[Kodirane UTF-8]

|	Том Кланси
|	Кардиналът от Кремъл


A>
	Най-ценният агент на ЦРУ е в ръцете на руснаците. В същото време една несанкционирана операция на руското разузнаване в САЩ трябва да наклони везните в полза на шефа на КГБ. Само, че Джак Райън е специалист по объркването на чужди сметки…
A$


E>
	Операциите на шпионите, саботьорите и тайните агенти се разглеждат извън рамките на националното и международното право. Следователно те са анатема на всички приети норми на поведение. Въпреки това историята показва, че никоя нация няма да се въздържи от такива дейности, ако те подкрепят жизненоважни интереси.
@	Фелдмаршал виконт
@	Монтгомъри Аламейнски
E$
E>
	Разликата между добрия и лошия човек се заключава в избора на каузата.
@	Уилям Джеймс
E$

D>
	На полковник и госпожа Ф.Картър Коб
D$

E>
	… Любов — това е в бури греещ знак,
	негаснещ и в мъглите, вечно зрима
	звезда е тя за бродещия в мрак,
	чиято стойност е неизмерима…*
	[* Превод на Владимир Свинтила]

@	Сонет 116
@	Уилям Шекспир
E$


>	ПРОЛОГ
>	ЗАПЛАХИ: СТАРИ, НОВИ И НЕПРЕХОДНИ

	Наричаха го Стрелеца с лък. Това бе почетно прозвище, въпреки че сънародниците му бяха захвърлили извитите лъкове преди повече от век, веднага щом се запознали с огнестрелните оръжия. Отчасти името отразяваше непреходния характер на борбата. Първият от западните нашественици — понеже така ги възприемаха — бил Александър Македонски. И други тръгнали по неговия път. В края на краищата всички претърпели неуспех. Съпротивата на афганистанските племена се основаваше на ислямската вяра, но безразсъдната смелост на тези мъже беше дотолкова част от родовото им наследство, колкото и техните черни безмилостни очи.
	Стрелеца беше едновременно млад и възрастен човек. В тези случаи, когато имаше възможност и му се приискваше да се изкъпе в планинския поток, всеки виждаше гладките мускули на тридесетгодишен мъж. Това бяха мускулите на човек, за когото едно изкачване на хиляди метри височина по голите скалисти върхове беше тъй незабележимо, както слизането до пощенската кутия.
	Състарени бяха само очите му. Афганистанците са красив народ, чиито правилни черти и свежа кожа бързо се похабяват от вятъра, слънцето и праха и много често ги правят да изглеждат по-стари, отколкото са в действителност. На Стрелеца вредите не бяха сторени от вятъра. Той бе завършил колеж в една страна, където повечето хора считат, че е достатъчно да можеш да четеш светия Коран, и бе преподавал математика допреди три години. Оженил се твърде млад, както повеляваше обичаят в родината му, той бе станал баща на две деца. Но съпругата и дъщеря му загинали — жертви на ракетите, изстреляни от щурмовия изтребител „Сухой-24“. Синът му изчезнал. След като руснаците сравнили със земята селото на жена му, пристигнали техните сухопътни сили, за да избият останалите живи възрастни и отвлекат всички живи сираци в Съветския съюз, където щяха да получат образование и съответна подготовка. Стрелеца си спомняше, че всичко бе станало, защото съпругата му пожелала майка й да види своите внуци, преди да умре, и защото един съветски патрул бил подложен на обстрел на няколко километра от селото. В деня, когато научил за това — една седмица след случилото се, — учителят по алгебра и геометрия прилежно подредил учебниците върху бюрото си и потеглил от малкия град Газни за гората. Една седмица по-късно той се завърнал в града след смрачаване с още трима мъже и доказал, че е достоен потомък на рода си, като убили трима съветски войници и взели оръжията им. Стрелеца все още носеше този първи „Калашников“.
	Но не заради това го познаваха като Стрелеца. Главатарят на малкия отряд от муджахидини — това означава „борци за свобода“ — бил прозорлив водач и не се отнасял с пренебрежение към новопристигналия, който бе прекарал младостта си в класните стаи и изучавал чуждестранните обичаи. Главатарят не упреквал младежа за първоначалното безверие. Когато учителят се присъединил към групата, имал съвсем повърхностни знания за исляма. Главатарят помнеше горчивите сълзи, които се стичаха като капки роса от очите на младежа, докато техният имам го подготвяше да приеме волята на Аллаха. Не минал месец и Стрелеца станал най-безжалостният и най-ловкият боец в отряда, нагледно показвайки, че изразява божията воля. Тогава водачът избрал тъкмо него да замине за Пакистан, където да се възползва от своите научни и математически знания. И да усвои употребата на ракетите земя-въздух. Първите зенитни ракети, с които спокойният сериозен мъж от „Америкастан“ снабдил муджахините, били съветските САМ-17, известни на руснаците под названието „Стрела“. Тази първа преносима зенитна ракета не била твърде ефективна, ако не се използва с голямо умение. Само малцина умеели да боравят ловко с тях. Учителят по математика бил най-добрият сред тях и благодарение на неговите успехи с руските „стрели“ бойците в отряда започнали да го наричат Стрелеца.
	Сега Стрелеца дебнеше с нова зенитна ракета, американската „Стингър“, ала в отряда всички ракети от класа земя-въздух — и не само в отряда, но и в целия район — ги наричаха просто стрели: оръжие за стрелеца с лък. Той лежеше върху един остър като бръснач зъбер на билото на около сто метра под планинския връх, откъдето можеше да наблюдава цялата ледникова долина. До него се намираше наблюдателят му Абдул. Това име му подхождаше: Абдул означава помощник. Юношата носеше две допълнителни ракети за неговото пусково устройство и което е по-важно — по остротата на зрението не отстъпваше на сокол. Очите му горяха с див пламък. Той беше сирак.
	Погледът на Стрелеца обхождаше планинската местност, особено линията на хребетите, с едно изражение, което отразяваше хилядолетните битки. Сериозен човек беше Стрелеца. Въпреки своята приветливост той рядко се усмихваше. Не проявяваше интерес, когато му предлагаха нова булка или пък да сподели самотата и мъката с наскоро овдовяла жена. В живота му имаше място само за едно-единствено увлечение.
	— Ето там — каза Абдул спокойно, сочейки с ръка.
	— Да, виждам.
	Боят в долината — не първият през този ден — продължаваше вече тридесет минути: подходящ, момент съветските войници да получат подкрепа от своята вертолетна база, намираща се на двадесет километра отвъд следващата планинска верига. Слънчевите лъчи се отразиха за миг от стъкления нос на вертолета Ми-24 и Стрелеца и помощникът му го забелязаха. Машината се намираше на 10 мили от тях и прелиташе над хребета. Още по-високо и далече над обсега на стингъра кръжеше двумоторният транспортен самолет „Антонов-26“. Той беше пълен с апаратура за наблюдение и радиовръзка, с помощта на която се управляваше боят на земята и във въздуха. Но Стрелеца следеше само Ми-24, щурмови вертолет от клас „Хайнд“, който дори сега получаваше информация от кръжащия команден самолет.
	Появата на зенитната ракета „Стингър“ се оказа неприятна изненада за руснаците и тактиката на тяхната въздушна поддръжка се променяше ежедневно в стремежа им да се справят с новата заплаха. Долината беше дълбока и много тясна. За да нанесе удар по афганистанските партизани, пилотът трябваше да се спусне право надолу в това скалисто дефиле. Той предпочиташе да остане на голяма височина, поне на хиляда метра над скалите, опасявайки се, че при стрелците в долината може да се намира екип със „Стингър“. Стрелеца наблюдаваше как се приближаваше вертолетът, като през цялото време променяше курса, докато пилотът изучаваше обстановката и избираше маршрут за приближаване. Както и се очакваше, пилотът избра да подходи откъм подветрената страна с цел шумът от ротора да достигне до афганистанците с няколко минути закъснение, което би могло да изиграе решаваща роля. Радиоприемникът на борда на кръжащия самолет се настройваше обикновено на честоти, за които се знаеше, че се използват от муджахидините — така че руснаците да чуят предупреждението за приближаващия вертолет и да засекат местонахождението на стингъра. Абдул наистина носеше радио, но то беше изключено и пъхнато в една от гънките на дрехите му.
	Стрелеца бавно вдигна пусковото устройство и насочи неговия оптически прицел към приближаващия вертолет. С палеца си той задейства бутона за включване и притисна бузата си до електропроводимата пластинка. Тутакси бе възнаграден от трелите на системата за насочване на пускащото устройство. Пилотът направи оценка на обстановката и взе решение. За да нанесе първия си огневи удар, вертолетът се устреми надолу към далечната страна на долината, немного зад обсега на стингъра. Носът на машината се насочи надолу, а стрелецът, седящ срещу пилота, но малко по-ниско от него, се прицели в мястото, където се водеше бой. Облак от дим се появи в дъното на долината. Съветските войски използваха миномети за обозначаване на неприятелските позиции. Тогава вертолетът промени леко курса си. Настъпи моментът за атаката. Огнени езици се изнизаха от ракетите, окачени под корема на машината, и първият залп се устреми надолу към целта.
	Изведнъж друга димна следа се понесе нагоре. Вертолетът мигновено се отклони наляво, избягвайки от устремената към небето струйка дим, която се намираше все още далече, но показваше, че опасността е пред него — или поне пилотът така мислеше. Ръцете на Стрелеца стиснаха пусковото устройство. Вертолетът се спускаше право към него, силуетът му се увеличаваше и излезе от вътрешния кръг на визьора. Сега той бе достижим за стингъра. Стрелеца натисна с палец предния бутон, с което „освободи ракетата от клетката“ и позволи на инфрачервената глава за първи път да засече топлината, изпускана от турбините на Ми-24. Звукът, стигащ до слуха на Стрелеца посредством скулата, притисната до пластинката, се измени. Стингърът вече водеше целта. Пилотът взе решение да нанесе удар по мястото, откъдето бе пусната „зенитната ракета“, и премести вертолета още по-наляво, като промени леко посоката. Докато наблюдаваше внимателно скалите, откъдето бе излетяла ракетата, той неволно развърна вертолета така, че изпускателната тръба се оказа почти право срещу Стрелеца.
	Ракетата виеше от нетърпение да се устреми към целта, но Стрелеца все още изчакваше. Той си представи, че е на мястото на пилота, и реши, че руснакът ще подходи още по-близо, преди да открие огън по ненавистните афганистанци. Така и стана. Когато „Хайнд“ се оказа на разстояние хиляда метра, Стрелеца дълбоко пое дъх, съвсем леко вдигна прицела, прошепна кратка молитва за отмъщение и после плавно натисна спусъка.
	Тръбата на пусковото устройство подскочи в ръцете му, когато стингърът я напусна; ракетата излетя леко нагоре, преди да поеме пътя си надолу към целта. Острото зрение позволи на Стрелеца да види това въпреки почти невидимите следи, които оставяше след себе си ракетата. Стингърът разгъна мъничките стабилизатори, управляващи полета му, и те мръднаха на част от милиметъра, подчинявайки се на компютъра — електронен мозък, една микросхема с размера на пощенска марка. Наблюдателят, който се намираше високо над тях в самолета Ан-26, успя да забележи мъничкото облаче прах и протегна ръка към микрофона, за да предупреди пилота на вертолета за опасността, но ръката му едва се бе докоснала до него, когато ракетата удари целта.
	Ракетата проникна право вътре в един от двигателите и се взриви. Крилатата машина мигновено излезе от строя. Приводният вал към ротора на опашката бе разкъсан от експлозията и „Хайнд“ рязко се завъртя наляво. Пилотът се опита да приведе вертолета в режим на авторотация, докато се мъчеше трескаво да намери долу равно място за приземяване, а в същото време стрелецът излъчи по радиото отчаян зов за помощ. Пилотът изключи двигателите, намали ъгъла на установката на витлата, позволявайки на носещия ротор свободно да се върти от потока въздух, а после, без да откъсва погледа си от една мъничка площадка с размерите на тенискорт, включи бордовата противопожарна система. Подобно на по-голяма част от летците, той се страхуваше най-много от пожар, макар че скоро щеше да разбере колко се е заблуждавал.
	Стрелеца наблюдаваше как Ми-24 заби носа си там долу в каменистата вдлъбнатина на петнадесет метра от мястото, където се намираше той. За негова изненада, макар че вертолетът се разпадна на части, не избухна пожар. Машината се обърна през опашката си, описа във въздуха дъга и птицата замря, като се килна на една страна. Стрелеца се втурна по склона, а Абдул го последва. След пет минути те стигнаха до разбития вертолет.
	Пилотът висеше с главата надолу, задържан от коланите, и се бореше с всички сили да се освободи от тях. Изпитваше нетърпима болка, но разбираше, че болка усещат само живите. В новата модификация на вертолета системата за безопасност бе разработена много по-добре, отколкото в предишните. С помощта на тази система и благодарение на изкуството си пилотът съумя да оцелее при падането. Той забеляза, че стрелецът му е имал по-малко късмет. Мъжът пред него висеше неподвижно на обезопасителните колани със счупен врат. Пилотът не разполагаше с време да го разгледа по-внимателно. Остъкленият покрив бе разбит, а неговата метална рамка се беше превърнала в затворническа решетка за летеца. Механизмът за аварийно освобождаване бе повреден; пиропатроните отказаха да действат. Той извади пистолета от кобура на гърдите си и започна да разбива с изстрели металния ковчег — звено след звено. Пилотът се надяваше, че Ан-26 е приел сигнала за бедствие и спасителният вертолет вече лети на помощ. Аварийният му радиопредавател се намираше в джоба на комбинезона и той щеше да го включи веднага щом успееше да се измъкне от разбитата машина. Пилотът си изпоряза ръцете, докато огъваше части от покривния скелет, за да си пробие път. Той отново благодари на съдбата, че животът му не е завършил в един стълб от мръсен пушек, и излезе на скалистата земя.
	Беше си счупил левия крак. Острият край на бялата кост стърчеше изпод авиаторския комбинезон; и макар че пилотът не усещаше болки заради шоковото състояние, в което бе изпаднал, видът на счупения крайник го изплаши до смърт. Той пъхна в кобура изпразнения пистолет и грабна един метален прът, за да се опира на него като на бастун… Трябваше да се маха оттук, колкото се може по-бързо. Подскачайки на здравия крак, пилотът се добра до края на вдлъбнатината и забеляза пътека, която водеше надолу. Само три километра го деляха от своите. Приготви се за спускане, но долови някакъв шум зад гърба си и се обърна. Само за миг надеждата за спасение изчезна и го обзе ужас — пилотът разбра, че смъртта в горящия вертолет щеше да бъде за него блаженство.
	Стрелеца благослови името на Аллаха и изтегли ножа си от канията.


	„Не може да е останало много от нея“ — помисли си Райън. Корпусът беше почти цял — поне външно, — но отчетливо се забелязваха грубите шевове на заваряването, не по-малко отчетливо, отколкото бодовете по тялото на чудовищен Франкенщайн.
	— Господи, просто е удивително колко огромни изглеждат отвън…
	— И колко мънички са отвътре? — попита Марко. В гласа му имаше много тъга. Не толкова отдавна капитан Марко Рамиус от Военноморския флот на СССР беше въвел своя кораб в същия този сух док. Той не бе останал да наблюдава как техници от военноморските сили на САЩ разсичат подводницата, както патолози извършват дисекция на труп, смъквайки от нея ракетите, атомния двигател, хидролокаторите, бордовите компютри, апаратурата за свръзка, перископите и дори печките от камбуза, за да ги подложат на анализ в базите, пръснати по цялата територия на Съединените щати. Той бе отсъствал по собствена молба. Ненавистта на Рамиус към съветската система не включваше корабите, построени от нея. Той бе поплавал добре на своята подводница… а „Червеният октомври“ му бе спасил живота.
	Той бе спасил и живота на Райън. Джак прокара палец по тънкия белег на челото си и се зачуди дали изобщо са изчистили кръвта му от кабината на кормчията.
	— Изненадан съм, че не пожелахте да изведете подводницата — забеляза Райън, като се обърна към Рамиус.
	— Не — поклати глава Марко. — Искам само да се простя. Това беше добър кораб.
	— Вярно — съгласи се тихо Джак. Той погледна към полуотремонтираната дупка, която торпедото на „Алфа“-та бе направило в левия борд, и поклати мълчаливо глава. Действително добър, щом ми спаси задника, когато се вряза торпедото. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно, без да бъдат смущавани от моряците и морските пехотинци, които охраняваха района от миналия декември.
	Сухият док започваше да се изпълва с мръсна вода от река Елизабет, която шумно нахлуваше в огромната бетонна кутия. Тази вечер щяха да изведат подводницата в морето. Шест американски щурмови подводници бяха установили контрол над акваторията — източно от Норфолк — привидно като част от маневри, в които щяха да бъдат включени и няколко надводни кораба. Беше девет часът, на небето нямаше луна. За да се напълни сухият док, бе необходим един час. На борда имаше екипаж от тридесет души. Те щяха да пуснат в ход дизеловите двигатели на подводницата и да я управляват по време на нейното второ и последно плаване — до океанската падина на север от Пуерто Рико, където тя щеше да бъде погребана на дълбочина от седем хиляди и петстотин метра.
	Райън и Рамиус наблюдаваха как прииждащата вода залива дървените блокове, които крепяха корпуса, и за първи път от почти година намокри кила на подводницата. Сега водата се вливаше по-бързо и пълзеше нагоре по товарната ватерлиния от носа до кърмата. Няколко моряци в яркооранжеви спасителни жилетки се движеха по палубата на подводницата, подготвяйки се да освободят четиринадесетте здрави въжета, които стабилно държаха съда.
	Самият кораб беше спокоен. „Червеният октомври“ не даваше никакви признаци, че приветства спускането си във водата, своята родна стихия. „Може би знае каква съдба го очаква“ — каза си Райън. Това бе глупава мисъл, но той знаеше, че в продължение на хилядолетия моряците са одушевявали корабите, на които им се е случвало да плават.
	Най-накрая подводницата се раздвижи. Водата я поде нагоре заедно с дървените блокове. Чу се приглушеният шум на влекачите — тях по-скоро ги усещаха, отколкото чуваха, — докато корпусът изплаваше бавно, много бавно, разклащайки се на няколко инча.
	След няколко минути се съживи дизеловият двигател на кораба и моряци от екипажа и сухия док започнаха да прибират въжетата. В същото време бе снет брезентът, който покриваше обърнатия към морето край на сухия док, и всички видяха мъгла над водата. Бяха избрали идеални условия за предстоящата операция. Условията трябваше да бъдат идеални. Наложи се флотът да изчака подходящия момент цели шест седмици, докато една безлунна нощ не съвпадна с гъстата мъгла, която тормозеше залива Чесапийк този сезон. Когато бе изтеглено последното въже, един офицер даде сигнал с бойна тръба от мостика.
	— Походен ред! — разнесе се гласът му и моряците на носа прикрепиха гюйса и го издигнаха на флагщока. За първи път Райън забеляза, че това бе съветският гюйс. Усмихна се. Красив жест, помисли си той. В кърмовата част един моряк вдигна съветския военноморски флаг с червена звезда и със знака на Червенознаменния северен флот. Флотът на САЩ, който ревниво зачиташе традициите, отдаде чест на човека, командвал подводницата.
	Райън и Рамиус наблюдаваха как подводницата започна да се движи на собствен ход; двата й бронзови винта бавно се въртяха с обратна стъпка, докато тя излизаше заднишком към реката. Един от буксирите й помогна да се завърти на север. Измина още една минута и тя изчезна от погледа; само глухият рев на дизела се разнасяше над покритите с маслени петна води на военноморската база.
	Марко се изсекна и мигна няколко пъти. Когато се обърна с гръб към водата, гласът му бе твърд:
	— И тъй, Райън, вие долетяхте от Англия, за да присъствате на прощалната церемония?
	— Не, пристигнах още преди няколко седмици. Нова работа.
	— Мога ли да попитам каква именно? — попита Марко.
	— Контрол над въоръженията. Възложиха ми да координирам разузнавателните аспекти при воденето на преговори. Излитаме през януари.
	— За Москва?
	— Да. Там ще се състои предварително съвещание: определяне на дневния ред, малко техническа работа, неща от този род. Ами вие?
	— Аз пък съм в Комитета по нови технически разработки на Бахамските острови. Много слънце и пясък. Вижте какъв загар имам. — Рамиус се усмихна. — Всеки месец идвам във Вашингтон. А сега отлитам обратно след пет часа. Ние работим над проблемите по намаляване на шума — още веднъж се усмихна. — Секретно от особена важност.
	— Прекрасно. Ще ми се да ми гостувате вкъщи. Дължа ви обяд, нали не сте забравили? — Джак му връчи визитната си картичка. — Тук е указан телефонният ми номер. Позвънете ми няколко дена, преди да тръгнете, и аз ще уредя нещата с началството. — Райън знаеше, че Рамиус и неговите офицери са под най-строга охрана от страна на службите за безопасност в ЦРУ. Най-учудващото е — помисли си Джак, — че досега никой нищо не узна за произшествието. Няма изтичане на информация. Нито един репортер от средствата за масова информация нищо не подуши и ако наистина безопасността се осигурява толкова ефективно, вероятно руснаците не подозират нищо за съдбата на своята ракетна подводница „Червеният октомври“. Сега тя се насочва на изток, мислеше си Джак, за да премине над тунела „Хемптън Роуд“. Приблизително един час след това подводницата щеше да се потопи и да поеме на югоизток.
	Тъгата му, свързана със съдбата на подводницата, се смекчаваше при мисълта за нейното предназначение. Той си спомни за реакцията си преди една година, когато влезе в ракетното отделение на подводницата и за първи път се озова в непосредствена близост с тези ужасни неща. Джак беше съгласен, че ядреното оръжие поддържа мира на планетата — ако това положение може да се нарече мир, — но подобно на по-голяма част от хората, които се замислят над тези проблеми, той се надяваше, че ще бъде намерен някакъв по-съвършен начин. „Е, и какво ще стане, ако в света има една подводница, двадесет и шест ракети и сто осемдесет и две бойни глави по-малко?“ — си каза Райън. От статистическа гледна точка не е много.
	И все пак е начало.


	На разстояние десет хиляди мили на изток и две хиляди и четиристотин метра надморска височина проблемът се състоеше в необичайните климатични условия. Мястото се намираше в Таджикската съветска социалистическа република. Вятърът духаше от юг и все още носеше влага, която падаше във вид на неприятен ситен дъжд. Скоро щеше да дойде зима, истинска зима, настъпваща рано в този край, непосредствено след жаркото и задушно лято, и това, което се сипе от небето, щеше да бъде бяло и леденостудено.
	Работниците бяха предимно млади и усърдни членове на Комсомола. Те бяха доведени тук да помогнат за завършването на строителен обект, започнат в началото на 1983 година. Един от тях, аспирант от Московския държавен университет, завършващ дисертация по физика, изтри мокрите си от дъжда очи и се изправи, за да разкърши уморения си гръб. Нима така трябва да се използва многообещаващ млад инженер, помисли си Морозов. Вместо да си играе с тези геодезически инструменти, той би могъл сега да се занимава с конструирането на лазери в лабораторията. Но на него му се искаше най-накрая да стане пълноправен член на КПСС и най-важното — да се отърве от военната служба. Съчетанието от аспирантурата и активността по комсомолска линия можеше да му помогне много за постигането на тази цел.
	— Е, как е? — обърна се един от ръководителите на обекта към Морозов. Той бе строителен инженер, който се считаше за специалист по бетона.
	— Мисля, че точката е избрана правилно, другарю инженер.
	По-възрастният мъж се наведе и погледна през обектива на теодолита.
	— Да, така е — отвърна той. — И слава богу, това е последната точка.
	Отекна далечен взрив и двамата подскочиха. Сапьори от Съветската армия взривиха още една стърчаща скала извън границите на обекта, заобиколен от всички страни с ограда. Не е нужно непременно да си военен, за да разбереш за какво се върши всичко това, помисли си Морозов.
	— Ти, младежо, доста добре се оправяш с оптическите прибори. Може би ще станеш строителен инженер като мен? И ще строиш полезни за държавата обекти.
	— Не. Аз се занимавам с физика на високите енергии, предимно с лазери. Те също носят полза на държавата.
	Мъжът изсумтя и поклати глава.
	— Тогава е възможно отново да дойдеш тук. Бог да ти е на помощ.
	— А, така ли…
	— Все едно не си чул нищо от мен — прекъсна го инженерът с твърд глас.
	— Разбирам — отговори Морозов спокойно. — Така и подозирах.
	— Трябва да внимаваш, когато изразяваш такива подозрения — изтърси инженерът, като се заоглежда.
	— Оттук ще бъде много удобно да се наблюдават звездите — забеляза Морозов, надявайки се на съответстващия отговор.
	— Кой знае — отвърна инженерът с многозначителна усмивка.
	Морозов се постара да прикрие своята. Значи неговата догадка се оказа вярна. Те бяха изчислили разположението на шестте точки за огледала, намиращи се на равно разстояние от централна точка, разположена в сградата, охранявана от часови с автомати. Той знаеше, че подобна точност може да има в два случая: или при астрономическите наблюдения, при които се усилва светлината, падаща на земната повърхност, или пък когато в космоса се изпраща концентрирана светлина от повърхността на земята. Младият учен стигна до извода, че това е мястото, където би желал да работи. Това бе мястото, което щеше да промени света.


>	1.
>	ПРИЕМЪТ НА ДЕЛЕГАЦИЯТА

	Вършеха работа. От всякакъв вид. Всички я познаваха. Всички бяха част от нея. Всички имаха нужда от нея. И все пак всички по един или друг начин се стараеха да попречат на успешния й завършек. За всеки човек там, в Георгиевската зала на Големия Кремълски дворец, двойната игра беше най-обикновена част от живота.
	Участниците бяха предимно руснаци и американци и се разделяха на четири групи.
	Първо: дипломатите и политиците. Човек можеше да ги отличи достатъчно лесно по добре ушитите костюми, умението да се държат, готовността да се усмихват механически с усмивките на роботи и отличната дикция, която издържаше дори след много алкохолни наздравици. Там те бяха господарите, съзнаваха го и го показваха с цялото си поведение.
	Второ: военните. Не биха могли да се водят преговори по разоръжаването без хората, които контролират оръжията, които ги поддържат, изпитват, глезят, като през цялото време се мъчат да убедят себе си, че политиците, под чийто контрол се намира самата военна машина, никога няма да дадат заповед за изстрелване. Военните в своите униформи стояха на малки еднородни групи по националност и род войска — всеки сграбчил полупълна чаша и салфетка, — докато безстрастните и безизразни очи шареха из помещението, сякаш търсеха заплаха в едно непознато полесражение. А за тях то беше точно такова: една безкръвна битка, която щеше да определи истинските заплахи, ако политическите господари някога изтърват контрола над ситуацията, загубят самообладание, изгубят чувството за перспектива — накратко, ако станат неспособни да вземат мерки за избягване на разточителното прахосване на младежка жива сила. Военните не се доверяваха на никого освен един на друг и в някои случаи вярваха повече на своите врагове с различно оцветени униформи, отколкото на своите елегантно облечени господари. Поне познаваха позицията на потенциалния противник, докато същото не можеше да се каже за политическите дейци, дори за собствените. Военните разговаряха помежду си спокойно, като винаги следяха кой ги слуша, и от време на време спираха да глътнат набързо от чашата и да хвърлят още един поглед из помещението. Те бяха жертвите, но също така хищниците, може би — кучетата, държани на каишки от хората, които считаха себе си за господари на събитията.
	На военните им бе трудно да повярват и в това.
	Трето: журналистите. Те също можеха да бъдат разпознати по дрехите, които бяха винаги смачкани от прекалено честото разопаковане и опаковане в самолетните куфари — много малки за багажа, който носеха. На тях им липсваха финесът и лустрото на политиците и стереотипните усмивки, които се заместваха от любопитните погледи на деца, обагрени с цинизма на безпътния живот. Те държаха чашите си предимно в лявата ръка заедно с малък бележник вместо хартиена салфетка, докато писалката се намираше полускрита в дясната. Кръжаха из залата като грабливи птици. Някой ще намери някого, който желае да говори. Други забелязваха това и се втурваха да попият жадно информацията. Един случаен наблюдател можеше лесно да оцени колко е интересна информацията по бързината, с която репортерите се преместваха от един източник на друг. В този смисъл американските и въобще западните журналисти много се различаваха от своите съветски колеги, по-голямата част от които се навъртаха близо до своите повелители, подобно на привилегировани рицари от далечното минало — както да покажат своята преданост към партията, така и да служат като буфери срещу любопитството на своите чуждестранни колеги. Но същевременно те бяха публиката в този театрален спектакъл.
	На четвърто място идваше последната група, невидимата, тези, които никой не можеше да разпознае лесно. Това бяха разузнавачите и агентите на контраразузнаването, които ги преследваха. Те се различаваха от офицерите от охраната, които наблюдаваха всеки с подозрение, притискайки се до стените на залата, и бяха толкова невидими, колкото сервитьорите, обикалящи с тежки сребърни подноси, върху които блестяха кристални чаши за водка и шампанско, поръчани навремето от императорския двор на Романови. Някои от сервитьорите бяха агенти на контрашпионажа, разбира се. Те трябваше да обхождат залата с наострен слух, надявайки се да доловят късче от разговор, може би шепот или дума, които не съответстват на духа на приема. Това не беше лесна задача. В един ъгъл струнен квартет изпълняваше камерна музика, която, изглежда, никой не слушаше, но тя е характерен белег за дипломатическите приеми и да се мине без нея, би направило лошо впечатление. После съществуваше глъчката от човешките гласове. Присъстваха над сто човека и всеки от тях говореше поне през половината от времето. Тези, които бяха близо до квартета, трябваше да се надвикват с музиката, за да бъдат чути. Целият този сборен шум изпълваше един бален салон с размери шестдесет метра на дължина и двадесет метра на ширина — с паркетен под и твърди гипсови стени, които отразяваха шума, усилвайки го, докато стигне до едно ниво, което би повредило слуха на малко дете. Разузнавачите използваха невидимостта си, за да се превърнат в призраци на празненството.
	Но разузнавачите действително присъстваха тук. Всички го знаеха. В Москва всеки може да ти разказва за шпиони. Ако се срещаш с чужденци повече или по-малко редовно, разумно е да съобщиш за това. Ако случайно се срещнеш с чужденец, макар и един път, а в това време наблизо премине служител от московската милиция или армейски офицер с куфарче в ръка, ще те огледат и ще ти обърнат внимание. Повърхностно или не — времената се бяха променили след Сталин, но Русия си оставаше Русия и недоверието към чужденците и техните идеи беше много по-старо от всякаква идеология.
	Повечето от присъстващите в залата си мислеха за това, без да го имат наистина предвид — изключение правеха само тези, които действително играеха тази особена игра. Този проблем не безпокоеше много дипломатите и политиците, които имаха навика да си цедят думите. За журналистите това бе една невероятно забавна игра, която не ги засягаше истински, макар че всеки западен журналист е считан ipso facto* за шпионин от съветското правителство. Военните размишляваха за това повече от всички. Те познаваха значението на разузнавателната информация, имаха голяма нужда от нея, ценяха я, а презираха тези, които я събираха, защото ги считаха за крадливи същества.
	[* Автоматически (лат.)]
	Кои бяха разузнавачите?
	Разбира се, тук имаше една шепа хора, които не попадаха в нито една лесно определима категория — или, обратното, принадлежаха към няколко от тях.
	— А как намирате Москва, доктор Райън? — попита един руснак. Джак отклони погледа си от красивия часовник с фигурата на свети Георги, който разглеждаше.
	— Страхувам се, че ми се стори студена и мрачна — отвърна Райън, като си сръбна от шампанското. — Наистина ние нямахме голяма възможност да разгледаме града. — Нито щяха да имат. Американската делегация пребиваваше в Съветския съюз само малко повече от четири дни и щеше да отлети за страната си на следващия ден след приключването на техническото заседание, което предшестваше пленарното.
	— Много жалко — забеляза Сергей Головко.
	— Да — съгласи се Джак. — Ако цялата ваша архитектура е толкова добра, бих желал да разполагам с няколко дни, за да й се полюбувам. Строителят на тази сграда е имал вкус. — Той кимна одобрително към светещите бели стени, куполовидния таван и позлатените украшения. В действителност той смяташе всичко това за претрупано, но знаеше, че руснаците имат национална склонност да прекаляват с много неща. За руснаците, които рядко са имали достатъчно от каквото и да било, „да имаш достатъчно“, означаваше да имаш повече от другите — за предпочитане повече от всички други. Райън считаше този подход за признак на национален комплекс за малоценност и си припомни, че хора, които чувстват себе си като малоценни, изпитват патологично желание да опровергават собствените си представи. Този фактор преобладаваше във всички аспекти на процеса по контрола над въоръженията, измествайки чистата логика като база за постигане на споразумение.
	— Упадъкът на Романови — отбеляза Головко. — Всичко това е дошло от потта на селяните.
	— Ами поне малко от техните данъци е отишло за нещо красиво, безвредно и безсмъртно. Ако питате мен, то си струва повече, отколкото да се купуват грозни оръжия, които остаряват след няколко години. Имам една идея, Сергей Николаевич — да пренасочим средствата, изразходвани за съперничество във военнополитическата сфера, към създаване на красиви неща, вместо да ги прахосваме за ядрени оръжия.
	— Значи вие сте доволни от постигнатите резултати?
	Отново работа. Райън повдигна рамене и продължи да разглежда залата.
	— Предполагам, че уточнихме дневния ред. Сега тези действащи лица ей там, до камината, ще трябва да изработят подробностите.
	Той заби очи в един от огромните кристални полилеи. Интересно, колко ли години и човешки усилия са били необходими, за да се изработи това, помисли си Райън; вероятно е било доста забавно да се окачи нещо, което тежи колкото малка кола.
	— А доволен ли сте от въпроса за проверките?
	Потвърждава се, с едва забележима усмивка реши Райън, Головко работи в ГРУ „Националните технически средства“ е термин, обхващащ разузнавателните спътници и другите методи за наблюдение на чуждестранни държави. В Америка те бяха към ведомството на ЦРУ, но в Съветския съюз принадлежаха на ГРУ, съветското военно разузнаване. Въпреки колебливото споразумение по принцип за инспекция на място основното бреме за проверка на изпълнението на споразуменията щеше да легне върху разузнавателните спътници. А това бе в компетентността на Головко.
	Не беше особена тайна за никого, че Джак работеше в ЦРУ. Не се налагаше; той не беше оперативен офицер. Неговото прикрепяне към преговорите по разоръжаването бе напълно логично. Сегашното му назначение бе свързано с контрола на някои стратегически ракетни системи вътре в Съветския съюз. Преди подписването на дадено споразумение по разоръжаването всяка от двете страни трябваше да се справи с дълбоко вкоренената параноя и да се убеди, че другата не се готви да й изиграе някой мръсен номер. Джак съветваше ръководителя на делегацията относно преговорите, когато, припомни си Райън, той си даваше труд да го слуша.
	— Контролът по изпълнението на споразуменията — отговори той след кратък интервал — е много сложен технически проблем. Страхувам се, че наистина не съм достатъчно компетентен по него. Какво мислят вашите хора относно предложенията ни за ограничаване на системите с наземно базиране?
	— Ние зависим от нашите ракети с наземно базиране повече, отколкото вие — каза Головко. Гласът му стана по-предпазлив, като започнаха да обсъждат мъчнотиите на съветската позиция.
	— Не разбирам защо не придавате такова значение на подводниците, каквото им гласуваме ние?
	— Надеждността, както добре знаете.
	— Ах, по дяволите! Подводниците са надеждни. — Джак му пусна мухата и заразглежда отново часовника. Той беше величествен. На него имаше изобразена сцена: някакъв приличащ на селянин човек подава сабя на един младеж и го изпраща да се бие, махайки му с ръка за сбогом. Идеята не е съвсем нова, помисли си Джак: един стар пръч казва на младото яре да иде на заколение.
	— Ние имахме няколко произшествия. Съжалявам, че трябва да го кажа.
	— Да, тази „Янки“, която потъна край Бермудските острови.
	— А другата?
	— А? — Райън се обърна назад. Направи сериозно усилие да не се засмее.
	— Моля, доктор Райън, не обиждайте моето разузнаване. Вие познавате историята с „Красный Октябрь“ толкова добре, колкото и аз.
	— Как се казваше? О, да „Тайфун“, който вашите момчета загубиха край Каролина. Тогава бях в Лондон. Изобщо не ме запознаха.
	— Мисля, че двата инцидента илюстрират проблема, пред който сме изправени ние, руснаците. Не можем да се доверим на нашите подводници напълно, както вие разчитате на вашите.
	— Хм. — Да не вземе да спомене и за командирите, каза си наум Райън, внимавайки да не позволи на лицето си да издаде нещо.
	Головко настоя:
	— Но мога ли да ви задам един въпрос по същество?
	— Стига само да не очаквате отговор по същество — усмихна се Райън под мустак.
	— Ще има ли вашето разузнаване възражения срещу предложението по проектодоговора?
	— Ами как бих могъл да знам за това? — Джак замлъкна. — Какво ще кажете за вашето?
	— Нашите органи на Държавна сигурност вършат това, което им се нареди — увери го Головко.
	Правилно, каза си Райън.
	— В нашата страна, ако президентът реши, че договорът по разоръжаването му харесва, и мисли, че може да го прокара през Сената, няма значение какво мислят ЦРУ и Пентагонът.
	— А вашият военнопромишлен комплекс… — Головко прекъсна Джак.
	— Боже Господи, вашите момчета наистина обичат да залагат на този кон, нали? Сергей Николаевич, вие би трябвало да знаете това по-добре.
	Но Головко беше офицер от военното разузнаване и можеше и да не знае. Райън много късно се сети. Степента, в която Америка и Съветският съюз не се разбираха един друг, бе толкова забавна, колкото и извънредно опасна. Джак не знаеше дали разузнавателната общност тук се опитва да изкара наяве истината, както прави сега ЦРУ, или просто казва на своите господари това, което искат да чуят — както често бе правило ЦРУ в миналото… Вероятно второто, помисли си той. Руските разузнавателни служби са без съмнение политизирани, също както по-рано бе ЦРУ Едно хубаво нещо стори съдията Мур: той работи дяволски упорито да сложи край на това. Но съдията нямаше особено желание да стане президент — което го правеше различен от неговите съветски колеги. Един ръководител на КГБ тук стигна до върха и поне още един друг се опита да го направи. Това превръщаше КГБ в политическа креатура, което засягаше неговата обективност. Джак глътна от питието си и въздъхна. Проблемите между двете страни нямаше да свършат, ако всички неверни представи бъдат погребани, но поне нещата можеха да станат по-управляеми.
	Може би. Райън не можеше да не си признае, че подобна панацея ще бъде погрешна, както всички останали, но в края на краищата никой още не се бе опитал да я приложи на практика.
	— Мога ли да ви направя едно предложение?
	— Естествено.
	— Да зарежем професионалния разговор и да ми разкажете за тази зала, докато се наслаждавам на шампанското. — Това ще спести и на двама ни маса време, когато пишем утре отчети за състоялия се разговор, помисли си Райън.
	— Може би бих могъл да ви доставя малко водка?
	— Не, благодаря, тази пенлива течност е великолепна. Местно ли е?
	— Да, от Грузия — каза Головко с гордост. — Мисля, че е по-добро от френското.
	— Не бих имал нещо против да занеса няколко бутилки вкъщи — съгласи се Райън.
	— Разчитайте на мен — обеща Головко, а в смеха му прозвуча чувство на удоволствие от силата. — И тъй, дворецът е завършен през 1851 година и е струвал единадесет милиона рубли, една доста внушителна за времето си сума. Това е последният голям дворец, който изобщо е построен, и мисля, че е най-добрият…
	Райън не беше единственият, който обикаляше из залата, разбира се. Повечето хора от американската делегация досега не я бяха виждали. Отегчени от скучната обстановка на приема, руснаците ги развеждаха и показваха забележителностите. Няколко души от посолството се влачеха подир тях и небрежно разглеждаха нещата.
	— И тъй, Михаил Семьонович, какво мислиш за американските жени? — попита министърът на отбраната Язов своя помощник.
	— Тези, които идват насам, не са привлекателни, другарю министър — отвърна полковникът.
	— Кльощави са… да, бях забравил, че вашата хубава Елена беше също слаба. Прекрасна жена беше тя, Михаил Семьонович.
	— Благодаря, че ми напомняте, Дмитрий Тимофеевич.
	— Здравейте, полковник — каза една от американските дами на руски.
	— А, да, госпожо…
	— Фоли. Ние се виждахме на хокейния мач миналия ноември.
	— Ти познаваш тази жена? — попита министърът помощника си.
	— Моят племенник, не, моят праплеменник Михаил, правнук на сестрата на Елена, играе в детската хокейна лига и аз бях поканен на мач. Оказа се, че са пуснали един империалист в отбора — отговори той, повдигайки вежди.
	— Синът ви добре ли играе? — попита маршал Язов.
	— Той е на трето място по отбелязани голове в лигата — отвърна госпожа Фоли.
	— Чудесно! Трябва да останете в нашата страна и синът ви ще може да играе за ЦСКА, когато порасне — засмя се Язов. Той имаше четирима внуци.
	— Съпругът ми работи в посолството. Той е ей там и се занимава с журналистите, но важното е, че дойдох тук тази вечер. Никога не съм виждала подобно нещо през целия си живот — лееше тя словата си, изпадайки във възторг. Очите й светеха и подсказваха за няколко чаши от нещо. Вероятно шампанско, помисли си министърът. Изглежда, й харесва шампанското, но е доста привлекателна и си е дала труда да научи много добре езика, нещо твърде необичайно за американците. — Подът е толкова красив, че е престъпление да вървиш по него. Ние нямаме нищо подобно.
	— Вие никога не сте имали царе и това ви е късметът — отговори Язов като добър марксист. — Но като руснак трябва да призная, че те действително са притежавали вкус към красивото.
	— Не съм ви виждала на други мачове, полковник — каза тя, като се обърна към Филитов.
	— Нямам време.
	— Но на вас ви провървя! Отборът спечели срещата онази вечер, а Еди вкара гол и направи асистенция.
	Полковникът се усмихна:
	— А пък нашият малък Миша получи две наказания за вдигане на стик.
	— На вас е кръстен, нали?
	— Да.
	— Вие не носехте тези, когато ви видях. — Госпожа Фоли посочи трите златни звезди на гърдите му.
	— Може би не бях свалил шинела.
	— Той винаги е с тях — увери я маршалът. — Човек винаги носи звездите на Герой на Съветския съюз.
	— Това също като нашия медал на честта ли е?
	— Двата са горе-долу равностойни — отговори Язов вместо своя помощник. Той не можеше да си обясни защо Михаил Семьонович е толкова скромен с наградите. — Полковник Филитов е единственият жив човек, който е спечелил три в боя.
	— Наистина ли? Как така се печелят три?
	— Сражавах се с немците — отвърна кратко полковникът.
	— Убивал е немци — каза Язов по-безцеремонно. Когато Филитов е бил един от най-блестящите офицери на Червената армия, маршалът е носел просто лейтенантски пагон. — Михаил Семьонович е един от най-добрите танкисти за всички времена.
	Полковник Филитов наистина се изчерви.
	— Аз изпълнявах воинския си дълг като много хора през тази война.
	— Баща ми също получи отличия през войната. Ръководел е две операции за спасяване на хора от лагери за военнопленници във Филипините. Той не обичаше много да говори за това, но бяха го наградили с куп медали. А вие разказвате ли на децата си за тези блестящи звезди?
	Филитов се скова за момент. Язов отговори вместо него:
	— Синовете му починаха преди известно време.
	— Ох, ох, полковник, извинете ме! — възкликна госпожа Фоли съвсем искрено.
	— Това беше отдавна — усмихна се той. — Спомням си добре сина ви от играта. Прекрасно момче. Обичайте децата си, драга госпожо, защото днес ги имате, утре може да ги нямате. Моля да ме извините за момент. — Филитов се отдалечи към другите зали. Госпожа Фоли погледна министъра. По красивото й лице се изписа съчувствие.
	— Господине, нямах намерение…
	— Не е възможно да сте знаели. Михаил Семьонович загуби децата си преди много години, а после и жена си. Аз се запознах с нея, когато бях младеж още — едно хубаво момиче, балерина от театър „Киров“. Много тъжно, ала ние руснаците сме свикнали с голямата тъга. Но стига за това. В кой отбор играе синът ви? — Интересът на маршал Язов към хокея се увеличи неимоверно много пред хубавото младо лице на тази жена.
	След минута Филитов се озова в тоалетната. Американците и руснаците ги изпращаха в различни помещения, разбира се, и полковникът се намираше сам в това, което някога е било личен клозет на княз или може би на метреса на царя. Изми ръцете си и погледна в огледалото с позлатена рамка. Имаше само една мисъл в главата си: „Отново. Друга задача.“ Полковник Филитов въздъхна и си оправи дрехите. След няколко мига той се завърна на арената.
	— Простете — каза Райън. Обръщайки се, той се бе сблъскал с един възрастен господин в униформа. Головко каза нещо на руски, което Райън не разбра. Офицерът пък изрече нещо, звучащо като учтивост, и се отдалечи, забеляза Райън, към министъра на отбраната.
	— Кой е този? — попита Джак своя руски събеседник.
	— Полковникът е личен помощник на министъра — отвърна Головко.
	— Не е ли малко стар за полковник?
	— Той е герой от войната. Ние не караме такива хора насила да се пенсионират.
	— Мисля, че е съвсем справедливо — съгласи се Джак и се обърна назад, за да чуе разказа за тази част от залата. След като изчерпаха всичко за Георгиевската зала, Головко въведе Джак в съседната — „Свети Владимир“. Той изрази надежда, че следващия път двамата ще се срещнат именно тук, после обясни, че Владимировската зала е отредена специално за подписване на договори. Двамата разузнавачи вдигнаха тост за това.


	Приемът се разпръсна скоро след полунощ. Райън седна в седмата лимузина. Никой не говореше по пътя към посолството. Всички усещаха алкохола, освен това в Москва се избягваха разговори в коли. В тях лесно се монтира подслушвателна апаратура. Двама мъже заспаха и сам Райън едва не задряма. Поддържаше го буден единствено мисълта, че ще излетят само след пет часа и ако сега не се унесеше в сън, може би щеше да се чувства достатъчно уморен, за да спи в самолета — едно умение, което бе придобил напоследък. Смени си дрехите и слезе в бюфета на посолството да пие кафе. То щеше да е достатъчно, за да го поддържа бодър няколко часа, докато си приготви бележките.
	Нещата се развиваха учудващо добре през последните четири дни. Дори може би прекалено добре. Джак знаеше, че средният резултат е съставен от случаи, когато нещата са вървели добре, и от случаи, когато нещата са вървели лошо. Проектодоговорът беше върху масата. Както при всички проектодоговори напоследък руснаците възнамеряваха да го направят повече инструмент за водене на преговори, отколкото документ, произлязъл от преговори. Неговите подробности бяха вече в пресата и някои членове на Конгреса правеха изявления, че сделката е справедлива, и питаха, защо САЩ не са съгласни?
	Действително, защо не се съгласим, помисли си Райън с иронична усмивка. Проверките. Това е едната причина. Другата… има ли друга? Добър въпрос. Защо руснаците промениха толкова много своята позиция? Беше очевидно, че генералният секретар Нармонов желае да се намалят военните разходи, но въпреки всички обществени схващания за противното ядрените оръжия не са най-подходящите за тази цел. Те излизат много евтини, като се има предвид тяхната мощност. По себестойността си те са много ефективни за масово изтребление на хора. Макар че ядрената глава и нейната ракета са скъпо струващи съоръжения, те са много по-евтини от танкове и самолети с равностойна разрушителна сила. Желаеше ли Нармонов искрено да снижи опасността от ядрена война? Но тази опасност не идваше от оръжията; както винаги тя идваше от политиците и техните грешки. Не е ли това просто символ. Много е по-лесно за Нармонов, припомни си Джак, да създаде символи, отколкото реални стойности. Ако е символ, към кого е насочен?
	Нармонов притежаваше талант да влияе и лично обаяние, което произлизаше от поста му, ала още повече от самата личност. Що за човек е той? Към какво се стреми? — помисли си Райън намръщено. Но това не беше в неговия ресор. Друг екип на ЦРУ изучаваше политическата уязвимост на Нармонов — точно тук, в Москва. Неговото далече по-лесно задължение беше да си създаде представа за техническата страна. Далеч по-лесно може би, но той не знаеше още как да отговори на собствените си въпроси.


	Головко се намираше вече в своя кабинет и мъчително пишеше ръкописния си отчет. Той отбеляза, че Райън ще подкрепи, макар и неохотно, проектопредложението. Тъй като Райън имаше благословията на директора, това навярно означаваше, че ЦРУ ще стори същото. Офицерът от разузнаването остави писалката за момент и си изтри очите. Да се събуди с махмурлук беше доста неприятно, а това, че трябваше да остане буден тъй дълго, та да посрещне изгрева, бе извън задълженията на съветския офицер. Интересно, помисли си той, защо неговото правителство излезе с такова предложение и защо американците тъй охотно се съгласиха. Дори Райън, който навярно е добре осведомен? Какво имат американците предвид? Кой кого надхитря?
	Ето тук възникваше главният въпрос.
	Той отново си помисли за Райън — обекта на задачата му от предишната вечер. Доста напреднал в йерархията, заемащ длъжност, равностойна на полковник от КГБ или ГРУ, Райън беше само на тридесет и пет години. Какво е направил, та се е издигнал толкова високо? Головко вдигна рамене. Вероятно благодарение на връзки — едно обстоятелство толкова важно във Вашингтон, колкото в Москва. Той беше смел, това го показа случаят с терористите преди близо пет години. Също беше и домошар, нещо, което руснаците уважават повече, отколкото техните американски колеги биха повярвали — то предполага стабилност, а това на свой ред говори за предсказуемост. Преди всичко, помисли си Головко, Райън е добър аналитик. Тогава защо не се противопоставя на един пакт, който би облагодетелствал повече Съветския съюз, отколкото Америка? „Вярна ли е нашата преценка?“ — написа той. Дали американците не знаят нещо, което ние не подозираме. Това беше въпросът. Или още по-ясно: знаеше ли Райън нещо, което Головко не знаеше? Полковникът се намръщи, после се сети за това, което той знае, а Райън — не. Полуусмивка се появи на лицето му. Това бе част от голямата игра. Най-голямата игра.


	— Навярно сте вървели цяла нощ.
	Стрелеца кимна сериозно и свали чувала, който бе огъвал плещите му в продължение на пет дни. Той тежеше почти толкова, колкото този, който носеше Абдул. Офицерът от ЦРУ забеляза, че младежът е на път да рухне. И двамата седнаха на възглавници.
	— Ще пиете ли нещо? — попита офицерът. Той се казваше Емилио Ортис. Произходът му беше толкова объркан, че можеше да мине за местен жител на всяка кавказка република. Само на тридесет години, той имаше среден ръст, добро телосложение и мускули на плувец. Благодарение на добрите си физически данни спечели стипендия за един колеж в Америка, където получи научна степен по езици. Ортис имаше рядка дарба в тази област. След двуседмично потапяне в даден език, диалект или акцент той можеше да мине за местен човек навсякъде по света. Той също бе състрадателен и уважаваше обичаите на хората, с които работеше. Това означаваше, че напитката, която предлага, не бе — можеше да не е — алкохолна. Тя беше ябълков сок. Ортис следеше с поглед как гостът отпива с целия финес на познавач на вина, който дегустира нов тип бордо.
	— Аллах да благослови този дом — каза Стрелеца, когато довърши първата чаша. Да изчака с разговора, докато изпие ябълковия сок, бе толкова рядко явление, колкото рядко му се случваше да се шегува. Ортис видя умората, изписана по лицето на мъжа, макар че тя не се проявяваше по никакъв друг начин. За разлика от младия си носач Стрелеца изглеждаше неуязвим за такива обикновени човешки изпитания. В действителност не беше така, но Ортис разбираше, че силите, мотивиращи поведението му, потискаха неговата човешка природа.
	Двамата мъже бяха облечени почти еднакво. Ортис разглеждаше облеклото на Стрелеца и беше поразен от парадоксалното сходство с индианците апахи в САЩ и Мексико. Един от неговите прадеди бил офицер под командването на Терасас, когато мексиканската армия най-сетне разгромила Викторио в планината Трес Кастилиос. Афганистанците също носеха груб панталон под парчето плат, което виси над бедрата. Те също бяха обикновено дребни, но ловки бойци. И те използваха пленниците за шумно забавление, чиито инструменти бяха ножовете. Той погледна камата на Стрелеца. За какво ли му служи, помисли си той. В края на краищата реши, че е по-добре да не знае.
	— Желаете ли нещо за ядене? — попита служителят от ЦРУ.
	— Яденето може да почака — рече Стрелеца, като пресегна за чувала. Той и Абдул бяха докарали две натоварени камили, но за най-важния материал щеше да стигне и само неговата раница.
	— Изстрелях осем ракети. Поразих шест апарата, но един от тях имаше два двигателя и успя да избяга. От петте, които унищожих, два бяха хеликоптери и три изтребители бомбардировачи. Първият свален от нас хеликоптер бе от новия тип 24, за който ни бяхте казали. Вие се оказахте прав. Той наистина има ново оборудване. Ето част от него.
	Ирония на съдбата — каза си Ортис, — да оцелее тази тъй чувствителна апаратура при такъв страшен удар, който е довел до гибелта на екипажа. Докато наблюдаваше, Стрелеца му показа шест зелени монтажни платки от лазерното устройство за насочване към целта, което бе станало стандартно оборудване за Ми-24. Капитанът от американската армия, който мълчаливо седеше в сянката до този момент, сега излезе напред, за да ги разгледа. Ръцете му направо трепереха, като пресегна за тях.
	— Не носите ли и лазера? — попита капитанът на развален пущу*.
	[* Основният език в Афганистан. — Б. пр.]
	— Да, но той е силно повреден. — Афганистанецът се обърна. Абдул вече хъркаше. Стрелеца за малко не се усмихна, но се сети за сина си… И Ортис се чувстваше потиснат. Той имаше един рядък шанс, че е взел под свое ръководство такъв образован партизанин като Стрелеца. Навярно е бил добър учител, помисли си Ортис, но никога няма да може да преподава отново. Войната бе променила напълно и необратимо живота на Стрелеца — като смъртта. Колко напразни и безсмислени загуби…
	— А новите ракети? — попита Стрелеца.
	— Мога да ти дам десет. Един малко подобрен модел с допълнителен радиус на действие от петстотин метра. А също още няколко димни ракети.
	Стрелеца кимна сериозно и ъгълчетата на устата му мръднаха в едно положение, което в други времена щеше да е началото на усмивката.
	— Може би сега ще мога да свалям транспортни самолети. Димните ракети вършат много добра работа, приятелю. Всеки път те привличат нашествениците по-близо до мен. Те още не са разбрали какво означава тази тактика.
	Той казва „тактика“, забеляза Ортис, вместо трик. Сега се кани да сваля транспортни самолети и иска да убива стотици руснаци едновременно. Господи, какво са направили от този човек! Офицерът от ЦРУ поклати глава. Това не бе негова грижа.
	— Ти си смазан от умора, приятелю. Трябва да починеш. Можеш да ядеш по-късно. Моля те, уважи гостоприемството на дома ми, като отдъхнеш тук.
	— Вярно — съгласи се Стрелеца и след две минути заспа.
	Ортис и капитанът се заеха да систематизират снаряжението, което им беше донесено. Заедно с такива неща, каквито бяха виждали по-рано, тук имаше кодови таблици за радиопредавания и ръководство за поддръжка на лазерната апаратура на Ми-24. До обяд всичко бе описано и Ортис започна приготовления за предаването на материалите в посолството, откъдето те щяха да бъдат откарани незабавно с въздушен транспорт в Калифорния за изучаване и пълна оценка.


	Самолетът VC-137 на военновъздушните сили излетя точно навреме. Това беше вариант на почетния „Боинг-707“, изработен по поръчка. Буквата „V“ от неговото обозначение показваше, че е предназначен да превозва VIP-пътници на борда, и вътрешността му потвърждаваше това. Джак се изтегна на кушетката и се отдаде на умората, която го взе в обятията си. След десет минути една ръка разтърси рамото му.
	— Шефът ви търси — каза един член на делегацията.
	— Не заспива ли изобщо този човек? — изръмжа Джак.
	— Кажи ми де!
	Ърнест Алън се разполагаше в едно от помещенията, предназначени за най-важните особи на самолета — кабина с шест плюшени въртящи се стола, намираща се точно на това място, където крилото се съединява с фюзелажа. Една порцеланова каничка за кафе се мъдреше на масата. Джак разбра, че ако не вземе кафе, ще говори несвързано. Ако го направи, тогава пък няма да е в състояние повече да заспи. Ами правителството не ми плаща, за да спя, каза си Райън, и си сипа малко кафе.
	— Заповядайте, сър.
	— Ще бъдем ли в състояние да извършваме проверка по изпълнението на договора? — попита Алън, прескачайки встъплението.
	— Още не знам — отвърна Джак. — Боя се, че това не е само въпрос на националните технически средства. Да се проверява ликвидирането на толкова много пускови устройства…
	— Те са съгласни на ограничена инспекция на място — отбеляза един младши съветник.
	— Да, зная — отвърна Джак. — Въпросът е дали това изобщо означава нещо. Другият въпрос е защо те изведнъж се съгласиха на нещо, което ние предлагахме в продължение на тридесет години…
	— Какво? — попита младшият съветник.
	— Руснаците вложиха много работа и средства в техните нови подвижни установки. Какво ще стане, ако се окаже, че разполагат с повече от тези, за които знаем? Мислите ли, че можем да открием няколко стотици подвижни ракети?
	— Да, но на новите спътници има радарни устройства за наблюдение на повърхността на земята и…
	— Руснаците знаят това и могат да го избегнат, ако пожелаят… Чакайте малко. Знаем, че нашите самолетоносачи могат действително да избегнат наблюдението от руските разузнавателни спътници, изследващи океана. Ако си в състояние да го направиш с кораб, можеш да бъдеш дяволски сигурен, че ще го сториш и с влак — изтъкна Джак. Алън наблюдаваше, без да коментира, позволявайки на своите подчинени да приказват вместо него. Стара лисица е този Ърни Алън.
	— И тъй, значи ЦРУ ще се изкаже против договора? По дяволите, това са най-големите отстъпки, които руснаците са правили досега.
	— Чудесно. Направиха големи отстъпки. Тук всички разбират това. Преди да приемем обаче, може би трябва да се уверим, че те не са отстъпили по нещо, което не е от съществено значение за процеса. Имам също и други съображения.
	— Значи вие ще се противопоставите?
	— Аз не се противопоставям на нищо. Казвам само, че не бива да бързаме и че трябва да използваме главите си за трезво обмисляне, вместо да оставим да бъдем отнесени от еуфорията.
	— Но техният проектодоговор е… той е почти невероятно добър. — Мъжът току-що бе доказал правотата на своето гледище, макар че Райън си оставаше на друго мнение.
	— Доктор Райън — каза Алън. — Ако техническите подробности бъдат изработени тъй, че да ви задоволят, как бихте оценили договора?
	— Сър, от техническа гледна точка едно петдесетпроцентово намаление на преносимите бойни глави няма изобщо да окаже въздействие върху стратегическото равновесие. Това е…
	— Това е глупаво! — възрази младшият съветник.
	Джак протегна ръката си към мъжа, насочвайки показалеца си като дуло на оръжие.
	— Да допуснем, че сега точно съм насочил пистолет в гърдите ви. Да кажем, деветмилиметров „Браунинг“. Той има пълнител с тринадесет патрона. Съгласявам се да махна седем патрона от пълнителя, но все още държа заредено оръжие с шест куршума, насочено право срещу вас — сега ще се чувствате ли в по-голяма безопасност? — усмихна се Райън, държейки „пистолета“ си насочен. — Лично аз не бих се чувствал. Ако двете страни намалят арсеналите си наполовина, това означава, че все още остават пет хиляди бойни глави, които могат да нанесат удар по нашата страна. Помислете си колко огромна е тази цифра. Способства ли това споразумение за намаляване на свръхизбиването? Разликата между пет хиляди и десет хиляди засяга само далечината, на която ще отлетят отломъците. Ако започнем да говорим за съкращение до хиляда бойни глави за всяка от страните, тогава може би ще започна да мисля, че сме сторили нещо.
	— Считате ли, че границата от хиляда бойни глави е постижима? — попита Алън.
	— Не. Понякога ми се иска да е възможна, макар да са ми казвали, че границата от хиляда бойни глави ще доведе дотам — да се счита, че ядрената война може да бъде спечелена, каквото и, по дяволите, да означава това. — Джак вдигна рамене и завърши: — Сър, ако това проектоспоразумение бъде прието, то ще изглежда по-добро, отколкото е всъщност. Може би символичната стойност на споразумението се заключава в самото негово съществуване. Това е фактор, който трябва да се разгледа, но то не е от моята компетентност. За двете страни паричните икономии ще бъдат реални, но доста незначителни от гледна точка на цялостните военни разходи. И двете страни ще задържат половината от своите настоящи арсенали, а това означава запазване на най-новата и най-ефективната половина, разбира се. Долната граница остава постоянна: една ядрена война би била еднакво смъртоносна и за двете страни. Не виждам как този проектодоговор ще сведе опасността от война, какъвто и да е той. За да намалим заплахата от ядрена война, ние трябва или напълно да ликвидираме проклетите неща, или да измислим нещо, за да попречим те да влязат в употреба. Ако питате мен, трябва да сторим второто, преди да се опитаме да направим първото. Тогава светът ще стане по-безопасно място — може би.
	— Това ще бъде началото на една цяла нова надпревара във въоръжаването.
	— Сър, тази надпревара започна толкова отдавна, че съвсем не е нова.


>	2.
>	ЧАЙНИЯТ КЛИПЕР

	— Постъпват нови снимки от Душанбе — съобщиха на Райън по телефона.
	— Добре, идвам след няколко минути. — Джак стана, пресече салона и влезе в кабинета на адмирал Гриър. Шефът му стоеше с гръб към ослепителната бяла пелена, която покриваше хълмистата местност зад прозорците на главната квартира на ЦРУ. Все още разчистваха автомобилния паркинг и дори пешеходната пътека с перила на нивото на седмия етаж беше затрупана с двадесет и пет сантиметрова снежна покривка.
	— Какво става, Джак? — попита адмиралът.
	— Душанбе. Небето неочаквано се изясни. Вие казахте, че желаете да бъдете уведомен.
	Гриър погледна телевизионния монитор в ъгъла на кабинета. Екранът му се виждаше заедно с компютърния терминал, който той отказваше да използва — или поне пред свидетели, които могат да го видят как се мъчи да пише с показалците, а когато му потръгне, и със средния пръст. Адмиралът можеше да получи в кабинета си образи направо от спътник в реално време, но напоследък избягваше да го прави. Джак не знаеше защо.
	— Добре, да тръгваме.
	Райън отвори вратата на заместник-директора по разузнаването и те се отправиха наляво по коридора, където се намират кабинетите на ръководния персонал. Там имаше асансьор — само за най-висшия ешелон. Едно от предимствата на този асансьор е, че не се налага да чакаш дълго.
	— Дойде ли на себе си, след като смени толкова часови пояса? — попита Гриър. Бе изминало почти денонощие, откакто Райън се завърна.
	— Напълно се възстанових. Полетите на запад ми влияят доста по-малко. Когато летя на изток обаче, направо се съсипвам. — Господи, колко хубаво е да съм отново на земята.
	Вратата на асансьора се отвори и те пресякоха сградата, като се насочиха към новата пристройка, където се намираше Управлението за анализ на изображенията. Този отдел принадлежеше изключително на Централното разузнавателно управление за разлика от Националния фотографски разузнавателен център, намиращ се на двойно подчинение — на ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната — и обслужващо цялата разузнавателна общност.
	На прожекционната зала можеше да завиди и Холивуд. В малкия театър имаше около тридесет места и огромен екран — шест на шест метра — на стената. Там ги очакваше Греъм Арт, началникът на управлението.
	— Идвате тъкмо навреме. Сега ще започне предаването на снимките. — Той вдигна слушалката, свърза се с прожекционната кабина и каза нещо. Екранът изведнъж светна. Джак си припомни, че този процес се нарича „Образи отгоре“.
	— Това се казва късмет. Областта на високо атмосферно налягане, която се разпростира в Сибир, внезапно направи рязък завой на юг и спря топлия фронт като тухлена стена. Условията за наблюдение са идеални. Температурата на повърхността на земята е около нула, а относителната влажност е приблизително същата. — Греъм се захили. — Ние изменихме траекторията на нашата птичка, така че да се възползваме от благоприятното стечение на обстоятелствата. Спътникът ще премине в пределите на три градуса от вертикала и ми се струва, че руснаците не са обърнали внимание на това.
	— Ето Душанбе. — На Джак му замря дъхът, когато се откри панорамата на тази част от Таджикистан. Първото изображение се предаваше от една от широкоъгълните камери. Намиращият се в орбита разузнавателен спътник КН-14 имаше на борда си единадесет камери. Птичката обикаляше около земята само от три седмици и беше първият от най-новото поколение шпионски спътници. Душанбе, съществувал за кратко време под името Сталинабад (това трябва да е карало местните жители да сияят от щастие — помисли си Райън), — вероятно е бил един от древните градове, разположен на пътя на керваните. Афганистан се намира само на сто мили. Легендарният Тамерланов Самарканд е недалече на северозапад… и може би Шехерезада е пътувала по тези земи преди хиляда години. Чудно защо историята е устроена именно по този начин. Едни и същи места, едни и същи имена сякаш изплаваха от век на век.
	Но сега ЦРУ не проявяваше интерес към Душанбе заради търговията с коприната.
	На екрана се появи изображение от камера с висока разделителна способност. В началото тя впери поглед в една дълбока планинска долина, където водите на буйния планински поток се заприщваха от масивния бетонен бент на електроцентрала. Макар че се намираше само на петдесет километра югоизточно от Душанбе, никакви далекопроводи не я свързваха с този град, който имаше половинмилионно население. Вместо това електропроводите с високо напрежение бяха опънати към разположената наблизо група планински върхове.
	— Вижте, това напомня основите на нови мачти на далекопроводи — забеляза Райън.
	— Които вървят успоредно на вече съществуващите линии — съгласи се Греъм. — Те монтират нови генератори в съоръжението. Отдавна вече знаем, че засега водноелектрическата централа използва само половината от потенциалната мощност на язовира.
	— Колко време е необходимо, за да заработи с пълна мощност електроцентралата? — попита Гриър.
	— Налага се да се консултирам с един от нашите експерти. Едва ли ще отнеме повече от няколко седмици да се опънат кабелите, а горната част на генераторната зала е вече завършена. Така че остава само да се монтира оборудването. Шест месеца, може би осем — ако не попречи времето.
	— Толкова бързо? — учуди се Джак.
	— Те отклониха хора от два други хидропроекта, при това и двата обекта бяха ударни. За това изобщо не се говори, но тук прехвърлиха трудови войски от още две други важни строителни площадки. Руснаците умеят да съсредоточават усилията си, когато пожелаят. Шест или осем месеца — това е внимателна преценка, доктор Райън. Може би ще пуснат електроцентралата по-бързо — заключи Греъм.
	— Каква ще бъде нейната мощност след завършването на строителството?
	— Централата не е много голяма. Ако ви интересува общата върхова мощност, когато се включат новите генератори… Мисля — осемстотин мегавата.
	— Огромна мощност. И всичко това се насочва към тези планински върхове — промърмори Райън, когато се промени изображението на екрана.
	Хълмът, който ЦРУ наричаше „Моцарт“, не беше много висок, но тези хребети бяха най-западното продължение на Хималайската верига и в сравнение с най-високите върхове той беше просто незначителен. Един път беше прокаран с помощта на взривове чак до самия връх — в СССР не съществуваше клубът „Сиера“, занимаващ се с опазване на околната среда — и там, където той завършваше, се намираше площадка за кацане на хеликоптери. Тук долитаха особено важни посетители от двете летища на Душанбе. На върха имаше шестнадесет сгради. Една от тях беше жилищна постройка и изгледът, откриващ се от нейните прозорци, вероятно бе фантастичен, макар че тя представляваше типичен руски жилищен блок толкова привлекателен, колкото казарма, построена от шлакобетон. Сградата бе завършена преди шест месеца. Тя правеше странно впечатление, но нейното предназначение беше съвсем ясно. Тук живееха привилегировани хора инженери и учени, притежаващи такива знания и опит, че държавата бе счела за нужно да се погрижи за тях и техните нужди. Продоволствието се доставяше с камиони, а ако лошото време затвореше пътя — с хеликоптери. Друга една от сградите беше театър, трета — болница. Телевизионна програма се приемаше чрез станцията за спътникова връзка, намираща се до постройката, в която се помещаваха магазини. Такава загриженост рядко се проявяваше в Съветския съюз. С особено внимание се удостояваха само партийните функционери и хората, работещи на особено важни отбранителни обекти. Това не беше зимен курорт за каране на ски, което личеше и от оградите по периметъра и караулните кули — и едните, и другите бяха построени наскоро. Едно от нещата, по които се познаваха руските военни обекти, бяха караулните кули. Руснаците имаха фикс идеи в това отношение: три реда заграждения, като всяко от тях се намираше на десет метра от следващото. Пространството между първата и втората ограда обикновено се минираше, а между втората и третата се пускаха стражеви кучета. Кулите се разполагаха по вътрешната ограда на двеста метра една от друга. Войниците, които носеха караулна служба на кулите, бяха настанени в новопостроени бетонни казарми — също по-удобни, отколкото е прието в армията.
	— Не бихте ли могли да увеличите изображението и да покажете някого от охраната? — попита Джак.
	Гриър каза нещо по телефона и изображението отново се промени. Един от техниците вече се занимаваше с това, проверявайки калибрирането на камерата и атмосферните условия, тъй че да се изпълни желанието на Райън се оказа съвсем просто.
	С помощта на нарастващото увеличение камерата сякаш се приближи стремително към повърхността на земята. Движещата се точка се превърна в човешка фигура в шинел и кожена шапка. Мъжът разхождаше голямо куче от неопределена порода. На рамото му висеше автомат „Калашников“. Мъжът и кучето изпускаха пара при дишането си. Райън се наведе напред, като че искаше да разгледа по-добре изображението.
	— Не ви ли се струва, че пагоните му са зелени? — попита той Греъм.
	— Да, той е от войските на КГБ, може да не се съмнявате — каза експертът.
	— Толкова близко до Афганистан? — замислено произнесе адмиралът. — На тях им е известно, че имаме хора, които действат там. Ловя се на бас, че гледат много сериозно на проблема за безопасността на този обект.
	— Да, по някаква причина на руснаците са им потрябвали именно тези върхове. На седемдесет мили от тях живеят няколко милиона души, които считат, че убивайки руснаци, изпълняват волята на Аллаха. Това място е по-важно, отколкото предполагахме. Това не е просто нов обект — тогава не би имал такава охрана. И не биха го изградили тука, дяволски сигурно е, че нямаше да изберат място, където ще им се наложи да построят нов мощен източник на електроенергия и още по-малко в близост с враждебно настроено население. Понастоящем може би се занимават с изследвания и разработки, но няма съмнение, че имат по-далечни планове.
	— Какви именно?
	— Може би искат да се заемат с моите спътници. — Арт Греъм считаше разузнавателните спътници за свои.
	— Гъделичкали ли са някои от тях напоследък? — попита Джак.
	— Не, откакто през миналия април раздрънкахме тяхната клетка. Здравият разум бързо взе връх.
	Това беше стара история. Няколко пъти през последните години американските разузнавателни спътници и космически системи за ранно предупреждение бяха „погъделичквани“ — лазерни лъчи или микровълнова енергия се фокусираха върху спътниците, което бе достатъчно да заслепи приемащите устройства, но недостатъчно да причини сериозни повреди. Защо го правеха руснаците? Никой не можеше да даде отговор на този въпрос. Не беше ли това просто опит да разберат как ще отреагираме, да видят дали ще вдигне шум командването на Северноамериканската противовъздушна отбрана — НОРАД, — което се намираше в планината Шайен в щата Колорадо? Опит да се определи колко чувствителни са спътниците? Или беше демонстрация, предупреждение за способността им да ги изкарат от строя? Или това, което британските приятели на Джак наричаха гадна склонност да вършат пакости. Трудно бе да се каже какво точно мислят руснаците по въпроса.
	Разбира се, всеки път те заявяваха, че са невинни. Когато един американски спътник се оказа временно заслепен над Сари Шаган, те казаха, че е избухнал пожар на газопровода. Обстоятелството, че наблизо минаваше нефтопроводът Чимкент-Павлодар, не привлече вниманието на западната преса.
	Прелитането на спътника завърши. В съседната стая се пренавиваше лентата на няколко магнетофона и сега бе възможно спокойно да се изучат всички изображения, направени от различните камери.
	— Нека да погледнем още веднъж „Моцарт“, а после и „Бах“, ако обичате — разпореди се адмирал Гриър.
	— Дяволски труден подход — забеляза Джак. Жилищният и промишленият район на „Моцарт“ се намираше само на километър от обекта на „Бах“, съседния връх, но свързващият ги път изглеждаше ужасен. Изображението на обекта „Бах“ се появи на екрана. Системата от заграждения и стражеви кули се повтори, ала този път разстоянието между най-външната ограда по периметъра на обекта и следващата беше не по-малко от двеста метра. Повърхността изглеждаше като гола скала. Джак се помъчи да разбере по какъв начин поставят там мини. А може би и не поставят, помисли си той. Беше очевидно, че с помощта на булдозери и взривове земята е била изравнена като маса за билярд. От стражевите кули вероятно биха могли да водят огън, сякаш се целят по мишени на стрелбище.
	— Не се шегуват, нали? — спокойно забеляза Греъм.
	— И тъй, ето какво охраняват… — каза Райън.
	В ограденото пространство имаше тринадесет сгради. В един район с големината на две футболни игрища може би — който също бе изравнен — се забелязваха десет дупки, които образуваха две групи. Първата се състоеше от шест дупки, подредени във формата на шестоъгълник, като всяка от тях имаше диаметър от девет метра. Втората група представляваше ромб с четирите мъничко по-малки дупки — по седем и половина метра в диаметър. Във всяка дупка имаше бетонен стълб с напречно сечение четири метра, забит в скалната маса, И всяка дупка слизаше надолу поне на дванадесет метра — да се определи по-точно дълбочината по изображението на екрана беше невъзможно. На върха на всеки се виждаше метален купол, състоящ се май от сърповидни сегменти.
	— Явно те се разтварят. Интересно какво се намира вътре? — зададе риторичен въпрос Греъм. В Ленгли имаше двеста човека, които знаеха за Душанбе, и всеки от тях желаеше да си изясни какво се крие под металните куполи, монтирани само преди няколко месеца.
	— Господин адмирал — каза Джак, — налага се да открия нова област за изучаване.
	— Коя по-точно?
	— „Чайният клипер“.
	— Много си скромен. Дори и аз нямам достъп до тази разработка.
	Райън се облегна на креслото си.
	— Господин адмирал, ако те се занимават в Душанбе със същите неща, с които и ние в проекта „Чайният клипер“, непременно трябва да се запознаем е подробностите. По дяволите, как ще узнаем какво следва да търсим, ако някой не ни обясни как изглежда едно такова място.
	— Аз от маса време твърдя същото. — По лицето на заместник-директора на ЦРУ се появи усмивка. — Но от службата за сигурност на Стратегическата отбранителна инициатива възразяват. Съдията Мур ще трябва да се обърне за разрешение към президента.
	— Добре, нека се обърне към президента. Но какво ще кажете, ако дейността на руснаците в района на Душанбе е свързана с предложенията, които те току-що направиха на разговорите по разоръжаването.
	— Така ли мислиш?
	— Кой може да твърди със сигурност? — Джак вдигна рамене. — Но това е едно съвпадение, което ме тревожи.
	— Добре, ще приказвам с директора.
	След два часа Райън си тръгна към КЪЩИ. Той седна зад волана на своя „Ягуар XJS“ и се упъти към „Джордж Уошингтън-Паркуей“. Колата беше свързана е един от най-щастливите спомени от службата му в Англия. Той толкова обикна нежната отзивчивост на своя дванадесетцилиндров двигател, че прати в оставка почетния фолксваген „Рабит“. Както винаги, той се опита да освободи мозъка си от служебните проблеми. Като смени последователно предавките, стигна до пета директна. Колата набра скорост и вниманието му остана съсредоточено в пътната обстановка.


	— Какво има, Джеймс? — поинтересува се директорът на ЦРУ.
	— Ами Райън счита, че засилването на дейността на руснаците на обектите „Моцарт“ и „Бах“ може би има отношение към преговорите по разоръжаването. Струва ми се, че е прав. Райън желае да получи достъп до проекта „Чайният клипер“. Обясних му, че ще се наложи да се обърнете към президента — усмихна се адмирал Гриър.
	— Добре, ще му изкарам писмено разрешение. Да, и това още повече ще се хареса на генерал Паркс. Те имат пълномащабно изпитание, определено за края на седмицата. Нека Райън да присъства там — уморено се усмихна съдията Мур. — А ти какво мислиш?
	— Мисля, че Джак е стигнал до правилен извод. Душанбе и „Чайният клипер“ по същество са аналогични проекти. Между тях има много сходства в подробностите, прекалено много, за да са просто съвпадение. Нашата оценка трябва да бъде на ниво.
	— Съгласен съм. — Мур се обърна и погледна през прозореца. Светът ще се промени отново. Може да потрябват десет или повече години, но светът ще се промени. Обаче след десет години други ще решават тези проблеми. Няма съмнение, че Райън ще бъде сред тях, помисли си Мур. — Утре ще го изпратя там със самолет. Може би ще ни потръгне и с Душанбе. Семейство Фоли успяха да съобщят на КАРДИНАЛА, че много се интересуваме от това място.
	— На КАРДИНАЛА ли? Добре.
	— Но ако нещо се случи…
	— Господи, надявам се че ще бъде внимателен — кимна заместник-директорът по разузнаването.


	„След смъртта на Дмитрий Фьодорович Министерството на отбраната вече не е същото, както преди“ — пишеше с лявата ръка в дневника си полковник Михаил Семьонович Филитов. Той бе привикнал да става рано и сега седеше на столетната дъбова маса, която жена му бе купила малко преди смъртта си — кога беше това? Минаха тридесет години, спомни си Михаил Семьонович. Тридесет години се навършват през февруари. За миг затвори очи. Тридесет години.
	Не минаваше и ден, без да си спомни за своята Елена. Нейната избледняла от времето снимка в потъмняла сребърна рамка стоеше пред него на масата. Явно той не разполагаше с време, за да я лъсне, а да кани прислужница не му се искаше. Снимката показваше една млада жена със стройни мускулести крака и ръце, вдигнати над едва наклонената встрани глава. На кръглото славянско лице грееше широка приветлива усмивка, която до съвършенство изразяваше радостта, която е изпитвала Елена, като танцувала в балета на театъра „Киров“.
	Полковникът се усмихна, като си спомни за първото впечатление на младия командир, попаднал на спектакъла като награда за това, че е поддържал в най-добро техническо състояние танка си в цялата дивизия. Как успяват да го правят? Момичетата са стъпили на крайчетата на пръстите си, сякаш са на островърхи кокили. В детството си той се бе разхождал на кокили, но как е възможно при това да танцуват и още повече тъй грациозно! И ето че тя се усмихна на младия красив офицер, седящ на първия ред. За миг техните погледи се срещнаха. Той си помисли, че това е просто едно мимолетно съприкосновение на погледите, но нещо се промени в усмивката й и той разбра, че в този момент тя се усмихва не на залата, а само на него. Куршум да бе попаднал в сърцето му, щеше да произведе по малко впечатление. Михаил Семьонович не помнеше какво стана по-нататък на представлението, нито кой бе балетът. Той се въртеше в креслото и обмисляше какво да предприеме. Лейтенант Филитов вече се проявяваше като многообещаващ млад офицер от танковите войски. Жестоките сталински чистки в командирския корпус му откриваха възможности за бързо повишение. Пишеше статии по тактиката на танковия бой, прилагаше новаторски умения и подходи в ученията и упорито се бореше срещу лъжливите „уроци“ от Испания с увереността на човек, който е роден за тази професия.
	Но как да постъпя сега! — се питаше той. В Червената армия не го бяха обучавали как да подходи към една балерина. Това не бе какво да е селско момиче, тъй отегчено от работата в колхоза, че да припне след всеки, особено пък след млад армейски офицер, който ще я избави завинаги от грижите. Михаил Семьонович все още със срам си спомняше за младежките увлечения — не че по онова време ги бе считал за нещо срамно, — когато използваше офицерския си пагон да прикотка всяко момиче, което му харесваше.
	Но аз дори не зная как се казва, помисли си той. Какво да правя? И тук, разбира се, той пристъпи към решението на този проблем като при бойна операция. Щом спектакълът свърши, той си проби път до тоалетната и си изми лицето и ръцете, а остатъка от кал под ноктите изчисти с джобното ножче. Намокри и приглади късата коса и прегледа униформата си тъй щателно, сякаш се готвеше за парад. После, като изтръска праха и махна мъха, той се отдалечи от огледалото, за да се убеди, че ботушите му са лъснати до блясък, както подобава на командир. Той не бе забелязал, че другите мъже, които се намираха тук, го наблюдаваха с едва прикрити иронични усмивки. След като се бяха досетили от какво са предизвикани тези войнишки приготовления, мълчаливо му пожелаваха късмет, макар и леко да му завиждаха. Убедил се, че всичко е наред, Филитов напусна театъра и попита портиера къде се намира служебният вход. Като плати една рубла за информацията, той обиколи сградата на театъра и се озова пред входа, водещ към сцената. Там го посрещна друг портиер — брадат старец, чийто шинел носеше отличия за служба на революцията. Миша очакваше, че старецът ще се отнесе с него като военен с военен, но тутакси се убеди, че старият портиер гледа на балерините като на собствени дъщери, а не като на слугини, които ще паднат в краката на младия лейтенант. На Миша му мина през ума да предложи пари, но здравият разум му подсказа, че може да оскърби стареца като сводник. Вместо това офицерът разказа на портиера спокойно и искрено, че лудо се е влюбил в една балерина, чието име не знае и желае само едно — да се срещне с нея.
	— Защо? — попита студено старият портиер.
	— Дядо, тя ми се усмихна — отвърна Миша с благоговеещия глас на малко момче.
	— Значи си влюбен. — Тези думи звучаха като упрек, но след миг лицето на стария портиер придоби замислено изражение. — И не знаеш ли коя е?
	— Тя беше заедно с другите балерини. Не е солистка. Как ги наричат… Ще запомня лицето й за цял живот. — Той вече знаеше това.
	Портиерът го обхвана с внимателен поглед. Лейтенантът имаше стройна фигура, а униформата му стоеше като излята. Това бе юнак, а не самодоволно прасе като онези офицери от НКВД, които миришат на водка. Той бе армейски командир и при това красавец.
	— Другарю лейтенант, върви ви. И знаете ли защо? Имате късмет, защото и аз някога бях млад. И колкото и да съм остарял, все още си спомням това-онова. Те ей сега, след около десет минути, ще започнат да излизат, а ти застани ето там — и нито дума.
	Наложи му се да чака тридесет минути. Момичетата излизаха по две, по три. Миша забеляза балетистите от трупата и си помисли за тях това, което всеки военен би си помислил за мъже, играещи балет. Той се чувстваше оскърбен, че такива мъже държат за ръцете толкова красиви момичета, но се овладя. Когато вратата се отвори, внезапната светлина, която нахлу в неосветената уличка, го заслепи и Миша за малко не я изтърва тъй различна изглеждаше тя без грим.
	Той видя лицето й и се опита да определи дали принадлежи на същото момиче, а после подходи към целта си по-внимателно, отколкото щеше да го прави по-късно под огъня на немските оръдия.
	— Вие седяхте на стол номер дванадесет — каза тя, преди той да добие смелост да я заговори. Какъв глас, Господи!
	— Да, другарко балерина — заеквайки, промърмори той.
	— Хареса ли ви спектакълът, другарю лейтенант? — със стеснителна и същевременно малко кокетна усмивка попита тя.
	— Беше чудесен. — Какво друго можеше да каже.
	— Не се случва често да видим на първия ред красиви млади офицери — забеляза момичето.
	— Наградиха ме с билет за образцово изпълнение на задълженията ми в моето поделение. Аз съм танкист — каза той гордо. Тя ме нарече красив.
	— А има ли име другарят танкист?
	— Да, казвам се лейтенант Михаил Семьонович Филитов.
	— А аз Елена Макарова.
	— Тази вечер е много студена за такова крехко момиче като вас. Няма ли наблизо ресторант?
	— Ресторант ли? — Тя се разсмя. — Вие често ли идвате в Москва?
	— Моята дивизия е разквартирувана на тридесет километра оттук, но аз не идвам в града — призна си той.
	— Другарю лейтенант, дори в Москва има малко ресторанти. Не желаете ли да дойдете при мен вкъщи?
	— Даа — запъвайки се, промърмори той и в този миг вратата отново се отвори.
	— Марта — обърна се Елена към излизащото момиче. — Ще имаме военен ескорт до вкъщи.
	— Сега ще дойдат Таня и Роза — забеляза Марта. Миша наистина почувства облекчение. Трябваше им половин час, за да се доберат пеша до жилището — московското метро все още не беше завършено и беше по-добре да тръгнат, отколкото да чакат трамвай толкова късно вечерта.
	Без грим Елена изглеждаше много по-красива. От студения зимен въздух бузите й бяха добили естествена руменина. Момичето вървеше с лека изящна походка, придобита в резултат на десетгодишни напрегнати тренировки. Тя неусетно се носеше по улицата като призрачно видение, а той тропаше край нея със своите тежки ботуши. Чувстваше се като танк в непосредствена близост с чистокръвен кон и внимаваше да не се приближи прекалено и да я настъпи. В този момент той все още не подозираше каква сила се крие зад естествената грация на момичето.
	Едва ли е имало по-прекрасна нощ от тази, макар че после в течение на — колко бяха? — двадесет, да, имаше още много такива нощи, докато не свършиха преди тридесет години. „Господи — помисли си той, — на 14 юли щяхме да празнуваме петдесетгодишнина от нашата сватба. Господи…“ Филитов машинално си изтри очите с носната кърпичка.
	Тридесет години — цифрата тридесет не напускаше съзнанието му. Сърцето му се свиваше от мъка, а пръстите, стискащи писалката, бяха побелели от напрежение. Той не преставаше да се удивява, че любовта и омразата могат тъй тясно да се преплитат. Миша се наведе над дневника си…
	След един час Михаил Семьонович стана от бюрото си и отиде до гардероба в спалнята. Облече униформата си на полковник от танковите войски. Фактически той беше в запаса и това бе станало, преди още да са се родили полковниците, намиращи се сега на действителна военна служба. Но работата в Министерството на отбраната носеше привилегии, а освен това той беше личен помощник на министъра. Това бе едната причина. Другите три причини изпъкваха на китела му три златни звезди, които висяха от тъмночервени ленти. Филитов беше единственият военен в историята на Съветската армия, станал три пъти Герой на Съветския съюз на бойното поле, награден за храброст и мъжество пред лицето на врага. Имаше и други наградени с такива звезди, но звездите често се присвояваха по политически съображения и това нараняваше неговото чувство за справедливост. Такива награди не бива да се раздават за щабна работа, а още по-малко — един партиен деец да ги окачва на гърдите на друг като евтини дрънкулки. Званието „Герой на Съветския съюз“, считаше Филитов, би трябвало да се присъжда само на ограничен кръг хора, които като него са рискували живота си, проливали са кръв — и често са загивали за родината. Той си спомняше за това всеки път, когато обличаше униформата си. Под долната му риза се криеха дълбоки белези, получени в боя, когато един немски бронебоен снаряд с калибър осемдесет и осем милиметра проби бронята на танка му и подпали боеприпасите. Тогава въпреки пламтящия танк и горящия комбинезон на тялото му той насочи своето седемдесет и шест милиметрово оръдие и с последния си изстрел унищожи немския оръдеен разчет. За този подвиг го наградиха с трета златна звезда. В резултат на раняването дясната ръка на Михаил Семьонович бе почти обездвижена, което не му попречи още близо два дни да води остатъка от полка си в решаващото сражение на Курската дъга. Ако се бе измъкнал от танка заедно с другите членове на екипажа или беше евакуиран от района, както полковият хирург настояваше, може би щеше напълно да се възстанови. Но той знаеше, че не бива да изоставя другарите си в критичната обстановка и трябва да нанесе ответния удар. И оставайки в горящия танк, той продължи да стреля. Ако не го бяха ранили тежко, можеше да стане генерал, а може би и маршал. Впрочем каква е разликата? Филитов беше прекалено практичен човек, живеещ в реалния свят, и не размишляваше много върху това, което би могло да се случи. Ако той бе продължил да воюва, можеше и да го убият. А така, след раняването, имаше възможност да прекарва повече време с Елена. Тя почти всеки ден идваше в отделението за изгаряния в института. В началото бе ужасена от степента на нанесените поражения по тялото му, но впоследствие започна да се гордее с раните, както Миша се гордееше. Никой нямаше основание да се съмнява, че съпругът й не е изпълнил дълга си към родината.
	Но сега му предстоеше да изпълни дълга си към Елена.
	Филитов излезе от апартамента си и се отправи към асансьора, разклащайки кожена чанта с дясната си ръка. Да носи кожена чанта — ето на какво бе способна тази част на неговото тяло… Старицата, обслужваща асансьора, както обикновено го поздрави. Тя беше връстница на полковника — вдовица на сержант, служил в полка на Филитов. Сержантът също бе награден със златна звезда и полковникът лично я бе окачил на гърдите му.
	— Как е новата ви внучка? — поинтересува се полковникът.
	— Истински ангел — отвърна старицата.
	Филитов се усмихна, за да изрази, от една страна, своето съгласие — нима съществуват лоши бебета — и, от друга, защото думи като „ангел“ са оцелели в продължение на седемдесет години „научен социализъм“.
	Колата го чакаше. Шофьорът наскоро беше постъпил в армията, току-що завършил сержантска школа и школа за шофьори. Той се изпъчи и отдаде чест на полковника с едната ръка, а с другата му отвори вратата на колата.
	— Здраве желая, другарю полковник.
	— Добро утро, сержант Жданов — отвърна Филитов. По-голяма част от офицерите от неговия ранг просто биха произнесли нещо нечленоразделно, ала Филитов беше боеви офицер, чиито успехи в сраженията бяха свързани с постоянна грижа за благополучието на подчинените му. Малцина от офицерите разбират колко важно е това, напомни си той. Жалко.
	В колата беше топло и приятно; от четвърт час радиаторът работеше с пълна сила. Филитов ставаше все по-чувствителен към студа верен признак за остаряването. Наскоро му се бе наложило да постъпи в болница с пневмония — за трети път през последните пет години. Той знаеше, че ще дойде денят, когато ще го откарат в болница за последен път, но се стараеше да не мисли за това. Той бе мамил смъртта прекалено често и не се страхуваше от нея. Животът си следваше неумолимия ход. Щеше ли да забележи, когато настъпи последната секунда. Нямаше ли да му бъде безразлично?
	Шофьорът спря колата пред Министерството на отбраната, преди полковникът да е намерил отговора на този въпрос.


