от екрана са недвусмислени — отвърна Куропаткин, учуден от собственото си хладнокръвие. — В момента пред очите ми огненото продължава да нараства. Това е ядрен взрив. Ще се обадя, когато събера повече информация… Какво? — обърна се генералът към младшия офицер. — Генерале, «Орел» II току-що е понесъл мощен енергиен удар. По-нататъшната му експлоатация е невъзможна — каза един майор. — Какво беше това? Какво става? — Не знам. — Разберете. Картината изчезна точно когато Сан Диего нападаше. Фаулър довърши четвъртата си бира за следобеда и ядно остави чашата си на масата. Проклета телевизия! Някой сигурно се бе спънал в шнура и сега щеше да изпусне няколко минути от очертаващия се като чудесен мач. Все пак трябваше да отиде на стадиона въпреки предупрежденията на тайните агенти. Той погледна телевизора на Елизабет, за да види какво гледа тя, но там СЪЩО нямаше картина. Да не би някой от морските пехотинци да бе прекъснал кабела с малкия снегорин. «Все някой ще обърка нещо» — изръмжа наум президентът. Но не, това бе друго. Дъщерните станции на Ей Би Си — Балтиморски канал 13“ и Ви Джей Зет — показваха надписа „Техническа повреда. Моля, изчакайте“, докато върху телевизора на Елизабет просто нямаше нищо. Странно. Като всеки мъж, застанал пред телевизора в такъв момент, Фаулър взе дистанционното управление и започна да сменя каналите. Си Ен Ен също не бяха в ефир за разлика от местната балтиморска и вашингтонска станция. Той тъкмо започваше да се чуди какво ли означава това, когато един от телефоните му иззвъня. Звукът бе учудващо стържещ и неблогозвучен. Идваше от някой от четирите апарата, подредени на долната полица на масичката вдясно от кушетката. Фаулър посегна към слушалката преди да разбере кой от всичките звъни. От позакъснялото осъзнаване го побиха ледени тръпки. Беше червеният телефон от главното командване на ПВО за Северна Америка в планината Шайен, Колорадо. — Тук е президентът — каза Фаулър с дрезгав, внезапно изплашен глас. — Господин президент, обажда се генерал-майор Джо Борщайн. Аз съм старши дежурен в централата. Сър, току-що регистрирахме ядрен взрив в Централните Съединени щати. — Какво? — попита президентът след няколко секунди пауза. — Сър, имаше ядрена експлозия. В момента установяваме точното място, но явно е в района на Денвър. — Сигурни ли сте? — попита президентът, като се стараеше да остане спокоен. — В момента отново проверяваме уредите си, но да, сър, сигурни сме. Не знаем какво се е случило или пък как, но ядрена експлозия имаше. Моля ви веднага да отидете на сигурно място, докато изясним какво става. Фаулър вдигна поглед. Телевизорите стояха все така безмълвни, но за сметка на това сирените за тревога вече огласяваха цялата резиденция с воя си. Старото име на военновъздушната база „Офът“ край Омаха, Небраска, бе форт „Крук“. Бившето кавалерийско укрепление разполагаше с чудесни, макар и поостарели постройки от червени тухли за висшия офицерски състав. Зад тях се намираха ненужните вече конюшни, а отпред бе обширният плац, на който преди се провеждаха ученията на кавалеристите. На около миля от постройките бе щабквартирата на Стратегическото авиационно командване (САК). Тя също имаше своя антика. Пред входа й стоеше летяща крепост В-17 от Втората световна война. Също извън сградата, но под земята, бе разположен новият команден пункт, завършен през 1989 година. Офицерите се шегуваха, че разточително големите му помещения са по подобие на холивудските представи за командния пункт още отпреди построяването му. Архитектите явно бяха решили да не изневеряват на вече създадената представа за САК. Генерал-майор Чък Тимънс, заместник началник-щаб (по оперативната част) се бе възползвал от възможността да изкара дежурството си тук вместо в кабинета си. Всъщност той гледаше с едно око мача за суперкупата на един от осемте широкоекранни телевизора. На други два вървяха данните от спътниците за подпомагане на отбраната, наречени за по-кратко СПО. Така че Тимънс видя огненото кълбо в Денвър по едно и също време с всички останали. Генералът изпусна молива, с който пишеше. Точно зад поста му се намираха остъклените кабини — те бяха на две нива, — в които работеха петдесетте човека персонал, обслужващи САК. Тимънс вдигна телефона си и натисна бутона за връзка с най-старшия офицер от разузнаването. — Виждам го, сър. — Възможна ли е грешка? — Не, сър. Проверката показа, че спътникът функционира нормално. — Дръжте ме в течение. Тимънс се обърна към заместника си: — Извикайте шефа веднага тук. Звънете на всички. Искам пълен екип за бързо реагиране и целия боен състав. Веднага! После към друг офицер: — Извадете незабавно „Огледалото“. Дежурните авиокрила да се приготвят за излитане. Оповестете всички. В стъклената стая вляво зад генерала един сержант натисна няколко бутона. Въпреки че САК отдавна вече не държеше самолет във въздуха по двадесет и четири часа в денонощието, тридесет процента от наличната техника бе в постоянна бойна готовност. Заповедта до дежурните авиокрила бе изпратена по телефона. Чуха я от изкуствен компютърен глас, защото се смяташе, че човек в състояние на възбуда можеше да обърка думите. Заповедта бе предадена за около двадесет секунди и офицерите в дежурните авиочасти реагираха мигновено. В този момент крилата бяха две. 416-о бомбардировъчно във военновъздушната база „Грифис“, Рим, Ню Йорк, което се състоеше от В-52, и 384-то с В-1В от военновъздушната база „Маконъл“. Канзас. Във втората заповедта завари повечето от пилотите пред телевизорите. Те се изстреляха към чакащите ги джипове, които ги откараха при самолетите. Първият от всеки четиричленен екипаж натискаше бутона за автоматично запалване на моторите при тревога, който се намираше до носа на самолета и продължаваше да бяга към стълбичката. Преди екипажите да бяха сложили коланите СИ, двигателите вече работеха. Обслужващият персонал махаше боядисаните в червено поставки за застопоряване на колесниците. Часовите, които досега бяха пазили самолетите, се обърнаха с гръб към тях и подготвиха оръжието си за всяка евентуална заплаха. До този момент все още никой не знаеше, че не участва в една от многобройните учебни тревоги. Първият самолет, който трябваше да излети от „Маконъл“, бе на командира на авиокрилото. Атлетичният четиридесет и пет годишен полковник имаше предимството самолетът му да се намира най-близо до помещенията. Когато и четирите му двигателя заработиха и пред него бе чисто, той отпусна спирачките и се насочи към края на пистата. Това му отне две минути. Щом достигна съответното място, получи заповед да чака. В „Офът“ дежурният КС-135 нямаше подобни заповеди. Приспособеният за новите си цели двадесет и пет годишен „Боинг 707“, наречен „Огледалото“, имаше на борда си един старши офицер и пълен (макар и поорязан) боен състав. Той вече се издигаше в спускащия се мрак. Радиовръзката на борда все още не бе осъществена и офицерът не знаеше за какво е цялата олелия. Над земята зад боинга останаха още три такива самолета, които се подготвяха за излитане. — Какво става, Чък? — попита още с влизането си главнокомандващият САК. Той не носеше униформа и бе с развързани обувки. — Ядрен взрив в Денвър. Освен това има някакви повреди по сателитните връзки, за които научихме преди малко. Оповестил съм дежурните авиокрила. „Огледалото“ вече излетя. Все още не знам какво, по дяволите, става, но Денвър просто експлодира. — Вдигай ги във въздуха — заповяда главнокомандващият Стратегическото авиационно командване. Тимънс махна с ръка на офицера за свръзка, който предаде заповедта. След двадесет секунди първият В-1В се засилваше по пистата в „Маконъл“. Не беше време за любезности. Един капитан от морската пехота нахълта в стаята на президента и хвърли две бели шуби към него и Елиът. Тайният агент все още не се бе появил. — Побързайте, сър — подкани го капитанът. — Хеликоптерът все още е повреден. — Накъде? — попита Пит Конър, дошъл тъкмо навреме, за да чуе думите на морския пехотинец. Палтото му бе разкопчано. — Към командния пункт. Освен ако не сте решили друго. Хеликоптерът е повреден — повтори капитанът. — Хайде, сър — почти изкрещя той на президента. — Боб! — обади се разтревожено Елиът. Тя не знаеше какво му бяха казали по телефона. Виждаше само бледото му и изплашено лице. Двамата навлякоха шубите си и излязоха навън. Пред входа бе налягал цял взвод морски пехотинци с готово за стрелба оръжие. Шестима други стояха около хеликоптера, чиито двигатели едва-едва похъркваха. В базата „Анакостия“, Вашингтон, екипажът на „Морска пехота-две“ — хеликоптерът нямаше да стане „Морска пехота-едно“, докато президентът не се качеше на него — се издигаше сред облак сняг. След няколко секунди вертолетът вече бе над ефекта, предизвикан от перките му, и екипажът му можеше да вижда добре. Пилотът, който бе майор, се насочи на северозапад, без да знае какво, по дяволите, ставаше. Единствените хора, които знаеха нещо, можеха да му кажат, че все още не знаят много. В следващите няколко минути това нямаше да има голямо значение. Във всяка организация извънредните положения се репетират предварително с две цели: да се усвоят начините за реагиране и да се овладее паниката, която можеше да дойде от нерешителността пред приближаващата опасност. — Какво, по дяволите, става в Денвър? — попита генерал Куропаткин в бункера си край Москва. — Не знам — каза искрено офицерът от разузнаването. „Всички страшно ми помагат“ — помисли си генералът. Той вдигна телефона и се свърза със съветското военно разузнаване. — Дежурният слуша — обади се някакъв глас. — Обажда се генерал Куропаткин от ПВО, Москва. — Знам за какво се обаждате — увери го дежурният полковник. — Какво става в Денвър? Има ли там склад за ядрено оръжие? — Не, генерале. В близост до Денвър е арсеналът „Роки маунтин“. Там има химическо оръжие в процес на обезвреждане. Ще го превръщат в депо за американския военен резерв. Ще има танкове и друга механизирана техника. Освен това близо до Денвър се намира и „Роки Флатс“. Там произвеждат части за оръжие, но… — Къде по-точно? — прекъсна го Куропаткин. — Северозападно от града. Според сведенията ми обаче експлозията е в южната част на Денвър, генерале. — Точно така, продължавайте. — „Роки Флатс“ в момента също се унищожава. Доколкото знаем, там вече няма оръжейни части. — Може би транспортират оръжие? Трябва да знам нещо! — изпусна най-сетне нервите си генералът. — Не мога да ви кажа нищо повече. Ние сме също толкова на тъмно, колкото и вие. Може би КГБ знае нещо, но ние — не. „Не можеш да застреляш човека само защото е искрен“ — помисли си Куропаткин. Трябваше отново да звъни. Както и всички професионални военни, генералът не обичаше шпионите, но следващият разговор бе наложителен. — Държавна сигурност, команден център — каза мъжки глас. — Искам да говоря с дежурния в американския отдел. — Изчакайте малко. Последва обичайното прещракване от прехвърляне на линии и един женски глас каза: — Американски отдел. — Обажда се генерал-лейтенант Куропаткин от московския център на ПВО — каза отново той. — Искам да знам какво става в Централните Съединени щати в град Денвър. — Предполагам, нищо особено. Денвър е голям град и важен административен център за американското правителство. Всъщност в това отношение е на второ място след Вашингтон. В момента там е неделя вечер и не вярвам да става нещо особено. Куропаткин чу шума от прелистването на страници. — А, да. — Да, какво? — Финалният мач за първенството на Американската футболна лига. Играе се на стадиона в Денвър, който май е покрит. Куропаткин едва сдържа ругатнята си заради глупостите, които му съобщаваха. — За какво ми е притрябвал финалният им мач! Искам да знам има ли някакъв проблем, някакви безредици? Оръжеен склад, секретна база, въобще нещо от този сорт, което не знам. — Генерале, всичките ни данни по този въпрос са на ваше разположение. Защо се интересувате? — Момиче, преди малко там имаше ядрена експлозия. — В Денвър? — ДА! — Къде по-точно? — попита тя с доста по-спокоен тон от Куропаткин. — Изчакайте — обърна се той. — Искам координатите на експлозията. Веднага! — Тридесет и девет градуса и четиридесет минути северна ширина и сто и пет градуса и шест минути западна дължина. Цифрите са приблизителни — прибави лейтенантът, отговарящ за спътниковата свръзка. — Видимостта ни в инфрачервения спектър не е много добра, генерале. Куропаткин повтори данните. — Изчакайте — каза жената. — Трябва да взема една карта. Андрей Илич Нармонов спеше. В Москва бе 3,10 сутринта. Телефонът го събуди и миг по-късно вратата на спалнята му се отвори. Нармонов почти се панира. Досега никой не бе влизал в спалнята му без разрешение. Посетителят бе майор Павел Хрульов от КГБ — заместник-началник на личната президентска охрана. — Господин президент, има обявена тревога. Трябва веднага да дойдете с мен. — Какво става, Паша? — В Америка има ядрена експлозия. — Какво… кой? — Не знам нищо повече. Трябва веднага да отидем в бункера. Колата ни чака. Не се обличайте. Хрульов му хвърли един халат. Райън загаси цигарата си, ядосан от надписа: „Техническа повреда. Моля, изчакайте.“ Гудли влезе при него с две кутии кола. Вечерята вече бе поръчана. — Какво става? — попита Бен. — Картината изчезна — обясни Райън и отвори колата си. В щабквартирата на САК една жена полковник се взираше в телевизионния екран, без да изпуска дистанционното управление от ръцете си. Стаята разполагаше с осем телевизора, подредени в две редици по четири. Общо екраните им можеха да показват едновременно над петдесет отделни изображения. Жената бе офицер от разузнаването и инстинктите й подсказваха, че трябва да провери различните канали. С няколко бързи натискания на копчето тя установи, че Си Ен Ен и дъщерната й Си Ен Ен „Водещи новини“ не са в ефир. Тя знаеше, че двете програми използват различни спътници и фактът й се стори любопитен. Системата й позволяваше достъп и до други кабелни канали, така че тя започна да ги преглежда. Ейч Би О го нямаше. „Шоу Таим“ също. И Ес Пи Ен не бе в ефир. Тя провери в справочника и установи, че най-малко четири спътника не функционират. Жената стана и се приближи към главнокомандващия САК. — Сър, струва ми се, че открих нещо странно. — Какво? — попита я главнокомандващият, без да се обръща към нея. — Най-малко четири телевизионни спътника не функционират. Включително „Телстар“, „Интелсат“ и „Хюз“. Просто ги няма, сър. Забележката накара главнокомандващия да се обърне. — Можете ли да ми кажете още нещо? — Сър, от главното командване на ПВО за Северна Америка съобщиха, че експлозията е в градските черти на Денвър, и то много близо до „Скайдоум“, където е мачът за суперкупата. Там са държавният секретар и министърът на отбраната, сър. — За бога, права сте — отвърна изумено главнокомандващият САК. Във военновъздушната база „Андрюс“ Националният въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — за по-кратко му казваха „Нийкап“ — стоеше на втора писта, а два от четирите му двигателя работеха. Екипажът чакаше някого, за да може да излети. Когато кошмарът започна, от дежурството на капитан първи ранг Джим Росели бе изминал само един час. Той седеше в НВКЦ и си мечтаеше да има до себе си някой от генералския състав. Не знаеше, че мечтата му няма да се сбъдне. Преди известно време постоянното присъствие на генерал или адмирал в Националния военен команден център бе задължително. С намаляването на напрежението между Изтока и Запада обаче и със съкращенията в Пентагона ежедневната работа бе прехвърлена на капитани и полковници. Разбира се, винаги имаше човек от генералския състав на повикване. „Можеше да бъде и по-зле“ — помисли си Росели. Сега поне знаеше какво е да имаш огромно количество ядрено оръжие на свое разположение. — Какво, на майната си, става? — попита стената подполковник Ричард Барнс. Вече бе задавал на Росели същия въпрос. — Роки, защо не запазиш емоциите си за друг път? — попита спокойно Росели. Гласът му бе удивително равен. Възбудата на капитана не се прокрадваше нито във вида, нито пък в интонацията му. И въпреки това дланите на бившия подводничар бяха толкова изпотени, че от бърсането им на панталоните му имаше две мокри петна. Но мастиленосиният цвят на униформата напълно ги скриваше. — Извинявай, Джим. — Обади се на генерал Уилкс. Той трябва да бъде тук. — Точно така. Барнс натисна един бутон от засекретения телефон и позвъни на бригаден генерал Пол Уилкс, бивш летец на бомбардировач. Гой живееше във военновъздушната база „Болинг“, която се намираше срещу националното летище, но от другата страна на река Потомак. — Да — каза дрезгаво Уилкс. — Обажда се Барне, сър. Трябва незабавно да дойдете в НВКЦ. Думите на подполковника бяха достатъчни. За летците наречието „незабавно“ има особено значение. — Тръгвам — затвори телефона Уилкс и измърмори: — Слава богу, че има джипове с двойно предаване. Той с мъка навлече масленозелената си шуба и излезе, без да обува ботушите си. Имаше джип „Тойота ландкрузър“. Колата запали веднага и Уилкс излезе от гаража на все още непочистените пътища. Президентският команден пункт в Кемп Дейвид бе анахронизъм от преминалите вече лоши времена. Поне така си бе помислил Боб Фаулър, когато го бе видял за пръв път преди година. Построен от администрацията на Айзенхауер, той бе проектиран така, че да издържи на ядрен удар във време, когато точността на ракетните атаки се измерваше в мили, а не в метри. Издълбан в гранитна скала в планината Катоктин, западен Мериленд, той се намираше под петдесетметрова солидна преграда. До 1975 година специалистите го смятаха за извънредно надежден и удобен за живеене. Той бе дълъг десет, широк дванадесет и висок около три метра. Обслужваше се от дванадесетчленен екипаж, набиран предимно от флота. Половината от него все още бе на редовна военна служба. Оборудването не бе толкова модерно, колкото на „Нийкап“ или някое друго от президентските убежища. Фаулър седна на едно кресло, което изглеждаше проектирано от НАСА още през 1960 година. На бюрото пред него дори имаше вграден пепелник. Срещу бюрото бяха наредени няколко телевизора. Все пак въпреки ситуацията столът бе удобен. Елизабет Елиът седна до президента. — Добре — каза Дж. Робърт Фаулър. — Какво, по дяволите, става? Към него се приближи един капитан трети ранг. Не започваше много обнадеждаващо. — Сър, хеликоптерът ви има механична повреда. В момента към Кемп Дейвид пътува „Морска пехота-две“, който ще ви закара до „Нийкап“. Имаме връзка с главнокомандващите САК и ПВО за Северна Америка. Тези бутони ще ви осигурят директна линия до другите главнокомандващи. Капитанът имаше предвид: главнокомандващия ВС на САЩ в зоната на Атлантика — адмирал Джошуа Пейнтър — и съответния главнокомандващ за Тихия океан. По традиция двата поста се заемаха от членове на военноморските сили. Главно командване ЮГ се намираше в Панама, главно командване ЦЕНТЪР — в Бахрейн, а главно командване СЕВЕР във форт „Макферсън“, Атланта, Джорджия. Тези три поста пък по традиция се заемаха от офицери на сухопътните войски. Имаше, разбира се, и други като главнокомандващия обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. В момента постът се заемаше от генерал-полковник. В създалото се положение главнокомандващите на отделните звена фактически не разполагаха с никаква инициатива. Те трябваше просто да дават препоръки към министъра на отбраната, който на свой ред съветваше президента. Президентските заповеди се предаваха от министъра на отбраната към главнокомандващите. Но министърът на отбраната… Фаулър намери бутона с надпис „ПВО за Северна Америка“ и го натисна. — Говори президентът. Намирам се в командния пункт на Кемп Дейвид. — Господин президент, тук е генерал-майор Борщайн. Главнокомандващия го няма, сър. Беше на мача в Денвър. Господин президент, мой дълг е да ви кажа какво отчитат уредите ни. Експлозията е или на стадиона „Скайдоум“ в Денвър, или някъде много близо до него. Много вероятно е Банкър и Талбът да са мъртви заедно с главнокомандващия ПВО. — Да — каза с равен тон Фаулър. Той вече бе достигнал до същото заключение. — Заместник-главнокомандващият в момента пътува. През следващите няколко часа аз ще бъда най-висшият офицер в ПВО, поне докато не пристигне някой от началниците ми. — Много добре. Сега: какво, по дяволите, става? — Не знам, сър. Взривът не се предшестваше от нищо необичайно. Нямаше — повтарям, сър, нямаше — засечена траектория на балистична ракета. Опитваме се да се свържем с диспечерите на международното летище „Стейпълтън“. Ще ги накарам още веднъж да проверят данните от радарите си за възможно хвърляне на оръжието от самолет. Нашите уреди не са засекли нищо подобно. — Щяхте ли да забележите такъв самолет? — Не непременно, сър — отвърна генерал Борщайн. Системата е добра, но съществуват начини да се излъже. Особено ако се използва само един самолет. Във всеки случай, господин президент, трябва да се вземат някои спешни мерки. Можем ли да ги обсъдим сега? — Да. — Сър, на моя отговорност като временно изпълняващ длъжността „главнокомандващ ПВО“ обявих Бойна готовност — ЕДНО. Както знаете, ПВО за Северна Америка разполага с това правомощие, както и с правото да подготвя ядрено оръжие за употреба, но само като контрамярка. — Няма да подготвяте никакво ядрено оръжие без мое разрешение — каза гневно Фаулър. — Сър, единствените ядрени бойни глави, с които разполагаме в момента, са в силозите — каза Борщайн. Гласът му бе удивително спокоен и звучеше като механично устройство. — Предлагам да проведем съвместно съвещание с главнокомандващия САК. — Направете го — заповяда Фаулър. Операцията отне само секунда. — Господин президент, тук е главнокомандващият САК — каза генерал Питър Фремънт със стегнат глас. — Какво, по дяволите, става? — Сър, все още не знаем, но трябва да се вземат някои неотложни мерки. — Продължавайте. — Сър, предлагам ви незабавно да приведете всичките ни стратегически сили в по-висока степен на бойна готовност. Препоръчвам Бойна готовност — ДВЕ. Ако сме изправени пред ядрена атака, трябва да сме максимално готови за отговор. Така ще можем да предотвратим още по-страшни последствия. Освен това мярката ще послужи като преграда срещу евентуалните по-нататъшни намерения за действие на възможния ни нападател. Ако позволите да прибавя още нещо, сър, то тогава ще кажа, че трябва да увеличим бойната готовност и на конвенционалните ни сили. Ако не за друго, то поне за да окажат съдействие на населението и да намалят възможната паника. Препоръчвам Бойна готовност — ТРИ за конвенционалните сили. — По-добре да го направим постепенно, Робърт — каза Лиз Елиът. — Чий беше този глас? — попита Борщайн. — Аз съм съветничката по националната сигурност — отвърна по-силно от необходимото Лиз. Цветът на лицето й почти се сливаше с бялата копринена блуза. Фаулър все още се контролираше. Елиът се опитваше да прави същото. — Не сме се срещали, доктор Елиът. За жалост системите ни за управление и контрол не ни позволяват да го извършим постепенно. Във всеки случай не и бързо. Ако оповестим войските си, веднага ще имаме на разположение всичките си части. После спокойно можем да подберем онези от тях, които са ни необходими. Така ще спестим поне един час. Това са препоръките ми. — Съгласен съм с тях — обади се почти веднага генерал Фремънт. — Много добре. Направете го — заповяда Фаулър. В крайна сметка звучеше разумно. Връзките се осъществиха по различни канали. Главнокомандващият САК се зае със стратегическите сили. Първото съобщение бе изпратено чрез същия механичен глас, който бе оповестил дежурните авиационни крила на САК. Макар и военновъздушните бази с бомбардировачи да знаеха за тревогата, съобщението за Бойна готовност — ДВЕ прозвуча доста заплашително. Фиброоптичните кабели предадоха същото съобщение във военноморската нискочестотна радиосистема, разположена в района на горния полуостров на езерото Мичиган. Този сигнал трябваше да бъде препратен по морз. Същината на тази радиосистема бе, че посредством нея знаците можеха да се изпращат много бавно. Все едно че на ключа работеше начинаещ радист. Всъщност тя действаше като свързващ механизъм: казваше на подводниците да изплават на повърхността, за да получат по-подробни съобщения чрез спътникова връзка. В Кингс Бей, Джорджия; Чарлстън, Южна Каролина; Гротън, Кънектикът и на още три места в Тихия океан сигналите бяха получени от дежурните в подводните ескадри. От тридесет и шестте ракетоносеца, с които разполагаше Америка в момента, деветнадесет патрулираха в морето. Два се намираха в сухи докове за ремонт и бяха напълно неизползваеми. Останалите стояха на кейовете. На борда на всички се намираха намалени по численост екипажи и нито един от командирите не бе в своята лодка през тази неделна вечер. Но това нямаше голямо значение. Ракетоносците разполагат с по два екипажа и по всяко време на денонощието един от двамата им капитани се намира в радиус четиридесет километра от лодката. На борда на всички подводници има алармени инсталации, които зазвъняха. Дежурният екипаж започна подготовка за незабавни бойни действия. Дежурният командир на всяка лодка бе преминал строгите тестове, изискващи се, за да бъде „одобрен за командир“. Тези офицери имаха ясни и точни заповеди за действие: когато се получи подобен сигнал за тревога, трябва възможно най-бързо до излязат в морето. Повечето хора решиха, че става въпрос за учение, но ученията в стратегическите части са нещо сериозно. Влекачите вече подгряваха дизелите си, за да помогнат на лодките да излязат от базата. Екипажите развързваха въжетата и кабелите за брегово закрепване. На борда офицерите проверяваха личния състав, за да видят с колко човека разполагат. В интерес на истината тези военни кораби, както и всички подобни, са излишно пренаселени. Те съвсем спокойно могат да функционират и с половината от екипажа си. Бойна готовност — ДВЕ означаваше, че трябва да направят точно това. Капитан Джим Росели в НВКЦ се зае с конвенционалните сили. Предварително записаните съобщения се пуснаха на съответните части. В армията това означаваше на равнище дивизия. Във военновъздушните сили — на равнище авиокрила, а във флота — ескадри. Конвенционалните части преминаха към Бойна готовност — ТРИ. Капитан Росели и подполковник Барнс лично се свързаха по телефона с по-висшите командири. Но дори когато разговаряха с полковници и подполковници с по двадесет и пет години служба, те трябваше да обясняват на всекиго: „Не, сър, това не е — повтарям, — не е учение.“ Американските военни части навсякъде по света незабавно преминаха към по-висока степен на бойна готовност. Както можеше и да се очаква, тези от тях, които по принцип поддържаха по-висока от нормалната бойна готовност, реагираха най-бързо. Между тях бе и берлинската бригада. > 37. > РЕАКЦИИ — Капитане, получихме съобщение за тревога по телеграфа. — Какво? — попита Рикс и вдигна поглед от масата на щурмана. — Съобщение за тревога, капитане — повтори свързочникът и му подаде лист с няколко кодови групи. — Страхотно време за учения — поклати глава Рикс. — Заемете бойните си постове. Тревога първа степен — извика той. Един старшина включи вътрешната уредба и повтори заповедта: — Внимание! Всички по бойните постове. Веднага след съобщението се чу електронният звънец, който окончателно разсея съмненията, че ще има тревога. — Господин Питни — надвика шума Рикс, — вдигнете се на антенна дълбочина. — Тъй вярно, капитане. Дълбочина две-нула метра. — Слушам, дълбочина две-нула метра. Вдигнете носа с десет градуса към повърхността. — Десет градуса към повърхността, тъй вярно — отвърна младият моряк, За рулеви обикновено се назначаваха най-нисшестоящите членове на екипажа. Той започна да изпълнява маневрата. — Сър, носът е с десет градуса нагоре към повърхността. — Много добре. Маневрата тъкмо приключи и хората започнаха да заемат местата си. Капитан трети ранг Клагет влезе в командния пост, за да замести Рикс Щурманът Питни също зае новия си пост. Моряците насядаха около оръжейните конзоли. На кърмата останалите офицери и моряци заеха места в центъра за ракетно управление, откъдето се командваха двадесет и четири те ракети „Трайдънт“ на „Мейн“. От отсека за спомагателна екипировки пък се контролираше резервният дизелов двигател. В командния пост вътрешният оператор се свърза последователно с всички отсеци и те му докладваха готовността си за действие. — Какво става? — обърна се Клагет към Рикс. Капитанът просто му подаде листчето с няколкото кода, съобщаващи за тревогата. — Учение ли? — Предполагам. Пък и защо не? — продължи Рикс. — Днес е неделя, нали? — Морето на повърхността май още не се е укротило. Като по команда вълните започнаха да люлеят „Мейн“. Стрелката на дълбокомера показваше деветдесет и пет метра, когато лодката се наклони с десет градуса към десния си борд. Целият екипаж се заоглежда и замърмори. На борда едва ли имаше човек, който да не е страдал от вълнението. Лодката бе идеалното място за хващане на морска болест. Без възможност за външна ориентация — подводниците по очевидни причини нямат илюминатори — очите не могат да забележат никакво движение. Средното ухо обаче регистрира движението с абсолютна сигурност. Явлението, което бе засегнало почти всички астронавти на „Аполо“, започна да оказва въздействие и на моряците. Несъзнателно те започнаха енергично да тръскат глави, сякаш за да прогонят досадно насекомо. Целият екипаж се надяваше, че каквото и, по дяволите, да става — никой от подчинените на Рикс, включително и самият той, не знаеше какво, — то скоро щеше да свърши. Тогава отново щяха да се върнат на най-хубавата дълбочина — сто и двадесет метра, — където движенията на лодката бяха недоловими. — Изкачихме се на две-нула метра, сър. — Много добре — отвърна Питни. — „Сонар“ вика „Контрол“. Контактът със „Сиера-16“ е изгубен. Шумът от повърхността пречи. — Какви са последните данни за нея? — попита Рикс. — Последно положение две-седем-нула, разстояние до целта тридесет и седем хиляди метра — отвърна мичман Шоу. — Добре. Извадете антената за свръхвисоки честоти. Вдигнете перископа — заповяда той на дежурния щурман. „Мейн“ вече се люлееше усилено и Рикс искаше да разбере причината. Щурманът завъртя боядисаното в червено и бяло колело и хидравликата изтласка блестящия от смазка цилиндър нагоре. — Охо — каза капитанът и сложи ръце на двете ръкохватки. Мощта на вълните бе толкова голяма, че вибрациите от перископа се предаваха чак до ръкохватките му. Рикс се наведе и погледна. — Уловихме сигнал със свръхвисока честота, сър — обади се свързочникът. — Добре — каза Рикс. — Според мен вълните са най-малко десетметрови, момчета. Някои от тях се разбиват точно над нас. Ако се наложи да стреляме, няма да успеем да ги пробием — опита се да се пошегува той. Все пак имаха учение. — Как е небето? — попита Клагет. — Облачно. Няма звезди. Рикс се изправи и сви ръкохватките. — Приберете перископа — каза той и се обърна към Клагет: — Помощник, искам да продължим заниманията с нашия приятел по възможно най-бързия начин. — Да, капитане. Рикс посегна да вдигне телефона, за да се обади в центъра за ракетно управление. Искаше да каже на хората там, че учението трябва да приключи в рекордно кратък срок. Но преди да успее да натисне нужния бутон, се появи свързочникът. — Капитане, това не е учение. — Какво искаш да кажеш? — попита Рикс. Лейтенантът не изглеждаше много щастлив. — Бойна готовност — ДВЕ, сър — докладва той и подаде съобщението. — Какво? Погледът на Рикс пробягна по краткото и вледеняващо съобщение. — Какво, по дяволите, става? — попита той и подаде бележката на Клагет. — Бойна готовност — ДВЕ? Никога не сме били в Бойна готовност — ДВЕ. Поне откакто съм… Спомням си за една Бойна готовност — ТРИ, но тогава бях още в първи курс на морското училище… Моряците в отсека се спогледаха. В американската армия има пет степени на бойна готовност, номерирани от пет до едно. Бойна готовност — ПЕТ означава нормални мирновременни операции. ЧЕТИРИ е малко по-висока степен. При нея се увеличава численият състав на определени постове. Осигуряват се повече пилоти и танкисти в близост до бойната техника. Бойна готовност — ТРИ е свързана с доста по-сериозни действия. На този етап целият боен състав се свиква в подразделенията си. При Бойна готовност — ДВЕ подразделенията се разгръщат. Тази степен е запазена за непосредствена заплаха от война. Бойна готовност — ЕДНО все още не бе обявявана. В този случай съществува нещо повече от заплаха за избухване на война. Оръжието се подготвя и се зарежда в очакване на заповед за стрелба. Но, общо взето, системата за обявяване на бойна готовност не се спазва толкова точно, колкото изглежда на пръв поглед. Например по време на ежедневните си операции подводниците поддържат по-висока от нормалната степен на бойна готовност. Ракетоносците, които по всяко време са готови да изстрелят ракетите си, на практика постоянно се намират в Бойна готовност — ДВЕ. Съобщението от системата за спътникова свръзка на военноморския флот просто узакони положението и го направи по-заплашително. — Нещо друго? — попита Рикс свързочника. — Това е всичко, сър. — Някакви съобщения по новините? Някакви заплахи? — Сър, вчера получихме обичайните метеорологични прогнози. Мислех да установя нова връзка след около пет часа, за да можем да научим резултата от мача. — Лейтенантът замълча за момент. — Сър, в новините нямаше нищо особено. Нямаше и официално съобщение за някаква кризисна ситуация. — И какво, по дяволите, става? — попита реторично Рикс. — Но това май няма голямо значение, а? — Капитане — обади се Клагет, — мисля, че за начало е добре да се отдалечим от нашия приятел на две-седем-нула. — Да. Заповядай курс на североизток, помощник. Той скоро няма да завие, така че се отваря доста по-голяма пролука. После ще я разширим, като поемем северен курс. Клагет по навик погледна към картата, колкото да се увери, че дълбочината е достатъчна. Така беше. Всъщност в момента се намираха точно по дългия обиколен маршрут от Сиатъл към Япония. По подадена команда „Мейн“ започна маневра за ляв завой. Можеха да завият и надясно, но нямаше да увеличат толкова много разстоянието до руската лодка, която преследваха вече от няколко дни. За минута подводницата застана успоредно на огромните вълни, бучащи няколко метра над нея. Това положение я правеше лесно уязвима за природните сили. Лодката се наклони с около четиридесет градуса. Хората от екипажа започнаха да залитат и да се хващат за всичко, попаднало пред очите им. — Да я смъкнем ли надолу, капитане? — попита Клагет. — След няколко минути. Може би по спътника ще пратят още информация. Трите парчета, които някога бяха стебло на едно от най-величествените вечнозелени дървета в Орегон, от няколко седмици плаваха из северната част на Тихия океан. При падането си от борда на „Джордж Макреди“ трупите все още бяха влажни и тежки. Превърнали се в поредната отломка, дрейфуваща из океана, те бяха прогизнали от вода. Тежките вериги, които ги държаха завързани една за друга, превръщаха плавателноста им почти в нулева. Така че трупите не можеха да изплават на повърхността във всеки случай не и при подобни атмосферни условия. Ударите на вълните прекършваха опитите им да видят слънцето — което в момента не грееше — и те се носеха без посока. Междувременно те с всички сили се опитваха да скъсат свързващите ги вериги. Младшият сонарен оператор на „Мейн“ долови нещо. Нещо на нула-четири-едно, почти право по курса. „Странен звук — помисли си той. — Прилича на подрънкване, но е по-дълбок. Не, не е кораб, нито пък жив организъм.“ Той почти се сля с шума от повърхността и не се поддаваше на прехващане… — Мамка му! — Той включи микрофона си. — „Контрол“, тук „Сонар“. Много близък контакт. — Какво? Рикс се спусна към кабината на сонара. — Не знам какво е, но е близко, сър. — Къде? — Не мога да ви кажа. Май е от двете страни на носа. Не е кораб, но не знам какво, по дяволите, е, сър! Старшината отбеляза точката на екрана, докато напрягаше слух да различи звука. — Източникът не е ясен — близко е, сър! Рикс спря, обърна се и почти инстинктивно изкрещя: — Спешно потапяне! — Макар и да знаеше, че вече е късно. Първият дънер удари купичката от фибростъкло над носа. Американската подводница „Мейн“ завибрира по цялата си дължина като барабан. В океана плаваха три части от ствола на някогашното дърво. Първата част удари подводницата фронтално, малко под купола на сонара, и причини сравнително малки поражения, тъй като подводницата се движеше само с няколко възела. Освен това всичко по корпуса й бе направено здраво и сигурно. Шумът обаче бе отвратителен. Първият дънер се оттласна встрани, но след него идваха още два. Средният удари корпуса точно до командния пост. Рулевият веднага изпълни заповедта на капитана и се опита да насочи подводницата надолу. И така кърмата й изникна на пътя на трупите. „Мейн“ имаше кръстовидна кърма. Рулят бе разположен отгоре и отдолу на задвижващия винт. Вляво и вдясно се намираха кърмовите плоскости. Те работеха на принципа на стабилизаторите в самолета. Върху горната страна на всяка от тях имаше вертикални конструкции, приличащи на допълнителни рулове. Всъщност те представляваха арматурата за сонарните сензори, Веригата между два от трупите се удари в тях. Сега два от трупите бяха от едната страна на борда, а третият — от другата. Той бе достатъчно дълъг, за да достигне въртящия се винт. Шумът от съприкосновението наподобяваше звука от камбаните на ада. Седемлопатъчният винт на „Мейн“ бе изработен от магнезиево-бронзова сплав и моделиран почти до съвършенство в продължение на седем месеца. Той бе невероятно здрава част, но това се оказа недостатъчно. Подобните му на ятаган перки една след друга удряха дънера като бавен и изтъпен трион. Всеки удар още повече ги притъпяваше и деформираше. Офицерът в рулевата кабина близо до кърмата вече бе решил да спре винта, когато получи заповед за това. Той чуваше писъците на чупещия се метал, идващи извън корпуса. Дясната конструкция, носеща сонарните сензори, не издържа и се прекърши. В този момент трупите се изхлузиха от корпуса и камбаните на ада замлъкнаха. — Какво, за бога, беше това? — почти изкрещя Рикс. — Опашката я няма, сър. Току-що изгубихме сонарната опашка — отвърна операторът на сонара. — Дясната сензорна група е вън от строя. Рикс вече го нямаше в кабината. Операторът говореше на себе си. — „Контрол“, тук рулевото отделение — обади се един високоговорител. — Нещо току-що разби винта ни. — Кърмовите плоскости са повредени, сър. Не можем да маневрираме. Боцманът издърпа младия рулеви от стола и зае мястото му. После бавно и внимателно се зае да движи руля. — Изглежда, има повреда в хидравликата. Другото като че е в ред, сър. — Застопорете кърмовите плоскости в неутрално положение. Носът с десет градуса към повърхността — заповяда помощник-капитанът. — Тъй вярно. — И какво беше това? — попита Дубинин. — Металическо, огромно механично смущение на нула-пет-едно — отвърна офицерът и посочи кръстчето на екрана пред себе си. — Както виждаш, нискочестотен, прилича на барабан… Но този шум тук е доста по-висок Чух го в слушалките си. Приличаше на картечен откос. Чакай малко — каза старши лейтенант Рюков, а мозъкът му трескаво заработи. — Честотата — имам предвид интервала на импулсите — наподобяваше движение на винт… Не може да е друго… — А сега? — попита капитанът. — Изчезна напълно. — Искам целия хидроакустичен екип тук — каза уверено капитан Дубинин. — Поемаме нов курс нула-четири-нула. Скорост десет възела. Намирането на съветски военен камион се оказа детска игра. Откраднаха го заедно с една служебна кола. В Берлин бе малко след полунощ, а в неделя обикновено по улиците нямаше никой. Както и всички други столици. Берлин е весел град, но от другия ден започваше нова работна седмица, а германците се отнасят към работата си сериозно. Единствените хора, които се виждаха, бяха закъснели клиенти на кварталните бирарии или отиващи на нощна смяна работници. Единственото, което имаше значение обаче, бе, че движението е слабо и те успяха да достигнат целта си навреме. „Тук някога имаше стена — помисли си Гюнтер Бок. — От едната страна бяха американските, а от другата съветските бойни части. До лагерите им се намираха малки, но интензивно използвани учебни полигони.“ Сега стената я нямаше и между двете механизирани военни части се простираше само голяма затревена площ. Служебната кола спря пред съветския портал, Часовият бе двадесегодишен старши сержант с пъпчиво лице и мръсна униформа. Когато видя трите звезди върху пагоните на Кайтел, очите му се разшириха от изненада. — Мирно! — прогърмя на перфектен руски гласът на немеца. — Аз съм от щаба на армията и идвам на внезапна проверка за бойната готовност. Няма да докладваш на никого за пристигането ми. Ясно ли е? — Тъй вярно, другарю полковник! — Продължавай да носиш службата. И почисти тази мърлява униформа, преди да съм се върнал, иначе няма да усетиш кога ще изхвърчиш на китайската граница! Карай! — заповяда Кайтел на Бок, който бе зад волана. — Zu Befehl, Herr Oberst!* — каза Бок, след като потеглиха. Напушваше го смях. „В цялата работа има нещо забавно — помисли си той. — Само нещо. Но трябва да притежаваш необходимото чувство за хумор.“ [* Zu Befehl, Herr Oberst! (нем.). — На вашите заповеди, господин полковник! — Бел.прев.] Полковият щаб се помещаваше в стара сграда от времето на Хитлеровия вермахт. Руснаците обаче повече бяха наблегнали на използването, отколкото на поддържането й. Пред постройката се виждаше обичайната градинка, в която през лятото дори растяха цветя. Танковият полк имаше доста богата история, на която войниците — съдейки по часовия на портала — явно не обръщаха голямо внимание. Бок спря точно пред вратата. Кайтел и останалите слязоха от колата и нахълтаха в щаба като глутница раздразнени булдози. — Кой е дежурният офицер в този бардак? — извика Кайтел. Един ефрейтор само посочи с пръст. Ефрейторите обикновено не оспорват действията на висшите офицери. Дежурният офицер, когото намериха, бе около тридесетгодишен майор. — Какво става тук? — попита той. — Аз съм полковник Иваненко от Инспектората на армията. Правим внезапна проверка за бойната готовност. Вдигнете полка по тревога! Майорът пристъпи напред и натисна някакъв бутон, от който из цялото поделение засвириха сирени. — А сега повикайте полковия си командир. Искам веднага да довлече пияния си задник тук. Каква е бойната ви готовност, майоре? — попита Кайтел, без да остави време на офицера срещу него да си поеме дъх. Младият майор, който тъкмо бе посегнал към телефона, спря. Не знаеше коя заповед да изпълни първо. — Е? — Бойната ни готовност е в съответствие с армейските изисквания, другарю полковник. — Е, ще имате възможност да го докажете. — Кайтел се обърна към един от придружаващите го офицери: — Запиши името на този хлапак. На по-малко от две хиляди метра се виждаха светлините на американската база, която съвсем доскоро се намираше в Западен Берлин. — Те сигурно също провеждат учение — забеляза Кайтел/Иваненко. — Чудесно. Покажете, че действате поне толкова бързо, колкото и те — прибави той. — Какво става тук? — Командирът на полка, също полковник, бе пристигнал с разкопчана униформа. — Започва да ми прилича на мелодрама — избумтя Кайтел. — Това е внезапна проверка за бойната готовност. Вие сте командир на полка. По-добре се хванете на работа, отколкото да задавате въпроси. — Но… — Какво но? — попита Кайтел. — Не знаете ли какво означава „проверка на бойната готовност“? „За да се справиш с руснаците, е необходимо само едно нещо“ — помисли си Кайтел. Те бяха надменни, нетолерантни и каквото и да говореха, мразеха германците. От друга страна, когато човек ги натиснеше, действията им ставаха предсказуеми. Въпреки че чинът му не бе по-висок от този на полковия командир, Кайтел със сигурност крещеше по-силно. Това бе достатъчно. — Ще ви покажа на какво са способни момчетата ми. — Ще видим — увери го Кайтел. — Доктор Райън, по-добре веднага слезте тук — каза гласът и линията прекъсна. — Добре — отвърна Джак. Той взе цигарите си и слезе долу в стая 7-F-27 — оперативния център на ЦРУ. Той се намира в северната част на сградата и доста прилича на стаите със същото предназначение в други държавни служби. Щом влезе през вратата, на която имаше шифров секрет, човек попада в помещение с размери осем на десет метра. В средата се вижда голяма кръгла маса, около която са наредени шест стола. Над всеки от столовете има табелка с надпис: Старши дежурен офицер; Преса; Африка — Латинска Америка; Европа — СССР; Близък изток — тероризъм; Южна Азия — Източна Азия — Тихият океан. Часовниците на стените показват времето в Москва, Пекин, Триполи, Бейрут и естествено Гринуич. До оперативния център се намира зала за конференции, от която се вижда вътрешният двор на ЦРУ. — Какво става? — попита Джак още с влизането си. Гудли го следваше по петите. — Според ПВО за Северна Америка в Денвър току-що е избухнало ядрено устройство. — Що за тъпи шеги?! — отвърна Джак инстинктивно. Преди другият де бе успял да отговори, стомахът на Райън се преобърна. Никой не си правеше подобни шеги. — Де да беше така — отвърна старшият дежурен офицер. — Какво знаем? — Почти нищо. — Кажи ми нещо ориентировъчно. Някаква криза? У Джак отново действаше инстинктът, а не разумът. Ако имаше някаква криза, той вече щеше да я знае. — Добре, къде е Маркъс? — На път за насам. На борда на С-141, някъде между Япония и Алеутските острови. Вие сте шефът, сър — забеляза дежурният офицер и мислено благодари на Бога, че не е той. — Президентът е в Кемп Дейвид. Държавният секретар и министърът на отбраната… — Са мъртви ли? — попита Джак. — По всичко личи, че е така, сър. Райън затвори очи. — Милостиви Боже! А вицепрезидентът? — В официалната си резиденция. Самите ние знаем от около три минути. Дежурен в НВКЦ е капитан Джеймс Росели. Генерал Уилкс пътува за там. Имаме връзка с военното разузнаване. Президентът току-що е наредил Бойна готовност — ДВЕ за стратегическите ни сили. — Някаква реакция на руснаците? — Нищо необичайно. В Източен Сибир се провежда локално военновъздушно учение. Това е всичко. — Добре, предупреди всички станции. Кажи им, че искам да знам всичко, с което евентуално разполагат. Всичко. Да преровят източниците си на информация по най-бързия възможен начин. — Джак спря за момент. — Сигурен ли си, че това наистина се е случило? — Сър, два разузнавателни спътника са засекли огненото кълбо. От ПВО твърдят, че със сигурност става въпрос за ядрен взрив, но все още нямат данни за жертви и разрушения. Изглежда, експлозията е точно до стадиона. Прилича на „Черната неделя“, сър, само че е истинско. Това определено не е учение, сър, иначе нямаше да поставяме стратегическите си сили в Бойна готовност — ДВЕ. — Прехваната ли е траектория на балистична ракета? Или пък може би е хвърлена от самолет? — Не, сър, не са регистрирани никакви балистични ракети. Проверката на радарите също не дава резултат. — Ами спътниците? — обади се Гудли. Оръжието може да бъде направлявано и от спътник. Именно това бе целта на орбиталната система за поразяване. — Щяха да го засекат — отвърна дежурният офицер. — Но вече ги питах. Що се отнася до самолет, там все още не са сигурни. В момента проверяват диспечерските записи. — Значи сме кръгла нула? — Точно така. — Президентът търсил ли ни е? — попита Райън. — Не, но имаме директна връзка с него. В Кемп Дейвид е и съветничката по националната сигурност. — Според теб какво е най-вероятното обяснение? — Мисля, че е работа на терористи. Райън кимна. — Аз също. Отивам в залата за съвещания. Искам веднага да бъдат извикани шефовете на оперативния отдел, на разузнаването и на научно-техническия отдел. Ако трябва, ще пристигнат и с хеликоптер. Райън влезе в съвещателната зала, но не затвори вратата след себе си. — Господи! — каза Гудли. — Сигурен ли си, че искаш да остана? — Да. И когато имаш идея, казвай я високо. Аз съвсем забравих за спътниците. Джак вдигна телефона и натисна бутона за връзка с ФБР. — Командният център. — Обажда се заместник-директорът на ЦРУ Райън. С кого говоря? — С инспектор Пат О’Дей. Заместник-директорът на ФБР също е тук. Можете да говорите, сър. — Слушам те, Дан — каза Джак. Един от дежурните офицери му подаде чаша кафе. — Не знаем нищо, Джак. Нямаме никакви насочващи следи. За терористи ли си мислиш? — В момента те ми се струват най-логичната версия. — Сигурен ли си? — Сигурен? — поклати глава Райън. — Какво искаш да кажеш, Дан? Сигурен! — Значи така. Тук все още се опитваме да разберем какво се е случило. Дори и Си Ен Ен я няма. — Какво? — Един от техниците тук обясни, че всички спътници са извън строя каза Мъри. — Не знаеше ли? — Не. — Джак направи знак на Гудли да се върне в оперативния център и да провери. — Ако е вярно, тогава идеята ми за терористи може да върви по дяволите. Господи, това звучи страшничко. — Вярно е, Джак. Вече проверихме. — Според тях десет спътника не работят — каза от вратата Гудли. — Но пък всички военни са в строя. Нашите връзки също са непокътнати. — Върви и попитай най-старшия от научно-техническия отдел, който можеш да намериш, какво е в състояние да повреди спътниците. Бягай! — заповяда Джак. — Къде е Шоу? — Придвижва се насам, но сигурно няма да дойде скоро. Пътищата са ужасни. — Дан, ще ти съобщавам всяка нова информация, която получа. — Аз също — отвърна Мъри и затвори. Най-ужасното бе, че Райън просто не знаеше какво да прави сега. Работата му бе да събира информация и да я предава на президента, но информация нямаше. Всички нови сведения щяха да идват чрез военните. „ЦРУ отново се провали“ — помисли си Джак. Някой бе сторил нещо на страната му, а той не бе успял да предупреди. Имаше мъртви хора, защото службата му не беше се справила със задачата си. Райън бе заместник-директор — човекът, който върши истинската работа заради политическия търтей, нагнездил се над главата му. Грешката бе изцяло негова. Може би броят на жертвите бе около един милион. А той си стоеше в малката кокетна зала за конференции и се взираше в празната стена. Джак намери бутона за връзка с ПВО и го натисна. — Командване на ПВО за Северна Америка — каза някакъв механичен глас. — Тук е оперативният център на ЦРУ. Обажда се заместник-директорът Райън. Трябва ми информация. — Не разполагаме с много, сър. Мислим, че бомбата се е взривила в непосредствена близост до „Скайдоум“. Опитваме се да установим мощността й, но все още нямаме нищо. От военновъздушната база „Лоури“ е изпратен хеликоптер. — Ще ме държите ли в течение? — Да, сър. — Благодаря. „Голяма утеха“ — помисли си Райън. Сега поне знаеше, че има и някой друг, който е на тъмно като него. Шефът на денвърската пожарна команда Майк Калахан знаеше, че гъбовидният облак не е никакво чудо на природата. Той и друг път бе виждал такъв пожар, макар и още като млад огнеборец. Беше през 1968 година при един пожар на гарата в Бърлингтън, намираща се извън града. Една цистерна с пропан-бутан се бе подпалила и взривила влака с боеприпаси, който се намирал близо до нея и пътувал за Оукланд, Калифорния. Тогавашният началник на пожарната команда бе проявил достатъчно здрав разум, за да изтегли хората си на половин километър от горящата цистерна. Оттам те наблюдаваха адския фойерверк, организиран от тонове бомби. Тогава също се бе образувал гъбовиден облак. Огромното количество горещ въздух бързо се бе издигнал в атмосферата и се бе разпръснал във формата на полукръг. Но този бе доста по-голям. Калахан седеше зад волана на боядисания в червено камион. Зад него идваха още три пожарни коли, един камион стълба и две линейки. Това, разбира се, бе съвсем недостатъчно. Калахан обяви обща тревога по радиото си. После заповяда на хората си да не се приближават срещу посоката на вятъра. За бога, какво бе станало тук? Не, не можеше да е това… По-голямата част от града бе непокътната. Калахан не разбираше какво точно става, но знаеше, че има пожар, който трябва да потуши, и хора за спасяване. Когато камионът му зави за последен път и излезе на булеварда, водещ към стадиона, той забеляза откъде идва основната част от пушека. От паркинга, разбира се. Нямаше откъде другаде да е. Гъбовидният облак бързо напредваше на югозапад към планините. Паркингът бе ужасна каша от огън, пламъци от горящ бензин, масло и самите коли. Мощен порив на вятъра за момент прогони част от дима и Калахан видя това, което е било стадион… Няколко сектора все още бяха… не цели, но поне можеше да се каже, че преди няколко минути ги е имало. Шефът на пожарната прогони мислите си. Трябваше да потуши пожара. Трябваше да спаси хората. Първият камион спря до един водонапорен кран. Противопожарната система на стадиона бе доста добра. Крановете се намираха близо един до друг. Пожарникарите трябваше само да скачат маркучите си и да започнат да гасят. Калахан спря до първия камион и се качи на каросерията, за да подаде наконечника на маркуча. Вдясно от него се виждаха разпръснати парчета от някаква тежка конструкция — вероятно покрива на стадиона. Друга част от него бе паднала на около петстотин метра по-далеч в за щастие празния паркинг пред един супермаркет. Калахан се свърза по радиото с пристигащите нови коли и ги насочи към супермаркета и площадката около него. Малките пожари щяха да почакат. В стадиона сигурно имаше хора, които се нуждаеха от помощ, но пожарникарите трябваше да преминат стоте метра, обсипани с горящи отломки от коли, преди да стигнат до тях… Едва тогава Калахан видя синия армейски спасителен хеликоптер. VH-1N се приземи на тридесетина метра от него. Шефът на пожарната команда изтича до него. Офицерът вътре бе майор от армията. — Калахан — представи се той. — Началник на пожарната команда. — Григс — отвърна майорът. — Искаш ли да огледаш отгоре? — Да. — Скачай вътре. Майорът каза нещо в микрофончето на шлема си и хеликоптерът се издигна. Калахан преметна предпазния си колан, но не го закопча. Не беше нужно да се издигат много високо. Това, което от улицата изглеждаше като димна завеса, от въздуха бе само стълбове от черен и сив пушек. Поне половината коли горяха. Калахан можеше да влезе и по-навътре с някоя от пожарните, но пътят бе преграден от горящи коли и отломки. Хеликоптерът направи само един кръг, като подскачаше из горещия и задимен въздух. На земята се виждаха парчета разтопен асфалт, някои от които все още нажежени до червено. Единственото място, което не пушеше, бе южният край на стадиона. Той обаче блестеше странно и Калахан така и не разбра защо. Всъщност гледката представляваше огромен кратер с трудни за определяне размери, тъй като го виждаха само от време на време. След дълго взиране обаче успяха да установят, че четири или може би пет сектора от стадиона все още не са разрушени. „Там трябва да има хора“ — помисли си Калахан. — Добре, стига толкова — каза той на Григс. Майорът му подаде шлем със слушалки, за да могат да разговарят спокойно. — Какво е станало? — Прецени сам от това, което видя. Повече не мога да ти кажа — отвърна Григс. — Имаш ли нужда от нещо? — От бронирани коли. В стадиона сигурно има оцелели. Трябва да ги спасим. А можеш ли да ми кажеш нещо за… радиацията? Майорът повдигна рамене. — Не знам. Оттук тръгвам към Роки Флатс, откъдето ще прибера един екип със специалисти. Аз работя във военните складове и не разбирам от тези неща. Специалистите са в Роки Флатс. Там има екип за борба с последиците от ядрени аварии. Трябва да ги докарам тук възможно най-бързо. Но все пак мога да кажа на хората в складовете, че ви е нужна солидна техника. И дръж хората си само откъм наветрената страна. Не се опитвайте да пробиете от друго място. Стойте тук. — Добре. — Сформирай набързо един лагер за първа помощ, тук до камионите. Когато измъкнете някого, веднага го облейте с вода. Съблечете го и го облейте с вода. Разбра ли? — попита майорът, докато хеликоптерът се приземяваше. — После ги откарайте до най-близката болница. И запомни, стойте само откъм наветрената страна. Всичко отива на североизток. Щом не духа срещу вас, значи сте в безопасност. — Ами падащият от небето прах? — Не съм експерт, но ще ти кажа какво мисля. Според мен е била малка, така че няма да има много прах. Огненото кълбо е всмукало повечето от него, а и вятърът е издухал голяма част от радиоактивните боклуци. Не всички, но голяма част. Смятам, че ако останеш навън не по-дълго от един час, няма да има проблеми. По това време вече ще съм докарал екипа и те ще ти кажат всичко много по-добре от мен. Засега не мога да направя нищо повече за теб, шефе. Успех. Калахан скочи от хеликоптера и побягна към камиона си. Вертолетът се издигна и пое курс на североизток към Роки Флатс. — Е? — попита Куропаткин. — Генерале, установяваме мощността посредством измерване на първоначалното излъчване и на остатъчната топлина. Но ми се струва, че нещо не е наред. Според изчисленията ми излиза, че мощността е между сто и петдесет и двеста килотона. Майорът подаде изписания с цифри лист на генерала. — И какво толкова странно има? — Енергията, излъчена от взрива, бе малка. Това може да означава и че на пътя й са се изпречили облаци. Остатъчната енергия обаче е доста висока. Експлозията е крупна и може да се сравнява с избухването на голяма стратегическа или малка тактическа бойна глава. — Ето го справочника за целите — каза един лейтенант. Справочникът представляваше малко четвъртито томче с кожена подвързия, чиито страници всъщност бяха сгънати карти. Използваше се в случай на война. Облечената в найлон карта на Денвър показваше целите на съветските стратегически ракети в града. В случай на въоръжен конфликт Денвър трябваше да бъде поразен от осем ракети — пет СС-18 и три СС-19. Или общо шестдесет и четири бойни глави с мощност двадесет мегатона. „Някой е мислил Денвър за доста сериозна цел“ — каза си Куропаткин. — На взрив от повърхността ли се спряхте? — попита генералът. — Точно така — отвърна майорът. Той взе един пергел и с негова помощ очерта кръгчето на стадиона. — Бомба с мощност двеста килотона трябва да има смъртоносна вълна в ето такъв радиус… Картата бе цветна. С кафяво бяха означени устойчивите постройки. Къщите бяха жълти. Зеленият цвят съобщаваше за търговски и други сгради, смятани за лесно поразими. Генералът забеляза, че стадионът, както и почти всичко около него, е оцветен именно в зелено. В радиуса на смъртоносната ударна вълна попадаха стотици къщи и неколкоетажни постройки. — Колко хора е имало на стадиона? — Помолих КГБ за оценка — отвърна лейтенантът. — Той е закрита постройка — с покрив. Американците обичат комфорта. Пълният му капацитет е над шестдесет хиляди. — Господи — въздъхна Куропаткин. — Шестдесет хиляди на стадиона и поне още сто хиляди в обсега на вълната. Американците сигурно са полудели. — „И ако си мислят, че е наша работа…“ — Е? — попита Борщайн. Проверих изчисленията три пъти. Според мен мощността е сто и петдесет килотона, сър — каза една жена капитан. Борщайн разтри лицето си с длани. — За бога? А жертвите? — Ако вярваме на бързия компютърен модел и на картите, с които разполагаме — двеста хиляди — отвърна тя. — Сър, ако някой си мисли, че устройството е работа на терористи, то бърка. Много е голямо. Борщайн отново се включи в линията с президента и главнокомандващия САК. — Разполагаме с някои предварителни изчисления. — Добре, слушам — обади се президентът и загледа към високоговорителя, сякаш бе живо същество. — Първоначалните ни оценки за мощността са сто и петдесет килотона. — Толкова много? — намеси се гласът на генерал Фремънт. — Проверихме изчисленията си три пъти. — Жертви? — попита отново главнокомандващият САК. — Приблизително двеста хиляди загинали. Към тях можете да прибавите още петдесет хиляди от вторичните ефекти. Президентът Фаулър се отпусна в стола си, сякаш току-що го бяха зашлевили през лицето. През последните пет минути той се бе опитвал да се успокои колкото се може повече. Най-важното успокоение току-що се бе изпарило. Двеста хиляди убити. Неговият народ, хората, които се бе клел да защитава. — Друго? — попита гласът му. — Не ви чух — каза Борщайн. Фаулър си пое дълбоко дъх и отново попита: — Разполагаме ли с нещо друго? — Сър, впечатлението ни е, че мощността е твърде голяма за устройство, заложено от терористи. — Присъединявам се към това мнение — обади се Фремънт. — Едно импровизирано ядрено устройство — каквото може да се очаква от необразовани терористи — сигурно е с пределна мощност двадесет килотона. Сто и петдесет ми прилича на многостепенно оръжие. — Многостепенно? — промълви Елизабет. — Термоядрено устройство — обясни Борщайн. — Водородна бомба. — Обажда се Райън. С кого говоря? — Майор Фокс, сър. От ПВО. Разполагаме с първоначална оценка за мощността и жертвите. Майорът прочете данните за мощността. — Много е голяма, за да е дело на терористи — обади се един офицер от научно-техническия отдел. — И ние така смятаме, сър. — Жертви? — попита Райън. — Вероятният брой на първоначално загиналите е около двеста хиляди. Включително и хората на стадиона. „Трябва да се събудя — каза си Райън и силно стисна очи. — Това е някакъв шибан кошмар, от който трябва да се събудя.“ Той отвори очи, за да види, че нищо не се е променило. Роби Джексън седеше в каютата на капитана на самолетоносача — капитан Ърни Ричардс. Те надаваха по едно ухо на мача, но всъщност обсъждаха тактиката на предстоящата военна игра. Бойната група „Теодор Рузвелт“ трябваше да приближи Израел от запад и да симулира нападение. В този случай щяха да се преструват на руснаци. Звучеше доста неправдоподобно, но все пак играта трябваше да има някакви правила. Руснаците на свой ред щяха да бъдат хитри. Бойната група щеше да бъде раздробена, за да прилича на нестройна колона от търговски кораби, а не на тактическа единица. Първата атакуваща вълна щеше да се състои от изтребители и бомбардировачи, маскирани като пътнически самолети, които щяха да опитат да се доберат до международното летище „Бен Гурион“. Ако пък успееха да проникнат незабелязано в израелското въздушно пространство — толкова по-добре. Хората на Джексън вече изучаваха с подробности трафика на пътническите самолети, за да могат да си осигурят възможно най-добра маскировка. Разбира се, очакваха ги хиляди трудности. Никой не вярваше, че бойната група ще постигне нещо повече от това да раздразни израелските военновъздушни сили и новия контингент от американски военни самолети. Но Джексън обичаше предизвикателствата. — Пусни радиото, Роб. Забравих какъв е резултатът. Джексън се наведе над масата и включи приемника, но оттам се разнесе музика. Самолетоносачът разполагаше със собствена бордова телевизионна система и беше включен в американската армейска радиомрежа. — Антената сигурно се е повредила — каза командирът на авиокрилото. Ричардс се засмя. — По това време? Моряците вече щяха да са се разбунтували. — Доста добре ще изглежда в досието ти, нали? На вратата се почука. — Влез! — каза Ричардс. Беше свързочникът. — Спешно съобщение, сър. — Старшината му подаде един лист. — Нещо важно ли е? — попита Роби. Ричардс му подаде съобщението. После вдигна телефона и се свърза с мостика. — Обявете бойна тревога. — Що за глупост? — промърмори Джексън. — Бойна готовност — ТРИ… Но за какъв дявол? Ърни Ричардс — бивш летец изтребител — имаше репутацията на чудак. Той бе възстановил старата традиция тревогите на борда да се обявяват с военна тръба. В този случай по тонколоните прозвуча френетичният призив за бой на Джон Уилямс от „Междузвездни войни“. Последва го обичайната електронна аларма. — Да вървим. Роб. Двамата мъже се затичаха към командния пункт. — С каква информация разполагаме? — попита Андрей Илич Нармонов. — Бомбата е с мощност почти двеста килотона. Това означава, че е голямо устройство. Водородна бомба — каза генерал Куропаткин. — Жертвите са доста повече от сто хиляди. Освен това имаме сведения за мощен електромагнитен импулс, извадил от строя един от спътниците ни за оповестяване. — И какъв е източникът на всичко това? — обади се един от военните съветници на Нармонов. — Не знаем. — Имаме ли изчезнало ядрено оръжие? — попита отново президентът. — Със сигурност не — отвърна някакъв друг военен. — Имате ли да ми казвате нещо друго? — С ваше разрешение бих искал ПВО да премине към по-висока степен на бойна готовност. Освен това трябва да ви уведомя, че в Източен Сибир се провежда учение на военновъздушните сили. — Какво се тренира? Нападателни действия ли? — попита Нармонов. — Не, учението е с изцяло отбранителен характер. Освен това радарите ни не могат да засекат обекти, намиращи се на повече от неколкостотин километра от границите ни. Засега предпочитам да държим самолетите си в нашето въздушно пространство. — Добре тогава. Действайте. В подземния си команден център Куропаткин просто посочи един офицер, който веднага вдигна телефона. Съветската система за противовъздушна отбрана, разбира се, вече бе подготвена. Само за около минута заповедите бяха предадени и радарите с далечен обхват покриха цялата периферия на страната. Съобщенията и радарните сигнали на свой ред бяха засечени от Агенцията за национална сигурност. — Трябва ли да направя още нещо? — обърна се към съветниците си Нармонов. Представителят на външното министерство отвърна от името на всички: — Мисля, че засега бездействието е най-разумно. Ако Фаулър желае да разговаря с нас, той ще го направи. И без нас си има достатъчно неприятности. Самолетът на „Америкън еърлайнз“ MD-80 се приземи на международното летище в Маями и спря пред аерогарата. Куати и Гусн станаха от местата си в първа класа и излязоха. Багажът им щеше да бъде прехвърлен директно на следващия полет. Не че много им трябваше. И двамата бяха доста нервни, но не толкова, колкото можеше да се очаква. И Гусн, и Куати се бяха примирили с мисълта, че смъртта може да е логичен завършек на мисията им. Ако пък оцелееха — толкова по-добре. Гусн не се поддаде на паниката, докато не забеляза, че обстановката на летището е съвсем нормална. „Трябваше да има някакво оживление“ — помисли си той. Ибрахим спря в едно кафене и погледна към обичайния за американските заведения телевизор. По него вървеше някаква местна програма. Тя не предаваше мача Гусн се поколеба дали да не попита, но се отказа. И правилно. Само след минута се чу някакъв глас, който се интересуваше от резултата. — Беше 14:7 за „Викингите“ — отвърна му друг. — После скапаната картина изчезна. — Кога? — Преди десетина минути. — Може да е станало земетресение, както на оня мач в Сан Франциско. — Можете да гадаете колкото си искате — обади се барманът. Гусн стана и се отправи към следващия полет. — С какво разполагате в ЦРУ? — попита Фаулър. — В момента с нищо, сър. Събираме информация, но не знаем нищо повече от… изчакайте за момент. — Райън пое съобщението, донесено от старшия дежурен офицер. — Сър, току-що получавам спешно съобщение от Агенцията за национална сигурност. Руската система за противовъздушна отбрана е преминала към по-висока степен на бойна готовност. Радарите им започват да действат, а радиообменът се е оживил. — Какво означава това? — попита Лиз Елиът. — Че искат да увеличат защитната си способност. ПВО не заплашва никого, освен ако евентуалният враг не напредва към територията им или вече не е влязъл в нея. — Но защо повишават бойната си готовност? — попита отново Елиът. — Може би се опасяват от нападение. — По дяволите, Райън — извика президентът. — Извинете ме, господин президент, забележката ми не бе иронична. Казах самата истина. ПВО е система за защита на въздушното пространство, също както и нашата ПВО за Северна Америка. В момента нашите собствени части са в повишена бойна готовност. Техните също. Действието им е с напълно защитен характер. Когато възникнат подобни проблеми, усилването на защитата е нещо естествено. Така постъпваме и самите ние. — Да, но е обезпокоително — обади се генерал Борщайн от щабквартирата на ПВО. — Райън, струва ми се, забравяш, че ние бяхме нападнати. Те не са били. И сега въобще не си правят труда да се свържат с нас, а направо повишават бойната си готовност. Намирам това за смущаващо. — Райън, а какво стана с докладите за липсващото съветско ядрено оръжие? — попита Фаулър. — Могат ли да имат връзка със ситуацията? — Какво липсващо ядрено оръжие? — попита главнокомандващият САК. — Защо, по дяволите, никой не ми е казал за това? — От какъв вид е оръжието? — не закъсня и въпросът на Борщайн. — Става въпрос за непотвърден доклад от внедрен агент. Той не ни съобщава подробности — отвърна Райън и разбра, че трябва да продължи. — Резюмето на получената информация е следното: Казаха ни, че Нармонов има политически проблеми с армията си. Че тя недоволства от поведението му По време на изтеглянето на съветските войски от Германия е изчезнало неопределен брой ядено оръжие — вероятно тактическо. И че КГБ провежда операция, за да разбере точно какво и дали въобще нещо липсва. Освен това уж Нармонов бил загрижен, че е обект на шантаж, вероятно със средствата на ядреното оръжие. Но — подчертавам но — въпреки многобройните ни опити не успяхме да потвърдим нито дума от доклада. В момента работим над възможността да са ни излъгали. — А защо не си ни осведомил за това? — попита Фаулър. — Господин президент, намираме се в процес на оформяне на мнението си. Работата все още продължава, сър. Работихме през почините дни. — Със сигурност обаче не е от нашите — обади се разгорещено генерал Фремънт. — Както не е и някаква скапана бомба, заложена от терористи. Много е голяма. А сега ни казваш, че на руснаците им се губи някоя и друга бомба. Това е доста повече от „обезпокоително“, Райън. — Освен това обяснява повишената бойна готовност на тяхната ПВО — намеси се заплашително Борщайн. — Да не би да казвате, че бомбата е била съветска? — обади се президентът. — В света няма чак толкова много ядрени държави — отвърна пръв Борщайн. — Мощността на това устройство просто е дяволски голяма, за да е аматьорско. — Чакайте малко — намеси се отново Джак. — Не забравяйте, че фактите, с които разполагаме, са твърде малко. Разликата между информация и предположение е огромна. Трябва да се съобразяваме с това. — Какво е съветското тактическо ядрено оръжие? — попита Лиз Елиът. Генерал Фремънт се зае с обяснението: — Прилича на нашето. Разполагат с малки бойни глави — около един килотон, — които се изстрелват с артилерийски оръдия. Имат и големи — по петстотин килотона, — останали от ракетите СС-20, които унищожиха. — С други думи, мощността на експлозията влиза в кръга на съветските бойни глави, за които имаме сведения, че са изчезнали. — Точно така, доктор Елиът — отвърна главнокомандващият САК. В Кемп Дейвид Елизабет Елиът се отпусна на стола си и се обърна към президента. Гласът й бе твърде тих, за да бъде чут от останалите им трима събеседници: — Робърт, ти трябваше да бъдеш на мача заедно с Брент и Денис. „Странно, че досега не съм се сетил за това“ — помисли си Фаулър и също се облегна. — Не — отвърна президентът. — Не вярвам, че руснаците ще се решат на такъв ход. — Какво беше това? — попита някой по високоговорителите. — Изчакайте малко — каза прекалено тихо Фаулър. — Не ви чух, господин президент. — Казах „изчакайте малко“! — изкрещя Фаулър и закри микрофона с ръка. — Елизабет, ние трябва да овладеем ситуацията и ще го направим. Да се опитаме за момент да забравим личните си пристрастия. — Господин президент, настоявам да се качите на „Нийкап“ възможно най-бързо — каза генерал Фремънт. — Положението може да се окаже твърде сериозно. — Ако ще го овладяваме, Робърт, по-добре веднага да се хващаме на работа. Фаулър се обърна към офицера зад гърба си: — Кога трябва да пристигне хеликоптерът? — След двадесет и пет минути, сър. След това за половин час ще ви откара до базата „Андрюс“, където чака „Нийкап“. — Почти час… Фаулър погледна към часовника на стената. Така обикновено постъпват хора, които знаят колко е часът, знаят колко време ще им трябва, за да свършат нещо, но въпреки това гледат часовника. — Радиовръзката на хеликоптера няма да е достатъчна. Кажете му да заведе на „Нийкап“ вицепрезидента Дърлинг. Генерал Фремънт? — Да, господин президент? — Вие разполагате с резервен „Нийкап“, нали? — Точно така, сър. — Вицепрезидентът ще се качи на първия. Искам да изпратите резервния тук. Той ще успее да се приземи в Хагърстаун, нали? — Да, сър. Можем да използваме пистата „Феърчайлд-рипаблик“. — Добре, направете го. За да стигна до „Андрюс“, ще ми е необходим цял час, който не мога да изгубя. Работата ми е да се справя с положението и нямам излишно време. — Правите грешка, сър — каза Фремънт с най-ледения тон, на който бе способен. Самолетът можеше да пристигне в Централен Мериленд най-рано след два часа, помисли генералът. — Може и да сте прав, но сега решавам аз. Не искам да бягам от отговорност. Зад него Пит Конър и Хелън д’Агустино си размениха тъжни погледи. Те отлично знаеха какво щеше да се случи при евентуална ядрена атака срещу Съединените щати. Подвижността бе най-силният коз на президента, но той току-що го бе проиграл. Заповедта от Кемп Дейвид веднага бе изпратена по радиото. Президентският хеликоптер се намираше над Вашингтон, когато я получи, и се обърна обратно на югоизток. Приземи се до военноморската обсерватория. Вицепрезидентът Роджър Дърлинг и цялото му семейство се качиха на борда. Те дори не закопчаха коланите си. Агентите от тайните служби коленичиха на пода с готови за стрелба автомати „Узи“ в ръце. Дърлинг бе научил всичко, което знаеше, именно от тях. Вицепрезидентът си каза, че трябва да се отпусне и да разсъждава трезво. Той погледна най-малкото си дете — четиригодишно момче. Предния ден Дърлинг си мечтаеше отново да е четиригодишен и да има възможност да израсне в свят, над който не тегне заплахата от голяма война. Дърлинг си спомни ужаса от младежките си години — кубинската ракетна криза по време на първата му година в колежа и едногодишния престой във Виетнам като взводен командир на 82-ра въздушнодесантна дивизия. Напук на всички правила, войната превърна бъдещия вицепрезидент в доста либерален политик. Той не се бе стремил към това. Просто помнеше двамата си другари, умрели в ръцете му. Вчера бе погледнал сина си и бе благодарил на Бога, че детето му никога няма да преживее подобно нещо. И сега това. Синът му разбираше само, че предприемат внезапно пътуване с хеликоптер, а той обичаше да лети. Жена му обаче усещаше доста повече и когато погледна към съпруга си, сълзите вече напираха в очите й. „Морска пехота-две“ кацна на петдесет метра от самолета. Първият таен агент скочи на земята и видя кордона от военни полицаи, охраняващи достъпа до „Нийкап“. Вицепрезидентът просто бе завлечен до тях, а един мускулест агент хвана сина му под ръка и пробяга разстоянието до самолета. След две минути, преди още пътниците да бяха успели да закопчеят коланите си, пилотът на Националния въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — „Нийкап“ — се насочи към първа писта. Той пое курс към Атлантическия океан, където един КС-10 вече го чакаше, за да допълни резервоарите му. — Проблемът наистина е сериозен — каза Рикс. „Мейн“ тъкмо се бе опитала да увеличи скоростта. При повече от три възела винтът скърцаше ужасно. Оста му бе леко изкривена, но това засега не бе болка за умиране. — Сигурно и седемте перки са повредени. Ако се движим с повече от три възела, вдигаме шум. Над пет възела няма да се чуваме какво говорим. Извънбордовият двигател може да ни помогне с два-три възела, но той също е доста шумен. Някакви забележки? Нямаше. Всички до един вярваха в експертните инженерни способности на Рикс. — Възможности? — Май не са много, а? — забеляза Клагет. „Мейн“ трябваше да се придържа към повърхността. При тази степен на бойна готовност заповедта за стрелба можеше да дойде всеки миг. По принцип трябваше да се потопят по-дълбоко. Ако не за друго, то поне за да избягнат жестокото вълнение на повърхността. Но невъзможността за бърз ход поставяше доста пречки пред бързото им изплаване. — На какво разстояние е „Омаха“? — попита главният механик. — Вероятно на около сто мили. Освен това в Кодиак има Р-3, но не трябва да забравяме и за „Акулата“ — каза Клагет. — Сър, можем да останем в това положение и да изчакаме. — Не. Ракетоносецът е повреден. Трябва ни помощ. — Това означава, че ще излъчваме сигнали — забеляза помощникът. — Ще пуснем авариен буй. — При скорост два възела той няма да ни е от голяма полза. Сър, излъчването на сигнала е грешка. Рикс погледна главния си механик, който каза: — Малка помощ няма да дойде зле. — И аз мисля така — каза капитанът. Операцията не им отне много време. Буят изплава на повърхността за секунди и веднага започна да излъчва кратко съобщение в свръхвисокочестотния диапазон. Според програмирането му това щеше да продължи с часове. — Цялата страна ще бъде обхваната от паника — каза Фаулър. Предположението му не се отличаваше с особена прозорливост. Паниката вече си пробиваше път в собствения му команден пункт и той го знаеше. — Излъчва ли се нещо, свързано с Денвър? — Поне доколкото ми е известно, никой телевизионен или радиоканал не е предавал от Денвър — отвърна главнокомандващият САК. — Добре, изчакайте за момент. Фаулър огледа таблото и натисна друг бутон. — Командният пункт на ФБР. Тук е инспектор Пат О’Дей. — Говори президентът — съобщи абсолютно ненужно Фаулър. Линията бе директна и съответният бутон във ФБР прилежно надписан. — Кой е най-старшият в момента при вас? — Аз съм заместник-директорът Мъри, господин президент. Засега директора го няма. — Как са връзките ви? — В ред, сър. Имаме контакт с военните спътници. — Притеснява ме евентуалното разразяване на всеобща паника. За да го предотвратим, искам да изпратим хора в централите на всички телевизионни компании. Нека служителите ви им обяснят, че не трябва да излъчват нищо, свързано с инцидента. Ако е необходимо, прибегнете до употреба на сила. Думите на Фаулър въобще не се понравиха на Мъри. — Господин президент, това е в противоречие с… — Отлично познавам законите. Работил съм като прокурор. Мерките се налагат от необходимостта да се запазят животът на гражданите и редът. И вие ще ги осъществите, господин Мъри. Това е президентска заповед. Действайте. — Да, сър. > 38. > ПЪРВИ КОНТАКТИ Операторите на различните комуникационни спътници работеха за различни компании и между тях гореше безмилостно съперничество. Но те в никакъв случай не бяха врагове. Самият факт, че имаха помежду си сключено съглашение, красноречиво говореше за техните взаимоотношения. Опасността от повреждане на някой спътник е доста осезаема. Нямаше голямо значение дали това е станало вследствие на сблъсък с космически обект, или се дължи на технически недостатък. Споразуменията между операторите гласяха, че ако някой от спътниците откаже да функционира, то колегите от другите ще поемат програмата на своите. Тези уговорки приличат на споразуменията, които имат вестникарите да предоставят печатарската си техника на колегите, пострадали от пожар или друго бедствие. С оглед изпълнението на тези съглашения между различните спътникови компании винаги се поддържаше директна телефонна линия. Първи вдигнаха телефона операторите на „Интелсат“, за да се обадят на „Телстар“. — Бърт, два от спътниците ни току-що отказаха — каза нервно дежурният оператор в „Интелсат“. — Какво става? — По дяволите, три от нашите също не работят. „Вестер-4“ и „Телеглоуб“ също ги няма. Системите ни са извън строя. В момента проверяваме всичко. А вие? — И ние сме така, Бърт. Имаш ли представа какво може да е това? — Никаква. Цели девет спътника не работят, Стейси. Мамка му! — Бърт замълча за момент. — Представа казваш? Чакай малко, тук идва някаква информация… В момента проверяваме триста и първи… Получил е токов удар… За бога!? Триста и първи е получил токов удар на повече от сто честоти! Някой се е опитал да ни разбие. — Така изглежда. Но кой? — Със сигурност не е бил този, който клати гората… За подобно нещо са необходими много мегавати, и то само за един канал… — Бърт, аз получавам същата информация. Нищо не работи. Дори и сателитните телефони. Натискат ли те да оправиш нещата бързо? — Будалкаш ли се? Горе има техника поне за милиард. Докато не разбера каква е причината, няма да пипам нищо. Главният ни инженер е на път за насам. Шефът обаче е в Денвър — прибави Бърт. — Моят също, но нашият главен инженер е вече тук. Проклет да съм, ако се набутам между шамарите. Трябва да си помогнем взаимно, Бърт. — Дума да няма, Стейси. Ей сега ще подсвирна на Фред Кент в „Хюз“, за да видя какво става с тях. Доста ще си поиграем, докато гледаме всичко и проверим системите. Няма да предприемам нищо, докато със сигурност не разбера какво се е случило. Трябва да пазим техниката, братче. — Съгласен. Аз също няма да се включвам, преди да ти се обадя. — Звънни, ако разбереш нещо повече. — Дадено, Бърт. При всички положения ще се чуем пак след около час. Съветският съюз е огромна страна — най-голямата в света както по територия, така и по дължина на границите. Разбира се, всички те се охраняват, тъй като и сегашната държава, и предшествениците й са били цел за многобройни агресори. Охраната на границите се осъществява както от войски, авиация и радарни системи, така и от мощни радиолокационни антени. Целта на последните е да прихващат както радиосигнали, така и други електронни излъчвания. Информацията се изпраща по телефона или микровълнова свръзка до центъра в Москва — щабквартирата на Комитета за държавна сигурност — КГБ, на площад „Дзержински“ 2. Осмо главно управление в КГБ се занимава с безопасността на съветските системи за свръзка и с компрометирането на чуждите. Той има дълга и славна история, тясно свързана с друга традиционно силна руска област — теоретичната математика. Връзката между шифроването на съобщения и математиката е повече от логична. Последното доказателство в тази насока бе работата на един нисък, брадат, подобен на джудже тридесетгодишен мъж. Той бе очарован ОТ разработките на Бенуа Манделброт в Харвард — учения, изобретил фракталната геометрия. Като обедини тези разработки с изследванията на Макензи в Кеймбридж, Англия, върху теорията на хаоса, младият руски гений разви нов теоретичен подход за работа с математическите формули. Малцината хора, които бяха в състояние да разберат обясненията му, с основание смятаха, че трудът му заслужава наградата „Планк“. Съдбовното съвпадение, че бащата на математика бе генерал в Главно управление „Гранични войски“ в КГБ, даде възможност на Комитета за държавна сигурност веднага да забележи работата му. В резултат на това младият гений вече имаше всички облаги, които можеше да му предложи благодарната родина, и някой ден сигурно щеше да се окичи с наградата „Планк“. Усилията да превърне теоретичната си разработка в нещо полезно за практиката отнеха на математика цели две години. Петнадесет месеца преди крайния резултат обаче той успя за пръв път да проникне в най-секретния код на американския Държавен департамент НАШИВКА. Половин година по-късно математикът доказа, че цялата американска армия използва подобни по структура кодове. Съчетаването на работата му с тази на друг екип специалисти, работещи върху информацията от шпионската мрежа „Уокър“, и сериозните разкрития на Пелтън доведе до пробив в американската система за кодиране. Но това все още не бе достатъчно. Ежедневните съобщения често се оказваха невъзможни за разшифроване. Понякога минаваше цяла седмица, без да успеят да разчетат нищо. Но се случваха и поредни дни, в които разшифроваха почти наполовина прехваната информация. С всеки месец резултатите им се подобряваха. Главният проблем си оставаше липсата на достатъчно компютърна техника за извършване на всички необходими процедури. Освен това Осмо управление все още обучаваше лингвистите, нужни за обработка на целия обмен. Сергей Николаевич Головко също бе събуден от сън. Служебната кола го чакаше, за да го включи в списъка на ужасените хора по целия свят. Той през целия си живот бе работил в Първо главно управление. От него се искаше да анализира колективното американско мислене и да съветва президента за евентуалните им ходове. Разшифрованите съобщения, пристигащи в кабинета му, бяха един от основните инструменти за работа. В момента там имаше около тридесетима, които представляваха половината от всички изпратени. Стратегическите сили на САЩ преминаха към Бойна готовност — ДВЕ, а конвенционалните към Бойна готовност — ТРИ. „Американският президент е уплашен“ — помисли си първият заместник-председател на КГБ. Това бе единственото смислено обяснение. „Нима е възможно да смята, че ние сме виновни за това гнусно дело?“ — Сергей Николаевич не помнеше да е имал по-ужасна мисъл. — Засякохме ново съобщение. От флота им — обясни куриерът и остави листа на бюрото му. Головко му хвърли само един поглед. — Изпратете го веднага във военноморските сили. Сега трябваше да се обади на президента, за да му съобщи останалото. Головко вдигна телефона. За пръв път съветската бюрокрация работеше толкова бързо. Само след няколко минути бе изпратен свръхнискочестотен сигнал и „Адмирал Лунин“ се издигна на повърхността, за да приеме съобщението. Капитан Дубинин четеше направо от принтера. „АМЕРИКАНСКАТА ПОДВОДНИЦА «МЕЙН» СЪОБЩАВА СЛЕДНИТЕ КООРДИНАТИ — 50 ГРАДУСА, 55 МИНУТИ И 09 СЕКУНДИ СЕВЕРНА ШИРИНА И 153 ГРАДУСА, 01 МИНУТА И 23 СЕКУНДИ ЗАПАДНА ДЪЛЖИНА. ВИНТЪТ Й Е ПОВРЕДЕН ОТ СБЛЪСЪК С НЕУСТАНОВЕН ОБЕКТ.“ — Дубинин излезе от свързочната кабина и се спусна към щурмана. — Къде се намирахме, когато чухме шума? — Тук, капитане, а шумът бе тук — посочи офицерът двете точки на екрана. Дубинин само поклати глава и му подаде съобщението. — Виж. — Какво мислите, че прави? — Сигурно стои близо до повърхността. Така че… ние също ще излезем на плитко и бързо ще минем под него. Шумът от повърхността сигурно СЯ прави лоши шеги със сонара му. Петнадесет възела. — Мислите ли, че са ни преследвали? — Доста късничко го разбрахме, а? Дубинин прецени какво е разстоянието до целта. — Тези май не страдат от липса на самочувствие. Ще видим тази работа. Нали знаеш как се хвалят с подводните снимки на нашите лодки. Сега, лейтенант, е наш ред. — Какво означава това? — попита Нармонов първия заместник-председател Головко. — Американците са били нападнати от неизвестна сила. Атаката им е струвала големи жертви сред населението. Така че е нормално да увеличат бойната готовност на войските си. Запазването на обществения ред ще им коства големи усилия — отвърна Головко по секретната телефонна линия. — И? — И, за нещастие, всичките им стратегически оръжия са насочени към нас. — Но ние нямаме нищо общо с експлозията! — възрази съветският президент. — Правилно. Но реакциите в подобни положения са по-скоро плод на инстинкт, отколкото на грижливо обмисляне. Те са репетирани твърде продължително, за да не бъдат повторени. Когато те нападнат, ставаш предпазлив. Контрамерките се планират предварително, за да може да се действа бързо и спестеното време да се използва за анализ на проблема. Така се избягват усложненията. Съветският президент се обърна към министъра на отбраната: — Как трябва да постъпим? — Съветът ми е да повишим бойната готовност на войските си. Който и да е извършил нападението, може да реши да удари и по нас. — Добре — каза тихо Нармонов. — Най-високата степен на бойна готовност в мирно време. От другата страна на телефонната връзка Головко се намръщи. Той внимателно подбра интонацията си. — Мога ли да предложа нещо? — Да — каза министърът на отбраната. — Няма да е зле, ако е възможно, разбира се, да съобщим на войниците защо повишаваме бойната готовност. Това ще намали шока от заповедта. — Не виждам защо трябва ненужно да усложняваме нещата — отвърна министърът. — Американците не го направиха — каза настоятелно Головко — и това със сигурност е грешка. Поставете се за момент на мястото на хора, които внезапно получават заповед да повишат бойната си готовност. Ще са необходими само още няколко думи. Те могат да се окажат важни. — Идеята е добра — намеси се Нармонов. — Нека да бъде така — заповяда той на министъра на отбраната. — Американците сигурно скоро ще се обадят по „горещата линия“ — продължи президентът. — Какво ще кажат? — Трудно е да се предвиди, но дотогава непременно трябва да разполагаме с готов отговор. Добре е да се опитаме да изясним нещата и да им обясним, че нямаме нищо общо с нападението срещу тях. Нармонов кимна. Това звучеше разумно. — Подгответе ответната ни реплика. Съветските военни свързочници изпъшкаха при вида на съобщението, което трябваше да предадат. За улеснение на свръзката се предвиждаше сигналите да представляват петбуквени кодови думи, които лесно да се приемат и да се разчитат от всички оператори. В този случай обаче не можеше да се постъпи така. Разяснителните изречения трябваше да бъдат редактирани във възможно най-кратък вариант. Със задачата се зае един майор, който след няколко минути представи текста на началника си — генерал-майор. После съобщението бе разпратено до повече от тридесет адресата, като съдържаше модификации, съобразени с различните родове войски. „Адмирал Лунин“ поддържаше новия си курс само от пет минути, когато пристигна втори свръхвисокочестотен сигнал. Свързочникът направо изтича в командния пост. БОЙНА ГОТОВНОСТ ВТОРА СТЕПЕН. В САЩ Е ИЗБУХНАЛА ЯДРЕНА БОЙНА ГЛАВА С НЕИЗВЕСТЕН ПРОИЗХОД. АМЕРИКАНСКИТЕ КОНВЕНЦИОНАЛНИ И СТРАТЕГИЧЕСКИ СИЛИ СЕ ПОДГОТВЯТ ЗА ЕВЕНТУАЛНА ВОЙНА. ВСИЧКИ ВОЕННОМОРСКИ ЧАСТИ ЩЕ ИЗЛЯЗАТ НА ПОЗИЦИИ. ВЗЕМЕТЕ ВСИЧКИ НЕОБХОДИМИ ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ. — Да не би всички да са полудели? — попита тихо капитан Дубинин, но не получи отговор. — Има ли още нещо? — Не. Да прибера ли антената? — Но тук не казват нищо — повиши тон Дубинин. — „Всички предпазни мерки“? Какво, по дяволите, означава това? Кого трябва да пазим? Себе си? Родината? — Капитане — обади се старпомът, — бойна готовност от втора степен означава точно определен начин на действие. — Знам — отвърна Дубинин. — Но дали може да се приложи и в нашето положение? — В противен случай не биха ни изпратили съобщението. Обявяването на бойна готовност от втора степен бе безпрецедентен случай в съветската армия. Това означаваше, че действията на съветските части трябва да бъдат нещо средно между военни и мирновременни. И въпреки че Дубинин, както и всеки друг съветски капитан знаеше задълженията си наизуст, нюансите на заповедта го плашеха. Но той прогони мислите си. Дубинин бе офицер от флота и трябваше да изпълнява заповедите. Който и да ги бе издал, той сигурно преценяваше обстановката по-добре от самия него. Командирът на „Адмирал Лунин“ се изпъна и се обърна към помощника си: — Увеличете скоростта на двадесет и пет възела. Всички да заемат бойните си постове. Всичко се случи със скоростта на джиповете. Нюйоркският отдел на ФБР, намиращ се в сградата „Джейкъб Джавитс“, изпрати хората си на север и ленивото неделно движение улесни задачата им. Мощните двигатели на цивилните джипове забучаха към центровете на различните телевизионни станции. Същото стана и в Атланта, където агентите излязоха от сградата „Мартин Лутър Кинг“ и се насочиха към офиса на Си Ен Ен. Процедурата навсякъде бе една и съща: Трима агенти влизаха при директора и заповядаха: „Да не се излъчва нищо от Денвър.“ Служителите от телевизионните станции от своя страна масово не проумяваха смисъла на забраната, тъй като бяха твърде заети с възстановяването на програмите си. По същия начин се развиха и събитията в Колорадо. Тук под ръководството на Уолтър Хоскинс местните полицаи нахълтаха във филиалите на телевизионните мрежи и на денвърската телефонна компания. При последното си посещение те прерязаха всички кабели за междуселищна връзка въпреки бурните протести на служителите. Но Хоскинс допусна една грешка, и то защото не гледаше често телевизия. „КОЛД“ бе една от многото малки телевизионни станции, които търсеха място под слънцето на големите. Подобно на Ти Би Ес, Ви Ви О Ер и няколко други, тя разполагаше със собствена спътникова връзка, за да покрива определена територия. Станцията представляваше смел финансов риск, който все още не бе възвърнал вложените в него средства. Собствениците й я бяха настанили в една стара и мрачна сграда на североизток от града. Станцията използваше канадските спътници от серията „Аник“ и така програмата й достигаше до Аляска, Канада и северната централна част на Съединените щати. Това отлично пасваше на програмите й, състоящи се предимно от стари телевизионни шоута. В сградата на „КОЛД“ първоначално се бе помещавала първата денвърска телевизионна станция. Поради това тя бе издържана напълно в изискванията на федералната комисия по комуникациите от 1930 година. Монолитната железобетонна конструкция бе проектирана така, че да издържи и вражеско бомбено нападение — изчисленията предхождаха ядреното оръжие. Единствено директорските кабинети в южната част на сградата имаха прозорци. От взрива вече бяха минали десет минути, когато един служител прекоси коридора покрай отворената врата на програмния директор, погледна и се вледени. После се обърна и побягна към студиото за новини. След минута един оператор с портативна камера влезе в товарния асансьор и се отправи към покрива. Записаният материал веднага бе изпратен към спътника „Аник“, незасегнат от експлозията. Той прекъсна кадрите на античния филм „Приключенията на Доби Гилис“ и се появи върху телевизионните екрани в Аляска, Монтана, Северна Дакота, Айдахо и три канадски провинции. В Калгари Албърта, една кореспондентка на местен вестник, се заинтересува от репортажа и коментара и се обади в редакцията си. Задъханият й репортаж веднага бе разпространен от Ройтер. Малко след това Си Би Си прехвърли видеоматериала в Европа чрез един от незасегнатите си спътници „Аник“. В този момент двама служители от денвърската централа на ФБР вече влизаха в сградата на „КОЛД“. Те съобщиха изискванията си, но телевизионните оператори запротестираха, че се нарушава Първата поправка на конституцията. Протестите им обаче явно не направиха голямо впечатление на агентите, които изключиха захранването на предавателя им. Но усилията им вече бяха напразни. Глупавата от самото начало заповед се бе превърнала в безплодно усилие за скриване на истината. — И какво, по дяволите, става? — попита Ричардс щабните си офицери. — Нямаме представа, сър. Не ни съобщиха защо повишават бойната готовност — отвърна смирено свързочникът. — Е, сега седим на два стола, нали? Въпросът бе реторичен. Бойната група „Теодор Рузвелт“ се намираше точно до Малта и целите в Съветския съюз вече бяха в обсега й. При това положение изтребителите А-6Е „Интрудър“ трябваше да излетят бързо, да наберат височина и малко след това да допълнят резервоарите си. Макар че горивото, с което разполагаха, щеше да им позволи да достигнат целите си на полуостров Крим. Само преди година американските самолетоносачи не влизаха в ЕОП въпреки термоядрените бомби, с които разполагаха. Абревиатурата ЕОП означава „Единен оперативен план“ и е главният разчет за унищожаване на Съветския съюз. Съкращаването на стратегическите ракети — в Съединените щати те бяха базирани главно на сушата — чувствително намали броя на наличните бойни глави. Това принуди експертите от Обединения комитет за планиране на стратегическите цели със съдействието на щабквартирата на САК да търсят нови решения. Така че, ако американски самолетоносач се приближеше достатъчно близо до целите в Съветския съюз, той автоматически се включваше в ЕОП. С преминаването си източно от Малта „Теодор Рузвелт“ се превърна от конвенционална в ядрено-стратегическа бойна единица. За изпълнение на задачите си самолетоносачът носеше петдесет ядрени авиационни бомби В-61, модел 8, грижливо складирани в специално отделение. Бомбите В-61 разполагат с „изборен заряд“, т.е. мощността им може да варира от десет до петстотин тона в зависимост от случая. Те са с дължина четири метра, тежат само триста и петдесет килограма, диаметърът им е по-малък от тридесет сантиметра и имат отличен аеродинамичен дизайн. Изтребителите А-6Е могат да носят по две такива бомби, при това в тях остава достатъчно място за допълнителните резервоари, осигуряващи им полет в радиус от над хиляда мили. Десет В-61 са равни по мощност на цяла ескадрила с ракети „Минитмън“. Целите на „Теодор Рузвелт“ бяха военноморски. Явно експертите изхождаха от принципа, че човек убива приятели или поне другари, а не напълно непознати хора. Например един от обектите за поразяване, включени в ЕОП, бе корабостроителницата на град Николаев на река Днепър, която трябваше да се превърне в радиоактивна локва. Може би ставаше въпрос за съвпадение, но руският самолетоносач „Кузнецов“ бе построен именно в Николаев. Допълнителни усложнения за капитана на самолетоносача създаваше и отсъствието на командира на бойната група. Адмиралът бе решил да прескочи до Неапол за среща с командира на Шести американски флот. Ричардс трябваше да решава сам. — Къде е приятелят ни? — попита капитанът на „Теодор Рузвелт“. — На около двеста и петдесет мили зад нас — отвърна дежурният офицер. — Близо. — Дали да не дадем с пет градуса вдясно, капитане? — обади се Джексън. — Аз ще взема два самолета и ще стоя някъде тук — посочи той на картата, за да пазя тила. — Внимавай, Роб. — Нямаш проблеми, Ърни. Джексън отиде до телефона и вдигна слушалката. — Кой е горе? — попита той оператора в дежурната стая на пилотите. — Добре — каза Роби и се запъти за гащеризона и шлема си. — Господа — започна Ричардс след излизането на Джексън. — Вече сме източно от Малта и попадаме в разчетите на ЕОП. Следователно от конвенционална се превръщаме в стратегическа бойна единица и сме в Бойна готовност — ДВЕ. Ако някой е забравил какво означава това, по-добре веднага да си припомни. Всичко, което може да представлява заплаха за нас, трябва да бъде унищожено. Отговорността поемам аз като временно изпълняваш длъжността „командир на бойна група“. Въпроси? — Сър, не знаем какво става — забеляза началникът на оперативния отдел. — Вярно. Ще се стараем да мислим, преди да действаме, но със сигурност ще трябва да сплотим усилията си. Щом се намираме в Бойна готовност — ДВЕ, значи е станало нещо лошо. Нощта на палубата бе ясна. Джексън инструктира Санчес и двамата бордови инженери и екипажите се запътиха към двата томкета. Джексън и Уолтърс се качиха в своя самолет. Механикът им помогна да закопчаят коланите си, после слезе, махна стълбичката и се отдалечи. Капитан Джексън бавно изпълни всички необходими процедури. Уредите работеха нормално F-14D носеше на борда си четири ракети „Феникс“, насочвани с радар, и четири „Сайдуиндър“ с инфрачервени лъчи. — Намести ли се удобно там отзад, Шредър? — попита Джексън. — Всичко е наред, шефе — отвърна Уолтърс. Роби отвори докрай дроселите и махна с ръка на офицера сигналист, че е готов. Той първо отново се увери, че по палубата на самолетоносача няма нищо, и после направи утвърдителен знак. В отговор Джексън присветна с бордовите си светлини, хвана лоста с ръка и отпусна глава на облегалката. Секунда по-късно фенерчето на сигналиста направи светеща точка на палубата. Един старшина натисна необходимия бутон и парата изпълни механизма за катапултиране. Въпреки дългите години, прекарани в този занаят, сетивата на Джексън все още не успяваха да действат достатъчно бързо. Ускорението от катапулта сякаш вадеше очите от орбитите му. Смътните мъждукащи светлини на палубата изчезнаха зад тях. Задницата на самолета се изправи и те вече летяха. Първата работа на Джексън бе да провери дали всичко е наред. После започна бавно да набира височина. Тъкмо бе преминал границата от триста и петдесет метра, когато „Бъд“ Санчес и „Лобо“ Александър се изравниха с тях. — Радарите се изключиха — каза Шредър и погледна инструментите пред себе си. За секунди цялата бойна група „Теодор Рузвелт“ бе прекратила цялото електронно излъчване. Така че сега никой нямаше да може да засече двата самолета. Джексън се успокои. „Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно“ — каза си той. Нощта бе приказно ясна и колкото по-високо се издигаха, толкова по-хубава ставаше панорамната гледка от изтребителя му. Звездите бяха само малки светли точици. Когато се издигнаха на десет хиляди метра, те съвсем престанаха да трептят. Роби виждаше далечните светлини на гражданските самолети и бреговата ивица на половин дузина държави. „Нощ като тази — помисли си той — може да превърне и най-бездушния човек в поет.