[Kodirane UTF-8] | Том Кланси | Реална заплаха A> ЦРУ подготвя в пълна тайна мащабна наказателна операция срещу колумбийските наркобарони. Но изтича информация и хората на президента дават заден ход — предстоят избори. Десантните групи са изоставени в джунглата — сами срещу армията на наркобароните. Джак Райън… A$ # БЛАГОДАРНОСТИ Както винаги имам да благодаря на много хора. На великия Джералдо за приятелството му, на Ръс за втората доза мъдри съвети и удивителната широта на познанията му; на Карл и Колин, които не знаеха с какво се захващат, но това не знаех и самият аз; на Бил за мъдростта му; на Рич за вниманието му към важните неща; на Тим, Нинджа Шест, за нееднократните му обяснения по тънкостите на оперативната работа; на Ед, командир на бойци, и Патриша, която измисли името Каска-зелка, за любезното гостоприемство; на Пит, бивш директор на най-вълнуващото училище в света (оценки поставя животът); на Пат, който преподава същия курс, но в друго училище; на Хари, възпитаника, за сериозната му непочтителност; на В.Х., който върши всичко по силите си за една безнадеждна, неблагодарна работа; и, разбира се, на дузина старшини, от които дори астронавтите биха могли да понаучат някои неща; и на толкова много други хора — нека Америка ви е така вярна, както вие й служите. > D> В памет на Джон Бол, приятеля и учителя, професионалиста, който секачи на последния самолет. D$ E> Без сила законът е безпомощен. @ Паскал E$ E> Функцията на полицията е да използва сила или да заплашва с използването й. Задачата на полицията е да използва сила или да заплашва с използването й за изпълнение на намеренията на властта вътре в страната и при нормални условия. Задачата на армията е да използва сила или да заплашва с използването й извън границите на страната в нормални условия и вътре в страната, само когато ситуацията е извънредна. Силата, която властта е готова да използва за осъществяването на целите си… е толкова голяма, колкото правителството счита за необходимо, за да може да изпълнява задълженията и отговорностите си. @ Генерал сър Джон Хакет E$ > ПРОЛОГ > СИТУАЦИЯ Стаята все още беше празна. Овалният кабинет се намира в югоизточния ъгъл на западното крило на Белия дом. Към него водят три врати: едната от канцеларията на личния секретар на президента, другата — от малката кухня, прилепена до кабинета на президента, и третата — от коридор, намиращ се точно срещу стаята на Рузвелт. Самото помещение е средно голямо за старши изпълнителен служител и след като излязат, посетителите винаги отбелязват, че стаята им се е сторила по-малка, отколкото са очаквали. Бюрото на президента, поставено точно пред дебелите прозорци от куршумоустойчив поликарбонат, които изкривяват лехата около Белия дом, е направено от дървесната обшивка на британския кораб „Резолют“, потънал в американски води около 1850 година. Американците го спасили и го върнали на Обединеното кралство, а кралица Виктория поръчала от дървесината му да бъде направено бюро, с което изразила официално благодарността си. Бюрото, направено в години, когато мъжете са били по-ниски, отколкото днес, било поставено по-нависоко по времето на президента Рейгън. То беше претъпкано с папки и документи, отгоре на които се намираше графикът с ангажиментите на президента, плюс апарат за вътрешна комуникация, обикновен многолинеен телефон с бутони и друг, изглеждащ обикновен, но много сложен и сигурен прибор за провеждане на поверителни разговори. Удобният стол на президента е бил направен по поръчка, а във високата му облегалка има материал кевлар, произведен от Дюпон, по-лек и по-здрав от стомана — като допълнителна защита срещу куршумите, които някой луд може да вкара през масивните прозорци. Разбира се, през работно време в тази част на президентския дом дежуряха двадесетина агенти от службата за сигурност. За да стигнат дотук, повечето хора трябваше да преминат през детектор за метали. Всъщност всички го правеха, тъй като хората, имащи намерение да внесат оръжие, бяха малко прекалено очевидни, затова всеки трябваше да бъде подлаган на доста сериозно изучаване от охраната, която се разпознаваше ясно по телефонните апаратчета с цвят на кожа и кабелите, подаващи се под саката им, и чиято учтивост беше второстепенна пред истинската им мисия — опазването на живота на президента. Под саката им се криеха мощни пистолети и всеки агент беше обучен да гледа на всичко и всички като на потенциална заплаха за Кавгаджията, което бе настоящото кодово наименование на президента. Това наименование нямаше никакъв смисъл, освен че можеше лесно да бъде изговаряно и разбирано по радиомрежата. Вицеадмирал Джеймс Кътър от американските военноморски сили заемаше канцелария на отсрещната страна в северозападния ъгъл на западното крило и беше тук от 6:15 сутринта. Постът съветник по въпросите на националната сигурност изискваше човек да е ранобуден. В осем без петнадесет той довърши втората си чашка сутрешно кафе — тук го правеха добре — и прибра докладите си в кожена папка. Премина през празната канцелария на излезлия в отпуск негов заместник, зави надясно покрай също така празната канцелария на вицепрезидента, който в момента се намираше в Сеул, и свърна вляво покрай канцеларията на завеждащия персонала. Кътър беше един от малцината, които познаваха Вашингтон отвътре — вицепрезидентът не беше от тях — и не се нуждаеше от разрешението на завеждащия персонала за достъп в Овалната стая, когато реши, че това е необходимо, макар че по принцип се обаждаше по телефона, за да предупреди секретарите. Завеждащият персонала не харесваше идеята някой да има такава привилегия, което караше Кътър да изпитва още по-голямо удоволствие, когато се възползваше от правото си на неограничен достъп. Четирима души от охраната в коридора кимнаха за добро утро на адмирала, който отговаряше на жестовете така, както би отговорил на всеки квалифициран черноработник. Официалното кодово наименование на Кътър беше Дърваря и макар да знаеше, че агентите от службата за сигурност помежду си го наричат с друго име, му беше все едно какво мислят за него малките хорица. В стаята на секретарите работата вече кипеше. Тримата секретари и един агент от службата за сигурност седяха на определените си места. — Шефът навреме ли дойде? — попита той. — Кавгаджията пристига, сър — отговори специалният агент Конър. Той беше четиридесетгодишен, секционен началник на президентската охрана и хич не му пукаше кой е Кътър, а още по-малко го вълнуваше какво Кътър мисли за него. Президентите и помощниците им идват и си отиват, едни обичани, други мразени, а професионалистите от службата за сигурност служеха и охраняваха всички. Обиграният му поглед се плъзна по кожената папка и костюма на Кътър. Днес не носи пистолет. Конър не се държеше като параноик. Един крал на Саудитска Арабия беше убит от член на семейството му, а бившия министър-председател на Италия бе предаден от дъщеря си на терористи, които го отвлякоха и накрая го убиха. Той не можеше да се тревожи единствено за лудите. Всеки може да представлява опасност за президента. Разбира се, Конър имаше щастие, че трябваше да се грижи само за физическата сигурност. Останалите аспекти на сигурността не изискваха чак такъв професионализъм и бяха грижа на други хора. Всички станаха, когато президентът пристигна, следван, разбира се, от личния си телохранител, подвижна жена на тридесетина години, чиито тъмни къдрици ловко прикриваха факта, че тя е една от най-добрите стрелци с пистолет на държавна работа. Дага* — това бе служебният й прякор — се усмихна на Пит за добро утро. Денят щеше да бъде лек. Президентът нямаше да ходи никъде. Списъкът с ангажиментите му беше щателно проверен — номерата за социално осигуряване на всички нередовни посетители биваха прокарвани през компютрите на ФБР за следене на криминални престъпници, — а, разбира се, и самите посетители биваха подлагани на най-изчерпателното претърсване, което може да се направи, без човекът да бъде опипан. [* Daga (исп.) — чужденка. — Б.пр.] Президентът махна с ръка на адмирал Кътър, за да го последва. Двамата агенти отново разгледаха списъка с ангажиментите. Работата щеше да бъде рутинна и старшият агент нямаше против това, че една мъжка работа е заета от жена. Дага беше спечелила поста си от улицата. Всички бяха съгласни, че ако тя е мъж, вместо тестиси щеше да има две големи месингови топки, а ако някой евентуален убиец я помисли за секретарка, той просто ще има лош късмет. През няколкото минути, докато Кътър бе вътре, един или друг агент поглеждаше през шпионка на боядисаната в бяло врата, за да се увери, че не се прави нищо неуместно. Президентът беше прекарал три години на поста си и бе свикнал с постоянното наблюдение. На агентите не им минаваше през ума, че на един нормален човек това може да се стори потискащо. Тяхната работа беше да знаят всичко, което можеше да се знае за президента, от това колко често ходи до тоалетната до хората, с които спи. Службата им ненапразно се наричаше агенция за сигурност. Предшествениците им бяха крили всякакви малки прегрешения. Съпругата на президента нямаше право да знае какво прави той през всеки час на деня — или поне някои президенти бяха решили така, — но неговата охрана имаше това право. Зад затворената врата президентът седна на мястото си. Един стюард филипинец внесе през една от страничните врати поднос с кафе и кроасани и застана мирно, преди да излезе. С това предварителните приготовления приключиха и Кътър започна да чете своя утринен информационен разузнавателен доклад. Той беше изпратен от ЦРУ до дома му във Форт Майер, Вирджиния, преди разсъмване, което даде възможност на адмирала да го перифразира. Докладът не отне много време. Беше късна пролет и светът представляваше сравнително тихо място. Войните в Африка или в други места нямаха голямо значение за интересите на Америка, а Близкият изток бе толкова спокоен, колкото изобщо можеше да бъде. Това освобождаваше време за други неща. — Какво става с „Увеселителна лодка“? — В ход е, сър. Хората на Ритър вече работят — отговори Кътър. — Все още се притеснявам за сигурността на операцията. — Господин президент, сигурността е толкова добра, колкото може да се очаква. Има рискове — човек не може да предотврати всичко, — но държим броя на ангажираните хора До абсолютния минимум, а те са внимателно избирани и вербувани. С тези думи съветникът по въпросите на националната сигурност си спечели едно изсумтяване. Президентът беше хванат в капан — и както се случва с почти всички президенти, сега се намираше в това положение заради собствените си приказки. Президентските обещания и изявления… хората имаха дразнещия навик да ги помнят. А дори и да не ги помнеха, винаги имаше журналисти и политически съперници, които не пропускаха възможността да направят необходимите подмятания. Толкова много неща бяха станали както трябва през мандата му на президент. Но и толкова много от тях бяха тайна — и за раздразнение на Кътър някак си тези тайни бяха запазени. Е, разбира се, така трябваше. С уговорката, че на политическата арена никоя тайна не беше истински свещена, особено през изборната година. Кътър не би трябвало да се вълнува от тези неща. Той беше кадрови офицер от флотата и следователно трябваше да бъде аполитичен в разбиранията си за подробностите на националната сигурност. Но човекът, формулирал точно това правило, трябва да е бил монах. Членовете на висшата изпълнителна власт не полагаха клетва за бедност и целомъдрие, а и послушанието беше нещо от отминали времена. — Обещах на американския народ, че ще направим нещо по този въпрос — сърдито отбеляза президентът. — А не сме постигнали абсолютно нищо, по дяволите. — Сър, не можете да се справяте със заплахи за националната сигурност само с помощта на полицията. Националната сигурност или е застрашена, или не е. — Кътър беше натрапвал това мнение в продължение на години. Най-после имаше публика, която реагираше. Последва ново изсумтяване: — Да, добре, аз казвах и това, нали? — Да, господин президент. Време е да научат един урок за това как играят големите момчета. — Кътър беше заемал тази позиция още отначалото, когато беше заместник на Джеф Пелт, но едва сега, когато Пелт го нямаше, се наложи неговото мнение. — Окей, Джеймс. Топката е в теб. Тичай с нея. Само не забравяй, че искаме резултати. — Ще ги получите, сър, можете да разчитате на това. — Време е онези копелета да получат урок — помисли на глас президентът. Сигурен беше, че уроците ще бъдат трудни. В това отношение беше прав. Двамата мъже седяха в стаята, в която бе съсредоточена и от която излизаше върховната сила на най-мощната нация в историята на цивилизацията. Хората, избрали човека, който обитаваше тази стая, правеха това най-вече заради собствената си защита. Защита срещу прищевките на чужди сили и вътрешни хулигани, всякакви врагове. Тези врагове се явяваха във всевъзможни варианти, за някои от които основателите на страната не са могли дори да подозират. Но единият от традиционните врагове се намираше тук, в тази стая… макар и не точно онзи, който президентът бе имал предвид. След един час слънцето изгря над Карибското крайбрежие и за разлика от комфортната стая с климатична инсталация в Белия дом тук въздухът беше тежък и гъст от влагата. Денят обещаваше отново да бъде зноен, а атмосферното налягане — високо. Залесените хълмове на запад спираха местните ветрове и ги правеха слаби като шепот, а собственикът на яхтата „Емпайър билдър“ отдавна беше готов да излезе в морето, където въздухът беше по-хладен и ветровете свободни. Членовете на екипажа му закъсняха. Не му харесваха, но пък и не беше необходимо. Достатъчно беше да се държат както трябва. В края на краищата семейството му се намираше зад граница. — Добро утро, сър. Аз съм Рамон. Това е Хесус — каза по-високият. Собственикът на яхтата се притесняваше от това, че те бяха толкова очевидно спретнати версии на… на кого? Дали пък просто не са искали да изглеждат представителни? — Смятате ли, че ще се справите с тази работа? — попита собственикът. — Si*. Имаме опит с големи моторни яхти. — Мъжът се усмихна. Зъбите му бяха равни и чисти. Явно беше от хората, които постоянно се грижат за външния си вид, мислеше собственикът. Вероятно е прекалено предпазлив. — И ще се убедите, че Хесус е чудесен готвач. [* Да (исп.). — Б.пр.] Очарователно дребно копеле такова. — Добре. Помещенията за екипажа се намират при носа. Яхтата е с пълни резервоари и двигателите вече са загрети. Хайде да тръгваме към по-хладни места. — Muy bien, Capita’n.* — Рамон и Хесус разтовариха багажа си от джипа. Наложи се да го пренесат на няколко пъти, но към девет часа „Емпайър билдър“ прибра въжетата си и пое към открито море, като подмина шепа увеселителни яхти, излизащи от пристанището и пълни с yanqui** туристи и техните въдици. След като излезе от залива, яхтата се насочи на север. Пътуването щеше да трае три дни. [* Много добре, капитане (исп). — Б.пр.] [** Янки. Думата е написана така, както вероятно би я изговорил испанец. — Б.пр.] Рамон вече беше поел руля. Това означаваше, че той си седи в удобния стол, докато автопилотът „Джордж“ се занимаваше с управлението. Маршрутът беше лек. Този тип яхти имаха стабилизатор на кила. Единственото разочарование идваше от помещенията за екипажа, които собственикът беше пренебрегнал. Рамон се замисли колко типично е това. Яхта, струваща милиони и оборудвана с радар и всички възможни удобства, но екипажът й няма дори телевизор и видео, за да се развличат хората, когато не са на вахта… Наклони се в стола си и извърна врат, за да погледне към носовото помещение. Собственикът беше там, спеше и хъркаше, сякаш работата по извеждането на яхтата в открито море го бе изтощила. Или може би жена му го е изтощила? Тя лежеше до съпруга си по корем върху хавлията. Горнището на банския й беше с развързани презрамки, за да може гърбът й да добие равномерен загар. Рамон се усмихна. Имаше много начини да се забавлява човек. Но по-добре е да почака. Очакването правеше всичко още по-интересно. Дочу звук от видеото в главния салон зад мостика, където децата гледаха някакъв филм. Изобщо не му мина през ума, че трябва да изпитва жал за четиримата. Но той не беше съвсем безсърдечен. Хесус можеше да готви добре. Те и двамата харесаха идеята да нахранят добре осъдените. Беше достатъчно светло, за да може да се гледа и без очилата за нощно виждане. Настъпил бе сутрешният сумрак, който пилотите на хеликоптери ненавиждаха, тъй като окото трябваше да се адаптира към изсветляващото небе и земята, която все още беше в сенки. Хората от взвода на сержант Чавес седяха, завързани с четириточкови предпазни колани, и държаха оръжието между коленете си. Хеликоптерът „UH60A Блекхоук“ се издигна високо над един хълм, а след като отмина върха му, рязко се снижи. — Тридесет секунди — каза пилотът на Чавес по разговорната уредба. Десантът трябваше да бъде таен, което означаваше, че хеликоптерите бързо се издигаха и спускаха по долините, като гледаха да се движат така, че да объркат евентуални наблюдатели. Хеликоптерът се гмурна към земята. Малко преди да се удари в нея, пилотът дръпна лоста за управление, което накара машината да застане с носа нагоре и послужи като сигнал за командира на екипажа да отвори плъзгащата се врата от дясната страна, а десантниците да завъртят освобождаващите дискове на коланите си. Хеликоптерът можеше да се докосне до земята само за един миг. — Хайде! Чавес излезе първи, като се отдалечи на около три метра, преди да залегне. Взводът му стори същото, което позволи на хеликоптера да се вдигне незабавно и да възнагради всеки от бившите си пътници с шепа пясък в лицето, докато се издигаше нагоре към небето. Щеше да се появи откъм южния край на хълма, сякаш изобщо не е спирал. Отдолу взводът се събра и навлезе в гората. Неговата работа току-що беше започнала. Сержантът даде команди с движение на ръцете и ги поведе тичешком. Това щеше да бъде последната му мисия, след нея можеше да си почине. В базата за изпитания и разработване на оръжия за военноморските сили Чайна Лейк в Калифорния екип цивилни техници и няколко експерти оръжейници от военноморските сили се суетяха около една нова бомба. Макар да имаше размерите на старата деветстотинкилограмова бомба, тя беше почти с триста и двадесет килограма по-лека. Това се дължеше на конструкцията й. Вместо от стомана кожухът на бомбата беше направен от целулоза, усилена с кевлар — идея, заимствана от французите, които бяха направили гилзи от органичния продукт, — и имаше метални приспособления за закачане на перки или за по-сложния хардуер, който щеше да я превърне в бомба с логическо управление, способна да се насочи към определена цел. Малко известен беше фактът, че умните бомби са по принцип прости железарии, на които е монтирано насочващо оборудване. — Няма да получиш абсолютно никакви осколки — отбеляза един от цивилните. — А какъв е смисълът от бомбардировач „Стелт“ — попита друг техник, — ако лошите получат картина на радара си от въоръжението? — Хм — каза първият. — А каква полза да имаш бомба, която само ядосва другия? — Като я вкараш през предния вход на къщата му, той няма да живее достатъчно дълго, че да има време да се ядосва, нали така? — Хм. Но цивилният знаеше за какво е предназначена бомбата. Един ден тя щеше да виси закачена на МТС, модерния тактически щурмови бомбардировач, базиран на самолетоносач и произведен по технологията „Стелт“. Помисли си, че най-после военноморските сили завършват програмата. Време беше. Но за момента работата се състоеше в това да се види дали тази нова бомба с различно тегло и различен център на тежестта ще намери целта със стандартното оборудване за логическо насочване. Повдигателната машина се приближи и пое острото тяло от платформата. След това операторът направи маневра и го премести под централния пилон на един щурмови бомбардировач „А-6E Интрудър“. Техниците и офицерите отидоха при хеликоптера, който щеше да ги закара до бомбеното стрелбище. Никой не бързаше. След час един от цивилните, скрит на сигурно място в бункер с ясно обозначение, насочи някакво странно на вид приспособление към целта на четири мили от него. Целта беше стар петтонен камион, бракуван от морската пехота, който сега, ако всичко се развиеше по план, щеше да загине от жестока и зрелищна смърт. — Самолетът идва насам и преминава над стрелбището. Хайде да започваме танците. — Разбрано — отговори цивилният и натисна спусъка на целеуказателя. — Хванал съм целта. — Самолетът докладва прехващане на целта — готови… — каза глас от комуникационната уредба. В другия край на бункера един офицер наблюдаваше телевизионна камера, фокусирана на приближаващия се самолет. — Откачи се. Чудесно освобождаване от релсата на изхвъргача. По-късно щеше да провери този момент и по записите от камерата на изтребителя-бомбардировач „А-4 Скайхоук“, който следваше другия. Малко хора знаеха, че самото хвърляне на бомбата от самолета е сложно и потенциално опасно упражнение. Трета камера проследяваше бомбата при движението й надолу. — Перките се движат точно както трябва. Ето… Разположената на камиона камера беше високоскоростна. Трябваше да бъде такава. Бомбата падаше твърде бързо, за да може някой да я види при снимането. По времето, когато басовият звук от детонацията достигна бункера, операторът, вече пренавиваше лентата. Записът се преглеждаше кадър по кадър. — Окей, ето я бомбата. — Носът й се появи на десетина метра над камиона. — С какъв детонатор беше тя? — ПВ — отговори един от офицерите. ПВ беше съкращение за променливо време. Бомбата имаше минирадарен предавател-приемател на носа си и бе програмирана така, че да избухне на определено разстояние от земята, в случая метър и петдесет, или почти в момента, в който удари камиона. — Ъгълът изглежда отлично. — Знаех си, че ще стане — тихо отбеляза един от инженерите. Той беше предложил, след като бомбата тежи четиристотин килограма, да се програмира насочващото оборудване за по-малкото тегло. Макар теглото й да не съответстваше на настройката на апаратурата, намалената дебелина на целулозния корпус позволяваше постигане на сходни балистични данни. — Детонация. Както е при всички скоростни снимки на такова събитие, екранът блесна в бяло, след това премина в жълто, след това червено и накрая черно, като разширяващите се газове от мощния експлозив се охлаждаха във въздуха. Пред газовете се носеше ударната вълна: въздух, сгъстен до такава степен, че е по-твърд от стоманена стена и се движи по-бързо от който и да е куршум. Никоя преса не би могла да постигне подобно сгъстяване. — Току-що убихме още един камион. — Забележката беше напълно излишна. Около четвърт от корпуса на камиона беше набита право в плиткия кратер с дълбочина около метър и двадесетина метра в диаметър. Останалата част от камиона беше разпръсната като шрапнел. Един от цивилните си помисли, че в общи линии ефектът не беше по-различен от този на голяма автомобилна бомба от типа, използван от терористите, но далеч по-безопасна за този, който я хвърля. — По дяволите, не мислех, че ще стане така лесно. Прав беше, Ърни, дори не е нужно да препрограмираме търсещото устройство — отбеляза един подполковник от военноморските сили. Помисли си, че току-що бяха спестили на военноморските сили над милион долара. Грешеше. И така започна онова, което нямаше да спре скоро, а много хора на много места се движеха в посоки и се отправяха в мисии, които погрешно смятаха, че разбират. И по-добре. Бъдещето беше твърде страшно, за да мисли за него човек. Отвъд очакваната илюзорна линия на финала се намираха неща, чиято съдба беше определена от взетите тази сутрин решения и които, след като бяха решени, бе по-добре да останат тайна. > 1. > ЦАРЯТ НА СПАСИТЕЛНИТЕ ОПЕРАЦИИ Човек не можеше да го погледне, без да изпита гордост, каза си Ред Вегенер. Катерът на бреговата охрана „Панаш“ беше единствен по рода си, донякъде проектантска грешка, но пък негов. Трюмът му беше боядисан в същото блестящо бяло, какъвто е и цветът на айсбергите — с изключение на жълтата лента, която обозначаваше катера като собственост на бреговата охрана на Съединените щати. Дълъг осемдесет и пет метра, „Панаш“ не беше много голям, но беше неговият кораб. Най-големият, който някога беше командвал, и определено щеше да бъде последният. Вегенер бе най-старият капитан трети ранг от бреговата охрана, но пък беше царят на спасителните операции. Кариерата му беше започнала както на много други хора в бреговата охрана. Младият мъж от канзаската ферма, в която отглеждаха пшеница, невиждал морето, влезе в службата за набиране на кадри за бреговата охрана още в деня, когато завърши гимназията. Не искаше животът му да премине в каране на трактори и комбайни и потърси нещо колкото е възможно по-различно от Канзас. Сержантът от бреговата охрана не бе успял да набере много хора, затова след седмица Вегенер започна кариерата си с едно пътуване с автобуса до Кейп Мей, Ню Джърси. Още помнеше думите на старши сержанта, който им обясни веруюто на офицера от бреговата охрана: „Трябва да излизате, а не да се връщате.“ В Кейп Мей Вегенер откри последното и най-доброто истинско училище за моряци в западния свят. Научи се как да се оправя с въжетата, да връзва моряшки възли, да гаси пожари, да влиза във водата след изваден от строя или изпаднал в паника лодкар, как да прави всичко точно както трябва от първия път и всеки път — или да рискува да не се завърне. Когато завърши, го изпратиха на тихоокеанския бряг. В разстояние на година получи званието си помощник-боцман трети ранг. Много отрано се установи, че Вегенер притежава един от най-редките природни дарове — моряшко око. Този всеобхватен термин означаваше, че ръцете, очите и мозъкът му можеха да работят в унисон, за да накарат катера да даде всичко, което се иска от него. Напътстван от един як старшина рулеви, той скоро командваше „своя“ тридесетметрова пристанищна патрулна лодка. За наистина трудните неща шефът идваше да наглежда деветнадесетгодишния сержант. От самото начало Вегенер беше показал, че е човек, комуто трябва да бъде обяснявано само веднъж. Първите пет години, прекарани в униформа, сякаш бяха отминали като миг, докато той учеше професията си. Нямаше нищо наистина драматично. Всичко беше просто поредица от задачи, които беше изпълнил така, както е предписано, бързо и плавно. По времето, когато помисли и реши да продължи службата, се знаеше, че щом трябва да се свърши нещо трудно, неговото име е първото в списъка. Преди края на неговия втори мандат в армията офицерите по правило искаха мнението му за разни неща. Тогава той беше тридесетгодишен — един от най-младите помощник-боцмани във флотата — и успя да раздвижи някои връзки, една от които го направи командир на „Непобедим“, катер с дължина 15 метра, спечелил си славата, че на него може да се разчита. Неговият дом беше бурният бряг на Калифорния и точно там името на Вегенер се чу за първи път извън сферата на бреговата охрана. Ако някой рибар или яхтсмен изпаднеше в беда, „Непобедим“ някак си винаги се оказваше точно там. Често пъти се вдигаше и спускаше рязко през десетметрови вълни, а екипажът му се привързваше с въжета и спасителни пояси, но беше там и готов да свърши работата, а на кормилото стоеше червенокосият рулеви, захапал незапалената лула от шипково дърво. През тази своя първа година спаси живота най-малко на петнадесет души. Броят нарасна на петдесет, преди да завърши службата си в самотната станция. След две години командваше своя собствена станция и притежаваше звание, за което мечтаят всички моряци — капитан, — въпреки че нямаше академия. Станцията се намираше на брега на малък поток, който се вливаше в най-големия океан на света, и той я ръководеше така стегнато, както и корабите. Инспектиращите офицери идваха тук не толкова да гледат как Вегенер върши работата си, а изобщо как тази работа трябва да бъде вършена. За добро или зло, планът на Вегенер за собствената му кариера се беше променил по време на една епична зимна буря на брега на щата Орегон. Командваше по-голяма спасителна станция до устието на река Колумбия с нейния злополучен пясъчен нанос и получи едно неистово обаждане по радиото от дълбоководен рибарски кораб на име „Мери-Кат“ с блокирани двигател и рул, теглен от теченията към подветрения бряг, който гълташе кораби. Личният му флагмански катер, двадесет и пет метровият „Пойнт Габриел“, се отлепи от дока след деветдесет секунди, като смесеният му екипаж от ветерани и новобранци закачаше спасителните пояси, а Вегенер координираше операцията по собствените си радиоканали. Битката беше епична. След шестчасово изпитание Вегенер успя да спаси шестимата рибари от „Мери-Кат“, но с огромни трудности, тъй като катерът му бе блъскан от вятъра и свирепите вълни. Точно когато качиха и последния човек, „Мери-Кат“ заседна на една подводна скала и се пречупи на две. За щастие Вегенер имаше на борда си репортер, млад автор-документалист от вестник „Портланд Орегониън“, който беше опитен яхтсмен и знаеше всичко, което можеше да се знае за морето. Когато катерът си проправяше път през огромните скали до наноса при устието на река Колумбия, репортерът повърна върху бележника си, след това го обърса в скъпия си костюм и продължи да пише. Серията статии, които последваха, се казваха „Ангелът на наноса“ и спечелиха наградата „Пулицър“ за документална творба. Следващия месец във Вашингтон старшият сенатор на Съединените щати от Орегон, чийто племенник бе един от екипажа на „Мери-Кат“, се чудеше гласно защо някой толкова добър колкото Вегенер не е офицер. И тъй като командващият бреговата охрана се намираше в същата стая, за да обсъжда бюджета на организацията си, тази забележка бе взета под внимание от цял адмирал с четири звезди. Към края на следващата седмица Ред Вегенер беше произведен в лейтенант — сенаторът беше намекнал също, че е малко стар, за да бъде произведен в мичман втори ранг. Три години по-късно го препоръчаха за команден пост. Командващият знаеше, че тук имаше един проблем. Свободен бе командният пост на „Панаш“, но той приличаше на смесена благословия. Катерът беше почти завършен. Трябваше да бъде първият кораб от нов клас, но прекратиха финансирането, корабостроителницата фалира, а капитанът, който подготвяше катера, бе освободен от длъжност поради несправяне с работата. Така бреговата охрана получи един недовършен кораб с неработещи двигатели, изоставен във фалиралата корабостроителница. Но командващият реши, че Вегенер се слави като чудотворец. За да даде на Вегенер добър шанс, той му осигури някои добри старшини, които да подкрепят неопитния офицерски състав. Влизането му в корабостроителницата се забави от редицата разгневени работници и когато успя да се промъкне през тях, Вегенер реши, че нещата са безкрайно лоши. После видя нещото, което трябваше да е кораб. То представляваше стоманено дело на човешка ръка, заострено в единия край и тъпо в другия, наполовина боядисано, обвито в кабели, отрупано със сандъци. Изглеждаше като пациент, починал на хирургическата маса и оставен да изгние върху нея. А в случай, че някой сметне това за недостатъчно лошо, то „Панаш“ не можеше дори да бъде изтеглен от кея — някакъв работник беше изгорил двигателя на един кран, който блокираше пътя. Предишният капитан вече беше напуснал позорно. Хората от екипа, отговарящ за довършването на кораба, стояха на хеликоптерната площадка, за да го посрещнат, и изглеждаха като деца, докарани насила на погребението на омразния си чичо. Когато Вегенер се опита да се обърне към тях, се оказа, че микрофонът не работи. Някак си това развали лошата магия. Той се засмя и ги подкани с ръка да дойдат при него. — Хора — рече той, — казвам се Ред Вегенер. След шест месеца това ще бъде най-хубавият кораб в бреговата охрана на Съединените щати. След шест месеца вие ще бъдете най-добрият екипаж в бреговата охрана на Съединените щати. Аз съм човекът, който ще го направи. Всъщност вие, а аз малко ще помогна. Засега давам на всички толкова свободно време, колкото могат да понесат, докато се ориентирам какво трябва да правим. Пожелавам ви да се развличате страхотно добре. Когато се върнете, започваме работа. Свободни сте. Дочу се групово „Ох“ от събраното пред него мнозинство, което очакваше крясъци и викове. Новодошлите старшини се споглеждаха с повдигнати вежди, а младите офицери, които бяха обмисляли прекратяването на кариерите си, се завърнаха в каюткомпанията в състояние на радост и лек шок. Преди срещата си с офицерите Вегенер извика настрани тримата водещи старшини. — Най-напред двигателите — каза той. — Мога цял ден да ви давам петдесет процента от мощността, но опитате ли се да използвате турбонагнетателите, всичко отива по дяволите само след петнадесет минути — обяви старшина Оуенс. — И не мога да разбера каква е причината. — Марк Оуенс беше работил с корабни дизелови двигатели в продължение на шестнадесет години. — Можеш ли да ни закараш до Къртис Бей? — Ако не сте против да прекарате един ден повече в морето, капитане. Вегенер пусна първата си бомба: — Добре, защото след две седмици се махаме оттук и ще довършим работите там. — Ще трябва месец, преди новият двигател за този кран да бъде готов, сър — отбеляза помощник-боцман Боб Райли. — Може ли кранът да се завърти? — Двигателят му е изгорял, капитане. — Като му дойде времето, ще вържем въже от кърмата за задницата на крана. Пред себе си имаме двадесет метра вода. Ще освободим съединителя на крана и ще теглим съвсем леко напред, за да го завъртим сами, а след това ще излезем на заден ход — обяви капитанът. Това накара останалите да присвият очи. — Може да го счупим — каза след малко Райли. — Този кран не е мой, но, Господи, това е моят кораб. Райли се засмя: — По дяволите, радвам се отново да те видя, Ред… извинете ме, капитан Вегенер! — Задача номер едно е да отидем до Балтимор за доремонтиране. Нека помислим как да движим нещата едно по едно. Ще се срещнем утре в седем сутринта. Още ли сам си правиш кафето, Португалецо? — Можете да заложите задника си, сър — отговори главният старшина-рулеви Ореза. — Ще донеса чайника. И Вегенер излезе прав. След три дни „Панаш“ бе готов да излезе в морето, въпреки че не беше много красива гледка с всичките сандъци и въжета, увити около целия кораб. Отместването на крана стана преди зазоряване, за да не ги види някой, а когато хората от стачния пост се появиха, забелязаха чак след няколко минути, че кораба го няма. Сметнаха, че това е невъзможно, защото той дори не беше боядисан изцяло. Боядисването довършиха в пролива на Флорида, защото то беше нещо много важно. Вегенер се излежаваше на мостика, задрямал на един кожен фотьойл по време на предобедната вахта, когато телефонът му иззвъня и старшина Оуенс го покани да дойде в машинното. Вегенер отиде и завари масата покрита с чертежи, над които се суетеше един монтьор, а зад него — офицер, специалист по двигатели. — Няма да повярваш — обяви Оуенс. — Кажи му, синко. — Казвам се моряк Обреки, сър. Двигателят не е инсталиран правилно — отговори младежът. — Защо мислиш така? — попита Вегенер. Големите корабни дизелови двигатели бяха от нов тип, с перверзна конструкция за лесно поддържане. На всеки член от екипажа, работещ в машинното, бяха раздадени малки упътвания, а във всяко имаше схема, обвита с ламинирана пластмаса, която беше по-лесна за използване, отколкото чертежите на производителя. Конструкторската фирма беше предоставила и уголемен вариант на чертежа от упътването, също обвит в пластмаса, и точно той се намираше на масата. — Сър, този двигател много прилича на трактора на баща ми, малко е по-голям, но… — Вярвам ти, Обреки. — Турбонагнетателят не е монтиран правилно. Той съвпада с плановете тук, но маслената помпа изтласква маслото през него в обратната посока. Схемата не е правилна, сър. Някой от чертожниците го е оплескал. Виждате ли тук, сър? Маслената магистрала трябва да мине оттук, но чертожникът я е поставил от другата страна на щуцера. Никой не е видял и… Вегенер само се засмя. Погледна старшина Оуенс: — Колко време ще бъде необходимо, за да го оправите? — Обреки казва, че можем да го нагласим до утре по това време, капитане. — Сър — обади се лейтенант Майкълсън, офицерът, специалист по двигатели с вътрешно горене, — вината е изцяло моя. Аз трябваше да… — Лейтенантът очакваше върху него да се стовари небето. — Поуката от това, мистър Майкълсън, е, че човек не може да се довери дори на упътванията. Научихте ли този урок, мистър? — Да, сър! — Добре. Обреки, ти си морж първа степен, така ли? — Тъй вярно, сър. — Грешиш. Ти си помощник-машинист трета степен. — Сър, трябва да издържа писмен изпит… — Смятате ли, че Обреки издържа този изпит, мистър Майкълсън? — И още как, сър. — Добре, хора. Искам утре сутринта по това време да се движим с двадесет и три възла. И от този момент нещата бяха тръгнали съвсем леко. Двигателите са механичното сърце на всеки кораб и Няма моряк на света, който да предпочита бавен кораб пред бърз. Когато „Панаш“ вдигна двадесет и пет възла и ги поддържа в продължение на три часа, бояджиите боядисваха по-добре, готвачът отдели малко повече време на ястията и техниците затягаха болтовете по-усърдно. Корабът им вече не беше инвалид и в екипажа избуя гордост като дъга след летен дъжд — още повече, защото един от тях беше открил проблема. Ден по-рано от уговорката „Панаш“ влезе гордо в пристанището на бреговата охрана в Къртис Бей. Вегенер управляваше и използва всичките си умения, за да направи „светкавично“ доближаване до дока от първия път. — Старецът наистина знае как да води шибания кораб! — отбеляза един от такелажниците, застанал на носа. На следващия ден се появи афиш на таблото за съобщения на кораба: „«ПАНАШ» — ЕЛЕГАНТЕН МАНИЕР И СТИЛ“. Седем седмици по-късно катерът отплава за Мобайл, Алабама, за да започне службата. Той вече беше добил слава, която точно отговаряше на името му.* [* Panache — плюмаж, китка пера на хусарските фуражки. — Б.пр.] Утрото беше мъгливо и това устройваше капитана, макар задачата да не му харесваше никак. Сега царят на спасителните операции работеше като полицай. Мисията на бреговата охрана се промени почти наполовина през цялата му кариера, но това не се забелязваше много на пясъчната ивица при устието на река Колумбия, където врагове бяха единствено вятърът и вълните. Същите врагове живееха и в Мексиканския залив, но към тях беше се добавил още един. Наркотиците. За тях Вегенер нямаше особено добро мнение. За него наркотиците бяха нещо, което може да бъде предписано от лекаря и което човек вземаше в съответствие с указанията на шишето, докато не го изпразни и изхвърли. Когато Вегенер желаеше да промени душевното си състояние, той го постигаше по традиционния моряшки начин — бира или твърдо гориво, — макар че сега, когато наближаваше петдесетте, правеше това много по-рядко. Страхуваше се от иглите — всеки човек има нещо, от което се бои — и мисълта, че хората доброволно могат да се дупчат, го изумяваше. А идеята да смърка белия прах — е, чак не му се вярваше. Отношението му към тези неща беше не толкова наивност, колкото отражение на времето, в което расна. Знаеше, че проблемът е съвсем истински. Както всеки униформен на няколко месеца трябваше да дава шишенце с урина, за да докаже, че не използва „контролирани вещества“. Младите членове на екипажа приемаха това като нещо съвсем в реда на нещата, но за хората на неговата възраст беше обидно. По-голяма тревога му създаваха онези, които превозваха наркотиците, а най-непосредствената — едно проблясване върху екрана на радара. Намираха се на стотина мили от мексиканския бряг, далеч от дома. А онази яхта се бавеше. Собственикът й беше се обадил, че ще остане още два дни… но на деловия му партньор това беше се сторило странно и той позвъни в канцеларията на бреговата охрана. Проведените проучвания показаха, че собственикът на яхтата, богат бизнесмен, рядко е излизал в морето за повече от три часа. Яхтата му от клас „Роуд“ можеше да се движи с крейсерска скорост от петнадесет възла. Тя беше дълга деветнадесет метра, достатъчно голяма, за да му трябват на човек няколко помощници при управлението… но и достатъчно малка, за да не бъдат изисквани документите на истинския собственик, както е според закона. Голямата моторна яхта можеше да настани петнадесет души плюс двама от екипажа и струваше два милиона долара. Собственикът, специалист по недвижими имоти със собствена малка империя отвъд Мобайл, беше новак в морето и много предпазлив моряк. Това означаваше, че трябва да е умен. Достатъчно умен, за да не се отклонява толкова далеч от брега. Знаеше възможностите си, което беше рядкост сред яхтсмените, особено по-богатите. Беше заминал на юг преди две седмици, като се движеше край брега и спираше тук и там, но се забави с връщането си и пропусна една делова среща. Партньорът му каза, че той не би го направил без повод. От един рутинен полет на въздушните патрули бяха забелязали яхтата предния ден, но не направили опит да се свържат с нея. Областният командир реши, че тук нещо намирисва. „Панаш“ беше най-близкият катер и Вегенер получи обаждане. — Шестнадесет хиляди метра. Курс нула-седем-едно — докладва старшина Ореза от радарната кабина. — Скорост дванадесет. Не е тръгнал към Мобайл, капитане. — Мъглата ще се вдигне след час, може би час и половина — реши Вегенер. — Хайде да се доближим до него. Мистър О’Нийл, пълен напред! Старшина, какъв е курсът за пресрещане? — Едно-шест-пет, сър. — Добре. Ако мъглата не се вдигне, ще се коригираме, щом се доближим, и ще излезем право зад нея. Мичман втори ранг О’Нийл даде необходимите нареждания за кормчията. Вегенер отиде до масата с картите. — Как мислиш, Португалецо, закъде е тръгнал? Главният старши рулеви проектира курса, който, изглежда, не водеше заникъде. — Движи се с най-икономична скорост… Обзалагам се, че не е тръгнал към някое пристанище в Персийския залив. — Капитанът взе един пергел за отмерване на разстояния и започна да го движи по картата. — Тази яхта има трюм, в който може да се натовари… — Вегенер се намръщи. — Да кажем, че е заредил резервоарите на последната спирка. Достатъчно лесно може да стигне до Бахамските острови. Може да дозареди там и да отиде където пожелае на Източния бряг. — Каубой — вметна О’Нийл. — Първият от много време насам. — Защо мислиш така? — Сър, ако аз притежавах толкова голяма яхта, съвсем сигурно е, че нямаше да я карам без радар. Неговият радар не работи. — Надявам се да грешиш, синко — каза капитанът. — Колко време мина, откакто имахме такъв случай за последен път? — Пет години, а може би и повече. Мислех, че тези неща отдавна са останали в миналото. — Ще разберем след час. — Вегенер отново се вгледа в мъглата. Видимостта беше по-малка от двеста метра. След това погледна към дисплея на радара. Яхтата беше най-близката им цел. Помисли за малко, а след това превключи радара в състояние на покой. Докладите от разузнавателните служби съобщаваха, че сега трафикантите имат антирадарни устройства. — Ще го включим отново, когато се доближим на, е, на четиридесет мили. — Тъй вярно, капитане — отговори младежът. Вегенер се настани в кожения си стол и извади лулата от джоба на ризата си. Установи, че вече я пълни все по-малко и по-малко, но тя беше част от имиджа, който беше си създал. След няколко минути вахтата на мостика се нормализира. Спазвайки традицията, капитанът идваше, за да поеме два часа от сутрешната вахта — вахтата, на която стоеше най-младият офицер, — но О’Нийл беше умно момче и не се нуждаеше от много наглеждане, особено когато Ореза е наоколо. Португалецът Ореза беше син на рибар от Глостър и славата му се доближаваше до тази на неговия капитан. С трите си мандата в академията на бреговата охрана той беше образовал цяло поколение офицери, както някога Вегенер беше специализирал в привличането на армейци за работа при себе си. Ореза беше човек, който разбираше колко важна е чаша хубаво кафе и едно от сигурните неща при отиването на мостика, когато Ореза е там, беше, че човек сигурно ще получи чаша от собственото му кафе. То се сервираше точно навреме в специалната чаша, която използва бреговата охрана, оформена като ваза, широка в гумираното дъно и тясна в отвора, за да не се преобръща и разплисква. Предвидена за използване на малки патрулни катери, тази чаша беше удобна и на „Панаш“, който се движеше доста пъргаво На Вегенер това почти не му правеше впечатление. — Благодаря — каза капитанът, като пое чашата. — Мисля, че ни трябва около час. — Така е — съгласи се Вегенер. — Ще застанем на бойните постове в седем и четиридесет. Кой е с дежурната лодка? — Уилкокс, Крамер, Абел, Дауд и Обреки. — Обреки досега правил ли е такова нещо? — Той е фермерско момче. Знае как да използва пушка. Райли го провери. — Нека Райли застане на мястото на Крамер. — Нещо не е ли наред, сър? — Има нещо особено в този случай — отговори Вегенер. — Вероятно просто радиото им се е повредило. Това не се е случвало от… Господи, не си спомням кога това стана за последен път, но, да. Да извикам ли Райли тук? Капитанът кимна с глава. Ореза се обади и Райли се появи след две минути. Двамата старшини и капитанът поговориха на мостика. По часовника на мичман О’Нийл разговорът отне само минута. Младият офицер реши, че е много странно капитанът му да се доверява на старшините повече, отколкото на хората от каюткомпанията си. Но офицерите, произведени от старшини, имаха свой начин на действие: „Панаш“ бръмчеше и се носеше през вълните с пълна скорост. Той беше проектиран за двадесет и три възла и въпреки че няколко пъти беше вдигал малко над двадесет и пет, това се случваше само когато не е натоварен и дъното му е току-що боядисано, а морето — спокойно. Дори и сега, когато турбонагнетателите набиваха въздух в дизеловите двигатели, максималната скорост беше малко по-висока от двадесет и два възла. Това означаваше, че се движеха с много клатушкане. Хората на мостика компенсираха това, като стояха широко разкрачени, а О’Нийл — като ходеше колкото е възможно повече. Кондензиралата влага от мъглата зацапваше стъклата на мостика. Младият офицер включи чистачките. Излезе на пътеката до мостика и се вгледа в мъглата. Не му харесваше да се движи без радар. Вслушваше се, но не чуваше нищо друго освен тихото ръмжене на двигателите на „Панаш“. Мъглата причиняваше това. Като някакво мокро покривало тя пречеше на видимостта и поглъщаше шума. Продължи да се вслушва още минута, но освен шума на дизеловите двигатели се чуваше само как корпусът на кораба цепи водата. Погледна към кърмата, преди да се върне в рулевата кабина. Бялата боя на катера помагаше той да остане незабелязан. — Не се чуват никакви сирени за мъгла. Слънцето започва да пробива — съобщи той. Капитанът кимна. — След по-малко от час тя ще се вдигне. Денят ще е горещ. Дойде ли прогнозата за времето? — Довечера ще има бури, сър. Оня фронт, дето премина през Далас към полунощ. Направил е някои поразии. Два смерча са поочукали един паркинг за каравани. Вегенер поклати глава. — Знаеш ли, има нещо в тези каравани, което привлича проклетите смерчове. — Стана и отиде при радара. — Готов ли си, старшина? — Да, сър. Вегенер включи апарата в активен режим и се наведе под гумената покривка. — Позна, старшина. Мястото за среща ще бъде едно-шест-нула, диапазон шест хиляди. Мистър О’Нийл, насочи се право на едно-осем-пет. Ореза, дай ми време да изляза зад него отляво. — Тъй вярно, капитане. Ще ни трябва само минутка. Вегенер изключи радара и се изправи. — По бойните постове! Както беше планирано, сигналът за тревога раздвижи хората, след като всеки беше имал възможността да закуси. Разбира се, всички знаеха какво им предстои много по-рано. Там в мъглата имаше яхта, в която е възможно да има наркотици. Дежурната група се събра до гумената лодка „Зодиак“. Всички носеха оръжие: един с автоматична пушка М-16, друг с пушка със сачми, предназначена за потушаване на размирици, а останалите с деветмилиметрови автоматични пистолети „Берета“. В предната част екипажът имаше оръдие с калибър 40 милиметра. То беше „Бофорс“ по шведски модел, което някога се е намирало в кораб-разрушител на военноморските сили и беше единственото по-старо нещо на борда от капитана. Отзад на мостика един войник дръпна пластмасовия капак на картечницата М-2.50, която бе почти толкова стара. — Препоръчвам сега да им излезем отляво, сър — каза Ореза. Капитанът отново включи радара. — Излез вляво на нула-седем-нула. Искам да се доближим до целта отляво. Мъглата изтъняваше. Видимостта сега достигаше около петстотин метра или малко повече, тъй като мъглата беше на парцали. Ореза застана на радара, когато мостикът се напълни с хората от редовната вахта. Появила се беше нова цел на около двадесет мили встрани, вероятно танкер, тръгнал към Галвестън. Местоположението му бе отразено по навик. — Разстоянието до нашия приятел е две хиляди метра. Движи се постоянно на нула-седем-нула. Курсът и скоростта на целта са същите. — Много добре. Ще го видим след около пет минути. — Вегенер огледа рулевата кабина. Офицерите наблюдаваха през биноклите си. Всичко беше само загуба на енергия, но те все още не знаеха това. Той излезе на пътеката отдясно на мостика и погледна назад към лодката. Лейтенант Уилкокс вдигна палец. Зад него помощник-боцманът Райли кимна в знак на съгласие. На макарата за спускане стоеше един опитен сержант. Спускането на зодиака в такива условия не беше кой знае какво, но морето поднасяше изненади. Петдесеткалибровата картечница сочеше небето, а от лявата й страна имаше кутия с патрони. Отпред дойде металният звук от снаряд, вкаран в цевта на четиридесетмилиметровото оръдие. „Едно време се доближавахме, за да оказваме помощ, сега зареждаме оръжия — помисли си Вегенер. — Проклети наркотици…“ — Виждам го — обади се човек от наблюдателния пост. Вегенер погледна напред. Боядисаната в бяло яхта трудно се различаваше в мъглата, но след миг квадратната й кърма се показа съвсем ясно. Сега и той вдигна бинокъла си, за да види името й. „Емпайър билдър“. Това беше яхтата. На мачтата нямаше флаг, но това не беше необичайно. Не виждаше никакви хора, но яхтата се движеше както преди. Точно затова той се беше приближил до нея отзад. Мислеше, че откакто човекът е излязъл в морето, никога никой наблюдател не е поглеждал назад. „Очаква го изненада — помисли си О’Нийл. — Законът на морето.“ За момент Вегенер се разгневи, но се отърси. — Радарът му не се върти. Разбира се, може да го е счупил. — Ето я снимката на собственика, сър. Капитанът не беше я поглеждал преди. Собственикът беше на около четиридесет и пет години. Очевидно се е оженил късно, защото според съобщението на борда бяха двете му деца на осем и тринадесет години, както и съпругата му. Той беше едър, около метър и деветдесет, плешив и прекалено тежък, изправен на някаква палуба до една голяма риба меч. „Здравата трябва да се е потрудил за тази риба“ — помисли си Вегенер, като съдеше по тена около очите му и под шортите… Капитанът вдигна бинокъла. — Приближаваш се много — отбеляза той, — мини вдясно. — Тъй вярно, сър. — О’Нийл се върна в рулевата кабина. „Идиоти — помисли Вегенер. — Досега трябваше да сте ни чули.“ Е, имаше начин да се провери дали ги чуват. Мушна глава в рулевата кабина: — Събудете ги! По средата на мачтата на „Панаш“ имаше сирена от типа, използван от полицейските автомобили и линейките, само че доста по-голяма. Малко по-късно воят й едва не накара капитана да подскочи. Тя има очакваното въздействие. Преди Вегенер да преброи до три, от рулевата кабина на яхтата се подаде една глава. Не беше на собственика. — Глупак! — изръмжа капитанът. — Приближи се! — издаде заповед той. Катерът зави надясно. Кърмата на яхтата се понаведе от подадената газ, но не можеше и дума да става, че ще изпревари „Панаш“. След още две минути катерът се беше изравнил с яхтата, която все още се опитваше да се измъкне. Намираха се твърде близо, за да използват оръдието „Бофорс“. Вегенер заповяда да бъде отправен един откос над носа на „Емпайър билдър“. Петдесеткалибровата картечница с трещене изпрати пет куршума. Дори и да не бяха видели разплисканата от куршумите вода, не можеха да сбъркат звука. Вегенер влезе в кабината, за да вземе микрофона за високоговорителя на кораба си. — Говори бреговата охрана на Съединените щати. Спрете незабавно и се пригответе да посрещнете нашите представители. Нерешителността на обитателите на яхтата се виждаше съвсем ясно. Яхтата изостана наляво, но скоростта й не се промени в продължение на минута-две. След това на кърмата се показа един мъж и вдигна флаг на мачтата. Развеселен, Вегенер забеляза, че е панамският. Следващото, което щеше да чуе по радиото, е, че няма право да се качва на яхтата. Веселието му спря тук. — „Емпайър билдър“, говори бреговата охрана на Съединените щати. Вие сте американски кораб и ние ще се качим на борда ви. Спрете — веднага! И яхтата спря. Кърмата й се вдигна, щом мощността на двигателите спадна. Катерът трябваше да даде заден ход, за да не се стрелне покрай нея. Вегенер излезе от кабината и махна с ръка на екипажа на лодката. Когато привлече вниманието им, с жест им показа да снемат предпазителите на пистолетите си. Това беше неговия начин да предупреди хората си да внимават. Райли потупа кобура си два пъти, за да каже на капитана, че екипажът му не се състои от глупаци. Зодиакът беше свален във водата. Следващото обаждане по високоговорителя нареди на екипажа на яхтата да излезе на открито. Появиха се двама души. Отново никой от тях не приличаше на собственика. Картечницата на катера беше насочена към тях толкова стабилно, колкото позволяваше вълнението. Това беше напрегнатият момент. Единственият начин „Панаш“ да защити хората в лодката беше да стреля първи, но не биваше да го прави. Бреговата охрана още не беше губила хора по този начин, но всичко беше въпрос на време и чакането само влошаваше нещата. Вегенер държеше бинокъла си фокусиран към двамата мъже, докато зодиакът бръмчеше към тях. Един лейтенант, застанал до картечницата, правеше същото. Въпреки че не се виждаха никакви оръжия, не беше много трудно да се скрие пистолет под разпуснатата риза. Трябва да бъдеш луд, за да се биеш в тези условия, но капитанът знаеше, че светът е пълен с луди хора — беше прекарал тридесет години, спасявайки такива. Сега ги арестуваше или поне онези, чиято глупост беше по-зловредна, отколкото обикновената тъпотия. О’Нийл отново застана до него. „Панаш“ не се движеше, двигателите му работеха тихо на празен ход и сега, когато вълните идваха странично, той се клатеше по-бавно, но с по-голяма амплитуда. Вегенер отново погледна назад към картечницата. Морякът беше я насочил към целта, но пръстите му се намираха далеч от спусъка, точно както трябваше. Чу петте празни сандъка, които се търкаляха по палубата. За момент Вегенер се намръщи. Празните сандъци бяха опасни. Ще накара някой да ги прибере. Хлапакът на оръдието може да се спъне в тях и да стреля по погрешка… Обърна се. Зодиакът се намираше до кърмата на яхтата. Добре. Вече се качваха на борда. Видя как лейтенант Уилкокс се прехвърли на борда, а след това изчака другите. Боцманът изтегли лодката, когато и последният от тях се качи на борда, и се стрелна напред, за да ги прикрие. Уилкокс продължи напред от лявата страна, а Обреки го следваше с пушка, насочена безопасно към небето. Райли влезе в помещението заедно с прикриващия го. Лейтенантът стигна до двамата мъже след по-малко от минута. Странно беше да ги гледа човек, че разговарят, и да не чува какво си казват… Някой извика нещо. Уилкокс бързо обърна глава насам-натам. Обреки отстъпи назад и насочи пушката към двамата. Те залегнаха по лице, като се изгубиха от погледите. — Прилича на обир, сър — отбеляза мичман О’Нийл. Вегенер влезе в кабината на щурвала. — Дай ми радиотелефон! Един член на екипажа му подхвърли преносим телефон „Моторола“. Вегенер слушаше мълчаливо. Каквото и да са намерили хората му, той не желаеше да ги безпокои точно в този момент. Обреки остана при двамата мъже, а Уилкокс влезе в яхтата. Райли наистина беше намерил нещо. Пушката беше насочена към двамата и напрежението в ръката му се предаваше чак до катера. Капитанът се обърна към моряка с картечницата, която все още беше насочена към яхтата. — Постави предпазителя на тази картечница! — Тъй вярно! — веднага отговори морякът, като свали ръце надолу, за да насочи оръжието към небето. Офицерът до него изохка от смущение. Дадоха му още един урок. След час-два урокът щеше да бъде придружен от няколко думи. Това с картечницата беше грешка. След миг Уилкокс се появи, а след него и Райли. Боцманът подаде два чифта белезници на офицера, който се наведе, за да ги закопчае. Двамата трябваше да са единствените хора на борда, защото миг по-късно Райли прибра пистолета в кобура си, а пушката на Обреки отново се насочи към небето. На Вегенер му се стори, че вижда как младежът спуска предпазителя. Фермерчето добре познаваше пушките. Беше се научило да стреля по същия начин, както капитанът му. Защо спусна предпазителя? Радиото пропука точно когато Вегенер си зададе този въпрос. — Капитане, тук Уилкокс. — Лейтенантът се изправи, за да говори, и двамата мъже застанаха лице в лице на стотина метра един от друг. — Слушам. — Лоша работа, сър… навсякъде има кръв. Един от тях чистеше трюма, но тук е страхотна бъркотия. — Само двамата ли са? — Да. Само двамата са на борда. И двамата са с белезници. — Проверете отново — заповяда Вегенер. Уилкокс разбра Остана при задържаните и остави Райли да претърси. Боцманът се появи след три минути, като клатеше глава отрицателно. Вегенер видя, че през бинокъла лицето му изглеждаше бледо. Какво ли би могло да накара Боб Райли да побледнее? — Само тези двамата са, сър. Нямат документи. Мисля, че не е необходимо Да претърсваме много. Мисля, че… — Правилно. Ще ти пратя още един човек и ще оставя Обреки с теб. Можеш ли да маневрираш яхтата наляво? — Разбира се, капитане. Имаме много гориво. — Довечера ще бъде малко ветровито — предупреди Вегенер. — Проверих прогнозата тази сутрин. Не е никакъв проблем, сър. — Добре, нека се обадя по радиото, за да организирам нещата. Не прекъсвай връзката. — Разбирам, сър. Препоръчвам ви да изпратите видеокамери, за да направим и друг запис освен снимките. — Окей, след няколко минути. На базата за брегова охрана беше необходим половин час, за да накарат ФБР и Агенцията за борба с наркотиците да се споразумеят за нещата. Докато чакаха сведения, зодиакът отведе още един член на екипажа с преносима камера и видеомагнетофон. Един от хората, качили се първи на борда, засне над шестдесет снимки с фотоапарат „Полароид“, а камерата записа всичко на половининчова лента. Хората от бреговата охрана отново включиха двигателя на „Емпайър билдър“ и се отправиха на запад към Мобайл, като катерът плаваше от лявата й страна. Накрая взеха решение, че Уилкокс и Обреки ще върнат яхтата до Мобайл и ще повикат хеликоптер, за да вземе двамата „яхтсмени“ същия следобед, ако времето позволи. Базата на хеликоптерите беше много далече. „Панаш“ трябваше да има свой хеликоптер, но бреговата охрана нямаше достатъчно средства, за да купи. На яхтата изпратиха още един моряк и дойде време да докарат задържаните на „Панаш“. Райли заведе двамата до кърмата. Вегенер гледаше как боцманът ги метна в зодиака. Пет минути по-късно лодката беше качена на борда. Яхтата се отправи в западна посока, а катерът зави и се отдалечи, за да продължи патрула си. От хората, отишли на яхтата, първи достигна мостика морякът, който снимаше с полароида. Той подаде половин дузина цветни снимки. — Старшината събра малко материали за теб, капитане. Там изглежда по-зле, отколкото на снимките. Почакай да видиш видеозаписа. Вегенер му върна снимките. — Добре. Тези неща ще ги заключим в шкафа за веществените доказателства. Ти се присъединявай към останалите. Накарай Майерс да постави нова касета във видеото и искам да разкажеш пред камерата какво си видял. Знаеш как стават тези работи. Хайде да направим всичко както трябва. — Тъй вярно, сър! Райли се появи след една минута. Робърт Тимоти Райли беше човек, отговарящ напълно на традиционните разбирания за помощник-боцман. Метър и деветдесет и над деветдесет килограма, той притежаваше космати ръце като на горила, смелостта на мъж с опит и гръмовен глас, който можеше да надвика зимна буря. Огромната му дясна ръка стискаше две пластмасови торби за храна. Изписаният на лицето му шок сега се заменяше от гняв. — Това е шибана кланица, сър. Сякаш някой е взривил кутии с кафява боя… само дето не е боя, Господи. — Едната чанта се вдигна нагоре. — Дребният почистваше, когато ги спряхме. В салона има кошче с може би половин дузина гилзи. Тези две ги измъкнах от килима — точно както са ни учили, капитане. Вдигнах ги с химикалката си и ги напъхах в торбичката. Пистолетите оставих на борда. И тях съм поставил в пликове. Но това не е най-лошото. Другата чанта съдържаше малка фотография в рамка. Това трябваше да е собственикът на яхтата и семейството му. Освен това торбичката съдържаше и… — Намерих го под една маса. Значи и изнасилване. Трябва да е била в менструалния си период, но тези двамата не са позволили нещо такова да ги спре. Може би не само жената. Може да са изнасилили и малкото момиче. В каюткомпанията има касапски ножове, всички до един оцапани с кръв. Предполагам, че са нарязали телата и са ги изхвърлили през борда. Сега тези четирима души са се превърнали в лайна от акула. — Наркотици? — Двадесетина кила хашиш, складирани в каютата на екипажа. Имаше и малко марихуана, но това изглежда просто като личен запас — вдигна рамене Райли. — Дори не съм си давал труд да вземам проба, сър. Няма смисъл. Това си е чисто пиратство и убийство. Видях една дупка от куршум на палубата. Куршумът е преминал през нея. Ред, не съм виждал такова нещо през живота си. Като от филм, само че е по-лошо. — Той изпусна дълга въздишка. — Трябваше да го видите, сър. — Какво знаем за задържаните? — Нищо. От тях не съм чул друго освен по някое изсумтяване, освен ако са казали нещо, докато аз не съм бил там. Нямат документи и не исках да търся паспорти, та да обърквам нещата. Предполагам, че това може да го оставим на истинските полицаи. Рулевата кабина е чиста. Както и едно от предните платна. Мистър Уилкокс няма да има трудности да я откара и го чух да казва на Обреки и Браун да не пипат нищо. Имат много гориво на борда. Той може да я води с пълна скорост. Ако времето се задържи добро, ще я закара в Мобайл преди полунощ. Хубава яхта — отново вдигна рамене Райли. — Доведи ги тук — каза след малко Вегенер. — Слушам. — Райли отиде към кърмата. Вегенер напълни лулата си, след което се наложи да си спомни къде е оставил кибрита си. Светът се беше променил, докато той вършеше други неща, и на него това не му харесваше. Тук беше достатъчно опасно. Човек нямаше нужда от по-страшни врагове от вятъра и вълните. Морето винаги чакаше шанса си. Нямаше значение за колко добър се смята човек, достатъчно беше да забравиш веднъж, само веднъж, че не можеш да му се довериш. Вегенер никога не го забравяше и беше посветил живота си да защитава хората, които забравяха. Това, че помнеше тази опасност и че спасяваше другите, го караше да чувства, че живее пълноценно и смислено. Харесваше му да бъде ангелът-пазител от снежнобелия катер. Никой не загиваше, ако Ред Вегенер беше наоколо. Човек винаги имаше шанс, доста добър шанс, Вегенер да протегне ръка в мокрия бурен гроб и да го изтегли с голи ръце… Но сега акулите пируваха с месото на четирима души. Вегенер обичаше морето заради всичките му настроения, но ненавиждаше акулите. Помисли си, че сега те ядат хора, които той е можел да спаси… Тези четирима души бяха забравили, че не всички акули живеят в морето. Това беше промяната. Пиратство. Той поклати глава. Така го наричаха тук, в морето. Пиратство. Нещо, за което Еръл Флин* беше правил филми, когато Вегенер беше дете. Нещо прекратено преди два века. Пиратство и убийства — това са нещата, които онези филми обикновено изпускаха. Пиратство, убийство и изнасилване — все углавни престъпления в онези дни… [* Еръл Флин (1905–1959). Австралийски актьор, известен с ролите си в каубойски и пиратски филми. — Б.пр.] — Изправете се! — изръмжа Райли. Държеше и двамата за ръцете. Те все още бяха с белезници и ръцете на Райли им пречеха да побягнат встрани. Ореза беше дошъл, за да наглежда нещата. И двамата бяха около двадесет и пет годишни и слаби. Единият беше висок около метър и осемдесет и арогантен, което се стори странно на капитана. Той би трябвало да разбира в каква каша се е забъркал. Тъмните му очи святкаха в посока към Вегенер, който разглеждаше по-младия мъж с безстрастен поглед иззад лулата си. Имаше нещо особено в тези очи, но Вегенер не знаеше какво е то. — Как се казваш? — попита капитанът. Не получи отговор. — Трябва да ми кажеш името си — тихо настоя Вегенер. Тогава се случи нещо много необичайно. Високият се изплю върху ризата на Вегенер. Измина необичайно дълъг момент, през който капитанът отказваше да повярва станалото, като лицето му не показваше дори изненада. Райли беше първият човек, реагирал на това богохулство. — Кучи син! — Боцманът вдигна задържания като парцалена кукла, завъртя го във въздуха и го запрати върху перилото на мостика. Младият мъж падна на корема си и за момент изглеждаше, сякаш ще се пречупи надве. Въздухът излетя от устата му, краката му започнаха да ритат, като се опитваха да намерят палубата, преди да цопне във водата. — За бога, Боб! — успя да каже Вегенер, когато Райли го вдигна обратно. Боцманът го завъртя, лявата му длан се сви около гърлото на човека и го вдигна с едната си ръка, докато краката му се отделиха от палубата. — Свали го, Райли! Ако не друго, то Райли беше успял да разчупи арогантността. За миг в очите на задържания, борещ се за глътка въздух, се появи неподправен страх. Ореза вече беше свалил другия на палубата. Райли събори своя човек до себе си. Пиратът — Вегенер вече мислеше за него като за такъв — се сви напред, докато челото му докосна палубата. Задави се в опита да си поеме дъх, докато Райли, също толкова блед, се опита да се овладее. — Съжалявам, капитане. Май се поизхвърлих. — Карай ги в карцера — каза Вегенер. Райли ги поведе към кърмата. — По дяволите — тихо измърмори Ореза. Старшината рулеви извади кърпичката си и обърса ризата на капитана. — Господи, Ред, какво става с този свят? — Не зная, Португалецо. Мисля, че ние двамата сме твърде стари, за да можем да отговорим. — Най-после Вегенер откри кибрит и успя да запали лулата си. Гледа към морето няколко секунди, преди да намери точните думи. — Когато влязох в армията, започнах да се уча при един възрастен старшина, който ми разказваше истории от времето на сухия режим. Нямало е такива гадости, а той говореше, сякаш онази игра е била кой знае колко голяма и важна. — Може би хората тогава са били малко по-цивилизовани — каза Ореза. — По-вероятно е, че една моторница не е побирала алкохол за милиони долари. Гледа ли „Недосегаемите“? Онези войни между бандите са били толкова гадни, колкото тези, за които сега четем. Може би и по-лоши. По дяволите, не зная. Не съм се записвал в армията, за да бъда полицай, старшина. — Аз също, капитане — изсумтя Ореза. — Ние взехме че остаряхме, а светът взе че се промени. Но едно нещо, което исках да се промени, си остана същото. — Кое е то, Португалецо? Главният старшина-рулеви се обърна, за да погледне командира. — Нещо, което научих в Лондон преди години. Когато нямах какво да правя, ходех по разни курсове. В онези дни, когато са хващали пирати, можели да проведат военен съд на място и да решат въпроса веднага — и знаеш ли какво? Вършело е работа. — Ореза отново изсумтя. — Предполагам, че това е изкоренило пиратството. — Трябва да се съдят, а след това да бъдат обесвани ли? — По дяволите, а защо не, сър? — Вече на вършим нещата по този начин. Сега сме цивилизовани. — Да, цивилизовани. — Ореза отвори вратата на рулевата кабина. — Зная, гледал съм филми. Вегенер се усмихна, а след това се учуди на какво. Лулата му беше угаснала. Запита се защо не откаже изцяло пушенето, докато търсеше кибрита си, но лулата представляваше част от имиджа му. Старецът от морето. Помисли си, че наистина е остарял. Един полъх на вятъра поде клечката, която той се опита да хвърли, и я отнесе на палубата. „Как можа да забравиш да провериш посоката на вятъра?“ — запита се той, като се наведе, за да вдигне клечката. В отвора за оттичане на водата, по средата на кораба имаше цигарена кутия. Вегенер беше фанатик по отношение на чистотата и бе готов да се скара на моряка, захвърлил празната кутия, когато осъзна, че той не е принадлежал на човек от екипажа му. Марката беше „Калверт“, а той смътно си спомняше, че това е име на латиноамерикански цигари, произвеждани в американска фирма. Кутията беше от картон с повдигащ се капак. Вегенер я отвори от чисто любопитство. Това не бяха цигари. Или поне не цигари с тютюн. Вегенер извади една от тях. Не бяха навивани на ръка, но никоя от тях не беше така добре произведена, както ги правят в истинските ракови фабрики в Щатите. Капитанът се усмихна напук на себе си. Някой хитър предприемач е намерил умен начин да маскира марихуаната като истински цигари. Или може би просто беше по-удобно да се носят по този начин. Трябва да са изпаднали от джоба на ризата на оня, когато Райли го преметна през борда, досети се със закъснение Вегенер. Затвори кутията и я прибра в джоба си. Ще я постави в шкафа за веществените доказателства, когато има възможност. Ореза се върна. — Новини за времето. Шквалът, ще се появи не по-късно от двадесет и два часа. Изглежда, и шкваловете са се модернизирали. Можем да очакваме пориви на вятъра със скорост от четиридесет възла. Добра буря ще бъде, сър. — Има ли проблеми за Уилкокс и яхтата? — Все още можеха да му се обадят. — Не би трябвало, сър. Бурята се е отклонила на юг. Въздух с високо налягане се носи към Тенеси. Уилкокс би трябвало да кара в доста спокойни води през целия път, капитане, но може да бъде малко трудно за хеликоптера. Не мислеха, че могат да стигнат при нас по-рано от осемнадесет часа, а това е съвсем близо до началото на бурята. На връщане ще подскачат като коне. — Какво ще бъде времето утре? — Предполага се, че ще се изясни призори, а след това ще нахлуе фронт с високо налягане. Тази вечер ни предстои малко люлеене, но след това ще имаме четири дни хубаво време. — Ореза не изрече препоръката си. Не беше необходимо. Двамата професионалисти се разбраха с погледи. Вегенер кимна в знак на съгласие: — Известете Мобайл да отложи идването с хеликоптера до утре по обяд. — Тъй вярно, капитане. Няма смисъл да рискуваме цял хеликоптер, за да измъкнем оттук някакви боклуци. — Прав си, Португалецо. Извести и Уилкокс за времето, в случай че оня фронт реши да промени посоката си. — Вегенер провери часовника си. — Време е да се заема с книжата. — Доста натоварен ден, а, Ред? — Вярно е. Каютата на Вегенер беше най-голямата, разбира се, и единственото място, където човек можеше да бъде сам, тъй като самостоятелността и самотата представляваха традиционният разкош, който се полагаше на капитаните. Но „Панаш“ не беше крайцер и каютата на Вегенер беше малко над тридесет квадратни метра, макар и със самостоятелна тоалетна, нещо, за което си струваше човек да се бори на всеки кораб. През целия си стаж в бреговата охрана Вегенер беше избягвал писмената работа винаги когато беше възможно. Имаше свой изпълнителен офицер, един млад и умен лейтенант, на когото даваше толкова много писмена работа, колкото съвестта му можеше да оправдае. Така че му оставаше писане за два или три часа дневно. Капитанът се зае с канцеларщината с ентусиазма на човек, тръгнал към бесилката. Половин час по-късно реши, че работата му изглежда по-трудна от обикновено. Убийствата тревожеха съвестта му. Убийство в морето, мислеше си той, като гледаше през десния илюминатор. Разбира се, това не беше нещо нечувано. Знаеше за няколко убийства през тридесетте си години служба, въпреки че никога не е бил лично замесен. Имаше един случай в морето до брега на Орегон, когато член на екипажа беше пощурял и за малко не убил помощник-боцмана — оказа се, че е развил тумор на мозъка, от който и умрял по-късно. „Пойнт Габриел“ беше изпратен да вземе човека, вече завързан и упоен. Това беше опитът на Вегенер с жестокостите в морето. Или поне жестокостите от оня тип, който измислят хората. Морето беше достатъчно опасно и без тези неща. Тази мисъл се въртеше из ума му като повтарящ се припев на песен. Опита се да се върне към работата си, но не успя. Вегенер се намръщи от собствената си нерешителност. Бумащината, независимо дали я харесваше или не, си беше част от работата. Запали лулата си с надеждата, че тя ще му помогне да се концентрира. И това не помогна. Капитанът измърмори някаква ругатня по свой адрес, отчасти развеселен, отчасти раздразнен, и отиде до тоалетната за чаша вода. Погледна се в огледалото и осъзна, че трябва да се обръсне. А и писмената работа трябваше да бъде свършена. — Остаряваш, Ред — каза на лицето в огледалото той. — Остаряващ и оглупяваш. Реши да се обръсне. Уважаваше старомодния начин с легенче и четка, като единствената отстъпка пред съвременността беше самобръсначката-еднодневка. Насапуниса лицето си и се остърга наполовина, когато някой почука на вратата. — Влез! Вратата се отвори и се показа Райли. — Извинявай, капитане, не знаех, че… — Няма проблем, Боб. Какво става? — Направих първото копие от доклада за качването на борда на яхтата. Предположих, че може да искаш да го погледнеш. Записали сме показанията на всички на касети, аудио и видео. Майерс направи копие на лентата от качването на борда. Оригиналната касета е при веществените доказателства в сейфа със секретните материали, както са заповедите. Имам копието, ако искаш да го видиш. — Добре. Остави го. Има ли нещо ново от гостите ни? — Не, сър. Навън денят е много хубав. — А аз трябва да седя с всичката тази проклета хартия. — Един старшина бачка от сутрин до вечер, но работата на капитана никога не свършва — отбеляза Райли. — Не се заяждай с командира си, старшина. — Вегенер успя да задържи смеха си само защото държеше самобръсначката до гърлото си. — Покорно моля за прошка. И, ако позволите, да напусна, сър, и аз си имам работа. — Хлапето, което тази сутрин бяхме пратили на петдесеткалибровото оръдие, е част от палубния екипаж. Трябва да се говори с него за безопасността. Тази сутрин много бавно отстрани оръдието от яхтата. Но не му откъсвай съвсем главата — каза Вегенер, като свърши с бръсненето. — Аз самият ще разговарям с мистър Питърсън. — Разбира се, не се нуждаем от хора, които да си играят с тези неща. Ще говоря с хлапето, сър, веднага щом свърша обиколката си. — И аз ще направя обиколка след обяда — очертава се лошо време довечера. — Португалеца ми каза. Ще завържем здраво всичко. — До скоро, Боб. — Тъй вярно. — Райли се оттегли. Вегенер прибра бръснарските принадлежности и се върна при бюрото си. Черновата на доклада за качването на борда и за ареста лежеше върху купчината листи. Официалният вариант в момента се печаташе, но той винаги искаше да види първата му версия. Обикновено тя биваше най-точната. Вегенер я прегледа, като си сръбна малко студено кафе. Снимките от полароида бяха поставени в калъфчета от пластмаса. Това не ги правеше по-хубави. Реши да вкара касетата в собственото си видео и да я извърти след обяд. Качеството на лентата беше няколко степени по-ниско от всичко, което можеше да бъде наречено професионално. Беше почти невъзможно да се задържи камерата неподвижна на клатещата се яхта, а и нямаше достатъчно светлина за добро качество на картината. Поради това филмът го притесняваше. Микрофонът беше доловил откъси от разговори и от време на време екранът блясваше от светкавицата на полароида. Ясно беше, че четирима души са умрели на борда на „Емпайър билдър“ и са оставили след себе си само кървави петна. Не беше кой знае колко, но въображението можеше да допълни картината. Горната част на койката в това, което вероятно е било каютата на сина, беше подгизнала от кръв — много кръв. Изстрел в главата. Три други кървави петна украсяваха каюткомпанията. Това беше онази част от яхтата, където има най-много място, там се е състояла забавата. „Забава“ — помисли си Вегенер. Три кървави петна. Двете близо едно до друго, а третото на разстояние. Мъжът имаше привлекателна жена и дъщеря на тринадесет… накарали са го да гледа, нали? — Исусе! — промълви Вегенер. Така трябва да е било. Накарали са го да гледа, а след това са убили всички… Нарязали са телата и са ги хвърлили през борда. — Копелета. > 2. > СЪЗДАНИЯТА НА НОЩТА Името в паспорта му беше Дж. Т. Уилямс, но той имаше доста паспорти. Настоящата му „професия“ — представител на американска фармацевтична фирма, та той можеше да разговаря надълго и нашироко за различните синтетични антибиотици. По подобен начин можеше да обсъжда тънкостите на бизнеса с тежко оборудване като специален представител на „Катерпилар Трактор“, а имаше и други две „легенди“, които можеше да сменя така лесно, както и дрехите си. Името му не беше Уилямс. В Оперативния отдел на ЦРУ го знаеха като Кларк, но не се казваше и така, макар че под това име живееше и се грижеше за семейството си. Преди всичко той беше инструктор в школата за оперативни агенти на ЦРУ, известна като „Фермата“, но тъй като много го биваше, доста често се връщаше към оперативната работа. Кларк беше добре сложен мъж, висок Над метър и осемдесет, чернокос, с изпито лице, намекващо за предните му, както и сини очи, които грееха, когато той искаше, и горяха, когато не искаше да греят. Въпреки че беше много над четиридесетте, Кларк нямаше обичайните тлъстини около кръста, които съпътстват работата зад бюро, а раменете му говореха изключително красноречиво за неговата програма за физическо натоварване. Въпреки всичко това при сегашната почит към здравото тяло той беше достатъчно незабележим, ако оставим настрана единствения му отличителен белег. На ръката си имаше татуировка на усмихнат червен тюлен. Трябваше да я махне, но сантименталността не му позволяваше. Тюленът беше част от наследството, което някога беше си избрал. Когато в самолета го заговаряха за татуировката, той искрено обясняваше, че някога е бил във военноморските сили, а след това продължаваше да лъже как флотата е дала пари за обучението му в колеж по фармацевтика, машинно инженерство или нещо друго. Всъщност Кларк нямаше степен от завършен колеж, въпреки че беше натрупал достатъчно специални знания, за да може да получи квалификация по половината от тях. Липсата на колежанска диплома би трябвало да го дисквалифицира от поста му в ЦРУ, но Кларк имаше умения, които бяха много редки в западните разузнавателни служби. Не винаги имаха нужда от такива умения, но пък от време на време съвсем реално те им трябваха и веднъж един висш служител на ЦРУ беше установил, че е добре да имат на заплата хора като Кларк. Фактът, че той се разви в много добър оперативен агент, използван най-вече за специални, кратки, опасни задачи, беше добре дошъл за ЦРУ. Кларк беше нещо като легенда, макар само шепа хора в Ленгли да знаеха защо. Имаше само един мистър Кларк. — Какво ви води в страната ни, сеньор Уилямс? — попита служителят от емиграционната служба. — По работа. А се надявам и да ида на риболов, преди да се върна у дома — отговори на испански Кларк. Свободно говореше шест езика и на три от тях можеше да се представи за местен жител. — Испанският ви е отличен. — Благодаря ви. Израснал съм в Коста Рика — излъга Кларк. За това го биваше особено много. — Баща ми работеше там много години. — Да, личи си. Добре дошли в Колумбия. Кларк отиде да си вземе чантите. Отбеляза си, че въздухът тук е рядък. Всекидневното тичане го поддържаше във форма, но си напомни, че трябва да изчака няколко дни, преди да опита нещо истински изморително. Намираше се в тази страна за първи път, но нещо му подсказваше, че не и за последен. Всички асове бяха започнали с разузнаване. Това беше и сегашната му задача. Това, което трябваше да разузнае, му говореше каква ще бъде истинската мисия. Каза си, че и преди е вършил такива неща. Всъщност една такава мисия беше виновна ЦРУ да смени името му и да му предостави живота, който водеше вече почти двадесет години. Една от особеностите на Колумбия беше, че позволява на хората да внасят оръжие без много проблеми. Този път Кларк не беше си правил труда. Питаше се дали следващия път нещата няма да са малко по-различни. Знаеше, че не може да работи чрез резидента в посолството. В края на краищата той дори не знаеше за идването му в страната. Кларк се зачуди защо, но отхвърли тази мисъл с вдигане на рамене. Това не го интересуваше. Занимаваше го само мисията му. Армията на Съединените щати беше възродила идеята за пехотна дивизия само преди няколко години. Не беше чак толкова трудно да се сформират частите. Просто работата се състоеше в това да изберат механизирана дивизия и да махнат всичкото й механизирано оборудване. В резултат оставаха към 10 500 души със структура по-проста дори от тази на въздушна дивизия, която по традиция е най-лесната от всички и следователно можеше да бъде транспортирана само с петстотин полета на самолети от военновъздушните сили. Но лекопехотните дивизии, или ЛД, както станаха известни, не бяха толкова безобидни, колкото можеше да си помисли случайният наблюдател. Далеч не. Със създаването на „леките бойци“ армията беше пожелала да се върне към неподвластните на времето исторически принципи. Всеки воин с мозък в главата ще се закълне, че има два вида бойци: пехотинците и онези, които по един или друг начин подкрепят пехотата. Най-вече лекопехотните дивизии бяха институциите за следдипломна квалификация по съвременни воински умения. Тук армията създаваше сержантите си по старомодния начин. С оглед на това за командири се назначаваха някои от най-добрите офицери. Полковниците, които командваха бригадите, и генералите, които командваха дивизиите, бяха ветерани от Виетнам, в чиито спомени от този горчив конфликт се включваше и уважение към враговете. Най-вече към начина, по който Виетконг и северновиетнамската армия бяха превърнали недостига на оборудване и огнестрелно оръжие в предимство. Армейските „мозъци“ решиха, че няма причини американските войници да не притежават същите умения в областта на военнополевите операции, които развиха виетконгците. Още по-добре беше, че такива умения щяха да бъдат съчетани с традиционната американска страст към оборудването и огневата мощ. В резултат възникнаха четири елитни дивизии, 7-ма в зелените хълмове на Форт Орд в Калифорния, 10-а планинска във Форт Дръм, Ню Йорк, 25-а в Шофийлд Баракс, Хавай, и 6-а във Форт Уейнрайт, Аляска. Както навсякъде, имаше проблеми с текучеството на сержантите и офицерите с ранг ротни командири, но това беше част от общия план. Леките бойци живеят напрегнат живот и когато достигнат тридесетгодишна възраст, дори най-добрите помежду им започват да си мислят с копнеж как отиват на бой с хеликоптер или бронетранспортьор, а може би и как могат да прекарат повече време с младите си съпруги и деца, вместо да се катерят по хълмовете. По този начин най-добрите, онези, които оставаха и завършваха сержантските училища, каквито имаше във всяка дивизия, и които знаеха, че понякога сержантът трябва да действа и без указанията на лейтенанта, отиваха в по-тежките формации, съставящи останалата част от армията. Те донасяха със себе си умения, които никога нямаше да забравят напълно. С две думи, леката пехота беше завод, в който армията създаваше сержанти с изключителни водачески умения и владеене на непроменливите истини на боя — винаги всичко се свеждаше до няколко души с кални обувки и вмирисани униформи, които можеха да използват земята и нощта като свои съюзници, за да пратят смърт на събратята си. Кадровият сержант Доминго Чавес беше един от тези хора. Във взвода го знаеха като „Динг“* и беше двадесет и шест годишен. Вече имаше деветгодишен стаж като ветеран. Започнал беше като хлапе в улична банда в Лос Анжелис, но чувството му за благоразумие преодоля наученото на улицата и той реши че при Bandidos** няма бъдеще, след като застреляха от една кола негов близък приятел в престрелка, чийто смисъл той така и не можа да проумее. На следващата сутрин се качи на автобуса до най-близката служба за набиране на кадри за армията, след като морските пехотинци му отказаха. Въпреки почти пълната му неграмотност сержантът го записа веднага. Не беше изпълнил нормата си, а и момчето изявило желание да иде в пехотата, с което запълваше две празни места в месечния доклад за пригодността на сержанта. Най-важното беше, че младежът искаше да се запише веднага. За сержанта това бе възможно най-доброто. [* Ding — презрително наименование за емигрант, особено от гръцки или италиански произход. — Б.пр.] [** Бандитите(исп.). — Б.пр.] Чавес нямаше ясна представа за военната служба, а и повечето от това, което знаеше, се оказа погрешно. След като загуби косата и брадата си, разбра, че силата не струва нищо без дисциплина и че армията не търпи наглостта. Получи този урок зад едни бяло боядисани бараки от ръцете на строевия сержант, чието лице беше черно като нощ в джунглата. Но Чавес не познаваше леки уроци в живота си и в резултат на това той беше се научил да ненавижда трудните. След като разбра, че армията е и йерархия със строги правила, той остана и постепенно се превърна в боец доста над средното равнище. Бившето хлапе от бандата познаваше другарството и взаимопомощта, затова доста лесно пренасочи тези си познания в положителна посока. В края на основното обучение дребното му тяло беше жилаво като стоманена жица. Това го караше да се чувства необикновено горд, а и беше на път да усвои всяко оръжие, което един пехотинец може да носи. Един ден си зададе въпроса къде на друго място му дават на човек картечница и му плащат, за да стреля с нея. Но войниците се създават, те не се раждат. Първото разпределение на Чавес беше в Корея, където научи всичко за хълмовете и за това колко смъртоносни могат да бъдат вражеските банди, тъй като службата в демилитаризираните зони никога не е била нещо, което може да се нарече безопасно. Тук разбра веднъж завинаги, че дисциплината има реална цел. Тя опазва живота на хората. Един малък отряд севернокорейски диверсанти с цел, известна само на командирите им, бе избрал дъждовна нощ, за да премине през охраняваната от неговата част зона. По пътя си се натъкнали на необозначен подслушвателен пост. Двамата му американски обитатели били решили да поспят през нощта и никога вече не се събудили. По-късно части на Република Корея пресрещнаха и елиминираха диверсантите, но Чавес откри хората от собствения си взвод с гърла, прерязани точно както това се правеше в неговия квартал. Тогава реши, че войната е сериозна работа и той иска да я овладее. Взводният старшина забеляза това първи, а след него и лейтенантът. Чавес обръщаше внимание на лекциите, дори се опитваше да си води записки. Като разбра, че той не може да чете и пише друго освен нещата, които внимателно бе запаметил предварително, взводният командир намери помощ за младия редник. Чавес се потруди доста през свободното си време и в края на годината издържа от първия път приравнителен изпит за гимназиално образование. Хвали се на всички, които желаеха да го слушат, и по-късно стана специалист четвърти клас, което му докарваше по още 58,50 долара месечно. Взводният лейтенант не разбра напълно, макар сержантът да го долови, че от това стечение на обстоятелствата Доминго Чавес беше се променил завинаги. Въпреки че винаги бе имал присъщата на латиноамериканците гордост, осемнадесетгодишният войник осъзнаваше, че наистина е направил нещо, с което може да се гордее. По тази причина считаше, че е длъжник на армията, и с присъщото му чувство за дълг, което също беше част от културното му наследство, щеше да работи вечно, за да го изплати. Някои неща никога не си отиват. Той възпитаваше у себе си физическа жилавост. Част от нея идваше от дребното му тяло — той беше висок само метър и седемдесет, — но също и от разбирането, че светът не е футболно игрище: хората, които издържаха най-дълго, бяха в повечето случаи жилавите, тънки бойци. Чавес заобича тичането и едно обилно изпотяване го радваше. По тази причина разпределянето му в 7-а лека пехотна дивизия беше почти неизбежно. Въпреки че е базирана във Форт Орд до Монтерей на калифорнийския бряг, дивизията се простира надолу чак до военния резерват Хънтър Лигет, където някога е било огромното ранчо на семейство Хърст*. Това място с величествени хълмове се превръщаше в мъчителен лунен пейзаж през калифорнийското лято — стръмни хълмове без върхове, възлести безформени дървета и трева, която се превръщаше в прах под обувките. За Чавес това беше дом. Той пристигна като току-що произведен сержант и незабавно го изпратиха на двуседмичния дивизионен курс за командири на бойни единици — подготвителна школа за взводни сержанти, която постла пътека пред него към школата за рейнджъри във Форт Бенинг, Джорджия. След завръщането си от най-суровите курсове в армията Чавес беше станал по-строен и се чувстваше по-уверен откогато и да било. Завръщането му във Форт Орд съвпадна с пристигането на една „кохорта“ от новобранци за неговия батальон. Динг Чавес беше определен за командир на взвод чистички наемни войници, наскоро преминали обучение за пехотинци. За младия сержант това беше първият път, когато трябваше да се отплаща. Армията беше инвестирала значително време и обучение в него и сега беше време той да предаде наученото на деветима новобранци, а и армията да види дали Чавес притежава онова, от което са направени водачите. Той пое командването на взвода, както доведен баща на голямо семейство приема новите си деца. Искаше те да станат добри, защото бяха неговите деца и той щеше да положи всички усилия те да станат такива. [* Уилиям Рандолф Хърст (1862–1951) — американски издател на сензационни вестници. — Б.пр.] Във Форт Орд беше научил и истинското изкуство на войника, тъй като за леките пехотинци тактиката е точно това — изкуство. Разпределен в рота „Браво“ на трети батальон от 17-и пехотен полк, чийто донякъде амбициозен девиз беше „Нинджа! Наша е нощта!“, Чавес отиваше на полето с лице, намазано с камуфлажна боя — в 17-и полк дори пилотите на хеликоптери носят камуфлажна боя, — и научи докрай професията си, докато обучаваше своите хора. Най-много от всичко той обикна нощта. Научи се да се движи с взвода си през охранявани райони тихо като шептящия вятър. Целта на подобни мисии по принцип беше една и съща. Тъй като не можеше да се мери с тежките военни формации, Чавес се обучаваше да върши близката, неприятна работа, която винаги е била характерна за леката пехота: нападения, засади, проникване във вражески територии и събиране на разузнавателни сведения. Потайността беше начинът им на работа, а изненадата — средството, за да се появяват, където най-малко ги очакват, да нанасят жестоки удари отблизо, а след това да изчезват в тъмното, преди противникът да може да реагира. Подобни неща бяха пробвани върху американците, беше редно и те да се научат как да връщат услугата. В края на краищата Доминго Чавес беше човек, когото апахите* от Виетконг биха разпознали като един от своите хора — или един от най-опасните си врагове. [* Племето апахи е известно с войнствеността си. — Б.пр.] — Хей, Динг! — извика взводният сержант. — Лейтенантът иска да те види. Бяха прекарали доста дълго учение в Хънтър Лигет, което свърши два часа преди зазоряване. Учението продължи почти девет дни и дори на Чавес му дойде доста. Краката му го подсещаха, че вече не е на седемнадесет години, което го развеселяваше. Е, това беше последното му подобно учение с „нинджите“. Щеше да излезе оттук и да стане строеви сержант в армейската школа за основно обучение във Форт Бенинг, Джорджия. Чавес беше изключително горд от това. Армията го беше образовала в достатъчна степен, за да може сега да служи за пример на младите. Сержантът се изправи, но преди да отиде при лейтенанта, бръкна в джоба си и извади един шокен*. Откакто полковникът беше започнал да нарича хората си нинджи, малките гадни стоманени метателни оръжия станаха de rigieur** за мъжете — донякъде това тревожеше командването. Но за истински добрите като Чавес винаги имаше малко привилегии. Метна шокена с измамно мощно движение на китката и той се заби цял сантиметър в едно дърво на четири метра от него. Взе си го на път за шефа. [* Шокен — метална звезда за хвърляне, използвана в източните бойни изкуства. — Б.пр.] [** Изискване от етикета или модата (фр.). — Б.пр.] — Слушам, сър! — каза Чавес, като застана мирно. — Свободно, сержант — каза лейтенант Джексън. Седеше облегнат на едно дърво, за да облекчи мазолестите си крака. Двадесет и три годишният випускник на академията Уест Пойнт научаваше колко трудно е да не изостава от войниците, които би трябвало да ръководи. — Обадиха се по телефона. Нужен си им в щаба. Нещо във връзка с документите за прехвърлянето ти. Можеш да идеш дотам със снабдителния хеликоптер. Той ще дойде след един час. Между другото, снощи свърши много хубава работа. Тъжно ще ми бъде да те загубя, Динг. — Благодаря ви, сър! — Чавес си помисли, че като за млад офицер Джексън не беше лош. Разбира се, зелен е, но се стараеше много и научаваше доста бързо. Рязко отдаде чест на по-младия мъж. — Пази се, сержант. — Джексън се изправи, за да отговори на поздрава, както подобава. — Наша е нощта, сър! — отговори Чавес в стила на нинджите от трети батальон на 17-и пехотен полк. Двадесет минути по-късно се качи в хеликоптера „Сикорски UH-60A Блекхоук“ за петдесетминутния полет обратно до Орд. Батальонният старши сержант му подаде някаква бележка, когато се качваше. Чавес разполагаше с един час, за да се приготви, преди да се яви в служба „Личен състав“. Взе дълъг душ, за да изтрие солта и „военната боя“, но успя да пристигне малко по-рано, облечен в най-добрите си камуфлажни бойни дрехи. — Здрасти, Динг — поздрави един от дивизионните сержанти, който работеше в „Личен състав“, докато счупеният му крак заздравее. — Човекът те чака в залата за конференции, в края на коридора на втория етаж. — Какво има, Чарли? — Дяволите да ме вземат, ако зная. Един полковник иска да те види. — По дяволите, трябваше да се подстрижа — промърмори Чавес, като тръгна нагоре по дървените стълби. Обувките му също можеха да изглеждат по-добре. Кофти начин да се явиш пред шибания полковник, но пък Чавес имаше право на малко повече подробности, отколкото бяха му дали. Помисли си, че едно от хубавите неща в армията беше точно това, че правилата важеха за всички. Той почука на съответната врата, твърде изморен, за да се притеснява. В края на краищата не му оставаше много време тук. Заповедта му за Форт Бенинг вече беше готова и той се чудеше какви ли са леконравните мацета в Джорджия. Неотдавна беше се разделил със сериозно гадже. Може би по-стабилният живот, който водеха строевите сержанти, би му позволил да… — Влез — прогърмя един глас в отговор на почукването. Полковникът седеше зад евтино дървено бюро. Беше облякъл черен пуловер над светлозелената си риза и имаше табелка, според която името му беше Смит. Динг застана мирно. — Сержант Доминго Чавес се явява по заповед, сър. — Добре. Отпуснете се и седнете, сержант. Зная, че от известно време сте в непрекъснато движение. Ако искате, в ъгъла има кафе. — Не, благодаря, сър. — Чавес седна и се поуспокои, когато видя личното си досие на бюрото. Полковник Смит го взе и го разтвори. Обикновено човек се тревожи, когато някой разглежда личното му досие, но полковникът го погледна със спокойна усмивка. Чавес забеляза, че над името си полковник Смит няма обозначение на военната част, нито дори и емблемата с щик и пясъчен часовник, която бе символ на 7-а лекопехотна дивизия. Откъде ли идва? Кой е този човек? — Това изглежда дяволски добре, сержант. Бих казал, че имате всички шансове да станете сержант първи клас след две или три години. Виждам, че сте били и долу, на юг. Три пъти, нали? — Да, сър. Два пъти в Хондурас и веднъж в Панама. — Справили сте се добре и трите пъти. Тук пише, че отлично владеете испански. — С него съм израснал, сър. — Това говореше и акцентът му. Искаше да знае за какво е всичко това, но сержантите не задават такива въпроси на полковниците. Пък и желанието му се сбъдна. — Сержант, съставяме една специална група и желаем да влезете в нея. — Сър, имам нови заповеди и… — Знам това. Търсим хора, които имат комбинацията от добри езикови умения и… по дяволите, търсим най-добрите леки пехотинци. Според всичко, което чета за вас, вие сте един от най-добрите в дивизията. — Имаше и други критерии, в които „полковник Смит“ не се задълбочи. Чавес не беше женен. И двамата му родители бяха починали. Нямаше близки роднини или поне не беше известно да си пише или да се обажда на някого много често. Той идеално отговаряше на изискванията. Е, имаше и някои други неща, които им се искаше той да притежава, но човек не може да има всичко. — Това е специална мисия. Може да бъде опасна, но вероятността е малка. Все още не сме сигурни. Ще продължи два месеца, най-много шест. На края ще станете сержант първи клас и ще имате право на избор за разпределянето си. — Каква е тази специална мисия, сър? — бодро попита Чавес. Възможността да стигне до сержант първи клас година или две по-рано незабавно и изцяло привлече вниманието му. — Това не мога да ви кажа, сержант. Не обичам да набирам хора, без те да знаят за какво — излъга „полковник Смит“, — но и аз имам заповеди. Мога да ви кажа, че ще бъдете изпратен някъде на изток оттук за интензивно обучение. Може би всичко ще свърши там, а може би не. Ако нещата спрат там, обещанието за повишението и свободния избор на разпределение си остава. Ако продължат след това, вероятно ще бъдете изпратен на място, където ще можете да упражнявате специалните си умения. Да, мога да ви кажа, че става дума за нелегално събиране на разузнавателни данни. Няма да ви пращаме в Никарагуа или нещо подобно. Не ви готвим за тайна война. — Технически това изявление не беше лъжа. „Смит“ не знаеше точно каква е мисията, а и не го окуражаваха да размисля за нея. Бяха му дадени изискванията за задачата и вече почти беше намерил хората, които могат да я изпълнят — каквато и да е тя, дяволите да я вземат. — Както и да е. Мога да ви кажа само толкова. Това, което сме говорили до момента, си остава в тази стая. Искам да кажа, че няма да го обсъждате с никого без моето позволение, разбирате ли? — Разбирам, сър! — Сержант, инвестирали сме много време и пари във вас. Време е да ни се отплатите. Страната има нужда от вас. Нуждаем се от знанията ви. Нуждаем се от това, което можете. Щом нещата бъдат поставени по този начин, Чавес знаеше, че няма голям избор. „Смит“ също го знаеше. Младият мъж почака около пет секунди, преди да отговори, което беше по-малко време от очакваното: — Кога тръгвам, сър? Сега Смит се превърна в абсолютно делова личност. Извади един голям кафяв плик от чекмеджето на бюрото. На него с блестящ маркер беше написано ЧАВЕС. — Сержант, позволих си да направя някои неща вместо вас. Тук се намират медицинското ви удостоверение и финансовите справки. Вече съм уредил да ви освободят от длъжност. Също така написах пълномощно, за да може някой друг да изпрати личните ви вещи до… е, вижда се от формуляра. Чавес кимна, въпреки че главата му бе леко замаяна. Който й да е полковник Смит, той със сигурност имаше много конски сили, за да може да прокара документацията през легендарната армейска бюрокрация с такава бързина. Освобождаването от длъжност обикновено отнемаше пет дни само в седене и чакане. Той пое плика от ръката на полковника. — Опаковайте нещата си и бъдете тук в осемнадесет часа. Не се притеснявайте за подстригване или други подобни. Ще трябва за известно време да оставите косата си да расте. Аз ще оправя нещата с хората от долния етаж. И не забравяйте: не можете да обсъждате това с никого. Ако някой ви пита, отговорете, че имате заповед да се явите във Форт Бенинг малко по-рано. Това е вашият разказ и се надявам да не се отклонявате от него. — „Полковник Смит“ се изправи и протегна ръка, като каза още една лъжа, примесена с истина: — Постъпихте правилно. Знаехме, че можем да разчитаме на вас, Чавес. — Наша е нощта, сър! — Свободен сте. „Полковник Смит“ отново постави личното досие в куфара си. Свърши се. Повечето от хората вече бяха на път за Колорадо. Чавес беше един от последните. „Смит“ се зачуди как ли ще се развият нещата. Истинското му име беше Едгар Джефрис, някога офицер от армията, много отдавна вербуван, а след това нает на работа в Централното разузнавателно управление. Надяваше се нещата да се развият по план, но твърде дълго беше работил в ЦРУ, за да залага много на тази мисъл. Не набираше хора за първи път. Не всички операции минаваха добре, а още по-малко протичаха според плана. От друга страна, Чавес и останалите бяха пожелали доброволно да постъпят в армията на страната, доброволно се бяха записали за оставане на срочна служба и доброволно бяха се съгласили да приемат поканата му да вършат нещо ново и различно. Светът беше опасно място, а тези четиридесет мъже бяха решили съзнателно да се присъединят към една от по-опасните му професии. Това донякъде го улесняваше, тъй като Едгар Джефрис все още имаше съвест. — Желая ти щастие, сержант — тихо промълви той. Чавес прекара доста напрегнат ден. Най-напред се преоблече в цивилни дрехи и изпра полевата си униформа, след това събра всичкото имущество, което щеше да остави тук. Трябваше да го почисти, защото се искаше да го върне в по-добро състояние, отколкото при получаването му. Когато останалата част от взвода пристигна от Хънтър Лигет в тринадесет часа, задачите му бяха почти приключени. Завърналите се сержанти забелязаха заетостта му и скоро при него дойде взводният сержант. — Защо си опаковаш багажа, Динг? — попита Мичъл. — Искат да бъда в Бенинг рано — затова, ъ-ъ, затова ме накараха да се върна с хеликоптера по-рано сутринта. — Лейтенантът знае ли? — Би трябвало да са го предупредили. Е, трябва поне да са предупредили счетоводителя на полка. — Чавес беше малко притеснен. Тревожеше се от факта, че лъже взводния си сержант. През почти четирите години, прекарани във Форт Орд, Боб Мичъл му беше приятел и учител. Но заповедите бяха дадени от полковник. — Динг, има още нещо, което трябва да научиш във връзка с документацията. Ела, синко. Лейтенантът си е в канцеларията. Пехотният лейтенант Тимоти Уошингтън Джексън все още не беше се оправил, но беше почти готов да тръгне за офицерските ергенски жилища, наричани ОЕЖ, или само Ж. Вдигна поглед и видя двама от старшите си сержанти. — Лейтенант, Чавес има заповед да се измита в посока към Форт Бенинг със страшна скорост. Ще го вземат довечера. — Така чух и аз. Обади ми се батальонният старшина. Какво има, по дяволите? Ние не правим нещата така — изръмжа лейтенант Джексън. — Колко време имаш? — До осемнадесет часа, сър. — Супер. Трябва да се изкъпя, преди да се срещна с новия ротен. Сержант Майкълс, можеш ли да се оправиш с документите за имуществото? — Да, сър. — Добре. Ще се върна в седемнадесет часа, за да довърша нещата. Чавес, не си тръгвай, преди да се върна. Останалата част от следобеда мина бързо. Мичъл пожела да се заеме с спедиторската работа — нямаше много неща за изпращане — и обясни на Чавес как по-лесно да попълни документите. Лейтенант Джексън се върна навреме и въведе двамата мъже в канцеларията си. Беше тихо. По-голямата част от взвода вече се намираше в града за заслужената свободна вечер. — Динг, все още не съм готов да те загубя. Не сме решили кой ще поеме взвода. Сержант Мичъл, ти говореше за Окзанян? — Точно така, сър. Ти какво мислиш, Чавес? — Мисля, че е готов — отсъди Динг. — Окей, ще позволим на Окзанян да опита. Късметлия си, Чавес — продължи лейтенант Джексън. — Свърших всичката си писмена работа точно преди да отидем на учението. Искаш ли да разгледаме заедно оценките ти? — Може да видим само добрите оценки, сър — усмихна се Чавес. Лейтенантът го харесваше и Чавес знаеше това. — Окей, ще напиша, че си дяволски добър, което си е така. Съжалявам, че трябва да те загубя така бързо. Искаш ли някой да те закара? — попита Джексън. — Няма проблеми, сър. Планирах да се разходя. — Глупости. Достатъчно ходихме вчера. Натовари нещата си в колата ми. — Лейтенантът му подхвърли ключовете. — Има ли друго, сержант Мичъл? — Нищо, което да не може да почака до понеделник, сър. Предполагам, че си заслужихме хубав, спокоен уикенд. — Както винаги преценката ти е безупречна. Брат ми е в града и няма да ме има до шест сутринта в понеделник. — Разбирам. Приятно прекарване, сър. Чавес нямаше много личен багаж, нямаше и кола, което беше необичайно. Всъщност той спестяваше парите си, за да си купи „Шевролет Корвет“, колата, която го очароваше още от детските му години, и му оставаха още пет хиляди долара, за да може да плати една в брой. Багажът му вече беше натоварен на задната седалка в колата на Джексън „Хонда CVCC“, когато лейтенантът се появи иззад бараките. Чавес му подхвърли ключовете. — Откъде ще те вземат? — Човекът каза, че трябва да ида в личен състав на дивизията, сър. — Защо там? Защо не в Мартинес Хол? — попита Джексън, като включи двигателя. Мартинес беше обичайното място за такива неща. — Лейтенанте, аз просто ходя там, където ми кажат. — Не го ли правим всички? — засмя се лейтенантът. Пътуването отне само две минути. Джексън се раздели с Чавес с ръкостискане. Лейтенантът отбеляза, че там има още петима военнослужещи. Всичките бяха сержанти и това донякъде го изненада. До един приличаха на латиноамериканци. Познаваше двама от тях. Леон беше от взвода на Бен Тъкър, 4-и взвод от 17-и полк, а Муньос — от дивизионното разузнаване. Биваше ги и двамата. Лейтенант Джексън вдигна рамене и си замина. > 3. > ПРОЦЕДУРАТА „ПАНАШ“ Инспекцията на Вегенер пристигна преди обед вместо след това. Нямаше много поводи за забележки. Райли беше минал тук предварително. Нямаше нищо разхвърляно с изключение на няколко кутии боя и четки, които всъщност използваха в момента, защото боядисването на корабите е непрекъснат процес — никога не почва или свършва, то просто си върви постоянно. Корабното оръдие беше правилно насочено и осигурено, както и котвените вериги. Въжетата бяха обтегнати, а люковете — затегнати на място в очакване на вечерната буря. Тук-там няколко свободни от вахта моряци четяха или се печеха на слънце. Те скочиха на крака, когато дочуха гръмовната команда на Райли: „На палубата, мирно!“ Един моряк трети клас четеше списание „Плейбой“. Вегенер му каза весело, че трябва да внимава с тези неща при следващото пътуване, защото след по-малко от две седмици щяха да бъдат включени три жени и нямаше да е добре да обиди чувствените им натури. Това, че „Панаш“ нямаше жени на борда си, беше статистическа аномалия и промяната не тревожеше много капитана, въпреки че старшите офицери бяха, меко казано, скептично настроени. Възникваше и проблемът с тоалетната, тъй като конструкторите на кораба не са очаквали в екипажа му да има жени. Това беше първият повод през този ден, когато Вегенер се усмихна. Жена в морето… и усмивката му отново помръкна, тъй като картините от видеокасетата пак изплаваха в съзнанието му. Онези две жени — не, жена и малко момиче — също бяха излезли в морето, нали… Тази мисъл просто не го напускаше. Вегенер се огледа и видя как по лицата на мъжете около него започнаха да се изписват учудени гримаси. Шкиперът беше ядосан за нещо. Не знаеха какво е то, но им беше ясно, че не им трябва да са наоколо в такъв момент. — На мен всичко ми се струва наред, хора. Нека се опитаме да продължим така. — Кимна с глава и се отправи към каютата си. След като отиде там, извика Ореза. Старшината рулеви дойде след минута. „Панаш“ не беше достатъчно голям, за да забави някого. — Викали сте ме, капитане. — Затваряй вратата, Португалецо, и сядай. Старшината рулеви беше от португалски произход, но имаше акцент като на жител на Нова Англия. И той като Боб Райли беше завършен моряк и подобно на капитана си — даровит инструктор. Цяло поколение офицери от бреговата охрана знаеха как да използват секстант* благодарение на този мургав и пълен професионалист. Всъщност мъже като Мануел Ореза движеха бреговата охрана. Вегенер понякога съжаляваше, че е напуснал редиците им, за да стане офицер. Но той не беше ги изоставил съвсем и насаме Вегенер и Ореза разговаряха на малки имена. [* Оптически уред за определяне мястото на кораба спрямо небесните светила. — Б.пр.] — Видях записа от качването на борда, Ред — каза Ореза, който разбра за какво мисли капитанът. — Трябваше да позволиш на Райли да пречупи малкия задник надве. — Не би трябвало по този начин да си вършим работата — каза Вегенер неубедително. — Пиратство, убийство и изнасилване, пък и наркотици за развлечение. — Старшината сви рамене. — Зная какво трябва да правим с такива хора. Проблемът е там, че никой не го прави. Вегенер разбираше какво иска да каже той. Въпреки новия наказателен закон за смъртните присъди, който трябваше да третира свързаните с наркотици убийства, до него прибягваха много рядко. Проблемът беше там, че всеки арестуван търговец на наркотици познаваше някой, който беше по-примамлива цел — едрите риби никога не се поставяха в положение, където въображаемата дълга ръка на закона може да ги достигне. Федералните служби може и да са всемогъщи в границите на САЩ, а бреговата охрана да има неограничени пълномощия в морето — дори дотолкова, че да се качват и претърсват многобройни кораби с различни флагове по свое желание, — но винаги имаше ограничения. Трябваше да има. Врагът знаеше кои са тези ограничения и беше елементарно да се приспособи към тях. В тази игра правилата важаха само за едната страна, другата имаше свободата да предефинира собствените си правила по своя воля. За акулите в търговията с наркотици беше лесно да стоят на чисто. Винаги имаше дребна риба в изобилие, която рискуваше на опасните места — особено след като заплащането им надвишаваше това на която и да е армия в историята. Тези войници бяха опасни и достатъчно умни, за да направят борбата доста трудна — но дори и когато ги хванеха, те винаги можеха да се възползват от знанията си, за да си осигурят частичен имунитет. Резултатът беше, че, изглежда, никой не си плащаше докрай. Освен жертвите, разбира се. Мислите на Вегенер бяха прекъснати от нещо още по-лошо. — Знаеш ли, Ред, тези двамата може да се измъкнат без нищо. — Чакай, Португалецо, не мога да… — Най-голямата ми дъщеря учи право, капитане. Искаш ли да научиш истински лошата новина? — мрачно запита старшината. — Казвай. — Ще закараме тези типове на пристанището — е, хеликоптерът ще ги закара утре, и двамата веднага ще си поискат адвокат. Всеки, който гледа американска телевизия, знае това. Да кажем, че дотогава ще си затварят устата. След това техният адвокат ще каже, че вчера сутринта клиентите му са видели яхта, носеща се свободно в морето, и са се качили на нея. Лодката, на която са се возели, е отплавала обратно, откъдето е дошла, а те решили да откарат яхтата до брега, за да използват правото си да получат спасеното имущество. Не са се обадили по радиото, защото не са знаели как да го включат — това се вижда и от записа. Радиото е от онези с компютърно управление и упътване от сто страници — а нашите приятели „не може много чете английски“. Някой от рибарската лодка ще потвърди част от тази история. Това е ужасно недоразумение, разбираш ли? Затова нашият прокурор в Мобайл ще реши, че може да загуби случая, и приятелчетата се уреждат с по-ниска присъда. Така стават тези неща — каза той и замълча. — Трудно ми е да го повярвам. — Няма тела. Няма свидетели. На борда има оръжия, но можеш ли да кажеш кой е стрелял с тях? Това е косвена улика. — Ореза се усмихна мрачно. — Дъщерята ми изнесе добра лекция как стават тези неща. Ще извикат някой да подкрепи версията им за това как са се качили на борда — някой чист, без криминално досие, — изведнъж ще се окаже, че всички свидетели са от другата страна, а ние нямаме нищо сериозно, Ред. Ще се споразумеят за някоя мъничка пиклива присъда и толкова. — Но ако са невинни, защо не… — Защото не говорят много ли? О, по дяволите, това е лесната част. Боен кораб с чуждестранен флаг се приближава до тях й праща въоръжен екип. Хората, качили се на борда, насочват цял куп оръжия към тях, понапляскват ги и те се изплашват толкова много, че не казват нищо — това ще обясни адвокатът. Можеш да се обзаложиш. О, вероятно няма да ги оставят без присъда, но прокурорът толкова много ще се бои да не му се провали делото, че ще му намери цаката. Приятелчетата ще прекарат година-две в нашите затвори, а след това ще получат безплатен билет за дома. — Но те са убийци. — Това е съвсем сигурно — съгласи се Португалеца. — За да се измъкнат, на тях им е необходимо само да бъдат умни убийци. А може и да има и някои други неща, които ще кажат. Това, на което ме научи дъщеря ми, Ред, е, че нещата никога не са така прости, както изглеждат. Както ти казах, трябваше да оставиш Боб да се разправи с тях. Момчетата щяха да те подкрепят, капитане. Трябва да чуеш какво имат да кажат тези двамата. Капитан Вегенер замълча за момент. Това бяха разумни думи. Моряците не се променяха много през годините, нали? На плажа правеха всичко възможно, за да се напъхат във всеки чифт дамски гащи наоколо, но по въпроса с убийствата и изнасилванията „хлапетата“ чувстваха така, както старите вълци. В края на краищата времената не бяха се променили чак толкова. Мъжете си оставаха мъже. Знаеха що е правосъдие за разлика от адвокатите и съдилищата. Ред мисли за това в продължение на няколко секунди. След това стана и отиде до лавицата за книги. До екземпляра на „Кодекс за военно правосъдие“ и „Упътване за военните съдилища“ се намираше една много по-стара книга, позната с неофициалното заглавие „Скали и плитчини“. Това бе старият справочник за правилниците, които водеха началото си от осемнадесети век и които бяха заменени от кодекса за военното правосъдие скоро след Втората световна война. Копието на Вегенер беше антикварна рядкост. Намери го преди петнадесетина години — намираше се в една картонена кутия и събираше праха в старата корабна база на калифорнийския бряг. Този екземпляр е бил издаден през 1879 година, когато правилата са били много различни. Капитанът си помисли, че тогава светът е бил по-безопасен. Не беше трудно да се разбере защо. Трябваше само веднъж да прочете човек тогавашните правилници… — Благодаря, Португалецо. Имам да свърша малко работа. Искам ти и Райли да дойдете тук в петнадесет часа. Ореза се изправи. — Тъй вярно, сър. Старшината се зачуди за момент за какво му благодари капитанът. Умееше да отгатва мислите му, но сега не се досети. Знаеше, че в главата му се върти нещо. Но какво? Можеше да почака до петнадесет часа. Вегенер обядва с офицерите няколко минути по-късно. Седеше тихо на края на масата и четеше някакви телеграми. Офицерите му бяха млади и се държаха неофициално. Както винаги разговорът на масата беше много оживен. Днес темата беше очевидна и Вегенер ги остави да си говорят, докато прелистваше жълтите страници от корабния принтер. Мисълта, която му хрумна в каютата, сега се оформяше. Тихо преценяваше плюсовете и минусите. Какво могат да му направят наистина? Прецени, че не много. Дали хората му ще го подкрепят? — Чух Ореза да казва, че в онези дни са знаели какво да правят с копелета като тези — отбеляза един младши лейтенант в другия край на масата. Отвсякъде се дочуха утвърдителни възклицания. — Прогресът е кофти нещо, нали? — попита друг. Двадесет и четири годишният офицер не знаеше, че току-що помогна на командира си да вземе решение. „Ще стане“ — реши Вегенер. Вдигна поглед от листовете и огледа лицата на офицерите. Помисли си, че ги е обучил добре. Бяха при него вече десет месеца и работеха така добре, както можеше да иска всеки капитан. Когато той пристигна на дока, те представляваха жалка, отчаяна тълпа, но сега блестяха от ентусиазъм. Двама си бяха пуснали мустаци, за да изглеждат като истински моряци, каквито бяха станали. Всички седяха изправено на твърдите си столове и излъчваха компетентност. Гордееха се с кораба си и с капитана. Ще го подкрепят. Ред се присъедини към разговора само за да е сигурен, просто за да опипа почвата, да реши кой ще играе с него и кой не. Приключи с обяда си и се върна в каютата. Писмената работа все още го очакваше и той я свърши по най-бързия начин, а след това отвори „Скали и плитчини“. Ореза и Райли дойдоха в петнадесет часа и той им описа плана си. Двамата старшини отначало се изненадаха, но бързо влязоха в стила му. — Райли, искам да занесеш това на гостите ни. Някой от тях го е изпуснал на мостика. — Вегенер извади пакета цигари от джоба си. — Там има водоотводна тръба, нали? — Точно така, капитане — отговори боцманът с известна изненада. Не знаеше за цигарите „Калверт“. — Започваме в двадесет и един часа — каза капитанът. — Тогава се очаква да започне и бурята — отбеляза Ореза. — Точно така, Ред, много трябва да внимаваш как… — Знам, Португалецо. Какво е животът, ако няма малко рискове? — попита той с усмивка. Първи излезе Райли. Слезе две палуби по-долу, а след това тръгна към кърмата и отиде до карцера. Двамата бяха там, в квадратната триметрова клетка. Лежаха на койките. Може и да бяха разговаряли, но спряха, когато вратата се отвори. Боцманът си мислеше, че нямаше да е зле някой да инсталира микрофон в карцера, но районният военен юрист му беше обяснил, че това е нарушение на конституционните права, или нарушение на правото за обиск и конфискация или някакви подобни законни глупости. — Хей, глупак — каза той. Оня на по-долната койка, когото той просна на перилото на мостика, обърна глава, за да види кой е. Очите му се разшириха. — Обядвахте ли? — Да. Старшината рулеви долови някакъв много особен акцент. — Изпуснал си цигарите си на мостика. — Райли подхвърли пакета през решетките. Паднаха на палубата и Пабло — старшината реши, че му прилича на човек, който се казва Пабло — ги грабна с изненадан поглед. — Благодаря — каза той. — О, няма нищо. Не вършете нищо, без да ми се обаждате. — Райли се усмихна и си отиде. Това си беше истински карцер. Старшината реши, че конструкторите са направили тази част на кораба както трябва. Дори имаше собствена тоалетна. Райли се почувства засегнат от това. Затворническа килия в катер на бреговата охрана. Хм. Но това пък означаваше, че не трябва да отделя двама души да охраняват ония бунаци. „Или поне не още — усмихна се Райли. — Момчета, каква изненада ви очаква.“ Лошото време в морето е винаги впечатляващо. Вероятно изглежда такова и когато се носи през разнообразна повърхност, но човешкото съзнание просто знае, че бурите в морето имат сила, която им липсва на сушата. Тази вечер имаше три четвърти луна, която позволяваше на Вегенер да наблюдава шкваловете, които се носеха към тях със скорост от двадесет възла. Вятърът духаше с двадесет и пет възла, а имаше и пориви с два пъти по-висока скорост. От опит знаеше, че нежните еднометрови гребени, върху които „Панаш“ се носеше, скоро ще се превърнат в маниакално блъскащи поредици от вълни и пръски вода. Не кой знае какво, но пък достатъчно, за да накара катера му да се люлее силно. Някои от по-младите членове на екипажа очевидно щяха да съжаляват, че са вечеряли. Е, това е урок за морето, който трябва да се научи: то не обича хората да преяждат. Вегенер се радваше на бурята. Освен че създаваше желаната от него атмосфера, тя му даваше и възможност да промени патрулния си курс. Мичман втори ранг О’Нййл още не беше управлявал кораба в силно вълнение и тази вечер щеше да има възможност да го стори. — Има ли проблеми? — попита той младшия офицер. — Не, сър. — Добре. Не забравяй, че ако стане нещо, аз съм в каюткомпанията. — Една от неотменимите заповеди на Вегенер гласеше: „Никой няма да бъде упрекнат за това, че вика капитана на мостика. Дори ако само искате да проверите колко е часът, ОБАДЕТЕ МИ СЕ!“ Това беше хипербола. Такива неща трябваше да бъдат казвани за в случай, че младшият офицер толкова се притеснява да повика капитана, че пазейки съня му, може да се блъсне в някой танкер. Вегенер непрекъснато повтаряше на младоците: отличителна черта на добрите офицери е признанието, че все още има какво да научат. О’Нийл кимна. И двамата знаеха, че няма защо да се притесняват. Работата беше там, че хлапакът просто не беше научил от първа ръка, че корабът се управлява малко по-различно, когато го блъскат странични вълни и вятър. Освен това до него стоеше и старшина Оуенс. Вегенер отиде към кърмата и помощник-боцманът на вахта обяви: — Капитанът напуска мостика. Срочнослужещите гледаха видео в столовата за екипажа. Това беше нова касета с обозначение „XXX“ на кутията. Райли се беше погрижил за това. Доста цицки и задници, за да привлекат вниманието им. Филмът можеше да бъде гледан и на телевизора в каюткомпанията: младите офицери имаха същите сексуални пориви, но те нямаше да могат да ги упражняват тази вечер. Настъпващата буря щеше да държи хората далеч от откритите палуби, а и шумът от нея нямаше да пречи. Вегенер се усмихна, когато отвори вратата на каюткомпанията. Не беше възможно да се измисли по-добре. — Готови ли сме? — попита капитанът. Първоначалният ентусиазъм от замисленото беше изчезнал. Реалността на нещата беше вникнала в мозъците. Това можеше да се очаква. Младоците вече бяха трезви, но не отстъпваха. Трябваше само да им кажеш нещо и те го правеха. — Готови сме, сър — каза Ореза от стола си в далечния край на масата. Всички офицери кимнаха в знак на съгласие. Ред отиде до мястото си в центъра на масата. Погледна Райли. — Доведи ги тук. Боцманът напусна стаята и тръгна към ареста. Когато за втори път отвори вратата на ареста, долови парлива воня, която отначало го накара да си помисли, че има пожар, но след миг прозря истината. — По дяволите! — изръмжа той. „На кораба ми!“ — Ставай, глупако! — прогърмя гласът му — И двамата! Оня от долната койка метна фаса в тоалетната и бавно стана, като на лицето му играеше арогантна усмивка. Райли отговори на усмивката му и извади ключ. Това промени изражението на лицето на Пабло, но не изтри усмивката му. — Деца, ще се поразходим малко. — Боцманът извади и чифт белезници. Смяташе, че лесно може да се справи с двамата, особено след като са надрусани с марихуана, но капитанът беше съвсем ясен в инструкциите си. Райли протегна ръце през решетките, за да дръпне един от тях към себе си. Грубо му нареди да се обърне и оня се подчини и позволи да му сложат белезниците. Също и другият. Липсата на съпротива учуди боцмана. След това Райли отключи вратата на ареста и им махна с ръка да излизат. Когато „Пабло“ излизаше през вратата, Райли извади пакета от джоба му и го хвърли на долната койка, защото нямаше къде другаде. — Хайде. — Хвана ги за лактите и ги поведе напред. Ходеха нестабилно — засиленото клатене на кораба никак не им помагаше, но имаше и друга причина. Нужни им бяха три-четири минути, за да стигнат до каюткомпанията. — Затворниците да седнат — обяви Вегенер, когато пристигнаха. — Призовавам съда към ред. И двамата се смразиха, като чуха това, а то означаваше много. След малко Райли ги отведе до местата им на масата на обвиняемите. Трудно е за човек да издържа на погледите на себеподобните си, особено ако знае, че нещо става, но не му е ясно какво точно. След около минута високият наруши тишината: — Какво става? — Сър — отговори с равен глас Вегенер, — провеждаме дисциплинарен военен съд. — Спечели си само един любопитен поглед и продължи: — Прокурорът по делото ще прочете обвиненията. — Господин председател, обвиняемите са обвинени по член единадесет от военния кодекс в пиратство, изнасилване и убийство. Всяко от тези деяния е углавно престъпление. Подробности по случая: на или около четиринадесето число на настоящия месец обвиняемите са се качили на борда на яхтата „Емпайър билдър“ и намирайки се там, са убили четиримата души на борда, а именно: собственика и капитана, съпругата му и двете им непълнолетни деца. По време на това деяние обвиняемите са изнасилили съпругата и дъщерята на собственика и капитана; освен това обвиняемите са разчленили и изхвърлили телата преди нашето качване на борда на плавателния съд на петнадесети сутринта. Обвинението ще докаже, че тези деяния са били извършени по времето на операция по контрабандно превозване на наркотици. Убийство, свързано с операции по пласиране на наркотици, е углавно престъпление по силата на кодекса на Съединените щати. Убийство при пиратски деяния, както и изнасилване при пиратски деяния са углавни престъпления по силата на военновременния кодекс. Както е известно на съда, пиратството е престъпление по силата на доктрината за jus gentium* и попада под юрисдикцията на всеки заинтересован военен кораб. И както казах, убийството по време на пиратско деяние е углавно престъпление. Въпреки че като кораб на бреговата охрана на Съединените щати ние имаме de jure** пълномощия да се качваме на всеки кораб и да арестуваме всеки съд с американско знаме, такива пълномощия не са необходими в случай от този вид. Следователно настоящият съд има пълното право да съди и при необходимост да екзекутира затворниците. С настоящото обвинението обявява намерението си да поиска смъртна присъда по случая. [* Законите, валидни за всяка държава (лат). — Б.пр.] [** По право, по закон (лат). — Б.пр.] — Благодаря ви — каза Вегенер, като се обърна към масата на обвиняемите. — Разбирате ли обвинението? — А? — Това, което обвинителят току-що каза, означава, че ви съдим за пиратство, изнасилване и убийство. Ако се докаже вината ви, съдът ще реши дали да ви екзекутира или не. Имате право на адвокатска защита. Лейтенант Алисън, който седи на масата до вас, е вашият офицер-защитник. Разбирате ли? — Нужни бяха още няколко секунди, за да могат нещата да стигнат до мозъка му, но оня взе да загрява. — Защитата отрича ли обвиненията и подробностите? — Да, господин председател. Сър, защитата се произнася за индивидуално разглеждане на случая и моли съда да разреши защитата да проведе разговори с клиентите си. — Сър, обвинението е против разделянето на случая. — Какви са аргументите ви? — попита капитанът. — Давам думата най-напред на защитата. — Сър, тъй като прокурорът ни каза, че съдът ще разглежда углавно престъпление, моля съда да ми разреши да защитавам клиентите си възможно най-добре при съществуващите обстоятелства и… Вегенер го прекъсна с махване на ръка. — Защитата правилно изтъкна, че след като става дума за углавно престъпление, е обичайно да й бъде предоставено най-много време. Съдът смята това за убедителен аргумент и подкрепя предложението. Също така съдът разрешава пет минути на защитата за разговор с клиентите си. Съдът предлага защитата да обясни на клиентите си, че трябва да се идентифицират, както подобава, пред съда. Лейтенантът заведе двамата, все още в белезници, в ъгъла на стаята и започна тихо да разговаря с тях. — Вижте какво, казвам се лейтенант Алисън и ми натресоха задължението да ви опазя живи, типове такива. Като начало е най-добре да ми кажете веднага кои, по дяволите, сте вие! — Какви са тези глупости? — попита високият. — Тези глупости са военен съд. Намирате се в открито море, господине, и в случай, че никой не ви е казвал, капитанът на американски кораб може да прави каквото си поиска. Не трябваше да го ядосвате. — Е, та? — Е, та това е съд, заднико! Сещаш ли се, съдия, съдебни заседатели. Могат да ви осъдят на смърт и могат да го сторят направо тук на кораба. — Глупости! — Как се казваш, за бога? — Като майка ти — презрително каза високият. Другият изглеждаше по-малко уверен в себе си. Лейтенантът се почеса по главата. Стоящият на пет метра от тях капитан Вегенер забеляза това. — Какво, по дяволите, правихте на оная яхта? — Искам истински адвокат. — Господинчо, аз съм единственият адвокат, който ще ти дадат — каза лейтенантът. — Не си ли го разбрал вече? Човекът не му повярва, което беше точно според очакванията на всички. Офицерът-защитник отведе клиентите си до масата на обвиняемите. — Съдът отново се събира на заседание — обяви капитан Вегенер. — Имаме ли изявление от страна на защитата? — Уважаеми съдии, обвиняемите отказват да разкрият самоличността си. — Това не се харесва на съда, но трябва да приемем фактите такива, каквито са. За целите на делото ще определим клиентите ви като Джон Доу и Джеймс Доу. — Вегенер посочи с ръка, за да покаже кой какво име ще носи. — Съдът решава най-напред да съди Джон Доу. Има ли възражения? Много добре. Прокурорът ще представи случая. Той направи точно това през следващите двадесет минути, като призова само един свидетел, боцман Райли, който преразказа качването на борда и коментира записа на видеокасетата, като представи цветисто нещата. — Каза ли нещо обвиняемият? — Не, сър. — Можете ли да обясните съдържанието на плика с веществени доказателства? — попита прокурорът. — Сър, мисля, че се нарича тампон. Изглежда, е използван — каза Райли с известно смущение. — Намерих го под масичката за кафе в главната зала на яхтата в съседство с едно кърваво петно — всъщност до тези петна на снимката. Разбирате, че самият аз не използвам такива неща, но от опит зная, че жените не ги оставят по пода. От друга страна, ако някой има намерение да изнасили жена, това нещо няма да го спре и той просто може да го махне и да го захвърли настрани, за да може да върши каквото е решил. Ако видите мястото, откъдето го взех, и мястото, на което се намират кървавите петна, ще разберете какво точно се е случило, сър. — Нямам повече въпроси. Обвинението е удовлетворено. — Много добре. Сега съдът ще разговаря направо с обвиняемия. — Вегенер премести поглед и леко се наведе напред в стола си. — В името на собствената си защита, сър, имате правото да правите едно от следните три неща. Първо, можете да не правите никакво изявление. В този случай съдът няма да направи никакви заключения от постъпката ви. Второ, имате право да направите изказване, без да се заклевате и без да сте длъжен да се съгласите на кръстосан разпит. Трето, можете да направите изказване под клетва и да се съгласите на кръстосан разпит от съдията по делото. Разбирате ли тези свои права, сър? „Джон Доу“, който беше гледал през изминалия час развеселен, се изправи тромаво. Тъй като ръцете му бяха завързани зад гърба, той леко се приведе напред. Поради вече силното люлеене на катера доста трудно се задържа на крака. — Какви са тези глупости? — запита той, като отново накара хората да се зачудят на акцента му. — Искам да се върна в килията си и да чакам, докато ми пратят шибан адвокат. — Мистър Доу — отговори му Вегенер, — ако все още не сте разбрали, вие сте изправени пред съд по обвинение в пиратство, изнасилване и убийство. В тази книга — капитанът вдигна своя екземпляр на „Скали и плитчини“ — пише, че мога да ви съдя тук и сега. В нея пише, че ако ви намерим за виновни, можем да ви обесим на нока*. В бреговата охрана такова нещо не е вършено в продължение на петдесет години, но мога да го сторя, ако поискам! Никой не си е направил труда да промени закона. Значи нещата са по-различни от това, което очаквахте, нали? Искате адвокат — имате до себе си мистър Алисън. Искате ли да се защитавате? Имате тази възможност. Но, мистър Доу, от този съд не очаквайте възможност за обжалване и ви съветвам да помислите здраво и много бързо по въпроса. [* Рейка. — Б.пр.] — Мисля, че всичко това е глупост. Вървете на майната си! — Съдът няма да записва изказването на обвиняемия — каза Вегенер, като се опитваше да запази суровото и трезво изражение на лицето си, както подобава на председателстващия офицер при разглеждане на углавно престъпление. Защитата говори в продължение на петнадесет минути, като направи храбър, но напразен опит да обори уликите, вече представени от съдията. Резюметата на случаите отнеха по пет минути. Дойде ред на капитан Вегенер да говори отново. — След като изслушаха сведенията, членовете на съда ще гласуват за присъдата. Гласуването ще бъде тайно и в писмен вид. Прокурорът ще раздава и събира бюлетините. Това отне по-малко от минута. Прокурорът раздаде на всеки от петте членове по парче хартия. Всички членове на съда поглеждаха обвиняемия, преди да гласуват. След това прокурорът събра бюлетините и след като ги разбърка с ловкостта, с която петгодишно дете разбърква картите си за Черен Петър, ги подаде на капитана. Вегенер разгъна бюлетините и ги постави на масата пред себе си. Записа си нещо в бележника, преди да започне да говори. — Обвиняемият да се изправи и да застане с лице към съда. Мистър Доу, имате ли да кажете нещо преди прочитането на присъдата? Нямаше. На лицето му играеше невярваща, развеселена и надменна усмивка. — Добре. Съдът, след като гласува и след като установи, че две трети от членовете му са дали своя глас, реши, че обвиняемият е виновен и го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да бъде изпълнена веднага. Нека Господ се смили над душата ви. Съдът се разпуска. — Съжалявам, сър — каза защитникът на клиента си, — не ми дадохте много материал за работа. — А сега ми намерете адвокат! — изръмжа мистър Доу. — Сър, точно сега не ви е необходим адвокат. Имате нужда от свещеник. — Сякаш за да наблегне на този факт, старшина Райли го хвана за лакътя. — Хайде, миличък. Имаш среща с едно въже. — Изведе го от стаята. Другият затворник, наречен Джеймс Доу, гледаше с нямо недоверие. Всички виждаха, че то все още се чете по лицето му, но то беше по-скоро недоверието на човек, оказал се пред връхлитащ го влак. — Вие разбирате ли какво става тук? — попита лейтенантът. — Това не може да бъде истина, човече — каза затворникът, чийто глас не съдържаше убедеността, която може би щеше да има допреди около час. — Хей, я се събуди. Не са ли ти казвали, че някой от твоя сой е изчезнал тук някъде? Това го правим вече шест месеца. Затворите са претъпкани и на съдиите просто не им пука. Ако хванем някого и ако имаме всички улики, ни разрешават да оправим, нещата в открито море. Никой ли не ти е казвал, че правилата малко са се променили? — Не можете да направите това! — почти изкрещя в отговор той. — Така ли мислиш? Виж какво ще ти кажа. След десетина минути ще те изведа на горната палуба и ще можеш да гледаш. Казвам ти, че ако не ни сътрудничиш, няма да се церемоним с приятеля ти. Писнало ни е. Защо просто не седнеш кротко и не премислиш всичко, а като дойде времето, ще ти позволя да видиш колко сме сериозни. — Лейтенантът си наля чашка кафе, за да мине времето, без повече да разговаря с клиента си. Когато го изпи, вратата се отвори. — Всички на палубата за освидетелстване на наказанието — обяви старшина Ореза. — Хайде, мистър Доу. По-добре ще е да видиш това. — Лейтенантът го хвана за лакътя и го поведе. Точно пред вратата на каюткомпанията имаше стълба, която извеждаше нагоре. В горния й край се намираше тясна пътека и двамата мъже се отправиха по нея към празната палуба за хеликоптери. Лейтенантът се казваше Рик Алисън. Алисън, чернокожо „хлапе“ от Олбъни, Ню Йорк, и навигатор на кораба, всяка вечер благодареше на Бога за това, че служи при Ред Вегенер, най-добрия командир, когото беше срещал някога. Няколко пъти беше мислил да напуска армията, но сега смяташе да остане колкото е възможно по-дълго. Поведе мистър Доу към кърмата, на десетина метра от тържествената церемония. Сега вълнението беше истински силно, отбеляза Алисън. Прецени, че скоростта на вятъра е над тридесет възла, а вълните са високи около три до четири метра. „Панаш“ се клатеше с отклонение вляво и дясно около двадесет и пет градуса от вертикалата, като рязко се мяташе напред-назад подобно на детска люлка. Алисън си спомни, че О’Нийл е на руля, и се надяваше, че старшина Оуенс го наглежда. Новият мичман втори ранг беше достатъчно добро хлапе, но все още имаше да учи много за управлението на кораби. Така мислеше навигаторът, който сам беше едва с шест години по-голям. От време на време отдясно проблясваха светкавици и озаряваха морето. Валеше като из ведро, капките прелитаха над палубата под остър ъгъл и вятърът, ги носеше достатъчно силно, че да причиняват болка на бузите. Общо взето, това беше нощ, от която на Едгар Алан По можеха да му потекат лигите, като си помисли за предлаганите от нея възможности. Нямаше никакви светлини, въпреки че белите линии на катера им очертаваха призрачен силует. Алисън се чудеше дали Вегенер е решил да прави това сега заради времето, или просто е щастливо съвпадение. „Капитане, правил си някои откачени работи, откакто си на борда, но това наистина обира точките.“ Въжето беше там. Някой беше го прехвърлил над края на радио-радарната мачта на катера. Трябва да е било много забавно. Боцман Райли го е направил. Кой друг би бил толкова откачен, за да опита? След това се появи затворникът. Ръцете му все още се намираха зад гърба. Капитанът и заместникът му също присъстваха. Вегенер говореше нещо официално, но не можеха да го чуят. Вятърът свистеше през палубата и мачтите с многото сигнални фалове* — „О, ето какво е направил Райли“ — досети се Алисън. Беше използвал един от фаловете като водещо въже, за да прокара двусантиметровото конопено въже през макарата. Дори Райли не беше достатъчно откачен, за да се катери до върха на мачтата в това време. [* Въже за издигане на платно или сигнален флаг. — Б.пр.] Включиха се светлини. Това бяха палубните прожектори, които използваха за насочване на хеликоптери. Ефектът от тях беше главно, че осветиха дъжда, но осигуриха и малко по-ясна картина на това, което ставаше. Вегенер каза още нещо на затворника, чието лице продължаваше да бъде арогантно. Алисън си мислеше, че той все още не вярва, но изведнъж всичко стана много по-сериозно. На единия край на въжето се събраха петима души. Алисън за малко не се изсмя. Знаеше, че така са правели тези неща, но не вярваше, че шкиперът ще иде толкова далеч… Последната подробност беше черната качулка. Райли обърна затворника с лице назад, към Алисън и приятеля му — за това имаше и друга причина, преди да го изненадат с нея. Най-накрая мистър Доу схвана какво става. — Нееее! — Викът му беше идеален, призрачен и отговаряше на времето и вятъра по-добре, отколкото можеше да се надява човек. Коленете му се подгънаха точно както се очакваше, и мъжете на свободния край на въжето се напънаха и затичаха назад. Краката на затворника се отделиха от черната палуба с покритие, което предотвратяваше хлъзгането, и тялото започна да се издига на тласъци към небето. Краката ритнаха няколко пъти, а след това увиснаха неподвижно, като в същото време мъжете вързаха въжето за един прът. — Е, това е то — каза Алисън. Хвана другия мистър Доу за лакътя и го поведе напред. — Сега е твой ред, приятел. Една светкавица блесна наблизо, когато стигнаха до вратата, през която се минаваше към надстройката. Затворникът се смръзна на място, като погледна нагоре за последен път. Приятелят му беше там, на мачтата, с отпуснато тяло, разклатен като махало на часовник и мъртъв в дъжда. — Вярваш ли ми сега? — попита навигаторът, като го дръпна навътре. Панталоните на мистър Доу бяха подгизнали от дъжда, но и по друга причина. Първата задача беше да се изсушат. Когато съдът се събра отново, всички бяха облечени в сухи дрехи. Джеймс Доу сега носеше син работен комбинезон на бреговата охрана. Белезниците му бяха свалени и той намери на масата на обвиняемите чаша горещо кафе. Пропусна да забележи, че в момента старшина Ореза не присъстваше на масата на заседателите, нито и че боцманът Райли не е в стаята. Атмосферата сега беше по-отпусната, отколкото преди, но затворникът не го забелязваше. Джеймс Доу беше всичко друго, но не и спокоен. — Мистър Алисън — напевно каза капитанът. — Бих предложил да поговорите с клиента си. — Сега ще бъде много просто, приятел — каза Алисън. — Можеш да говориш или да увиснеш. На капитана хич не му пука какво ще стане. Като за начало как се казваш? Хесус започна да говори. Един от офицерите от съда взе видеокамера, всъщност тя беше същата, която използваха при качването на борда, и го помоли да започне отново. — Добре, нали разбираш, че имаш право да не казваш нищо? — попита някой. Затворникът не обърна внимание и въпросът беше повторен. — Да, точно така, разбирам, ясно ли е? — отговори той, без да обръща глава. — Вижте, кажете какво искате да знаете. Разбира се, въпросите вече бяха написани. Алисън, който беше и офицерът-юрист на катера, прочете листа колкото можа по-бавно пред видеокамерата. Основният му проблем се състоеше в това да забавя достатъчно въпросите, за да може да бъде разбираем. Разпитът продължи около пет минути. Затворникът говореше бързо, но с прости думи и не забелязваше погледите, които получаваше от слушателите си. — Благодаря ви за сътрудничеството — каза Вегенер, след като нещата приключиха. — Разбира се, няма да можем да направим много за колегата ви. Разбирате, нали? — Предполагам, че това си беше негов проблем — отговори мъжът и всички в стаята започнаха да дишат по-леко. — Ще разговаряме с американския прокурор — обеща капитанът. — Лейтенант, можете да върнете затворника в карцера. — Слушам, сър. — Алисън изведе затворника, а камерата ги следеше. Но като стигна до стълбата, която водеше надолу, затворникът се препъна. Не видя ръката, която го направи, и не му остана време да се огледа, защото друга невидима ръка се стовари върху врата му. След това старшина Райли счупи ръката на изпадналия в безсъзнание мъж, а старшина Ореза затисна устата му с парче марля, напоена с етер. Двамата го занесоха в лазарета, където лекарят на катера постави шина на ръката му. Това просто беше пукване на костта като при децата и не изискваше специална помощ. Завързаха здравата му ръка за койката и го оставиха да спи там. Затворникът спа до късно. Донесоха му закуска от каюткомпанията и му позволиха да се почисти, преди да дойде хеликоптерът. Ореза дойде, за да го вземе, отново го изведе на горната палуба и назад към хеликоптерната площадка, където старшина Райли водеше другия затворник към хеликоптера. Това, което на Джеймс Доу — истинското му име се оказа Хесус Кастильо — се стори забележително, беше, че Джон Доу — Рамон Хосе Капати — е жив. Двамата агенти от Агенцията за борба с наркотиците ги поставиха да седнат колкото е възможно по-далеч един от друг. Такива бяха инструкциите им. Капитанът обясни, че единият задържан беше си признал и другият може да не остане много доволен от това. Кастильо не можеше да свали очи от Капати. Удивлението в очите му приличаше дотолкова на страх според агентите, които обичаха признанията при углавните престъпления, че решиха да ги държат колкото е възможно по-далеч един от друг. Отнесоха със себе си и всички физически веществени доказателства и няколко видеокасети. Вегенер проследи как хеликоптерът на бреговата охрана „Делфин“ се издига и се зачуди как ли ще реагират хората на сушата. Фазата на отрезвяване, която винаги следва някое леко откачено деяние, беше дошла, но Вегенер бе предвидил и това. Всъщност сметна, че е предвидил всичко. Само осем членове на екипажа знаеха какво е станало и какво се иска да кажат. Изпълнителният офицер се появи до Вегенер. — Нещата никога не са съвсем такива, каквито изглеждат, нали? — Предполагам, че си прав, защото са загинали само трима невинни. Вместо четирима. „Съвсем сигурно е, че собственикът не е бия ангел — помисли си капитанът. — Но трябваше ли да убиват и жената и децата му?“ — Вегенер се загледа в неподвижното море, без да знае колко много хора ще загинат заради това, което той беше започнал. > 4. > ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА За първи път Чавес разбра колко необикновена е тази работа на летище „Сан Хосе“. Откараха ги дотам с фургон под наем, на който нямаше никакви обозначения. Слязоха в района на летището, определен за цивилни самолети, където ги чакаше реактивен частен самолет. Това вече беше нещо. „Полковник Смит“ не се качи в самолета. Той стисна ръцете на всички, каза им, че ще ги очакват, и се върна във фургона. Сержантите се качиха на самолета, който им се стори не толкова за бизнесмени, колкото малък лайнер. Дори имаше стюардеса, която сервираше напитки. Всички разтовариха оборудването си и си взеха по напитка с изключение на Чавес, който беше толкова уморен, че дори не погледна към младата дама. Едва усети излитането и преди самолетът да свърши изкачването, вече спеше. Нещо му подсказваше, че трябва да спи, докато има време за това. За войниците това беше вреден инстинкт, който обикновено се оказваше верен. Лейтенант Джексън не беше идвал в поделението в Монтерей, но по-големият му брат му даде нужните инструкции и той намери офицерския клуб без трудности. Внезапно се почувства сам. Когато заключваше хондата си, осъзна, че неговата полева униформа е единствената наоколо. Поне не беше трудно да прецени човек на кого трябва да отдава чест. Като младши лейтенант той трябваше да козирува на почти всички. — Хей, Тими! — извика брат му, седнал съвсем близо до вратата. — Здрасти, Роб. — Двамата мъже се прегърнаха. Семейството им беше сплотено, но Тими не беше виждал брат си, подполковник Робърт Джеферсън Джексън от Военноморските сили на САЩ, почти от година. Майката на Роби беше починала отдавна. Била само на тридесет години, когато се оплакала от болки в сърцето, решила да полегне за няколко минути и никога повече не станала, поразена от инфаркта. По-късно казаха, че била свръхнапрегната, но без поставена диагноза. Поредната американска чернокожа жена, прокълната да заболее от тази болест без симптоми. Съпругът й, преподобният Хошая Джексън, оплакваше загубата й заедно с цялата енория, в която и двамата бяха отгледали семейството си. Но макар и набожен мъж, Хошая Джексън беше и баща, чиито деца се нуждаеха от майка. Четири години по-късно той се ожени за една двадесет и три годишна енориашка и започна отново. Тимоти беше първото дете от втория му брак. Четвъртият му син беше избрал път като този на първия. Випускникът на академията в Анаполис Роби Джексън караше изтребител във военноморския флот. Тими беше си изслужил разпределението в Уест Пойнт и очакваше да направи кариера в пехотата. Вторият от братята беше лекар, а третият — адвокат с политически амбиции. Времената в Мисисипи се бяха променили. За страничния наблюдател щеше да бъде трудно да определи кой от двамата братя е по-горд с другия. Роби, с три златни ленти на пагоните, носеше на джоба на куртката си златната звезда, която указваше, че е бивш командир в открито море — в неговия случай „VF-14“, ескадрила от изтребители „F-14 Томкет“. Сега Роби работеше в Пентагона и беше на път да стане командир на самолетоносачен полк, а след това вероятно да направи собствена кариера. Тимоти от своя страна беше семейният завързак в продължение на много години, но Уест Пойнт го промени до неузнаваемост. Беше по-висок от брат си поне с пет сантиметра и имаше най-малко шест килограма повече мускули от него. На рамото му, над емблемата на дивизията, се намираше рейнджърска светкавица. Още едно момче беше станало мъж по стария начин. — Добре изглеждаш, момче — отбеляза Роби. — Какво ще кажеш за по чашка? — Но само толкова. От доста време не съм сядал. — Тежък ден ли има? — Всъщност тежка седмица — отговори Тими, — но вчера успях да се наспя. — Май се престарават — отбеляза Джексън с известна братска загриженост. — Е, ако исках лек живот, щях да се запиша във военноморските сили. Братята се посмяха добре по пътя към бара. Роби си поръча един „Джон Джеймсън“, а Тими се задоволи с бира. Разбира се, разговорът по време на вечерята започна със семейните новости, а след това се насочи към професионалната сфера. — Не е много по-различно от това, което вършиш ти — обясни Тими. — Ти се опитваш да се доближиш и да опечеш някого с една ракета, преди той да е разбрал, че си там. Ние се опитваме да се доближим и да го простреляме в главата, преди да е разбрал къде се намираме. Знаеш ги тези работи, нали, големи братко? — попита Тими с усмивка, в която се долавяше капчица завист. Роби вече го беше правил веднъж. — Веднъж ми беше достатъчно. Оставям онези глупости, с близкия бой, на идиоти като теб. — Е, вчера ние бяхме челен дозор на батальона. Моят водещ взвод навлезе прекрасно. Противникът беше група от калифорнийските гвардейци, основно танкове. Бяха малко невнимателни с построяването си и сержант Чавес се вмъкна в лагера им, преди да се бяха усетили. Трябва да видиш как работи този човек. Кълна се, Роб, когато иска, той е почти невидим. Жалко е, че трябва да бъде заменен. — А? — Просто го прехвърлиха в друга част днес следобед. Така или иначе щях да го загубя след две седмици, трябваше да замине за Форт Бенинг. Обаче го извикаха по-рано. Днес отлетя цяла тълпа добри сержанти. — Тим замълча за момент. — Всички са от испански произход. Съвпадение. — Отново млъкна. — Странно е. И Леон трябваше да замине за Форт Бенинг? — Кой е Леон? — Един сержант втори клас. Беше във взвода на Бен Тъкър — Бен и аз играехме футбол заедно в Уест Пойнт. Да, след две седмици той трябваше да замине за едно училище за рейнджъри като инструктор. Чудя се защо той и Чавес тръгнаха по едно и също време. Е, така е в армията. Харесва ли ти Пентагонът? — И по-лошо съм виждал — каза Роби. — Още двадесет и пет месеца и, слава на всемогъщия Господ, най-после ще бъда свободен. Сега се насочвам към генералска длъжност — обясни по-големият брат. Той се намираше на онзи етап от кариерата, където нещата ставаха истински трудни. Имаше повече добри мъже, отколкото служби за заемане. А що се отнася до бойните операции, един от решаващите фактори беше чистият късмет. Виждаше, че Тими все още не знае нищо за това. Реактивният самолет се приземи, след като беше летял почти три часа. Щом кацна, самолетът изрулира до товарния терминал на малката аерогара. Чавес не знаеше коя е. Събуди се недоспал, когато някой рязко отвори вратата. Първото му впечатление беше, че тук няма много въздух. Стори му се странно и го отдаде на обичайното замайване след дрямката. — По дяволите, къде се намираме? — попита друг сержант. — Ще ви обяснят отвън — отговори стюардесата. — Желая ви приятно прекарване. — Усмивката, която съпътстваше отговора, беше твърде чаровна, за да позволи ново предизвикателство. Сержантите събраха багажа си и се измъкнаха от самолета, като откриха, че ги очаква друг фургон. Чавес разбра къде са още преди да се качи във фургона. Въздухът тук наистина беше рядък и като погледна на запад, разбра защо. Последните отблясъци на залеза огряваха назъбените очертания на планините на запад. Източна посока, полет в продължение на около три часа и се намират в някаква планина. Веднага разбра, че са някъде в Скалистите планини, въпреки че никога не беше идвал насам. Когато фургонът тръгна, Чавес погледна самолета за последен път и видя камион-цистерна, който се приближаваше до него. Чавес не успя да схване нещата напълно. Самолетът щеше да излети след тридесет минути. Малко хора дори биха забелязали, че той е идвал тук, а още по-малко биха се тормозили с въпроса защо. Хотелската стая на Кларк беше добра и отговаряше на ранга на прикритието му. В тила си усещаше болка, която го подсещаше, че все още не се е приспособил съвсем към надморската височина, но две хапчета тиленол щяха да се погрижат за това, а и той знаеше, че работата му не включваше много физически усилия. Поръча да му донесат закуската в стаята и се зае с упражнения, за да поразмърда мускулите си. Но сутрешното бягане определено беше отписано. След като свърши, той взе душ и се обръсна. Обслужването тук беше добро. Тъкмо се облече, и закуската пристигна, а към девет часа беше готов за работа. Кларк взе асансьора до фоайето и излезе от хотела. Колата го чакаше. Качи се отпред. — Buenos dias* — каза шофьорът. — Може да вали днес следобед. [* Добър ден (исп.). — Б.пр.] — Нося си шлифер, ако вали. — Вероятно дъждът ще бъде студен. — Шлиферът ми е с подплата — каза Кларк, довършвайки паролата. — Който е измислил това, е напълно прав — каза мъжът. — Прогнозата е за дъжд. Казвам се Ларсон. — Кларк. — Не се ръкуваха. Това просто не се правеше. Кларк си помисли, че Ларсон, който вероятно също не се представи с истинското си име, беше около тридесетте, с тъмна коса, но тя не се връзваше с донякъде скандинавското му име. Тук се знаеше, че Карлос Ларсон е син на баща датчанин и майка от Венецуела и ръководи школа по летене. Той беше вещ пилот и учеше клиентите си на всичко, което знаеше, без да задава твърде много въпроси. Това се харесваше на клиентите му. Всъщност не беше необходимо да задава въпроси — пилотите, особено начинаещите, говорят много — а той имаше силна памет и запомняше всяка подробност, а също и такъв вид професионален опит, който подканваше останалите да искат от него съвети. Всички смятаха, че той е финансирал бизнеса си, като е направил няколко много незаконни полета, след което се полупенсионирал и отдал на луксозен живот. Тази легенда създаваше доверие у хората, от които той се интересуваше, но също така не го превръщаше в противник на тези хора. Той беше човек, направил необходимото, за да вземе това, което искаше, и сега си живееше живота. Това обясняваше и хубавата му кола, която беше от най-мощните модели, произвеждани някога от БМВ, както и скъпия апартамент и метресата му, една стюардеса на „Авианика“, чиято истинска работа беше куриер на ЦРУ. Ларсон смяташе, че това разпределение е мечта, тъй като стюардесата наистина му беше любовница, а това е допълнително възнаграждение, което не би развеселило отдела за личния състав на ЦРУ. Притесняваше се единствено от това, че разпределението му не е известно на завеждащия операциите на ЦРУ в Колумбия. Макар и сравнително неопитен агент, Ларсон (Кларк щеше да се изненада, ако разбереше, че това е истинското му име) знаеше достатъчно за начините на работа на ЦРУ, за да разбира, че отделните „вратички“, които ръководството намира, по принцип означават наличието на някаква специална операция. Прикритието му беше създавано в продължение на осемнадесет месеца, през които от него не се изискваше да прави много в замяна. Пристигането на Кларк беше сигналът, че всичко това вероятно ще се промени. Време бе да заслужи заплатата си. — Какъв е планът за деня? — попита Кларк. — Ще полетим малко. Ще се приземим, преди времето да се развали — добави Ларсон. — Зная, че имаш квалификация за летене по прибори. — Приемам това като вот на доверие — каза пилотът усмихнато, като караше към летището. — Разбира се, ти си прегледал снимките. — Да. Отнеха ми около три дни. Аз просто съм достатъчно старомоден и искам сам да позяпам нещата. Картите и снимките не дават всичко. — Казаха ми, че мисията ни е просто да летим направо и с постоянна височина, никакви кръгове и други подобни, за да не ядосваме някои хора. — Хубавото на училището по летене беше, че можеше да се очаква самолетите му да бъдат видени къде ли не. Но ако един от тези самолети покаже особен интерес към конкретни хора, те можеха да си запишат регистрационния му номер и да отидат до летището, за да попитат защо. Хората, които живееха в Меделин, не се славеха с учтиви въпроси. Ларсон не се боеше от тях. Докато поддържаше прикритието си, знаеше, че няма много причини за тревога. В същото време той беше професионалист, а професионалистите са внимателни, особено ако искат да живеят дълго. — Добре звучи. — Кларк също знаеше тези неща. Беше успял да остарее в трудния си бизнес, като поемаше само необходимите рискове. Те му стигаха. Не беше много по-различно, отколкото ако играеше лотария. Въпреки че човек имаше малко шансове да улучи правилния номер, ако той играе играта достатъчно дълго, правилният — или неправилният — номер щеше да се падне, независимо колко е внимателен човек. Само дето в тази лотария наградата не е в пари. Наградата беше необозначен плитък гроб, който човек получава само ако врагът не е забравил някои неща за религията. Той не можеше да реши дали харесва мисията си, или не. От една страна, целта си струваше. От друга… но на Кларк не му плащаха, за да прави подобни преценки. Плащаха му да върши работа, а не да мисли много за нея. Това беше главният проблем с тайните операции. Човек рискува живота си по преценка на други. Добре беше да знае защо рискува, но онези, които вземаха решенията, казваха, че познанието често пъти прави работата по-опасна. Оперативните работници не винаги го вярваха. Точно сега Кларк имаше този проблем. Самолетът „Туин Бийч“ беше паркиран в частта на международното летище Елдорадо, където имаше самолети от всякакви размери. Не се изискваше много интелект, за да може човек правилно да прецени за какво се използват те. Имаше прекалено много скъпи коли и много повече скъпи самолети, които едва ли можеха изцяло да принадлежат на старите богаташи. Това бяха играчките на парвенютата. Погледът на Кларк се плъзна по тях, на лицето му се четеше слаб интерес. — Надниците за греховна работа не са малки, а? — засмя се Ларсон. — А какво ще кажеш за бедните копелета, които плащат тези надници? — Зная това. Казвам само, че самолетите са хубави. Онези гълфстриймове — мога да летя на такива — са прекрасни във въздуха. — Колко струват? — попита Кларк. — Един мъдрец е казал някога, че ако питаш за цената, няма да можеш да си я позволиш. — Да. — Устните на Кларк се извиха в усмивка. „Но цената на някои неща не се измерва в долари.“ Вече навлизаше в необходимото състояние на духа за тази мисия. Ларсон направи предполетната подготовка на самолета за около петнадесет минути. Беше кацнал преди деветдесет минути и малко частни пилоти биха се притеснявали да проверяват всичко по списъка. Но Ларсон беше добър летец, което преди всичко означаваше, че е внимателен. Кларк седна на дясната седалка в кабината, като се закопча с колана, сякаш е начинаещ по време на първия си полет. Търговските полети бяха малко по това време на деня и лесно излязоха на пистата за излитане. Единствената изненада беше сравнително дългият разбег. — От височината е — обясни по разговорната система Ларсон, като зави встрани от пистата. — И приборите стават малко бавни при ниска скорост. Няма проблеми. То е, като да караш в сняг — просто трябва да внимаваш. — Дръпна лоста за вдигане на колесника, като остави самолета да лети с пълна газ, за да набере височина възможно най-бързо. Кларк погледна приборите, но не забеляза нищо нередно, макар да изглеждаше малко странно висотомерът ти да показва двадесет и седем хиляди метра височина, когато все още можеха да различават отделните хора по земята. Самолетът се наклони наляво и пое курс на северозапад. Ларсон отпусна газта, като отбеляза, че тук човек трябва да обръща много внимание и на температурата на двигателите, макар охладителната система на двата двигателя „Континентал“ да беше подсилена, за да позволи загряването. Летяха към планинския гръбнак на страната. Небето беше ясно и слънцето светеше ярко. — Красиво е, нали? — Наистина — съгласи се Кларк. Планините бяха покрити с изумруденозелени дървета, чиито листа трептяха в маранята от влагата на нощния дъжд. Но обиграните очи на Кларк виждаха и други неща. Ходенето по тези хълмове би било страхотна гадост. Май единственото хубаво нещо, което можеше да се каже, беше, че тук имаше много добра маскировка, под която хората да се крият. Съчетанието от стръмни баири и разреден въздух щеше да направи това място доста тежко. Не му бяха обяснили какво точно щеше да става, но му бяха ясни достатъчно неща, за да се радва, че трудната част няма да е за него. Планинските вериги в Колумбия са разположени по вектора югоизток-североизток. Ларсон избра удобен проход, за да прелети над тях, но заради ветровете от близкия Тихи океан прекосяването доста ги раздруса. — Свиква се. Ветровете са силни днес поради навлизащия въздушен фронт. Около тези хълмове теченията са много мощни. Трябва да видиш какво представлява истински лошото време. — Благодаря, ама не искам. Не виждам много места за кацане, ако нещата… — Ако се влошат ли? — попита Ларсон. — Затова обръщам внимание на предполетната подготовка. Но тук долу има повече писти, отколкото можеш да си представиш. Разбира се, не винаги си добре дошъл, ако решиш да използваш някоя от тях. Не се притеснявай. Само преди месец сложих нови двигатели на тази птица. Продадох предишните на един от учениците си за стария му „Кинг еър“. Сега той принадлежи на митническите служби — обясни Ларсон. — Ти имаше ли пръст в тази работа? — Не! Виж какво, очакват от мен да зная защо всички тези хлапета взимат уроци. Предполага се, че не съм тъп, нали? Затова ги уча на стандартните тактически методи за бягство. Можеш да ги прочетеш във всяка добра книга, а от мен очакват да мога да ги правя. Пабло не го биваше кой знае колко в четенето. Но пък беше страхотен роден пилот. Жалко, защото беше съвсем свястно момче. Спипаха го с петдесет кила марихуана. Разбрах, че не е говорил много. Не съм изненадан. Лакомо малко копеле. — Колко силно са мотивирани тези хора? — Кларк бе виждал доста битки и знаеше, че мярката за врага не е в броя на оръжията му. Ларсон се намръщи към небето. — Зависи какво искаш да кажеш. Ако промениш думата от „мотивиран“ на „мачо“, изглежда, ще намериш отговора. Нали знаеш за техния култ към мъжествеността. Отчасти е възхитително. Тези хора имат особено чувство за чест. Например онези, които познавам от светски тържества, се отнасят прекрасно с мен. Гостоприемството им е впечатляващо, особено ако покажеш малко уважение, което прави всеки. Освен това аз не съм им съперник в бизнеса. Искам да кажа, че познавам тези хора. Учил съм някои от тях да летят. Ако имах проблем с парите, може би мога да ида при тях, за да ми помогнат. Половин милион в брой с едно ръкостискане като гаранция — и ще изляза от хасиендата с парите в куфарче. Би трябвало да направя няколко куриерски полета, за да оправим нещата, разбира се. И никога няма да трябва да връщам парите. От друга страна, ако ги изиграя, те ще направят всичко, за да си платя за това. Имат правила. Ако живееш по тях, си в безопасност. Ако не, по-добре си опаковай багажа. — Зная за безскрупулността. Какво ще ми кажеш за мозъците? — Умни са, колкото е необходимо. Каквито мозъци не им стигат, си ги купуват. Могат да купят всичко, всеки. Недей да ги подценяваш. Системите им за сигурност са на най-съвременно ниво, както онези, които слагаме на силозите на междуконтиненталните балистични ракети… по дяволите, може би са по-добри и от тях. Охраняват ги така добре, както ние нашия президент, само че техните стрелци не са ограничени от правила за въздържане. Предполагам, че най-добрият показател за мозъка им е, че са се съюзили, за да образуват Картела. Достатъчно умни са, за да разбират, че войните между бандите струват скъпо на всички, и затова са образували свободен съюз. Не е идеален, но върши работа. Хората, които се опитват да се наместят в бизнеса, обикновено умират. Меделин е град, където се умира лесно. — Полицията? Съдилищата? — Местните хора са се опитвали. Много мъртви полицаи и много мъртви съдии го доказват — каза Ларсон, като поклати глава. — Ужасно е трудно за хората да продължават усилията си, след като не се виждат никакви резултати. След това идва и моментът с парите. Колко често може един човек да пренебрегне куфар, пълен с необложени с данък стодоларови банкноти? Особено ако другият вариант е сигурна смърт за него и семейството му. Картелът е умен, приятелю, и търпелив. Притежава всичките необходими средства и е достатъчно безскрупулен, за да стресне дори нацистки ветеран. В крайна сметка това е доста сериозен враг. — Ларсон посочи едно сивкаво петно в далечината. — Там е Меделин. Наркотиците са в този малък град в долината. Една ядрена ракета би разрешила проблема, да кажем около два мегатона, експлозия във въздуха на височина хиляда и двеста метра над нивото на земята. Чудя се дали хората от останалата част на страната биха били против. Това накара пътника да погледне към пилота. Ларсон живееше тук, познаваше много хора, а дори и харесваше някои от тях, както каза преди малко. Но омразата му към тях понякога се показваше под покривката на професионалното му безпристрастие. Лицемерие от най-добра проба. Кларк реши, че това момче има истинско бъдеще в ЦРУ. Мозък и страст. Ако знаеше как да поддържа равновесие между тези две неща, можеше да се развие много. Кларк бръкна в чантата си, за да извади фотоапарат и бинокъл. Вниманието му не беше насочено към самия град. — Хубави места, нали? Наркобароните непрекъснато ставаха все по-загрижени за сигурността. Дърветата по върховете на хълмовете около града бяха прочистени. Кларк преброи около една дузина нови къщи. „Къщи“ — помисли си той и изсумтя. Думата крепости подхождаше повече. Огромни жилищни помещения, оградени с ниски стени, които от своя страна бяха обкръжени от стотици метри прочистени стръмни склонове. Това, което хората намираха за живописно в италианските види, беше елегантното им разположение. Винаги на върха на хълм или планина. Лесно може човек да си представи колко работа е необходима за такова красиво място — разчистване на дърветата, мъкнене на каменни блокове нагоре по склона, за да може накрая да бъде осигурена внушителна гледка на много мили от върха. Но крепостите и селата не са били построени на такива места за развлечение. Тези къщи — също. Височините означаваха, че никой не може да ги достигне, без да бъде забелязан. Прочистената земя около къщите беше позната в армията със стегнатото наименование „зона за убиване“, поле за стрелба с автоматични оръжия. Всяка къща имаше само един път до една врата. Стените бяха от камък, който може да спре куршуми до петдесети калибър. Видя през бинокъла, че непосредствено от вътрешната страна на всяка стена има чакълена или циментова пътека за охраната. На една цяла рота обучени пехотинци нямаше да й е лесно да превземе една от тези хасиенди. „Може би нападение с хеликоптер, подкрепяно от минохвъргачки и щурмови хеликоптери… Господи — помисли си Кларк, — за какво мисля аз?“ — Какво можеш да кажеш за плановете на къщите? — Няма проблем. Три архитектурни фирми са проектирали тези места. Охраната им не е твърде добра. Освен това в тази къща съм бил на едно парти — всъщност преди две седмици. Предполагам, че не е много умно от тяхна страна. Обичат да показват къщите си. Мога да ти осигуря етажните планове. Снимките от спътниците ще покажат охраната, разполагането по гаражи на превозните средства, такива неща. — Показват го — усмихна се Кларк. — Можеш ли да ми кажеш точно за какво си тук? — Ами искат оценка на физическите характеристики на терена. — Разбирам. По дяволите, аз можех да им го кажа, зная тези неща наизуст. — Въпросът на Ларсон не издаваше толкова любопитство, колкото обида, че не са поискали той да свърши тази работа. — Нали знаеш как е в Ленгли — бяха думите, с които Кларк отхвърли тази забележка. Това, което не каза, беше: „Ти си пилот. Никога не си мъкнал раница в джунглата. Аз съм го правил.“ Ако Ларсон знаеше миналото му, вероятно щеше да направи по-интелигентно предположение, но нещата, които Кларк вършеше за ЦРУ и което беше правил, преди да започне да работи за тях, не бяха много известни. Всъщност те не се знаеха от почти никого. — Принципът е, че трябва да знаем толкова, колкото е необходимо, мистър Ларсон — каза Кларк след малко размисъл. — Разбрано — каза пилотът по разговорната уредба. — Хайде да направим прелитане за снимки. — Най-напред ще се спусна над пистата, без да кацам. Ще го направим както трябва. — Добре — отговори Кларк. — Какво ще кажеш за рафинериите? — попита Кларк, след като се отправиха назад към Елдорадо. — Намират се на югоизток оттук — отговори Ларсон, като завиваше встрани от долината. — Аз самият никога не съм ги виждал — не съм в този бизнес и те го знаят. Ако желаеш да ги видиш, трябва да идеш на тъмно с инфрачервен прибор за нощно виждане, но е трудно да ги намериш. По дяволите, преносими са, лесно се настройват и не тежат. Можеш да натовариш целия комплект на средно голям камион и на другия ден да го разположиш на десетина километри от мястото. — Няма толкова много пътища… — Какво ще правиш, ще претърсваш ли всеки камион? — попита Ларсон. — Освен това, ако искаш, можеш да пренесеш оборудването с хора. Тук работната ръка е евтина. Противникът е хитър и бързо се приспособява. — Доколко се ангажира тукашната армия? — Разбира се, Кларк беше инструктиран за всичко, но знаеше, че на място нещата може да изглеждат различни. — Опитвали са. Най-големият им проблем е да поддържат силите си. Хеликоптерите им не прекарват и двадесет процента от времето си във въздуха. Това означава, че не провеждат много операции. Значи, че ако някой бъде ранен, той няма да получи медицинска помощ особено бързо, а такова нещо пречи на работата при провеждане на операции. Пък и можеш да се сетиш колко плаща правителството, да речем, на един капитан. Представи си сега, че някой се запознае с капитана в местния бар. Черпи го и разговаря с него. Той казва на капитана, че може би е добре утре вечерта да се намира в югоизточния ъгъл на сектора му — е, където ще да е, но не в североизточния. Ако той реши да патрулира в единия край на района, но не и в другия, ще получи сто хиляди долара. Окей, другата страна има достатъчно пари, за да му плати веднага, просто за да види дали той ще им сътрудничи. Нещо като пари за стръв. След като покаже, че може да бъде купен, те се споразумяват за по-ниско, но редовно заплащане. Също така другата страна има достатъчно стока, за да може да му позволява от време на време да прави истински удари, когато разберат, че е техен човек, за да изглежда добре в очите на началниците си. Един ден този капитан се издига, става полковник, който контролира много по-голяма територия… Това става не защото са лоши хора, а просто защото нещата са така безнадеждни. Тук законите са крехка материя и, по дяволите, погледни как са нещата у дома, за бога. Аз… — Никого не критикувам, Ларсон — каза Кларк. — Не всеки може да се заеме с една безнадеждна мисия и да не се отказва. — Обърна се, за да погледне през страничния прозорец, и се усмихна на себе си. — Трябва да си малко луд, за да вършиш тези неща. > 5. > НАЧИНАНИЯ Чавес се събуди с главоболие, което винаги придружава първоначалното пребиваване в място с по-рядка атмосфера. Болка, която започва някъде зад очите и обикаля цялата глава. Той беше благодарен за всичко това. През цялата си кариера в армията винаги се беше събуждал няколко минути преди сигнала за ставане. Това му позволяваше да направи преход от съня към будното състояние и правеше ставането по-леко поносимо. Завъртя глава наляво и надясно, като разглеждаше обкръжението си в оранжевия сумрак, който влизаше през незакритите с пердета прозорци. Постройката би била наречена военна барака от всеки, който не живее в такава редовно. На Чавес му приличаше повече на ловен лагер, а предположението му беше съвсем правилно. Прецени, че спалното помещение е около шестстотин квадратни метра, и преброи четиридесет единични легла с метални рамки, всяко застлано с дюшек и кафяво армейско одеяло. Но чаршафите бяха пригаждани допълнително — в ъглите им имаше поставен ластик — и той реши, че няма да се налага да вършат онези глупости с изопван ето им до такава степен, че хвърлена върху тях монета да подскача, което беше чудесно. Подът беше направен от небоядисани, лъснати с восък чамови трупи вместо избичени греди. На сержанта му се стори странно, че през ловния сезон хората — богатите хора — плащат, за да живеят така, а това е истинско доказателство, че парите не дават автоматично мозък на никого. Чавес не харесваше чак толкова живота в бараките и единствената причина да няма апартамент близо до Форт Орд или в самия него беше желанието му да спестява за онзи „Шевролет Корвет“. За да бъде илюзията завършена докрай, в долната част на всяко легло имаше истинско армейско шкафче за обувки. Помисли си да се изправи на лакти, за да погледне през прозореца, но знаеше, че времето за това не е далеч. Пътуването от летището беше продължило два часа и при пристигането на всеки беше определено легло. Останалите легла вече бяха пълни със спящи и хъркащи мъже. Войници, разбира се. Само войниците хъркат така. Тогава хъркането им му се стори злокобно. Единствената причина млади мъже да спят и хъркат малко след десет часа вечерта е умората. Тук не беше място за почивка. Е, очакваше го. Събудиха ги с електрически звънец, който предизвикваше асоциации за евтин будилник. Това беше добре. Няма тръба. Мразеше тръбите сутрин рано. Като повечето професионални войници Чавес знаеше стойността на съня и събуждането не беше повод за празнуване. Веднага около него се раздвижиха тела и се чуха обичайните при събуждане мърморения и псувни. Отметна одеялото и с изненада усети колко е студен подът. — Ти кой си? — попита мъжът в съседното легло, като гледаше надолу. — Чавес. Сержант от Браво, 3-а рота на 17-и полк. — Аз съм Вега. И аз съм от този полк. В щаба съм, 1-ва рота на 22-и полк. Снощи ли дойде? — Да. Какво става тук? — Ами не зная, но вчера ни съсипаха от тичане — отговори сержант Вега. Протегна ръка. — Казвам се Хулио. — Аз съм Доминго. Наричай ме Динг. — Откъде си? — От Лос Анжелис. — Аз съм от Чикаго. Хайде. — Вега стана. — Едно от хубавите неща тук е, че има топла вода колкото искаш и никакво натягане за вътрешния ред. Само ако се сетят да пускат шибаното отопление през нощта. — Къде се намираме, по дяволите? — В Колорадо. Само толкова знам. Не е много. — Двамата сержанти се присъединиха към разтегнатата колона от хора, тръгнали към умивалнята. Чавес се огледа. Никой не носеше очила. Всички изглеждаха доста добре физически дори за войници. Няколко очевидно бяха културисти, но повечето, както й Чавес, изглеждаха слаби и жилести като бегачи на дълги разстояния. Трябваше му половин минута, за да открие и друго съвсем очевидно нещо. Всички бяха латиноамериканци. Душът му се отрази добре. Разполагаха с хубава купчина нови хавлиени кърпи, както и достатъчно мивки, за да могат всички да се обръснат. А тоалетните дори имаха врати. Чавес реши, че като се изключи редкият въздух, мястото си го биваше. Който и да беше началникът тук, даде им двадесет и пет минути, за да се оправят. Това беше почти цивилизовано. Цивилизованото отношение свърши точно в шест и тридесет. Мъжете облякоха униформите си, които включваха и високи обувки, и излязоха навън. Чавес видя четирима души, застанали в редица. Трябва да бяха офицери. Личеше си по стойката и изражението им. Зад четиримата стоеше още един, по-възрастен мъж. Според Чавес той също приличаше и се държеше като офицер… но не съвсем. — Къде трябва да застана? — попита той Вега. — Трябва да си с мен. Трети взвод с капитан Рамирес. Яко копеле е, но е свестен. Надявам се, че обичаш тичането. — Ще гледам да не се изложа — отговори Чавес. Вега се обърна усмихнат: — Това казвам и аз. — Добро утро на всички! — прогърмя гласът на по-възрастния. — За онези от вас, които не ме познават, аз съм полковник Браун. На новите добре дошли в малкото ни планинско скривалище. Вече сте разпределени по съответните си взводове и за сведение на всички ще кажа, че по щатна таблица имаме цялото оборудване. Това е групата в пълен състав. Чавес не се изненада от факта, че Браун е единственият очевидно нелатиноамериканец наоколо. Но не знаеше защо не се изненада. Четирима други се приближаваха към строя. Те бяха инструктори по физическа подготовка. Човек винаги може да ги познае по чистите им бели тениски и сигурността, че могат да смажат всекиго. — Надявам се, че всички сте се наспали добре — продължи Браун. — Ще започнем деня с малко упражнение… — Разбира се — промърмори Вега, — май е по-добре да си умрем преди закуска. — Откога си тук? — тихо попита Динг. — Втори ден ми е. Господи, надявам се да стане по-леко. Офицерите трябва да са били тук най-малко една седмица — не повръщат след бягането. — …и хубаво малко тичане от три мили през планината — завърши Браун. — Това не е много — отбеляза Чавес. — Вчера и аз казвах същото — отговори Вега. — Слава богу, че отказах цигарите. Динг не знаеше как да реагира на това. Вега беше лек пехотинец от 10-и планински полк и се предполагаше, че както самият него може да се движи цяло денонощие с двадесетина килограма екипировка на гърба си. Но въздухът беше доста рядък, достатъчно, за да накара Чавес да се чуди на каква надморска височина се намират. Започнаха с нормалната дневна доза и няколкото повторения не бяха чак толкова трудни, въпреки че Чавес се поизпоти. Но от бягането му стана ясно колко трудни ще бъдат нещата. С изгрева на слънцето над планините почувства що за място е това. Лагерът се гушеше в дъното на долина и обхващаше двадесетина декара почти равна земя. Всичко останало изглеждаше вертикално, но като се вгледа, видя, че склоновете се спускат под четиридесет и пет градуса и по тях са накацали проскубани малки борчета, които никога няма да надраснат височината на новогодишна елха. Четирите взвода, всеки воден от инструктор и капитан, се отправиха в различни посоки нагоре по коларски пътища, прокарани в планината. Чавес прецени, че на първата миля са изкачили над сто и петдесет метра, бягайки по многобройните завои, които водеха до скалист хълм. Инструкторът не се притесняваше да пее обичайните неща, с които се съпровождаше бягането в строй. Пък и нямаше кой знае какъв строй, просто единична колона мъже, опитващи се да не изостават от един робот без лице, чиято бяла тениска ги подканваше да вървят напред към разрухата. Чавес, който всеки ден от две години насам беше пробягвал най-малко три мили, сега се задъхваше след първата. Искаше да каже нещо като „Тук няма никакъв шибан въздух!“, но не искаше да губи кислород. Нуждаеше се от всяка малка молекула в кръвообращението си. Инструкторът се спря при хълма, за да провери дали всички са по местата си, и Чавес, който упорито бягаше на място, има възможност да види изглед, достоен за снимка на Ансел Адамс*. В пълната светлина на утринното слънце гледката беше дори по-хубава. Но единствената му мисъл сега, когато виждаше на разстояние четиридесет мили, беше страх, че вероятно ще трябва да ги пробяга всичките. [* Виден американски фотограф пейзажист. — Б.пр.] „Господи, мислех си, че съм във форма!“ „По дяволите, във форма съм.“ Следващата миля минаваше по един хребет на изток и слънцето причиняваше болка на очите им, които трябваше да бъдат отворени. Бягаха по тясна пътека, излизането от която можеше да означава доста болезнено падане. Инструкторът постепенно ускоряваше темпото или поне така изглеждаше, докато не спря при следващия хълм. — Мърдайте краката! — сопна се на онези, които не бяха изостанали от него. Имаше двама изостанали, които според Чавес бяха от новодошлите и се намираха само на двадесетина метра след другите. По лицата им се четяха срамът и решимостта да настигнат другите. — Окей, хора, оттук ще се движим по надолнище. И по-голямата част беше надолнище, но от това бягането само ставаше по-опасно. Краката, омекнали от умората, идваща от кислородния глад, трябваше да преодоляват надолнище, което се променяше от умерено в опасно стръмно с доста ронливи камъни за невнимателните. Тук инструкторът намали темпото заради безопасността, както решиха всички. Капитанът пропусна хората си пред себе си и започна да бяга в края на колоната, за да ги наглежда. Сега лагерът се виждаше. Пет постройки. От един комин се издигаше дим с обещание за закуска. Чавес видя площадка за кацане на хеликоптери, шест автомобила — все с четворно предаване — и нещо, подобно на стрелбище. Не се виждаше никакъв признак за живот и сержантът разбра, че дори при онази гледка не беше видял никакви сгради, намиращи се на по-малко от пет-шест мили. Не беше трудно да се досети защо районът е така рядко населен. Но в момента нямаше време и енергия за размисъл. С очи, фиксирани върху пътеката, Динг Чавес концентрираше вниманието си върху темпото и местата, на които стъпва. Изравни се с един от предишните изостанали и започна да го наблюдава. Чавес вече мислеше за взвода като за свой, а войниците трябва да се грижат един за друг. Но човекът беше се стегнал. Бягаше с изправена глава, решително стиснал длани в здрави юмруци, а мощните му издишвания показваха намерението му да стигне до лагера, към който се приближаваха по вече равната пътека. От другата страна на лагера се приближаваше друга група. — Строй се! — извика за първи път капитан Рамирес. Подмина хората си и зае мястото на инструктора, който спря и ги пропусна покрай себе си. Чавес забеляза, че той дори не беше се изпотил. Трети взвод се строи в две колони след командира си. — Взвод! Ходом марш! — Всички забавиха темпото и започнаха да маршируват. Благодарение на това умората от дробовете и краката им изчезна и разбраха, че сега са под опеката на капитана, и си спомниха, че все още принадлежат към армията. Рамирес ги отведе пред бараките. Капитанът не накара никого да пее в ритъм с крачките. Чавес реши, че капитанът е достатъчно умен да знае, че никой няма достатъчно сили за това. Изглежда, Хулио беше прав. Рамирес може би е добър командир. — Взвод, стой! — Рамирес се обърна. — Свободно, хора. Е, не беше лошо, нали? — Madre de Dios!* — тихо отбеляза един глас. Един човек на края на колоната понечи да повърне, но нямаше какво. [* Богородице! (Исп.) — Б.пр.] — Добре — усмихна се на хората си Рамирес. — Надморската височина наистина е много кофти. Но аз съм тук от две седмици. Свиква се много бързо. След две седмици ще пробягваме по пет мили със снаряжение и ще се чувствате добре. „Глупости“, помислиха си Чавес и Хулио Вега, като знаеха, че капитанът, разбира се, е прав. Първият ден в новобранския лагер беше по-труден от днешния… нали? — Не ви юркаме много. Разполагате с един час за отпускане и закуска. Не прекалявайте с храната, следобед ще потичаме още малко. В осем часа се събираме тук за обучение. Свободни сте. — Е? — попита Ритър. Седяха на сенчестата веранда на една стара къща в някогашна плантация на остров Сейнт Китс. Кларк се чудеше какво ли са садили тук някога. Вероятно захарна тръстика, въпреки че сега нямаше нищо. Сградата, която някога е била господарската къща, очевидно трябваше да прилича на островното убежище на висш капиталист и колекцията му метреси. Всъщност тя принадлежеше на ЦРУ, които я използваха като неофициален център за конференции, като особено приятно скривалище за разпитване на важни бегълци и за други, по-земни нужди — място, където по-висшите служители на ЦРУ прекарваха отпуските си. — Информацията беше доста точна, но не са дооценени физическите трудности. Не критикувам хората, които са компилирали пакета. Това просто трябва да се види, за да бъде повярвано. Много трудно е в ненаселените райони. — Кларк се протегна в тръстиковия стол и протегна ръка, за да вземе напитката си. По ранг той се намираше много по-ниско от Ритър, но Кларк беше един от малкото служители в ЦРУ с уникално положение. Това, съчетано с факта, че той често пъти работеше лично за заместник-директора по оперативните въпроси, му даваше правото да се държи свободно в присъствието на същия този шеф. Ритър се отнасяше с голямо уважение към Кларк. — Как е адмирал Гриър? — попита Кларк. Всъщност преди много години точно Джеймс Гриър го беше наел на работа. — Не изглежда много добре. Най-много още два месеца — отговори Ритър. — По дяволите. — Кларк се загледа в чашата си, а след това вдигна поглед. — Дължа му много. Дължа му целия си живот. Нищо ли не могат да направят? — Не. Разпростряло се е твърде много, за да може да се направи нещо. Могат само да му създават известно спокойствие и нищо повече. Жалко. Той е и мой приятел. — Да, сър. Зная. — Кларк привърши напитката си и се върна към работата. — Все още не ми е ясно какво точно имаш предвид, но можеш да забравиш идеята за нападение над тях в домовете им. — Толкова ли е сериозно? Кларк кимна утвърдително. — Толкова. Това е работа за истинска пехота с истинска подкрепа и дори и в този случай ще понесеш тежки загуби. От думите на Ларсон разбирам, че охранителните им войски са доста добри. Предполагам, че може да решиш да подкупиш някои от тях, но вероятно вече им се плаща достатъчно добре. Така че може просто да те бият с твоите камъни по твоята глава. — Оперативният офицер не попита каква точно е операцията, но предполагаше, че целта е да бъдат отмъкнати някои живи тела и да бъдат пренесени в Щатите, където ще пристигнат увити като подарък пред някоя от службите на ФБР или някой щатски съд. И той като всички останали грешеше. — Същата работа е, ако искаш да хванеш някой в движение. Вземат обичайните предпазни мерки — непостоянни разписания, непостоянни маршрути — и където и да идат, имат въоръжен ескорт. Значи за залавянето на някой извън дома му се изисква добро разузнаване, тоест да имате някого отвътре. Ларсон е проникнал толкова навътре, колкото никога не сме имали възможност да внедрим някого, и пак не е достатъчно. Ако се опитаме да го вкараме по-близо, ще го убият. Той ни е доставил някои хубави данни — Ларсон е доста добро хлапе, — а и рисковете са доста големи. Предполагам, че местните хора са опитвали да… — Опитвали са. Шестима от тях са умрели или изчезнали. Имало е информатори. Много изчезват. Местните органи са напълно проникнати. Не могат дълго време да провеждат операции, без да рискуват живота на хората си. Ако достатъчно дълго правиш това, хората престават да се записват в армията. Кларк вдигна рамене и погледна към морето. На хоризонта се виждаше белият корпус на кораб-кръстосвач, тръгнал към брега. — Предполагам, че не трябваше да се изненадвам от силата на тези копелета. Ларсон е прав, че вече могат да си купят мозъците, които им липсват. Откъде наемат консултантите си? — На свободния пазар, основно Европа и… — Искам да кажа, професионалните разузнавачи. Трябва да имат истински добри шпиони. — Е, имат Феликс Кортес. Това е само слух, но през последните няколко месеца името се чу няколко пъти. — Полковникът от DGI, който изчезна — отбеляза Кларк. DGI беше кубинската разузнавателна служба, изградена по модела на съветското КГБ. Имаше съобщения, че Кортес работи с мачетеросите, пуерториканска терористична група, която ФБР до голяма степен беше смазала през изминалите няколко години. Друг полковник от DGI на име Филиберто Ойеда беше арестуван от ФБР, след което Кортес изчезна. Решил бе да стои извън границите на собствената си страна. Следващ въпрос: дали Кортес е решил да се насочи към този най-енергичен клон от системата на свободната икономика, или все още работи под кубински контрол? Какъвто и да е случаят, DGI се обучаваше от КГБ. Старшите му служители бяха випускници на академията на КГБ. Следователно те бяха противници, заслужаващи внимание. Кортес със сигурност беше такъв. Досието му в ЦРУ говореше за гений, способен да манипулира хората, за да получи информация. — Ларсон знае ли за това? — Да. Дочул е името на някакво парти. Разбира се, повече щеше да ни е от полза, ако знаем как изглежда Кортес, обаче имаме само описание, на което отговарят половината от хората на юг от Рио Гранде. Не се тревожи. Ларсон знае как да се пази и ако нещо се обърка, той има собствен самолет, с който ще се измъкне от Додж сити*. По този въпрос има съвсем конкретно нареждане. Не искам да загубя един обучен оперативен офицер заради полицейски работи — добави Ритър. — Изпратих те там, за да направиш нова оценка. Знаеш каква е общата цел. Кажи ми какво мислиш, че може да се направи? [* Град в САЩ, превърнал се в символ на масови престрелки. — Б.пр.] — Окей. Вероятно си прав да се насочиш към летищата и да поддържаш операцията само в рамките на събиране на разузнавателна информация. Ако имаме необходимите разузнавателни данни, бихме могли сравнително лесно да опипаме преработвателните лаборатории, но и те са много и подвижността им изисква време, за да можем да стигнем до тях. Предполагам, че това ще свърши работа пет, най-много шест пъти, преди другата страна да се усети. След това ще почнем да търпим загуби и ако лошите имат късмет, може да загубим цяло нападателно поделение — ако имаш хора, които мислят, че трябва да направят това. Проследяването на готовата продукция от лабораториите за преработка вероятно е невъзможно без наличието на много наши хора долу на земята. Твърде много, за да се запази операцията дълго време в тайна — а и от това не бихме спечелили много. Има доста малки летища в северната част на страната, които трябва да бъдат наблюдавани, но Ларсон смята, че те могат да станат жертви на собствения си успех. Толкова успешно са подкупили военните и полицията в този окръг, че ще започнат редовно да използват едни и същи летища. Ако десантните групи не се показват много, вероятно ще могат да работят в продължение на два месеца — тук може би съм малко щедър, — преди да се наложи да ги измъкнем. Нужно е да видя колко са добри тези групи. — Мога да уредя това — каза Ритър. Вече беше решил да прати Кларк до Колорадо. Кларк най-добре можеше да оцени възможностите им. — Продължавай. — Това, което гласим, ще върши работа в продължение на месец-два. Можем да следим самолетите, които излитат, и да предупреждаваме когото трябва. — Това беше единствената част от операцията, за която Кларк знаеше нещо. — Ще им създадем неприятности през това време, но не се надявам да постигнем повече. — Рисуваш доста неприятна картина, Кларк. Кларк се наведе напред. — Сър, ако желаете да провеждате тайни операции, за да събирате годни за ползване тактически данни от противник, който е така децентрализиран в действията си, да, това е възможно, но само за ограничено време и с ограничена полза. Ако увеличите броя на хората, за да се опитате да направите нещата по-ефективни, ще ви разбият. Можете да проведете такава операция, но това няма да е за дълго. Не зная защо изобщо си губим времето. — Това не беше съвсем вярно. Кларк предполагаше, че причината за всичко са предстоящите избори, но на един оперативен офицер не му се разрешава да прави подобни забележки — особено когато те са правилни. — Защо си губим времето, не е съвсем твоя грижа — изтъкна Ритър. Не повиши глас. Нямаше нужда, а и Кларк не беше от хората, които могат да бъдат сплашвани. — Добре. Но това не е сериозно начинание. Стара история, сър. Дайте ни изпълнима задача. Сериозно ли е това, за което говорим или не? — Какво си намислил? — попита Ритър. Кларк му каза. Лицето на Ритър не показваше много чувства, докато слушаше. Помисли си, че едно от хубавите неща на Кларк е, че е единственият човек в ЦРУ, който може да обсъжда такива теми спокойно и безстрастно. Имаше доста хора, за които подобни разговори бяха интересно интелектуално упражнение, непрофесионални размисли, взети съзнателно или несъзнателно от шпионските романи. „Хей, няма ли да е прекрасно, ако можехме да …“ Обществеността вярваше, че ЦРУ назначава на работа голям брой професионалисти и експерти точно в тази област. Но не беше така. Дори КГБ беше се изчистило от подобни занимания, като препращаше този вид работа на българите, считани от съдружниците си за недодялани варвари, или на терористични групи в Европа и Близкия изток. Политическата цена на подобни операции беше твърде висока и независимо от манията за секретност, която поддържаха всички разузнавателни служби в света, те винаги излизаха наяве. От времето, когато Ритър завърши Фермата на река Йорк, светът беше се цивилизовал много. И макар да смяташе това за хубаво, понякога връщането в доброто старо време предлагаше разрешения на проблеми, които не бяха напълно елиминирани. — Трудно ли ще бъде? — попита заинтересувано Ритър. — С необходимата подкрепа и малко допълнителни средства работата ще стане за нула време. — Кларк обясни за какви допълнителни средства става дума. — Всичко, което са направили, е в наша полза. Това е и една от грешките им. Подхождат традиционно към отбраната си. Все старата история. В този случай е важно кой определя правилата на играта. За момента ние играем по едни и същи правила, а те в случая дават предимство на противника. Ние никога не се поучаваме от това. Винаги позволяваме на другата страна да определя правилата. Можем да ги дразним, да им създаваме неприятности, да отмъкваме част от печалбите им, но, по дяволите, като се има предвид колко изкарват вече, това са нищожни загуби. Според мен само едно нещо може да промени нещата. — И то е? — Иска ли ти се да живееш в къща като тази? — попита Кларк и подаде една от снимките си. — Франк Лойд Райт* се запознава с Людвик Лудия — отбеляза Ритър с усмивка. [* Франк Лойд Райт (1869–1959) — американски архитект, един от създателите на модерната архитектура. — Б.