	Райън беше убеден, че е изкарал прекалено дълго на държавна служба. През тези години той се бе научил ако не да обича самолетите, то поне да цени техните предимства. Сега се намираше само на четири часа от Вашингтон — долетял с неголям самолет от ВВС С-21 „Лиърджет“, пилотиран от жена летец, капитан по звание, която приличаше на студентка второкурсничка.
	Остаряваш, Джак, помисли си той. Полетът от летището до планинския връх, където се намираше обектът, се бе осъществил с хеликоптер — цял подвиг да летиш на такава височина. Досега на Райън не му се бе случвало да пътува до Ню Мексико. Високите планини бяха голи, а въздухът — достатъчно разреден, за да му затрудни дишането, ала небето беше толкова чисто, та си представи, че е космонавт, който наблюдава немигащите звезди в тази безоблачна хладна нощ.
	— Желаете ли кафе, господине? — попита сержантът. Той подаде на Райън чашка от термоса. Пара се издигаше от горещата течност в нощния полумрак — едва-едва осветявана от сребристия сърп на новолунието.
	— Благодаря. — Райън сръбна от кафето и погледна настрана. Зад следващия планински хребет може би се намираше селище; той съзря ореолообразното сияние на Санта Фе, но не се наемаше да определи разстоянието до този град. Райън знаеше, че върхът, на който се намираше, се издига на единадесет хиляди фута над морското равнище (най-близкото морско равнище отстоеше на стотици мили), а нощем всички разстояния са измамливи. Ако не беше студът, всичко щеше да е прекрасно. Пръстите му, стискащи пластмасовата чашка, бяха вкочанясали. Той съжаляваше, че е забравил вкъщи топлите ръкавици.
	— Седемнадесет минути — чу се някакъв глас. — Всички системи действат нормално. Следенето на автоматичен режим. До ПС — осем минути.
	— ПС, какво е това? — попита Райън и тутакси разбра, че гласът му звучи някак си странно. Беше толкова студено, че не си усещаше бузите.
	— Постъпване на сигнал — обясни майорът.
	— Наблизо ли живеете?
	— Четиридесет мили нататък. — Той посочи неясно с ръката. — По местните стандарти това е на две крачки. — Бруклинският акцент на майора издаде причината за коментара.
	Райън си припомни, че той е с докторат от Нюйоркския държавен университет в Стоуни Брук. Навършил само двадесет и девет години, майорът не приличаше на военен, още по-малко на строеви офицер. В Швейцария го сравнявали с джудже — на ръст малко над метър и шейсет, мъртвешки слаб, с пъпчасало скулесто лице. Точно сега неговите хлътнали очи бяха устремени към тази част на хоризонта, откъдето щеше да се появи космическата совалка „Дискавъри“. Райън се сети за документите, които бе прочел по пътя насам, и му мина през ума, че този майор едва ли знае в какъв цвят са боядисани стените в неговата всекидневна. Той наистина живееше в Националната лаборатория в Лос Аламос, наречена от работещите там „Хълма“. Той беше първенец в класа си в Уест Пойнт и само след две години защити докторат по физика на високите енергии. Неговата докторска дисертация бе преминала в графата „Съвършено секретно“. Джак я беше прочел, но не разбираше защо са си правили труда да я засекретяват — макар и сам защитил дисертация, научното изследване от двеста страници му изглеждаше написано на някакъв непонятен език. За Алън Грегъри вече възникваха легенди и го сравняваха със Стивън Хокинг от Кеймбридж и Фриймън Дайсън от Принстън. Името му обаче бе слабо известно. Райън се чудеше дали някой не се е сетил да засекрети и него.
	— Готов ли сте, майор Грегъри — попита един генерал от ВВС. В гласа му звучеше уважение. Явно младежът не бе обикновен майор.
	По лицето на Грегъри се появи нервна усмивка.
	— Да. — Майорът изтри потните си длани — въпреки температурата от минус петнадесет градуса — в униформения си панталон. Райън с удоволствие забеляза, че младият човек се вълнува.
	— Женен ли сте? — попита го Райън. Досието не отразяваше това.
	— Сгоден съм. Тя е доктор по лазерна оптика на „Хълма“. Ще се оженим на трети юни. — В гласа на майора се появиха резки нотки.
	— Честито! Семейство физици, нали? — усмихна се Джак.
	— Да, така е. — Майор Грегъри продължаваше да се взира в хоризонта на югозапад.
	— Постъпване на сигнал — обади се някой отзад. — Приехме сигнала.
	— Всички да сложат защитните очила! — чу се заповед от металните високоговорители.
	Джак си духна на ръцете, преди да бръкне в джоба си и да извади оттам очилата от пластмаса. Бяха го предупредили, че трябва да се пазят на топло място. Но те бяха все още доста студени и той забеляза разликата в температурата. Като си сложи защитните очила, Райън се почувства като слепец. Звездите и луната бяха изчезнали.
	— Започва следенето! Водим ги. „Дискавъри“ установи връзка с повърхността. Всички системи функционират нормално.
	— Постъпване на сигнала — обяви друг глас. — Започваме последователните запитвания… водим първата цел… включени са автоматичните огневи вериги.
	Всичко протичаше безшумно и не можеше да се разбере какво става. Райън не бе забелязал нищо… или все пак бе забелязал? Имаше мимолетни впечатления… от какво? Може би бе плод на въображението… Той чу как стоящият до него майор въздъхна с облекчение.
	— Операцията е приключена — казаха по високоговорителя. Джак си смъкна очилата.
	— И това ли е всичко? — Какво бе видял? Какво бяха направили току-що? Нима бе изостанал толкова много от военната техника, та дори и след като му обясниха, не бе в състояние да разбере какао става пред очите му.
	— На практика не е възможно да се види лазерната светлина — обясни майор Грегъри. — На такава височина няма прах, а влажността на въздуха е незначителна; така че не може да се получи отражение.
	— Тогава защо са очилата?
	Младият офицер се усмихна.
	— Разбирате ли, ако случайно над главите ни прелети птица и докосне лъча, избухването може да се окаже ослепително и очите да пострадат.
	На двеста мили над тях „Дискавъри“ продължаваше пътя си към хоризонта. Совалката щеше да остане в орбита още три дена, за да изпълни „текущи научни изследвания“ — този път съобщиха на пресата, че ще бъдат проведени океанографски проучвания и изпълнени секретни задачи, свързани с военноморския флот. В продължение на няколко седмици пресата гадаеше относно целите на мисията. Нейният полет, писаха вестниците, имал отношение към следенето на ракетоносни подводници от орбита. Няма по-добър начин да се опази една тайна от това — да се скрие тя под булото на друга тайна. Всеки път, когато задаваха въпрос относно целите на „Дискавъри“, официален представител на ВВС отговаряше: „Без коментар.“
	— Всичко ли премина успешно? — попита Джак и погледна нагоре, но не можа да улови точката светлинка, струваща милиарди долари.
	— Трябва да видим. — Майорът се обърна и тръгна към автофургона, боядисан в маскировъчни цветове. Генералът с три звезди го последва, а Райън се мъкнеше най-отзад.
	Вътре във фургона, където температурата беше някъде около точката на замръзване, един сержант пренавиваше лентата.
	— Къде бяха целите? — попита Джак. — Тези данни не фигурираха в предадените ми документи за запознаване.
	— Примерно на четиридесет и пет ГРАДУСА южна ширина и тридесет градуса западна дължина — отвърна генералът. Майор Грегъри се бе настанил пред телевизионния екран.
	— Това означава в района на Фолклендските острови, нали? Защо сте избрали това място?
	— В действителност е по-близо до Южна Георгия — отвърна генералът. — Това е едно хубаво, спокойно и отдалечено от комуникациите място, намиращо се на подходящо разстояние.
	Райън знаеше, че руснаците нямат възможност да събират разузнавателна информация на разстояние три хиляди мили от острова. Изпитанието на проекта „Чайният клипер“ се провеждаше точно в момента, когато всички руски разузнавателни спътници се намираха извън видимия хоризонт. И най-накрая разстоянието до целта се равняваше на разстоянието до базите на съветските балистични ракети, разгърнати по протежението на главната железопътна магистрала на страната от запад на изток.
	— Готово! — обяви сержантът.
	Видеоизображението съвсем не беше идеално — наблюдението се водеше от морското равнище, по-точно от палубата на „Обзървейшън Айлънд“, един кораб за техническо проследяване, завръщащ се след изпитателни изстрелвания на ракетите „Трайдънт“ в Индийския океан. До първия телевизионен екран се намираше друг. Той показваше изображения от радара за следене на ракети от борда на кораба „Кобра Джуди“. На двата екрана се виждаха четири обекта, изтеглени по една неравна линия. В долния десен ъгъл на екрана се отчиташе времето до три знака след десетичната точка, като цифрите се променяха с такава бързина, сякаш се отчиташе резултат от скоростно спускане при ски-състезания.
	— Попадение! — една от точките изчезна с проблясване на зелена светлина.
	— Не улучи! — следващата точка остана невредима.
	— Не улучи! — Джак се намръщи. Той очакваше едва ли не да види светлинни лъчи, раздиращи небето, но това се случва само на кино. Нямаше достатъчно прах в космическото пространство, за да очертае пътя на енергийните импулси.
	— Попадение! — Изчезна втора точка.
	— Попадение! — Остана само една.
	— Не улучи.
	— Не улучи. — Последната отказа да се предаде, помисли си Райън.
	— Попадение. — Все пак успя. — Изразходваното време за унищожаване на целите е една секунда и осемдесет и шест хилядни.
	— Петдесет процента — тихо забеляза майор Грегъри. — И се коригира автоматически. — Младият офицер кимна бавно. Той се въздържа от тържествуваща усмивка, но в ъгълчетата на очите му се очерта радост от успеха. — Нашата система действа.
	— Какъв е размерът на целите? — попита Райън.
	— Три метра. Сферични кълба, разбира се. — Грегъри бързо губеше контрол над себе си. Той приличаше на малко момче, неочаквано получило коледен подарък.
	— Такъв е и диаметърът на съветската ракета СС-18.
	— Приблизително — отговори генералът.
	— Къде се намираше другото огледало?
	— На височина десет хиляди километра — в този момент е над остров Възнесение. Официално това е метеорологичен спътник, който никога не е следвал подходящата за това орбита. — Генералът се усмихна.
	— Не знаех, че можете да го изпратите толкова далече.
	— Нито пък ние — изкиска се майор Грегъри.
	— Значи вие изпращате лъч оттук до огледалото на совалката, после той изминава пътя от „Дискавъри“ до друго огледало над екватора и оттам — в целта.
	— Напълно вярно — отвърна генералът.
	— А вашата система за насочване се намира на друг спътник?
	— Да — с неохота произнесе генералът.
	Джак направи наум изчисления.
	— Добре, значи вие можете да различавате цели с размери от три метра на разстояние… десет хиляди километра. Не предполагах, че можем да постигнем това. Как става?
	— Не е необходимо непременно да го знаете — студено отвърна генералът.
	— Имахте четири попадения и четири несполуки — осем залпа за по-малко от две секунди. И майорът каза, че системата за насочване коригира четири изпускания. Е добре, ако ракетите СС-18 бяха пуснати в района на остров Южна Георгия, щяха ли да бъдат унищожени от вашите залпове?
	— Навярно не — призна Грегъри. — Лазерното устройство излъчва само пет мегаджаула. Вие знаете ли какво е джаул?
	— Преди да полетя насам, прелистих учебника си по физика — още от колежа. Един джаул е единица за измерване на енергията, равна на един нютон-метър за секунда, или нула цяло и седем десети фут/фунта плюс някакъв остатък, нали? Значи мегаджаулът, или един милион джаула, това е… седемстотин хиляди фут/фунта. Така, както разбирам…
	— Един мегаджаул се равнява, грубо казано, на една шашка динамит. По такъв начин ние изпратихме до целта пет шашки. Количеството на предадената енергия съответства на килограм взривни вещества, обаче физическото въздействие не може точно да се сравнява с това.
	— И вие казвате, че лазерният лъч всъщност не прогаря целта, той произвежда по-скоро ударен ефект. — Райън изчерпа техническите си знания докрай.
	— Ние наричаме това „ударен шок“ — забеляза генералът. — Но, общо взето, вие сте прав. Цялата енергия въздейства за няколко милионни от секундата — много по-бързо от куршума.
	— Значи това са басни — тези неща, които съм слушал за висока степен на полиране на повърхността на ракета или въртенето й с цел да се предпази от прогаряне при попадане на лазерен лъч…
	Майор Грегъри прихна да се смее отново.
	— Да, мен също ме позабавлява това. Една балерина може да върти пируети колкото й се ще пред дулото на ловджийска пушка това няма да донесе никаква полза. Става въпрос, че излъчената енергия трябва да отиде някъде и това може да стане само през корпуса на ракетата. Тялото на ракетата е пълно с раз лични течности. Почти всички руски птички работят с течни горива, нали така? Хидростатичният ефект е напълно достатъчен да разкъса резервоара, намиращ се под налягане, и тогава — бум. С ракетата е свършено. — Майор Грегъри се усмихна, сякаш разказваше как е изиграл номер на учителя си в училище.
	— Добре, това е ясно. Сега желая да разбера как работи цялата система.
	— Вижте, доктор Райън… — започна генералът, но Джак го прекъсна:
	— Господин генерал, аз имам достъп до „Чайният клипер“, вие знаете това и престанете да се занимавате с глупости.
	Майор Грегъри погледна въпросително към генерала. Последният кимна.
	— Ние имаме пет лазера. Всеки от тях излъчва по един мегаджаул енергия.
	— Къде са?
	— Вие стоите точно на един от тях, сър. Останалите четири са скрити около този връх. Те излъчват енергията на импулси, разбира се. Всеки изстрелва импулс от един милион джаула за няколко микросекунди — няколко милионни от секундата.
	— И те се презареждат за…
	— За четиридесет и шест хилядни от секундата. С други думи, можем да изстреляме цели двадесет залпа за една секунда.
	— Но вие не го правите.
	— Не е възникнала такава необходимост — отговори Грегъри. — Понастоящем ни ограничават програмните средства в системата за насочване. Сега се работи по тях. Целта на днешното изпитание беше да се оцени доколко надеждна е станала тази част на програмното осигуряване. От три години разполагаме с тези лазери. Сега знаем, че те се сработват. Лазерните лъчи се концентрират върху едно огледало, разположено на петдесет метра, ето там — той показа с ръка, — и се сливат в един лъч.
	— Но те трябва да бъдат… Искам да кажа, че лъчите трябва да бъдат съгласувани, и то много точно, нали?
	— В техниката това се нарича „настроен по фаза лазер“. Всички лъчи трябва идеално да се съгласуват по фаза — отвърна Грегъри.
	— Как постигате всичко това, дявол да го вземе? — Райън се замисли. — Не си правете труд, вероятно няма да разбера. И така, лъчите попадат на долното огледало.
	— Огледалото е особената част. То е съставено от хиляди сегменти и всеки се управлява от пиезоелектрическа микросхема. Това се нарича „регулируема оптика“. Изпращаме запитващ лъч на огледалото — на това огледало, което се намира на совалката — и получаваме данни за изкривяването в атмосферата. Начинът, по който лъчът се пречупва в атмосферата, се анализира от компютър. После огледалото се коригира в съответствие с изкривяването и ние изпращаме истински залп. Огледалото на „Дискавъри“ е също конструирано на основата на регулируема оптика. То приема лъча, фокусира го и препраща на огледалото, намиращо се на спътника „Летящият облак“, и ето това огледало окончателно фокусира лъча върху целта. И тогава — бум!
	— Нима е толкова просто? — Райън поклати глава. Бе просто наистина, а през изминалите двадесет години бяха похарчени четиридесет милиарда долара за фундаментални изследвания в двадесет различни области на науката — и всичко това, за да се проведе сегашното изпитание.
	— Ние наистина трябва да изгладим някои малки подробности — призна Грегъри. Тези дребни неща щяха да отнемат още пет или повече години и той нито знаеше — нито се тревожеше — колко допълнителни милиони ще бъдат погълнати. Сега за майора имаше значение само едно — целта се оказа достижима. Проектът „Чайният клипер“ вече не беше фантасмагория, особено след това изпитание.
	— И вие сте човекът, който направи пробив в разработката на системата за насочване към целта. Именно вие успяхте да изнамерите начин да заставите лъча да доставя данни за собственото си насочване.
	— Нещо подобно — отговори вместо Грегъри генералът. — Доктор Райън, тази част на системата е толкова поверителна, че по-нататъшното обсъждане без писмено разрешение става невъзможно!
	— Генерале, целта на моето посещение тук е да направя оценка на проекта „Чайният клипер“, за да бъде сравнен със съветските изследвания, които се водят в тази област. Ако искате моите хора да ви кажат какво замислят руснаците, те трябва да знаят какво, по дяволите, да търсят.
	Не последва отговор. Джак вдигна рамене, бръкна в джоба на сакото си и връчи на генерала плик. Майор Грегъри наблюдаваше с недоумение.
	— Дори и сега ли не сте удовлетворен? — забеляза Райън, след като генералът прочете документа и го сгъна.
	— Не, не съм.
	Гласът на Райън стана по-хладен от студената нощ, която обгръщаше планинските върхове на Ню Мексико.
	— Генерале, когато служех в морската пехота, от мен не изискваха да ми харесват заповедите, а само да ги изпълнявам. — Това за малко не изкара генерала от кожата му, поради което Райън добави: — Повярвайте, сър, аз наистина съм на ваша страна.
	— Продължавайте, майор Грегъри — каза най-после генерал Паркс.
	— Аз нарекох алгоритъма „Танц с ветрило“ — започна Грегъри. Генералът едва сдържаше усмивката си. Грегъри надали е знаел нещо за Сали Ренд.
	— Това ли е всичко? — каза Райън отново, когато младият учен завърши разказа си. Той знаеше, че всеки специалист по компютри, зает в проекта „Чайният клипер“ вероятно си задаваше един и същ въпрос: „Как не се сетих аз за това?“ Не напразно всички считаха Грегъри за гений. Той направи извънредно важно откритие в лазерната технология, когато подготвяше дисертацията си в Стоуни Брук, след което последва пробив в областта на програмирането. — Но нима е толкова просто?
	— Да, но бяха необходими повече от две години за разработка на практическото му приложение и създаването на компютъра „Крей-2“ за извършване на изчисленията с достатъчна бързина, позволяваща да се придвижим напред. Нужно е да поработим още малко, но след като проанализираме защо днешните изпитания не преминаха още по-добре — да кажем: четири или пет месеца, — и всичко ще бъде наред.
	— Каква ще бъде следващата крачка?
	— Конструирането на лазер с мощност пет мегаджаула. Една група от специалисти вече работи по този проект и тя е близко до успеха. После ще обединим в една система двадесет такива лазера и ще можем да изпращаме импулс от сто мегаджаула двадесет пъти в секунда и да поразим всяка цел, която пожелаем. Енергията на удара тогава приблизително ще се равнява на двадесет или тридесет килограма взривно вещество.
	— И лъчът ще унищожи всяка ракета, който и да я пусне…
	— Да. — Майор Грегъри се усмихна.
	— Значи вие ме уверявате, че системата „Чайният клипер“ действа.
	— Ние се убедихме в правилната структура на нашата система — коригира генералът Райън. — Измина много време, бяха направени огромни усилия, откакто започнахме проучването на тази система. Преди пет години ни предстоеше да преодолеем единадесет технически препятствия. Сега останаха само три. След пет години въобще няма да има прегради. Ето тогава ще можем да разгърнем системата.
	— А стратегическите последици? — започна Райън и млъкна. — Господи!
	— Това ще промени света — съгласи се генералът.
	— А известно ли ви е, че руснаците разработват аналогична система в Душанбе?
	— Да — отвърна майор Грегъри. — И може би те знаят нещо, което ние не знаем.
	Райън кимна. Грегъри беше толкова умен, та да разбере, че някой друг може да се окаже по-умен. Биваше го момчето.
	— Господа, в хеликоптера остана куфарчето ми. Бихте ли изпратили някого да го вземе. Там има снимки, направени от спътник. Мисля, че може да ви се сторят интересни.
	— Кога са направени тези снимки? — попита генералът пет минути, след като започна да ги разглежда.
	— Преди два дни — отговори Джак.
	Майор Грегъри също се наведе над тях за няколко минути.
	— Ами тук имаме две инсталации от малко по-различен вид. Това е така наречената „разсеяна система“. Шестоъгълната установка — ей там, където се намират четирите стълба — е излъчвателят. Сградата в центъра вероятно е предназначена да подслони шест лазера. Тези стълбове са оптически устойчиви постаменти за огледала. Лъчите на лазерите излизат от сградата, отразяват се от огледалата, които се контролират от компютър, за да се концентрира лъчът в целта.
	— Какво имате предвид с оптически устойчиви постаменти?
	— Става дума, че огледалата трябва да се управляват с висока степен на точност — обясни Грегъри. — Като се изолират от околната среда, се отстранява вибрацията, която може да възникне, ако наблизо мине кола или автомобил. Само да разклатите огледалото с нищожна частица от светлинната честота на лазера, и няма да получите резултата, към който се стремите. Тук у нас се прилагат амортисьорни основи за повишаване на фактора на изолацията от обкръжаващото пространство. Такива системи първоначално са били разработени за подводниците. Разбирате ли? А ето тази инсталация във формата на ромб… да, естествено. Това е приемник.
	— Какво? — Джак отново блъсна глава в каменната стена на сложната техника.
	— Да предположим, че искате да направите особено добра снимка на нещо. Имам предвид действително идеална снимка — тогава ще използвате лазер в качеството на стробоскопичен фенер.
	— Но защо тук има четири огледала?
	— Защото е по-евтино да се изработят четири малки огледала, отколкото едно голямо — обясни Грегъри. — Хм… Интересно е дали не се опитват да създадат холографско изображение. Ако им се удаде действително да затворят по фаза осветителните лъчи… теоретически това е възможно. Тук съществуват два проблема, които усложняват нещата, но руснаците обичат да се опират на грубата сила… Дявол да го вземе! — Очите на майора засияха. — Това е страшно интересна идея. Трябва да помисля над нея.
	— Искате да кажете, че са изградили този обект само за да фотографират нашите спътници ли? — попита Райън.
	— Не. Тези инсталации могат да се използват за фотографиране, няма нищо по-лесно. Такова обяснение представлява великолепно прикритие. Една система, способна да снима спътник на геостационарна орбита, би могла да изведе от строя друг, който се намира на ниска орбита. Ако си представите, че тези четири огледала са телескоп, не забравяйте, че телескопът може да се използва като обектив за фотоапарат или като част от прицелно устройство за стрелба. Те също така ще станат дяволски ефективна система за насочване. Каква енергийна мощност се подава в това съоръжение?
	Райън сложи снимката пред Грегъри.
	— Понастоящем водноелектрическата централа произвежда около петстотин мегавата. Но…
	— Те опъват втора линия от далекопроводи — забеляза Грегъри. — Защо?
	— Сградата на електроцентралата е двуетажна — от този ъгъл не се забелязва. Изглежда, че се въвежда в експлоатация горната част. В резултат на това върховата мощност ще достигне хиляда мегавата.
	— Колко постъпва в лабораторията?
	— Ние я наричаме „Бах“. Тук се подават около сто мегавата. Останалото отива за електроснабдяването на „Моцарт“, градчето, което израсна на съседния хълм. Така че руснаците удвояват подаването на електроенергия.
	— Нещо повече — поправи го Грегъри. — Ако те не се канят много да увеличат размерите на това градче, защо да не предположим, че цялата допълнителна енергия ще постъпи при лазерите?
	На Райън за малко не му спря дъхът. „Защо не се сетих за това, по дяволите!“ — упрекна се той наум.
	— Искам да кажа — продължи Грегъри, — че това представлява петстотин мегавата допълнителна мощност. Господи, ами ако са направили пробив! Много ли е трудно да се разбере с какво се занимават там?
	— Погледнете само тези снимки и веднага ще разберете лесно ли е да проникнеш в този район — каза Райън.
	— Да. — Грегъри го погледна. — Няма да е лошо, ако узнаем каква мощност постъпва за захранването на техните прибори. Откога съществува този обект?
	— От около пет години и още не е завършен. А „Моцарт“ се появи неотдавна. Доскоро работниците ги настаняваха в тези бараки и сгради за материално-техническо осигуряване. Ние забелязахме, че големият жилищен блок се построи едновременно с оградата по периметъра на обекта. Когато руснаците започват да глезят работниците, може да се направи извод, че на тази строителна площадка се придава особено значение, а ако има ограда и стражеви кули, става ясно, че принадлежи на военните.
	— Как го открихте? — попита Грегъри.
	— Случайно. ЦРУ си обновяваше метеорологическите данни за Съветския съюз и един от техниците решил да извърши компютърен анализ за избор на най-благоприятни места за астрономическо наблюдение на неговата територия. Този район се оказал едно от тях. През последните няколко месеца времето там беше необичайно облачно, но средногодишно небето е толкова чисто, колкото тук. Същото се отнася и за Сари Шаган, Семипалатинск и един нов обект — Стражевая. — Райън извади още няколко снимки. Грегъри внимателно ги разгледа.
	— Ясно е, че руснаците не си губят времето.


	— Здравейте, Михаил Семьонович — произнесе маршалът на Съветския съюз Дмитрий Тимофеевич Язов.
	— Здраве желая, другарю маршал — отговори полковник Филитов.
	Един сержант помогна на министъра да си съблече шинела, а друг им поднесе прибори за чай.
	— И тъй, Миша, какво ми предстои да върша днес? — попита Язов, като наля две чаши с чай. Извън сградата на Министерския съвет беше все още тъмно. Вътрешният периметър на кремълските стени бе залят от ярките светлини на прожектори и часови се мяркаха в светлите петна, а после изчезваха в сенките.
	— Предстои ви напрегнат ден, Дмитрий Тимофеевич — отговори полковникът. Язов не можеше да се сравнява е Дмитрий Устинов, но Филитов трябваше да признае пред себе си, че той работи от сутрин до късна вечер, както подобава на кадрови офицер. Маршал Язов беше танкист като Филитов. Макар и никога да не се бяха срещали по време на войната, и двамата бяха слушали един за друг. Филитов отлично се бе проявил на бойното поле — критиците твърдяха, че в душата си той е останал старомоден кавалерист, въпреки че Филитов мразеше конете, — докато Язов бързо бе завоювал име на блестящ щабен офицер и организатор, и на активен член на партията, разбира се. На първо място Язов беше партиен функционер, иначе той никога нямаше да стане маршал. — Насрочена е среща с представители на експерименталната станция, намираща се в Таджикистан.
	— А, да, от „Ярка звезда“. Точно така. Днес трябва да чуем отчета им, нали?
	— Професори — изсумтя презрително полковникът. — Те няма да разберат истинското оръжие, даже ако им го завреш в задника.
	— Времето на копията и сабите отмина, Михаил Семьонович — засмя се Язов. Действително, отново помисли полковникът, маршалът не се отличаваше с такъв блестящ интелект, какъвто притежаваше Устинов, но не беше и глупак като неговия предшественик, Сергей Соколов. Недостатъкът от технически познания се компенсираше у него с необичаен инстинкт, позволяващ на маршала да оцени достойнствата на новите системи оръжие, и рядка способност да вниква в ума и сърцата на хората от Съветската армия. — Техните изобретения са многообещаващи за отбраната на страната.
	— Да, разбира се. Само че на мен ми се иска истински офицер да ръководи проекта, а не там някакъв си професор фантазьор.
	— Но генерал Покришкин…
	— Той беше летец изтребител. Аз имам предвид истински армейски офицер, другарю маршал. Пилотите са склонни да поддържат всяко изобретение, на което има достатъчно количество копчета и прибори. Освен това Покришкин напоследък е прекарал повече време в университетите, отколкото зад щурвала. Той престана да е офицер още преди десет години. Сега се е превърнал в снабдител на вълшебници. — Да не говорим, че си изгражда своя мъничка империя там, но този въпрос ще го оставим за друг път.
	— Ти желаеш май да получиш ново назначение, Миша — с лукава усмивка се поинтересува Язов.
	— Само не там. — Филитов се засмя и после отново стана сериозен. — Искам да кажа, Дмитрий Тимофеевич, че текущият отчет за дейността на „Ярка звезда“ е, как да го кажа, замъглен от факта, че на място нямаме истински офицер, който разбира трудностите в боя и знае какво трябва да бъде истинското оръжие.
	Министърът на отбраната замислено кимна.
	— Да, разбирам твоето гледище. Учените мислят повече от гледна точка на уредите, отколкото на въоръжението. Мен ме смущава сложността на този проект.
	— Колко подвижни детайли има на новия обект?
	— Нямам представа — хиляди навярно.
	— Техниката се превръща в оръжие едва след като бъде надеждно овладяна от редовия войник — или ако не от редника, то поне от старши лейтенант. Възлагано ли е на някого — не от сътрудниците на „Ярка звезда“ — да проучи надеждността на проекта? — попита Филитов.
	— Доколкото си спомням — не.
	— Ето виждате ли, Дмитрий Тимофеевич. — Филитов вдигна чашата си. — Не ви ли се струва, че Политбюро може да се заинтересува за това? Досега бяха готови да финансират експерименталния проект, но — Филитов отпи глътка — представителите на „Ярка звезда“ ще искат средства за преобразуването на обекта от експериментален в действащ, а ние нямаме независима оценка за неговата ефективност.
	— Как според тебе може да се направи такава оценка?
	— Както сам разбирате, аз не мога да я направя. Прекалено съм стар и недостатъчно образован, но в нашето министерство имаме немалко блестящи полковници, особено в свързочното управление. Те не са строеви офицери в пълния смисъл на думата, но са военни и притежават достатъчно знания, за да хвърлят поглед на тези електронни чудеса. Разбира се, другарю маршал, това е само едно предложение. — Филитов не настоя повече. Той бе посял зърното на идеята в главата на министъра. Беше много по-лесно да се манипулира Язов, отколкото Устинов.
	— Ти откри ли някакви недостатъци в работата на Челябинския танков завод? — попита Язов.


	Ортис наблюдаваше как Стрелеца се изкачва по планинския склон на половин миля от него. Двама мъже и две камили. Вероятно нямаше да ги вземат за партизанска единица, както би могло да се случи с група от двадесет или повече души. Впрочем това сега нямаше значение. Ортис знаеше, че руснаците бяха стигнали дотам, да нападат почти всичко, което се движи по земята.
	— Можех да изпия една бира, разбира се — забеляза капитанът.
	Ортис се обърна към него.
	— Капитане, успявам да работя с тези хора, защото живея точно като тях. Съблюдавам техните закони, уважавам обичаите им. Това означава: нито капка алкохол, никакво свинско; не закачам жените им.
	— Глупости — изсумтя офицерът. — Тези невежи диваци…
	Ортис го прекъсна:
	— Капитане, ако още един път ви чуя, че говорите нещо подобно или даже мислите на глас, това ще бъде вашият последен ден тук. Тези хора работят за нас. Те ни носят неща, които не можем да получим никъде другаде. Затова, повтарям, вие ще се отнасяте към тях с цялото уважение, което заслужават. Ясно ли е?
	— Разбрано. — Боже мой, самият той се е превърнал в гаден туземец.


>	3.
>	УМОРЕНАТА РИЖА ЛИСИЦА

	— Само да можеш да си представиш с какви чудесии се занимават там — наистина е впечатляващо. — Джак се прозя. Той се завърна в базата „Андрюс“ със същия самолет на ВВС, който го бе откарал в Лос Аламос, и сега умираше за сън. Толкова често летеше, ала все не можеше да се научи да понася смяната на часовите пояси. — Този младеж Грегъри е дяволски умен. Трябваха му две секунди, за да установи какво представлява инсталацията на „Бах“, и неговата оценка напълно съвпада с мнението на Националния център по фоторазузнаване. Единствената разлика е, че специалистите от НЦФР трябваше да работят четири месеца и да представят три писмени доклада, преди да стигнат до истината.
	— Мислиш ли, че трябва да го включим в групата за експертен анализ?
	— Това е все едно да питаш дали са нужни хирурзи в операционната зала. Да, между другото той желае да внедрим някого в инсталацията „Бах“. — Райън се облещи.
	Адмирал Гриър за малко не изпусна чашата си.
	— Явно този младеж се е нагледал на филми за нинджи.
	— В края на краищата приятно е да узнаеш, че някой вярва в нашите възможности — усмихна се Джак и със сериозен тон продължи: — Както и да е, Грегъри би искал да разбере дали руснаците са успели да осъществят пробив в мощността на лазерния импулс, извинете, сега те използват термина „енергия на изходния сигнал“. Той смята, че почти цялата енергия, изработвана от новите генератори на водноелектрическата централа, ще бъде насочена към обекта „Бах“.
	Очите на Гриър се притвориха.
	— Това ме навежда на неприятни мисли. Смяташ ли, че е прав?
	— Руснаците имат много добри учени, които работят в областта на лазерите. Академик Басов например бе награден с Нобелова награда и оттогава се занимава с разработката на лазерни оръжия — заедно с Евгений Велихов, известен борец за мир. А директор на института по лазерите е синът на Дмитрий Устинов, можете ли да си представите. Почти сигурно е, че на обекта „Бах“ действа инсталация на принципа на лазера на „разсеяната система“. Няма да бъде лошо да узнаем какъв тип лазери използват руснаците. Те могат да бъдат газоводинамични, на свободни електрони, химически. Грегъри мисли, че техният лазер работи на принципа на свободните електрони, но това е все още догадка. Той приведе цифри, потвърждаващи предимството при монтирането на инсталацията високо в планината, където лазерът се намира над пределите на половината атмосфера, а ние знаем от каква мощност се нуждаят, за да постигнат желаните резултати. Грегъри обеща да извърши обратни разчети за оценка на общата мощност на инсталацията. Цифрите ще бъдат леко занижени — от гледна точка на минималните възможности. Като се вземе под внимание това, което Грегъри каза, и завършването на жилищната сграда на „Моцарт“, следва да предположим, че в близко бъдеще ще бъдат проведени изпитания и ще се направи оценка на получените резултати, а след две-три години инсталацията ще може да заработи с пълна мощност. Ако стане така, в скоро време руснаците може би ще са в състояние да изваждат от строя нашите спътници. Вероятно това ще последва в резултат на „мек удар“, според думите на майора. Ще бъдат изгаряни камерите и фотоелектрическите елементи, намиращи се на спътника. Но следващата стъпка…
	— Да, ние наистина сме въвлечени в надпреварата.
	— Има ли надежда Ритър и неговите хора от оперативния отдел да намерят някого вътре в обекта „Бах“?
	— Мисля, че можем да обсъдим тази възможност — каза Гриър неуверено и смени темата. — Изглеждаш направо утрепан от умора.
	Райън веднага схвана намека: „Не е нужно да знаеш какво замисля оперативният отдел.“ Сега той можеше да поговори като обикновен човек.
	— Аз действително се скапах от всичките тези полети. Ако нямате нищо против, иска ми се да си взема почивка и да отдъхна през втората половина на деня.
	— Правилно. До утре. Джак, почакай! Обадиха ми се от комисията по ценните книжа и борсовите операции.
	— О! — Джак наведе глава. — Бях забравил за това. Търсиха ме точно преди да замина за Москва.
	— За какво?
	— В една от компаниите, където притежавам акции, служителите са под следствие за използване на поверителна информация. Аз купих малко книжа едновременно с тях и комисията се интересува защо съм го сторил точно в този момент.
	— И как стана? — попита Гриър. Със служители на ЦРУ имаше немалко скандали и адмиралът не желаеше да бъде въвлечен в тях един от най-близките му помощници.
	— Получих информация, че тази компания може би представлява интерес, и проверих дали е вярно. Веднага установих, че служителите изкупуват своите акции, които по-рано са продали. Като разбрах това, аз също си купих книжа от тази компания. Това е законно, шефе. Всички документи се пазят вкъщи. Аз върша всичко с помощта на компютър — всъщност, откакто постъпих на работа тук, престанах — и имам печатни копия от всички документи. Не съм нарушавал никакви закони и мога да го докажа.
	— Постарай се да уредиш всичко за няколко дена.
	— Разбрано.
	След пет минути Джак седна в колата си и потегли за вкъщи. Този път шофирането бе по-леко, отколкото обикновено и той стигна до Перигрин Клиф само за петдесет минути вместо за обичайните седемдесет и пет. Кати беше на работа, както винаги, а децата на училище — Сали в „Сейнт Мери“, а Джак на детска градина. Щом влезе в кухнята, Джак си наля чаша мляко и го изпи. После се качи горе в спалнята, захвърли обувките си и се строполи на леглото, без да благоволи дори да си свали панталона.


	Полковникът от свързочните войски Генадий Йосифович Бондаренко седеше срещу Михаил Семьонович — изправен и горд, точно както подобава на млад офицер, добил високо звание. Той с нищо не показваше, че изпитва благоговеен страх пред полковник Филитов, който беше толкова възрастен, че можеше да му бъде баща, и за когото се носеха легенди в Министерството на отбраната. Значи ето какъв бил старият воин, взел участие в почти всички танкови битки през първите две години на Великата отечествена война. В лицето на Филитов той видя силата и упоритостта, които нито умората, нито възрастта бяха успели да изличат, забеляза неподвижната дясна ръка и си спомни как се бе случило това. Говореше се, че старият Миша все още ходел по танковите заводи заедно с някои бойни другари от бившия си полк, за да се убеди дали качеството на произведените танкове отговаря на стандартите и дали сините му очи са все още остри като преди, та да порази целта от мястото на мерача. Бондаренко изпитваше благоговение пред стария воин, трепет и гордост, че носи същия мундир.
	— Другарю полковник, явявам се по ваша заповед — доложи той.
	— В досието ви е отбелязано, че добре се справяте с електрониката, Генадий Йосифович. — Филитов му показа папката, която се намираше на бюрото.
	— Това ми е работата, другарю полковник. — Бондаренко не просто разбираше от електроника и Филитов го знаеше. Той бе участвал в разработката на лазерни далекомери с оглед на тяхното приложение при бойни условия. Освен това доскоро работеше по използването на лазерите вместо радиовръзка за осигуряване на защитени от подслушване комуникации.
	— Това, което сега ще обсъждаме, е строго секретно от особена важност. — Младият полковник кимна в знак на съгласие, а Филитов продължи: — През последните няколко години Министерството на отбраната финансира особено секретен обект под наименованието „Ярка звезда“. Името на проекта е също поверително, разбира се. Главната цел бе да се получат висококачествени снимки на западни космически спътници, макар че след като лазерните инсталации започнат да работят с пълна мощност, те ще могат да се използват за ослепяване на спътници — в случай че такива действия се окажат политически целесъобразни. Проектът се осъществява от учени от Академията на науките, а начело стои бивш летец от войските на ПВО — за съжаление този род обекти се намират на подчинение на противовъздушната отбрана. Аз бих предпочел те да бъдат ръководени от истински военен, но… — Михаил Семьонович прекъсна и показа с пръст тавана.
	Бондаренко се усмихна и кимна в знак на съгласие. Политика, разбраха се двамата мълчаливо. Няма да е за чудене, ако нищо не излезе.
	— Министърът ви командирова да отидете там и да направите оценка на военния потенциал на обекта от гледна точка на неговата надеждност. Преди да въведем обекта в експлоатация, трябва да сме сигурни, че тези дяволски хитроумни механизми няма да ни изневерят точно тогава, когато най-много имаме нужда от тях.
	Младият офицер кимна замислено, докато умът му работеше трескаво. Даваше му се поръчение от рядка, изключителна важност. Неговият доклад щеше да постъпи непосредствено при министъра чрез личния помощник на маршала, на когото Язов се доверяваше най-много. Ако успешно се справеше със задачата, в личното му дело щеше да се появи бележка за успешно изпълнено поръчение на самия министър. Това щеше да осигури на младия полковник генералски звезди и по-голям апартамент за семейството му, по-добро образование на децата и още толкова много неща, за които той бе работил години наред.
	— Другарю полковник, а на обекта знаят ли за моето пристигане?
	Филитов се засмя иронично.
	— Откога Съветската армия действа по този начин. Това означава да им кажем: ето, идваме да ви инспектираме. Не, Генадий Йосифович, ние трябва да направим оценка на надеждността неочаквано. Подготвил съм писмо, подписано от самия маршал Язов. Ще го вземете със себе си. Това ще бъде достатъчно охраната да ви пусне в района. Обектът се охранява от войските на КГБ — студено забеляза полковникът. — Вие ще имате свободен достъп до цялото съоръжение. Ако възникнат някакви затруднения, съобщете ми веднага. Винаги можете да ме намерите на този телефон. Дори и да съм в банята, шофьорът ще дотича да ми каже.
	— Доколко подробна трябва да бъде проведената от мен инспекция, другарю полковник?
	— Достатъчно подробна, че един стар уморен танкист като мен да може да се оправи сред всички тези електронни чудеса — отговори Михаил Семьонович, без дори да се усмихне. — Вие самият ще успеете ли да разберете с какво се занимават?
	— Ако не успея, ще ви докладвам, другарю полковник. — Това беше много добър отговор, помисли си Филитов. Този човек щеше да стигне далече.
	— Отлично, Генадий Йосифович. На мен ми харесва повече офицер, който откровено ще признае това, което не разбира, вместо да се опита да ме впечатли с куп воняща мръсотия. — Бондаренко разбра съвсем ясно намека на Филитов. В министерството се носеха слухове, че килимът в неговия кабинет е обагрен в червено от кръвта на офицери, опитали се да го заблуждават. — Кога можете да отпътувате?
	— Голям ли е обектът?
	— Да. Там работят четиристотин учени и инженери и шестстотин души помощен персонал. Можете да останете там до една седмица, за да направите оценката. В дадения случай е по-важно тя да е изчерпателна, отколкото да бързате.
	— Тогава ще трябва да подготвя още една униформа. След два часа тръгвам.
	— Прекрасно. Приятно пътуване. — Полковник Филитов отвори следващата папка.
	Както обикновено Михаил Семьонович се задържа в службата няколко минути след министъра. Полковникът заключи в сейфа своите документи, а останалите предаде на разсилния, който ги откара с количка в секретната секция, намираща се на няколко метра по коридора от кабинета му. При това разсилният предаде на Филитов бележка, в която се съобщаваше, че полковник Бондаренко е излетял за Душанбе с полета на „Аерофлот“ в 17:30 часа и че превозът му от гражданското летище до обекта „Ярка звезда“ е уреден. Филитов реши да поздрави Бондаренко за неговата съобразителност. Тъй като влизаше в щата на Главното инспекционно управление, полковникът можеше да изисква специален транспорт и да отлети до военното летище на Душанбе, но службата по безопасността на обекта несъмнено разполагаше със свои хора там, които щяха да предупредят за неговото пристигане. Излитайки с граждански самолет, Бондаренко можеше да бъде сбъркан с това, за което приемаха полковниците, служещи в Москва — момче за поръчки. Този факт дразнеше Филитов. Един човек, който е вложил толкова сили и енергия, за да стигне до полкови командир — а това е ключовата длъжност във всяка армия, — не бива да бъде разсилен в щаба, който разнася напитки на генералите. Обаче Михаил Семьонович знаеше, че така се отнасят с полковниците във всеки щаб. Бондаренко поне щеше да има възможност да премери силите си с тези безделници в Таджикистан.
	Филитов стана и сне шинела си от закачалката. После, като разклащаше леко куфарчето с дясната ръка, той излезе от кабинета си. Секретарят му, един сержант, тутакси позвъни долу и предупреди да подготвят колата му. Тя го чакаше, когато полковникът се появи на изхода.
	След четиридесет минути Филитов се намираше вкъщи по домашни дрехи. Телевизорът беше включен. Той предаваше нещо безсмислено: явно внесено от Запада. Михаил Семьонович седеше самотен на масата в кухнята. Пред него наред с храната имаше отворена бутилка с водка. Вечеряше салам с черен хляб и зеленчуци от туршия — не много различно от това, което бе ял с хората си на фронта преди две поколения. Той бе открил, че стомахът му се справя много по-лесно с грубата храна, отколкото с изисканите блюда, един факт, който озадачи лекарите в болницата, когато лежеше там последния път с пневмония. След всяка хапка той пийваше по малко водка и през цялото време се взираше през полупрозрачните щори на прозорците. Москва се озаряваше от ярките улични светлини и безбройните жълтеещи правоъгълници от прозорците на жилищата.
	Понякога си припомняше мириси от миналото. Обичаше да чувства свежия дъх на добрата руска земя, приятния аромат на тревата по полята; но ето че сега усети зловонието на дизеловото гориво и над всичко — всепобеждаващата остра миризма на артилерийски барут от танковите оръдия, тъй трайно впиваща се в тъканта на комбинезона, че не изчезваше от него, колкото и да се переше. За танкиста това бе мирисът на битката — заедно с отвратителната смрад на горящи танкове и изгарящи в тях човешки тела. Без да поглежда, той си отряза парче салам и го поднесе към устата си на върха на ножа. Филитов се взираше през прозореца, но някак си тъй, сякаш гледаше телевизионен екран, а това, което виждаше, беше заревото на залязлото слънце над далечния хоризонт и издигащи се нагоре стълбове дим на пъстроцветния фон от зелено и синьо, оранжево и кафяво. После той пъхна в устата къшей груб черен хляб. И както винаги през вечерите, преди полковник Филитов да извърши предателство, призраците на миналото отново му дойдоха на гости.
	— Показахме им къде зимуват раците, нали, другарю капитан? — попита един изморен глас.
	— И все пак ще трябва да отстъпим, ефрейтор — отговори собственият му глас. — Но действително показахме на гадовете, че с Т-34 няма шега. Ти отмъкна хубава пита хляб, ефрейтор.
	— Да съм отмъкнал ли? Как така, другарю капитан, когато защитаваш тези селяни, огладняваш като вълк.
	— И не по-малко ожадняваш, нали? — беше следващият въпрос на капитана.
	— Тъй вярно, другарю командир — засмя се ефрейторът. Някъде изотзад се появи бутилка е водка. Не беше произведена в държавен завод, а самогон, саморъчно приготвен алкохол, който Филитов познаваше добре. Всеки истински руснак твърди, че обича вкуса на самогона, макар че няма да го докосне, ако има водка подръка. И все пак той копнееше за самогон тук, на руската земя, е остатъците от своята танкова част, която защищаваше совхоза от напредващите авангардни съединения на Гудериан*.
	[* Генерал Хайнц Гудериан (1888 — 1954) — стратег и теоретик на мълниеносната война, в която главна ударна сила са танковите съединения. — Б. пр.]
	Те отново ще преминат в настъпление утре сутринта, спокойно помисли механик-водачът.
	— И ние ще унищожим още няколко от тези пълзящи сиви чудовища — произнесе пълначът.
	След което ще отстъпим още на десет километра. — Филитов се въздържа да го каже на глас, — само на десет километра, ако отново ни потръгне и ако командването на полка успее да се справи с обстановката по-добре, отколкото днес. Ив двата случая утре на свечеряване този совхоз ще бъде в тила на немските войски. Губим още една педя от нашата земя.
	Не му се искаше на Михаил Семьонович да мисли за това. Той изтри внимателно ръцете си, преди да разкопчае джоба на куртката. Беше време да помисли за душата си.
	— Колко е красива! — забеляза ефрейторът, наблюдавайки за кой ли път през рамото на капитана снимката — както винаги със завист. — Изящна е като кристална ваза. А какъв прекрасен син имате. Провървяло ви е, другарю капитан, че прилича на майка си. Жена ви е толкова мъничка, а как е могла да роди такъв голям син?
	— Бог знае — несъзнателно отговори Филитов. Колко бе странно, че след няколко дни война дори най-закоравелите атеисти зовяха името на Бога. Даже и някои от комисарите го правеха, което тихичко развеселяваше войниците.
	Ще се върна, обещаваше той, гледайки снимката. Ще се върна вкъщи при тебе. Ще премина през немските танкове, през огъня на ада. Ще се върна при тебе, Елена!
	Точно тогава пристигна поща, едно рядко събитие на фронта. Там имаше само едно писмо за капитан Филитов, но по фината хартия и изящния почерк той разбра колко важно е то. Отвори плика с блестящото острие на войнишкия нож и въпреки нетърпението много внимателно, стараейки се да не изцапа словата на своята любов с масло от бойния танк, той извади жадувания лист. След няколко мига капитанът скочи на крака, погледна към звездите на сумрачното небе и нададе радостен вик.
	— През пролетта отново ставам баща! — Това, изглежда, се бе случило през последната нощ на отпуската, три седмици преди да започне кървавото безумие.
	— Изобщо не съм изненадан — шеговито забеляза ефрейторът, — като се вземе под внимание как напердашихме днес немците. Такъв мъж да ни води в битките! Може би нашият капитан трябва да бъде пазен за разплод.
	— Държиш се невъзпитано, ефрейтор Романов, аз съм женен човек.
	— Тогава вместо другаря капитан могат да използват мен за тази цел — изрази надежда ефрейторът и отново подаде бутилката на своя командир. — За още един хубав син, капитане, и за здравето на вашата красива съпруга. — Сълзи на радост и на мъка едновременно блеснаха в очите на младежа — той знаеше, че само едно невероятно щастливо стечение на обстоятелствата би му позволило да стане баща. Но той нямаше никога да сподели това с никого. Прекрасен войник и надежден другар беше Романов — способен да командва собствен танк.
	И Романов получи своя танк, спомни си Михаил Семьонович, наблюдавайки панорамата на вечерна Москва. По време на сражението под Вязма той прикри с корпуса на този танк извадения от строя Т-34 на капитан Филитов и преграждайки пътя на връхлитащия немски T-IV, спаси живота на командира, а собственият му свърши в оранжевочервения пламък на експлозията. Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, беше награден за този подвиг с ордена „Червено знаме“. Старият полковник се питаше дали този орден е бил достатъчна утеха на майка му за смъртта на нейния синеок луничав син.
	Бутилката водка на масата се бе почти изпразнила, а Михаил Семьонович, както се случваше толкова много пъти, плачеше в самотата на своята кухня.
	— Колко много от тях загинаха…
	Тези глупаци от Върховното главно командване.
	Романов бе убит близо до Вязма. Иваненко загина, защищавайки Москва. Лейтенант Абашин, красив млад поет, тъй чувствителен, но с душа и сърце на лъв, загина при Харков, когато водеше петата контраатака. Той се жертва, но успя да разчисти пътя на Филитов да изтегли през Донец това, което бе останало от неговия полк, преди да се стовари ударът.
	А неговата Елена, последната жертва… Всички те загинаха не от ръцете на външния враг, а заради измамата и равнодушната жестокост на собствената им родина.
	Михаил Семьонович отметна глава и изля в уста остатъка от съдържанието на бутилката. Не, няма родина! Няма! Никога не е имало Родина. Заради тези безчовечни нещастници, които…
	Той стана и се упъти, люшкайки се, към спалнята, без да загаси лампите във всекидневната. Часовникът върху нощното шкафче показваше десет без четвърт и някъде в едно далечно ъгълче на неговия мозък просветна утешителната мисъл, че ще успее да спи девет часа и ще дойде на себе си след насилието, на което е подложил това, което някога е било здраво жилесто тяло, съумяло да изнесе ужасното напрежение на безкрайните боеве и дори да свикне с тях. Но стресът, който преживяваше сега старият полковник, караше да бледнеят танковите сражения и да му изглеждат като ваканция. Обаче дълбоко в подсъзнанието на полковника се таеше ликуваща мисъл — това скоро ще свърши и ще настъпи покой.
	След половин час по улицата премина една кола. Седящата зад волана жена прибираше сина си от хокейния мач. В един момент тя обърна главата си, погледна нагоре и забеляза, че интересуващите я прозорци светят, а щорите на тях са полуспуснати.


	Тук въздухът беше разреден. Бондаренко стана в пет часа сутринта както винаги, облече анцуга си и се спусна с асансьора от десетия етаж на сградата, където се намираше квартирата за почетни гости. За миг той бе изненадан, че асансьорът работеше. Това означаваше, че техническият персонал пристига на обекта през цялото денонощие. Отлично, помисли си полковникът.
	Той излезе навън с кърпа, увита около врата му, погледна часовника, намръщи се и започна утринния пробег. В Москва редовно правеше обиколки с точно определено разстояние около жилищните квартали, а тук не знаеше къде ще свършат петте километра. Вдигна рамене — това трябваше и да се очаква, помисли си той. В началото тръгна на изток. Пред него се откри поразителна гледка. Скоро щеше да изгрее слънцето, по-рано, отколкото в Москва, защото обектът се намираше значително по на изток и островърхите планински хребети, обагрени в червено, изпъкваха още по-величествено. Като зъби на дракон, помисли си той и се усмихна. По-малкият му син обичаше да рисува дракони.
	Малко преди да пристигне, той се бе любувал на фантастични картини. Пълната луна осветяваше със сребристо сияние пясъците на Каракум, преминаващи под самолета, а после пустинята тъй внезапно свърши, сякаш се блъсна в стена, построена от богове. На разстояние само от три градуса дължина повърхността се измени от плоска равнина, разположена на триста метра надморска височина, до гигантски, извисяващи се на пет хиляди метра в небето планински върхове. От височината, на която се намираше „Ярка звезда“, Бондаренко съзря светлините на Душанбе на около седемдесет километра в северозападна посока. Две реки, Кафирниган и Сурхандаря, протичаха близо до половинмилионния град и подобно на човек, пристигнал в друг свят, той с удивление се питаше защо е построен този град именно тук, какви сили в древни времена са го заставили да израсне между двете реки, които се стичат от планините. Несъмнено мястото изглеждаше негостоприемно, но може би дългите кервани на бактрийските камили са спирали тук да почиват или пък градът е лежал на кръстопът… Бондаренко пресече тези мисли. Той осъзна, че се е унесъл и забавя темпото на утринните упражнения. Извади хирургическа марлена маска и я превърза през носа и устата си, за да се предпази от студения въздух, после започна дълбоко приклякане, за да отпусне мускулите на краката, преди да продължи бягането с по-бавен, спокоен ритъм.
	Бондаренко тутакси забеляза, че дишането е по-трудно, особено с маска на лицето. Височината, разбира се. Май ще се наложи да се намали малко разстоянието. Жилищният блок беше останал вече зад гърба му и той погледна наляво, към строежа, покрай който бягаше. Съдейки по плана на обекта, там трябваше да се намират цеховете за изработване и ремонт на оптически и други прибори.
	— Стой! — внезапно прозвуча резкият вик на часовия.
	Бондаренко спря, като ядосано измърмори някаква ругатня. Не му харесваше да му прекъсват утринната гимнастика. Особено ако пред него се изпречи някой със зелените пагони на КГБ. Дяволите да ги вземат, помисли си той, шпиони, бандити, а се мислят за войници.
	— Какво има, сержант?
	— Вашите документи, другарю, аз не знам кой сте.
	За щастие съпругата на Бондаренко съобразително беше пришила няколко джоба на спортния костюм, производство на фирмата „Найк“, който бе успяла да купи на черно в Москва като подарък за рождения ден. Бондаренко подаде документите на сержанта, като продължи да бяга на място.
	— Кога пристигнахте на обекта, другарю полковник? — попита сержантът. — И какво правите тук толкова рано?
	— Къде е вашият офицер? — отвърна Бондаренко.
	— В главното караулно помещение, на четиристотин метра, ей там. — Сержантът посочи с пръст.
	— Тогава тръгвайте с мен, сержант, и ще поговорим с него. Един полковник от Съветската армия не дава обяснения на сержанти. Хайде, ако се пораздвижите малко, няма да ви навреди. — И той дръпна напред по посока на караулното помещение.
	Сержантът беше само на двадесет години, но му тежеше шинелът, освен това носеше автомат с боеприпаси. След двеста метра Генадий чу след себе си тежкото дишане.
	— Ето тук, другарю полковник — каза младежът задъхано след една минута.
	— Вие явно пушите прекалено, сержант! — упрекна го полковникът.
	— Какво, по дяволите, става тук? — попита лейтенантът от КГБ, който стоеше зад едно бюро в караулното помещение.
	— Вашият сержант ме задържа. Аз съм полковник Бондаренко. Правя си сутрешното бягане.
	— С анцуг, произведен на Запад?
	— Засяга ли ви вас какво съм облякъл, когато спортувам? — И глупак на всичкото отгоре, помисли си полковникът, като че шпионите сутрин се занимават само с тичане.
	— Полковник, аз съм дежурен офицер по охраната на обекта. Не ви познавам и моите началници не са ме предизвестили за пристигането ви.
	Бондаренко извади от друг джоб издадения му специален пропуск и го предаде заедно с удостоверението за самоличност.
	— Аз съм представител на Министерството на отбраната. Целта на моето посещение не ви засяга. Изпратен съм тук лично от маршал Язов. Ако имате още въпроси, позвънете му ето на този телефон.
	Лейтенантът от КГБ внимателно прегледа документите за самоличност, за да се увери, че полковникът е именно този, за когото се представя.
	— Моля да ме извините, другарю полковник, но имаме разпореждане да се отнасяме сериозно към мерките за сигурност. Освен това не е обичайно да видим човек в западни дрехи да бяга призори.
	— Доколкото разбирам, за вашите войници бягането е въобще необичайно — сухо забеляза полковникът.
	— Едва ли има място за подходящ режим на физическа подготовка тук, на този планински връх, другарю полковник.
	— Така ли? — Бондаренко се усмихна и извади от джоба си бележник и молив. — Вие твърдите, че се отнасяте сериозно към мерките за безопасност, а не занимавате с физическа подготовка своя личен състав. Благодаря ви за предоставената информация, другарю лейтенант. Ще поставя този въпрос при срещата с командира на поделението ви. Може ли да си тръгна?
	— Фактически на мен ми е заповядано да придружавам всички официални гости.
	— Чудесно. Харесва ми да бягам в компания. Моля да се присъедините към мен, другарю лейтенант.
	Офицерът от КГБ попадна в клопка и скоро се усети. След пет минути той се задъхваше като риба, изкарана на брега.
	— Как смятате, откъде идва главната заплаха за безопасността на обекта — попита Бондаренко злорадо, без да снижава темпото.
	— Границата с Афганистан се намира на сто и единадесет километра в тази посока — отвърна лейтенантът, останал без въздух. — От време на време се извършват бандитски нападения над съветска територия, както навярно сте чули.
	— Имат ли бандитите връзки с местни жители?
	— Не, доколкото сме установили, но съществува опасност. Местното население се състои предимно от мюсюлмани.
	Лейтенантът се закашля и Бондаренко спря.
	— При такъв студен въздух марлената маска на лицето може да облекчи дишането — каза Генадий. — Тя стопля мъничко въздуха, преди да го поемат гърдите. А сега изправете се и дишайте дълбоко, другарю лейтенант. Ако желаете сериозно да се грижите за безопасността на обекта, вашите хора трябва да бъдат в подходяща физическа форма. Уверявам ви, че афганистанците са страшно издръжливи. Преди две години прекарах известно време с едно поделение на спецназ*, което ги преследваше по половин дузина гадни върхове. Така и не ги пипнахме. — Той се въздържа да каже: „Затова пък те ни пипнаха.“ Нямаше никога да забрави тази засада…
	[* Частите със специално предназначение. — Б. пр.]
	— А вертолетът?
	— Те не могат винаги да летят при лошо време, млади приятелю, а в този случай искахме да проверим дали и ние можем да воюваме в планините.
	— Ами ние, разбира се, всеки ден изпращаме патрули.
	Начинът, по който го каза, накара Бондаренко да се усъмни и той реши да провери.
	— Какво разстояние пробягахме?
	— Два километра.
	— Действително височината прави нещата по-трудни. Хайде да се връщаме.
	Изгревът на слънцето беше вълнуваща гледка. Огненото кълбо се показа над безименния връх и светлината му заля най-близките склонове, прогонвайки тъмнината от дълбоките ледникови долини и клисури. Проникването в обекта не е лесно осъществима цел дори и за безчовечни варвари, каквито са муджахидините, помисли си Бондаренко. Стражевите кули бяха добре разположени, като се има предвид, че пред тях се откриваше поле за обстрел на няколко километра. Охраната не използваше прожектори, съобразявайки се с удобството на гражданските лица, които живеят там — приборите за нощно виждане бяха по-добър избор и полковникът не се съмняваше, че КГБ разполага с достатъчно количество от тях. Впрочем, вдигна Бондаренко рамене, не го бяха изпратили да проверява безопасността на обекта, макар че това беше чудесен повод да подразни охраната, съставена от войници на КГБ.
	— Мога ли да ви попитам как се сдобихте с този анцуг? — попита офицерът от КГБ, когато дишането му се нормализира.
	— Женен ли сте, другарю лейтенант?
	— Да, другарю полковник.
	— Лично аз никога не питам жена си къде купува подаръците за рождения ми ден. — Бондаренко направи няколко дълбоки приклякания, за да покаже, че той все пак е по-добре физически подготвен.
	— Другарю полковник, макар че изпълняваме различни задачи, и двамата служим на Съветския съюз. Аз съм млад и неопитен офицер, както вече ясно го изразихте. Едно от нещата, които ме безпокоят, е ненужното съперничество между армията и КГБ.
	Бондаренко се обърна и погледна лейтенанта.
	— Добре го казахте. Надявам се, че когато сложите генералски пагон, ще се придържате към тази гледна точка.
	Той остави лейтенанта в караулното помещение и с енергична крачка се отправи към жилищния блок, бързайки да се прибере на топло, преди студеният вятър да е превърнал в лед капките пот по лицето му. Бондаренко влезе във входа и взе асансьора. Не го изненада, че в банята още нямаше топла вода — беше толкова рано. Полковникът трябваше да издържи един студен душ, с което прогони остатъците сънливост, после се обръсна, облече се и се отправи към стола да закуси.


	Той трябваше да пристигне в министерството в девет часа, а банята с парно отделение се намираше по пътя му. С течение на времето Филитов се бе убедил, че няма нищо по-хубаво от парната баня, когато се налага да се избавиш от махмурлука и да си прочистиш мозъка. И ненапразно — той имаше предостатъчен опит. Сержантът го откара до Сандуновските бани, които се намираха до Кузнецки мост, немного далече от Кремъл. Във всеки случай това беше обичайна процедура за Филитов, защото всяка сряда сутринта той се отбиваше там. Макар че дойде твърде рано, оказа се, че не е сам в банята. Няколко други посетители, навярно също заемащи видно обществено положение, се изкачваха тежко-тежко по мраморните стъпала до първокласните кабини на първия етаж (разбира се, официалното наименование на луксозното отделение беше друго), тъй като хиляди московчани страдаха от същото заболяване, както полковникът, и прибягваха до подобни методи на лечение. Тук имаше и посетителки. Михаил Семьонович се опита да си представи как изглежда женското отделение и с какво се различава от това, което посещава той. Стори му се странно: той редовно идваше тук, откакто постъпи в министерството през 1943 година, а никога не бе надзърнал в женското отделение. Е, както и да е, вече беше прекалено стар за това.
	Когато се събличаше, очите му бяха сънени и кървавочервени. Щом си остави дрехите в гардероба, грабна голяма хавлия от купчината в ъгъла на стаята и наръч брезови клонки, няколко пъти вдъхна хладния сух въздух на съблекалнята и после отвори вратата, която водеше към парилнята. Някога тук имаше мраморна настилка, но сега беше почти напълно заменена с оранжеви плочки. Михаил Семьонович помнеше времето, когато първоначалният под си стоеше непокътнат.
	Двама голи мъже, прехвърлили петдесетте, оживено спореха за нещо, най-вероятно за политика. Той долови дрезгавите гласове, заглушавани от съскането на парата, излизаща от камарата камъни, която се намираше в центъра на помещението. Освен тях имаше още петима мъже. Те седяха на пейките с отпуснати глави и кисели физиономии, понасяйки стоически последствията на преливането. Филитов избра място на първия ред и също седна.
	— Добро утро, другарю полковник — дочу се глас от около пет метра.
	— Добро утро и на вас, другарю академик — поздрави Михаил Семьонович своя познат, редовен посетител на банята. Филитов здраво стискаше в ръцете си няколко клончета, очаквайки тялото му да почне да се поти. Не се наложи да чака много — температурата в отделението беше стигнала почти сто и четиридесет градуса по Фаренхайт. Той вдишваше бавно горещия въздух, както постъпват хора с опит. Аспиринът, който бе взел сутринта с чая, започваше да действа, макар все още да чувстваше болки в главата, докато синусите около очите му си оставаха подпухнали. Той заудря с клончетата по гърба си, сякаш се мъчеше със заклинания да прогони отровните вещества от тялото си.
	— Как се чувства героят от Сталинград тази сутрин? — упорстваше академикът.
	— Горе-долу като гения от Министерството на образованието — измърмори Филитов и в отговор чу измъчен смях. Той и така не успя да запомни името му… Иля Владимирович… а после? Само пълен идиот можеше да се смее, когато го измъчва махмурлукът. Веднъж академикът си призна, че пие заради жена си. „Пиеш, за да се чувстваш свободен от нея, нали? — помисли си полковникът. — Хвалиш се, че си спал със секретарката си, докато аз бих продал душата си на дявола само да погледна още веднъж лицето на Елена. И лицата на синовете ми — напомни си той. — Моите двама красиви и мъжествени синове.“ Хубаво бе, че такива неща му идват в главата в подобно утро.
	— Вчера писаха в „Правда“ за преговорите по разоръжаването — чу се отново гласът на академика. — Има ли надежда за успех?
	— Нямам представа.
	Вратата се отвори и влезе един теляк — нисък младеж на около двадесет и пет години. Той преброи присъстващите.
	— Иска ли някой пиене — попита той. Употребата на алкохол беше строго забранена в банята, но както би казал всеки истински руснак, това подобряваше вкуса на водката.
	— Не! — отговориха всички в хор. На никой не му се искаше да пийне за изтрезняване, с леко учудване забеляза Михаил Семьонович. Да, разбира се, бяха точно в средата на седмицата. В събота сутринта картината щеше да бъде съвсем различна.
	— Добре — отвърна телякът на излизане. — В съблекалнята има нови хавлии. Ремонтирахме и инсталацията за подгряване на водата в басейна. Плуването съвсем не е лошо за телата ви, другари. Не забравяйте да упражните мускулите си, които сега препичате, и цял ден ще се чувствате свежи като кукуряк.
	Филитов вдигна глава. Значи телякът беше новата свръзка.
	— Но защо са толкова весели? — обади се един мъж от ъгъла.
	— Момчето е в добро настроение, защото не е стар пияница — отговори друг. Разнесе се смях.
	— Преди пет години понасях водката къде-къде по-добре — продължаваше мрачният глас от ъгъла. — Смея да твърдя, че за всичко е виновно качеството. То не е същото като по-рано.
	— Както не е и твоят черен дроб — каза съседът му.
	— Страшно е да старееш! — Михаил Семьонович се обърна, за да види кой го казва. Това бе един мъж, едва навършил петдесет години, чийто подут стомах имаше цвета на умряла риба. Той пушеше — също в нарушение на правилата.
	— Още по-страшно е да не остаряваш, но вие, младежите, забравяте за това — несъзнателно отвърна той, като сам се учуди на отговора си. Очите на присъстващите се обърнаха към него и видяха белезите от обгаряне на гърдите и гърба. Дори и тези, които не знаеха кой е Михаил Семьонович Филитов, разбраха, че е по-добре да не се шегуват с този човек. Той постоя мълчаливо още десетина минути, преди да излезе от парното отделение.
	Телякът се намираше в съблекалнята, когато Филитов се появи там. Полковникът му предаде клончетата и хавлията и после тръгна към душовете със студена вода. След десет минути той беше вече нов човек. Главоболието и потиснатото настроение, предизвикани от преливането, бяха изчезнали, а заедно с тях и напрежението от преживяното изпитание. Той бързо се облече и слезе по стълбата към изхода, където го очакваше колата. Сержантът забеляза колко се бе променила походката му и се изуми от лечебния ефект на парната баня. Стоиш там и се пържиш като в тиган — трябва да има нещо чудотворно, помисли си шофьорът.
	На теляка му предстоеше да изпълни нова задача. След няколко минути той влезе отново в парното помещение и узна, че двама клиенти са премислили за водката. Тутакси излезе от сградата на банята и се отправи към едно ателие, чийто приемчик печелеше от нелегална продажба на водка повече пари, отколкото от химическото чистене. Телякът се върна оттам с половинлитрова бутилка водка, на която нямаше търговски етикет — първокласната „Столичная“ се произвеждаше само за експорт и за избраници, — но която струваше два пъти по-скъпо, отколкото в магазина. Въвеждането на строги ограничения в продажбата на алкохол доведе до възникването на нов — и извънредно изгоден — черен пазар. Освен това той остави в химическото чистене малка касетка с фотолента, която бе получил от своята „свръзка“ заедно с брезовите клончета.
	От своя страна телякът също изпита облекчение. Това бе първото му поръчение. Той не знаеше името на човека, който му предаде касетката, затова произнесе паролата с естествен страх, опасявайки се, че тази част от шпионската мрежа на ЦРУ може отдавна да е станала известна на контраразузнавателната служба на КГБ — страшното Второ главно управление. Той вече нямаше право на живот и си го знаеше. Но му се искаше да предприеме нещо, с което да изкупи това, което видя и бе заставен да върши цяла година в Афганистан. За миг му стана любопитно — кой ли е този стар човек, целият в белези, но бързо се опомни и си каза, че неговата личност просто не бива да го засяга.
	Химическото чистене, чийто приемчик получи касетата, обслужваше главно чужденци — журналисти, бизнесмени и дипломати — и рядко руснаци, които искаха да се погрижат за някоя дреха, купена на запад. Една от клиентките си взе английското палто, което бе дала за почистване, плати три рубли и напусна. Като премина през два квартала към най-близката станция на метрото, жената се спусна по ескалатора, за да си вземе влака по ждановско-краснопресненската линия, отбелязана на картата на града с пурпурно. Вагоните бяха препълнени и никой не можа да забележи, че тя предаде на някого касетката. Всъщност самата тя не видя лицето на този човек. На свой ред той слезе на следващата станция „Пушкинска“ и по подземния тунел излезе на станция „Горковска“. Следващото препредаване на касетката стана след десет минути — този път я получи един американец, който пътуваше към посолството си малко по-късно от обичайното, тъй като се бе задържал до късно на дипломатически прием предишната вечер.
	Американецът се казваше Ед Фоли; той работеше като пресаташе в посолството на САЩ на улица „Чайковски“. Той и съпругата му Мери Пат — също агент на ЦРУ — живееха в Москва от почти четири години. И двамата очакваха с нетърпение кога най-после веднъж завинаги ще свърши престоят им в този сив и мрачен град. Те имаха две деца, които вече дълго време се лишаваха от „хот догс“ и бейзбола.
	Това не означаваше, че тяхното пребиваване в Москва е неуспешно. Руснаците знаеха, че ЦРУ разполага с няколко разузнавателни екипа, състоящи се от съпруг и съпруга, но те трудно можеха да допуснат, че шпиони ще вземат със себе си и децата. От съществено значение за разузнавачите е да си осигурят надеждно прикритие. Ед Фоли бил репортер в „Ню Йорк Таймс“, преди да постъпи на служба в Държавния департамент. Работата го примамила, защото, както обясняваше той, парите не били много различни, а един полицейски репортер никога не пътува по-далече от Ютика в щата Ню Йорк. Съпругата му си стоеше вкъщи с децата и често ги извеждаше на разходка, макар че понякога заместваше отсъстващи преподаватели, когато възникнеше нужда в Англо-американското училище на Ленински проспект 78. По-големият й син играеше в детската хокейна лига и служителите на КГБ, които ги водеха под наблюдение, бяха писали в досието им, че Едуард Фоли-младши играе много добре за едно седемгодишно дете като нападател. Единственото нещо, което дразнеше съветските власти, беше прекомерният интерес на Фоли-старши към проблемите на уличната престъпност в Москва, която независимо от своя ръст все пак никак не можеше да се сравнява с мащабите на това явление, за което бе писал в Ню Йорк. Впрочем това само доказваше, че американският пресаташе е сравнително безобиден човек. Той беше прекалено любопитен, за да бъде причислен към разузнавачите, които в края на краищата правят всичко възможно да останат незабележими.
	Оставащите няколко квартала от станцията на метрото до службата си Фоли премина пеша. На пристигане той кимна вежливо на милиционера, който охраняваше входа на суровата скромна сграда на посолството, после поздрави сержанта от морската пехота и се качи в кабинета си. Впрочем да се нарече стаичката кабинет беше малко трудно. Зданието на посолството се описваше в един официален доклад на Държавния департамент като „препълнено и подлежащо на ремонт“. Авторът на този доклад навярно би определил и опожарения скелет на някое жилище в Южен Бронкс като „нуждаещо се от лек ремонт“, помисли си Фоли. При последната реконструкция на сградата от едно складово помещение и един килер за метлите и парцалите успяха да измайсторят кабинет на пресаташето. В резултат на това се получи една едва-едва годна за работа кубообразна стая от десет квадратни метра. Килерът обаче се използваше като лаборатория за проявяване на фотофилми и копиране на снимки. По тази причина, макар че в продължение на двадесет години тук винаги се помещаваше някой от служителите на ЦРУ, стаята се превърна в кабинет на резидента.
	Само на тридесет и три години, висок, но много слаб, Фоли беше ирландец от Куинс, чийто блестящ ум се съчетаваше със забавен сърдечен ритъм и безстрастно лице на покерджия, което му помогна да завърши католическия колеж „Светия кръст“. По време на последната си учебна година той бе вербуван от ЦРУ. След завършването на колежа Фоли работи четири години като журналист в „Ню Йорк Таймс“, за да си създаде подходяща легенда. В редакцията го помнеха като нелош, макар и малко мързелив репортер, предаващ сносни материали, без обаче да блести с нещо. Редакторът не се разстрои, когато узна, че Фоли желае да премине на държавна служба, тъй като се освобождаваше място за един младеж, завършил факултета по журналистика в Колумбийския университет, притежаващ нюх към новостите и необичайна енергия. Кореспондентът на вестник „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе охарактеризирал Фоли пред свои колеги и познати като човек с посредствени умствени способности и на всичкото отгоре — скучен. Така се създаваше впечатление, за което може да мечтае всеки разузнавач: „Тоя ли бе, той е толкова тъп, че от него шпионин не става.“ По тази и няколко други причини на Фоли повериха да ръководи най-плодовития полеви агент на ЦРУ, работил през един твърде продължителен период за американските специални служби — полковник Михаил Семьонович Филитов, с псевдоним КАРДИНАЛА. Самият псевдоним се пазеше в дълбока тайна, така че само петима човека в ЦРУ знаеха, че КАРДИНАЛА означава нещо повече от високопоставен църковен служител в червено расо.
	Сведенията, постъпващи от КАРДИНАЛА, минаваха под графата: „Специална разузнавателна информация, изключително за лица с достъп «Делта»*“. От цялата американска администрация само шест човека имаха право да ползват информацията „Делта“. Всеки месец кодовото й име се променяше. През този месец тя минаваше под наименованието „Атлас“ и достъп до нея имаха още двадесет лица. Но дори и под тези променящи се кодови наименования сведенията обезателно се перифразираха и се подлагаха на известна интерпретация, преди да излязат от кръга на хората, които съставляваха групата „Делта“.
	[* Четвърта, най-висока степен на поверителност. — Б. пр.]
	Фоли извади касетката с филма от джоба си и се затвори в тъмната стая. Той толкова добре владееше процеса на проявяването, че можеше да си свърши работата дори в пияно или полусънно състояние. Наистина няколко пъти му се бе случвало да е пиян и да работи. Само за шест минути работата свърши и Фоли приведе стаята в ред. Неговият бивш редактор щеше да се слиса, ако видеше колко акуратен е Фоли в Москва.
	След това той действаше според процедура, останала непроменена в продължение на тридесет години. Фоли прегледа шестте проявени кадъра под лупа, която се използва за наблюдение на тридесет и пет милиметрови диапозитиви. За няколко секунди запомни съдържанието на всеки кадър и започна да печати превода на портативната си пишеща машина. Тя бе механическа и с толкова износена лента, че никой не би могъл да прочете нещо, написано с нея, дори КГБ. Подобно на повечето репортери Фоли не беше добър машинописец. Страниците му бяха пълни с поправени грешки. Хартията, върху която пишеше, беше обработена със специални химически реактиви и поради това не беше възможно да се използва гума. Писането на превода му отне близо два часа. Когато завърши, Фоли погледна за последен път филма, за да провери дали не е изпуснал нещо, или не е направил сериозни граматически грешки. Като се убеди, че всичко е наред — с треперене, което през цялото време не можа да овладее, — той смачка филма на топка, сложи го в един метален пепелник, поднесе запалена клечка от кибрит към него и единственото пряко доказателство за съществуването на КАРДИНАЛА се превърна в пепел. После изпуши една пура, за да скрие характерната миризма на целулоид. След като пъхна в джоба си сгънатите страници, той се отправи нагоре към комуникационния център на посолството. Там Фоли нахвърли невинно изглеждащо съобщение до пощенска кутия 4108, Държавния департамент, Вашингтон: „В отговор на вашето запитване от 29 декември съобщавам, че отчетът по текущите разходи се изпраща с дипломатическа поща, Фоли, край.“ В качеството си на пресаташе на него често му се налагаше да плаща сметката за почерпки по барове с бивши колеги, които го гледаха отвисоко и не изпитваха никакви скрупули. Фоли не им се обиждаше. В края на краищата той трябваше да пише множество отчети за разходите до чиновниците в Мъгливото дъно* и му беше много забавно, че братята по перо работеха тъй усърдно да му осигуряват прикритие.
	[* Жаргонно наименование на Държавния департамент. — Б. пр.]
	След това Фоли се запъти да открие дипломатическия куриер на посолството. Не беше много ясно защо, но този аспект от дейността на посолството не се бе променил от тридесетте години — тук винаги се намираше куриер, готов при необходимост да отпътува с дипломатическия куфар, макар че сега той имаше и други задължения. Куриерът беше един от четиримата служители на посолството, които знаеха в действителност за коя правителствена служба работеше Фоли. Пенсиониран армейски подофицер, куриерът притежаваше Кръста за бойни заслуги и четири медала „Пурпурно сърце“ за раняване при евакуация на ранени по бойните полета във Виетнам. Когато се усмихваше, усмивката му бе също като на руснаците — тя се разнасяше по устните му, но никога не се отразяваше в очите.
	— Не ти ли се иска да отлетиш до вкъщи довечера?
	Очите на куриера светнаха от радост.
	— Да излетя за Америка, когато в неделя има мач за Суперкупата по футбол? Майтапиш се! Кога да мина при тебе? Към четири?
	— Да. — Фоли затвори вратата и се върна в кабинета си. Куриерът си запази билет за самолет на компанията „Бритиш Еъруейз“, излитащ за „Хийтроу“ в 17:40 часа.
	Разликата във времето между Вашингтон и Москва фактически гарантира донесението на Фоли да пристигне в американската столица рано сутринта. В шест часа сутринта един служител на ЦРУ влезе в пощенското отделение на Държавния департамент, извади пликовете от дузина пощенски кутии и замина за Ленгли. Той беше старши офицер от оперативното управление, но вече освободен от участие в задгранична дейност поради контузия, получена в Будапеща — един уличен хулиган му бе пукнал черепа, за което разгневените унгарски полицаи вкарали престъпника в затвора за пет години. Ако бяха знаели, мислеше си бившият агент, щяха да му дадат медал. Офицерът предаде пакетите в съответните отдели, след което се отправи към своя кабинет.
	Когато Боб Ритър пристигна в Ленгли в 7:30 часа, докладът на Фоли се намираше на бюрото му. Ритър беше заместник-директор на ЦРУ по оперативната работа. Неговото ведомство, известно като оперативно управление, включваше всички служители на ЦРУ, заети с оперативна дейност, и всички чуждестранни граждани, завербувани в качеството на тайни агенти. Донесението, пристигнало от Москва — по правило оттам постъпваха не едно, а няколко, но това беше най-важното, — тутакси попадна в личния му сейф и той се приготви да изслуша докладите на нощните дежурни на съвещанието, което се провеждаше всекидневно в 8:00 часа сутринта.


	— Влезте, отворено е — провикна се намиращият се в кабинета си Фоли, когато чу почукване на вратата. Куриерът влезе в стаята.
	— Самолетът излита след един час. Трябва да побързам.
	Фоли пресегна в бюрото си и извади един предмет, приличащ на скъпа сребърна табакера. Той я подаде на куриера, който я пъхна внимателно във вътрешния джоб на сакото си. Вътре се намираха написаните от Фоли страници, а така също миниатюрен експлозивен заряд. В случай че някой се опита да отвори „табакерата“ неправилно или пък тя бъде подложена на рязък удар — например падне върху пода, — миниатюрното взривно устройство щеше да се задейства и да унищожи лесно възпламенимата хартия. При това можеше да пострада от обгаряне и костюмът на куриера. Това обясняваше вниманието, с което той постави „табакерата“ в джоба на сакото си.
	— Навярно ще се върна във вторник сутринта. Нещо да поръчате за себе си, господин Фоли?
	— Ами чух че се появило ново издание на книгата „Далечната страна“…
	Куриерът се разсмя.
	— Добре, ще проверя, ще се разплатим, когато се завърна.
	— Желая ти успех, Оги, и приятно пътуване.
	Един от шофьорите на посолството откара Оги Джанини до летище Шереметиево, разположено на тридесет километра от Москва. Куриерът, притежаващ дипломатически паспорт, който му позволяваше да не минава през митническите проверки, се качи направо в самолета на „Бритиш Еъруейз“, излитащ за „Хийтроу“. Той се настани от лявата страна на самолета в първа класа. Куфарчето с дипломатическата поща бе поставено на мястото до прозореца, а мъжът седна до него. Самолетите излитаха от Москва обикновено полупразни, така че мястото отляво също се оказа незаето. Боингът потегли точно по разписание. Командирът обяви по високоговорителите предполагаемата продължителност на полета и направлението, а въздушният кораб започна да набира скорост по пистата за излитане. В момента, когато самолетът се отделяше от съветска земя, всичките сто и петдесет пътници, както нерядко се случваше, дружно изръкопляскаха. Това винаги забавляваше куриера. Той измъкна от джоба си книга и се зачете. По време на полета, разбира се, той не можеше нито да спи, нито да пие, а да вечеря реши през следващия курс, когато щеше да излети от Лондон. Все пак стюардесата успя да го убеди да изпие едно кафе.
	След три часа „Боинг-747“ кацна на летище „Хийтроу“. И тук куриерът мина само формално през митническия преглед. Като човек, прекарал във въздуха повече време, отколкото пилотите по пътническите авиолинии, той имаше достъп до чакалните първа класа, които все още съществуваха в повечето от големите аерогари по света. Тук той изчака един час до излитането на „Боинг-747“, който щеше да се отправи към международното летище „Дълес“ във Вашингтон.
	Високо над просторите на Атлантика куриерът с удоволствие опита вечерята от вкусни специалитети на „ПанАм“ и се наслади на филм, който не бе гледал по-рано — това рядко се случваше. Горе-долу в момента, когато Джанини обръщаше последната страница на книгата, самолетът започна да подхожда за кацане. Куриерът разтри с ръка лицето си и се помъчи да си спомни колко е часът сега във Вашингтон. Петнадесет минути по-късно той седна в безличния форд с правителствени номера и колата се понесе на югоизток. Куриерът се разположи на предната седалка до шофьора, където имаше възможност да си изтегне краката.
	— Как мина полетът? — попита човекът.
	— Както винаги: ужасно тъпо! — измърмори Джанини. Все пак полетите по гражданските авиолинии бяха къде по-приятни от онези със санитарен хеликоптер в централната част на Виетнам, помисли си той. Правителството му плащаше двадесет хиляди долара на година за това, че седеше в самолета и четеше книга, а това заедно с пенсията от армията осигуряваше на Джанини напълно приличен живот. Той никога не се замисляше какво пренася с дипломатическия куфар или в металната кутийка, която пазеше в джоба на сакото. Той знаеше, че да се замисля над това е просто губене на време. Светът си остава все един и същ.
	— Носите ли кутийката? — попита мъжът, седящ отзад.
	— Да. — Джанини я измъкна от джоба си и я подаде през рамо, като внимателно я държеше с двете си ръце. Служителят от ЦРУ я пое — също с двете ръце — и я постави в една кутия, покрита отвътре с дунапрен. Той работеше в отдела за техническо обслужване, влизащ в състава на Научно-техническото управление на ЦРУ. Отделът се занимаваше с най-разнообразни неща. Този служител например беше специалист по замаскирани бомби и въобще по взривни устройства. Щом пристигна в Ленгли, той взе асансьора и се озова в кабинета на Ритър. Там отвори „табакерата“ върху бюрото на заместник-директора и после се завърна в своя кабинет, без да погледне това, което се съдържаше вътре.
	Ритър се приближи към копирната машина „Ксерокс“, която се намираше в неговия кабинет, сне няколко копия от лесно възпламенимите листове хартия, които впоследствие изгори. Ритър не желаеше да държи пожароопасни материали в своето бюро. Той започна да чете страниците, преди да е завършил преснимането на копията. Както винаги, към края на първия параграф главата му започна да се движи ту наляво, ту надясно. После заместник-директорът по оперативната работа се приближи към бюрото си и натисна бутона за пряка връзка с кабинета на директора.
	— Зает ли си? Птичката кацна.
	— Ела при мен! — тутакси отвърна съдията Артър Мур. Нямаше нищо по-важно от сведенията, получени от КАРДИНАЛА.
	Като излезе от кабинета си, Ритър взе пътьом адмирал Гриър и двамата влязоха в просторния кабинет на директора на Централното разузнавателно управление.
	— Как да не му се възхитиш на този човек! — каза Ритър, като раздаде копията от получените материали. — Той е придумал Язов да изпрати един полковник на обекта „Бах“ с цел да направи на място оценка за надеждността на цялата система. Този полковник Бондаренко трябва след една седмица да представи доклад, и то с общопонятни изрази, тъй че министърът да може да разбере как действа системата и да докладва на Политбюро. Естествено Язов е възложил на своя помощник да действа в качеството на пълномощник, от което следва, че докладът на Бондаренко ще постъпи най-напред при него.
	— Този младеж, с когото се среща Райън — Грегъри, май беше, — искал да внедрим наш човек в Душанбе — забеляза Гриър, смеейки се, — а Джак му казал, че е невъзможно.
	— Много добре — каза Ритър. — Всички знаят каква шибана работа е Оперативното управление. — Цялото ЦРУ някак си извратено се гордееше, че неговите провали изпълват пресата със сензационни заглавия. Оперативното управление особено се стремеше да създава впечатление за неудачи, а средствата за масова информация активно му помагаха в това отношение. Гафовете на КГБ никога не са привличали такова внимание, както неуспехите на ЦРУ; и в създадената картина, тъй често подсилвана от пресата, вярваше дори руската разузнавателна общност. Едва ли на някого му идваше наум, че изтичането на информация е преднамерено.
	— Ще ми се — забеляза трезво съдията Мур — някой да обясни на КАРДИНАЛА, че има стари шпиони и смели шпиони, но много малко стари и смели едновременно.
	— Той е много внимателен човек, шефе — напомни Ритър.
	— Да, знам. — Директорът на ЦРУ погледна страниците пред себе си.
	„След смъртта на Дмитрий Фьодорович Министерството на отбраната вече не е същото като преди — четеше съдията Мур. — Понякога се опитвам да разбера дали маршал Язов разглежда достатъчно сериозно техническите новости, но с кого мога да споделя опасенията си? Ще ми повярва ли КГБ? Трябва да подредя мислите си. Да, трябва да приведа мислите си в порядък, преди да изляза с каквито и да било обвинения. Но имам ли право да наруша съществуващите правила за безопасност…
	Но всъщност имам ли избор? Ако не мога да обоснова с факти опасенията си, кой ще ги вземе на сериозно? Не е просто човек да се застави да наруши едно основно правило за секретността, но сигурността на държавата измества такива правила. Така трябва да бъде.“
	Както епическите поеми на Омир започват с обръщение към музата, така посланията на КАРДИНАЛА неизменно започваха с такова встъпление. Идеята била разработена в края на шестдесетте години. Донесенията на КАРДИНАЛА започнали като фотокопия на личния му дневник. Руснаците обичат да пишат дневници и са непоправими в това отношение. Всеки път, когато полковник Филитов правеше поредната си записка, тя звучеше като вик на славянската му душа, изразяваше личните му безпокойства относно решенията, които се вземат в Министерството на отбраната. Понякога пишеше за своята загриженост, засягаща безопасността на определен проект или тактико-техническите данни на някой танк или самолет. Във всеки отделен случай подробно се разглеждаха експлоатационните качества на техническото обезпечаване или пък достойнствата и недостатъците на взетите решения, но винаги ударението привидно се слагаше върху бюрократични проблеми вътре в министерството. Ако направеха обиск в апартамента на Филитов, веднага щяха да намерят дневника му на лесно достъпно място, а не скрит, както правят шпионите. Тъй като определено е нарушил секретността, той естествено ще бъде смъмрен за това, но поне ще има надежда да се защити. Такъв беше замисълът.
	„Когато получа след седмица или две доклада на Бондаренко, може би ще съумея да убедя министъра, че този проект е от изключително важно значение за нашата родина“ — завършваше той.
	— И тъй, изглежда, че те действително са успели да постигнат пробив в нивото на мощността на лазерния импулс — каза Ритър.
	— Сега се използва терминът „енергия на изходния сигнал“ — поправи го Гриър. — Във всеки случай така ми каза Джак. Да, новините не са твърде благоприятни, господа.
	— Както винаги, имаш остър нюх към подробностите, Джеймс — забеляза Ритър. — Господи, какво ще стане, ако те първи се сдобият с желания резултат?
	— Говориш, като че е настъпил краят на света. Не забравяйте, че ще им трябват десет години, за да разгърнат системата, даже и след като концепцията премине успешно изпитанията, а има още много време, докато сторят това — напомни директорът на ЦРУ — Засега небето не се е продънило. Това дори би могло да заработи в наша полза, нали, Джеймс?
	— Ако КАРДИНАЛА съумее да ни предостави достатъчно точна информация за пробива, който са постигнали, и ние съумеем да се възползваме, тогава, да. В повечето направления сме далеч по-напред от тях — отвърна заместник-директорът по разузнаването. — Райън ще се нуждае от тази информация за своя доклад.
	— Но той няма достъп до нея! — възрази Ритър.
	— Преди сме му разрешавали да се запознае с информация клас „Делта“ — забеляза Гриър.
	— Веднъж. Само веднъж и за това имаше сериозна причина… Да, съгласен съм, че за аматьор се справи дяволски добре. Джеймс, в това донесение няма нищо, от което той би могъл да се възползва, освен дето сега имаме основание да подозираме, че руснаците са постигнали пробив в мощността… всъщност в енергията на изходния сигнал, нали? А това този младеж, Грегъри, вече го подозираше. Предай на Райън, че подозренията се потвърждават от други източници. Артър, ти можеш да съобщиш на президента, че при руснаците нещо се мъти, но ще ни трябват няколко седмици, за да се сдобием с по-точни сведения. Мисля, че засега не бива да прекрачваме тези граници.
	— Струва ми се разумно — съгласи се съдията Мур. Гриър отстъпи без по-нататъшни спорове.
	Той се изкушаваше да подчертае, че това е най-важната задача на КАРДИНАЛА, но едно такова изявление щеше да бъде прекалено драматично за всеки един от тримата ръководители на ЦРУ. При това в продължение на много години КАРДИНАЛА бе доставял на ЦРУ все изключително ценна информация.
	След като заместниците напуснаха кабинета му, директорът на ЦРУ още веднъж прочете донесението. Накрая Фоли бе добавил, че след като Мери Пат съобщила на КАРДИНАЛА за новата задача — при това в присъствието на маршал Язов, — Райън буквално се сблъскал с него. Съдията Мур поклати глава. Каква страхотна двойка е това семейство Фоли! И колко смайващо е, че Райън бе влязъл, тъй да се каже, в контакт с полковник Филитов. Мур отново поклати глава. Действително светът е обезумял.