“ Джексън бе станал пилот именно заради моменти като този. Той зави на запад. Санчес го последва. Там обаче явно бе облачно, тъй като не се виждаха толкова много звезди. — Добре — каза Джексън. — Хайде да хвърлим по един бърз поглед. Уолтърс се загледа в радарите. F-14D разполагаше с най-новата радарна система, която до крайност намаляваше шансовете на противника за засичането й. Въпреки че не бе толкова мощна, колкото старата AWG-9, тя бе доста по-чувствителна от нея. Освен това възможността й за засичане на нисколетящи самолети бе значително подобрена. — Ето ги — обади се Уолтърс. — Подредили са се почти в кръг. — Вижда ли се някакво раздвижване? — Не забелязвам. — Добре, Ще постоим така още няколко минути. На петдесет мили зад тях един Е-2С „Хоукай“ се приближи до втория катапулт. Подготвяха се и още два танкера К-6, както и няколко изтребителя. Танкерите щяха да се приближат до Джексън и да допълнят резервоарите му с гориво. Така командирът на авиогрупата щеше да има възможност да лети още четири часа. Но най-важен бе Е-2С. След като излетя, той се отправи на юг, където щеше да заеме позиция на около петдесет мили от кораба-майка. Когато достигна осем хиляди метра височина, радарната му система се включи и тримата оператори на борда започнаха работа. Те изпращаха информацията си обратно на самолетоносача, а също и на един от въздушните координатори с позивна „Стетсън“ на борда на кръстосвача „Томас Гейтс“. — Нищо особено, капитане. — Добре, тогава ще пообиколим наоколо. Джексън направи плавен десен завой и Санчес го последва. Пръв ги забеляза „Хоукай“. Намираха се точно под Джексън и Санчес и в момента бяха извън обсега на радарите им. — Стетсън, тук е „Ястреб“-две. Виждаме четири самолета. Курс две-осем-едно. Разстояние сто мили. — Последната забележка се отнасяше за разстоянието до „Теодор Рузвелт“. — Опознаване свой — чужд? — Няма. Скорост четиристотин, височина седемстотин, курс едно-три-пет. — Подробности? — попита координаторът. — Летят в леко разпусната формация, Стетсън — отвърна операторът на „Хоукай“. — Предполагам, че са тактически изтребители. — Прехванах нещо — каза Шредър на Джексън само няколко секунди след това. — Надолу. Май са два… не, четири самолета с югоизточен курс. Чии са? Не са наши. В командния център на „Теодор Рузвелт“ все още не знаеха какво става, но разузнаването на бойната група полагаше всички усилия да разбере. До момента имаха сведения, че повечето от новинарските сателитни програми не работят, докато военните спътници функционираха нормално. По-нататъшното претърсване на сателитния спектър показа, че не работят и учудващо голям брой видеоканали. Същото бе и със сателитните телефони. Служителите от свързочния отдел бяха толкова привързани към високотехнологичните канали, че никой освен един треторазряден свързочник не се сети да провери късовълновите станции. Първо хванаха Би Би Си. Новинарската емисия бе записана и изпратена в информационния център. Гласът заговори с тихата увереност, присъща на Би Би Си: „«Ройтер» съобщи за ядрен взрив в централната част на Съединените американски щати. Денвърската телевизионна станция «КОЛД» е предала по сателита картина на голям гъбовиден облак над Денвър. Репортажът е придружен от коментар за мощна експлозия. В момента станцията «КОЛД» не предава информация. Опитите за телефонна връзка с Денвър остават безрезултатни. Все още липсва официално изявление във връзка с инцидента.“ — Милостиви Боже! — каза някой от името на всички. Капитан Ричардс огледа офицерите си. — Е, сега поне знаем защо сме в Бойна готовност — ДВЕ. В такъв случай ще вдигнем още изтребители. F-18 ще ни охраняват отпред, а F-14 откъм кърмата. Искам четири А-6 да се заредят с В-61 и да се инструктират за целите според ЕОП. Една ескадрила F-18 да се въоръжи с противокорабни ракети. Да се изготви план за атака срещу бойната група „Кузнецов“. — Капитане — обади се един свързочник. — „Ястреб“ докладва за четири прехванати тактически самолета. Ричардс трябваше само да се обърне, за да види главния тактически екран — радар с радиус петдесет сантиметра. Четирите засечени обекта бяха обозначени с триъгълници, а курсът им показан с вектори. Намираха се само на около двадесет мили, напълно в обсега на ракетите въздух-земя. — Кажете на „Пика“ веднага да разбере кои са тези бандити! — …приближи се и разбери какви са — дойде заповедта от „Хоукай“. — Прието — потвърди Джексън. — Бъд, разделяме се. — Прието. Санчес изви самолета си наляво, за да увеличи разстоянието между себе си и Джексън. Конфигурацията се наричаше „свободна двойка“ и едновременно позволяваше на самолетите да си помагат взаимно и да се предпазват от нападение. След като се разделиха, двата самолета рязко се спуснаха надолу. — Нямам видимост — каза Шредър на командира си. — Включвам телевизионната система. Томкетът имаше доста просто устройство за разпознаване. То представляваше телевизионна камера с телескопични лещи, които „виждаха“ еднакво добре както на светло, така и на тъмно. Лейтенант Уолтърс включи телевизионната камера към радарната система и само след няколко секунди четирите точки на монитора стремглаво нараснаха. — Двойни стабилизатори на опашката. — „Ястреб“, тук „Пика“. Кажи на „Мачта“, че все още не можем да идентифицираме обекта и се приближаваме. Майор Пьотър Арабов не бе по-напрегнат от обикновено. Той бе летец инструктор и въвеждаше трима либийци в тънкостите на нощния полет над вода. Само преди тридесет мили бяха завили над италианския остров Пантелерия и сега летяха обратно към Триполи. Полетът в ято през нощта затрудняваше тримата либийци, въпреки че всеки от тях имаше зад гърба си по сто часа във въздуха. Летенето над вода пък е най-опасното нещо. За щастие, нощта бе хубава. Звездното небе им даваше добра ориентация. „По-добре първо да научат по-лесното — мислеше си Арабов. — Засега няма да ги смъквам много надолу.“ Един истински тактически полет на около сто метра височина с по-голяма скорост и в облачна нощ криеше огромни опасности. Впечатленията му за либийската авиация, също както и тези на американските му колеги, не бяха блестящи. Но момчетата поне имаха желание да се учат и това бе нещо. Освен това богатата им на нефт страна бе извлякла поука от съдбата на Ирак. Либийците явно смятаха, че ако искат да имат авиация, е по-добре тя да бъде отлично подготвена. Това означаваше, че Съветският съюз щеше да увеличи продажбите си на МиГ-29, които в момента бяха почти замрели. Особено пък в района на Израел. Освен това означаваше, че майор Арабов получава заплатата си в твърда валута. Инструкторът погледна вляво и вдясно, за да се увери, че ятото е — е, не чак стегнато, но достатъчно сплотено. Самолетите се държаха малко по-особено заради двата допълнителни резервоара с гориво под всяко крило. Всеки от тях разполагаше със стабилизаторни перки и всъщност малко приличаше на бомба. — Носят нещо, капитане. Със сигурност и четирите са МиГ-29. — Точно така — каза Джексън, който също гледаше екрана. — „Мачта“, тук е „Пика“. Край. — Продължавай. Джексън разпозна гласа на капитан Ричардс. — „Мачта“, идентифицирахме самолетите. И четирите са МиГ-29. Струва ми се, че под крилата си носят товар. Курсът, скоростта и височината им остават непроменени. Последва кратка пауза. — Размажи тези бандити. Главата на Джексън подскочи от учудване. — Кажи го отново, „Мачта“. — „Пика“, тук е „Мачта“: Размажи бандитите. Потвърди. „Нарича ги «бандити» — помисли си Джексън, — а със сигурност знае повече от мен.“ — Прието. Пристъпвам към изпълнение. Край. Джексън отново включи радиото си. — Следвай ме, Бъд. — По дяволите — изкоментира от задната седалка Шредър. — Според мен трябва да изстреляме „Феникс“. Два отляво и два отдясно. — Давай — нареди Джексън и включи копчето за стрелба на пулта си. Лейтенант Уолтърс програмира ракетите да задействат радарите си едва на една миля от целта. — Готов съм. Разстояние до целта пет хиляди метра. Ракетите са подготвени. Екранът, който се намираше малко над очите на Джексън, показваше необходимите за изстрелването данни. Едно иззвъняване в слушалките му подсказа, че ракетата само чака заповед. Той натисна спусъка, изчака секунда и го натисна още веднъж. — За бога! — възкликна Майкъл „Лобо“ Александър на около половин миля от тях. — Затваряй си устата! — озъби му се Санчес. — Небето е чисто. Около нас няма нищо. Джексън затвори очи от жълто-белите пламъци на ракетите. Те се отдалечиха светкавично със скорост над три хиляди мили в час или почти с една миля в секунда. Джексън продължи да наблюдава полета им, така че да има нова възможност за стрелба, ако фениксите пропуснеха. Арабов отново погледна уредите си. Нямаше нищо необичайно. Защитните му устройства показваха само излъчванията на радарите, макар че един от тях бе преди малко изчезнал. Освен това полетът им бе просто учебна операция. Те летяха в една линия и напредваха към точно определена цел. Защитното му устройство не бе засякло радара на томкета, който през последните пет минути следеше ятото от четири самолета. Но затова пък със сигурност можеше да прехване мощния самонасочващ се радар на ракетите „Феникс“. Проблесна ослепителна червена светлина и един ужасен шум разцепи въздуха. Арабов погледна уредите си. Те бяха в изправност, но това… Той обърна глава тъкмо навреме, за да види полумесеца от жълта светлина, призрачния дим, осветен от звездите и блясъка. Фениксът, насочен към дясната двойка самолети, избухна само на няколко метра от тях. Седемдесеткилограмовата бойна глава изпълни въздуха с шрапнели, които разкъсаха и двата мига. Същото се случи и с лявата двойка. Въздухът закипя от експлодиращо самолетно гориво и хвърчащи части. Трима от пилотите загинаха на място. Арабов все пак успя да катапултира от разпадащия се самолет и парашутът му се отвори на седемдесет метра над водата. Изпаднал в безсъзнание от неочакваното катапултиране, руският майор бе спасен от устройствата, които предвиждаха нараняванията му. Спасителната яка държеше главата на пилота над водата. Високочестотното радио започна да излъчва призиви за помощ, а едно мощно фенерче хвърляше ярка ивица светлина. Около майора плаваха само малки локвички горящ керосин. Джексън проследи всичко. Вероятно бе поставил рекорд по най-много свалени самолети с минимално количество боеприпаси. Четири самолета само е два феникса. Но за това не се искаше кой знае какво майсторство. Както и иракската му жертва, и тези не подозираха, че е наблизо. Всеки новобранец, излязъл от военновъздушното училище, щеше да се справи не по-зле. Това беше убийство, а не война… „Каква война?“ — запита се той. Нима имаше война? Ето, дори не знаеше защо го бе извършил. — Свалих четирите мига — обяви по радиото той. — „Мачта“, тук е „Пика“. Свалих четири. Връщам се при танкера. Трябва да заредя. — Прието, „Пика“. Танкерите са на мястото си. Приехме, че си свалил четири. — Роб, какво, на майната си, става? — обади се лейтенант Уолтърс зад гърба му. — Де да знаех, Шредър. „Дали току-що не дадох първия изстрел във войната? Каква война?“ Въпреки крясъците си Кайтел по достойнство прецени, че руският танков полк е един от най-добрите, които бе виждал. На пръв поглед Т-80 приличаха на детски играчки. За това допринасяше допълнително усилената броня по кулата и корпуса. Но, от друга страна, 125-милиметровите заплашителни оръдия не оставяха никакво съмнение във възможностите и намеренията им. Мнимата група от инспектори се раздели на малки екипи от по трима души. Кайтел трябваше да се справи с най-опасната задача — полковия командир. „Полковник Иваненко“ погледна часовника си и пристъпи зад гърба на истинския полковник. На около двеста метра от него Гюнтер Бок и двама бивши офицери от Щази се приближиха към един танков екипаж, който тъкмо се качваше в машината си. — Стой! — заповяда един от тях. — Слушам — отвърна командирът на екипажа — младши сержант. — Слезте. Ще проверим техниката. Командирът, водачът и стрелецът се строиха пред танка си. Другите екипажи вече се качваха. Бок изчака всички да затворят люковете и застреля тримата руснаци с пистолет със заглушител. И трите трупа бяха хвърлени под танка. Бок зае мястото на стрелеца и се огледа за уредите, които трябваше да бъдат наоколо. На около хиляда и двеста метра от него, паркирани под прав ъгъл, се намираха американските танкове М1А1. Техните екипажи също влизаха в машините си. — Потегляме — съобщи водачът по вътрешната разговорка. Дизеловият двигател разтресе корпуса на танка. Бок включи зареждащото устройство и натисна съответния бутон. Задната част на танковото оръдие автоматично се отвори. Снарядът бе пъхнат в него и тя отново се затвори. „Е, това бе проста работа“ — каза си Бок. След това погледна през мерника, за да си избере американски танк. Те бяха лесно забележими. Американският танков парк бе облян в светлина, за да могат евентуалните нарушители лесно да бъдат заловени. Лазерът бързо определи разстоянието до целта и Бок подготви оръдието за стрелба. Трябваше да се съобрази и със скоростта на вятъра, която според него бе нулева. Берлин се радваше на спокойна нощ. Бок погледна часовника си и изчака, докато минутната стрелка застане на дванадесет. Тогава натисна спусъка. Танкът на Гюнтер се дръпна леко назад След две трети от секундата снарядът падна върху кулата на един американски М1А1. Гледката бе впечатляваща. Беше улучил склада за боеприпаси в задната част на купола. Четиридесетте снаряда не закъсняха да експлодират. Разхвърчаха се парчета стомана. Екипажът бе разкъсан по местата си. Струващият два милиона долара танк се превърна в нажежен зелено-кафяв вулкан. Заедно с него избухнаха и два други. На около стотина метра от танка на Бок полковият командир не успя да довърши изречението си. Той само обърна невярващ поглед към грохота. — Какво става? — изкрещя той, преди Кайтел да го простреля в тила. Бок вече бе стрелял за втори път, поразявайки двигателя на друг танк, и отново зареждаше. Преди първият американски танкист да успее да стори същото, седем М1А1 вече горяха. Големият купол на американския танк се завъртя. Отвсякъде се носеха команди към екипажите. Бок видя опасността и стреля. Този път обаче пропусна целта, въпреки че снарядът порази друг танк. Но американският артилерист също не улучи, тъй като бе твърде възбуден. Последва ново зареждане, изстрел и един Т-80 на около десетина метра от Бок избухна в пламъци. Гюнтер реши да не дразни повече американците. — Нападнати сме. Открийте огън, открийте огън! — започнаха да викат „съветските“ командири в микрофоните си. Кайтел изтича до командирския танк. — Аз съм полковник Иваненко. Полковият ви командир е мъртъв! Ликвидирайте тези мерзавци, преди да са избили всички ни. Началник-щабът се поколеба. Той всъщност нямаше никаква представа какво точно става. Чуваше само стрелбата. Но заповедта идваше от полковник. Той включи радиото си и даде необходимите нареждания. Последва кратък момент на колебание. Поне десет американски танка вече горяха, но други четири продължаваха да стрелят. В следващия миг всички съветски танкове откриха огън и трима от четиримата противници замлъкнаха. Американските танкове от втората редица започнаха да маневрират и да се изтеглят назад. Руснаците пък, обратно, преминаха в настъпление. Кайтел с възхищение наблюдаваше атаката на съветските Т-80. Седем от тях обаче не помръднаха от местата си. Четири вече горяха. Два други бяха улучени, преди да са успели да преминат линията, върху която някога се издигаше стената. „Струваше си — помисли за момент Кайтел. — Каквото и да е намислил Гюнтер, си струваше да видя как руснаци и американци взаимно се избиват.“ Адмирал Джошуа Пейнтър пристигна в щабквартирата на Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика точно навреме, за да чуе съобщението от „Теодор Рузвелт“. — Кой е командирът там? — Командирът на бойната група е в Неапол, сър. Най-старши офицер е капитан първи ранг Ричардс — отвърна офицерът от флотското разузнаване. — Каза, че са прехванали четири въоръжени мига. Тъй като сме в Бойна готовност — ДВЕ, капитанът ги е сметнал за потенциална заплаха и ги е свалил. — Чии са миговете? — Може да са от бойната група „Кузнецов“, сър. — Чакай малко. Какво каза? Бойна готовност — ДВЕ ли? — „Теодор Рузвелт“ се намира източно от Малта, сър, и попада в разчетите на ЕОП — отвърна офицерът. — Може ли някой да ми каже какво всъщност става? — Аз със сигурност не мога, сър — отвърна искрено офицерът от флотското разузнаване. — Свържи ме с Ричардс. Пейнтър внезапно спря. — В какво състояние е флотът? — Всички имат заповед да се подготвят, сър. Заповедите са недвусмислени. — Но защо сме в Бойна готовност — ТРИ? — Не ни казаха, сър. — Забележително. Пейнтър съблече пуловера си и извика за кафе. — „Рузвелт“ е на втора линия, сър — обади се свързочникът. Пейнтър натисна бутона и пусна сигнала през високоговорителя. — Тук е Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика. — На телефона е Ричардс, сър. — Какво става? — Сър, тук вече от петнадесет минути е обявена Бойна готовност — ДВЕ. Прехванахме ято от четири мига и аз наредих свалянето им. — Защо? — Изглеждаха въоръжени, сър, а освен това чухме съобщението за експлозията по радиото. Пейнтър замръзна. — Каква експлозия? — Сър, Би Би Си съобщи за ядрен взрив в Денвър. Казаха, че местната телевизионна станция, излъчила репортажа, вече не е в ефир. При наличието на тази информация, сър, аз сметнах за целесъобразно да ги сваля. Аз съм най-старшият офицер. Бойната група е поверена на мен. Ако нямате други въпроси, сър, ще си позволя да се върна към задълженията си. Пейнтър знаеше, че трябва да го остави да си върши работата. — Мисли, Ърни. За бога, моля те, мисли. — Тъй вярно, сър. Край. Линията прекъсна. Пейнтър разполагаше с директна линия до НВКЦ и не се поколеба да я използва. — Тук е адмирал Пейнтър. — Капитан първи ранг Росели, сър. — Имало ли е някакъв ядрен взрив в Съединените щати? — Тъй вярно, сър. В района на Денвър. ПВО разполага със сведения и мощност над сто килотона и огромен брой жертви. Това е всичко, което знаем. Все още не сме съобщили на никого. — Е, аз също мога да ви кажа нещо. „Теодор Рузвелт“ току-що е прехванал и свалил четири мига. Дръжте ме в течение. Ако нямате други инструкции, то тогава изкарвам всичко в морето. Боб Фаулър вече пиеше третото си кафе. Той се проклинаше, че е изпил онези четири силни немски бири, сякаш е самият Арчи Банкър. Страхуваше се, че хората около него могат да усетят миризмата на алкохол от устата му. Разумът му казваше, че поетите бири могат да окажат влияние върху мисленето му. Но, от друга страна, той ги бе пил в продължение на часове. Организмът му и кафето сигурно вече се бяха справили или поне скоро щяха да се справят с алкохола. Фаулър за пръв път бе благодарен за смъртта на жена си. Той бе стоял до леглото и бе видял смъртта на любимата си съпруга. Боб знаеше цената на мъката и трагедията. „Колкото и ужасни да са всички онези жертви в Денвър — каза си той, — аз не трябва да мисля за тях. Трябва да ги забравя и да се концентрирам върху работата си. Не бива да допускам нова смърт.“ Засега всичко вървеше добре. Той се бе намесил бързо, за да предотврати разпространяването на новината. В момента нямаше нужда от всеобща паника. Армията се намираше в по-висока степен на бойна готовност и бе й състояние да предотврати или спре нова атака. — Добре — каза Фаулър по откритата линия с ПВО и САК. — Да обобщим случилото се до момента. — Сър, регистрирахме единичен ядрен взрив в диапазона от сто килотона — отвърна Фремънт. — Все още липсват сведения от мястото на събитието. Армията ни е приведена в по-висока степен на бойна готовност. Спътниковите връзки не функционират… — Защо? — попита Елизабет Елиът с по-остър тон от този на президента. — Каква е причината? — Не знаем. Възможно е ефектът да се дължи на излъчения от взрива електромагнитен импулс. Но такива последствия обикновено се наблюдават при въздушен взрив. Когато ядреното устройство експлодира на значителна височина, по-голямата част от енергията му се освобождава под формата на електромагнитна радиация. Руснаците знаят повече за практическите ефекти от подобен взрив. Те разполагат с информация, получена от опитите им на полигона „Нова земя“ през 1960 година. Но в нашия случаи явно не става дума за въздушен взрив. Иначе щяхме да забележим. Именно поради това версията за повреда на спътниците от електромагнитен импулс е неправдоподобна. Другата възможност е мощно излъчване на енергия от земен обект. Руснаците хвърлиха много пари в разработката на микровълново оръжие. В Източния Пасифик има един техен кораб — „Юрий Гагарин“, — който е обсипан с антени. Той се води кораб за подпомагане на космическите изследвания и разполага с четири свръхмощни антени. Традиционното му местоположение е на триста мили от перуанския бряг, т.е. в обсега на повредените спътници. Официалната версия е, че „Юрий Гагарин“ подпомага руската орбитална станция „Мир“. И това е всичко, което знаем за него. В момента един от офицерите ми разговаря с „Хюз аероспейс“, за да разбере какво е мнението им. Освен това все още очакваме лентите със записи от радарите на летище „Стейпълтън“, за да разберем дали бомбата не е била пусната от самолет. Чакаме и съобщения от спасителните екипи в района на инцидента. Това е всичко. Що се отнася до предприетите мерки — продължи главнокомандващият САК, — в момента във въздуха има две авиокрила. Докато разговаряме, към тях се присъединяват още. Всичките ми самолети, способни да носят ракети, чакат заповед за излитане. Заместникът ми е на борда на „Огледалото“, а към Кемп Дейвид лети вторият „Нийкап“. — А какво е положението в Съветския съюз? — Както вече знаем, противовъздушната им отбрана повиши бойната си готовност — отвърна генерал Борщайн. — Забелязва се нарастване на радиообмена, но все още нямаме нищо конкретно. Няма и признаци за евентуално нападение срещу Съединените щати. — Добре. Президентът въздъхна. Положението бе лошо, но не и неконтролируемо. Трябваше само здраво да се захване за работа и да продължи напред. — Смятам да разговарям с Москва по директната линия. — Много добре, сър — отвърна генерал Фремънт. Един флотски свързочник седеше само на два стола от президента. Компютърът му вече бе готов за работа. — Може би ще е добре да се преместите тук, господин президент — каза той. — Не мога да прехвърля връзката на вашия монитор. Фаулър придвижи стола си с колелца към мястото на свързочника. — Сър, системата работи по следния начин. Аз пиша продиктуваното от вас. Съобщението минава през НВКЦ в Пентагона, където го зашифроват и го предават на руснаците. Когато Москва отговори, съобщението отново минава през Пентагона, там го превеждат и го изпращат тук. Ако линията във Вашингтон се провали, от форт „Ричи“ веднага са готови да се включат. Разполагаме с подземен кабел и две спътникови връзки. Сър, аз мога да печатам с бързината, с която говорите. На табелката с името на свързочника, закачена върху униформата му, пишеше: „Оронша“. Фаулър така и не успя да разгадае националността на прадедите му. Свързочникът имаше около двадесетина излишни килограма, но гласът му звучеше спокойно и уверено. Фаулър се настани удобно. До компютъра на Оронша имаше пакет цигари и президентът си взе една, без да обръща внимание на висящите от всички стени надписи „Пушенето забранено!“. Свързочникът му поднесе огънче със запалката си. — Готов съм, сър. Пабло Оронша хвърли бърз страничен поглед към шефа си. Нищо във външния му вид не издаваше, че е роден в Пуебло, Колорадо, и семейството му е все още там. Президентът щеше да овладее положението. Това му бе работата. А Оронша трябваше да му помогне с всичко, на което бе способен. Той бе участвал в две войни като адмиралски свързочник на самолетоносач. Сега се опита да пренебрегне всички емоции и да се съсредоточи над работата си. — Уважаеми президент Нармонов… Капитан Росели гледаше първата истинска връзка по „горещата линия“, откакто работеше в Пентагона. Съобщението се появи на монитора на компютъра IBM. Операторът натисна нужния бутон и го предаде. „Сега трябва да съм на бюрото си“ — помисли си Джим. Но тази връзка можеше да има жизненоважно значение за работата му. КАКТО СИГУРНО ВЕЧЕ ЗНАЕТЕ, В ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА СТРАНАТА МИ ИМАШЕ ГОЛЯМА ЕКСПЛОЗИЯ. КАЗАХА МИ, ЧЕ СТАВА ВЪПРОС ЗА ЯДРЕНО УСТРОЙСТВО И ЧЕ БРОЯТ НА ЖЕРТВИТЕ Е ЗНАЧИТЕЛЕН — прочетоха Нармонов и съветниците му. — Друго и не можеше да се очаква — каза съветският президент. — Изпратете отговора ни. — За бога, доста бързо се движим! — забеляза дежурният армейски полковник и започна да превежда. Един сержант от морската пехота печаташе английския вариант на текста, който автоматично се предаваше в Кемп Дейвид, форт „Ричи“ и Държавния департамент. Компютрите изкарваха текста и на принтер. Екземпляри от него бяха своевременно разпратени по факса до САК, ПВО и разузнавателните служби. C> ПРОВЕРКА: РАЗПИСАНИЕ РАЗПИСАНИЕ РАЗПИСАНИЕ ОТГОВОР ОТ МОСКВА ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ЗАБЕЛЯЗАХМЕ ИНЦИДЕНТА. МОЛЯ, ПРИЕМЕТЕ ДЪЛБОКОТО НИ СЪЖАЛЕНИЕ И ТОВА НА СЪВЕТСКИЯ НАРОД. КАК Е ВЪЗМОЖЕН ПОДОБЕН НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ? C$ — Нещастен случай? — възкликна Фаулър. — Стана доста бързо, Робърт — забеляза веднага Елиът. — Ужасно бързо. Английският му не е много добър. Съобщението е трябвало да бъде преведено. Освен това подобни неща не се четат през пръсти. Сигурно са знаели отговора… подготвили са го предварително… Какво означава това? Лиз говореше почти на себе си, защото Фаулър бе зает със следващата реплика. „Какво става? — запита се тя. — Кой е в дъното на всичко това и защо го прави?“ C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ ТОВА НЕ БЕ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ. В РАДИУС СТО МИЛИ ОТ МЯСТОТО НА ИНЦИДЕНТА НЯМА АМЕРИКАНСКО ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ. ОТТАМ НЕ Е И ТРАНСПОРТИРАНО ТАКОВА. СТАВА ВЪПРОС ЗА УМИШЛЕН АКТ С НЕУСТАНОВЕН ЗАСЕГА ИЗТОЧНИК. C$ — Това не ме изненадва — каза Нармонов. Той мислено се поздрави, че бе успял точно да предвиди какво ще е първото съобщение на американците. — Изпратете отговора ни — обърна се той към свързочника, а после продължи разговора със съветниците си. — Фаулър е арогантен човек и в това е слабостта му. Но в никакъв случай не е глупак. Вероятно в момента е извънредно възбуден. Трябва да го успокоим. Ако разсъждава трезво, ще успее да овладее положението. — Господин президент — каза Головко, който току-що бе пристигнал в командния център, — мисля, че правите грешка. — Какво искате да кажете? — попита изненадано Нармонов. — Грешка е да съобразявате отговорите с личната си преценка за характера и емоционалното състояние на американския президент. При извънредни обстоятелства хората стават непредсказуеми. Човекът, с когото разговаряте по „горещата линия“, може би няма нищо общо с този, когото сте срещнали в Рим. Съветският президент не се съобрази с възражението. — Глупости, хората като него никога не се променят. Достатъчно такива си имаме и тук. Цял живот съм се занимавал с хора като Фаулър. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: АКО НАИСТИНА СТАВА ВЪПРОС ЗА УМИШЛЕН АКТ, ТО ТОГАВА СМЕ ИЗПРАВЕНИ ПРЕД БЕЗПРЕЦЕДЕНТНО В ЦЯЛАТА ЧОВЕШКА ИСТОРИЯ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. САМО ЛУД ЧОВЕК Е СПОСОБЕН НА ПОДОБНО ДЕЙСТВИЕ. И С КАКВА ЦЕЛ? ТАКОВА НАПАДЕНИЕ ЛЕСНО МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО СВЕТОВНА КАТАСТРОФА. ТРЯБВА ДА МИ ПОВЯРВАТЕ, ЧЕ СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ НЯМА НИЩО ОБЩО С ТОЗИ СРАМЕН ИНЦИДЕНТ. C$ — Твърде бързо отговарят, Робърт — каза Елиът. — „Трябва да ми повярвате.“ Какво иска да каже с това? — Елизабет, твърде много се задълбочаваш в обикновените думи — отвърна Фаулър. — Отговорите им са предварително подготвени, Робърт. Предварително. Изпраща съобщенията си твърде бързо. Въобще не се замисля. Това има някакво обяснение. — Какво? — Ами например, че е трябвало да бъдем на стадиона, Робърт! Струва ми се, че тези отговори са били предвидени за друг адресат. Например за Дърлинг. Ами ако е било планирано да загинеш заедно с Брент и Денис? — Казах ти, че не трябва да се занимаваш с това! — отвърна гневно Фаулър. Той си пое дълбоко дъх. Не трябваше да се ядосва. Трябваше да бъде спокоен. — Виж, Елизабет… — Не можеш с лека ръка да отхвърлиш този вариант! Трябва да го обмислиш, защото, ако съобщенията им са предварително подготвени, значи там става нещо. — Доктор Елиът е права — обади се генерал Борщайн от ПВО. — Господин президент, напълно сте прав, че трябва да избягвате всякакви емоции, които могат да повлияят на преценката ви. От друга страна обаче, е необходимо да огледате всеки детайл от операцията, която може би е в действие. — Аз също съм съгласен с това — обади се генерал Фремънт. — И какво трябва да направя? — попита Фаулър. — Сър — намеси се отново Борщайн, — и на мен това „трябва да ми повярвате“ не ми харесва. Може би не е зле да го уведомите, че сме готови да се защитим срещу всичко. — Да — съгласи се генерал Фремънт. — Макар че ако хората му си вършат работата, той сигурно вече го знае. — Ами ако приеме повишената ни бойна готовност като заплаха? — Няма, сър — увери го Борщайн. — На наше място всеки би постъпил така. Освен това върховният им главнокомандващ е голям професионалист. Фаулър забеляза, че при последната забележка доктор Елиът се размърда в стола си. — Добре, ще му кажа, че сме повишили бойната си готовност с изцяло защитни намерения. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: НЯМАМЕ ПРИЧИНИ ДА ПОДОЗИРАМЕ НЯКАКВА ВРЪЗКА НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ В ИНЦИДЕНТА. НО ВЪПРЕКИ ТОВА ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ВНИМАТЕЛНИ. СТАНАХМЕ ЖЕРТВА НА С НИЩО НЕПРЕДИЗВИКАНО НАПАДЕНИЕ И ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕМ МЕРКИ, ЗА ДА НЕ ДОПУСНЕМ ДРУГО. ПОРАДИ ТОВА ПОСТАВИХ ВОЙСКИТЕ СИ В ПО-ВИСОКА СТЕПЕН НА БОЙНА ГОТОВНОСТ. ТОВА СЕ НАЛОЖИ И ОТ НЕОБХОДИМОСТТА ДА СЕ ЗАПАЗИ ОБЩЕСТВЕНИЯТ РЕД И ДА СЕ УСКОРЯТ СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ. ИМАТЕ ЛИЧНОТО МИ УВЕРЕНИЕ, ЧЕ НЯМА ДА ПРЕДПРИЕМЕМ НИКАКВИ АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ БЕЗ ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА. C$ — Много успокояващо — каза сухо Нармонов. — Но въпреки това бе достатъчно любезен да ни уведоми за повишаването на бойната им готовност. — Ние го знаехме — каза Головко — и този факт сигурно му е известен. — Но не може да предполага, че знаем точната степен на бойната им готовност — каза министърът на отбраната. — В крайна сметка те не подозират, че разчитаме кодираните им съобщения. Увеличаването на бойната им готовност е по-голямо, отколкото подобава на предпазни мерки. Американските стратегически сили не са получавали подобна заповед от 1962 година насам. — Наистина ли? — попита Нармонов. — От техническа гледна точка не сте прав, генерале — възрази Головко. — Американските стратегически сили по принцип поддържат много висока степен на бойна готовност дори и в мирно време. Така че промяната е малка и забележката ви — неоснователна. — Така ли е? — попита Нармонов. Министърът на отбраната повдигна рамене. — Всичко зависи от гледната точка. Ракетите им, базирани на сушата, винаги са в по-висока бойна готовност от нашите, защото за поддържането им се изискват по-малко грижи. Същото се отнася и до подводниците им, които прекарват доста повече време в морето от нашите. Техническата разлика наистина е малка, но психологическата — голяма. Когато чуят за увеличената степен на бойна готовност, войските им ще си помислят, че се е случило нещо ужасно. Според мен това е много важно. — А според мен не! — побърза да го контрира Головко. „Чудесно — помисли си Нармонов. — Двама от основните ми съветници не могат да се разберат по нещо толкова важно…“ — Трябва да отговорим — обади се министърът на външните работи. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ЗАБЕЛЯЗАХМЕ ПОВИШАВАНЕТО НА БОЙНАТА ВИ ГОТОВНОСТ. ТЪЙ КАТО ПОВЕЧЕТО ОТ ОРЪЖИЕТО ВИ Е НАСОЧЕНО КЪМ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ, НИЕ СЪЩО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАСТРАХОВАМЕ. СПОРЕД МЕН ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ВАЖНОСТ Е ОБСТОЯТЕЛСТВОТО НИКОЯ ОТ СТРАНИТЕ НИ ДА НЕ ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ, КОИТО ИЗГЛЕЖДАТ ПРОВОКАЦИОННИ. C$ — Сега за пръв път не беше готов с отговора си — забеляза Елиът. — Първо казва „не съм го направил“, а сега ни предупреждава да не го провокираме. Какво всъщност има предвид? Райън погледна копията от шестте съобщения, изпратени му по факса, и ги подаде на Гудли. — Какво мислиш? — попита той. — Нищо сериозно. Изглежда, всички са прекалено предпазливи, но според мен трябва да бъде точно така. Ние взехме предпазни мерки и повишихме бойната си готовност, но и те не остават назад. Фаулър казва, че не ги подозира в нищо, и това е добре. Нармонов отвръща, че и двете страни трябва да действат разумно и без провокации — това също е добре. Въобще дотук добре — каза Бен Гудли. — И аз мисля така — обади се дежурният офицер. — Значи сме единодушни — присъедини се към тях Джак. „Слава богу. Добре се представяш. Боб. Неочаквано добре.“ Росели се върна на бюрото си. Изглеждаше, че положението е под контрол. — Къде беше досега? — попита го Роки Барнс. — В стаята с „горещата линия“. Засега всичко се развива добре. — Вече не, Джим. Генерал Пол Уилкс почти бе стигнал. Пътят от дома му до междущатска магистрала 295 бе отнел повече от двадесет минути. Сега до магистрала 395 оставаха само пет мили. Снегорините явно не се бяха старали много над този участък. Макар и посипан със сол, снегът вече се превръщаше в лед. Най-лошото от всичко бе, че шофьорите, осмелили се да пътуват в такова време, се опитваха да пробутат обичайните си номера. Тези пък, които караха коли с двойно предаване, явно си мислеха, че втората предавка ги правеше неуловими за физичните закони. Уилкс прекоси „Саут капитал стрийт“ и се насочи надолу към изхода на авеню „Мейн“. Вдясно някакъв състезател с тойота го задмина и реши да завие към изхода за центъра на Вашингтон. Но тойотата попадна на заледено пространство, изпързаля са и застана перпендикулярно на пътя. Катастрофата бе неизбежна. Уилкс се удари странично в колата със скорост тридесет километра в час. — По дяволите — извика той. Но сега нямаше време за това. Той включи задната скорост и започна да се отдалечава, преди още другият шофьор да бе излязъл от колата си. За нещастие обаче, генералът забрави да погледне в огледалото. Докато преминаваше в другото платно, един тежък камион с ремарке го блъсна отзад с петдесет километра в час. Тласъкът бе достатъчен да прати джипа и бетонната преграда между магистралите. Уилкс почина на място. > 39. > ОТГЛАСИ Елизабет Елиът отпиваше от кафето си, вперила невиждащ поглед а отсрещната стена. Това беше единственото логично обяснение. Бяха пренебрегнали всички получени съобщения. А сега мозайката се подреди. Съветските военни се бореха за власт и искаха Боб Фаулър да се включи в играта им. „Трябвало е да бъдем там — помисли си тя. — Той искаше да отиде на мача и всички очакваха да го стори, защото Денис Банкър притежаваше един от отборите. И аз щях да отида. И сега можех да бъда мъртва. Ако са искали да убият Боб, значи са искали да убият и мен…“ C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: РАДВАМ СЕ, ЧЕ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ ВЪРХУ НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕДПАЗЛИВОСТ И БЛАГОРАЗУМИЕ. СЕГА ТРЯБВА ДА ПОГОВОРЯ СЪС СЪВЕТНИЦИТЕ СИ, ЗА ДА УСТАНОВИМ ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА УЖАСНО СЪБИТИЕ И ДА ЗАПОЧНЕМ СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ. ЩЕ ВИ ДЪРЖА В ТЕЧЕНИЕ. C$ Отговорът пристигна незабавно. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ЩЕ ЧАКАМЕ. C$ — Нещата се уредиха доста лесно — каза президентът, без да откъсва поглед от екрана. — Мислиш ли? — попита Елизабет. — Какво искаш да кажеш? — Робърт, в Съединените щати избухна ядрена бомба на мястото, където трябваше да бъдеш. Това първо. Второ: имаме сведения за изчезнали руски бойни глави. Трето: откъде можем да сме сигурни, че в другия край на тази компютърна връзка стои Нармонов? — попита Лиз. — Какво? — Разузнаването ни признава, че в Русия е възможен преврат, нали? Въпреки това ние се държим така, сякаш разузнаване въобще не съществува. При това на територията ни избухна нещо, което поразително прилича на тактическо ядрено оръжие — точно каквито са изчезнали. Ние просто не обмисляме всички възможни варианти. Доктор Елиът се обърна към микрофона. — Генерал Борщайн, трудно ли е да се внесе ядрена бойна глава в Съединените щати? — С граничния контрол, който имаме, е просто детска игра — отвърна генералът. — За какво намеквате, доктор Елиът? — Опитвам се да кажа, че от доста време получаваме сериозна информация за политическите трудности на Нармонов. За вероятен военен заговор, който може да придобие ядрени измерения. Ами ако са направили преврат? Сега в Москва е нощ, и то неделя срещу понеделник. Идеално време. Всички спят. Досега приемахме, че липсващото ядрено оръжие може да се използва за шантажиране на президента им. Ами ако са измислили нещо по-умно? Ако са решили, че могат да обезглавят правителството ни, за да не пречи на действията им? Добре, бомбата избухва, Дърлинг се качва на „Нийкап“ — където е в момента — и те започват да преговарят с него. В състояние са да предвидят хода на разсъжденията му и предварително планират отговорите си. Ние увеличаваме бойната си готовност — те също. Виждате ли? Не можем да попречим на преврата им по никакъв начин. — Господин президент, мисля, че преди да обмислите този ход, е добре да се посъветвате с разузнаването — намеси се генерал Фремънт. Лампичката на един от телефоните светна и свързочникът го вдигна. — За вас е, господин президент. От НВКЦ. — С кого говоря? — попита Фаулър. — Сър, тук е капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. Получихме съобщение за сблъсъци между американски и съветски военни части. От американския самолетоносач „Теодор Рузвелт“ ни информираха, че са свалили ято от четири руски изтребителя МиГ-29, които… — Какво? Защо? — Сър, според инструкциите за бойната готовност капитанът на кораба има право да предприема отбранителни действия, за да предпази техниката и екипажа си. В момента „Теодор Рузвелт“ се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това означава, че командирът му има по-голяма свобода на действие, която ще се разширява с увеличаването на бойната готовност. Сър, второто съобщение гласи: Има непотвърдени сведения за артилерийска престрелка между съветски и американски танкове в Берлин. От щаба на командването на обединените сили на НАТО в Европа твърдят, че радиовръзката е била прекъсната. Преди това един американски армейски капитан е докладвал, че съветски танкове нападат базата на Берлинската бригада в южната част на града. Той е казал също, че цял батальон наши танкове е пометен, сър. Били са атакувани от по-многочислена съветска част, разположена точно срещу тях. Двете съобщения пристигнаха почти едновременно. Разликата между получаването им бе само две минути. Господин президент, в момента се опитваме да се свържем с Берлин чрез щаба на НАТО в Европа, който се намира в Монс, Белгия. — Господи — обади се Фаулър. — Елизабет, това има ли го в твоя сценарий? — Може би искат да покажат, че не се шегуват. Че в никакъв случай не искат да им пречим. Повечето от американските войници вече бяха напуснали лагера си. Най-старшият присъстващ офицер бе заповядал да се оттеглят в близката горичка и околните улици. Той бе подполковник и помощник-командир на бригадата. И тъй като не успяха да намерят командващия полковник, помощник-командирът пое отговорността и в момента обмисляше вариантите за действие. Бригадата разполагаше с два механизирани пехотни батальона и един танков. Но от петдесет и двата М1А1 бяха оцелели само девет. Горящите корпуси на другите останаха в лагера. Заповедта за Бойна готовност — ТРИ дойде като гръм от ясно небе. А само минута по-късно и това. Над четиридесет танка и сто войници бяха изгубени — застреляни без предупреждение. Е, подполковникът щеше да се погрижи за отплатата. Берлинската бригада съществуваше още отпреди раждането му. Из лагера й бяха разпръснати множество отбранителни позиции. Подполковникът разпредели танковете, с които разполагаше, и нареди на бронетранспортьорите си „Брадли“ да изстрелят наведнъж ракетите си TOW-2. След като бяха нахълтали в лагера им, руснаците спряха. Чакаха нови заповеди. Батальонните командири все още не можеха да овладеят положението след лудешката атака на Т-80, а полковия командир просто го нямаше. Тъй като липсваха нови заповеди, танковете спряха и продължиха да се оглеждат за нови цели. Началник-щаба на полка също го нямаше. Като разбра това, най-старшият от батальонните командири обърна танка си и го насочи обратно към машината за управление на боя. Сега в целия полк нямаше по-старши от него. „Странно — помисли си той. — Първо проверката, после заповедта за повишаване на бойната готовност от Москва и най-накрая стрелбата на американците.“ Той просто не знаеше какво става. Когато се върна в руския лагер, забеляза, че все още всички лампи светят като на парад. Някой трябваше да ги изгаси. Сега танкът му бе напълно осветен, и то в обсега на американците. — Командирски танк на два часа, движи се от ляво на дясно — каза сержантът на ефрейтора. — Хванах го — отвърна артилеристът по разговорката. — Огън! Ефрейторът натисна спусъка. TOW-2 излетя от цевта. Целта бе на около две хиляди и петстотин метра. Артилеристът не откъсваше поглед от нея. Полетът продължи осем секунди и ефрейторът с радост забеляза, че TOW-2 се приземява точно в купола на целта. — Поразен — обади се командирът на бронетранспортьора. — Прекрати огъня. А сега да открием още някой от тези престъпници… Десет часа, танк, прави завой! Артилеристът завъртя окуляра наляво. — Виждам го! — Добре, какво смятате там в ЦРУ — попита Фаулър. — Сър, отново разполагаме само с несвързана и разпокъсана информация — отвърна Райън. — Само на неколкостотин мили от „Рузвелт“ е руският самолетоносач „Кузнецов“ с изтребители МиГ-29 на борда — каза адмирал Пейнтър. — Да, но бойната ни група е още по-близо до Либия, а там нашият приятел полковникът разполага със същите самолети. — Които със сигурност летят над морето, и то в полунощ — апострофира го Пейнтър. — Кога за последен път си чувал за либиец, способен на такъв подвиг? При това само на двадесетина мили от бойната ни група? — А какво ще кажеш за Берлин? — попита Лиз Елиът. — Не знаем! — Райън спря и си пое дълбоко въздух. — Не забравяйте, че сигурните ни сведения са твърде малко. — Ами ако СПИНАКЪР е прав, Райън? — настоя Елиът. — Какво имаш предвид? — Ако в момента в Москва се извършва военен преврат и са решили да поставят бомбата тук, за да не им пречим? За да ни премахнат? — Това е абсолютна дивотия — отвърна Джак. — Да поставят бомбата и да рискуват избухването на война? И какво ще им помогне това? Да предположим, че разберем за евентуален военен преврат там. Как ще постъпим? Ще ги нападнем незабавно? — Армията им може би си мисли, че ще действаме точно така — забеляза Елиът. — Не съм съгласен. Според мен е възможно СПИНАКЪР още от самото начало да ни е лъгал по този въпрос. — Сега ли го измисли? — обади се Фаулър. Той започна да се убеждава, че бомбата наистина е целяла смъртта му. В крайна сметка единствено хипотезата на Елизабет обясняваше всичко и при това звучеше логично. — Не, сър — отвърна негодуващо Райън. — Руските военни са твърде умни, за да се впуснат в подобно нещо. Това е чиста авантюра. — А как ще обясниш нападението срещу войските ни? — попита Фаулър. — Не разполагаме с неопровержими доказателства, че войските ни са били нападнати. — Значи според теб нашите хора лъжат? — попита Фаулър. — Господин президент, вие не разглеждате всички аспекти на проблеми. Добре, да приемем, че в Съветския съюз се извършва държавен преврат. Аз не съм съгласен с тази хипотеза, но нека да я приемем за момент. Казвате, че целта на бомбата е била да ни попречи да се намесим. Чудесно. Тогава защо ще нападат войските ни, ако не искат да си имат вземане-даване с нас? — За да покажат, че намеренията им са сериозни — отвърна веднага Елиът. — Това е лудост! Евентуалното им нападение е равносилно на признание, че те са поставили бомбата. Мислите ли, че не вярват да отвърнем с ядрен удар на подобна провокация? — попита Райън и сам отговори на въпроса си: — Просто не виждам никакъв смисъл. — Тогава предложи нещо смислено — каза Фаулър. — Господин президент, намираме се в самото начало на една криза. Информацията, която пристига, е откъслечна и объркана. Опасно е да я тълкуваме веднага. Нека изчакаме допълнителни сведения. Фаулър се наведе над микрофона: — Работата ти е да ми казваш какво става, а не да ми даваш уроци по овладяване на кризисни ситуации. Ако научиш нещо полезно, можеш отново да ми се обадиш! — Какво, по дяволите, си мислят? — попита Райън. — Има ли нещо, което не знам? — попита Гудли. Младият учен изглеждаше почти толкова разтревожен, колкото Райън се чувстваше. — Защо мислиш, че си по-различен от всички останали? — озъби му се Райън, но веднага съжали. — Време е да се запознаеш с науката за овладяване на кризисни ситуации. Никой не знае нищо, но въпреки това трябва да се вземат добри решения. Само дето е невъзможно. Просто не е възможно. — Тази работа със самолетоносача е доста опасна — каза офицерът от научно-техническия отдел. — Бъркаш. Ако сме свалили четири самолета, значи са загинали само неколцина — обясни Райън. — Виж, сражението на бойното поле е нещо по-различно. Ако в Берлин наистина се е завързала битка, тогава можем с основание да се страхуваме. Това е почти толкова лошо, колкото и нападение срещу някой от стратегическите ни обекти. Да видим дали ще успеем да се свържем с щаба на главнокомандващия в Европа. Деветте оцелели американски танка М1А1 и взвод бронетранспортьори „Брадли“ напредваха по един берлински булевард. Уличните лампи светеха, а от прозорците вече надничаха първите любопитни глави, които бързо разбраха, че това не е учение. Всички танкисти бяха махнали скоростните ограничители от двигателите на машините си и в Америка сигурно щяха да ги арестуват за превишена скорост. На километър и половина северно от лагера си те завиха на изток. Групата се командваше от един офицер, който отлично познаваше Берлин. Това бе третата му обиколка из доскоро разделения град. Той ги водеше към една чудесна позиция, от която определено щяха да имат предимство. Стига, разбира се, руснаците да не ги бяха изпреварили. Позицията представляваше незастроен парцел. Предвиждаше се на него да бъде издигнат мемориал в памет на жертвите от Стената. Мястото бе леко издигнато над руския и американския лагер, които скоро трябваше да бъдат опразнени. Булдозерите вече бяха успели да натрупат солидна могила, върху която щеше да се издигне статуята. Но нея все още я нямаше. Съветските танкове стояха в американския лагер и вероятно очакваха подкрепления от пехота или нещо друго. Бронетранспортьорите „Брадли“ непрестанно ги обсипваха с TOW от горичката, а Т-80 ожесточено отговаряха на огъня. — За бога, тези негодници ще избият момчетата — каза капитанът, който командваше групата. — Добре, намерете си позиции. Това им отне още около минута. Когато всичко бе готово, от деветте М1А1 се виждаха само куполите и оръдията. — Целта е пред нас, момчета. Да я унищожим. Деветте танка стреляха едновременно. Разстоянието, което ги делеше от руснаците, бе само две хиляди метра и този път изненадата бе на тяхна страна. Пет от руските Т-80 пламнаха при първия залп. Вторият порази още шест. Сега американците започнаха безразборна стрелба. В малката горичка, при позициите на бронетранспортьорите, заместник-командирът на бригадата наблюдаваше омачкването на северния край от руската линия. „Смачкване е точната дума“ — помисли си той. Американските танкови екипажи бяха сформирани само от ветерани и те показваха истинските си възможности. Руският батальон, разположен на северния фланг, се опита да се престрои, но БТР-те очевидно бяха улучили командирския танк, защото Т-80 изглеждаха доста объркани. Една част от съзнанието на заместник-командира се питаше защо руснаците бяха спрели настъплението, но той бързо прогони въпроса. Имаше време да мисли за това. Сега го интересуваше само фактът, че противниците му са притиснати, а това бе добре за него и хората му. — Сър, свързах се със Седма армия — каза един сержант и му подаде телефона. — Какво става при вас? — Господин генерал, говори полковник Ед Лонг. Бяхме атакувани от танковия полк срещу нас. Нападнаха ни без всякакво предупреждение. Просто нахлуха в лагера. Успяхме да ги спрем, но загубих почти всичките си танкове. Трябва ни подкрепление. — Какви са загубите ви? — Над четиридесет танка, сър. Освен това осем „Брадли“ и най-малко двеста човека. — Численост на противника? — Един танков полк. За момента е само това, но те имат доста приятели, сър. И аз не бих се разсърдил, ако намеря някой. — Ще видя какво мога да направя. Генерал Куропаткин погледна схемата на разположение на техниката си. Всички изправни радари бяха включени. Спътниковата информация твърдеше, че двете бази на американската стратегическа авиация са празни. Значи самолетите им вече летяха към Съветския съюз заедно с танкерите КС-135. Ракетните им установки също бяха в пълна бойна готовност. Ако спътниците „Орел“ предадяха сигнал за изстрелване на американски ракети, то Съветският съюз щеше да разполага само с тридесет минути живот. „Половин час“ — помисли си генералът. Между живота и смъртта на родината му стояха само някакви си тридесет минути и здравият разум на американския президент. — Въздушната активност над Германия се увеличава — докладва един полковник. — Засякохме няколко американски изтребителя, излетели от базите „Рамщайн“ и „Битбург“, които се насочват на изток. Общо осем самолета. — А каква е информацията ни за американските „СТЕЛТ“? — В „Рамщайн“ разполагат с една ескадрила — осемнадесет самолета. Предполагаме, че американците ги рекламират пред страните от НАТО за евентуална продажба. — Може би вече всички са във въздуха — забеляза Куропаткин. — И то с ядрено оръжие на борда. — Точно така. Всеки от тях е в състояние да пренася две бомби В-61. Ако летят на голяма височина, ще бъдат над Москва още преди да сме се усетили… — Освен това имат извънредно прецизни уреди… Могат да поразят всяка цел, която си пожелаят… Два часа и половина след излитането им от Германия… Господи! С помощта на оръжейната система за дълбоко проникване в земята бомбите можеха да бъдат хвърлени така, че да разрушат президентския бункер. Куропаткин вдигна телефона. — Трябва да говоря с президента. — Какво има, генерале? — попита Нармонов. — Имаме сведения за раздвижване на американските самолети над Германия. — Но не знаете всичко. Един наш танков полк в Берлин докладва, че е нападнат от американски военни части. — Това е лудост. „И докладът дойде само пет минути след обещанието на приятеля ми Фаулър, че няма да предприема никакви провокации.