пр.] — Човекът, който е купил къщата, има доста голямо самочувствие. Те са манипулирали цели правителства. Всички казват, че на практика те са правителство. Същото са казвали и в Чикаго по време на сухия режим, че всъщност Капоне е управлявал града. Не само един град, нали? А тези хора са на път да почнат да управляват собствената си страна и да наемат и други държави. Затова да приемем, че притежават де факто властта на правителство. Вкарай и собственото „аз“. Рано или късно ще започнат да действат като правителство. Зная, че ние няма да нарушим правилата. Но няма да се изненадам, ако те ги престъпят веднъж-два пъти просто за да проверят дали ще им се размине. Разбираш ли какво искам да кажа? Те разширяват собствените си хоризонти и все още не са се изправили пред тухлената стена, която показва къде трябва да спрат. — Джон, ти се превръщаш в психолог — отбеляза Ритър с тънка усмивка. — Може би. Тези типове продават наркотици, нали? В повечето случаи самите те не използват стоката за себе си, но мисля, че се пристрастяват към най-силния наркотик. — Властта. Кларк кимна. — Рано или късно ще прекалят с дозата. Тогава някой ще помисли сериозно по това, което току-що предложих. Когато влезеш при големите, правилата малко се променят. Разбира се, това е политическо решение. Той беше господар на всичко пред себе си. Или поне тази фраза му дойде на ума и както е с всички подобни афоризми, можеше да бъде вярна и в същото време невярна. Долината, към която гледаше, не беше негова, парцелът земя, на който стоеше, бе по-малко от хиляда хектара, а перспективата включваше милион хектара. Но никой от хората, които обитаваха земята пред погледа му, не можеше да продължи да живее, ако той решеше иначе. Това беше единствената власт, която имаше значение, и той беше я упражнявал твърде много пъти, за да може да ги преброи. Леко мръдване на китката, небрежна забележка на някой съдружник, и всичко беше готово. Той никога не се отнасяше небрежно към това нещо — смъртта е сериозна работа, — но знаеше, че може да бъде и небрежен. Знаеше, че това е власт, от която човек може да полудее. Виждал беше на няколко пъти да се случва на негови съдружници, за което те съжаляваха. Но той беше светски човек и бе следвал история. Необичайно беше за хората, ангажирани в работа като неговата, да имат облагите от доброто обучение, което му наложи баща му. Най-много съжаляваше за това, че не можа да му благодари. Благодарение на образованието си той разбираше пазарните сили и тенденции не по-зле от университетските преподаватели. Разбираше и историческите сили, които ги бяха предизвикали. Учеше марксизъм, въпреки че отхвърляше виждането на марксистите. Поради множество причини знаеше, че там се съдържа зрънце истина, примесена с политически бръщолевения. Останалата част от професионалното му образование беше така нареченото „обучение на работното място“. Докато баща му помагаше за изобретяване на напълно нов начин за водене на бизнеса, той беше наблюдавал, съветвал и действал. Изследвал беше нови пазари под напътствията на баща си и доби авторитета на човек, който планира внимателно и щателно, когото често пъти издирват, но никога не хващат. Арестуван беше само веднъж, но след като двама от свидетелите бяха починали, останалите започнаха да забравят и с това приключи работата му с полицията и съдилищата. Считаше себе си за нещо, дошло от друг век — един класически капиталист крадец. Преди сто години те бяха прокарали железопътни релси през Съединените щати — той беше истински експерт по тази страна — и смазали всичко по пътя си. Индианските племена — третирани като двукраки версии на равнинния бизон — били пометени. Професионалните съюзи — неутрализирани с помощта на наети гангстери. Правителствата — подкупвани и събаряни. Пресата — оставена да лае твърде дълго, докато в лая й се заслушали твърде много хора. Той се беше поучил от този пример. Местната преса вече не си отваряше много устата, след като разбра, че членовете й са смъртни. Железопътните барони бяха си построили дворци — зимни в Ню Йорк и летни „вилички“ в Нюпорт. Разбира се, той имаше проблеми, пред които те не са се изправяли, но всеки исторически модел се разпадаше, ако човек го използва твърде дълго. Решил беше да игнорира и факта, че хора като Гулд* и Хариман** бяха направили нещо полезно, а не разрушително за обществата си. Друг урок, който научи от миналия век, беше, че убийствената конкуренция е загуба на време. Беше убедил баща си да преговаря с конкурентите си. Умна идея за време, когато външната опасност правеше кооперирането примамливо. По-добре да си сътрудничат, отколкото да пилеят време, пари, енергия и кръв — и да станат още по-уязвими. И това се оказа успешно. [* Бенджамин Артроп Гулд (1824–1896). Американски астроном. — Б.пр.] [** Уилиям Аверил Хариман (1891–1986). Американски дипломат, преговарял за] Той се казваше Ернесто Ескобедо. Беше един от многото в Картела, но повечето от равните нему признаваха, че неговият глас бе този, който се слушаше. Може не всички да бяха съгласни, не всички да се прегъваха пред волята му, но идеите му винаги получаваха вниманието, което заслужаваха, защото ефективността им беше доказана. Картелът нямаше ръководител, тъй като не беше еднолично предприятие, а по-скоро съюз от босове, които действаха в тясно сътрудничество. Почти като комитет, но не съвсем; почти като приятели, но и това не беше съвсем така. Налагаше се сравнението с американската мафия, но Картелът беше както по-цивилизован, така и по-жесток от нея. Ескобедо би казал, че Картелът е организиран по-ефективно и е по-енергичен. А това различава младите и жизнени организации от по-старите и феодални структури. Знаеше, че синовете на железопътните барони са използвали богатството, натрупано от предните си, за да образуват елитна власт, която ръководеше нацията си, „служейки й“. Но той не желаеше да остави такова наследство на синовете си. Пък и самият Ескобедо беше от второто поколение. Нещата сега се движеха малко по-бързо. Натрупването на голямо богатство вече не изискваше цял живот и затова Ернесто си казваше, че не може да остави такова наследство на синовете си. Можеше сам да притежава всичко. Първата стъпка към постигането на всяка цел беше да реши, че тя е възможна. Отдавна беше стигнал до това решение. Целта му беше да го осъществи. Ескобедо беше четиридесетгодишен и притежаваше необичайна енергия и самоувереност. Никога не беше използвал продукта, който продаваше на други — успокояваше съвестта си с вино, при това доста рядко. Една-две чаши на вечеря, може би някоя чашка концентрат на делови събрания с колегите си, но по-често вземаше „Перие“*. Това беше му извоювало повече уважение между съдружниците. Всички знаеха, че Ескобедо е трезв, сериозен човек. Тренираше редовно и обръщаше внимание на външността си. Беше пушил, но още в младостта си се отказа от този навик. Спазваше диета. Майка му, на седемдесет и три години, все още беше жива и жизнена; нейната майка бе същата на деветдесет и една. Миналата седмица баща му би навършил седемдесет и пет, ако не… Но хората, които спряха живота на баща му, заплатиха безжалостна цена за престъплението си заедно с целите си семейства. И повечето от тях умряха от ръката на Ескобедо. Спомняше си със синовна обич как изнасили жената на последния от тях пред очите му и как уби нея и двете му деца, преди оня да затвори очи за последен път. Не изпитваше удоволствие от убиването на жени и деца, но такива неща бяха необходими. Показа на оня човек кой е по-силният, а и след като се пръсна слух за подвига му, нямаше вероятност семейството му някога да бъде притеснявано. Не му беше приятно да прави това, но от историята знаеше, че суровите уроци се помнят дълго. Онези, които не могат да ги преподават, не са уважавани. Ескобедо най-много от всичко искаше уважение. Личното му участие в уреждането на тази конкретна сметка, вместо да я остави на наемниците, му спечели значително уважение в организацията. Съдружниците му казваха, че Ернесто може да мисли, но той знаеше и как да довежда нещата докрай. [* Марка скъпа минерална вода. — Б.пр.] Богатството му беше толкова голямо, че нямаше смисъл да бъде броено. Имаше божествената сила да дава живот и смърт. Имаше красива жена и трима чудесни синове. Когато брачното ложе загуби привлекателността си, можеше да избира между няколко метреси. Притежаваше всяка луксозна вещ, която можеше да се купи с пари. Къщи в града под себе си. Тази крепост на върха на хълма и имения до морето, всъщност до двете морета, защото Колумбия граничи с два огромни океана. В именията си имаше конюшни, пълни с арабски коне. Някои от съдружниците му имаха частни кориди, но този спорт никога не беше го привличал. Стреляше отлично и бе ходил на лов за всички видове животни, които страната му предлагаше, включително и хора. Казваше си, че би трябвало да е удовлетворен. Но не беше. Американските железопътни магнати са обикаляли света, канели са ги в кралските дворове на Европа, оженили са децата си за наследници на благороднически родове — знаеше, че това е цинично упражнение, но някак си достойно — той напълно го разбираше. Тези свободи му бяха забранени и въпреки че причините бяха достатъчно очевидни, той се чувстваше обиден, че човек с власт и богатство като неговото може да няма достъп до нещо. Въпреки всичко, което беше постигнал, в живота му все още имаше ограничения и, още по-лошо, бяха наложени от хора с по-малка власт. Двадесет години по-рано беше избрал своя път към величието и въпреки очевидния си успех фактът, че е избрал този път, му забраняваше плодовете, които желаеше, защото по-нисшестоящи мъже не го одобряваха. Не винаги е било така. Един от големите железопътни магнати някога е казал: „Закон ли? Какво ме интересува законът?“ И му се беше разминало, бе пътувал на воля и имал авторитет на велик човек. „В такъв случай на мен защо не ми се разминава?“ — питаше се Ескобедо. Не беше глупав, още по-малко безразсъден, но не беше стигнал дотук, за да позволява на други да налагат правила върху живота му. Всъщност Ернесто беше нарушавал всяко правило, което си искаше, и от това забогатя. Реши, че е стигнал дотук, като си е създавал собствени правила. Трябва да се научи да създава нови. Щяха да свикнат с наложени от него условия. Уморен беше от правилата на другите. След като взе това решение, започна да изследва различни методи. Какво се оказваше сполучливо за другите? Най-очевидният отговор беше успехът. Каквото не можеш да победиш, трябва да го признаеш. В международната политика почти липсват правила, както във всяка авантюра, освен най-важното — успеха. Няма страна на света, която да не се е договаряла с убийци. Просто трябва въпросните убийци да са ефективни. Убий няколко милиона души, и ставаш държавник. Не се ли кланяше всяка страна в света пред китайците — а те не бяха ли убили милиони хора от собствените си хора? Америка не търсеше ли начин да е добре с руснаците — а те не са ли избили милиони от собствените си хора? По времето на Картър американците поддържаха режима на Пол Пот, който беше избил милиони камбоджанци. При Рейгън Америка искаше да постигне временно споразумение със същите иранци, които убиха толкова много хора от собствения си народ, включително и повечето от онези, които считаха Америка за приятел — и бяха изоставени. Америка се сприятеляваше с диктатори с кървави ръце — някои с леви, а някои с десни уклони — в името на realpolitic*, като отказваше да подкрепи умерените в политическо отношение, независимо дали са с леви или десни предпочитания, защото може да не са достатъчно активни. Всяка страна, на която в такава степен й липсват принципи, би могла да приеме и него, и съдружниците му, нали? Според Ернесто това беше основната истина за Америка. Докато той имаше принципи, от които не се отклоняваше никога, Америка нямаше такива. [* Realpolitic (нем.) — практическа политика, основаваща се на реалностите, а не на морални или етични идеи. — Б.пр.] Корупцията на Америка беше очевидна за Ернесто. В края на краищата той я подхранваше. В продължение на много години определени сили в най-големия и най-важен негов пазар водеха агитации за легализиране на дейността му там. За щастие всички те бяха се провалили. Това щеше да бъде провал за Картела и показваше още веднъж как на правителството може да му липсва разум да работи в свой интерес. Американското правителство можеше да спечели милиарди от този бизнес — като него и съдружниците му, — но му липсваше проницателност и ум, за да го направи. И те се наричаха велика сила. Въпреки всичката си предполагаема сила янките нямаха нито воля, нито мъжество. Той можеше да регулира нещата там, където живее, а те не можеха. Можеха да плават по океаните, да пълнят небето със самолетите си, но смеят ли да ги използват в защита на собствените си интереси? Той поклати развеселено глава. Не. Американците не можеха да бъдат уважавани. > 6. > ВЪЗПИРАНЕ Феликс Кортес пътуваше с пуерторикански паспорт. Ако някой забележеше кубинския му акцент, той щеше да обясни, че семейството му е напуснало тази страна, когато е бил дете, но чрез внимателен подбор на входното летище той избягваше подобно нещо. Освен това работеше и по акцента си. Кортес владееше свободно три езика — английски, руски и родния си испански език. Беше вулгарно красив с тропически загар, който едва се различаваше от тена на човек, връщащ се от отпуск. Тънкият мустак и ушитият по поръчка костюм показваха, че той е преуспяващ бизнесмен, а блестящите му зъби го правеха приятен преуспяващ бизнесмен. Чакаше на емигрантската опашка на международното летище „Дълес“ и разговаряше с дамата зад себе си, докато стигна до инспектора от емигрантската служба. Държеше се покорно и не бързаше като човек, който пътува често. — Добър ден, сър — каза инспекторът, като едва повдигна очи от паспорта. — Какво ви води в Америка? — Бизнес — отговори Кортес. — Аха — изръмжа инспекторът. Прелисти паспорта и видя многобройни печати за входни визи. Човекът пътуваше много и към половината от пътуванията му през изминалите… четири години бяха до Щатите. Печатите бяха разпределени по равно между Маями, Вашингтон и Лос Анжелис. — Колко време ще останете? — Пет дни. — Имате ли нещо за деклариране? — Само дрехи и работните си записки. — Кортес вдигна куфарчето си. — Добре дошли в Америка, мистър Диас. — Инспекторът постави печата на паспорта и му го подаде. — Благодаря ви. — Той отиде, за да си вземе чантата — голяма и доста използвана чанта за два костюма. Опитваше се да минава през американските летища в часове на малко натоварване. Това се дължеше не толкова на удобството, колкото на факта, че е необичайно време за човек, който има нещо за криене. В по-малко натоварените часове инспекторите имаха възможност да досаждат на хората колкото си искат и не пускаха кучетата, надушващи наркотиците, покрай куфарите. Освен това, когато летището не бе претъпкано, можеше и по-лесно, разбира се, да забележи дали не го наблюдават, а Кортес (Диас) беше специалист в това отношение. Спря се пред бюрото на „Херц“, където нае един шевролет от големите. Кортес не обичаше американците, но харесваше големите им коли. Всичко мина съвсем нормално. Той използва кредитна карта „Виза“. Младата дама на бюрото зададе обичайния въпрос дали не желае да стане член на клуб „Херц № 1“ и той пое брошурата с престорен интерес. Единствената причина да използва една и съща фирма за автомобили под наем беше, че просто нямаше достатъчно други, за да може да избегне повторението. Освен това той никога не използваше едни и същи паспорт и кредитни карти. В едно място, недалеч от дома му, имаше такива в изобилие. Беше дошъл във Вашингтон, за да се срещне с един от хората, които правеха това възможно. Краката му все още бяха сковани, когато излезе, за да получи колата — можеше да се качи на летищния микробус, но беше седял твърде дълго. Влажната жега на късния пролетен ден му напомни за дома. Не че си спомняше Куба с кой знае каква обич, но правителството му беше дало обучението, необходимо за сегашната му работа. Всички училищни часове по марксизъм-ленинизъм, в които казваха на хората, които едва намираха храна, че живеят в рая. В случая с Кортес; те бяха имали въздействие в друга насока — казваха му какво трябва да иска от живота. Обучението в DGI му беше дало вкуса към привилегиите, а непрекъснатите политически инструктажи караха правителството да му изглежда още по-гротескно в исканията и целите си. Но той беше играл играта и научи това, което искаше, като замени младостта си за оперативна подготовка. Изучаваше структурите на капиталистическите общества, как да прониква в тях и да ги унищожава, като напипваше силните и слабите им места. Контрастът между двете системи порази бившия полковник. Относителната бедност на Пуерто Рико му беше изглеждала като рай дори когато работеше заедно с полковник Ойеда и диваците мачетероси, за да го отхвърли и замени с кубинската версия на социализъм. Кортес поклати глава весело и тръгна към паркинга. На шест метра над главата на кубинеца Лиз Мъри остави съпруг си зад микробус, пълен с туристи. Едва намериха време за една бърза целувка. Тя имаше да върши разни неща, а полетът на Дан щеше да бъде обявен след десет минути. — Трябва да се върна утре следобед — каза той на излизане. — Добре — отговори Лиз. — Не забравяй за ония от фирмата за пренасяне на мебели. — Добре. — Дан затвори вратата и изкачи три стъпала. — Искам да кажа, че няма да забравя, скъпа … — Обърна се точно навреме, за да види жена си, която се засмя и замина. Отново го прецака. „Не е честно — оплака се на себе си той. — Връщат те от Лондон, натресват ти голямо повишение и още на втория ден те накисват в най-голямата каша.“ Премина през автоматичните врати на терминала и видя телевизионен екран с информация за неговия полет. Носеше само една чанта, която беше достатъчно малка, за да може да я вземе със себе си в самолета. Вече беше прегледал писмените материали. Бяха изпратени по факса във Вашингтон от оперативната служба в град Мобайл и за тях се говореше доста в сградата на Хувър*. [* Управлението на ФБР във Вашингтон. — Б.пр.] Следващият етап беше преминаването през металния детектор. Всъщност той го подмина. Служителят каза обичайното „Извинете, сър“ и Мъри вдигна значката си, на която пишеше, че той е Даниъл Е. Мъри, заместник-директор на Федералното бюро за разследване. Нямаше как да мине през металния детектор с автоматичния пистолет „Смит и Уесън“, закачен на колана му. Хората по летищата бяха склонни към нервност, ако той покаже това, което носи. Не че стреляше толкова добре с него. Той дори все още не беше се преквалифицирал. Това трябваше да стане през следващата седмица. Не бяха толкова строги на тази тема спрямо висшето ръководство на ФБР — сега основната трудова опасност за него идваше от телбодите, — но макар Мъри да не беше суетен за много неща, стрелковите умения бяха едно от тях. Макар и без особена причина Мъри се притесняваше. След четири години, прекарани в Лондон като аташе по правните въпроси, знаеше, че се нуждае от сериозна практика, преди отново да може да стреля „експертно“ с всяка ръка, особено с нов пистолет. Възлюбеният му Колт Питон .357 беше пенсиониран. ФБР преминаваше към автоматични пистолети и при пристигането в новата си канцелария откри на бюрото си гравиран пистолет Смит и Уесън, завит като подарък. Уреден му беше от приятеля му Бил Шоу, новоназначения заместник-директор по разследванията. Бил винаги си беше страхотен. Мъри прехвърли чантата в лявата си ръка и тайно провери дали пистолетът си е на мястото, както обикновеният гражданин би проверил портфейла си. Единственият недостатък на Лондон беше, че не можеше да носи оръжие. Както всеки американски полицай, Мъри се чувстваше гол без пистолет, въпреки че никога не бе имал причина да го използва в бойна обстановка. Сега ако не друго, можеше да направи така, че този полет да не отиде до Куба. Но, разбира се, вече нямаше да има много възможности да обезпечава спазването на закона на място. Избра кресло близо до изходната врата на самолета и си помисли, че сега е част от ръководството, което е друг начин да се каже, че е твърде стар, за да е полезен. Нямаше да се доближи до работа по истински случай повече, отколкото сега. А работеше по сегашния случай само защото директорът беше видял папката и я предал на? Бил Шоу, който от своя страна желаеше да я разгледа някой, когото познава. Случаят обещаваше да бъде деликатен. Мъри започваше работа на новото си място с истински сложен случай. Полетът трая малко повече от обичайните два скучни часа, по време на които дадоха суха закуска. На вратата го посрещна специалният агент Марк Брайт, заместник-шеф на оперативната служба на ФБР в Мобайл. — Имате ли друг багаж, мистър Мъри? — Само тази чанта. И името ми е Дан — отговори Мъри. — Някой разговарял ли е вече с тях. — Още не… искам да кажа, така ми се струва. — Брайт провери часовника си. — Трябваше да се върнат към десет часа, но снощи ги повикаха за спасителна операция. Някаква рибарска лодка избухнала катерът трябваше да измъкне екипажа. Това се появи в сутрешните новини по телевизията. Очевидно добре са се справили. — Супер — отбеляза Мъри. — Ще печем на шиш един шибан герой, а той отново излязъл в морето и спасил още хора. — Знаете ли миналото на този човек? — попита Брайт. — Нямах възможност да… — Инструктираха ме. Точната дума е герой. Този Вегенер е легенда. Наричат Ред Вегенер царя на спасителните операции. Пол вината от хората, които някога са влизали в морето, са били спасявани от него. Или поне така се говори. А пък има и големи приятели в парламента. — Като? — Сенатор Билингс от Орегон. — Мъри накратко обясни защо сенаторът му е приятел. — Той е председател на Съдебния комитет. Защо не си подбира приятели само от Министерството на транспорта? — попита тавана Брайт. Съдебният комитет на Сената имаше контролни функции спрямо ФБР. — Откога се занимаваш със случая? — Аз съм тук, защото работата ми е да осъществявам връзката с Агенцията за борба с наркотиците. Не съм виждал папките допреди обяда. Бях извън службата за два дни — каза Брайт, излизайки през вратата. — Роди ни се бебе. — О! — отбеляза Мъри. Не можеш да виниш никого за такива неща. — Честито. Всички наред ли са? — Докарах Мериън у дома тази сутрин, а Сандра е най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Но е доста шумна. Мъри се засмя. Доста време беше минало, откакто той трябваше да се грижи за бебе. Колата на Брайт се оказа форд, чийто двигател мъркаше като добре нахранен тигър. На предната седалка имаше документи по случая с капитан Вегенер. Мъри ги запрелиства, докато Брайт се измъкваше от паркинга на летището. Те допълниха това, което чу във Вашингтон. — Ама че случай? — Нали — отбеляза Брайт. — Не вярваш всичко това да е истина, нали? — Чувал съм разни откачени неща и преди, но това е шампион на всички времена. — Мъри млъкна. — Странното е, че… — Да — съгласи се по-младият агент. — Съгласен съм. Нашите колеги от Агенцията за борба с наркотиците го вярват, но това, което научихме оттук — искам да кажа, че дори фактите да са съвсем объркани, това, което имаме, е толкова… — Вярно. — И това беше другата причина Мъри да бъде ангажиран със случая. — Колко важна е била жертвата? — Имал е връзки с големи политици, директори на банки, завършил университета в Алабама, обичайното участие в граждански клубове — каквото си щеш. Той не е бил просто солиден член на обществото, а направо канара. — И двамата знаеха, че човекът е от щата Джорджия, значи случаят беше важен. — От старо семейство е, произхожда от генерал от Гражданската война. Дядо му е бил губернатор. — Пари? Брайт изсумтя. — Повече, отколкото някога биха ми трябвали. Има голям имот на север от града, все още е обработваема ферма, предполагам, може да се нарече плантация, но парите му не идват от нея. Вложил е всичките фамилни пари в недвижими имоти, и то доста успешно, доколкото разбираме. Работил е чрез плетеница от малки корпорации, както обикновено. Имаме един екип, който работи по въпроса, но ще ни трябва известно време, за да се оправим. Някои от параваните на фирмата се намират зад граница и може никога да не узнаем всичко. Знаеш как става. Едва сме започнали да проверяваме нещата. — „Изтъкнат местен бизнесмен замесен с наркобарони.“ Господи, наистина е криел нещата много добре. Никой ли не е надушил нищо? — Никой — призна си Брайт. — Нито ние, нито Агенцията за борба с наркотиците, нито местната полиция. Абсолютно нищо. Мъри затвори папката и поклати глава, загледан в колите. Това беше само началната пукнатина в случая, която може да се превърне в много човекогодини следователска работа. „По дяволите! Ние все още дори не знаем какво точно търсим — помисли си заместник-директорът. — Знаем само, че в добрия кораб «Емпайър билдър» е имало един милион долара в използвани двадесет и петдесетдоларови банкноти.“ Толкова много пари в брой могат да означават само едно — но това не е вярно. Толкова много пари могат да означават много неща. — Пристигнахме. Влизането в базата беше лесно, а и Брайт знаеше пътя към пристана. От колата „Панаш“ изглеждаше доста голям, огромна бяла кула с яркооранжева лента и тъмни петна по средата. Мъри знаеше, че корабът е малък, но беше необходим голям океан, за да се разбере това. Когато той и Брайт излязоха от колата, някакъв човек, застанал в началото на мостика, се обади по телефона и след секунди при него се появи друг. Мъри го разпозна от папката. Вегенер. Мъжът имаше разбъркани останки от някогашна червена коса, но сега тя беше изпъстрена с толкова сиво, че не се поддаваше на точно описание. Докато се изкачваше по алуминиевото мостче, агентът от ФБР си помисли, че той изглежда в добра форма, имаше малко тлъстини около кръста, но само толкова. Татуировката на ръката му сочеше, че е морж, а безстрастните му очи го характеризираха като човек, който не е свикнал на разпити от какъвто и да било вид. — Добре дошли на борда. Казвам се Ред Вегенер — каза той с усмивка, която можеше да мине за учтива. — Благодаря ви, капитане. Аз съм Дан Мъри, а това е Марк Брайт. — Казаха ми, че сте от ФБР — отбеляза капитанът. — Аз съм заместник-директор от Вашингтон. Марк е помощник специален агент, ръководител на службата в Мобайл. — Мъри видя, че лицето на Вегенер се промени. — Е, зная защо сте тук. Нека идем в каютата ми, за да обсъдим нещата. — От какво са тези черни петна по корпуса? — попита Дан, когато капитанът ги поведе. Имаше нещо в начина, по който каза това. Нещо… странно. — Двигателят на една рибарска лодка се запалил. Случи се на пет мили встрани от нас снощи, когато бяхме тръгнали насам. Горивните резервоари избухнаха точно когато се приближихме. Извадихме късмет. Нямаше убити, но боцманът беше поизгорен. — Какво стана с лодката? — попита Брайт. — Не можехме да я спасим. Измъкването на екипажа беше доста трудно. — Вегенер отвори вратата за гостите си. — Понякога това е всичко, което може да се направи. Господа, желаете ли кафе? Мъри отказа. Сега очите му наистина дълбаеха тези на капитана. Дан помисли, че той изглежда смутен. Неправилно чувство. Вегенер настани гостите си, а след това седна на стола зад бюрото си. — Зная защо сте тук — обяви Ред. — За всичко съм виновен аз. — Ъъ, капитане, преди да продължите… — опита се да каже Брайт. — Правил съм някои истински глупости по мое време, но този път наистина я оплесках — продължи Вегенер, като запали лулата си. — Имате ли нещо против да запаля? — Не, нищо — излъга Мъри. Не знаеше какво предстои, но разбра, че Брайт не мисли така. Той знаеше и още няколко неща. — Защо не ни разкажете какво стана? Вегенер бръкна в бюрото си и извади нещо. Подхвърли го към Мъри. Беше пакет цигари. — Един от нашите приятели изпусна това на палубата и накарах мой човек да му го върне. Предположих, че… е, вижте го сами. Искам да кажа, че изглежда като пакет цигари, нали така? А когато имаме хора в карцера, се предполага, че трябва да се отнасяме с тях както трябва. Затова им позволих да си получат цигарите обратно. Разбира се, това е марихуана. Затова, когато ги разпитвахме — особено онзи, който проговори, е, той беше надрусан много силно. По тази причина нещата се объркват, нали? — Това не е всичко, нали, капитане? — невинно попита Мъри. — Райли поотупа един от тях. Аз съм отговорен. Говорих със старшината за това. Оня, все му забравям името, отвратителният, е, той се изплю върху мен и Райли беше там. Райли се ядоса и го отупа малко. Не трябваше да го прави, но това е военна организация и когато се изплюеш върху командира, на бойците това може да не им хареса. Та Райли се поизпусна — но това стана на кораба ми и отговорността е моя. Мъри и Брайт си размениха по един поглед. Заподозрените не бяха казали нищо за това. — Капитане, не сме тук точно за това — каза след малко Мъри. — О? — възкликна Вегенер. — Защо тогава? — Те казват, че сте екзекутирали един от тях — отговори Брайт. За момент в каютата настъпи тишина. Мъри чуваше как някой някъде кове нещо, но най-силният шум идваше от климатичната инсталация. — И двамата са живи, нали? Само двама бяха и са живи. Изпратих по хеликоптера касетата със записа на претърсването, нали? Искам да кажа, че ако и двамата са живи, то кого сме разстреляли? — Обесили — поправи го Мъри. — Казват, че сте обесили единия от тях. — Чакайте малко. — Вдигна телефона и натисна един бутон. — Говори капитанът от мостика. Изпрати заместника ми в каютата. Благодаря. — Телефонът се върна на мястото си и Вегенер вдигна поглед. — Ако нямате нищо против, искам и моят заместник да чуе това. Мъри успя да запази безстрастната си физиономия. „Трябваше да се сетиш за това, Дани — помисли си той. — Имали са достатъчно време да измислят подробностите, а мистър Вегенер не е глупак. Може да се крие зад цял сенатор и ние предал двама хладнокръвни убийци. Дори и без признание от тяхна страна има достатъчно улики за углавно престъпление, а ако се занимаваш с Вегенер, рискуваш да загубиш това. Важността на жертвата… е, прокурорът няма да се съгласи. В никакъв случай…“ Нямаше нито един прокурор в Съединените щати, комуто липсваха политически амбиции, и поставянето на тези двамата на електрическия стол струваше половин милион гласа. Мъри не можеше да поеме риска да провали половин милион гласа. Директорът на ФБР Джейкъбс е бил федерален прокурор и ще разбере. Мъри реши, че това може да направи нещата далеч по-лесни. След миг се появи заместник-капитанът и след като се представиха, Брайт продължи с версията си за това, което двамата бяха казали в местната служба на ФБР. Нужни му бяха пет минути, през които Вегенер пуфкаше лулата си и позволи на очите си леко да се разширят. — Сър — каза заместник-капитанът, — чувал съм няколко хубави морски истории, но тази ще бъде шампион на всички времена. — Аз съм виновен — обади се Вегенер, като поклати глава. — Не трябваше да им връщам марихуаната. — Как така никой не е забелязал какво пушат? — попита Мъри не толкова от любопитство да чуе отговора, а от възхищение за умението, с което им беше представена историята. Изненада се, когато заместник-капитанът отговори: — Има един отвор за вентилация точно зад мостика. Ние не надзираваме затворниците постоянно — а тези са ни първите между другото, — защото това е ненужна заплаха или нещо подобно. Както и да е, в устава ни е записано да не го правим. Пък и нямаме много хора, които можем да изпратим да ги пазят. Та димът бива изсмукван през оня канал и никой не е забелязал миризмата чак до вечерта. След това беше твърде късно. Когато ги доведохме в каюткомпанията за разпит — един след друг, и това е записано в устава, — бяха с лъснали очи. Първият не проговори. Вторият говори. Имате записа, нали? — Да. Гледах го — отговори Брайт. — Значи сте видели, че им прочетохме правата от картата, която носехме точно по устава. Но да сме ги бесили? По дяволите! Това е щуротия. Наистина е откачена работа. Ние не… искам да кажа, ние не можем да ги обесим. Дори не зная кога такова нещо е било позволено от закона. — Зная, че за последен път е било позволено през 1843 година — каза капитанът. — Причината да има академия в Анаполис е, че някои хора били обесени на кораба „Сомерс“. Един от тях бил синът на военния министър. Предполага се, че имало опит за бунт, но доста воня се е вдигнала около случая. Вече не бесим хора — сухо завърши Вегенер. — Отдавна съм в армията. — Не можем дори да имаме военен съд — добави заместникът. — Искам да кажа, сами. Упътването по този въпрос тежи около пет килограма. Господи, нали трябват съдия и истински адвокати. Служа вече почти девет години и не съм виждал истинско бесене, само практическите упражнения, които провеждат в часовете по право в академията. На борда правим единствено „капитанска мачта“, и то рядко. — Но идеята не е лоша. Не бих имал нищо против да обеся онези кучи синове — отбеляза Вегенер. На Мъри му се стори, че думите му бяха много странни и уместни. Съжали Брайт, който вероятно не е имал случай, който да се извърти така. В този смисъл Мъри беше благодарен за времето, което беше прекарал като аташе по правните въпроси в Лондон. Разбираше от политика повече от останалите агенти. — О? — Когато бях малък, бесеха убийците. Израснал съм в Канзас. А тогава нямаше много убийци. Разбира се, сега сме твърде цивилизовани, за да го правим, и убийства стават всеки ден. Цивилизовани — изсумтя Вегенер. — Заместник, бесили ли са пирати по този начин? — Мисля, че не. Екипажът на Черната брада е бил съден в Уилямсбърг. Ходил ли си там? Старият съд се намира в туристическата част на града. Помня, чух, че били обесени на мястото, където се намира хотел „Холидей ин“. А капитан Кид май са го закарали в Англия, за да го обесят. Да, имали са място, наречено пристанище за екзекуции или нещо такова. Та мисля, че не — не сме го правили на борда на корабите дори и по онова време. И е съвсем сигурно, че не сме го направили и сега. Що за история, Господи! — Значи това не се е случило — каза Мъри, но не като въпрос. — Не, сър. Не се е случило — отговори Вегенер. Заместникът кимна с глава в подкрепа на капитана си. — И вие желаете да потвърдите това под клетва? — Разбира се, защо не? — Ако нямате нищо против, бих искал да разговарям с един от вашите старшини. Онзи, който е „нападнал“… — Райли на борда ли е? — попита заместника си Вегенер. — Да. Работят с Португалеца нещо в трюма. — Добре, хайде да отидем да го видим. — Вегенер се изправи и подкани с ръка посетителите си, за да го последват. — Свободен ли съм, сър? Имам да свърша някои неща. — Разбира се, заместник-капитане. Благодаря ти. — Тъй вярно. Довиждане, господа — каза лейтенантът и се изгуби зад един ъгъл. Разходката трая повече, отколкото Мъри очакваше. Трябваше да минат покрай две работни групи, които поправяха преградите. Старшинският отсек, наречен козарник поради древни и неизвестни причини, се намираше в задната част. Райли и Ореза, двамата най-старши от старшините на борда, деляха кабината, разположена до малкия салон, където сержантският състав се хранеше в относително спокойствие. Вегенер отвори вратата и от нея излезе облак дим. Боцманът беше захапал пура в зъбите си, а огромните му ръце се опитваха да боравят с една смешно малка отвертка. При появата на капитана и двамата станаха на крака. — Свободно. Какво, по дяволите, е това? — Португалеца го намери. — Райли подаде секстанта. — Съвсем стар е и се опитваме да го поправим. — Как ви се струва — 1778 година, сър? — попита Ореза. — Секстант, направен от Хенри Еджуърт. Намерих го в един магазин за стари боклуци. Може да изкараме някой долар, ако го почистим. Вегенер го огледа. — 1778-а ли каза? — Да, сър. Това е един от най-старите модели. Стъклото е счупено, но е лесно да се поправи. Зная един музей, където плащат много пари за такива неща… Но, разбира се, мога да го оставя и за себе си. — Имаме гости — каза Вегенер. — Искат да разговарят за двамата, които заловихме. Мъри и Брайт вдигнаха значките си. Дан забеляза един телефон в каютата. Разбра, че може би заместник-капитанът се е обадил, за да ги предупреди. Пурата на Райли още беше цяла. — Няма проблем — отговори Ореза. — Какво ще правите с онези копелета? — Това ще реши прокурорът — обади се Брайт. — От нас се иска да съберем сведенията по случая, а това означава, че трябва да установим какво сте правили, когато сте ги заловили. — Е, в такъв случай трябва да разговаряте с мистър Уилкокс, сър. Той командваше групата, която се качи на борда — каза Райли. — Ние само изпълнявахме заповедите му. — Лейтенант Уилкокс е в отпуск — вметна капитанът. — А какво ще кажете за времето, когато ги докарахте на този кораб? — попита Брайт. — О, това — призна си Райли. — Е, сгреших, но оня дребен минетчия… искам да кажа, че се изплю на ризата на капитана, а такива неща не се правят, нали знаете? Затова го понатупах малко. Може би не трябваше да го правя, но пък и този идиот трябваше да се държи възпитано. — Не сме тук за това — обади се Мъри след малко. — Той казва, че сте го обесили. — Обесили сме го? На какво? — попита Ореза. — Мисля, че му викате нок. — Искате да кажете… обесили, като в — е, обесили? За врата, така ли? — попита Райли. — Точно така. Смехът на боцмана прозвуча като гръмотевица. — Сър, ако някога обеся някого, то на следващия ден той няма да се разхожда и да се оплаква от мен. Мъри повтори разказа, който беше чул, почти дословно. Райли поклати глава. — Тези неща не се правят така, сър. — Какво искате да кажете? — Значи последното нещо, което дребният е видял, е как приятелят му се люлее напред-назад, нали? Но тези неща не се правят така. — Все още не разбирам. — Когато обесите някого на кораб, трябва да му завържете краката и да пуснете от тях въже, което да тегли надолу — връзвате го за перилата или за някоя преграда, за да не се люлее. Трябва да направите това, сър. Имате нещо с тегло над… над петдесет килограма и ако то се люлее свободно, ще изпочупи разни неща. Затова го връзвате с две въжета, което означава, че го вдигате на макарата — разбирате, нали? — а след това изтегляте долното въже, за да го държите на мястото му съвсем плътно. В противен случай просто нещата не са както трябва. По дяволите, всеки го знае. — А вие откъде го знаете? — попита Брайт, като опитваше да скрие раздразнението си. — Сър, корабите плават във водата, или в тях се товари стока, а това е моята работа. Наричаме я моряшка професия. Представете си, че имаме нещо с тегло колкото един човек. Ще ли ви се то да се люлее като някакъв шибан полилей на дълга верига? Господи, та нали в един момент ще удари радара и ще го откъсне от мачтата. А и през онази нощ имаше буря. Не, в миналото са го правили, сякаш вдигат знаме — едно въже на върха на мачтата и друго — в долната част. Завържеш ли го както трябва, то няма да се люлее. Хей, ако някой на палубата остави нещо да се мята по този начин, аз ще му пръсна задника. Оборудването е скъпо. А ние не си го чупим просто за развлечение, сър. Какво мислиш за това, Португалец? — Прав е, снощната буря беше доста силна — капитанът не ви ли е казал? Единствената причина да държим онези боклуци на борда беше, че не допуснахме хеликоптера да кацне и да ги вземе заради бурята. А и нямахме никакви работни групи на палубата, нали? — Не — отговори Райли. — Не си показвахме носовете тази нощ. Искам да кажа, сър, че ако трябва, можем да излезем на работа дори и в ураган. Но щом не е необходимо, човек не излиза на палубата по време на буря просто така. Опасно е. По този начин се губят хора. — Лошо ли беше времето същата вечер? — попита Мъри. — Някои от новите хлапета я прекараха с глави, заврени в пликовете. Готвачът реши да сервира пържоли същата вечер — засмя се Ореза. — По това разбрахме, нали, Боб? — Това е единственият начин — съгласи се Райли. — Значи същата вечер не е имало и военен съд? — А? — За момент Райли изглеждаше истински озадачен, а след това лицето му просветна. — О, искате да кажете, да ги осъдим честно, а след това да ги обесим, както в оная стара реклама за бирата? — Само единия — подсети го Мъри. — А защо не и двамата? И двамата са шибани убийци, нали? Вижте, сър, аз бях на борда на онази яхта и видях с очите си какво бяха направили. Ужасна каша. Вие може би виждате такива неща постоянно. Аз никога не бях виждал и бях потресен. Ако искате да бъдат обесени, аз ще го направя и на следващия ден няма да се оплакват. Добре де, може би не трябваше да хвърлям оня на перилото — изпуснах се — да, съжалявам. Но двамата малки смотаняци са очистили цяло семейство, а и може би е паднало и малко изнасилване. И аз имам семейство. Имам дъщери: Също и Португалеца. Искате да леем сълзи за тези двамата задници, но сте сбъркали мястото, сър. Сложете ги на електрическия стол и аз ще натисна ключа вместо вас. — Значи не сте ги обесили? — попита Мъри. — Сър, ще ми се да се бях досетил за това — обяви Райли. В края на краищата Ореза го беше измислил. Мъри погледна Брайт, чието лице в момента имаше леко розов оттенък. Всичко беше минало дори по-спокойно, отколкото той очакваше. Е, предупредили го бяха, че капитанът е умен. Командването на кораб не се дава на идиоти — или поне не трябва. — Добре, господа. Предполагам, че това дава отговор на всички въпроси, които имаме към вас за момента. Благодаря ви за сътрудничеството. След миг Вегенер ги поведе към стълбата. Тримата мъже застанаха на мостчето. Мъри направи знак на Брайт да иде в колата, а след това се обърна към капитана. — Всъщност на тази палуба кацат и излитат хеликоптери, така ли? — Доста често. Но ми се иска да си имаме свой собствен. — Мога ли да разгледам палубата, преди да си тръгна? Никога преди не съм бил на катер. — Последвайте ме. След по-малко от минута Мъри стоеше в центъра на палубата, точно на жълтия кръст, нарисуван върху неплъзгащата се черна повърхност на палубата. Вегенер обясняваше как работят светлините на станцията за управление, но Мъри разглеждаше мачтата, като пускаше въображаемо въже от нока към палубата. „Да — реши той, — достатъчно лесно е да го направи човек.“ — Капитане, заради самия вас ви казвам, че се надявам никога повече да не правите такива щуротии. Вегенер се обърна изненадан. — Какво искате да кажете? — И двамата знаем какво искам да кажа. — Вие вярвате на думите на онези двама… — Да. Съдебните заседатели не биха повярвали. Или поне аз мисля така, въпреки че никога не се знае на какво може да повярват съдебните заседатели. Но вие сте го направили. Знам… с нищо не можете да ме разубедите. — Какво ви кара да мислите… — Капитане, работя във ФБР от двадесет и шест години. Чувал съм доста откачени неща, някои истински, някои измислени. Човек постепенно започва да долавя кое е истина и кое не. На мен ми се струва, че съвсем лесно можете да пуснете едно въже от онази макара горе дотук и ако застанете правилно срещу вълните, люлеенето няма да има никакво значение. В никакъв случай няма да пострада антената на радара, за която Райли така много се тревожеше. Както ви казах, не го правете отново. В този случай няма да ви закачаме, защото можем да проведем делото и без информацията, която ни предоставихте. Не си играйте с късмета. Е, сигурен съм, че няма да го правите. И открихте, че у този човек има повече, отколкото очаквахте, нали? — Изненадан бях, че жертвата е … — Да. Отворихте голяма кутия, пълна с червеи, без да си изцапате ръцете. Имахте късмет. Но не го насилвайте — повтори Мъри. — Благодаря ви, сър. След минута Мъри седеше в колата. Агент Брайт все още беше нещастен. — Навремето, когато бях съвсем млад агент, току-що излязъл от академията, ме изпратиха в Мисисипи — каза Мъри. — Бяха изчезнали трима борци за граждански права, а аз бях член на екипа, който изясняваше случая. Не вършех почти нищо друго, освен да държа шлифера на инспектор Фицджералд. Чувал ли си за Големия Джо? — Баща ми работеше за него — отговори Брайт. — Значи знаеш, че Джо беше чешит, истински полицай от старите времена. Както и да е, до нас стигнаха слухове за това как местните ку-клукс-клановци се хвалят, че ще очистят няколко агенти — знаеш историята, преследвали са семействата им и други такива неща. Джо се ядоса малко. Закарах го с колата, за да види… забравих името на оня грозник… но той беше тарторът на местните мръсници, а беше и точно най-устатият. Когато спряхме колата, той седеше под сянката на едно дърво на поляната пред къщата си. До стола си имаше пушка и беше полупиян. Джо отива при него. Оня грозник понечва да вдигне пушката, а Джо само го гледа. Фицджералд можеше да прави това. Беше убил трима души и то си личеше на лицето му. Аз се поразтревожих, поставих ръката си на пистолета, но Джо просто го гледаше и му каза, че ако се чуят още приказки за очистване на агенти или ако има още скапани телефонни обаждания на съпруги и деца, то самият той ще се върне и ще го убие точно там, на поляната пред къщата му. Не викаше, просто го каза така, сякаш поръчва закуска. Оня му повярва. Повярвах му и аз. Както и да е, приказките престанаха. Това, което Джо направи, беше адски незаконно — продължи Мъри. — Понякога правилата се изкривяват. Аз съм го правил. Ти също. — Никога не съм… — Не се впрягай, Марк. Казах изкривяват, но не и пречупват. Правилата не предвиждат всички ситуации. Затова очакваме от агентите да упражняват способностите си за преценка. Така е в живота. В този случай моряците са открили много важна информация. Единственият начин да я използваме е, ако пренебрегнем начина, по който са се снабдили с нея. Не са нанесени никакви реални щети, тъй като подсъдимите ще бъдат съдени като убийци, а всичките необходими доказателства са реални. Те или трябва да се изпържат на стола, или да ни сътрудничат, като отново ни дадат всичката информация, която добрият капитан Вегенер е измъкнал от тях със заплаха. Във всеки случай така решиха във Вашингтон. Твърде неудобно е за всички да повдигат въпроса, който обсъдихме на катера. Ти наистина ли смяташ, че едно жури от местни съдебни заседатели би… — Не — веднага си призна Брайт. — Не е необходим кой знае колко добър адвокат, за да разбие всичко на пух и прах, а дори и да не го направи… — Точно така. Ние просто ще буксуваме. Живеем в несъвършен свят, но мисля, че Вегенер никога няма да повтори тази грешка. — Добре. — На Брайт не му харесваше положението, но това нямаше значение. — Значи сега трябва да разберем защо това бедно копеле и семейството му са се оставили да бъдат убити от един sicario* и копиеносеца му. Знаеш ли, когато преследвах разни умници из Ню Йорк, никой не се занимаваше със семействата им. Дори не убиваха човек пред очите на семейството му освен в случаите, когато желаеха да кажат нещо много важно. [* Sicario (исп.) — наемен убиец. — Б.пр.] — За пласьорите на наркотици няма много правила — изтъкна Брайт. — Да. А аз смятах, че терористите са лоши. Кортес мислеше, че сега му е много по-лесно, отколкото когато работеше с мачетеросите. Ето, седеше в едно ъглово сепаре на хубав, скъп ресторант и държеше списък с вина върху десет страници — Кортес се смяташе за специалист по вината — вместо в гъмжащата от плъхове колиба, където ядеше боб и произнасяше революционни фрази заедно с хора, чието разбиране на марксизма се изразяваше в обиране на банки и записването на героични изявления на касети, които местните радиостанции пускаха между рекламите и рок-музиката. Америка трябва да е единствената страна в света, в която бедните хора отиваха на демонстрации със собствените си коли и най-дългите опашки, на които се редяха, бяха на касите в супермаркетите. Избра една малко известна марка от долината на река Лоара за вечерята си. Сервитьорът щракна одобрително химикалката си и взе менюто. Кортес беше израснал в страна, където бедните хора — тази категория включваше почти всички — просеха за обувки и хляб. В Америка бедните райони бяха онези, в които хората вземаха наркотици, струващи стотици долари в брой седмично. За бившия полковник това беше повече от странно. В Америка наркотиците се разпространяваха от бордеите към покрайнините на градовете, като донасяха благосъстояние на хората, които имаха стоката, нужна на другите. А точно това ставаше и на международно ниво. Янките, вечно стиснати при отпускане на официални помощи за по-бедните си съседи, сега ги заливаха с пари, но на така нареченото междуправителствено ниво. Човек можеше да се посмее на това. Не знаеше и не се интересуваше колко дава правителството на янките на приятелите си, но беше сигурен, че обикновените граждани, дотолкова отегчени от комфортния живот, че имаха необходимост от химически стимули, даваха далеч повече и го правеха, без да поставят условия за „правата на човека“. Беше прекарал толкова много години като професионален офицер от разузнаването в опити да намери начин да унижи Америка, да навреди на статута й, да намали влиянието й. Феликс разбра, че подходът му е погрешен. Беше използвал марксизма, за да се бори с капитализма независимо от това, че беше известно кои неща вършат работа и кои не. Но можеше да използва капитализма в борбата срещу самия него и да изпълни първоначалната си мисия, като през това време се наслаждава на облагите на самата система, на която се опитваше да навреди. А най-странно от всичко беше, че бившите му работодатели го смятаха за предател, защото намери начин, който върши работа… Кортес си помисли, че човекът насреща му е типичен американец. Тежащ повече от необходимото поради твърде много добра храна и невнимателен с дрехите си. Вероятно не лъскаше и обувките си. Кортес си спомни, че прекара почти цялото си детство бос и се беше считал щастливец, че има три собствени ризи. Мъжът караше скъпа кола, живееше в удобен апартамент, имаше работа, за която му плащаха колкото на десет полковници от DGI, и това не му стигаше. Ето я Америка — независимо какво имаха хората, то никога не беше достатъчно. — Е, какво ново имате за мен? — Четири перспективни предложения. Цялата информация е куфарчето ми. — Добри ли са? — попита Кортес. — Всички отговарят на вашите изисквания — отговори мъжът. — Нима аз не съм… — Да, на вас може да се разчита напълно. Затова ви плащаме толкова много. — Радвам се, че ме оценявате, Сам — каза мъжът с известно самодоволство. Феликс — Сам за човека, с когото обядваше — винаги ценеше хората, с които работи. Оценяваше способностите им. Оценяваше информацията, която му даваха. Но ги презираше заради това, че са слабаци. И все пак един офицер от разузнаването — така мислеше за себе си — не можеше да бъде много придирчив. Америка изобилстваше от хора като този. Кортес не се замисляше, че и той бе купен. Считаше себе си за умел професионалист, донякъде наемен войник, но това беше съвсем според почитаната традиция, нали? Освен всичко той вършеше онова, което предишните му господари искаха от него, само че по-ефективно, отколкото беше възможно в DGI, а и друг плащаше. Всъщност в крайна сметка самите американци му плащаха заплатата. Вечерята премина без инциденти. Виното беше точно толкова превъзходно, колкото очакваше, но месото бе препечено и зеленчуците го разочароваха. Помисли си, че Вашингтон има прекалено голяма слава като град на ресторантите. На излизане просто взе куфара на своя компаньон и отиде до колата си. Върна се в хотела след спокойно двадесетминутно каране. После прекара няколко часа в разглеждане на документите. Кортес мислеше, че можеше да се разчита на този човек, той заслужаваше признанието му. Всичките четири предложения бяха солидни. Щеше да започне да наема хора още утре. > 7. > ИЗВЕСТНИ И НЕИЗВЕСТНИ НЕЩА Нужна му беше седмица, за да свикне с надморската височина, точно както му каза Хулио. Чавес отпусна раницата. Все още не носеха съвсем пълни раници, само единадесет килограма. Но те не бързаха, почти нежно въвеждаха хората в програмата за настройка към други условия, вместо да използват по-свирепи методи. Това допадаше на сержанта, който все още леко се задъхваше след пробег от осем мили. Раменете, а и краката го боляха по обичайния начин, но около себе си вече не чуваше звуци от повръщане и нямаш никой отказал се. Останаха само обичайните ругатни и оплаквания. — Това не беше толкова лошо — каза Хулио, без да се задъхва. — Но все още твърдя, че чукането си е най-добрата гимнастика. — Тук си прав — отговори през смях Чавес. — Като си помисли човек за всички онези неизползвани мускулни групи, както казват културистите. Най-доброто нещо в тренировъчния лагер беше храната. На полето обядваха от пакети МГ — месо, готово за ядене. Три парчета месо, които не струваха колкото един добре опечен стек, — но закуските и вечерите винаги бяха добре приготвени в прекалено голямата лагерна кухня. Чавес винаги избираше най-претъпканата паница за плодове, до която можеше да се докопа, без да му се скарат, поръсваше плодовете с много захар за енергия и пиеше обичайното армейско кафе, чието съдържание на кофеин, изглежда, всеки път беше подсилено. С удоволствие забиваше нос в паницата си, натъпкана с грозде, портокали и какво ли не още, докато другарите му по маса атакуваха яйцата и бекона. Чавес се върна на опашката, за да си вземе малко пържени картофи. Чул беше, че въглеводородите също дават енергия, а точно сега, когато свикна с надморската височина, мисълта за лой по време на закуската не го притесняваше чак толкова много. Нещата се развиваха добре. Работата беше трудна, но нямаше никакви натегачески глупости. Всички тук бяха опитни професионалисти и към тях се отнасяха като към такива. Не изразходваха никаква енергия за оправяне на леглата. Всички сержанти знаеха как да оправят леглата си и ако ъгълът на някое одеяло не беше съвсем добре подгънат, натискът от факта, че си между равни, оправяше нещата, без да е необходимо да крещи някой офицер. Бяха все млади мъже, със сериозно отношение към работата си, но се усещаше и дух за развлечения и авантюри. Още не знаеха за какво се обучават. Съществуваха неизбежните предположения и нашепвания между леглата, които постепенно прерастваха в симфония от хъркания, след като бъдеше постигнато съгласие с някоя фантазьорска идея. Макар и необразован, Чавес не беше глупав. Нещо му подсказваше, че всички теории са погрешни. В Афганистан всичко беше свършило; не беше възможно да отиват там. Освен това всички тук говореха испански свободно. Той отново се замисли, като дъвчеше парче киви — плод, за чието съществуване не знаеше допреди седмица. Голяма надморска височина — не ги обучаваха тук просто за развлечение. Значи Куба и Хавана отпадаха. Може би Никарагуа. Колко високи са планините там? Мексико и другите централноамерикански страни също имаха планини. Всички тук бяха сержанти. Всички бяха водили взводове и бяха провеждали обучение на едно или друго ниво. Бяха все леки пехотинци. Вероятно ще отидат на някоя специална задача за обучение на по-млади пехотинци. Значи щяха да се занимават с потушаване на размирици. Разбира се, всяка страна на юг от Рио Гранде имаше проблеми с партизаните. Тези проблеми бяха резултат на несправедливите действия на правителствата и икономиките, но за Чавес обяснението беше по-просто — тези страни просто бяха оплескани. Достатъчно ги познаваше от пътуванията си до Хондурас и Панама. Градчетата бяха мръсни — в сравнение с тях неговият дом изглеждаше като рай. А и полицията! Той мислеше, че никога няма да заобича латиноамериканската полиция, но най-силната му омраза спечелиха местните армии. Те бяха групи от мързеливи, некадърни хулигани. Всъщност не се различаваха много от уличните банди, само дето носеха едно и също оръжие (бандите в Лос Анжелис бяха склонни към индивидуализъм). Уменията им с оръжието също не бяха на високо ниво. На един войник не му беше нужно много, за да удари с приклада на пушката си някой беден нещастник. Офицерите, е, не видя никой, който може да се сравнява с лейтенант Джексън, който обичаше да бяга с хората си и не се притесняваше, че ще се изцапа и усмърди като истински войник. Но сержантите бяха тези, които заслужиха най-пълното му презрение. Оня ирландски сержант Макдевит в Корея отвори очите на Динг — уменията плюс професионализмът са равни на гордост. А като се замисли човек, гордостта наистина беше най-важното за човека. Гордостта караше хората да вървят напред и не позволяваше да се откажат при проклетото бягане в планината. Не можеш да разочароваш приятелите си. Не биваше приятелите ти да видят в теб онова, което не желаеш да бъдеш. Това бе съкратената версия на всичко, което научи в армията, и знаеше, че същото може да се каже за всеки от хората в тази стая. Разбира се, онова, за което се обучават, е да научат и други на същото. Значи мисията им е обикновена армейска задача. По една или друга причина — вероятно политическа, но Чавес не се интересуваше от политика, пък и не я разбираше — мисията беше секретна. Достатъчно мозък имаше, за да разбере, че такова потайно обучение означава ЦРУ. Прав беше в тази преценка. Грешеше относно мисията. Закуската приключи в нормалното време. Мъжете станаха от масите, като на излизане отнасяха подносите и чиниите си на мястото за мръсните съдове. Повечето от тях отидоха до онова място и много, включително и Чавес, се преоблякоха в чисти, сухи тениски. Сержантът не беше особено придирчив, но предпочиташе чистата миризма на свежо изпрана тениска. Тук имаше божествена пералня. Чавес реши, че лагерът с надморската си височина и всичко останало ще липсва. Въздухът, макар и рядък, беше сух и чист. Всеки ден чуваха самотния вой на дизеловите локомотиви, които влизаха в тунела Мофат, чийто вход виждаха при бяганията си по два пъти дневно. Често съзираха далечните двуетажни вагони на влакове, тръгнали на юг към Денвър. Чудеше се какъв ли е ловът там. За какви животни ходят на лов. Може би елени. Бяха срещнали няколко елена, големи като мулета, но се виждаха и странните бели силуети на планинските кози, които затичваха нагоре по отвесните скалисти стени при приближаването на войниците. Предния ден Хулио беше отбелязал, че тези шибани кози са в истинска форма. Но след малко Чавес отхвърли мисълта за това. Животните, за които ходеше на лов той, бяха с два крака. И ако не внимаваш, можеше да те застрелят. Четирите взвода се строиха навреме. Капитан Рамирес подаде команда „мирно“ и ги накара да отидат в определения си участък на около половин миля източно от главния лагер, в далечния край на равната долина. Там ги чакаше един чернокож мъж с тениска и черни шорти, които едва удържаха едрите му мускули. — Добро утро, хора — каза той. — Казвам се мистър Джонсън. Днес ще започнем истинското обучение за мисията. Вие всички сте тренирали ръкопашен бой. Работата ми е да видя доколко ви бива и да ви науча на някои нови трикове, които може да са били пропуснати при предишното ви обучение. Да убиеш някого безшумно не е чак толкова трудно. Трудното е да се доближиш достатъчно близо, за да го направиш. — Ръката на Джонсън се плъзна зад гърба му, докато той говореше. — Това е един от начините да убиеш тихо. В ръката му се оказа масивен пистолет, на чиято цев бе закрепено голямо, подобно на бастун устройство. Преди Чавес да успее да си помисли, че това е заглушител, Джонсън го вдигна с две ръце и стреля три пъти. Динг веднага отбеляза, че заглушителят е много добър. Едва долови металното тракане на плъзгача на пистолета — по-тихо беше от дрънкането на стъклата от трите бутилки, които се пръснаха на пет метра от тях. Звукът от изстрела изобщо не се чу. Интересно. Джонсън им се усмихна палаво. — С това ръцете ви не се издраскват. Както казах, всички вие владеете ръкопашния бой, а ние ще поработим по него. Но аз съм бил в бой няколко пъти, точно както и вие, и нека не се правим на хитри. Във всички случаи въоръженият бой е по-добър от ръкопашния. Значи днес ще учим един напълно нов вид: тих въоръжен бой. — Той се наведе и отметна едно одеяло, под което се откри автомат. На цевта му също имаше нещо като заглушител. Чавес започна да се укорява за предишните си мисли. Мисията, каквато и да е тя, не бе тренировъчна. Райън си мислеше, че вицеадмирал Джеймс Кътър беше аристократ. Или поне приличаше на такъв — висок и сух, косата му добиваше кралскосив цвят, и една уверена усмивка, която никога не слизаше от избръснатото му до розово лице. Разбира се, той се държеше като аристократ, или, поправи се Джак, си мисли, че е така. Райън беше на мнение, че истински важните хора не се престарават в това. Да си специален съветник на президента по въпросите на националната сигурност не означаваше благороднически сан. Райън познаваше няколко души, които имаха такива. Кътър произхождаше от едно от онези стари семейства, които са отглеждали камънаци във фермите си в Нова Англия в продължение на много поколения, а след това са се насочили към търговията и като в случая с Кътър са изпращали излишните си синове да стават моряци. Но Кътър беше от онези моряци, за които морето е средство за постигане на определена цел. Повече от половината от кариерата му бе преминала в Пентагона, а там според Райън не беше място за истинския морж. Джак знаеше, че той е заемал всички необходими командни постове. Първо е бил на кораб-разрушител, а след това на кръстосвач. Всеки път вършил добре работата си — достатъчно добре, за да го забележат, което трябва да е било важното. Много от кариерите на добри офицери спираха на поста капитан, тъй като не биваха забелязвани от достатъчно високопоставен покровител. Какво ли е направил Кътър, за да изпъкне от тълпата? „Може би е лъскал много добре дръжките на вратите?“ — чудеше се Джак, когато привършваше доклада си. Не че това имаше значение сега. Президентът беше го забелязал в екипа на Джеф Пелт. Когато Пелт се върна в академичните среди като шеф на международния отдел в калифорнийския университет — Кътър беше се плъзнал на неговото място така плавно, както кораб-разрушител до пристана. Той седеше зад бюрото си в добре скроен костюм, като сърбаш кафето си от чаша, на която беше гравиран надписът „Белкнап“, за да напомня на околните, че някога е командвал този кръстосва Ако случайният посетител не забележеше чашата — малко случайни посетители идваха в канцеларията на съветника по въпросите на националната сигурност, — лявата стена беше щедро обсипана гравирани почетни таблички от корабите, на които беше служил, снимки с автографи, достатъчни за канцеларията на всеки холивудски агент. Военноморските офицери наричат това явление „стенат A3 ОБИЧАМ СЕБЕ СИ!“. И въпреки че повечето имат такива, обикновено са в домовете им. Райън не харесваше много Кътър. Не харесваше и Пелт, но разликата беше, че Пелт бе почти толкова умен, колкото се мислеше. Кътър дори не напомняше за него. Адмиралът с трите звезди беше съвсем тъп, но не му стигаше интелект, за да го проумее. А Райън бе специален помощник, но не на президента. Това означаваше, ч той трябва да докладва на Кътър, независимо дали му харесва или не. Сега, когато шефът му бе в болница, той често щеше да изпълнява тази задача. — Как е Гриър? — попита човекът. Говореше с носовия акцент на Нова Англия, който трябваше да е починал от естествена смърт преди много време, въпреки че акцентът беше единственото нещо у Кътър, против което Райън нямаше възражения. Той му напомняше за дните в колежа в Бостън. — Още не са приключили изследванията. — Гласът на Райън издаваше тревогата му. Изглежда, ставаше дума за рак на панкреаса, от който оцеляваемостта беше около нула. Беше питал Кати з това и се опита да вкара шефа си в болницата „Джон Хопкинс“, но Гриър беше във военноморския флот, което означаваше, че трябва да замине за Бетесда. Но макар медицинският център на военноморските сили в Бетесда да беше най-добрата военноморска болница, все пак бе далеч от „Джон Хопкинс“. — Ти ли ще го заместиш? — попита Кътър. — Това е доста лош вкус, адмирале — обади се Ритър вместо него. — Докато отсъства адмирал Гриър, доктор Райън ще го представлява от време на време. — Ако се справяте така добре, както с днешния доклад, ще можем да се сработим. Жалко за Гриър. Надявам се да се оправи. — В гласа му се долавяше толкова чувство, колкото ако човек пита за някоя улица. „Сърдечен тип си, няма що — помисли си Райън, като затвори куфарчето си. — Басирам се, че екипажът на «Белкнап» просто е бил влюбен в теб.“ Но на Кътър не му плащаха да бъде сърдечен. Плащаха му да съветва президента, а на Райън плащаха да информира Кътър, а не да го обича. Райън трябваше да си признае, че Кътър не беше глупак. Нямаше опит в областта на Райън, нито притежаваше острия като бръснач инстинкт за политическите задкулисни игри на Пелт, но за разлика от него Кътър обичаше да работи, без да се консултира с държавния департамент. Очевидно беше, че не разбира как функционира Съветският съюз. Причината да седи на този стол с висока облегалка беше, че се славеше като голям експерт в други области, от които президентът се вълнуваше в най-голяма степен. Тук интелектът на Райън го подведе. Върна се на това, какво е намислило КГБ в Централна Европа, вместо да продължи да следи идеята до логическия й завършек. Другата грешка на Джак беше по-основна. Кътър осъзнаваше, че съвсем не прилича на Пелт, и желаеше да промени нещата. — Бих се радвал да ви видя отново, доктор Райън. Докладът беше добър. Ще привлека вниманието на президента върху тези неща. А сега моля да ни извините, но имаме да обсъждаме някои неща със заместник-директора по оперативните въпроси. — Ще се видим в Ленгли, Джак — каза Ритър. Райън кимна и излезе. Другите двама изчакаха вратата да се затвори. След това заместник-директорът по оперативните въпроси изложи своя доклад по операция „Увеселителна яхта“. Докладът трая двадесет минути. — Е, как ще го координираме? — попита адмиралът. — По обичайния начин. Единственото добро, което извлякохме от провала „Пустиня Едно“, беше, че там се доказа колко надеждна е спътниковата комуникационна връзка. Виждал ли си портативните апарати? — попита заместник-директорът по оперативните въпроси. — Те са стандартни за лековъоръжените войски. — Не. Виждал съм само онези по корабите, но те не са преносими. — Е, портативните се състоят от две части, антена с формата на X и малка телена стойка, която изглежда като направена от стари метални закачалки за дрехи. Произведен е нов апарат в раница, която тежи само шест килограма със слушалките. Има и морзов клавиш за в случай, че не желаеш да говориш твърде високо. Работи с една странична лента на суперзакодирана свръхвисока честота. Максимално сигурни са. — Но как ще поддържаме секретността им? — Кътър се тревожеше за това. — Ако районът е гъсто населен — уморено обясни Ритър, — противникът ще използва това. Те работят главно нощем, което значи, че нашите хора ще се излежават през деня и ще се движат насам-натам само през нощта. Обучени са и са оборудвани за такова нещо. Вижте, обмислили сме го. Тези хора вече са добре подготвени, а ние сме… — Ами попълването на запасите? — С хеликоптер — отговори Ритър. — Имаме хора за специални операции във Флорида. — Аз все още мисля, че трябва да използваме морските пехотинци. — Морската пехота има различна мисия. Вече, сме обсъждали този въпрос, адмирале. Тези хлапета са по-добре обучени, по-дрбре въоръжени, повечето от тях са били по подобни места, а е адски по-лесно да ги включим в програмата, без никой да забележи — обясни Ритър може би за двадесети път. Кътър не беше човек, който се вслушваше в думите на другите. Неговите собствени мнения биваха изказвани твърде шумно. Заместник-директорът по оперативните въпрос се чудеше как я кара с него президентът, но този въпрос не се нуждаеше от отговор: Шепотът на президента имаше много по-голяма сила от крясъка на всеки друг. Проблемът беше, че президентът често пъти разчиташе на идиоти да претворят желанията му в реалност. Ритър не би се изненадал да разбере, че мнението му за съветника по националната сигурност съвпада с това на Джак Райън, само дето Райън не знаеше защо има такова мнение. — Е, операцията си е твоя — каза Кътър след малко. — Кога започва? — След три седмици. Снощи ми докладваха. Нещата вървят чудесно. Вече притежават основните умения, от които се нуждаем. Сега въпросът е само да се изгладят специалните и да се добавят някои тънкости. Имахме късмет дотук. Дори никой не е наранен. — А от колко време имате онова място? — Тридесет години. Предназначено беше за радарна инсталация на противовъздушна отбрана, но спряха финансирането по някакви причини. Военновъздушните сили ни го дадоха и оттогава го използваме за обучение на агенти. Няма го в нито една бюджетна ведомост. Собственост е на чужда корпорация, която използваме за различни неща. През есента го даваме под наем като ловен лагер, представяш ли си? Дори ни носи печалба, което е още една причина да не е включено в бюджетния списък. Това достатъчно секретно ли е? При афганистанските истории ни беше от голям полза. Тогава правихме същите неща, както сега, и никой не е разбрал нищо… — Три седмици. Ритър кимна. — Може би съвсем малко повече. Все още работим по координирането на спътниковото разузнаване и материалната ни база на земята. — Дали ще стане? — попита риторично Кътър. — Виж, адмирале, вече ти обясних това. Ако искаш да дадеш на президента някое вълшебно разрешение, ние нямаме такова. Това, което можем да направим, е да ги жилнем. Резултатът ще изглежда добре във вестниците, а ние ще спасим някой и друг живот. Лично аз смятам, че това си струва труда дори и да нямаме кой знае каква полза. Кътър мислеше, че хубавото на Ритър е, дето не изказва очевидното. Щеше да има полза. Всички знаеха за какво става дума. Мисията не беше упражнение по цинизъм, макар някои да смятаха точно така. — Какво ще кажеш за следенето на мястото с радари? — Ще излитат само два самолета. Изпитват една нова система, наречена радар НВП — ниска вероятност от прехващане. Не зная подробностите, но благодарение на комбинация от гъвкавост на честотите, намалени странични плоскости и сравнително ниска мощност е много трудно емисиите от тези самолети да бъдат забелязани. Това ще обезсмисли антирадарното оборудване, което врагът е започнал да използва. Следователно можем с наземните си сили да оградим четири до шест летища и да разберем кога идва насам някоя пратка. Модифицираният радар Е-2 ще установи контакт с тях южно от Куба и ще ги следи по целия път, докато ги прехване пилотът на самолет „Ф-15“, за когото ти споменавах. Той е чернокож. Казват, че бил голям изтребител. От Ню Йорк е. Майка му била нападната от някакъв наркоман. Кашата била голяма. Разкъсали я цялата и починала. Била една от онези жени от гетата, които преуспяват и за които никога нищо не се чува. Три деца имала и всичките се издигнали. Пилотът-изтребител в момента е много ядосан. Ще работи за нас и няма да говори. — Добре — скептично каза Кътър. — Ами какво ще стане, ако по-късно започне да страда от угризения и… — Той ми каза, че ще изпозастреля всички копелета, ако поискаме това от него. Един наркоман е убил неговата майка. Иска да си отмъсти и счита, че този начин е добър. Във военновъздушната база Еглин се провеждат много други сериозни проекти. Неговият изтребител не участва в проекта за радарите с ниска вероятност от прехващане. Два други самолета носят радара и ние сме избрали екипажите. Тяхната история е подобна. И не забравяй, че след като осъществим прехващането от изтребителя, самолетът с радара изключва системите си и изчезва. Така че ако Бронко — така се казва хлапето — трябва да размаже тръгналия към вътрешността контрабандист, никой няма да узнае. След като се приземят, екипажите на самолетите ще бъдат сплашени до смърт. Самият аз разработих подробностите по тази част. Ако трябва някои хора да изчезнат — мисля, че няма да се наложи, — можем да го уредим. Тамошните морски пехотинци до един са обучени за специални операции. Един от хората ми ще се преструва на офицер от ФБР, а съдията, при когото ги водим, е човекът, когото президентът… — Тази част ми е известна. — Кътър се замисли за странния н чин, по който се развиват идеите. Първо президентът беше направил една нетърпелива забележка, след като научи, че братовчед на негов близък приятел починал от прекомерна доза наркотик. Кътър бе разговарял за това с Ритър, хрумна му идея и я спомена н президента. Месец след това започна оформянето на план. След още два месеца планът получи завършен вид. Президентът написа таен документ за финансиране, който сега се намираше в папки документът имаше само четири копия, всяко от които бе заключено на сигурно място. Сега нещата започваха да се движат. Помисли си страхливо, че времето за колебание и отказване вече беше минало. Участваше във всички обсъждания на плана и въпреки то операцията някак си неочаквано и за него беше стигнала до пълно развитие… — Има ли нещо, което може да се обърка? — попита адмиралът. — Ами в областта на операциите всичко може да се обърка. Само преди няколко седмици една шокова операция се провали поради незаконен обрат на… — Вината беше на КГБ — каза Кътър. — Джеф Пелт ми разказа случая. — Не сме застраховани. Човек се осира, както казват. Направили сме каквото можем. Всеки аспект на операцията е категоризиран. Например по онази част, която се провежда във въз ха — пилотът на изтребителя не познава радарния самолет и хората в него. За двете страни всичко е само позивни сигнали гласове. Хората на земята не знаят какви самолети са ангажирани. Хората, които вкарваме в страната, ще получават инструкции от спътниковата радиоапаратура — те дори няма да знаят откъде се излъчва информацията. Онези, които ще ги внедрят няма да знаят нито защо отиват там, нито откъде им е наредено. Само шепа хора ще знаят всичко. Общият брой на посветените е по-малък от сто, и само десет души са наясно с цялата история. Не мога да направя нещата по-сигурни. Сега се намираме на етапа, когато или трябва да дадем ход на мисията, или не. Това е ваше решение, адмирал Кътър. Предполагам — добави за ефект Ритър, — че си информирал президента напълно. Кътър трябваше да се усмихне. Не се случваше често, дори във Вашингтон, човек да говори истината и в същото време лъже. — Разбира се, мистър Ритър. — В писмен вид — допълни Ритър. — Не. — В такъв случай отменям операцията — тихо каза заместник-директорът по оперативните въпроси. — Не искам този случай да тежи на моя врат. — А аз искам ли? — отбеляза Кътър. Не допусна в гласа му да се прокрадне гняв, но тонът му достатъчно ясно показа какво мисли. Ритър предприе маньовър, който се очакваше. — Съдията Мур го изисква. Би ли предпочел самият той да попита президента? Кътър беше хванат натясно. В края на краищата работата му беше да защитава президента. Правил бе опити да прехвърли тази отговорност върху Ритър и съдията Мур, но се оказа победен в собствената си канцелария. Някой трябваше да бъде отговорен за всичко. Независимо дали има бюрокрация, или не, накрая всичко се свежда до един човек. Това доста приличаше на играта с музикалните столове*. Винаги някой оставаше прав. За него казваха, че губи. Въпреки всичките си умения адмирал Кътър се оказа без стол при последната игра. Разбира се, обучението му във флотата го бе научило да поема отговорност, но въпреки че Кътър наричаше себе си военноморски офицери мислеше за себе си като такъв, отговорността представляваше нещо, което успяваше да избегне от години. Службата в Пентагона го позволяваше, а в Белия дом беше още по-добре. Но сега отново отговорността падаше върху него. Не се беше чувствал толкова уязвим, откакто кръстосвачът му за малко не се бе забил в танкера по време на презареждане. Кътър си спомни, че тогава заместникът му подаде нужната команда на рулевия. Жалко, че кариерата му завърши до звание капитан, но Ед просто не притежаваше онова, което е необходимо, за да стане адмирал… [* Детска игра, при която някой пее или свири, а децата тичат около редица столове. Когато музиката внезапно спре, децата трябва да седнат. Който остане без място, „изгаря“. — Б.пр.] Кътър отвори чекмеджето на бюрото си и извади лист хартия с бланка, на която пишеше „Белия дом“. Измъкна позлатена химикалка от джоба си и написа пълномощно за Ритър в най-добрия си стил. „Упълномощен сте от президента…“ Адмиралът сгъна листа, сложи го в плик и го подаде през бюрото си. — Благодаря, адмирале. — Ритър прибра плика в джоба на сакото си. — Ще те държа в течение. — Внимавай някой да не види това — студено отговори Кътър. — Зная какво е тайна, сър. Не забравяйте, че това ми е работата. Ритър се изправи и излезе от стаята. Най-после се чувстваше добре. Задникът му беше защитен. Много хора във Вашингтон копнееха за това. Не сподели усещането си със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, но не беше виновен, че Кътър не е обмислил нещата докрай. Райън, на пет мили оттук, смяташе, че канцеларията на заместник-директора по разузнаването е студено и самотно място. Ето го бюфета и машинката, с която Джеймс Гриър правеше кафето си, съдийския стол с висока облегалка, на която възрастният мъж се облягаше, преди да изкаже професионалното си мнение за фактите и теорията или да се пошегува. Шефът му имаше страхотно чувсво за хумор. От него можеше да стане прекрасен учител — той всъщност беше учител, поне на Джак. Колко време беше минало? С шест години, откакто започна работа в ЦРУ. Познаваше Гриър малко от седем години и адмиралът до голяма степен се беше върнал в бащата, когото Джак загуби при самолетна катастрофа Чикаго. Райън идваше за съвет и напътствия тук. Колко пъти само. През прозореца от седмия етаж дърветата изглеждаха зелени и летните им листа скриваха гледката към долината на река Потомак. Райън си помисли, че истински шантавите неща бяха ставали когато няма листа. Спомняше си как кръстосваше напред-назад дебелия килим, гледаше надолу към купчините сняг, натрупани снегорините, и търсеше отговора на някой труден въпрос, понякога успешно, понякога не. Вицеадмирал Джеймс Гриър нямаше да доживее до другата з ма. Видял беше последния сняг, последната Коледа. Шефът на Райън лежеше в апартамента за важни персони във военноморски медицински център в Бетесда и все още беше с будно съзнание, още мислеше и се шегуваше. Но през последните три седмици отслабнал с шест килограма, а заради химиотерапията не може да приема никаква храна, освен каквото преминаваше през тръбичките, забити в ръцете му. И болката. Райън знаеше, че няма нищо по-лошо от това да гледаш болката на други хора. Виждал беше жена си и дъщеря си в такова състояние и усещането беше да по-лошо от когато самият той се намираше в болницата. Трудно му беше да иде на свиждане на адмирала, да гледа изопнатото лице, случайните стягания на крайниците, когато спазмите идваха и си отиваха, някои предизвикани от рака, някои от лекарствата. Гриър беше дотолкова член на семейството му, колкото… „Господи — сепна се Райън, — мисля за него като за свой баща.“ И щеше да мисли за него като за баща до самия край. — Мама му стара! — тихо каза Райън, без да се усети. — Знам какво искате да кажете, доктор Райън. — Моля? — Джак се обърна. Шофьорът на адмирала (и негова охрана) седеше тихо до вратата, докато Джак вадеше някакви документи. Въпреки че Джак беше специалният помощник на Гриър практически негов заместник, трябваше да бъде наблюдаван, когато разглежда документи, предназначени за четене само от заместник-директора по разузнаването. Правилата в ЦРУ бяха строги, логични и ненарушими. — Разбирам ви, сър. Бил съм с него единадесет години. Той е толкова приятел, колкото и шеф. Всяка Коледа купува по нещо за моите хлапета. И никога не забравя рождените дни. Смятате ли, че има някаква надежда? — Кати накара един свой приятел да иде да го види. Професор Голдман. Ръс е от най-добрите, професор по онкология в „Хопкинс“, консултант в Националния здравен институт и още няколко такива. Казва, че шансът е едно на тридесет. Ракът се е разпространил твърде нашироко и твърде бързо, Майк. Най-много два месеца. Чудо ще бъде, ако изкара повече. — Райън почти се усмихна. — Намерил съм един свещеник, който се моли за него. Мърдок кимна. — Зная, че са приятели с отец Тим от Джорджтаун. Снощи беше в болницата, за да поиграят шах. Адмиралът го победи на четиридесет и осмия ход. Играли ли сте шах с него? — Не съм от неговата класа и вероятно никога няма да бъда. — Не, сър, от неговата класа сте — каза след малко Мърдок. — Или поне той казва така. — Той си е такъв. — Райън поклати глава. По дяволите, Гриър не би искал те да говорят така. Имаше работа за вършене. Джак взе Ключа и отвори чекмеджето с папките в плота. Сложи връзката ключове върху бюрото, за да може Майк да я вземе, и протегна ръка, за да дръпне чекмеджето, но сгреши. Вместо чекмеджето той издърпа плъзгащата се плоскост, която можеше да се използва като повърхност за писане, въпреки че точно тази бе осеяна с петна от чашата за кафе на заместника по разузнаването. Почти в края й Райън видя картотечен картон, залепен с тиксо. С познатия почерк на Гриър на него бяха написани две комбинации от сейф. Гриър имаше специален служебен сейф, както и Ритър. Джак си спомни, че шефът му винаги се затрудняваше от ключалките с комбинации и навярно бе записал шифъра, за да не го забрави. Стори му се странно, че адмиралът е отбелязал комбинациите на своя сейф и на този на Ритър, но след малко реши, че така е разумно. Ако се наложи бързо да отворят сейфа на заместник-директора по операциите — например, ако Ритър бъде отвлечен и някой трябва да види какви секретни материали се намират вътре — този човек трябва да е много старши, някой като заместник-директора по разузнаването. Вероятно и Ритър знаеше комбинацията от личния сейф на заместника по разузнаването. Джак се зачуди кой ли още го знае. Отхвърли тази мисъл и бутна обратно плоскостта, след което отвори чекмеджето. В него имаше шест папки. Всички те имаха отношение към някои дългосрочни оценки за разузнаването, които адмиралът искаше да види. Нито една от папките не беше от особена важност. Всъщност материалите в тях съвсем не бяха толкова важни, но адмиралът щеше да има с какво да ангажира мисълта си. Екип от охраната на ЦРУ пазеше стаята му на смени, като по всяко време дежуряха двама и той можеше да работи и през малкото време, което му оставаше. „По дяволите — ядоса се на себе си Джак. — Спри да мисли за това. По дяволите, той има шанс. Нищожен шанс, но по-добре, отколкото никакъв.“ Чавес никога не беше боравил с картечен пистолет. Личното оръжие винаги е било пушка М-16, на чиято цев често пъти се намираше и гранатомет. Знаеше как да стреля с „Триона“ — белгийското автоматично оръжие, което неотдавна попълни арсенала армията — и едно време стреляше безупречно с пистолет. Но картечните пистолети отдавна бяха излезли от употреба в армията, просто не бяха сериозно оръжие, от каквото се нуждае войникът. Което не значи, че той не го харесваше. Пистолетът беше германски. МП-5 СД2, направен от „Хеклер и Кох“. Беше определено непривлекателен. Матовочерният гланц леко грапавееше на пипане и му липсваше възбуждащата страстите компактност на израелските узи. Но, от друга страна, пистолетът не е направен да изглежда добре, а да стреля добре. Да е надежден. Направен беше да е точен. За първи път вдигна пистолета и реши, че който и да е човекът проектирал това оръжие, е знаел всичко за стрелбата. Необичайно за германско оръжие, нямаше многобройните дребни части. Разглобяваше се лесно и бързо за почистване и обратното му сглобяване отнемаше по-малко от минута. Оръжието лежеше удобно на р мото му и той автоматично нагласи глава както трябва, за да гледа през кръгообразния мерник. — Започнете стрелбата — заповяда мистър Джонсън. Чавес беше включил на единична стрелба. Изстреля първия куршум, за да почувства спусъка. Той се задейства точно при усилие от около четири килограма и половина, откатът беше лек, насочен право назад, и пистолетът не отскочи нагоре, както правеха някои други оръжия. Разбира се, изстрелът премина право през главата на мишената-силует. Изстреля още един патрон и всичко се повтори. След това изстреля пет последователни куршума. Повтарящите се изстрели го накараха да се наклони назад на сантиметър-два но откатната пружина поемаше по-голямата част от силата на ударите. Погледна към мишената и видя седем дупки, наредени спретната група, като носа на тиквен фенер. Добре. След това постави селектора в положение за автоматична стрелба. Време бе за малко развлечение. Вкара три куршума в гърдите на мишената. Този път попаденията бяха на по-голямо разстояние едно от друг но всяко от тях би било фатално. Повече от три куршума означаваше загуба на патрони. Начинът му на мислене вероятно би се сторил странен на войника, но като пехотинец той знаеше, че патроните са нещо, което трябва да бъде носено. За да изпразни пълнителя с тридесет куршума, той започна да стреля към необозначените части на мишената и с удоволствие видя, че попаденията му са точно там, където желаеше. — Скъпа, защо не се появи в живота ми по-рано? — Най-хубавото на пистолета беше, че вдигаше шум колкото пукането на сухи листа. Не че имаше заглушител. Самата цев представляваше заглушител. Чуваше се приглушеното тракане на затвора, а след това свистенето на куршума. Инструкторът им каза, че стрелят с дозвукови патрони. Чавес взе един от сандъчето. Куршумът беше с кух връх: изглеждаше така, сякаш в него може да се прави коктейл, и при удара в човешкото тяло сигурно се разплесква до големината на петаче. Смъртта от попадение в главата ще бъде мигновена, почти толкова бърза при попадение в гърдите, но ако от него очакват да стреля със заглушител, значи трябва да се цели в главата. Прецени, че може да го прави от разстояние петнадесет до осемнадесет метра — в идеални условия може би и повече, но войниците не очакват идеални условия. Очевидно от него ще се изисква да се доближи на петнадесет метра до целта си и да го просне без нито звук. За каквото и да ги готвеха, съвсем сигурно бе, че не е, за да обучават други. — Добре групирани попадения, Чавес — отбеляза инструкторът. Само още трима други мъже стояха на стрелковата линия. Във всеки взвод щеше да има само по двама стрелци с картечни пистолети. Двама с „Триони“ — Хулио носеше един от тях — и останалите с пушки М-16, две от които с монтирани гранатомети. Всички имаха и пистолети. Това изглеждаше странно, но независимо от тежестта Чавес нямаше нищо против. — Този автомат наистина стреля добре, сър. — Твой е. Добър ли си с пистолет? — Средна работа. Обикновено не… — Да. Зная. Е, всички ще се упражнявате. Пистолетите не стават за много неща, но има случаи, когато са доста подходящи. — Джонсън се извърна, за да говори на целия взвод. — Добре, вие, четиримата, елате насам. Искам всички да знаят как работят тези оръжия. Всеки трябва да бъде експерт. Чавес предаде оръжието си на друг член на взвода и се върна на огневата линия. Все още се опитваше да проумее нещата. Пехотният бой е дело на смъртта на лично равнище, където обикновено можеше да се види какво прави човек и на кого го прави. Фактът, че Чавес не беше го правил, нямаше значение, защото това все още беше негова работа и организацията на взвода му позволяваше да разбере какви мисии ще изпълняват. Специални операции. Трябва да бъдат специални операции. Познаваше един човек, който беше служил в Делта Форс във Форт Браг. Специалните операции бяха просто изтънчени похвати на пехотата. Човек трябваше да се доближи много, да събори часовите и след това да удари като мълния. Ако всичко не свършеше до десетата секунда, то нещата ставаха малко по-вълнуващи от необходимото. Според Чавес смешното беше приликата с тактиката на уличните банди. При войниците нямаше честна игра. Човек се прокрадва и удря другите в гърба без предупреждение. Не им дава никак възможност да се защитят. Но това, което за едно хлапе от банда е страхливо, за войника е добра тактика. Чавес се усмихна на себе си Нещата не изглеждаха много честни, ако човек ги пошепне в тази светлина. Армията просто беше организирана по-добре, отколко една банда. И, разбира се, целите й се избираха от други. Единственото важно нещо в армията вероятно беше, че за някого в нея има смисъл. Същото беше вярно и за бандите, но армията трябваше да има смисъл за някоя важна личност, която знае какво прави. Дори ако това което прави, не е много разбираемо за самия него — както често се случва с войниците, — беше смислено за някой друг. Чавес не беше достатъчно стар, за да помни Виетнам. Прелъстяването беше най-тъжната част от работата. За това, както и за всичко останало в професията си, Кортес бе обучаван на студена обективност и деловитост. Но не съществуваше начин човек да е студено интимен — или поне не, ако желае да постигне нещо. Дори в академията на КГБ бяха разбрали това. Прекарваха часове в слушане на лекции за капаните — той си спомни с усмивка как руснаците се опитваха да обясняват на един латиноамериканец романтичните връзки. Вероятно климатът не им се отразяваше добре Човек пригажда подхода си към индивидуалните особености на целта в случая вдовица, която на четиридесет и осем години беше запази изненадващо добра външност, както и много от младостта си, за да се нуждае от компания вечер, когато децата отиваха да спят или излиза ха на среща, защото леглото й беше самотно място на изстинали спомени. Тя не беше първата му цел от този тип. У жените като нея винаги имаше нещо смело, както и нещо трагично. Трябваше да мисли — според обучението си, — че техните проблеми са си тяхна работа и негов шанс. Но как може човек да бъде интимен с такава жена, бе да усети болката й. Инструкторите от КГБ не бяха намерили отговор на този въпрос, въпреки че му показаха правилния подход. Трябва да покаже, че наскоро и той е претърпял такава загуба. Беше й казал, че „жена“ му също е починала от рак. Историята продължаваше така: оженил се късно, след като върнал семейния бизнес в релсите. През цялото това време работил и тичал насам-натам за да заздрави бизнеса, на чието основаване баща му посветил живота си — и след това, само преди три години, се оженил за своята Мария. Забременяла, но когато отишла на прегледна да се потвърди радостната новина… Дали й само шест месеца. Бебето нямало шанс и на Кортес не му останало нищо за спомен от Мария. С вперен в чашата си поглед беше казал, че вероятно това е божието наказание затова, че се е оженил за толкова младо момиче, или за твърде многото му флиртове като разпуснат плейбой. В този момент ръката на Мойра беше се протегнала през масата, за да се докосне до неговата. Жената му бе казала, че, разбира се, вината не е негова. Той вдигна поглед, за да види съчувствие в очите на човек, задават си въпроси, не много различни от онези, които той току-що уж бе задал на себе си. Хората бяха така лесно предсказуеми. Само трябваше човек да натисне необходимите бутони и да има необходимите чувства. Прелъстяването стана, когато ръката й се докосна до неговата. Обля го топла вълна от докосването, от чувството за обикновена човечност. Но ако той мислеше за нея като за обикновена цел, как би могъл да отговори на чувството — и как би могъл да изпълни мисията? Усети болката и самотата й. Щеше да бъде мил с нея. И сега, два дни по-късно, беше точно такъв. Щеше да изглежда комично, ако не беше толкова трогателно, как тя се бе приготвила като младо момиче за среща — нещо, което не беше правила повече от двадесет години. Със сигурност децата й са се забавлявали, но беше минало достатъчно време от смъртта на баща им, за да възнегодуват срещу нуждите на майка си. Затова с весели и окуражителни усмивки я бяха гледали как отива до колата си. Обядът беше бърз и изпълнен с нервност, а след това изминаха краткия път до неговия хотел. Изпиха още малко вино, за да преодолеят нервността си, която и за двамата не беше престорена, особено за нея, но съвсем сигурно чакането беше си струвало. Отвикнала беше, но реакциите й бяха далеч по-неподправени от онези на обичайните му спътнички в леглото. Кортес беше много добър в леглото. Гордееше се с това и се представи пред нея над средното ниво: прекараха цял час, като я възбуждаше бавно, а след това я постави да легне по гръб с такава нежност, на каквато само той бе способен. Сега лежаха един до друг. Тя беше облегнала глава на рамото му, а от очите й тихо се стичаха сълзи. Прекрасна жена. Макар и да беше починал млад, мъжът й е бил щастливец с жена, която знае, че мълчанието може да бъде израз на най-голямата страст. Гледаше часовника в другия край на масата. Изминаха десет мълчаливи минути, преди той да се обади: — Благодаря ти, Мойра… не знаех… толкова време мина — покашля се. — Това е първият път след… след… — Всъщност от последния път беше минала една седмица, като му струваше тридесет хиляди песос. Онази беше млада, опитна. Но… Силата на тази жена го изненада. Едва успя да си поеме дъх толкова мощна беше прегръдката й. Част от онова, което някога наричаше съвест, му подсказваше, че трябва да се срамува, но друга, по-голяма част му казваше, че е дал повече, отколкото е взел Сексът с нея беше по-добър от купения. В края на краищата имаше чувства, които парите не можеха да купят. Тази мисъл успокои и в същото време раздразни Кортес, а усещането му за срам се засили. Отново се замисли, че нямаше да изпитва срам, ако тя беше го прегърнала така силно, а прегръдката й нямаше да бъде такава, ако той не й беше доставил огромно удоволствие. Протегна ръка зад себе си, към другия край на масата, и взе цигарите си. — Не трябва да пушиш — каза му Мойра Улф. Той се усмихна. — Зная. Трябва да ги оставя. Но след това, което ти стори с мен — каза той с игриво пламъче в погледа, — трябва да се съвзема. Настъпи тишина. — Madre de Dios — възкликна той, след като се усмихна още веднъж. — Какво има? На устните му се появи още една палава усмивка. — Ето сега, отдадох ти се, а почти не зная коя си ти! — Какво искаш да знаеш? Засмя се и вдигна рамене: — Нищо важно — искам да кажа, какво би могло да е по-важно от това, което току-що направи с мен? — Тя го целуна. Погали Отново потънаха в тишина. Кортес угаси цигарата си наполовна за да покаже, че цени мнението й. — Не ме бива много в тези неща. — Наистина ли? — Сега беше неин ред да се засмее и негов да се изчерви. — Различно е, Мойра. Когато бях млад, се считаше, че когато… считаше се, че няма значение, но… сега, след като не съм млад, не мога да бъда така… — Обзе го смущение. — Ако разрешиш, искам да разбера повече за теб, Мойра. Често идвам във Вашингтон и желая да… уморих се да бъда самотен. Уморих се от… искам да те опозная — каза убедително той. След това допълни с колебливо заекване, с тон на човек, който се надява, но се бои: — Ако разрешиш. Тя го целуна нежно по бузата. — Разрешавам. Вместо да я прегърне силно, Кортес отпусна тялото си с не съвсем престорено облекчение. Мълча известно време, преди отново да се обади: — Ти би трябвало да знаеш всичко за мен. Аз съм богат човек. Занимавам се с металорежещи машини и авточасти. Притежавам два завода, един в Коста Рика, другия във Венецуела. Това е сложен бизнес, не е опасен, но… е сложно, когато човек търгува с големите производители на автомобили. Имам двама по-млади братя, които също работят с мен. Е… а ти какво правиш? — Ами аз съм изпълнителен секретар. От двадесет години работя като такава. — О? И аз имам секретарка. — И сигурно я гониш из канцеларията… — Консуела е достатъчно стара, за да ми бъде майка. Работеше за баща ми. В Америка така ли се работи? Твоят шеф гони ли те из стаята? — попита той с лек намек на ревниво възмущение. Мойра отново се засмя. — Не съвсем. Аз работя за Емил Джейкъбс. Той е директорът на ФБР. — Не съм го чувал — отново излъга той. — ФБР са федералните полицаи, това зная. Ти главната секретарка на всички шефове ли си? — Не съвсем. Основно работата ми е да помагам на мистър Джейкъбс да се организира. Няма да повярваш какъв е графикът му — трябва да спазваме всички срещи и конференции. Сякаш сме жонгльори. — Да, така е и с Консуела. Ако не е тя да бди над мен… — Кортес се засмя. — Ако трябваше да избирам между нея и някой от братята си, ще избера Консуела. Винаги мога да си наема директор за завода. Що за човек е този, Джейкъбс ли каза? Знаеш ли, когато бях малък, исках да стана полицай, да нося пистолет и да карам кола. Трябва да е страхотно да си шеф от полицията. — Неговата работа преди всичко се състои в ровене из хартия — аз подреждам папките и пиша под негова диктовка. Когато човек е началник, преди всичко се занимава с бюджети и съвещания. — Е, той сигурно има и по-приятни моменти, нали? Най-хубавото на полицейската работа трябва да е, че знаеш повече от другите. Кои са престъпниците и да ги преследваш. — А също и други неща. Не се занимават само с полицейска работа. Имат си работа и с контрашпионажа. Преследват шпиони — добави тя. — Това не го ли прави ЦРУ? — Не. Разбира се, не мога да говоря за тези неща, но ФБР изпълнява тази функция. Всъщност няма значение кой я изпълнява и нещата съвсем не са като на телевизията. Те преди всичко са скучни. Постоянно чета докладите. — Удивително — отбеляза удобно разположилият се Кортес. Тя притежава всички женски таланти, а и ме учи. Усмихна се окуражително, за да я накара да продължи. Спомни си, че оня идиот, който му я показа, го съветваше да използва пари. Кортес си помисли, че обучаващите го офицери от КГБ биха се гордели с метода му. КГБ винаги проявяваха пестеливост по отношение на парите. — Кара ли те да работиш много? — попита след около минута той. — Някои дни наистина се проточват, но той е много добър. — Ако те кара да работиш много, ще си поговоря с мистър Джейкъбс. Ами какво ще стане, ако идвам във Вашингтон и не мога да те виждам, защото работиш? — Ти наистина ли искаш… — Мойра. — Гласът му промени тембъра си. Кортес разбра, че като за първа среща беше приложил твърде голям натиск. Всичко се разви много лесно и той зададе прекалено много въпроси. В края на краищата, самотна вдовица или не, това беше заможна и отговорна жена — и следователно интелигентна. Но тя беше и жена на чувствата и страстите. Той се премести. Видя въпроса на лицето „Отново ли?“ Усмихна се. „Отново.“ Този път беше по-малко търпелив, като мъж, който вече не изледва неизвестното. Вече се познаваха. Сега, след като знаеше какво харесва тя, ласките му имаха насоченост. След десетина минути тя бе забравила всичките му въпроси. Щеше да запомни неговия мирис и докосването му. Щеше да се наслаждава на прилива на върналата се младост. Щеше да се запита какво ли развитие ще има връзката им, но не и как беше започнала. По природа любовните срещи са заговорнически. Малко след полунощ я върна при колата й. Тя отново го удиви с мълчанието си. Държеше ръката му като ученичка, но докосването й съвсем не беше ученическо. Целуна го, преди да слезе от колата — не му позволи да излезе от нея. — Благодаря ти, Хуан — тихо каза тя. Кортес каза от сърце: — Мойра, благодарение на теб аз отново съм човек. Ти направи много за мен. Следващия път, когато дойда във Вашингтон, трябва… — Ще го направим. Следва я през по-голямата част от пътя до дома й, за да й покаже, че желае да я защитава. Отклони се, преди да се доближи твърде много до къщата, където децата й — а те със сигурност я чакаха — можеха да го забележат. Кортес се върна до апартамента си с усмивка, дължаща се не само на успеха на мисията му. Колежките й веднага се досетиха. След като беше спала по-малко от шест часа, Мойра нахълта в канцеларията облечена в костюм който не бе докоснала повече от година. Очите й искряха, а това не може да се скрие. Дори директорът Джейкъбс го забеляза, но никой не каза нищо. Джейкъбс я разбираше. Погребал беше жена си само два месеца след като Мойра загуби съпруга си, и разбра, че подобни празнини в живота на човека не винаги могат да бъдат запълнени с работата. „Браво на нея“ — помисли си той. Тя все още имаше деца у дома си. Трябва да облекчи графика й. Заслужаваше още един шанс да намери истинския живот. > 8. > РАЗГРЪЩАНЕ Чавес си помисли, че всичко мина изненадващо лесно. В края на краищата те бяха сержанти, но човекът, разпоредил всичко това, е бил умен. Нямаше никакви разпределяния по групи, за да се реши кой каква функция ще изпълнява. В неговия взвод имаше един сержант, който помагаше на капитан Рамирес. Имаше и човек от военната здравна служба, доста добър сержант, от Специалните сили, който вече беше преминал оръжейна подготовка. Някога Хулио Вега и Хуан Пискадор са носили картечници и сега получиха „трионите“. Същото важеше и за радиста им. Всеки член на екипа зае удобна позиция в предварително избраното си място. Всички бяха достатъчно добре обучени, за да ценят опита на останалите, а допълнителното съвместно обучение засили това уважение още повече. Трудният режим беше увеличил гордостта, с която всички пристигнаха, и след две седмици екипът работеше като добре смазана машина. Чавес, випускникът на школата за рейнджъри, беше водач и разузнавач. Задачата му беше да разучава пътя напред, да се придвижва тихо от едно прикритие до друго, да наблюдава и да слуша, а след това да докладва забелязаното на капитан Рамирес. — Окей, къде са? — попита капитанът. — На двеста метра оттук, зад ъгъла — прошепна в отговор Чавес. — Петима са. Трима спят, а двама са будни. Един е седнал до огъня. Другият носи автомат и се разхожда наоколо. В планините беше хладно дори и през лятото. Някъде далеч един койот виеше към луната. Елени минаваха през дърветата тихо като шепот и единственият шум, който напомняше за хората, беше далечният рев на реактивни самолети. Ясната нощ позволяваше изненадващо добра видимост дори и без очилата за виждане в условията на ниска осветеност, които обикновено носеха. Звездите в небето над тях не примигваха в редкия планински въздух, а изглеждаха като някакви постоянни и дискретни светещи точки. Друг път Чавес би забелязал такава красота, но тази нощ беше предназначена за работа. Рамирес и останалите носеха белгийски камуфлажни униформи в четири цвята. Лицата им бяха намазани с подходящи гримове (разбира се, в армията не ги наричат така), за да се сливат със сенките така добре, както невидимият човек на Уелс. И най-важното беше, че в тъмнината се чувстваха съвсем добре. Нощта беше най-добрият и най-силният им приятел. Човек ловува денем. Всичките му възприятия, всичките му инстинкти и изобретения работеха, най-добре на светло. Биоритмите му го правеха по-малко ефективен през нощта — освен ако не положеше големи усилия да ги преодолее, както бяха направили тези войници. Дори американските индиански племена, живели в хармония с природата, се страхували от нощта и почти никога не воювали на тъмно, дори не охранявали лагерите си през нощта — като с това са дали първата полезна доктрина на американската армия за нощни оперативни действия. Нощем човек пали огньове както за светлина, така и за топлина, но с това ограничава видимостта си до няколко метра, а иначе човешкото око да вижда доста добре в тъмното. — Само петима ли? — Толкова преброих, сър. Рамирес кимна и с жест подкани още двама мъже да се приближат. Даде няколко тихи заповеди. Той отиде с другите двама надясно, за да излезе над лагера. Чавес отново тръгна напред. Работата му беше да обезвреди часовия, както и хората, които спяха до огъня. Нощем тихото придвижване е по-трудно и от виждането. Човешкото око е устроено по-добре да забелязва на тъмно движение, отколкото неподвижни обекти. Чавес стъпваше внимателно, като опипваше с крака земята под себе си, за да провери дали няма нещо, което да го подхлъзне или да се счупи и да вдигне шум. Слухът не бива да се подценява. През деня този начин на придвижване би изглеждал смешен, но прокрадването си имаше своята цена. Най-лошото беше, че се придвижваше бавно, а Динг не беше по-търпелив от който и да е друг човек, ненадхвърлил тридесетте. Не се беше преборил съвсем с тази слабост. Ходеше приведен с вдигнато оръжие, готово за защита от изненади, и с наближаването на момента сетивата му се изостриха докрай, сякаш през кожата му протичаше електрически ток. Извърташе глава бавно наляво и надясно, а очите му не се спираха на нищо, тъй като ако човек гледа в един предмет на тъмно, след няколко секунди го губи от погледа си. Нещо тревожеше Чавес, но той не знаеше какво е то. Спря се за момент, като се огледа и в течение на тридесет секунди търси с всичките си сетива нещо вляво от себе си. Нищо. За първи път тази вечер му се прииска да беше сложил очилата си за нощно виждане. Динг се отърси от това желание. Сигурно е била катерица или друго нощно животно. Със сигурност не е човек. Усмихна се, като си помисли, че в тъмното никой не може да се движи така добре, както един нинджа, и отново се зае със задачата си. Пристигна на мястото си с няколко минути закъснение и клекна зад едно мършаво дръвче. Чавес сне капака на зеления циферблат на часовника си и започна да наблюдава как минутите бавно напредват към определения миг. Часовият стоеше там, движеше се в кръг около огъня, без да се отдалечава повече от три метра от него, и се опитваше да не го гледа, за да не се заслепят очите му. Но светлината, отразена от скалите и боровете, достатъчно му пречеше — два пъти погледна право към Чавес и не го видя. Време бе. Чавес вдигна автомата си МП-5 и изстреля един куршум в гърдите на целта. Мъжът се присви от удара, хвана се за удареното място и се строполи на земята с изненадана въздишка. Автоматът издаде само леко металическо тракане, както две малки камъчета, удрящи се едно о друго, но в тихата планинска нощ този шум беше необичаен. Сънливият човек до огъня се обърна, но не беше се извъртял и наполовина, когато и той падна повален. Чавес си помисли, че трябва да кара по списък, и се прицели към един от спящите мъже, когато ясният раздиращ звук от автоматично оръжие от взвода на Хулио ги накара да подскочат в съня си. Преди да успеят да се изправят, и тримата паднаха мъртви. — Откъде дойде, дяволите да те вземат? — попита „мъртвият“ часови. Мястото на гърдите му, където го беше ударил куршумът, болеше много. Изненадата беше още по-болезнена. Когато се изправи, Рамирес и останалите се намираха в лагера. — Хлапак, много добре се справяш — каза един глас зад Чавес и нечия ръка го тупна по рамото. Сержантът за малко не подскочи от страх, когато мъжът мина покрай него и влезе в лагера. Разтърсен, Чавес го последва към огъня. По пътя се зае да чисти оръжието си. Восъчните куршуми могат да причинят големи неприятности на лицето. — Е, тази акция можем да я отбележим като успешна — каза мъжът. — Петима убити и никаква реакция от страна на лошите. Капитане, вашият човек с автомата се поувлече. Аз бих действал по-кротко. Шумът на автоматичните оръжия се разнася много надалеч. Освен това бих се опитал да се приближа още малко, но… предполагам, че онази скала е най-близкото разстояние, на което може човек да се доближи. Добре, забравете това. Грешката е моя. Не можем винаги да си избираме терена. Хареса ми дисциплинираността ви при приближаването, а влизането ви при целта беше отлично. Този водач е страхотен. За малко не ме усети. — Последните думи изненадаха Чавес и му изглеждаха като бегла похвала. — А ти кой си, дявол да те вземе! — тихо попита Динг. — Хлапак, това съм го правил не на игра, когато ти си си играл с пистолетчетата на „Мател“. Освен това шмекерувах. — Кларк вдигна очилата си за нощно виждане. — Избрах маршрута си много внимателно и замръзвах на място всеки път, когато ти се обърнеше. Това, което чу, беше дишането ми. За малко не ме усети. Помислих, че съм провалил учението. Между другото, казвам се Кларк. — Една длан се протегна. — Чавес — отговори сержантът и я пое. — Много те бива, Чавес. Отдавна не съм виждал някой толкова добър. Особено ми хареса как ходиш. Не са много хората с търпение като твоето. Бихме могли да те използваме в Трета група за специални операции. — Това беше най-високата похвала, която Кларк даваше, и то много рядко. — Какво е това? Кларк изсумтя, а после се засмя. — Нещо, което никога не е съществувало. Не се притеснявай. Кларк отиде да види двамата души, които Чавес беше прострелял. И двамата разтъркваха противокуршумните си жилетки на едно и също място, точно върху сърцето. — Пък и добре стреляш. — Всеки може да улучва с това нещо. Кларк се извърна, за да погледне към младия мъж. — Запомни, че когато нещата са истински, всичко е по-различно. Чавес долови правотата на тези думи. — Какво трябва да правя по-различно, сър? — Там е трудността — призна Кларк, когато останалите хора от взвода се доближиха до огъня. Говореше като учител на даровит ученик. — Част от теб трябва да се преструва, че всичко е като на учение. Друга част трябва да помни, че вече не можеш да допускаш много грешки. Трябва да знаеш коя част да слушаш, защото с всяка минута нещата се променят. Притежаваш добри инстинкти, хлапе. Доверявай им се. Те ще те опазят жив. Ако ти се струва, че нещата не са както трябва, вероятно е точно така. Не обърквай това нещо със страха. — А? — Там ще те е страх, Чавес. Мен винаги ме беше страх. Свикни с мисълта и тя може да ти бъде в полза, а не в твоя вреда. За бога, не се срамувай от това. Половината проблем на хората в Централна Америка е, че се боят да изпитват страх. — Сър, за какво се обучаваме, по дяволите? — Не зная, не е моя работа — успя да прикрие чувствата си Кларк. Обучението не беше съвсем в тон с това, което той мислеше, че ще представлява мисията. Ритър вероятно отново страдаше от приливи на мъдрост. За Кларк нямаше нищо по-тревожно от умния шеф. — Но вие ще работите с нас, нали? Кларк си помисли, че това беше доста проницателно наблюдение. Той беше искал да дойде тук, но разбираше, че Ритър го е накарал сам да помоли за това. Кларк беше най-добрият човек, с който ЦРУ разполагаше за този тип задачи. Нямаше много мъже на държавна служба с подобен опит и повечето от тях, както и самият Кларк, започваха да остаряват. Това ли е всичко? Кларк не знаеше. Ритър обичаше да пази нещата в тайна, особено когато смята, че е много умен. Но умните понякога изиграват самите себе си, а Ритър не бе имунизиран срещу такова нещо. — Може би — с нежелание отговори той. Не че имаше нещо против да работи с тези мъже, но се притесняваше от обстоятелствата, които може да го наложат. „Дали все още можеш да се откажеш, Джони, момчето ми?“ — Е? — попита директорът Джейкъбс. Бил Шоу също присъстваше. — Той го е направил, няма съмнение — отговори Мъри, като протегна ръка към кафето си. — Но ако заведем дело, нещата ще станат грозни. Човекът е умен, а и хората му го подкрепиха. Ако прочетете досието му, ще разберете защо. Той е офицер и половина. В деня, когато отидох да се срещна с него, беше спасил екипажа на горяща рибарска лодка — страхотно синхронизиране. По корпуса на кораба му имаше белези от обгаряния, толкова близко са били. О, разбира се, бихме могли да ги разделим и да ги разпитваме един по един, но след като знаем кой е въвлечен, е ясно, че нещата ще бъдат трудни. Не ми е приятно да го казвам, но вероятно не си струва притеснението, особено след като сенаторът стои зад гърба му. А вероятно и местният прокурор няма да се запали от идеята. Брайт също не беше много въодушевен, но го поуспокоих. Между другото, той е свестен. — Ами какво ще кажеш за зашитата на онези двамата? — попита Джейкъбс. — Слаба работа. Обвиненията срещу тях са доста стабилни. От отдела по балистика са сравнили куршума, който са извадили от палубата в Мобайл, с пистолета, на който има пръстови отпечатъци и на двамата мъже — това е истинско щастие. Кръвта около мястото, където е намерен куршумът, е от група АБ-положителна, което съвпада с кръвната група на съпругата. Едно петно на килима на метър оттам свидетелства, че е била в менструален период, което заедно с няколко петна от семенна течност намеква много силно за изнасилване. В момента долу правят пробите на дезоксирибонуклеиновите киселини от пробите семенна течност, намерени на килима — иска ли някой тук да се обзаложи, че пробата няма да се окаже положителна? Открихме половин дузина кървави пръстови отпечатъци, които съвпадат с тези на подсъдимите, и само те стигат. Има и много добри фактически доказателства. Повече от достатъчни са за присъда — уверено каза Мъри, — а момчетата от лабораторията все още не са обработили и половината от материалите. Прокурорът ще иска смъртно наказание. Мисля, че ще го получи. Единственият въпрос е дали да им разрешим да ни дадат информация срещу по-лека присъда? Но този случай не е мой. Това накара директора да се усмихне на Мъри. — Преструвай се, че е твой — нареди Джейкъбс. — След седмица-две ще знаем дали могат да ни кажат нещо важно. Инстинктите ми подсказват, че няма да чуем кой знае какво. Трябва да разберем за кого е работила жертвата. Вероятно това е човекът, заповядал убийството — но все още не знаем защо го е разпоредил. Едва ли и обвиняемите знаят. Мисля, че имаме двама sicario, които са се надявали да използват това убийство ката начин да се вредят сред продавачите. Аз смятам, че те са боклуци. Ако това е вярно, те не знаят нищо, за което да не можем сами да се досетим. Предполагам, че трябва да им дадем възможност, но не бих препоръчал това да стане срещу намаляване на присъдата. Четири убийства — отвратителни при това. Имаме закон за смъртните присъди, а тези носят и наркотици. Смятам, че електрическият стол ще им пасне чудесно. — Ставаш гаден на стари години, а? — попита Шоу. Това беше още една от техните шеги. Бил Шоу бе един от водещите интелекти на ФБР. Поста си беше заслужил, като разбиваше местните терористични групи и внимателно преправи процедурите на ФБР за събиране на информация и анализ. Този сух мъж, шахматист от най-чист вид, тих и организиран, беше и бивш оперативен агент, който поддържаше смъртното наказание по тих, организиран и добре обоснован начин. По отношение на смъртното наказание полицията навсякъде имаше едно и също мнение. За да разбере човек необходимостта от смъртната присъда, трябва да види злокобната сцена на престъплението. — Прокурорът е съгласен, Дан — каза директорът Джейкъбс. — Тези двама търгаши на наркотици са извън бизнеса завинаги. „Сякаш това има някакво значение“ — помисли си Мъри. Донякъде утешително беше, че двама убийци ще заплатят цената. Тъй-като на яхтата бяха намерени достатъчно големи количества наркотици, правителството може да се позове на закона, позволяващ смъртна присъда за убийства, свързани с наркотици. В този случай връзката между наркотиците и убийствата беше малко хлабава, но за тримата мъже в стаята това нямаше значение. Самото убийство — брутално и предумишлено — стигаше. Но да се каже, както те и прокурорът на Съединените щати за южния щат Алабама щяха да заявят пред телевизионните камери, че това е борба срещу търговията с наркотици, бе цинична лъжа. Преди тридесет години Мъри бе получил класическо образование в бостънския колеж. Все още можеше да рецитира пасажи от „Енеидата“ на Вергилий, от речта на Цицерон срещу Катилина*. Гръцки беше учил само от преводи. За Мъри езиците представляваха едно; различните азбуки — съвсем друго, — но си спомни легендата за хидрата, митическото същество, което имаше седем или осем глави. Всеки път, когато отрежеш една глава, на нейно място израстват две нови. Така беше и с търговията с наркотици. Просто ставаше дума за твърде много пари. Пари, надхвърлящи границите на алчността. Пари, с които може да се купи всичко, което един прост човек — а повечето бяха точно такива — би могъл да желае. Само една сделка може да направи човек богаташ за цял живот и имаше много хора, които охотно и съзнателно рискуваха живота си. А щом са решили да заложат своя живот на карта, то колко струва за тях чуждият? Отговорът беше очевиден. И те убиваха така небрежно и с такава бруталност, както детето стъпква с крак някой мравуняк. Убиваха конкурентите си, защото не искаха да имат съперници. Избиваха семействата им, защото не искаха някой гневен син да се появи след пет, десет или двадесет години с мисълта за вендета, а и защото, както е при държавите с ядрено оръжие, в сила влизаше и принципът на възпирането. Дори човек, решил да заложи живота си, може да се поколебае пред перспективата да рискува и този на децата си. [* Лукас Сергиус Катилина (?108-62 пр.н.е.) Римски политик, организирал неуспешен заговор срещу републиката (63–62). — Б.пр.] Та в този случай щяха да откъснат две от главите на хидрата. След около два месеца правителството щеше да представи обвинението за разглеждане във федералния окръжен съд. Вероятно делото ще трае около седмица. Защитата ще положи всички усилия, но ако ФБР внимава с фактите, ще спечелят. Защитата ще се опита да дискредитира бреговата охрана, но не беше трудно да се види на какво се надява прокурорът: съдебните заседатели ще погледнат капитан Вегенер и ще видят един герой, след това ще погледнат към подсъдимите и ще видят измет. Единствената тактика на защитата със сигурност щеше да бъде непродуктивна. След това съдията щеше да произнесе правилната присъда. Тук, в Юга, дори и от съдиите се очакваше да имат чиста и ясна представа за правосъдието. След като се докаже, че обвиняемите са виновни, съдебното дело ще влезе в наказателната си фаза и отново това беше Югът, където хората четат Библията. Съдебните заседатели ще слушат утежняващите вината обстоятелства: масово убийство на семейство, вероятно изнасилване, убийство на деца и наркотици. Но защитата ще парира с факта, че на борда има един милион долара. Главната жертва е била въвлечена в търговията с наркотици. Прокурорът ще запита смирено за доказателството, а също и за децата и съпругата. Съдебните заседатели ще слушат тихо, трезво, почти със страхопочитание, ще получат съвет от съдията, който им е казал предварително, че обвиняемите са виновни. Ще умуват достатъчно дълго, като се правят, че обмислят всичко изчерпателно, за да вземат решение, което е взето преди няколко дни, и ще отсъдят: смърт. Престъпниците, които вече не са обвиняеми, ще бъдат задържани в затвора. Делото автоматично ще бъде обжалвано, но няма вероятност за някакъв обрат, ако съдията не допусне сериозни грешки, което пък не беше вероятно поради наличието на веществените доказателства. Ще бъдат нужни години за обжалване. Хората се противопоставят на смъртната присъда от философски подбуди — Мъри не беше съгласен с това, но уважаваше чуждите възгледи. Рано или късно Върховният съд ще трябва да вземе решение, но Върховните, както ги наричаха в полицията, знаеха, че независимо от предишните решения против смъртната присъда конституцията ясно постановява смъртното наказание, а волята на хората, изразена чрез Конгреса, е за смъртно наказание в някои случаи, свързани с наркотици, както точно и ясно бе формулирано мнението на мнозинството. Така че след около пет години, след като всички обжалвания бъдат разгледани и отхвърлени, двамата мъже ще бъдат завързани в дървени столове и ще бъде включен електрическият прекъсвач. За Мъри това бе справедливо. Независимо от опита и изтънчеността си той си оставаше полицай. Беше далеч по-зрял от годините, когато завърши академията на ФБР. Тогава той и съучениците му — повечето от които сега бяха пенсионери — смятаха, че ще променят света. Според статистиката бяха постигнали това в много отношения. Но статистиката е твърде суха, твърде абстрактна, твърде нечовешка. За Мъри войната с престъпността представляваше безкрайна поредица от малки битки. Жертвите бяха обирани, отвличани или убивани поотделно, бяха индивиди, за които трябваше да отмъстят жреците-воини на ФБР. И тук вижданията му бяха оформени според ценностите на католическото образование, а ФБР си оставаше бастион на ирландско-католическата Америка. Е, той не можа да промени света, но беше спасявал живота на хора и отмъщавал за смъртта им. Щеше да има нови престъпления, както е било винаги, но неговите битки до една бяха завършвали с победа и трябваше най-после да повярва, че в неговото общество ще има разлика, положителна разлика. Вярваше така чисто, както в Бога, че всеки заловен престъпник означава един спасен живот. В този случай беше помогнал още веднъж. Но за наркобизнеса това няма да означава абсолютно нищо. Новият му пост го водеше към друго виждане, което обикновените агенти обмисляха само на чашка след работа. Мъри знаеше, че сега, когато тези двамата са обезвредени, на Хидрата са й пораснали две нови ръце, а може би и повече. Грешката му беше, че не е прочел мита докрай, нещо, което други вероятно сега правеха. Херакъл е убил Хидрата, като е сменил тактиката си. Един от хората, които помнеха този факт, присъстваше в стаята. Но Мъри все още не беше научил, че на равнището, на което се вземат решения, перспективата постепенно променя възгледите на хората. Кортес също харесваше гледката, независимо от донякъде по-редкия въздух на тази височина. Новият му шеф знаеше външните белези на властта. Бюрото му беше с гръб към широкия прозорец, поради което на намиращите се срещу него хора им беше трудно да четат изражението му. Говореше със спокойния, тих глас на човек, притежаващ огромна сила. Жестовете му бяха икономични, думите му — меки. Кортес знаеше, Че всъщност той е брутален човек и независимо от образованието си, по-малко изтънчен, отколкото се считаше, но също разбираше, че точно за това е нает. Бившият полковник, обучен в центъра в Москва, насочи погледа си към долината, за да разгледа зелената шир. Позволяваше на Ескобедо да си играе на погледи. Той беше ги играл с далеч по-опасни хора. — Е? — Вербувал съм двама души — отговори Кортес. — Единият ще ни подава информация от парични съображения. Вторият ще го прави по друга причина. Изследвах и други две потенциални възможности, но ги изоставих като неподходящи. — Кои са те… кои са онези, които ще използваш? — Не — поклати глава Кортес. — Казах ти, че самоличността на моите агенти трябва да остане тайна. Това е принцип при разузнавателните операции. В организацията си имате „уши“, а неконтролираните приказки ще компрометират възможността ни да събираме информацията, която ти е необходима, jefe* — каза раболепно той. — Jefe, наел си ме заради уменията и опита ми. Трябва да ми позволиш да върша работата си както трябва. Ще разбереш качеството на източниците ми от информацията, която ти давам. Разбирам как се чувстваш. Това е нормално. Самият Кастро ми е задавал този въпрос и аз му отговорих по същия начин. Така трябва да бъде. [* Jefe (исп.) — шефе. — Б.пр.] С тези думи Кортес си изкара едно изсумтяване. Ескобедо обичаше да бъде сравняван с държавен глава, особено такъв, който така успешно се е противопоставял на американците цяло едно поколение. Феликс знаеше, че на красивото лице сега ще има доволна усмивка, без да си дава труд да проверява. Отговорът му представляваше лъжа по две причини: Кастро никога не беше задавал този въпрос и нито Феликс, нито който и да е друг на острова би посмял да му откаже. — Е, какво си научил? — Нещо се готви — отговори той с небрежен, почти подигравателен глас. В края на краищата трябваше да оправдава заплатата си. — Американското правителство готви нова програма за разширяване на усилията им за възбрана. Моите източници все още нямат специфични данни, но това, което са чули, идва от различни места и вероятно е вярно. Другият ми източник ще може да потвърждава информацията, която получавам от първия. — Феликс знаеше, че напразно изнася тази лекция на Ескобедо. Вербуването на двама допълващи се агенти само в една мисия би му изкарало обсипано с цветя похвално писмо от която и да е разузнавателна служба. — Какво ще ни струва информацията? „Пари. Винаги за него всичко опира до парите“ — помисли си Кортес със затаена въздишка. Не е чудно, че се нуждае от професионалист за операциите по сигурността. Само един глупак може да мисли, че всичко се купува. От друга страна, имаше моменти, когато парите помагаха и макар да не знаеше, Ескобедо плащаше повече пари на американските си наемници и предатели, отколкото цялата комунистическа разузнавателна мрежа. — По-добре е да изхарчим повече пари за един човек на високо държавно ниво, отколкото да ги пропилеем за много дребни функционери. Четвърт милион долара биха свършили отлична работа, за да вземем информацията, от която се нуждаем. — Разбира се, Кортес щеше да задържи по-голямата част от тези пари. Той имаше собствени разходи. — Това ли е всичко? — попита с невярващ глас Ескобедо. — Аз плащам повече за… — Защото хората ти никога не са използвали правилния подход, jefe. Плащаш на хората си заради поста, който заемат, а не за това какво знаят. Не си разработил систематичен подход за работа с враговете си. С подходяща информация можеш да използваш парите си много по-ефективно. Можеш да действаш стратегически вместо тактически — завърши Кортес, като натисна болното място. — Да! Те трябва да разберат, че сме сила, с която трябва да се съобразяват. Феликс си помисли не за първи път, че главната му цел е да вземе парите и да избяга… Може би една къща в Испания… Или пък да измести този самовлюбен шут. Това беше идея… Но не сега. Ескобедо може да е влюбен в себе си, но е умен, способен на бързи действия. Една от разликите между този човек и хората, които ръководеха бившата му служба, беше, че той не се боеше да вземе решение, и то бързо. Тук нямаше бюрокрация, нямаше многобройни бюра, през които трябваше да преминават съобщенията. Затова уважаваше el jefe. Той поне знаеше как да вземе решение. Вероятно КГБ са били такива някога, може би дори и американските разузнавателни организации, но вече не. — Още една седмица — каза Ритър на съветника по националната сигурност. — Радвам се да чуя, че нещата се придвижват — отговори адмиралът. — И какво ще стане след това? — Защо ти не ми кажеш? Просто за да бъдат нещата ясни — предложи заместник-директорът по оперативните въпроси. Допълни предложението си с едно напомняне: — В края на краищата идеята за операцията беше твоя. — Е, аз накарах директора Джейкъбс да я хареса — отговори Кътър, като се усмихна на собствената си хитрост. — Когато имаме готовност да продължим, искам да кажа, да натиснем бутона, Джейкъбс ще долети дотук, за да се срещне с главния прокурор. Посланикът казва, че колумбийците са съгласни с почти всичко. Те са по-отчаяни дори от нас и… — Ти не си му… — Не, Боб, посланикът не знае. Нали разбираш? — Очите му казваха: „Аз не съм идиотът, за когото ме вземаш.“ — Ако Джейкъбс може да им пробута тази идея, ние ще внедрим екипите си колкото може по-бързо. Искам да направя една промяна. — Каква промяна? — Въздушната страна на операцията. В твоя доклад пише, че вече се провеждат практически задачи за прехващане на цели. — Отчасти — призна си Ритър. — Два или три пъти седмично. — Необходимите средства вече са налице. Защо не задействаме тази част от операцията? Искам да кажа, че това може да ни помогне да разпознаем областите, в които искаме да пратим групите, да разработим оперативно разузнаване, такива работи. — Бих предпочел да изчакам — предпазливо каза Ритър. — Защо? Ако можем да идентифицираме най-често използваните зони, се намалява обикалянето, което се налага да правят групите. Това е най-големият оперативен риск, нали? Ето начин да разработим информация, която разширява цялата концепция на операцията. Ритър си помисли, че проблемът на Кътър е, че копелето знае опасно много за операциите. По-лошото беше, че има властта да наложи волята си — а и спомени от неотдавнашното минало на Оперативния отдел. Какво беше казал преди няколко месеца? „Вашите най-добри операции през последните две години бяха от отдела на Гриър…“ С което искаше да каже — на Джак Райън, ярката изгряваща звезда на адмирала — и, както изглежда, вероятно новия заместник-директор по разузнаването. Това беше много лошо. Ритър истински ценеше колегата си от Разузнавателния отдел, но не обичаше чак толкова прекалено любезното протеже на Гриър. Но независимо от всичко беше вярно, че двата най-добри „преврата“ в ЦРУ бяха започнали в отделите, в които не би трябвало. Налагаше се Оперативният отдел отново да защити съществуването си. Ритър се чудеше дали Кътър не използва съзнателно този факт, за да го подтикне към действие. Реши, че навярно не е така. Кътър все още не знаеше достатъчно за вътрешните борби. Не че нямаше да го научи, разбира се. — Твърде ранното започване е класическа грешка при полевите операции — неубедително каза заместник-директорът по оперативните въпроси. — Но ние не започваме, нали? По същество това не са ли две отделни операции? — запита Кътър. — Въздушната част от операцията може да се провежда самостоятелно от онази в страната. Признавам, че ще бъде по-малко ефективна, но все още може да се проведе. Това не ни ли дава възможност да проверим по-малко рискованата част на плана, преди да започнем истински опасната? Не ни ли дава нещо, което да представим на колумбийците и да им покажем, че наистина сме сериозни. „Твърде рано е“ — чу в главата си настойчив глас Ритър, но на лицето му се изписа нерешителност. — Виж какво, искаш ли да повдигна въпроса пред президента? — попита Кътър. — Той къде е днес? В Калифорния ли? — На пътуване с политическа цел. Бих предпочел да не го притеснявам с такива неща, но… Заместник-директорът по оперативните въпроси си помисли, че ситуацията е любопитна. Беше подценил Кътър, докато съветникът по въпросите на националната сигурност, изглежда, притежаваше голяма способност да се надценява. — Окей, печелиш. „Окото на орела“ започва вдругиден. Толкова време трябва, за да задвижим всички. — А „Увеселителна лодка“? — Още една седмица, за да приготвим групите. Четири дни, за да ги прехвърлим в Панама, да се срещнем с въздушните сили, да проверим системите за комуникация и така нататък. Кътър се усмихна и протегна ръка към кафето си. Помисли си, че е време да заглади накърнената си гордост. — Господи, колко хубаво е да се работи с истински професионалисти. Гледай на нещата откъм светлата им страна, Боб. Ще имаме на разположение две пълни седмици, за да разгледаме всяко нещо по въздушното трасе, и групите за внедряване ще имат по-добра представа къде има нужда от тях. „Вече спечели, кучи сине. Трябва ли да слагаш сол в раната?“ — искаше да попита Ритър, Питаше се какво ли щеше да стане, ако се беше противопоставил на Кътър. Какво би казал президентът? Ритър се намираше в уязвимо положение. Беше мърморил достатъчно дълго и високо из обществото на разузнавачите, че ЦРУ не е провеждало сериозни полеви операции от… петнадесет години? Всичко зависеше от това, какво наричаш сериозно, нали така? Сега му даваха възможността и онова, което беше приятна тема за разговор на почивките за кафе по време на правителствените конференции на високо ниво, вече представляваше камъни в собствената му градина. Подобни полеви операции бяха опасни. Опасни за участващите. Опасни за хората, които даваха заповедите. Опасни за правителството, което ги спонсорираше. Често го беше казвал на Кътър, но както и много други, съветникът по въпросите на националната сигурност се хипнотизираше от блясъка на полевите операции. В бизнеса това беше известно под името Синдром на невъзможната мисия. Дори професионалисти могат да сбъркат някоя телевизионна драма с реалността. Всички в правителството чуваха само това, което им харесва, и игнорираха неприятните неща. Но за Ритър беше донякъде късно да изказва предупрежденията си. В края на краищата той беше настоявал в продължение на години, че такава мисия е възможна, а и е желателен атрибут на международната политика. Фактът, че трябваше да вербува оперативни агенти от армията и военновъздушните сили, беше минал незабелязано. Едно време ЦРУ са имали свой реактивен флот и своя частна армия… и ако тази операция успее, вероятно онези времена отново ще се върнат. Ритър си помисли, че това е възможност, от която ЦРУ и страната се нуждаят. Може би тук е шансът му да постигне всичко. Ако цената за това е да търпи аматьори, продавачи на сила, като Кътър, ще трябва да я заплати. — Добре. Ще задвижа нещата. — Аз ще кажа на шефа. Кога смяташ, че можем да очакваме резултати… — Невъзможно е да се каже. — Но преди ноември — леко предложи Кътър. — Да, вероятно по това време. — Разбира се, налагаше се Ритър да бъде и политик. Всъщност това беше силата, която кара нещата да вървят по определен ред. Първа ескадрила за специални операции беше базирана в Хълбърт фийлд, западно от военноморската база в Еглин, Флорида. То беше уникално като всяко поделение, в чието име влизаше думата „специално“. Това прилагателно се използваше във всякакъв смисъл. „Специални“ често пъти означаваше ядрени оръжия, а думата се използваше, за да не се дразнят онези, за които това означаваше радиоактивни облаци и мегасмърт. Сякаш смяната на думите може да промени смисъла. Но това е обща черта на правителствата по целия свят. От друга страна, „специални операции“ означаваше нещо различно. По принцип предполагаше тайни операции, пращане на хора по места, където не трябва да бъдат, подкрепянето им, докато са там, и измъкването им, след като са свършили работата, която не е трябвало да вършат още от самото начало. Това, както и някои други неща, беше задачата на първа ескадрила. Полковник Пол Джоунс — ПД — не знаеше за всичко, с което се занимаваше ескадрилата. Това поделение беше доста странно образувание, където длъжностите не винаги съвпадаха със званията, където хората оказваха подкрепа на самолети и екипажи, без винаги да знаят защо го правят, където идваха и отлитаха самолети с нередовно разписание, а персоналът не беше окуражаван да мисли и да задава много въпроси. Ескадрилата беше разделена на отделни групи, които при нужда си взаимодействаха. Групата на ПД притежаваше няколко хеликоптера „MH-153J Пейв Лоу III“. Джоунс служеше тук от доста време и някак си беше успял да прекара почти цялата си кариера във въздуха. Следваше път, който му гарантираше удовлетворителна, вълнуваща кариера и нулев шанс някога да сложи генералски звезди. Но това не го интересуваше особено. Записал се беше във военновъздушните сили, за да лети, а генералите не го правят много често. Това беше сделка, при която и той, и армията бяха отстоявали своята част, а такива споразумения не се срещаха особено често. Преди Джоунс се въздържаше да лети на бързи самолети с фиксирани крила, самолетите, които пускаха бомби или сваляха други самолети. Човек, който през целия си живот мислеше за другите, Джоунс беше започнал при „Веселите зелени великани“, спасителните хеликоптери „ХХ-53“, чиято слава се носеше още от Виетнам, след това се прехвърли на „Супервеселите ХХ-53“, част от въздушната спасителна служба. Като нахакан млад капитан беше летял по време на нападението над Сонг Тай. Беше втори пилот на самолет, който нарочно се блъсна в затворническия лагер на двадесет мили западно от Ханой като част от усилията да бъдат спасени хора, които, както се оказа, бяха преместени малко преди това. Това беше един от малкото неуспехи в живота му. Полковник Джоунс не беше свикнал с такива неща. Ако паднеш, ПД ще дойде да те спаси. Той беше третият най-добър специалист на военновъздушните сили по спасяване във всякакви условия. Сегашният началник-щаб и двама други офицери от генералския състав бяха рискували престой в ханойския хотел „Хилтън“ заради него и екипажите му. ПД бе от хората, които рядко си купуваха напитките, а генералите го поздравяваха първи. По традиция така се отнасяха към хората с почетни медали. Както повечето герои, той беше съвсем обикновен. Висок само метър и седемдесет и с тегло шестдесет килограма, той изглеждаше като обикновен мъж на средна възраст, тръгнал за самун хляб в магазина на базата. Очилата за четене, които сега трябваше да носи, му придаваха вид на дружелюбен тесногръд банкер, а и той много рядко повишаваше глас. Сам косеше тревата в градината си, когато имаше време, но обикновено беше зает и това правеше жена му. Колата му беше един икономичен „Плимут Хорайзън“. Синът му учеше инженерство в политехниката на Джорджия, а дъщеря му спечели стипендия за „Принстън“. Двамата с жена му останаха сами в тихата къща да съзерцават перспективите на пенсионерския живот. Но не и сега. Седеше в лявата седалка на хеликоптера „Пейв Лоу“ и изпитваше един млад капитан, който според всички беше готов да стане главен пилот. Хеликоптерът, струващ няколко милиона долара, се плъзгаше на косъм от върховете на дърветата със скорост двеста възла. Нощта над тясната долина, част от комплекса Еглин във Флорида, беше облачна, а и тази част на военната база не бе осветена, но това нямаше значение. И той, и капитанът носеха специални шлемове с вградени очила за нощно виждане, които не се различаваха много от онези на Дарт Вейдър в „Междузвездни войни“. Само че тези очила работеха и превръщаха тъмнината пред тях в зеленикавосиво изображение. ПД постоянно местеше погледа си и караше и капитана да прави същото. Една от опасностите на оборудването за нощно виждане беше, че възприемането в дълбочина — а това е въпрос на живот и смърт за нисколетящия пилот — се влошаваше от изкуствената картина, генерирана от маските. Може би една трета от загубите на персонал в ескадрилата бяха причинени от тази конкретна опасност, а техническите магьосници все още не бяха измислили свястно подобрение. Един от проблемите на хеликоптерите „Пейв Лоу“ беше сравнително високата степен на загубите по време на операции и учения. Това беше цената на мисията, за която се готвеха, и нямаше друг отговор освен още обучение. Шестлопатъчният ротор се въртеше над главите им, задвижван от два турбинни двигателя. „Пейв Лоу“ бяха толкова големи, колкото е възможно за един хеликоптер с пълен боен екипаж от шест души и място за повече от четиридесет пътници, екипирани за бой. Носът му се издуваше на разни места, където се намираше радарното и инфрачервеното оборудване и някои други прибори — резултатът беше, че машината приличаше на насекомо от друга планета. На вратите от двете страни се намираха стойки за роторни миниоръдия, и още една при товарната врата в задния край, тъй като първостепенната задача на тези хеликоптери — тайно внедряване и поддръжка на силите за специални операции — беше опасна, колкото и второстепенната им мисия, за която се упражняваха тази нощ: търсене и спасяване в бойни условия. По време на престоя си в Югоизточна Азия ПД бе работил с щурмовия бомбардировач „А-1 Скайрейдър“, последния щурмови самолет на военновъздушните сили с бутален двигател, който наричаха „Санди“. Не се знаеше точно кой щеше да ги подкрепя днес. За самозащита освен оръдията хеликоптерът носеше горящи шушулки* и контейнери с метални стружки за радиосмущения, оборудване за смущаване и потискане на инфрачервените лъчи… плюс екипаж от ненормални. Джоунс се усмихна в шлема си. Това беше истинско летене, а сега не правеха много такива неща. Имаха възможността да летят с помощта на автопилотна радарно-компютърна система, която автоматично прескачаше препятствията, но тази вечер симулираха повреда на системата. Независимо дали има автопилот или не, пилотът отговаряше за машината и Уилис правеше всичко възможно, за да държи хеликоптера ниско над дърветата. От време на време Джоунс си налагаше да не трепва при вида на някой клон, който беше съвсем сигурно, че ще удари долната страна на хеликоптера, но капитан Уилис беше компетентен млад мъж, който държеше хеликоптера ниско, но не съвсем. Освен това ПД знаеше от дългогодишен опит, че клоните по върховете на дърветата са тънки, крехки пръчици, които само одраскваха боята. Неведнъж беше връщал хеликоптер, чието дъно имаше зелени петна като по джинсите на малко момче. [* Flare pods (горящи шушулки) — светещи ярко ракети, които привличат ракетите на ПВО и ги отклоняват от хеликоптера (самолета). — Б.пр.] — Разстояние? — попита Уилис. Полковник Джоунс провери навигаторския дисплей. Можеше да избира между доплерова*, спътникова или жироскопна система, както и старомодната планшетна дъска, която той използваше все още и настояваше хората му да се научат да я ползват. [* Система, използваща доплеровия ефект, при който честотите на електромагнитни вълни или звукови вълни се променят в резултат на движението на наблюдателя и наблюдавания предмет. — Б.пр.] — Две мили, нула-четири-осем. — Разбрано. — Уилис отпусна лоста за газта. За тази тренировъчна мисия един пилот-изтребител беше се съгласил да го откарат в гората, където друг хеликоптер беше хвърлил парашут над едно дърво, за да симулира истински свален пилот, и беше включил истински спасителен радиомаяк. Един от новите трикове беше, че парашутът е покрит с химикал, който дава луминесцентна светлина при ултравиолетово облъчване. Джоунс изпълни задължението на втория пилот да включи маломощния ултравиолетов лазерен прибор, който сканираше местността пред тях, и започна да търси ответния сигнал. ПД си помисли, че който се е досетил за това, заслужава медал. Най-лошата, най-страшната и, изглежда, винаги най-дългата част от спасителната операция беше да видиш спасявания. Защото ония типове на земята, които също са на лов, чуваха звука на ротора и решаваха, че не е зле да свалят и втори летателен апарат в един и същи ден… Почетния си медал Джоунс получи при подобна мисия над Източен Лаос, когато екипажът на един самолет „Ф-105 Уайлд Уизъл“ беше привлякъл взвод от северновиетнамската армия. Независимо от агресивната поддръжка на екипа на самолета „Санди“, свалените летци на самолета не бяха посмели да разкрият мястото си. Но Джоунс беше взел невъзмутимото решение да не се връща празен хеликоптерът му беше поел двеста куршума по време на престрелката, преди да измъкне двамата пилоти. Джоунс често пъти се чудеше дали би имал куража — лудостта — отново да опита такова нещо. — Виждам парашут вдясно от нас. — Рентгенов Лъч, тук е Папа Лима; виждаме твоя парашут. Можеш ли да обозначиш местоположението си? — Да. Маркирам с дим, зелен дим. Спасяваният следваше правилната процедура и казваше на екипажа на хеликоптера каква димна граната използва, но в тъмното цветът не се различаваше. От друга страна, топлината на пиротехническото устройство грееше като маяк на инфрачервения дисплей и те виждаха своя човек. — Видя ли го? — Да — отговори Уилис и след това каза на старшината на екипажа: — Пригответе се, видяхме го. — Готови сме, сър. — Старшина Бък Зимър — той и полковникът работеха заедно от много години — задейства лостовете за макарата в задната част на хеликоптера. В края на стоманеното въже се намираше тежко съоръжение, наречено проникващо устройство. Достатъчно тежко, за да пробие плетеницата на която и да е гора, дъното му се разширяваше подобно листата на цвете, като осигуряваше седалка за спасявания човек, когото изтегляха обратно през клоните. Това, колкото и странно да звучи, не беше причинило смъртта на никого. В случай, че спасяваният човек е ранен, старшина Зимър или някой лекар трябваше да слезе, да закачи човека за проникващото устройство и сам да се качи обратно. Често пъти това означаваше физическо търсене на жертвата, нерядко под обстрел. По тази причина хората, които караха спасителните хеликоптери, се отнасяха с голямо уважение към членовете на екипажа си. Нищо не може да ужаси един пилот толкова, колкото идеята да се намира на земята, където да стрелят по него. Но не и този път. Тъй като действията им не бяха военновременни, правилата за безопасността важаха и, учение или не, вдигането на пилота се извършваше от просека в гората. Зимър боравеше с лостовете на макарата. Пилотът разтвори дъното-седалка и се закачи надеждно, защото знаеше какво ще последва. Старшината започна да навива въжето, убеди се, че пилотът се е закрепил добре, и уведоми за това екипажа на хеликоптера. Напред в кабината капитан Уилис незабавно премести лоста за газта докрай и се вдигнаха нагоре. След петнадесет секунди „спасеният“ пилот-изтребител се намираше на тридесет метра над земята, увиснал на шестмилиметрово стоманено въже, и се чудеше защо, по дяволите, беше такъв идиот и се съгласи доброволно на това. Пет секунди по-късно едрата ръка на старшина Зимър го дръпна в хеликоптера. — Спасяването завършено — докладва Зимър. Капитан Уилис наведе лостовете за управление надолу, като спусна хеликоптера към земята. При изваждането беше се вдигнал твърде високо, знаеше това, и се опита да го компенсира, като покаже на полковник Джоунс, че много бързо може да се спусне към безопасността над върховете на дърветата. Успя, но усещаше погледа на командира си. Беше сгрешил. Джоунс не търпеше грешки. Полковникът му казваше всеки проклет ден, че от грешки се загива, а на него му е писнало да умират хора. — Можеш ли да поемеш управлението за минутка? — попита Уилис. — Поемам — каза Джоунс, като хвана лоста за управление и спусна хеликоптера „Сикорски“ още тридесетина сантиметра по-надолу. — Не е необходимо да се изкачваш толкова нависоко, за да измъкнеш някого, особено когато долу може да има ракети „земя-въздух“. — Нощем по-скоро могат да се очакват оръдия, отколкото ракети „земя-въздух“. — Уилис имаше известно право. Трудна беше тази професия. Знаеше какъв отговор ще последва. — Защитени сме от малокалибрени оръдия. Големите са толкова опасни, колкото и ракетите. Следващия път се придържай по-близо до земята, капитане. — Слушам, сър. — Но другото беше добре. Ръката ти малко схваната ли е? — Да, сър. — Може би е от ръкавиците. Ако пръстите ти не пасват точно, се оказва, че стискаш лоста твърде силно, а това се връща след малко в китката и горе до над лакътя. Ръката ти се схваща, движенията стават спънати и управлението на машината е лошо. Вземи си хубави ръкавици. Моята жена ми прави специални ръкавици. Може не винаги да имаш втори пилот, който да поеме управлението, а е достатъчно тежко, за да не желаеш друго да те разсейва повече. — Да, сър. — Между другото, издържа. Капитан Уилис знаеше, че няма защо да благодари на полковника. Направи другото най-добро нещо, за което можеше да се досети, след като в продължение на минута беше раздвижвал ръката си. — Поемам управлението. ПД свали ръка от лоста. — Управлението предадено на главния пилот — каза той. — Впрочем… — Да, сър? — Има една специална работа за идната седмица или по-нататък. Интересува ли те? — Какво ще правя? — Не трябва да задаваш този въпрос — отговори му полковникът. — Малка командировка. Не много далеч оттук. Ще летим там с тази птица. Наречи го специална операция. — Добре — каза Уилис. — Брой ме в екипажа. Кой друг? — Просто казано, никой. Вземаме само Зимър, Чайлдс и Бийн, както и поддържащ екипаж. Доколкото е известно на всички, ни ще бъдем на някакво учение по калифорнийския бряг. Засега трябва да знаеш само толкова. Веждите на Уилис се повдигнаха под шлема му. Зимър беше работил с ПД още от Тайланд по времето на „Веселите зелени великани“ и бе един от малкото останали старшини с боен опит. Сержант Бийн беше сред най-добрите стрелци в ескадрилата. Чайлдс го следваше. Каквато и да е тази командировка, тя не беше шега Това означаваше, че Уилис ще остане втори пилот още малко, но той нямаше нищо против. Винаги беше добре да летиш с шампиона на операциите по издирване и спасяване в бойни условия. Оттам беше получил и позивната си C-SAR*, която звучеше като Цезар устата на ПД. [* Съкращение от champion-search and rescue (шампион по операциите за издирване и спасяване) (англ.). — Б.пр.] Чавес размени погледи с Хулио Вега: „Jesucristo!“* [* Исусе Христе! (Исп.) — Б.пр.] — Имате ли въпроси? — попита инструкторът. — Да, сър — отговори един радиооператор. — Какво ще стане, след като се обадим? — Самолетът ще бъде прехванат. — Имате предвид наистина ли, сър? — Това зависи от екипажа на самолета Ако не сторят това, което им бъде наредено, ще идат да плуват. Мога да кажа само толкова Господа, всичко, което чухте, е тайна. Никой — искам да кажа никой! — не може да чуе това, което току-що казах. Ако лошите някога научат, много хора ще пострадат. Целта на тази мисия е да обърка пътя, по който пренасят наркотици в Съединените щати. Може да стане малко напечено. — Време е, мамицата му — тихо отбеляза един глас. — Добре. Сега знаете. Повтарям, господа. Мисията ще бъде опасна. Ще предоставим малко време на всеки от вас да помисли. Ако не желаете да ходите, ще ви разберем. Имаме си работа с някои доста кофти хора. Разбира се — мъжът се усмихна и след миг продължи, — тук също има доста кофти хора. — Вярно е, майка му стара! — обади се друг глас. — Както и да е, остава ви една нощ за размисъл. Тръгваме утре сутринта в осем часа. Някой да не е разбрал? Добре. Засега това е всичко. — Мирррно! — рязко каза капитан Рамирес. Всички в стаята скочиха и се изпънаха при излизането на инструктора. Дойде ред на капитана да говори: — Добре. Чухте какво каза човекът. Помислете много добре, хора. Искам да дойдете с мен на тази операция — по дяволите, нужни сте ми до един, — но ако идеята не ви харесва, не ви искам. Имате ли въпроси към мен? — Нямаше. — Добре. Някои от вас познават хора, които са загинали заради наркотици. Може би приятели, роднини. Не зная. Но имаме шанса да станем квит. Онези копелета са навлезли в страната ни и е време да им дадем малък урок. Помислете си. Ако някой има проблем, искам да го чуя веднага. Ако някой желае да се откаже, няма проблем. — Лицето и тонът му казваха нещо напълно различно. Всеки, който желаеше да се откаже, щеше да бъде смятан от офицерите си за нещо по-низше от мъж, а това щеше да боли двойно по-силно, тъй като Рамирес беше водил хората си, беше споделял всяка трудност и се беше потил заедно с тях през всеки етап на обучението. Обърна се и излезе. — По дяволите — каза накрая Чавес. — Предполагах, че това ще бъде странна работа, но чак такова нещо… по дяволите. — Един мой приятел умря от свръхдоза — каза Вега. — Той не беше редовен наркоман, просто си играеше, но предполагам, че онова е било гадна работа. Изплаши ме до смърт. Никога не съм го докосвал отново. Много бях ядосан, когато се случи. Томас беше приятел, mano*. Едно копеле му продаде ония лайна и не бих имал нищо против да го представя на моя „трион“. [* Mano (исп.) — съкращение за приятел. — Б.пр.] Чавес кимна с глава толкова замислено, колкото позволяваха възрастта и образованието му. Припомни си бандите от детството, които бяха достатъчно свирепи, но като се замислеше, онези неща изглеждаха по-скоро игра. Сега битките на игрището няма да бъдат за това кой къде да играе. Сега се воюваше за място на пазара. Играеха сериозни пари, повече от достатъчни за убийство. Това беше нещото, превърнало бившия му квартал от бедно гето в зона на открити бойни действия. Знаеше, че някои хора се бояха да ходят по улиците си поради страха от други хора с наркотици и пистолети. Заблудени куршуми влизаха през прозорците и убиваха хора пред телевизорите им, а полицаите често пъти се бояха да посещават тези места, освен ако не идват в количества и с оръжия, достатъчни за цяла армия… И все заради наркотиците. А хората, които причиняваха всичко това, живееха на спокойствие, на хиляда и петстотин мили… Чавес не можа да проумее колко умело той и хората с него — дори и капитан Рамирес — бяха манипулирани. Всички те бяха войници, които непрекъснато се обучаваха да отбраняват страна си срещу врагове, бяха продукти на една система, която взе младостта им и й даде насока, която възнаграждаваше трудната работа с чувство за успех и гордост, която преди всичко осмисляше безграничната им енергия, а в замяна искаше само вярност. Тъй като сержантите идваха най-вече от по-бедните слоеве на обществото, всички те бяха научили, че принадлежността към малцинството няма значение. Армията награждаваше, без да се съобразява с цвета или акцента на хората. Всички тези мъже бяха много добре запознати с проблемите, които предизвикваха наркотиците, и бяха част от една субкултура, която не ги понасяше. Опитът на военните изчистят наркоманите от редиците си беше болезнен, но успя. 3 хората, които останаха, използването на наркотици беше извън рамките на благоприличието. Те бяха онези, които постигаха нещо в кварталите си. Те бяха хората на успеха. Те бяха авантюристично настроените, смели и дисциплинирани випускници на мрачните улици, за които препятствията представляваха нещо за преодоляване, и те инстинктивно желаеха да помогнат и на другите да сторят същото. Това беше мисията, за която всички мислеха. Имаха възможност да защитят не само страната си, но и бордеите, от които всички те бяха избягали. Вече белязани като хора, умеещи да постигат необходимото в най-трудните части на армията, а след това обучени допълнително, за да станат още по-горди, те не можеха да откажат участие в мисията, както не можеха да се откажат от мъжествеността си. Всички тук бяха мечтали поне веднъж да застрелят някой търговец на наркотици. А армията сега ги караше да направят нещо дори по-добро. Разбира се, че ще го сторят. — Нека взривят гадовете в небето! — обади се радиооператорът на групата. — Да му начукат ракета „Скрудрайвър“ право в задника! Имаш правото да си умреш, заднико! — Да — съгласи се Вега. — Искам да видя как става това. По дяволите, нямам нищо против да ида, където живеят големите клечки! Смяташ ли, че ще можем да ги спипаме, Динг? Чавес се усмихна. — Майтап ли си правиш с мен, Хулио? Да не смяташ, че за тях работят войници? По дяволите. Разни боклуци с автомати и вероятно дори не ги почистват. На нас ли ще се опънат? По дяволите. Може да се опънат на каквото има там, но на нас? Нямат шансове, човече. Говоря за мъртъвци. Аз само трябва да се доближа, да гътна часовите тихо и чисто с моя „Хеклер и Кох“ и да ви оставя вас, смотаняците, да свършите лесната работа. — Още една от глупостите на нинджите — каза един стрелец. Динг извади от джоба на ризата си един шокен и го заби в рамката на вратата на пет метра от себе си. — Смей се сега де! — ухили се Чавес. — Хей, Динг, можеш ли да ме научиш на това? — попита стрелецът. Вече не обмисляха опасностите на мисията, а нейните възможности. Наричаха го Бронко*. Истинското му име беше Джеф Уинтърс и беше един наскоро произведен капитан от военновъздушните сили на Съединените щати, но тъй като работата му беше да кара изтребители, трябваше да има специално име, известно като позивна. Прякорът му идваше от почти забравено парти в Колорадо — той беше випускник на военновъздушната академия, — на което беше паднал от един толкова кротък кон, че животното за малко не умря от страх. Пакетът от шест кутийки бира „Куърс“ допринесе за падането, както и смехът, с който го посрещнаха развеселените му състуденти. Един от тях — Уинтърс с усмивка си спомни, че задникът сега кара боклукчийски самолети — му лепна прякора на самото място. Тази нощ Бронко си каза, че неговият съученик можеше да язди коне, но не успя да защити квалификация за управление на самолет „Ф-15“. Светът не преливаше от справедливост, но все пак се намираше по малко. [* Див или полуопитомен кон от западните прерии (исп.). — Б.пр.] Което беше и целта на тази специална мисия. Уинтърс беше дребен млад мъж. По-точно той беше двадесет и седем годишен и вече имаше седемстотин часа нальот на изтребителите на „Макдонъл Дъглас“. Както някои хора са родени, за да играят бейзбол или за да бъдат актьори, или да карат състезателни коли, Бронко Уинтърс беше дошъл на света с единствената цел да кара самолет-изтребител. Той имаше такова зрение, от което специалистите по очни болести могат да се отчаят, координация, комбинираща най-добрите качества на пианиста и човека от летящ трапец, както и много по-рядкото качество, познато в тясно свързаното му общество като СС — ситуационно съзнание. Уинтърс винаги знаеше какво става около него. Самолетът му беше дотолкова част от него, колкото бяха и мускулите в ръката му. Той предаваше желанията си на самолета, който се подчиняваше незабавно, като точно копираше, образа в съзнанието на пилота. Накъдето тръгнеше съзнанието му, натам отиваше и самолетът. В момента се носеше на двеста мили от брега на Флорида. Преди четиридесет минути беше излетял от военновъздушната база Еглин, дозареди се от един самолет-цистерна „КЦ-135“ и сега борда си имаше достатъчно гориво да лети цели пет часа, ако кара спокойно, както и мислеше да прави. Отстрани на самолета му бяха закачени меки резервоари от типа „ФАСТ“. Обикновено тези резервоари биваха закачени заедно с ракети — „Ф-15“ може да носи до осем, — но за тазвечерната мисия единственото въоръжение борда бяха патроните на двадесетмилиметровото му ротативно оръдие, а те винаги стояха в самолета, защото теглото им беше удобно за баланса при полета на самолета. Летеше като на състезателна писта с двигатели, работещи почти на празен ход. Тъмните, остри очи на Бронко се движеха наляво-надясно в търсене на светлините от друг самолет, но не намираха никого между звездите. Не изпитваше никаква скука. По-скоро тих възторг от факта, че данъкоплатците на собствената му страна са достатъчно наивни да му дават над тридесет хиляди долара годишно, за да върши нещо, за което с благодарност би давал пари. „Е — помисли си той, — тази вечер, изглежда; правя точно това.“ — Две-шест-Алфа, тук Осем-три-Квебек, чуваш ли, край? пропука радиото му. Бронко натисна копчето на лоста за управление. — Осем-три-Квебек, тук Две-шест-Алфа, чувам те ясно, край. — Радиоканалът беше закодиран. Само двата самолета използваха уникалния алгоритъм за тази вечер. Ако някой направеше опит да подслушва, би дочул само прашене от статични смущения. — Имаме цел, насочена към едно-девет-шест, диапазон две-едно-нула от твоето място. Ангели две. Курс нула-едно-осем. Скорост две-шест-пет, край. — Тази информация не беше съпроводена от команда. Независимо от сигурната радиоапаратура разговорите бяха сведени до минимум. — Разбрано. Край. Капитан Уинтърс премести лоста наляво. Правилният курс и скорост за прехващането изскочиха в съзнанието му без усилия. Самолетът промени посоката си и се насочи на юг. Уинтърс наведе леко носа на самолета, като го насочи на курс от сто и осемдесет градуса и увеличи мощността съвсем малко, за да вдигне скоростта. Изглеждаше, сякаш злоупотребяваше със самолета, като го караше с такава ниска скорост, но всъщност нещата бяха по-различни. Капитан Уинтърс видя, че целта е двумоторен „Бийч“, най-често използваният самолет от контрабандистите на наркотици. Това означаваше кокаин, а не по-обемистата марихуана, което беше добре, тъй като, изглежда, някой надрусан с кокаин тип беше убил майка му. Изравни самолета си зад другия на около половин миля разстояние. За осми път прехващаше превозвач на наркотици, но за първи път му разрешаваха да направи нещо. При предишните прехващания дори не му бяха разрешили да се обади на хората от митническите служби. Бронко провери курса на целта — за пилотите-изтребители всяко нещо освен приятелските самолети представлява цел и провери системите си. Радиоизлъчвателят с насочено излъчване, монтиран в аеродинамичния контейнер под тялото на самолета, се фокусира към двумоторния самолет, който можеше да проследява радари. Направи първото си предупреждение по радиото и включи светлините за приземяване, като прикова самолета в нощта. Той незабавно се гмурна надолу към върховете на вълните, а изтребителят го последва. Отново даде заповедта си, но не получи отговор. Премести бутона в горната част на лоста за управление в позиция за стрелба с оръдието. Следващото обаждане беше придружено от залп от оръдието. Това накара витловия самолет да започне серия от резки маневри за убягване. Уинтърс реши, че целта няма да направи това, което й се казваше. Добре. Обикновен пилот може да се изплаши от светлините и да завие, за да избегне челен удар, но и той не би направил това, което правеха контрабандистите. Малкият самолет се сниши към вълните, намали мощността и спусна клапите си, за да намали до скоростта за кацане, при която изтребителят не можеше да се движи и би паднал. Тази маневра често пъти караше самолетите на Агенцията за борба с наркотиците и бреговата охрана да прекратяват контакта. Но задачата на Бронко не беше да следва нарушителя при влизането му в страната. Когато самолетът зави на запад, за да се насочи към мексиканския бряг, капитан Уинтърс изключи светлините си, подаде газ и рязко се издигна на хиляда и петстотин метра. Там изпълни ловък завой и се понесе с насочен надолу нос, като радарът му следеше повърхността на Морето. Ето го: насочил се е право на запад, движи се със скорост 85 възла и само на няколко метра над водата. Бронко си помисли, че пилотът е смел, след като кара толкова ниско и толкова бавно, почти на границата на минимално възможната скорост. Не че това имаше някакво значение. Уинтърс разтвори въздушните спирачки и клапите на самолета като започна да се спуска. Опипа селектора, за да провери дали в още е в позиция за стрелба с оръдието, като наблюдаваше дисплея насочи мигащата светлинка върху целта и я задържа така. Щеше да бъде по-трудно, ако самолетът беше запазил скоростта си и опитваше да маневрира, но едва ли би имало съществено значение. Просто Бронко беше прекалено добър в работата си и почти неуязвим в своя самолет. Когато се доближи на около четиристотин метра, пръстът му натисна спусъка за част от секундата. Зелена линия от трасиращи патрони проряза небето. Няколко патрона, изглежда, пропуснаха предницата на самолета, но останалите попаднаха точно в областта на кабината. Не чу никакъв звук от удара. Видя само кратък блясък, последван от фосфоресциращия плисък на бялата пяна при удара на самолета във водата. Уинтърс се замисли за миг, че е убил един човек, а може би двама. Това нямаше значеше. На никого няма да липсват. > 9. > АНГАЖИМЕНТ ЗА СРЕЩА — Е? — Ескобедо наблюдаваше студено Ларсон, както професор по биология би гледал затворен в клетка бял плъх. Нямаше особена причина да го подозира в нещо, но беше ядосан, а Ларсон беше най-близката мишена за неговия гняв. Но Ларсон беше свикнал с това. — Ами не зная, jefe. Ернесто беше добър пилот, добър ученик. Такъв беше и другият, Круз. Двигателите в самолета бяха практически нови — всеки с по двеста отработени часа. Самолетът беше на шест години, но това не е нищо необичайно; поддържан бе добре. Времето е било хубаво по целия път на запад, само висока разкъсана облачност над Юкатан, но нищо по-лошо от това. — Пилотът вдигна рамене. — Самолетите изчезват, jefe. Човек не винаги може да знае защо. — Той ми е братовчед. Какво ще кажа на майка му? — Проверихте ли летищата в Мексико? — Да! И в Куба, и в Хондурас, и в Никарагуа! — Никакви сигнали за помощ? Никакви съобщения от кораби или самолети в околността? — Не, нищо. — Ескобедо поомекна, когато Ларсон, професионалист както винаги, прехвърляше една след друга възможностите. — Ако е някаква електрическа повреда, той може би се намира някъде на земята, но… аз не бих се надявал на това, jefe. Ако са кацнали успешно, досега щяхме да го знаем. Съжалявам, jefe, вероятно е безвъзвратно загубен. И преди се е случвало и ще се случва пак. Другата вероятност беше Ернесто и Круз да са се споразумели помежду си. Кацнали са някъде, продали са товара от четиридесет килограма и са решили да изчезнат. Но това не се считаше за много вероятно. Наркотиците не се споменаваха, защото Ларсон не участваше в операцията. Използваха го само за технически консултант, защото беше помолил да не участва в този аспект на бизнеса. Ескобедо вярваше, че Ларсон е искрен и обективен, защото винаги в миналото е бил такъв. Вземаше парите си и вършеше работата си добре, а и не беше глупак. Знаеше последствията от лъжите и двойните игри. Намираха се в скъпия апартамент на Ескобедо в Меделин. Той заемаше целия горен етаж на сградата. Етажът под него беше заел от подчинените и слугите му. Асансьорът се контролираше от xopa, които знаеха кой може да влезе и кой не. Улицата пред сградата се наблюдаваше. Ларсон си помисли, че поне не трябва да се притеснява някой да не задигне тасовете от колелата на колата му. Също така се чудеше какво, по дяволите, може да е станало с Ернесто Дали не е било просто някаква случайност. Такива неща ставаха достатъчно често. Една от причините той да бъде назначен за инструктор по пилотиране беше, че при миналите операции по прехвърляне на наркотици бяха загубени доста самолети, макар и поради най-обикновени причини. Но Ларсон не беше глупак. Сети се за неотдавнашните посетители и заповеди от Ленгли; обучението във Фермата не окуражаваше хората да вярват в съвпадения. Щеше да се провежда някаква операция. Дали това не е началният ход? Не му се вярваше. ЦРУ от години беше преодоляло нещата от този тип, за съжаление, но това бе реалността. — Той добър пилот ли беше? — отново попита Ескобедо. — Аз съм го учил, jefe. Налетял беше четиристотин часа, добре разбираше машината и го биваше за полети по уреди не по-малко от всеки друг млад пилот. Единственото, което ме тревожеше у него, беше страстта му към ниското летене. — Така ли? — Ниското летене над вода е опасно, особено нощем. Твърде лесно е човек да загуби ориентация. Забравя къде е хоризонтът и започва да поглежда през илюминатора, вместо да следи уредите. По този начин опитни пилоти са забивали самолетите си във водата. За нещастие ниското летене е забавно и много пилоти, особено младите, смятат, че е и изпитание за мъжеството им. Това е глупаво, както летците научават с течение на времето. — Добрият пилот е предпазливият пилот, така ли? — попита Ескобедо. — Точно това казвам на всеки, когото обучавам — сериозно отговори Ларсон. — Не всички ми вярват. Но важи навсякъде. Можете да попитате инструкторите на всяка военна авиация по света. Новаците допускат глупави грешки, защото са млади и неопитни. Възможността да се правят преценки се добива с опита — най-често чрез ужасяващ опит. Онези, които оцеляват, се научават, но някои не оцеляват. Ескобедо мисли над това в продължение на няколко секунди. — Ернесто беше горд човек. Това прозвуча на Ларсон като епитафия. — Ще проверя дневника за поддръжката на самолета — предложи пилотът. — И ще прегледам данните за атмосферните условия. — Благодаря ти, че дойде толкова бързо, сеньор Ларсон. — На твоите услуги съм, Jefe. Ако науча нещо, ще ти се обадя. — Е? — Харесвам Ларсон — каза Кортес. — Говори истината. Горд е, но не много. Ескобедо кимна в знак на съгласие. — Наемник, но добър. — „Като теб.“ Кортес не реагира на косвения намек. — Колко полета са загубени през годините? — Допреди осемнадесет месеца не водехме статистика. Оттогава сме загубили девет самолета. Това е една от причините да наемем Ларсон. Чувствах, че катастрофите се дължат на грешки на пилотите и на лошата поддръжка. Карлос се оказа добър инструктор. — Но никога не е желал сам да се заеме с превоза? — Не. Обикновен човек е. Води приличен живот и върши нещата, които са му приятни. За това може да се кажат много неща — небрежно каза Ескобедо. — Ти разглеждал ли си миналото му? — Si. Всичко е наред, но… — Но? — Но ако се окаже нещо по-различно от онова, за което се представя, нещата стават други. — Тук беше моментът, когато обикновеният човек ще каже: „Но ти не можеш да подозираш всички.“ Кортес отбеляза, че Ескобедо не каза нищо, а това показваше, че не е наивен. Работодателят му имаше значителен опит в конспиративната работа и знаеше, че човек трябва да подозира всички. Не беше професионалист, но не беше и глупак. — Мислиш ли… — Не. Не е бил близо до мястото, от което е излетял самолетът, и не е можел да знае, че това ще стане точно тази нощ. Аз направих проверка: беше в Богота с приятелката си. Вечеряха сами и се оттеглиха рано. Вероятно е нещастен случай, но идва толкова бързо, след като сме научили, че norteamericanos* планират нещо, че според мен не трябва да го наричаме така. Мисля, че ще трябва да се върна във Вашингтон. [* Северноамериканците (исп.). — Б.пр.] — Защо? — Ще се опитам да разбера какво става. — Ще се опиташ? — Синьор, събирането на секретна разузнавателна информация е изкуство… — Човек може да купи всичко, което му трябва! — Тук не сте прав — каза Кортес със спокоен поглед. — Най-добрите източници на информация никога не се мотивират от пари. Опасно е — глупаво е — да смятаме, че верността може да се купува. — А какво ще кажеш за себе си? — Това е въпрос, който трябва да обмислите, но съм сигурен, че вече сте го сторили. — Най-добрият начин да се спечели доверието на този човек беше да му се казва, че не съществува доверие. Ескобедо смяташе, че верността, която не може да се купи с пари, се поддържа със страх. В този смисъл работодателят му проявяваше глупост. Той смяташе, че славата му на човек на насилието може да сплаши всекиго, и рядко се досещаше, че има хора, които можеха да му дадат урок в тая област. Много неща в този човек бяха достойни за възхищение, но имаше и също толкова, заслужаващи презрение. По принцип той беше аматьор, макар и даровит, който с достатъчно голяма готовност се учеше от грешките си, но му липсваше академичната подготовка, за да се учи и от грешките на другите. А какво представлява обучението на разузнавача, ако не рутинно запаметяване на поуки от чужди грешки? Той не се нуждаеше чак толкова от съветник по разузнаването и сигурността, който да участва и в тайните операции. Това беше област, в която никой от тези хора не би молил, нито приел съвет. Те произлизаха от поколения на контрабандисти и имаха съвсем реален опит в корумпирането и подкупването. Работата беше там, че те не се бяха научили как да играят играта срещу добре организиран и страшен неприятел — колумбийците не се брояха. Това, че янките все още се бяха решили да действат в съответствие с мощта си, беше просто късмет. Ако имаше нещо, което КГБ успя да набие в главата на Кортес, то бе, че късметът не съществува. Капитан Уинтърс наблюдаваше видеозаписа, направен през оптическия му телескоп, заедно с хората от Вашингтон. Намираха се в ъглова канцелария на една от сградите, където се занимаваха със специалните операции — в Еглин имаше доста такива стаи. Другите двама носеха униформи на подполковници от военновъздушните сили — удобен среден ранг за офицерите, много от които идваха и си отиваха в пълна анонимност. — Хубава стрелба, синко — отбеляза единият. — Оня можеше да го направи по-сложно — отговори Бронко без особено чувство в гласа си, — но не го стори. — А имаше ли някакви плавателни съдове по повърхността? — Нищо в радиус от тридесет мили. — Сложи лентата от самолета „Хоукай“ — заповяда по-възрастният мъж. Използваха лента с ширина три четвърти инч, която военните предпочитат заради високия й капацитет за събиране на данни. Лентата вече беше нагласена. На нея се виждаше самолетът „Бийч“, номериран като XX1 на цифровия дисплей, едно от многото засечени тела, повечето от които бяха отбелязани съвсем ясно като пътнически лайнери и се намираха далеч от мястото на стрелбата. Имаше и доста засечени на радара съдове по повърхността, но всички се намираха твърде далеч, а самата лента свършваше преди стрелбата. Екипажът на самолета не знаеше, както и беше планирано, какво се е случило, след като предадоха засечения самолет на изтребителя. Указанията за мисията бяха ясни и зоната за прехващане беше изчислена така, че да се избягнат често използваните трасета за преминаване на кораби. Разбира се, малката височина, на която летяха трафикантите, помагаше, тъй като се намаляваше разстоянието, на което някой би могъл да види проблясване или експлозия, а и тук нямаше нито едно от тези неща. — Добре — каза старшият. — Това се вместваше съвсем добре в параметрите на мисията. — Отново размениха лентите. — Колко снаряда са изразходвани? — попита по-младият офицер. — Сто и осем — отговори капитанът. — С оръдие „Вулкан“ е малко трудно да ги пести човек, нали знаете? Стреля доста бързо. — Наряза самолета като с трион. — Такава е целта, сър. Можех да натисна спусъка и по-рано, но искате да избягвам горивните резервоари, нали? — Точно така. — Официалната версия, в случай че някой забележи проблясъци, беше, че има учебна стрелба от базата в Еглин — тук не са рядкост стрелбите по радиоуправляеми цели. Но беше най-добре никой да не забелязва нищо. Бронко не харесваше секретността. Що се касаеше до него, свалянето на онези копелета беше съвсем наред. Бяха му казали по време на вербуването, че контрабандата на наркотици представлява заплаха за националната сигурност на САЩ. Това определение придаваше законност на всяко нещо. Като пилот на отбранителен самолет той беше обучаван да се бори с опасностите за националната сигурност по свой специфичен начин — да ги сваля от небето с толкова вълнение, колкото на стрелеца по глинените панички, изпратени от изхвъргачите. Освен това Бронко се питаше защо, след като това е истинска опасност за националната сигурност, хората не трябва да знаят за нея? Но това не влизаше в пълномощията му. Той беше само капитан, а капитаните са изпълнители, не мислители. Някой нагоре по веригата е решил, че може така, и на него му трябваше да знае само толкова. Свалянето на този двумоторен „Бийч“ беше равносилно на убийство, но то беше толкова точно обяснение на бойните операции, колкото всяко друго. В края на краищата на хората даваха добри възможности за успех само на олимпийските игри, а не там, където животът ти виси на косъм. Ако някой е достатъчно тъп, за да се остави да го убият, Бронко нямаше вина, особено ако този някой провежда враждебни действия срещу страната му. А „заплаха за националната сигурност“ означава точно това, нали? Пък и беше предупредил честно Хуан, или както се казваше онова копеле. Ако задникът си мислеше, че може да избяга на най-добрия шибан самолет-изтребител в света, е, значи сега не мисли така. Не е лесно. — Дотук имате ли някакви проблеми, капитане? — попита по-възрастният. — Проблеми по отношение на какво, сър? — „Що за тъп въпрос!“ Пистата, на която дойдоха, не беше достатъчно голяма за норма лен военен транспорт. Четиридесет и четиримата мъже от операция „Увеселителна лодка“ стигнаха с автобус до военновъздушна та база „Питърсън“ на няколко мили източно от авиационната академия в Колорадо Спрингс. Разбира се, пътуваха по тъмно. Еди: от „съветниците от лагера“, както мъжете бяха започнали да ги наричат, караше автобуса. Пътуването беше спокойно и много от войниците спяха след физическото обучение през последния ден. Останалите бяха се усамотили в собствените си мисли. Чавес наблюдаваше върховете, които преминаваха край него, докато автобусът се спускаше по завоите на последните склонове. Мъжете бяха готови. — Хубави планини — сънено отбеляза Хулио Вега. — Особено когато ги гледаш от автобус, който слиза надолу. — Мамицата му, прав си — засмя се Вега. — Знаеш ли, един ден ще се върна тук и ще покарам ски. — Картечарят се намести на седалката и заспа. Тридесет и пет минути по-късно се събудиха при преминаване то през портала на базата „Питърсън“. Автобусът спря до задната рампа на един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“. Войниците станаха и прилежно събраха екипировката си, като на излиза не командирите на взводовете проверяваха дали всеки има всичко, което му е дадено. Някои се оглеждаха наоколо при влизането в самолета. Нямаше нищо необичайно при заминаването им, никаква специална охрана. Само наземният екипаж зареждаше самолета с гориво и провеждаше предполетната подготовка за незабавното му излитане. В далечината един самолет-цистерна „КЦ-135“ се отделяше от пистата и въпреки че никой не му обърна особено внимание, щяха не след дълго да се срещнат с него. Сержантът от военновъздушните сили, който отговаряше за разпределянето на товара в самолета, ги приемаше на борда и ги настаняваше толкова удобно, колкото позволяваше спартанското оборудване — всичко се състоеше най-вече в раздаването на защитни наушници. Бордовият екипаж проведе обичайните процедури по пускането на двигателите и старлифтърът започна да се движи. Независимо от наушниците шумът дразнеше. Но летците бяха от резервите на военновъздушните сили, всички работеха на въздушни лайнери и полетът беше както трябва. Ако не се смята зареждането във въздуха. Веднага щом самолетът се изкачи на необходимата височина, се срещна с цистерната „КЦ-135“, за да допълни горивото, изгорено по време на изкачването. За пътниците това наподобяваше усещането при спускането на увеселително влакче и усилено от почти пълното отсъствие на прозорци, накара няколко стомаха да се почувстват определено зле, въпреки че всички изглеждаха привикнали. Половин час след излитането самолетът пое курс на юг и уморените и отегчени войници заспаха, за да прекарат в сън останалата част на пътуването. Хеликоптерът „МН-53J“ излетя от военновъздушната база в Еглин по същото време, като всичките му горивни резервоари бяха допълнени след загряването на двигателите. Полковник Джоунс го изкачи на триста метра и пое по курс две-едно-пет за канала Юкатан. След три часа един поддържащ самолет-цистерна „МЦ-130E Комбат Тейлън“ настигна хеликоптера „Пейв Лоу“ и Джоунс реши да позволи на командира да проведе дозареждането във въздуха. Щеше да се наложи да дозареждат още три пъти и цистерната щеше да ги придружи по целия път, като носеше със себе си екипаж за поддръжка, както и резервни части. — Готви за скачване — каза ПД на командира на цистерната. — Разбрано — отговори капитан Монтейн от самолета „МЦ-130E“, като не му позволяваше да се отклонява. Джоунс гледаше как Уилис освобождава сондата и я вкарва в конуса. — Добре, стиковахме се. В кабината на цистерната капитан Монтейн забеляза светлинния индикатор и натисна бутона на микрофона. — Оооох! — изрече с възможно най-хриплив глас. Беше жена. — Никой не го прави толкова добре, полковник. Джоунс се изсмя силно и натисна бутона два пъти, за да предизвика щракане, което означаваше, че е съгласен. Превключи на вътрешната разговорна система. — Защо да й разваляме удоволствието? — попита той Уилис, който беше изключителен пуритан. Прехвърлянето на горивото трая шест минути. — Колко време мислиш, че ще прекараме там долу? — попита капитан Уилис след края. — Не ми казаха, но ако нещата продължат твърде дълго, обещаха да ни изпратят смяна. — Това е добре — отбеляза капитанът. Очите му се местеха от приборите към света извън бронираната кабина и обратно. Хеликоптерът носеше повече от нормалното си въоръжение — Джоунс вярваше твърдо в огневата мощ — и оборудването за електронни смущения го нямаше. Каквото и да правят, не трябваше да се притесняват за неприятелски радари. Значи задачата не включва Никарагуа или Куба. Това осигуряваше повече място за пътници и освобождаваше втория инженер от екипажа. — Прав беше за ръкавиците. Жена ми приготви един комплект и наистина има разлика. — Някои летят и без тях, но аз не обичам да държа лоста с потни ръце. — Толкова топло ли ще бъде? — Има топло и топло — натърти Джоунс. — Ръцете не се изпотяват само от околната температура. — О, да, сър. — „Хей, и той се страхува, както всички нас.“ — Както казвам на хората си, колкото повече мислиш, преди нещата да станат вълнуващи, толкова по-малко вълнуващи ще бъдат те. А често пъти става доста напечено. Във веригата на вътрешната комуникация се включи още един глас: — Продължавайте така, сър, и ние може и да се поуплашим. — Сержант Зимър, как са нещата отзад? — попита Джоунс. Постоянното място на Зимър беше точно зад двамата пилоти, където седеше над впечатляващ набор от прибори. — Какво ще обичате, сър? Кафе, чай или мляко? Ястията за този полет са пиле по киевски, ростбиф au jus* с печени картофи, а за онези от нас, които са на диета, има портокалов сладкиш и пържени зеленчуци. И ако повярвате на това, сър, значи твърде дълго време сте зяпали в приборите. Защо, по дяволите, няма стюардеса с нас? [* В собствен сос (фр.). — Б.пр.] — Защото ти и аз сме твърде стари за такива дивотии, Зимър! — засмя се ПД. — Не е лошо в хеликоптера, сър, с всичките му вибрации и… — Опитвам се да го променя още от Корат — обясни Джоунс на капитан Уилис. — Колко големи са децата, Бък? — На седемнадесет, петнадесет, дванадесет, девет, шест, пет и три години, сър. — Господи — отбеляза Уилис. — Жена ти трябва да е доста издръжлива, старшина. — Страх я е, че ще лудувам, и ми изстисква всичката енергия — обясни Зимър. — Летя, за да се измъквам от нея. Това е единственото нещо, което ме поддържа жив. — Тя би трябвало да готви добре, ако се съди по униформата ти. — Полковникът пак ли се заяжда със сержанта си? — попита Зимър. — Не съвсем. Просто искам да изглеждаш толкова добре, колкото Карол. — Няма да стане, сър. — Разбрано. Малко кафе би било чудесно. — Идва, полковник. — Зимър се намираше при тях след по-малко от минута. Таблото с приборите беше голямо и сложно, но Зимър отдавна беше монтирал сгъваеми подставки за чашите, подходящи за неплъзгащите се чаши, които полковникът обичаше. ПД си сръбна бързо. — И кафето й е добро, Бък. — Интересно как се развиват нещата, нали? — Карол Зимър знаеше, че той би споделил кафето с полковника. Карол не беше истинското й име. Родена в Лаос преди тридесет и шест години, тя беше дъщерята на един военачалник, който беше воювал дълго и трудно за страна, която вече не му принадлежи. Единствено тя беше оцеляла от десетчленното семейство. ПД и Бък бяха я вдигнали заедно с шепа други жени от един хълм в последните дни от нападението на Северен Виетнам през 1972 година. Америка не беше успяла да помогне на семейството на този мъж, но успя да спаси дъщеря му. Зимър беше се влюбил в нея от пръв поглед и всички смятаха, че те имат седемте най-хубави деца в цяла Флорида. — Да. В Мобайл, разположен някъде между двата тръгнали на юг въздухоплавателни апарата, беше късно, а затворите — особено тези в Юга — са места, където правилниците се спазват стриктно. Но правилата са доста снизходителни към адвокатите, а към тези двамата пък бяха особено снизходителни. Тези двамата имаха все още неуточнена среща със Стария Спарки — електрическия стол в затвора „Адмор“. По тази причина надзирателите в Мобайл не искаха да нарушават по никакъв начин конституционните права на затворниците, правото им на достъп до адвокатски съвет или утеха. Адвокатът, който се казваше Едуард Стюарт, беше получил пълни инструкции, преди да влезе, и отлично говореше испански. — Как го направиха? — Не зная. — Ти пищеше и риташе, Рамон — каза Хесус. — Зная. А ти пропя като канарче. — Това няма значение — каза им адвокатът. — Не ви обвиняват в нищо освен в убийство, свързано с наркотици, и пиратство. Информацията, която Хесус им е дал, не се използва в случая. — Тогава пускай адвокатските си лайна и ни измъквай оттук! Изражението на лицето на Стюарт беше единственият отговор, от който двамата се нуждаеха. — Кажете на приятелите ни, че ако не се откачим, ще започнем да говорим. Надзирателите вече бяха обяснили на двамата с обич подробностите на онова, което им предстои. Един дори показа на Рамон плакат със стола и надпис „Обикновен или много хрупкав“. Въпреки че беше жилав и брутален човек, идеята да бъде завързан в дървения стол с твърда облегалка, а след това към левия му крак да бъде закачена медна гривна, както и една малка метална пластина на оголено място на главата, което затворническият бръснар щеше да обръсне предишния ден, също и малкият сюнгер, напоен със солен разтвор, за да улесни проводимостта, кожената маска, която да не позволи на очите му да изхвърчат от мястото си… Рамон беше смел човек, когато нещата бяха в ръцете му и когато тези ръце държеха пистолет или нож, насочен към невъоръжен или завързан човек. В такива случаи беше доста смел. Никога не беше му минавало през ума, че може да бъде съвсем безпомощен. Рамон бе свалил пет килограма през миналата седмица. Апетитът му практически беше изчезнал и той проявяваше необикновен интерес към електрическите крушки и стенните контакти. Боеше се, но по-силно се гневеше на себе си заради страха си, на надзирателите и полицията за това, че го караха да се страхува, и на бившите си колеги, защото не го измъкват от тази каша. — Аз зная много неща. Много полезни неща. — Това няма значение. Аз говорих с federales*, а тях не ги интересуват знанията ти. [* Хората от ФБР (исп.). — Б.пр.] — Това е нелепо. Те винаги са съгласни да правят сделка за информация, те винаги… — Не тук. Правилата са други. — Какво искаш да ни кажеш? — Ще направя всичко по силите си за вас. — Стюарт не можа каже: „Би трябвало да ви кажа да умрете като мъже.“ — Много неща могат да се случат през идните няколко седмици. Адвокатът беше възнаграден със скептични физиономии, които бяха напълно лишени от надежда. Лично той нямаше никакви надежди. Самият главен прокурор щеше да работи по този случай. Много по-добре ще е да се покаже по новините от съдебните зали в 5:30 и 11:00. Това ще бъде много бързо дело, а само след две години в Сената ще се освободи място. Прокурорът ще може да изтъкне тогава как е поддържал закона и реда. Стюарт знаеше, че със сигурност пърженето на двама наркомани-пирати-изнасилвачи-убийци ще допадне на жителите на суверенния щат Алабама. Защитникът се противопоставяше на смъртното наказание по принцип и беше изразходвал голяма част от времето и парите си в борбата си срещу него. Беше успял да доведе едно дело чак до Върховния съд и да уреди нов процес на клиента си след гласуване пет срещу четири гласа, като смъртната присъда беше заменена с доживотен затвор плюс още деветдесет и девет години. Стюарт считаше това за победа, въпреки че клиентът му беше успял да изкара само четири месеца в общите килии на затвора, докато някой, който не харесваше детеубийци, беше забил една дръжка от лъжица в гръбначния му стълб. Не трябваше да харесва клиентите си и в повечето случаи не ги харесваше. Понякога се боеше от тях, особено от контрабандистите на наркотици. Те просто очакваха, че в замяна срещу големите пари — предлагаха предимно в брой за услугите му — ще получат свобода. Не разбираха, че в законодателството няма гаранции, особено за виновните. А тези двамата бяха адски виновни. Но те не заслужаваха смърт. Стюарт беше убеден, че обществото не може да се принизява до нивото на… клиентите му. Тук, в Юга, това мнение не беше много популярно, но Стюарт нямаше амбицията да се бори за обществена служба. Във всеки случай той беше техният адвокат и задължението му беше да им осигури възможно най-добрата защита. Вече беше изследвал възможностите за обжалване-сделка. Доживотен затвор срещу информация. Запознал се бе с обвинението на правителството. То беше базирано изцяло на случайни обстоятелства. Нямаше никакви свидетели, ако не се броят собствените му клиенти, но веществените доказателства бяха ужасяващи, а тях хората от бреговата охрана добросъвестно бяха оставили непокътнати и сега се намираха във внимателно заключени сейфове и образуваха подходяща верига от веществени доказателства. Който е обучавал тези хора, го е правил както трябва. Нямаше особени надежди за успех. Следователно единствената му надежда беше да се усъмни в правдоподобността на думите им. Това беше слаба надежда, но нямаше друга. Специален агент Марк Брайт също работи до късно. Екипът му беше доста зает. Като начало трябваше да бъдат претърсени една канцелария и един дом — дълга процедура, която представляваше само началният ход в процес, траещ може би месеци, тъй като всички намерени документи, всички телефонни номера, записани на единадесет различни места, всички снимки по бюрата и стените и изобщо всичко трябваше да се разследва. Всеки делови познат на починалия трябваше да бъде разпитан, както и съседите, хората, чиито канцеларии са съседни на неговата, членовете на неговия клуб, а дори и онези, които посещават неговата черква. Но независимо от това големият пробив в случая дойде на втория час от претърсването на четвъртия дом на починалия, цял месец след началото на случая. Нещо подсказваше на всички, че трябва да има и друго. В бърлогата си починалият бе вградил сейф — без никакви документи за закупуването или монтирането, — инсталиран в пода и добре скрит под една незакована част на мокета. Необходими им бяха тридесет и два дни, за да го намерят. Отварянето отне девет-десетина минути гъделичкане. Един опитен агент успя да налучка комбинацията, експериментирайки с датите на раждане на семейството на починалия и проигравайки няколко вариации на тази тема. Оказа се, че триелементната комбинация се състои от рождения месец на починалия плюс едно, рождената дата плюс две и година та плюс три. Вратата на сейфа „Мослър“ се отвори с тих, подобен на шепот шум от търкането в мокета. Нямаше пари, бижута или писмо до адвоката му. В сейфа се намираха три дискети от типа, съвместим с персоналния компютър на бизнесмена. От това агентите разбраха всичко, което ги интересуваше. Брайт веднага беше занесъл дискетите и компютъра на починалия в канцеларията си, където също имаха Ай-Би-Ем съвместими компютри. Марк Брайт беше добър следовател, което означаваше търпелив. Първото нещо, което направи, беше да се обади на местния експерт по компютрите, който от време на време помагаше на ФБР. Той работеше като свободно практикуващ консултант по компютърни програми и отначало се възпротиви под претекст, че е зает, но когато разбра, че се провежда разследване на сериозно престъпление, всичко се уреди. Както много от неофициално помагащите на ФБР, той смяташе, че полицейската работа прекалено вълнуваща, за да я върши човек на пълно работно време в лабораторията на ФБР. А и правителствената заплата не можеше да се мери с това, което изкарваше отвън. Брайт беше предвидил първата му инструкция: „Донеси компютъра и харддиска на починалия.