>	4.
>	ЯРКИ ЗВЕЗДИ И БЪРЗИ КОРАБИ

	Джак не си направи труда да попита кои източници са потвърдили подозренията на майор Грегъри. Полевите операции се отнасяха към сферата, от която той — в голяма степен успешно — се стараеше да не се интересува. Важното бе, че тази информация по степен на надеждност бе прекатегоризирана в „клас 1“. Това стана по нововъзприетата в ЦРУ система за оценка на надеждността, използваща цифрите от 1 до 5 вместо прилагащите се по-рано букви от А до Е. Несъмнено това бе резултат от напрегната шестмесечна работа на някой помощник-заместник на еди-кой си началник, получил образованието си в Института по бизнес-администрация към Харвардския университет.
	— А какво ще кажете за специфичната техническа информация?
	— Ще ти съобщя, след като постъпят данните — отговори Гриър.
	— Само две седмици ми останаха, шефе. Крайните срокове съвсем не ме въодушевяват, особено ако даденият документ се подготвя за президента.
	— Май си спомням, че съм чел някъде за това — сухо отвърна адмиралът. — На мен също ми звънят от. Агенцията за контрол над въоръженията и разоръжаването да представя проклетия документ. Ще трябва да изпратя теб, Джак, да ги запознаеш лично тези момчета.
	Райън изтръпна. Целият смисъл на документа, който той подготвяше — оценка на позицията на страната въз основа на разузнавателните данни, — бе предназначен за подготовката на делегацията за следващия кръг на преговорите по разоръжаването. Той бе необходим и на ЦРУ, разбира се, за да знае какво може да се постигне и какви отстъпки следва да се направят, без да се рискува безопасността на страната. На плещите на Райън сега лягаше мъничко допълнително бреме, но както обичаше да му казва адмирал Гриър, Джак най-добре се изявяваше, когато го притиснат в ъгъла. „Може би си струва да направя някой гаф — помисли си Джак, — за да опровергая тази представа.“
	— Кога трябва да отида там?
	— Още не съм решил.
	— Може ли да бъда предупреден два дена предварително?
	— Ще видим.


	Макар и необичайно, майор Грегъри се намираше вкъщи. Това бе странно, но още по-странно бе друго: караше почивен ден. Не по негово настояване, разбира се. Генералът бе стигнал до извода, че непрекъснатата работа и липсата на развлечения се отразяват лошо върху здравето му и ефективността на неговия труд. На генерала обаче не му бе минало през ума, че Грегъри може да работи и у дома.
	— Няма ли поне за малко да спреш? — попита Канди.
	— А какво да върша, докато почивам? — усмихна се той, като вдигна глава от клавиатурата на компютъра.
	Селцето, в което живееше ученият, се наричаше Маунтин Вю — Планински изглед. Наименованието не се отличаваше с особена оригиналност. В тази част на страната съществуваше само един начин да не виждаш планини: да затвориш очи. Грегъри държеше вкъщи собствен персонален компютър — един много усъвършенстван „Хюлет Пакард“, който му бе предоставен от службата — и от време на време се занимаваше тук с програмиране. Естествено той трябваше да се съобразява с нивото на секретност на работата си, макар често да се шегуваше, че самият той няма достъп до работата, която изпълнява. Впрочем подобна ситуация нерядко се срещаше в правителствените агенции и учреждения.
	Стройна, с късо подстригана тъмна коса, доктор Кандейси Лонг — с ръст метър и седемдесет и пет — беше по-висока от своя годеник. Зъбите й бяха леко изкривени: в детството си категорично отказваше да носи метални шини, а очилата й бяха още по-изпъкнали от тези на Грегъри.
	Тя беше прекалено слаба, защото подобно на много учени толкова много се увличаше от работата си, че често забравяше да яде. Те се срещнаха за първи път на семинар за аспиранти, подготвящи докторска дисертация в Колумбийския университет. Канди беше специалист по оптическа физика, по-точно по огледала с регулируема оптика. Именно чрез оптиката тя реализираше увлечението на живота си — астрономията. Живеейки във високите планини на щата Ню Мексико, тя имаше възможност да се занимава с астрономически наблюдения с помощта на телескопа „Мид“, който бе купила за пет хиляди долара, и понякога дори използваше прибори на системата „Чайният клипер“, за да зърне звездното небе, тъй като, подчертаваше тя, това е единственият надежден начин за тяхното калибриране. Канди не проявяваше особен интерес към увлечението на Алън по проблемите на противоракетната отбрана, но не се съмняваше, че разработваните от тях прибори могат да намерят разнообразни „истински“ приложения в интересуващата я област.
	В този момент и двамата бяха оскъдно облечени. Те си даваха сметка, че не могат да бъдат отнесени към образците за мъжка и женска красота, обаче, както често се случва, тези млади хора събуждаха един в друг чувства, каквито техните по-привлекателни връстници, учили заедно в колежа, щяха да сметнат за невъзможни.
	— С какво се занимаваш сега?
	— Не ми дават мира пропуските, които направихме. Мисля, че грешката трябва да се търси в кода за управление на огледалата.
	— Така ли? — Огледалата бяха в нейната област. — Уверен ли си, че проблемът е в програмното осигуряване?
	— Да, сигурен съм — кимна Алън. — В лабораторията при мен се пазят показанията, отчитани с приборите на „Летящият облак“. Фокусирането се осъществяваше превъзходно, но не в точката, където трябва.
	— Колко време ще ти трябва за коригиране?
	— Две седмици. — Той погледна, мръщейки се, екрана, после изключи компютъра. — По дяволите! Ако генералът разбере с какво се занимавам сега, няма да ме пусне да стъпя на обекта.
	— Ами аз какво ти казвах. — Тя обгърна с ръце шията му изотзад. Алън се наклони леко към нея и сложи главата си между гърдите й. Толкова са хубави, помисли си той. За Алън Грегъри момичетата бяха поразително откритие; те бяха прекрасни същества. В средното училище той ходеше от време на време на срещи с приятелки, ала в Уест Пойнт и Стоуни Брук го очакваше монашеско съществувание. Той изцяло се посвещаваше на учебните занятия, моделирането на отражателните системи и лабораторните експерименти. Когато Алън срещна Канди, първоначалната допирна точка между двамата бяха общите им интереси в научната област: откриването на подходящата конфигурация на огледалата. Но когато си пиеха кафето в Студентския съюз, той забеляза, че момичето е и привлекателно в допълнение към необикновената й подготовка в областта на оптическата физика. Фактът, че въпросите, които обсъждаха в леглото, едва ли бяха понятни за един процент от населението, нямаше отношение към същността на проблема. Тези въпроси бяха толкова интересни, колкото нещата, които правеха в постелята, или поне почти толкова. Леглото също откриваше за тях поле за експериментиране и с присъщата на учените любознателност те си купиха необходими учебни пособия с цел да изучат всички възможности. Тази нова област на изследвания се оказа все тъй вълнуваща.
	Грегъри повдигна ръце, пое в обятията си главата на доктор Лонг и притисна устните й до своите.
	— Някак си вече не ми се работи.
	— Не е ли чудесно да имаш свободен ден?
	— Може би ще успея да уредя нещо подобно и за следващата неделя.


	Борис Филипович Морозов слезе от автобуса един час след залеза. Той и четиринадесет други млади инженери и техници, наскоро назначени на обекта „Ярка звезда“ — макар че в този момент името на инсталацията им бе неизвестно, — бяха посрещнати на аерогарата в Душанбе от сътрудници на КГБ, които най-внимателно им провериха документите и снимките и ги поканиха да се качат в автобуса. По време на пътуването един капитан от КГБ им изнесе лекция относно необходимостта от спазване на правилата за безопасност, при което говореше толкова сериозно, че привлече вниманието на всички присъстващи. На тях им се забраняваше да обсъждат служебни въпроси извън границите на работното място, да пишат за това, с което се занимават, и за местонахождението си. Адресираните им писма трябваше да се отправят до пощенска кутия в Новосибирск, на хиляда километра оттук. Капитанът не им спомена, че техните писма щяха да се четат от офицери на службата за сигурност. Това се разбираше от само себе си. Морозов реши, че няма да запечатва пликовете на писмата си, защото, ако роднините му забележеха, че пликовете се отварят и залепват повторно, това можеше да ги обезпокои. При това нямаше нищо за криене. За да получи разрешение да работи на този обект, се наложи Морозов да чака четири месеца. Служителите от КГБ, които водеха проверката, разбраха, че миналото му е безукорно, и шестте беседи, които проведоха с него, завършиха с приятелски тон.
	И тук лекцията на капитана завърши с шега. Той описа какво може да се прави през работното време, какви бази имат на разположение за спортна и културна дейност, напомни, че всеки две седмици се провеждат партийни събрания, и Морозов реши да ги посещава редовно, доколкото му позволява работата. Капитанът продължи, като посочи, че жилищният въпрос все още не е решен. Засега Морозов и останалите новопристигнали щяха да бъдат настанени в общежития — по-рано това бяха казарми за строителните батальони, които разчистиха с помощта на взрив скалистия терен за изграждането на обекта. Там нямало да бъдат притеснени. Имало зала за различни игри, библиотека и даже телескоп на покрива за астрономически наблюдения — току-що бил създаден малък клуб за любителите на астрономията. Всеки час заминавал автобус до жилищното градче с кино, кафе и бирария. „На обекта има точно тридесет и една неомъжени жени“ — каза в заключение капитанът. Една от тях е сгодена за него и ако някой от тях се опита да я ухажва, очаква го незабавен разстрел. Това предизвика гръмогласен смях. Действително рядко се случваше да срещнеш офицер от КГБ с чувство за хумор.
	Когато автобусът влезе на територията на обекта, вече се стъмваше и всички усещаха умора. Морозов не се разочарова прекалено от общежитията. Всички легла бяха разположени на два етажа. Посочиха му място на горното легло в ъгъла. По стените висяха обяви да се пази тишина в помещението, тъй като се налагаше да се работи на три смени, без прекъсване през цялото денонощие. Младият инженер с удоволствие се преоблече и легна да спи. На първо време го разпределиха в отдел за насочени приложни системи и след като минеше едномесечен изпитателен срок, той щеше да получи постоянно назначение. Вече заспивайки, Морозов се запита: какво ли може да означава „насочени приложни системи“.


	Достойнството на микробусите е, че ги притежават много хора и един страничен наблюдател не може да забележи кой се намира вътре — помисли си Джак, когато бялата кола се вмъкна в навеса до дома му. Зад кормилото седеше, разбира се, служител на ЦРУ, а до него се намираше човек от службата за сигурност. Той слезе и се огледа, преди да отвори вратата от дясната страна. Оттам се показа познато лице.
	— Здравей, Марко — каза Райън.
	— Значи това е дом на шпионина! — каза развълнувано капитан първи ранг в оставка Рамиус от ВМФ на СССР. Той вече говореше на по-добър английски, макар че подобно на много руски емигранти забравяше да слага членове на думите. — Впрочем не, това е домът на кормчията.
	Джак се усмихна и поклати глава.
	— Марко, не бива да говорим за това.
	— Твоето семейство не знае ли?
	— Никой не знае. Но ти можеш да не се тревожиш. Семейството ми замина.
	— Разбирам. — Марко Рамиус последва Джак и двамата влязоха в къщата. По паспорта си, картата за социално осигуряване и шофьорската книжка, издадени в щата Вирджиния, той сега се казваше Марк Рамзи. Това е още едно доказателство за оригинално мислене на ЦРУ, помисли Джак. Впрочем не, такава стъпка е напълно разумна, хората трябва да помнят имената си. Джак забеляза, че бившият съветски офицер е поотслабнал — очевидно съблюдаваше диета с по-малко тестени храни. А какъв загар! Когато за пръв път се срещнаха в носовото спасително помещение на подводния ракетоносец „Червеният октомври“, Марко — сега Марк — изглеждаше нездраво бледен, както се случва с офицери от подводниците. А сега той подхождаше за реклама на „Клуб Медитеране“.
	— Изглеждаш уморен — забеляза новият „Марк Рамзи“.
	— Непрекъснато ми се налага да летя. Харесват ли ти Бахамските острови?
	— Не виждаш ли какъв тен имам. Пясък, слънце, всеки ден топло. Също като в Куба, когато бях там, само че тук хората са по-приятни.
	— Значи сега си в АЦИОПФ?
	— Да, но нямам право да говоря за това.
	Двамата мъже си размениха разбиращи погледи. АЦИОПФ — Атлантическият център за изпитание и оценка на подводния флот — представляваше изпитателен полигон, където хора и кораби участваха в маневри, наречени „минивойни“. Всичко, което ставаше там, се извършваше под булото на строга секретност. Военноморският флот ревниво пазеше своите тайни. И тъй, Марко се занимаваше с разработка на тактиката на действие на флота, несъмнено играейки ролята на съветски командир при маневрите. Освен това четеше лекции и участваше в обучението на американските офицери. В съветския флот наричаха Рамиус „Професора“, така че най-важното си оставаше неизменно.
	— Не казвай на никого за това, но те ми позволиха една седмица да изпълнявам ролята на капитан от американска подводница. Истинският командир ми разрешаваше да постъпя така, както смятах за необходимо, разбираш ли? И аз потопих „Форестал“. Червенознаменният северен флот би се гордял с мен, нали?
	Джак се разсмя.
	— А как отреагира на това флотското началство?
	— Двамата с командира на подводницата се напихме от радост, а капитанът на „Форестал“ се ядоса, но се оказа добро момче в края на краищата. Следващата седмица ще дойде при нас да обсъдим маневрите. Той ще научи нещо и от това всички ще имат полза. — Рамиус замълча. — Къде е семейството ти?
	— Кати гостува на баща си. Джо и аз не се разбираме много.
	— Защото си шпионин, нали?
	— Не, по лични причини. Ще пиеш ли нещо?
	— Няма да е лошо бира, ако има.
	Рамиус се огледа наоколо, докато Джак отиде в кухнята. Таванът на къщата се извисяваше на около пет метра — като в черква, помисли си той — над разкошните килими. Всичко в жилището свидетелстваше за пари, похарчени, за да се направи то уютно и удобно за живеене. Когато Райън се върна, лицето на Рамиус беше мрачно.
	— Райън, не ме будалкай — строго каза той. — Откъде тези пари? ЦРУ не е чак толкова щедро.
	— А ти познаваш ли борсата? — усмихвайки се, попита Райън.
	— Да, вложих там част от парите си. Всички офицери от „Червеният октомври“ са вложили достатъчно пари в разни акции, така че могат и да не работят.
	— Ами аз спечелих много пари на борсата и реших да се дръпна оттам и да се заема с нещо друго.
	За капитан Рамиус това бе нещо ново.
	— А не си ли… каква беше думата, алчен. Не си ли алчен за повече?
	— Знае ли човек от колко пари има нужда? — попита Райън риторично. Капитанът замислено кимна. — Позволи ми да ти задам няколко въпроса.
	— Пак работа. — Марко се усмихна. — Значи не си забравил това.
	— В своя доклад ти бе споменал за участие в маневри, когато от твоята подводница била изстреляна ракета и в отговор са пуснали ракета по теб.
	— Да, това беше отдавна — 1981 година… през април, да, на дванадесети април. По това време аз командвах подводен ракетоносец от клас „Делта“ и ние пуснахме две ракети от Бяло море — едната към Охотско море, а другата към Сари Шаган. Ние изпитвахме ракетите на подводниците, разбира се, но също провеждахме изпитания на системата за противоракетната и радиолокационната отбрана — те имитираха пускане на ракета по моята подводница.
	— Но ти каза, че е завършило с неуспех.
	Марко кимна.
	— Нашата ракета от подводницата летеше превъзходно. Радарът в Сари Шаган също действаше, но прекалено бавно. Казаха, че е имало проблеми с компютъра. После чух, че са монтирали нов компютър. Третата част от маневрите за малко не се оказа успешна.
	— Противоракетната част. Ние узнахме най-напред за това — забеляза Райън. — А как в действителност се проведе изпитанието?
	— Те, разбира се, не изстрелват наземна ракета — каза Марко и вдигна пръст. — Правят ето това — разбираш смисъла на изпитанието, нали? Руснаците не са толкова глупави, колкото си мислиш. Знаеш, че цялата съветска граница е защитена от радиолокационни системи. С тях засичат изстрелването на ракетата и веднага изчисляват къде се намира подводницата — съвсем просто е. После съобщават в щаба на стратегическите ракетни войски. За тази цел при стратегическите ракетни войски винаги се намира в готовност полк със стари ракети. Те имат готовност да нанесат ракетен удар три минути след като са видели на екрана нашето изстрелване. — Той замълча за миг. — А нима в Америка не е същото?
	— Не, доколкото зная. Обаче нашите ракети се изстрелват от много по-голямо разстояние.
	— Така е, но все пак за руснаците това съвсем не е лошо, както виждаш.
	— Доколко надеждна е тази система?
	Рамиус вдигна рамене.
	— Не много. Проблемът се състои в това, доколко бдителен е личният състав и доколко е подготвен. По време на криза всички са нащрек и една такава система понякога може да действа успешно. И всеки път, когато системата работи добре, много бомби няма да се взривят на територията на Съветския съюз. Дори в някои случаи ще бъдат спасени поне сто хиляди граждани. Още сто хиляди роби ще се трудят, след като свърши войната — добави той, за да покаже презрението си към правителството на своята бивша родина. — А у вас в Америка имате ли нещо подобно?
	— Не, доколкото ми е известно — призна Райън. Рамиус поклати глава.
	— На нас ни дават такава заповед. Щом изстреляме ракетата, ние се гмуркаме на голяма дълбочина и се изтегляме с пределна скорост по права линия в кое да е направление.
	— В момента се опитвам да си изясня дали проявява интерес съветското правителство към нашите изследвания в областта на СОИ.
	— Шегуваш ли се? — Рамиус прихна да се смее. — Двадесет милиона руснаци загинаха по време на Втората световна война. Мислиш ли, че те искат да се повтори това? Уверявам те, че руснаците разбират това по-добре, отколкото вие американците. Ние получихме по-жестоки уроци и се научихме на много неща. Някой ден ще ти разкажа за моя роден град — той беше напълно унищожен. Да, ние научихме много неща и знаем как да защищаваме родината си.
	Това е още нещо, което следва да се помни относно руснаците, напомни си Райън. Не става толкова въпрос, че имат неестествено дълга памет; те са преживели в своята история неща, които никой не би забравил. Да се очаква от руснаците, че ще забравят своите загуби през Втората световна война, това е все едно да искаме от евреите да забравят холокоста. Няма логика.
	И тъй, преди малко повече от три години руснаците са провели крупни маневри с противоракетни средства срещу изстреляни от подводница балистични ракети. Радарната система прехванала и започнала да следи ракетите, но заради компютърното осигуряване претърпяла неуспех. Това е важно, но…
	— А причината, поради която компютърът не действаше достатъчно добре?…
	— Това е всичко, което зная. Известно ми е, че това изпитание се провеждаше честно.
	— Какво имаш предвид? — попита Джак.
	— Първоначалната заповед, която получихме, беше да изстреляме ракетата от предварително известна точка. Обаче тази заповед беше отменена в момента, когато подводницата напусна дока. Постъпи шифровано съобщение под печат „Само за командира, строго секретно“, подписано от помощника на министъра на отбраната. Според мен — полковник. Не помня името му. Да, заповед на министъра, но подписана от полковник. Той нареждаше изпитанието да бъде… как го наричате?
	— Спонтанно.
	— Не, не спонтанно. Истинското изпитание трябваше да се проведе неочаквано. Затова в съответствие със заповедта аз се отправих към друга точка и изстреляхме ракетата в друго време. При нас на борда се намираше един генерал от войските на ПВО и когато той узна за новата заповед, за малко не се побърка. Ужасно се разгневи, но що за изпитание ще бъде, ако няма елемент на изненада. Американските ракетоносци няма да ни се обадят по телефона, за да съобщят кога ще нанесат ракетния удар. Бойната готовност трябва да се поддържа постоянно — каза Рамиус в заключение.


	— Ние не знаехме нищо за вашето пристигане — сухо забеляза генерал Покришкин.
	Полковник Бондаренко се постара лицето му да остане безстрастно. Макар че имаше писмено разпореждане от министъра на отбраната и въпреки неговата принадлежност към друг род войска той имаше работа с генерал, притежаващ свои покровители в Централния комитет, и следваше да се отнесе към него с внимание. Но генералът също трябваше да бъде внимателен. Бондаренко беше облечен в своята най-добра, ушита по поръчка униформа, с няколко реда знаци за награди, в това число два ордена за храброст, проявена по време на бойни действия в Афганистан, и специалната значка, която се носи от офицери на Генералния щаб в Министерството на отбраната.
	— Другарю генерал, съжалявам, че с неочакваното си идване ви обезпокоих, но изпълнявам заповед на министъра.
	— Нищо страшно — отвърна Покришкин с широка усмивка и направи жест към сребърния поднос. — Желаете ли чай?
	— Благодаря. С удоволствие.
	Без да вика ординареца, генералът сам наля две чашки чай.
	— Виждам, че имате орден „Червено знаме“. От Афганистан ли е?
	— Да, другарю генерал. Бях там известно време.
	— И за какво ви наградиха?
	— Прикрепиха ме към едно подразделение от спецчастите в качеството на наблюдател. Ние преследвахме една група бандити. За съжаление те се оказаха по-хитри, отколкото си мислеше командирът на подразделението. Той допусна да попаднем в капан. Половината от личния състав загина или излезе от строя, включително командирът. — Получи си го, каза си наум Бондаренко. — Аз поех командването и извиках помощ. Бандитите съумяха да се изтеглят, преди да сме въвели подкрепленията, но на бойното поле оставиха осем трупа.
	— Как така един специалист свързочник се оказа…
	— Сам предложих. Имахме проблеми с тактическите свързочни системи и аз реших да изясня ситуацията лично. Поначало не съм строеви офицер, другарю генерал, но има неща, с които трябва да се запознаеш на практика. Това е още една причина за безпокойството, което възникна у мен за вашия обект. Тук сме в опасна близост до афганистанската граница и вашата служба за сигурност… не че е разхлабена, но е прекалено спокойна може би.
	Покришкин кимна, съгласявайки се с изказаното мнение.
	— Вие несъмнено сте забелязали, че охраната тук се носи от войските на КГБ. По-точно казано, те не са под моето командване, макар и да са ми подчинени. Що се отнася до ранно предупреждение за възможни нападения, аз имам уговорка с авиацията. Един мой съкурсник от „Фрунзе“ организира наблюдение от въздуха над целия район. Ако някой пожелае да се приближи до инсталацията откъм Афганистан, ще трябва да измине голямо разстояние и ние ще узнаем за опасността много преди да подходи към обекта.
	Бондаренко изслуша генерала с одобрение. Не е важно с какво се занимаваше сега бившият летец — снабдител на учени или не, — но Покришкин не бе забравил за суровата действителност, както нерядко се случва с някои генерали.
	— И така, Генадий Йосифович, какво конкретно ви интересува тук? — попита генералът. Сега, когато двамата офицери взаимно се убедиха във високия си професионализъм, атмосферата се подобри.
	— Министърът иска оценка за ефективността и надеждността на вашата система.
	— Вие разбирате ли от лазери? — попита Покришкин, повдигайки вежди.
	— Запознат съм с приложната страна. Работих в групата на академик Горемикин, когато се разработваха лазерни линии за свръзка.
	— Наистина ли? Ние също използваме такива линии.
	— Не знаех за това.
	— Да. Използваме ги на стражевите кули и чрез тях се осъществява връзка между лабораториите и цеховете. Това е много по-просто, отколкото да се опъват телефонни линии и гарантира срещу подслушване. Изобретението ви се оказа много полезно, Генадий Йосифович. Тогава, разбира се, сте запознат с предназначението на обекта.
	— Да, другарю генерал. Напредвате ли към целта?
	— След три дни ни предстоят решаващи изпитания на цялата система.
	— Нима? — Бондаренко бе силно изненадан.
	— Получихме разрешение за провеждането им едва вчера. Може би министерството не е било напълно информирано. Ще можете ли да останете и да присъствате на изпитанията?
	— Нищо по-добро от това.
	— Отлично. — Генерал Покришкин стана. — Да тръгваме. Ще ви запозная със своите вълшебници.
	Небето беше лазурносиньо и тъй дълбоко, както изглежда, ако се изкачиш над половината атмосфера. Бондаренко с учудване забеляза, че генералът сам седна зад кормилото на автомобила УАЗ-469 — съветския еквивалент на джипа.
	— Няма нужда да ме питате, полковник. Сам карам колата, защото тук при нас няма място за излишен персонал и освен това аз бях летец изтребител. Защо трябва да поверявам живота си на някое голобрадо момче, едва научило се да сменя скоростите. Харесват ли ви нашите пътища?
	Никак. Бондаренко не успя да го каже, тъй като генералът се устреми надолу по планинския склон. Пътят беше едва пет метра широк, а отдясно, от страната на полковника, зееше отвесна пропаст.
	— Само да видите, когато пътят е заледен — засмя се генералът. — Напоследък имаме късмет с времето. Миналата есен две седмици подред не спря да вали дъжд, което се случва твърде рядко в тоя район — изобщо мусоните изливат цялата си влага в Индия, затова зимата се оказа приятно суха и безоблачна. — Пътят стана равен и той смени предавката. От противоположната страна се зададе товарен автомобил и Бондаренко едва се сдържа да не примре от страх — колелата на джипа подскачаха по чакъла до самия край на бездната. Покришкин явно се забавляваше с него, но това следваше и да се очаква. Камионът профуча на по-малко от метър разстояние и генералът подкара отново колата по средата на асфалтовия път. Пред тях се появи нанагорнище и той отново превключи скоростите.
	— На обекта дори няма място за свестен кабинет, поне за мен — забеляза Покришкин. — Предимство във всичко се дава на учените.
	Сутринта, когато Бондаренко извършваше утринния си крос, той бе видял само една стражева кула в жилищния район, а сега, след като джипът изкатери последните метри от наклона, пред тях се откри целият обект „Ярка звезда“.
	Наложи се да преминат през три контролно-пропускателни пункта и на всеки от тях генерал Покришкин спираше и си показваше пропуска.
	— А стражевите кули? — попита Бондаренко.
	— Часовите се сменят през двадесет и четири часа; трудно им е на чекистите. Наложи се да инсталираме електрически нагреватели на кулите. — Генералът се засмя. — И без това имаме предостатъчно електрическа енергия и се чудим какво да я правим. По-рано между двата реда заграждения се пускаха стражеви кучета, но трябваше да се откажем от тях. Преди две седмици няколко кучета премръзнаха до смърт. Аз и не разчитах прекалено на тях. Сега се движат само с патрулиращите. Останаха малко. Мисля съвсем да ги изчистя от обекта.
	— Но…
	— Имаме проблеми с изхранването им — обясни Покришкин. — Щом падне сняг, налага се да докарваме храна с хеликоптер. За да си гледат добре работата, на стражевите кучета им трябва месо. А вие разбирате как пада духът на хората, когато кучетата се изхранват с месо, докато за учените то не достига. Кучетата не си струват главоболията, които ни създават. Командирът на поделението от войските на КГБ е съгласен с мен. Той се опитва да издейства разрешение да се отървем от тях. Имаме прибори за нощно виждане на всички кули. С тяхна помощ ще забележим приближаващия се нарушител дълго време преди кучето да е усетило шум или мирис.
	— Какъв е численият състав на охраната?
	— Усилена стрелкова рота. Сто и шестнадесет войници и офицери под командването на подполковник. Постоянно носят охрана не по-малко от двадесет човека — на кръгло денонощие. Половината са тук, другите се намират на съседния връх. На този обект например има по двама души на всяка кула и още четирима в състава на групата, патрулираща из района. Освен това всяко КПП се охранява. Безопасността на обекта е осигурена, полковник. Цялата стрелкова рота е с тежко въоръжение. За да проверим боеготовността, през октомври миналата година проведохме учение: една група със специално предназначение се опита да щурмува обекта. По мнението на наблюдателите всички спецназовци „загинали“ още преди да са се добрали на четиристотин метра от външното заграждение. Един от тях междувпрочем за малко наистина не пострада. Някакъв си червенобузест лейтенант на косъм се задържа да не се откачи от канарата. — Покришкин се обърна към Бондаренко. — Сега доволен ли сте?
	— Да, другарю генерал. Извинете за излишната предпазливост — такъв ми е характерът.
	— Вие не сте получили тези красиви лентички на униформата заради страхливост — одобрително се усмихна генералът. — Винаги съм готов да изслушам свежи идеи. Ако имате предложения, вратата ми всякога е отворена.
	Бондаренко реши, че генерал Покришкин му харесва. Началникът на обекта „Ярка звезда“ се намираше далече от Москва и не се държеше като надут пуяк. Явно, за разлика от другите генерали той не виждаше в огледалото ореол около главата си, когато се бръснеше. Може би този обект действително се намираше в умели ръце. Филитов щеше да бъде доволен.


	— Чувствам се като мишка, която вижда ястреб във висините — призна си Абдул.
	— Тогава дръж се като мишка — отвърна Стрелеца спокойно — и стой в сянка!
	Той вдигна глава и погледна летящия Ан-26. Самолетът се намираше на височина пет хиляди метра и ревът от турбините едва се долавяше. Жалко, помисли си Стрелеца, твърде недостижим е за стингъра. На някои ракетчици муджахидини им се бе удавало да свалят самолети от този тип, но на Стрелеца все не му вървеше досега. При точно попадение може да бъдат убити наведнъж четиридесет руснаци. Тези преоборудвани транспортни самолети се използваха за наблюдение на земната повърхност, което затрудняваше действията на афганистанските партизани.
	Двамата мъже вече вървяха по тясната пътека, която се виеше по склона на друг планински връх, а слънчевите лъчи още не стигаха до тях, макар че почти цялата долина бе залята от ярката светлина, сияеща от безоблачното зимно небе. На брега на една малка река се виждаха развалините на селце, подлагано на масирани бомбени удари. По-рано, преди да започнат да прелитат бомбардировачи на голяма височина, тук живееха около двеста човека. Отчетливо се забелязваха неравни линии от ями, които се простираха на разстояние три километра. Фугасните бомби бяха шествали зловещо из дефилето и тези, които не бяха убити, заминаха за Пакистан, оставяйки след себе си само пустош. Не остана храна, която местните хора да споделят с борците за свобода, не остана дом, който да ги приюти, нито джамия, в която да се помолят. Някъде в дълбините на душата си Стрелеца се опитваше да разбере защо войната трябва да бъде толкова жестока. Едно е, когато хората воюват един срещу друг; в това се таеше чест и гордост, които можеха да се споделят с достоен противник. Но руснаците не воюваха по този начин. А ни наричат варвари.
	Толкова много неща си бяха отишли безвъзвратно: това, което беше някога той, мечтите и надеждите за бъдещето, които по-рано лелееше, целият негов минал живот, който с времето чезнеше все по-далече и по-далече. Изглежда, той се сещаше за тях само насън, а когато се събуждаше, мечтите за мирен и спокоен живот се разнасяха като утринна мъгла. Ала дори и тези мечти сега избледняваха. Той все още можеше да види лицата на жена си, на дъщерята и на сина си, но тези образи започваха да приличат на снимки — плоски, безжизнени и жестоки спомени за времето, което няма да се върне. Но поне придаваха целеустременост на живота му. Когато у него се появяваше милост към жертвите му, когато се усъмнеше дали Аллах действително одобрява делата му, той можеше за миг да затвори очи и да си припомни защо виковете на умиращите руснаци му изглеждаха толкова приятни, колкото страстните стонове на жена му.
	— Отдалечава се от нас — забеляза Абдул.
	Стрелеца се обърна и погледна. Слънчевите лъчи се отразяваха от вертикалния стабилизатор на самолета, изчезващ зад далечните хребети. Дори и да се намираше на скалистия връх, Ан-26 пак щеше да бъде много високо. Руснаците съвсем не бяха глупаци. Те не се спускаха по-ниско, отколкото е необходимо. Ако той действително желаеше да свали един от тези самолети, щеше да се наложи да се приближи до летището… или може би да разработи нова тактика. Ето, това беше добра идея. Продължавайки да се движи по безкрайната камениста пътека, Стрелеца започна да обмисля подробностите.


	— А ще работи ли всичко нормално? — попита Морозов.
	— Това е и целта на изпитанието — да проверим дали всичко работи нормално — търпеливо обясни старшият инженер. Той си спомни за времето, когато сам бе млад и нетърпелив. Морозов имаше превъзходни заложби. Документите му от университета ясно го показваха. Син на заводски работник от Киев, с изключителния си ум и упорита работа той бе успял да постъпи в най-престижния университет на страната, който завърши тъй блестящо, че бе освободен от военна служба, едно доста необичайно събитие за човек без политически връзки.
	— А това е ново оптическо покритие… — Морозов погледна огледалото от разстояние няколко сантиметра. Двамата инженери бяха в комбинезони, с маски на лицето и ръкавици на ръцете, за да не повредят отражателната повърхност на огледало номер четири.
	— Както сам се досещате, това е един от елементите на изпитанието. — Старшият инженер се обърна. — Всичко е готово!
	— Излизайте — каза един техник.
	Те слязоха по стълбата, прикрепена към бетонния стълб, после преминаха през пространството, отделящо стълба от бетонния обръч, който обкръжаваше дупката.
	— Доста е дълбоко — забеляза Морозов.
	— Да, необходимо е да определим доколко ефективни са мерките, които взехме за елиминиране на вибрацията. — Това безпокоеше старшия инженер. Той чу шум, обърна се и видя, че началникът на обекта води в сградата, където се помещават лазерите, някакъв непознат. Още един гост от Москва, заключи той. Как изобщо ще успеем да свършим нещо, ако партийните бюрократи все ни стоят над главите?
	— Ти срещал ли си се с генерал Покришкин? — попита той Морозов.
	— Не. Що за човек е?
	— Попадал съм и на по-лоши началници. Както и повечето хора той смята, че лазерите са най-важното. Урок номер едно, Борис Филипович: най-важното — това са огледалата. Огледалата и компютрите. Лазерите са безполезни, ако не успеем да фокусираме енергията им в определена точка в пространството.
	След като изслуша урока, Морозов разбра каква именно част от проекта се намира под контрола на стария инженер, но младежът вече знаеше: успехът зависи от работата на цялата система. Само един лошо отрегулиран елемент щеше да превърне най-скъпо струващата апаратура в Съветския съюз в безполезна колекция от любопитни играчки.


>	5.
>	ОКО НА ЗМИЯ — ЛИЦЕ НА ДРАКОН

	Модифицираният „Боинг-767“ имаше две наименования. Първоначално го наричаха „Въздушна оптическа платформа“ (ВОП), а сега получи името „Кобра-Бел“, което поне звучеше по-добре. Всъщност самолетът представляваше едва ли не само платформа за един толкова голям инфрачервен телескоп, че с мъка се побираше в неговия широкофюзелажен корпус. На инженерите, разбира се, им се наложи да прибягнат до хитрост и на фюзелажа отзад, непосредствено зад пилотската кабина, се появи грозна гърбица, която заемаше половината от дължината на самолета. В резултат на това „Боинг-767“ действително заприлича на змия, която току-що е погълнала нещо по-голямо от това, което би могла да преглътне.
	Обаче още по-поразително в този самолет бе, че на вертикалния стабилизатор се мъдреше надпис „Армия на САЩ“. Този факт, който вбесяваше ВВС, се обясняваше с необичайното упорство на армията, която даже през седемдесетте години не прекрати работата си над противоракетната отбрана. Нейните учени, продължаващи да се занимават с такива изследвания, в качеството на „хоби“ изобретиха чувствителни елементи за инфрачервени лъчи, предназначени за ВОП, получила сега названието „Кобра-Бел“.
	Но тя вече беше съставна част от изследователската програма На ВВС и действаше под общото наименование „Кобра“. „Кобра-Бел“ работеше съвместно с радиолокационната система „Кобра-Дейн“ на остров Шемия и често извършваше полети заедно със самолета, наречен „Кобра-Бол“ — модифициран „Боинг-707“, — защото името „Кобра“ бе станало кодовото наименование за цяла група системи, чието предназначение беше да следят съветските балистични ракети. Армията изпитваше самодоволство от факта, че ВВС има нужда от нейната помощ, макар че наблюдаваше бдително продължаващите опити да й откраднат изследователската програма.
	Екипажът на „Кобра-Бел“, без да бърза, проверяваше готовността на системите, тъй като разполагаше с достатъчно време. Членовете на екипажа се набираха от служителите на компанията „Боинг“. Засега армията успешно отразяваше всички опити на ВВС да комплектова екипажа на самолета от свои специалисти. Вторият пилот, по-рано служител във ВВС, движеше пръста си по списъка на нещата, подлежащи на проверка. С безстрастен глас, лишен от емоции, той изричаше поредните точки, а бордовият инженер и първият пилот натискаха бутоните и гледаха показанията на отчитащите уреди, или с други думи — подготвяха самолета за безопасен полет.
	В предстоящия полет повече от всичко ги тревожеше времето. Шемия е един от най-западните Алеутски острови, малък, около шест на три километра, той се издига над равнището на синкавосивото море всичко на всичко на седемдесет и четири метра. Това, което се считаше за обичайно средногодишно време на Алеутските острови, би затворило по-голяма част от уважаващите себе си летища, а при лошо време екипажът щеше да предпочете да ползва услугите на железница. На базата беше широко разпространено мнението, че единствената причина, поради която руснаците изстрелват своите изпитателни ракети по посока на Охотско море, е да тровят живота на американците, които следят тези изпитания. Но днес времето беше относително добро, видимостта стигаше почти до края на пистата за излитане, където сините светлини се мержелееха сред облачета мъгла. Както и по-голяма част от летците, пилотът на „Кобра-Бел“ предпочиташе дневните полети, но през зимата те са по-скоро изключение. Впрочем струва ли си да се оплакваш, помисли си той: облаците бяха на височина петстотин метра, а все още не бе заваляло. Немалко трудности създаваше и вятърът, духащ под ъгъл на пистата за излитане, обаче той никога не духа така, както се иска на летеца. Още по-точно: строителите на пистата не са знаели, че вятърът влияе на успешното излитане на самолетите или пък просто пет пари не са давали за този фактор.
	— Контролен пункт Шемия, тук е Чарли Браво, готови за рулиране.
	— Чарли Браво, започнете рулирането. Направление на вятъра — две-пет-нула, скорост: петнадесет възла. — От контролната кула счетоха за излишно да предадат, че „Кобра-Бел“ е първа поред за излитане. В този момент „Боинг-767“ беше единственият самолет на базата. Всъщност той следваше да се намира сега в Калифорния за проверка на оборудването, ала само преди двадесет часа бе получено срочно указание да се пребазира на Шемия.
	— Роджър. Чарли Браво рулира. — След още десет минути боингът започна ускоряването, готвейки се за това, което трябваше да стане още един полет, с нищо неразличаващ се от предишните.
	Двадесет минути по-късно ВОП достигна крейсерска височина от петнадесет хиляди метра. Полетът преминаваше тъй гладко, както го познават пътниците от гражданските авиолинии, но вместо да се заемат с коктейлите и да прегледат менюто на предстоящата вечеря, хората на борда на самолета отдавна вече бяха разпуснали коланите и пристъпили към работа.
	Предстоеше им да включат приборите, да подготвят компютрите за повторен цикъл и комуникационните възли за предаване на данни и установяване на гласова връзка. „Кобра-Бел“ беше оборудван с всички системи за връзка, известни на науката, а на борда трябваше да има дори екстрасенс, ако съответната програма на Министерството на отбраната — тя наистина съществуваше — се бе развивала тъй успешно, както първоначално разчитаха. Летящата лаборатория се възглавяваше от артилерист с магистърска степен — представете си само! — получена от Тексаския университет. По-рано той бе командвал батарея от зенитни ракети „Пейтриът“ в Германия. Тогава, когато по-голяма част от хората с омайване гледали летящите самолети и мечтаели да станат летци, неговият интерес се свеждал просто да изчисти небето от тях, като ги сваля. Такова желание изпитвал и по отношение на балистичните ракети. Той взел участие в разработката на модификации от ракетата „Пейтриът“, способни да прехващат и унищожават не само съветските самолети, но и ракетите. В резултат на това той до съвършенство бе овладял приборите за следене на ракетите по време на полет.
	Сега в ръцете на полковника се намираше телексна разпечатка, по която следваше да се ръководи при провеждане на операцията. В разпечатката, постъпила от щаба на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната във Вашингтон, се съобщаваше, че след четири часа и шестнадесет минути руснаците трябваше да проведат пробно изстрелване на междуконтинентална балистична ракета СС-25. В документа не бе отбелязано по какъв начин са успели да се сдобият с тази информация, макар полковникът да знаеше, че не са я получили от вестник „Известия“. Задачата на „Кобра-Бел“ беше да се проконтролира изстрелването, да се прехванат телеметрическите данни, предавани от приборите, намиращи се вътре в ракетата, и най-важното: да фотографира разделящите се бойни глави в полет. Събраните данни по-късно щяха да се подложат на подробен анализ с цел да се определи как функционират пусковото устройство и апаратурата на ракетата и това, което повече от всичко интересуваше Вашингтон: точността на насочването на бойните глави към целта.
	В качеството си на ръководител на предстоящата операция полковникът нямаше прекалено много задължения. На неговото контролно табло светеха множество цветни лампички, отразяващи състоянието на бордовите системи. Тъй като ВОП представляваше ново допълнение към списъка на летящите лаборатории, всички прибори и системи работеха напълно задоволително. В този момент беше повреден само един резервен канал за връзка и с неговото ремонтиране се занимаваше един техник, който бе обещал да го вкара в ред. Полковникът си наля чашка кафе. Струваше му немалко усилия да си дава вид, че се интересува от нещата, които стават наоколо, когато фактически нямаше изобщо с какво да се заеме. От друга страна, ако започнеше да скучае, щеше да даде лош пример на подчинените. Той разтвори малкия джоб на ръкава на летателния комбинезон и си извади бонбон. Сладките неща все пак не са така вредни за организма, както цигарите, които бе пушил като лейтенант. Освен това, както не преставаше да му напомня зъболекарят на базата, те действат лошо на зъбите. В течение на пет минути полковникът смучеше бонбона, после стигна до извода, че трябва все пак да покаже, че върши нещо. Той освободи колана, стана от командирския стол и се запъти към кабината на екипажа.
	— Добро утро, момчета. — Сега беше 00:04 по Гринуич, или 12:04 местно време.
	— Добро утро, господин полковник — отговори първият пилот от името на целия екипаж. — Как вървят нещата при вас?
	— Засега всичко е наред. Какво е времето в района, в който патрулираме?
	— Плътна облачност на височина от четири до пет хиляди — отговори щурманът жена, показвайки спътникова снимка. — Направление на вятъра: три-две-пет, скорост: тридесет възла. Бордовите навигационни системи работят синхронно със системата за следене на Шемия — добави тя. Обикновено „Боинг-767“ се управляваше от двучленен екипаж, но не и този. След като руснаците свалиха корейския боинг, извършил полет „КАЛ-007“, всички самолети, прелитащи над западната част на Тихия океан, особено внимателно наблюдаваха своите навигационни уреди. „Кобра-Бел“ трябваше да се държи два пъти по-внимателно; руснаците мразеха всички летящи лаборатории, заети със събиране на разузнавателна информация. Американците никога не подхождаха към съветската граница на по-близко разстояние от петдесет километра, дори се стараеха да стоят извън зоната на руската противовъздушна отбрана. Най-малко два пъти руснаците бяха изпращали изстребители-прехващачи, които облитаха ВОП с цел да покажат, че не им е безразличен.
	— Няма нищо страшно, ние не се каним да приближаваме прекалено съветската граница — забеляза полковникът. Той се наведе напред между двамата пилоти и погледна настрана. Двете витла работеха отлично. За полет над океана полковникът би предпочел четиримоторен самолет, но никой не му предложи да избира. Щурманът учудено вдигна вежди, а полковникът, извинявайки се, я потупа по рамото. Беше време да си тръгне.
	— Колко още остава до района на наблюдението?
	— Три часа и седемнадесет минути. И три часа и тридесет и девет минути до началото на баражирането.
	— Мисля, че имам малко време да подремна — каза полковникът, излизайки от кабината. Той затвори вратата и се запъти покрай телескопа към главната каюта в задната част на самолета. Защо летците от екипажа са тъй дяволски млади, мислеше си той. Те сигурно си мислят, че имам нужда да поспя, а дори не забелязват, че страдам от безделие.
	А в кабината летците се спогледаха. Нима старият пръч смята, че няма да се справим без него? Те се настаниха по-удобно в седалките си и докато автопилотът водеше „Кобра-Бел“, не откъсваха очи От хоризонта — нямаше ли да се покажат някъде мигащите светлинки на някакъв самолет.


	Морозов беше в бял лабораторен халат с прикачен пропуск на гърдите и по нищо не се различаваше от останалите сътрудници на лабораторията. Той все още преминаваше изпитателния срок и неговото включване в групата, занимаваща се с регулирането на огледалата, изглеждаше по-скоро временно, но вече бе започнал да осъзнава колко важна е тази част от проекта. В Москва се бе занимавал с лазери и отлично се справяше в работата с експериментални образци, но никога не му идваше наум, че след като от лазера се откъсне мощен енергиен импулс, устройството едва е започнало да действа. Освен това учените, работещи на обекта „Ярка звезда“, вече бяха постигнали пробив в енергията на изходния сигнал.
	— Повторен цикъл — произнесе старшият инженер по микрофона, прикрепен към гърдите му.
	Сега проверяваха калибрирането на системата чрез проследяване на далечна звезда, коя точно — нямаше значение. За всяко ново изпитване на регулирането на огледалата наслуки се избираше нова звезда.
	— Нашето устройство би могло да стане дяволски добър телескоп, нали? — забеляза главният инженер, като гледаше екрана на монитора.
	— Безпокоеше ви стабилността на системата. Защо?
	— Както сам разбирате, трябва ни изключително висока точност. Досега системата не е подлагана на цялостно изпитание. При следенето на звездите трудности не са възниквали, но… — Той вдигна рамене. — Нашата програма е прекалено млада — също като вас.
	— Защо не използвате радар да избере спътник, който да следите.
	— Добър въпрос! — Старшият инженер се усмихна. — Аз също си го задавах. Но ни е забранено. Това трябва да има нещо общо със споразуменията за ограничаване на въоръженията или някаква подобна глупост. Засега, както ни съобщиха, се налага да се задоволяваме с координатите на целта, постъпващи по наземна връзка. Не разрешават да издирваме самостоятелно цели. Тъпотия! — заключи той.
	Морозов се облегна на стола си и се огледа. В другия край на залата групата за управление на лазерите усилено се занимаваше с нещо, неотстъпно следвана от военни в униформа, които шепнешком си разменяха впечатления. Младият инженер погледна часовника си — до началото на изпитанието оставаха шестдесет и три минути. Един след друг младите техници се изнизваха от залата и се насочваха към тоалетната. Самият той не изпитваше такава необходимост, също като началника си, който най-накрая обяви, че е доволен от готовността на системата, и я приведе в режим на очакване.


	Над Индийския океан, на височина двадесет и две хиляди и триста мили на геостационарна орбита, без да се отклонява от предварително избрана точка с определени координати, висеше американски спътник от Програмата за отбранителна поддръжка. Намиращият се на него гигантски телескоп „Шмит“ с рефлекторна система за фокусиране, изобретена от френския астроном Кесегрен, беше постоянно насочен към Съветския съюз. Телескопът имаше за задача незабавно да предаде предупреждение за изстрелването на руски балистични ракети по посока на Съединените щати. Информацията се съобщаваше на земята чрез релейната станция в Алис Спрингс, Австралия, а после на различни комуникационни възли в САЩ. В дадения момент условията за наблюдение бяха отлични. Почти цялата видима полусфера на земята беше обгърната в мрак, а на студената зимна повърхност на земята лесно се засичаха дори малки източници на топлинно излъчване.
	Техниците, следящи постъпването на информация от спътника в станцията Сънивейл, щата Калифорния, както обикновено в момента се забавляваха, броейки промишлени предприятия в Съветския съюз. Ето го стоманолеярния завод „Ленин“ в Казан, а това е голям нефтопреработвателен завод в околностите на Москва, тук пък е…
	— Внимание! — разнесе се гласът на сержанта. — Забелязва се избухване на топлинна енергия в Плесецк. Изглежда, че от изпитателния полигон за междуконтинентални балистични ракети е извършено поредното изстрелване.
	Майорът, който ръководеше тази вечер дежурната смяна, веднага позвъни по телефона в „Кристалния дворец“ — щабквартирата на Обединената система за противовъздушна отбрана на северноамериканския континент, НОРАД, разположена в Шейенските планини в щата Колорадо, за да се увери, че не са пропуснали изстрелването, и да узнае дали приемат данните от спътника. Разбира се, там информацията постъпваше нормално.
	„Значи това е изстрелването, за което ставаше дума“ — каза си наум майорът.
	Пред очите на техниците от дежурната смяна ярката опашка от пламък започна да се накланя на изток — междуконтиненталната ракета излизаше на балистична траектория, откъдето тя бе получила и името си. Майорът бе запомнил тактико-техническите данни на всички съветски ракети. Ако това е СС-25, то първата степен трябва да се отдели… ето сега.
	В този миг екранът на телевизионния монитор бе озарен от ярко избухване на пламък — там във висините бе разцъфнало огнено кълбо с диаметър петстотин метра. Телекамерата, намираща се на орбита, сякаш мигна за момент, променяйки чувствителността си, след като нейните сензори бяха заслепени от внезапния взрив на топлинна енергия. След три секунди камерата вече наблюдаваше облака от нагорещени отломъци, поемащи крива траектория право към земята.
	— Изглежда, че ракетата се е взривила — направи напълно излишна забележка сержантът. — Няма какво да се прави, Иване, заставай пак зад чертожната дъска.
	— Да, така и не са успели да решат проблема с втората степен — добави майорът. Той се помъчи да си представи в какво се състои този проблем, но в края на краищата му бе безразлично. Руснаците бяха избързали с производството на СС-25 и за по-голяма мобилност бяха започнали да ги монтират върху железопътни платформи, но тази птичка, летяща с твърдо гориво, отказа да се подчини. Майорът никак не се разстрои от това. Само мъничко трябваше да се намали степента на надеждност на ракетите, и използването им ставаше рисковано и опасно. А тази недостатъчна надеждност все още оставаше най-добрата гаранция за мира.
	— „Кристален дворец“, по наши оценки пускането на ракетата е претърпяло неуспех на петдесет и седмата секунда. „Кобра“ заела ли е позиция за наблюдение на изпитанието?
	— Да — отвърна офицерът от другия край на телефонната връзка. — Сега ще ги отзовем.
	— Разбрано, лека нощ, Джеф.


	След десет минути ръководителят на наблюдението от борда на „Кобра-Бел“ потвърди получаването на заповед за връщане в базата и изключи радиоканала. Поглеждайки часовника, той въздъхна — не му се връщаше на остров Шемия. Капитанът, който отговаряше за апаратурата, предложи да използват оставащото свободно време за калибриране на приборите. Полковникът помисли и даде съгласие. Самолетът и екипажът са нови, значи всички имат нужда от практика, помисли си той. Камерите за наблюдение бяха приведени в режим на следене на движещи се обекти. Един компютър, който регистрираше всички енергийни източници, открити от телескопа, се зае да търси само движещи се цели. Застаналите пред екрана техници забелязаха как индикаторът за движещи се цели бързо изключи от числото на наблюдаваните обекти звездите и започна да издирва малобройните нисколетящи спътници и отломъци от космически боклук, останали на орбита. Системата от наблюдателните камери беше толкова чувствителна, че можеше да открие топлината, излъчвана от човешко тяло, на разстояние хиляда километра, и затова скоро те имаха възможности за избор. Камерата започна да води една след друга целите и пренасяше тяхното фотографско изображение посредством цифров код в паметта на компютъра. Макар че това се правеше преди всичко за добиване на практически умения, получените данни щяха да бъдат предадени автоматически в НОРАД за обновяване на списъка на предметите, летящи в околоземна орбита.


	— Дъхът ми спира, само като си помисля каква изумителна мощност на изходния сигнал сте постигнали — тихо произнесе полковник Бондаренко.
	— Да — съгласи се генерал Покришкин. — Просто удивително е как става всичко това, нали? Един от моите вълшебници забелязва нещо и го споменава в разговор с друг, той говори с втори, който на свой ред го разказва на трети, и после всичко това се връща при този, който е започнал. Тук сме събрали най-добрите умове на страната и все пак процесът на научното откритие протича дяволски странно — представете си един разсеян селянин: той не вижда пътя, докато не се спъне в някой камък. Удивително е, Генадий Йосифович, но в същото време не съм срещал нищо по-вълнуващо оттогава, когато полетях за първи път във висините. Тук се променя съдбата на света. Сега, след тридесетгодишна упорита работа, изглежда, успяхме да създадем основата на една система, която може да защити родината от вражеските ракети.
	Явно преувеличение, помисли си Бондаренко, обаче предстоящото изпитание щеше да покаже доколко то е явно. Все пак Покришкин беше идеален човек за своята длъжност. Бившият летец изтребител се оказа истински гений, когато се изправи пред необходимостта да направлява усилията на учените и инженерите, много от които се отличаваха със самолюбие със силата на боен танк, само че бяха къде по-уязвими. Когато трябваше да изисква, той изискваше, но ако възникваше необходимостта да убеждава и придумва, той убеждаваше и придумваше. Покришкин беше поред баща, брат и чичо за всички тях. Само човек с голямо руско сърце можеше да постигне това. Полковникът стигна до извода, че явно добре подготвят командирите на летците изтребители за длъжността им, а Покришкин трябва наистина да е бил блестящ командир на полк. Колко трудно е да се намери равновесие между силата и убеждението, а за него това се оказа просто и естествено като дишането. Бондаренко внимателно наблюдаваше как го постига генералът. Това беше урок, от който можеше да се възползва в кариерата си.
	Центърът за управление се намираше встрани от сградата, в която се помещаваха лазерите, и беше прекалено малък за настанените в него хора и техника. Тук имаше повече от сто специалисти, от които над шестдесет доктори на физико-математическите науки. Даже техниците притежаваха толкова висока квалификация, че можеха да преподават във всеки университет на Съветския съюз. Хората седяха или стояха наведени над пултовете за управление. Мнозина пушеха и климатичната инсталация, необходима за охлаждане на компютрите, с всички сили се стараеше да поддържа чистотата на въздуха. Многобройни циферблати отбелязваха времето в различни часови пояси: гринуичкото, по което се следяха спътниците, местното време и, разбира се, московското. На едно табло се показваха точните координати на спътника-цел, „Космос-1810“, а по международната спътникова регистрация: 1986-102А. Той беше изстрелян от космодрума в Тайретан на 26 декември 1986 година и все още се намираше на орбита, тъй като не се бе подчинил на командата да се приземи заедно с намиращата се на борда филмова лента. От телеметричните данни беше ясно, че неговата електрическа система все още функционира, макар че орбитата ставаше все по-ниска. Понастоящем перигеят на спътника — най-ниската точка на орбитата — беше сто и осемдесет километра. Сега „Космос-1810“ приближаваше точката на перигея — точно над „Ярка звезда“.
	— Включете захранването — подаде команда старшият инженер по системата за вътрешна връзка. — Последна проверка на системата.
	— Камерите за следене функционират нормално — докладва един от техниците. Гласът му, усилен от високоговорителите на стената, изпълни залата. — Криогенните потоци — в нормата.
	— Системата на огледалата осъществява следене на автоматичен режим — съобщи инженерът, който седеше до Морозов. Младият инженер, свлякъл се до самия край на въртящия се стол, не откъсваше очи от телевизионния екран, който още нямаше образ.
	— Компютърната синхронизация — в автоматичен режим — разнесе се трети глас.
	Бондаренко посръбваше от чая си, като се опитваше безуспешно да запази спокойствие. Винаги му се бе искало да присъства на изстрелване на ракета, ала така и не бе успял да осъществи това свое желание. Тук цареше същата атмосфера като на космодрума. Вълнението наелектризирваше хората, заобиколили апаратите, обединили се в едно цяло, за да дочакат кулминацията. Един след друг се чуваха гласове на специалисти, които съобщаваха за своята готовност и за готовността на оборудването.
	Най-накрая се чу:
	— Всички лазерни системи са под напрежение и готови за действие.
	— Готови сме за залпа — заключи главният инженер.
	Погледите на всички присъстващи се устремиха право там, където инженерите, отговарящи за камерите за следене, бяха насочили своите уреди в северозападния сектор на хоризонта. И ето че се появи бяла точка. Тя се движеше нагоре по черния купол на нощното небе.
	— Целта прехваната.
	Намиращият се до Морозов инженер си вдигна ръцете над контролното табло да не би случайно да докосне някой бутон. Светваха и гаснеха думите „автоматичен режим“.
	На двеста метра разстояние шестте огледала, разгърнати около сградата на лазерите, се въртяха, идеално синхронизирани, около хоризонтална и вертикална ос, водейки целта, издигаща се все по-високо над назъбения планински хоризонт. По цялата територия на обекта зареваха сирени и редуващи се сигнални светлини предупреждаваха всички, които се намираха извън помещението да извърнат поглед от източника на лазерното излъчване.
	На екрана на монитора до контролното табло на старши инженера се появи снимката на „Космос-1810“. За да се изключи всякаква грешка, той и още трима сътрудници трябваше визуално да опознаят целта.


	— Това е „Космос-1810“ — обясни на полковника капитанът на „Кобра-Бел“. — Излязъл от строя разузнавателен спътник. Трябва да е имал повреда в двигателя и не се е върнал на Земята. Сега се намира на постепенно снижаваща се орбита. Остават му още четири месеца. Спътникът продължава да изпраща обичайната телеметрична информация. Нищо особено, доколкото успяхме да установим. Просто съобщава на руснаците, че засега е още на орбита.
	— Явно слънчевите му батерии все още работят — забеляза полковникът. — Топлината, която излъчва спътникът, постъпва от вътрешен източник.
	— Да. Не разбирам защо не ги изключат… Както и да е, температурата на борда е… около петнадесет градуса по Целзий. На такъв студен фон е трудно да се определи. При слънчева светлина ще се повиши външната му температура и няма да можем да различим загряването от вътрешен топлинен източник.


	Огледалата на излъчващата лазерна система бавно водеха спътника, но движението се забелязваше и на шестте екрана, които ги следяха. Лазерен лъч с ниска мощност се отрази от едно огледало и подскочи към целта… Освен че насочи цялата система, той предаде изображение с висока разделителна способност на монитора при командното табло на главния инженер. Целта бе опозната. Главният инженер завъртя един ключ, като отблокира цялата система. От този момент „Ярка звезда“ излезе от контрола на хората и се подчини само на командите, постъпващи от главния компютър на обекта.
	— Целта се следи автоматично — забеляза Морозов, като се обърна към своя началник.
	Старшият инженер кимна в знак на съгласие. Показанията на неговото табло свидетелстваха, че разстоянието до целта бързо намалява — спътникът шеметно се носеше напред към своята гибел със скорост 27 хиляди километра в час. На екрана се очерта изображение на овална капка, светеща сякаш със собствена светлина на фона на едно тъмно небе, лишено от термална енергия. Ето, капката се оказа в центъра на прицелната мрежичка подобно на бял овал на мушката на снайперист.
	Те, разбира се, нищо не чуха. Сградата, в която се намираха лазерите, беше превъзходно изолирана от звук и температурни промени. На земната повърхност нищо не се забелязваше. Обаче в центъра за управление около сто човека, наблюдаващи телевизионните екрани, едновременно стиснаха палци.


	— Какво стана, по дяволите! — възкликна капитанът. Изображението на „Космос-1810“ внезапно стана невероятно ярко, подобно на слънце. Компютърът мигновено отреагира на избухването и намали своята чувствителност, но в продължение на няколко мига не съумя да проследи измененията на температурата на целта.
	— Какво ли е могло да се случи… Сър, това не е вътрешен източник на енергия. — Капитанът въведе команда и на екрана се изписа цифрово сверяване на температурата на спътника. Инфрачервеното излъчване представлява функция на четвърта степен, по такъв начин топлината, излъчвана от един предмет, е квадрат на квадрата от неговата температура. — Сър, температурата на спътника подскочи от петнадесет градуса по Целзий до хиляда и осемстотин градуса за по-малко от две секунди. Скоростта на увеличението е неравномерна, почти като… ето, сега пада. Що за дяволска работа!
	Седящият отляво на капитана полковник се зае да натиска бутони на пулта за свръзка, привеждайки в действие спътников свързочен канал, съединяващ „Кобра-Бел“ с щаба на НОРАД в Шейенските планини и надеждно защитен от подслушване. Когато той заговори, това беше безстрастният глас на кадрови военен, който не се променя и в най-кошмарни ситуации. Полковникът ни най-малко не се съмняваше в това, което току-що бе видял.
	— „Кристален дворец“, тук е „Кобра-Бел“. Пригответе се за получаване на извънредно спешно съобщение.
	— Готови, предавайте.
	— Току-що наблюдавахме проблясване с изключителна яркост. Повтарям, следим проблясване с високоенергиен ефект. „Кобра-Бел“ обявява ситуация „Дропшот“. Потвърдете получаването. — Той се обърна към капитана, чието лице беше бледо като платно.


	Старшият дежурен офицер в щаба на НОРАД направи бърза справка в паметта си, за да си спомни какво означаваше „Дропшот“. След няколко мига той възкликна пред микрофона:
	— Господи! — а после заговори: — „Кобра-Бел“, потвърждаваме получаването на кода „Дропшот“. Останете на връзка, докато започнем да действаме. Господи! — отново произнесе той и се обърна към помощника си: — Предайте състояние на тревога по кода „Дропшот“ в Националния военен команден център и ги предупредете да се готвят за получаването на по-подробна информация. Намерете полковник Уелч и незабавно го извикайте тук. — После дежурният офицер свали слушалката и натисна бутона на телефона, за да се свърже със своя най-висш началник — главнокомандващия обединените сили на противовъздушната отбрана на американския континент: НОРАД.
	— Да — чу се дрезгав глас.
	— Господин генерал, докладва полковник Хенриксън. „Кобра-Бел“ е обявила тревога „Дропшот“. Предали са, че току-що са наблюдавали проблясване с изключителна сила.
	— Вие съобщихте ли в НВКЦ?
	— Да, сър, и извикахме Дъг Уелч.
	— Получихте ли конкретни данни?
	— Те ще бъдат готови, когато пристигнете тук.
	— Добре, полковник. Тръгвам. Изпратете самолет на остров Шемия, за да докара при вас онзи армейски офицер.
	Полковникът, намиращ се на борда на „Кобра-Бел“, току-що бе разпоредил на офицера по свръзките да предаде всички получени данни в НОРАД и Сънивейл. Това се осъществи за по-малко от пет минути. Ръководителят на операцията заповяда на екипажа да върне самолета на остров Шемия. На борда оставаше достатъчно гориво за още неколкочасово патрулиране, ала полковникът стигна до извода, че през този ден няма какво повече да се случи. На полковника удивително му вървеше: току-що бе станал свидетел на нещо, което само малцина са наблюдавали през цялата история на човечеството. Той бе присъствал при промяната на света и за разлика от по-голяма част от хората бе разбрал значението на това събитие. Каква чест му бе оказала съдбата, помисли си той — да види нещо, което бе по-добре никога да не бе виждал.
	— Капитане, те са успели преди нас. — Боже Господи!


	Джак Райън тъкмо се канеше да излезе от кръстовището на шосе 1–495, когато телефонът му в колата иззвъня.
	— Слушам.
	— Спешно имаме нужда от теб.
	— Идвам.
	Чу се пукот и връзката се прекъсна. Джак излезе от кръстопътя, отби в най-дясната лента и отново премина през транспортния възел, за да се озове на вашингтонския околовръстен път, водещ право към Ленгли. Все същата история. Той бе решил да замине веднага следобед, за да се срещне с представители на Комисията по ценните книжа и борсовите операции. Оказа се, че директорът на компанията е успял да докаже своята невинност и по такъв начин и към самия него отпаднало всякакво подозрение — или би трябвало да отпадне, ако следователите на комисията решат да закрият делото. Райън се надяваше, че след тази среща ще може да се прибере вкъщи и днес повече да не се връща в ЦРУ. Сега, като поемаше обратния път към Ленгли, недоволен и ядосан, той се опитваше да отгатне каква ли неприятност го чакаше там.


	Майор Грегъри и трима членове на неговия екип по програмното осигуряване стояха пред черната дъска и обсъждаха по-нататъшното развитие на програмата по регулиране на огледалата, когато един сержант влезе в стаята.
	— Майоре, търсят ви по телефона.
	— Зает съм, предайте да позвънят по-късно.
	— Това е генерал Паркс, сър.
	— Гласът на шефа — каза недоволно Ал Грегъри. Той подаде тебешира на най-близкостоящия до него сътрудник и излезе от стаята. След една минута майорът вдигна слушалката.
	— За вас излетя хеликоптер — съобщи генералът, без да губи време за любезности.
	— Сър, ние се опитваме да намерим…
	— На базата в Къртланд вас ви чака „Лиърджет“. Не разполагаме с достатъчно време, за да пристигнете тук с граждански самолет. Няма нужда да вземате багаж. Тръгвайте незабавно, майоре!
	— Слушам.


	— Какво се е случило? — попита Морозов. Главният инженер седеше пред пулта за управление и разстроено гледаше екрана на монитора.
	— Термално разсейване. По дяволите! Мислех си, че сме се справили с този проблем. — Маломощният лазер, намиращ се в другия край на залата, също бе изкарал снимка на целта. Моноцветното изображение приличаше на черно-бяла снимка в едър план, само че това, което трябваше да почернее, бе станало само тъмнокафяво. Техникът, който се занимаваше с телевизионната апаратура, превключи на полиекранно изображение с цел да се направи сравнение на външния вид на спътника до началото на операцията и след нейното завършване.
	— Никакви дупки — мрачно забеляза Покришкин.
	— Е, и какво? — изумено възрази Бондаренко. — Боже мой, вие едва не стопихте спътника. Той изглежда така, сякаш сте го потапяли в пота с разтопена стомана. — И действително спътникът изглеждаше точно така. Това, което по-рано имаше плоски повърхности, се бе набръчкало от огромната топлинна енергия, която все още се излъчваше в околното пространство. Слънчевите батерии, монтирани върху корпуса на спътника и предназначени да поглъщат светлинна енергия, изглежда, бяха изгорели напълно. При по-внимателното разглеждане се установи, че целият корпус на спътника се бе изкривил вследствие на съкрушителния топлинен удар.
	Покришкин кимна, но мрачното изражение не изчезна от лицето му.
	— Ние разчитахме да пробием дупка през корпуса му. Ако бяхме успели да направим това, би се създало впечатление, че спътникът се е сблъскал с отломък от космически боклук. Ние се стремяхме именно към такава концентрация на топлинна енергия.
	— Но нима сега не сте в състояние да унищожавате всеки американски спътник, който пожелаете?
	— Обектът „Ярка звезда“ не е създаден, за да унищожава спътници. Ние отдавна сме способни да осъществим тази задача.
	И тутакси Бондаренко разбра това, което имаше предвид генералът. Поначало „Ярка звезда“ имаше предназначение да унищожава спътници, но пробивът в мощността на енергийния импулс бе повишил четири пъти очакванията и на Покришкин му се прииска с един замах да премине през два етапа: да демонстрира способност да се унищожават спътници и едновременно с това да покаже, че е възможно създаването на система, на основата на която следва да се разгърне противоракетната отбрана. Той бе амбициозен човек, макар и не в обичайния смисъл на думата.
	Бондаренко пренебрегна тази мисъл и се съсредоточи над друго. Каква е причината за неуспеха? Действително трябваше да е термалното разсейване. Лазерните лъчи, като си пробиват път през въздуха, отдават във вид на топлина една част от енергията си на околната атмосфера. Това размърдва въздуха, изкривява оптическата ос на лъча и го заставя да се отклонява от целта и едновременно с това прави диаметъра му по-широк, отколкото е проектирано.
	И въпреки всичко лазерният лъч бе достатъчно мощен, за да разтопи метал на разстояние сто и осемдесет километра! — напомни си полковникът. Това не биваше да се нарича неуспех. То бе гигантска крачка в областта на съвършено нови технологии.
	— Системата не пострада ли?
	— Не, в противен случай нямаше да получим последвалото изображение. Изглежда, че предприетите от нас мерки за компенсиране на загубите в атмосферата са достатъчни за маломощния лъч, който ни предава изображението на целта, но не и за високоенергийния лазерен импулс. Това е полууспех, другарю генерал.
	— Да. — Покришкин разтри очите си и заговори по-твърдо: — Другари, днес показахме, че сме постигнали голям напредък, но тепърва предстои да се направи още много.
	— А това е в моята област — каза съседът на Морозов. — Но ние ще накараме този кучи син да омекне.
	— А дали нямате нужда от още един специалист за вашата група.
	— Тук ни трябват хора, които разбират от физика на регулируемите огледала и отчасти от компютри. Вие как сте в тази област?
	— Сам ще прецените. Кога започваме?
	— Утре. На телеметристите ще им трябват не по-малко от дванадесет часа за обработката на получената информация. А сега със следващия автобус си отивам право вкъщи и няма да пропусна да обърна две чашки. Семейството ми ще се върне чак след седмица. Имаш ли нещо против да ми правиш компания?


	— Какво е това според теб?
	Те едва се бяха изкачили на върха на хребета, когато на небето се появи метеор. Или поне на пръв поглед приличаше на ярка огнена диря от прелитащ метеор. Ала там, във висините, увисна тънка златна нишка, която се движеше нагоре — тя се издигаше много бързо, но все пак се забелязваше.
	Тънка златна нишка, помисли си Стрелеца. Сякаш самият въздух светеше. Какво ли можеше да застави въздуха да излъчва светлина? За миг забрави къде се намира и с какво се занимава и си спомни за физиката, която бе изучавал в университета. Топлината. Само топлината можеше да накара въздуха да свети. Когато пада метеор, триенето му с въздуха… но тази линия не можеше да бъде следа от падащ метеор. Дори ако издигащата се нагоре нишка беше оптическа измама или просто илюзия — очите понякога си правят шеги, — все пак златната нишка вися на небето почти пет секунди, а може би и повече. Трудно е да се измери наум времето. Хъм… Внезапно той седна и си извади бележника. Беше му го дал един служител от ЦРУ, като го бе помолил да си води бележки за събития от ежедневието. Ето че ми потрябва, каза си той. Досега не се бе сещал за него. Стрелеца записа датата, времето и приблизителното направление. След няколко дни той щеше да се върне в Пакистан и може би тези неща щяха да се окажат интересни за сътрудника на ЦРУ.


>	6.
>	ЕДИН — АКО ПО СУША

	Когато той пристигна, вече се беше стъмнило. Шофьорът на Грегъри зави от „Джордж Уошингтън Паркуей“ към Речния вход на Пентагона. Часовият вдигна бариерата и пропусна безличния форд — през тази година Пентагонът купуваше тази марка, — който се изкатери по наклона, заобиколи няколко паркирани автомобила и свали майора при стъпалата, точно зад спрелия тук автобус. Грегъри беше добре запознат с по-нататъшната процедура: той си показа пропуска, мина през детектора за метали, после тръгна надолу по коридора, украсен с държавни знамена, покрай бюфета и като остави зад себе си един стръмен участък, се озова в пасаж с магазинчета, осветен и накитен в стила на тъмница от дванадесети век. В действителност като ученик в средното училище Грегъри се увличаше по игри на замъци, тъмници и населяващите ги дракони и още при първото пристигане в тази мрачна многоъгълна сграда той се убеди, че строителите са черпели вдъхновение от подобни игри.
	Управлението на Стратегическата отбранителна инициатива се намираше под търговското помещение на Пентагона (фактически входът му беше точно под сладкарницата) и се простираше на дължина триста метра. По-рано пред него имаше автобусна спирка и пиаца за таксита, но терористичните взривявания на коли убедиха Министерството на отбраната, че не е твърде разумно да се настаняват автомобили под самия пръстен „Е“. По такъв начин тази част на огромното здание стана най-новото и най-надеждно защитено помещение на Пентагона — за най-новата и най-малко надеждно защитима военна програма на страната. Като стигна до входа, Грегъри извади втория пропуск, показа го на четиримата охраняващи от службата за сигурност и после го вкара в апарата, който се намираше на стената. Електронното устройство сне от пропуска електромагнитния код, провери дали всичко е наред и стигна до извода, че майорът може да влезе. Той премина през приемната към вратите с двойни стъкла, като се усмихна на секретарката на генерал Паркс. Тя кимна в отговор, но тъй като не обичаше да остава до късно, не й беше до усмивки.
	В лошо настроение се намираше и генерал Бил Паркс. В неговия просторен кабинет имаше бюро, малка маса за кафе и приятелски разговори и дълга маса за съвещания. Стените се разкрасяваха от снимки в рамки, на които бяха запечатани различни видове дейности в космоса заедно с многобройни реални и въображаеми космически апарати и… въоръжения. Общо взето, Паркс беше добродушен човек. Бивш летец изпитател, той достигна такива висини, че на неговото място човек очакваше да види един лицемерно усмихващ се кариерист, докато Паркс водеше монашески начин на живот, а свенливата му усмивка внушаваше пълно доверие. На ризата с къси ръкави нямаше никакви ленти от многобройните му награди, забелязваше се само знакът на летците. Генералът не изпитваше нужда да прави впечатление — неговите заслуги и без това бяха известни. Паркс беше един от най-умните хора на правителствена служба, по-точно влизаше в първата десетка, а може би дори бе най-умният. Грегъри забеляза в залата и други посетители.
	— Отново се срещаме, майоре — обърна се Райън към Грегъри. Той държеше в ръце дебела папка от около двеста страници, половината от които беше успял да прегледа.
	Грегъри застана мирно пред генерал Паркс и докладва, че е пристигнал, както му е наредено.
	— Как мина полетът?
	— Превъзходно. Сър, на същото ли място е автоматът за разхладителни напитки? Пресъхнала ми е устата.
	Паркс се усмихна.
	— Вървете, майоре, не бързаме чак толкова.
	— Това момче не може да не ти хареса — забеляза генералът, след като вратата хлопна след Грегъри.
	— Интересно, знае ли майка му с какво се занимава след училищните занятия — засмя се Райън и тутакси отново стана сериозен. — Той още нищо не е видял от това, нали?
	— Не, не сме имали още време, освен това полковникът от „Кобра-Бел“ ще пристигне едва след пет часа.
	Джак кимна. Именно по тази причина единствените представители на ЦРУ в кабинета на генерал Паркс бяха Арт Греъм от групата за следене на спътниците и самият той. Всички останали щяха хубаво да се наспят, докато те двамата подготвят материалите за съвещанието на другия ден сутринта. Паркс можеше да изчезне и да възложи работата на своите учени, но не беше такъв човек. Колкото повече Райън опознаваше Паркс, толкова повече му харесваше. Генералът притежаваше главното качество на ръководителя: способността да предвижда. А Райън беше съгласен с неговото предвиждане. Това бе един кадрови военен, който ненавиждаше ядреното оръжие. Въобще в това нямаше нищо необичайно — военните обичат реда и порядъка, докато ядрените оръжия водят до хаос и безредие в света. Немалко армейски офицери, моряци и летци престъпиха собственото си чувство за достойнство и изградиха кариерите си върху оръжие, което, както те се надяваха, никога няма да бъде използвано в боя. А ето че Паркс прекара последните десет години от живота си, стремейки се да унищожи ядрената заплаха. Джак обичаше хора, които се мъчат да плуват срещу течението. Духовната смелост беше много по-рядка стока, отколкото физическата и сред военните това отговаряше на истината съвсем не в по-малка степен, отколкото при другите професии.
	Грегъри се върна в кабинета с кутия кока-кола, която взе от автомата в коридора. Той не обичаше да пие кафе, особено когато му предстоеше сериозна работа.
	— И така, за какво става въпрос, господин генерал?
	— Ние получихме видеолентата от „Кобра-Бел“. Екипът бе излетял със задача да наблюдава едно пробно изстрелване на съветска балистична ракета. Съветската птичка СС-25 се взривила скоро след старта, обаче ръководителят на операцията, намиращ се на борда на „Кобра-Бел“, решил да остане на позиция и да си поиграе със своите играчки. И ето какво е видял.
	Генерал Паркс натисна бутона за възпроизвеждане на дистанционното управление на видеомагнетофона.
	— Това е „Космос-1810“ — каза Арт Греъм, подавайки една снимка, — съветски разузнавателен спътник, който е излязъл от строя.
	— На екрана имаме инфрачервено изображение, нали? — попита Грегъри и преглътна от кока-колата. — Господи!
	Това, което беше само една мъничка бяла точка, се разрасна и се превърна във взривяваща се звезда — като в научнофантастичен филм. Но тук нямаше никаква фантастика. Образът се промени, тъй като възпроизвеждането, намиращо се под контрола на компютър, трябваше да следва енергийния взрив. В долната част на екрана се появиха цифри, показващи регистрираната температура на нажежения спътник. След няколко секунди яркостта на изображението започна да избледнява и компютърът трябваше отново да се пренастрои, за да продължи следенето на „Космос-1810“.
	За миг по екрана пробягнаха смущения, след което се появи ново изображение.
	— Това е отпреди деветдесет минути. Една от последните орбити на спътника минаваше над Хавайските острови — обясни Греъм. — Там имаме камери за наблюдение на руските спътници. Погледнете снимките, които ви дадох.
	— Тези снимки са преди и след събитието, нали? — Очите на Грегъри подскочиха от едното изображение на другото. — Слънчевите батерии са изчезнали… Боже! От какъв материал е направен корпусът на спътника?
	— Главно от алуминий — отговори Греъм. — Руснаците се стремят към по-здрави конструкции от нашите. Вътрешният скелет може би е направен от стомана, но по-скоро от титан или магнезий.
	— Значи спътникът се състои от материал, който е най-благоприятен за предаването на топлинна енергия — забеляза Грегъри. — Те са убили своята птичка. Нагряването е било толкова високо, че е стопило слънчевите клетки моментално и може би е извадена от строя електрическата система вътре. На каква височина е прелетял спътникът?
	— Сто и осемдесет километра.
	— Над Сари Шаган или над новото място, за което ми говори господин Райън?
	— Душанбе — каза Джак, — новия обект.
	— Обаче новите далекопроводи още не са завършени.
	— Така е — съгласи се Райън. — Когато ги завършат, ще могат да увеличат мощността на енергийния импулс поне двойно в сравнение с това, което наблюдавахме. Или на това разчитат. — Той говореше с тона на човек, узнал, че близък роднина е неизлечимо болен.
	— Може ли да видя още веднъж първия запис? — каза Грегъри. Въпреки вежливия тон това звучеше почти като заповед. Джак забеляза, че генерал Паркс тутакси изпълни молбата на младия офицер.
	Разглеждането продължи още петнадесет минути. През това време Грегъри стоеше само на метър от екрана, без да откъсва очи от образа дори когато пийваше от кока-колата. Последните три минути на видеозаписа ги пускаха кадър след кадър, като след всяко изображение майорът си водеше бележки. Най-накрая той кимна удовлетворено.
	— След половин час ще мога да ви съобщя мощността на изходния сигнал, но още сега е ясно, че при тях са възникнали немалко трудности.
	— Разсейване ли?
	— Да, а също и проблеми с точността на насочването към целта, сър. Поне така ми изглежда. Ще ми трябва малко време за работа и добър калкулатор. Неприятно е, че оставих своя в службата — смутено си призна той. Наред със сигналното устройство на пояса му се виждаше празен калъф. Греъм подаде на майора своя калкулатор, един много скъп „Хюлет-Пакард“.
	— Какво ще кажете за мощността?
	— Нужно ми е известно време, за да пресметна достатъчно точно — каза Грегъри така, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете. — Засега мога да предположа: мощността на техните лазери превъзхожда поне осем пъти нашите. Къде бих могъл да се разположа? Имам нужда от спокойно място, за да поработя там. Може ли да отида в бюфета?
	Генералът кимна и младият офицер излезе от кабинета.
	— Осем пъти… — забеляза Арт Греъм. — Боже мой, те ще превърнат в пушек всички наши спътници на Програмата за поддръжка на отбраната. И можете да не се съмнявате, че за тях не представлява никаква трудност да изкарат от строя спътниците. Е, и какво, имаме ли начини да ги защитим…
	Райън чувстваше, че не може да следи нишката на разговора. Той се бе специализирал по история и икономика, но още не бе овладял езика на техническите науки.
	— Три години — каза генерал Паркс с въздишка, наливайки кафе. — Водят ни поне с три години…
	— Да, но само по мощност на изходния сигнал — забеляза Греъм.
	Джак поглеждаше ту единия, ту другия, разбирайки тяхната тревога, макар че причината му се изплъзваше.
	Грегъри се върна след двадесет минути.
	— По мои разчети върховата мощност на техния изходен сигнал е от двадесет и пет до тридесет милиона вата — съобщи той. — Ако предположим, че са включени шест лазера в излъчващата система, това е… това е достатъчно, нали? От руснаците се иска само да ги разгърнат по-близо един до друг и да ги насочат към една цел. Това са лошите новини. Хубавото е само това, че при тях са възникнали сериозни проблеми с термичното разсейване. Те са успели да фокусират върховата мощност в целта само за първите няколко хилядни части от секундата. След това лазерният сноп е започнал да се разсейва. Средната мощност на техния изходен сигнал е била от седем до девет мегавата. Освен това е възникнал и проблемът за насочването към целта. Основите на огледалата им са недостатъчно добре защитени от сътресение или пък не могат да коригират отклонението при въртенето на земната ос. А може би и едното, и другото. Каквато и да е истинската причина, те изпитват затруднения при насочването с точност, превишаваща три дъгови секунди. Това означава, че за геостационарния спътник точността ще бъде плюс-минус двеста и четиридесет метра — разбира се, тези цели са относително стационарни и факторът на движението може да помага или да пречи.
	— Как така? — попита Райън с недоумение.
	— Разбирате ли, ако водите движеща се цел, а спътниците на ниска орбита се движат много бързо, около осем хиляди метра в секунда, един дъгов градус съответства на хиляда и четиристотин метра, така че вашата цел се премества с пет градуса в секунда. Дотук е ясно, нали? Термичното разсейване означава, че лазерният лъч отдава на атмосферата значително количество енергия. Тъй като вие водите спътник, който се движи с голяма скорост, при всеки нов импулс се налага да се пробива в атмосферата нова диря. Но за да стане разсейването значително, е необходимо време — и това работи за нас. От друга страна, ако имате проблеми с вибрацията, всеки път, когато изменяте прицелната точка, вие добавяте нова променлива в геометрическата структура на насочването и това много влошава нещата. Стреляйки по относително неподвижна цел — от рода на комуникационните спътници, — вие опростявате проблема с прицелването, обаче лазерният лъч се движи по една и съща ос на термичното разсейване, докато почти цялата енергия на изходния сигнал не се изразходва за загряване на въздуха. Сега ме разбирате, нали?
	Райън кимна в знак на съгласие, макар че умът му бе стигнал до границите на своите възможности. Той с мъка разбираше думите на младия офицер, а информацията, която се стремеше да му предаде Грегъри, се намираше в една съвършено непозната за него област. Тук се намеси Греъм:
	— Според вас нямаме основания за безпокойство, нали?
	— Не, сър, ако мощността на изходния сигнал е достатъчно голяма, вие все някак ще успеете да я доведете до целта. Нима това не ни се отдаде и на нас? То изглежда и по-просто.


	— Както вече съм ви обяснявал — каза главният инженер, обръщайки се към Морозов, — проблемът не се състои в това да излъчиш мощен лазерен импулс, то е достатъчно просто. Трудното е да отведем тази енергия до целта.
	— Вашият компютър не е ли в състояние да въведе необходимите поправки, наложени… от какво могат да се наложат?
	— Съдейки по всичко, причината се крие в комбинация от различни фактори. Днес ще се заемем с проверката на получените данни. Къде е главната причина? Преди всичко в програмирането на корекциите при преминаването на лъча през атмосферата. По-рано ни се струваше, че ако можем да внесем поправка в процеса на насочването, това ще отстрани разсейването. Оказа се, че не е достатъчно. Трябваха ни три години теоретически изследвания, за да проведем вчерашните изпитания. Мои изследвания. И напразно! — Той се взря в хоризонта и се намръщи. — Операцията, на която се подложи малкото дете, не беше съвсем успешна, но по мнението на лекарите можем да се надяваме на подобрение.


	— Значи така откриха как да увеличат мощността на изходния сигнал?
	— Да. Двама от нашите млади научни сътрудници — той е само на тридесет и две години, а тя на двадесет и осем — разработиха способи за увеличение на диаметъра на лазерния резонатор. Обаче е необходимо да подобрим управлението на центриращите магнити — отвърна Покришкин.
	Полковникът кимна. Идеята за лазер на свободните електрони, с чиято разработка се занимаваха и руснаци, и американци, се състоеше във възможността да се „настройва“ такова устройство подобно на радиопредавател, избирайки честотата на светлинните колебания, които желаем да излъчим — поне теоретически. На практика обаче най-голяма мощност на изходния сигнал се намираше винаги в границите на близки честоти — и в дадения случай честотата бе неправилно избрана. Ако бяха успели по време на вчерашните изпитания само малко да изменят честотата, ако бяха изнамерили такава честота, при която лазерният лъч би прониквал с по-голяма лекота през атмосферата, термичното разсейване щеше да се намали наполовина. Но за постигане на тази цел бе нужно да се управляват по-точно магнитите със свръхпроводими намотки. Тези магнити индуцират едно осцилиращо магнитно поле през заредените електрони в генериращия резонатор. За съжаление откритието, благодарение на което стана възможно да се увеличат размерите на резонатора, оказа неочаквано въздействие върху възможността да се управлява магнитното поле. Засега опитите да се обясни това явление останаха безуспешни и много видни учени считаха, че причината е някакъв още неоткрит инженерен проблем в конструкцията на магнитите. От своя страна водещите инженери уверяваха, че недостатъкът се крие в теоретичната обосновка, защото магнитите работеха така, както следва. Споровете, които възникнаха в заседателната зала, бяха разгорещени, но същевременно дружески. Тук присъстваха немалко талантливи хора, които се стараеха да достигнат до истинската причина, те се стремяха към научната истина, независеща от личните пристрастия.
	Бондаренко подробно записваше аргументите, макар че като слушаше, му се виеше свят. Той считаше себе си за специалист по лазерна техника — в края на краищата той помогна за създаването на съвсем нови сфери в приложението на лазерите, обаче виждайки каква работа е извършена тук, сравняваше себе си с прохождащо дете, което броди из лабораторията и се смайва пред красивите светлинки. И така, записа той, главният пробив се заключава в конструкцията на лазерния резонатор. Той е довел до огромно увеличение на мощността на изходния сигнал и е бил направен на маса в бюфета, когато един инженер и един физик съвместно се натъкнали на научната истина. Полковникът едва доловимо се усмихна. В действителност думата, която използваха двамата млади специалисти, беше „правда“, която в точен превод означава „истина“. Наистина тази дума се бе широко разпространила из „Ярка звезда“ и Бондаренко се замисли дали учените не си правят някак си шеги с властите. „Нали това е правилно?“ — питаха те за очевиден факт. — „Значит, это правда.“
	Какво пък, напомни си той, в края на краищата едно нещо поне е достатъчно ясно. Тези двама млади хора, които се срещаха в бюфета, за да говорят за любовта си — Бондаренко вече бе чул историята с големи подробности, — бяха съчетали приятното с полезното, за да постигнат огромно увеличение на мощността на лазера. Останалото, помисли си Бондаренко, щеше да дойде. Така се случва винаги.
	— Значи решението на проблемите се състои в подобряване компютърния контрол както на магнитното поле, така и на разположението на огледалата.
	— Точно така, полковник — съгласи се Покришкин. — Освен това ще ни трябва допълнително финансиране и поддръжка — тогава ще съумеем да преодолеем тези трудности. Би трябвало да съобщите в Москва, че най-важната част от работата е завършена и пробното изпитание премина достатъчно успешно.
	— Добре, другарю генерал, убедихте ме.
	— Не, другарю полковник. Вие просто сте достатъчно умен, за да видите истината. — И двамата се засмяха, като си стиснаха ръцете. Сега Бондаренко бързаше да се върне в Москва. Отдавна мина времето, когато съветският офицер се страхуваше да стане носител на лоши новини, ала добрите вести са винаги добре дошли за кариерата.


	— Ами те не могат да използват регулируема оптика — забеляза генерал Паркс. — Но на мен ми се иска да знам какво оптическо покритие прилагат.
	— Вече за втори път чувам за оптическо покритие. — Райън стана и премина около масата, за да си раздвижи краката. — Какво пък толкова важно може да има в едни огледала. Те са стъклени, нали?
	— Не, не са стъклени — обикновеното стъкло не би издържало такъв поток от енергия. Сега използваме мед или молибден — обясни Грегъри. — При стъкленото огледало отражателната повърхност е отзад, докато при нашите огледала тя е отпред, а отзад се намира охладителната система.
	— Така ли? — Трябвало е да се отнасяш по-сериозно към естествените науки в Бостънския колеж, Джак.
	— Светлината не се отразява от голата повърхност на метала — забеляза Греъм. Сега на Райън му се струваше, че в кабинета има само един глупак — а именно на него му предстоеше да подготви документ за позицията на страната въз основата на разузнавателна информация. — Тя се отразява от оптическото покритие. В случаите, когато се изисква действително голяма точност — за астрономическите телескопи например, — покритието, нанесено върху външната повърхност на огледалото, изглежда подобно на бензиново петно върху локва.
	— Тогава защо изобщо се използва метал? — възрази Райън.
	— Металът е необходим, за да се постигне колкото се може по-добро охлаждане на отражателната повърхност — отвърна майорът.
	— Впрочем ние се стремим да избягаме от металните повърхности. Проектът „УРНМИТ“: ускорена разработка на нови материали и технологии. Надяваме се, че нашето следващо огледало ще бъде диамантено.
	— Какво?
	— Изкуственият диамант се прави от чист С12 — това е алотропна форма на обикновения въглерод и той за нас е идеалният материал — продължи Грегъри. — Най-голямата трудност обаче се състои в поглъщането на енергия. Ако повърхността поглъща много светлина, топлинната енергия може да стопи покритието и тогава огледалото просто се взривява. Веднъж видях как се взриви едно половинметрово огледало. Така тресна, сякаш гръм падна от небето. Диамантът е почти свръхпроводник на топлина. Той позволява да се увеличи плътността на енергията и да се намалят размерите на огледалото. „Дженерал Електрик“ съвсем наскоро се научи да изработва елмази с ювелирно качество от С12. Канди вече работи над проблема да се направят огледала от изкуствен диамант.
	Райън прелисти тридесетина страници от своите записки, след което си потри очите.
	— Майоре, мисля, че генералът няма да възрази, ако дойдете с мен в Ленгли. Имам нужда от вас да поговорите с нашите специалисти от научно-техническото управление, а също да прегледате всички материали, които сме получили по съветския проект. Нали не възразявате, сър?
	Генералът кимна.
	Райън и Грегъри излязоха заедно. Оказа се, че трябва да представят пропуска и на излизане. Охраната се бе сменила, но новите момчета ги провериха не по-малко сериозно. Като стигнаха до площадката за паркиране, майорът забеляза, че ягуарът на Джак е баровски. Нима все още използват тази дума, учуди се Райън.
	— По кой начин един морски пехотинец може да стане служител на ЦРУ? — попита Грегъри с възхищение, като разглеждаше кожения интериор на колата. — И откъде е намерил стотинки, за да си позволи всичко това?
	— Поканиха ме. Преди това преподавах история в Анаполис. — И успях да стана известният сър Джон Райън. Впрочем едва ли името ми фигурира някъде в учебниците по физика на квантовите генератори.
	— Къде сте завършили?
	— Станах бакалавър в Бостънския колеж. А докторска степен получих ей там на отвъдния бряг, в Джорджтаун.
	— Не ми казахте, че имате докторат — забеляза майорът.
	— Това е в друга област — засмя се Джак. — Много трудно ми беше да следя това, което говорехте, обаче на мен на свой ред ще ми се наложи да обяснявам за какво става дума на… на тези хора, които водят преговори по ограничаване на въоръженията. През последните шест месеца работя в състава на делегацията и се занимавам с разузнавателните аспекти. — В отговор той чу сърдито мърморене.
	— Тези хорица искат да ме лишат от работа. Готови са да се спазарят с руснаците и да отстъпят.
	— Те също изпълняват своите задължения — възрази Джак. — Аз имам нужда от вашата помощ: трябва да ги убедя, че се занимавате с много важна работа.
	— Руснаците я смятат за важна.
	— Да, действително, нима току-що не се уверихме в това.