“ — Говорете по същество. Вече имам достатъчно работа. — Господин президент, преди две седмици в американската база „Рамщайн“ в Германия пристигна ескадрила от бомбардировачи F-117А „СТЕЛТ“. Целта на ескадрилата бе демонстрации пред съюзниците от НАТО. Американците твърдят, че искат да ги продадат. Всеки от тези самолети може да пренася две бомби с мощност половин мегатон. — Да? — Не мога да ги прехвана. Те просто са невидими за радарите, с които разполагаме. — И защо ми го казвате? — От часа на излитането им плюс презареждането във въздуха до часа на пристигането им над Москва ще изминат не повече от сто и осемдесет минути. Ще знаем за атаката им толкова, колкото знаеше и Ирак. — Наистина ли са толкова опасни? — Една от причините да оставим толкова много хора в Ирак бе да разберем на какво са способни американците. Нашите разузнавачи не са успели да видят нито един от американските самолети на радарите. Не е помогнала и френската техника, с която е разполагал Саддам. Да, наистина са много опасни. — Но защо ще предприемат подобни действия? — попита Нармонов. — А защо са нападнали танковия ни полк в Берлин? — отвърна на въпроса с въпрос министърът на отбраната. — Смятах, че бункерът ми може да противодейства на всякакво оръжие. — Не и на ядрена самолетна бомба, насочена с голяма точност. Ние сме само на сто метра под земята — добави министърът на отбраната. — „Във вечната битка между щит и меч мечът винаги печели.“ — Да се заемем отново с Берлин — каза Нармонов. — Знаем ли какво става там? — Не. Сведенията, с които разполагаме, идват само от младши офицери. — Изпратете някой да разбере. Кажете на нашите хора да се оттеглят и само да се защитават. Някакви възражения? — Не, това е разумно. Националният разузнавателен фотографски център (НРФЦ) се намира във вашингтонското военноморско пристанище в една от няколкото сгради без прозорци, където се помещават строго секретни държавни служби. В момента той разполагаше с три фотографски КН-11 и два радарни спътника КН-12 „Лакрос“ в орбита. В 00,26,46 часа по Гринуич Денвър попадна в обхвата на единия КН-11. Всичките му камери започнаха да снимат града и по-специално южните квартали. Снимките моментално пристигнаха във форт Белвоар, Вирджиния, и бяха препратени в НРФЦ. Там ги заснеха на петдесетмилиметрова видеолента. Анализите започнаха незабавно. Самолетът бе DC-10. Куати и Гусн отново се настаниха в първокласните си места, доволни и изумени от късмета си. Новината се бе разпространила само няколко минути преди да се качат на самолета. Разбира се, след като „Ройтер“ се бе включил в играта, това бе неизбежно. АП и ЮПИ веднага се заеха със златната мина и в всички телевизионни станции загърмяха. Изненадани, че телевизионните мрежи все още не са излезли със специални бюлетини, местните филиали побързаха да ги пуснат. Това, което най-много изненада Куати, бе тишината. Вестта се разпространи из аерогарата като вълна. Но след нея не се понесоха викове и паника, а се разстла удивителна тишина. Гласът на администраторката, оповестяваща полетите, се чуваше съвсем спокойно. Скоро какофонията от гласове, която обикновено цари на подобни места, отново се върна към нормалния си ритъм. „Значи така посрещат трагедията и смъртта американците?“ — помисли си командирът. Липсата на всякакви емоции го удиви. Но той скоро забрави впечатленията си. DC-10 се устреми към края на пистата и излетя. След няколко минути се намираха над международни води и пътуваха към неутрална държава и към сигурността. „Само още едно прехвърляне“ — помислиха си едновременно и двамата. Кой можеше да се надява на такъв късмет? — Инфрачервените излъчвания са забележителни — разсъждаваше на глас фотоаналитикът. Той за пръв път разглеждаше снимки от епицентъра на ядрен взрив. — Разрушенията и малките пожари се простират в радиус от една миля около стадиона. Но димът и инфрачервените лъчи затрудняват работата. Следващия път, ако имаме късмет, ще се вижда по-добре. — Какво можете да ми кажете за вероятния брой на жертвите? — попита Райън. — Информацията ми е доста оскъдна. Най-хубавите снимки показват дима, който закрива всичко. Инфрачервените излъчвания са наистина впечатляващи. Около стадиона има множество пожари. Предполагам, че са от експлодиралите автомобилни резервоари. Джак се обърна към най-старшия офицер от научно-техническия отдел: — Кой е във фотографската лаборатория? — Никой — отвърна офицерът. — Днес е неделя. Ако не очакваме някакъв спешен материал, оставяме работата през почивните дни на НРФЦ. — Кой е най-добрият специалист? — Анди Дейвис, но той живее в Маназас. Няма да успее да стигне дотук. — По дяволите. Райън отново вдигна телефона. — Изпратете ни десетте най-добри снимки, с които разполагате — каза той на служителя в НРФЦ. — Ще ги имате след две-три минути. — А може ли някой да оцени пораженията от бомбата? — Аз ще се заема — отвърна офицерът от научния отдел. — Навремето работех в разузнаването на стратегическата авиация. — Действай. Деветте танка М1А1 вече бяха унищожили почти тридесет руски Т-80. Съветската част се бе изтеглила на юг, за да потърси прикритие. Ответният им огън порази три М1А1, но сега силите бяха далеч по-изравнени. Капитанът, командващ танковете, изпрати няколко БТР-а „Брадли“ в източна посока, за да разузнаят обстановката. Както и при първия преход, от прозорците надничаха любопитни глави. Но берлинчани се оказаха достатъчно благоразумни, за да не светват лампите си. Уличните лампи обаче притесняваха един командир на „Брадли“. Той извади автомата си и започна да стреля по тях за ужас на малцината граждани, имали смелостта да гледат. — Was nun? — попита Кайтел. — Сега какво? — Сега си обираме крушите и изчезваме оттук. Свършихме работата си — отвърна Бок и зави наляво. Северната посока изглеждаше най-безопасна. Щяха да изоставят колата и камиона, да се преоблекат и да се изпарят. „Може би дори ще оцелеем“ — помисли си Бок. Това наистина щеше да бъде отличен край. Но той вече бе постигнал целта си — да отмъсти за Петра. Именно руснаците и американците я бяха убили. „Германците са просто пионки в голямата игра и истинските злодеи вече плащат — каза си Бок. — И ще продължат да плащат.“ В крайна сметка отмъщението се бе оказало по-сладко, отколкото си мислеше. — Руска щабна кола — каза стрелецът. — Зад нея има камион „ГАЗ“. — Картечницата — каза командирът и внимателно огледа целта. — Изчакай малко. — Обожавам да убивам офицери… Стрелецът подготви двадесет и пет милиметровата си картечница. — Целта е на мушка, серж. Въпреки богатия си опит като терорист Бок бе лош войник. Той помисли голямата ъгловата сянка на две пресечки от тях за камион. Планът му бе успял. Времето, по което американците бяха обявили тревога, можеше да означава само едно: Куати и Гусн бяха свършили работата си точно както трябваше. Бок бе заслепен от блясъка, който приличаше на внезапно включена електрическа крушка. Светлият лъч премина над главата му. — Огън! Разкъсай ги. Стрелецът бе превключил оръжието си на бърз огън. Двадесет и пет милиметровата картечница работеше прецизно като шевна машина. Трасиращите куршуми му позволяваха отлично да коригира огъня. Първият откос бе насочен срещу камиона. „В него може да има войници“ — си бе помислил артилеристът. Първите изстрели попаднаха в двигателя и го разкъсаха на части. Следващите обходиха шофьорската кабина и каросерията. Камионът се отпусна напред върху спуканите си предни гуми. Стрелецът вече бе насочил вниманието си към колата. Той я преряза с един картечен откос. Целта му стана неуправляема и се блъсна в едно спряло наблизо БМВ. От камиона излезе една сянка на вероятно вече ранен човек. Нови два откоса спънаха порива му към живот. Командирът на БТР-а реагира незабавно. Не искаше да се бави на място, където бе убивал. След две минути забелязаха нови обекти. Две полицейски коли караха точно към тях с пуснати буркани и сирени. Когато се приближи на неколкостотин метра от тях, първата спря, включи на задна скорост и изчезна обратно. Командирът се усмихна. Не се бе излъгал в умствените възможности на германските ченгета. Пет минути след като американците се бяха отправили към друга пресечка, първият берлинчанин — един удивително смел лекар — излезе на улицата и се приближи до руската щабна кола. И двамата мъже в нея бяха мъртви. Интересното бе, че куршумите, разкъсали телата, бяха пожалили изпръсканите им с кръв лица. Картината в камиона бе още по-страшна. Един от хората в него сигурно бе живял още няколко минути след стрелбата, но когато лекарят стигна до него, сърцето му вече не биеше. Берлинчанинът се учуди, че всички бяха облечени в руски военни униформи. Тъй като не знаеше какво повече може да направи, той се обади в полицията. Лекарят доста по-късно разбра колко превратно бе изтълкувал сцената, разиграла се пред дома му. — Явно не са се шегували за инфрачервеното излъчване. Бомбата е била доста сериозна — забеляза офицерът от научно-техническия отдел. — Но пораженията са малко странни… хмм. — Какво искаш да кажеш, Тед? — попита Райън. — Че разрушенията би трябвало да са доста по-големи от сегашните… Може би са повлияли сенките и отраженията. — Той вдигна поглед. — Съжалявам. Ударните вълни не могат да преминават през всичко — например през хълмове. Тук сигурно е имало сенки и отражения. Иначе тези къщи просто не би трябвало да ги има. — Все още не те разбирам — каза Райън. — В подобни случаи аномалиите са нещо нормално. Може би първо да помисля и после пак да поговорим? — попита Тед Айърс. Уолтър Хоскинс седеше в кабинета си, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Освен това като най-старши от присъстващите бе длъжен да отговаря на телефоните. За да види стадиона, трябваше само да погледне навън. Димът се издигаше само на пет мили от прозорците му, един от които бе пукнат. Една част от съзнанието му се питаше дали не трябва да изпрати екип от полицаи там. Но другата отговаряше, че няма подобни заповеди. Той се обърна да погледне отново натам и остана учуден, че прозорците са все още здрави. В крайна сметка сградата бе само на пет мили от епицентъра на ядрения взрив. Останките от облака вече бяха достигнали първите зъбери на Скалистите планини. Атомната гъба все още не се бе разпаднала изцяло. Под нея се виждаше черната пушилка на дима от многобройните пожари. Разрушенията бяха… … малко. Малко? Каква лудост. Тъй като нямаше какво друго да прани Хоскинс вдигна телефона и се свърза с Вашингтон. — Дайте ми Мъри. — Кажи, Уолт. — Много ли си зает? — Всъщност не. Как е там при теб? — Телевизионните станции и телефоните не функционират. Дано, когато се изправя пред съдията, президентът да е някъде наблизо. — Уолт, сега не е време… — Не се обаждам за това. — А за какво тогава? — Виждам го оттук, Дан — каза Хоскинс с почти замечтан глас. — Зле ли е? Всъщност виждам само дим. Гъбовидният облак е вече над планините. Оранжев е като портокал. Виждам и стотици малки пожари. Осветяват дима, който се издига от стадиона. Дан? — Да, Уолт? — отвърна Мъри. „Сигурно е в шоково състояние“ — помисли си той. — Има нещо странно. — Какво? — Прозорците ми са здрави. Намирам се само на пет мили от мястото, а само един е пукнат. Странно, нали? — Хоскинс замълча за момент. — При мен са материалите, които каза, че искаш да видиш. Снимките и всичко останало. Хоскинс прелисти документите, които лежаха на бюрото му. — Марвин Ръсел наистина избра лош ден да умре. Както и да е. Паспортите и всичко, което искаше, са тук. Спешно ли е? — Може да почака. — Добре — каза Хоскинс и затвори. — На Уолт май нервите му не издържат. Пат? — забеляза Мъри. — Обвиняваш ли го? — попита О’Дей. — Не — поклати глава Дан. — Ако стане още по-зле… — Далеч ли е семейството ти? — Не достатъчно. — Пет мили — промълви Мъри. — Какво? — Уолт каза, че се намира на пет мили от епицентъра и вижда пожарите. Дори прозорците му не били счупени. — Глупости — отвърна О’Дей. — Сигурно съвсем се е побъркал. Та пет мили са по-малко от осем хиляди метра. — Какво искаш да кажеш? — От ПВО съобщиха, че бомбата е с мощност 100 килотона. Трябва да е изпочупила прозорците в огромен периметър. Един прозорец се чупи от около двеста грама допълнително налягане. — Откъде знаеш? — Служил съм във флотското разузнаване. Едно време работата ми бе да оценявам вероятните поражения от руски бойни глави. Ако се намираш на осем хиляди метра от епицентъра на бомба с мощност сто килотона, покривът ти ще бъде разрушен, около теб ще избухнат малки пожари и тъй нататък. Не е приятно. — Ами пердетата ще се запалят ли? — Би трябвало — отвърна замислено О’Дей. — Да, обикновените пердета ще се запалят. Особено пък ако са с тъмен цвят. — Уолт не е толкова превъртял, че да не забележи пожар в кабинета си… Мъри вдигна телефона и натисна бутона за Ленгли. — Да, какво има, Дан? — попита Джак по микрофона. — С какви сведения разполагаш за мощността на взрива? — Според ПВО бомбата е била около сто и петдесет-двеста килотона. Приблизително колкото голяма стратегическа или малка тактическа бойна глава — отвърна Райън. — Защо питаш? На другия край на масата офицерът от научно-техническия отдел вдигна поглед от снимките. — Току-що говорих с наш служител в Денвър. Той вижда стадиона от кабинета си. Пет мили, Джак. Освен това само един от прозорците му е пукнат. — Хайде де — забеляза офицерът. — Какво се опитваш да кажеш? — попита Райън. — Пет мили са осем хиляди метра — забеляза Тед Айърс. — Само термичната вълна трябва да превърне сградата във врящ котел. А ударната сто процента ще изпотроши всякаква стъклария. Мъри чу думите на офицера. — Да. Колегата ми твърди същото. Моят човек може и да не е на себе си от шока, но със сигурност ще забележи, ако кабинетът му гори, не мислиш ли? — Получили ли сме вече информация от Денвър? — обърна се Джак към Айърс. — Не. Спасителният екип още не е пристигнал, но снимките говорят красноречиво, Джак. — Дан, можеш ли да изпратиш някого веднага там? — Ще проверя. — Хоскинс слуша. — Дан Мъри е, Уолт. Изпрати няколко човека в района на „Скайдоум“ колкото се може по-бързо. Ти остани в кабинета за свръзка. — Добре. Хоскинс даде съответните нареждания, като се чудеше дали не рискува живота на подчинените си. После отново остана без работа и се загледа в папката пред себе си. „Марвин Ръсел — помисли си той — е поредният престъпник, умрял от глупост.“ Трафик наркотици. Никога нямаше да поумнеят. Роджър Дърлинг облекчено въздъхна, когато „Нийкап“ се отдели от самолета цистерна. Преустроеният „Боинг 747“ летеше доста меко, но не и когато бе в близост с танкера КС-10. Преживяването допадна единствено на сина му. В залата за конференции на борда имаше един генерал от военновъздушните сили, един флотски капитан първи ранг, майор от морската пехота и още четирима други офицери. Цялата информация, с която разполагаше президентът, своевременно се предаваше и на „Нийкап“. Включително и съобщенията по „горещата линия“. — Думите им звучат окуражаващо, но няма да е зле да разберем какво всъщност мислят всички. — Ами ако наистина става въпрос за руско нападение? — попита генералът. — И защо ще ни нападат? — Нали чухте разговора между президента и ЦРУ, сър? — Но според мен Райън е прав — отвърна Дърлинг. — Иначе просто няма логика. — А нима светът е логичен? Ами схватките и Берлин и Средиземно море? — Те са станали между авангардни части. Ние повишаваме бойната си готовност — те също. Войниците се намират прекалено близо едни до други и нечии нерви не издържат. Същото е станало и когато Гаврило Принцип е застрелял ерцхерцога.* Просто един нещастен случай, от който всичко тръгва надолу. [* Става въпрос за ерцхерцог Франц Фердинанд фон Есте (1863–1914), убит в Сараево на 28 юли 1914 година, което послужило за повод за започване на Първата световна война. — Бел.прев.] — Но сега поне разполагаме с „гореща линия“, господин вицепрезидент. — Вярно — съгласи се Дърлинг. — И слава богу, тя засега си върши работата. Преминаха първите петдесет метра с лекота. После стана по-трудно, а накрая — невъзможно. Петдесет пожарникари начело с Калахан се опитваха да си пробият път към стадиона. Подкрепяха ги още сто. Началникът на пожарната команда бе наредил всички да се обливат с вода. Ако не друго, тя поне щеше да изчисти праха или каквото и друго там, по дяволите, падаше върху тях. Заразената вода на свой ред щеше да се оттече в уличните канали. Ако преди това не замръзнеше, разбира се. Дрехите на първите огнеборци вече бяха покрити с прозрачна тънка коричка лед. Но най-големият проблем си оставаха колите. Те лежаха настрани или на покривите си, разхвърляни като детски играчки. Изтичащият от резервоарите им бензин се събираше на малки горящи локвички, които постоянно се подхранваха от допълнително гориво. Калахан нареди един от камионите да се приближи. Хората му завързваха купетата на изпотрошените коли и една по една ги извличаха. Работата обаче отнемаше ужасно много време. Така никога нямаше да стигнат до стадиона. А вътре имаше оцелели хора. Калахан бе сигурен в това. Трябваше да има. Той стоеше встрани и угризенията на съвестта, че не му е студено колкото на другите пожарникари, не преставаха да го измъчват. Когато чу шума от мощния дизелов двигател, Калахан се обърна. — Здрасти — поздрави го един човек с униформа на армейски полковник. На табелката върху джоба му пишеше: „Лайл“. — Чух, че ви трябва мощна техника. — С какво разполагате? — С три сапьорни танка М-728, които след малко пристигат. Имам и още нещо. — Какво? — Сто химически облекла. Не са идеални, но са по-добри от униформите на твоите хора. Освен това топлят повече. Защо не изтеглиш хората си за малко и не ги накараш да се облекат? Камионът е ей там — посочи полковникът. Калахан се подвоуми за момент, но реши, че просто не може да откаже такова предложение. Той нареди на пожарникарите да се оттеглят и да облекат химическите костюми. Полковник Лайл подхвърли един и на него. — Идеята да се обливате с вода е добра. Така поне няма да имате проблеми с праха. И така, какво искаш от нас? — Оттук не се вижда добре, но стадионът не е напълно разрушен. Вътре сигурно има оцелели. Трябва да им помогнем. Можете ли да ни прехвърлите през горящите коли? — Разбира се. Полковникът включи радиото си и заповяда на първата машина да се приближи. Калахан видя, че М-728 всъщност си бе чист танк с прикрепено голямо гребло към предницата. В задната част на кулата се виждаха А-образни винкел и лебедка. Имаше дори и странно на вид малко оръдие. — Танкът ще създаде малко бъркотия. Искаш ли още да го правим? — Майната й на бъркотията. — Само да разчисти път. Добре тогава. Лайл отново включи радиото си И застана от лявата страна на М-728. — Пробий — заповяда кратко той. Танкистът даде газ точно когато първият пожарникар се върна, облечен с химическия костюм. Машината направи някакъв опит да избегне маркучите по земята, но въпреки това разкъса два. После танкистът спусна греблото и се вряза в масата от горящи коли със скорост тридесет и пет километра в час. Дупката, която направи, бе с дължина около десет метра. Танкът се отдръпна и започна да я разширява. — За бога! — възкликна Калахан. — Какво можеш да ми кажеш за радиацията? — Малко. Преди да дойда тук, говорих със специалистите. Те ще пристигнат всеки момент. Дотогава… — повдигна рамене Лайл. — Наистина ли мислиш, че вътре има все още живи хора? — Част от стадиона е все още здрава. Видях я от вертолета. — Будалкаш ли ме? — Не, сериозно. — Но това е невъзможно. От ПВО казаха, че бомбата е била голяма. — Какво? — изкрещя Калахан, за да заглуши шума от танка. — Бомбата е била голяма. На практика тук въобще не трябва да има паркинг. — Значи според теб това е малко? — погледна го Калахан с невярващ поглед. — Да, по дяволите! — Лайл замълча за момент. — Ако хората вътре… Полковникът побягна обратно към танка и заговори обратно по радиопредавателя си. След миг М-728 спря. — Какво стана? — Ако наистина има оцелели, можем да ги прегазим. Казах му да напредва по-внимателно. По дяволите, ти май си прав. А аз те мислех за превъртял. — Какво казваш? — изкрещя отново Калахан и махна на хората си да облеят и танка с вода. — Вътре може да има оцелели. Бомбата е била дяволски по-малка, отколкото ми казаха. — „Мейн“, тук е „Морски дявол“ едно-три — изпращя Р-3С „Орион“. — Намираме се на около четиридесет мили от вас. Какво става? — Имаме проблеми с винта. Освен това наоколо трябва да се навърта руска лодка. За последен път я засякохме на четиридесет и пет хиляди метра в югозападна посока — отвърна Рикс. — Прието. Ще видим дали ще успеем да го разкараме. Когато пристигнем, ще се обадим отново. Край. — Капитане, можем да се движим с три възела. Предлагам да се насочим на север, за да увеличим разстоянието — каза Клагет. Рикс поклати отрицателно глава. — Не, ще си кротуваме. — Сър, приятелят ни може и да е чул шума от сблъскването. Може би вече напредва към нас. Загубихме най-добрия си сонар. Най-добре е да избягаме колкото се може по-далеч. — Не, най-добре е да не вдигаме шум. — Тогава нека поне пуснем самоходния симулатор. — Това е разумно, сър — обади се и друг офицер. — Добре, програмирайте го максимално да ни наподобява и му дайте южен курс. — Слушам. В трета торпедна тръба на „Мейн“ нямаше торпедо. Там се намираше самоходният симулатор на подводна лодка (ССПЛ). Всъщност той представляваше модификация на торпедо, но без бойна глава. На нейно място бе монтирано издаващо шум устройство, свързано със сонарен датчик. То щеше да издава шум, подобен на излъчвания от повредена подводница клас „Охайо“. Тъй като една от малкото причини, поради които „Охайо“ можеше да излъчва шум, бе повреда на винта, тази възможност бе предварително програмирана в ССПЛ. След няколко минути устройството бе готово и изстреляно навън. ССПЛ се насочи в южна посока и когато се отдалечи на две хиляди метра от „Мейн“, започна да излъчва шум. Небето над Чарлстън, Южна Каролина, се изчисти. Тук не бе валял сняг, както във Вирджиния и Мериленд, а само лапавица. Следобедното слънце обаче бързо изсуши улиците и старият град отново придоби обичайния си приветлив вид. Командващият Шеста подводна ескадра наблюдаваше от кея две от подводниците ракетоносци, които плаваха надолу по река Купър към океана и безопасността. Но той не знаеше, че не е единственият зрител. На сто и деветдесет мили над главата му премина руски разузнавателен спътник, който продължи пътя си нагоре по крайбрежната линия към Норфолк. Там небето също се бе изчистило. Спътникът предаде снимките в руския разузнавателен център в западния край на Куба. Оттам бяха прехвърлени на комуникационен спътник. Повечето руски спътници се движеха във високи орбити и поради това енергийните вълни не ги бяха засегнали. Снимките пристигнаха в Москва за броени секунди. — Да? — каза министърът на отбраната. — Разполагаме с фотографски материал от три американски военноморски бази. Ракетоносците в Чарлстън и Кингс Бей излизат в открито море. — Благодаря. Военният министър затвори телефона. Още една заплаха за родината му. Той веднага я съобщи на Нармонов. — Какво означава това? — Че военните мерки, предприети от американците, не са само със защитна цел. Някои от заснетите подводници са въоръжени с ракети „Трайдънт D-5“ и са способни да нанесат първи удар. Помните ли колко загрижени бяха американците да унищожим нашите СС-18 в срок? — Да, но те съкращават голямо количество от своите „Минитмън“ — каза Нармонов. — От които просто нямат нужда. Те могат да отправят първи ядрен удар от морето. От борда на подводници. А ние не. Ние сме напълно зависими от разположените по суша балистични ракети. — И какво за нашите СС-18? — Продължаваме деактивирането им дори и в момента. Ако успеят да преустроят проклетия завод, ще изпълним договорните си задължения. Всъщност ние и сега ги изпълняваме, но проклетите американци отричат, че е така. — Министърът на отбраната направи малка пауза. Нармонов явно не разбираше. — С други думи, ние унищожихме някои от най-точните си ракети, докато американците запазиха своите. Те разполагат със стратегическо преимущество. — Не можах да си доспя и явно не съм в добра форма — каза колебливо Нармонов. — Ти само преди година се съгласи с подписването на този договор, за да ми кажеш сега, че той ни заплашва. „Всички са еднакви — помисли си министърът на отбраната. — Никога не те слушат. Никога не ти обръщат внимание. Ако щеш, им повтори едно нещо сто пъти, и пак няма да те чуят.“ — Унищожаването на толкова голям брой ракети и бойни глави променя съотношението на силите… — Глупости! Ние все още сме равни по всички показатели — възрази президентът Нармонов. — Въпросът не е в това. Важният фактор е връзката между броя на установките и, разбира се, уязвимостта им и броя на бойните глави, с които разполагат двете страни. Ние все още можем да нанесем първи удар и да унищожим американските ракетни установки, разположени на суша. Точно затова се съгласиха на петдесет процента съкращение в тази област. Но по-голямата част от бойните им глави са в морето. И сега за пръв път ракетите с морско базиране е възможно да нанесат унищожителен първи удар. — Куропаткин — каза Нармонов. — Чуваш ли разговора ни? — Да. Министърът на отбраната е прав. Единственото допълнение, което мога да направя — ако ми позволите, разбира се, — е, че намаляването на броя на установките изцяло променя съотношението пускови установки бойни глави. За пръв път е възможен напълно унищожителен първи удар. Особено пък ако американците успеят първо да премахнат правителството ни. — А те лесно могат да го сторят с базираните си в Германия бомбардировачи „СТЕЛТ“ — допълни военният министър. — Чакайте малко. Да не би да искате да ми кажете, че Фаулър е взривил собствения си град, за да има извинение за нападението срещу нас? Що за лудост е това? Едва сега съветският президент проумя силата на страха. Военният министър заговори бавно и спокойно: — Няма значение кой е взривил бомбата. Ако Фаулър обаче реши, че сме го направили ние, той е способен да предприеме съответните действия. Другарю президент, искам да разберете само едно нещо: От техническа гледна точка страната ни се намира на ръба на унищожението. Ракетите им с наземно базиране са само на тридесет минути от нас. Балистичните „Трайдънт“ са съответно на двадесет минути. А пристигането на онези проклети невидими стратегически бомбардировачи е въпрос на два часа. Между другото, използването им ще е най-умният дебют. Между нас и разрушението стои само умственото състояние на президента Фаулър. — Разбирам. Съветският президент помълча около половин минута, после се загледа в картата на далечната стена. Когато заговори, в тона му се прокрадваше гневът на изплашен човек: — И какво предлагате да направим? Да нападнем американците ли? Аз няма да издам подобна заповед. — Разбира се, че не, но ще ви посъветваме да поставите стратегическите ни сили в пълна бойна готовност. Американците, разбира се, ще забележат действията ни и ще разберат, че унищожителният първи удар е невъзможен. Така ще успеем да овладеем ситуацията и разумът ще надделее. — Головко? Първият заместник-председател на КГБ за пръв път се намеси: — Те вече са в пълна степен на бойна готовност. Ако и ние го направим, може да ги провокираме. — Ако не го направим, сами вкарваме вълка в кошарата. Министърът на отбраната бе нечовешки спокоен. Може би единственият, който напълно се владееше. — Знаем, че американският президент е в стресово състояние от загубата на хиляди граждани. Така че може да действа импулсивно. Ако демонстрираме възможността си да се защитим, ние намаляваме заплахата от подобни действия. В никакъв случай не трябва да показваме слабостта си. Не и в този момент. Слабостта винаги подтиква към нападение. Нармонов огледа всички в стаята за евентуални възражения. Нямаше. — Действайте — каза той на военния министър. — Все още нямаме информация от Денвър — каза Фаулър и разтърка очи. — Аз не бих разчитал много на нея — отвърна генерал Борщайн. Командният пункт на ПВО на Северна Америка всъщност се намираше буквално в планина. Входният тунел е преграден с множество стоманени херметически врати. Цялата конструкция бе планирана така, че да издържи на всякакви удари. Омекотяващи ресори и въздушни възглавници изолираха хората и техниката от гранитните скали. Стоманените покриви можеха да спрат всякакви отломки от скали или шрапнели. Борщайн обаче не вярваше, че ще преживее евентуално нападение. Към командния пункт бяха насочени цял полк съветски ракети СС-18, модел 4. Вместо с десет или повече разделящи се бойни глави те бяха въоръжени само с една. Мощността й от двадесет и пет мегатона имаше за задача да превърне планината Шайен в езеро. Тази мисъл не бе приятна. Борщайн бе пилот по професия и призвание. Започнал на F-100 — наричан от летците „Германеца“, — той бе продължил на F-4 „Фантом“ и завършил като командир на ескадрила с F-15 в Европа. Борщайн се намръщи. Дори и той не бе достатъчно стар за подобни спомени. Работата му изискваше да защитава страната си от въздушни нападения. Генералът обаче не бе успял да я свърши. В Америка бе избухнала ядрена бомба, отнела живота и на началника му, а той не знаеше нито защо, нито как, нито пък кой я бе пуснал. Борщайн не бе човек, свикнал да губи, но картата срещу него показваше, че ще се случи точно това. — Генерале — извика го един майор. — Какво има? — В микровълновия диапазон настана оживление. Според мен Иван поставя ракетните си полкове в бойна готовност. Същото става и в няколко военноморски бази. От Москва летят спешни съобщения. — За бога! — вдигна отново телефона Борщайн. — Никога не са го правили? — попита Елиът. — Звучи невероятно, но е факт — отвърна Борщайн. — Дори и по време на кубинската криза руснаците не са поставяли балистичните си ракети в пълна бойна готовност. — Не е за вярване — изръмжа Фаулър. — Никога ли? — Генералът е прав — обади се Райън. — Причината е, че телефонната им система открай време е в ужасно състояние. Явно най-после са я стегнали достатъчно… — Какво искаш да кажеш? — Господин президент, в крайна сметка всичко опира да подробностите. Съобщенията за промяна в степента на бойна готовност се изпращат устно. Така го правим ние, така постъпват и руснаците. От друга страна, телефонната им система е напълно разбита, а никой не иска да рискува с подобни неща. Именно поради това те вложиха много пари за модернизирането й. Също както постъпихме и ние със системите ни за команди и контрол. Сега вече използват фиброоптични кабели и нова конфигурация от микровълнови връзки. Затова прехващаме сигналите им — обясни Джак. — Разсейване на микровълни. — След още две години сигурно ще използват само фиброоптични кабели, а ние разбираме за това едва сега — прибави генерал Фремънт. — Доста неприятно. — На мен също не ми харесва — каза Райън, — но в крайна сметка и ние сме в Бойна готовност — ДВЕ, нали? — Но те не го знаят. Никой не им го е казвал — намеси се Лиз Елиът. — Освен ако не разчитат съобщенията ни. Казвал съм ви, че имаме сведения за проникването им в нашите шифровъчни системи. — От АНС твърдят, че си луд. — Може и да са прави, но АНС също е бъркала, и то доста. — Какво мислиш за психическото състояние на Нармонов? „Че е изплашен колкото самия мен“ — каза си Райън. — Не смея да правя никакви предположения по този въпрос, сър. — Освен това не знаем дали в края на краищата говорим с него — вметна Елиът. — Лиз, категорично отказвам да приема хипотезата ти — повиши тон Райън. — Единственият довод в подкрепа на твърденията ти идва от ЦРУ. А тук въобще не сме убедени в истинността му. — „По дяволите, защо въобще им съобщих за този доклад“ — помисли си Джак. — Престани, Райън — отряза го Фаулър. — Трябват ми факти, а не спорове. — Сър, продължавам да твърдя, че все още нямаме достатъчно информация, за да правим каквито и да е изводи. — Глупости — обади се полковникът до генерал Фремънт. — Какво означава това? — попита главнокомандващият стратегическата авиация встрани от микрофона. — Доктор Елиът е права, сър. Хипотезата й е логична. — Господин президент — чуха те, — имаме съобщение по „горещата линия“. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ТОКУ-ЩО ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ, ЧЕ В БЕРЛИН АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ СА НАПАДНАЛИ СЪВЕТСКИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ПОНЕСЛИ СМЕ СЕРИОЗНИ ЗАГУБИ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ КАКВО СТАВА. C$ — По дяволите — възкликна Райън, докато дочиташе факса. — Искам мненията ви — каза Фаулър по микрофона. — Най-добре е да кажем, че въобще не знаем за инцидента — каза Елиът. — Да признаем обратното, значи да поемем отговорността за него. — Моментът е доста неподходящ за лъжи — каза твърдо Райън. Още докато го казваше, осъзна, че прекалява. „Ако продължаваш да крещиш, въобще няма да те слушат, Джак…“ — Кажи го на Нармонов — не му остана длъжна Елиът. — Забрави ли, че те ни нападнаха първи? — Така твърдят и докладите, но… — Да не би да искаш да кажеш, че войниците ни лъжат, Райън? — извика Борщайн от планината Шайен. — Не, генерале, но в подобна обстановка новините са нещо несигурно и вие го знаете не по-зле от мен. — Ако отречем, че знаем за нападението, няма да се ангажираме с твърдения, които после може да се наложи да отречем. Освен това няма да ги предизвикаме — настоя съветничката по националната сигурност. — А те защо ни питат точно сега? — Господин президент, вие сте били прокурор — каза Райън — и знаете колко несигурни са показанията на очевидците. Нармонов може би задава въпроса с добри намерения. Съветът ми е да отговорим честно. Джак се обърна към Гудли, който кимна в знак на съгласие. — Робърт, ние не се занимаваме с цивилни, а с военни, които са опитни наблюдатели. Нармонов се опитва да ни припише нещо, което не сме вършили — настоя Елиът. — От друга страна, съветските части не биха предприели нападателни действия своеволно. Ето защо той знае, че обвиненията му са напълно измислени. Ако признаем, че сме осведомени за схватката, то тогава признаваме и обвиненията му. Не знаем що за игра играе — който и да се намира на другия край на линията, — но ако кажем, че просто не сме чули за случилото се, печелим време. — Остро протестирам — каза Джак с възможно най-спокоен глас. C> ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ: КАКТО ЗНАЕТЕ, В МОМЕНТА СЪМ ПРЕКАЛЕНО ЗАЕТ СЪС СЪБИТИЯТА В ГРАНИЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. ЗАСЕГА НЕ СЪМ ПОЛУЧАВАЛ НИКАКВА ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН. ВЕДНАГА ЗАПОВЯДАХ ДА БЪДЕ ИЗВЪРШЕНА ПРОВЕРКА. C$ — Какво мислите? — Този негодник ни лъже най-нагло — каза министърът на отбраната. — Разполагат с прекалено добра система за свръзка, за да са в неведение. — Робърт, Робърт, защо ме лъжеш, когато знам истината… — каза Нармонов с наведена глава. Съветският президент имаше много въпроси без отговор. През последните два-три месеца отношенията му с Америка бяха поохладнели. Отказаха и на молбите му за допълнителни кредити. Въпреки че знаеха за проблемите, американците продължаваха да настояват за изпълнение на задълженията по договора за съкращаване на оръжия. А освен всичко друго Андрей Илич лично бе обещал на Фаулър, че ще спазят срока. Какво се бе променило? Защо американският президент не изпълняваше обещанията си? И какво, по дяволите, правеше сега? — Това е нещо повече от лъжа. Нещо повече от една лъжа — каза министърът на отбраната. — Какво имаш предвид? — Той изрично подчерта, че се занимава главно със спасителните операции в Денвър. Но ние знаем, че е поставил стратегическите си сили в пълна бойна готовност. Защо не ни го казва? — Защото го е страх да не ни провокира ли? — попита Нармонов, но дори и самият той си помисли, че думите му звучат глупаво. — Вероятно — съгласи се министърът на отбраната. — Но не знаят, че сме разчели шифрите им. Може би си мислят, че са успели да скрият този факт от нас. — Не — намеси се Куропаткин от бункера си. — Не съм съгласен. Подобни индикатори едва ли могат да убягнат от вниманието ни. Сигурно разбират, че знаем за раздвижването в стратегическите им сили. — Но не всичко — обърна се военният министър към Нармонов. — Трябва трезво да обсъдим предположението, че американският президент вече не разсъждава разумно. — За пръв път? — попита Фаулър. Елизабет Елиът кимна. Лицето й бе доста побеляло. — Наистина е малко известно, но е вярно, Робърт. Руснаците никога не са поставяли стратегическите си ракети в пълна бойна готовност. Правят го за пръв път. — И защо точно сега? — попита Фаулър. — Единственото разумно обяснение е, че не разговаряме с Нармонов. — Но нима можем да бъдем сигурни? — Не можем. Разполагаме само с тази компютърна връзка. Нито го виждаме, нито пък чуваме гласа му. — Милостиви Боже! > 40. > СБЛЪСЪЦИ — Райън, откъде да знаем, че разговаряме точно с Нармонов? — А с кого другиго, господин президент? — По дяволите, Райън, точно ти донесе онези доклади в Белия дом. — Господин президент, трябва да се успокоите — каза Джак с не особено спокоен глас. — Да, аз ви информирах за докладите, но освен това ви казах, че не са потвърдени. А преди няколко минути дори ви казах, че имаме големи съмнения в истинността им. — Нима не вярвате на собствената си информация? Именно ЦРУ ни осведоми за изчезването на съветски ядрени бойни глави! — забеляза Елиът. — Е, сега се намериха. И то тук. Точно където трябваше да бъдем. „По дяволите, тя е още по-паникьосана от него — помисли си Хелън д’Агустино и размени поглед с пребледнелия като платно Пит Конър. — Всичко става със светкавична бързина.“ — Виж, Лиз, още веднъж ти казвам, че информацията ни е прекалено несигурна. Ние просто не разполагаме с достатъчно сведения, за да вземем добре обосновано решение. — Но защо повишиха готовността на ракетите си? — По същата причина, по която го сторихме и ние! — извика Райън. — Сега, ако и двете страни се отдръпнат… — Райън, не ми казвай какво да правя — намеси се тихо Фаулър. — От теб искам само информация. Решенията вземам аз. Джак извърна глава от микрофона. „Сега вече изтърва нервите си — помисли си Гудли. — Има ужасен вид.“ Заместник-директорът на Централното разузнаване погледна през прозорците към вътрешния двор на ЦРУ и празните сгради зад него. — Господин президент — каза най-после спокойно Джак, — мнението ни е, че президентът Нармонов напълно владее положението в Съветския съюз. Наистина не знаем чие дело е взривът в Денвър, но нямаме никаква улика за евентуална съветска връзка в него. Според нас предприемането на подобни действия от страна на тяхното правителство е чист лунатизъм. Но дори и там да има военен преврат — за който нямаме никаква информация, — вероятността за извършване на подобен акт се доближава до нулата. Това е мнението на ЦРУ, сър. — А Кадишев? — попита Фаулър. — Сър, вчера и днес работихме върху предположението, че докладите му не отговарят на истината. Не успяхме да потвърдим една от срещите му с… — Една? Не сте успели да потвърдите една среща? — попита Елиът. — Ще ме оставите ли да се изкажа? — изпусна отново нервите си Джак. — По дяволите, с тази работа се занимаваше Гудли. Не аз! — Той си пое дълбоко дъх. — Доктор Гудли забеляза някои трудно доловими различия в стила на докладите и реши да ги провери по-основно. Официалната версия е, че Кадишев черпи всичките си сведения от лични срещи с Нармонов. В един от случаите обаче програмите им за деня просто не съвпадат. Въобще не сме сигурни, че този път са се срещнали. А ако наистина не са, значи Кади шев е лъжец. — Предполагам, че си взел под внимание възможността за тайна среща? — попита иронично Елиът. — Или може би си мислиш, че подобни въпроси се обсъждат всеки ден? Нима е възможно евентуалната опасност от военен преврат да се разглежда по време на следобедния чай? — Непрестанно повтарям, че нито ние, нито британците, нито който и да е друг успя да потвърди информацията. — Райън, мислиш ли, че един заговор за преврат в страна като Съветския съюз няма да бъде извършен при най-строга секретност? — попита Фаулър. — Разбира се, че не. — Тогава защо очакваш, че подобна информация може да бъде потвърдена и чрез други източници? — продължи с въпросите си Фаулър досущ като адвокат по време на процес. — Не очаквам, сър. — Значи до момента не разполагаме с по-добри сведения? — Да, господин президент. Ако са верни, разбира се. — Казваш, че не разполагате с неопровержими доказателства в тяхна подкрепа? — Правилно, господин президент. — Но нямате и информация, която да подкрепя обратното твърдение, нали? — Сър, нямаме основание… — Отговори на въпроса! Десницата на Райън конвулсивно се сви в здрав юмрук. — Не, сър, нищо достатъчно убедително. — И през последните няколко години агентът ни е предавал добра и достоверна информация? — Да, сър. — Така, досието на господин Кадишев също твърди, че информацията му е най-доброто, с което разполагаме. — Да, сър. — Благодаря. Доктор Райън, предлагам да съберете още информация. Когато я имате, ще я изслушаме. Президентът изключи линията. Джак бавно се изправи. Краката му се бяха вдървили от напрежение. Той направи една крачка към прозореца и запали цигара. — Провалих се — каза той на всеослушание. — Мамка му, провалих се… — Не си виновен, Джак — опита се да го успокои Гудли. Райън рязко се извърна. — Чудесен надгробен надпис: „Той не беше виновен, че скапаният свят отиде на майната си.“ — Хайде стига, Джак. Положението не е чак толкова лошо. — Мислиш ли? Не ги ли чу? Пистата за излитане на съветския самолетоносач „Кузнецов“ се различаваше от тези на американските. Тя приличаше повече на шанца за ски-скокове. Първият МиГ-29 се засили към края и щом достигна извитата част, излетя. Този начин натоварваше както машината, така и пилота, но даваше резултати. Последва го втори самолет и двата мига се насочиха на изток. Те тъкмо се бяха издигнали на необходимата височина, когато командирът на двойката долови някакъв сигнал в слушалките си. — Звучи ми като сигнал за бедствие — каза той на другия член на екипажа. — Освен това май е от нашите. — Да, изток-югоизток. Наистина е наш. Кой ли може да бъде? — Нямам представа. Командирът на полета уведоми за откритието си на „Кузнецов“ и оттам му заповядаха да проучи случая. — Тук е „Ястреб“-две — обади се „Хоукай“. — От руския самолетоносач излетяха два обекта. Движат се бързо. Курс три-едно-пет. Намират се на двеста и петдесет мили от „Мачта“. Капитан Ричардс погледна картата. — „Пика“, тук е „Мачта“. Приближи се и ги разкарай. — Прието — отвърна Джексън. Току-що бе приключил с презареждането. Сега можеше да остане малко повече от три часа във въздуха. Все още разполагаше с шест ракети. — Да ги разкараме ли? — попита лейтенант Уолтърс. — Шредър, аз също не знам какво става. Джексън се завъртя на сто и осемдесет градуса. Санчес го последва, като отново увеличи разстоянието между двамата. Две двойки изтребители летяха една срещу друга със скорост малко по-малка от хиляда мили в час. След четири минути двата томкета включиха радарите си. Това трябваше да предупреди руснаците, че наблизо има американски самолети и зоната съвсем не е безопасна. Но новите американски радари имаха твърде ниска интензивност на изкачването и миговете не ги прехванаха. Оказа се, че това е без значение. Няколко секунди по-късно руснаците сами включиха радарните си системи. — Към нас се приближават два изтребителя. Командирът на водещия руски самолет погледна екрана на радара си и се намръщи. Двата мига само охраняваха зоната на бойната си група. Те излетяха веднага след съобщението за бойната готовност. Сега може би някой бе в опасност и руският офицер нямаше никакво желание да си играе глупави игрички с американците. Особено пък през нощта. Той знаеше, че техните изтребители са го засекли. Радарът му вече бе прехванал излъчванията на контролния им самолет. — Завиваме надясно — заповяда той. — Слизаме с хиляда метра. Ще потърсим радиопредавателя, излъчващ сигналите за помощ. Руснакът обаче не изключи радара си, за да покаже, че не иска да го закачат. — Отклониха се вляво. Слизат надолу. — Бъд, мини пред мен — заповяда Джексън. Санчес имаше повече ракети. Той щеше да прикрива тила му. — „Мачта“, тук е „Ястреб“-две. Двата обекта се отклоняват на юг и се спускат към морето. Ричардс погледна към екрана, на който векторите, сочещи курса на самолетите, се промениха. В момента те не се пресичаха с курса на „Рузвелт“, но се приближаваха доста близко. — Какво са намислили? — Е, те всъщност не знаят, че сме тук — забеляза оперативният офицер. — Макар че радарите им работят. — Значи сигурно ни търсят. — И аз така предполагам. — Е, сега поне знаем откъде са дошли другите четири. Капитан Ричардс вдигна микрофона, за да се свърже с Джексън и Санчес. — Свали ги — бе заповедта. Роби взе всички предпазни мерки. Санчес намали височината и мина зад руснаците и под тях. — Изгубихме американците. — Зарежи ги! Сега търсим бедстващ човек, забрави ли? — Командирът на полета протегна врат. — Това там светлина от фенерче ли е? На повърхността на морето. Два часа… — Видях го. — Последвай ме надолу. — Опитват се да избягат надолу и вдясно! — предупреди Бъд. — Започвам действия. Той се намираше само на две хиляди метра от двата руски изтребителя. Санчес избра един „Сайдуиндър“ и изравни самолета си с „южния“ „МиГ“. Томкетът продължаваше да съкращава разстоянието. Пилотът чу сигнала за готовност в слушалките си и натисна спусъка. AIM-9M „Сайдуиндър“ се заби точно в десния двигател на целта и тя експлодира. Санчес почти веднага изстреля и втората ракета. — Свалих единия. — Какво, по дяволите, става? Водещият изтребител забеляза светлината с крайчеца на окото си и се обърна. Другият „МиГ“ вече падаше към морето, оставяйки голяма огнена диря след себе си. Руснакът веднага наклони лоста си наляво, а очите му заопипваха тъмнината, за да открият нападателя. Втората ракета на Санчес прелетя вдясно от целта. Нямаше значение. Той продължи преследването. Десният завой на руския изтребител го постави точно пред двадесетмилиметровата картечница на „Томкет“. Един бърз откос отчупи част от крилото на руснака. Пилотът едва успя да катапултира навреме. Санчес изгледа падащия самолет. Минута по-късно, когато премина отново над мястото на схватката, Бъд видя, че двамата руснаци по всяка вероятност бяха оцелели. Той нямаше нищо против. — И двата са свалени. „Мачта“, виждам три светлинни лъча — каза Джексън. От борда на „Рузвелт“ почти веднага излетя спасителен хеликоптер. — Роб, не ти ли се струва, че всичко става много лесно? — попита Уолтърс. — Аз също мислех руснаците за по-умни — отвърна Джексън. — Все едно че сме на лов за патици. След десет минути „Кузнецов“ повика двата си изтребителя и не получи отговор. Хеликоптерът на военновъздушните сили са върна от Роки Флатс. В него освен майор Григс бяха и още пет човека, облечени в защитни униформи. Двама от тях веднага се разтичаха да намерят шефа на пожарникарите Калахан, който бе близо до сапьорните танкове М-728. — Ако имаме късмет, след минути ще сме вътре — извика полковник Лайл от кулата на първия танк. — Кой е най-старшият тук? — попита един специалист от екипа за борба с радиоактивното замърсяване. — Кой сте вие? — Парсънс, шеф на екипа. Лоурънс Парсънс командваше дежурния екип за борба с последиците от ядрени аварии. Членовете му бяха поредните хора, неуспели да свършат работата си през този ден. Те трябваше да откриват ядрените устройства още преди да са се задействали. В Америка имаше три такива екипа, които дежуреха по двадесет и четири часа в денонощието. Първият се намираше в покрайнините на Вашингтон, вторият — в Невада, и третият в Роки Флатс. Всъщност специалистите бяха пристигнали тук, за да помогнат при унищожаването на една оръжейна фабрика край Денвър. Разбира се, никой не очакваше трите екипа да реагират достатъчно бързо във всяка точка на Съединените щати. Парсънс държеше гайгер-мюлеров брояч в ръце и писукането въобще не му харесваше. — Откога са тук хората ти? — От тридесет-четиридесет минути. — След десет минути искам всички да са изчезнали оттук. Подложени сте на облъчване. — Как така? Майорът каза, че прахът е… — Облъчването идва от активността на неутроните. Тук е горещо! Калахан потръпна. Животът му бе застрашен от нещо, което нито виждаше, нито пък можеше да почувства. — Вътре може да има хора. Ние почти стигнахме. — Тогава трябва да действате бързо. Ужасно бързо! Парсънс и хората му се отправиха обратно към хеликоптера. Те имаха друга работа. Там обаче ги чакаше някакъв мъж с цивилни дрехи. — Какъв си ти? — попита Парсънс. — От ФБР. Какво е станало тук? — Познай от три пъти. — От Вашингтон искат информация. — Лари, тук е по-горещо, отколкото на стадиона! — обади се един от членовете на екипа. — Логично — отвърна Парсънс. — Взривът е земен. Далечната страна на стадиона е подветрената и по-защитена — посочи той. — Какво можете да ми кажете? — попита агентът от ФБР. — Съвсем малко — извика Парсънс, за да го чуят въпреки шума от мотора. — Само че взривът е земен и мощността му е под двадесет килотона. — А тук опасно ли е? — Разбира се, човече! Най-добре е да отидеш… къде, къде? — Защо не го изпратиш в презвитерианската болница „Аврора“? Тя е само на две мили оттук — предложи един човек от екипа. — От другата стрина на булевард „Аврора“. Там сигурно все още работят. — Знаеш ли я? — попита Парсънс. — Да! — Тръгвай тогава! Кен, кажи на онези хора да се разкарат оттам. Тук горещината е с двадесет процента по-голяма, отколкото при стадиона. Трябва да вземем проби. Кен, искам да ги махнеш оттам след десет, максимум петнадесет минути. Ако трябва, ги изритай. Започни оттук. — Добре. Хеликоптерът излетя и агентът от ФБР изтича настрани. Човекът от екипа за борба с ядрените аварии побягна надолу покрай колоната от пожарни коли, като махаше на хората да тръгват. Агентът реши да послуша съвета му. — По дяволите, съвсем забравих за неутроните — каза майор Григс. — Браво на теб! — изкрещя Калахан, за да надвика шума от танка. — Няма страшно. Нали казаха, че не е чак толкова опасно. — Ами хората вътре? — попита Калахан по радиото на танка. — Слушай, имаме на разположение само десет минути. След това наистина ще трябва да се разкараме. Давай по-бързичко! — Няма проблеми — отвърна командирът на танка. — Кажи на хората си да се дръпнат. Ще броя до десет. Калахан се затича към пожарникарите. Полковник Лайл скочи от M-728 и го последва. Шофьорът дръпна машината си десетина метра назад, освободи спирачката и набра скорост. Танкът помете пет коли и ги избута встрани. Сега М-728 се движеше с около десет километра в час, но продължи да напредва. Веригите му къртеха асфалта, но най-накрая се отвори коридор. Зоната в непосредствена близост до стадиона беше удивително запазена. Повечето отломки от покрива и стената се бяха разхвърчали на стотици метри разстояние. Тук се виждаха само малки парчета тухли и бетон. Разбира се, пожарната едва ли щеше да успее да влезе, но хората минаха лесно. Асфалтът бе все още доста горещ и водата се изпаряваше от него. Калахан побягна пред танка, като махаше на хората си да се разпръснат вляво и вдясно. — Знаеш ли на какво ми прилича това? — попита един от специалистите в хеликоптера, който кръжеше над разрушения стадион. — Да, на Чернобил. Там също имаше пожарникари. Парсънс прогони мисълта. — Лети от наветрената страна — заповяда той на пилота. — Какво ще кажеш, Анди? — Земен взрив, който в никакъв случай не е сто килотона, Лари. Струва ми се дори, че е по-малък от двадесет и пет. — Защо тогава в ПВО са сбъркали? — Заради паркинга. Разтопеният асфалт и горящите коли са ги заблудили. Изненадан съм, че топлинната вълна е била толкова малка. А освен това всичко наоколо е побеляло от сняг и лед. Получило се е гигантско отражение плюс огромен енергиен контраст. — Звучи смислено, Анди — съгласи се Парсънс. — Дали е работа на терористи? — Засега не мога да се сетя за по-разумна възможност, Лари. Пробите ще ни кажат всичко. Канонадата на битката бе утихнала. Командирът на БТР дочуваше само откъслечна стрелба. Може би руснаците бяха отстъпили. Може би дори се бяха прибрали в лагера си. Пък и какво друго можеха да сторят? Танковете и на двете страни бяха претърпели сериозни загуби и сега трябваше да се намесят пехотата и БТР-те. Той знаеше, че пехотинците са доста по-разумни от танкистите, защото носят платнени униформи вместо брони. Уязвимостта караше хората да мислят. Командирът отново смени позицията си. Отстрани действията им може би изглеждаха странни, но бяха ефикасни. Един войник от екипажа слезе от БТР-а и надникна зад ъгъла. — Чисто е, серж. Няма… чакай малко. Нещо се движи. На около две мили надолу по улицата… Войникът погледна през бинокъла. — Руски БТР. С ракетна установка. „Значи така — помисли си сержантът. — Разузнаваме за следващото нападение.