“ След като най-напред направи пет точни копия на дискетите с програма, наречена „Колан на целомъдрието“, експертът накара Брайт да си ги прибере и започна да работи върху копията. Разбира се, записите върху дискетите бяха шифровани. Имаше много начини за това и консултантът ги знаеше до един. Както той и Брайт очакваха, алгоритъмът за шифроването беше записан на харддиска на починалия. От този момент всичко беше просто въпрос на установяване на използвания вариант за кодиране, както и личния код, с който да бъдат дешифрирани данните. Това отне девет часа без прекъсване, през които Брайт само носеше кафе и сандвичи на приятеля си и се чудеше защо прави всичко това безплатно. — Готово! — Една космата ръка натисна командата за печат и принтерът започна да мърка и да плюе хартия. Всичките пет диска бях пълни с данни, които се побраха общо на седемстотин гъсто изписани страници. Консултантът си беше отишъл по времето, когато третата дискета се отпечата. Брайт прочете целия материал за три дни. След това направи шест ксерокопия за останалите старши офицери, ангажирани със случая. Сега те седяха около масата за разговори и разлистваха страниците. — Господи, Марк, това е фантастично! — И аз казах същото. — Триста милиона долара! — възкликна друг. — Господи, самият аз ходя да пазарувам там… — Каква е общата сума? — попита трети човек, който мислеше по-трезво. — Аз само прегледах материала — отговори Брайт, — но стигнах до седемстотин милиона. Осем пазарни центъра, от Форт Уърт до Атланта. Инвестициите преминават през единадесет различни корпорации, двадесет и три банки и… — Застраховката ми за живот е към тази фирма! Те правят и моето пенсионно осигуряване и… — Така е нагласил всичко, че само той е знаел. Ако говорим за художници, то този човек е бил като Леонардо… — Но е станал лаком, мръсникът. Ако разбирам това, което чета, той е прибрал около тридесет милиона… Боже всемогъщи… Планът, както всички велики планове, беше елегантно прост. Имаше осем проекта за застрояване на недвижими имоти. Във всеки от случаите починалият беше се записал като посредник на чужди инвеститори, неизменно представяни като пари от нефт от Персийския залив или промишлени капитали от Япония. Парите се изпираха през невероятна плетеница от неамерикански банки. Посредникът беше използвал „нефтените пари“ — този термин се използваше най-общо в сферата на капиталите на смесените дружества — за закупуване на земя и за пускане на проекта в действие. След това набираше допълнителни средства от партньори с ограничена отговорност, които нямаха глас в управлението на отделните проекти, но печалбите им се гарантираха от предишните дейности на синдиката. Дори проектът във Форт Уърт беше реализирал печалба, независимо от неотдавнашния спад в дейността на местната нефтодобивна промишленост. Когато започнала работата по всички проекти, фактическата собственост била допълнително маскирана чрез нови едри инвестиции на банки, застрахователни фирми и заможни частни инвеститори. А първоначалната инвестиция до голяма степен биваше възстановена и върната в банки в Дубай и много други — но контролният пакет оставаше в самия проект. По този начин задморските инвеститори бързо си възстановяваха първоначалните капиталовложения и реализираха хубави печалби, като продължаваха да получават и голяма част от печалбите от реално действащия проект и се интересуваха от следващата му продажба, за да спечелят още. Брайт прецени, че от всеки инвестирани сто милиона се извличаха сто и петдесет милиона, напълно изпрани. И това беше важното. Вложените сто милиона и сто и петдесетте милиона, получени като печалба, бяха чисти като мрамора по паметника на Вашингтон. С изключение на тези дискети. — Всеки от тези проекти и всеки цент инвестиции и печалби са преминали през отдела за държавните приходи, през фирмения регистър и през ръцете на толкова юристи, че могат да напълнят Пентагона, и никой не е усетил нищо. Пазел е тези записи за в случай, че някой го натопи. А може да е очаквал, че ще се наложи да прави пазарлък с тази информация, за да има шансове по програмата за защита на свидетелите… — И би трябвало да е най-богатият човек в Коди, Уайоминг — отбеляза Майк Шрац. — Но лоши хора са надушили миризмата. Чудя се как ли са разбрали. Какво казват нашите приятели? — Не знаят. Казват само, че са убили всички и са го направили да прилича на изчезване. Шефовете им очевидно са очаквали да ги загубят и са си спестили информацията. Не се иска много, за да накараш някое от тези кучета да убие. За тях това е, като да попълниш фиш за тотализатора. — Разбирам. В щаба знаят ли за това? — Не, Майк. Искам първо вие да го видите, момчета — отговори Брайт. — Имате ли мнения? — Ако не се ослушваме… ще можем да спипаме огромно количество пари. Освен ако не са ги измъкнали под носа ни — мислеше гласно Шрац. — Чудя се дали не са го направили. Като се има предвид колко умно е изпипано всичко — обзалагам се на един долар, че не са изнесли парите. Някой да се басира? — Аз не искам да се басирам — обяви друг агент. Той беше експерт-счетоводител и юрист. — Защо им е да си създават такива главоболия? Това много ми напомня на… По дяволите, наистина планът е идеален. Предполагам, че трябва да им изразим известна благодарност заради всичката помощ, която оказват на бюджетния ни дефицит. Във всеки случай тези пари са на витрината, хора. Можем да ги приберем всичките. — Ето ти го бюджета на ФБР за следващите две години… — И ескадрила изтребители за военновъздушните сили. Сумата е доста голяма, за да жилне яко онези. Марк, мисля, че трябва да се обадиш на директора — завърши Шрац. Всички изразиха съгласие. — Къде е днес Пит? — Пит Мариано беше специалният агент, шеф на оперативната служба в Мобайл. — Вероятно във Венеция — отговори един агент. — Ще се пръсне от яд, че е пропуснал този случай. Брайт затвори папката си. Вече имаше билет за полет рано сутринта до международното летище „Дълес“. Самолетът „Ц-141“ кацна на летището „Хауърд Фийлд“ десет минути по-рано. След чистия, сух въздух на колорадските скалисти планини и по-чистия, по-рядък и по-сух въздух в самолета влажният и горещ като пещ климат на Панамския провлак им подейства така, сякаш са се ударили в стена. Бойците събраха екипировката си и разпределителят на товара ги изведе от самолета. Те бяха мълчаливи и сериозни. Промяната на климата представляваше знак, че времето за игри е свършило. Мисията беше започнала. Незабавно се качиха на друг зелен автобус, който ги закара до някакви запуснати бараки в района на Форт Кобе. Хеликоптерът „MH-53J“ кацна няколко часа по-късно на същото летище и безцеремонно го избутаха в един хангар, обграден от въоръжена охрана. Полковник Джоунс и екипажът му бяха заведени в една барака наблизо и им казаха да не излизат. Друг хеликоптер, този път „ЦХ-53E“ на морската пехота, се вдигна от палубата на самолетоносача „Гуадалканал“ малко преди зазоряване. Отлетя на запад над Панамския залив до Корезал, малък военен обект до Галиард, най-трудния участък от първоначалния проект за строежа на Панамския канал. Хората от екипажа на самолетоносача закачиха нещо обемисто на въжето, увиснало отдолу на хеликоптера, и той се отправи тромаво към брега. След полет от двадесет и две минути хеликоптерът започна да кръжи над предварително определената си цел. Пилотът уби скоростта и леко започна да се спуска към земята, като получаваше инструкции от командира на екипажа до мига, в който свързочният пикап допря циментовата площадка. Откачиха въжето и хеликоптерът веднага отлетя, за да направи място за друг, по-малък хеликоптер „ЦХ-46“ за превоз на войници, който стовари четирима мъже, преди да се върне на самолетоносача. Хората веднага започнаха работа, за да нагласят пикапа. Той беше съвсем обикновен и изглеждаше като контейнер с колела, макар да беше боядисан в шарената камуфлажна окраска на повечето военни превозни средства. Това бързо се промени, когато техниците по комуникациите започнаха да вдигат различни радиоантени, включително и една петнадесетсантиметрова чиния за спътникова комуникация. Прокараха захранващи кабели от камиона с генераторите, който вече беше на мястото си, и включиха системата за кондициониране на въздуха, за да предпазва комуникационното оборудване, а не техниците. Самите те носеха военни маскировъчни дрехи, макар да не бяха войници. Сега всички неща бяха по местата си. Или почти всичките. В Кейп Канаверал една ракета „Титан-IIID“ отброяваше последните секунди преди старта. Трима старши офицери от военновъздушните сили и половин дузина цивилни наблюдаваха стотината техници, които изпълняваха процедурата. Те не бяха доволни. Товарът им беше отказан в последния момент заради това по-маловажно нещо (или поне те си мислеха така). Обяснението за необходимостта от тази промяна не можа да ги удовлетвори, а и нямаше достатъчно ракети-носители, за да могат да си играят с такива неща. Но никой не се беше погрижил да им обясни какво точно представлява играта. — „Дръж“, „Дръж“! Зъркелите ми фокусират една цел — докладва Бронко. Изтребителят „Ийгъл“ се спусна и полетя хоризонтално на половин миля зад целта и малко по-ниско. Изглежда, самолетът беше четиримоторен „Дъглас“. Самолет „ДЦ-4“, „ДЦ-6“ или „ДЦ-7“, голям, най-големият, който някога бе прехващал. Четирите бутални двигатели и единичното кормило означаваха, че това е продукт на фирмата „Дъглас“, определено по-стар от преследвача си. Уинтърс виждаше сините пламъци, които излизаха от ауспуховите тръби на големите звездообразни двигатели, както и трептенето на озарените от лунната светлина перки. Останалото беше просто предположение. Полетът стана по-труден. Наближаваше целта и трябваше да намали скоростта си, за да не го задмине. Бронко върна газта на двигателите „Прат & Уитни“ и пусна клапите на крилата, за да увеличи подемната сила и съпротивлението, като наблюдаваше как скоростта му спада до жалки двеста и четиридесет възла. Изравни скоростта си с тази на самолета, когато се намираше на стотина метра зад целта. Тежкият изтребител се разлюля леко — само пилотът би го забелязал — от завихрения въздух след самолета. Време беше. Пое дълбоко дъх и сви пръстите си около лоста за управление. Капитан Уинтърс включи мощните си фарове за кацане. Видя, че онези бяха нащрек. Секунда след като освети предния самолет, върховете на крилете му затрепериха. — Самолет пред мен, идентифицирайте се, край! — обади се той на честотата на бреговата охрана. Самолетът започна да завива — беше „ДЦ-7Б“, последният модел от великите самолети с бутални двигатели, които така бързо бяха пометени от нахлуването на реактивните машини от края на петдесетте години. Пламъците от изпускателните тръби станаха по-ярки, когато пилотът подаде газ. — Самолет пред мен, намирате се във въздушно пространство с ограничен достъп. Идентифицирайте се незабавно, край! — отново се обади Бронко. Незабавно е дума, която за пилотите носи особен смисъл. Самолетът се спускаше към вълните. Изтребителят го последва почти от само себе си. — Самолет пред мен, повтарям, идентифицирайте се веднага! Дъгласът започна да завива и се насочи към полуостров Флорида. Капитан Уинтърс отпусна лоста за управление и включи оръдието за стрелба. Огледа океана, за да провери дали наоколо няма кораби или лодки. — Самолет пред мен, ако не се идентифицирате, ще открия огън, край! — Не последва никаква реакция. Трудността сега беше там, че оръдейната система на изтребителите „Ийгъл“ правеше всичко възможно, за да улесни задачата на пилота да порази целта. Но от него искаха да докара поне един жив и Бронко трябваше да се концентрира, за да е сигурен, че няма да улучи, а след това натисна спусъка за част от секундата. В резултат се появи жълтозелена линия светлина, която приличаше на лазерен лъч от научнофантастичен филм и в продължение на една доста дълга част от безкрайността премина на някакви си три метра от кабината на пилота. — Самолет пред мен, преминете в хоризонтален полет и се идентифицирайте или следващият залп ще ви удари. Край! — Кой е това? Какво правиш, по дяволите? — Самолетът „ДЦ-7Б“ премина в хоризонтален полет. — Идентифицирайте се! — кратко заповяда Уинтърс. — „Кариб карго“. Летим по специален курс от Хондурас. — Намирате се във въздушно пространство с ограничен достъп. Насочете се наляво по нов курс три-четири-седем. — Вижте какво, не знаехме за ограничението. Кажете ни къде да летим и се махаме оттук, става ли? Край. — Насочете се на три-четири-седем. Ще ви следвам. Доста обяснения има да давате, „Кариб карго“. Лошо място избрахте за полети без светлини. Надявам се, че имате добро оправдание, тъй като полковникът не е много доволен от вас. Завий тоя дебелогъз самолет наляво… веднага! За момент нищо не се случи. Бронко се ядоса, че не го вземат достатъчно на сериозно. Отклони самолета си надясно и пусна още един залп, за да накара целта да се размърда. И тя зави по курс три-четири-седем. Включиха се и предупредителните й светлини. — Окей, „Кариб“. Поддържайте курса и височината. Не включвайте радиооборудването си. Повтарям, поддържайте радиомълчание, докато не получите други инструкции. Не влошавайте нещата допълнително. Аз съм зад вас, за да ви наглеждам. Край на връзката. Необходим им беше Цял час — всяка секунда минаваше бавно, както ако човек кара „Ферари“ в Манхатън през най-натовареното време на деня. Като доближиха брега, забелязаха, че от север се носят облаци, от които проблясваха светкавици. Уинтърс си помисли, че първо трябва да кацне другият самолет. Сякаш по команда се включиха светлините на една писта. — „Кариб“, искам да кацнете на пистата точно пред вас. Правете точно каквото ви кажат. Край. — Бронко провери горивото си. Имаше достатъчно за още няколко часа. Направи си удоволствието да даде газ и да се вдигне бързо като ракета на шест хиляди метра, като гледаше как светлините на самолета „ДЦ-7Б“ навлизат в синия триъгълник на старата писта. — Окей, вече са наши — извести глас по радиото. Бронко не отговори. Зави към базата в Еглин и прецени, че ще може да изпревари лошото време. Работата за тази нощ приключи. Самолетът „ДЦ-7Б“ изрулира до края на пистата и спря. Веднага се включиха два фара. Един джип отиде на петдесетина метра пред носа на самолета. В задната му част имаше петдесеткалиброва картечница „М-2“, вляво от нея висеше голяма кутия с патрони. Картечницата беше насочена право към кабината. — Излизай от шибания самолет, amigo!* — нареди гневен глас от високоговорител. [* Приятелю (исп.). — Б.пр.] Предната врата, от лявата страна на самолета, се отвори. Мъжът, който показа глава през нея, беше бял и към четиридесетте Заслепен от светлините, които бяха насочени в лицето му, той н можеше да се ориентира. Което, разбира се, беше част от плана. — Слизай долу, amigo — каза глас иззад светлината на прожектора. — Какво става? Аз… — Слизай на шибаната писта… веднага, мамицата ти! Не им дадоха стълба. Още един мъж се присъедини към пилота и един след друг те седнаха на прага на вратата, отпуснаха се надолу, увиснаха на ръцете си и скочиха на напукания цимент от метър и двадесет. Подхванаха ги здрави ръце с навити ръкави на камуфлажните униформи. — Просвай се по лице на цимента, шибан комунистически шпионин! — изкрещя младежки глас. — Няма майтап, най-после заловихме един — извика друг глас. — Спипахме един шибан кубински шпионски самолет! — По дяволите, какво… — поде един от мъжете на цимента. Спря да говори, когато огнегасителят на цевта на една пушка М-16 опря на врата му. След това почувства нечий горещ дъх на бузата си. — Ако искам фъшкиите ти, amigo, аз ще си ги взема сам, като те пръсна! — каза другият глас. Принадлежеше на по-възрастен човек от първия. — Има ли още някой в самолета, amigo? — Не. Вижте какво, ние… — Проверете го! И пазете задниците си! — добави сержантът оръжейник. — Слушам, сержант — отговори ефрейторът от морската пехота. — Прикривай ме на вратата. — Как се казваш? — попита сержантът оръжейник. Наблегна на въпроса си с натискане на дулото във врата на пилота. — Бърт Русо. Аз съм… — Лошо време си избрал да шпионираш учението, Роберто. През цялото време бяхме готови за теб, приятелче! Чудя се дали Фидел ще желае да му върнем кожата ти. — На мен не ми изглежда да е кубинец, сержант — отбеляза един глас. — Смяташ ли, че може да е руснак? — Хей, не зная какво говорите — възпротиви се Русо. — Точно така, Роберто… Тук, капитане! — Чуха се приближаващи се стъпки. Един нов глас започна да говори. — Извинявай, че закъснях, сержант Блек. — Положението е овладяно, сър. Сега качвам хората си в самолета. Най-после спипахме тоя кубински шпионин. Това е Роберто. Все още не е говорил с другия. — Обърнете го. Една груба ръка преобърна пилота нагоре с лице като парцалена кукла и той видя откъде идва горещият дъх. Най-голямата немска овчарка, която беше виждал, го гледаше от пет сантиметра. Когато погледна кучето, то започна да ръмжи. — Недей да плашиш кучето ми, Роберто — предупреди го, без да е необходимо, сержант Блек. — Как ти е името? Бърт Русо не виждаше никакви лица. Всичко беше осветено отзад от прожекторите. Виждаше пушките и кучетата, едното от които стоеше до неговия помощник-пилот. Когато започна да говори, кучето, надвесило се над лицето му, мръдна и думата застина в гърлото му. — Вие, кубинците, трябва да бъдете по-предпазливи. Миналия път ви предупредихме да не надничате в ученията ни, но трябваше пак да дойдете, нали? — отбеляза капитанът. — Аз не съм кубинец. Американец съм. И не зная за какво става дума — най-после успя да каже пилотът. — Имате ли документи? — попита капитанът. Бърт Русо понечи да премести ръка към портфейла си, но кучето изръмжа доста силно. — Не плаши кучето — предупреди го капитанът. — Малко са нервни, разбираш ли? — Шибани кубински шпиони — отбеляза сержант Блек. — Можем да ги очистим, сър. Искам да кажа, на кой му пука за тях? — Хей, сержант! — извика един глас от вътрешността на самолета. — Това не е шпионски самолет. Пълен е с наркотици! Спипали сме трафикант! — Мамицата му! — каза разочаровано сержантът. — Обикновен трафикант ли е? Мамка му! Капитанът се изсмя. — Господинчо, наистина си избрал лош маршрут за самолета си тази вечер. Колко е, ефрейторе? — Колкото да напълни цял кенеф, сър. Марихуана и кокаин. Самолетът е пълен. — Шибан трафикант — отбеляза сержантът. За момент замълча. — Капитане? — Да? — Сър, постоянно има самолети, дето кацат и екипажът им се чупва по дяволите и никой никога не ги намира, сър. Сякаш по сигнал от блатото, което заобикаляше старата писта, се дочу силен рязък звук. Алберт Русо беше от Флорида и добре знаеше какво означава този звук. — Искам да кажа, сър, кой може да разбере какво е станало? Самолетът е кацнал, хората от екипажа са избягали, преди да успеем да ги хванем, попаднали са в блатото отсреща и сме чули някакви писъци, а? — След кратко мълчание продължи: — Те са просто трафиканти. На кой му пука за тях, сър? И светът ще стане малко по-добро място. По дяволите, хем ще нахранят алигаторите. На мен ми се струва, че са много гладни. — Няма никакви доказателства — замисли се капитанът. — Никой няма да даде пукнат грош за тях, сър — настоя сержантът. — Само ние сме тук. — Не! — изкрещя помощник-пилотът, който проговори за първи път тази вечер и стресна надвесилото се над врата му куче. — Тихо бе. Тук говорим за делови неща — отбеляза сержантът. — Господа, смятам, че сержантът се обосновава много добре — каза капитанът след миг размисъл. — А и алигаторите, изглежда, са гладни. Но нека първо ги убием, сержант. Няма смисъл да бъдем жестоки с тях. На алигаторите им е безразлично как ще ги получат. И не забравяй да им вземеш документите за самоличност. — Тъй вярно, капитане — отговори сержантът. Той и останалите хора от дежурния взвод — бяха само осем души — дойдоха от центъра за специални операции в Макдил. Те бяха морски пехотинци разузнавачи, за които необичайното беше по-скоро правило, отколкото изключение. Хеликоптерът им се намираше на половин миля оттук. — Добре, приятел — каза Блек, като се наведе. Изправи Русо на крака с едно грубо дръпване. — Лошо време си избрал за прекарване на наркотици. — Чакайте малко! — изкрещя другият. — Ние не… искам да кажа, че можем да ви кажем… — Говори колкото си искаш, момчето ми. Аз си имам заповеди. Хайде. Ако искате да се молите или нещо такова, сега му е времето. — Ние дойдохме от Колумбия… — Каква изненада! — отбеляза Блек, като понесе мъжа с лице надолу към гората. — По-добре е да поговориш с Бога, момчето ми. Той може и да те изслуша. Но може и да не те изслуша… — Всичко ще ви разкажа — обади се Русо. — Мене не ме интересува! — Но вие не можете да… — Мога и още как. Ти как мислиш, че си изкарвам хляба, момчето ми? — попита развеселен Блек. — Не се притеснявай, ще пипам бързо и чисто. Не карам хората да страдат, както правите вие с наркотиците. — Имам семейство… — започна да хленчи Русо. — Повечето хора са така — съгласи се Блек. — Ще се оправят. Предполагам, че си застрахован. Гледай! Един морски пехотинец насочи светлината на фенерчето към храстите. Русо не беше виждал по-голям алигатор през живота си — над три метра и половина. Големите му очи блестяха с жълта светлина в тъмното, докато останалата част от тялото на влечугото приличаше на зелен дънер с уста. — Това е достатъчно разстояние — прецени Блек. — Пазете тези кучета, дявол да го вземе! Алигаторът — наричаха го Никодим — отвори уста и изсъска. Звукът беше изключително зъл. — Моля ви… — каза Русо. — Мога да разкажа всичко — предложи помощник-пилотът. — Какво например? — с отвращение попита капитанът. Изглеждаше така, сякаш се пита: „Защо не умреш като мъж?“ — Откъде сме дошли. Кой ни е дал товара. Къде отиваме. Радиокодове. Кой трябва да ни посрещне. Всичко! — Добре — каза капитанът. — Вземете им документите. Дребните пари от джобовете, ключове за коли, всичко. Даже направо ги разсъблечете, преди да ги застреляте. Нека се опитаме да работим чисто. — Аз зная всичко — изкрещя Русо. — Той знаел всичко — обади се сержант Блек. — Не е ли прекрасно? Съблечи се, момчето ми. — Я чакай малко, сержант. — Капитанът пристъпи напред и светна в лицето на Русо. — С какво можеш да ни заинтересуваш? — Досега не бяха чували този глас. Макар облечен в униформа, човекът не беше морски пехотинец. Десет минути по-късно всичко беше записано на лента. Разбира се, вече знаеха повечето от имената. Но разположението на пистата и радиокодовете бяха новост. — Отказвате ли се от правото си на адвокатска защита? — попита цивилният. — Да! — Желаете ли да ни сътрудничите? — Да! — Добре. Вързаха очите на Русо и втория пилот, който се казваше Бенет, и ги отведоха в хеликоптера. Към обед на следващия ден щяха да се изправят пред мировия съдия, след това пред съдия от федералния районен съд и вечерта — в една отдалечена част на базата Еглин в новопостроена сграда, която бе пазена от униформени хора с много сериозно изражение. Не знаеха, че са късметлии. Пет свалени самолета бяха условието един пилот да стане ас. Бронко беше на път да го постигне. > 10. > ПОЛЕТ НАД СУША Марк Брайт се представи на заместник-директора Мъри просто от вежливост, преди да влезе при директора. — Трябва да си хванал първия самолет за насам. Как се развива делото? — Делото срещу пиратите — така го наричат вестниците — е наред. Аз съм тук заради нещо, което се разви вследствие на това дело. Жертвата е била по-мръсна, отколкото си мислехме — обясни Брайт за няколко минути, като извади една от папките от куфара си. — Колко? — Не сме сигурни. Нужен е внимателен анализ от хора с опит в света на големите пари, но… е, вероятно някъде към седемстотин милиона долара. Мъри успя да постави кафето си на бюрото, без да разлее нито капка. — Повтори! — Правилно чу. Аз не го знаех до вчера и не спрях да чета тези материали допреди двадесет и четири часа. Господи, Дан, аз само го прегледах. Може да греша, но в смисъл, че сумата сигурно е по-голяма. Както и да е, предположих, че директорът може да желае да види това нещо много спешно. — А да не говорим за министъра на правосъдието и президента. В колко часа ще се срещнеш с Емил? — След половин час. Искаш ли да присъстваш? Ти си по-добре запознат с тези международни неща от мен. ФБР имаше много заместник-директори и постът на Мъри имаше неясна дефиниция, която той шеговито определяше като „момче за всичко“. Водещ експерт на ФБР по тероризма, Мъри беше и експерт по придвижването от едно място на друго на хора, оръжия и пари от международните групи. Това в добавка към широкия му опит на уличен агент му даваше правото да наблюдава някои важни случаи за директора или за Бил Шоу, изпълнителния помощник-директор по разузнаването. Брайт не беше влязъл в канцеларията му без причина. — Солидна ли е информацията ти? — Както ти казах, тя все още не е събрана докрай, но имам няколко номера на сметки, дати на извършване на сделки, суми и солидна следа чак до мястото, откъдето е започнало всичко. — И всичко това, защото онези от бреговата охрана… — Не, сър — поколеба се Брайт. — Е, може би. Знаехме, че жертвата е мръсна, и затова проверихме миналото му малко по-внимателно. Вероятно щяхме да се доберем до тази информация и без това. Постоянно се връщах в къщата. Знаете как е. — Да — кимна Мъри. Една от чертите на добрия агент е упоритостта. Друга е инстинктът. Брайт беше се върнал в дома на жертвата, защото е предчувствал, че там трябва да има още нещо. — Как намери сейфа? — Оня имаше една каучукова подложка, върху която стъпваше подвижният му стол. Нали знаеш как тези парчета се отместват, когато се возиш напред-назад на стола си? Трябва да бях седял повече от час на онова бюро и забелязах, че се е разместило. Дръпнах стола, за да върна подложката на мястото й, и тогава ме осени идеята — какво идеално скривалище. Така и излезе. — Брайт се усмихна. Имаше право. — Би трябвало да запишеш този случай в „Инвестигейтър“. — Това беше стенвестникът на Министерството на правосъдието. — В канцеларията имаме един много добър специалист по сейфовете. Пък и всичко беше просто намиране на кодовете на диска. Имаме човек в Мобайл, който ни помага за тези неща, а и техните работи не го интересуват чак толкова. Мисля, че трябва да го прикриваме много внимателно, докато конфискуваме парите. — Знаеш ли, никога не сме притежавали пазарен център. Но си спомням, когато конфискувахме оня бар, където танцуваха жени без сутиени — засмя се Мъри, като вдигна телефона и набра номера на канцеларията на директора. — Добро утро, Мойра, обажда се Дан Мъри. Кажи на шефа, че имаме нещо истински горещо за него. Бил Шоу също би желал да присъства. Ще бъдем там след две минути. — Мъри постави слушалката на мястото й. — Хайде, агент Брайт. Не се случва много често на човек да му се падне голям шлем и толкова бързо да се напъха в първа група. Виждал ли си директора? — Поздравявал съм го веднъж-два пъти на приеми. — Свестен човек е — увери го Мъри на път за вратата. Не трябваше да ходят дълго по застлания с килим коридор. Бил Шоу ги срещна в коридора. — Здрасти, Марк. Как е баща ти? — Лови много риба. — Сега живее на Кийс*, нали? [* Рифова верига южно от щата Флорида. — Б.пр.] — Да, сър. — Това ще ти хареса, Бил — отбеляза Мъри, като отвори вратата. Поведе ги, но се закова на място, когато видя секретарката на директора. — Господи, Мойра, колко си красива! — Внимавайте какво говорите, мистър Мърфи, или ще кажа на жена ви! — Но това беше самата истина и не можеше да бъде отречена. Костюмът й беше красив, гримът — идеален, а лицето й светеше с това, което може да се нарече нова любов. — Най-смирено моля за прошка, мадам — галантно каза Мъри. — Този красив млад мъж е Марк Брайт. — Подранили сте с пет минути, агент Брайт — отбеляза мисис Улф, без да поглежда тефтера със срещите. — Кафе? — Не, благодаря, мадам. — Добре. — Тя провери дали директорът не разговаря по телефона. — Можете да влезете. Канцеларията на директора беше достатъчно голяма, за да може в нея да се провеждат съвещания. Емил Джейкъбс беше дошъл във ФБР след отлична прокурорска кариера в Чикаго, а за да поеме този пост, беше отказал място в тамошния апелативен съд. Ясно беше, че можеше да бъде съдружник в която и да е юридическа фирма. Но от деня, в който издържа изпита, Емил Джейкъбс беше решил да прекара живота си, като вкарва криминалните престъпници в затвора. Част от причината се криеше във факта, че баща му си беше изпатил по време на бирените войни през сухия режим. Джейкъбс никога не забрави белезите, които носеше баща му, задето беше отвърнал на един гангстер от южните квартали. Дребният като баща си Емил Джейкъбс гледаше на мисията си в живота като защита на слабите от злото. Преследваше я с религиозен плам, който криеше зад отличния си аналитичен мозък. Един от малкото евреи, живеещи в общество на ирландски католици, той беше станал почетен член на седемнадесетте ирландски ложи. Докато сегашните агенти знаеха Дж. Едгар Хувър като „директора Хувър“, за тях директорът Джейкъбс беше „Емил“. — Баща ви е работил за мен — каза Джейкъбс, като протегна ръка на агент Брайт. — Той е на остров Маратон*, нали? Все още ли ходи за тарпони**? [* Един от островите на рифовата верига Кийс южно от Флорида. — Б.пр.] [** Голяма риба от рода на херингите. — Б.пр.] — Да, сър. А вие откъде знаете? — Всяка година ми изпраща картичка за Ханука* — засмя се Джейкъбс. — Изненадан съм, че не ви е разказвал тази история. Е какво имате да ми кажете? [* Осемдневен еврейски празник на светлините. — Б.пр.] Брайт седна, отвори куфарчето си и раздаде подвързани копия на документите. Започна да говори, отначало неловко, но след десетина минути напълно беше навлязъл в темата. Джейкъбс бързо разлистваше папката, но не пропускаше нито дума от това, което се говореше. — Става дума за около половин милиард долара — приключи Брайт. — От това, което виждам тук, синко, мисля, че са повече. — Нямах време да направя подробен анализ, сър. Предполагах, че ще желаете да видите тези документи веднага. — Познал си — отговори Джейкъбс, без да вдига поглед. — Бил, кой е най-добрият в Министерството на правосъдието, за да се заеме с това? — Помните ли човека, който водеше делото по спестовните влогове и заемите? Той е вълшебник, когато трябва да се проследят пари от едно място към друго. Марти някой си — каза Шоу. — Млад човек. Има истински нюх за тези неща. Смятам, че и Дан трябва да се включи. Джейкъбс вдигна поглед. — Е? — Нямам нищо против. Жалко е само, че не можем да получим комисионна от конфискуваното. Ще трябва да действаме бързо. Онези само малко да заподозрат и… — Това може и да няма значение — замислено каза Джейкъбс, — но не бива да се бавим. Такава загуба ще ги жилне доста лошо. А и с другите неща, които ние… извинете ме. Добре, Дан, хайде да организираме нещата така, че да стане бързо. Има ли някакви усложнения по делото за пиратство? — Не, сър. Веществените доказателства са достатъчни, за да ги осъдим. Прокурорът отхвърли признанията им, когато защитникът започна да мърмори за това, как са били получени. Каза ми, че когато го е сторил, се е усмихвал. Казал на адвоката, че не иска никакви сделки, защото има достатъчно доказателства, за да ги изпържи на електрическия стол, което е и желанието му. Бори се за по-близка дата, като сам ще гледа делото. Цялото. — По всичко изглежда, че нечия политическа кариера започва да напъпва — отбеляза Джейкъбс. — Колко от всичко това е представление и колко е истина? — С нас, в Мобайл, той винаги е бил много добър, сър — отговори Брайт. — Човек винаги има нужда от приятели в Конгреса — съгласи се Джейкъбс. — Вие напълно доволни ли сте от делото? — Да, сър. Непробиваемо е. Нещата, които последваха от него, могат да бъдат самостоятелни дела. — Защо е имало толкова много пари на яхтата, ако онези са планирали просто да го убият? — попита Мъри. — Стръв — отговори агент Брайт. — Според признанието, което измъкнахме, те е трябвало да предадат парите на някого в Бахамските острови. Както виждате от този документ, жертвата понякога е провеждала сделки с големи суми в брой. Вероятно това е причината да купи яхтата. Джейкъбс кимна. — Добре. Дан, ти нали каза на онзи капитан… — Да. Той си научи урока. — Чудесно. Да се върнем към въпроса с парите. Дан, ти се координирай с Министерството на правосъдието и ме дръж в течение чрез Бил. Искам определена дата, на която да започнем конфискациите — давам ви три дни да решите коя. Агент Брайт и клонът в Мобайл трябва да получат признание за разкриването на случая… Но името на този случай е кодова дума, докато не бъдем готови за действие. — Кодова дума значеше, че случаят ще бъде засекретен както в ЦРУ. За ФБР, което провеждаше повечето от контраразузнавателните операции, това не беше толкова необичайно. — Марк, избери една кодова дума. — Тарпон. Баща ми винаги е бил луд по ловенето им, а и те се борят здравата. — Ще трябва да ида там, за да го видя. Никога не съм хващал нещо по-голямо от щука. — Джейкъбс млъкна. Мъри реши, че мисли за нещо, и се зачуди какво ли е то? Каквото и да е, от него лицето на Емил доби много лукав вид. — Нещата просто не могат да бъдат по-навременни. Жалко, че не мога да ви кажа защо. Марк, поздрави баща си от мен. — Директорът стана и срещата приключи. Мисис Улф забеляза, че всички бяха усмихнати, когато излязоха от канцеларията. Шоу дори й намигна. Десет минути по-късно тя откри нова папка с име „Тарпон“, напечатано на етикет. Папката отиде в секция „Наркотици“ и Джейкъбс й каза, че след няколко дни ще последва още документация. Мъри и Шоу изпратиха агент Брайт до колата му. — Какво става с Мойра? — попита Дан, след като колата тръгна. — Смятат, че си има приятел. — Време беше. В 16:45 Мойра постави пластмасовия калъф върху клавиатурата на компютъра и друг — върху пишещата машина. Преди да излезе от канцеларията, провери грима си за последен път, а след това излезе с пъргава походка. Най-странното беше, че тя не забелязваше как всички в канцеларията се радваха за нея. Останалите секретарки и изпълнителни помощници, дори и хората от охраната на директора, избягваха коментарите, за да не я накарат да се чувства неловко. Тази вечер тя очевидно имаше среща. Знаците бяха ясни, макар Мойра да смяташе, че успява да скрие всичко. В качеството си на старша изпълнителна секретарка мисис Улф имаше право на запазено място на паркинга — едно от многото неща, които правеха живота й по-лек. Десет минути по-късно тя излезе на 10-а улица и тръгна в северозападна посока, а след това зави вдясно по авеню „Конститюшън“. Вместо по нормалния южен маршрут към Александрия и дома си тя пое на запад през моста „Теодор Рузвелт“ към Арлингтън. Натовареното движение сякаш се разделяше пред нея, за да направи път, и след двадесет и пет минути тя спря пред един малък италиански ресторант на Седемте кьошета. Преди да влезе, тя отново провери грима си в огледалото. Децата й тази вечер щяха да ядат в „Макдоналдс“, но те я разбираха. Казала им беше, че ще работи до късно, и беше сигурна, че са й повярвали. Не се сещаше, че те подозират лъжите й така лесно, както тя едно време хващаше шмекериите им. — Извинете — каза тя на съдържателката, като влезе. — Вие трябва да сте мисис Улф — веднага отговори младата жена. — Моля, елате с мен. Мистър Диас ви очаква. Феликс Кортес — Хуан Диас — седеше в едно ъглово сепаре в задната част на ресторанта. Мойра беше сигурна, че е избрал това тъмно ъгълче, за да са сами, и че седеше с гръб към стената, за да я види, като влезе. Беше отчасти права и за двете. Кортес се притесняваше. Щабът на ЦРУ се намираше на по-малко от пет мили оттук, хиляди служители на ФБР живееха наоколо, а кой може да знае дали някой старши офицер от контраразузнаването не харесва същия ресторант? Мислеше, че никой не знае как изглежда той, но офицерите разузнавачи не оцеляват до пенсионна възраст чрез предположения. Нервността му не беше напълно престорена. От друга страна, беше невъоръжен. Кортес работеше в област, в която огнестрелните оръжия създаваха много повече проблеми, отколкото решаваха, въпреки че обществото мисли другояче. Феликс се изправи, когато тя се приближи. Съдържателката се отдалечи веднага, щом разбра от какъв характер е тази „делова“ вечеря, оставяйки двамата влюбени — тя помисли, че е приятно — да се хванат за ръцете и да си разменят необичайно страстни целувки, въпреки че общественото заведение ги ограничаваше. Кортес настани дамата си и й наля чаша бяло вино, преди да седне срещу нея. Първите му думи бяха изречени със срамежливо притеснение. — Боях се, че няма да дойдеш. — Откога чакаш? — попита Мойра. В пепелника имаше половин дузина смачкани фасове. — Почти от час — отговори той с игрив поглед. Мойра си помисли, че той съвсем очевидно е развеселен от самия себе си. — Но аз подраних. — Зная. — Този път той се засмя. — Караш ме да правя глупости, Мойра. Аз не се държа така вкъщи. Тя не разбра правилно идеята му. — Извинявай, Хуан, не исках да… „Отлична реакция — отчете съзнанието на Кортес. — Точно както трябва.“ Взе ръката й през масата. Очите му искряха. — Не се притеснявай. Понякога е добре един мъж да се прави на глупак. Прости ми, че те повиках така внезапно. Имам малък проблем с работата. Трябваше да летя до Детройт по спешност и тъй като съм тук, исках да те видя, преди да се върна у дома. — Проблем ли? — Промяна в конструкцията на един карбуратор. Нещо във връзка с икономията на гориво и е необходимо да променя някои от инструментите в заводите си. — Той махна с ръка. — Проблемът е разрешен. Тези неща не са необичайни, а и за мен това беше удобно извинение да пътувам още веднъж дотук. Вероятно трябва да благодаря на вашето Министерство на околната среда или на държавната служба, която се оплаква от замърсяването. — Аз самата ще ти напиша писмото, ако желаеш. Гласът му се промени: — Толкова се радвам да те видя, Мойра. — Боях се, че… По лицето му се виждаше какво чувства. — Не, Мойра, аз се боях. Аз съм чужденец. Идвам тук толкова рядко и със сигурност, около теб се въртят много мъже. — Хуан, къде си отседнал? — В „Шератон“. — Там има ли обслужване в стаите? — Да, но защо… — Няма да съм гладна още два часа — каза му тя и довърши виното си. — Можем ли да тръгнем сега? Феликс пусна две двадесетдоларови банкноти на масата и я изведе от заведението. Съдържателката си припомни песента от филма „Кралят и аз“. Влязоха във фоайето на хотел „Шератон“ след по-малко от шест минути. Бързо отидоха до асансьора, като се оглеждаха предпазливо и се надяваха, че няма да бъдат забелязани, но по различни причини. Стаята му на десетия етаж представляваше скъп апартамент. Мойра не забеляза почти нищо и през следващите два часа не мисли за друго освен за мъжа, когото погрешно смяташе за Хуан Диас. — Толкова добре стана — каза накрая той. — Кое? — Това, че имаше проблем с новия карбуратор. — Хуан! — Сега трябва да започна да създавам проблеми с качествения контрол, за да ме викат всяка седмица в Детройт — предложи той, като леко галеше ръката й. — Защо не си построиш завод тук? — Трудовите разходи са много високи — сериозно отговори той. — Разбира се, наркотиците биха представлявали по-малък проблем. — И там ли? — Да. Казват му basuco, гадно нещо, не е достатъчно хубаво за износ и твърде много от работниците ми го вземат. — За момент спря да говори. — Мойра, аз се шегувам, а ти ме караш да говоря за бизнес. Да не си загубила интереса си към мен? — А ти как мислиш? — Мисля, че трябва да се върна във Венецуела, докато все още мога да ходя. Пръстите й започнаха да го опипват. — Мисля, че скоро ще се възстановиш. — Радвам се да науча това. — Той обърна глава, за да я целуне, и задържа погледа си върху нея, разглеждаше тялото й в светлината на залязващото слънце. Тя забеляза погледа му и посегна към чаршафа. Той я спря. — Вече не съм млада — каза му тя. — Всяко дете на света гледа майка си и вижда най-красивата жена, въпреки че много майки не са красиви. Знаеш ли защо е така? Детето гледа с любов и вижда, че му отговарят с любов. Любовта е това, което създава красотата, Мойра. А за мен ти си красива. И ето. Най-после беше го казал. Той видя как очите й се разшириха, устните й мръднаха и дишането й стана дълбоко. За втори път Кортес изпита срам. Отърси се от него. Или направи опит. Правил беше такива неща и преди, разбира се. Но винаги го правеше с млади жени, млади, неженени, с желание за приключения и вкус към вълнуващите неща. Тази жена се различаваше в толкова много отношения. Припомни си, че различна или не, той имаше работа за вършене. — Прости ми, притеснявам ли те? — Не — тихо отговори тя. — Вече не. Той й се усмихна. — А сега готова ли си да вечеряш? — Да. — Това е добре. Кортес стана и донесе хавлиите, закачени от вътрешната страна на вратата на банята. Обслужването беше добро. Половин час по-късно Мойра остана в спалнята, когато вкараха количката с храната в дневната. Той отвори свързващата врата веднага щом сервитьорът си отиде. — Правиш нечестен човек от мен. Ако знаеш как ме изгледа той! Тя се засмя. — Знаеш ли колко отдавна беше, когато за последен път трябваше да се крия в съседната стая? — А ти не си поръча достатъчно. Как можеш да живееш само на една дребна салата? — Ако надебелея, ти няма да се върнеш при мен. — Там, откъдето идвам, ние не броим ребрата на жените — каза Кортес. — Ако видя, че някой отслабва много, си мисля, че отново за това е виновно basuco. Там, където живея, точно тези хора забравят да се хранят. — Толкова лош ли е този наркотик? — Ти знаеш ли какво е basuco? — Кокаин, съгласно докладите, които минават през мен. — Лошо качество, недостатъчно добро за престъпниците, за да го пращат на norteamericanos, смесено с химикали, които отравят мозъка. Това се превръща в проклятието на родината ми. — И тук е доста лошо — каза Мойра. Виждаше, че това е нещо, което истински тревожи любовника й. Както и директора. — Разговарях с полицията у дома. Как могат работниците ми да вършат работата си, ако мозъците им са отровени от това нещо? И какво правят полицаите? Само свиват рамене и мърморят някакви извинения — а хората умират. Умират от basuco. Умират от оръжията на търговците. И никой не прави нищо, за да спре всичко това. — Кортес направи жест на разочарование. — Знаеш ли, Мойра. Аз не съм просто капиталист. Моите фабрики осигуряват работа, донасят пари в страната ми, пари за хората, да могат да строят домове и да образоват децата си. Да, аз съм богат, но помагам за изграждането на страната си — с тези ръце. Така е. Работниците идват при мен и ми казват, че децата им… Е, не мога да направя нищо! Някой ден търговците на наркотици ще дойдат и ще се опитат да ми вземат завода — продължи той. — Аз ще отида в полицията, а полицията няма да направи нищо. Ще отида при армията, но армията няма да направи нищо. Ти работиш за вашите federales, нали? Нищо ли не може да се направи? — Кортес задържа дъх, като се чудеше какъв ли ще е отговорът на този въпрос. — Трябва да видиш докладите, които пиша за директора. — Доклади — изсумтя той. — Всеки може да пише доклади. У дома полицията пише много доклади и съдиите правят разследвания — и нищо не се получава. Ако работя по този начин във фабриката си, скоро ще трябва да живея в някоя колиба на хълма и да прося пари по улиците! Твоите federales правят ли нещо? — Повече, отколкото можеш да си представиш. Точно сега се вършат неща, за които не мога да говоря. В канцеларията казват, че правилата се променят. Но аз не зная какво означава това. Директорът скоро ще лети до Колумбия, за да се срещне с министъра на правосъдието и… о! Не трябваше да казвам това. Тайна е. — Няма да излезе от мен — увери я Кортес. — Аз всъщност не зная много — внимателно продължи тя. — Нещо ново ще започне. Не зная какво. Директорът не го харесва много, каквото и да е то. — Ако ще навреди на престъпниците, защо той да не го харесва? — попита Кортес озадачен. — Можете да ги изпозастреляте до един на улицата и след това аз ще черпя твоите federales една вечеря! Мойра само се усмихна. — Ще предам това. Точно това го пише във всички писма — получаваме писма от всякакви хора. — Твоят директор трябва да се вслуша в тях. — Също и президентът. — Може би той ще се вслуша — предположи Кортес. „През тази година има избори…“ — Може би вече се вслушва. Каквото и да се е променило сега, то е започнало там. — А твоят директор не го харесва? — поклати глава той. — Не разбирам правителството в собствената си страна. Не би трябвало да се опитвам да разбера вашето. — Странно е, нали? Сега за първи път не зная… Е, не бива да ти казвам. — Мойра довърши салатата си. Погледна празната си чаша. Феликс/Хуан я допълни. — Ще ми се обадиш ли, когато твоят директор замине за Колумбия? — попита той. — Защо? — Тя беше твърде изненадана, за да отговори с не. — При държавни посещения човек прекарва няколко дни, нали? — Да, предполагам. Не зная със сигурност. — Ако твоя директор го няма, а ти си негова секретарка, ще имаш малко работа, нали? — Да, няма да е много. — Тогава, разбира се, ще летя до Вашингтон. — Кортес стана и направи три крачки около масата. Халатът на Мойра висеше свободно върху тялото й. Той се възползва от това. — Утре рано трябва да летя за дома. Един ден с теб не ми е достатъчно, любов моя. Хм, мисля, че си готова. — А ти? — Ще видим. Никога няма да разбера едно нещо — каза той, като й помагаше да стане. — Какво? — Защо трябва някой глупак да използва прах, за да си доставя удоволствие, като може да има жена? — Всъщност това беше нещо, което Кортес наистина не разбираше. Но не му беше и работа. — Която и да е жена? — попита тя, като тръгна към вратата. Кортес свали халата от нея. — Не. Не която и да е жена. — Господи — каза Мойра половин час по-късно. Гърдите й блестяха от пот — нейната и неговата. — Грешах — въздъхна той, легнал по лице до нея. — В какво? — Когато твоят директор на federales отиде в Колумбия, не ми се обаждай. Не зная дали ще мога да правя това по-често от веднъж месечно. Тя се засмя. — Може би не трябва да работиш толкова много, Хуан. — Как е възможно да не работя? — Той се обърна и я погледна. — Не съм се чувствал така, откакто бях момче. Но вече не съм момче. Защо жените остават млади, а мъжете не? Тя се усмихна на очевидната му лъжа. Беше й доставил голямо удоволствие. — Не мога да ти се обадя. — Какво? — Нямам телефонния ти номер — засмя се тя. Кортес скочи от леглото и извади портфейла от джоба на сакото си и промърмори нещо, което прозвуча цинично. — Нямам картички — ех! — Той извади тефтерчето от нощната масичка и написа номера. — Това е служебният ми телефон. Обикновено не съм там, прекарвам работното си време в цеховете. — Изсумтя. — Все съм във фабриката. Понякога спя там. Но Консуела ще ме намери, където и да съм. — А аз трябва да тръгвам — каза Мойра. — И кажи на шефа си да пътува през почивните дни. Ще прекараме два дни някъде сред природата. Зная едно малко и тихо място в планината, на няколко часа път оттук. — Мислиш ли, че ще можеш да издържиш? — попита го тя, като го прегърна. — Ще ям здравословна храна и ще правя упражнения — обеща й той. Целунаха се за последен път и тя излезе от стаята. Кортес затвори вратата и отиде в банята. Не беше научил кой знае колко, но нещата, които беше открил, може да са съществено важни. „Правилата се променят.“ Както и да се променят, на директора Джейкъбс това не му харесваше, но той се съобразяваше. Щеше да иде в Колумбия, за да го обсъди с министъра на правосъдието. Припомни си, че Джейкъбс познава министъра доста добре. Били са съученици в колежа преди около тридесет години. Министърът беше летял до Америка за погребението на мисис Джейкъбс. А сега става дума за нещо, на което и президентът е сложил печата си. Да. Двама от съдружниците на Кортес се намираха в Ню Орлийнс, за да се срещнат с адвоката на двамата глупци, оплескали убийството на яхтата. ФБР със сигурност имат пръст там и каквото и да се е случило, той ще може да си направи извод. Кортес вдигна поглед от мивката, в която миеше ръцете си, за да види в огледалото мъжа, събрал тези дребни разузнавателни сведения, и реши, че този мъж не му харесва. Вдигна рамене и се отърси от това чувство. Не го изпитваше за първи път. Със сигурност нямаше да е за последен. Изстрелването беше осъществено в 23:41 часа. Двата масивни ускорителя с твърдо гориво на ракетата „Титан-IIID“ се запалиха в определеното време, генерирана беше тяга над милион килограма и целият механизъм отскочи от ракетната площадка сред сияние което би могло да се види от Савана до Маями. Ускорителите работиха 120 секунди, преди да бъдат изхвърлени. В този момент се включиха двигателите с течно гориво в централната секция, като засилиха целия апарат още по-нагоре, по-бързо и по-далеч. През цялото време приборите на борда излъчваха данни до една наземна станция на Кейп. Всъщност прехващаше ги и една съветска подслушвателна инсталация в северния край на Куба, както и един „риболовен траулер“, който беше заел позиция до Кейп Канаверал и плаваше под червен флаг. „Титан-IIID“ беше ракета, използвана предимно за военни цели, а интересът на руснаците към това изстрелване беше резултат на непотвърден доклад от страна на руското военно разузнаване, според който на ракетата е монтиран спътник, специално модифициран за приемане на много слаби електронни сигнали — в доклада не се казваше точно какви. По-бързо и по-високо. Половината от останалата ракета се отдели, щом горивото на втората степен свърши, и третата степен светна на около хиляда мили по-нататък. Инженерите и техниците в бункерите на Кейп Канаверал отбелязаха, че всичко върви по план, както би трябвало при ракета, чиито предци датираха от края на 50-те години. Третата степен изгоря навреме. Полезният товар заедно с четвъртата, или преходната, степен изчакваха подходящ момент, за да се включат и да изпратят полезния товар до необходимата геостационарна височина, от която той ще кръжи над определена част на земния екватор. Паузата даде възможност на хората от контролната зала да сръбнат от кафетата си, да отидат до тоалетна и да прегледат данните от стартирането, което, всички бяха съгласни, премина толкова идеално, колкото един инженер има правото да очаква. Проблемът дойде след половин час. Преходната степен се включи по-рано, сякаш от само себе си, като изхвърли полезния товар на определената височина, но не на очакваното място; също така, вместо да бъде поставен в идеално неподвижно състояние, полезният товар се оказа в ексцентрична пътека, като криволичеше в несиметрична осморка над екватора. Дори и да беше над необходимата географска ширина, траекторията му би нарушавала контакта с по-високите географски ширини за кратки, но неприятни периоди. Въпреки всичко, което беше минало както трябва, въпреки хилядите частици, които бяха работили точно както трябва, извеждането в космоса беше се провалило. Инженерният състав, който отговаряше за първите две степени, поклащаше глави в знак на съчувствие към онези, които отговаряха за междинния етап и които сега разглеждаха таблото за изстрелване с очевидно униние. Изстрелването беше провалено. Полезният товар не знаеше това. В определения момент той се отдели от междинната степен и започна да функционира, както беше програмиран. Десетметрови прътове с тежести се разтеглиха от него. Притеглянето на Земята, отдалечена на повече от двадесет хиляди мили, щеше да им влияе с приливите и отливите си, като поддържа спътника вечно насочен надолу. След това се разтвориха соларните панели, за да превръщат слънчевата енергия в електричество, което да зарежда бордовите акумулатори. Накрая започна да се разтваря огромна чиниеобразна антена. Рамката, направена от специална метало-керамична-пластмасова материя, запомняше точната си конфигурация и при нагряването от слънчевите лъчи се разтвори в продължение на три часа, докато образува почти идеална параболична антена с диаметър тридесет метра. Всеки човек, намиращ се достатъчно наблизо, за да наблюдава събитието, би забелязал табелката с името на производителя отстрани на спътника. Това беше излишно, тъй като никой никога нямаше да се намира достатъчно наблизо, но такъв беше обичаят. Планката, изработена от златно фолио, указваше, че основният изпълнител е концернът „TRW“, а името на спътника — „Риолит-Ж“. Последният от серия излезли от употреба спътници беше построен през 1981 година и се намираше в склад срещу повече от 100 000 долара годишно в готовност да го извеждат в космоса, което не беше очаквано от никого. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност бяха разработили нови, по-малко тромави спътници за електронно разузнаване, на които се използваше специално оборудване за събиране на сигнали. Всъщност ново оборудване беше прикачено и към този старомоден спътник, който стана по-ефективен с голямата приемателна антена. Първоначално риолитът е бил разработен за подслушване на съветските електронни емисии, дистанционно измерване на изпитанията на ракети, откъслечни сведения от противовъздушните радари, остатъчни сигнали от микровълнови радарни кули, а дори и за сигнали от шпионски приспособления, оставени от агенти на ЦРУ на секретни места. Това нямаше значение за хората в Кейп Канаверал. Един офицер от военновъздушните сили за връзка с обществеността даде изявление, в което се казваше, че (секретното) извеждане в космоса не е осъществено на необходимата орбита. Това потвърдиха и руснаците, които бяха очаквали спътникът да застане над Индийския океан, а всъщност той се клатушкаше над границата между Бразилия и Перу, от която дори не можеше да се види руската граница. Любопитен им се стори фактът, че американците са допуснали спътникът да се включи сам. От друг „риболовен траулер“, плаващ около калифорнийския бряг, подслушваха откъслечните закодирани съобщения от спътника към някоя наземна станция. Но каквато и информация да изпращаше, тя не интересуваше много Съветския съюз. Тези сигнали се получаваха във Форт Хуачуа, Аризона, където техниците в друг, трудно разпознаваем автомобил за комуникации, чиято спътникова антена се намираше отвън, започнаха да настройват приборите си. Не подозираха, че изстрелването трябваше да изглежда неуспешно. Знаеха само, че всичко, свързано с него, беше тайна. „Джунглата“ — помисли си Чавес. Тя миришеше, но той не се притесняваше толкова от вонята, колкото от змиите. Чавес никога не беше казвал на никого, но мразеше змиите и се страхуваше от тях. Всякакви змии. Не знаеше защо и се тревожеше от факта, ч страхът от змии е характерен за жените, а не за мъжете. Но дори мисълта за хлъзгавите, слузести гадини, за тези безкраки гущери с трепкащи езици и немигащи очи караше кожата му да настръхва. Висяха от клони или се криеха под камъни в очакване той да мине, за да ухапят най-удобната част от тялото му. Знаеше, че биха го направили, ако им падне. И сигурно щеше да умре. Затова беше нащрек. Нито една змия не може да го ухапе, не и ако е нащрек. Най-малкото имаше оръжие със заглушител. Така можеше да ги убива, без да вдига шум. „Шибани змии.“ Най-после стигна до пътя. Всъщност трябваше да си остане в тинята, но искаше да легне на сухо, чисто място, което най-напред огледа с очилата си за нощно виждане „AN/PVS-7“. Нямаше змии. Пое дълбоко дъх, а след това сне пластмасовата манерка от колана си. Движили се бяха цели шест часа, като покриха почти пет мили, което беше изсипване от тяхна страна, но трябваше да стигнат до този път преди зазоряване, и то така, че да не бъдат забелязани от противника, който знаеше за присъствието им. Чавес беше ги видял на два пъти. Всеки път по двама американски войници, които всъщност не бяха войници, не и според неговите разбирания. Чавес с взвода си бе ги заобиколил, като се примъкна през блатото тихо като… „змия“, кисело си помисли той. Съвсем лесно можеше да елиминира и четиримата, но задачата не беше такава. — Добре се справи, Динг. — Капитан Рамирес легна до него. Говореха шепнешком. — По дяволите, те спяха. Капитанът се усмихна в тъмното. — Мразя проклетата джунгла. Всичките тези шибани насекоми. — Насекомите не са толкова страшни. Аз не харесвам змиите. Двамата мъже огледаха пътя в двете посоки. Нищо. Рамирес потупа сержанта по рамото и отиде да провери останалата част от взвода. Веднага след като се отдалечи от дърветата на около триста метра се появи една фигура. Човекът се движеше право към Чавес. Охо. Динг се оттегли под един храст и постави автомата си на земята. Той не беше зареден, не дори и с восъчни учебни патрони. Появи се и втори човек, но той тръгна в друга посока. Лоша тактика. Двойките би трябвало да си помагат. Е, жалко. Последните лъчи на луната се скриваха зад навеса на джунглата, а Чавес имаше предимството да гледа през очилата си за нощно виждане. Мъжът ходеше тихо — умееше да прави поне това — и бавно, като гледаше към пътя и се ослушваше толкова, колкото и гледаше. Чавес изчака, като изключи очилата и ги сне от главата си. След това извади бойния си нож от калъфа. Човекът сега се намираше само на петдесетина метра и сержантът се сви на кълбо и прибра крака под гръдния си кош. Когато онзи наближи на тридесет метра, Чавес спря да диша. Ако можеше да накара сърцето си да спре, щеше да го направи, за да намали шума. Но това беше развлечение. Ако нещата бяха наистина, сега в главата на другия щеше да се намира един деветмилиметров куршум. Часовият мина покрай Динг, като погледна, но не видя тялото му под храста. Направи още една стъпка, преди да чуе изсвистяването, но вече беше твърде късно. Озова се по лице на чакъла и усети допира на един нож в тила си. — Нинджите владеят нощта, момчето ми! Свършено е с теб. — Да, спипа ме — отговори мъжът. Чавес го преобърна. Беше майор и на главата си носеше барета. Май противникът не беше съставен от редници. — Как се казваш? — попита жертвата. — Сержант на свръхсрочна служба Доминго Чавес, сър. — Е, вие току-що убихте един инструктор по бойни действия в джунглата, Чавес. Добре. Имаш ли нещо против да си пийна? Нощта беше дълга. — Чавес позволи на мъжа да се претърколи в храстите, където и той отпи глътка вода от манерката си. — От коя част си… чакай малко, трети батальон от седемнадесети полк, така ли е? — Наша е нощта, сър — съгласи се Чавес. — Били ли сте там? — Назначен съм в батальонния им щаб. — Майорът избърса малко кръв от лицето си. Беше се ударил. — Извинете ме за това, сър. — Вината е моя, сержант. Имаме двадесет човека в гората. Не предполагах, че можете да се доберете незабелязани чак дотук. По пътя се дочу шумът на автомобил. След минутка се появиха далече разположените един от друг фарове на един „Хамър“ — новото и по-голямо въплъщение на джиповете — и обявиха края на учението. „Мъртвият“ майор отиде, за да свика хората си. Капитан Рамирес направи същото. — Това беше окончателният изпит, хора — съобщи на взвода си той. — Наспете се добре. Утре заминаваме. — Не мога да повярвам — каза Кортес. Беше пристигнал с първия полет от летище „Дълес“ за Атланта. Там срещна един от хората си в кола под наем. Сега обсъждаха информацията си в пълната анонимност на колата, движеща се с максималната разрешена скорост по околовръстното шосе на Атланта. — Можем да го наречем психологическа война — отговори мъжът. — Никакви сделки за смекчаващи обстоятелства. Нищо. Разглеждат го като дело за предумишлено убийство. На Рамон и Хесус не им обръщат никакво внимание. Кортес се загледа в преминаващите коли. Пет пари не даваше за двамата sicario, които бяха заменими, както всеки терорист, и които не знаеха причината за убийството. Сега обмисляше серията от на пръв поглед разпокъсани и несвързани помежду си късчета информация за американски превантивни операции. Изчезваха необичайно много куриерски самолети. Американците третираха това дело по необичаен начин. Директорът на ФБР правеше нещо, което не му харесва и за което личната му секретарка все още не знае. „Правилата се променят.“ Това може да означава всичко. Нещо фундаментално. Такова трябва да е. Но какво е то? Имаха няколко добре платени и надеждни информатори из цялото американско правителство, в митниците, в бреговата охрана и никой от тях не беше докладвал абсолютно нищо. Обществото на хората на закона не знаеше нищо — с изключение на директора на ФБР, който не харесваше нещата, но скоро щеше да ходи в Колумбия… Провеждаше се някаква операция… Или не. Активни мерки ли предприемат? Фразата идваше от КГБ и би могла да означава няколко неща — от подаване на дезинформация на репортери до „мокра“ работа. Американците биха ли направили нещо такова? Никога не бяха опитвали. Загледа се в преминаващия пейзаж. Той беше опитен разузнавач и работата му бе да определи какво правят хората от откъслечни парченца данни. Това, че работи за човек, когото ненавижда, беше по-маловажно. Всичко бе въпрос на гордост и освен това той мразеше американците още повече. Какво ли правеха сега? Кортес трябваше да признае пред себе си, че не знае, а след един час ще трябва да се качи на самолета и след шест часа ще трябва да каже на работодателя си, че не знае какво става. Това не му харесваше. Нещо фундаментално. Правилата се променят. Директорът на ФБР не харесва това, което става. Секретарката му не знае какво е то. Пътуването до Колумбия беше тайна. Кортес се отпусна. Каквото и да ставаше, то не представлява непосредствена заплаха. Картелът беше достатъчно сигурен. Ще има време за анализ и реакция. Много хора във веригата на контрабандата можеха да бъдат жертвани, всъщност дори биха се борили за този шанс. А след известно време Картелът ще пригоди работата си към променящите се условия, както винаги беше правил. Той само трябваше да убеди работодателя си в този прост факт. Какво го е грижа el jefe за Рамон или Хесус или за която и да е друга от дребните риби, пренасящи наркотиците и убиващи, когато е необходимо? Важното беше доставката на наркотиците за клиентите да продължи. Мисълта му се върна към изчезващите самолети. Досега американците бяха успявали да залавят само един или два месечно, независимо от всичките си радари и самолети. Но през последните две седмици бяха изчезнали четири самолета. Какво означаваше това? Американците не знаеха, но винаги имаше „оперативни“ загуби, военен термин, който не означаваше нищо друго освен нещастни случаи по време на полет. Една от причините шефът му да назначи на работа Карлос Ларсон беше намаляването на загубите и до неотдавна ползата се виждаше. Защо е този внезапен скок в загубите? Ако американците по някакъв начин са прехванали самолетите, екипажите им сега щяха да се появят по съдебни зали и затвори. Кортес трябваше да се откаже от тази мисъл. Може би саботаж. Ами ако някой слага експлозиви в самолетите, както правеха арабските терористи? Не е вероятно… или може би е вероятно? Дали някой проверява за такива неща? Не е нужно много. Дори една малка повреда на нисколетящ самолет би изправила пилота му пред проблем, за чието решаване е необходимо повече време и височина, отколкото той има. Дори един капсул-детонатор, по-малък от кубически сантиметър, може да свърши работа… Трябва да провери това. Но кой би го правил? Американците ли? Обаче какво щеше да стане, ако се разчуе, че американците поставят бомби в самолети? Дали биха поели политическия риск? Вероятно не. Тогава кой е? Може би колумбийците. Някой старши колумбийски офицер, който работи съвсем сам… или му плащат янките. Това е възможно. Кортес беше сигурен, че тази операция не е на правителството. Там имаха твърде много информатори. Трябва ли да е бомба? Защо да не е замърсен бензин? Защо да не е дребна умишлена повреда на двигателя, разкъсан кабел… или някой навигационен прибор? Какво беше казал Ларсон за това, че трябва да се следят внимателно приборите при ниско летене? Ами ако някой механик е променил настройката на изкуствения хоризонт… Или просто е направил така, че да спре да работи по някое време… може би нещо в електрическата система? Трудно ли е д накара човек един малък самолет да спре да лети? Кого да пита за това? Ларсон ли? Кортес смъмри себе си. Това беше ненасочена мисъл, напълно непрофесионална. Имаше безброй много вероятности. Знаеше, ч вероятно става нещо, но какво е то? И призна пред себе си, че всичко е предположение. Необичайно големият брой изчезнали самолети можеше да бъде статистическа аномалия — той не го вярваше но си наложи да обмисли тази вероятност. Верига от случайности. Нито една разузнавателна академия в света не окуражаваше студентите си да вярват в съвпадения и все пак колко много странни съвпадения беше срещал в професионалната си кариера. — Правилата се променят — промърмори той. — Какво? — попита шофьорът. — Връщаме се на летището. Самолетът ми за Каракас излита след по-малко от час. — Si, jefe. Кортес излетя навреме. Трябваше да пътува до Венецуела п очевидни причини. Мойра може да прояви любопитство, да ви билета му, може би да провери номера на полета му, а освен това американските агенти по-малко се интересуват от хората, които летят за там, отколкото от отиващите директно в Богота. Четири часа по-късно се качи на самолета на „Авианика“ за международното летище „Елдорадо“, където се прехвърли на частен самолет за последния полет през планините. Оборудването беше раздадено както винаги, но с едно изключение. Чавес забеляза, че никой не се разписва за нищо. Това беше истинско отклонение от нормалната процедура. Армията винаги караше хората да се разписват за екипировката си. Ако счупиш или загубиш нещо, може и да не те накарат да го заплатиш, но искаха да дадеш отчет по един или друг начин. Но този път не беше така. Раздаваното оборудване се различаваше малко за отделните хора. Чавес, взводният разузнавач, получи най-лекия товар, докато Хулио Вега, един от картечарите, прие най-тежкото. Динг получи единадесет пълнителя за автомата си М-5, или общо 330 патрона. Гранатометите М-203, които двама членове на взвода бяха закачили на пушките си, бяха единственото тежко огнестрелно оръжие, което щяха да вземат. Униформата му не беше в обичайната за армията шарка на линии и петна, а по-скоро в цвят каки, тъй като на случайния човек те не трябваше да Изглеждат като американци. Облеклото в цвят каки не беше необичайно за Колумбия. Униформите бяха за в джунглата. Зелена шапка с клепнала периферия вместо каска и кърпа, която да завързва на косата си. Малка кутийка със зелена боя-спрей и две пръчки камуфлажен „грим“ за лице. Водонепроницаема кутия с няколко карти; капитан Рамирес също имаше такава. Шестметрово въже с „карабинка“ за връзване — всички получиха по едно. Радио, работещо в УКВ-диапазон на малки разстояния от скъпа търговска марка, което беше по-добро и по-евтино от радиоапаратите, използвани в армията. Компактни бинокли със седемкратно увеличение — японски. Колан в американски стил, каквито носеха всички армии по света, само че направен в Испания. Две еднолитрови манерки за закачане на колана и трета двулитрова за раницата, също американска и от търговска марка. Голямо количество таблетки за пречистване на вода — щяха да се снабдяват с вода сами, което не беше изненадващо. Динг получи стробоскопна лампа с покриваща лупа за инфрачервени лъчи, защото една от задачите му беше да търси и маркира зони за кацане на хеликоптери, както и един панел „VS-17“ за същата цел. Сигнално огледало за моменти, в които използването на радио няма да бъде подходящо (освен това стоманените огледала не се чупят). Малко фенерче и газова запалка за цигари, което беше далеч по-добре, отколкото да се носи кибрит. Голяма бутилка с подсилващ тиленол, известен като „бонбоните на леките пехотинци“. Шишенце сироп за кашлица, доста подсилен с кодеин. Малко шишенце с вазелиново желе. Малка бутилка концентриран сълзотворен газ. Комплект инструменти за почистване на оръжието, в който имаше и четка за зъби. Резервни батерии за всичко. Противогаз. Чавес щеше да се движи леко натоварен, само с четири ръчни гранати — холандски от типа NR-20С1 — и две димни гранати, също холандски. Всъщност оръжията на взвода и всичките им муниции бяха закупени в Колон, Панама, който бързо се превръщаше в най-удобния пазар на оръжие в това полукълбо. За всеки, който имаше пари, разбира се. Дажбите бяха нормални. Водата представляваше основната хигиенна грижа, но вече бяха получили пълни инструкции как да използват таблетките си за пречистване. За онези, които забравеха за тях, имаше доста голямо количество таблетки против диария, които щяха да бъдат последвани от сериозно сдъвкване от страна на капитан Рамирес. Всички получиха нови инжекции с подсилващи вещества още в Колорадо, за да могат да се справят с характерните за този район тропически болести. Всички носеха и противокомарен безмирисен препарат, изработен за военните от същата фирма, която произвеждаше и търговския продукт, наречен „Оф“. Взводният лекар носеше пълна аптечка и всеки боец притежаваше по една морфинова спринцовка, както и пластмасова бутилка с интравенозни течности за увеличаване на количеството кръв. Чавес взе още остро като бръснач мачете, 10-сантиметров сгъваем нож и, разбира се, трите си звезди за хвърляне, за които капитан Рамирес не знаеше. С всичко останало Чавес щеше да носи точно двадесет и шест килограма. Неговият товар беше най-лекият във взвода. Вега и другият картечар носеха най-тежкия товар — по тридесет и един килограма. Динг метна багажа на рамото си, за да види колко тежи, а след това нагласи ремъците на раницата си, за да я направи възможно най-удобна. Това бе излишно. Опаковал беше една трета от теглото си в нея, което е толкова, колкото може да носи човек, без да рискува физически срив. Обувките му бяха разработени и той имаше допълнителни чифтове сухи чорапи. — Динг, можеш ли да ми помогнеш? — попита Вега. — Разбира се, Хулио. — Чавес опъна малко ремъците на раменете на картечаря. — Добре ли е сега? — Бива. Майчице, нося най-голямата картечница, която може да се купи с пари. — Разбирам, Oso. — Хулио, който бе демонстрирал способността си да носи повече багаж от всеки друг във взвода, сега имаше нов прякор, Oso — мечка. Капитан Рамирес мина по редицата, като обикаляше около всеки от хората, за да провери товара им. Нагласи няколко ремъка, потупа няколко раници и провери дали всеки от хората е натоварен както трябва, а оръжието му почистено. След като свърши, Динг провери неговия багаж и Рамирес зае мястото си в челото на взвода. — Добре. Някой има ли болки или мазоли? — Не, сър! — отговори взводът. — Готови ли сме да отидем и да свършим тази работа? — попита Рамирес с широка усмивка, която показваше, че е толкова нервен, колкото всеки друг във взвода. — Да, сър! Оставаше още едно нещо. Рамирес мина по редицата и от всеки взе прозрачни пликове с портфейли и всякакви други неща, позволяващи идентификация. Накрая извади и своя плик, преброи всичко за последен път и ги остави на масата в бараката на взвода. Отвън другите взводове се качваха в петтонни камиони. Няколко души си махнаха с ръце. Въпреки че възникнаха приятелства по време на обучението, те бяха ограничени преди всичко в структурите на взводовете. Всяка група от единадесет души беше самостоятелно общество. Всеки член познаваше другия, знаеха всичко, което трябваше да се знае — от разказите за сексуалните постижения до уменията в стрелбата. Разцъфнаха няколко стабилни приятелства, а също и някои още по-ценни съперничества. Всъщност хората бяха станали по-близки, отколкото могат да бъдат приятелите. Всеки знаеше, че животът му зависи от уменията на другите, и никой не искаше да се покаже слаб пред другарите си. Колкото и да спореха помежду си, сега те бяха един екип. Може и да си разменяха остри думи, но през изминалите седмици бяха се превърнали в един организъм, чийто мозък беше Рамирес, очите — Чавес, юмруците — Хулио Вега и другият картечар, а всички останали бяха също толкова жизненоважни елементи. Бяха напълно подготвени за мисията си. Камионите пристигнаха зад хеликоптера и бойците се качиха по взводове. Първото нещо, което Чавес забеляза, беше миниоръдието с калибър 7,62 мм от дясната страна на хеликоптера. До него стоеше един сержант от военновъздушните сили със зелена униформа и летателен шлем, боядисан с камуфлажна боя. Забеляза и огромен сандък, от който излизаше лента с патрони. Динг не обичаше особено военновъздушните сили — помисли си, че досега беше ги смятал за тълпа обратни шофьори, — но мъжът до оръдието му изглеждаше сериозен и адски компетентен. От другата страна на хеликоптера беше монтирано второ оръдие, а в задната част имаше място за още едно. Бордният механик — името на гърдите му беше ЗИМЪР — посочи на всички къде да седнат и провери дали всеки се е завързал на определеното място от пода. Чавес не размени думи с него, но долови, че този човек е бил насам-натам известно време. С малко закъснение се досети, че това е най-големият хеликоптер, който някога е виждал. Бордовият техник направи последна проверка, преди да тръгне напред и да включи шлема си към вътрешната разговорна система. След миг се дочу виенето на двата турбинни двигателя. — Изглежда добре — каза ПД по микрофона. Двигателите бяха топли и резервоарите дозаредени. Зимър беше отстранил дребен проблем в хидравличната система и хеликоптерът „Пейв Лоу III“ беше готов, доколкото опитните членове на екипажа му можеха да го подготвят. Полковник Джоунс натисна бутона на радиото. — Кула, тук „Нощен сокол“ две-пет желае разрешение за излитане. — Две-пет, тук Кула, тръгване разрешено. Вятърът е по посока едно-нула-девет с шест възла. — Разбрано. Две-пет излита. Край на връзката. Джоунс завъртя ръчката за газта на колективния лост за управление и го отпусна напред. Поради размера и мощността на двигателите беше обичайно големият хеликоптер „Сикорски“ да рулира до пистата, преди да излети. Капитан Уилис въртеше глава, за да проверява дали няма други машини по пистата, но беше късно през нощта и нямаше никого. Един човек от наземния технически състав вървеше заднишком пред тях като допълнителна мярка за безопасност, като им махаше със светещи палки. След пет минути се намираха на площадката до пистата. Палките се събраха и посочиха надясно. Джоунс погледна към човека за последен път и отговори на официалния му поздрав. — Е, нека започваме. — ПД завъртя газта докрай, като в същото време направи последна проверка на приборите на двигателите. Всичко изглеждаше добре. Носът на хеликоптера се повдигна няколко сантиметра, а след това се наведе и започна да се движи напред. След това започна да се издига, оставяйки зад себе си малък смерч от прах, което се виждаше само на сините светлини отстрани на пистата. Капитан Уилис включи системите за навигация, като настрои електронния дисплей за терена. Имаше дисплей с подвижна карта, който не се различаваше много от оня, използван от Джеймс Бонд във филма „Златният пръст“. „Пейв Лоу“ можеше да се води от доплерова радарна система, която изследваше земята, от инерционна система с лазерни жироскопи или от навигационни спътници. Отначало полетяха по посока на Панамския канал, като симулираха редовен патрул. Без да знаят, прелетяха на разстояние, по-малко от една миля от комуникационния възел на операция „Увеселителна лодка“ в Корезал. — Голямо копане е паднало — отбеляза Уилис. — Бил ли си тук преди? — Не, сър. За първи път ми е. Доста работа са свършили преди осемдесет-деветдесет години — каза той, като прелетяха над голям кораб-контейнеровоз. Вертолетът се заклати от горещите газове, излизащи от комина му. ПД зави надясно, за да се отърве от него. Полетът щеше да продължава два часа и нямаше смисъл да друса пътниците повече от необходимото. След около час тяхната цистерна „МЦ-130Е“ ще излети, за да дозаредят гориво за връщането. — Доста земя е трябвало да извозят — съгласи се след малко полковник Джоунс. Намести се в седалката. След двадесет минути „намокриха краката си“, прелитайки над Карибско море за най-дългата част от пътуването по курс нула-девет-нула право на изток. — Виж — каза Уилис след тридесет минути. На очилата си за нощно виждане забелязаха двумоторен самолет, насочил се на север, на около шест мили от тях. Забелязаха го по инфрачервения блясък на двата бутални двигателя. — Няма светлини — съгласи се ПД. — Чудя се какво ли носи? — Съвсем сигурно е, че не е пощата. „Но по-важно е, не, освен ако не носи очила като нашите, той не може да ни види.“ — Може да се приближим и да извадим миниоръдията… — Не тази вечер. „Жалко. Не бих имал нищо против.“ — Какво смяташ за нашите пътници? — Ако трябваше да знаем, капитане, щяха да ни кажат — отговори Джоунс. Разбира се, и той се чудеше. „Господи, натоварени са за лов на мечки — помисли си полковникът. — Не носят стандартни униформи… Очевидно десантът е таен. По дяволите, тази част на мисията ми е позната от няколко седмици.“ — А тези хора очевидно планираха да поостанат. Джоунс не беше чувал някога правителството да е постъпвало по подобен начин. Чудеше се дали колумбийците също участваха. „…Вероятно не. А ние ще стоим тук най-малко месец, тоест планират ние да ги поддържаме и може би да ги измъкнем, ако нещата се понапекат… Господи, Лаос отново се повтаря — заключи той. — Добре, че взех Бък. Ние сме единствените останали истински ветерани.“ — Полковник Джоунс поклати глава. Къде беше отлетяла младостта му? „Прекара я, завързал на гърба си хеликоптер, и вършеше всякакви откачени неща.“ — Имам цел — кораб на хоризонта, посока вляво — каза капитанът и промени курса с няколко градуса вдясно. Инструкциите за мисията бяха ясни. Никой не трябваше да го чува или вижда. Това означаваше да избягват кораби, лодки и любопитни делфини, намиращи се доста далеч от брега, да не летят по-високо от триста метра и без светлини. Мисията им беше точно такава, каквато биха изпълнявали по време на война, само някои от правилата за безопасност бяха оставени настрани. Джоунс си припомни, че дори при специалните операции това нещо не беше съвсем нормално. Заредените оръдия и всичко останало. Стигнаха до колумбийския бряг без други инциденти. Щом видя брега, Джоунс предупреди екипажа си. Сержантите Зимър и Бийн включиха автоматичното управление на оръдията си и отвориха вратите до себе си. — Е, току-що навлязохме в приятелска чужда страна — отбеляза Уилис, когато прелетяха над сушата при Толу. Използваха оборудването си за виждане на тъмно, за да търсят движещи се автомобили, които също трябваше да избягват. Маршрутът им беше така подбран, че да минават далеч от населени места. Шестлопатъчният ротор не издаваше резките звуци на малките хеликоптери. Звукът му от разстояние не се различаваше много от шума на самолетите с турбореактивни двигатели; освен това заблуждаваше относно посоката — дори и да го чуе човек, щеше да му е трудно да определи откъде идва. След като пресякоха над панамериканското шосе, завиха надясно, като минаха на изток от платото. — Зимър, наближаваме зона за кацане 1 след пет минути. — Разбрано, ПД — отговори бордовият механик. Решено беше на оръдията да останат Бийн и Чайлдс, докато Зимър се занимава с десантниците. „Това трябва да е бойна мисия — усмихна се на себе си Джоунс. — Бък ми се обажда само ако очаква да се стреля по него.“ Сержант Зимър, застанал в задната част на хеликоптера, тръгна към центъра, като каза на първите два взвода да откопчаят коланите си и вдигна ръка, за да им показва колко минути остават. И двамата капитани кимнаха. — Зона за кацане 1 пред нас — каза след малко Уилис. — Поемам управлението. — Управлението предадено на пилота. Полковник Джоунс направи кръг около мястото, като се спусна по спирала в просеката, избрана от спътниковите снимки. Уилис разглеждаше земята в търсене на най-малък признак за наличието на живи същества, но не видя такива. — Изглежда ми чисто, полковник. — Спускаме се — съобщи по разговорната уредба полковникът. — Готови! — извика Зимър, когато носът на хеликоптера се вдигна. Чавес стана заедно с останалата част от взвода с лице назад към отварящата се врата за багаж. Краката му леко се подгънаха, щом хеликоптерът докосна земята. — Тръгвай! — махна им с ръка Зимър, като потупваше всеки по рамото, за да не сгреши при броенето. Чавес отиде зад капитана, като в момента, когато краката му стъпиха на земята, тръгна наляво, за да избегне вятъра от задната перка. Направи десет крачки и легна по лице. На пет метра над главата му смъртоносните лопати се въртяха с пълна мощност. — Тръгвай, тръгвай, тръгвай! — каза Зимър, когато всички слязоха на земята. — Разбрано — отговори Джоунс и завъртя лоста за газта, за да се вдигне във въздуха. Чавес изви глава, когато воят на двигателите се засили. Хеликоптерът с угасени светлини беше почти невидим, но забеляза как призрачният силует се вдига и усети песъчинките, които се забиваха в лицето му. После вятърът от перката отслабна и спря. Хеликоптерът си беше отишъл. Трябваше да предвиди това усещане, но се изненада. Намираше се на вражеска територия. Сега всичко беше на истина, не учение. Единственият изход оттук току-що беше отлетял и вече не се виждаше. Независимо от факта, че около себе си имаше десет души, за момент го обзе чувство за самота. Но той беше трениран човек, професионален войник. Чавес грабна зареденото си оръжие и то му вля сили. Не беше съвсем сам. — Тръгвай — тихо му каза капитан Рамирес. Чавес запълзя към гората. Знаеше, че взводът ще го последва. > 11. > В СТРАНАТА На разстояние триста мили от сержант Динг Чавес полковник Феликс Кортес, бивш служител от кубинското DGI, дремеше в канцеларията на el jefe. Когато пристигна преди няколко часа, му бяха казали, че el jefe в момента е зает — навярно се развлича с някоя метреса. „А може би дори и с жена си“ — помисли си Кортес. Не е вероятно, но е възможно. Беше изпил две чаши хубаво местно кафе — предишната най-ценна износна реколта на Колумбия, — но то не му помогна. Той беше уморен от миналата нощ, от пътуването, а сега от това, че отново се пренастройваше към голямата надморска височина на района. Кортес беше готов да заспи, но трябваше да остане буден, за да докладва на шефа си. Егоистично копеле такова. В DGI поне можеше да предаде набързо написан доклад и да поспи няколко часа преди започването на нормалното работно време. Но DGI се състоеше от професионалисти, а той бе избрал да работи за аматьор. Точно след 1:30 сутринта дочу стъпки по коридора. Кортес стана и се отърси от съня. Вратата се отвори и в нея се появи el jefe със спокойно и щастливо изражение. Бил е зает с някоя от метресите си. — Какво откри? — попита Ескобедо без встъпление. — Засега нищо конкретно — отговори с прозявка Кортес. Продължи да говори в продължение на пет минути, като разказа какво беше открил. — Полковник, аз ти плащам за резултати — изтъкна Ескобедо. — Това е вярно, но на високо равнище подобни резултати изискват време. Според методите за събиране на информация, които използвахте, преди да дойда аз, сега все още нямаше да знаете нищо друго, освен че липсват някои самолети и че двама от куриерите ти са заловени от янките. — Какво ще кажеш за разказа им за разпита на кораба? — Много необичайно е и вероятно са си го измислили. — Кортес седна на стола си. Искаше му се да изпие още едно кафе. — А може да е вярно, макар да се съмнявам. Не познавам двамата и не мога да оценя стойността на твърденията им. — Двама мъже от Меделин. Братът на Рамон ми е служил добре. Убиха го по време на битките с една пушка М-19. Загина смело. Рамон също ми е служил. Трябваше да му дам шанс — каза Ескобедо. — Беше въпрос на чест. Той не е много интелигентен, но е лоялен. — А смъртта му не предизвиква тревоги, нали? Ескобедо поклати глава без нито миг колебание. — Не. Наясно бе какво рискува. Не знаеше защо трябва да убива американеца. Нищо не може да им разкаже за това. Що се отнася до американеца, той беше крадец. Глупав крадец. Смяташе, че няма да открием кражбата. Грешеше. Затова го елиминирахме. „И семейството му“ — отбеляза си Кортес. Убийството е едно нещо. Изнасилването на деца… това е друго. Но такива неща не са негова грижа. — Сигурен ли си, че не могат да разкажат на американците? — Наредено им беше да се качат на яхтата, да използват парите като гаранция за искрените си намерения и да скрият запаса си от наркотици. След като убийствата бъдеха извършени, трябваше да отидат на Бахамските острови, да предадат парите на един от моите банкери, дискретно да унищожат яхтата, а след това да вкарат наркотиците във Филаделфия по нормалния начин. Те знаеха, че американецът ме е раздразнил, но не знаеха как го е направил. — Знаели са, че е перял пари, и трябва да са го казали на американците — търпеливо изтъкна Кортес. — Si. Но за щастие американецът правеше тези неща много умно. Ние внимавахме, полковник. Предварително направихме така, че никой да не може да научи какво е вършил крадецът. — Ескобедо се усмихна, все още със спомена за ласките на Пинта. — Голям умник беше този американец. — Ами ако е оставил след себе си някакви досиета? — Не е. Един полицейски офицер в същия град претърси дома и канцеларията му от наше име — толкова внимателно, че американските federales не са усетили, че е бил там, — преди да разреша убийството му. Кортес пое дълбоко дъх, преди да проговори: — Jefe, не разбираш ли, че трябва предварително да ми казваш за такива неща! Защо си ме взел на работа, ако нямаш желание да се възползваш от знанията ми. — Такива неща правим от години. Можем да ръководим собствените си работи без… — Руснаците биха те изпратили в Сибир за такава идиотщина! — Забравяте мястото си, сеньор Кортес! — сопна се в отговор Ескобедо. Феликс преглътна отговора си и успя да заговори разумно. — Мислиш ли, че norteamericanos са глупави само защото не могат да спрат твоята контрабанда. Тяхната слабост се състои в политически неуспехи, а не в липсата на професионализъм. Ти не разбираш това и ще ти го обясня. Техните граници са така лесни за нарушаване, тъй като американците имат отворени граници по традиция. Ти объркваш това с неефективността. Не е така. Имат много ефективна полиция, която използва най-добрите научни методи в света — знаеш ли, че в руското КГБ четат американски книги за полицията? И копират методите им? Американската полиция е с вързани ръце, тъй като техните политически ръководители не им позволяват да действат така, както им се иска — и както биха могли да действат моментално, ако ограниченията бъдат снети. Американското ФБР, federales, имат средства, които надхвърлят разбиранията им. Аз зная това — търсеха ме заедно с Ойеда, — а аз съм обучен офицер разузнавач. — Да, да — търпеливо каза Ескобедо. — И какво искаш да ми кажеш? — Какво точно е правил за теб този мъртъв американец? — Изпираше огромни суми пари за нас, които сега ни генерират чисти доходи. Той основа система за пране, която все още използваме и… — Веднага изтегли парите си. Щом този янки е бил толкова ефикасен, колкото казваш, има голяма вероятност да е оставил някакви сведения. Ако го е направил, възможно е тези сведения да бъдат намерени. — Защо тогава federales не действат? Вече мина повече от месец. — Ескобедо се обърна, за да вземе една бутилка бренди. Рядко пиеше, но сега беше подходящо време. Пинта беше особено добра тази нощ, а и той се радваше да докаже на Кортес, че опитът му, макар и полезен, не е от критична важност. — Jefe, вероятно този път няма да стане, но някой ден ще разбереш, че рискове като този, който си поел в случая, са глупави. Ескобедо разлюля чашката под носа си. — Както кажеш, полковник. А сега какво ще ми обясниш за тези нови правила? Разбира се, Чавес вече беше получил всички инструкции. Част от тях бяха „проведени и обсъдени“ на макет и всеки човек във взвода бе запомнил терена и пътя за преминаване през него. Целта им представляваше летище, обозначено като „Рено“. Виждал беше мястото на снимки от спътник, както и снимки, направени от ниска перспектива. Той не знаеше, че това място е било идентифицирано от човек на име Бърт Русо при потвърждаване на по-ранен разузнавателен доклад. Летището представляваше писта от чакъл с дължина около хиляда и петстотин метра, което е достатъчно за двумоторен самолет и сравнително безопасно за по-големи машини, натоварени с леки товари, например марихуана, която е обемиста, но не особено тежка. Сержантът се ръководеше от компас, закачен на кръста му. През петдесет метра проверяваше компаса, виждаше някое дърво или друг предмет, разположен върху правилната ориентирна линия и тръгваше към него… И процесът започваше отново. Движеше се бавно и тихо, ослушваше се за всеки слабо доловим човешки звук и се оглеждаше през очилата за нощно виждане. Оръжието му беше заредено и готово за стрелба, но със спуснат предпазител. Вега, вторият, или „бездейният“, човек в редицата, представляваше буфер между Чавес и основната част от взвода, движещ се на петдесет метра отзад. Картечницата му представляваше страховита преграда. Ако срещнеха някого, първата им мисъл ще е да избягнат контакта, но ако се окаже невъзможно, трябваше да елиминират пречката на пътя си възможно най-бързо и жестоко. След два часа и два километра път Динг избра място за почивка — една предварително определена точка за събиране. Вдигна ръка и я размаха с въртеливо движение, сякаш мята ласо, за да предаде какво прави. Можеха да се движат малко по-бързо, но полетът беше изморителен, както всички продължителни полети с хеликоптер, и капитанът не желаеше да ги насилва много. Всъщност от тях не се очакваше да достигнат целта си до следващата вечер. Всяка трета дума по време на инструкциите за задачата беше „внимавайте!“. Спомни си, че бе се подсмивал презрително всеки път, когато я чуеше. Сега тази веселост я нямаше. Кларк се оказа прав. В страната на индианците нещата изглеждаха по друг начин. Тук цената на провала няма да се измерва със срама от задействалия се джобен сигнализатор, ако те „убият“. Чавес тръсна глава, за да се отърве от тази мисъл. Имаше задача. Задача, за която притежаваше пълна подготовка и оборудване и искаше да я изпълни. Мястото за почивка представляваше малка суха могила, която провери за змии, преди да седне. За последен път огледа района, преди да изключи телескопа, за да пести батериите му, и извади манерката си, за да пие вода. Тя беше гореща, но не непоносимо. Помисли си, че е към тридесет градуса, а и влажността беше много голяма. Ако през нощта беше такава жега, не желаеше да мисли за дневната горещина. Е, през деня поне щяха да лежат. А и Чавес бе свикнал с горещините. В базата в Хънтър Лигет беше прекосявал хълмове при температури, по-високи от четиридесет градуса. Не му харесваше особено, но го правеше сравнително лесно. — Как е, Чавес? — Muy bien, Capitan* — отговори Чавес. — Предполагам, че минахме две мили, а може би две и половина — три километърчета. Това там е ориентировъчният пункт „Гаечен ключ“, нали? [* Много добре, капитане (исп.). — Б.пр.] — Видя ли нещо? — Не. Само птици и насекоми. Няма дори диви свине или такива неща… Мислиш ли, че тук идват ловци? — Има вероятност — каза след малко Рамирес. — Не трябва да я забравяме, Динг. Чавес се огледа. Видя само един човек, останалите се сливаха със земята. Беше се тревожил за дрехите в цвят каки, но в полето ги скриваха съвсем добре. Динг пое още глътка, а след това разтърси манерката, за да прецени колко е шумна. Това им беше хубавото на пластмасовите манерки. Водата в тях не вдигаше толкова шум, колкото в старите алуминиеви. Всеки шум в гората е повод за притеснение. Взе едно хапче против кашлица, за да поддържа устната си кухина влажна, и се приготви да тръгне. — Капитане, следващата спирка е „Верижен трион“. Кой измисля тези идиотски имена? Рамирес се засмя тихо. — Аз, сержант. Не е лошо. Бившето ми гадже също не харесваше вкуса ми и се ожени за един мошеник, който се занимава с недвижими имоти. — Курвите са кофти, нали? — Моята беше точно такава. „Дори и капитанът — помисли си Чавес. — Господи! Никой не е оставил след себе си приятелка или семейство…“ Тази мисъл започна да го тревожи, но за момента задачата им беше да минат покрай „Гаечен ключ“ и да стигнат до „Верижен трион“ за по-малко от два часа. Следващият преход включваше пресичане на път — или на това, на което тук му казваха така. Той представляваше прав коловоз, покрит с чакъл, и отиваше в безкрая в двете посоки. При приближаването и пресичането му Чавес не бързаше. Останалите хора от взвода се спряха на петдесет метра зад него, за да може той да се разходи наляво и надясно и да провери дали пътят е безопасен. Като свърши с проверката, се обади на капитан Рамирес по радиото на испански език: — Прелезът е чист. В отговор чу две изпуквания на статични смущения, тъй като капитанът натисна бутона за разговор на радиото си, но не каза нищо. Чавес отговори по същия начин и изчака взводът да пресече. Теренът беше приятно равен и го караше да се пита защо проведоха обучението си във високите планини с редкия въздух. Реши, че това може би се дължи на факта, че там бяха добре скрити. Гората, или джунглата, бе гъста, но не колкото в Панама. Виждаше се, че от време на време хората се занимават със земеделие в тези райони, вероятно поваляха дървета и изгаряха растителността, ако се съди по многобройните малки просеки. Видял беше няколко разрушени колиби, в които някой нещастен бедняк се е опитвал да се грижи за семейството си, да отглежда фасул или нещо друго, което не се е получило както трябва. Беднотията, за която намекваха тези колиби, потискаше Чавес. Хората, които живееха тук, имаха имена, не много различни от неговото, и говореха език, който се различаваше само по акцента от езика в родния му дом. Ако прадядо му не е решил да отиде в Калифорния, за да бере марули, дали Чавес нямаше да е един от хората, израснали в такова място? И в този случай какво би станало от него? Дали Динг Чавес не би станал контрабандист или убиец, работещ за големите от Картела? Тази мисъл го безпокоеше много. Беше твърде горд, за да обмисли сериозно подобна възможност, но основната истина, която се криеше в нея, тревожеше мисълта му. Тук имаше бедност, а бедните хора се хващат за всяка удала им се възможност. Как може човек да застане пред децата си и да им каже, че не може да ги храни, ако не прави нещо незаконно? Не може, разбира се. Какво би разбрало детето, освен че коремът му е празен? Бедните хора имаха беден избор. Чавес беше намерил армията почти по случайност и в нея бе открил истински дом със сигурност и възможности, с другарство и уважение. Но тук… „Бедничките!“ Но какво може да каже за хората от своя квартал? Животът им е отровен, съседите корумпирани. Кой е виновен за всичко това? „По-малко мислене и повече работа!“ — помисли си той. Включи очилата за нощно виждане за последната част от похода. Движеше се изправен, а не приведен, както човек би очаквал. Внимателно галеше земята с крака, като внимаваше да не счупи някое клонче, и избягваше храстите, които може би имат листа или пък трънчетата им може да се закачат за дрехите му и да вдигнат шум. При възможност пресичаше просеките, като ходеше покрай дърветата, за да не може силуетът му да се очертае на фона на облачното небе. Но главният враг през нощта беше шумът, а не зрението. Удивително е как се изостря слухът в гората. Мислеше, че би могъл да чуе всяка буболечка, всеки вик на птица, всеки полъх на вятъра в листата високо над главата му. Но нямаше никакви човешки звуци. Установи, че макар и да не е отпуснат, се движи уверено, както на упражненията. През петдесет метра спираше и се ослушваше за хората зад себе си. Не се долавяше дори и шепот, не се чуваше дори и Oso със своята картечница и големия товар. Безопасността се криеше в тишината. Чудеше се колко ли е добър противникът им. Вероятно е добре въоръжен. С парите си могат да купят всякакви оръжия — в Америка или където и да е. Но дали са обучени войници? Невъзможно е. „В такъв случай колко добри са?“ — помисли си Динг. Може би са като членовете на някогашната негова банда. Развиваха в себе си физическа издръжливост, но не по системен начин. Вероятно са лоши и силни, ако имат предимство по отношение на оръжието или числеността си. По тази причина следва да не са обучени в боравене с оръжие или в полеви действия. Разчитат на заплахата и ще останат изненадани, ако някой не се изплаши. Някои от тях може да са добри ловци, но няма да знаят как да се движат като екип. Те не биха знаели нищо за наблюдение на местности, взаимна поддръжка, бръснещ огън. Може и да имат представа от засади, но по-тънките моменти на разузнаваческата дейност няма да им бъдат известни. Няма да имат нужната дисциплина. Чавес беше сигурен, че когато стигнат до целта си, ще намерят хора, които пушат по време на пост. Изкуството да бъдеш войник изисква време — време, дисциплина и желание. Не, той е изправен пред хулигани. А хулиганите са страхливци. Тези са наемници, работят за пари. От своя страна Чавес се гордееше много с това, че изпълнява дълга си от любов към страната и макар и да не мислеше точно така, от любов към колегите си войници. Първоначалната му тревога, след като хеликоптерът си замина, изчезна. Въпреки че задачата му беше да разузнава, да събира разузнавателни данни, откри, че се надява да има възможност да използва автомата MP-5 SD2. Стигна до „Верижен трион“ точно навреме. Взводът отново си почина и Чавес ги поведе към крайната цел на нощния им поход — ориентировъчен пункт „Пила“. Това беше малък залесен хълм на пет километра от целта им. Динг не бързаше с проверката на „Пила“. Особено много търсеше следи от животни, дивеч, а също и от ловци. Не намери нищо. Взводът пристигна двадесет минути след като той им се обади по радиото и след като беше проверил пътя им за „ремаркета“. Рамирес огледа местността толкова внимателно, колкото и Чавес, и направи същото положително заключение. Членовете на взвода се разделиха, за да търсят места за ядене и спане. Динг се присъедини към сержант Вега и двамата застанаха на оста, от която заплахата беше най-вероятна — североизток, — за да разположат една от картечниците. Лекарят на взвода — сержант Оливеро — с още един човек отиде до един близък поток, за да напълни манерките, като обръщаше специално внимание всеки да използва таблетките си за пречистване на водата. Споразумяха се за място за тоалетната, а хората го използваха и за да изхвърлят остатъците от дневната си дажба. Но преди всичко беше почистването на оръжието, въпреки че не бяха го използвали. Всяка двойка бойци почисти оръжията си един след друг, а след това започнаха да се хранят. — Не беше толкова лошо — каза Вега, когато слънцето се изкачи над дърветата. — Приятна и равна местност — съгласи се Чавес и се усмихна. — Но ще бъде страшна жега. — Вземи едно от тези, mano. — Вега му подаде едно пликче с концентрирана оранжада на прах. — Добре! — Чавес я обожаваше. Разкъса пликчето и изсипа съдържанието му в манерката, като я залюля, за да може прахът да се разтвори добре. — Капитанът знае ли за това? — Не. Защо трябва да го притесняваме? — Правилно. — Чавес прибра празното пликче в джоба си. — Жалко, че не правят бира на прах, нали? — И двамата се засмяха. Никой от тях не би постъпил така глупаво, но и двамата бяха съгласни, че по принцип една бира не е чак толкова лоша идея. — Ще хвърляме жребий, за да видим кой ще спи първи — каза след малко Вега. Оказа се, че за целта има една петнадесетцентова монета. На всеки от тях бяха дадени по петстотин долара в местна валута, но само във вид на банкноти, защото монетите вдигат шум. Падна се тура. Чавес трябваше да стои дежурен при оръжието, а Вега се сви на кълбо, за да спи. Динг седна. Хулио беше избрал добра позиция. Намираха се зад някакъв храст, пред който куп тиня можеше да спира куршумите, но не пречеше на погледа му и картечницата имаше добро поле за стрелба на почти триста метра. Динг провери дали има патрон в цевта и дали предпазителят е спуснат. Взе бинокъла си, за да разгледа района. — Как изглеждат нещата, сержант? — тихо попита капитан Рамирес. — Абсолютно никакво движение, сър. Защо не поспиш? Аз ще дежуря вместо теб. — Динг знаеше, че за офицерите трябва да се полагат грижи. И ако сержантите не се грижат, то кой би го правил? Рамирес разгледа мястото. Добър избор. И двамата мъже бяха се нахранили и освежили, както правят добрите войници, и щяха да си отпочинат по залез-слънце — до залеза оставаха повече от десет часа. Капитанът потупа Чавес по рамото, преди да се върне на собствената си позиция. — Всичко е готово, сър — докладва сержантът свързочник Ингелес. Спътниковата радиоантена бе нагласена. Тя се състоеше само от две парчета стомана с размера и формата на училищни линийки, свързани във формата на кръст, и с малко тел, образуващ стойка. Рамирес провери часовника си. Време беше за излъчване. — „Променлива“, тук „Нож“, край. — Сигналът се изкачи на двадесет и две мили височина до един геосинхронен комуникационен спътник, който го препрати към Панама. Това трая около една трета от секундата и изминаха още две секунди, преди да дойде отговорът. Имаше приятно малко статични смущения. — „Нож“, тук „Променлива“. Вашият сигнал е пет по пет. Край. — На позиция сме. Ориентировъчен пункт „Пила“. Всичко е спокойно. Няма нищо за докладване. Край. — Разбрано. Край. Кларк седеше в ъгъла до вратата на фургона на върха на хълма. Не водеше операцията, съвсем не, но Ритър искаше той да бъде на разположение и да предостави тактическия си опит, ако това се окаже необходимо. На стената срещу рафтовете с комуникационна апаратура се намираше голяма карта, на която се виждаха взводовете и различните им ориентировъчни пунктове. Всички бяха стигнали до тях по график. Добре, че този, който е съставял операцията, е знаел — или се е вслушал в думите на онези, които знаят — какво могат да правят хората в гората и какво не. Очакванията за сроковете и разстоянията бяха разумни. „Не е зле“ — помисли си Кларк. Огледа фургона. Освен двамата специалисти по комуникациите имаше двама старши служители от Оперативния отдел, като и двамата нямаха онова, което Кларк наричаше опит в тази конкретна операция — въпреки че бяха приближени на Ритър и на тях можеше да се разчита. „Е — призна пред себе си той, — повечето хора с опит като моя сега са пенсионери.“ Сърцето на Кларк беше там, в полето. Никога не беше работил в Южна Америка или поне не в джунглите й, но въпреки всичко той сякаш беше там, в гората, съвсем сам и с единствена нишка, която може да го върне при приятелски настроени сили — хеликоптера, който може да дойде или да не дойде, теглен от невидима и тънка като лъч радиовълна. Сега радиоапаратите бяха далеч по-надеждни — това представляваше положителна промяна. Донякъде. Ако нещо се обърка, с тези радиоапарати няма да могат да извикат „бързаците“, чиито форсирани двигатели гръмваха в небето и чиито бомбени товари разтърсваха земята петнадесет минути, след като човек се обади. Не, не и сега. „Господи, дали го знаят? Дали знаят какво всъщност означава това?“ Не, не знаят. Не могат да знаят. Всички те са твърде млади. Хлапета. Това, че са по-възрастни, по-едри и по-жилави от собствените му деца, за момента нямаше значение. Кларк беше човек, действал в Камбоджа и Виетнам — Северен и Южен. Винаги работеше с малки групи хора с оръжие и радиоапарати, почти винаги се опитваше да остане скрит, да потърси информация и да изчезне, без да го забележат. Повечето пъти бяха успявали, но в някои от случаите се бяха намирали много, много близко до края. — Дотук добре — отбеляза човекът от Оперативния отдел, като протегна ръка, за да вземе чашата си с кафе. Спътникът му кимна в знак на съгласие. Кларк само вдигна вежди. „А какво знаете вие за тези неща, дяволите да ви вземат?“ Мойра виждаше, че директорът е въодушевен от операция „ТАРПОН“. И с право, мислеше тя, докато си водеше бележки. Щеше да им трябва около седмица, но вече попълваха заповедите за конфискации. Четирима специалисти от Министерството на правосъдието бяха прекарали цял ден над доклада, който донесе Марк Брайт. Тя си помисли, че електронното оборудване в банките правеше нещата много лесни. Някъде в Министерството на правосъдието имаше някой, способен да се добере до компютърните данни на всяка банка в света. Или може би не в Министерството на правосъдието. Може би в някоя от разузнавателните служби или някое частно лице, тъй като законността на тези неща е малко двусмислена. Във всеки случай след сверяване на данните за многобройните сделки в Комитета за ценните книжа и борсите вече бяха открили парите от наркотиците, използвани за финансиране на проектите, които „жертвата“ — Мойра си помисли, че членовете на семейството му са истинските жертви — е опитвала да изпере. Досега не беше виждала колелата на правосъдието да се въртят така бързо. „Какви арогантни хора са това, след като си мислят, че могат да инвестират и перат мръсните си пари тук!“ Хуан беше прав за тези хора и за арогантността им. Е, това ще им изтрие усмивките. Правителството можеше да конфискува най-малко шестстотин милиона долара във вид на имущество, без да се смятат печалбите, които очакваха да реализират при забавянето на данъците им. Шестстотин милиона долара! Зашеметяваща сума. Естествено, чувала беше за „милиардите“ долари, които изтичат от страната заради наркотиците, но изчисленията бяха надеждни колкото прогнозата за времето. Директорът продиктува, че е ясно: членовете на Картела не са доволни от предишните си способи за пране и са разбрали, че вкарването на парите обратно в страната им поражда толкова проблеми, колкото и решава. Следователно, изглежда, след изпирането на първоначалните средства — плюс реализирането на значителни печалби от тях — онези уреждаха банковите си сметки по такъв начин, че да основат огромен инвестиционен фонд, който да може по законен начин да изкупува фирмите в страната си или в друга страна, където желаят да си създадат политически или икономически позиции. Според Емил интересното в случая е, че това може би е предвестник на опит да изперат сами себе си — или както се казва в Америка, „да се узаконят“ — до степен, напълно приемлива в контекста на местната, латиноамериканска политика. — За кога желаете това, сър? — попита мисис Улф. — Срещата с президента е утре сутринта. — Колко копия? — Пет. Всички номерирани. Мойра, това е материал с кодово наименование — припомни й той. — Щом свърша, ще изям диска на компютъра — обеща тя. — Директор Грейди ще дойде да обядва у вас, а прокурорът отмени вечерята за утре. Трябва да замине за Сан Франциско. — Какво ще прави в Сан Франциско? — Синът му решил да се жени на бърза ръка. — Наистина — съгласи се Джейкъбс. — Мойра, ти далеч ли си от тези неща? — Не много. А пътуването ви до Колумбия… знаете ли кога ще пътувате, за да мога да променя ангажиментите ви. — Съжалявам, но все още не зная. Но това няма да навреди много на графика ми. Ще пътувам през уикенда. Ще тръгна рано в петък и трябва да съм тук по обед на следващия понеделник. Значи не би трябвало да засегне нищо от важните ангажименти. — О, добре. — Мойра излезе от стаята усмихната. — Добро утро. — Щатският прокурор беше тридесет и седем годишен мъж на име Едуин Давидоф. Планираше да стане първият американски евреин сенатор от Алабама досега. Високият и здрав деветдесеткилограмов бивш борец от колежа беше използвал назначаването си на този пост от президента, за да си осигури репутацията на силен, ефикасен и безукорно честен борец за правата на хората. Когато водеше граждански дела, в речите си винаги споменаваше „закона на страната“ и „всичко, което означава Америка“. Когато водеше криминални дела, говореше за „закона и реда“ и за „защитата, която хората очакват“. Всъщност той говореше много. Малко бяха клубовете „Ротари“ или „Оптимистите“ в Алабама, пред които не беше изнасял речи през последните три години и не бе подминал нито един полицейски участък. Длъжността му на главен правителствен юрист за тази част на Алабама беше преди всичко административна, но поемаше дела, които винаги изглеждаха важни. С особено голяма амбиция се захващаше с дела за корумпирани политици, както със съжаление бяха разбрали трима щатски законодатели. В момента те подравняваха с гребла пясъчните участъци на игрището за голф на военноморската база в Еглин. Едуард Стюарт седна от другата страна на бюрото. Давидоф беше се изправил при пристигането му. Учтивите прокурори тревожеха Стюарт. — Най-после идентичността на вашите клиенти е потвърдена — каза Давидоф с глас, който би могъл да изразява престорена изненада, но вместо това звучеше съвсем делово. — Оказва се, че двамата са колумбийски жители с почти дузина арести. Струва ми се, казвахте, че са от Коста Рика. Стюарт започна да печели време. — Защо идентифицирането им трая толкова дълго време? — Не зная. Това няма голямо значение. Поисках по-ранна дата за разглеждане на делото. — А какво ще кажете за деликатното отношение на бреговата охрана към клиента ми? — Това заявление беше направено след признанието… а така или иначе ние няма да го използваме, защото нямаме нужда от него. — Тъй като е извлечено чрез скандално… — Това са глупости и вие го знаете. А и то няма да играе никаква роля в случая. Що се отнася до мен, признанието не съществува, ясно ли ви е? Ед, клиентите ви са извършили масово убийство и ще заплатят за това. Ще заплатят пълната цена. Стюарт се наведе напред. — Мога да ви дам информация. — Не ме интересува каква информация имат — каза Давидоф. — Това е убийство. — Нещата не се правят така — възпротиви се Стюарт. — Може би това е част от проблема. Този случай ще послужи като послание. — Вие ще се опитате да екзекутирате клиентите ми просто за да изпратите послание. — Това не беше казано като въпрос. — Знам, че мненията ни за възпиращата стойност на смъртното наказание се различават. — Желая да разменя признание в убийство и всичката информация, която имат, за доживотна присъда. — Не става. — Наистина ли сте убеден, че ще спечелите делото? — Знаете с какви доказателства разполагаме — отговори Давидоф. Законите за разкриване на сведенията задължаваха прокурора да позволи на защитата да разгледа всичко, което той има. Същото правило не важеше в обратен ред. Това беше структурен начин да се осигури на обвиняемите справедливост при разглеждане на делото, въпреки че не всички полицаи и прокурори го одобряваха. Но такова е правилото, а Давидоф винаги играеше според правилата. Стюарт знаеше, че това е едно от нещата, които го правеха толкова опасен. Никога досега не беше губил дело или обжалване по процедурни причини. Давидоф владееше чудесно правната техника. — Ако убием тези двамата, ние ще затънем до тяхното ниво. — Ед, живеем в демократично общество. Народът в крайна сметка решава какви ще бъдат законите, а народът е одобрил смъртното наказание. — Ще направя всичко по силите си, за да го предотвратя. — Щеше да ме разочароваш, ако не го стореше. „Господи, от теб ще излезе велик сенатор. Толкова безпристрастен, толкова търпелив спрямо онези, които по принцип не са съгласни с теб. Нищо чудно, че вестниците те обичат.“ — Е, това е положението в Източна Европа през изминалата седмица — отбеляза съдията Мур. — На мен ми се струва, че нещата утихват. — Да, сър — съгласи се Райън, — поне така изглеждат нещата за момента. Директорът на Централното разузнавателно управление кимна и смени темата: — Снощи ходи ли да видиш Джеймс? — Да, сър. Все още е в много добро настроение, но знае. — Райън ненавиждаше тези доклади за състоянието на болния. Не беше лекар. — Аз ще ида да го видя довечера — каза Ритър. — Има ли нужда от нещо? Мога ли да му го занеса? — Само работа. Все още иска да работи. — Каквото иска, ще го получи — каза Мур. Райън видя, че Ритър леко се размърда при тези думи. — Доктор Райън, вие се справяте доста добре. Ако предложа на президента вие да станете следващият заместник-директор на управлението… Вижте, знам какво изпитвате към Джеймс. Не забравяйте, че съм работил с него повече време от вас, нали така? — Сър, адмирал Гриър не е мъртъв — възпротиви се Джак. За малко не каза „вече“ и мислено се наруга, че дори си е помислил тази дума. — Той няма да оцелее, Джак — тихо каза Мур. — Извинявай. И на мен ми е приятел. Но работата ни тук е да служим на страната си. Освен това Джеймс е професионалист и би се разочаровал от отношението ти. Райън успя да не трепне от упрека. Но той го нарани, защото съдията беше прав. Джак си пое дълбоко дъх и кимна в знак на съгласие. — Миналата седмица Джеймс ми каза, че желае да го наследиш. Намирам, че вероятно си готов. Ти какво мислиш? — Господин съдия, смятам, че имам готовност в техническо отношение, но ми липсва политическата изтънченост, необходима за тази длъжност. — Има само един начин да научиш тази част от работата… и, по дяволите, политиката не би трябвало да играе роля в дирекцията по разузнаването. — Мур се усмихна, за да подчертае иронията на това изказване. — Президентът те харесва. В Конгреса те харесват. Считано отсега, ти си действащ заместник-директор по разузнаването. Официално постът няма да бъде зает до след изборите, но от този момент мястото временно е твое. Ако Джеймс се оправи, добре. Допълнителното каляване, което ще получиш от тази работа, няма да ти навреди. Но дори и да се оправи, на него скоро ще му се наложи да напусне. Всички ние сме заменими и Джеймс смята, че си готов. Аз също. Райън не знаеше какво да каже. Все още нямаше четиридесет години, а вече заемаше една от най-важните разузнавателни длъжности в света. На практика той я изпълняваше от няколко месеца — някои могат да кажат от няколко години, — но вече всичко беше официално и някак си нещата бяха по-различни. Сега хората щяха да идват при него за съвет и мнение. Правили го бяха от доста време, но той винаги имаше на кого да се облегне. Сега нямаше да има такъв човек. Ще предоставя информацията си на съдията Мур и ще очаква окончателното му мнение, но от този момент отговорността да не допусне грешка е негова. Преди предоставяше мнения и варианти на началниците си. От този момент щеше да представя политически решения направо на най-големите личности, натоварени със задачата да ги вземат. Макар и незабележимо на пръв поглед, увеличаването на отговорностите беше голямо. — Правилото да знаем само това, което трябва, остава в сила — изтъкна Ритър. — Разбира се — отговори Райън. — Ще кажа на Нанси и на началниците в отдела ти — каза Мур. — Джеймс написа едно писмо, което ще прочета. Ето едно копие за теб. Райън се изправи, за да го вземе. — Мисля, че имате да вършите доста работа, доктор Райън — заяви Мур. — Да, сър. — Джак се обърна и излезе от стаята. Знаеше, че би трябвало да се чувства окрилен, но вместо това се усещаше като хванат в капан. Мислеше, че знае защо. — Много рано, Артър — каза Ритър, след като Джак излезе. — Зная какво искаш да кажеш, Боб, но не можем да оставим разузнавателния отдел на произвола на съдбата само защото не искаш той да знае за „Увеселителна лодка“. Ще го държим настрани, най-малкото ще го изолираме от това, с което се занимава Оперативният отдел. Но ще трябва да се запознае с информацията, която разработваме. За бога, познанията му по финанси ще ни бъдат полезни. Той просто не трябва да знае как информацията стига до нас. — Кога ще ходиш в Конгреса? — Утре следобед четирима оттам ще дойдат при мен. Ще започнем да работим според Правилника за специални и опасни операции. ПСОО беше неофициално допълнение към правилника за контролиране. Докато Конгресът имаше законното право да контролира всички разузнавателни операции, изтичане на информация от член на една от избраните комисии беше причинило смъртта на резидент на ЦРУ и на високопоставен беглец. Вместо да даде изявление пред обществеността, съдията Мур беше разговарял с членовете на двете комисии и получи устно споразумение, че в определени случаи само председателят и заместникът му в комисията ще получават достъп до необходимата информация. Тогава от тях зависеше да решат дали тя ще бъде споделена с комисията като цяло. Тъй като присъстваха членове на двете парламентарни партии, съществуваше надеждата, че ще се избягнат политическите преструвки. Всъщност съдията Мур беше създал хитър капан за тях. Който решеше, че дадена информация трябва да се разпространи, рискуваше да го обвинят в политиканстване. Освен това високата селективност на четиримата членове, които можеха да участват в ПСОО, вече бе създала атмосфера на привилегированост, която направо пречеше на разпространяването на информация. Щом като акцията не е политически опасна, те имаха практическата гаранция, че Конгресът няма да се намесва. Забележителното бе, че Мур успя да накара комисиите да се съгласят с това. А това, че доведе вдовицата и децата на убития резидент, беше от голяма полза. Едно нещо беше човек да говори абстрактно за величието на закона, съвсем друго да се изправи лице в лице пред резултата от една грешка — още повече, ако резултатът е десетгодишно момиченце, оставено без баща. Политическият театър не беше територия само на избраните официални лица. — А финансирането от президента? — попита Ритър. — Вече е уредено. „Решено е, че операциите по контрабандно внасяне на наркотици в страната представляват реална заплаха за националната сигурност на САЩ. Президентът разрешава благоразумното използване на военна сила в съответствие с установените правила за провеждане на операции за защита на нашите граждани“ и така нататък. — Не ми харесва политическият оттенък. Мур се засмя. — На хората от Конгреса също. Значи това трябва да бъде тайна, нали? Ако президентът реши да го обяви пред обществото, за да покаже, че „наистина върши нещо“, опозицията ще се разкрещи, че си играе на Политика. Ако опозицията оплеска операцията, президентът може да им каже същото. Така че и двете страни имат политически интерес да пазят тайна. Политическите събития от изборната година работят в наша полза. Умен човек е този адмирал Кътър. — Не е толкова умен, колкото си мисли — изсумтя Ритър. — Но пък кой ли е? — Да. Кой ли е? Знаеш ли, жалко, че Джеймс не можа да се включи в тази работа. — Ще ми липсва — съгласи се Ритър. — Господи, как ми се иска да мога да му занеса нещо, от което се нуждае, нещо, което да го облекчи поне малко. — Разбирам те — съгласи се съдията Мур. — Рано или късно Райън трябва да се включи в тази операция. — Това не ми харесва. — Това, което не та харесва, Боб, е, че Райън вече е участвал в две много успешни операции освен всичката си канцеларска работа. Може да е бракониерствал в твоя територия, но и в двата случая го е правил с твоята подкрепа. Повече ли щеше да го харесваш, ако се беше провалил? Робърт, не ми трябват началници на оперативни отдели, които само да се състезават по надпикаване с Кътър и онези от Конгреса. Ритър примигна при този укор. — От доста време казвам, че твърде бързо го въвеждаме в нещата. Признавам, че е много ефективен. И не е вярно, че не притежава необходимия политически такт. Тепърва му предстои да си създаде уменията, необходими за контрол над изпълнителните директори. Трябва да лети за Европа, за да ни представя на конференцията по въпросите на разузнаването на НАТО. Няма смисъл да му разкриваме „Увеселителна лодка“, преди да замине, нали? Мур за малко не се изпусна да каже, че адмирал Гриър също беше изключен от кръга хора, запознати с въпроса поради физическото си състояние, което беше вярно, но само отчасти. Директивата на президента определяше изключително малка група хора, които наистина знаеха какво представляват операциите срещу наркотиците. В играта на разузнаването това беше стар номер: понякога хората, които можеха да предложат нещо важно, биваха оставяни настрани. Случваше се тези хора да имат информация от критична важност за успешното завършване на операциите. Но също беше вярно, че историята изобилстваше от примери за провали вследствие твърде голямото популяризиране на операцията, което парализира процеса на вземане на решения и компрометира секретността й. В исторически план тегленето на линията между оперативната сигурност и оперативната ефективност представляваше най-трудната задача на шефовете в разузнаването. Съдията Мур знаеше, че няма правила, съществува само изискването за успех. Един от най-постоянните елемента на шпионската литература е, че ръководителите на разузнавания притежават някакво неестествено, непогрешимо шесто чувство за това как да провеждат операциите си. Но ако най-добрите хирурзи в света могат да допускат грешки, ако най-добрите пилота изпитатели най-често умират при катастрофа, дори ако един професионален футболист може да бъде спрян от противника, то защо един майстор на шпионския занаят трябва да бъде по-различен? Единствената разлика между умника и глупака е, че умникът прави по-сериозни грешки. И то само защото никой не се доверява на глупака за истински ВАЖНИ решения. Само умните имаха правото да губят битки или нации. — Прав си за конференцията на НАТО. Печелиш, Боб. Засега. — Съдията Мур се намръщи. — Как вървят нещата? — И четирите екипа се намират на няколко часа път от своите места за наблюдение. Ако всичко върви по план, те ще започнат да ни подават данни. Екипажът на самолета, който заловихме последния път, ни даде всичката необходима предварителна информация. Най-малко две от определените от нас летища са „горещи“. Вероятно най-малко едно от останалите също е такова. — Президентът иска да бъда при него утре. Изглежда, ФБР са се натъкнали на нещо важно. Емил е истински разгорещен. Май са разкрили голяма операция за пране на пари. — Дали е нещо, което можем да разследваме? — Така изглежда. Емил го третира като материал от най-строга секретност. — Което е добро за ФБР, е добро и за нас — отбеляза с усмивка Ритър. — Може да успеем да заврем голям прът в колелата им. Чавес се събуди по време на втората смяна за спане един час преди залез-слънце. Спа трудно. Дневните температури бяха над тридесет и осем градуса, а високата влажност правеше джунглата като пещ, независимо от сянката. Първото съзнателно действие от негова страна беше да изпие над половин литър вода с оранжада на прах от манерката си, за да навакса загубената влага по време на съня. След това взе две таблетки тиленол. Леките пехотинци живееха с тези хапчета, за да облекчават болките и страданията, присъщи на нормалния им напрегнат режим. В този случай ставаше дума за причинено от жегата главоболие, което напомняше лек махмурлук. — Защо не им оставим това шибано място? — измърмори той на Хулио. — Правилно, mano — засмя се в отговор Хулио. Сержант Чавес се повдигна, като се отърси от паяжините. Потри лицето си с ръка. Гъстата брада, която беше имал още от пубертета, растеше с обичайната си скорост, но днес нямаше да я бръсне. Това бе достатъчна причина да изохка. Нормалните армейски порядки много строго налагаха спазването на лична хигиена и леките пехотинци в качеството си на елитни войски трябваше да бъдат „красиви“. Той вече вонеше като цял баскетболен отбор след второто продължение, но нямаше и да се къпе. Нямаше да облече и чиста униформа. Но, разбира се, отново щеше да изчисти оръжието си. След като провери дали Хулио вече се е погрижил за картечницата си, Чавес разглоби своя МП-5 на шестте му основни части и ги огледа. Матовото покритие доста добре издържаше на ръжда. Независимо от това той избърса всичко с масло, прокара четка за зъби по работещите части и провери дали всички пружини са стегнати и дали пълнителите не са зацапани с пръст или пясък. Задоволен, сглоби оръжието и тихо задейства механизма му, за да провери дали работи без засечки. Накрая вкара пълнителя, зареди патрон и спусна предпазителя. След това провери дали ножовете са чисти и остри. Разбира се, тази проверка включваше неговите звезди за мятане. — Капитанът ще се разсмърди, ако ги види — тихо отбеляза Вега. — Те ми носят щастие — отговори Чавес, като ги върна в джоба си. — Освен това човек никога не знае… — Прегледа останалата част от екипировката си. Всичко беше както трябва. Готов бе да започне работата за деня. Дойде ред на картите. — Там ли отиваме? — „Рено“. — Чавес посочи мястото на тактическата карта. — Малко под пет километра. — Внимателно разгледа картата, като си отбелязваше наум някои неща и отново запомняше подробностите. Разбира се, картата нямаше никакви обозначения. Ако се загуби и я намерят, тя може да разкаже на когото не трябва неща, които той не бива да знае. — Вижте — присъедини се към тях капитан Рамирес, като им подаде спътникова снимка. — Тези карти трябва да са нови, сър. — Нови са. КОА — той говореше за Картографската отбранителна агенция — доскоро нямаше добри карти на местността. Чертани са по спътникови снимки. Виждаш ли някакви проблеми? — Не, сър. — Чавес вдигна поглед и се усмихна. — Приятна, равна местност, много окастрени дръвчета — изглежда по-лесно от снощи, сър. Когато се доближим, искам да подходиш от този ъгъл тук и да стигнеш до сборния пункт. — Рамирес прокара ръка по снимката. — Ще дойда с теб, за да огледам. — Ти си шефът, сър — съгласи се Динг. — Планирай първия пункт за почивка тук. Контролен пункт „Шип“. — Добре. Рамирес вдигна глава, за да огледа местността. — Не забравяй инструкциите. Тези хора може да имат много добра охрана и особено внимавай за мини. Видиш ли нещо, веднага ме предупреждавай, стига да е възможно. Ако се съмняваш в нещо, не забравяй, че мисията е секретна. — Ще ви закарам там, сър. — Извинявай — извини се Рамирес. — Изглежда, звуча като някоя нервна жена. — Нямаш краката на такава — усмихнато каза Чавес. — Можеш ли още да носиш тази клечка за зъби, Oso? — попита Рамирес Вега. — Носил съм и по-тежки клечки за зъби, jefe. Рамирес се засмя и отмина, за да провери следващата двойка. — Познавам и по-лоши капитани от този — отбеляза Вега, когато Рамирес отмина. — Здравата работи — призна Чавес. След малко при тях се появи сержант Оливеро. — Как сте с водата? — попита лекарят. — С един литър по-малко — отговори Вега. — Искам да изпиете по един литър веднага. — Хайде стига, докторе — протестира Чавес. — Никакви уговорки. Ако някой получи топлинен удар, моят задник ще изгори. Ако не сте ходили по малка нужда, значи не сте пили достатъчно. Мислете си, че пиете бира — предложи той, когато двамата извадиха манерките си. — Запомнете: ако не ви се пикае, значи се нуждаете от вода. По дяволите, Динг, ти трябва да знаеш това, нали беше в Хънтър-Лигет. Тоя шибан климат може да изсуши задника на човек за секунда, а аз не искам да мъкна задника ти, независимо дали е сух или не. Разбира се, Оливеро беше прав. Чавес изпразни манерката си на три дълги глътки. Вега отиде с лекаря до близкия поток, за да напълни празните манерки. Върна се след няколко минути. Oso изненада приятеля си с още две пликчета концентрирана оранжада. Обясни, че лекарят има собствен запас. Единствената лоша новина беше, че хапчетата за пречистване на водата не се смесват добре с оранжадата, но това не променяше вкуса й. Рамирес събра хората си по залез-слънце, като повтори инструкциите, вече дадени индивидуално на всяка двойка. Чавес си спомняше, че в някой от наръчниците пишеше: „Повторението е майка на знанието.“ Войниците бяха мръсни. Гъстите им бради и рошавите коси ще допринесат за маскировката им, като нуждата от боя почти ще изчезне. Всички се чувстваха здрави и отпочинали, ако не се броят болките, дължащи се предимно на лошите условия за спане. Събраха отпадъците и ги заровиха в земята. Оливеро напръска прах, отделящ сълзотворен газ, преди да заравнят пръстта над дупката. За няколко седмици това нямаше да позволява на животните да ровят тук. Капитан Рамирес огледа мястото за последен път, докато все още беше светло. Когато Чавес зае позицията си на водач, по нищо не личеше, че са били тук. Динг прекоси просеката с максимално безопасна бързина, като оглеждаше пътя пред себе си с очилата за нощно виждане. Отново използваше компас и ориентири и можеше да се движи бързо, тъй като вече чувстваше местността. Както преди, нямаше никакви звуци, различни от природните, и което беше още по-добре, гората не беше толкова гъста. Движеше се с повече от километър в час. А най-хубавото от всичко бе, че все още нямаше змии. Стигна до контролен пункт „Шип“ за по-малко от два часа. Чувстваше се спокоен и уверен в себе си. Разходката през джунглата просто беше му позволила да раздвижи мускулите си. Спира на два пъти, за да пие вода, още по-често, за да се ослушва, но не чу нищо неочаквано. Всеки тридесет минути се обаждаше по радиото на капитан Рамирес. След като Чавес си избра място, на което да залегне, на взвода му бяха необходими десет минути, за да го настигне. След още десет минути тръгна отново към последния контролен пункт „Чук“. В един момент Чавес установи, че му се иска имената на инструменти да са свършили. Сега внимаваше повече. Помнеше картата и колкото повече наближаваше целта, толкова вероятността да срещне някого нарастваше. Почти несъзнателно забави скоростта, с която се движеше. На половин километър разстояние от „Шип“ дочу движение вдясно от себе си. Някакво тихо, но земно същество. Махна с ръка на взвода да чака, докато провери какво има. Вега стори същото, като насочи картечницата си в тази посока. Но каквото и да беше, нещото се отдалечи в югозападна посока. Динг бе сигурен, че е животно, но изчака още няколко минути, преди да се почувства в пълна безопасност и да продължи напред. Провери вятъра, който духаше отляво, и се почуди дали неприятната му миризма е доловима за хората, но реши, че вероятно не е. Гадните миризми на джунглата бяха доста по-силни. От друга страна, може би си струва човек да се къпе от време на време… Пристигна в „Чук“ без никакви инциденти. Сега се намираше на километър разстояние от целта. Взводът отново се събра. На не повече от петдесет метра от контролния пункт имаше поточе и отново допълниха водата в манерките си. Следващата спирка беше сборният пункт в района на целта, избрана заради възможността лесно да бъде намерена. Динг ги заведе дотам за по-малко от час. Взводът пак постави постове и капитанът и водачът се събраха. Рамирес отново извади картата си. Чавес и капитанът включиха инфрачервените фенерчета, които бяха част от очилата за нощно виждане, и очертаха идеите си за приближаване върху картата и съпътстващите я снимки. Присъстваше и сержантът, отговорен за оперативната дейност, който имаше подходящото име Гуера*. Пътят към летището идваше от другата посока, завиваше около потока, който взводът следваше, за да стигне до сборния пункт. Единствената видима сграда на снимката също се намираше в далечния край на целта. [* Guerra (исп.) — война. — Б.пр.] — На мен ми харесва този подход, сър — отбеляза Чавес. — Мисля, че си прав — отговори Рамирес. — Сержант Гуера? — Струва ми се доста добре, сър. — Добре, хора, ако ще има контакт, то той ще бъде в този район. Сега е време да заемем позиции. Чавес, идвам с теб. Гуера, доведи останалите от взвода след нас, ако няма проблеми. — Слушам, сър — отговориха двамата сержанти. По навик Динг извади камуфлажната си боя и нацапа лицето си с черно и зелено. След това нахлузи ръкавиците си. Въпреки че потните ръце бяха голяма досада, ръкавиците от тъмна кожа щяха да крият ръцете му в мрака. Тръгна напред, а капитан Рамирес го следваше отблизо. И двамата носеха очилата си и се движеха много бавно. Потокът, който следваха през последния километър, дренираше околността и стъпваха на суха, здрава земя — а това беше и причината, заради която някой е решил да прокара с булдозер самолетна писта. Чавес особено много внимаваше за мини. На всяка стъпка проверяваше земята за кабели, а след това вдигаше поглед, за да търси телове на нивото на кръста и очите си. Проверяваше и за разровена почва. Отново се зачуди дали в този район има дивеч. Ако има животни, те също биха взривили някои мини. В такъв случай как ще реагират лошите, ако някоя от мините гръмне? Вероятно ще изпратят някого да погледне… а това нямаше да е приятно, независимо от очакванията му за животното, взривило мината. „Хайде по-спокойно, mano“ — помисли си Чавес. Най-после. Доловиха шум. Чуваше се, независимо от ветреца, който духаше в противоположна посока. Това беше тихо, далечно мърморене на разговарящи мъже. Човешка реч. Намериха целта. Чавес се извърна, за да погледне капитана, посочи към мястото, откъдето идваше говорът, и потупа с пръст ухото си. Рамирес кимна и махна с ръка на сержанта да напредва. „Не постъпвате много умно, момчета — помисли си Чавес. — Тъпичко е да говорите така, че човек да ви чуе от двеста метра разстояние. Улеснявате задачата ми.“ Не че той имаше нещо против. Самото му присъствие тук беше достатъчно неприятно. Забелязаха следи. Чавес клекна и започна да търси човешки стъпки. Имаше ги навсякъде, като някои от тях водеха насам, а други навътре. Направи много дълга крачка, за да прескочи тясната пътека, и спря. Сега той и Рамирес представляваха бойна група от двама души, достатъчно раздалечени един от друг, за да не бъдат повалени от един и същ залп, и достатъчно близо, за да могат да си помагат. Капитан Рамирес беше опитен офицер, току-що завършил осемнадесетмесечното си командване на рота леки пехотинци, но дори той се възхищаваше от уменията на Чавес да се придвижва в гората. Сега беше времето да заемат позиция, както бе казал преди няколко минути, а взводът най-много се тревожеше за този момент. Той е командирът, което означава, че отговорността за успеха на мисията е само негова. Доведе десет души в страната и се предполагаше, че ще изведе всичките десет обратно. Освен това в качеството му на единствен офицер се смяташе, че е добър — за предпочитане по-добър — колкото всеки от хората му. Макар това да не беше реалистично, го очакваха от всеки. Включително и от капитан Рамирес, който беше достатъчно зрял, за да знае, че нещата не могат да бъдат такива. Но като гледаше Чавес, който се движеше като призрак, тихо като бриз, на десет метра пред него в зеленото изображение на очилата му, Рамирес изпита чувство за некомпетентност, от което трябваше да се отърси. Миг по-късно това чувство бе заменено от въодушевление. Това, което правеше сега, беше по-добро от командването на рота. Десет елитни специалисти, всеки от които бе от най-добрите в армията, всички под негово командване… Рамирес осъзна, че изпитва вълнението, характерно за бойните операции. Той беше умен млад мъж и научаваше поредния урок на историята: едно е да говориш, мислиш и четеш за нещо, но друго е да го изживееш. Обучението може да намали стреса от бойните операции, но никога не може да го отстрани напълно. Младият капитан се удивяваше от факта, че всичко му изглеждаше толкова ясно. Сетивата му бяха съвсем будни и съзнанието му работеше бързо и ясно. Осъзнаваше стреса и опасността, но беше подготвен за тях. Това отново го въодушеви, макар все още да се вълнуваше. Една далечна част на съзнанието му наблюдаваше и оценяваше действията му, като си отбелязваше, че в истинския сблъсък всеки от взвода има нужда от шока на съприкосновението, преди да започне да работи с пълни сили. Проблемът беше, че просто се стараеха да избягват тези съприкосновения. Рамирес видя, че Чавес вдигна ръка, а след това клекна зад едно дърво. Капитанът мина покрай някакъв храст и разбра защо. Пред тях се намираше летището. Още по-добре беше, че на неколкостотин метра отпред имаше самолет с неработещи двигатели, но светещ в инфрачервеното изображение на очилата. — Изглежда, ще имаме работа, капитане — прошепна Динг. Рамирес и Чавес навлязоха в гората и започнаха да търсят охраната, като първо тръгнаха наляво, а след това надясно. Но охрана нямаше. Целта им, „Рено“, представляваше точно това, което им бяха казали да очакват. Разбира се, не бързаха при проверката, а след това капитан Рамирес се върна при сборния пункт, като остави Чавес да наглежда нещата. Двадесет минути по-късно взводът се намираше на един малък хълм северозападно от летището и се разпръсна на площ от около двеста метра. Вероятно някога тук е била фермата на някой селянин, а изгорените полета просто се сливаха с пистата. Тя се виждаше ясно. Чавес и Вега бяха най-надясно, а Гуера и другият картечар — в левия край, докато Рамирес се намираше в средата заедно с радиста си, сержант Ингелес. > 12. > ЗАВЕСАТА НА „УВЕСЕЛИТЕЛНА ЛОДКА“ — „Променлива“, тук „Нож“. Пригответе се да приемате. Край. Сигналът от спътниковия канал беше чист като на търговска УКВ-радиостанция. Специалистът по комуникациите угаси цигарата си и натисна бутона на слушалката си. — „Нож“, тук „Променлива“, сигналът ви е ясен и чист. Готови сме за приемане, край. — Зад него Кларк се завъртя в стола си, за да погледне картата. — Намираме се на обект „Рено“ и познайте какво има тук — двумоторен самолет и някакви хора го товарят с нещо в кашони. Край. Кларк се обърна и погледна радиото изненадан. Нима оперативното им разузнаване е толкова добро? — Можете ли да разчетете номера на опашката, край? — Не. Намираме се на неподходящо място. Но ще излети точно покрай нас. Намираме се на планираното място. Не се вижда никаква охрана. — По дяволите — отбеляза един от хората от Оперативния отдел. Вдигна комплект слушалки с микрофон. — Тук „Променлива“. „Рено“ съобщава за птица в гнездото, час нула три едно шест по Гринуич… Разбрано. Ще бъде предадено. Край. — Обърна се към колегата си: — Нашите хора в Щатите са в готовност. — Това е чудесно — замислено отговори другият. Докато Рамирес и Чавес наблюдаваха през биноклите си, двамата мъже свършиха с товаренето на кашоните в самолета. Решиха, че е „Пайпър Шейен“, средно голям самолет за бизнесмени с нелоша далечина на полета в зависимост от товара и маршрута. Местните работилници можеха да монтират понтонни резервоари, като по този начин удължат полетния му диапазон. Товарът, прекарван в Америка от контрабандистите на наркотици, не беше много тежък или — освен марихуаната — обемист. Ограничаващият фактор бяха парите. Само един самолет можеше да превози достатъчно рафиниран кокаин, който дори и по цени на едро да измете парите на повечето федерални банки. Пилотите се качиха на борда, след като се ръкуваха с наземните си колеги — на скритите наблюдатели това се стори съвсем нормално, както при всеки друг екипаж. Двигателите се завъртяха и ревът им достигна през просеката до пехотинците. — Исусе! — развеселено каза Вега. — Мога да гръмна тази птица още тук. По дяволите. — Разбира се, предпазителят на картечницата му беше спуснат. — Това може да направи живота ни прекалено вълнуващ — отбеляза Чавес. — Да, прав си, Oso. Хората от охраната бяха при самолета. Сега се разпръсват. — Той грабна радиотелефона си: — Капитане… — Виждам. Дигай чукалата в случай, че трябва да се измъкваме. Самолетът изрулира до края на пистата, като се движеше като осакатена птица — подскачаше и се накланяше на амортисьорите на колесника си. Пистата беше осветена от няколко малки факли, много по-слабо осветление от нормалното. На всички, които наблюдаваха, това им се стори опасно. Чавес прецени, че ако самолетът се разбие при излитането, някои от членовете на взвода му ще пострадат… Носът на самолета се наведе, когато пилотът подаде пълна газ на двигателите, за да се подготви за излитане, а след това върна газта, за да се убеди, че двигателите няма да угаснат. Доволен, пилотът отново даде газ, освободи спирачките и самолетът тръгна. Чавес свали бинокъла си, за да гледа. Тежко натоварената с гориво машина прелетя на двадесетина метра над дърветата вдясно от него. Пилотът, който и да е той, беше луда глава. На Чавес му се стори, че това определение е най-подходящо. — Излетя току-що. Самолетът е „Пайпър Шейен“. — Гласът на Рамирес продиктува номера на опашката. Регистрацията беше американска. — Курс около три-три-нула. — Това означаваше, че отива към канала Юкатан между Куба и Мексико. Специалистът по комуникациите си записа необходимото. — Какво можеш да ми разкажеш за „Рено“? — Преброявам шест души. Четирима носят пушки, а за останалите не мога да кажа. Един пикап, разбрицан като спътника над нас. Пикапът се движи и мисля, че… да, гасят светлините за пистата. Използват факли и сега просто ги засипват с пясък. Внимание, пикапът се приближава към нас. Отляво на Рамирес се намираше Вега, който беше поставил картечницата си на двукраката стойка и държеше пикапа под прицел, докато той се движеше на изток към края на пистата. Спираше на всеки сто метра, човекът до шофьора изскачаше и с лопатата слагаше пясък върху пращящите факли. — „Протегни ръка и докосни някого…“ — промърмори Хулио. — Спокойно, Oso — предупреди го Динг. — Няма проблеми. — Палецът на Вега се намираше върху предпазителя, който беше спуснат, а показалецът му лежеше на скобата пред спусъка. Факлите угасваха една след друга. Пикапът за кратко време се доближи на сто и петдесетина метра от двамата бойци, но не се насочи направо към тях. Те просто се бяха оказали на място, покрай което пикапът трябваше да мине. Картечницата на Вега остана насочена към пикала доста време, след като той зави в обратна посока. Вега отпусна приклада на картечницата на земята и се обърна към другаря си. — Ех, майка му стара! — прошепна той с нотка на престорено разочарование в гласа. Чавес трябваше да потисне смеха си. Всичко му се струваше много странно. Ето, намират се на вражеска територия, въоръжени като за лов на мечки, а си играят на игрички, като децата в коледната вечер — крият се и надничат зад ъглите. Знаеха, че играта е адски сериозна, но начинът, по който се развиваше, предизвикваше смях. Знаеха също, че всичко може да се промени за миг. Нищо смешно нямаше в това да насочиш картечница към двама души в пикап. Или има? Чавес включи очилата си за нощно виждане. В далечния край на пистата хора палеха цигари. Бледите им изображения на дисплея му сега блеснаха в бяло от енергията на топлината. Динг знаеше, че това ще повреди за малко способността им да виждат в тъмното. От начина, по който се шляеха насам-натам, той разбра, че сега убиват времето. Работата им за деня — и за нощта — беше свършена. Пикапът тръгна, като остави двама души. Очевидно това ще бъде охраната на тази писта. Само двама, а и те пушат нощем. Въоръжени или не — изглежда, носеха автомати „Калашников“ АК-47 или близко тяхно копие — те не представляваха сериозен противник. — Според теб какво пушат? — попита Вега. — Не съм мислил за това — призна Чавес. — Наистина ли са толкова тъпи, а? — Ние си нямаме работа с войници, човече. Можехме да се приближим и да очистим тези копелета без никакви проблеми. Щяхме да ги изпозастреляме за десет секунди. — И все пак трябва да внимаваме — прошепна в отговор Чавес. — Разбрано — съгласи се Вега. — В това се крие преимуществото. — „Нож“, тук Шест — обади се Рамирес по радиотелефона. — Връщайте се на сборния пункт. — Тръгвай. Аз ще те прикривам — каза Чавес на Вега. Хулио се изправи и метна картечницата на рамото си. Металните части издадоха леко, но дразнещо звънтене. Динг си помисли, че това е от колана с мунициите. „Трябва да го запомня.“ Остана на мястото си още няколко минути, преди да тръгне. Сборният пункт беше до едно особено високо дърво край потока. Отново хората допълниха манерките си под непрекъснатите настоявания на Оливеро. Оказа се, че един е одраскал лицето си на нисък клон и се нуждаеше от вниманието на лекаря, но останалите бяха непокътнати. Щяха да разположат лагера си на петстотин метра от летището, а на наблюдателния пост — мястото, което Чавес беше запазил за себе си — щяха да се редуват по двама души през цялото време. Динг застана на пост първи, отново заедно с Вега. Щеше да бъде сменен от Гуера и друг сержант, въоръжен с автомат МП-5 със заглушител. На поста винаги щеше да има „трион“ или войник с гранатомет за в случай, че противникът се разлудува. Целта беше, ако се започне престрелка, те да я прекратят възможно най-бързо. Леко въоръжените бойци не ги бива много с танкове и тежко въоръжение, но американският войник разсъждава от гледна точка на огневата мощ, която в края на краищата до голяма степен е американско изобретение. Чавес се удивяваше колко бързо човек свиква с нещата. Час преди зазоряване той и Вега наблюдаваха пистата от малката могила. Само един от двамата пазачи се движеше. Другият седеше, облегнат на колибата, и пак пушеше. Патрулиращият не се отдалечаваше много. — Какво има, Динг? — попита Рамирес. — Чух ви да идвате, сър — отговори Чавес. — Спънах се, извинявай. Чавес обясни накратко ситуацията. Рамирес насочи бинокъла си към врага, за да провери нещата сам. — Предполагам, че местната полиция и армията не ги притесняват — отбеляза капитанът. — Подкупили ли са ги? — попита Вега. — Не, просто са обезкуражени. Затова производителите на наркотици са си направили половин дузина и повече летища. Като това. Ще стоим тук известно време. — Замълча. — Всичко се случва… — Ще ви повикаме веднага, сър — обеща Вега. — Видяхте ли някоя змия? — попита Рамирес. — Не, слава богу. Зъбите на капитана блеснаха в тъмното. Той потупа Чавес по рамото и изчезна в храсталака. — Какво им е лошото на змиите? — попита Вега. Капитан Уинтърс разочаровано гледаше кацащия „Пайпър“. Този му беше втори поред. Големия самолет от снощи вече го нямаше. Къде точно ги откарваха, той не знаеше. Може би отиват в голямото гробище в пустинята. Една птица с бутален двигател повече едва ли ще направи впечатление. От друга страна, човек доста лесно можеше да продаде тези пайпъри. Петдесеткалибровата картечница изглеждаше дори още по-внушителна на нивото на очите, макар че с идването на зората светлината на прожекторите не беше толкова съкрушителна. Този път не използваха номера с шпионския самолет. Морските пехотинци се отнасяха с летците също толкова грубо и действията им имаха необходимия ефект. Офицерът от ЦРУ, който контролираше операцията, беше бивш служител на Агенцията за борба с наркотиците и този различен метод на разпитване му доставяше удоволствие. И двамата пилоти бяха колумбийци, а регистрацията на самолета — не. Въпреки мъжествеността си на тях им стигаше само един поглед към Никодим. Да бъдеш смел пред куршумите, а дори и пред звяр, е едно. Да бъдеш смел пред лицето на живо лешоядно чудовище — съвсем различно. Обработиха ги за по-малко от час, а след това ги откараха при кроткия федерален окръжен съдия. — Колко самолета не успяват да стигнат дотук? — попита сержантът оръжейник Блек, когато ги откарваха. — Какво искаш да кажеш? — Видях изтребителя, сър. И ми се струва, че е казал на оня „Карай насам или…!“ А тук са ни викали повече пъти, отколкото са кацали самолети, така ли е? Искам да кажа, сър, струва ми се, че някои хора не са разбрали намека и момчето, което кара изтребителя, им е показало къде зимуват раците. — Не е нужно да знаеш това, сержант Блек — изтъкна офицерът от ЦРУ. — Разбрано. Както и да е, на мен ми е безразлично, сър. Като бях във Виетнам за първи път, видях как очистиха цял взвод, защото някои от хората му бяха дрогирани. Хванах един боклук да продава наркотици в моя взвод, беше през 74-75-а. За малко не го пребих до смърт и си навлякох големи проблеми. Офицерът от ЦРУ кимна така, сякаш тези думи го изненадваха. Не беше така. — Не забравяй принципа „да знаем само толкова, колкото е необходимо“, сержант — повтори той. — Тъй вярно, сър. — Сержант Блек събра хората си и тръгна към чакащия ги хеликоптер. „Това е проблемът с «черните» операции — помисли си офицерът от ЦРУ, като наблюдаваше отиващите си морски пехотинци. — Човек иска в операцията да участват добри хора, надеждни, умни.“ Но добрите, надеждни и умни хора имаха мозъци и въображение. И за тях съвсем не беше толкова трудно да се досетят за нещата. След като достатъчно хора започнеха да се досещат, „черните“ операции посивяваха. Като зората, която тъкмо започваше да изгрява. Само че светлината не винаги беше приятно нещо. Адмирал Кътър се срещна с директорите Мур и Джейкъбс във фоайето на крилото с канцелариите и ги заведе направо в Овалната стая. На пост бяха агентите Конър и Д’Аугостино и по навик огледаха и тримата. Необичайно за Белия дом, тримата влязоха право при Кавгаджията. — Добър ден, сър — поздравиха един след друг те. Президентът стана от бюрото си и зае мястото си в един античен стол до камината. Обикновено седеше тук, когато провеждаше „задушевни“ разговори. Президентът съжали, че трябва да го прави. Столът, на който седеше, беше далеч по-неудобен от направения по поръчка зад бюрото му, а и гърбът му се обаждаше. Но дори и президентите, трябва да играят по правилата, както другите очакват. — Считам, че това, което ще ми кажете сега, е доклад за развитието на нещата. Вие ли ще започнете, господин съдия? — „Увеселителна лодка“ е в действие. Всъщност имаме голям късмет. Още със самото пристигане наблюдателният ни екип забелязал излитащ самолет. — Мур дари на всички по една усмивка. — Всичко се разви точно според плана. Двамата контрабандисти са задържани във федералния затвор. Чисто и просто късмет, разбира се. Не можем да очакваме това да се случва твърде често, но заловихме деветдесет килограма кокаин, а това е добра работа за една нощ. Всичките четири десантни групи са по местата си. Никой не е забелязан. — Как работи спътникът? — Някои неща все още се настройват. Разбира се, това са основно компютърни проблеми. Работата, за която планираме използването на спътника „Риолит“, ще отнеме още седмица-две. Както знаете, този елемент от плана беше оформен доста късно и за момента свирим по слух. Проблемът, ако мога да го нарека така, е в настройката на компютърните програми, а за това ще трябват още два дни. — Ами Конгресът? — Сега, следобед — отговори съдията Мур. — Не очаквам да имаме проблеми. — Това си го казвал и преди — изтъкна Кътър. Мур се обърна и го изгледа с уморените си очи. — Свършихме доста подготвителна работа. Не предприемам операции, указани в Правилника за специалните и опасни операции често, но когато съм го правил, не съм имал проблеми с тях. — Не очаквам активна опозиция, Джим — съгласи се президентът. — И аз свърших някои подготвителни работи. Емил, днес си мълчалив. — Разглеждали сме този аспект на операцията, господин президент. Нямам опасения относно закона, тъй като за това няма закон. Конституцията ви дава абсолютни пълномощия да използвате военна сила, за да защитите националната ни сигурност, след като бъде установено — от вас, разбира се, — че тя е застрашена. Прецедентите в законодателството съществуват още от времето на президента Джеферсън. Разбира се, политиката е друго нещо, но това не е в сферата на пълномощията ми. Във всеки случай ФБР разкри една очевидно голяма операция по пране на пари и сме готови да влезем в действие. — Колко голяма? — попита адмирал Кътър, което подразни президента, защото и той искаше да зададе същия въпрос. — Установихме общо петстотин и осемдесет и осем милиона долара, свързани с наркотици и разпределени между двадесет и две банки от Лихтенщайн до Калифорния. Парите са инвестирани в няколко спекулативни сделки с недвижими имоти, като всички се провеждат тук, в Съединените щати. Вече цяла седмица наш екип работи по въпроса. — Каква е сумата? — успя да попита първи президентът. Не само той искаше да чуе сумата отново. — Почти шестстотин милиона — повтори директорът на ФБР. — Преди два дни сумата беше по-голяма, но една част беше прехвърлена в сряда. Изглежда, става дума за обикновен трансфер, но ние наглеждаме въпросните сметки. — И какво ще правите? — До довечера ще разполагаме с пълната документация за всички сметки. От утре нашите аташета във всичките ни посолства, а също и оперативните ни служби, отговарящи за банките в страната, ще замразят сметките и… — Швейцарците и европейците ще ни сътрудничат ли? — прекъсна го Кътър. — Да. Тайнствеността около номерираните банкови сметки е преувеличена, както разбра преди няколко години президентът Маркос. Ако съумеем да докажем, че вноските са резултат от криминални операции, въпросното правителство ще замрази сметките. В Швейцария например парите отиват в националното правителство или правителството на кантона за вътрешни цели. Ако оставим моралните проблеми настрани, всичко останало е основано просто на егоистичен интерес, а за тези неща си имаме договорености. На швейцарската икономика едва ли ще й се отрази зле, ако държим парите в швейцарски банки. Ако успеем, в което не се съмнявам, общата стойност на брутната загуба за Картела ще бъде около един милиард долара. Тази цифра е само наша преценка, в която са включени загубата на собствен капитал, както и печалби от прехвърлянето. Но, от друга страна, сумата от петстотин осемдесет и осем милиона е сигурна. Нарекохме операцията „Тарпон“. Законът е изцяло на наша страна и за всеки ще бъде много трудно да освободи парите, колкото и внимателно да търси начин. Отвъд океана правните процедури са малко по-объркани, но смятам, че можем да очакваме добро съдействие. Европейските правителства започват да виждат проблеми в собствените си страни и се отнасят със спорните положения на законите по… мисля, че се казва по-прагматично — завърши с усмивка Джейкъбс. — Предполагам, че ще желаете министърът на правосъдието да направи изявление. Искрите в очите на президента се виждаха ясно. Съобщението за пресата щеше да бъде дадено в залата за пресконференции на Белия дом. Разбира се, той ще остави всичко в ръцете на Министерството на правосъдието, но конференцията ще се проведе в Белия дом, за да могат журналистите да бъдат насочени в правилна посока. „Добро утро, дами и господа. Преди малко информирах президента, че сме направили сериозен пробив в непрекъснатата война с…“ — Много лошо ли ще им се отрази това? — попита президентът. — Сър, точната сума на парите, с които разполагат, винаги е била предмет на догадки от наша страна. Интересното в цялата история е, че операцията за пране на пари може би е предназначена да ги легализира, след като влязат в Колумбия. Трудно е да разберем, но, изглежда, Картелът желае да намери по-малко криминален начин да проникне в икономиката на собствената си страна. Тъй като от гледна точка на икономиката това не е крайно необходимо, предполагаемата цел на операцията е може би политическа. Като отговор на въпроса ви мога да кажа, че ще бъдат ужилени доста зле от загубата на тези пари, но не и осакатени. Разбира се, евентуалната изгода от политическите последствия за момента не може да бъде оценена. — Един милиард долара — замислен каза президентът. — Това наистина е нещо, с което можеш да се похвалиш на колумбийците, нали? — Мисля, че няма да се разочароват. Политическите недоволства и слухове от страна на Картела доста ги безпокоят. — Но не достатъчно, за да предприемат нещо — отбеляза Кътър. На Джейкъбс това никак не му хареса. — Адмирале, министърът на правосъдието ми е приятел. Той се движи с охрана, два пъти по-голяма от тази на президента, и е изправен пред такава заплаха за сигурността си, че повечето хора биха прикляквали всеки път, когато гръмне ауспухът на някоя кола. Колумбия се опитва с неимоверни усилия да въдвори истинска демокрация в район, в който демократичните страни са голяма рядкост — а по една случайност историческата вина за това е наша, ако не сте забравили. Какво очаквате да направят? Да разсипят съществуващите институции, да направят като Аржентина? За бога, ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, взети заедно, нямат достатъчно хора, за да се справят с известните ни мрежи за производство на наркотици, а имаме хилядократно повече пари от тях. Е, какво очаквате, по дяволите? Отново да се превърнат във фашисти и да тръгнат да избиват наркобароните, защото това ни харесва, така ли? Повече от сто години очаквахме това и си го получихме, но вижте докъде ни докара! — „Тоя клоун би трябвало да е експерт по Латинска Америка — въздържа се да каже Джейкъбс. — Кой си ти бе? Обзалагам се, че и лодка не можеш да управляваш!“ „Изводът е, че Емил не харесва операцията“ — помисли си съдията Мур. От друга страна, думите на Джейкъбс накараха Кътър да се размърда в стола си. Джейкъбс беше дребен човек, но достойнството и моралът му се измерваха в мегатонове. — Какво се опитваш да ни кажеш, Емил? — леко попита президентът. — Кажи го. — Прекратете цялата операция — отговори директорът на ФБР. — Прекратете я, преди нещата да са отишли твърде далеч. Дайте ми нужните хора и мога да постигна повече тук, у дома, и съвсем в рамките на закона, а не с подобни десантни глупости. „Тарпон“ е доказателството. С добра полицейска работа постигнахме най-големия си успех досега. — Което се случи благодарение на факта, че един шкипер от бреговата охрана поизлезе от пълномощията си — отбеляза съдията Мур. — Ако той не беше нарушил правилата, това дело сега щеше да бъде за обикновено пиратство и убийство. Не го забравяй, Емил. — Такова нещо не се случва за първи път и разликата, Артър, е, че то не е планирано от никого във Вашингтон. — Този капитан няма да бъде наказан, нали? — попита президентът. — Не, сър. Вече сме се погрижили за това — увери го Джейкъбс. — Добре. Нека бъде така. Емил, уважавам гледната ти точка — каза президентът, — но трябва да опитаме нещо по-различно. Не мога да накарам Конгреса да одобри удвояване на средствата за ФБР или Агенцията за борба с наркотиците. Знаеш го. „Не сте се опитали“ — поиска да каже Джейкъбс. Вместо това кимна в знак на подчинение. — А аз мислех, че си съгласен с операцията. — Можете и сега да мислите така, господин президент. „Как се забърках в тази каша?“ — запита се Джейкъбс. Този път, както и много други, беше покрит с добри намерения. Нещата, които вършеха, не бяха съвсем законни по същия начин, по който скачането с парашут не е съвсем опасно — ако всичко мине нормално. — И кога отиваш в Богота? — Идната седмица. Изпратил съм писмо до аташето и той ще го достави лично на министъра на правосъдието. За срещата ще бъде осигурена добра охрана. — Добре. Искам да внимаваш, Емил. Имам нужда от теб. Особено необходими са ми съветите ти — меко каза президентът. — Дори и ако не винаги ги приемам. „Президентът трябва да е световен шампион по успокояване на хората“ — помисли си Мур. Но част от всичко се дължеше на Емил Джейкъбс. Той беше участвал в правителствените операции, откакто започна работа в канцеларията на окръжния прокурор в Чикаго преди тридесет години. — Друго има ли? — Направих Джак Райън действащ заместник-директор по въпросите на разузнаването — каза Мур. — Джеймс го препоръча и смятам, че е готов за поста. — Той ще узнае ли за „Увеселителна лодка“? — веднага попита Кътър. — Не е толкова готов, нали, Артър? — предположи президентът. — Не, сър. Нареждането ви беше тази операция да се пази в тайна. — Има ли някаква промяна при Гриър? — Нещата не изглеждат много добре, господин президент — отговори Мур. — Проклета работа. Идната седмица трябва да ида до Бетесда, за да си премеря кръвното налягане. Ще се отбия да го видя. — Това ще бъде много любезно, сър. Райън забелязваше, че всички му помагат адски много. Чувстваше се като натрапник в тази канцелария, но Нанси Къмингс — секретарка на заместник-директора по разузнаването дълго преди Гриър да дойде тук — не се отнасяше с него като с чужд човек, а хората от охраната, на която сега имаше право, го наричаха „сър“, макар че един от тях беше по-възрастен от Джак. Не осъзнаваше, докато някой не му каза, че истински хубавото нещо сега е, че му се полага и шофьор. Осигуряваха му кола просто защото шофьорът й беше офицер от охраната и носеше под лявата си мишница автоматичен пистолет „Берета“, модел 92-F (под арматурното табло се криеше нещо още по-впечатляващо). За Райън това означаваше, че вече няма да бъде сам по време на петдесет и осем минутното пътуване. Отсега нататък той ще бъде една от онези важни персони, които седят на задната седалка на бързата кола и разговарят по секретния телефон или четат важни документи, или, което е и по-вероятно, преглеждат вестника на път за работата си. Официалната му кола ще бъде паркирана в подземния гараж на ЦРУ на запазено място до асансьора за изпълнителните директори, който ще го качва директно на седмия етаж, без да се налага да преминава през обичайната процедура на пропуска, която беше голяма глупост. Ще се храни в стола на изпълнителните директори с махагоновите мебели и дискретно елегантните сребърни прибори. Повишението на заплатата също беше значително или щеше да бъде такова, ако отговаряше на заплатата, която изкарваше жена му Кати от хирургическите операции в допълнение към поста на доцент в болницата „Джон Хопкинс“. Нямаше дори една правителствена заплата, дори заплатата на президента, която да се равнява на заплатата на добър хирург. Също така Райън притежаваше звание, еквивалентно на званието генерал или адмирал с три звезди, въпреки че засега трябваше само да „играе ролята“. Първата му задача за деня, след като затвори вратата, бе да отвори сейфа на заместник-директора по разузнаването. В него нямаше нищо. Райън отново си припомни комбинацията, като отбеляза, че шифърът на директора по оперативните въпроси е написан на същия лист хартия. Канцеларията му имаше едно от най-прекрасните качества на правителствените учреждения: лична тоалетна и баня, телевизионен екран с висока разрешителна способност, на който да гледа предавания от спътници, без да се налага да ходи в залата в новото северно крило на сградата. Също и охраняван компютърен терминал, чрез който може да комуникира с други канцеларии, но по клавишите му имаше прах: Гриър почти никога не го използваше. И най-важното — имаше място. Можеше да стане и да се разхожда, ако му се иска. Работата му позволяваше неограничен достъп до директора. Когато директорът отсъства — а дори и да не отсъства, — Райън можеше да се обади в Белия дом за незабавна среща с президента. По принцип трябваше да минава през завеждащия канцеларията на президента, като, ако му се иска, може да заобиколи Кътър. Но ако Райън кажеше „Трябва да се видя с президента веднага!“, щеше да получи исканата среща незабавно. Разбира се, за такова нещо се иска доста добро основание. Джак седна в стола с висока облегалка с гръб към прозореца от дебело стъкло и осъзна, че е стигнал на върха. Беше очаквал, че може да се издигне в ЦРУ до този пост. Все още нямаше четиридесет години. Натрупа пари от брокерство и сега те се увеличаваха. Заплатата от ЦРУ му беше толкова необходима, колкото и трета обувка. Защити докторската си степен, написа книги, преподаваше история, намери си нова и интересна кариера и стигна до върха. Все още нямаше четиридесет. Би възнаградил себе си с лека, доволна усмивка, ако то нямаше онзи бащински настроен джентълмен в медицинския център на военноморските сили в Бетесда, приближаващ се към бавната и мъчителна смърт, която постави Райън на този стол, в тази канцелария, на този пост. „Не си струва. По дяволите, не си струва“ — помисли си Джак. Беше загубил родителите си при самолетна катастрофа в Чикаго и си спомняше внезапната болезнена загуба, сблъсъка, дошъл като удар с юмрук. Но съдбата прояви милосърдие и направи така, че всичко дойде бързо. Не го беше осъзнал преди, но сега го разбра. Райън ходеше при Гриър три пъти седмично. Виждаше как тялото му се смалява, как черпи от себе си като съхнещо растение, виждаше прорязаните от болката все по-дълбоки бръчки върху гордото лице на човека, който храбро воюваше в битка, за която знаеше, че е безнадеждна. Пощаден беше от изпитанието да гледа гаснещите си родители, но Гриър се бе превърнал в негов втори баща и сега Райън полагаше синовни грижи за него. Вече разбираше защо жена му беше избрала очна хирургия. Работата беше трудна, изискваше технически умения и при нея едно подхлъзване можеше да причини слепота, но Кати не трябваше да гледа умиращи хора. Има ли нещо по-трудно поносимо? Райън знаеше отговора на този въпрос. Виждал беше дъщеря си на косъм от смъртта, спасена от късмета и от няколко изключително добри хирурзи. „Откъде ли намират смелост?“ — запита се Райън. Едно е да се биеш с хора. Райън го беше правил. Но да се бориш със самата Смърт, като знаеш, че накрая ще загубиш, и въпреки всичко да се бориш! Такава е професията на лекаря. „Господи, тази сутрин си отвратителен кучи син.“ „Какво би казал адмиралът?“ „Ще каже, че трябва да се захващам за проклетата работа.“ Същността на живота е човек да не се предава, да прави всичко по силите си, за да стане светът по-хубаво място. Разбира се, Джак признаваше, че за някои ЦРУ може да изглежда изключително неподходящо място за това. Но не и за Райън, който беше свършил тук някои много странни, но доста полезни неща. Вниманието му беше привлечено от някаква миризма. Обърна се и видя, че кафе-машината на шкафчето зад него е включена. Осъзна, че Нанси трябва да го е направила. Но чашите на адмирал Гриър ги нямаше, на сребърния поднос видя няколко „служебни“ чаши с надпис „ЦРУ“. В този момент на вратата се почука. Нанси подаде глава. — Събранието с началниците на отделите започва след две минути, доктор Райън. — Благодаря ви, мисис Къмингс. Кой направи кафето тази сутрин? — попита Джак. — Адмиралът се обади по телефона. Каза, че ще имате нужда от кафе през първия си работен ден. — О, ще му благодаря довечера, когато отида на свиждане. — Звучеше малко по-добре — каза с надежда в гласа Нанси. — Надявам се, че си права. Началниците на отделите се явиха точно навреме. Наля си чашка кафе, предложи и на гостите си и след минутка започнаха работа. Както винаги първият доклад за деня се отнасяше за Съветския съюз, последван от другите, отразяващи интересите на ЦРУ по земното кълбо. Джак беше присъствал редовно на тези събрания в продължение на години, но сега той беше човекът зад бюрото. Знаеше как трябва да се провеждат съвещанията и не нарушаваше установения ред. Работата си беше работа. Адмиралът не би приел нищо друго. С одобрението на президента нещата се движеха бързо напред. Както винаги презокеанските комуникации се извършваха от Агенцията за национална сигурност и единствено часовите разлики създаваха неудобства. До аташетата в посолствата в няколко европейски страни беше изпратен сигнал „горе главите!“. На по-ранен етап и в определеното време, най-напред в Берн, телетипните машини, които получаваха закодирани сигнали от спътници, започнаха да перфорират ленти хартия. Техниците, отговарящи за комуникациите в посолствата на САЩ, си отбелязаха, че използваните канали за подаване на съобщението са от възможно най-секретните. Първото, или регистрационното, съобщение подготвяше операторите, че предстои последователно излъчване на еднократни сигнали и трябва да извадят от сейфовете шифровите кодове. За особено секретни данни от типа, с който например може да се съобщава, че започва война — обикновените цифрови машини просто не бяха достатъчно надеждни. Шпионската мрежа „Уокър-Уитуърт“ се беше погрижила за това. Тези откровения наложиха бързи и радикални промени в американската шифрова система. Всяко посолство имаше собствен сейф — всъщност сейф в друга, по-голяма каса, — който съдържаше няколко обикновени на вид касети. Всяка касета беше обвита в прозрачна пластмасова вакуумирана обвивка в различни цветове. Всяка касета имаше два номера. Единият, в случая 342, представляваше регистрационният номер на касетата. Другият — за посолството в Берн — беше 68, обозначаваше индивидуалната касета в серията 342. В случай, че се реши, че пластмасовата обвивка на някоя касета, където и да е в света, е разкъсана, одраскана или дори изкривена, всички касети от серията с този номер незабавно биваха изгаряни, тъй като се предполагаше, че може да са били компрометирани. В настоящия случай операторът извади касетата от кутията, провери цифрите и накара контрольора да удостовери, че това е необходимият номер: — Номерът, както го виждам, е три-четири-две. — Съвпада — потвърди контрольорът на смяната. — Три-четири-две. — Отварям касетата — каза техникът, като поклати глава, замислен за тържествеността на събитието. Пластмасовата опаковка падна в обикновеното правоъгълно кошче за отпадъци до бюрото му и операторът вкара касетата в обикновен на вид, но скъп касетофон, свързан по електронен път с друга телетипна машина на три метра от него. Операторът постави оригиналната разпечатка на папката до машината си и започна да печата. Съобщението, вече закодирано на касетата 342 в щаба на НАСА във Форт Мийд, Мериленд, беше допълнително закодирано за излъчване чрез спътник според действащия сега максимално секретен шифър на Държавния департамент, наречен „Страйп“. Дори някой да намереше правилния ключ, за да разчете „Страйп“, щеше да получи съобщение „DEERAMO WERAC KEWRJT“ и т.н., поради суперзакодирането от системата на касетата. То най-малкото щеше да раздразни оня, който реши, че е успял да разгадае американската комуникационна система. Със сигурност то дразнеше оператора, който трябваше да се концентрира възможно най-пълно, за да напише неща като DEERAMO WERAC KEWRJT, вместо да пише истински думи, които имат някакъв смисъл. Всяка буква преминаваше през касетофона, който я възприемаше и третираше като число от 1 (А) до 26 (Z), а след това добавяше номера на касетата. Така ако 1 (А) от оригиналния текст съответства на друго 1 (А) на касетата, се добавят 1 и 1 и на чистия текст излиза 2 (Б). Промените на касетата бяха напълно произволни, тъй като са генерирани от атмосферен радиошум от компютър във Форт Мийд. Системата за закодиране беше напълно непробиваема, известна като еднократен сигнал. Терминът „произволен“ доказваше, че няма начин за подреждане или предвиждане на произволното поведение. Ако касетите не са компрометирани, никой не може да разгадае кодовата им система. Единствената причина, поради която тази система, наречена „Тапданс“, не се използваше при всяка комуникация, се криеше в неудобството при направата, експедирането, осигуряването на безопасност и следене на хилядите необходими касети, но това щеше да се улесни от замяната на касетите с лазерни дискове. Професията на разшифровчиците съществува от времето на кралица Елизабет и тази техническа разработка заплашваше да я направи толкова излишна, колкото логаритмичната линийка. Операторът тракаше по клавишите, като се стараеше да се концентрира, и мърмореше нещо за оставането след работно време. Трябваше да е напуснал работа в шест и очакваше хубава вечеря в малко приятно ресторантче на няколко пресечки от посолството. Разбира се, не можеше да види ясния текст на съобщението, който излизаше на три метра от него, но пък и му беше напълно безразлично. От девет години се занимаваше с такива неща и единствената причина все още да е на тази работа, беше възможността за пътуване. Берн беше третият задокеански град, където го изпращаха. Не беше толкова забавно, колкото в Банкок, но далеч по-интересно от родния му дом в Итака, Ню Йорк. Съобщението се състоеше от седемнадесет хиляди знака, което според оператора отговаряше приблизително на две хиляди и петстотин думи. Напечата съобщението колкото можа по-бързо. — Добре ли е? — попита, когато приключи той. Последната дума беше ERYTPESM. — Да — отговори аташето. — Чудесно. — Техникът взе телексната разпечатка, от която преписваше, и я пъхна в машината за унищожаване на хартия. Листът излезе от машината във вид на юфка. След това извади касетата от касетофона и щом контрольорът му кимна с глава, я отнесе в ъгъла на стаята. Тук, вързан с кабел, — всъщност това беше спирално навит телефонен кабел — се намираше голям магнит с формата на подкова. Прокара го напред-назад над касетата, за да унищожи записа на лентата в нея. След това касетата замина в чувала за изгаряне. Към полунощ някой морски пехотинец от охраната, контролиран от друг, ще занесе чувала в пещта за горене на смет, където и двамата ще наблюдават как хартия, на която е свършена работа за цял ден, и други важни боклуци изгарят и се превръщат в пепел. Мистър Бернарди разгледа съобщението и вдигна поглед. — Ех, ще ми се и секретарката ми да може да печата така бързо, Чарли. Мога да преброя две — само две! — грешки. Съжалявам, че те забавихме толкова време. — Аташето му подаде десетдоларова банкнота. — Изпий две бири от мен. — Благодаря ви, мистър Бернарди. Чък Бернарди беше старши агент на ФБР, чийто ранг се равняваше на бригаден генерал от армията на САЩ, където бе служил като пехотен офицер преди много време и много далеч оттук. На това място му оставаха още два месеца служба, след което щеше да се завърне у дома в централата на ФБР, където го очакваше длъжност, отговаряща на командващ средно голяма оперативна дивизия. Той беше специалист от Отдела по организираната престъпност на ФБР, с което се обясняваше и изпращането му в Швейцария. Чък Бернарди бе експерт по проследяване на мръсни пари, а много от тях намираха пътя си през швейцарската банкова система. Работата му, наполовина полицейска, наполовина дипломатическа, му позволяваше контакти с висшите служители на швейцарската полиция, с които беше установил близки и приятелски делови взаимоотношения. Замисли се за местните полицаи, които бяха умни, професионалисти и адски ефективни. Една дребна стара жена може спокойно да се разхожда по улиците на Берн с пазарска чанта, пълна с пари, и да се чувства в пълна безопасност. И вероятно стариците се чувстваха точно така. След като се озова в канцеларията си, Бернарди включи лампата си за четене и протегна ръка, за да си вземе една пура. Още не беше тръснал пепелта, когато се облегна на стола си и се загледа в тавана. — Кучи син! — Протегна ръка и телефонира на най-старшия офицер, когото познаваше. — Обажда се Чък Бернарди. Мога ли да разговарям с доктор Ланг? Благодаря ви… Здравей, Карл. Чък е на телефона. Трябва да се видим… веднага, ако е възможно… Много важно е, Карл, честна дума… По-добре ще е в твоята канцелария. Не по телефона, Карл, моля те… Добре, благодаря ти, приятелю. Материалът си струва, повярвай ми. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Остави слушалката. След това отиде до ксерокса и откопира документа, като се подписа, че той е използвал машината, и отбеляза броя на направените копия. Преди да тръгне, сложи оригинала в личния си сейф и пъхна копието в джоба на сакото си. Помисли си, че Карл може да е много ядосан заради изпуснатата вечеря, но не се случваше всеки ден някой да обогати икономиката на страната ти с двеста милиона долара. Швейцарците ще замразят сметката. Това означава, че по закон шест от банките им ще задържат цялата натрупана лихва — а може би и главницата, тъй като самоличността на правителството, което има правото на тези пари, може никога да не бъде изяснена, което ще „насили“ швейцарците да задържат парите и накрая да ги прехвърлят на управата на кантоните. А хората се чудят защо Швейцария е толкова богата, спокойна, очарователна малка страна. Причината не се криеше само в карането на ски и в шоколада. В разстояние на час шест посолства получиха съобщението и докато слънцето се носеше над земята, шестима агенти на ФБР посетиха официалните приемни на няколко американски търговски банки за „всякакви услуги“. Те предадоха идентификационните номера на няколко сметки, чиито значителни суми щяха незабавно да бъдат замразени просто чрез блокиране от компютъра. Във всичките банки това стана без много шум. Никой не трябваше да знае, а важността на тайната беше разяснена на директорите на банките в Америка и навсякъде другаде по много пряк начин от сериозни висши правителствени служители, които имаха силно желание да сътрудничат. В края на краищата парите не са техни. Полицейските служители разбраха, че почти всичките сметки не са особено активни, като средно извършват две до три сделки на месец, разбира се, винаги големи. В сметките щяха да продължат да се приемат влогове и един белгийски служител намекна, че ако ФБР има информация за всички останали сметки от подобен характер, прехвърлянията от една проследена сметка в друга, разбира се, в границите на Швейцария, както беше допълнил белгийският служител, трябва да не се спират, за да не се усетят вложителите. Беше казал, че в края на краищата наркотиците са общият враг на всички цивилизовани хора и най-вече на всички полицаи. Директорът Джейкъбс незабавно одобри предложението, като го съгласува с министъра на правосъдието. Дори и холандците съдействаха, независимо от факта, че самото холандско правителство продаваше наркотици в определени магазини за своите по-изтормозени млади граждани. Случаят беше ясен пример за капитализъм в действие. Имаше мръсни пари, които са спечелени по уж правдоподобен начин, а правителствата не одобряваха такива пари. По тази причина ги конфискуваха, за да ги използват за свои цели. Що се отнася до банките, тайната, в която се бяха заклели, се пазеше така свещено, както и самоличността на вложителите. Всичко приключи към края на работното време в петък. Компютърната система на банките остана включена. Хората на закона сега разполагаха с още два пълни дни, за да проследят допълнително следите на парите. Ако откриеха още средства, които са във връзка с вече конфискуваните сметки, те също щяха да бъдат блокирани и както беше случаят в европейските банки, конфискувани. Първият удар беше в Люксембург. Въпреки че швейцарските банки са известни по света със законите си за поверителността, единствената разлика между начина им на работа и този на банките от повечето европейски страни се криеше във факта, че например Белгия не е заобиколена от Алпите и че Швейцария не беше прегазвана от чужди армии така неотдавна, както съседите й. Но почтеността на банките беше също толкова голяма и всъщност банкерите от другите страни ненавиждаха Алпите за това, че даваха на швейцарските им братя такова допълнително и неочаквано предимство в бизнеса. Но в този случай правилото изискваше международно сътрудничество. До вечерта в неделя бяха открити още шест „мръсни“ сметки и компютрите блокираха нови сто и тридесет и пет милиона долара. Във Вашингтон директорът Джейкъбс, заместникът му Мъри, специалистите от службата по организираната престъпност и тези от Министерството на правосъдието напуснаха канцелариите си, за да отидат на съвсем заслужена вечеря в ресторанта „Жокей клуб“. Докато охраната на директора наблюдаваше, десетте човека започнаха да се хранят за сметка на правителството. Може би някой минаващ репортер или щатен служител на списанието „Обща кауза“ би възразил, но тази вечеря беше напълно заслужена. Операция „Тарпон“ представляваше най-големият успех в борбата с наркотиците. Споразумяха се, че към края на седмицата ще я оповестят. — Господа — каза Дан Мъри, като се изправи с чашата си. Вече не си спомняше колко чаши бяха придружили тази вечеря с риба, разбира се. — Давам думата на бреговата охрана на Съединените щати! Всички се изправиха със смях, който смути останалите клиенти в ресторанта. „Бреговата охрана на Съединените щати!“ Един прокурор от Министерството на правосъдието отбеляза, че е жалко, дето не знаят думите на песента „Semper Paratus“*. [* Винаги готов (лат.). — Б.пр.] Групата се разотиде към десет часа. Агентите от охраната на директора се спогледаха. Емил не носеше пиене и на следващия ден щеше да има махмурлук и да бъде кисел като разгневен мечок — но щеше да се извини на всички още преди обеда. — Ще пътуваме за Богота в петък следобед — съобщи той в неприкосновената вътрешност на колата си, един „Олдсмобил“. — Планирайте нещата си, но не казвайте на военновъздушните сили до сряда. Не искам да изтича никаква информация по този въпрос. — Слушам, сър — отговори шефът на охраната. Не се зарадва от тази задача. Особено сега. Наркобароните щяха да бъдат гневни. Но това посещение би трябвало да ги изненада. Щяха да съобщят по новините, че Джейкъбс остава във, Вашингтон, за да работи по случая, и никой нямаше да очаква появата му в Колумбия. Но дори и в този случай охраната му щеше да бъде сериозна. Той и хората му трябва да прекарат малко повече време на стрелбището в сградата на Хувър, където да поизострят уменията си с автоматичните пистолети и автоматите. Не можеха да позволят да се случи нещо с Емил. Мойра разбра във вторник сутринта. Естествено, сега тя знаеше всичко и за „Тарпон“. Разбра, че пътуването трябва да бъде пазено в тайна, и не се съмняваше, че ще бъде опасно. Нямаше да се обажда на Хуан до четвъртък вечерта. В края на краищата трябваше да бъде внимателна. Прекара останалата част от седмицата в мисли за неговото специално място някъде в Сините планини. Вече нямаше никакво значение, че униформата е в цвят каки, а не камуфлажна бойна окраска. С петната от пот и мръсотия членовете на взвода бяха добили цвета на земята, върху която се криеха. Бяха се мили веднъж в потока, от който вземаха и водата си, но никой не беше използвал сапун от страх, че пяната или миризмата, или нещо друго може да накара някой надолу по течението да се замисли. В тези условия миенето без сапун не струваше нищо. Бяха се поохладили и за Чавес споменът беше особено приятен. В продължение на… колко?… десет прекрасни минути беше се чувствал комфортно. Десет минути, след които отново бе се изпотил. Климатът беше отвратителен. През един безоблачен следобед температурите достигнаха четиридесет и четири градуса. Чавес се питаше, ако това е проклетата джунгла, защо, по дяволите, не вали дъжд? Хубавото на жегата беше, че не се налагаше да се движат много. Двамата тъпаци, които охраняваха пистата, прекарваха повечето от времето си в сън или в пушене — според Чавес марихуана — и, общо взето, си губеха времето. Веднъж го изплашиха, като започнаха да стрелят с оръжията си по тенекиени кутии, които бяха поставили на пистата. Стрелбата можеше да представлява опасност, но не се целеха към наблюдателния пост и Чавес се възползва от възможността да прецени стрелковите умения на противника. Веднага беше казал на Вега, че са калпави. Сега отново стреляха. Нагласиха три кутии от боб — от големите — на около стотина метра от колибата и започнаха да стрелят, като държаха оръжията си ниско като филмови актьори. — Господи, какви нещастници! — отбеляза той, като наблюдаваше през бинокъла си. — Дай да видя. — Вега погледна през бинокъла точно когато единият успя да събори кутията от третия път. — По дяволите, та аз мога да уцеля проклетите кутии оттук… — „Наблюдател“, обажда се Шест, какво става, мамицата му? — изпращя след миг радиото. Вега отговори: — Шест, тук „Наблюдател“. Нашите приятели отново стрелят. Посоката на огъня им е встрани от нас. Пробиват дупки в едни тенекиени кутии. Изобщо не ги бива, капитане. — Идвам. — Разбрано. — Динг постави радиотелефона на земята. — Капитанът идва. Предполагам, че стрелбата го е обезпокоила. — Много се тревожи — отбеляза Вега. — За това им плащат на офицерите, нали? Рамирес се появи след три минути. Чавес понечи да му подаде бинокъла си, но капитанът носеше своя. Легна и видя как и втората кутия падна. — О. — Две кутии, два цели пълнителя — обясни Чавес. — Обичат да стрелят. Предполагам, че тук патроните са евтини. И двамата от охраната все още пушеха. Капитанът и сержантът гледаха как се смеят и шегуват, като стреляха. „Навярно — помисли си Чавес — са толкова отегчени, колкото и ние.“ След първия самолет тук в „Рено“ нямаше никаква дейност, а войниците мразят скуката дори повече от обикновените граждани. Единият от двамата — трудно беше да се каже точно кой, тъй като носеха еднакви дрехи и си приличаха на ръст — постави още един пълнител в своя АК-47 и започна да стреля на залпове от по десетина куршума. Малките фонтанчета пръст се приближаваха към кутията, но не можаха да стигнат съвсем близо до нея. — Не предполагах, че ще бъде толкова лесно, сър — отбеляза Вега иззад оптическия мерник на картечницата си. — Какви шибани нещастници! — Ако мислиш по този начин, самият ти ще станеш такъв, Oso — сериозно каза Рамирес. — Разбрано, капитане, но казвам каквото виждам. Рамирес смекчи укора си с усмивка. — Предполагам, че си прав. Най-после и третата кутия падна. Средно имаха по тридесет патрона на цел. След това охраната започна да стреля по кутиите, за да ги мести по пистата. — Знаеш ли — каза след малко Вега, — че още не съм ги видял да чистят оръжията си? — За взвода почистването на оръжията беше процедура, която спазваха така редовно, както свещениците спазват сутрешната и вечерната молитва. — Автоматите „Калашников“ са много издръжливи на лошо ползване. Бива ги за това — изтъкна Рамирес. — Да, сър. Най-после двамата от охраната се отегчиха. Един от тях взе кутиите. В този миг се появи един камион. Чавес с изненада установи, че нямаше никакво предупреждение. Вятърът духаше в неправилна посока, но на него и през ума не беше му минало, че няма да предупредят поне минута-две, преди да пристигнат. Трябваше да запомни това. В камиона имаше трима души, единият от които се возеше отзад. Шофьорът слезе и отиде при двамата пазачи. След миг започна да крещи и да сочи към земята — чуваха гласа му от петстотин метра разстояние, макар да не бяха усетили камиона, което наистина изглеждаше странно. — Какво има? — попита Вега. Капитан Рамирес се засмя тихо. — ПЧТ. Ядосан е от евентуална ПЧТ. — А? — попита Вега. — Повреда от чуждо тяло. Ако една такава гилза бъде всмукната от самолетен двигател, например турбинен двигател, тя ще го строши. Да, събират гилзите. Чавес отново насочи бинокъла към камиона. — Сър, виждам някакви сандъци. Може би тази вечер ще излитат с пратка. Как става така, че няма горивни резервоари… да! Капитане, последния път, когато бяхме тук, не заредиха самолета с гориво, нали? — Полетът започва от нормално летище на двадесет мили оттук — обясни Рамирес. — Може би не се налага да доливат… Странно е, нали? — Дали нямат варели с гориво в колибата? — зачуди се Вега. Капитан Рамирес изсумтя. Искаше да прати двама от хората си, за да проверят околността, но получените заповеди не му позволяваха да го направи. Единственото патрулиране се състоеше в проверка на летището за допълнителна охрана. Не се приближаваха на повече от четиристотин метра от просеката и винаги го правеха, без да изпускат двамата пазачи от погледа си. Заповедта му гласеше, че не трябва да поема дори най-малък риск за евентуален контакт с противника. Затова не трябваше да патрулират наоколо, макар че така щяха да научат за противника повече, отколкото вече знаеха — неща, които може да им бъдат полезни. Смяташе, че това би било добра бойна практика, а заповедта, която я забраняваше, бе тъпа, тъй като тя носеше толкова рискове, колкото предотвратяваше, а дори и повече. Но заповедите си бяха заповеди. Който ги е измислил, не е разбирал достатъчно от войнишка служба. Рамирес за първи път срещаше това явление, тъй като и той не беше достатъчно стар, за да си спомня Виетнам. — Ще бъдат тук цял ден — каза Чавес. Струваше му се, че шофьорът на камионетката кара двамата да броят гилзите, а проклетите неща се намираха много трудно. Вега провери часовника си. — До залеза остават два часа. Иска ли някой да се хване на бас, че довечера ще бъдем заети? Залагам сто песос, че тук ще кацне самолет преди десет часа вечерта. — Няма какво да се басираме — обади се Рамирес. — Дългият, до камиона, тъкмо отваря една кутия с факли. Капитанът ги напусна. Трябваше да се обажда по радиотелефона. Бяха минали два спокойни дни в Корезал. Кларк тъкмо беше се върнал от късния обяд в офицерския клуб във Форт Амадор — любопитен беше фактът, че командващият армията на Панама имаше квартира в същата сграда, въпреки че в момента не беше на почит сред американски военни. После подремна за малко. Реши, че местните обичаи са хубаво нещо. Особено ако става дума за спане през най-горещите часове на деня. Студеният въздух на климатичната инсталация на фургона, предназначен предимно да предпазва електронното оборудване от влагата, му даде необходимия тласък, за да се събуди напълно. Група „Нож“ беше записала един самолет още през първата си вечер. Два от другите взводове също бяха реализирали удари, но един от самолетите беше стигнал до целта си, защото изтребителят F-15 загуби радара си за всеобщо раздразнение. Но тези проблеми трябваше да се очакват при операция, която е толкова лишена от материална база. Два самолета за три вечери не беше толкова зле, особено ако се има предвид положението само преди месец, когато хората от митниците се считаха за щастливци, ако хванеха по един самолет месечно. Освен това един от взводовете не беше забелязал абсолютно никакви самолети. Тяхното летище изглеждаше напълно изоставено, напук на данните от разузнаването, които бяха изглеждали толкова обещаващи само преди седмица. Това също беше една от опасностите на операциите в реалния свят. — „Променлива“, тук „Нож“, край — обади се високоговорителят без никакви встъпителни думи. — „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ви ясно и високо. Готови сме да приемаме, край. — В „Рено“ има раздвижване. Вероятно довечера ще излита пратка. Ще ви информираме. Край. — Разбрано. Ще чакаме. Край. Един от хората от Оперативния отдел вдигна слушалките за друг радиоканал. — „Орлово гнездо“, тук „Променлива“… Имайте готовност… Разбрано. Ще ви държим в течение. Край. — Върна слушалката на мястото й и се обърна. — Ще задействат всички. Изтребителят отново е на мястото си. Изглежда, радарът е трябвало да бъде ремонтиран или да му се смени някаква част. Сега е готов и военновъздушните сили поднасят извиненията си. — Има защо — измърмори другият човек от Оперативния отдел. — Момчета, мислили ли сте някога, че някоя операция може да се развива прекалено добре? — попита от мястото си в ъгъла Кларк. Почувства, че по-старшият от двамата искаше да отговори нещо гадно, но не беше толкова глупав. — Ония сигурно се досещат, че има нещо нередно. Не трябва нещата да бъдат съвсем очевидни — обясни Кларк на другия човек. След това се облегна и затвори очи. Май е по-добре да поспи още малко този следобед, защото нощта може да се окаже дълга. Чавес получи това, което желаеше, малко след залез. Започна леко да вали, а приближаващите се от север облаци обещаваха още по-тежък дъжд. Персоналът на летището разположи факлите — сега имаше много повече, отколкото предишния път — и скоро след това самолетът кацна. Дъждът създаваше проблеми с видимостта. На Чавес му се стори, че някой извади шланг за гориво от колибата. Може би вътре имаше варели и ръчна помпа, но възможността му да вижда какво става там, на около пет или шестстотин метра от него, се подобряваше и влошаваше от променящия се дъжд. Случи се още нещо. Камионът отиде в средата на пистата и шофьорът хвърли още десет факли, за да маркира централната линия. Самолетът излетя двадесет минути след това и Рамирес вече разговаряше по спътниковия радиотелефон. — Можа ли да видиш номера на опашката? — попита „Променлива“. — Не — отговори капитанът. — Дъждът е доста силен. Видимостта не струва нищо. Но той излетя в посока двадесет-петдесет-едно, към Лима, и се отправи на северозапад. — Разбрано. Край. Рамирес не харесваше въздействието на намалената видимост през тази нощ върху взвода му. Прати още двама войници на наблюдателния пост, но се оказа излишно. Този път охраната не си направи труда да угаси факлите, като остави дъжда да ги намокри. Камионът замина малко след като самолетът излетя, и двамата наказани пазачи на пистата се оттеглиха на сушина в колибата. На Бронко също му беше скучно. Не че имаше нещо против онова, което вършеше, но липсваше предизвикателството. А освен това се задържа само на четири свалени самолета, а му трябваше и пети, за да стане ас. Пилотът на изтребителя знаеше, че мисията е по-добре изпълнена, когато имат живи затворници, но, по дяволите, да убиеш тези кучи синове е по-приятно, въпреки че нямаше много предизвикателство в тази работа. Той караше самолет, проектиран да се мери с най-добрите изтребители, които произвеждаха руснаците. Да свалиш един двумоторен „Бийч“ беше толкова трудно, колкото да отидеш с колата си до офицерския клуб, за да изпиеш две бири. Може би тази вечер ще опита нещо по-различно… но какво? Това беше повод да се замисли, докато кръжеше на север от канала Юкатан, малко зад самолета-цистерна Е-2С и, разбира се, извън трасетата за полети на пътнически лайнери. Влязоха във връзка с него по обичайното време. Зави на юг, за да стигне до целта, за което му бяха нужни малко повече от десет минути. — „Дръж!“ — обади се той. — Виждам целта. Още един двумоторен самолет, контрабандист на наркотици. Капитан Уинтърс още се гневеше за онази вечер. Някой беше забравил да провери графика за поддръжката на неговия „Ийгъл“ и проклетата дрънкулка отказа точно когато производителят казваше, че ще откаже след петстотин и три часа работа. Удивително беше, че можеха да познаят с такава точност. Удивително е, че един изтребител за милиони долари опъна колесника заради някаква петдоларова дрънкулка или диод, или чип, или каквото е онова нещо. Струваше пет долара. Знаеше, защото сержантът му каза. Е, ето го. Двумоторен, приличаше на „Бийч Кинг Еър“. Нямаше светлини и летеше много по-ниско, отколкото беше ефективната височина на летене със средна скорост на изтребителя. „Окей“ — помисли си Бронко, като намали скоростта на самолета си, освети другия и направи първото си обаждане по радиото. Наркотрафикант беше. Направи същата глупост, както всички други. Намали мощността на двигателя, спусна клапите и се сниши към водата. Уинтърс никога не беше стигал на повече от четвърто ниво на играта „Донки Конг“, но да гръмнеш един истински самолет в тези условия беше далеч по-лесно, отколкото в играта, а и не трябва да пускаш монети в машината… Но на него му беше скучно. „Окей, нека опитаме нещо по-различно.“ Остави самолета да се снижи, като поддържаше собствената си височина и мощност, за да мине много пред него. Провери дали светлините на самолета му са изключени, а след това направи рязък завой наляво. Това доведе радара на линия с целта и видя двумоторния „Кинг Еър“ на инфрачервения си скенер, който беше свързан към видеокасетофон по същия начин, както и оръдията му. „Мислиш, че си ме изгубил, нали?“ А сега идва интересното. Тази нощ беше истински тъмна. Ийгълът имаше синьосивкава окраска, която трябваше да го слива с небето, а нощем не се забелязваше повече от самолетите с матовочерно покритие. Беше невидим. Знаеше, че екипажът на самолета го търси навсякъде. Навсякъде, само не и право напред. Летяха на петнадесет метра над водата и капитан Уинтърс видя на екрана, че въздушната струя след витлата им вдигаше пяна от вълните, които, изглежда, бяха високи около метър и петдесет. Намираха се на малко повече от една миля от него. На разстояние една миля от целта отново включи светлините. Всичко беше толкова предсказуемо. Контрабандистът видя приближаващите светлини, ярки като слънца, насочени право към него, и инстинктивно направи точно това, което би направил всеки друг пилот. Зави рязко надясно и се снижи — точно на петнадесет метра, — като се заби красиво в морето. „Вероятно не е имал време дори да разбере къде е сбъркал“ — помисли си Бронко, а после се засмя с глас, дръпна към себе си лоста за управление и се наклони, за да го погледне за последен път. „Това си беше класическо поражение“ — каза си капитан Уинтърс и зави към дома. Хората от ЦРУ ще го харесат. А най-хубаво от всичко беше, че сега е ас. Не беше нужно да стреляш по тях, за да се брои. Просто трябваше да ти се припише сваленият самолет. > 13. > КЪРВАВИЯТ УИКЕНД „Не е честно да го кара да чака“ — мислеше Мойра на път за дома в сряда следобед. Ами ако той не може да дойде? Ами ако се нуждае от предварително обаждане? Ами ако има нещо важно, планирано за уикенда? Ами ако не може да дойде? Тя трябваше да му се обади. Мисис Улф бръкна в портмонето си и потърси онова хотелско листче — то все още се намираше в джоба с ципа. Написаните върху него цифри сякаш я изгаряха. Трябваше да му се обади. Днес имаше много объркано движение: някой беше пукнал гума на моста на 14-та улица. Ръцете й се потяха върху пластмасовото кормило. Ами ако той не може да дойде? А децата й? Те бяха достатъчно големи, за да могат да се грижат сами за себе си. Това беше лесната част — как ли ще им обясни, че майка им заминава през уикенда за… Какъв израз се използваше в случая? Да се „чука“. Тяхната майка. Как ще реагират? Не й беше минало през ума, че ужасната тайна, която криеше, не беше никаква тайна, не и за децата й, не и за колегите, не и за шефа, и тя щеше да бъде слисана, ако разбереше, че всички се надяваха да й потръгне този път… да се чука. Мойра Улф беше пропуснала сексуалната революция само с година-две. Отнесла бе девствеността си ДО брачното ложе, изпълнена със страх, надежда и страст, и винаги мислеше, че така беше и със съпруга й. Смяташе, че трябва да е било точно така, защото и двамата объркаха нещата толкова лошо при първия път. Но след три дни усвоиха основните принципи — младежката енергия и любовта могат да издържат на почти всичко — и през следващите двадесет и две години двамата младоженци наистина се превърнаха в едно цяло. Празнината в живота й, наложена от загубата на нейния съпруг, беше като отворена незаздравяваща рана. Снимката му, направена само година преди смъртта, когато ремонтираше платноходката си, стоеше до леглото й. На нея вече не беше млад, с тлъстини на кръста си, голяма част от косата му я нямаше, непроменена беше само усмивката… Какво каза Хуан? Ако погледнеш с любов, ще ти отговорят с любов. „Колко приятно казано“ — помисли си Мойра. „Господи! Какво ли би си помислил Рич?“ — Беше си задавала този въпрос неведнъж. Всеки път, преди да заспи, гледаше снимката му. Всеки път, когато излизаше или влизаше в къщата, гледаше децата с надеждата, че не подозират нищо, макар да се досещаше подсъзнателно, че знаят. Но какъв избор има? Трябва ли да носи траурните дрехи на вдовица? Този обичай е по-добре да си остане в далечното минало. Беше спазвала траура колкото бе необходимо. Плачеше, когато си спомнеше някоя дума или важните дати през двадесет и две годишния им съвместен живот, благодарение на който двама души се превръщат в едно цяло. И онази платноходна яхта, за която бяха спестявали цял живот… „Какво очакват от мен хората? — запита се тя с внезапна мъка. — Аз все още съм жива. Все още имам някои нужди.“ „Какво ли би казал Рич?“ Той не беше имал време да каже каквото и да е. Умря на път към работата си, два месеца след нормалния медицински преглед, от който беше разбрал, че трябва да свали някой и друг килограм, че кръвното му налягане е малко по-високо, че холестеринът му е доста добре за човек на неговите години и че трябва да дойде на същия преглед след година. И тогава, в седем часа и тридесет и девет минути, колата му се отклонила от пътя и спряла в мантинелата. Един полицай, намиращ се на една пряка оттам, дошъл и останал изненадан от факта, че шофьорът все още се намира в колата. Учудил се как е възможно да караш пиян толкова рано сутринта, но после разбрал, че този човек няма пулс. Повикали линейка, чийто екип сварил полицая да удря по гърдите на Рич, смятайки, че той е получил сърдечен удар. Те помислили същото и направили всичко, за което са били обучени. Но нямали никакъв шанс. Аневризъм в мозъка. Лекарят беше обяснил в смъртния акт, че това е отслабване на стената на кръвоносен съд. Не е могло да се направи нищо. Защо стана така? Може би е наследствено, а може би не. Не, кръвното налягане нямаше нищо общо с това. Почти невъзможно е да се направи диагноза дори при най-добрите условия. Той оплакваше ли се от главоболие? Дори и толкова не е казвал? Лекарят беше си тръгнал тихо, не толкова ядосан, колкото натъжен от факта, че медицината не разполага с всички отговори. (Помежду си лекарите казваха, че става въпрос за един от онези случаи, при които… но такова нещо не можеше да бъде казано на семейството.) Лекарят беше обяснил, че не е имало много болка, като не знаеше дали не лъже. Но вече нямаше значение и затова й съобщи поверително и успокоявщо, че не може да го е боляло много. След това погребението. Емил Джейкъбс беше там и вече очакваше смъртта на жена си, която беше дошла от болницата, за да присъства на церемонията със съпруга си, когото не след дълго щеше да напусне. И всичките сълзи, които се проляха… Не беше честно. Не беше честно да си отиде, без да се сбогува. Оставил я беше с една целувка с дъх на кафе на път към вратата, каза нещо за отиване до магазина на „Сейфуей“ на връщане от работа и тя дори не го погледна, не погледна и колата му. В продължение на месеци се измъчваше заради това. „Какво би казал Рич?