	Бондаренко слезе от самолета и бе приятно изненадан, когато видя, че го посреща служебен автомобил от войските на ПВО. Генерал Покришкин бе позвънил в Москва и предупредил щаба за неговото пристигане. Свечеряваше се. Работният ден бе свършил и Бондаренко нареди на шофьора да го откара направо вкъщи. На другия ден щеше да напише отчет и да го представи на полковник Филитов, а по-късно може би щеше да докладва лично на министъра. Вече у дома, седейки пред чашка водка, Бондаренко си задаваше въпроса: не се ли опита генерал Покришкин да го изманипулира и да го прати за зелен хайвер, създавайки впечатление, че е постигнат успех на обекта „Ярка звезда“. Едва ли, помисли си той. Генералът наистина е извършил огромна работа, за да покаже всички достойнства на програмата и способностите на персонала, но това не можеше да бъде „показуха“. Те не можеха да фалшифицират резултатите от изпитанието и не скриваха недостатъците при разбора. Те молеха само за едно: да им бъде оказана помощ. Но Покришкин бе човек с чувство за отговорност, готов да постави, ако не напълно, то до известна степен, на карта своята кариера. Ако той градеше тук своята малка империя, то империята си заслужаваше.


	Предаването на материалите бе извършено по един уникален и същевременно много прост начин. Търговската улица представляваше най-обикновена покрита алея за разходки, където се помещаваха деветдесет и три магазинчета и пет кина с неголеми екрани. Тук се намираха шест обувни магазина и три бижутерски бутика. Съобразявайки се с духа на Запада, в търговския център имаше магазин за спортни стоки с щанд, на който в изобилие се продаваха ловни пушки „Уинчестър“, модел 70 — нещо, което няма често да срещнеш в източната част на страната. Тук се помещаваха също три магазина за мъжки дрехи и седем, които търгуваха с дамско облекло. Един от последните бе прилепен до оръжеен магазин.
	Това напълно устройваше собственичката на магазина „Евини листа“, тъй като там, където продаваха оръжие, беше монтирана скъпа и надеждна алармена инсталация; и като се вземе под внимание, че отделно съществуваше охрана на търговския център, тя можеше да си позволи да държи в магазина немалко модни стоки, без да изразходва прекалено много пари за застраховки. Магазинът се изправи на крака доста трудно — елегантните дрехи от Париж, Рим и Ню Йорк не намериха веднага пазар на запад от Мисисипи, с изключение може би на Тихоокеанското крайбрежие. Обаче учените, пристигнали от двете крайбрежия, които работеха тук, се придържаха към стария си начин на живот.
	Ан влезе в магазина. Собственичката знаеше, че тя е добра клиентка: на нея можеше лесно да й угоди. С нейните идеални метър и седемдесет височина — тя премерваше дрехата само да види как изглежда с нея. Никога не й се налагаше да преправя каквото и да било, което опростяваше нещата, и продавачката й правеше петпроцентова отстъпка при всяка покупка. Освен че всичко прекрасно прилепваше към тялото й, Ан харчеше много пари — не по-малко от двеста долара — всеки път, когато посещаваше магазина. Тя беше добра клиентка. Собственичката не знаеше какво работи Ан, макар че с външния си вид и поведение приличаше на лекар — тъй акуратна и внимателна във всичко. Странно, но тя винаги плащаше в брой. За това получаваше допълнителна отстъпка, но нима компаниите, издаващи кредитни карти, не вземаха определен процент от стойността на продадените стоки като гаранция за разплащането. Така собственичката печелеше компенсация в размер на пет процента, дори мъничко повече. Много жалко, че не всички клиентки приличаха на Ан. Тя имаше тъмнокафяви очи и кестенява коса, която вълнообразно се спускаше по раменете, и стройна, изящна фигура. Отличаваше се с още една странна черта: изглежда, Ан никога не използваше парфюми; затова собственичката на магазина я вземаше за лекарка. Освен това тя всеки път пристигаше в магазина в тези часове на деня, когато тук имаше малко посетители, сякаш можеше сама да разполага със своето време. Явно беше така, да, на всичкото отгоре се и обличаше като доктор. Това се харесваше на собственичката на магазина. В движенията на Ан се усещаха увереност и целеустременост.
	Този път Ан избра пола и блуза в един цвят и се отправи към пробната в задната част на салона. Макар че собственичката не обръщаше внимание на това, Ан използваше винаги една и съща кабина. След като влезе вътре, тя дръпна ципа на полата и разкопча блузата си, ала преди да премери новия костюм, Ан протегна ръка към гладката дървена пейка, на която сядаха посетителките, и взе касетката с микрофилма, която бе оставена тук предишната вечер и прикрепена с лепенка. Касетката тутакси попадна в чантата. Едва след тази процедура тя си облече новата пола и блуза и важно застана пред огледалото.
	Как могат американките да носят такива парцали? — обърна се Таня Бизарина към своето усмихващо се отражение. Тя беше капитан в отдел „С“ на Първо главно управление (известно още като Външното разузнаване), но изпращаше информация в отдел „Т“, занимаващ се с научен шпионаж — съвместно с Държавния комитет по наука и техника. Подобно на Едуард Фоли, на нея бе поверен само един агент. Псевдонимът на агента беше „Ливия“.
	Костюмът струваше двеста седемдесет и три долара и капитан Бизарина плати в брой. Тя си напомни, че при следващото посещение в магазина трябва да се появи в тези дрехи, колкото и безвкусни да й изглеждат.
	— Заповядайте пак, Ан — покани я собственичката на магазина. В Санта Фе я познаваха под това име. Капитанът от Държавна сигурност се обърна и махна с ръка. Собственичката въпреки цялата си глупост не беше лоша жена. Подобно на всеки добър разузнавач капитан Бизарина изглеждаше най-обикновена жена и в нейното поведение не личеше нищо особено. Това означаваше, че в тази среда тя не следва да се облича прекалено модно, трябва да кара приличен, но достатъчно скромен автомобил и да води живот на делова жена — задоволена, но без претенции да е богата. В този смисъл да се работи в Америка не беше сложно. Ако имате съответния стил на живот, никой няма да ви попита по кой начин сте го постигнали. Пресичането на границата се оказа съвсем проста работа. Тя загуби толкова много време да разработва легенда, да подготви документи, които точно съответстват на изискванията в САЩ, а граничната охрана само пусна кучета да подушат колата за наркотици — Бизарина мина през границата с Мексико при Ел Пасо — и усмихвайки се, й разреши да продължи по-нататък. И като си помисля само — усмихна се тя вътрешно сега, след осем месеца — как изтръпнах тогава.
	Таня пристигна вкъщи четиридесет минути след като напусна магазина. Както винаги, тя провери дали не я следят, после уверено влезе в жилището си и незабавно пристъпи към работа. Прояви филма и изкара копия, не съвсем както бе направил Фоли, но разликата беше незначителна. Пред нея се оказаха секретни правителствени документи. Бизарина вкара лентата в миниатюрен прожекционен апарат и насочи изображението към бялата стена в своята спалня. Тя бе получила техническо образование и това стана една от причините да й бъде поверена настоящата задача — Таня имаше представа как да направи оценка на получената информация. Този път тя не се съмняваше, че нейното ръководство ще бъде доволно.
	На следващата сутрин тя предаде получените сведения и снимките пресякоха границата, отправяйки се към Мексико в един тир, принадлежащ на транспортна компания за превоз на дълги разстояния с база в Остин, който трябваше да достави оборудване за нефтодобива. До края на деня всичко щеше да бъде в посолството на СССР в Мексико, а на следващия ден — в Куба, откъдето с директния полет на „Аерофлот“ щеше да се отправи към Москва.


>	7.
>	КАТАЛИЗАТОРИ

	— И така, полковник, каква е вашата оценка? — попита Филитов.
	— „Ярка звезда“ е според мен най-важната програма в Съветския съюз — уверено заяви Бондаренко и предаде ръкописен текст от четиридесет страници. — Това е първата чернова на отчета ми. Подготвих я по време на полета. Днес ще бъде напечатан, но ми се струва, че за вас ще бъде интересно…
	— Вие сте съвършено прав. Доколкото ми е известно, там са провели изпитание…
	— Преди тридесет и шест часа. Присъствах на него и ми разрешиха да разгледам оборудването преди изпитанието и след това. Самият обект и неговият персонал ми направиха дълбоко впечатление. Ако ми позволите да изразя гледището си, генерал Покришкин е изтъкнат военен и идеален човек за длъжността, която заема. Той ни най-малко не е кариерист и няма никакво съмнение, че е мислещ офицер, и при това измежду най-добрите. Да ръководиш такива видни учени на планинския връх, съвсем не е просто…
	Филитов измърмори нещо в знак на съгласие.
	— Познавам ги аз учените. Смятате ли, че те работят там като във военна организация?
	— Не, другарю полковник, обаче Покришкин е намерил начин да удовлетвори техните нужди и да спечели доверието им. Там, на обекта, всички изпитват чувство… чувство, че изпълняват високоотговорна мисия. Такова нещо рядко се среща дори сред офицерите. Повярвайте ми, Михаил Семьонович, аз твърдя това след зряло обмисляне. Всички аспекти от тази програма ми направиха дълбоко впечатление. Мисля, че такава атмосфера цари и на обектите, свързани с космическата програма. Аз съм слушал за нея, но тъй като не съм бил на полигоните, трудно ми е да направя определени изводи.
	— А самата система?
	— „Ярка звезда“ още не е станала оръжие. Все още има трудности от техническо естество. Генерал Покришкин ги посочи и подробно обясни в какво се състоят те. В дадения момент това е само една експериментална програма, обаче те са постигнали огромен скок напред. След няколко години това ще бъде оръжие с колосална потенциална сила.
	— Какви средства ще са им необходими?
	— Трудно е да се определи дори приблизително. Средства ще трябват още много, но най-скъпо струващата част на програмата — фазата на изследванията и разработките — е вече завършена. Самите производствени разходи би трябвало да бъдат по-малки от това, което следва да се очаква — имам предвид производството на самото оръжие. Не съм в състояние да направя оценка на средствата, нужни за спомагателното оборудване, радиолокаторите и разузнавателните спътници. Във всеки случай това не влизаше в моята задача. — Още повече Бондаренко, както всички военни, се интересуваше от ефективността на въоръженията, а не от цената.
	— А какво ще кажете за надеждността на системата?
	— Има определени трудности, но те са преодолими. Лазерните устройства са сложна за поддържане апаратура. Но ако построим повече, отколкото са нужни за обекта, ще можем лесно да ги пускаме поред в действие при една добра програма за техническа поддръжка и винаги да имаме необходимото количество в бойна готовност. Да си кажа истината, именно такъв метод предложи главният инженер на проекта.
	— Значи те са успели да решат проблема за мощността на изходния сигнал?
	— В черновата ми всичко това е описано в общи линии. В окончателния вариант ще го направя по-подробно.
	— Значи дори аз ще разбера? — усмихна се Филитов.
	— Другарю полковник — сериозно отвърна Бондаренко, — знам, че се оправяте с техниката далеч по-добре, отколкото си давате вид. Теоретическата обосновка на увеличението на мощността на изходния сигнал е достатъчно проста. Много по-сложни са техническите и производствените детайли, но тях също ще можете да ги разберете, изхождайки от новата структура на лазерната кухина. Както се случи с първата атомна бомба — след като бяха разработени теоретическите основи, техническите подробности постепенно се развиваха и усъвършенстваха.
	— Отлично. Ще успеете ли да представите отчета си утре?
	— Да, другарю полковник.
	— Днес ще прочета черновата. Донесете ми текста на вашия окончателен доклад и аз ще го проуча по време на почивката. През следващата седмица ще докладваме на министъра.


	Наистина неведоми са пътищата на Аллаха, помисли си Стрелеца. Колкото и да му се искаше да свали съветски транспортен самолет, той трябваше да се върне в родния Газни на брега на реката. Бе изминала цяла седмица, откакто напусна Пакистан. Бурята, която бушува в продължение на няколко дни, принуди съветските самолети да останат на летищата си и затова той се придвижи много бързо. Стрелеца пристигна в базата на отряда с нови запаси от зенитни ракети и узна, че главатарят се готви да нападне съветското летище, разположено в околностите на града. Суровата зима беше трудна за всички и неверниците бяха поверили външната охрана на афганистански войници, които се подчиняваха на предателското правителство в Кабул. Руснаците не подозираха обаче, че майорът, командир на батальона, носещ охрана по външния периметър, е свързан с местните муджахидини. Когато настъпеше часът, афганистанските войници щяха да напуснат постовете си, за да дадат възможност на триста партизани да нападнат съветския лагер.
	Щурмът трябваше да се проведе бързо и решително. Партизаните се разделиха на три роти — по сто муджахидини във всяка. И трите роти щяха да започнат едновременно атаката. Главатарят разбираше значението на тактическия резерв, но той разполагаше с прекалено малко хора, а фронтът се разтягаше на голямо разстояние. Налагаше се да рискува, ала той и неговите хора бяха рискували неведнъж от 1980 година насам. Ако отново трябваше да рискува, нима бе Чак толкова важно. Както винаги, главатарят щеше да се намира на най-опасното място, а Стрелеца — рамо до рамо с него. Те щяха да се устремят към летището откъм подветрената страна. Руснаците щяха да се опитат да вдигнат своите апарати във въздуха, било, за да ги спасят или пък за да си осигурят въздушна поддръжка. Стрелеца огледа е бинокъл четирите хеликоптера Ми-24. Всички имаха пълен боен комплект ракети, които висяха под късите, сякаш отсечени крила. Муджахидините имаха само един миномет — те възнамеряваха да обстрелват с него вертолетите на земята. По тази причина Стрелеца щеше да се намира зад веригата на нападащите, за да осигурява поддръжка. Той не разполагаше с време за капани с димни ракети, но едва ли през нощта можеше да разчита на успех с тях.
	На стотина метра пред настъпващата верига главатарят се срещна на предварително определено място с майора от афганистанската армия. Те се прегърнаха и произнесоха хвалебствени слова към Аллаха. Блудният син се бе завърнал в лоното на исляма. Майорът докладва, че двама от неговите трима ротни командири са съгласни да действат в съответствие с плана, обаче командирът на трета рота бе останал верен на руснаците. Един предан на муджахидините сержант след няколко минути трябваше да убие този офицер и да открие своя сектор за отстъпление след завършване на операцията. Стоящите около тях партизани усещаха вледеняващите пориви на зимния вятър, докато чакаха.


	Съветският капитан и афганистанският лейтенант бяха приятели, което и двамата ги учудваше, щом се замислеха за това. Истина е, че съветският офицер се стараеше да уважава местните обичаи, а неговият афганистански приятел вярваше, че марксизмът-ленинизмът ще прокара път в бъдещето. Какво по-хубаво от това да се сложи край на враждата между племената и кръвната мъст, които господстваха в тази нещастна страна, откакто историята помни. Младият афганистанец бе скоро забелязан като многообещаващ кандидат за идеологическа обработка и откаран със самолет в Съветския съюз, където му показаха колко хубави са нещата там — в сравнение с Афганистан, — особено в сферата на здравеопазването. Бащата на лейтенанта бе починал преди петнадесет години вследствие на инфекция при счупване на ръката си и тъй като той никак не се ползваше от благосклонността на племенния вожд, невръстният му син далеч не се радваше на идилична младост.
	Двамата офицери сега гледаха картата и решаваха как ще се патрулира в местността през следващата седмица. Караулната служба бе необходима, за да се попречи на бандитите муджахидини да се приближат до авиобазата. Днес патрулираха войниците от втора рота.
	Неочаквано един сержант влезе в командния бункер с телеграма в ръка. Когато видя двама офицери вместо един, по лицето му не пролича учудване. С лявата ръка той предаде плик на афганистанския лейтенант, а с дясната стискаше дръжката на камата, сгушена в широкия ръкав на куртката, шита по руски образец. Сержантът наблюдаваше само офицера, когото му бяха възложили да убие, и се стараеше да запази спокойствие, след като усети напрегнатия поглед на руския капитан. Най-накрая руснакът се обърна и погледна в амбразурата на бункера. Почти в същия миг афганистанският лейтенант хвърли радиограмата върху картата и продиктува отговора.
	Внезапно руснакът извърна глава. Разтревожен, той почувства, че става нещо, без още да е осъзнал какво. И тутакси видя как ръката на сержанта със стремително движение се издигна нагоре към гърлото на приятеля му. Съветският капитан се втурна към автомата си, афганистанският офицер се дръпна назад, отклонявайки се от удара. Провървя му, защото ножът за миг задра в прекалено дългия ръкав на куртката. С ругатни сержантът освободи камата и се хвърли напред да нанесе решаващия удар в областта на корема. Лейтенантът изпищя от болка, ала успя да хване ръката на сержанта, преди острието да е проникнало дълбоко в тялото. Лицата им бяха толкова близко едно до друго, че всеки от тях чувстваше дъха на противника. Едното лице беше прекалено потресено, за да изрази уплаха, а другото прекалено разярено. В края на краищата животът на лейтенанта бе спасен от плата на излишно дългия ръкав. Междувременно руският капитан щракна предпазителя на автомата си и един ред от десет куршума нашари устата на убиеца. Сержантът падна, без да произнесе нито звук. Лейтенантът поднесе към лицето си окървавената ръка. Капитанът подаде сигнал за тревога.


	Характерното металическо тракане на автомата „Калашников“ се разнесе на четиристотин метра разстояние към мястото, където се бяха разположили муджахидините в очакване на сигнала. Една и съща мисъл премина през ума на всички: планът пропада. За съжаление те не бяха подготвили алтернативен план. Вляво от тях позицията, заета от трета рота, се освети от проблясванията на автоматичен огън. Стреляха просто така напосоки — пред тях нямаше партизани, — но грохотът от изстрелите не можеше да не разтревожи руските войници, заели позиция на триста метра от мястото, където се намираха нападателите. Тъй като нямаше друг изход, главатарят хвърли напред хората си; заедно с тях тръгнаха почти двеста афганистански войници, за които преминаването на страната на противника бе един вид облекчение. Това допълнително подкрепление не можеше да внесе решаващ превес в хода на боя, както можеше да се очаква. Новите муджахидини нямаха тежко стрелково оръжие с изключение на картечници, обслужвани от разчети; единствения миномет така и не успяха да го установят на позиция.
	Стрелеца изруга, като забеляза, че на аеродрума, намиращ се на три километра от него, угаснаха светлините. Замениха ги мержелеещи точки на електрически фенери, когато екипажите се втурнаха към своите вертолети. След миг ярки осветителни ракети, спускащи се с парашути, превърнаха нощта в ден. Силен югоизточен вятър ги отнасяше настрана, но на тяхно място се появяваха нови. На Стрелеца не му оставаше нищо друго, освен да включи пусковото си устройство. Той забеляза хеликоптери и един транспортен самолет Ан-26. С лявата ръка Стрелеца поднесе бинокъла към очите си: един двумоторен самолет с високо разположени крила седеше на летището като спяща птица в незащитено гнездо. Към него също бягаха хора. Стрелеца отново насочи бинокъла си към вертолетите.
	Първи излетя Ми-24. Перките му разсичаха разредения въздух, той се бореше с виещия вятър, като отчаяно се мъчеше да набере височина. В този миг започнаха да избухват мини вътре в периметъра на летището. Една запалителна мина, заредена с фосфор, падна до друг „Хайнд“, нажежените до бяло отломки възпламениха горивото в резервоарите на вертолета и екипажът в паника започна да изскача; комбинезонът на един от пилотите се подпали. Едва бяха успели да избягат от бушуващите пламъци, когато хеликоптерът се взриви; експлозията унищожи още един „Хайнд“, който стоеше наблизо. Последният хеликоптер успя да излети. Той изчезна с угасени светлини в тъмната нощ, люшкан от поривите на вятъра. Двата оцелели вертолета щяха да се върнат — Стрелеца не се съмняваше в това, — но муджахидините съумяха да унищожат останалите два още на аеродрума и той не очакваше такъв успех.
	Затова пък останалата част от операцията се развиваше неуспешно. Стрелеца отчетливо видя проблясванията от откосите на автоматично оръжие и избухванията на гранатите. През техния грохот долитаха и други звуци на битката: бойните викове на воините и стоновете на ранените. Оттук бе трудно да се различи на кого са — на приятели или на врагове, — но това и не интересуваше Стрелеца. Налагаше му се да напомня на Абдул за необходимостта да наблюдава небето и следи за появата на хеликоптери. Той се опита да се възползва от приборите за насочване на своето пусково устройство, за да открие невидимото топлинно излъчване от турбините на вертолет, но безуспешно. Тогава Стрелеца отново насочи погледа си към единствения самолет, който все още се намираше на летището. Наоколо падаха мини, но екипажът бе включил двигателите и крилатата машина потегли по пистата. Стрелеца приблизително определи посоката на вятъра и стигна до извода, че самолетът непременно ще се опита да тръгне срещу него, после щеше да свърне по пистата за излитане в най-безопасната част на аеродрума. Нямаше да е лесно да набере височина в този разреден въздух. След излитането пилотът щеше да лиши малко крилата от подемна сила за сметка на увеличението на скоростта. Стрелеца потупа Абдул по рамото и побягна наляво. След като премина стотина метра, той спря и отново погледна съветския транспортен самолет, който ускоряваше през фонтани от черна пръст, като подскачаше по неравната замръзнала земя.
	Стрелеца се изправи, за да даде възможност на ракетата да опознае добре целта, и тутакси устройството за насочване зацвърча, усетило топлината, която излизаше от горещите двигатели на самолета на фона на студената безлунна нощ.


	— Скорост за излитане! — изкрещя вторият пилот, мъчейки се да надвика грохота на боя и рева на моторите. Очите му не се откъсваха от приборите, докато първият пилот концентрираше цялото си внимание да задържи самолета по права линия. — Издигане!
	Първият пилот здраво хвана лоста. Носът на самолета се надигна нагоре и Ан-26 за последен път подскочи по замръзналата писта и се изтръгна от нея. Вторият пилот мигновено прибра колесниците, за да намали съпротивлението на въздуха и позволи на самолета бързо да набере скорост. Пилотът наклони самолета надясно, като направи плавен завой и излезе от участъка, в който долу имаше най-голямо струпване на огън от стрелкови оръжия. След като набра височина, той полетя на север, по посока на Кабул. Седящият зад пилотите щурман не гледаше картите. Той имаше за задача да пуска през пет минути осветителни ракети, снабдени с парашути. Това се правеше не за осветяване на полесражението, макар че именно този резултат се получаваше. Предназначението им бе да измамят зенитните ракети, които имаха прибори за инфрачервено насочване. Инструкцията изискваше да се пускат ракети на всеки пет секунди.


	Стрелеца внимателно следеше как пускат ракетите. Той долавяше изменение в звученето на устройството за насочване всеки път, когато поредният парашут излиташе от люка на самолета и осветителният товар избухваше, заливайки всичко наоколо с ослепително сияние. Афганистанецът трябваше да хване на автоматично проследяване левия двигател на самолета и точно да разчете момента на изстрелването на ракетата, ако желаеше да порази целта. Той вече бе преценил наум точката на най-голямо приближаване в траекторията на Ан-26 — около деветстотин метра — и миг преди да я достигне, самолетът изхвърли поредното осветително тяло. След една секунда търсачът на зенитната ракета се върна към нормалния тон на прехващане на целта и Стрелеца натисна спусъка.
	Както винаги, когато пусковото устройство подскочи в ръцете му, Стрелеца изпита чувство на несравнимо наслаждение, близко до сексуалното. Струваше му се, че тътенът на боя е стихнал, и цялото му внимание се насочи към стремително отдалечаващата се точка от жълт пламък.


	Щурманът тъкмо бе пуснал поредната осветителна ракета, когато стингърът удари в левия двигател. Първата му реакция бе чувство на негодувание: в инструкцията са сбъркали! На бордовия механик не му минаха през ума подобни мисли. Без да разсъждава, той натисна бутона за аварийно изключване на лявата турбина. С това се преустанови постъпването на гориво в двигателя, прекъсна електрическото захранване, задейства се системата за гасене на пожар; витлото бе приведено в режим на свободно въртене. Пилотът притисна силно руля, стараейки се да компенсира занасянето наляво, предизвикано от загубата на тяга от единия мотор, и тутакси спусна носа надолу. Това бе опасна маневра, но трябваше да се прави избор между скоростта и набирането на височина и пилотът реши, че сега скоростта е по-важна. Бордовият механик докладва, че резервоарът за гориво в лявото крило е пробит, но до Кабул оставаха само сто километра. И изведнъж той чу тревожен глас:
	— Левият мотор гори!
	— Включи системата за гасене!
	— Системата е включена. Двигателят е напълно изолиран.
	Пилотът с усилие устоя на изкушението да погледне настрана. Самолетът се намираше едва на сто метра височина и сега беше опасно да се отвлича от главното: пилотирането. С периферното си зрение той долови избухване на жълтооранжев пламък, ала сподави безпокойството си. Погледна хоризонта, после спидометъра и алтиметъра и отново хоризонта.
	— Губим височина — чу той гласа на втория пилот.
	— Да се отпуснат задкрилките с десет градуса — разпореди летецът. Той реши, че скоростта на самолета е достатъчно голяма, та да си позволи този риск. Вторият пилот отпусна ръка, придвижвайки задкрилките, и с това си действие обрече на гибел самолета и целия екипаж.
	Експлозията на ракетата бе повредила хидравличните линии, управляващи левите задкрилки. От увеличеното налягане, необходимо за преместване на задкрилките, двата маркуча се разкъсаха и задкрилките на лявото крило самопроизволно се свиха. Загубата на подемна сила от лявата страна едва не преобърна самолета, но пилотът успя да го овладее и уравновеси. Прекалено много неприятности ги сполетяха наведнъж. Летателният апарат сякаш започна да потъва и пилотът изкрещя, изисквайки от бордовия механик увеличение на мощността на десния двигател, макар да знаеше, че неговите обороти минават далеч зад червената черта. Той все още се надяваше, че постепенното снижаване може да спаси самолета, ала вече беше почти невъзможно даже да го задържи във въздуха и летецът разбра, че прекалено бързо губят височина в разредения въздух. Трябваше да извърши приземяване. В последния миг пилотът включи прожекторите за приземяване, за да намери равна повърхност, но видя пред себе си само каменисти маси, струпани в безпорядък. С огромно усилие той насочи своята падаща „птица“ между двете най-големи скали и една секунда преди мига, когато самолетът се удари в земята, от летеца се изтръгна вик — ала това бе не отчаяние, а ярост.


	В първия миг на Стрелеца му се стори, че самолетът ще успее да се спаси. Избухването на стингъра в левия мотор се видя отчетливо, но в течение на няколко секунди нищо друго не се забеляза. После зад самолета се проточи огнена опашка и Стрелеца разбра, че „птицата“ е смъртно ранена. След още тридесет секунди последва взрив на земята, на около десет километра разстояние, недалече от пътя, по който трябваше да се изтегли отрядът. Още преди разсъмване щеше да види какво е постигнал. Но сега Стрелеца се обърна, защото чу тракащия звук на хеликоптер над главата си. Абдул вече бе захвърлил настрана използваното пусково устройство и прикрепи прибора за прехващане на целта към новата ракетна тръба, при това го направи с бързина, с която би се гордял един добре обучен войник. Той предаде на Стрелеца нов „Стингър“ и мерачът вдигна нагоре глава, за да открие поредната цел.
	Стрелеца не знаеше, че атаката на авиобазата в Газни се проваля. Командирът на съветското поделение, охраняващо обекта, мигновено отреагира на стрелбата — трета рота на афганистанския батальон продължаваше да води безполезна стрелба по несъществуващия враг, и там съветският капитан не можеше да оправи положението, но вкара собствените си хора в боя само за две изпълнени с напрежение минути. Афганистанците сега се изправиха пред един батальон редовна войска в пълна боеготовност, поддържана от тежки оръжия и укрита в бетонни бункери. Убийствен картечен огън спря вълната на атакуващите на двеста метра от позициите на съветските войски. Командирът на муджахидините и преминалият на тяхна страна майор се опитаха да увлекат хората с личния си пример в атака. Един свиреп боен вик отекна из техните вериги, но главатарят попадна право на трасиращите куршуми и пронизан от тях, бе отхвърлен встрани като детска играчка. Както често се случва с лошо обучените бойци, загубата на командира подрони настъпателния дух на щурмуващите. Мълвата за гибелта му се разнесе из редиците, преди още командирите на подразделенията да бъдат уведомени за това по радиото, и муджахидините тутакси започнаха да отстъпват, стреляйки с оръжията си в безпорядък. Командирът на съветския батальон разбра, че муджахидините са обърнати в бягство, но не се впусна да ги преследва. Той имаше хеликоптери за това.


	Стрелеца осъзна, че става нещо страшно, когато руските миномети започнаха да изстрелват осветителни снаряди в друго направление. Един от вертолетите вече нанасяше ракетни удари по муджахидините и ги обстрелваше с картечен огън, но Стрелеца не можеше да го открие в нощното небе. После чу крясъците на своите другари — това не бяха яростните викове на атакуващи, а паническите вопли на отстъпващи. Стрелеца се съсредоточи и насочи своето внимание към оръжието си. Сега имаше нужда от неговата помощ повече откогато и да било. Той заповяда на Абдул да инсталира резервно устройство за насочване на още една пускова тръба. Младежът изпълни това поръчение за по-малко от минута.
	— Ето! — показа Абдул. — Наляво.
	— Виждам.
	Поредица от линейни проблясъци разсече небето — един „Хайнд“ изстрелваше своите ракети въздух-земя. Стрелеца насочи пусковото устройство към мястото, откъдето излитаха ракетите, и чу в отговор писукането, показващо, че е постъпил сигнал — устройството за насочване бе открило целта. Той не можеше да определи разстоянието до руския хеликоптер — през нощта зрението греши повече, — но се налагаше да рискува. Стрелеца изчака, докато звукът стане напълно стабилен, и изстреля втори „Стингър“ през тази нощ.
	Летецът на вертолета забеляза момента на пускането. Той висеше на стотина метра над осветителните ракети, които се спускаха с парашути, и щом видя проблясването, стремително се спусна надолу, скривайки се между тях. Маневрата се оказа успешна. Ракетата загуби целта и прелетя край вертолета на разстояние само тридесет метра. Пилотът незабавно разгърна хеликоптера и заповяда на стрелеца да пусне залп от десет ракети към предполагаемото място, откъдето бе излетял стингърът.
	Стрелеца падна зад скалата, от която бе изстрелял ракетата. Ракетните снаряди от хеликоптера се взривиха на стотина метра от позицията му. Значи сега щеше да започне схватка един на един… а този летец се оказа изкусен противник. Стрелеца протегна ръка за второ пусково устройство. Той отдавна жадуваше да се сблъска с подобна ситуация.
	Обаче когато погледна към небето — вертолетът бе изчезнал. Къде ли е той?
	Пилотът профуча към подветрената страна с цел да използва вятъра, както го бяха учили, за да замаскира шума на витлото. После се свърза по радиото с командването на батальона и помоли да обстрелват този сектор с осветителни снаряди. Изпълниха молбата почти мигновено — руснаците желаеха да ликвидират колкото се може повече афганистански ракетчици. Докато вторият хеликоптер преследваше отстъпващите муджахидини, като ги обсипваше с картечен огън и ракети, летецът на този вертолет бе решил да се справи с ракетчика, който осигуряваше поддръжка на афганистанците с ракети земя-въздух. Въпреки опасността той копнееше за среща с него и го считаше за свой личен враг. Той се държеше на разстояние, превишаващо обхвата на точната стрелба със „Стингър“, и очакваше момента, когато осветителните ракети ще превърнат нощта в ден.
	Стрелеца отново използваше устройството за насочване в търсене на вражеския вертолет. Този метод не беше твърде ефективен, но Стрелеца знаеше, че местонахождението на Ми-24 може лесно да се предскаже, ако се познава тактиката, която използваха руските летци. Два пъти успя да чуе писукането на търсача, но и в двата случая афганистанецът губеше хеликоптера, който се мяташе насам-натам, изменяше височината и маневрираше, мъчейки се да направи целта на ракетчика неосъществима. Това наистина е умел враг, помисли си Стрелеца, затова неговата гибел щеше да му донесе истинско удовлетворение. От небето се спускаха ярки осветителни ракети с парашути, но Стрелеца знаеше, че редуването на светлина с мрак няма да позволи да бъде открит, докато стои неподвижен.
	— Виждам движение — докладва стрелецът на вертолета. — В направление — десет часа.
	— Не може да е там — отвърна пилотът. Той измести надясно лоста за управление хода на ротора и се плъзна хоризонтално, докато очите му се взираха надолу към повърхността на земята. Руснаците бяха успели да заловят няколко стингъра и бяха провели от тях една поредица изпитания, за да определят тяхната скорост, обсег на действие и чувствителност при насочване към целта. Летецът предполагаше, че се намира поне на триста метра извън радиуса на действие на ракетата и ако по него бе произведен изстрел, той щеше да използва траекторията на полета на „Стингър“, за да определи местонахождението на ракетчика, и щеше да успее да подходи към него още преди афганистанецът да се е подготвил за следващия изстрел.
	— Приготви димна ракета! — заповяда Стрелеца.
	Младежът имаше на разположение само една димна ракета. Тя представляваше малка пластмасова тръба с направляващи плоскости, приличаща повече на играчка. Тези ракети били създадени за обучение на летците от американските военновъздушни сили — за да им бъде създавано впечатление за реална бойна обстановка. Димната ракета струваше всичко на всичко шест долара и бе способна единствено да лети няколко секунди по относително права линия, оставяйки след себе си димна следа. Даваха ги на муджахидините само като средство да плашат съветските летци, когато не им достигат ракети земя-въздух, обаче Стрелеца беше намерил истинското им приложение. След като пробяга стотина метра настрана, Абдул инсталира ракетата върху едно съвсем просто пусково устройство, направено от стоманена тел. После той се върна при командира си, размотавайки тънък кабел, с помощта на който се извършваше изстрелването.
	— Ей, руснако, къде си? — попита Стрелеца нощта.
	— Нещо отпред мръдна, сигурен съм — каза стрелецът на борда на хеликоптера.
	— Добре, да видим. — Пилотът включи своята система за управление на огъня и пусна две ракети. Те се взривиха далече, на два километра вдясно от позицията на Стрелеца.
	— Пуск! — извика Стрелеца. Той засече мястото, откъдето бяха излетели ракетите, и насочи натам устройството. Търсачът на топлинни излъчвания тутакси записука.
	Пилотът на Ми-24 настръхна, виждайки огнените езици на летящата ракета, ала още преди да е успял да изманеврира, стана ясно, че ракетата няма да го засегне. Тя бе пусната недалече от това място, където удариха неговите две ракети.
	— Ето те къде си бил! — тържествуващо възкликна той. Мерачът веднага се зае да обсипва мястото на изстрелването с картечен огън.
	Стрелеца видя потока от трасиращи куршуми, слушаше как те бият по камъните вдясно от него. Да, този летец си го биваше. Той за малко не попадна на целта, но откривайки огън, превърна себе си в идеална мишена. И афганистанецът не закъсня да пусне своя трети „Стингър“ в тази нощ.
	— Вижте, ето ги, двама са! — извика мерачът по системата за вътрешна връзка.
	Пилотът вече изпълняваше с вертолета акробатични номера, мятайки го във всички страни, ала този път не беше под прикритието на осветителните ракети. Стингърът попадна в едно от витлата на хеликоптера и се взриви. Летателният апарат рухна надолу като камък. Пилотът успя да забави падането, но ударът все пак се оказа силен. По някакво чудо не се подпали. Само след миг до прозореца на кабината се появиха въоръжени лица. Един от тях, който забеляза пилота, бе капитан от съветската армия.
	— Какво става с вас, другарю?
	— Гърбът ми… — застена пилотът.
	Стрелеца вече бе изскочил от укритието и бягаше. През тази нощ той прекалено дълго се радваше на благосклонността на Аллаха. Двамата ракетчици изоставиха използваните ракетни тръби и сега се мъчеха да догонят отстъпващите партизани. Ако съветските войници бяха започнали да ги преследват, може би щяха да ги настигнат, обаче командирът на батальона задържа войниците си в укритията, а единственият оцелял вертолет кръжеше над авиобазата. След половин час Стрелеца узна, че главатарят е загинал. На разсъмване съветските самолети можеха да застигнат муджахидините в откритото пространство и се налагаше афганистанците колкото се може по-бързо да се скрият в планините. Но преди това трябваше да се свърши още една работа. Стрелеца взе със себе си Абдул и още трима партизани и те се отправиха към мястото на падането на сваления от тях самолет. За стингърите, които им доставяха американците, трябваше да се плаща — цената бе оглед на всеки свален самолет и откриване на снаряжение и материали, представляващи интерес за ЦРУ.


	Полковник Филитов завърши записките си в дневника. Както бе забелязал Бондаренко, неговите знания по военна техника бяха далече по-задълбочени, отколкото можеше да се предположи, съдейки по образованието му. Прекарал повече от четиридесет години във висшите ешелони на Министерството на отбраната, Михаил Семьонович научи много неща в най-различни области на военната техника — от костюмите за противохимическа защита до средствата за шифровани телекомуникации и… до лазерите. Тоест той не винаги вникваше в теоретическите въпроси, както му се искаше, но затова пък можеше да опише използваното оборудване не по-лошо от инженерите, които са го проектирали. Бяха му необходими четири часа, за да нанесе всичко това в своя дневник. Той трябваше сега да предаде тази информация на съответния адрес. Последствията можеха да бъдат прекалено ужасни.
	Проблемът със системата за стратегическа отбрана се състоеше просто във факта, че нито една оръжейна система не е „нападателна“ или „отбранителна“ сама по себе си. Характерът на всяко оръжие, подобно на женската красота, зависи от това, с какви очи гледаш на него или в каква посока го насочваш, а през цялата човешка история успехът при воденето на бойните действия винаги се е решавал от съществуващото равновесие между нападателните и отбранителните елементи.
	Съветската ядрена стратегия, мислеше Михаил Семьонович, беше къде по-разумна от западната. Руските стратези не смятаха ядрената война за немислима. Тях ги учеха на прагматичен подход: този проблем, въпреки че е сложен, все пак има своето решение, макар то да не е идеално. За разлика от много западни мислители те признаваха, че живеят в несъвършен свят. От времето на кубинската ракетна криза през 1962 година — събитие, в резултат на което загина човекът, завербувал Филитов (Олег Пенковски) — съветската стратегическа доктрина се основаваше на една проста фраза: „Ограничение на възможните загуби.“ Не ставаше въпрос да се унищожи врагът с помощта на ядреното оръжие. Не, при използването на ядреното оръжие въпросът стоеше по-скоро така: не бива да се унищожава толкова много, че да не остане нищо, за което могат да се водят преговори в етапа на „прекратяване на военните действия“. Умовете на съветската стратегическа концепция ги занимаваше една мисъл: да не се допусне врагът да унищожи Съветския съюз с ядрено оръжие. Загубили по двадесет милиона души в Първата* и във Втората световна война, руснаците са изживели достатъчно ужаси и повече не желаят такива изпитания.
	[* В Първата световна война загиват общо около 10 милиона души. — Б. пр.]
	Задачата не беше проста, обаче причината, поради която стана необходима, беше в еднаква степен политическа и техническа. Марксизмът-ленинизмът разглежда историята като процес: не прост наниз от събития, станали в миналото, а научен израз на социалната еволюция, която ще намери — трябва да намери — кулминацията си в общото признание от страна на цялото човечество, че марксизмът-ленинизмът е идеалното учение за преустройство на човешкото общество. По такъв начин убеденият комунист вярваше в окончателното тържество на своите идеи не по-малко твърдо, отколкото християнинът, евреинът или мюсюлманинът вярват в задгробния живот. И също както религиозните общности, които през различни исторически епохи убедително са демонстрирали готовност да разпространяват своята вяра с огън и меч, така и дългът на марксиста е да способства час по-скоро концепцията да се превърне в реалност.
	Трудностите в решението на този проблем се състояха, разбира се, в това, че далеч не всички хора в света споделяха марксистко-ленинския възглед за историята. Комунистическата доктрина обясняваше, че съпротивата на империализма, капитализма, буржоазията и останалите представители от пантеона на враговете е предсказуема, докато тяхната тактика не може да се предвиди. Подобно на хазартен играч, предварително подготвил белязани карти, комунистите „знаеха“, че непременно ще победят, но също, както се случва в хазарта, в минути на отчаяние те неохотно признаваха, че късметът — или ако използваме научен термин, непредвидената случайност — може да измени ситуацията. В западните демокрации отсъстваше подходящият научен подход към решаването на световните проблеми и по тази причина на тях им липсва общият обединяващ дух, което прави поведението им непредсказуемо.
	Именно по тази причина, повече от която и да било друга, Изтокът се боеше от Запада. Още от момента, когато Ленин взе властта в Русия — и я преименува в Съветски съюз, — комунистическото правителство харчеше милиарди за шпионаж в западните страни и главната цел на съветското разузнаване беше да предсказва поведението на западните страни.
	Обаче независимо от безбройните тактически успехи основният проблем си оставаше нерешен: отново и отново съветското правителство неправилно тълкуваше намеренията и действията на западните страни. В ядрения век непредсказуемостта би могла да означава, че един психически неуравновесен американски президент — или, макар и в по-малка степен, френски или английски държавен глава — е в състояние да сложи край на съществуването на Съветския съюз или за няколко поколения да отложи тържеството на световния социализъм. За руснаците първата опасност бе по-сериозна, тъй като нито един етнически руснак не желаеше в света да възтържествува социализъм под китайско ръководство. Най-голямата заплаха за марксизма-ленинизма представляваше западният ядрен арсенал; основната задача на съветската военна машина беше неутрализирането на тази опасност. Обаче за разлика от Запада руснаците не разглеждаха предотвратяването на използването на този арсенал просто като предотвратяване на война. Тъй като руснаците смятаха Запада за политически непредсказуем, по тяхно мнение те не можеха да зависят от възможността да го възпрат. Те считаха, че трябва да са способни да ликвидират или поне да отслабят западния ядрен арсенал, в случай че кризата задмине точката на простите противоречия.
	Ядреният арсенал на Съветския съюз бе замислен именно за решаването на тази задача. Не е трудно да унищожиш градовете на противника с техните милиони жители, ала да унищожиш вражеските ядрени ракети е много по-сложно. За унищожението на американските ракети бяха разработени няколко поколения изключително точни и невероятно скъпи балистични ракети, такива като СС-18, които имаха едно-единствено предназначение: да превърнат в купища радиоактивна пепел американските „Минитмън“, а така също стратегическите бомбардировачи и подводните ракетоносци. Почти всички тези цели с изключение на авиационните бази се намираха извън населени места. Следователно ядреният удар, целта на който бе да отстрани заплахата от война от страна на Запада, нямаше непременно да доведе до световна катастрофа. В същото време американците не разполагаха с достатъчно точни ядрени бойни глави, за да са в състояние да изкарат от строя съветските ракетни бази. Оттук следва, че руснаците имаха преимущество — те можеха да нанесат удар, насочен срещу ядрените бази, а не срещу хората.
	Обаче руснаците също имаха слабо място. То засягаше американските ядрени ракети с морско базиране. Повече от половината от всички американски бойни глави бяха базирани на атомни подводници. Командването на американския военноморски флот считаше, че съветските подводни лодки не са в състояние да следят американските ракетоносци. Това не е съвсем точно. На руснаците им се удаде да ги проследят само три пъти в продължение на двадесет и седем години. Въпреки работата на цяло поколение изследователи в съветския флот, никой не се наемаше да предскаже, че някога ще постигнат успех в тази област. Самите американци признаваха, че не са способни да проследяват собствените си подводни ракетоносци. От друга страна, те успешно вървяха по петите на съветските подводници и по тази причина руснаците разгръщаха по море едва незначителна част от своя ядрен арсенал и доскоро нито една от страните нямаше възможност да инсталира на подводните ракетоносци достатъчно точни ракети, които биха могли да нанесат удар по ядрените бази.
	Ситуацията обаче отново се измени. Американците създадоха ново техническо чудо. Скоро на подводните ракетоносци щяха да бъдат базирани ядрените ракети „Трайдънт Д-5“, способни да унищожават пусковите устройства на балистичните ракети в Съветския съюз. Възникна заплаха за съветската стратегия, напомняща огледалния образ на собствения им потенциал, макар че цялата американска система се основаваше на изключително важни спътници от Глобалната верига за определяне на координатите, без които американските подводници няма да успеят точно да определят своята позиция и следователно няма да могат да нанесат точен удар по стартовите площадки на балистичните ракети. Обърканата логика на ядреното равновесие отново се обръщаше в противоположна посока — така ставаше поне веднъж в живота на всяко поколение.
	Още в самото начало бе признато, че ракетите са нападателно оръжие, способно същевременно да изпълнява и отбранителни функции; че способността да унищожиш противника представлява от само себе си класически метод както за предотвратяване на войната, така и за постигане на своите цели по мирен път. Фактът, че една такава мощ, с каквато разполагаха и двете страни, бе преобразила исторически доказаната формула за едностранна заплаха в двустранно възпиране, направи обаче подобно решение на проблемите не особено приятно.
	Ядреното възпиране — това е предотвратяване на война под заплахата на взаимна катастрофа. Всъщност двете страни си казваха една на друга: ако вие избиете нашето беззащитно гражданско население, ние ще избием вашето. Отбраната бе престанала да служи за защита на собственото общество; тя се превръщаше в заплаха за безсмислено насилие над обществото на противника.
	Михаил Семьонович се намръщи. Нито едно племе диваци някога не е формулирало такава мисъл, защото и най-дивите варвари са били прекалено цивилизовани за това. То се случи с най-цивилизовани нации в света, на които им хрумна или може би се натъкнаха на подобна идея. Макар че по мнението на много хора системата на възпирането оправдаваше своето съществуване, тя означаваше, че както Съветският съюз, така и Западът живееха под постоянната заплаха на оръжието, насочено право в гърдите им, при това — имащо няколко спусъка. Никой не считаше подобна ситуация за удовлетворителна, но руснаците намериха, както им се струваше, нелош изход от трудното положение, а именно: създадоха стратегически арсенал, който можеше в значителна степен да отслаби противника, ако това се наложи в резултат на възникване на световен конфликт. Разполагащи с възможност да унищожат значителна част от американския ядрен потенциал, руснаците се оказаха в по-изгодно положение: те можеха да диктуват условията на ядрената война и по класически образец те направиха първата крачка към победата. От съветска гледна точка отказът на Запада от това, че е възможна изобщо победа в ядрената война, стана първата стъпка към неговото поражение. Теоретиците от двете страни винаги са признавали незадоволителното естество на всички ядрени въпроси и затова, без да вдигат излишен шум, все пак се стараеха да го решат с други средства.
	Още през петдесетте години и Америка, и Съветският съюз пристъпиха към изследвания в областта на противоракетната отбрана. Руснаците се занимаваха с тези неща в района на Сари Шаган, в западната част на Сибир. Една реално действаща съветска система за защита от ракетни удари бе почти разгърната в края на шестдесетте години, но появата на многоцелевите самонасочващи се бойни глави сведе до нула всички усилия през последните петнадесет години — при това за двете страни. Борбата между нападателното и отбранителното оръжие винаги клонеше в полза на първото.
	Ала всичко това остана в миналото. Появата на лазерното оръжие и другите високоенергийни системи, управлявани от бързо действащи компютри, се превърна в качествен скок в една съвършено нова стратегическа ситуация. Ефективната система за защита от американското ядрено оръжие, се казваше в доклада на Бондаренко, вече ставаше действителност. А какво ли можеше да означава това?
	То означаваше, че атомното уравнение щеше да се върне към класическото равновесие между нападателното и отбранителното оръжие, че двата елемента можеха да станат част на единна стратегия. Кадровите военни намираха това за по-задоволителна система, защото, ако говорим абстрактно, в края на краищата на кого му се иска да влезе в историята като най-големия убиец? Обаче сега започнаха да възникват усложнения. Изгодна ситуация и неблагоприятна ситуация. Маневри и контраманеври. Една американска система за защита от стратегическо нападение можеше да сведе до нула цялата ядрена мощ на Съветския съюз. Ако американците успееха да разгърнат стратегическа отбрана, при която съветските ракети СС-18 няма да бъдат в състояние да поразят силозите с инсталираните там ракети за наземно базиране, руснаците щяха да се лишат от възможността за превантивен удар, на който те разчитаха, за да намалят до минимум загубите, понесени от родината. А това означаваше, че милиардите, изразходвани за ракетна програма, са били хвърлени на вятъра.
	Но това не е всичко. Също както щитът на римския легионер е бил смятан от варварските племена за оръжие, позволяващо на римлянина безнаказано да нанася удари с меча си, тъй стратегическата отбранителна система можеше да се разглежда като непреодолима стена за балистичните ракети — скрит зад нея, врагът щеше да е в състояние да нанесе първия съкрушителен удар, без да се страхува от ответния удар на възмездието.
	Такова гледище, разбира се, е опростенческо. Не съществува напълно надеждна отбранителна система; и дори ако такава система се окажеше действена, Михаил Семьонович не се съмняваше, че политическите лидери щяха да намерят начин да я използват с най-малка ефективност. В този смисъл винаги си зависим от политиците. Една действена стратегическа отбранителна система само щеше всъщност да добави нов елемент на несигурност в ядреното уравнение. Малко вероятно е някоя от страните да успее да унищожи всички отправени към нея ракети, а гибелта на такъв „неголям брой“ хора като двадесет милиона звучеше прекалено ужасно дори за съветското ръководство. От друга страна, дори една несъвършена стратегическа отбранителна система може да унищожи достатъчно бойни глави, та да направи малко примамлива идеята за използване на ядрено оръжие само против военните бази.
	Ако руснаците първи се сдобиеха с такава система, по-слабият арсенал на Америка, способен да нанесе удар по военните бази, ще бъде отразен с по-голяма лекота, отколкото съветското оръжие с аналогично предназначение и стратегическата ситуация, заради която руснаците са се трудили в продължение на тридесет години, ще остане неизменна. Съветското правителство ще има всичко най-хубаво, към което би могло да се стреми: много по-голям брой балистични ракети с точно насочване, способни да унищожат американските ракети, и щит, за да отслаби силата на ответния удар по съветските резервни ракетни бази. Същевременно американските ракети с морско базиране ще бъдат неутрализирани в резултат на унищожаване на спътниците от Глобалната мрежа за определяне на координатите. Без тях американските подводни ракетоносци ще запазят способността да унищожават градове, но ще се лишат от точността, необходима за нанасяне на удар по руски пускови устройства в силозите.
	Полковник Филитов си представи стандартната от съветска гледна точка ситуация. Някъде си в света възниква кризисно противопоставяне (за най-вероятен район се считаше Близкият изток, защото никой не можеше да предскаже какво може да се случи там) и когато Москва започне да взема мерки за стабилизиране на обстановката, Западът се намесва — както винаги глупаво и неумело, — започвайки да повдига в пресата въпроса за възможна ядрена конфронтация. Разузнавателните служби мълниеносно уведомяват Москва, че заплахата от ядрена война е реална. Балистичните ракети СС-18, влизащи в състава на Стратегическите ракетни сили, със секретна заповед се привеждат в състояние на бойна готовност заедно с новите наземни системи на лазерното оръжие. Докато празноглавите дипломати от Министерството на външните работи — военните не обичат твърде много своите колеги от дипломатическия корпус — се опитват да изгладят отношенията, Западът започва да заплашва и да предислоцира войски, а може би извършва и нападение над съветска флотска единица, за да покаже своята решимост. Няма съмнение, че ще стигне и до мобилизация на армиите на страните от НАТО, което създава опасност за нахлуване в Източна Европа. Целият свят настръхва, обзет от паника. И когато крясъците на реториката стигнат до своята кулминация, ракетните сили получават заповед за изстрелване и триста балистични ракети СС-18 се издигат от стартовите площадки, при това към всеки силоз на американските „Минитмън“ ще бъдат насочени по три бойни глави. След това ще се пуснат по-маломощни ракети, отправени срещу авиобазите и местата за базиране на подводниците, за да се намалят в границите на възможното допълнителните загуби — руснаците няма да пожелаят да влошат положението повече, отколкото е необходимо. В същото време съветските лазери ще изкарат от строя максимален брой американски разузнавателни и навигационни спътници, без да засягат комуникационните сателити — един хазартен номер, предназначен да покаже „добри“ намерения. Американците няма да са в състояние да нанесат ответния удар, преди руските бойни глави да са попаднали на избраните цели. Това не можеше да не тревожи Михаил Семьонович. Информацията, постъпила от КГБ и ГРУ, показваше, че в американската командна система има сериозни недостатъци; а следваше да се вземат под внимание и психологическите фактори. Не е изключено американците да държат в резерв балистични ракети, базирани на подводници, и да изстрелят оцелелите „Минитмън“, като ги насочат към съветските ракетни силози, но по разчетите след първия съветски удар няма да оцелеят повече от двеста или триста американски бойни глави с наземно базиране, и освен това много от тях ще се насочат към празни пускови силози, а противоракетната отбрана ще се справи с по-голяма част от американските ракети, които стигнат до територията на Съветския съюз.
	След изтичане на първия час американците ще разберат, че ефективността на техните балистични ракети, инсталирани на подводници, е силно отслабнала. Внимателно подготвени и формулирани послания непрекъснато ще постъпват по горещата линия, но съдържанието им ще преследва една цел: „НЕ БИВА ДА ДОПУСНЕМ ПО-НАТАТЪШНО ИЗТРЕБЛЕНИЕ.“ И тогава по всяка вероятност американците ще преустановят бойните действия и ще се замислят. Това е извънредно важна част от плана: да накараш хората да спрат и да се замислят. Едно нападение над градовете може да се случи в резултат на порив или в пристъп на ярост, но не след трезво размишление.
	Филитов не се безпокоеше, че всяка една от страните може да разглежда своята система на противоракетна отбрана като главна причина на нанасяне на първия удар. В една критическа ситуация обаче съществуването на противоракетна отбрана би намалило опасенията, които предотвратяват изстрелването — ако противникът няма такава защита. Следователно би било много по-добре, ако и двете страни имат ПРО. Това ще направи възможността за нанасяне на първи удар много по-малко вероятна и светът ще стане по-безопасно място. Да се попречи на създаването на отбранителни системи сега е невъзможно. Това е все едно да се бориш с вятърни мелници. На стария воин от все сърце му се искаше най-сетне да бъдат неутрализирани междуконтиненталните ракети, носещи такива разрушения и тъй противоречащи на етиката на войната, така че смъртта отново да застига войника на бойното поле, там, където й е мястото…
	Е и какво, помисли си той, ти си уморен и сега е прекалено късно за философстване. Филитов реши да завърши доклада, след като получи данните от окончателния отчет на Бондаренко. После щеше да го фотографира и да предаде филма на свръзката.


>	8.
>	ПРЕДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТА

	Стрелеца откри мястото, където бе паднал самолетът, малко преди разсъмване. С него бяха десет партизани и Абдул. Сега се налагаше да действат колкото се може по-бързо. Още неизгряло слънцето, и на мястото на катастрофата щяха да се появят руснаците. Стрелеца огледа мястото на катастрофата от една съседна могила. При падането и двете крила се откъснали, а корпусът продължил да се плъзга по полегатия склон, преобръщайки се и разбивайки се на части, от които сега се разпознаваха само опашните площи. Той не знаеше — и не можеше да знае, — че даже за това е било нужно необикновено майсторство на блестящия пилот, че само някакво чудо му е позволило до последния момент да запази контрол над практически неуправляемия самолет. Стрелеца даде знак на хората си и бързо се отправи към най-голямата част на фюзелажа. Там се разпореди да потърсят оръжие, после да съберат документите, всякакви документи. Самият той, съпроводен от Абдул, тръгна към това, което бе останало от опашката.
	Както винаги, местопроизшествието изглеждаше противоречиво. Част от телата бяха разкъсани до неузнаваемост, докато други изглеждаха цели и смъртта бе настъпила в резултат на вътрешни травми. Тези тела сякаш спяха, унесени в някакъв странен покой. Те бяха започнали да се вкочанясват, ала не бяха замръзнали въпреки ниската температура. Стрелеца преброи шест трупа в опашната секция на самолета. Всички бяха руски офицери във военна униформа. Един от тях имаше пагони на капитан от КГБ. Коланите все още го придържаха към седалката. Около устните му бе избила розова пяна. Капитанът трябва да е поживял малко след катастрофата и е кашлял кръв, помисли си Стрелеца. Той обърна с ритник тялото и видя, че към лявата му ръка е прикрепено с верижка куфарче. Това беше многообещаващо. Стрелеца се наведе над тялото на капитана, за да разбере дали ще може да свали без особен труд белезницата, но, уви, надеждите му не се оправдаха. Повдигайки рамене, Стрелеца извади ножа си — налагаше се да отреже китката. Изви ръката по-удобно и допря острието… Ръката се дръпна и от пронизителния писък афганистанецът подскочи. Нима капитанът е все още жив? Стрелеца се наведе към тялото на руснака и кървава пяна плисна нагоре, когато тялото на капитана потрепна в спазмите на мъчителната кашлица. Сините очи на руснака бяха отворени, в тях се отразяваше шок и ужас от болката.
	— Провери дали няма други живи — заповяда Стрелеца, обръщайки се към помощника си, после отново се извърна към офицера от КГБ и каза на пущу: — Здравей, руснако. — Той размаха камата си на няколко сантиметра от лицето му.
	Капитанът отново се закашля. Сега той бе дошъл напълно в съзнание и изпитваше мъчителна болка. Стрелеца го обискира, но не намери оръжие. Когато ръцете на афганистанеца се докосваха до тялото на руския офицер, той се гърчеше в агония. Явно имаше счупени ребра, макар че крайниците му изглеждаха цели. Капитанът с мъка произнесе няколко думи. Стрелеца разбираше руски, ала не успя да схване какво говори раненият. Впрочем не беше трудно да се разбере — молбата на офицера беше очевидна, макар че на Стрелеца му беше необходима половин минута, за да се досети.
	Не ме убивай…
	Разбрал за какво го моли капитанът, Стрелеца продължи претърсването. Намери портфейла на офицера и разгледа съдържанието. Снимките, които откри афганистанецът, го накараха да си промени първоначалното намерение. Руснакът имаше съпруга — невисока, с тъмни коси и кръгло лице. Тя не изглеждаше красива, макар че притежаваше привлекателна усмивка. Това бе усмивка, предназначена за мъжа, когото тя обичаше — озарила лицето й със светлина по един особен начин, който Стрелеца някога познаваше. Все пак вниманието на афганистанеца привлякоха други две снимки. Руският капитан имаше и син. Първата снимка изглеждаше да е била направена доста отдавна — малко момче на около две години, с къдрава косичка и дяволита усмивка. Не бива да се мрази едно дете, дори ако то е син на офицер от КГБ. А ето че следващата снимка на момчето беше толкова странна, та сходството между тях едва се забелязваше. Косата му беше изчезнала, лицето с опъната кожа и прозрачно като страница от старинен Коран. Момченцето умираше. На колко ли години е било то? — помисли си Стрелеца. На три, може би на четири? Едно умиращо дете, на чието лице се изписваше усмивка на болка, любов и мъжество. Но защо Аллах излива гнева си върху малки деца? Стрелеца върна снимката на офицера.
	— Твоят син? — попита той на руски.
	— Почина. Рак — обясни раненият, а после забеляза, че бандитът не го е разбрал. — Дълго боледува. — За миг лицето на офицера доби друго изражение: скръбта сякаш бе надвила болката. Този миг спаси живота му. Той видя с изумление, че бандитът прибра ножа си в калъфа, ала страданията му бяха толкова мъчителни, че му бе трудно да реагира по забележим начин.
	„Не, не бива да наказвам тази жена с още една смърт“ — реши Стрелеца. Тази мисъл порази и самия него, Като че гласът на самия Аллах му напомняше, че сред човешките добродетели милосърдието отстъпва единствено на вярата. Това обаче беше недостатъчно само по себе си, защото е трудно да убедиш партизаните с един стих от Корана, ала скоро Стрелеца откри в джобовете на офицера връзка ключове. С един от тях освободи ръката му от верижката, а с друг отвори куфарчето. Вътре се намираха множество документи, на всеки от които се открояваше надписът „Секретно“. Тази руска дума беше добре позната на Стрелеца.
	— Драги приятелю — обърна се той на пущу към ранения капитан, — ще ти се наложи да поговориш с моя познат. Ако не умреш по пътя, разбира се — добави той.


	— Наистина ли е толкова сериозно? — попита президентът.
	— Потенциално твърде много — отговори съдията Мур. — Бих желал да взема със себе си няколко човека, способни подробно да ви обяснят същността на нещата.
	— Нима с оценката на положението не се занимава Райън?
	— Той ще бъде един от хората. Освен това ще дойде майор Грегъри, за когото вече сте чували.
	Президентът прелисти настолния си календар.
	— Мога да отделя четиридесет и пет минути. Заповядайте тук в единадесет часа.
	— Разбрано. Точно в единадесет. — Съдията Мур остави слушалката на мястото й, после натисна един бутон и се свърза със секретарката. — Нека да дойде доктор Райън.
	След една минута Джак влезе в кабинета на директора на ЦРУ. Той дори не успя да седне.
	— Ще се срещнем с шефа в единадесет часа. Доколко е подготвен материалът ви?
	— Едва ли ще успея да обясня някои аспекти, свързани с физиката, но с това напълно ще се справи Грегъри. Сега той разговаря с адмирала и господин Ритър. Генерал Паркс също ли ще присъства?
	— Да.
	— Разбирам. Какъв илюстративен материал трябва да носим със себе си?
	Съдията Мур се замисли за миг.
	— Не бива да вземаме прекалено много; това само ще го шашне. Изберете две спътникови снимки и пригответе хубава диаграма. Вие действително ли придавате толкова голямо значение на това?
	— В настоящия момент е трудно да си представим, че би могло да ни заплашва сериозно, но не можем да не се съобразим с това събитие. А да се оцени какво въздействие ще окаже върху преговорите по съкращаване на въоръженията изобщо е невъзможно. Аз мисля, че няма пряка връзка…
	— Не, няма. Уверени сме в това. — Директорът на ЦРУ замълча и се намръщи. — Поне така смятаме.
	— Съдия, около този въпрос стават неща, с които никой не ме е запознал.
	— Откъде ти е известно, момчето ми? — добродушно се поинтересува Мур.
	— Почти целия петък миналата седмица прекарах в разглеждане на стари материали, засягащи съветската противоракетна програма. Още през 1981 година са провели крупно изпитание с използване на устройството на полигона в Сари Шаган. На нас са ни известни твърде много неща за това изпитание — знаели сме например, че параметрите на предстоящото изстрелване са били изменени по заповед на някого в Министерството на отбраната. Съставили са в Москва тази заповед и са я предали чрез куриер на капитана на ракетоносна подводница, от която са изстреляли балистичните ракети — Марко Рамиус. Той ми разказа своята версия за случилото се. От това и от други неща, на които сам съм попадал по-рано, стигнах до извода, че имаме наш агент в съветското Министерство на отбраната, и при това на много отговорен пост.
	Джак за момент се разколеба, после реши, че трябва да запознае директора на ЦРУ с догадките си.
	— Когато „Червеният октомври“ премина към нас, вие ми показахте съобщение, постъпило от дълбоко законспириран източник, който също се намираше в Министерството на отбраната; доколкото си спомням, кодовото название на досието беше „Върба“. Само веднъж ми се случи да видя пак папка с това име, и то по съвършено друг въпрос, макар също свързан с отбраната. Оттук направих извод, че псевдонимът на източника често и редовно се променя. Така постъпват само с много ценни агенти и ако аз нямам достъп до тези материали, какво ми остава, освен да си направя заключение, че на този източник се държи много. Само преди две седмици вие ми съобщихте, че оценката на Грегъри, засягаща Душанбе, се потвърждава от „други източници“. — Джак се усмихна. — Вие ми плащате за това, че сравнявам получените материали и им давам съответната оценка. Не се каня да се обиждам, че не ме допускат до материали, за които не следва да знам, ала започва да ми се струва, че стават събития, свързани с това, с което се занимавам. Ако искате от мен да мога да запозная президента със създалата се ситуация, би трябвало да притежавам цялата необходима информация.
	— Седнете, доктор Райън. — На съдията Мур дори наум не му мина да попита Джак дали е обсъждал с някого предположенията си. Може би бе дошъл часът да прибави още един човек към мъничкото братство от хора, имащи право да се запознават с информацията, постъпваща по канала „Делта“. На лицето на директора на ЦРУ се появи лукава усмивка.
	— Вие сте се срещали с него — каза той и припомни на Райън за обстоятелствата на срещата.
	Джак се облегна назад във фотьойла и затвори очи. Минаха няколко мига и в паметта му изплува лицето на стария полковник.
	— Боже мой. Значи той ни е предавал тази информация… Ще успеем ли да се възползваме от нея?
	— Той и по-рано ни е доставял технически данни. Почти винаги са били много полезни.
	— Ще кажем ли на президента?
	— Не. При това по негова молба, не по наша. Преди известно време той каза, че не го интересуват подробности относно тайните операции, а само резултатите от тях. Президентът прилича на повечето от политиците — приказва прекалено много. Той е поне достатъчно умен, за да го разбере. Случвало се е да загубим агенти заради твърде бъбриви президенти, а някои конгресмени…
	— И кога очаквате да постъпи тази информация?
	— Скоро. Може още тази седмица, а може би и след три…
	— И ако всичко върви успешно, ние ще можем да вземем това, което е известно на руснаците, и да го прибавим към другото, което знаем… — Райън погледна през прозорците и видя голите клони на дърветата. — От момента, когато постъпих тук на работа, поне веднъж на ден съм си задавал един и същи въпрос: кое е най-удивителното в тази служба — това, което знаем, или онова, от което нямаме понятие.
	Съдията Мур кимна в знак на съгласие.
	Джак се върна в кабинета си, слисано поклащайки глава. По-рано той бе подозирал, че го допускат до неща, за които президентът не знае. Сега това подозрение се превръщаше в увереност. Той си задаваше въпроса дали е за добро, или за зло и си признаваше, че не е сигурен в отговора. Най-голямо впечатление на Райън направи важността на агента и на постъпващите от него сведения. Подобни прецеденти имаше и в миналото. Блестящият разузнавач Рихард Зорге, работил в Япония през 1941 година — в чиито предупреждения Сталин отказал да повярва. Олег Пенковски, изпращал на Запада информация за действията на съветските военни, която помогна да се предотврати ядрена война по време на кубинската ракетна криза. И ето сега новия агент. Джак не се замисли над факта, че той бе единственият служител на ЦРУ, който е видял агента в лицето, без да знае името му, нито псевдонима. На него дори не му хрумна, че съдията Мур не познаваше КАРДИНАЛА по физиономия; в продължение на много години той избягваше да погледне снимката по причини, които не би могъл да обясни даже на заместниците си.


	Телефонът иззвъня, една ръка се протегна изпод одеялото и грабна слушалката.
	— Ало… — чу се сънлив глас.
	— Добро утро, Канди — каза Ал Грегъри, който все още се намираше в Ленгли.
	На три хиляди километра от него доктор Кандейси Лонг се обърна в леглото и погледна часовника си.
	— Къде се намираш, на летището ли?
	— Не, все още съм във Вашингтон, скъпа. Ако имам късмет, довечера се връщам вкъщи — говореше той с уморен глас.
	— Какво става с теб?
	— Разбираш ли, тук проведоха изпитания и се налага да обяснявам на тоя и на оня разни неща.
	— Ясно. Позвъни ми, преди да излетиш за насам, Ал. Ще дойда на аерогарата да те посрещна. — Канди Лонг все още не се беше разсънила напълно и не осъзна, че годеникът й бе нарушил правилата за безопасност, когато отговаряше на този въпрос.
	— Добре. Обичам те, скъпа.
	— И аз също. — Тя постави слушалката на телефона и погледна часовника си. Можеше да поспи още един час. Канди реши да отиде на работа с колата на една своя приятелка. Излитайки на запад, Ал бе оставил автомобила си на обекта и тя щеше да го вземе, когато тръгне да го посреща на аерогарата.


	Райън качи майор Грегъри в колата си. Съдията Мур потегли заедно с генерал Паркс в лимузината на директора на ЦРУ.
	— Спомняте ли си, че веднъж ви попитах дали има надежда да узнаем с какво се занимават руснаците в Душанбе?
	Джак се поколеба какво да каже, после си даде сметка, че Грегъри все пак ще узнае за това в Овалния кабинет.
	— Ние имаме източници, които изясняват сега по какъв начин руснаците са успели да увеличат мощността на изходния сигнал.
	— Иска ми се да знам как се осъществява това — забеляза майорът.
	— Не ви трябва. Повярвайте ми. — За миг Райън отклони погледа си от движещите се пред него превозни средства. — Ако са ви известни подобни неща и случайно проговорите, могат да загинат хора. Това се е случвало. Руснаците се отнасят много жестоко към шпионите. При нас все още се разказва един случай, когато кремирали един — искам да кажа, че са го бутнали в пещта жив.
	— Е, хайде де! Никой не е чак толкова…
	— Майоре, ще дойде ден, когато ще ви се наложи да излезете от лабораторията, и тогава ще разберете колко гаден е светът. Преди пет години направиха опит да убият жена ми и детето. Убийците трябвало да прелетят пет хиляди километра, за да извършат такъв опит, но това не ги спряло.
	— Аха. Значи вие сте именно този, който…
	— Стара история, майоре. — На Джак му бе омръзнало да разказва за случилото се.
	— Как стана така? Имам предвид, вие участвахте ли в боя, стреляха ли по вас?…
	— Мога да ви уверя, че тогава хич не ми беше забавно. — Джак за малко не се разсмя от избора на думата. — Трябваше да действам. Това е всичко. Или ти убиваш врага, или той те убива. Ако имаш късмет — запазваш самообладание, докато не свърши опасността.
	— Тогава в лабораторията казахте, че сте служили в морската пехота…
	— Да. Това е някак си от полза. Поне се опитваха понякога да ме научат на нещо. — По това време ти още си ходил на училище, помисли си Джак, но не го произнесе гласно. Стига приказки. — На вас случвало ли ви се е да се срещнете с президент?
	— Не, сър.
	— Наричайте ме Джак, става, нали? Президентът не е лош човек, умее да слуша и да задава разумни въпроси. Нека да не ви заблуждава сънливият му вид. Струва ми се, че постъпва така, за да избудалка политиците.
	— А те лесно ли се будалкат?
	Джак се разсмя.
	— Някои — да. На срещата при президента ще присъства ръководителят на делегацията за преговорите по ограничаване на въоръженията чичо Ърни, Ърнест Алън. Професионален дипломат от старата школа. Завършил образованието си в Дартмут и Йейлския университет. Наистина е умен.
	— Аха, този, който смята да продаде на безценица работата ми? За какво е нужен той на президента?
	— Ърни знае как да води преговорите с руснаците. Той е истински професионалист. Не допуска личните чувства да пречат на работата. Откровено казана, аз имам представа какво мисли той по всички тези въпроси. Разбирате ли, това прилича на отношенията с лекарите. Хирургът съвсем не е задължен да изпитва към вас топли чувства — той просто ви лекува. Що се отнася до господин Алън, той знае, че трябва да стои и да слуша всички тези глупости, свързани с преговорите. Никога не са ви учили на тези работи, нали? — Джак поклати глава и се усмихна, гледайки летящите край него коли. — На всички някак си им се струва, че преговорите крият в себе си нещо интересно, сензационно. Това е далече от истината. Уверявам ви, че никога не съм видял нещо по-скучно. Двете страни говорят едно и също с часове. Те повтарят своите гледища през петнадесет или двадесет минути, цял ден, много дни наред. После мине седмица; тази или другата страна внесе мъничко изменение и го повтаря с часове. Така продължава със седмици, месеци, даже години. Ала чичо Ърни е твърде вещ в тези дела. Това му харесва. Лично на мен след една седмица такава работа ще ми дойде наум да започна война, за да свърша преговорите. Това е пак в рамките на шегата — да не го изтърсите пред някого. Да наблюдаваш този процес не е по-интересно от това да гледаш как съхне боята на стена — всичко е скучно и уморително, но затова пък е важно и далеч не всеки е в състояние да се справи. Ърни е сух и раздразнителен старец, но превъзходно разбира работата си и винаги постига успех.
	— Генерал Паркс твърди, че той иска да ни лиши от работа.
	— По дяволите, майоре, сам поговорете с Алън. Можете да го попитате за това. И за мен би било интересно да узная как ще завършат преговорите. — Джак направи завой, като излезе на авеню „Пенсилвания“, следвайки лимузината, в която пътуваше директорът на ЦРУ След пет минути Райън и Грегъри стояха в приемната на западното крило на Белия дом под копието на знаменитата картина „Джордж Вашингтон преминава през Делауеър“, докато съдията Мур беседваше с Джефри Пелт, съветник на президента по националната сигурност. По това време президентът завършваше съвещание с министъра на търговията. Най-накрая се появи един агент на секретната служба и ги поведе по коридора.
	— Добре дошъл отново, Джак! — Президентът се приближи към Райън и му стисна ръката. — А вие трябва да сте… явно не греша, вие сте този знаменит майор Грегъри.
	— Да, сър. — Нещо сякаш заседна в гърлото на Грегъри и се наложи да се изкашля, за да го прочисти. — Тъй вярно, господин президент, аз действително съм майор Грегъри.
	— Чувствайте се като у дома и седнете. Желаете ли кафе? — Той направи жест, посочвайки подноса, стоящ върху една масичка в ъгъла на кабинета. Грегъри ококори очи от изненада, когато президентът му наля една чашка. Райън с мъка сподави усмивката си. Човекът, съумял да придаде на президентството могъществото на императорската власт — както и да го наричаха, — беше направо гениален, когато трябваше да накара гостите да се чувстват непринудено. Или се старае, побърза да се поправи Джак. Обичайната чаша кафе често ги заставяше да се чувстват съвсем неловко и това може би също не беше случайно. — Аз много съм слушал за вас и вашата работа. Генералът уверява, че вие сте неговата най-ярка звезда.
	Генерал Паркс неволно се помести в креслото си. Президентът седна до Джефри Пелт.
	— Е, да пристъпим към работа — каза той.
	Райън отвори папката си, извади от нея една снимка и я сложи на ниска масичка. Там лежеше и една диаграма.
	— Това, господин президент, е спътникова снимка на обектите, които ние сме нарекли „Бах“ и „Моцарт“. Те са разположени на планински върхове югоизточно от Душанбе в Таджикистан, на около седемдесет мили от афганистанската граница. Самата планина се издига почти на седем хиляди фута височина. От две години водим наблюдение на тези обекти. Ето това — върху масичката се появи втора снимка — е Сари Шаган. В течение на тридесет години руснаците провеждат тук дейност по разработването на противоракетна отбрана. По наше мнение ето тези съоръжения представляват полигон за опити с лазерно оръжие. Имаме информация, че на този полигон преди две години руснаците са успели да постигнат колосален пробив в мощността на лазерното оръжие. После обектът „Бах“ бе преустроен за разгръщане на лазерни устройства. През миналата седмица там са провели, както смятаме ние, изпитания на цялата инсталация при пълна мощност на излъчвателите. Това устройство тук, на „Бах“, представлява лазерен излъчвател.
	— И са унищожили оттук спътник? — попита Джеф Пелт.
	— Да — отвърна майор Грегъри. — Те са го „направили на шлака“, както казваме в лабораторията. По спътника е бил нанесен удар с такава мощност, че енергията, която е била погълната, се оказала достатъчна, за да разтопи част от корпуса и напълно да унищожи слънчевите батерии.
	— А ние не можем ли да направим същото? — попита президентът Грегъри.
	— Не, господин президент. Мощността на изходния сигнал при нас е значително по-малка.
	— Но защо руснаците са ни изпреварили? Нима не отделяме достатъчно средства за разработката на лазерни оръжия, генерале?
	Поради неотдавнашните събития Паркс се чувстваше неловко, обаче гласът му звучеше невъзмутимо.
	— И руснаците също отделят, господин президент. Благодарение на своите успехи в областта на термоядрения синтез те рязко се придвижиха напред. Руснаците вложиха огромни средства във физиката на високите енергии, стараейки се да създадат термоядрени реактори. Преди около пет години тези усилия започнаха да се съчетават с разработката на противоракетна програма. Когато се изразходват толкова много сили и време за фундаментални изследвания, може да се разчита на съответната отплата. Руснаците бяха възнаградени за усилията си. Те изобретиха РЧЧ, радиочестотен четириполюсник — ние го използваме при нашите експерименти с лъчи от неутрални частици. Те изобретиха „Токомак“, използващ принципа на магнитната термоизолация на високотемпературната плазма — ние прекопирахме това устройство в Принстън. Те изобретиха и „Гиротрона“. Ето три големи пробива във физиката на високите енергии, за които ни е известно. Ние се възползвахме от тях в нашите изследвания, свързани със Стратегическата отбранителна инициатива, и можете да не се съмнявате, че руснаците също са намерили методи за практическо приложение на собствените си постижения.
	— Добре, какво знаем за проведените изпитания от руснаците?
	Отново дойде редът на Грегъри.
	— На нас ни е известно, че лазерният импулс произхожда от инсталацията край Душанбе, защото другите два полигона с мощни лазерни устройства — Сари Шаган и Семипалатинск — се намирали зад видимия хоризонт, тоест те не са могли да видят оттам спътника. Също така ни е известно, че това не е бил инфрачервен лазер — в противен случай лъчът е щял да бъде забелязан от чувствителните елементи на самолета „Кобра-Бел“. Според мен тази инсталация използва лазер на свободните електрони.
	— Съвършено вярно — чу се гласът на съдията Мур. — Нашите източници го потвърдиха.
	— Именно с такъв лазер работим ние на обекта „Чайният клипер“. Изглежда, че той има най-големи потенциални възможности да се използва като оръжие.
	— Може ли да попитам защо, майоре? — поинтересува се президентът.
	— Ефективност при създаването на мощен импулс, сър. Лазерният сноп се образува в поток от свободни електрони — това означава, че те не са прикрепени към атоми, както при обичайните условия — във вакуум. Ние използваме линеен ускорител за създаване на един поток от електрони и го изпращаме в резонатора, по оста на който е насочен лъч от маломощен лазер. Замисълът се състои в това, да се използват електромагнити за придаване на електронните колебания напречно на направлението на тяхното движение. В резултат на това получаваме един светлинен лъч, който съвпада с колебанията на задържащите магнити — това означава, че може да се настройва честотата като в радио. Изменяйки енергията на лъча, вие получавате възможност да изберете именно тази светлинна честота, която генерирате. После можете отново да върнете електроните обратно в линейния ускорител и още веднъж да се насочи в лазерния резонатор. Тъй като електронът вече притежава висока енергия, вие придобивате огромна мощност. Накратко казано, теоретически вие можете да изпомпате в качеството на лазерен импулс четиридесет процента от енергията, която сте напомпали в лазерното устройство. Ако ви се удаде да постигнете това с достатъчно висока степен на надеждност, можете да унищожите всичко, което се намира в пределите на вашата видимост — когато говорим за високоенергийни нива, ние си служим с относителни величини. В сравнение с количеството електроенергия, необходимо на нашата страна за приготвяне на храна, енергията, от която се нуждае лазерната отбрана, е просто нищожна. Цялата сложност е да накараме това устройство да действа ефективно. Ето това още не сме постигнали.
	— А защо? — Сега президентът истински се заинтересува от проблема и даже леко се наклони напред.
	— Ние все още изследваме как да накараме лазера да заработи с пълен капацитет. Основният проблем е лазерният резонатор — именно там енергията се откъсва от електроните и се превръща в светлинен лъч. Досега не ни се удаваше да разширим кухината. При прекалено тясна кухина се получава толкова висока енергийна плътност, че тя изгаря оптическото покритие както на самата плоскост, така и на огледалата, които използваме за насочване на лъча в нужната посока.
	— Но нима руснаците са успели да решат този проблем. Как според вас са го постигнали?
	— Запознат съм само с това, което ние се опитваме да направим. Като концентрираме енергията в лазерния лъч, ние отнемаме енергията от електроните и те стават по-малко активни, нали? Това означава, че трябва да стесним магнитното поле, което ги задържа — и не забравяйте, че в същото време не бива да се прекратява осцилиращото действие на самото поле. Ето тук все още имаме проблеми. Руснаците вероятно са подходили, вземайки под внимание изследванията си в областта на термоядрения синтез. Всички методи за получаване на енергия по пътя на управляема термоядрена реакция се основават на използването на магнитното поле за удържане на огромна маса от високоенергийна плазма — по принцип това е същото, което ние се стремим да направим със свободните електрони. Основната част от фундаменталните изследвания в тази област на физиката е осъществена в Русия, сър. Те ни изпреварват, защото са използвали повече средства и време в най-важното направление.
	— Добре, майоре, благодаря ви. — Президентът се обърна към съдията Мур: — А какво е гледището на ЦРУ, Артър?
	— Ами ние не се каним да оспорваме мнението на майор Грегъри — той току-що загуби цял ден, провеждайки съвещание със сътрудници на нашето научно-техническо управление. Успяхме да получим потвърждение, че руснаците притежават шест лазера на свободни електрони, които са разгърнати на този обект. Те са съумели да постигнат скок в мощността на лазерния импулс и сега ние се мъчим да узнаем в какво именно се състои този пробив.
	— А ще можете ли да го направите? — попита генерал Паркс.
	— Аз казах, че се мъчим, генерале. Ако здравата ни потръгне, то към края на месеца ще получим отговор.
	— Е, добре, знаем, че те могат да построят много мощен лазер — каза президентът. — Следващият въпрос: представлява ли той оръжие?
	— Навярно не, господин президент — отвърна генерал Паркс. — Поне засега — не. Руснаците като по-рано имат немалко проблеми с термичното разсейване, защото не са успели да прекопират нашата регулируема оптика. Те са получили огромно количество най-нова технология от Запада, но с нея специално още не са успели да се сдобият. Докато в ръцете им няма регулируема оптика, те няма да могат да използват наземните лазери, така както ги използваме ние, тоест да отразят лъча от намиращо се на орбита огледало към отдалечена цел. Но това, с което сега разполагат, явно е в състояние да нанесе огромни вреди на спътници, летящи на ниска орбита. Разбира се, съществуват начини за защитата на спътниците от това, но всичко се свежда до това старо съперничество между мощната броня и бойната глава. В края на краищата побеждава бойната глава.
	— Именно затова трябва да проведем преговорите и да сложим край на въоръженията — за първи път заговори Ърни Алън. Генерал Паркс го погледна с нескрито раздразнение. — Господин президент, сега чухме намек — само намек — за това, колко опасно може да бъде едно такова оръжие, какъв дестабилизиращ ефект може да окаже то. Дори и ако разглеждаме обекта в Душанбе в качеството на оръжие, насочено срещу спътниците, представете си възникващите последствия за проверката на спазването на договора за съкращаването на въоръженията и събирането на разузнавателни данни изобщо. Ако не се опитаме да спрем по-нататъшното усъвършенстване на тези средства, ще затънем до гуша в хаос.
	— Не можем да спрем прогреса — забеляза Паркс.
	— Прогреса ли? — презрително изсумтя Алън. — Дявол да го вземе, сега пред нас на масата лежи проект на споразумение за ограничаване на въоръженията наполовина. Ето това е прогресът, генерале. По време на проведените от вас опити над Южния Атлантик половината от вашите импулси не попаднаха в целта — с помощта на нашето споразумение аз също мога да отстраня половината от ракетите.
	На Райън му се стори, че генералът се кани да скочи от стола, но вместо това Паркс се скри зад маската на интелектуалец.
	— Това беше първото изпитание на нашата експериментална инсталация и ние поразихме половината от целите. Нещо повече: всичко стана за по-малко от секунда. Майор Грегъри ще реши проблема за насочването до лятото, нали, момчето ми?
	— Тъй вярно! — възкликна Грегъри. — Налага се само да изменим — частично да изменим — кода.
	— Добре. Ако хората на съдията Мур съумеят да ни съобщят как са успели руснаците да увеличат мощността на лазерите, ние ще разполагаме с останалата част от архитектурата на системата — вече проверена и готова. След две-три години ще имаме на разположение една окончателно усъвършенствана система и тогава ще можем сериозно да помислим за нейното разгръщане.
	— А ако руснаците започнат да разбиват вашите космически огледала? — рязко попита Алън. — Тогава ще притежаваме най-добрата лазерна система с наземно базиране, ала тя ще съумее да защитава само щата Ню Мексико.
	— Първо ще трябва да ги открият, а това е далече по-труден проблем, отколкото ви изглежда. Ние ще сме в състояние да разгърнем огледалата много нависоко, от петстотин до хиляда и петстотин километра, да използваме технологията „Стелт“, която ще ги направи „невидими“ за радиолокаторите. По отношение на огледалата това е осъществимо за разлика от по-голяма част от спътниците. Огледалата ще бъдат относително малки и леки. Това означава, че ще можем да ги разгърнем в голямо количество. Вие представяте ли си колко огромно е космическото пространство и колко хиляди отломки от космически боклук обикалят около Земята? Руснаците няма да успеят да извадят от строя всички наши огледала — уверено заключи Паркс.
	— Джак, ти се среща с руснаците. Какво е твоето мнение? — обърна се президентът към Райън.
	— Господин президент, ние се борим сега с фикс идеята на руснаците, свързана с необходимостта да защитят страната си от външно нападение. Те изразходваха за работата в тази област тридесет години и огромни средства. Още по времето на президента Джонсън Косигин каза: „Да се отбраняваш е морално, да нападаш е безнравствено.“ Това го е говорил руснак, а не просто комунист. Ако сме откровени, ще ни бъде трудно да не се съгласим. Окажем ли се въвлечени в нова спирала на надпреварата във въоръжаването, то поне тази надпревара ще бъде в отбранителните оръжия, а не в нападателните. Съгласете се, че трудно ще убиеш с лазер милиони беззащитни граждани — забеляза Райън.
	— Но това ще измени цялото равновесие на силите — възрази Ърнест Алън.
	— Равновесието на силите, което съществува понастоящем, може би е относително стабилно, но все пак в основата си то е плод на безумие — вдигна рамене Райън.
	— Обаче действа. То поддържа мира.
	— Господин Алън, мир, който се основава на равновесието на силите, води до една непрекъсната криза. Вие твърдите, че можете да съкратите арсеналите на въоръженията наполовина, е, и какво? Могат да се съкратят съветските ядрени сили и с две трети, и пак да им останат достатъчно бойни глави, за да превърнат Америка в пепелище. Същото се отнася и до нашия арсенал. Както ви казах по време на полета при завръщането ни от Москва, проектодоговорът за съкращението на въоръженията, който разглеждаме сега, е само козметичен. Той не гарантира на никого допълнителна безопасност. Това споразумение представлява единствено символ, може би много важен, но си остава символ без каквото и да било реално съдържание.
	— Е, не съм уверен в това — забеляза генерал Паркс.
	— Ако вие съкратите количеството на целите, които трябва да унищожа, наполовина, няма да имам нищо против.
	Алън го погледна с раздразнение.
	— Ако можем да изясним какво руснаците правят малко по-различно, ще съумеем ли да се възползваме? — попита президентът.
	— Стига ЦРУ да ни предостави информация, която можем да използваме… Какво е вашето мнение, майоре? — обърна се Паркс към Грегъри.
	— Тогава ще разполагаме с оръжейна система, която ще можем да демонстрираме след три години и да разгърнем пет-десет години след това.
	— Изглеждате уверен в това — забеляза президентът.
	— Да, уверен съм. Както се случи с програмата „Аполо“, сър. Не става дума за създаване на нова наука, а да използваме технология, която притежаваме. Просто трябва да стъкмим болтовете и гайките, както се казва.
	— Вие сте самоуверен младеж — забеляза Алън с професорски тон.
	— Да, така е. Струва ми се, че е по силите ни. Знаете ли, господин Алън, вашите задачи не се отличават тъй много от нашите. Вие желаете да се избавите от ядрените бойни глави — и ние също. Може би ще сме в състояние да ви помогнем.
	Точно в целта, помисли си Райън, като побърза да прикрие усмивката си. На вратата се чу едва доловимо почукване. Президентът погледна часовника си.
	— Налага се да приключим. Трябва да обсъдя с министъра на правосъдието въпроси, свързани с борбата против наркотиците. Благодаря на всички за плодотворното обсъждане. — Той за последен път погледна снимката на Душанбе и стана. Другите последваха примера му и излязоха един след друг през вратата, скрита в бялата, гладко измазана стена.
	— Добре му го каза, браво — тихо забеляза Райън, като се обърна към Грегъри.