“ Разузнаването бе сравнително проста работа, състояща се от две части. Първо, трябваше да откриеш противника и, второ, да не му позволиш и той да стори същото. — Още един. — Пригответе се за тръгване. Посока — вдясно. Целта — също — прибави сержантът. — Готови сме, серж. — Тръгвай. „Брадли“ размърда бронираното си туловище назад и изскочи в една пресечка. Стрелецът завъртя кулата си. Двата руски БТР-а се движеха точно срещу тях. Стрелецът взе целта на мушка и изстреля противотанковата ракета. БТР-ът подскочи вляво и се стовари върху няколко паркирани коли. Стрелецът незабавно прехвърли вниманието си към втория. Той се опита да избяга вляво, но улицата бе твърде тясна. Стрелецът го порази и започна да се наслаждава на взрива. Но… — Дръпнете назад. Бързо! — изкрещя сержантът по разговорката. В улицата имаше и трети БТР. „Брадли“ се върна по пътя, откъдето бе дошъл. Едва бяха стигнали до сградите, когато ракетите избухнаха на улицата. Неколкостотинте метра разстояние ги спасиха. — Хайде да си тръгваме. Обърни обратно — каза командирът и включи радиовръзката. — Тук е „Делта“ три-три. Имахме сблъсък с разузнавателни БТР-и. Унищожихме два, но третият ни забеляза. Май ще имаме нови гости, сър. — Отблъснахме ги зад линията, генерале. Засега мога да удържа позицията, но ако не получа подкрепления, ще ми духнат под опашката — каза полковник Лонг. — Трябва ни помощ, сър! — Добре. След десет минути ще имате глътка въздух. Подкреплението ви е на път. — Не знам дали ще е достатъчно. Главнокомандващият обединените сили на НАТО в Европа се обърна към началник-щаба си: — С какво разполагаме? — Втори дивизион на Единадесети бронетанков полк, сър. В момента излизат от казармата. — Има ли нещо между тях и Берлин? — Руснаци ли? Малко. Ако се движат бързо… — Да тръгват. Главнокомандващият се върна на бюрото си и вдигна телефона за връзка с Вашингтон. — Да, какво има? — попита Фаулър. — Сър, изглежда, руснаците изпращат подкрепления в Берлин. Току-що изпратих 2-ри дивизион от 11-и бронетанков полк да помогнат на нашите момчета. Освен това един самолет лети към мястото на сражението, за да прецени обстановката. — Имате ли някаква представа за намеренията им? — Никаква, сър. Цялата работа е пълна лудост, но въпреки това продължаваме да даваме жертви. Какво ви казват руснаците, господин президент? — Питат защо сме ги нападнали, генерале. — Да не са си изгубили ума? — „Или пък става нещо друго — зачуди се главнокомандващият за Европа, — нещо ужасно?“ — Генерале — обади се някакъв женски глас. „Сигурно е онази Елиът.“ — Искам да изясним нещо. Сигурен ли сте, че руснаците са инициатори на нападението? — Да, госпожо! — отвърна разгорещено генералът. — Командирът на Берлинската бригада вероятно е мъртъв. Заместник-командир е подполковник Едуард Лонг. Познавам го лично. Много добър професионалист. Той твърди, че руснаците са ги нападнали без предупреждение точно когато нашите са изпълнявали заповедите за повишаване на бойната готовност. Дори не са успели да заредят. Повтарям, госпожо, руснаците първи са открили огън. Със сигурност. Сега ще ми дадете ли разрешение за подкреплението? — А ако не ги изпратите? — попита Фаулър. — В такъв случай ще ви се наложи да напишете около пет хиляди съболезнователни писма, господин президент. — Добре, изпратете подкрепленията. И заповядайте да не се предприемат никакви нападателни действия. Опитваме се да потушим конфликта. — Дано успеете, господин президент. Сега аз обаче трябва да командвам войските. C> ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ: ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЕВРОПА, ЧЕ СЪВЕТСКИ ТАНКОВ ПОЛК Е НАПАДНАЛ НАШАТА БЕРЛИНСКА БРИГАДА БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ТОКУ-ЩО ГОВОРИХ С ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ НИ И ТОЙ ПОТВЪРДИ СВЕДЕНИЯТА. КАКВО СТАВА? ЗАЩО ЧАСТИТЕ ВИ НАПАДАТ НАШИТЕ? C$ — Имаме ли вече информация от Берлин? — попита Нармонов. — Не — поклати глава министърът на отбраната. — Първите ни разузнавачи трябва да са пристигнали едва сега. Радиовръзката е в окаяно състояние. Нашите високочестотни приемници не работят добре в градовете. Получаваме само откъслечни оперативни разговори между командири на малки бойни части. Все още не сме установили контакт с полковия командир. Не е изключено и да е мъртъв. В края на краищата — завърши министърът — американците обичат първо да убиват командирите. — Значи наистина не знаем какво става? — Не. Но съм напълно убеден, че никой съветски командир няма да открие огън срещу американците без солидно основание. Головко затвори очи и изруга наум. Сега пък министърът на отбраната си показваше зъбите. — Сергей Николаевич? — обърна се към него Нармонов. — Казахме всичко, с което разполагаме. Американските ракети с наземно базиране се намират в пълна бойна готовност. Подводниците им също. Според нас само след броени часове всички американски подводници ракетоносци ще са в открито море. — А нашите? — Една от тях в момента напуска дока. Останалите също се подготвят. Всички ще бъдат извадени едва днес следобед. — Защо толкова бавно? — попита Нармонов. — Американците разполагат с по два пълни екипажа за всяка лодка. Ние имаме само по един. Това значително ги улеснява. — Значи казваш, че техните стратегически сили са напълно готови, а нашите — не, така ли? — Ракетите ни, разположени на сушата, могат да бъдат изстреляни веднага. — Господин президент, американците очакват отговора ви. — Какво да им кажа? — попита Андрей Илич. В стаята влезе един полковник. — Доклад от Берлин — каза той и го подаде на министъра на отбраната. — Американците са в източната част на града. Първите ни разузнавателни БТР-и са били посрещнати с огън. Четири машини са извън строя. Командирът е мъртъв. Отвърнали сме на огъня и сме унищожили два американски БТР-а… Все още не са се свързали с полка. Министърът погледна към другия доклад. — Самолетоносачът „Кузнецов“ съобщава, че е изпратил патрулна двойка самолети. Те засекли сигнал за помощ и предприели разузнаване. После връзката между самолетите и кораба е изчезнала. На около четиристотин километра от „Кузнецов“ е разположена американска бойна група. Искат инструкции. — Какво означава това? Министърът на отбраната погледна часа на изпращане на втория доклад. — Ако самолетите ни не са се върнали досега, вече са почти без гориво. Трябва да ги сметнем за изгубени. Причината е неизвестна, но американци те са на обезпокоително близко разстояние… Какво, по дяволите, правят? C> ДО ПРЕЗИДЕНТ ФАУЛЪР: СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ НИКОЙ СЪВЕТСКИ КОМАНДИР НЕ БИ НАПАДНАЛ АМЕРИКАНСКИ ЧАСТИ БЕЗ ЗАПОВЕД. А ТАКАВА ЗАПОВЕД НЕ Е ДАВАНА. ИЗПРАТИХМЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СИЛИ В БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ СЛУЧАЯ, И ТЕ СА БИЛИ АТАКУВАНИ ОЩЕ В ИЗТОЧНАТА ЧАСТ НА ГРАДА. ТОВА ОЗНАЧАВА — ДАЛЕЧ ОТ ЛАГЕРИТЕ ВИ. КАКВО ПРАВИТЕ? C$ — Какви ги говори? Какво правя аз ли? Какво, по дяволите, прави той! — избумтя Фаулър. Една от лампичките пред него светна. Беше тази на ЦРУ. Президентът натисна бутона и към съвещанието им се включи нов глас. — Зависи кой всъщност е „той“ — обади се предупредително Елизабет Елиът. — Да, какво има? — Господин президент, искам да ви кажа, че и двете страни са объркани. — Райън! Нямаме нужда от анализи, а от информация. Разполагаш ли с някакви сведения? — изкрещя Лиз. — Руснаците извеждат корабите си от северните пристанища. Една ракетоносна подводница вероятно вече е в открито море. — Значи ракетите им, базирани на сушата, са в пълна бойна готовност? — Точно така. — И към тях прибавят ракетоносци? — Да, господин президент. — Имаш ли някакви добри новини? — Сър, новината е, че в момента просто няма новини и вие… — Слушай, Райън. Казвам ти го за последен път. От теб искам само информация и нищо друго. Ти ме подкокороса с този Кадишев, а сега го обявяваш за лъжец. Нима мога да ти вярвам? — Сър, когато донесох доклада в Белия дом, ви предупредих, че не е потвърден. — Струва ми се, че вече се потвърди — намеси се Лиз. — Генерал Борщайн, при положение че руснаците са поставили частите си в пълна бойна готовност, какви са заплахите, които ни грозят? — Най-бързо могат да ни достигнат с балистичните си ракети. Един полк от СС-18 е насочен към Вашингтон. Другите имат за цел ракетните ни установки в Дакота и военноморските ни бази в Чарлстън, Кингс Бей, Бангор и тъй нататък. Ще разполагаме с двадесет и пет минути за реакция. — Предполагам, ние също ще бъдем една от целите?! — Основателно предположение, доктор Елиът. — Значи ще се опитат да поправят пропуските на първото си оръжие със СС-18? — Ако бомбата в Денвър е тяхно дело, тогава — да. — Генерал Фремънт, къде се намира резервният „Нийкап“ в момента? — Той излетя оттук преди петнадесет минути, доктор Елиът. Трябва да бъде в Хагърстаун след още деветдесет и пет. Има благоприятен вятър — поясни главнокомандващият стратегическата авиация и веднага съжали за думите си. — Значи, ако руснаците замислят атака и изстрелят ракетите си в следващия час и половина, то ние сме мъртви? — Да. — Елизабет, работата ни е да не допуснем това — каза тихо Фаулър. Съветничката по националната сигурност погледна президента. Лицето й изглеждаше трошливо, досущ като стъкло. Тя бе главен съветник на най-могъщия човек в света. Намираше се в абсолютно сигурно скривалище, пазена от предани прислужници. И въпреки това само след тридесет минути можеше да бъде мъртва. Смърт, предизвикана от някакъв невидим, призрачен руснак. Щеше да се превърне в прах, разнасян от вятъра. Всичко, за което се бе борила, дебелите книги, безкрайните лекции и семинари щяха да изчезнат само с една ослепителна, унищожителна светкавица. — Робърт, ние дори не знаем с кого разговаряме — каза Елиът с несигурен глас. — Да се върнем към съобщението им, господин президент — обади се генерал Фремънт. — „Разузнавателни сили за разследване.“ Сър, това ми звучи като „подкрепления“. Един млад пожарникар намери първия оцелял, който пълзеше по бетонната площадка на приземната товарна рампа. По ръцете му се виждаха изгаряния от втора степен. Пълзенето пък бе набило в дланите му парченца стъкло, камъчета и един Господ знае още какво. Пожарникарят вдигна човека — беше полицай — и го отнесе в евакуационния пункт. Там и двамата бяха облени с вода. После ги накараха да се съблекат и отново ги обляха. Полицейският сержант бе доста зашеметен. Въпреки това откъсна парче хартия и през целия път се опитваше да обясни нещо на пожарникаря. Той обаче бе твърде изморен, измръзнал и изплашен, за да му обърне внимание. Беше изпълнил задълженията си, но заради това можеше дори да умре. Това наистина бе твърде много за един двадесетгодишен младеж, който просто гледаше в мокрия под на линейката и зъзнеше в одеялото си. Пътят до входа на стадиона бе препречен от парче трегер, изхвърлено там от взрива. Един войник уви около него стоманеното въже на лебедката, Калахан постоянно гледаше часовника си. Вече бе твърде късно да се връщат. Щеше на всяка цена да влезе вътре. Дори ако трябваше да плати с живота си. Лебедката се завъртя, въжето се опъна и бетонният блок се махна от пътя. Входът като по чудо не се срути. Калахан влезе пръв, а полковник Лайл го последва. Аварийните лампи светеха и, изглежда, всички пожарни кранове бяха избили. Калахан си спомни, че главният водопровод минаваше именно оттук. Това обясняваше течащата вода. Чуваха се и други звуци Те май идваха от хора. Калахан влезе в мъжката тоалетна. Във водата на пода седяха две жени. Бяха повръщали върху палтата си. — Изнесете ги оттук — извика Калахан на хората си. — Разпръснете се в двете посоки, огледайте набързо и се връщайте. Калахан провери всички кабинки в тоалетната, но не намери никого. В дамската тоалетна също нямаше нищо. Бяха дошли с толкова мъки, за да намерят само две жени, и то в мъжката тоалетна. Само две. Калахан погледна към полковник Лайл, но и двамата нямаха какво да си кажат. Излязоха навън. В първия момент Калахан не можа да го проумее, въпреки че гледката бе пред очите му. Там, където би трябвало да бъде южната част на стадиона и покривът, се виждаха само планините. Все още залязващото слънце очертаваше контурите им с оранжево. Пейзажът го привличаше със странна сила и сякаш изпаднал в транс, той пристъпи напред, за да види долната част от стадиона. Тя представляваше апокалиптична картина. По някакъв начин секторът бе останал непокътнат от ударната вълна. Но не и от топлинната. Виждаха се около триста сравнително запазени места. Хората все още седяха в тях. Но „хора“ бе неподходяща дума. Овъглените трупове приличаха на забравено във фурната месо. През тридесетгодишната си практика като пожарникар Калахан никога не се бе сблъсквал с подобно нещо. Поне триста въглена седяха по местата си, обърнати към бившето игрално поле. — Да вървим — каза полковник Лайл и го откъсна от гледката. Калахан обаче не издържа и повърна в противогаза си. Полковникът бързо го махна. — Трябва да се измъкваме. Тук не можем да направим нищо повече. Ти свърши работата си. Оказа се, че пожарникарите са успели да спасят още четири човека. Те ги качиха върху бронята на танка, който веднага потегли към пункта за евакуация. Пожарникарите изплакнаха всичко с вода и си тръгнаха. „Може би единственото хубаво нещо през този ден е снежната покривка“ — помисли си Лари Парсънс. Тя бе намалила пораженията от топлинната вълна. Вместо стотиците пожари, които трябваше да избухнат в съседните сгради, там имаше само няколко. Освен това предния ден слънцето бе успяло да оформи ледена коричка в дворовете и по покривите на сградите около стадиона. Парсънс оглеждаше коричката за евентуален материал за проби. Той и хората му работеха със сцинтилометри*. Най-невероятното в случая бе, че макар и ядрената бомба да превръща значителна част от масата си в енергия, тук по-голямата част от материала бе запазена. Освен това масата на устройството не може да бъде напълно унищожена и Парсънс търсеше частици от него за анализ. Работата бе по-лесна, отколкото изглеждаше. Тъмният материал ярко изпъкваше върху белотата на снега, а освен това бе силно радиоактивен. Парсънс вече имаше на разположение шест много горещи места в радиус три километра от стадиона. Той бе избрал най-горещото. Облечен в покрития си с оловен слой защитен костюм, шефът на екипа обикаляше из заснежената градина. „Тук сигурно живее някоя възрастна двойка“ — помисли си той. Не се виждаха снежни човеци или следи от шейни. Бълбукащият звук на брояча се усили… тук. [* Сцинтилационен спектрометър — уред за определяне разпределението на енергията на дадено лъчение. — Бел.прев.] Пробите бяха с размер на големи прашинки. Но за сметка на това ги имаше в изобилие. „Вероятно са смлян чакъл или асфалт“ — помисли си Парсънс. Ако имаше късмет, щяха да са минали през центъра на огненото кълбо. Но само ако имаше късмет. Парсънс събра материала в една малка лопатка и го сложи в кесия. После я подхвърли към колегата си, който на свой ред я пусна в оловна кофа. — Много горещ материал, Лари! — Знам, ще събера още малко. Той взе друга проба и също я прибра. После включи радиото си. — Тук е Парсънс. Намерихте ли нещо? — Да, три чудесни проби, Лари. Мисля, че са ни достатъчни. — Ще се срещнем при хеликоптера. — Тръгвам. Парсънс и колегата му също тръгнаха, без да обръщат внимание на разширените от учудване очи, гледащи ги зад прозорците. Тези хора не бяха негова грижа. „Слава богу, че не ме питаха нищо.“ Хеликоптерът седеше в средата на улицата, готов за излитане. — Накъде? — попита Анди Боулър. — Отиваме към супермаркета. Там сигурно е приятно и прохладно. Ти се връщаш обратно с пробите и ги минаваш на спектрометъра. — И ти трябва да дойдеш. — Не мога — каза Парсънс и поклати глава. — Трябва да се обадя във Вашингтон. Там все още са с погрешна представа за положението. Някой е сгафил и ще им го кажа. Но мога да го направя само по телефона. Залата за конференции разполагаше поне с четиридесет телефонни линии. Една от тях бе за директна връзка с Райън. Бръмченето привлече вниманието му. Джак натисна светещия бутон и вдигна слушалката. — Райън. — Какво става, Джак? — попита Кети Райън. В тона й се долавяше тревога, но не и паника. — Какво да става? — По местната телевизия съобщиха, че в Денвър е избухнала атомна бомба. Война ли има, Джак? — Кети, не мога… не, скъпа, няма война. — Джак, те излъчиха и репортаж. Можеш ли да ми кажеш нещо? — Аз знам почти колкото и ти. Нещо се случи. Все още не сме разбрали точно какво, но се опитваме да установим. Президентът е в Кемп Дейвид заедно със съветничката по националната сигурност и… — Елиът? — Да. Сега говорят с руснаците. Скъпа, наистина съм много зает. — Да заведа ли децата някъде? „Сега най-достойното и драматичното нещо, което трябва да им кажа, да си стоят у дома и да поемат риска наравно с всички останали“ — помисли си Джак. Истината бе, че той просто не знаеше къде може да скрие семейството си. Райън погледна през прозореца и се зачуди какво, по дяволите, трябва да каже. — Не. — Лиз Елиът ли съветва президента? — Да. — Джак, тя е малък и слаб човек. Може би е умна, но вътре в себе си е слаба. — Знам. Кети, наистина имам работа. — Обичам те. — И аз те обичам, мила. Чао — каза Джак и прекъсна връзката. — Пилето е изхвръкнало — обяви той. — Пуснали са телевизионен репортаж и въобще пълна програма. — Джак! Беше старшият дежурен офицер. — „Асошиейтедпрес“ току-що е разпространила съобщение за сблъсък между съветски и американски части в Берлин. „Ройтер“ пък уведомява всички за експлозия в Денвър. Райън вдигна телефона и се обади на Мъри: — Чу ли съобщенията? — Джак, още от самото начало знаех, че няма да стане. — Какво искаш да кажеш? — Президентът ми нареди да спрем излъчването на всички телевизионни компании. Сигурно някой от хората ми се е издънил. — Страхотно. Въобще не е трябвало да го вършиш, Дан. — Опитах се да го вразумя. В света на комуникациите просто имаше твърде много възли и разклонения. Два от спътниците, обслужващи Съединените щати, все още функционираха. Работеше и цялата микровълнова мрежа, която предшестваше появяването на сателитната телевизия. Не функционираха само телевизионните мрежи в Ню Йорк и Атланта. Но след сърцераздирателно телефонно обаждане от центъра „Рокфелер“ бюрото на Ен Би Си в Лос Анжелис пое функциите на централа. Същото сториха бюрата на Си Би Ес и Ей Би Си съответно от Вашингтон и Чикаго. Вбесените журналисти с всички сили затръбиха, че агентите на ФБР „държат за заложници“ хората в централите на телевизионните мрежи и по най-дивашки начин потъпкват Първата поправка на конституцията. От Ей Би Си се вайкаха, че са загубили хора от екипа си, но в сравнение с мащаба на новината това бе нищо. Пословичното шило бе излязло от торбата и телефоните в пресслужбата на Белия дом се разтопиха. Много журналисти разполагаха и с директния телефонен номер в Кемп Дейвид. Президентът все още мълчеше. Това допълнително влоши положението. Хората от филиала на Си Би Ес в Омаха, Невада, трябваше само да минат с кола покрай щабквартирата на САК, за да забележат удвоената охрана и празните писти. Снимките щяха да се разпространят в национален мащаб, и то само за минути. Но почти цялата черна работа се падна на местните телевизионни станции. В Америка едва ли има град без поделение за запасняци. Усилията да се прикрие дейността в тях се равняваха на усилията да се скрие изгревът. Журналистите моментално съобщиха за повишена активност из цялата страна. За потвърждаване на репортажите бе достатъчен неколкоминутният видеоматериал на КОЛД, който почти не спираше да се върти и да обяснява какво става и защо. Телефоните в болницата „Аврора“ бяха заети до един. Парсънс знаеше, че ще може да се добере до някой от тях, но предпочете да ползва услугите на изоставения търговски център. Там вече стоеше един агент от ФБР, облечен в синя куртка, която издаваше професията му поне от пет километра. — Ти си човек от стадиона, нали? — попита Парсънс, който вече бе свалил шлема, но все още носеше металния защитен костюм. — Да. — Трябва да се обадя по телефона. — Спести си парите. Намираха се пред някакъв магазин за дрехи. Вратата беше с алармена инсталация, но от евтините. Агентът извади служебния си пистолет и с пет изстрела потроши стъклото. — След теб, приятелю. Парсънс изтича до щанда, вдигна слушалката и набра номера на управлението си във Вашингтон. Но не последва нищо. — Къде се обаждаш? — Във Вашингтон. — Междуградските връзки не работят. — Но защо? Взривът не може да е засегнал и телефонните компании. — Ние ги изключихме. Заповед от Вашингтон — обясни агентът. — Кой кретен е издал подобна заповед? — Президентът. — Забележително. Но аз трябва да се обадя на всяка цена. — Чакай. Агентът вдигна слушалката и се обади в службата си. — Хоскинс на телефона. — Обажда се Лари Парсънс от екипа за борба с ядрените аварии. Можете ли да предадете нещо във Вашингтон? — Разбира се. — Става въпрос за бомбата. Взривът е бил земен с мощност по-малко от петнадесет килотона. Вече взехме проби, които пътуват към Роки Флатс за спектроскопичен анализ. Можеш ли да го направиш? — Разбира се, няма проблеми. — Добре — каза Парсънс и затвори. — Намерили сте парченце от бомбата? — попита невярващо агентът от ФБР. — Звучи невероятно, нали? Именно това представлява радиоактивният прах. Парченца от бомбата, прилепнали към други твърди частици. Например прашинки. — И какво? — Ами получаваме доста информация. Да вървим — каза той на агента. „Доста е полезно да се разхождаш с човек от ФБР“ — помисли си Парсънс. — Джак, току-що се обади Уолт Хоскинс от Денвър и ни съобщи нещо любопитно. Бомбата е била земен взрив с мощност около петнадесет килотона. Хората от екипа за борба с ядрените аварии са взели проби и сега ще ги изследват. Райън погледна бележника си. — А нещо за жертвите? — Не каза. — Петнадесет килотона — обади се офицерът от научно-техническия отдел. — Малко са, за да повредят спътниците, но е възможно. И все пак е дяволски голяма за аматьорско устройство. F-16C не бе идеален за мисията си, но бе бърз. Четири самолета бяха излетели от Рамщайн само двадесет минути по-рано. Вдигнати във въздуха от Бойна готовност — ТРИ, те се бяха отправили на изток към бившата граница между двете Германии. Дори не бяха стигнали до целта си, когато новите заповеди ги пренасочиха към южните квартали на Берлин. Трябваше да огледат какво става в казармите на Берлинската бригада. Към тях се присъединиха и четири F-15 от Битбург, за да ги прикриват отгоре. Всичките осем американски изтребителя бяха подготвени само за въздушни схватки. Освен това носеха и по два допълнителни резервоара с гориво на мястото на бомбите. Пламъците и експлозиите на земята се виждаха от три хиляди и петстотин метра височина. Четворката от F-16 се раздели на две двойки и се спусна ниско, докато F-15 останаха горе за охрана. По-късно аналитиците решиха, че проблемът е бил с две измерения. Първо, пилотите са били твърде изненадани от неочаквания развой на събитията, за да вземат под внимание всички варианти. И второ — минималните загуби на американските ВВС над Ирак ги бяха накарали да се помислят едва ли не за неуязвими. Руският танков полк разполагаше с ракети земя-въздух от модели 8 и 11, както и със зенитните установки „Шилка“, въоръжени с двадесет и три милиметрови оръдия. Командирът на противовъздушната част нарочно не бе включил радарите си, изчаквайки удобния момент. С една дума, той бе постъпил по-умно от иракчаните. Когато американските самолети се спуснаха под хиляда метра, той даде необходимата заповед. Пилотите едва бяха включили радарите си, когато от източния край на руския лагер се вдигна цяло ято зенитни ракети. F-15, които бяха високо, имаха много по-големи шансове за спасение. За сметка на тях обаче F-16 бяха попаднали точно в капана. Едната двойка се взриви почти веднага. Втората успя да избегне първия залп. Вторият обаче бе фатален за единия самолет. Пилотът му успя да катапултира, но се приземи твърде неуспешно върху покрива на един жилищен блок и почина веднага. Четвъртият F-16 се измъкна с пълна скорост ниско над сградите. По-късно към него се присъединиха и двата F-15. Над Берлин се разбиха общо пет американски самолета. От пилотите им оцеля само един. Избягалите самолети веднага предадоха новината на командващия американските ВВС в Европа в базата Рамщайн. Той вече бе дал заповед за подготвянето на дванадесет F-16 с тежко въоръжение. Следващата вълна щеше да е по-различна. C> ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ: ИЗПРАТИХМЕ НЯКОЛКО САМОЛЕТА НАД БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ ИНЦИДЕНТА. ТЕ СА БИЛИ СВАЛЕНИ ОТ СЪВЕТСКИ РАКЕТИ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАЩО? C$ — Какво означава това? — „Свалени без предупреждение.“ Та в Берлин се води сражение. Именно заради това са изпратили самолетите си! Полкът ни разполага със зенитна артилерия — обясни министърът на отбраната. — Тя е с малък обхват. Ракетите могат да поразяват само нисколетящи обекти. Ако американците просто са наблюдавали от безопасна височина — десет хиляди метра, — нашите ракети въобще не са можели да ги достигнат. Сигурно са били по-ниско и са се опитвали да помогнат на частите си с въздушна атака. Единствено тогава е можело да ги свалим. — Но ние нямаме никаква информация, нали? — Не, все още не сме успели да се свържем. — Няма да отговаряме на това съобщение. — Това е грешка — обади се Головко. — Ситуацията е вече достатъчно напрегната — възрази гневно Нармонов. — Не знаем какво става там. Как да му отговоря, когато той разполага с повече сведения от мен? — Ако не отговорим, ще излезе, че поемаме отговорността. — Нищо не приемаме! — извика министърът на отбраната. — Ние не можем да реагираме, без да сме били нападнати. На всичко отгоре не знаем дали въобще е имало инцидент. — Това и ще им кажем — предложи Головко. — Може би ако разберат, че сме толкова объркани, колкото и те самите, ще… — Но няма да разберат и няма да ни повярват. Вече ни обвиниха, че сме ги нападнали, и няма да повярват, че не владеем положението в района. Нармонов се оттегли на една странична маса и си наля чаша чай, докато разузнаването и отбраната спореха. Това ли бе точната дума? Съветският президент вдигна очи към тавана. Този команден център датираше още от времето на Сталин. Построен от един от любимите протежета на Йосиф Висарионович, антисемита Лазар Каганович, той се намираше на сто метра под земята. Сега обаче съветниците му твърдяха, че тук въобще не е в безопасност. „Какво ли си мисли Фаулър?“ — запита се Нармонов. Със сигурност бе разтърсен от убийството на толкова много американски граждани. Но как можеше да помисли, че Съветският съюз е виновен за това? И какво всъщност ставаше? Битка в Берлин и евентуален сблъсък в Средиземно море без връзка помежду си. Или може би бяха свързани? Имаше ли някакво значение? Нармонов се загледа в една картина на стената и разбра, че няма абсолютно никакво значение. Двамата с Фаулър бяха политици, а за политиците външният вид има повече тежест от действителността и възприятието е по-важно от фактите. В Рим американецът го бе излъгал по съвсем незначителен повод. Дали го лъжеше и сега? Ако бе така, то последните девет години на развитие и прогрес просто ставаха безсмислени. Всичко е било напразно. — Как ли започват войните? — запита се тихо Нармонов на масата в ъгъла. Завоевателните войни бяха разпалвани от силни мъже, които са искали да станат още по-могъщи. Но времето на мускулите и имперските амбиции бе отминало. Всъщност последният престъпник от този род не бе умрял толкова отдавна. Всички промени бяха станали през двадесети век. Как бе започнала Първата световна война? Един туберкулозен убиец бе застрелял някакъв толкова ненавиждан от всички клоун, че дори роднините му не бяха отишли на погребението. После префърцунената дипломатическа нота бе накарала цар Николай II да се вдигне в защита на хора, за които не му е пукало и… „Николай е имал последен шанс“ — помисли си Нармонов. Последният цар е държал в ръцете си възможността да спре всичко, но не го бе направил. Ако е знаел какво ще донесе решението му да се включи вън войната, сигурно е щял да намери сили да го предотврати. Но страхът и слабостта го бяха накарали да сложи подписа си под заповедта за мобилизация. Да сложи подписа си под края на една епоха и началото на друга Войната бе избухнала заради дребнави и страхливи мъже, които повече са се страхували да не се изложат, отколкото да обрекат хиляди хора на смърт. „Фаулър е точно такъв човек — каза си Нармонов. — Горд, надменен, готов да излъже за нещо дребно, за да не го сметнат за неспособен. Той се е вбесил от жертвите сред населението си. Ще се уплаши от жертвите, които ще последват, но повече ще го е страх да не покаже слабостта си. И родината ми е оставена на милостта на такъв човек.“ Капанът бе хитър. Иронията можеше да изпише върху устните му неприятна и горчива усмивка, но вместо това съветският президент остави чашата с чай. Стомахът му просто не искаше да поема повече горчивата напитка. Той също не можеше да си позволи да демонстрира слабост, нали? Това само щеше да подтикне Фаулър към нови глупости. Част от Андрей Илич Нармонов се питаше дали разсъжденията за Джонатан Робърт Фаулър не се отнасят и до самия него… Но не можеше да си отговори. Бездействието също значеше слабост, нали? — Не отговарят ли? — обърна се Фаулър към главния свързочник. — Все още не, сър. Погледът на Оронша не се откъсваше от екрана на компютъра. — Боже мой — промърмори президентът. — Толкова много убити. „И аз също можех да съм сред тях — каза си Лиз Елиът. Мисълта я обливаше като вълна. Напускаше я само за миг, за да се върне отново със същата сила. — Някой е искал да ни убие и аз съм част от това «ни». И не знаем нито кой, нито пък защо…“ — Не може да продължаваме повече така. „Дори не знаем какво се опитваме да спрем. Кой стои зад всичко това? Защо го вършат?“ — Лиз вдигна поглед към часовника и пресметна времето, оставащо до пристигането на втория „Нийкап“. — „Трябваше да се качим на първия. Защо не го повикахме да ни вземе от Хагърстаун? Стоим си тук и сме идеална мишена. Ако искат да ни убият, този път няма да пропуснат.“ — Как можем да ги спрем? — попита Лиз. — Та той дори не ни отговаря. „Морски дявол“ едно-три — самолет Р-3С „Орион“ за борба с подводници — бе излетял от военноморската база в Кодиак и сега се бореше с вятъра на около сто и седемдесет метра от водата. Той бе пуснал първите десет сонарни шамандури на десет мили югозападно от „Мейн“. В задната му част сонарните оператори здравата се бяха пристегнали към седалките с високи облегалки. Повечето от тях държаха в ръцете си книжни кесии, в които да повръщат, и всички се опитваха да следят мониторите пред тях. След няколко минути полетът стана по-спокоен. — За бога, това е моята лодка! — каза Джим Росели. Той набра Бангор и поиска да говори с Манкузо. — Какво става, Барт? — „Мейн“ се е сблъскала с неидентифициран обект. Съобщават за повреден винт и сонар. Един Р-3С я охранява отгоре, а една „Омаха“ напредва към нея. Това са добрите новини. Лошите са, че по време на сблъсъка „Мейн“ е преследвала една „Акула“. — Какво е преследвала?! — Хари пробута идеята си пред мен и командването, Джим. Късно е да се тюхкаме. Надявам се, че всичко ще се оправи. „Акулата“ е била доста далеч. Нали чу какъв номер извъртя миналата година Хари на „Омаха“? — Да, и помислих, че е отнесъл калая. — Виж, не се безпокой. Сега обаче имам работа по лодките, Джим. Ако нямаш нищо друго, ще трябва да бягам. — Ясно. Росели затвори. — Какво има? — попита Роки Барнс. Росели му подаде листа със съобщението. — Това е бившата ми лодка. Аварирала е в залива на Аляска, а около нея се навърта „Акула“. — Хей, та те са по-тихи от водата. Нали си ми разказвал. Руснаците сигурно въобще не подозират, че са там. — Аха. — Горе главата, Джим. Аз вероятно също имам познати от пилотите, свалени над Берлин. — Къде, по дяволите, се мотае Уилкс? Вече трябваше да е тук — каза Росели. — Той има хубава кола. — Кой знае, човече. Какво, по дяволите, става изобщо? — Не знам, Роки. — Най-сетне идва. Доста е дълго — каза Оронша. — Ето че започва. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ВСЕ ОЩЕ НЯМАМЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН ПО ВЪПРОСА, КОЙТО ВИ ИНТЕРЕСУВА. ВРЪЗКИТЕ НИ СА ПОВРЕДЕНИ. ИЗПРАТИЛ СЪМ ЗАПОВЕДИТЕ СИ КЪМ НАШИТЕ ЧАСТИ И АКО СА ГИ ПОЛУЧИЛИ, НЯМА ДА ПРЕДПРИЕМАТ НИКАКВИ ДЕЙСТВИЯ ОСВЕН САМОЗАЩИТА. МОЖЕ БИ СА СИ ПОМИСЛИЛИ, ЧЕ САМОЛЕТИТЕ ВИ ГИ НАПАДАТ, И ПРОСТО СА СЕ ЗАЩИТИЛИ. ВЪВ ВСЕКИ СЛУЧАЙ ВСЕ ОЩЕ СЕ ОПИТВАМЕ ДА УСТАНОВИМ КОНТАКТ С НАШИТЕ ЧАСТИ. ПЪРВИЯТ НИ ОПИТ ОБАЧЕ Е БИЛ СПРЯН ОТ ВАШИ ВОЙНИЦИ, КОИТО СА СЕ НАМИРАЛИ НА ДОСТА ГОЛЯМО РАЗСТОЯНИЕ ОТ ЛАГЕРА СИ. ОБВИНЯВАТЕ НИ, ЧЕ ПЪРВИ СМЕ ОТКРИЛИ ОГЪН. A3 ОБАЧЕ ВИ КАЗАХ, ЧЕ ЧАСТИТЕ НИ НЕ МОГАТ ДА АТАКУВАТ БЕЗ ИЗРИЧНА ЗАПОВЕД. ОСВЕН ТОВА ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО СВЕДЕНИЕ, С КОЕТО РАЗПОЛАГАМЕ, Е, ЧЕ ЧАСТИТЕ ВИ СА БИЛИ НАХЛУЛИ ДОСТА НАВЪТРЕ В НАШАТА ЗОНА. ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, ДУМИТЕ ВИ НЕ СЪОТВЕТСТВАТ НА ФАКТИТЕ, С КОИТО РАЗПОЛАГАМЕ. НЕ ВИ ОБВИНЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА КАЖА НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ОЩЕ ВЕДНЪЖ ДА ВИ УВЕРЯ, ЧЕ ЧАСТИТЕ НИ НЕ СА ПРЕДПРИЕМАЛИ НИКАКВИ НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ. КАЗАХТЕ НИ, ЧЕ ПОВИШАВАТЕ БОЙНАТА ГОТОВНОСТ НА СИЛИТЕ СИ ЕДИНСТВЕНО СЪС ЗАЩИТНА ЦЕЛ. НО НИЕ ДОЛОВИХМЕ ПРИЗНАЦИ, ЧЕ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ ВИ СИЛИ СЕ НАМИРАТ В ПЪЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ. ТВЪРДИТЕ, ЧЕ НЯМАТЕ ПРИЧИНА ДА НИ ПРИПИШЕТЕ ВИНАТА ЗА ТОВА БЕЗЧЕСТИЕ. И ВЪПРЕКИ ТОВА ОРЪЖИЕТО ВИ, НАСОЧЕНО СРЕЩУ СТРАНАТА МИ, СЕ НАМИРА В ПЪЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ. КАКВО БИХТЕ СИ ПОМИСЛИЛИ НА МОК МЯСТО? ИСКАТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДОБРОНАМЕРЕНОСТТА МИ. НО САМИТЕ ВИЕ НЕ ГИ ПОКАЗВАТЕ. C$ — Заплашват ни — забеляза веднага Лиз Елиът. — С когото и да разговаряме, то той със сигурност е изплашен. Добре, значи печелим още време. — Добре ли? — обади се генерал Фремънт. — Съзнавате ли, че изплашеният човек, за когото говорите, има цял арсенал с ракети, насочени срещу нас? За мен думите звучат по друг начин, доктор Елиът. Според мен срещу нас стои един гневен човек, който хвърля въпросите ни обратно към нас. — Какво искате да кажете, генерале? — Твърди, че знае за бойната ни готовност. Добре, това е нормално. Но руският президент освен това казва, че оръжието ни е насочено срещу него. Той ни обвинява, че го заплашваме с ядрено оръжие, господин президент. Това е много по-сериозно от хлапашките игрички в Берлин. — Съгласен съм — обади се генерал Борщайн. — Опитва се да ни сплаши, сър. Попитахме го за няколко изгубени самолета, а той хвърли всичките тези обвинения в лицата ни. Фаулър отново включи линията с ЦРУ. — Получи ли последното, Райън? — Да, сър. — Какво мислиш за психическото състояние на Нармонов? — Струва ми се, че е малко ядосан, а освен това и загрижен за защитните мерки, които вземаме. — Според мен думите му само издават, че е изплашен. — И кой, по дяволите, не е? — попита Джак. — Разбира се, че е изплашен, както и всички останали. — Райън, ние контролираме положението. — Никога не съм твърдял обратното, Лиз — отвърна Джак и преглътна това, което наистина мислеше. — Ситуацията е изключително опасна и той е не по-малко загрижен от нас. И също като нас се опитва да разбере какво става. Проблемът е, че всъщност никой не знае нищо. — И по чия вина? Доколкото си спомням, това е твоя работа, нали? — попита Фаулър. — Да, господин президент, и в момента се опитваме да я вършим. Ангажирали сме много хора. — Робърт, това прилича ли ти на стила на Нармонов? Ти си се срещал с него, говорили сте. — Не знам, Елизабет. — Единственото логично нещо е… — Лиз, кой казва, че в цялата тази работа има нещо логично? — попита Райън. — Бомбата е голяма, нали така, генерал Борщайн? — Според нашите уреди да. — Кой има бомби с такава мощност? — Ние, руснаците, британците, французите. Може би и китайците имат подобно оръжие, но според нас е малко вероятно. Техните бомби са големи и непохватно направени. Израел също разполагат с бойни глави в този диапазон. Това е. Индия, Пакистан и Южна Африка вероятно също имат ядрено оръжие, но не от подобна величина. — Вярно ли е това, Райън? — попита Елиът. — Да. — Значи, ако не са били британците, французите или пък Израел, кой, за бога, остава? — По дяволите, Лиз. Не знаем! Ние просто не знаем и не сме се събрали тук, за да се правим на Шерлок Холмс. С елиминирането на тези, които не са, не остава непременно този, който е. Не могат да се вадят изводи от липсата на информация. — Знаете ли в ЦРУ кой точно разполага с оръжие от подобен вид? — попита Фаулър. — Да, сър. Смятам, че знаем. — Сигурен ли си? — До днес бях готов да заложа живота си за истинността на тази информация. — Значи пак не ми казваш истината, така ли? — забеляза студено Фаулър. Джак се изправи от стола си. — Сър, може и да сте президент на Съединените щати, но няма да ви позволя да ме обвинявате още веднъж в лъжа! Жена ми току-що се обади, за да ме пита дали трябва да отведе децата на някое сигурно място. Ако си мислите, че в такъв момент ще седна да си играя игрички, то тогава самият вие имате нужда от психиатрична помощ! — Благодаря ти, Райън, чухме достатъчно. Линията прекъсна. — Милостиви боже! — забеляза дежурният офицер. Джак огледа стаята, за да намери кошче. Забеляза го тъкмо навреме. Райън коленичи и повърна в него. После взе една кутия с кола и си изплакна устата. Никой не проговори, докато Джак не стана. — Те просто не разбират — каза тихо той. После се протегна и запали цигара. — Те просто не разбират. Всъщност всичко е много просто. Има разлика между това да не знаеш нищо и да разбираш, че не го знаеш. Изправени сме пред кризисна ситуация и всеки си е избрал роля. Президентът мисли като юрист. Опитва се да бъде спокоен, да върши това, което знае, да прегледа доказателствения материал, да си оформи становище, да разпита свидетелите и въобще играе по всички правила. Лиз пък не може да се отърси от мисълта, че за малко не са я убили. Е — повдигна рамене Райън, — това го разбирам. Аз също съм преживявал подобно нещо. Тя е политолог и търси теоретичен модел. На всичко отгоре се опитва да го пробута на президента. Вярно, че е измислила нещо оригинално, но то наистина е измислица. Какво ще кажеш, Бен? — Пропусна нещо, Джак — отвърна Гудли. Райън поклати глава. — Не, Бен, просто още не бях стигнал дотам. И сега просто защото не мога да контролирам скапаните си нерви, те въобще няма да ме изслушат. Всъщност аз дори го предвидих, но пак оставих емоциите си да надделеят. И знаеш ли кое е най-смешното в цялата работа? Ако не бях аз, Фаулър все още щеше да е в Охайо, а Елизабет — да чете лекции в Бенингтън. Джак отново се приближи до прозореца. Навън бе тъмно и лампите в стаята го превръщаха в огледало. — Какво е станало? — Това е тайна, господа. Може би на надгробната ми плоча ще напишат нещо такова: „Тук лежи Джон Патрик Райън. Опитваше се да върши добро и ето какво излезе.“ Чудя се дали Кети и децата ще се оправят. — Хайде стига, не е чак толкова зле — обади се дежурният офицер, но другите в стаята потрепераха. Джак се обърна. — Не е ли? Не виждаш ли накъде е тръгнало? Не слушат никого. Може би щяха да чуят Денис Банкър или Брент Талбът, но сега и двамата летят някъде из Колорадо под формата на радиоактивен прах. В момента аз съм най-добрият им съветник във Вашингтон, а те просто ме изритаха. > 41. > ПОЛЕТО НА КАМЛАН „Адмирал Лунин“ се движеше твърде бързо, за да бъде в безопасност. Капитан първи ранг Дубинин го знаеше, но подобни шансове идваха твърде рядко. Всъщност този бе първият и може би последният. Защо ли американците се намираха в пълна бойна готовност? Разбира се, избухването на ядрена бомба в страната им бе нещо ужасно, но нима можеха да допуснат, че за това е виновен Съветският съюз. — Дайте ми картата — обърна се той към щурмана. Дубинин знаеше какво ще види на нея, но сега не бе време да се осланя на спомени. Голямата подлепена с картон карта пристигна след секунда. Дубинин взе пергела и измери разстоянието от „Мейн“ до Москва и до стратегическите ракетни бази в централната част на Съветския съюз. — Да. Положението просто не можеше да бъде по-ясно. — Какво има, капитане? — попита старпомът. — Според оценките от разузнаването „Мейн“ се намира в най-северната част на патрулиралия от военноморската база в Бангор периметър. Това е логично, нали? — Да, капитане, съобразно с оскъдните ни сведения за начина на патрулиране, наистина е логично. — На борда на „Мейн“ има двадесет и четири ракети D-5 с по около осем ядрени бойни глави всяка… Той замълча. Навремето можеше да прави подобни изчисления наум. — Сто деветдесет и две, капитане — обади се помощникът му. — Точно така, благодаря. Това се равнява на почти всички наши ракети СС-18. Прецизността на D-5 пък гарантира, че тези сто деведесет и две ядрени бойни глави ще унищожат приблизително сто и шестдесет от целите си. Това е еквивалент на една пета от всичките ни бойни глави. При това най-точните. Забележително, нали? — попита тихо Дубинин. — Наистина ли мислиш, че са толкова добри? — Американците красноречиво демонстрираха уменията си срещу Ирак, нали? Дори и за миг не съм се съмнявал в качествата на оръжието им. — Капитане, разузнаването твърди, че американските „Трайдънт“, изстрелвани от подводници, са предназначени за нанасяне на пръв удар. — Продължавай. Старпомът погледна картата. — Тази е най-близко до нас. — Наистина. „Мейн“ се намира на границата, от която може да изстреля ракетите си срещу нас. — Дубинин почука с пергела по картата си. — Ако американците решат да ни нападат, първите ракети ще бъдат изстреляни от тази точка и след деветнадесет минути ще поразят целите си. Дали другарите ни от стратегическите зенитни батареи ще успеят да реагират толкова бързо… — Но с какво можем да им помогнем, капитане — попита замислено помощникът. Дубинин махна картата от масата и я сложи настрани. — С нищо. С нищичко. Не можем да предприемаме никакви действия без заповед или груба провокация. Според разузнаването „Мейн“ може да изстреля всичките си ракети през интервал от петнадесет секунди, а може би дори и по-бързо. Значи от първата до последната ракета ще изминат четири минути. Освен това, за да се избегне сблъскването на ракетите, подводницата трябва да се движи стъпаловидно в северна посока. Но от физична гледна точка това не е от голямо значение. Когато бях във „Фрунзе“, научих нещо. Тъй като нашите ракети са с течно гориво, не можем да ги изстрелваме по време на тяхна атака. Дори и електронните им части да успеят да издържат на електромагнитните ефекти, структурата им е твърде крехка, за да издържи на физичните сили. И така, ако не можем със сигурност да стреляме, преди вражеските бойни глави да са паднали, ще трябва да чакаме. Що се отнася до нас, за да успеем да се противопоставим в рамките на четири минути, трябва да сме най-много на шест хиляди метра от подводницата. А за да предотвратим изстрелването на последните ракети, трябва да пуснем торпедото си веднага след прехващането на шума от първата. Нали така? — Трудна задача. Капитанът поклати глава. — Невъзможна задача. Единственото разумно нещо е да го елиминираме още преди да е получил заповедта за изстрелване на ракетите. Но, от друга страна, не можем да го направим без заповед, а ние нямаме такава. — И как ще постъпим? — Нямаме голям избор. — Дубинин се наведе над щурманската маса. — Да приемем, че те наистина са аварирали и стоят на едно място. Остана да ги открием. Ако двигателите му работят на минимални обороти, това е почти невъзможно. Особено пък ако са близо до повърхността. Ако пък включим активния си сонар, нищо няма да му попречи да ни пусне едно торпедо. Ако го стори, тогава ще можем да отвърнем на стрелбата и да се надяваме да оцелеем. Торпедото ни дори може да го улучи. Както може и да пропусне. Ако обаче не стреля веднага, щом ни чуе… може би ще успеем да се приближим достатъчно, за да го изплашим и да го накараме да се спусне надолу. Когато слезе под термоклина, ще го изгубим… но ако успеем да го принудим да остане долу… в това време ние ще сме над слоя с включен активен сонар… Може би ще ни се отдаде да го задържим на достатъчна дълбочина, за да не успее да изстреля ракетите си. — Дубинин се намръщи. — Планът не е брилянтен. Ако го бе предложил някой от тях — махна с ръка той към младшите офицери, — щях да му нашаря гърба с колана. Но просто не се сещам за по-добро решение. А ти? — Капитане, ще станем извънредно уязвими. „Идеята е направо самоубийствена“ — помисли си старпомът. Макар че Дубинин сигурно го знаеше не по-зле. — Да, наистина е така. Но ако по този начин ще попречим на копелето да изстреля ракетите си, аз няма да се колебая. Просто не виждам друга възможност. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: МОЛЯ ВИ ДА РАЗБЕРЕТЕ ПОЛОЖЕНИЕТО НИ. ОРЪЖИЕТО, ВЗРИВЕНО В ДЕНВЪР, Е С МОЩНОСТ, КОЯТО ПОЧТИ ИЗКЛЮЧВА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА Е ДЕЛО НА ТЕРОРИСТИ. ВЪПРЕКИ ТОВА НИЕ ВСЕ ОЩЕ НЕ СМЕ ПРЕДПРИЕЛИ НИКАКВИ ОТВЕТНИ МЕРКИ СРЕЩУ КОГОТО И ДА БИЛО. АКО СТРАНАТА ВИ БЕШЕ ОБЕКТ НА НАПАДЕНИЕ, ВИЕ СЪЩО ЩЯХТЕ ДА ПОСТАВИТЕ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СИЛИ В ПЪЛНА ГОТОВНОСТ. ПО СЪЩИЯ НАЧИН ПОСТЪПИХМЕ И НИЕ, КАТО СЪЩЕВРЕМЕННО ПОВИШИХМЕ И ГОТОВНОСТТА НА КОНВЕНЦИОНАЛНИТЕ СИ ЧАСТИ. ТЕХНИЧЕСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ НИ НАКАРАХА ДА ПОВИШИМ ГОТОВНОСТТА НА ЦЕЛИТЕ СИ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ, А НЕ САМО НА ОТДЕЛНИ ГРУПИ. НО ОТ МЕН ВЪОБЩЕ НЕ СА ИЗЛИЗАЛИ ЗАПОВЕДИ ЗА КАКВИТО И ДА БИЛО НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ. ДО ТОЗИ МОМЕНТ ДЕЙСТВИЯТА НИ СА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗАЩИТНИ И СЕ ОТЛИЧАВАТ С НЕОБХОДИМИЯ САМОКОНТРОЛ. НЯМАМЕ ОСНОВАНИЕ ДА СМЯТАМЕ, ЧЕ СТРАНАТА ВИ Е ПРЕДПРИЕЛА НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. В СЪЩОТО ВРЕМЕ ОБАЧЕ ПОЛУЧИХМЕ ИНФОРМАЦИЯ ОТ БЕРЛИН, ЧЕ ВОЙСКИТЕ ВИ СА НАПАДНАЛИ НАШИТЕ И СА СВАЛИЛИ САМОЛЕТИ, ОПИТВАЩИ СЕ ДА ОГЛЕДАТ РАЙОНА. ОСВЕН ТОВА НИ СЪОБЩИХА, ЧЕ СЪВЕТСКИ САМОЛЕТ В СРЕДИЗЕМНО МОРЕ Е ПРИБЛИЖИЛ АМЕРИКАНСКА БОЙНА ГРУПА. ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, НАСТОЯВАМ ДА ОБУЗДАЕТЕ ВОЙСКИТЕ СИ. АКО УСПЕЕМ ДА СПРЕМ ПРОВОКАЦИИТЕ, ЩЕ СЛОЖИМ КРАЙ И НА КРИЗАТА. НО НЕ МОГА ДА ЗАПОВЯДАМ НА ХОРАТА СИ ДА НЕ СЕ ЗАЩИТАВАТ. C$ — „Да обуздаете войските си“? По дяволите — изруга министърът на отбраната. — Но ние не сме направили нищо. Обвинява ни, че сме го провокирали! Танковете му нахлуха в Източен Берлин, бомбардировачите нападат войниците ми и току-що получихме потвърждение, че изтребителите от самолетоносача им са нападнали нашите! И този надменен ненормалник иска да не го провокираме! Какво очаква да направим? Да бягаме панически от всеки американец ли? — Това предложение ми изглежда най-разумно — забеляза Головко. — Да бягаме като крадци от полицията? — попита саркастично министърът. — Това ли според теб е най-доброто разрешение? — Това е възможност, която трябва да обсъдим. „Първият заместник-председател на КГБ доста храбро отстоява позицията си“ — помисли си Нармонов. — Най-важно в цялото съобщение е второто изречение — намеси се външният министър. Трезвият му анализ и вледеняващият тон накараха всички да потръпнат. — Казват, че не смятат взрива за терористичен акт. В такъв случай кои остават потенциалните злодеи? Освен това твърдят, че Америка все още не е предприела ответни мерки. Следващото изречение, което гласи, че нямат доказателства за нашата връзка, звучи доста кухо. Особено пък съпоставено с предното. — И ако избягаме, само ще затвърдим убеждението му, че именно ние сме започнали всичко това — допълни министърът на отбраната. — Съгласен съм — вдигна поглед Нармонов. — Трябва да приема предположението, че Фаулър вече не разсъждава разумно. Съобщенията му са безумни. Очевидно ни обвинява. — А какво ще кажете за мощността на взрива? — обърна се Головко към министъра на отбраната. — Оръжие с подобни размери наистина е прекалено голямо за терористи. Според научните ни разработки аматьори могат да постигнат атомно оръжие от първо, а дори и от второ поколение. Но то със сигурност не е по-мощно от сто килотона. Всъщност е по-малко от четиридесет. Нашите уреди показват, че бомбата, избухнала в Денвър, е доста по-голяма от сто килотона. Това означава оръжие от трето поколение или по-точно — многостепенно ядрено устройство. Това със сигурност не е аматьорско дело. — И кой може да е виновникът? — попита Нармонов. Головко погледна президента. — Нямам представа. Ние наистина работихме върху възможността за наличие на ядрено оръжие в ГДР. Както знаете, те произвеждаха плутоний, но открихме достатъчно доказателства, че проектът им никога не се е реализирал. Проверихме в какво положение са и южноамериканците. Те също не са достигнали до тази фаза. Израел разполага с възможности, но няма мотивация за подобни действия. Защо ще нападат покровителите си? Ако пък китайците са решили да направят подобно нещо, те по-скоро биха нападнали нас, отколкото Америка. Ние разполагаме с нужната им земя и ресурси. За тях Америка е по-ценна като търговски партньор. Не, да приемем, че нападението е планирано на национално ниво, значи да се съгласим, че само една от няколкото държави има възможностите и отговаря на условията за осъществяването им. Ако вие, Андрей Илич, ни бяхте поставили за задача тази акция, то КГБ нямаше да се справи. Качествата, необходими за подобна мисия — умения, интелигентност, убеждения, — не са присъщи на психопатите. От друга страна, подобно масово убийство, което води до международна криза, може да хрумне единствено на психично болен. А в КГБ не работят такива хора. — Значи казвате, че нямаме информация, нито пък смислено обяснение на събитията от тази сутрин. — Да, другарю президент. Иска ми се да можех да ви кажа друго, но за съжаление не мога. — Кой съветва Фаулър? — Не знам — призна Головко. — Секретарите Талбът и Банкър са мъртви. И двамата са били на мача. Всъщност секретарят по отбраната Банкър е бил собственик на единия от отборите. Директорът на ЦРУ пък все още е в Япония или може би по обратния път. — Заместник-директорът е Райън, нали? — Точно така. — Познавам го. Той е умен човек. — Вярно е, но вече поискаха оставката му. Фаулър не го харесва. Ето защо не знам кой съветва американския президент. Остава само съветничката по националната сигурност — Елизабет Елиът, — от която посланикът ни не е очарован. — Значи този слаб и суетен човек даже няма добри съветници? — Да. — Това обяснява всичко. Нармонов се облегна назад и затвори очи. — Аз мога да му дам най-добрия съвет, но той сигурно си мисли, че съм виновен за взривяването на града му. Прекрасно. Това може би бе най-добрият анализ за цялата нощ, но за съжаление — грешен. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ПЪРВО ОБСЪЖДАХ ВЪПРОСА С КОМАНДВАНЕТО НА АРМИЯТА СИ И ОТТАМ МЕ УВЕРИХА, ЧЕ НИКОЯ ОТ ЯДРЕНИТЕ НИ БОЙНИ ГЛАВИ НЕ ЛИПСВА. ВТОРО, НИЕ ДВАМАТА ЛИЧНО СМЕ СЕ СРЕЩАЛИ И ВИЕ СИГУРНО ЗНАЕТЕ, ЧЕ НИКОГА НЕ БИХ ИЗДАЛ ПОДОБНА ПРЕСТЪПНА ЗАПОВЕД. ТРЕТО, ВСИЧКИТЕ ЗАПОВЕДИ КЪМ ВОЙСКИТЕ МИ ИМАТ САМО ОТБРАНИТЕЛЕН ХАРАКТЕР. НЕ СЪМ НАРЕЖДАЛ НИКАКВИ НАПАДАТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ. ЧЕТВЪРТО, РАЗГОВАРЯХ И С ХОРА ОТ РАЗУЗНАВАНЕТО И ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ВИ КАЖА КОЙ БИ МОГЪЛ ДА ИЗВЪРШИ ПОДОБЕН АНТИХУМАНЕН АКТ. НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ РАБОТАТА СИ В ТАЗИ НАСОКА И ОБЕЩАВАМ ДА ВИ ИЗПРАЩАМ ВСЯКА НОВА ИНФОРМАЦИЯ. ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТ, НЯМА ДА ИЗДАВАМ ПОВЕЧЕ НИКАКВИ ЗАПОВЕДИ КЪМ ВОЙСКИТЕ СИ, ОСВЕН АКО НЕ БЪДА ПРОВОКИРАН. СЪВЕТСКАТА АРМИЯ Е В ОТБРАНИТЕЛНА ГОТОВНОСТ И ЩЕ ОСТАНЕ В ТОВА СЪСТОЯНИЕ. C$ — Милостиви боже! — възкликна Елиът. — Я да видим колко пъти ни е излъгал? — плъзна пръсти тя по екрана на компютъра. — Първо знаем, че имат изчезнали ядрени бойни глави. Една лъжа. Второ, защо толкова набляга на факта, че двамата лично сте се срещали? Защо въобще ще си прави труда да го споменава, ако не се сеща, че ние подозираме, че не разговаряме с Нармонов? Истинският президент не би се притеснявал. Просто няма защо. Вероятна лъжа. Трето, знаем, че те са нападнали нашите части в Берлин, а не обратното. Нова лъжа. Четвърто, за пръв път намесва КГБ. Чудно защо? Ами ако наистина са имали предварително подготвено обяснение… след като ни сплашат — прекрасно! След като ни вземат страха, те предлагат готовото си обяснение и ние го приемаме. Пето, сега ни предупреждава да не го провокираме. Намирали се в „отбранителна готовност“. — Лиз направи пауза. — Робърт, той просто увърта. Опитва се да ни измами. — И аз мисля така. Мнения? — Изявлението му да не го провокираме ме смущава — каза главнокомандващият стратегическата авиация. Генерал Фремънт гледаше към картата, отразяваща дислокацията на силите му. В момента във въздуха имаше деветдесет и шест бомбардировача и над сто самолета цистерни. Ракетните установки също бяха в готовност. Спътниците за подпомагане на отбраната летяха над съветските бази и телескопичните им камери не преставаха да снимат. — Господин президент, трябва незабавно да обсъдим нещо. — Какво, генерале? Фремънт заговори с най-спокойния си и професионален тон: — Съкращаването на съответните стратегически ракети и от двете страни неизбежно се отрази и върху евентуалните ядрени удари. Преди, когато разполагахме с над хиляда балистични ракети, нито ние, нито пък руснаците са смятали унищожаващия ядрен удар за осъществим. Новостите в ракетната технология и съкращаването броя на определени (смятани за много ценни) цели превърна унищожителния удар във възможен. Поне на теория, Прибавете към това и факта, че Съветският съюз изостава с унищожаването на старите си ракети СС-18. Така се оформя едно стратегическо превъзходство за тях, което може би им изглежда съблазнително. Спомнете си също, че ние изпълняваме изискванията на договора точно навреме. Знам, разбира се, че Нармонов лично ви е обещал след месец тези ракети вече да не съществуват. Но засега ракетните им полкове са здрави и читави. Така — продължи Фремънт. — Ако разузнавателната информация, че руските военни заплашват президента си, е вярна, то тогава всичко е ясно като бял ден. — Направете го слънчев, генерале — каза Фаулър толкова тихо, че главнокомандващият едва го чу. — Сър, ами ако доктор Елиът е права и наистина са очаквали да бъдете на мача заедно с министъра на отбраната Банкър? Такова събитие направо би осакатило системата ни за командване и контрол. Не казвам, че тогава веднага щяха да ни нападнат. Но може би, докато отричат експлозията в Денвър, щяха да обявят смяната на правителството си и да ни държат настрани със заплахи. Перспективата, разбира се, е ужасна. Но те, така да се каже, пропуснаха целта си, нали? И какво си мислят сега? Може би си мислят, че ги подозираме за експлозията и сме достатъчно гневни, за да ги накажем по един или друг начин. А ако си мислят така, идеята, че нападението е най-добрата защита, съвсем не е далеч от ума им. Господин президент, не твърдя, че мислят точно по този начин, но трябва да се съобразяваме с всички възможности. Хладната вечер се превърна в ледена. — И как ще им попречим да ни нападнат, генерале? — попита Фаулър. — Сър, единственото, което може да ги разубеди, са сигурните признаци, че атаката им няма да успее. Ако пък си имаме работа с военните им, то това важи с още по-голяма сила. Те са професионалисти. Те са умни и рационални. Освен това, както подобава на всеки добър войник, мислят, преди да действат. Ако знаят, че сме готови да реагираме и на най-малкия признак за агресия, те ще разберат, че атаката им става безсмислена. Следователно няма да я предприемат. — Това е добър съвет, Робърт — каза Елиът. — Какво мислите в ПВО? — попита Фаулър. Президентът дори не се замисли, че на по-ниския по чин Борщайн не подобава да преценява мнението на висшестоящия Фремънт. — Господин президент, ако все пак успеем да постигнем нещо разумно, то ще стане именно по този начин. — Много добре. Какво предлагате, генерал Фремънт? — Сър, засега мога да ви посъветвам да поставим стратегическите си сили в Бойна готовност — ЕДНО. Кодът за тази команда е ЗАСЕЧКА. При тази степен войските ни се намират в максимална готовност. — Няма ли да ги провокираме? — Не, господин президент, не би трябвало. Причините за това са две. Първо, ние вече сме в доста висока степен на бойна готовност и те го знаят. Макар и да не показват загрижеността си, те не протестират. Второ, те няма да знаят, че сме повишили бойната си готовност, докато самите ние не им го кажем. А ние ще го кажем само ако ни провокират. Фаулър отпи от поредната си чаша кафе. Вече имаше нужда и от освежителен душ. — Генерале, засега няма да прибягваме към тази мярка. Оставете ме да помисля още няколко минути. — Много добре, сър. Гласът на Фремънт не издаде разочарованието му, но намиращият се на хиляда мили от Кемп Дейвид главнокомандващ стратегическата авиация се обърна и многозначително погледна заместник началник-щаба си. — Какво става? — попита Парсънс. Засега нямаше повече работа. Той се бе обадил където трябва и след като реши да остави лабораторната работа на колегите си, се зае да помага на лекарите. Парсънс бе взел със себе си уреди, с които да измери облъчването на пожарникарите и неколцината оцелели, тъй като обикновените болници не разполагаха с подобна апаратура. Положението съвсем не бе розово. От седемте човека, оцелели от експлозията на стадиона, петима вече показваха признаци на тежка форма на лъчева болест. Според Парсънс те бяха понесли от четиристотин до хиляда рентгена. Максималната степен на облъчване, при която човек можеше да оцелее, бе шестстотин рентгена, въпреки че с огромни усилия бяха лекувани и по-тежки случаи. Ако, разбира се, можеше да се нарече „излекуван“ някой, който щеше да продължи да живее още година-две и при това да страда от три-четири форми на рак. Последният от спасените обаче изглеждаше най-добре. Макар и с изгорени ръце и лице, той все още не се бе стоплил, но за сметка на това удържаше пристъпите на повдигане. Освен всичко друго бе и оглушал. Човекът бе млад. До леглото му стоеше торба с полицейска униформа, пистолет и полицейска значка. Момчето стискаше нещо в ръката си. Когато вдигна поглед, той видя, че до Парсънс стои и един агент от ФБР. Сержант Пит Доукинс все още се намираше в шоково състояние и бе почти в безсъзнание. Той трепереше както от студ, така и от последиците на най-големия ужас, който бе преживявал. Разсъдъкът му се движеше в три-четири различни и независими едно от друго направления, но никое от тях не можеше да се нарече разумно. Едно от тези направления се поддържаше благодарение на навика. Докато Парсънс преглеждаше униформата, която полицаят бе носил, с някакъв уред, неясното зрение на Доукинс улови човека в синя униформа, който стоеше до леглото му. На ръкавите и на гърдите му се виждаха емблеми с надпис „ФБР“. Младият сержант се изправи и тръбичките на системите се извадиха от ръцете му. Докторът и сестрата се спуснаха, за да го накарат отново да легне, но Доукинс им се противопостави с неподозирана сила и протегна ръка към агента. Специалният агент Бил Клинтън също бе потресен. Животът му бе спасен единствено благодарение на прищевките на наряда в службата. Той също имаше билет за мача, но се принуди да го продаде на един свой колега преди четири дни. Тогава Клинтън бе вбесен от малшанса си, който обаче бе спасил живота му. Гледката от стадиона го бе вцепенила. Понесената от него радиация — според Парсънс само четиридесет рентгена — го ужасяваше, но Клинтън също беше полицай и пое листа от ръката на Доукинс. Беше списък с номера на коли. Един от тях бе ограден с химикал и до него се виждаше въпросителен знак. — Какво значи това? — попита Клинтън и се наклони до сестрата, която се опитваше отново да постави системите на Доукинс. — Микробус — изхриптя Пит, който не чу, но отгатна въпроса. — Влезе… казах на сержанта да провери, но… южната страна, до телевизионните камиони. Беше на Ей Би Си, малък, двама мъже, пуснах ги. Не бяха в списъка. — Южната страна. Какво означава това? — обърна се Клинтън към Парсънс. — Там е избухнала бомбата — отвърна той и също се наклони над леглото. — Как изглеждаха двамата мъже? — Парсънс посочи първо списъка, после себе си и Клинтън. — Бели, около тридесетте, обикновени… казаха, че идват от Омаха… носеха видеоапаратура. Стори ми се странно, че идват от Омаха… казах на сержант Янкевич… той отиде да ги провери точно преди това. — Вижте — каза лекарят, — човекът е в много лошо състояние и трябва… — Махай се — каза Клинтън. — Погледна ли в микробуса? Погледът на Доукинс остана безучастен. Парсънс взе парче хартия и нарисува микробус. После го посочи с молива. Доукинс кимна, макар и да се намираше почти на ръба на безсъзнанието. — Голяма кутия, един метър, пишеше „Сони“. Казаха, че е видеомагнетофон. Микробусът беше от Омаха… но… — Той посочи към списъка. Клинтън го погледна. — Номерата им са от Колорадо! — Пуснах ги — каза Доукинс, преди да изпадне в безсъзнание. — Еднометрова кутия… — каза тихо Парсънс. — Хайде стига… Клинтън изхвърча от стаята. Най-близкият телефон бе на регистратурата, И четирите апарата бяха заети. Клинтън изтръгна слушалката от ръката на един регистратор и прекъсна линията. — Какво правиш! — Млъквай! — заповяда агентът. — Трябва ми Хоскинс… Уолт, тук е Клинтън. Обаждам се от болницата. Искам да провериш един регистрационен номер. Колорадо Е-Р-П-пет-две-нула. Отнася се за някакъв подозрителен микробус до стадиона. В него е имало двама мъже — бели, около тридесетте, изглеждали обикновено. Свидетелят е полицай, но вече припадна. — Добре. С кого си там? — С Парсънс от екипа за борба с ядрените аварии. — Ела тук… Не, стой там и не затваряй телефона. Хоскинс остави слушалката до себе си, вдигна друг телефон и набра един номер по памет. Той беше на пътната полиция в Колорадо. — Обаждам се от ФБР. Трябва спешно да проверя един регистрационен номер. Компютърът ви работи ли? — Да, сър — увери го един женски глас. — Едуард Робърт Пол Пет Две Нула. — Хоскинс наведе поглед. Това му звучеше познато. — Прието. Хоскинс чу щракането на клавишите. — Открих го. Регистрацията е съвсем скорошна. Микробус, собственост на господин Робърт Френд от Рогън. Искате ли номера на шофьорската книжка на господин Френд? — Господи! — каза Хоскинс. — Не ви чух, сър. Той прочете номера. — Правилно, сър. — Можете ли да проверите и още два номера на шофьорски книжки? — Разбира се. Той ги продиктува. — Първия номер го няма в компютъра… втория също. Чакайте малко, тези номера приличат на… — Знам. Благодаря ви. — Хоскинс затвори телефона. — Добре, Уолт, мисли, мисли… Трябваше му още информация от Клинтън. — Мъри. — Дан, обажда се Уолт Хоскинс. Току-що научих нещо, което ще те заинтересува. — Казвай. — Нашият приятел Марвин Ръсел е бил паркирал един микробус до стадиона. Момчетата от екипа за борба с ядрените аварии твърдят, че микробусът е бил доста близо до мястото, на което е избухнала бомбата. Имало е поне още един — не, чакай малко — добре. С него е имало още един човек, а другият сигурно е карал взетата под наем кола. Така. В микробуса е имало голяма кутия. Бил е боядисан като кола на Ей Би Си, но ние намерихме Ръсел убит на около три километра оттам. Значи сигурно е оставил микробуса и се е махнал. Дан, според мен това е един от възможните начини, по който бомбата е стигнала на стадиона. — Имаш ли нещо друго, Уолт? — Разполагам със снимките от паспортите, както и с други документи на останалите двама. — Изпрати ги по факса. — Тръгват. Хоскинс стана и се отправи към свързочния център. По пътя срещна един друг агент. — Намери хората от участъка, които разследват убийството на Марвин Ръсел. Издири ги на всяка цена и ги накарай веднага да се обадят по телефона. — Пак ли се връщаш на хипотезата за терористите? — попита Пат О’Дей. — Според мен бомбата е твърде мощна, за да бъде тяхна работа. — Ръсел се занимаваше с тероризъм и си мисля, че може би… мамка му! — възкликна Мъри. — За какво се сети, Дан? — Обади се в архива и кажи, че искам снимките от Атина, които са в досието на Ръсел. — Заместник-директорът изчака. — Преди няколко месеца в Гърция бе убит един полицай и гърците ни помолиха за съдействие, като ни изпратиха няколко снимки. Тогава си помислих, че може би става въпрос за Марвин, но… в колата имаше и друг човек. Май че го бяха снимали в профил. — Пристига факсът от Денвър — обади се един женски глас. — Донесете го тук — заповяда Мъри. — Това е първата страница. — Останалите пристигнаха бързо. — Самолетен билет… билет за прехвърляне на друг полет. Пат… О’Дей пое факсимилето. — Аз ще се заема с него. — По дяволите, я хвърли един поглед тук. — Познаваш ли тази физиономия? — Прилича на… Исмаил Куати? Другия не го познавам. — Мустаците и косата са други, Дан — каза О’Дей и погледна отново Мъри. — Малко по-къси са. — Най-добре е да се обадим в архива и да проверим какви са последните им сведения за този нехранимайко, Няма нужда да бързаме, нали? — Точно така. Мъри вдигна телефона. — Добри новини, господин президент — обади се Борщайн от бункера си в планината Шайен. — Спътникът ни КН-11 преминава над централната част от Съветския съюз. Там вече се зазорява и за късмет времето е ясно. Ще имаме възможност да поогледаме ракетните им бази. Спътникът вече е програмиран. НРФЦ ще изпрати снимките тук и в Офът веднага след получаването им. — Но няма да ги изпрати при мен — измърмори Фаулър. Кемп Дейвид никога не бе разполагал с необходимото оборудване за това. „Каква далновидност“ — помисли си Фаулър. Снимките обаче щяха да се получат от „Нийкап“, на който президентът би трябвало да лети в момента. — Добре, кажи ми какво виждаш — нареди Фаулър. — Ще ви кажа веднага след като ги получа, сър — обеща Борщайн. — Пристигат, сър — обади се нов глас. — Сър, аз съм майор Костело от разузнаването на ПВО за Северна Америка. Условията за наблюдение не можеха да бъдат по-добри. Спътникът ще лети от юг на север и ще премине много близко до четири ракетни полка. Те са: Чингис-тобе, Алейск, Узхур и Гладкой. Първите три са въоръжени със СС-18, а Гладкой — със СС-11. Сър, Алейск е едно от местата, на които би трябвало да унищожават ракетите си, но все още не са го направили… Утринното небе над Алейск бе ясно. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха хоризонта на североизток, но никой от войниците от стратегическите ракетни войски не им обърна внимание. Вече изоставаха с цели седмици от графика си и заповедта им бе да наваксат закъснението. Фактът, че това бе просто невъзможно, нямаше значение. До всеки от четиридесетте силоза за изстрелване се виждаше по един тежък камион с ремарке. СС-18 — руснаците ги наричаха CP-20, стратегически ракети номер 20 — бяха в експлоатация вече единадесет години и именно това бе накарало съветското правителство да се съгласи със съкращаването им. Горивата и окислителите, с които работеха двигателите им с течно гориво, са опасните корозиращи химикали: несиметричен диметил хидроцин и азотен тетраокис. Наричаха ги „вещества, годни за съхранение“, просто по навик. Те бяха по-стабилни от използваните досега криогенни горивни смеси и не изискваха съхранение в хладилни камери. За сметка на това обаче бяха високо реактивни и изключително отровни. Допирът с тях водеше до незабавна смърт. Един от защитните механизми беше затварянето на ракетите в големи стоманени капсули. На свой ред тези капсули, подобни на огромни патрони, се поставяха в силозите и по този начин прецизната техника се предпазваше от контакт с химикалите. Американското разузнаване смяташе, че този сложен механизъм е предвиден, за да се овладее по-добре високият им енергиен импулс, който даваше предимство на руските ракети. Всъщност истината бе, че руснаците просто не бяха успели да измислят достатъчно надеждно и мощно твърдо гориво. Този недостатък бе преодолян едва с последния модел ракети СС-25. Макар и безспорно големи и мощни, СС-18 — НАТО ги наричаше с ужасяващото кодово наименование САТАНА — бяха адски трудни за поддържане и обслужващите екипи се радваха, че ще се отърват от тях. Не един войник бе загубил живота си по време на учения, както и при ежедневното им поддържане. Американските ракети „Титан-II“ създаваха същите проблеми на стопаните си. Всички СС-18 в Алейск бяха предназначени за унищожаване и именно това бе причината за присъствието на толкова хора и техника в района. Но първо трябваше да бъдат отделени бойните глави. Американските инспектори можеха да гледат процеса на унищожаване, но не и отделянето на бойните глави, които си оставаха най-секретно то устройство на ракетите. Под зоркия поглед на един полковник кранът отмести носа на ракета номер 31 и под него се показаха бойните глави. Всяка от тях представляваше самонасочващ се конус с диаметър на основата четиридесет и височина сто и петдесет сантиметра. Върхът на конуса бе остър като игла. Бойните глави бяха с мощност половин мегатон и представляваха тристепенно термоядрено устройство. Войниците се отнасяха към тях с цялото полагащо им се уважение. — Снимките вече пристигат — чу Фаулър гласа на майор Костело. — Не се вижда голямо раздвижване… Сър, съсредоточаваме вниманието си само върху няколко силоза — тези, които виждаме най-добре. Навсякъде около тях е обрасло с гори, господин президент. В зависимост от ъгъла, който сключва спътникът със земната повърхност, преценяваме кои силози ще се виждат най-ясно… Добре, ето го първия — силоз нула-пет в Тобе… нищо необичайно… командният бункер е ей там… виждам часовите, които го пазят… май са повече от нормалното… виждам пет-седем човека. Различаваме ги чудесно в инфрачервения спектър, сър. Там е доста студено. Това е всичко. Нищо необикновено, сър… добре. Сега идва ред на Алейск — по дяволите! — Какво става? — Сър, наблюдаваме четири силоза през четири различни камери… — Това са обслужващи камиони — обади се генерал Фремънт от командния център на стратегическата авиация. — И пред четирите силоза има обслужващи камиони. Капаците на силозите са отворени, господин президент. — Какво означава това? Костело отговори на въпроса: — Господин президент, в Алейск има само ракети СС-18, които са доста стари. Трябваше да са вече унищожени, но руснаците изостават. Вече виждаме пет силоза и пред всичките има обслужващи камиони. Виждам и два ма човека, които правят нещо с ракетите. — Какви са тези обслужващи камиони? — попита Лиз Елиът. — Използват ги за транспортиране на ракетите. Освен това камионите разполагат с цялата необходима техника за работа с тях. Всяка ракета си има отделен камион — дори повече от един. Камионите са огромни и приличат на пожарни коли с автоматични стълби. Както вече казах, имат и най-различни отделения за всичките уреди, инструменти и тъй нататък. Джим, изглежда, че махат носа. Да! Ето ги бойните глави. Там е доста светло. Сега започнаха да правят нещо с тях… какво ли? Фаулър почти избухна. Все едно че слушаше футболен мач по радиото и… — Какво означава всичко това! — Все още не знаем, сър… Преместваме се в Узхур. Тук също не се вижда раздвижване. В Узхур разполагат с новия вариант на СС-18 — модел 5. Не, тук няма камиони. Виждат се само часовите. Господин президент, според мен и тук часовите са повече от нормалното. Сега идва ред на Гладкой… Това ще ни отнеме една-две минути… — Защо са там онези камиони? — попита Фаулър. — Сър, всичко, което мога да ви кажа, е, че май работят по ракетите. — По дяволите! Какво правят?! — изкрещя Фаулър в микрофона. Тонът на отговора не бе толкова спокоен, колкото преди няколко минути. — Сър, засега просто не можем да ви кажем. — Тогава кажете ми какво знаете! — Господин президент, както вече ви казах, тези ракети са стари, трудни за поддържане и предназначени за унищожаване. Но руснаците изостават от графика. И в трите полка, въоръжени със СС-18, има усилена охрана, но в Алейск силозите бяха отворени, до всяка ракета имаше обслужващ камион и около тях работеха хора. Това е всичко, което може да се каже от снимките, сър. — Господин президент — намеси се генерал Борщайн, — майор Костело ви каза всичко, което може. — Генерале, вие твърдяхте, че от снимките ще получим полезна информация. Къде е тя? — Сър, фактът, че в Алейск има раздвижване, може да се окаже важен. — Но вие не знаете на какво се дължи това раздвижване! — Не, сър, не знаем — призна глуповато Борщайн. — Възможно ли е да подготвят ракетите си за изстрелване? — Да, сър, това е една от възможностите. — За бога. — Робърт — каза съветничката по националната сигурност, — започвам все повече да се плаша. — Сега нямаме време за това, Елизабет. — Фаулър се стегна. — Не трябва да губим контрол над себе си и положението. Не трябва. Трябва да убедим Нармонов… — Робърт, нима не разбираш! Това не е той. Единственото логично обяснение е, че не е той. Ние просто не знаем срещу кого сме изправени! — И какво можем да направим? — Не знам! — Който и да стои срещу нас, не може да иска ядрена война. Никой не иска. Това е лудост — увери я президентът почти с родителски тон. — Сигурен ли си? Наистина ли си сигурен, Робърт? Та те се опитаха да ни убият! — Дори и да си права, сега не трябва да мислим за това. — Но не можем да не мислим. Щом са се опитали веднъж, са способни да го направят отново! Нима не разбираш! Хелън д’Агустино, която стоеше само на няколко метра зад президента, разбра, че миналото лято съвсем точно е преценила Лиз Елиът. Тя бе колкото наперена, толкова и страхлива. Ето кой съветваше президента сега. Фаулър стана от стола си и тръгна към банята. Пит Конър го последва, но не влезе с него, защото дори и президентите имат нужда от усамотение на това място. Дага погледна доктор Елиът. Лицето й беше — „какво?“ — запита се Д’Агустино. По него имаше изписано нещо повече от страх. Дага също беше доста изплашена, но не го показваше. Не беше честно, нали? Нея никой не я питаше за съвет, нито пък искаха да знаят мнението й за тази каша. А кашата беше ужасна. Пълна безсмислица. В крайна сметка се оказваше, че е по-добре да не я питат. Това не беше нейна работа. Това беше работа на Лиз Елиът. — Установих контакт — обади се един от сонарните оператори на „Морски дявол“ едно-три. При буй номер 3, на две-едно-пет… шум от винт… това е атомна подводница! Не е американска, винтът не е американски. — Хванах го на четвърти — обади се друг сонарен оператор. — Това момче май не си поплюва. Шумът от винта показва скорост от над двадесет възела. Може би дори и двадесет и пет. Моят буй е на три-нула-нула. — Добре — каза офицерът тактик. — Получих потвърждение. Можете ли отново да ми дадете посоката? — Виждам го на две-едно-нула! — отвърна първият оператор. — Нашият човек направо препуска! Две минути по-късно вече бе ясно, че контактът се движи право към американската ракетоносна подводница „Мейн“. — Нима е възможно? — попита Джим Росели. Съобщението по радиото от Кодиак пристигна направо в НВКЦ. Командирът на патрула не знаеше какво да прави по-нататък и настояваше за инструкции. Докладът дойде с анотация СПЕШНО. Той бе изпратен и до командващия ВС на САЩ в зоната на Тихия океан, който на свой ред щеше да поиска инструкции от по-горна инстанция. — Какво искаш да кажеш? — попита Барнс. — Той се е насочил направо към „Мейн“. Как, по дяволите, е разбрал къде се намира? — А как разбираме ние? — По ССПЛ, по радиосигнали или… О, не. Възможно ли е този идиот да не се е преместил? — На президента ли ще се обаждаш? — попита полковник Барнс. — Предполагам, че ще се наложи — отвърна Росели и вдигна телефона. — Президентът слуша. — Сър, обажда се капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. В залива на Аляска имаме аварирала подводница. Това е „Мейн“ — ракетоносец от клас „Охайо“. Винтът е повреден и не могат да маневрират, сър. Към нашата лодка се приближава съветска атакуваща подводница, която вече е само на десет мили. В района се намира и един самолет Р-3С „Орион“ ASW, който преследва руснаците. Командирът му чака заповед за атака, сър. — Мислех си, че те не могат да откриват нашите ракетоносци. — Никой не може, сър. В този случай обаче сигурно са използвали насочваща апаратура, която е открила подводницата ни по сигналите й за помощ. „Мейн“ е ракетоносец, включена е в ЕОП и се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това се отнася и за „Орион“, който й служи за прикритие. Те чакат заповедите ви, сър. — Колко е важна „Мейн“ за нас? — попита Фаулър. С отговора се зае генерал Фремънт. — Сър, подводницата е част от ЕОП. При това важна част. На борда й се намират двеста изключително точни бойни глави. Ако руснаците успеят да ги обезвредят, ще ни нанесат сериозен удар. — Колко сериозен? — Сър, загубата на „Мейн“ отваря голяма дупка в плана ни. Лодката е въоръжена с ракети D-5, предназначени за контраудар. Целта им са руските ракетни полкове и командни пунктове. Ако с „Мейн“ се случи нещо, ще са ни необходими часове, за да запълним липсата. — Капитан Росели, вие сте от флота, нали? — Да, господин президент. Трябва да ви кажа нещо, сър. Допреди няколко месеца аз бях командир на Златния екипаж на „Мейн“. — Колко бързо трябва да вземем решението? — Сър, „Акулата“ се движи с двадесет и пет възела и в момента се намира на около двадесет и пет хиляди метра от лодката ни. Технически погледнато, „Мейн“ вече е в обсега на торпедата им. — Какви са възможностите? — Можете да наредите или да не наредите атака — отвърна Росели. — Генерал Фремънт? — Господин президент… не, капитан Росели? — Да, генерале. — Сигурен ли сте, че руснаците се движат точно към нашата лодка? — Сведенията по този въпрос са доста категорични, сър. — Господин президент, мисля, че трябва да се защитаваме. Руснаците няма да са много доволни от нападението срещу подводницата им, но в крайна сметка тя е атакуваща, а не стратегическа. Ако ни попитат защо сме го направили, можем да им обясним. На мен обаче ми се иска да ги попитам защо са наредили на лодката си да се движи в тази посока. Те без съмнение знаят, че това ще ни разтревожи. — Капитан Росели, имате разрешението ми да наредите въздушна атака срещу подводницата. — Тъй вярно, сър. Росели вдигна другия телефон: — СИВА МЕЧКА, тук е МРАМОРНА ГЛАВА — настоящото кодово наименование на НВКЦ. — Националното командване одобрява, повтарям, одобрява молбата ти. Потвърди. — МРАМОРНА ГЛАВА, тук е СИВА МЕЧКА. Приехме разрешение за атака. — Потвърждавам. — Прието. Край. „Орион“ се зае със задачата. Сега вече дори и пилотите усещаха въздействието на времето. Тъмните облаци и големите вълни ги караха да се чувстват така, сякаш летят през безкраен неравен коридор. Това бе лошо. Но имаше и нещо хубаво: целта им действаше по възможно най-глупавия начин. Движеше се с голяма скорост и над термоклина, така че бе невъзможно да я изгубят. На опашката на самолета бе прикрепено устройство, наречено „Магнитен детектор на аномалии“. Детекторът съобщаваше за измененията в земното магнитно поле като например тези, причинени от големия метален корпус на подводница. — Как я карате там отзад? — попита пилотът. — Контактът е стабилен. Атомна подводница, и то със сигурност руска. Според мен е време най-сетне да го направим. — Става — отвърна пилотът. — За бога — измърмори помощникът му. — Отворете вратите. — Отварят се. Предпазителите са изключени, оръжието е готово. — Аз също съм готов — каза офицерът, отговарящ за тактическите операции. — Поемам управлението. Стана прекалено лесно. Пилотът изравни самолета с целта и… — Пускам го сега! Торпедото е пуснато! Пилотът даде газ и качи самолета с неколкостотин метра по-горе. Торпедото ASW модел 50 изхвръкна от самолета и малкият му парашут се отвори. Но още щом оръжието достигна водата, той автоматично се откачи. Новото торпедо се задвижваше от по-тих двигател и бе програмирано така, че да не издава никакъв шум, докато не достигне дълбочината на целта — сто и десет метра. Дубинин тъкмо си помисли, че е време да намали скоростта. Може би още хиляда метра. Той чувстваше, че рискът му се е оказал успешен. Предположението му, че американската подводница ще остане близо до повърхността, звучеше напълно разумно. Ако бе познал, то в такъв случай препускането точно под слоя — той се движеше на сто и десет метра дълбочина — нямаше да позволи на американците да го чуят. Те щяха да се объркат от шума на повърхността. Тогава Дубинин щеше да проведе останалата част от претърсването си по-предпазливо. Той вече бе на път да се поздрави за доброто тактическо решение. — Торпедо дясно на борд — изкрещя старши лейтенант Рюков от хидроакустичния пост. — Рулят наляво. Пълен напред. Къде е торпедото? — Под нас. Ъгъл петнадесет градуса. — Аварийно изплаване! Веднага! Нов курс три-нула-нула! Дубинин влетя в хидроакустичната кабина. — Какво, по дяволите, става? Рюков беше блед. — Не мога да чуя шум от перки… проклетият сонар… май се отдалечава… не, идва към нас! Дубинин се обърна. — Контрамерки — три — сега! — Кутиите са изстреляни! Операторите на „Адмирал Лунин“ изстреляха три петнадесетсантиметрови кутии, пълни с газ. Те изпълниха водата с мехурчета и по този начин създадоха нова цел за торпедото, но този път неподвижна. То вече бе усетило присъствието на подводницата и се насочваше към нея. — Издигаме се нагоре — извика старпомът. — Скорост двадесет и осем възела. — Когато се издигнем до петнадесет метра, изправете лодката. Не се страхувайте, че ще ни изхвърли на повърхността. — Слушам! Тридесет и девет възела. — Изгубих го. Завоят пречи на активния хидролокатор да си върши работата — вдигна отчаяно ръце Рюков. — Значи трябва да потърпим — каза Дубинин. Шегата не бе много остроумна, но подейства на хидроакустичния екип като глътка въздух. — „Орион“ е подгонил преследвача ни, сър. Току-що улових много слаб шум в ултразвуковия сектор на две-четири-нула. Това е наше торпедо модел 50, сър. — То трябва да свърши работа — забеляза Рикс. — Слава богу! — Минаваме през петдесетте метра. Подводницата се изправя. Ъгъл десет градуса към повърхността. Скорост тридесет и един възела. — Контрамерките ни не свършиха работа… — забеляза Рюков. Пасивният сонар вече функционираше и торпедото все още бе там. — Значи не се чува шум от винт? — Никакъв… Дори и при тази скорост би трябвало да го чувам. — Сигурно е от новите… — Модел 50 ли? Разправят, че е хитър малък пакостник. — Сега ще проверим. Нали не си забравил как се плава на повърхността, Евгени? — усмихна се Дубинин. Старпомът чудесно свърши работата си по овладяване на лодката, но десетметровите вълни на повърхността гарантираха, че подводницата ще се покаже над водата поне за момент. Когато „Акулата“ застана успоредно на повърхността, торпедото беше само на някакви си триста метра зад нея. Американското торпедо за борба с подводници модел 50 не бе просто хитро, а направо брилянтно оръжие. То бе открило и подминало контрамерките, наредени от Дубинин, само преди минути и сега с помощта на ултразвуковия си сонар търсеше подводницата, за да изпълни задачата си. Но тук физичните закони се намесиха на страната на руснаците. Широко разпространеното мнение, че звуковите вълни на сонара се отразяват от корпуса на подводницата, не е вярно. Всъщност те се отразяват от въздуха в лодката или по-точно от границата между въздуха и водата, която звукът не може да премине. Модел 50 бе програмиран да отъждествява тези граници с кораби. Докато преследваше жертвата си, торпедото започна да прехваща огромни кораби в целия обсег на сонара си. Това бяха вълните. Въпреки че оръжието бе настроено така, че да избягва плоските повърхности, инженерите му явно не се бяха съобразили с бурното море. Модел 50 си избра най-близкото очертание на кораб, насочи се срещу него и изхвръкна във въздуха като летяща риба. То падна на гребена на поредната огромна вълна, прехвана новата цел и отново подскочи. Този път торпедото се отклони под малък ъгъл. Динамичните сили го накараха да се обърне на север и да се спусне към нова вълна. Корабите бяха навсякъде. То се насочи наляво и се удари в друга вълна. Този път обаче ударът бе достатъчно силен, за да го взриви. — Отървахме се на косъм! — каза Рюков. — Е, не чак на косъм. Взриви се на хиляда метра от нас, а може би и на повече. — Капитанът се обади на мостика: — Намалете скоростта на пет възела и се спуснете на пет метра. — Ударихме ли ги? — Не знам, сър — отвърна операторът. — Издигнаха се бързо. Торпедото вървеше след тях. Завъртя се ето тук — посочи операторът на монитора. — После избухна близо до мястото, на което изгубихме „Акулата“. Но нямаше шумове от пробит корпус, сър. Според мен пропуснахме. — Какъв е курсът на целта? Искам и разстоянието до него — каза Дубинин. — Грубо около девет хиляди метра. Курс нула-пет-нула — отвърна сарпомът. — Какъв е планът сега, капитане? — Ще прехванем и ще унищожим целта — отвърна капитан първи ранг Валентин Борисович Дубинин. — Но… — Нападнаха ни. Тези копелета се опитаха да ни убият! — Торпедото дойде от въздуха — забеляза помощник-капитанът. — Не съм чул никакъв самолет. Нападнаха ни. Ще се отбраняваме. — Е? Инспектор Пат О’Дей настървено си водеше бележки. Както всички големи превозвачи, „Америкън еърлайнз“ също държаха информацията за резервациите си на компютър. С номера на билета и номера на полета можеше да бъде открит всеки. — Добре — каза той на жената отсреща. — Изчакайте за момент. — О’Дей се обърна: — Дан, за полета Денвър — Далас-форт „Уърт“ са били продадени само шест билета. Самолетът е бил почти празен. Освен това не е излетял заради снега в Денвър. Имаме имената на двамата пътници от първа класа, които са предпочели да летят за Маями. В Далас е имало връзка за Мексико Сити. Двамата, качили се на другия самолет, също са си резервирали места за DC-10, който лети от Маями за Мексико Сити. Самолетът вече е излетял и е на един час път от Мексико. — Да го върнем ли обратно? — Казват, че не може, защото нямал достатъчно гориво. — Един час, по дяволите! — изруга Мъри. О’Дей избърса лице с огромната си длан. Изплашен, както и всички в Америка — още повече че знаеше причината, поради която се страхува, — инспектор Патрик Шон О’Дей полагаше всички сили, за да се съсредоточи единствено върху конкретните си задачи. Информацията им беше твърде оскъдна и случайна, за да бъде окачествена като „неопровержимо доказателство“. За двадесетте години, прекарани в Бюрото, инспекторът бе виждал достатъчно много съвпадения. Но освен това бе ставал свидетел как се завеждат дела и с доста по-малко факти от тези, с които разполагаха в момента. Човек трябваше да се оправя с това, което има. — Дан… В стаята влезе служителка от архивния отдел. Тя подаде две досиета на Мъри. Заместник-директорът отвори първо това на Ръсел и се зарови за снимките от Атина. След това взе последната снимка на Исмаил Куати и сложи двете до паспортните снимки, изпратени по факса от Денвър. — Какво ще кажеш, Пат? — Единият човек от паспортите все още ми се вижда слаб за господин Куати… скулите и очите съвпадат, но мустаците — не. Освен това косата му е пооредяла, ако, разбира се, си имаме работа с него… — Казваш, че очите съвпадат? — Очите са същите, Дан. Носът… да, той е. Кой е другият бандит? — Нямаме име. Само тези снимки от Атина. Светла кожа, тъмна коса. Прическата е същата, дължината на косата също. — Той провери описанието на данните в паспорта. — Той е слаб. И дребничък, Пат. Съвпада. — Съгласих се, съгласих се. Може би има осемдесет процента шанс. Кой е официален аташе в Мексико Сити? — Бърни Монтгомъри — по дяволите! Той е тук, за да се срещне с Бил. — Защо не позвъниш в Ленгли? — Правилно. — Мъри вдигна телефона и се обади в ЦРУ — Къде е Райън? — Тук съм, Дан. Какво става? — Имам новини. Първо трябва да ти разкажа за едно момче на име Марвин Ръсел. Индианец от сиуксите, член на „Воинското общество“. Миналата година се изгуби и си помислихме, че е отишъл някъде из Европа. Открихме го днес с прерязано гърло в Денвър. С него е имало двама други, които са изчезнали със самолет. За единия имаме безименна снимка. Другият може би е Исмаил Куати. „Копелето му с копеле!“ — И къде са сега? — Според нас са в първа класа на полета на „Америкън еърлайнз“ от Маями за Мексико Сити и се намират на един час от летището. — И си мислиш, че може би има връзка? — На паркинга на стадиона е имало микробус на Марвин Ръсел, представящ се за Робърт Френд от Рогън, Колорадо. На местопрестъплението намерихме два набора фалшиви документи — вероятно на Куати и неизвестния обект. Имаме предостатъчно доказателства, за да ги арестуваме по обвинение в убийство. „Аха“ — помисли си Джак. Ако ситуацията не бе толкова ужасяваща, той щеше да се изсмее. — Убийство значи? Ще се опиташ да ги арестуваш ли? — Ако имаш по-добра идея, кажи. Райън замълча за момент. — Може и да имам. Изчакай за момент. Той вдигна телефона и набра номера на американското посолство в Мексико Сити. — Обажда се Райън. Търся шефа на станцията. Тони? Тук е Джак Райън, Там ли е Кларк? Добре, дай ми го. — За бога, Джак, какво, по дяволите… Райън го отряза: — Млъкни, Джон. Искам да свършиш една работа. След около час на летището в Мексико Сити ще кацне полет на „Америкън еърлайнз“ от Маями. На борда му има двама човека, чиито снимки ще ти изпратим след няколко минути. Те може би са замесени в това. — Значи е работа на терористи? — Поне за момента мислим така, Джон. Искаме тези двамата, и то бързо. — Местните ченгета могат да направят проблем, Джак — предупреди го Кларк. — Тук не мога да си организирам престрелки. — Там ли е посланикът? — Май че да. — Свържи ме с него и изчакай. — Добре. — Канцеларията на посланика — обади се женски глас. — Обаждам се от щабквартирата на ЦРУ и искам веднага да говоря с посланика. — Разбира се. „Секретарката е доста спокойна“ — помисли си Джак. — Да, какво има? — Господин посланик, обажда се Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ… — Но това не е секретна линия. — Знам! Млъкнете и слушайте. На летището в Мексико Сити ще пристигнат двама човека с полет на „Америкън еърлайнз“ от Маями. Трябва да ги хванем и да ги върнем тук по най-бързия възможен начин. — Наши граждани ли са? — Не, мислим, че са терористи. — Това значи, че трябва да ги арестуваме, да ги прекараме през местната съдебна система и… — Нямаме време за това! — Райън, не можем просто да хванем тези хора. Те ще се съпротивляват. — Господин посланик, искам още сега да се обадите на мексиканския президент и да му кажете, че ни трябва съдействието му. Въпросът е на живот и смърт. Ако откаже, искам да му кажете следните думи. Запишете си: кажете му, че знаем за пенсионния му фонд. Разбрахте ли? Използвайте точно тези думи — „знаем за пенсионния ви фонд“. — Какво означава това? — Означава, че трябва да кажете точно това. Разбрахте ли? — Вижте, не обичам да си играя игрички и… — Господин посланик, ако не направите точно каквото ви казвам, ще заповядам на един от хората си да ви прати в безсъзнание и началникът на станцията ще се обади където трябва. — Не можете да ме заплашвате по този начин. — Току-що го направих, синко, и ако мислиш, че се шегувам, не се колебай веднага да ме изпробваш. — По-спокойно, Джак — предупреди го Бен Гудли. Райън се обърна за малко встрани и после отново заговори: — Извинете ме, сър. Тук просто е много напрегнато. В Денвър избухна ядрено устройство и това може би е най-добрата следа, с която разполагаме. Сега не е време за любезности. Моля ви. Помогнете ми. Моля ви. — Много добре. Райън въздъхна облекчено. — Добре. Кажете му също, че един от хората ни — господин Кларк — ще бъде на летището след няколко минути. Господин посланик, просто не мога да изразя с думи колко важно е всичко това. Моля ви, направете го веднага. — Ще го направя. Вие по-добре се успокойте — посъветва го професионалният адвокат от кариерата. — Опитваме се с всички сили, сър. Моля ви, кажете на секретарката си да СЕ свърже отново с шефа на станцията. Благодаря ви. — Райън погледна Гудли. — Бен, ако усетиш, че има нужда, просто ме удари по тъпата кратуна. — Кларк. — Ще ти изпратим снимките заедно с имената и номерата на местата им. Когато отидеш на летището, ще се обадиш на шефа на охраната. При теб ли е още самолетът? — Да. — Добре, когато ги хванеш, хвърляй ги в него и пристигай тук, по дяволите. — Добре, Джак. Действаме. Райън прекъсна връзката и се свърза отново с Мъри: — Изпрати информацията си по факса до шефа на станция Мексико. Задействал съм двама оперативни офицери — Кларк и Чавес. Добри са. — Кларк ли? — попита Мъри, докато подаваше листите на О’Дей. — Да не е онзи, който… — Същият. — Дано има късмет. Тактическият проблем бе сложен. Над главата на Дубинин висеше самолет за борба с подводници и той не можеше да си позволи никакви грешки, някъде напред се намираше американската подводница ракетоносец, която руският капитан бе твърдо решен да унищожи. Правеше го със защитна цел. По лодката му бе стреляно с истинско оръжие. Това коренно променяше обстановката. Дубинин трябваше да се обади във флотското командване за инструкции или поне да съобщи намеренията си, но самолетът над главата му правеше използването на радиото равносилно на самоубийство. А една среща със смъртта на ден стигаше. Нападението срещу „Адмирал Лунин“ можеше да означава само едно — американците възнамеряваха да нападнат родината му. Те бяха нарушили любимия си рефрен в международните отношения — моретата са свободни за всички. Бяха го атакували в международни води, преди да се е приближил достатъчно близко за каквито и да е враждебни действия. Значи някой си бе помислил, че се води война. „Чудесно — помисли си Дубинин. — На война като на война.“ Активният сонар на лодката опипваше водата под нея, а сонарните оператори работеха по-усърдно от всякога. — Контакт — обади се старши лейтенант Рюков. — Сонарен контакт на едно-едно-три… звук от винт. Доста е шумен… прилича на повреден. — Сигурен ли си, че не е контакт на повърхността? — Абсолютно… Корабите се движат доста по на юг оттук заради бурите. Шумът носи характеристиките на двигател на подводница… Доста по-голям от обикновеното, сякаш има някаква повреда… придвижва се в южна посока… сега е на едно-едно-пет. Валентин Борисович се обърна към мостика и извика: — Определете разстоянието до установеното положение на целта. — Седем хиляди метра. — Ще бъде трудничко… южна посока… скорост? — Трудно е да се каже… във всеки случай е по-малка от шест възела… Шумът от винта им се чува, но е твърде слаб, за да можем да определим скоростта. — Може и да не ни се отдаде втора възможност за залп — прошепна на себе си Дубинин. Той се върна обратно на мостика. — Торпедния отсек! Заредете торпедото и го настройте за курс едно-едно-пет. Дълбочина на претърсване седемдесет метра. Разстояние за активиране… четиристотин метра. — Прието. — Лейтенантът изпълни заповедта. — Първа тръба е заредена. Оръжието е подготвено. Външният люк е затворен, капитане. Дубинин се обърна към помощника си, който по принцип бе много сериозен човек. Не пиеше дори и на официални вечери. Старпомът кимна утвърдително. Дубинин нямаше нужда от одобрението, но му бе благодарен, че го даде. — Отворете външния люк. — Външният люк отворен. — Офицерът в торпедния отсек се пресегна към копчето. — Огън. Лейтенантът натисна бутона. — Торпедото е навън. — „Контрол“, тук „Сонар“. Смущения, смущения на едно-седем-пет. Във водата има торпедо на едно-девет-пет! — Пълен напред! — изкрещя Рикс на рулевия. — Капитане! — извика Клагет. — Отменете заповедта! — Какво? — Рулевият бе само деветнадесетгодишен и никога не бе чувал някой да противоречи на капитана. — Какво да правя, сър? — Капитане, ако пришпорим двигателя си така, само след петнадесет секунди ще изгубим винта! — Прав си, по дяволите. — Рикс порозовя. — Кажете на машинното да поддържат най-високата безопасна скорост. Рулеви, руля с десет градуса вдясно. Нов курс нула-нула-нула. — Слушам, десет градуса вдясно. — Гласът на момчето потрепера. Страхът е не по-малко заразен от чумата. — Сър, рулят е с десет градуса вдясно. Нов курс нула-нула-нула. Рикс преглътна и кимна. — Много добре. — „Сонар“ вика „Контрол“. В момента торпедото е на едно-девет-нула и е движи от ляво на дясно. Торпедото все още не се е активирало. — Благодаря — отвърна Клагет. — Без активния си сонар ще го изгубим доста бързо. — Вярно, сър. Капитане, защо не се обадим на „Орион“ и да му кажем какво става? — Добра идея. Извадете антената. — „Морски дявол“ едно-три, тук е „Мейн“. — „Мейн“, тук е едно-три. Все още се опитваме да разберем какво става с торпедото, което пуснахме, и… — Едно-три, зад нас има торпедо на едно-осем-нула. Пропуснали сте целта. Започнете ново претърсване. Според нас торпедото все още не ни е открило. — Прието, започваме. „Орион“ информира Кодиак, че в океана вече се води истинска битка. — Господин президент — каза Райън, — мисля, че разполагаме с доста полезна информация. Джак седеше пред микрофона. Дланите му, поставени на бюрото пред него, бяха толкова изпотени, че оставяха влажни петна. И въпреки това Гудли завиждаше на умението му да се контролира. — И каква е тя? — попита сухо Фаулър. От тона на отговора главата на Райън увисна. — Сър, от ФБР току-що съобщиха, че разполагат с потвърдена информация за присъствието на двама, може би дори трима терористи в Денвър днес. Двама от тях вече са на път за Мексико. Разполагам с хора в този район и ще се опитаме да ги заловим. — Чакай малко — каза Фаулър. — Ние знаем, че това не е било терористичен акт. — Райън, тук е генерал Фремънт. Откъде сте получили тази информация? — Не знам всички подробности, но има сведения за микробус, който е бил на мястото на експлозията. Проверили са регистрационния номер и след това собственика. След като са го намерили мъртъв, проследихме другите двама по номерата на самолетните билети и… — Чакай малко! — прекъсна го главнокомандващият САК. — Откъде, по дяволите, сте получили такава информация? Може би от оцелели очевидци? За бога, та тук става въпрос за стокилотонно оръжие… — Генерале, най-точните цифри, с които разполагам, са за мощност от петнадесет килотона. Получих ги от ФБР и… — ФБР ли? — намеси се Борщайн от ПВО. — Какво, по дяволите, знаят пък те? Както и да е. Петнадесеткилотонно оръжие ще избие всичко живо в радиус от два километра. Господин президент, това не може да бъде добра информация. — Господин президент, тук е НВКЦ — чу Райън на същата линия. — Току-що получихме съобщение от Кодиак. „Мейн“ е атакувана от съветска подводница. Във водата има торпедо и нашата лодка се мъчи да го избегне. Джак чу нещо, но не можа да различи думите. — Сър — обади се веднага Фремънт, — това е много застрашително развитие. — Разбрах, генерале — каза едва чуто президентът. — Генерале. СНАПКАУНТ. — Какво, по дяволите, беше това? — попита тихо Гудли. — Господин президент, правите грешка. Разполагаме с потвърдена информация. Вие искахте информация и сега ви я даваме — изстреля на един дъх Райън, като почти изпусна нервите си. Ръцете му се стегнаха в юмруци. Джак се пребори със себе си и успя отново да се успокои. — Сър, имаме точни сведения. — Райън, струва ми се, че цял ден не правиш нищо друго, освен да ме лъжеш и подвеждаш — каза Фаулър с глас, в който нямаше нищо човешко. Линията прекъсна за последен път. Последният предупредителен сигнал бе разпратен едновременно по над десет вериги. Дублирането на каналите, познаването на функциите им, лаконичността на съобщението и идентичният начин на разшифроване каза на руснаците какво става много преди приетият сигнал да влезе в компютрите им. Когато думата излезе от принтера, тя веднага бе изпратена в Кремъл. Головко откъсна листа. — СНАПКАУНТ — каза просто той. — Какво е това? — попита президентът Нармонов. — Кодова дума. — Устата на Головко пресъхна, но той продължи: — Мисля, че е термин от американския футбол. Означава сбора от номера, използвани, преди полузащитникът да започне да играе с топката. — Не разбирам — каза Нармонов. — Преди американците използваха думите ЗАРЕДЕН ПИСТОЛЕТ, за да обозначат състояние на пълна стратегическа готовност. Те бяха напълно разбираеми за всички, нали? — Заместник-председателят на КГБ продължи с механичен глас: — За американците сегашната дума носи същото значение. Струва ми се, че… — Разбирам. > 42. > ЗМИЯ И МЕЧ C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: ИЗПРАЩАМ ТОВА СЪОБЩЕНИЕ НА ВАС ИЛИ ПРИЕМНИКА ВИ КАТО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ТОКУ-ЩО ПОЛУЧИХМЕ СЪОБЩЕНИЕ, ЧЕ В МОМЕНТА СЪВЕТСКА ПОДВОДНИЦА НАПАДА АМЕРИКАНСКИ РАКЕТОНОСЕЦ. НИЕ НЯМА ДА СЕ ПРИМИРИМ С НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ НИ ЧАСТИ. ЗА НАС ТО Е ПРЕДВЕСТНИК НА НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. ОСВЕН ТОВА ИСКАМ ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ НИ СИЛИ СА В МАКСИМАЛНА БОЙНА ГОТОВНОСТ И НИЕ СМЕ НАПЪЛНО ГОТОВИ ДА СЕ ЗАЩИТАВАМЕ. АКО НАИСТИНА ВЯРВАТЕ НА СОБСТВЕНИТЕ СИ ДУМИ, ЧЕ СТЕ НЕВИННИ, ТО ТОГАВА ПО-ДОБРЕ ПРЕКРАТЕТЕ ВСИЧКИ АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ ИМА ВРЕМЕ. C$ — „Приемник?