“ Но Рич беше мъртъв и две години представляваха достатъчно дълго време. Децата бяха приготвили вечерята, когато тя стигна вкъщи. Мойра се качи по стълбите, за да се преоблече, и се улови, че гледа към телефона, който се намираше до нощната масичка. До снимката на Рич. Седна на леглото с очи, вперени в него, като се опитваше да се пребори със себе си. Така прекара около минута. След това извади листчето от портмонето си, дълбоко си пое дъх и започна да набира номера. В слушалката се чуваше нормалното пращене на международните линии. — Диас и Диас — отговори един глас. — Мога ли да разговарям с Хуан Диас, моля? — попита Мойра. — Кой се обажда? — отговори гласът, като премина на английски език. — Мойра Улф. — А, сеньора Улф! Казвам се Консуела. Моля, почакайте momento. — Последва почти едноминутно пращене в слушалката. — Синьора Улф, той е някъде из завода. Не мога да го намеря. Мога ли да му поръчам да ви се обади? — Да. Ще си бъда у дома. — Si. Ще му предам. Сеньора? — Да? — Моля да ме извините, но трябва да ви го кажа. След смъртта на неговата Мария… сеньор Хуан ми е като син. Откакто ви срещна, сеньора, той отново е щастлив човек. Боях се, че той никога няма да… Моля ви, не му казвайте, че съм говорила за тези неща, но искам да ви благодаря за това, което направихте. Много хубаво нещо направихте за дон Хуан. Тук в канцеларията се молим за двама ви, молим се да бъдете щастливи. Имаше нужда да чуе точно това. — Консуела, Хуан ми е говорил за теб толкова много чудесни неща. Моля те, наричай ме Мойра. — Вече наговорих твърде много неща. Ще намеря сеньор Хуан, където и да е той. — Благодаря ти, Консуела Довиждане. Консуела, чието истинско име беше Мария — от него Феликс (Хуан) взе идеята за името на починалата си съпруга, — бе на двадесет и пет години и випускничка от едно местно училище за секретарки, която искаше да направи малко повече пари и беше вкарвала контрабандно наркотици в Америка през Маями и Атланта на няколко пъти, докато един случай, при който почти я бяха хванали, я накара да промени кариерата си. Сега работеше по малко за бившите си работодатели и въртеше собствен бизнес извън Каракас. Само за тази задача — да чака телефонът да звънне — й се плащаха по пет хиляди долара седмично (разбира се, това беше само половината от работата). Започна да изпълнява и втората част, като набра един номер. В слушалката се дочуха няколко щраквания. Номерът, на който тя се обади, беше прехвърлен на друг телефон, който не й беше известен. — Да? — Сеньор Диас? Обажда се Консуела. — Да? — Мойра позвъни преди малко. Иска да й се обадите у дома. — Благодаря. — Връзката се прекъсна. Кортес погледна часовника на бюрото си. Ще я накара да почака… двадесет и три минути. Апартаментът му представляваше луксозно жилище в град Меделин и се намираше на два блока по-надолу от апартамента на шефа. Зачуди се дали това е обаждането, което очакваше? Помнеше случаите, когато търпението му се изчерпваше, но отдавна не беше млад офицер от разузнаването и той се зае отново с документите си. След двадесет минути отново погледна часовника и запали цигара, загледан в стрелките. Усмихна се, като се чудеше какво ли изпитва сега тя, когато трябва да чака на две хиляди мили оттук. За какво ли си мисли? Като изпуши цигарата до половината, реши да разбере това. Вдигна телефона и набра номера. Дейв стигна пръв до телефона. — Ало? — Той се намръщи. — Връзката е лоша. Можете ли да повторите това? О, да, почакайте малко. — Дейв се обърна и срещна погледа на майка си. — За теб е, мамо. — Ще се обадя от горния телефон — отговори тя и се заизкачва по стълбите колкото може по-бавно. Дейв закри слушалката с ръка. — Сещаш ли се кой е? Спогледаха се със сестра си с разбиращи очи. — Да? — чу я Дейв да казва по другия телефон. Внимателно постави слушалката. „Желая ти късмет, мамо.“ — Мойра, обажда се Хуан. — Свободен ли си през този уикенд? — попита го тя. — Този уикенд ли? Сигурна ли си? — Свободна съм от петък на обяд до понеделник сутринта. — Тогава… нека да помисля… — На две хиляди мили от нея Кортес се загледа през прозореца към сградата от другата страна на улицата. „Дали това не е капан? Дали разузнавателният отдел на ФБР… възможно ли е всичко това да бъде… Разбира се, че не.“ — Мойра, трябва да разговарям с един човек тук. Моля те, почакай една минутка. Можеш ли? — Да! Ентусиазмът в гласа й не можеше да бъде объркан. Той натисна бутона за временно задържане на разговора. Накара я да чака две минути по часовника, а след това отново вдигна телефона. — Ще дойда във Вашингтон в петък следобед. — Ще дойдеш, когато… когато трябва. — Къде можем да се срещнем? На аерогарата. Можеш ли да ме посрещнеш на аерогарата? — Да. — Не зная на кой полет ще бъда. Ще се срещнем на… на гишето на „Херц“ в три часа. Ще бъдеш там, нали? — Ще бъда. — Аз също, Мойра. Довиждане, любов моя. Мойра Улф отново погледна снимката. Усмивката все още си стоеше на мястото, но тя реши, че не е обвиняваща. Кортес стана от бюрото си и излезе от стаята. Охраната пред вратата му се изправи, когато той излезе. — Отивам да се видя с el jefe — просто каза той. Часовият вдигна радиотелефона си, за да се обади. Техническите проблеми бяха много трудно преодолими. Най-сериозният от тях — захранването. Докато основните станции харчеха около петстотин вата, на подвижните станции беше позволено да използват по-малко от седем, а малките ръчни апарати, захранвани с батерии, които всички обичаха да държат в ръка, работеха с триста миливата. Дори и голямата параболична спътникова приемаща антена не позволяваше получените сигнали да бъдат по-силни от шепот. Но „Риолит-Ж“ представляваше сложна апаратура, произведена благодарение на безброй милиарди долари за изследвания и разработки. Свръхохладените електронни компоненти решаваха част от проблема. Различни компютри работеха за решаване на въпросите по другата половина. Входните сигнали се раздробяваха в цифров код — единици и нули — с помощта на сравнително прост компютър, който после се свързваше с Форт Хуачуа, където друг, значително по-мощен компютър изследваше късовете необработена информация и се опитваше да разбере какво означават. Случайните статистически смущения бяха елиминирани от математически проста, но многократно повтаряща се процедура — алгоритъм — за сравняване на съседни откъси данни и с помощта на процес за усредняване на цифрови стойности се филтрираше 90% от шума. Това позволяваше на компютъра да изплюе разбираема реч от данните, разтоварени от спътника. Но то беше само началото. Причината Картелът да използва преносими „клетъчни“ телефони за всекидневните си комуникации се криеше в сигурността. Имаше около шестстотин отделни честоти, всичките в ултракъсовълновия диапазон от 825 до 845 и от 870 до 890 мегахерца. Един малък компютър в базовата станция осъществяваше връзката, като избираше някоя произволна свободна честота и при обаждане от подвижен телефон променяше честотата, ако вече избраната започне да се влошава. И накрая една и съща честота можеше да се използва едновременно за различни обаждания от различни „клетки“ (оттук идваше и наименованието на системата) в цялата мрежа. Благодарение на тази особеност никоя полиция на света не би могла да подслушва телефонните обаждания от клетъчните телефони. Дори и без кодиране. Човек можеше да се обади спокойно, без да е нужно съобщението му да е шифровано. Или поне така смятаха всички. Правителството на Съединените щати се занимаваше с улавяне на чужди радиосигнали от времето на известната черна камера на Ярдли. Позната като радиоразузнаване, или разузнаване на електронни сигнали, това бе възможно най-добрата информация — думите на враговете ви, предназначени за собствените им хора. В тази област Америка превъзхождаше всички от поколения насам. Съществуваха цели съзвездия от спътници за подслушване на сигнали от чужди страни, улавяне на откъслечни радиосигнали, странични сигнали от микровълнови релейни кули. Сигналите често пъти биваха шифровани и се обработваха в щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, между Вашингтон и Балтимор, в чието огромно, простиращо се върху няколко декара мазе се намираха повечето от суперкомпютрите в света. Задачата беше постоянно да се следят шестстотинте честоти, използвани от клетъчната телефонна мрежа в Меделин. Това, което за всички полицейски агенции в света беше невъзможно, представляваше леко упражнение за загрявка за Агенцията за национална сигурност, където непрекъснато се следяха буквално десетки хиляди радио и други електронни канали. Агенцията за националната сигурност беше много по-голяма от ЦРУ, далеч по-секретна и много по-добре финансирана. Една от станциите й се намираше във Форт Хуачуа в Аризона. Там имаха дори собствен суперкомпютър, съвсем нов „Грей“, свързан чрез оптичен кабел с един от многото комуникационни автомобили, изпълняващи функции, за които хората, свързани в мрежата, знаеха, че не трябва да питат. Следващият проблем възникваше, когато компютърът трябваше да заработи. Разбира се, имената и самоличността на много от хората в Картела бяха напълно известни на правителството на САЩ. С помощта на записи на гласовете разработиха алгоритъм за разпознаване на тези гласове, независимо коя честота използват. След това гласовете на събеседниците на известните лица също биваха идентифицирани по електронен път. Не след дълго компютърът записваше и автоматично разпознаваше повече от тридесет гласа, а броят на известните гласове се разширяваше всеки ден. Захранването понякога създаваше трудности при разпознаването на гласовете, но главният техник преценяваше, че хващат повече от 60 процента, и понеже базата данни с разпознаваеми гласове растеше ежедневно, ще достигнат 85 процента. Гласовете, за които нямаше определени имена, бяха обозначени с цифри. Глас 23 току-що се обади на глас 17. Двадесет и три бе охраната. Успяха да определят самоличността му, тъй като той се обаждаше на 17, за когото също се знаеше, че е от охраната на обект Ехо, както в екипа за разузнаване на радиосигналите знаеха Ескобедо. Записаният сигнал съобщаваше, че „той идва да се срещне с него“. Кой точно е „той“, те не знаеха. Или досега не бяха чували този глас, или, по-вероятно, не бяха успели да го идентифицират. Специалистите от разузнаването имаха търпение. Този случай беше се развил доста по-бързо от обичайното. Въпреки модерната апаратура онези не предполагаха, че е възможно някой да ги подслушва, и по тази причина не предприемаха предпазни мерки. След един месец екипът за радиоразузнаване ще има достатъчно опит по отношение на подслушваните хора, за да разработи всякаква използваема тактическа разузнавателна информация. Всичко беше въпрос на време. Техниците се чудеха кога ще започне провеждането на истинските операции. В края на краищата нагласяването на системите за разузнаване на радиосигналите винаги означаваше, че предстои разполагане на сили по бойното поле. — Какво има? — попита Ескобедо, когато Кортес влезе в стаята му. — Директорът на американското ФБР ще лети за Богота утре. Напуска Вашингтон около обяд. Посещението ще бъде тайно. Очаквам да използва официален самолет. Американците имат една ескадрила с такива самолети във военновъздушната база „Андрюс“. Ще бъде попълнен полетен план и вероятно ще го запишат като нещо друго. Полетът може да бъде всеки един от утрешния следобед до осем вечерта. Очаквам това да бъде двумоторен самолет за бизнесмени. Вероятно G-III, въпреки че е възможно да дойдат и с друг модел. Ще се среща с министъра на правосъдието, несъмнено за да обсъди нещо много важно. Аз ще отлетя незабавно за Вашингтон, за да разбера каквото мога. След три часа има полет до Мексико сити. Ще се кача на него. — Източникът ти на информация е добър — отбеляза Ескобедо, впечатлен за първи път. Кортес се усмихна. — Si, jefe. Дори и да не можеш да определиш какво обсъждат тук, аз се надявам да разбера през уикенда. Не обещавам, но ще направя всичко възможно. — Жена — каза Ескобедо. — Млада и красива, сигурен съм в това. Желая ви приятен уикенд, полковник. Аз със сигурност ще се наслаждавам на своя. Кортес го нямаше само от половин час, когато се получи съобщение по телефакса, че снощната куриерска пратка не е пристигнала на мястото си в Югоизточна Джорджия. Развеселената гримаса, която неизменно съпровождаше получаването на свръхсекретна информация, веднага се превърна в гневна. El jefe си помисли да се обади на Кортес на номера на подвижния му телефон, но си спомни, че наетият от него човек отказваше да обсъжда важни проблеми по тази според него „несигурна линия“. Ескобедо поклати глава. Полковникът от DGI е като стара бабичка! Телефонът на el jefe иззвъня. — Готово — каза един човек във фургон, отдалечен на две хиляди мили оттук. „РАЗПОЗНАВАНЕ НА ГЛАС — изписа компютърът. — ОБЕКТ БРАВО СЕ ОБАЖДА ДО ОБЕКТ ЕХО, ЧЕСТОТА 848.970 MHZ, ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ОБАЖДАНЕТО 2349Z, ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ПРИЕМАЩИЯ ОБЕКТ 345.“ — Тук може да излезе нещо голямо, Тони. Старшият техник, когото преди четиридесет и седем години бяха кръстили Антонио, си сложи слушалките. Разговорът се записваше на високоскоростна лента — всъщност използваха видеолента с ширина два сантиметра поради типа на системата, използвана за прехващане на сигнала. Четири отделни машини го записваха. Това бяха касетофони „Сони“, обикновен модел, леко изменен от техниците на АНС. — Ха! Сеньор Браво е ядосан! — отбеляза Тони, като долови част от разговора. — Обади се до Мийд и им кажи, че хванахме замразено въже по лявото поле на игрището. „Замразено въже“ беше текущото наименование в АНС на много важните заловени сигнали. Бейзболният сезон беше в разгара си и отборът на „Балтимор Ориоул“ възвръщаше формата си. — Как е сигналът? — Ясен като църковна камбана. Господи, защо ли не си купя от акциите на тази фирма? — Антонио замълча, като се опитваше да не избухне в смях. — Божичко, колко е ядосан! Обаждането прекъсна след минута. Тони превключи слушалката си към един от касетофоните, премести се заедно със своя въртящ се стол до телексната машина и започна да пише. C> СПЕШНА ТЕЛЕГРАМА СТРОГО СЕКРЕТНО +++++ ЛУДОРИЯ 2358Z Доклад за данни от разузнаване на електронни сигнали Прехванат сигнал 345 Повикал 2349Z Честота 836.970 MHZ Повикал: Обект Браво Отговорил: Обект Ехо Б: Загубихме още една пратка. [Възбуда] Е: Какво се е случило? Б: Проклетият самолет не е пристигнал. Какво мислиш? [Възбуда] Е: Казах ти, че правят нещо ново. Опитваме се да разберем какво. Б: И кога ще разберете? Е: Работим по въпроса. Нашият човек пътува за Вашингтон, за да открие какво става. Случиха се и някои други неща. Б: Какво? [Възбуда] Е: Предлагам да се срещнем утре, за да го обсъдим. Б: Редовното събрание е във вторник. Е: Това е важно. Всички трябва да го чуят, Пабло. Б: Не можеш ли да ми кажеш нещо? Е: Северноамериканците променят правилата. Все още не знаем точно по какъв начин. Б: Е, а защо му плащаме на оня кубински изменник? [Възбуда] Е: Той се справя много добре. Може би ще научи повече при пътуването си до Вашингтон. Но на събранието ще обсъждаме нещата, които сме научили досега. Б: Добре. Ще подготвя събранието. Е: Благодаря, Пабло. Край на обаждането. Прекъсване на сигнала. Край на приемането. C$ — Каква е тази „възбуда“? — Не мога да пиша в официално съобщение, че му кипят лайната — отговори Антонио. — Това е горещо съобщение. Има оперативна разузнавателна информация. — Той натисна бутона за излъчване на терминала. Сигналът беше адресиран до получател, обозначен с кодово наименование „Лудория“ и никой от хората, работещи с фургона, не знаеше нещо повече по въпроса. Боб Ритър тъкмо беше си тръгнал за дома и се намираше едва на една миля нагоре по булевард „Джордж Вашингтон“, когато телефонът в автомобила му нададе характерния си и според него дразнещ тон. — Да? — Съобщение за „Лудория“. — Разбрано — каза заместник-директорът по оперативните въпроси с потисната въздишка. — Закарай ме обратно — нареди на шофьора си той. — Да, сър. Да се върнеш обратно, та дори ако си висш служител на ЦРУ, означава, че трябва да намериш място, където да обърнеш, а след това да се бориш с натовареното движение в късните часове на деня, което в пълното си величие задължава и бедни, и богати да се движат с едни и същи двадесет мили в час. Охраната на портала махна с ръка на колата да влиза и пет минути по-късно той се озова в канцеларията си. Съдията Мур вече беше си отишъл. За тази операция имаха право да знаят само четирима офицери. Това беше минималният брой хора, необходими просто за да изчакват и оценяват пристигащите сигнали за операцията. Днешният дежурен офицер тъкмо беше пристигнал на работа. Той му подаде съобщението. — Имаме нещо горещо — каза дежурният. — Вярно е. Става дума за Кортес — отбеляза Ритър, след като прегледа съобщението. — Така е, сър. — Идва тук… Но ние не знаем как изглежда. Ех, защо не успяха от ФБР да намерят снимката на това копеле, когато беше в Пуерто Рико. Знаеш ли описанието му? — вдигна поглед Ритър. — Чернокос с кафява кожа. Среден на ръст, средно телосложение, понякога носи мустаци. Няма особени белези или характеристики — повтори по памет офицерът. Не беше трудно да запомниш нищожна информация, а за Феликс Кортес те имаха точно такава. — Кой е твоят контакт във ФБР? — Том Бърк. Човек от средно равнище в отдела по разузнаване. Много е добър. Занимаваше се с част от делото по случая „Хендерсън“. — Окей. Предай му тази информация. Може би ФБР ще намерят начин да хванат това копеле. Друго има ли? — Не, сър. Ритър кимна и отново тръгна за дома си. Дежурният офицер се върна в канцеларията си на петия етаж и се обади по телефона. Имаше късмет тази вечер, защото Бърк все още се намираше в кабинета си. Разбира се, не можеха да обсъждат въпроса по телефона. Дежурният от ЦРУ, Пол Хукър, отиде с колата си до сградата на ФБР на ъгъла на 10-а улица и булевард „Пенсилвания“. Въпреки че ЦРУ и ФБР понякога си съперничат за разузнаваческата работа и винаги за бюджетите от федералното правителство, техните служители на оперативно ниво се разбираха много добре и закачките, които си разменяха, бяха добронамерени. — През следващите няколко дни във Вашингтон ще пристигне един нов турист — съобщи Хукър, след като затвори вратата. — И кой е той? — попита Бърк и махна към кафе-машината. Хукър отказа. — Феликс Кортес. — Офицерът от ЦРУ подаде ксерокопие от телекса. Разбира се, някои части от него бяха зачертани. Бърк не се обиждаше от такива неща. Като член на Отдела по разузнаването, отговорен за залавянето на шпиони, той беше свикнал с принципа да се знае само онова от секретните материали, което се полага на длъжността му. — Вие предполагате, че това е Кортес — изтъкна агентът на ФБР. След това се усмихна. — Но не бих го оспорвал. Ако имахме снимката на този клоун, вероятността да го заловим щеше да е добра. Но както са нещата сега… — въздъхна той. — Ще разпратя хора до летище „Дълес“, на националното летище и на летището в Балтимор. Ще се опитаме, но можеш да се досетиш колко големи са шансовете ни. — „Ако ЦРУ беше намерило снимка на муцуната му, когато работеше за кубинците — или когато беше в академията на КГБ, — работата ни щеше да бъде адски улеснена…“ — Вероятно той ще дойде през следващите четири дни. Ще проверим всички директни полети оттам, както и всички свързващи полети. Проблемът беше повече математически. Броят на директните полети от Колумбия, Венецуела, Панама и други съседни страни беше доста скромен и следенето им щеше да е лесно. Но ако лицето направи връзка през Пуерто Рико, Бахамските острови, Мексико или който и да е друг град, включително и американски, броят на възможните полети се увеличаваше десетократно. Ако направеше междинно спиране някъде в Съединените щати, броят на възможните полети, които ФБР трябва да следи, внезапно скачаше в стотиците. Кортес беше професионалист, обучен в КГБ, и знаеше това толкова добре, колкото и двамата мъже в тази стая. Задачата не беше съвсем безнадеждна. Полицаите играят постоянно в очакване на грешки, защото и най-ловките противници стават невнимателни или късметът им изневерява. Играта в случая беше такава. Можеха да се надяват на истински успех само ако им се усмихнеше щастието. Което нямаше да стане. Кортес се качи на самолет на „Авианика“ до Мексико сити, след това на самолет на „Американ еърлайнс“ до Далас — Форт Уърт, където премина през митницата, и се качи на друг самолет за Ню Йорк. Взе стая в хотел „Сен Мориц“ на южния булевард „Сентрал Парк“. Часът беше три сутринта и той се нуждаеше от почивка. Остави нареждане да го събудят в десет часа и помоли администраторката да му вземе билет първа класа за влака до гара „Юниън“ във Вашингтон. Знаеше, че влаковете от клас „Метролайнер“ имат телефони. Щеше да има възможност да се обади предварително, ако се случи нещо. Или може би… Реши да не й се обажда в работата, защото ФБР със сигурност подслушва собствените си телефони. Последното, което направи, преди да си легне, беше да накъса на парченца самолетните си билети и етикетите върху багажа си. Телефонът го събуди в 9:56. „Почти седем часа сън“ — помисли си той. Струваха му се като няколко секунди, но нямаше време за мотаене. След половин час се появи на рецепцията, даде попълнения формуляр за напускане на хотела и си взе билета за влака. Обичайното движение в средната част на Манхатън за малко не го накара да изпусне влака, но пристигна навреме и се настани на последния ред тройни седалки в отделението за пушачи във вагона-клуб. Един усмихнат стюард с червено сако му предложи кафе без кофеин и копие на вестник „Ю-Ес-Ей Тудей“, последвано от закуска, която не се различаваше от онази в самолетите, само беше малко по-топла. Когато влакът спря във Филаделфия, той отново спеше. Кортес беше решил, че трябва да си почине. Стюардът забеляза усмивката на лицето му, когато прибираше подноса със закуската, и се запита какви ли сънища преминават през главата на този пътник. В един часа, когато влак 111 наближи Балтимор, в залата за пресконференции на Белия дом светнаха лампите на телевизионните камери. Репортерите вече бяха подготвени със „сведения“, че предстои изявление от министъра на правосъдието, свързано с наркотиците. Големите телевизионни канали не прекъснаха следобедните си сериали — не беше лесно да прекъснеш „Млади и неуморни“, — но както обикновено Си Ен Ен показаха на екрана си надписа „Специално съобщение“. Дежурните от Отдела за разузнаването в Националното военно командване веднага го забелязаха, тъй като пред бюрата си имаха телевизори, включени на този канал. Може би това беше най-красноречивият коментар във връзка със способността на американските разузнавателни агенции да информират правителството, която по очевидни причини големите телевизионни мрежи никога не обсъждаха. Министърът на правосъдието отиде с вдървена походка към подиума. Въпреки всичкия си адвокатски опит не умееше да говори добре пред публика. Такова качество не се изискваше, когато човек се занимава с фирмено право или подготовка на политически кампании. Но пък министърът беше фотогеничен и се обличаше добре, а и винаги го биваше да поднесе някоя новина в „сухи“ дни, което обясняваше популярността му сред средствата за масова информация. — Дами и господа — започна, той, като запрелиства документите. — След малко ще получите брошури с информация за операция „Тарпон“. Това е най-ефективната операция досега срещу международния наркокартел. — Той вдигна поглед и се опита да види израженията на репортерите през светлината на прожекторите. — Едно разследване на Министерството на правосъдието, извършено от ФБР, доведе до откриването на няколко банкови сметки в Съединените щати и в други страни, използвани за пране на пари в безпрецедентни мащаби. Тези сметки обхващат над двадесет и девет банки от Лихтенщайн до Калифорния и по досегашните ни преценки влоговете в тях надвишават шестстотин и петдесет милиона долара. — Отново вдигна поглед, като чу някой от събраното мнозинство да казва: „Дявол да го вземе!“ Това го накара да се усмихне. Не беше лесно да впечатлиш журналистите, които идваха в Белия дом. Автоматичните фотоапарати започнаха да щракат непрекъснато. — Заедно с шест други правителства предприехме необходимото, за да конфискуваме всички тези средства, както и осем смесени дружества за работа с недвижими имоти, в които са инвестирани средства тук, в САЩ, и те са били използвани като основните средства за прането. Конфискацията се извършва по силата на Закона за повлияните от рекет и корумпираните организации. Тук трябва да подчертая, че смесените дружества за недвижими имоти включват имуществото на много невинни инвеститори и тяхната собственост няма, повтарям, няма да бъде засегната по никакъв начин от действията на правителството. Картелът ги е използвал като лековерни жертви и те няма да пострадат от конфискациите. — Извинете — прекъсна го кореспондентът на „Асошиейтид прес“, — шестстотин и петдесет милиона долара ли казахте? — Точно така. Повече от половин милиард долара. — Министърът обясни как е била намерена информацията, но не и начина, по който бяха се сдобили с нея първоначално, нито пък точния механизъм за проследяване на парите. — Както ви е известно, имаме договорености с няколко правителства за работа по подобни случаи. Финансовите средства, определени като пари от търговия с наркотици и вложени в чуждестранни банки, ще бъдат конфискувани от правителствата на съответните страни. По сметки в швейцарските банки например има приблизително… — отново провери записките си. — Изглежда, са двеста и тридесет и седем милиона долара. Те стават собственост на швейцарското правителство. — Колко са за нас? — попита репортерът на „Вашингтон пост“. — Не знаем все още. Трудно е да се опише сложността на тази операция — само счетоводната работа ще ни отнеме няколко седмици. — Какво ще ни кажете за сътрудничеството с други правителства? — поиска да разбере друг репортер. „Ти се шегуваш“ — помисли си журналистката до него. — Сътрудничеството, което получихме в този случай, просто е изключително. — Министърът на правосъдието се усмихна. — Нашите приятели зад океана работиха бързо и професионално. „Не всеки ден се случва да откраднеш толкова много пари и да кажеш, че си свършил нещо за благото на обществото“ — помисли си мълчаливата журналистка. Си Ен Ен е компания, която излъчва за целия свят. Предаването се гледаше и в Колумбия от двама души, чиято работа беше да следят американските новини. Самите те бяха журналисти, които работеха за колумбийската телевизионна мрежа „Инравижън“. Единият от тях се извини, излезе от контролната зала и се обади по телефона. Тони и партньорът му току-що се бяха завърнали за дежурство във фургона и на стената видяха закачен телекс, че се очаква оживление по телефонните връзки към 18:00 часа западноевропейско време. Не останаха разочаровани. — Не може ли да разговаряме с директора Джейкъбс за това? — попита един журналист. — Директорът Джейкъбс се интересува лично от случая, но в момента не е на разположение — отговори министърът на правосъдието. — Ще имате възможност да разговаряте с него през следващата седмица, но в момента той и екипът му са много заети. — По този начин не наруши нито едно правило. Създаде впечатлението, че Емил е в града. Журналистите, след като разбраха какво точно им каза министърът и как го каза, решиха да оставят темата. Всъщност Емил беше излетял от военновъздушната база „Андрюс“ преди двадесет минути. — Madre de Dios! — възкликна Ескобедо. Събранието тъкмо приключваше с обичайните учтивости, толкова необходими за конференция на главорези. Всички членове на Картела се намираха в една и съща зала, което се случваше доста рядко. Въпреки че около сградата имаше истинска ограда от хора на охраната, всички се притесняваха за безопасността си. Върху покрива на сградата имаше спътникова антена, която незабавно настроиха за приемане на Си Ен Ен. Очакванията им да обсъждат неочакваните събития при операциите за прекарване на наркотиците внезапно бяха изместени встрани от нещо далеч по-тревожно. Новината беше особено неприятна за Ескобедо, тъй като той беше един от тримата членове на Картела, които натрапиха тази схема за изпиране на пари на колегите си. Въпреки че всички го бяха поздравявали за ефективността й, сега погледите им бяха далеч по-малко приятелски. — Нищо ли не можем да направим? — попита един. — Твърде рано е да се каже — отговори човекът от Картела, еквивалентен на старши финансов служител. — Нека ви припомня, че парите, които вече сме взели от различните уговорки, почти се равняват на нормалните ни доходи. — Това изказване се стори слабо дори и на самия него. — Мисля, че търпяхме достатъчно намеси — каза силно Ескобедо. — Директорът на американските ще бъде тук, в Богота, по-късно през деня. — О? И как откри това? — Кортес. Казах ви, че ще ни е от полза да го наемем. Свиках това събрание, за да ви дам информация, която получих от него. — Това вече е твърде много — съгласи се друг член. — Трябва да вземем мерки. Силни мерки. Всички изразиха съгласие. Хората от Картела все още не бяха научили, че важните решения никога не бива да се вземат с гняв, но между тях нямаше кой да предложи страстите да се успокоят. Хората тук не бяха известни като господари на емоциите си. Влак 111 по линията „Метролайнер“ от Ню Йорк пристигна една минута по-рано в 1:48 следобед. Кортес слезе с двете си чанти и веднага отиде на стоянката за таксита пред гарата. Шофьорът изпадна във възторг от това, че има курс до летище „Дълес“. Пътуването отне малко повече от тридесет минути и шофьорът заслужи бакшиш от 2 долара, който според Кортес беше добър. Качи се на необходимия етаж, зави наляво и по ескалатора слезе до гишето на „Херц“. Нае един голям „Шевролет“ и използва свободното си време, за да натовари багажа си. Вече наближаваше три часът, когато се върна в сградата. Мойра дойде точно навреме. Прегърнаха се. Тя не беше от хората, които се целуват на толкова открити места. — Къде паркира? — В паркинга за дълъг престой. Оставих чантите си в колата. — Нека отидем да ги вземем. — Къде отиваме? — На Скайлайн драйв има едно място, където „Дженерал Мотърс“ понякога провеждат важни конференции. В стаите няма никакви телефони, никакви телевизори, никакви вестници. — Зная го! Ти как успя да направиш резервации за такъв кратък срок? — Резервирах стая за всеки уикенд от последната ни среща насам — обясни искрено Кортес. Изведнъж се спря. — Това не звучи ли… това не звучи ли лошо? — Вече беше овладял до съвършенство проявата на внезапно смущение. Мойра го хвана под ръка. — На мен не ми звучи така. — Мисля, че уикендът ще ми се стори дълъг. — След няколко минути пътуваха по междущатско шосе 66 в посока към Сините планини. Четирима офицери от охраната на посолството, облечени в работни комбинезони на авиотехници, огледаха за последен път района, след което един от тях извади сложен спътников радиотелефон и се обади, за да даде окончателното разрешение. Самолетът VC-20A, военен вариант на бизнес-самолета G-III, долетя с радиопредавател, настроен на цивилна честота, и кацна в 5:39 на международното летище „Елдорадо“ на около осем мили извън Богота. За разлика от повечето самолети VC-20A, които принадлежаха на 89-а военнотранспортна ескадрила във военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд, този беше специално променен за летене в райони с висока вероятност от вражески действия и имаше оборудване за радиосмущения, първоначално изобретено от израелците за противодействие срещу ракетите „земя-въздух“ в ръцете на терористи… или бизнесмени. Самолетът се спусна и направи идеално кацане в лекия западен ветрец, след това отиде до един далечен ъгъл на товаро-разтоварния терминал, към който се насочиха леки коли и джипове. Разбира се, самоличността на самолета вече не представляваше тайна за никого, стига човек да го погледне. Щом той спря; джиповете веднага се подредиха от лявата му страна. От тях слязоха въоръжени войници и се разпръснаха, като автоматичните им оръжия се насочваха навсякъде, откъдето можеше да има опасност — въображаема или реална. Вратата на самолета се спусна надолу. В нея имаше вградени стъпала, но първият човек, който слезе от самолета, не си губи времето с тях. Той скочи на земята с дясна ръка, скрита под сакото му. Скоро към него се присъедини друг човек от охраната. И двамата бяха специални агенти на ФБР и работата им беше да осигурят физическата цялост на шефа си, директора Емил Джейкъбс. Застанаха сред кръга от колумбийски войници, до един членове на елитни части за потушаване на размирици. Всички бяха нервни. В тази страна нямаше нищо нормално при осигуряването на сигурността. Твърде много хора бяха загинали като доказателство на противното. След това излезе Джейкъбс, придружен от специалния си помощник и от Хари Джеферсън, служител в Агенцията за борба с наркотиците. Последният от тримата слезе точно когато лимузината на посланика спря до самолета. Не се застоя дълго. Посланикът излезе, за да поздрави гостите си, и след минута всички се качиха в колата. После войниците скочиха в джиповете си и тръгнаха след колата на посланика като ескорт. Екипажът на самолета затвори вратата на гълфстрийма, чиито двигатели не бяха прекъсвали работата си, и самолетът се отправи към пистата, за да излети отново. Курсът му беше към летището в Гренада, построено много разумно от кубинците преди няколко години, за да го използват американците. Там по-лесно щяха да го охраняват. — Как мина полетът, Емил? — попита посланикът. — Малко повече от пет часа, но не беше лошо — отговори директорът. Облегна се на кадифената седалка на голямата лимузина, която беше препълнена с хора. На предната седалка се намираха охраната на посланика и неговият шофьор. Това значеше, че в колата има общо четири автомата, а Джейкъбс беше сигурен, че и Хари Джеферсън носи служебния си автоматичен пистолет. Емил никога през живота си не беше носил пистолет, не желаеше да се занимава с такива неща. Освен това, ако двама телохранители и помощникът му — отличен стрелец — не могат да го защитят, тогава какво ли би могло? Не че Джейкъбс беше особено смел, но просто в продължение на четиридесет години беше се занимавал с всякакви криминални престъпници — веднъж представителите на чикагския подземен свят бяха го заплашили доста сериозно — и всичко това го измори. Свикнал бе, доколкото човек може да свикне с подобни неща. Всичко това се превърна в част от живота му и той не го забелязваше, както не би забелязал шарката на тапетите или цвета на боята в някоя стая. Но забеляза надморската височина. Град Богота се намира на височина от около 2697 метра в планинска котловина. Тук нямаше въздух за дишане и той се почуди как издържа посланикът. Джейкъбс се чувстваше по-добре с щипещите ветрове на Мичиганското езеро. Помисли си, че дори влажният въздух, който обхващаше Вашингтон всяко лято, беше за предпочитане. — Утре в девет часа, нали? — попита Джейкъбс. — Да — кимна посланикът. — Мисля, че ще се съгласят с почти всичките ни искания. — Разбира се, посланикът не знаеше за какво ще става дума на срещата и това никак не го радваше. Работил беше като шарже д’афер в Москва и секретността там не бе така строга. — Проблемът не е в това — отбеляза Джеферсън. — Знам, че намеренията им са положителни… загубили са достатъчно полицаи и съдии като доказателство. Въпросът е дали ще искат да ни помагат. — Ние бихме ли помагали в подобни обстоятелства? — замисли се Джейкъбс, а след това насочи разговора към по-безопасна тема: — Нали знаете, че никога не сме били особено добри съседи? — Какво искаш да кажеш? — попита посланикът. — Искам да кажа, че когато ни се струваше изгодно тези страни да бъдат управлявани от гангстери, ние го позволявахме. Когато накрая демокрацията започна да пониква, ние не винаги стояхме до тях и се оплаквахме, ако идеите им не съвпадаха напълно с нашите. А сега, когато наркобароните заплашват правителствата заради стока, която нашите граждани желаят да закупят, ние хвърляме вината върху тях. — Демокрацията трудно се установява тук — изтъкна посланикът. — Испанците не ги биваше много за… — Ако бяхме си свършили работата преди сто години, а дори и преди петдесет, половината от проблемите ни нямаше да съществуват. Е, тогава не го направихме. Трябва да го направим сега, по дяволите. — Ако имаш някакво предложение, Емил… Джейкъбс се засмя: — Да ме вземат мътните, Анди, аз съм полицай — е, адвокат, а не дипломат. Това си е твой проблем. Как е Кей? — Добре е. — Посланикът Анди Уестърфийлд не трябваше да пита за мисис Джейкъбс. Знаеше, че Емил е погребал жена си преди девет месеца след смела борба с рака. Разбира се, беше понесъл всичко много трудно, но около Рут нямаше много добро, с което да я запомни човек. А и той имаше работа, която го ангажираше. Всички имаха нужда от това, а Джейкъбс — повече от другите. Един мъж с фотоапарат „Никон 35 мм“ с дълъг обектив беше правил снимки в продължение на изминалите два часа. Когато лимузината и двата ескортиращи джипа тръгнаха от летището, той сне обектива, постави го заедно с разглобения фотоапарат в чантата си и отиде до телефонните кабини. Лимузината се движеше бързо между джиповете пред и зад нея. В Колумбия появата на скъпи коли с въоръжен ескорт не беше чудо невиждано и автомобилите тръгнаха бързо от летището. Човек трябваше да погледне номера на лимузината, за да види, че е американска. Четиримата мъже във всеки джип не бяха знаели за задачата си да ескортират тази кола пет минути преди да тръгнат. Маршрутът, до известна степен предсказуем, беше кратък. Не би трябвало да има достатъчно време за когото и да е да устрои засада — ако се приеме, че някой може да бъде достатъчно откачен, за да опита нещо такова. В края на краищата убийството на американски посланик е лудост. Такова нещо беше се случвало неотдавна в Судан, Афганистан, Пакистан… Но никой не беше правил сериозни опити срещу директора на ФБР. Колата, в която се возеха, беше монтирана върху шаси на „Кадилак Флийтуд“. Специалното й оборудване включваше дебели стъкла от материала лексан, които можеха да спрат куршум от картечница, а отделението за пътници бе армирано с, кевлар. Гумите бяха с порест пълнеж за предотвратяване на спуквания, а резервоарът имаше конструкция, подобна на използваната при самолетите като предпазна мярка срещу експлозия. Не е за учудване, че в гаража на посолството наричаха колата „Танка“. Шофьорът можеше да я управлява така изкусно, както професионален състезател. Разполагаше с мощен двигател, който му позволяваше да кара с повече от сто и шестдесет километра в час. Можеше да накара тритонната кола да завие рязко и да тръгне в обратна посока като филмов каскадьор. Погледът му скачаше от пътя напред към огледалото за обратно виждане. В продължение на две-три мили ги следваше някаква кола, но се отклони. Реши, че вероятно няма нищо. Още някой се прибира от летището… Колата имаше и сложно радиооборудване, с което можеше да извика помощ. Пътуваха към посолството. Въпреки че посланикът имаше отделна резиденция, красива двуетажна сграда, разположена в градина, и горичка с площ два декара, тя не беше достатъчно безопасна за посетителите му. Както повечето съвременни американски посолства, сградата тук приличаше на кръстоска между нискоетажен блок и част от линията „Зигфрид“*. [* Линия от военни укрепления, изградена от германците преди и по време на Втората световна война срещу френската линия „Мажино“. — Б.пр.] „Разпознаване на глас — показа екранът на компютъра, намиращ се на две хиляди мили оттук. — Глас 34 започва обаждане до неизвестен получател на честота 889.980 MHZ. Начално обаждане 2258Z. Прехванат сигнал 381.“ Тони си сложи слушалките и се съсредоточи в системата за забавяне на лентата. — Нищо — съобщи след момент. — Някой се вози в кола. В посолството аташето крачеше нервно из фоайето. Специалният агент Пит Моралес от ФБР трябваше да бъде на летището. Неговият директор идваше в страната, но ония посерковци от охраната казаха, че ще предоставят само една кола, тъй като посещението бе инкогнито, а всеки знаеше, че изненадата е по-добра, отколкото демонстрацията на сила. Моралес не беше от хората, които знаеха за посещението. Той вярваше в демонстрацията на сила. Достатъчно неприятно беше, че трябва да се живее тук. Моралес беше от Калифорния. Независимо от испанската си фамилия, семейството му бе живяло в Сан Франциско открай време и трябваше да шлайфа позабравения си майчин език, за да може да заеме сегашната си работа. Това означаваше и че трябва да остави децата и жена си в Щатите. Тук беше опасно, както пишеше и в последния му доклад до централата. Опасно за местните жители, опасно за американците и, разбира се, много опасно за американските полицаи. Моралес погледна часовника си. Оставаха около две минути. Тръгна към вратата. — Точно навреме — каза един човек на три преки от посолството. Говореше по преносим радиотелефон. До неотдавна „РПГ-7Д“ беше стандартното съветско леко противотанково оръжие. Води началото си от немските Panzerfaust* и неотдавна бе заменено с „РПГ-18“, което представляваше близко копие на американските леки противотанкови ракети „М-72“. Приемането на въоръжение на новия модел даде възможност за изхвърляне на милиони стари гранатомети, с които наводниха и без това претъпканите оръжейни пазари по света. Тъй като са предвидени да пробиват дупки в танкове, използването им не е особено лесно. По тази причина към лимузината на посланика бяха насочени четири такива оръжия. [* Брониран юмрук (нем.). — Б.пр.] Колата се движеше на юг по улица „Карера 13“ в района, познат като Палермо, като се забави поради натовареното движение. Ако хората от охраната на директора знаеха името на квартала и номера на улицата, може би щяха да възразят срещу този маршрут просто от суеверие. Ниската скорост на движение изнервяше всички и особено войниците в джиповете, които извиваха вратове и гледаха по прозорците на различни сгради. Фактът, че не може да се надзърне през прозорец отвън, е толкова очевиден, че не може да бъде криворазбран. Дори и един отворен прозорец представлява правоъгълник, по-тъмен от външната стена, и окото се приспособява към околната светлина, а не към тази на определено място. Нямаше никакво предупреждение. Смъртта на американците стана неизбежна поради нещо толкова прозаично, колкото един светофар. Някакъв техник работеше по големия светофар — хората се оплакваха от него вече цяла седмица-и докато проверяваше механизма на настройките, включи червената светлина. Всички на улицата спряха. Намираха се почти в посолството. От прозорците на третите етажи от двете страни на улицата се спуснаха право надолу четири ракети от „РПГ-7Д“. Три от тях улучиха колата, като два попаднаха в покрива. Проблясъкът беше достатъчен. Моралес затича преди още звукът да стигне до вратите на посолството. Тичаше с пълното съзнание за безполезността на усилието си. Дясната му ръка рязко издърпа своя автоматичния пистолет „Смит и Уесън“ от кобура на кръста, като го понесе според изискванията на инструкцията — насочен право нагоре. Необходими му бяха малко повече от две минути. Шофьорът все още беше жив, изхвърлен от колата, умиращ, кървящ от рани, които никой доктор не би могъл да зашие навреме. Войниците от водещия джип никакви не се виждаха, въпреки че по задната седалка имаше кръв. Шофьорът на следващия джип все още седеше до кормилото, като стискаше с ръце разкъсаното си от стъкла лице, мъжът до него беше мъртъв, а останалите двама също ги нямаше. Моралес изведнъж разбра защо. В една сграда отляво избухна автоматична стрелба. Започна, спря и започна пак. От един прозорец се дочу вик, който също замря. Моралес искаше да изтича в сградата, но нямаше пълномощия за това, а беше и прекалено добър професионалист, за да рискува живота си така глупаво. Приближи се до разбитата лимузина. Знаеше, че и това е напразно. Всички бяха умрели внезапно или толкова бързо, колкото може да умре човек. Двамата телохранители на директора бяха облечени с бронирани жилетки от кевлар. Те биха спрели куршуми, но не и осколки от мощна бойна глава и се оказаха не по-добри от бронята на „Танка“. Моралес разбра с какво е улучена колата — оръжия, предназначени за унищожаване на танкове. Истински танкове. За хората вътре можеше само да се каже, че някога са били човешки същества. Никой не можеше да направи нещо освен свещеник… или равин. Моралес се обърна след няколко секунди. Стоеше сам на улицата. Все още у него действаше професионалистът и не допускаше човешкото да повлияе върху преценката му. Живият войник пред него беше твърде зле ранен, за да може да се движи — вероятно няма представа къде се намира или какво се е случило. Никой от хората на тротоара не дойде да му помогне… но се виждаше, че някои от тях също са ранени, и ангажираха вниманието на другите. Моралес разбра, че унищожената кола караше всички наоколо да разберат къде могат да бъдат най-полезни. Агентът се обърна, за да огледа улицата нагоре-надолу. Не видя техника до контролното табло на светофара — вече беше изчезнал. Двама военни излязоха от сградата, един от тях носеше нещо, което приличаше на гранатомет „РПГ-7“. Моралес разпозна единия от двамата — капитан Едмундо Гарза. По ризата и панталоните му в цвят каки имаше кръв, а очите му гледаха с оня див поглед, който Моралес не беше виждал, откакто напусна морската пехота. Зад него други двама влачеха човек, прострелян в ръцете и слабините. Моралес прибра пистолета си в кобура, преди бавно да се приближи с открити ръце, докато се увери, че са го разпознали. — Капитане… — каза Моралес. — Горе има още един мъртъв и един от моите хора. Четири групи. Колите за бягство са били в уличките. — Гарза погледна кръвта по ръката си с раздразнение, което бързо преминаваше в осъзнаване на това, че е ранен. Но имаше нещо повече от шок и то забавяше болката. Капитанът погледна към колата за пръв път от няколко минути насам с надеждата, че непосредственото му впечатление е погрешно, и с увереността, че не може да е сгрешил. Красивото му окървавено лице се обърна към американеца, който поклати глава вместо отговор. Гарза беше горд човек, професионален войник, посветил се на страната си дотолкова, доколкото човек е способен на това и за тази задача го избраха заради комбинираните у него умения и почтеност. Той беше човек, който не се бои от смъртта, но бе претърпял онова, от което всички войници се боят най-много. Беше се Провалил при изпълнение на задачата си. Това, че не знаеше поради каква причина, само влошаваше нещата още повече. Гарза продължи да не обръща внимание на раните си и се обърна към единствения пленен: — Ще си погукаме с теб — обеща му той, преди да се строполи в ръцете на Моралес. — Здрасти, Джак! — Дан и Лиз Мъри тъкмо бяха пристигнали в дома на Райън. Дан свали автоматичния си пистолет и кобура и ги остави на рафта в гардероба с глуповато изражение. — Мислех, че ще носиш револвер — усмихнат каза Джак: Семейство Мъри за първи път им гостуваше. — Моят „Питон“ ми липсва, но ФБР преминават на автоматични пистолети. Освен това вече не гоня лоши типове. Преследвам протоколи, докладни записки и бюджетни проекти. — Думите му бяха придружени от печално поклащане на главата. — Много забавно. — Известно ми е това усещане — съгласи се Райън, като поведе Мъри към кухнята. — Бира? — Предложението ти ми звучи добре. Запознаха се в Лондон или по-точно в болницата „Сейнт Томас“ преди няколко години, когато Мъри беше аташе в американското посолство, а Райън — жертва при една престрелка. Мъри, висок и слаб, с оредяла, но все още черна коса, бе приветлив, свободен човек, когото никога не биха взели за полицай, още по-малко за един от най-добрите полицаи наоколо. Надарен следовател, той бе преследвал престъпници от всички възможни видове и въпреки че сега се ядосваше, задето не се занимава с полицейска работа, изпълняваше ръководната си роля толкова умело, колкото и всички останали свои длъжности. — Какво е онова ужилване, за което чух? — попита Джак. — „Тарпон“ ли? Картелът уби един човек, който переше пари за тях в много голям мащаб — като ги дереше също тъй едромащабно. Оставил е записки. Намерихме ги. Минаха две натоварени седмици, докато проследим всички улики. — Чух за шестстотин и отгоре милиона долара. — Повече ще са. Швейцарците заловиха още една сметка днес следобед. — Олеле! — Райън отвори две бири. — Това си е истинско ужилване, нали? — Мисля, че ще го забележат — съгласи се Мъри. — Какви са тези неща, дето ги чувам за новата ти работа? — Вероятно не са те излъгали. Просто работата е там, че няма да искаш да те повишат по този начин. — Да. Не познавам адмирал Гриър, но директорът има много високо мнение за него. — Като тях двамата други няма. Старомодни почтени господа — отбеляза Джак. — Застрашен вид. — Здравейте, мистър Мъри — обади се от вратата Сали Райън. — Мистър Мъри? — Чичо Дан! — Сали изтича и го прегърна с дива радост. — Леля Лиз казва, че е по-добре вие с тате да излезете оттук — каза ухилена тя. — Джак, защо позволяваме да разиграват воини като нас по този начин? — Дали не защото те са по-жилавите? — зачуди се Райън. Дан се засмя. — Да, това е причината. Аз… — В този момент иззвъня сигнализаторът му. Мъри свали малката пластмасова кутийка от колана си. След миг панелът с течни кристали показа номера, от който се обаждаха. — Знаеш ли, ще ми се да пречукам мръсника, който е изобретил тези неща. — Вече е мъртъв — отговори сериозно Джак. — Отишъл в бърза помощ с болки в гърдите и след като докторът разбрал кой е той, се позабавили с лечението му. По-късно докторът обяснил, че го търсели по телефона по много важен въпрос и… — Поведението на Райън се промени. — Нуждаеш ли се от секретен телефон? Имам един в библиотеката. — Много важен ме изкарваш — отбеляза Мъри. — Не. Мога ли да използвам този? — Разбира се. Най-долният бутон е за Вашингтон. Мъри набра номера, без да поглежда в екрана на сигнализатора си. Телефонът беше на канцеларията на Шоу. — Мъри на телефона. Ти ли ме потърси, Алис? Окей… здравей, Бил, какво има? Изведнъж в стаята се почувства хлад. Райън го усети, преди да проумее, че лицето на Мъри се измени. — Никаква възможност за… о, да, зная, Пит. — Мъри погледна часовника си. — Ще бъда там след четиридесет минути. — Постави слушалката. — Какво има? — Някой е убил директора — отговори просто Дан. — Какво… къде? — Богота. Беше там за една тиха среща заедно с шефа на Агенцията за борба с наркотиците. Отлетяха днес следобед. Пазеха всичко в истинска тайна. — Няма ли някакъв шанс да… Мъри поклати глава. — Аташето там е Пит Моралес. Добър агент. Едно време му бях шеф. Казал, че всички били убити мигновено. Емил, Хари Джеферсън, посланикът, всички от охраната. — Той спря да говори и се загледа в лицето на Джак. — Да, някой е имал доста добро разузнаване. Райън кимна с глава. — Така ли трябваше да започвам на тази работа? — Мисля, че няма агент от ФБР, който да не обича този човек. — Мъри постави бирата си на барчето. — Съжалявам, приятелю. — Как го каза? Застрашен вид ли? — Мъри поклати глава и отиде да вземе жена си. Райън още не беше затворил вратата зад тях, когато секретният телефон започна да звъни. „Скривалището“, разположено само на няколко мили от Лъри Кевърнс, представляваше модерна сграда въпреки нарочната липса на някои от съвременните удобства. Макар да нямаха кабелна телевизия в стаите си, никакви спътникови програми срещу заплащане, никакви хартии с поздравителни надписи пред вратите, разполагаха с климатична инсталация и течаща вода, а менюто за обслужването по стаите беше дълго шест страници с допълнение от десет листа с вина, Хотелът се грижеше за младоженци, които не се нуждаеха от много странични неща, както и за хора, които се опитваха да спасят браковете си от същото. Обслужването беше по европейския модел. От госта се очакваше да не се занимава с нищо друго освен ядене, пиене и лежане в кревата, макар че имаше коне, тенис-кортове и плувен басейн за онези, чиито апартаменти нямаха достатъчно голяма вана. Мойра видя как любовникът й даде десет долара бакшиш на пиколото — много повече, отколкото даваше на когото и да е, — преди да се сети да зададе най-очевидния въпрос. — Как се регистрира? — Мистър и мисис Хуан Диас. — Отново я погледна смутено. — Прости ми, но не знаех какво друго да кажа. Мислех, че… — лъжеше с колеблив глас той. — Какво бих могъл да кажа, без да се притесня? — попита накрая с разочарован жест той. — Е, искам да се окъпя. След като сме съпруг и съпруга, може да дойдеш с мен. Изглежда, има достатъчно място за двамата. — Тя излезе от стаята, като остави копринената си блуза на леглото. Пет минути по-късно Кортес реши, че на душа има достатъчно място и за четирима души. Но както се развиха нещата, това беше добре дошло. Президентът беше заминал със самолета си в Кемп Дейвид за уикенда и едва излезе изпод душа, когато младшият му военен адютант — дежурен бе един лейтенант от морската пехота — донесе безжичния телефон. — Да… какво има? Първата реакция на лейтенанта, когато видя лицето на президента, бе да си помисли къде ли се намира пистолетът му. — Искам министърът на правосъдието, адмирал Кътър, съдията Мур и Боб Ритър незабавно да бъдат докарани тук. Кажете на прессекретаря да ми се обади след петнадесет минути, за да изготвим изявлението. Засега оставам тук. Ще можете ли да ги донесете обратно в страната? Добре, разполагаме с два часа да мислим по този въпрос. Засега ще изпълняваме обичайния протокол. Точно така. Не, нищо от Конгреса. Ще ръководя нещата оттук, а след това секретарят може да каже каквото трябва. Благодаря. — Президентът натисна бутона за прекратяване на връзката и го подаде на лейтенанта. — Сър, ако има нещо, за което охраната трябва да… — Не. — Президентът накратко обясни случилото се. — Продължавайте, лейтенант. — Слушам, сър. — Морският пехотинец излезе. Президентът облече халата си и отиде до огледалото, за да се среши. Трябваше да използва хавлиения си ръкав, за да избърше кондензиралата влага по стъклото. Ако бе обърнал внимание на изражението си, щеше да се зачуди защо огледалото още е цяло. — Окей — каза на огледалото президентът на Съединените щати. — Значи искате да играете, копелета такива… Полетът до Кемп Дейвид беше с един от новите хеликоптери „VH-60 Блекхоук“, които военнотранспортният полк неотдавна получи. Макар и създаден за превозване на много важни лица от едно място до друго, той все още беше твърде шумен, за да може да се води нещо подобно на нормален разговор. Всеки от четиримата пътници гледаше навън през прозорците на плъзгащите се врати към изнизващите се под тях хълмове на Мериленд. Всеки от пътниците седеше сам с гнева и яда си. Пътуването отне двадесет минути. На пилота му беше наредено да бърза. Когато кацнаха, четиримата мъже се качиха в кола за кратко пътуване до президентската къщичка на летището. Намериха го точно когато затваряше телефона. Изминал бе цял половин час, за да открие прессекретаря си, и това още повече влошаваше и без това буреносното настроение на президента. Адмирал Кътър понечи да каже колко много съжаляват всички, но изразът по лицето на президента го накара да спре. Президентът седна на канапе срещу огнището. Пред него се намираше нещо, което повечето хора считаха за масичка за кафе, но сега, след като плотът бе свален, то представляваше компютърни екрани и тихи термични принтери, които отпечатваха най-последните новини, а и информация от каналите за информиране на правителството. В съседната стая имаше четири телевизора, включени на Си Ен Ен и другите главни телевизионни мрежи. Четиримата посетители гледаха президента, чийто яд сякаш извираше като пара от чайник с кипяща вода. — Няма да оставим това така, а ние само да стоим и да се вайкаме — тихо каза президентът, като вдигна поглед. — Те убиха приятеля ми. Убиха посланика ми. Непосредствено застрашиха суверенната сила на Съединените американски щати. Искат да играят с големите момчета — продължи с гротескно спокоен глас президентът. — Е, ще трябва да си поиграят по правилата на големите момчета. Питър — каза на министъра на правосъдието той, — президентът неофициално установи, че Картелът е започнал необявена война срещу правителството на Съединените щати. Избрали са да действат като враждебно настроена страна. Ще действаме спрямо тях така, както спрямо всяка друга враждебно настроена страна. В качеството си на президент съм решил да се бия с врага така, както бихме го сторили спрямо всякакъв спонсориран от чужда държава тероризъм. Министърът на правосъдието не хареса това, но въпреки всичко кимна в знак на съгласие. — Сваляме ръкавиците. Преди малко направих обичайното изявление на страхлив задник пред прессекретаря си, но шибаните ръкавици ги сваляме. Измисли план. Искам онези копелета да ги заболи. Стига с онези глупости и изпращания на предупреждения. Искам да получат посланието, независимо дали телефонът им ще позвъни или не. Мистър Ритър, разполагате с разрешително за лов, а ограничения по броя на убитите животни няма. Това достатъчно ясно ли е? — Да, сър — отговори заместник-директорът по операциите. Президентът нито веднъж не употреби думата „убивай“, както щеше да се разбере от магнетофоните, които със сигурност се намираха някъде в стаята. Но има неща, които човек просто не прави, а едно от тях беше, че не може да караш президента да говори ясно, когато той се опитваше да избегне яснотата. — Намери си някоя от тукашните бараки и изготви план. Питър, искам да останеш за малко. — Неизказаните нареждания бяха, че след като министърът на правосъдието се съгласи с президента, че трябва да направи „нещо“, не трябваше непременно да знае какво точно щеше да е то. Адмирал Кътър, по-добре запознат с Кемп Дейвид, отколкото останалите двама, ги поведе към една от къщите за гости. Тъй като се намираше най-отпред, Мур и Ритър не можаха да видят усмивката на лицето му. Райън се запъти към кабинета си, след като сам шофира дотук — навик, от който тъкмо беше се отучил. Старшият дежурен го очакваше в коридора пред асансьора. Инструктажът отне цели четири минути, след което Райън установи, че седи в кабинета си, без да има какво да прави. Това му се стори странно. Сега знаеше всичко, което беше известно на правителството на САЩ за убийството на хората му — не много повече от това, което чу по радиотелефона в колата, въпреки че вече научи имената на „неназованите източници“. Понякога това имаше значение, но не и този път. Научи и че директорът по разузнаването и директорът по операциите се намират в Кемп Дейвид при президента. „А защо не извикаха и мен?“ — изненада се Джак. Разбира се, би трябвало веднага да се досети защо, но все още не беше свикнал с поста си на старши изпълнителен директор. Тъй като нямаше какво да прави, остави мисълта си да се движи в тази сфера в продължение на няколко минути. Заключението беше очевидно — но това трябва да значи, че вече нещо се случва. И ако е така, то какво се случва? И от колко време? По обед на следващия ден един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“ на военновъздушните сили кацна на международното летище „Елдорадо“. Никой не беше виждал подобна охрана от времето на погребението на Ануар Садат. В небето кръжаха въоръжени хеликоптери. Бронирани коли стояха с оръдия, насочени извън пистите. Цял батальон десантници обкръжаваше летището, затворено от три часа. Разбира се, тук не се включваше почетната охрана, хората от която се чувстваха, сякаш нямаха никаква чест, сякаш сами бяха посрамили честта си. Кардинал Естебан Валдес се моли над ковчезите, съпътстван от главния равин на малката еврейска общност в Богота. От името на американското правителство присъстваше вицепрезидентът и бойците от колумбийската армия подадоха ковчезите един след друг на носачи от американската армия. Произнесоха се обичайните речи с предсказуемо съдържание, като най-красноречив бе колумбийският министър на правосъдието, който проля обилни сълзи за приятеля си и колега от колежа. Вицепрезидентът се качи на самолета си и излетя, последван от транспортния „Локхийд“. В речта на президента се говореше за укрепване на законността, на което Емил Джейкъбс беше посветил живота си. Но това изказване изглеждаше прозрачно като въздуха на международното летище „Елдорадо“ — дори и на хората, които не знаеха много за тези неща. В град Ейт Майл, Алабама, предградие на Мобайл, сержантът от полицията Ърни Брадън подстригваше полянката пред къщата си с моторна косачка. Професията му беше да разследва обири и знаеше всички трикове на хората, с чиито престъпления се занимаваше, включително и това как да заобикаля сложни алармени инсталации, дори и онези изтънчени модели, използвани от банкерите. Тези негови умения и информацията, получавана от разговорите в службата — арестът за наркомани се намираше точно до секцията за обирджиите, — му даваха възможност да предлага услугите си на хора с достатъчно пари, за да може да заплати за зъболечението и образованието на неговите деца. Брадън правеше това не защото бе корумпиран полицай, а просто защото вършеше тази работа повече от двадесет години и вече не му пукаше особено много. Ако хората искат да използват наркотици, нека вървят по дяволите. Щом продавачите на наркотици искат да се избиват един друг, това е добре за останалата част на обществото. И ако някой надут банкер се окаже мошеник сред мошениците, то жалко за него. От Брадън бяха поискали само да прегледа къщата на оня човек, за да е сигурно, че не е оставил документи след себе си. Разбира се, жалко беше за жената и децата на човека, но така е, щом си играеш с огъня. Брадън отмъщаваше за сторените на обществото злини, като продължаваше да разследва обирите и дори понякога да залавя истински престъпници, въпреки че това се случваше достатъчно рядко. Обирите с взлом са доста безопасно престъпление. То никога не привлича заслуженото внимание. Не му обръщаха достатъчно внимание и хората, чиято работа се състоеше в издирване на обирджиите. Тези хора представляваха най-пренебрегваната част на професията, свързана с обезпечаването на закона. Девет години полага изпити за лейтенант и никога не успя да ги вземе. Брадън се нуждаеше или, най-малкото, желаеше парите, които щеше да му донесе повишението, но всеки път виждаше как то отива при някой тежкар от Отдела за наркотици или убийства, докато той се трепеше като роб… И защо ли пък да не вземе проклетите пари? Ърни Брадън беше уморен от всичко. От дългото работно време. От потърпевшите от престъплението, които изливаха разочарованието си върху него, докато той просто опитваше да си върши работата. От това, че не го оценяват в обществото на полицейските служители. Писнало му бе да ходи по местните училища, за да изнася формални лекции против престъпността, които никой не слушаше. Уморен дори да бъде треньор по баскетбол в детската лига, макар това някога да беше единствената радост в живота му. Но и не можеше да си позволи да се пенсионира. Или все още не. Косачката марка „Сиърс“ бръмчеше в горещия и влажен въздух на тихата улица, където живееха той и семейството му. Брадън избърса потното си чело с кърпичката и се замисли за студената бира, която ще изпие веднага щом свърши тази работа. Можеше и да е по-лошо. Допреди три години буташе една проклета ръчна косачка „Лоон бой“. Сега поне можеше да седи, докато изпълнява седмичното си задължение да коси проклетата трева. Жена му гледаше много сериозно на полянката и градината. „Сякаш има някакво значение“ — промърмори Брадън. Концентрира вниманието си върху работата, като гледаше режещите ножове да минават поне два пъти над всеки квадратен инч от зелената гадост, която растеше толкова бързо през сезона, че човек не можеше да й смогне. Не забеляза микробуса „Плимут“, който се приближаваше по улицата. Не знаеше и че хората, които му плащаха допълнителни доходи, бяха особено недоволни от една секретна работа за тях. Брадън имаше и няколко особености, както много други хора и най-вече служители на полицията. Неговият случай беше, че никъде не ходеше невъоръжен. Дори и за да окоси тревата. Под мръсната си риза носеше един револвер „Смит и Уесън Спешъл“ от неръждаема стомана с пет патрона, най-доброто оръжие, до което можеше да се добере. Когато накрая видя микробуса да паркира зад неговия шевролет „Сайтейшън“, отново не му обърна особено внимание, забеляза само, че в него седят двама мъже и май че го наблюдават. Но инстинктът на полицай не му изневери напълно. Те го гледаха наистина много напрегнато. Затова отново отправи поглед натам, преди всичко от любопитство. Кой ли би се интересувал от него в събота следобед? Когато страничната врата за пътници се отвори, той забеляза пистолета и въпросът отпадна. Брадън се изтърколи от косачката. Кракът му освободи спирачния педал, който действаше обратно на автомобилните. Косачката спря, след като измина петдесетина сантиметра, а ножовете й продължаваха да се въртят в смесицата от трева и райграс в предния двор на къщата. Брадън се просна точно до отвора за изхвърляне на тревата и усети как песъчинките се забиват в коленете му, но за момента това не беше важно. Пистолетът вече се намираше в ръката му, когато оня от микробуса изстреля първия си куршум. Човекът стреляше с „Инграм Мак“-10, вероятно с калибър 9 мм, и не знаеше как да го използва. Първият му куршум попадна близо до целта, но вторият отлетя към небето, когато известното с нестабилността си оръжие подскочи и стрелецът загуби контрол над него. Не успя дори да улучи косачката. Сержант Брадън изстреля в отговор два куршума, но разстоянието бе над десет метра, а револверът на сержанта имаше четирисантиметрово дуло, което ставаше само за бой в асансьор. Поради внезапния стрес и лошото си оръжие той успя да улучи микробуса зад човека само с единия от куршумите. Но стрелбата от автомат има характерен звук — не можеше да бъде сгрешен с фойерверки или с други нормални звуци — и съседите веднага установиха, че става нещо много необичайно. В къщата от другата страна на улицата едно петнадесетгодишно момче чистеше пушката си. Това беше стара „Марлин“ 22-и калибър с лостово зареждане, принадлежала някога на дядо му, а гордият внук научи как да играе трети защитник от сержант Брадън, за когото мислеше, че е истински точен човек. Въпросният младеж, Ерик Сандерсън, разбра, че някакви хора се опитват да убият треньора му, полицейски служител, че има пушка и кутия с патрони на три метра от себе си и че няма да си изпати, ако използва тази пушка, за да се притече на помощ на полицая. Фактът, че беше прекарал утрото в стрелба по тенекиени кутии, означаваше, че е готов. Главната амбиция на Ерик Сандерсън беше да стане морски пехотинец от армията на САЩ и се възползва от възможността да почувства още сега как е в морската пехота. Докато звуците от стрелбата продължаваха да огласят залесената с дървета улица, той грабна пушката си и шепа от малките патрони с цвят на мед и изтича до предната врата. Най-напред извъртя заредения с пружината тласкач, който избутваше патроните към цевта. Изтегли го твърде далеч й го изпусна, но прояви достатъчно разум и за момента го остави да лежи на земята. Напъха патроните 22-и калибър в отвора за зареждане, като се изненада от факта, че ръцете му вече бяха потни. Когато вкара четиринадесет патрона, се наведе, за да вдигне тласкача, и два от патроните изпаднаха от тръбата. Забави се, за да ги зареди, вкара обратно тласкача, извъртя го, за да го фиксира на мястото му, а след това удари с ръка лоста, зареди пушката и откритият ударник се изправи. С изненада откри, че няма пролука за стрелба и изтича надолу по тротоара, за да заеме позиция зад предния капак на пикапа на баща си. Оттук виждаше двамата мъже, всеки от които стреляше с автомат, поставен на нивото на кръста. Погледна точно навреме, за да види как сержант Брадън изстрелва последния си куршум нахалост, както и предишните четири. Полицаят се обърна, за да избяга в дома си, но се препъна и се изправи трудно. Двамата стрелци се доближиха до него, като вкарваха нови пълнители в оръжията си. Ръцете на Ерик Сандерсън трепереха, когато опря пушката на рамото си. Тя имаше старомоден железен мерник и се наложи той да се забави, за да си припомни как да го изравни, както го учеха в бойскаутската организация. Предният мерник трябваше да се центрира в прореза на задния, като горната част на единия трябва да е на нивото на горната част на другия. Ужасяваше се от мисълта, че закъснява твърде много. Двамата мъже разкъсаха треньора му на парчета с продължителни залпове, изстреляни от упор. В този миг нещо в главата на Ерик се прекърши. Прицели се в главата на по-близкия стрелец и натисна спусъка. Както повечето млади и неопитни стрелци, той веднага вдигна глава, за да види какво става. Нищо. Пропуснал беше… пропуснал с пушка от разстояние тридесет метра. Удивен, той отново се прицели и натисна спусъка, но този път нищо не се получи. Ударникът не беше вдигнат. Пропуснал бе да зареди пушката. Като изруга с думи, за които майка му би го напляскала, той презареди своята „Марлин“ 22 и се прицели изключително внимателно, след което изстреля следващия куршум. Убийците не бяха чули първия изстрел, а тъй като в ушите им още кънтяха собствените им гърмежи, не чуха и втория, но главата на един от мъжете отскочи встрани от наподобяващия ужилване от пчела удар на куршума. Мъжът разбра какво става, обърна се наляво и изстреля продължителен залп въпреки цепещата болка, която в един миг обзе главата му. Другият видя Ерик и също започна да стреля. Но сега младежът изтласкваше куршуми в цевта на пушката си почти със скоростта, с която ги изстрелваше. Гледаше с гняв как не улучва и несъзнателно приклякваше заради идващите насреща му куршуми. Опитваше се да убие и двамата, преди да успеят да се качат в колата си. С удоволствие видя как приклякват, за да се скрият, и пропиля последните си три куршума в опит да пробие корпуса на колата. Но една 22-калиброва пушка не може да постигне такова нещо и микробусът потегли. Ерик гледаше и му се искаше да е заредил повече куршуми в пушката, искаше му се да може да изстреля един куршум през задното стъкло на микробуса, преди той да завие надясно и да се изгуби. Младежът нямаше смелостта да отиде и да види какво става със сержант Брадън. Остана на мястото си, облегнат на пикапа, и започна да се ругае, че ги остави да се измъкнат. Не знаеше и никога нямаше да узнае, че всъщност се е справил по-добре от много обучени полицаи. В микробуса един от хората обърна по-сериозно внимание на раната в гърдите си, отколкото на тази в главата. Но точно раната в главата му щеше да го убие. Когато се наведе, една разрязана артерия се скъса напълно и оплиска вътрешността на микробуса с кръв за голяма изненада на мъжа, който има само няколко секунди, за да разбере какво му се е случ… По една случайност друг самолет на военновъздушните сили, също С-141В, изведе мистър Кларк от Панама на път за „Андрюс“, където се извършваха бързи приготовления за тъжната церемония. Преди да пристигне погребението, Кларк беше в Ленгли, където разговаря с шефа си Боб Ритър. За първи път от много поколения насам Оперативният отдел имаше разрешение от президента за лов. Джон Кларк, който фигурираше в списъка на персонала като инструктор, бе главният ловец на ЦРУ. От много време не бяха искали от него да упражнява това свое умение, но все още си спомняше как да го използва. Ритър и Кларк не гледаха телевизионния репортаж от пристигането. Това сега представляваше част от историята и макар и двамата да се интересуваха от нея, онази история, която ги занимаваше преди всичко, никога нямаше да бъде записана. — Отново ще разгледаме идеята, която ми подхвърли в Сейнт Китс — каза заместник-директорът на Оперативния отдел. — Каква е целта? — предпазливо запита Кларк. Не беше трудно да се досети защо става всичко това, нито кой е измислил указанието. Точно тук се криеше причината за предпазливостта му. — Съкратената версия на отговора е отмъщение — отговори Ритър. — Възмездие е по-приемлива дума — изтъкна Кларк. Въпреки че му липсваше образование, той четеше много. — Целите представляват пряка заплаха за сигурността на Съединените щати. — Президентът ли каза това? — Думите са негови — потвърди Ритър. — Добре. Така всичко става законно. Не по-малко опасно, но законно. — Можеш ли да го направиш? На лицето на Кларк се появи отнесена и мрачна усмивка. — Ще провеждам своята част от операцията по свой начин. В противен случай забравете за мен. Не искам да умра от недоглеждане. Не искам никаква намеса оттук. Дайте ми списъка на целите и необходимите средства. Останалото ще направя по свой начин и по свое разписание. — Дадено — кимна Ритър. Кларк се изненада особено много от това. — В такъв случай мога да го направя. А какво става с хлапетата, които тичат из джунглата? — Изтегляме ги тази вечер. — За да ги внедрите къде? — попита Кларк. Ритър му каза. — Това е наистина опасно — отбеляза агентът, въпреки че отговорът не го изненада. Вероятно всичко е било планирано така през цялото време. Но ако е било така… — Знаем го. — Не ми харесва — каза Кларк след кратък размисъл. — Така нещата стават по-сложни. — Не ти плащаме, за да ти харесва. Кларк трябваше да се съгласи с това. Но беше достатъчно честен със себе си, за да признае коя част му харесва. В края на краищата точно този тип работа го вкара в уверената прегръдка на Централното разузнавателно управление преди толкова години. Но онази работа беше основана на принципа на свободната практика. Тази е законна, но не съвсем. Едно време за мистър Кларк това нямаше да е От значение, но сега, след като имаше жена и деца, тези неща го вълнуваха. — Мога ли да се видя със семейството си за два дни? — Разбира се. Трябва ни малко време да сложим нещата в ред. Ще изпратя във Фермата всичката информация, от която може да имаш нужда. — Как ще наречем тази операция? — „Реципрочност“. — Предполагам, че това е достатъчно добро определение. — Лицето на Кларк се разкриви в усмивка. Излезе от стаята и тръгна към асансьора. В него се намираше новият заместник-директор по разузнаването доктор Райън, тръгнал към кабинета на съдията Мур. Двамата — Райън и Кларк — не се бяха запознавали, а и сега моментът не бе подходящ, въпреки че животът им вече имаше две пресечни точки. > 14. > ОПЕРАЦИЯ ПО ЗАЛАВЯНЕ И ОТМЪКВАНЕ — Трябва да благодаря на твоя директор Джейкъбс — каза Хуан. — Може би един ден ще се запознаем. — В този случай бе действал бавно. Прецени, че скоро ще може да измъкне каквато си поиска информация от нея със същата интимна увереност, каквато може да се очаква от съпруг и съпруга. В края на краищата нали истинската любов не позволява тайни? — Може би — отговори след малко Мойра. Една част от съзнанието й вече беше ангажирана с мисълта, че директорът ще дойде на нейната сватба. Надяваше се, че това може да стане. — За какво отиде в Колумбия? — попита той, като пръстите му изследваха вече позната територия. — Е, това вече е обществена тайна. Операцията се нарича „Тарпон“. — За няколко минути Мойра обясни всичко, като през това време Хуан не спря милувките си нито за миг. Това се дължеше единствено на опита му като разузнавач. Дори установи, че се усмихва лениво към тавана. „Какъв глупак. Предупреждавах го неведнъж в собствената му канцелария, но не — твърде умен беше, твърде уверен в собствената си мъдрост, за да послуша съвета ми. Е, може би тъпото копеле ще се нуждае от съвета ми сега…“ Необходими му бяха още няколко минути, за да се запита как ли ще реагира работодателят му. В този момент усмивката и милувките му спряха. — Нещо не е ли наред, Хуан? — Твоят директор е избрал опасно време за посещение в Богота. Онези ще бъдат много ядосани. Ако открият, че той е там… — Пътуването е тайна. Министърът на правосъдието е негов стар приятел. Мисля, че заедно са ходили на училище и се познават от четиридесет години. „Пътуването беше тайна.“ Кортес се замисли, че не може да са толкова глупави, та да… Но можеше. Удиви се, че Мойра не усеща студа, който премина през тялото му. Но какво ли би могъл да стори той? Както ставаше с много военни и търговски служители на фирми, семейството на Кларк беше свикнало той да заминава без предизвестие и за нередовни периоди. Също бяха свикнали да се появява без предупреждение. Това бе почти като игра и жена му, макар и странно, нямаше нищо против нея. В настоящия случай той взе кола от гаража на ЦРУ и кара сам до Йорктаун, щата Вирджиния, в продължение на два часа и половина, за да обмисли операцията, която щеше да започне. Когато отби от междущатското шосе 64, беше успял да отговори на повечето от процедурните въпроси, макар че точните подробности трябваше да почакат, докато разгледа пакета разузнавателна информация, която Ритър обеща да му изпрати. Къщата на Кларк беше от типа, в който живеят изпълнителни директори от средно равнище — тухлена сграда с четири спални и разделено на две фоайе, разположена върху един акър земя, засадена с дълголистни борове, характерни за американския юг. От нея се стигаше с кола до Фермата за десет минути. Фермата представляваше мястото за обучение, използвано от ЦРУ, чийто адрес за получаване на пощата е в Уилямсбърг, Вирджиния, а всъщност тя е по-близко до Йорктаун в съседство с място, където военноморският флот съхранява балистични ракети за изстрелване от подводници, както и техните ядрени бойни глави. Мястото, където живееше, основно беше обитавано от служители от ЦРУ, което изключваше необходимостта от измислянето на сложни истории за пред другите съседи. Разбира се, семейството му имаше доста добра представа за нещата, които вършеше. Двете му дъщери — Меги на седемнадесет години и Патриша на четиринадесет — понякога го наричаха „Тайния агент“. Прякора бяха взели от повторенията на телевизионния сериал на Патрик Макгуън* по един от кабелните телевизионни канали, но знаеха, че не трябва да обсъждат тези неща със съучениците си — макар че предупреждаваха приятелите си да се държат колкото е възможно по-отговорно пред баща им. Това предупреждение беше излишно. Инстинктивно повечето от мъжете внимаваха как се държат в присъствието на мистър Кларк. Джон Кларк нямаше рога и копита, но рядко се налагаше да отправя повече от един поглед, за да стане ясно, че с него не може да се будалка никой. Съпругата му Санди знаеше и повече от тези неща, включително и какво бе вършил, преди да започне да работи за ЦРУ. Санди работеше като медицинска сестра, която обучава начинаещи колежки в операционната зала на местната болница. Тя бе свикнала да се справя с екстремни ситуации и се чувстваше спокойна, че съпругът й разбира какво означава това, макар и от друга гледна точка. За жена си и децата си Джон Теренс Кларк беше предан съпруг и баща, макар понякога прекалено покровителствен. Меги веднъж му се бе оплакала, че изплашил евентуален „сериозен“ приятел само с един поглед. Въпросното момче по-късно беше заловено да кара в пияно състояние, което доказа правотата на баща й за нейно разочарование. Също така в сравнение с майка им много по-лесно се съгласяваше с някои привилегии и винаги, когато си беше у дома, предлагаше съчувствие. Вкъщи съветите му винаги биваха поднасяни тихо и обосновано. Говореше с мек глас и се държеше спокойно, но семейството му знаеше, че извън дома той е напълно различен. Това не ги интересуваше. [* Американски актьор, участващ в телевизионно шоу-игра с шпионски сюжет. — Б.пр.] Спря колата до гаража точно преди вечеря, като занесе куфара си с два костюма в кухнята, откъдето идваше приятен мирис. Санди неведнъж беше изненадвана, за да се притеснява от факта, че готви прекалено много. — Къде се губиш? — попита риторично тя, а след това започна обичайната игра на познаване. — Не си се опекъл кой знае колко. Да не си бил в някое облачно или студено място? — Прекарах повече от времето си на закрито — искрено отговори Кларк. „Бях закъсал с двама клоуни в един проклет комуникационен фургон на хълм, заобиколен отвсякъде с джунгла. Точно като в лошото старо време. Почти.“ Тя имаше достатъчно интелект, за да не пита никога къде е бил. Пък и не трябваше да знае тези неща. — Колко време… — Два дни, а след това отново трябва да тръгвам. Важно е. — Нещо във връзка с… — Тя кимна с глава към телевизора в кухнята. Кларк само се усмихна и поклати глава. — Според теб какво е станало? — От това, което виждам, ми се струва, че наркотрафикантите са извадили голям късмет — каза той. Санди знаеше какво мисли за тях съпругът й и защо. Всеки има нещо, което мрази. Това бе обектът на неговата омраза — и на нейната. Тя работеше като сестра от твърде дълго време и прекалено често виждаше резултатите от злоупотребата с разни вещества, за да разсъждава другояче. Това беше едната от темите, за които бе разговарял с момичетата и те, макар и толкова непослушни, колкото всички две здрави деца, никога не се доближиха до тази линия, камо ли да я прекосят. — Президентът говори като ядосан човек. — Ти как щеше да се чувстваш? Директорът на ФБР му беше приятел. Доколкото политиците могат да имат приятели. — Кларк почувства нужда да уточни изказването си. Пазеше се от политическите фигури, дори и от онези, за които гласуваше. — Той какво ще прави по този въпрос? — Не зная, Санди. — „Все още не съм го проумял докрай.“ — Къде са децата? — Отидоха до Буш Гардънс с приятелите си. Има ново увеселително влакче и вероятно сега пищят до скъсване. — Имам ли време да взема душ? Пътувах целия ден. — Вечерята е след тридесет минути. — Чудесно. — Той отново я целуна и се отправи към спалнята с чантата си. Преди да влезе в спалнята, изсипа мръсните си дрехи за пране в коша. Кларк щеше да си отпочива един ден със семейството си, преди да започне да планира мисията си. Не бързаше чак толкова много. За мисиите от този тип бързането означаваше смърт. Дано политиците разберат това. „Но не — помисли си той на път към банята. — Те никога не разбират.“ — Не искам да се чувстваш зле — каза му Мойра. — Уморен си. Извинявай, аз те изтощих. — Тя сгуши лицето си върху гърдите му. В края на краищата мъжете не са машини и пет пъти само в един ден… какво ли още трябва да очаква от него? Той трябваше да спи, да почине. А също и тя. Мойра установи, че се унася. След няколко минути Кортес нежно се освободи от прегръдката й, като я гледа как диша бавно и спокойно със замечтана усмивка на спокойното си лице, и се зачуди какво, по дяволите, да направи. Ако изобщо може да се направи нещо. Да поиска разговор по телефона и да рискува всичко заради кратък разговор по незасекретена линия? Колумбийската полиция или американците, или някой друг трябва да подслушва всичките тези телефони. Не. Това беше по-опасно, отколкото ако не прави нищо. Професионалният опит му подсказваше, че най-добре е да не предприема нищо. Кортес се вгледа в себе си. Нищо не беше както трябва. Това му се случваше за първи път от много време насам. Разбира се, група „Нож“ тънеше в пълно, ако не и блажено невежество за случилото се през изминалия ден. В джунглата няма вестници, а радиото им беше за служебно ползване. По тази причина новото съобщение ги изненада още повече. Чавес и Вега пак дежуряха на наблюдателния пост, като търпяха влажната жега, последвала една жестока гръмотевична буря. През изминалия час беше паднал пет сантиметра дъжд и наблюдателният пункт представляваше плитка локва. Очакваше се да вали още в следобедните часове, преди небето да се проясни. Капитан Рамирес се появи без предупреждение, което изненада дори и Чавес, който се гордееше с умението да се движи из гората. Той предположи, че капитанът се е научил на тези неща само като го гледа. — Здрасти, капитане — поздрави го Вега. — Нещо ново? — попита Рамирес. Чавес отговори иззад бинокъла си: — Ами нашите двама приятели се наслаждават на сутрешната си дрямка. Разбира се, щеше да има и следобедна дрямка. Следващите думи на капитана го накараха да откъсне поглед от бинокъла. — Дано да им е сладко. Ще им бъде за последно. — Можеш ли да го повториш, капитане? — помоли Вега. — Хеликоптерът идва довечера, за да ни прибере. Зоната за кацане е точно там, бойци. — Рамирес посочи пистата. — Преди да си тръгнем, ще унищожим това място. Чавес набързо обмисли тези думи. Никога не беше обичал продавачите на наркотици. А това, че трябваше да седи тук и да гледа как тези мързеливи копелета си вършат работата така нормално, сякаш се намират на игрището за голф, не омекотяваше чувствата му ни най-малко. Динг кимна. — Дадено, капитане. Как ще го направим? — Щом се стъмни, вие и аз ще заобиколим от северната страна. Другите се събират в две огневи групи, за да ни подкрепят, ако имаме нужда. Вега, ти и твоят „Трион“ оставате тук. Другият слиза надолу на около четиристотин метра. След като оправим двамата от охраната, ще сложим бомба на варелите с горивото в колибата, просто като подарък за сбогом. Хеликоптерът ще ни вземе в далечния край на пистата в единадесет часа. Ще приберем телата със себе си. Вероятно ще ги изхвърлим в морето. „Я виж ти“ — помисли си Чавес. — Ще ни трябват тридесет-четиридесет минути, за да заобиколим и да се приближим до тях само за да не се излагаме на опасност. Но като гледам как действат тия двама нещастници, смятам, че няма да имаме проблеми. — Сержантът знаеше, че убийството ще бъде негова работа. Той имаше автомат със заглушител. — Би трябвало да ме питаш дали това е вярно — изтъкна капитан Рамирес. Самият той преди малко го беше сторил по спътниковия радиотелефон. — Сър, щом казвате, че трябва да го направим, предполагам, че е истина. Изобщо не се притеснявам — увери командира си сержант Доминго Чавес. — Окей. Ще тръгнем веднага след стъмване. — Слушам, сър. Капитанът потупа двамата мъже по раменете и се оттегли към сборния пункт. Чавес го гледа, докато се скри, и след това извади манерката си. Отви пластмасовата капачка и отпи дълга глътка, преди да погледне към Вега. — Мамицата му! — тихо отбеляза картечарят. — Човекът, който ръководи това парти, трябва наистина да е доста нагъл. — Приятно ще бъде да се върнем в място с душове и климатични инсталации — обади се Вега. Това, че двама души трябваше да умрат, за да стане възможно, нямаше голямо значение. И двамата мъже се удивяваха донякъде от факта, че след като са прекарали години в униформа, най-после им казваха да вършат това, за което всъщност са тренирали безкрайно дълго време. Пред тях не изникнаха никакви морални въпроси. Двамата бяха войници на собствената си страна. Страната им бе решила, че двамата заспали мъже на двеста метра от тях са врагове, които трябва да умрат. Толкова по въпроса, макар и двамата да се чудеха какво всъщност ще представлява това. — Хайде да планираме работата — каза Чавес, като се върна към бинокъла си. — Искам да внимаваш с тази картечница, Oso. Вега обмисли ситуацията. — Няма да стрелям наляво от колибата, ако ти не поискаш. — Да, добре. Аз ще се приближа откъм онова дебелогъзесто дърво. Не би трябвало да е трудно — каза той. — Не, не би трябвало. Разликата се състоеше просто във факта, че сега всичко се вършеше наистина. Чавес продължи да гледа през бинокъла към двамата мъже, които щеше да убие след няколко часа. Полковник Джоунс получи заповед за бойна готовност наред с всички останали групи за оперативна работа, заобиколен от нов комплект тактически карти, които представляваха предмет на бъдещи проучвания. Той и капитан Уилис прегледаха плана за през нощта, усамотени в стаята му. Тази вечер трябваше да прибират бойците, които закараха. Връщаха се доста по-рано от предвиденото. ПД подозираше, че знае защо. Или поне отчасти. — Направо на летищата ли? — зачуди се капитанът. — Да. Е, положението е такова, че или всичките четири летища са ялови, или нашите приятели ще трябва да ги разчистят, преди да кацнем и да си ги приберем. — О — досети се след малко капитан Уилис. — Намери Бък и го накарай отново да провери миниоръдията. Веднага ще схване какво става. Аз искам да видя какво ще бъде времето довечера. — Редът на прибирането ще бъде обратен на десанта, така ли? — Да. Ще дозаредим на петдесет мили от брега, вземаме хората и зареждаме отново. — Разбрано. — Уилис излезе, за да намери сержант Зимър. ПД отиде в противоположна посока към метеорологичната служба на базата. Времето за тази вечер разочароваше: леки ветрове, ясно небе и новолуние. Идеално за всякакви други полети, но не и време, на каквото се бяха надявали хората от специалните операции. Е, нищо не можеше да се направи по този въпрос. Тръгнаха си от „Скривалището“ по обед. Кортес беше благодарен, че щастието му се усмихна и Мойра съкрати уикенда, като обясни, че трябва да се върне при децата си. Обаче той подозираше, че е решила да поотпусне хватката си върху уморения си любовник. Досега никоя жена не беше изпитвала нужда да го съжали и обидата от този случай се неутрализираше от нуждата да разбере какво става. Караха колата по междущатско шосе 81 и както обикновено, мълчаха. Наел беше кола с обикновена цяла предна седалка и тя седеше в средата, облегната на него, а дясната му ръка топло обгръщаше рамото й. Изглеждаха почти като тийнейджъри, с тази разлика, че в колата цареше тишина, и той отново откри, че й е благодарен за това. Но в момента не го вълнуваха тихите страсти. Мисълта му препускаше далеч по-бързо от колата, която караше точно с максимално разрешената скорост. Можеше да пусне радиото, но това щеше да е много необикновено. Не трябва да поема подобни рискове. Ако работодателят му беше проявил интелигентност, която Кортес неохотно си призна, че не му липсва, то той все още прегръща един изключително ценен източник на стратегическа разузнавателна информация. Ескобедо гледаше на деловите си операции в подходящо далечна перспектива. Но Кортес си припомни и колко арогантен е този човек. Колко лесно се обижда — за него не беше достатъчно да спечели. Ескобедо изпитваше необходимостта да унижава, мачка, унищожава напълно онези, които са го обидили и в най-малка степен. Притежаваше власт, както и пари, с които обикновено разполагаха само правителства, но му липсваше перспективно мислене. Независимо от всичкия си интелект той беше човек, воден от детински емоции. Тази мисъл узря в съзнанието на Кортес, когато зави по междущатско шосе 66 на изток, към Вашингтон. Замисли се с тънка, горчива усмивка, че в тоя свят, преситен с информация, гадае като дете, след като може да научи всичко необходимо, щом завърти копчето на радиото. Но се въздържаше да го стори. Стигнаха до паркинга на летището навреме. Той спря при колата на Мойра и излезе, за да разтовари нейните чанти. — Хуан… — Да? — Не се притеснявай за снощи. Вината е моя — тихо каза тя. Той успя да се усмихне. — Вече ти казах, че не съм млад. Доказах, че е вярно. Ще си почивам за следващия път, за да се справя по-добре. — Кога… — Не зная. Ще ти се обадя. — Целуна я нежно. Тя тръгна след минута, а той остана на паркинга, за да я наблюдава, както би очаквала. След това се качи в колата си. Наближаваше четири часът и той включи радиото, за да чуе новините. Две минути по-късно беше паркирал колата, свалил чантите си и излязъл на терминала, за да провери кога излита първият самолет за където и да е. Първият удобен самолет заминаваше за Атланта и Кортес знаеше, че оттам може да направи всички необходими връзки. Едва успя да се качи на самолета. Мойра Улф караше към дома си с виновна усмивка. Случилото се на Хуан предишната вечер беше най-унизителното нещо за един мъж и вината за всичко е нейна. Поискала бе от него твърде много, а той, както сам каза, вече не бе млад. Тя беше позволила на ентусиазма си да надвие над разума и причини божа на мъжа, когото… обича. Сега бе сигурна. Мойра мислеше, че никога няма да изпита това чувство, но ето сега то е тук в цялото му младежки безгрижно величие. Ако на Хуан му липсваше енергията на младостта, той компенсираше това многократно с търпението и фантастичното си умение. Протегна ръка и включи радиото на УКВ-станция, която излъчваше стари шлагери, и през последните минути на пътуването до дома си се наслаждаваше на топлината на най-приятното усещане, а баладите, под чиито звуци беше танцувала преди тридесет години, засилиха Щастливия спомен. С изненада видя кола, подобна на онези на ФБР, паркирана от другата страна на улицата. Тя спокойно можеше и да е автомобил под наем, ако не беше антената. Осъзна, че колата е на ФБР. Стори й се странно. Паркира до бордюра, извади чантите си и тръгна по тротоара, но като отвори вратата, видя Франк Уебър, един от охраната на директора. — Здрасти, Франк. — Специалният агент Уебър й помогна с чантите, но изразът на лицето му остана сериозен. — Нещо не е ли наред? Нямаше лесен начин, по който да й го каже, макар Уебър да се чувстваше виновен, че разваля уикенд, който, изглежда, за нея е бил доста специален. — Убиха Емил в петък следобед. Оттогава се опитваме да се свържем с теб. — Какво? — Убили са го по пътя към посолството. Всички от охраната, всички. Погребението на Емил е утре. Останалите ще ги погребат във вторник. — О, Господи. — Мойра седна на най-близкия стол. — Еди… Лео? — Тя мислеше за младите хора от охраната на Емил като за свои деца. — Всички — повтори Уебър. — Не знаех — каза тя. — Не съм поглеждала вестник или телевизия от… от петък вечер. Къде… — Децата ти отидоха на кино. Искаме да дойдеш и да ни помогнеш за някои неща. Ще намерим човек тук, за да се погрижи за тях. Минаха няколко минути, преди тя да може да тръгне. Сълзите потекоха веднага, след като думите на Уебър проникнаха през новия запас от други чувства. Капитан Рамирес не харесваше идеята да придружи Чавес. Разбира се, тук не ставаше дума за страх, а за разпределение на работата. Отговорностите му на командир бяха някак си разводнени. Като капитан, който до неотдавна е командвал рота, той знаеше, че да „командваш“ не е съвсем същото като да „водиш“. Един ротен командир би трябвало да се намира малко по-назад от предната редица и да управлява — армията не обича тази дума — бойните действия, да маневрира взводовете и да наблюдава, за да може да контролира нещата, като в същото време неговите взводни командири се занимават със самата битка. След като се беше научил да „води отпред“ като лейтенант, се предполагаше, че ще прилага тези уроци на следващото по-високо ниво, въпреки че има моменти, в които би следвало капитанът да излезе отпред. В този случай командваше само един взвод. Мисията предполагаше предпазливост и способност за преценка при командването, но размерът на водената от него група изискваше лично ръководене. Освен това не можеше да изпрати двама души на първата им задача да убият човек, без и той да е с тях, независимо че Чавес далеч по-умело се придвижваше през гората, отколкото капитан Рамирес се надяваше някога изобщо да постигне. Противоречието между отговорностите му на командир и на водач тревожеше младия офицер, но реши правилно, че трябва да бъде водач. В края на краищата не можеше да командва, ако хората му нямат доверие в качествата му да води. Нещо му подсказваше, че ако тази операция мине както трябва, той никога няма да се изправя пред същия проблем. Помисли си, че може би тези неща стават точно така. След като разположи двете огневи групи, той и Чавес тръгнаха, за да заобиколят северната страна на пистата. Водеше Чавес. Всичко вървеше добре. Двете цели все още се шляеха наоколо, пушеха цигарите си с марихуана — или кой знае какво друго — и разговаряха достатъчно високо, за да ги чуят на сто метра в гората. Чавес беше планирал внимателно приближаването, като черпеше познания от патрулирането по края на пистата от предишната нощ. Не срещнаха никакви изненади. След двадесет минути свърнаха назад и отново видяха пистата. Започнаха да се движат по-бавно. Чавес пак водеше. Тесният път, който следваха камионите, за да стигнат дотук, представляваше удобен ориентир. Придържаха се от северната му страна, като по този начин щяха да се намират извън полето за стрелба на картечниците. Видяха колибата точно навреме. Както беше планирано, Чавес изчака офицерът да скъси разстоянието от десет метра, което използваха за приближаването. Комуникираха със сигнали с ръце. Чавес щеше да отиде напред, а капитанът вдясно от него. Сержантът ще стреля, но ако нещо се обърка. Рамирес ще се намира на място, от което ще може да му осигури незабавна подкрепа. Капитанът сигнализира с четири тирета от морзовата азбука, чукайки по бутона за излъчване, и получи два сигнала в отговор. Взводът се намираше на мястото си в далечния край на пистата. Хората знаеха какво предстои и имаха готовност при нужда да изиграят ролята си. Рамирес махна с ръка на Динг да тръгва напред. Чавес пое дълбоко дъх, изненадан от бързината, с която биеше сърцето му. В края на краищата това го е правил стотици пъти. Разтърси ръце, за да се почувства по-свободно, а след това нагласи катарамата на ремъка на оръжието си. Палецът му се плъзна върху селектора и включи автомата си МП-5 за стрелба на залпове от по три куршума. Мерникът беше боядисан с малко тритий* и светеше достатъчно, за да се вижда в почти пълната тъмнина на екваториалната гора. Очилата за нощно виждане бяха прибрани в джоба му. Само ще му се пречкат, ако се опитва да ги използва. [* Радиоактивен изотоп на водорода. Съединенията на трития се използват при трасиращи боеприпаси. — Б.пр..] Започна да се движи много бавно, като заобикаляше дървета и храсти и търсеше твърда опора или разчистваше листата с пръстите на краката си, преди да стъпи. Всичко беше съвсем сериозно. Очевидната напрегнатост на тялото му изчезна, въпреки че нещо, подобно на бръмчене в ушите му, подсказваше, че това не е упражнение. Ето. Стояха на открито на около два метра един от друг и на двадесет метра от дървото, на което се облегна Чавес. Все още разговаряха и въпреки че можеше да разбере думите им достатъчно лесно, по някаква причина те му се струваха толкова чужди, колкото кучешки лай. Динг можеше съвсем лесно да се приближи още, но не искаше да рискува, а и двадесет метра бяха напълно достатъчни. Имаше поле за стрелба срещу двамата покрай още едно дърво. „Добре.“ Бавно вдигна автомата, центрира кръга на предния мерник в отверстието на задния, убеди се, че вижда целия бял кръг, и насочи тънкото парче метал в центъра на кръга към черната, кръгоподобна маса, която представляваше задната част на човешка глава. Но тя не принадлежеше на човешко същество, а просто беше мишена, просто предмет. Пръстът му натисна спусъка нежно. Оръжието подскочи леко в ръката му, но ремъкът, намотан два пъти около ръката му, го държеше стабилно на мястото му. Целта падна. Той премести оръжието си вдясно още с падането й. Следващата мишена се завърташе изненадано, като му предложи матов бял кръг от отразена лунна светлина, по който да се прицели. Последва втори изстрел. Нямаше почти никакъв шум. Чавес изчака, като местеше оръжието си от едното към другото тяло, но те не се движеха. Чавес изтича на открито. Едно от телата стискаше автомат „Калашников“. Той го изрита от ръцете му и извади тънко като химикалка фенерче, с което освети жертвите си. И трите изстрела бяха попаднали в тила на единия човек. Другият бе улучен само от два куршума, но и двата преминаваха през челото му. Лицето на втория човек изразяваше изненада. Първият вече нямаше лице. Сержантът коленичи до телата и ги огледа, за да се убеди, че не се движат. Непосредственото чувство, което Чавес изпитваше сега, беше въодушевление. Всичко научено и упражнявано — всичко то свърши работа! Не стана съвсем лесно, но всъщност не е кой знае какво. „Нинджите наистина владеят нощта.“ Рамирес дойде след миг. Можеше да каже само едно: — Добра работа, сержант. Провери колибата! — Той включи радиотелефона си. — Тук „Шест“. Целите са свалени, пристигайте. След няколко минути взводът се събра до колибата. Както обичайно става с войниците, те се струпаха около телата на мъртвите пазачи, като извличаха за първи път вкуса на войната. Специалистът по разузнавателна информация прерови джобовете им, докато капитанът разпределяше хората на охранителни постове. — Тук няма нищо особено — каза на шефа си сержантът от разузнаването. — Хайде да отидем в колибата. — Чавес беше проверил дали няма някой пазач, когото да са пропуснали. Рамирес откри четири варела за гориво и ръчна помпа. Върху един от варелите лежеше стек цигари и предизвика унищожителна критика от страна на капитана. На две груби лавици имаше храна в консерви и пакет тоалетна хартия с две рола. Не се виждаха никакви книги, документи или географски карти. Откриха само доста поомачкано тесте карти. — Как искаш да го минираме? — попита сержантът разузнавач. Той също беше бивш член на зелените барети и експерт по поставянето на мини. — Тристранно. — Добре. — Това се правеше лесно. Изкопа с ръце малка дупка в пръстения под, като използва съчки, за да укрепи страните. Половинкилограмовото блокче пластичен експлозив Ц-4 — използваха го по целия свят — влезе плътно в дупката. Постави два електрически детонатора и включвател от типа, използван при фугасните мини. Управляващите кабели бяха прокарани до включватели на вратата и прозореца така, че да не се виждат при оглед отвън. Сержантът покри кабелите с два сантиметра пръст. Доволен, той разклати макарата и нежно я постави върху включвателя на земята. Ако някой отвори вратата или прозореца, експлозивът щеше да избухне точно под столитровия варел с авиационен бензин. Не беше трудно да се досети човек за резултатите. Още по-добре, ако някой се окаже много умен и успее да надхитри електрическите детонатори на прозореца и вратата. Той би тръгнал да проследява кабелите до варелите, за да извади експлозива и да го използва за собствени цели… и този умник ще бъде елиминиран от другия детонатор. Всеки можеше да убие тъпи врагове. Убиването на умните изискваше майсторство. — Всичко е готово, сър. Нека отсега нататък никой да не се доближава до колибата — каза на капитана сержантът разузнавач. — Разбрано. — Веднага издаде нареждане. Двама души изтеглиха труповете в средата на пистата, а след това мъжете седнаха и започнаха да чакат хеликоптера. Рамирес разпредели няколко от хората си за охрана, но сега главната грижа беше всеки да провери екипировката си, за да се види дали не са забравили нещо. ПД се занимаваше с дозареждането с гориво. Добрата видимост помагаше, но би помогнала и на всеки, който можеше да се намира в морето и да ги търси. Конусният накрайник се люлееше след страничния резервоар на самолета „МЦ-130Е Комбат Тейлън“ на края на армиран гумен шланг, а сондата на хеликоптера „Пейв Лоу“ се придвижи напред и се пъхна точно в центъра му. Макар хората често да смятаха, че зареждането на хеликоптер по този начин е ненормално неестествено сондата и накрайникът се срещнаха на три метра и половина под края на перката и допирът между върховете на лопатите и шланга означаваше сигурна смърт за екипажа на хеликоптера, — екипажите на „Пейв Лоу“ винаги отговаряха, че това си е много нормален начин и, разбира се, имат достатъчно голям опит. Но това не променяше факта, че полковник Джеймс и капитан Уилис се концентрираха в забележителна степен по време на цялата процедура и не произнасяха нито една ненужна дума, докато не приключеха. — Край, край — каза ПД, като се оттегли от накрайника и прибра сондата. Дръпна комбинирания уред за управление нагоре и изтегли назад лоста, за да вдигне перките и да се отдалечи от шланга. След подадената от него команда самолетът МЦ-130Е се издигна на удобна крейсерска височина, където щеше да чака хеликоптера за ново дозареждане. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ зави към брега, за да премине през една ненаселена точка. — Охо — прошепна Чавес, когато дочу звука. Това беше шум от задъхан V-образен осемцилиндров двигател, който се нуждаеше от ремонт и ново заглушително гърне. С всяка секунда шумът се усилваше. — „Шест“, тук „Наблюдател“, край — настойчиво се обади той. — Тук „Шест“. Казвай — отговори капитан Рамирес. — Имаме компания. Звучи ми като камион, сър. — „Нож“, тук „Шест“ — незабавно реагира Рамирес. — Изтеглете се в западната част. Прикрийте се. „Наблюдател“, оттегли се веднага! — Тръгвам. — Чавес напусна поста си на пътя и затича назад покрай колибата — заобиколи я доста отдалеч — и пресече пистата. Там откри Рамирес и Гуера, които теглеха мъртвите пазачи към далечните дървета. Помогна на капитана да отнесе товара си до прикритието, а след това се върна, за да помогне на сержанта. Стигнаха до дърветата, като им останаха цели двадесет секунди. Пикапът се движеше с включени светлини. Лъчите се плъзгаха натам-насам по пътя, като осветиха храсталака, преди да се появят точно до колибата. Пикапът спря и почти можеше да се види колко изненадани са хората, преди още да изключат двигателя и да слязат. Веднага след като фаровете угаснаха, Чавес включи очилата си за нощно виждане. Както и преди, там имаше четирима души — двама в кабината и двама в каросерията. Очевидно шофьорът беше шефът. Той се огледа с явен гняв. След миг извика нещо, а сетне посочи един от хората си, скочили от задната част на камиона. Той тръгна право към колибата. — О, мамицата му! — Рамирес натисна превключвателя на радиотелефона си. — Залегни, всички! — заповяда без нужда той. Един варел за бензин излетя нагоре през покрива на колибата като космическа ракета, оставяйки след себе си диря от бял пламък. Пламъците от другите варели се разпръснаха странично. Човекът, който отвори вратата, представляваше черен силует, сякаш току-що отворил портите на ада, но само след секунда изчезна в пламъците. Двама от хората с него също изчезнаха в жълто-бялата маса на пламъците. Третият се намираше в края и започна да бяга към войниците, преди падащият бензин от варела да се разплиска върху него. Човекът се превърна в пламтящ силует, който остана прав само още десет стъпки. Огненият кръг беше широк четиридесет метра, в центъра му се намираха четирима мъже, а пронизителните им писъци се чуваха ясно над нискочестотния рев на пламъците. След това и горивният резервоар на пикапа даде своя принос към експлозията. Горяха може би повече от осемстотин литра бензин и от тях се издигаше гъбоподобен облак, осветен от пламъците отдолу. След по-малко от десет секунди нагорещените патрони на различни огнестрелни оръжия започнаха да гърмят като фишеци сред рева на пламъците. Единствено силният следобеден дъжд не позволи на огъня бързо да се разпространи в гората. Чавес установи, че е залегнал до специалиста по разузнавателните операции. — Добре се оправяш с мините. — Щеше ми се тия идиоти да бяха почакали. — Писъците вече не се чуваха. — Да. — Всички да се преброят — нареди по радиотелефона Рамирес. Сториха го. Никой не беше наранен. Огънят затихваше бързо. Авиационният бензин се бе разстлал на тънък слой върху широка площ и догаряше. След три минути остана само обгоряла земя, очертана от все още горяща трева и храсти. Камионът приличаше на черен скелет, върху чиято каросерия все още гореше кутията с факлите. Те щяха да догарят още дълго. — По дяволите, какво беше това? — зачуди се седналият в лявата седалка на хеликоптера капитан Уилис. Току-що бяха взели първата група хора и като се изкачиха на крейсерска височина, хоризонтът пред тях изглеждаше като изгрев в инфрачервените очила за нощно виждане. — Може би се е разбил самолет. Това е точно на мястото, откъдето трябва да вземем последната група — със закъснение установи полковник Джоунс. — Супер. — Бък, възможно е наличието на вражески действия в евакуационен пункт четири. — Разбрано, полковник — отсечено отговори сержант Зимър. След тази забележка полковник Джоунс продължи мисията си. Съвсем скоро ще узнае това, от което се нуждае. Всичко по реда си. Тридесет минути след експлозията огънят беше затихнал достатъчно, за да може сержантът разузнавач да нахлузи ръкавиците си и да се опита да си вземе детонаторните устройства. Намери част от едното, но идеята му, макар и добра, беше безнадеждна. Телата останаха по местата им и никой не направи опит да ги претърсва. Въпреки че документите за самоличност можеше да бъдат взети — кожените портфейли са доста устойчиви на огън, — отсъствието им щеше да се забележи. Отново изтеглиха двамата пазачи в средата на северната страна на пистата, където трябваше да бъде и мястото за евакуация. Рамирес разпредели хората си да охраняват района в случай, че някой е забелязал огъня и е докладвал. Следващата им грижа беше транспортният полет, който вероятно трябваше да се проведе тази вечер. От опит знаеха, че все още имаха над два часа, но бяха свидетели само на един пълен транспортен цикъл и това представляваше много несигурна база за каквито и да е предвиждания. „Какво ще стане, ако самолетът дойде?“ — запита се Рамирес. Вече беше мислил по въпроса, но сега опасността му се струваше непосредствена. Не трябва да допуснат екипажът на този самолет да съобщи на никого, че са видели голям хеликоптер. От друга страна, да оставят дупки от куршуми в тялото на самолета също щеше да покаже съвсем ясно какво се е случило. „Ами в такъв случай — запита се Рамирес, — защо, по дяволите, ни наредиха да очистим тези две нещастни копелета и да ги оставим тук, вместо да отидем на предварително предвиденото място за евакуация?“ „И какво ще стане, ако дойде някой самолет?“ Не разполагаше с отговор. Без да има факли, които да очертават пистата, той няма да кацне. Освен това един от новодошлите имаше със себе си малък радиотелефон, работещ на много висока честота. Трафикантите на наркотици бяха достатъчно умни, за да разполагат с радиокодове и да известяват екипажа на самолета за безопасността на летището. Е, а какво ще стане, ако самолетът просто започне да кръжи? И по всяка вероятност ще направи точно това. Може ли хеликоптерът да го свали с оръдията си? Ами ако не улучи? Ами ако? Ами ако? Преди десанта Рамирес смяташе, че мисията е планирана прецизно, като е предвидена всяка случайност — и така си беше, но по средата на престоя им изведнъж ги изтеглят и планът се разпадна. Кой ли кретен е решил да го стори? „По дяволите, какво става?“ — отново се запита той. Хората му искаха от него да им даде информация и знания, искаха да бъде техният водач, да ги увери. Трябваше да се преструва, че всичко е наред, че все още държи нещата в ръце. Разбира се, всичко беше лъжа. Големите му познания по цялостната операция само засилваха невежеството му спрямо истинското положение. Свикнал беше да го местят като шахматна фигура. Работата на младшия офицер е такава — но сега всичко е на истина и това доказваха шестте мъртви мъже. — „Нож“, тук „Нощен сокол“, край — пропука високочестотният му радиотелефон. — „Нощен сокол“, тук „Нож“, край. Зоната за кацане е северната страна на „Рено“. Чакаме за евакуиране, край. — Браво „Рентгенов лъч“, край. Полковник Джоунс се опитваше да разбере дали не съществува евентуална заплаха. Шифрованият отговор за в случай, че се намираха в ръцете на врага и евакуацията е невъзможна, беше „Джулиет Зулу“. „Чарли фокстрот“ означаваше, че се водят активни бойни действия, но че все още могат да бъдат измъкнати. „Лима уиски“ означаваше, че всичко е наред. — „Лима Уиски“, край. — Повтори, „Нож“, край. — „Лима Уиски“, край. — Разбрано, приемам. Закъсняваме с три минути. — Бъдете готови с оръдията — нареди на екипажа си ПД. Сержант Зимър изостави приборите и отиде отдясно. Включи захранването на шестцевното си миниоръдие. Цевите на най-съвременната версия на познатото оръдие „Гатлинг“ започнаха да се въртят, готови да поемат снарядите от бункера вляво от Зимър. — Дясно оръдие готово — докладва по разговорната уредба той. — Ляво оръдие готово — обади се Бийн от другата страна. И двамата оглеждаха дърветата с очилата си за нощно виждане и търсеха всякакви неща, които може да са враждебни. — Стробоскопна лампа напред вляво — каза Уилис на ПД. — Виждам. Господи, какво е станало тук? Когато хеликоптерът „Сикорски“ забави ход, четирите тела около някогашната колиба се виждаха ясно… имаше и някакъв камион. Но група „Нож“ се намираше там, където трябва. И те имаха две тела със себе си. — Изглежда чисто, Бък. — Разбрано, ПД. — Зимър остави оръдието си и се отправи към задната част. Сержант Бийн можеше при необходимост да обслужва и неговото оръдие, защото Зимър трябваше да преброи хората от последната евакуирана група. Направи всичко възможно да не ги настъпва, но войниците проявяваха разбиране, ако краката му попаднеха върху тях. По принцип войниците са склонни да прощават много неща на онези, които ги измъкват от вражеска територия. Чавес свети със стробоскопната си лампа, докато хеликоптерът кацна, а след това изтича, за да се присъедини към взвода си. Намери капитан Рамирес — той стоеше до рампата и броеше хората си, които тичешком се качваха на борда. Динг изчака реда си и дланта на капитана се стовари на рамото му. — Десет! — чу той, когато прескочи няколко тела, проснати на рампата. Същата цифра каза едрият сержант от военновъздушните сили, а след това и „Единадесет! Давай, давай!“, когато капитанът се качи на борда. Хеликоптерът се вдигна веднага. Чавес падна силно на стоманения под, към който го дръпна Вега. Рамирес падна до него, а след това стана и последва Зимър напред. — Какво се е случило тук? — попита ПД след малко. Рамирес му обясни накратко ситуацията. Полковник Джоунс увеличи малко мощността и продължи да лети ниско, като в нормална ситуация. Нареди на Зимър да стои на рампата в продължение на около две минути, за да наблюдава за евентуалното идване на самолет, но той не се появи. Бък дойде в предната част на хеликоптера, изключи захранването на оръдието и възобнови бдението си над навигационните прибори. След десетина минути „краката им бяха мокри“ — намираха се над морето и започнаха да търсят самолета-цистерна, да дозаредят за връщането до Панама. В задната част на хеликоптера пехотинците започнаха да се сгушват и бързо да заспиват. Но не и Чавес и Вега, които се озоваха до шест мъртви тела, проснати на рампата. Дори и за професионалните войници — единият от тях беше участвал в убиването — това представляваше ужасяваща гледка. Но не в такава степен, както експлозиите. Досега не бяха виждали хора да изгарят до смърт и се съгласиха, че дори и за наркотрафиканти това е неприятен край. Хеликоптерът започна да друса, когато навлезе в струята от витлата на самолета-цистерна, но скоро всичко свърши. Няколко минути по-късно сержант Бийн — дребният, както го наричаше за себе си Чавес — отиде назад, като внимателно прекрачваше войниците. Закопча обезопасителния си колан към една кука на пода, след което се обади по микрофона в шлема си. Кимна и продължи назад към рампата. Бийн подкани Чавес да му помогне. Динг го хвана за колана и гледа как той изритва телата през рампата. Това му се стори някак бездушно, но после реши, че за трафикантите вече няма значение. Не погледна надолу, за да види как ще паднат във водата. Облегна се и заспа. На сто мили зад тях един двумоторен частен самолет кръжеше над мястото, където пистата — известна на екипажа само като „Номер шест“ — все още се забелязваше на слабия кръг пламъци. Виждаха просеката, но самата писта не беше обозначена с факли и кацането без визуален ориентир щеше да бъде лудост. Разочаровани и в същото време облекчени, защото знаеха какво беше се случило с няколко други полета през изминалите две седмици, се отправиха назад към постоянното си летище. След като кацнаха, се обадиха по телефона. Кортес рискува с един полет от Панама до Меделин, макар че плати с все още неизползвана кредитна карта, така че името да не може да бъде проследено. Отиде с личната си кола вкъщи и веднага се опита да се свърже с Ескобедо, но разбра, че той се намира в своята хасиенда на хълма. Феликс нямаше достатъчно енергия, за да кара толкова далеч след дългия ден, а и не можеше да проведе важен разговор, защото не се доверяваше на преносимите телефони, независимо от всички уверения за сигурността на използваните канали. Уморен, ядосан и разочарован по ред причини, той си наля една силна напитка и си легна. Помисли си за всичките си усилия, които отидоха на вятъра, и изруга в тъмното. Вече никога нямаше да може да използва Мойра. Никога вече няма да й се обажда, да разговаря с нея, да я вижда. А и фактът, че последното му „представление“ с нея беше се провалило поради страховете от това, което си мислеше — и правилно! — че е направил шефът му, добави още неподправени чувства към ругатните му. Преди да се зазори, половин дузина камиони посетиха половин дузина летища. Две групи мъже загинаха от огнена смърт. Трета отиде до изгорялото летище и намери точно каквото беше очаквала: нищо. Другите три завариха пистите си в напълно нормално състояние, пазачите, доволни и отегчени от монотонността на работата си, бяха по местата си. Когато първите два камиона не се завърната, други коли отидоха, за да видят какво става, и необходимата информация скоро си проправи път до Меделин. Кортес се събуди от звъна на телефона и получи нови нареждания за пътуване. В Панама войниците все още спяха. Щяха да бъдат оставени да спят цял ден в удобни стаи с климатични инсталации под тежки одеяла, след като взеха горещ душ и се нахраниха с ястия, които ако не вкусни, поне бяха различни от храната през изминалата седмица. Но четиримата офицери бяха събудени рано и закарани на друго място за нови инструкции. Научиха, че операция „Увеселителна лодка“ е претърпяла много сериозен обрат. Разбраха и защо е станало така, а източникът на новите заповеди беше толкова въодушевяващ, колкото и тревожещ. Новият офицер по операциите на 3-и батальон в 17-и пехотен полк от Първа бригада на 7-а лекопехотна дивизия провери канцеларията си, докато жена му се разправяше с носачите. На бюрото му се намираше една каска модел „Марк-2“ от кевлар, наричана Фриц поради приликата с каските на стария германски Вермахт. Покривалото й от камуфлажна тъкан беше допълнително украсено със сплетени парчета от материала, използван и за бойните униформи на 7-а лекопехотна дивизия. Повечето от съпругите наричаха това каска-зелка. Точно като при зелката гладката повърхност се нарушаваше и каската се забелязваше по-трудно. Батальонният командир беше заминал на брифинг заедно със заместника си и новият старши офицер реши да се срещне с майора, отговарящ за личния състав. Оказа се, че преди пет години бяха служили заедно в Германия, и започнаха да разговарят на чашка кафе. — Е, как беше в Панама? — Горещо, гадно и няма смисъл да ти обяснявам за политическите аспекти. Смешна работа — малко преди да си тръгна, се натъкнах на един от твоите нинджи. — Така ли? Кой? — Мисля, че се казва сержант Чавес. Копелето ме очисти на едно учение. — Спомням си го. Той е един от добрите бойци в ъ-ъ… сержант Баском? — Слушам, господин майор! — Една глава надникна иззад вратата на канцеларията. — Сержант Чавес — с коя част е той? — Рота „Браво“, сър. Взводът на лейтенант Джексън… мисля във второ звено. Да, ефрейтор Окзанян пое командването от него. Чавес го прехвърлиха във Форт Бенинг и сега е инструктор по основно обучение — отбеляза сержант Баском. — Сигурен ли сте? — попита новият офицер. — Тъй вярно, сър. Много бързаха с документацията по преместването му. Той е един от хората, които трябваше да бъдат освободени бързо. Помните ли, господин майор? — О, да. Това беше страхотно прецакване, нали? — Тъй вярно, господин майор — съгласи се сержантът. — А какво правеше той на бойно учение в зоната на Панамския канал? — зачуди се офицерът по операциите. — Лейтенант Джексън може да знае, сър — предположи Баском. — Ще се запознаеш с него утре — каза майорът на новия офицер. — Бива ли го? — Като за новак направо от академията в Хъдсън, да, оправя се добре. От добро семейство е. Син е на свещеник, брат му кара изтребител във военноморския флот — командир е на ескадрила. Срещнах се с него в Монтерей преди време. Както и да е, Тим разполага с добър сержант, който ще го научи на някои неща. — Е, този Чавес също беше доста добър. Не съм свикнал така да ми се промъкват! — Офицерът опипа белега на лицето си. — И да ме вземат дяволите, ако той не го направи както трябва! — Имаме няколко добри сержанти, Ед. Ще ти хареса тук. Какво ще кажеш за един обяд? — Добре. Утре по кое време започваме физическото обучение? — Шест и петнадесет сутринта. Шефът обича тичането. Новият офицер изсумтя и тръгна към вратата. Добре дошъл в истинската армия. — Изглежда, приятелите ни долу са малко ядосани — отбеляза адмирал Кътър. Имаше телекс, който идваше от сектор „Лудория“ на цялата операция. — Чия беше идеята да се подслушват комуникациите им? — На мистър Кларк — отговори заместник-директорът по оперативните въпроси. — Същия, който… — Същия. — Какво можеш да ми кажеш за него? — Бивш „тюлен“ от военноморските сили, служил деветнадесет месеца в една от онези групи за специални операции, които официално никога не са съществували. Раняван е няколко пъти — обясни Ритър. — Напусна службата като старши помощник-боцман на двадесет и осем години. Бил е един от най-добрите, които са имали някога. Той е човекът, който отиде и спаси момчето на Дъч Максуел. Очите на Кътър се оживиха при тези думи. — Познавах Дъч Максуел. Прекарах известно време при него, когато бях младши лейтенант. Значи той е човекът, който спаси задника на Сони? Аз така и не научих всичко за тази история. — Адмирал Максуел го направи старши помощник веднага. Тогава беше командващ военновъздушните сили в Тихия океан. Както и да е, напусна армията и се ожени, захвана се с водолазно дело — разрушителни дейности, а с експлозивите е експерт. Жена му почина при автомобилна катастрофа в Мисисипи. Тогава нещата му тръгнаха зле. Запозна се с ново момиче, но нея я отвлякоха и убиха някакви местни търговци на наркотици — изглежда, им е била пласьорка, преди да се запознаят с Кларк. Нашият бивш тюлен реши да иде на лов за голяма риба със собствени такъми. Справи се доста добре, но полицията го надуши. Както и да е, по онова време адмирал Максуел беше голяма клечка. И той дочу някои неща. Познаваше отдавна Джеймс Гриър и нещата си дойдоха на мястото. Решихме, че мистър Кларк има талант, от който се нуждаем. Така че ЦРУ помогна да уредим „смъртта“ му в един нещастен случай с яхта. Променихме името му — дадохме му нова самоличност, всичко необходимо и сега работи за нас. — Как… — Не е трудно. Служебните му досиета просто ги няма. Същото, което направихме и с участниците в „Увеселителна лодка“. Отпечатъците му във ФБР бяха променени — това бе, когато все още Хувър управляваше и имаше начини тези неща да се вършат. Той умря и се прероди като Джон Кларк. — Какво е правил оттогава насам? — попита Кътър, като се наслаждаваше на конспиративния аспект на разговора. — Преди всичко работи като инструктор във Фермата. От време на време имаме по някоя специална работа, която изисква специалните му таланти — обясни Ритър. — Например той е човекът, който отиде на плажа, за да прибере жената и дъщерята на Герасимов. — О. И всичко това започна заради наркотиците ли? — Точно така. В сърцето си има едно специално тъмно кътче, запазено за наркотрафиканти и пласьори. Мрази онези копелета. Това е единственият случай, когато забравя професионализма. — Не е профес… — Не исках да кажа това. Той се радва да върши работата си. Омразата му няма да навреди на начина, по който ще я изпълни. Не ме разбирай неправилно. Кларк е много способен оперативен офицер. Има великолепни инстинкти и е умен. Знае как да планира нещата и как да ги провежда. — Е, какъв е планът му? — Ще ти хареса. — Ритър отвори папката си и започна да вади хартия от нея. Кътър видя, че повечето от листата са „надземни изображения“ — спътникови снимки. — Лейтенант Джексън? — Добро утро, сър — каза Тим на новия батальонен офицер, след като поздрави като по книга. Офицерът обикаляше по района на поделението, за да се запознае. — Чул съм някои добри неща за вас. — Това бяха думи, приятни за всеки лейтенант. — И познавам един от взводните ви сержанти. — Кого, сър? — Мисля, че се казва Чавес. — О, вие идвате от Форт Бенинг, сър? — Не. Бях инструктор в школата по водене на бойни действия в джунглата, долу в Панама. — Какво правеше Чавес там? — зачуди се лейтенант Джексън. — Убиваше ме — усмихнат отговори майорът. — Всичките ви хора ли са толкова добри? — Той беше моят най-добър отдельонен командир. Странно, изпратиха го да бъде строеви сержант. — Това е то армията. Утре вечерта отивам с рота „Браво“ на учение в Хънтър Лигет. Помислих, че е добре да ви кажа. — Радваме се да сте с нас, сър — каза Тим Джексън на майора. Разбира се, това не беше съвсем вярно. Той все още се учеше да бъде водач на хората и пропуските го караха да се чувства неловко, въпреки че знаеше, че такива ще има и трябва да се научи да ги понася. Озадачи се и от новините за Чавес и реши да накара сержант Мичъл да ги провери. В края на краищата Динг все още беше един от „неговите“ хора. — Кларк. — Така отговори по телефона. Пък и го търсеха по „служебния“ номер. — Нещата са уредени. Ела утре в десет сутринта. — Разбрано. — Кларк затвори телефона. — Кога? — попита Санди. — Утре. — Колко време? — Две седмици. Няма да е цял месец. — „Може би“ — помисли си той. — Дали е… — Опасно ли? — Джон Кларк се усмихна на жена си. — Скъпа, ако върша работата си както трябва, не, не е. — Защо става така — учуди се Сандра Бърн Кларк, — че аз съм тази, чиито коси са побелели? — Защото аз нямам време да ме боядисват във фризьорския салон. А ти имаш. — За онези с наркотиците ли е? — Знаеш, че не мога да говоря за тези неща. Само ще се тревожиш без причина — излъга жена си той. Кларк често го правеше. Разбира се, тя знаеше, че я лъже, и повечето пъти нямаше нищо против. Но не и сега. Кларк върна вниманието си към телевизора. Вътрешно се усмихна. От много, много време не беше преследвал наркотрафиканти, а и не бе опитвал да стигне чак толкова високо — по онова време не знаеше как, нямаше подходяща информация. Сега нищо не му липсваше. Включително и одобрението на президента. Имаше някои предимства да се работи за ЦРУ. Кортес разгледа летището — остатъците от него — със смесица от задоволство и гняв. Нито полицията, нито армията все още бяха дошли да видят какво става, въпреки че щяха да довтасат. Виждаше, че който е бил тук, е свършил добра, професионална работа. „И какво трябва да мисля сега?“ — запита се той. Дали американците не са изпратили някои от своите зелени барети? Тази беше последната от петте писти, които разгледа днес и до които го возеха в хеликоптер. Въпреки че не беше детектив, специалист по палежи, имаше добра подготовка по боравенето с мини и знаеше точно какво да търси. Точно това, което и той би направил в същата ситуация. Двамата пазачи, които са били тук, както и на другите места, просто ги нямаше. Вероятно бяха мъртви, но той знаеше с положителност само, че ги няма. Дали бе възможно те да са поставили експлозивите? Но те бяха прости селяни на заплата към Картела, необучени селяни, които вероятно не са патрулирали наоколо, за да проверят дали… — Ела с мен! — Излезе от хеликоптера и един от помощниците му го последва. Той беше бивш офицер от полицията и притежаваше зачатъци на интелигентност — поне знаеше как да изпълнява прости заповеди. „Ако искам да наблюдавам място като това… ще помисля за прикритие, ще помисля за вятъра и ще помисля за начин да избягам бързо…“ Една от особеностите на военните беше, че са предсказуеми. Биха искали да застанат на място, откъдето да наблюдават цялата писта, а също и да наглеждат колибата за дозареждане с гориво. Кортес прецени, че в този случай би отишъл в един от двата края, и тръгна към северозападния. Прекара половин час в търсене из храстите, следван от объркания човек зад него. „Тук са били“ — помисли си Кортес. Земята непосредствено зад една купчина пръст беше утъпкана. Тук са лежали хора. Виждаше се и отпечатъкът от двуножника на картечница. Не можеше да разбере колко време са наблюдавали пистата, но подозираше, че тук се крие обяснението за изчезващите самолети. Американци ли са? Ако е така, за кого работят? ЦРУ? Агенцията за борба с наркотиците? Или може би някоя група за специални операции от армията? „И защо са ги изтеглили?“ „И защо толкова бързо?“ „Ами ако пазачите не са мъртви? Ако американците са ги подкупили?“ Кортес се изправи и избърса калта от панталона си. Те предупреждаваха. Разбира се. След убийството на техния директор на ФБР — все още не беше имал време да говори с el jefe за тази проява на лудост — искаха да ги предупредят, за да не се повтарят такива неща. Разбира се, необичайно беше американците изобщо да направят нещо. В края на краищата отвличането и убиването на американски граждани е най-безопасното нещо, което всеки международен терорист може да прави. ЦРУ бяха позволили един от резидентите им в Ливан да бъде измъчван до смърт, без да направят нищо. Всички онези избити морски пехотинци — и американците пак не бяха сторили нищо. Освен че понякога предупреждават. Американците са глупаци. Опитвали бяха да предупреждават северновиетнамците почти десет години и се провалиха и въпреки това не бяха се научили. Сега, вместо да не предприемат нищо, те правеха нещо по-малко полезно, отколкото ако бездействаха. Кортес се учуди как е възможно да имаш толкова сили и да ги цениш толкова малко. Не са като руснаците. Когато някои техни хора били отвлечени, хората от първо управление на КГБ бяха отвлекли свои собствени заложници направо от улицата и ги пратили — според една версия обезглавени, според друга с отрязани по-интимни части — веднага след което липсващите руснаци били върнати с нещо, подобно на извинение. Въпреки грубостта си руснаците знаеха как се играе играта. Действията им можеха да се предвидят и те играеха според класическите правила на диверсионното поведение, така че враговете им да знаят какво тяхно действие няма да бъде търпяно. Бяха сериозни и ги приемаха сериозно. Не като американците. Колкото и да предупреждаваше шефа си спрямо тях, Кортес със сигурност смяташе, че няма да отговорят дори на нещо толкова възмутително като убийството на висши служители от правителството им. „Жалко“ — реши Кортес. Би могъл да се възползва от това. — Добър вечер, шефе — каза Райън, докато сядаше на мястото си. — Здрасти, Джак — усмихна се, доколкото можеше, адмирал Гриър. — Харесва ли ти новата работа? — Е, топля ти стола. — Сега столът е твой, синко — изтъкна заместник-директорът по разузнаването. — Дори и ако се измъкна оттук, смятам, че е време да се пенсионирам. На Джак не му хареса как произнася думата ако. — Мисля, че още не съм готов, сър. — Никой никога не е готов. По дяволите, когато все още бях офицер от флотата, тъкмо се научих как да си върша работата, и трябваше да напусна. Такъв е животът, Джак. Райън се замисли за това и огледа стаята. Адмирал Гриър поемаше храната си през прозрачни пластмасови тръбички. Някакъв синьо-зелен предмет, подобен на шина, придържаше иглите в ръката му, но се виждаха грозни белези и от иглите на предишните вътрешновенозни системи. Това винаги означаваше лоши неща. Отгоре на бутилката с вътрешновенозна течност имаше една по-малка. Това е лекарството, което сега му даваха, химиотерапията. Така изискано наричаха отровата, а тази течност си беше чиста отрова, биоцид, който би трябвало да убива рака малко по-бързо, отколкото пациента. Не знаеше каква точно е течността. Имаше някакво съкращение, което обозначаваше съединение, разработено в някой национален медицински институт или в армейския център за химически оръжия. Джак си помисли, че може би тези две институции си сътрудничат при изготвянето на такива препарати. Гриър определено приличаше на жертва на някакъв жесток експеримент. Но това не беше вярно. Най-добрите специалисти в тази област правеха всичко възможно, за да го поддържат жив. И не успяваха. Райън никога не беше виждал шефа си толкова отслабнал. Струваше му се, че всеки път, когато идва — никога по-рядко от три пъти седмично, — шефът му е отслабнал още повече. Очите му горяха от упорита енергия, но светлинката в далечния край на тунела не означаваше възстановяване. Той го знаеше. Знаеше го и Джак. Имаше само едно нещо, с което можеше да облекчи болката му. И правеше точно това. Джак отвори куфарчето си и извади някакви документи. — Искаш ли да прегледаш тези неща? — Райън му ги подаде. Документите за малко не се заплетоха във вътрешновенозните тръбички и Гриър изръмжа недоволно нещо по адрес на пластмасовите „спагети“. — Тръгваш за Белгия утре вечерта, така ли? — Да, сър. — Поздрави Руди и Франц от BND*. И внимавай с местната бира, синко. [* Bundesnachrichtendienst — Западногерманската разузнавателна служба. — Б.пр.] Райън се засмя. — Добре, сър. Адмирал Гриър прегледа първата папка. — Виждам, че унгарците все още се занимават с това. — Разбраха, че трябва да поуспокоят топката, и го направиха, но проблемът няма да се реши. Мисля, че всички заинтересовани имат интерес топката да се успокои. Нашият приятел Герасимов ни даде някои съвети как сами да кажем каквото трябва на някои хора. Гриър се засмя на това. — Как се адаптира към живота в Америка бившият директор от КГБ? — Не толкова добре, колкото дъщеря му. Оказва се, че тя винаги е искала да й се направи пластична операция на носа. Е, желанието й се сбъдна. — Джак се усмихна. — Последния път, когато я видях, работеше върху тена си. Започва да учи в колеж следващата есен. Съпругата му се чувства малко особено, а Герасимов все още ни сътрудничи. Но не сме измислили какво ще правим с него, когато се изчерпа. — Кажи на Артър да му покаже моето място в Мейн. Климатът ще му хареса и ще е лесно да го пазим. — Ще предам това. — Харесва ли ти идеята да те информират за всички оперативни работи? — попита Джеймс Гриър. — Е, това, което съм виждал, е достатъчно интересно, но принципът човек да знае само толкова, колкото трябва, все още важи. — Кой го казва? — изненадан попита заместник-директорът по разузнаването. — Съдията — отговори Джак. — Има две неща, за които не искат да зная. — О, така ли? — За момент Гриър замълча. — Джак, в случай, че никой не ти е казвал, директорът, заместник-директорът — все още не са попълнили този пост, нали? — и шефовете на отдели могат да знаят всичко. Сега ти си шеф на отдел. Няма нищо, което не трябва да знаеш. Ти си длъжен да знаеш. Ти информираш Конгреса. Райън махна с ръка. Това не беше особено важно. — Е, може би съдията не вижда нещата по този начин и… Заместник-директорът по разузнаването се опита да се изправи в леглото. — Слушай, синко. Това, което току-що каза, е глупост! Ти трябва да знаеш и кажи на Артър, че аз съм казал така. Тази глупост да се знае „колкото е необходимо“ спира пред вратата на моята канцелария. — Да, сър. Ще се погрижа за това. — Райън не искаше шефът му да се разстройва. Той беше само изпълняващ длъжността в края на краищата и бе свикнал през изминалите шест години да го отрязват от операциите, които изпълняваха други. Джак не беше готов да спори по такъв въпрос. Разбира се, отговорността на Отдела по разузнаването да информира Конгреса е въпрос, по който ще вдигне шум. — Не се шегувам, Джак. — Да, сър. — Джак посочи друга папка. Ще поведе тази битка, като се върне от Европа. — Сега това развитие на нещата в Южна Африка е особено интересно и искам твоето мнение… > 15. > ДОСТАВЧИЦИ Кларк слезе от самолета на „Юнайтед“ в Сан Диего и нае кола до близката военноморска база. Пътуването не отне много време. Усети обичайния пристъп на носталгия, когато видя високите сиво-сини корпуси. Някога беше част от екипажа на такъв кораб и макар млад и глупав, си спомняше с любов времето, когато нещата изглеждаха по-прости. Корабът „Рейнджър“ беше оживен. Кларк паркира колата си в далечния край на зоната, използвана от щатните членове на екипажа, и отиде към кея, като заобикаляше камионите, крановете и други машини, движещи се натам-насам и заети с многобройните си задачи. Самолетоносачът се подготвяше да отплава след осем часа и хилядите му моряци товареха всевъзможни неща. На полетната палуба нямаше нищо освен един стар изтребител „Фантом Ф-4“ без двигатели, който използваха за обучение на нови членове на екипажа. Самолетите от авиокрилото на кораба бяха разпръснати в три военноморски бази и щяха да излетят след отплаването. Това спестяваше на пилотите от ескадрилата бъркотиите, характерни за всяко отплаване. Но не и на един определен летец. Кларк се качи до офицерския етаж, охраняван от ефрейтор от морската пехота, в чийто списък фигурираше името му. Морският пехотинец го отбеляза в списъка си и вдигна палубния телефон, за да се обади, както указваха инструкциите му. Кларк продължи по стълбите, излезе на палубата с хангарите и потърси начин да се качи нагоре. За непросветените не е лесно да намерят пътя си в самолетоносач, но ако човек продължава нагоре, по принцип скоро намира полетната палуба. Това направи и той, като тръгна към асансьора в предната дясна част. Там стоеше един офицер. Върху яката на зелената му униформа имаше сребърен лист, символ на званието „Подполковник от военновъздушните сили на САЩ“. Над единия от джобовете му имаше и златна звезда, което означаваше, че командва самолети в открито море. Кларк търсеше командира на ескадрила щурмови бомбардировачи със среден обсег на действие „Груман А-6Е Интрудър“. — Йенсен ли се казвате? — попита той. Беше дошъл рано заради тази среща. — Точно така, сър. Рой Йенсен. А вие сте мистър Карлсон? Кларк се усмихна. — Нещо такова. — Направи жест на офицера да го последва. На полетната палуба цареше спокойствие. Повечето от дейностите, свързани с товарене на припаси, се извършваха в кърмовата част. Тръгнаха към носа по нехлъзгащото се покритие, което малко се различаваше от черния асфалт на който и да е междуселски път. И двамата трябваше да говорят силно, за да се чуват. От дока идваше много шум, а имаше и вятър, който духаше от брега с петнадесет възла. Няколко души можеха да видят двамата разговарящи мъже, но при цялата заетост на полетната палуба вероятността да им обърнат внимание бе малка. А и не може да се поставят подслушвателни микрофони по цялата палуба. Кларк подаде един плик и остави Йенсен да прочете писмото в него, преди да си го вземе. По това време се намираха почти до носа между двете релси на катапултното устройство. — Това не е шега, нали? — Да. Ще се справите ли? Йенсен се замисли за момент, загледан във военноморската база. — Да. Кой ще бъде на земята? — Не трябва да ви казвам… но човекът съм аз. — Знаете, че бойната група не трябва да ходи там. — Това вече е променено. — Ами оръжията? — Утре ще ги натоварят на кораба „Шаста“. Ще ги боядисат в синьо, а и ще бъдат леки за… — Зная. Аз извърших едно от хвърлянията при Чайна Лейк преди няколко седмици. — Вашият генерал ще получи нареждане след три дни. Но няма да знае какво става. Никой няма да знае. Заедно с оръжията на борда ще имаме „технически представител“. Той ще отговаря за мисията от тази страна. Ще му предадете вашите касети за оценка на пораженията. Никой не трябва да ги вижда. Той ще донесе свои касети с цветово обозначение — лента в оранжево и пурпурно, за да не ги объркате с други. Имате ли шурман-бомбардировач, на когото можете да се доверите, че ще държи устата си затворена? — Във връзка с тези заповеди ли? — попита подполковник Йенсен. — Няма проблеми. — Добре. „Техническият представител“ ще разполага с подробностите, когато се качи на борда. Той докладва първо на генерала, но ще иска да се срещне с вас. От този момент нещата стават строго секретни. Генералът ще знае, че трябва да мълчи. Ако пита, кажете му, че става дума за учение с изпитателно хвърляне от самолет на ново оръжие. — Кларк вдигна вежди. — Наистина става дума за учение, нали? — Хората, на които… — Какви хора? Не е необходимо да знаете това. Не ви трябва да го знаете — каза Кларк. — Ако това ще представлява проблем за вас, искам да ми кажете още сега. — Хей, казах ви, че можем да го направим. Просто бях любопитен. — Достатъчно възрастен сте, за да са ви ясни тези неща — внимателно отправи критиката Кларк. Не искаше да обиди човека, но той трябваше да разбере. — Добре. Самолетоносачът „Рейнджър“ щеше да отплава на продължителна подготовка за изпращане в Тихия океан. Предстояха им триседмични интензивни учения, в които се включваше всичко от акостиране на самолетоносача до попълване на запасите по време на движение и едно тренировъчно нападение от бойна група от друг самолетоносач, завръщащ се от западния Тих океан. Подполковник Йенсен току-що беше научил, че операциите ще се проведат на около триста мили западно от Панама. Командирът на ескадрилата се питаше кой ли има достатъчно смелост да отклони общо тридесет и един кораба, някои от които представляваха истински бездънни ями по отношение на горивото. Това потвърждаваше източника на току-що получените заповеди. Йенсен беше внимателен човек. Въпреки че проведоха с него един много официален телефонен разговор и че доставените на ръка заповеди от мистър Карлсон съдържаха всичко необходимо, приятно бе да получи потвърждение отвън. — Това е. Ще ви се обадят, когато трябва. Предполагам, ще имате осем часа след предупреждението. Достатъчно ли е? — Няма проблем. Ще направя така, че оръжието да бъде поставено на удобно място. Внимавайте там, на земята, мистър Карлсон. — Ще опитам. — Кларк стисна ръката на пилота и тръгна към кърмата, за да намери откъде да излезе от кораба. След два часа му предстоеше да се качи на друг самолет. Полицаите от Мобайл имаха особено гадно настроение. Не стига, че така брутално убиха полицай, а и излязлата да види какво става мисис Брадън също бе улучена от два куршума. Хирурзите почти я спасиха, но след тридесет и шест часа и това се провали. Полицията имаше само показанията на едно хлапе, което все още нямаше годините, на които се дава шофьорска книжка, а твърдеше, че е улучило един от убийците с пушката на прадядо си. А също и няколко петна от кръв, доказващи или недоказващи историята му. Полицията предпочиташе да повярва, че Брадън е улучил нападателя, но опитните следователи от Отдела за убийства знаеха, че двуинчовият пистолет е почти безполезен, освен ако престрелката се проведе в претъпкан асансьор. Всеки полицай в Мисисипи, Алабама, Флорида и Луизиана търсеше син микробус „Плимут Вояджър“ с двама чернокоси мъже с кавказки вид, средни на ръст, въоръжени и опасни и предполагаеми убийци на полицай. Намериха микробуса в понеделник следобед с помощта на един разтревожен гражданин — такива наистина се срещаха в Алабама, който се обадил до службата на шерифа, а той от своя страна — на полицията в Мобайл. — Хлапето има право — заяви лейтенантът, който отговаряше за случая. Тялото в Задната част на фургона беше толкова отвратително на вид, колкото всеки труп след два дни, прекарани в кола в Алабама през месец юни, но въпреки всичко дупката близо до основата на черепа, точно на мястото, където свършваше косата му, определено бе направена от куршум 22-и калибър. Виждаше се също, че убиецът е умрял на предната дясна седалка, след като от раната в главата му е бликнала кръв. Имаше още нещо. — Виждал съм този човек. Занимава се с наркотици — каза един от полицаите. — Е, с какво се е занимавал Ърни? — Бог знае. Какво ще стане с децата му? — попита полицаят. — Загубили са майка си и баща си. Трябва ли да казваме на целия свят, че баща им е бил кофти полицай? Ще направим ли това на две сирачета? Двамата мъже просто трябваше да се погледнат, за да се съгласят, че не, човек не може да го направи. Ще намерят начин да изкарат Ърни герой и е съвсем сигурно, че някой трябва да погали по главата онова хлапе Сандерсън. — Разбираш ли какво си направил? — попита Кортес. При влизането се беше стегнал, за да може да сдържи гнева си. В тази организация на латиноамериканци неговият глас ще бъде — трябва да бъде — гласът на разума. Те ще уважават това нещо по същия начин, по който и римляните са ценили целомъдрието: рядко и възхитително качество, за предпочитане у другите. — Дадох урок на norteamericanos — отговори Ескобедо с арогантно търпение, което за малко не разруши самообладанието на Феликс. — А какво направиха те в отговор? Ескобедо направи щедър жест с ръка — жест, издаващ власт и задоволство. — Бълха ни е ухапала. — Разбира се, знаеш също, че след всичките мои усилия да установя връзка с ценен източник на информация ти го пропиля като… — Какъв източник? — Секретарката на директора на ФБР — отговори Кортес, усмихнат самодоволно. — И не можеш ли отново да я използваш? — объркано запита Ескобедо. „Глупак.“ — Не, освен ако не искаш да ме арестуват, jefe. Ако това се случи, услугите ми няма да са ти от полза. Бихме могли да използваме информация от тази жена внимателно и в продължение на години. Можехме да знаем за опити да се проникне в организацията. Можехме да открием какви нови идеи имат norteamericanos и да ги парираме, като отново действаме внимателно и с мисъл. Да защитаваме операциите си, като в същото време им позволяваме достатъчно успехи, за да си мислят, че постигат нещо. — Кортес почти каза, че Преди малко е открил защо изчезват всичките самолети, но не го направи. Гневът му не беше чак толкова необуздан. Феликс започна да разбира, че може да замени човека, седнал зад бюрото. Но най-напред ще трябва да покаже колко ценен е за организацията и постепенно да докаже на всички престъпници, че е по-полезен от този палячо. По-добре е да ги остави да се пържат на собствения си огън, по-добре е да оценят разликата между обучения професионалист разузнавач и тълпа самоуки и прекалено богати трафиканти. Райън гледаше океана на дванадесет километра под него. Не беше трудно да свикне човек с положението на много важна персона. В качеството си на началник-направление той имаше и право на специален директен полет от базата „Андрюс“ до военно летище край главната квартира на НАТО в Монс, Белгия. Представляваше ЦРУ на полугодишната конференция с колегите си разузнавачи от европейската част на организацията. Това щеше да бъде нещо голямо. Трябваше да произнесе реч и да направи благоприятно впечатление. Въпреки че познаваше много от хората, които ще присъстват, досега винаги е бил момчето за всичко на Джеймс Гриър. Сега трябваше да доказва себе си. Но щеше да успее. Райън беше сигурен в това. Придружаваха го трима от подчинените му началници на отдели и той седеше в удобно кресло в самолета VC-20A, за да му напомня колко е важен. Той не знаеше, че това е същият самолет, който откара Емил Джейкъбс до Колумбия. И по-добре. Въпреки образованието си Райън си оставаше суеверен. В качеството си на изпълнителен директор по разузнаването Бил Шоу беше старшият служител на ФБР до назначаването от президента и одобряването от Сената на нов директор. Това можеше да продължи известно време. Годината беше изборна за президент и с настъпването на пролетта хората започваха да мислят предимно за делегатски събрания. По някакъв перверзен начин Шоу нямаше нищо против. Това означаваше, че той ще движи всичко, а в случай като този ФБР се нуждаеше от опитен полицай, който да управлява. За Уилям Шоу „политическите реалности“ нямаха прекалено значение. Агентите разнищват криминални престъпления, а за него случаят означаваше всичко. Първата му реакция, когато разбра за смъртта на директора Джейкъбс, беше да се обади на приятеля си Дан Мъри. Дан щеше да следи развитието на случая от канцеларията си на заместник-директор, тъй като в него имаше най-малко два елемента: разследването в Колумбия и това във Вашингтон. Опитът на Мъри като аташе в Лондон му даваше необходимата политическа чувствителност, за да усети, ако презокеанската част на разследването не се води така, както би искало ФБР. Мъри влезе в канцеларията на Шоу в седем сутринта, И двамата не бяха спали достатъчно през изминалите два дни, но щяха да си наваксат в самолета. Днес щяха да погребат директора Джейкъбс в Чикаго и те щяха да летят в самолета с тялото, за да присъстват на церемонията. — Е? Дан отвори папката си. — Току-що разговарях с Моралес в Богота. Заловеният стрелец работи от време на време за „М-19“*. Казва се Хектор Буенте, двадесетгодишен, изключен от университета на Андите поради лош успех. Изглежда, местните са го понатиснали — Моралес казва, че са доста ядосани от цялата работа, — но хлапето не знае много. Стрелците били предупредени за някаква важна работа преди няколко дни, но не знаели къде и какво ще правят. Научили са четири часа преди случилото се. Не са знаели кой седи в колата освен посланика. Впрочем имало е друга група стрелци, разположени на друг маршрут. Разполагат с някои имена и преобръщат всяко камъче в града, за да ги намерят. Аз мисля, че сме в задънена улица. Убит е по поръчка и хората, които знаят нещо, отдавна са се скрили. [* М-19 — терористична лява група в Колумбия. — Б.пр.] — Какво ще кажеш за местата, от които са стреляли? — Влезли са с взлом и в двата апартамента. Несъмнено са ги проучвали предварително. Когато дошло време, влезли, завързали — всъщност сложили белезници — на собствениците и си провели операцията. Истински професионална работа от начало докрай — каза Мъри. — Четиричасово предизвестие? — Точно така. — Това означава, че са получили сигнал, след като самолетът е излетял от „Андрюс“ — забеляза Шоу. Мъри кимна. — Което показва, че изтичането на информация е от нас. Полетният план на самолета беше за Гренада — където всъщност и се оказа накрая. Планът беше променен два часа преди излитането. Колумбийският министър на правосъдието е бил единственият, който е знаел, че Емил идва, и не е разказвал нищо три часа преди кацането. Други висши правителствени служители са знаели, че става нещо, и това обяснява привеждането в бойна готовност на нашите приятели от „М-19“, но времето просто не е както трябва. Изтичането на информация е оттук, освен ако самият министър на правосъдието не е разказал какво става. За него се предполага, че е местният Оливър Кромуел, честен до Бога и смел като лъв. Няма си любовница, на която да дрънка, нито каквото и да е друго. Изтичането на информация е от наша страна, Бил. Шоу разтърка очи и се замисли за още кафе, но в организма си вече имаше доза, достатъчна да разиграе дори и статуя. — Разказвай. — Разговаряли сме с всички, които са знаели за полета. Излишно е да казвам, че никой не си признава да е говорил. Наредих да проверят записите от телефонни разговори, но не очаквам нищо там. — Какво ще кажеш за… — Момчетата в базата „Андрюс“? — Дан се усмихна. — Фигурират в списъка. Може би най-много четиридесет човека. Колумбийските войници са реагирали адски добре — Господа, представи си да се втурнеш в сграда, където знаеш, че има тежки оръжия, това е смелост. Онези от „М-19“ са носели леко оръжие от съветския блок, вероятно кубинско, но това е случайност. Ще ми се да помоля руснаците да ни помогнат с идентифицирането на партидата и експедицията на това РПГ. — Мислиш ли, че ще ни сътрудничат? — В най-лошия случай ще откажат, Бил. Ще видим дали тази тяхна гласност е истинска или не. — Добре, питай ги. — Останалата част от физическата страна на въпроса е доста проста. Ще се потвърдят нещата, които вече знаем, и толкова. Може би колумбийците ще съумеят да разберат някои неща чрез „М-19“, но се съмнявам. Опитват да се справят с тази група от доста време, но се оказва, че е костелив орех. — Добре. — Изглеждаш малко изморен, Бил — отбеляза Мъри. — Имаме си млади агенти, които би трябвало да се занимават с опасните работи. Ние, старите пръдльовци, трябва да си знаем темпото. — Да. Е, остава ми да се информирам за останалите неща. — Шоу махна с ръка към бюрото си. — Кога тръгва самолетът? — Десет и тридесет. — Аз ще се върна в канцеларията си и ще се просна на дивана за малко. Предлагам ти да сториш същото. Шоу установи, че това не е чак толкова лоша идея. Десет минути по-късно той беше заспал въпреки изпитото кафе. Един час по-късно Мойра Улф се приближи до вратата му — няколко минути, преди да се появи неговата секретарка. Почука, но не получи отговор. Не искаше да отваря вратата, за да не безпокои мистър Шоу, въпреки че имаше да му казва нещо важно. Но можеше да почака, докато се качат на самолета. — Здравей, Мойра — каза секретарката на Шоу, която я срещна на излизане от стаята. — Има ли някакъв проблем? — Исках да видя мистър Шоу, но май спи. Работи непрекъснато, откакто… — Зная. И ти май се нуждаеш от почивка. — Може би тази вечер. — Искаш ли да му кажа… — Не, ще говоря с него в самолета. Нещо с разрешителното се обърка. Агентът, който го поиска, получи от Министерството на правосъдието на САЩ погрешно име и стоя във фоайето до 9:30 часа, тъй като съдията също закъсня този понеделник. Десет минути След това имаше всичко, което му трябваше. Добрата новина се състоеше в това, че телефонната компания се намираше съвсем близо и че местната служба на фирма „Бел“ може да получи достъп до всички записи, ако това е необходимо. Общият списък възлизаше на почти сто имена е над двеста телефонни номера и шестдесет и една кредитни карти, някои от които не принадлежаха на AT&T*. Трябваше му цял час да се сдобие с копия от всички записи и агентът отново провери всички номера, за да е сигурен, че няма грешки или пропуски. Той беше новак, излязъл от академията само преди няколко месеца. Изпълняваше първата си задача за Оперативния отдел на ФБР във Вашингтон, но наред с усвояването на занаята това бе и важна лична поръчка на шефа му. Затова той не обърна много внимание на данните, които току-що получи. Например той не знаеше, че цифрата 58 пред един телефонен номер означаваше обаждане до Венецуела. Но младият човек щеше да разбере всичко още преди обед. [* Американска телефонна и телекомуникационна компания. — Б.пр.] Самолетът беше VC-135, военната версия на старите „Боинг 707“. Нямаше прозорци, на които пътниците винаги се радваха, но пък имаше голяма врата за товари, необходима за качване на директора Джейкъбс по пътя за Чикаго. Президентът пътуваше с друг самолет, който по разписание трябваше да пристигне няколко минути преди техния. Той щеше да говори при храма и до гроба. Шоу, Мъри и няколко други висши служители на ФБР пътуваха във втория самолет, който често пъти биваше използван за подобни мисии и беше снабден с подходящото оборудване, за да държи ковчега закрепен в предната част на салона. Така всички имаха възможност да гледат сандъка от полиран бук през цялото време и не можеха да се разсейват през прозорците. Някак си това се набиваше в мисълта по-силно от всичко друго. Полетът беше много тих, чуваше се само виенето на турбокомпресорните двигатели, което правеше компания на мъртвия и на живите. Но самолетът беше част от президентската ескадрила и имаше всичката комуникационна апаратура, необходима за подобни задачи. Един лейтенант от военновъздушните сили отиде назад и попита за Мъри, а след това го поведе напред към комуникационната конзола. Мисис Улф седеше до пътеката на пет метра по-назад от изпълнителните директори. По лицето й се стичаха сълзи. Тя си спомни, че има да казва нещо на мистър Шоу, но реши, че моментът не е подходящ. Пък и не бе толкова важно — просто тя беше сбъркала, когато агентът я разпитва предния следобед. Всичко се дължеше на шока от случилото се. Беше толкова… трудно. През последните няколко години се сблъска с твърде много загуби и ударът от случилото се през уикенда я… какво? Обърка? Не знаеше. Но сега моментът не беше подходящ. Днес трябваше да запомни най-добрия шеф, когото някога е имала, човек, толкова внимателен с нея, колкото с агентите, които се отнасяха с него като със знаменитост. Видя мистър Мъри да отива напред покрай ковчега, който тя бе погалила с ръка при качването в самолета като последно сбогом с шефа си. Обаждането не трая повече от минута. Мъри се появи от малката радиостая с лице, спокойно като всякога. Мойра забеляза, че той не погледна към ковчега, просто гледаше назад, право назад по пътеката, преди да седне до жена си. — О, мамицата му! — промърмори Дан, след като седна. Жена му рязко завъртя глава. Това не е от нещата, които се говорят на погребения. Докосна ръката му, но Мъри поклати глава. Когато погледна към жена си, в лицето му тя видя само съжаление, но не и печал. Полетът продължи малко повече от час. Войниците от почетната стража, бляскави и докарани в парадните си униформи, дойдоха от задната част на самолета, за да се заемат с директора. Пътниците излязоха след тях. Навън, на асфалта, ги очакваха останалите хора от групата и ги наблюдаваха далечни телевизионни камери. Почетният караул носеше с маршова стъпка товара си зад две знамена — на страната и на ФБР, обозначено с девиза на службата „Вярност-Смелост-Честност“*. Мъри гледаше как вятърът играе със знамето, как надписът се извива и плющи и разбра колко неосезаеми са такива думи. Но все още не можеше да каже на Бил. Щяха да забележат. [* Съкращението FBI (Federal Bureau of Investigation) — Федерално бюро за разследвания е посочено като Fidelity-Bravery-lntegrity. — Б.пр.] — Е, вече знаем защо унищожихме летището. — Чавес гледаше церемонията в спалното помещение в поделението. Сега всичко му беше съвсем ясно. — Но защо ни изтеглиха? — попита Вега. — Връщаме се, Oso. И там, където отиваме, въздухът ще бъде рядък. Ларсон нямаше защо да гледа репортажа по телевизията. Надвесен над една карта, той очертаваше познати и заподозрени преработвателни обекти на югозапад от Меделин. Познаваше тези райони — кой ли не ги познава? — но да изолираш отделни места… това беше по-трудно. Все пак ставаше въпрос за технологически проблеми. Съединените щати бяха изобретили съвременна разузнавателна технология и прекараха повече от тридесет години, за да я усъвършенстват. Той се намираше във Флорида, където долетя уж за да получи нов самолет, двигателят на който по необясними причини започна да създава проблеми. — Откога се занимаваме с това? — Само от два месеца — отговори Ритър. Дори и с толкова малка база от данни нещата не бяха трудни. Разбира се, всички градове и села в района са обозначени, дори и самостоятелните къщи. Тъй като почти всички имаха електричество, можеха лесно да бъдат забелязани, а след като ги идентифицираха, компютърът просто ги изтриваше по електронен път. Така оставаха източници на енергия, различни от градове, села и отделни ферми. Някои от тях бяха редовни или донякъде. Смяташе се, че всичко, което се появява повече от два пъти седмично, е твърде очевидно, за да представлява интерес, и тези обекти също се изтриваха. По този начин останаха шестдесетина местоположения, които се появяваха и изчезваха в съответствие с една графика, разположена до картите и снимките. Всяка точка представляваше възможно място, където започва процесът на рафиниране на суровите листа на коката. Това съвсем не бяха детски лагери. — Не може да се насочим към тях с помощта на химически методи — каза Ритър. — Проверих това. Концентрациите на изпуснатия във въздуха етер и ацетон не са по-големи, отколкото при разливане на шишенце лакочистител, а да не говорим за обичайните биохимически процеси в такава среда. Това е джунгла, нали така? Много неща изгниват по земята и изпускат всевъзможни химикали. Още ли обработват коката нощем? Чудя им се на акъла. Ларсон се съгласи със сумтене. — Останало е от времето, когато армията ги преследваше. Предполагам, че все още го правят нощем най-вече по силата на навика. — Е, това ни дава нещо, нали? — А какво ще правим с него? Мъри никога не беше посещавал еврейско погребение. Не се различаваше много от католическите. Молитвите се четяха на език, който той не разбираше, но посланието не се различаваше много. „Господи, връщаме ти един добър човек. Благодарим, че ни го отстъпи за малко.“ Президентът произнесе особено впечатляваща реч, приготвена от най-добрия писател на речи в Белия дом с цитати от Петокнижието, Талмуда и Новия завет. След това заговори за правосъдието, за мирския Бог, на когото Емил е служил през целия си съзнателен живот. Но към края на речта си, когато заговори за това, как хората трябва да отвърнат сърцата си от мъстта, Мъри си помисли, че… тези думи не са подходящи. Не беше чувал по-поетична реч. Дан си помисли, че просто президентът в този момент говори като политик. „Дали пък не се обажда цинизмът ми?“ — помисли си агентът. Той беше полицай и за него правосъдие означаваше, че копелетата, които вършат престъпления, трябва да заплатят. Очевидно и президентът разсъждаваше по същия начин, независимо от думите си на държавник. Мъри нямаше нищо против. Войниците гледаха телевизионния репортаж в относителна тишина. Няколко човека остреха ножовете си на точиларски камъни, но повечето просто седяха и слушаха думите на президента и чуха кой е убил човека, чието име малко хора знаеха до смъртта му. Чавес първи направи правилно заключение, но то не изискваше кой знае какво въображение. Възприеха флегматично неизречената новина. Виждаха просто допълнително доказателство за това, че врагът им е ударил директно по един от най-важните символи на нацията. Знамето на тяхната страна покриваше ковчега. Присъстваше и знамето на службата на човека, но пък тази работа не бе за полицаи. Затова войниците мълчаливо си размениха погледи, когато започна да говори техният главнокомандващ. Когато всичко свърши, вратата се отвори и в стаята влезе командирът. — Връщаме се тази вечер. Хубавата новина е, че там, където отиваме, ще бъде по-хладно — каза капитан Рамирес на хората си. Чавес вдигна вежди и погледна Вега. Самолетоносачът „Рейнджър“ отплава с прилива. Цяла флотилия влекачи му помагаше да излезе от дока, докато ескортиращите го кораби се подреждаха извън пристанището и се клатеха по широките вълни на Тихия океан. След час самолетоносачът вече се намираше извън пристанището и се движеше с двадесет възла. След още един час трябваше да започнат полетите. Първи пристигнаха хеликоптерите, един от които зареди гориво и отново излетя, за да застане на пост от дясната страна на самолетоносача при кацането на самолетите. Първите самолети с неподвижни криле бяха щурмови бомбардировачи „Интрудър“, естествено водени от командира подполковник Йенсен. Когато излиташе, той беше видял кораба с въоръжението „Шаста“, който тъкмо набираше скорост. Той щеше да се присъедини към групата за поддръжка, която трябваше да плава с два часа закъснение след бойната група. Оръжията, които Йенсен щеше да пуска, се намираха в „Шаста“. Вече познаваше целите. Все още не знаеше точното им местоположение, но имаше приблизителна представа и когато слизаше от самолета, си реши, че не желае да знае повече. Не беше негова грижа да се тревожи за „материалните загуби“, както го бяха предупредили по-рано. „Що за странен термин — помисли си той. — Материални загуби.“ Що за високомерен начин да обречеш хора, за които съдбата вече е отредила да се намират не където трябва. Мъчно му беше за тях, но не чак толкова. Кларк пристигна в Богота късно следобед. Никой не го чакаше и той нае кола, както обикновено. След като се отдалечи от летището на час разстояние, той спря на един второстепенен път. Изминаха няколко досадни минути, докато се появи друга кола и спря до него. Шофьорът, служител на ЦРУ, назначен на работа в местна служба, му подаде някакъв пакет и продължи, без да произнесе нито дума. Пакетът не беше голям. Тежеше към десет килограма, като половината от съдържанието му представляваше здрав триножник. Кларк нежно го постави на пода пред седалката на пътника и потегли. Навремето доста често искаха от него да „достави“ разни „съобщения“, но никога по толкова категоричен начин. Всичко беше негова идея. Е, в по-голямата си част. Така нещата ставаха малко по-приятни. Самолетът VC-135 излетя два часа след погребението. Неприятно беше, че в Чикаго не правеха бдение при мъртвите. Бдението е ирландски обичай, не е за децата на източноевропейските евреи, но Дан Мъри беше сигурен, че Емил би одобрил това. Би разбрал, че тази вечер ще се вдигнат много чаши с бира или уиски в негова памет, и щеше да се смее Някъде тихо, като разбере за това. Но не сега. Дан успя да накара жена си да изтегли мисис Шоу от другата страна на самолета, за да може той да седне до Бил. Разбира се, Шоу веднага забеляза, че има нещо, но изчака самолетът да изравни полета си след излитането, преди да зададе очевидния въпрос: — Какво има? Мъри подаде листа, който беше извадил няколко часа по-рано от телефаксния апарат на самолета. — О, майка му стара! — тихо изруга Шоу. — Не Мойра. Не. > 16. > СПИСЪК НА ЦЕЛИТЕ — Готов съм да слушам предложения — каза Мъри. Веднага съжали за тона си. — Господи, Дан! — За момент лицето на Шоу изглеждаше сиво, но сега доби гневно изражение. — Извинявай, но, по дяволите, Бил, както трябва ли ще го правим, или ще се лигавим? — Както трябва. — Едно от нашите момчета я е питало обичайните неща и тя е отговорила, че не е казала на никого… Е, може и така да е, но на кого, по дяволите, е звъняла във Венецуела? Провериха обажданията за година назад и този номер не е търсен досега. Момчето, което оставих да се грижи за нещата, е направило допълнителни проверки — обадила се е в апартамент и няколко минути след обаждането на Мойра от онзи телефон са позвънили до някъде в Колумбия. — О, Господи. — Шоу поклати глава. Ако говореха за друг, щеше просто да изпита гняв, но Мойра беше работила с директора, откакто той се върна във Вашингтон от Ню Йорк, където командваше Оперативния отдел. — Може да е нещо невинно. Дори може да е съвпадение — предложи Мъри, но това не подобри много настроението на Бил. — Желаеш ли да се обзаложиш, Дани? — Не. — Е, след като кацнем, всички се връщаме в службата. Ти също трябва да присъстваш. — Да. — Сега беше време Мъри да поклати глава. Тя проля толкова сълзи край гроба, колкото всички останали. По време на кариерата си бе виждал толкова много измама, че му стигаше за цял живот, но не можеше да смели мисълта, че Мойра е виновна. „Това трябва да е съвпадение. Може би някое от децата й си има приятелче, с което си пишат. Или нещо подобно“ — помисли си Дан. Детективите, които претърсиха дома на сержант Брадън, намериха каквото им трябваше. Не беше много — само един калъф за фотоапарат. Но той съдържаше апарат „Никон F-3“ и достатъчно обективи, че целият пакет да струва осем или деветстотин долара. Повече, отколкото може да си позволи един сержант от град Мобайл. Останалите полицаи продължиха претърсването, а старшият детектив позвъни до фирмата „Никон“ и погледна номера на фотоапарата, за да провери дали собственикът му го е регистрирал за гаранцията. Фотоапаратът беше регистриран, а и от името, което му прочетоха, детективът разбра, че трябва да се обади и до ФБР. Ставаше въпрос за един федерален случай и полицаят се надяваше, че някак ще успеят да запазят името на един човек, който със сигурност е бил мръсник. Мръсник или не, след себе си е оставил деца. Вероятно ФБР ще разбере това. Ако постъпеше така, щеше да извърши федерално престъпление, но адвокатът считаше, че дългът към клиентите е по-висш. Това бе едно от поредните бели петна, които украсяват не толкова учебниците по право, а томове писмени съдебни присъди. Сигурен беше, че е извършено престъпление, че нищо не се прави за разследването му, както и че разкриването на престъплението е съществено важно за защитата на клиентите му, обвинени в убийство. Не очакваше, че ще го хванат, но ако това се случеше, той щеше да има какво да представи пред комисията по професионалната етика към асоциацията на адвокатите в щата. Професионалният дълг към клиента и личната ненавист на Едуард Стюарт към смъртното наказание доведоха до неизбежното решение. В сержантския клуб вече не му викаха „щастливия час“*, но всъщност нищо не беше се променило. Стюарт бе служил във Военноморския флот на САЩ като офицер-юрисконсулт на самолетоносач — дори и във флотата един подвижен град от шест хиляди души имаше нужда от някой и друг юрист — и знаеше всичко за моряците и бирата. Ето защо посети един военен магазин, взе си подходяща униформа на старшина от бреговата охрана и влезе в базата. Запъти се към сержантския клуб, където никой нямаше да обърне особено внимание на присъствието му, стига да плаща напитките си в брой. Когато служеше на самолетоносача „Айзенхауер“, работеше с един старшина и знаеше достатъчно добре жаргона, за да може да премине случаен тест за автентичност. Разбира се, следващият трик беше да намери човек от екипажа на катера „Панаш“. [* Време, през което се сервират безплатни напитки. — Б.пр.] На катера приключваха поредния ремонт между две плавания. Екипажът щеше да дойде в клуба след работно време, за да се наслади на бирата, докато все още имат тази възможност. Просто трябваше да намери когото трябва. Знаеше имената и разгледа видеоархивите в местните телевизионни станции, за да види лицата. Чист късмет беше, че попадна на Боб Райли. Знаеше повече за кариерата на този човек, отколкото за другите старшини. Главният помощник-боцман влезе в клуба в четири и тридесет след десет горещи часа, прекарани в контролиране на работите по палубното оборудване. Беше обядвал леко и изразходвал всичко под формата на пот. Затова смяташе, че няколко халби бира ще заменят всички течности и електролити, загубени под горещото слънце на Алабама. Барманката го видя и наля бира „Самюел Адамс“ във висока чаша, докато той си избираше стол. След минута или половин халба бира по-късно Едуард Стюарт отиде при него. — Вие не сте ли Боб Райли? — Да — отговори боцманът, преди да се извърне. — Ти кой си? — Мислех си, че няма да ме познаете. Мат Стивънс. Почти ми откъснахте главата на онази гемия „Мелън“ преди време. Казахте, че от мен никога нищо няма да излезе. — Изглежда, сгреших — отбеляза Райли, като ровеше съзнанието си за спомен от това лице. — Не. Вие бяхте прав. По онова време бях истински боклук, но вие… е, дължа ви една, старшина. От мен стана нещо. Предимно по причина на нещата, които ми казахте вие. — Стюарт протегна ръка. — Предполагам, че ви дължа най-малкото една бира. За Райли не беше необичайно да чува такива неща. — По дяволите, всички се нуждаем от малко вкарване в релсите. И мен са ме удряли в стените на трюма, когато бях хлапак. — И аз съм го правил — ухили се Стюарт. — Станеш ли старшина, трябва да си уважаван и отговорен, нали така? Иначе кой ще вкарва офицерите в релсите? Райли изръмжа в знак на съгласие. — За кого работиш? — Адмирал Хали. Той в е Бъзардс пойнт. Трябваше да дойдем дотук за среща с командира на базата. Сега мисля, че играят голф. Така и не я разбрах тази игра. Ти си на „Панаш“, така ли? — Разбира се. — При капитан Вегенер? — Да. — Райли довърши бирата си и Стюарт махна с ръка на барманката да напълни нови чаши. — Толкова ли е добър, колкото разправят? — Ред е по-добър моряк от мен — искрено отговори Райли. — Никой не е толкова добър, боцмане. Бях там, когато ти прекара кораба през… как се казваше оня контейнеровоз, дето се прекърши на две? — „Арктическа звезда“ — усмихна се на спомена Райли. — Господи, тогава си заработихме хляба. — Помня как те гледах. Помислих, че си луд. Е, както и да е. Сега управлявам само компютър при адмирала, но преди да стана старшина, работих малко на един кораб отвъд Норфолк. Разбира се, той не можеше да се мери с „Арктическа звезда“. — Стига, Мат. Заслужил си тази работа след две години морски истории. Един ден и аз ще си намеря лека служба. Вече съм стар за драматични изживявания. — Как е храната тук? — Добра. — Да те черпя ли един обяд? — Мат, та аз дори не си спомням какво ти казах. — Аз обаче помня — увери го Стюарт. — Бог знае какво щеше да стане от мен, ако ти не ме беше насочил по правия път. Не се шегувам, човече. Длъжник съм ти. Хайде. — Подкани с ръка Райли да го последва към едно сепаре до стената. Вече пиеха третата бира, когато главният старшина-кормчия Ореза влезе в клуба. — Хей, Португалец — извика Райли на колегата си. — Виждам, че бирата е студена, Боб. Райли направи жест към своя компаньон. — Това е Мат Стивънс. Заедно бяхме на „Мелън“. Разказвал ли съм ти за оная история с „Арктическа звезда“? — Само около тридесет пъти — отбеляза Ореза. — Искаш ли да му разкажеш историята, Мат? — попита Райли. — Хей, та аз дори не успях да видя всичко, нали знаеш… — Да. Половината екипаж си изповръщаха червата. Страшен ураган беше. Нямаше начин хеликоптерът да излети, а този контейнеровоз — задната му половина, защото предната вече я нямаше — всеки момент щеше да се преобърне и тогава… След около час бяха изпити още по две халби и тримата мъже ядяха наденици със сирене, които вървяха страхотно с бира. Стюарт разправяше истории за новия адмирал, за главния съвет на бреговата охрана, където юристите са и строеви офицери, от които се очаква да знаят как се управлява кораб и как се командват хора. — Хей, а какви са тези работи, дето ги чувах за вас и ония двама смотаняци с наркотиците? — попита накрая адвокатът. — Какво искаш да кажеш? — сопна се Ореза. Той все още не беше напълно пиян. — А бе ония от ФБР отидоха да се видят с Хали. Аз трябваше да напечатам всичките му доклади на моята пишеща машина. — Какво разправяха хората от ФБР? — Не мога да… о, майната му! Вижте какво, всички сте на чисто. Бюрото е приключило въпроса. Казаха на вашия капитан да си гледа работата и да не пикае повече накриво. Сведенията, които измъкнахте от онези боклуци… не чухте ли? Операция „Тарпон“. Цялото това ужилване започна от вас, момчета. Не го ли знаете? — Какво? — Райли не беше виждал вестник или телевизор от няколко дни. Макар да знаеше за смъртта на директора на ФБР, той нямаше представа, че съществува връзка с онова „упражнение по обесване“. Стюарт обясни каквото знаеше, а то не беше малко. — Половин милиард долара? — тихо отбеляза Ореза. — Това би трябвало да стигне за няколко нови кораба. — Христос ни е свидетел, че се нуждаем от тях — съгласи се Стюарт. — Момчета, вие не сте обесвали — искам да кажа, че не сте бесили наистина някой от тези посерковци, нали? — Стюарт имаше в джоба си миникасетофон „Рейдио шак“ и завъртя докрай копчето за усилване на звука. — Всъщност идеята беше на Португалеца — каза Райли. — Нямаше да свършим нищо без теб, Боб — щедро отговори Ореза. — Да. Номерът беше в това как можем да направим обесването — започна да обяснява Райли. — Виждаш ли, трябваше всичко да изглежда съвсем истинско, за да накараме ония да се напикаят от страх. Но като премислих, се оказа, че нещата не са чак толкова трудни. Щом като единият остана сам, лекарят му боцна малко етер, за да го приспи за няколко минути, а аз нагласих на гърба му въже с ремък. Когато го качихме на горната палуба, вече бяхме поставили кука на примката, та като сложих клупа на врата му, трябваше само да закача куката за едно въже на гърба му. Така че го вдигахме за гърба, а не за врата. Не искахме да убиваме тоя посерко. Всъщност аз исках — каза Райли, — но Ред реши, че идеята не е добра. — Боцманът се ухили на кормчията. — Другият номер беше с торбата — каза Ореза. — Поставихме черна качулка на главата му. Е, вътре имаше парче марля, напоено с етер. Копелето изрева, сякаш го колят, когато помириса етера, но той го приспа веднага, след като изтеглихме задника му нагоре по мачтата. Дребният повярва на всичко. Посеркото му с посерко се напика, много красиво беше! Пя като канарче, когато го върнаха в каютата. Разбира се, веднага свалихме другия и го събудихме. Те наполовина бяха опиянени от марихуаната, която пушиха през целия ден. Мисля, че изобщо не разбраха какво правим с тях. „Не, не са.“ — Марихуана ли? — Идеята беше на Ред. Те си имаха собствен запас — приличаха на истински цигари. Ние просто им ги върнахме и те се опиха. След малкото етер и всичко останало предполагам, че не са разбрали какво им се е случило. „Почти вярно е“ — помисли си Стюарт, като се надяваше, че касетофонът записва всичко. — Щеше ми се наистина да бяхме ги обесили — каза Райли след няколко секунди. — Мат, никога не си виждал нещо такова. Яхтата изглеждаше ужасно. Четирима души — заклали ги като говеда. Мирисал ли си кръв някога? Не зная дали можеш да издържиш. Можеш — увери го боцманът. — Изнасилили жената и момичето, а след това ги нарязали като… Господи, знаеш ли, че от това сънувам кошмари? Аз и кошмари! Исусе Христе, това е морска история, която ми се ще да забравя. Имам дъщеря на тази възраст. Ония гадове са изнасилили момичето и са го убили, а след това го нарязали и нахранили с него акулите. Момиче, което дори не е достатъчно голямо да кара кола или да излиза с момчета. — Трябва да бъдем професионалисти, нали? Да сме хладнокръвни, да не се ангажираме лично. Трябва ли да правим всичките тези глупости? — попита Райли. — Така казват книгите — съгласи се Стюарт. — В книгите не е предвиден такъв случай — каза Португалеца. — Хората, които вършат подобни работи, те не са човеци. Не зная какви са, дяволите да ги вземат, но хора не са. Не можеш да правиш такива неща и да си човек, Мат. — Ама какво искате вие? — попита Стюарт, който изведнъж зае отбранителна позиция и вече не беше техен съмишленик. — Имаме закони, където пише какво да се прави с такива хора. — Законите не вършат много работа, нали? — попита Райли. Стюарт се замисли, че разликата между хората, които той беше длъжен да защити, и онези, които трябваше да обвини, е, че лошите са неговите клиенти, а добрите — не. И сега, когато се преструваше на старшина от бреговата охрана, той също нарушаваше закона, точно както го бяха нарушили тези мъже. И съвсем като тях го правеше за едно по-висше добро, за някаква по-висока морална кауза. „Правото“ бе загубено някъде, не можеше да бъде открито в юридическите книги или в каноните на етиката. И все пак, ако човек не може да го намери някъде там, то къде, по дяволите, е то? Но Стюарт беше адвокат и неговата работа засягаше закона, а не правото. С право се занимават съдиите и съдебните заседатели. Или нещо такова. Стюарт си помисли, че не трябваше да пие толкова много. Пиенето прави така, че неясните неща да изглеждат ясни, а ясните — объркани. Този път пътуването към вътрешността беше далеч по-неприятно. Западните ветрове от Тихия океан удряха склоновете на Андите и се засилваха хаотично нагоре, в търсене на пролуки, през които да преминат. Вихрите, възникнали в резултат на това, се усещаха на три хиляди метра, а тук, само на триста метра над земята, се летеше доста трудно, въпреки че хеликоптерът имаше автопилот, следящ трасето. Джоунс и Уилис се бяха стегнали с коланите, за да намалят въздействието на вятъра. И двамата знаеха, че на хората отзад им е трудно, тъй като големият хеликоптер „Сикорски“ правеше шестметрови подскоци най-малко десет пъти в минута. Ръката на ПД лежеше върху лоста, като следваше движенията на автопилота, готова незабавно да поеме управлението, ако системата покаже признак на повреда. Това е истинско летене, както обичаше да казва той. По принцип такова изказване означаваше, че полетът е опасен. Прелитането през този проход — повече приличаше на седловина — не правеше нещата по-леки. На юг се намираше връх, висок пет хиляди деветстотин седемдесет и четири метра, а на север — две хиляди триста и седемдесет и седем метра. Между тях минаваше голямо количество тихоокеански въздух, през който хеликоптерът „Пейв Лоу“ ревеше със скорост двеста възла. Тежаха доста, тъй като преди малко бяха дозаредили гориво недалеч от тихоокеанския бряг на Колумбия. — Това е Мистрато — каза полковник Джоунс. Компютърната система за навигация вече ги беше отклонила на север, за да минат доста далеч от града и пътищата около него. Двамата пилоти също така се оглеждаха и за всяко нещо, подобно на човек, каруца или къща. Разбира се, маршрутът беше избиран по спътникови снимки — дневни и нощни инфрачервени снимки, — но винаги съществуваше вероятност от изненада. — Бък. Зона за кацане Едно след четири минути — извика по разговорната уредба ПД. — Разбрано. Летяха над провинция Ризаралда, част от голямата долина, която лежеше между хребетите на две огромни, устремени към небето планини, образувани от разместване на земните пластове. Хобито на ПД беше геологията. Той знаеше колко много усилия са необходими, за да свали човек един летателен апарат на такава височина, и потрепна от мисълта за силите, необходими за избутването на планина дотук. — Зона за кацане Едно пред нас — каза капитан Уилис. — Виждам я. — Полковник Джоунс хвана лоста за управление. Натисна копчето за микрофона: — Имаме една минута. Заредете оръдията. — Разбрано. — Сержант Зимър напусна мястото си и се насочи назад. Сержант Бийн включи миниоръдието си за всеки случай. Зимър се подхлъзна и за малко не се строполи в локва от повръщано. Това не беше нещо необичайно. Сега полетът се успокои, тъй като се намираха под заслона на планините, но тук отзад имаше няколко хлапета, които се чувстваха много зле и с радост биха стъпили на твърда земя. Зимър трудно ги разбираше. На земята също беше опасно. Хората от първия взвод се изправиха, когато хеликоптерът започна да се снижава за първото кацане и както и предишния път, щом се докосна до земята, изтичаха навън през задната му част. Зимър ги преброи, провери дали всички са на безопасно разстояние, и извести пилота да излита. „Следващия път — помисли си Чавес, — следващия път ще вляза и ще изляза, мамицата му!“ Беше се возил на хеликоптер в лоши условия и преди, но такова изживяване не бе имал. Отиде до дърветата и изчака останалите да го настигнат. — Радваш ли се да си на земята? — попита Вега, щом се добра до него. — Не мислех, че съм се наплюскал толкова — изпъшка Динг. Всичко, което бе ял през последните няколко часа, остана на борда на хеликоптера. Отвори манерката си и изпи половин литър вода, просто за да отмие гадния привкус. — Обичах увеселителните влакчета — каза Oso. — Но вече не, mano! — Точно така! — Чавес си спомни как чакаше на опашка за големите влакчета в Нотс Бери Фарм и в други калифорнийски увеселителни паркове. Никога вече. — Добре ли си, Динг? — попита го капитан Рамирес. — Съжалявам, сър. Такова нещо не ми се е случвало. Никога! Ще се оправя след минутка — обеща на командира си той. — Не бързай. Избрахме приятно местенце за кацане. — „Надявам се, че е така.“ Чавес разтърси глава, за да я прочисти. Не знаеше, че морската болест започва във вътрешното ухо, нито що е морска болест допреди половин час. Но направи това, което трябваше — пое си дълбоко дъх и започна да разтърсва глава, за да си възвърне чувството за равновесие. Казваше си, че земята не се движи, но част от мозъка му не беше сигурна в това. — Накъде, капитане? — Ти вече си тръгнал в правилна посока — потупа го по рамото Рамирес. — Давай. Чавес си сложи очилата за нощно виждане и пое към гората. Господи, колко неприятно беше! Сержантът обеща пред себе си никога вече да не прави такива глупости. Главата му сигнализираше, че вероятно краката не го държат, но той насочи вниманието си върху терена и равновесието си и бързо се придвижи на двеста метра пред основната част от взвода. Мислеше си, че първата мисия в блатистите низини бе просто упражнение, нищо сериозно. Но тази е истинска. Когато се замисли за това, и последните останки от замайването му изчезнаха и той се залови за работа. Тази вечер всички работиха до късно. Трябваше да се проведе разследване, а и нормалната канцеларска работа също искаше своето. По времето, когато Мойра влезе в канцеларията на Бил Шоу, тя беше успяла да организира всичко, което му трябваше да знае, и беше време да му каже и какво бе забравила. Не се учуди, когато видя в стаята и Дан Мъри. Изненада се, когато той заговори първи: — Мойра, теб разпитваха ли те за пътуването на Емил? — попита Дан. Тя кимна. — Да. Забравих нещо, което исках да ви кажа сутринта, мистър Шоу, но когато дойдох на работа, вие спяхте. Кони ме видя — увери го тя. — Давай — каза Бил, като се чудеше дали трябва да се чувства малко по-добре от този факт или не. Мисис Улф седна, след това се обърна и погледна отворената врата. Мъри отиде да я затвори. На връщане постави ръка върху рамото й. — Всичко е наред, Мойра. — Имам приятел. Живее във Венецуела. Запознахме се… запознахме се преди месец и половина и ние… трудно ми е да го обясня. Тя се поколеба, загледа се за момент в килима, след това вдигна поглед. — Влюбихме се. Той идва в Щатите по работа през няколко седмици и тъй като директора го нямаше, искахме да прекараме уикенда в… в „Скривалището“ в планините до Лъри Кавернс. Знаете ли го? — Да — каза Шоу. — Приятно място, където човек може да се махне от всичко. — Е, когато разбрах, че мистър Джейкъбс няма да бъде тук и можем да прекараме дълъг уикенд, аз му се обадих по телефона. Той има завод. Произвежда авточасти… всъщност има два завода, един във Венецуела и един в Коста Рика. Карбуратори и такива неща. — В дома му ли се обади? — попита Мъри. — Не. Той работи толкова много и аз му позвъних в службата. Имам номера тук. — Тя подаде листчето от хотел „Шератон“, на която той беше написал номера. — Както и да е, свързах се със секретарката му — казва се Консуела, — тъй като той беше в цеховете. После той ми позвъни и аз му казах, че можем да се видим, и той дойде. Срещнахме се на летището в петък следобед. Аз си тръгнах малко след като мистър Джейкъбс излезе. — Кое летище? — „Дълес“. — Как се казва той? — попита Шоу. — Диас. Хуан Диас. Можете да му се обадите в завода и… — Този телефонен номер е на един апартамент, а не на завод, Мойра — каза Мъри. Каза го много ясно и бързо. — Но… но той — каза тя и спря. — Не. Не. Той не е… — Мойра, искаме да направиш пълно описание на външността му. — О, не. — Устата й се отвори и остана така. Гледаше ту Шоу, ту Мъри, докато осъзна ужасната истина. Разбира се, тя беше в черно, вероятно същите дрехи, които бе носила на погребението на съпруга си. В продължение на няколко седмици тя отново беше весела, красива и щастлива жена. Но вече край. Двамата директори на ФБР усетиха болката й и се намразиха за това, което трябваше да й причинят. И тя беше жертва. Но беше и нишката, а на тях им трябваше следа. Мойра Улф събра малкото си останало самочувствие и преди съвсем да загуби контрол над себе си, с крехък като кристал глас им даде най-доброто описание на човек, което някога бяха получавали. Шоу каза на личния си помощник да я закара до дома й. — Кортес — каза Мъри, след като вратата се затвори зад нея. — Спокойно можеш да се обзаложиш — съгласи се изпълнителният директор на разузнаването. — За него пише, че е истински ас при компрометирането на хора. И как го доказа! Господи. — Шоу извърна глава, когато протегна ръка към кафето. — Но той не е могъл да знае какво правят, нали? — Няма много смисъл в идването му, ако е знаел — каза Мъри. — Но откога криминалните престъпници действат логически? Е, ще започнем да проверяваме входните контролни пунктове, хотелите, летищата. Трябва да видим дали можем да проследим този минетчия. Аз ще се заема с това. Какво ще правим с Мойра? — Тя не е нарушила никакви закони, нали? — Точно това беше странното. — Ще й намерим място, където няма секретни материали. Вероятно в друга служба. Дан, не можем да я унищожим. — Не. Мойра Улф се прибра у дома си малко преди единадесет часа. Децата й все още бяха будни и я чакаха. Предположиха, че сълзите й се дължат на закъсняла реакция от погребението. Те също познаваха Емил Джейкъбс и тъгуваха за смъртта му колкото всеки служител на ФБР. Тя не каза нищо, а се изкачи по стълбите, за да си легне, а те останаха пред телевизора. Насаме в банята тя погледна към жената в огледалото, която бе допуснала да я прелъстят и използват като… като глупачка. Нещо по-лошо от глупачка, тъпа, самотна застаряла жена, търсеща младостта си. Толкова много искаше отново да бъде обичана, че… че обрече колко? Седем души ли? Не можеше да си спомни, загледана в празното лице в огледалото. Младите агенти от охраната на Джейкъбс имаха семейства. Тя беше изплела пуловер за първородния син на Лио. Той е още твърде млад и няма да си спомня колко приятен, красив младеж беше баща му. „За всичко съм виновна аз.“ „Аз помогнах да ги убият.“ Тя отвори огледалната врата на шкафчето с лекарствата. Както повечето хора, семейство Улф не изхвърляха старите лекарства, и тя го намери. Едно пластмасово шишенце „Плацидил“. В него все още имаше… преброи шест. Разбира се, ще бъдат достатъчно. — Какво те води насам по това време? — попита Тими Джексън по-големия си брат. — Отивам на самолетоносача „Рейнджър“, за да наблюдавам едно учение. Опитваме някои нови тактики за прехващане, при които помагах. А мой приятел току-що получи командния пост на „Ентърпрайз“. Реших да дойда един ден по-рано, за да наблюдавам церемонията. Утре отивам в Диего и ще хвана камиона до „Рейнджър“. — Камион? — Камиона, който зарежда самолетоносача с припаси — обясни Роби. — Двумоторен витлов самолет. Е, как е животът в леката пехота? — Все още тичаме по баирите. На последното учение ни поотупаха истински. Новият ми отдельонен командир сгафи. Не е честно — отбеляза Тим. — Какво искаш да кажеш? Лейтенант Джексън глътна остатъка от напитката си. — Един неопитен лейтенант и един неопитен капитан са твърде голямо бреме за който и да е взвод… Така каза новият майор. Той беше с нас. Разбира се, капитанът не възприема нещата точно по този начин. Загубих малко от теглото си вчера, защото той ми отгриза парче от задника. Господи, как ми се иска Чавес да си е тук. — Кой? — Един сержант, когото загубих. Той — всъщност тук е странното. Трябваше да отиде в един център за основно обучение като инструктор, но, изглежда, се е загубил. Майорът казва, че го е видял в Панама преди няколко седмици. Накарах взводния сержант да го потърси, да види какво става, по дяволите — той все още е от моите хора, нали така? — Роби кимна. Разбираше го. — Както и да е. Документите му липсват, а чиновниците се чудят какво да направят, за да го намерят. От Форт Бенинг ни се обадиха, за да разберат къде е той, защото все още го очакват. Никой не знае къде, по дяволите, е отишъл Динг. Такива неща случват ли се във военноморските сили? — Когато някой изчезне, обикновено това значи, че иска да изчезне. Тим поклати глава. — Не. Не и Динг. Той ще служи цял живот. Мисля, че дори няма да спре и след двадесет години стаж. Ще се пенсионира като старши сержант. Той не е от онези, които бягат. — В такъв случай може би някой е пъхнал документите му в грешното чекмедже — предположи Роби. — Предполагам. Все още съм нов и не ги разбирам тези неща — припомни си Тим. — И все пак е странно да се появи някъде в джунглата. Но стига за това. Как е Сис? Единственото хубаво нещо бе, че липсваше жегата. Всъщност бе доста хладно. Динг реши, че може би няма достатъчно въздух, за да е горещо. Намираха се на малко по-малка височина от онази, при която тренираха в Колорадо, но това беше преди седмици и щяха да минат няколко дни, преди войниците напълно да се реаклиматизират. Това донякъде щеше да ги забави, но като цяло Чавес реши, че жегата ги изтощава повече, отколкото редкият въздух. С нея се свикваше по-трудно. Не беше виждал толкова насечени планини — никой не би ги нарекъл хълмове — и въпреки че имаха много растителност, той внимаваше къде стъпва. Гъстите дървета ограничаваха видимостта, което беше добре. Очилата за нощно виждане висяха на главата му като лошо скроена шапка и му позволяваха да вижда само на стотина метра напред, а много често и на по-малко разстояние. Все пак виждаше, защото растителната покривка над главата му не допускаше светлината, необходима на невъоръженото око. Беше страшно и самотно, но сержант Чавес се чувстваше като у дома си. Той не се движеше по права линия към целта, а следваше одобрената армейска процедура постоянно да се отклонява наляво и надясно. На всеки половин час спираше, връщаше се и изчакваше да се появи останалата част от взвода. След това идваше техният ред да починат няколко минути и да проверят дали зад тях няма хора, които може да са заинтересувани от новите посетители на джунглата. Ремъкът на автомата МП-5 беше двойно навит през рамото му, за да може да го носи винаги в положение за стрелба. На цевта имаше електроизолационна лента, която я предпазваше от запушване, още лента имаше и по халките на ремъка, за да се намали до минимум шумът. Чавес внимаваше за тези неща. Този път работата беше сериозна. Такива бяха и инструкциите. Вече не ставаше дума за разузнаване. Шест часа по-късно пред тях се появи мястото за дневния престой. Чавес съобщи по радиото — пет почуквания на бутона за предаване, последвани от три в отговор, — че взводът трябва да стои на мястото си, докато той провери района. Бяха си избрали истинско орлово гнездо, от което денем можеха да наблюдават много мили от главния път, извиващ се като змия между градовете Манизалес и Меделин, встрани от който се намираха рафинериите. Предполагаше се, че шест от тях са на разстояние една нощ от мястото за дневния престой. Чавес внимателно го обиколи, като търсеше следи от стъпки, боклук, всякакви неща, които намекваха за човешка дейност. Помисли си, че мястото е твърде хубаво, за да не го е използвал някой друг. Може би фотограф от „Нешънъл джиографик“, който е искал да заснеме долината. От друга страна, качването дотук беше истинска Досада. Намираха се на около деветстотин метра над пътя. Тук не можеше да мине танк, камо ли кола. Направи спираловиден кръг около мястото, като се насочи към центъра му, и не намери нищо. Може би е наистина далеч от пътя. След половин час отново натисна бутона на радиотелефона си. Останалите от взвода бяха имали достатъчно време, за да проверят тила си, и ако някой ги следеше, досега щяха да се обадят. Когато капитан Рамирес се появи, слънцето обагряше източната страна на долината в червено. Хубаво, че десантът им съкрати нощта. Всички се чувстваха изморени от прехода, но не съвсем и имаха пред себе си един ден отново да свикнат с надморската височина. Бяха изминали пет линейни мили от зоната за кацане — всъщност реално извървяното разстояние бе седем мили, а изкачването — шестстотин метра. Както и преди, Рамирес разпръсна хората си по двойки. Наблизо имаше поток, но сега никой не страдаше от обезводняване. Чавес и Вега заеха позиция над един от най-вероятните подходи — полегат склон без много дървета и с добро поле за стрелба. — Как се чувстваш, Oso? — Защо никога не се пада някое прохладно и равно място с много въздух? — Сержант Вега свали предпазната си жилетка и я постави на място, където щеше да му служи като удобна възглавница. Чавес направи същото. — Хората не водят войни по такива места, човече. Там строят игрища за голф. — Прав си. — Вега постави автомата си до една скала. Върху цевта му имаше камуфлажно парче плат. Можеше да откъсне някое храстче, зад което да скрие автомата, но не искаше излишно да разбърква нищо. Този път Динг спечели жребия и безмълвно заспа. — Мамо? — Часът минаваше седем, а по това време тя винаги беше на крак и приготвяше закуската на ранобудното си семейство. Дейв почука на вратата, но не чу нищо. Тогава се уплаши. Загуби баща си и знаеше, че дори и родителите не са безсмъртни, непроменящи се същества в центъра на растящата детска вселена. Това беше постоянният кошмар на децата на Мойра, за който те никога не говореха, дори и помежду си, от страх, че такива разговори могат по някакъв начин да предизвикат нещастието. „Ами ако нещо се случи с мама?