	Канди Лонг се приближи към автомобила, който я чакаше пред дома й. Зад волана седеше една нейна приятелка, с която тя бе учила в Колумбийския университет — доктор Беатрис Тосиг, също занимаваща се с оптическа физика. Те дружаха още от студентската скамейка. Беатрис беше по-наперена от Канди. Тя смело караше „Нисан 300Z“, спортен модел, и можеше да докаже това с достатъчно глоби за нарушаване правилата на уличното движение. Колата напълно хармонираше с нейните дрехи, прическа и особено с наглото й отношение към мъжете, които разиграваше като кукли.
	— Добро утро, Беа. — Канди Лонг се вмъкна в колата и пристегна колана още преди да е хлопнала вратата. При пътуване с Беатрис това бе просто наложително — макар че шофьорката демонстративно не слагаше колан.
	— Лошо ли спа, Канди? — В това утро Беатрис носеше строг, макар и не съвсем мъжка кройка костюм и копринен шал на врата. На доктор Лонг й беше трудно да разбере смисъла на всичко това: когато прекарваш цял ден в евтина бяла лабораторна престилка, кой се интересува какво има под нея, с изключение на Ал, разбира се, ала той също се интересуваше какво се крие под онова, което е под това… помисли си тя и се усмихна.
	— Спя по-добре, когато той си е вкъщи.
	— А къде замина?
	— Във Вашингтон. — Канди широко се прозина. Ранното слънце хвърляше сянка на пътя пред автомобила.
	— Какво ще прави? — Беатрис превключи скорост и колата стремително полетя нагоре по наклонената автострада. Канди усети как я пристегна обезопасителният колан. Защо приятелката й смяташе за нужно да кара по тоя начин. Това съвсем не е „Гран при — Монако“.
	— Той каза, че някой е провел изпитания и сега трябва да обяснява на някого подробностите.
	— Хъм… — Беатрис погледна в огледалото за задно виждане и продължи да гони на трета скорост, когато се шмугна в оживения транспортен поток на пиковите часове. Майсторски избра момента и се напъха в едно пространство, само три метра по-дълго от нейния „Нисан“. Отзад се чу раздразненият клаксон на шофьора, когото тя засече. Беатрис само се усмихна. Същевременно тази част от мозъка й, която не бе заета с управлението на автомобила, забеляза, че изпитанието, за което бе говорил Ал, не е било проведено в Америка. Там не се провеждат толкова изпитания, че да са необходими обясненията на тази дребна мижитурка. Беа не разбираше какво интересно е намерила Канди в Ал Грегъри. Любовта, говореше си тя наум, е сляпа, а също глуха и глупава. В случая е глупава. Бедната простодушна Канди Лонг, тя би могла да си намери къде по-привлекателен приятел — или приятелка. Ех, само ако се бе удало на Беа да поживее с Канди в една стая в студентското общежитие… само ако имаше начин, тя щеше да й даде да разбере… — Кога се завръща Ал?
	— Може би довечера. Той обеща да позвъни. Ще си тръгна с неговата кола. Той я остави пред лабораторията.
	— Не забравяй, преди да седнеш в колата, да сложиш кърпа на седалката — захихика Тосиг. Грегъри караше „Шевиситейшън“. Именно такъв автомобил подхожда на тая мижитурка. Колата беше задръстена с целофанови опаковки от сандвичи, а Грегъри я миеше един път в годината, независимо колко мръсна беше. Беатрис се опита да си представи как се държи той в леглото, но бързо пропъди тази мисъл. Само не тъй рано, не веднага след като се е събудила. Мисълта, че приятелката й живее с такъв мъж, я накара да усети тръпки. Канди е толкова наивна, толкова наивна… толкова глупава за някои неща. Макар че може би ще се опомни… Все пак има надежда.
	— Как върви работата с твоето диамантено огледало?
	— Проектът „УРНМИТ“? Ще почакаме още една година и тогава ще разберем нещо по-определено. Жалко, че вече не работиш в моята група — забеляза доктор Лонг.
	— В администрацията имам достъп до по-широк спектър от дейности — отвърна Беа с поразителна откровеност. — Освен това знам, че не съм толкова умна, колкото тебе:
	— Затова пък си по-красива — замислено каза Канди.
	Беа се обърна и погледна приятелката си. Да, все още имаше надежда.


	Михаил Семьонович дочете доклада към четири часа. Бондаренко обясняваше, че закъснението е свързано със заетостта на машинописките, допускани до строго секретни материали. Докладът съдържаше четиридесет и една страници, включително диаграмите. Младият полковник бе изпълнил обещанието си, забеляза Филитов. Не бе пожалил време и труд да изложи всички технически моменти ясно и разбрано. Цялата отминала седмица Михаил Семьонович прекара в четене на материали за лазерите, които той съумя да намери в папките. Макар че не разбираше много от принципа на действието им, тренираната му памет запомняше всички технически детайли. Филитов се чувстваше като нещо от рода на папагалите. Можеше да повтаря всички думи, без да разбира значението им. Но това беше достатъчно.
	Той четеше бавно, стремейки се да запомня текста. Въпреки неговия селски акцент и груби слова умът на стария полковник беше далеч по-остър, отколкото си мислеше Бондаренко. Но се оказа, че това не бе необходимо. Най-важната част на откритието изглеждаше достатъчно проста: не ставаше дума за увеличение на размерите на генериращия резонатор, а за адаптиране на неговата форма към магнитното поле. При съответната форма обемът на резонатора може да се увеличава почти до безкрайност и нов ограничаващ фактор ставаше една част от устройството, работещо със свръхпроводници, управляващи магнитните импулси. Полковникът въздъхна. Западът отново бе изпреварил Съветския съюз. Руснаците не разполагаха с подходящи материали. Затова, както винаги, КГБ ги бе осигурило от Запада. Този път бяха доставени чрез Чехословакия и Швеция. „Няма ли най-сетне да се научим да ги правим сами?“ — помисли си Филитов.
	В заключителната част на доклада се говореше, че остава още един проблем, свързан с оптическите и компютърните системи. Налага се да изясня какво правят нашите разузнавателни служби по този въпрос. Най-накрая той отдели двадесет минути за изучаване на чертежите на новия лазер. След като се увери, че е в състояние, затваряйки очи, да си спомни всяка подробност, да възпроизведе в паметта си и най-дребния детайл, Филитов прибра доклада на Бондаренко в папката. После погледна часовника си и натисна бутона, за да извика секретаря. След няколко секунди се появи сержантът.
	— Другарю полковник, явявам се по ваша заповед.
	— Занесете това в секретната секция — раздел 5, строго секретен. Да, къде е чувалът за изгаряне на днешните документи?
	— При мен, другарю полковник.
	— Донесете го.
	Сержантът отиде в приемната и само след миг се върна с брезентовия чувал, който всекидневно се пълнеше с документи, предназначени за унищожаване в специално помещение. Михаил Семьонович взе чувала и започна да хвърля в него секретните материали.
	— Можете да си вървите. Аз ще занеса чувала на път за колата.
	— Благодаря, другарю полковник.
	— Доста поработихте днес, Юрий Илич. Довиждане.
	Когато сержантът затвори вратата, Филитов извади един свитък от допълнителни страници — документи, които нямаха отношение към министерството. Почти всяка седмица той сам отнасяше чувала с документи, предназначени за изгаряне. Сержантът, който се занимаваше с деловодството на Филитов, смяташе, че полковникът го правеше от добро сърце и също поради това, че сред документите можеха да се окажат някои особено секретни материали. Във всеки случай този обичай се бе установил дълго време преди той да започне да работи в канцеларията на полковника и службата за сигурност се отнасяше към това като към най-обикновено явление. След три минути, вървейки към очакващия го автомобил, Михаил Семьонович се отби в сутеренното помещение. Един млад сержант го поздрави така, сякаш приветстваше дядо си, и тутакси отвори вратичката на пещта. Той наблюдаваше как героят от Сталинград остави на пода куфарчето си, после с осакатената ръка отвори чувала и го вдигна със здравата, изсипвайки около килограм секретни документи в газовата печка, намираща се в сутерена на Министерството на отбраната. Сержантът нямаше и представа, че помага на стария офицер да унищожи доказателствата за държавна измяна. Полковникът се подписа в дневника, за да удостовери, че е унищожил документите на своя отдел. После дружески кимна на младия сержант, окачи чувала на определената за него кукичка и тръгна към служебния автомобил, който го чакаше пред входа.
	В тази вечер призраците отново се канеха да го посетят. Михаил Семьонович знаеше това, а на другия ден щеше да посети парната баня и още една пратка със сведения щеше да се отправи към Запада. По пътя към жилището му шофьорът спря колата пред специалния продоволствен магазин, където пазаруваха само избраници от съветския елит. Тук нямаше опашки. Михаил Семьонович купи малко салам, пита черен хляб и половинлитрова бутилка водка — от най-добрата: „Столичная“. Като израз на приятелски чувства той взе една бутилка и за шофьора. За младия сержант водката означаваше нещо повече от пари.
	След петнадесет минути Михаил Семьонович влезе в апартамента и се озова пред бюрото си. Той извади дневника от чекмеджето и първо начерта схемата, приложена към доклада на полковник Бондаренко. През няколко минути той вдигаше очи към снимката на жена си, поставена в сребърна рамка. Общо взето, окончателният вариант на доклада малко се отличаваше от ръкописната чернова, която му беше представена първоначално. Наложи се да напише всичко на всичко десет страници, като особено внимаваше да нанесе това, което считаше за много важно. Докладите на КАРДИНАЛА винаги бяха образец на краткост и яснота — резултат от безбройните оперативни директиви, които бе написал. След като свърши с дневника, той си сложи ръкавиците и мина в кухнята. Към задната страна на западногерманския хладилник бе прикрепен с помощта на магнит малък фотографски апарат. Въпреки ръкавиците Михаил Семьонович без особена трудност боравеше с него. Беше му нужна само една минута, за да заснеме новите страници; после пренави филма и извади от апарата касетата, която сложи в джоба си. След това, без да свали ръкавиците, той прибра фотокамерата в скривалището, приближи се до прозореца и разтегна щорите по уговорения начин. Той беше много предпазлив човек. При внимателно оглеждане на външната врата, помисли си той, щяха да бъдат открити драскотини около бравата, убедително доказващи, че е отваряна с шперц от истински експерт. Драскотини обаче можеше да направи всеки човек съвсем случайно. Когато се потвърдеше, че докладът му е пристигнал във Вашингтон — това щяха да покажат черните отпечатъци от гуми върху определен участък на бордюра, — Михаил Семьонович щеше да скъса страниците от дневника, да ги отнесе в джобовете си до министерството, за да ги пъхне в чувала, и после лично да ги изтърси в огъня. Преди двадесет години под негово наблюдение в министерството беше монтирана една инсталация за унищожаване на документи.
	Щом свърши работата, Михаил Семьонович Филитов отново погледна снимката на Елена и я попита дали е постъпил правилно. Ала Елена само го гледаше усмихната, както винаги. После дойде заключителната част на ритуала. Михаил Семьонович седна пред хляба и салама заедно със своите отдавна загинали другари по време на Великата отечествена война, които му гостуваха, но не се решаваше да попита тези, които са се жертвали в боя, защитавайки родината: оправдават ли неговата измяна. Той си мислеше, че те биха го разбрали дори по-добре от Елена, и все пак някак си се страхуваше да чуе какво ще му отговорят. Изпитата бутилка водка също не даваше никакъв отговор, но поне го замайваше до безчувственост и призраците изчезваха някъде. Малко след десет часа той трудно се надигна от масата и олюлявайки се, тръгна към леглото, без да угася светлините в хола.
	Едва ударил единадесет часът, по широкия булевард, към който гледаха прозорците на Филитов, премина автомобил и сините очи на мъжа, седящ зад волана, се вдигнаха нагоре и забелязаха уговорените светлини. Този път в колата се намираше Ед Фоли. Той внимателно провери положението на щорите. На път за вкъщи той остави още един таен знак. Един московски работник по чистотата сложи няколко белега. Това бяха безобидни неща — от рода на драсване с тебешир по стълб от уличното осветление, — но те щяха да разпоредят на всеки член от групата, заета с предаването на информация, да бъде на определеното му място. На разсъмване друг служител от резидентурата на ЦРУ в Москва щеше да провери оставените през нощта знаци, а в случай на тревога Фоли си запазваше правото да отмени планираната операция.
	Колкото и напрегната да бе работата му, някои от аспектите, свързани с нея, изглеждаха на Ед Фоли забавни. Така, руснаците сами бяха облекчили задачата му, настанявайки КАРДИНАЛА в сграда на оживен булевард. По-нататък: след като тъй феноменално объркаха ситуацията с новото помещение на американското посолство, те лишиха неговите служители от възможността да живеят в специално отреденото им жилище и по такъв начин принудиха Фоли и съпругата му всеки ден да преминават по този булевард. Най-накрая, те приеха с такава радост големия му син в хокейния отбор. Е, той ще скучае без този спорт, щом си заминем, помисли си Фоли, като излезе от колата. Сега детският хокей му харесваше повече от бейзбола. Какво пък, нека да продължава да играе, щом като ледът го привлича. На Ед не му се искаше неговият син да играе американски футбол. Прекалено много деца получават травми в тази игра, а и момчето няма да израсне много. Но всичко това оставаше за по-далечното бъдеще, а Ед трябваше да се безпокои на първо място за настоящето.
	Разговорите в апартамента следваше да се водят с голямо внимание, като внимателно се подбират думите. Във всяка стая, във всяко жилище, заето от американци, имаше повече микрофони, отколкото мравки в мравуняка, обаче с течение на времето Ед и Мери Пат бяха свикнали с подслушването в дома им и даже се шегуваха с него. След като влезе в коридора и си закачи палтото, Ед целуна жена си и я погъделичка по ухото. Тя захихика, разбирайки скрития смисъл на този жест, макар че и двамата бяха смъртно уморени от постоянното напрежение, което съпътстваше изпълнението на техните задачи. Още няколко месеца, и щяха да отпътуват завинаги, тъй че им оставаше да изтърпят още малко.
	— Как мина приемът? — попита Мери Пат ей така, заради вездесъщите микрофони.
	— Както винаги — скучен боклук — прозвуча стандартният отговор, който се записваше.


>	9.
>	ВЪЗМОЖНОСТИ

	Беатрис Тосиг не написа доклад, макар че нещата, които Канди се изтърва да каже, й се струваха важни. Беатрис имаше достъп почти до всичко, което ставаше в Националната лаборатория в Лос Аламос, но никой не й бе казал нищо за непланирани изпитания и макар че се извършваше някаква работа, свързана със Стратегическата отбранителна инициатива, в Япония и Европа, участието на Грегъри в качеството си на тълкувател в тази дейност не бе необходимо. Следователно изпитанието бе проведено в Русия и ако поради това са извикали тази мижитурка във Вашингтон — тя си спомни, че той е оставил колата си пред лабораторията, — това означава, че за него са изпратили хеликоптер. Иначе не може да бъде, заминаването е било свързано с нещо много важно. Доктор Тосиг не обичаше Грегъри, ала ни най-малко не се съмняваше в неговия интелект. Интересно, помисли си тя, какво ли е било това изпитание, но Беа нямаше достъп до информацията, отнасяща се до руснаците, и по тази причина трябваше да дисциплинира любопитството си. Тези неща, с които тя се занимаваше, бяха опасни.
	Но нима това не прави живота по-интересен? На лицето й се появи усмивка.


	— Трима липсват. — След като афганистанците бяха минали, руснаците оглеждаха всяка отломка от сваления Ан-26. Думите принадлежаха на един майор от КГБ. Досега не му се бе случвало да прави оглед на местопроизшествие и само благодарение на студения вятър, който духаше право в лицето му, той съумя да задържи изядената рано сутринта закуска.
	— Единият ваш ли е? — Пехотният капитан от Съветската армия, доскоро служил като съветник при командира на батальон от афганистанската марионетна армия, се огледа настрана, за да провери дали войниците му охраняват надеждно района, където бе паднал самолетът. Със стомаха му всичко бе наред. Опитът да разпорят корема на намиращия се с него афганистански приятел беше най-големият шок в живота му и капитанът се тревожеше дали той ще издържи спешната операция.
	— Да, още не можем да го намерим. — Корпусът на самолета се бе разпаднал на няколко части. Пътниците, намиращи се в предната част, били залети с авиационно гориво, тъй че опознаването им беше невъзможно. И все пак войниците събраха останките на почти всички пътници. На всички с изключение на трима; и сега на съдебномедицинските експерти предстоеше да определят кои са загинали и кои са безследно изчезнали. Обикновено към жертвите на авиокатастрофите не се отнасяха с такова внимание — формално сваленият Ан-26 принадлежеше по-скоро към „Аерофлот“, отколкото към ВВС — обаче за идентифицирането на телата положиха максимални усилия. Изчезналият капитан бе служител в Девето управление на КГБ и извършвал инспекционна обиколка в този район, проверявайки личния състав и охраната на определени секретни обекти. В него се намирали секретни документи от особена важност, но което бе още по-тревожно: капитанът познавал много сътрудници на КГБ и нещата, с които те се занимават. Предполагаше се, че документите, които той е носил, са били унищожени от пожара — бяха намерени остатъци от изпепелени куфарчета, — но докато не се потвърдеше смъртта на самия капитан, в Центъра, в Москва, нямаше да са доволни.
	— Оставил е семейство — по-точно вдовица. Синът му е починал преди един месец, доколкото ми е известно. От някакъв вид рак — тихо забеляза майорът от КГБ.
	— Надявам се, че за жена му ще се погрижат както подобава.
	— Да, при нас съществува отдел, който се занимава с такива неща. А дали не са го отмъкнали със себе си?
	— Трудно ми е да кажа. Сигурни сме само, че са били тук. Афганистанците винаги ограбват свалените самолети, стремейки се да намерят оръжие. А пък документите? — Капитанът вдигна рамене. — Ами ние воюваме с неграмотни диваци, другарю майор. Съмнявам се, че могат да проявяват интерес към каквито и да било документи. Могли са да познаят по униформата, че е офицер от КГБ и да са го изнесли, за да го обезобразят. Даже си нямате представа какво правят с пленниците.
	— Варвари! — каза майорът от КГБ с негодувание. — Да свалят един невъоръжен пътнически самолет! — Той погледна встрани. „Лоялните“ афганистански войници — ето едно прекалено оптимистично определение за тях, помисли той — прибираха телата и останките в гумени чували, които щяха да бъдат отправени с хеликоптер към Газни и оттам — в Москва за разпознаване. — А ако са отмъкнали със себе си тялото на моя офицер?
	— В такъв случай никога няма да го намерим. Има вероятност, разбира се, но съвсем малка. Само да видим някъде кръжащи лешояди — веднага ще изпратим към това място вертолет, но… — Капитанът поклати глава. — Най-вероятно, другарю майор, е да сте прибрали тялото и ще бъде нужно малко време, за да се потвърди това.
	— Нещастен човек. Той дори не е оперативен работник — работел в щаба. А и районът не бил негов. Просто офицерът, който отговарял за тази територия, влязъл в болница с възпален пикочен мехур и ето че той се нагърбил с допълнителни отговорности.
	— А къде е неговата месторабота?
	— В Таджикистан. Мисля, че се е натоварил с допълнителна работа, за да се откъсне от личните проблеми.


	— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца пленника.
	Муджахидините не можеха да осигурят на ранения никаква медицинска помощ. Най-близката група от медицински работници — френски лекари и милосърдни сестри — се намираха в една пещера, недалече от Хазан-Хел. Сега натам тръгваха ранените афганистанци, които бяха в състояние да се придвижат. Що се отнася до тежко ранените… на тях с нищо не можеха да помогнат. Партизаните разполагаха с достатъчен запас от болкоуспокояващи лекарства, включително и морфин швейцарско производство, с който инжектираха умиращите, за да облекчат страданията им. В някои случаи морфинът облекчаваше тяхното преминаване към оня свят. Обаче тези, за които имаше надежда да оздравеят, ги полагаха на носилки и ги носеха на юг, към пакистанската граница. Ранените, които успяваха да издържат един преход от деветдесет километра, получаваха истинска медицинска помощ в нещо, приличащо на болница, близо до изоставения сега аеродрум в Мирам-Шах. Стрелеца водеше натам своята група. Той съумя да убеди партизаните, че заловеният руснак е по-полезен жив, отколкото мъртъв, и че американците добре ще ги възнаградят за офицера от руската тайна полиция и за неговите документи. Единствен главатарят на племето можеше успешно да се пребори с такива доводи, ала той бе загинал по време на боя.
	Кой би могъл да каже, гледайки в ледените му очи и слушайки неговите хладни слова, че за първи път от три години в сърцето му ще се намери място за жалост. Даже самият той се удивляваше. Защо в главата му бяха дошли такива мисли? Не беше ли такава волята на Аллаха? Иначе не може да бъде, реши той. Та кой друг можеше да ми попречи да убия руснака?
	— Боли — чу се най-накрая шепотът на ранения, обаче милосърдието на Стрелеца не се разпростря тъй надалеко. Муджахидините носеха морфин само за своите ранени. Убедил се, че никой не го наблюдава, Стрелеца подаде на руснака снимката на неговите близки. За миг очите му добиха по-мек израз. Капитанът погледна афганистанеца с удивление, което надви даже болката. Със здравата ръка той пое снимката и я притисна до гърдите. По лицето му се изписа благодарност, примесена с изумление. Какво по-лошо вече можеше да се случи с него, премина мисълта му през облака на отново нахлуващата болка, освен да се присъедини към детето си, където и да се намираше то. Афганистанците вече не можеха да му причинят по-големи страдания от тези, които бе преживял и духом, и телом. Капитанът достигна до този миг, когато болката се превръща в наркотик, а агонията става позната, дори приятна. Той бе слушал, че такива неща са възможни, ала не вярваше…
	Той все още не можеше да мисли достатъчно ясно. Намирайки се в трескаво състояние, с помрачено съзнание, капитанът не можеше да разбере защо остана жив. В Москва бе чул достатъчно истории за това как афганистанците се отнасят към военнопленниците… Не ти ли стигаха своите задължения, че тръгна да изпълняваш чужди по собствено желание. Сега той мислеше за предстоящата си участ и за нещастията, които сам си навлече.
	Не бива да умираш, Валерий, ти трябва да живееш. Имаш жена, тя вече е достатъчно изстрадала, помисли си той. Дори сега мъката й е голяма… Мисълта му изчезна сякаш по собствена воля. Капитанът пъхна снимката в джоба на куртката си и се предаде на сгъстяващия се мрак, губейки съзнание, докато тялото му се бореше за живот. Той дойде на себе си едва когато го превързаха към една дъска и го положиха на някаква количка. Стрелеца поведе групата по-нататък.


	Михаил Семьонович се събуди от звуците на битка, които отекваха в главата му. На улицата беше все още тъмно — до разсъмването оставаше немалко време — и първото нещо, което хрумна на стария полковник, бе да отиде в тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да глътне три аспирина: Тъй и направи. Тялото му се разтрепери от пристъпите на гаденето — ала изкара само някаква жълтеникава течност. После Михаил Семьонович се изправи пред огледалото, за да разбере как се бе отразило предателството върху физиономията на един Герой на Съветския съюз. Той, разбира се, не можеше — не искаше — да спре, но… погледни, Миша, на какво си заприличал. Някогашните светлосини очи бяха станали червени и безжизнени, руменото лице — мъртвешкисиво, надиплената кожа висеше надолу, а посивялата четина по бузите скриваше чертите на едно лице, което някога считаха за красиво. Той протегна дясната си ръка — втвърдената тъкан около белезите приличаше на пластмаса. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Михаил Семьонович си изплакна устата и тръгна към кухнята, за да си приготви кафе.
	Поне разполагаше с хубаво кафе, купено в един магазин, до който имаше достъп само номенклатурата, и го приготвяше в кафеварка. Старецът се замисли дали не е по-добре първо да закуси нещо, после реши да се ограничи с кафе. Винаги можеше да хапне хляб в кабинета си. След три минути кафето беше готово. Той изпи една чашка, без да обръща внимание на това, че горещата течност му пареше по устата и гърлото; после вдигна слушалката на телефона и извика кола и макар че не каза дали се кани да ходи на баня, сержантът, стоящ от другата страна на линията в автобазата на Министерството на отбраната, се досети.
	След двадесет минути Михаил Семьонович се появи на улицата. Очите му засълзиха и той болезнено премигваше от студения северозападен вятър, който със силни тласъци се опитваше да го върне обратно във входа. Шофьорът сержант за малко не изтича до полковника, за да го подкрепи, но Филитов се приведе лекичко, за да се бори успешно с невидимата ръка на природата, която го задържаше, и се вмъкна в колата си така, сякаш преди боя се вмъква в своя стар Т-34.
	— За банята ли, другарю полковник? — попита шофьорът, след като зае мястото си отпред.
	— Ти продаде ли водката, която ти дадох?
	— Разбира се, другарю полковник — отговори младият сержант.
	— Браво. Това къде е по-здравословно, отколкото да пиеш. Карай към банята и по-бързо — с престорена строгост каза полковникът. — Може би все пак ще остана жив.
	— Ако немците не са сполучили да ви убият, другарю полковник, съмнявам се, че няколко капки хубава руска водка могат да ви навредят — весело каза шофьорът.
	Михаил Семьонович се засмя и даже острата болка в главата възприемаше вече с чувство за хумор. Сержантът и по външност приличаше на ефрейтор Романов.
	— Искали ли сте да станете офицер?
	— Не, благодаря, другарю полковник, надявам се да завърша университета. Баща ми е химик и ми се ще да вървя по неговия път.
	— Баща ви има късмет, сержант. Е, да тръгваме. След десет минути автомобилът се спря пред Сандуновските бани. Сержантът отвори вратата на полковника, после откара колата на едно място, където паркирането бе забранено, но оттам се виждаше изходът. Той запуши цигара и отвори една книга. Такава служба му харесваше, беше много по-добре, отколкото да гази до колене в калта в състава на мотострелкова рота. Той погледна часовника си. Старецът щеше да излезе от банята след около един час. Нещастен човек, помисли си шофьорът, толкова е самотен. Защо е сполетяла такава участ един герой от войната?
	Вътре в банята процедурата бе толкова твърдо установена, че старият полковник можеше да възпроизведе всичко и насън. Като се съблече, той грабна една кърпа, джапанки и брезова метличка и се отправи към парното отделение. Днес той се появи по-рано, отколкото обикновено и редовните посетители още ги нямаше. Толкова по-добре, помисли си той. Наплиска с вода нагорещените тухли, седна на пейката и се зае търпеливо да чака парата да прогони махмурлука от цепещата го глава. В разни ъгли на парното отделение се намираха още трима клиенти. Той различи двама, но те не бяха негови познати, а за разговори никой нямаше настроение. Това устройваше Михаил Семьонович. Той изпитваше болка само от мърдане на устните, камо ли да говори, а аспиринът някак си закъсняваше да прояви своето действие.
	Изминаха още петнадесет минути и пот на ручеи започна да се стича по бялото тяло на Филитов. После вратата се отвори, той вдигна глава и видя теляка; чу обичайната покана за водка — никой не изрази желание, — а също съобщение относно възможността да се ползва басейна. От устата на един служител в банята тези слова звучаха съвсем обикновено, но тяхното скрито значение беше по-друго: „Всичко е наред. Готов съм за приемането на материала.“ Вместо отговор с подчертано провлечено движение, привично за възрастните хора, Филитов си изтри потта от веждите. Това означаваше: „Сега.“ Телякът излезе. Михаил Семьонович започна бавно да брои до триста. Когато стигна до двеста петдесет и седем, един от „съратниците“ алкохолици стана и се запъти навън. Полковникът забеляза това, но не прояви никакво безпокойство. Той имаше прекалено голяма практика. Като преброи до триста, стана, с усилие раздвижи коленните си стави и тихомълком излезе от парното отделение.
	В съблекалнята въздухът беше много по-студен, но Михаил Семьонович тутакси видя, че вторият мъж още не си е отишъл. Той стоеше и разговаряше за нещо с теляка. Филитов търпеливо зачака кога най-сетне телякът ще му обърне внимание. Най-накрая младежът го забеляза и тръгна към него. Полковникът направи няколко крачки напред, спъна се в една избита плочка и за малко не падна. Инстинктивно той протегна здравата си ръка. Телякът го хвана или поне се опита да го хване. Брезовата метличка падна на пода.
	Младежът моментално вдигна клонките и помогна на Михаил Семьонович да стане. След няколко секунди той го снабди с нова хавлия за душа и го отпрати към скамейката.
	— Натъртихте ли се, другарю? — чу се глас от другия край.
	— Не. Благодаря. Стари колене, пък и този разбит под. Няма кой да се сети да го ремонтира.
	— А би трябвало. Да тръгваме, аз ще ви придружа до душа — предложи мъжът. Около четиридесетгодишен, той с нищо не се отличаваше от другите посетители с изключение на зачервените очи. Още един пияница, веднага го определи Филитов. — Значи сте участвали във войната?
	— Да, бях в бронетанковите войски. Последният снаряд от един немски танк ме улучи, но аз също му дадох да разбере — там, на Курската дъга.
	— Баща ми също е воювал там. Служил е в Седма гвардейска армия под командването на Конев.
	— Аз бях на другия фланг — Втора танкова армия, при Константин Рокосовски. Това беше последният ми бой.
	— Сега разбрах защо, другарю…
	— Филитов, Михаил Семьонович, полковник от бронетанковите войски.
	— Аз се казвам Клементий Владимирович Ватутин. Но не съм герой от войната. Много се радвам, че се запознахме, другарю полковник.
	— Приятно ми е, когато проявяват уважение към един стар войник.
	Бащата на Ватутин действително бе участвал в Курската битка, но в качеството на началник на политотдела. Той бе излязъл в оставка като подполковник от НКВД и синът, тръгнал по стъпките на баща си, служеше в същата институция, но сега преименувана в КГБ.
	След двадесет минути полковникът пътуваше към службата, докато телякът се измъкна през задната врата и скоро се озова в ателието за химическо чистене. Наложи се да извикат приемника от машинния цех, където той смазваше една помпа. За да се осигури елементарна безопасност, мъжът, който взе от ръцете на теляка касетата, не биваше да знае нито името му, нито мястото, където работи. Той пъхна касетката в джоба си, подаде три половинлитрови бутилки водка на теляка и се върна към своите задължения. В такива дни сърцето му винаги ускоряваше своя ритъм. Приемникът изпитваше задоволство от факта, че неговото прикритие, скриващо истинската му служба като агент на американското разузнаване, му носеше немалко пари. Тайната търговия със спиртни напитки му осигуряваше добър доход в „сертификатни рубли“, с които можеше да купи западни стоки и отлични продукти във валутните магазини. От друга страна, колко приятни емоции има при изпълнението на всяка задача, помисли си той. Приемчикът се приближи към мивката и започна да си чисти ръцете от маслото. Ето вече от шест месеца той осигуряваше връзка по тази линия, макар да не знаеше, че тази дейност приближава към своя край. Него пак щяха да го използват за предаване на информация — но тя вече нямаше да постъпва от КАРДИНАЛА. Скоро и телякът щеше да си потърси друга работа и тъй цялата тази верига, състояща се от безлични агенти, предстоеше да изчезне, за да остане неуловима дори за непреклонните разузнавачи от Второ главно управление на КГБ. Такива бяха плановете.
	След петнадесет минути една постоянна клиентка влезе в химическото чистене, носейки в ръка едно от английските си палта. Както винаги, тя помоли да се отнесат особено внимателно към нейната дреха, а приемникът по навик кимна с глава и й обясни, че това е най-доброто химическо чистене в целия Съветски съюз. Наистина той не разполагаше с печатни бланки и му се налагаше да пише квитанция на ръка в три екземпляра под индиго. Един екземпляр той прикачи с карфица към палтото, другият сложи в малка кутия, третия… Но най-напред приемчикът провери дали жената не е оставила нещо в джобовете.
	— Гражданко, забравили сте дребни пари. Много благодаря, но подаръци не желая. — Той й върна няколко монети, квитанцията и още нещо. Тук никой не поглеждаше в джобовете. Стана тъй просто, също като на Запад.
	— О, вие наистина сте честен човек — произнесе жената с някаква странна официалност, възприета в Съветския съюз. — Довиждане.
	— Довиждане — отвърна приемчикът. — Следващият, моля!
	Жената — тя се казваше Светлана — се отправи както винаги към станцията на метрото. По план тя разполагаше с достатъчно време и затова вървеше, без да бърза, готова да се справи с трудностите, ако възникнат. Както винаги, московските улици бяха пълни със забързани, никога неусмихващи се хора, много от които поглеждаха със завист нейното вносно палто. Светлана имаше немалко английски дрехи, донесени от чужбина, където често пътуваше в командировка, което съставляваше част от нейната работа в Госплан, една съветска институция, занимаваща се с планирането на икономиката. Тя бе завербувана в Англия от британската тайна разузнавателна служба. Нейните услуги се ползваха при предаване на информация от КАРДИНАЛА, тъй като ЦРУ нямаше много свои агенти, и й възлагаха предаването на сведения само в средната част на веригата и никога по нейните краища. Освен това тя предаваше на Запада своя информация, която не представляваше особен интерес и нейните редки услуги като куриер бяха много по-полезни от сведенията й в областта на икономиката, с които тя се гордееше. Служителите от британското разузнаване, под чието ръководство работеше тя, не й го казваха, разбира се. Всеки шпионин счита, че той — или тя — разполага с жизненоважна за Запада информация. Това правеше играта по-интересна и въпреки идеологическите (или други) мотиви шпионите разглеждаха своята дейност като изключително важна игра, тъй като, занимавайки се с нея, те си представяха, че водят за носа най-могъщите институции в собствените си страни. Светлана изпитваше истинско удоволствие да се занимава с крайно опасни неща, без да осъзнава какво точно я кара да прави това. Освен това тя смяташе, че баща й, заемащ много високо положение в партийната йерархия — той беше един от най-влиятелните членове на Централния комитет, — ще може да я защити, ако възникне такава необходимост. В края на краищата нали благодарение на влиянието му й разрешаваха да пътува на Запад два или три пъти в годината. Според Светлана баща й беше надут и високомерен човек, но тя бе неговото единствено дете и майка на единствения внук, и целият му живот се въртеше около нея.
	Светлана слезе на станцията „Кузнецки мост“ в един момент, когато влакът бе току-що заминал от перона. Винаги е трудно да разчетеш точно времето. В най-натоварените часове влаковете в московското метро минават през всеки тридесет секунди. Светлана погледна часовника си и констатира, че отново е съгласувала идеално пристигането си. Човекът, на когото тя трябваше да предаде касетката, щеше да пристигне със следващия влак. Тя тръгна по перона и стигна до мястото, където щеше да се установи предната врата на втория вагон на влака, така че първа да скочи вътре. За това й помогнаха дрехите. Често я вземаха за чужденка, а московчани се отнасяха към чужденците с такова уважение, сякаш пред себе си виждат някой аристократ или тежко болен. Не й се наложи да чака много. Скоро се чу шумът на приближаващия се влак. Главите на хората, стоящи на перона, както винаги, се обърнаха да видят ярките светлини на предния вагон и сводестата зала на станцията се изпълни с пронизителния писък на спирачките. Вратите се отвориха и от вагона се изсипа потокът от пътници. После Светлана влезе вътре и направи няколко крачки към задната част на вагона. Там тя вдигна ръка и се хвана за металическата дръжка над главите — седалките бяха заети и нито един от мъжете дори и не помисли да й отстъпи място — и се обърна с лице по посока на движението на влака. Лявата й ръка — без ръкавица — беше в джоба на палтото.
	Светлана нито веднъж не бе зърнала лицето на мъжа, с когото се срещаше, но знаеше, че той я е виждал. Какъвто и да бе той, стройната фигура на Светлана му харесваше. Тя се досещаше за това по неговия знак за разпознаване. В навалицата на претъпкания вагон изпод вестник „Известия“ се появяваше мъжка ръка и гладеше лявото й бедро, а този път тя за миг се спря и лекичко го стисна… Това бе нещо ново и Светлана с усилие на волята издържа на изкушението да погледне мъжа. А дали е добър любовник, помисли си тя. Тя нямаше нищо против да има още един. Бившият й мъж бе един такъв… не. По-добре беше да не поглежда, така е по-романтично, някак си по в руски стил — да мислиш за мъжа, чието лице никога не си виждала, ала който те намира за красива и желана. Светлана притискаше касетата между палеца и показалеца, очаквайки момента, когато след две минути влакът щеше да спре на станцията „Пушкинска“. Очите й бяха притворени, а на устните й заигра едва забележима усмивка. Тя си представяше и мечтаеше за външността и мъжките достойнства на агента за връзка, чиято ръка бе погалила бедрото й. Подобна сцена щеше да хвърли в ужас нейния оперативен ръководител от британското разузнаване, но самата Светлана не даваше никакви външни признаци на вълнение.
	Влакът започна да забавя движението. Пътниците станаха и заедно с правостоящите се стълпиха на изхода. Светлана извади ръката си от джоба. Касетката беше хлъзгава — дали от влага, или от някакво мазно вещество, използвано в химическото чистене, тя не знаеше. Мъжката ръка напусна бедрото й, като за последен път нежно се плъзна по него, и се надигна, за да поеме в лапата си мъничкото метално цилиндърче.
	Една възрастна жена, стояща зад нея, неочаквано се препъна и блъсна агента за връзка, чиято ръка издърпваше касетката от пръстите на Светлана. За миг тя не осъзна какво се случи, ала изведнъж влакът спря и мъжът падна на колене, опитвайки се да сграбчи касетката. Светлана погледна надолу по-скоро с изумление, отколкото с ужас — мъжът се оказа плешив, а перчемът коса зад ушите му беше сив. В следващата секунда той се докопа до касетата и скочи на крака. Стар е, помисли си тя, но такъв пъргав, и изведнъж тя обърна внимание на неговия класически профил и очертанията на здравата челюст — да, той явно е много добър любовник и навярно търпелив, което е още по-добре. Агентът за връзка изскочи от вагона и Светлана го махна от ума си, сещайки се нещо друго. Тя не бе забелязала, че някакъв мъж, седящ от лявата страна на вагона, успя да стане и разбутвайки качващите се пътници, да скочи на перона само миг преди вратите отново да се затворят.
	Мъжът се казваше Борис и се прибираше вкъщи, за да си отспи след нощното дежурство в сградата на КГБ. Обикновено Борис четеше по пътя за дома вестник „Съветски спорт“, но днес бе забравил да си купи на будката и сега случайно забеляза на мръсния черен под във вагона на метрото един предмет, който можеше да бъде само касетка, при това прекалено малка, за да е от обикновен фотоапарат. Той не забеляза момента на предаването, нито видя кой я изтърва. Борис направи извод, че касетката е изпусната от петдесетгодишния мъж и му направи впечатление ловкостта, с която той съумя да я прибере от пода. Успял да изскочи от вагона, той осъзна още по-ясно, че навярно е станал свидетел на предаване на материал, ала бе прекалено изненадан, за да реагира по подходящия начин, прекалено изненадан и прекалено уморен след дългото нощно дежурство.
	По-рано Борис бе работил като оперативен ръководител в Испания, но там изкара сърдечен инфаркт и се наложи да го върнат у дома, като го направиха дежурен офицер в отдела. По звание беше майор. Борис считаше, че заради извършената в миналото работа заслужаваше да бъде полковник, ала в момента не го занимаваха такива мисли. Той обхвана с поглед перона с надежда да открие сивокосия мъж в кафяв балтон. Ето го! Борис бързо припна подир него, усещайки леко прищракване в лявата страна на гърдите. Обаче той не му обърна внимание. Преди няколко години бе отказал цигарите и лекарят от медицинската служба бе констатирал, че състоянието му върви към подобрение. Сега той се намираше на пет метра от мъжа и реши да не се приближава повече. Най-важното в момента бе да прояви търпение. Борис последва сивокосия мъж по прехода за станцията „Горковска“ и по перона. Сега нещата се заплетоха. Забързани за работата си хора минаваха на тълпи по перона и той загуби визуален контакт с преследвания. Не беше висок и по тази причина се затрудняваше да наблюдава мъжа в навалицата. Може би трябваше да рискува и да се приближи още повече? Но това означаваше, че ще се наложи да си пробива път с лакти през тълпата… и да привлече внимание към себе си. А това бе опасно.
	Борис бе получил, разбира се, съответната подготовка, ала от онова време бяха изминали повече от двадесет години и сега трескаво се мъчеше да си спомни какво предписваха правилата в подобна ситуация. Той имаше понятие от външно наблюдение, знаеше как да разпознае и да се откъсне от проследяване, но Борис бе все пак служител от Първо главно управление, а проследяването се отнасяше към професията на хрътките от Второ главно управление и не влизаше в кръга на неговите задължения. Как да постъпя, трескаво мислеше той. Нима ще изпусна такава приказна възможност. Служителите от разузнаването напълно естествено не обичаха своите колеги от контраразузнаването, а да се намеси в техните работи… Какво ли ще стане, помисли си той, ако наблизо има човек от Второ? Ами ако всичко това е само учебно занятие? Може би щеше да стане прицел на подигравки от страна на човека от Второ, вървящ по следите на свой колега, който играе ролята на куриер. Какво да правя? Няма ли да си навлека неприятности в края на краищата. Борис се огледа наоколо, надявайки се, че ще види контраразузнавача, преследващ агента-връзка. Разбира се, беше много трудно да го отличи в тълпата, ала можеше да разпознае сигнала „махай се, пречиш“. Той смътно си припомни един такъв сигнал. Не, нямаше никакъв знак. Времето минаваше и трябваше да вземе решение. Въпреки студа, който цареше на станцията, Борис чувстваше как струйки пот се стичат по тялото му. Болката в гърдите се засили, за да прибави още един фактор в дилемата. На всички станции в московското метро се намират тайни телефони, всеки офицер от КГБ знаеше как да ги използва, но Борис разбираше, че не разполага с време.
	Друг изход нямаше — трябваше да продължи проследяването, налагаше се да поеме риск. В края на краищата той беше добър оперативен работник и направи всичко възможно, за да забележи сигнала и да се отстрани. Служителите от Второ главно управление можеше да го наругаят, ала той разчиташе, че неговите ръководители ще го защитят. Край на въпроса. След като взе решението, даже и болката в гърдите затихна. И все пак бе наложително да установи визуален контакт с мъжа. Майорът започна енергично да се промъква през тълпата, слушайки ругатни и недоволно мърморене, и изведнъж на пътя му се изпречи една група работници, които обсъждаха нещо. Борис източи шията си, стремейки се да види своята „плячка“. Да, още стои там и гледа надясно… Грохотът на приближаващия се влак предизвика у Борис въздишка на облекчение.
	Той стоеше на перона, като се стараеше да не гледа към преследвания; в един момент чу как със свистене се отвориха вратите на вагона, после — шум от слизащите пътници и тракащите стъпки на тези, които устремено се качваха.
	Борис се обърна и за свой ужас видя, че вагонът е пълен. Сивокосият мъж беше влязъл, а вратата бе задръстена от хора, опитващи се да се наблъскат навътре. Офицерът от КГБ изтича към съседната врата и успя да скочи във вагона само една секунда преди вратата да щракне. Въпреки тази сполука Борис усети студени тръпки, разбирайки, че навярно е привлякъл към себе си вниманието на пътниците, но сега вече бе късно. Влакът започна да набира скорост, а той се зае да си пробива път. Пътниците не можеше да не забележат странното му поведение. Той мярна — една шапка застана по-удобно, няколко вестника се прегънаха. Всеки от тези жестове можеше да бъде знак за предполагаема опасност.
	Един от жестовете действително предупреди куриера за грозящата го беда. Ед Фоли гледаше настрана, след като си бе нагласил очилата с дясната ръка в ръкавица, стискаща ръкавицата на лявата ръка. Куриерът тутакси се обърна напред и започна трескаво да обмисля подходите към спасението. Фоли също преценяваше какво трябва да се предприеме. Агентът-връзка следваше да се избави от касетката, като издърпа филма от цилиндърчето и го изложи на въздействието на светлината. След това щеше да го изхвърли в най-близкия контейнер за боклук. Доколкото Ед си спомняше, подобно нещо се бе случвало два пъти, като и в двата случая на куриера се бе удало да избегне ареста. Агентите за връзка са добре подготвени и знаят как да постъпят, помисли си той. Ще предупредят КАРДИНАЛА за неуспеха, той ще заснеме още една касета и… Ала такова нещо никога не се бе случвало по време на пребиваването на Фоли в Москва. Той напрегна всичките си вътрешни сили да запази контрол над себе си и придаде спокоен израз на лицето си. Агентът-връзка неподвижно стоеше на мястото си. Той слезе на следващата станция. В края на краищата не бе направил нищо необикновено, нищо такова, което на някого отстрани може да се стори странно или необичайно. Той щеше да каже, че е намерил този чудат предмет — вие казвате, че това е касетка с филм, другарю, това нещо с провисналата лента го вдигнах от пода на вагона, за да го изхвърля на боклука, нима не трябва да се грижим за чистотата на метрото? Като бръкна в джоба си, мъжът се опита да издърпа лентата от касетата. Този, който бе фотографирал, винаги оставяше няколко милиметра от лентата да стърчат извън касетата, тъй че тя да може да се изтегли и освети. Поне така му говореха при инструктажа. Но касетката беше хлъзгава и той все не успяваше да улови края на лентата. Влакът спря и агентът-връзка излезе на перона. Той не знаеше кой върви по следите му. Беше му известно само едно: получил бе сигнал за опасност, предаването на материала се отменяше и следваше да унищожи филма съгласно инструкциите. Това обаче никога досега не му се бе случвало. Стараейки се да не поглежда настрана, се отправи към изхода заедно с цялата навалица. Що се отнася до Фоли, той дори не гледаше през прозореца на влака. Напрежението беше почти свръхчовешко, ала той си наложи да запази спокойствие, като се страхуваше преди всичко да не изложи на опасност живота на куриера.
	Сега агентът за връзка стоеше върху едно стъпало на движещия се нагоре ескалатор. Още няколко секунди и той щеше да се озове на улицата. Там щеше да намери някоя забутана пресечка, за да освети филма, и решетка от канализацията, където щеше да хвърли касетката, заедно с цигарата, която току-що бе пъхнал в уста. Всичко се свеждаше до едно ловко движение — после дори и да го арестуваха, нямаше да има никакви улики, а неговото обяснение, което той повтаряше всекидневно и помнеше наизуст, може да обърка КГБ. Неговата шпионска кариера беше на път да свърши, той си даваше сметка за това и даже се учудваше на вълната на облекчение, която го погълна, сякаш се потопи в топла вана.
	Студеният въздух му напомни за жестоката действителност, ала слънцето вече бе изгряло, а небето — безукорно чисто и синьо. Той зави надясно и тръгна по напречна улица навътре в квартала към една канализационна решетка, която възнамеряваше да използва. До този момент цигарата щеше да бъде изпушена — това бе друг номер, който той бе разучил. Сега бе нужно само да издърпа филма от касетката и да го освети на слънцето… По дяволите! Той свали втората ръкавица и потри ръце; после зацепи филма с нокти, за да го извади. Най-накрая! Смачка филма, пъхна касетата обратно в джоба и…
	— Момент, другарю! — Гласът му е твърде силен за човек на неговата възраст, помисли куриерът за мъжа, който го заговори, а кафявите му очи са по-живи от огън. Една здрава ръка стисна дланта на агента-свръзка, а друга бръкна в джоба му. — Искам да видя какво има в ръката ви.
	— Кой сте вие и какво искате от мене? — произнесе куриерът възмутено.
	С рязко движение дясната ръка на непознатия се насочи към джоба.
	— Аз съм човекът, който ще ви застреля тук, точно на улицата, ако не ми покажете какво държите в ръката си. Казвам се Борис Чурбанов и съм майор от КГБ. — Чурбанов веднага разбра, че го очаква повишение. Гледайки израза по лицето на сивокосия мъж, Борис имаше основание да предположи, че е вече станал полковник.


	След десет минути Фоли се прибра в кабинета си. Веднага изпрати един от своите хора — по-точно една жена — да провери дали е оставен знак, че куриерът се е освободил успешно от касетата. Той все още се надяваше, че страховете му ще се окажат напразни, че е проявил излишна предпазливост, че мъжът, който тъй забързано скочи във вагона, е просто служител, боящ се да не закъснее за работа. Но… лицето на този мъж изглеждаше като на професионалист. Фоли не можеше да каже защо, но сега не се съмняваше, че е бил именно такъв. Той облегна ръцете си на стола и няколко минути ги гледа, като обмисляше ситуацията.
	— Къде сбърках? — запита се той. Фоли бе получил добра подготовка, бяха го научили да анализира действията си стъпка по стъпка, за да открива недостатъци и грешки. Може би са ни следили? Да, разбира се, той често забелязваше след себе си „опашка“, подобно на всички американци, работещи в посолството. Обикновено подир него тръгваше мъж, когото мислено бе кръстил „Джордж“. Ала „Джордж“ не се появяваше прекалено често. Руснаците в нищо не подозираха Фоли — сигурен бе. Една мисъл ненадейно го стресна: когато се занимаваш с разузнавателна дейност, увереността в това, което ти е угодно, е най-верният път към катастрофата. Ето защо той никога не нарушаваше професионалните навици, никога не се отклоняваше от нормите на поведение, установени по време на подготовката в лагера „Пиъри“, разположен на река Йорк във Вирджиния — правила, които се прилагаха в целия свят.
	И така, това, което следваше да направи, бе предопределено. Фоли отиде в центъра за връзка и изпрати телекс в Мъгливото дъно. Съобщението беше адресирано до една пощенска кутия, в която постъпваха новини с необикновено съдържание. Не мина и минута след неговото получаване, и дежурният офицер потегли от Ленгли към Държавния департамент за текста. На пръв поглед формулировката на телекса звучеше доста невинно: „НЕПРИЯТНОСТИ ПО ЛИНИЯТА НА КАРДИНАЛА. СЛЕДВА ПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ.“


	Не го откараха на площад „Дзержински“. Щабквартирата на КГБ, служила в течение на дълго време за затвор, тюрма за всички, които попадаха там, сега се бе превърнала в служебна сграда, тъй като в пълно съответствие със закона на Паркинсън администрацията се разширяваше, докато не зае цялото свободно място. Сега следствието се провеждаше в Лефортовския затвор, недалече от кино „Спътник“. Там имаше достатъчно места.
	Намираше се сам в една стая, чиято мебелировка се състоеше от маса и три стола. На куриера даже и през ума не му мина да оказва съпротива, дори и сега не разбираше, че ако бе хукнал да бяга или бе опитал да се съпротивлява на мъжа, който го арестува, може би щеше да се скрие и да остане на свобода. Не че майор Чурбанов е имал оръжие — в действителност нямаше, — а просто руснаците, не знаещи какво означава свободата, често не си представят, че е възможно да се борят активно за нея. Агентът-връзка съзря края на живота и прие ситуацията с фатализъм. Не че бе лишен от чувство на страх, но се боеше само от това, което предстоеше. Нима е възможно да се боря със съдбата, каза си той.
	— И така, Чурбанов, какъв е случаят? — запита капитанът от Второ главно управление на КГБ — един офицер на около тридесет години.
	— Наредете на някого да прояви ей това. — Майорът му предаде касетката. — Според мен този човек е агент за свръзка. — Чурбанов описа всичко, което бе видял и как бе постъпил. Той не каза на капитана, че бе пренавил филма обратно в касетата. — Забелязах това по чиста случайност — завърши той своя разказ.
	— Браво. Дори и не подозирах, че хората от Първо управление знаят как да постъпят. Добре сте го сгащили.
	— В началото се изплаших, че по погрешка може да проваля някоя от вашите операции, и затова…
	— Щели сте да разберете. Сега е необходимо да съставите пълен доклад за случилото се. Бъдете така добър да придружите сержанта, той ще ви заведе при една стенографка. А междувременно аз ще извикам групата, която ще ви изслуша и ще ви зададе необходимите въпроси. Но за това трябва време. Ако желаете, можете да се обадите на жена си.
	— Преди всичко филма — настоя Чурбанов.
	— Да, разбира се, аз сам ще го занеса в лабораторията. Вървете със сержанта, аз ще дойда при вас след десет минути.
	Лабораторията се намираше в противоположното крило на затвора. Второ главно управление имаше там неголям отдел, защото то водеше доста дела в Лефортово. Капитанът беше дошъл в подходящ момент: всички поръчки вече бяха изпълнени, тъй че обработката започна незабавно. Докато чакаше да проявят филма, капитанът позвъни на своя полковник. Засега бе невъзможно да се прецени до какво е успял да се добере човекът от Първо управление, но изглеждаше почти сигурно, че е свързано с шпионаж, а такива случаи винаги се считаха за изключително важни. Капитанът поклати глава. Само като си помисли, че този стар боен кон, и при това бивш полеви офицер, се е натъкнал на подобно нещо.
	— Готово. — Техникът излезе от фотолабораторията. Той бе проявил негатива и изкарал едно увеличено копие, но то беше все още влажно. Техникът върна на капитана проявения филм, сложен в малък плик от плътна хартия. — Филмът е бил осветен и след това отново пренавит в касетката. Успях да спася само част от един кадър.
	— А останалото.
	— Нищо не може да се направи. След като филмът е бил изложен на дневна светлина, изображенията са напълно унищожени.
	През това време капитанът гледаше увеличения кадър на единствения частично запазен кадър. Това беше някаква диаграма със заглавие от печатни букви. Думите в най-горната част на диаграмата гласяха: „Комплекс I на обекта «Ярка звезда»“. Забелязваше се още един надпис: „Лазерна антена“. Капитанът изруга и излетя от стаята.
	Когато се върна, майор Чурбанов пиеше чай с групата, която водеше следствието. Атмосферата беше дружеска. Постепенно тя стана още по-сърдечна.
	— Другарю майор, по всяка вероятност сте успели да откриете нещо от изключителна важност — каза капитанът.
	— Служа на Съветския съюз — отвърна майорът с равен глас. Това беше идеалният отговор — именно така препоръчваше партията. Не беше изключено майорът направо да стане полковник, като прескочи междинното звание.
	— Е, дайте да видим — каза началникът на групата, която водеше разследването, подполковник по звание. След като разгледа внимателно копието, той попита: — Това ли е всичко?
	— Останалата част от филма е осветена.
	Полковникът изсумтя. Това щеше да усложни работата, но нямаше да бъде непреодолима трудност. Диаграмата беше достатъчна, за да се разпознае обектът, където и да се намира. Съдейки по яснотата на изпълнението, можеше да се предположи, че диаграмата е начертана от жена, и то млада. Полковникът се замисли, гледайки за няколко секунди през прозореца.
	— Тази информация трябва незабавно да се предаде на най-високо ниво. Аз не знам нищо за споменатия тук обект, ала той навярно е съвършено секретен. Вие, другари, започнете разговора с майора, а аз трябва да проведа няколко телефонни разговора. Капитане, занесете касетката в лабораторията за снемане на отпечатъци.
	— Другарю полковник, аз я пипах с голи ръце — каза Чурбанов извинително.
	— Тук нямате никаква вина, другарю майор, вашата бдителност заслужава във висша степен похвала — великодушно се отзова полковникът. — И все пак проверете пръстовите отпечатъци.
	— Кой ще се заеме с шпионина? — попита капитанът.
	— Кой ще го разпитва?
	— За това ще бъде необходим добър специалист. Имам предвид един човек. — Полковникът стана. — Ще го извикам.


	Наблюдаваха го няколко чифта очи, оценявайки погледа му, интелектуалния потенциал, решителността и способността да издържи следствието. Куриерът, както и преди, седеше сам в стаята. Прибраха му, разбира се, връзките от обувките, колана, цигарите и всичко останало, което можеше да използва като оръжие срещу себе си или в качеството на успокоително средства. Той не беше в състояние да определи времето, а липсата на никотин го караше още повече да нервничи. Като се огледа настрана, той забеляза едно огледало, което беше двупосочно, но агентът-свръзка не знаеше за това. Стаята беше напълно изолирана от външни шумове, за да не може да се отмерва времето даже по стъпките на хората, които минаваха навън. Няколко пъти той усети жалбите на гладния си стомах, но пазеше пълно мълчание. Най-накрая вратата се отвори.
	Мъжът, който влезе в стаята, носеше превъзходно ушит цивилен костюм. Беше на около четиридесет години. В ръка държеше няколко листа хартия. Мъжът обиколи масата, без да погледне куриера, докато сядаше. Когато най-сетне вдигна очи към арестувания, погледът му бе равнодушен, сякаш разглеждаше екзотичен звяр в зоопарка. Куриерът се опита да му отговори с такъв безразличен поглед, но претърпя неуспех. Следователят вече знаеше, че неговата задача няма да бъде от най-трудните. След петнадесетгодишна следствена работа той се бе научил да определя това от пръв поглед.
	— Имате избор — произнесе следователят след едноминутно мълчание. Гласът не беше жесток, а по-скоро категоричен: — Присъдата може да бъде много строга или — обратното — мека, всичко зависи от вас. Вие сте изменили на родината. Няма да говоря как се постъпва с предателите. Ако искате да живеете, още днес, сега разкажете всичко, което ви е известно. Ако откажете, ние все пак ще узнаем. Проговорите ли днес, ще ви запазим живота.
	— Вие така или иначе ще ме убиете.
	— Не ако ни сътрудничите, ако ни окажете съдействие веднага. В най-лошия случай ще бъдете осъден на продължителен срок затвор в лагер със строг режим. Не е изключено да прибегнем до вашата помощ, за да арестуваме други шпиони. В случай че се съгласите, ще ви държат в лагер с обикновен режим и срокът на лишаването ви от свобода ще стане по-кратък. Но за да го постигнете, вие трябва да ни помогнете днес. Сега ще ви обясня защо е толкова важно това за нас. Ако се върнете към нормален живот незабавно, тези, за които вие работите, могат да не забележат, че сте били арестуван, и да продължат да се ползват от вашите услуги. Това ще ни даде възможност да ги арестуваме за шпионаж против Съветския съюз. Вие ще трябва да излезете в съда като свидетел на обвинението и държавата ще се отнесе към вас със снизхождение. Освен това за държавата е полезно публично да демонстрира милосърдие. Но за да стане това, за да можете да си спасите живота и да докажете, че се разкайвате за извършеното от вас престъпление, трябва да започнете още от днес да ни сътрудничите.
	Гласът на следователя стана още по-мек:
	— Гражданино, на мен не ми доставя никакво удоволствие да причинявам болка на хората, но ако потрябва, ще дам нареждане без никакво колебание. Вие няма да можете да ни се противопоставите. Не е важно колко сте смел, вашето тяло има своите граници. И моето също. Никой не е в състояние да устои на методите на следствието. Всичко е само въпрос на време. И вие трябва да разберете, че времето има значение за нас само през следващите няколко часа. След това ще разполагаме с неограничено време. Един човек с чук е в състояние да съкруши и най-твърдия камък. Избавете себе си от мъки, гражданино. Спасете живота си — завърши следователят, гледайки в очите куриера едновременно тъжно и решително.
	Следователят разбра, че е удържал победа. Това винаги се познава по очите. Непокорните, твърдите не отклоняват поглед. Те те гледат право в очите или по-често в стената, над главата, а пък най-силните, взели окончателно решение, вперват поглед в някаква точка, сякаш черпят от нея сили. Този човек се държеше по друг начин. Очите му, премигвайки, блуждаеха из стаята, като че търсеха изход, без да са в състояние да го намерят. А още от самото начало следователят не го смяташе за костелив орех. Може би още един жест…
	— Желаете ли цигара? — Следователят извади от джоба пакет цигари и изтърси една на масата.
	Куриерът протегна ръка и я взе, вдигайки с това белия флаг на капитулацията.


>	10.
>	ОЦЕНКА НА ЩЕТИТЕ

	— И така, какво ни е известно? — попита съдията Мур.
	В Ленгли току-що бе ударило шест часът, още не бе разсъмнало, а панорамата, която се откриваше зад прозорците, хармонираше с мрачното настроение на директора на ЦРУ и заместниците му.
	— Някой е следил куриер номер четири — отговори Ритър. Заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа прелисти лежащите пред него документи. — Фоли забелязал „опашка“ и подал сигнал преди момента на предаването на материала. По всяка вероятност преследвачът не е видял лицето му, а е тръгнал след агента. Фоли твърди, че той е изглеждал недодялан — това му се сторило странно, ала решил да се довери на инстинкта си, което досега винаги му е носило успех. Завръщайки се в посолството, той изпратил един служител да провери сигнала, показващ, че агентът е успял да се откъсне от проследяването, но знак нямало. Налага се да приемем, че агентът-свръзка е провален и касетката се намира в ръцете на контраразузнаването, поне до доказване на противното. Фоли е прекъснал този канал за връзка. На КАРДИНАЛА ще бъде съобщено повече никога да не използва човека, на когото е предал касетката. Сега се каня да наредя на Ед да информира КАРДИНАЛА, че предадените от него сведения са загубени по пътя; не си струва да го безпокоим със сигнала за тревога.
	— А защо? — попита адмирал Гриър.
	Съдията Мур отговори:
	— Работата е там, че материалът е съдържал изключително важна информация, Джеймс. Ако подадем сигнала за тревога, той може… дявол знае какво, самите ние сме му казали, ако се случи нещо подобно, да унищожи всичко, което може да го изобличи. Ами какво ще стане, ако не съумее да възстанови унищожената информация? Тя ни е тъй нужна, нали?
	— Освен това руснаците ще трябва да положат немалко усилия, за да хванат следите му — продължи Ритър. — Аз ще наредя на Фоли и той ще помоли КАРДИНАЛА да възстанови информацията, която се съдържаше в касетката, и да ни я изпрати. А после нека КАРДИНАЛА се разкара от Русия завинаги. Той даде своето и заслужава награда. Веднага щом получим сведенията, ще подадем сигнала за опасност и ако имаме късмет, тъй ще го уплашим, че ще поиска да замине.
	— По кой начин мислиш да го изведем? — попита съдията Мур.
	— През морето, северния път — отвърна заместник-директорът по оперативната работа.
	— Ти какво мислиш, Джеймс? — обърна се към заместника по разузнаването съдията Мур.
	— Разумно решение. Ще е нужно малко време. Трябва да определим срок: десет-четиринадесет дена.
	— Тогава нека се заемем с тази работа още днес. Свържи се с Пентагона и ги помоли. Настоявай да ни предоставят добър офицер.
	— Да, разбира се — кимна адмиралът и се усмихна. — Знам за кого да настоявам.
	— Добре, щом разберем кой е, аз ще изпратя нашия човек при него. Ние ще използваме господин Кларк — каза Ритър и присъстващите кимнаха в знак на съгласие. Кларк си бе създал малка легенда в оперативното управление. Ако някъде имаше нищожен шанс за успех — изпращаха него.
	— Добре, пратете съобщение на Фоли — завърши съдията Мур. — Аз ще запозная с това президента. — Съдейки по изражението му, директорът на ЦРУ не очакваше нищо приятно от този разговор.
	— Нито един агент не може да действа вечно. КАРДИНАЛА поне три пъти надмина и най-смелите очаквания. Спомени и това в разговора с президента.
	— Непременно. Е, господа, чака ни работа.
	Адмирал Гриър незабавно отиде в кабинета си. Още не бе станало седем часът, когато той позвъни в Пентагона, в управлението на заместник-командващия морските операции, отговарящ за подводните бойни действия. Първият въпрос, след като се представи, беше:
	— Къде е сега „Далас“?


	Капитан първи ранг Манкузо също беше на работното си място. Неговото последно плаване на подводницата „Далас“ щеше да започне след пет часа. При връхната точка на прилива тя трябваше да излезе в морето. В кърмовата част механиците вече привеждаха в действие атомния двигател. Докато помощникът се занимаваше с подготовката за отплаването, капитанът още един път преглеждаше плана на предстоящата задача. Той щеше да поведе кораба си за последен път на север. В американския и британския флот този термин означаваше Баренцово море, района за базиране на съветския флот. След като се озовеше там, корабът щеше да пристъпи към това, което във военноморския флот официално наричаха „океанографски изследвания“ — в случая с „Далас“ това означаваше, че подводницата щеше да прекара колкото се може повече време в преследване на съветските подводни ракетоносци. Това не беше лека задача, ала Манкузо умело се справяше с нея и веднъж той успя да огледа един руски ракетоносец по-близко от който и да било американски капитан на подводница. Разбира се, той не разговаряше за това дори с шкиперите на подводницата. Вторият му орден „За безупречна служба“, с който го наградиха за тази операция, бе засекретен и Манкузо не го носеше. И макар че за награждаването му с този орден се споменаваше в поверителния раздел на неговото досие, там липсваше текстът на заповедта за присъждането на наградата. Ала всичко това оставаше в миналото, а Манкузо беше човек, който постоянно гледаше напред, към бъдещето. „Ако ми предстои да извърша заключителното си плаване — помисли си той, — може да бъде и на север.“ Позвъни телефонът.
	— Капитанът слуша — каза той, като сне слушалката.
	— Барт, говори Майк Уилямсън — чу се гласът на командира на Втора подводна ескадра. — Ела при мен веднага.
	— Разбрано, идвам. — Манкузо остави слушалката, дълбоко изненадан. След една минута се изкачи по трапа, слезе от кораба и се отправи по крайбрежната асфалтирана улица към очакващия го автомобил на адмирала. След още четири минути той влезе в кабинета на командващия Втора ескадра.
	— Постъпи заповед, която променя твоята задача — извести контраадмирал Уилямсън веднага щом се затвори вратата.
	— Какво става?
	— Твоят „Далас“ трябва да се пребазира с пълна скорост във Фаслейн. Там ще те посрещнат. Ето всичко, което ми е известно, заповедта идва от Управлението на командващия морските операции и пристигна чрез командващия подводните сили на Атлантическия флот само за тридесет секунди. — Никакви други обяснения не се изискваха от Уилямсън. Нямаше съмнение: предстоеше да се изпълни някаква сложна и опасна задача. На „Далас“ често се налагаше да изпълнява такива поръчения. Наистина подобни заповеди постъпваха до Манкузо, но в края на краищата той олицетворяваше „Далас“.
	— Моята хидролокационна група е все още с доста оредял състав — каза капитанът. — Имам добри млади матроси, ала шефът на групата се намира в болница. Ако задачата е особено опасна…
	— От кого имаш нужда? — попита Уилямсън и Манкузо му отговори. — Добре, сега ще се заема с това. Ще са ти нужни пет денонощия до Шотландия, а през това време аз ще измисля нещо. Карай подводницата с пълен ход, Барт.
	— Разбрано. — Манкузо излезе от кабинета. Той щеше да получи подробности за операцията след пристигането си във Фаслейн.


	— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца.
	Капитанът беше по-добре. В течение на предишните два дни той не се съмняваше, че ще умре. Сега се появи слаба надежда. Напразна или не — това бе отделен въпрос, — ала по-рано нямаше и искрица надежда за живот. Чуркин се чудеше дали може да има бъдеще в положението му и не следва ли да се страхува именно от неизвестността. Страх. Той съвсем бе забравил за него. Само за съвсем кратък период от време на два пъти бе погледнал смъртта право в очите. Един път това стана в горящия самолет, който се разби на земята — тогава разбра, че е настъпил моментът на смъртта; после той се изтръгна от нейните обятия, но видя как над него се наведе един афганистански бандит с нож в ръка. Смъртта отново се появи и пак изчезна. Защо? Този бандит, афганистанец със странен поглед, едновременно жесток и мек, безжалостен и пълен със състрадание, му остави живота. Защо? Сега Чуркин имаше както сили, така и време, за да зададе този въпрос, ала той не му отговаряше.
	Чуркин чувстваше, че го возят на нещо, че лежи на някаква стоманена повърхност. Не беше ли в каросерията на камион. Не, над главата му имаше някакъв плосък покрив, също направен от стомана. Къде съм, питаше се той. Навън, изглежда, беше тъмно. През амбразурата не се виждаше светлина — да, разбира се, той се намираше в бронетранспортьор. Как е попаднала тази бронирана кола в ръцете на бандитите? Къде са успели…
	Караха го към Пакистан. Там щяха да го предадат… на американците. И едва възникнала, надеждата отново се превърна в отчаяние.
	Що се отнася до самия Стрелец, той се чувстваше превъзходно. Неговата група се срещна с друга, отправила се към Пакистан с две съветски бронирани коли за пехотата БТР-60 и срещналите ги муджахидини с радост се съгласиха да натоварят на бетеерите ранените от неговата група. Стрелеца беше добре известен сред партизаните и да имат в състава на отряда ракетчик с американските стингъри за защита от въздушно нападение — покажат ли се ненадейно руски вертолети — никак не беше лошо. Наистина не съществуваха големи опасения от руско нападение. Нощите бяха станали дълги, времето рязко се влоши и муджахидините се движеха със скорост петнадесет километра в час по равнинна местност и само тук-там се натъкваха на скали и камъни. След един час те щяха да достигнат границата, а този участък бе зает от муджахидините. Партизаните започнаха да се успокояват. Скоро щяха да могат да прекарат една седмица в относителна безопасност, а американците, както винаги, щедро да им заплатят за докараните съветски прибори и документи. Този път се бяха сдобили с прибори за нощно виждане, от които се ползваше водачът на БТР-60, тъй като се придвижваше нощем по планински пътища. За тази апаратура муджахидините можеха да получат от американците ракети, мини, няколко картечници и лекарства.
	За афганистанските партизани събитията се развиваха благоприятно. Говореше се дори, че руснаците могат да вземат решение за изтегляне на войските. Сега те вече не се стремяха към водене на наземни бойни действия срещу муджахидините. Руснаците използваха своите пехотни части само за установяване контакт с афганистанците, после въвеждаха артилерия и извикваха авиация за въздушна подкрепа. Ако не се считат няколко особено отчаяни групи от руски десантчици и поделения на Спецназ, които предизвикваха страх и омраза сред афганистанците, муджахидините считаха, че са съумели да достигнат морално превъзходство на бойното поле, което се обясняваше, разбира се, с борбата им за святото дело. Някои афганистански командири даже вече претендираха за военна победа над руснаците и тези чувства се предаваха на редовите воини. В края на краищата те не желаеха нищо друго освен продължаване на свещената война против руснаците.
	Двата БТР-60 стигнаха границата в полунощ. Понататъшното придвижване беше по-просто. Пътят, водещ навътре в Пакистан, се охраняваше от афганистански бойци. Водачите на бронетранспортьорите увеличиха скоростта и даже изпитваха удоволствие от управлението на мощните машини. След още три часа те влязоха в Мирам-Шах. Стрелеца първи слезе от бронетранспортьора, за да наблюдава как ще изнесат руския капитан и ранените муджахидини.
	Емилио Ортис вече го очакваше с ябълков сок. Виждайки, че Стрелеца води руски офицер, той ахна от удивление.
	— Приятелю, кого сте ми докарали този път?
	— Той е тежко ранен, но ето кой е. — И Стрелеца предаде на служителя от ЦРУ един от пагоните на капитана и куфарчето, което бе прикачено с верига за ръката му. — Вижте какво носеше.
	— Дяволите да го вземат! — изговори Ортис неясно на английски. Той видя засъхналата кръв около устата на руския офицер и разбра, че физическото състояние на пленения внушава сериозни опасения за живота му, но… какъв улов? Измина още една минута и докато придружаваше капитана, когото носеха към полевата болница, на служителя от ЦРУ му дойде наум въпроса: „Какво, по дяволите, трябва да направим сега с него?“
	Персоналът на френската болница се състоеше, общо взето, от френски медицински работници, сред които имаше и няколко италианци и шведи. Ортис познаваше мнозина и подозираше, че някои от тях редовно информират DGSE — френското външно разузнаване. Но, разбира се, главното бе, че бяха отлични лекари и медицински сестри. Афганистанците също го знаеха и ги защищаваха, сякаш са пророци на самия Аллах. Хирургът, който правеше операции след предварителната обработка на ранените, сложи трети поред руския офицер на операционната маса. Една медицинска сестра му помагаше, а Стрелеца излезе, като остави Абдул да следи как протичат нещата. Той не бе докарал руския офицер от толкова далече, за да позволи в края на краищата да бъде умъртвен на операционната маса. Двамата с Ортис отидоха настрана, за да поговорят.
	— Чух за това, което е станало в Газни — каза служителят на ЦРУ.
	— Такава е била волята на Аллаха. Що се отнася до руснака — загубил е наскоро сина си. Не можах да го убия. Може би в този ден нямах повече сили да убивам. — Стрелеца въздъхна тежко. — Ще ви бъде ли от полза този руснак?
	— Документите в куфарчето му са много важни. — Ортис бе прелистил вече секретните материали. — Приятелю мой, ти дори и не подозираш какво си успял да направиш. А сега да поговорим за изминалите две седмици.
	Стрелеца направи подробен отчет на събитията през последните две седмици, като разказът му свърши едва призори. Той извади дневника си и водейки се по него, описа всичко, което се бе случило, като замълчаваше само, докато Ортис сменяше касетата на магнетофона.
	— Значи сте видели един лъч светлина на небето, така ли?
	— Да, той ми се стори много странен — отвърна Стрелеца, като си потри очите.
	— Офицерът, когото докарахте тук, е отивал със самолета към същото място, откъдето се е показал лъчът. Ето една груба скица.
	— Къде е това точно. Какво представлява?
	— Не знам, но се намира само на сто километра от афганистанската граница. Мога да ти го покажа на картата. Колко време се каниш да останеш в Пакистан?
	— Вероятно една седмица — отговори Стрелеца.
	— Трябва да съобщя за всичко на моето началство. Не е изключено да поискат да се срещнат с тебе. Приятелю мой, ти заслужи много щедра награда. Състави списък на всичко, от което имаш нужда, и не се притеснявай, ако е голям.
	— А какво ще стане с руснака?
	— Ще го разпитаме, разбира се. Ако оцелее.


	Куриерът вървеше по „Лазовска“, очаквайки среща с човека, на когото трябваше да предаде касетката, и изпитваше най-противоречиви чувства. Той наистина бе повярвал на следователя и през втората половина на деня взе парче тебешир и сложи съответните знаци на съответните места. Знаеше, че е закъснял с пет часа, обаче се надяваше, че неговият оперативен ръководител ще си обясни закъснението му с това, че е искал да се скрие от проследяването. Агентът-свръзка не измами офицера от КГБ, който го разпитва, и не отбеляза знак за тревога — вместо това той постави белег, означаващ „всичко е наред“. Не, куриерът играеше прекалено опасна игра и не можеше да рискува да предупреди служителя от ЦРУ, че работи под контрола на контраразузнаването. Сега той вървеше по тротоара, надявайки се, че неговият ръководител ще се мерне на договорената тайна среща.
	Той обаче не знаеше, че служителят на ЦРУ, с когото трябваше да се състои срещата, си седеше в американското посолство и в течение на няколко седмици нямаше да се показва в този район на Москва или поне не се планираше за такъв период да се среща с куриера. Този канал за връзка с КАРДИНАЛА вече не съществуваше, а що се отнася до ЦРУ — то нямаше намерение да го възстанови.


	— Струва ми се, че напразно губим време — каза следователят. Той седеше до прозореца на апартамент, гледащ към „Лазовска“, заедно с един старши офицер от Второ главно управление. На съседния прозорец се бе разположил служител от същото управление със зареден фотоапарат. Тази сутрин следователят узна какво представлява тази „Ярка звезда“, а генералът, оглавяващ Второ главно управление, разпореди разследването да се води с максимално внимание и бързина, без да се жалят сили и средства. Едва сега стана ясно какво огромно по важност изтичане на информация е открил този претърпял нещастие стар полеви офицер от ПГУ, когото се канели да пенсионират.
	— Мислите ли, че ни е излъгал?
	— Не. Той веднага рухна, впрочем не беше тъй лесно да го накарам да рухне. Но все пак рухна — уверено каза следователят. — Лично аз мисля, че го пуснахме на улицата прекалено късно. Това означава, че те знаят всичко и са ликвидирали канала за връзка.
	— Но какво е могло да се случи — имам предвид от тяхна гледна точка? Защото причината може да е съвсем банална.
	— Вярно — кимна следователят. — Но сега ние знаем, че информацията, заснета на касетката, е изключително важна и секретна. Следователно източникът, от който е получена тази информация, заема отговорна длъжност и затова са взели всички необходими предпазни мерки за неговата защита. Отсега нататък ще трябва да поработим както следва — най-простият способ не оправда очакванията.
	— Значи ще го приберем от улицата?
	— Да.
	Една кола се приближи към агента-свръзка, вратата се отвори, той седна в автомобила и едва тогава останалите служители на КГБ се отправиха към колите си.
	След тридесет минути всички се събраха отново в Лефортовския затвор. Лицето на следователя беше тъжно.
	— Кажете, защо ни излъгахте? — попита той, като се обърна към куриера.
	— Не, не съм ви излъгал — в гласа му звучеше паника. — Аз направих всичко както трябваше. Може би закъснях, но аз ви казах това.
	— А знакът, който оставихте на уговореното място, не означаваше ли, че са ви арестували?
	— Не, нали ви обясних как става.
	— Разбирате ли, проблемът е, че не можем да отличим един знак, драснат с тебешир, от друг. Ако сте поискали да ни измамите, ние не сме в състояние да попречим. — Следователят се наведе напред. — Вие можете да ни измамите веднъж, може — два пъти. Но да ни мамите постоянно, няма да ви се удаде. — Той замълча, давайки възможност на подследствения да разбере цялата сериозност на положението. Колко е просто да разпитваш слабите духом, помисли си следователят. В началото им дай да разберат, че имат надежда, после я отнемаш; отново показваш, че надеждата не е изчезнала напълно, и изведнъж демонстрираш колко лесно можеш да ги лишиш и от тази искрица надежда. Горе и долу, горе и долу дотогава, докато не престанат да разбират кое какво е, а тъй като се лишават по този начин от собствените си чувства, с тези чувства започваш да се разпореждаш ти, както ти е угодно.
	— И така, да започнем отново. Срещнали сте жена в метрото, коя е тя?
	— Не знам как се казва. Тя е над тридесет години, но изглежда по-млада. Руси коси, стройна и привлекателна. Винаги се облича добре, прилича на чужденка, но не е.
	— Облича се като чужденка — как именно?
	— Обикновено носи палто, купено на Запад. Това личи и по плата, и по кройката. Както вече казах, тя е привлекателна и…
	— Продължавайте — каза следователят.
	— Нашата парола е: да си сложа ръката на задника й. А тя обича това, мисля. Често се притиска към ръката ми.
	Следователят по-рано не бе чул тази подробност и тутакси стигна до извода, че куриерът казва истината. Подобни детайли трудно се измислят тъй изведнъж и нещо повече — това съответстваше на характера й. Жената агент беше авантюристка. Тази жена не е професионалист, каза си той, поне истинският професионалист няма да се държи по този начин. А това означаваше, че вероятно — почти сигурно — е рускиня.
	— Колко пъти сте се срещали с нея в метрото по тоя начин?
	— Всичко пет. Това никога не ставаше в един и същи ден на седмицата. Срещите не бяха редовни, но всеки път се засичахме във втория вагон на един и същи влак.
	— А мъжът, на когото трябваше да предадете касетката, как изглеждаше?
	— Не съм виждал лицето му, тоест не съм виждал цялото лице. Той винаги се държеше с ръка за дръжката и заставаше така, че да се скрие зад ръката. Понякога съм виждал част от лицето му, но не цялото. Мисля, че е чужденец, но не зная от каква националност е.
	— Вие сте се срещали пет пъти и нито един път не сте видели лицето — ревна следователят и удари с юмрук по масата. — Какво, за глупак ли ме вземате?
	Куриерът се присви, но после бързо продължи:
	— Винаги носи очила, западно производство. Сигурен съм. Обикновено е с шапка на главата. Също така държи прегънат вестник „Известия“, винаги „Известия“. Между него и ръката му не можеш да видиш повече от една четвърт от лицето. Като знак за предаването служи едно лекичко обръщане на вестника, сякаш иска да прочете продължението на статията; после го завърта като параван пред лицето си.
	— Припомнете ми как става предаването.
	— Когато влакът спира, той преминава напред, като че се готви да слезе на следващата станция. Пакетът е в ръката ми и той го взема отзад, когато излизам от вагона.
	— И така вие я познавате по лице, но тя не е виждала вашето лице. Той ви познава по лице, но вие не сте виждали неговото…
	Точно същия начин, който се използва от куриера при получаване на пакета или касетата. Умно измислено, но защо използват един и същи метод два пъти по един и същи канал за връзка? КГБ, разбира се, също използва подобен, но този е по-сложен, особено в най-натоварените часове на московското метро, когато всички трескаво бързат и вагоните са претъпкани с хора. Следователят започна да разбира, че най-простият и най-разпространеният начин за предаване на материалите — тайникът — не се използва в този канал за връзка. Това също му се стори странно. Защото във всеки канал за връзка трябва да има поне един тайник — в противен случай КГБ може да арестува всички куриери и да ликвидира канала или може би…
	Второ главно управление се опитваше вече да подходи към източника на предаваната информация, но се налагаше да действа особено внимателно — винаги съществува опасност: шпионинът (или шпионката) да се окаже сътрудник на службите за сигурност. Точно една такава длъжност би устроила шпионина повече от която и да било друга, тъй като дава достъп до всякаква информация и би му позволила да е в течение на подготвящи се контраразузнавателни операции. Това се бе случвало по-рано — разследването на едно изтичане на информация бе разтревожило шпионина, при това този факт стана известен едва няколко години след завършването на разработката. Освен това имаше и друго смущаващо обстоятелство: на единствения запазен кадър личеше изображение на диаграма, но не оригиналната, а на начертана от човешка ръка…
	А не липсваха ли тайниците именно поради това, че се предават сведения, написани от ръка. Шпионинът би могъл да бъде разпознат по този начин, нали? Не е ли глупав този начин за предаване на информация…
	Но в самите сведения, продължаваше да разсъждава наум следователят, няма нищо глупаво, нали? Няма, разбира се, и нищо случайно. Даже и техниката на предаването на информацията в този канал да изглежда странна, все пак в нея личи почерк на истински професионалист. Във всичко това се криеше някакъв смисъл, нещо такова, което следователят още не можеше да разгадае.
	— Утре вероятно ще се повозим с вас на метрото.


	Тази сутрин полковник Филитов се събуди без обичайното главоболие, разцепващо черепа му сякаш с миньорски чук. Това беше и приятно, и необикновено. Нещата, които имаше да свърши сега, малко се отличаваха от вчерашните, само — тъй като не го болеше главата — нямаше нужда да ходи до банята. Той погледна в чекмеджето на бюрото си — там в един ъгъл бе пъхнал дневника. Михаил Семьонович се надяваше, че както и следваше, ще успее днес да го унищожи. Дори бе приготвил нова тетрадка, която щеше да замени дневника след неговото изгаряне. Напоследък той бе станал свидетел на разговори, в които се споменаваха нови сведения за лазерите, а през следващата седмица при него щеше да постъпи доклад относно ракетните системи.
	След като се отпусна удобно на седалката, полковникът по-внимателно от друг път започна да наблюдава пътя по обичайното трасе към службата. Въпреки ранния час на улицата имаше много камиони и един от тях скриваше известна част от бордюра, която той искаше да зърне. На това място бе отбелязан знака: „информацията е загубена“ и Михаил Семьонович не бе в състояние да го види. Той почувства раздразнение, ала това не го обезпокои прекалено, защото донесенията му рядко се губеха. Нищо страшно, реши той, мястото за сигнала „предаването премина успешно“ е тъй подбрано, че непременно ще го забележа. Полковник Филитов отново застана удобно на седалката и приближавайки се към условното място… Ето го. Той обърна глава, мъчейки се да види знака, но… знак нямаше. Странно. Да не би на мястото, закрито от камиона, да е бил сложен другият знак? Налага се да провери довечера, на връщане. През дългия период, откакто Михаил Семьонович работеше за ЦРУ, се загубиха няколко доклада, ала нито веднъж той не видя сигнала за опасност, нито пък чу по телефона непознат глас, търсещ Сергей — което означаваше „незабавно напуснете апартамента“. Явно и този път нищо не го заплашваше. Дреболия. Полковникът се успокои и започна да обмисля какво му предстоеше да свърши днес в министерството.


	Операцията в метрото бе грижливо подготвена. Поне стотина служители на Второ главно управление се намираха в този район — по-голямата част в цивилно облекло, подобно на обикновените московчани, а някои изглеждаха като работници в подземната железница. Тези „работници“ се намираха до „черни“, секретни телефонни апарати, инсталирани при защитните табла на електрозахранването, на всяка станция на метрото. Следователят и арестуваният куриер пътуваха насам-натам по червената и зелената линия, надявайки се да срещнат добре облечена жена във вносно палто. Всекидневно метрото превозва милиони хора, но офицерите от контраразузнаването не се съмняваха в успеха — за тях работеше времето, освен това те познаваха една от чертите в характера на тази жена: тя търсеше приключения. Беше напълно възможно да й липсва вътрешна дисциплина и тя да не е в състояние да отдели своето ежедневие от изпълнението на тайните задачи. Такова нещо нерядко се случваше в миналото. Руските контраразузнавачи споделяха мнението на своите колеги от всички тайни служби в света, които считат, че хората, които се занимават с шпионска дейност, имат сериозни недостатъци в характера си. Независимо от присъщата им хитрост такива предатели рано или късно сами пристъпват към собственото си унищожение.
	И служителите от ВГУ се оказаха прави, поне в дадения случай. Светлана излезе на перона на станцията на метрото с един вързоп, увит в кафява хартия. Куриерът я позна отначало по прическата — най-обикновена, — обаче тя се отличаваше по нещо неуловимо в начина да си държи главата, което го накара да вдигне ръка, за да посочи с пръст жената, но ръката бе свалена със сила. Тя се обърна и полковникът видя лицето й. Той веднага забеляза, че жената изглежда спокойна и уверена в себе си, с което изпъкваше сред останалите московчани, проявяващи към всичко мрачната апатия, свойствена на жителите на този град. Тя веднага му направи впечатление на жизнерадостна жена, устремена към насладите на живота. Нищо, помисли си следователят, това скоро ще премине.
	Той произнесе няколко думи пред миниатюрен радиопредавател и когато Светлана влезе във вагона на следващия влак, вече я съпровождаше служител на Второ управление с мъничка слушалка в ухото, подобна на слухов апарат за глухи. На станцията, от която тя току-що бе заминала, се задействаха офицерите при „черните“ телефони — те предупредиха агентите, намиращи се на другите спирки по тази линия. Когато Светлана слезе от вагона, цял отбор преследвачи тръгна по петите й, като я придружи по ескалатора и на улицата. Там я очакваше автомобил и към външното наблюдение се включи нова група контраразузнавачи. Поне двама агенти поддържаха постоянно визуален контакт с нея, а тези, които я следваха отблизо, непрекъснато се сменяха, като групата, водеща проследяването, непрекъснато растеше. Най-накрая тя ги заведе в сградата на Госплан на булевард „Маркс“ срещу хотел „Москва“. Жената дори не подозираше, че я следят. Тя вървеше спокойно, без да се оглежда, без да дава признаци, че се страхува от нещо. Само след половин час бяха проявени около двадесет снимки на Светлана, които показаха на арестувания куриер, и той без никакво колебание я разпозна.
	След това процедурата стана по-внимателна. Дежурният в стаята на входа назова пред служител от КГБ нейното фамилно име. Офицерът го предупреди за необходимостта да запази всичко в пълна тайна. След като разполагаха с тези данни, контраразузнавачите още преди обяд установиха нейната самоличност и следователят, който водеше делото, с ужас узна, че Светлана Ванеева е дъщеря на един от високопоставените членове на ЦК. Това можеше да доведе до усложнения. Полковникът тутакси събра нови снимки, отново разпита арестувания, но куриерът безпогрешно позна Светлана сред снимките на шест подобни жени. Член на семейството на толкова висш партиен функционер — беше по-добре да не се занимава с подобно нещо. Но тя бе разпозната без абсолютно никакво съмнение и се подозираше в измяна на родината, при това свързана с едно толкова важно разследване. Полковник Ватутин се отправи към началника на управлението, за да се посъветва с него.
	По-нататък бяха предприети внимателни действия. Макар че на Запад КГБ се счита за всесилно, в действителност то винаги се подчинява на партийния апарат; дори за КГБ бе необходимо разрешение, за да арестува член на семейството на високопоставен служител. Началникът на Второ главно управление се качи на по-горния етаж при председателя на КГБ. След половин час той се върна в кабинета си.
	— Можете да я задържите.
	— Но секретарят на ЦК…
	— С него не са разговаряли — отговори генералът.
	— Тогава как…
	— Действайте в съответствие с тази заповед. — Ватутин пое от ръката на генерала документ, подписан лично от председателя на КГБ.


	— Вие ли сте другарката Ванеева?
	Тя вдигна глава и видя един мъж в цивилно облекло — Госплан беше, разбира се, гражданска служба, — който я гледаше с някакъв странен поглед.
	— Да. Какво обичате?
	— Казвам се Клементий Владимирович Ватутин. Капитан съм от московската милиция. Трябва да дойдете с нас. — Следователят я наблюдаваше втренчено, надявайки се да види как ще отреагира тя на неговите думи, ала лицето на жената не се промени и остана все тъй безизразно.
	— Надяваме се, че ще ни помогнете да разпознаем един човек. Съжалявам много, но тук не мога да се впускам в подробности — каза Ватутин с извинителен тон.
	— Това дълго ли ще трае?
	— Вероятно няколко часа. След това ще ви откарат вкъщи.
	— Добре. Сега нямам спешна работа тук. — Светлана Ванеева стана от стола. От погледа й личеше, че се отнася към Ватутин с високомерно презрение. Московската милиция не влизаше в числото на институциите, които бяха на почит, а званието капитан за човек на неговата възраст показваше, че не е напреднал твърде много в кариерата си. Само за минута тя си облече палтото, грабна кафявия пакет и те се отправиха към изхода. Поне този капитан проявява дължимото уважение, помисли тя, вежливо ми отваря вратата и ме пуска да мина напред. Светлана предполагаше, че това се дължи на простата причина, че Ватутин знаеше коя е тя, или по-точно, кой е баща й.
	Пред входа ги чакаше един автомобил. Едва седнали, и колата потегли. Светлана се учуди от маршрута, по който пътуваха, но разбра къде я карат, когато пресякоха Хохловския площад.
	— Значи не отиваме в Министерството на вътрешните работи? — попита тя.
	— Не, отиваме в Лефортово — отвърна Ватутин небрежно.
	— Но…
	— Не ми се искаше да ви безпокоя в службата, разбирате ли. Всъщност аз съм полковник Ватутин от Второ главно управление на КГБ. — Светлана потрепна, но веднага се съвзе и лицето й доби нормалното си изражение.
	— И кого трябва да разпознавам?
	Тя действително се владее, помисли си Ватутин. Е какво пък, толкова по-интересно ще ми бъде да работя с нея. Полковникът беше предан на партията, но тази преданост не се разпростираше непременно и към партийните функционери. При това той ненавиждаше корупцията почти толкова, колкото предателството към родината.
	— Проста формалност — за вечеря ще ви откарат вкъщи.
	— А дъщеря ми…
	— За нея ще отскочи един от моите сътрудници. Ако нещата се проточат, ще има ли нещо против баща ви, ако я откарат при него?
	На лицето на младата жена се появи усмивка.
	— Какво говорите. Той умира за нея.
	— Мисля, че няма да е необходимо чак толкова време — забеляза Ватутин, гледайки навън през прозореца. След няколко минути колата се вмъкна през вратите на Лефортовския затвор. Полковникът й помогна да излезе от автомобила, а сержантът разтвори пред тях вратата. Дай им надежда, после ги лиши от нея. Полковникът вежливо взе жената под ръка.
	— Кабинетът ми се намира мъничко по-нататък по този коридор. Доколкото знам, вие често пътувате зад граница.
	— Да, това влиза в задълженията ми. — Тя застана нащрек, но не повече от всеки друг човек, на когото задават този въпрос на подобно място.
	— Зная. Вашият отдел се занимава с текстил. — Ватутин отвори вратата и с жест я покани да влезе.
	— Това е тя — чу се един глас. Светлана Ванеева замря, сякаш се вкамени. Полковникът отново я взе под ръка и я поведе към стола.
	— Седнете, моля.
	— Какво означава това? — прошепна тя, почувствала най-накрая тревога.
	— Ние арестувахме този мъж с копия от секретни документи. Той твърди, че ги е получил от вас — каза Ватутин, като се отпусна на стола зад бюрото.
	Ванеева се обърна и погледна куриера.
	— Лицето на този човек ми е напълно непознато! — възкликна тя възмутено. — Напълно!
	— Да — сухо каза Ватутин. — Това го знам.
	— Какво… — Жената се запъна, не знаейки как да продължи. — Но тогава нищо не разбирам.
	— Добре са ви подготвили. Нашият общ приятел уверява, че ви подавал сигнал за предаване, поглаждайки ви по задника.
	Ванеева тутакси се обърна и погледна обвинителя си.
	— Ах ти, лайнар! И този кретен твърди това! — Тя се задъхваше от ярост. — Такъв… негодник! Глупости!
	— И тъй, значи вие отричате обвинението? — попита Ватутин.
	„Да й смачкам фасона на тази — помисли си той — наистина ще ми бъде приятно.“
	— Разбира се! Аз съм съветски гражданин. Член съм на партията! Баща ми…
	— Знам кой е баща ви.
	— Аз всичко ще му разкажа, полковник Ватутин, ако посмеете да ме заплашвате…
	— Ние не ви заплашваме, другарко Ванеева, ние само ви молим да ни помогнете. Защо сте пътували вчера с метрото. Знам, че си имате собствена кола.
	— Често пътувам с метрото. Това е по-просто, отколкото да караш кола, а вчера ми се наложи да се отбия в химическото чистене. — Тя вдигна от пода кафявия пакет. — Ето, бях оставила палтото за почистване. Там трудно се намира място за паркиране, трябва да оставиш някъде далече колата, после да се разкарваш. Затова тръгнах с метрото. Същото се случи и днес, когато прибрах палтото от химическото чистене. Можете да проверите.
	— И вие не сте предавали ето това на вашия приятел? — Ватутин държеше в ръката си касетката от филма.
	— Дори не знам какво е.
	— Да, естествено — съгласи се полковник Ватутин и поклати глава. — Е, нищо не може да се направи. — Той натисна бутона на апарата за вътрешна връзка. След миг се отвори страничната врата на кабинета му. Влязоха трима души. Ватутин показа с ръка Светлана. — Подгответе я.
	Не може да се каже, че жената беше обзета от паника — по-скоро тя не вярваше на очите и ушите си. Светлана се опита да скочи от стола, но двама мъже я хванаха за раменете и я сложиха да седне обратно. Трети запретна ръкава на роклята й и вкара в ръката й иглата на спринцовката, преди тя да се е опомнила, за да закрещи.
	— Вие нямате право — произнесе тя. — Нямате…
	— Грешите, имаме — въздъхна Ватутин. — Колко време? — попита той лекаря.
	— Това ще я приспи поне за два часа — отговори докторът, после с двамата санитари вдигна Ванеева от стола. Ватутин заобиколи масата и взе пакета. — Тя ще бъде готова за вас веднага щом приключа медицинския преглед, но ми се струва, че няма да възникнат никакви трудности. От нейното досие в поликлиниката на Госплан, където се води на отчет, личи, че няма никакви отклонения от нормите.
	— Чудесно. Ще сляза при вас, след като хапна нещо. — Ватутин посочи втория арестуван. — Приберете го. На мен повече не ми трябва.
	— Другарю полковник, но аз… — започна куриерът, и Ватутин веднага го прекъсна:
	— Не се осмелявайте никога да ме наричате „другарю“. — Забележката на полковника прозвуча особено рязко, макар да бе казана съвсем меко.