“ Какво, по дяволите, означава това? — Нармонов се извърна за момент и после погледна Головко. — Какво става тук? Да не би Фаулър да е болен? Да не би да е полудял? Какви са тези приказки за подводниците? Когато свърши да говори, устата на съветския президент остана отворена. Приличаше на риба, глътнала кукичка. Нармонов усещаше, че не му достига въздух. — Получихме съобщение за аварирал американски ракетоносец в Източния Пасифик и изпратихме наша лодка да огледа положението. Тя обаче нямаше заповеди за атака — каза министърът на отбраната. — Какви обстоятелства могат да принудят нашите хора да извършат това? — Никакви. Без заповеди от Москва те могат да действат единствено в самозащита. — Министърът на отбраната извърна очи, тъй като не успя да издържи погледа на президента. Не му се искаше да продължава да говори, но нямаше друг избор. — Според мен ситуацията става неконтролируема. — Господин президент. В помещението бе влязъл един армейски старшина. Той отвори куфарчето — „футболната топка“ — и извади оттам една папка. Първата страница бе червена. Фаулър отвори на нея и прочете: C> # ЕОП # ВАРИАНТИ НА МАСИРАНА АТАКА # „СКАЙФОЛ“ C$ — И какво, по дяволите, е СНАПКАУНТ? — попита Гудли. — Най-високата степен на бойна готовност, Бен. Това означава, че предпазителят е смъкнат, пистолетът е насочен и пръстът ти усеща как спусъкът под него омеква. — Но как, по дяволите, стигнахме… — Стига, Бен! Не е важно как сме стигнали дотук, важно е, че вече сме тук. — Райън се изправи и започна да се разхожда. — Най-добре е да измислим нещо, момчета. И то по-бързичко. Старшият дежурен офицер започна: — Трябва да накараме Фаулър да разбере… — Той не може да разбере — прекъсна го сухо Гудли. — Не и ако не слуша какво му говорят. — Държавният секретар и министърът на отбраната са вън от играта. И двамата са мъртви — забеляза Райън. — Вицепрезидентът! — Той е на „Нийкап“. — Чудесно, Бен… имаме ли бутон за него… да! — „Нийкап“. — Тук е ЦРУ Обажда се заместник-директорът Райън. Трябва да говоря с вицепрезидента. — Момент, сър. — Моментът наистина се оказа кратък. — Роджър Дърлинг. Здравей, Райън. — Здравейте, господин вицепрезидент. Имаме малък проблем — осведоми го Джак. — Какво стана? Тук също получаваме съобщенията от „горещата линия“. Вярно, че бяха малко напрегнати, но допреди двадесет минути всичко вървеше добре. Какво стана изведнъж? — Сър, президентът е убеден, че в Съветския съюз е бил извършен преврат. — Какво? И кой му е пробутал тази идея? — Аз, сър — призна си Джак. — Аз съм идиотът, който му достави информацията. Но станалото — станало. Сега президентът въобще не иска да ме слуша. За изненада на Джак от другия край на линията се чу смях. — Страхувам се, че и аз имам същия проблем. — Сър, ние на всяка цена трябва да говорим с него. Разполагаме с информация, от която може да се заключи, че бомбата е дело на терористи. — И каква е тази информация? Джак му я преразказа за около минута. — Май не е много убедително — забеляза Дърлинг. — Може и да не е, сър, но е най-доброто, с което разполагаме. Освен това перспективата тук е далеч по-светла, отколкото при останалите хипотези. — Добре, чакай малко. Искам оценка на положението. — Сър, според мен президентът греши. Той наистина разговаря с Андрей Илич Нармонов. В Москва вече се разсъмва. Руският президент страда от недоспиване, изплашен е не по-малко от нас, а последното съобщение го кара да си зададе логичния въпрос дали президентът Фаулър не е полудял. Въобще положението е лошо. Имаме и доклади за изолирани стълкновения между съветски и американски части. Един Бог знае какво става, но и двете страни смятат действията на другата за агресия. Според мен всичко е пъпен хаос — предните части се стрелят, защото са в повишена бойна готовност. И така напрежението нараства като лавина. — Добре, съгласен съм. Продължавай. — Някой трябва да отстъпи и при това веднага. Сър, трябва да говорите с президента. Той вече дори не ми отваря телефона. Талбът и Банкър са мъртви, а той не слуша никого другиго. — Ами Арни ван Дам? — Проклет да съм! — изхриптя Райън. Как бе могъл да забрави за Арни? — Къде е той? — Не знам. Но мога да накарам тайните служби да го намерят за нула време. Ами какво става с Лиз? — На нея принадлежи гениалната идея, че президентът не разговаря с Нармонов. — Кучка — изруга Дърлинг. Той бе работил така усърдно и бе изразходвал толкова много политически капитал, за да постави Чарли Алден на този пост. — Добре, ще се опитам да се свържа с него. Изчакай. — Чудесно. — Обажда се вицепрезидентът, сър. На шеста линия е. Фаулър натисна бутона. — Говори бързо, Роджър. — Боб, трябва отново да овладееш ситуацията. — А какво, по дяволите, си мислиш, че правя! Дърлинг седеше в тапициран стол с висока облегалка. Когато чу отговора, той затвори очи. Тонът на президента му казваше всичко. — Боб, вместо да оправиш нещата, ти ги влоши. Трябва да отстъпиш. Стани, поразходи се из стаята и помисли. Руснаците нямат никаква причина да вършат това. Току-що говорих с ЦРУ и… — Искаш да кажеш с Райън? — Да, той ме информира и… — Райън ме лъже. — Глупости, Боб — каза Дърлинг, като се стремеше да говори спокойно и разумно. Той наричаше този тон „лекарски“. — Райън е твърде голям професионалист, за да те лъже. — Роджър, знам, че се обаждаш с добри намерения, но в момента просто нямам време за психоанализа. Изправени сме пред реалната възможност от ядрен удар срещу страната. Хубавото в цялата работа е, че ти сигурно ще оцелееш. Късмет, Роджър. Чакай малко… пристига съобщение по „горещата линия“. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ОБАЖДА ВИ СЕ АНДРЕЙ ИЛИЧ НАРМОНОВ. СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ НЕ Е ПРЕДПРИЕМАЛ НИКАКВИ АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. АБСОЛЮТНО НИКАКВИ. НИЕ НЯМАМЕ ИНТЕРЕС ДА НАПАДАМЕ СТРАНАТА ВИ. ИСКАМЕ ДА БЪДЕМ ОСТАВЕНИ НА МИРА И ДА ЖИВЕЕМ В МИР. АЗ НЕ СЪМ ЗАПОВЯДВАЛ НИКАКВИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ АМЕРИКАНСКИ ВОЕННИ ЧАСТИ ИЛИ ГРАЖДАНИ И ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ НИ ЗАПЛАШВАТЕ. АКО НИ НАПАДНЕТЕ, НИЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА ВИ ОТВЪРНЕМ И ТОВА ЩЕ СТРУВА СМЪРТТА НА МИЛИОНИ ХОРА. НИМА ЩЕ ОСТАВИМ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ? ИЗБОРЪТ Е ВАШ. НЕ МОГА ДА ВИ ПОПРЕЧА ДА ДЕЙСТВАТЕ НЕРАЗУМНО. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕТЕ ДА СЕ ОВЛАДЕЕТЕ. И ДВЕТЕ СТРАНИ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖАТ ЗА ПРЕКАЛЕНО МНОГО ХОРА, ТАКА ЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ НЕОБМИСЛЕНИ ДЕЙСТВИЯ. C$ — Добре, че поне още получаваме тези съобщения — забеляза Гудли. — Да, това просто прави нещата розови. Последното съобщение ще го изкара от релси — каза Райън. — Наистина ще го направи. Не можеш да кажеш на един побеснял човек, че действа неразумно… — Райън, тук е Дърлинг. Джак направо подскочи към бутона. — Да, господин вицепрезидент. — Той… той не иска да ме слуша, а освен това реагира доста остро на последното съобщение. — Сър, можете ли да се свържете със САК? — Страхувам се, че не. Те разговарят с президента и ПВО в Кемп Дейвид. Част от проблема е, че президентът знае за уязвимостта си в резиденцията и се страхува… Е… — Всички се страхуваме, нали? По линията за момент се възцари мълчание и Джак се зачуди дали Дърлинг е гузен, че се намира на сравнително безопасно място. В Роки Флатс пробите от Денвър бяха сложени в спектрометър с гама-лъчи. Работата отне повече време от очакваното заради малък технически проблем. Операторите стояха зад защитен екран и използваха гумени ръкавици и дълги маши, за да местят пробите от оловната кофа. После един от тях включи спектрометъра. — Така, тази проба е добра. Уредът разполагаше с два екрана, подсигурени от печатащо устройство. Той измерваше енергията на фотоелектроните, привличани от гама-радиацията в него. Точното енергийно състояние на тези електрони показваше както елемента, така и изотопа му в пробата. На графиката това се отразяваше като линии и тирета. Относителното напрежение в различните енергийни линии — показвано чрез дължината на тирето — определяше пропорциите. Едно по-точно измерване изискваше поставянето на пробата в малък реактор и реактивирането й, но засега сведенията, с които разполагаха, бяха достатъчни. Операторът включи бета-канала. — Охо, я вижте линията на трития! Каква, казвате, била мощността на бомбата? — Под петнадесет килотона. — Но тя е била наблъскана с тритий, док. Виж тук! Операторът си отбеляза нещо и обърна отново на гама-канала. — Така… тук има плутоний 239 и 240; нептуний, америций, гадолиний, курий, прометий, уран — малко 235, малко 238… това е било доста сложно устройство, момчета. — Съскане — каза друг оператор, без да откъсва поглед от цифрите. — За бога, пред нас са останките на едно „съскане“. Това не може да е работа на аматьори. Толкова много тритий… Исусе, било е проектирано като двустепенно оръжие. Та това си е чиста водородна бомба! Операторът на спектрометъра настрои уреда. — Вижте съотношението на 239 и 240… — Дай справочника. На рафта срещу тях стоеше дебела папка от червена пластмаса. — Савана Ривър — каза операторът. — Там винаги са имали проблеми с гадолиния… В „Ханфорд“ го правят по друг начин… и слагат твърде много прометий. — Луд ли си? — Можете да ми се доверите — каза операторът. — Дипломната ми работа беше върху проблемите на замърсяването в заводите за плутоний. Ето ги и цифрите! Той ги прочете. Колегата му прелисти страниците на папката. — Почти съвпада! Почти! Прочети отново данните за гадолиния! — Нула цяло нула петдесет и осем по десет на минус седма плюс-минус нула цяло нула нула две. — Господи и света Богородице! Операторът обърна папката към колегите си. — Савана Ривър… това е невъзможно. — Хиляда деветстотин шестдесет и осма. Годината беше доста успешна. Материалът е наш. Това е нашият скапан плутоний. Най-старшият член на екипа за борба с ядрени аварии примигна невярващо. — Добре, да се обадим във Вашингтон. — Не можем — каза операторът на спектрометъра. — Междуселищните кабели са прекъснати. — Къде е Лари? — В болницата „Аврора“. Работи заедно с момчетата от ФБР. Записах номера му на едно листче до телефона. Мисля, че той може да се свърже с Вашингтон. — Мъри. — Хоскинс. Току-що говорих с Роки Флатс. Дан, това ще ти прозвучи глупаво. Хората от екипа за борба с ядрените аварии твърдят, че в оръжието е използван американски плутоний. Помолих ги да ми го повторят още веднъж и те казаха същото. Плутоният е от завода в Савана Ривър и е получен през февруари 1968 година, реактор К. Цитираха ми точни цифри и ми казаха, че знаят дори от коя част на реактора е получен. На мен всичко ми звучи като свещена простотия, но човекът е експерт. — Уолт, как, по дяволите, мога да накарам някой да ми повярва? — Дан, предавам ти точните думи на експерта. — Трябва лично да говоря с него. — Междуселищните връзки са прекъснати, но мога да го докарам тук след няколко минути. — Побързай, за бога. — Кажи, Дан? — Джак, специалистите от екипа за борба с ядрените аварии току-що са се обадили в Денвър. Материалът за бомбата е произведен в Америка. — Какво? — Виж, Джак, всички реагирахме по този начин. Специалистите са взели проби от радиоактивния прах, анализирали са ги и твърдят, че уранът… не, плутоният е получен в Савана Ривър през 1968 година. Заповядал съм да доведат шефа на екипа на телефона в Денвър. Междуградските връзки са прекъснати, но мога да те прехвърля през нас и да говориш лично с него. Райън погледна офицера от научно-техническия отдел. — Какво мислиш? — В Савана Ривър имаха проблеми. Около петстотин килограма ЛМ. — ЛМ? — Съкращение на „липсващ материал“. — Терористи — заяви уверено Райън. — Май започва да се връзва — каза офицерът от научно-техническия отдел. — За бога, пак няма да ме изслуша. Е, все пак Дърлинг още го слушаше. — Не е за вярване — каза вицепрезидентът. — Сър, информацията е потвърдена от екипа за борба с ядрените аварии в Роки Флатс. Това са научни доказателства. Може и да звучат ненормално, но са факти. „Дано, о, Господи, дано!“ Дърлинг сякаш чуваше мислите на Райън. — Важното е, че със сигурност не става въпрос за руско оръжие, сър. Убедени сме, че бомбата не е руска. Кажете го веднага на президента! — Ще го направя — отвърна Дърлинг и кимна към свързочника си. — Да, Роджър — каза президентът. — Сър, току-що получихме изключително важна информация. — Сега пък какво? — Президентът явно бе изморен до смърт. — Пристигна от ЦРУ, но те са я получили от ФБР. Екипът за борба с ядрените аварии е изследвал пробите от мястото на взрива и специалистите са сигурни, че материалът не е руски. Твърдят, че е американски. — Това е лудост! — обади се Борщайн. — Ние нямаме сведения за изчезнало наше оръжие. Както знаете, се грижим добре за него! — Роджър, това ти го е казал Райън, нали? — Да, Боб. От другата страна на линията се разнесе дълбока въздишка. — Благодаря ти. Вицепрезидентът вдигна другия телефон с трепереща ръка. — Не ми повярва. — Трябва да повярва, сър. Това е истина. — Вече не знам как можем да го накараме. Прав си, Джак, той вече не слуша никого. — Пристига ново съобщение по „горещата линия“, сър. C> ДО ПРЕЗИДЕНТ НАРМОНОВ, прочете Джак: ОБВИНЯВАТЕ МЕ В БЕЗРАЗСЪДНОСТ. ВЕЧЕ ИМАМЕ ДВЕСТА ХИЛЯДИ УБИТИ ГРАЖДАНИ. ТАНКОВАТА НИ БРИГАДА В БЕРЛИН Е НАПАДНАТА. АТАКУВАНИ СА И АМЕРИКАНСКИ КОРАБИ В СРЕДИЗЕМНО МОРЕ И ТИХИЯ ОКЕАН… C$ — Не е далеч от последната стъпка. По дяволите! Имаме информацията, която му трябва, за да спре веднага тази лудост, и… — Просто не знам какво да правим — каза Дърлинг по микрофона. — Тези проклети съобщения по „горещата линия“ още повече влошават нещата и… — Това май е ключовият проблем, нали? — попита Райън и погледна към Гудли. — Бен, можеш ли да караш по заснежени пътища? — Да, но… — Ставай! Райън излетя от залата. Взеха асансьора до първия етаж и Джак нахълта в стаята на охраната. — Ключове за колата! — Ето, сър — каза един много изплашен млад служител и му хвърли ключовете. Колите на охраната се намираха близо до паркинга за гости. Синият джип на „Дженерал мотърс“ с двойно предаване бе отключен. — Къде отиваме? — попита Гудли, докато сядаше зад волана. — Пентагонът. Речният вход. Побързай. — Какво беше това? Торпедото беше обикаляло около нещо, без да избухне. Най-накрая горивото му свърши. — Няма достатъчно маса, за да включи магнитния детонатор, твърде малко за директно поразяване… Сигурно е било устройство, симулиращо подводница — каза Дубинин. — Къде е първата прехваната радиограма? Един моряк му подаде листа. — „Повреда във винта вследствие на сблъсък“. По дяволите! Ние търсим повреден двигател! Капитанът удари по масата с юмрук толкова силно, че кокалчетата му се разкървавиха. — Поемете северен курс! Включете активния сонар! — Мамка му! „Контрол“, тук „Сонар“: Прехванахме активен нискочестотен сонар на едно-девет-нула. — Сър, ако включим извънбордовия двигател, можем да увеличим скоростта с още два-три възела — каза Клагет. — Ще вдигнем много шум — възпротиви се Рикс. — Сър, шумът от повърхността ни прикрива. Високочестотното излъчване на извънбордовия двигател няма да ни създаде проблеми. Активният му сонар е нискочестотен и ще ни хване, без значение дали сме шумни или не. Сега имаме нужда от по-голяма дистанция, сър. Ако се приближи твърде близко до нас, „Орион“ няма да може да ни помогне. — Ще трябва да го потопим. — Това е грешен ход, сър. Подадена е команда СНАПКАУНТ, което означава, че за да стреляме, трябва да имаме заповед. Капитане, имаме нужда от дистанция, за да избегнем активния му сонар. Не можем да рискуваме да стреляме. — Не! Подгответе торпедния отсек! — Тъй вярно, сър. — Свързочник, кажи на „Орион“ да ни помогне! — Ето я и последната, полковник. — Добре, тази я обработиха за нула време — каза полковият командир. — Момчетата стават все по-добри — забеляза майорът до него. Десетата и последна бойна глава бе махната от ракетата СС-18 в Алейск. — Внимавай, сержант. Всичко стана заради леда. Преди няколко минути вятърът бе навял сняг в шахтата на ракетата. Ботушите го бяха стъпкали и разтопили, но от ниските температури водата се превърна в тънка незабележима ледена коричка. Сержантът тъкмо се качваше по отвесната стълбичка, когато се подхлъзна и изтърва френския ключ. — Бягай! — изкрещя полковникът. Сержантът нямаше нужда от подканяне. Ефрейторът на крана също скочи и побягна. Всички знаеха, че трябва да бягат срещу вятъра. Френският ключ почти бе стигнал дъното на силоза, когато се удари в стълбичката, отклони се встрани и разкъса на две места обшивката на първата степен. Точно там се намираше резервоарът и горивото и окислителят излязоха навън. Двата химикала образуваха малки облачета — бяха изтекли само няколко грама, — които бяха свръхреактивни. Последва запалване. Френският ключ бе паднал само преди две минути. Взривът бе мощен. Полковникът падна на около двеста метра от силоза. Той почти инстинктивно се претърколи зад един бор, а вълната продължаваше да фучи около него. Все пак полковникът се престраши да погледне обвития в пламъци силоз. Като по чудо всичките му хора се бяха отървали. Следващата му мисъл бе резултат от веселото настроение, което идна след успешното разминаване със смъртта: „Е, унищожихме още една ракета!“ Спътникът на Министерството на отбраната вече фокусираше руските ракетни бази. Мощното излъчване на енергия не можеше да бъде сбъркано с нищо. Сигналът бе препратен до Алис Спрингс в Австралия, оттам към свързочен спътник на американските военновъздушни сили, който го препрати в Северна Америка. Процесът отне половин секунда. — Вероятно изстрелване… Вероятно изстрелване в Алейск! В този момент за генерал-майор Джо Борщайн всичко се промени. Погледът му се закова на монитора, мисълта му запрепуска. Все пак се бе случило. Въпреки всичко. Въпреки промените, прогреса, договорите… И сега ой го наблюдаваше и щеше да продължи да го наблюдава, докато руската СС-18 не се приземи в планината Шайен. Това не беше като да пускаш бомби над Пърл Дамър Бридж или пък да правиш лупинги над Германия. Това беше смъртта. Гласът на Борщайн прозвуча като шкурка: — Виждам само… Къде е ракетата? — Няма ракета, няма ракета, няма ракета — обяви един женски глас. — Пламъкът е твърде голям. Прилича повече на експлозия. Няма ракета, няма ракета. Това не е изстрелване. Повтарям, не е изстрелване. Борщайн забеляза, че ръцете му треперят. Това не му се бе случвало нито когато стреляха по него, нито когато се разби в „Едуардс“, нито пък когато бе управлявал самолети в ужасни атмосферни условия. Генералът огледа хората в помещението и забеляза, че по лицата им е изписано същото, което току-що бе почувствал в стомаха си. Досега всичко му се струваше като филм на ужасите, но сега нещата се бяха променили. Борщайн вдигна телефона, изключи връзката със Златната линия в Кемп Дейвид и набра САК. — Видя ли това. Пит? — Да, Джо. — Ние, ъъъ, по-добре да успокоим топката, Пит. Президентът май вече не е на себе си. Отговорът на главнокомандващия стратегическата авиация дойде с няколко секунди закъснение: — Аз също бях подлудял, но това ме поохлади. — Разбирам те, Пит. — Какво, по дяволите, беше това? Борщайн отново се свърза с Кемп Дейвид. — Господин президент, това беше експлозия. Според нас в руския ракетен полигон в Алейск. Ние се, ъъъ, поизплашихме, но във въздуха няма ракета. Повтарям, господин президент, във въздуха няма ракета. Със сигурност става въпрос за фалшива тревога. — Какво означава това? — Не мога да ви отговоря, сър. Може би са обслужвали ракетите и е станал инцидент. Случвало се е и преди. Ние също имахме подобни проблеми с „Титан II“. — Генерал Борщайн е прав — намеси се Фремънт със спокоен глас. — Именно затова се избавихме от „Титан II“… Господин президент? — Да, генерале? — Сър, съветвам ви да се опитаме още малко да уталожим нещата, сър. — И как ще го направим? — поиска да знае Фаулър. — Ами ако инцидентът е свързан с повишаването на бойната им готовност? Пътуването по алеята „Джордж Вашингтон“ мина без проблеми. Макар и да караше по заснежен път, Гудли поддържаше постоянна скорост от четиридесет мили в час и нито за момент не изтърва управлението. Джипът с двойно предаване заобикаляше изоставените на пътя коли като болид на пистата „Дейтона“. Спряха пред Речния вход на Пентагона. Цивилният пазач бе придружен от войник, чийто автомат М-16 без съмнение бе готов за стрелба. — ЦРУ! — каза Гудли. — Чакай. — Райън му подаде пропуска си. — Вкарай го в процепа. Трябва да стане. Гудли изпълни нареждането. Електронният пропуск на Райън разполагаше с нужния код, за да отвори вратата. Бариерата се вдигна. Войникът кимна. Щом имаха пропуск, значи всичко трябваше да бъде наред, нали? — Спри точно при първите врати. — Да паркирам ли? — Зарежи я и идвай с мен. Преминаха и през охраната на Речния вход. Металният детектор обаче записука от някакви монети в джоба на Райън, които той яростно хвърли на земята. — Къде е НВКЦ? — Елате с мен, сър. Вратата на входа за Националния военнокоманден център бе покрита с бронирано стъкло, зад което стоеше чернокожа жена сержант с пистолет в ръка. — ЦРУ — трябва да вляза вътре. Райън отново си послужи с пропуска и той пак проработи. — Кой сте вие, сър? — попита един флотски старшина. — Заместник-директорът на ЦРУ. Заведете ме при шефа си, който и да е той. — Последвайте ме, сър. Човекът, когото искате да видите, е капитан първи ранг Росели. — Капитан първи ранг? Няма ли адмирали и генерали? — Генерал Уилкс явно се е изгубил, сър. Не знаем къде, по дяволите, е. Старшината отвори една врата. Райън видя един флотски капитан първи ранг, един полковник от авиацията, голям екран на стената и купчина телефони. — Вие ли сте Росели? — Точно така, сър. А вие сте? — Джак Райън, заместник-директор на ЦРУ. — Не си попаднал на най-доброто възможно място, братче — забеляза полковник Барнс. — Има ли нещо ново? — Ами току-що прехванахме нещо, което приличаше на изстрелване ни руска ракета… — Господи… — Всъщност не излетя никаква ракета. Може би е било просто експлозия в силоза. Знаеш ли нещо, което все още не сме чули? — Трябва да се свържа с командния център на ФБР и да поговоря с двама ви. — Това е безумие — каза две минути по-късно Росели. — Може и да е така. — Райън вдигна телефона. — Дан, тук е Джак. — Къде, по дяволите, си се скрил? Току-що звъних в Ленгли. — В Пентагона. Какво знаеш за бомбата? — Изчакай малко. Преди малко се свързах с доктор Лари Парсънс. Той е шеф на екипа за борба с ядрените аварии. Можеш да говориш с него. — Добре. Тук е Райън, заместник-директор на ЦРУ. Слушам ви. — Бомбата е изработена с американски плутоний. Това е абсолютно сигурно. Пробите са проверени четири пъти. Заводът в Савана Ривър, февруари 1968 година, реактор К. — Сигурни ли сте? — попита Джак, надявайки се, че отговорът ще е утвърдителен. — Абсолютно. Звучи абсурдно, но материалът е наш. — Нещо друго? — Мъри ми каза, че сте срещнали проблеми с установяване мощността на устройството. Така, аз лично бях там. Бомбата е малка. По-малка от петнадесет — едно-пет — килотона. Има и оцелели от мястото на експлозията. Не са много, но ги видях с очите си. Не знам защо са се объркали с първоначалната оценка, но аз бях там и ви казвам, че оръжието е малко. Опитваме се да съберем повече подробности, но това е най-важното. Материалът за бомбата определено е американски. Сто процента сигурно. Росели се наведе над рамото на Джак, за да се увери, че линията е сигурна и е свързана с ФБР. — Изчакайте за момент. Сър, говори капитан първи ранг Джим Росели от американския флот. Аз имам висше образование по ядрена физика. За да съм напълно сигурен, че ушите не ме лъжат, искам да чуя пропорциите на плутоний 239 и 240. — Почакайте и ще… Добре, 239 е бил деветдесет и осем цяло и деветдесет и три, а 240 — нула цяло и четиридесет и пет. Искате ли и останалите елементи? — Не, това е достатъчно. Благодаря, сър. — Росели се изправи и каза тихо: — Или казва истината, или е много изпечен лъжец. — Радвам се, че се съгласихте, капитане. Сега искам да направите нещо. — Какво? — Трябва да говоря по „горещата линия“. — Не мога да ви позволя. — Капитане, вие сте следили съобщенията, нали? — Не, двамата с Роки просто нямахме време. Водеха се три различни битки и… — Да отидем да ги погледнем. Райън никога преди не бе идвал тук и това му се стори странно. Извадените на принтер съобщения се съхраняваха в отделна папка. В стаята имаше шест човека и всичките бяха бледи като платно. — За бога, Ърни — възкликна Росели. — Има ли нови съобщения? — попита Джак. — След съобщението на президента преди двадесет минути не е преминавало нищо. — Докато бях тук, всичко вървеше добре и… за бога… — каза Росели, като забеляза последните съобщения. — Президентът просто изгуби самообладание — осведоми го Джак. — Отказва да приема информацията, която му давам, и не слуша вицепрезидента Дърлинг. Сега трябва да направим нещо просто. Аз познавам президента Нармонов и той също ме познава. С информацията, която току-що дойде от ФБР и която вие чухте с ушите си, капитане, може би ще успея да постигна нещо. Ако ли не… — Сър, това е невъзможно — отвърна Росели. — Защо? — попита Джак. Въпреки че сърцето му биеше лудешки, той успешно контролираше дишането си. Сега трябваше да е спокоен, спокоен и пак спокоен. — Смисълът на тази линия, сър, е, че по нея могат да разговарят само двама души. — Но единият от тях или може би дори двамата вече изпускат нервите си. Капитане, сам виждате положението ни. Не мога да ви принудя да направите това. Просто ви моля да мислите. Само преди малко разсъждавахте съвсем трезво. Направете го отново — каза спокойно Райън. — Сър, за това ще ни тикнат зад решетките — обади се началникът на операторите. — Само ако сте живи — отвърна Джак. — В момента е обявен СНАПКАУНТ. Всички знаете какво означава това. Капитан първи ранг Росели, вие сте най-старши тук и решението е ваше. — Ще ми давате да прочета всичко, което смятате да напишете на компютъра, преди да го предадете. — Добре. Мога ли да пиша аз? — Да. Преди да бъде изпратено, съобщението трябва да се зашифрова. Един сержант от морската пехота му направи място. Джак седна и запали цигара, без да обръща внимание на надписите по стените, които забраняваха порока. АНДРЕЙ ИЛИЧ — написа бавно Джак. — ТУК Е ДЖАК РАЙЪН. ВСЕ ОЩЕ ЛИ ПАЛИТЕ САМ КАМИНАТА ВЪВ ВИЛАТА СИ? — Добре ли е? Росели кимна към оператора, който седеше до Джак. — Предай го. — Какво е това? — попита министърът на отбраната. Четирима мъже веднага се надвесиха над монитора. Един армейски майор преведе съобщението. — Тук има нещо нередно — каза офицерът, отговарящ за „горещата линия“. — Това е… — Изпратете обратно следното: „Спомняте ли си кой превърза коляното ви?“ — Какво? — Изпратете го! — заповяда Нармонов. Изминаха две минути. C> БОДИГАРДЪТ ВИ АНАТОЛИ МИ ПОМОГНА, НО СЛЕД ТОВА ПАНТАЛОНИТЕ МИ НЕ СТАВАХА ЗА НИЩО. C$ — Райън е. — Проверете пак — обади се Головко. Преводачът погледна екрана. — Тук пише: „Как е нашият приятел?“ Райън написа: C> ПОГРЕБАХА ГО С ПОЧЕСТИ В КЕМП ДЕЙВИД. C$ — Какво, по дяволите, е това? — попита Росели. — В света има около двадесет човека, които знаят за случая. Искат да са сигурни, че говорят точно с мен — отвърна Джак. Пръстите му бяха готови ново да натиснат клавишите. — Звучи ми доста глупаво. — Добре, може и да е глупаво, но не вреди на никого, нали? — попита Райън. — Изпратете го. — Какво, по дяволите, става? — извика Фаулър. — Кой върши всичко това? — Сър, получихме съобщение от президента. Нарежда ни да… — Зарежете го — каза студено Джак. — Не мога, по дяволите. — Капитане, президентът не е на себе си. Ако му позволите да ме отстрани, семейството ви, моето семейство и още милиони хора ще умрат. Вие сте се клели в конституцията, а не пред президента, капитане. Погледнете отново онези съобщения и ме опровергайте. — Съобщение от Москва — извика преводачът. — „Какво става, Райън?“ C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: СТАНАХМЕ ЖЕРТВА НА ТЕРОРИСТИЧЕН АКТ. В НАЧАЛОТО БЯХМЕ ДОСТА ОБЪРКАНИ, НО СЕГА ВЕЧЕ СМЕ СИГУРНИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ОРЪЖИЕТО. СИГУРНИ СМЕ, ЧЕ ТО НЕ Е СЪВЕТСКО. ПОВТАРЯМ, СИГУРНИ СМЕ, ЧЕ НЕ Е СЪВЕТСКО. СЕГА СЕ ОПИТВАМЕ ДА ЗАЛОВИМ ТЕРОРИСТИТЕ. МОЖЕ БИ В СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО МИНУТИ ЩЕ УСПЕЕМ. C$ — Изпратете отговора: „Защо вашият президент ни обвинява за инцидента?“ Последва нова двеминутна пауза. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: БЯХМЕ УЖАСНО ОБЪРКАНИ. ИМАХМЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИ ИНТРИГИ В СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ. ОКАЗА СЕ, ЧЕ ДОКЛАДИТЕ СА БИЛИ ПОГРЕШНИ, НО ТЕ ДОСТА НИ ОБЪРКАХА. КЪМ ТЯХ СЕ ПРИБАВИХА И ИНЦИДЕНТИТЕ, КОИТО ИМАХА НЕЖЕЛАТЕЛНИ ПОСЛЕДИЦИ И ЗА ДВЕТЕ СТРАНИ. C$ — Това е вярно. — Пит, веднага изпрати хора в Пентагона и арестувайте този човек по най-бързия възможен начин. Конър не можеше да не се подчини на заповедта въпреки погледа на Хелън д’Агустино. Той се обади в главната квартира на Секретната служба и предаде заповедта. — Пита: „Какво предлагате?“ C> МОЛЯ ВИ ДА НИ ПОВЯРВАТЕ И ДА НИ ПОЗВОЛИТЕ ДА ВИ ПОВЯРВАМЕ. И ДВЕТЕ СТРАНИ ТРЯБВА ДА НАПРАВЯТ ОТСТЪПКИ. ПРЕДЛАГАМ ВЗАИМНО ДА НАМАЛИМ БОЙНАТА ГОТОВНОСТ НА СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ СИ СИЛИ. ОСВЕН ТОВА ДА ЗАПОВЯДАМЕ ОТТЕГЛЯНЕ ИЛИ ПОНЕ ОСТАВАНЕ НА МЯСТО НА ВСИЧКИ ЧАСТИ, КОИТО СЕ НАМИРАТ В НЕПОСРЕДСТВЕНА БЛИЗОСТ. И АКО Е ВЪЗМОЖНО, СТРЕЛБАТА ВЕДНАГА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРЕКРАТЕНА. C$ — Е? — попита Райън. — Изпратете го. — Възможно ли е всичко това да е уловка? — попита министърът на отбраната. — Възможно ли е да не е уловка? — Головко? — Аз вярвам, че говорим с Райън, и вярвам, че е искрен, но дали ще успее да убеди президента си? Президентът Нармонов се отдалечи от другите и се замисли за историята и за Николай II. — Ако оттеглим силите си… — Тогава ще са способни да ни нападнат и възможността ни за контраудар ще е намалена наполовина. — Това достатъчно ли е? — попита Нармонов. Пред очите му вече блестеше светлината в края на тунела и той се молеше да не е мираж. — Достатъчни ли ще бъдат половината ни сили, за да ги унищожим? — Ами… — Министърът на отбраната кимна утвърдително. — Разполагаме с достатъчно оръжие, за да ги унищожим два пъти. Наричаме го „презастраховка“. — Сър, съветският отговор гласи: „Райън, Докато четете това, по моя заповед съветските стратегически сили нямо да напускат позициите си. Ще запазим за известно време отбранителната си бойна готовност, но ще приведем атакуващите си сили в по-ниска стенен, която все пак е по-висока от мирновременната. Ако ни последвате, предлагам през следващите пет часа постепенно взаимно да понижим бойната си готовност.“ Главата на Джак се отпусна над клавиатурата и пръстите му неволно натиснаха няколко клавиша. — Мога ли да получа чаша вода? Гърлото ми е малко сухо. — Господин президент? — обади се Фремънт. — Да, генерале? — Сър, няма значение как достигнахме дотук. Според мен идеята бе добра. Една част от Боб Фаулър искаше да запрати чашата с кафе в стената. Но това нямаше значение, нали? Имаше, но друго. — Какво ще ме посъветвате? — Сър, ще изчакаме малко, за да сме напълно сигурни, че руснаците са искрени. Когато разберем, че е така, ще постъпим по същия начин. За начало можем веднага да отменим СНАПКАУНТ, без с това да намаляваме готовността си. — Генерал Борщайн? — Аз съм съгласен, сър — отвърна гласът от ПВО. — Генерал Фремънт: одобрявам. — Благодаря ви, господин президент, веднага ще разпратим заповедта ви. Генерал Питър Фремънт от американските военновъздушни сили, главнокомандващ Стратегическото авиационно командване (САК), се обърна към началник-щаба си: — Недей да сваляш готовността, но дръж самолетите на земята. Време е да сложим на ракетите предпазител. — Контакт… на три-пет-две… разстояние седем хиляди и шестстотин метра. Всички чакаха данните от няколко минути. — Готови за торпеден залп. Разстояние на активиране — четиристотин метра. — Дубинин вдигна глава. Не знаеше защо самолетът над главите им все още не ги бе нападнал повторно. — Готови сме! — обади се след момент офицерът от торпедния отсек. — Огън! — заповяда Дубинин. — Капитане, получаваме свръхнискочестотно съобщение — обади се свързочникът. — Това сигурно е съобщението, което оповестява края на света — въздъхна капитанът. — Е, ние поне успяхме да стреляме, нали? Щеше да е чудесно, ако залпът им бе спасил нечий живот, но Дубинин знаеше, че не е така. Той просто щеше да позволи на съветската армия да убие повече американци, което не бе същото. Атомното оръжие бе ужасно нещо. — Ще се потапяме ли? Дубинин поклати отрицателно глава. — Не. Вълнението на повърхността явно им създава повече проблеми, отколкото очаквах. В края на краищата ще се окаже, че тук е по-безопасно. Дясно на борд, курс нула-девет-нула. Увеличете скоростта до десет възела. Свързочникът пак се обади: — Приехме петбуквен код: „Прекратете всякакви стълкновения!“ — Антенна дълбочина. Веднага! Мексиканските полицаи се оказаха много отзивчиви и правилният испански на Кларк и Чавес още повече ускори процеса. Четирима цивилни детективи зачакаха заедно с офицерите от ЦРУ в аерогарата, докато други четирима въоръжени полицаи заеха позиции около тях. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да проведем операцията както трябва — забеляза най-старшият от мексиканците. — Най-добре е да ги изчакаме вън от самолета — каза Кларк. — Muy bien, Senor*. Дали са въоръжени? [* Добре, господине (исп.). — Бел.прев.] — По-скоро не. Пътуването с оръжие по въздуха е опасно. — Това свързано ли е с… Денвър? Кларк го погледна и кимна. — Така смятаме. — Ще е интересно да видим как изглеждат хора като тях. Детективът имаше предвид очите. Той вече бе разгледал снимките. DC-10 спря пред терминала и изключи двигателите си. Той се придвижи още няколко метра по-напред, за да се изравни със стълбичката. — Летят в първа класа — каза без нужда Джон. — Да. От компанията ни съобщиха, че в първа класа има петнадесет пътници. Наредихме на служителите да не пускат останалите. Ще видите, че си знаем работата, господин Кларк. — Не се и съмнявам, че е така. Извинете, ако съм създал подобно впечатление, teniente*. [* Лейтенанте (исп.). — Бел.прев.] — Вие сте от ЦРУ, нали? — Не мога да говоря по този въпрос. — В такъв случай е така. Какво ще правите с тях? — Ще си говорим — отвърна просто Кларк. Стюардът отвори вратата на самолета. Двама полицаи застанаха от двете й страни с разкопчани шлифери. Кларк се помоли да няма стрелба. Хората започнаха да излизат и посрещачите както обикновено се развикаха. — Бинго — каза тихо Кларк. Полицейският лейтенант оправи вратовръзката си, за да даде знак на хората си до вратата. Те последваха последните двама пътници от първа класа. Кларк забеляза, че Куати е доста пребледнял. Може би бе пътувал зле. Кларк прескочи въжето, зад което трябваше да стоят посрещачите. Чавес го последва. Той бе широко усмихнат и махаше енергично към някакъв пътник, който го гледаше с нескрита изненада. — Ернесто! — извика Джон и се спусна към него. — Страхувам се, че грешите… Кларк подмина американеца. Замаян от полета и успокоен от мисълта, че са избягали, Гусн не успя да реагира навреме. Когато се опита да направи нещо, някой го блъсна в гърба. Той падна и усети пистолета, опрян в тила му. Преди да го изправят на крака, белезниците щракнаха около китките му. — Да ме вземат мътните, ако не си човекът с книгите! — каза Чавес. — Не срещаме за пръв път, красавецо! — Куати — каза Джон на другия. И двамата вече бяха претърсени. Не носеха оръжие. — Отдавна исках да се срещна с теб. Кларк извади билетите им. Полицаите щяха да приберат багажа. Изведоха ги бързо. Туристите и бизнесмените не успяха да забележат нищо. Едва по-късно разбраха за случката от посрещачите си. — Чудесно свършена работа, лейтенант — обърна се Джон към най-стария офицер. — Както вече ви казах, знаем си занаята. — Можете ли да се обадите в посолството и да предадете, че сме ги хванали живи? — Разбира се. Осемте мъже изчакаха в една стая, докато пристигне багажът. Вътре можеше да има някакви доказателства, пък и не бързаха за никъде. Мексиканският лейтенант внимателно огледа лицата на двамата араби, но не откри нищо повече или по-малко човешко от това, което виждаше в лицата на хилядите други убийци. Фактът малко го разочарова, въпреки че той бе твърде опитен полицай, за да си позволява това. Багажът бе претърсен, но освен няколко опаковки успокоителни — които не бяха наркотици — нямаше нищо интересно. Полицаите ги закараха до гълфстрийма с един микробус. — Надявам се, че престоят в Мексико ви е харесал — каза на раздяла лейтенантът. — Какво, по дяволите, става тук? — попита пилотът, който бе майор от авиацията, макар и да носеше цивилни дрехи. — Сега ще ти обясня — каза Кларк. — Вие ще закарате самолета в „Андрюс“, а ние с господин Чавес ще си поговорим с тези момчета отзад. Няма да подслушвате, няма да ни гледате и въобще няма да си мислите за нас. — Какво… — Да мислите, майоре. Не трябва да мислите за нас. Да обяснявам ли пак? — Не, сър. — В такъв случай да се махаме оттук. Пилотът и помощникът му отидоха в кабината. Двамата свързочници седнаха на местата си и спуснаха завесата, която ги отделяше от задния салон. Кларк се обърна и видя, че гостите им се спогледаха. Джон свали вратовръзката на Куати и му завърза очите. Чавес стори същото с подопечника си. После им запушиха устата и Джон тръгна да търси някакви запушалки за уши. Най-накрая настаниха Гусн и Куати на две седалки в най-задната част на самолета. Кларк изчака да излетят, преди да предприеме следващата стъпка. Той не обичаше мъчението, но имаше нужда от информация и бе готов на всичко, за да я получи. — Торпедо във водата! — По дяволите, то е точно зад нас! — обърна се Рикс. — Най-голямата безопасна скорост. Ляво на борд, курс две-седем-нула! Помощник, отвърнете на удара. — Тъй вярно! Подгответе торпедото — извика Клагет. — Курс едно-осем-нула, разстояние за активиране — хиляда метра, дълбочина на претърсване — шестдесет метра. — Готово! — Огън! — Залп от трета тръба, сър! Такава бе практиката. Рикс вече бе в сонарното отделение. — Изпуснали сме шума от изстрелването, сър, а освен това прехванахме торпедото доста късно. Шумът от повърхността… — Да се спуснем ли по-дълбоко? — обърна се Рикс към Клагет. — Шумът от повърхността ще ни помага повече. — Добре, Холандец… Преди беше прав. Трябваше да пусна извънбордовия двигател. — Свръхнискочестотно съобщение, сър. СНАПКАУНТ е отменена. — Отменена? — попита невярващо Рикс. — Тъй вярно, сър, отменена. — Е, все пак това е добра новина — обади се Клагет. — А сега какво? — запита се офицерът тактик. Съобщението в ръката му звучеше направо безсмислено. — Най-сетне прехванахме тези копелета. — Продължаваме с полета. — Сър, но те стреляха по „Мейн“! — Знам, но ние не можем да направим същото. — Това е лудост, сър! — Дяволски си прав — съгласи се офицерът. — Скорост? — Шест възела, сър. От рулевото твърдят, че стабилизаторите са в ужасно състояние. — Ако увеличим скоростта… — намръщи се Рикс. — Всичко се разпада — довърши Клагет. — Мисля, че е време за контрамерките. — Направете го. — Пуснете контрамерките — нареди Клагет и отново се обърна към Рикс: — Ако се движехме по-бързо, можехме да си помогнем и с един завой. — Сега май няма значение дали ще го направим. — Можеше да бъде и по-зле. Защо, по дяволите, мислиш, че отмениха СНАПКАУНТ? — попита помощник-капитанът, без да откъсва поглед от сонара. — Предполагам, че опасността от война е преминала… Аз май не се справих много добре, а? — Кой може да предвиди подобно нещо, капитане? Рикс се обърна. — Благодаря, помощник. — Торпедото се активира, курс едно-шест-нула. — Американско торпедо модел 48 на три-четири-пет. Току-що се активира! — Пълен напред, поддържайте курса — заповяда Дубинин. — Да пуснем ли контрамерките? — попита старпомът. Капитанът поклати отрицателно глава. — Не, не… Намираме се точно на ръба на обхвата му и контрамерките ни само ще го накарат да се приближи към нас. Условията на повърхността ще ни помогнат. Лодката ни не е конструирана, за да води бой в тежки атмосферни условия — забеляза Дубинин. — Уредите се натоварват прекалено много. — Капитане, получих съобщение от спътника. Разпратено е до всички въоръжени сили: „Прекратете стълкновенията и се оттеглете от всички вражески сили. Действайте единствено в самозащита.“ — Ще ме изправят пред военен съд — каза тихо Валентин Борисович Дубинин. — Но вие не сте направили нищо неправилно. Реагирахте точно… — Благодаря. Надявам се, че ще свидетелстваш в моя полза. — Промяна в сигнала, промяна в курса… Торпедото току-що зави в западна посока от нас — каза Рюков. — Сигурно са програмирали първият му завой да е наляво. — Слава богу, че не беше надясно. Май и този път се измъкнахме. Ако можеше и нашето оръжие да пропусне… — Продължава да се приближава, сър. Сигурно вече сме попаднали в обсега му. — Значи е на по-малко от две хиляди метра — каза Рикс. — Да — съгласи се Клагет. — Пуснете нови контрамерки. По дяволите, пускайте ги непрекъснато. Тактическата обстановка непрекъснато се усложняваше. „Мейн“ се движеше бавно и това обезсмисляше завоите. Контрамерките изпълваха водата с мехурчета и можеха да накарат торпедото да завие. Но лошото в случая бе, че ако премине мехурчетата, то отново можеше да открие лодката със сонара си. Може би постоянното пускане на контрамерки щеше да успее да заблуди преследвача им. Това засега беше най-добрият им ход. — Освен това се придържайте към повърхността — прибави Рикс. Клагет го погледна и кимна разбиращо. — Сър, изгубих торпедото зад нас в мехурчетата… — Изкарайте лодката на повърхността — извика Рикс. — Аварийно изплаване! — Искаш да го заблудиш с вълните ли? — Това е последният ми коз, помощник. — Защо не завием вляво и не застанем успоредно на вълните? — Добре, направи го. Клагет пое командването. — Вдигнете перископа! Той хвърли бърз поглед към уредите, за да провери курса. — Дясно на борд. Нов курс нула-пет-пет. „Мейн“ изплава за последен път сред дванадесетметровите вълни в непрогледния мрак. Цилиндричният й корпус се залюля и тя се забави да направи завоя. Контрамерките бяха грешка. Руското торпедо беше оръжие, което върви по следите на жертвата си. То тръгна по балончетата, които представляваха чудесно указание. Но балончетата изведнъж изчезнаха. И тук отново се намесиха техническите фактори. Вълнението на повърхността обърка торпедото и то започна претърсването по начина, по който бе програмирано да го прави. Движеше се точно под повърхността. При третия си завой то внезапно откри доста различно ехо от това, което чуваше досега. Торпедото се приближи и активира магнитната си запалителна система. Руското оръжие бе по-просто устроено от американското модел 50. То можеше да излиза най-много на двадесет метра дълбочина, така че не стигна до повърхността. Активното му магнитно излъчване се разпространи като невидима паяжина и… достигна нещо метално. Еднотонната бойна глава експлодира на петнадесет метра от повредената вече „Мейн“. Двадесетте хиляди тона на подводницата се разтресоха. Тревожните гласове не закъсняха: — Вода, вода, вода в машинното! Рикс вдигна телефона. — Какви са пораженията? — Всички трябва да напуснем, сър. — Напусни кораба! Извадете спасителната екипировка! Изпратете съобщение: „Претърпяхме авария. Потъваме!“, и дайте координатите. — Капитан Росели, идва спешно съобщение. Райън вдигна глава. Той вече бе изпил чашата си с вода и след нея една кола. Каквото и да бе съобщението, капитанът щеше да се справи с него. — Вие ли сте господин Райън? — попита го един облечен с костюм човек. Зад него стояха още двама. — Аз съм доктор Райън. — Секретна служба, сър. Президентът заповяда да ви арестуваме. Джак искрено се засмя. — И за какво? Агентът внезапно се почувства неудобно. — Не ни каза, сър. — Аз не съм полицай, но баща ми беше. Не мисля, че имате право да ме арестувате без обвинение. Пише го в законите. Сигурно знаете конституцията. „Да пази, да защитава и да отбранява.“ Агентът съвсем се обърка. Той бе получил заповед от човек, на когото трябваше да се подчинява, но, от друга страна, бе твърде голям професионалист, за да наруши закона. — Сър, президентът каза… — Вижте какво ще направим. Аз ще си седя тук, вие можете да говорите с президента по онзи телефон. Обещавам, че няма да бягам. Джак запали нова цигара и вдигна друг телефон. — Ало? — Здрасти, скъпа. — Джак! Какво става? — Няма нищо. Положението беше малко напрегнато, но го овладяхме, Кети. Страхувам се, че се налага да постоя тук още малко, но всичко е наред, Кети. Повярвай ми. — Сигурен ли си? — Сега мисли само за новото бебе и за нищо друго. Това е заповед. — Закъснява ми с един ден, Джак. Само един, но… — Добре. — Райън се облегна на стола си, затвори очи и блажено се усмихна. — Искаш да е момиче, нали? — Да. — Аз също, скъпа. Кети, аз все още имам работа, но можеш да си напълно спокойна. Честна дума. Чао. — Той остави слушалката. — Добре, че се сетих да го направя. — Сър, президентът иска да говори с вас — каза агентът и подаде слушалката на Райън. „Откъде знаете, че аз искам да говоря с него“ — едва не попита Джак. Но това щеше да прозвучи много непрофесионално. Той пое слушалката. — Райън слуша, сър. — Кажи ми какво знаеш — попита остро президентът. — Господин президент, ако ми дадете петнадесет минути, ще ви кажа много повече. Дан Мъри във ФБР знае колкото мен, а аз трябва да се свържа с двама офицери. — Много добре. — Благодаря ви, господин президент. Райън затвори телефона и се обади в оперативния център на ЦРУ. — Тук е Райън. Кларк свършил ли си е работата? — Сър, линията не е достатъчно сигурна. — Не ме интересува. Отговорете на въпроса. — Да, сър. Сега летят за насам. Не можем да се свържем със самолета. Той е на военновъздушните сили. — Кой може да даде най-добра оценка на експлозията? — Момент, сър — Главният дежурен офицер попита офицера от научно-техническия отдел. — Доктор Лоуъл в „Лоурънс-Ливърмор“, сър. — Вдигнете го на крак. Най-близката военновъздушна база сигурно е „Травис“. Побързайте. Райън затвори телефона и се обърна към офицера на „горещата линия“: — От Мексико Сити за „Андрюс“ току-що е излетял един VC-20. На борда му има двама наши офицери и още двама човека. Трябва да говоря с тях. Можете ли да го уредите? — Оттук няма да стане, сър, но ще можете да говорите от залата за конференции. Райън се изправи. — Ще дойдете ли с мен? — обърна се той към тайните агенти. „Не може да е по-тежко“ — каза си Куати, но само след момент разбра, че се лъже. Той бе гледал смъртта в очите повече от година и в крайна сметка смъртта си бе смърт, независимо от начина, по който идва. Ако бе избягал но той не успя да избяга. — Добре, сега да поговорим. — Не разбирам — отвърна Куати на арабски. — Този акцент малко ме затруднява — каза Кларк и се похвали за остроумието. — Учил съм езика в Саудитска Арабия. Можете ли да говорите по-бавно? Куати се изненада от отговора на арабски и реши да говори на английски, за да покаже, че и той може да бъде остроумен. — Няма да ви кажа нищо. — Разбира се, че ще кажеш. Куати си каза, че трябва да издържи. Усилието си струваше. > 43. > ОТМЪЩЕНИЕТО НА МОДРЕД Дубинин почти нямаше избор. Веднага щом се увери, че американското торпедо е обезвредено, той излезе на антенна дълбочина и предаде съобщението си. Американският „Орион“ напуска сонарните си буйове около руската лодка, но не я атакува. Това затвърди предположението на капитана, че просто е извършил убийство. Веднага щом предаде съобщението си, Дубинин обърна подводницата и се насочи към мястото на експлозията. Всеки моряк би постъпил така. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: СЪС СЪЖАЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА ВИ УВЕДОМЯ, ЧЕ СЛЕД КАТО Е БИЛА НАПАДНАТА, ЕДНА НАША ПОДВОДНИЦА Е АТАКУВАЛА АМЕРИКАНСКА И ВЕРОЯТНО Я Е ПОВРЕДИЛА. ТОВА Е СТАНАЛО ТОЧНО ПРЕДИ ДА ИЗДАМ ЗАПОВЕДИТЕ СИ. НЯМАМ ОПРАВДАНИЕ ЗА ТАЗИ ГРЕШКА. ОБЕЩАВАМ ВИ, ЧЕ ПО СЛУЧАЯ ЩЕ БЪДЕ ПРЕДПРИЕТО РАЗСЛЕДВАНЕ И АКО НАШИЯТ КАПИТАН Е ВИНОВЕН, ЩЕ БЪДЕ НАКАЗАН ЖЕСТОКО. C$ — Господин президент, мисля, че трябва да потвърдим информацията, да благодарим на руския президент и поне засега да оставим това настрана — отвърна Джак. — Съгласен съм. Благодаря. Линията отново прекъсна. — Това беше моята лодка! — извика Росели. — Така ли? — каза Райън. — Съжалявам. Всъщност аз също съм прекарал известно време в подводница заедно с Барт Манкузо. Познаваш ли го? — Той е ескадрен командир в Бангор. Райън се обърна. — Оо? Не знаех. Съжалявам, капитане, но не можехме да постъпим по друг начин. — Знам — каза тихо Росели. — Ако има късмет, екипажът може и да се измъкне… Джексън вече почти бе свършил горивото и щеше да се връща. „Теодор Рузвелт“ се подготвяше за нова маневра, когато дойдоха новите заповеди. Бойната група незабавно увеличи скоростта си, за да се отдалечи от руската формация. За Джексън това в никакъв случай не приличаше на бягство. „Хоукай“ се обади да предупреди, че руският самолетоносач се обръща в западна посока. Може би искаха да застанат по вятъра, за да могат самолетите им да излетят. Макар и разделени, четирите самолета кръжаха над бойната група, която продължаваше в западна посока. Претърсващите им радари все още работеха, но ракетните вече бяха изключени. Това беше добър знак. „Значи така — помисли си Джексън — завърши втората ми война. Ако това въобще беше война…“ Той започна да сваля самолета си и Санчес го последва. Мястото им щяха да заемат други четири F-14 просто за да наблюдават положението през следващите няколко часа. Джексън кацна точно навреме, за да види спасителния хеликоптер, който се приземи пред него. Когато слезе в корабния лазарет, вече имаше трима човека. Той се отправи натам, за да види кои са и да разбере какво бе станало. След няколко минути знаеше, че няма да рисува нови победни флагове върху самолета си. Не и за това. Обстановката в Берлин се успокои по-бързо и от най-оптимистичните прогнози. Колоната на Единадесети бронетанков полк, която отиваше на помощ, бе изминала само тридесет километра, когато заповедта за спиране я настигна. Войниците изтеглиха техниката встрани от магистралата и зачакаха. В самия Берлин американците първи получиха заповедта за оттегляне и се отдръпнаха в казармата си в западната част. Руснаците пуснаха напред пеши патрули да огледат положението, но тъй като нямаха заповед за атака, също останаха в напрегнато очакване. Двадесет минути след изтеглянето на американците връзката с Москва бе подновена и руските части също се върнаха на първоначалните си позиции. Впоследствие бяха открити труповете на три танкови екипажа и на полковия командир — всичките застреляни с малокалибрено оръжие. Но най-важното откритие направи един берлински полицай, който пръв се приближи до колата и камиона, разкъсани от двадесет и пет милиметровото оръдие на „Брадли“. Всички „руснаци“ бяха мъртви, но никой от тях не носеше документи. Полицаят веднага се обади за помощ, която пристигна незабавно. Две от лицата на убитите му се сториха познати, но не можеше да се сети откъде. — Джак. — Здрасти, Арни. Сядай. — Какво стана, Джак? Райън поклати глава. Чувстваше се като замаян. Разумът му казваше, че шестдесет ХИЛЯДИ човека са мъртви, но мисълта, че е спрял нещо десетократно по-лошо го опиваше. — Все още не съм напълно сигурен, Арни. Но ти знаеш най-важното, нали? — Гласът на президента е направо мъртвешки. Райън изръмжа: — Трябваше да го чуеш преди два часа. Той се панира, Арни. — Толкова ли беше зле? Джак кимна. — Толкова. — Последва пауза. — Може би всеки на неговото място щеше да се панира, може би просто не е могъл да се справи, но това му е работата, човече. — Знаеш ли, той веднъж ми каза, че е много благодарен на Рейгън и другите, които са направили промените и са премахнали възможността от нещо подобно. — Виж, Арни, докато съществува това проклето оръжие, всичко е възможно. — Да не би да се бориш за разоръжаване? — попита Ван Дам. Райън вдигна поглед. Опиянението вече бе преминало. — Отдавна съм изгубил илюзиите си. Искам просто да кажа, че щом съществува възможност, тя трябва да се обмисли. Той не го направи. Той въобще не обръщаше внимание на военните игри, които разигравахме. Беше абсолютно убеден, че нищо не може да се случи. Но се излъга, нали? — А как се справи Лиз? — Не ме питай. Шефът имаше нужда от добър съвет, но за съжаление не го получи от нея. — А ти? — Въобще не искаше да ме слуша и предполагам, че част от вината за това е и моя. — Но вече всичко свърши. — Да — кимна Джак. — Райън, на телефона. Джак пое слушалката. — Слушам. Да, добре. Говори по-бавно. Той слуша в продължение на няколко минути, като си водеше бележки. — Благодаря, Джон. — Какво беше това? — Признание. Готов ли е хеликоптерът? — Чака. Минете от другата страна — каза един от тайните агенти. Хеликоптерът бе VH-60. Райън, Ван Дам и трима агенти се качиха и сложиха коланите си. Вертолетът излетя веднага. Небето се проясняваше и на запад вече се виждаха звезди, но вятърът все още пощипваше. — Къде е вицепрезидентът? — попита Ван Дам. — На „Нийкап“ — отвърна един от агентите. — Ще останат горе още шест часа, докато сме сигурни, че всичко е приключило. Джак не чуваше нищо. Той бе сложил шумозаглушителните слушалки и просто гледаше през прозореца. Хеликоптерът разполагаше дори и с малко барче. Чудесно превозно средство. — Искали са да започнат ядрена война? — попита Чавес. — Така казват. Кларк си изми ръцете. В крайна сметка всичко бе минало сравнително гладко. Джон бе счупил само четири от пръстите на Куати. Голямо значение имаше начинът, по който човек трябваше да постъпи, след като е счупил костта. Гусн — вече знаеха и неговото име — издържа малко повече, но и двата разказа бяха идентични. — И аз го чух, но… — Амбициозни копелдаци, нали? Кларк сложи една торбичка с лед върху пръстите на Куати. Вече имаше необходимата информация, а в крайна сметка не бе садист. Най-разумното нещо бе веднага да изрита двамата терористи от самолета, но това не бе негова работа. Арабите бяха завързани за седалките. Кларк седна малко по-назад от тях, но така, че да може да ги наблюдава. Багажът им също бе тук. Кларк реши да го поогледа, защото и без това нямаше какво да прави. — Здравей, Райън — каза президентът, без да става от стола си. — Здрасти, Арни. — Лош ден. Боб. — Много лош. Президентът се бе състарил. В този случай клишето бе напълно уместно. Кожата му бе пожълтяла, а очите тънеха в дълбоки черни кладенци. Косата му стърчеше, въпреки че по принцип Фаулър полагаше големи грижи за външния си вид. — Хванахте ли ги, Райън? — Да, сър. Двама от оперативните ни офицери ги заловиха в Мексико Сити. Терористите се казват Исмаил Куати и Ибрахим Гусн. Вие знаете кой е Куати. Преследваме го от доста време. Той е участвал в престрелките в Бейрут, в два самолетни инцидента и в доста други неща, които са свързани предимно с Израел. Гусн е един от хората му и явно е професионален инженер. По някакъв начин са успели да произведат оръжието. — А откъде са взели пари? — попита президентът. — Ние… всъщност нашият човек доста се е поизпотил, докато измъкне това от тях, сър. Страхувам се, че дори е нарушил някои правила… Очите на Фаулър се съживиха. — Прощавам му, продължавай. — Сър, казали са, че, ъъ, операцията им е била финансирана и подкрепяна от аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. — Иран — констатира президентът. Погледът му стана втренчен. — Точно така. Както знаете, Иран не е много доволен от начина, по който се разреши кризата в Залива. Според нашите хора терористите са казали следното: „Планът е бил в две части. Едната е поставянето на бомбата в Денвър, а другата — предизвикването на инцидента в Берлин. Помагал им е и един човек на име Гюнтер Бок. Той е бивш член на фракция «Червена армия». Жена му е арестувана миналата година от немската полиция и по-късно се е обесила в килията си. Целта, господин президент, е била да предизвикат размяна на ядрени удари между нас и Русия или поне да влошат отношенията ни и да променят обстановката в Залива. Това щяло да послужи на иранските цели или поне така е мислел Даряеи.“ — И откъде са взели оръжието? — Твърдят, че е израелско или по-точно, че е било израелско — поправи се Райън. — Очевидно са го изгубили през 1973 година. Трябва да попитаме и израелците, но обяснението звучи смислено. Плутоният е от Савана Ривър и вероятно е част от изчезналия преди години материал. Открай време подозираме, че първото поколение израелско ядрено оръжие е произведено с наш материал. Фаулър се изправи. — Значи казваш, че убийството на сто хиляди американци не е било достатъчно за онзи скапан молла. Искал е да започне и ядрена война, така ли? — Такава е информацията, сър. — Къде е той? — В интерес на истината, господин президент, ние разполагаме с доста информация за него. Както знаете, той подкрепя няколко терористични групи. Освен това беше най-гръмогласният противник на Ватиканското споразумение от ислямския свят. Но когато споразумението проработи, аятолахът изгуби част от престижа си. Даряеи живее в иранския град Кум. Политическата му формация започва да губи позиции и вече дори е имало покушение срещу живота му. — Достоверна ли е историята на терористите? — Да, господин президент. — Мислиш ли, че Даряеи е способен на такова нещо? — Да, сър, мисля. Да. — Значи живее в Кум? — Точно така. Градът има дълга религиозна история и е много важен за мюсюлманите шиити. Не знам точния брой на населението, но със сигурност е повече от сто хиляди. — И къде точно живее в Кум? — Точно тук е проблемът. Той постоянно се движи. Миналата година едва не го убиха и явно си е взел поука. Казват, че никога не спял две поредни вечери на едно и също място. Всъщност стои в един квартал на града, но положението му може да бъде определено с точност до два километра. — Значи той е виновен за това. — Така излиза, господин президент. — Но можете да ми кажете дома му с точност до два километра. — Да, сър. Фаулър поразмисли, преди да проговори отново, но когато го направи, кръвта на Райън замръзна. — Това е достатъчно. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА НАРМОНОВ: ЗАЛОВИХМЕ ТЕРОРИСТИТЕ И РАЗБРАХМЕ ЦЕЛТА НА ПЛАНА ИМ… C$ — Нима е възможно? — Да, мисля, че е възможно — отвърна Головко. — Даряеи е фанатик. Ненавижда американците. — Значи тези варвари са се опитали да ни подтикнат… — Нека американците сами се оправят — посъветва президента си Головко. — Те понесоха жестоки загуби. — Знаеш ли какво ще поиска да направи? — Да, другарю президент, също както и вие. C> ДО ПРЕЗИДЕНТА ФАУЛЪР: ВЪПРЕКИ НЕПРОВЕРЕНИТЕ ОТ НАС ДОКАЗАТЕЛСТВА АЗ ЩЕ ПРИЕМА ПОСЛЕДНОТО ВИ СЪОБЩЕНИЕ ЗА ФАКТ. НИЕ СИ ИЗМИВАМЕ РЪЦЕТЕ. НИЕ НЯМА ДА ВЪЗРАЗИМ СРЕЩУ МЕРКИТЕ, КОИТО СМЯТАТЕ ЗА УМЕСТНО ДА ПРЕДПРИЕМЕТЕ СЕГА ИЛИ ЗА В БЪДЕЩЕ. ТЕЗИ НЕНОРМАЛНИЦИ СЕ ОПИТАХА ДА НИ УНИЩОЖАТ. ДА ВЪРВЯТ ПО ДЯВОЛИТЕ. C$ — За бога, Андрюшка — измърмори Райън. „Не можеше да го кажеш по-ясно от това.“ Президентът безмълвно прочете съобщението на монитора. Райън си мислеше, че Нармонов е успял да сдържи емоциите си, но сега промени мнението си. Фаулър седеше неподвижно в стола си и обхождаше помещението със спокоен поглед. — Светът трябва да си вземе поука от това — каза Фаулър. — Искам да съм сигурен, че никой повече няма да опита подобно нещо. Един телефон иззвъня. — Господин президент, тук е ФБР, сър. — Да? — Господин президент, обажда се Мъри. Току-що получихме спешно съобщение от Бундескриминаламт — това е немската федерална полиция. Открили са тялото на Гюнтер Бок в Източен Берлин. Бил е облечен в униформа на руски армейски полковник. С него е имало още девет човека, облечени по същия начин. Единият като че ли е бивш полковник от Щази. Така че тази част от думите на Куати напълно се потвърждава, сър. — Мъри, искам мнението ти за признанията им. Убеден ли си в тях? — Сър, по принцип, когато понатиснем такива момчета, те пеят като канарчета. Това не е мафията и тук няма omerta*. [* Законът на мафията за мълчанието. — Бел.прев.] — Благодаря ви, господин Мъри — каза Фаулър и погледна към Райън. — Е? — По всичко личи, че не са ни излъгали. — Значи поне веднъж сме съгласни. — Фаулър натисна друг бутон. — Генерал Фремънт? — Да, господин президент? — За колко време можете да презаредите една ракета? Искам да нападна един ирански град. — Какво? — Заместник-директорът Райън ей сега ще ви обясни. — Тези кучи синове! — каза Фремънт от името на всички. — Да, генерале. Затова възнамерявам да накажа човека, който е виновен за това, и да го накажа така, че никой да не се осмели да опита отново Иранският лидер извърши враждебен акт срещу Съединените американски щати. Възнамерявам да му отвърна по същия начин. Искам да насочите една ракета към Кум. Колко време ще ви трябва? — Поне десет минути, сър. Трябва да говоря с хората си. — Главнокомандващият САК изключи микрофона си. — За бога. — Пит — каза началник-щабът му, — човекът е прав. Онова копеле едва не изтрепа нас и руснаците. И то за какво? Заради политическа печалба! — Това не ми харесва. — Трябва да презаредиш ракетата. Предлагам една „Минитмън“ III от Мино. Трите бойни глави ще си дойдат точно на мястото. Ще ми трябват десет минути. Фремънт кимна. — Господин президент, можете да почакате. — Не, няма да чакам. Райън, ти знаеш какво направиха и защо го направиха. Това беше военно действие… — Терористичен акт, сър. — Тероризмът, подкрепян на държавно ниво, е равносилен на война. Ти лично си го писал още преди шест години. Джак бе изненадан, че президентът е чел писанията. Сега го притискаха със собственото му оръжие. — Вярно, че съм го писал, сър, но… — Този „свят“ човек уби хиляди американци и се опита да накара нас и руснаците да убием още стотици милиони! И за малко не успя. — Това също е вярно, сър, но… Фаулър го прекъсна с властен жест и продължи да говори със спокойния тон на човек, който вече е взел решението си: — Това беше военно действие. Смятам да отговоря по същия начин. Решението е взето. Аз съм главнокомандващ на въоръжените сили. Аз преценявам и действам така, че да гарантирам сигурността на Съединените щати. Аз решавам как ще действа армията ни. Този човек изби хиляди наши граждани с ядрено оръжие. Реших, че ще му отвърна по подобаващ начин. Това е мое конституционно право и задължение. — Господин президент — намеси се Ван Дам, — американският народ… Фаулър показа гнева си само за момент. — Американският народ ще иска да действам. Но това не е единствената причина. Аз трябва да действам. Трябва да отвърна на този удар, за да съм сигурен, че никой няма да се осмели да го повтори! — Моля ви, обмислете го добре, сър. — Направил съм го, Арнолд. Райън погледна Пит Конър и Хелън д’Агустино, които умело прикриваха емоциите си. Останалите хора в стаята одобряваха решението на Фаулър и Джак знаеше, че не е човекът, който може да му налее мозък в главата. Той погледна часовника и се зачуди какво ли ще последва. — Господин президент, говори генерал Фремънт. — Чувам ви, генерале. — Сър, пренасочих една ракета „Минитмън“ III в Северна Дакота към целта, която ми заповядахте. Аз… сър, обмислихте ли добре хода си? — Генерале, аз съм ви главнокомандващ. Готова ли е ракетата? — Сър, изстрелването ще последва около минута след заповедта ви. — Заповедта е дадена. — Сър, това не е толкова просто. Трябва да установя самоличността ви. Вие бяхте информиран за процедурата. Фаулър бръкна за портфейла си и извади пластмасова картичка, която приличаше на кредитна. Върху нея се виждаха изписани десет различни осемцифрени групи. Само Фаулър знаеше коя трябва да прочете. — Три-три-шест-нула-четири-две-нула-девет. — Сър, потвърждавам самоличността ви. Сега заповедта трябва да бъде потвърдена. — Какво? — Сър, процедурата изисква участието на двама души. В случай на противникова атака този втори човек мога да бъда и аз. Но тъй като имаме друга хипотеза, това трябва да бъде направено от някой, включен в списъка пред мен. — Шефът на канцеларията. — Не, сър. Правилото е, че в списъка са включени само изборни служители, одобрени от Конгреса, т.е. от Сената. — Аз съм в списъка — каза Джак. — Това доктор Райън ли е? — Точно така, генерале. — Господин заместник-директор Райън, говори главнокомандващият САК — започна Фремънт с глас, имитиращ механичния тон, с който се издават заповедите в стратегическата авиация. — Сър, получих заповед за изстрелване на ядрена ракета. Трябва да потвърдите тази заповед, но преди това се налага да проверя самоличността ви, сър. Можете ли да прочетете кода на служебната си карта? Райън я извади и го прочете. По тонколоната се чуваше как Фремънт и някой от хората му прелистват списъка. — Сър, потвърждавам, че сте доктор Джон Патрик Райън, заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Джак погледна Фаулър. Ако не одобреше заповедта, президентът щеше да извика някой друг. Нима всичко бе толкова просто? И в крайна сметка дали Фаулър грешеше? Дали наистина правеше грешка? — Аз поемам отговорността, Джак — застана до него президентът и сложи ръка на рамото му. — Ти просто трябва да потвърдиш заповедта. — Доктор Райън, тук е главнокомандващият САК. Получих заповед за изстрелване на ядрена ракета от президента и искам да я потвърдите, сър. Райън погледна президента и се наведе над микрофона. Преди да заговори, се опита да овладее дишането си: — Главнокомандващ САК, говори Джон Патрик Райън. Аз съм заместник-директор на Централното разузнаване. Джак направи малка пауза и припряно заговори: — Сър, не потвърждавам заповедта. Повтарям, генерале, заповедта не е валидна. Потвърдете веднага! — Сър, получих отказ за потвърждение на заповедта. — Точно така — отвърна Джак, като постепенно повишаваше тон. — Генерале, мой дълг е да ви информирам, че според мен президентът не е, повтарям, не е в състояние да се владее. Настоявам да имате това предвид, ако бъде дадена нова заповед. Джак положи длани на бюрото, пое дълбоко въздух и се изправи. Реакцията на Фаулър се забави, но когато осъзна какво става, той застана срещу Джак и доближи лице до неговото. — Райън, заповядвам да… Нервите на Джак не издържаха за последен път. — Да направя какво? Да убия стотици хиляди хора? И защо? — Това, което се опитаха да извършат… — Това, което ти почти им позволи да извършат! — Райън забоде пръст в гърдите на президента. — Ти си този, който осра всичко! Ти ни заведе до ръба и сега искаш да се реваншираш за грешката си. Именно затова възнамеряваш да избиеш цял град. Защото не си на себе си, защото гордостта ти е наранена. Искаш да им докажеш, че никой не може да се будалка с теб! Това е причината, нали? НАЛИ? Фаулър пребледня. Райън понижи тон: — Но за да убиеш човек, се изисква доста по-сериозна причина. Знам, защото съм го правил. Убивал съм хора. Ти искаш смъртта на този човек. Добре, можем да го уредим, но аз в никакъв случай няма да ти помогна да избиеш стотици хиляди други само заради него. Райън отстъпи, хвърли служебната си карта на бюрото и излезе от стаята. — Господи! — възкликна Чък Тимънс. Бяха чули целия разговор по включения микрофон. Всички в САК го чуха. — Да — каза Фремънт. — Трябва да му благодарим. Но първо да разоръжим ракетата. Главнокомандващият САК трябваше да помисли. Не си спомняше дали Конгресът е в сесия, но това нямаше значение. Той нареди на свързочника си да се обади на председателя и неколцина други сенатори. Когато на линията вече имаше четирима човека, Фремънт се свърза с вицепрезидента, който все още бе на борда на „Нийкап“. — Джак? Райън се обърна. — Да, Арни. — Защо? — Именно заради такива случаи е въведено правилото за потвърждаване на заповедта. В този град живеят стотици хиляди хора. Може би дори и повече, не си спомням колко е голям. — Джак погледна ясното небе. — Няма да тежат на съвестта ми. Ако искаме смъртта на Даряеи, има и други начини да го направим. — Райън издуха дима във въздуха. — И той ще бъде точно толкова мъртъв. — Искам да знаеш, че според мен си прав. Джак се обърна. — Благодаря ти. — Последва дълга пауза. — Между другото, къде е Лиз? — В спалнята. Упоена е с успокоителни. Тя май се подмокри. — Днес всички се подмокрихме, Арни. Добре, че извадихме късмет. Можеш да кажеш на президента, че от петък преставам да изпълнявам задълженията си. Петък е чудесен ден. Както и всички други. Някой друг ще трябва да реши въпроса за заместника ми. Шефът на президентската канцелария помълча и после отново заговори по основната тема: — Знаеш какво предизвика току-що, нали? — Конституционна криза — отвърна Джак. — Не ми е за пръв път, Арни. Не ми е за пръв път. Трябва да се върна с хеликоптера обратно в „Андрюс“. — Ще се погрижа за това. Току-що бяха навлезли в американска територия, когато Джон се сети за нещо. В багажа на Куати имаше лекарства. Едното беше „Преднизон“, а другото „Компацин“. „Преднизон“ бе стероид, който често се използваше за облекчаване болките от… Джон стана и погледна лицето на Куати. Макар и с превързани очи, той изглеждаше доста по-различен от последните снимки, с които разполагаха. Беше отслабнал, косата му… Кларк разбра, че Куати е болен от рак. Какво ли означаваше това? Той се обади и предаде новата информация. Гълфстриймът пристигна с неколкоминутно закъснение. Райън спеше на една кушетка в южната част на комплекса „Андрюс“. Когато го събудиха, той видя, че Мъри също е тук. Отпред чакаха три коли на ФБР. Кларк, Чавес, Куати и Гусн се качиха в тях и конвоят се отправи към Вашингтон. — Какво ще ги правим? — попита Мъри. — Нямам представа, но преди това трябва да свършим нещо друго. — Какво по-точно? — Нали в „Хувър“ имате стая за разпити? — Не, по-добре да отидем в „Бъзърдс пойнт“ — Вашингтонския оперативен отдел — каза Мъри. — Твоят човек обработвал ли ги е? — Да, казах му да им прочете преди това правата. Райън чу шум и се обърна. „Нийкап“ кацаше на първа писта след десетчасов престой във въздуха. „Явно са прекратили стратегическите мерки за сигурност по-рано, отколкото трябва“ — помисли си Джак. „Адмирал Лунин“ изплава сред буйовете, напускани от Р-3. Разстоянието бе твърде голямо за спасителен самолет. Особено пък в това време. Морето все още бе бурно, а времето — мрачно, но корабът на Дубинин бе единственият в района и капитанът направи всичко възможно, за да започне спасителните операции. Стаята за разпит бе десет на десет с евтина маса и пет също толкова евтини стола. В нея нямаше двойно огледало. Номерът бе твърде стар. Вместо него бяха монтирани две камери. Едната в ключа за осветление, а другата във фалшива шпионка на вратата. И двамата терористи бяха настанени на столовете. Счупените им пръсти съвсем не съответстваха на професионалната етика на ФБР, но Мъри реши да не повдига въпроса. Кларк и Чавес излязоха да пият кафе. — Както виждате — започна Райън, — Вашингтон все още си е на мястото. Провалихте се. — Ами Денвър? — попита Гусн. — Знам за Денвър. — Да, там наистина успяхте да направите нещо, но виновниците вече си платиха. — Какво искаш да кажеш? — попита Куати. — Искам да кажа, че Кум вече не съществува. Приятелят ви Даряеи вече изповядва греховете си на Аллах. Райън забеляза, че и двамата са изтощени. Умората беше най-големият враг на човека — по-страшен дори и от тъпите божи в ръцете. Куати не показваше никакъв страх. Следващата му грешка бе още по-голяма. — Спечелили сте си враг в лицето на целия ислямски свят. Всичко, което сте направили за мира в региона, ще бъде изличено от това дело. — Това ли беше целта ви? — попита изненадано Райън. — Нима сте искали да постигнете това? Боже мой! — Твоят Бог ли? — излая Куати. — А какво направихте с Марвин Ръсел? — попита Мъри. — Убихме го. Той беше просто неверник — отвърна Куати. Мъри погледна Гусн. — Вярно ли е? Не го ли приехте като гост в лагера си? — Да, той прекара няколко месеца с нас. Беше глупак, но ни оказа неоценима услуга. — И го убихте. — Да, както и още двеста хиляди. — Кажи ми — попита Райън, — нямаше ли в Корана нещо подобно на: „Ако в шатрата ти влезе човек и яде от солта ти, трябва да го пазиш дори и да е неверник“? — Цитираш неправилно. Пък и какво знаеш ти за Корана? — Може би повече, отколкото предполагаш. > 44. > ВЕЧЕРНИЯТ БРИЗ Следващото обаждане на Райън бе до Арни ван Дам. Той обясни какво с научил. — Господи! Искали са да… — Да, и почти успяха — каза дрезгаво Райън. — Умно измислено, нали? — Ще му кажа. — Трябва да докладвам за това, Арни. Трябва да кажа на вицепрезидента. — Разбирам. — И още нещо. — Какво? Молбата му бе приета веднага просто защото никой нямаше по-добра идея. След като се погрижиха за ръцете на терористите, двамата бяха настанени в отделни килии във ФБР. — Какво мислиш, Дан? — Това е… За бога, Джак, не ми стигат думи. — Човекът е болен от рак — каза Кларк — и си е помислил, че няма да е зле, ако завлече и още някого със себе си в гроба. Доста предано на каузата си копеле, нали? — Какво ще ги правиш? — попита Мъри. — В окръг Колумбия няма смъртно наказание, нали? — Не. В Колорадо също няма. — Мъри замълча за момент, докато усети накъде бие Райън. — Ооо! Головко доста се поизпоти, докато се свърже с Райън. Рапортът на доктор Мойсеев, който седеше на бюрото му, определено го озадачи, но когато научи за плановете на Джак, Головко лесно организира срещите. Единствената добра новина през тази седмица бе спасителната операция. „Адмирал Лунин“ спря в пристанището на Кодиак на зазоряване. Гостите й слязоха на кея. От сто петдесет и седемте човека екипаж на „Мейн“ около стотина бяха успели да излязат от лодката, преди океанът да я погълне. Дубинин и хората му бяха спасили осемдесет и един човека и бяха открили единадесет плуващи трупа. Между тях бе и тялото на капитан Хари Рикс. Според професионалистите операцията бе проява на невероятна моряшка солидарност. Журналистите обаче успяха да се доберат до историята едва след като „Адмирал Лунин“ бе напуснала пристанището. Един от първите, които се обадиха у дома, бе мичман Кен Шоу. От „Андрюс“ с тях тръгна и доктор Удроу Лоуъл от лабораторията „Лоурънс-Ливърмор“. Той бе брадат и космат човек, когото приятелите наричаха „Червения“ заради цвета на косата му. Лоуъл бе прекарал шест часа в Денвър, за да изследва пробите от мястото на взрива. — Имам един въпрос — каза Джак. — Защо разликата между двете оценки на мощността е толкова голяма. Това едва не ни накара да помислим, че всичко е работа на руснаците. — Виновен е паркингът — отвърна Лоуъл. — Той е бил покрит с макадам, който е смес от асфалт и чакъл. Енергията на бомбата е освободила най-различни сложни хидрокарбонатни съединения от горния слой на настилката и ги е запалила. Изпарилата се от снега вода е предизвикала нова реакция и е освободила още енергия. Получило се е огнено кълбо с диаметър, два пъти по-голям от този на атомната гъба. Прибавете към това и факта, че снежната покривка е отразила огромно количество енергия, и получавате нужния резултат. Всеки би се заблудил. Освен това настилката е предизвикала и един вторичен ефект. Тя много бързо е освободила остатъчната топлина. С две думи, енергийната картина е била много по-голяма от истинската мощност на бомбата. А сега искате ли да ви кажа най-лошото? — попита Лоуъл. — Казвайте. — Бомбата е била просто „съскане“. — Какво означава това? — Означава, че е трябвало да бъде МНОГО ПО-МОЩНА, НО НЕ ЗНАЕМ КАКВО Е станало. Пробите просто са натъпкани с тритий. Предвидената мощност е била поне десет пъти по-голяма. — Искате да кажете… — Да, ако всичко е вървяно нормално… — Значи все пак сме имали късмет, така ли? — Ако може да се нарече „късмет“, тогава — да. Джак успя да спи през по-голямата част от полета. Следващата сутрин самолетът се приземи в Беершеба. ИЗРАЕЛСКИТЕ ВОЙНици ги посрещнаха и ги придружиха до Ерусалим. Журналистите бяха успели да научат някои подробности, но не достатъчно, за да ги безпокоят. Не и в израелска военновъздушна база. С тях щяха да имат проблеми по-късно. Принц Али Бин Шейк ги чакаше на летището. — Ваше височество — кимна Джак, — благодаря ви, че сте дошли. — Как бих могъл да не дойда? — отвърна Али и подаде вестника. Джак хвърли един поглед на заглавието. — Не съм си правил илюзии, че ще остане в тайна. — Значи все пак е вярно. — Да, сър. — И ти го спря? — Да съм го спрял? — повдигна рамене Джак. — Аз просто не можех… всичко беше лъжа, Али. Предполагам, че съм извадил късмет… не, не е това. Това го разбрах едва по-късно. Не мога да си припиша успеха и това е всичко. Но сега има по-важни неща, ваше височество. Трябва да свърша една работа. Ще ми помогнете ли, сър? — С всичко, което е по силите ми, приятелю. — Иван Еметович! — извика Головко и се обърна към Али: — Здравейте, ваше кралско височество. — Привет, Сергей Николаевич. Здравей, Ави. Руснакът и Бен Якоб се приближиха. — Джак — каза Джон Кларк. — Може би ще е добре да се преместите на по-безопасно място. Един добър изстрел от миномет може да затрие доста висши разузнавачи. — Елате с мен — каза Ави и ги въведе вътре. Головко ги осведоми с какво разполагат. — Значи е все още жив? — попита Бен Якоб. — Да, макар и да преминава през всички кръгове на ада, ще издържи още няколко дни. — Аз не мога да ви съпровождам в Дамаск — каза Ави. — Въобще не сте ни казали, че сте изгубили ядрени бомба — обади се Райън. — Какво имаш предвид? — Много добре знаеш. Журналистите все още не са разбрали, но след седмица-две и това ще стане. Ави, никога не сте ни казвали, че сте я изгубили! Знаеш ли какво можеше да ни струва това? — попита Джак. — Предположихме, че е повредена. Опитахме се да я потърсим, но… — Геология — каза доктор Лоуъл. — Голанските възвишения са с вулканичен произход и са изградени главно от базалтови скали. Трудно сте могли да я откриете там, но все пак е трябвало да ни кажете. В „Ливърмор“ използваме някои методи, които не са широко известни и които са могли да помогнат. — Съжалявам, но всичко е вече минало — каза генерал Бен Якоб. — Значи ще летите за Дамаск? Използваха личния „Боинг 727“ на принц Али, чийто екипаж бе набиран изключително от бивши пилоти на президента. Пътуването в първа класа беше приятно. Мисията бе неофициална и сирийците им съдействаха. Представители на американското, съветското и саудитското посолство свикаха бързо съвещание в сирийското външно министерство и след това всички се отправиха към болницата. Джак видя, че умиращото и гниещо месо пред него някога е било тялото на силен човек. Въпреки тръбичките с кислород, влизащи през носа му, кожата бе почти синя. Всичките му посетители трябваше да облекат предпазни костюми и Райън не се буташе да бъде отпред. Разпитът бе проведен от Али. — Знаеш защо съм тук, нали? Мъжът кимна. — Тъй като скоро ще видиш Аллах, е по-добре да ми разкажеш всичко. Бронираната колона на Десети механизиран кавалерийски полк се проточи от Негев към границата с Ливан. Над нея летеше една ескадрила с F-16 и още една с „Томкет“ от „Теодор Рузвелт“. Части на сирийската армия също бяха разгърнати, макар и военновъздушните й сили да си стояха в базите. Близкият изток бе научил урока по американска въздушна мощ. Демонстрацията на сила бе внушителна и недвусмислена. Съобщението бе кратко и ясно: никой да не се пречка. Машините навлязоха в малката изстрадала страна, докато най-накрая стигнат до пътя за долината. Мястото бе отбелязано на картата от ръката на умиращия човек, който искаше да спаси поне част от душата си. Намирането им отне само час. Армейските инженери откриха входа и го провериха внимателно. После махнаха на другите да влязат. — Всемогъщи Боже — възкликна доктор Лоуъл, когато мощните прожектори осветиха вътрешността. Инженерите огледаха помещението, кабелите на машините и провериха всички кътчета и чекмеджета, преди да допуснат другите вътре. Тогава Лоуъл се зае за работа. Имаше няколко скици и той излезе навън, за да ги огледа по-добре. — Знаете ли — каза той след петнадесет минути гробно мълчание, — никога не съм се замислял колко лесно е всичко всъщност. Ние сме живели с илюзията, че трябва да… — Той спря. — Илюзия, точно това е думата. — Какво искате да кажете? — Бомбата е трябвало да бъде с мощност петстотин килотона. — Ако всичко бе протекло според плановете им, ние със сигурност щяхме да помислим, че са руснаците — каза Джак. — Тогава никой нямаше да бъде в състояние да ни спре. Сега нямаше да сме тук. — Да, мисля, че трябва да коригираме представите си за заплахите, които ни грозят. — Док, открихме нещо — каза един армейски офицер. Доктор Лоуъл влезе вътре и се върна облечен с предпазен костюм. — Значи наистина е била толкова голяма — каза Головко, без да откъсва поглед от плановете. — Добре са го измислили. Знаеш ли колко ми беше трудно да убедя президента в това… Извинявай, аз така и не успях да го убедя. Ако бомбата бе избухнала с предвидената мощност, и аз щях да повярвам на доклада. — И какъв е този доклад? — попита Головко. — Можем ли да поговорим по работа? — попита Джак. — Щом искаш. — При вас е един човек, който ни трябва — каза Джак. — Лялин? — Да. — Той предаде родината си и ще си получи заслуженото. — Сергей, първо той не ни е давал нищо, което можем да използваме срещу вас. Условието бе поставено от него. От БОДИЛ получавахме само информация, свързана с Япония. Второ, без някои от сведенията му сега нямаше да сме тук. Пуснете го. — А в замяна? — Разполагаме с агент, който ни каза, че армията ви изнудва Нармонов. Също, че ви липсват тактически ядрени бойни глави, които военните използват за шантажите си. Именно затова заподозряхме, че оръжието е ваше. — Но това е лъжа! — Той беше много убедителен — отвърна Райън. — Самият аз почти му повярвах. Президентът и доктор Елиът направо взеха думите му за чиста монета и именно затова нещата се развиха така зле. Аз с удоволствие бия прострял този мерзавец да съхне, но така ще предам доверието и… Спомняш ли си за разговора в кабинета ми, Сергей? Ако искаш името, ще трябва да платиш. — Ще го разстреляме — обеща Головко. — Няма да можете. — Защо? — Ние вече го отрязахме и аз ти казах само, че ни е лъгал. А това не е шпионаж дори и във вашата страна. По-добре не го убивайте. Ако успеем да сключим сделката, сам ще разбереш защо. Първият заместник-председател се замисли. — След три дни ще имате Лялин. Обещавам, Джак. — Кодовото му име бе СПИНАКЪР. Олег Кирилович… — Кадишев? Кадишев! — Мислиш си, че си разочарован, нали? Тогава погледни нещата от моята страна. — Това е истината, нали? Не са някакви игри, Райън, нали? — Имате честната ми дума, сър. Лично аз нямам нищо против да го разстреляте, но той е политик и в този случай наистина не е извършил шпионаж. Измислете нещо оригинално. Защо не го направите кучкар? — предложи Джак. Головко кимна. — Така да бъде. — Удоволствие е да се работи с теб, Сергей. Жалко за Лялин. — Какво искаш да кажеш? — Ами информацията, която даваше и на двама ни, беше твърде ценна, за да я изгубим… — Не сме стигнали чак до този етап на сътрудничество, Райън, но чувството ти за хумор ми допада. Точно тогава доктор Лоуъл излезе от пещерата с някаква оловна кофа в ръка. — Какво има вътре? — Според мен е плутоний. Искате ли да го погледнете по-отблизо? Тогава обаче ще правите компания на нашия приятел в Дамаск. Лоуъл подаде кофата на един войник и се обърна към някакъв инженер: — Изнесете всичко, сложете го в контейнер и го изпратете в Щатите. Искам да го изследвам. И да не забравите нещо. — Да, сър — отвърна полковникът. — А пробата? Четири часа по-късно бяха в израелския ядрен „изследователски“ център в Димона, където застанаха пред един спектрометър с гама-лъчи. Докато операторите извършваха проверката, Лоуъл преглеждаше плановете, като не преставаше да клати глава. За Райън чертежите приличаха на диаграма на компютърен чип или нещо също толкова неразбираемо. — Доста голяма и тромава. Нашите са около четири пъти по-малки… но конструирането им ни отне толкова много време. — Лоуъл вдигна глава. — Знаете ли колко време експериментирахме? Десет години. А те са го направили в пещера, и то за пет месеца. Как ви се струва това, доктор Райън? — Не знаех тези подробности. Ние го мислехме за работа на терористи… И все пак какво се е повредило? — Вероятно нещо с трития не е било наред. През петдесетте години имахме два подобни неуспешни опита, които се дължаха на замърсяване с хелий. Но за тях знаят твърде малко хора. Не мога да се сетя за по-добра причина. Конструкцията може още да се подобри — с компютърен модел, разбира се, — но на пръв поглед изглежда компетентно направена… о, благодаря ви. Лоуъл пое листа от принтера на спектрометъра от израелския оператор. После поклати глава и бавно заговори: — Савана Ривър, реактор К, 1968 година. Тя беше изключително успешна. — Сигурен ли сте, че е същият? — Да, напълно. Израелците ми казаха какъв е моделът на изгубеното от тях оръжие. Масата на плутония също съвпада. — Лоуъл потупа схемите. — Това е. Всичко е тук — каза той. — До следващия път — добави доктор Удроу Лоуъл. Вечно заинтересуван от правото и начина на прилагането му, заместник директорът Даниел Е. Мъри наблюдаваше процедурата с интерес. Използването на свещеници вместо адвокати наистина бе странно, но важното е, че всичко функционираше както трябва. Процесът приключи само за един ден. Отличаваше се с изключителната справедливост и единодушие на съдиите. Мъри бе напълно съгласен с присъдата. Оставиха самолета на американските военновъздушни сили в Беершеба и отлетяха за Рияд с боинга на принц Али. Нямаше нужда да се бърза с изпълнението на присъдата. Осъдените трябваше да имат време за молитви и размисъл, а освен това никой не искаше да придава на случая по-голямо значение от това на обикновено престъпление. Освен това хората имаха време да се замислят, а на Райън дори бе поднесена една изненада. Припи Али го доведе направо в стаята на Джак. — Аз съм Махмуд Хаджи Даряеи — представи се без нужда човекът. Райън достатъчно добре познаваше лицето му от досието в ЦРУ Освен това знаеше, че последният разговор на Даряеи с американец датираше от времето на Мохамед Реза Пахлави*. [* Мохамед Реза Пахлави — последният шах на Иран преди ислямската революция. — Бел.прев.] — Какво мога да направя за вас? — попита Джак. Али превеждаше и на двамата. — Вярно ли е? Искам да знам дали е вярно това, което ми казаха. — Да, сър, вярно е. — И защо трябва да ви вярвам? Човекът бе около седемдесетгодишен с много набръчкано лице и гневни очи. — Тогава защо ми задавате въпроси? — Безочието не ми прави добро впечатление. — На мен пък не ми прави добро впечатление убийството на американски граждани — отвърна Джак. — Аз нямам нищо общо с това и вие го знаете. — Да, сега вече го знам. Ще ми отговорите ли на един въпрос? Щяхте ли да им помогнете, ако ви бяха помолили? — Не — отвърна Даряеи. — И защо трябва да ви вярвам? — Убийството на толкова много хора, пък били те и неверници, е грях пред Божието лице. — Освен това — каза Райън — сигурно знаете как ще реагираме на подобно нещо. — Обвинявате ме, че искам да го извърша ли? — Вие редовно ни обвинявате точно в това. Но в този случай грешката е ваша. — Вие ме мразите. — Не ви обичам — призна си с готовност Райън. — Вие сте враг на страната ми. Подкрепяли сте хора, които са убивали мои съграждани. Изпитвали удоволствие от смъртта на напълно непознати хора. — А вие сте попречили на президента си да ме убие. — Грешите. Попречих на президента да унищожи града. — Защо? — Ако наистина сте Божи човек, не можете да задавате подобни въпроси. — Вие сте неверник! — Лъжете се. Аз също както вас вярвам, но по друг начин. Нима сме толкова различни? Принц Али не мисли така. Нима мирът между нас толкова много ви плаши? Или може би се страхувате повече от благодарността, отколкото от омразата? Но както и да е. Вие поискахте отговор и аз ще ви го дам. Помолиха ме да стана съучастник в убийството на невинни хора. Но аз мога да нося толкова тежък товар. Затова постъпих по този начин. Не мога да причиня смъртта и на тези, които би трябвало да считам за неверници. Нима ви е толкова трудно да го разберете? Принц Али каза нещо, което не преведе. Вероятно бе строфа от Корана. Звучеше поетично. Но каквото и да беше, Даряеи кимна и проговори за последен път: — Ще си помисля върху това. Довиждане. Дърлинг за пръв път седна на стола. Арнолд ван Дам се настани срещу него. — Добре се справи. — Нима можехме да направим нещо друго? — Предполагам, че не. Значи е днес, така ли? — Да. — Райън ли се зае с това? — попита Дърлинг, докато преглеждаше купчината с листи. — Да, решихме, че така е най-добре. — Когато се прибере, искам да го видя. — Той подаде оставка. Не знаехте ли? От днес вече не е на работа — каза ван Дам. — По дяволите! — Вече е вън от играта — потвърди Арни. — Преди да си тръгне, му кажи, че го искам в кабинета си. — Да, господин президент. Екзекуциите бяха насрочени за неделя по обяд — точно шест дни след избухването на бомбата. Хората се събраха и Гусн и Куати бяха изведени на пазарния площад. Дадоха им време за молитва. Джак за пръв път присъстваше на подобно нещо. Мъри стоеше с каменно изражение. Кларк и Чавес заедно с другите хора от охраната гледаха главно тълпата. — Всичко изглежда толкова абсурдно — каза Райън, когато процедурата започна. — Не е. Светът ще си вземе поука от това — каза тържествено принц Али. — Мнозина ще запомнят този урок. Това е раздаване на правосъдие. — Какъв урок само! Райън се извърна да погледне хората около себе си. Имаше време за размисъл, но така и не бе измислил нищо. Беше свършил работата си, но нима имаше някакво значение? — Смъртта на шестдесет хиляди човека, които въобще не трябваше да умират, сложи край на войните, които не трябваше да се водят. Така ли се прави историята, Али? — Хората са смъртни, Джак. Инш Аллах, никога вече няма да умират в такова голямо количество. Но ти го спря. Ти предотврати нещо много по-лошо. Това, което направи, приятелю… Бог да те благослови. — Аз щях да потвърдя заповедта — каза Ави, смутен от откровението си. — И след това? Сигурно щях да си пръсна черепа? Кой може да каже? Но и едно съм сигурен — нямаше да имам куража да се противопоставя. — Нито пък аз — обади се Головко. Райън замълча и обърна поглед към площада. Беше изпуснал първата екзекуция, но това нямаше значение. Въпреки че Куати знаеше какво го чака, той не бе подготвен. Както е с повечето неща в живота, и тук се намесиха рефлексите. Един войник го бодна с меча си колкото да пробие кожата му. Внезапно гърбът на Куати се вдърви, а вратът му се изпъна в неконтролируема конвулсия. Капитанът от специалните части на Саудитска Арабия вече движеше меча си. След момент Джак разбра, че човекът има богат опит, защото главата бе отсечена с един удар. Движението бе плавно и мощно, досущ като на балетист. Главата на Куати отскочи на около метър. Трупът се свлече на земята и кръвта шурна от прекъснатите кръвоносни съдове. Ръцете и краката изпънаха въжетата, но и това бе рефлекс. Кръвта се стичаше на тласъци, които все още работещото сърце изпращаше, за да задържи изчезналия живот. Най-накрая кръвта също спря и Куати се превърна в две разединени части и мокро петно на паважа. Капитанът избърса меча си в нещо, приличащо на коприна, прибра го в златната ножница и мина по пътеката, която му отвори тълпата. Хората не викаха. Всъщност не се чуваше никакъв шум. Може би се разнесе само една колективна въздишка и по-ревностните богомолци промърмориха по някоя молитва. Но за чии души се бяха молили, знаеха само те и Бог. Изведнъж хората от предните редици започнаха да се разотиват. Тези, които не бяха успели да видят екзекуцията, се приближиха към оградата, но се задържаха там за малко. След определеното време частите на телата щяха да бъдат прибрани и погребани според ритуалите на религията, която бяха изповядвали. Джак не знаеше какви чувства трябва да изпитва. Беше виждал достатъчно много смърт. Но тези смърти въобще не трогнаха сърцето му и той не искаше да мисли за тях. — Попита ме как се прани историята, Джак — каза Али. — Току-що видя. — Какво искаш да кажеш? — Ти знаеш най-добре — намеси се Головко. „Хората, които започнаха войната или поне се опитаха да го направят, бяха екзекутирани на пазарния площад като престъпници — помисли си как. — Добър прецедент.“ — Може би сте прави. Може би хората наистина ще се замислят, преди отново да направят нещо подобно. — „Време е вече тези идеи да си проправят път.“ — В страните ни — каза принц Али — мечът е символ на правосъдието… Вероятно е анахронизъм от времето, когато мъжете са постъпвали по мъжки. Но мечът все още се използва. — Поне със сигурност е точен — забеляза Головко. — Значи, Джак, ти напълно се отказа от държавната служба? — попита след малко Али. Райън извърна глава от площада, както бяха направили и всички други. — Да, ваше височество. — И тези глупави „етични“ закони вече не са в сила за теб. Добре. Офицерът от специалните части се появи като по поръчка. Той така отдаде чест на принц Али, че сигурно и самият Киплинг щеше да остане впечатлен. После дойде ред на ятагана. Изработената от злато ножница бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Дръжката бе направена от злато и слонова кост и по нея личаха местата, където поколения силни мъже я бяха хващали. Всичко в меча говореше, че той е бил оръжие на крале. — Този меч е на триста години — каза Али и се обърна към Джак. — Прадедите ми са го носили както в мир, така и във война. Дори си има име. На английски може би ще звучи като „Вечерен бриз“, но всъщност значи много повече от това. Бихме искали да ви го подарим, доктор Райън, за да ви напомня за мъртвите и за живите, които не умряха заради вас. Той е убивал много пъти. Негово величество кралят смята, че е убивал достатъчно. Райън пое ятагана от ръката на принца. Златната ножница бе поиздраскана от вековете на битки и пясъчни бури, но все още блестеше. Джак изтегли острието наполовина и видя, че е гладко като огледало. Виждаха се дори и малките вдлъбнатини от чука на оръжейния майстор, който бе оформил стоманата в ефективно и страшно оръжие. „Какво двуличие — помисли си Райън и неволно се усмихна. — Нещо толкова красиво е предназначено да убива. Каква ирония. И все пак…“ Той щеше да задържи меча, да го окачи на видно място, да го вади от време на време и да си припомня какво бяха направили заедно. — Казвате, че е убивал достатъчно? — попита Джак и прибра меча обратно в ножницата му. — Да, ваше височество. Това важи за всички ни. > ПОСЛЕПИПС Историята вече е разказана и сега е време за няколко пояснения. Всичко в този роман, отнасящо се до технологията за производство на оръжие, може да се намери в специализираната литература. Вярвам, че читателят сам ще си отговори на въпроса защо някои от техническите подробности са спестени. Направих го за успокоение на съвестта, което, разбира се, е без значение. Манхатънският проект от Втората световна война е най-забележителното взаимодействие на научни таланти в човешката история, което все още не е повторено и вероятно никога няма да бъде надминато. Изключително скъпият проект постави началото на нова научна ера и донесе много нови открития. Например модерната компютърна теория израсна главно въз основа на проучванията, свързани със създаването на бомби. След първия голям бум компютрите се използваха главно за конструиране на оръжие. Когато в процеса на проучване открих колко лесно може да се осъществи един подобен проект, първо останах удивен, а после идеята ме порази Всеизвестно е, че ядрените тайни въобще не се съхраняват толкова надеждно, колкото би ни се искало. Всъщност положението е много по-лошо, отколкото си го представят дори и най-добре информираните хора. Това, което през 1940 година е струвало милиарди долари, днес може да се намери на значително по-ниска цена. Модерните персонални компютри са далеч по-мощни и надеждни от първия „Ениак“, а „хидрокодовете“, с чиято помощ компютърът може да изпробва и преценява проекта на оръжието, са лесни за дублиране. Сложните съоръжения, използвани за производството на частите, могат да бъдат доставени веднага след заявката. Когато помолих за информация относно машините, използвани в „Оук ридж“ и на други места, я получих още на следващия ден по пощата. Свръхспециалните части за производство на бомби могат да бъдат намерени дори и в тон колоните. С две думи, един доста богат човек може за период от пет до десет години да си създаде собствена многостепенна термоядрена бомба. Науката е достъпна за всички и крие много малко от тайните си. Доставката на такова устройство е детска игра. Мога да подкрепя думите си с многочасови разговори с най-различни полицаи и агенти. Разбира се, чувал съм въпроса „Шегуваш ли се?“ доста пъти. Но вероятно никоя страна в света — със сигурност никоя либерална демокрация — не може да предотврати пренасянето на такова оръжие през границата й. Ето това е проблемът. Къде е решението ли? Като за начало е добре международният контрол над пренасянето на ядрени материали и технология да се превърне в нещо повече от подигравката, която е в момента. Ядреното оръжие не може да бъде преоткрито и лично аз смятам, че атомната енергия е напълно безопасна и определено успешна алтернатива на течните и твърдите горива. Но всеки инструмент трябва да бъде използван внимателно, а злоупотребата с този има твърде ужасни последици, за да се абстрахираме от тях. @@ Перегрийн Клиф, февруари 1991 КРАЙ I> © 1991 Том Кланси © 1994 Петко Петков, превод от английски Tom Clancy The Sum of All Fears, 1991 Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008 __Издание:__ ИК „Прозорец“, София, 2002. Второ издание Превод: Петко Петков Художник: Буян Филчев Печат: Инвестпрес АД, София ISBN 954-733-282-1 Първо издание: Атика, 1994; в 2 т. в поредица „Международни бестселъри Crime & mystery“. Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9120] I$