“ Още преди ръката му да хване дръжката на вратата, очите на Дейв се напълниха със сълзи, като си помисли какво може би ще намери. — Мамо? — Сега гласът му трепереше и той се засрами от това, защото се боеше, че другите може да го чуят. Завъртя дръжката и бавно отвори вратата. Щорите бяха спуснати и позволяваха на утринната светлина да залее стаята. Тя лежеше на леглото все още в черната траурна рокля. Не мърдаше. Дейв просто стоеше на място и сълзите тръгнаха по бузите му, когато осъзна с болка, че тайният му кошмар се е Превърнал в реалност. — Мамо? Дейв Улф притежаваше кураж колкото всеки друг тийнейджър, а сега имаше нужда от всичката си смелост. Събра сили, отиде до леглото и взе ръката на майка си в своята. Тя все още беше топла. Опипа пулса й. Имаше, слаб и бавен, но го имаше. Това го подтикна към действие. Вдигна телефона до леглото и набра 911. — Полиция, Отдел „Спешни случаи“ — незабавно отговори един глас. — Нуждая се от линейка. Мама не се събужда. — Кой е адресът ви? — попита гласът. Дейв го каза. — Добре, а сега опишете състоянието на майка си. — Тя спи и не се събужда, и… — Майка ви пие ли много? — Не! — разгневен отговори той. — Тя работи във ФБР. Снощи отиде право в леглото, когато се върна от работа. Тя… — И той го видя, на нощната масичка. — О, Господи. Тук има шише с хапчета… — Прочети ми етикета! — каза гласът. — П-л-а-ц-и-д-и-л. Това е на баща ми, а той… — На оператора му беше достатъчно да чуе само толкова. — Добре. Ще изпратим линейка след пет минути. Всъщност линейката пристигна за малко повече от четири минути. Къщата на семейство Улф се намираше само на три преки. Санитарите нахлуха в стаята още преди останалите членове на семейството да разберат, че има нещо нередно. Мъжете изтичаха нагоре по стълбите и видяха Дейв, който все още държеше ръката на майка си и я разтърсваше като клонка в силен вятър. Първият санитар го избута встрани и най-напред провери дихателните пътища, след това очите и накрая пулса й. — Четиридесет и слаб. Дишането е… осем и слабо. Плацидил е — докладва той. — Тази гадост ли! — Вторият санитар се обърна към Дейв. — Колко хапчета имаше там? — Не зная. На баща ми са и… — Да тръгваме, Чарли. — Първият санитар я подхвана под ръцете. — Мърдай, хлапак, трябва да бягаме. — Нямаше време да се занимават с глупостите на Стоукс*. Санитарят беше едър, плещест човек и изнесе Мойра от стаята като бебе. — Можеш да дойдеш с нас до болницата. [* Синдром на Стоукс-Адамс. Комбинация от симптоми, характерни за състояние, което наподобява епилепсия: внезапна загуба на съзнание, нередовен пулс. — Б.пр.] — Как е… — Тя все още диша, момче. Това е най-хубавото, което мога да ти река за момента — каза вторият, докато излизаше през вратата. „Какво става, по дяволите?“ — чудеше се Мъри. Беше дошъл, за да вземе Мойра — колата й все още се намираше в гаража на ФБР — и може би да й помогне да облекчи вината, която съвсем очевидно изпитваше. Беше нарушила правилата за сигурност. Направила бе нещо много глупаво, но тя бе жертва на мъж, който я е избрал заради слабостите й. Поредният урок от кариерата му. Не познаваше децата на Мойра, макар да знаеше някои неща за тях, но не му беше особено трудно да се досети кой е хлапакът, който тичаше след санитаря. Мъри паркира служебната си кола и изскочи от нея. — Какво става? — попита той втория санитар. Вдигна и значката си, за да получи отговор. — Опит за самоубийство. Хапчета. Нуждаете ли се от друго? — попита санитарят, тръгнал към мястото на шофьора. — Тръгвайте. — Мъри се обърна, за да провери дали не е препречил пътя на линейката. Когато се обърна, за да погледне децата, разбра, че думата „самоубийство“ все още не е била изговаряна на глас и че грозотата й ги накара да се прекършат пред очите му. „Кортес, копеле такова! Моли се да не ми паднеш в ръцете!“ — Деца, казвам се Дан Мъри. Работя заедно с майка ви. Искате ли да ви закарам до болницата? — Разследването можеше да почака. Мъртвите са си мъртви, щяха да почакат. Емил би го разбрал. Откара ги пред входа за спешни случаи и отиде да потърси място за паркиране и да се обади по радиотелефона си. — Свържи ме с Шоу — каза той на дежурния. Не чака дълго. — Дан, Бил на телефона. Какво става? — Мойра се е опитала да се самоубие снощи. Хапчета. — Какво ще правиш? — Някой трябва да се грижи за децата. Тя има ли приятели, които да доведем тук? — Ще проверя. — Дотогава ще се навъртам наоколо, Бил. — Разбирам. Обади се, за да ми кажеш какво става. — Добре. — Мъри постави слушалката на мястото й и отиде до болницата. Децата седяха в чакалнята. Дан знаеше какво нещо е чакането пред отделението за бърза помощ. Знаеше също и че златната значка на агент на ФБР може да му отвори почти всяка врата. Послужи му и сега. — Преди малко при вас доведоха жена — каза на най-близкостоящия до него лекар. — Мойра Улф. — О, свръхдозата. „Тя е човек, а не някаква проклета свръхдоза!“ — помисли си Мъри. Вместо това кимна с глава. — Къде е? — Не можете… Мъри рязко го прекъсна: — Тя е свидетел по много важен случай. Искам да видя какво става. Лекарят го заведе в една стая. Гледката не беше красива. В гърлото й вече бяха заврели респираторна тръба, а в ръцете — по две тръбички за вътрешновенозна течност. При по-добро вглеждане се виждаше, че едната тръбичка сякаш изтегля кръвта и я отвежда до нещо, което я връща в същата ръка. Нямаше дрехи и по гърдите й стояха залепени с лейкопласт сензори за електрокардиограма. Мъри се мразеше за това, че трябва да я вижда в такова състояние. Болниците лишаваха всички от гордост, но животът е по-важен от гордостта. Защо Мойра не знаеше това? „Ти защо не долови сигнала, Дан? — укори се Мъри. — Трябваше да се сетиш да осигуриш някой, който да я наглежда. По дяволите, ако я беше оставил под опеката на полицията, тя нямаше да направи това.“ „Може би трябваше да й крещим, вместо да се държим така леко с нея. Може би е възприела нещата погрешно. Може би. Може би. Може би.“ „Кортес, считай се за мъртвец. Просто не съм решил кога ще те пречукам.“ — Тя ще оцелее ли? — попита Мъри. — Кой, по дяволите, си ти? — попита един лекар, без да се обръща. — ФБР и искам да зная. Лекарят все още не се обръщаше. — Аз също, приятел. Взела е плацидил. Доста силно приспивателно. Малко лекари го предписват сега, защото е твърде лесно човек да прекали с дозата. Смъртоносната доза 50 е от пет до десет капки. СД-50 означава дозата, която убива половината от вземащите го хора. Не знам колко хапчета е взела. Все още не е напълно заминала, но симптомите на живот при нея са твърде слаби, за да сме спокойни. Провеждаме диализа на кръвта й, за да не позволим на хапчетата да въздействат на организма й. Надяваме се всичко това да не е загуба на време. Поставили сме я на сто процента кислород, след това ще я напълним с вътрешновенозни течности и ще чакаме. Тя ще спи поне още един ден. Може би два, може би три. Все още не мога да ви кажа. Не мога да ви кажа и какви шансове има. Сега знаете колкото мен. Излизайте оттук, имам работа. — В чакалнята има три деца, докторе. Това накара лекаря да завърти глава за около две секунди. — Кажете им, че има добри шансове, но за известно време ще бъде трудно. Съжалявам, просто не знам. Хубавото е, че ако се съвземе, ще е напълно. Обикновено това лекарство не причинява трайни увреждания. Освен ако не те убие — добави лекарят. — Благодаря. Мъри отиде да каже на децата това, което можеше. След около час дойдоха някакви съседи, за да останат заедно с децата на семейство Улф. Дан си отиде тихо, след като един агент се появи, за да застане на пост. Мойра беше може би единствената им връзка с Кортес, а това означаваше, че животът й се намира пред потенциална опасност от покушение. Мъри стигна в офиса си малко след девет часа. Все още изпитваше гняв. Чакаха го трима агенти и той им махна с ръка да го последват. — Добре. Какво открихте? — „Мистър Диас“ е използвал кредитна карта „Американ експрес“ в „Скривалището“. Открихме номера на картата на два компютъра за преброяване на билети — слава богу, че съществуват тези компютри за проверка на кредитите. Веднага, след като е оставил мисис Улф, взел самолет от летище „Дълес“ за Атланта. Описанието съвпада с това, което вече имаме. Но миналата седмица не е влизал в страната през „Дълес“. Сега проверяваме записите в компютъра и трябва да получим отговор още преди обед. Но нямаме голям шанс да налучкаме входния маршрут. Обзалагам се, че е минал през някое от големите вътрешни летища, Далас-Форт Уърт, Канзас сити, Чикаго, някое от тях е. Но по-интересно е друго. „Американ експрес“ откриха, че имат няколко карти на името на Хуан Диас. Някои от тях са издадени неотдавна и те не знаят как е станало. — О! — Мъри си наля кафе. — Как така не са ги забелязали? — Ами всички суми им се изплащат навреме и в пълен размер, така че от тази страна всичко е наред. Адресите малко се различават, пък и самото име не е особено необичайно, така че при едно случайно поглеждане никой няма да се досети. Изглежда, някой има възможност да се вмъква в компютърните им системи — чак до програмите на директорите — и това може да е друга нишка, по която да тръгнем. Вероятно е продължил да работи с това име за в случай, че Мойра погледне картата. Но от всичко разбираме, че през изминалите пет месеца е направил пет пътувания до Вашингтон. Някой си играе с компютърната система на „Американ експрес“. Някой адски добър. Някой — продължи агентът, — който е достатъчно добър, за да може да се включи в много компютри. Този човек може да открива пълни кредитни линии за Кортес или всеки друг. Трябва да има начин да се открие този човек, но не се надявам да стане бързо. На вратата се почука и влезе един млад агент. — Далас-Форт Уърт — каза той, като подаде един телефакс. — Подписите съвпадат. Той е дошъл тук и се е качил на самолет от „Ла Гуардия“ късно следобед в петък за Ню Йорк. Стигнал е към полунощ местно време в петък. Вероятно е взел редовния самолет до Вашингтон, за да се срещне с Мойра. Все още проверяват. — Красиво — отбеляза Мъри. — Знае всички ходове. Откъде е влязъл? — Все още проверяват, сър. Получил е билета за Ню Йорк на гишето. В момента разговаряме с емигрантския контрол, за да проверим кога е преминал през митницата. — Добре. Друго? — Имаме негови отпечатъци. Установихме нещо, което, изглежда, е показалец на лявата ръка от листчето, което е дал на мисис Улф. Сравнихме го с разписката за кредитната карта от гишето на авиокомпанията в „Дълес“. Не беше лесно, но нашите от лабораторията използваха лазерното си оборудване. Изпратихме хора в „Скривалището“, но все още няма резултати. Чистачките там са доста добри — прекалено добри за нашите цели, обаче момчетата все още работят по въпроса. — Всичко, но не и снимка на копелето. Всичко, но не и снимка — повтори Мъри. — Какво е станало след Атланта? — О, не ви казах! Взел е самолет за Панама след кратък престой. — Докъде е адресирана картата на „Американ експрес“? — Каракас. Вероятно някое място само за получаване на писма. Всички са такива. — Как така Емиграционният отдел не… О! — Мъри направи гримаса. — Разбира се, паспортът му е с различно име или има колекция паспорти в комплект с картите. — Човекът е истински професионалист. Късметлии сме, че така бързо получихме толкова информация. — Какво ново в Колумбия? — попита той следващия агент. — Не е много. Работата в лабораторията върви добре, но не откриваме нищо, което вече да не знаем. Колумбийците са открили имената на половината от онези типове. Арестуваният казва, че не познавал всички, и сигурно е така. Подели са голяма операция, за да ги намерят, но Моралес не е особено обнадежден. Имената са все на хора, които колумбийското правителство се опитва да издири от доста време. Все любители на оръжията. Наемни убийци, точно както предполагахме. Мъри провери часовника си. Днес щяха да погребват двамата агенти от охраната на Емил. Церемонията щеше да се състои в Националната катедрала, очакваше се и президентът да произнесе реч. Телефонът иззвъня. — Мъри на телефона. — Тук е Марк Брайт от Мобайл. Имаме някои допълнителни неща. — Да. — В събота застреляха един полицай. Наемни убийци с автомати „Инграм“ от упор, но едно от местните хлапета успяло да свали единия с вярната си двадесет и две калиброва пушка. Улучил го в тила. Убил го е. Вчера намериха тялото му в колата. Убиецът с положителност е разпознат като пласьор на наркотици. Местните полицаи претърсиха къщата на жертвата — сержант Брадън — и намериха фотоапарат, който е принадлежал на жертвата от случая с пиратите. Новата жертва е сержант от Отдела за взломаджиите. Предполагам, че е работил за пласьорите и вероятно е прегледал къщата на жертвата преди убийствата, за да потърси онова, което намерихме ние. Мъри кимна замислено. Това допълваше известните им неща. Значи са искали да бъдат сигурни, че жертвата не оставя някакви сведения след себе си, преди да очистят него и семейството му. Но техният човек не се е оказал достатъчно добър и са го убили. Това е свързано и с убийството на директора Джейкъбс. Просто допълнителни реакции от операция „Тарпон“. „Онези копелета наистина стягат мускули.“ — Друго? — Местните полицаи са в много гадно настроение заради всичко това. Първо, някой убива полицай посред бял ден. Жена му също е била улучена от заблуден куршум. Ченгетата са вбесени. Снощи са претрепали един търговец на наркотици. Ще го изкарат, че е било при самозащита, но аз мисля, че нещата са ясни. Засега толкова. — Благодаря ти, Марк. — Мъри затвори телефона. — Онези копелета са ни обявили война — промърмори той. — Какво казахте, сър? — Нищо. Проверихте ли отново по-ранните пътувания на Кортес — хотели, коли под наем? — Изпратили сме двадесет души да ровят, сър. След около два часа трябва да получим предварителна информация. — Дръжте ме в течение. Стюарт беше първият човек, с когото прокурорът на САЩ имаше среща тази сутрин и изглеждаше необикновено енергичен, помисли си секретарката. Тя не можа да забележи махмурлука му. — Добро утро, Ед — каза Давидоф, без да става. На бюрото му имаше куп хартия. — С какво мога да ти бъда полезен? — Никаква смъртна присъда — каза Стюарт, като седна. — Предлагам да се споразумеем за признаване на вина и двадесет години затвор. Това е най-добрата сделка, на която можеш да се надяваш. — Ще се видим в съда, Ед — отговори Давидоф, като насочи поглед към документите на бюрото си. — Искаш ли да разбереш какво имам? — Ако е добро, сигурен съм, че ще ме уведомиш, когато му дойде времето. — То може да е достатъчно, за да си тръгнат хората ми свободно. — Ще повярвам, когато го видя — каза Давидоф, но този път вдигна поглед. Помисли си, че Стюарт е прекалено енергичен, но честен адвокат. Не лъже или поне не в съда. По навик Стюарт носеше старомодна чанта от полутвърда кожа вместо по-новите и по-добре изглеждащи дипломатически куфарчета, които използваха повечето адвокати. Оттам извади касетофона. Давидоф гледаше мълчаливо. И двамата бяха адвокати и експерти по сдържаност, можеха да казват каквото трябваше, независимо от чувствата си. Но тъй като и двамата имаха това качество, също като професионални играчи на покер познаваха по-изтънчените сигнали, които другите не можеха да доловят. Когато натисна бутона за възпроизвеждане, Стюарт вече знаеше, че е разтревожил противника си. Записът продължи няколко минути. Качеството на звука беше жалко, но се чуваше и с малко пречистване в лаборатория — а обвиняемите можеха да си позволят средствата за това — записът щеше да стане достатъчно ясен. Ходът на Давидоф беше очевиден: — Това няма връзка със случая. Цялата информация от признанието е изключена от следствието. Споразумяхме се по този въпрос. Сега, когато имаше надмощие, Стюарт се поотпусна. Време беше да прояви благородство. — Ти се споразумя. Аз не съм казвал нищо. Правителството допусна сериозно нарушение на конституционните права на клиентите ми. Симулираната екзекуция представлява поне душевно измъчване. А това съвсем сигурно е незаконно. Трябва да изправиш онези двамата пред съда, за да защитиш случая си, но тогава аз ще разпъна на кръст моряците от бреговата охрана. Това може да обезсили всичките им твърдения. Не се знае какво ще кажат съдебните заседатели, нали така? — Може да станат и да започнат да ръкопляскат — предпазливо отговори Давидоф. — Има такава възможност, нали? Начинът да го разберем е само един. Ще проведем делото. — Стюарт върна касетофона в чантата си. — Все още ли искаш ранна дата на процеса? С тази информация мога да атакувам веществените ти доказателства. В края на краищата, ако онези са били достатъчно откачени, за да направят този номер, какво ще кажеш, когато клиентите ми заявят, че са били накарани да мастурбират, за да дадат пробите от семенната течност, за които ти разказа на всички вестници, или пък че са били насилени да държат в ръка оръжията, с които е извършено убийството, за да оставят отпечатъци? Впрочем все още не съм обсъдил с тях всички подробности. Ами като свържа всичко това с нещата, известни за жертвата? Мисля, че имам възможност да ги изпратя вкъщи живи и здрави. — Стюарт се наклони напред, като постави ръце върху бюрото на Давидоф. — От друга страна, както казваш самият ти, трудно може да се предвиди реакцията на съдебните заседатели. Затова ти предлагам те да се признаят за виновни и да излежат двадесет години вместо исканото от теб наказание. И без никакви ненужни изявления от съдията, че трябва да лежат всичките двадесет години — така че да изкарат в пандиза, да речем, осем години. Ще кажеш на пресата, че има проблеми с веществените доказателства и страшно те е яд, но нищо не може да се направи. Моите клиенти ще бъдат вън от играта доста време. Получаваш исканата присъда, но никой няма да умира. Е, това е моето предложение. Давам ти два дни да си помислиш. Стюарт стана, вдигна чантата си и излезе, без да каже нито дума повече. Когато се озова в коридора, потърси тоалетната. Почувства спешна нужда да си измие ръцете, но не беше сигурен защо. Със сигурност знаеше, че е постъпил както трябва. Престъпниците — те наистина бяха престъпници — ще получат присъда, но няма да умрат на електрическия стол — и кой знае, може би ще се поправят. С такива лъжи се заблуждават адвокатите. Няма да е необходимо да разбива кариерите на онези типове от бреговата охрана, които вероятно са престъпили чертата само веднъж и никога вече няма да го сторят. Можеше да ги провали, но не искаше. Помисли си, че по Този начин всички печелят по нещо, а за един адвокат това е доста добро упражнение. Но той все още изпитваше нуждата да си измие ръцете. За Едуин Давидоф всичко беше още по-тежко. Не ставаше въпрос само за криминален случай. Същият електрически стол, който щеше да прати онези двама пирати в ада, трябваше да го изстреля в сградата на Сената. Откакто прочете като гимназист „Съвет и съгласие“*, Давидоф мечтаеше за място в Сената на Съединените щати. И беше работил много сериозно, за да си го извоюва: първенец в курса на юридическото училище „Дюк“, удължено работно време, ужасно зле заплатено от Министерството на правосъдието, речи из целия щат, които почти разбиха семейството му. Беше жертвал собствения си живот на олтара на правосъдието… и както признаваше пред себе си, амбицията. И сега, когато всичко се намираше в ръцете му, когато можеше да осъди двама криминални престъпници, които са проиграли правото си на живот… всичко се проваляше. Ако се измъкнеше с хленчене от делото, ако се съгласи на сделки за някакви си нищожни двадесет години, всичката му работа, всичките му речи за правосъдието ще бъдат забравени. Просто така. [* Книгата на Алън Друри разглежда интригите и живота в Конгреса на САЩ. — Б.пр.] От друга страна, ако пренебрегне думите на Стюарт и прати делото в съда… ще рискува да бъде запомнен като човека, който го загуби. Може да обвини хората от бреговата охрана за стореното, но тогава ще жертва техните кариери и може би свобода. А на чий олтар? На правосъдието ли? На амбицията си? Ами отмъщението? Независимо дали печели делото на пиратите или не, тези двамата ще страдат дори и за това, че стореното от тях е дало възможност на правителството да нанесе най-силния удар досега върху Картела. Наркотици. Всичко се свеждаше до тях. Способността им да корумпират хората надминаваше всичко останало, за което той знаеше. Наркотиците развращават хората, замъгляват разума и накрая убиват. Наркотиците генерираха такива количества пари, с които можеше да се корумпират хората, които не желаеха да съдействат. Наркотиците разяждаха институции на всякакви нива и по всевъзможни начини. Подкупваха цели правителства. В такъв случай къде е отговорът? Давидоф не разполагаше с него, макар че ако някога се бори за място в Сената, щеше да подскача нагоре-надолу пред телевизионните камери и да твърди, че го знае — или поне част от него, — само и само хората на Алабама да му се доверят да ги представлява… „Господи — помисли си той, — ами какво да правя сега?“ „Онези двама пирати заслужават смърт за това, което са направили. А какво става с дълга ми към жертвите?“ Не всичко беше лъжа. Всъщност нищо не беше лъжа. Давидоф наистина вярваше в правосъдието, вярваше, че законът е това, което хората трябва да изградят, за да се защитават от хищници, вярваше, че мисията му в живота е да бъде оръдие на това правосъдие. Иначе защо работи толкова усилено за толкова малко пари? „Не всичко е амбиция в края на краищата.“ „Не.“ Едната от жертвите се оказа мръсник, но другите три? Как наричат това военните? Материални загуби. Това е терминът, който се използва за случаите на действие срещу отделна мишена, при което неволно бъдат разрушени други неща, оказали се наблизо. Едно е, когато държавата правеше това по време на война. Но в този случай ставаше дума просто за убийство. „Не, не е обикновено убийство. Тези копелета не са бързали. Те са се наслаждавали на деянието си. Осем години достатъчни ли са, за да заплатят за всичко?“ „Но какво ще стане, ако загубиш целия случай? Дори ако спечелиш, можеш ли да пожертваш онези хора от бреговата охрана, за да постигнеш правосъдие? Това също ли е материална загуба?“ Трябва да има изход. Обикновено имаше, а разполагаше и с два дни, за да открие начина. Спаха добре и редкият планински въздух не им се отрази така лошо, както очакваха. Към залез-слънце взводът вече беше на крака и пълен с енергия. Чавес изпи кафето си, като преглеждаше картата и се чудеше кои ли отбелязани мишени ще поразят тази нощ. През целия ден бяха наблюдавали непрекъснато пътя под себе си, като донякъде знаеха какво да търсят. Камион със съдове за киселина. Нископлатени местни работници ще разтоварят бурканите и ще тръгнат към хълмовете, последвани от хора с раници, пълни с листа от кока, както и друго леко оборудване. Към залез-слънце един камион спря. Стъмни се, преди да разберат какво става, а и очилата им за нощно виждане нямаха възможност да действат като бинокли, но камионът тръгна много скоро. Намираше се на три километра от „Хотел“, едно от включените в списъка на целите местоположения на четири мили оттук. Време беше да започнат представлението. Всеки напръска доста голяма доза течност за отблъскване на насекоми на дланите си, след това я разтъркаха по лицата, вратовете и ушите си. Освен че отблъскваше насекомите, тя също омекотяваше камуфлажната боя, която нанесоха по лицата си като някакво ужасно червило. Членовете на всяка двойка си помагаха, когато нанасяха боята. По-тъмните цветове се нанасяха по челата, носа и скулите, докато по-леките отиваха по нормално засенчените места под очите и в трапчинките на бузите. Това не беше бойно камуфлажно покритие, както може да си помисли някой, ако гледа филмовия образ на войниците. Целта беше да станат невидими, а не страшни. С потъмнени естествено ярки места и осветлени нормално тъмни зони, физиономиите им вече никак не приличаха на човешки. Време бе да заслужат заплатите си. Маршрутите за приближаване и сборните пунктове бяха предварително избрани и всеки човек от взвода ги знаеше. Поиграха си на въпроси и отговори, обсъдиха евентуалните варианти, съставиха алтернативни планове и накрая Рамирес вдигна взвода и поеха надолу по склона към целта си, докато източната стена на долината все още беше осветена. > 17. > ЕКЗЕКУЦИЯ Стандартният армейски ред за бойна мисия следва съкращение, познато като СМИОПКС: Ситуация; Мисия; Изпълнение; Обслужване и Подкрепа; Командване и Сигнализиране. Ситуацията е предварителната информация за мисията, която войниците трябва да знаят. Мисията е описание в едно изречение на предстоящата задача. Изпълнението е методиката за провеждане на мисията. Обслужването и подкрепата обхващат начините за подпомагане на хората при изпълнението на задачата. Командването определя кой издава заповедите по всяко звено на веригата, на теория по целия път до Пентагона, и надолу до най-младшия член на бойната единица, който в краен случай ще командва сам себе си. Сигнализиране е общото наименование за комуникационните процедури, които трябва да се спазват. Войниците вече имаха повече от необходимата информация за ситуацията. Но и тя, и мисията им се бяха променили до известна степен. Те знаеха и това. Капитан Рамирес ги инструктира за изпълнението на настоящата мисия, като даде и останалата информация, необходима за тази нощ. Нямаха подкрепа отвън: бяха сами. Рамирес пое тактическото командване, определи си заместници в случай, че бъде изваден от строя, и раздаде кодовете за радиотелефона. Накрая, преди да поведе хората надолу, извести по радиотелефона за намеренията си „Променлива“, чието местоположение не знаеше, но чието одобрение трябваше да получи. Както винаги, водеше сержант Доминго Чавес. Намираше се на сто метра пред Вега, който отново се движеше „свободно“ на петдесет метра от основната група на взвода, където хората се разпръснаха през десет метра. Слизането надолу създаваше трудности за краката, но войниците почти не ги забелязваха. Бяха изпълнени с твърде много енергия. На всеки неколкостотин метра Чавес търсеше чисто място, откъдето да могат да погледнат надолу към целта — мястото, което щяха да нападнат. През бинокъла си виждаше слабата светлина на бензинови лампи. Сега, когато слънцето залезе, той не трябваше да се тревожи за отблясък от лупите на бинокъла. Мястото се намираше точно където показваше картата — той се зачуди как ли са събрали тази информация — и всички следваха точно процедурата, за която бяха инструктирани. Помисли си, че някой наистина се е постарал да си свърши добре работата по тази задача. Очакваха в „Хотел“ да има десет до петнадесет души. Надяваше се, че и това са познали. Придвижването не беше чак толкова лошо. Нямаше толкова гъста растителност, колкото в низините, а и насекомите бяха по-малко. Помисли си, че може би и за тях въздухът е твърде рядък. Дочуваха се птици и обичайните за джунглата звуци, които маскираха шума от приближаването на взвода му — но не особено много. Чавес беше дочул как някой се подхлъзна и падна на сто метра назад, но само нинджа би го доловил. Успя да премине предварително уговореното разстояние за половин час, като спря на сборния пункт, за да изчака наближаването на останалите от взвода. — Дотук добре, jefe — каза на Рамирес той. — Не видях нищо. Дори и лама — добави Чавес, за да покаже, че се чувства спокоен. — Остават ни още малко повече от триста метра. — Добре. Спри на следващия пункт. Не забравяй, че там може да има хора, тръгнали на разходка. — Разбрано, капитане. — Чавес пое веднага. Останалите тръгнаха след две минути. Този път Динг се движеше по-бавно. Вероятността от контакт нарастваше с всяка стъпка към „Хотел“, контрабандистите не може да са чак толкова тъпи — предупреждаваше се мислено той. Би трябвало да имат малко мозък, а хората, които използват, са местни, израснали в долината и я познават. Мнозина от тях са въоръжени. С изненада установи колко много се различаваха нещата от последния път, но тогава той дълго разузнаваше целите си. Сега дори не знаеше точно колко са, как са въоръжени, нито колко са добри. „Господи, това е реална бойна операция. Ние не знаем нищо.“ „Но за това са нинджите!“ — помисли си той и се поуспокои от смелостта си. Времето започна да върши странни неща. Сякаш всяка стъпка му отнемаше цяла вечност, но когато най-после стигна до сборния пункт, установи, че не е минало чак толкова много време. Сега виждаше блясъка на целта — бледозелен полукръг на екрана на очилата, но все още в гората не се долавяше никакво движение и не се чуваше нищо. Когато стигна до последния сборен пункт, Чавес си избра едно дърво, застана до него и започна да върти глава наляво и надясно, за да събере колкото е възможно повече информация. Стори му се, че вече чува нещо. Звукът идваше и си отиваше, но от време на време откъм целта се долавяха странни, неестествени тонове. Тревожеше се от факта, че все още не чува нищо определено. Виждаше само това сияние и толкова. — Има ли нещо? — попита капитан Рамирес. — Слушай. — Да — каза капитанът след миг. Членовете на взвода свалиха раниците си и се разделиха според плана. Чавес, Вега и Ингелес щяха да отидат право напред към „Хотел“, докато останалите трябваше да заобиколят отляво. Ингелес, сержантът свързочник, носеше гранатомет М-203, окачен на пушката му. Вега беше с картечница, а Чавес все още с автомата МП-5 със заглушител. Задачата им беше да наблюдават. Щяха да се приближат колкото е възможно по-близо, за да осигурят огнева подкрепа за нападението. Ако някой се появи, Чавес трябваше да го повали тихо. Динг поведе групата си първи, а капитан Рамирес се отдалечи с хората си след минута. И при двете групи хората се движеха през сгъстен интервал от пет метра. Друга истинска опасност представляваше объркването. Ако някой войник загуби контакт с другарите си или ако някой вражески часови се смеси с групата им, резултатите може да бъдат смъртоносни за мисията и за хората. Последните петстотин метра му отнеха малко над половин час. Мястото за наблюдение на Динг беше точно указано на картата, но не се виждаше толкова ясно нощем в гората. На тъмно нещата винаги изглеждат други, а дори и с очилата за нощно виждане всичко е просто… различно. Чавес се досещаше, че го обзема страх. Не се боеше чак толкова, просто сега се чувстваше малко несигурен. Всяка втора или трета минута си казваше, че знае какво точно прави, и се успокояваше, но само за две или три минути, докато отново го обземе несигурността. Логиката му подсказваше, че изпитва нормална реакция от напрежение, както я наричаха учебниците. Чавес не харесваше тази реакция, но установи, че може да я търпи. Точно както пише в учебниците. Долови някакво движение и замръзна на място. Лявата му ръка се премести назад с длан, перпендикулярна на тялото му, за да предупреди двамата отзад също да спрат. Отново вдигна глава, като се довери на обучението си. От учебниците и опита си знаеше, че човешкото око може да вижда нощем само движение. Освен ако противникът няма очила за нощно виждане… Но този нямаше. Човешката фигура се намираше на стотина метра, като се движеше бавно и спокойно през дърветата между Чавес и мястото, където той искаше да отиде. Един толкова прост факт ускори смъртната присъда на човека. Динг махна с ръка на Ингелес и Вега да стоят на местата си, а той отиде вдясно, срещу посоката на движение на целта, за да мине зад гърба му. Сега се движеше бързо. Трябваше да заеме позиция след петнадесет минути. С помощта на очилата си избираше чисти места и стъпваше колкото можеше по-леко, като се движеше почти със скоростта на нормалния вървеж. Напрежението му бе преодоляно от гордост, защото знаеше какво трябва да направи. Не издаваше никакъв шум, движеше се приведен и обръщаше глава към целта си и обратно. След минутка застана на добра позиция. Там имаше утъпкана пътека. Пътеката за охраната. Чавес разбра, че идиотът върви по един и същ път. Човек не живее дълго, ако прави такива неща. Сега той се връщаше. Крачеше с бавни, почти детски стъпки. Чавес със закъснение разбра, че оня ходеше достатъчно тихо по утъпканата пътека. Помисли, че часовият може би не е пълен глупак. Главата му гледаше нагоре. Но пушката бе преметнал през рамо. Чавес го остави да се приближи, като свали очилата си в момент, когато човекът гледаше встрани. Внезапната загуба на дисплея го накара да загуби от погледа си човека за няколко секунди, и в съзнанието му се зароди паника, но Динг си наложи да остане спокоен. Мъжът щеше да се появи всеки момент, тъй като се връщаше в южна посока. Появи се. Най-напред като призрачен силует, а след това като черна маса, тръгнала по прокарания коридор в джунглата. Динг клекна до ствола на едно дърво с оръжие, насочено към главата на мъжа, и го остави да се приближи. По-добре е да почака и със сигурност да го убие. Превключвателят се намираше на положение за единична стрелба. Човекът се намираше на десет метра. Сега Чавес дори не дишаше. Прицели се в средата на челото на човека и натисна спусъка. Металическият звук от преместването назад и напред на механизма на автомата „X и К“ изглеждаше невероятно силен, но целта се свлече веднага. Дочу се само приглушено тракане от неговата пушка, когато падна на земята до тялото му. Чавес скочи напред с автомат, насочен към целта, но мъжът — в края на краищата се оказа, че е мъж — не се движеше. С очила, поставени отново на главата му, той видя дупката в средата на носа му, куршумът се беше насочил под ъгъл нагоре, разкъсвайки основата на мозъка му при мигновеното, безшумно убийство. „Нинджа!“ — възхити се мислено той. Изправи се до тялото, погледна нагоре и вдигна автомата си високо. „Чисто е.“ След миг фигурите на Вега и Ингелес се появиха на зеления дисплей и тръгнаха надолу. Чавес се обърна, намери място, от което да наблюдава целта, и зачака. Целта се намираше на седемдесет метра пред него. Сиянието на бензиновите лампи грееше в очилата му и той осъзна, че най-после може да ги свали. Сега се чуваха гласове. Дори можеше да долови по някоя дума. Това беше отегченият, ежедневен разговор на хора, вършещи работата си. Дочу някакъв звук като от падане във вода, почти като… какво? Динг не знаеше и това нямаше значение за момента. Виждаше позицията на групата за огнева подкрепа. Имаше само един малък проблем. Позицията им беше ориентирана погрешно. Дърветата, които щяха да осигуряват зашитата на десния им фланг, всъщност им пречеха да покрият целта. Реши, че позицията за наблюдаване е планирана не където трябва. Чавес направи гримаса и състави друг план, като знаеше, че капитанът би постъпил по същия начин. Намериха място, почти толкова хубаво и само петнадесет метра встрани, но ориентирано в правилната посока. Провери часовника си. Почти е време. Време беше да направи окончателния, жизненоважен оглед на целта. Преброи дванадесет човека. В средата имаше нещо, подобно на преносима вана. В нея ходеха двама мъже, като натрошаваха или разбъркваха, или правеха нещо на любопитно изглеждащата супа от листа на кока… „Какво ни казаха — запита се той. — Вода и сярна киселина?“ Нещо такова. „Господи — помисли си той, — газят в шибаната киселина!“ Хората, които изпълняваха тази отвратителна задача, се редуваха. Гледаше как двама се смениха и човекът, излязъл от ваната, поля краката си с вода. „Сигурно го е изгорило и боли“ — установи Динг. Но разговорите, които се дочуваха от тридесетте метра разстояние, бяха достатъчно добродушни. Един разказваше за приятелката си, като се хвалеше какво му прави тя и какво той на нея. Имаше шестима души с автомати, до един „Калашников“. „Господи, целият свят носи тези проклети неща!“ Те стояха по края на обекта, като гледаха навътре вместо навън. Някой пушеше. До фенера имаше раница. Един от хората, които газеха във ваната, каза нещо на охраната и извади бутилка бира от раницата за себе си и една за човека, който му разреши. „Идиоти!“ — помисли си Динг. Радиослушалката издаде три стържещи звука. Рамирес беше на мястото си и питаше дали Динг е готов. Динг натисна бутона на своя радиотелефон два пъти, а след това се огледа наляво и надясно. Вега държеше картечницата си, поставена на двуножника, и брезентовата му чанта за боеприпаси лежеше отворена до него. Двеста патрона вече бяха готови, а до тази торбичка лежеше втора. Чавес отново се настани колкото можа по-близо до едно дебело дърво и си избра най-далечната цел. Реши, че разстоянието дотам е осемдесет метра — малко дълго за оръжието му, твърде далеч за изстрел в главата. Натисна селектора в позиция за залпова стрелба, хвана автомата здраво и внимателно се прицели през оптическия мерник. Автоматът му изхвърли три патрона. На лицето на мъжа се изписа изненада, когато два от тях удариха гърдите му. Нададе стържещ писък, от който главите на всички се обърнаха към него. Чавес се прицели към друг стрелец, който вече смъкваше автомата от рамото си. Този също получи два или три куршума, но това не му попречи да се опита да свали автомата. Веднага след като възникна реална вероятност да отговорят на огъня им, Вега откри стрелба, като прониза човека с трасиращите куршуми от картечницата си, а след това измести огъня към други двама. Един от тях успя да изстреля два патрона, но те отидоха нависоко. Другите невъоръжени мъже реагираха по-бавно от часовите. Двама започнаха да бягат, но огънят на Вега ги повали. Някои залегнаха и започнаха да пълзят. Появиха се още двама въоръжени мъже — или, по точно, техните оръжия. От другия край на обекта засвяткаха огнените свидетелства за автоматична стрелба, насочена към групата за подкрепа. Точно по план. Щурмоваците на капитан Рамирес откриха огън от десния фланг. Отличителният звук на стрелбата от автомати М-16 разкъсваше тишината между дърветата, а Чавес, Вега и Ингелес продължиха да сипят огън срещу целта си и встрани от щурмоваците. Един от хората, стрелящи от дърветата, трябва да беше улучен, защото огънчето от автомата му смени посоката си и се насочи право нагоре. Но други двама се обърнаха и започнаха да стрелят към групата щурмоваци, преди да бъдат повалени. Сега войниците заливаха с огън всичко, което се движи. Един от хората, които газеха във ваната, се опита да вдигне захвърлен автомат, но не успя. Друг се изправи и може би искаше да се предаде, но ръцете му не стигнаха достатъчно високо, тъй като другата картечница прокара ред трасиращи куршуми през гърдите му. Чавес и неговата група спряха стрелбата, за да позволят на щурмоваците да навлязат безопасно в обекта. Двама от тях довършваха хората, които все още мърдаха, независимо от раните си. След това всичко спря за момент. Фенерът все още съскаше и осветяваше района, но не се чуваше друго освен ехото от стрелбата и крясъците на разтревожени птици. Четирима войници провериха мъртвите. Останалите хора от щурмовата група щяха да заемат постове около обекта. Чавес, Вега и Ингелес спуснаха затворите на оръжията си, събраха си нещата и тръгнаха напред. Чавес видя ужасна гледка. Двама от враговете все още бяха живи, но нямаше да изкарат дълго. Единият бе пострадал от картечницата на Вега и коремът му зееше разпран, а краката на другия висяха почти откъснати и бързо кървяха върху утъпканата земя. Взводният лекар ги гледаше без никаква жал. И двамата умряха след минута. Взводът имаше малко неясни заповеди във връзка с пленниците. Никой не може да заповяда на американския войник да не взема пленници, а и завоалираните изказвания представляваха проблем за капитан Рамирес, но посланието стигна целта си. Това беше твърде лошо. Но тези хора имаха връзка с убиването на американски деца с наркотици, а това също не влизаше в правилника за бойните действия. Много лошо. Освен това имаха други проблеми, за които да се тревожат. Чавес едва стигна до мястото, когато дочу нещо. Всички го чуха. Някой бягаше право надолу по хълма. Рамирес посочи Динг, който веднага затича след него. Посегна към очилата си и се опита да ги задържи в ръка, като бягаше, но след това разбра, че е пълна глупост, докато тича. Спря, вдигна уреда до очите си и видя пътеката и бягащия човек. Има си време за предпазливост и за смелост. Инстинктивно разбра, че сега е дошъл ред за второто. Чавес затича надолу по пътеката, като бързо настигаше човека, който се опитваше да избяга и вдигаше шум. След по-малко от три минути вече дочуваше как човекът се удря и пада в прикритието на джунглата. Динг спря и отново използва очилата си. Човекът се намираше само на сто метра пред него. Отново започна да тича и кръвта във вените му започна силно да пулсира. Разстоянието намаля до петдесет метра. Човекът отново падна. Динг забави темпото. Помисли си, че сега трябва да внимава повече за шума. Оня нямаше да му избяга. Чавес се отклони наляво от пътеката. Движеше се, сякаш изпълняваше някакви сложни танцови стъпки, докато си проправяше път колкото може по-бързо. На всеки петдесет метра спираше и използваше очилата си. Който и да беше този човек, сега напредваше по-бавно поради умората. Чавес го изпревари, зави обратно надясно и го зачака на пътеката. Динг беше преценил нещата почти погрешно. Тъкмо вдигна оръжието си, когато фигурата на човека се появи и сержантът стреля инстинктивно от три метра в гърдите му. Мъжът падна върху Чавес с отчаяно стенание. Динг отхвърли тялото и изстреля още един куршум в гърдите му. Мъжът не издаде никакъв звук. — Господи — каза сержантът. Клекна, за да си поеме дъх. Кого ли беше убил? Постави очилата на главата си и погледна надолу. Мъжът беше с боси крака. Носеше обикновена памучна риза и панталон… Чавес току-що бе убил един селянин, едно от онези бедни копелета, които танцуваха в супата от листа на кока. Да се гордее ли с това? Въодушевлението, което често пъти следва успешните бойни операции, го изостави като въздух, изпуснат от детски балон. Някакъв беден нещастник — дори нямаше обувки на краката си. Трафикантите ги наемаха да им мъкнат фъшкиите нагоре по баирите, плащаха им нищо и половина, за да вършат мръсната, гадна работа по предварителното рафиниране на листата. Коланът му беше разкопчан. Бил е в храстите, за да се облекчи, когато стрелбата е започнала, и просто е искал да се измъкне, но панталоните, стигащи до прасците му, са направили усилията му напразни. На години беше колкото Динг, по-дребен и лек, но с подпухнало лице от богатата на скорбяла храна на местните селяни. Имаше обикновено лице, което все още носеше белезите на страха, паниката и болката, с която бе дошла смъртта. Не носеше оръжие. Този човек беше един от наетите работници. Умря, защото се намираше не където трябва и не когато трябва. Това не можеше да кара Чавес да се чувства горд. Натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Готово. Само един е. — Искаш ли помощ? — Не. Мога да се справя. — Чавес метна тялото на рамото си, за да се изкачи обратно до целта. Това му отне десет изтощителни минути, но беше част от работата. Динг почувства кръвта на човека, която се процеждаше от шестте дупки в гърдите му и цапаше гърба на ризата му в цвят каки. А може би не само ризата му. Когато пристигна, телата вече бяха подредени едно до друго и претърсени. Имаше много чували с листа от кока, още няколко буркана с киселина и общо четиринадесет мъртъвци, когато Чавес хвърли трупа в края на редицата. — Изглеждаш малко шубельосан — отбеляза Вега. — Не толкова, колкото теб, Oso — изпъшка в отговор Динг. Имаше два малки радиотелефона и други лични вещи за описване, но нищо наистина важно за военните. Няколко мъже хвърлиха поглед на пълната с бира раница, но никой не каза очакваната шега „Време е за Милър!“*. Ако имаше радиокодове, те се намираха в главата На този, който е бил шеф. Нямаше начин да се познае кой е бил той. Всички мъртъвци изглеждат еднакви. Телата бяха облечени горе-долу по един и същ начин, изключение правеха плетените колани за кобурите на въоръжените хора. Гледката беше доста тъжна. Хора, които бяха живи само преди половин час, вече не дишаха. Като оставим това, за мисията нямаше какво повече да се каже. [* „Милър“ е марка бира. Фразата се използва в смисъл: „Край на работата!“ — Б.пр.] Най-важното беше, че във взвода нямаше пострадали, въпреки че сержант Гуера бе получил драскотина от един забил се близо до него куршум. Рамирес завърши огледа на мястото, след това приготви хората си за тръгване. Чавес отново пое водачеството. Качването нагоре по хълма беше трудно и позволи на капитан Рамирес да помисли. Разбра, че е трябвало да го стори по-рано. „Всъщност каква е целта на тази мисия?“ За Рамирес сега думата мисия означаваше целта, заради която се намираха тук, в колумбийските възвишения, а не просто работата по прочистване на този обект. Разбираше, че наблюдаването на летищата има пряко отношение към прекратяването на полетите с наркотици до Съединените щати. Бяха провели тайно разузнаване и хората извличаха тактическа полза от разузнавателната информация, предоставена от неговата група. Това беше просто и смислено. Но какво, по дяволите, правят сега? Неговият взвод току-що извърши идеално нападение от малка бойна единица. Хората му не биха могли да се справят по-добре — като, разбира се, им помогна и несръчното поведение на врага. Но това щеше да се промени. Врагът щеше да се поучи адски бързо от тези неща. Охраната им ще стане по-добра. Ще се сетят да направят това още преди да са разбрали какво става. Едно опустошено място е достатъчна информация, за да им стане ясно, че трябва да подобрят физическата си охрана. Всъщност какво бе постигнало това нападение? Тази вечер няма да бъдат преработени стотина килограма листа от кока. Инструкциите му не включваха извозване на листата, а дори и да го направеше, той нямаше готово средство за унищожаването им освен чрез огън, а не беше толкова глупав, че да пали огън посред нощ на върха на планината, независимо дали има заповед за това или не. Какво постигна тази вечер? Нищо. Абсолютно нищо. Имаше тонове листа от кока и множество — може би стотици — места за рафиниране. Тази вечер не бяха успели да пробият бронята на търговията с наркотици, нито дори да я одраскат. „В такъв случай за какво, по дяволите, рискуваме живота си?“ — помисли си той. Трябваше да зададе този въпрос в Панама, но както и останалите трима офицери беше обладан от всеобщия гняв от убийството на директора на ФБР и хората му. Освен това той бе просто капитан, изпълнител на заповеди, а не възложител. Като професионален офицер той беше свикнал да получава заповеди от батальонни или бригадни командири, четиридесет иди повече годишни професионални войници, които знаеха какво, по дяволите, вършат през по-голямата част от времето. Но сега заповедите му дойдоха от другаде — откъде ли? Вече не беше толкова сигурен — и допусна да го прилъжат да мисли, че който издава тези заповеди, знае какво, по дяволите, върши. „Ти защо не зададе повече въпроси?“ Рамирес считаше тази мисия за успешна. Преди нея мислите му бяха насочени към определена цел. Но той постигна тази цел и зад нея не видя нищо. Трябваше по-рано да проумее това. Сега Рамирес го знаеше. Но вече беше твърде късно. Другата част на капана беше дори още по-тревожеща. Трябваше да каже на хората, че всичко е наред. Справиха се толкова добре, че никой командир не би могъл да иска повече. Но… „Какво, по дяволите, правим тук?“ Не знаеше, защото никой не беше му казал, че не е единственият млад капитан, който задава въпросите твърде късно, че е почти традиционно за американските въоръжени сили умните млади офицери да се чудят защо, по дяволите, са изпратени да правят разни неща. Но почти винаги питаха твърде късно. Разбира се, той нямаше никакъв избор. Трябваше да приеме, както обучението и опитът му повеляваха, че мисията наистина има смисъл. Въпреки че разумът му — Рамирес съвсем не беше глупав — казваше друго, той си наложи да вярва на висшето ръководство. Неговите мъже му вярваха. Той трябваше да има същата вяра в хората над себе си. Една армия не би могла да работи по друг начин. Двеста метра по-напред Чавес усещаше на гърба си лепливата риза и си задаваше други въпроси. Никога не беше му минавало през ум, че ще трябва да носи мъртвото, кървящо тяло на противника по половината път нагоре по планината. Не беше предвидил как физическият спомен от стореното ще подейства на съвестта му. Убил беше един селянин, Не въоръжен човек, не истински враг, а един беден нещастник, който просто си е намерил работа на неподходящо място, за да храни семейството си, ако има такова. Но какво друго би могъл да направи Чавес? Да го остави да се измъкне ли? За сержанта нещата изглеждаха по-прости. Имаше офицер, който да му заповядва. Капитан Рамирес знаеше какво прави. Той беше офицер. Работата му бе да знае какво става и да дава заповеди. Това малко облекчи Чавес, докато се качваше нагоре към мястото за престой през деня, но окървавената риза продължаваше да лепне на гърба му и да го тормози като неспокойна съвест. Тим Джексън се върна в канцеларията си в 22:30 часа след кратко учение с взвода си на територията на Форт Орд. Тъкмо седна на евтиния си въртящ се стол, когато телефонът иззвъня. Учението не беше преминало добре. Окзанян малко бавно се справяше с воденето на втори взвод. За втори път сгафи и злепостави лейтенанта в очите на другите. Този факт обиждаше сержант Мичъл, който имаше големи надежди за младия офицер. И двамата знаеха, че не е възможно да изградиш добър сержант за по-малко от четири години, и то ако имаш човек като Чавес. Но водачеството на взвода трябваше да поеме Окзанян и сега Мичъл му обясняваше някои неща. Той правеше това с взводните сержанти енергично и ентусиазирано и може би щеше да отправи и няколко благословии за родата на Окзанян. Може би. — Лейтенант Джексън — отговори Тим след второто позвъняване. — Лейтенант, тук е полковник О’Мара от Командването за специални операции. — Да, сър! — Дочувам, че вдигате шум във връзка с един щатен сержант на име Чавес. Вярно ли е? — Джексън вдигна поглед и видя Мичъл, който влезе в стаята. Рошавата му каска се мъдреше под лявата му ръка и на устните му играеше комична усмивка. Този път Окзанян беше схванал нещата. — Да, сър. Той не се яви където трябваше. И понеже е от моите хора… — Грешите, лейтенант. Сега той е от моите хора. Върши нещо, за което вие не трябва да знаете и няма, повтарям, няма да вдигате врява по шибаните телефонни линии за нещо, което не е ваша работа. ТОВА ЯСНО ЛИ Е, ЛЕЙТЕНАНТ? — Сър, извинете, но аз… — Ушите ли те болят, или има нещо друго, синко? — Сега гласът беше по-тих и наистина изплаши лейтенанта, който си имаше достатъчно неприятности този ден. — Не, сър. Просто ми се обадиха от… — Зная за това. Взех мерки. Сержант Чавес върши нещо, за което вие не е необходимо да знаете. Точка. Край. Ясно ли е? — Да, сър. Линията се прекъсна. — Мама му стара — отбеляза лейтенант Джексън. Сержант Мичъл не беше чул нищо от разговора, но шумът на телефона стигна до вратата, където стоеше той. — Чавес? — Да. Някакъв полковник от Специалните операции — предполагам, от Форт Макдил — казва, че е при тях и че върши нещо. Но аз не трябвало да зная. Казва, че той се е погрижил за Форт Бенинг вместо нас. — О, мамицата му — каза Мичъл, като седна на стола срещу бюрото на лейтенанта, след което запита: — Имате ли против да седна, сър? — Какво смяташ, че става? — Нямам никаква представа, сър. Но познавам един човек в Макдил. Мисля, че мога да му позвъня утре. Не обичам хората ми да изчезват така. Не трябва нещата да стават по този начин. Не трябваше този човек да ви сдъвква така задника, сър. Вие просто си вършите работата и се грижите за хората си, а и не им се карате за това, че си вършат работата. Ако никой не ви е казвал, сър — обясни Мичъл, — човек не сдъвква задника на един беден лейтенант за такова нещо. Човек се обажда тихо на батальонния командир или на началник-щаба и го кара да уреди нещата тихо и спокойно. На лейтенантите им се карат достатъчно техните си полковници, та да е необходимо да го правят чужди. Ето защо нещата трябва да са канализирани, за да знае човек кой има право да му дъвче задника. — Благодаря ти, сержант — усмихнато отговори Джексън. — Имах нужда от това. — Казах на Окзанян, че трябва да насочи вниманието си малко повече върху воденето на взвода, вместо да се опитва да бъде суперсержант. Мисля, че този път ще ме послуша. Всъщност той е доста добър хлапак. Трябва му само малко да посвикне. — Мичъл стана. — Ще се видим утре на физзарядката, сър. Лека нощ. — Да. Лека нощ, сержант. — Тим Джексън реши, че е по-разумно да спи, отколкото да се занимава с документи, и тръгна към колата си. По пътя към щаба все още се чудеше на обаждането от полковник О’Мара, който и да е той. Лейтенантите си нямат много работа с полковници. Лично той беше се появявал (задължително) в дома на бригадния командир за Нова година, но това бе всичко. Новите лейтенанти трябваше да се спотайват. От друга страна, един от многото научени уроци в академията „Уест Пойнт“ гласеше, че той носи отговорност за хората си. Фактът, че Чавес не е пристигнал във Форт Бенинг, че тръгването му от Форт Орд беше толкова… нередовно и че запитването, което си беше съвсем в реда на нещата и показваше загрижеността му за състоянието на този човек, му докара само едно мъмрене, разпалваше все повече любопитството на младия офицер. Позволи на Мичъл да се обади, но за момента щеше да стои извън тези неща, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си, докато разбере какво, по дяволите, става. В това отношение Тим Джексън имаше късмет. Имаше по-голям брат на служба в Пентагона, който знаеше как би трябвало да се вършат нещата и се натягаше здравата за полковник, макар да си беше моряк. Роби можеше да му даде добър съвет, а той имаше нужда точно от съвет. Полетът в самолета беше приятен и спокоен. Въпреки това Роби Джексън не го хареса много. Не обичаше да седи в седалка, обърната назад, но най-вече не понасяше да лети в самолет, чийто лост за управление не е в ръцете му. Летец-изтребител, изпитател, а доскоро и командир на една от елитните военноморски ескадрили със самолети „Томкет“, той знаеше, че е един от най-добрите пилоти в света, и не обичаше да поверява живота си в ръцете на друг летец. Освен това стюардесите в самолетите на военноморските сили не струваха нищо. В този случай им сервираше едно пъпчиво хлапе от Ню Йорк, ако се съди по акцента му, което успя да разлее кафе върху човека до него. — Мразя тези неща — каза човекът. — Е, да. Не е като авиокомпанията „Делта“, нали? — отбеляза Джексън, като пъхна папката в чантата си. Беше запомнил новата тактическа схема. И така трябваше, защото идеята беше изцяло негова. Мъжът носеше униформа в цвят каки с надпис „САЩ“ на яката. Това означаваше, че е технически представител, цивилен, който прави нещо за армията. Винаги имаше цивилни на самолетоносачите — специалисти по електроника или всякакви инженери, които обслужваха новото оборудване или помагаха на персонала на военноморските сили, чието задължение беше това обслужване. Даваха им междинно офицерско звание*, но ги третираха повече или по-малко като офицери, защото се хранеха в офицерския стол и живееха в относителен лукс — доста неопределено понятие за кораб на военноморските сили на САЩ, освен ако човек не е командир на кораба или адмирал, а техническите представители не получаваха чак толкова. [* Звание между старшина и офицер. — Б.пр.] — За какво отивате в морето? — попита Роби. — Проверявам работата на нов вид оръжие. Боя се, че не мога да ви кажа повече. — А, значи от онези, тайните неща? — Боя се, че е така — отговори мъжът, като разглеждаше петното от кафе на коляното си. — Често ли го правите? — За първи път ми е — отговори мъжът. — А вие? — Аз си изкарвам прехраната с летене от самолетоносачи, но в момента служа в Пентагона. В бюрото за тактика на самолети-изтребители. — Никога не съм кацал на самолетоносач — нервно добави мъжът. — Не е лошо — увери го Роби, — особено нощем. — О? — Мъжът беше твърде уплашен, за да се досети, че отвън е тъмно. — Да, кацанията на самолетоносач не са толкова лоши през деня. Когато летиш към обикновено летище, гледаш напред и си избираш мястото, на което да кацнеш. На самолетоносача нещата са същите, но пистата е по-къса. Нощем не се вижда къде ще кацнеш. Затова нещата стават малко по-нервни. Но не се притеснявайте. Момичето, което ни вози… — Момиче ли? — Да. Много от пилотите на снабдителните самолети са момичета. Тази, която кара, е доста добра, казаха ми, че е пилот-инструктор. — Хората винаги се чувстваха по-спокойни, когато разберат, че пилотът е инструктор, но: — Тази вечер обучава един младши лейтенант за първото му кацане — злобно добави Джексън. Харесваше му да дразни хората, които не обичаха да летят. Винаги притесняваше приятеля си Джак Райън за това. — Нов лейтенант ли? — Едно хлапе от Пенсакола. Предполагам, че не е бил достатъчно добър за изтребители или щурмови бомбардировачи, и затова кара снабдителния камион. Трябва и такива да се научат, нали така? Всеки прави някога първо нощно кацане на самолетоносач. И аз съм го правил. Не е кой знае какво — спокойно каза Джексън. След това провери дали коланите му са добре затегнати. През годините беше установил, че един от начините да облекчи страха си, е да го предаде на някой друг. — Благодаря. — Вие ще участвате в учението по стрелба, така ли? — А? — Учението, което провеждаме. Ще стреляме с истински ракети по въздушни мишени. Учение със стрелба. Учение по изстрелване на ракети. — Мисля, че няма да участвам. — Жалко, надявах се, че сте човек от фирмата. Искаме да видим дали насочващото устройство на ракетите „Феникс“ върши работа. — Съжалявам. Работя на друго място. — Добре. — Роби извади една книга с меки корици от джоба си и започна да чете. Сега, след като беше сигурен, че в самолета има човек, притеснен повече от него, можеше да насочи вниманието си върху книгата. Разбира се, той не беше истински уплашен. Просто се надяваше, че новият къс самородно злато, седнал в дясното кресло на втория пилот, няма да разплеска самолета с всичките му пътници по рампата на самолетоносача. Но нямаше възможност да направи нещо по този въпрос. Хората бяха уморени, когато стигнаха до мястото за престой през деня. Заеха позициите си, докато капитанът се обаждаше по радиотелефона. По един член на всяка двойка незабавно разглоби оръжието си за почистване, дори и малкото хора, които не бяха стреляли. — Е, Oso и неговият „трион“ се отчетоха тази вечер — отбеляза Вега, като теглеше парцалче през петмилиметровата цев. — Добра работа, Динг — добави той. — Не ги биваше много. — Хей, mano, ако правим нашите неща както трябва, те нямат възможност да бъдат добри. — Досега всичко беше адски лесно. Може да се промени. Вега вдигна поглед за момент. — Да. Това е вярно. Намиращият се на геостационарна орбита над Бразилия спътник, който принадлежеше на Националната метеорологична служба, беше насочил камерата си завинаги надолу към планетата, която беше напуснал преди осемнадесет месеца и на която никога нямаше да се върне. Изглеждаше, че кръжи над точно определено място, на двадесет и седем хиляди мили над изумруденозелените джунгли в долината на Амазонка, но всъщност се движеше със скорост от около седем хиляди мили в час, като движението на изток по орбитата съвпадаше точно със скоростта на движение на Земята под него. Спътникът, разбира се, имаше и други прибори, но конкретно тази телевизионна камера с цветно изображение имаше една от най-простите задачи. Тя наблюдаваше облаците, които се носеха из въздуха като далечни кълба памук. Това, че такава прозаична функция може да бъде толкова важна, беше достатъчно очевидно, за да се досети човек. Този спътник, както и предните му бяха спасили живота на хиляди хора и вече представляваха най-важната и ефективна част на космическата програма на Америка. Животът, който спасяваха, принадлежеше на моряци, чиито кораби може да се отклонят в някоя незасечена буря. От мястото си спътникът можеше да вижда огромния Южен океан, който обгръщаше Антарктика на север до Норт кейп в Норвегия, и нито една буря не убягваше от погледа му. Почти непосредствено под спътника все още не съвсем разбрани условия пораждаха много циклонални бури в широките, топли води на Атлантика при северния бряг на Африка, откъдето тръгваха към Новия свят, а там бяха познати с индианското наименование ураган. Данните от спътника отиваха в Националния център по ураганите към Националната океанска и атмосферна администрация в Корал Гейбълс, Флорида, където метеоролози и програмисти работеха като част от многостепенен проект за определянето на начина за възникване и движение на бурите. Активният сезон за тези учени сега започваше. Общо бяха сто души. Някои от тях отдавна бяха защитили докторатите си. Други бяха студенти от няколко университета, и всички изследваха снимките от първата буря за сезона. Някои се надяваха, че ще има много стихии, за да могат да ги изследват и да се учат от тях. По-опитните учени познаваха това чувство, но знаеха и че тези мощни океански бури са най-разрушителните и смъртоносни природни сили и редовно убиваха хиляди хора, които живееха твърде близо до морето. Знаеха също, че бурите възникваха, когато си искат, тъй като никой нямаше доказуем модел за обяснение на образуването им. Човек може само да ги види, да ги проследи, да измери силата им и да предупреди хората, намиращи се на пътя на стихията. Учените също така им даваха и имена. Те бяха избрани отпреди много години, като винаги започваха от началото на азбуката и продължаваха надолу. Първото име в списъка за тази година беше Адел. Камерата наблюдаваше как облаците се увеличават на петстотин мили от островите Зелени нос, които бяха люлка на урагани. Никой не можеше да каже дали това щеше да стане тропически циклон или просто поредната дъждовна буря. Сезонът все още се намираше в началото си. Но притежаваше всички черти да бъде тежък. Западноафриканската пустиня беше твърде гореща за пролетта, а жегата в нея имаше доказуема връзка с възникването на ураганите. Шофьорът на камиона се появи навреме, за да прибере хората и пастата, получена от обработените листа на коката, но тях ги нямаше на очакваното място. Чака един час, но те не се появиха. Разбира се, с него имаше още двама души и той ги изпрати към мястото за преработка. Шофьорът беше „старшият“ на групата и не искаше да се тормози и да се катери повече по тези проклети планини. Така че докато пушеше цигарите си, те се катереха. Чака още един час. По шосето имаше доста превозни средства, особено големи дизелови камиони, към чиито заглушителни гърнета и регулировки на изгорелите газове се отнасяха по-небрежно, отколкото в богатите райони. Освен това отстраняването на гърнетата допринасяше за икономия на гориво в добавка към повишения шум и дим. Много от големите комбинации от камион и ремарке минаваха покрай него, като караха настилката да вибрира и камионът му да се люлее от раздвижения от тях въздух. По тази причина не чу звука. След като беше чакал общо деветдесет минути, стана ясно, че ще трябва да се изкачи горе. Заключи камиона, запали нова цигара и пое нагоре по пътеката. Шофьорът се придвижваше трудно. Въпреки че беше израснал в тези хълмове и си спомняше как през детството му едно катерене на триста метра представляваше поредното надбягване с приятелите, караше камиона от доста време и мускулите на краката му бяха привикнали повече с натискането на педали. Ходенето, което някога би му отнело четиридесет минути, сега продължи повече от час, а когато мястото, към което отиваше, почти се видя, изпита страхотен глад и бе твърде разгневен, за да обръща внимание на неща, които сега би трябвало да са очевидни. Все още чуваше звуците на автомобилите долу, птиците пърхаха в дърветата около него, но нямаше друг шум, а трябваше. Спря, като се наведе, за да си поеме дъх, и тогава получи първото си предупреждение. На пътеката имаше тъмно петно. Нещо беше превърнало кафявата земя в черна, но причините можеха да са много. Той искаше да види какво има горе на хълма и не се замисли за петното. В края на краищата напоследък нямаха никакви проблеми с армията или полицията и се чудеше защо ли трябва рафинирането да се прави толкова високо в планината. Това вече не беше необходимо. Още пет минути и щеше да види малката просека, но чак сега забеляза, че не се чуваха никакви звуци оттам. Долавяше се странна, остра миризма. Сигурен беше, че това несъмнено е киселината, използвана в процеса на рафиниране. След това измина последния завой и видя. Шофьорът на камиона не беше човек, несвикнал на жестокости. Той беше участвал в битките преди образуването на Картела и беше убил няколко симпатизанти на „М-19“ по време на войните, заради които всъщност се образува Картелът. Следователно беше виждал кръв и преди, а и беше я проливал. Но не беше правил нищо като това. Всичките четиринадесет души, които докара снощи, лежаха подредени рамо до рамо в спретната малка редица на земята. Телата вече бяха отекли и някои от раните носеха белезите от разкъсвания от животни. Двамата мъже, които изпрати в планината, лежаха на земята, но се познаваше, че са мъртви по-отскоро. Въпреки че шофьорът не се досети за това, те бяха убити от мина, задействана, когато разглеждаха труповете. Телата на двамата изглеждаха наскоро разкъсани от големите колкото лагерна сачма осколки, и кръвта им все още течеше. Лицето на единия показваше изненада и шок. Другият мъж лежеше с лице надолу, а от гърба му липсваше парче с големината на кутия за обувки. Шофьорът стоя неподвижно още една-две минути, като се боеше да тръгне в която и да е посока, разтрепераните му ръце посегнаха за друга цигара и изпуснаха две, които прекалено много се страхуваше да вдигне. Преди да може да си измъкне трета цигара, той се обърна и внимателно тръгна по пътеката. На сто метра след това се затича, за да спасява живота си, а всеки глас на птица или прошумоляване на вятъра в листата му звучеше като приближаващ се войник. Трябваше да са войници. Сигурен беше в това. Само войниците убиват толкова прецизно. — Изнесохте прекрасна реч днес. Не сме разглеждали въпроса със „съветските“ националности толкова подробно, колкото вие. Аналитичните ви умения са прецизни както винаги. — Сър Базил Чарлстън вдигна чаша за поздрав. — Повишаването ви е заслужено. Честито, сър Джон. — Благодаря ти, Баз. Само ми се ще нещата да бяха се случили другояче — отговори Райън. — Толкова ли е зле? Джак кимна. — Опасявам се, че да. — А и Емил Джейкъбс. Много трудно време за вашите хора. Райън се усмихна доста мрачно. — Така е. — Е, какво ще правиш по този въпрос? — Боя се, че не мога да направя твърде много — внимателно отговори Джак. „Не зная, но не мога да кажа точно това, нали?“ — Така — мъдро кимна шефът на тайната разузнавателна служба. — Какъвто и да е отговорът ти, аз съм сигурен, че ще бъде подходящ. В този момент Джак разбра, че Гриър е бил прав. Той трябваше да знае или рискуваше колегите му тук и по целия свят да го смятат за глупак. Ще се прибере у дома след няколко дни и ще обсъди всичко със съдията Мур. Предполагаше се, че в момента Райън има известна сила в света на бюрокрацията. Май трябва да я използва, за да види дали му върши работа. Подполковник Джексън се събуди след шестчасов сън. Той също обичаше най-големия лукс на военния кораб — самостоятелността. Рангът му на бивш командир на авиобаза и на ескадрила го издигаше високо в списъка на важните лица, а се оказа, че в този плаващ град има една свободна самостоятелна каюта. Роби се намираше точно под палубата за излитане в предната част. Близо до носа имаше катапулти, което обясняваше защо един от ескадрилните командири на „Рейнджър“ не беше искал каютата. Когато пристигна, се обади от учтивост на когото трябва и сега нямаше официални задължения в продължение на още… три часа. След като се изми, избръсна и изпи сутрешното кафе, реши сам да направи някои неща. Роби се отправи към склада за боеприпасите на самолетоносача. Това беше голямо помещение със сравнително нисък таван, където се пазеха бомбите и ракетите. Всъщност състоеше се от няколко бокса с разположени наблизо цехове за изпитания и поправки на „умните“ оръжия от техници оръжейници. Лично Джексън се вълнуваше от ракетите въздух-въздух „AIM-54С Феникс“. Имаше проблеми със системата за насочване и една от целите на учението беше да се види дали поправката от страна на производителя наистина върши работа. Достъпът в тази част беше ограничен по очевидни причини. Роби се идентифицира пред един старшина и се оказа, че и двамата са служили на самолетоносача „Кенеди“ преди няколко години. Заедно влязоха в работната зона, където оръжейници си играеха с ракетите, а на заострения нос на една от тях имаше странно изглеждаща кутия. — Какво мислиш? — попита един. — Според мен показанията са наред, Дюк — отговори човекът с осцилоскопа. — Нека опитаме малко пробно смущаване на сигнали. — Това са ракетите, които приготвяме за учението, сър — обясни старшината. — Дотук, изглежда, всичко работи добре, но… — Не бяхте ли вие човекът, който първи откри проблема? — попита Роби. — Аз и старият ми шеф, лейтенант Фредериксон — кимна старшината. Откритието беше довело до глоби в размер на няколко милиона долара за производителя. И всички ракети от типа AIM-54C на военноморския флот трябваше да бъдат дисквалифицирани, което означаваше, че за няколко месеца от въоръжение излязоха ракетите за въздушен бой, които във флотата се считаха за най-добри. Старшината отведе Джексън до рафта с изпитателно оборудване. — Колко ще трябва да изстреляме? — Достатъчно, за да се разбере дали поправката върши работа или не — отговори Роби. Старшината изсумтя. — Това може да стане едно доста голямо учение, сър. — Безпилотните мишени са евтини! — излъга по най-безобразен начин Роби. Но старшината разбираше какво иска да каже. По-евтино беше, отколкото да отидеш в Индийския океан, да се наложи да се стреляш с някой ирански „Томкет“ (те също ги имаха) и да откриеш, че проклетите ракети не работят както трябва. Този е и най-ефикасният начин да убиваш пилоти, чието обучение струва по един милион долара за излитане. Добрата новина беше, че поправката вършеше работа или поне дотолкова, доколкото можеше да познае изпитателната апаратура. За да се подсигури, Роби каза на старшината, че ще бъдат изстреляни десет-двадесет ракети „Феникс“, както и голям брой ракети „Спароу“ и „Сайдуиндър“. Джексън се обърна, за да си тръгне. Видя каквото му трябваше, а оръжейниците си имаха работа. — Изглежда, сякаш наистина ще изпразваме този склад, сър. Знаете ли за новите бомби, които изпитваме сега? — Не. Запознах се с един технически представител в товарния самолет, с който дойдох тук. Той не беше адски приказлив. Та какво, по дяволите, е ново? Просто бомба, нали така? Старшината се засмя. — Хайде. Ще ви покажа тихата бомба. — Какво? — Не сте ли гледали Роки и Булуинкъл, сър? — Старшина, вие съвсем ме объркахте. — Е, когато бях дете, гледах Роки Катерицата и Булуинкъл Елена. Един от филмите беше за Борис и Наташа — те бяха лошите, подполковник, и се опитваха да откраднат едно нещо, наречено „тих гръм“. Ставаше дума за експлозив, който взривяваше разни неща, без да вдига никакъв шум. Изглежда, хората от Чайна Лейк са измислили възможно най-доброто подобно нещо. Старшината отвори вратата към склада за бомбите. Аеродинамичните тела — на тях нямаше перки или взриватели, докато не ги качеха горе — лежаха върху палети, здраво завързани с вериги към стоманената палуба. На един палет, поставен близо до асансьора, който ги качваше на горната палуба, се намираше група бомби, боядисани в синьо. Синият цвят ги обозначаваше като учебни, но от етикета на палетите се разбираше, че те съдържат и нормалния експлозивен заряд. Роби Джексън беше летец-изтребител и нямаше много опит с бомби, но това просто е друг аспект на професията. Бомбите, към които гледаше, му се струваха стандартни деветстотинкилограмови тела с ниско челно съпротивление, което означаваше четиристотин и петдесет килограма силни експлозиви и повече от петстотин килограма стоманен корпус. Единствената разлика между „тъпите“ или „железни“ бомби и насочваните „умни“ бомби се състоеше в прикачването на две неща: търсеща глава в носовата част и подвижни стабилизатори в задната част. И на двете бомби взривателите се окачваха на нормалните места и всъщност представляваха част от насочващото оборудване. По очевидни причини последните се намираха в друга стая. Като цяло сините корпуси изглеждаха ужасно обикновени. — Е? — попита той. Старшината потупа най-близката бомба с кокалчето на пръста си. Чу се странен звук. Достатъчно странен, за да накара Роби също да почука. — Това не е стомана. — Целулоза, сър. Направили са това шибано нещо от хартия! Какво ще кажете? — О! — Роби се досети. — Технологията „Стелт“. — Но тези бебчета трябва да се насочват. Не могат да направят никакви осколки. — Разбира се, целта на една бомба със стоманено тяло е след експлозията да се превърне в хиляди бръснарски ножчета, летящи с висока скорост и забиващи се във всичко, което попадне в балистичния им диапазон. Не експлозията убиваше хората — в края на краищата това е причината за направата на бомби, — а осколките, които се получаваха от тях. — Затова я наричаме тихата бомба. Това шибано нещо ще си бъде достатъчно шумно, но след като се разкара димът, ще се чудите какво, по дяволите, е станало. Нови чудеса от Чайна Лейк — отбеляза Роби. Какво й е хубавото на една бомба, която… Но всъщност тя може да е нещо за тактическия бомбардировач „Стелт“. Той все още не знаеше особено много неща за „Стелт“. Не влизаше в компетенциите му в Пентагона. Негова работа беше тактиката на изтребителите и Роби си тръгна, за да прегледа бележките си заедно с командира на въздушното звено. Първата част от учението на бойната група щеше да започне само след двадесет и четири часа. Разбира се, слухът стигна много бързо до Меделин. Към обед стана известно, че две от операциите по рафиниране са прекратени и са убити общо тридесет и един души. Загубата на работна ръка не беше съществена. Във всеки от случаите повече от половината убити бяха местни селяни, които вършеха хамалската работа, а останалите — малко по-значими служители на постоянна заплата, чиито автомати служеха за сплашване на любопитните най-вече по силата на примера, а не на убеждението. Неприятното беше, че ако се разчуеше за станалото, можеха да възникнат проблеми с наемането на нови хора. Но най-неприятното от всичко беше, че никой не знаеше какво става. Дали колумбийската армия се връща в планините? Дали „М-19“ не е нарушила обещанието си, или FARC не прави същото? Или друг? Никой не знаеше. Това беше много обезпокоително, тъй като плащаха доста пари, за да получат информация. Но Картелът представляваше група от хора и предприемаше действия само след постигането на консенсус. Споразумяха се, че трябва да се проведе събрание. Но после хората започнаха да се тревожат, че това може да е опасно. В края на краищата съвсем ясно се виждаше, че наоколо има въоръжени хора, които малко се вълнуваха от човешкия живот, което също притесняваше висшите служители на Картела. Преди всичко онези хора имаха тежки оръжия и знаеха как да ги използват. Ето защо се взе решение събранието да се проведе във възможно най-сигурното място. C> ТЕЛЕГРАМА СТРОГО СЕКРЕТНО +++++ ЛУДОРИЯ 1914Z Доклад за данни от радиотехническо разузнаване. Прехванати сведения 1993. Начало 1904Z. Честота 887.020MHZ. Начало: Обект Фокстрот. Приел: Обект Униформа. Ф: Споразумението е, че ще се срещнем утре вечер у вас в [2000L] У: Кой ще присъства? Ф: [Обект Ехо] Не може да присъства, но пък и производството не е негова работа. [Обект Алфа], [обект Голф] и [обект Уиски] ще дойдат с мен. Как е охраната ти? У: В моята [натъртено] крепост? [Смях.] Приятелю, можем да отблъснем цял полк, а и хеликоптерът ми винаги е готов. Как ще пристигнеш? Ф: Виждал ли си новия ми камион? У: Страхотните ти крака [смисъл неизвестен] ли? Не, не съм виждал великолепната ти нова играчка. Ф: Купих я заради теб, Пабло. Защо не оправиш пътя към крепостта си? У: Дъждът го разбива. Да. Трябва да му сложа настилка, но дотук идвам с хеликоптер. Ф: И се оплакваш от моите играчки! [Смях.] Ще се видим утре вечер, приятелю. У: Довиждане. Край на обаждането. Прекъсване на сигнала. Край на прехващането. C$ Прехванатите данни бяха доставени в канцеларията на Боб Ритър минута след получаването им. Ето я възможността, целта на занятието. Ритър веднага изпрати заповеди, без да се обажда на Кътър или на президента. В края на краищата той беше човекът с разрешителното за лов. На самолетоносача „Рейнджър“ „техническият представител“ получи закодираното съобщение след по-малко от час. Незабавно се обади на командира Йенсен, а след това тръгна, за да се срещне лично с него. Не беше чак толкова трудно. Той беше опитен старши офицер, особено добър с географските карти. Това е много полезно на самолетоносач, където дори опитни моряци се губят непрекъснато из боядисания в синьо лабиринт. Командирът Йенсен се изненада от това, че човекът дойде толкова бързо, но в каютата му вече седеше щурман-бомбардировачът, за да обсъдят мисията. На Кларк му се обадиха почти по същото време. Свърза се с Ларсон и веднага уреди полет по долината, южно от Меделин, за да проведе окончателното разузнаване на целта. Всичките проблеми, които съвестта на Динг Чавес му създаваше, изчезнаха, когато изпра ризата си. На сто метра от базата им за патрулиране имаше чудесно малко поточе и един след друг членовете на взвода изпраха нещата си и се измиха колкото можаха без сапун. „В края на краищата — мислеше той — беден, тъп селянин или не, той правеше нещо, което не биваше да прави.“ За Чавес основният проблем се състоеше в това, че бе изстрелял един пълнител и половина, а взводът остана и с една мина по-малко, която чуха преди няколко часа — изгърмя точно по план. Специалистът им по разузнаването беше истински вълшебник с мините. Като приключи със съкратената си програма за лична хигиена, Динг се върна в охраняваната зона. Тази вечер щяха да лежат. Трябваше да разположат подслушвателен пост на няколко метра, а също и да пуснат патрул, за да са сигурни, че никой не ги търси. Това щеше да бъде почивка. Капитан Рамирес обясни, че не трябва да проявяват голяма активност в този район. Това можеше да подплаши дивеча много по-рано, отколкото очакваха. > 18. > ФОРС МАЖОР За сержант Мичъл беше най-лесно да се обади на приятеля си във Форт Макдил. Служиха с Ърни Дейвис в 101-а въздушнопреносима дивизия, живяха в съседни къщи и заедно бяха смачкали не една бирена кутия след много препечени наденички и бургери на скарата в задния двор. И двамата бяха сержанти първа степен, добре запознати с армейската реалност, която в края на краищата управляваха сержантите. Офицерите получаваха повече пари и всичките притеснения, докато свръхсрочнослужещите старшини поддържаха нещата в нормален ред. На бюрото си имаше армейски телефонен указател и набра съответния номер от системата АУТОВОН. — Ърни? Тук е Мич. — Хей! Как е животът там, в страната на виното? — Катерим се по баирите, момче. Как е семейството ти? — Добре са, Мич. А твоето? — Ани се превръща в малка госпожица. Виж сега, обаждам ти се, защото искам да проверя дали един от хората ни е пристигнал при вас. Срочнослужещ сержант на име Доминго Чавес. Ще ти хареса, Ърни. Той е наистина готин хлапак. Както и да е. Документите се объркаха нещо, та искам да проверя дали е отишъл където трябва. — Няма проблеми — каза Ърни. — Чавес ли каза? — Да. — Мичъл продиктува името буква по буква. — Нищо не ми говори. Почакай за момент. Трябва да се обадя по другия телефон. — След малко гласът на Ърни отново се чу, придружен от чукането по клавиатурата на компютър. Мичъл се зачуди накъде ли е тръгнал този свят. Дори пехотните сержанти трябваше да знаят как да използват тези проклети неща. — Кажи ми това име отново. — Чавес, първо име Доминго, сержант. — Мичъл прочете служебния му номер, който беше същият като на социалната му осигуровка. — Няма го тук, Мич. — А? Обади ни се полковник O’Mapa от вашите… — Кой? — Някакъв полковник на име O’Mapa. Моят лейтенант получи обаждането и се позасегна. Новобранец, има още много да учи — обясни Мичъл. — Никога не съм чувал за никакъв полковник O’Mapa. Мисля, че си сбъркал поделението, Мич. — Без майтап? — Мичъл беше истински озадачен. — Моят лейтенант наистина трябва да е оплескал нещата. Добре, Ърни. Аз ще поема нещата оттук. Поздрави Хейзъл от мен. — Разбрано, Мич. Пийни едно за мое здраве, синко. Чао. — Хм. — Мичъл се загледа в телефона. Какво става, по дяволите? Динг не беше в Бенинг, нямаше го и в Макдил. Тогава къде е, мамицата му? Взводният сержант прелисти указателя на страницата на Центъра за военния персонал, който се намираше в Александрия, Вирджиния. Клубът на сержантите няма много членове, а това особено силно важи за старшините първи клас. Следващото му обаждане беше до сержант първи клас Питър Станковски. Необходими му бяха два опита, за да се добере до него. — Хей, Стан, обажда се Мич. — Нова работа ли търсиш? — Станковски служеше в Отдела за разпределенията. Работата му се състоеше в назначаването на колеги сержанти на нови служби. В това си качество той притежаваше значителна власт. — Не. Просто обожавам да съм в леката пехота. Какво чувам, че си ни зарязал? — Мичъл беше научил неотдавна, че новата работа на Станковски ще е в първа кавалерийска дивизия във Форт Худ, където ще води взвода си от бронирана бойна машина „БрадлиМ-2“. — Хей, Мич, коленете ми не държат вече. Мислил ли си някога колко е гот човек да се бие седнал от време на време? Освен това двадесет и пет милиметровата лентова картечница е доста добро оръжие. С какво мога да ти бъда полезен? — Опитвам се да проследя един човек. Един от моите срочнослужещи сержанти излезе оттук преди две седмици и трябва да му изпратим разни глупости, но него го няма там, където мислехме, че е. — Аха. Почакай да натисна бутоните на вълшебната си машина и ще ви намерим момчето. Как се казва? — попита Станковски. Мичъл му даде информацията. — Единадесет-Браво, така ли? — 11Б беше военноотчетната специалност на Чавес. То значеше лек пехотинец. Моторизираната пехота имаше означение 11М. — Да. — Мичъл дочу още малко тракане по клавишите. — Казваш Ч-а-в-е-с? — Точно така. — Добре. Трябвало е да иде в Бенинг и да носи каубойска шапка… — Точно той е! — каза Мичъл с известно облекчение. — Но са променили заповедта и са го изпратили в Макдил. „Но той не е в Макдил“ — едва не каза Мичъл. — Ония долу са страшни типове. Нали познаваш Ърни Дейвис? Той е там. Защо не му се обадиш? — Добре — отговори Мичъл, истински изненадан от този отговор „Аз преди малко направих точно това!“ — Кога ще ходиш в Худ? — През септември. — Добре. Аз ще, ъъ, се обадя на Ърни. Карай по-полека, Стан. — Обаждай се, Мич. Поздрави семейството си. Довиждане. — Мама му стара — каза Мичъл, след като затвори слушалката. Току-що доказа, че Чавес вече не съществува. Това определено беше странно. Армията не трябваше да губи хората си или не по този начин. Сержантът не знаеше какво още да прави, освен може би да разговаря пак с лейтенанта. — Снощи направихме нов удар — каза Ритър на адмирал Кътър. — Късметът ни все още работи. Един от хората ни е одраскан, но не е сериозно, а имаме три елиминирани обекта с четиридесет и четири души от врага, убити в бой… — И? — И тази вечер четири босове от Картела ще се съвещават ето тук. — Ритър подаде една спътникова снимка заедно с текста на прехванатия разговор. — Всички хора, ангажирани с производството: Фернандес, Д’Алехандро, Вагнер и Унтиверос. Сега вече ще им го начукаме. — Добре. Действайте — каза Кътър. В този момент Кларк разглеждаше същата снимка заедно с няколко собственоръчно направени и комплект чертежи на къщата. — Смяташ, че в тази стая? — Никога не съм бил там, но ми прилича на зала за конференции — каза Ларсон. — Колко близо трябва да си? — Бих предпочел по-малко от четири хиляди метра, но лазерният целеуказател действа до шест. — Какво ще кажеш за върха на този хълм, ето тук? Имаме ясна линия за прицел в участъка. — За колко време се стига дотам? — Три часа. Два шофиране и един ходене. Знаеш ли, това е почти възможно от самолет… — Твоя ли? — попита Кларк с иронична усмивка. — В никакъв случай! — Щяха да използват джип „Субару“ с четворно предаване. Ларсон имаше няколко различни комплекта номера, а и колата не беше негова. — Имам телефонния номер, а също и портативен телефон. Кларк кимна. Той наистина желаеше тази работа. И преди беше провеждал подобни операции срещу хора, но никога с официално разрешение, никога с одобрение от толкова високо ниво. — Добре. Трябва да получа окончателно разрешение. Вземи ме в три часа. Мъри изхвърча от канцеларията си веднага щом научи. Болниците никога не разкрасяват хората, но Мойра изглеждаше като човек, състарил се с десет години през изминалите шестдесет часа. Болниците също така не зачитаха особено много и достойнството. Ръцете й бяха вързани с ремъци. Наблюдаваха я като човек, опитал се да се самоубие. Мъри знаеше, че това е необходимо — едва ли някъде такова нещо е по-уместно, — но личността й вече беше понесла достатъчно удари и ремъците не правеха нещата по-добри. Стаята вече беше обсипана с цветя. Само шепа агенти знаеха истината и в службата мислеха естествено, че тя е възприела твърде тежко смъртта на Емил. Което в края на краищата не се различаваше много от истината. — Доста ни изплаши, момиче — каза той. — За всичко съм виновна аз. — Тя не можеше да задържи погледа си върху него за повече от десет секунди. — Ти си жертва, Мойра. Излъгал те е един от най-добрите в този бизнес. Това се случва дори и на умни глави. Вярвай ми, аз го зная. — Позволих му да ме използва. Като курва… — Не искам да слушам такива неща. Ти сгреши. Случва се. Не си искала да нараниш никого и не си нарушила никакви закони. Не си струва да умираш заради това. Имаш деца, за които трябва да се грижиш. — Те какво ще си помислят? Какво ще си помислят, когато разберат… — Ти вече ги изплаши достатъчно много. Те те обичат, Мойра. Може ли нещо да изтрие обичта им? — Мъри поклати глава. — Мисля, че не. — Те се срамуват от мен. — Те се страхуват. Срамуват се от себе си. Мислят, че вината е отчасти тяхна. — Тези думи докоснаха оголен нерв. — Но те нямат вина. Вината е само моя… — Току-що ти казах, че не е така. Мойра, ти се оказа на пътя на един тежкотоварен камион на име Феликс Кортес. — Това ли е истинското му име? — Той е бивш полковник в DGI. Обучаван е в академията на КГБ и е много, много добър в работата си. Избрал те е, защото си вдовица, млада, красива. Проучил те е, разбрал е, че си сама, както повечето вдовици, и е пуснал в действие чара си. Вероятно притежава вроден талант, а е бил обучаван и от експерти. Ти не си имала никакви шансове. Блъсната си от камион, който изобщо не си видяла да се приближава. Ще доведем психоаналитик, доктор Лодж от университета в Темпъл. Той ще ти каже същото като мен, но ще иска много повече пари. Но ти не се притеснявай. Таксите се поемат от фонда за компенсации на служителите. — Не мога да остана на работа в Бюрото. — Това е вярно. Ще трябва да ни предадеш пропуска си — каза Дан. — Но това не е голяма загуба, нали? Ще те вземат на работа в Министерството на земеделието, малко по-надолу по улицата. Категорията на заплащане е същата, както и всичко останало — внимателно каза Мъри. — Бил уреди всичко. — Мистър Шоу? Но… защо? — Защото ти си добър човек, Мойра. Разбираш ли? — Та какво точно ще правим? — попита Ларсон. — Почакай и ще видиш — отговори Кларк, като разглеждаше картата на пътищата. Имаше едно градче, наречено Дон Диего, недалеч от мястото, където отиваха. Той се зачуди дали там не живее някой на име Зоро. — Каква е легендата ти в случай, че някой ни види заедно? — Ти си геолог, а аз те возя насам-натам със самолета. Търсим нови златни залежи. — Чудесно. — Това беше една от многото легенди, които използваше Кларк. Геологията бе сред хобитата му и той можеше достатъчно добре да дискутира по темата, дори да заблуди някой професор. Всъщност точно това беше правил няколко пъти. Също така тази легенда би обяснила наличието на част от оборудването в багажника на джипа — или поне би го обяснила на случайния или необучен наблюдател. Щяха да кажат, че лазерният целеуказател е изследователски инструмент, което беше доста близо до истината. Пътуването не премина кой знае колко изненадващо. Местните пътища не приличаха на американските, нямаше и много предпазни перила, но главната опасност идваше от местните шофьори. Според Кларк те го даваха доста намахано и това му допадаше. Той харесваше Южна Америка. Въпреки всички социални проблеми хората тук имаха желание за живот и откритост, която му действаше освежаващо. Може би в Съединените щати е било така преди един век. В стария Запад сигурно. Имаше много възхитителни неща. Жалко беше, че икономиката не се е развила както трябва, но Кларк не разсъждаваше като социолог. Той също беше дете на работническата класа на страната си и в основното работниците са еднакви навсякъде. Със сигурност обикновените хора тук също като него не обичаха наркотрафикантите. Никой не обича криминалните престъпници, особено онези, които парадират със силата си, и вероятно ги ядосваше фактът, че тяхната полиция и армията са безсилни. Гневни и безпомощни. Единствената популярна група, която беше се опитала да се противопостави, се наричаше „М-19“, марксистка партизанска група — всъщност по-скоро елитарна сбирка от отгледани в градовете и обучени в университети интелектуалци. След като отвлякоха сестрата на един от големите трафиканти на кокаин, останалите, ангажирани в бизнеса, бяха се обединили, за да си я върнат, като убиха над двеста членове на „М-19“ и всъщност тогава образуваха Картела в Меделин. Това караше Кларк да се възхищава на Картела. Лоши или не, те бяха успели да накарат една марксистка революционна група да се отдръпне, като си играеха на градски партизани по собствените правила на „М-19“. Грешката им бе — освен бизнеса, който Кларк ненавиждаше, — дето си въобразиха, че са способни да играят срещу друг, много по-силен противник по същите правила и че новият противник не би реагирал по подобаващ начин. Според Кларк промяната в начина на мислене беше честна игра. Облегна се в седалката си, за да поспи. Ония скоро ще го разберат. На три хиляди мили от колумбийския бряг самолетоносачът „Рейнджър“ зави срещу вятъра, за да започнат полетите. Бойната група се състоеше от самолетоносача, крайцера „Томас С. Гейтс“ от клас „Егей“, още един крайцер с управляеми ракети, четири есминеца, ракетни фрегати и два ракетни есминеца за борба с подводници. Трупата за тилово осигуряване с един горивен танкер, корабът с мунициите „Шаста“ и три патрулни кораба се намираха на петдесет мили по-близо до южноамериканския бряг. На петстотин мили навътре в морето имаше друга подобна група, която се връщаше от продължително разгръщане в „Станция Камила“ в Индийския океан. Завръщащата се флотилия симулираше приближаваща се вражеска формация — преструваха се на руснаци, въпреки че никой вече не казваше това в годините на гласността. Първите излетели самолети, които Роби Джексън наблюдаваше от контролната кабина, разположена високо на мостика, бяха прехващани „F-14 Томкет“, натоварени до максималното полетно тегло. Те приклякаха до катапултите, а от двигателите им излизаха огнени конуси. Както винаги гледката беше вълнуваща. Като в някакъв динозавърски балет самолетите биваха подреждани по четирите акра площ на полетната палуба от хлапета с мръсни ризи в сигнални цветове, които ръкомахаха и в същото време се пазеха от смукателните отвори или от соплата. За тях тази игра беше по-опасна, отколкото ако тичат през града през най-натоварените часове, както и по-стимулираща. Членовете на екипажа с пурпурни ризи зареждаха самолетите с гориво и се наричаха „кръчмари“. Другите хлапета, оръжейниците с червените ризи, се наричаха „барутчиите“ и товареха боядисаното в синьо въоръжение по самолетите. Стрелбата по време на учението щеше да започне след още един ден. Довечера щяха да практикуват методи за прехващане с колеги, летци от военноморските сили. Утре вечерта самолети „Ц-130“ щяха да излетят от Панама, за да се срещнат със завръщащата се бойна група и да пуснат серия от безпилотни летящи мишени, които всички се надяваха, че самолетите „Томкет“ ще свалят с подобрените си ракети „АГМ-54С Феникс“. Това бе по-трудно от изпитанията на производителя. Летящите мишени ще се контролират от сержанти от военновъздушните сили, чиято задача беше да избягват огъня, сякаш животът им зависи от това. За полетния екипаж, пропуснал целта, успехът им означаваше много неприятна глоба, изплащана в бира или друго гориво. Роби видя излитането на дванадесет самолета, преди да тръгне към полетната палуба. Вече беше облечен в маслиненозелен летателен костюм и носеше в ръка личния си шлем. Тази вечер щеше да лети в един от самолетите „Е-2С Хоукай“ за ранно предупреждение — умалената версия за военноморските сили на по-големите самолети „Е-ЗА АУАКС“. От самолета щеше да гледа дали новото тактическо подреждане върши по-добра работа от сегашните процедури. Беше проверено на всички компютърни модели, но компютрите не са реалност, а този факт често пъти се забравяше от хората в Пентагона. Екипажът на самолета „Е-2С“ го срещна на вратата към полетната палуба. След малко един старшина първа степен, облечен в кафява риза, дойде, за да ги заведе до самолета. Полетната палуба беше твърде опасно място, за да се движат пилотите без придружители, и затова се налагаше присъствието на този двадесет и пет годишен водач, който познаваше района. По пътя към кърмата Роби забеляза един „А-6Е Интрудър“, на който закачаха синя бомба с насочващо оборудване, което я превръщаше в оръжие с лазерно насочване „GBU-15“. Видя, че това е самолетът на командира на ескадрилата. Не се случваше толкова често човек да пуска истинска бомба, а командирите на ескадрили обичаха да се повеселят. За момент Роби се зачуди каква ли е целта. Реши, че навярно е сал, но не се задълбочи повече. След една минута водачът ги придружи до тяхната машина. Каза няколко думи на пилота, след това чевръсто отдаде чест и се отдалечи. Роби се завърза с коланите на катапултната седалка в радарното отделение. Колкото и да не му харесваше, пак седеше в самолета като пътник, а не като пилот. След нормалния предполетен ритуал подполковник Джексън усети вибрацията от пускането на турбовитловите двигатели. Самолетът започна да се движи бавно и с подрусване към един от катапултите в средата на кораба. Двигателите се ускориха до максимум, след като носовата стойка беше закачена за совалката на катапулта и пилотът се обади по разговорната система, за да предупреди екипажа, че е време. След три зашеметяващи секунди построеният от „Груман“ самолет премина от покой към движение със скорост от сто и четиридесет възла. Опашката му пропадна, когато излезе от кораба, след това самолетът се изравни и отново наклони нос нагоре, за да се изкачи на шестстотин метра. Почти веднага радарните контролери в задната част на самолета започнаха да изпълняват проверки на системите си и двадесет минути по-късно самолетът се намираше на осемдесет мили от самолетоносача, а въртящият се купол изпращаше радарни лъчи в небето, за да даде сигнал за започване на учението. Джексън седеше така, че да може да наблюдава цялата „битка“ на радарните екрани, а шлемът му беше включен към командната верига, за да следи как звеното на „Рейнджър“ изпълнява плана му, докато самолетът „Хоукай“ летеше в кръг като по състезателна писта в небето. Разбира се, от мястото си можеха да наблюдават и бойната група. Половин час по-късно Роби забеляза два самолета, излитащи от самолетоносача. Естествено, радарно-компютърната система ги проследи. Те се изкачиха на деветстотин метра и се приближиха един до друг. Роби веднага осъзна, че ще провеждат упражнение по зареждане във въздуха. Един от самолетите незабавно се върна на самолетоносача, докато другият отлетя на изток-югоизток. Учението с прехващане започна с пълна пара, но на всеки няколко секунди Роби проследяваше курса на новия самолет, докато той изчезна от екрана, насочен някъде към вътрешността на Южна Америка. — Да, да. Ще ида — каза Кортес. — Все още не съм готов, но ще ида. — Постави слушалката на мястото й с ругатня и посегна към ключовете от колата си. Феликс дори не беше посетил някой от разбитите участъци за рафиниране, а искаха от него да говори пред… „Производствената комисия“, както я нарече el jefe. Това беше забавно. Глупаците толкова силно искаха да превземат властта в страната, че започваха да използват привидно официална терминология. Тръгна към вратата и отново изруга. Трябваше да кара чак до крепостта на хълма на онзи дебел, надут лунатик. Погледна часовника си. Необходими му бяха два часа. И щеше да закъснее. И нямаше да може да им каже нищо, защото не бе успял да научи каквото и да е. И те щяха да се разгневят. И той отново щеше да се държи смирено. Кортес започваше да се изморява от самоунижението си пред тези хора. Парите, които му плащаха, бяха невероятни, но никаква сума не можеше да компенсира самоуважението му. Помисли си, че трябваше да се сети за това, преди да беше подписал договора, и запали колата. След това изруга отново. Най-новото заловено съобщение от ЛУДОРИЯ носеше номер 2091 и представляваше разговор от подвижен телефон до дома на обект Ехо. Текстът се появи на принтера към персоналния компютър на Ритър. След не повече от тридесет секунди се появи и съобщение 2092. Подаде и двата на специалния си помощник. — Кортес… отива право там? Шестица от тотото. — Как да съобщим на Кларк? — зачуди се Ритър. Мъжът помисли за момент. — Не става. — Защо? — Нямаме сигурен канал. Освен ако не вземем секретна линия до самолетоносача, оттам до оня „А-6“ и от него до Кларк. Сега беше ред на Ритър да изругае. Не можеха да го направят. Самолетоносачът бе слабото звено. Офицерът, когото пратиха на борда, за да контролира тази част от мисията, ще трябва да отиде при командира на самолетоносача — може нещата да не започнат оттам, но е сигурно, че там ще свършат — и да поиска разрешение за секретна радиокабина, за да обработва съобщенията само на ухо. Това би представлявало твърде голям риск дори ако командирът се съгласеше да сътрудничи. Щяха да бъдат зададени твърде много въпроси и твърде много хора да се намесят в информацията. Отново изруга, след това се съвзе. Може би Кортес ще стигне там навреме. Господи, колко приятно ще бъде да кажат на ФБР, че са очистили това копеле! Или по-точно, че го е очистил някой друг, отричайки истината. Или може би няма да е добре. Той не познаваше Бил Шоу и не знаеше как може да реагира. Ларсон беше паркирал джипа на стотина метра встрани от главния път на предварително избрано място, където нямаше вероятност да бъдат забелязани. Изкачването до възвишението не беше трудно и те пристигнаха много преди залез. На снимките мястото изглеждаше идеално. Точно върху билото на един хълм с пряка видимост към къщата, която ги остави без дъх. Простираше се върху деветстотин квадратни метра — представляваше квадрат със страни от тридесет метра, на два етажа и без мазе — плюс шест акра оградена площ наоколо. Оградата се намираше на четири километра и може би сто метра по-ниско от местоположението им. Кларк носеше бинокъл със седемкратно увеличение и огледа охраната, докато светлината все още му позволяваше. Преброи двадесет мъже, всички въоръжени с автоматично оръжие. Две тежки картечници, обслужвани от бойни разчети, бяха разположени на построени за целта бункери в оградата. Помисли си, че Боб Ритър го нарече правилно в деня на свети Китс: „Франк Лойд Райт се среща с Лудия Людвиг“. Къщата беше красива, ако човек харесва неокласическия испански модерен стил, съоръжена с високотехнологични аларми, за да държи настрани непокорните селяни. Виждаше се и de riguer* хеликоптерна площадка с един нов „Сикорски S-76“ на нея. [* Модната (фр.). — Б. пр.] — Какво още трябва да зная за тази къща? — попита Кларк. — Доста масивна конструкция, както виждаш. Това би ме притеснило. Тук е страната на земетресенията. Лично аз бих предпочел нещо по-леко, с дървен гредоред, но тук харесват бетонните конструкции — предполагам, за да спират куршуми и мини. — Става все по-добре — отбеляза Кларк. Бръкна в раницата си. Най-напред извади тежкия триножник, като бързо и вещо го укрепи на земята. После закачи лазерния целеуказател и погледна през него. Накрая извади оптично устройство „Варо-Ноктрон-В“ за нощно виждане. Разбира се, целеуказателят имаше същата възможност, но след като веднъж бъде настроен, той не искаше да го пипа. Устройството „Ноктрон“ имаше способност само за петкратно увеличение — Кларк предпочиташе бинокъла, — но пък беше малко, леко и удобно. Освен това то увеличаваше околната светлина около петдесет хиляди пъти. Тази технология беше се развила много от войната в Югоизточна Азия, но все още го изненадваше като някакво черно изкуство. Спомни си, че е излизал в джунглата само с един оптически мерник „Марк-1“ и нищо повече. Ларсон, който щеше да се занимава с радиотелефона, също разположи апаратурата си. След това не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Ларсон извади храна и двамата мъже седнаха. — Е, сега знаеш какво означава изразът „страхотни крака“ — засмя се един час по-късно Кларк. Подслушвачите трябваше да се досетят. Той подаде устройството за нощно виждане. — Господи! Каква детинщина… Това беше четвърттонен пикап „Форд“ с четворно предаване. Или поне такъв е бил, когато е излязъл от завода. След това е посетил цех за преработка на коли по желание, където му поставили гуми с диаметър 120 см. Колата не беше чак толкова гротескна, за да може да бъде наречена „Големия крак“ на името на камионите чудовища, толкова популярни на автомобилните представяния, но въздействаше по същия начин. Все пак колата беше доста практична, колкото и странно да изглеждаше. Пътят до casa*-та се нуждаеше от сериозен ремонт, но този пикап не го забелязваше, за съжаление на хората от охраната, които се препъваха, за да не изостават от новата чудесна играчка на шефа си. [* Къща (исп.). — Б. пр.] — Обзалагам се, че няма да изкара много дълго — отбеляза Ларсон, когато пикапът премина през портала. — Той може да си го позволи. — Кларк гледаше как човекът маневрира пикапа около къщата. Не смееше да се надява, но стана точно както искаше: идиотът паркира колата до къщата, до прозорците на залата за конференции. Вероятно не искаше да сваля очи от новата си играчка. От колата слязоха двама мъже. На верандата — Кларк не можа да се сети за испанската дума — ги посрещна стопанинът с ръкостискания и прегръдки, докато наоколо стояха въоръжени телохранители и бяха толкова нервни, колкото президентската охрана от Специалните служби. Видимо си отдъхнаха. Щом хората влязоха вътре, разпръснаха се, смесиха се с колегите си. В края на краищата Картелът беше едно голямо, щастливо семейство, нали? „За момента“ — помисли си Кларк. Поклати глава, учуден от пикапа. — Ето го и последния — посочи Ларсон към едни фарове, катерещи се по застлания с чакъл път. Колата беше мерцедес, удължена лимузина и несъмнено армирана като танк — „точно както колата на посланика“ — помисли си Кларк. Колко поетично. Тази важна персона също бе посрещната с великолепие и церемонии. Сега се виждаха най-малко петдесет души охрана. Стената беше напълно осигурена с хора, като други групи постоянно патрулираха из района. Стори му се странно, че няма никаква охрана извън оградата. Трябваше да има няколко, но не можеше да ги забележи. Впрочем нямаше значение. В стаята зад пикапа светнаха лампи. Това беше важното. — Изглежда, позна, момче. — Затова ми плащат — изтъкна Ларсон. — Колко близо, смяташ, е този камион… Кларк вече беше проверил, като насочи лазерния уред към къщата и към пикапа. — Три метра от стената. Достатъчно близо е. Подполковник Йенсен приключи зареждането на самолета си и откачи шланговете от самолета-цистерна „КА-6“ веднага след като горивомерът отчете пълен резервоар. Изтегли сондата и се спусна надолу, за да позволи на цистерната да се отдалечи. Мисията беше възможно най-леката. Той отпусна лоста за управление наляво, пое по курс едно-едно-пет и изравни самолета на осемстотин метра. В момента радиостанцията му IFF беше изключена. Той можеше да се отпусне и да се наслаждава на полета, както винаги правеше. Седалката на пилота в „Интрудър“ е разположена доста високо за добра видимост по време на бомбардиране — той си спомни, че по тази причина човек се чувства малко открит, ако стрелят по него. Йенсен беше изпълнил няколко мисии преди края на войната във Виетнам и живо си спомняше стрелбата над Хяпхонг със стомилиметрови снаряди, които летяха като малки черни топки памук със зли червени сърца. Но това нямаше да се случи тази вечер. Седалката в момента представляваше трон в небето. Звездите светеха ярко. Слабата луна скоро щеше да изгрее. И всичко на света изглеждаше наред. Изглежда, и заради мисията му. На звездната светлина можеха да различат брега от двеста мили. Интрудърът летеше с почти петстотин възла. Веднага след като излезе от обхвата на радара на самолета „Е-2С“, Йенсен помести лоста наляво, като пое на юг към Еквадор. Когато премина над брега, той пак зави наляво и полетя над гръбнака на Андите. В този момент включи приемо-предавателя „IFF“. Нито Еквадор, нито Колумбия имаха противовъздушна радарна мрежа. Не се нуждаеха от такъв лукс. В резултат единствените радари, които се виждаха на антирадарните монитори на бомбардировача, бяха от обичайния тип за управление на полети. Доста модерни. Един слабо известен парадокс на радарната технология е, че тези нови модерни радари не улавят изобщо никакви самолети. Вместо това засичаха електрониката им. Всеки пътнически самолет в света носи малка „черна кутия“ — както неизменно наричат електронното оборудване на самолетите. Тя отчита приемането на радарен сигнал и отговаря със свой сигнал, който дава опознавателните данни за самолета и друга необходима информация, която се изписва на екраните за управление в радарната станция — често пъти в някое летище, — за да я използват диспечерите. Тази система е по-евтина и по-надеждна от старите радари, които правеха „снимки на голо“, като засичаха самолетите само като безименни точки на екрана, а самоличността, курса и скоростта им трябваше да определят диспечерите, страдащи от хроническа свръхзаетост. Новата схема беше едновременно крачка напред и назад, което представляваше странен етап от развитието на технологиите. Самолетът скоро навлезе в контролираната въздушна зона на международното летище „Елдорадо“ извън Богота. Един диспечер от летището повика самолета веднага след като буквено-цифровият му код бе появи на екрана. — Разбрано, „Елдорадо“ — веднага отговори капитан Йенсен. — Тук е четири-три кило. Ние сме транспортен полет шест на „Интер Америка“, от Кито за LAX. Височина три-нула-нула, курс три-пет-нула, скорост четири-девет-пет. Край. Диспечерът свери курса с данните от радара и отговори на английски, който е международният език на авиацията. — Четири-три кило, разбрано, приемайте. Във вашия район няма трафик. Времето е CAVU. Поддържайте курса и височината. Край. — Разбрано. Благодаря и лека нощ, сър. — Йенсен изключи радиото и се обади на своя щурман-бомбардировач: — Това беше лесно, а? Хайде да се залавяме за работа. Офицерът в дясната седалка, разположена малко по-ниско и зад пилотската, включи своя радиоапарат заедно със сензора за разпознаване на цели, който висеше на Централния пилон на интрудъра. Когато останаха петнадесет минути до уречения час, Ларсон вдигна своя радиотелефон и набра необходимия номер. — Senor Wagner, por favor.* [* Господин Вагнер, ако обичате (исп.). — Б. пр.] — Momento* — отговори гласът. Ларсон се зачуди кой ли е той. [* Един момент (исп.). — Б. пр.] — Вагнер — чу се след малко друг глас. — Кой се обажда? Ларсон взе целофанената опаковка от един пакет цигари и започна да я мачка пред слушалката, като в същото време произнасяше накъсани части от думи и накрая каза: — Не те чувам, Карлос. Ще ти се обадя след няколко минути. — Ларсон натисна бутона за прекратяване на връзката. — Добре — каза Кларк. — Вагнер? — Баща му е бил сержант в SS-войските — работил в концлагера Собибор. Дошъл е тук през четиридесет и шеста година, оженил се за местно момиче и се захванал с трафикантския занаят. Починал е, преди някой да успее да го открие. Потеклото си личи — каза Ларсон. — Карлос е истински дръвник, обича жените му да носят белези от него. Колегите му не го харесват чак толкова много, но го бива в работата му. — Време е за Коледа — отбеляза мистър Кларк. Пет минути по-късно радиотелефонът издаде звук. — „Браво Уиски“, тук е „Зулу рентген“, край. — „Зулу рентген“, тук е „Браво Уиски“. Чувам те отлично. Край — веднага отговори Ларсон. Радиотелефонът му беше от типа, използван от диспечерите — с кодирани ултрависоки честоти. — Докладвайте за състоянието, край. — На място сме. Мисията е в ход. Повторете, мисията е в ход. — Разбрано, приемай, мисията е в ход. Отклонили сме се с десет минути. Пускай музиката. Ларсон се обърна към Кларк: — Освети го. Лазерният целеуказател вече беше с включено захранване Кларк премести превключвателя от режим на готовност в режим на активност. Създаден за използване от войници на бойното поле, той изпращаше фокусиран инфрачервен (и следователно невидим) лазерен лъч през сложна, но доста здрава поредица от лещи. Към лазерната система имаше „студено прострелян“ и отделен инфрачервен сензор, който показваше на оператора къде се прицелва — по същество това представляваше оптичен мерник. Пикапът имаше в каросерията си сандък от фибростъкло и Кларк насочи кръстчето на мерника в едно от малките прозорчета, като прецизно използваше копчетата за фина настройка. Лазерната точка се появи където трябваше, но след това той премисли и се възползва от факта, че се намираха на малко по-голяма височина от целта си. Затова насочи прицелната точка в центъра на покрива на пикапа. Накрая включи видеокасетофона, който получаваше сигнали от целеуказателя. Големите момчета от Вашингтон искаха тази операция да мине безупречно. — Окей — тихо каза той. — Целта е осветена. — Музиката свири и звучи прекрасно — каза Ларсон по радиотелефона. Кортес караше нагоре по хълма. Вече беше преминал един контролен пункт с двама души. Отвратен, си отбеляза, че пиеха бира. Пътят беше почти същият като онези, с които беше израснал в Куба, и напредваше бавно. Разбира се, те пак щяха да го обвинят, че закъснява. Йенсен си помисли, че е прекалено лесно, когато дочу отговора. Караше на височина деветстотин метра в ясната нощ и не трябваше да избягва никакви снаряди или ракети. Дори техническите изпитания не бяха толкова лесни. — Имам целта — отбеляза щурманът, като гледаше в собствения си екран. В ясна нощ човек може да види много надалеч от деветстотин метра височина, особено ако използва система, струваща милиони долари. Под корема на самолета контейнерът за разпознаване на цели и нападение отчете мястото на лазерната точка, която все още се намираше на шестдесет мили разстояние. Разбира се, лъчът беше модулиран и сигналът на носителя му също беше известен на контейнера за разпознаване на цели и нападение. Вече имаха положителна идентификация на целта. — „Зулу рентген“ потвърждава, че музиката звучи прекрасно — каза по радиото Йенсен. По вътрешната разговорна уредба съобщи: — Следващият етап. Търсещата глава на бомбата на десния вътрешен пилон беше задействана. Тя също моментално отчете точката на лазерния лъч. Един компютър в самолета следеше положението, надморската височина, курса и скоростта, а щурманът-бомбардировач програмира положението на целта с допуск от двеста метра. Разбира се, той можеше да я набере дори и по-близо, но не беше необходимо. Пускането щеше да стане съвсем автоматично, а от тази височина лазерната „кошница“, в която щяха да хвърлят бомбата, беше широка няколко мили. Компютърът отчете всички тези факти и реши да извърши оптимално пускане в най-подходящата част на кошницата. Очите на Кларк сега бяха фокусирани върху лазерния целеуказател. Той седеше облегнат на лакти и нито една част от тялото му не докосваше прибора освен веждата, допряна в гумената чашка за предпазване на окуляра. — Всеки момент — каза щурманът-бомбардировач. Йенсен поддържаше самолета изравнен и с постоянна посока, като караше право по електронната пътека, определена от различните компютърни системи на борда. Сега цялото упражнение се намираше извън обсега на човешките ръце. Изхвърлящата релса получи сигнал от компютъра. Няколко гилзи от сачмена пушка — използваха точно такива — гръмнаха и натиснаха „изтласкващите стъпалца“ към малките стоманени плочки в горната част на корпуса на бомбата. Тя се отдели безупречно от самолета. Самолетът подскочи леко нагоре вследствие на загубата на малко повече от 500 килограма тегло. — Отделяне, отделяне — докладва Йенсен. Ето я най-после. Кортес видя стената. Колата му — щеше да се наложи да купи джип, ако трябва да идва тук често — все още буксуваше по чакъла, но след малко ще премине през портала, а ако си спомня добре, пътят в района на оградата е настлан както трябва. „Вероятно с остатъчните материали от хеликоптерната площадка“ — помисли си той. — На път е — каза Ларсон на Кларк. Бомбата все още се движеше с петстотин възла. След като се отдели от самолета, земното притегляне я насочи по дъга надолу към земята. Бомбата малко увеличи скоростта си в разредения въздух, когато търсещата глава мръдна незначително, за да коригира отклонението от вятъра. Търсещата глава беше направена от фибростъкло и приличаше на куршум с объл връх и с малки опашни плоскости. Когато лазерната точка, към която се насочваше, се изместеше извън зрителното й поле, цялото тяло на търсещата глава заедно с пластмасовите опашни плоскости се поместваше в необходимата посока, за да върне точката на мястото й. Предстоеше й да пада шест хиляди седемстотин и пет метра, а състоящият се от микрочипове мозък в насочващата система се опитваше да удари целта точно където трябва. Имаше доста време за корекции на грешки. Кларк не знаеше какво точно да очаква. Много време беше минало, откакто викаше въздушни атаки и не си спомняше някои подробности. Когато човек трябва да вика въздушна подкрепа, обикновено той не забелязва дреболиите. Чудеше се дали ще се чува свистене — изобщо не можа да си спомни за това нещо от службата си по време на войната. Не отклоняваше погледа си от целта, като все още внимаваше да не докосне целеуказателя, за да не оплеска всичко. Близо до пикапа стояха няколко човека. Един от тях запали цигара и, изглежда, другите си говореха. Струваше му се, че времето тече ужасно бавно. Когато се случи това, което трябваше, нямаше никакво предупреждение, нито дори свистене, нищо. Кортес почувства как предните колела подскочиха, когато стъпиха на твърдата настилка. Бомбата „GBU-15“ с лазерно насочване имаше „гарантирана“ точност от по-малко от три метра, но това беше в бойни условия, а в момента провеждаха далеч по-лесно изпитание на системата. Бомбата улучи няколко сантиметра встрани от целта на тавана на пикапа. За разлика от първата изпитвана бомба тази имаше контактен взривател. Два детонатора — един в носовата и един в опашната част — се задействаха от компютърен чип за една микросекунда от мига, в който търсещата глава удари направения от фибростъкло таван на пикапа. Електронните детонатори бяха осигурени с резервни механически. Не се наложи те да се използват, но дори експлозиите се нуждаят от известно време и бомбата пропадна още седемдесет сантиметра, докато процесът на детонацията течеше. Корпусът на бомбата едва бе проникнал в каросерията, когато експлозивът се запали от детонаторите. Сега нещата се развиха по-бързо. Експлозивът беше октол, много скъп химически продукт, използван и за задействане на ядрени оръжия, със скорост на детонация от над осем хиляда метра в секунда. Запалимият корпус на бомбата се изпари за няколко микросекунда. След това разширяващите се газове от бомбата разхвърлиха парчета от пикапа във всички посоки — освен нагоре, — последвани непосредствено от плътната като каменна стена ударна вълна. Парчетата и ударната вълна блъснаха бетонните стени на къщата за много по-малко от хилядна от секундата. Ефектът беше предсказуем. Стената се разпадна и се превърна в милиони малки парченца, движещи се със скоростта на куршум, като остатъчната ударна вълна продължи да се движи, за да атакува други части на къщата. Човешката нервна система просто не работи достатъчно бързо за подобни събития и хората в залата за конференции нямаха представа, че първият признак за настъпващата смърт е даден. Нискосветлинният сензор на целеуказателя побеля (с оттенък на зелено). Кларк се сви и инстинктивно отмести окото си от окуляра, за да види още по-белия блясък в района на целта. Намираха се твърде далеч, за да чуят веднага звука. Не се случваше често човек да може да види звука, но големите бомби правеха това възможно. Сгъстеният въздух от ударната вълна представляваше призрачна бяла стена, която се разшири радиално от мястото, където се намираше пикапът, със скорост над триста метра в секунда. Трябваше да минат около дванадесет секунди, преди звукът да достигне до Кларк и Ларсон. Разбира се, всички в залата за конференции бяха мъртви по това време и виещият удар на вълната от налягането прозвуча като разгневения вик на загубени души. — Господи — каза Ларсон, поразен от случилото се. — Мислиш ли, че използва достатъчно динамит, Буч?* — попита Кларк. Едва се удържа да не се разсмее. Това беше супер. Кларк бе убил доста врагове, но никога не бе изпитвал радост. Но характерът на целта в комбинация с метода на нападение направиха всичко да изглежда като някакъв великолепен номер. „Кучи син!“ Неговият номер току-що причини смъртта на повече от двадесет души, само четирима от които фигурираха в списъка на целите, а това не можеше да се нарече шега. Поривът да се засмее изчезна. Той беше професионалист, а не психопат. [* Фраза от филма „Буч Касиди и Сънданс Кид“, популярен в края на шестдесетте в САЩ. Буч Касиди и Сънданс Кид са двама разбойници. — Б. пр.] Кортес се намираше на по-малко от двеста метра от експлозията, но фактът, че беше по-ниско от нея, го спаси, защото повечето от парчетата прелетяха далеч над главата му. Ударната вълна бе достатъчно неприятна — прати предното стъкло в лицето му, където то се счупи, но не се разпадна на парчета, задържано от полимерния напълнител. Колата му се преобърна, но той успя да се измъкне от нея още преди съзнанието му да реши какво е това, което очите му току-що видяха. Изтекоха цели шест секунди, преди думата „експлозия“ да премине през съзнанието му. При тази мисъл реакциите му станаха далеч по-бързи от тези на часовите, половината от които бяха мъртви или умираха. Първото обмислено действие от негова страна бе да извади пистолета си и да се приближи към къщата. Но вече нямаше къща. Оглушен беше твърде много, за да чуе писъците на ранените. Няколко души от охраната се мотаеха безцелно: с пушки в положение за стрелба, но не знаеха срещу какво. Хората в далечния край на района пострадаха най-малко. Къщата беше поела основната част от удара, като ги защити от всичко с изключение на хвърчащите предмети, които носеха достатъчно много смърт. — „Браво Уиски“, тук „Зулу рентген“, искаме ОРБ, край. ОРБ означаваше оценка на резултата от бомбардировката. Ларсон натисна копчето на микрофона за последен път. — Оценявам попадението като нула. Повтарям, нула със силна детонация. Отбележи това като едно-четири-точка. Край. — Разбрано. Край. — Йенсен отново изключи радиото. — Знаеш ли — каза по разговорната уредба той. — Помня, че когато бях лейтенант, направих един курс по Средиземно море на самолетоносача „Кенеди“ и ние, офицерите, се бояхме да ходим в определени места, защото войниците се занимаваха с наркотици. — Да — отговори щурманът. — Шибани наркотици. Не се тревожи, шкипер, няма вероятност да ме загризе съвестта. Щом Белият дом казва, че това е позволено, значи, че наистина е така. — Да. — Йенсен отново потъна в мълчание. Ще продължи по същия курс, докато излезе от обсега на радара на летище „Елдорадо“, а след това ще завие на северозапад, за да намери „Рейнджър“. Нощта наистина беше красива. Чудеше се как ли се развива учението по отбрана от въздушни нападения… Кортес нямаше много опит с експлозиите и капризите на подобни събития бяха новост за него. Например фонтанът пред къщата все още течеше. Кабелите за електрозахранването се намираха в земята и останаха непокътнати, а и електротаблото не беше съвсем разрушено. Той наведе лицето си във водата, за да го почисти. Когато отново се изправи, се почувства почти нормален с изключение на болката в главата. По време на експлозията от вътрешната страна на оградата имаше двадесетина превозни средства. Около половината бяха разбити, а резервоарите им продупчени и отделни огньове осветяваха района. Новият хеликоптер на Унтиверос представляваше една смачкана тенекия, залепена за начупената ограда. Наоколо тичаха хора. Кортес застана на място и започна да мисли. Припомни си, че видя пикап с големи колела, паркиран точно до… Отиде там. Въпреки че цялата площ от три хектара около къщата беше осеяна с парчета, видя, че тук е чисто. След това видя кратера, дълбок цели два метра и широк шест. Бомба в колата. „Голяма бомба. Може би еднотонна“ — помисли си той, като отмести поглед от кратера, докато мозъкът му продължи да работи. — Мисля, че видяхме всичко необходимо. — Кларк отправи един последен поглед през окуляра на лазерния целеуказател и го изключи. Опаковането им отне по-малко от три минути. — Според теб кой е този? — попита Ларсон, като нарами раницата си. Подаде „Ноктрон“-а на Кларк. — Трябва да е човекът, който дойде последен с БМВ. Може ли да е някоя важна клечка? — Не зная. Може би ще разберем следващия път. — Правилно. — Кларк тръгна надолу по хълма. Разбира се, това бяха американците. ЦРУ, без съмнение. Споразумели са се за плащането и са намерили начин да поставят един тон експлозив в каросерията на този чудовищен пикап. Кортес чак им се възхити. Пикапът принадлежеше на Фернандес — беше чул за него, но не го бе виждал. „Сега никога няма да го видя“ — помисли си той. Фернандес обичаше новия си пикап и го паркираше точно пред… Така трябва да е станало. Американците са извадили късмет. „Добре — замисли се той, — а как са го направили?“ Разбира се, те не биха въвлекли своите хора. Значи трябва да са уредили някой друг да свърши тази работа… Кой? Някой — не, повече от един, най-малко четирима или пет души от „М-19“ или ФАРК? Идеята не беше лоша. Възможно ли е това да е непряка акция? Дали кубинците или КГБ не са го уредили? При всички тези промени между Изтока и Запада възможно ли е ЦРУ да са успели да получат такова сътрудничество? Феликс помисли, че не е вероятно, но е възможно. С такова директно нападение на висши правителствени служители, каквото е организирал Картелът, можеш да си спечелиш какви ли не „приятелчета“. Дали бомбата е била поставена случайно? Може би американците са научили за срещата. Чуха се звуци от купчината чакъл, която някога беше крепост. Хората от охраната душеха наоколо и Кортес се присъедини към тях. Семейството на Унтиверос се намираше там. Жена му и двете деца заедно с персонал от осем души. „Вероятно се е отнасял с тях като със слуги“ — помисли си Кортес. Всички шефове в Картела правеха така. Може да е обидил някой от тях жестоко — задирял е дъщеря му например. Всички го правеха. Droit du seigneur* Френски израз, но шефовете го разбираха. „Глупаци“ — помисли си Кортес. Има ли перверзия, която да не ги интересува? [* Право на феодала на първата нощ със съпругата на негов васал (фр.). — Б.пр.] Часовите вече копаеха из руините. Чудо щеше да е, ако някой е останал жив. Слухът му сега се възвръщаше. Дочу пронизителните викове на някакъв нещастник. Чудеше се колко ли тела ще преброят. Той се върна при преобърнатото си БМВ. През капачката му изтичаше бензин, но Кортес протегна ръка и взе радиотелефона. Отдалечи се на двадесет метра от колата, преди да го включи. — Jefe, обажда се Кортес. Тук имаше експлозия. Ритър си помисли, че е ирония на съдбата първото съобщение за успеха на мисията да дойде при него от заловен разговор по операция „ЛУДОРИЯ“. Истински добрата новина според момчетата от Агенцията за национална сигурност беше, че сега разполагаха със запис на гласа на Кортес. Това значително подобряваше шансовете да определят местонахождението му. Заместник-директорът по операциите реши, че това е по-добро от нищо, когато посетителят му дойде за втори път през този ден. — Изпуснахме Кортес — каза той на адмирал Кътър. — Но спипахме Д’Алехандро, Фернандес, Вагнер и Унтиверос, както и обичайните материални щети. — Какво имаш предвид? Ритър погледна към спътниковата снимка на къщата. Трябва да получи нова, за да определи щетите. — Искам да кажа, че имаше тълпа хора от охраната и вероятно сме очистили някои от тях. За съжаление там се намираше и семейството на Унтиверос — жена, две деца и различни домашни прислужници. Кътър рязко се изправи в стола си. — Ти не ми каза нищо за това! Тази операция трябваше да бъде хирургическа. Ритър вдигна раздразнено очи. — Е, за бога, Джими! Какво очакваш, по дяволите? Ти все още си военноморски офицер, нали? Никой ли не ти е казвал, че винаги има странични хора наоколо? Не забравяй, че използвахме бомба. Човек не прави хирургически операции с бомби, независимо от всичко, което казват експертите. Порасни малко! — Самият Ритър не изпитваше никакво удоволствие от смъртта на случайни външни лица, но това е цената на бизнеса, както хората от Картела много добре знаеха. — Но аз казах на президента… — Президентът ми даде разрешение за лов без никакви ограничения по броя на плячката. Не забравяй, че тази операция я водя аз. — Не трябваше да се развива така! Какво ще стане, ако вестниците се докопат до тази история? Това е хладнокръвно убийство! — На фона на елиминирането на наркотрафикантите и техните стрелци ли? Това също е убийство, нали? Или щеше да бъде, ако президентът не беше казал, че започваме да пипаме без ръкавици. Ти каза, че това е война. Президентът заяви, че трябва да го третираме като война. Е, така правим. Съжалявам, че е имало странични хора, но, по дяволите, винаги има такива. Ако имаше начин да приберем тези шегаджии, без да нараняваме невинни хора, щяхме да го използваме, но няма. Да се каже, че Ритър беше смаян, съвсем не бе достатъчно. Предполагаше се, че Кътър е професионален военен. Отнемането на човешки живот би било част от длъжностната му характеристика. Ритър си помисли, че, разбира се, Кътър е прекарал живота си в командване на едно бюро в Пентагона — вероятно не е виждал много кръв, откакто се е научил да се бръсне насам. Коте, криещо се в кожата на тигър. „Не — поправи се Ритър. — Просто коте. Тридесет години в Пентагона, а беше си позволил да забрави, че истинските оръжия убиват хора малко по-неточно, отколкото във филмите. Голям професионалист, няма що. И той съветва президента по въпросите на националната сигурност. Страхотно.“ — Ще ви кажа нещо, адмирале. Ако вие не разкажете на журналистите за това, аз също няма да им кажа. Ето заловеното съобщение по телефона. Кортес казва, че е било бомба в кола. Кларк трябва да е нагласил нещата точно както се надявахме. — Но какво ще стане, ако местната полиция проведе разследване? — Първо, не знаем дали местните полицаи изобщо ще бъдат допуснати дотам. Второ, какво ви кара да мислите, че имат ресурсите, за да проумеят какво е станало? Доста усилено работих, за да направя така, че всичко да изглежда като миниране на кола, и, изглежда, Кортес се излъга. Трето, защо мислите, че на местните полицаи им пука? — Ами средствата за масова информация? — Май не ти излизат от мозъка. Ти си човекът, който спореше, че трябва да нападнем онези типове. Не е ли малко късно да си променяш позицията? — попита с отвращение Ритър. Това беше най-добрата операция на отдела му от години насам и човекът, на когото принадлежеше идеята, сега се напишкваше. Адмирал Кътър пусна покрай ушите си словесната атака на Ритър, за да не се ядоса. Обещал беше на президента хирургическо отстраняване на хората, убили Джейкъбс и останалите. Не бе се споразумявал за смъртта на „невинни“. А което е и по-важно, такова нещо не бе искал и Кавгаджията. Чавес се намираше твърде далеч на юг, за да чуе експлозията. Взводът бе обкръжил друг обект за преработване. Той гледаше как двама души разтоварват ваната под наблюдението на няколко въоръжени мъже и дочуваше сумтенето и оплакванията на останалите, които се изкачваха по склона на планината. Появиха се четирима селяни, в чиито раници имаше буркани с киселина. Придружаваха ги повече от двадесет човека с пушки. „Вероятно все още не се е разчуло“ — мислеше си Динг. Сигурен беше, че стореното от взвода му предишната нощ би обезкуражило хората да си допълват доходите по този начин. Сержантът не отчиташе вероятността те да поемат всякакви рискове, за да могат да изхранват семействата си. Десет минути по-късно трета група от шест души донесе листата от коката, придружени от още петима въоръжени. Всички работници носеха сгъваеми брезентови кофи. Отидоха до близкия поток, за да вземат вода. Командирът на охраната нареди на двама души да влязат в гората и да застанат на пост и точно тук нещата се объркаха. Един от тях тръгна право срещу щурмовата група. — Охо — тихо каза Вега. Чавес натисна четири тирета на бутона за излъчване — сигнала за опасност. „Виждам“ — отговори капитанът с две тирета. След това още три: „Пригответе се.“ Oso вдигна картечницата си и освободи предпазителя. „Може би ще го съборят тихо“ — надяваше се Чавес. Хората с кофите тъкмо се връщаха, когато Чавес дочу вик отляво. Въоръжените хора под него реагираха незабавно. Вега започна да стреля по тях. Внезапната стрелба от друга посока обърка охраната, но както винаги реагират на изненада хората с автоматично оръжие — те започнаха да гърмят във всички посоки. — Мама му стара! — изръмжа Ингелес и изстреля гранатата си в средата на обекта. Тя попадна между бурканите и избухна, като заля всички със сярна киселина. Трасиращите куршуми летяха навсякъде и хората падаха покосени, но всичко беше твърде объркано, твърде непланирано, за да могат войниците да следят развитието на нещата. Стрелбата спря след няколко секунди. Всички хора, които се виждаха, бяха мъртви. Щурмовата група се появи отляво и Чавес изтича, за да се присъедини към тях. Преброи телата и те излязоха с три по-малко. — Гуера, Чавес, намерете ги! — заповяда капитан Рамирес. Не беше нужно да казва „Убийте ги!“. Но не можаха да ги намерят. Гуера се препъна в единия от тях и го уби на място. Чавес се върна без плячка, като нито видя, нито чу нещо. Намери потока и една кофа на триста метра от целта. Ако са били тук, когато стрелбата е започнала, то значи имат четири или пет минути преднина в район, където са израснали. И двамата войници прекараха половин час в тичане, гледане и слушане, но двама от хората бяха избягали. Когато се върнаха на обекта, разбраха, че това не са най-лошите новини. Роча, един от стрелците им, бе улучен в гърдите от цял залп и починал мигновено. Взводът беше много тих. Джексън също бе в лошо настроение. Агресорът го победи. Изтребителите от „Рейнджър“ не се справиха. Тактическата му схема се разпадна, когато една от ескадрилите зави в неправилна посока и това, което трябваше да представлява майсторски направен капан, се превърна в зелена улица за „руснаците“, които можеха да се доближат достатъчно до самолетоносача, за да изстрелят ракети. Ако не напълно неочаквано, това беше смущаващо. Новите идеи изискваха време и вероятно той ще трябва да премисли някои неща. Джексън си напомни, че планът е идеален само защото всичко беше преминало отлично на компютърния модел. Продължаваше да гледа в екрана на радара и се опитваше да запомни подреждането на самолетите и движението им. Изведнъж се появи една точица, тръгнала на югозапад към самолетоносача. Зачуди се кой ли е, а в същото време самолетът „Хоукай“ се приготви за кацане. Кацането на „Е-2С“ беше идеално. Той се закачи на улавящото въже 3, след което изрулира встрани, за да освободи място за следващия самолет. Роби слезе навреме, за да го види. Беше „Интрудър“, същият, който видя да се зарежда от големия „Хоукай“ преди четири часа. Отбеляза си, че това е личният самолет на командира на ескадрилата. Самолетът, който замина към брега. Но това не беше важно. Подполковник Джексън незабавно тръгна към канцеларията на командира, за да започне разбора. Подполковник Йенсен също изрулира самолета встрани от зоната за кацане. Крилете на интрудъра се сгънаха нагоре, за да намалят заетото място върху палубата, след като самолетът паркира. Когато той и щурманът му слязоха, водачът ги очакваше. Той вече беше извадил видеокасетата от отсека за приборите в носа. Подаде я на шкипера — командирите на ескадрили имат това звание, — преди да ги поведе към безопасността на мостика. „Техническият представител“ ги посрещна там и Йенсен му подаде касетата. — Човекът каза четири-нула — докладва пилотът и отмина. „Техническият представител“ занесе касетата в каютата си, където я постави в метален контейнер с ключалка. Запечата го с многоцветна лента и постави етикети „свръхсекретно“ от двете страни. След това пъхна контейнера в друга кутия, която занесе в каюта на трета палуба. След тридесет минути трябваше да излети един транспортен самолет. Кутията щеше да замине с куриер за Панама, откъдето оперативен офицер от ЦРУ щеше да я занесе със самолет до военновъздушната база „Андрюс“. Оттам щеше да стигне до крайното си предназначение в Ленгли. > 19. > ПОСЛЕДСТВИЯ Разузнавателните служби се гордеят с това, че могат да пренесат информация от точка А до точки В, С и D и така нататък с голяма скорост. В случай на свръхсекретна информация или данни, които могат да бъдат събрани само чрез секретни методи, те са много ефективни. Но за данни, открити за целия свят, те обикновено изостават доста от средствата за масова информация и по тази причина американската разузнавателна общност — а вероятно и много други — харесват новините по кабелната мрежа на Тед Търнър. Затова Райън не се изненада много, че първото съобщение за експлозията южно от Меделин е обозначено като дошло от Си Ен Ен и други новинарски предавания. В Монс беше време за закуска. Апартаментът му се намираше в американската секция за важни персони в комплекса на НАТО и имаше достъп до спътниковите новини на Си Ен Ен. Включи телевизора по средата на първата си чаша кафе, за да види телевизионно предаване, очевидно направено от хеликоптер с оборудване, работещо при слаба светлина. Обозначението в долната част на екрана гласеше МЕДЕЛИН, КОЛУМБИЯ. — Господи — въздъхна Джак, като постави чашата си на масата. Хеликоптерът не се приближи твърде много, вероятно от страх, че хората, които се мотаеха долу на земята, могат да открият огън по него, но нямаше нужда снимките да бъдат чак толкова ясни. Бившата масивна къща сега представляваше купчина чакъл до една дупка в земята. Човек не можеше да сгреши. Райън си каза минирана кола, още преди гласът на репортера да даде същата оценка. Според Джак това означаваше, че ЦРУ няма пръст. Минираните коли не бяха в стила на американците. Те вярваха в снайперите. Прецизната стрелба беше американско изобретение. Но като се замисли, оценките му се промениха. Първо, ЦРУ сигурно вече наблюдава ръководството на Картела, а в тая работа управлението беше изключително добро. Второ, ако се провежда наблюдение, той би трябвало да чуе за експлозията по канали на ЦРУ, а не като копие от вестникарска статия. Сметките не излизаха. „Как беше казал сър Базил? Нашата реакция със сигурност ще бъде подходяща. А какво означава това?“ Играта на разузнаването през изминалото десетилетие беше станала доста цивилизована. През петдесетте години събарянето на правителства беше стандартната практика за прокарване на националната политика. Убийствата бяха рядка, но реална алтернатива на по-сложните дипломатически упражнения. В случая с ЦРУ провалът при залива Кочинос и лошото отразяване в пресата на някои операции във Виетнам до голяма степен бяха прекратили тази практика. Странно бе, но вярно. Дори и КГБ вече много рядко се ангажираше с „мокри работи“ — руски израз от тридесетте години на века, указващ факта, че кръвта цапа ръцете, — като ги оставяха на чираци от източния блок или по-често на терористични групи, които им вършеха услуги срещу помощ с оръжия и обучение. Но и тази практика също отмираше. Смешното е, дето Райън вярваше, че от време на време такива действия са необходими и вероятно ще стават още по-необходими, след като светът обръща гръб на откритите военни действия и преминава към съревнованието в мрака на спонсорирания от държавите тероризъм и конфликти с ниска степен на интензивност. Силите за „специални операции“ предлагаха реална и полуцивилизована алтернатива на по-организираните и разрушителни форми на жестокост, свързани с конвенционалните въоръжени сили. „Ако войната не е нищо повече от разрешено убийство в промишлен мащаб, то не е ли по-хуманно да се прилага жестокостта много по-концентрирано и дискретно?“ Това беше етичен въпрос, над който не можеше да се разсъждава на закуска. „Но кое е правилно и кое грешно на това ниво?“ — питаше се Райън. Законите, етиката и религията приемаха, че войникът, който убива по време на война, не е престъпник. Оттук възникваше въпрос: що е война? Само преди едно поколение е имало лесен отговор. Държавите събират силите си и ги пращат да се бият заради някакъв глупав спор — обикновено след това се вижда, че е имало мирна алтернатива за разрешаване на проблема — и това е било приемливо от морална гледна точка. Но самата война се променяше, нали така? А кой решаваше какво е войната? Ядрените държави. Е, би ли могла една ядрена държава да определи какви са жизненоважните й интереси и да действа съобразно тях? Как се вписва в уравнението тероризмът? Преди години, когато самият той беше мишена, Райън беше решил, че тероризмът може да се разглежда като съвременния вариант на пиратството, а хората, които го практикуваха, винаги са били считани за общ враг на човечеството. Значи в исторически план, ако не съществува военна ситуация, не можеш директно да използваш военна сила. А международния трафик на наркотици? Дали това е цивилно престъпление, за да го третират като такова? Какво ще стане, ако трафикантите успеят да подчинят една държава? Дали тази нация се превръща във враг на човечеството, както старовремските варвари? — По дяволите — каза Райън. Не знаеше какво казва законът. Макар и историк по образование, учената му степен не можеше да му помогне. Единственият опит с подобен трафик беше, че една мощна държава е водила „истинска“ война, за да наложи „правото“ си да продава опиум на хора, чието правителство й се противопоставя — но е загубила войната, а с това и правото си да защитава собствените си граждани от незаконното използване на наркотици. Това е тревожен прецедент. Образованието на Джак го задължаваше да търси оправдание. Той беше човек, който вярва, че Правото и Кривото наистина съществуват като дискретни и неопределими величини, но тъй като книгите по право не винаги имаха отговор, понякога той сам трябваше да го търси другаде. Като родител той се отнасяше с омраза към търговците на наркотици. Кой може да гарантира, че един ден и неговите деца няма да се изкушат да опитат проклетото вещество? Той длъжен ли е да защитава децата си? Като представител на разузнавателната общност на страната си какво може да каже за идеята да разпростре тази защита върху всички деца на нацията? А какво ще стане, ако врагът започне директно да предизвиква страната му? Това променя ли правилата? В случая с тероризма той беше намерил следния отговор: предизвикаш ли ядрена страна по този начин, се излагаш на голям риск. Държави като САЩ имат невероятни възможности. Държат хора, които не се занимаваха с нищо друго освен с упражняване на тънкото изкуство да пращат смърт на ближните си. Практикуваха ужасяващи детайли на това изкуство. Всичко, от вкарване на куршум в гърдите на определен човек от хиляда метра, до вкарването на петстотинкилограмова бомба през прозореца на нечия спалня… — Господи. На вратата се почука. Пред Райън стоеше един от помощниците на сър Базил. Той му подаде някакъв плик и си отиде. L> Когато се прибереш у дома, кажи на Боб, че работата беше свършена прекрасно. Баз. L$ Райън пъхна бележката обратно в плика и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Сър Базил бе прав, разбира се. Но сега Райън трябваше да реши това правилно ли е или не. Скоро разбра, че е много лесно да обмисляш такива решения, след като са взети от друг. Трябваше да тръгват. Рамирес намери на всеки някаква работа. Колкото повече работа имат, За толкова по-малко неща ще мислят. Трябваше да заличат всички следи от присъствието си. Трябваше да погребат Роча. Когато дойде време, ако изобщо дойде, семейството му, ако има такова, ще получи запечатан метален сандък с осемдесетина килограма баласт, за да симулира теглото на липсващото тяло. На Чавес и Вега се падна да изкопаят гроба. Издълбаха нормалните метър и осемдесет. Не им харесваше, че ще трябва да оставят един от другарите си тук по този начин. Имаше надежда, че някой може да се върне, за да го вземе, но някак си и двамата не го вярваха. Макар и да идваха от мирновременни армии, никой от хората не виждаше смъртта за първи път. Чавес си спомняше двете хлапета в Корея, а и други, убити при нещастни случаи по време на обучение, катастрофи с хеликоптери И други подобни. Животът на войника е опасен дори ако няма война. Затова се опитваха да мислят за смъртта като за случайност. Но Роча не загина при нещастен случай. Той загуби живота си в бой, като войник на страната, на която беше избрал доброволно да служи и чиято униформа бе носил с гордост. Той знаеше какви опасности му предстоят, пое риска и сега го погребваха в чужда земя. Чавес знаеше, че не разсъждава правилно, ако изключва тази възможност. Изненадата дойде от факта, че Роча, както останалите във взвода, беше истински професионалист, умен, жилав, владееше оръжията, движеше се тихо в гората, много добър и постоянен войник, на когото наистина му харесваше да преследва трафикантите на наркотици — по причини, които не беше обяснил на никого. Е, Роча загина в бой. Динг счете, че това е достатъчно добра епитафия. Когато завършиха дупката, спуснаха тялото колкото е възможно по-внимателно. Капитан Рамирес каза няколко думи и запълниха гроба донякъде. Както винаги Оливеро напръска сълзотворната си пудра, за да не позволи на животните да ровят. После поставиха чимовете земя, за да изтрият всяка следа от стореното. Рамирес отбеляза мястото за в случай, че някой някога се върне за този човек. Накрая си тръгнаха. Продължиха да се движат и след зазоряване към друга база за патрулиране на пет мили от мястото, където Роча остана на вечна стража. Рамирес планираше да даде почивка на хората си, а след това да ги поведе в друга мисия възможно по-скоро. По-добре е да ги кара да работят, отколкото да мислят твърде много. Така пишеше в уставите. Един самолетоносач е малка общност. Както и всеки боен кораб, той е дом за повече от шест хиляди души със собствена болница и супермаркет, черква и синагога, полиция и видеоклуб, дори собствен вестник и телевизионна мрежа. Хората работят много време, а обслужването, което получават след това, не е нищо повече от това, което им се полага. А и военноморските сили разбират, че моряците работят далеч по-добре, когато получават заслуженото. Роби Джексън стана и се обръсна, както всяка сутрин, а после отиде в стола за кафе. Днес щеше да закусва с капитана, но искаше да бъде напълно разсънен. В ъгъла имаше телевизор, монтиран на скоби, и офицерите го гледаха точно като у дома си и точно по тази причина. Повечето американци започват деня си с телевизионните новини. В този случай говорителят не получаваше половин милион долара годишно и не трябваше да носи грим. Но пък трябваше сам да си напише статията. — Снощи около девет часа — за нас, тук на „Рейнджър“, двадесет и един-нула-нула — една експлозия разби дома на Естебан Унтиверос. Senor Унтиверос беше главна фигура в Меделинския картел. Изглежда, някой от приятелите му не го е харесвал толкова, колкото си е мислил той. От новините се разбира, че една минирана кола е разрушила скъпата му резиденция на върха на един хълм, както и всичко в нея. — У дома първата от летните политически конвенции* започва следващата седмица в Чикаго. Губернаторът Дж. Робърт Фаулър, водещият кандидат за президент от своята партия, все още има сто гласа по-малко от необходимото мнозинство и днес ще се срещне с представители на… [* В САЩ официално събиране на делегати от една партия за избиране на кандидатите за държавни служби, оформяне на партийната политика и т.н. — Б. пр.] Джексън се обърна, за да се огледа. Подполковник Йенсен стоеше на десетина метра от телевизора и се смееше с един от хората си, който мълчаливо си пиеше кафето. Нещо в съзнанието на Роби превключи. Учение с пускане на бомба. Технически представител, който не желаеше да говори много. Самолет „А-6Е“, който се отправи към брега по посока едно-едно-пет към Еквадор и се върна на „Рейнджър“ от две-нула-пет. По другата страна на триъгълника самолетът трябва… може… да е пресякъл… Колумбия. Съобщават за минирана кола. Бомба с изгарящ корпус. „Умна бомба с изгарящ корпус“ — поправи се подполковник Джексън. „Е, кучи сине…“ Забавно беше по много причини. Елиминирането на един търговец на наркотици не тревожеше съвестта му твърде много. По дяволите, той даже се чудеше защо просто да не свалят куриерските самолети. Всичките тези приказки на политиците за заплаха за националната сигурност и за хора, които провеждат химическа война срещу Щатите… „Е, мамицата му — мислеше той, — защо да не проведем и едно учение с истинска стрелба?“ Дори няма да се налага да се харчат пари за неуправляеми летящи цели. Няма човек в армията, който би имал нещо против да очисти няколко трафиканти. Враговете са там, където са — където командването казваше, че са, — а подполковник Робърт Джеферсън Джексън изкарваше прехраната си от това да се разправя с враговете на страната си. Да го направиш с умна бомба, и то така, че да изглежда като нещо друго — е това си е чисто изкуство. По-забавен беше фактът, че Роби се досещаше какво е станало. Това е проблемът с тайните. Не могат да бъдат опазени. По един или друг начин те винаги излизат наяве. Разбира се, той няма да каже на никого. И много жалко, нали? Но защо трябва да се притеснява и да пази тайна, чудеше се Роби. Начинът, по който трафикантите убиха директора на ФБР — това си беше обявяване на война. Защо просто да не се появят по средствата за масова информация и да кажат: „Идваме за вас!“ И то в изборна година. Кога американският народ не е подкрепил президента, ако той обяви необходимостта някои хора да бъдат преследвани? Но работата на Джексън не беше политическа. Време бе да се види със шкипера. След две минути той пристигна в каютата на командира. Часовият морски пехотинец му отвори вратата и Роби видя капитана, който четеше пощата си. — Приведи се в ред! — строго каза човекът. — Какво… извинете, капитане? — Роби се спря и погледна надолу, за да види дали ципът му е закопчан. — Заповядай. — Командващият офицер на „Рейнджър“ стана и подаде бележката. — Току-що те произведохме, Роби… извинете, полковник Джексън. Честито, Роб. Това със сигурност е по-добро от кафето за начало на деня, нали? — Благодаря, сър. — Сега, ако можем да накараме и твойта шибана тактика за изтребителите да заработи… — Да, сър. — Ричи. — Добре, Ричи. — Позволявам ти да ми викаш „сър“ на мостика или на обществени места — заяви капитанът. Новопроизведените офицери винаги биваха подигравани. Освен това трябваше и да почерпят. Екипите от телевизионните новини пристигнаха рано сутринта. Те също имаха трудности по пътя до къщата на Унтиверос. Полицаите вече бяха там и на никой от хората от телевизията не им мина през ума да се усъмнят в тях. Носеха униформи и колани с пистолетни кобури и сякаш действаха като истински полицаи. Същинското търсене на оцелели хора вече беше завършено под напътствията на Кортес, а двамата намерени — отведени заедно с повечето от оцелелите пазачи и почти всичкото огнестрелно оръжие. Пазачите не бяха чак толкова необичайно явление за Колумбия, но автоматичните оръжия и картечниците, обслужвани от разчети, се срещаха рядко. Разбира се, Кортес също си отиде, преди да дойдат телевизионните екипи. Когато започнаха да снимат, полицейското претърсване беше в разгара си. Няколко от екипите имаха директна връзка със спътници, макар един от тежките камиони с наземна станция да не можа да се изкачи по хълма. Най-лесната част на претърсването, записана за поколенията с любов, започна от мястото на бившата зала за конференции, а сега — еднометрова купчина чакъл. Най-голямото намерено парче от член на Производствената комисия (тази титла също не беше разкрита на журналистите) представляваше изненадващо незасегната долна част на крак с обувката, все още завързана на дясното стъпало. По-късно щяха да установят, че тази „тленна останка“ е принадлежала на Карлос Вагнер. Жената на Унтиверос и двете му деца са били в противоположната страна на къщата на втория етаж и са гледали филм на видеокасета. Видеокасетофонът, все още включен в контакта и в режим на възпроизвеждане, бе намерен пред телата. Друга телевизионна камера проследи човека — един от охраната, временно без своя автомат АК-47, — който носеше отпуснатото окървавено тяло на мъртво дете към линейката. — О, господи — каза президентът, като гледаше това на един от телевизорите в Овалната стая. — Ако някой се досети… — Господин президент, с такива неща сме се справяли и преди — изтъкна Кътър. — Либийската бомбардировка при Рейгън, въздушните нападения над Ливан и… — И ни надуваха главите всеки път! Никой не се интересува защо сме го правили. Единственото важно нещо е, че сме убили не когото трябва. Господи, Джим, та това беше дете! Какво ще кажем? „О, много жалко, но той се е намирал не където трябва“? — Смята се — казваше тъкмо говорителят, — че собственикът на тази къща е бил член на Картела от Меделин, но местни полицейски източници твърдят, че никога не е официално обвиняван в престъпления, и, е… — говорителят замълча пред камерата, — видяхте какво е направила тази минирана кола със съпругата и децата му. — Страхотно — изръмжа президентът. Вдигна дистанционното управление и изключи телевизора. — Тези копелета могат да правят каквото си пожелаят с нашите деца, но ако ние тръгнем да ги гоним на тяхна почва, внезапно те стават проклетите потърпевши! Мур вече казал ли е на Конгреса? — Не, господин президент. ЦРУ не трябва да им казва до четиридесет и осем часа след започването на такава операция, а поради някои административни съображения операцията официално е започнала вчера следобед. — Не трябва да разберат — каза президентът. — Ако узнаят, е съвсем сигурно, че ще изтече информация. Предупредете Мур и Ритър. — Господин президент, аз не мога… — Можеш, по дяволите! Току-що ти дадох заповед, господинчо. — Президентът отиде до прозореца. — Не трябваше да става така — промърмори той. Разбира се, Кътър знаеше какъв е истинският проблем. Политическата конвенция на опозицията скоро щеше да започне. Техният кандидат, губернаторът Боб Фаулър от Мисури, водеше на президента в гласовете. Разбира се, това е нормално. Президентът бе преминал предварителните сондажи на общественото мнение без сериозна опозиция, докато Фаулър с нокти и зъби водеше кампания за избирането в своята партия и все още се намираше на косъм разстояние от сигурното допускане до избори. Гласоподавателите винаги реагираха на жизнените кандидати и макар в личния си живот Фаулър да беше толкова енергичен колкото гъба за миене на чинии, неговата изборна кампания бе най-интересна. Както всеки кандидат от времето на Никсън и първата война срещу наркотиците, той казваше, че президентът не е удържал обещанието си да ограничи наркотрафика. Това звучеше познато на настоящия обитател на Овалната стая. Преди четири години и той бе казвал същите неща и разисквал тази, а и други теми в дома на авеню „Пенсилвания“. А сега бе опитал нещо коренно различно. И какво се получи? Правителството на Съединените щати току-що е използвало най-новото си оръжие, за да убие две деца и майка им. Това би казал Фаулър. В края на краищата годината бе изборна. — Господин президент, ще бъде неразумно да прекратим операциите, които сега се провеждат. Ако сериозно искате да отмъстите за смъртта на директора Джейкъбс и останалите и ако наистина искате да ударите трафика на наркотици, не можете да спрете нещата в този момент. Ние тъкмо започваме да даваме резултати. Полетите на самолети с наркотици до САЩ са намалени с двадесет процента — изтъкна Кътър. — Добавете към това и разкриването на операцията по пране на пари, и можем да кажем, че сме постигнали истинска победа. — Как ще обясним бомбардирането? — Мислих за това, сър. Ами ако кажем, че не знаем, но смятаме, че е едно от две възможни неща? Първо, това може да е нападение от „М-19“. Напоследък политическата реторика на тази група съдържа критика към наркотрафикантите. Второ, можем да кажем, че това е вследствие на кръвопролитен спор в самия Картел. — Как така? — попита президентът, без да се обръща назад. Кътър знаеше, че е лош признак, ако Кавгаджията не те гледа в очите. Това наистина го притесняваше. Адмиралът си помисли, че политиката е голяма неприятност, но пък и най-интересната игра. — Убийството на Джейкъбс и останалите беше безотговорно действие от тяхна страна. Всеки го знае. Ние можем да пуснем слух, че някои части на Картела наказват равнопоставените си за това, че вършат нещо толкова радикално, та излагат на опасност цялата им дейност. — Кътър много се гордееше с този аргумент. Идеята беше на Ритър, но президентът не го знаеше. — Наркотрафикантите не се спират пред избиването на членове на семействата — на практика това им е навик. По този начин можем да обясним какво правят. И да улучим с един куршум два заека — завърши той, като се усмихваше на гърба на президента. Президентът се извърна от прозореца. Изражението му беше скептично, но… — Наистина ли мислиш, че ще можеш да го направиш? — Да, сър. Така мисля. Това ни позволява и да проведем още няколко атаки по операция „Реципрочност“. — Трябва да покажа, че вършим нещо — тихо каза президентът. — Какво ще кажеш за онези войници, които накарахме да тичат из джунглата? — Те са елиминирали общо пет преработвателни участъка. Загубихме двама убити и имаме още двама ранени, но не сериозно. Това е цената на бизнеса, сър. Тези хора са професионални войници. Знаеха какви рискове поемат. Те са горди от това, което правят. Няма да имате никакви проблеми с тях, сър. Много скоро ще се разнесе слух, че местните селяни не трябва да работят за трафикантите. Това ще повлияе сериозно на преработването. Ще бъде временно — само няколко месеца, — но пък реално. Ще бъде нещо, което ще можете да посочите с пръст. Уличната цена на кокаина ще се повиши скоро. Можете да посочите и това с пръст. Така измерваме успеха или провала на нашите възпиращи операции. Вестниците ще пуснат новината, преди да трябва ние да я оповестим. — Толкова по-добре — отбеляза президентът с първата си усмивка за деня. — Добре. Нека само да бъдем малко по-внимателни. — Разбира се, господин президент. Утринната физзарядка за 7-а дивизия започваше в 6:15 часа. Това представляваше едно от обясненията за пуританските добродетели на поделението. Въпреки че войниците, особено младите, обичат да пият толкова, колкото и всички останали, физзарядката с махмурлук е само на стъпка от бавната смърт. Във Форт Орд вече беше горещо и към седем часа, в края на ежедневния крос от три мили, всеки от членовете на взвода беше се изпотил добре. След това идваше време за закуска. Тази сутрин офицерите се храниха заедно и разговорът на масата се въртеше около една и съща тема, разисквана по цялата страна. — Време беше, мамицата му — отбеляза един капитан. — Казаха, че е минирана кола — изтъкна друг. — Сигурен съм, че ЦРУ знаят как да го нагласят. С всичкия си опит от Ливан и останалите места — предположи един ротен командир. — Не е така лесно, както си мислиш — отбеляза батальонният командир, офицер от разузнаването. Като бивш командир на рейнджъри той знаеше някои неща за бомбите и мините. — Но който го е направил, е свършил много тънка работа. — Жалко, че ние не можем да отидем там — каза един лейтенант. Младшите офицери изръмжаха в знак на съгласие. Старшите офицери запазиха мълчание. Плановете за нещо такова бяха тема на обсъждания в дивизията и изобщо в армията от няколко години. Изпращането на хора на война не трябва да се обсъжда лековато, но въпреки това всички смятаха, че може да се направи… ако го одобрят местните правителства. Което те не биха направили, разбира се. Офицерите считаха, че това е разбираемо, но неприятно. Трудно можеше да се пресили нивото на омразата в армията към наркотиците. Старшите батальонни офицери, майори и по-висши, си спомняха проблемите с наркотиците от седемдесетте години, когато армията беше точно толкова безполезна, колкото твърдяха критиците, и не бяха рядкост случаите офицери да ходят в някои места само с въоръжена охрана. Побеждаването на този враг изискваше дългогодишни усилия. Дори и днес всеки член на американската военна общност подлежи на произволно тестване за наркотици. За старшините и офицерите нямаше никаква прошка. Един положителен тест, и заминаваха навън. За сержанти втори клас и по-нисши имаше известни вратички: една положителна проба водеше до наказание по член 15 и доста строго мъмрене; втора положителна проба, и ги изригват. Официалният девиз беше прост: „Не в МОЯТА армия!“ Съществуваше и друго измерение. Повечето от хората около тази маса бяха женени и с деца, с които някой търговец на наркотици може рано или късно да се опита да се сближи като със свои потенциални клиенти. Съществуваше всеобщо съгласие, че ако някой продава наркотици на детето на професионален войник, животът на този търговец не струва пукната пара. Такива неща рядко се случваха, защото войниците преди всичко са дисциплинирани хора, но желанието съществуваше. Както и възможността. Е, от време на време изчезваше по някой търговец и смъртта му неизбежно се приписваше на конкуренцията. Много от тези убийства оставаха неразкрити завинаги. „И ето къде се намира Чавес“ — осъзна Тим Джексън. Просто имаше твърде много съвпадения. Той и Муньос, и Леон. Все испаноговорещи. Всичките се уволниха оттук в един и същи ден. Значи провеждаха диверсионна операция, вероятно за сметка на ЦРУ. Сигурно тази работа е опасна, но те са войници и тяхната работа е да воюват. Сега, след като „знаеше“ това, което не трябва, лейтенант Джексън дишаше по-леко. Каквото и да прави Чавес, е добро. Вече няма да го търси. Тим Джексън се надяваше, че той е жив и здрав. Помнеше, че Чавес е адски добър. Ако някой може да свърши работата, то това е Чавес. Телевизионните екипи скоро се отегчиха и си тръгнаха, за да съчинят и да запишат коментарите си на лента. Кортес се върна веднага, след като последната от колите им отиде по пътя към Меделин. Този път караше джип нагоре по хълма. Беше изморен и раздразнителен, но повече от всичко любопитен. Случи се нещо много странно, а той не беше сигурен какво. Нямаше да миряса, докато не разбере. Двамата оцелели от къщата бяха закарани в Меделин, където щеше да ги лекува доверен лекар в частна клиника. Кортес щеше да говори с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направи тук. Полицейският контингент в къщата се командваше от един капитан, който отдавна имаше добри отношения с Картела. Феликс със сигурност знаеше, че той не би се просълзил заради смъртта на Унтиверос и останалите, но това нямаше значение. Кубинецът паркира джипа и отиде до полицейския офицер, който разговаряше с двама от хората си. — Добро утро, капитане. Определихте ли каква е бомбата? — Определено мина в колата — сериозно отговори мъжът. — Да, и аз подозирах такова нещо — търпеливо каза Кортес. — Експлозивното вещество? Мъжът сви рамене. — Нямам представа. — Вероятно ще разберете — предложи Феликс. — Сигурно няма да е трудно. — Да. Мога да го направя. — Благодаря ви. — Той се върна при джипа си, за да тръгне на север. При една местно направена бомба може да използват динамит — имаше много из околните рудници — или пластичен експлозив за търговски цели, а дори и нещо, направено от азотен тор. Ако бомбата е изработена от „М-19“, Феликс би очаквал семтекс, чешки вариант на RDX, предпочитан от терористите марксисти по целия свят заради мощта си, лесното снабдяване и ниската цена. Ако се определи какво е използвано, той щеше да извлече информация. На Кортес му стана забавно, че полицията ще му я предостави. Това го накара да се усмихне, докато слизаше надолу по хълма. Имаше и други причини. Елиминирането на четири висши ръководители на Картела не го натъжи повече от полицая. В края на краищата те бяха просто далавераджии, а не хора, които Кортес уважаваше. Той просто вземаше парите им и толкова. Който и да е извършил атентата, беше се справил отлично. Това го накара да си помисли, че не може да е било ЦРУ. Те не знаеха много за убиването на хора. Кортес се обиждаше по-малко, отколкото някой може да си помисли, че едва не го бяха очистили. В края на краищата това бяха рисковете на професията. Пък и ако той е бил главната мишена на такъв елегантен план, то съвсем ясно бе, че нямаше да може да го анализира сега. Във всеки случай отстраняването на Унтиверос, Фернандес, Вагнер и Д’Алехандро означаваше, че има четири овакантени места на върха на Картела, четирима души по-малко, които могат да застанат с престиж и сила на пътя му, ако… — помисли си той. Е, а защо не? Едно място на масата, със сигурност. Вероятно и повече от това. Както и да е, имаше да върши работа и да разследва „престъпление“. Когато стигна в Меделин, двамата оцелели от къщата на Унтиверос на хълма бяха „закърпени“ и готови за разпит, както и половин дузина слуги на мъртвия господар. Намираха се в стая на последния етаж на здрава, огнеустойчива висока сграда, която имаше и доста добра звукоизолация. Кортес влезе в стаята и завари осемте доверени слуги седнали и вързани с белезници към столове с прави облегалки. — Кой от вас знаеше за срещата снощи? — попита той с приятен глас. Започнаха да клатят глави. Разбира се, всички знаеха. Унтиверос обичаше да говори, а слугите винаги слушат. — Много добре. Кой от вас е казал за това и кой не? — попита той с учтивия тон на образован човек. — Никой няма да излезе от тази стая, докато не получа отговор на въпроса си. Незабавната реакция представляваше объркан поток от отрицания. Той го очакваше. Повечето бяха искрени. Кортес знаеш и това. Много лошо. Феликс погледна шефа на пазачите и посочи към слугинята на най-левия стол. — Ще започнем с нея. Губернаторът Фаулър излезе от хотелския апартамент с мисълта че целта, на която беше посветил изминалите три години от живот си, сега е постигната. „Почти“ — помисли си той, като си спомни че в политиката няма сигурни неща. Но един конгресмен от Кентъки, който водеше изненадващо силна кампания, току-що бе се съгласил да заеме служба в кабинета и с това Фаулър заставаше н върха с аванс от няколко стотици гласа. Разбира се, той не можеше да го обяви. Трябваше да остави човека от Кентъки сам да направи съобщението, предвидено за втория ден на събранието, за да му остави един последен ден в светлината на слънцето — или по-точно в светлината на прожекторите. Тази информация ще се разпростра ни от щабовете на двата лагера, а конгресменът ще се подсмихва „О, по дяволите“ — и ще казва на хората да си мислят каквото си искат, без да им обяснява, че само той знае какво става. Фаулър помисли, че политиката е доста фалшиво нещо. Което бе странно. Фаулър се славеше като много искрен човек, но това не му даваше правото да нарушава правилата на играта. И сега той играеше според тези правила, изправен пред ярките телевизионни прожектори, говорейки непрекъснато, без да казва абсолютно нищо. Споменаваше за „интересни дискусии“ по „важните проблеми, пред които е изправена страната ни“. Губернаторът и конгресменът „обединили усилията в желанието си да дадат ново ръководство“ на страната, която, макар и да не можеха да го кажат, щеше да просперира, независимо кой ще спечели през ноември. Защото дребните политически различия между претендентите и партиите по принцип се заличаваха сред суетата в дома на Капитолийския хълм, а американските партии бяха толкова дезорганизирани, че всяка президентска кампания все повече заприличваше на конкурс по красота. Фаулър реши, че така може би е по-добре, макар да бе разочарован, че властта, за която така жадуваше, може всъщност да се окаже илюзия. След това дойде време за въпроси. Първият го изненада. Фаулър не видя кой го задава. Заслепен беше от прожекторите и светкавиците — след толкова месеци, прекарани по този начин, той се чудеше дали зрението му някога ще се възстанови, — но въпроса зададе мъжки глас, изглежда, от някой от големите вестници. — Губернаторе, има съобщение от Колумбия, че минирана кола е унищожила дома на важна личност от Меделинския картел заедно със семейството му. Това е много скоро след убийството на директора на ФБР и нашия посланик в Колумбия. Желаете ли да коментирате въпроса? — Опасявам се, че нямах възможност да хвана сутрешните новини, защото закусвах с конгресмена. Какво предполагате вие? — попита Фаулър. Поведението му се беше променило: от оптимистично настроен кандидат към предпазлив политик, който се надяваше да стане държавник. „Каквото и да е това“ — помисли си той. Едно време всичко изглеждаше толкова ясно. — Съществуват предположения, сър, че Америка може да има пръст — повиши глас репортерът. — О? Знаете, че президентът и аз имаме доста различия, някои от които сериозни. Но не си спомням да сме имали президент, желаещ да извърши най-хладнокръвно убийство. Аз със сигурност няма да обвинявам президента ни в подобно нещо — рече Фаулър с най-добрия тон на държавник, на който беше способен. Целеше да не казва абсолютно нищо — в края на краищата гласовете на държавниците са предназначени да кажат или нищо, или очевидното. През по-голямата част от кампаниите си бе играл на сигурно. Дори най-отявлените врагове на Фаулър — имаше няколко в своята партия, да не говорим за тези от опозицията — казваха, че той е почтен, разсъдлив човек, който концентрира вниманието си върху проблеми, а не върху хули. Това се отразяваше и в изказването му. Не искаше да оспорва политиката на правителството на Съединените щати, не искаше да вкара евентуалния си опонент в капан. Но, без да знае, беше направил и двете неща. Президентът бе насрочил пътуването от много време. Докато траят събранията на опозицията, най-старшият в страната от общоприета вежливост не се показва много. Със същия успех можеше да се работи и в Кемп Дейвид, а дори е за предпочитане, защото е далеч по-лесно човек да разкара репортерите. Но за да се стигне дотам, трябва да се премине през всички изпитания. Хеликоптерът на морската пехота „VH-З“ чакаше на поляната пред Белия дом. Президентът се появи от вратата на приземния етаж заедно с първата дама, последвани от двама служители, и се изправиха пред солиден фланг от репортери и камери. Чудеше се дали руснаците със своята гласност знаят какво ги очаква. — Господин президент — извика един възрастен телевизионен репортер. — Губернаторът Фаулър казва, че се надява да не сте били въвлечени в атентата в Колумбия! Имате ли някакви коментари по този въпрос? Още когато тръгна към заобиколените с въжета журналисти, президентът знаеше, че греши, но те и въпросът им го притеглиха както морето привлича лемингите*. Той не можеше да ги отмине. От начина, по който изкрещяха въпроса към него, всеки щеше разбере, че го е чул, и ако не отговори, това също ще бъде изтълкувано като някакъв отговор. „Президентът избягна въпроса за…“ А не биваше да напусне Вашингтон за една седмица, да остави противника в центъра на вниманието, а този въпрос да виси без отговор на поляната на Белия дом, нали? [* Вид гризачи, които масово се давят в морето при миграциите си. — Б. пр.] — Съединените щати — каза президентът — не убиват невинни жени и деца. Съединените щати воюват с адекватни врагове. Ние не се принизяваме до нивото на такива зверове. Достатъчно ясен ли е този отговор? — Каза всичко с тих, обмислен тон, но погледът, който отправи към журналиста, накара последния да клюмне. Президентът си помисли, че е хубаво понякога силата му да достига до тези копелета. Това беше втората му голяма лъжа за деня — ден без много новини. Губернаторът Фаулър си спомняше добре, че Джон и Робърт Кенеди бяха планирали смъртта на Кастро и други с ентусиазъм, породен от романите на Йън Флеминг, само за да научат по неприятен начин, че убийството е мръсна работа. Много мръсна, защото обикновено имаше хора, които не трябва непременно да бъдат убити. Сегашният президент знаеше всичко за „материалните щети“. Терминът му се струваше безвкусен, но указваше нещо както необходимо, така и невъзможно да бъде обяснено на хора, които не разбираха как всъщност е устроен светът. Терористи, криминални престъпници и всякакви страхливци — в края на краищата бруталните хора най-често са страхливци — редовно се крият измежду или зад невинните, като предизвикват силните да действат и използват алтруизма на враговете си като средство срещу самите тях. „За вас съм недосегаем. Ние сме «лошите». Вие сте «добрите». Не можете да ни докоснете, без да унищожите имиджа си.“ Това беше най-омразната черта на тези типове и понякога — рядко, но се случваше — трябва да им се показва, че системата не работи така. А случаят беше мръсен. Като международна катастрофа. „Но как да обясня това на американския народ? В изборна година? Гласувайте за президента, който току-що уби една съпруга, две деца и разни прислужници, за да защити децата ви от наркотици…“ Президентът се чудеше дали губернаторът Фаулър разбира колко илюзорна е президентската власт — и колко силен шум се вдига, когато принципите започнат рязко да се различават. Помисли си, че това е по-лошо и от шума на репортерите. Тези мисли го накараха да поклати глава, докато вървеше към хеликоптера. Сержантът от морската пехота, застанал до стълбата, отдаде чест. Президентът отвърна на жеста по традиция, макар никой президент да не е носил униформа. Закопча коланите си и погледна към тълпата. Камерите все още се въртяха и записваха излитането. Точно този материал нямаше да се показва по телевизионните програми, но просто искаха да имат нещо, в случай че хеликоптерът избухне или се разбие. Новината стигна до полицейския участък в Мобайл с малко закъснение. Съдебният секретар се зае с документите, а когато от съда изтича информация, обикновено пукнатината е тук. В настоящия случай секретарят беше вбесен. Делата идваха и си отиваха. Петдесет и пет годишният мъж бе успял да изучи децата си и да ги вкара в колеж, както и да избегне епидемията на наркотиците. Но нещата не стояха така с всяко дете в околността. Най-малкият син на съседите беше купил кокаин „крак“ и блъснал колата си в подпората на един мост с над сто и четиридесет километра в час. Секретарят познаваше детето още от малко, веднъж-два пъти го беше карал с колата до училище и му плащаше да окоси полянката пред дома. Ковчегът лежеше запечатан за погребението в баптистката черква „Сайпръс Хил“ и се чуваше, че майката все още е на лекарства, след като идентифицирала останките от тялото. Свещеникът говореше за бича на наркотиците като за бичуването на страстите на самия Христос. Той беше много добър свещеник и надарен оратор в традициите на южната баптистка черква и когато водеше хората към погребението с молитва за душата на мъртвото момче, искреният му гняв срещу наркотиците просто разпалваше яростта на паството му… Секретарят не разбираше. Давидоф е превъзходен прокурор. Евреин или не, този човек е един от богоизбраните, истински герой в професионална среда на шарлатани. Как може това да е вярно? „Тези двама боклуци ще се отърват! — помисли си секретарят. — Това не е правилно!“ Секретарят не си падаше по баровете. Като баптист със сериозно отношение към вярата си, той никога не вкусваше спиртни напитки. Веднъж-два пъти като момче бе опитвал бира и винаги изпитваше вина заради това. Честният и почтен гражданин имаше още една характерна черта. Вярваше в правосъдието. Вярваше така, както и в Бога, с вяра, оцеляла през тридесетте години във федералните съдилища. Помисли си, че правосъдието идва от Бога, а не от хората. Нима всички закони на Запада не са основани в някаква степен на Светото писание? Той смяташе конституцията на страната си за вдъхновен от Бога документ, защото със сигурност свободата е начинът, по който Бог е предопределил да живее човекът, за да опознае и да служи на своя Бог не от позициите на роба, а от тези на избора на доброто. Така трябваше да бъдат нещата. Проблемът е там, че доброто не винаги възтържествува. С годините свикна с това. Макар да го разочароваше, той знаеше, че Бог е последният съдия и Неговата справедливост винаги ще възтържествува. Но имаше случаи, когато Божията справедливост се нуждаеше от помощ, а е добре известно, че Бог избира оръдията си чрез вярата. Така беше и в този горещ, задушен следобед в Алабама. Секретарят имаше своята вяра, а Бог — своето оръдие. Секретарят седеше в един полицейски бар и пиеше газирана вода с марката на клуба, за да не бие на очи. Разбира се, полицаите го знаеха. Той ходеше на всички погребения на ченгета. Ръководеше граждански комитет, който се грижеше за семействата на полицаи и пожарникари, загинали при изпълнение на дълга си. И никога не искаше нищо в замяна. Дори да му отменят глоба за превишена скорост — всъщност той никога в живота си не беше глобяван, но никой не си правеше труда да провери това. — Здравей, Бил — поздрави той едно ченге от отдел „Убийства“. — Как е животът във федералния съд? — попита лейтенантът. Смяташе секретаря за малко особен, но в много по-малка степен от повечето хора. Стигаше му да знае, че секретарят се грижи за полицаите. — Чух нещо, което трябва да знаеш. — О? — Лейтенантът вдигна поглед от бирата си. Той също беше баптист, но не много ревностен. Малко полицаи в Алабама бяха баптисти и това го караше да се чувства виновен. — Пиратите си уреждат сделка, ако се признаят за виновни — каза секретарят. — Какво? — Това не беше негов случай, но представляваше символ на всичко, което не вървеше както трябва. А пиратите се намираха в същия затвор, в който гостуваха неговите затворници. Секретарят обясни малкото, което знаеше. Нещо се объркваше с това дело. Някаква техническа подробност. Съдията не беше дал достатъчно добро обяснение. Давидоф бил бесен, но не можел да направи нищо. Двамата се съгласиха, че всичко това е много лошо. Давидоф беше от добрите. Точно в този момент секретарят излъга. По принцип не лъжеше, но понякога справедливостта го изискваше. Беше научил това в системата на федералния съд. Прилагаше на практика онова, което каза свещеникът: „Неведоми са пътищата Божии.“ — Хората, които убиха сержант Брадън, са свързани с пиратите. Федералната полиция мисли, че пиратите може да са поръчали убийството му. И това на жена му. — Сигурен ли си? — запита детективът. — По-сигурен не мога да бъда. — Секретарят изпразни чашата си и я постави на масата. — Добре — каза полицаят. — Благодаря. Нищо не сме чули от теб. Благодаря и за всичко, което твоите хора направиха за децата на Брадън. Секретарят се смути. Нещата, които правеше за семействата на полицаите и пожарникарите, не бяха за благодарности. Чисто и просто ставаше дума за дълга. Възнаграждението му щеше да дойде от Него, който му е дал този дълг. Секретарят напусна, а лейтенантът отиде до една будка на ъгъла, за да се присъедини към няколко свои колеги. Не след дълго се споразумяха, че пиратите няма — не може — да бъдат допуснати до съда, за да се признаят за виновни. Федерално дело или не, те са виновни за изнасилване и убийство, а, изглежда, и друго двойно убийство, в което полицията на Мобайл имаше пряк интерес. Слухът вече се беше разчул: животът на пласьорите се намираше в опасност. По този начин също можеше да се изпрати послание. Предимството на полицаите пред по-старшите правителствени служители е, че говорят език, който криминалните престъпници разбират напълно. Един детектив попита кой ще изпрати посланието. — Какво ще кажеш да използваме братята Патерсън? — предложи лейтенантът. — Те ли? — отговори капитанът. Обмисли за момент въпроса, а след това продължи: — Добре. Такова решение се вземаше много по-леко, отколкото тежките и високоотговорни решения, които вземаха правителствата. И се изпълняваше още по-лесно. Двамата селяни пристигнаха в Меделин по залез. По това време Кортес беше напълно разочарован. Имаше осем трупа за изхвърляне — в Меделин това не е проблем. Но резултатът не си струваше труда. Както му бе ясно още преди шест часа. Та откъде изтичаше информацията? Три жени и петима мъже току-що бяха умрели, доказвайки, че не те са причината. Последните двама просто бяха простреляни в главите, защото изпаднаха в безполезно вцепенение, гледайки как останалите шестима умират при по-малко милостиви обстоятелства. В стаята цареше безпорядък, от който Кортес се чувстваше омърсен. Всичките тези усилия бяха напразни. Убиваха хора без никаква причина. Твърде гневен беше, за да изпитва срам. Срещна се със селяните в друга стая на друг етаж, след като изми ръцете си и се преоблече. Те бяха уплашени, но не от Кортес, което го изненада. Изминаха няколко минути, преди да разбере защо. Разказваха историята си забързано и несвързано, а той ги остави да дрънкат, като запомняше подробностите. Някои от тях си противоречаха, но това не бе неочаквано, защото те бяха двама. После започна да задава въпроси. — Автоматите не бяха АК-47 — уверено каза единият. — Познавам им звука. Не е като техния. Другият вдигна рамене. Не можеше да различава едно оръжие от друго. — Ти видя ли някого? — He, senor. Чухме шума и виковете и побягнахме. „Много разумно сте постъпили“ — помисли си Кортес. — Викове, казвате. На какъв език? — Ами на нашия език. Чухме, че ни преследват, но ние бягахме. Не можаха да ни хванат. Ние познаваме планините — обясни експертът по оръжията. — Не сте видели и чули нищо друго? — Викове, експлозии, светлини — огън от автоматите, това е всичко. — А колко пъти сте били на мястото, където стана това? — Много пъти, senor, там приготвяме пастата. — Много пъти — потвърди и другият. — Ходим там повече от година. — Няма да казвате на никого, че сте идвали тук. Няма да разказвате на никого, че знаете какво е станало — каза им Феликс. — Но семействата на… — Няма да казвате на никого — повтори Кортес с тих, сериозен глас. И двамата мъже разбраха опасността. — Ще бъдете възнаградени добре за стореното от вас, а семействата на останалите ще получат компенсации. Кортес считаше себе си за справедлив човек. Тези двама планинци добре изпълниха ролите си и щяха да получат прилично възнаграждение. Все още не знаеше откъде изтича информацията, но ако можеше да хване някой от онези… кои? Бандитите от „М-19“? Не мислеше, че са те. Тогава кои са? Американци? Чавес знаеше, че ако не друго, то смъртта на Роча поне е засилила решителността им. Капитан Рамирес прие нещата твърде тежко, което можеше да се очаква от един добър офицер. Новата им патрулна база се намираше само на две мили от една от многото плантации за кафе в района и на две мили в друга посока от още един участък за преработване. Мъжете изпълняваха нормалната си дневна програма. Половината спяха, половината стояха на пост. Рамирес седеше сам. Чавес беше прав. Тежко понесе случилото се. С разума си капитанът знаеше, че трябва да приеме смъртта на един от мъжете си просто като обикновени оперативни разходи. Но емоциите се различават от разума. Вярно е също, макар Рамирес да не споделяше тази мисъл, че няма начин да се предскаже кои офицери са подходящи за бойни операции и кои не. Рамирес допусна типичната грешка за командирите на бойни групи. Привързал се беше твърде силно към хората си. Не можеше да мисли за тях като за пушечно месо. Провалът нямаше нищо общо с куража му. Капитанът имаше смелост в достатъчно количество. Рискът представляваше част от работата, която с готовност се съгласи да върши. Не успя да проумее, че като рискува живота на хората си — а той знаеше, че и това е част от работата му, — неизбежно някои от тях ще загинат. Някак си забрави за това. Като ротен командир беше водил мъжете в безброй полеви учения, обучаваше ги и им показваше как да вършат работата си, кореше ги, когато лазерното им оборудване „Майлс“ се задействаше, за да покаже симулирана жертва. Но Роча не беше симулирана жертва. Нито пък някой новобранец с изгладени ръкави. Той беше опитен професионалист. Рамирес си помисли, че е провалил хората си, макар да знаеше, че не е прав. Ако беше ги разпределил по-добре, ако беше внимавал повече, ако, ако, ако… Младият капитан се опита да се отърси от тази мисъл, но не успя. Но не можеше и да скръсти ръце. Следователно: следващия път трябва да бъде по-внимателен. Касетите пристигнаха заедно малко след обяда. Полетът на снабдителния самолет от „Рейнджър“, без никой да знае, съвпадна с полета на самолет с наркотици от Богота. Ларсон бе го управлявал през част от маршрута, за да занесе касетата от лазерния целеуказател до летище „Елдорадо“, където я предаде на друг офицер от ЦРУ. И двете касети се намираха в пощенската чанта на куриер от ЦРУ, който пътуваше в предната част на салона на транспортния самолет „С-5А“, като се опитваше да поспи няколко часа на една койка на около метър зад пилотската кабина. Самолетът кацна право в базата „Андрюс“ и след приземяването стълбата се спусна надолу към подобното на пещера товарно отделение. Куриерът излезе през вратата и се качи на кола на ЦРУ, която бързо замина към Ленгли. Ритър имаше в канцеларията си два телевизора, всеки със собствен видеокасетофон. Той гледаше касетите сам и ги нагласяваше, докато успя да ги синхронизира що-годе. Касетата от самолета не показваше много. Виждаше се лазерната точка и грубите очертания на къщата, но нищо повече до момента, в който блесна детонацията. Касетата на Кларк беше по-добра. Осветените прозорци на къщата блестяха на подсилената със светлинни ефекти картина. Виждаха се часовите, които се мотаеха натам-насам — онези с цигарите приличаха на светулки. При всяко дръпване лицата им се осветяваха ярко от огънчето. След това дойде бомбата. Ритър си помисли, че всичко много прилича на филм на Хичкок. Той знаеше какво става, но хората на екрана нямаха представа. Мотаеха се безцелно, без да им е известна ролята, която играят в драмата, написана в канцеларията на заместник-директора по оперативните въпроси на Централното разузнавателно управление. Но… — Странно… — каза Ритър. Вдигна дистанционното управление, за да върне лентата. Няколко секунди преди бомбата да гръмне, на вратата се появи нова кола. — Ти кой ли си? — попита екрана той. След това пусна лентата бързо да премине през експлозията. Колата, която новодошлият беше карал — БМВ, — лежеше преобърната от ударната вълна, но след една секунда шофьорът излезе от нея и извади пистолет. — Кортес… — Той спря кадъра. Изображението не му казваше много. Човекът беше на среден ръст. Докато всички останали около срутената къща тичаха наоколо без някаква цел, човекът постоя малко, след това отиде да се освежи във фонтана — Ритър се зачуди колко странно е, че той все още се владееше, — а след това отиде до мястото, където беше избухнала бомбата. Не може да е от слугите на босовете. Сега всичките се ровеха из отломъците. He, този човек вече се опитваше да определи какво е станало. И точно преди лентата да се свърши, изображението стана най-хубаво. Това трябва да е Феликс Кортес. Оглежда се, вече мисли, вече се опитва да проумее нещата. Истински професионалист. — По дяволите, размина му се за малко — въздъхна Ритър. — Още една минутка, и ти щеше да си паркирал колата си върху останалите. Още една проклета минута! Ритър извади двете касети и ги пъхна в сейфа си заедно с всичкия материал от операциите „Орлово око“, „Увеселителна лодка“ и „Реципрочност“. „Следващия път“ — мислено обеща на касетата той. След това се замисли. Кортес имал ли е пръст в убийството? — Господи — каза Ритър в канцеларията си. Въобразил си беше, че… Дали първо е уредил убийството и след това е дошъл в Америка? Защо да прави такова нещо? Според признанието на онази секретарка той дори не я е карал да му дава много информация. Вместо това са прекарали един уикенд като влюбени. Този номер беше класически. Първо жертвата се прелъстява. Второ, определя се дали може да се измъкне информация от нея (обикновено него, ако се има предвид начинът, по който западните разузнавателни служби вербуваха агенти с помощта на секса, но нещата стояха обратно в страните от източния блок). Трето, заздравява се връзката — и се използва. Ако Ритър правилно разбираше наличните факти, Кортес все още не е стигнал до момента… „Изобщо не е бил Кортес, нали?“ Вероятно съвсем в реда на нещата е изпратил информацията, с която е разполагал, без да знае за операцията на ФБР срещу паричните игри на Картела. Той не се е намирал там, когато е вземано решението да очистят директора. Иначе би се противопоставил. Защо да се биеш, след като току-що си създал добър източник на информация? Не. Това съвсем не беше професионална постъпка. „Е, Феликс, какво мислиш за всичко това?“ — Ритър би дал много за възможността да зададе този въпрос, въпреки че отговорът беше съвсем ясен. Разузнавачите редовно биваха предавани от висшестоящите политици. За първи път Ритър се запита какво ли прави там Кортес. Вероятно просто е емигрирал от Куба и е станал наемник. Картелът го е наел заради обучението и опита му, мислейки, че са закупили поредния наемник — много добър, но въпреки това слуга. Точно както купуваха местните полицаи — по дяволите, дори и американски полицаи — и политици. Но полицаят не е същото като професионалиста, обучен в Москва. Той ги съветваше и щеше да си помисли, че са го предали. Те действаха много глупаво, защото убийството на Емил Джейкъбс беше основано на чувства не на разумна преценка. „Защо не се сетих по-рано!“ — изръмжа Ритър. Отговорът бе: защото това му даваше възможност да удари, както винаги бе искал. Някак си знаеше, че мисленето щеше да му попречи да действа. Кортес не е терорист, нали? Той е разузнавач. Работил е с мачетеросите, защото е бил изпратен на тази работа. Преди това е имал опит само в шпионажа и само защото е работил с група ненормални пуерториканци, онези са сметнали, че… Може би това е една от причините да избяга. Сега нещата му изглеждаха по-ясни. Картелът е наел Кортес заради опита и знанията му. Но по този начин са се сдобили с малко вълче. А вълчетата стават опасни домашни любимци. За момента можеше да направи само едно. Ритър повика помощника си и го накара да намери най-хубавия кадър с Кортес, да го прокара през фотоувеличителния компютър и да го изпрати на ФБР. Струваше да се опитат да отделят фигурата от заобикалящия я фон, а за компютъра за обработка на изображения това просто беше дреболия. Адмирал Кътър остана в канцеларията си в Белия дом, докато президентът се намираше в западните хълмисти райони на Мериленд. Щеше всеки ден да лети дотам за сутрешния доклад. Отиваше малко по-късно, защото президентът работеше според „ваканционния“ си режим, но иначе Кътър щеше да стои тук през повечето време. Имаше си задължения, едно от които беше да функционира като „старши административен служител“. Помисли си за това звание, съкратено като САС, както се цитираше при изявленията за пресата. Такава информация е жизнено важна част от политиката на президента, част от сложната игра между правителството и пресата, наречена изтичане на информация по официални канали. Кътър пращаше „сондажни балони“, както специалистите по маркетинг наричаха опипването на пазара. Когато президентът имаше нова идея, но не се чувстваше особено сигурен в нея, Кътър — или съответният секретар в кабинета (всичките те също бяха САС) — се разприказваше с някого и заедно съчиняваха нещо за публикуване във всички големи вестници. Това позволяваше на Конгреса и официалните лица да реагират на идеята, преди тя да получи официално imprimatur* от президента. По този начин се създаваше възможност за избраните служители и другите играчи на сцената във Вашингтон да играят, без да пострада нечий престиж. Тази ориенталска концепция добре се вписваше в столичните коридор на властта. [* Одобрение, разрешение (лат.). — Б. пр.] Боб Холцман, старшият кореспондент за Белия дом на един от вашингтонските вестници, седна на стола срещу Кътър, за да чуе откровенията му. И двете страни напълно разбираха правилата. Кътър можеше да казва каквото пожелае, без да се опасява, че името, званието или местоположението на канцеларията му ще бъдат използвани. Холцман бе свободен да напише историята както му харесва, но в разумни граници, стига да не обяви източника си освен пред своя редактор. Никой от двамата не харесваше особено много другия. Неприязънта на Кътър към журналистите беше единственото общо, което имаше с колегите си офицери, въпреки че със сигурност го криеше. Смяташе, че всички, особено този, който седи пред него, са мързеливи тъпаци, които не могат да пишат и не мислят. Холцман чувстваше, че Кътър не е човекът за това място — журналистът не харесваше идеята военен да съветва президента по такива важни въпроси. Също така смяташе, че Кътър е повърхностен натегач, който търси изгода за себе си чрез заблуди и надуване и отгоре на всичко е арогантен кучи син, който гледа на репортерите като на полуполезна версия на опитомен лешояд. В резултат на подобни мисли двамата се разбираха доста добре. — Ще наблюдавате ли конвенцията през следващата седмица? — попита Холцман. — Опитвам се да не се ангажирам с политика — ОТГОВОРИ Кътър. — Кафе? „Правилно!