	Полковник Бондаренко сега оглавяваше отдела за лазерното оръжие в Министерството на отбраната. Той бе назначен на тази длъжност по заповед на самия министър, маршал Язов, с препоръката, разбира се, на полковник Филитов.
	— И така, полковник, имате ли някакви новини за мен? — попита маршалът.
	— Момчетата от КГБ ни предадоха някои схеми на американски огледала с регулируема оптика. — Той му връчи две отделни копия от диаграмите.
	— А ние не можем ли сами да направим нещо такова? — попита Филитов.
	— Това е много хитроумна конструкция, а както се говори в доклада, в стадий на проектиране се намира още по-съвършен модел. Особено интересно е, че при тях са нужни по-малко сервоприводи.
	— По-малко количество какво? — попита Язов.
	— Сервоприводи. Това са механизми, променящи контура на огледалото. Като намаляваме техния брой, снижаваме натоварването на компютърната система, управляваща комплекса от огледалата. Огледалото, което сега се използва от американците — ето го, — изисква да бъде обслужвано от един изключително мощен суперкомпютър, какъвто още не сме успели да произведем. По проект новото огледало ползва само една четвърт от тази компютърна мощност. Това позволява да се използва доста по-малка компютърна мощност за управление комплекса от огледалата и програмата много се опростява. — Бондаренко се наведе напред. — Другарю маршал, в моя първи доклад се подчертава, че една от главните трудности в осъществяването на проекта „Ярка звезда“ е системата за компютърното осигуряване. Дори ако успеем да създадем такова огледало с регулируема оптика, няма да можем да го използваме с максимална ефективност, защото не разполагаме със съответната система за компютърно и програмно осигуряване. Мисля, че ще се справим с проблема, ако се сдобием с новото огледало.
	— Но засега нямаме още чертежите му, нали? — попита Язов.
	— Точно така. КГБ работи по този въпрос.
	— Дори не сме в състояние да изкопираме тези „сервоприводи“. Получихме спецификациите и чертежите преди няколко месеца, но нито едно наше предприятие не съумя да ги произведе — измърмори Филитов.
	— Време и средства, другарю полковник — с упрек забеляза Бондаренко. Той вече се бе научил да се държи уверено във висшите коридори на властта.
	— Финансиране — каза недоволно Язов. — Винаги въпросът опира до финансирането. Бихме могли да построим неуязвим танк, ако разполагаме с достатъчно пари. Бихме могли да догоним Запада в технологията на подводниците — дайте ни пари. Любимият проект на всеки академик ще ни осигури абсолютното оръжие, стига само да му се отпуснат необходимите фондове. За съжаление за всички тях парите няма да стигнат. Ето в това отношение сме успели да достигнем Запада.
	— Другарю маршал — каза Бондаренко, обръщайки се към министъра на отбраната. — Аз съм кадрови военен вече от двадесет години. Служил съм в щабове на батальони и дивизии, лично съм участвал в бойни операции. Винаги съм служил в Съветската армия и само в нея. Проектът „Ярка звезда“ принадлежи към друг род войски. Въпреки това аз твърдя, другарю маршал, че ако се наложи, ще трябва да орежем фондовете за производство на танкове, самолети и кораби, за да пуснем в редовна експлоатация „Ярка звезда“. Разполагаме с достатъчно конвенционално оръжие, за да се противопоставим на агресията от страна на НАТО, ала не сме в състояние да попречим на вражеските ракети да унищожат нашата страна. — Той замълча, след което смекчи тона: — Моля за извинение, че изразих толкова откровено моето мнение.
	— Плащат ви, за да мислите — забеляза Филитов. — Другарю маршал, аз съм съгласен с гледището на този млад офицер.
	— Михаил Семьонович, нима моите полковници замислят дворцов преврат? — На лицето на Язов се появи усмивка, което се случваше извънредно рядко. — Бондаренко, тук, в този тесен кръг, аз настоявам да ми кажете всичко, което считате за нужно. И ако сте успели да убедите стария кавалерист, че този научнофантастичен проект заслужава внимание, това означава, че трябва сериозно да се замислим над него. И така, вие смятате, че на тази програма следва да се даде ударен приоритет.
	— Другарю маршал, ние трябва да отнесем тази програма към най-важните. За нейното завършване ще бъде необходимо да се проведат някои фундаментални изследвания и по мое мнение тяхното финансиране следва рязко да се увеличи. — Бондаренко успя, без да стига прекалено далече, да даде определен отговор на маршала. Подобен въпрос носеше политическа окраска и ме беше работа на един полковник да си пъха носа там. На КАРДИНАЛА му мина през ума, че все пак не е дооценил този блестящ млад офицер.


	— Пулсът се ускорява — произнесе лекарят почти три часа по-късно. — Започваме отчитане на времето, пациентката дойде в съзнание. — За по-голяма част от хората тази граница е съвсем смътна, особено ако липсва сигнал за пробуждането във вид на ранна слънчева светлина. Нея я лишиха от възможността да почувства какъвто и да било сигнал. Първото съзнателно усещане на Светлана Ванеева бе недоумение. „Къде съм?“ — попита се тя след петнадесет минути. Изчезващите последствия на силно действащите сънотворни вещества я напуснаха, но нови усещания — да заменят приятното отпускане от съня без сънища — не се появиха. Тя сякаш… плуваше?
	Светлана се опита да мръдне, но… не успя! Тялото й беше напълно отпуснато, всеки квадратен сантиметър от неговата повърхност равномерно се крепеше на нещо и в резултат на това нито един мускул не изпитваше и най-малкото напрежение. Никога през живота си не бе попадала в такава чудна атмосфера, където цари само мир и спокойствие. Къде съм?
	Тя нищо не виждаше, но и това някак си не беше вярно. Светлана сякаш витаеше в някакво черно… не в сиво обкръжение… като че в нощен облак, отразяващ светлините на Москва — неизразителен и безцветен, аморфен, но притежаващ някаква… структура.
	Беше абсолютно, свръхестествено тихо, тя не чуваше никакви звуци — нито далечния шум на уличното движение, нито хлопване на врати, нито шуртенето на вода по тръбите…
	Тя си обърна главата, но изгледът не се промени — все същото сиво аморфно пространство, сякаш се намираш вътре в облак, във вата или… Светлана вдиша дълбоко. Във въздуха нямаше мирис, той не изглеждаше сух или влажен, не се усещаше дори температура. Тя заговори… колкото и да е невероятно, не чу никакъв звук. Къде съм?
	Светлана започна да изучава обкръжаващия свят по-внимателно. За това бе необходим половин час съсредоточено самонаблюдение. Тя се стараеше да запази спокойствие, да не се вълнува. Това не можеше да бъде друго освен сън. С нея не можеше да се случи нищо лошо — само не и с нея. Истинският страх още не я бе обхванал, ала усещаше приближаването му. Светлана събра в юмрук цялата си воля и се стремеше да не го допусне при себе си, да го пропъди. Трябва да разбера какво ме заобикаля, помисли си тя. Погледът й се мяташе наляво, надясно. Наоколо цареше не съвсем пълен мрак, макар че светлина не проникваше отникъде. Тя усещаше китките на ръцете, но те се намираха настрана от бедрата й и никак не й се удаваше да ги притисне към тялото, макар и да се мъчеше да го направи, както й се струваше, в течение на часове. Същото нещо се отнасяше и за краката й. Светлана се опита да стисне дясната ръка в юмрук… но даже не успя да накара пръстите си да се докоснат един до друг.
	Само дишането й зачести. Тя чувстваше как въздухът прониква в белите дробове и как излиза от тях, ала не усещаше нищо повече. Затваряйки очи, тя прогони сивотата, за да потъне в пълна тъмнина, която й се стори за предпочитане.
	Нужно е движение, приканваше се тя, повече движение. Светлана се опита да се обърне, надявайки се, че ще почувства някакво съпротивление; стремеше се да се възползва от органите на осезанието, за да усети нещо извън тялото си. Уви — напразно. Не почувства нищо освен витаене в някакъв облак. Беше невъзможно да се каже от коя страна идва земното притегляне — отгоре или отдолу, отляво или отдясно. Усещанията бяха абсолютно еднакви. Светлана извика с всички сили, надявайки се да се чуе, макар просто така: да се убеди, че съществува. Чу се само едно далечно заглъхващо ехо, сякаш от непознат човек.
	И изведнъж я обзе истинска паника.


	— Отчитане на времето: дванадесет минути… петнадесет секунди — произнесе лекарят и неговите думи се записаха на магнетофонната лента. Кабината за управление се намираше на пет метра над басейна. — Сърдечният пулс се увеличава, достигна сто и четиридесет удара в минута, честота на дишането: четиридесет и две, настъпва фаза на остра тревога. — Той погледна Ватутин. — Става по-бързо от обичайното. Колкото е по-интелигентен човек…
	— Толкова по-голяма е неговата потребност от сетивна ориентация в околната среда — промърмори полковникът. Той бе чел описанието на процедурата, но все пак се отнасяше към нея със скептицизъм. Процедурата беше съвсем нова и изискваше участието на квалифициран медицински персонал, докато в миналото полковник Ватутин успяваше да мине и без тях.
	— Честотата на сърдечния пулс явно достигна максимума при сто седемдесет и седем. Няма сериозни отклонения.
	— По какъв начин заглушавате речта й?
	— Използваме нова техника. Това е едно електронно устройство, което възпроизвежда гласа й и го повтаря, само че с обратна фаза. В резултат на това гласът й почти напълно се неутрализира и тя крещи сякаш във вакуум. Бяха необходими две години, за да усъвършенстваме системата. — Докторът се усмихна. Подобно на Ватутин той обичаше работата си и сега се появяваше възможност да бъде оправдан многогодишният му труд с цел да бъдат заменени съществуващите методи с нещо ново, създадено от неговия ум.
	Светлана се намираше на границата на хипервентилацията, но лекарят промени състава на газа, постъпващ в белите й дробове. Сега следваше да се наблюдава крайно внимателно състоянието на организма й. При този следствен подход не оставаха никакви следи по тялото, никакви белези, нито най-малките признаци на мъчение — нещо повече, това изобщо не можеше да се нарече мъчение. Поне физическо мъчение. Единственият недостатък на този метод — метода на пълната изолация на организма от околните сетивни възприятия — беше, че ужасът, който изпитва човек, може да предизвика тахикардия и… смърт.
	— Ето, сега е по-добре — забеляза докторът, гледайки данните от електрокардиограмата. — Пулсът се стабилизира на ниво сто тридесет и осем удара в минута — ускорен, но нормален синусоиден ритъм. Изпитва нервна възбуда, но що се отнася до останалите неща, състоянието й е стабилно.


	Паниката не помогна. Въпреки че съзнанието както преди трескаво търсеше изход, тялото на Светлана инстинктивно отказваше да се подчини, страхувайки се от неприятни последствия. Тя се стремеше с всички сили да се овладее и изведнъж усети как я обхваща странно спокойствие.
	Жива ли съм или мъртва? Тя напрягаше паметта, мъчейки се да привлече всичко, което се бе случвало с нея в миналото, и нищо… но…
	Някакъв звук.
	Какво е това?
	Туп-туп, туп-туп… Що за звук е това?
	Това са ударите на сърцето! Да!
	Очите й все тъй бяха широко отворени, тя търсеше в пустотата източника на звука. Ей там има нещо. Умът й непрекъснато търсеше изход. Само да можех да се добера до него. Трябва да стигна до него.
	Но Светлана сякаш беше хваната в някакъв капан, който дори не можеше да опише. Започна отново да се движи и пак разбра, че наоколо няма нищо осезаемо.
	Едва сега почувства пълната си самота. Сетивата й плачеха, молейки се за възприятия, за информация — в края на краищата нещо да постъпи в тях. Нервните центрове в мозъка тревожно търсеха някаква материална среда, ала намираха само пустош.
	Ами ако съм умряла? — попита се тя.
	Дали такова нещо не се случва след смъртта?… Небитието?… И изведнъж й дойде една още по-тревожна мисъл: а не е ли това адът?
	И все пак имаше нещо. Онзи звук. Тя съсредоточи върху него цялото си внимание и изведнъж откри, че колкото по-напрегнато се заслушваше, толкова по-неуловим ставаше. Сякаш се опитваше да хване облаче дим — то присъстваше само когато не се опитваше да го хване — а тя трябваше непременно да улови това облаче.
	И Светлана напрегна всички сили. Притвори очи и докато с максимално внимание се стремеше да долови ритмичното биене на човешкото сърце, забеляза, че звукът изчезваше от всичките й сетива. Той затихваше и затихваше още, докато не остана само в нейното въображение, после и оттам се разсея.
	Тя застена или си помисли, че е застенала. Не чуваше почти нищо. Как така е възможно да говори, а да не чува.
	Нима съм мъртва? Въпросът беше важен и изискваше незабавен отговор, но самият отговор можеше да бъде прекалено ужасен, за да го изрази даже и в мислите си. И все пак трябваше да предприеме нещо… но щеше ли да й стигне смелост? Да!
	Светлана Ванеева с всички сили прехапа езика си и усети соления вкус на кръвта.
	Жива съм — възкликна тя в себе си. Разбрала това, тя тържествуваше, както й се струваше, дълго време. Но дори и на дългото време идва краят.
	Тогава къде съм? Аз съм погребана… жива. ПОГРЕБАЛИ СА МЕ ЖИВА.


	— Пулсът отново се увеличава. Явно настъпва втората фаза на тревогата — забеляза лекарят, за да фиксира този момент на магнетофонната лента. Все пак жалко, помисли той. Докторът бе асистирал при подготовката на тялото. Една изключително красива жена, гладкият й корем бе едва засегнат от следите на майчинството. После намазаха тялото й с масло и й нахлузиха един специално приготвен „мокър“ костюм от гумата „Номекс“ с най-добро качество, толкова лек и тъй добре прилепващ към тялото, че човек трудно би го усетил, ако е сух, а във водата изобщо не можеше да се почувства. Дори водата в басейна беше с особен състав — със значително съдържание на соли, — тъй че намиращото се в нея тяло придобива неутрална плавателност. Нейните движения из басейна я бяха върнали към живот, но тя не го бе забелязала. Единствената опасност се състоеше в това, че Светлана можеше да заплете тръбите за въздух, обаче в басейна се намираха двама гмуркачи, на които бе възложено да я наблюдават — без да се докосват в никакъв случай до тялото й — и да не допуснат маркучите да се допират до нея. В действителност на водолазите се падаше най-трудната работа в цялата система.
	Лекарят погледна полковник Ватутин със самодоволна усмивка. От започването на строителството на най-секретната част в това крило на Лефортовския затвор, където се водеше следствието, бяха изминали няколко години. Басейнът, с широчина десет и дълбочина пет метра, специалната солена вода в него, изготвените по поръчка костюми, неколкогодишните експерименти за проверка на теоретическите разчети — всичко това имаше за цел разработването на следствена техника, която във всички отношения да е по-добра от старинните методи, използвани от КГБ след революцията. И всички изпитания бяха преминали успешно с изключение на едно — един човек бе починал вследствие на сърдечен удар в момент на остра тревога… Показателите за физическото състояние на пациентката отново се промениха на дисплея.
	— Ето започва. Изглежда, че настъпи втората фаза. Време — един час и шест минути. — Той се обърна към Ватутин: — Обикновено тази фаза се проточва. Да видим колко ще продължи при тази пациентка.
	На Ватутин му изглеждаше, че докторът прилича на дете, увлечено от сложна и жестока игра. Колкото и да му се искаше да разбере какво знае арестуваната, в душата си той донякъде изпитваше ужас от това, което ставаше пред очите му, но не беше сигурен не се ли дължеше на страха, че някой ден могат да приложат същата техника и върху него.


	Тялото на Светлана отпуснато се разпери във водата. Напрежението от непрекъснатите часове на страх го бяха изтощили. Сега от гърдите й се изтръгваше недълбоко учестено дишане като у жена в родилни мъки. Дори тялото предаде Светлана и съзнанието се опитваше да го напусне и да дири спасение самостоятелно. Струваше й се, че съзнанието й се бе отделило от ненужния чувал на плътта и нейният дух, вътрешна същност, душа или каквото има още там, свободно витаеше, самотен и разкрепостен. Обаче свободата беше не по-малко проклятие от всичко това, което се бе случило по-рано.
	Сега тя можеше да се движи свободно, да вижда обкръжаващото я пространство, ала наоколо цареше само пустота. На Светлана й се струваше, че плува или лети в триизмерното пространство, чиито граници не виждаше. Тя чувстваше, че ръцете и краката й се движат без всякакви усилия, но когато се опита да ги погледне, откри, че те се намират извън нейното полезрение. Светлана усещаше, че те се движат… но тях ги нямаше. Частта от съзнанието й, способна все още да мисли рационално, я убеждаваше, че всичко това е само илюзия, че плува право към своята гибел — ала даже и това бе за предпочитане пред самотата, нали?
	Така продължаваше цяла вечност. От всичко най-приятна бе липсата на умора в невидимите части на тялото. Тя прогони мрачните предчувствия и се наслаждаваше на свободата, на възможността да усеща това, което вижда в пространството около себе си. И заплува по-бързо. Стори й се, че отпред има по-ярко пространство, отколкото отзад. Ако там имаше светлина, тя щеше да я намери; светлината означаваше спасение. Несъзнателно тя си спомни какво наслаждение изпитваше в детството, плувайки във водата, тъй отдавна… навярно преди петнадесет години, толкова ли бяха? Светлана беше шампионка на училището по подводно плуване, успяваше с едно вдишване да преплува много по-голямо разстояние от останалите. Тези спомени я накараха да се почувства съвсем млада, млада и пъргава, по-прелестна и по-добре облечена от останалите деца. На лицето на Светлана грейна ангелска усмивка и тя не обърна внимание на тревожните сигнали на все още бодърстващите части на разсъдъка, които предупреждаваха за приближаващата опасност.
	Тя плуваше сякаш напред, много дни и седмици, през цялото време към по-яркото пространство отпред. Бяха й необходими още няколко дни, за да разбере, че пространството около нея не става по-светло, но тя пренебрегна последните предупредителни сигнали на гаснещия разсъдък. Започна да се напряга още повече и за първи път усети умора. Обаче не обръщаше внимание и на това. Тя изпитваше нужда да се възползва от свободата. Трябваше да си изясни къде се намира, или още по-добре, да се измъкне от това ужасно място.
	Съзнанието й напусна тялото, отдели се от него и когато се издигна на достатъчна височина, погледна надолу към далечната фигура. Даже от такава голяма височина то не можа да съзре границите на този огромен аморфен свят, но виждаше далече долу дребничката фигурка, плуваща напред, самотна в пустошта, с напразни усилия, движейки призрачни ръце и крака — която нямаше да стигне никъде.


	Отчаяният писък, който се разнесе от високоговорителя на стената, едва не изхвърли Ватутин от стола. Навярно немците са чували такива писъци, викове на жертвите в лагерите на смъртта, когато зад тях се затваряли вратите и в камерата започвали да се впръскват отровните газове. Но този вик беше по-страшен. На полковника се бе случвало да присъства на екзекуции. Той бе видял мъчения, бе чувал писъци, причинени от болка, ярост и отчаяние, но сега той за първи път чу вик на душата, осъдена на страдания, превъзхождащи мъките в ада.
	— Изглежда… това е началото на третата фаза.
	— Какво?
	— Разбирате ли — обясняваше лекарят. — Човекът е социално животно. Нашето съзнание и сетива са предназначени да събират информация, която ни позволява да реагираме на въздействието, което ни оказват както хората, така и околната среда. Достатъчно е да лишиш човека от компанията на други хора, да го лишиш от възприятията, които постъпват от външни дразнители, и съзнанието остава само със себе си, напълно изолирано от заобикалящия го свят. Разполагаме с немалко данни, които потвърждават тези изводи. Вземете тези идиоти на Запад, които се впускат в околосветски плавания сами. Доста от тях полудяват, а някои просто изчезват — явно се самоубиват. Даже тези, които успяват да оцелеят — използващите ежедневно радиото за връзка с останалия свят, — изпитват нужда от лекарско наблюдение за избягване психологическите опасности, предизвикани от самотата. Все пак тези хора гледат обкръжаващата ги морска шир, виждат лодки и кораби, усещат движението на вълните. Я ги лиши от всичко това… — Докторът поклати глава. — Навярно няма да издържат и три денонощия. Тук, както виждате, ние изолираме напълно хората от външните дразнители, от околната среда.
	— А колко време са успели да изкарат тук най-издръжливите?
	— Осемнадесет часа. Това беше един доброволец, оперативен работник от Първо главно управление. Единствената трудност е в това, че пациентът често не може да разбере какво става с него. Това променя крайния резултат. Те рухват, разбира се, но не чак до края.
	Ватутин с облекчение въздъхна. Това бе първата добра вест, която той чу тук.
	— А колко още ще продължи това?
	Лекарят само погледна часовника и се усмихна. Пристъп на ненавист към него обзе Ватутин, но той се овладя и прогони това чувство. Полковникът разбираше, че този доктор, този лечител върши същото, с което той се е занимавал в продължение на много години, при това постига резултатите много по-бързо и без видими увреждания, които биха могли да поставят държавата в неловко положение на откритите процеси — провеждани сега с явното нежелание на КГБ.
	— И така… какво представлява третата фаза?


	Светлана видя, че те плуват около тялото й. Тя се опита да предупреди тялото за това, но тогава щеше да се наложи да се върне в него, а тя не се осмеляваше да го стори. В действителност нямаше кой знае какво за гледане, но там имаше сенки, хищни сенки, които сновяха в пространството около тялото й. Една от тях се приближи и изведнъж сви встрани, после отново се впусна към него. И Светлана последва нейния пример. Тя се опита да отблъсне тази мисъл, ала нещо неудържимо я дърпаше към тялото, обречено на гибел. Тя пристигна там точно в последния момент. И нареди на ръцете и краката си да се движат по-бързо, но отзад вече се приближаваше хищната сянка. Челюстите широко се отвориха, обхванаха цялото тяло и бавно се сключиха около него. Последното нещо, което видя — тази светлина, към която бе плувала, — тази светлина, осъзна тя най-накрая, изобщо не съществуваше. Тя разбираше колко е безполезен нейният протест и все пак той се отрони от устните й.
	— Не! — Тя, разбира се, не чу своя вик.
	Сега бе обречена на връщане в своето безполезно истинско тяло, в тази сива маса пред очите, към крайниците, които се движеха без всякаква цел. Тя някак си разбираше, че въображението се бе опитало да я защити, да я освободи — и бе претърпяло пълен неуспех. Но колкото и да желаеше, тя не можа да отключи въображението и сега всички нейни усилия водеха към гибелта й. Тя зарида, без да издава нито стон. Ужасът, който изпитваше сега, беше много по-лош от обикновената паника. В паниката поне се таеше изход, отрицание на това, пред което тя се намираше, възможност да се скрие вътре в самата себе си. Ала тук вече я нямаше и самата нея. Тя бе присъствала на собствената си смърт. Не й оставаше нищо друго освен миналото и нейното въображение избираше от него само най-лошото…


	— Да, сега се намираме в заключителната фаза — каза лекарят. Той вдигна слушалката и нареди да донесат чай. — Всичко премина по-лесно, отколкото очаквах. Нейният психологически портрет напълно съответства на прогнозите.
	— Но тя нищо не ни е разказала досега — възрази Ватутин.
	— Ще разкаже.


	Пред очите на Светлана преминаваха всички извършени от нея грехове. Това й помогна да разбере какво става. Тя се намираше в ада, чието съществуване държавата отричаше, и я чакаше наказание за провиненията. Така и трябваше да бъде. И тя бе длъжна да помогне. Трябваше да стане свидетелка на всички свои грехове и да разбере какво зло е произлязло от тях. Налагаше се да вземе участие в дебатите на съда, които протичаха вътре в нейното съзнание. Риданието не преставаше. Сълзите течаха и течаха по цели дни и тя същевременно наблюдаваше как е извършвала постъпки, които не е следвало да върши. Всяко нарушение в живота й се разиграваше пред нея с най-пълни подробности. Особено тези неща, които бе сторила през последните две години. Тя наблюдаваше как предава родината. В началото: свенливи флиртове в Лондон, тайни вечери със сериозни хора, предупреждения за необходимостта да не бъде такава лекомислена. После се заредиха случаи, когато тя бе злоупотребявала с името на своя влиятелен баща и преминаваше през митницата, гледайки с високомерие нейните служители; когато се е наслаждавала на играта и е изпитвала удоволствие от най-гнусни престъпления. Нейните стонове започнаха да се повтарят. Отново и отново тя изричаше едно и също, без да забелязва:
	— Виновна съм.
	— Сега настъпва най-трудното. — Лекарят си сложи слушалки. Наложи се да регулира звука на таблото за управление.
	— Светлана — прошепна той пред микрофона.
	В началото тя не го чу и трябваше да мине известно време, преди нейните слухови органи да са в състояние да доловят собствения й плач.
	— Светлана — отново се обади гласът. Или това беше нейното въображение?
	Тя обърна главата си с надежда да разбере откъде идва този шепот.
	— Светлана… — отново чу тя и затаи дъх, стремейки се да не се движи, ала тялото й отново я предаде. Трескаво се разтуптя сърцето й и шумът на кръвта в ушите заглуши гласа — ако това бе глас. Тя издаде стон на отчаяние — не беше ли гласът само един от кошмарите, не беше ли плод на въображението, нямаше ли да стане още по-лошо… или може би имаше искрица надежда?
	— Светлана… — лекичко, по-силно от шепот прозвуча гласът, но достатъчно мощно, за да се открият емоционални нотки в него. Той издаваше тъга и разочарование. — Светлана, какво си направила?
	— Не, не съм — произнесе тя, заеквайки, все още без да чува собствения си глас, който сякаш дойде от гроба й. Настъпи тишина. Мина, изглежда, час и тя истерично се провикна: — Моля те, върни се при мен!
	— Светлана — се чу най-накрая същият този глас, — какво си направила…
	— Толкова съм виновна… — проговори тя, задавяйки се от рев.
	— Какво си направила? — отново попита гласът. — Познаваш ли човека, който ти предаде касетката.
	— Да! — отвърна тя и разказа всичко.


	— Отчитане на времето: единадесет часа, четиридесет и една минути. Операцията е приключена. — Лекарят изключи магнетофона, после натисна един бутон и осветлението в басейна мигна няколко пъти. Един от водолазите махна с ръка, давайки да се разбере, че е видял, и вкара спринцовката в ръката на Ванеева. Тялото й се отпусна и Светлана бе извлечена от басейна. Лекарят напусна командната кабина и отиде при нея. Бяха й смъкнали гумения костюм и тя лежеше на една количка. Докторът седна до намиращата се в безсъзнание жена, хвана ръката й, а санитарят й инжектира стимулиращ препарат. Хубава е, наистина, помисли си лекарят, когато дишането й се учести. После даде знак с ръка на санитаря да напусне стаята и да ги остави двамата сами.
	— Здравей, Светлана — каза той с най-топлия си глас. Сините очи се отвориха, видяха лампите на тавана и стените; после тя обърна главата си към него.
	Той разбираше, че разтяга удоволствието си, но му се бе наложило да се занимава с тази работа цяла нощ сутринта и това представляваше най-голямото постижение, откакто бе започнал да прилага програмата си. Разнежената жена буквално скочи от количката в обятията му и за малко не го удуши в прегръдката си. И не че беше чак толкова привлекателен мъж, докторът разбираше това, а просто защото беше човек и сега на нея повече от всичко й се искаше да се докосне до човек. Тялото й беше още мазно от маслото, а сълзите се стичаха по бялата престилка. Тя никога повече нямаше да извърши престъпления срещу държавата, след като бе преживяла всичко това. Колко жалко, че ще се наложи да прекара толкова дълго време в затвора. Такова разточителство, помисли си той, като я преглеждаше. Впрочем може би щеше да успее да й помогне по някакъв начин. След десет минути отново я приспаха и лекарят напусна помещението.
	— Дадох й едно лекарство, което се казва „Версед“ Това е ново наркотично средство, получено от Запад. То предизвиква амнезия — пълно загубване на паметта.
	— А защо именно такъв препарат?
	— Искаше ми се да ви предоставя по-широки възможности, другарю полковник. След като се събуди, тя няма да помни почти нищо. „Версед“ действа подобно на скополамина, само че е още по-ефективен. Тя няма да помни нищо конкретно, а цялото минало ще й се струва един страшен сън. Освен това препаратът оказва хипнотично въздействие. Например аз ще съм в състояние да й внуша не само да забрави миналото, но също така — никога и през ум да не й минава да става предател. Съществува около осемдесетпроцентова вероятност да не бъдат нарушени за цял живот и двете внушения.
	— Вие се шегувате.
	— Другарю полковник, в съответствие с разработената от мен програма тя е наказала, себе си много по-жестоко, отколкото би могла да стори това държавата. Сега тя изпитва по-силно съжаление за извършените престъпления, разкайва се много по-дълбоко и искрено, отколкото, ако я поведете на разстрел. Сигурно сте чели книгата на Оруел „1984“? По всяка вероятност, когато я е писал, представените там събития са били чиста фантазия, ала благодарение на съвременната технология това стана напълно възможно. Номерът е да сломиш човека не чрез външно въздействие, а отвътре.
	— Искате да кажете, че сега можем да я накараме да работи за нас?…


>	11.
>	ПРОЦЕДУРИ

	— Няма да успеем да го спасим. — Ортис бе привлякъл за лечението на руския офицер лекаря от американското посолство, един армейски хирург, чиято истинска работа се състоеше в оказване на медицинска помощ на ранените афганистанци. Стана ясно, че Чуркин имаше прекалено увредени бели дробове, съсипани от пневмонията, развила се по време на транспортирането му от Афганистан. — Вероятно няма да издържи и един ден. Съжалявам, но болестта е в много напреднал стадий. Ако лечението бе започнало поне ден по-рано, може би щяхме да го спасим, но сега… — Лекарят отчаяно поклати глава. — Сега му е нужен свещеник, макар че, страхувам се, това ще бъде напразно губене на време.
	— Той може ли да говори?
	— С мъка. Но можете да опитате. Не мисля, че при неговото положение това ще му бъде във вреда. Той ще запази съзнание още няколко часа, после ще започне да угасва.
	— Благодаря ви, че се опитахте да му помогнете, докторе — каза Ортис. Той за малко щеше да въздъхне с облекчение, но изведнъж почувства срам. И все пак какво можеше да направи с един жив руски контраразузнавач? Да го върне обратно? Или да го замени за някого? Интересно, защо ли Стрелеца е решил изобщо да го докара тук? Добре, струва си да го попитам, помисли си той и влезе вътре.
	След два часа Ортис излезе от палатката, където лежеше руснакът, седна в колата и пое към посолството. Там, в бюфета, сервираха бира. Той състави доклад, изпрати го в Ленгли, а после прекара в самота пет часа, седнал на масата в един ъгъл на бюфета, като ставаше само да си напълни отново чашата. Здравата се напи, но настроението му остана мрачно.


	Ед Фоли не можеше да си позволи такъв лукс. Преди три дни бе изчезнал един от неговите куриери. Друга бе напуснала бюрото си в Госплан и се върнала след два дни. А днес сутринта неговият човек от химическото чистене му позвъни и каза, че се е разболял. Фоли изпрати предупреждение на теляка, но не знаеше дали той го е получил. Каналът за връзка с КАРДИНАЛА беше заплашен не просто от неприятности, а от истинско бедствие. Бяха решили да използват Светлана Ванеева само защото тя можеше да разчита до известна степен на неприкосновеност от страна на КГБ, и Фоли се надяваше, че след ареста — ако изобщо се стигнеше до нейното задържане — ще минат няколко дена и той ще успее да предупреди за това останалите. От Ленгли постъпи съобщение за предстоящото извеждане на КАРДИНАЛА, но Ед все още не го бе предал, смятайки, че няма смисъл да се плаши човекът, преди да е завършила подготовката. След получаване сигнала за евакуация за полковник Филитов нямаше да представлява никаква трудност да измисли някакъв предлог за командировка в щаба на Ленинградския военен окръг — той ходеше там през шест месеца — и оттам щяха да го изведат.
	Ако всичко върви добре, напомни си Фоли. Доколкото му бе известно, такова нещо бяха осъществили само два пъти и тогава бе завършило благополучно. Но нима винаги можеше да се гарантира успех? Не, разбира се. Той и жена му имаха нужда да си заминат, да отдъхнат след такова напрежение. Предполагаше се, че през следващия месец тяхното работно място щеше да стане „Фермата“, разположена край река Йорк — там предстоеше да преподават и обучават курсанти на тънкостите в тяхната професия. Обаче тези мисли никак не му помагаха в дадената ситуация.
	Може би все пак беше по-добре да предупреди КАРДИНАЛА за грозящата го опасност. Тогава той щеше да се държи по-внимателно, но в този случай можеше да вземе решение да унищожи съхраняваните сведения, които с нетърпение очакваха в Ленгли, а сега тази информация имаше първостепенно значение. Филитов по презумпция знаеше и разбираше това толкова добре, колкото самият Фоли. Но нима към агентите трябва да се подхожда само като към източници на информация?
	Полевите разузнавачи като Фоли и съпругата му следваше да ги разглеждат като ценен, но подлежащ на износване материал. На служителите от ЦРУ се препоръчваше да не поддържат с агентите близки отношения, ако е възможно да се държат приятелски, но в случай на нужда да бъдат безпощадни. Да се отнасят с тях като с деца — снизходително, ала да изискват дисциплина. Обаче агентите не са деца. КАРДИНАЛА беше по-възрастен от бащата на Ед Фоли и бе започнал да служи на ЦРУ по времето, когато Ед е бил във втори клас. Нима той можеше да не прояви лоялност спрямо Филитов? Естествено не можеше. Фоли беше длъжен да го защити.
	Но как?


	Действията на контраразузнавачите твърде малко се различават от работата на полицаите и по тази причина полковник Ватутин владееше методите на разследването в никакъв случай не по-зле от най-добрите детективи в Московската милиция. Светлана издаде приемчика в химическото чистене и след два дни повърхностно проследяване полковникът реши да го арестува и разпита. Но този път не се приложиха толкова изтънчени подходи като басейна и психологическото сломяване. — Ватутин все още не се доверяваше прекалено на новата методика. Бе му неприятно, че позволиха на Ванеева да остане на свобода, след като е изменила на родината и е работила за нейните врагове. Явно на някого се бе приискало да използва дъщерята като лост за оказване на натиск по един или друг начин върху Централния комитет, но това много не го засягаше. Сега той разполагаше с описанието, със словесния портрет на още един куриер в тази безкрайна верига.
	Най-неприятната част на историята обаче беше подозрението на Ватутин, че може би се е срещал с този младеж. Приемчикът в химическото чистене разказа на полковника, че по негово мнение това момче работи в банята, а словесният портрет напълно съответстваше на външността на теляка, с когото Ватутин неведнъж бе разговарял. Макар полковникът да разбираше, че такова поведение не е свойствено за професионалист, той излезе от кожата си от ярост, когато си спомни, че в онова утро сам се бе срещнал очи в очи с предателя, без да го разпознае.
	Как се казваше онзи полковник? — внезапно се запита Ватутин. Този, който се спъна и за малко не падна. Михаил Филитов? Личният помощник на министъра на отбраната, маршал Язов?
	Махмурлукът ми явно е бил особено тежък, щом като не се сетих веднага с кого се срещнах в банята. Ами това беше Филитов, героят от Сталинград, танкистът, унищожил немски танк, докато сам е горял в своя. Михаил Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз… Навярно е бил той. Но нима би могъл…
	Не, това е невъзможно, помисли си полковник Ватутин.
	Няма нищо невъзможно. Ако не друго, то поне това той разбираше по-добре от много хора. Изхвърли от главата си всички излишни проблеми и се замисли, стремейки се да разсъждава хладно и логично. Той бе облекчен поради факта, че в щабквартирата на КГБ на площад „Дзержински“ се съхраняваха досиетата на повечето съветски граждани, макар и степенувани по значение. Оказа се, че е съвсем просто да поиска личното дело на полковник Филитов.
	След петнадесет минути пред него лежеше дебела папка. Ватутин тутакси разбра, че по същество той почти нищо не знае за Филитов. Както често се случва с героите от войната, техните подвизи, извършени в течение на няколко кратки минути, после даваха отражение върху целия им живот. Обаче животът никога не е толкова прост. Ватутин се захвана да чете.
	Досието не хвърляше много светлина върху военния период от живота на Филитов, макар че в него се съдържаха всички сведения за подвизите му, включително текстове на укази за награждаване. Тъй като заемал длъжността личен помощник при трима министри на отбраната, Михаил Семьонович бил подлаган на най-внимателна проверка от страна на органите за сигурност. Тези документи бяха в пълен ред и Ватутин премина към следващия раздел.
	Той с изненада забеляза, Че Филитов бе имал отношение към прословутото дело на Пенковски. Олег Пенковски бил старши офицер от ГРУ — Главното разузнавателно управление или съветското военно разузнаване. Той бил завербуван от англичаните, после работил под съвместното ръководство на ЦРУ и „Интелиджънс Сървис“. Той бе предал своята страна повече от всички други агенти, работещи за Запада. Неговият предпоследен случай на предателство бил, когато съобщил на Запада за нивото на готовност — или по-точно за недостатъчната подготовка — на стратегическите ракетни сили по време на кубинската криза. Тази информация даде възможност на американския президент Кенеди да принуди Хрушчов да изтегли ракетите, които по негова заповед бяха инсталирани на този нещастен остров. Обаче непонятната преданост на Пенковски към своите чуждестранни господари го накарала да се изложи на огромен риск, като предаде тези данни, а шпионинът не бива да поема толкова често рискове. Той вече се намирал под подозрение. Така става обикновено, когато противникът започва да се държи прекалено самоуверено, сякаш е осведомен за всичко, но… Филитов бил първият, който предоставил на контраразузнаването доказателства за измяната на Пенковски.
	Нима Филитов е разобличил Пенковски? Това изуми Ватутин. В този момент разследването е било вече в доста напреднала фаза. Постоянното проследяване на Пенковски установило, че той извършва някои необичайни неща, включително използването поне на един тайник, но… Ватутин поклати глава, какви странни съвпадения стават в този занаят. Филитов отишъл при един от ръководителите на специалната служба и му съобщил, че е провел странен разговор с този полковник от ГРУ, негов познат. Всъщност, казал Филитов, този разговор може да е бил съвсем невинен, но у него възникнало инстинктивно подозрение и той решил да докладва за него. Следвайки указанията на КГБ, Филитов продължил да поддържа приятелски отношения с Пенковски и следващият разговор не е бил толкова невинен. В този момент данните за вината на Пенковски били вече потвърдени и нови доказателства всъщност не били необходими, макар че всички, които участвали в разработката, се чувствали по-уверени…
	Съвпадението действително е странно, помисли си Ватутин, но едва ли би хвърлило сянка на съмнение върху Филитов. В тази част на досието, където се говореше за личния му живот, се посочваше, че е вдовец. Тук бе приложена снимка на жена му и Ватутин дълго не можа да откъсне възхитените си очи от нея. До нея се намираше снимка от сватбата и контраразузнавачът с усмивка забеляза, че старият воин някога е бил млад и дяволски привлекателен. На следващата страница имаше сведения за двамата му синове — и единият, и другият вече не измежду живите. Това привлече вниманието на Ватутин. Първият се бе родил непосредствено преди войната, вторият — скоро след нейното започване. Но не са ли умрели по време на войната?… Какво е станало тогава? Той прелисти няколко страници.
	По-големият бе загинал в Унгария, видя Ватутин. Благодарение на политическата му благонадеждност го бяха избрали от военното училище заедно с много други курсанти и го изпратили да потушава контрареволюцията. Младежът бил в екипажа на танк — тръгнал по стъпките на баща си — и загинал, когато ударили машината му. Какво да се прави, помисли си полковникът от КГБ, животът на войника е свързан с рискове. Баща му бе рискувал своя, в това нямаше никакви съмнения. Вторият син — също танкист, забеляза Ватутин — бе загинал, когато се взривил затворът на оръдието в неговия танк Т-55. Недостатъчният контрол на качеството в заводите винаги е било проклятието на съветската промишленост. Вследствие на експлозията загинал целият екипаж на танка… А кога е умряла жената на Филитов? През юли на следващата година. Разбито майчино сърце по всяка вероятност, няма значение какво се твърди в медицинското свидетелство. Досието показваше, че и двамата синове са били образцови представители на съветската младеж. Всички надежди и мечти на Филитов са умрели заедно с тях, помисли си Ватутин, а после е загубил и жена си.
	Много жалко, Михаил Семьонович. Явно си изразходвал целия късмет, отреден на твоето семейство, когато си воювал с немците, а на останалите трима членове се е наложило да се разплащат за това. Тъжно е наистина, че един човек, направил толкова много, изведнъж се оказва…
	Но това дава ли ти достатъчно основание да предадеш родината? Ватутин погледна през прозореца на кабинета си. Там долу се простираше площадът и колони от автомобили заобикаляха статуята на Феликс Дзержински, която се изправяше точно в неговия център. „Железният Феликс“ — основателят на ЧК.
	Полуполяк-полуевреин, с малка брадичка и безжалостен ум, Дзержински бе отразил първите опити на Запада за проникване и подривна дейност. Той стоеше с гръб към сградата на КГБ и някои шегобийци твърдяха, че Феликс е осъден на вечна самота.
	Е, Феликс, какво би ме посъветвал точно сега? Ватутин и сам знаеше отговора на този въпрос. Дзержински щеше веднага да нареди да арестуват ПОЛКОВНИК ФИЛИТОВ и да го подложат на безмилостен разпит. По онова време е било достатъчно и най-малкото подозрение и кой знае колко невинни мъже и жени са загинали без всякаква причина? Нещата сега са различни. Сега дори КГБ е принудено да спазва определени правила. Вече не можеш да хванеш човек направо от улицата и с мъчения да изтръгнеш всичко, каквото си пожелаеш, от него. И това е много по-добре, помисли си Ватутин. КГБ е институция, съставена от професионалисти. Сега, за да постигнат успех, им се налагаше да работят с по-голямо напрежение, а за това бяха необходими добре подготвени офицери, способни на по-голяма ефективност.
	Телефонът иззвъня.
	— Полковник Ватутин слуша.
	— Качете се при мене. След десет минути ни предстои да докладваме на председателя. — Последва щракане и линията се затвори.
	Щабквартирата на КГБ се помещава в една стара сграда, построена в началото на века за застрахователната компания „Русия“. Външните стени на зданието са облицовани с гранит в ръждив цвят, а вътрешната обстановка, високите тавани и огромните врати отразяват атмосферата на времето, през което то е било построено. В дългите коридори, застлани с килими, имаше бледо осветление — не биваше прекалено да се вглеждаш в лицата на преминаващите хора. Тук биеше на очи големият брой униформени офицери — това бяха служителите от Трето главно управление, водещи наблюдение над въоръжените сили. Сградата обаче най-много се отличаваше с тишината. Хората, които вървяха по коридорите, гледаха пред себе си със сериозни лица и стиснати устни, опасявайки се по някаква случайност да не изтърват една от милионите тайни, изпълващи този дом.
	Кабинетът на председателя на КГБ също гледаше към площада, макар че оттук се откриваше много по-красив изглед, отколкото от работното помещение на полковник Ватутин. Секретарят, облечен в цивилен костюм, съпроводи двамата посетители покрай двама офицери от службата за охрана, каквито имаше постоянно в ъглите на приемната. Ватутин пое дълбоко дъх, като премина през отворената врата.
	Николай Герасимов заемаше поста председател на КГБ от четири години. Той не беше професионален разузнавач, а партиен функционер, работил петнадесет години в апарата на ЦК. После Герасимов получи назначение на един не особено висок пост в Пето главно управление, което се занимаваше с дисидентите. Там той се прояви откъм най-добрата си страна, справяше се добре с работата, често пъти много деликатна, и започна да се изкачва по служебната стълба, докато преди десет години не стана първи заместник-председател на комитета. На този пост Герасимов овладя административните аспекти на външното разузнаване, достатъчно добре изпълняваше задълженията си и инстинктивно вникваше в обстановката, за да завоюва уважението и доверието на професионалните разузнавачи. Все пак той си оставаше преди всичко партиен деец, благодарение на което стана и председател. Само на петдесет и три години — той беше все още млад за такъв отговорен пост, външно изглеждаше още по-млад. Никакви следи от прекалено обмисляне на неуспехите нямаше по младеещото му лице. Той гледаше уверено в бъдещето, очаквайки по-нататъшно придвижване към върховете на властта. За човек, вече станал член на Политбюро и на Съвета по отбраната, повишението означаваше само едно — той считаше себе си кандидат за най-висшия пост в страната: генерален секретар на ЦК на КПСС. Като човек, владеещ „щита и меча“ на партията (това фигурираше в официалния герб на КГБ), той знаеше всичко, което бе нужно, за своите възможни съперници. За амбициите на председателя, макар да не се проявяваха никога открито, шепнешком се говореше в щабквартирата на КГБ и немалко далновидни офицери ежедневно полагаха маса усилия, стремейки се да свържат съдбата си с изгряващата звезда на председателя Герасимов. Обаятелен човек, забеляза Ватутин. Той даже стана и с жест покани посетителите да седнат срещу неговото масивно бюро от дъбово дърво. Ватутин умееше да контролира своите мисли и емоции; освен това той беше прекалено честен човек и обаянието на председателя не му оказа никакво въздействие. Герасимов вдигна папката.
	— Полковник Ватутин, прочетох доклада относно разследването, което водите. Прекрасна работа. Бихте ли могли да разкажете какво е направено в последно време?
	— Разбира се, другарю председател. Понастоящем издирваме някакъв си Едуард Василевич Алтунин. Той работи като теляк в Сандуновските бани. В резултат на разпита на управителя на химическото чистене стана известно, че Алтунин е следващото звено в канала за връзка. За съжаление той е изчезнал преди тридесет и шест часа, но се надяваме да го открием към края на седмицата.
	— И аз ходя в Сандуновските бани — забеляза Герасимов с ирония.
	Ватутин не се забави да допълни на свой ред:
	— Аз също, другарю председател, лично съм го виждал този младеж. Разпознах го по снимката в съставеното от нас досие. Той е служил в рота за артилерийско снабдяване в Афганистан. В личното му досие, изискано от Министерството на отбраната, се говори, че той е възразявал срещу употребата на някои оръжия — от тези, които ние използваме, за да накараме местното население да се откаже да помага на бандитите. — Ватутин имаше предвид взривните устройства, замаскирани като играчки с цел да попаднат в ръцете на деца. Заместник-командирът на ротата по политическата част написал донесение за случилото се, обаче първото устно предупреждение накарало Алтунин да млъкне и той завършил службата си в Афганистан без по-нататъшни инциденти. Докладът на политическия офицер бил приложен към неговото дело и по тази причина не го взели на работа в никакъв завод и му се наложило да минава от една неквалифицирана работа на друга. Хората, с които работил, го считат за най-обикновен човек; друго не може да се каже за него освен това, че е мълчалив. Именно такъв трябва да бъде вражеският агент. Той не е разказвал за неприятностите си в Афганистан дори когато се е напивал. Апартаментът му се намира под наблюдение, както и всички негови роднини и познати. Дори да не ни се удаде да го издирим бързо, все пак няма съмнение, че е развивал шпионска дейност. Ала аз съм уверен, че ще го открием; после сам ще се заема със следствието.
	Герасимов замислено кимна.
	— Разбрах, че за разпита на Ванеева сте използвали нова техника. Какво е вашето мнение за нея?
	— Мисля, че даде добри резултати в този случай, но изпитвам определени опасения по повод освобождаването на Ванеева.
	— Аз наредих да я освободят, ако не са ви съобщили за това — небрежно каза Герасимов. — Вземайки под внимание препоръките на лекаря, а също необходимостта да работим по-деликатно в този случай, стигнах до извода, че рискът е оправдан. Надявам се, ще се съгласите, че не бива да привличаме излишно внимание към това разследване. Иначе никой не се кани да снема от нея обвинението в шпионаж.
	Да, разбира се, помисли си Ватутин, и вие ще използвате дъщерята, за да шантажирате бащата. Нейният позор е и негов, а кой баща ще пожелае да види единственото си дете в ГУЛАГ?
	— Точно така, другарю председател, разследването и без това е много деликатно и ще се обърка още повече. — Ватутин внимателно подбираше думите си.
	— Продължавайте.
	— Онзи път, когато видях този Алтунин, той седеше до Михаил Семьонович Филитов.
	— Вие имате предвид полковник Филитов, помощника на маршал Язов?
	— Да, другарю председател. Тази сутрин внимателно прочетох неговото лично дело.
	— И до какъв извод стигнахте? — Въпросът бе зададен от началника на. Ватутин.
	— Нищо конкретно. Досега не знаех, че е взел участие в разобличаването на Пенковски… — Ватутин замълча и някак си на лицето му пролича нерешителност.
	— Нещо безпокои ли ви, полковник? — попита Герасимов. — Какво именно?
	— Замесването на Филитов в случая с Пенковски е станало скоро след смъртта на втория му син и на жена му. — Ватутин вдигна рамене: — Странно съвпадение.
	— Нима Филитов не беше първият свидетел против Пенковски? — попита началникът на Второ главно управление. Той сам, макар и косвено, взе участие в това разследване.
	— Точно така — кимна Ватутин, — но това е станало, след като шпионинът е бил вече под наблюдение. — Той направи още една пауза. — Както вече казах, съвпадението е много странно. Сега издирваме човек, за когото се подозира, че е работил като куриер и е вземал участие в предаването на сведения, касаещи отбраната на страната. Аз го видях до високопоставен служител от Министерството на отбраната, който е имал отношение към аналогичен случай преди почти тридесет години. От друга страна, именно Филитов бил първият човек, който е съобщил за своите подозрения относно Пенковски, той е изтъкнат герой от войната… който загубил семейството си в резултат на нещастно стечение на обстоятелствата… — За първи път Ватутин синтезираше всичките си мисли в едно цяло.
	— А имало ли е по-рано нещо, макар и намек за подозрение спрямо Филитов?
	— Не. Трудно е да си представи човек по-впечатляваща кариера. Филитов бил единственият най-близък помощник на покойния министър Устинов — служил с него през цялото време, докато Устинов е заемал този пост, и след смъртта му останал в Министерството на отбраната. Сега той изпълнява длъжност на генерален инспектор в министерството, като получава задачите лично от министъра.
	— Да, зная — отвърна Герасимов. — Получих искане с подписа на Язов. Той моли да му изпратим нашето досие по работата на американците в областта на Стратегическата отбранителна инициатива. Когато му позвъних, министърът каза, че полковник Филитов и Бондаренко събират информация за подробен доклад, който той се кани да представи на Политбюро. Кодовото название върху запазения кадър на филма беше „Ярка звезда“, нали?
	— Да, другарю председател.
	— Тогава имаме три съвпадения, Ватутин — забеляза Герасимов. — Какво предлагате?
	Ватутин имаше готов отговор:
	— Би трябвало да поставим Филитов под наблюдение, а може би и Бондаренко.
	— Съгласен съм. Действайте много внимателно, но всеобхватно. — Герасимов затвори папката. — Докладът ви е превъзходно съставен и — изглежда, че вашият следователски инстинкт не ви изневерява, полковник. Дръжте ме в течение. Ще ми докладвате три пъти седмично, започвайки от днес, до приключване на разработката. Генерале — обърна се той към началника на ВГУ, — осигурете на полковника цялата необходима помощ. Можете да поискате поддръжка във всяко управление на Комитета. Ако възникнат затруднения, веднага ме уведомете. Мисля, няма никакво съмнение, че изтичането на информация става на най-високо ниво в Министерството на отбраната. По-нататък: право на достъп до това разследване имаме само ние тримата. Никой, повтарям, никой друг няма да бъде запознаван. Кой знае къде са успели американците да внедрят свои агенти. Ватутин, приключете успешно това разследване и до лятото ще получите генералски звезди. Но — вдигна той предупредително пръст — мисля, че трябва да спрете да пиете, докато не завършите това дело. Ще имате нужда от бистър мозък.
	— Слушам, другарю председател.
	Когато Ватутин и неговият началник излязоха от кабинета, коридорът беше почти пуст.
	— А какво ще правим с Ванеева? — полугласно попита Ватутин.
	— Баща й има пръст, разбира се. Генералният секретар Нармонов през следващата седмица ще съобщи за избирането му в състава на Политбюро — тихичко отговори генералът с безизразен глас.
	И няма никак да е лошо, ако в Политбюро се озове още един човек, на чиято поддръжка ще може да разчита председателят на КГБ, помисли си Ватутин. Не се ли кани Герасимов да предприеме някой решителен ход?
	— Не забравяйте какво каза той за пиенето — напомни му генералът. — До мен стигат слухове, че напоследък здравата обръщате чашките. Поне по въпроса за пагубното влияние на алкохола генералният секретар и нашият председател са на едно и също мнение. Надявам се, че знаете за това.
	— Да, другарю генерал — отвърна Ватутин. Разбира се, това е може би единственият въпрос, по който техните гледища съвпадат.
	Подобно на всеки истински руснак Ватутин смяташе, че водката е толкова важна съставка на живота, колкото въздухът. Мина му през ума, че именно благодарение на тежкия махмурлук той се запъти към банята в онова утро и стана свидетел на твърде важното съвпадение, но Ватутин се въздържа да напомни на своя началник за тази ирония на съдбата. Завърнал се след няколко минути в кабинета си, Ватутин извади бележника и започна да планира проследяването на двамата полковници от Съветската армия.


	Грегъри се завърна вкъщи с обикновен пътнически самолет с прехвърляне в Канзас Сити, където му се наложи да изчака два часа. Той спа почти през цялото време на полета и като слезе от самолета, тръгна направо към изхода — не носеше със себе си никакъв багаж. Годеницата му го чакаше на вратата.
	— Хареса ли ти Вашингтон? — попита тя след обичайната целувка при посрещане.
	— Там е все едно и също. Разкарваха ме ту тук, ту там. Според тях учените могат и да не спят. — Той я хвана за ръка и се запътиха към колата.
	— За какво те извикаха? — поинтересува се Канди, когато излязоха от сградата на аерогарата.
	— Руснаците са провели големи изпитания — отговори Грегъри и се огледа наоколо. В действителност той нарушаваше правилата за опазване на държавната тайна, но нима Канди не беше член на екипа? — Те са стопили един спътник с помощта на наземен лазер, инсталиран в Душанбе. Това, което е останало от спътника, прилича на пластмасов модел, изваден от фурната на печка.
	— Лошо — забеляза доктор Лонг.
	— Разбира се съгласи се доктор Грегъри. — Но при тях са възникнали трудности с оптиката — разсейване и колебание на лъча. Няма съмнение, че нямат някого като тебе, който е способен да конструира огледала. А виж, що се отнася до лазерите, имат добри специалисти в тая област.
	— Колко добри?
	— Толкова, че са успели да направят нещо, което не сме и сънували — промърмори Ал и се насочи към своето „Шеви“. — Сядай зад волана, още съм гроги от полета.
	— Ще се справим ли с този проблем? — попита Канди, отваряйки вратата.
	— Рано или късно. — Доктор Грегъри не се впусна в подробности, въпреки че разговаряше с годеницата си.
	Канди влезе в колата и пресегна с ръка да отключи дясната врата. Ал се настани удобно, сложи си колана и тутакси отвори жабката, за да извади бисквита. Той винаги поддържаше запаси от „Туинки“. Бисквитата беше доста стара, но Ал не обръщаше внимание на такива подробности. Понякога Канди се замисляше дали любовта му към нея не се обяснява с това, че името й му напомня за евтини сладкиши.
	— Как върви работата по новото огледало? — попита той, като отхапа половината от бисквитата.
	— На Марв му хрумна една идея и сега се занимаваме с нея. Той смята, че вместо да удебеляваме слоя на отразяващото покритие, би трябвало да го направим по-тънък. През следващата седмица ще се съберем, за да експериментираме.
	— Този старец Марв има доста оригинална мисъл — забеляза Грегъри. Марв Грийн бе навършил четиридесет и две години.
	— Неговата секретарка също счита, че Марв е много оригинален — разсмя се Канди.
	— Защо му е да се занимава с жена, която работи при него — съвсем сериозно забеляза Грегъри и само след миг лицето му помръкна, като разбра смисъла на собствените си слова.
	— Прав си, скъпи. — Тя се обърна към Ал и двамата се усмихнаха. — Много си уморен.
	— Не, наспах се, докато летях.
	— Чудесно.
	Преди да я прегърне, Грегъри смачка опаковката и я запрати на пода, където тя се присъедини към купчината от няколко десетки други. На Ал се налагаше много рядко да лети и все пак Канди знаеше как да му помогне да преодолее неприятното влияние, което оказваше смяната на часовите пояси.


	— Е, как е, Джак? — попита адмирал Гриър.
	— Тревожи ме едно нещо. Ние станахме свидетели на изпитанията, проведени от руснаците, по чиста случайност. Те бяха разчели всичко блестящо. Всички наши разузнавателни спътници са се намирали зад границите на оптическия хоризонт. Те са предполагали, че ние няма да узнаем за проведените опити — няма нищо за чудене, тъй като това представлява техническо нарушение на договора за противоракетната отбрана. Впрочем може и да не е точно така — вдигна рамене Джак. — Всичко зависи от това как ще изтълкуваш текста на договора. Има два начина за неговото тълкуване: „строг“ и „свободен“. Ако ние бяхме извършили нещо подобно, Сенатът щеше да откачи.
	— На сенаторите не би им се харесало и изпитанието, на което ти стана свидетел — забеляза адмиралът. Много малко хора бяха в течение колко е напреднала работата в „Чайният клипер“. Програмата беше „черна“. По-закрита програма от съвършено секретната „черна“ програма просто не съществува.
	— Може би. Но все пак ние изпитваме системата за насочване, а не истинско оръжие.
	— А пък руснаците проведоха опити със своята система, за да разберат дали тя представлява космическо оръжие — усмихна се Гриър и поклати глава. — Това прилича на метафизическо разсъждение, нали? Колко лазера могат да се поберат на върха на една карфица?
	— Не се съмнявам, че Ърни Алън би могъл да отговори на този въпрос. — Джак се усмихна. Той не винаги беше съгласен с Алън, но този човек не можеше да не предизвика уважение. — Надявам се, че нашият приятел в Москва ще съумее да ни достави необходимата информация.


>	12.
>	УСПЕХ И НЕСПОЛУКА

	Когато се организира проследяване, един от проблемите, който възниква, е, че трябва да се подходи индивидуално, тоест следва да се установи как заподозреният обикновено прекарва деня — и едва тогава става ясно какво е необходимо да се предприеме. Колкото е по-самотен един човек, колкото е по-уединена дейността му, толкова по-трудно се следи, още повече като се има предвид, че наблюдението трябва да се провежда незабележимо. Така например служителите на КГБ, отделени за проследяването на полковник Бондаренко, бързо започнаха да го ненавиждат с цялата си душа. По тяхно мнение неговите ежедневни кросове представляваха идеална маскировка за шпионина. Той бягаше напълно сам по московските улици, които в ранните часове бяха почти пусти — толкова пусти, че всички, които се намираха по това време на улиците, несъмнено му бяха познати по физиономия, и веднага щеше да забележи всякакви отклонения от обичайната картина. Докато той бягаше около кварталите на някои московски жилищни райони, трима служители на ВГУ, които имаха за задача да не го изпускат от очи, загубиха визуален контакт с него не по-малко от пет пъти. Листата на редките дървета, зад които можеха да се скрият, бяха окапали, а жилищните блокове тук се изправят като надгробни паметници сред пустотата на откритото пространство. Пет пъти — при всяко изпускане Бондаренко можеше да спре и да прибере нещо от тайника или сам да подхвърли нещо. Всичко това беше още по-неприятно, защото репутацията на този полковник от Съветската армия беше безупречна и чиста като току-що паднал сняг; впрочем именно такова прикритие се стреми да си създаде агентът на вражеското разузнаване.
	Отново го забелязваха, когато той заобикаляше ъгъла на сградата, насочвайки се към дома. Краката на полковник Бондаренко се движеха енергично, в хладния въздух от устата му се отделяха мънички облачета пара. Старшият на групата стигна до извода, че ще бъдат необходими не по-малко от половин дузина преследвачи само за наблюдение на утринните кросове на полковника. Следваше също да се вземе под внимание, че те трябваше да бъдат на улицата един час преди обектът да е излязъл от входа, и да издържат на сухия и безмилостен студ на московското зазоряване. Служителите от Второ главно управление смятаха, че недооценяват трудностите в тяхната работа.
	На няколко километра оттук един друг екип, състоящ се от трима души, беше много доволен от своя обект. В този случай групата разполагаше с един апартамент на осмия етаж в сградата на срещуположната страна на улицата — дипломатът, живеещ в това жилище, се намираше в чужбина. Двойка телеобективи бяха насочени към прозорците на полковник Филитов, а той принадлежеше към този тип хора, които никога не си спускат щорите и въобще бяха далече от мисълта да ги поставят както трябва. И те наблюдаваха утринното ежедневие на полковника, който вършеше обичайните неща за човек, прекалил с пиенето предишната вечер. Ала тези неща бяха добре познати на служителите от ВГУ, които следяха неговите движения от уютното топло жилище на отсрещната сграда.
	Михаил Семьонович заемаше достатъчно висок пост в Министерството на отбраната, за да има право да ползва служебна кола с шофьор. Не възникнаха особени трудности да сменят сержанта, който обикновено го обслужваше, и да сложат на мястото на шофьора едно голобрадо момче, току-що завършило контраразузнавателната школа на КГБ. Подслушвателното устройство, прикрепено към телефона на Филитов, записа молбата му да изпратят автомобил по-рано от обикновено.


	Ед Фоли излезе от апартамента си също по-рано от обикновено. Този път го откара жена му, а децата настаниха на задната седалка. В досието на КГБ с немалко учудване се отбелязваше, че по-често колата се намираше на разположение на съпругата, която пътуваше с децата и изобщо общуваше с жените на други западни дипломати. В съветското семейство колата винаги принадлежеше на мъжа, който се разпореждаше с нея по собствено усмотрение. Поне този път, забелязаха служителите на КГБ, тя не застави мъжа си да пътува с метрото — доста благородно от нейна страна. Милиционерът, който се намираше на входа на дипломатическия квартал — всички знаеха, че той служи в КГБ, — отбеляза времето на излизане на автомобила и кои седяха в него. Всъщност днес тази кола потегли необичайно рано и човекът от охраната се огледа настрана, за да разбере дали е пристигнал служителят, на когото често възлагаха да следи семейство Фоли. Но този път „опашката“ липсваше. Постоянното наблюдение бе необходимо за по-важни американци.
	Ед Фоли носеше руска кожена шапка, а балтонът му беше достатъчно стар и износен и не изглеждаше прекалено като чуждестранен. Един вълнен шал, закриваш, врата, контрастираше леко е него, както и връзката на райета. На руските служители от охраната, които го познаваха по физиономия, им бе направило впечатление, че жестоката северна зима слагаше и Фоли, както всички останали чужденци, под общ знаменател заедно с местните жители. Ако искаш да преживееш руската зима, в скоро време ще ти се наложи да се обличаш и държиш като руснаците — даже в походката, когато се навеждаш напред, сякаш през всичкото време гледаш в краката си.
	Най-напред оставиха децата в училището. Мери Пат Фоли умело караше колата, като през всеки три-четири секунди поглеждаше в огледалото за задно виждане. В действителност не беше трудно да се управлява кола, особено в сравнение с американските градове. Макар че руските шофьори се държаха съвсем непредсказуемо, по улиците нямаше толкова много коли и Мери Пат, овладяла изкуството да шофира в Ню Йорк, се справяше тук с всяка ситуация. Както се случва с водачите на моторни превозни средства по цял свят, свикнали ежедневно да се движат из града, нейният маршрут се състоеше от множество завои, когато тя преминаваше по тихите тесни улички, за да избегне задръстванията и да спести няколко минути за сметка на няколко литра излишно изгорял бензин.
	Като зави на един ъгъл, тя за миг спря до бордюра и мъжът й изскочи от колата. Щом хлопна вратата, той тръгна, макар и не прекалено бързо към страничния вход на жилищния блок. Този път сърцето на Ед Фоли биеше с всичка сила. В миналото той бе провеждал само веднъж такава операция и тя никак не му харесваше. Влизайки във входа, той не се запъти към асансьора, а стремително се понесе нагоре по стълбата към осмия етаж, като поглеждаше от време на време часовника си.
	Ед не можеше да разбере по какъв начин жена му извърши всичко това. Неговото мъжко самочувствие явно страдаше от факта, че тя управляваше колата много по-добре и по-точно от него; Мери съумя да спре автомобила на нужното място с точност плюс-минус пет секунди. За изкачване имаше на разположение само две минути, а Фоли успя да стигне до осмия етаж с няколко секунди по-рано. Той отвори вратата на стълбището и с тревожен поглед обхвана коридора. Толкова удобни са тези коридори, особено дългите и правите във високите жилищни сгради, помисли си той, тук няма къде да се скрият хора с фотоапарати, за да уловят момента на предаването; а разположението е все едно и също, ето го асансьора в средата, а от двете страни — стълбища. Той мина край асансьора и се запъти към далечния край на коридора. Сега Ед можеше да се информира за времето по ударите на сърцето си. На двадесет метра пред него се отвори една врата и в коридора излезе мъж в армейска униформа. Той се обърна, заключи вратата на апартамента, взе куфарчето си в ръка и тръгна срещу Фоли. Ако там имаше случаен минувач, той щеше да се учуди, че нито един от мъжете не се отклони встрани, за да стори път на другия.
	Всичко свърши само за миг. Дланта на Фоли се плъзна по ръката на КАРДИНАЛА, взе касетката и подаде мъничък свитък хартия. На Ед се стори, че в очите на агента се мярна раздразнение, но не повече, дори не последва обичайното: „Извинете, другарю.“ Офицерът продължи към асансьора, а Фоли, без да бърза, се спусна надолу по стълбата.


	Полковник Филитов се появи на изхода в очакваното време. Сержантът, стоящ до отворената врата на автомобила, забеляза, че полковникът предъвква нещо, явно някакви трохи бяха останали между зъбите му.
	— Здраве желая, другарю полковник.
	— Къде е Жданов? — попита Филитов, след като се отпусна на седалката.
	— Разболя се. Лекарите смятат, че има апандисит.
	В отговор сержантът чу недоволното мърморене на стария офицер:
	— Ами да тръгваме, какво чакаме. Искам да мина през парната баня тази сутрин.


	Фоли излезе през задния вход на сградата, мина покрай два блока и се отправи към съседната улица. Той се приближи към бордюра и тутакси пред него спря една кола, зад чийто волан седеше жена му. Ед отвори вратата, седна до нея и автомобилът дръпна напред, преди да е успял да спре напълно. И двамата поеха дълбоко въздух. Колата се понесе към посолството.
	— Какво ще правиш днес? — попита тя, докато очите й все още поглеждаха в огледалото.
	— Все същото — прозвуча отговорът на примирението.


	Михаил Семьонович вече се намираше в парното отделение. Направи му впечатление отсъствието на теляка и появата на няколко непознати лица. Значи ето на какво се дължи по-особеният начин на предаване днес, помисли си той. Лицето му оставаше безизразно, докато разменяше поздрави с редовните посетители. Жалко, че му свърши филмът във фотоапарата. Освен това той бе получил предупреждение от Фоли. Ами ако отново са установили наблюдение над него? Няма нищо страшно, каза си той, минат не минат няколко години, на някой офицер от органите на сигурността му мръдва чивията и започва проверка на всички ръководни служители в Министерството на отбраната. Изглежда, ЦРУ е забелязало нещо и е прекъснало обичайния канал за връзка. Би било забавно да видя израза на лицето на този младеж в коридора. Толкова малко останаха хората, знаещи от личен опит какво значи бойна обстановка. Хората тъй лесно се поддават на паника. Само в боя можеш да се научиш от какво следва да се боиш и на какво да не обръщаш внимание, помисли си Филитов.
	В съседното помещение един служител на ВГУ обискираше дрехите на Филитов. В същото време в колата му преглеждаха куфарчето. И в двата случая работата бе изпипана бързо и старателно.
	Претърсването в апартамента на Филитов се извършваше под ръководството на самия Ватутин. Тук с тази работа се занимаваха експерти, на чиито ръце имаше гумени ръкавици, както при хирурзите, и те загубиха немалко време, стараейки се да открият специални знаци, оставени от собственика. Това можеше да бъде къс хартия, троха хляб или дори един човешки косъм, поставен на такова място, та неговото изчезване да покаже на собственика, че някой е влизал в жилището, докато той е отсъствал. Оперативните работници, които провеждаха обиска, направиха множество снимки, изпратиха филмите във фотолаборатория и после пристъпиха към работа. Почти веднага бе открит дневникът. Ватутин се наведе и огледа една най-обикновена дебела тетрадка, която лежеше в най-горното чекмедже на бюрото — искаше да се убеди, че нейното положение не е било отбелязано с някакъв таен знак. След една-две минути той се захвана да чете.
	Полковник Ватутин беше раздразнителен. Не бе спал добре предишната нощ. Подобно на по-голяма част от хората, които пият редовно, той се нуждаеше от няколко чашки алкохол преди сън, за да заспи, а вълнението, свързано с разследването, беше допълнителен източник на нервно напрежение и в резултат на всичко това той кашля и се въртя цяла нощ. Това тъй добре се бе изписало на лицето му, че подчинените му предпочитаха да не се обаждат излишно и да не спорят с него.
	— Фотоапаратът — каза той отсечено. Един служител се приближи и започна да фотографира страниците на дневника, докато Ватутин ги обръщаше.
	— Някой се е опитал да отвори бравата на входната врата с шперц — докладва майорът. — Отчетливо се виждат драскотини около дупката на ключа. Ако разглобим бравата, сигурно ще намерим драскотини и на езичето. Вероятно някой е влизал.
	— Това, което са търсели, е в ръцете ми — ядосано подхвърли Ватутин. Служителите, работещи в апартамента, се обърнаха към него. Техникът, занимаващ се с хладилника, сне предното табло, погледна под него и го върна на мястото му. — Този кучи син си води дневник, дявол да го вземе. Нима никой вече не спазва инструкциите относно секретността на деловодството?
	Сега всичко му стана ясно. Полковник Филитов използваше личен дневник при подготовката на официални документи за ръководството. Някой по неизвестно какъв начин бе узнал за това и проникнал в жилището, за да фотографира страниците, съдържащи…
	— Но доколко вероятно е това? — запита се Ватутин.
	Толкова, колкото и обяснението на постъпките на човек, записващ вкъщи основното съдържание на секретни документи, когато спокойно може да прави това на бюрото си в Министерството на отбраната.
	Обискът продължи два часа, а когато групата се разотиде — по единично или по двойки, — всичко бе оставено така, както го бяха намерили.


	Завърнал се в кабинета си, полковник Ватутин внимателно прочете заснетите записки в дневника на полковник Филитов. По време на обиска в апартамента той им бе хвърлил само бегъл поглед. Оцелелият откъс от прехванатия филм точно съответстваше на една страница в началото на дневника. Ватутин загуби цял час в задълбочено проучване на фотографираните страници. Съдържащите се в дневника данни сами по себе си бяха много впечатляващи. Филитов съвсем подробно описваше обект „Ярка звезда“. В действителност обясненията на стария полковник изглеждаха по-разбираеми и находчиви от информацията, която Ватутин бе получил за воденето на разработката. Сред записките в дневника се съдържаха забележки на полковник Бондаренко относно безопасността на обекта и няколко оплаквания за недостатъчното внимание, което се отделяше на проекта в министерството. Беше очевидно, че двамата полковници се отнасяха с много голям ентусиазъм към „Ярка звезда“ и Ватутин вече застана на тяхна страна. Обаче министър Язов, прочете той по-нататък в дневника, още не е взел решение. Следваха оплаквания за недостатъчното финансиране на проекта — но това е стара песен, нали?
	Ватутин не се съмняваше, че полковник Филитов е нарушил правилата за опазване на държавната тайна, записвайки вкъщи съдържанието на строго секретни документи. За всеки служител в министерството, заемащ ниска или даже средна длъжност, подобно нарушение би било достатъчно сериозно, а Филитов по достъпа си до информация бе равен на самия министър. Обаче Ватутин знаеше, че високопоставените чиновници разглеждаха необходимостта от опазването на държавната тайна като неудобство, пречещо им да се грижат по подходящия начин за държавните интереси, при това те се считаха за върховни арбитри в това отношение. Интересно, помисли си Ватутин, дали и в другите страни се отнасят по този начин към държавната тайна. Едно нещо беше очевидно: преди той или някой друг служител от КГБ да обвини Филитов в разгласяване на държавната тайна или в нещо друго, ще са необходими по-сериозни доказателства. Дори и ако Филитов е чуждестранен агент… Ала защо търся предлог, за да се съглася с това? — помисли си Ватутин и веднага си спомни за пребиваването в апартамента на полковника и снимките на стената. Там висяха буквално стотици снимки: Филитов с бинокъл на кулата на своя Т-34. Филитов и екипажът му сред снеговете на Сталинград; Филитов и членовете на неговия екипаж, посочващи с пръст пробойните в страничната броня на немски танк… Филитов на легло в болницата, а сам Сталин окачва третата звезда на Герой на Съветския съюз на неговата възглавничка, при това до него стоят очарователната съпруга на Филитов и двете деца. Всичко това напомня за живота на героя и патриота.
	В миналото това нямаше да има никакво значение, напомни си Ватутин. Тогава всички бяха под подозрение.
	Драскотините на бравата биха могли да бъдат направени от всеки, на когото е удобно. Ватутин бързо стигна до извода, че това вероятно е дело на изчезналия теляк от Сандуновските бани. Бившият механик, занимаващ се с артилерийско въоръжение, навярно би отворил всякаква брава. Ами ако всичко това е съвпадение?
	Но ако Филитов е действително вражески агент, защо сам не е фотографирал секретните документи. В качеството си на помощник на министъра на отбраната той би могъл да изиска да му доставят всякакви документи, а да внесе миниатюрен фотоапарат в министерството не представлява никаква трудност?
	Ако бяхме пипнали филм с кадър от такъв документ, Филитов щеше да се намира вече в Лефортовския затвор…
	Ами ако е проявил хитрост? Ами ако иска да ни накара да мислим, че някой тайно снима сведенията, които се съдържат в неговия дневник? Сега мога да събера всички налични материали и да се отправя в Министерството на отбраната, но можем ли да го обвиним в нещо друго освен в нарушаване на правилата на секретното деловодство, приети в министерството? А ако той отговори, че е свикнал да работи вкъщи, и признае, че е нарушавал правилата, а министърът го вземе под своя защита… Ще тръгне ли министърът да защитава Филитов?
	Да, разбира се. Ватутин не се съмняваше в това. Първо, Михаил Семьонович е един от най-близките му помощници и изтъкнат кадрови офицер. Второ, армията винаги сплотява своите редици, когато е необходимо да защити някои от своите офицери от КГБ. Тези копелета ни мразят повече от Запада. Съветската армия няма никога да забрави края на тридесетте години, когато Сталин се възползва от органите за сигурност, за да отстрани почти целия команден състав, и в резултат на това немската армия за малко не превзе Москва. Не, ако се явим само с това, с което разполагаме понастоящем, те ще отхвърлят всички доказателства и ще започнат собствено разследване със силите на ГРУ.
	Интересно, колко ли ненормални неща и странни съвпадения ще излязат наяве по време на тази разработка? — помисли си полковник Ватутин.


	Фоли мислеше горе-долу по същия начин, седейки в уютната стаичка на няколко километра от кабинета на Ватутин. Той бе проявил филма и сега го разглеждаше. Ала този път с раздразнение забеляза, че КАРДИНАЛА е свършил филма и не е могъл да възпроизведе целия документ. Все пак, съдейки по кадрите, с които разполагаше, беше ясно, че КГБ има свой агент в американския проект „Чайният клипер“. Очевидно Филитов бе преценил, че за американците сведението за агента на КГБ, внедрен в техния секретен обект, представлява по-голям интерес, отколкото информацията с какво се занимават руските учени. След като прочете получените данни, Фоли бе склонен да се съгласи с него. Ясно. Той ще предаде на КАРДИНАЛА още няколко касетки, ще получи пълния Текст и после ще му съобщи, че е време да се оттегли. Извеждането бе насрочено най-рано за след десетина дена. Има доста време, каза си Фоли, усещайки в същото време как го избиват студени тръпки по гърба, които идваха да му кажат нещо друго.
	Сега да помисля за следващата стъпка: как да предам касетка с филма на КАРДИНАЛА. Предишният канал за връзка бе ликвидиран и щяха да са необходими няколко седмици за създаването на нов, а Ед не желаеше отново да поеме риска от пряк контакт.
	Неприятностите трябваше в края на краищата да дойдат, той го знаеше. Разбира се, всичко вървеше гладко в продължение на няколкото години, откакто поддържаше връзка с този агент, ала рано или късно възникват проблеми. Въпрос на късмет, каза си той. В началото, когато го изпратиха тук и се запозна с оперативната история на КАРДИНАЛА, го порази фактът, че този агент, съумял да се задържи толкова дълго, е отхвърлил три предложения да бъде изведен на Запад. Докога щеше да предизвиква съдбата? Явно тоя старец беше решил, че е непобедим. Гордостта завладява тези, които боговете са решили да унищожат, помисли си Фоли.


	— Той е на път — съобщи Ритър на директора на ЦРУ.
	— Слава богу. — На лицето на съдията Мур се появи усмивка. — А сега нека да направим всичко възможно, за да го измъкнем оттам.
	— С Кларк провеждат инструктаж. Утре излита за Англия и един ден по-късно ще срещне подводницата.
	— Още едно момче изпитва благоволението на съдбата — забеляза съдията Мур.
	— По-добри от тях нямаме — отвърна Ритър.


	— Нямаме достатъчно доказателства, за да предприемем решителни стъпки — каза Ватутин на председателя на КГБ, след като го запозна с резултатите от външното наблюдение и обиска. — Включих в операцията още няколко сътрудници. Инсталирахме също подслушвателни устройства в дома на полковника.
	— А какво става с другия полковник?
	— А, Бондаренко ли? Не успяхме да направим обиск в апартамента му. Неговата съпруга не работи и си седи по цял ден вкъщи. Днес узнахме, че той всяка сутрин прави кросове, и се наложи да усилим групата за наблюдение с още няколко служители. Цялата информация, която успяхме да получим за него, характеризира Бондаренко откъм най-добрата страна, освен това той има образцова репутация и немалко амбиции. Понастоящем е назначен като официален представител на министерството в проекта „Ярка звезда“ и както видяхте от записките в дневника, най-ентусиазирано го поддържа.
	— А какво мислите вие за този човек? — Председателят задаваше въпросите си с отривист, но незаплашващ тон. Той беше зает човек и си ценеше времето.
	— До настоящия момент нямаме основание и за най-малките подозрения. Той е получил боеви награди в Афганистан; там е командвал отряд със специално предназначение; попаднал в засада, той е съумял да отрази нападението на бандитите. По време на командировката си в „Ярка звезда“ Бондаренко е упрекнал поделението на КГБ, което се занимава с охрана на обекта, за недостатъчната бдителност, но в своя официален доклад, представен в министерството, той е обяснил причините и е трудно да се оспорва.
	— Какви мерки са взети? — попита Герасимов.
	— Офицерът, изпратен там за проверка, е загинал при самолетна катастрофа в Афганистан. Казаха ми, че скоро ще изпратят на обекта друг офицер.
	— Докъде стигнахте с теляка?
	— Продължаваме издирването. Засега безрезултатно. Имаме наши хора навсякъде: по летищата, по железопътните гари, по станциите на метрото. При всяко изменение на обстановката ще ви уведомя.
	— Много добре. Свободен сте, полковник. — Герасимов се наведе над книжата на бюрото си.
	След като Ватутин излезе от кабинета, председателят на Комитета за държавна сигурност си позволи да се усмихне. Удивително, как всичко се урежда идеално, помисли си той. Решаващият момент се оказа случаят с Ванеева. Не се пада често да бъде разкрита шпионска група, а когато се случи, поздравленията се смесват с въпроса: защо стана след толкова време? Не, този път няма да го бъде. Няма, защото бащата на Ванеева ще бъде избран за член на Политбюро. А генералният секретар Нармонов смята, че той ще бъде предан на човека, който е уредил неговото издигане. Нармонов с мечтите си за съкращаване на въоръженията, за отслабване на контрола на партията върху живота на страната, за „либерализиране“ на това, което е било завещано на партията… Герасимов ще промени всичко това.
	Да се постигне това, разбира се, не беше просто. Герасимов имаше само трима твърди съюзници в Политбюро, но сред тях бе Александров, партийният идеолог, когото Нармонов не можа да отстрани, след като идеологът му изневери. А сега се появяваше нов поддръжник на Герасимов — съвсем неочаквано за генералния секретар. От друга страна, Нармонов се радваше на подкрепата на армията.
	И всичко това стана благодарение на Матиас Руст, немския юноша, който да приземи своята взета под наем „Чесна“ на Червения площад. Нармонов се прояви като хитър политик. Руст прелетя в Съветския съюз в Деня на граничаря — едно съвпадение, което Руст не можа да обясни, а Нармонов лиши КГБ от възможността да разпита въздушния хулиган така, както заслужаваше. Герасимов все още мърмореше по този повод. Младият немец предприе този полет с пълното съзнание и увереност, че огромното мнозинство от войниците и офицерите, влизащи в състава на граничните войски на КГБ, ще бъдат мъртвопияни. По тази причина той прелетя над Финския залив и никой не можа да го открие. После войските на ПВО изпуснаха лекия самолет и тийнейджърът извърши приземяване точно пред катедралата „Василий Блажени“.
	Генералният секретар Нармонов отреагира бързо: в резултат на бурно заседание на Политбюро, на което Герасимов не можа да изкаже възражения, страхувайки се да не постави под удар самия себе си, бяха уволнени командващият войските на ПВО и министърът на отбраната маршал Соколов.
	Новият министър на отбраната Д. Т. Язов бе протеже на Нармонов. Едно нищожество, намирало се на по-ниските стъпала сред висшите военачалници, един човек, който не бе успял да се наложи с достойнствата си, напълно зависим от подкрепата на генералния секретар. В резултат на това най-уязвимият пробив в отбраната на Нармонов бе прикрит. Ситуацията се усложняваше от факта, че Язов все още не бе съумял напълно да се утвърди на поста си и се нуждаеше от поддръжката на опитни офицери от рода на полковник Филитов.
	А Ватутин смята, че това е една чисто контраразузнавателна операция — измърмори си Герасимов.


	Мерките за сигурност, свързани със сведенията, които се получаваха от КАРДИНАЛА, не позволиха на Фоли да изпрати каквато и да било информация по обичайния начин. Дори еднократните шифри, теоретически неподдаващи се на разшифровка, в този случай се забраняваха. И така краткото резюме на първата страница предупреждаваше тесния кръг от хора, притежаващи достъп „Делта“, че данните, които се изпращат, леко се разминават с очакванията.
	Когато Ритър разбра за това, за малко не подскочи от стола. Той взе направените ксерокопия, унищожи оригиналите и се отправи към кабинета на директора на ЦРУ Гриър и Райън вече бяха там.
	— Не му е стигнал филмът — каза заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа веднага щом вратата се затвори зад него.
	— Какво? — попита съдията Мур.
	— Появи се нова информация. Съдейки по всичко, нашите колеги от КГБ са внедрили агент в проекта „Чайният клипер“, който току-що им е предал сведения — по-голяма част от конструкцията на новия тип огледало, — и КАРДИНАЛА решил, че това е по-важно. Не разполагал с достатъчно филм и поради това е отделил основно внимание на дейността на КГБ в „Чайният клипер“. И така ние получихме само половината от данните за тяхната лазерна инсталация.
	— Половината може да се окаже достатъчно — забеляза Райън.
	На лицето на Ритър се появи гримаса на раздразнение. Никак не му харесваше, че сега Райън имаше достъп до информацията по канала „Делта“.
	— Той говори в доклада си за следствията от изменението в конструкцията на огледалото, но не споменава нищо за самото изменение.
	— В състояние ли сме да разпознаем изтичането на информация от наша страна? — попита адмирал Гриър.
	— Може би. Това е човек, който непосредствено се занимава с огледалата. Налага се незабавно да уведомим за това Паркс. Райън, вие сте били там. Какво е вашето мнение?
	— Изпитанието, на което присъствах, потвърди надеждността на огледалата и програмното осигуряване на регулируемата оптика. Ако руснаците успеят да изкопират нашите постижения, след като знаем, че лазерната част на тяхната програма работи идеално… — За миг той замълча. — Господа, последствията могат да се окажат катастрофални. Ако на руснаците им се удаде първи да постигнат успех, всички критерии, свързани с преговорите по съкращаване на въоръженията ще бъдат под заплаха и ние ще се сблъскаме с влошена стратегическа ситуация. Разбира се, ще изминат няколко години, докато проблемът излезе наяве с цялата си острота, но…
	— Ако нашият агент получи нова касета, по дяволите, ние ще се придвижим напред — забеляза заместник-шефът на ЦРУ по оперативната работа. — Има и добри новини. Полковник Бондаренко, офицерът, когото КАРДИНАЛА избра за ръководител на отдела, отговарящ за лазерното оръжие, редовно ще го информира за хода на работите. Лошите новини…
	— Засега няма да се занимаваме с тях — прекъсна го съдията Мур. Той предупреди с поглед Ритър, че не е необходимо Райън да знае всички подробности, и заместник-директорът кимна в знак на съгласие. — Джак, ти спомена, че имаш да казваш нещо друго.
	— В понеделник се очаква ново назначение в състава на Политбюро. Новият член ще бъде Иля Аркадиевич Ванеев. Той е на шестдесет и три години, вдовец. Има една дъщеря, Светлана, която работи в Госплан, разведена, с едно дете. Ванеев се счита за честен човек — по руските стандарти, — откровен и прям. Доколкото ни е известно, за него няма компрометиращи сведения. Той се издига на по-висок пост в йерархията на Централния комитет. Именно Ванеев се занимаваше там със селското стопанство, след като Нармонов стана генерален секретар, и сравнително добре се справи с работата. Говорят, че той е човек на Нармонов. Това означава, че генералният секретар сега има поддръжката на четирима членове — с един повече, отколкото може да разчита Александров и… — Виждайки разстроените лица на тримата мъже, които присъстваха в кабинета, Райън замълча. — Какво има? — попита той най-накрая.
	— Дъщерята на Ванеев е завербувана от хората на сър Базил.
	— Трябва незабавно да се прекъснат всякакви контакти с нея — решително заяви Райън. — Разбира се, няма да бъде лошо да имаме такъв източник на информация, но подобен скандал би поставил Нармонов в сложно положение. Нека да я замразим за няколко години, след това можем пак да я активизираме, но засега не бива по никакъв начин да я закачаме, по дяволите.
	— Може би няма да бъде толкова лесно — подхвърли Ритър и прекъсна обсъждането на тази тема. — Как върви работата по оценката на положението?
	— Вчера завърших.
	— Имайте предвид, че докладът е предназначен за президента и няколко негови сътрудници, тъй че ще бъде разгледан в съвсем тесен кръг.
	— Разбирам. Мога да дам текста за печатане днес следобед. Повече не съм нужен, нали?
	Съдията Мур кимна и Райън излезе от кабинета. Директорът на ЦРУ го проследи с поглед, докато излизаше, и заговори едва след като вратата се затвори:
	— Още с никого не съм говорил за това, но президентът отново се безпокои относно политическата стабилност на Нармонов. По мнението на Ърни Алън последните промени в съветската позиция дават признаци, че подкрепата за Нармонов вътре в страната отслабва, и той е убедил шефа, че сега не бива да оказваме натиск върху руснаците по някои въпроси. Така че, ако ние сега изведем от Русия КАРДИНАЛА, това може да предизвика, така да се каже, лошо въздействие върху политическата ситуация в Съветския съюз.
	— Ако го арестуват, неблагоприятното въздействие няма да бъде никак по-малко — напомни Ритър. — Да не говорим колко пагубни ще бъдат последствията за нашия агент. Артър, те са вече по следите му. Не е изключено да са успели да се доберат до дъщерята на Ванеев.
	— Тя се е завърнала на работа в Госплан — каза заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването.
	— Да, разбира се, но нашият човек от химическото чистене изчезна. Те явно са съумели да арестуват и сломят Ванеева — настоя Ритър. — Трябва да го изведем най-накрая. Не можем да оставим КАРДИНАЛА да виси като бельо на простор. Ние сме длъжници на този човек, Артър.
	— Не мога да дам съгласие за извеждане, без да съм получил разрешението на президента.
	— Тогава издействай такова разрешение. Плюй на политиката — в този случай трябва да оставим настрана политическите съображения. Не бива да се забравя, че въпросът има и практическа страна. Ако захвърлим този агент и не си мръднем пръста да му помогнем, дяволите да го вземат, руснаците ще заснемат телевизионен сериал и ще го показват на цял свят. В крайна сметка ще ни излезе много по-скъпо, отколкото тази временна политическа изгода.
	— Чакай малко — каза Гриър, — ако са успели да сломят дъщерята на този партиен функционер, как тогава тя се е върнала на работа?
	— Може би тук е замесена политиката — замислено забеляза съдията Мур. — Смяташ ли, че КГБ ще се реши да закача семейството на този човек?
	— Герасимов принадлежи към противниците на Нармонов — изсумтя Ритър — и няма да пропусне възможността да попречи на човек на Нармонов да влезе в Политбюро. Това действително мирише на политика, но някак си — на политика от друг вид. По-вероятно е нашият приятел Александров да е успял да привлече този Ванеев на своя страна, а Нармонов още да не знае за това.
	— Значи, смяташ, че са я сломили, а после са я пуснали, за да я използват като средство за оказване на натиск върху бащата? — попита съдията Мур. — Логично е. Но нямаме доказателства.
	— Александров е прекалено стар, за да се стреми към поста на генерален секретар, а и всъщност секретарите по идеологията обикновено не заемат най-висшия пост — много по-интересно е да правиш „крале“. Любимецът на Александров е Герасимов, а ние знаем, че той има толкова много амбиции, че, току-виж, го короновали като Николай Трети.
	— Боб, ти току-що изложи още една причина, поради която не бива да разклащаме лодката. — Адмирал Гриър отпи от кафето си. — На мен също не ми харесва да оставим там Филитов. Но не можем ли да го посъветваме да се спотаи за известно време? Има ли шансове да оцелее? Мисля, че при създалата се сега ситуация той може да опровергае всички обвинения, които биха се повдигнали срещу него.
	— Не, Джеймс — изразително поклати глава Ритър. — Не можем да му наредим да кротува в момент, когато тъй много се нуждаем от втората половина на доклада му. Ако той поеме риска да ни го изпрати въпреки засиленото внимание към него, ние нямаме право да го оставим на произвола на съдбата. Няма да бъде справедливо. Спомнете си какво е направил този човек за нас през всичките тези години. — Ритър продължи да спори още няколко минути, проявявайки изключителна преданост към своите хора, с която се отличаваше още оттогава, когато като млад офицер от разузнаването ръководеше действията на своите агенти. Макар че с агентите често се отнасяха като с деца — поддържаха ги, насърчаваха и нерядко наказваха, — те действително се превръщаха в нещо като твои собствени деца и в случай на опасност имаха нужда от защита.
	Съдията Мур сложи край на проточилата се дискусия.
	— Твоите доводи са ми ясни, Боб, но все едно, ще трябва съгласието на президента. Това излиза извън границите на обичайната полева операция.
	Ритър не се предаваше:
	— Но ние вече се приготвихме за операцията и задействахме нашите хора по места.
	— Съгласен съм, обаче тя ще започне едва след одобрението на президента.