“ — помисли СИ репортерът. — Не, благодаря. Какво, по дяволите, става долу в страната на кокаина? — И аз знам колкото вас… е, това не е вярно. Наблюдавахме онези копелета от известно време. Предполагам, че Емил е убит от някоя фракция в Картела — това не ме изненадва, — но без да вземат истинско официално решение. Снощният атентат може да доказва, че в организацията се водят борби. — Е, някой е доста ядосан — отбеляза Холцман, като си водеше записки в бележника под кода, с който бе обозначил Кътър. „Старши административен служител“ беше съкратено като ЗАДНИК. — Говори се, че Картелът е наел хора от „М-19“ да извършат убийството и че колумбийците наистина са обработили заловения човек. — Може би. — Откъде са разбрали, че директор Джейкъбс отива там? — Не зная — отговори Кътър. — Нима? Знаете, че секретарката му е опитала да се самоубие. Бюрото не казва изобщо нищо, но според мен това е забележително съвпадение. — Кой отговаря за случая там? Ако щете, ми вярвайте, но не зная. — Дан Мъри. Заместник-директор. Всъщност той не върши оперативната работа, но е човекът, който докладва на Шоу. — Е, това не е мой терен. Аз се занимавам със задграничните аспекти на случая, а за вътрешнодържавните въпроси има друга канцелария — посочи Кътър, издигайки каменна стена, която Холцман не можеше да пробие. — Значи Картелът е доста ядосан заради операцията „Тарпон“ и някои висши шефове в него са действали без одобрението на всички, за да елиминират Джейкъбс. Казвате, че други членове смятат действията им за прибързани и са решили да елиминират Хората, подготвили убийството? — Така изглеждат нещата сега. Трябва да разберете, че разузнавателната ни информация по въпроса е доста малко. — Разузнавателната ни информация винаги е доста слаба — изтъкна Холцман. — За това можете да говорите с Боб Ритър. — Кътър сложи чашката си за кафе на масата. — Да — усмихна се Холцман. Във Вашингтон имаше двама души, които със сигурност никога няма да кажат нищо — Боб Ритър и Артър Мур. — А какво ще кажете за Джак Райън? — Той сега започва. Пък и прекара цялата седмица в Белгия, на конференцията по разузнаването на НАТО. — В Белия дом се говори, че някой трябва да направи нещо с Картела… Че нападението над Джейкъбс е директно нападение над… — Аз също гледам Си-Спан*, Боб. Лесно е да се дрънка. [* Телевизионно предаване на политически теми. — Б. пр.] — И какво каза тази сутрин губернаторът Фаулър? — Оставям политиката за политиците. — Знаете ли, че цената на кокаина се покачва? — О? Аз не се интересувам от този пазар. Вдига ли се? — Кътър все още не беше чул нищо за това. „Вече…“ — Не много, но донякъде. Говори се, че пристигащите пратки са намалели. — Радвам се да го чуя. — Но не можете да коментирате въпроса? — попита Холцман. — Вие бяхте човекът, който твърдеше, че това е война и ние трябва да я третираме като такава. Усмивката на Кътър замръзна за момент върху лицето му. — Нещата, които имат отношение към войните, се решават от президента. — А какво ще кажете за Конгреса? — Е, и от тях, но откакто работя в правителството, по този въпрос има ясни указания от Конгреса. — Как бихте се почувствали лично вие, ако сме замесени в този атентат? — Не зная. Не сме замесени. — Интервюто не вървеше според плана. Какво ли знае Холцман? — Това е хипотетично предположение — изтъкна репортерът. — Добре. Сега спираме интервюто — напълно. Хипотетично ние бихме могли да избием всички копелета и не бих пролял нита сълза. А вие? Холцман изсумтя: — Неофициално аз съм напълно съгласен с вас. Израснал съм там и си спомням времето, когато беше безопасно да се движиш спокойно по улиците. Сега всяка сутрин гледам броя на убитите и се чудя дали се намирам във Вашингтон или в Бейрут. Значи не сме ние, нали? — Не. Повече прилича на съкращения на щата в Картела. Това е предположение, но за момента е най-доброто, с което разполагам. — Добре. Предполагам, че ще мога да направя един репортаж от всичко дотук. > 20. > ОТКРИТИЯ Това беше удивително, но и вярно. Кортес прекара там повече от час. С него имаше шестима въоръжени мъже и едно куче, което душеше, за да намери следи от хората, нападнали преработвателния участък. Празните гилзи бяха предимно от калибър 5,56 мм, използвани в повечето от страните на НАТО и от представителите им по целия свят и които водеха началото си от спортния патрон калибър 223 за „Ремингтън“. Имаше и няколко деветмилиметрови гилзи и една празна голяма гилза от 40-милиметров гранатомет. Някой от нападателите е бил улучен, вероятно сериозно. Използвали са класическия метод на нападение, една огнева група откъм склона и една щурмова на същото ниво, но от север. Напуснали са мястото бързо, без да минират телата, както се беше случило на два пъти. Кортес реши, че вероятно са го сторили заради ранения. А също защото знаеха — или подозираха? Не, вероятно знаеха, че двамата мъже са се измъкнали, за да потърсят помощ. Съвсем ясно бе, че повече от един екип броди из планината. Може би три или четири, ако се съди по броя и местоположението на досега нападаните участъци. Следователно, че „М-19“ отпадат. Нямаше достатъчно обучени хора в организацията им, за да направят нещо такова… не и без той да чуе, поправи се Кортес. Картелът не само беше укротил местните партизански фракции. Плащаше на информатори във всяка група, нещо, което колумбийското правителство не бе успяло да стори. „Значи — помисли си той — вероятно американски групи за тайни операции работят из планината. Кои и какви са те? Сигурно войници или наемници от много високо качество. По-вероятно е да са войници.“ Международното общество на наемниците не беше същото както преди — а и всъщност никога не е било особено ефективно. Кортес бе ходил в Ангола и видя какво представляват африканските войници. Наемниците не трябваше да са чак толкова ефективни, за да ги победят, въпреки че сега, както и всичко в този свят, и това се променяше. Които и да са те, сега се намират далеч — достатъчно далеч, за да не се чувства напрегнат. Така или иначе други щяха да ги гонят. Кортес беше разузнавач и не си правеше илюзии за воинските си способности. В момента събираше веществените доказателства почти като полицай. Видя, че гилзите от автоматите и картечниците са от един и същ производител. Не помнеше такава информация, но забеляза, че деветмилиметровите гилзи имаха същите номера на партидите — щамповани на основата, — както онези от едно летище по северното крайбрежие на Колумбия. Помисли си, че вероятността това да е съвпадение изглежда твърде малка. Следователно, който е наблюдавал летищата, се е преместил тук… Как ли го е направил? Простият начин е с камион или автобус, но изглеждаше прекалено очевидно, така биха постъпили „М-19“. За американците това би представлявало твърде голям риск. Янките биха използвали хеликоптери. Откъде ще излитат? Може би от кораб или по-вероятно от една от базите им в Панама. Не знаеше да има военноморски учения на американците на разстояние, което може да покрие един хеликоптер. Следователно трябва да е голям хеликоптер с възможност за дозареждане по време на полет. Само американците правеха това. И би трябвало хеликоптерът да е базиран в Панама. Кортес сложи гилзите в джоба си и започна да слиза по хълма. Сега имаше откъде да започне, а това беше всичко, от което се нуждае човек с неговите умения. Самолетът „VC-20A“ на Райън — все още не можеше да свикне с мисълта, че това е неговият самолет — излетя от летището извън Монс рано следобед. Първото му официално представяне в международния разузнавателен бизнес мина добре. Докладът му за Съветския съюз и дейностите му в Източна Европа бе посрещнат с всеобщо одобрение и съгласие. Райън констатира с удоволствие, че шефовете аналитици на всички разузнавания в НАТО споделяха точно същото мнение за промените в политиката на врага си: никой не знаеше какво, по дяволите, става. Имаше теории, започващи от възгледа „Избухва мир и какво ще правим сега?“ до също толкова невероятното мнение, че „всичко е измама“. Но когато нещата се сведоха до официална разузнавателна оценка, хората, работили В този бизнес още преди Джак да се роди, само клатеха глави и мърмореха над бирите си — точно така правеше и Райън от време на време. Разбира се, истински добрата новина за тази година беше успехът, който имаха контраразузнавателните служби при разкриването на операции на КГБ по цяла Европа. ЦРУ не казваше на никого (освен на сър Базил, който присъстваше при изготвянето на плана) точно как е станало това, но се радваше на значителен престиж за дейността си в тази сфера. Балансът (Джак често пъти цитираше термини от инвестиционния бизнес) беше сравнително ясен: военната организация НАТО се намираше в най-доброто си състояние. Службите й за сигурност бяха по-ефикасни, отколкото всички мислеха, че е възможно. Проблемът беше, че цялостната мисия на съюза изглеждаше вече съмнителна в политическо отношение. За Райън това приличаше на успех, стига политиците да не се палят по разни щуротии и да създават нови проблеми. Имаше много поводи да се усмихва човек над белгийската земя, която се отдалечаваше все повече, докато започна да прилича на шарено одеяло. Вероятно най-вярното свидетелство за настоящото щастливо състояние на НАТО беше, че разговорите около банкетните маси и по време на кафето през почивките не засягаха „бизнеса“. Аналитиците разузнавачи от Германия и Италия, Британия и Норвегия, Дания и Португалия, всички изразиха загрижеността си от нарастващите проблеми с наркотиците в страните си. Дейността на Картела, който вече не се задоволяваше само с продажба на стоките си само в Америка, се разрастваше на изток. Професионалистите от разузнаването знаеха за убийството на Емил Джейкъбс и се чудеха дали международният наркотероризъм не е предприел съвсем нови и опасни действия — и какво следваше от това? Темпераментните французи особено силно одобряваха бомбения взрив край Меделин и бяха изненадани от объркания и донякъде обезкуражаващ отговор на Райън: „Не мога да коментирам. Не знаех нищо.“ Разбира се, реакцията им можеше да се предвиди. Ако някой еквивалентен френски служител бъде убит така отявлено, DGSE* щяха да започнат незабавна операция. Французите особено много ги биваше за тези неща. Френските средства за масова информация и още по-важно френският народ разбираха и одобряваха това. И затова представителите на DGSE очакваха Райън да знае всичко и да се усмихне без коментар, вместо да се смути. Това не беше част о играта, както я играеха в Европа, и учудваше съюзниците о Стария свят. „Трябва ли да бъдат толкова непредсказуеми?“ биха се запитали те. Непредсказуемостта имаше стратегическа стойност за руснаците, но не и за съюзниците. [* Национална служба за държавна сигурност на Франция. — Б. пр.] „И не за мен — помисли си Райън. — Какво става, по дяволите?“ Фактът, че се намираше на три хиляди мили от дома си, даваше възможност на Райън да види нещата отстрани. При липсата на действен правен механизъм, който да предотвратява подобни престъпления, може би правилното действие беше прякото. От правиш ли пряко предизвикателство към силна държава, рискуваш пряка реакция от нея. Ако можем да бомбардираме чужда страна за това, че е спонсорирала нападение срещу американски войници в една берлинска дискотека, то защо да не убиваме хора на територията на съседна братска демократична държава? „Ами политическите измерения?“ Тук е проблемът, нали? Колумбия имаше собствени закони. Тя не беше Либия, ръководена от човек, приличен на герой от комична опера и със съмнителна психическа стабилност. Това не беше Иран, свирепата теокрация, управлявана от безмилостни старци разбойници. Колумбия беше страна с истински демократични традиции, изложила собствените си институции на риск в борбата да защитят гражданите на друга страна от… самите тях. Какво, по дяволите, правим? Правилното и погрешното добиваха различни стойности на това ниво на държавно управление. Или може би не? Какви са правилата? Какъв е законът? Има ли такива? Райън разбра, че преди да успее да отговори на въпроса си, трябва да научи фактите. Това щеше да е достатъчно трудно. Облегна се на удобната седалка и се загледа към Ламанша, който се разширяваше като фуния, докато самолетът се носеше на запад към края на Европа. Отвъд този нос със смъртоносни за корабите скали се простираше Северният Атлантически океан, а зад него беше домът му. Имаше седем часа да реши какво трябва да прави, след като стигне там. „Цели седем часа“ — помисли си Джак, като се чудеше колко пъти един и същи въпрос може да поражда само нови въпроси вместо отговори. Мъри си помисли, че законът е капан. Той е богиня за почитане, красива бронзова дама, която вдига фенера си в тъмното, за да показва пътя. Но какво да се прави, ако този път не води доникъде? Сега имаха непробиваем случай срещу единствения „заподозрян“ в убийството на директора. Колумбийците бяха измъкнали признанието му. Събрали бяха достатъчно физически доказателства, надлежно преработени в легендарните съдебни лаборатории на ФБР. Съществуваше само един проблем. Договореността за екстрадиране, която Съединените щати имаха с Колумбия, в момента не действаше. Върховният съд на Колумбия, или по-точно съдиите, които бяха останали живи, след като не много отдавна дванадесет от колегите им бяха убити от мародерите на „М-19“, защото поддържаха договореността за екстрадиране преди жестоката си смърт — та останалите живи, бяха решили, че договореността е в някакво противоречие с конституцията на страната им. Няма договореност. Няма екстрадиране. Убиецът ще бъде съден на местна почва и несъмнено изпратен в затвора с продължителна присъда. Обаче Мъри и ФБР го искаха затворен най-малкото в „Марион“, Илинойс — федералния затвор със строг тъмничен режим за истински опасни престъпници, един истински Алкатраз*, но без обкръжението. Затова Министерството на правосъдието реши, че може да има основания да предизвика дело за смъртна присъда във връзка с убийствата заради наркотици. Но признанието, което измъкнаха колумбийците, не съвпадаше напълно с американските правила за веществените доказателства и адвокатите признаваха, че те може да бъдат отхвърлени от американски съдия, което ще елиминира смъртната присъда. А човекът, убил директора на ФБР, може да се превърне в нещо като знаменитост в затвора „Марион“ в Илинойс, чиито обитатели не се отнасяха към ФБР със същата степен на привързаност, както повечето граждани на САЩ. През вчерашния ден научи, че същото нещо важи и за случая с пиратите. Някакъв хитър адвокат беше открил номера на бреговата охрана и също разби делото за смъртната присъда. И единствената добра новина за Мъри беше, че неговото правителство е отговорило по много задоволителен начин, който обаче попадаше в правната категория предумишлено убийство. [* Най-строгият затвор в САЩ, разположен на остров в Атлантическия океан. — Б. пр.] Дан се тревожеше, че това му се струва добро. Не такива лекции му бяха чели — както и той по-късно бе чел на други — като студент и по-късно инструктор в Академията във ФБР. Какво ставаше, когато правителството наруши закона? Отговорът в учебника е анархия — или така поне се случваше, когато станеше ясно, че правителството нарушава собствените си закони. Но това е всъщност определението и за криминалните престъпници — човек, заловен в нарушение на закона. — Не — тихо каза Мъри. Прекарал беше живота си в следване на тази светлина, защото в тъмните нощи на обществото му оставаше само този маяк на разума. Той и ФБР бяха призвани вярно и честно да отстояват законите на страната си. Имаше вратички — трябваше да има, защото написаните думи не могат да предвидят всичко. Но когато буквата е недостатъчна, човек се ръководи от духа на закона. Може би ситуацията не винаги беше задоволителна, но поне елиминираше съмненията. А какво да се прави, когато законът просто не върши работа? И това ли е част от играта? Кларк имаше малко по-различно мнение. Законът никога не беше негова грижа — или поне не непосредствена грижа. За него „легално“ означаваше, че нещо е „позволено“, а не че някой законодател е съставил набор правила, а един или друг президент ги е подписал. Достатъчно беше президентът да реши, че съществуването на нещо или някого противоречи на интересите на страната. Службата му за правителството беше започнала като тюлен във Военноморския флот на Съединените щати: елитните, секретни командоси. В онова стегнато и тихо общество си създаде име, което все още се произнасяше с респект: наричаха го Змията, защото стъпките му не се чуваха. Доколкото му беше известно, никой от враговете му не го бе виждал и живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за това. Разбира се, тогава имаше друго име, но само защото след като напусна военноморския флот, той беше допуснал грешката — наистина я смяташе за грешка, но техническа — да приложи уменията си на принципа на свободната практика. И, разбира се, беше се справил доста добре, докато полицията не откри самоличността му. От това приключение му остана урокът, че никой не провежда истинско разследване на бойното поле, но го правеха на друго място, затова там се изискваше далеч по-голяма предпазливост. Една глупава грешка, заради която местната полиция почти беше успяла да го разкрие, предизвика вниманието на ЦРУ, което от време на време се нуждаеше от хора с неговите умения. Това дори представляваше шега: „Когато трябва да се убие, намерете човек, който го прави, за да се прехранва.“ Или поне тогава звучеше забавно, почти двадесет години по-рано. Други решаваха кой трябва да умре. Онези, другите, бяха законно избраните представители на американския народ, на които той бе служил под някаква форма през почти целия си живот на зрял човек. Законът, както веднъж си направи труда да установи, е, че няма закон. Ако президентът каже „убий“, то Кларк е само инструментът на правилно определената правителствена политика, особено сега, когато членовете на Конгреса трябваше да се споразумяват с Отдела на изпълнителните директори. Наредбите, които от време на време забраняваха такива действия, бяха за служителите от канцеларията на президента. Тези заповеди президентът можеше свободно да нарушава — или по-точно да ги предефинира, за да подхождат на ситуацията. Разбира се, Кларк вършеше малко такива неща. Работата му в ЦРУ изискваше предимно някои от другите му умения — влизане и излизане от различни места, без да бъде забелязан, в което го биваше най-много. Но преди всичко го бяха назначили за убиване. За Кларк, кръстен в черквата Джон Терънс Кели в енорията на „Свети Игнаций“ в Индианаполис, Индиана, това представляваше просто военна операция, одобрена от страната и религията му, към която се отнасяше умерено сериозно. В края на краищата на Виетнам никога не бяха давали привилегията на обявената война и ако убиването на враговете на неговата страна тогава беше одобрено, защо да не е така и сега? За преименувания Джон Т. Кларк предумишленото убийство представляваше затриване на хора без справедлива кауза. Закона той оставяше на юристите, защото знаеше, че неговото определение за справедливата кауза е далеч по-добро в практически смисъл, а и далеч по-ефективно. Непосредствената му грижа представляваше следващата цел. Имаше още два дни за използване на бойната група на самолетоносача и искаше, ако е възможно, да проведе още една бомбардировка. Кларк беше настанен в къща в покрайнините на Богота. ЦРУ бе създало това скривалище преди едно десетилетие, а за собственик се водеше фирма. Обикновено то се даваше под наем на посещаващи страната американски бизнесмени. Къщата не беше забележима с нищо. Телефонът също бе обикновен, докато Не се закачеше към него портативно кодиращо устройство. То нямаше да издържи на проверки в Източна Европа, но за достатъчно ниското ниво на подслушване тук стигаше. Имаше също и спътникова антена, работеща отлично през не особено добре видим отвор в покрива, и тя също преминаваше през кодираща система, която приличаше досущ на портативен видеокасетофон. „Е, какво да направя сега?“ — запита се той. Атентатът срещу Унтиверос беше внимателно изпълнен, за да прилича всичко на взрив от минирана кола. А защо не истинска бомба? Хитрината беше да се нагласи така, че да изплаши до смърт предвидените жертви, като ги накара да се разкрият и да се превърнат в по-добри цели. За да се постигне това, всичко трябваше да изглежда като истински опит за покушение, но в същото време не можеше да бъде достатъчно истински, без да нарани невинни хора. Това е проблемът с минираните коли. Недостатъчна детонация? — помисли си Кларк. Това е добра идея. Ще направи бомбата така, че да изглежда на истински опит, който не е успял. — „Твърде трудно е“ — реши той. Най-хубавото от всичко би било убийството с пушка, но подготовката щеше да е много трудна. Дори намирането на място с добра видимост щеше да бъде опасно. Шефовете на Картела наблюдаваха всеки прозорец, от който можеха да се обстрелват домовете им. Ако един американец наеме апартамент и от него бъде изстрелян куршум — е, това не би било тайна операция. Важното беше ония да не знаят точно какво става. Концепцията на Кларк за операцията беше елегантно проста. Толкова елегантна и толкова проста, че за нея не можаха да се досетят експертите по „черните операции“ в Ленгли. Кларк просто искаше да избие достатъчно много хора от списъка си, за да увеличи параноята сред противника. Да ги убие всички, макар и желателно, беше практически невъзможно. Искаше просто да очисти достатъчно много тях, и то така, че да предизвика друга, напълно нова реакция. Картелът се състоеше от няколко много жестоки човека, чието разузнаване се провеждаше почти толкова ловко, колкото на бойното поле. Като добри войници, те бяха нащрек за опасността, но за разлика от войниците търсеха опасността отвътре, а не само отвън. Въпреки успеха на сътрудничеството им тези хора си оставаха съперници. Парите и властта не им стигаха и никога нямаше да им стигнат. Хората като тях никога не се насищаха и на двете, но най-вече на властта. Кларк и останалите смятаха, че крайната им цел е да наложат контрол над страната си, но държавите не се управляват от комитети или поне не от големи. Кларк само трябваше да накара хората в Картела да мислят, че някой заграбва властта в собствената им йерархична система, след което те щяха с радост да започнат да се избиват помежду си в нова версия на мафиотските войни от 30-те години. Но пред себе си признаваше, че може и да не стане така. Предполагаше, че вероятността за пълен успех на плана му е 30 процента. Но дори и да се провали, от играта щяха да излязат някои основни играчи и ако не стратегически, това щеше да се счита за тактически успех. Отслабването на Картела може да увеличи шанса на Колумбия да се справи с него, което представляваше друг възможен стратегически изход, но не единственият. Имаше вероятност войната, която той се надяваше да започне, да завърши подобно на войните в Кастеламаре, запомнени като Нощта на италианските змии, в които много мафиоти бяха избити от колегите си. От тази нощ се зароди по-силна, по-добре организирана и по-опасна мрежа на организираната престъпност под далеч по-изтънченото водачество на Карло Лучано и Вито Дженовезе. Кларк смяташе, че това е истинската опасност. Но нещата не можеха да станат по-лоши, отколкото бяха сега. Или поне това реши Вашингтон. Струваше си да се поеме такъв риск. Ларсон пристигна в къщата. Тук бе идвал само веднъж и макар къщата да съответстваше на легендата на Кларк, че е геолог — наоколо бяха разхвърляни няколко сандъка с камъни, — този аспект на операцията го притесняваше. — Чу ли новините? — Всички казват, че е минирана кола — отговори Ларсон с лукава усмивка. — Следващия път няма да имаме такъв късмет. — Може би не. Следващият път наистина трябва да бъде забележителен. — Не гледай към мен! Не разчиташ аз да разбера кога ще се проведе следващото събрание, нали? „Би било хубаво“ — помисли си Кларк, но не очакваше това да стане и не би одобрил ничие искане за такова нещо. — Не. Просто трябва да се надяваме, че ще заловим друг разговор. Те трябва да се срещнат. Трябва да се съберат и да обсъдят станалото. — Съгласен съм. Но това може да не стане горе в планините. — О? — Те имат вили и по низините. Кларк беше забравил за това. Прицелването щеше да е много трудно. — Можем ли да насочим лазера от самолет? — Защо не? Но след това кацам, зареждаме гориво и отлитам по дяволите и никога няма да се върна в тази страна. Хенри и Харви Патерсън, двадесет и седем годишни братя близнаци, представляваха доказателство за всяка теория на криминолозите. Баща им беше професионалист, макар и не особено вещ, през целия си съзнателен живот, прекратен на тридесет и две годишна възраст, когато един собственик на магазин за алкохолни напитки го застрелял от четири метра с двуцевната си пушка дванадесети калибър. Това бе важно за привържениците на школата за поведенческото определение на личността, която по принцип поддържаха политиците консерватори. Също така те представляваха продукт на семейство с един родител, слабо образование, отрицателно въздействие от страна на връстниците им и на икономически притиснатия квартал. Тези фактори пък са важни за школата за въздействие на обкръжението, чиито привърженици са преди всичко политиците либерали. Каквато и да бе причината за поведението им, двамата си бяха бандити, харесваха начина си на живот и не им пукаше особено много как са препрограмирани мозъците им и какво са научили през детството си. Не бяха глупави. Ако тестовете за интелигентност не се създаваха за грамотни хора, двамата щяха да имат резултати, малко по-добри от средните. Притежаваха животинска хитрост, достатъчна да направи залавянето им от полицията доста трудна задача, както и „улично“ познаване на закона, което им позволяваше да манипулират правната система със забележителен успех. Имаха и принципи. Братята Патерсън пиеха — всеки от двамата се намираше на ръба на алкохолизма, — но не използваха наркотици. По тази причина изглеждаха малко странни, но тъй като никой от тях не се интересуваше особено силно от закона, отклонението от характерните особености на нормалния криминален престъпник също не ги тревожеше. Заедно бяха си проправяли път чрез обири, разбивания и нападения из Южна Алабама от петнадесетата си годишнина. Техните връстници им имаха страха. Няколко души бяха заставали на пътя им — и умряха. Мъртви поради травма от удар с тъп предмет (палка) или от пробивна рана (от нож или пистолет). Полицията ги подозираше пет убийства. Проблемът беше в това, да се определи кой го е извършил. Фактът, че двамата са еднояйчни близнаци, представляваше техническо усложнение пред всяко дело, което адвокатът им — добър юрист, когото намериха в зората на кариерите си — използваше с голям успех. При всяко убийство, извършено от братя Патерсън, полицаите можеха да заложат заплатите си, че единият брат — обикновено онзи, който има повод да убие жертвата — се е намирал съвсем показно някъде далеч. Освен това жертвите им никога не бяха честни граждани, а членове на собственото им престъпно общество, а това винаги охлаждаше страстите на полицаите. Но не и този път. Изминаха четиринадесет години от първото нарушение на закона, но сега Хенри и Харви най-после се оплескаха сериозно. Полицаите по целия щат научиха от шефовете си, че братята са заловени в крупно криминално престъпление, и то, отбелязваха не без удоволствие шефовете, поради друга двойка еднояйчни близнаци. Две проститутки, хубави момичета на осемнадесет години, бяха поразили сърцата на братята Патерсън. През изминалите пет седмици Хенри и Харви не могли да се наситят на Норийн и Дорийн Грейсън, а патрулните полицаи наблюдавали процъфтяващия романс и водели спорове как, по дяволите, могат да се отличават един от друг. Полицаите, привърженици на поведенческата школа, вярваха, че няма значение, което схващане полицаите, привърженици на школата за обкръжението, отхвърляха като псевдонаучна глупост, да не говорим, че е и сексуално перверзна мисъл. Но и двете страни смятаха, че въпросът е доста занимателен. И в двата случая истинската любов доведе до падението на братята Патерсън. Хенри и Харви бяха решили да освободят сестри Грейсън от сводника им, който продаваше и наркотици, един колкото отвратителен, толкова и ужасен човек с дълъг низ свирепи престъпления, заподозрян в изчезването на няколко от собствените му момичета. Проблемът възникна поради жестокия побой над сестрите за това, че не бяха предали някои от подаръците си — бижута, — подарени от братята за едномесечния юбилей от запознанството им. Норийн имаше счупена челюст, а Дорийн загуби пет зъба. Имаше и други възмутителни неща, които разяриха братята и наложиха сестрите да бъдат настанени в медицинския център на университета в Алабама. Близнаците не понасяха леко обидите и една седмица по-късно двамата използваха еднакви револвери „Смит и Уесън“ от сенките на една тъмна уличка, за да прекратят живота на Елрод Макилвейн. За тяхно нещастие една полицейска радиокола се намираше на половин пресечка разстояние от тях. В този случай дори самите полицаи смятаха, че братята Патерсън са направили услуга на град Мобайл. Сега се намираха в стаята за разпити с лейтенанта. Обичайно агресивни, братята този път бяха оклюмали. Пистолетите се намериха на по-малко от петдесет метра от местопрестъплението. Въпреки че и на двата пистолета нямаше използваеми отпечатъци — огнестрелните оръжия не винаги се поддават на такава процедура, — четирите куршума, намерени в тялото на Макилвейн съвпадаха с двете дула. Братя Патерсън бяха задържани на четири преки от мястото със следи от барут по ръцете, както и с добре известен мотив да убият сводника. По-добри доказателства не можеха да се желаят. Полицаите нямаха единствено самопризнание. Късметът на близнаците най-после се беше свършил. Дори и адвокатът им го каза. Нямаше никаква надежда за споразумение с обвинението — местният прокурор ги мразеше дори повече, отколкото полицията — и въпреки че вероятно щяха да излежават присъда в строг тъмничен затвор, добрата новина беше, че вероятно няма да ги поставят на електрическия стол. Съдебните заседатели едва ли щяха да искат екзекуцията на хората, убили сводник търговец на наркотици, вкарал две от проститутките си в болница и вероятно затрил няколко от другите. Можеше да се спори дали това е престъпление поради афект, а според американските закони на такива мотиви по принцип се гледа като на смекчаващи вината обстоятелства. Облечени в еднакви затворнически дрехи, братя Патерсън седяха на масата срещу офицера от полицията. Лейтенантът дори не можеше да ги различи и не си правеше труда да пита кой кой е, защото вероятно щяха да излъжат просто за да се заяждат. — Къде ни е адвокатът? — попита Харви или Хенри. — Да — наблегна Харви или Хенри. — Нямаме нужда сега от него. Какво ще кажете, момчета, ако поискаме да ни направите една малка услуга? — попита лейтенантът. — Направете ни една малка услуга и вероятно ние ще ви направим една малка услуга. — С това проблемът с адвоката се реши. — Глупости! — отбеляза единият близнак, разбира се, за да започне пазарлъка. Намираха се в стадия, когато човек е готов да се хване за сламка. Пандизът им кимаше с глава и макар че никой от двамата не беше излежавал дълга присъда, имаха достатъчен стаж в местните затвори, за да знаят, че няма да е забавно. — Харесва ли ви идеята за доживотен затвор? — попита лейтенантът, без да се впечатлява от демонстрацията на сила. — Знаете как стават нещата, минават седем или осем години, преди да ви амнистират, и след това ви пускат. Искам да кажа, ако сте късметлии. Адски дълго време. Харесва ли ви идеята, момчета? — Ние не сме глупаци. Ти к’во търсиш тука? — попита другият Патерсън, показвайки, че е готов да обсъжда сроковете. — Свършете една работа за нас и, е, може да се случи нещо хубаво. — Каква е тая работа? — Вече и двамата братя реагираха положително на споразумението. — Виждали ли сте Рамон и Хесус? — Пиратите ли? — попита единият. — Мама му стара! — В криминалните среди, както и във всички други си имаше йерархия. Хората, които насилват жени и деца, се намираха на дъното. Братя Патерсън бяха свирепи криминални престъпници, но не се занимаваха с жени и деца. Нападаха мъже — в повечето случаи много по-слаби от тях, но все пак мъже. Това беше важно за имиджа им. — Да. Виждали сме тези посерковци — каза другият, за да подчертае по-сбитата забележка на брат си. — Последните два дни тия лайна са се надули, като че са изсрани от крал. Шибани спаньоли. Хей, ние сме кофти, но никога не сме изнасилвали, нито убивали малки момичета… а разправят, че тия ще се отърват, а? Мамицата им! Ние очистихме един шибан сводник, дето обича да бие мадамите ни, и ни чака доживотен затвор. Какво правосъдие е това, мистър ченге? Мамицата му! — Ако се случи нещо на Рамон и Хесус, нещо истински сериозно — тихо каза лейтенантът, — може би ще се случи още нещо. Нещо, което ще ви е от полза, момчета. — Какво? — Ами например ще можете да се виждате с Норийн и Дорийн много редовно. Може би дори да се задомите с тях. — Мама му стара! — възкликна Хенри или Харви. — Това е най-добрата сделка, момчета — каза лейтенантът. — Искаш да очистим копелетата ли? — Хенри зададе въпроса, с което разочарова брат си, който считаше себе си за по-умния от двамата. Лейтенантът просто продължи да ги наблюдава. — Разбрахме те — обади се Хенри. — Откъде можем да сме сигурни, че държиш на думата си? — За каква дума става въпрос? — Капитанът замълча. — Рамон и Хесус убиха четиричленно семейство, разбира се, най-напред са изнасилили съпругата и малката дъщеря. Вероятно имат пръст и в убийството на един полицай от Мобайл и жена му. Но нещо се обърка с делото срещу тях. Най-много да им дадат двадесет години, а ще ги пуснат след седем или осем. За това, че са убили шест души. Не е много честно, а? Двамата близнаци вече се досещаха за какво става дума. Лейтенантът разбираше това по еднаквото изражение в двата чифта очи насреща му. След това дойде ред и на решението. В двата чифта очи за момент се мярна предпазливост, докато братята обмисляха как да направят необходимото. След това очите им се успокоиха. Братя Патерсън кимнаха с глави и с това разговорът приключи. — Момчета, внимавайте. Затворът е много опасно място. — Лейтенантът се изправи, за да повика надзирателя. Ако го питаха, той щеше да каже, че — след като е получил разрешение да разговаря с тях, без да присъства адвокат, разбира се — е искал да ги разпита за един обир, в който двамата не бяха участвали, но може би знаеха нещичко. А в замяна на съдействието им е предложил известна помощ от страна на прокурора. Уви, те не показали никакви знания за въпросния обир и след по-малко от петминутен разговор ГИ върнал в килията им. Ако някога споменат за същинското съдържание на разговора, тяхната дума щеше да е твърдение на двама закоравели бандити с открито и решено дело за убийство над главите си срещу думата на лейтенант от полицията. В най-лошия случай щеше да се стигне до разказ на пета страница в „Мобайл Реджистър“, който заемаше доста сурова позиция спрямо престъпността. А те едва ли биха си признали за двойно убийство, независимо дали е извършено по поръчка на полицията или не. Лейтенантът беше почтен човек и веднага се захвана за работа, за да спази нещата от своя страна, като очакваше братята Патерсън да направят същото. От четирите куршума, намерени в тялото на Елрод Макилвейн, един не можеше да се използва за целите на балистичното тестване поради състоянието му — непокритите със стомана оловни куршуми често пъти се повреждат, — а останалите, макар и достатъчно добри за криминалното следствие, почти не можеха да служат като добро доказателство. Лейтенантът нареди куршумите да бъдат изнесени от склада за съхраняване на веществени доказателства за допълнително изследване заедно с бележките на балиста и снимките. Разбира се, той трябваше да се разпише за тях, за да се запази „веригата на свидетелските показания“. Това правно изискване беше написано, за да е сигурно, че винаги се знае къде се намират използваните в съдебни дела важни веществени доказателства. Така се предотвратяваше незаконното производство на фалшиви улики. Когато дадено веществено доказателство се загуби, дори и да се намери, после то не може вече да се използва в криминално дело, защото вероятно е подправено. Лейтенантът отиде в лабораторията, но техниците тъкмо си тръгваха. Попита експерта по балистика дали може да провери отново куршумите по случая Патерсън в понеделник сутринта. Човекът отговори, че единият малко не съвпада, но можеше да послужи за целите на делото. Нямаше нищо против да ги провери отново. Полицаят се върна в канцеларията си с куршумите. Кафявият плик, в който се намираха, носеше етикет с номера на делото и тъй като все още се намираше в ръцете на когото трябва и срещу получаването му имаше подписа на лейтенанта, веригата на веществените доказателства не беше нарушена. Написа в бележника на бюрото си, че не желае да ги оставя в канцеларията си през почивните дни и ще ги занесе у дома си, като целият пакет ще се намира в заключения куфар. Лейтенантът беше на петдесет и три години и му оставаха четири месеца до уволнението с всички облаги. Помисли си, че тридесет години служба са достатъчни и занапред го очакват само приятни моменти с рибарската лодка. Но не можеше да се оттегли от службата с чиста съвест, ако остави двамата убийци на полицай с осемгодишна присъда при лек режим. Напливът на пари в Колумбия беше предизвикал всякакви странични ефекти в зашеметяваща приумица на съдбата. Един от тях бе, че колумбийската полиция получи нова и много сложна криминологична лаборатория. Останките от къщата на Унтиверос преминаха обичайната редица химически проби и след няколко часа се определи, че използваното експлозивно вещество е смес от циклотетраметилентетранитрамин и тринитротолуол. Химикът написа, че разговорно са познати като уротропин и тротил. Смесени в съотношение 70:30, образуваха избухливо съединение, наречено октол, което е доста скъп, много стабилен и изключително агресивен експлозив, произвеждан в Съединените щати, но продаван от американски, европейски и една азиатска компания. С това работата му за деня приключи. Предаде доклада на секретарката си, която го прати по факса до Меделин, където друга секретарка направи ксерокопие и двадесет минути по-късно то достигна до Феликс Кортес. Докладът представляваше поредното късче в загадката, пред която се намираше бившият офицер от разузнаването. Никоя местна мина не използваше октол. Той е твърде скъп, а обикновените експлозиви-гелове на азотна основа бяха достатъчни за търговските приложения. Ако е необходим по-голям взривен удар, за да се раздробят скалите, човек просто пробиваше по-голяма дупка и натъпкваше повече експлозиви. Но за въоръжените сили такъв вариант не съществуваше. Размерът на артилерийския снаряд е ограничен от диаметъра на оръдейното дуло, а размерът на бомбата — от допълнителното аеродинамично съпротивление за самолета. Следователно военните търсеха по-мощни експлозиви, за да получат подобри резултати от ограничените си по отношение на размерите оръжия. Кортес взе един справочник от рафта в библиотеката си и се увери, че октолът е почти изключително експлозив за военни цели… и се използва като стартиращо вещество за ядрени оръжия. Това предизвика кратък, подобен на излайване смях. То обясняваше и някои неща. Първоначалната му реакция от експлозията беше, че е използван един тон динамит. Същият резултат можеше да се получи и с по-малко от петстотин килограма от този октол. Извади друг справочник и научи, че фактическото тегло на експлозива в деветстотинкилограмова бомба е по-малко от четиристотин и петдесет килограма. Но защо нямаше парчета? Повече от половината от теглото на бомбата е в стоманения корпус. Кортес изостави тази мисъл за момента. Една самолетна бомба можеше да разясни доста неща. Помнеше обучението си в Куба, когато северновиетнамските офицери обясняваха на класа му за „умните бомби“, които бяха проклятието за мостовете и електроцентралите на страната им през кратката, но свирепа бомбардировъчна кампания „Лайнбекър-II“ през 1972 г. След години на скъпо струващи провали американските изтребители бомбардировачи бяха унищожили множество добре защитени цели в разстояние на няколко дни, като използваха новите си боеприпаси с прецизно насочване. Насочена към пикап, такава бомба би приличала по всичко на минирана кола. Но защо нямаше парчета? Препрочете доклада от лабораторията. Имаше и целулозни останки, които техникът от лабораторията обясняваше като картонените кутии, в които се е намирал експлозивът. Целулоза? Това означава хартия или дървесни влакна. Може ли да се направи бомба от хартия? Кортес взе един от справочниците си — „Оръжейни системи на Джейн“. Това беше тежка книга с твърда, неогъваща се корица… картон, покрит с плат. Наистина е толкова просто. Щом може да се направи хартията толкова здрава за съвсем прозаична цел като подвързването на книги… Кортес се облегна в стола и запали цигара като поздрав към себе си — и към norteamericanos. Беше отлично. Изпратили са бомбардировач, въоръжен със специална умна бомба, насочили са я към този абсурден пикап и не са оставили след себе си никакво веществено доказателство. Учуди се кой ли го е измислил, удивен от факта, че американците бяха направили нещо толкова интелигентно. КГБ би изпратило рота командоси от войските със специално предназначение и щяха да водят конвенционална пехотна война, като оставят след себе си всякакви веществени доказателства, „предавайки съобщението си“ по типично руски начин, който имаше ефект, но не и изтънченост. Американците бяха успели този път да постигнат хитростта, характерна за испанците — за Кортес, засмя се Феликс. Това бе забележително. Сега притежаваше отговора на въпроса „как?“ След това трябваше да разбере „защо?“ Но разбира се! Имаше една статия в онзи американски вестник за възможна бандитска война. Картелът имаше преди четиринадесет старши ръководители. Сега останаха десет. Американците ще се опитат да намалят тази бройка с… колко? Възможно ли е да си въобразяват, че само един-единствен атентат ще разпали жестока вътрешна война? Кортес реши, че не. Само един такъв случай не би бил достатъчен. Два може би, но не и един. Значи американците имаха групи командоси, които скитаха из планините южно от Меделин, пуснаха една бомба и правеха още нещо, за да ограничат полетите с наркотиците. И това му се изясни. Разбира се, те свалят самолетите. Имаха хора, които да наблюдават летищата и Да изпращат разузнавателна информация някъде, откъдето се предприемаха действия. Това е напълно интегрирана операция. Най-невероятното от всичко беше, че тя всъщност върши работа. Американците бяха решили да направят нещо, от което щеше да има резултат. Това е чудо. През цялото време, докато той работеше като офицер от разузнаването, ЦРУ имаха сравнително ефективна система за събиране на информация, но не и за действие. Феликс стана от бюрото си и отиде до бара в канцеларията си. Това изискваше сериозен размисъл и хубаво бренди. Наля си тройна доза в издута като балон чаша, развъртя я, като остави ръката си да стопли течността, за да могат ароматичните пари да погалят сетивата му още преди да поеме първата глътка. Китайският език е идеографичен — Кортес бе срещал китайски разузнавачи — и символът за „криза“ е комбинация от символите, изобразяващи „опасност“ и „удобен случай“. Двойствеността тук беше го поразила още първия път, когато чу това, и никога не го забрави. Удобните случаи като този бяха изключителна рядкост и много опасни. Разбираше, че основната опасност се крие във факта, че той не знае как американците получават разузнавателната си информация. Всичко говореше за агент, проникнал в организацията им. Някой на висок пост, но не толкова високо, колкото му се иска. Американците бяха компрометирали някого, както самият той много често бе правил. Стандартна процедура при разузнавателната работа, а ЦРУ бяха превъзходни в нея. Някой. Кой? Някой дълбоко обиден, желаещ да си разчисти сметките, като в същото време се сдобие с място около масата на босовете. Доста хора попадаха в тази категория. Включително и Феликс Кортес. И вместо да започва собствени действия за постигане на целта си, можеше да разчита американците да го сторят вместо него. Стори му се много странно, че Се доверяваше на американците да свършат работата му, но това беше и доста забавно. Всъщност такова е и определението за идеалните секретни операции. Той само трябваше да позволи на американците да изпълнят плана си и да гледа отстрани. Щеше да му е необходимо търпение и доверие във врага — да не споменаваме и степента на опасност, — но Кортес считаше, че си струва усилията. След като не знаеше как да изпрати информация до американците, той реши, че трябва да се довери на късмета. Не, не късмет. Те, изглежда, по някакъв начин научаваха и може би ще го разберат и сега. Вдигна телефона и се обади, което за него беше много нетипично. След това, като се замисли, направи нови разпоредби. В края на краищата не можеше да се очаква, че американците ще постъпят точно както той искаше и точно когато той искаше. Някои от нещата трябваше да уреди сам. Самолетът на Райън кацна в базата „Андрюс“ малко след седем часа вечерта. Един от помощниците му — добре беше да ги има — пое отговорност за секретните документи и ги закара обратно в Ленгли, докато Джак мяташе багажа си в колата и тръгна за дома. Щеше да се наспи добре, за да свали умората от смяната на часовите пояси, и утре отново ще седи на бюрото си. Докато изкарваше колата на маршрут 50, си помисли, че първата му задача е да разбере какво прави ЦРУ в Южна Америка. Ритър поклати глава с изненада и благодарност. „Лудория“ отново беше дала резултат. Този път говореше самият Кортес. Все още не осъзнаваха факта, че комуникациите им са уязвими. Разбира се, това не бе рядко явление. Същото беше се случило с германците и японците през Втората световна война и се повтаряше отново и отново. Просто в тая област американците ги биваше. А и обаждането едва ли можеше да дойде в по-удобен момент. Самолетоносачът се намираше на разположение само още тридесет часа — време, достатъчно, за да изпратят съобщение до техния човек на „Рейнджър“. Ритър написа заповедите и изискванията за мисията на персоналния си компютър. Отпечата ги, сложи ги в плик с печат и ги предаде на един от старшите си подчинени, който се качи на снабдителен самолет на военновъздушните сили за Панама. Полковник Роби Джексън се чувстваше малко по-добре. Ако не друго, поне можеше да усеща допълнителната тежест на четвъртата нашивка на раменете на бялата си риза, а и сребърният орел, който замени дъбовия лист на яката му, беше толкова по-приятен символ на летеца. Предсрочното му повишение означаваше, че го очаква сериозна кариера. Вероятно щеше да командва собствената си ескадрила на самолетоносача. Джексън знаеше, че това е последният му пост, на който щеше да лети, но и най-разкошният. Трябваше да лети в няколко апарата от различен тип и да отговаря за над осемдесет самолета, екипажите им и персонала за поддържането, без които самолетите просто приличаха на привлекателна украса за полетната палуба на самолетоносача. Лошата новина беше, че тактическите му идеи не се оказаха толкова добри, колкото изглеждаха предварително, но той се успокои с мисълта, че за всички новости трябва време. Видя, че някои от новите му идеи бяха не както трябва, и поправките, предложени от един командир на ескадрила на „Рейнджър“, почти свършиха работа — всъщност значително подобриха идеята. А това също е нормално. Същото можеше да се каже и за ракетите „Феникс“. Подобряването на системата за насочване свърши добра работа — не колкото обещаваш производителят, но това също не бе необичайно, нали? Роби се намираше в бойния информационен център. В момента не се провеждаха никакви полети. Бойната група се намираше п въздействието на неприятно време, което щеше да се изясни след няколко часа. Докато техниците се занимаваха със самолетите си, Роби и старшите служители от противовъздушната отбрана разглеждаха записите на схватките на изтребителите за шести път. Силите на „врага“ бяха се справили забележително добре, като пробиха отбраната на „Рейнджър“ и реагираха бързо и ефективно, за да докарат самолетите с ракети в необходимия диапазон. Фактът, че изтребителите на „Рейнджър“ бяха ги избили на връщане, нямаше значение. Целта на въздушния бой бе да бъдат разбити самолетите „Бекфайър“ по пътя насам. Записът на лентата бе направен от радара на самолета „Е-2С Хоукай“, на който Роби се вози при първия бой. Шест гледания му стигаха. Научи всичко, което можеше да се научи, и сега мисълта му се рееше. Отново видя онзи „Интрудър“, който се стикова със самолета-цистерна и след това се отправи към Еквадор, като изчезна от екрана малко преди да стигне до брега. Джексън се облегна в стола си, докато около него дискусията продължаваше. Превъртяха напред лентата, за да наблюдават фазата на приближаването, прекараха повече от час в гледане на фактическата битка — „Или каквото остана от нея“, намръщено си помисли Джексън, — а след това отново я превъртяха напред. Командирът на „Рейнджър“ беше особено разтревожен от мудния начин, по който ескадрилите му се препостроиха, за да се върнат на самолетоносача. Лошата организация на изтребителите предизвика някои остри забележки от страна на полковника, притежател на титлата, която сега Роби очакваше. За него забележките имаха полза, макар че бяха малко вулгарни. Последвалата дискусия продължи до края на лентата, където онзи самолет „А-6“ отново се появи на път за самолетоносача, след като бе направил каквото е трябвало. Роби знаеше, че това е само предположение, а догадките представляваха опасност за професионалните военни. Но самолетът беше факт. — Полковник Джексън? Роби се обърна и видя един куриер с папка в ръка. Носеше му съобщение, за което трябваше да се разпише. Той взе формуляра и го прочете. — Какво има, Роб? — попита офицерът, отговорен за оперативните задачи на самолетоносача. — Адмирал Пейнтър ще лети до военноморската академия. Иска да го чакам там вместо във Вашингтон. Предполагам, че желае предварително да прочете каква работа е свършила чудесната ми нова тактика — отговори Джексън. — Не се притеснявай. Няма да си вземат пагоните обратно. — Не предвидих всичко докрай — отговори Роби, като направи жест към екрана. — Никой никога не е успявал. „Рейнджър“ излезе от зоната с лошо време след половин час. Първо излетя транспортният самолет, който отиде към Панама, за да отнесе поща и да вземе някои неща. Върна се след четири часа. „Техническият представител“ го чакаше, предупреден чрез един безобиден сигнал по незасекретен канал. Когато свърши с четенето на съобщението, той се обади до каютата на полковник Йенсен. Занесоха копия от снимката в „Скривалището“, но най-добрият им свидетел се намираше в Александрия и той сам я получи на място. Мъри знаеше, че не трябва да пита откъде е тази снимка. Явно бе, че идва от ЦРУ и че е някаква разузнавателна снимка, но обстоятелствата около нея не бяха неща, които трябва да знае — или така щяха да му отговорят, ако попиташе. Което той не стори, защото можеше и да не приеме това обяснение, което имаше право да получи. Състоянието на Мойра се подобряваше. Ремъците ги нямаше, но все още я лекуваха за някакви странични ефекти от приспивателните хапчета. Дочу нещо за състоянието на черния дроб, но тя добре понасяла лечението. Той я намери седнала в автоматизираното легло, повдигнато с команда от бутон. Часовете за посещение бяха свършили — тази вечер децата й се намираха у дома, а това според Мъри бе най-доброто лечение, което можеше да й се даде. Официалната версия беше, че случайно е поела свръхдоза лекарства. В болницата знаеха, че не е така, и това се разчу, но ФБР заяви пред обществеността, че е случайност, защото тя съвсем не е поела смъртоносна доза от лекарството. Психиатърът на ФБР я виждаше два пъти дневно и докладите му бяха оптимистични. Макар и факт, опитът за самоубийство се основаваше на импулс, а не на продължително обмисляне. С грижи и съвети тя се посъвзе и вероятно щеше да се оправи напълно. Психиатърът смяташе, че това, което Мъри възнамеряваше да стори, ще й помогне. — Изглеждаш адски много по-добре — каза й той. — Как са децата? — Никога вече няма да им сторя такова нещо — отговори Мойра Улф. — Колко глупаво и егоистично постъпих. — Казах ти, че си била ударена от камион. — Мъри седна на стола до леглото и отвори кафявия плик, с който дойде. — Това ли е камионът? Тя взе снимката от ръката му и за момент я погледна. Не беше много добра снимка. Направена от разстояние две мили дори и с мощни лупи и увеличение на изображението с помощта на компютър, на нея не се виждаше нищо, което да се доближава дори до любителска фотография. Но в една снимка има повече неща от самото изражение на лицето. Формата на главата, сресването на косата, стойката, начинът, по който държеше ръцете си, наклонът на главата… — Той е — каза тя. — Това е Хуан Диас. Къде я намерихте? — От една друга правителствена служба — отговори Мъри, като подбраните от него думи не й казваха нищо. Онова нищо, което означаваше точно ЦРУ. — Тайно наблюдавали някакво място — и аз не зная къде — и се сдобили с това. Помислили, че може да е нашето момче. За твоя информация, това е най-добрата потвърдена снимка на полковник Хуан Диас, това е последното му звание от DGI, с която разполагаме. Сега поне знаем как изглежда копелето. — Хванете го — каза Мойра. — О, ще го пипнем — обеща Мъри. — Аз зная какво ще трябва да направя — да свидетелствам и всичко останало. Зная какво ще правят с мен адвокатите. Мога да го понеса. Мога, мистър Мъри. „Тя не се шегува“ — осъзна Дан. Не за първи път отмъщението беше част от един спасен живот и Мъри с радост виждаше това. То е и още една цел, за която Мойра да живее. Неговата работа е да направи така, че тя и ФБР да получат отмъщението си. Одобреният термин във ФБР беше възмездие, но стотиците агенти, работещи по случая, сега не използваха тази дума. Джак пристигна в канцеларията си рано на следващата утрин, за да открие очакваната купчина папки, отгоре на която го чакаше и бележка от съдията Мур. „Конвенцията приключва довечера — пишеше в нея. — Имаш билет за последния полет до Чикаго. Утре сутринта ще информираш губернатора Фаулър. Това е нормална процедура за кандидатите за президенти. Приложени са указания за информирането, а също и копие от информацията за националната сигурност, дадена по време на президентската кампания през 1984 г. Може да се обсъжда информация с «ограничен» достъп, както и «поверителна», но нищо в «секретна» или в по-горна категория. Искам да видя експозето ти в писмен вид преди пет часа.“ И това напълно разби деня му. Райън се обади вкъщи, за да извести семейството си, че няма да се прибира още една нощ. След това се захвана за работата. Сега нямаше да има възможност да разговаря с Ритър и Мур до следващата седмица. А разбра, че Ритър ще прекара по-голямата част от деня в Белия дом. Следващото обаждане на Джак беше до Бетесда, за да се чуе с адмирал Гриър и да получи някои напътствия. С изненада разбра, че последното такова информиране е направил лично Гриър. Не се учуди, че гласът на стареца беше значително по-слаб от последния път. Все още имаше хумор в него, но въпреки това той му напомни за фигурист на олимпийските игри, чието изпълнение заслужава медал, но играе върху тънък, трошлив лед. > 21. > ОБЯСНЕНИЯ Никога не му се вярваше, че транспортните самолети са най-натоварени в ескадрилата на един самолетоносач. Разбира се, това бе така и той го знаеше, но машинариите на грозния и бавен самолет с витлов двигател не представляваха голям интерес за пилот, „роден“ във „F-4 Фантом-II“ и скоро след това преминал в по-горен клас на „F-14A Томкет“. От няколко седмици не беше летял на изтребител и като крачеше към транспортния самолет, официално наричан „С-2А Грейхаунд“ — това име прилягаше почти напълно, защото самолетът наистина лети тромаво като куче*, — реши, че при първа възможност ще се прокрадне до Пакс Ривър за няколко часа летене и въртене с хубав самолет. [* Думата грейхаунд означава хрътка. — Б. пр.] — Чувствам нужда — прошепна той усмихнат на себе си. — Нуждата от скоростта. Транспортният самолет беше разположен за изстрелване от катапулта в лявата част на кърмата и като вървеше към него, видя личния „Интрудър“ на командира на ескадрилата, паркиран до пътеката. От другата страна имаше едно тясно място, наречено Фермата за бомби и използвано за съхраняване и приготовление на боеприпасите. Мястото беше удобно — твърде малко за паркиране на самолети и достатъчно близо до ръба на палубата, за да може при нужда бомбите да бъдат изхвърляни през борда. Бомбите се превозваха на малки, ниски колички и когато се качваше на самолета, видя една със синя „учебна“ бомба, теглена към интрудъра. Тя имаше странните приспособления за насочване с лазерен лъч. „Значи още едно учение по бомбардировки, а? — За него това беше пореден повод да се усмихне. — Вкарай я точно в целта, Йенсен“ — помисли си Роби. Десет минути по-късно излетяха на път за Панама, откъдето щеше да отиде със самолет на военновъздушните сили до Калифорния. Райън летеше над Западна Вирджиния в пътнически самолет „ДЦ-9“ на „Американ Еърлайнс“. Това беше далеч под протокола за много важна личност във военновъздушните сили, но сега нямаше достатъчна причина за официалности. Придружаваше го охрана, с което Джак постепенно свикваше. Офицерът бе ранен по време на дежурство — паднал върху нещо и лошо наранил бедрото си. След възстановяването си вероятно отново ще се върне в Оперативния отдел. Казваше се Роджър Харис, на около тридесет години, и според Джак доста умен. — Какво правеше, преди да започнеш при нас? — попита той Харис. — Ами, сър, аз… — Казвам се Джак. Имам ново служебно звание, но с него не дават и ореол. — Няма да повярваш. Бях уличен полицай в Нюарк. Реших, че искам да опитам някоя по-безопасна работа, и гледай какво ми се случи — засмя се той. Само половината места в самолета бяха заети. Райън се огледа и видя, че около тях няма никой, а подслушвателните устройства винаги срещаха проблеми с виенето на двигателите. — Къде стана това? — В Полша. Една среща се провали — искам да кажа, че нещо не ми хареса и побягнах. Моят човек се измъкна, а аз тръгнах на другата страна. На две пресечки от посолството се преметнах през една стена. Опитах се. Имаше котка, обикновена улична котка. Настъпих я, без да искам, тя изписка, а аз се спънах, паднах и си счупих шибаната бедрена кост. Като някаква бабичка, която е паднала във ваната си. — На лицето му се появи печална усмивка. — Тези шпионски работи не са като на телевизия, а? Джак кимна с глава. — Един ден ще ти разкажа за времето, когато нещо подобно се случи и на мен. — По време на операция ли? — попита Харис. Знаеше, че Джак е от Отдела за разузнаване, а не от оперативния. — Адски хубава история. Жалко, че не мога да я разказвам на никого. — Та какво ще разправяш на Дж. Робърт Фаулър? — Това е странното. Все неща, които може да разбере от вестниците, но не се считат за официални, ако не ги чуе от нас. Стюардесата мина покрай тях. Полетът беше твърде кратък, за да се хранят, но Райън поръча две бири. — Сър, не мога да пия по време на дежурство. — Ти преди малко бе освободен от дежурството — каза му Райън. — Не обичам да пия сам, а винаги се налага, щом летя. — Казваха ми, че не ви харесва тук горе — отбеляза Харис. — Преодолях го — отговори Джак, като почти не лъжеше. — Е, какво става? — попита Ескобедо. — Няколко неща — отговори Кортес бавно, внимателно, замислено, за да покаже на el jefe, че все още не знае, но работи усилено, за да използва забележителния си талант на аналитик за правилния отговор. — Мисля, че американците имат две или три групи наемници в планините. Както знаеш, те нападат някои от преработвателните участъци. Целта им, изглежда, е психологическа. Местните селяни вече проявяват нежелание да ни сътрудничат. Не е трудно такива хора да бъдат изплашени. Ако продължи достатъчно дълго, ще имаме истински проблеми с производството. — Наемници ли? — Технически термин, jefe. Както знаеш, наемник е всеки, който извършва някаква услуга срещу заплащане, но терминът почти във всички случаи указва военни услуги. Кои точно са те? Знаем, че говорят испански. Може да са граждани на Колумбия, разочаровани аржентинци — знаеш, че norteamericanos използваха хора от аржентинската армия за обучаване на contras*, нали съм прав? Опасни типове от времето на хунтата. Вероятно при всичката бъркотия в собствената си страна са решили да служат на американците на полупостоянна основа. Това е само една от много вероятности. Трябва да разбереш, jefe, че такива операции трябва да дават възможност за правдоподобно отричане. Няма значение откъде идват, но е възможно дори да нямат представа, че работят за американците. [* Контрите (исп.). — Б. пр.] — Не ги зная кои са, но какво смяташ да правиш с тях? — Ще ги намерим и ще ги избием, разбира се — каза просто Кортес. — Нуждаем се от около двеста въоръжени мъже, но със сигурност можем да съберем толкова. Вече съм изпратил хора да претърсват околността. Искам разрешението ти да събера необходимите сили, за да прочистим планината както трябва. — Ще го имаш. А какво ще кажеш за атентата срещу Унтиверос? — Някой е натоварил четиристотин килограма висококачествен експлозив на каросерията на пикапа. Много умна постъпка, jefe. Нямаше да е възможно във всеки друг автомобил, но този пикап… — Si. Едната му гума тежеше повече. Кой го е направил? — Не са американците, нито някой от слугите им — уверено отговори Кортес. — Но… — Jefe, помисли малко — предложи Феликс. — Кой би могъл да има достъп до камиона? Ескобедо се замисли за това. Седяха на задната седалка на дълга лимузина „Мерцедес“. Колата беше стар модел 600, поддържана с любов като нова. „Мерцедес Бенц“ е кола, харесвана от хората, които трябва да се тревожат за свирепи врагове. Макар и тежка и с мощен двигател, колата с лекота теглеше повече от четиристотин килограма броня от кевлар, разположена на жизненоважни места, и дебели стъкла от поликарбонат*, които можеха да спрат куршум от картечница тридесети калибър. Гумите й бяха пълни с пяна вместо въздух, така че да не могат да спаднат при спукване — или поне не много бързо. В горивния резервоар имаше метална решетка с формата на пчелна пита, която не можеше да спре запалването, но предотвратяваше по-опасни експлозии. Петдесет метра преди и след тях се движеха коли „БМВ М-3“, бързи, мощни, пълни с въоръжени мъже, съвсем като при държавните глави, които имаха водеща и следваща кола за охрана. [* Термопластична синтетична смола, получена от бисфенол и фосген, използва се за емулсионни покрития с армировка от стъклени влакна. — Б. пр.] — Смяташ, че е някой от нас? — попита след минута размисъл Ескобедо. — Възможно е, jefe. — Тонът на Кортес говореше, че е повече от възможно. Внимателно правеше разкритията си, като следеше крайпътните знаци. — Но кой? — Ти трябва да отговориш на този въпрос, не е ли така? Аз съм разузнавач, не детектив. — Това, че Кортес се отърва след тази ужасна лъжа, се дължеше на параноята на Ескобедо. — Ами липсващите самолети? — Също не е известно — докладва Кортес. — Някой е наблюдавал летищата. Може би американски десантни групи, но е по-вероятно да са същите наемници, които сега се намират в планината. Вероятно са саботирали самолетите по някакъв начин, вероятно със съучастието на охраната. Предполагам, че когато са си тръгнали, са убили пазачите, за да не може никой да докаже какво са правили, след това са минирали горивния резервоар, за да ни заблудят. Много умна операция, но ние можехме да се приспособим към нея, ако не беше онова убийство в Богота. Кортес дълбоко си пое дъх, преди да продължи: — Нападението над американеца в Богота беше грешка, jefe. Това е накарало американците да променят глупавата си операция в нещо, което пряко застрашава дейността ни. Подкупили са някого в организацията и реализират своето желание за възмездие чрез амбициите или гнева на някой от старшите ти колеги. — Кортес говореше със същия тих, разсъдлив глас, с който информираше командирите си в Хавана, както учител съветва особено умен ученик. Начинът му на говорене напомняше на хората за лекар и особено ефективно убеждаваше латиноамериканците, които обичат да спорят, но в същото време уважават хората, които могат да контролират страстите си. Като укори Ескобедо за убийството на американците — Ескобедо не обичаше да го укоряват; Кортес го знаеше, а Ескобедо пък знаеше, че Кортес знае, — Феликс просто придаде по-голяма достоверност на думите си. — Самите американци постъпиха глупаво и си признаха, вероятно в несръчен опит да ни объркат, като говореха за „бандитска война“ в организацията. Впрочем американците са изобретили този трик, за да използват истината като отрицание на фактите. Умно е, но са го използвали твърде често. Вероятно смятат, че не знаем този трик, но всички хора, работещи в сферата на разузнаването, го знаят. — Кортес импровизираше и измисли това в момента, но според него звучеше добре. И имаше необходимия ефект. Ескобедо гледаше през дебелите стъкла на колата, като съзнанието му обработваше новата мисъл. — Чудя се кой… — Не мога да отговоря сега. Вероятно вие със senor Фуентес ще имате известен напредък по този въпрос довечера. — Кортес срещаше най-голяма трудност да запази сериозно изражение на лицето си. Независимо от всичкия си ум и безсърдечността си, el jefe можеше да бъде манипулиран, ако човек знае как да го побутва. Пътят следваше дъното на долината. Имаше и железопътна линия, която също следваше коритото, издълбано в скалата от планинската река. Кортес знаеше, че от чисто тактическа гледна точка човек не можеше да се чувства удобно на това място. Въпреки че не бе служил в армията — ако се изключат уроците по военно обучение в кубинската училищна система, — разбираше недостатъци те на низините. Човек можеше да бъде забелязан отдалеч от хора по възвишенията. Сега знаците по шосето добиха по-различно и злокобно значение. Феликс знаеше абсолютно всичко, необходим за колата. Тя беше модифицирана от водещия в света доставчик на бронирани коли и редовно проверявана от техници от фирмата. Стъклата се заменяха два пъти в годината, защото слънчевата светлина променя кристалната структура на поликарбоната — още по-бързо на екватора и при голяма надморска височина. Стъклото спираше куршум 7,62 от натовска картечница, а листата от кевлар на вратите и около двигателя можеха при благоприятни условия да спрат и по-големи куршуми. Въпреки всичко той беше нервен, но си налагаше да не реагира видимо на опасността. — Кой ли може да е? — попита Ескобедо, когато колата влезе в един рязък завой. Там имаше пет групи от по двама души, стрелци и подавачи на лентата. Въоръжени бяха със западногермански картечници MG3, които колумбийската армия неотдавна бе приела на въоръжение, защото използваха същите куршуми 7,62, както и стандартното им пехотно оръжие G3, също германска изработка. Тези пет картечници бяха „откраднати“ — всъщност закупени от един алчен сержант снабдител — от армейски склад. Вариант на по-ранното германско оръжие MG-42, прославило се през Втората световна война, MG3 си запазваше цикличната скорострелност от 1 200 куршума в минута — 20 куршума в секунда. Картечниците се намираха на тридесет метра една от друга, като две от тях трябваше да стрелят по следващата кола, две — водещата, но само една трябваше да се цели в мерцедеса. Кортес не се доверяваше чак дотолкова на бронята на колата. Погледна дигиталния си часовник. Движеха се точно навреме. Ескобедо имаше отлични шофьори. Но и Унтиверос имаше отлични слуги. Цевта на всяка картечница имаше конусообразно удължение, наречено пламъкогасител. Често неправилно разбирано от непосветените хора, то имаше за цел да крие пламъка от стрелеца — да не го заслепят собствените му изстрели. Физически не е възможно пламъкът да се скрие от който и да е друг. Стрелците откриха огън едновременно и от дясната страна на пътя се появиха пет отделни еднометрови бели пламъка. От всеки пламък изскачаха трасиращи куршуми и очертаваха линия, която позволяваше на стрелците да коригират огъня си и да го насочат право към целта си, без да е необходимо да използват мерниците на оръжията си. Никой от пътниците в колата не чу звука на картечниците, но всички усетиха ударите на куршумите — или поне онези, които живяха достатъчно дълго. Тялото на Ескобедо се втвърди като стоманена греда, когато гой видя жълтата линия на трасиращите куршуми, стигаща до първата кола М-3. Тя не беше така добре армирана като неговата. Задните светлини се отклониха наляво, след това надясно. Колата излезе от пътя под ъгъл и се преобърна като една от играчките на сина му. Преди това той и Кортес усетиха ударите на двадесетина куршума върху тяхната кола. Звукът беше като от градушка върху ламаринен покрив. Но това бяха куршуми, а не град, удрящи се в стомана и кевлар, а не в ламарина. Шофьорът му, добре обучен и винаги нащрек, рязко зави с дългия мерцедес, за да избегне намиращото се пред него БМВ, като в същото време натисна газта докрай. Шестлитровият двигател на мерцедеса реагира веднага — той също имаше предпазна броня, — като удвои мощността си и въртящия си момент за една секунда, и захвърли пътниците в седалките им. По това време Ескобедо бе извърнал глава, за да види опасността. Изглеждаше, сякаш трасиращите куршуми летяха право срещу лицето му, а ги спираше някакво чудо в дебелите стъкла — той видя, че то се чупи от ударите. Кортес се хвърли с цяло тяло върху Ескобедо, като го събори на пода. Нито един от тях не беше имал време да каже нито дума. При изстрелването на първия куршум колата се движеше със сто и двадесет километра в час. Вече достигаше сто и петдесет, като избягваше от опасната зона по-бързо, отколкото стрелците можеха да коригират огъня си, но корпусът на колата прие повече от четиридесет попадения. След две минути Кортес вдигна поглед. С изненада видя, че два куршума бяха ударили левите прозорци отвътре. Стрелците бяха малко прекалено добри; успели бяха да вкарат последователно куршуми през армираното стъкло. Не се чуваха никакви звуци от водещата и следващата кола. Феликс дълбоко си пое дъх. Току-що спечели най-големия риск в живота си. — Завий по първото отклонение! — извика той на шофьора. — Не! — след миг извика Ескобедо. — Право към… — Глупак! — Кортес обърна el jefe. — Искаш да се натъкнем на друга засада! Откъде, мислиш, са знаели, че ще минем оттук, за да ни убият! Завий по първото отклонение! — отново извика на шофьора той. Шофьорът, който добре разбираше тактиката на засадите, натисна спирачката и зави по следващата отбивка. Шосето беше право и водеше към мрежа от малки пътища, обслужващи местните ферми за кафе. — Намери тихо място за спиране — заповяда Кортес. — Но… — Те ще очакват от нас да избягаме, а не да мислим. Те ще очакват да правим това, което пише във всички наръчници по антитероризъм. Само постъпките на глупаците могат да се предвидят — каза Кортес, като чистеше парчетата поликарбонат от косата си. Пистолетът му беше изваден, но сега той демонстративно го постави обратно в раменния си кобур. — Хосе, ти караш великолепно. — И двете коли са загубени — докладва шофьорът. — Това не ме изненадва — отговори съвсем искрено Кортес. — Jesus Maria! За малко да ни… Ескобедо беше всичко друго, но не и страхливец. Той също видя повредата на стъклото на няколко инча от мястото, където се намираше главата му. Два куршума бяха проникнали в колата — наполовина заседнали в стъклото. El jefe измъкна един и го разтърси дланта си. Все още беше топъл. — Трябва да говорим с хората, които правят стъклата — спокойно отбеляза Ескобедо. Разбираше, че Кортес спаси живота му. Странно, но това беше вярно. Кортес се изненадваше повече от факта, че рефлексите му — дори и след като бе предупреден, то реагира със забележителна бързина — спасиха и собствения му живот. Отдавна мина времето, когато трябваше да държи изпит за физическа подготовка, изискван от DGI. Моменти като този караха дори и най-благоразумните хора да се чувстват непобедими. — Кой е знаел, че ще ходим при Фуентес? — попита той. — Аз трябва да… — Ескобедо вдигна телефонната слушалка и започна да набира някакъв номер. Кортес внимателно го взе от ръцете му и го върна в калъфа му. — Това може да е сериозна грешка, jefe — тихо каза той. — Позволи ми да се справя с тази ситуация. Работата тук е за професионалисти. Ескобедо никога досега не беше така впечатляван от Кортес, колкото в този момент. — Ще бъдеш възнаграден — каза той на верния си подчинен. Ескобедо се укори за това, че от време на време не се е отнасял както трябва с него и което е по-лошо, понякога не обръщаше внимание на мъдрите съвети на Кортес. — Какво трябва да правим? — Хосе — каза на шофьора Кортес, — намери някое високо място, откъдето да видим къщата на Фуентес. След минутка шофьорът намери отклонение от пътя, от което се виждаше долината. Отби колата и тримата излязоха от нея. Хосе разгледа повредите. За щастие нито гумите, нито двигателят бяха засегнати. Въпреки че купето трябваше да се преработва изцяло, мерцедесът можеше спокойно да се движи и маневрира. Хосе истински обичаше тази кола и въпреки че тъгуваше за съсипаната й външност, щеше да се пръсне от гордост, че с нея и със собствените си умения беше спасил живота на всички. В багажника имаше няколко пушки — германски G3 като онези на армията, но купени законно — и бинокъл. Кортес остави пушките за другите. Той пое бинокъла и го насочи към добре осветения дом на Луис Фуентес, на около шест мили разстояние. — Какво търсиш? — попита Ескобедо. — Jefe, ако той има пръст в засадата, сега ще разбере, че може би тя не е успяла, и ще се раздвижат. Ако не знае това, няма да видим никакво раздвижване. — Ами хората, които стреляха по нас? — Мислите ли, че знаят, къде сме? — Кортес поклати глава. — Не. Те няма да бъдат сигурни и най-напред ще се опитат да докажат, че са успели, а колата ни бавно се е отдалечила малко — значи най-напред ще се опитат да ни намерят. Хосе, колко завоя направи, преди да ни доведеш тук? — Шест, senor, но има много пътища — отговори шофьорът. Изглеждаше доста страшен с пушката на рамото си. — Разбираш ли проблема, jefe? Ако нямат много хора, пътищата за проверка ще са им твърде много. Ние си нямаме работа с полиция или военни. Ако имаше такова нещо, все още щяхме да се движим. Такива засади… не, jefe, провалят ли се веднъж, провалят се напълно. Вземи. — Той подаде бинокъла. Време беше за малко мъжество. Отвори вратата на колата и извади няколко бутилки „Перие“ — Ескобедо я обичаше. Отвори ги, като заклещваше капачките в дупките от куршумите по капака на багажника и навеждаше бутилките. Дори Хосе изгрухтя смаян от тази гледка, а Ескобедо беше човек, който се възхищаваше на такова перчене. — Опасността ме кара да ожаднявам — обясни Кортес, като им подаде бутилките. — Вълнуваща вечер беше — съгласи се Ескобедо, като отпи дълга глътка. Но не и за подполковник Йенсен и неговия бомбардировач-навигатор. Първата задача, както всяко първо нещо, представляваше специално събитие, но вече беше нещо рутинно. Проблемът се криеше в простия факт, че всичко бе адски лесно. На двадесетгодишна възраст Йенсен се бореше с ракетите земя-въздух и зенитни снаряди с радарно насочване, като изпитваше куража и уменията си спрямо опита и хитростта на виетнамските стрелци. А тази мисия беше толкова вълнуваща, колкото пътуване до пощенската кутия, но си спомни, че по пощата често се изпращаха важни неща. Мисията вървеше точно по план. Компютърът изстреля бомбата точно навреме и бомбардировачът-навигатор насочи мерника на своя уред за разпознаване и нападение към целта. Този път Йенсен позволи на дясното си око да поглежда към телевизионния екран. — Чудя се какво ли е забавило Ескобедо? — попита Ларсон. — Може би е пристигнал рано — отговори Кларк, като не отместваше поглед от целеуказателя. — Може би — съгласи се другият оперативен офицер. — Забелязваш ли как този път никакви коли не са паркирани близо до къщата? — Да. Е, тази е нагласена да избухне със закъснение една стотна от секундата — каза му Кларк. — Трябва да гръмне, когато стигне до масата за преговори. Кортес си помисли, че отдалеч гледката беше още по-впечатляваща. Не видя бомбата и не чу самолета, който я пусна — това му се стори доста странно, — но забеляза огъня далеч преди звукът да достигне до него. „Американците и техните играчки — помисли си той. — Те могат да бъдат опасни.“ Най-опасното от всичко бе, че източникът им на разузнавателна информация е много, много добър, а Феликс нямаше и представа за него. Това не му даваше мира. — Изглежда, че Фуентес няма пръст — отбеляза Кортес още преди шумът да достигне до тях. — Ние можехме да сме там! — Да, но не сме. Мисля, че трябва да тръгваме, jefe. — Какво е това? — попита Ларсон. Две светлини от автомобилни фарове се появиха на хълма на три мили от тях. Никой от двамата мъже не беше забелязал как мерцедесът дойде на мястото за наблюдение. Тогава концентрираха вниманието си върху целта, но Кларк се укори, че не е проверил още веднъж какво става наоколо. Такива грешки често пъти имаха фатален резултат, а той си позволи да го забрави. Кларк си сложи „ноктрона“ веднага, след като светлините завиха настрани. Това беше голяма… — Каква кола има Ескобедо? — Избирай си една от многото — отговори Ларсон. — Сякаш говорим за колекция от коне в Чърчил Даунс. — Поршета, ролс-ройс, мерцедеси… — Е, това приличаше на голяма лимузина, вероятно е мерцедес. Странно място за такъв автомобил, а? Хайде да се махаме, по дяволите. Смятам, че два пъти с този номер са достатъчни. Отказваме се от бизнеса с бомбите. Осемдесет минути по-късно джипът им „Субару“ трябваше да забави скорост. На банкета имаше паркирана цяла колекция от линейки и полицейски коли, а мъже в униформа се появяваха и изчезваха в розовата светлина на предупредителните светлини. Две черни БМВ лежаха преобърнати извън пътя. Кларк видя, че някой не ги е харесвал, независимо кой е бил господарят им. Нямаше много Голямо движение, но както навсякъде по света, шофьорите забавяха, за да ги огледат. — Някой ги е пръснал — отбеляза Ларсон. Оценката на Кларк беше по-професионална. — Тридесети калибър. Тежки картечници от близко разстояние. Много добра засада. Тези БМВ са М-3. — Големите, бързите коли ли? Значи някой с много пари. Не смяташ ли, че… — В този бизнес човек не може много често да смята. Колко бързо можеш да разбереш какво е станало тука? — Два часа, след като се върнем. — Добре. — Полицаите разглеждаха преминаващите автомобили, но не ги претърсваха. Един от тях светна с фенерчето си в заднатата част на колата им. Имаше някакви любопитни неща, но нямаха съответните размери и форми, за да представляват картечница. Махна им с ръка да тръгват. Кларк се подчини и започна да предполага. Дали войната, която се надяваше да предизвика, е започнала? Роби Джексън имаше двучасов престой, преди да се качи на самолета на военновъздушните сили „С-141В“, който приличаше доста на голяма зелена змия с насочени назад криле. Освен това на борда имаше шестдесет войници с пълно снаряжение. Летецът-изтребител ги погледна развеселен. И малкият му брат като тях си изкарваше хляба. До него седна един майор, след като поиска разрешение — Роби беше по-старши от него с две звания. — От коя дивизия сте? — Седма лекопехотна. — Майорът се облегна, като се опита да се настани възможно най-удобно. Каската лежеше в скута му. Роби я вдигна. Оформена беше като германските каски от Втората световна война, но изработена от кевлар. Покрита бе с камуфлажен плат, придържан на мястото си от зелена ластична лента и покрита с малки зелени вързани на възли платнени лентички като медуза. — Знаете ли, брат ми носи такава каска. Доста тежка е. Има ли полза от нея, по дяволите? — Каската-зелка? — Майорът се усмихна и очите му се затвориха. — Е, кевларът би трябвало да не позволява да ти пръснат черепа, а парцалът около нея нарушава целостта на силуета. По-трудно е да ви видят в гората, сър. Казвате, че брат ви е при нас? — Новак е — предполагам, че му казвате втори лейтенант — в ъ, нинджа не знам какво си. — Три седемнадесет. Първа бригада. Аз съм в разузнаването на втора бригада. Вие какво правите? — Ще служа две-три години в Пентагона. Когато не управлявам бюро, карам изтребители. — Трябва да е приятно човек да върши всичката си работа седнал — отбеляза майорът. — Не — засмя се Роби. — Най-хубавото от всичко е, че много бързо мога да се измъкна от пукотевицата, ако се наложи. — Разбирам, полковник. Какво ви носи към Панама? — Имаме една група на самолетоносач в океана. Отидох, за да наблюдавам. А вие? — Редовна учебна смяна на един от батальоните ни. Ние работим в джунглата и в местности с трудни условия. Крием се доста — обясни майорът. — Партизански истории? — Приблизително такава е тактиката ни. Сегашното учение беше главно за разузнаване. Опитваме се да влезем във вътрешността, за да съберем информация, да проведем няколко нападения, такива работи… — Как мина? Майорът изсумтя. — Не така добре, както се надявахме. Загубихме някои важни хора във важни места — при вас е същото, нали? Хората се сменят и е нужно малко време, за да влязат новите в ритъма. Както и да е, разузнавателните групи загубиха някои от добрите си хора и това ни струва много. Затова ходим на учения — завърши майорът. — Никога не спира. — При нас е различно. Ние се разгръщаме като единица и обикновено не губим никого, докато се върнем обратно. — Винаги съм смятал, че хората във военноморските сили са умни, сър. — Толкова ли е лошо при вас? Брат ми каза, че е загубил един истински добър… водач на взвод ли се казва? Както и да е, това много лошо ли е? — Може да бъде. Имах човек на име Муньос. Наистина го биваше да се движи из гората и да открива разни неща. Един ден просто изчезна някъде по време на някакви специални операции. Така ми казаха. Човекът, който сега заема мястото му, не е толкова добър. Случва се. Трябва да свикваме с тези неща. Джексън си спомни името Муньос, но не се досещаше откъде. — Как мога да се придвижа до Монтерей? — По дяволите, та това е съвсем близо. Искате ли да дойдете с нас, полковник? Разбира се, ние не разполагаме с всичките удобства на военноморските сили. — Ние понякога също живеем при по-тежки условия, майоре. По дяволите, веднъж цели три дни не си бях сменял чаршафите. През същата тази седмица ни караха да ядем хот-дог за вечеря — никога няма да го забравя. Беше наистина гадно. Предполагам, че джиповете ви имат климатици? — Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха. Райън беше настанен в апартамент на един етаж по-горе от придружителите на губернатора. За тях плащаха със средства за кампанията, а това го изненада много. Оправданието беше, че така сигурността му се осигуряваше по-лесно. Сега Фаулър имаше охрана от секретните служби и тя щеше да остане с него до ноември, а ако има успех, още четири години след това. Хотелът беше много хубав, съвременен, с дебели бетонни подове, но шумът от партито на долния етаж достигаше дотук. На вратата се почука точно когато Джак излизаше от банята. Имаше халат с монограма на хотела. Райън го наметна, за да отвори. Пред вратата стоеше жена на около четиридесет години, облечена по последна мода — в червено, което беше поредният „силен“ цвят. Тъй като не разбираше от женска мода, той се зачуди как цветът на дрехите на един човек не му придава нищо друго освен видимост. — Вие ли сте доктор Райън? — попита тя. На Джак никак не му хареса начинът, по който тя зададе въпроса. Сякаш той бе заразно болен. — Да, а вие коя сте? — Аз съм Елизабет Елиът — отговори тя. — Мисис Елиът — каза Джак. Изглеждаше му като миз*. — Поставяте ме в неизгодно положение. Не зная коя сте вие. [* Обръщение към женена жена, която не е възприела фамилното име на съпруг си. — Б. пр.] — Аз съм помощник-съветник по външната политика. — О, добре. Влезте. — Райън отвори вратата докрай и я покани да влезе. Трябваше да си спомни. „Е.Е.“, професор по политическите науки в Бенингтън, чиито геополитически виждания караха Ленин да изглежда като Теодор Рузвелт. Направи няколко крачки, преди да разбере, че тя не го следва. — Няма ли да влезете? — В този вид? — Тя остана на мястото си още десет секунди, преди да проговори. Джак продължи да бърше косата си с хавлията, като най-вече изпитваше любопитство. — Аз зная кой сте вие — каза предизвикателно тя. Джак не знаеше какво цели тя. Във всеки случай Райън беше прекарал дълъг ден и все още страдаше от смяната на часовите пояси след пътуването си до Европа, като на всичко отгоре имаше и още един час поради смяната на времето в централната времева зона. Това отчасти обясняваше отговора му. — Вижте какво, докторе, вие сте тази, която ме завари на излизане от банята. Имам две деца и съпруга, която между другото също е завършила в Бенингтън. Не съм Джеймс Бонд и не си губя времето. Ако искате да ми кажете нещо, бъдете достатъчно любезна и ми го кажете. В движение съм вече цяла седмица, изморен съм и се нуждая от сън. — Винаги ли сте толкова неучтив? „Господи!“ — Доктор Елиът, ако искате да играете с големите във Вашингтон, знайте, че първият урок е „Бизнесът си е бизнес“. Ако искате да ме питате нещо, питайте ме. — Какво, по дяволите, правите в Колумбия — сопна му се тя. — За какво говорите? — попита с по-умерен тон Джак. — Знаете за какво говоря. Сигурна съм. — В такъв случай бихте ли опреснили паметта ми? — Още един от наркобароните е взривен — каза тя, като нервно погледна нагоре и надолу по коридора, сякаш някой би си помислил, че се пазари за нещо. Случваше се често по време на политически кампании, а Е.Е. не беше физически непривлекателна. — Не зная нищо за такава операция, провеждана от американското правителство или от някой друг. Искам да кажа, че по този въпрос информацията е равна на нула. Повярвайте ми, дори ако човек стане служител на ЦРУ, не научавате автоматично всичко, което се случва на всяка скала, локва или хълм по света. Какво казват по новините? — Но вие трябва да знаете — възрази Елизабет Елиът. Сега изглеждаше объркана. — Доктор Елиът, преди две години написахте книга за това колко всепроникващи сме ние. Тя ми напомни за една стара еврейска история. Един стар евреин в царска Русия, който имал две кокошки и грохнал кон, четял вестника на антисемитите — нали се сещате, жидовете правят това, жидовете правят онова. Негов съсед го запитал защо е взел вестника, а старецът отговорил, че е приятно да види колко е силен. Такава беше и книгата ви, моля да ме извините, но имаше един процент факти и деветдесет и девет процента нападки. Ако наистина искате да знаете какво можем да правим и какво не, аз съм в състояние да ви кажа някои неща, без да навлизаме в сферата на секретното. Обещавам ви, че ще останете толкова разочарована, колкото редовно се чувствам и аз. Ще ми се да имахме половината от силите, които вие мислите, че имаме. — Но вие сте убивли хора. — Искате да кажете лично аз ли? — Да! „Това може би обяснява поведението й“ — помисли си Джак. — Да, убивал съм хора. Някой ден ще ви разкажа и за кошмарите си. — Райън замълча. — Дали се гордея с това? Не. Дали се радвам, че го сторих? Да, радвам се. Ще попитате защо. Моят живот, животът на жена ми и на дъщеря ми, както и на други невинни хора бяха застрашени по онова време. Направих каквото трябваше, за да защитя себе си и другите. Помните обстоятелствата, нали? Елиът не прояви интерес. — Губернаторът Фаулър иска да се срещне с вас в осем и петнадесет. „Шест часа сън“ — означаваше това за Райън. — Ще бъда там. — Той ще ви разпитва за Колумбия. — В такъв случай може да наберете малко точки пред шефа си, като малко по-рано му дадете отговора: Не зная. — Ако той спечели, доктор Райън, вие сте… — Вън ли? — мило й се усмихна Джак. — Знаете ли, това е като в лош филм, доктор Елиът. Ако вашият човек спечели изборите, може би ще имате властта да ме уволните. Нека ви обясня какво ще означава за мен това. Ще имате властта да ми откажете общо два часа и половина, прекарвани всеки работен ден в колата, властта да ме уволните от една трудна, изпълнена със стресови ситуации работа, която ме държи настрани от семейството ми много повече време, отколкото бих искал. Ще имате властта да ме накарате да живея живот, съизмерим с парите, които спечелих преди десетина години, властта да ме накарате да се върна към писането на исторически книги или може би към преподаването, заради което си взех и доктората. Доктор Елиът, виждал съм заредени автомати, насочени към жена ми и дъщеря ми, и успях да се справя. Ако желаете да ме заплашите по сериозен начин, ще ви трябва нещо по-добро от уволнението ми. Предполагам, че ще се видим утре сутринта, но трябва да знаете, че информацията е само за губернатора Фаулър. Имам заповед, според която никой друг не трябва да се намира в стаята. Джак затвори вратата, заключи я и постави верижката. Знаеше, че в самолета беше изпил твърде много бира, но досега никой не го бе вбесявал до такава степен. Доктор Елиът слезе по стълбите, вместо да използва асансьора. За разлика от повечето хора в антуража главният съветник на губернатора Фаулър беше напълно трезвен — пък и той рядко пиеше — и вече работеше по плана за кампания, която да започне след една седмица вместо обичайното чакане до празника на труда. — Е? — попита той Е.Е. — Казва, че не знае. Мисля, че лъже. — Друго? — попита Арнолд Ван Дам. — Той е арогантен, нахален и склонен да обижда. — Ти също си такава, Бет. — Двамата се засмяха. Не се харесваха, но политическите кампании събират най-странни двойки. Управителят по кампаниите четеше сведения за Райън от конгресмена Алън Трент, новия председател на комисията за контрол над разузнаването. Е.Е. не го беше виждала. Тя му бе казала, въпреки че вече и той знаеше (макар никой от двамата да не бе наясно какво точно е ставало тогава), че Райън се е противопоставил на Трент на един прием във Вашингтон и публично го е нарекъл педераст. През целия си живот Трент не беше забравил или простил нито една обида. Не даваше и незаслужена похвала. Но в доклада на Трент за Райън се използваха думи като умен, смел и честен. Ван Дам се чудеше какво ли, по дяволите, означава това. Предстоеше им третата нощ без нападение, Чавес беше сигурен в това. Тръгнаха след залез-слънце и преди малко минаха през втория заподозрян участък за преработване — имаше всички признаци. Обезцветяването на почвата от разливания на киселина, утъпкана земя, боклуци, всичко, от което се виждаше, че предишните две нощи тук е имало хора. Динг знаеше, че трябва да очаква такова нещо. Всички упътвания, всички лекции по време на кариерата му подчертаваха факта, че бойните операции са някаква смахната смесица от скука и ужас. Скука, защото през по-голямата част от времето не се случваше нищо. Ужас, защото „то“ можеше да се стане всеки миг. Сега разбра защо хората стават немарливи на бойното поле. На учения човек винаги знае какво… е, винаги знае, че нещо ще се случи. Армията рядко прахосваше пари за учения без бой. Времето за учение струваше твърде скъпо. И така, той беше изправен пред дразнещия факт, че истинските бойни операции са по-малко вълнуващи от ученията, но безкрайно по-опасни. Тази двойственост беше достатъчна, за да причини главоболие на младия човек. Болките са нещо, на което той се беше наситил. Сега гълташе по две таблетки тиленол на всеки четири часа поради болки в мускулите и незначителни навяхвания — и просто от напрежение и стрес. Младият мъж научаваше, че съчетанието от изнурително движение и истинско умствено напрежение състарява бързо. Всъщност той не беше изморен повече, отколкото един служител в канцелария след дълъг ден зад бюрото си, но мисията и обкръжението засилваха всичко, което чувстваше. Радост или тъга, въодушевление или депресия, страх или непобедимост — всички тези неща тук се чувстваха много по-силно. С една дума, бойните операции не бяха забавни. Но в такъв случай той защо… не че ги харесва, но… какво? Чавес се отърси от тази мисъл. Пречеше му да се концентрира. И въпреки че не го знаеше, това беше отговорът. Динг Чавес бе роден боец. Както хирургът не изпитва удоволствие от гледката на разкъсаните тела на жертви на катастрофа, Чавес спокойно би предпочел да седи в някой бар до красиво момиче или да гледа футбол с приятели. Но лекарят знае, че уменията му до масата са решаващи за живота на неговите пациенти. Чавес бе сигурен, че уменията му на водач са решаващи за мисията. Тук е мястото му. Всичко във връзка с мисията беше толкова ясно — освен случаите, които го объркваха, а дори и това беше ясно по различен, много странен начин. Сетивата му претърсваха гората като радар, отделяха като филтър цвъртенето на птиците и тихото шумолене на животните — освен ако в това шумолене не се долавяше нещо особено. В съзнанието му съществуваше пълно равновесие между параноята и увереността. Той представляваше оръжие на страната си. Можеше да разбере дотолкова нещата и макар да се боеше, макар да се бореше с досадата, мъчеше се да остане нащрек заради другарите си, Чавес сега се превърна в дишаща, мислеща машина с единствената цел да унищожава враговете на страната си. Трудна работа, но точно той бе човекът за нея. Но и тази вечер нямаше да намерят нищо. Следите бяха стари. Участъците за преработване — празни. Чавес спря на предварителния сборен пункт и изчака останалите от взвода да го настигнат. Изключи очилата си за нощно виждане — във всеки случай човек ги използва само през една трета от цялото време — и си отпи глътка вода. Поне водата тук я биваше, защото идваше от чисти планински потоци. — Едно голямо нищо, капитане — каза той на Рамирес, когато офицерът стигна до него. — Нищо не чух, нищо не видях. — Следи? — Нищо по-прясно от два или три дни. Рамирес знаеше как да определи възрастта на една следа, но не можеше да го прави така добре, както сержант Чавес. Въздъхна почти с облекчение. — Добре. Започваме да се придвижваме назад. Почини си още няколко минути, а след това тръгвай. — Разбрано. Сър? — Да, Динг? — Този район се изчерпва. — Може да си прав, но ние ще почакаме още няколко дни, за да сме сигурни — каза Рамирес. Част от него се радваше, че след смъртта на Роча не бяха влизали в бой, и тази част сега заглушаваше предупредителните сигнали, които трябваше да получи. Чувствата му го успокояваха, докато разумът и разузнавателната информация би трябвало да го предупредят, че не е така. Чавес също не схвана добре какво става. В съзнанието си дочуваше далечен тътен, подобен на странната тишина преди земетресение или първия намек за облаци на ясния хоризонт. Твърде млад и неопитен, Динг не можеше да забележи. Имаше талант. Беше необходимият човек на необходимото място, но не бе стоял на него достатъчно дълго. Той не знаеше и това. Но имаха работа. Пет минути по-късно поведе групата, като се заизкачва обратно по склона на планината, избягвайки всички следи и избирайки пътеки, различни от онези, по които дойдоха дотук. Внимаваше за всяка реална опасност, но не виждаше далечната, също толкова ясна заплаха. Роби си помисли, че самолетът „С-141В“ кацна твърдо, въпреки че войниците, изглежда, не го забелязаха. Всъщност повечето от тях спяха и трябваше да бъдат събуждани. Джексън рядко спеше в самолет. Според него този бе лош навик за един летец. Транспортният самолет забави ход и започна да кръжи наоколо тромаво, като изтребител, движещ се по тясната палуба на самолетоносач, докато накрая подобният на мидена черупка люк в задната част се отвори. — Елате с мен, полковник — каза майорът. Изправи се и метна раницата на рамо. Изглеждаше тежка. — Накарах жена ми да докара личната ми кола. — Тя как се е прибрала до дома? — С колата на някой от колегите — обясни майорът. — Така аз и батальонният командир можем да обсъждаме учението по пътя до Орд. Ще ви оставим в Монтерей. — Можете ли да ме закарате във форта? Ще изненадам малкия си брат. — Може да е на учение. — В петък вечер? Ще рискувам. — Истинската причина за Роби се криеше във факта, че майорът беше първият армейски офицер, с когото разговаряше от години насам. Сега бе полковник, а следващата стъпка — да стане флотски командир. Ако го искаше наистина — а Роби беше толкова уверен, колкото всеки летец-изтребител, макар крачката от полковник към командир на самолетоносач да е най-опасната във военноморските сили, — малко по-широкият спектър на познанията няма да му навреди. — Добре. Двучасовият преход от базата „Травис“ на военновъздушните сили до Форт Орд, където имаше само малко летище, недостатъчно за големите транспортни самолети — беше интересен и Роби има късмет. След два часа, прекарани в размяна на морски разкази срещу пехотни истории, за които не знаеше нищо, намери Тим, който се връщаше след дълга нощ в града. По-големият брат откри, че го интересува единствено канапето. Разбира се, не беше свикнал на такова нещо, но реши, че не е зле да поживее в по-сурови условия. Джак и охраната му пристигнаха в апартамента на губернатора точно навреме. Не познаваше никого от охраната, но те бяха предупредени да го чакат, а и той все още носеше пропуска си от ЦРУ. Пластмасовият му личен пропуск с размерите на карта за игра обикновено висеше на врата му на верижка като някакъв религиозен талисман. Този път го показа на агентите и го скри в джоба на сакото си. Информирането щеше да се проведе по най-предпочитания от политическите институции начин — работна закуска. Без да имат такова светско значение, както обедите и още по-малко вечерите, закуските по една или друга причина се смятаха за много важни. Закуските бяха сериозно нещо. Почитаемият Дж. (от Джонатан, което той не харесваше) Робърт (наричайте ме Боб) Фаулър, губернатор на Охайо, беше човек на около петдесет и пет години. Както сегашният президент, Фаулър бе бивш щатски прокурор с впечатляващо досие. Ползваше се с авторитета на човек, прочистил Кливланд за шест мандата на служба в Долната камара на САЩ. Но оттам не се стигаше до Белия дом, а и местата в сената за неговия щат бяха твърде сигурни. Преди шест години бе станал губернатор и според всички сведения доста го биваше. Крайната му политическа цел съществуваше отпреди двадесет години и сега той се доближаваше до финала. Той беше строен човек, висок метър и осемдесет, с кафяви очи и коса, показваща първите признаци на посивяване над ушите. Беше и предпазлив. Америка изисква много от своите кандидати за президенти. В сравнение с това първоначалното обучение в морската пехота представляваше дреболия. Райън седеше срещу човек, по-възрастен от него с почти двадесет години, живял през последните шест месеца с твърде много кафе и лоша храна на политическите обеди, но все пак намирал начин да се усмихва на лошите шеги на хора, които не харесва, и най-забележително от всичко, да прави така, че реч, произнасяна най-малко четири пъти на ден, да звучи по нов, свеж и вълнуващ начин на всеки слушател. Райън си помисли, че също така Фаулър разбира от външна политика толкова, колкото Райън от общата теория за относителността на Айнщайн, а той не знаеше много за нея. — Предполагам, че вие сте доктор Джак Райън. — Фаулър вдигна поглед от сутрешния си вестник. — Да, сър. — Извинете ме, че не ставам. Миналата седмица си навехнах глезена и ме боли ужасно много. — Фаулър махна с ръка към бастуна зад себе си. Джак не го видя на сутрешните новини. Този човек произнесе встъпителната си реч и танцува по сцената… с отекъл глезен. Имаше воля. Джак се приближи, за да се ръкува е него. — Чувам, че сте временен заместник-директор по въпросите на разузнаването. — Извинете ме, губернаторе, но званието е заместник-директор по разузнаването. Това означава, че за момента ръководя един от главните отдели на ЦРУ. Останалите са Оперативен, Научен, Технологичен и Административен. Казват му „админ“. Хората от Оперативния събират данни по старомодния начин, те са истинските шпиони от бойните полета. Момчетата от Научния и Технологичния отдел провеждат спътниковите програми, както и други научни неща. Хората от разузнаването се опитват да разберат какво ни дават Оперативният, Научният и Технологичният отдел. Това се опитвам да правя аз. Истинският заместник-директор е адмирал Гриър, а той е… — Чух за това. Много лошо. Разбрах, че е много хубав човек. Дори враговете му твърдят, че е честен. Това може би е най-добрият комплимент, който може да получи човек. Какво ще кажете за една закуска? — Фаулър изпълни първото изискване за политическия живот. Беше приятен. Беше очарователен. — Звучи ми добре, сър. Мога ли да ви помогна? — Не. Ще се справя сам. — Фаулър използва бастуна, за да изправи. — Вие сте бивш морски пехотинец, бивш борсов посредник, бивш преподавател по история. Зная за историята с терористите отпреди няколко години. Моите хора, би трябвало да кажа моите информатори — добави с усмивка той, — ми казват, че много бързо сте се изкачили по стълбата на ЦРУ, но не ми казват защо. Това го няма и в пресата. И ме озадачава. — Ние пазим някои тайни, сър. Нямам правото да разисквам всички неща, които може да искате да знаете. В случая трябва да разчитате на други да ви говорят за мен. Аз не съм обективен. Губернаторът поклати любезно глава. — Вие и Ал Трент сте се сдърпали много кофти преди известно време, но той разказва за вас неща, които ще ви накарат да се изчервите. Как става това? — Ще трябва да питате мистър Трент, сър. — Питах го. Не казва нищо. Но той не ви харесва много. — Нямам право да обсъждам този въпрос. Съжалявам, сър. Ако спечелите изборите през ноември, ще можете да разберете това. — Как да обясни, че Ал Трент беше помогнал на ЦРУ да уреди бягството на един директор от КГБ, за да бъде квит с хората, които бяха вкарали много близък негов приятел от Русия в трудов лагер. Дори ако можеше да разкаже тази история, кой ли щеше да му повярва? — И наистина разгневихте Бет Елиът снощи. — Сър, искате ли да говорите с мен като с политик, какъвто не съм, или като с такъв, какъвто съм. — Казвай направо, синко. Това е едно от най-редките удоволствия, които може да има човек в моето положение. — Райън напълно пропусна сигнала. — Според мен доктор Елиът е арогантна и нахална. Не съм свикнал да ме дразнят така. Може би й дължа извинение, но може би и тя трябва да ми се извини. — Тя иска задника ти, а кампанията дори не е започнала. — Тази забележка бе изказана през смях. — Той принадлежи на друг, губернаторе. Може би тя ще има възможност да го рита, но не може да го има. — Никога не се кандидатирайте за обществена служба, доктор Райън. — Не ме разбирайте неправилно, сър, но няма начин някога да се подложа на това, което понасят хората като вас. — Харесва ли ви да работите за правителството? Това е въпрос, а не заплаха — обясни Фаулър. — Сър, работя това, защото смятам, че е важно, както и защото мисля, че ме бива. — Страната ли се нуждае от вас? — леко попита кандидатът за президент. Въпросът накара действащия заместник-директор да се отпусне в стола си. — Това е труден отговор, нали? Ако кажете не, тогава не трябва да заемате длъжността, защото някой друг може да я върши по-добре. Ако кажете да, значи сте арогантен кучи син, който си мисли, че е по-добър от всички останали. Поучете се от това, доктор Райън. Това е урокът ми за днес. Сега нека чуя вашия. Разкажете ми за света — искам да кажа вашата версия на света. Джак извади записките си, говори почти час и изпи две чаши кафе. Фаулър умееше да слуша. Въпросите му бяха насочени. — Ако ви разбирам правилно, вие не знаете какво са наумили руснаците. Срещали сте се с генералния секретар, нали? — Да… — Райън внезапно замлъкна. — Сър, не мога… искам да кажа, ръкувал съм се с него два пъти по време на дипломатически приеми. — Срещали сте се за повече от едно ръкостискане, но не можете да говорите за това? Много интересно. Вие не сте политик, доктор Райън. Казвате истината, преди да помислите да излъжете. Изглежда, смятате, че светът в момента е в доста добра форма. — Помня времето, когато формата му беше далеч по-лоша — каза Джак, благодарен, че не го закачаха повече. — В такъв случай защо не се отпуснете? Защо не съкратите оръжията, както предлагам аз? — Смятам, че е твърде рано. — Аз не мисля така. — Значи мненията ни се разминават, губернаторе. — Какво става в Южна Америка? — Не зная. — Не знаете какво правим или не знаете дали изобщо правим нещо, или пък знаете, но имате заповед да не го обсъждате? „Наистина говори като адвокат.“ — Както казах на мис Елиът снощи, не зная нищо по този въпрос. Това е истината. Вече съм указал областите, които нямам позволение да обсъждам. — Според мен това е много странно, като се вземе предвид постът ви. — Бях в Европа за среща на разузнавателните служби на НАТО, когато започна всичко това, пък и аз съм специалист по Европа и Съветския съюз. — Според вас какво трябва да направим във връзка с убийството на директора Джейкъбс. — В абстрактен план ние би трябвало да реагираме със сила на убийството на всеки от нашите граждани, особено в случай като този. Но аз съм от Отдела за разузнаване, а не за операциите. — Включително и предумишлено убийство? — продължи натиска си Фаулър. — Ако правителството реши, че убиването на хора е правилният начин на действие за защитата на националните ни интереси, то такива убийства не се вместват в правната дефиниция за убийство, нали? — Интересна позиция. Продължавайте. — Поради начина на работа на нашето правителство такива решения трябва да се вземат… трябва да отразяват начина, по който американският народ иска да бъдат нещата или би искал да бъдат, ако имаше знанията на хората, натоварени с вземане на решенията. Затова тайните ни операции се наблюдават от Конгреса, за да е сигурно, че са уместни и без политическа насоченост. — Значи според вас става дума за добре обмислено решение, взето от разумни хора — решението да се извърши убийство. — Това е доста опростено, но да. — Аз не съм съгласен. Американският народ поддържа смъртното наказание. Това не е правилно. Ние уронваме достойнството си и изменяме на идеалите на страната си, когато вършим такива неща. Какво мислите за това? — Мисля, че грешите, губернаторе, но аз не създавам правителствената политика. Аз осигурявам информация на онези, които я правят. Гласът на Боб Фаулър доби нотки, които Джак все още не беше чул тази сутрин: — Просто да знам на какви позиции сме. Вие сте такъв, какъвто ви описват, доктор Райън. Разбира се, честен сте, но въпреки младостта ви трябва да ви кажа, че вашите възгледи са отражение на минали времена. Хората като вас правят политиката на правителството, като пращат анализите си в посоки, избрани от самите вас… спрете! — Фаулър вдигна ръка. — Не подлагам на съмнение почтеността ви. Не се съмнявам, че влагате всички усилия в работата си, но е отявлена глупост да ми казвате, че хората като вас не правят правителствената политика. При тези думи Райън почувства, че почервенява, и се опита да се контролира, но се провали напълно. Фаулър не подлагаше на съмнение почтеността на Райън, а втората най-ярка звезда в съзвездието на личните му качества — интелигентността му. Искаше да се сопне и да отговори какво мисли, но не можеше. — Сега ще ми кажете, че ако знаех това, което знаете вие, щях да мисля по друг начин, така ли? — попита Фаулър. — Не, сър. Не използвам този аргумент. Той звучи и намирисва на куп лайна Вие или ми вярвате, или не. Аз мога само да излагам доводи, но не и да ви убедя. Може би понякога греша — призна Джак, като се поуспокои. — Само мога да ви дам най-доброто, с което разполагам. Може ли и аз да ви дам един урок, сър? — Казвайте. — Светът не винаги е такъв, какъвто искаме да бъде, но желанията не го променят. Фаулър се развесели. — Значи трябва да ви слушам дори когато грешите? Ами ако зная, че грешите? Можеше да последва прекрасна философска дискусия, но Райън знаеше кога е победен. Току-що беше загубил деветдесет минути. Може би трябва да направи последен опит. — Губернаторе, по света има тигри. Веднъж видях дъщеря си близо до смъртта в болницата, защото един човек, който ме мразеше, се опита да я убие. Това не ми харесваше, опитах се да отстраня всичко с пожелания, но не стана. Може би съм научил един неприятен урок. Надявам се, че никога няма да ви се наложи и вие така да се учите. — Благодаря ви. Желая ви приятен ден, доктор Райън. Райън събра документите си и излезе. Всичко му се струваше като нещо, смътно запомнено от Библията. Срещнаха се и не се познаха с човека, който може да бъде следващият президент на страната му. В по-голяма степен беше смутен от реакцията си на това: „Майната му.“ Потвърдил бе наблюденията на Фаулър. Що за тъпа мисъл. — Отпусни му края, големи братко! — каза Тим Джексън. Роби отвори едното си око и видя Тими, облечен в шарената си униформа и с обувки. — Време е за сутрешното ни тичане. — Помня как ти сменях пелените. — Първо трябва да ме хванеш. Хайде, имаш пет минути за подготовка. Полковник Джексън се усмихна на брат си. Беше в много добра форма, а освен това и майстор по кендо. — Ще ти набия задника в земята. „Гордостта предшествува погибелта*“ — помисли си капитан Джексън. Щеше му се да падне. Така може би щеше да има възможност да си почине няколко секунди. Когато той започна вече да залита, Тими забави крачка. [* Стария завет: Притчи, глава 16:18. — Б. пр.] — Печелиш — изпъшка Роби. — Вече няма да ти сменям пелените. — Хей, ние изминахме едва две мили. — Един самолетоносач е дълъг само триста метра! — Да, и предполагам, че стоманената палуба се отразява зле и на коленете. Хайде, върнете се и пригответе закуската, сър. Аз имам още две мили. — Слушам, сър. — „Къде ли са ми прътите за кендо? — помисли си Роби. — Все още мога да му нашаря задника на кендо!“ Изминаха пет минути, докато Роби намери пътя до ергенската квартира на брат си. Мина покрай няколко офицери, които се връщаха или отиваха да тичат, и за първи път в живота си Роби се почувства остарял. Не беше честно. Той е един от най-младите полковници във военноморския флот и все още адски добър летец. А знаеше и как да приготвя закуска. Всичко се намираше на масата, когато Тими се върна. — Не се притеснявай, Роб. Аз с това си изкарвам прехраната. Не мога да карам самолети. — Млъквай и си пий сока. — Къде, по дяволите, каза, че си сега? — На „Рейнджър“ — това е самолетоносач, момче. Наблюдавам операциите край брега на Панама. Днес следобед шефът ми пристига в Монтерей и аз трябва да се срещна там с него. — Там, където избухват бомбите — каза Тими, като мажеше масло на филията си. — Имаше ли нова бомба снощи? — попита Роби. Е, в това имаше смисъл. — Изглежда, сме очистили още един пласьор на наркотици. Приятно е да се види, че най-после ЦРУ или някой друг е добил малко смелост. С радост бих научил как вкарват бомбите. — Какво искаш да кажеш? — попита Роби. Нещо не беше наред. — Роб, аз зная какво става. Там долу има от нашите хора. — Тим, объркваш ме. Младши лейтенант Тимоти Джексън от пехотата се наведе през масата по характерния за младите офицери заговорнически начин. — Виж какво, зная, че това е тайна, но, по дяволите, колко умен трябва да е човек? Един от моите хора сега е там. Досети се, човече. Един от най-добрите ми хора изчезва, не се явява където трябва — където армията смята, че трябва да бъде, за бога. Говори испански. Също такива са и другите, които изчезнаха по особен начин. Муньос от разузнавателния батальон, Леон и още двама, за които чух. Всички говорят испански, нали? След това изведнъж се започна сериозно трепане долу в страната на бананите. Хей, колко умен трябва да е човек? — Разговарял ли си с някого за това? — Защо да казвам на някого? Малко се тревожа за Чавес — той е един от моите хора и се притеснявам за него, но е адски добър войник. Що се отнася до мен, той може да трепе колкото си иска наркобарони. Аз само искам да зная как са вкарали бомбите. Един ден това може да ми влезе в работа. Мисля да се заема със специални операции. „Военноморският флот хвърли бомбите, Тими“ — мислено извика Роби. — Много ли се говори за това? — За първата бомбардировка всеки мислеше, че е доста добра, но да се говори, че наши хора са взели участие? Не. Може би някои мислят като мен, но за такива неща не се дрънка. Секретност, нали? — Точно така, Тим. — Ти познаваш един старши служител на ЦРУ, нали? — Донякъде. Кръстник съм на сина му. — Предай му да убие всичките. — Ще му кажа — тихо отговори Роби. Това трябваше да е операция на ЦРУ. Много потайна операция на ЦРУ, но съвсем не толкова, колкото биха искали. Щом един новобранец, току-що излязъл от академията, може да се досети… Оръжейниците на „Рейнджър“, кадровите офицери и срочнослужещите в цялата армия трябва вече да са загрели. Не всички, които са чули да се говори, ще застанат на страната на добрите. — Нека ти дам един съвет. Ако чуеш за това, кажи на хората да мълчат. Дрънкаш ли за операция като тази, започват да изчезват хора. — Хей, Роб, ако някой иска да стори нещо на Чавес и Муньос, и… — Слушай, момче! Аз съм бил там. Стреляли са по мен с картечници, а и моят „Томкет“ веднъж изяде една ракета, за малко не уби най-добрия втори пилот, който някога съм имал. Там е опасно и думите убиват хора. Запомни го. Вече не си в колежа, Тим. Тим се замисли за момент. Брат му имаше право. Също така брат му се чудеше какво да направи по този въпрос. Роб просто мислеше да не предприема нищо, но той караше „Томкет“, беше човек на действието, а не от хората, които си траят. Реши, ако не друго, поне да предупреди Джак, че сигурността по операцията не е, както би трябвало. > 22. > РАЗКРИТИЯ За разлика от генералите от военновъздушните сили и армията повечето адмирали от военноморските сили нямат лични самолети, които да ги возят насам-натам, и обикновено летят с пътнически. Разбира се, цяла свита помощници и шофьори чакаха до вратата и Роби не се притесняваше да набере няколко точки пред шефа си и да го посрещне на летище Сан Хосе, когато боингът се приближи до коридора за пътниците. Трябваше да изчака да слязат онези от първа класа, разбира се, защото дори контраадмиралите летят заедно с останалите пътници. Вицеадмирал Джошуа Пейнтър беше настоящият помощник-завеждащ военноморските операции за въздушните бойни действия и познат на посветените хора като „целеуказателя“, ОП-05, или просто „нула пет“. Рангът му на адмирал с три звезди беше чудо. Пейнтър, преди всичко честен, открит човек, според когото истинският военноморски флот се намира в морето, а не до река Потомак, беше от най-редкия вид флотски офицери, за чието най-пагубно качество се смяташе това, че е автор на книга. Военноморските сили не окуражават своите офицери да отразяват мислите си на хартия, освен ако напишат някоя статия по термодинамика или за поведението на неутроните в ядрен реактор. Интелектуалец и независим, воин на служба във все по-антиинтелектуалска, конформистка и бюрократизирана институция, той смяташе себе си за изключението във военноморските сили, превръщащи се в корпоративна организация. Пейнтър беше свадлив, сприхав човек, родом от Върмонт, нисък и слаб, с бледи, почти безцветни очи и толкова остър език, с който и камък можеше да разсече. Освен това той беше и живият бог на летците. Имаше над четиристотин летателни мисии над Северен Виетнам в няколко различни модели на „Фантом F-4“ и два свалени самолета „Миг“ — страничният капак на самолета му с нарисувани върху него две червени звезди висеше в кабинета му в Пентагона наред с надписа „Сайдуиндър не прощава“. Иначе и максималист, и много взискателен началник, той винаги смяташе, че нищо не е достатъчно добро за неговите пилоти и особено наземните екипажи. — Виждам, че са ти казали — отбеляза Джош Пейнтър, като протегна пръст, за да почука ярките нови пагони на Роби. — Да, сър. — Чух и че новите ти тактики са се провалили. — Можеха да бъдат малко по-добри — призна полковник Джексън. — Да, полезно е самолетоносачът да оцелее. Може би малко командирска служба ще затвърди тази мисъл в съзнанието ти. Аз тъкмо дадох одобрението си за това — обяви ОП-05. — Отиваш в шеста ескадрила. Тя ще замине на „Ейбрахам Линкълн“, когато „Инди“ дойде за преглед. Честито, Роби. Опитай се да не се оплескаш прекалено лошо през следващите осемнадесет месеца. Сега, какво се обърка във флотското учение? — попита той, докато вървяха към чакащата ги кола. — „Руснаците“ шмекеруваха — отговори Роби. — Оказаха се хитри. — С тези думи накара шефа си да се засмее. Макар и свадлив, Пейнтър имаше живо чувство за хумор. Това скъси пътуването до генералската квартира във военноморската академия на калифорнийския бряг до Монтерей. — Има ли новини за онези копелета с наркотиците? — попита Пейнтър, докато адютантът му внасяше куфарите. — Здравата сме ги притиснали, нали? — отбеляза Джексън. Адмиралът се закова на място. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Знам, че не трябва да го зная, сър, но искам да кажа, че бях там и видях какво става. Пейнтър покани с ръка Джексън да влезе. — Провери хладилника. Виж дали ще можеш да направиш едно мартини, докато аз си източа трюма. Направи за себе си каквото искаш. Роби направи каквото трябваше. Който е подредил квартирата за тях, е знаел какво обича да пие Пейнтър. За себе си Джексън отвори бира „Милър“. Пейнтър се появи без униформа и отпи от чашата си. След това освободи адютанта си и внимателно погледна Джексън. — Искам да повториш това, което каза на влизане, полковник. — Адмирале, известно ми е, че нямам разрешен достъп до тази информация, но не съм сляп. Видях на радара как онзи изтребител „А-6“ отива към брега и мисля, че това не е случайност. Който отговаря за сигурността на тази операция, е можел да свърши по-добра работа. — Джексън, ще трябва да ме извиниш, но току-що прекарах пет часа и половина твърде близо до двигателя на един раздрънкан стар „Боинг 727“. Казваш ми, че онези две бомби, които са очистили наркобароните, са паднали от един от моите изтребители „А-6“? — Да, сър. Не знаехте ли? — Не, Роби. Не го знам. — Пейнтър изгълта остатъка от напитката си и постави чашата на масата. — Господи! Кой лунатик е устроил такъв начин за унищожаване? — Но тази нова бомба, тя трябваше да… искам да кажа, заповедите и всичко останало… Мамицата му, за такива неща заповедите трябва да преминат през ОП-05. — Каква нова бомба? — почти изкрещя Пейнтър, но успя да се овладее. — Някаква пластмаса, фибростъкло или нещо такова. Някакъв нов корпус. Изглежда като обикновените деветстотинкилограмови бомби с ниско челно съпротивление с обичайните точки за закрепване на оборудване за умна бомба, но не е направена от стомана или друг мятал и е боядисана в синьо като учебните. — О, сещам се. Имаше някаква работа по „невидими“ бомби. — Пейнтър говореше за новия щурмови самолет по технологията „Стелт“, върху който работеха във военноморските сили. — Но, по дяволите, провели сме само малко предварителни изпитания, може би дузина хвърляния. Цялата програма е експериментална. Те дори не използват нормалния напълнител за бомбата, а и аз вероятно ще прекратя програмата, защото според мен не си струва парите. Тези неща не са излизали от Чайна Лейк. — Сър, имаше няколко в бомбения погреб на „Рейнджър“. Аз ги видях, адмирале, пипах ги. Видях една от тях, закачена на онзи „А-6“. Гледах го на радара, докато седях в кулата, за да наблюдавам флотското учение. Той отлетя към брега, а се върна от друга посока. Всичко може да е съвпадение, но не бих се обзаложил на това. Вечерта, когато се връщах насам, видях още една такава бомба, закачена на същия самолет. На следващия ден чух, че е изравнена със земята къщата на друг наркобарон. Ясно е, че половин тон октол е достатъчен за това, а изгарящият корпус няма да остави никакви доказателства. — Половин тон октол — ето какво слагат в тези бомби — изсумтя Пейнтър. — Спокойно може да събори една къща. Знаеш ли кой е летял на тази мисия? — Рой Йенсен, шкипер е на… — Познавам го. Служехме заедно на… Роби, какво става, по дяволите? Искам да започнеш отначало и да ми разкажеш всичко, което си видял. Джексън се подчини. Това му отне десет минути непрекъснато говорене. — Откъде беше „техническият представител“? — попита Пейнтър. — Не питах, сър. — На каква сума ще се басираш, че вече не се намира на самолетоносача? Синко, прецакаха ни. По дяволите, тези заповеди трябваше да минат през канцеларията ми. Някой използва шибаните ми самолети и не ми казва. Роби разбираше, че не става въпрос за бомбардирането, а за имуществото. А също и за сигурността. Ако военноморските сили бяха планирали тази задача, вероятно щяха да я свършат по-добре. Пейнтър и неговият началник по оперативните въпроси щяха така да я нагласят, че да няма неприятни веществени доказателства, които другите хора да забележат — както Роби от контролната кула. Пейнтър се боеше, че хората му сега може да бъдат оставени да носят отговорността за операция, наложена им отгоре чрез заобикаляне на нормалната командна верига. — Да извикаме ли Йенсен тук? — почуди се Роби. — Помислих за това. Много е очевидно. Може да причини твърде много неприятности на Йенсен. Но трябва да открия откъде, по дяволите, е получил заповедите си. „Рейнджър“ ще бъде в морето още десет дни, така ли? — Така мисля, сър. — Това трябва да е работа на ЦРУ — тихо отбеляза Джош Пейнтър. — Разрешено е от по-високо, но трябва да е тяхна работа. — Не обещавам нищо, сър, но имам приятел, който е на много висок пост там. Аз съм кръстник на едно от децата му. — Кой е той? — Джак Райън. — О, да. Познавам го. Той беше с мен на „Кенеди“ за ден-два, когато… ти трябва да си спомняш това пътуване, Роб. — Пейнтър се усмихна. — Точно преди да те улучат с ракетата. По това време той пътуваше на самолетоносача „Инвинсибъл“. — Какво! Джак тогава е бил на борда? Но защо, по дяволите, не е дошъл да се видим? — Ти така и не си разбрал за какво се отнасяше тази операция, нали? — Пейнтър поклати глава, замислен за случая „Червеният октомври“ — Може би той ще може да ти разкаже. Аз не мога. Роби прие това, без да задава въпроси, и се върна към проблема, който сега разглеждаха. — Тази операция има и сухоземна част, адмирале — каза той и продължи да обяснява още няколко минути. — Чарли Фокс — обади се Пейнтър, след като Роби свърши. Това беше кратката и обезмърсена версия на израз, появил се в морската пехота като обозначение на объркана и саморазпадаща се военна операция: посрана работа*. — Робърт, натовари се на първия самолет за Вашингтон и кажи на приятеля си, че неговата операция отива по дяволите. Господи, няма ли да поумнеят онези клоуни от ЦРУ! Ако се разчуе, а според това, което ми казваш, то сигурно ще стане, ужасно ще ни навреди. Ще навреди на цялата страна. Нямаме нужда от такива неща, не през изборна година с такъв задник като Фаулър. Кажи му също, че следващия път, когато ЦРУ решат да си играят на войници, може да им е от полза, ако предварително попитат някой, който разбира от тези неща. [* Charlie-Fox. Евфемизъм за вулгарния израз Cluster fuck — армейски израз за провал. — Б. пр.] Картелът имаше много хора, свикнали да носят оръжие, и бяха необходими само няколко часа да ги съберат. Кортес беше определен за ръководител на операцията. Щеше да координира действията от село Ансерма в центъра на областта, където, изглежда, работеха групите „наемници“. Разбира се, той не каза на шефа си всичко, което знаеше, нито пък разкри напълно целта си. Картелът беше корпоративно предприятие. Почти триста души — от слугите на всички шефове — дойдоха с коли, камиони и автобуси. Всички бяха в добро състояние и свикнали с насилието. Присъствието им тук намаляваше охраната на останалите шефове. Това щеше да даде на Ескобедо значително предимство при опита му да открие кой от неговите колеги играе на „власт“, докато Кортес се разправя с „наемниците“. Той възнамеряваше съвсем сериозно да намери американските войници и, разбира се, да ги избие до един. Но нямаше повод да бърза особено много с това. Феликс подозираше, че си има работа с елитни войски, вероятно дори американски зелени барети, страховити противници, към които се отнасяше с необходимия респект. Трябваше да се очакват загуби в редиците на хората му. Феликс се чудеше колко души трябва да жертва, за да промени цялостното равновесие на силите в Картела в своя полза. Разбира се, нямаше смисъл да обяснява каквото и да е на събралото се множество. Тези сурови, брутални мъже бяха свикнали да размахват оръжието си като самураите от японските филми, които обичаха да гледат. И точно като актьорите, играещи ролята на убийци, тези мъже бяха свикнали да виждат пред себе си хора, свиващи се от страх пред всемогъщите, непобедими воини на Картела, въоръжени с автомати АК-47 и движещи се наперено по улиците на селото. „Комична сган“ — помисли си Кортес. Всичко беше наистина доста комично. На Кортес не му пукаше. Щяха да проведат едно забавно, приятно учение. Както преди половин хилядолетие, когато варварите са връзвали мечка в яма и са пускали кучета срещу нея. Мечката е умирала и въпреки че за кучетата това е било много тежко изпитание, човек винаги може да си намери нови. Новите кучета ще бъдат обучени другояче, да бъдат верни на нов стопанин… След миг Кортес осъзна, че това ще бъде чудесно. Щеше да играе игра с хора вместо с мечки и кучета, игра, която не е играна от времето на Цезар. Разбра защо някои от наркобароните се намираха на местата си. Такава сила, прилична на Божията, е пагубна за душата. Трябва да го запомни. Но най-напред трябваше да свърши някои работи. Командната верига беше определена. Имаше пет групи от по петдесетина мъже. Разпредели ги по зони за операции. За комуникация щяха да използват радиотелефони с координатор Кортес, скрит в безопасност в една къща извън селото. Единственото усложнение беше възможната намеса от страна на колумбийската армия. Ескобедо имаше грижата за това. „М-19“ и ФАРК щяха да създават неприятности другаде. Това трябваше да ангажира вниманието на армията. „Войниците“, както веднага започнаха да си викат, тръгнаха в камиони към хълмовете. — Buena suerte — каза на предводителите Кортес. Разбира се, той не им желаеше нищо такова. Късметът повече не представляваше фактор в операцията, достойна за бившия полковник от DGI. При една добре планирана операция късметът няма думата. Денят в планината беше тих. Чавес дочу звън на черковни камбани из долината, който призоваваше вярващите на неделна литургия. Чавес се зачуди дали не е неделя. Независимо от деня шумът от автомобили беше по-слаб от нормалния. Като се изключи загубата на Роча, нещата изглеждаха добре. Дори не бяха изразходвали много от мунициите си, въпреки че през следващите дни трябваше да получат нова доставка от хеликоптера, който обслужваше операцията. Мунициите никога не стигат. Чавес знаеше тази истина. Щастието е в пълния патрондаш. И в пълната манерка. И в горещата храна. Топографията на долината им позволяваше да чуват особено добре. Звукът се издигаше по слоновете с минимум затихване и въздухът, макар и рядък, му придаваше особена звънтяща яснота. Чавес дочу камионите отдалеч и насочи бинокъла си към един завой на пътя, отдалечен на няколко мили, за да види какво има. Хич не го беше грижа за източника на шума. Камионите са мишени, а не нещо, за което човек трябва да се тревожи. Настрои фокуса, за да получи възможно най-ясно изображение, а сержантът имаше добро зрение. След минута-две видя три от камионите, с плоски каросерии и подвижни странични ритли, каквито използваха фермерите. Но в тези имаше мъже, които, изглежда, носеха пушки. Камионите спряха и хората изскочиха от тях. Чавес бутна спящия си другар. — Oso, веднага докарай тук капитана! Рамирес се появи след по-малко от минута със своя бинокъл. — Сър, вие сте изправен — изръмжа Чавес, — залегнете, мамицата му! — Извинявай, Динг. — Виждате ли ги? — Да. Хората само се въртяха на едно място, но ясно се виждаха пушките, висящи на раменете им. Двамата с биноклите видяха как те се разделиха на четири групи и започнаха да се отдалечават от пътя. След миг се загубиха между дърветата. — Ще им са необходими около три часа, за да стигнат дотук, сър — прецени Динг. — По това време ние ще сме на шест мили северно. Пригответе се за тръгване. — Рамирес включи спътниковия си радиотелефон. — „Променлива“, тук „Нож“, край. Отговориха му още при първото повикване. — „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ясно и чисто, край. „Нож“ докладва за въоръжени мъже, които навлизат в гората на пет мили изток-югоизток от неговите позиции. — Предполагам, че са подсилен взвод, движат се към нас. — Войници ли са, край? — Не, повтарям, не. Вижда се, че носят оръжие, но не са униформени, повтарям, не са униформени. Приготвяме се за тръгване. — Разбрано, „Нож“. Тръгвайте незабавно и се обадете при първа възможност. Ще се опитаме да разберем какво става. — Разбрано. „Нож“ прекратява връзката. — Какво става? — попита един от офицерите. — Не зная. Ще ми се Кларк да беше тук — отговори другият. — Нека се обадим в Ленгли. Джексън успя да се качи на един късен самолет на компанията „Юниън“ от Сан Франциско директно за международното летище „Дълес“. Адмирал Пейнтър беше се обадил предварително и една кола на военноморските сили го закара до националното летище във Вашингтон, където се намираше неговата кола — „Шевролет корвет“ — и която чудно как беше открадната. По време на полета Роби беше разигравал всичко в съзнанието си. Ако човек се замисли абстрактно, операциите на ЦРУ щяха да му се сторят забавни: шпиони, които се крият и се занимават с шпионските си игрички. Па него му беше все едно какво правят те, но, по дяволите, използваха военноморските сили, а това не се правеше, без хората да знаят. Първо се отби до дома си, за да се преоблече. След това се обади по телефона. Райън си беше у дома и се наслаждаваше на този факт. Успя да се прибере в петък вечерта малко преди жена му да се върне от болницата, „Хопкинс“, и спа до късно в събота, за да се отърси от трайното въздействие на шока от пътуването. Останалата част от деня посвети на игри с децата и ги заведе на съботна вечерна литургия, за да може още една нощ да си отспи, както и да се запознае отново с жена си. В момента седеше на своята сенокосачка „Джон Диър“. Може и да бе един от големите хора в ЦРУ, но все още сам косеше тревата си. Други сееха и торяха, но за Джак косенето на тревата представляваше терапия, която го изпълваше с пасторално спокойствие. Ритуалът траеше три часа и се провеждаше веднъж на всеки две седмици и по-честичко през пролетта, но сега темпът на растежа беше спаднал доста. Той обичаше мириса на окосената трева. Обичаше и миризмата на грес от трактора и вибрациите на двигателя. Разбира се, не можеше напълно да избяга от реалността. На колана си имаше закачен малък телефон, чието електронно пиукане сега долови над шума на трактора. Джак изключи двигателя и натисна бутона на телефона. — Ало. — Джак? Роб е на телефона. — Как си, Роби? — Току-що ме произведоха. — Честито, полковник Джексън! Не си ли малко млад? — На това му казват утвърдителна акция, та авиаторите да настигнат тъпите бюрократи. Виж какво, аз и Сиси идваме към Анаполис. Може ли да се отбием до вас? — По дяволите, да. Какво ще кажеш за обед? — Сигурен ли си, че няма да те притесняваме? — попита Джексън. — Роби, престани — отговори Райън. — Откога си ми толкова скромен? — Откакто ти стана важна личност. — Майната ти! — Става ли да дойда след около час? — Да. По това време ще съм свършил с тревата. До скоро виждане, приятел. — Райън прекрати разговора и се обади до дома си, в който имаше три линии. Набра линията за далечни разговори. За работата си имаше нужда от линия във Вашингтон. Кати се нуждаеше служебно от връзка с Балтимор, а имаха и трета, местна линия, за други неща. — Ало? — отговори Кати. — Роб и Сис идват у дома за обед — каза на жена си Джак. — Какво ще кажеш за хот-дог на грила? — Косата ми е в ужасно състояние! — обяви Каролайн Райън. — Добре, и нея ще я сложа на грила. Можеш ли да ми приготвиш брикетите? Би трябвало да свърша след двадесетина минути. Всъщност отидоха малко повече от тридесет минути. Райън вкара косачката в гаража до своя „Ягуар“ и влезе в къщата, за да се измие. Трябваше и да се обръсне. Тъкмо приключи, когато Роби спря пред къщата. — Как, по дяволите, дойде толкова бързо? — запита Джак. Той все още носеше омазаните си рязани джинси. — Предпочитате ли да бях закъснял, доктор Райън? — попита Роби, когато излязоха с жена си от колата. Кати се появи на вратата. Размениха си целувки и ръкостискания, докато си разказваха какво са правили след последния път, когато са били заедно. Кати и Сиси влязоха в хола, а Джак и Роби взеха хот-договете и излязоха на терасата. Жарта все още не беше готова. — Е, как ти харесва да си полковник? — Ще бъде още по-добре, като започнат да ми плащат толкова, колкото всъщност струвам. — Произвеждането значеше, че Роби може да носи четирите нашивки на полковник, но все още получаваше заплатата на подполковник. — Назначават ме и на командирска работа Адмирал Пейнтър ми каза това снощи. — Страхотен си! — Джак потупа Роби по рамото. — Това е следващата голяма стъпка, нали? — Стига да не си настъпя пишката. Военноморските сили дали, военноморските сили взели. Ще липсвам година и половина което означава, че трябва да се откажа от част от прекрасното си турне из Пентагона, приятел. — Роби замлъкна за момент, а след това стана сериозен. — Не за това съм дошъл. — О? — Джак, какво правите вие в Колумбия? — Роб, не зная. — Виж, Джак, сериозно ще говорим, нали? Секретността по тази операция не струва нищо. Знам, че имате правила, според които човек знае толкова колкото трябва, но моят адмирал е малко ядосан, че използвате неговия инвентар, без да му кажете. — Кой е той? — Джош Пейнтър — отговори Джексън. — Срещали сте се на „Кенеди“, не си ли спомняш? — Кой ти каза! — Един надежден източник. Аз мислих за това. По онова време се говореше, че Иван е загубил една подводница и че ние им помагаме да я намерят. Но нещата загрубяха за известно време, което обяснява защо моят втори пилот трябваше да претърпи мозъчна хирургия и моят „Томкет“ се нуждаеше от три седмици, преди да може отново да лети. Предполагам, че тогава нещата бяха по-различни, отколкото изглеждаше на пръв поглед, пък и вестниците не писаха. Жалко, че не мога да чуя каква е историята. Както и да е, за малко ще оставим тази работа. Ето защо съм тук: Онези две къщи на наркобароните, дето бяха взривени — бомбите дойдоха от един щурмови бомбардировач със среден обсег „А-6Е Интрудър“, собственост на военноморските сили на Съединените щати. Аз не съм единственият, който разбра. Не знам кой е приготвил операцията, но секретността не струва пукната пара, Джак. Имаш и тълпа леки пехотинци, които тичат из джунглата. И това се знае. Може би не можеш да ми разкажеш какво става. Добре, информацията е поверителна и прочие, не можеш да ми речеш нищо, но аз ти казвам, Джак, това се разчува и някои хора в Пентагона ще се разгневят много, когато новината излезе в новините. Празноглавецът, разпоредил тази операция, много е закъсал и отвисоко се чува, че ние, момчетата в синьозелените костюми, няма, повтарям, няма този път да оперем пешкира. — Успокой се, Роб. — Райън отвори една кутия бира за Роби и една за себе си. — Джак, ние сме приятели и това няма да промени отношенията ни. Зная, че никога не би направил нещо толкова тъпо, но… — Не зная за какво говориш. Мамицата му, не зная, разбираш ли? Миналата седмица бях в Белгия и им казах, че не зная. В петък сутринта ходих в Чикаго при оня, Фаулър, и казах на него и адютантката му, че не зная. Казвам и на теб: не зная. Джексън замълча за момент. — Ако това го казваше друг, щях да го нарека лъжец. Защото знам каква е новата ти работа, Джак. Твърдиш, че говориш сериозно? Честен ли си, Джак? — Давам ти думата си, полковник, не зная нищо. Роби пресуши бирата си и сплеска кутията. — Все същата история! — каза той. — Изпратили сме хора там да убиват и може би и тях ги избиват, а никой не знае нищо. Господи, не обичам да съм шибана пионка. Нямам нищо против да рискувам, но е добре да се знае за какво. — Ще направя всичко по силите си, за да разбера. — Добра идея. Наистина не са ти казали какво става, а? — Нищичко, но, по дяволите, аз ще разбера. Може би е добре да дадеш един съвет на шефа си — добави Джак. — Какъв? — Да си мълчи, докато не ти се обадя. Съмненията на братя Патерсън за това, което трябваше да правят, отпаднаха в събота следобед. Сестрите Грейсън дойдоха в деня за посещения и седнаха срещу мъжете си — никоя двойка нямаше проблеми да разбере кой кой е — и обявиха непресъхващата си любов към мъжете, които ги бяха освободили от сводника им. Вече не ставаше въпрос просто за излизане от затвора. Окончателното решение взеха на връщане към килията си. Хенри и Харви заемаха една килия, предимно от съображения за сигурност. Ако ги разделяха, те можеха да разменят килиите си така просто, както и ризите си — служителите в затвора знаеха, че братята Патерсън са умни гадове — и по някакъв начин да объркат всичко. Допълнително предимство бе, че братята не се биеха помежду си, което беше необичайно за останалите обитатели на затвора. Фактът, че те не вдигаха врява и не създаваха проблеми, им позволяваше да живеят в мир. По принцип затворите са сгради, проектирани да издържат на неправилна експлоатация. Подовете са от гол армиран бетон, защото килимите или балатумите биха били разкъсани, за да се запали с тях огън, или заради друга щуротия. Твърдият, гладък бетонен под представляваше добра повърхност за острене. Всеки от братята имаше по едно парче здрава тел от леглото. Все още никой не е измислил затворническо легло, което не изисква метални части, а от метал се получават хубави оръжия. В затвора такива оръжия се наричат шило — грозна дума, която напълно подхожда на предназначението им. Според закона затворите не могат да бъдат просто клетки, в които затворниците да се затварят като животни в зоопарк. Затова и този затвор имаше цех за ръчен труд. Съдиите от десетки години твърдят, че незаетото съзнание е работилницата на дявола. Фактът, че дяволът вече се намира в съзнанието на престъпника, означава просто, че цеховете за ръчен труд осигуряват инструменти и материали за направата на по-ефективни шила. В случая всеки от братята имаше малко набраздено парче дърво за дръжка, обвито с електроизолационна лента. Хенри и Харви се редуваха, като единият търкаше шилото си по пода, за да изостри върха като игла, докато другият стоеше на пост, за да наблюдава за приближаващи се „униформи“. Работеха с висококачествена тел и наострянето им отне няколко часа, но хората в затвора имат доста свободно време. Когато свършиха, поставиха парчетата тел в канала на дръжките — като по чудо каналът, прорязан на фрезата в цеха, бе голям точно колкото трябва. Изолационната лента закрепи метала на място и сега всеки от братята имаше петнадесетсантиметрово острие, с което можеше да се нанесе дълбока пробивна рана в човешко тяло. Скриха оръжията си — затворниците го правят много ефективно — и обсъдиха тактическите проблеми. Всеки випускник на школа за терористи или партизани би останал впечатлен. Въпреки че използваха груб език и в дискусията им липсваше техническият жаргон, предпочитан от обучени професионалисти в областта на бойните действия в населени места, братята Патерсън много ясно разбираха идеята на мисията. Наясно бяха с принципа на тайното приближаване, важността на маневрите за отклоняване на вниманието и знаеха как да очистят мястото след успешното изпълнение на мисията. За да постигнат всичко това, те очакваха мълчаливата подкрепа на останалите пандизчии, а затворите, макар и места с лоша слава и много жестокост, си остават общности на мъже. Затова пиратите определено не се ползваха с популярност, докато братята Патерсън стояха много високо в йерархичната стълбица като сурови, „честни“ престъпници. Освен това всички знаеха, че те не са хора, на чийто път можеш да застанеш, което окуражаваше сътрудничеството и обезкуражаваше доносниците. Затворите са и места с хигиенични правила. Тъй като криминалните престъпници често пъти са хора, които не желаят да се къпят, както и да мият и почистват зъбите си, и тъй като такова поведение води до епидемии, ходенето на баня е ненарушимо правило. Братята Патерсън разчитаха на това. — Какво искате да кажете? — попита човекът с испански акцент мистър Стюарт. — Искам да кажа, че ще излязат след осем години. Като се има предвид фактът, че са убили четиричленно семейство и са били заловени на местопрестъплението с голямо количество кокаин, това е адски добра сделка — отговори адвокатът. Не обичаше да се занимава със служебни въпроси в неделя и особено много не харесваше да обсъжда подобни неща с този човек в собствената си къща, когато семейството му се намираше в задния двор, но беше избрал да работи с наркотрафиканти. При всеки случай си казваше най-малко по десет пъти, че е бил глупак да се наеме първия път. Тогава го измъкна, защото служителите от Агенцията за борба с наркотиците объркаха нещо с разрешението за обиска, което омаловажи всички веществени доказателства, и делото отпадна поради класическата „правна техническа подробност“. Този успех, от който изкара петдесет хиляди долара за четири дни, му създаде „име“ сред наркотрафикантите, които имаха толкова пари, че да могат да си палят печките с тях — или да наемат добри адвокати. Не беше лесно да им откаже човек. Те наистина го плашеха. Убивали бяха адвокати, които са ги разочаровали. А плащаха толкова добре, че той имаше време да използва таланта си И за защита на бедни клиенти, които не можеха да си плащат. Поне това беше един от аргументите, които използваше в безсънните нощи, за да оправдава работата си с тези животни. — Виж какво, онези искаха да ги настанят на електрическия стол или, най-малкото, да им дадат доживотна присъда. Аз намалих присъдата на двадесет години, като ще излязат след осем. 3 бога, та това е адски добра сделка. — Мисля, че можеш да направиш още — отговори човекът с безизразно лице и глас, толкова лишен от чувства, че приличаше запис от някаква машина. И това го правеше доста страшен за адвоката, който никога не бе притежавал или стрелял с пистолет. Ето я и другата страна на уравнението. Те не бяха го наели просто така. Някъде имаше друг адвокат, който ги съветваше, без да се ангажира пряко. Това е обикновена мярка за сигурност. И, разбира се, съвсем нормално от професионална гледна точка е човек да чуе мнението и на друг. Това означаваше, че по специалните дела наркотрафикантите могат да проверяват дали техният адвокат не прави някаква уговорка с държавата, което не е непозната практика в родината им. И какъвто беше случаят сега, биха казали някои хора. Стюарт можеше да изиграе картите си с информацията, която имаше от хората от бреговата охрана, като заложи на вероятността за прекратяване на цялото дело. Прецени, че шансът за това е петдесет процента. Стюарт беше добър, дори отличен в съдебната зала, Давидоф също, а няма адвокат на света, който би могъл да предскаже реакцията на съдебните заседатели — хора от Алабама, привърженици на закона и реда — в случай като този. Човекът в сянка, който даваше информация на тоя тип, не беше толкова добър в съдебната зала, колкото Стюарт. Адвокатът си помисли, че другият вероятно е някой теоретик, сигурно университетски професор, допълващ доходите си с неофициална консултантска дейност. Който и да е той — или тя? — Стюарт инстинктивно го мразеше. — Ако направя това, което искате от мен, рискуваме да проиграем цялото дело. Те наистина могат да седнат на стола. — Това щеше да означава и разбиването на кариерите на хора от бреговата охрана, допуснали грешка, но несъизмерима с онова, което клиентите му със сигурност бяха сторили. Като адвокат той имаше етичното задължение да осигури на клиентите си възможно най-добрата защита пред закона, спазвайки стандартите за професионално поведение, но преди всичко съблюдавайки обхвата на познанията и опита си. И според инстинкта си, толкова реален и важен, че не можеше да се измери. Точно как адвокатът балансира дълга си на тази везна с три блюда, беше предмет на безкрайни уроци в школата по право, но отговорите, до които достигаха в подобните на театър зали за лекции, винаги бяха по-ясни, отколкото получените в реалния свят на правото, далеч от зелените дворове на университета. — Те могат и да бъдат освободени. „Той мисли за повторно обжалване“ — досети се Стюарт. Наистина съветите му идваха от теоретик. — Моят професионален съвет към клиентите ми е да приемат сделката, която съм обсъдил. — Вашите клиенти ще откажат сделката. Утре сутринта вашите клиенти ще ви кажат да… как се казва? Да заложите всичко? — Мъжът се усмихна и заприлича на някаква опасна машина. — Това са нашите инструкции. Довиждане, мистър Стюарт. Мога да намеря вратата. — Машината си отиде. Стюарт гледа към лавиците с книги няколко минути, преди да се обади по телефона. По-добре да свърши всичко сега. Няма смисъл да кара Давидоф да чака. Все още нямаше никакво публично съобщение, макар слуховете да се носеха. Зачуди се как ли ще приеме това прокурорът. Лесно можеше да се предвиди какво ще каже. „Мислех, че сме се споразумели!“ — ще бъде последвано от категоричното: „Добре, ще видим какво ще кажат съдебните заседатели!“ Давидоф ще мобилизира значителния си талант и във федералния окръжен съд ще се проведе епичен дуел. Но не това е целта на съдилищата — Това щеше да представлява очарователно и вълнуващо техническо упражнение по правна теория, но като повечето подобни упражнения щеше да има малко общо със справедливостта или неправдата, още по-малко общо с това, което реално се е случило на добрата яхта „Емпайър билдър“. И абсолютно нищо общо с правосъдието. Мъри седеше в канцеларията си. Преместването в градската им къща се оказа просто формалност. Спеше там — повечето пъти, — но идваше в нея далеч по-рядко, отколкото в официалния си апартамент в лондонския квартал „Кенсингтън“, когато работеше като аташе в посолството на площад „Гровнър“. Не беше честно. Ако се съди по цената, която заплати, за да се върне във Вашингтон — града, който осигуряваше дом за правителството на САЩ и отказваше нормални жилища на служителите му, — би трябвало да го използва по-добре. Разбира се, секретарката му не беше на работа в неделя и това означаваше, че Мъри трябва сам да вдига телефона. Обаждаха се по частната му секретна линия. — Да, Мъри е на телефона. — Марк Брайт се обажда. Станаха някои неща по делото на пиратите, за които трябва да знаеш. Адвокатът на обвиняемите преди малко се е обадил на прокурора. Отказва се от сделката, за която се бяха разбрали. Ще се бие; ще постави хората от бреговата охрана на свидетелската скамейка и ще се опита да провали целия случай въз основа на оная история, която са разиграли. Давидоф е разтревожен. — Ти какво мислиш? — попита Мъри. — Е, той ще започне цялото дело отново. Ако е необходимо, съсече хората от бреговата охрана — това е цената на правосъдието. Това са негови думи, не мои — изтъкна Брайт. Както много от агентите на ФБР, той също беше член на адвокатското съсловие. — Ако се позова на собствения си опит, а не на неговия, бих казал, че нещата наистина са зле, Дан. Давидоф го бива, искам да кажа, че е наистина добър пред съдебните заседатели — но и адвокатът, Стюарт, е същият. Местният клон на Агенцията за борба с наркотиците го мрази до смърт, но кучият син е много ефективен. Законът е доста объркан. Какво ли ще каже съдията? Всичко зависи от него. Присъдата на съдебните заседатели ще зависи от това какво ще каже и ще направи съдията. Нещата приличат на залог за следващото първенство по футбол сега, преди започването на сезона, а дори не се знае какво ще стане в Апелативния съд, след като делото приключи в Окръжния. Каквото и да става, онези от бреговата охрана ще бъдат прецакани. Лошо. Давидоф ще им пръсне задниците, дето го вкараха в тази каша. — Предупреди ги — каза Мъри. Помисли си, че това е импулсивно изказване, но не беше така. Мъри вярваше в закона, но повече вярваше в правосъдието. — Бихте ли повторили, сър? — Те ни дадоха „Тарпон“. — Мистър Мъри! — Вече не беше „Дан“. — Аз вероятно ще трябва да ги арестувам. Давидоф може да ги изправи пред съда и… — Предупреди ги. Това е заповед, мистър Брайт. Предполагам, че местните полицаи имат добър адвокат. Препоръчайте този адвокат на капитан Вегенер и хората му. Брайт се поколеба, преди да отговори: — Сър, това, което току-що ми казахте, може да бъде счетено за… — Марк, отдавна работя във ФБР. Може би прекалено дълго — каза Мъри уморено. — Но няма да стоя безучастно и да гледам как тези мъже попадат в капана за това, че ни помогнаха с постъпката си. Те ще трябва да поемат риска си пред закона, но, за бога, ще имат същите предимства, които имат и двамата бандити! Дължим им го. Запиши това като моя заповед и я изпълни. — Слушам, сър. — Мъри можеше да предположи каква е останалата неизказана част от отговора на Брайт — „По дяволите!“ — Има ли по това дело нещо друго, за което се нуждаеш от помощта ни? — Не, сър. Веществените доказателства са в съда. От тази страна делото е непробиваемо. Проверката на дезоксирибонуклеиновата киселина съответства на пробите от семенната течност с тази на подсъдимите, кръвта съвпада с тази на две от жертвите. Съпругата е била кръводарител и намерихме четвърт литър от кръвта й в един хладилник на Червения кръст. Другата кръв е на дъщерята. Давидоф може да приключи делото само въз основа на тези два довода. Новата технология за сравняване на дезоксирибонуклеиновата киселина бързо се превръщаше в едно от най-смъртоносните оръжия на ФБР за пред съда. Двама мъже от Калифорния, които смятаха, че са извършили идеалното изнасилване с убийство, сега разсъждаваха над необходимостта да посетят газовата камера благодарение на работата на двама биохимици от ФБР и на сравнително евтината лабораторна проба. — Ако имаш нужда от нещо, веднага ми се обади. Това дело е пряко свързано с убийството на Емил и разполагам с всичко необходимо. — Разбрано, сър. Съжалявам, че трябваше да ви притеснявам в неделя. — Има защо. — Позволи си тази малка шега, за да се посмее, след като затвори телефона. Мъри се завъртя на стола си, за да погледне през прозореца към авеню „Пенсилвания“. Неделният следобед беше приятен и хората се движеха надолу-нагоре по президентския булевард като пилигрими, спираха се по пътя си, за да си купуват сладолед и тениски с къси ръкави от търговците. По-надолу по улицата, зад Капитолийския хълм, в районите, които туристите внимателно избягваха, имаше други места, където ходеха други хора и също като пилигрими се спираха, за да си купуват разни неща. — Шибани наркотици — тихо отбеляза той. — Още колко ли щети ще нанесат? Заместник-директорът по оперативните въпроси също се намираше в канцеларията си. За два часа от „Променлива“ бяха постъпили три сигнала. Е, не беше съвсем неочаквано противникът да реагира. Реагираха по-бързо и — изглежда — по-организирано, отколкото той очакваше, но не беше пропуснал предварително да обмисли такава ситуация. Цялата идея на използването на войниците в края на краищата се основаваше на уменията им на бойното поле… както и на анонимността им. Ако беше избрал зелени барети от центъра „Дж.Ф.Кенеди“ за обучение по военни действия със специални методи във Форт Браг, Северна Каролина, или рейнджъри от Форт Саут, Джорджия, или пък бойци от новата група за специални операции в Макдил, щеше да има твърде много хора от една и съща мажа общност. Такова нещо би се забелязало. Но леките пехотинци имаха четири почти пълни и пръснати нашироко дивизии, повече от петдесет хиляди мъже от Ню Йорк до Хавайските острови със същите умения като на командосите от групите за специално предназначение, а пращането на четиридесет души измежду четиридесет хиляди е почти незабележимо. Някои ще бъдат загубени. Знаеше го, когато започна десантът, със сигурност това бе известно и на войниците. Те са материално имущество, а понякога то се изразходва. Такова определение е сурово, но е реалистично. Ако пехотинците искаха безопасен живот, нямаше да изберат тази професия, нямаше всеки от тях да се е презаписал в армията поне по веднъж и доброволно да се заеме с работа, за която е обяснено, че представлява потенциална опасност. Те не бяха правителствени чиновници, захвърлени в джунглата с нареждането да се оправят сами. Бяха професионални войници, които знаеха резултата. Или поне така смяташе Ритър. „Но — помисли си той, — ако ти не знаеш резултата, как могат да го знаят те?“ Най-смахнатото от всичко беше, че операцията се изпълнява точно според плана — поне на бойното поле. Отличната идея на Кларк да предизвика война в Картела с помощта на няколко несвързани помежду си жестоки деяния, изглежда, даваше резултат. Иначе как може да се обясни опитът да се направи засада на Ескобедо? Ритър установи, че дори се радва, дето Кортес и шефът му са избягали. Сега щеше да има отмъщения, объркване и хаос, от които ЦРУ може да се разграничи и да прикрие следите си. Ритър беше сигурен, че вместо отговор на журналистическите въпроси, които щяха да ги засилят следващия ден, ЦРУ биха се удивили: „Кой, ние ли?“ Всъщност той се изненадваше от факта, че все още не са започнали. Но сега парчетата от картината се разделяха, вместо да се събират. Бойната група на „Рейнджър“ щеше да отплава обратно на север, като продължи флотското си учение по време на бавното завръщане обратно към Сан Диего. Представителят на ЦРУ вече се намираше извън кораба, на път за дома с втората и последна видеокасета. Оставащите „учебни“ бомби ще бъдат пуснати в морето срещу бракувани спасителни салове като на нормално учение по бомбардиране. Никой няма да забележи, че не са били официално изписани от военноморската база за изпитване на оръжие в Калифорния. Ами ако се установи? Ще станат няколко обърквания с документацията — това се случваше постоянно. Не, единствената проблематична част са войниците на бойното поле. Можеше да се разпореди незабавно да ги изведат оттам. Но по-добре е да ги остави на място още няколко дни. Може да има още работа за тях и докато внимават, няма страшно. Противникът не е чак толкова добър. — Е? — обърна се полковник Джоунс към Зимър. — Трябва да сменим двигателите. Този е повреден. Горивните камери са наред, но компресорът е скапан. Може би момчетата у дома могат да го оправят. Но с това, с което разполагаме тук, сър, няма начин да го поправим. — Колко време ще трябва? — Шест часа, ако започнем сега. Разбира се, носеха си два резервни двигателя. Хангарът, в който се намираше хеликоптерът „Пейв Лоу III“, не беше достатъчно голям за него и за самолета „МС-130“, който осигуряваше зареждането във въздуха и резервни части. Затова Зимър махна с ръка на един сержант да натисне бутона за отваряне на вратата. Нуждаеха се от специална количка и лебедка, за да боравят с турбовитловите двигатели „Т-64“. Вратите на хангара се изтърколиха на металните си релси в момента, когато един раздрънкан камион пристигна на линията за излитане. Към камиона веднага се втурнаха хора. Денят в зоната на Канала беше горещ — тук сняг можеше да се види само по телевизията — и дойде време за студени напитки. Всички познаваха шофьора на камиона. Човекът беше от Панама, правеше това от бог знае колко време и изкарваше добри пари. Освен това той беше сериозно запален по самолетите. Годините, прекарани в наблюдение, и небрежните разговори със срочнослужещите, които ги обслужваха, му позволяваха да знае всичко за инвентара на Военновъздушните сили на САЩ и можеше да бъде полезен разузнавач, ако някой си направеше труда да го наеме. Във всеки случай той никога не би направил нещо, за да им навреди. Често пъти се държеше арогантно, но камионът му неведнъж се повреждаше и някой облечен в зелени дрехи механик му го поправяше на място без пари, а около Коледа — всички знаеха, че той има деца — имаше подаръци за него и синовете му. Дори беше успял да им уреди няколко возения на хеликоптер, като им показа как изглежда къщата им от небето. Не всеки баща можеше да направи това за децата си! Знаеше, че norteamericanos не са идеални, но бяха справедливи, а ако човек е искрен с тях, щедри, защото искреността не е между качествата, които очакваха от „местните“. Това твърдение беше още по-вярно сега, когато имат проблеми с онзи пъпчив клоун, който ръководеше правителството на страната му. Докато раздаваше кока-кола и бисквити, забеляза, че в хангара от другата страна на пътя има един „Пейв Лоу III“ — голям, страховит и по своему много красив хеликоптер. Е, това обясняваше присъствието на транспортния самолет-цистерна „Комбат Тейлън“ и въоръжената охрана, която не му разреши да се движи по нормалния маршрут. Знаеше много неща и за двата летателни апарата и въпреки че нямаше да разкаже на никого за качествата им, само споменаването, че са тук, не бе престъпление. Но следващия път, когато онези му дадяха парите, щяха да искат от него да отбележи времето, когато тези апарати се връщат и излитат. Движиха се доста бързо през първия час, а след това се върнаха към нормалната си бавна, внимателна и много предпазлива скорост. Дори и в този случай ходенето денем не беше нещо, което предпочитаха. Нощта може да е на нинджите, но денят е за всички, време, в което е далеч по-лесно да учиш хората да ловуват, отколкото нощем. Въпреки че войниците имаха предимства пред преследвачите, те спадаха до минимум при дневните операции. Като играчи на покер леките пехотинци предпочитаха да използват всяка карта в колодата. Така съзнателно избягваха „честния“ бой, както може би ще го нарекат някои спортисти, а боят беше престанал да е спорт, откакто един гладиатор, наречен Спартак, решил да убива на свободна практика, въпреки че на римляните са им били нужни още няколко поколения, за да могат да се досетят за това. Всички имаха боя на лицата си. Носеха ръкавици въпреки жегата. Знаеха, че най-близката група от операция „Увеселителна лодка“ се намира на петнадесет километра южно. Всеки срещнат биваше или невинен, или враг, но не и приятел, а за войниците, които се опитват да останат скрити, понятието „невинен“ изглежда много крехко. Трябваше да избягват всички и всичко, а ако бъдеше осъществен контакт, то това щеше да е случайно. Останалите правила също се различаваха. Не се движеха в една редица. Когато го правят много хора, неизбежно оставят следи. Въпреки че Чавес като водач се намираше най-напред, следван на двадесет метра от Oso, останалите от взвода напредваха в разгърнат строй, като често сменяха посоката си на движение и се местеха почти като защитниците във футбола, но върху много по-голяма площ. Скоро щяха да започнат да приближават пътеките си и да изчакат, за да видят дали някой не ги следи. Ако е така, то този някой го очакваше изненада. За момента мисията изискваше да отидат в предварително избрано място и да оценят противника си. И да чакат заповеди. Лейтенантът от полицията не ходеше често на вечерните служби в баптистката черква „Грейс“, но този път го стори. Закъсня, това бе обичайно за него, въпреки че навсякъде караше служебната си радиокола. Спря в края на претъпкания паркинг, влезе и седна отзад, където със сигурност жалкото му пеене няма да се забележи. Петнадесет минути по-късно друга немаркирана кола спря до неговата. Един мъж излезе с щанга за гуми в ръка, разби стъклото на предната дясна врата и започна да сваля полицейското радио, пушката, закачена под арматурното табло, и пълното с веществени доказателства куфарче на пода. След по-малко от минута се качи обратно в колата си и си замина. Куфарчето щеше да се намери само ако братята Патерсън не спазеха обещанието си. Полицаите са честни хора. > 23. > ИГРИТЕ ЗАПОЧВАТ Сутринта започваше както винаги, въпреки че Райън бе отсъствал цяла седмица. Шофьорът му се събуди рано и отиде с колата си до Ленгли, където взе служебния буик и документи за своя пътник. Те се намираха в метално куфарче с ключалка с комбинация и саморазрушаващо се устройство. Досега никой не се беше опитвал да си има работа с колата или пътниците й, но това не означаваше, че такова нещо никога няма да се случи. Шофьорът, човек от официалната охрана на ЦРУ, носеше собствения си деветкалибров пистолет „Берета 92-F“, а под таблото му се намираше и автомат „Узи“. Човекът беше се обучавал, в тайните служби и отлично можеше да защитава „шефа“ си, за какъвто смяташе директора на разузнавателния отдел. Но му се щеше и Райън да живееше някъде по-близо до Вашингтон или пък да трябваше да си плаща за всичкото возене. Мина по вътрешната страна на столичното околовръстно шосе, след което по детелината слезе на изток на пътя Мериленд 50. Джак Райън стана в шест и тридесет — час, който му се струваше невероятно ранен сега, когато наближаваше четиридесетте — и извърши същите неща, които сутрин вършат повечето работещи хора, макар фактът, че е женен за лекарка, да означаваше, че закуската му е „здравословна“, а не каквато я харесва. Какво им е лошото на мазнините, на захарта и на консервантите? Към шест и петдесет и пет приключи със закуската си, облече се и прегледа вестника до средата. Кати имаше задачата да заведе децата на училище. На излизане Джак целуна дъщеря си, но Джак младши се смяташе за твърде голям за такива глезотии. Буикът на ЦРУ тъкмо пристигаше, редовен и надежден, както се опитваха да бъдат и авиолиниите, и железопътният транспорт. — Добро утро, доктор Райън. — Добро утро, Фил. — Джак предпочиташе да отваря сам вратата си и се пъхна на дясната задна седалка. Най-напред щеше да дочете своя вестник „Уошингтън пост“, като завърши както винаги с комиксите и си остави Гари Ларсон* за най-накрая. Ако хората от ЦРУ се нуждаят от нещо, то е ежедневната доза от комичната поредица „Далечният край“, най-популярния комикс в Ленгли. Не беше трудно човек да се досети защо е така. По това време колата се намираше обратно на Маршрут 50 сред натоварения поток за Вашингтон. Райън започна да се занимава с ключалката на куфарчето. След като го отвори, пъхна картата си за самоличност от ЦРУ, за да обезвреди разрушителното устройство. Документите в него бяха важни, но всеки нападател на колата в този момент би се интересувал повече от притежателя, отколкото от писмения материал, а в ЦРУ никой не си правеше илюзии за способностите на Райън — или всеки друг — да устоява на опити за измъкване на информация. Разполагаше с четиридесет минути, за да разбере нещата, случили се през денонощието — в случая през почивните дни, за да може да задава интелигентни въпроси на началниците на секции и на офицерите от нощното дежурство, които щяха да го информират, когато пристигне. [* Американски автор на комикси. — Б. пр.] Прочитането на вестниците преди всичко останало винаги даваше благоприличен вид на официалните доклади на ЦРУ. Райън имаше съмнения относно журналистите — често пъти анализите им бяха погрешни, — но всъщност и те се занимаваха както и ЦРУ със събиране и разпространяване на информация. С изключение на някои твърде технически, обаче жизненоважни области — като контрола на въоръжаването, — работата им често пъти се равняваше, а понякога и превъзхождаше тази на обучените служители на правителството, които докладваха в Ленгли. Разбира се, един добър кореспондент в чужбина получаваше по-добра заплата, отколкото офицер от ръководен ранг и талантливите хора често пъти отиваха там, където има повече пари. Освен това на репортерите се позволяваше да пишат книги, а точно по този начин може да се печелят добри пари, както бяха направили през годините много московски кореспонденти. Райън знаеше от опит, че достъпът до секретна информация означаваше единствено достъп до източници. Дори на неговото ниво в ЦРУ той често пъти получаваше информация, която малко се различаваше от написаното в компетентните вестници. Само че Джак знаеше източниците на тази информация, което е важно за определянето на надеждността й. Там е тънката, но често пъти съществено важна разлика. Информацията започваше със Съветския съюз. Там се случваха всякакви интересни неща, но все още никой не знаеше какво означават те или докъде ще доведат. Чудесно. Райън и ЦРУ бяха докладвали по такъв анализ от незапомнени времена. Хората обаче очакваха по-добри отговори. Райън си помисли, че това искаше и онази жена, Елиът, която мразеше ЦРУ за всичко, което върши — всъщност заради неща, които то вече не вършеше, — но въпреки това искаше да знае всичко. Кога ли ще се осъзнаят и ще разберат, че за аналитиците на разузнавателна информация е толкова трудно да предвидят бъдещето, колкото е и за добрите спортни журналисти, когато предвиждат кой ще играе в първенството? Дори и след пробива на „Ол стар“ Американската лига на източните щати имаше три отбора, на които оставаха само няколко точки до първото място. Това бе работа за специалист по облозите. Райън мислено изсумтя и си помисли колко е жалко, че Лас Вегас не е направил лотария за членовете на съветското политбюро или за гласността, или как ще се разреши „въпросът за националностите“. Така щеше да има някаква ориентация. Когато стигнаха до околовръстното шосе, той четеше докладите от Латинска и Южна Америка. И наистина някакъв наркобарон на име Фуентес е бил взривен от бомба. „Колко жалко“ — беше първата мисъл на Джак. Той разсъждаваше абстрактно, но се съвзе. Не, не е никак жалко, че е мъртъв. Дори е много тревожно, защото е убит от американска авиобомба. Джак си припомни, че Бет Елиът мрази ЦРУ заради такива неща. Заради всичките тези неща, одобрявани от съдия и съдебни заседатели, а след това изпълнявани от екзекутор. Това няма нищо общо с правдата или неправдата. За нея въпросът се състоеше в политическата целесъобразност и може би в естетиката. Политиците се вълнуват повече от „проблемите“, отколкото от „принципите“, но говорят така, сякаш двете съществителни значат едно и също. „Господи, ти наистина си изпаднал в цинично настроение рано сутрин в понеделник, а?“ „А как ли Роби Джексън се е добрал до тази информация? Кой ли е разпоредил операцията? Какво ще стане, ако нещата наистина се разчуят?“ Или пък: „Трябва ли това да ме вълнува? Ако трябва, защо? Ако не трябва, защо не?“ „Това е политически въпрос, Джак. По какъв начин политиката се намесва в работата ти? Дали политиката изобщо трябва да се намесва в работата ти?“ Както и много други въпроси, и това можеше да бъде превъзходна тема за философска дискусия, нещо, за което йезуитското образование бе подготвило Райън и към което имаше вкус. Но настоящият случай не представляваше абстрактно изследване на принципи и хипотетични примери. Би трябвало да знае отговорите. Ами ако някой член на специална комисия му зададе въпрос, на който трябва да отговори? Такова нещо можеше да се случи по всяко време. Можеше да отклонява подобен въпрос само докато пътуваше с колата си от Ленгли до Капитолийския хълм. Ако излъже, ще отиде в затвора. Това бе и неприятната страна на повишението му. По тази причина, ако заявеше най-искрено, че не знае, нямаше да му повярват. Нито членовете на комисията, нито може би и съдебните заседатели. Честността не е най-добрата закрила. Тази мисъл не е ли забавна? Джак погледна през прозореца, когато минаха покрай храма на мормоните съвсем до околовръстното шосе, близо до авеню „Кънектикът“. Старата сграда изглеждаше величествено с мраморните си колони и позлатени остри кули. Вярата, вдъхвана от тази впечатляваща постройка, се струваше чудата на Райън, католик от началото на живота си, но хората, които я изповядваха, бяха честни, усърдни и пламенно верни на страната си, защото вярваха в принципите на Америка. И всичко се свежда дотук, нали? Райън си помисли, че човек или вярва, или не. Всяко магаре може да се обяви против нещо като капризно дете, което твърди, че мрази някакъв зеленчук, без да го е опитвало. Човек можеше да познае в какво вярват такива хора. Мормоните отделяли десятък от доходите си, за да могат да построят този паметник на вярата, точно както средновековните селяни са правели, за да построят катедралите от своето време и по абсолютно същата причина. Селяните бяха забравени от всички освен от Бога, в когото вярваха. Катедралите — свидетелство на вярата им — оставаха като прослава за тях и все още се използваха за целта си. Кой ли си спомня политическите проблеми на онзи век? Благородниците и техните крепости се бяха разпаднали, кралските родословия почти пресъхваха и от онези времена бяха останали само мемориалите на вярата. Вярата в нещо по-важно от телесното съществуване, изразена в каменни фигури, изваяни от човешки ръце. Какво по-важно доказателство е необходимо за важните неща? Джак знаеше, че не е първият, който се вълнува от този факт, съвсем не, но не винаги хората могат да прозрат Истината толкова ясно, както Райън тази сутрин. Пред нея стремежът му към целесъобразност изглеждаше плитък, ефимерен и крайно ненужен. Все пак трябваше да измисли какво да прави и макар че действията му вероятно ще бъдат предрешени от други, знаеше и какъв ориентир, каква мярка ще използва, за да определи позицията си. Реши, че за момента това е достатъчно. Петнадесет минути по-късно колата премина през портала, а след това заобиколи предната част на сградата и влезе в гаража. Райън затвори всичките материали в куфарчето и взе асансьора до седми етаж. Когато влезе, от машината за кафе, заредена от Нанси, се чуваше клокочене. Хората му щяха да пристигнат след пет минути за да довършат сутрешния му инструктаж. Райън имаше още малко време за размисъл. Всичко, което в колата изглеждаше достатъчно, избледня между стените на канцеларията му. Сега трябваше да направи нещо. И въпреки че щеше да се ръководи от принципи, действията му трябваше да са тактически обосновани. Но Джак нямаше никаква идея какво да прави. Началниците на отдели дойдоха навреме и започнаха инструктажа си. Забелязаха, че шефът им е странно въздържан и мълчалив. Обикновено задаваше въпроси и винаги правеше по някоя весела забележка. Сега само кимаше и сумтеше. Може би почивните му дни са били натоварени. За други понеделник сутрин означаваше ходене в съда, срещи с адвокати и изправяне пред съдебни заседатели. Тъй като обвиняемите имат правото да се явят пред съдебните заседатели в най-добрия си вид, за затворниците в Мобайл беше време за къпане. Както и при всички останали аспекти на затворническия живот, сигурността беше от най-голяма важност. Вратите на килиите се отвориха и затворниците, понесли кърпи и обути в сандали, тръгнаха към края на коридора под зорките погледи на трима опитни надзиратели. Сутрешното мърморене на затворниците беше както обикновено: роптаене, шеги и по някоя ругатня. Насаме или по време на разходката, или в стола затворниците имаха склонността да образуват радикално противоположни групи. Вътрешните затворнически правила забраняваха такова разделение. Надзирателите знаеха, че това просто гарантира насилия, но съдиите, които съставяха правилниците, се ръководеха от принципи, а не от реалността. А убиеха ли някого, отговорността падаше върху надзирателите. Те бяха най-цинични от всички хора, занимаващи се с прилагането на закона. Патрулните полицаи по улиците ги отбягваха като прости пазачи, затворниците ги мразеха, а и обществото нямаше кой знае колко добро мнение за тях. Не можеха да гледат особено прилежно на работата си, а и преди всичко се тревожеха за личното си оцеляване. Рискът в работата им беше съвсем реален. Смъртта на затворник съвсем не е дреболия. Провеждаше се сериозно криминално разследване както от затворническата охрана, така и от полицията, а в някои случаи и от федерални служители. Но животът на един престъпник не струва колкото този на надзирателя — или поне така разсъждаваха самите надзиратели. Въпреки всичко това те полагаха максимални усилия. Повечето от тях бяха опитни мъже и знаеха какво да търсят. Разбира се, това важеше и за затворниците и всичко тук не се различаваше от нещата на едно бойно поле или от тайните битки между разузнавателните служби. Тактиките се променяха със смяната на мерките и контрамерките. Някои затворници са по-изобретателни от други. Някои са истински гении. Други, особено младежите, са страхливи, покорни и имат цел, еднаква с тази на пазачите — да оцелеят в опасна среда. Всеки тип затворник изискваше малко по-различен вид наблюдение и изискванията към охраната бяха сериозни. Не биваше да се допускат грешки. Хавлиите висяха на номерирани окачалки. Всеки затворник имаше личен сапун и един надзирател наблюдаваше как влизат голи в банята, в която имаше двадесет душа. Провери дали не се виждат някакви оръжия. Но той беше млад и все още не знаеше, че ако човек реши, той винаги има едно място, в което може да скрие нещо. Хенри и Харви си избраха съседни душове точно срещу пиратите, които съвсем глупаво бяха заели места, невидими за надзирателя до вратата. Братята си размениха щастливи погледи. Онези копелета може да се имат за велики, но мозъците им не работеха особено добре. Двамата братя не се чувстваха много удобно в момента. Електроизолационната лента върху едносантиметровата дървена дръжка беше гладка, но имаше ръбове и влизането в банята с нормална походка налагаше голяма решителност. Болеше ги. Горещата вода потече от всички душове едновременно и помещението започна да се изпълва с пара. Братята Патерсън започнаха да сапунисват очевидните места, за да улеснят изваждането на дръжките, част от които, разбира, се можеха да бъдат видени от внимателен наблюдател, но те знаеха, че пазачът е нов. Харви кимна на двама души в ъгъла на банята. Всичко започна с доста суховат, подготвен за случая диалог. — Върни ми шибания сапун бе, копеле такова! — Педераст — небрежно отговори другият. Той беше обмислил добре репликата си. Нанесоха му удар и той отвърна. — Спирайте шибаните си истории. Излизайте оттук! — викна пазачът. В този момент още двама души се включиха в мелето. Единият знаеше защо го прави, а другият, младок за първи път в затвора, беше разбрал само, че трябва да го е страх и да се защитава. Верижната реакция веднага доведе до включването в боя на цялата баня. Пазачът отвън отстъпи и се развика за помощ. Хенри и Харви се обърнаха с ножове, скрити в ръцете им. Рамон и Хесус гледаха боя, погледите им не бяха насочени където трябва. Двамата се стараеха да останат извън схватката, без да знаят, че е инсценирана. Харви се зае с Хесус, а Хенри с Рамон. Хесус така и не видя какво става, просто забеляза как някакъв кафяв силует се доближи като сянка и усети удар в гърдите си, последван от втори. Погледна надолу и видя кръв от дупка, стигаща до сърцето му — с всеки удар на сърцето му раните се разтваряха още, — а след това кафявата ръка отново го удари и към първите две кървави рани се прибави и трета. Той изпадна в паника и се опита да сложи ръка върху раните, за да спре кръвта, но не знаеше, че повечето от кръвта отива в перикарда, където причиняваше смъртта от спиране на сърдечната дейност поради съсирване. Падна назад, удари се в стената и се свлече на пода. Хесус умря, без да знае защо. Харви, който знаеше, че е по-умният от двамата, пристъпи към по-бърз начин на убиване. Рамон само го улесни, като забеляза приближаващата се опасност и се извърна. Хенри го притисна към облицованата с плочки стена и удари острието си в слепоочието на мъжа, където знаеше, че костта е тънка като черупка на яйце. След като острието влезе, Хенри го развъртя наляво и надясно и нагоре и надолу два пъти. За няколко секунди Рамон се извива като уловена риба, а след това тялото му увисна подобно на безжизнена парцалена кукла. Всеки от братята сложи оръжието си в ръката на своята жертва — не трябваше да се притесняват за пръстови отпечатъци в банята, — бутнаха телата едно до друго и се върнаха под душовете си, където започнаха енергично да се търкат взаимно, за да измият всяка частица кръв, която може да е попаднала върху телата им. По това време всичко утихна. Двамата, които се скараха за сапуна, си бяха стиснали ръце, извинили се на охраната и сега изпълняваха сутрешните си задължения. Парата продължаваше да замъглява помещението, а братята Патерсън старателно се доизмиха. Когато ставаше въпрос за веществени доказателства, към чистотата се отнасяха почти с набожност. След пет минути водата спря и мъжете започнаха да излизат. Надзирателите преброиха хората — ако затворническите надзиратели могат да правят нещо, то е да броят — и се оказа, че са с двама по-малко, докато другите започнаха да се сушат и да се щипят по задниците, както правят затворниците в чисто мъжка среда. Единият надзирател надникна в отделението с душовете, готов да извика нещо на испански, който помнеше от гимназията, но под долния слой пара видя нещо, подобно на тяло. — О, по дяволите! — Обърна се и изкрещя на другите надзиратели да се върнат. — Никой да не мърда, мамицата му! — извика той на затворниците. — Какво има? — попита един глас. — Хей, човече, след час трябва да съм в съда — изтъкна друг. Братята Патерсън се избърсаха, обуха сандалите си и застанаха мълчаливо. Някои други заговорници вероятно щяха да си разменят доволни погледи — току-що бяха извършили идеално двойно убийство при наличието на полицай на три метра от тях, — но близнаците не трябваше да го правят. Всеки от тях знаеше точно какво мисли другият. Свобода. Бяха избягнали наказанието за едно убийство, като извършиха други две. Знаеха, че полицията ще играе честно. Лейтенантът е свестен, а свестните ченгета държат на думата си. Слухът за смъртта на пиратите се разпространи със скорост, която би накарала всяка новинарска агенция да се почувства горда. Лейтенантът седеше на бюрото си и пишеше доклад по един случай, когато новината стигна до него. Кимна и се върна към неудобната задача да обясни как е разбита личната му радиокола и как са взети, един скъп радиотелефон, куфарчето му и, най-лошо, една пушка. Тя изискваше попълването на всевъзможни документи. — Може би Бог по този начин ни казва, че е по-добре да си седи у дома човек и да гледа телевизия — отбеляза един от другите лейтенанти. — Ах ти, агностико, знаеш ли, че най-после реших да… о, по дяволите! — Проблем ли имаш? — Делото Патерсън. Всички куршуми се намираха в куфарчето, забравих да ги извадя. Няма ги. Дуейн, куршумите ги няма. Бележките на следователя, снимките, всичко! — Прокурорът ще се влюби в теб, приятел. Ти просто върна братята Патерсън на улицата. „Струваше си“ — помисли си лейтенантът. В канцеларията си на няколко преки оттук Стюарт отговори на телефона и въздъхна с облекчение. Разбира се, трябваше да се засрами, но този път просто не можа да си наложи да изпита печал за клиентите си. Заради системата, която ги провали, да, но не и за живота им, който определено не носеше полза на никого. Освен това беше си получил хонорара преди делото, както правеха умните адвокати с дела на пласьори. Петнадесет минути по-късно прокурорът на САЩ даде изявление, че е разярен от факта затворници във федерален затвор да умират по такъв начин и че смъртта им ще се разследва от съответните федерални власти. Добави, че се е надявал на смъртна присъда по законен път, което е далеч по-различно от смъртта от ръката на неизвестен убиец. Изявлението беше отлично и щеше да се излъчи по обедните и вечерните новини, а това възхити Едуард Давидоф повече и от смъртта на двамата. Загубата на делото можеше да унищожи шанса му за място в Сената. Сега хората щяха да кажат, че всъщност правосъдието е възтържествувало, и ще свържат изказването с неговото лице. Така стана почти толкова добре, колкото и ако ги осъдеха. Разбира се, адвокатът на братя Патерсън се намираше в стаята. Те никога не разговаряха с офицер от полицията без адвоката си — или поне така смяташе той. — Хей — каза Харви. — Никой не си прави майтап с мене и аз не си правя майтап с никого. Чух, че се сбиха. Това е. Чуеш ли нещо подобно в такова място, най-умно е дори да не поглеждаш какво става. По-добре е да не знаеш нищо. — Изглежда, клиентите ми няма какво да добавят към следствието ви — каза адвокатът на детективите. — Възможно ли е двамата мъже да са се убили помежду си? — Не знаем. Ние просто разпитваме хората, присъствали там по време на случилото се. — Разбирам. Значи не смятате да обвините клиентите ми в каквато и да е връзка с този печален нещастен случай? — Не на този етап — каза по-старшият детектив. — Много добре. Искам да се запише в протокола. Също да се отбележи, че моите клиенти нямат сведения, които да се отнасят до разследването ви. И накрая, като това също трябва да се запише, вие няма да разпитвате клиентите ми без мое присъствие. — Да, сър. — Благодаря ви. Сега моля да ме извините, но трябва да поговоря с клиентите си насаме. Този разговор продължи около петнадесет минути, след което адвокатът знаеше какво се е случило. Което означава, че той „знаеше“ не в метафизичния или правния смисъл, или по какъвто и да е друг начин, свързан с правната етика, но му беше ясно. По силата на правната етика той не можеше да предприема действия въз основа на предположението си, без да наруши служебната клетва. Затова направи възможното. Пусна молба за разрешение да впише новооткрити сведения по делото на клиентите си. Към края на деня щеше да добави доказателството за неизвестните му неща. — Добро утро, господин съдия — каза Райън. — Добро утро, Джак. Казвай каквото има бързо, защото излизам след няколко минути. — Сър, ако ме попитат какво става в Колумбия, какво да отговоря? — Настрани от това ли те държахме? — попита Мур. — Да, сър. — Имам заповед да постъпя така. Можеш да се досетиш откъде дойде тя. Мога само да ти кажа, че никой не е взривен от ЦРУ. Ние провеждаме една операция там, но не сме поставяли никакви бомби в коли. — Радвам се да го науча, господин съдия. Всъщност аз не смятах, че се занимаваме с минирани коли — каза Райън възможно най-спокойно. „0, по дяволите! И съдията ли?“ — Значи, ако ми се обадят от Конгреса, ще им кажа това, нали? Мур се усмихна и стана. — Ще трябва да свикнеш да си имаш работа с тях, Джак. Не е лесно, често пъти нещата не са никак приятни, но смятам, че ще откриеш как и те вършат някаква работа — по-добре от Фаулър и хората му, ако съдя по нещата, които чух сутринта. — Срещата можеше да премине и по-добре, сър — призна си Райън. — Разбрах, че адмиралът е провел последната такава среща. Предполагам, че щеше да е по-добре да бях говорил с него, преди да замина. — Не очакваме от теб да си идеален, Джак. — Благодаря, сър. — Трябва да хващам самолет за Калифорния. — Приятно пътуване, господин съдия — каза Райън на излизане от стаята. Влезе в канцеларията си и затвори вратата, преди да изтрие спокойната гримаса от лицето си. — О, Господи — прошепна той. Ако съдията Мур просто му беше пробутал някоя елементарна лъжа, щеше да приеме това по-лесно. Но лъжата не беше елементарна. Внимателно измислена, може би планирана и непременно репетирана. „Не сме поставяли никакви бомби в коли.“ „Не, просто военноморските сили ги пуснаха вместо вас.“ „Добре, Джак. Ами сега какво ще правиш?“ Не знаеше какво, но имаше цял ден пред себе си, за да реши. Всичките им съмнения, ако имаха такива, се разсеяха в понеделник призори. Хората, дошли в планината, все още се намираха тук. Прекарали бяха нощта в свой базов лагер на няколко километра южно от тях и сега Чавес слушаше как се мотаят насам-натам. Дори дочу изстрел, но не стреляха срещу човек от взвода му. Може би елен или нещо подобно, или пък някой се е подхлъзнал и изстрелял един куршум по погрешка. Сам по себе си изстрелът беше достатъчно злокобен. Взводът седеше сгушен в тясна отбранителна позиция. Имаха хубаво прикритие, а също и добро поле за обстрел, но най-хубаво от всичко беше, че позициите им не се виждаха. Напълниха манерките си по пътя насам и се намираха далеч от източник на вода. Всеки, който търси войници, ще сметне, че са направили обратното. Така също ще търсят войниците на някое възвишение, но и тук долу се криеха достатъчно добре. Горната част на склона беше гъсто обрасла и не позволяваше някой да се приближи тихо. Склонът от обратната страна беше опасен, а всички останали пътеки до мястото за наблюдение се виждаха, което позволяваше на хората от взвода да чакат шанса си и ако е необходимо, да се махнат. Рамирес разбираше от терени. Сегашната им мисия изискваше избягването на контакт, ако е възможно, а ако не, да ужилват и да се изместват. Това означаваше, че Чавес и другарите му вече не бяха единствените ловци в гората. Никой не би си признал, че се страхува, но бдителността им беше два пъти по-силна. Чавес се намираше извън охранявания периметър на подслушвателно-наблюдателен пост, от който добре се виждаше най-вероятният подстъп до останалата част от взвода, както и една тайна пътека дотам, ако се наложи да се маха. Гуера, сержантът-специалист по операциите, беше с него. Рамирес искаше и двете картечници да са наблизо. — Може би просто ще ни отминат — помисли на глас Динг, всъщност прошепна. Гуера изсумтя: — Мисля, че им дърпахме опашката малко повече от необходимото. Сега имаме нужда от една дълбока дупка. — Изглежда, са спрели да обядват. Чудя се за колко ли време? — Изглежда, прочистват нагоре-надолу, като някаква шибана метла. Ако не греша, ще ги видим на онова място там. Ще слязат по онази малка долина и ще тръгнат назад право към нас. — Може би си прав, Пако. — Трябва да се махаме. — По-добре да го правим нощем — отговори Динг. — Сега, като знаем какво правят, можем да стоим далеч от пътя им. — Може би. Изглежда, ще вали, Динг. Не мислиш ли, че ще се приберат по домовете си, вместо да се мокрят като нас, глупаците? — Ще разберем след час-два. — Дъждът ще ни оплеска и видимостта. — Вярно. — Ето! — посочи Гуера. — Виждам ги. — Чавес насочи бинокъла си към далечната дървесна линия. Веднага видя двама, към които след по-малко от минута се присъединиха още шест души. Дори от няколко мили разстояние се виждаше, че са задъхани. Един мъж спря и пое дълга глътка от бутилка — Динг се запита дали това не е бира. Човекът си стоеше на открития терен, сякаш искаше да го използват като мишена. Кои са тези боклуци? Носеха обикновени дрехи, без да се замислят за никакъв камуфлаж, но имаха патрондаши като на Чавес. Оръжията им определено бяха АК-47, предимно със сгъваем приклад. — „Шест“, тук „Водач“, край. — „Шест“ слуша. — Виждам осем… не, десет души с автомати „Калашников“, на половин миля източно по склона на хълм две-нула-едно. В момента не правят нищо, просто стоят там, край. — Накъде гледат, край. — Никъде. Шляят се, сър, край. — Дръж ме в течение — нареди капитан Рамирес. — Разбрано. Край. — Чавес се върна към бинокъла си. Един от хората посочи върха. Останалите го последваха с очевидна липса на ентусиазъм. — К’во има? Не иска ли малкото бяло бебче да се качи по малкото шибано хълмче? — попита Динг. Той цитираше първия си взводен сержант в Корея, макар Гуера да не знаеше това. — Мисля, че започват да се изморяват, Пако. — Добре. Може би ще се приберат у дома. Наистина бяха уморени. Тримата никак не бързаха да се изкачат догоре. След като стигнаха върха, изкрещяха, че не са видели никого. Изненадан, Динг забеляза, че останалите под тях хора стояха на открито като някакви глупаци. Увереността е добро качество у войника, но това не беше увереност, нито хората — войници. Когато тримата стигнаха по средата на склона, облаци закриха слънцето. Почти веднага след това заваля дъжд. На западната страна на планината се трупаше свирепа тропическа гръмотевична буря. Две минути след дъжда блесна и светкавица. Една мълния удари на мястото, където преди малко стояха тримата. Мълнията се задържа там за изненадващо дълга частица от секундата, като пръста на гневно божество. След това други мълнии започнаха да бият навсякъде и дъждът започна да се лее с всичка сила. Неограничената допреди малко видимост сега се сви до около четиристотин метра, като се увеличаваше и намаляваше в ритъм с падането на непрозрачните мокри завеси. Чавес и Гуера си размениха загрижени погледи. Мисията им беше да слушат и гледат, но сега не можеха да видят много далеч, а чуваха и по-малко. По-лошото бе, че след дъжда земята ще е мокра. Клонките и листата няма да пращят, когато хората стъпват върху тях. Влагата във въздуха също абсорбира шума. Некадърните клоуни, които наблюдаваха допреди малко, можеха да се приближат много по-близо до поста, без да бъдат забелязани. От друга страна, ако взводът трябва да се премести, той можеше по същите причини да се движи по-бързо и с по-малък риск да бъде забелязан. Както винаги обкръжението предоставяше предимства на онези, които знаеха как да ги използват, а понякога налагаше едни и същи ограничения и на двете страни. Бурята продължи през целия следобед, наваляха няколко сантиметра дъжд. Една мълния докосна земята на стотина метра от сержантите — за двамата това беше ново и страшно като артилерийски преграден огън с внезапния си изблик на светлина и шум. След това стана мокро, студено и неприятно, а температурата спадна около десет градуса. — Динг, виж вляво пред нас — напрегнато прошепна Гуера. — О, мамицата му! — Чавес нямаше нужда да пита как са се приближили толкова близо. Мълнията попречи на зрението и слуха им, а и почвата бе подгизнала. Двама души се намираха на не повече от двеста метра разстояние. — „Шест“, тук „Водач“. На около двеста метра от нас, на югоизток, има двама глупаци — докладва на капитана Гуера. — Имайте готовност, край. — Разбрано, имаме готовност, край — отговори Рамирес. — Спокойно, Пако. Гуера натисна бутона за излъчване вместо отговор. Чавес много бавно вдигна оръжието си в положение за стрелба, като провери дали предпазителят е спуснат, но палецът му остана на лостчето. Знаеше, че те са възможно най-невидими, добре скрити на земята под младите дръвчета. Всеки имаше по лицето си камуфлажна боя и дори от петдесет метра разстояние не се отличаваха от околната среда. Трябваше да стоят неподвижно, защото човешкото око е много чувствително за движения, но докато не се движеха, си оставаха невидими. Това беше много добра практическа демонстрация за причината, поради която армията обучаваше хората да бъдат дисциплинирани. И на двамата сержанти им се щеше да са си взели камуфлажните дрехи, но вече беше малко късно да се тревожат за това, а и зелените им дрехи имаха достатъчно кафяв цвят от дъжда и калта. По негласно споразумение и двамата знаеха, че не трябва да движат твърде много главите си. Можеха да си говорят шепнешком, но само за наистина важна информация. — Дочувам нещо зад себе си — каза Чавес след десет минути. — По-добре да погледнеш — отговори Гуера. Динг много бавно, за повече от тридесет секунди, извъртя тялото и главата си. — Ох! — Няколко човека разпъваха постелки на земята. — Ще останат за през нощта. Ясно беше какво е станало. Преследвачите, патрулирайки, бяха обкръжили наблюдателния пост с лагера си. Сега виждаха над двадесет мъже. — Нощта ще бъде забавна — прошепна Гуера. — Да, а и аз трябва да се изпикая — опита да се пошегува Динг. Погледна към небето. Дъждът ръмеше, но облаците бяха все така гъсти. Щеше да се стъмни малко по-рано, може би след два часа. Противникът им се разпръсна на три групи — не съвсем глупава постъпка, — но всяка от групите запали огън за готвене, което беше глупаво. Освен това вдигаха шум и разговаряха така, сякаш вечерят в някоя селска cantina*. [* Кръчма (исп.). — Б. пр.] За Чавес и Гуера това беше добре дошло. Позволяваше им отново да използват радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“, край. — Тук „Шест“. — „Шест“, ъъ — поколеба се Динг, — лошите типове си устроиха лагер навсякъде около нас. Не знаят, че сме тук. — Кажи ми какво искаш да направиш. — Засега нищо. Мисля, че ще можем да излезем оттук, когато се стъмни. Ще ви кажем кога тръгваме. — Разбрано. Край. — Да излезем ли? — прошепна Гуера. — Няма смисъл да ги тревожим, Пако. — Хей, mano, страшно съм притеснен, мамицата му. — Това няма да ти помогне. Все още нямаше никакъв отговор. Райън излезе от канцеларията си след едно на пръв поглед нормално разглеждане на стара кореспонденция и доклади. Всъщност не можа да свърши много работа. Повечето от нещата, които го разсейваха, просто не го оставяха на мира. Каза на шофьора си да отбие към Бетесда. Не се обади предварително, но отиването му дотам нямаше да изглежда твърде необикновено. Охраната на отделението за важни персони беше все така силна, но всички познаваха Райън. Човекът до вратата поклати тъжно глава, като посегна да отвори. Райън разбра напълно сигнала. Спря и се стегна, преди да влезе. Гриър не се нуждаеше от шокираните изражения на посетителите. Но Джак се почувства именно шокиран. Сега Гриър тежеше не повече от петдесетина килограма. Истинско плашило, което някога беше мъж, кадрови офицер от военноморските сили, командвал кораби и водил мъже в изпълнение на дълга към родината си. Петдесетгодишният опит на човека, служил на правителството, сега се прахосваше тук на болничното легло. Умираше не просто човек. Умираше една епоха, когато имаше стандарт в поведението на хората. Заминаваха си опит, мъдрост и преценка, трупани в продължение на половин век. Джак седна до леглото и махна с ръка на телохранителя да излезе от стаята. — Здравей, шефе. Очите му се отвориха. „Ами какво да кажа сега? Как се чувстваш? Това ли се казва на умиращ човек?“ — Как мина пътуването, Джак? — Гласът беше слаб. — Белгия си е на мястото. Всички ти изпращат поздрави. В петък информирах Фаулър, както ти си направил предишния път. — Какво мислиш за него? — Мисля, че му е нужна помощ във връзка с външната политика. Адмиралът се усмихна: — Аз също. Но речите му са хубави. — Не можах да се сработя с една от помощничките му, Елиът, момичето от Бенингтън. Адски отвратителна е. Каза, че ако нейният човек спечели изборите, аз ще бъда уволнен. — Това не трябваше да казва. Гриър се опита да се размърда, но не можа. — В такъв случай я намери, целунете се и се сдобрете. Ако трябва да я целунеш по задника по обед на площада в Бенингтън, направи го. Кога ще се научиш да превиваш схванатия си ирландски врат? Попитай някога Базил доколко харесва хората, за които трябва да работи. Твоят дълг е да служиш на страната, Джак, а не просто на хора, които случайно харесваш. — Един удар от професионален боксьор не би му причинил по-голяма болка. — Да, сър. Прав сте, имам още да се уча. — Побързай, момче. Не ми остава много да те уча. — Не говорете така, адмирале. — Това прозвуча като молба на малко дете. — Време ми е, Джак. Някои от хората, с които съм служил загинаха преди петдесет години до остров Саво или остров Лейте*, или на много други места в океана. Аз имах много по-голям късмет от тях. И сега е твой ред да поемеш нещата вместо мен. Искам ти да заемеш мястото ми, Джак. [* Острови в централната част на Филипините, където през Втората световна воина американците са разбили почти целия японски военноморски флот — Б. пр.] — Имам нужда от съвет, адмирале. — Колумбия? — Мога да попитам откъде знаеш това, но няма да го направя. — Когато човек като Артър Мур не иска да те погледне в очите значи нещо не е наред. Той беше тук в събота и не искаше да ме гледа в очите. — Мене ме излъга вчера. — Райън обяснява в продължение на пет минути, като описа какво знае, какво подозира и от какво се опасява. — И искаш да знаеш какво да направиш? — попита Гриър. — Бих се възползвал от малко напътствия, адмирале. — Не са ти нужни напътствия, Джак. Достатъчно умен си. Имаш всички необходими контакти. И знаеш кое е правилно. — Но какво ще стане с… — Политиката ли? Тези глупости ли? — Гриър почти се изсмя. — Джак, знаеш ли, когато човек лежи тук като мен, можеш ли да се досетиш за какво си мисли? Мисли си за всичките неща, които би искал да опита да направи още веднъж. Всички грешки, всички хора, с които е можело да се държиш по-добре, и благодариш на Бога, че нещата не са били по-лоши. Джак, никога не съжалявай за искреността си дори ако тя нарани някого. Когато си станал лейтенант от морската пехота, си се заклел пред Бога. Сега разбирам защо го правим. То е закрила, а не заплаха. То е нещо, което трябва да ти помогне да си спомняш колко са важни думите. Идеите са важни. Принципите са важни. Думите са важни. Твоята дума е най-важна от всички. Тя показва кой си ти. Това е последният урок, Джак. Ти трябва да поемеш нещата оттук. — Той спря да говори. Джак забеляза как болката преминава през тялото му, като преодолява силните лекарства. — Ти имаш семейство, Джак. Иди си у дома при тях. Предай им моите поздрави и им кажи, че смятам техния татко за много добър човек, с когото трябва да се гордеят. Лека нощ, Джак. — Гриър заспа. Джак седя на леглото още няколко минути. Толкова му трябваше, за да се овладее. Избърса очите си и излезе от стаята. Лекарят се беше запътил насам. Джак го спря и се идентифицира. — Не му остава още много. По-малко от седмица. Съжалявам, но никога не е имало голяма надежда. — Помогнете му да се чувства добре — тихо каза Джак. Още една молба. — Това правим — отговори специалистът онколог. — По тази причина е в безсъзнание повечето време. Все още съзнанието му е доста бистро, когато е буден. Проведох няколко много приятни разговора с него. И на мен ми харесва. — Лекарят беше свикнал да губи пациенти, но това не го радваше. — Ако бяхме започнали преди няколко години, може и да успеехме да го спасим. Прогресът не е достатъчно бърз. — Никога не е. Благодаря, че се опитахте, докторе. Благодаря за грижите. — Райън се качи в асансьора, за да слезе до приземния етаж, и каза на шофьора да го закара вкъщи. По пътя отново минаха покрай храма на мормоните, чиито мраморни орнаменти грееха в светлината на прожекторите. Джак все още не знаеше как точно ще постъпи, но бе сигурен какво иска. Обеща мълчаливо на един умиращ мъж и никое обещание не можеше да е по-важно от това. Облаците се раздалечаваха и скоро щеше да изгрее луна. Време беше. Врагът имаше часови. Те се движеха по същия начин, както пазачите на участъците за преработка на кока. Огньовете все още горяха, но разговорите бяха спрели, тъй като уморените мъже заспиваха. — Просто трябва да излезем, ходейки — каза Чавес. — Ако видят, че пълзим, веднага ще се досетят, че сме от лошите. Видят ли, че ходим, значи сме от тях. — Разумно — съгласи се Гуера. И двамата преметнаха оръжията през гърдите си. Профилът им ще е напълно непознат за врага, но близо до телата силуетите ще са по-неясни и оръжията ще бъдат готови за незабавна стрелба. Динг можеше да разчита на тихо убийство със своя МР5 SD2, ако възникне нужда. Гуера извади своето мачете. Разбира се, металното острие имаше черно анодно покритие и единствената блестяща част беше самият остър като бръснач режещ ръб. Гуера бе особено добър с такива оръжия и винаги остреше мачетето си. Освен това можеше да действа еднакво добре с двете си ръце и държеше ножа в лявата, а дясната лежеше върху пистолетната дръжка на неговия автомат М-16. Взводът вече се намираше на около сто метра от лагера, край който щяха да преминат, готови да им окажат съдействие, ако е необходимо. В най-добрия случай това щеше да е трудно упражнение и всички се надяваха да не се налага. — Окей, Динг. Ти водиш. — Гуера имаше същите пълномощия като Чавес, но тук опитът бе по-важен от старшинството. Чавес го поведе надолу по хълма, като се прикриваше, доколкото беше възможно, а след това се отклони на север към сигурността. Очилата му за нощно виждане се намираха в раницата в скривалището на групата, тъй като трябваше да го сменят с друг преди стъмване. Липсваха му тези очила. Много. Двамата мъже се движеха възможно най-тихо, а подгизналата почва им помагаше, но растителността все повече се сгъстяваше. Оставаха им само триста или четиристотин метра до спокойствието, но сега това изглеждаше твърде голямо разстояние. Разбира се, не използваха пътеки, но не можеха да ги избягват напълно, а една от тях правеше завой. Когато Чавес и Гуера я пресичаха, двама мъже се появиха на не повече от три метра. — Какво правите извън лагера? — попита единият. Чавес само махна приятелски с ръка, като се надяваше, че жестът ще го спре, но той се приближи, опитвайки да види кои са те, а другарят му се движеше до него. Когато видя, че Динг носи оръжие от различен вид, беше твърде късно за всички. Чавес държеше автомата си с две ръце и го завъртя на двойния ремък, като изпрати един куршум под брадата на мъжа. Куршумът пръсна горната част на главата му. Гуера се извъртя и удари другия с мачетето. Главата се откъсна от тялото точно като във филмите. Той и Чавес се хвърлиха напред, за да подхванат телата, преди да паднат и да вдигнат много шум. „По дяволите!“ — помисли си Динг. Сега ония щяха да разберат, че тук има някой. Нямаше време да скрият телата, защото можеше да се натъкнат на някой друг. По-добре е да се възползват докрай от убийството. Намери откъснатата глава и я постави върху гърдите на жертвата на Гуера, като я обхвана с двете безжизнени ръце. Посланието беше достатъчно ясно „Не се закачайте с нас!“ Гуера кимна одобрително и Динг отново тръгна. Изминаха още десет минути, преди да чуят звук като от плюене вдясно от себе си. — Гледам ви от половин вечност — обади се Oso. — Добре ли сте? — прошепна Рамирес. — Срещнахме двама. Мъртви са — отговори Гуера. — Хайде да тръгваме, преди да са ги намерили. Но не стана така. След миг дочуха звук от падащо тяло, последвано от вик, после от писък, сетне от залп напосоки от автомат „Калашников“. Куршумите заминаха нахалост, но бяха достатъчни, за да събудят всичко живо в радиус от две мили. Членовете на взвода включиха очилата си за нощно виждане, за да могат възможно най-бързо да намират пътя си през гъсталака, докато в лагера зад тях избухнаха шум, викове и ругатни. Не спираха да се движат. Сега сякаш изпълняваха официална заповед от спътника: преследваните бяха те. Всичко беше станало с несвойствена бързина на сто хиляди километра от островите Зелени нос. Спътниковите камери наблюдаваха времето от няколко дни, като следяха бурята на няколко различни светлинни честоти. Снимките се предаваха до всеки притежател на съответното оборудване и корабите вече сменяха курсовете си, за да избягнат урагана. От западноафриканската пустиня се носеше много горещ и сух въздух в почти рекордно горещото лято. Поет от източните пасати, влизаше в комбинация с влажния океански въздух и образуваше стотици огромни гръмотевични облаци, които вече се събираха в едно. Облаците стигаха до топлата вода, като изтегляха нагоре допълнителна топлина, която се добавяше към енергията им. Когато се стигна до критичното количество топлина, дъжд и облаци, бурята започна да се заражда. Хората в националния център за ураганите все още не разбираха защо става така или, предвид обстоятелствата, защо това става толкова рядко, но сега то се случваше. Главният специалист манипулираше компютъра си, за да премине през спътниковите снимки с голяма скорост, връщаше ги и започваше отново. Всичко се виждаше ясно. Облаците бяха започнали да се въртят в орбита в посока, обратна на часовниковата стрелка около една точка в пространството. Зараждаше се организирана буря, която използваше собственото си кръгово движение, за да увеличи целостта и силата си, сякаш знаеше, че такова движение би й дало живот. Това не беше първата такава буря, но тази година съществуваха особено „добри“ условия за образуването им. Колко красиви изглеждаха на спътниковите снимки тънките колела от ефирни облаци. Като някакъв вид модерно изкуство. „Или — помисли си главният специалист — така щяха да изглеждат, ако от тях не са загинали толкова много хора.“ Всъщност на ураганите дават имена по простата причина, че е непристойно стотици и хиляди животи да бъдат прекратени от нещо с номер. Метеорологът си помисли, че този ураган ще е един от тях. За момента щяха да го нарекат тропическа депресия, но ако продължеше да става по-голям и по-силен, ще се превърне в тропическа буря. Точно тук решиха да го кръстят Адел. „Може би единственото реално нещо във филмите — мислеше Кларк — е, че в тях шпионите често пъти се срещат в барове.“ В цивилизованите страни баровете са полезно нещо. Това са местата, където хората ходят, за да пият по някоя напитка, да се срещат с други хора и да разговарят с непознати в слабо осветени сепарета, където човек запазва анонимността си, а музиката гърми и заглушава думите им извън известен малък радиус. Ларсон пристигна след една минута и се прокрадна до сепарето на Кларк. В тази cantina нямаше столове до бара, а само истинска месингова релса, на която човек да подпре крак. Ларсон поръча една бира, местно производство, а колумбийците я правеха добре. Кларк си помисли, че ги бива за много неща. Ако оставим проблема с наркотиците, тази страна наистина може да се развие. Страната страдаше колкото… коя? Неговата ли? Не повече от неговата държава. Колумбийското правителство трябва да се изправи пред факта, че води война с наркобароните и губи… „За разлика от Америка?“ — запита се агентът от ЦРУ. За разлика от Америка колумбийското правителство беше застрашено. „Да, сигурно е така — мислеше той. — Ние сме много по-добре, отколкото хората в тази страна.“ — Е? — попита той, когато собственикът се отдалечи към другия край на бара. Ларсон заговори тихо, на испански: — Ясно е. Броят на войниците, с които разполагат големите тузове, е спаднал адски много. — Къде са отишли? — Един човек ми каза, че на югозапад. Говорят за ловна експедиция по планините. — О, Господи — промърмори на английски Кларк. — Какво? — Ами горе имаме четиридесет леки пехотинци… — Той обясни за няколко минути. — Ние сме нахлули? — Ларсон погледна — надолу към бара. — Господи, кой лунатик е родил тази идея? — Ние и двамата работим за него… за тях, предполагам. — По дяволите, има едно нещо, което не можем да направим на този народ, а операцията върши точно това, мамицата му! — Добре. Отлети до Вашингтон и кажи това на заместник-директора по операциите. Ако Ритър все още има мозък, ще ги изтегли бързо, преди някой да пострада. — Кларк се обърна. Мислеше много усилено и не харесваше нещата, които минаваха през главата му. Припомни си една мисия, когато… — Какво ще кажеш ние двамата да хвърлим утре един поглед натам? — Наистина ли искаш да разруша прикритието си? — попита Ларсон. — Ти имаш ли си бърлога? — Кларк имаше предвид онова, което всеки оперативен агент устройва, когато започва работа под друга идентичност. Безопасно място, в което да избяга и да се скрие, ако се наложи. Ларсон изсумтя. — Ти какво си мислиш? — Ами приятелката ти? — Ако не се погрижим за нея, аз ще приключа с това ведомство — ЦРУ поощряваше лоялността между агентите си дори когато човек не спи с тях, а Ларсон изпитваше нормалната привързаност към дългогодишната си приятелка. — Ще се опитаме да минем за пътуващи геолози, но след тази операция по мое нареждане прикритието ти ще се счита официално за невалидно и ще се върнеш във Вашингтон за ново назначение. Тя също. Това е официална заповед. — Не знаех, че имаш… Кларк се усмихна. — Официално нямам, но скоро ще разбереш, че мистър Ритър и аз имаме споразумение. Аз върша оперативната работа, а той не ми се меси. — Никой не може да направи това. Вместо отговор Ларсон получи само вдигане на вежди и поглед, който изглеждаше далеч по-опасен, отколкото си мислеше. Кортес седеше в единствената свястна стая в къщата. Това беше кухнята, голяма за местните стандарти, а пред себе си имаше маса, на която да разположи радиотелефоните си и картите, а освен това и един по-голям лист, където си водеше сметка. Досега беше загубил единадесет мъже в кратки и в повечето случаи безшумни схватки — и нямаше нищо в замяна. „Войниците“, с които разполагаше на бойното поле, все още бяха твърде разгневени, за да се страхуват, а това напълно подхождаше на целите му. На главната тактическа карта имаше прозрачен пластмасов калъф и той използваше червен мек молив, за да отбелязва зоните на активност. Влизал беше в схватка с два, а може би и с три от американските екипи. Смяташе, че е било така, защото загуби петнадесет човека от собствените си войници. Прие, че са били глупаци. Разбира се, това е само относително, тъй като на бойното поле късметът наистина е важен фактор, но историята учи, че по принцип умират най-напред тъпите, а на бойното поле се извършва процес на естествен подбор. Планираше, че може да загуби още петдесет или повече мъже, преди да предприеме нещо по-различно. Тогава ще повика подкрепления, което допълнително ще намали охраната на наркобароните. След това ще се обади на шефа си, за да му каже откритието си: че един или двама, или трима негови събарони са пратили на бойното поле хора, които се държат много странно. Разбира се, той вече знаеше кого може да обвини — а следващия ден ще предупреди някой от другите, също избрани предварително, за да им каже, че шефът му се държи доста странно, и той — Кортес — е лоялен към цялата организация, която му плаща, а не към отделни личности. Планът му беше Ескобедо да бъде убит. Тази мярка е необходима и не поражда особено съжаление. Американците вече бяха убили двама от наистина умните членове, а това щеше да му помогне да елиминира останалите два обекта. Оцелелите наркобарони ще осъзнаят, че имат нужда от Кортес. Постът му на завеждащ сигурността и разузнаването ще се промени и той ще добие право на място около масата, след като оставащата част от Картела се преструктурира в съответствие с идеята му за по-праволинейна и сигурна организация. След една година ще е първи между равните, а след още година просто ще стане първи. Дори няма да трябва да убива останалите. Ескобедо е един от най-умните, а се оказа, че е толкова лесно да го манипулира човек. Останалите ще са като деца, заинтересовани повече от парите и скъпите си играчки, отколкото какво наистина може да постигне организацията. Идеите му в тази област не бяха ясни. Кортес не можеше да мисли с десет хода напред. Четири му стигаха. Отново разгледа картите. Скоро американците ще се досетят колко е опасна неговата операция и ще реагират. Извади куфарчето си и сравни снимките от въздуха с картата. Сега знаеше, че американците са докарани тук и вероятно ги поддържа само един хеликоптер. Това е толкова дръзко, че чак стига до глупост. Американците не научиха ли достатъчно за хеликоптерите в равнините на Иран? Трябва да намери вероятните зони за кацане… или може би не? Кортес затвори очи и си наложи да се върне към първоначалните си принципи. Ето такава е истинската опасност при подобни операции. Човек дотолкова се оплита в ежедневието, че губи поглед върху цялостното положение. Може би има друг начин. Американците вече му бяха помогнали. Вероятно ще могат да му помогнат отново. Как ли може да го направи? Какво може той да им стори и какво да направи за тях? Какво могат те да сторят за него? Тези въпроси му дадоха храна за мисълта през оставащата част от безсънната нощ. Лошото време не им позволи да пробват двигателя предишната нощ и по същата причина трябваше да чакат до три часа местно време, за да опитат пак тази нощ. Хеликоптерът „Пейв Лоу“ не можеше да се показва денем при никакви обстоятелства, без да има заповед отгоре. Един мотокар изтегли хеликоптера от хангара, разтеглиха и фиксираха на мястото им перките, преди да пуснат двигателя. ПД и капитан Уилис подаваха газ, а сержант Зимър седеше пред таблото на бордовия механик. Отидоха нормално до пистата и започнаха излитането си, както го правят хеликоптерите, с неравномерно тласкане напред, а тоновете метал и гориво се заизкачваха във въздуха като дете по първата стълба в живота си. Трудно беше да се разбере какво стана най-напред. Някакво пронизително стържене достигна до ушите на пилота, прониквайки през защитния дунапрен на шлема му като на Дарт Вейдър. В същото време, може би милисекунда по-рано, Зимър изкрещя предупредително и малко прекалено силно по разговорната уредба. Полковник Джоунс погледна към таблото с приборите и видя, че данните за двигател номер едно са напълно погрешни. Уилис и Зимър спряха двигателя, а ПД спусна хеликоптера, благодарен, че се намират само на три метра от земята. След по-малко от три секунди той отново се приземи, като намали мощността на единствения изправен двигател. — Е? — Новият двигател, сър. Просто се разпадна пред очите ми — изглежда, компресорът е напълно скапан. Ще трябва да го прегледам целия за други повреди — съобщи Зимър. — Имаше ли някакви проблеми, когато го монтираше? — Не. Всичко стана точно както го описват в книгата. Това става за втори път и все в тази партида двигатели. Изпълнителят се оплесква някъде с тези нови турбинни лопатки от композит. Това означава, че трябва да проверяваме всички двигатели от тази серия, докато не открием проблема, да приземим всеки хеликоптер, който ги използва — ние, военноморските сили, армията, всички. — Лопатките на турбината на новия двигател бяха изработени от керамични материали вместо от стомана. Така двигателят ставаше по-лек, можеше да се носи малко повече гориво — и по-евтин. А и изпитанията на производителя показваха, че новата версия е също толкова надеждна или поне докато влязоха на въоръжение. Първата повреда беше приписана на всмукана птица, но два хеликоптера на военновъздушните сили изчезнаха безследно в морето. Зимър имаше право. Всеки хеликоптер с този двигател щеше да бъде приземен, докато проблемът не бъде открит и отстранен. — О, това е страхотно, Бък — каза Джоунс. — Ами какво става с резервния двигател, който донесохме тук? — Познайте, сър — предложи Зимър. — Мога да ги накарам да ни донесат един стар ремонтиран двигател. — Мисля, че трябва да вземем ремонтиран двигател или да свалим някой от друг хеликоптер в Хълбърт. — Иди да се обадиш веднага — нареди полковникът. — Искам два изправни двигателя тук. Възможно най-бързо. — Да, сър. — Двамата членове на екипажа се спогледаха. Ами хората, които трябва да поддържат? Казваше се Естевес и също беше сержант на свръхсрочна служба в леката пехота на американската армия. Преди всичко това да започне, той също служеше в пети разузнавателен батальон на 14-и пехотен полк от Първа бригада на 25-а пехотна дивизия „Тропическа светкавица“, базирана в Шофийлд на Хавайските острови. Макар и млад и горд както всички останали воини, участващи в операцията „Увеселителна лодка“, той беше уморен и разочарован. А в момента — и болен. Вероятно страдаше от нещо, което бе пил или ял. Когато му дойде времето, щеше да се прегледа при взводния лекар и да вземе някакви хапчета, но точно сега червата му вдигаха шум и усещаше ръцете си по-слаби, отколкото би искал. Намираха се на бойното поле точно с двадесет и седем минути по-малко от група „Нож“, но не бяха влизали в съприкосновение с никого, откакто опустошиха онова малко летище. Намериха шест участъка за преработване, като четири бяха използвани неотдавна, но на нито един нямаше хора. Естевес искаше да се бие и беше сигурен, че другите групи правят точно това. И той, както Чавес, бе израснал в район с много банди. За разлика от Чавес участваше в една, докато съдбата го откъсна от нея и той дойде в армията. Пак за разлика от Чавес той вземаше наркотици, докато сестра му не се самоуби е една свръхдоза хероин. Той беше стоял до нея и видя как животът й спира така рязко, сякаш някой е дръпнал щепсела от контакта в стената. Следващата вечер спипа онзи пласьор на наркотици, а след това се записа в армията, за да избегне наказанието за убийство, без да предполага, че ще стане професионален войник и възможностите в живота му ще надхвърлят хоризонта на автомивките и чековете от службите за социални помощи. Той искаше да отмъсти за стореното зло на онзи боклук, който уби сестра му и поробваше народа му. Но все още не можеше да убие никого, все още не фигурираше в списъка на хората с резултати. Умората и разочарованието са смъртоносна комбинация пред лицето на врага. „Най-после“ — помисли си той. Забеляза светлината на огъня от половин километър разстояние. Направи каквото трябваше — обади се до капитана, за да му обясни какво е видял, и изчака взводът да образува две групи, а след това да отидат там и да очистят десетте човека, които участваха в идиотския си танц в киселината. Въпреки умората и силното желание все още животът му се въртеше около едно — дисциплината. Отведе своята група от още двама души на място, подходящо за добра огнева поддръжка, а капитанът се зае с нападението. В момента, когато реши, че тази нощ щеше да е различна, тя стана такава. Нямаше вана, нямаше раници, пълни с листа, а петнадесет души с оръжие. Той почука по бутона на радиотелефона си, за да предупреди, но не получи отговор. Не знаеше, че преди десет минути едно клонче беше пречупило антената му. Спря, като се чудеше как да постъпи и се оглеждаше наоколо за нещо, което да го подсети, а войниците до него го гледаха и се питаха какво става. В този момент стомахът му отново се сви, той се приведе, спъна се в един корен и изпусна оръжието си. То не произведе изстрел, но прикладът се удари в земята достатъчно силно, за да се чуе ясен метален удар. В този момент откри, че на пет-шест метра от него има човек, чието присъствие все още не беше установил. Този човек беше буден, масажираше прасците, които го боляха, за да може да заспи. Шумът го стресна. Той обичаше да ловува и най-напред изпита смайване. Как е възможно тук да има някой? Сигурен беше, че никой от хората му не е преминавал извън зоната за наблюдение, но му се стори, че звукът идва от човек, от някакво оръжие. Хората му вече бяха предупредени за някакви схватки между… които и да са те, по дяволите, хора, убили други хора, които трябваше да убият тях, и това го тревожеше. Отначало звукът беше го стреснал, но сега го обзе страх. Вдигна пушката си и изстреля целия пълнител. Четири куршума попаднаха в Естевес, който умря достатъчно бавно, за да има време да изкрещи една ругатня по адрес на съдбата. Двамата членове на екипа му обсипаха с куршуми мястото, откъдето дойдоха изстрелите, като убиха мъжа с много шум и направиха голяма каша. Но по това време другите около огъня вече бяха станали и тичаха наоколо, а нападателната група все още не беше на мястото си. Реакцията на капитана при звука на изстрелите бе напълно логична. Подкрепящият го екип е попаднал на засада и той трябваше да се добере до тях, за да им помогне. Групата за огнева поддръжка се придвижи свободно до бивака и скоро установи, че наоколо се движат и други хора. Повечето от тях избягаха от огъня и се натъкнаха на щурмовата група, която тичешком се приближаваше от другата страна. Ако имаше правилно съставен следоперативен доклад, първата забележка щеше да гласи, че и двете страни са загубили контрол над ситуацията. Капитанът, който водеше взвода, реагира прибързано и водейки отпред, вместо да изостане и да обмисли ситуацията, бе един от първите убити. Останалите хора от взвода сега нямаха водач, но не знаеха това. Разбира се, вещината на професионалните войници не намаля, но те са преди всичко и винаги членове на групи, всяка от които е жив и мислещ организъм, а колективната й сила е далеч по-голяма от тази на отделните членове. Без водач, който да ги командва, те се върнаха към наученото по време на обучението, но шумът и тъмнината ги объркваха. Сега и двете групи мъже се смесиха и липсата на обучение и водачески умения на колумбийците вече нямаше толкова голямо значение, защото боят се водеше от отделни хора от едната страна и от взаимно подкрепящи се двойки от другата. Всичко трая по-малко от пет объркани и кървави минути. Двойките „победиха“. Те убиваха страстно и ефективно, а след това изпълзяваха настрани, като в един момент се изправяха и побягваха към сборните си пунктове, а останалите живи врагове продължаваха да стрелят, преди всичко по самите себе си. Само петима души стигнаха до сборния пункт, трима от щурмовата група и двамата от екипа на Естевес. Половината хора от взвода бяха мъртви, включително капитанът, лекарят и радистът. Бойците все още не знаеха на какво се бяха натъкнали — поради грешка в комуникациите не ги предупредиха за операцията на Картела срещу тях. Това, което знаеха, беше достатъчно лошо. Върнаха се към базовия си лагер, събраха си раниците и продължиха. Колумбийците знаеха и по-малко, и повече. Убили бяха петима американци — все още не бяха намерили Естевес — и загубиха двадесет и шест души от своите, като вероятно някои от тях са загинали от приятелски куршуми. Не знаеха дали някой се е измъкнал, нито каква е силата на взвода, който ги нападна. Дори не знаеха дали изобщо са нападнати от американци — намерените оръжия бяха американски, но М-16 се ползваше с популярност в цяла Южна Америка. Те, както и хората, които прогониха, осъзнаваха, че се е случило нещо ужасно. Събираха се на групи, сядаха, повръщаха и изпитваха шока след битката. Едва сега разбраха, че притежанието на автоматично оръжие не превръща автоматично притежателя му в бог. Постепенно шокът преминаваше в гняв, докато събираха загиналите свои хора. Група „Знаме“ — или онова, което оставаше от нея — не се радваше на лукса да има тази информация. Нямаха време да мислят кой е победил и кой загубил. Всеки от тях получи шокиращ урок за бойните операции. Хората с по-високо образование може да кажат, че светът е детерминиран, но петимата мъже от „Знаме“ се успокояваха с най-непретенциозното от войнишките наблюдения: всичко се случва. > 24. > ВЪТРЕШНИ ПРАВИЛА Кларк и Ларсон тръгнаха много преди зазоряване. Отново се отправиха на юг с наетия джип „Субару“ с двойно предаване. На предната седалка имаше едно куфарче. Отзад се намираха няколко сандъка с камъни, под които лежаха два автоматични пистолета „Берета“ с цеви с резба за заглушител. Жалко беше да се поставят пистолетите в един и същи сандък с камъните, но и двамата мъже не мислеха да връщат оръжията у дома си, след като работата свърши, а и най-искрено се надяваха да нямат нужда от тях. — Какво точно търсим? — попита Ларсон след едночасово мълчание. — Надявах се, че ще се сетиш. Нещо необичайно. — Да виждаш хора с пушки наоколо не е ужасно необичайно, ако ти прави впечатление. — Организирана дейност? — И това е вярно, но си има обяснение. Няма да видим много активност от страна на военните — каза Ларсон. — Защо? — Снощи партизаните отново са нападнали един малък военен пост — чух го по радиото тази сутрин. „М-19“ или ФАРК отново са се развихрили. — Кортес — веднага каза Кларк. — Да. Това е разумно. Ще отклонят официалните власти в различна посока. — Трябва да се срещна с това момче — каза Кларк, загледан в летящия пейзаж. — И? — запита Ларсон. — И какво мислиш? Копелето участваше в план за убийството на един от нашите посланици, директора на ФБР и административния директор на Агенцията за борба с наркотиците, един шофьор и няколко отбрани телохранители. Той е терорист. — Ще го върнеш обратно в Щатите ли? — На полицай ли ти приличам? — реагира Кларк. — Виж какво, ние не… — Не и аз. Впрочем ти забрави ли онези две бомби? Доколкото си спомням, ти присъства там. — Това беше… — Различно? — засмя се Кларк. — Винаги така казват: „Но това е различно.“ Ларсон, не съм учил като теб в Дартмут и може би не схващам разликата. — Това не са ти шибаните филми! — гневно отговори Ларсон. — Ако бе филм, ти щеше да си блондинка с големи цици и деколтирана блузка. Знаеш ли, аз съм в тоя занаят от времето, когато ти си карал коли, направени от „Мачбокс“, и никога не съм чукал по време на работа. Никога. Нито веднъж. И не изглежда никак честно. — Можеше да добави, че е женен и сериозно се отнася към брака си, но защо да обърква момчето? Постигна каквото искаше. Ларсон се усмихна. Напрежението се намали. — Мисля, че в това отношение те бия, мистър Кларк. — Тя къде е? — Няма я до края на седмицата — европейски маршрути. Оставил съм съобщение на три места. Искам да кажа, бележка за нея да се измъква оттук. Щом се върне, ще се качи на следващия самолет за Маями. — Добре. Това е достатъчно сложно. Когато всичко свърши, се ожени за момичето, установи се някъде и си създай семейство. — Мислил съм по този въпрос. Какво ще кажеш за… искам да кажа, честно ли е да… — Статистически погледнато, работата ти е по-малко опасна, отколкото да държиш магазин за спиртни напитки в голям град. Те всички имат семейства. На работа в отдалечено място може да те крепи само мисълта, че има някой, при когото да се върнеш. Можеш да ми вярваш за това, синко. — Но за момента се намираме в района, който искаш да разгледаш. Какво ще правим сега? — Движи се по страничните пътища. Не карай много бързо. — Кларк свали стъклото и започна да души въздуха. След това отвори куфарчето и извади една топографска карта. Мълча няколко минути, като настройваше мозъка си към ситуацията. Там горе имаше войници, обучени мъже в страната на индианците, преследвани и опитващи се да избягнат срещата. Трябваше да добие необходимото настроение, като местеше поглед от терена към картата и обратно. — Господи, бих убил човек за един радиотелефон! — „Сам си си виновен Джони — помисли си Кларк. — Да беше поискал един. Трябваше да кажеш на Ритър, че там трябва да има човек, за да комуникира с войниците, вместо да се опитвате да минавате през спътник, сякаш се провежда някакво проклето изследване на личния състав.“ — Само за да говориш с тях ли? — Хей, момче, дотук видя ли някаква охрана? — Не. — Точно така. С един радиотелефон мога да ги извикам от планините. Можехме да ги приберем, да ги почистим и да ги закараме на шибаното летище, за да отлетят за дома — каза Кларк, като в гласа му се четеше разочарование. — Това е луд… Господи, прав си. Това положение наистина е откачено. — Ларсон най-после проумя и се удиви, че напълно погрешно е виждал ситуацията. — Отбележи си. Така става, когато провеждаш операция от Вашингтон вместо от бойното поле. Запомни го. Един ден може да станеш инспектор. Ритър разсъждава като специалист по шпионажа, а не като животното, което съм аз, пък и доста отдавна не е стъпвал на бойното поле. Това е най-големият проблем в Ленгли: хората, които командват, са забравили как изглеждат нещата тук. А правилата доста са се променили, откакто те са поставяли в тайници сведенията си в Будапеща. Освен това тукашната ситуация е много по-различна от това, за което я мислят те. Не става дума за събиране на разузнавателна информация. Това са бойни действия с малка активност. Трябва да знаеш кога да не се криеш. Играта просто е съвсем нова. — Във Фермата не ни обясняваха такива неща. — Не се изненадвам. Повечето инструктори са група стари… — Кларк млъкна. — Намали малко. — Какво има? — Спри колата. Ларсон се подчини, като отби колата от чакълената настилка. Кларк изскочи е куфарчето си, което наистина изглеждаше много странно. Взе и ключовете от колата. След това отвори багажника и хвърли обратно ключовете на Ларсон. Кларк започна да рови в единия сандък между пробите от златоносни скали и извади своя пистолет „Берета“ със заглушител. Носеше дълго яке и пистолетът се скри много добре на кръста му заедно със заглушителя. След това помаха на Ларсон да го следва бавно в колата. Кларк тръгна с картата и снимки в ръка. Зад завоя се виждаше камион с въоръжени мъже. Разглеждаше картата, когато те извикаха, и той вдигна глава с очевидна изненада. Един мъж махна с автомата си АК-47 по начин, който не изискваше превод: „Ела веднага или ще бъдеш убит.“ Ларсон бе обзет от порива да се напикае, но Кларк му махна с ръка да го последва и уверено отиде до камиона. Каросерията му имаше покривало от брезент, но Кларк вече знаеше какво има под него. Беше го надушил. Затова спря преди завоя. — Добър ден — каза на най-близкия въоръжен човек. — Кофти ден си избрал за пътуване, приятелче. — Той ми каза, че сте тук. Имам разрешение — отговори Кларк. — Какво? Разрешение ли? Чие разрешение? — На senor Ескобедо, разбира се — чу го да казва Ларсон. „Господи, това не е истина, моля те, кажи ми, че това не е истина!“ — Кой сте вие? — попита мъжът със смесица от гняв и предпазливост. — Геолог съм. Търся злато. Тук — каза Кларк, като обърна снимката. — В областта, която съм отбелязал. Мисля, че тук има злато. Разбира се, че не бих дошъл тук без позволението на senor Ескобедо, а той ми рече да казвам на хората, които срещам, че съм под негова закрила. — Злато? Злато ли търсите? — дойде още един мъж. Първият отстъпи пред него и Кларк предположи, че сега разговаря с шефа. — Si. Елате и ще ви покажа. — Кларк ги заведе до задницата на колата и извади два камъка от десния сандък. — Шофьорът ми е senor Ларсон. Той ме запозна със senor Ескобедо. Ако познавате senor Ескобедо, трябва да познавате и него, нали? Мъжът явно не знаеше какво да прави или мисли. Кларк говореше хубав испански без следа от акцент, а и с такъв нормален тон, сякаш пита някой полицай за посоката. — Ето, виждате ли? — Кларк посочи камъка. — Това е злато. Това може да е най-голямата находка след Писаро. Мисля, че senor Ескобедо и приятелите му ще купят всичката тази земя. — Не ми казаха нищо — започна да печели време човекът. — Разбира се, това е тайна. И трябва да ви предупредя, senor, да не разправяте на никого, иначе ще имате разговор със senor Ескобедо! За Ларсон беше много трудно да контролира пикочния си мехур. — Кога ще тръгваме? — попита някой от камиона. Кларк се огледа, докато двамата мъже се опитваха да решат какво да правят. В камиона има шофьор и може би още някой. Не видя и не чу никой друг. Тръгна към камиона. Направи още няколко крачки и видя това, което подозираше и се боеше да види. Под единия край на брезента стърчеше дулото на пушка М-16А2. За по-малко от секунда реши какво трябва да прави. Дори и за самия Кларк беше удивителна бързината, с която се върнаха старите навици. — Спрете! — каза водачът. — Мога ли да натоваря пробите си на вашия камион? — попита Кларк, без да се обръща. — За да ги закарате на senor Ескобедо? Той много ще се зарадва, като види какво съм намерил, вярвайте ми. Двамата мъже затичаха, за да го настигнат, а пушките висяха в ръцете им. Доближиха се на три метра, когато той се обърна. При това дясната му ръка не се помести заедно с тялото, а извади беретата от колана, докато с лявата размахваше картата и снимката. Ларсон разбра, че двамата не се досетиха какво става. Кларк беше толкова ловък… — Не този камион, senor, аз… Очакваше ги още една изненада, но тя бе последната. Дясната ръка на Кларк се вдигна и изстреля куршум в челото на единия от разстояние метър и половина. Преди водачът дори да започне да пада, същата участ постигна и другия. Без да се бави, отиде от дясната страна на камиона. Качи се на степенката на камиона и видя, че в кабината има само шофьор. Той също получи куршум в главата. По това време Ларсон се намираше извън колата. Тръгна към Кларк и се приближи достатъчно близо, за да може да получи един изстрел за усилието си. — Не прави това! — каза Кларк и спусна предпазителя на пистолета си. — Господи, аз просто… — В такава ситуация трябва да обявиш присъствието си. За малко не загина, защото не се обади. Запомни го. Хайде. — Кларк се метна в каросерията на камиона и свали брезента. Повечето от труповете бяха на местни хора, ако се съди по дрехите им, но имаше и две лица, които Кларк слабо си спомняше. Трябваше му само миг, за да се сети… — Капитан Рохас. Съжалявам, момче — тихо каза той на тялото. — Кой? — Той командваше група „Знаме“. Един от нашите е. Тези копелета са убили някои от нашите. — Гласът му звучеше доста уморено. — Изглежда, нашите момчета са направили същото… — Нека ти обясня нещо за боя, момче. Има два вида хора на бойното поле: твоите и другите. Втората категория може да включва хора, които не се бият, и трябва да се опитваш да ги предпазиш, ако имаш време за това. Но единствените, които наистина имат значение, са твоите хора. Имаш ли кърпичка? — Две. — Дай ми ги, а след това натовари тези двамата в камиона. Кларк свали капачката на бензиновия резервоар, който се намираше под кабината. Завърза кърпичките една за друга и ги вкара в гърловината. Резервоарът беше пълен и кърпичката веднага се напои с бензин. — Хайде, обратно в колата. — Кларк разглоби пистолета си и го върна в сандъка с камъните, а след това затвори задния капак и седна на предната седалка. Щракна една запалка за цигари. — Приближи се. Ларсон се подчини, като стигнаха до камиона, когато огънчето па запалката се появи. Кларк извади ръката си навън и докосна кърпичките с пламъка. Те веднага се запалиха. Ларсон не се нуждаеше от предупреждение да стартира веднага. Свиха на следващия завой, преди огънят наистина да се разгори. — Карай обратно за града. Газ! — нареди Кларк. — Кой е най-бързият път до Панама? — Мога да те закарам там след два часа, но това означава, че… — Имаш ли радиопозивните, за да кацнем на една база на военновъздушните сили? — Да, но… — Вече трябва да напуснеш страната. Прикритието ти е напълно разрушено — каза мистър Кларк. — Изпрати съобщение до своето момиче, преди тя да се е върнала тук. Накарай я да изчезне, да се качи на някой самолет гратис или както се казва. Повече не трябва да се връща тук. И тя е разконспирирана. Животът и на двама ви е в опасност — сериозна опасност. Може някой да ни е видял. Някой може да е забелязал, че ти си ме докарал дотук. Някой може да е засякъл, че два пъти си вземал тази кола под наем. Вероятно няма такова нещо, но човек не остарява в този занаят с ненужни рискове. Няма какво повече да допринесете за тази операция, така че махайте се оттук. — Да, сър. — Стигнаха до шосето, преди Ларсон отново да проговори: — Ами какво щеше да стане, ако ти… — Какво? — Прав беше. Не можем да оставим хората да правят това… — Грешиш. Не знаеш защо го направих, нали? — попита Кларк. Говореше като човек, който преподава на ученици, но даде само една от причините. — Ти разсъждаваш като шпионин, а това вече не е разузнавателна операция. Има наши хора, войници, които тичат и се крият из тези планини. Аз просто искам да отклоня вниманието. Ако помислят, че нашите хора са слезли тук, долу, за да отмъстят за смъртта на своите, това може да накара някои от лошите да се върнат от планината, да ги накара да гледат където не трябва и да облекчи донякъде нашите момчета. Не е много, но само толкова можех да направя. — За момент замълча. — Не бих казал, че ми беше хубаво. Хич не ми харесва нашите хора да бъдат убивани и изобщо не обичам да ме спират да направя каквото мога срещу това. Случваше се прекалено много пъти — в Близкия изток, навсякъде, — губим хора и не правим нищо. Този път имах оправдание. Отдавна не съм го правил. И знаеш ли какво? Почувствах се добре — студено си призна Кларк. Сега млъквай и карай. Имам да обмисля някои неща. Райън се намираше в канцеларията си, все още мълчеше и мислеше. Съдията Мур все отсъства под някакъв предлог. Ритър прекарва голяма част от времето си извън канцеларията. Джак не можеше да задава въпроси и да изисква отговори в тяхно отсъствие. Това положение правеше Райън старши изпълнителен директор. Трябваше да отговаря на всевъзможни телефони и да се занимава с разни допълнителни книжа. Може би щеше да успее да обърне положението в своя полза. Беше сигурен в едно. Трябва да разбере какво, по дяволите, става. Ясно е, че Мур и Ритър са допуснали грешка. Най-напред смятаха, че Райън не знае нищо. Трябваше да се досетят. Той беше стигнал толкова нависоко в ЦРУ, защото го биваше се досеща за разни неща. Втората им грешка беше, дето смятаха, че неопитността ще му попречи да прояви упоритост дори ако започне да се досеща. По принцип и двамата разсъждаваха като бюрократи. Хората, които прекарват живота си в бюрократична Обстановка, обикновено се бояха да нарушават правилата. Това е сигурен начин човек да бъде уволнен, а хората се плашеха от мисълта, че трябва да зачертаят кариерата си. Но по този въпрос Райън имаше решение от много време. Не знаеше каква е професията му. Беше морски пехотинец, борсов посредник, доцент по история, след това започна работа в ЦРУ. Винаги можеше да се върне към преподаването. Хора от университета във Вирджиния бяха разговаряли с Кати за хабилитирането му за професор в тяхната медицинска школа, а дори и Джеф Пелт искаше той да дойде при тях и да съживи катедрата по история като гостуващ лектор. Джак си помисли, че ще бъде добре да преподава отново. Във всеки случай по-лесно от това, което вършеше тук. Независимо какво виждаше в бъдещето си, той не се чувстваше хванат в капан от работата си. А Джеймс Гриър му беше дал всички напътствия, от които се нуждаеше: „Прави това, което смяташ за правилно.“ — Нанси — натисна той интеркома, — кога ще се върне мистър Ритър? — Утре сутринта. Трябваше да се срещне с някого във Фермата. — Добре, благодаря. Можеш ли да се обадиш на жена ми и да оставиш съобщение, че довечера ще закъснея доста. — Разбира се, докторе. — Благодаря ти. Ще ми трябва папката с предварителния доклад от Отдела за контрол на стратегическите оръжия. — Доктор Молина е в Сънивейл със съдията — отговори Нанси. Том Молина беше завеждащият на Отдела за контрол на стратегическите оръжия, който извършваше проверка на два други отдела по спазването на Договора за ракетите със среден обсег на действие. — Зная. Аз просто искам да прегледам доклада, за да го обсъдя с него, когато се върне. — Ще ми трябват около петнадесет минути, за да го взема. — Не бързам много — отговори Джак и изключи интеркома. Този документ можеше да обърка самия цар Соломон за три дни и това му даваше много правдоподобна причина да остане на работа до късно. Конгресът започваше да се безпокои поради някои технически проблеми, свързани с унищожаването на последните ракетни установки на двете страни. Райън и Молина трябваше да се явяват там през следващата седмица. Джак изтегли — дъската за писане отстрани на бюрото си. Знаеше какво ще направи, след като Нанси и останалите хора от канцелариите си отидат. Кортес беше много изтънчен политически наблюдател. Това бе една от причините да стане полковник толкова млад в бюрократична организация като DGI. Изградена по модела на съветското КГБ, тя вече имаше своя колекция чиновници и охрана, на фона на които американското ЦРУ приличаше на малка семейна фирма. Разликата в относителната ефективност на агенциите бе още по-изненадваща. Въпреки всичките си предимства на американците им липсваше политическа воля и винаги се бореха за неща, които би трябвало да са съвсем ясни. В академията на КГБ един инструктор ги беше сравнил с полския парламент отпреди години. В него имало над петстотин шляхтичи, като всичките е трябвало да постигнат съгласие, преди да се направи нещо. По тази причина нищо не се е случвало, което позволило Полша да бъде насилвана от всеки, който можел да вземе просто решение. Но в този случай американците бяха действали. Решително и добре. Какво се е променило? Промяната — това, което трябва да се е променило в случая — е, че американците нарушаваха собствените си закони. Реагираха емоционално… „Не — помисли си Феликс, — това не е честно.“ Отговориха със сила на пряко и арогантно предизвикателство, точно както биха реагирали руснаците, макар и с някои дребни тактически разлики. Емоционалният аспект се съдържаше във факта, че направиха каквото трябва, нарушавайки своите невероятни закони за контрол над разузнаването. При това годината бе изборна за Америка… — Аха — каза Кортес. Наистина е просто, нали? Американците, които вече веднъж му помогнаха, ще го сторят отново. Той трябва да определи подходяща мишена. Това му отне още десет минути. Все пак той бе експолковник. В продължение на един век от историята на Латинска Америка винаги полковниците са вършили тези неща. „Какво би казал Фидел?“ — Кортес за малко не се разсмя при тази мисъл. През целия си живот този брадат идеолог мразеше norteamericanos, както евангелистите мразят греха. Радваше се на всяко малко ужилване, което можеше да им причини. Изпращаше криминалните си елементи и лунатици на нищо неподозиращия Картър — „Всеки би могъл да се възползва от този глупак — развеселен си помисли Кортес. — Играеше всякакви възможни гамбити на партизанската дипломация срещу тях.“ Той наистина би се насладил на този номер. Сега Феликс само трябваше да измисли как да предаде съобщението. За него играта беше много рискована, но досега спечелваше при всяко хвърляне на заровете, а те все още се намираха в ръцете му. Според Чавес това вероятно бе грешка. Може би фактът, че постави главата върху гърдите на човека, ги е разгневил. Каквато и да е причината, сега колумбийците претърсваха гората със страст. Не бяха намерили следите на група „Нож“, защото войниците се стараеха здравата да не оставят такива, но със сигурност знаеше едно: предстоеше голяма касапница, и то скоро. Но капитан Рамирес не го осъзнаваше. Заповедите му все още бяха да отбягва контакт и той ги спазваше. Повечето от хората не оспорваха това, но Чавес го подлагаше на съмнение — или по-точно, искаше да го стори. Сержантите не задават въпроси на капитаните или поне не много често, и то само ако човек е старши сержант първа степен и може да попита насаме. Ако ще има битка, а имаше адски голяма вероятност това да стане, защо да не я нагласят така, че условията да са благоприятни за тях? Десет кадърни мъже, въоръжени с автоматични оръжия и гранати, а и две картечници — това позволяваше залагането на адски добра засада. Ще им дадат следа, която да ги отведе право в капана. Все още носеха две противопехотни мини. Ако имат късмет, ще повалят десет-петнадесет души още през първите три секунди. След това останалите, онези, които бягат твърде бързо, няма да са толкова буйни. По-скоро ще се ядосват заради напиканите си панталони. После никой няма да изгаря от желание да ги преследва. Защо Рамирес не може да го проумее? Той караше всички да се движат до изнемога, вместо да потърси хубаво място за почивка, да подготви добра засада, да раздадат тупаниците, а след това отново да тръгнат. Имаше си моменти за предпазливост. Имаше и време за бой. Значението на думата инициатива, предпочитана във военната терминология навсякъде по света, беше, че изяснява кой взема решенията за кое от двете е настъпил моментът. Чавес знаеше това инстинктивно. Подозираше, че Рамирес мисли твърде много. Не знаеше за какво, но умуването на капитана започваше да тревожи сержанта. Ларсон върна джипа и закара Кларк до летището в собственото си БМВ. Когато отиваха към самолета, разбра, че колата ще му липсва. Кларк носеше всичкото чувствително или секретно оборудване със себе си и нищо друго. Не беше се спрял, за да си опакова багажа, не взе дори бръснача си, въпреки че беретата със заглушителя отново се намираше на кръста му. Движеше се със спокойна и нормална походка, но сега Ларсон знаеше как изглежда мистър Кларк, когато е напрегнат. Видя му се дори още по-спокоен от обикновено, по-отпуснат, разсеян, само и само за да изглежда безобиден в очите на хората около себе си. Ларсон си помисли, че това е една много опасна котка. Летецът си припомни стрелбата при камиона, сети се как Кларк предразположи двамата с пушките и поиска да му помогнат. Не знаеше, че в ЦРУ има такива хора, не и след разследването на комисията Чърч. Кларк се качи в самолета, като захвърли оборудването си отзад и успя да покаже малко нетърпение, докато Ларсон извършваше процедурите по предполетната подготовка. Върна се в нормалното си състояние едва когато колесниците се прибраха в самолета. — Колко време е до Панама? — Два часа. — Изкарай го над водата колкото е възможно по-скоро. — Нервен ли си? — За момента само във връзка с твоето управляване на самолета — отговори Кларк по разговорната уредба. Погледна към него и се усмихна. — Тревожа се за тридесетина хлапета, които може точно сега да умират. Четиридесет минути по-късно напуснаха колумбийското въздушно пространство. След като полетяха над Панамския залив, Кларк се пресегна за оборудването си от задната седалка, отвори вратата и го пусна в морето. — Имаш ли против да те попитам… — Нека за момент да приемем, че цялата операция се разпадне. Колко точно веществени доказателства желаеш да занесеш в залата за изслушвания в Сената? — Кларк замълча. — Разбира се, няма голяма опасност от това, но какво ще стане, ако хората видят, че носим нещо, и се запитат какво ли е то и защо го пазим? — О, добре. — Помисли, Ларсон. Хенри Кисинджър го каза: „Дори и параноиците имат врагове.“ Ако искат да очистят онези войници, то какво ли ни мислят на нас? — Но… мистър Ритър… — Познавам Боб Ритър от доста време. Имам няколко въпроса за него. Искам да видя дали има достатъчно добри отговори. Адски сигурно е, че не ни е информирал за неща, които трябваше да знаем. Може би това е поредният пример за начина на мислене на Вашингтон. Но пък може и да не е. — Наистина ли смяташ, че… — Не зная какво да мисля. Обади се — нареди Кларк. Нямаше смисъл да насочва Ларсон към тези неща. Не работеше достатъчно дълго време в ЦРУ, за да ги разбира. Пилотът кимна и направи това, което му наредиха. Превключи радиото си на рядко използвана честота и започна да предава: — „Хауърд“, тук специален полет „Рентгенов лъч Злато Уиски Делта“, искаме разрешение за кацане, край. — „Уиски Делта“, тук „Хауърд“, чакайте — отговори анонимният диспечер от контролната кула, който след това провери радиопозивните му. Не знаеше какво означава съкращението РЛЗУД, но тези букви се намираха в „горещия“ списък. Явно ЦРУ или някоя друга служба, която изпраща хора там, където не трябва да се намират. Това му беше достатъчно. — „Уиски Делта“, преминете на едно-три-едно-седем. Имате разрешение за директно приближаване. Вятърът е с посока едно-три-едно-седем и скорост десет възла. — Разбрано. Благодаря ви. Край на връзката. — Поне едно нещо мина добре днес. Десет минути по-късно Ларсон приземи самолета и последва един джип до мястото за паркиране на рампата. Там ги чакаха полицейските части за сигурност на военновъздушните сили и отведоха веднага двамата агенти в базата. В нея се провеждаше учение за действие по време на тревога; всички носеха зелени бойни униформи и повечето имаха на кръста си оръжие. Това включваше и цивилния персонал, повечето от членовете на който бяха навлекли униформи, за да изглеждат по-войнствени. — Кога е следващият полет за Щатите? — попита Кларк една млада жена капитан. На униформения й гащеризон се виждаха сребърните криле на пилотската емблема и той се зачуди какъв летателен апарат управлява тя. — Имаме един транспортен самолет за Чарлстон — отговори тя. — Но ако искате да се качите на него… — Млада госпожице, проверете заповедите си за такава операция. — Кларк й подаде паспорта си на името на Дж. Т. Уилямс. — В раздел „СР“ — с надежда добави той. Жената капитан стана и отвори горното чекмедже на шкафа със секретната информация, който имаше ключалка с двойна комбинация. Извади една папка с червени краища и я отвори на последния разделител. Това беше графата „Специално разузнаване“, в която се определяха някои предмети и хора, които трябваше да бъдат пазени повече, отколкото обикновените „свръхсекретни материали“. Тя се върна само след две секунди. — Благодаря ви, полковник Уилямс. Самолетът излита след двадесет минути. Има ли нещо, от което се нуждаете вие и помощникът ви, сър? — Разпоредете се в Чарлстън да уредят един самолет, който да ни закара до Вашингтон, капитане. Моля ви за това. Съжалявам, че трябваше да дойда така неочаквано. Благодаря ви за помощта. — Винаги сте добре дошли, сър — усмихна се тя на учтивия полковник. — Полковник? — попита Ларсон, когато излязоха през вратата. — От Отдела за специални операции. Доста добре е като за отракан стар боцман, нали? Един джип ги закара до самолета „Локхийд Старлифтър“ за пет минути. Подобното на тунел помещение за товар беше празно. Човекът, отговарящ за разпределянето на товара, им обясни, че самолетът принадлежи на резервите на военновъздушните сили. Докарали някакъв багаж, но сега отиват право за дома. Кларк нямаше нищо против и се излегна веднага след като самолетът се вдигна във въздуха. Помисли си, преди да заспи, че е удивително колко добре правят някои неща сънародниците му. Човек можеше да се прехвърли от състояние на смъртна опасност в пълна безопасност само за няколко часа. Същата страна, която пращаше хора на бойното поле и не успяваше да им окаже подходяща поддръжка, се отнасяше с тях като с най-важни личности, стига те да са вписани в подходяща книга, сякаш само този факт може да направи всичко по-добро. Ненормално е съотношението на нещата, които можем да правим, и онези, които не можем. Миг по-късно той захърка до смаяния Карлос Ларсон. Събуди се малко преди да кацнат — пет часа по-късно. Както всяко правителствено учреждение и ЦРУ имаше редовно работно време. Към три и тридесет следобед хората, които идваха рано поради „гъвкавото работно време“, вече излизаха, за да преварят натовареното движение, а към пет и тридесет дори и седмият етаж беше тих. Нанси, която работеше пред канцеларията на Джак, покри пишещата си машина „Ай-Би-Ем“ с калъфката — използваше и компютър, но все още харесваше пишещите машини — и натисна бутона на разговорната уредба. — Нуждаете ли се от мен, доктор Райън? — Не, благодаря. Ще се видим утре. — Добре. Лека нощ, доктор Райън. Джак се обърна на стола си и продължи да гледа в дърветата, които отделяха като стена комплекса на ЦРУ от външния свят. Опитваше се да мисли, но съзнанието му беше някак празно. Знаеше, че това, което ще направи, ще му струва кариерата в ЦРУ, но вече наистина не го беше много грижа. Ако работата го изисква, то значи си струва. „Но какво ли би казал адмиралът за това?“ Джак не знаеше отговора. Той извади една книга с меки корици от бюрото си и се зачете. Прегледа стотина страници, докато стана седем часът. Време беше. Райън вдигна телефона и се обади на бюрото за сигурност на етажа. Когато секретарките ги нямаше, хората от охраната изпълняваха разни задачи. — Обажда се доктор Райън. Нуждая се от някои документи от централния архив. — Прочете три номера. — Големи са — предупреди човека той. — По-добре вземи някой със себе си, за да ти помогне. — Да, сър. Ще тръгнем натам след минута. — Не бързам чак толкова — каза Райън и затвори телефона. Вече имаше репутацията на шеф, с когото се работи лесно. След като постави слушалката на мястото й, той скочи на крака и включи личната си копирна машина. След това излезе през вратата на канцеларията в помещението, където работеше Нанси, и се заслуша в заглъхващите стъпки на двамата офицери от охраната, които излизаха от главния коридор. Тук горе вратите на канцелариите не се заключваха. Нямаше смисъл. Човек трябваше да премине през десетина охранявани зони, за да стигне дотук, като всяка зона се пазеше от въоръжени агенти и се контролираше от отделна централна служба за сигурност на първия етаж. Имаше и движещи се патрули. Охраната в ЦРУ беше по-строга, отколкото във федералните затвори и почти толкова потискаща. Но това не важеше за старшите изпълнителни директори и Джак само трябваше да мине през коридора, за да отвори вратата на канцеларията на Боб Ритър. Служебният сейф — или по-добре трезор — на заместник-директора по оперативните въпроси се намираше зад фалшива стена, точно като този на Райън. Беше там не толкова от съображения за сигурност — всеки компетентен крадец би го намерил за по-малко от минута, — а за естетика. Джак отвори панела на стената и набра шифъра. Питаше се дали Ритър знае, че Гриър има комбинацията му. Вероятно да, но със сигурност не знаеше, че адмиралът си я е записал. Такова нещо би било толкова странно за ЦРУ, че никой не е мислил за тази вероятност. Най-умните хора на света все още пропускаха някои дреболии. Разбира се, вратите на сейфа имаха алармена инсталация. Тя работеше на същия принцип, както предпазителите на ядрените оръжия — а те бяха най-доброто. Човек или набира правилната комбинация, или алармата се задейства. Ако се объркаш първия път, над циферблата светва лампа, която указва, че имаш на разположение десет секунди да се поправиш, или други две лампи ще светнат на две различни бюра на охраната. Втората грешка задействаше още алармени инсталации. Третата грешка включваше режима на блокиране на сейфа за два часа. Няколко директори на ЦРУ се научиха да ругаят системата и бяха станали за смях на охраната. Но Райън не се плашеше от ключалки с шифър. Компютърът, който следеше тези неща, реши, че това трябва да е мистър Ритър, и всичко мина спокойно. Сега сърцето на Джак започна да бие по-бързо. Тук имаше над двадесет папки, а той разполагаше само с няколко минути. Но отново го спасиха процедурите в ЦРУ. Вътре във всяка папка се намираха резюмета, в които бе описано за какво се отнася операцията. Всъщност той не обърна особено внимание на написаното, а използва резюметата за да определи интересните теми. За по-малко от две минути Джак събра папки с етикети „ОРЛОВО ОКО“, „Увеселителна лодка-I“ и „Увеселителна лодка-II“, „Лудория“ и „Реципрочност“. Купчината имаше обща височина почти четиридесет и пет сантиметра. Джак внимателно отбеляза къде се намират папките и затвори вратата на сейфа, без да я заключва. След това се върна в канцеларията си, като постави папките на пода зад бюрото си. Най-напред започна да чете „Орлово око“. „Свети Исусе!“ „Прехващане и прекратяване на движещи се към сушата полети с наркотици“. Това означаваше… свалянето им със стрелба. Някой почука на вратата. — Влез. — Появиха се хората от охраната с папките, които Райън искаше. Нареди да ги поставят на столовете и ги освободи. Джак смяташе, че разполага с около час, най-много два, за да направи каквото трябваше. Това означаваше, че ще има време да преглежда, а не да чете. За всяка операция имаше по-подробно резюме на целите и методите, плюс доклади за ежедневното развитие. Личната копирна машина „Ксерокс“ на Джак беше голяма и сложна и можеше да организира и подрежда листата, но най-важното бе, че ги изкарваше много бързо. Започна да подава листа в тавата. Възможността за механично подаване му позволяваше да чете и копира едновременно. Деветдесет минути по-късно имаше над шестстотин копирани страници, може би една четвърт от всичкия материал. Не беше достатъчно, но трябваше да свърши работа. Извика охраната, за да върнат папките, които донесоха — най-напред той поразмести листата в тях. След като си тръгнаха, той събра папките, които… открадна? Изведнъж осъзна, че е нарушил закона. Не се сети да помисли за това. Наистина. Докато връщаше папките обратно в сейфа, Райън си казваше, че нищо не е нарушил. Като старши изпълнителен директор той имаше право да знае тези неща, а правилата не се отнасяха за него… но си спомни, че този начин на мислене е опасен. Той служеше на по-висша цел. Вършеше това, което трябва… — По дяволите! — каза Райън, след като затвори вратата на сейфа. — Ти не разбираш какво правиш. — След една минута се върна в канцеларията си. Време беше да си тръгва. Най-напред се подписа на листа с отброените копирани листа на машината. Човек не снимаше нищо в тази сграда, без да се разпише за него, но той беше помислил за това. Събра на купчина почти толкова голям брой листа и ги сложи в сейфа си, уж това е копието от доклада на Отдела за контрол над разоръжаването, който Нанси донесе. Снимането на такива неща се позволяваше свободно на директорите. Откри, че в сейфа си имаше упътване за тази работа. Направените копия сложи в куфара си. Последното нещо, което Райън направи, преди да си тръгне, беше да смени комбинацията на сейфа си с нещо, за което никой не би могъл да се досети. Кимна на офицера от охраната на бюрото до асансьора. Когато стигна до подземния гараж, видя буика на ЦРУ, който го чакаше. — Извинявай, че те карах да стоиш толкова късно днес, Фред — каза Джак, като се качваше в колата. Фред беше вечерният му шофьор. — Няма проблеми, сър. У дома ли? — Да. — Необходима му беше пълна концентрация, за да не започне да чете още по пътя. Вместо това се облегна и си наложи да заспи. Сигурен беше, че това ще е единственият му сън за нощта. Кларк стигна в „Андрюс“ малко след осем часа. Първо се обади в канцеларията на Ритър, но отнякъде се включиха в линията, за да му обяснят, че заместник-директорът по оперативните въпроси е зает тази сутрин. Тъй като нямаше какво друго да правят, Ларсон и Кларк си взеха стаи в един мотел близо до Пентагона. След като си купи прибори за бръснене и четка за зъби от магазина за подаръци „Мариот“, Кларк отново заспа, което изненада по-младия агент, който беше твърде възбуден, за да може да стори същото. — Много лоши ли са нещата? — попита президентът. — Загубихме девет души — отговори Кътър. — Това е неизбежно, сър. Знаехме, че операцията е опасна. Знаеха го и те. Можем да направим… — Можем да приключим тази операция, и то веднага. И завинаги да я забравим. Сякаш никога не се е случвало. Не съм искал нищо такова. Не съм искал цивилни хора да пострадат, а още по-малко и загубата на девет души от нашите. По дяволите, адмирале, казахте ми, че тези хлапета са толкова добри… — Господин президент, аз никога… — И още как, по дяволите! — каза президентът достатъчно силно, за да стресне агента от службата за сигурност, който стоеше пред канцеларията му. — Как, по дяволите, ме забърка в тази каша? Аристократичното лице на Кътър стана мъртвешки бледо. Всичко, за което беше работил, акцията, която предлагаше в продължение на три години… А Ритър говореше за успех. Това беше най-ненормалната част от всичко. — Сър, целта ни е да ударим Картела. Агентът от ЦРУ, който изпълнява операция „Реципрочност“ в Колумбия в момента, казва, че може да предизвика война вътре в Картела — и направихме точно това! Те току-що са се опитали да убият един от хората си — Ескобедо. Пратките на наркотици, са намалели. Все още не сме го обявили, но вестниците вече пишат за растящите улични цени. Ние побеждаваме. — Чудесно. Ти го кажи на Фаулър! — Президентът плесна една папка върху бюрото си. Личните му проучвания показваха, че Фаулър му води с четиринадесет процента. — Сър, след конвенцията кандидатът на опозицията винаги… — Политически съвети ли ще ми даваш? Не си ми демонстрирал адски голяма компетентност в сферата, за която се предполага, че я имаш. — Господин президент, аз… — Искам цялата тази операция да се спре. Искам всичко да бъде пазено в тайна. Искам ти да прекратиш операцията, и то веднага. Кашата я забърка ти и ти ще си я сърбаш. Кътър се поколеба. — Сър, как искате да го направя? — Не зная. Просто искам да разбера, когато всичко приключи. — Сър, това може да означава, че аз трябва да изчезна за малко. — Ами изчезни! — Някои хора може да забележат. — В такъв случай ще бъдете изпратен на специална мисия за президента, адмирале. Искам това да се прекрати. Не ме интересува какво трябва да правите. Просто го направете! Кътър застана мирно. Все още си спомняше тази стойка. — Слушам, господин президент. — Завий руля — каза Вегенер. Корабът „Панаш“ зави рязко при промяната на положението на руля и на мощността на двигателя и пое надолу по канала. — Право напред. — Рул право напред. Изпълнено, сър — отговори младият рулеви, наблюдаван грижливо от Ореза. — Много добре. Пълен напред на една трета, поддържай курс едно-девет-пет. — Вегенер погледна младия мичман на палубата. — Поеми управлението и изкарай кораба. — Тъй вярно, сър. Поемам управлението — отговори мичманът с известна изненада. „Изведи я“ обикновено означаваше, че човек започва извеждането още от пристана, но днес капитанът беше необичайно предпазлив. Хлапето на руля можеше да се справи оттук нататък. Вегенер запали лулата си и тръгна към другия край на мостика. Португалеца го последва. — Не съм бил по-щастлив на друго отплаване — каза Вегенер. — Зная какво имаш предвид, капитане. Прекарали бяха един страховит ден. Само един, но и той им стигаше. Предупреждението на агента от ФБР им дойде като доста силен шок. Вегенер мъмри хората си един след друг — нещо, което намираше толкова безвкусно, колкото и безполезно, — за да разбере кой е проговорил. Ореза смяташе, че знае, но не беше сигурен. Благодареше на съдбата, че не трябваше повече да се рови кой е човекът. Опасността отмина заедно със смъртта на пиратите в затвора в Мобайл. Но и двамата мъже научиха урока си. Отсега нататък щяха да се придържат към правилниците. — Капитане, според теб защо онзи от ФБР ни предупреди? — Хубав въпрос, Португалецо. Изглежда, всичко, което измъкнахме от тези копелета, е довело до разкриването на онези пари. Предполагам, че се чувстват задължени. Освен това местният агент на ФБР казва, че шефът му от Вашингтон е заповядал да ни предупреди. — Мисля, че сме му длъжници — отговори Ореза. — Май си прав. — И двамата се загледаха в морето, а „Панаш“ пое по курс едно-осем-едно на път за патрулната станция в канала Юкатан. Чавес използваше последния си комплект батерии. Ситуацията ставаше по-лоша. Някъде след тях имаше група преследвачи, а това ги караше да слагат охрана и отзад. Като водач той не можеше да се тревожи за това, но тя беше там — една досадна тревога, толкова реална, колкото болките в мускулите, заради които вземаше тиленол на всеки два часа. Може би ги следят. Може би всичко е една случайност или може би маневрите на Рамирес са лесно разбираеми за преследвачите. Чавес не мислеше, че е така, но беше твърде уморен, за да може да разсъждава ясно, и го знаеше. Това го притесняваше особено много. Сержантите получават заплати, за да се бият. На капитаните им се плащаше да мислят. Но ако Рамирес е твърде уморен, за да го прави, то е по-добре да бъдат без него. Дочу шум. Шепота на клонче, което прошумолява във въздуха. Нямаше вятър. Може би е някое диво животно. Може би не е. Чавес спря. Вдигна ръка право нагоре. Вега, който се движеше отпуснато на петдесет метра по-назад, предаде сигнала. Динг се приближи до едно дърво и остана прав, за да си осигури максимално добра видимост. Облегна се на него и усети, че задремва. Сержантът разтърси глава, за да я проясни. Умората наистина го оборваше. Долови движение. Човек. Зелен призрачен силует, подобен на детска рисунка. Намираше се на около двеста метра вдясно пред Динг. Движеше се нагоре по склона, следван от друг човек двадесет метра по-назад. Движеха се като… войници, със сложните движения на краката, които изглеждаха толкова откачени, ако ги прави друг… Имаше един начин да провери. В долната част на очилата си за нощно виждане „PVS-7“ имаше малко фенерче с инфрачервени лъчи за разчитане на карти. Невидимата за невъоръженото око светлина щеше да изглежда като лъч на прожектор за всеки с очила „PVS-7“. Дори не трябваше да вдига шум. Те би трябвало постоянно да се оглеждат. Разбира се, все още имаше риск. Чавес се отмести от дървото. Твърде далеч беше, за да може да види дали носят очилата си, но ако ги носеха… Да. Главата на първата фигура се въртеше наляво и надясно. Спря се в посока към мястото, където се намираше Чавес. Динг вдигна очилата си, за да насочи светлината към тях, и присветна три пъти. Върна очилата за нощно виждане на мястото им, точно навреме, за да види как и другата фигура прави същото. — Мисля, че са наши хора — прошепна Чавес в микрофона си. — В такъв случай доста са се загубили — отговори гласът на Рамирес в слушалката му. — Внимавай, сержант. Щрак-щрак. Добре. Чавес изчака Oso да постави картечницата си на удобно място, след което тръгна към другия, като гледаше да се движи така, че Вега да може да го прикрива. Разстоянието му се стори адски дълго, още повече че нямаше възможност да насочи оръжието си към целта. Видя още един човек, а щеше да има й други, които го наблюдават през мерниците на оръжията си. Ако човекът не е от техните, шансовете му да види изгрева на слънцето се намираха някъде между нула и минус. — Динг, ти ли си? — дочу шепот, когато изминаваше последните десет метра. — Аз съм Леон. Чавес кимна. Двамата мъже си поеха дълбоко дъх, приближиха се и се прегърнаха. Само едно ръкостискане не беше достатъчно в тези обстоятелства. — Загубили сте се, Берто. — Вярно е. Аз зная къде се намираме, дяволите да го вземат, но наистина сме се загубили, мамицата му. — Къде е капитан Рохас? — Мъртъв е. И Естевес, Делгадо, половината група. — Добре. Почакай. — Динг натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Току-що влязохме в контакт със „Знаме“. Имали са малко неприятности, сър. По-добре елате тук. Щрак-щрак. Леон махна с ръка на хората си да се приближат. Чавес дори не помисли да ги преброи. Достатъчно беше да види, че половината ги няма. Двамата мъже седнаха на едно повалено дърво. — Какво стана? — Напъхахме се право в средата на дансинга. Решихме, че сме попаднали на участък за преработване. Оказа се, че не е така. Трябва да имаше тридесет или четиридесет души. Мисля, че Естевес сбърка и всичко се разпадна. Като бой в някой бар, само че с пушки, братче. След това капитан Рохас падна и — много лошо беше, братче, оттогава сме в движение. — И нас ни преследват. — Има ли нещо хубаво? — попита Леон. — Напоследък не съм чувал нищо, Берто — отговори Динг. — Мисля, че е време да разкараме задниците си от това място. — Вярно — каза сержант Леон точно когато се появи капитан Рамирес. Той докладва на капитана. — Капитане — каза Чавес, когато Берто свърши. — Трябва ни място да се проснем и поспим. — Прав е — съгласи се Гуера. — Ами онези зад нас? — От два часа не сме чували нищо, сър — напомни му Гуера. — Онова хълмче там ми изглежда напълно подходящо за целта. — Дотолкова можеше да оказва натиск на офицера, но се оказа достатъчно. — Заведи хората горе. Определи района на лагера и назначи постове. Ще се опитаме да почиваме до залез-слънце, а след това може би ще се обадя и ще поискам помощ. — Това звучи добре, капитане. — Гуера стана, за да организира нещата. Чавес веднага тръгна да огледа района, докато останалите от взвода отидоха на новото си МНП — място за нощна почивка. Чавес си помисли, че всъщност то ще е МДП — място за дневна почивка. Опитът му да се пошегува със себе си беше слаб, но в дадените обстоятелства Чавес можеше да постигне само толкова. — Господи — прошепна Райън. Часът беше четири сутринта и той стоеше буден само заради кафето и нетърпението. Успя да открие нещата, които го интересуваха в ЦРУ. Но никога не бе попадал на нещо подобно. Първата му задача беше да… какво? „Да се наспиш, дори и само за няколко часа“ — помисли си той. Джак вдигна телефона и се обади до ЦРУ. Там винаги имаше дежурен. — Доктор Райън се обажда. Ще закъснея за работа. Изглежда, съм се отровил с яденето. Цяла нощ повръщах… сега мисля, че съм добре, но се нуждая от малко сън. Утре… днес — поправи се той — ще дойда с личната си кола. Благодаря. Дочуване. Остави една бележка на хладилника за жена си и се пъхна в резервното легло, за да не я притеснява. За Кортес най-лесната работа беше да пусне слуха. За всеки друг щеше да е трудно, но едно от първите неща, които направи, когато постъпи на работа в Картела, беше да вземе някои телефонни номера в района на Вашингтон. Не беше трудно. Както с всичко останало, въпросът бе само да се намери човек, който знае нещата, които ти трябват. Кортес го биваше за това. След като се сдоби със списъка с телефонните номера — излезе му десет хиляди долара, много добре изразходвани пари, — всичко се свеждаше до познаване на графиците на тези хора. Разбира се, беше доста опасно. Човекът може да не бъде на мястото си, което създаваше риск от разкриване, но правилният предварителен диалог вероятно можеше да предупреди за наличието на случаен зрител. Секретарките на такива хора обикновено са дисциплинирани хора, които рискуват службата си, ако са твърде любопитни. Но фактът, поради който всичко ставаше наистина лесно, беше нещо, произведено по нова технология — принтер-телефаксът. Той представляваше съвсем нов символ на статут. Всеки трябваше да го има, особено важните хора, както имат и директен телефон, който заобикаля линиите на секретарката. Такава линия и телефаксът вървяха заедно. Кортес беше отишъл в личната си канцелария в Меделин и сам написа съобщението. Знаеше как изглеждат официалните съобщения на правителството на САЩ и положи всички усилия да направи и този документ като тях. Имаше заглавие „ПОВЕРИТЕЛНО — ДЪЖДОВЕН ОБЛАК“, а името на подателя беше измислено, но това в графата за получател бе съвсем истинско. Всичко това трябваше да е достатъчно, за да привлече вниманието на получателя. Основният текст на съобщението беше кратък. Съдържаше зашифрован адрес за отговор. Как ли ще реагира получателят? Е, не може да се отгатне. Според Кортес това също бе риск, и то хубав. Вкара листа в телефакса, набра номера и започна да чака. Машината направи останалото. След като дочу предупредителния наподобяващ чуруликане електронен любовен зов на другата факсмашина, предаде съобщението. После Кортес взе листа, сгъна го и го прибра в портфейла си. Получателят се обърна изненадан, когато чу бръмченето на телефакса, който отпечатваше някакво съобщение. Трябваше да е официално, защото само шест души знаеха номера на тази линия. (Не му мина през ум за компютъра на телефонната компания.) Свърши започнатата работа и чак тогава протегна ръка, за да вземе листа. „Какво ли е «Дъждовен облак», по дяволите?“ — учуди се той. Каквото и да е това, съобщението бе изпратено до него. Поверително! Започна да го чете. Пиеше третото си кафе за сутринта и има късмет, че кашлицата му не го разплиска върху бюрото, а по панталона му. Ако не друго, Кати Райън беше точна. Телефонът в гостната иззвъня точно в осем и тридесет. Главата на Джак рязко отскочи от възглавницата, сякаш от токов удар, и той протегна ръка, за да вземе отвратителния уред. — Ало? — Добро утро, Джак — бодро каза жена му. — Какъв проблем имаш? — Трябваше да стоя до късно. Имах да свърша малко работа. Взе ли другото нещо със себе си. — Да, какво е… Джак я прекъсна: — Зная какво пише там, мила. Можеш ли просто да се обадиш? Важно е. Доктор Каролайн Райън беше достатъчно умна, за да схване. — Добре, Джак. Как си? — Ужасно, но имам работа. — Аз също. Дочуване. — Да. — Джак затвори телефона и си наложи да стане от леглото. Реши да вземе душ. Кати отиваше към хирургическото отделение и трябваше да бърза. Вдигна телефона в канцеларията и набра съответния номер по външната линия. Телефонът иззвъня само веднъж. — Дан Мъри на телефона. — Дан, обажда се Кати Райън. — Добро утро. Какво мога да направя за теб през този хубав ден, докторке? — Джак каза, че ще дойде да се видите след десет часа. Иска да му позволиш да паркира колата си на пътя под сградата и каза, че хората от коридора не трябва да знаят. Не ми е ясно какво значи всичко това, но ми заръча да ти предам само толкова. — Кати не знаеше дали да се чувства развеселена. Джак обичаше да играе малки смешни игрички — според нея те бяха тъпи — с хората, които имаха пълномощия като неговите. Сега се чудеше дали това не е някаква шега. Джак особено много обичаше да се майтапи със своя приятел от ФБР. — Добре, Кати, ще се погрижа за това. — Трябва да бягам да оправям очната ябълка на един човек. Поздрави Лиз от мен. — Ще я поздравя. Приятно прекарване. Мъри остави телефона с объркано изражение. Хората от коридора не трябва да знаят. „Хората от коридора“ беше фраза, която Мъри използва при първата им среща в болницата „Сейнт Томас“ в Лондон, когато Дан работеше като аташе към посолството. Хората от коридора наричаше ЦРУ. Но Райън е един от шестимата шефове в Ленгли, вероятно и един от тримата най-висши. Какво ли означава това, по дяволите? — Хм. — Той повика секретарката си и я накара да уведоми охраната, че трябва да пропусне Райън на пътя под главния вход на сградата на Хувър. Скоро щеше да разбере. Кларк пристигна в Ленгли в девет сутринта. Нямаше пропуск — човек не го носи по време на операция — и трябваше да използва кодова дума, за да премине през главния портал, което, разбира се, изглеждаше доста конспиративно. Остави колата си на паркинга за посетители — ЦРУ има и такъв — и влезе през главния вход. Веднага зави наляво, където бързо намери нещо, прилично на значка за посетители, която обаче свърши отлична работа на електронния портал. Сви надясно, мина покрай белите кули, които приличаха на играчки, нацапани с кал от някое огромно дете, Кларк беше сигурен, че декораторът на това място е бил човек, внедрен от КГБ. Или може би просто са избрали онзи, който предлага най-ниските цени. С един асансьор се изкачи до седмия етаж, а след това сви по коридора на директорските канцеларии, които имат собствени преддверия в предната част на сградата. Стигна до секретарката на директора по операциите. — Мистър Кларк иска да се срещне с мистър Ритър — каза той. — Имате ли среща? — попита секретарката. — Не, но мисля, че той иска да се видим — учтиво каза Кларк. Нямаше смисъл да я насилва. Освен това Кларк беше възпитан да уважава жените. Тя вдигна телефона и предаде съобщението. — Можете да влезете, мистър Кларк. — Благодаря ви. — Кларк затвори вратата зад себе си. Разбира се, тя беше дебела и звуконепроницаема. Много добре. — Какво, по дяволите, правиш тук? — попита директорът по оперативните въпроси. — Ще трябва да прекратиш „Увеселителна лодка“ — каза Кларк без предварителни обяснения. — Операцията се разпада. Лошите преследват онези хлапета и… — Зная. Чух го снощи. Виж, никога не съм мислил, че операцията ще мине без загуби. Един от екипите е понесъл доста бой преди тридесет и шест часа, но въз основа на заловени сведения, изглежда, са се представили доста добре и са им го върнали тъпкано… — Това бях аз — каза Кларк. — Какво? — изненадан запита Ритър. — Аз и Ларсон се повозихме на кола вчера по това време и се натъкнахме на трима от ония, не зная как се казват. Тъкмо приключваха с товаренето на телата в каросерията на един камион. Не видях причина да ги оставя живи — каза Кларк със спокоен тон. От много време насам никой в ЦРУ не беше казвал такова нещо. — Господи, Джон! — Ритър беше твърде изненадан, за да се досети да се скара на Кларк, че е нарушил собствената си сигурност, като се е намесил в друга операция. — Познах едно от телата — продължи Кларк. — Капитан Емилио Рохас от армията на Съединените щати. Между другото, много свястно момче беше. — Съжалявам, но никой не е казвал, че е безопасно. — Дано семейството му, ако има такова, да разбере това. Операцията е провалена. Време е да намалим загубите си. Какво се прави, за да ги измъкнем? — попита Кларк. — Мисля по въпроса. Трябва да се координирам с друг. Не съм сигурен, че той ще се съгласи. — В този случай, сър — каза на шефа си Кларк, — предлагам да наложите мнението си. — Заплашваш ли ме? — тихо попита Ритър. — Не, сър. Бих предпочел да не ме разбирате по този начин. Казвам ви на базата на опита си, че тази операция трябва да бъде прекратена възможно най-бързо. Ваша работа е да изясните тази необходимост на хората, които са дали разрешение за операцията. Ако не успеете да получите разрешение, бих ви посъветвал въпреки всичко да я прекратите. — Могат да ме изритат за това — изтъкна директорът. — След като разпознах тялото на капитан Рохас, запалих камиона. По две причини. Исках да отклоня малко вниманието на врага и, разбира се, да направя телата неузнаваеми. Никога досега не съм изгарял тялото на свой. Не ми хареса. Ларсон все още не знае защо го направих. Твърде е млад, за да разбере. Вие не сте, сър. Вие изпратихте онези хора и сте отговорен за тях. Ако искате да ми кажете, че работата ви е по-важна от това нещо, то аз съм тук, за да ви кажа, че грешите, сър. — Кларк все още не повишаваше тона си над нивото, с което един разумен мъж обсъжда обикновени делови въпроси, но за първи път от много време насам Боб Ритър се разтревожи за собствената си безопасност. — Впрочем опитът ти за отклоняване на врага е бил успешен. Сега четиридесет души търсят не където трябва. — Добре. Това ще улесни измъкването на хората. — Джон, не можеш да ми заповядваш така. — Сър, не ви давам заповеди. Казвам ви какво трябва да се направи. Казахте ми, че операцията е моя. — Ставаше дума за „Реципрочност“, а не за „Увеселителна лодка“. — Сега не е време за семантика, сър. Ако не изтеглите онези хора, повечето — а вероятно и всички — ще бъдат избити. Това е ваша отговорност, сър. Не можете да изпратите хора на операция и да не ги поддържате. Знаете го. — Прав си, разбира се — каза след малко Ритър. — Но не мога да го сторя сам. Трябва да информирам — е, знаеш. Ще се погрижа за това. Ще ги измъкнем колкото е възможно по-бързо. — Добре. — Кларк се поуспокои. Ритър беше понякога прекалено рязък по отношение на подчинените си, но държеше на думата си. Освен това директорът бе твърде умен, за да го предизвика за нещо такова. Кларк беше сигурен. Много добре беше изяснил позицията си и Ритър съвсем ясно бе разбрал. — Ами какво ще правим с Ларсон и куриерката му? — И двамата са изтеглени. Самолетът му е в Панама, а той е в Мариот, надолу по пътя. Впрочем доста е добър, но що се отнася до Колумбия, смятам, че вероятно е разкрит. Бих казал, че и двамата могат да си вземат няколко седмици отпуск. — Добре. Какво ще правиш ти? — Мога да се върна обратно още утре. Ако искате, ще ви помогна за изтеглянето. — Може би сме се натъкнали на Кортес. — Така ли? — А ти си човекът, който ни даде първата му снимка. — О! Къде? Оня от къщата на Унтиверос, човека, когото за малко изпуснахме ли? — Същия. Жената, която прелъсти, го разпозна със сигурност. Управлява техните хора, които са изпратени в планината, от една малка къща близо до Ансерма. — Ще трябва да върна Ларсон за тази работа. — Смяташ ли, че си струва риска? — Да хвана Кортес ли? — Кларк помисли малко. — Зависи. Струва си да се опита. Какво знаем за охраната му? — Нищо. Само груба представа за местонахождението на къщата му. Това разбрахме от едно прехванато съобщение. Хубаво ще бъде да го заловим жив. Той знае много неща, които искаме да разберем. Ще го докараме тук и ще му лепнем едно обвинение. От онзи вид, дето заслужават смъртно наказание. Кларк замислено поклати глава. Един от елементите на криминалните романи беше как хората в разузнаването желаят да глътнат ампулите си с цианкалий или да се изправят пред взвода стрелци с песен в сърцето си. Фактите показваха обратното. Хората заставаха пред сигурна смърт само когато нямаше друг привлекателен изход. Хитрината се състоеше в това да им се даде такава алтернатива, за което не се изискваше да си гений, както се шегуваха всички. Ако хванеха Кортес, нормалната процедура щеше да бъде да заведат дело, да го осъдят на смърт — само трябва да подберат необходимия съдия, а по въпросите на националната сигурност винаги имаше много вратички — и да поемат нещата оттук. Кортес ще се пречупи навреме, вероятно още преди делото да започне. Кортес не беше глупав в края на краищата и щеше да се досети кога и как да направи сделката. Вече беше продал страната си. Продажбата на Картела в сравнение с това ще е дреболия. Кларк кимна. — Дай ми няколко часа да помисля по въпроса. Райън се отклони наляво от десета улица в северозападната част на града и пое към паркинга под сградата. Имаше униформени и цивилни полицаи и един от тях с папка в ръка се приближи към него. — Джак Райън за среща с Дан Мъри. — Бихте ли ми показали документите си за самоличност? Джак извади пропуска си от ЦРУ. Човекът го разпозна и махна с ръка към колегата си. Той натисна един бутон, за да свали стоманената бариера, която трябваше да пречи на терористи с минирани коли да влизат под щаба на ФБР. Райън премина над бариерата и намери място за паркиране. Един млад агент на ФБР го посрещна във фоайето и му даде пропуск, който да задейства електронния портал. Джак си помисли, че ако някой изобрети подходящ компютърен вирус, половината от хората в правителството няма да могат да отидат на работа. И може би страната ще се намира в безопасност, докато проблемът се разреши. Сградата на Хувър имаше определено необичайно разположение със своята плетеница от диагонално разположени коридори, които пресичаха коридори, разположени в квадрат. За непосветените е по-трудно да се ориентират дори от Пентагона. В случая Райън загуби всякаква ориентация, когато стигнаха до съответната канцелария. Дан го чакаше отпред и го отведе вътре. Джак затвори вратата след себе си. — Какво става? — попита Мъри. Райън постави куфарчето си на бюрото на Мъри и го отвори. — Нуждая се от съвет. — За какво? — За една вероятно незаконна операция — всъщност няколко такива. — Доколко са незаконни? — Убийство — каза Джак колкото можа по-спокойно. — Минираните коли в Колумбия ли? — попита от въртящия стол Мъри. — Досети се, Дан. Браво. Само че не са били минирани коли. „О“ — Дан се облегна и помисли няколко секунди, преди да отговори. Спомни си, че всичко, което правеха, беше отмъщение за убийството на Емил и останалите. — Каквито и да са те, законът по този въпрос е доста объркан, нали знаеш. Забраната за убиването на хора по време на разузнавателните операции е наложена с обнародвана президентска заповед. Ако той напише „освен в случаите“ в долния край на заповедта си, тогава всичко е законно — така да се каже. Законът наистина е странен. Преди всичко това е въпрос на конституция, а тя е много приятна и неясна там, където е необходимо. — Знам. Незаконността идва оттам, че ми е наредено да дам неправилна информация на Конгреса. Ако хората, които ни надзирават, надушат нещо, то няма да се нарича убийство, а правилно формулирана правителствена политика. Всъщност според разбирането ми за закона това няма да се нарече убийство дори ако го направим, а след това информираме Конгреса, защото ще имаме време, за да почнем операция по прикриване на всичко. Но ако директорът на разузнаването ми нареди да дам невярна информация на Конгреса, то ние вършим убийство, защото не спазваме закона. Това е хубавото, Дан. — Продължавай. — Лошото е, че твърде много хора знаят какво става и ако нещата се разчуят, някои участници в операцията ще пострадат. За момента оставям встрани политическите измерения, само ще кажа, че има такива. Дан, не зная какво, по дяволите, да правя. — Както обикновено Райън направи много добър анализ. Сгреши само в едно. Не знаеше кое е истински лошото. Мъри се усмихна, но не защото му се искаше, а защото приятелят му имаше нужда от това. — Какво те кара да мислиш, че аз зная? Напрежението на Райън понамаля. — Е, мога да ида при свещеник, за да ме насочи, но те нямат пълномощията на хората като теб. А и ФБР е следващото най-добро нещо след свещениците, нали? — Така се шегуваха помежду си. И двамата бяха завършили Бостънския колеж. — Откъде се ръководи операцията? — Познай. Не е от Ленгли. Ръководят я от едно място точно на шест преки оттук. — Това означава, че не мога дори да ида при министъра на правосъдието, така ли? — Да. Той може да каже на шефа си, нали? — В такъв случай ще закъсам заради нашата бюрокрация — подхвърли Мъри. — Дали служенето на правителството наистина си струва всичко това? — мрачно попита Джак, който отново изпадаше в депресия. — По дяволите, може пък да се уволним заедно. Ти на кого можеш да се довериш? Отговорът дойде лесно: — Бил Шоу. — Мъри стана. — Хайде да идем при него. „Цикъл“ е една от компютърните думи, добили гражданственост. Тя определя нещата, които се случват, и хората, които правят така, че тези неща да се вършат. Един цикъл на действие или решение съществува независимо от нещата около него. Във всяко правителство има практически безкрайна верига от такива цикли, като всеки се определя от собствени вътрешни правила, ясни за играчите. През следващите няколко часа се образува един цикъл. В него влизаха избрани членове на ФБР, но не и министърът на правосъдието, който имаше пълномощия над Бюрото. В цикъла щяха да се включат и членове на тайните служби, но не и шефът им, финансовият министър. Разследванията от този тип представляваха ровене на листа хартия и анализи. Затова Мъри — който имаше задачата да оглави работата на този цикъл — се изненада, като видя, че един от „подчинените“ му се отправи на път. Никак не му помогна и информацията, че човекът отиваше към военновъздушната база „Андрюс“. По това време Райън седеше на бюрото си и всички решиха, че изглежда малко изморен, но пък знаеха, че е боледувал миналата нощ. Нещо от храната. Той вече бе решил какво трябва да прави: нищо. Ритър го нямаше, а и съдията все още не се беше завърнал. Не е лесно да бездействаш. Още по-трудно бе да се занимава с незначителни за момента неща. Но се чувстваше по-добре. Проблемът вече не беше само негов. Не знаеше, че това не е повод за облекчение. > 25. > ПАПКАТА „ОДИСЕЙ“ Разбира се, Мъри накара един старши агент незабавно да отиде до базата „Андрюс“ и той стигна там точно навреме, за да види как малкият реактивен самолет-такси се отделя от лявата първа писта. Агентът използва документите си, за да влезе в кабинета на полковника, който командваше 89-та военнотранспортна ескадрила. Получи полетния план за самолета, който току-що излетя. Използва телефона на полковника, за да се обади на Мъри, а след това заплаши летеца и му каза да забрави, че някога той, агентът, е бил тук, че никога не е правил официално запитване, защото става дума за важно криминално разследване, и то свръхсекретно. Кодовата дума на операцията беше „Одисей“. Мъри и Шоу се събраха минутка след обаждането. Шоу реши, че може да поеме функциите на действащ директор. Сигурен беше, че тази длъжност не е постоянна и след като се намери подходящата политическа пионка, той ще се върне на поста шеф на Отдела по разследванията. Един вътрешен глас у него негодуваше срещу това. Какво лошо има един бивш полицай да ръководи ФБР? Разбира се, тук ставаше дума за политика, а не за полицейска работа, а през тридесетгодишния си стаж Шоу бе разбрал, че политиката не е лъжица за неговата уста. — Трябва да пратим някого там — отбеляза Шоу. — Но как, за бога? — Защо не използваме аташето си в Панама? — попита Мъри. — Познавам го. Солиден човек е. — Той прави нещо с Агенцията за борба с наркотиците. Ще се върне в службата си след два дни. Заместника му не го бива за тази работа. Твърде неопитен е, за да може сам да провежда операцията. — Моралес е в Богота, но някой може да забележи… Пак си играем на гоненица, Бил, а оня лети с петстотин мили в час… Какво ще кажеш за Марк Брайт? Може би той ще успее да открадне един реактивен самолет от бреговата охрана. — Действай! — Специален агент Брайт на телефона — каза той, като вдигна слушалката. — Марк, обажда се Дан Мъри. Искам да свършиш една работа. Записвай си, Марк. — Мъри продължи да говори. Две минути по-късно Брайт промърмори тиха ругатня и извади телефонния си указател. Първото обаждане беше до военновъздушната база в Еглин, второто до бреговата охрана и третото — до дома му. Нямаше да се прибере за вечеря. На излизане грабна няколко неща и нареди на друг агент да го закара до бреговата охрана, където вече го очакваше хеликоптер. Излетяха минутка след като се качи на борда му, и се отправи към базата в Еглин. Военновъздушните сили имаха само три изтребителя „F-15Е Страйк Ийгъл“, все прототипи на варианта за нападение на земни цели на големия изтребител с два двигателя. Два от тях се намираха в Еглин за технически изпитания, докато Конгресът реши дали самолетът ще влезе в серийно производство. С изключение на някои учебни модификации този самолет беше единствената версия с две седалки на първокласния изтребител. Майорът, който щеше да лети с него, стоеше до самолета, когато Брайт слезе от хеликоптера. Двама старшини помогнаха на агента да облече полетния си костюм, да си сложи коланите на парашута и спасителната жилетка. Шлемът се намираше върху горната част на облегалката на задната седалка. След десет минути самолетът беше готов да излети. — Какво има? — попита пилотът. — Трябва да отида в Панама толкова бързо, колкото можеш да го уредиш. — Хей, ти искаш да кажеш, че ще ме караш да летя бързо? — отговори майорът, след което се засмя. — Значи няма за какво да бързаме. — Какво? — Цистерната излетя преди три минути. Ние ще го оставим да стигне на хиляда метра, преди да излетим. Там ще дозаредим гориво от него, а след това ща дадем газ. От Панама ще излети друг самолет-цистерна, за да ни посрещне — за да имаме достатъчно гориво за кацане, сър. По този начин можем през по-голямата част от полета да летим със свръхзвукова скорост. Ти казваш, че бързаш, нали? — Ъхъ. — Брайт се мъчеше да нагласи шлема си. Не се чувстваше много добре. В кабината беше доста топло, а системата за кондициониране на въздуха все още не работеше. — Ами какво ще стане, ако другата цистерна не се появи? — „Ийгъл“ са много добри самолети за безмоторно летене — увери го майорът. — Няма да се наложи да плуваме твърде далеч. В ушите на Брайт пропука съобщение по радиото. Майорът отговори, а след това каза на пътника си: — Стиснете топките си, сър. Време е да излитаме. Самолетът изрулира до края на пистата, където за миг застана неподвижен, докато пилотът накара двигателите да зареват с пълна сила и да разтърсят машината, след което пусна спирачката. Десет секунди по-късно Брайт се питаше дали катапултът на самолетите, изстрелвани от самолетоносачи, може да бъде по-впечатляващ от това. Самолетът „F-15E“ поддържаше стабилен ъгъл на изкачване от петдесет градуса и продължаваше да набира скорост, като оставяше брега на Флорида далеч назад. Заредиха гориво на сто километра от брега — Брайт беше прекалено очарован, за да се бои, въпреки че друсането се усещаше — и след като се разделиха, изтребителят се изкачи на двадесет хиляди метра и пилотът натисна бутона за форсажа. Задната кабина трябваше да служи само за пускане на бомби и ракети върху целта, но имаше няколко прибора. От един от тях агентът разбра, че летят с малко повече от хиляда мили в час. — Защо е това бързане? — попита майорът. — Искам да стигна до Панама преди един човек. — Можеш ли да ми дадеш подробности? Възможно е това да ни помогне, човек никога не знае. — Един от онези реактивни самолети за бизнесмени — „G-3“, мисля. Излетя от базата „Андрюс“ преди осемдесет и пет минути. Пилотът се засмя. — Това ли е всичко? По дяволите, ти можеш да се настаниш в някой хотел, преди той да кацне. Ние вече сме го изпреварили. Прахосваме горивото, като се движим така бързо. — Ами пилей го — каза Брайт. — Нищо против, сър. И да летя със скорост Мах-2, и да седя, все същото ми плащат. Окей. Предполагам, че ще стигнем деветдесет минути преди твоя човек. Харесва ли ви возенето? — Къде е водата? — До дясното ви коляно би трябвало да има бутилка От много добра реколта е, домашно и с хубав аромат, но никак не е претенциозно. Брайт взе бутилката и отпи от чисто любопитство. — Сол и електролит, за да ви държат буден — обясни пилотът след няколко секунди. — Вие сте от ФБР, нали? — Да. — Какъв е случаят? — Не мога да кажа. Какво става? — Чуваше пиукане в слушалките. — Противоракетен радар — отговори майорът. — Какво? — Онова там е Куба. На брега има батарея за противовъздушна отбрана, която никак не харесва американските военни самолети. Не мога да си обясня защо. Но пък ние сме извън обсега им. Не се притеснявайте. Всичко е нормално. Използваме ги, за да си настроим системата. Част от играта е. Мъри и Шоу четяха материала, който Джак им донесе. Непосредствените им проблеми бяха първо да определят какво би трябвало да става, след това да решат какво наистина става, а после дали е законно или не. И ако не е законно, да предприемат необходимите действия, стига да ги формулират. Имаха си работа не с гнездо червеи, а с отровни змии, които Райън беше изсипал върху бюрото на Мъри. — Знаеш ли как може да свърши всичко това? Шоу се извърна от бюрото. — Страната не се нуждае от нов скандал. — „Или поне не от моите ръце“ — помисли си той. — Независимо дали го искаме или не, имаме си го — каза Мъри. — Признавам си, нещо в мен казва: „Точно така!“ за начина, по който го правят. Но това, което чувам от Джак, говори най-малкото за техническо нарушение на законите за контрола и съвсем сигурно престъпване на заповедите за изпълнителните директори. — Освен ако няма някоя операция, за която не знаем. Ами ако и министърът на правосъдието е вътре? — Мислиш, че той участва? Денят, когато убиха Емил, министърът на правосъдието летя за Кемп Дейвид заедно с всички останали, спомняш ли си? — Интересува ме за какво отива в Панама нашият приятел? — Може би ще узнаем. Отива сам. Няма охрана, всички около него са се заклели да пазят тайна. Кого би изпратил в „Андрюс“, за да ги накара да проговорят? — Пат О’Дей — отговори Мъри. Това обясняваше нещата. — Искам той да осъществява и връзката с хората от службата за сигурност. Доста е работил с тях. Искам да кажа, че ще го пратя, когато му дойде времето. Още не сме готови за това. — Съгласен съм. Имаме осемнадесет души, които работят по операцията „Одисей“. Не са достатъчно. — За момента трябва да държим нещата така, Бил. Мисля, че следващата стъпка ще бъде да хванем някого от Министерството на правосъдието, за да прикрива задниците ни. — Господи, не зная — раздразни се Шоу. — Едно нещо е да провеждаш разследване, за което министърът на правосъдието знае, но не се включва пряко, обаче не си спомням да съм провеждал операция, без той да знае абсолютно нищо за нея. — В такъв случай нека не бързаме. Главното е да решим какъв е планът, а след това да тръгнем оттам. Това беше логически обосновано заключение от страна на Мъри, но в същото време погрешно. Писано бе този ден да е пълен с грешки. Изтребителят се приземи навреме, осемдесет минути преди пристигането на самолета от „Андрюс“. Брайт благодари на пилота, който зареди гориво и веднага излетя за по-спокойното връщане до Еглин. Разузнавателният офицер на базата посрещна Брайт, съпроводен от най-старшия агент от канцеларията на аташето в Панама — млад, умен човек, но твърде отскоро на поста си, за да може да се заеме с толкова деликатен случай. Новодошлият агент разясни на колегите си малкото, което знаеше, и накара и двамата да се закълнат, че ще пазят тайна. Това им стигаше, за да започнат работа. Първата му спирка беше в магазина на базата, откъдето си купи нови, съвсем безлични дрехи. Офицерът от разузнаването му предостави доста грозен автомобил с местни регистрационни номера, който оставиха пред базата. В района на базата щяха да използват синя кола без номера на военновъздушните сили. Когато самолетът „VC-20A“ кацна, плимутът се намираше близо до линията на старта. Брайт извади фотоапарата си от чантата и му закачи хилядамилиметров телеобектив. Самолетът изрулира и спря до един хангар, а стълбичката се спусна заедно с отварянето на люка. Брайт прегърна фотоапарата и започна да прави снимки в едър план от неколкостотин метра разстояние, когато единственият пътник слезе от самолета и тръгна към една очакваща го кола. — Господи, това наистина е той. — Брайт пренави филма и извади касетата. Подаде я на другия агент и зареди нова ролка с тридесет и шест пози. Колата, която следваха, беше същата като тяхната. Тя тръгна веднага. Брайт и останалите едва имаха време да се прехвърлят в своята кола, но полковникът от военновъздушните сили, който ги возеше, явно имаше амбицията да участва в северноамериканското рали, та бързо зае позиция на стотина метра зад другата кола. — Защо се движи без охрана? — попита той. — Казаха ми, че по принцип не си прави труда да взема охрана — отговори му Брайт. — Странно е, нали? — Да, по дяволите, като се има предвид кой е, какво знае и къде се намира в момента. Пътуването до града мина нормално. Колата на военновъздушните сили остави Кътър пред един луксозен хотел в предградията на град Панама. Брайт изскочи от колата си и започна да го наблюдава как си взема стая, точно като човек в командировка. Другият агент дойде след около минута, а полковникът остана в колата. — Сега какво? — Има ли някой от местната полиция, на когото можеш да се довериш? — Не. Познавам няколко души. Някои са доста добри, но доверие? Не и тук, човече. — Е, съществува и старомодният начин — отбеляза Брайт. — Добре. — Помощникът на аташето извади портфейла си и отиде до регистратурата. Върна се след две минути. — ФБР ми дължи двадесет долара. Регистрира се като Робърт Фишер. Ето и номера на картата му от „Американ експрес“. — Той подаде смачкано късче индиго, на което се намираше подписът му. — Обади се до службата и го пусни за проверка. Трябва да следим стаята му. Трябва… Господи, а с какви възможности разполагаме? — Брайт махна с ръка да излязат навън. — Не са достатъчни за това нещо. За момент лицето на Брайт се сбърчи в грозна гримаса. Обаждането по телефона нямаше да е лесно. „Одисей“ беше секретна операция и първото, което Мъри го накара да запомни, бе да пази тайна, но… Винаги има едно „но“. Така че той сега бе най-старшият и трябваше да се обади по телефона. Знаеше, че такива неща правеха или съсипваха кариерите на хората. Жегата и влагата бяха убийствени, но Марк Брайт се потеше и по друга причина. — Добре, кажи му, че се нуждаем от шест души, които да ни помагат при наблюдението. — Сигурен ли… — В момента не съм сигурен в нищо! Човекът, когото следим — ако го подозираме, — всемогъщи Боже, ако него подозираме… — Брайт млъкна. Нямаше много за казване. — Да. — Аз ще стоя тук. Кажи на полковника да организира нещата. Оказа се, че не е трябвало да бързат. Обектът — сега Брайт го наричаше така — се появи във фоайето на хотела три часа по-късно, избръснат и свеж в новия си тропически костюм. Отвън го чакаха четири автомобила, но Кътър знаеше само за малкия бял мерцедес, в който се качи и замина на север. Останалите три автомобила се движеха на достатъчно разстояние, за да го виждат. Притъмняваше. Брайт беше заснел само три пози от втората лента. Извади я и сложи свръхчувствителен черно-бял филм. Направи няколко снимки на колата, за да е сигурен, че е заснел регистрационния номер. Хората от местния криминален отдел бяха адски силно впечатлени от факта, че работят заедно с ФБР по секретен случай. Брайт разпозна къщата, пред която спря мерцедесът. Трябваше да се досетят за това. Сержантът знаеше едно място, от което къщата се виждаше — на не повече от хиляда метра встрани, — но вече беше твърде късно да отидат там, а и колата не можеше да остане на шосето. Брайт и местният представител на ФБР изскочиха и намериха едно мокро и миризливо място, на което да легнат и да чакат. Сержантът им остави радио, за да го повикат, и им пожела щастие. Собственикът отсъстваше, зает, разбира се, с решаването на държавни дела, но достатъчно любезно им бе предоставил къщата си. В нея имаше малоброен дискретен персонал, който сервира леки напитки и закуски, а след това се оттегли, като остави касетофоните, както със сигурност смятаха двамата, за да се запише всичко. Е, всъщност това нямаше значение, нали? Как ли пък не! И двамата осъзнаха деликатността на разговора, който предстоеше да се проведе, и Кортес изненада госта си, като му предложи да разговарят отвън, независимо от жегата. Двамата оставиха саката си и излязоха през порталните врати в градината. Единственото приятно нещо беше внушителната колекция от сини лампи, които пращяха, като привличаха и убиваха хиляди насекоми. Звукът би объркал повечето подслушвателни уредби, а и кой би очаквал от тях да изоставят климатика в къщата? — Благодаря, че отговорихте на съобщението ми — каза с приятен глас Кортес. Сега не беше време да се надува и позира. Време беше за работа и трябваше да изглежда подходящо скромен пред този човек. Това не го притесняваше. Работата с хора от неговия ранг го изискваше и Феликс трябваше да свиква с тези неща. Подобни личности се нуждаят от почитание. И по този начин много по-лесно се предаваха. — За какво искате да разговаряме? — попита адмирал Кътър. — Операциите ви срещу Картела, разбира се. — Кортес му махна с ръка да седне на един плетен стол. Изчезна за момент, след което се върна с поднос с напитки и чаши. Тази вечер щяха да пият вода „Перие“. И двамата не се докоснаха до алкохола. За Феликс това беше първият добър знак. — За какви операции говорите? — Вие би трябвало да знаете, че аз нямам никаква връзка със смъртта на мистър Джейкъбс. Това деяние е извършено в пристъп на лудост. — Защо трябва да ви повярвам? — По това време се намирах в Америка. Не ви ли казаха? — Кортес допълни някои подробности. — Източник на информация като мисис Улф — довърши той — струва далеч повече от едно глупаво отмъщение, базирано на чувства. Освен това е още по-глупаво да се предизвиква велика нация по такъв директен начин. Реагирахте много добре. Всъщност провежданите от вас операции са доста впечатляващи. Не подозирах за разузнаването на летищата дори след като бе прекратено, а начинът, по който симулирахте минираната кола… това е изкуство, ако позволите да се изразя така. Можете ли да ми кажете каква е стратегическата цел на операцията ви? — Стига, полковник. — Адмирале, имам възможност да изложа всичките ви действия в пресата — почти с тъга каза Феликс. — Или кажете на мен, или на членовете на Конгреса. Ще установите, че аз съм далеч по-приемлив. В края на краищата ние сме хора от една и съща професия. Кътър помисли за момент, а след това му отговори. Много се раздразни, като видя, че събеседникът му се смее. — Отлично! — заяви Кортес, когато се овладя. — Най-искрено бих искал да срещна човека, предложил тази идея. Той наистина е професионалист. Кътър кимна, сякаш приема комплимента. За миг Феликс се зачуди дали това не е истина. Достатъчно лесно е да разбере. — Трябва да ми простите, адмирале. Не омаловажавам операцията ви. Искрено ви казвам, че това не е така. Всъщност вие постигнахте целта си. — Знаем. Знаем също, че някой е опитал да убие вас и Ескобедо. — Да — отговори Феликс. — Всъщност бих искал да разбера как организирате толкова добро разузнаване срещу нас, но знам, че няма да ми разкажете. Кътър изигра тази коз така, както смяташе, че трябва. — Имаме далеч повече възможности, отколкото си мислите, полковник. — Козът не беше особено силен. — Убеден съм — отговори Кортес. — Смятам, че има една област, в която се разбираме. — Коя е тя? — Искате да започнете война в Картела. Аз също. Кътър се издаде с начина, по който затаи дъх. — О? Как така? Кортес разбра, че е спечелил. И този глупак съветва американския президент? — Ами аз просто ще се превърна de facto в част от операцията ви и ще преструктурирам Картела. Разбира се, това означава, че трябва да елиминирам някои от по-неприятните членове. Кътър не беше пълен глупак, но допусна следващата грешка да зададе очевидния въпрос: — И вие да застанете начело? — Знаете ли какви са тези хора от Картела? Порочни селяци. Необразовани варвари, опиянени от властта, и пак се оплакват като разглезени деца, че не ги уважават. — Кортес се усмихна на звездите. — Това не са хора, които мъже като нас трябва да вземат на сериозно. Не мислите ли, че светът ще бъде по-добър, когато те го напуснат? — И на мен ми хрумна същата мисъл, както вече изтъкнахте. — Значи имаме разбирателство. — За какво? — Вашите минирани коли вече елиминираха петима от шефовете ни. Разбира се, всички те са от групата, одобрила убийството на вашия посланик и останалите. Такива действия не могат да останат ненаказани, защото светът ще изпадне в хаос. Също така, за да покажа добра воля, аз ще намаля пратките на кокаин за страната ви наполовина. Търговията с наркотици е безредна и достатъчно свирепа — мъдро заяви бившият полковник от DGI. — Нуждае се от преструктуриране. — Ние искаме тя да спре! — Кътър разбра още докато го казваше, че това е глупаво. Кортес отпи от водата си и продължи да говори с разумен глас: — Тя никога няма да спре. Докато вашите граждани желаят да разрушават мозъците си, някой ще прави това възможно. Следователно въпросът е как можем да направим този процес по-нормален. Образователните ви програми евентуално ще намалят търсенето на наркотици до търпими нива. Дотогава мога да приведа бизнеса в нормално състояние, за да се намали разпадането на обществото ви. Ще свия износа. Мога дори да ви осигуря няколко ареста, за да се отчете и вашата полиция. Това е изборна година, нали? Дишането на Кътър отново се забави. Играеха покер с високи залози, а Кортес току-що обяви, че картите в колодата са маркирани. — Продължавайте — успя да каже той. — Не е ли това целта на операциите ви в Колумбия? Да ужилите Картела и да намалите контрабандата с наркотици? Предлагам ви успех. Успех, който вашият президент ще може да посочи гордо с ръка. Намаляване на износа, някои драматични арести и конфискации, война в Картела, за която няма да ви винят, но заслугата също ще бъде приписана на вас. Предлагам ви победа — каза Кортес. — В замяна на… — Аз също трябва да постигна малка победа, за да закрепя положението си пред шефовете, нали? Вие ще изтеглите подкрепата си за зелените си барети, които се катерят по онези ужасни планини. Знаете, хората, които подкрепяте с оня голям черен хеликоптер в хангар № 3 на военновъздушната база „Хауърд“. Виждате ли, онези хора, които искам да отстраня, имат много телохранители, а най-добрият начин да намаля броя им е вашите хора да ги избият вместо мен. За нещастие в същото време, за да повиша авторитета си пред своите висшестоящи — Кортес произнесе думата с ирония, чиято величина можеше да се измери по скалата на Рихтер, — моята кървава и скъпа операция трябва накрая да завърши с успех. Това е тъжна необходимост, но от ваша гледна точка тя също елиминира някои проблеми на сигурността, нали? „Господи!“ Кътър се отвърна от Кортес и насочи поглед докрай лампите за насекоми към джунглата. — Според теб за какво си говорят? — Не зная — отговори Брайт. Използваше последната си ролка. Дори и с високочувствителен филм трябваше доста да намали скоростта на затвора, за да получи добра снимка, което означаваше, че трябва да държи фотоапарата спокойно, като ловна пушка, насочена към далечна газела. Какво каза президентът? Приключете операцията. Не ме интересува как ще го направите… Но аз не мога да направя това. — Съжалявам — отговори Кътър. — Това не е възможно. Кортес направи безпомощен жест с ръце. — В този случай ще информираме света, че вашето правителство е нахлуло в Колумбия и е извършило масово убийство. Разбира се, вие знаете какво ще се случи с вас, вашия президент и много висши служители от правителството. Толкова време ви беше необходимо, за да се съвземете от останалите скандали. Вероятно е много трудно да се служи на правителство, което има толкова проблеми със собствените си закони и ги използва срещу своите служители. — Не можете да шантажирате правителството на Съединените щати. — Защо не, адмирале? Нашата професия носи рискове, нали? Вие за малко не ме убихте с първата си „минирана кола“, но въпреки това аз не се обиждам. За вас рискът е да се изложите на показ пред обществеността. Знаете, че семейството на Унтиверос беше там, съпругата му и двете деца и, струва ми се, единадесет домашни прислужници. Всички са убити от вашата бомба. Разбира се, няма да броя хората с оръжие. Войникът трябва да поеме войнишките рискове. Както постъпих аз. И както трябва да постъпите вие, адмирале, с тази разлика, че вашият риск не е войнишки. Вашият риск е пред съда и телевизионните репортери, както и пред конгресните комисии. — „Какъв е старият войнишки кодекс? — замисли се Кортес. — Смърт или безчестие.“ Знаеше, че гостът му няма смелостта и за двете. — Нужно ми е време, за да… — Да помислите ли? Извинете, адмирале, но се налага да се върна след четири часа, което означава, че трябва да тръгна след петнадесет минути. Моите шефове не знаят, че съм тук. Нямам време. Нито вие. Предлагам ви победата, на която вие и президентът се надявахте. В замяна искам нещо. Ако не се споразумеем, то последствията ще бъдат неприятни и за двама ни. Да или не, адмирале? — За какво мислиш, че току-що си стиснаха ръцете? — Кътър не ми изглежда особено щастлив. Повикай колата! Изглежда, тръгват. — А с кого, по дяволите, се среща той? Не го познавам. Ако е играч, не е от местните. — Не зная. — Колата им закъсня, но резервният екип проследи Кътър до хотела. Когато Брайт стигна на летището, разбра, че обектът планира да се наспи добре за през нощта. Самолетът „VC-2А“ трябваше да излети по обед към „Андрюс“. Брайт реши да го изпревари, като хване ранен пътнически самолет до Маями и оттам да отиде с друг полет до международното летище във Вашингтон. Щеше да пристигне полумъртъв от умора, но навреме. Райън вдигна телефона и разбра за директора — съдията Мур най-после се връщаше, но все още се намираше на два часа път от летище „Дълес“. Шофьорът на Джак беше готов, когато директорският асансьор отвори вратите си в гаража, и веднага тръгнаха за Бетесда. Пристигнаха твърде късно. Джак отвори вратата и видя леглото, покрито с чаршаф. Лекарите вече бяха излезли. — Стоях тук до края. Лесно си отиде — каза един от хората от ЦРУ. Джак не го позна, въпреки че онзи сякаш бе чакал Джак да дойде. — Вие сте доктор Райън, така ли? — Да — тихо каза Джак. — Около час преди да загуби съзнание, той каза нещо за… да си спомните това, за което сте разговаряли. Не зная какво искаше да каже, сър. — Аз не ви познавам. — Казвам се Джон Кларк. — Мъжът пристъпи, за да стисне ръката на Джак. — Аз съм от Оперативния отдел, но адмирал Гриър ме нае преди много време. — Кларк въздъхна. — Сякаш губя баща си. За втори път. — Да — с пресипнал глас отговори Райън. Твърде уморен беше, твърде смачкан, за да крие чувствата си. — Елате. Ще ви взема чаша кафе и ще ви разкажа някои неща за стареца. — Кларк тъгуваше, но бе свикнал да си има работа със смъртта. Райън определено нямаше такива навици, което означаваше, че е късметлия. Кафенето не работеше и си наляха от един чайник в чакалнята. Кафето беше претопляно и кисело, но Райън не искаше да се прибира веднага у дома и със закъснение си припомни, че дойде на работа със собствената си кола. Ще трябва тази вечер да се прибира сам. Твърде уморен беше за такова нещо. Реши да се обади на Кати и да й каже, че ще нощува тук. ЦРУ имаха споразумение с един от местните мотели „Мариът“. Кларк предложи да го закара и Джак освободи шофьора си. И двамата мъже решиха, че няма да е зле да пийнат по чашка. Ларсон го нямаше в стаята. Оставил бе бележка, че Мария ще се прибира тази вечер и той отива да я докара. Кларк извади малка бутилка бърбън, а в този хотел имаха и истински стъклени чаши. Смеси два коктейла и подаде единия на Джак Райън. — За Джеймс Гриър — последния от свестните хора — каза Кларк, като вдигна чашата си. Джак отпи. Кларк беше направил напитката малко силна и той едва не се закашля. — Ако той ви е наел, как… — Операциите ли? — Кларк се усмихна. — Е, сър. Аз никога не съм ходил в колеж, но Гриър ме забеляза чрез някои от контактите си във военноморския флот. Историята е дълга. Нямам право да разказвам някои неща от нея, но пътищата ни са се пресичали три пъти. — О? — Когато французите отидоха да сгащят онези хора от „Пряко действие“, които ти откри на спътниковата снимка. Аз бях свързочният офицер в Чад. Вторият път, когато отидоха в пустинята за онези от АОЪ, които не ви харесваха, аз се намирах в хеликоптера. И аз съм глупакът, който отиде на оня плаж, за да изведе мисис Герасимова и дъщеря й. И за всичко това, сър, сте виновен вие. Аз върша откачените неща — обясни Кларк. — Цялата оперативна работа, заради която момчетата от шпионажа се напикават. Разбира се, те може да са по-умни от мен. — Не знаех. — Не трябваше да го знаете. Съжалявам, че изпуснахме онези гадове от АОЪ. Винаги съм искал да ви се извиня за това. Французите наистина много ги биваше. Толкова щастливи бяха, дето намерихме „Пряко действие“, че искаха да ни сервират главите на онези от АОЪ на подноси. Но така се случи, че имаше една проклета либийска част на маневри и хеликоптерът просто се натъкна на тях — това е проблемът, когато човек се приближава с ниско летене. Оказа се, че и лагерът вероятно си е бил празен. Всички много съжалявахме, че нещата не станаха по плана. Това можеше да ви спести малко тъга. Опитахме, доктор Райън. Наистина опитахме. — Джак. — Райън протегна чашата си за нова доза. — Добре. Наричай ме Джон. — Кларк допълни и двете напитки. — Адмиралът каза, че мога да ти кажа това. Също така каза, че си се досетил какво става долу на юг. Аз бях там — каза Кларк. — Какво искаш да знаеш? — Сигурен ли си, че можеш да ми го кажеш? — Адмиралът каза така. Той е… извинявай, беше заместник-директор и предполагам, че мога да правя това, което ми е казал. За скромно редово животно като мен всичката тази бюрокрация е малко объркваща, но предполагам, че човек не може да сгреши много, ако каже истината. Освен това Ритър ме увери, че всичко, което вършим, е законно, че има всички необходими разрешителни за тази ловна експедиция. Това позволение трябваше да дойде от едно място. Някой е решил, че наркотиците са „реална заплаха“ — това е цитат — за сигурността на Съединените щати. Само един човек има пълномощията да го каже и властта да го направи. Може и да не съм бил в колеж, но чета много. Откъде искаш да започна? — От началото — отговори Джак. Слуша в продължение на повече от час. — Ще се връщаш ли? — попита Райън, когато разказът свърши. — Смятам, че шансът да хванем Кортес си струва и може да успея да помогна за измъкването на онези хлапета в планините. Идеята не ми харесва много, но с това си изкарвам хляба. Предполагам, че и жена ви не харесва всичко, което трябва да върши като лекар. — Искам да те питам нещо. Как се чувстваше, когато насочваше онези бомби? — Ти как се чувстваше, когато стреляше по хора? Джак кимна. — Извинявай. Търсех си го. — Започнах като тюлен от военноморските сили. Много време прекарах в Югоизточна Азия. Получавах заповеди да ида и да убивам хора и аз го правех. Онова не беше обявена война, нали? Човек не се хвали с подобно нещо, но такава бе работата. Откакто започнах в Управлението, не съм правил много такива неща. Имаше време, когато ми се е искало да го правя още, защото в крайна сметка можеха да бъдат спасени няколко живота. Държал съм на прицел главата на Абу Нидал, но никога не получих заповед да очистя този гад. Същото стана с още двама души, пак толкова лоши. Всичко щеше да може да се отрече, чисто и така нататък, но ония в Ленгли, дето носят копринени гащички, не можаха да се решат. Казаха ми да проверя дали може да се направи, а проверката е точно толкова опасна, колкото и да натиснеш спусъка, но не ми дадоха зелена светлина, за да довърша мисията. От моята гледна точка мисията е добра. Онези копелета са врагове на нацията ни. Убиват наши граждани — очистиха двама агенти на ЦРУ по не особено красив начин, — но ние не правим нищо по въпроса. Кажи ми дали това е разумно. Но аз изпълнявам заповеди, както се очаква от мен. Никога не съм нарушавал заповед, откакто започнах работа. — Какво мислиш за един разговор с ФБР? — Шегуваш се. Дори и да ми се иска, а аз не искам, главната ми грижа са онези момчета в планината. Ако ме задържиш заради това нещо, Джак, някои от тях може да бъдат убити. Ритър ми се обади по-рано тази вечер и попита дали желая да се върна. Утре сутринта тръгвам за Панама в осем и четиридесет, а оттам — за Колумбия. — Знаеш ли как да влезеш във връзка с мен? — Това може да е добра идея — съгласи се Кларк. Почивката им се отрази добре. Болките се поуспокоиха и всички се надяваха, че схванатите им тела ще се оправят след няколко часа движение. Капитан Рамирес събра хората и им разясни новата ситуация. Обадил се беше по сателитния си телефон и поиска да ги изтеглят. Всички посрещнаха съобщението с одобрение. Но за нещастие искането трябвало да бъде препратено нагоре — с подпис за одобрение, бяха му казали от „Променлива“. А хеликоптерът не можеше да лети заради смяна на двигател. Ще прекарат в страната най-малко още една нощ, а вероятно и две. Дотогава задачата е да избягват контакт и да се отправят към подходящ пункт за изтегляне. Тези точки вече бяха указани и Рамирес посочи мястото, където трябваше да идат. Намираше се на петнадесет километра на юг. Така че за тази вечер задачата беше да заобиколят групата на преследвачите си. Това Щеше да е проблем, но след като ги заобиколят, щяха да преминат спокойно през район, в който вече са били. Щяха да се опитат да изминат осем или девет километра тази вечер, а останалите — през следващата нощ. Във всеки случай операцията беше прекратена и те се изтегляха. Новодошлите от група „Знаме“ щяха да образуват трета огнева група, като усилят и без това огромната огнева мощ на „Нож“. Всички все още имаха една трета от първоначалното си въоръжение. Храната се привършваше, но имаха достатъчно за два дни при условие, че никой няма нещо против куркането в корема. Рамирес приключи инструктажа с уверен тон. Операцията беше скъпа и трудна, но те постигнаха целта на мисията си и наистина навредиха на наркобароните. Сега всички трябваше да издържат до изтеглянето. Бойците от взвода си кимнаха с глави и се приготвиха за тръгване. Чавес ги поведе след двадесет минути. Идеята беше да се движат колкото могат по-високо в планината. Противникът им обикновено лагеруваше в по-ниските места и по този начин имаха шанс да не се срещнат. Както винаги трябваше да се избягва всичко, което наподобява обитаемо място. Това означава, че трябва да заобиколят отдалеч плантациите за кафе и съседните села, но те и така го правеха. Също така трябваше да се движат толкова бързо, колкото позволяваше безопасността, а това означаваше, че сигурността беше занижена. По време на учения винаги го правеха самоуверено. Но увереността на Динг също беше занижена поради недостатъчния му опит. Хубавото бе, че според него Рамирес отново действаше като командир. Вероятно и той е бил уморен. Едно от добрите неща на движението покрай кафеена плантация е, че растителността не е толкова гъста. Хората сечаха дърва за огъня си, а от това гората оредяваше доста. Ефектът на тази дейност върху ерозията не беше грижа на Чавес. Можеше да се движи по-бързо и изминаваше почти по два километра в час, а това далеч надминаваше очакванията му. Към полунощ краката му сигнализираха за всеки изминат метър. Отново разбираше, че умората се натрупва. Трябва повече от един ден, за да се отърсиш от нея, независимо в каква форма се намира човек. Чудеше се дали и надморската височина не му влияе. Във всеки случай още се бореше да поддържа същото темпо, да остане нащрек, да не забравя пътеката, която трябва да следва. Операциите на пехотата са далеч по-изморителни в интелектуално отношение, отколкото смятат повечето хора, а интелектът неизбежно е първата жертва на умората. Припомни си едно малко селце на картата надолу по хълма на около половин километър от мястото, където се намираше в момента. Завил беше където трябва преди половин километър. Поне според картата, която провери на предишния сборен пункт, където почиваха преди четиридесет минути. Дочуваше звуци от тази посока. Странно! Знаеше, че местните селяни работеха здравата по плантациите. Сега би трябвало да спят. Динг пропусна очевидния сигнал. Но не пропусна писъка — по-скоро стенание, звука, издаван, когато… Включи очилата за нощно виждане и забеляза една фигура, бягаща срещу него. Не можеше да познае… всъщност, да. Това беше момиче, което умело се движеше из гората. Зад нея се чуваха звуци от човек, който тичаше по-тромаво. Чавес натисна бутона на радиотелефона си, за да сигнализира опасност. Другите зад него спряха в очакване на сигнал, че всичко е наред. Такъв не последва. Момичето се препъваше и сменяше посоката. След няколко секунди тя се спъна и падна в краката на Чавес. Сержантът притисна с длан устата й. С другата си ръка направи универсалния знак за мълчание — постави пръст пред устните си. Очите й се разшириха, когато го видя — или по-скоро разбра, че не го вижда. Той бе само смесица от цветове на камуфлажна боя, която го караше да прилича на същество от филм на ужасите. — Сеньора, няма защо да се боите от мен. Аз съм войник. Не нападам жени. Кой ви преследва? — Оттегли ръката си с надеждата, че тя няма да изпиши. Но тя не можеше, дори и да искаше. Вместо това изпъшка в отговор. Много бързо беше бягала. — Един от техните „войници“, от хората с пушките… Ръката му затисна устата й, когато шумът от чупещи се клони се приближи. — Къде си? — пропя гласът. „По дяволите!“ — Бягай натам — каза й Чавес, като посочи с ръка. — Не се спирай и не поглеждай назад. Бягай! Момичето побягна и мъжът се насочи към шума. Премина право покрай Динг Чавес, точно на тридесет сантиметра от него. Сержантът хвана мъжа през лицето и го събори, като в същото време дръпна главата му назад. Когато и двамата мъже паднаха на земята, бойният нож на Динг направи един напречен прорез. Шумът го изненада. Излизащият въздух от дихателната тръба, комбиниран с бликащата кръв, издаваха звук, от който потрепера. Мъжът напразно се съпротивляваше няколко секунди, а след това тялото му се отпусна. Жертвата имаше нож и Чавес го постави в раната. Надяваше се, че момичето няма да бъде обвинено в убийство, но можеше да направи само толкова за нея. Капитан Рамирес се появи след минутка и никак не беше доволен. — Нямах голям избор, сър — каза Чавес в своя защита. Всъщност се чувстваше доста горд от себе си. В края на краищата работата на войника е да закриля слабите. — Разкарай се оттук! Взводът се изтегли особено бързо от района, така че не чуха дали някой е потърсил обзетия от любовни помисли сомнамбул. Това беше последният инцидент за тази нощ Пристигнаха на планираното място точно преди зазоряване. Рамирес настрои радиото си и се обади. — Разбрано, „Нож“. Чуваме местоположението и целта ви. Все още нямаме потвърждение за изтеглянето ви. Моля, обадете се около осемнадесет часа. Дотогава нещата трябва да са изяснени. Край. — Разбрано. Ще се обадя към осемнадесет часа. „Нож“ прекратява връзката. — Жалко за „Знаме“ — каза единият от хората в комуникационния фургон. — Случват се такива работи. — Името ви е Джоунс? — Точно така — отговори полковникът, без да се обръща. Тъкмо беше се върнал от изпитателен полет. Новият, всъщност възстановеният петгодишен двигател работеше прекрасно. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ отново можеше да лети. Полковник Джоунс се обърна, за да види с кого разговаря. — Познавате ли ме? — високомерно попита адмирал Кътър. Този път носеше пълната си униформа. Не го беше правил от месеци, но трите звезди на обвитите в ширити пагони блестяха на сутрешното слънце наред с офицерската му значка за бойна служба. Всъщност ефектът на бялата униформа и белите обувки беше доста силен. Точно както беше го планирал. — Да, сър. Извинете, сър. — Заповедите ви са променени. Трябва да се завърнете в базата си в Щатите възможно най-бързо. Това означава още днес — подчерта Кътър. — Но какво става с… — За това ще се погрижим по друг начин. Трябва ли да ви казвам от името на кого ви говоря? — Не, сър. Не е необходимо. — С никого не трябва да разговаряте за това. Никъде. Никога. Необходими ли са ви още инструкции, полковник? — Не, сър. Заповедите ви са съвсем ясни. — Много добре. — Кътър се обърна и се качи в служебната кола, която тръгна веднага. Следващата му спирка беше на един хълм край Галиард. Там имаше един комуникационен фургон. Кътър премина покрай въоръжената охрана — човекът носеше униформа на морски пехотинец, но не беше военен — и влезе във фургона, където произнесе същата реч. Кътър с изненада разбра, че за преместването на фургона щеше да трябва хеликоптер, защото бе твърде голям, за да може да се тегли надолу по тесния път. Затова им заповяда да изключат всичко и да извикат за хеликоптер да вдигне фургона. Дотогава трябваше да чакат и да не предприемат нищо. Каза им, че сигурността е нарушена и последващите излъчвания само ще застрашат живота на хората, с които комуникираха. Получи съгласието им по този въпрос и си тръгна. Качи се на самолета си в единадесет часа сутринта. Щеше да се прибере във Вашингтон за вечеря. Марк Брайт дойде непосредствено след обяда. Предаде касетите си с лентата на експерта от лабораторията и отиде в кабинета на Дан Мъри, където докладва какво беше видял. — Не знам с кого се срещна, но вероятно ще познаете лицето. Какво става с номера на кредитната карта? — Сметка на ЦРУ, до която има достъп от две години. Но сега я използва за първи път. Тамошният ни човек изпрати по факса едно копие, за да проследим подписа. От криминалната лаборатория ни предоставиха съвпадащи почерци — каза Мъри. — Изглеждаш ми малко скапан. — Не мога да си обясня защо. По дяволите, спах цели три часа и половина през изминалото денонощие и половина. Изкарах си срока във Вашингтон. Мобайл си е направо ваканция. Мъри се ухили. — Добре дошъл обратно в нереалния свят на Вашингтон. — Трябваше ми малко помощ, за да свърша работата — каза след това Брайт. — Каква? — Мъри вече не се усмихваше. — Персонал на военновъздушните сили, хора от разузнаването и контраразузнаването, по дяволите, дори да бях им казал всичко, което зная, а такова нещо не съм правил, самият аз не съм наясно какво става. Разбира се, поемам отговорността, но ако не бях постъпил така, вероятно нямаше да направя снимките. — Струва ми се, че си постъпил правилно — каза Мъри. — Предполагам, че не си имал голям избор. Понякога е така. Брайт прие официално поднесеното опрощение. — Благодаря. Трябваше да чакат още пет минути за снимките. За този случай имаше разчистени бюра, но дори приоритетните неща се забавяха, което дразнеше всички. Техникът — всъщност ръководител на секция — пристигна с повечето от снимките. — Предположих, че ще поискате да ги видите веднага. — Правилно предполагаш, Марв… Свети Исусе! — възкликна Мъри. — Марв, това е секретен материал. — Вече ми го каза, Дан. Устата ми е затворена. Можем да ги поувеличим, но ще ни трябва още един час. Искаш ли да започна да работя по тези? — Възможно най-бързо — кимна Мъри и техникът излезе. — Господи — каза Мъри, когато отново разгледа снимките. — Марк, направил си голяма снимка. — Е, кой, по дяволите, е този? — Феликс Кортес. — Кой е той? — Беше полковник от DGI. Изпуснахме го на косъм, когато прибрахме Филиберто Ойеда. — Случаят с мачетеросите? — Това не му говореше нищо. — Не съвсем — поклати глава Мъри. Каза го почти със страхопочитание, помисли малко, а след това се обади на Бил Шоу да слезе. Директорът дойде при тях след минута. Агент Брайт все още не разбираше нищо, когато Мъри посочи на шефа си снимките. — Бил, няма да повярваш. — Та кой, по дяволите, е Феликс Кортес? — попита Брайт. Шоу отговори на въпроса му: — След като се измъкна от Пуерто Рико, отиде да работи за Картела. Има участие в убийството на Емил, не знаем до каква степен, но е адски сигурно, че е замесен. И ето го сега, седи заедно със съветника на президента по въпросите на сигурността. Според теб за какво са си говорили? — Няма я тук, но направих снимка, на която си стискаха ръцете — обяви младшият агент. Шоу и Мъри не можаха дори да реагират, когато чуха това. После се спогледаха. „Главният президентски съветник по въпросите на сигурността си стиска ръцете с човек, който работи за Картела…“ — Дан — каза Шоу, — какво става, по дяволите? Дали целият свят не е полудял? — Май така изглежда. — Обади се на приятеля си Райън. Кажи му…кажи на секретарката му, че имаме нещо във връзка с тероризма — не, не можем да рискуваме така. Вземи го на път за дома. — Той има собствен шофьор. — Много ми помагаш. — Разбрано. — Мъри вдигна слушалката и набра един телефон в Балтимор. — Кати? Дан Мъри се обажда. Да, добре сме, благодаря. Шофьорът по кое време докарва Джак у дома? О, още ли не се е прибрал? Добре. Искам да направиш нещо много важно, Кати. Кажи на Джак да се отбие на път за вкъщи, за да, ъ-ъ, вземе книгите. Просто така, Кати. Това не е шега. Можеш ли да го направиш? Благодаря, докторе. — Той постави слушалката на място. — Големи заговорници сме. — Кой е Райън, не е ли от ЦРУ? — Точно така — отговори Шоу. — Той е и човекът, който ни натресе този случай. За съжаление, Марк, ти нямаш право да слушаш тези неща. — Разбирам, сър. — Защо не провериш колко бързо можеш да се прибереш у дома си и да видиш как е пораснало бебето? Ти свърши адски добра работа. Няма да го забравя — обеща му директорът. Пат О’Дей, новопроизведен инспектор, който работеше в централата на ФБР, наблюдаваше от паркинга как негов подчинен стоеше на старта в оцапаната униформа на сержант-авиомеханик от военновъздушните сили. Денят в базата „Андрюс“ беше ясен и горещ и един изтребител „F-4C“ от правителствения ескорт кацна пред самолета „VС-20А“. Преправеният реактивен самолет за бизнесмени изрулира до осемдесет и девети терминал на северната страна на комплекса. Стълбичката се спусна и Кътър излезе от самолета в цивилни дрехи. По това време ФБР знаеше — чрез разузнавателния персонал на военновъздушните сили, — че тази сутрин е посетил екипаж на хеликоптер и един фургон за комуникации. До момента никой не беше питал екипажите защо, тъй като в централата все още се мъчеха да разберат какво става, но не успяваха. Е, така е по щабовете. О’Дей би предпочел да се върне към работата си, където се намират истинските полицаи, въпреки че този случай имаше своя особен чар. Кътър отиде до личната си кола, захвърли чантата на задната седалка и замина, а О’Дей и шофьорът му го последваха, за да не го губят от очи. Съветникът по националната сигурност пое по „Сютланд Паркуей“ на път за Вашингтон, а след като влезе в града, се качи по шосе I-395. Очакваха да се отклони по изхода на авеню „Мейн“ и да се отправи към Белия дом, но вместо това той продължи към официалната си резиденция във Форт Майер, Вирджиния. Едва ли можеше едно дискретно следене да е по-еднообразно. — Кортес? Зная името. Кътър се е срещнал с бивш служител на DGI? — попита Райън. — Ето снимката. — Мъри я подаде. Хората от лабораторията я бяха подложили на обработка според своя процес за компютърно разширяване на изображението. Една от най-черните измежду множеството магии на ФБР. Благодарение на нея от черно-бяла снимка с груба повърхност се получаваше идеално гланцово копие. Мойра Улф отново бе потвърдила самоличността на Кортес, просто за да бъдат всички сигурни. — Ето още една. — На втората снимка се виждаше как си стискат ръцете. — Това ще изглежда много добре в съда — каза Райън, като върна снимките. — То не е веществено доказателство — отговори Мъри. — А? Шоу обясни: — Висшите правителствени служители постоянно се срешат със… със странни хора. Помниш ли, когато Кисинджър отлетя тайно до Китай? — Но това беше… — Райън млъкна, когато осъзна колко тъпо звучи възражението му. Спомни си една тайна среща с генералния секретар на съветската компартия, за което не можеше да разкаже на ФБР. Какво ще си помислят някои хора за това? — Не е доказателство за престъпление, а дори и за заговор, освен ако не знаем, че това, за което са разговаряли, е незаконно — каза на Джак Мъри. — Адвокатът му ще оспори, вероятно с успех, че макар срещата с Кортес да изглежда особена, тя цели изпълнението на „деликатна“, но правилна правителствена политика. — Глупости — отбеляза Джак. — Адвокатът би възроптал срещу избора ти на думи и съдията ще ги задраска от протокола. Ще посъветва съдебните заседатели да не вземат предвид тези думи и ще ти направи забележка за езика ти в съда, доктор Райън — изтъкна Шоу. — Тук имаме късче интересна информация, но тя не представлява улика, докато не установим, че е извършено престъпление. Разбира се, това са глупости. — Е, аз се срещнах с човека, който е насочвал „минираните коли“ в целта. — Къде е той? — веднага се обади Мъри. — Нека оставим името му настрани за известно време. — Аз мисля, че трябва да разговаряме с него — каза Шоу. — Той не се интересува от разговори с вас. Не иска да иде в затвора. — Няма да иде. — Шоу стана и започна да се разхожда из стаята. — В случай, че досега не съм ти казвал: и аз съм юрист. Всъщност имам докторат по право. Ако се опитаме да го съдим, неговият адвокат ще ни замери с делото Мартинес-Баркър. Знаеш ли какво е то? Един малко известен резултат от аферата Уотъргейт. Мартинес и Баркър бяха замесени в тази афера. Защитата им, вероятно Честна, беше, че те смятали обира за разрешен от упълномощени власти като част от разследване за националната сигурност. С едно доста многословно мнение на мнозинството апелативният съд реши, че няма умисъл за криминално престъпление. Обвиняемите през цялото време били действали с добри намерения и следователно не са извършени никакви престъпления. Вашият човек ще заяви от съдебната скамейка че след като е чул думите „реална заплаха“ от началниците си и след като му е казано, че пълномощията му се дават от най-горните инстанции на командната верига, той просто е следвал заповедите на хора които имат достатъчно големи конституционни права да ги дадат. Предполагам, Дан вече ти е обяснил, че в случай като този няма закон. По дяволите, повечето от моите агенти вероятно биха искали да почерпят твоя човек по бира за това, че е отмъстил за смъртта на Емил. — За този човек мога да ви кажа, че е сериозен ветеран от войната и доколкото аз мога да позная — доста свестен. — Не се съмнявам в това. Колкото до убийството, някои наши юристи казват, че действията на полицейските снайперисти се доближават много до предумишленото убийство. Разликата между работата на полицията и бойните действия не винаги може да се направи толкова лесно, колкото ни се иска. В този случай как ще теглиш чертата между убийството и законната антитерористична операция? Ще се стигне до… по дяволите, просто ще се видят политическите убеждения на съдиите, които разглеждат делото, обжалването и всички останали етапи на процеса. Политика. Знаеш — каза Шоу, — че беше адски по-лесно да се преследват обирджиите на банки. Тогава поне се знаеше какъв е резултатът. — Там е работата — каза Райън. — На какво искаш да се обзаложиш, че всичко започна само защото годината е изборна? Телефонът на Мъри иззвъня. — Да? Добре. Благодаря. Затвори телефона. — Кътър току-що се е качил в колата си. Насочва се към „Паркуей“. Някой иска ли да познае накъде е тръгнал? > 26. > ОРЪДИЯТА НА ДЪРЖАВАТА Инспектор О’Дей благодареше на своята щастлива звезда — той беше ирландец и вярваше в тези неща, — че Кътър е такъв идиот. Също като предишните съветници по въпросите на сигурността, и той отказваше да има собствена охрана от службата за сигурност, а съвсем ясно се виждаше, че не познава първото правило за убягване от проследяване. Обектът отиде право на паркинга „Джордж Вашингтон“ й продължи на север с надеждата, че никой няма да го забележи. Никакво връщане назад, никакво отклоняване в еднопосочна улица. Нищо от нещата, които човек може да научи от гледане на полицейски филми по телевизията или от четене на романи за Филип Марлоу, а Патрик О’Дей се развличаше точно по този начин. Дори когато следеше някого, слушаше касети със записи на романи на Чандлър. По-трудно му беше да разгадае тези случаи, отколкото истинските, което доказваше, че от Чандлър би излязъл страхотен полицай. Този случай не изискваше твърде много талант. Кътър може и да е адмирал от военноморския флот с три звезди, но бе пълен невежа по отношение на конспирацията. Личната му кола дори не смени платното и зави по изходния път за ЦРУ. Единствената неприятност, след като Кътър напусна магистралата, беше, че ставаше трудно да го следи. Наоколо нямаше удобно място за криене на кола — ЦРУ се охраняваше много добре. О’Дей свали спътника си, за да наблюдава от горичката покрай пътя, и извика друга кола за подкрепление. Очакваше Кътър да излезе след малко и да се върне право у дома си. Съветникът по националната сигурност не забеляза „опашката“ си и паркира в сектора за важни персони. Както обикновено някой държеше вратата отворена и го съпроводи до канцеларията на Ритър на седмия етаж. Адмиралът седна на стола, без да поздрави. — Вашата операция наистина се разпада — язвително каза той. — Какво искате да кажете? — Искам да кажа, че снощи се срещнах с Феликс Кортес. Той знае за войниците. Знае за разузнавателните операции по летищата. Знае за бомбите и за хеликоптерите, които използвахме, за да поддържаме операция „Увеселителна лодка“. Приключвам операцията. Вече наредих хеликоптерът да се върне в базата в Еглин. Наредих и на хората от „Променлива“ да прекратят операцията си. — Как посмя! — извика Ритър. — Посмях. Ти получаваш заповеди от мен, Ритър. Ясно ли ти е? — А какво ще стане с нашите хора? — попита заместник-директорът по операциите. — Погрижил съм се. Не е необходимо да знаеш как. Всичко ще се успокои — каза Кътър. — Получи това, което желаеше. В момента се води вътрешна война. Износът на наркотици ще намалее двойно. Можем да позволим на пресата да пише, че войната срещу наркотици е спечелена. — И Кортес ще вземе нещата в свои ръце, така ли? Не ти ли мина през ума, че след като се закрепи, всичко ще се върне на старото положение? — А на теб не ти ли мина през ума, че той може да разкрие операцията? Как мислиш, какво ще стане с теб и съдията в такъв случай? — Каквото и с теб — изръмжа в отговор Ритър. — Мен не ме мисли. Свидетел съм, а също и министърът на правосъдието, че президентът не ви е упълномощавал да убивате никого. Никога не е ставало дума за навлизане в чужда страна. — Цялата операция е твоя идея, Кътър. — И кой го казва? Имаш ли моя подпис на някой протокол? — попита адмиралът. — Ако това се разчуе, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдем в една и съща част на затвора. Ако Фаулър спечели, и двамата отиваме по дяволите. Това означава, че не можем да допуснем да се разчуе, нали? — Имам името ти на един протокол. — Тази операция вече е прекратена и никакви сведения не са останали. Та какво можеш да направиш, за да ме разкриеш, без да изложиш себе си и ЦРУ на далеч по-лоши обвинения? Кътър се чувстваше особено горд от себе си. Всичко беше обмислил по време на обратния полет от Панама. — Във всеки случай аз съм човекът, който дава заповедите. ЦРУ вече няма да се занимава с това. Ти си единственият, който има документи. Предлагам ти да ги унищожиш. Всички материали и кореспонденцията от „Увеселителна лодка“, „Променлива“, „Реципрочност“ и „Орлово око“ трябва да бъдат унищожени. Това е другата част от операцията, за която противникът не се е досетил. Превърни всичко в обикновена тайна операция и пак ще можем да я използваме. Имаш заповеди. Изпълнявай ги. — Ще останат недовършени неща. — Къде? Мислиш ли, че хората доброволно ще поискат да прекарат известно време във федералния затвор? Твоят мистър Кларк би ли обявил факта, че е убил над осемдесет души? Дали екипажът на самолета от военноморските сили ще напише книга за това как е пуснал две умни бомби в приятелска страна? Твоите хора в „Променлива“ не са видели нищо. Пилотът на изтребителя е потопил няколко самолета, но на кого може да се похвали? Радарният самолет, който го е водил към целта, всъщност не е видял нищо, защото те винаги първи изключваха връзката. Хората от специалните служби, които се занимаваха с наземната част на операцията при Пенсакола, няма да говорят. А сме заловили само двама души от самолетните екипажи. Сигурен съм, че можем да измислим нещо за тях. — Забравяш хората, които имаме в планината — тихо каза Ритър. Вече се досещаше какво ще стане. — Трябва ми информация за настоящото им положение, за да мога да уредя изтеглянето им. Ще се погрижа за това чрез собствените си канали, ако нямаш нищо против. Дай ми информацията. — Не. — Това не е молба. Знаеш, че мога да стана човекът, който те е разкрил. Тогава опитите ти да ме натопиш просто ще изглеждат като безсилен опит да се оневиниш. — Това ще съсипе изборите. — И ще гарантира влизането ти в затвора. По дяволите, на Фаулър му е противна дори мисълта да поставя масовите убийци на електрическия стол. Как мислиш, че ще реагира на това да се хвърлят бомби върху хора, които даже не са обвинени. А и какво ли ще каже за онези загуби на личния състав, за които толкова много говореше ти? Това е единственият изход, Ритър. — Кларк се върна в Колумбия. Изпратих го за Кортес. Това усложнява нещата. — Това бе последният коз на Ритър, но той не свърши добра работа. Кътър подскочи в стола си. — И какво ще стане, ако той разкаже всичко? Не си струва. Викни обратно кучето си. Това също е заповед. Сега ми дай информацията и унищожи онези папки. Ритър не искаше да го стори, но не виждаше изход. Заместник-директорът по операциите отиде до сейфа, отвори го и извади папките. В „Увеселителна лодка-II“ имаше карта с пунктовете за изтегляне. Даде я на Кътър. — Искам всичко да се свърши още тази вечер. Ритър въздъхна. — Ще бъде направено. — Добре. — Кътър сви картата и я напъха в джоба на сакото си. Излезе от кабинета, без да каже друго. „Всичко се свежда дотук“ — помисли си Ритър. Тридесет години в служба на правителството, пращане на агенти по целия свят, за да вършат неща, от които страната им се нуждаеше, а сега трябваше да изпълни възмутителната заповед или да се изправи пред Конгреса, съдилищата и затвора. И в най-добрия случай заедно със себе си щеше да завлече там и други. Не си струваше. Боб Ритър се тревожеше за онези хлапета в планините, но Кътър каза, че ще се погрижи за тях. Заместник-директорът по операциите на Централното разузнавателно управление си помисли, че може би Кътър ще удържи на думата си. Но знаеше, че няма да го направи. Проява на страхливост бе дори да се надява на подобно нещо. Взе папките от стоманените рафтове и ги занесе при бюрото си. До стената имаше машина за унищожаване на документи — един от по-важните прибори на съвременните учреждения. Ритър държеше единствените екземпляри на въпросните документи. Хората за комуникациите на оня хълм в Панама унищожаваха всичко веднага След като изпратеха сведенията до канцеларията на Ритър. „Лудория“ се провеждаше чрез Агенцията за националната сигурност, информационният трафик от операцията не достигаше дотам, а наличните папки щяха да се загубят в купищата данни в мазетата на комплекса Форт Мийд. Машината беше голяма, с устройство за автоматично подаване. За правителствените служители беше съвсем нормално да унищожават документи. Допълнителните копия на документите с деликатна информация носеха неприятности, а не предимства. Никой нямаше да обърне внимание на прозрачната найлонова торбичка, пълна с хартиени лентички, които някога представляваха важни разузнавателни документи. ЦРУ ежедневно изгаряше тонове такава хартия и използваше получената топлина за нагряване на водата за умивалните. Ритър постави папките в подаващото устройство на един сантиметър една от друга и се загледа как цялата история на разузнавателната му операция се превръща в боклук. — Ето го — каза младшият агент в преносимия си радиотелефон. — Отправя се на юг. О’Дей видя човека след три минути. Помощната кола вече следваше Кътър и по времето, когато О’Дей го настигна, стана ясно, че той просто е тръгнал за Форт Майер, сектора за важни персони встрани от Шърман роуд, източно от офицерския клуб. Кътър живееше в къща от червени тухли със стъклена входна врата, която гледаше към националното гробище „Арлингтън“, парка на героите. О’Дей, който беше служил във Виетнам и знаеше малко за Кътър, смяташе, че е кощунство адмиралът да живее до гробището. Агентът от ФБР си казваше, че може би си прави погрешни изводи, но инстинктите му подсказваха друго, докато гледаше как мъжът заключва колата си и влиза в къщата. Една от привилегиите да бъде човек в персонала на президента е отличната охрана, стига да я пожелае, както и най-добрите и сигурни технически връзки. Секретните служби и другите правителствени агенции работеха много усилено за сигурността на телефонните линии. ФБР трябваше да иска разрешение, за да подслушва линиите му, а и най-напред трябваше да получи съдебно нареждане. Но нито едно от тези неща не беше направено. Кътър се обади на номер на WATS* — с безплатен номер, започващ с 800 — и произнесе няколко думи. Ако някой беше записал разговора, щеше да има проблеми с обяснението му, но проблеми имаше и човекът от другата страна на линията. Всяка казана от Кътър дума представляваше първата в определена страница на речник, а номерът на всяка страница беше трицифрен. Старият речник с меки корици бе получил, преди да излезе от къщата в Панама, и скоро щеше да го изхвърли. Кодът беше толкова прост и лесен за ползване, колкото и ефективен. Няколкото думи, които произнесе, означаваха страници, чиито номера в комбинация указваха координати на картата за няколко местоположения в Колумбия. Човекът на другия край на линията ги повтори и затвори. Обаждането по линията на WATS нямаше да се отчете на телефонната сметка на Кътър като междуградски разговор. Сметката във WATS щеше да бъде унищожена още на следващия ден. Накрая трябваше да извади малката дискета от джоба си. Както много други хора, и Кътър имаше магнити, с които притискаше бележки по вратата на хладилника си. Няколко пъти прокара над дискетата един от тях, за да унищожи данните върху нея. Самата дискета представляваше последният съществуващ запис за войниците от операция „Увеселителна лодка“. Освен това тя беше и последната възможност за повторно откриване на спътниковата връзка с тях. Дискетата се озова в боклука. Операцията „Увеселителна лодка“ никога не беше провеждана. [* Wide Area Telecommunication Service (Широкообхватна телекомуникационна служба). — Б. пр.] Или поне така смяташе вицеадмирал Джеймс А. Кътър от Военноморските сили на САЩ. Наля си напитка, излезе на верандата пред входната врата и се загледа през килима от зелена трева към безбройните надгробни камъни. Много пъти беше ходил до мемориала на Незнайния воин, за да наблюдава гвардейците, които механично преминаваха пред спомена за хората, служили на родината си докрай. Помисли си, че сега щеше да има още неизвестни воини, паднали на някое безименно бойно поле. Първият неизвестен войник беше паднал във Франция през Първата световна война и е знаел за какво се бие — или е смятал, че знае, коригира се Кътър. В повечето случаи те не разбират какво става. Не винаги им се казваше истината, но страната им ги призоваваше и те отиваха да изпълняват дълга си. Обаче на човек наистина му е необходима перспектива, за да може да разбере какво става, как се играе играта. А това не винаги — може би никога? — не съвпада с нещата, които се казваха на войниците. Помнеше службата си около морския бряг на Виетнам като младши офицер на есминец, който наблюдава как десетсантиметровите снаряди на оръдието се сипят по плажа и се питаше какво ли е да си войник и да живееш в калта. И все пак те отиваха, за да служат на родината си, без да знаят, че и самата родина няма представа каква служба й е необходима. Армията се състои от младоци, които вършеха работата си, без да я разбират, служеха с живота си, а в настоящия случай и със смъртта си. — Бедните копелета — прошепна той. Жалко. Но нищо не можеше да се направи. Всички се изненадаха от факта, че не могат да осъществят радиовръзка. Сержантът, специалист по комуникациите, каза, че радиотелефонът му работи отлично, но в шест часа местно време нямаше никакъв отговор от „Променлива“. Капитан Рамирес не хареса това, но реши да продължи към зоната за евакуиране. Нямаше никакви последствия от малкото приключение на Чавес с неуспелия изнасилвач и младият сержант поведе хората, като се надяваше, че е за последно. Противниковите бойци бяха преминали през тази територия по най-глупав начин и нямаше скоро да се върнат. Нощта мина леко. Движеха се на юг с едночасови преходи, като спираха на сборните пунктове, връщаха се в кръг по пътя си, за да проверяват за следи от преследвачи, но не намираха. Към четири часа на следващата сутрин стигнаха евакуационния пункт. Той представляваше една просека в основата, на хълм с височина двеста и петдесет метра — по-нисък от наистина високите върхове и даваше възможност за незабелязано приближаване. Разбира се, хеликоптерът можеше да ги вземе почти отвсякъде, но главната им грижа все още беше да останат скрити. Щяха да ги евакуират и никой нямаше да разбере. Жалко за хората, които загубиха, и за това, че никой никога нямаше да узнае за какво са били тук. Но макар и скъпа, мисията се увенча с успех. Така им каза капитан Рамирес. Той разпредели хората си в широк кръг, за да контролират всички подстъпи. Имаха възможност да заемат отбранителни позиции в случай, че станеше нещо неочаквано. Когато свърши с тази задача, той отново настрои спътниковия си радиотелефон и започна да излъчва. Но отново не получи отговор от „Променлива“. Не знаеше защо. До този момент не беше доловил никакви смущения, но объркванията на комуникациите бяха добре познати на всеки пехотен офицер и той не се разтревожи особено. Все още не. Кларк много се изненада от съобщението. Той и Ларсон тъкмо планираха обратния си полет до Колумбия, когато то пристигна. Просто няколко кодови думи, но стигаха, за да разпалят гнева на Кларк — много усилия полагаше, за да контролира това свое ужасно качество, тъй като знаеше, че то е най-опасният му враг. Искаше да се обади до Ленгли, но реши да не го прави, защото се боеше, че заповедта може да бъде повторена така, че да не можеше лесно да откаже. След като се поуспокои, мозъкът му отново заработи. Кларк си спомни, че тук се криеше опасността от темперамента му — не му позволяваше да мисли. А сега съвсем сигурно имаше нужда от това. След минута реши, че е време за малко инициатива. — Хайде, Ларсон, ще се поразходим. Разходката излезе лесна. Той все още беше „полковник Уилямс“ за военновъздушните сили и се сдоби с кола. След това намери карта и започна да рови спомените си, за да намери пътеката до онзи хълм… Мина един час, а последните неколкостотин метра представляваха истински кошмар с дупките по виещия се и наполовина изровен път. Фургонът все още се намираше на мястото си, както и въоръженият постови, който дойде, за да ги поздрави, но без особена енергичност. — Спокойно, мистър. Аз бях тук и преди. — О това сте вие… Но, сър, имам заповед да… Кларк го скастри: — Не спори с мен. Зная какви заповеди имаш. Според теб защо, по дяволите, съм тук? Сега бъди добро момче и свали предпазителя на това оръжие, преди да си навредиш. — Кларк мина покрай него, като още веднъж смая Ларсон, който се впечатляваше далеч по-силно при вида на заредени и насочени оръжия. — Какво става? — попита Кларк, след като влезе. Огледа се. Цялото оборудване беше изключено. Единственият звук идваше от апаратурата за кондициониране на въздуха. — Затвориха ни — отговори старшият специалист по комуникациите. — Кой? — Вижте какво, не мога да ви кажа. Получих заповед да затворя. Толкова. Ако искате отговори, идете при мистър Ритър. Кларк се приближи до човека. — Той е много далеч. — Имам заповед. — Каква заповед? — Да затворя, по дяволите! Не сме предавали или приемали нищо от вчера по обед — каза мъжът. — Кой даде заповедта? — Не мога да кажа! — Кой се грижи за оперативните групи? — Не зная. Някой друг. Той каза, че сигурността ни е разбита и всичко е прехвърлено другаде. — Кой? Този път можеш да ми кажеш — каза Кларк с призрачно спокоен глас. — Не, не мога. — Можеш ли да повикаш оперативните групи? — Не. — Защо? — Спътниковите им радиотелефони са закодирани. Алгоритъмът се намира върху дискета. Ние записахме и трите копия на кодиращите клавиши и изтрихме две от тях. Той гледа, докато правехме това, и взе третата дискета със себе си. — Как може да се възстанови връзката? — Не може. Става дума за уникален алгоритъм, базиран на времеви предавания от спътниците от типа NAVSTAR. Адски сигурни са и е почти невъзможно да бъдат повторени. — С други думи, онези хлапета са напълно отрязани? — Е, не. Той взе третата дискета и има някой друг, който ще… — Ти наистина ли вярваш на това? — попита Кларк. Колебанието на човека беше достатъчен отговор. Когато Кларк отново проговори, тонът му не търпеше отказ: — Току-що ми каза, че комуникационната връзка е желязна, а си приел твърдението на някой, когото никога досега не си срещал, че операцията е компрометирана. Там има тридесет хлапета и на мен ми се струва, че са изоставени. Сега, кой ти даде заповедта да направиш така? — Кътър. — Той беше ли тук? — Вчера. — Господи. — Кларк се огледа. Другият офицер не можеше да си наложи да вдигне поглед. И двамата мъже бяха мислили за това, което всъщност става, и достигнаха до същия извод. — Кой е съставил плана за комуникация за операцията? — Аз. — Какво можеш да ми кажеш за тактическите им радиоапарати? — Всъщност това са обикновени радиостанции, малко променени. Могат да избират от десет честоти. — Имаш ли честотите? — Е да, но… — Дай ми ги веднага. Мъжът помисли да каже, че не може да го направи, но реши да се подчини. Просто щеше да се оправдае, че Кларк го е заплашил, а и не му се струваше, че обстановката във фургона е подходяща за започването на една малка война. Така си беше. В момента много се боеше от Кларк. Той извади списъка на честотите от едно чекмедже. Кътър не се досети да унищожи тези кодове, но пък и операторът помнеше всичките канали. — Ако някой попита… — Никога не сте били тук, сър. — Много добре. — Кларк излезе в тъмното. — Връщаме се във военновъздушната база — каза на Ларсон той. — Ще търсим хеликоптер. Кортес беше се прибрал в Ансерма, без да се забележи седемчасовото му отсъствие, като след себе си остави човек за връзка, който знаеше как да го намери. Сега, отпочинал и изкъпан, чакаше телефона да иззвъни. Поздрави се, че е създал комуникационна мрежа в Америка веднага след като започна да работи за Картела. Поздрави се и за работата с Кътър, макар и не толкова. Едва ли би загубил. Американецът улесни нещата поради глупостта си, по което не се отличаваше много от Картър и marielitos*, макар бившият президент да бе действал от хуманитарни подбуди, а не за политически дивиденти. Сега просто трябваше да чака. Забавната част беше шифърът от книгата. Всичко бе обърнато нагоре с краката. Обикновено шифърът се предаваше с цифри, за да обозначи думи, но този път думите обозначаваха цифри. Кортес вече притежаваше американските тактически карти. Всеки можеше да закупи военни карти от тяхната картографска агенция и самият той ги използваше, за да провежда операциите си срещу зелените барети. Системата с шифъра от книгата беше най-сигурна при предаването на информация, дано и този път. [* По името на кубинския остров Мариела, откъдето през месец май 1980 г. Фидел Кастро пуска всички криминални престъпници и психически болни лица да емигрират в САЩ. — Б. пр.] На Кортес не му беше по-лесно да чака, отколкото на всеки друг, но той се развличаше с допълнително планиране. Знаеше какви бяха следващите две стъпки, но после? Кортес смяташе, че Картелът е пренебрегнал европейския и японския пазар. И двата района бяха тъпкани с твърда валута. Но докато Япония може да се окаже костелив орех — трудно се внасяха неща по законен път на този пазар, — скоро в Европа щеше да стане далеч по-лесно. След като Европейската общност започне интегрирането на континента в единна политическа структура, търговските бариери щяха да започнат да падат. За Кортес това означаваше нови възможности. Просто трябваше да се намерят входни пристанища, където сигурността е слаба или подлежи на договаряне, а след това да се създаде разпространителска мрежа. Намаляването на вноса за Америка не можеше да пречи на доходите на Картела. Европа имаше почти девствени пазари и там той щеше да започне разширяването на хоризонтите на Картела, за да продава свръхпродукцията. В Америка намаленото търсене просто ще доведе до повишаване на цената. Всъщност той очакваше, че обещанието към Кътър, със сигурност временно, щеше да има малък, но положителен ефект върху доходите на Картела. В същото време намиращите се в безпорядък американски разпространителски мрежи щяха бързо да се разберат една с друга при намаляването на доставките. Силните и ефикасните ще оцелеят, а след като се закрепят, ще започнат да вършат работата си по-добре. Янките се тревожеха повече от жестоките престъпления, отколкото от фактическото пристрастяване към наркотиците, което води до престъпленията. Намалее ли престъпността, самото пристрастяване към наркотиците ще загуби част от приоритета си в пантеона на социалните проблеми на Америка. Картелът нямаше да пострада. Щеше да забогатява и да става по-силен дотогава, докато хората желаеха продукцията му. Докато това става, самата Колумбия също ще бъде покорена, но по-изтънчено. Това е другата област, в която Кортес беше професионално обучен. Сегашните наркобарони използваха методите на грубата сила, предлагаха пари и в същото време заплашваха със смърт. Не, това също трябва да спре. Гладът за кокаин в развитите страни е временен. Рано или късно кокаинът ще излезе от модата и търсенето постепенно ще намалее. Ето едно от нещата, които наркобароните не виждаха. Когато това започне да става, Картелът ще трябва да притежава солидна политическа основа и разнообразен икономически фундамент, ако желае да оцелее при намаляването на силата му. Значи се изискваше по-умерено отношение към страната. Кортес беше готов да предложи и това. Елиминирането на някои от по-отвратителните барони ще представлява първата стъпка към тази цел. Историята учи, че човек може да достигне modus vivendi* с почти всеки. И Кортес току-що го беше доказал. [* Временно споразумение (лат.). — Б. пр.] Телефонът иззвъня. Той отговори. Написа казаните му думи и след като остави слушалката, взе речника. След минута започна да нанася обозначения на тактическата карта. Видя, че американските зелени барети не са глупави. Всичките им биваци се намираха на труднодостъпни места. Нападането и унищожаването им ще струва много. Лошо, но всяко нещо си има цена. Обади се до хората и започна да дава нареждания. След час ловните групи започнаха да слизат от планината, за да се прегрупират. Реши да ги напада един по един. Така щеше да си гарантира достатъчни сили, за да може да сломи всеки взвод, а също и достатъчни загуби, за да може да взема още хора от охраната на бароните. Разбира се, той нямаше да придружава своите групи в планината. Жалко, сигурно щеше да е интересно за гледане. Райън не спа никак добре. Едно нещо е да си в заговор, насочен към външен враг. Кариерата му в ЦРУ представляваше просто един опит да донесе предимства на страната си, често пъти като причиняваше проблеми или щети на друга. Това беше работата му като служител на правителството си. Но сега участваше в заговор, определено насочен срещу самото правителство. Този факт не му даваше покой. Джак седеше в библиотеката си, където една лампа осветяваше бюрото му. До него се намираха два телефона, единия от които секретен. Звънна обикновеният. — Ало? — Обажда се Джон — каза гласът. — Какво има? — Някой е прекратил подкрепата за оперативните групи. — Но защо? — Може би някой иска те да изчезнат. Райън усети студ на врата си. — Ти къде си? — Панама. Комуникациите са прекратени и хеликоптера го няма. Тридесет наши хлапета по хълмовете очакват помощ, която никога няма да дойде. — Как мога да се свържа с теб? — Кларк му даде номер. — Добре. Ще ти се обадя след няколко часа. — Гледай да не се оплескаме. — Линията заглъхна. — Господи. — Джак се вгледа в сенките на библиотеката си. Обади се до службата, за да каже, че ще отиде на работа със собствената си кола. След това звънна на Дан Мъри. Шестдесет минути по-късно Райън се намираше в подлеза под сградата на ФБР. Мъри го очакваше и го поведе. Шоу също беше там. Имаше и кафе, на което всички се зарадваха. — Нашият оперативен агент ми се обади у дома. „Променлива“ е прекратена и екипажът на хеликоптера, който трябваше да ги върне, е изтеглен. Смята, че ще ги… по дяволите, смята… — Да — каза Шоу. — Ако е така, вероятно има нарушение на закона. Заговор за извършване на убийство. Но доказването на това нещо може да бъде малко трудно. — Майната му на закона… Какво ще правим с войниците? — Как ще ги измъкнем ли? — попита Мъри. — Ще поискаме помощ от… не, не можем да въвлечем в това колумбийците, нали? — Как смяташ, че ще реагират на навлизане на чужда армия? — отбеляза Шоу. — Горе-долу като нас. — Ами какво ще кажеш, ако застанем срещу Кътър? — попита Джак. Шоу отговори: — Да застанем срещу него, но с какво? С какво разполагаме? Нищо. О, да, можем да идем при онези хора от комуникационната кола и екипажа на хеликоптера и да разговаряме с тях, но за известно време те ще си мълчат и какво ще правим тогава? Когато се стигне до разглеждане на делото, войниците ще са мъртви. — А ако успеем да ги приберем, какво дело можем да заведем? — запита Мъри. — Всички се спасяват с бягство, документите се унищожават… — Позволете, господа, но имам едно предложение. Защо не забравим съдебните зали за момент и не опитаме да концентрираме усилията си върху измъкването на войниците от страната на индианците? — Добре е да ги изкараме оттам, но… — Смяташ ли, че нещата за теб ще са по-добре с тридесет или четиридесет нови жертви? — сопна се Райън. — Каква е целта ни? — Лош изстрел направи, Джак — каза Мъри. — А твоят какъв е? Ами ако президентът е разрешил операцията, а Кътър е негов посредник и няма писмена заповед? ЦРУ са действали по устна заповед, която изглежда правно обоснована, само дето на мен ми казаха да заблудя Конгреса, ако ме питат нещо, което все още не са направили! Има и една дреболия в закона, според която можем да започнем всякаква тайна операция без знанието на Конгреса. Не забравяйте, че ограниченията за операцията ни се спускат със заповед на някой чиновник от Белия дом. Достатъчно е само да намерим време да им споменем за операцията. Следователно едно непредумишлено убийство, разрешено от човека, който е заповядал операцията, може да се превърне в умишлено, само ако се случи нещо извънредно. Кой глупак измисля тези закони? Те дали са разглеждани някога в съда? — Забрави нещо — вметна Мъри. — Да, най-вероятният отговор на Кътър ще бъде, че това съвсем не е тайна операция, а само десантна антитерористична акция. Така се избягва целият контрол върху разузнавателните операции от страна на Конгреса. Тук попадаме под Резолюцията за силите по време на война, в която има друго правило за началната свобода на действията. Дали тези правила някога са проверявани в съда? — Не — отговори Шоу. — Доста игра падна около тях, но няма нищо конкретно. Силите по време на война са въпрос, заложен в конституцията, и двете страни се боят да го представят за разглеждане от съдия. Ти от луната ли си паднал, Райън? — Трябва да защитавам цяло управление, така ли е? Ако тази авантюра се разчуе, ЦРУ ще се върне към онова, което представляваше през седемдесетте години. Сещате ли се какво ще стане с вашите антитерористични програми, ако информацията, която ви даваме, спре? — Джак видя, че тези думи имаха ефект. ЦРУ беше мълчалив партньор във войната срещу тероризма, като подаваше повечето от данните си на ФБР. Шоу знаеше това много добре. — От друга страна, ако съдим по казаното през последните два дни, какви са вашите доказателства, че сте прави? — Ако чрез оттеглянето на поддръжката за „Увеселителна лодка“ Кътър е улеснил Кортес да ги убие, значи имаме нарушение на законите на щата Вашингтон, тоест заговор за извършване на убийство. При липсата на федерален закон едно престъпление, извършено на територия, която е собственост на страната, може да се съди по местния закон, приложим за нарушението. Част от нещата е извършил тук или на друга наша територия и така ще използваме законодателството. По този начин разглеждахме делата през седемдесетте години. — Какви дела? — попита Джак. — Всичко започна след изслушванията на комисията „Чърч“. Разследвахме заговор на ЦРУ да убият Кастро и някои други, но не се стигна до дело. Щяхме да използваме закона за заговорите, но по тези неща конституцията е толкова неясна, че за всеобщо облекчение делото почина от естествена смърт. — И сега е същото, нали? Само че докато се мотаем… — Ясно е какво искаш — каза директорът. — Най-важната задача е да ги измъкнем оттам по какъвто и да е начин. Има ли как да го сторим тайно? — Все още не зная. — Виж какво, за начало нека се свържем с твоя оперативен агент — предложи Мъри. — Той не… — Ще получи имунитет, всичко, което пожелае — веднага каза Шоу. — Имаш думата ми. По дяволите, доколкото ми е известно, той не е нарушил никой закон — поне според делото Мартинес-Баркър. Обещавам ти, Райън, че нищо няма да му се случи. — Добре. — Джак извади хартийката от джоба на ризата си. Разбира се, номерът, който му даде Кларк, не беше истински, но чрез събиране и изваждане на цифрите в предварително определен ред успя да се свърже. — Обажда се Райън. Намирам се в управлението на ФБР. Не затваряй телефона, за да чуеш какво ще ти кажат. — Джак отстъпи телефонната слушалка. — На телефона е Бил Шоу. Аз съм директорът. Първо, току-що казах на Райън, че сте чист. Имате думата ми, че срещу вас няма да се предприемат никакви действия. Вярвате ли ми? Добре. — Шоу много се изненада и се усмихна. — Разбира се, линията е сигурна и предполагам, че е така и при вас. Необходимо ми е да зная какво смятате, че можем да направим. Знаем за момчетата и търсим начин да ги измъкнем. От това, което ни казва Джак, разбираме, че може би имате някакви идеи. Нека ги чуем. — Шоу натисна бутона за високоговорителя и всички започнаха да си водят записки. — За колко време смяташ, че ще можем да нагласим тези радиопредаватели? — попита Райън, след като Кларк свърши. — Техниците започват работа към осем и тридесет и вероятно ще сме готови към обед. Какво ще кажете за транспорта? — Смятам, че ще мога да го уредя — отговори Джак. — Ако ти трябва транспортът да е таен, и това мога. Налага се да посветим в операцията нов човек, но може да му се вярва. — По никакъв начин ли няма да можем да разговаряме с тях? — попита Шоу човека, чието име все още не знаеше. — Не — отговори гласът от говорителя. — Сигурни ли сте, че ще можете да се справите оттам? — Не, но можем да опитаме — отговори Шоу. — В такъв случай довиждане до довечера. — Телефонът млъкна. — Сега само трябва да откраднем малко самолети — каза Мъри. — А може би и кораб? Още по-добре ще бъде, ако всичко мине потайно. — Какво? — изненада се Райън. Мъри обясни. Джак пристигна на работа по обичайното време. Изглеждаше много уморен и го чувстваше. Сутрешното съвещание в кабинета на съдията Мур започна в осем часа и тридесет минути. За първи път всички бяха в пълен състав. Забеляза, че директорът на централното разузнаване и заместникът по операциите са мълчаливи, кимат с глава и не си водят много записки. Райън си помисли, че тези хора са… не са му приятели. Адмирал Гриър беше приятел и учител. Но съдията Мур бе добър шеф. А и макар Райън и Ритър да не се погаждаха, заместник-директорът по операциите винаги се отнасяше справедливо към него. Внезапно реши, че трябва да им даде още една възможност. Когато съвещанието свърши, той си събра нещата много бавно, докато другите излязоха. Мур, както и Ритър, долови намека. — Джак, искаш ли да кажеш нещо? — Не съм сигурен, че съм подходящ за директор по въпросите на разузнаването. — Защо говориш така? — попита съдията Мур. — Става нещо, за което не ми казвате. Ако ми нямате доверие, значи не съм за тази работа. — Имаме заповеди — каза Ритър. Неудобството му беше очевидно. — В такъв случай ме погледнете в очите и ми кажете, че всичко е законно. Би трябвало да зная това. Имам право да знам. Ритър погледна съдията Мур. — Ще ми се да можехме да ви посветим в това, доктор Райън — обади се заместникът по операциите. Опита се да срещне погледа на Джак, но очите му трепнаха и се забиха в някаква точка на стената. — Аз също трябва да изпълнявам заповеди. — Добре. Имам малко отпуск. Искам да обмисля някои неща. Наваксал съм с работата си. След час ще изляза оттук за няколко дни. — Погребението е утре, Джак. — Знам. Ще бъда там — излъга Райън. След това излезе. — Той знае — каза Мур, след като вратата се затвори. — Невъзможно е. — Знае и иска да е извън играта. — И какво ще правим, ако се окажеш прав? Директорът на централното разузнаване вдигна поглед. — Нищо. За момента това е най-доброто. Решението беше правилно. Кътър, без да иска, бе надминал себе си. Като разруши кодовете за шифроване на радиосигналите, необходими за комуникацията с четирите групи „Нож“, „Знаме“, „Особеност“ и „Поличба“, той успя да елиминира възможността на ЦРУ да повлияе на развитието на нещата. Нито Ритър, нито Мур очакваха съветникът по националната сигурност да изтегли хората, но нямаха възможност да действат, без да унищожат себе си, ЦРУ, президента и накрая страната си. Мур реши, че ако Райън иска да стои настрана в случай, че нещата се разпаднат, може би е доловил нещо. Директорът на централното разузнаване не го винеше за това. Разбира се, все още имаше да довършва някои неща. Райън излезе от сградата малко след единадесет часа, В ягуара си имаше радиотелефон и се обади на един номер в Пентагона. — Може ли да говоря с полковник Джексън? — каза той, когато вдигнаха телефона. — Обажда се Джак Райън. Роби вдигна телефона след няколко секунди. — Здрасти, Джак! — Какво ще кажеш за един обяд? — Не възразявам. Ти ли избираш мястото или аз? — Знаеш ли ресторанта на Арти? — На улица „К“ до реката. Знам го. — Ела там след половин час. — Добре. Роби забеляза приятеля си на една маса и дойде право при него. Пазеха му място и на масата имаше още един човек. — Надявам се, че харесваш солено говеждо месо — каза Джак. Махна с ръка към другия човек. — Това е Дан Мъри. — От ФБР? — попита Роби, когато си стиснаха ръцете. — Точно така, полковник. Аз съм заместник-директор. — И какво правите? — Ами трябваше да съм в криминалния отдел, но откакто се върнах тук, контролирам две големи дела. Би трябвало да се досетите за какво говоря. — О? Роби захапа сандвича си. — Нуждаем се от помощ, Роб — каза Джак. — Например каква? — Например да ни откараш някъде без много шум. — Къде? — В Хълбърт Фийлд. Това е част от… — Еглин. Зная. Хълбърт е мястото, където работи специалната ескадрила, намира се до Пенсакола. Напоследък много хора наемат самолети на военноморските сили. Шефът не харесва това. — Можете да му кажете — вметна Мъри. — Стига да не излиза извън канцеларията. Опитваме се да почистим едно нещо. — Какво? — Не мога да кажа, Роб — отговори Джак. — Но е донякъде във връзка с нещата, които ми каза ти. Трябва много да бързаме и никой не бива да знае. Просто за момента ни е необходимо някакво дискретно такси. — Мога да го направя, но трябва да получа разрешение от адмирал Пейнтър. — И какво ще правим след това? — Ще се срещнем в Пакс Ривър в два часа. В подножието на хълма при „Атака“. По дяволите, и без това ми се искаше да полетя малко. — Довърши си обяда. Джексън ги остави след пет минути. Райън и Мъри сториха същото, като отидоха до къщата на Дан. Джак се обади по телефона до жена си. Обясни й, че трябва да отсъства от града за няколко дни, за да не се тревожи. Отидоха с колата на Райън. Изпитателният център на военноморската авиация в Патъксент Ривър се намира на около час път с кола от Вашингтон, на западния бряг на залива Чесапийк. Бившата плантация на предвоенния щат Мериленд сега представляваше център за първични изпитания на самолети. Тук се изпълняваха повечето от функциите на по-добре познатата база на военновъздушните сили „Едуардс“ в Калифорния. Там се намира училището за летци-изпитатели, в което Роби беше работил като инструктор, а на територията на базата има различни изпитателни отдели, един от които е на миля-две от основната писта и се нарича „Атака“. Отдел „Атака“ се занимава с хубавите бързи изтребители и щурмови самолети. Картата от ФБР на Мъри беше достатъчна, за да могат да влязат в базата, и след като се обадиха на охраната в отдел „Атака“, намериха едно място за чакане и се заслушаха в рева на реактивните двигатели. Шевролетът на Роби пристигна след двадесет минути. Новопроизведеният полковник ги поведе към хангара. — Имате късмет — каза им той. — Ще закараме два самолета „Томкет“ до Пенсакола. Адмиралът се обади и вече ги облитат. В стаята влезе още един офицер. — Полковник Джексън? Казвам се Джо Брамър — каза лейтенантът. — Разбрах, че ще летим на юг. — Точно така, мистър Брамър. Тези господа ще дойдат с нас. Джак Мърфи и Дан Томлинсън. Те са правителствени служители и трябва да се запознаят с полетните процедури на военноморските сили. Можете ли да намерите летателни костюми и шлемове? — Няма проблеми, сър. Ще се върна след минутка. — Искахте тайна операция. Ето я — засмя се Джексън. Извади от една чанта летателния си костюм и шлема. — Вие какви неща носите със себе си? — Комплекти за бръснене — отговори Мъри. — И една чанта. — Можем да ги откараме. Петнадесет минути по-късно всички се изкачиха по стълбичките на самолетите. На Джак се падна да лети с приятеля си. След пет минути двата самолета тръгнаха към края на пистата. — Карай спокойно, Роб — каза Райън, докато чакаха разрешението за излитане. — Ще се чувстваш като в лайнер. Не стана точно така. Изтребителите подскочиха от пистата и рязко се изкачиха на крейсерска височина, почти два пъти по-бързо, отколкото „Боинг 727“, но след като стигнаха там, Джексън започна спокоен полет. — Каква е тази работа, Джак? — попита той по микрофона. — Роби, не мога да… — Казвал ли съм ти какви неща мога да правя с този самолет? Джак, момчето ми, мога да накарам тази птичка да пропее. Мога да се завъртя с него в оная работа на девствен пъдпъдък. — Роби, опитваме се да спасим едни хора, които може би са отрязани от нас. И ако кажеш на някого, дори на своя адмирал, просто можеш да объркаш всичко. Сещаш ли се за какво ти говоря? — Добре. Какво ще правим с колата ти? — Просто я остави, където си е. — Ще накарам някой да й сложи надпис, че е собственост на военноморските сили. — Добра идея. — Ставаш по-добър в летенето, Джак. Все още не ми хленчиш: — Е, да. Предстои ми още един полет в някакъв шибан хеликоптер. Не съм се возил на такова нещо, откакто си счупих гръбнака на Крит. — Почувства се добре, когато му каза това. Всъщност въпросът беше дали ще получат хеликоптера. Но Мъри имаше тази грижа. Джак извърна глава, за да се огледа, и се вцепени, като видя другия „Томкет“ на около метър от дясното крило. Мъри му махна с ръка. — Господи, Роби! — А? — Другият самолет! — Дявол да го вземе, казах му да се поотпусне малко. Трябваше да лети на три метра от мен. Винаги летим в двойка. — Е, честито! Вече почнах да хленча. Полетът продължи малко повече от час. Мексиканският залив най-напред се появи като синя панделка на хоризонта, след това, когато двата изтребителя се насочиха към земята, прерасна в огромна водна маса. Пистите на Пенсакола се виждаха на изток, но после се загубиха в маранята. На Райън му се стори странно, че се страхува по-малко, когато се вози на военен самолет. Видимостта беше по-добра и някак си това правеше нещата по-различни. Изтребителите дори кацнаха в строй, което изглеждаше налудничаво и опасно, но не се случи нищо. Първи докосна пистата другият самолет, а секунда-две по-късно кацна и самолетът на Роби. И двата изтребителя изрулираха и завиха в края на пистата, като спряха до два автомобила. Хората от наземния екипаж държеха стълби. — Пожелавам ти късмет, Джак — каза Роби, когато стъклото на кабината се вдигна. — Благодаря за возенето. Джак успя да слезе от самолета без чужда помощ. След минутка до него застана Мъри. Двамата се качиха в чакащите автомобили, а двата изтребителя зад тях продължиха да рулират, за да довършат полета си до близката база на военноморските сили в Пенсакола. Мъри беше се обадил за пристигането си. Посрещна ги шефът на разузнаването на Първа специална ескадрила. — Трябва да се видим с полковник Джоунс — каза Мъри, след като се представи. За момента това беше единственият разговор, от който се нуждаеха. Колата мина покрай най-големите хеликоптери, които Райън бе виждал през живота си, а след това край ниски панелни сгради с грозни прозорци. Офицерът, шеф на разузнаването в ескадрилата, ги въведе в една от тях. Представи посетителите, като погрешно сметна, че и Райън е от ФБР, а след това остави тримата в стаята. — С какво мога да ви бъда полезен? — предпазливо попита ПД. — Искаме да разговаряме за пътуванията ви до Панама и Колумбия — отговори Мъри. — Съжалявам. Не обсъждаме нещата, които вършим тук. Нали това е идеята на специалните операции. — Преди два дни сте получили заповеди от адмирал Кътър. Тогава сте били в Панама — каза Мъри. — Преди това сте прехвърлили въоръжени бойци в Колумбия. Най-напред сте ги закарали до крайбрежните равнини, а след това сте ги взели оттам и сте ги закарали в планините, така ли е? — Сър, не мога да говоря за това и ако имате мнение по въпроса, то си е ваше, а не мое. — Аз съм полицай, а не репортер. Вие сте получили незаконни заповеди. Ако ги изпълните, може да се превърнете в съучастник в сериозно углавно престъпление. — Мъри реши, че е най-добре да разкрие картите. Постигна желания ефект. След като чу от устата на старши служител от ФБР, че заповедите, които има, може да са незаконни, Джоунс се принуди да отговори, макар и предпазливо: — Сър, питате ме нещо, за което не зная как да реагирам. Мъри бръкна в чантата си и взе кафяв плик. Извади от него една снимка и я подаде на полковник Джоунс. — Разбира се, човекът, дал ви тези заповеди, е съветникът на президента по въпросите на националната сигурност. Преди да се срещне с вас, той се е срещнал с този тук. Това е полковник Феликс Кортес. Той е служил в DGI, но сега работи за наркокартела като шеф на сигурността. Играл е важна роля в убийствата в Богота. Не знаем за какво точно са се споразумели, но мога да ви кажа каквото знаем. Край Галиард има един автомобил за комуникации. Кътър е бил там и е наредил той да спре работа. После е дошъл и при вас и ви е заповядал да отлетите за дома и никога да не говорите за тази мисия. Сега помислете и ми кажете дали става дума за нещо, в което желаете да участвате. — Не зная, сър. — Отговорът на Джоунс беше автоматичен, но лицето му порозовя. — Полковник, тези групи вече са дали жертви. Изглежда, че дадените ви заповеди целят всички те да бъдат убити. В момента противникът ги преследва — каза Райън. — Нуждаем се от помощта ви, за да ги измъкнем. — А вие точно кой сте? — ЦРУ. — Но това си е ваша операция, по дяволите! — Не, не е, но няма да ви отегчавам с подробности — отговори Джак. — Нуждаем се от вашата помощ. Без нея онези войници няма да се доберат до дома. Това е. — Значи ни връщате, за да сърбаме вашата каша. Винаги става така с вас, пращате ни… — Всъщност — прекъсна го Мъри — плановете ни са да дойдем с вас. Или поне през част от времето. След колко време можете да излетите? — Кажете ми точно какво искате. Мъри му каза. Полковник Джоунс кимна с глава и провери часовника си. — Деветдесет минути. Хеликоптерът „MH-53J“ беше далеч по-голям от онзи „СН-46“, който за малко не прекъсна живота на Райън на двадесет и три години, но не го плашеше толкова. Погледна ротора и си спомни, че им предстои дълъг полет над вода. Хората от екипажа бяха делови и действаха като професионалисти. Свързаха двамата цивилни към разговорната уредба и им обясниха къде да седят и какво да правят. Райън особено внимателно изслуша инструкциите за аварийно напускане на машината. Мъри гледаше към внушителните шестцевни миниоръдия „Гатлинг“, разположени до огромни бункери със снаряди. За този полет носеха три оръдия. Хеликоптерът се вдигна малко след четири и се отправи на югозапад. Веднага след излитането един човек от екипажа завърза Мъри с шестметрово обезопасително въже за пода, за да може да се движи из хеликоптера. Люкът в задната част зееше отворен и той отиде до него, за да гледа движещия се под тях океан. Райън остана на мястото си. Возенето беше по-добро, отколкото си го спомняше в морската пехота, но въпреки това се чувстваше като на полилей по време на земетресение, тъй като хеликоптерът вибрираше и се люлееше под своя огромен шестлопатъчен ротор. Можеше да гледа напред и в кабината видя един от пилотите, седнал така удобно, сякаш се намира зад кормилото на лека кола. Но на Райън това не му приличаше на кола. Не беше предвидил, че ще има дозареждане с гориво във въздуха. Усети, че хеликоптерът увеличи мощността си и вирна нос. След това видя през прозорчето крилото на самолет. Мъри веднага отиде напред, за да гледа, като застана зад сержант Зимър. Той и Райън се включиха към разговорната уредба. — Какво ще стане, ако се заплетете в този шланг? — попита Мъри, когато се приближиха към фунията. — Не зная — спокойно отговори полковник Джоунс. — Не ми се е случвало досега. Искате ли да помълчите, сър? Райън се огледа за „сервизното помещение“. Видя нещо, подобно на тоалетна, но за да отиде дотам, трябваше да разкопчае колана си. Реши да не го прави. Зареждането с гориво приключи без произшествия. Джак беше сигурен, че това се дължи изцяло на молитвите му. „Панаш“ плаваше в канала Юкатан, между Куба и мексиканския бряг, като следваше курс, подобен на състезателна писта. Нямаха много работа, след като катерът дойде тук, но екипажът се радваше, че отново са в открито море. Голямото приключение за момента беше наблюдението на женската част на екипажа. Имаха една жена мичман, дошла от академията на бреговата охрана в Кънектикът, и още шест други, предимно моряци без звание, както и две жени сержанти, специалисти по електроника, за които колегите им ревниво отбелязаха, че си знаят работата. Капитан Вегенер наблюдаваше новия мичман, застанал на пост като младши вахтен офицер на палубата. Както всички млади мичмани, тя беше нервна и енергична, а и малко уплашена, особено от факта, че самият капитан е на мостика. Освен това беше толкова умна, че на капитан Вегенер чак не му се вярваше. — Командващ офицер, моля, отговорете — чу се глас от високоговорителя на стената. Вегенер вдигна телефона до стола си. — Командирът е на телефона. Какво има? — Необходим сте ни в радиозалата, сър. — Идвам. — Ред Вегенер стана от стола си. — Продължавайте така — каза той на излизане. — Сър — каза му жената от радиозалата, — току-що получихме съобщение от хеликоптер на военновъздушните сили. Казват, че на борда си имат човек, който трябва да слезе тук. Ставало дума за секретна операция. Нямам никакви инструкции за такива случаи и… не зная какво да правя. Затова ви повиках. — О? Жената му подаде микрофона. Вегенер натисна бутона за излъчване. — Тук е „Панаш“. Говори командирът. С кого разговарям? — „Панаш“, тук е хеликоптер „Цезар“. Движим се към вас по „Сиера-Оскар“. Имам човек, който трябва да кацне при вас. Край. „Сиера-Оскар“ означаваше някаква тайна операция. Вегенер се зачуди за момент, а след това реши, че няма какво толкова да му мисли. — Разбрано, „Цезар“. Кажете ми времето си на пристигане. — Предполагаемото време на пристигане е една нула минути. — Разбрано. Една нула минути. Ще ви чакаме. Край на връзката. — Вегенер върна слушалката на жената и се качи на мостика. — Готовност за приемане на хеликоптер — каза той. — Мис Уолтърс, насочете кораба към „Хотел «Корпин»“. — Слушам, сър. Нещата се развиха бързо и плавно. Помощник-боцманът на вахта натисна бутона на разговорната система: — Готовност за приемане на хеликоптер. Готовност за приемане на хеликоптер. Всички да заемат позициите си. Лампата за димна сигнализация се намира горе. Няколко цигари хвръкнаха в морето и хората започнаха да свалят шапките си, за да не ги всмукнат двигателите на хеликоптера. Мичман Уолтърс се огледа, за да види откъде духа вятърът, промени курса и в същото време увеличи скоростта до петнадесет възла, като се насочи към „Хотел «Корпин»“ — правилния курс за кацане и излитане на хеликоптери. Тя си помисли, че върши всичко, без да се налага някой да й обяснява каквото и да било. Вегенер се обърна и се усмихна. Това е една от многото стъпки в кариерата на всеки млад офицер. Всъщност тя знаеше какво трябва да направи и го стори без ничия помощ. Капитанът се чувстваше, сякаш гледа как собственото му дете прави първите си стъпки. Енергично и умно. — Господи, тоя е голям — каза Райли, застанал на пътеката до мостика. Вегенер излезе, за да гледа. Хеликоптерът на военновъздушните сили с номер 53 бе далеч по-голям от тези на бреговата охрана. Пилотът дойде откъм кърмата, а след това се завъртя странично. На евакуационното въже висеше човек, когото спуснаха до палубата. Там го поеха ръцете на четирима от екипажа. В момента, когато освободиха човека от ремъците, хеликоптерът наведе нос и се отправи на юг. Бързо и плавно, отбеляза Ред. — Не знаех, че ще ни дойде някой за компания — каза Райли и извади една пура. — Все още сме в готовност за приемане на хеликоптери, старшина! — сопна се мичман Уолтърс от рулевата рубка. — Да, мадам, моля да ме извините. Забравих — отговори боцманът с лукав поглед към Вегенер. Тя издържа още един изпит. Не се побоя да кресне на главния старшина, въпреки че той бе по-стар и от баща й. — Можете да преминете към нормално плаване — каза командирът. — Аз също не знаех — каза Вегенер на Райли. — Ще ида да видя кой е. Дочу как мичман Уолтърс дава заповеди под наблюдението на един лейтенант и двама старшини. Когато доближи палубата за хеликоптери, посетителят вече събличаше един зелен летателен костюм: Изглежда, не носеше други неща със себе си, а това му се стори странно. Мъжът се обърна и нещата станаха още по-странни. — Здравейте, капитане — каза Мъри. — Какво става? — Имате ли приятно и тихо място, където можем да разговаряме? — Елате. След малко се озоваха в каютата на Вегенер. — Мисля, че ви дължа услуга — каза той. — Можехте да ми създадете доста неприятности около онази глупост, която направихме. Благодаря и за информацията за адвоката. Нещата, които ми каза той, ме поизплашиха доста, но се оказа, че сме говорили с него чак след смъртта на онези две копелета. За последен път правя нещо толкова тъпо — обеща Вегенер. — Дошли сте, за да ви върна услугата, нали? — Познахте. — Е, какво има? Човек не се вози в един от тези хеликоптери за специални операции само заради лична услуга. — Трябва да отида на едно място утре вечерта. — Къде? Мъри извади плик от джоба си. — Това са координатите. Имам и радиоплан. — Мъри му даде още подробности. — Вие сам сте го съставили, нали? — Да, защо? — Защото е трябвало да проверите и прогнозата за времето. > 27. > БИТКАТА Армиите имат навици. Отстрани тези навици често изглеждат странни или направо откачени, но те имат определена цел, научена през четирите хилядолетия, откакто хората воюват организирано помежду си. Много от научените уроци са негативни. Винаги, когато хора бъдат убити без определена причина, армиите се поучават от тази грешка и правят всичко, за да не се повтаря. Разбира се, такива грешки се случват в армията толкова често, колкото във всяка друга професия. Но както и във всеки занаят, добрите професионалисти са онези, които никога не забравят основните неща. Капитан Рамирес беше един от тези хора. Макар да разбра, че е твърде чувствителен към загубата на един живот, което бе част от професията му, той още помнеше другите уроци. Един от тях, научен доста неприятно неотдавна, напомни особено силно за себе си. Рамирес все още очакваше довечера да го вземат с хеликоптера на военновъздушните сили и се чувстваше сравнително сигурен, че е убягнал от преследвачите на група „Нож“. Но пък и си спомняше всички поуки от миналото, когато войници умираха от неочаквани неща, защото вземаха желаното за действителност. Основното правило сега беше, че една неподвижна бойна единица винаги е уязвима и за да намали този риск, интелигентният командир изготвя план за отбрана. Рамирес помнеше това и все още наблюдаваше внимателно терена Смяташе, че едва ли някой ще дойде тази нощ за да притеснява бойците му, но вече имаше готовност за такова нещо. Начинът на разполагане на хората показваше заплахата. Според него имаха насреща много голяма, но сравнително слабо обучена военна сила. А неговите две особени предимства бяха: първо, че всичките му хора имаха радиоапарати, и, второ, разполагаха с три оръжия със заглушители. Рамирес се надяваше, че няма да го навестят тази вечер, но ако го сторят, планираше да им поднесе цяла поредица от неприятни изненади. Всеки от хората му участваше в двучленна група за взаимна подкрепа. Няма нищо по-страшно от това да си сам в боя, а ефективността на един войник се увеличава многократно само от простия факт, че до себе си има другар. Всяка двойка беше изкопана три дупки, наречени основна, резервна и допълнителна, като част от три отделни защитни вериги. Всички носеха камуфлажна маскировка и бяха внимателно разположени, за да си оказват помощ един на друг. Където имаше възможност, прочистиха полето за стрелба, но винаги под тъп ъгъл, за да може огънят срещу нападателите да е страничен, а не челен. Част от плана беше да накарат противника да се движи в предварително определена посока. Накрая, ако всичко се провалеше, съществуваха три маршрута за бягство и съответни сборни пунктове. Хората му бяха заети през целия ден, копаеха дупките си, приготвяха позициите си, залагаха останалите им мини, а през времето за почивка спяха, не разговаряха. Но самият той не можеше да си намери достатъчно много работа, за да отклони мислите си. Нещата през деня се влошиха. Радиовръзката не се възстанови и всеки път, когато Рамирес включваше радиотелефона си в определения час, не чуваше нищо. Обясненията му за това ставаха все по-незадоволителни. Вече не можеше да го отдаде на повреда в оборудването или захранването. През целия следобед си казваше, че не е възможно да са отрязани, и дори не обмисляше тази възможност. Обаче дълбоко в съзнанието му дълбаеше мисълта, че са сами, далеч от дома, изправени пред потенциална заплаха и разполагащи само с нещата, които носеха на собствените си гърбове. Хеликоптерът кацна на същото летище, от което излетя само преди два дни, като влезе в хангар, чиито врати веднага се затвориха. Самолетът „МС-30“, който ги съпровождаше, се скри по същия път. Райън, изтощен от полета, се движеше с нестабилна походка. Видя очакващия го Кларк. Единственото хубаво нещо беше, че Кътър бе забравил да вземе простата предпазна мярка за среща с командира на базата, защото изобщо не помисли, че заповедите му няма да бъдат изпълнени. В резултат повторната поява на хеликоптера за специални операции се изтълкува като поредната странна случка, а един зелен хеликоптер — на сянка изглеждаше черен — не се различава много от другите. Джак се върна при хеликоптера, след като се разходи до тоалетната, където изпи около половин литър вода от хладилника. Хората вече се запознаваха и той видя, че полковник Джоунс и Кларк си говореха доста приятелски. — В трета оперативна група, а? — Точно така, полковник — каза Кларк. — Аз не можах да стигна до Лаос, но вашите хора спасиха доста от задниците ни. Оттогава работя за ЦРУ… Е, почти през цялото време. — Аз дори не зная къде да ида. Оня задник от военноморските сили ни накара да унищожим и картите си. Зимър помни някои от радиопозивните, но… — Аз имам честотите — прекъсна го Кларк. — Добре, но все пак трябва да ги намерим. Дори и при условие, че имаме подкрепата на самолета-цистерна, аз нямам хора за истинско търсене. Там районите са доста големи, а надморската височина ми съсипва консумацията на гориво. Какво представлява противникът? — Много хора с автомати „Калашников“. Трябва да ти звучи познато. ПД направи гримаса. — Познато ми е. Имам три миниоръдия. Без никаква въздушна подкрепа… — Правилно се досети. Ти си въздушната подкрепа. Аз бих заложил на миниоръдията. Евакуационните места предварително ли са съгласувани? — попита Кларк. — Да. По едно първостепенно и две резервни за всяка група. Общо дванадесет. — Трябва да приемем, че врагът знае за тях. Работата за тази вечер е да ги намерим и да ги откараме на място, за което ние знаем, но те не. След това утре вечерта можеш да идеш, за да ги прибереш. — А оттам право в… оня човек от ФБР иска да кацнем на малкия кораб. Тайфунът Адел ме тревожи. Според последната прогноза за времето той се движи на север към Куба. Искам да проверя това. — Аз току-що го сторих — каза Ларсон, като се присъедини към групата. — Адел отново се носи на запад и преди един час се е разраснал в истински ураган. Ветровете в центъра му са със скорост от седемдесет и пет километра. — О, по дяволите! — каза полковник Джоунс. — С каква скорост се движи? — Ще бъде наблизо утре, но няма проблеми за полета ни тази вечер. — Какъв ще бъде този полет? — Ларсон и аз ще слезем на земята, за да намерим групите. — Кларк извади едно радио от чантата, оставена от Мъри. — Ще летим нагоре-надолу по долината и ще разговаряме по тези неща. Ако имаме късмет, ще осъществим контакт. — Ти наистина вярваш в късмета, синко — каза Джоунс. О’Дей мислеше, че животът на агента от ФБР не винаги е толкова блестящ, колкото смятат хората. Съществуваше и дребният проблем, че с по-малко от двадесет агенти за случая той не можеше да даде тази отвратителна задача на някой по-младши. Но случаят поначало си беше сложен. Все още не можеха дори да мислят да поискат разрешително за обиск, а нелегалното проникване в къщата му — такива неща ФБР отдавна не правеше — беше невъзможно. Съпругата на Кътър бе се завърнала и юркаше персонала си като родена господарка. От друга страна, преди няколко години Върховният съд постанови, че за претърсване на боклука не се изисква съдебно разрешение. Този факт позволи на Пат О’Дей да направи най-хубавата гимнастика на тялото си от кръста нагоре от години насам. Сега, след като бе натоварил няколко тона отвратително миришещи торби с боклуци в каросерията на боядисан в бяло камион, той почти не усещаше ръцете си. Това, което търсеше, можеше да се намира в една от няколко кофи. Онази част на Форт Майер, където живееха по-важни персони, все още беше военна зона и дори кофите за боклук трябваше да се разполагат по определен начин. В настоящия случай две семейства използваха една и съща кофа, която също толкова добре организираният боклукчия изхвърляше. О’Дей беше маркирал торбите, преди да ги натовари в камиона, в резултат на което петнадесет чувала попаднаха в една от многото лаборатории на ФБР. Е, тази не беше част от туристическия маршрут, защото ФБР показва само най-доброто от себе си на хората, които минават из сградата на Хувър. Добре, че вентилационната система я биваше и наоколо се намираха няколко туби с обезмирисяващи препарати, за да неутрализират вонята, която преминаваше през хирургическите маски на лаборантите. Самият О’Дей смяташе, че ще бъде преследван от облак сини мухи до края на живота си. Търсенето отне един час. Боклуците биваха преглеждани върху маса с бял плот — имитация на мрамор. Имаше използвано кафе за около четири дни, също толкова наполовина изядеш кроасани, разлагащ се сладкиш и няколко пелени. Те идваха от съседната къща. Офицерът, който живееше до къщата на Кътър, имаше новородена внучка. — Готово — обади се един лаборант. Вдигна в ръка компютърна дискета. Макар и с ръкавици, човекът я държеше за двата противоположни края и я пусна в дълга найлонова торбичка. О’Дей я взе и се качи на горния етаж, за да снеме отпечатъците. Тази вечер двама старши лаборанти работиха до късно. Разбира се, малко шмекеруваха. Вече разполагаха с отпечатъците на адмирал Кътър от централния архив, защото всички военни дават отпечатъците си при записването си в армията, а също и цяла торба хитрини, към които се включваше и лазер. — Какво е имало на нея? — попита един от лаборантите. — Лежеше върху някакви вестници — отговори О’Дей. — Аха! Няма допълнителни зацапвания, а освен това хартията е добър изолатор на горещината. Може да имаме шанс. Лаборантът извади дискетата от прозрачната торбичка и започна работа. Всичко отне десет минути, по време на които О’Дей крачеше из стаята. — Разполагам с пръстов отпечатък от палец с осем допирни точки в предната част и вероятно от безименен пръст от другата страна, но само с една много добра допирна точка и една почти напълно негодна. Има и един несъвпадащ набор отпечатъци, но са твърде размазани, за да можем да ги определим. Обаче шарката е различна и следователно трябва да е друг човек. О’Дей прецени, че това е повече, отколкото можеше да очаква при съществуващите обстоятелства. Обикновено за идентифицирането на пръстови отпечатъци бяха необходими десет отделни допирни точки — но тази цифра винаги е различна. Инспекторът бе сигурен, че Кътър е държал дискетата, макар че съдебните заседатели може да не са напълно убедени, ако изобщо се стигне до съд. Сега беше време да се види какво има на дискетата и затова той тръгна към друга лаборатория. След навлизането на персоналните компютри на пазара използването им за криминални престъпления беше само въпрос на време. За такива разследвания ФБР имаше собствен отдел, но най-полезните хора бяха частните консултанти, чиято истинска работа се състоеше в „разбиване“ на други програми. За тези хора компютрите са най-чудесните играчки, а работата с тях — най-забавната игра. Фактът, че една държавна служба им плаша, за да си играят, се равняваше за тях на кариерата на професионален футболист. Човекът, който чакаше О’Дей, бе от шампионите. Двадесет и пет годишен и все още студент в един местен колеж. Въпреки че почти не се вясваше на занятия, най-ниската му оценка бе пет плюс. Имаше въздълга рижава коса и брада, които се нуждаеха от измиване. О’Дей му подаде дискетата. — Това е секретен случай — каза той. — Много добре — отговори консултантът. — Имаме двустранна микрофлопи дискета с двойна гъстота „Сони MFD-2DD“ със 135 сектора на инч, вероятно форматирана за 800 килобайта. Какво има на нея? — Не сме сигурни, но вероятно е шифров алгоритъм. — А! Руски комуникационни системи? Съветите започват да ни създават усложнения, а? — Не е важно да знаеш това — изтъкна О’Дей. — Хората като теб не са никак забавни — каза мъжът и вкара дискетата в устройството. То беше свързано с компютър „Епъл Макинтош IIх“, към разширителните слотове на който имаше свързани специални печатни платки, като самият консултант бе разработил две от тях. О’Дей знаеше, че той би работил на компютър от типа „Ай-Би-Ем“ само ако някой опре пистолет до главата му. Програмите, които използваше за този случай, бяха разработени от негови колеги за възстановяване на данни от повредени дискети. Първата се наричаше „Рескюдата“*. Операцията бе деликатна. Най-напред четящите глави проследиха всяка магнитна зона на диска, като копираха данните в осеммегабайтовата памет на компютъра и създадоха трайно копие върху твърдия диск, а след това направиха и копие върху дискета. Това позволи на консултанта да извади оригиналната дискета, която О’Дей незабавно прибра в пликчето. [* Rescuedata (англ.) — спасяване на данни. — Б. пр.] — Дискетата е била избърсана — констатира мъжът. — Какво? — Била е избърсана, не изтрита или форматирана, а избърсана. Вероятно с малък магнит. — Мама му стара — каза О’Дей. Достатъчно разбираше от компютри, за да се досети, че данните, съхранени по магнитен начин, могат да бъдат изтрити от магнитни смущения. — Не се вълнувай. — А? — Ако този човек е форматирал дискетата, щяхме да закъсаме. Но той само е размахал магнит отгоре. Част от данните ги няма, но някои може да са тук. Дай ми два часа и вероятно ще мога да ти възстановя някои от тези данни — ето тук има нещо. Записът е в машинен код, но не мога да разпозная формата… прилича ми на алгоритъм с препозициониране. Не зная нищо за тези неща, сър. Доста сложно изглежда. — Огледа се. — Това ще отнеме много време. — Колко? — Колко е необходимо да нарисуваш Мона Лиза? Колко време трябва, за да построиш една катедрала? Колко трябва за… Преди края на третия въпрос О’Дей се намираше извън стаята. Остави дискетата в сейфа на канцеларията си, а след това се отправи към един гимнастически салон, за да се изкъпе и да прекара един час във ваната с джакузи. Душът отстрани вонята и докато водовъртежът във ваната се грижеше за болките му, О’Дей мислеше колко добре се оформя делото срещу кучия син. — Сър, тях просто ги няма. Рамирес върна слушалките и кимна. Този път не можеше да отрече това. Погледна към Гуера — сержанта, отговорен за операциите. — Мисля, че някой е забравил за нас. — Е, това е добра новина, капитане. Какво ще правим? — Следващият час за радиовръзка е точно в един. Ще опитаме още веднъж. Ако нищо не стане, предполагам, че ще трябва да се махнем оттук. — Накъде, сър? — Ще тръгнем надолу по планината, ще се опитаме да заемем някакво превозно средство и да… Господи, и аз не знам. Вероятно имаме достатъчно пари, с които да можем да излетим оттук за дома. — Нямаме паспорти и документи за самоличност. — Ами ако отидем до посолството в Богота? — Така ще нарушим към дузина различни заповеди, сър — посочи Гуера. — За всяко нещо има по един първи път — отбеляза капитан Рамирес. — Накарай хората да изядат последните си дажби и да си починат колкото е възможно по-добре. Заставаме на постовете след два часа и ще останем будни цялата нощ. Искам Чавес и Леон да патрулират надолу по хълма, да речем, на два километра разстояние от нас. — Нямаше нужда Рамирес да казва от какво се опасява. Колкото и малка да изглеждаше вероятността да бъдат нападнати, той и Гуера разсъждаваха за тези неща по еднакъв начин. — Всичко е наред, капитане — увери го сержантът. — Всичко ще се оправи веднага щом тези радиотехници се стегнат. Инструктажът за мисията отне петнадесет минути. Мъжете бяха гневни и неспокойни заради претърпените загуби и не оценяваха пълно намиращата се пред тях опасност. Бяха обзети единствено от яростта си. „Каква смелост — мислеше Кортес, — каква мъжественост! Глупаци.