	Времето във Фаслейн беше отвратително, ала за този период на годината това бе съвсем нормално. Когато „Далас“ излезе на повърхността, силният вятър откъм морето застла крайбрежието на Шотландия с пелена от мокър сняг. Манкузо зае място в командната рубка и обхвана с поглед скалистите планини на хоризонта. Той току-що бе завършил стремителния рейд през Атлантическия океан, профучавайки под водата със средна скорост от тридесет и един възла. Да развие по-висока скорост за по-дълго време бе просто рисковано, да не говорим за опасностите при доближаването в потопено положение към брега — много по-близко, отколкото му се искаше. Но нямаше как, плащаха му да изпълнява заповеди и никой не се вълнуваше дали му харесват.
	По морската повърхност се търкаляха петметрови талази, а подводницата се люшкаше върху тях, придвижвайки се напред с двадесет възла. Вълните налитаха право срещу сферичния нос и когато се разбиваха в закръгления му профил, мъгла от пръски политаше нагоре. Дори специалните дрехи за лошо време много не помагаха и след няколко минути капитанът се измокри до кости и започна да трепери от студ. Един влекач от Кралския военноморски флот се приближи и взе на буксир „Далас“. Въжето се натегна и поведе подводницата в тесния залив. В това време Манкузо успя да се справи с люшкането. Склонността да пати от морска болест бе една от най-ревниво пазените професионални тайни на капитана. В своята каюта той се чувстваше малко по-добре, затова пък тези, които се намираха вътре в цилиндричния корпус на подводницата, сега съжаляваха, че с такова удоволствие са изяли вкусния обяд, който им бе сервиран преди няколко часа.
	След по-малко от час „Далас“ се озова в спокойните води на залива, закрилян от скалите, и със зигзази се отправи към пристана, където бяха базирани британски и американски ядрени подводници. След акостирането им помагаше дори вятърът, който притискаше синьосивия корпус на подводницата към кея. На брега вече ги чакаха хора, подслонени в няколко коли, докато палубната команда закрепваше въжетата. Щом прехвърлиха пасарела, Манкузо слезе в каютата си.
	Първият посетител бе един капитан трети ранг. Манкузо очакваше да го посрещне някой офицер от подводния флот, но на униформата на капитана липсваха каквито и да било отличителни знаци — явно той бе от разузнавателното управление.
	— Как премина плаването? — попита офицерът.
	— Тихо и спокойно — нетърпеливо отвърна Манкузо. — „Стига си бавил топката, помисли си той, карай по същество.“
	— Ще отплавате след три часа. Ето заповедта за провеждането на операцията. — И офицерът предаде на капитан първи ранг Манкузо един плик от плътна хартия с восъчни печати. Отпред на плика имаше указание: кога и в какви случаи следва да се отвори. Макар че Манкузо бе виждал във филми пликове, запечатани по този начин, като командир на кораб той получаваше за първи път такъв пакет. Той предполагаше, че ще има възможност да обсъди задачата с човека, който му я възлага, но това не се случи. Манкузо се разписа за получаването на инструкциите, пъхна плика в сейфа под зоркото око на агента от специалните служби и го съпроводи до трапа.
	Лайнар, каза си наум капитанът първи ранг. Сега бе дошло време да приеме гостите.
	Те бяха двама — и двамата в цивилно облекло. Първият се промъкна през люка, през който се пускат торпедата, с ловкостта на опитен моряк. Манкузо бързо разбра причината.
	— Здравей, шкипер!
	— Джоунси, как попадна тук, дявол те взел?
	— Адмирал Уилямсън ме постави пред избор: или да ме мобилизират, или доброволно да взема участие в изпълнението на задачата в качеството на граждански технически специалист. Предпочетох второто. По-добре ще платят. — Джоунс снижи глас: — Това е господин Кларк. Той не е много приказлив.
	Действително Кларк предпочиташе да мълчи. Манкузо му отреди една свободна койка в каютата на механика. След като взе багажа си, който спуснаха през люка, Кларк влезе в определената за него каюта и затвори след себе си вратата.
	— Къде ще кажеш да сбутам партакешите? — попита Джоунс.
	— Има свободна койка в офицерското помещение — отговори Манкузо.
	— Чудесно. Все пак началниците се хранят по-добре от другите.
	— Как върви следването в университета?
	— Остава ми един семестър до получаването на магистърска степен. Някои предприемачи вече ми правят предложения. Освен това се сгодих. — Джоунс извади портмонето си и показа снимката на годеницата си. — Казва се Ким. Работи в библиотеката.
	— Честито, господин Джоунс.
	— Благодаря, шкипер. Адмиралът ми каза, че ще имате нужда от мен. Аз обясних всичко на Ким и тя ме разбра. Баща й служи в армията. И тъй, какво става? Някаква специална операция и не можете да минете без мен, нали? — Терминът „специална операция“ беше евфемизъм, който изразява един куп — в повечето случаи — твърде опасни неща.
	— Не зная. Още не са ме запознали.
	— Ами ако още един път се поразходим на север, няма да е съвсем лошо — забеляза Джоунс. — Да си кажа право, скучно ми е без емоции.
	Манкузо не вярваше, че ще плават в тази посока, но се въздържа да даде отговор. Джоунс се отправи към кърмата, за да се настани на определеното му място. Манкузо пък се запъти към каютата на механика.
	— Господин Кларк?
	— Да. — Кларк бе закачил сакото си, позволявайки по този начин да се открие ризата с къси ръкави. По мнението на капитана той бе леко минал четиридесетте. На пръв поглед не се отличаваше с нещо особено — висок мъничко над метър и осемдесет, тънък; но после Манкузо забеляза, че той няма обичайното мастно натрупване около пояса, тъй характерно за четиридесетгодишните мъже, а раменете му бяха по-широки, отколкото изглеждаха на високото тяло. И вглеждайки се малко по-настойчиво, капитанът откри недостигащото звено в ребуса — една едва забележима под гъстите косми на ръката татуировка: червен тюлен с широка дръзка усмивка.
	— Познавах един човек, който има подобна татуировка. Офицер — сега той е в шеста група.
	— Това беше отдавна, капитане. Не е необходимо да го обсъждаме.
	— Що за операция ни предстои?
	— Сър, във вашите заповеди се съдържа…
	— Изпълнете тази мъничка прищявка. — Зад усмивката на капитана се криеше настоятелно искане. — Току-що вдигнах трапа.
	— Налага се да приберем едно лице на борда.
	Боже мой! Манкузо невъзмутимо кимна.
	— Ще бъде ли необходима допълнителна помощ при провеждане на операцията?
	— Не, сър. Всичко ще проведа аз — със своето снаряжение.
	— Добре, подробностите ще обсъдим след отплаването. Ще се храните в каюткомпанията. Спускате се по стълбата отвън, няколко метра по посока на кърмата, от дясната страна. И още едно нещо: има ли значение въпросът за времето?
	— Не. Не би трябвало да има, стига само да не възразите да поизчакаме. Някои подробности от операцията още не са решени — това е всичко, което мога да ви кажа, капитане. Извинете, но аз изпълнявам заповед, както и вие.
	— Правилно. Вземете горната койка, можете да подремнете, ако имате нужда.
	— Благодаря ви. — Кларк наблюдаваше капитана, който си тръгна, но не се усмихна чак докато не се затвори вратата на каютата. Още не му се бе случвало да плава на атомни подводници от класа „Лос Анджелис“. По-голяма част от разузнавателните операции се провеждаха с участието на по-малки по размери, но по-маневрени подводници от типа „Стърджън“. На Кларк се отреждаше винаги една и съща койка — горната в каютата на механика, единствената свободна на борда на кораба. Както винаги, възникна проблемът с окомплектоването на снаряжението, но Кларк имаше достатъчно опит и съумя да се справи с трудностите. Като свърши с това, той се настани в койката. Беше се уморил по време на полета и желаеше да отдъхне няколко часа. Както обикновено, койката се притискаше до огънатия корпус на подводницата. Струваше му се, че се намира в ковчег с полуотворен капак.


	— Да им се чудиш на тези американци! Притежават възхитителна изобретателност — забеляза Морозов. Наложи се да се потрудят доста на обекта близо до Душанбе през последните седмици. Веднага след завършването на изпитанията — по-точно, щом гостът си замина за Москва — два от шестте лазера бяха размразени и демонтирани за техническо обслужване. Тогава откриха, че оптиката им е обгоряла, при това силно. Значи все още имаше проблеми с оптическото покритие. Най-вероятно, забеляза ръководителят на групата, проблемът се свежда до недостатъчния контрол на качеството. И той предаде решението на проблема на друг екип от инженери, а сам със своите специалисти се захвана с една далеч по-интересна и вълнуваща работа: бяха им доставили данни относно американските огледала, за които бяха чули да се говори още преди няколко години.
	— Тази идея е възникнала в главата на един астроном. Той искал да създаде начин за фотографиране на звездите, при което снимките няма да пострадат от „блещукането“ им. Никой не си направил труда да му каже, че е невъзможно, затова той се захванал и създал такъв метод. Имах най-обща представа за него, но не знаех подробностите. Вие сте прав, младежо. Този начин е действително остроумен, толкова хитър, та се оказа, че не ни е по силите — измърмори старшият инженер, прелиствайки страниците и гледайки компютърните спецификации. — Ние нямаме нищо, което би ни помогнало да изкопираме подобни характеристики. Дори създаването на датчици — не съм уверен, че сме в състояние да направим даже тях.
	— Американците строят телескоп…
	— Да, знам. На Хавайските острови. Но строящият се телескоп по своите технически характеристики много отстъпва на ето това. Американците са направили огромен скок напред, който още не е станал достояние на научната общественост. Обърнете внимание на диаграмата. Не е изключено едно такова устройство да е влязло в строя. — Той поклати глава. — Те са ни изпреварили.


	— Налага се да напуснеш това място.
	— Да. Благодаря ти, че ме укрива тъй дълго. — Благодарността на Едуард Василевич Алтунин беше искрена. Бяха му предоставили място на пода, за да спи, и топла храна, която поддържаше неговите сили, докато той обмисляше планове за бъдещето.
	Съставяше планове, или се опитваше. Той дори не осъзнаваше напълно трудностите, с които ще се сблъска. На Запад човек лесно би намерил други дрехи, перука, с помощта на която да замаскира цвета на косите си, и театрален грим с указания как да го използва, за да измени външността си. На Запад можеш да се сгушиш на задната седалка в автомобил и за четири часа да изминеш двеста мили. В Москва Алтунин бе лишен от такива възможности. Служителите на КГБ навярно бяха направили обиск в апартамента му и знаеха как е облечен, познаваха цвета на косите му и чертите на лицето. Но даже на тях очевидно не беше известен малкият кръг приятели по служба в Афганистан, тъй като никога не бе говорил за тях.
	Приятелите му предложиха друг балтон, но той не му беше по мярка, а и не му се искаше да подлага на допълнителни опасности тези, които му помагаха. Той помнеше наизуст своята легенда: укривал се е заедно с една група престъпници в един по-далечен район. Между другото на Запад много малко се знае за криминогенната обстановка в Москва. Тя бе взела застрашителни размери и все повече се влошаваше. Въпреки че равнището на престъпността в този град още не бе догонило американските градове в това отношение, в Москва съществуваха цели квартали, където разходките нощем са рисковани. Но тъй като чужденците рядко ги посещаваха, а уличните престъпници не безпокояха често чужди граждани — това веднага получаваше енергичен отпор от страна на московската милиция, — в чужбина малко се знаеше за този проблем.
	Алтунин излезе на мрачната, лошо осветена улица „Трофимова“ до река Москва. Той се учуди на собствената си глупост. Алтунин винаги си бе казвал, че ако му се наложи да се скрие в града, ще стори това на товарните шлепове. Баща му цял живот бе работил на шлеповете и Едуард знаеше такива места, където никога няма да го намерят — но сега е зима, реката е покрита с лед, а шлеповете стоят приковани на брега. Как може изобщо такава глупост да ми е минавала през ума, ядосано си мислеше Алтунин.
	Впрочем какъв смисъл има да се разстройвам с тези неща, напомни си той. Съществуват и други начини за изплъзване от Москва. Заводът, в който произвеждат москвичи, се намира само на километър оттук, а дотам влаковете се движат през цялата година. Той ще се опита да се скрие в товарен вагон с автомобилни части, при това ще избере влак, отправящ се на юг. Ако има късмет, може да се озове в Грузия, където никой няма да се вглежда много в неговите преправени документи. В Съветския съюз можеш лесно да изчезнеш, помисли си Алтунин, в края на краищата как няма да потъна сред двеста и осемдесет милиона жители? Тук постоянно има хора, които губят или си повреждат документите. Все пак си даваше сметка, че с подобни, не особено реалистични мисли той просто се мъчеше да се поободри.
	Но сега Алтунин не можеше да спре. Това бе започнало в Афганистан и едва ли изобщо някога щеше да се прекрати.
	В началото успяваше да прогонва такива мисли от главата си. В Афганистан бе воювал като ефрейтор в рота за артилерийско обслужване. Възлагаха му да се занимава с това, което в Съветската армия носеше евфемистичното название „устройство за борба с терористите“. Разпръскваха ги от въздуха или по-често войници, извършващи хайки в афганистанско село, оставяха тези устройства при напускане на населения пункт. Някои от тях изглеждаха като типично руските кукли „матрьошки“, други приличаха на писалки или на камионче. Възрастните хора бързо разбраха колко са опасни тези неща, но децата бяха прокълнати да са любопитни и неспособни да се учат от грешките на другите. Скоро стана ясно, че децата събират всичко, каквото им попадне, и производството на взривяващите се матрьошки рязко се намали, макар че едно нещо оставаше постоянно: всеки предмет съдържаше сто грама взривни вещества и се взривяваше в ръцете на любопитните. Задачата на Алтунин бе да сглобява такива бомби и да обучава войниците как да ги използват.
	В началото Алтунин не придаваше значение на това. Просто такава бе работата му. Заповедите постъпваха от командването; всъщност руснаците не са склонни нито по характера, нито по възпитанието си да оспорват заповедите. Освен това работата бе лека и безопасна. Не му се налагаше да носи автомат и да действа в райони, където зад всеки ъгъл се криеха бандити. Опасност го заплашваше само на кабулските пазари и там той се стремеше да ходи заедно с група от пет или повече човека. Но веднъж по време на едно такова посещение на пазара той видя дете — момче ли беше или момиче, не разбра, — чиято дясна ръка се бе превърнала в чукан, а майката на детето гледаше него и другите руски войници с един поглед, който е невъзможно да забравиш. Алтунин бе слушал разкази за това, как афганистанските бандити с особено удоволствие одират на живо кожата на пленени летци, и за това, как жените им понякога сами се справят с такава работа. На него му се струваше, че подобно поведение е нагледно доказателство за варварството на един първобитен народ — но детето не можеше да се счита за първобитно. Марксизмът поне учеше така. Вземете кое да е дете, дайте му подходящо възпитание и под съответното ръководство то ще стане комунист за цял живот. Обаче не това дете. Той запомни видяното в онзи студен ноемврийски ден преди две години. Раната напълно бе заздравяла и детето дори се усмихваше — то беше прекалено малко и не осъзнаваше, че е осакатено за цял живот. А ето майката знаеше и разбираше — детето й е понесло такова жестоко наказание само защото се е… родило. Сега леката и безопасна работа вече не беше така приятна. Всеки път, когато Алтунин завинтваше взривното устройство, той виждаше осакатената ръчичка на малкото дете. Започнаха да му се присънват кошмари. Водката и даже хашишът не можаха да го избавят от страшните видения. Не помогнаха и разговорите с другите техници — наистина заради тях му се наложи да издържи гнева на ротния заместник-командир по политическата част. Действително неговата работа не беше лека, съгласи се политическият офицер, но тя бе необходима, за да се избягнат по-големи човешки жертви. Беше безсмислено да се оплаква, защото това можеше да доведе единствено до превеждането на ефрейтор Алтунин в стрелкова рота, където той лично щеше да се убеди в необходимостта от такива жестоки мерки.
	Сега Алтунин разбираше, че е трябвало да приеме едно такова предложение, и изпитваше ненавист към себе си за проявената тогава страхливост. Службата в пехотата може би щеше да възстанови в него чувството за собствено достойнство, може би щеше да промени много неща, каза си Алтунин, но в онзи момент бе направил друг избор, а сега нямаше никакъв смисъл да се задълбава в тези мисли. В края на краищата той си бе спечелил само забележка в досието, която щеше да влачи със себе си, докато е жив.
	И ето сега то мъчеше да изкупи вината си. Той си казваше, че може би вече е успял да стори това, а сега, ако му потръгне, ако много му потръгне, ще съумее да изчезне и тогава може би ще забрави за страшните играчки, които е изработвал по време на тази кошмарна война. Това бе единствената мисъл, която терзаеше съзнанието му в тази мрачна студена нощ.
	Алтунин тръгна на север, стремейки се да остава в сянка, като избягва осветените части на тротоарите. Работниците, завръщащи се вкъщи след края на смяната в завода „Москвич“, изпълваха с приятна глъчка улиците, но когато той стигна железопътната гара, там вече бе пусто. Заваля сняг и видимостта намаля до сто метра. Около всяка лампа над спрелите товарни вагони се рееше облак от бели снежинки. Изглежда, тук се композира влак, за да тръгне може би на юг, реши Алтунин. Маневрените локомотиви се движеха напред-назад, премествайки вагоните от един резервен коловоз на друг. Той се сгуши в сянката на един вагон и се опита да разузнае обстановката. Вятърът се усили, стана му студено. Огледа се настрана в търсене на по-удобно място за наблюдение. Да, на петдесетина метра оттук имаше няколко фургона, от които щеше да следи по-добре образуването на композицията. Вратата на един от фургоните беше отворена — разгеле, помисли си той, трябваше да огледа хубаво заключващия механизъм, ако искаше да проникне в закрития вагон. Алтунин тръгна към фургона с приведена глава, за да прикрие лицето си от поривите на ледения вятър. Под краката му пращеше снегът, чуваха се свирките на маневрените локомотиви. Стори му се, че тези звуци го приветстват, че ей сега ще настъпи някаква промяна в живота му, която ще го изведе към нещо, подобно на свободата.
	Той с изненада видя във вагона трима мъже. Двама държаха в ръцете си картонени кутии с резервни части за автомобили. Ръцете на третия бяха незаети, ала изведнъж той бръкна с ръката си в джоба и извади нож.
	Алтунин се опита да каже нещо, да обясни, че му е безразлично дали крадат или не детайли, за да ги продават после на черна борса. Това съвсем не го интересуваше, но преди да успее да произнесе и една дума, мъжът скочи от вагона право към него. Алтунин падна по гръб и удари тила си в релсата. Той не изпадна в безсъзнание, просто бе зашеметен от неочакваното нападение и за миг загуби дар слово. Всичко стана тъй бързо, че даже не успя да се изплаши. Мъжът, който го събори, се обърна към него и го попита нещо. Отговорът бе кратък и рязък, Алтунин сам не разбра какво казва. Той все още се опитваше да проумее какво става, когато нападателят се обърна към него и с мълниеносно движение му преряза гърлото. Алтунин не почувства болка. Той искаше да обясни… че хич не го засяга… От вагона скочи още един мъж с две картонени кутии в ръце и застана втрещен пред тялото, сякаш сам той умираше…
	След два часа маневреният локомотив не успя навреме да спре, макар че машинистът забеляза върху релсите странен предмет, засипан със сняг. След като разбра, че е прегазил човек, машинистът извика диспечера.


>	13.
>	СЪВЕЩАНИЯ

	— Прекрасно свършена работа — забеляза Ватутин. — Мерзавци! — Те са нарушили правилото, помисли си той. Това правило беше неписано и все пак реално съществуваше: ЦРУ не убива съветски граждани на територията на СССР, а КГБ не убива американци или дори руснаци, потърсили политическо убежище в Съединените щати. Доколкото беше известно на Ватутин, правилото никога не бе нарушавано от нито една от страните — поне демонстративно. Това бе едно разумно гледище, защото задачата на тайните служби е да събират разузнавателна информация. Ако служителите на КГБ и ЦРУ се захванат да убиват хора, неминуемо ще последват ответни мерки, а после контрамерки и няма да остане време за изпълняване на основната задача. Ето защо дейността на разузнавателните служби беше цивилизована и предсказуема. В страните от Третия свят се прилагаха, разбира се, по-други правила, но в СССР и Америка това правило строго се спазваше.
	Поне до този момент — само да не рекат да ме убеждават, че този нещастник е бил убит от престъпници, които са крали автомобилни части! На Ватутин му мина мисълта: а не е ли привлякло ЦРУ към „мократа“ работа някоя местна престъпна групировка? Той отдавна подозираше, че ЦРУ използва съветски престъпници за изпълнение на поръчения, прекалено деликатни за нежните ръце на американските разузнавачи. Погледнато формално, това няма да представлява нарушение на правилата, нали? Интересно, а не прибягват ли служителите на ПГУ до услугите на американски престъпници?
	Сега обаче му беше известно само, че поредното звено във веригата на куриерите лежеше мъртво в краката му и с неговата смърт изчезваше последната надежда да се свърже заловеният микрофилм с американския шпионин в Министерството на отбраната. Полковникът си спомни, че му е известно още едно: след шест часа той трябваше да съобщи за случилото се на председателя на КГБ. Господи, колко му се искаше да пийне! Ватутин поклати глава и погледна надолу към това, което бе останало от заподозрения. Валеше толкова едър сняг, че кръв вече не се забелязваше.
	— Знаете ли, ако бяха малко по-умни, да поставят както трябва тялото върху релсите, ние може би щяхме да припишем всичко на нещастен случай — забеляза стоящият до него служител на КГБ.
	Въпреки ужасните увреждания, причинени на тялото от колелата на локомотива, беше очевидно, че са прерязали гърлото на Алтунин съвсем професионално с остра кама. По мнението на лекаря, дошъл на местопроизшествието, смъртта бе настъпила почти веднага, за не повече от минута. Следи от борба не бяха открити. Ръцете на жертвата — на предателя — не бяха наранени или увредени. Следователно той не бе оказал съпротива на този, който го е убил. Извод: Алтунин вероятно е познавал убиеца. Дали все пак не е бил американец?
	— Преди всичко искам — каза Ватутин — да изясните дали някой от американците не е отсъствал от жилището си между шест и единадесет часа вечерта. — Той се обърна към стоящия до него мъж: — Докторе!
	— Слушам, другарю полковник.
	— Още веднъж уточнете времето на смъртта.
	— Съдейки по температурата на по-големите части от трупа, смъртта е настъпила в периода между девет часа вечерта и полунощ. По-скоро малко по-рано, но студът и силният снеговалеж затрудняват изчисленията. — Да не говорим за това, което е останало от тялото, помисли си той, но премълча.
	Ватутин погледна помощника си.
	— И така, искам да знам кой го е нямало вкъщи, къде е бил, кога и защо.
	— Може би трябва да засилим наблюдението и да обхванем всички чужденци — изрази на глас своята мисъл помощникът на Ватутин.
	— Ще се наложи да се обърна за разрешение лично към председателя. Обмислям въпроса. Поговорете с представителя на милицията, възглавяващ следствената група. Всичко трябва да бъде максимално засекретено. Съвсем не ни е нужна тълпа от пипкащи се милиционери да обърка всичко.
	— Разбрано, другарю полковник. Милицията следва да се интересува само къде са изчезнали откраднатите части — недоволно каза служителят на КГБ. — Дяволите ще я вземат тази перестройка — сега всички се превръщат в капиталисти.
	Ватутин се приближи към машиниста на локомотива, който се намираше в кабината си.
	— Студено е, нали?
	Машинистът тутакси схвана намека.
	— Така е, другарю. Може би две глътки ще ви стоплят.
	— Сигурно.
	— Ще се радвам да ви помогна, другарю полковник. — Машинистът извади малка бутилка.
	Когато машинистът забеляза, че на местопроизшествието са пристигнали служители на КГБ, той реши, че с него е свършено. Но полковникът се оказа съвсем приличен човек, неговите колеги се занимаваха със своите неща, задаваха разумни въпроси и машинистът се успокои — до момента, когато му мина през ума, че може да го накажат за употреба на алкохол по време на работа. Той с безпокойство проследи как полковникът дръпна няколко огромни глътки и после върна бутилката.
	— Благодаря — каза Ватутин и се скри зад снежната завеса.


	Когато пристигна председателят на КГБ, полковник Ватутин го чакаше в приемната. За Герасимов се говореше, че той се отнася много сериозно към работата си и винаги пристига в седем и половина. Това беше истина. Той отвори вратата, когато часовникът показваше седем и двадесет и пет минути, и направи знак на полковника да го последва в кабинета му.
	— Как върви работата?
	— Убили са Алтунин снощи, късно вечерта, на железопътната станция до автомобилния завод „Москвич“. Прерязано му е гърлото, а тялото са оставили на релсите, после един маневрен локомотив го е прегазил.
	— Вие уверен ли сте, че това е Алтунин? — намръщи се Герасимов.
	— Да, точно го разпознаха. Сам видях лицето му. Трупът е открит до вагона, чиято врата са разбили. От вагона са откраднати авточасти.
	— Аха, той се натъкнал на банда спекуланти, търгуващи с откраднати части на черна борса, и за късмет на шпионите са го убили, нали?
	— Поне така е изпипано, че да създаде именно такова впечатление, другарю председател — кимна полковник Ватутин. — Едно такова съвпадение ми изглежда неубедително, но нямаме доказателства за нещо друго. Продължаваме разследването. Сега се подлагат на проверка всички лица, живеещи в този район, които са служили заедно с Алтунин в Афганистан, но аз се съмнявам, че тази линия ще ни помогне.
	Герасимов нареди да донесат чай. След миг се появи секретарят му и Ватутин разбра, че така започва всяко утро на председателя на КГБ. Съдейки по всичко, той прие съобщението за смъртта на Алтунин далеч по-спокойно, отколкото очакваше полковникът. Макар че Герасимов по-рано бе партиен функционер, сега той се държеше като истински професионалист.
	— И така, понастоящем имаме трима куриери, признали, че са предавали документи, и още един, разпознат от нас, но за съжаление мъртъв. Последният е бил забелязан, когато е стоял в непосредствена близост с личния помощник на министъра на отбраната; един от куриерите — един от тримата, които са живи — смята, че е предавал сведения на чужденец, но не може да го разпознае. Накратко казано: имаме средното звено на канала за връзка, но липсват и двата края.
	— Съвършено вярно, другарю председател. Продължаваме да следим двамата полковници от Министерството на отбраната. Освен това предлагам да засилим наблюдението над служителите от американското посолство.
	Герасимов кимна.
	— Съгласен съм. Действайте, Ватутин. Трябва да доведем това разследване до успешен край. Откакто престанахте да пиете, имате съвсем друг вид.
	— Чувствам се много по-добре, другарю председател — призна си полковникът.
	— Прекрасно. — Герасимов стана, а заедно с него се надигна и полковникът. — Вие действително ли считате, че нашите колеги от ЦРУ са убили собствения си агент?
	— Смъртта на Алтунин напълно ги устройва. Разбирам, че това би било в нарушение на споразумението относно действията… действията на противниковата територия, но…
	— Но по всяка вероятност имаме работа с високопоставен шпионин и без съмнение те са извънредно заинтересовани да не допуснат неговото разобличаване. Да, разбирам. Карайте все тъй, Ватутин, не отслабвайте темпото — настоя отново Герасимов.


	Фоли вече също се намираше в кабинета си. Пред него на бюрото лежаха три касетки, предназначени за КАРДИНАЛА. Проблемът сега бяха тези дяволски неща. В разузнавателната дейност се преплитаха множество взаимосвързани противоречия, при това някои от тях бяха адски забъркани, а други толкова опасни, че понякога Ед съжаляваше, задето напусна „Ню Йорк Таймс“. Обаче някои от нещата бяха тъй прости; че с тях можеха да се справят и децата. Тази идея неведнъж му идваше в главата. Не че сериозно я обмисляше, но му се случваше, след като е обърнал две чашки, да даде воля на въображението си и да си представи как Еди-младши взема парче тебешир и прави даден знак на определено място. От време на време служителите на посолството се разхождаха из Москва и вършеха доста по-различни неща от общоприетите. През лятото например някой ще си сложи цветче в илика и изведнъж ще го махне без всякаква видима причина, а офицерът от КГБ, който го следи, започва тревожно да се обръща настрана в търсене на човека, към когото е адресиран този „сигнал“. Някои дипломати през цялата година бродеха по улиците на Москва и снимаха най-обикновени улични сценки. Всъщност на тях никой не им казваше, че не бива да правят това. Част от служителите на посолството просто обичаха да се държат така, както им диктуваше ексцентричният характер — това бе достатъчно да изкара от кожата руснаците. За служителите на контраразузнаването буквално всичко може да изглежда като секретен знак: обърната надолу козирка за защита от слънчевите лъчи в автомобила, оставен на предната седалка пакет, завъртени по съответния начин колела на паркирана кола. В резултат на всички тези мерки, част от които се осъществяваха преднамерено, а други — чисто случайно, офицерите на ВГУ бяха принудени да се разкарват из цяла Москва, за да разследват загадки, които просто не съществуваха. В това отношение американците превъзхождаха руснаците, които действаха прекалено еднообразно, подчинявайки се на пълна регламентация, без да се ръководят от инстинкта и въображението. По тази причина животът на контраразузнавачите от Второ главно управление ставаше прекалено тежък и нерадостен.
	Затова пък руснаците имаха няколко хиляди човека, докато американците, работещи в посолството — включително членовете на техните семейства, — бяха всичко седемстотин.
	И все пак Фоли досега не бе измислил начина за предаването на касетката. Той не разбираше защо КАРДИНАЛА още от самото начало отказваше да използват тайници. В дадения случай това щеше да е идеалният способ. Тайник можеше да стане всеки предмет, изглеждащ като обикновен камък или нещо още по-обичайно и невинно. В него се правеше кухина, в която се вмъкваше предметът за предаване. В Москва — град, построен, общо взето, от тухли — най-популярният материал за тайници бяха тухлите, които често поради лошото качество и недостатъчната квалификация на работниците слабо се крепяха в стените и лесно се отместваха. Впрочем съществуваше много голямо разнообразие от предмети и материали, които могат да послужат за тази цел.
	В същото време начините за предаване от ръка в ръка не бяха прекалено много и всичко зависеше от идеално точния разчет при едни не съвсем ясни обстоятелства. Но нали управлението му бе възложило тази работа съвсем не защото тя беше лека. Обаче той вече не можеше отново да се изложи на същия риск. Може би щеше да поръча на жена си…


	— И тъй, откъде може да изтича информацията — попита Паркс началника на службата за сигурност в своето ведомство.
	— Източникът на изтичане на информация може да бъде всеки от стотината, дори повече, наши служители.
	— Значи задачата се облекчава — забеляза сухо Пит Уекстън, инспектор от контраразузнавателния отдел на ФБР. — Заподозрените са само сто.
	— Това е някой от учените или нечия секретарка, или може би някой от бюджетното управление — имам предвид хора, съпричастни към програмата. Да, в окръг Колумбия има още двадесет човека, които притежават право на достъп до „Чайният клипер“ и съответно се допускат до такива документи, но всички те са високопоставени лица. — Началникът на службата за сигурност в СОИ (Стратегическата отбранителна инициатива) беше капитан първи ранг от военноморския флот, макар че носеше цивилен костюм. — По всяка вероятност човекът, когото търсим, се намира на обекта „Чайният клипер“, на запад.
	— А те почти всички са учени и не са по-възрастни от четиридесет години — каза Уекстън и затвори очи. Живеят вътре в компютрите и възприемат целия свят като една гигантска видеоигра. Трудността при общуването с учените, особено с младите, се състоеше в това, че те живееха в един свой свят, твърде различен от този, който усещаше и разбираше службата за сигурност. Според тях прогресът в науката зависи от свободния обмен на информация и идеи. Това са хора, които ги вълнува всичко ново, говорят за новото помежду си, неосъзнато търсейки съпричастието, което съдейства за ускореното развитие на идеите, никнещи като плевели в размирния духовен свят на лабораторията. За ченгето от службата за сигурност идеалният свят е този, в който никой с никого не приказва. В този случай обаче изчезва нуждата от службата за сигурност, защото в такъв свят не възниква нищо ценно. Да се установи необходимото равновесие беше почти невъзможно и блюстителите на безопасността неизменно се озоваваха между чука и наковалнята, като ставаха обект на всеобща ненавист.
	— Какво ще кажете за вътрешната сигурност, касаеща секретната документация?
	— Вие имате предвид „капаните за канарчета“?
	— За какво говорите, дявол да го вземе? — поинтересува се генерал Паркс.
	— Всички тези документи се изготвят с текстови програми. С тяхна помощ става възможно да се внесат в текста на всеки екземпляр мънички изменения. По такъв начин можем да проследим всяко копие на всеки важен документ и да изясним от кой екземпляр е станало изтичането на информацията — обясни капитанът. — Но ние правим това много рядко. Подобна операция изисква прекалено много време.
	— ЦРУ разполага с компютърна подпрограма, която осъществява всичко това автоматически. Тя се нарича „Спукскрайб“ или нещо подобно. Достъпът до нея е строго ограничен, но ако се обърнете с молба, ще ви разрешат да се възползвате от нея.
	— Много любезно от ваша страна — измърмори Паркс. — В този случай ще има ли някакво значение?
	— Сега не, но не бива да се пренебрегва нито един метод — поясни капитанът, обръщайки се към своя началник. — Слушал съм за тази програма. Не можем я ползваме при работа с научни документи — техният език е прекалено точен. Дори една запетая да преместиш от едно място на друго, можеш да изкривиш целия смисъл.
	— Това е при условие, че този, който чете, съумее да разбере текста — тъжно поклати глава Уекстън. — Впрочем не се налага да се съмняваме, че руснаците са успели. — Той вече мислеше за човешките ресурси, които ще бъдат необходими за разследването — може би трябваше да привлекат стотици агенти. Но те веднага щяха да се набият на око. Обкръжението, в което щяха да работят, е прекалено малко, за да останат незабелязани.
	Можеше да се предприеме и друга очевидна крачка — да се ограничи достъпът до информацията по експериментите с огледалата, но в този случай възникваше вероятност шпионинът да усети опасност и да стане по-внимателен. Уекстън умуваше дали да подходи към нещата по-просто — така както при разследване на рекета и мафията. Ала самият генерал Паркс го бе привлякъл за охраната на „Чайният клипер“ и му бе подсигурил необходимия инструктаж. „Това е отговорна задача и никой няма да се справи с нея по-добре от Уекстън.“ Той не се съмняваше в това: така му каза директорът на ФБР Джейкъбс.


	Първи го забеляза Бондаренко. Вече в продължение на няколко дни по време на утринния крос не го изоставяше това странно чувство. Той го имаше по рождение, но след тримесечното пребиваване в Афганистан това шесто чувство разцъфна с разкошни цветове и от скрито, латентно, се превърна в истински действащо. Бондаренко знаеше, че от него не откъсват очи. Но кой? — опитваше се да разбере той.
	Следяха го истински професионалисти, в това нямаше никакво съмнение. Мислеше, че са петима или даже повече. Значи това са руснаци… Да, по всяка вероятност. Но човек никога не е сигурен. Полковник Бондаренко пробяга първия километър и реши да направи малък експеримент. Той измени маршрута и на това място, където обикновено завиваше наляво, кривна надясно. Сега щеше да премине край новата многоетажна сграда, чиито стъкла на прозорците на първия етаж бяха лъснати. Той се усмихна вътрешно, но дясната му ръка несъзнателно се плъзна надолу по бедрото, за да напипа служебния пистолет. Усмивката тутакси изчезна, когато осъзна какво бе сторила дясната ръка, и на нейно място се появи гримасата на голямото разочарование — предстоеше му да се защитава с голи ръце. Той нелошо владееше и това, но пистолетът действа по-далеч от ръцете и краката. Не че го беше страх даже и помен нямаше от това. Бондаренко беше военен, привикнал към правилата и ограниченията на средата, в която живееше.
	Той обърна глава и погледна отражението в стъклото. На сто метра зад него се намираше мъж, който държеше ръката си до лицето, сякаш говореше пред микрофон. Любопитно. Бондаренко направи кръгом, пробяга няколко метра в обратна посока и отново погледна встрани: мъжът вървеше с отпуснати ръце, без да обръща, изглежда, никакво внимание, на бягащия офицер. Бондаренко пак се обърна и възобнови нормалното темпо. На лицето му се мярна горчива усмивка — бе успял да потвърди подозрението си. Добре, ами причината? Той си обеща да разбере всичко един час след като пристигне в службата.
	Тридесет минути по-късно той се прибра вкъщи, взе душ, облече се и четейки сутрешния вестник — това неизменно беше „Красная звезда“, военният всекидневник, — си наля голяма чаша чай. В жилището звучеше музика, предавана по радиото, жена му приготвяше децата за училище. Бондаренко не слушаше музика, нито разговорите на децата, а погледът му само се плъзгаше по заглавията. Кои ли са те? — неотстъпно бучеше в главата му. Защо ме следят? Не ме ли подозират в нещо? Ако ме подозират, тогава в какво?
	— Добро утро, Генадий Йосифович — произнесе Филитов, влизайки в кабинета си.
	— Добро утро, другарю полковник — отговори Бондаренко.
	— Наричайте ме просто Михаил Семьонович — усмихна се Филитов. — При такова развитие, току-виж, че скоро сте започнали да ме командвате мен, стария кокал. И така, какво има?
	— Следят ме. Забелязах го днес сутринта по време на кроса.
	— Вие ги! — Филитов се обърна. — Сигурен ли сте?
	— Когато човек го наблюдават, знаете какво се получава… Сигурно сте изпитвали такова усещане, Михаил Семьонович — каза младият полковник.
	Но той грешеше. Инстинктите подвеждаха Филитов и той нищо не бе забелязал до настоящия момент. Едва сега си спомни, че телякът в Сандуновските бани така и не се появи на работа. Какво ли пък, ако сигналът за тревога се окаже нещо повече от обичайната проверка на службата за сигурност? Сянка на безпокойство премина по лицето на Филитов, но в следващия миг той се овладя.
	— Значи и вие сте забелязали нещо? — попита Бондаренко.
	— Ах! — Небрежно махане с ръка, иронична усмивка. — Нека си следят. Ще разберат, че да наблюдават стария полковник е още по-скучно, отколкото да се интересуват от любовните похождения на Александров. — Вицовете за главния идеолог в Политбюро бяха станали популярни в Министерството на отбраната. А това не е ли вече признак, помисли си Филитов, че генералният секретар Нармонов се кани да се отърве от него?


	Те ядяха по афганистански — всеки си вземаше храна с пръсти от обща чиния. Американците бяха организирали истински банкет за своите афганистански приятели. Стрелеца седеше на почетното място, а до него се намираше Ортис, изпълняващ ролята на преводач. Присъстваха също четирима високопоставени служители на ЦРУ. Според Стрелеца всичко това изглеждаше прекалено театрално, но май неговото съобщение за лъча светлина в небето бе наистина важно. Ортис откри тържеството с обичайните официални поздравления.
	— Вие ми оказвате прекалено голяма чест — смути се Стрелеца.
	— Не — възрази чрез Ортис един особено високопоставен служител на ЦРУ, пристигнал от Вашингтон. — Вашето майсторство и смелост са ни добре известни и даже сред нашите войници се говори за тях. Ние изпитваме чувство на срам поради това, че ви предаваме само тази оскъдна помощ, която се предоставя от нашето правителство.
	— Ние се борим за своята родина — с достойнство отвърна Стрелеца. — С помощта на Аллаха ще си я възвърнем. Хубаво е, че вярващите от целия свят се обединяват срещу безбожниците, но това е наша задача, а не ваша.
	Той дори и не подозира, помисли си Ортис, че го използват за съвсем други цели.
	— А сега кажете — продължи Стрелеца — за какво сте пристигнали от толкова далече и желаете да разговаряте с такъв скромен воин като мен.
	— Ние искаме да ви попитаме за лъча светлина, който сте видели на небето.
	На лицето на Стрелеца се появи недоумение. Беше удивен. Той очакваше, че ще му зададат въпроси относно ефективността на зенитните ракети.
	— Това беше просто светлина — действително много странна. Приличаше на метеор, обаче се издигаше в небето, вместо да се спуска надолу. — Афганистанецът описа подробно картината, която бе видял, посочвайки точно времето и местонахождението си в онзи момент, направлението на лъча и начина, по който той е прорязал небето.
	— Видяхте ли къде попадна? Имаше ли нещо друго на небето?
	— Попаднал ли? Не разбирам. Това беше само един лъч.
	Един друг гост се обърна към него:
	— Казаха ми, че сте били учител по математика. Знаете ли какво представлява лазерът?
	Стрелеца се замисли, изражението на лицето му се промени.
	— Да, чел съм за лазерите — когато учех в университета. Аз… — Той отпи сок от стоящата пред него чаша. — Знам нещичко за лазерите. Те прожектират светлинен лъч и се използват за геодезични измервания. Никога не съм виждал лазери, само съм чел за тях.
	— Вие сте наблюдавали изпитание на лазерно оръжие.
	— Каква е неговата цел?
	— Това не ни е известно. Лъчът, който сте видели, е използван за унищожение един спътник на орбита с помощта на лазерни системи.
	— Знам за спътниците. Нима е възможно да се използва за това лазер?
	— Нашата страна също работи над този проблем, но изглежда, че руснаците са ни изпреварили.
	Това признание изненада Стрелеца. Нима Америка не беше водеща сила в областта на техниката? Не е ли стингърът доказателство за това? Защо бяха прелетели тези хора осемнадесет хиляди километра — само защото той е видял светлина на небето ли?
	— Страхувате ли се от този лазер?
	— Интересува ни извънредно много — отвърна най-старшият от американците. — Някои от документите, които сте ни предали, дават такава информация за обекта, каквато досега нямахме, и затова сме ви двойно задължени.
	— Сега и мен ме заинтересува. Имате ли карта?
	— Емилио! — Сътрудникът на ЦРУ направи знак на Ортис, който не закъсня да предостави карта и чертеж.
	— Строителството на този обект е започнало през 1983 година. Изненада ни, че руснаците са решили да построят толкова важна инсталация в непосредствена близост до Афганистан.
	— През 1983 година те все още се надяваха, че ще извоюват победа — произнесе Стрелеца мрачно. Възмущаваше го самата мисъл, че руснаците са имали такава надежда, и го възприемаше като оскърбление. Стрелеца разгледа картата, запомни разположението на обекта: планински връх, стегнат като в примка от криволичещата река Вахш. Той веднага схвана защо руснаците са избрали именно това място — само на няколко километра се намираше Нурекската ВЕЦ. Стрелеца разбираше повече от лазери, отколкото показа пред американците. Той знаеше какво представляват те и как действат. Бе му известно, че техният лъч може да бъде опасен, може да ослепи…
	Но да унищожи спътник, намиращ се на стотици километри от повърхността на земята, на по-голяма височина, отколкото летят самолетите… Какви ли вреди могат да причинят тези лъчи на хората тук, на земята… Може би тези лазери са построени толкова близо до неговата страна с друга цел…
	— Значи сте видели само светлината? Не сте ли чули нещо да се приказва за това място, нещо за странни лъчи на небето?
	Стрелеца поклати глава.
	— Не. Видях светлината само веднъж…
	Американците си размениха разочаровани погледи.
	— Добре, това не е толкова важно, Аз съм упълномощен да ви предам благодарността на нашето правителство. Три камиона с оръжие ще постъпят на ваше разположение. Ако имате нужда от още нещо, кажете — ние ще се постараем да ви помогнем.
	Стрелеца кимна замислено. Той разчиташе на голямо възнаграждение за руския офицер, който обаче почина и надеждата изчезна. Но тези хора бяха пристигнали тук не заради руснака — интересуваха ги документите и лъчът светлина на небето. Толкова ли бе важен този обект, че смъртта на офицера от КГБ се разглеждаше като второстепенно събитие? Наистина ли американците се страхуваха от светлинния лъч?
	А ако те се страхуваха от него, какво чувство трябваше да изпита той?


	— Не, Артър, това съвсем не ми харесва — неуверено отвърна президентът. Съдията Мур продължи да настоява:
	— Господин президент, ние напълно осъзнаваме политическите трудности, с които се сблъсква Нармонов. Изчезването на нашия агент в никакъв случай няма да окаже по-голямо влияние на политическата ситуация в Русия, отколкото арестуването му от КГБ; по-скоро това събитие ще упражни по-малко въздействие. В края на краищата защо КГБ ще вдига прекалено голяма врява, след като е позволило да му измъкнат чуждия агент изпод носа? — изтъкна директорът на ЦРУ.
	— И все пак рисковете са прекалено големи — забеляза Джефри Пелт. — С идването на Нармонов възникна историческа възможност — той истински се стреми да измени основно съществуващата в Русия система. По дяволите, именно вашите хора дадоха такава преценка.
	Да, ние имахме такъв шанс и го проиграхме по времето на администрацията на Кенеди, помисли си съдията Мур. След като свалиха Хрушчов, настъпи двадесетгодишното управление на партийните бюрократи. Вие се опасявате, че повече такава благоприятна възможност няма да ни се отдаде. Е, едно такова гледище заслужава внимание, призна си той.
	— Джеф, в случай на извеждане позицията на Нармонов няма да бъде засегната повече, отколкото ако оставим да заловят агента.
	— Но ако вече са го разкрили, защо се бавят със задържането? — попита Пелт. — Ами ако придаваш на това прекалено голямо значение?
	— Този човек е работил за нас в продължение на повече от тридесет години — помисли си само, повече от тридесет години! Представяш ли си на какви опасности се е подлагал, каква информация сме получавали от него? Можеш ли да оцениш какво разочарование е изпитвал той, когато не сме се вслушвали в съветите му? Имаш ли представа какво значи да живееш със смъртна присъда в продължение на тридесет години. Ако го оставим на произвола на съдбата, каква е цената на свободата в нашата страна? — В гласа на Мур звучеше непоколебима решителност. Президентът беше човек, когото лесно можеха да разколебаят с доводи на принципна основа.
	— А ако с тези наши действия помогнем за свалянето на Нармонов? — раздразнено подхвърли Пелт. — Ами ако дойде на власт кликата на Александров и се върнат старите времена — отново напрежение в отношенията между двете страни, нова надпревара във въоръженията. Ще съумеем ли да обясним на американския народ, че сме пожертвали такъв шанс заради живота на един човек?
	— Да започнем с това, че никой няма да узнае за случилото се, ако то не проникне в средствата за масова информация — хладно отвърна директорът на ЦРУ. — Руснаците няма да пожелаят да разгласяват неуспехите си и това ви е добре известно. Второ, ще можем ли да обясним, че сме изхвърлили този човек поради непотребност като използвана хартиена салфетка и сме го обрекли на гибел?
	— Но и за това никой няма да узнае, ако всичко остане в тайна — отговори Пелт също с леден глас.
	Президентът потръпна. Първата му мисъл бе да отложи операцията по извеждането. Как да се обясни едното или другото? Искат или не, те обсъждаха оптималния вариант — как да постъпят, тъй че да не бъдат нанесени вреди на главния противник на Америка. Ала ние никога няма да можем да го заявим публично, помисли си президентът. Ако кажа гласно, че руснаците са наши врагове, вестниците ще побеснеят. Руснаците притежават хиляди ядрени бойни глави, насочени към нас, и поради това не бива да засягаме тяхната чувствителност…
	Той си спомни за двете срещи, когато на четири очи беседва с Андрей Илич Нармонов, генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Той е по-млад от мен, помисли си президентът. Техните първи преговори бяха внимателни, всеки опипваше събеседника си, стремейки се да намери както слабите, така и силните страни на другия, а също възможните допирни точки по пътя към компромисите и търсенето на общ език. Действително Нармонов е човек, който гледа в бъдещето и навярно желае да промени нещата в Русия.
	Ала ще имаме ли ние полза от това? Ами ако действително му се удаде да проведе децентрализация на икономиката, да събуди пазарните сили, като им предостави относителна свобода, но достатъчно голяма, за да потръгне икономиката? Много хора предупреждаваха: представете си една страна с политическите стремежи на Съветския съюз, опираща се на икономика, способна да осигури на гражданския и военния сектор висококачествена продукция. Няма ли да накара това руския народ отново да повярва в своята държавна система, да пробуди в него чувството за предопределеност, което съществуваше през тридесетте години? Пред нас може да се окаже по-опасен противник откогато и да било по-рано.
	От друга страна, му обясниха, че не съществува такова понятие като „относителна свобода“ — човек би могъл да попита за това Дювалие в Хаити, Маркос във Филипините или призрака на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави. Инерцията на събитията би могла да изведе Съветския съюз от политическото средновековие в епохата на обществената мисъл на двадесетия век. За това може да потрябва едно цяло поколение, може би две; ами ако пък страната започне да се преобразява в нещо, напомнящо либералната държава? Съществува още един урок на историята: либералните демокрации не воюват една срещу друга.
	Все пак имам някакъв избор, помисли си президентът. Могат да ме запомнят като пълен идиот, върнал света към времената на студената война с цялото й мрачно величие, или като безнадежден оптимист, надяващ се да укроти леопарда, превръщайки го в домашно животно, и открил в края на краищата, че на хищника са израснали още по-големи и по-остри зъби. Боже мой, опомни се той, поглеждайки събеседниците си, ами аз изобщо не мисля за евентуален успех, а единствено за последиците от несполуката.
	Има една сфера, в която Америка и Русия вървят ръка за ръка в историята — нашите следвоенни правителства не съумяха да оправдаят въжделенията на своите народи, нали? Ето, аз съм президентът и от мен очакват да знам кое е правилно и кое не е. Именно затова ме е избрал народът. Затова ми плащат в края на краищата. Господи, ако хората знаеха какви измамници сме. Ние не обсъждаме как да постигнем успех. Ние говорим за това — откъде може да се промъкне съобщението за неуспеха, който сме претърпели при осъществяване на своята политика. Точно тук, в Овалния кабинет на Белия дом, ние се мъчим да изясним кого следва да обвиним за провала на една операция, за чието провеждане дори не сме взели решение.
	— На кого е известно за всичко това?
	Съдията Мур разпери ръце.
	— На адмирал Гриър, Боб Ритър и на мен — в ЦРУ. Някои полеви офицери знаят за предложената операция — наложи се да им изпратим предупредителен сигнал. Те обаче не са запознати с политическите аспекти и никога няма да ги узнаят. Това не ги засяга. Като изключим оперативните изпълнители, само ние тримата в ЦРУ си представяме пълната картина. Впрочем сега сте посветени и вие, сър, а също и доктор Пелт. Значи ставаме петима.
	— И вече започнахме да говорим за изтичане на информация! — По дяволите! — изруга президентът с поразителна разпаленост. — По какъв начин успяхте да объркате една толкова проста ситуация?
	Всички дойдоха на себе си. Нищо не уталожваше тъй добре страстите като проклятията на президента. Той погледна съдията Мур, неговия главен съветник по въпросите на разузнаването, и доктор Пелт, съветника по националната сигурност. Един от тях молеше да се запази животът на човек, който в течение на много години бе служил предано на Америка въпреки смъртната опасност; другият с внимателен и хладен поглед оценяваше всички аспекти на realpolitik* и стигна до извода, че възникналата историческа възможност е по-важна от живота на всеки човек.
	[* Политика на прагматизъм без оглед на етиката и морала. — Б. пр.]
	— И тъй, Артър, ти твърдиш, че този агент, аз не искам да знам неговото име, ни е снабдявал с жизненоважна информация в продължение на тридесет години, включително и със сведения по лазерния проект, който разработват руснаците. Според теб го заплашва опасност и е настъпил моментът, когато трябва да поемем риск и да го изведем от Русия, тъй като сме му морално задължени.
	— Да, господин президент.
	— А ти, Джеф, считаш, че сега е крайно неподходящ момент, защото откриването на изтичане на информация на такова високо ниво може да навреди на политическата стабилност на Нармонов, дори и да я подрони и вследствие на това ще дойде на власт ново правителство, което ще се отнася по-враждебно към нас.
	— Да, господин президент.
	— Ами ако този човек загине, защото ние сме се от казали да му помогнем?
	— В този случай ние ще загубим важна информация — отвърна съдията Мур. — Възможно е неговата гибел и да не окаже някакво забележимо влияние на положението на Нармонов. Но най-важното — ние ще предадем човека, който предано и вярно ни е служил в продължение на тридесет години.
	— А ти, Джеф, ще спиш ли спокойно след това? — попита президентът своя съветник по националната сигурност.
	— Да, сър, ще спя спокойно. Не твърдя, че няма да ме мъчи съвестта, но ще мога да спя нощем. Ние вече сключихме с, Нармонов договор за ограничаване на ракетите със среден радиус на действие и сега има възможност да преминем към ограничаване на стратегическите въоръжения.
	Това е все едно да си съдия. Тук срещу себе си имам двама адвокати и всеки от тях е напълно убеден в своята правота. Интересно е само дали техните принципи ще останат толкова твърди, ако седнат на моя стол; ако те трябваше да вземат решение.
	Да, но те не са се домогвали до президентския пост.
	Този агент е служил на Съединените щати още по времето, когато аз бях младши прокурор и се занимавах в нощния съд с делата на проститутките.
	С Нармонов може би имаме най-добрите ШАНСОВЕ за установяване мир на земята — Бог знае откога.
	Президентът стана и се приближи до прозореца, разположен зад бюрото му. Стъклата на прозореца бяха много дебели — за да предпазят обитателя на Белия дом от куршумите на евентуален убиец. Но кой щеше да го предпази от грешки при изпълнение на служебните му задължения? Той погледна южната морава, но не можа да намери отговор и се обърна.
	— Не зная, Артър, можеш да разгърнеш силите си по места, но искам да ми обещаеш, че нищо няма да се случи без моето разрешение. Никакви грешки, никакви инициативи, никакви действия, без да съм дал ясно и разбрано съгласието си. Ще имам нужда от малко време, за да обмисля всичко внимателно. Разполагаме с време, нали?
	— Да, още няколко дни, за да завършим напълно подготовката.
	— Ще ти съобщя, когато взема решение. — Той стисна ръцете на двамата посетители и ги изпрати с поглед, докато излизаха от кабинета. Оставаха пет минути до следващата среща и президентът се отправи към тоалетната стая, намираща се в съседство с кабинета. Интересно, помисли си той, не се ли таи някакъв скрит символизъм в измиването на ръцете, или просто си търсеше повод да се види в огледалото. Казват, че те считат за човек, способен да отговориш на всички, даже на дяволски трудните въпроси, чу той да казва неговото отражение. Ти дори не знаеш защо си дошъл тук! Президентът се усмихна при тази мисъл. Това бе забавно, толкова забавно, че можеха да го разберат само няколко човека.


	— И тъй, какво да кажа на Фоли, по дяволите? — ядосано попита Ритър след двадесет минути.
	— По-спокойно, Боб — предупреди го съдията Мур. — Той обмисля ситуацията. Не се нуждаем от незабавно решение и отговорът „може би“, изглежда, избива по-скоро на „не“.
	— Извинявай, Артър, става въпрос… Дяволите да го вземат! Аз се опитвах да го убедя да изчезне по-рано. Не трябва, не бива да изоставяме този човек на произвола на съдбата.
	— Не се съмнявам, че президентът няма да вземе окончателно решение, преди да съм поговорил още веднъж с него. За момента кажи на Фоли да продължи операцията. Освен това искам отново да проучим въпроса за политическата уязвимост на Нармонов. Имам впечатлението, че Александров няма да се задържи дълго в Политбюро. Той е прекалено стар, за да вземе връх над настоящия генерален секретар. Политбюро няма да подкрепи заменянето на един сравнително млад човек с някакъв си старец, особено след онзи погребален парад, който се състоя преди няколко години. Кой може тогава да смени Нармонов?
	— Герасимов — тутакси отговори Ритър. — Има още двама души, които се стремят да заемат този пост, но само Герасимов е достатъчно амбициозен. Честолюбив, безмилостен, но поразително хитър. Той се харесва на партийния апарат, защото чудесно се справи с дисидентите. Но ако рече да направи решителен ход, той трябва да го предприеме в най-скоро време. Ако се подпишат споразуменията по ограничаване на въоръженията, Нармонов ще придобие огромен престиж и заедно с това немалко влияние. Ако Александров не внимава, напълно ще изпусне влака — ще го извадят от състава на Политбюро. Тогава Нармонов ще укрепи позициите и ще бъде спокоен за мястото си в продължение на няколко години.
	— Поне пет години ще изпълнява длъжността — намеси се адмирал Гриър за първи път, — макар че може да не изкара целия си мандат. Ние получихме сведения, че Александров действително ще загуби мястото в Политбюро. Ако това не е просто слух, той може да се опита да ускори събитията и да вземе инициативата.
	Съдията Мур погледна към тавана.
	— Щеше да бъде по-лесно навярно, ако поведението на тези копелета беше предсказуемо. — Разбира се, ние сме предсказуеми, но те пак не могат да предвидят какво ще направим, помисли си той.
	— Горе главата, Артър! — каза Гриър. — Ако светът беше разумно място, щеше да ни се наложи да си търсим друга работа.


>	14.
>	ПРОМЕНИ

	Преминаването през Категат не е проста работа за подводница и то се усложнява двойно, когато трябва да се осъществи скрито. Тук дълбочините са малки и движението в потопено състояние е невъзможно. Фарватерите са сложни за преминаване даже при дневна светлина, а нощем става рисковано — а се налагаше да се придвижат без помощта на местен лоцман. Преминаването беше тайно, тъй че за лоцман не можеше да става й дума.
	Манкузо не слизаше от мостика. Долу пред малката масичка с картите се потеше щурманът, а главният старшина оперираше сръчно с перископа и назоваваше пеленгите на различни ориентири. Не можеха да се възползват даже от радиолокационните прибори за навигация, но перископът бе оборудван с усилвател на изображението, който не превръщаше нощта в ден, ала все пак през него тъмната беззвездна нощ изглеждаше като здрачевина. Времето бе направо дар на съдбата — ниската облачност и лапавицата толкова ограничаваха видимостта, че ниският тъмен корпус на подводницата клас 688 оставаше незабележим откъм брега. Датският военноморски флот знаеше за преминаването на американската подводница през Категат и бе изпратил няколко малки катера да прогонят любопитните зяпачи — в действителност нямаше такива — и ако изключим тези корабчета, „Далас“ се радваше на пълна самота.
	— Кораб вдясно на курса — обади се един наблюдател.
	— Виждам — тутакси отвърна Манкузо. Той държеше в ръцете си прибор за нощно виждане с пистолетна ръкохватка и веднага забеляза един танкер със средни размери. Дяволски късмет, помисли си той, този кораб е на някоя от страните от Източния блок. Само за една минута бяха изчислени курсът и скоростта на идващия насреща кораб и стана ясно, че при разминаване най-късото разстояние между двата съда ще бъде шестстотин метра. Капитанът изруга и даде заповед.
	На „Далас“ бяха включени ходовите светлини — датчаните бяха настояли за това. Въртящият се жълт фенер над мачтовата светлина ясно показваше, че това е подводница. На кърмата един моряк спусна американския флаг и на негово място постави датски.
	— Всичко да изглежда по датски! — с изкривена усмивка се разпореди Манкузо.
	— Я-я, капитен — захихика в тъмнината един младши лейтенант. За него нямаше да е лесно — той бе чернокож. — Малка промяна в направлението на кораба. Доколкото виждам, той не променя курса си, сър. Погледнете…
	— Да, вече забелязах — каза Манкузо. Два датски катера се устремиха напред, за да застанат между танкера и „Далас“. Манкузо се надяваше, че това ще реши проблема. Нощем всички котки са сиви, една подводница на повърхността изглежда като… подводница на повърхността — черен силует с вертикална рубка.
	— Струва ми се, че това е полски съд — забеляза лейтенантът, — да, виждам цветовете на комина.
	Двата кораба се приближаваха със скорост половин миля в минута. Манкузо незабавно се обърна, без да изпуска от погледа си — с помощта на прибора — палубата на морския съд. Там не се забелязваше нищо необикновено. Разбира се, беше три часът през нощта. Вахтата на палубата обръщаше внимание преди всичко на управлението на кораба в сложните условия и нейният интерес към подводницата с нищо не се отличаваше от неговия интерес към полския съд — отваряй си очите да не се сблъскаме, идиот! Корабите се разминаха удивително бързо и сега Манкузо съзря кърмовите светлини на танкера. Мина му през ума, датчаните правилно бяха настояли „Далас“ да плава с включени ходови светлини. Тъмният силует на повърхността на морето щеше да привлече много по-голямо внимание.
	Един час по-късно те влязоха в самото БАЛТИЙСКО море, движейки се по курс нула-шест-пет в най-дълбоките води. „Далас“ се насочваше на изток. Манкузо покани при себе си щурмана и заедно съставиха оптималния маршрут към най-безопасното място на съветското крайбрежие. Когато завършиха, към тях се присъедини господин Кларк и тримата обсъдиха най-отговорната част на предстоящата операция.


	Ако живеехме в идеален свят, унило си помисли Ватутин, сътрудниците на КГБ щяха да се обърнат със своите тревоги към министъра на отбраната, който следваше да се отзове с готовност на молбата от органите за сигурност. Обаче те далеч не живееха в идеален свят. В допълнение към съществуващите търкания между армията и КГБ, за които Ватутин знаеше, маршал Язов принадлежеше към групата, поддържаща генералния секретар, и добре познаваше разногласията между Герасимов и Нармонов. Не, министърът на отбраната или ще възложи цялото разследване на собствената си служба за сигурност, или ще се възползва от политическото си влияние да бъде закрито напълно това дело, опасявайки се, че КГБ ще го компрометира с факта, че неговият най-близък помощник е бил предател, за да постави под удар самия Нармонов.
	Ако Нармонов падне, най-доброто, на което би могъл да разчита Язов, е длъжността заместник-министър по кадрите, ала по-вероятно е след отстраняването на покровителя да го сполети унизителна оставка. Дори и да успее генералният секретар да преживее такава криза, министърът на отбраната, приютил шпионина, щеше да стане изкупителна жертва, подобно на това, което наскоро се случи със Соколов.
	Министърът на отбраната също си имаше свое призвание. Под прикритието на обявената от генералния секретар политика на преустройство маршал Язов се надяваше, използвайки знанията си относно офицерския корпус, да реорганизира — по-скоро да приведе въоръжените сили на страната на професионална основа. Нармонов казваше, че неговата цел е да спаси съветската икономика, обаче една не по-малко важна политическа фигура като Александров, върховния жрец на марксизма-ленинизма, го обвиняваше, че подрива чистотата на самата партия. Язов се стремеше да разстрои военната система на страната от долу до горе. В резултат на това, помисли си Ватутин, армията ще стане предана лично на Нармонов.
	Това не можеше да не го безпокои. От много отдавна партията използваше органите на държавна сигурност, за да държи военните под свой контрол. В края на краищата оръжието е съсредоточено в ръцете на военните и ако те осъзнаят силата си и почувстват как отслабва контролът на партията… Тази мисъл беше прекалено болезнена. Да си представи, че армията е лично предана на генералния секретар, а не на партията, беше още по-неприятно на Ватутин, тъй като в резултат на това щеше да се измени положението на КГБ в съветското общество. В този случай генералният секретар щеше да остане извън всякакъв контрол. Опирайки се на военните, той щеше да е в състояние да подчини КГБ и да използва службата на държавна сигурност, за да „преустрои“ цялата партия. В неговите ръце щеше да се съсредоточи толкова власт, с колкото навремето бе разполагал Сталин.
	За какво ми трябваше да се заплитам в тези истории? — запита се Ватутин. — Аз съм офицер от контраразузнаването, а не партиен теоретик. През целия си живот полковник Ватутин избягваше да се вълнува от големите проблеми в страната. Той се доверяваше на ръководителите си, вземащи важните решения, които от своя страна му възлагаха да решава конкретни въпроси. Свърши тази. Ставайки доверено лице на председателя на КГБ Герасимов, той неразривно свързваше съдбата си с политическото бъдеще на този човек. А стана толкова лесно! Всичко се случи буквално за едно денонощие. За да получиш генералски звезди, трябва първо да те забележат, помисли си Ватутин със саркастична усмивка, а ти винаги си се стрмял да изпъкнеш, да си над другите. И тъй, Клементий Владимирович, ти постигна своето. Сега виж къде те изведе това!
	Това те изведе точно в центъра на борбата за власт между КГБ и генералния секретар.
	Всъщност всичко е много забавно, помисли си той. В ситуацията обаче няма да има нищо смешно, ако Герасимов си е направил погрешно сметките, но иронията на съдбата се крие в това, че ако неочаквано свалят председателя на КГБ, то тогава либералният дух, укрепнал при Нармонов, ще защити Ватутин — в края на краищата той само е изпълнявал задача на висшестоящото ръководство. Едва ли ще го арестуват и, разбира се, няма да го разстрелят, както това можеше да се случи по-рано. Естествено неговата кариера ще завърши в някакво Омско областно управление или в някое още по-отдалечено място и той никога вече няма да се върне в Московския център.
	Впрочем няма да бъде толкова лошо, помисли си той. От друга страна, ако Герасимов постигне успех, какъв ще стане той, полковник Ватутин? Може би ще възглави ВГУ. Ето, това си струва труда.
	А ти искрено, вярваше, че ще, успееш да направиш кариера, без да се занимаваш с политика. Но сега вече нямаше избор. При най-малкия опит да излезе от играта го чакаше позорен край. Той разбираше, че е попаднал в капан. Единственото спасение — да изпълни колкото се може по-добре възложената му задача.
	Размишленията завършиха и той отново се върна към получените сводки. Ватутин не се съмняваше ни най-малко в Бондаренко, младият полковник беше извън всякакви подозрения. Неговото лично дело бе проучено с най-големи подробности и не откриха нищо, което би хвърлило сянка върху блестящия офицер и истински патриот. Да, вражеският агент е Филитов, помисли си полковникът. Колкото и безумна да е на пръв поглед тази мисъл, този легендарен герой е предател.
	Но как, по дяволите, да докажем това? Нима е възможно без сътрудничеството на Министерството на отбраната да се проведе нормално разследване. При това има още една спънка. Ако той претърпи неуспех в разследването, то Герасимов ще се отнесе неблагосклонно към неговото по-нататъшно придвижване в служебната йерархия, независимо че е бил възпрепятстван от политически ограничения, наложени от самия председател. Ватутин си припомни колко тежко преживя навремето решението на комисията по присвояването на звания, която в последния момент си промени мнението и отхвърли предложението да бъде повишен в звание майор.
	Най-странното: на Ватутин дори през ум не му минаваше, че всички негови трудности произтичат от политическите амбиции на председателя на КГБ.
	Най-после Ватутин извика при себе си в кабинета старшите офицери, ръководители на групите, участващи в разследването. Те пристигнаха след няколко минути.
	— Нещо ново по Филитов? — попита той.
	— Следят го най-добрите ни хора — отговори началникът на групата по проследяването. — Шест човека през цялото денонощие непрекъснато са по петите му. Подменяме ги редовно, тъй че едни и същи лица да не се набиват често на очи. Установихме непрекъснато наблюдение с телевизионни камери в целия район около блока, в който живее, и всяка вечер половин дузина служители проверяват лентите. Засилихме контрола на подозирани американски и английски агенти, а също и на дипломатите от тези страни. Нашите хора работят много напрегнато, на границата на своите възможности, и възниква опасност от разкриването им, но нямаме друг изход. Единствената новост, която ми стана известна, е, че Филитов понякога разговаря насън — доколкото успяхме да разберем, той се обръща към някого с фамилия Романов. Думите са толкова изопачени, че друго нищо не можахме да схванем, но със записа сега работи един лингвист-патолог и е възможно той да се добере до нещо. Във всеки случай Филитов е толкова плътно заобиколен, че дори да пръдне, ще го чуем. Единственото нещо, което досега не сме рискували да правим, е установяването на непрекъснат визуален контакт, тъй като ще се наложи да разгърнем хората в непосредствена близост с него. Всеки ден при завиването зад някой ъгъл или при влизането в магазин той изчезва от нашето полезрение за време от пет до петнадесет секунди — това е достатъчно, за да успее да предаде донесение на свръзката или да подхвърли нещо в тайник. Тук вече нищо не мога да направя — вие можете да разпоредите да засилим наблюдението, но възниква опасност да разтревожим Филитов.
	Ватутин кимна. Дори и най-доброто проследяване има своите недостатъци.
	— Да, ето нещо любопитно — отбеляза един майор, който ръководеше друга група. — Съобщиха ми за това едва вчера. Около веднъж седмично Филитов сам отнася чувал с документи, подлежащи на унищожение в сутерена, където е инсталирана специална печка. Тази процедура станала толкова обичайна, че сержантът, обслужващ печката в подземието, забравил да ни разкаже за нея до вчера. Съвсем младо момче е, той сам дойде при нас да ни съобщи — по време на отпуск, в цивилно облекло. Съобразителен момък. Оказа се, че именно Филитов преди много години е ръководил инсталирането. Аз лично проверих чертежите — най-обикновена газова печка, с нищо не се отличава от инсталацията, която използваме, това е всичко. Фактически единственото необикновено нещо за заподозрения е, че е трябвало отдавна да излезе в оставка.
	— Как върви разследването по убийството на Алтунин? — обърна се Ватутин към следващия офицер.
	Той отвори бележник.
	— Не успяхме да изясним къде се е укривал до момента на убийството. Може би се е спотайвал някъде сам, може би е намерил убежище при някои свои приятели, които досега не сме открили. Не е установена никаква връзка между смъртта му и движението на някакви чужденци. В него не са намерили нищо подозрително освен фалшиви документи, изработени по най-аматьорски начин. Впрочем в пограничните републики те биха могли да минат и за редовни. Ако Алтунин е убит по заповед на ЦРУ, то операцията е проведена идеално. Никакви слаби страни.
	— Какво е вашето мнение?
	— Случаят е безнадежден — отговори майорът. — Има още пет-шест неща за доизясняване, но да разчитаме на съществен пробив е безсмислено. — Той направи пауза. — Другарю полковник…
	— Слушам ви.
	— Мисля, че смъртта на Алтунин е чиста случайност. По мое мнение е едно най-обикновено убийство: той се опитал да изчезне от Москва и е избрал неподходящ момент да се скрие във вагона. Нямам никакви доказателства, но инстинктивно чувствам, че всичко е станало именно така.
	Ватутин се замисли. Наистина трябва му немалко мъжество на един служител от Второ главно управление, за да твърди, че убийството няма никакво отношение към контраразузнаването.
	— Действително ли сте убеден в това?
	— Никога не можем да бъдем абсолютно сигурни, другарю полковник, но ако са го убили по поръчка на ЦРУ, защо не са се избавили по някакъв начин от тялото? Или ако са се опитали да се възползват от смъртта му, за да възпрепятстват разследването на дейността на един високопоставен шпионин, защо не са подхвърлили улики, подсказващи, че това е съвсем отделен случай? Няма никакви фалшиви знаци, както би трябвало да се очаква при подобни обстоятелства.
	— Да, ние бихме постъпили именно така. Разумно. Все пак проверете всички възможни версии.
	— Непременно, другарю полковник. За това ще са нужни още четири до шест дни.
	— Има ли нещо друго? — попита Ватутин. Присъстващите отрицателно поклатиха глави. — Добре, вървете при своите групи, другари.


	„Ще свърша тази работа по време на хокейния мач — реши Мери Пат Фоли. — На него ще присъства КАРДИНАЛА, когото ще предупредим за това чрез обаждане от телефонна кабина — с уж набран грешен номер. Сама ще му предам пакета.“ Тя държеше три филмови касетки в чантата си и едно просто ръкостискане щеше да бъде достатъчно. Синът й играеше в хокейния отбор на младшата юношеска лига, както и внукът на Филитов, и тя присъстваше на всеки мач. Ако по някаква причина Мери Пат пропуснеше хокейна среща, щяха да сметнат това за необичайно явление, а руснаците обичаха всичко да протича по един установен начин. Тя знаеше, че я следят. Изглежда, че наблюдението над чужденците се бе засилило, обаче нейната „опашка“ не беше прекалено ефективна — тя познаваше мъжа, чието лице виждаше поне два пъти на ден.
	Мери Патриша Камински-Фоли произхождаше от едно типично американско семейство, чиято съвсем забъркана генеалогия се спотайваше в тъмнината на вековете и по една или друга причина някои подробности не фигурираха в анкетните данни. Дядо й завеждал царските конюшни в двора на последния руски император и учил престолонаследника Алексей Романов да язди, което било цял подвиг, тъй като младежът страдал от хемофилия и се изисквало необикновено внимание и предпазливост при тренировките. Това бил върхът на неговата кариера, която не изпъкваше с нищо друго. Не съумял да се издигне като армейски офицер, макар че покровителството на двора му помогнало да стане полковник. Дядо й довел обаче полка си до пълен разгром в битката при Таненберг. Сам командирът попаднал в немски плен и затова останал жив, когато в Русия дошли на власт болшевиките. След като узнал, че жена му е загинала по време на революционните безредици, последвали Първата световна война, той не се завърнал в Русия, а заминал за Америка и в края на краищата се заселил в предградията на Ню Йорк. Там се оженил отново, след като основал неголямо предприятие. Умрял на преклонна възраст, на деветдесет и седем години, като надживял дори втората си жена, която била с двадесет години по-млада от него, а Мери Пат запомни за цял живот неговите несвързани разкази за Русия. Постъпила в колеж, където завърши история, тя естествено разбра по-добре нещата. Тя научи, че Романови са били ужасно некадърни да управляват, а дворът им — непоправимо корумпиран и продажен. Ала завинаги запомни плача на дядо си, който й разказваше как болшевиките са разстреляли царевича Алексей — смелия и решителен младеж — и цялото царско семейство като скитащи кучета. Тази история, слушана стотици пъти от Мери Пат, създаде у нея една представа за Съветския съюз, да изтрият която от паметта й не се оказа по силите на времето, университетското образование и политическия реализъм. Нейното отношение към правителството, управляващо страната, където се бе родил и живял дядо й, бе завинаги оформено под влиянието на убийството на Николай II, жена му и петте деца. Разсъдъкът, казваше си тя, когато се замисляше над това, няма нищо общо с човешките чувства.
	Работата в Москва, насочена срещу същото правителство, й носеше върховна наслада. Тя се харесваше на Мери Пат дори повече, отколкото на съпруга й, когото бе срещнала по време на следването си в Колумбийския университет. Ед постъпи на работа в ЦРУ, защото тя още в детството си бе решила да работи там. Той се прояви блестящо — Мери Пат знаеше това, притежаваше отлични способности, но не му достигаше тази страст, която влагаше в работата си тя. Не му стигаха също гени. Мери Пат бе овладяла руския език на коленете на дядо си — един богат и изящен руски език, който бе опорочен и сведен до равнището на простонароден говор по времето на съветската власт, — но което е по-важно: тя разбираше руския народ така, както никога не би го разбрал човек с помощта на книгите. На нея й беше позната и понятна мъката, съставляваща неотменна част от руския характер, поразителната откровеност и пълната откритост на руската душа, забележима само за много тесен кръг приятели и скрита под маската на затвореност за останалата част от обществото. Използвайки своите способности и дарби, Мери Пат завербува пет добре осведомени агенти — само с един по-малко от рекорда, установен от един от нейните предшественици. В оперативното управление на ЦРУ понякога я наричаха „супермомомичето“. Това прозвище не й харесваше — в края на краищата Мери Пат беше майка на две деца със следи от майчивството, доказващи това. Тя се погледна в огледалото и се усмихна. Ти постигна много, мила, каза си тя. Дядо би се гордял с мене.
	Ала най-хубавото нещо: никой в нищо не я подозираше. Тя погледна дрехите си и ги дооправи. В Москва се смяташе, че западните жени обръщат по-голямо внимание на облеклото, отколкото западните мъже. Мери Пат леко прекаляваше в стремежа си да бъде елегантно облечена. Впечатлението, което й се искаше да прави на околните, беше добре обмислено и тя го налагаше неотстъпно и последователно. Образована, но не задълбочена; красива, но повърхностна; добра майка, но не повече; склонна да демонстрира емоции, което всъщност е типично за жените, пристигнали от Запад — кой ли би я взел на сериозно? Винаги забързана, готова да замени разболял се учител в училището, непропускаща дипломатическите приеми, постоянно разхождаща се по улиците на Москва подобно на вечна туристка, Мери Пат идеално съответстваше на оформилия се в Съветския съюз образ на празноглавата американка. Тя още веднъж се усмихна на своето отражение: Само ако знаеха тези идиоти…
	Еди нетърпеливо очакваше майка си в хола, като караше хокейния стик да подскача по килима с унили шарки. Мъжът й седеше пред телевизора. Той целуна жена си и посъветва сина да играе по-напористо. Фоли старши беше привърженик на „Рейнджърс“ още преди да се е научил да чете.
	Не е ли все пак малко тъжно, мислеше си Мери Пат, слизайки с асансьора, Еди има доста приятели тук, а би било грешка да установява прекалено тесни връзки с руснаците. Не бива да се забравя, че те са неприятели. Тревожеше я мисълта, че тук могат да внушат на Еди същите идеи, каквито навремето са внушавали на нея, само че диаметрално противоположни. Е, нищо, няма да е трудно да се поправят нещата, каза си тя. Мери Пат пазеше вкъщи снимка на царевича Алексей със собственоръчен автограф, с който той благодареше на любимия си учител. От нея се искаше само едно — да разкаже как е умрял наследникът на руския престол.
	Както винаги, те стигнаха до спортната зала бързо и без произшествия. С приближаването на мача Еди ставаше все по-нетърпелив. По броя на вкараните шайби, заедно с още едно момче, той се намираше на трето място в лигата, оставайки само на шест точки след централния нападател на отбора, с когото им предстоеше днес да играят, и на Еди му се искаше да покаже на „ивановците“, че американците могат да победят руснаците в тяхната любима игра.
	Площадката, за паркиране на автомобили беше задръстена до краен предел и това учуди Мери Пат, но паркингът беше малък, а хокеят бе станал почти религия в Съветския съюз. Тази среща Трябваше да реши кой ще влезе във финалната група на шампионата и затова тук бяха дошли толкова много зрители. Такава ситуация беше идеална за Мери Пат. Едва бе дръпнала ръчната спирачка, когато Еди отвори вратата, грабна сака, изскочи навън и с нетърпение зачака майка си да заключи колата. И все пак момчето си наложи волята да върви редом с нея и чак като влязоха вътре в сградата, се устреми към съблекалнята.
	Мери Пат тръгна към залата. Тя, разбира се, предварително знаеше къде ще седи. Макар руснаците да се разполагаха неохотно до чужденци на обществени места, по време на хокейните мачове действаха други правила. С нея се поздравиха родителите на няколко играчи, Мери Пат отвърна с леко театрални жестове и широка приветлива усмивка. Тя погледна часовника си.


	— Вече стават две години, откакто не съм ходил на мачове на юношеския отбор — забеляза маршал Язов, излизайки от служебния автомобил.
	— Аз също рядко ходя, но снаха ми каза, че предстоящият мач е доста отговорен и малкият Миша много молел аз да дойда — усмихна се Филитов. — Децата смятат, че им нося късмет — може би с вас ще им провърви още повече, другарю маршал.
	— Приятно е да сториш нещо по-различно — съгласи се Язов с престорена сериозност. — Работата в министерството няма къде да избяга — утре сутринта ще се озовем на старото място. И аз играех хокей, когато бях момче, знаеш.
	— Не, не го знаех. И как се проявявахте?
	— Ами бях защитник, а другите момчета говореха, че играя грубо. — Министърът на отбраната се усмихна и направи знак на телохранителите да минат напред.
	— Там, където израснах, въобще нямаше площадка за хокей, пък и право да си кажа, като дете бях много непохватен — засмя се Филитов. — Танковете станаха моето призвание и, естествено, те са предназначени за унищожение.
	— Силен ли е отборът?
	— Да. Юношеският хокей ми харесва повече, отколкото този на възрастните — отвърна полковникът. — Те играят… играят с кипяща енергия, с голямо въодушевление. А може би ми харесва, когато децата се забавляват.
	— Наистина.
	Около площадката имаше малко места за сядане — при това кой от истинските любители на хокея ще пожелае да седне? Маршал Язов и полковник Филитов намериха удобно място, недалеч от групата на родителите, чиито деца играеха днес. Армейските шинели и лъскавите пагони им помогнаха да си пробият път към по-предните редове, откъдето се откриваше изглед към терена и се дишаше по-спокойно. Четиримата телохранители се навъртаха около тях, стараейки се да не следят съвсем очебиещо играта. Те не се тревожеха много за безопасността на министъра, защото той бе решил да дойде на мача съвсем неочаквано.
	Още от самото начало играта протичаше много вълнуващо. Централният нападател на противниковия отбор беше много подвижен, умело водеше шайбата и изкусно се пързаляше. Съставът на домакините — в него играеха американецът и внукът на Филитов — беше притискан в собствената си зона почти през цялата първа третина. Но малкият Миша се прояви като агресивен защитник, а американецът съумя да открадне шайбата, после, водейки я по пързалката, връхлетя към противниковата врата и отправи великолепен удар, а вратарят успя да я избие с един невероятен рефлекс, който спечели възгласи на възхищение от страна на почитателите на двата отбора. Руснаците, макар и да са големи запалянковци, съвсем не са лишени от дух на спортсменство и умеят да ценят майсторството на противника. Първата третина завърши с резултат нула на нула.
	— Много жалко — забеляза Филитов, когато зрителите се втурнаха към тоалетните.
	— Чудесно прехващане — съгласи се Язов, — но и вратарят се прояви блестящо. Не е лошо да разберем как се казва — треньорът на ЦСКА следва да му обърне внимание. Михаил Семьонович, благодаря ви, че ме поканихте. Бях започнал да забравям колко интересни са юношеските мачове.


	— Интересно, за какво ли говорят? — попита старшият офицер, възглавяващ група служители от КГБ. Заедно с двама помощници той седеше на най-горния ред на трибуната, скрит от прожекторите, които осветяваха пързалката.
	— Може би са просто хокейни запалянковци — измърмори един от мъжете, който държеше фотоапарат в ръцете си. — Дяволите да го вземат, интересен мач, а и него не можем да изгледаме като хората. Я погледни охраната на Язов — тези шибани кретени не откъсват очи от леда. Ами ако ми се прище да убия министъра…
	— Доколкото разбирам, тази идея не е никак лоша. Председателят…
	— Това не ни засяга! — прекъсна го старшият и разговорът затихна.


	— Еди, давай, Едии! — разкрещя се Мери Пат, едва започнала втората третина. Смутеното момче погледна настрана към нея. „Майка ми винаги се вълнува“, помисли си той.
	— Коя е тази? — попита Филитов, който стоеше на пет метра от нея.
	— Онази там ли, кльощавата? Ние се срещнахме с нея. Спомняте ли си, Михаил Семьонович? — попита Язов.
	— Много е запалена — забеляза полковникът, наблюдавайки как сражението върху леда се премества към противоположната врата. Моля ви, другарю маршал, умолявам ви, направете го!… мислено се молеше Филитов. И неговото желание се изпълни.
	— Хайде да минем нататък и да се поздравим — каза Язов.
	Тълпата се отдръпна пред тях и маршалът застана от лявата страна на американката.
	— Ако не греша, вие сте госпожа Фоли?
	Жената бързо се обърна и на лицето й грейна мигновена усмивка.
	— Здравейте, генерале.
	— Всъщност моето воинско звание е маршал. Номер дванадесет е синът ви, нали?
	— Да. А вие видяхте ли как вратарят просто му открадна шайбата?
	— Вратарят игра превъзходно — забеляза Язов.
	— Нека да играе превъзходно срещу някой друг! — разгорещено възкликна Мери Пат, наблюдавайки как играта започва да се изнася към вратата на отбора на Еди.
	— Всички американски запалянковци ли приличат на вас? — попита Филитов.
	Тя отново се обърна. По лицето й премина сянка на смущение.
	— Ужасно е, нали? Родителите трябва да се държат…
	— Като родители — разсмя се Язов.
	— Действително, аз се превръщам в типична майка на хокеист от детския отбор — призна си Мери Пат. После й се наложи да обясни какво има предвид.
	— Достатъчно е, че направихме от сина ви отлично крило в хокейния отбор.
	— Да. Може би ще бъде в олимпийския отбор след няколко години — отговори Мери Пат с дяволита и същевременно закачлива усмивка. Язов се разсмя. Това я изненада. Според това, което се говореше, Язов беше упорит и настоятелен кучи син.


	— Коя е тази жена?
	— Американка. Нейният мъж е пресаташето в посолството на САЩ. Синът й играе в отбора. Имаме и нейното досие, и на съпруга й. Нищо особено.
	— Доста привлекателна. Не знаех, че Язов е такъв коцкар.
	— Не мислиш ли, че той се опитва да я завербува — изказа предположение фотографът, като правеше една след друга снимките.
	— Не бих имал нищо против.


	В срещата неочаквано настъпи момент, когато играта придоби отбранителен характер и се установи в централната зона на терена. Децата още нямаха необходимата техника за точни пасове, типични за съветския хокей, и играчите и на двата отбора получиха указания да не се увличат от прекалено твърда игра. Макар и със защитни екипи те си оставах деца, чиито кости не бива да се претоварват. Това е хубав урок, който руснаците дават на американците, помисли си Мери Пат. Руснаците винаги проявяваха големи грижи към своите деца. Животът на възрастните в тази страна беше достатъчно труден, тъй че те се стремяха да предпазят от травми поне подрастващото поколение.
	Накрая, в третата третина, ситуацията рязко се измени. Играта се освободи от сковаността. Вратарят прегради пътя на шайбата и тя отскочи навън. Центърът я поде, обърна се и се устреми право към срещуположната врата, а успоредно, на шест метра от него, откъм десния фланг връхлиташе Еди. Центърът я подаде само миг преди да бъде спрян, Еди се изтегли чак към ъгъла, откъдето нямаше възможност да стреля към вратата, а да се приближи му пречеше приближаващият се защитник.
	— Центрирай! — изкрещя с всички сили майка му. Момчето не чу вика, ала нямаше нужда от подсказване. Централният нападател бе заел мястото си и Еди отпра ви към него шайбата. Центърът я спря с кънките, замахна и с мощен удар изпрати шайбата между краката на вратаря. На таблото блеснаха светлини, стикове полетяха във въздуха.
	— Отличен пас към центъра — забеляза Язов с искрено възхищение и с мърморещ глас продължи: — Сега разбирате, че синът ви владее важна държавна тайна и ние не можем да му разрешим да излезе от Русия.
	Очите на Мери Пат за миг тревожно се разшириха, потвърждавайки мнението на Язов, че тя действително е празноглава чужденка, макар че явно е добра партньорка в леглото. Жалко, че на мен никога няма да ми се удаде да изясня това, помисли си маршалът.
	— Шегувате ли се? — слисано попита тя. Двамата военни прихнаха да се смеят.
	— Разбира се, другарят маршал просто се шегува — след миг потвърди Филитов.
	— Така си и помислих — забеляза Мери Пат без необходимата увереност в гласа и се обърна към пързалката. — Чудесно, искам още.
	Пронизителните звуци правеха впечатление на околните зрители и те обръщаха смаяни погледи; после се усмихваха. Тази американка винаги предизвикваше смях. Руснаците намираха за много забавна богатата гама от емоции на американците.


	— Ако тя е шпионка, ще си изям фотоапарата.
	— Помисли малко над това, което каза — прошепна офицерът, който ръководеше групата, но след миг забавните нотки в гласа му изчезнаха. Помисли малко над това, което каза, напомни си началникът на групата. Според американските журналисти Едуард Фоли беше мухльо, който няма достатъчно акъл да бъде обикновен репортер, камо ли да работи в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Работата обаче беше там, че за такова прикритие мечтае всеки разузнавач и все пак на подобни длъжности назначаваха и дръвници, каквито естествено имаше на правителствена служба по целия свят. Офицерът не се съмняваше например, че братовчед му е кретен, но го бяха взели на работа в Министерството на външните работи.
	— Сигурен ли си, че ще ти стигне филмът?