“ Първата цел се намираше само на тридесет километра — по очевидни причини той искаше да се справи най-наред с най-близката група, — като двадесет и два километра щяха да бъдат изминати с камион. Разбира се, трябваше да чакат да се стъмни, но шестнадесет пикапа се отправиха на път. Във всеки се намираха по петнадесетина мъже. Кортес гледаше как тръгват и се отдалечават, бъбрейки си. Разбира се, неговите хора останаха. Досега беше вербувал едва десет души, верни само на него. Разбира се, направи го много внимателно. Нямаше никакви глупави въпроси за родителите или за това, колко истина има в твърденията им, че са убивали. Избра ги заради уменията им. Повечето от тях бяха изгонени от „М-19“ или ФАРК, хора, на които им стигаха пет години, прекарани в игра на партизанска война. Някои бяха обучавани в Куба или Никарагуа и имаха основни воински умения. Това ги поставяше над „войниците“ на Картела, повечето от които нямаха никакво обучение. Хората му бяха наемници. Единственият им интерес към Кортес представляваха парите, които им бе платил, а беше обещал и повече. Нямаше къде да отидат. Колумбийското правителство не се нуждаеше от тях. Картелът не би им се доверил. А бяха се заклели във вярност към двете марксистки групировки, които в политическо отношение бяха фалирали до такава степен, че си позволяваха да работят за Картела. С това единственият работодател оставаше Кортес. Той беше човекът, за когото да убиват. Той не им разкриваше намеренията си, защото все още им нямаше доверие. Но нали всички големи движения бяха започвали с малки групи хора, чиито методи са толкова тъмни, колкото и целите им, и които бяха предани само на един човек. Или поне Кортес бе учил нещата по този начин. Самият той не вярваше напълно на това, но за момента му стигаше. Не си правеше никакви илюзии да оглавява революция. Той просто извършваше… как се казва? Превземане с враждебна цел. Точно така. Кортес се усмихна на себе си, когато влезе в къщата и започна да разглежда картите. — Добре, че и двамата не пушим — каза Ларсон, когато колелата се вдигнаха от земята. В кабината зад тях се намираше допълнителен резервоар с гориво. Предстоеше им двучасов полет до патрулната зона и два часа връщане след тричасово чакане на място. — Ще успеем ли според теб? — Ако не успеем, някой ще трябва да заплати за това — отговори Кларк. — Какво ново за времето? — Ще се върнем доста преди урагана. Но за утре не искам да се обзалагам. Чавес и Леон се намираха на два километра от най-далечния наблюдателен пост на групата. И двамата носеха оръжия със заглушители. Леон не беше водачът на група „Знаме“, но умееше да се движи така добре из гората, че Чавес го хареса. Най-хубавото от всичко беше, че не намериха нищо. Капитан Рамирес им беше разяснил от какво се тревожи. До момента не бяха доловили нищо от това, което зарадва сержантите. Първоначално бяха тръгнали на север, а после бавно се върнаха на юг, като обхванаха район от няколко километра в търсене на следи и ослушване за звуци. Тъкмо се канеха да завият нагоре и да се връщат към зоната за кацане, когато Чавес спря и се обърна. Дочу метален звън. Махна с ръка на Леон да замре и завъртя глава с надеждата… „За какво?“ — запита се той. Надяваше се, че наистина е дочул нещо? Или се надяваше, че така му се е сторило? Включи очилата си и огледа склона. Там някъде имаше път. Ако ще имат гости, те ще дойдат от тази посока. Отначало не можеше да се познае. Горската покривка над главите им беше гъста и относителната липса на светлина го накара да завърти копчето за яркостта докрай. От това картината стана неясна, както предаване от далечен град преди въвеждането на кабелна телевизия, а това, което търсеше, се намираше далеч — най-малко на петстотин метра, доколкото можеше да се види в оредяла гора. Напрежението изостри вниманието му, но и въображението му заработи по-усилено. Трябваше да се предпази от виждането на несъществуващи неща. Но там имаше нещо. Усети го още преди звукът да се повтори. Вече не се дочуваха метални звуци, но се долови… прекалено силният шепот на листа, след което нощта в подножието на планината отново стана тиха. Чавес погледна Леон, който също си беше сложил очилата, и гледаше в тази посока. На очилата се виждаше само като зелено изображение. Скритото зад очилата лице се обърна към Чавес и кимна. Жестът му не съдържаше никакви чувства, а само предаваше по най-професионален начин една неприятна мисъл. Чавес клекна и включи радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“ — обади се Динг. — Тук, „Шест“. — Намираме се в мястото за връщане. Забелязахме движение на около половин километър по-надолу от нас. Ще изчакаме. — Разбрано. Внимавай, сержант — каза Рамирес. — Добре. Край на връзката. Леон дойде при него. — Как искаш да изиграем това? — попита Берто. — Нека не се отдалечаваме, докато разберем какво са намислили. — Готово. По-добре е да се прикрием на петдесет метра нагоре. — Тръгвай. Идвам след теб. — Чавес погледна още веднъж надолу, преди да последва другаря си до едно място с гъсти дървета. Все още не можеше да различи нищо на неясния екран. Две минути по-късно и той се намираше на новото място. Берто първи забеляза идващите хора и посочи с ръка надолу по една пътека. Движещите се точки сега бяха по-големи. Глави. На четири или петстотин метра. Изкачваха се право нагоре по хълма. „Добре — помисли и Чавес. — Я да ги преброя.“ Усети как се отпуска. Нещата ставаха по-сериозни. Всичко това го бе правил и преди. Вече нямаше неизвестни. Ще се бият. А той знаеше как. — „Шест“, тук „Водач“. Група с големина на рота се приближава към вас. — Друго? — Движат се бавно, внимателно. — Колко време можеш да останеш на място? — Около две минути. — Остани толкова дълго, колкото позволява безопасността, а след това тръгвай. Опитвай се да се движиш наравно с тях още около километър. Искаме да хванем в капана колкото е възможно повече. — Разбрано. — Много са, а това намирисва на лошо — прошепна Леон. — А ние трябва да ги поокастрим, преди да избягаме, нали? — Чавес обърна поглед към приближаващия се противник. Не забелязваше да се движат в някакъв очевиден ред. Не бързаха, бавно се изкачваха нагоре по хълма, въпреки че той вече лесно можеше да ги чуе. Движеха се по трима или четирима, вероятно групи приятели, както правеха уличните банди. Човек има нужда от приятел зад себе си. „Улична банда“ — помисли си той. Не си правеха труда да се обличат в еднакви цветове, както в неговия квартал, само дето носеха тези проклети автомати „Калашников“. Без истински план, без огневи и маневрени групи. Зачуди се дали имат радиотелефони, за да координират действията си. Вероятно не. С малко закъснение разбра, че те знаят къде отиват. Неизвестно откъде, но всичко означаваше само, че са тръгнали към адски лоша засада. Обаче бяха много. Адски много. — Време е да тръгваме — каза Чавес на Берто. Затичаха нагоре или тръгнаха толкова бързо, колкото позволяваше обучението им, като избираха една или друга удобна точка за наблюдение и уведомяваха Рамирес за своето местонахождение и това на врага. Горе над тях взводът имаше почти два часа, за да се предислоцира и да приготви засадата. Чавес и Леон слушаха разговорите им на собствените си радиотелефони. Взводът се изтегляше напред, за да посрещне нападателите много преди линията за първоначална защита. Тя беше разположена между две особено стръмни възвишения. На тях се намираха картечниците и покриваха прохода с ширина от около триста метра. Ако врагът бе достатъчно глупав, за да премине оттам, то това си бе негов проблем. До момента преследвачите бяха се движили направо към зоната за кацане. Чавес си помисли, че може би някой им е съобщил местонахождението на „Нож“. Но реши, че не е сигурно, докато с Леон избираха мястото си под една от картечниците. — „Шест“, тук „Водач“. Заехме позиция. Врагът се намира на триста метра под нас. В отговор дочу почукване на бутона. — Виждам ги — обади се друг глас по радиомрежата. — Гранатомет, „Едно“ ги вижда. — „Лекар“ ги вижда. — Картечница „Едно“ ги вижда. — Гранатомет „Две“, виждаме ги. — „Нож“, тук „Шест“. Не се вълнувайте — спокойно каза Рамирес. — Изглежда, идват право към парадната врата. Не забравяйте сигнала, момчета… Изминаха още десет минути. Чавес изключи очилата си, за да пести енергия и да могат очите му да привикнат към обстановката. Съзнанието му обработваше отново и отново огневия план на взвода. Двамата с Леон отговаряха за конкретни зони. Всеки боец трябваше да ограничава стрелбата си в определена индивидуална дъга. Дъгите се преплитаха донякъде, но всеки трябваше да стреля в собствената си малка зона и да не обсипва с куршуми целия район. Дори и двете картечници имаха такива ограничения. Третата се намираше далеч зад огневата линия заедно с малката резервна група, готова да окаже подкрепа на взвода при изтеглянето му или да реагира на неочаквани събития. Сега преследвачите се намираха на стотина метра от огневата линия. Предната им редица се състоеше от около осемнадесет-двадесет души. Останалите се стараеха да не изостават от тях. Движеха се бавно, внимаваха къде стъпват, а преметнатите през гърдите им оръжия сочеха наляво. Чавес преброи трима души в зоната, за която отговаряше. Леон продължи да наблюдава какво става надолу по хълма и вдигна оръжието си. В миналото са го правели със залпов огън. Пехотинците на Наполеон са се строявали рамо до рамо в редици от по двама или четирима, вдигали са мускетите си по команда и са изстрелвали едни срещу други страховити мощни залпове от сачми. Целта е била шокиране. Все още е такава. Шок, който да стресне враговете, имали достатъчно късмет, за да се спасят от мигновена смърт. Шок, за да разберат, че това не е мястото, на което биха искали да се намират, да ги обърка, да ги спре, да ги смути. Това вече не се прави с масирани залпове от мускети. Сега на врага се позволява да се приближи много, много близо, но въздействието си остава колкото психическо, толкова и физическо. Дочуха се три сигнала по радиотелефона. Рамирес заповядваше да имат готовност. Хората по отбранителната линия притиснаха прикладите до раменете си. Картечниците се повдигнаха на стойките си. Предпазителите бяха свалени. Капитанът, в центъра на линията, стисна ръка около една комуникационна жица. Тя беше дълга около петдесет метра и на единия й край имаше консервна кутия с няколко камъчета. Бавно и внимателно той опъна жицата. След това рязко я дръпна. Внезапният шум замрази мига. Сякаш всичко спря за момент, който изглеждаше дълъг няколко часа. Хората пред леките пехотинци инстинктивно се обърнаха към звука, встрани от неизвестната заплаха и от пръстите, които тъкмо започваха да натискат спусъците. Моментът приключи с появата на белите огньове от дулата на взвода. Първите петнадесет нападатели паднаха веднага. Зад тях още петима бяха убити или ранени, преди да успеят да отговорят на огъня. След това стрелбата отгоре спря. Нападателите реагираха със закъснение. Много от тях изпразниха цели пълнители нагоре по хълма, но бойците се намираха в окопите си, като не оставяха никакви цели за нападателите. — Кой стреля? Кой стреля? Какво става тук? — Това беше гласът на сержант Оливеро, който имаше отличен акцент. Смутът е съюзник на подготвения. Още хора изтичаха в зоната за убиване, за да видят какво става, чудейки се кой е стрелял и по кого. Чавес и останалите преброиха до десет, преди отново да се изправят. В своята зона Динг имаше двама души. Когато преброи до десет, той повали единия и рани втория със залп от три куршума. Може би сега долу имаше още дванадесет души. Дочуха се пет сигнала по радиотелефоните. — Всички тръгваме — повика Рамирес. По цялата линия хората направиха едно и също. Един човек от всяка двойка тръгна веднага, като изтича на петдесет метра нагоре до предварително избрано място. Картечниците, които до този момент бяха стреляли само кратки поредици, сякаш са обикновени автомати, започнаха да пускат дълги серии, за да прикриват изтеглянето. В разстояние на минута „Нож“ се отдалечи от зоната, която сега биваше обсипвана със закъсняла и неточна стрелба. Един от хората получи драскотина от заблуден куршум, но не му обърна внимание. Както винаги, Чавес тръгна последен и се движеше най-бавно, като избираше пътя си от едно дебело дърво до следващото, тъй като ответният огън се усили. Отново включи очилата си, за да види какво става. В зоната за убиване имаше към тридесетина души, но само някои от тях се движеха. С голямо закъснение врагът заобикаляше от южната страна в опит да обхване вече изоставената позиция. Чавес видя как стигнаха до мястото, където само преди няколко минути бяха се намирали той и Леон, й как стояха объркани и несигурни какво точно се е случило. Чуха се писъците на ранените, а след това започнаха и ругатните. Вулгарни, силни ругатни на разгневени мъже, свикнали да причиняват смърт, а не да я получават. Нови гласове надделяха над шумотевицата от безразборна стрелба, ругатни и писъци. Сигурно бяха водачите, които даваха шумни заповеди на език, разбираем за всички войници. Чавес тъкмо смяташе, че лесно ще спечелят тази битка, когато погледна за последен път. — О, по дяволите! — Натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Това е повече от рота, сър. Повтарям, повече от рота. За момента загубите на врага са тридесет души. Отново тръгват. Тридесетима тръгват на юг. Някой им казва да се опитат да ни заобиколят. — Разбрано, Динг. Тръгвай нагоре. — Тръгвам. — Чавес затича с всички сили, като прескочи мястото на Леон. — Мистър Кларк, карате ме да вярвам в чудеса — каза Ларсон, който управляваше самолета „Бийчкрафт“. Бяха влезли във връзка с група „Поличба“ на третия опит и им наредиха да се отдалечат пет километра встрани на място, където хеликоптерът „Пейв Лоу“ едва можеше да кацне. Следващият опит им отне повече време, около четиридесет минути. Сега търсеха „Знаме“. „Или остатъка от него“ — спомни си Кларк. Не знаеше, че оцелелите от взвода са се присъединили към „Нож“, която бе последната група в списъка му. Втората отбранителна позиция беше по необходимост по-разпръсната от първата и Рамирес започваше да се тревожи. Хората му така добре се справиха с първата засада, че някой от пехотното училище може да напише статия, но един от ненарушимите закони на военните операции е, че успешните трикове рядко могат да бъдат повторени. Нищо не дава по-добър урок от смъртта. Врагът сега ще маневрира, ще се разпростре в опит да действа координирано или най-малкото да се възползва по-добре от числеността си. А противникът постъпваше умно. Движеше се по-бързо. Сега, след като знаеха, че имат истински враг с остри зъби, инстинктивно разбираха, че най-добре е да натискат, да поемат инициативата и да наложат развитието на бойните действия. Рамирес не можеше да избегне това. Но и той държеше козове. Неговите хора по фланга го информираха за придвижването на врага. Сега имаше към три групи от по четиридесет души всяка. Рамирес не можеше да се справи и с трите, но би могъл да ги ужили една след друга. Освен това разполагаше с три огневи групи, всяка от по петима души. Едната — оцелелите от „Знаме“ — остави в центъра с един разузнавач отляво, за да следи движенията на третата вражеска група, докато той изтегли основната част от силите на юг и ги разположи в засада нагоре и надолу по склона, като образуваха почти Г-образна линия. В горната част на склона се намираха двете картечници. Не трябваше да чакат много дълго време. Врагът се движеше по-бързо, отколкото Рамирес се надяваше, и хората му почти нямаха време да изберат добри позиции за стрелба, но за свое нещастие нападателите отново идваха по предсказуем маршрут. Чавес се намираше в долния край и даде предупреждение, когато онези се приближиха. И този път им позволиха да се доближат на петдесет метра. Чавес и Леон бяха на няколко метра един от друг и търсеха водачите. Задачата им беше тихо да отстранят всеки, който направи опит да координира и води нападателите. Имаше един, който жестикулираше към останалите. Чавес се прицели и изстреля един куршум, но не улучи. Въпреки заглушетеля шумът от превключването на механизма бе достатъчно силен, за да привлече един изстрел, след което целият взвод откри огън. Още петима нападатели паднаха. Останалите отвърнаха на огъня, този път по-точно, и се групираха, за да нападнат позициите на отбраняващата се група, но огънят от цевите на автоматите им ги издаде и двете картечници започнаха да ги обстрелват. Театърът на бойните действия беше ужасна и очарователна гледка. След като хората започнаха да стрелят, очите им загубиха нагласата си да виждат на тъмно. Чавес се опита да запази своята нагласа, като държеше едното си око затворено, както го бяха учили, но установи, че не става нищо. Гората грееше от ярки цилиндрични огнени езици, някои от които се превръщаха в малки светлинни глобуси и осветяваха движещите се хора като поредица от стробоскопни мигания. Трасиращите куршуми от картечниците насочваха огъня към живи хора. Трасиращите серии на автоматчиците означаваха друго. Последните три патрона от пълнителите бяха трасиращи, за да ги подсетят, че е време да слагат нови пълнители. Шумът се различаваше от всичко, което Чавес бе чувал до този момент: забързаното тракане на техните автомати М-16 и по-бавното бучене на автоматите „Калашников“. Чуваха се заповеди и викове на гняв и болка и отчаяна смърт. — Бягайте! — Това беше гласът на капитан Рамирес, който викаше на испански. Отново се разделиха на двойки. Или се опитаха да го сторят. Двама от взвода паднаха при размяната на изстрели. Чавес се препъна в единия, който се опитваше да изпълзи встрани. Метна го на раменете си и затича нагоре по хълма, като се опитваше да забрави болката в краката си. Мъжът — Ингелес — издъхна при сборния пункт. Нямаше време за печал и пълнителите, които не беше успял да използва, се разпределиха между останалите автоматчици. Докато капитан Рамирес се опитваше отново да въведе ред в нещата, отдолу се чуха още изстрели и ругатни. Само един човек се добра до сборния пункт. Група „Нож“ имаше още двама убити и един сериозно ранен. Оливеро се зае с него и го поведе нагоре по хълма към сборния пункт за ранените, близо до зоната за кацане. Необходими им бяха още петнадесет минути, за да причинят още двадесет жертви на врага си за сметка на тридесет процента от силите си. Ако капитан Рамирес имаше време да помисли, щеше да разбере, че губи играта. Но време нямаше. Бойците от „Знаме“ обезкуражиха още една група нападатели с няколко залпа, но загубиха един човек, когато се изтегляха по хълма. Следващата отбранителна линия се намираше на четиристотин метра. Хората трябваше да застанат по-близо един до друг. Тя беше неприятно близо до последната отбранителна позиция. Време беше да изиграят и последния си коз. Врагът отново обгради празен терен и все още не знаеше какви загуби е причинил на злите духове, които се появяваха, убиваха и изчезваха като в някакъв кошмарен сън. Двама от водачите им ги нямаше. Единият падна убит, а другият — сериозно ранен и сега спряха, за да се прегрупират, докато оцелелите им водачи се съветваха. За войниците ситуацията беше до голяма степен същата. Веднага, след идентифицирането на жертвите, Рамирес прегрупира хората си, за да компенсира загубите. Благодарен беше, че няма време да тъгува за загиналите свои бойци, че обучението му наистина го караше да концентрира вниманието си върху належащия проблем. Хеликоптерът нямаше да пристигне навреме. А може би ще дойде? И дали това има значение? Какво ли има значение? Трябваше още да намали силите на врага, за да може опитът им за бягство да има изгледи за успех. Щяха да бягат, но преди това да убият още хора. Рамирес пазеше експлозивите в резерв. Никой от хората му все още не беше изстрелвал или хвърлял граната, а тази позиция се охраняваше и от заложените мини, като всяка от тях пазеше окоп на автоматчик. — Какво чакате, а? — извика Рамирес към подножието на хълма. — Хайде, все още не сме свършили с вас! Най-напред ще ви избием, а след това ще чукаме жените ви! — Те нямат жени — извика Вега. — Правят го един с друг. Елате, педерасти, време е да умрете! И те дойдоха. Като боксьор, който безмилостно набутва противника си в ъгъла на ринга, все още движени от гнева си, почти без да обръщат внимание на загубите си. Гласовете ги привлякоха и ги накараха да ругаят. Но този път внимаваха повече — научили се бяха на някои неща. Придвижваха се от дърво на дърво, като се прикриваха един друг. Стреляха пред себе си, за да карат хората отсреща да залягат. — Нещо става там, на юг. Виждаш ли блясъците? — попита Ларсон. — Вдясно от нас, по склона на планината. — Виждам. — Прекарали бяха повече от час в опита да намерят „Знаме“, като прелетяха над три места за евакуация и не получиха отговор. Кларк не харесваше идеята да напуснат района, но нямаше богат избор. Ако това е, каквото смята той, значи трябва да се приближат. Дори при ясна видимост тези малки радиоапарати вършеха работа на по-малко от десет мили. — Карай натам колкото е възможно по-бързо — каза на пилота той. Ларсон прибра клапите на крилата и премести лоста за газта напред. Наричаха го огневи чувал — термин, заимстван от съветската армия, който напълно отразяваше функцията му. Взводът се бе разпръснал в широка дъга. Всеки боец се намираше в своя окоп, въпреки че четири шанеца бяха заети от по един вместо от двама души, а в някои изобщо нямаше никой. Пред всеки от окопите имаше по една-две мини, разположени с изпъкналата си страна към врага. Позицията се намираше в една горичка и пред нея имаше малко свлачище, широко около осемдесет метра, което гледаше към няколкото повалени дървета и млади фиданки. Шумът и огньовете от дулата на врага се приближиха до тази линия и спряха, макар стрелбата да не намаля. — Добре, хора — каза Рамирес. — Щом дам заповед, се махаме по дяволите, към зоната за кацане, а оттам към маршрут Х2. Но преди това трябва да ги поокастрим. Другата страна също разговаряше, този път по-интелигентно. Говореха за имена вместо за места, което донякъде закодираше намеренията им, въпреки че отново бяха си позволили да следват особеностите на терена, вместо да ги пресичат. Рамирес си помисли, че каквито и да са, не бяха от плашливите. Ако имаха само малко обучение и един-двама подобри командири, битката вече щеше да е приключила. Чавес мислеше за други неща. Оръжието му освен безшумно стреляше и без пламък от цевта и нинджата използваше очилата си за нощно виждане, за да избира отделни цели. Поваляше ги без никаква жалост. Простреля един, който се държеше като предводител. Всичко ставаше твърде лесно. Тракането на стрелбата от линията на врага криеше звуците на неговото оръжие. Но той провери патроните си и установи, че има само два пълнителя и още шестдесет патрона освен заредените в автомата. Капитан Рамирес играеше хитро, но и доста рисковано. Зад едно дърво се появи главата на някакъв човек, а след това и ръка, която жестикулираше към друг. Динг се прицели и стреля. Улучи мъжа в гърлото, но това предизвика задавен писък. Чавес не знаеше, но този човек беше главатарят на групата и това само разпали хората му. Навсякъде от ивицата гора нападателите започнаха да стрелят и се втурнаха с викове напред. Рамирес ги остави да преодолеят половината разстояние и изстреля една граната от гранатомета си. Тя беше фосфорна и предизвика появата на ярък фонтан от бяла светлина. Веднага останалите взривиха мините. — О, по дяволите! Това е „Нож“. Взривяват мини. — Кларк извади антената през прозореца на самолета. — „Нож“, тук „Променлива“. Обади се, край! Избра възможно най-лошия момент в опита си да им помогне. Още тридесет мъже паднаха мъртви и десет ранени от покосяващите осколки на мините. След това срещу дърветата излетяха гранати, включително и запалителни, за да предизвикат огън. Някои хора, които се намираха достатъчно далеч, за да избягнат незабавна смърт, бяха достатъчно близо, за да ги достигне огънят. Сипещите се като дъжд парчета фосфор ги запалваха и виковете им допълниха нощната какофония. Войниците хвърлиха и ръчни гранати, които покосиха още нападатели. След това Рамирес отново натисна бутона на радиопредавателя си. — Измъквайте се, измъквайте се вече! Но този път не се получи. Когато група „Нож“ се изтегли от позициите си, бе пометена от автоматичния огън на мъже, стрелящи просто по рефлекс. Бойците, които имаха димни и сълзотворни гранати, ги хвърлиха, за да прикрият оттеглянето си, но искренето на зарядите просто даде на противника възможност за прицел и всеки боец привлече към себе си огъня от дузина автомати. Като пряк резултат от това, което бяха обучени да правят, двама паднаха убити и други двама — ранени. До този момент Рамирес бе успял по отличен начин да удържи контрола над групата, но сега го загуби. Радиослушалките му започнаха да пращят и в тях се чу непознат глас: — Тук „Нож“ — каза изправилият се Рамирес. — „Променлива“, къде си, по дяволите? — Над вас. Над вас. Какво е положението, край. — Сериозно сме загазили и сега отстъпваме към зоната за кацане. Слезте тук, слезте тук веднага! Рамирес се разкрещя на хората си: — Веднага отидете в зоната за кацане. Идват да ни вземат. — Не, „Нож“, не можем да кацнем сега. Трябва да се измъкнете, трябва да се измъкнете. Повторете! — каза по радиото Кларк. Не получи отговор. Повтори инструкциите си, но отново не последва отговор. Оцеляха само осем от двадесет и двамата души. Рамирес носеше на рамо един ранен и докато бягаше към зоната за изтегляне на двеста метра нагоре по хълма, където щеше да кацне хеликоптерът, за да ги вземе, слушалките му бяха паднали. Но хеликоптерът не дойде. Рамирес сложи ранения на земята и започна да гледа към небето. Постави очилата за нощно виждане, но нямаше нито хеликоптер, нито мигане от стробоскопни лампи, а в нощното небе не се виждаше светлината на турбовитлови двигатели. Капитанът дръпна слушалката на радиотелефона си и изкрещя в нея: — „Променлива“, къде си, по дяволите? — „Нож“, тук е „Променлива“. Ние кръжим над вас в самолет. Не можем да извършим евакуиране до утре вечерта. Вие трябва да се измъкнете на чисто. Трябва да се измъкнете на чисто. Повторете! — Останахме само осем души… — Рамирес спря да говори, в него отново се върна човекът, за последен, смъртоносен път. — О, Господи. Осъзна, че повечето от хората му ги нямаше, а той, техният командир, бе отговорен за тях. Никога нямаше да разбере, че всъщност не беше точно така. Сега врагът се приближаваше. От три страни. Имаше само един начин за бягство. Маршрутът бе предварително планиран, но Рамирес гледаше към човека, когото донесе дотук. Гледаше го как умира. Вдигна очи към хората си и не можа да реши какво да направи. Нямаше време да се досети за ученията, в които бе участвал. От последните дървета на стотина метра разстояние се появи първият от нападателите и започна да стреля. Хората му отвърнаха на огъня, но онези бяха твърде много, а и войниците вече нямаха достатъчно пълнители. Чавес видя всичко. Беше се върнал назад при Вега и Леон, за да помогне на един мъж, ранен лошо в крака. Забеляза как една редица мъже започнаха да прочистват зоната за кацане. Видя как Рамирес се хвърли на земята, като стреляше към наближаващия враг, но Динг и приятелите му не можеха да направят нищо, и тръгнаха по маршрута за оттегляне. Не погледнаха назад. Не беше нужно. Звуците говореха достатъчно. Тракането на автоматите М-16 се смесваше с по-силния шум да руските „Калашников“. Избухнаха още няколко гранати. Няколко мъже изкрещяха и започнаха да ругаят на испански. След това започна да се чува стрелба само от АК-47. Битката за хълма бе свършила. — Това значи ли каквото си мисля? — попита Ларсон. — Това значи, че някой ЗОТ ще умре — тихо отговори Кларк. В очите му имаше сълзи. Виждал бе такова нещо и преди, когато хеликоптерът му излетя навреме, а другият не можа. Тогава, а и дълго време след това се срамуваше, че той оцеля, а другите не можаха. „По дяволите!“ Тръсна глава и се овладя. — „Нож“, тук „Променлива“. Чувате ли ме, край? Отговорете и си кажете името. Повтарям, отговорете и си кажете името. — Чакай малко — каза Чавес. — Говори Чавес. Кой е на този радиоканал? — Слушай какво ще ти кажа, защото каналът е открит. Говори Кларк. Срещали сме се преди. Движи се в същата посока, както през нощта на учението, спомняш ли си? — Разбрано. Помня посоката, в която се движихме тогава. Мога да го направя. — Ще се върна, за да ви взема утре. Дръж се, хлапак. Нещата още не са приключили. Повтарям: ще се върна да ви взема утре. А сега разкарай задника си оттам. Край на връзката. — Какво означава всичко това? — попита Вега. — Тръгваме на изток, надолу по хълма, после на север, а след това ще завием на изток. — После какво? — настоя Oso. — Откъде да знам, мамицата му! — Връщай се на север — нареди Кларк. — Какво е ЗОТ? — запита Ларсон, когато влезе в завоя. Кларк отговори толкова тихо, че почти не се чу какво каза: — ЗОТ е задник от тила. Някое от онези негодни за нищо копелета, които правят така, че ние, оперативните агенти, да умираме. И един от тях ще си плати за това, Ларсон. А сега млъквай и карай. Продължиха напразно да търсят „Знаме“, а после се върнаха към Панама. Полетът продължи два часа и петнадесет минути. През това време Кларк не каза нищо, а Ларсон се боеше да говори. Пилотът вкара самолета право в хангара с хеликоптера „Пейв Лоу“ и вратите се затвориха зад него. Райън и Джоунс ги очакваха. — Е? — попита Джак. — Влязохме във връзка с „Поличба“ и „Особеност“ — каза Кларк. — Елате. — Заведе ги в стая с маса, върху която разтвори географската си карта. — Ами другите? — попита Джак. Полковник Джоунс нямаше нужда да пита. Той разбираше част от нещата по лицето на Кларк. — „Поличба“ ще се намира тук утре вечер. „Особеност“ ще бъде тук — каза Кларк, като посочи две местоположения, отбелязани на картата. — Добре. Можем да го направим — каза Джоунс. — По дяволите! — изръмжа Райън. — Какво става е другите? — Не можахме да осъществим връзка със „Знаме“. Видяхме как лошите прегазиха „Нож“. Повечето от тях — коригира се Кларк. — Най-малко един човек се е измъкнал. Аз ще ида да го взема. По суша. — Кларк се обърна към пилота: — Ларсон, ти по-добре се наспи. Искам да си свеж и бодър в шест часа. — Какво е времето? — попита той ПД. — Онази шибана буря се мята натам-насам като ракета с топлинна глава след самолет. Никой не знае накъде ще отиде, дяволите да я вземат, но все още не е пристигнала тук, а аз и преди съм летял в лошо време — отговори полковник Джоунс. — Добре. — Пилотът се отдалечи. В съседната стая имаше няколко легла. Той се тръшна на едно от тях и след минутка заспа. — Ще идеш по суша? — попита Райън. — Какво очакваш да направя — да ги оставя там ли? Нима не го направихме вече? — Кларк извърна поглед. Очите му бяха зачервени и само ПД се досети, че това не се дължи само на напрежение и недоспиване. — Извинявай, Джак. Там има още хора. Трябва да се опитам. Те биха го направили заради мен. Всичко е наред. Знам какво да направя. — Как? — попита ПД. — Ларсон и аз ще отлетим в страната утре по обед, ще наемем кола и ще отидем натам. Казах на Чавес — това е хлапакът, с когото разговарях — да заобиколи онези и да се отправи на изток, към планините. Ще се опитаме да ги посрещнем, да ги откараме до летището и просто да ги качим на самолет за дома. — Толкова лесно ли е? — попита с недоверие Райън. — Разбира се. Защо не? — Има разлика между това да си смел и да си идиот — каза Райън. — На кой му пука дали съм смел? Това ми е работата. — Кларк излезе от стаята, за да поспи. — Знаеш ли от какво се боиш? — попита Джоунс, след като Кларк излезе. — Боиш се от спомена за времето, когато си можел да направиш такова нещо, но не си го сторил. Аз мога да ти разкажа с най-големи подробности за всеки свой провал от двадесет и няколко години насам. — Полковникът носеше синята си риза с командирски крилца и лентички. Имаше доста от тях. Очите на Джак се спряха на една от тях, бледосиня с пет бели звезди. — Но ти… — Приятно е да носи човек такова нещо. Много ми е хубаво да ме поздравяват генерали с четири звезди, сякаш съм нещо специално. Но знаеш ли кое има значение? Двамата, които измъкнах. Сега един от тях е генерал. Другият е пилот в „Делта“. И двамата имат семейства. Това има значение, мистър Райън. Онези, които не успях да измъкна, също имат значение. Някои от тях все още се намират там, защото не бях достатъчно добър или достатъчно бърз, или пък достатъчно късметлия. Или пък те не бяха такива. Или имаше друга причина. Трябваше да ги измъкна. Такава ми е работата — тихо каза Джоунс. — С това си вадя хляба. „Ние ги изпратихме там — помисли си Джак. — Моето управление ги изпрати там. Сега някои са мъртви, а ние позволяваме на някой си да ни нарежда да не правим нищо по този въпрос. А аз трябва да съм…“ — Може да е опасно да влизаме тази вечер. — Възможно е. Така изглежда. — Ти имаш три миниоръдия на хеликоптера си — каза Райън след миг. — Видях само двама стрелци. — Не можах да намеря друг толкова бързо и… — Аз стрелям доста добре — прекъсна го Джак. > 28. > РАВНОСМЕТКА Кортес седеше на масата и пресмяташе. Американците бяха се справили забележително добре. Почти двеста души от хората на Картела бяха отишли в планината. Деветдесет и шест бяха се върнали живи, шестнадесет от тях ранени. Дори доведоха един жив американец със себе си. Много лошо беше ранен, четири от раните му все още кървяха, а и колумбийците не се отнасяха с него никак Добре. Мъжът беше млад и смел, стискаше зъби, за да не охка, и се тресеше от усилието да се контролира. Много храбър бе този младеж от зелените барети. Но говореше несвързани неща, а Кортес имаше други задачи. Разполагаха с докторски екип за лекуване на „приятелските“ жертви. Кортес отиде при тях и взе спринцовка за еднократна употреба, като я напълни с морфин. Върна се и заби иглата в една от вените на здравата ръка на войника, след което натисна буталцето. Войникът веднага се отпусна, болката му бе потушена от чудно, кратко усещане за благополучие. След това спря да диша просто така и животът му също угасна. Жалко. Кортес наистина би могъл да използва хора като него, но те обикновено работеха за слава. Отиде при телефона си и се обади на съответния номер. — Jefe, елиминирахме една от вражеските групи… Да, jefe, десет души бяха, както подозирах. Убихме ги всичките. Довечера тръгваме след друга група… Има един проблем, jefe. Врагът се би добре и ние понесохме много загуби. Нуждая се от повече хора за мисията довечера. Si, благодаря, jefe. Това ще свърши добра работа. Изпрати хората в Риосукио и кажи на предводителите им да ми докладват днес следобед. Аз ще ги инструктирам на място. О? Да, това ще бъде чудесно. Ще те очакваме. Кортес се замисли, че ако има късмет, другата група американци ще се бие също толкова добре. С повече късмет ще може да елиминира две трети от стрелците на Картела. Заедно с шефовете им, които ще отстрани също тази вечер. Помисли си, че вече няма връщане. Беше залагал високо и опасно, но опасностите вече се намираха зад гърба му. Погребението се състоя рано. Гриър бе вдовец, който дълго преди смъртта на жена си живееше без нея. Причината се намираше в съседство с правоъгълната дупка в гробището „Арлингтън“. Обикновен бял надгробен камък за младши лейтенант Робърт Уайт Гриър от военноморския флот, единствения му син, завършил военноморската академия и заминал за Виетнам, за да умре. Нито Ритър, нито Мур някога бяха виждали момчето, а и Джеймс никога не държеше снимката му в кабинета си. Бившият заместник-директор по въпросите на разузнаването беше сантиментален човек, но не и ревльо. И все пак отдавна беше поискал да го погребат до сина му. Поради званието и поста му направиха изключение и запазиха мястото за събитието, което за всички беше толкова неизбежно, колкото и ненавременно. Той наистина беше сантиментален човек, но само за важни неща. Ритър си помисли, че имаше няколко доказателства за това. Начинът, по който Джеймс беше поел грижата за няколко млади, умни момчета, за да ги доведе в ЦРУ, интересът, с който следеше кариерите и обучението им, вниманието, с което се отнасяше към тях. Церемонията беше скромна и тиха. Няколкото близки приятели на Джеймс присъстваха заедно с много повече хора от правителството. Сред последните се намираха президентът и за голямо раздразнение на Боб Ритър — вицеадмирал Джеймс А. Кътър-младши. Сам президентът произнесе реч по време на службата в параклиса, за да отбележи смъртта на човека, служил на страната си непрекъснато в продължение на повече от петдесет години, записал се във военноморските сили на седемнадесет години, след това влязъл в академията, достигнал ранг на генерал с две звезди, дослужил до трета звезда за работата си в ЦРУ. — Знаме на професионализма, честността и предаността на страната си, ненадминат от никого. — С тези думи президентът резюмира кариерата на вицеадмирал Джеймс Гриър. „А това копеле Кътър стои там, в предната редица, сякаш самият той го е казал“ — помисли си Ритър. Особено гадно му стана, когато почетната гвардия от трети пехотен батальон свиваше знамето, което лежеше върху ковчега. Нямаше на кого да го даде. Ритър очакваше то да отиде заедно с… А къде е Райън? Обърна глава, за да се огледа. Не забеляза отсъствието му в началото, защото Райън не беше дошъл с останалите от делегацията на ЦРУ. Знамето отиде у съдията Мур. Хората започнаха да си стискат ръце, да разговарят. „Да, наистина Бог прояви милост и го прибра толкова бързо накрая. Да, такива мъже не се появяват всеки ден. Да, това е краят на хората като него и е много жалко. Никога не съм срещал сина му, но съм чувал…“ Десет минути по-късно. Ритър и Мур се намираха в кадилака на ЦРУ. Тръгнаха обратно към паркинга „Джордж Вашингтон“. — Къде, по дяволите, е Райън? — попита директорът на централното разузнаване. — Не знам. Мислех, че ще дойде със собствената си кола. Мур не беше толкова разгневен, колкото разстроен от това. Все още държеше знамето на коленете си. Пипаше го нежно като новородено бебе, без да знае защо… Осъзна, че наистина има Бог, както го бяха уверявали баптистките проповедници в младежките му години. И ако Джеймс наистина е имал душа, то той в момента държи в ръцете си най-добрата следа от нея. Знамето беше топло на пипане. И макар да знаеше, че или си въобразява, или платът е задържал топлина от лъчите на утринното слънце, енергията, излъчвана от знамето, на което Джеймс бе служил от юношеските си години, сякаш го обвиняваше в предателство. Присъстваха на едно погребение тази сутрин, но на две хиляди мили оттук се намираха други хора, които ЦРУ изпрати да свършат определена работа и които дори няма да бъдат възнаградени с гроб между свои. — Боб, какво направихме, по дяволите? — попита Мур. — Как се забъркахме в тази каша? — Не зная, Артър. Не зная. — Джеймс наистина извади късмет — промълви директорът на централното разузнаване. — Той поне си замина… — С чиста съвест? — Ритър погледна през стъклото, като не можеше да погледне шефа си в очите. — Виж какво, Артър… — Замълча, не знаеше какво още да каже. Ритър работеше в ЦРУ от петдесетте години като следовател, контрольор, командир на оперативна служба, а след това на отдел в Ленгли. Губил беше оперативни офицери и агенти, но никога не ги беше предават Помисли си, че за всяко нещо има по един първи път. Току-що бе успял да проумее по много пряк начин, че за всеки човек има и един първи път да умре. Но когато човек стига до момента на окончателната равносметка недостойно, това е проява на най-голяма страхливост, най-големия неуспех в живота. Пътят до Ленгли беше кратък и колата спря, преди този въпрос да получи отговор. Изкачиха се нагоре с асансьора. Мур отиде към канцеларията си. Ритър отиде в своята. Секретарките още не бяха се върнали. Те пътуваха в един микробус. Ритър започна да се разхожда из канцеларията си, докато ги чакаше, а след това отиде да види мисис Къмингс. — Райън обаждал ли се е? — Не, а и аз не можах да го видя. Знаете ли къде е той? — попита Нанси. — Съжалявам, но не зная. — Ритър се върна и изведнъж реши да позвъни в дома на Райън, където му отговори телефонен секретар. Провери картона на Райън за служебния телефон на Кати и секретарката го свърза с нея. — Обажда се Боб Ритър. Трябва да разбера къде е Джак. — Не знам — предпазливо отговори доктор Каролайн Райън. — Вчера ми се обади, че няма да е в града. Не каза къде ще ходи. По лицето на Ритър премина хладна тръпка. — Кати, трябва да разбера Много е важно! Не мога да ти обясня колко важно е всичко това. Моля те, повярвай ми, трябва да знам къде е. — Искате да ми кажете, че и вие не знаете къде е той? — В гласа й се забелязваха тревожни нотки. Ритър разбра, че Райън е научил. — Виж какво, Кати, аз ще го намеря. Не се тревожи. — Усилието да я успокои се провали, но Ритър затвори телефона при първата удобна пауза. Директорът по оперативните въпроси отиде в канцеларията на съдията Мур. Знамето лежеше на бюрото на директора на централното разузнаване, все още сгънато на триъгълник, като накривена шапка. Съдията Артър Мур, директор на централното разузнаване, седеше тихо и го гледаше. — Джак го няма. Жена му казва, че не знае къде е. Той знае, Артър. Знае и е отишъл да направи нещо. — Как може да е разбрал? — Откъде да знам, по дяволите? — Ритър се замисли за момент, а след това махна с ръка на шефа си. — Ела. Влязоха в канцеларията на Райън. Ритър отвори панела пред стенния сейф на Джак и набра съответната комбинация, но не се случи нищо, освен че започнаха да святкат предупредителните светлинки по проклетия циферблат. — По дяволите — каза Ритър. — Мислех, че това е комбинацията. — Комбинацията на Джеймс ли? — Да. Нали знаеш какъв бе той, никак не харесваше тези проклети неща и вероятно… — Ритър се огледа. Досети се след третия опит, като извади плота за писане от бюрото и видя шифъра. — Мисля, че го набрах правилно. — Обърна се и отново се опита. Този път светлинките бяха съпроводени от проклетия звуков сигнал. Ритър се извъртя и отново провери номера. На листа имаше написано и друго нещо. Ритър издърпа плота още повече. — О, Господи. Мур кимна с глава и отиде при вратата. — Нанси, кажи на охраната, че ние се опитваме да отворим сейфа. Изглежда, Джак е променил комбинацията, без да ни каже, както би трябвало да направи. — Директорът на централното разузнаване затвори вратата и се върна. — Артър, той знае. — Може би. Как можем да проверим? След една минута се върнаха в канцеларията на Ритър. Той беше унищожил всички документи, но не и паметта си. Не се забравя името на човек с медал на честта. Всичко беше въпрос на натискане на копчето на телефона и обаждане до Първа ескадрила за специални задачи в базата на военновъздушните сили „Еглин“. — Трябва да говоря с полковник Пол Джоунс — каза Ритър на сержанта, който вдигна телефона. — Полковник Джоунс отсъства, сър. Не зная къде е. — Кой знае? — Офицерът, отговорен за операциите на ескадрилата, може да знае, сър. Разговаряме по несекретна линия, сър — напомни му сержантът. — Кажи ми номера му. Сержантът му го каза и Ритър се обади по секретната линия. — Трябва да намеря полковник Джоунс — каза Ритър, след като се представи. — Сър, имам заповед да не давам информация за него на никого. На никого, сър. — Майоре, ако той отново е в Панама, аз трябва да го знам. Животът му може да зависи от това. Става нещо, за което той трябва да разбере. — Сър, имам заповед… — Майната им на твоите заповеди, синко. Ако не ми кажеш къде е и ако екипажът му загине, вината за това ще бъде твоя! Сега ще ми кажеш ли или не? Офицерът никога не беше участвал в реални бойни действия и решенията, от които зависи животът на други, за него представляваха теория. Поне до момента. — Сър, те са там, където бяха и преди. На същото място, същите хора. Мога да ви кажа само това, сър. — Благодаря, майоре. Постъпихте правилно. Наистина. Сега ви предлагам да си възпроизведете съдържанието на този разговор в писмен вид. — Ритър затвори слушалката. Високоговорителят на телефона беше включен. — Това трябва да е Райън — съгласи се директорът на централното разузнаване. — Какво ще правим сега? — Ти ми кажи, Артър. — Още колко души ще убием, Боб? — попита Мур. Най-много се боеше от огледалата, защото там щеше да види нещо, по-недостойно от отражението, което желаеше. — Разбираш ли последствията? — Майната им на последствията — изсумтя бившият главен съдия на Тексаския апелативен съд. Ритър кимна и натисна друг бутон на телефона. Когато, се обади, говореше с нормалния си, решителен глас на командир: — Нуждая се от всичко, което е разработено през последните два дни от „Лудория“. — Натисна друг бутон. — Искам началникът на полевата служба в Панама да ми се обади до тридесет минути. Кажете му да се подготви за работа. Днес ще бъде много зает. — Ритър постави слушалката на мястото й. Трябваше да почакат няколко минути, но това не изискваше мълчание. — Слава богу — каза след малко Ритър. Мур се усмихна за първи път през този ден. — И аз мисля така, Робърт. Хубаво е отново да си мъж, нали? Въоръжената охрана доведе мъжа с бежовия костюм. Той каза, че името му е Луна, а куфарчето му вече бе претърсено за оръжие. Кларк го позна. — По дяволите, Тони, какво правиш тук? — Кой е той? — попита Джак. — Шеф на оперативната база за Панама — отговори Кларк. — Тони, надявам се, че имаш много добра причина да дойдеш. — Нося телекс за доктор Райън от съдията Мур. — Какво? Кларк хвана Луна за ръката и го заведе в канцеларията. Нямаше много време. Ларсон и той трябваше да излитат след няколко минути. — Надявам се, че това не е някаква шибана шега — обяви Кларк. — Виж какво, аз просто нося пощата — каза Луна. — Сега спри да се правиш на голям мъжкар. Не забравяй, че аз съм испанецът тук. — Подаде първия лист на Джак. C> # СТРОГО СЕКРЕТНО — ЕДИНСТВЕНО ЗА ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОРА ПО РАЗУЗНАВАНЕТО Невъзможно е установяването на връзка с групите от „Увеселителна лодка“. Вземете всички мерки, които считате за подходящи, за да измъкнете силите ни в страната. Кажете на Кларк да внимава. Приложените материали може да ви бъдат полезни. К. не знае. Късмет. М/Р. C$ — Никога не съм казвал, че са глупави — въздъхна Джак, като подаде листа на Кларк. Заглавието беше замислено като отделно съобщение само по себе си. Заглавие, което няма нищо общо със секретността. — Това дали означава, каквото си мисля. — Трябва да се притесняваме за един ЗОТ по-малко. Нека да са два — каза Кларк. Започна да прелиства факсимилетата. — Господи! — Постави купчината листа на бюрото и започна да се разхожда из стаята, като гледаше през прозореца към самолета в хангара. — Добре — каза си той. Кларк никога не се бавеше при съставянето на планове. Поговори с Райън няколко минути. След това каза на Ларсон: — Хайде да си размърдаме задниците, хлапак. Имаме работа. — Имате ли резервни радиотелефони? — попита го полковник Джоунс. — Два, с нови батерии, а имаме и запасни батерии — отговори Кларк. — Приятно е да се работи с опитни хора — каза ПД. — Контролна проверка в шест, мистър Кларк. — Винаги, полковник Джоунс — отговори Кларк, тръгвайки към вратата. — Ще се видим след няколко часа. Вратите на Хангара се отвориха. Един влекач изтегли малкия „Бийчкрафт“ на слънцето и вратите на хангара се затвориха. Райън се заслуша в шума на стартиращите двигатели, който затихна с отдалечаването на самолета. — Ами ние? — попита той полковник Джоунс. Капитан Франсис Монтейн влезе в стаята. Тя изглеждаше толкова французойка, колкото и предците й — ниска, с гарвановочерна коса. Не беше особено красива, но първото впечатление на Райън беше, че ще е страхотна в леглото. Това го сепна и той се зачуди как изобщо му хрумна такова нещо. Още по-странен беше фактът, че тя е командир на самолет в ескадрила със специално предназначение. — Времето ни играе кофти номера, полковник — веднага обяви тя. — Адел отново се движи на запад със скорост двадесет и седем възла. — Не можем да направим нищо по този въпрос. Отиването дотам и измъкването на хората не би трябвало да е много трудно. — Връщането може да е малко по-вълнуващо, ПД — мрачно отговори Монтейн. — Всичко по реда си, Франсис. Пък и имаме резервно място за кацане. — Полковник, дори и ти не си толкова откачен. ПД се обърна към Райън и поклати глава. — Младшите офицери вече не са такива, каквито бяха едно време. Летяха над вода почти през цялото време. Ларсон караше уверено и сигурно както обикновено, но очите му постоянно се обръщаха на североизток. Нямаше грешка, високите и тънки облаци бяха вечният предвестник на приближаващия ураган. Зад тях се намираше Адел и вече бе написал нова глава в историята. Възникнал до Зелени нос, ураганът летеше през Атлантическия океан със средна скорост от седемнадесет възла, а след това, когато влезе в източната част на Карибско море, спря, загуби сила, отново я събра и подскочи на север, след това на запад, а дори веднъж и на изток. Толкова непредсказуем ураган не бе имало от времето на Джоун, отпреди години. Малък и съвсем без да притежава бруталната сила на Камил, Адел все пак беше опасен ураган, чиито ветрове достигаха скорост седемдесет и пет възла. Единствените хора, които летяха близо до тропически циклони, се намираха на самолети за изследване на урагани и за тях смъртната заплаха беше нещо скучно. Но това не беше място за двумоторен „Бийчкрафт“, та дори ако го управляваше самият Чък Йегър*. Ларсон вече съставяше планове. Ако мисията не премине както трябва или ако бурята отново промени курса си, той трябва да избере летище за кацане, дозареждане с гориво и отлитане на югоизток, за да заобиколи сивия хаос, който бързо се приближаваше към тях. Въздухът беше измамно спокоен и неподвижен. Пилотът се чудеше колко ли още часа ще минат, преди той да се промени в нещо много различно. А това бе само една от опасностите, които го чакаха. [* Американски летец, преодолял първи свръхзвуковата бариера. — Б. пр.] Кларк седеше тихо в дясната седалка, загледан напред със спокойно и нечовешки безизразно лице, докато мисълта му се движеше по-бързо, отколкото витлата на самолета. Виждаше лица пред стъклото, някои на живи хора, други — на мъртви. Спомняше си отдавна отминали бойни действия, опасности, страхове, спасявания, при които тези лица имаха своя роля. Най-много си спомняше уроците, някои, научени от лекции, но важните бяха дошли от собствения му опит. Джон Терънс Кларк не беше от хората, които забравят. Постепенно опресни спомените си за всички важни уроци засега. Уроците от времето, когато е бил сам на вражеска територия. След това дойде ред на лицата, които ще играят роли в днешния ден. Гледаше към тях — на около метър пред лицето си, — видя израженията които очакваше да имат, разучаваше ги, за да разбере хората. Накрая стигна до конкретния план. Замисли се за това, което искаше да направи, и го претегли спрямо вероятните цели на противника. Обмисли алтернативни планове и нещата, които можеше да се объркат. Когато свърши всичко това, си наложи да спре. Човек бързо стига до момента, когато въображението му се превръща във враг. Всяка част на операцията бе заключена в своя малка кутийка и той ще ги отваря една по една. Ще се довери на опита и инстинктите си. Но нещо у него се питаше дали… кога… тези качества ще му изневерят? „Рано или късно — призна си той. — Но не днес.“ Инструктажът за мисията отне на ПД два часа. Той, капитан Уилис и капитан Монтейн разработиха всички подробности — къде ще дозаредят гориво, къде ще кръжи самолетът, ако нещо се обърка. По какви маршрути да поемат, ако нещата се развият зле. Всеки член на екипажите получи пълна информация. Това бе повече от необходимо, то представляваше морално задължение към екипажа. Тази вечер щяха да рискуват живота си. Трябваше да знаят защо го правят. Както винаги, сержант Зимър имаше няколко въпроса и едно важно предложение, което веднага включиха в плана. След това дойде време за предполетната подготовка на хеликоптера и самолета. Всяка тяхна система бе проверена според процедура, продължаваща няколко часа. Част от този преглед беше за обучение на новите членове на екипажа. — Какво знаете за оръдията? — попита Зимър Райън. — Никога не съм стрелял с такова нещо. — Райън погали дръжките на миниоръдието. Умалената в мащаб версия на двадесетмилиметровото оръдие „Вулкан“ имаше шест цеви тридесети калибър, които се въртяха по посока на часовниковата стрелка, задвижвани от електромотор, и вземаха снаряди от един огромен бункер отляво. Работеше на две скорости — 4000 и 6000 изстрела в минута — 66 или 100 изстрела в секунда. Почти половината снаряди бяха трасиращи. Причината бе психологическа. Изстрелите от миниоръдието създаваха впечатлението за лазерен лъч от научнофантастичен филм, превъплъщението на самата смърт. Освен това много лесно можеше да се насочва оръдието, тъй като Зимър го увери, че отблясъкът при стрелбата ще бъде най-заслепяващото нещо, ако не се брои поглед право към слънцето. Показа на Райън цялата система: къде се намират превключвателите, как да застава, как да се прицелва. — Какво знаете за въоръжения бой, сър? — Зависи какво имате предвид — отговори Райън. — Този бой, когато хора с оръжие се опитват да ви убият — търпеливо обясни Зимър. — Опасно е. — Участвал съм няколко пъти. Да не говорим за това, а? Вече ме е страх. — Райън погледна над оръдието към вратата на хангара и се зачуди защо постъпи толкова глупаво и се съгласи на това. Но какъв ли избор имаше? Можеше ли просто да изпрати тези мъже там, където е опасно? Ако постъпеше така, то с какво се отличаваше от Кътър? Джак огледа вътрешността на хеликоптера. Изглеждаше му толкова голяма, здрава и сигурна тук на бетонния под на хангара. Но това е машина, проектирана за живот в смутния въздух на неприятелски настроеното небе. Това е хеликоптер. Райън особено мразеше хеликоптерите. — Смешното е, че мисията е лесна — каза след малко Зимър. — Сър, ако свършим работата си както трябва, всичко ще бъде просто влизане в страната и излизане оттам. — Точно от това се боя най-много, сержант — отговори Райън, като горчиво се засмя най-вече на себе си. Кацнаха в Сантагуеда. Ларсон познаваше човека, който ръководеше местното летище, и го уговори да му даде микробуса си „Фолксваген“. Двамата офицери от ЦРУ отидоха на север и след един час преминаха през село Ансерма. Прекараха половин час там, караха наоколо, докато видяха това, което търсеха: няколко камиона, тръгващи или прибиращи се по коларски път, както и скъпа лимузина. Кларк се увери, че от „Лудория“ бяха познали мястото, за което си мислеше и той, докато летяха насам. След като потвърдиха всичко това, отново караха на север още половин час, после поеха по един страничен път в планината над Вегас дел Рио. Кларк бе забил нос в една пътна карта, а Ларсон намери едно хълмче, където спря колата. Тук извадиха радиотелефона. — „Нож“, тук „Променлива“, край. Не се получи нищо въпреки петминутните опити. Ларсон откара колата още на запад, като преминаваше през всевъзможни дупки в опит да намери друго високо място за Кларк. Когато получиха отговор, часът беше три следобед и правеха петия си опит. — Тук „Нож“. Край. — Чавес, говори Кларк. Къде си ти, по дяволите? — попита Кларк на испански. — Нека първо си поговорим. — Бива си те, хлапе. Биха могли да те използват в трета група за специални операции. — Защо трябва да ти имам доверие? Някой ни прецака. Някой реши да ни захвърли тук. — Не съм аз. — Радвам се да го чуя — беше скептичният и горчив отговор. — Чавес, говориш по радиовълна, която може да е разкрита. Ако имаш карта, ние се намираме на следните координати — обясни Кларк. — Двама сме в син микробус. Провери ни. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо. — Вече го сторих! — отговори радиотелефонът. Кларк извъртя глава и видя един човек с автомат АК-47 на пет метра от себе си. — Нека действаме разумно, хора — каза сержант Вега. Още трима мъже се появиха от гората. Един от тях имаше кървава превръзка на бедрото си. Чавес също беше преметнал един „Калашников“ през рамо, но бе запазил своя МП-5 със заглушител. Отиде право при микробуса. — Не е лошо, хлапак — каза Кларк. — Как се досети? — Радиотелефон с ултрависока честота. Трябва да излъчваш отвисоко, нали? Според картата тук има шест такива места. Чух те и те забелязах, когато се насочи насам преди половин час. Сега ще ми кажеш ли какво става, мамицата му? — Най-напред нека се погрижим за ранения. — Кларк слезе и подаде пистолета си с дръжката напред към Чавес. — Отзад имам медикаменти за оказване на бърза помощ. Раненият мъж беше сержант Хуардо, автоматчик от 10-и планински полк във Форт Дръм. Кларк отвори задната врата на микробуса и помогна да го качат, а след това отвори раната. — Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Вега. — Някога бях тюлен — отговори Кларк, като вдигна ръка, за да могат да видят татуировката му. — Трета група за специални операции. Прекарах доста време във Виетнам. Занимавах се с неща, които никога не стигнаха до телевизионните новини. — Какъв беше там? — Напуснах като помощник-боцман, или за вас Е-7. — Кларк огледа раната. Лоша на външен вид, но не и опасна за живота, стига да не кърви много, което досега не се беше случило. Дотук изглеждаше, че пехотинците са направили повечето от нещата, които е трябвало да направят. Кларк разкъса превръзката и поръси раната с противомикробна сулфамидна пудра. — Имате ли препарат за разширяване на кръвоносните съдове? — Ето. — Сержант Леон му подаде една торбичка с вътрешновенозна течност. — Никой от нас не знае как да го използва. — Не е трудно. Гледай как го правя. — Кларк хвана ръката на Хуардо над лакътя и го накара да свие юмрук. След това заби иглата в голямата вена над лакътя. — Виждаш ли? Добре, шмекерувам. Жена ми е медицинска сестра и аз понякога практикувам при нея в болницата — призна си Кларк. — Как се чувстваш, хлапе? — попита той пациента си. — Ще ми се да поседна — призна Хуардо. — Не искам да ти инжектирам болкоуспокояващо. Може да се наложи да си буден. Смяташ ли, че ще издържиш? — Щом трябва. Хей, Динг, имаш ли бонбони? Чавес му подхвърли шишенцето с болкоуспокояващи хапчета тиленол. — Това са последните, Пабло. Пести ги. — Благодаря, Динг. — Имаме малко сандвичи на предната седалка — каза Ларсон. — Храна! — Вега веднага се отправи натам. След минутка четиримата войници поглъщаха храната заедно с шест коли, които Ларсон бе купил по пътя насам. — Откъде взехте оръжията? — От лошите. Тъкмо свършихме патроните за нашите автомати и реших, че трябва да се справяме с подръчни средства. — Добре разсъждаваш, хлапе — отговори Кларк. — Можем да направим две неща: да ви закараме обратно до летището и да ви изведем със самолет, за което ще ни трябват три часа, и още три в самолета. После всичко свършва и вие ще сте обратно на американска територия. — Какво е другото? — Чавес, иска ли ти се да спипаш копелето, което ви причини всичко това? — Кларк знаеше отговора още преди да зададе този въпрос. Адмирал Кътър се беше облегнал на стола си, когато телефонът иззвъня. Знаеше кой се обажда по линията, чиято лампичка мигаше. — Да, господин президент. — Ела тук. — Идвам, сър. Лятото е мързелив сезон за Белия дом и за повечето правителствени служби. Календарът на президента беше по-пълен от обичайното с церемониални мероприятия, които политикът в него обичаше, а представителят на изпълнителната власт ненавиждаше. Да се ръкуваш с „Мис Пълномаслено мляко“, както наричаше постоянния поток от посетители… Понякога се питаше дали ще срещне и „Мис Презерватив“, като се има предвид промяната на сексуалното поведение напоследък. Бремето беше по-голямо, отколкото много хора могат да си представят. За всеки такъв посетител имаше лист хартия, няколко абзаца с информация, за да може човекът да си помисли: „Я виж ти, президентът наистина знае кой съм. Наистина се интересува от мен!“ Ръкостискането с избирателите и разговорите с обикновените хора бяха важна и обикновено приятна част от работата му, но не и сега, една седмица преди кампанията, когато все още изоставаше в проклетите предварителни гласувания, както два пъти седмично обявяваше всяка телевизионна мрежа за новини. — Какво става в Колумбия? — попита президентът веднага, след като вратата се затвори. — Сър, казахте ми да прекратя операцията. Спирам я. — Има ли някакви проблеми с ЦРУ? — Не, господин президент. — Как точно… — Сър, казахте ми, че не желаете да го знаете. — Искаш да ми кажеш, че е нещо, което не трябва да знам? — Казвам ви, сър, че изпълнявам вашите инструкции. Заповедите бяха дадени и сега се изпълняват. Мисля, че няма да се възпротивите на последствията. — Така ли? Кътър се поотпусна. — Сър, съвсем реално операцията беше успешна. Пратките с наркотици са намалели и още ще пресъхнат през идните месеци. Бих предложил, сър, да оставите пресата да говори за това. Винаги можете да го изтъкнете по-късно. Ние ги наранихме. Операция „Тарпон“ е нещо, което можем да посочим на всеки. Операция „Лудория“ ни даде възможност да продължим да събираме разузнавателна информация. След няколко месеца ще проведем и някои драматични арести. — И откъде знаеш това? — Самият аз се разпоредих за тези неща, сър. — И как го стори? — попита президентът и спря. — И това ли е нещо, което не трябва да знам? Кътър кимна с глава. — Предполагам, че всичко, което си направил, е в рамките на закона — каза президентът за касетофона, който бе включил. — Можете да предполагате това, сър. — Отговорът беше изкусен в смисъл, че можеше да означава много неща или нищо, в зависимост от гледната точка. Кътър също знаеше за касетофона. — Сигурен ли си, че заповедите ти се изпълняват? — Разбира се, господин президент. — Провери отново. Мина далеч повече време, отколкото очакваше брадатият консултант. Инспектор О’Дей държеше разпечатката в ръце. Написаното на нея спокойно можеше да е и на кюрдски език, той нямаше да го разбере. Половината лист бе покрит с параграфи, изцяло съставени от нули и единици. — Машинен език — поясни консултантът. — Който е програмирал това, е истински професионалист. Възстанових около четиридесет процента от него. Това е алгоритъм за транспониране, както си помислих. — Това ми каза снощи. — Не е руски. Взема съобщение и го кодира. Не е голяма работа, всеки може да го направи. Истински умното е, че системата е базирана на независим входен сигнал, уникален за цялото предаване — независим и от гледна точка на кодиращия алгоритъм, който вече е вграден в системата. — Ще ми обясниш ли това? — Това означава, че има връзка с някакъв много добър компютър — някъде, — който ръководи работата на тази програма. Не може да е руски. Те все още нямат този хардуер, освен ако са откраднали нещо истински готино от нас. Освен това входният сигнал, който добавя променливата в системата, вероятно е от спътници на НАВСТАР. Това е предположение, но смятам, че се използва много точен времеви сигнал за задаване на шифровия код, който е уникален за всяко предаване в посока нагоре или надолу. Умна гадост. Това означава, че си имаме работа с Агенцията за националната сигурност. Спътниците НАВСТАР използват атомни часовници, за да измерват времето с голяма прецизност, а истински интересната част от системата също е закодирана. Както и да е, изправени сме пред много умен начин за кодиране на сигнал така, че човек не може да го разчете или копира дори ако знае как е направен. Който е създал тази програма, има достъп до всичко, с което разполагаме. Едно време консултирах Агенцията за националната сигурност и не съм чувал нищо за такава програма. — Добре. А когато дискетата бъде унищожена? — Връзката изчезва. Искам да кажа, че съвсем се губи. Ако това е каквото си мисля, значи има съоръжение за изпращане на сигнал в посока нагоре, което управлява алгоритъма, както и наземни станции, за да го копират. Изтрий алгоритъма, както е постъпил някой, и хората, с които си говорил, няма да могат повече да комуникират с теб, а и никой друг няма да може да се свърже с тях. По-сигурно не може и да бъде. — Това ли е всичко, което можа да разбереш? А друго? — Половината от нещата, които току-що ти казах, са предположения от гледна точка на специалиста. Не мога отново да изградя алгоритъма. Мога да ти кажа как според мен е работил. Онова за НАВСТАР е предположение, но е добро. Обработването с транспониране е частично възстановено и навсякъде по него си личи почеркът на Агенцията за национална сигурност. Който го е писал, наистина знае как да работи с компютърни кодове. Определено това е наша програма. Вероятно е най-сложният машинен код, с който разполагаме. Човекът, поискал да го използва, трябва да е много силен. И някой, не зная кой, го е изтрил. Не може повече да се използва. Операцията, за която е приготвен, трябва да е приключила. — Да — каза О’Дей, смразен от чутото. — Добра работа свърши. — Сега единственото, което трябва да направиш, е да напишеш една бележка до моя професор, за да му обясниш защо тази сутрин пропуснах един изпит. — Ще го уредим — обеща О’Дей на излизане. Отправи се към канцеларията на Дан Мъри и с изненада откри, че го няма. Следващата спирка беше при Бил Шоу. След половин час беше ясно, че навярно е извършено престъпление. Възникна въпросът какво да правят нататък. Хеликоптерът излетя с малко товар. Изискванията на мисията бяха доста сложни — по-сложни, отколкото при десанта, — а този път скоростта имаше значение. Веднага след като хеликоптерът се изкачи на височина за крейсерски полет, зареди гориво от самолета „МС-130Е“. Този път не разговаряха. Райън седеше в задната част, закопчан на мястото си, докато хеликоптерът „MH-53J“ подскачаше и се мяташе в струята след самолета. Носеше зелен летателен костюм и подобен зелен шлем. Имаше и противокуршумно яке. Зимър беше му обяснил, че вероятно то може да спре пистолетен куршум, и със сигурност рикошет, но че не трябва да разчита па него срещу автомат. Това беше поредното нещо, което го притесни. След като се отдалечиха от самолета-цистерна — щяха да зареждат отново, преди да кацнат, — Джак се обърна и погледна към вратата. Облаците сега се намираха почти над главите им, като протегнатите ръце на Адел. Раната на Хуардо усложняваше нещата и донякъде промени плановете. Натовариха го на седалката на Кларк в самолета, като му оставиха един радиотелефон и резервни батерии. След това Кларк и останалите отидоха до Ансерма. Ларсон все още се оглеждаше за урагана — времето се променяше с всеки изминат час. Трябваше да излети след деветдесет минути, за да изпълни своята част от мисията. — Как сте с патроните? — попита Кларк в микробуса. — Имаме всичко необходимо за тези автомати — отговори Чавес — и около шестдесет патрона за моя. Не съм предполагал, че един автомат със заглушител може да бъде толкова полезен. — Хубави са. Имате ли гранати? — Всички ли? — попита Вега. — Имаме пет осколочни и две запалителни. — Къде отиваме? — попита Динг. — В една ферма извън Ансерма. — Каква им е охраната там? — Все още не знам съвсем точно. — Хей, почакай малко. В какво ни забъркваш? — попита Вега. — Успокой се, сержант. Ако е опасно за нас, ще се оттеглим и ще се махнем. Засега отиваме да огледаме нещата отблизо. Чавес и аз можем да се справим с това. Впрочем в чантата ето там има резервни батерии. Трябват ли ви? — И още как! — Чавес извади очилата си за нощно виждане и веднага замени батериите им. — Кой е в къщата? — Двама души, от които имаме специална нужда. Номер едно е Феликс Кортес — каза Кларк, като даде известни обяснения. — Той е човекът, който провежда операцията срещу групите от „Увеселителна лодка“. Това е името на вашата операция, ако никой не си е направил труда да ви го каже. Той е взел участие и в убийството на посланика. Искам кожата му, и то жива. Номер две е сеньор Ескобедо. Той е един от големите в Картела. Много хора искат кожата му. — Да — каза Леон. — Все още не сме спипали нито една важна клечка. — Досега очистихме пет-шест от тези копелета. Това беше моята част от операцията. — Кларк се обърна към Чавес. Трябваше да каже това, за да ги увери в достоверността на думите си. — Но как, кога… — Не трябва да се разбъбряме чак толкова, деца — каза им Кларк. — Човек не може да се хвали навсякъде кого е убил, независимо кой му е разрешил. — Наистина ли си толкова добър? Кларк само поклати глава. — Понякога. Понякога не съм. Ако вие не бяхте адски добри, нямаше да сте тук. А има и моменти, когато всичко е просто късмет. — Ние току-що извадихме късмет — каза Леон. — Аз дори не зная какво се обърка, но капитан Рохас просто… — Да. Видях как някакви идиоти товареха тялото му в каросерията на един камион… Леон се стегна. — И какво… — Какво направих ли? — попита Кларк. — Бяха трима. И тях натоварих в камиона. След това го запалих. Не се гордея особено много с това, но смятам, че отклоних малко от напрежението около вас от „Знаме“, когато го сторих. Не беше много, обаче тогава можех да направя само толкова. — А кой изтегли нашия хеликоптер? — Същият, който спря и радиото. Знам го. След като всичко приключи, искам да се сдобия и с кожата от неговия задник. Не може така да се изпращат хора на операция, а след това да им се прави такъв номер. — И какво ще правиш? — попита Вега. — Ще го плесна много силно през двете ръце. Сега слушайте. Притеснявайте се за това, което ни предстои тази вечер. Всичко по реда си. Вие сте войници, а не тълпа млади проститутки. Нека говорим по-малко и мислим повече… Чавес, Вега и Леон схванаха намека. Започнаха да проверяват оборудването си. В микробуса имаше достатъчно място, за да разглобят и почистят оръжието си. Кларк влезе в Ансерма към залез-слънце. Намери едно тихо място на около миля от къщата и слезе от микробуса. Кларк взе очилата за нощно виждане на Вега и заедно с Чавес отидоха на разходка. Земята бе обработвана наскоро. Кларк се запита какво ли са садили, но този факт, а и това, че се намираха близо до селото, означаваше, че дърветата наоколо са оредели от огньовете за готвене. Можеха да се движат бързо. Половин час по-късно видяха къщата, отделена от гората с двеста метра открита площ. — Не ми харесва — каза Кларк от мястото, на което лежеше. — Виждам шестима, до един с автомати „Калашников“. — Имаме компания — каза човекът от ЦРУ и се обърна, за да види откъде идва звукът. Беше от един мерцедес и следователно можеше да принадлежи на всеки от хората на Картела. С него дойдоха още две коли — едната отпред, а другата — отзад. Шестима телохранители излязоха, за да проверят района. — Ескобедо и Латоре — каза Кларк. — Две важни клечки, които идват, за да се срещнат с Кортес. Чудя се защо ли… — Твърде много са — прекъсна го Чавес. — Забеляза ли, че нямаше никаква парола, нищо? — Е? — Възможно е, ако играем картите си правилно. — Но как? — Мисли творчески — посъветва го Кларк. — Връщаме се при колата. Това им отне още двадесет минути. Когато стигнаха дотам, Кларк нагласи един от радиотелефоните си. — „Цезар“, тук „Змия“, край. Второто зареждане с гориво направиха недалеч от брега. Щеше да се наложи да заредят най-малко още веднъж, преди да тръгнат обратно за Панама. За момента другият вариант не им изглеждаше много вероятен. Хубавото беше, че капитан Франсис Монтейн управляваше своя „Комбат Тейлън“ с обичайния замах и четирите му витла се въртяха в постоянен ритъм. Нейните радиооператори вече разговаряха с оцелелите наземни групи, като по този начин облекчаваха задачата на екипажа на хеликоптера. За първи път през мисията екипажът на самолета можеше да действа така, както е обучаван. Самолетът „МС-130Е“ координираше различни части от операцията, насочваше хеликоптера към съответните места и го отдалечаваше от евентуални заплахи. Освен това поддържаше хеликоптера на ПД постоянно зареден с гориво. В задната част нещата се бяха успокоили. Райън бе станал и се разхождаше натам-насам. След малко страхът му доскуча и той дори успя да използва отвора за уриниране, без да го пропусне. Екипажът на хеликоптера го прие като натрапник, към когото поне нямаха нищо против, а това някак си означаваше много за него. — Райън, чуваш ли ме? — попита Джоунс. Джак протегна ръка надолу към копчето на микрофона. — Да, полковник. — Твоят човек на земята иска да направим нещо по-различно. — Какво е то? ПД му обясни. — Ще трябва да заредим още веднъж, но можем да го направим. Ти решавай. — Сигурен ли си? — На нас ни плащат за специални операции. — Добре тогава. Това копеле ни трябва. — Разбрано. Сержант Зимър, ще минем над сушата след една минута. Провери системите. Бордовият инженер погледна към таблото с приборите. — Разбрано, полковник. Всичко ми изглежда доста стабилно, сър. Системите са изправни. — Добре. Първата спирка е при група „Поличба“. Приблизителното време за кацане е два часа и нула минути. Райън, по-добре се хвани за нещо. Ще следваме релефа на земята. Трябва да говоря с поддържащия самолет. Джак не знаеше какво означава това. Разбра веднага, след като пресякоха първия хребет на крайбрежните планини. Хеликоптерът подскочи нагоре като полудял асансьор, а след като преодоля хребета, дъното му се спусна надолу. Летеше в режим с компютърна поддръжка, като преодоляваше склонове от шестдесет градуса — изглеждаше далеч по-лошо — нагоре и надолу според особеностите на терена и се плъзгаше едва на метър над земята. Хеликоптерът беше направен за сигурност, а не комфорт. Райън не се чувстваше нито комфортно, нито в безопасност. — Първата зона за кацане е след три минути — обяви полковник Джоунс след цяла вечност. — Хайде да загреем, Бък. — Разбрано. — Зимър протегна ръка и бутна един превключвател. — Включено. Оръдията загряват. — Стрелците по местата. Отнася се и за теб, Райън — добави ПД. — Благодаря — изстена Джак, без да включва микрофона си. Зае позиция от лявата страна на хеликоптера и натисна копчето за задействане на миниоръдието, което веднага започна да се върти. — Приблизително време за кацане след минута — каза вторият пилот. — Виждам сигнал от стробоскопна лампа вдясно от нас. Добре. „Поличба“, тук „Цезар“, чувате ли ме, край! Джак чуваше само едната страна на разговора, но мислено благодареше на пилотите, че позволяват на хората отзад да знаят по нещо. — Разбрано. „Поличба“, повтори местоположението си… Разбрано, идваме. Добра светлина от стробоскопните лампи. Тридесет секунди. Пригответе се отзад — каза на Райън и останалите капитан Уилис. — Заредете оръдията. Джак вдигна палците си далеч от превключвателя и насочи миниоръдието към небето. Хеликоптерът зае поза с нос, вирнат стръмно нагоре, докато слизаше. Спря и започна да кръжи на тридесетина сантиметра над земята, без да я докосва. — Бък, кажи на капитана веднага да излезе напред. — Разбрано, ПД. Зад себе си Райън дочу как Зимър изтича наляво, а след това почувства през подметките на обувките си тропота на войниците, които тичешком влязоха в хеликоптера. Продължаваше да гледа извън борда над въртящите се цеви на оръдието си, докато хеликоптерът се вдигна, а дори и след това продължи да насочва оръдието към земята. — Е, не беше лошо, нали? — каза полковник Джоунс, след като върна хеликоптера на курс юг. — По дяволите, дори не мога да разбера защо ни плащат за тази работа. Къде е оня трамбовач? — Сега му слагам слушалките, сър — отговори Зимър. — Всички са на борда. Няма жертви, всичко е чисто. — Капитане… — Да, полковник. — Имаме една работа за групата ви, ако смятате, че ще можете да се справите. — Нека чуя за какво става дума, сър. Самолетът „МС-130Е Комбат Тейлън“ кръжеше над колумбийска територия, което малко изнервяше екипажа, тъй като нямаха разрешение за това. Сега главната задача беше предаване на съобщения и независимо от сложното оборудване на борда на четиримоторния поддържащ самолет те не можеха да се справят от океана. Всъщност трябваше им добър радар. Екипът на хеликоптера и самолета трябваше да работят под надзора на самолет със система АУАКС, която обаче не бяха донесли със себе си. Вместо това един лейтенант и няколко сержанти пишеха по картите и в същото време говореха по засекретени радиоканали. — „Цезар“, кажи какво е положението с горивото ти — повика капитан Монтейн. — Изглежда добре, „Нокът“. Ние се придържаме ниско в долините. Преценявам, че ще зареждаме след осем нула минути. — Разбрано. Осем нула минути. Не забравяйте, че по това време има отрицателен вражески радиотрафик. — Разбрано. — Това беше един от възможните проблеми. Ами ако Картелът има човек във военновъздушните сили? Колкото и сложни да бяха двата американски летателни апарата, един стар изтребител „П-51“ лесно можеше да ги свали. Кларк ги чакаше. С две превозни средства. Вега беше откраднал от някаква ферма един камион, който беше достатъчно голям за целите им. Оказа се, че много го бива да се оправя с жиците на запалителната система — умение, за което не поиска да обясни нищо. Хеликоптерът кацна и хората изтичаха към стробоскопната лампа, която Чавес все още държеше в ръка. Кларк отиде при техния офицер и му даде кратки инструкции. Хеликоптерът се вдигна и се отправи на север, подпомогнат от вятъра, който духаше с двадесет възла по долината. След това се отклони на запад към самолета „МС-130“ за още едно зареждане с гориво във въздуха. Микробусът и камионът се върнаха към къщата. Мисълта на Кларк все още препускаше. Един истински умен човек би водил операцията от вътрешността на селото, която щеше да е далеч по-недостъпна. Кортес искаше да е далеч от чужди очи, но не разбираше нуждата от физическа сигурност според изискванията на военните. Той разсъждаваше като шпионин, за когото сигурността означава секретност, а не като боец, за когото тя е много оръжие и чисто поле за стрелба. Реши, че всеки има слабости. Кларк се возеше в каросерията на камиона заедно с група „Поличба“, които се бяха струпали наоколо и разглеждаха нарисуваната от него схема на целта. Кларк си помисли, че сега е точно като едно време, когато изпълняваше операции без никакво предизвестие. Надяваше се, че тези млади леки пехотинци са толкова добри, колкото и животните от трета група за специални операции. Дори и Кларк си имаше недостатъци. А зверовете от трета група за специални операции тогава също бяха млади. — В такъв случай след десет минути — реши той. — Добре — съгласи се капитанът. — Не сме водили много бойни действия. Имаме всичкото необходимо оръжие и муниции. — Е? — попита Ескобедо. — Ами снощи убихме десет norteamericanos и тази вечер ще очистим още десет. — Но загубите! — възпротиви се Латоре. — Бием се срещу висококвалифицирани професионални войници. Нашите хора ги унищожиха, но и врагът се би смело. Оцеля само един — каза Кортес. — Тялото му е в съседната стая. Умря скоро, след като го доведоха тук. — Откъде знаеш, че не са наблизо? — попита Ескобедо. Беше си позволил да забрави мисълта за физическата опасност. — Имам местоположението на всяка вражеска група. Те чакат да ги изведе поддържащият ги хеликоптер. Не знаят, че хеликоптерът им е изтеглен. — Как успя да разбереш това? — учуди се Латоре. — Моля ви, позволете ми да запазя методите си в тайна. Наехте ме заради опита ми. Не трябва да се изненадвате, когато го демонстрирам. — И сега? — Нашата щурмова група — този път почти двеста души — трябва да наближава втората американска група. Кодовото й наименование е „Особеност“ — добави Феликс. — Разбира се, следващият ни въпрос е кой елемент от ръководството на Картела се възползва от това — или може би трябва да кажа, кои членове на Картела работят с американците и ги използват за собствена изгода? Както често пъти става в такива ситуации, изглежда, всяка от страните използва другата. — О? — Този път възкликна Ескобедо. — Si jefe. И не трябва да се изненадвате, че успях да открия тези, които са предали другарите си. — Погледна към двамата с тънка усмивка. Пътя охраняваха само двама души. Кларк се върна в микробуса, докато хората от „Поличба“ затичаха през гората, за да стигнат до целта. Вега и Леон бяха свалили едното странично стъкло и сега Вега, седнал отзад, го придържаше с ръка на мястото му. — Всички готови ли са? — попита Кларк. — Давай — отговори Чавес. — Започваме. — Кларк взе последния завой по пътя и забави, като откара колата право при постовите. Те свалиха оръжията си от ремъците и заеха по-агресивна стойка, когато той забави скорост. — Моля да ме извините, загубих се. Това беше сигналът за Вега да пусне стъклото. Когато то падна, Чавес и Леон се изправиха на колене и се прицелиха с автоматите си със заглушители в постовите. И двамата получиха изстрели в главите без предупреждение и паднаха на земята, без да издадат нито звук. Странно, но автоматите трещяха ужасно силно в колата. — Добро изпълнение — каза Кларк. Преди да продължи, вдигна радиотелефона си. — Тук „Змия“. „Поличба“, докладвайте. — „Змия“, тук „Поличба“. Намираме се на позиция. Повтарям, намираме се на позиция. — Разбрано. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“. — „Змия“, тук „Цезар“. Готови сме да приемаме. — Съобщете местоположението си. — Намираме се на пет мили разстояние. — Разбрано, „Цезар“, продължавайте да стоите на пет мили. Знайте, че тръгваме. Кларк угаси фаровете и откара микробуса още сто метра надолу по пътя. Избра място до един завой. Спря микробуса и го извъртя, за да прегради пътя. — Дайте ми една от осколочните си гранати — каза той, като слезе от колата, но остави контактния ключ на мястото му. Най-напред разхлаби щифта на гранатата. След това я завърза за дръжката на вратата и прокара друга жица от щифта към педала за газта. Това му отне по-малко от минута. Следващият човек, който реши да отвори вратата, ще получи гадна изненада. — Добре, хайде. — Хитро го направи, мистър Кларк — каза Чавес. — Хлапе, аз съм бил нинджа, преди това да стане модно. А сега млъквай и си върши работата. — Каза го без усмивка, защото нямаха време за празни приказки. Чувстваше се, сякаш се връща в младостта си, но макар усещането да беше добре дошло, щеше да е по-приятно, ако не бе прекарал младостта си във вършене на неща, които по-добре никой да не помни. Но възбудата от факта, че води хората си в бой, беше нещо, за което паметта му не го лъжеше. Това бе ужасно нещо, опасно. Също така то беше и нещо, за което много го биваше и той го знаеше. За момент той вече не беше мистър Кларк. Той беше Змията, човекът, чиито стъпки никой не е чувал. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, откъдето щяха да нападат. Северновиетнамците бяха по-умни врагове от тези. Всички телохранители се намираха близо до къщата. Той взе очилата на Вега и ги преброи, като огледа и двора, за да види дали няма и други, но не забеляза. — „Поличба“, тук „Шест“. Кажете местоположението си. — Намираме се в горската ивица северно от обекта. — Махнете със стробоскопната лампа, за да обозначите положението си. — Добре, готово. Кларк обърна глава и очилата му показаха инфрачервената стробоскопна лампа, която мигаше на откритата площ на около пет метра от гористата ивица. Чавес, който слушаше на същия канал, размаха своята лампа. — Добре. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“. Заели сме позиция на източната страна на обекта, където пътят минава през гората. „Поличба“ се намира на северната страна Имаме две хубави стробоскопни лампи, за да обозначим местоположението си. Потвърдете чутото. — Разбрано, повтаряме, намирате се в дървесната линия от източната страна на обекта, а „Поличба“ са в северната част. Повтарям, имате стробоскопни лампи, за да обозначите позициите на приятелските войски. Ние изчакваме на пет мили оттук — отговори ПД с възможно най-добрата си имитация на глас като от компютър. — Разбрано. Идвай. Време е представлението да започне. Повтарям, идвай. — Разбрано, повтарям. „Цезар“ идва с горещи оръдия. — „Поличба“, тук „Змия“. Започнете стрелбата, започнете стрелбата. Кортес имаше предимство и пред двамата, въпреки че никой от тях не знаеше причината за това. Латоре беше разговарял с Феликс предишния ден и чу от него, че Ескобедо е предателят в редиците им. По тази причина първи извади пистолета си. — Какво става? — попита Ескобедо. — Засадата беше много умно нещо, jefe, но прозрях замисъла ти — каза Кортес. — За какво говориш? Преди Кортес да може да му даде предварително планирания отговор, изгърмяха няколко автомата северно от къщата. Феликс не беше глупак. Първата му реакция беше да угаси осветлението. Латоре все още държеше под прицел Ескобедо, а Кортес изтича към прозореца с пистолет в ръка, за да види какво става. В момента, когато стигна до него, се досети, че постъпва глупаво, и коленичи, като поглеждаше над перваза. Стрелбата беше лека и спорадична, просто няколко души, които създават лек смут, но той имаше хора и те щяха да се справят с това. Стрелците на Кортес, подпомогнати от охраната на Ескобедо и Латоре, веднага отговориха на стрелбата. Феликс гледаше как хората му се разпръсват като войници, групираха се на стрелкови звена, като веднага предприеха обичайната тактика на стрелба и обход. Както обикновено стрелците от охраната на Картела бяха смели, но глупави. Двама от тях вече лежаха на земята. Да, видя, че вече става така, както трябва. Стрелбата откъм дърветата намаляваше. Вероятно това са някакви бандити, които късно са разбрали, че отхапват по-голям залък… Нахлу някакъв звук — не беше чувал нищо подобно досега. — Виждаме целта — дочу Джак в слушалките на разговорната уредба. Разбира се, Райън гледаше не където трябва. Въпреки че стоеше до оръдието, полковник Джоунс не сгреши да го помисли за стрелец. Не и истински стрелец. Сержант Зимър беше зад дясното оръдие, което се намираше от страната на пилота. Бяха се приближили толкова ниско, че Райън почувства — знаеше, — че може да протегне ръка и да докосне върховете на дърветата. След това хеликоптерът се завъртя. Шумът и вибрациите нападнаха Джак, независимо от предпазното му облекло, а огънят, който придружи шума, хвърли сянката на хеликоптера пред очите му, докато той търсеше цели. Кортес си помисли, че това, което вижда, прилича на огромна дъгообразна жълта неонова тръба. Където се докоснеше до земята, вдигаше прах на големи облаци. След малко, изглежда, няколко секунди, спря. Кортес не можеше да види нищо в прахта и след секунда разбра, че би трябвало да види поне огънчетата от стрелбата на своите хора. Появиха се пламъчета, но те идваха отдалеч, от гористата ивица, и сега те бяха повече. — „Цезар“, прекратете огъня! Прекратете огъня! — Разбрано — отговори радиото. Ужасният шум над тях спря. Кларк от много време не го беше чувал. Още един звук от младостта му, толкова страшен, колкото и преди. — Горе главите, „Поличба“, ние тръгваме. „Змия“ се движи, отговорете. — „Поличба“, тук „Шест“, прекратете огъня, прекратете огъня! — Стрелбата откъм дърветата спря. — „Змия“, тръгвай! — Хайде! — Кларк знаеше, че е глупаво да води групата само с пистолет със заглушител в ръка, но той командваше, а добрите командири водят отпред. Изминаха двестате метра до къщата за тридесет секунди. — Вратата! — каза Кларк на Вега, който разби с автомата си пантите, а след това събори вратата с ритник. Кларк се приведе ниско и се изтърколи вътре, като в същото време погледна и видя един човек в стаята. Той имаше автомат „Калашников“ и стреля с него, но високо. Кларк го повали с един куршум от своя пистолет със заглушител точно в лицето, а след това, докато падаше, го простреля с още един. Имаше антре към съседната стая, но без врата. Направи жест на Чавес, който хвърли една запалителна граната в нея. Изчакаха тя да се взриви, а след това се втурнаха в стаята, отново ниско приведени. Имаше трима мъже. Единият, с пистолет в ръка, тръгна към тях. Кларк и Чавес го простреляха в гърдите и главата. Другият въоръжен мъж, клекнал до прозореца, направи опит да се извърне към тях, но не можа да го направи на колене и падна на хълбок. Чавес се озова при него за миг и го удари с приклада на автомата си в челото. Кларк изтича при третия мъж и го хвърли към стената. Леон и Вега нахълтаха и изтичаха до другата врата. Стаята там беше празна. — Сградата е чиста — извика Вега — Хей, аз… — Хайде! — Кларк дръпна своя човек през предната врата. Чавес стори същото, а Леон го прикриваше. Вега се движеше бавно. Не разбраха защо, докато не излязоха навън. Кларк вече разговаряше по радиотелефона си. — „Цезар“, тук „Змия“. Хванахме ги. Да се махаме оттук, мамицата му. — Леон — каза Вега, — гледай. — Тони — отговори сержантът. Единственият друг оцелял от хълма на нинджите, беше човек от група „Знаме“. Леон отиде до Ескобедо, който все още беше в съзнание. — Копеле! Считай се за мъртвец, мамицата ти! — изкрещя Леон, като свали автомата си. — Спри! — извика Кларк. Това почти не подейства, но той го събори, което има резултат. — Ти си войник, по дяволите, дръж се като такъв! Ти и Вега, занесете приятелчето си в хеликоптера. Група „Поличба“ се придвижваше през полето. Интересно, но няколко души все още не бяха съвсем мъртви. Тази грешка бе коригирана с единични изстрели от автоматите. Капитанът събра хората си и ги преброи, като сочеше към всеки. — Добре се справихте — поздрави го Кларк. — Всички ли убихте? — Да! — Добре. Ето го и нашия превоз. Този път хеликоптерът дойде от запад и отново не се докосна до земята. „Точно както преди“ — помисли си Кларк. Хеликоптер, който се докосне до земята, може да взриви някоя мина. Тук нямаше такава вероятност, но ПД беше остарял достатъчно, за да стигне до полковник, защото не поемаше никакви рискове. Грубо стисна ръката на Ескобедо — вече беше имал достатъчно време да го огледа и да го разпознае, — и го насочи към рампата. Един човек от екипажа на хеликоптера ги посрещна, преброи всички и преди Кларк да може да седне до човека, когото водеше, хеликоптерът се вдигна във въздуха и пое на север. Кларк нареди на един войник да наглежда senor Ескобедо и отиде напред. „Исусе“ — помисли си Райън. Преброи осем тела, при това само в близост до хеликоптера. Джак изключи двигателя на оръдието си и се отпусна — този път истински. Отпускането беше нещо относително, както току-що научи. Стрелбата срещу него наистина беше по-лоша, отколкото седенето в задната част на проклетия хеликоптер. Помисли си, че това е удивително. Една ръка сграбчи рамото му. — Хванахме Ескобедо и Кортес живи! — извика Кларк. — Ескобедо ли? А какво, по дяволите, правеше той… — Оплакваш ли се? — Какво да правим с него, дяволите да го вземат? — попита Джак. — Е, не можех да го оставя там, нали? — Но какво… — Ако искаш, мога да дам един урок по летене на копелето. — Кларк направи жест към задната рампа. „Ако се научи да лети, преди да се удари в земята, много добре…“ — Не, по дяволите, това е убийство! Кларк му се усмихна. — Оръдието до теб също не е за водене на преговори, докторе. — Добре, хора — чу се гласът на ПД по разговорната уредба, преди да могат да продължат разговора си. Още един етап и свършваме. > 29. > ДОПЪЛВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА Нещата започнаха с предупреждението на президента. Адмирал Кътър не беше свикнал да проверява дали заповедите му се изпълняват. По време на кариерата му във военноморските сили заповедите бяха неща, които той дава, а други хора изпълняват, или които той трябва да изпълнява, ако му е наредено отгоре. Обади се до ЦРУ, свърза се с Ритър и зададе въпроса, който по принцип е ненужно обиден. Кътър знаеше, че вече е унижил този човек и не постъпва умно, като продължава да го прави — но ако президентът е прав? Този риск изискваше допълнителни действия. Реакцията на Ритър го разтревожи. Нямаше го раздразнението, което трябваше да се долови в гласа му. Вместо това той отговори както обикновен правителствен бюрократ: да, разбира се, че заповедите се изпълняват. Ритър беше хладен и ефикасно работещ кучи син, но дори и хората като него имат граница, след която на преден план излизат чувствата. Кътър знаеше, че е пресякъл тази точка по отношение на заместник-директора по операциите. Очаквания гняв просто го нямаше у него. „Нещо не е наред. — Съветникът по въпросите на националната сигурност реши, че трябва да се поотпусне. — Нещо може би не е наред.“ Май Ритър го будалка. Кътър се замисли. Може пък да е разбрал, че това е единствено верният начин на действие, и се е оставил в ръцете на съдбата. В края на краищата Ритър харесваше службата си. Както казваха в правителствените кръгове, там е в свои води. Дори най-важните правителствени служители имаха свои води. Дори и те често пъти не харесваха идеята да напуснат канцеларията си, секретарката, шофьора и титлата, които ги обозначаваха като важни персони въпреки нищожните им заплати. Както в във филмите, да напуснеш правителството означава да навлезеш в реалния свят, а там хората очакват резултати, които да подкрепят докладите за правителството и оценките на националното разузнаване. Колко хора стоят на правителствена служба поради сигурността, облагите и изолацията от този „реален“ свят? Кътър беше сигурен, че хората от този тип са повече, отколкото онези, които се считат за честни слуги на народа си. Но дори да беше така, не бе съвсем сигурно и се налагаше допълнителна проверка. Затова се обади до Хълбърт Фийлд и поиска да го свържат с отговорника по оперативните въпроси. — Трябва да разговарям с полковник Джоунс. — Полковник Джоунс не е тук, сър. — Трябва да разбера къде е. — Не разполагам с тази информация, сър. — Как така не разполагате с тази информация, капитане? — Истинският шеф по оперативните въпроси днес не беше дежурен и един от пилотите на хеликоптери носеше вахтата. — Искам да кажа, че не зная, сър — отговори капитанът. Щеше му се отговорът на този глупав въпрос да е по-обиден, но обаждането беше по секретната линия и не можеше да знае кой, дяволите да го вземат, е на другия край. — Кой знае? — Не мога да ви кажа, сър, но ще се опитам да разбера. „Това не е ли някакво оплескване по командната верига? — запита се Кътър. — Ами ако не е?“ — Капитане, всичките ви самолети „МС-130“ по местата си ли са? — попита Кътър. — Три от тях се намират по задачи, сър. Местоположението им е секретно. Искам да кажа, сър, че почти винаги местоположението на нашите самолети е секретно. Освен това ураганът на юг от нас ни кара да готвим за местене много от самолетите си в случай, че тръгне насам. Кътър би могъл да настои за информацията веднага, но това щеше да означава, че трябва да разкрие кой е. Дори и в този случай щеше да разговаря с някой младши офицер на двадесет и няколко години, който просто може да не му даде информацията, защото са му казали да не го прави. А младшите офицери знаят, че никога няма да бъдат сериозно наказани, задето са поели инициативата и са сторили нещо, което не трябва — или поне не по телефона, независимо дали той е секретен или не. Такова настояване също така би привлякло вниманието върху нещо, което той не искаше да… — Добре — каза накрая Кътър и затвори телефона. След това се обади в базата „Андрюс“. Ларсон, чийто самолет кръжеше над зоната за кацане за група „Особеност“, първи забеляза бедата. Хуардо все още се бореше с болката от раната в крака си и наблюдаваше района с очилата за нощно виждане. — Ей, братче, виждам някакви камиони там долу вдясно от нас. Към петнадесетина са. — О, страхотно — каза пилотът и натисна копчето на микрофона си. — „Нокът“, тук „Малки очи“, край. — „Малки очи“, тук „Нокът“ — отговориха от самолета-цистерна. — Уведомявам ви за възможни действия на шест километра югоизточно от група „Особеност“. Повтарям, на земята има камиони. Не се виждат хора. Препоръчвам ви да предупредите „Особеност“ и „Цезар“ за натрапници. — Разбрано. — Господи, дано тази вечер се забавят — каза Ларсон по разговорната уредба — Спускаме се, за да погледнем. — Както кажеш. Ларсон спусна клапите и намали скоростта, доколкото му стискаше. Нямаше почти никаква светлина, а ниското летене над планината нощем не беше най-приятното занимание за Ларсон. Хуардо гледаше надолу с очилата, но гъстите клони на дърветата му пречеха. — Нищо не виждам. — Колко ли време са били там тези камиони… Нещо проблесна ярко на около петстотин метра под върха. Последваха и други проблясъци, по-малки, като искри. Ларсон отново се обади: — „Нокът“, тук „Малки очи“. Под нас, в зоната за кацане на „Особеност“, изглежда се стреля. — Разбрано. — Разбрано — каза ПД на операторите от самолета „МС-130“. — За екипажа: вероятно има престрелка в следващата зона за кацане. Възможно е да проведем евакуация под обстрел. — В този момент нещо се промени. Хеликоптерът се поуспокои и намали скорост. — Бък, какво е това? — Загазихме — каза бордовият инженер. — Мисля, че протече клапан ПЗ. Вероятно имаме спад на налягането, може би се дължи на неизправен клапан на двигател номер две. Губим Nf, скорост и Ng. A пък Т3 се качва малко. На три метра над главата на бордовия инженер се беше счупила пружината на един клапан и той се отваряше повече, отколкото трябва. От него излизаше въздух, който трябваше да рециркулира в турбинен двигател. Това водеше до намаляване на изгарянето в двигателя и се изразяваше в намалена Nf или скорост на свободно движение на турбината, както и на мощността Ng, подавана от газовата турбина и накрая загубата на преминаващия обем въздух водеше до увеличаване на температурата Т3 в изходящата тръба. Джоунс и Уилямс виждаха всичко това от приборите на таблото, но разчитаха на сержант Зимър да им посочи какъв точно е проблемът. Двигателите бяха негова територия. — Говори ми, Бък — заповяда Джоунс. — Загубихме двадесет и шест процента от мощността на двигател две, сър. Не мога да го поправя. Развален е клапанът. Не би трябвало да се влоши повече. Температурата в изходящата тръба трябва да се стабилизира малко под максимално допустимата… може би. Все още не сме в състояние на авария, ПД. Ще го наглеждам. — Добре — изръмжа пилотът. Изръмжаването му бе предназначено за клапана, а не за Зимър. Не беше на хубаво. Тази нощ нещата се развиваха добре — прекалено добре. Както повечето ветерани, Пол Джоунс беше подозрителен човек. В момента разсъждаваше над въпроси, свързани с мощността и теглото. Трябваше да се изкатери над онези проклети планини, за да зареди гориво и да се върне в Панама… Но най-напред трябваше да евакуира хората. — Колко време ни остава? — Четири минути — отговори капитан Уилис. — Ще можем да видим зоната след онзи хребет. Нещата започват да се влошават, сър. — Да, така е. — Джоунс погледна към приборите. Двигател номер едно работеше със 104 процента от разчетната мощност. Двигател номер две използваше малко повече от 73 процента. Тъй като можеха да изпълнят следващата част от мисията си, независимо от проблема, за момента го изоставиха. ПД вкара още данни за надморската височина в своя автопилот. Изкачването на баирите сега щеше да става по-трудно с по-голямото тегло на корпуса и по-малката мощност за изтеглянето й. — Това си е истински бой — каза Джоунс една минута по-късно. Системата му за нощно виждане показваше доста активни действия на земята. Натисна копчето на радиотелефона си. — Особеност, тук „Цезар“, край. — Не получи отговор. — „Особеност“, тук „Цезар“, край. — Направи още два опита. — „Цезар“, тук „Особеност“. Нападнати сме. — Разбрано, „Особеност“. Виждам, синко. Предполагам, че се намирате на около триста метра по-надолу от зоната за кацане. Изкачете се по хълма. Ние можем да ви прикриваме. Повтарям, можем да ви прикриваме. — Водим близък бой, „Цезар“. — Бягайте. Повтарям, бягайте, ние ще ви прикриваме — спокойно му каза ПД. „Хайде, хлапак. И преди съм бил тук. Зная какво да правя…“ — Незабавно преустановете боя! — Разбрано. „Особеност“, тук „Шест“, тръгнете към зоната за кацане. Повтарям, веднага тръгнете към зоната за кацане — чуха го да казва всички. ПД натисна копчето на разговорната уредба. — Бък, влизаме с оръдията. Стрелци, по местата си. Имаме „гореща“ зона за кацане. На земята има приятелски войски. Повтарям, на земята има приятелски войски. Така че нека бъдем адски внимателни с тези шибани оръдия! Джоунс бе желал стотици пъти да имаше такова оръдие в Лаос. Хеликоптерът „Пейв Лоу“ носеше над четиристотин и петдесет килограма титанова броня, която, разбира се, обхващаше зоната около двигателите, горивните резервоари и трансмисията. Пилотите бяха защитени с по-малко ефективен кевлар. Останалата част от хеликоптера нямаше такова щастие — едно дете би могло да пробие алуминиевата обшивка с отвертка, — но това бе положението. Започна да лети около зоната за кацане, на триста метра над нея и около шестстотин метра встрани, като се движеше по посока на часовниковата стрелка, за да определи състоянието на нещата. Не изглеждаха добре. — Това не ми харесва, ПД — каза Зимър по разговорната уредба. Сержант Бийн на задното миниоръдие имаше същото усещане, но не каза нищо. Райън, който не беше видял нищо на предишните две зони за кацане, държеше устата си затворена. — Движат се, Бък. — Така изглежда. — Добре. Започвам спираловидно навлизане. Съобщение за екипажа — отиваме да погледнем нещата по-отблизо. Можете да отговаряте на стрелба по нас, но не правете друго, докато не ви кажа. Искам да чуя, че сте ме разбрали. — Зимър съобщава, че е разбрал. — Бийн съобщава, че е разбрал. — Райън съобщава, че е разбрал. „И без това не виждам нищо, по което да стрелям.“ Нещата бяха по-лоши, отколкото изглеждаха. Нападателите от Картела бяха решили да се приближат към зоната за кацане от неочаквана посока. Така пресякоха резервния евакуационен пункт, избран от „Особеност“, а групата не беше имала време, за да приготви цялостна защитна верига. Но най-лошото от всичко — сред нападателите имаше оцелели след битката срещу „Нож“ и сега бяха понаучили нещо. Например, че понякога стремителната атака е по-безопасна. Знаеха и за хеликоптера, но не достатъчно. Ако имаха представа за въоръжението му, битката можеше да свърши веднага. Но те очакваха спасителният хеликоптер да бъде невъоръжен, защото не бяха виждали друг вид. Както обикновено става в боя, всичко се определяше от намеренията и грешките, от познанието и невежеството. Група „Особеност“ се изтегляше, като оставяше след себе си набързо нагласени мини, но както и преди, жертвите повече разяряваха нападателите, а ветераните на Картела от хълма на нинджите научаваха все повече. Разделиха се на три групи и започнаха да обкръжават зоната за кацане на върха на хълма. — Виждам стробоскопна лампа — каза Уилис. — „Особеност“, тук „Цезар“, потвърдете зоната си за кацане. — „Цезар“, тук „Особеност“. Виждате ли нашата стробоскопна лампа? — Да. Идваме. Изведете всичките си хора на открито. Повтарям, изведете всичките си хора така, че да мога да ги виждам. — Имаме трима убити, които носим със себе си. Опитваме всичко възможно. — Идваме след тридесет секунди — каза ПД. — Ще бъдем готови. Както преди, стрелците дочуха половината разговор, последван от инструкции за тях: — Съобщение за екипажа. Накарах всички наши войници да излязат на открито. След като ги преброим, искам добре да обстреляте района. Всички хора, които виждате, може би са наши бойци. Искам останалите да бъдат силно притиснати. Райън, това означава, че трябва да стреляш по тях, докато се насерат. — Разбрано — отговори Джак. — Петнадесет секунди. Нека внимаваме. Изстрелите дойдоха без предупреждение. Никой не видя откъде започнаха. Хеликоптерът се движеше по стръмна спирала, но не можеше да не мине над войниците на врага. Шестима от тях чуха приближаването му и видяха черното туловище на фона на облаците. Веднага се прицелиха към небето и започнаха да стрелят. Куршумите с калибър 7,62 преминаваха през пода на хеликоптера. Звуците бяха отчетливи — като дъжд по ламаринен покрив, и всички, които го чуха, се досетиха веднага от какво е. За по-недосетливите един вик потвърди всичко. Някой бе ранен. — ПД, обстрелват ни — каза Зимър по разговорната уредба. Той насочи оръдието надолу и пусна кратка серия снаряди. Корпусът на хеликоптера отново се разтресе. Линията на трасиращите снаряди показа на всички къде се намира хеликоптерът и повече хора започнаха да го обстрелват. — Господи! — Куршумите се удряха в предните стъкла. Не преминаваха през тях, но оставяха драскотини и при съприкосновението бляскаха като светулки. Инстинктивно Джоунс зави надясно, встрани от огъня. Това оголи лявата страна на хеликоптера. Райън беше много уплашен. Струваше му се, че има сто, двеста, хиляда святкащи цеви, до една насочени към него. Искаше да приклекне, но знаеше, че най-безопасното място за него е зад четиристотинкилограмовия лафет на оръдието. То нямаше някакъв особен мерник. Насочи въртящите се цеви към една особено гъста зона на святкания от цеви, и натисна спусъка. Почувства се, сякаш държи пневматичен пробивен чук, а звукът беше, като че някакъв великан разкъсва брезент на малки парчета. Пред очите му избухна пламък с размери метър на два — толкова голям, че той едва успяваше да види нещо през него, но плътният цилиндър от трасиращите снаряди не можеше да се пропусне и той го насочи право към огънчетата, които все още искряха по земята. Но не за дълго. Райън раздвижи оръдието, като за това му помогнаха движението на хеликоптера и невероятните вибрации на самото оръжие. Линията, описана от трасиращите снаряди, трепна и се раздвижи над обстрелваната зона за няколко секунди. Когато вдигна палците си от спусъка, стрелбата отдолу бе спряла. „Кучи сине“ — помисли си той, дотолкова изненадан, че за момент забрави за опасността. Не се целеха само по тях. Райън избра друга зона и започна да стреля, като този път пускаше само кратки серии от по стотина снаряда. След това хеликоптерът се завъртя на сто и осемдесет градуса и всички цели изчезнаха от погледа му. Джоунс и Уилис в пилотската кабина оглеждаха приборите си. Бяха допуснали да ги изненадат. Нямаше някакви критични поражения по хеликоптера. Приборите, също защитени с броня, двигателите, трансмисията и горивните резервоари не можеха да бъдат поразени от куршумите на автомат. Или би трябвало да е така. — Има няколко ранени тук, отзад — докладва Зимър. — Нека свършваме, ПД. — Добре, Бък. Чувам. — ПД върна хеликоптера, като влезе в ляв завой. — „Особеност“, тук „Цезар“. Ще направим нов опит. — Дори и неговият глас беше загубил леденото си спокойствие. Боят не се е променил особено много, само той бе остарял. — Приближават се, размърдайте си задника, мистър! Всички сме тук, всички сме тук. — Двадесет секунди, синко. Съобщение за екипажа: връщаме се след двадесетина секунди. Хеликоптерът спря и се завъртя във въздуха, без да продължава величественото си прочистване на терена. Джоунс се надяваше, че хората, които го гледат, няма да са подготвени за това. Завъртя лоста за газта до максимална мощност и наведе носа на хеликоптера за стръмно спускане към зоната за кацане. На двеста метра от нея изправи носа и рязко дръпна лостовете, за да намали скоростта. Маневрираше машината по обичайния си идеален начин. Хеликоптерът загуби скорост точно където трябваше — и падна рязко на земята поради намалената мощност от двигател номер две. Джоунс изтръпна, когато почувства удара. Очакваше да взриви някоя мина, но това не се случи и той се успокои. Всичко сякаш траеше цяла вечност. Възбудените мозъци и тела имат собствено време, пред което тиктакането на часовниците спира. Райън си мислеше, че вижда с периферното зрение всяка перка над главата си. Искаше му се да погледне назад, за да види дали всички са се качили, но зоната, за която отговаряше, се намираше пред вратата на левия стрелец. Веднага се досети, че не му плащат, за да връща у дома снаряди. Щом се увери, че пред него няма свои, натисна спусъка и започна да обстрелва дървесната линия, като прочистваше всичко на тридесетима сантиметра над земята в широка дъга. Зимър от другата страна правеше същото. Кларк, който се намираше в задната част на хеликоптера, гледаше през вратата. На миниоръдието стоеше Бийн, но не можеше да стреля. Там се намираха своите и те тичаха към хеликоптера, краката им се вдигаха и спускаха в бяг, който изглеждаше като движение в забавен кадър. В този момент от дърветата започна стрелба. Райън се удиви, че някой може да е жив в района, който току-що обстреля, но така си беше. Видя някаква искра на рамката на вратата и осъзна, че това е куршум, предназначен за него, но не трепна. Нямаше къде да се крие, а разбираше, че хеликоптерът получава много лоши пробойни по тази страна. Отдели един миг, за да види откъде се стреля, после насочи оръдието натам и отново натисна бутоните. Стори му се, че тласъкът на оръдието отблъсква хеликоптера настрани. Пламъците от оръдието пробиваха дупка през прахта, която се вдигаше от въртящия се ротор, но все още от дърветата се виждаха пламъчета на стрелящи автомати. Кларк дочу виковете над бученето на миниоръдията. Долови ударите на куршумите отстрани на хеликоптера, а след това видя и как двама души паднаха при опашната перка на хеликоптера, докато останалите продължиха да бягат напред. — По дяволите! — Скочи на крака и изтича през вратата, придружен от Чавес и Вега. Кларк вдигна един от падналите войници и започна да го тегли към рампата. Чавес и Вега се заеха с другия. Около краката им се вдигаше прах от куршумите. Вега падна на метър от рампата, като събори и товара си. Кларк метна войника, когото носеше, в ръцете на членовете на групата му и се обърна, за да помага. Най-напред пое другия войник. Когато отново се обърна, видя Чавес, който се бореше с Вега. Кларк го хвана за раменете и го дръпна назад, като падна на рампата. Динг хвана Oso за краката и ги извъртя рязко настрани, а след това ги прескочи, за да се хване за оръдието, тъй като хеликоптерът започна да се вдига. Стрелбата се насочи право към вратата, но сега Бийн имаше поле за обстрел и започна да прочиства терена. Излитането беше бавно. Хеликоптерът пое няколко тона допълнителен товар, намираше се на повече от хиляда и петстотин метра надморска височина и се опитваше да лети с намалена мощност. ПД псуваше тромавата машина. Хеликоптерът с усилие се издигна на няколко метра, все още под обстрел. Нападателите на земята бяха разярени, че хората, които искаха да убият, им се измъкват, и направиха последен опит да ги спрат. Гледаха на хеликоптера като на трофей, някакво привидение, отнело им успеха и живота на другарите им. Повече от сто автомата бяха насочени към него, докато той се колебаеше между земята и небето. Райън почувства как няколко куршума просвистяха право през вратата. Предназначени бяха за него, но дявол знае къде отидоха. Вече беше забравил страха. Местата, от които се виждаха огънчета от стрелбата, бяха точки за прицел и той започна да прави точно това. Избираше целите си една по една, докосваше спусъка, после бързо преместваше оръдието към следващата цел. Безопасността, ако имаше такава, се криеше в елиминирането на заплахата. Нямаше къде да бягат и знаеше, че способността му да реагира е лукс, който всеки от хората на борда искаше, но само трима го притежаваха. Не можеше да ги подведе. Местеше оръдието наляво и надясно по за няколко секунди, които му се струваха часове. Сякаш чуваше как оръдието изхвърля всеки отделен снаряд. Главата му отскочи назад, когато нещо удари шлема му, но той я изправи и натисна спусъка за непрекъсната стрелба. После изведнъж разбра, че трябва да наведе цевите надолу, тъй като целите му започнаха да потъват. За кратък, противоречив миг му се стори, че те, а не той се измъкват. После всичко спря. За момент не можа да освободи ръцете си от ръкохватките. Опита се да отстъпи, но ръцете му не му позволяваха, докато не си наложи да пусне оръдието. Сетне ръцете му увиснаха отстрани. Райън разклати глава, за да я проясни. Минаха няколко секунди, преди да чуе силните стонове на ранените бойци. Огледа се — в хеликоптера се стелеше стипчивият дим на барута от оръдията, но бързо ускоряващият се поток въздух отпред започна да го прочиства. Очите му все още виждаха пламъците на оръдието, а краката му затрепериха от внезапната умора, характерна за възбудата след опасност. Искаше му се да седне, да заспи и да се събуди на друго място. Един от стенещите се чуваше наблизо. Това беше Зимър, само на няколко крачки от него. Лежеше по гръб и се търкаляше наоколо с ръце на гърдите. Райън отиде при него, за да види какво е станало. Три куршума бяха попаднали в гърдите му. Бълваше кръв. Тя избухваше в тънко облаче през устата и носа му. Един куршум бе раздробил дясното му рамо, но сериозните рани се намираха в дробовете. Райън веднага разбра, че човекът умира от кръвоизлив пред очите му. Имаше ли тук лекар? И можеше ли да помогне? — Говори Райън — каза той по линията за вътрешна комуникация. — Сержант Зимър е улучен доста лошо… — Бък! — веднага реагира ПД. — Бък! Добре ли си? Зимър се опита да отговори, но не успя. Микрофонът му беше откъснат. Изхърка нещо, което Райън не можа да разбере. Джак се обърна и извика с всичка сила към останалите, които, изглежда, не се интересуваха или не знаеха какво става. — Лекар! Медик! — добави той, като не знаеше коя точно дума използват в пехотата. Кларк го чу и тръгна към него. — Хайде, Зимър, ще се оправиш — каза му Джак. Помнеше това от краткия си престой в морската пехота. Хората трябва да имат причина да живеят. — Ще те оправим, всичко ще е наред. Не се предавай, сержант… Боли, но ще мине. Кларк дойде при него след миг. Свали бронираната жилетка на бордовия механик, без да обръща внимание на виковете от болката, която причиняваше на разбитото му рамо. За Кларк това също представляваше връщане към минали години и полуизтрити спомени. Забравил беше колко страшно, колко ужасно е това. И въпреки че се съвземаше по-бързо от другите, ужасът, че е безсилен под обстрела, както и последиците почти го съсипваха. А сега не можеше да помогне на Зимър. Виждаше го по раните. Кларк вдигна поглед към Райън и поклати глава. — Децата ми! — извика Зимър. Сержантът имаше причина да живее, но само тя не стигаше. — Разкажи ми за децата си — каза Райън. — Говори ми за децата си. — Седем… имам седем деца… трябва… не мога да умра! Децата ми… децата ми се нуждаят от мен. — Дръж се, сержант, ще те измъкнем оттук. Ще издържиш — каза Райън, като в очите му напираха сълзи от срам, че трябва да лъже умиращ човек. — Те имат нужда от мен! — Сега гласът му беше по-слаб, тъй като гърлото и дробовете му се запълваха с кръв. Райън погледна Кларк с надеждата, че може да каже нещо. Да даде някаква надежда. Нещо. Кларк просто гледаше в лицето на Джак. После отново погледна към Зимър и хвана ръката му — здравата ръка. — Седем деца ли? — попита Джак. — Те имат нужда от мен — изхлипа Зимър. Вече знаеше, че няма да бъде при тях, няма да види как растат и се женят и как отглеждат свои деца. Няма да бъде при тях, за да ги напътства и да ги закриля. Не беше успял да направи това, което се очаква от един баща. — Ще ти кажа нещо за твоите деца, Зимър. Нещо, което не знаеш — каза Райън на умиращия. — А? Какво? — Изглеждаше объркан. Потърси отговора на големия житейски въпрос в лицето на Райън. Джак не го знаеше, но му каза каквото можеше: — Те всичките отиват да учат в колеж, човече. — Райън стисна ръката му колкото можа по-силно. — Имаш думата ми, Зимър, всичките ти деца ще учат в колеж. Аз ще се погрижа за това вместо теб. Заклевам се в Бога, че ще го направя. Лицето на сержанта се промени при тези думи, но преди Райън да успее да реши какво издава то, изражението трепна и от него изчезнаха всички чувства. Райън натисна бутона на разговорната уредба. — Зимър е мъртъв, полковник. — Разбрано. Райън се почувства обиден от студенината на отговора му. Но не чуваше какво мисли Джоунс: „Господи, Господи. Какво ще кажа на Карол и на децата?“ Райън държеше главата на Зимър на коленете си. После бавно се отдръпна и постави главата му върху металния под на хеликоптера. Кларк прегърна по-младия мъж с възлестите си ръце. — Ще го направя — каза му задавено Джак. — Това не е някаква шибана лъжа. Ще го направя! — Зная. И той го знаеше. Наистина. — Сигурен ли си? — Сълзите му започнаха да текат и за Джак беше трудно да повтори най-трудния въпрос в живота си: — Наистина ли си сигурен? — Той разбра какво му каза, Джак, и ти повярва. Ти направи нещо много хубаво, докторе. — Кларк прегърна Райън така, както мъжете прегръщат жените си, децата си и хората, с които заедно са заставали пред лицето на смъртта. Намиращият се в предното дясно кресло полковник Джоунс скъта тъгата си на място, откъдето щеше да я извлече по-късно, за да я изпита докрай. Но сега му предстоеше да изпълнява мисия. Бък със сигурност би го разбрал. Реактивният самолет на Кътър пристигна в Хълбърт Фийлд по тъмно. Посрещна го кола, която го закара до щаба на ескадрилата. Беше пристигнал без предупреждение и влезе в отдела като някакъв зъл дух. — Кой, по дяволите, е командирът тук? Сержантът на бюрото незабавно позна президентския съветник по въпросите на националната сигурност, защото го беше виждал по телевизията. — Намира се зад онази врата, сър. Кътър намери един млад капитан, който дремеше на въртящия стол. Очите му се бяха отворили в момента, когато се блъсна вратата, и двадесет и девет годишният офицер скочи на крака доста несигурно. — Искам да знам къде се намира полковник Джоунс — тихо му каза вицеадмирал Кътър. — Сър, това е информация, която не мога да… — По дяволите, знаеш кой съм, нали? — Тъй вярно, сър. — Опитваш се да ми откажеш ли, капитане? — Сър, имам заповед. — Капитане, отменям всичките ви заповеди. Сега отговорете на въпроса ми, веднага. — Гласът на Кътър вече звучеше с няколко децибела по-силно. — Сър, не зная къде… — В такъв случай намери някой, който знае, и го доведи тук. Капитанът беше достатъчно уплашен, за да поеме по пътя на най-малкото съпротивление. Обади се на един майор, който живееше в поделението и дойде за по-малко от осем минути. — Какво става тук, по дяволите? — запита майорът, като влезе през вратата. — Майоре, аз съм това, което става тук — каза му Кътър. — Искам да знам къде се намира полковник Джоунс. Той е командирът на това поделение, нали? — Тъй вярно, сър! — „Какво става, по дяволите…“ — Искате ли да ми кажете, че хората тук не знаят къде се намира командирът им? — Кътър беше дотолкова удивен от факта, че личността му не доведе до незабавно подчинение, че си позволи да отклони гнева в друга насока. — Сър, ние в специалните операции не… — Това някакъв шибан бойскаутски лагер ли е или военно поделение? — извика адмиралът. — Сър, това е бойна част — отговори майорът. — Полковник Джоунс временно е на друго място. Имам заповеди, сър, да не обсъждам мисията му и мястото й с никого без съответните пълномощия. Вие не фигурирате в списъка на упълномощените лица, сър. Това са заповедите ми, адмирале. Кътър бе поразен и това само го разгневи още повече. — Знаете ли какво работя и за кого? — Не му се беше случвало младши офицер така да разговаря с него вече повече от десет години. А тогава прекърши кариерата на онзи като кибритена клечка. — Сър, по този въпрос имам писмена заповед. Президентът също не фигурира в списъка, сър — каза майорът, като стоеше „мирно“. „Шибан лодкар, ще нарича Военновъздушните сили на САЩ бойскаутски лагер! Е, да го начукам на теб и на самолета, с който се домъкна тук, адмирале.“ Лицето му успя доста ясно да предаде тези мисли. Кътър трябваше да омекоти гласа си. Трябваше да овладее чувствата си. Можеше да се погрижи за този нагъл боклук друг път. Но за момента се нуждаеше от информацията. Затова започна с извинение. Заговори като мъж с мъж, така да се каже: — Майоре, трябва да ме извините. Това е изключително важна работа и не мога да ви обясня защо е така или какви въпроси възникват около нея. Мога да кажа, че ситуацията съвсем реално изисква вземане на решение на живот и смърт. Вашият полковник Джоунс може да се намира на място, където да се нуждае от помощ. Операцията около него може би се проваля и аз наистина трябва да знам това. Лоялността ви към командира е похвална, отдадеността ви на дълга е за пример, но офицерите трябва да могат да правят и преценки. Сега трябва да направите това, майоре. Казвам ви, че се нуждая от тази информация, и то веднага. Рационалното обяснение успя там, където караницата не можа. — Адмирале, полковникът се върна в Панама с един от нашите самолети-цистерни „МС-130“. Не зная защо, нито какво нравят. В ескадрила за специални операции такова нещо е нормално, сър. Почти всичко, което правим, е секретно, а в този случай нещата са по-секретни от нормалното. Знам само това, което ви казах преди малко, сър. — Къде точно е отишъл? — В базата „Хауърд“. — Много добре. Как мога да се свържа с тях? — Сър, те са извън обсега на мрежата. Нямам тази информация. Те могат да се свържат с нас, но ние с тях — не. — Това е ненормално — възпротиви се Кътър. — Не е така, адмирале. Постоянно правим такива неща. След като самолетът „МС-130“ ги придружава, те са самостоятелно звено. „Херкулесът“ вози персонала по поддръжката и подкрепата, за да обезпечава операцията, и ако не ни се обадят за нещо, са напълно независими от тази база. В случай на нещо спешно в семействата, можем да се опитаме да се свържем чрез оперативния отдел на базата „Хауърд“, но засега не се е налагало. Мога да се опитам да осъществя тази връзка за вас, обаче това може да отнеме няколко часа. — Благодаря, но за няколко часа мога да отида дотам. — Времето в този район се разваля, сър — предупреди го майорът. — Няма значение. — Кътър излезе от стаята и се върна в колата. Самолетът му вече беше презареден с гориво и след десет минути замина за Панама. Сега Джоунс следвате по-лесен маршрут на североизток по голямата долина под Андите, която образува гръбнака на Колумбия. Полетът вървеше гладко, но той се тревожеше за три неща. Първо, нямаше нужната мощност, за да преодолее планините с настоящото тегло на хеликоптера си. Второ, трябваше да дозареди с гориво след по-малко от час. Трето, времето се влошаваше с всяка минута. — „Цезар“, тук „Нокът“, край. — Разбрано, „Нокът“. — Кога ще зареждаме, сър? — попита капитан Монтейн. — Искам най-напред да се приближа до брега и ако успеем да изхарчим още малко гориво, ще тръгна на запад, за да повторим всичко. — Разбрано, но знайте, че засичам излъчвания от радари и някой просто може да ни забележи. Това са радари за въздушното движение, но този „Херкулес“ е достатъчно голям, за да се изпише на екрана с всичките подробности. „По дяволите!“ Джоунс някак си беше допуснал да забрави това. — Имаме проблеми — каза ПД на Уилис. — Да. На двадесет минути път пред нас има проход, който може и да не преодолеем. — Колко е висок? — На картата пише две хиляди четиристотин шестдесет и седем метра. По-нататък спада много, но проблемът със засичането… пък и времето. Не зная, полковник. — Нека видим колко високо можем да се изкачим — каза Джоунс. През последния половин час беше опитвал да не товари двигателите. Но не и сега. Трябваше да разбере какво може да направи. ПД усили газта докрай, като наблюдаваше прибора на двигател номер две. Този път стрелката не достигна дори и седемдесет процента. — Изтичането от клапана се влошава, шефе — каза Уилис. — Виждам. Опитваха се да получат максималната подемна сила от ротора. Но макар и да не знаеха, той също беше повреден и не можеше да осигури това, което трябваше. Хеликоптерът бавно се издигаше нагоре. Достигна две хиляди триста четиридесет и пет метра, но спря там, а след това започна да се спуска, като се бореше за всеки сантиметър и постепенно губеше височина. — Ако изхарчим повече гориво… — каза с надежда Уилис. — Не разчитай на това. — ПД натисна бутона на радиото. — „Нокът“, тук „Цезар“. Не можем да преодолеем планината. — В такъв случай ние идваме при вас. — Не. Много е рано. Трябва да заредим близо до брега. — „Цезар“, тук „Малки очи“. Разбирам проблема ви. Какво гориво ви трябва за това чудовище? — попита Ларсон. В съответствие с плана той бе следил хеликоптера от евакуацията насам. — Синко, точно сега бих горил и пикня, ако имах достатъчно. — Можете ли да стигнете до брега? — Да. Би трябвало. — Ще ви избера едно летище на една нула нула мили от брега, където има необходимото авиационно гориво. Освен това с мен се вози ранен, който се нуждае от медицинска помощ. Джон и Уилис се спогледаха. — Къде е мястото? — При тази скорост е на четиридесет минути оттук. Ел Пиндо. Малко летище за частни самолети. По това време на нощта би трябвало да няма никой. Имат десетина тона под земята. Търгуват с „Шел“ на консигнация и аз съм кацал и излитал оттам няколко пъти. — Надморска височина? — Под сто и петдесет метра. Хубав и гъст въздух за перките, полковник. — Давай тогава — каза Уилис. — „Нокът“, чу ли това? — попита Джоунс. — Да. — Ще се опитаме да го направим. Отклонете се на запад. Не се отдалечавайте, за да поддържаме радиовръзка, но гледайте да избегнете радарите. — Разбрано, тръгвам на запад — отговори Монтейн. Райън стоеше до миниоръдието си. В хеликоптера имаше осем ранени мъже, но с тях се занимаваха двама санитари. Райън не можеше да помогне с нищо. Кларк се присъедини към него. — Е, какво ще правим с Кортес и Ескобедо? — Кортес ни трябва, а другият… По дяволите, не знам. Как ще обясним отвличането му. — Ти какво мислиш, че ще правим с него? В съда ли да го водим? — надви рева на двигателите и вятъра Кларк. — Всичко останало е умишлено убийство. Сега той е пленник, нали? „Ще спазваме законите, а?“ — помисли си Кларк, но знаеше, че Райън е прав. Убиването на пленниците противоречеше на закона. — Значи ще го върнем обратно? — Това ще разкрие операцията ни — отговори Райън. Знаеше, че говори твърде високо за тема като тази. Трябваше да мълчи и да мисли, но обкръжението и събитията от вечерта не му позволяваха. — Господи, не знам какво да правя. — Къде отиваме… Искам да кажа къде отива този хеликоптер? — Не знам. — Райън натисна бутона на разговорната уредба, за да пита. Отговорът го изненада и той предаде всичко на Кларк. — Виж какво, нека аз се заема с това. Имам една идея. Ще го махна оттук, когато кацнем. Ларсон и аз ще оправим тази работа. Мисля, че знам как. — Но… — Нали не искаш да чуеш какво ще правим? — Не можеш да го убиеш! — настоя Джак. — Няма да го убивам — каза Кларк. Райън не знаеше как да разбира този отговор. Но в него се предлагаше изход и той го прие. Ларсон стигна първи. Летището беше зле осветено. Виждаха се само няколко светлини, но той успя да приземи самолета си, остави сигналните си светлини включени и тръгна към зоната за зареждане с гориво. Спря точно когато хеликоптерът кацна на петдесетина метра встрани. Ларсон остана смаян. На слабата синя светлина видя многобройни дупки в корпуса на хеликоптера. Един човек в летателен костюм изтича към него. Ларсон го посрещна и го отведе до горивния шланг. Шлангът беше дълъг, с диаметър от около два сантиметра и половина и се използваше за зареждане на частни самолети. Захранването на помпите беше изключено, но Ларсон знаеше къде е таблото и стреля в бравата на вратата Никога не беше правил такова нещо, но точно както във филмите, пет куршума стигнаха, за да избият месинговия механизъм от дървената рамка на вратата. След минута сержант Бийн пъхна шланга в един от извънбордовите резервоари. В този момент се появиха Кларк и Ескобедо. Един боец държеше пушката си до главата на наркошефа, докато хората от ЦРУ разговаряха. — Връщаме се — каза Кларк на пилота. — Какво? — Ларсон се обърна и видя как двама войници изведоха Хуардо от самолета и го понесоха към хеликоптера. — Ще върнем приятелчето в Меделин. Но преди това трябва да направим някои неща. — О, страхотно! — Ларсон се върна до самолета и се качи на крилото му, за да отвори капачките на резервоарите. Трябваше да чака петнадесет минути. Обикновено хеликоптерът поемаше гориво през много по-широк шланг. Когато човекът от екипажа върна шланга на мястото му, роторът на хеликоптера отново започна да се върти. Скоро след това се вдигна и изчезна в нощта. На север проблесна една светкавица и Ларсон се почувства щастлив, че не лети там. Остави Кларк да се занимава с дозареждането, а той отиде до телефона. Смешното беше, че той дори щеше да спечели пари от това обаждане. Само дето нямаше нищо за веселба досега. — Добре — каза ПД по разговорната система. — Това е последната спирка и след това тръгваме за дома. — Температурите на двигателите не са много високи — каза Уилис. Двигателите „Т-64-GЕ-77“ бяха проектирани за работа с авиационен керосин, а не по-летливия и опасен бензин, който използваха частните самолети. В гаранцията на производителя пишеше, че такова гориво може да се използва в продължение на тридесет часа, преди горивните камери да се превърнат на пепел, но не се казваше нищо за неизправните пружини на клапан П3. — Струва ми се, че ще ги охладим много хубаво — каза полковникът, като кимна с глава към бурята пред тях. — Отново мислим позитивно, а, полковник? — каза Уилис толкова спокойно, колкото можеше. Намираха се не просто пред буря, а пред ураган, който преграждаше пътя им към Панама. Общо взето, това беше по-страшно, отколкото ако ги обстрелваха. Човек не може да отвръща на бурята със стрелба. — „Нокът“, тук „Цезар“, край — обади се по радиото Джоунс. — Чувам ви, „Цезар“. — Как е времето напред? — Лошо, сър. Препоръчваме ви да тръгнете на запад, да намерите място за прехвърляне и да се опитате да се приближите откъм Тихия океан. Уилис погледна таблото с уредите за навигация. — О! — „Нокът“, току-що се сдобихме с още петстотин килограма тегло. Изглежда, ще ни трябва друг маршрут. — Сър, бурята се движи на запад със скорост петнадесет възла и вашият курс към Панама ще ви изведе в квадранта долу вляво. „Насрещен вятър през цялото време“ — помисли си ПД. — Дай ми цифри. — Очакваните максимални ветрове по вашия курс са седем нула възла. — Страхотно! — отбеляза Уилис. — Това поставя шансовете ни да стигнем до Панама съвсем малко над нулата, сър. Съвсем малко. Джоунс кимна Ветровете бяха достатъчно лоши. Дъждът с тях в голяма степен ще намали ефективността на двигателите. Полетният му обхват трябва да е поне половината от нормалния… В никакъв случай няма да може да зареди във въздуха в тази буря… Най-умно щеше да бъде намирането на място за кацане, където да изчака, но и това не можеше да направи… Джоунс отново натисна копчето на радиото. — „Нокът“, тук „Цезар“. Тръгваме към „Резервна позиция едно“. — Да не си откачил? — отговори Франсис Монтейн. — Това не ми харесва, сър — каза Уилис. — Чудесно. Един ден ще можеш да го заявиш в съда. Мястото е само на сто мили от брега и ако не успеем, ще използваме ветровете да ни върнат насам. „Нокът“, искам да провериш местоположението на „Резервна позиция едно“. — Откачено копеле — въздъхна Монтейн. За своите специалисти по комуникациите каза: — Обадете се на „Резервна позиция едно“. Необходима ми е проверка на местонахождението. Веднага. Мъри се чувстваше отвратително. Въпреки че Адел не бе силен ураган, според Вегенер надминаваше очакваното. Вълните достигаха десет метра и макар „Панаш“ да изглеждаше канара от бяла стомана до пристанището, сега се люшкаше като детско корабче в леген. Агентът от ФБР беше сложил скополаминова лепенка под ухото си, за да се бори с морската болест, но в момента не се справяше добре. А Вегенер просто си седеше на стола и пушеше лулата си като дядото от „Старецът и морето“, докато Мъри се държеше здраво за перилото над главата си и се чувстваше като цирков акробат на трапец. Не се намираха където трябва. Вегенер беше обяснил на госта си, че има само едно място, където могат да бъдат. То се местеше, но те трябваше да идат там. Мъри изпитваше слаба благодарност, че вълнението вече не е толкова силно, колкото преди. Добра се до вратата и погледна към огромните цилиндрични облаци. — „Панаш“, тук „Нокът“, край — каза глас от високоговорителя. Вегенер стана за да поеме микрофона. — „Нокът“, тук „Панаш“. Сигналът ви е слаб, но се разбира край. — Потвърдете местонахождението си. Вегенер го каза на пилота. Стори му се, че е момиче. „Господи — помисли си той, — вече са навсякъде.“ — „Цезар“ е на път към вас. — Разбрано. Моля, информирайте „Цезар“, че условията са под изискванията. Повтарям, в момента тук не е добре. — Разбрано. Не прекъсвайте връзката. — Гласът се обади отново след две минути: — „Панаш“, тук „Нокът“. „Цезар“ каза, че иска да опита. Ако не може да го направи, планира за аварийно кацане. Можете ли да се справите? Край. — Да, поне ще опитаме. Дайте ми приблизителното време на пристигане, край. — Около шест нула минути. — Разбрано. Ще имаме готовност. Дръжте ни в течение. Край на връзката. — Вегенер погледна към другия край на мостика. — Мис Уолтърс, аз ще поема управлението. Искам старшините Ореза и Райли да дойдат веднага на мостика. — Капитанът поема управлението — каза мичман Уолтърс. Разочарована беше. Тъкмо се намираше посред една проклета тропическа буря и страхотно се забавляваше. Дори не се чувстваше зле за разлика от много хора от екипажа. В такъв случай защо капитанът не й позволи да управлява, по дяволите? — Руля наляво — заповяда Вегенер. — Поемаме по нов курс три-три-пет. Пълен напред с две трети мощност. — Руля наляво, сър. Курс три-три-пет. — Рулевият завъртя щурвала, след това протегна ръка към газта. — Две трети мощност, сър. — Много добре. Как си, Обреки? — попита капитанът. — Адски големи вълни, сър. Чудя се дали ще спре. — Младокът се усмихна, но не отдели очи от компаса. — Справяш се отлично. Ако се умориш, обади ми се. — Слушам, сър. Ореза и Райли се появиха след минутка. — Какво има? — попита Ореза. — След тридесет минути заставаме в позиция за приемане на хеликоптер — каза им капитанът. — О, мамицата му! — възкликна Райли. — Извинявай, Ред, но… мама му стара! — Добре, старшина. Сега, след като уредихме това, искам да ви кажа, че разчитам на вас да се справим — твърдо каза Вегенер. Райли прие упрека като истински професионалист, какъвто беше. — Извинявай, капитане. Ще положа всички усилия. Да пратя ли заместника ви в кулата? Вегенер кимна Заместникът му беше най-подходящият човек, който може да ръководи нещата от позицията за приемане на хеликоптер. — Иди да го намериш. — Райли тръгна, а Вегенер се обърна към старшината кормчия: — Португалец, искам да си на руля, когато тръгнем към „Хотел «Корпин»“. Аз ще управлявам оттук. — Сър, няма такъв хотел. — Ето защо ти ще си на кормилото. Смени Обреки след тридесет минути и почувствай кораба. Трябва да им предоставим възможно най-добро място за кацане. — Господи! — Ореза погледна през прозореца. — Готово, Ред. Джоунс летеше ниско, на около стотина метра от земята. Изключи автоматичните уреди за управление. Сега разчиташе повече на умението и инстинкта си, остави газта на Уилис и концентрира вниманието си върху приборите. Започна се мигновено. Една секунда летяха в чист въздух, следващата дъжд шибаше хеликоптера. — Не е толкова лошо — излъга ужасно по разговорната уредба Джоунс. — Дори ни плащат, за да го правим — добави Уилис иронично. ПД провери навигаторския дисплей. В момента ветровете идваха от северозапад и до известна степен забавяха хеликоптера, но това щеше да се промени. Очите му се местеха от скоростомера към друг прибор, който работеше с доплеров индикатор, насочен към земята. Спътниковите и инерционни системи за навигация показваха на компютърния дисплей местоположението им и една червена точка — мястото, където искаха да отидат. Друг екран даваше сигналите на радарната система, която изследваше бурята пред тях и показваше в червено най-лошите участъци. Ще се опита да ги избегне, но и жълтите зони, през които трябваше да премине, бяха достатъчно лоши. — По дяволите! — извика Уилис. Двамата пилоти дръпнаха колективния лост за управление и завъртяха газта на максимална мощност. Бяха попаднали във въздушна яма. Очите и на двамата гледаха в прибора за вертикалната скорост. За миг летяха надолу със скорост над триста метра в минута — по-малко от тридесет секунди живот за хеликоптер на височина сто и петдесет метра над земята. Но такива микровъздушни дупки са локално явление. Хеликоптерът изравни при шестдесет метра и започна бавно да се катери нагоре. ПД реши, че за момента безопасната височина е двеста метра. Каза само едно: — На косъм. Уилис се усмихна в отговор. Отзад хората седяха вързани с колани към пода. Райън също се беше вързал и се държеше за лафета на миниоръдието, сякаш това щеше да има някакво значение. През отворената врата гледаше към… нищото. Просто една маса от сива тъма, понякога прорязвана от светкавица. Хеликоптерът подскачаше нагоре-надолу като детско хвърчило, подхвърляно от движещите се въздушни маси. Само че машината тежеше двадесет и три тона. Но не можеше да направи нищо. Съдбата му се намираше в ръцете на други и каквото и да прави или знае, то сега нямаше значение. Дори повръщането не го облекчи, въпреки че и други го правеха. Джак само искаше всичко да свърши и подсъзнателно усещаше, че не му е безразлично как. Друсането продължи, но ветровете се изместиха, когато хеликоптерът навлезе в бурята. Бяха започнали от североизток, но сега се завъртяха доста бързо по посока на часовниковата стрелка и скоро започнаха да духат в дясната задна част на хеликоптера. По този начин нарасна скоростта им спрямо земята. При въздушна скорост от сто и петдесет възла скоростта им спрямо земята достигна сто и деветдесет, като продължи да расте. — Това се отразява чудесно на икономията на гориво — каза Джоунс. — Петдесет мили — отговори Уилис. — „Цезар“, тук „Нокът“, край. — Разбрано, „Нокът“, намираме се на пет нула мили от „Резервна позиция едно“ и при нас малко друса. — „Малко ли? Друг път“ — помисли си капитан Монтейн, докато летеше нагоре-надолу като на пързалка за увеселителни влакчета в по-спокойна обстановка на около стотина мили от тях. — Иначе всичко е наред — докладва Джоунс. — Ако не можем да изпълним кацането, смятам, че трябва да се опитаме да отлетим за Панама. — Джоунс се намръщи, когато още вода започна да плиска стъклото. В същото време част от нея влезе в двигателите. — Откъсване на пламъка! Двигател номер две не работи. — Пусни го отново — каза Джоунс, като все още се опитваше да запази спокойствие. Наведе носа надолу и почна да губи височина за сметка на скоростта, за да излезе от тежкия дъжд. Това също трябваше да е локално явление. Трябваше. — Опитвам се — изръмжа Уилис. — Губим мощност от двигател номер едно — каза Джоунс. Завъртя газта докрай и успя да възстанови донякъде мощността. Двумоторният му хеликоптер в момента работеше с осемдесет процента от мощността на един двигател. — Хайде да запалим двигател номер две, капитане. В момента се спускаме със сто фута за минута. — Опитвам се — повтори Уилис. Дъждът намаля малко и двигател номер две се завъртя и заработи, но само с четиридесет процента мощност. — Мисля, че загубата на въздух от клапана П3 се увеличи. Кофти ситуация, полковник. Четиридесет мили. Сега трябва да кацнем на „Резервна позиция едно“. — Е, поне имаме избор. Аз никога не съм могъл да плувам. — Дланите на ПД се изпотиха. Усещаше, че се въртят свободно в ръчно направените ръкавици. Време беше да се обади на хората си: — За екипажа: намираме се на петнадесетина минути път от зоната за кацане — каза той. — Една пет минути. Райли събра група от десет опитни моряци. До един носеха въжета около кръста си, а Райли лично провери всеки възел и катарама. Въпреки че всички имаха спасителни жилетки, щеше да бъде истинско чудо да не изхвърчи някой извън борда в такива условия. Чудо, извършено от някой особено любещ бог, но Райли смяташе, че Господ си има достатъчно грижи тази вечер. Събраха и поставиха на съответните места вериги и още двуинчово въже, а където бе възможно, ги завързаха за палубата. Заведе палубния екипаж в предната част и ги строи срещу задната страна на надстройката. — Всички сме готови — обади се той по разговорната уредба от контролната рубка на полетната палуба. На своите хора каза: — Ако някой от вас се оплеска и падне през борда, аз ще скоча след него и лично ще го удуша, мамицата му! Летяха във вихрушка. Според навигационния дисплей се намираха на север от целта си и скоростта им беше почти двеста и петдесет възла. Тласъците сега бяха най-лоши. Едно низходящо въздушно течение ги запрати надолу към черните вълни и Джоунс успя да овладее машината едва на тридесет метра от водата. Щеше му се да повърне. Не беше летял в такива условия, а те бяха далеч по-лоши, отколкото пишеше в наръчниците. — Колко ни остава? — Вече би трябвало да сме там, сър — каза Уилис. — Право на юг. — Добре. — Джоунс премести лоста наляво. От рязката промяна на посоката спрямо вятъра му се стори, че хеликоптерът ще се прекърши надве, но той го задържа така и бавно пое по новия курс. След две минути излязоха на чисто. — „Панаш“, тук „Цезар“, къде сте, по дяволите? — Включете всички светлини, веднага! — извика Вегенер, когато чу повикването. След миг „Панаш“ грейна като коледна елха. — Дяволите да ме вземат, ако не изглеждате красиво там долу! — каза един глас след няколко секунди. Адел беше малък, слаб, неорганизиран ураган, който сега отново се връщаше към състоянието си на тропическа буря поради обърканите атмосферни условия. По тази причина ветровете в урагана бяха по-слаби, отколкото всички се опасяваха, но и окото му бе малко и неорганизирано, а сега се нуждаеха точно от него. Всеобщо схващане е, че окото на урагана е спокойно. Не е така, въпреки че след като премине през мощните ветрове и стената от облаци, наблюдателят няма да забележи вятър със скорост петнадесет възла. Но вятърът е непостоянен и мени посоката си, а вълните в окото, макар и не така големи, както наоколо, също са объркани и непостоянни. Вегенер беше спрял кораба на около миля от северозападния край на окото, което беше едва четири мили широко. Бурята се движеше с около петнадесет възла. Имаха петнадесет минути да приемат хеликоптера. Единственото добро нещо беше ясният въздух. Не валеше дъжд и екипажът в пилотната кабина можеше да вижда вълните и да се съобразява с тях. Назад, в контролната рубка на полетната палуба, офицерът нахлузи шлема си и започна да говори: — „Цезар“, тук „Панаш“. Аз съм офицерът, командващ полетната палуба, и ще насочвам приближаването ви. Вятърът е променлив с петнадесет възла. Корабът ни се люлее във вълни с височина пет метра. Имаме десет или петнадесет минути, така че няма нужда да бързаме. — Последното изречение трябваше да накара екипажа на хеликоптера да се чувства по-добре. Чудеше се дали изобщо някой би могъл да го направи. — Капитане, дай ми още малко скорост и ще мога да държа кораба по-стабилно — докладва Португалеца от руля. — Не можем да излизаме от окото. — Знам, сър, но ми трябва още малко скорост. Вегенер излезе, за да види какво става. Хеликоптерът вече се забелязваше, светлините му мигаха в тъмнината, докато той обикаляше над кораба, за да може пилотът да определи размерите му. „Ако нещата се объркат, то ще е заради страничното вълнение“ — помисли си Вегенер. Португалеца беше прав. — Две трети — извика той, като влезе в рубката. — Господи, какъв малък кораб — въздъхна Уилис. — Добре, че няма весла да ни се пречкат. — ПД снижи хеликоптера, като направи последен кръг и се насочи право към кърмата. Изравни на тридесет метра и откри, че не може да удържа хеликоптера стабилно. Нямаше мощност и машината се отклоняваше наляво и надясно. — Дръжте тая проклета лодка по-стабилно! — каза той по радиото. — Опитваме се, сър — отговори офицерът. — В момента духа вятър отдясно. Препоръчвам ви да се приближите отдясно и да останете под ъгъл спрямо палубата. — Ясно, разбирам. — Джоунс отново коригира мощността си и се насочи. — Добре, тръгвайте — каза Райли на хората си. Те се разделиха на три екипа — по един за всяко колело на хеликоптера. Джоунс видя, че палубата не е достатъчно голяма за кацане откъм носа или кърмата, но ако се насочи под ъгъл, можеше да постави всичките си шест колела върху черната повърхност. Приближи се бавно, с петнадесет възла по-бързо от кораба, намали скоростта си, когато наближи, но вятърът смени посоката си и го завъртя. Джоунс изруга и направи цял кръг, за да опита отново. — Съжалявам — каза той. — Имам проблеми с мощността. — Разбрано. Не бързайте, сър — отговори офицерът от палубата. ПД се насочи отново от хиляда метра. Този път приближаването мина добре. Снижи хеликоптера на сто метра от кърмата, за да намали излишната скорост, след това изравни хеликоптера хоризонтално и тръгна напред. Основните му колела докоснаха палубата точно където трябваше, но корабът се залюля силно и отхвърли хеликоптера наляво. Инстинктивно ПД подаде газ и дръпна лостовете, за да се отдели от палубата В същия момент разбра че не трябваше да го прави. — Трудно е — каза той по радиото, като успя да не напсува, и завъртя хеликоптера. — Жалко, че няма още време за упражняване — съгласи се офицерът от бреговата охрана. — Приближаването беше плавно и добро. Просто корабът се залюля много лошо. Опитайте се още веднъж и ще успеете. — Добре, още веднъж. — ПД отново се приближи. Въпреки стабилизаторите и киловете на трюма си корабът се люлееше с по двадесет градуса надясно и наляво, но Джоунс закова очите си в центъра на палубата, която не се люлееше, а представляваше фиксирана точка в пространството. Помисли си, че това е трикът — да се подбере точка, която не се движи. Отново спусна хеликоптера, за да намали скоростта, и бавно се приближи. В момента, когато стигна до палубата, очите му се преместиха към точката, в която трябваше да попадне носовото колело, и той бутна надолу лостовете за управление. Изпита усещане за катастрофа, но хеликоптерът се задържа на място. Райли се изправи първи и се изтърколи под хеликоптера към носовите колела. Друг помощник-боцман го последва с веригите за връзване. Боцманът намери подходящо място на палубата и закачи веригите, а след това вдигна ръка и сви дланта си в юмрук. Двама мъже в другия край на веригите ги опънаха, старшината се претърколи наляво, за да отиде при основните стойки. Всичко отне няколко минути. Хеликоптерът се мръдна два пъти, преди да успеят да го закрепят, но не след дълго успяха да завържат и двуинчовото въже. Когато Райли привърши с връзването, щяха да бъдат необходими експлозиви, за да се отдели хеликоптерът от палубата. Палубният екипаж влезе в хеликоптера през задната рампа и започна да извежда пътниците му. Райли преброи петнадесет души. Бяха му казали, че ще са повече. След Това видя телата и хората, които се мъчеха с тях. Отпред, в пилотската кабина, Джоунс и Уилис изключиха двигателите. — „Нокът“, „Цезар“ кацна. Връщайте се в базата. — Джоунс твърде бързо свали шлема си и не чу отговора си, но Уилис го долови. — Разбрано. Край на връзката. Джоунс се огледа. Сега не се чувстваше като пилот. Хеликоптерът му беше приземен. Намираше се в безопасност. Време бе да излезе и да направи още нещо. Не можеше да слезе от вратата си, без да рискува да падне през борда, а и… забрави за Бък Зимър. Тази врата в съзнанието му сега се отвори. „Е — помисли той, — Бък ще разбере.“ Полковникът слезе по стълбичката на бордовия инженер. Райън все още стоеше там, полетният му костюм бе опръскан от повърнатото. Джоунс коленичи до сержанта. Бяха служили заедно над двадесет години. — Каза ми, че има седем деца — каза Райън. Гласът на Джоунс беше твърде уморен, за да се доловят в него някакви чувства. Говореше като човек на хиляда години, уморен от живота, уморен от летенето, уморен от всичко: — Да, много са умни. Жена му е от Лаос. Казва се Карол. О, Господи, Бък, защо сега? — Ще ти помогна — каза Джак. Джоунс хвана тялото под мишниците. Райън вдигна краката. Трябваше да чакат на опашка. Имаше други тела за изнасяне, някои мъртви, други ранени, а те имаха приоритет. Джак видя, че бойците носят своите хора, подпомогнати от сержант Бийн. Моряците от бреговата охрана предложиха помощ но тя бе отказана — не грубо, и те разбраха защо. Райън и Джоунс също отказаха помощта — полковникът поради годините, прекарани заедно с приятеля му, а офицерът от ЦРУ — поради самоналожен дълг. Райли и хората му изостанаха, за да съберат раниците и оръжието. После и те слязоха. За момента телата останаха в каюткомпанията. Ранените бяха занесени в салета на екипажа. Райън и летците влязоха в каюткомпанията. Там намериха човека, който беше започнал всичко това преди няколко месеца, макар че никой от тях нямаше да разбере как точно се случи. Джак разпозна още едно лице. — Здрасти, Дан. — Зле ли си? — попита служителят от ФБР. Джак подмина този въпрос. — Пипнахме Кортес. Мисля, че е ранен. Вероятно е в лазарета и двама войници го пазят. — Какво те е ударило? — попита Мъри. Посочи към шлема на Джак. Райън го свали и видя вдлъбнатина на мястото, където един куршум с калибър 7,62 мм беше ожулил около сантиметър от фибростъклото на шлема му. Джак знаеше, че трябва да реагира, но сега тази част от живота му се намираше на четиристотин мили назад. Вместо това той седна и се загледа мълчаливо в палубата. След две минути Мъри го премести на една койка и го зави с одеяло. Капитан Монтейн трябваше да се бори през последните две мили със силните ветрове, но тя беше особено добър пилот, а и „Локхийд Херкулес“ са много здрави самолети. Приземи се малко твърдо, но не съвсем зле, и последва водещия джип до своя хангар. Там я чакаше един мъж в цивилни дрехи заедно с няколко униформени офицери. Когато спря двигателите, тя излезе, за да се запознае с тях. Накара ги да чакат, докато отиде до тоалетната, и се усмихна уморено, защото знаеше, че няма мъж, който да не позволи това на една дама. Летателният й костюм миришеше ужасно, а в огледалото видя, че косата й изглеждаше отвратително. Чакаха я пред вратата. — Капитане, искам да ми кажете какво правихте тази вечер — попита цивилният… Но той не беше цивилен, разбра тя миг по-късно, макар че тоя козел не заслужава да бъде друго. Монтейн не знаеше всичко около тази история, но все пак се досещаше за някои неща. — Току-що летях на една много дълга мисия, сър. Екипажът ми и аз сме адски изморени. — Искам да говоря с всички вас за това, което сте вършили. — Сър, това е моят екипаж. Ако искате да говорите, то ще е само с мен! — сопна се в отговор тя. — Какво правихте? — запита Кътър. Опита се да се престори, че не разговаря с момиче. Не знаеше, че тя не се преструва, че не говори с мъж. — Полковник Джоунс отиде, за да спаси бойци от специална операция. — Тя разтърка с две ръце врата си. — Спасихме… той спаси повечето от тях. — А къде е той? Монтейн го погледна право в очите. — Сър, той имаше проблеми с двигателите. Не можа да се изкачи при нас — да прехвърли планината. Навлезе в бурята. Не излезе от нея, сър. Има ли друго, което искате да знаете? Искам да се изкъпя, да изпия едно кафе и да обмисля операция по издирване и спасяване. — Базата е закрита — каза командирът. — Никой няма да излита оттук в продължение на десет часа. Мисля, че се нуждаете от почивка, капитане. — Май сте прав, сър. Извинете ме: Трябва да се видя с екипажа си. След няколко минути ще ви представя координатите за операцията по издирване и спасяване. Някой трябва да се опита — каза тя. — Генерале, аз искам… — поде Кътър. — Вижте какво, мистър, оставете този екипаж на мира — прекъсна го генералът с една звезда, който и без това скоро щеше да се пенсионира. Ларсон кацна на гражданското летище в Меделин по същото време, когато самолетът „МС-130“ приближаваше Панама. Нощта беше отвратителна. Кларк седеше отзад с Ескобедо, чиито ръце бяха вързани зад гърба му, и с пистолет, опрян в ребрата му. По време на полета се чуха много обещания за смърт. Смърт за Кларк, за Ларсон и неговата приятелка, която работеше в „Авианика“, смърт за много хора. Кларк само се усмихваше през цялото време. — Е, какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли? — попита Ескобедо, когато колесникът се заключи в долно положение. Най-после Кларк отговори: — Аз предложих да ти дадем урок по летене през задната рампа на хеликоптера, но не ми позволиха. Изглежда, ще трябва да те пуснем. Ескобедо не знаеше как да отговори. Самохвалкото в него не можеше да приеме факта, че не искат да го убият. Сигурно си мислеше, че нямат куража да го сторят. — Накарах Ларсон да се обади за пристигането ти — каза той. — Ларсон, предател такъв, да не мислиш, че ще оцелееш? Кларк заби пистолета в ребрата на Ескобедо. — По-добре не притеснявай човека, който кара самолета. Ако бях на твое място, аз щях да се чувствам много доволен, че се прибирам у дома. Дори уреждаме да те посрещнат на летището. — Кой да ме посрещне? — Някои от приятелите ти — каза Кларк, когато колелата изпищяха по асфалта. Ларсон промени стъпката на витлата, за да намали скоростта на самолета. — Някои твои колеги от управителния съвет. В този момент Ескобедо усети заплахата. — Какво им каза? — Истината — отговори Ларсон. — Че летиш извън страната в много особени обстоятелства, като се има предвид бурята и всичко останало. А пък и като помисли човек за странните събития от последните няколко седмици, реших, че е някакво съвпадение, дето… — Но аз ще им кажа… — Какво? Че рискуваме живота си, за да те върнем обратно у дома? Че всичко това е трик? Разбира се, можеш да им го кажеш. Самолетът спря, но двигателите продължиха да работят. Кларк завърза устата на Ескобедо. След това разкопча коланите на седалката му и го бутна към вратата. Една кола вече се намираше при тях. Кларк слезе от самолета, автоматичният му пистолет опираше в гърба на Ескобедо. — Ти не си Ларсон — каза човекът с автомата. — Аз съм негов приятел. Той управлява. Ето го вашия човек. Трябва да имате нещо за нас. — Не е нужно да си отивате — каза мъжът с куфарчето. — Този човек има твърде много приятели. Смятам, че е най-добре да си идем. — Както желаете — отговори вторият мъж. — Но няма защо да се боите от нас. — Той подаде куфарчето. — Gracias, jefe — благодари Кларк. Знаеше, че обичат да бъдат наричани така. Бутна Ескобедо към тях. — Би трябвало да знаеш, че не трябва да предаваш приятелите си — каза вторият мъж, когато Кларк се качваше в самолета. Забележката беше отправена към завързания Ескобедо, чиито очи сега бяха много, много широко отворени, докато гледаше към Кларк, който затваряше вратата зад себе си. — Да се махаме оттук. — Следващата спирка е Венецуела — каза Ларсон и рязко подаде газ. — След това базата в Гуантанамо. Мислиш ли, че ще се справиш? — Ще ми трябва малко кафе, но тук го правят добре. Самолетът се вдигна и Кларк си помисли: „Господи, колко добре е, че всичко това е зад нас.“ То беше вярно за него, но не за всички останали. > 30. > ЗА ЧЕСТТА НА ПАГОНА По времето, когато Райън се събуди в койката си в каюткомпанията, бяха излезли от най-лошата част на бурята. Катерът успяваше да поддържа стабилни десет възла в посока на изток и тъй като бурята се движеше на северозапад с петнадесет възла, след шест часа излязоха във води с умерено вълнение. Насочиха се на североизток и „Панаш“ увеличи до около двадесет възла — най-добрата постоянна скорост, на която бе способен. Бойците бяха разквартирувани при сержантския състав на катера, който ги прие като гостуващи крале. По някакво чудо се намериха бутилки с алкохол — вероятно от каютата на мичмана, но никой не смееше да попита — и съдържанието им бързо изчезна. Униформите им бяха иззети и им дадоха ново облекло от корабните запаси. Мъртвите бяха разположени в хладилните камери и всички разбираха добре, че това е единственото подходящо място. Мъртвите бяха петима, като двама от тях, включително и Зимър, бяха загинали по време на спасителната операция. Осем души бяха ранени, всичките сериозно, но двамата санитари заедно с лекаря на катера успяха да ги стабилизират. По време на краткото плаване бойците преди всичко спаха, ядоха и пак спаха. Кортес, който беше ранен в ръката, се намираше в ареста. Мъри се грижеше за него. След като Райън се събуди, двамата слязоха долу с телевизионна камера на триножник и старшият офицер от ФБР започна да задава въпроси. Скоро стана ясно, че Кортес нямаше нищо общо с убийството на Емил Джейкъбс, което изненада Мъри, но се разбираше ясно след анализа на информацията. Такова усложнение никой от двамата не беше очаквал, но Райън си помисли, че ще могат да го използват за своя изгода. Той започна да задава въпроси за работата на Кортес в DGI. Кортес през цялото време съдействаше напълно. Беше изменил веднъж на клетвата си и лесно можеше да го прави отново, особено след като Джак обеща, че ако сътрудничи, няма да го съдят. Това обещание щеше да бъде спазено докрай. Кътър остана в Панама още един ден. Операцията за издирване и спасяване на потопения хеликоптер бе забавена от атмосферните условия и той не се изненада, че не намериха нищо. Бурята продължи да се носи на северозапад и връхлетя полуостров Юкатан, като накрая предизвика серия вихрушки, които след няколко дни причиниха появата на шест смерча в Тексас. Кътър не остана достатъчно дълго, за да ги види. Веднага след като атмосферните условия позволиха, той отлетя право към Вашингтон, няколко часа след като капитан Монтейн се завърна във военновъздушната база „Еглин“, а екипажът й беше заклет да пази тайна, която командирът им имаше основание да изисква. „Панаш“ пристигна във военноморската база Гуантанамо тридесет и шест часа след като прие на борда си хеликоптера. Капитан Вегенер беше се обадил за разрешение да се прибере, като заяви, че има проблеми с двигателите и иска да се махне от пътя на Адел. На няколко мили от брега полковник Джоунс пусна двигателите на хеликоптера си и го закара в базата, където веднага го вкараха в хангара. Катерът пристигна след един час. По него си личаха следите от пораженията на средно силна буря, част от тях — съвсем истински. Кларк и Ларсон посрещнаха кораба на пристанището. Самолетът им също беше скрит. Райън и Мъри се присъединиха към тях и взвод морски пехотинци се качиха на катера, за да изведат Феликс Кортес. Проведени бяха няколко телефонни разговора, за да се определят следващите действия. Нямаше лесни решения, според които всичко да бъде напълно законно. Бойците бяха изпратени на лечение в болницата на базата, а на другия ден — във Форт Макдил, Флорида. Съшия ден Кларк и Ларсон прибраха самолета във Вашингтон, като спряха за зареждане с гориво на Бахамските острови. Във Вашингтон го върнаха на една малка корпорация, собственост на ЦРУ. Ларсон излезе в отпуск, като се чудеше дали наистина да не се ожени за момичето и да създаде семейство. Беше сигурен в едно: ще напусне ЦРУ. Както можеше да се очаква, едно от нещата, които се случиха, беше напълно неочаквано и завинаги щеше да остане тайна освен за един човек. Адмирал Кътър се беше завърнал два дни по-рано и работеше според нормалния си график. Президентът отиде на политическо пътуване, като се опитваше да възстанови позициите си в броя на гласовете преди кампанията, която трябваше да започне след две седмици. Това облекчи много двете тежки седмици за неговия съветник по въпросите на националната сигурност. Кътър реши, че толкова служба му стига. Служил беше на президента добре, правил беше неща, които трябва да бъдат направени, и имаше правото на награда. Помисли си, че флотски адмирал би било подходящо възнаграждение. Предпочиташе да получи командването на Атлантическия флот. Вицеадмирал Пейнтър, настоящият заместник-командващ Атлантическия флот, очакваше този пост, но в края на краищата решението трябваше да вземе президентът и Кътър смяташе, че ще получи всичко, което поиска. Ако президентът бъде преизбран, може би щеше да стане и председател на Съвместното командване на… Това беше въпрос, който може да обмисли по време на закуската. Като никога закуската му беше в цивилизовано късен час. Той дори смяташе да потича след сутрешното информиране от ЦРУ. На вратата се позвъни точно в седем часа и петнадесет минути. Кътър сам отвори. — Кой сте вие? — Офицерът, който провежда редовното информиране, е болен, сър. Днес аз изпълнявам задълженията му — каза човекът. Беше около четиридесетгодишен и изглеждаше като жилав стар оперативен офицер. — Добре, влезте — подкани го с ръка към кабинета си Кътър. Мъжът седна, като с удоволствие забеляза, че адмиралът има телевизор и видео. — Е, откъде започваме днес? — попита Кътър, след като вратата се затвори. — От Гуантанамо, сър — отговори мъжът. — Какво става в Куба? — Всъщност, сър, имам го на видеозапис. — Оперативният офицер вкара касетата в апарата и натисна бутона за възпроизвеждане. — Какво е това… — „Господи!“ Лентата се въртя още няколко минути, преди човекът от ЦРУ да я спре. — Е, и? Това са думите на предател на родината си — каза Кътър в отговор на очакващата усмивка на офицера. — Имаме и това. — Вдигна една снимка, на която се виждаха двамата заедно. — Лично аз бих предпочел да ви видя във федералния затвор. Това иска ФБР. Ще ви арестуват по-късно през деня. Можете да си представите обвиненията. Заместник-директорът Мъри води случая. Вероятно в момента се среща с главния съдия — не зная какъв точно е механизмът. Лично на мен ми е все едно. — Тогава защо… — Обичам филмите. Едно време бях и във военноморския флот. Във филмите в подобен момент винаги дават на човека възможност сам да поправи нещата — обикновено казват, че го правят „за честта на пагона“. На ваше място не бих се опитвал да бягам. Ако не сте забелязали, наблюдава ви един екип от ФБР. Като се има предвид бюрокрацията в този град — колко време е необходимо, за да се свършат тези неща, — предполагам, че няма да се срещнете с тях преди десет или единадесет часа. Ако ги дочакате, адмирале, то Господ да ви е на помощ. Ще ви затворят за цял живот. На мен ми се иска да ви дадат по-лоша присъда, но ще ви затворят за цял живот в килия с някой пандизчия, който ще си завира онази работа в малкия ви, тесен задник, когато наоколо няма охрана. Нямам нищо против да видя и това. Както и да е. — Извади касетата, върна я в куфарчето заедно със снимката, която ФБР не трябваше да му дава. А бяха казали на Райън, че Кларк ще я използва само за да идентифицира Кортес. — Довиждане, сър. — Но вие… — Какво направих ли? Никой не ме е карал да се заклевам да пазя тайна за това. Каква тайна разкрих, адмирале? Вие сте били там през цялото време. — Вие сте Кларк, нали? — Извинете, кой? — каза той на излизане. После изчезна. Половин час по-късно Пат О’Дей видя Кътър да тича надолу по хълма към алеята „Джордж Уошингтън“. „Едно от хубавите неща при отсъствието на президента е — мислеше си инспекторът, — че не трябваше да става в четири и тридесет сутринта, за да посреща този гад.“ Кътър бе излязъл едва от четиридесет минути и доста време прави упражнения за разпускане. О’Дей го остави да мине покрай него, а след това го последва. Лесно поддържаше дистанцията, защото мъжът беше доста по-стар. Но това не беше всичко… О’Дей го следва в продължение на миля, след това две, докато наближиха Пентагона. Кътър продължи по пътеката за тичане между шосето и реката. Май не се чувстваше добре. Редуваше ходене с тичането. О’Дей си помисли, че може би се опитва да провери дали не го следят, но… След това отново затича. Точно в началото на северната част на паркинга Кътър излезе от пътеката и се отправи към шосето, сякаш за да го пресече. Инспекторът сега се беше приближил на петдесет метра от него. Нещо не беше наред. Не знаеше какво. Вероятно му се струваше така от… начина, по който оня гледаше към колите. О’Дей твърде късно осъзна, че не търси пролука. Един автобус се движеше на север, транзитен автобус за Вашингтон, който тъкмо беше излязъл от моста на Четиринадесета улица и… — Внимавай! Но мъжът не се нуждаеше от предупреждения. Изскърцаха спирачки. Автобусът се опита да избегне мъжа, като се блъсна в друга кола, след това още пет коли се нанизаха в купчината. О’Дей се приближи, защото беше полицай, а от полицаите се очакваше да вършат такива неща. Вицеадмирал Джеймс А. Кътър младши от Военноморския флот на САЩ лежеше на пътя, отхвърлен на петдесет метра от удара. „Искал е да изглежда като нещастен случай — помисли си О’Дей, — но не стана така.“ Агентът не забеляза един зрител в евтина държавна кола, която спря в другия край на паркинга. Човекът зяпаше към сцената на произшествието като другите, но в погледа му се четеше задоволство вместо ужас от гледката. Райън чакаше в Белия дом. Президентът беше долетял заради смъртта на съветника си, но щом заместник-директорът по разузнаването искаше да се срещнат, то значи бе за нещо важно. Президентът с изненада видя, че Райън е придружен от Ал Трент и Сам Фелоус, съпредседатели на комисията за контрол над разузнаването. — Влизайте — каза той, като с царствен жест ги насочи към Овалният кабинет. — Какво е толкова важно? — Господин президент, става въпрос за някои тайни операции, особено за една, наречена „Увеселителна лодка“. — Какво значи това? — предпазливо попита президентът. Райън обясни в продължение на минута. — О, това ли? Добре. „Увеселителна лодка“ беше предоставена на тези двама души лично от съдията Мур по силата на правилото за опасните операции. — Доктор Райън ни каза, че има и други неща, за които трябва да знаем. Други операции, свързани с „Увеселителна лодка“ — каза конгресменът Фелоус. — Не зная нищо за такива операции. — Знаете, господин президент — тихо каза Райън. — Вие ги разрешихте. Мое задължение е според закона да докладвам по тези въпроси пред Конгреса. Преди да го сторя, счетох за необходимо да ви известя. Помолих двамата присъстващи конгресмени да свидетелстват за това. — Мистър Трент, мистър Фелоус, извинете ме за момент. Има някои неща, за които не зная. Ще разрешите ли да задам някои въпроси на мистър Райън насаме за момент? „Кажете не!“ — помисли си Райън, но човек не може да откаже такова настояване на президента и след миг той остана насаме с него. — Какво криете, Райън? — попита президентът. — Знам, че криете някои неща. — Да, сър. Крия нещо и ще продължавам да крия. Самоличностите на някои хора от ЦРУ и армията, които действаха по силата на нещо, което според тях е облечено с необходимите пълномощия. — Райън продължи да обяснява, като се питаше колко от това знае президентът. Сигурен беше, че никога нямаше да разбере. Повечето от наистина важните тайни Кътър беше занесъл със себе си в гроба. Райън подозираше какво може да се е случило… но беше решил да не закача този лъв, когато спи. „Възможно ли е да е бил свързан с нещо такова — зачуди се той — и да не е корумпиран!“ — Това, което Кътър е направил… Което вие казвате, че е направил, не ми е известно. Съжалявам. Особено за онези войници. — Измъкнахме едва половината от тях, сър. Аз бях там. Това е, което не мога да простя. Кътър нарочно ги отряза, за да ви даде политическо… — Никога не съм давал пълномощия за такова нещо! — почти изкрещя той. — Вие допуснахте то да се случи, сър. — Райън се опита да го погледне в очите. В момента, когато щеше да отвърне поглед, президентът го стори първи. — Господи, сър. Как можахте да го направите? — Хората искат да спрем наплива на наркотици. — Тогава спрете го. Направете това, което се опитвахте, но в рамките на закона. — Така няма да стане. — Защо? — попита Райън. — Американският народ противил ли се е някога, когато сме използвали сила, за да защитим интересите си? — Но нещата, които трябваше да вършим тук, не биха могли да се публикуват. — В този случай, сър, трябваше само да уведомите Конгреса по съответния начин, и да го сторите тайно. Ако сте получили частично одобрение за операцията, политиката не би била въвлечена в играта, но като нарушихте правилата, вие сте превърнали проблема на националната сигурност в политически въпрос. — Райън, вие сте умен и интелигентен. Бива ви за работата, която вършите, но сте наивен. Джак не беше толкова наивен. — Какво искате от мен, сър? — Всъщност доколко трябва да знае Конгресът? — Искате да лъжа вместо вас, сър? Нарекохте ме наивен, господин президент. Преди два дни в ръцете ми умря един мъж, сержант от военновъздушните сили, който остави след себе си седем деца. Кажете ми, сър, наивен ли съм, щом не искам това да тежи на съвестта ми? — Не можете да ми говорите така. — И на мен не ми е приятно, сър. Но няма да лъжа заради вас. — Но вие искате да скриете самоличността на хората, които… — Които се подчиниха на заповедите ви доброволно. Да, господин президент Това искам. — Какво става със страната ни, Джак? — Съгласен съм с вас, че не се нуждаем от нов скандал, но това е политически въпрос. По него трябва да разговаряте с хората отвън. Моята функция е да давам информация на правителството и да изпълнявам някои задачи за него. Аз съм политическо оръдие. Такива бяха и хората, които загинаха за страната си, сър. Те имаха право да очакват животът им да има по-голяма стойност за правителството, на което служат. Това бяха хора, господин президент, в по-голямата си част младежи, които заминаха да изпълняват задача, защото страната им — вие, сър, — сметна, че е важно те да постъпят така. Но не са знаели, че във Вашингтон имат врагове. Не са подозирали такова нещо и затова повечето от тях загинаха. Сър, клетвата, която нашите хора полагат при обличането на униформата, изисква от тях да бъдат „истински верни и предани“ на страната си. Не е ли записано някъде, че страната им дължи същото? Такова нещо не се случва за първи път, но преди не съм участвал и сега няма да лъжа, сър. Не и за да защитя вас или някой друг. — Не знаех това, Джак. Честна дума, не знаех. — Господин президент, вярвам, че сте почтен човек. Това, което току-що казахте, дали е истинско извинение? — Джак замълча и отговорът на въпроса му дойде под формата на мълчание. — Искате ли да се срещнете с конгресмените, преди да ги информирам, сър? — Да. Би ли ни изчакал отвън? — Благодаря, господин президент. Джак прекара един час в неудобно чакане, преди Трент и Фелоус отново да се появят. Отидоха с него до Ленгли, без да говорят, и тримата влязоха в канцеларията на директора на централното разузнаване. — Съдия — каза Трент. — Това може да е най-голямата услуга, която сте правили на страната си. — При дадените обстоятелства какво друго можех? — Можехте да ги оставите да умрат и да предупредите врага, че идваме — каза Джак. — В този случай нямаше да съм тук. А за това, съдия, съм ви задължен. Можехте да продължите с лъжата. — И да живея по този начин? — Мур се усмихна много странно и поклати глава. — А операциите? — попита Райън. Не знаеше какво точно са обсъждали в Овалната стая и реши да не прави предположения. — Никога не е имало такова нещо — каза Фелоус. — По силата на инструкцията за опасните операции ти направи каквото трябваше — разбира се, с малко закъснение, но сме уведомени. Не се нуждаем от друг скандал като този и така, както вървят нещата, ситуацията ще се стабилизира сама. В политическо отношение тя е нестабилна, но в правно отношение всичко е наред. — Най-шантавото е, че операцията почти успя — отбеляза Трент. — Операция „Лудория“ беше отлична и считам, че ще бъде продължена. — Да. Цялата операция свърши работа — обади се за първи път Ритър. — Наистина. Започнахме война в Картела, а убийството на Ескобедо беше последното действие — или може би не, ако войната продължи. Може би след като толкова много от водачите ги няма, колумбийците ще успеят да се справят по-добре. Нуждаем се от тези свои възможности и не можем да си позволим да бъдат иззети от нас. — Съгласен съм — каза Райън. — Но така не може да се прави обществена политика, по дяволите. — Джак, кажи ми кое е право и кое не? — помоли Мур. — Струва ми се, че днес ти си експертът по този въпрос — добави без особена ирония. — Предполага се, че живеем в демократична страна. Позволяваме на хората да знаят нещо или поне казваме на тях — махна с ръка към конгресмените той. — Когато правителството реши да премахне хора, които застрашават интересите на страната, това не трябва да бъде убийство. Не винаги. Аз просто не съм сигурен къде е разделителната линия. Други хора трябва да могат да ни кажат това. — Е, като дойде януари, тези хора няма да сме ние — каза Мур. — Значи се разбрахме? Всичко остава тук. Никакви политически циркове? Трент и Фелоус едва ли биха могли да се намират по-далеч по отношение на политическите си разбирания: хомосексуалистът от Нова Англия и непоколебимият мормон от Аризона. И двамата кимнаха в знак на съгласие. — Никакви игри — каза Трент. — Това само би навредило на страната — съгласи се Фелоус. — А това, което ние току-що направихме… — промърмори Райън. „Каквото и да е то, по дяволите…“ — Ти не си го направил — каза Трент. — Ние го направихме. — Точно така — изсумтя Райън. — Е, и мен скоро няма да ме има. — Така ли мислиш? — попита Фелоус. — Не е така, доктор Райън. Не знаем кого ще назначи Фаулър, вероятно някой политиканстващ юрист, когото той харесва. Знам имената в списъка му — добави Трент. — Съвсем сигурно е, че няма да бъда аз. Той не ме харесва — каза Райън. — Той не трябва да те харесва и ти няма да бъдеш директор, но си в списъка — каза Трент. „Може би ще останеш заместник-директор“ — помисли си конгресменът. — Ще видим — обади се Фелоус. — Ами ако нещата се развият по друг начин през ноември? Фаулър все още може да се оплеска. — Повярвай ми, Сам — отговори Трент, — ако нещо има да става, то става. — И все пак има една неизвестна — изтъкна Ритър. — Вече съм обсъдил това с Бил Шоу — каза Мур. — Смешно е, но единственият закон, който Кортес е нарушил, е незаконно влизане в страната. Нищо от данните, които е извлякъл от нея, не е секретно. Удивително, нали? Райън поклати глава и си тръгна рано от работа. Имаше среща с адвоката си, който скоро щеше да уреди стипендия за обучението на седем деца, които живееха във Флорида. Пехотинците преминаха през центъра за специални операции във Форт Макдил. Казаха им, че операцията им е била успешна, заклеха ги да пазят тайна, получиха повишенията си и заминаха на новите си назначения. Освен един човек. — Чавес? — повика един глас. — Здравей, мистър Кларк. — Искаш ли да те черпя една вечеря? — Има ли добър мексикански ресторант наоколо? — Може би ще се намери. — Какъв е поводът? — Ще поговорим служебно — каза Кларк. — Има едно свободно място, където работя аз. Плащат по-добре, отколкото на сегашната та работа. Но ще трябва отново да ходиш на училище за две години. — Мислил съм за това — отговори Чавес. Той смяташе, че от него може да излезе офицер. Ако той беше на мястото на Рамирес, може би… или може би не. Но искаше да разбере. — Ти си добър, хлапако. Искам да работиш с мен. Чавес помисли по въпроса. Ако не друго, щеше да изкара една безплатна вечеря. Капитан Бронко Уинтърс бе изпратен в ескадрила изтребители „Ф-15“ в Германия, където се отличи и бързо стана командир. Сега беше по-спокоен млад мъж. Беше прогонил демоните от смъртта на майка си. Уинтърс никога не би погледнал назад. Трябваше да свърши определена работа и направи точно това. Есента беше студена и неприветлива след горещото и задушно лято във Вашингтон. Столицата се опразни за президентските избори, които този ноември се провеждаха заедно с изборите за всички места в Белия дом и една трета от креслата в Сената, както и стотици други назначения на политически фигури на ръководни позиции. В началото на есента ФБР разби няколко кубински шпионски мрежи, но някак си странно беше, че това нямаше политически оттенък. Макар арестуването на пласьорска мрежа за наркотици да се считаше за политически успех, арестуването на шпионите се смяташе за провал поради това, че бе допуснато съществуването им. Нямаше никаква политическа изгода от това освен сред кубинската емиграция, чиито гласове може вече да са били спечелени, тъй като Фаулър говореше за „диалог“ с Куба, която те бяха напуснали. Президентът си възстанови гласовете, след като конвенцията на собствената му партия проведе слаба изборна кампания, и уволни двама от ключовите си политически съветници. Явно идваше време за промяна и въпреки че тя беше наблизо, Дж. Робърт Фаулър спечели изборите само с някакви два процента предимство. Някои го наричаха сигурен мандат, други лигава кампания. След като всичко премина, Райън реши, че последното е по-близо до истината. По целия град и околностите му служителите, нанесли се тук, се приготвяха да се връщат по домовете си, където и да се намираха те, или да се преместят на работа в юридически кантори, за да останат да живеят в този район. Конгресът не се беше променил особено много, но пък и в него рядко ставаха промени. Райън остана в канцеларията си, като се чудеше дали ще бъде утвърден за следващ заместник-директор по разузнаването. Беше твърде рано да се каже. Знаеше със сигурност едно — президентът все още е президент и почитан човек, независимо от грешките, които бе допуснал. Преди да си тръгне, щеше да се извини на когото трябва. Всичко ще се запише, но не се очакваше някой да го забележи. А след като нещата бъдат обяснени на хората на Фаулър — Трент щеше да се погрижи за това, — се смяташе, че никой повече няма да се рови. В събота след изборите Дан Мъри закара Мойра Улф до военновъздушната база „Андрюс“, където ги очакваше един реактивен самолет. Изминаха малко повече от три часа, преди да кацнат в базата в Гуантанамо. Останала от испано-американската война, Гитмо, както я наричат, е единствената американска военна база на комунистическа земя, един трън в очите на Кастро, който го дразнеше толкова, колкото той дразнеше и съседите си от другата страна на Флоридския пролив. Мойра имаше добра работа в Министерството на земеделието, беше секретарка на един от директорите. Сега беше по-слаба, но Мъри не се тревожеше за това. Започнала бе тренировки с ходене и се оправяше добре на психологическите сеанси. Тя беше последната жертва и той се надяваше, че пътуването ще й помогне. Кортес си помисли, че това е големият ден. Изненада се и се разочарова от съдбата си, но се примири с нея. Беше играл с големи залози и загуби много. Боеше се от съдбата си, но беше решил да не го показва. Не и на американците. Натовариха го на задната седалка на една лимузина и го откараха към портала. Видя друга кола пред тяхната, но не й обърна особено внимание. Най-после я видя — високата ограда от бодлива тел, охранявана от една страна от американските морски пехотинци в своите шарени униформи — наричаха ги „здраво ушити дрехи“, както бе научил Кортес — и от другата страна — от кубинци в бойни униформи. Кортес си помисли, че може би… може би ще успее да се измъкне от това положение. Колата спря на петдесет метра от портала. Ефрейторът отляво го издърпа навън и отключи белезниците му, сякаш за да не ги отнесе от другата страна и да обогати с тях една комунистическа страна. „Каква глупост“ — помисли си Кортес. — Хайде, Панчо — каза му чернокожият ефрейтор. — Време е да си идеш у дома. Въпреки че не носеше белезници, двамата морски пехотинци го хванаха под мишниците, за да му помогнат да се придвижи към родината си. Видя, че на портала го очакват двама офицери, засега съвсем безстрастно. Вероятно ще го прегърнат, когато премине портала, което нямаше да означава нищо. Каквото и да става, Кортес беше решил да приеме съдбата си като мъж. Изправи гръб и се усмихна на хората, които го чакаха, сякаш са му роднини, които го посрещат след дълго пътуване. — Кортес — повика го един мъжки глас. Те излязоха от колибката на охраната до портала. Не познаваше мъжа, но жената… Феликс спря и двамата морски пехотинци за малко не го събориха. Тя стоеше на място и го гледаше. Не каза нищо, а и Кортес не знаеше какво да каже. Усмивката изчезна от устните му. Погледът в очите й го накара да се свие вътрешно. Никога не беше искал да й причини болка. Да я използва — да, но никога да… — Хайде, Панчо — подкани го ефрейторът, като го бутна напред. — Добре дошъл у дома, заднико. — Изпрати го с един последен тласък. — Добре дошли у дома, полковник — каза по-старшият от двамата кубинци. Прегърна бившия си другар и прошепна: — Има да отговаряш за много неща! Но преди да го отмъкнат, Феликс се обърна още един последен път, за да попие с очи Мойра, която просто стоеше там до непознатия мъж. И последната му мисъл беше, че тя отново го разбра: тишината издава най-голямата страст. КРАЙ I> © 1989 Том Кланси © 2004 Венцислав Градинаров, превод от английски Tom Clancy Clear and Present Danger, 1989 Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008 __Публикация__ Том Кланси. Реална заплаха Първо издание Атика, София, 1994 Преведе от английски: Венцислав Градинаров Библиотечно оформление и корица: Tandem-G Набор ИСМ & Ко. Формат 32/84/108. Печатни коли: 41 Печат „Образование и наука“ ЕАД ЕТ „Ангел Ангелов“, София. Jack Ryan Enterprises, Ltd. 1990 Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/8736] I$