	До края на мача оставаха само четиридесет секунди, когато Еди най-после получи дългоочакваната възможност. Шайбата срещна тялото на един защитник, рикошира от него и заподскача назад, плъзгайки се към централния кръг на терена. Централният нападател отправи пас в един момент, когато ходът на играта отново се променяше. Противниковият отбор се канеше да снеме вратаря и да го смени с полеви играч, тъй че момчето, което стоеше до този момент на вратата, вече се пързаляше към пейката на резервните играчи. И точно в този момент Еди пое шайбата от центъра и се устреми към вратата, профучавайки край противникови играчи на левия фланг, после се разгърна и стреля зад гърба на безпомощния вратар. Шайбата се удари в страничния стълб, отклони се от него и бавно пресече голлинията.
	— Гооол! — заврещя Мери Пат, подскачайки от възторг. В следващия миг тя прегърна маршал Язов пред погледа на телохранителите, които се втрещиха от ужас. На лицето на маршала грейна усмивка, която позамръзна, когато се сети, че утре сутринта ще трябва да напише обяснение за контакта с чужденка. Нищо страшно, помисли си Язов, Михаил Семьонович ще свидетелства, че не сме обсъждали нищо сериозно. После тя награби Филитов.
	— Не ви ли казах, че носите късмет?
	— Господи, всички американски запалянковци ли приличат на вас? — попита Филитов, освобождавайки се от обятията й… Неговата ръка се докосна до нейната за някаква част от секундата и три мънички касетки се озоваха в ръкавиците на полковника. Той ги усети и бе поразен как изкусно бе направено всичко. Дали тя не бе професионален фокусник?
	— А защо вие, руснаците, винаги сте едни такива мрачни, нима не знаете как да се забавлявате?
	— Може би няма да е лошо, ако общуваме повече с американци — съгласи се Язов. По дяволите, ще ми се жена ми да беше толкова темпераментна, колкото нея, помисли си маршалът. — Вие имате прекрасен син и ако той играе срещу нас на олимпиадата, аз ще му простя.
	Министърът на отбраната бе награден със сияеща усмивка.
	— Много мило от ваша страна — отговори Мери Пат. Надявам се, че Еди ще подгони играчите ви обратно към Москва с ритници по техните комунистически задници, каза си тя наум. Всичко друго — но снизходително отношение тя не понасяше. — Както и да е, тази вечер Еди набра две точки, а онзи там, „иван“ какъв беше — нито една.
	— Винаги ли се отнасяте толкова разпалено към спорта, дори когато играят деца? — попита маршал Язов.
	И тук Мери Пат допусна грешка, като отговори толкова бързо, че не съумя да си проконтролира думите:
	— Покажете ми човек, умеещ да губи, за да ви покажа един вечно губещ. — Тя замълча за миг и тутакси се поправи: — Това го е казал Винс Ломбарди, знаменит американски треньор. Извинете, навярно мислите, че съм лошо възпитана. Вие сте прав, че това е само една детска игра. — Тя широко се усмихна. Получи ли си го?


	— Видя ли нещо?
	— Просто една глупава жена, прекалено експанзивна — отговори фотографът.
	— Колко време ще ти трябва, за да проявиш филма?
	— Два часа.
	— Хващай се за работа — изкомандва старшият на групата.
	— А вие забелязахте ли нещо? — попита другият служител началника си.
	— Не, не мисля. Ние я наблюдавахме почти два часа, а тя се държеше като типична майка, прекалено увлечена от спортния късмет на сина си. Проблемът е обаче, че поведението й привлече вниманието на министъра на отбраната и на неговия помощник, който се подозира в измяна на родината. Мисля, че това е достатъчно, нали? Ах, колко интересна игра се разиграва…


	След два часа повече от хиляда черно-бели снимки лежаха върху бюрото на офицера от КГБ, ръководител на групата за наблюдение. Снимането бе осъществено с един японски фотоапарат, който в най-долната част на всеки кадър фиксираше времето на експозицията. Фотографът, работещ в КГБ, с нищо не отстъпваше на професионален репортер. Той фотографираше почти непрекъснато, като спираше само за да презареди широколентовите касетки в автоматичната камера. В началото офицерът бе казал, че желае да използват портативна видеокамера, но фотографът успя да го разубеди. Разделителната способност на видеокамерата все още отстъпва пред тази на фотоапарата, когато трябва да се запечати нещо мигновено и неголямо, макар че на фотокадрите е невъзможно да се разгадаят по движението на устните произнесените фрази, докато с видеото това е осъществимо.
	Офицерът изразходваше за всеки кадър по няколко секунди, като щателно го разглеждаше с лупа, особено в случаите, когато заснетото го интересуваше. Когато в кадрите се появи госпожа Фоли, започна още по-внимателно да се взира в снимките. Той изучаваше нейното облекло, украшенията, лицето. На офицера му направи впечатление, че усмивката на жената беше някак си безсмислена, като в тръговска реклама на западните телевизии, и той си спомни как тя надвикваше тълпата. Защо американците обичат да крещят толкова силно?
	Наистина, умее добре да се облича. Подобно на по-голяма част от американките в Москва тя изпъква като фазан сред домашни птици, промърмори той на себе си. Защо ли американците харчат толкова много пари за дрехи? Нима облеклото има такова голямо значение? Когато я разглеждах с бинокъл, струваше ми се, че има кокоши мозък — а защо сега добивам друго впечатление, като я виждам на снимките?
	Това е заради очите, помисли си той. На фотографските снимки блясъкът на очите й беше по-особен, по-различен от този, който бе видял с бинокъла на живо. Странно…
	На снимките нейните очи — сини, спомни си той — все бяха устремени към нещо. Чертите на лицето смътно напомняха славянските. Офицерът знаеше, че Фоли е ирландска фамилия, и затова я смяташе за ирландка. В Русия малко познаваха Америка като страна на емигранти, слабо се знаеше например, че преселниците разкъсват етническите връзки с бракосъчетания. Ако й се добавят няколко килограма, ако й се промени облеклото и прическата, можеш да вземеш тази жена за жителка на Москва… или на Ленинград. По-скоро на Ленинград, помисли си той. Повече прилича на ленинградчанка. В лицето й се забелязва известно високомерие, характерно за жителите на този град. Интересно, откъде ли са родом предците й?
	Офицерът продължи да изучава снимките и си спомни, че съпрузите Фоли така и не са подлагани на основна проверка. Досиетата и на двамата бяха съвсем тънки. Второ главно управление ги разглеждаше като хора, незаслужаващи внимание. Той инстинктивно усети, че това е грешка, но това чувство беше едва доловимо и все не можеше да излезе на повърхността. Офицерът грабна последните снимки и нетърпеливо погледна часовника. По дяволите, кога е станало три часът, измърмори си той и пресегна към самовара, за да си налее още една чаша чай.
	Да, тази снимка е направена явно в момента, когато синът й вкарва втория гол. Тя подскача като газела. Най-напред му направи впечатление, че има хубави крака. Както бяха забелязали колегите му, с които седеше на самия връх на трибуната, навярно я биваше в леглото. Оставаха само няколко снимки до края на играта и… да, тя прегръща Язов — този стар пръч — и се хвърля на шията на полковник Филитов…
	Той замря. Мигновената снимка бе запечатила нещо, което той не можа да види през бинокъла. Докато прегръща Филитов, очите й втренчено гледат един от четиримата телохранители, който не следи играта. Нейната ръка, нейната лява ръка, въобще не прегръща Филитов, е спусната надолу, до неговата дясна ръка, която е скрита от погледа. Той бързо прелисти няколко предишни снимки. Точно преди да прегърне военните, тя държеше лявата си ръка в джоба. Ето, тя прегръща министъра, а ръката е свита в юмрук. На следващия кадър — след прегръдката с Филитов — дланта й вече е отворена, а погледът, както преди, е устремен към телохранителя. На лицето й грее усмивка, типично руска усмивка, при която участват само устните. А ето по-нататък, на следващата снимка, тя се превръща отново в същата пълнокръвна американка. В този миг офицерът разбра всичко.
	— Дяволите да ме вземат! — прошепна той.
	От колко време се намира в Москва семейство Фоли! Той напрегна уморената си памет, ала така и не можа да си спомни. Поне две години — ние нищо не сме знаели, дори не сме подозирали и изведнъж… само тя ли е замесена? Интересна идея — тя шпионка, а мъжът й не знае за това. Той тутакси отхвърли тази мисъл и се оказа прав макар и по друга причина. Протегна ръка към телефона и позвъни на Ватутин вкъщи.
	— Имам нещо интересно — каза офицерът.
	— Изпратете кола.
	Ватутин пристигна след двадесет минути — небръснат и с кисело настроение. Майорът сложи пред него няколко от последните снимки, които имаха решаващата дума.
	— Никога не сме и подозирали — забеляза той, докато полковникът разглеждаше снимките през лупата.
	— Отлична маскировка мрачно — измърмори Ватутин. Той бе поспал само един час, когато се разнесе телефонният звън. Полковникът все тъй привикваше да заспива без няколкото чашки водка преди сън, опитваше се да свикне, поправи се той. Ватутин остави увеличителното стъкло на бюрото и погледна майора.
	— Можеш ли да повярваш? Направо пред очите на министъра на отбраната и четиримата телохранители. Тя направо е експерт. На кого е възложено да я следи?
	Майорът мълчаливо му предаде папката. Ватутин я прелисти, намери съответната страница и изсумтя недоволно.
	— Този стар пръдльо! На него не бива да му се възлага да заведе дете на училище, защото ще го арестуват по подозрение, че е перверзен. Ето, само погледнете, има двадесет и три години служба и все си стои лейтенант.
	— В посолството на САЩ работят седемстотин американци, другарю полковник — напомни майорът — Ние имаме прекалено малко добри служители…
	— Които следят не тези, които трябва. — Ватутин стана и се приближи до прозореца. — Установете наблюдение над нея. И над мъжа също — добави той.
	— Аз исках да предложа именно това, другарю полковник. По всяка вероятност и двамата работят за ЦРУ.
	— Какво ли е предала на Филитов?
	— Навярно съобщение, може би нещо друго. Ватутин седна и си разтри очите.
	— Добра работа сте свършили, другарю майор.


	Все още се разсъмваше по границата между Афганистан и Пакистан. Стрелеца се готвеше да се върне на война. Хората му опаковаха току-що полученото въоръжение, а командирът им — някак странно му изглеждаше това ново звание — обмисляше плановете за предстоящата седмица. В снаряжението, което получи от Ортис, беше включен цял комплект от тактически карти. Те бяха съставени на базата на спътникови снимки и в тях се указваха опорните пунктове на руснаците и районите, в които се водеше редовно патрулиране. Сега Стрелеца имаше мощен радиоприемник, с който можеше да приема всякакви метеорологични прогнози, включително и руските. Предполагаше се, че ще тръгне на път едва привечер, когато се стъмни.
	Той погледна наоколо. Някои от хората му бяха довели тук, на това безопасно място, своите семейства. Бежанският лагер беше препълнен, отвсякъде се носеше шум, ала това беше много по-щастливо място от опустошените градове и села, бомбардирани от руснаците. Навсякъде Стрелеца виждаше деца и те бяха щастливи, защото имаха до себе си родители, приятели и храна. Момчетата вече си играеха с автомати играчки, а поотрасналите притежаваха истински автомати. Той наблюдаваше това със съжаление, което намаляваше след всеки боен поход. Муджахидините понасяха тежки загуби и войната изискваше попълнения, а най-младите воини бяха винаги най-смелите. Ако за завоюването на свободата е нужно да се пожертва животът на млади бойци — нали те ще умрат за святото дело и Аллах ще бъде милосърден към тези, които са загинали заради него. Те живееха в тъжен свят, но в края на краищата тук човек можеше да намери време за развлечения и отдих. Погледът му попадна на един млад стрелец от отряда, който учеше първородния си син да ходи. Момченцето не можеше и крачка да направи без нечия помощ, но то все поглеждаше нагоре към усмихващото се брадато лице на бащата, когото бе видяло от деня на раждането си само два пъти. Новият командир на групата си спомни как бе правил същото нещо със своя син… сега него го учеха да първи по съвсем друг път…
	Стрелеца се върна към своята работа. Отсега нататък той не можеше да изпълнява задълженията на ракетчик, но Абдул бе получил добра подготовка под негово ръководство. Сега Стрелеца щеше да поведе в битка бойците си. Той бе завоювал това право, но което беше още по-важно: воините го смятаха за човек, който им носи сполука. Това играе немалка роля за бойния дух на отряда. Въпреки че Стрелеца през целия си живот не бе прочел нито една книга по военно изкуство, той чувстваше, че достатъчно добре е усвоил уроците на войната.
	Всичко стана съвсем внезапно — без най-малкото предупреждение. След като чу трясъка на взривяващите се снаряди, изстреляни от самолетно оръдие, Стрелеца мигновено вдигна глава и видя стреловидните очертания на връхлитащите към лагера с бръснещ полет самолети, едва ли на повече от сто метра от повърхността на земята. Той още не бе успял да хване автомата, когато видя как от бомбодържателите надолу се посипаха бомби. Черните силуети неустойчиво се залюляха, после влязоха в ролята си стабилизаторите и бомбите бавно обърнаха надолу носовете си, насочвайки се към целта. След това нахлу вълната от рева на изтребителите бомбардировачи СУ-24. Стрелеца се обърна срещу тях, прилепи здраво към рамото си автомата, но самолетите бяха изчезнали. Оставаше му само едно — да се хвърли по очи на земята; струваше му се, че всичко протича бавно, много бавно, той почти увисна във въздуха, като че земята не желаеше да го приеме. Стрелеца бе застанал с гръб към бомбите, но знаеше, там някъде те се носят надолу. С бърз поглед забеляза бягащи хора, своя боец, който се опитваше да прикрие с тялото синчето си. Стрелеца успя да се обърне, да погледне нагоре и с ужас видя, че една бомба сякаш лети право към него — черно кръгче на фона на чистото утринно небе. Преди още да е произнесъл името на Аллаха, тя мина над главата му и земята се разтресе.
	Оглушал и зашеметен от експлозията, той се изправи, олюлявайки се, на крака. Беше странно: виждаше и усещаше шума, ала не го чуваше. Инстинктивно свали предпазителя на автомата и се огледа наоколо, очаквайки появата на следващия бомбардировач. Ето го. Автоматът се надигна нагоре и като че ли от само себе си изстреля един ред, но не сполучи. Следващият СУ-24 се освободи от товара си на сто метра по-нататък и се скри в далечината, оставяйки след себе си следи от черен дим. Атаката завърши.
	Слухът се възвръщаше бавно и звуците изглеждаха като насън. Но това не беше сън. Мястото, където се намираше мъжът с момченцето, сега се бе превърнало в яма. Нямаше никакви следи от муджахидина и сина му и дори увереността, че сега са застанали праведни пред своя Бог, не беше в състояние да намали ненавистта, от която се смразяваше кръвта в жилите. Той си спомни как бе проявил милост към руснака, как скърбеше при известието за смъртта му. Никога, никога вече няма да бъде жалостив към неверниците. Ръцете, които стискаха автомата, побеляха от напрежение.
	Прекалено късно по небето се стрелна един пакистански Ф-16 — руснаците се бяха скрили зад границата, след една минута, като описа два кръга над лагера за бежанци, изтребителят се прибра в базата си.
	— С вас всичко наред ли е? — Това беше Ортис. Лицето му бе леко засегнато от някаква осколка, а гласът сякаш идваше отдалеч.
	Отговор не последва. Стрелеца направи жест с ръката, стискаща оръжието, без да откъсва очи от вдовицата, която ридаеше за загиналите. После двамата мъже се отправиха да потърсят ранени, които все още можеха да бъдат спасени. За щастие медицинската част на лагера не бе пострадала. Стрелеца и служителят на ЦРУ пренесоха в болницата половин дузина пострадали. Френският лекар ругаеше с лекотата на човек, който е свикнал с такива събития, ръцете му бяха вече в кръв от започналата работа.
	Те откриха Абдул при следващата обиколка. Младежът стоеше до един „Стингър“ в бойна готовност. Като видя Стрелеца, той се разплака и си призна, че е спал, когато започнало нападението. Стрелеца го потупа по рамото и му каза, че няма вина за това. Между пакистанските и съветските власти съществуваше договореност, забраняваща нападения през границата. По всичко личеше, че тази договореност няма никаква стойност. Появи се група от Френски телевизионни репортери и Ортис отведе Стрелеца встрани, където никой не може да ги види.
	— Шестима — забеляза Стрелеца. Той не спомена за загубите сред цивилното население.
	— Такива набези са признак на слабост, приятелю — отвърна Ортис.
	— Да убиваш жени и деца юни е мерзост пред Господ.
	— Вашите припаси не пострадаха ли? — За руснаците това беше партизански лагер, разбира се, но Ортис не се канеше да оспорва това гледище. Той бе прекарал тук прекалено дълго време, за да е обективен.
	— Само няколко автомата. Останалото вече бе изнесено извън границите на лагера.
	Ортис нямаше какво повече да каже. Запасът от успокоителни забележки беше изразходван. Все го преследваше кошмар — струваше му се, че тези операции по поддръжка на афганистанците оказват същото въздействие както по онова време опитът да помогнат на племето хмонг в Лаос. Бойците на племето мъжествено се сражаваха с виетнамските завоеватели, но бяха напълно изтребени въпреки подкрепата на Запада. Офицерът от ЦРУ се опитваше да убеди себе си, че тук ситуацията е по-различна и обективно, беше прав. Но измъчената му душа страдаше, виждайки колко воини излизат от лагера — въоръжени до зъби — и колко се връщат после. Действително ли Америка помага на афганистанците да освободят страната си, или просто ги подтикваме да правят това, за да убият колкото се може повече руснаци, преди те самите да бъдат напълно унищожени?
	Каква е правилната политика? — попита се той и си призна, че не е в състояние да отговори на този въпрос.
	Ортис не знаеше, че Стрелеца току-що бе взел своето решение и избрал по-друг политически курс. Неговото толкова младо и толкова старо лице се обърна на запад, после на север и той си каза, че волята на Аллаха не е ограничена от държавните граници, както не е ограничена волята на Неговите врагове.


>	15.
>	КУЛМИНАЦИЯ

	— Сега ни остава само да задействаме капана — каза Ватутин на своя председател. Гласът му звучеше безстрастно, а лицето му бе равнодушно, докато сочеше доказателствата, сложени върху бюрото на Герасимов.
	— Отлична работа, полковник! — Председателят на КГБ си позволи да се усмихне. Ватутин забеляза в усмивката повече задоволство, отколкото се полагаше при завършването на трудно и заплетено разследване. — Какво предлагате?
	— Като се има предвид необичайно високият пост на заподозрения, мисля, че трябва да се опитаме да го хванем в момента на предаването на документите. Изглежда, ЦРУ знае, че сме прекъснали канала, по който са били предавани материалите на Филитов, и затова е предприело необичайната стъпка, като е възложило на свой служител да осъществи предаването, за да не бъде допусната грешка. Трябва да се отчете, че това е един акт на отчаяние въпреки умението, с което е извършено предаването. Бих желал същевременно да разобличим съпрузите Фоли. Те явно се гордеят, че са ни водили толкова дълго време за носа. Ако ги пипнем с явни улики, ще им смачкаме фасона и ще нанесем сериозен психологически удар на ЦРУ като цяло.
	— Съгласен съм — кимна Герасимов. — Тази разработка е поверена на вас. Действайте внимателно, без да бързате. — И двамата разбираха, че разследването трябва да приключи в рамките на по-малко от една седмица.
	— Благодаря ви, другарю председател. — Ватутин веднага се върна в кабинета си, където даде указания на груповите началници.


	Микрофоните бяха много чувствителни. Като повечето хора Филитов рядко се обръщаше от една страна на друга, правеше го само когато сънуваше — и тогава магнетофонната лента на въртящите се ролки регистрираше шумоленето на завивките и някакво едва различимо мърморене. Най-накрая се чу друг звук и мъжът със слушалките даде знак на останалите. Звукът сякаш произхождаше от лодка с надути платна и това означаваше, че обектът изригва одеялата и чаршафите от леглото.
	После идваше ред на кашлицата. Старият полковник имаше проблеми с белите дробове — така твърдеше медицинският му картон. Постоянно го тормозеха простудни заболявания и възпаления на дихателните пътища. Явно той не се чувстваше добре. Последва изсекване на носа, което прозвуча като свирка на локомотив.
	— Виждам го — каза мъжът зад телевизионната камера. — Върви право към тоалетната. — Следващата поредица от звуци бяха съвсем предсказуеми. Към прозорците на апартамента бяха насочени мощните обективи на две телекамери. Светлофилтрите позволяваха да се наблюдава жилището му въпреки отблясъците на утринното слънце.
	— Все си мисля — забеляза един от техниците. — Ако се видя на запис как се държа след събуждане, ще умра от срам.
	— Този тип ще умре по друга причина — отбеляза студено старшият офицер. В това се състоеше един от проблемите на разследването — започваш прекалено много да се отъждествяваш със заподозрения и от време на време се налага да си припомниш колко отвратителни са предателите на родината. Къде си се отклонил от правия път, недоумяваше майорът, мислейки за Филитов. Човек с такава героична биография. Майорът вече се замисляше: как ще се води това дело по-нататък. Щеше ли да има открит процес? Щяха ли да се осмелят да изкарат пред съда един толкова известен герой от войната? Това, каза си той, ще изисква политическо решение.
	Вратата на апартамента се отвори и после отново се затвори — това означаваше, че Филитов е получил вестник „Красная звезда“, който всяка сутрин му донасяше куриерът от Министерството на отбраната. Те чуха бълбукането на кафеварката и се спогледаха — този гаден предател пиеше всяка сутрин хубаво кафе.
	Сега се виждаше добре — Филитов седеше на малката кухненска маса и четеше. Обичаше да си води бележки и те забелязаха, че полковникът драска в един бележник или върху самия вестник. Когато се свари кафето, той стана, за да извади мляко от малкия хладилник. Преди да го изсипе в кафето, полковникът го помириса дали не се е вкиснало. Той разполагаше с достатъчно масло, за да си намаже обилно една филия ръжен хляб. Те вече знаеха, че това е неговата обичайна закуска.
	— Все още яде по войнишки — каза операторът.
	— Той наистина е бил добър войник — забеляза друг. — Ех, стари глупако, как можа да сториш това?
	Закуската скоро свърши и те видяха как Филитов тръгна към банята, където се изми и обръсна. После се появи отново на екрана и го наблюдаваха как чистеше с четка ботушите си. Филитов носеше винаги ботуши, което беше необичайно за Министерството на отбраната, но трите звезди на куртката му също бяха необичайно явление. Като се облече, той застана пред огледалото и хубаво се огледа. После вестникът се озова в дипломатическото куфарче и полковникът тръгна към вратата. Последният звук, който чуха служителите на ВГУ, бе щракането на ключа в бравата на изходната врата. Майорът се приближи до телефона.
	— Обектът напусна апартамента. Няма нищо особено. Групата за външно наблюдение е готова да го поеме.
	— Добре — отвърна Ватутин и остави слушалката на телефона.
	Един от операторите настрои камерата, за да фиксира появяването на Филитов на улицата. Полковникът се приближи до автомобила, отговори на поздрава на шофьора и седна в колата. След няколко мига тя изчезна от погледа. Служителите, наблюдавали тази сутрин Филитов, стигнаха до извода, че всичко е преминало както обикновено, без каквито и да било отклонения. Сега вече можеха да си позволят малко почивка.


	Планинските върхове на запад бяха захлупени от облаци, валеше ситен дъжд. Стрелеца още не бе напуснал лагера. Имаше нужда от молитви, да се утешат хората. Ортис отсъстваше, тъй като френските лекари трябваше да се погрижат за раната на лицето му. В същото време неговият афганистански приятел преглеждаше документите на служителя на ЦРУ. Стрелеца се чувстваше неловко, изпитваше вина, но се успокояваше, казвайки си, че рови из материали, които сам бе донесъл на Ортис. Офицерът от ЦРУ обичаше да си води бележки и — това бе известно и на Стрелеца — да събира карти. Афганистанецът намери нужната карта на мястото, от което се интересуваше. Към нея имаше прикачени няколко скици. Той ги изкопира на ръка бързо и точно, после ги върна обратно на мястото им и ги остави така, както ги бе заварил.


	— Ужасни сте пуритани! — засмя се Беа Тосиг.
	— Би било истинско безобразие да развалям създалото се впечатление — отговори Ал, скривайки зад усмивката отвращението си към гостенката. Изобщо не можеше да разбере защо Канди харесва тази… особа. Ал не знаеше защо тя буди неприятни чувства у него. Причината съвсем не беше, че тя не го харесва. Ал хич не се интересуваше от това. Семейството и годеницата му го обичаха, а всички негови колеги в работата го уважаваха, което бе достатъчно. Ако той не съответстваше на нечии представи за армейския офицер, по дяволите… Но в поведението на Беа имаше нещо такова…
	— Добре, нека да поговорим за работата — весело каза гостенката. — От Вашингтон ме питат в какъв срок…
	— Няма да е лошо някой да каже на бюрократите, че тези неща не стават така по заповед — измърмори Канди.
	— Не повече от шест седмици — усмихна се Ал, — може би дори по-малко.
	— Кога? — попита Канди.
	— Още не сме имали възможността да го прокараме чрез моделиращото устройство, но имам чувството, че всичко е наред. Всъщност това е идея на Боб. Той обмисли всичко и успя да рационализира програмното осигуряване дори по-добре, отколкото разчитах. Въобще не се налага да се използва толкова много ИИ, колкото се предполагаше в моите разчети.
	— Така ли? — А се смяташе, че използването на ИИ — изкуствения интелект — е от изключително значение за ефективността на огледалата и разпознаването на целта.
	— Да, ние прекалено се увличахме от инженерното решаване на проблема, облягайки се на разума вместо на инстинкта. Не би трябвало да диктуваме на компютъра как да решава собствените си неща. Можем да намалим командното натоварване на двадесет процента, въвеждайки в програмата предварително подготвени варианти. Оказва се, че това е по-бързо и по-просто, отколкото да караме компютъра да избира множеството решения от съществуващия асортимент.
	— Какво ще кажете за аномалиите?
	— Там е цялата работа. Рутинните операции на ИИ в действителност забавяха нещата в по-голяма степен, отколкото мислехме… Ние се опитвахме да направим процедурата толкова гъвкава, че тя се натъкна на трудности при избора на варианта. Очакваната ефективност на лазера е достатъчно добра и изборът на варианта за поразяване на целите може да се осъществи по-бързо, отколкото е в състояние да направи това програмата на ИИ при решаване на проблема дали си струва да започне прицелването. Дори вариантът да не е най-добрият, защо все пак системата да не се опита да порази целта?
	— Техническите характеристики на вашата лазерна система май се промениха — забеляза Беа.
	— Нямам право да говоря за това.
	Още едно подхилване по лицето на дребния мижитурка. Тосиг си наложи да му се усмихне на свой ред. Аз знам нещо, което ти не знаеш, това искаш да ми кажеш, нали? — помисли си Беа. Само като те погледна, и ме полазват студени тръпки, но още по-лошо ми става, като виждам как те гледа Канди — сякаш си Пол Нюман или еди-кой си красавец от Холивуд! С този бледожълт цвят на лицето и пъпчасал на всичкото отгоре. Беа не знаеше дали да се смее, или да плаче…
	— Ами нали на нас, лайнарите от управленческия апарат, ни се налага да съставяме планове за бъдещето — каза Тосиг.
	— Съжалявам, Беа. Ти си запозната с правилата за секретност. Заради тях започвам да се чудя как изобщо ще постигнем нещо — поклати глава Канди. — Ако тези Правила станат още по-строги, ние с Ал няма да можем да приказваме в промеждутъка между… — Тя похотливо погледна възлюбения си.
	Ал се разсмя.
	— Заболя ме главата.
	— Беа, ти вярваш ли му? — попита Канди.
	— Никога не съм му вярвала. — Тосиг се облегна на стола.
	— Кога ще се съгласиш да се срещнеш с доктор Раб. — Нали знаеш, че той от шест месеца чезне по теб?
	— Нека си чезне и да не слиза от колата си. Господи, какви ужасна мисъл: да се срещна с доктор Раб! — Тя погледна Канди, изкусно скривайки своите чувства. Тосиг вече се досещаше, че предадените от нея сведения за програмното осигуряване са се оказали неверни. Дяволите ще го вземат този дребен мижитурка, който е променил програмата!


	— Там има нещо. Сега трябва да изясним какво именно. — Джоунс включи микрофона. — „Сонар“ вика „Контрол“. Контакт на пеленг нула-девет-осем. Обозначавам го като „Сиера четири“.
	— Сигурен ли сте? — попита младият офицер.
	— Виждаш ли това? — Джоунс прокара пръста си по екрана. „Водопадният дисплей“ беше обсипан с шумове от околната среда. — Не забравяй какви данни търсим. Тази линия не е случайна. — Той набра на клавиатурата някаква команда. Компютърът се захвана да обработва една поредица от дискретни честотни диапазони. След минута всичко стана ясно. Поне за господин Джоунс, помисли си младият акустик. Ивицата светлина на екрана имаше неправилни очертания: разширяваше се нагоре и се стесняваше надолу, покривайки около пет градуса от пеленга. Техническият представител гледа екрана още няколко секунди, после отново се наведе над микрофона.
	— „Контрол“, тук „Сонар“, целта „Сиера четири“ е разпозната като фрегата от класа „Кривак“, пеленг нула-девет-шест. Съдейки по оборотите, скоростта му е около петнадесет възла — Джоунс се обърна към младия хидроакустик. Той си спомни за своето първо излизане в морето. Този деветнадесетгодишен юноша все още не се бе научил да различава делфините от корабите. — Гледай тук! Това е високочестотната характеристика на неговите турбодвигатели, сигурен знак, можеш да ги чуеш отдалече в обикновена ситуация, защото „Кривак“ има лоша звукоизолация.
	Манкузо влезе в сонарния отсек. „Далас“ принадлежеше към първите подводници от клас „688“ и нямаше пряк преход от командната рубка към хидроакустичното отделение. Налагаше се да мине напред и заобикаляйки люка, да се спусне надолу. Може би при основния ремонт щяха да променят това положение. Капитанът размаха кафената си чашка встрани от екрана.
	— Къде е „Кривак“?
	— Ето тук, местонахождението не се променя. Около нас има добър звукопроводящ слой. Явно той е все още далече.
	Шкиперът се усмихна. Джоунс винаги се опитваше да отгатне разстоянието до целта. И дяволски чудно беше, че през тези две години на борда на подводницата под командването на Манкузо Джоунс по-често се оказваше прав, отколкото грешеше. Назад в командния отсек една група за следене изчисляваше координатите на целта спрямо „Далас“, вземайки под внимание познатите им курс и скорост на подводницата, за да се определи посоката на движението и разстоянието до съветската фрегата.
	На морската повърхност почти нямаше кораби. Останалите три акустични контакта бяха с търговски съдове с по един винт. Въпреки че времето беше прилично, Балтийско море — според Манкузо просто едно голямо езеро — през зимата рядко благоприятстваше за корабоплаването. От разузнавателните доклади ставаше ясно, че по-голяма част от военните кораби на противника стояха на пристан за ремонт. Това беше добра новина. Още по-добре бе, че по пътя нямаше много лед. При едно по-силно застудяване повърхността на морето може да се покрие с дебел слой лед и това би попречило на операцията, помисли си капитанът.
	Досега само техният гост, Кларк, знаеше за характера на операцията.
	— Капитане, получихме данни по „Сиера четири“ — чу се гласът на един лейтенант от командния отсек.
	Джоунс сгъна едно листче хартия и го предаде на Манкузо.
	— Казвайте.
	— Дистанция тридесет и шест хиляди фута, курс две-девет-нула.
	Манкузо разви бележката и се разсмя.
	— Джоунс, ти като по-рано си дяволски вълшебник. — Шкиперът върна на акустика листчето и тръгна към командната рубка — трябваше да промени курса на подводницата, за да избегне среща със съветската фрегата.
	Младият хидроакустик, седящ до Джоунс, грабна бележката и прочете на глас съдържанието й.
	— Откъде узнахте? Вие не бихте могли да дадете тези числа само въз основа на получените данни.
	— Практика, моето момче, практика и опит — отговори Джоунс с гласа на актьора У. К. Филдис. Той забеляза, че подводницата променяше курса си. Това не е в стила на Манкузо, помисли си Джоунс. По-рано шкиперът се приближаваше до противника, правеше снимки през перископа, търсеше решения ЗА НАНАСЯНЕ на торпедни удари и въобще третираше даден съветски кораб като истинска цел в истинска война. Този път ОБАЧЕ ТЕ СЕ ОТДАЛЕЧИХА ОТ руската фрегата тихо и незабелязано. Джоунс не смяташе, че Манкузо толкова много СЕ Е променил, и затова сериозно се замисли: що за дяволска операция ни предстои.
	Джоунс не се срещаше много е господин Кларк, който прекарваше голяма част от времето в задната част на кораба, в машинното отделение. Там беше оборудвано едно помещение за физическа подготовка на личния състав — бяха натъпкали един тренажор между двата струга. Сред матросите вече се носеха слухове, че господин Кларк не е много от разговорливите. При опит да го заговорят той само кимваше, усмихвайки се, и продължаваше да се занимава със своите неща. Един от боцманите бе забелязал татуировката на ръката на Кларк и шепнешком разказваше някои неща за значението на този червен тюлен: такава татуировка си слагали командоси от едно секретно поделение на военноморския флот. До този момент на борда на „Далас“ не бяха пребивавали представители на това поделение, макар че на други подводници се бе налагало да ги приемат и обсъжданията не секваха, прекъсвани само от възклицания: „Стига бе, глупости!“ Приказките обаче не напускаха корпуса на плавателния съд, защото подводничарите умееха да пазят тайни.
	Джоунс стана и тръгна към кърмата. Реши, че е дал достатъчно уроци за един ден, а неговото положение на технически представител му позволяваше да се разхожда из подводницата. Той забеляза, че „Далас“ се придвижва напред, без да бърза, със скорост девет възла. Един поглед върху навигационната карта му бе достатъчен, за да узнае къде се намират, а по начина, по който щурмана почукваше по нея с молива, стана ясно колко им остава да плават. Слизайки надолу за кутия кока-кола, Джоунс сериозно се замисли. По всичко личеше, че се е завърнал на подводницата, за да вземе участие в истинска операция.


	— Да, господин президент — отговори съдията Мур по телефона и тревожно се намръщи. Дошло е време да се вземе решение?
	— Относно това, което разговаряхме тук при мен в кабинета…
	— Да. — Мур погледна телефонния апарат. Ако не се брои слушалката, която той държеше в ръката си, „защитената“ линия за връзка представляваше един еднометров куб, хитроумно скрит в бюрото. Тя приемаше думите, тутакси ги разбиваше на битове, неузнаваемо ги разбъркваше и ги изпращаше в друг подобен апарат, който пренареждаше цифрите и ги превръщаше в словесна реч. Този канал за връзка имаше едно допълнително преимущество: разговорът се водеше без абсолютно никакви смущения, тъй като системата за кодиране отстраняваше всички случайни шумове в линията.
	— Можете да пристъпите към работа. Ние нямаме право — миналата нощ взех това решение, — нямаме право да го оставим на произвола на съдбата.
	Това беше първият телефонен разговор тази сутрин и в него се усещаха силно изразени емоционални нотки. На съдията му мина през ума, че президентът навярно лошо е спал през нощта, мислейки за съдбата на този безименен агент. Президентът беше именно такъв човек. Освен това, един път взел решение, той държеше за неговото изпълнение и не се отказваше. Пелт щеше да се опитва цял ден да го разубеди, но президентът бе предал заповедта в осем часа сутринта и щеше да я отстоява докрай.
	— Благодаря, господин президент, пристъпвам към изпълнение.
	Съдията Мур се свърза със заместник-директора по оперативната дейност и след две минути Боб Ритър пристигна в кабинета му.
	— Получихме разрешение за извеждане на КАРДИНАЛА.
	— Значи правилно съм постъпил, гласувайки за президента — удовлетворено заяви Ритър, като плесна с ръце. — След десет дни КАРДИНАЛА ще бъде в безопасност. Боже мой, само за да изслушаме отчета за НЕГОВАТА работа, ще са необходими години. — После настъпи кратка пауза. — Жалко е наистина, че губим такъв източник на ценна информация, ала това е наш дълг. Пък и Мери Пат е завербувала двама много интересни агенти. Снощи тя е успяла да предаде на КАРДИНАЛА касетки с филми. Не са ми известни подробностите, но доколкото разбирам, наложило се е да рискува.
	— Тя винаги е обичала опасностите.
	— Не просто обичала, Артър, тя изпитва удоволствие от това. Впрочем във всеки полеви разузнавач има нещо каубойско. — Двамата произхождащи от Тексас мъже си размениха многозначителни погледи. — Даже тези, които са родени в Ню Йорк.
	— Каква възхитителна двойка! Можем само да гадаем какви ще бъдат децата им с техните гени — засмя се съдията Мур. — И тъй, Боб, ти получи каквото желаеше. Действай!
	— Слушам, сър. — Ритър се отправи към комуникационния център, изпрати шифровано съобщение и после информира адмирал Гриър. Телексът премина чрез спътниковата връзка и само след петнадесет минути се озова в Москва:

	КОМАНДИРОВКАТА Е ОДОБРЕНА. ЗАПАЗЕТЕ ВСИЧКИ ФАКТУРИ ЗА ОБИЧАЙНОТО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА РАЗХОДИТЕ.

	Ед Фоли получи разшифрования текст на телекса и го занесе в кабинета си. Значи, помисли си той, този бюрократ, у когото са възникнали опасения, все пак е събрал смелост. Слава богу.
	Само веднъж още. Ще предадем съобщението на КАРДИНАЛА едновременно с получаването на пакета. После Филитов ще замине със самолет за Ленинград и по-нататък всичко ще премине по разработения сценарий. Едно от достойнствата на този план беше, че КАРДИНАЛА поне веднъж в годината проверяваше канала за своето спасяване. Танковият полк, в който по-рано служеше полковник Филитов, сега беше предислоциран в Ленинградския военен окръг и на руснаците бе понятна тази сантиментална връзка на стария офицер. Михаил Семьонович в продължение на редица години вземаше мерки неговият полк първи да получава нова техника и да се обучава на нови тактически похвати. След смъртта му полкът щеше да бъде преименован във Филитовски гвардейски — или поне така възнамеряваше да постъпи Съветската армия. Колко жалко, помисли си Фоли, че сега ще им се наложи да изменят плана си. От друга страна, може би ЦРУ щеше да увековечи по друг начин паметта на този човек…
	Но сега предстоеше да се осъществи още едно предаване, което нямаше да бъде никак проста операция. Не бива да отивам толкова надалече, каза си Ед, трябва да се действа постепенно, стъпка по стъпка. Първо следва да го предупредим.
	След половин час от сградата на посолството излезе съвсем незабележим служител, заемащ една от най-ниските длъжности. В определено време той трябваше да стои на определено място. Този „знак“ щеше да бъде приет от друг човек, който не се намираше в полезрението на ВГУ. Това лице направи нещо друго. Причината му бе неизвестна, то знаеше само едно — къде и как следва да се остави белег. Тази процедура го разочарова. Разузнаването, считаше той, трябва да бъде по-вълнуващо и интересно, нали?


	— Ето го нашият приятел. — Ватутин пътуваше в автомобил — искаше му се да се убеди, че всичко върви както трябва. Филитов седна в своята кола и шофьорът потегли от мястото. Автомобилът на Ватутин съпровожда Филитов около половин километър, после го смени друг, който вървеше по една съседна успоредна улица, за да не изостава.
	Полковник Ватутин следеше развитието на събитията по радиото. Съобщенията бяха кратки и делови. Шест коли следяха Филитов, като си сменяха местата, при това една от тях се намираше пред обекта, а друга зад него. Автомобилът на стария полковник спря до магазина, обслужващ висшите кадри от Министерството на отбраната. Ватутин имаше вътре свой човек — беше известно, че Филитов се отбива тук два или три пъти седмично, — който наблюдаваше какво купува полковникът и с кого разговаря.
	Ватутин усещаше, че всичко върви в съответствие с плана. Нямаше начин — нали той лично обясни на всеки участник в операцията, че самият председател проявява интерес към хода на разследването. Шофьорът на колата, в която се намираше Ватутин, рязко увеличи скоростта, откъсна се от заподозрения и скоро свали полковника пред входа на сградата срещу жилището, намиращо се под наблюдение, изпреварвайки Филитов. Ватутин влезе в апартамента, в който се бяха настанили служители на ВГУ.
	— Идвате точно навреме — забеляза старшият на групата, когато полковникът прекрачи прага.
	Ватутин внимателно погледна през прозореца и видя, че колата на Филитов спря пред срещуположния вход. Проследяващият го автомобил на КГБ прелетя покрай него, без да намалява скоростта. Старият полковник влезе в блока.
	— Обектът току-що влезе в сградата — чу се гласът на специалиста по връзките.
	Вътре в блока — заедно с Филитов щеше да влезе една жена, носеща пълна мрежа с ябълки, за да го проследи в асансьора. Горе, на етажа на Филитов, двама служители, толкова млади, че можеха да минат за тийнейджъри, щяха да се разхождат край вратата на асансьора в този момент, когато старият полковник излиза от него, и шепнейки си на доста висок глас неувяхващите слова на вечната любов, щяха да поемат наблюдението по коридора. Установените там микрофони прехванаха края на тези обяснения, когато Филитов отключи вратата на апартамента си.
	— Виждам го — каза операторът.
	— Нека да се дръпнем от прозорците — изкомандва Ватутин. Тази команда беше излишна. Служителите с биноклите стояха в дълбочина, далече от тях, и тъй като лампите в апартамента не светеха — за всеки случай те бяха отвъртени, — никой не можеше да се досети, че вътре има хора.
	В едно отношение на служителите на Второ главно управление им провървя — Филитов никога не спускаше щорите. Те видяха как той влезе в спалнята, свали си униформата, облече домашни дрехи и обу чехли. После той се върна в кухнята и си приготви проста вечеря. Наблюдаваха как старият полковник сне капачката на половинлитрова бутилка водка, взрян навън през прозореца.
	— Самотен старец — забеляза един от служителите. — Не мислиш ли, че всичко е станало заради това?
	— Така или иначе ще узнаем.


	Защо ни предава държавата? — попита Филитов ефрейтор Романов след два часа.
	Навярно защото сме войници. Филитов забеляза, че ефрейторът избягва по същество както въпроса, така и отговора. Разбираше ли той какво го пита неговият командир?
	Но ако ние предадем държавата?
	Тогава ще умрем, другарю капитан. Толкова е просто. Ще си заслужим ненавистта и презрението на работниците и селяните и ще умрем. Романов гледаше през пропастта на времето в очите на своя капитан. Сега у ефрейтора възникна собствен въпрос. Той не се решаваше да го зададе, но очите му сякаш говореха: какво направихте, капитане?
	В апартамента на срещуположната страна на улицата мъжът пред звукозаписната апаратура чуваше риданието и не можеше да разбере каква беше причината?


	— Какво правиш, мила? — попита Ед Фоли и магнетофоните записаха този въпрос.
	— Започвам да съставям списък на това, което е нужно да се направи преди отпътуването. Трябва да се сетя за толкова много неща. По-добре е да се заема с това още отсега.
	Фоли се наведе над рамото й. Пред Мери Пат имаше бележник и молив, но тя предпочиташе да пише с маркер върху пластмасова плочка. Такива плочки често се срещат в хладилниците — написаното върху тях лесно се изтрива с влажен парцал.
	A3 ЩЕ СЕ ЗАЕМА С ТОВА, написа тя, ИЗМИСЛИХ ИДЕАЛНА ХИТРОСТ. Мери Пат се усмихна и подаде снимката на хокейния отбор, в който играеше Еди младши. На снимката личаха автографите на всички играчи, а в най-горната част с развлечени букви Еди с помощта на майка си бе написал на руски: „На човека, който ни носи късмет. С благодарност: Еди Фоли.“
	Ед се намръщи. За съпругата му едно такова поведение беше типично и той знаеше, че Мери Пат ще успее максимално да се възползва от своето прикритие. Но… той поклати глава. Единственият човек в канала за връзка с КАРДИНАЛА, който можеше евентуално да го разпознае, нито веднъж не бе видял лицето му. На Ед може би не му достигаше дързост, но компенсираше това с по-голяма предпазливост. Той смяташе, че е в състояние по-добре от жена си да открие външно наблюдение. Признаваше, че Мери Пат влага в работата повече плам и че е превъзходна актриса, но понякога, по дяволите, сякаш разумът я напускаше. Тогава защо не й го кажеш? — каза си той.
	Ед знаеше какво ще се случи — тя ще го обори с практически съображения и ще го накара да млъкне. Не разполагаха с достатъчно време, за да създадат междинно звено. И двамата знаеха, че тя има надеждно прикритие и засега бе извън всякакво подозрение.
	Но… По дяволите, тази работа се състои от цяла поредица досадни „но“.
	ДОБРЕ, НО СИ ПАЗИ МАЛКИЯ ПРИВЛЕКАТЕЛЕН ЗАДНИК!!! — написа той на пластмасовата плочка. Докато тя го изтриваше, в очите й блесна закачлива искрица. После написа своето послание: А СЕГА НЕКА ДА НАПРАВИМ ЗАРАДИ МИКРОФОНИТЕ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!
	Ед едва не се задуши, мъчейки се да сдържи смеха си. И така всеки път — преди рискована работа. He че имаше нещо против. Просто това му се струваше някак странно.
	След десет минути двама руски техници, намиращи се в сутерена на сградата, увлечено слушаха звуците от спалнята на Фоли, стараейки се да не изпуснат никаква подробност.


	Мери Фоли се събуди както винаги в седем без четвърт СУТРИНТА. Отвъд прозорците беше още тъмно и на нея й мина мисълта — какво ли влияние са оказали върху формирането на характера на дядо й студените и тъмни руски зими… а също и на нейния. Както по-голяма част от американците, изпратени на работа в Москва, вградените в стените микрофони дълбоко я възмущаваха. Понякога изпитваше извратено удоволствие да издевателства над тези, които я подслушват — както се случи предишната вечер, — но нима можеше да се изключи вероятността руснаците да са инсталирали микрофони и в тоалетната. Навярно са инсталирали, помисли си тя, гледайки се в огледалото. Първото, което трябваше да направи, бе да си измери температурата. На нея и на мъжа й им се искаше да имат още едно дете и ето вече от няколко месеца се стремяха към това поне самият процес им доставяше по-голямо удоволствие от руската телевизия. От професионална гледна точка бременността й осигуряваше дяволски надеждно прикритие. След три минути тя си записа температурата в картона, който пазеше и шкафчето за лекарства. Вероятно не още, каза си тя, може би след няколко дена. Все пак изхвърли в кофата за боклук остатъците от комплекта, позволяващ да се открие ранна бременност.
	Дойде време да събуди децата. Мери Пат сложи закуската да се стопли. Когато живееш в апартамент, който има само една баня, налага се да спазваш строг ред. Както винаги Ед не пропусна възможността да измърмори, да, не мина и без обичайното мрънкане и оплакване на децата.
	Господи, колко е хубаво, че скоро ще се завърнем вкъщи, помисли си тя. Колкото и да й харесваше опасността, свързана с работата в бърлогата на дракона, животът в Москва далеч не беше райски за децата. Еди обичаше хокея, но той нямаше истинско детство в този студен и скучен град. Нищо, скоро всичко ще се промени. Тя ще натовари цялото семейство на самолета на „ПанАм“ и ще отлетят за дома, напускайки Москва ако не завинаги, то поне за пет години. Ще живеят на брега на Вирджиния, ще се возят на яхта по залива Чесапийк, ще се наслаждават на топли зими. Тук трябва да увивам децата като ескимоси в проклетия север, помисли си тя. Постоянно се налага да ги лекуваме от настинка.
	Тя сложи закуската на масата точно в момента, когато Ед освободи банята, предоставяйки й възможност да вземе душ и да се облече. По установения ред той се оправяше със закуската, после се обличаше, докато съпругата му се занимаваше с децата.
	От ваната Мери Пат чу звуците на телевизора и се засмя пред огледалото. Еди обичаше програмата за утринната гимнастика — жената, показваща упражненията, приличаше на пристанищен докер и той я наричаше „Р-р-работничка“. Еди копнееше отново да зърне рисуваните филмчета — той още помнеше песничката, с която започваше предаването: „Повече, отколкото личи на пръв поглед.“ Мери Пат знаеше, че Еди ще тъжи по руските приятели, но той беше американско момче и нищо не можеше да се промени. Към осем часа без петнадесет минути всички бяха облечени и готови за път. Госпожа Фоли пъхна един увит в хартия пакет под мишница.
	— Днес не е ли ден за почистване? — попита Ед жена си.
	— Аз ще успея да се върна, за да отворя на жената — увери го Мери Пат.
	— Добре. — Ед отвори вратата и поведе шествието към асансьора. Както винаги семейството му излезе преди него. Еди се втурна напред и натисна бутона за извикване на асансьора, който пристигна в момента, КОГАТО ВСИЧКИ СЕ приближиха до вратата. Момчето тутакси ВЛЕЗЕ ВЪтре и заподскача, наслаждавайки се на пружиниращите съветски стоманени въжета. На майка му винаги й се струваше, че проклетата кабина ще се откачи и те ще полетят направо към мазето, но на Еди му харесваше, когато подът се повдигаше и спускаше с няколко сантиметра. След три минути всички седнаха в колата. В това утро зад кормилото се намираше Ед. Когато излязоха на улицата, децата махнаха на милиционера — всъщност служител на КГБ — и той с усмивка отвърна на поздрава. Едва потеглила колата, той влезе в будката и вдигна слушалката на телефона.
	Ед се взираше в огледалото за задно виждане, а Мери Пат бе завъртяла външното огледало, тъй че да може да следи какво става отзад. На задната седалка децата заспориха за нещо, но родителите не им обръщаха внимание.
	— Изглежда, че днес времето ще бъде хубаво — каза Ед със спокоен глас, което означаваше: „Никой не ни следи.“
	— Хм, да. — Действително няма никой. В присъствието на децата се налагаше да подбират изразите. Еди можеше да повтаря всякакви думи толкова лесно, колкото репликите на героите от рисуваните филми. Освен това не беше изключено да са поставили в колата микрофон, свързан с радиопредавател.
	Най-напред Ед откара децата до училището, а жена му ги придружи вътре в сградата. В своите топли кожуси Еди и Кати приличаха на две пухени мечета. Когато Мери Пат се върна в колата, лицето й беше мрачно.
	— Ники Уогнър се обадила по телефона и казала, че се е разболяла. Помолиха ме да я заместя следобед — каза тя, сядайки в автомобила. Ед избърбори нещо неразбираемо. Всъщност нещата се развиваха идеално. Той включи на скорост и фолксвагенът се озова отново на „Ленинский проспект“. Решителният момент настъпваше.
	Сега и двамата много внимателно гледаха в огледалата.


	Ватутин се надяваше, че на американците никога не им е хрумвала подобна мисъл. По московските улици винаги има множество самосвали, превозващи материали от една строителна площадка на друга. Високите им кабини осигуряват превъзходна видимост и да те съпровождат такива приличащи си една с друга машини изглежда далече по-малко подозрително. Днес девет такива самосвала работеха за него, а служителите, които се намираха в тях, поддържаха връзка помежду си по защитен от подслушване военен канал за радиовръзка.
	Самият Ватутин се намираше в един апартамент в съседство с жилището на Филитов. Семейството, което живееше тук, го бяха преместили преди два дена в хотел „Москва“. Той прегледа видеолентите със записите на обекта — пиещ до безсъзнание — и настани в този апартамент още трима служители на ВГУ. В стената, обща е апартамента на Филитов, бяха вкарали клинообразни микрофони и сега внимателно слушаха как той, залитайки, броди из стаите, зает е най-обичайната утринна работа. Нещо подсказваше на Ватутин: всичко ще стане днес.
	Това е свързано с пиянството, помисли си той, докато си отпиваше от чая. По лицето му пробягна усмивка. Навярно един пияница можеше по-добре да разбере друг. Той беше уверен, че Филитов се готвеше по такъв начин за нещо. Спомни си, че когато за първи път видя полковника в непосредствена близост с предателя теляк, Филитов беше дошъл в Сандуновските бани, за да прогони махмурлука, както самият Ватутин. Да, това е правдоподобно, реши Ватутин, Филитов е герой, който се е отклонил от правия път — и все пак си остава герой. За стария полковник, изглежда, не е било лесно да стане предател и вероятно по тази причина той има нужда от алкохол, за да притъпи угризенията на съвестта. На Ватутин му беше приятно, че хората все още смятаха измяната на родината за сериозно престъпление.
	— Движат се по посока към жилището на обекта — докладва един свързочник по радиото.
	— Ето, идват право насам — уверено каза Ватутин, обръщайки се към своите подчинени. — Всичко ще стане на не повече от сто метра от мястото, където се намираме.
	Мери Пат си повтаряше мислено всичко, което й предстоеше да направи. Предавайки завитата снимка, тя ще съумее да прибере касетката, която ще пъхне в ръкавицата. После ще се наложи да предаде сигнала — тя ще прокара задната част на китката, пъхната в ръкавица, по челото, сякаш за да изтрие потта от лицето си, и ще си почеше веждата. Това е знак на опасност, указание за необходимостта от евакуация. Тя се надяваше, че КАРДИНАЛА ще прояви внимание и ще забележи нейните жестове. Още нито един път не й се бе налагало да предаде този сигнал, а Ед бе предложил веднъж на КАРДИНАЛА да бъде изведен, ала той отклони предложението. Мери разбираше причината за отказа много по-добре от мъжа си — в края на краищата тя сама бе започнала работа за ЦРУ, ръководейки се повече от чувствата, отколкото от разума. Но даже тя разбираше, че е време КАРДИНАЛА да излезе от играта — всичко си има начало и край. Този агент бе снабдявал с информация Запада още по времето, когато Мери Пат е започвала да си играе на кукли.
	Ето я и сградата. Ед се насочи към бордюра, колата заподскача по дупките и спря. Мери Пат стисна в ръка пакета и посегна към ръчката, за да отвори вратата. Мъжът й я потупа одобрително по крака: успех.
	— Фолеева току-що излезе от колата и се насочва към страничния вход — чу се един глас по радиото. Ватутин се усмихна, чувайки как един от хората му русифицираше чуждестранно име. Мина му през ум идеята дали не е по-добре да излезе в коридора с автоматичния си пистолет, ала веднага се отказа от нея. Двете му ръце трябваше да бъдат свободни, да, защото оръжието може да произведе случаен изстрел. Сега не беше време да предизвиква съдбата.
	— КАК ще протече предаването? Имате ли предположения? — попита той.
	— Аз бих направил това, без да се спирам, просто мимоходом — подхвърли един от хората му.
	Ватутин кимна в знак на съгласие. Безпокоеше го, че не а да инсталират камера в коридора — това се оказа прекалено сложно от техническа гледна точка. Често се случваше така при трудните и важни разследвания. Умните и хитри агенти по правило са много предпазливи. Човек не може да си позволи да ги разтревожи, а Ватутин знаеше, че американците са вече нащрек. И не просто нащрек, дори вземаха мерки — бяха убили един от своите агенти на сточната гара в автозавода.
	За щастие сега на почти всички външни врати на московските жилища се поставят шпионки. Ватутин мислено благодари на престъпния свят в града за растящия брой обири и кражби по домовете, заради които на тази врата вече бе инсталирана шпионка и служителите от техническия отдел просто я замениха с една специална, позволяваща да бъде наблюдаван почти целият коридор. Полковникът сам застана на шпионката.
	Трябваше да сложим микрофони и по стълбищата, каза си той. Дано ми послужи като урок за следващия път. Не всички вражески агенти използват асансьор.


	По физическа подготовка Мери Пат отстъпваше на съпруга си. Тя се спря на една площадка, погледна нагоре и надолу по стълбата и напрегнато се заслуша за някакви странични звуци, докато сърцето й постепенно се успокояваше. След миг тя погледна електронния си часовник. Време е.
	Тя отвори вратата и се озова точно в средата на коридора.
	Е, Михаил Семьонович, надявам се, че вчера не сте забравили да си сверите часовника.
	Това е за последен път, полковник. За бога, умолявам ви, обърнете този път внимание на сигнала за опасност. После ще ви изслушат във Фермата и синът ми ще има възможност да се запознае с един истински руски герой…
	Боже, да можеше да ме види сега дядо ми…
	Мери Пат никога не бе идвала в тази сграда, никога не бе извършвала предаване в този коридор. Но идеално познаваше обстановката. Тя бе отделила двадесет минути за разучаване плана на етажа и помнеше наизуст разположението на вратите. Вратата на КАРДИНАЛА… ето тази!
	Настъпва моментът. Сърцето й подскочи, когато видя, че на десет метра от нея се отваря една врата.
	Ето това е професионалист! — помисли си Мери Пат. Но тогава се случи нещо, което я прободе като леден кинжал.


	При звука, който се раздаде, очите на Ватутин се разшириха от ужас. Бравата на вратата на апартамента, в който се намираше полковникът, явно е била монтирана с типичното за Русия качество и с половин милиметър не съвпадаше с гнездото. Когато Ватутин завъртя леко дръжката, готвейки се да изскочи, езичето гръмко щракна.
	Мери Пат дори не забави крачка. Професионалната подготовка я ръководеше като компютърна програма. На вратата тя видя шпионка, която току-що бе тъмна и изведнъж просветля.
	Там зад вратата има някой. Този човек току-що мръдна. Той превъртя ключалката.
	Мери Пат направи полукрачка надясно и си потърка челото с опакото на дланта. Сега не се налагаше да се преструва, че иска да си изтрие потта от лицето.
	Филитов забеляза сигнала и замря на място. Любопитният поглед на лицето му се смени с усмивка и изведнъж чу как е трясък се отвори вратата на съседния апартамент. Той тутакси разбра, че мъжът, който се появи внезапно, не беше неговият съсед.
	— И двамата сте арестувани! — извика Ватутин и едва тогава забеляза, че американката и руснакът стоят на разстояние метър един от друг е отпуснати ръце. Добре все пак, че другите офицери от ВГУ стояха зад гърба му и не можаха да видят озадаченото изражение на своя началник.
	— Извинете, на мен ли говорите? — попита жената на отличен руски език.
	— КАКВО? — РЕВНА Филитов с глас, на който е способен само един стар кадрови офицер, страдащ от махмурлук.
	— Вие — Ватутин направи жест по посока към госпожа Фоли. — С лице към стената!
	— Аз съм американска гражданка и нямате право…
	— Вие сте американска шпионка! — Един капитан я изблъска срещу стената.
	— Какво е това? — В гласа й звучеше тревога и паника. Няма и капка професионализъм, помисли си капитанът, но после почти се стъписа, като наблюдаваше. — Какво означава всичко това? Кои сте вие? — И в следващия миг се разнесе нейният пронизителен писък: Полиция! Помощ — извикайте полиция. Нападат ме! Помощ!
	Ватутин не обърна никакво внимание на виковете й. Той вече бе сграбчил ръката на Филитов и докато един друг офицер притискаше стария полковник към стената, Ватутин му взе касетката. В продължение на няколко мига, които му се сториха цели часове, го разтресе една ужасна мисъл: ами ако е сбъркал и изведнъж се окаже, че тя не е от ЦРУ. С касетката в ръка той сподави колебанията си и погледна Филитов в очите.
	— Арестуван сте по подозрение в държавна измяна, другарю полковник. — Ватутин произнесе последните две думи с издевателска усмивка. — Отведете го.
	Той се обърна и погледна американката. Тя го гледаше с очи, пълни със страх и негодувание. И изведнъж той забеляза, че вратите на няколко апартамента са полуотворени и любопитни очи надзъртаха в коридора.
	— Аз съм полковник Ватутин от Комитета за държавна сигурност. — Гласът му прозвуча отмерено и спокойно. — Току-що арестувахме престъпници. Затворете вратите и си гледайте работата. — Той видя, че вратите мигновено се затвориха. Русия си остава Русия, помисли си Ватутин.
	— Добро утро, госпожо Фоли — обърна се той към жената.
	Беше очевидно, че тя се опитваше да се овладее.
	— Какво става тук? Какво искате от мен?
	— Съветският съюз не гледа с добро око на гостите, които крадат държавни тайни. Навярно са ви го казали във Вашингтон — извинете, в Ленгли.
	Мери Пат заговори с треперещ глас:
	— Съпругът ми е акредитиран служител към дипломатическата мисия на САЩ във вашата страна. Аз искам незабавно да ми се даде възможност да се свържа с американското посолство. Нямам и най-малка представа за какво дрънкате, но ми е известно, че ако в резултат на вашите действия една бременна жена на дипломат загуби детето си, вие ще предизвикате дипломатически скандал от такъв мащаб, че за него ще заговорят по телевизията! Аз не съм говорила с този човек, не съм се докосвала до него и той не се е докосвал до мен. Това, господине, ви е добре известно. Във Вашингтон наистина ме предупреждаваха, че вие, клоуните от КГБ, обичате да поставяте американците в неловко положение със своите дребни шпионски игри.
	Ватутин безстрастно изслуша нейното изявление, макар че обърна внимание на думата „бременна“. По думите на прислужницата, извършваща два пъти седмично почистване в апартамента на семейство Фоли, нейната господарка редовно си правела тестова. И ако… да, скандалът щеше да бъде по-голям от този, който той предполагаше. Отново надигаше глава политическият дракон. По този въпрос следваше да се произнесе председателят на КГБ Герасимов.
	— Мъжът ми ме чака.
	— Ще му съобщим, че сте задържана. Ще трябва да отговорите на някои въпроси. Ще се отнасят с вас по подходящ начин.
	Мери Пат знаеше това и без обясненията на офицера от КГБ. Нейната природна гордост потискаше ужаса от това, което се случи. Тя се държеше великолепно и знаеше това. Тъй като беше член на дипломатическия корпус, Мери Пат се намираше в безопасност. Можеха да я задържат ден, дори два, но едно по-сериозно нарушаване на дипломатическата неприкосновеност щеше да доведе дотам, че от Вашингтон да изгонят половин дузина руснаци. Всъщност дори не бе бременна.
	Но работата не беше в това. Мери Пат не заплака, прояви само толкова емоции, колкото трябваше, държеше се именно така, както я бяха учили и подготвяли. Ставаше дума за нещо друго: нейният най-добър, най-ценен агент беше арестуван и заедно с него пропадаха изключително важни сведения. На нея й се плачеше, тя с мъка сдържаше сълзите си, но не искаше да достави на тези негодници такова удоволствие. Времето за сълзи щеше да дойде в самолета на път за дома.


>	16.
>	ОЦЕНКА НА ЩЕТИТЕ

	— Трябва да се даде висока оценка на човека, който веднага се е озовал в посолството и е изпратил телекс — каза най-накрая Ритър. — Посланикът се е обърнал с протестна нота в тяхното Министерство на външните работи още преди руснаците да бяха съобщили за ареста „заради дейност, несъвместима с дипломатическия статус“.
	— Да, ако това е изобщо утешение — мрачно отбеляза Гриър.
	— Тя ще се завърне след едно денонощие или даже по-скоро — продължи Ритър. — Вече са ги обявили за „персона нон грата“ и ще пристигнат с първия полет на „ПанАм“.
	Райън се въртеше тревожно на стола си. А какво ще стане с КАРДИНАЛА, недоумяваше той. Господи, те ме посветиха в дейността на този суперагент само преди една седмица… Руснаците нямат върховен съд, който би затруднил изпълнението на смъртната присъда.
	— Има ли някаква възможност да го разменим за някого — попита Джак.
	— Шегуваш се, момчето ми. — Ритър стана и се приближи към прозореца. В три часа сутринта площадката на ЦРУ за паркиране на автомобили беше почти празна, само няколко коли стояха сред купчините неразчистен сняг. — Не разполагаме с достатъчно голям заловен руски агент, за да можем да преговаряме за по-меко наказание. Няма никаква надежда да го пуснат дори в замяна на свой резидент, какъвто ние нямаме, разбира се.
	— Значи той е мъртъв и сведенията пропаднаха заедно с него.
	— Да, точно това е положението — съгласи се съдията Мур.
	— А ако се обърнем за помощ към съюзниците? — предложи Райън. — Сър Базил може да има нещо полезно.
	— Райън, ние с нищо не можем да му помогнем. — Ритър се обърна, за да излее гнева си върху най-близката цел, която му падна на мушката. — Той е мъртъв — да, естествено все още диша, но все едно — мъртъв е. След месец, два или може би три ще бъде публикувано съобщение, ние ще го потвърдим с помощта на други източници и тогава ще отворим бутилка, за да пийнем за вечна му памет.
	— А какво ще правим с „Далас“? — попита Гриър.
	— За какво става дума? — учуди се Джак.
	— Това не ви засяга — отвърна Ритър, доволен, че срещу себе си има такава добра мишена. — Да се връща в разпореждане на флота.
	— Добре. — Гриър кимна. — Може да се предполага, че ще имаме сериозни неприятности. — Съдията Мур хвърли на адмирала раздразнен поглед. На него се падаше да разговаря с президента за последствията от инцидента.
	— А вие какво смятате, Райън?
	— Имате предвид преговорите по ограничаване на въоръженията? — Джак сви рамене. — Всичко зависи от това, каква позиция ще изберат. Те имат на разположение различни варианти и ако някой ви каже, че може да предвиди на кой ще се спрат, този човек е лъжец.
	— Приятно ми е да чуя мнението на истински експерт — забеляза Ритър.
	— Сър Базил счита, че Герасимов ще опита да заеме мястото на върха. Всъщност той може да се възползва от този случай в свой интерес — спокойно забеляза Райън, — но ми се струва, че сега, когато Нармонов съумя да вкара в състава на Политбюро свой четвърти поддръжник, неговото политическо влияние нарасна доста. Следователно той може да избира пътя, по който ще се върви: да покаже на партията своята сила, стремейки се към укрепването на мира. Ако пък изпитва по-голяма политическа неувереност, отколкото на мен ми се струва, може да поиска да укрепи своето влияние в партията, като ни заклейми като непоправими врагове на социализма. Дори да съществува начин да се оцени вероятността за избора на единия или другия вариант — изключвайки простото гадаене, — то аз не го знам.
	— Тогава хващайте се за работа — разпореди се съдията Мур. — На президента ще му трябва нещо по-определено, една достатъчно солидна база, върху която да се опре, преди Ърни Алън да започне разговорите относно възможността да се обсъди стратегическата отбранителна инициатива.
	— Слушам. — Джак стана. — Съдия, смятате ли, че руснаците ще съобщят за арестуването на КАРДИНАЛА?
	— Това е сложен въпрос — отговори Ритър.
	Райън се запъти към вратата и отново се спря.
	— Момент! — каза той.
	— Какво има още? — попита Ритър.
	— Вие казахте, че посланикът се е обърнал с протест още преди Министерството на външните работи да публикува декларацията.
	— Да, Фоли е действал много бързо и е успял да ги изпревари.
	— Въпреки цялото ми уважение към господин Фоли, никой не може да действа толкова бързо — забеляза Райън. — Според обичая съобщението, предназначено за пресата, е трябвало да бъде отпечатано още преди арестуването.
	— Е и какво? — поинтересува се адмирал Гриър.
	Джак се върна на мястото си при тримата.
	— Ами това, че министърът на външните работи е човек на Нармонов, нали? И маршал Язов в Министерството на отбраната — също. Те не знаеха за случилото се — поясни Райън. — Бяха толкова изненадани, колкото и ние.
	— Глупости — изсумтя Ритър. — Те не постъпват така.
	— Така смятате вие, сър. — Джак беше уверен в своята правота. — Имате ли доказателства, които потвърждават гледището ви?
	Гриър се усмихна.
	— Засега нямаме такива доказателства.
	— По дяволите, Джеймс, аз знам, че той…
	— Продължавайте, доктор Райън — рече съдията Мур.
	— Ако тези двама министри не са знаели какво става, случаят придобива различна окраска, не е ли така? — Джак седна на облегалото на креслото. — Добре, да предположим, че за нас е ясно защо не са предупредили Язов за предстоящия арест: КАРДИНАЛА е неговият най-близък помощник. Но защо са държали в неведение външния министър? При такива обстоятелства трябва да се действа бързо, да се съобщи веднага на пресата за сензационното произшествие — дяволски сигурно е, никой няма да пожелае противниковата страна първа да оповести на света за случая.
	— Ти какво мислиш, Боб? — обърна се към Ритър директорът на ЦРУ.
	Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление по оперативната работа не изпитваше никак топли чувства към Райън. Според него Джак се бе придвижил твърде високо и прекалено бързо — но въпреки това Боб Ритър беше честен човек. Той седна и отпи глътка кафе.
	— В това, което говори този младеж, може би има зрънце истина. Налага се да проверим някои подробности, но ако те се потвърдят… тогава ще излезе, че всичко това не е просто разследване на Второ главно управление.
	— А твоето мнение, Джеймс?
	Заместник-директорът на ЦРУ по разузнаването кимна в знак на съгласие.
	— В този случай се откриват ужасяващи възможности — забеляза той.
	— Напълно вероятно е да става дума не просто за загуба на ценен агент, който ни е снабдявал с важна информация — продължи Райън, обмисляйки случилото се. — КГБ може би използва този случай за постигането на политически цели. Единственото, което не разбирам, е — на кого разчита да се опре Герасимов. В групата на Александров има трима надеждни съюзници, докато Нармонов сега се радва на подкрепата на четирима, включително на новия член на Политбюро — Ванеев…
	— По дяволите — изстреля ядосано Ритър. — Когато арестуваха дъщеря му, ние предполагахме, че или не са съумели да я пречупят — нали казват, че изглежда нормално, — или пък баща й заема прекалено висок пост, за да…
	— Шантаж — обади се и съдията Мур. — Ти беше прав, Боб. А Нармонов дори не подозира за това. Трябва да се отдаде дължимото на Герасимов — този кучи син умее да гледа няколко хода напред… Ако нещата стоят именно така, то фракцията на Нармонов се намира в малцинство, а той не знае за това. — Мур замълча и се намръщи. — Ето какво ще ви кажа: ние разсъждаваме като дилетанти.
	— Затова пък скалъпихме великолепен сценарий. — Райън за малко не се усмихна, стигайки до логичния извод. — Може да се окаже, че сме успели да свалим първото съветско правителство, което през последните тридесет години е направило опит да либерализира собствената си страна. — Какво ли ще пишат вестниците за всичко това? — запита се Джак. Не се съмнявам, че няма да успеем да го запазим в тайна. Такава сензация неизбежно ще изтече в пресата и ще стане достояние на обществеността.


	— Ние знаем е каква дейност се занимавате, известно ни е от колко време. Ето ги доказателствата. — Капитанът подхвърли снимките на масата.
	— Хубави снимки — съгласи се Мери Пат. — А къде е представителят на моето посолство?
	— Не сме длъжни да позволим на когото и да било да разговаря с вас. Можем да ви държим толкова, колкото пожелаем. Ако потрябва — и години — добави зловещо служителят на КГБ.
	— Слушайте, господине, аз съм американка, разбирате ли? Съпругът ми е дипломат. Той има дипломатическа неприкосновеност, която се разпростира и върху мен. Вие ме смятате за празноглава домакиня и затова мислите, че е възможно тъй безцеремонно да се обръщате към мен, за да ме уплашите и накарате да подпиша това идиотско признание, сякаш съм някаква шпионка. Не се надявайте на това. Не се съмнявам, че правителството на САЩ ще съумее да ме защити. Що се отнася до тази хартийка, можете да я намажете с горчица и да я изядете. Бог ми е свидетел — храната тук е толкова лоша, че малко целулоза няма да ви навреди — забеляза тя. — И вие смеете да твърдите, че този добър възрастен мъж, на когото носех снимката, е също арестуван? Тогава всички тук сте полудели.
	— На нас ни е известно, че сте се срещали с него много пъти.
	— Два пъти. Виждала съм го веднъж по време на мача миналата година — впрочем, не, ние се срещахме на дипломатически прием преди няколко седмици. Значи три пъти, и всеки път разговаряхме за хокея. Именно затова му носех снимката. Момчетата от отбора смятат, че той им носи късмет — попитайте ги, те всички са се подписали на снимката, виждате ли? Всеки път, когато е идвал на мач, ние сме печелили важни победи и синът ми е вкарвал по няколко гола. Вие го смятате за шпионин само защото е посещавал мачовете на детските отбори. Боже мой, вашите хора сигурно виждат американски шпиони под всяко легло.
	Разговорът със служителите на КГБ даже доставяше на Мери Пат удоволствие. Отнасяха се добре с нея — явно причината за това беше престорената бременност. Тя бе нарушила едно осветено от времето правило в професията на разузнавача — колкото се може по-малко да говориш. Вместо това Мери Пат не преставаше да дрънка подобно на всяко раздразнено частно лице — намиращо се под закрилата на дипломатическата неприкосновеност, разбира се, — възмущавайки се от поразителната глупост на руснаците. Тя внимателно следеше реакциите на офицера, който водеше разпита. Повече от всичко руснаците мразеха снизходително-презрителното отношение, особено от страна на американците, спрямо които руснаците изпитваха един направо невероятен комплекс на малоценност.
	— Винаги ми се е струвало, че служителите от службата за сигурност на нашето посолство се стремят да ни досаждат колкото се може повече — каза Мери Пат с недоволен глас. — Не правете това, не правете онова, бъдете внимателни, когато снимате. Но аз не съм снимала, а му носех готова снимка! Да, и момчетата на нея, с изключение на Еди, са русначета. — Тя се обърна и погледна към огледалото. Мери Пат се мъчеше да разбере дали руснаците сами са измислили този трик с огледалото, през което я наблюдават, или са изкопирали идеята от някой американски криминален филм.


	— Този, който я е подготвял, е истински професионалист — забеляза Ватутин, следейки развитието на разпита от съседната стая. — Тя знае, че я гледаме, но не дава вид. Кога ще я пуснем?
	— Надвечер — отговори началникът на Второ главно управление. — Повече няма смисъл да я държим. Мъжът й вече си събира багажа. Жалко, че избързахте. Трябваше да изчакате няколко секунди — добави генералът.
	— Знам. — Нямаше абсолютно никакъв смисъл да обяснява за лошо работещата брава. В КГБ не обичат оправданията, дори от полковници. Пък и това вече нямаше значение — както Ватутин, така и началникът му го разбираха. Те бяха успели да пипнат Филитов — не съвсем в момента на предаването, но все пак успяха. Такава беше поставената пред тях задача. И двамата разбираха, че в това разследване съществуват и други аспекти, ала си даваха вид, че то не ги засяга. И генералът, и полковникът смятаха, че едно такова поведение е най-разумното.


	— Къде е моят помощник? — властно попита Язов.
	— В Лефортовския затвор, разбира се — отговори Герасимов.
	— Искам незабавно да се срещна с него. — Министърът на отбраната дори не пожела да си свали шапката. Той стоеше пред председателя на КГБ в своя дълъг шинел, бузите му все още розовееха от студения февруарски вятър — а може и от ярост, помисли си Герасимов. Или дори от страх…
	— Това не е мястото, където можете да се разпореждате, Дмитрий Тимофеевич. Аз също съм член на Политбюро и участвам в Съвета по отбраната. Освен това не бива да се изключва, че и вие може да сте замесен в това разследване. — Пръстите на Герасимов почукваха по папката, лежаща пред него върху бюрото.
	При тези думи лицето на Язов изведнъж се промени. Той побледня, но определено не от страх. Герасимов се изненада, че маршалът не загуби самообладание, вместо това с върховно усилие се справи с чувствата си и произнесе, сякаш се обръща към новобранец:
	— Незабавно представете доказателствата, ако ви стиска!
	— Щом настоявате — моля! — Председателят на КГБ отвори папката, извади няколко снимки и ги предаде на министъра на отбраната.
	— Вие сте ме следили?
	— Не, наблюдавахме Филитов. Вие случайно сте попаднали в кадъра.
	Язов презрително хвърли снимките върху бюрото на Герасимов.
	— Е, и какво? Михаил Семьонович ме покани на хокейния мач. Отидох с него. Играта беше интересна. В единия отбор играе едно американско момче — запознах се с майка му на някакъв прием — да, това беше в Георгиевската зала, когато в Москва бяха пристигнали американци за участие в преговорите. Тя също присъстваше на хокейния мач и наминахме да се поздравим. Приятна жена, само че празноглава. На другата сутрин написах доклад за контакта с чуждестранен гражданин. И Михаил Семьонович — също.
	— Ако тя е празноглава, защо сте си направили труда? — попита Герасимов.
	— Защото е американка, а мъжът й е някакъв си дипломат, и при това допуснах глупост, че й позволих да се докосне до мен. Отчетът за контакта е предаден в специалния отдел. Ще ви изпратя копия от моя отчет и от този на Михаил Семьонович. — Сега Язов говореше по-уверено. Герасимов не го бе дооценил.
	— Тази жена е агент на американското ЦРУ.
	— В такъв случай аз съм уверен, че социализмът ще възтържествува в целия свят, Николай Борисович. До ден днешен не знаех, че при вас работят такива глупаци.
	Министърът на отбраната Язов си наложи да се успокои. Въпреки че на московската арена той се появи наскоро — в последно време маршалът командваше Далекоизточния военен окръг и там попадна в полезрението на Нармонов, — вече бе разбрал в какво се състоят разногласията: борбата за власт. Той не вярваше, не можеше да повярва, че Филитов е предател. Не вярваше, защото беше запознат с биографията на стария полковник, а не можеше, не искаше да повярва, защото подобен скандал щеше да сложи край на една от най-внимателно подготвените кариери на професионален военен в съветската армия — неговата собствена.
	— Ако имате истински доказателства за предателството на помощника ми, нека с тях да се запознае моята служба за сигурност. Вие, Николай Борисович, сте забъркали политически игри и сте въвлекли в тях моето министерство. Няма да позволя КГБ да се намесва в работите на армията. Днес следобед тук ще дойде представител на ГРУ. Надявам се, че вашите хора ще се съгласят да работят с него — в противен случай ще отнеса въпроса в Политбюро.
	Лицето на Герасимов си оставаше все тъй безстрастно, докато министърът на отбраната излизаше от кабинета му. Той разбираше обаче, че бе допуснал грешка при разговора с Язов. Показа му всичките си козове — по-точно, показа ги един ден по-рано, отколкото трябваше. Герасимов разчиташе, че Язов ще се поддаде на натиска, ще отстъпи пред обвинението и ще приеме предложението, което даже още не бе направено.
	И всичко стана, защото този глупак Ватутин не успя да получи убедителни доказателства. Но защо не е могъл да изчака още една секунда.
	Нищо не може да се направи, остава само едно — да се получат пълните признания на Филитов.


	Колин Маклинтък официално се водеше в персонала на търговския отдел към посолството на нейно величество кралицата на Великобритания, разположено на оттатъшния бряг на река Москва — точно срещу Кремъл. Къщата била придобита от посолството още преди революцията и това обстоятелство дразнеше съветското ръководство още от времето на Сталин. Но Колин също участваше в Голямата игра. Всъщност той беше полевият офицер, който ръководеше Светлана Ванеева от страна на британското разузнаване и впоследствие я бе предал на московския резидент на ЦРУ за цели, които така и не му бяха обяснени. Той обаче се подчини на заповед, постъпила направо от Сенчъри Хаус, щабквартирата на СИС* в Лондон. Сега Колин Маклинтък съпровождаше една група английски бизнесмени при посещението им в Госплан. Тук той ги запознаваше със съветските чиновници, с които англичаните щяха да водят преговори за продажбата на стоки на местните варвари. Самият Маклинтък беше „островитянин“ от Уейлси до брега на Шотландия и считаше всички хора, които живеят на юг от Абърдийн, за варвари, макар че служеше в английското разузнаване. Говорейки английски, той прибягваше до един напевен акцент и използваше думи, понятни само за жителите на Северна Шотландия. Той говореше и руски, наистина не беше никак лесно да го разбереш. Впрочем това беше отлично прикритие за него. Маклинтък можеше да говори и без акцент — сякаш щракваше някакъв превключвател, а за слуха му акцент въобще не съществуваше. Обикновено се приема, че когато човек с мъка говори даден език, също не по-малко трудно го разбира. Маклинтък упорито се стремеше да поддържа това мнение.
	[* Английската тайна разузнавателна служба. — Б.пр.]
	Така той бе срещал Светлана по работа и я бе посочил в един от докладите си като възможен кандидат за вербуване, а един високопоставен служител от британските тайни служби я завербува на втория етаж на ресторанта „Лангънс Брасъри“, намиращ се на улица „Стартън“. От този момент нататък Маклинтък се срещаше с нея само по работа в присъствието на други англичани и руснаци. С прибирането на информацията, която Светлана поставяше в тайници, се занимаваха други служители на английското разузнаване в Москва, макар че нейният оперативен ръководител все пак си оставаше Маклинтък. Всъщност сведенията, които доставяше тя, не представляваха особен интерес и само понякога се възползваха от тях за търговски цели. От завербуваните агенти вземаха това, на което са способни, а Светлана осведомяваше англичаните и за слуховете и клюките, които научаваше от баща си.
	Но със Светлана Ванеева се бе случило нещо неприятно. Тя изчезна от Госплан и после отново се върна — според ЦРУ след като навярно е била разпитвана в Лефортовския затвор. За Маклинтък това бе просто необяснимо. Ако човек попадне в Лефортово, не остава там за ден или два. С Ванеева ставаше нещо съвсем странно и той изчака една седмица в размисъл как да проучи този въпрос. Разбира се, нейните тайници си оставаха недокосвани. Никой от служителите на английските тайни служби дори не се приближаваше до тях — освен да провери дали някой не проявява интерес към тези тайници, което се правеше от безопасно разстояние.
	И ето сега на Маклинтък му се удаваше благоприятна възможност. Той водеше търговската делегация през залата, в която се помещаваше отделът по текстила. Светлана вдигна глава и видя влизащите чужденци. Маклинтък подаде обичайния сигнал — въпросителен знак. Той не знаеше какъв отговор ще получи, нито какво ще означава отговорът. Трябваше да действа според предположението, че на разпитите са я сломили и разкрили напълно, но все пак се надяваше на някаква реакция. Сигналът се състоеше в следното: той прокарва ръка през косата си, сякаш си оправя прическата — един жест толкова естествен, колкото дишането. Светлана трябваше да отговори на този сигнал, като издърпа чекмеджето на бюрото си и извади оттам молив или писалка. Първото означаваше „всичко е наред“, докато второто предупреждаваше за опасност. Обаче тя не направи нито едното, нито другото — просто наведе глава и продължи да чете лежащия пред нея документ. Това поведение беше тъй необичайно, че младият офицер от английското разузнаване едва не замря от изненада, щом спря поглед на нея, ала бързо се опомни къде се намира и се обърна настрана, оглеждайки другите присъстващи в отдела. В същото време ръцете му правеха нервни жестове, които можеха да означават всичко или нищо за този, който го наблюдава.
	Най-много Маклинтък бе поразен от изражението на лицето й. По-рано това лице винаги беше живо и усмихващо се, а сега изглеждаше безучастно, почти объркано. В този момент то напомняше лицата на минувачите по московските улици. В жената, която бе дъщеря на високопоставен партиен функционер и се радваше на значителни привилегии, една рязка промяна се забелязваше. И това не бяха преструвки — за подобно нещо на Светлана не й достигаше талант.
	Те са съумели да я пречупят, помисли си Маклинтък. Успели са и после са я пуснали. Той не можеше да разбере причината, но това не се и изискваше от него. След един час той заведе бизнесмените в хотела и се върна в кабинета си. Докладът, който незабавно изпрати в Лондон, беше кратък — всичко три страници. Маклинтък си нямаше и представа каква буря ще предизвика с този отчет. Не знаеше също, че още един офицер от Интелиджънс сървис бе изпратил свой доклад в Лондон със същата дипломатическа поща.


	— Здравей, Артър — чу се един глас от телефонната слушалка.
	— Добро утро… извини ме, Базил, добър ден. Как е времето в Лондон?
	— Студено, влажно и отвратително. Знаеш ли, реших да прелетя до вашата страна и да се погрея на слънце.
	— Да не забравиш да се отбиеш в нашата кантора.
	— Предвидил съм го. Веднага сутринта ли?
	— За теб винаги имам време.
	— Тогава до утре.
	— Чудесно. До скоро виждане. — Съдията Мур остави слушалката.
	Чудесен ден, помисли си директорът на Централното разузнавателно управление. Първо губим КАРДИНАЛА, после сър Базил Чарлстън решава да дойде тук, за да поговори за това, което не смее да довери и на най-защитената комуникационна линия в света — дело на Националната агенция за сигурност и Генералния щаб. Още не бе дошъл обяд, а вече му се събираха девет работни часа. Какви ли дяволски неприятности щеше още да му сервира денят?


	— И вие наричате това доказателства? — попита генерал Евгений Игнатиев, началникът на контраразузнавателния отдел в ГРУ, съветското военно разузнаване. — На моите стари, уморени очи им се струва, че вашите хора са стъпили върху много тънък лед, за да ловят риба.
	Ватутин беше поразен — и извън себе си от ярост — от това, че председателят на КГБ бе изпратил този човек в кабинета му, за да провери как върви неговото разследване.
	— Ако успеете да намерите разумно обяснение за касетката с филма, фотоапарата и дневника, може би ще благоволите да го споделите с мен, другарю генерал.
	— Вие твърдите, че сте взели касетката от ръцете му, а не от ръцете на жената. Това е констатация на факта, а не въпрос.
	— Аз допуснах грешка и не търся за това оправдания — каза Ватутин с достойнство, което се стори на генерала някак си странно.
	— А фотоапаратът?
	— Открихме го в жилището му — прикрепен с магнит към задната стена на хладилника.
	— Направи ми впечатление, че при първия обиск в апартамента не сте успели да намерите фотоапарата. Освен това по него липсват отпечатъци от пръстите. И съдейки от резултатите от вашето визуално наблюдение на Филитов, вие не сте видели да го използва. По такъв начин, ако той заяви, че сте му пробутали апарата и филма, как ще успея да убедя министъра, че той именно лъже.
	Ватутин сам се удиви от тона на въпроса, който зададе:
	— Значи все пак приемате, че Филитов е шпионин?
	— Това, което аз приемам, няма значение. Съгласен съм, че съществуването на дневника ме безпокои, но просто няма да повярвате, ако ви разкажа за нарушенията на секретността, с които ми се налага да се сблъсквам, особено сред по-висшето ръководство. Колкото е по-важна длъжността, толкова по-небрежно се отнасят към съществуващите правила. Вие знаете кой е полковник Филитов. Той не е просто герой от войната, не. Филитов се прослави по целия Съветски съюз — знаменитият Михаил Семьонович Филитов е герой на Сталинград. Той е воювал в подстъпите на Вязма, Минск, защитавал е Москва, когато сме спрели фашистите, сражавал се е, стремейки се да предотврати катастрофата при Харков, после се е бил при отстъплението към Сталинград, участвал в контраатаките…
	— Прочетох досието му — каза Ватутин със спокоен глас.
	— Той е символ на цялата армия. Не бива да се разстреля този символ на базата на такива двусмислени доказателства като тези, Ватутин. Всичко, което имате, са тези заснети кадри — и никакви доказателства, че именно той е направил снимките.
	— Още не сме започнали да го разпитваме.
	— Нима смятате, че разпитите на Филитов ще бъдат прости? — Игнатиев вдигна очи към тавана и се разсмя гръмко, като че залая. — А знаете ли колко е издръжлив този човек? Той е убивал немци, намирайки се в подпален танк когато сам е горял в него! Филитов е гледал хиляди пъти право в очите смъртта и се е смял над нея.
	— Аз ще получа от него всички сведения, които са ми нужни — настоя Ватутин.
	— С помощта на мъчения, нали? Да не сте се побъркали? Не забравяйте, че Таманската гвардейска мотострелкова дивизия е дислоцирана само на няколко километра от Москва. Мислите ли, че Съветската армия ще си трае и ще гледа как мъчите един от нейните герои. Сталин е мъртъв, другарю полковник, и Берия — също.
	— Има как да получим нужната ни информация, без да му нанасяме никакви физически увреждания — забеляза Ватутин. Това беше една от най-ревностно пазените тайни на КГБ.
	— Глупости!
	— В такъв случай какво предлагате, другарю генерал? — попита Ватутин, като вече се досещаше какъв ще бъде отговорът.
	— Предайте разследването на мен. Ние ще вземем мерки Филитов повече никога да не предава родината, можете да не се съмнявате — обеща Игнатиев.
	— И, разбира се, армията ще излезе от неловкото положение, в което е попаднала.
	— От неловкото положение ще излязат всички, в не по-малка степен това се отнася и до вас, другарю полковник, задето тъй некомпетентно сте провели своето така наречено разследване.
	Е, както и очаквах. Няколко гръмки лафа, после заплахи и ругатни, примесени с мъничко съчувствие и другарски съвети. Ватутин виждаше, че му е предложен изход, но обещаната безопасност същевременно криеше опасност от срутване на всички надежди за повишение. Записката, направена собственоръчно от председателя, пределно ясно бе обрисувала положението. Ватутин се оказа между двама врагове и макар че все още не можеше да завоюва благоразположението на никой от тях, по-високата цел изискваше и по-голям риск. Той можеше да отстъпи от истинската цел на своето разследване и до края на живота си да остане полковник. Но можеше и да рискува с надеждата да постигне това, към което се стремеше, когато започна тази разработка без всякакви политически мотиви, мрачно си помисли Ватутин. В случай на неуспех го чакаше позорен край. Колкото и парадоксално да бе, решението се оказа просто. Ватутин беше служител на ВГУ…
	— Разследването е възложено на мен. Председателят ми е предоставил всички пълномощия и аз ще проведа разработката така, както смятам за нужно. Благодаря за ценните съвети, другарю генерал.
	Игнатиев обгърна седящия пред него мъж с изпитателен поглед и помисли за вътрешния смисъл на направеното от него изявление. В своята работа рядко му се случваше да срещне честни хора и на генерала му стана тъжно — по някаква странна, непонятна причина, — че не може да поздрави човека, показал това рядко качество. Ала за Игнатиев най-главното си оставаше предаността към Съветската армия.
	— Както искате. Надявам се, че ще ме държите постоянно в течение за хода на следствието. — Генералът мълчаливо се обърна и тръгна към вратата.
	В продължение на няколко минути Ватутин остана на бюрото, обмисляйки собственото си положение, после извика кола. След двадесет минути той се озова в Лефортовския затвор.
	— Това е невъзможно — съобщи му лекарят още преди полковникът да е успял да му зададе въпроса.
	— Какво?
	— Вие искате да вкарате този човек в басейна и да го лишите напълно от дразнителите на околната среда, нали?
	— Да, разбира се.
	— По всяка вероятност в резултат на това ще причиним смъртта му. Не мисля, че това е вашата цел, пък и аз не възнамерявам да подложа на риск съдбата на моя проект.
	— Възложено ми е да водя това разследване и ще го водя така, както…
	— Другарю полковник, става дума за човек, който е преминал седемдесетте години. Неговият медицински картон е при мен. Старецът има всички симптоми на сърдечносъдови заболявания в средна степен на развитие — това за възрастта му е нормално, разбира се, и един куп проблеми с дихателните пътища. При настъпване на първия период на безпокойството сърцето му ще гръмне като балон.
	— Какво имате предвид, като казвате, че сърцето му ще гръмне?
	— Извинете, знам, че е трудно да се обяснят на непосветен човек медицинските термини. Неговите коронарни артерии са покрити от слой плаки. Това е едно обичайно явление, което се развива във всички нас и произхожда от храната, която консумираме. Но неговите артерии са по-тесни от нашите, защото слоят от плаките по стените е по-дебел — нали той е по-стар от нас. Освен това — също поради възрастта — артериите му не са тъй еластични, както при по-млад човек. Ако честотата на сърдечния пулс стане прекалено висока, плаката се откъсва и запушва съда. Това е сърдечният инфаркт, другарю полковник, запушване на коронарна артерия. В резултат на това една част от сърдечния мускул умира и сърцето или напълно спира, или започва да бие аритмично. И в двата случая то престава да изпомпва кръвта и пациентът умира. Нали разбирате? При използването на басейна сърдечният инфаркт е почти неизбежен и може да има само фатален изход. Дори ако не умре, настъпва парализа. Не, другарю полковник, не можем да прибегнем до изолация на този човек в басейна. Не мисля, че ще поискате да го убиете, без да получите никаква информация.
	— А какво ще кажете за прилагането на други методи за физическо въздействие — тихо попита Ватутин. Боже мой, какво ще стане с мен, ако не успея…
	— Щом като сте уверен, че той е виновен, разстреляйте го и ще сложите край на това разследване — забеляза докторът. — Но всякакво сериозно физическо въздействие неизбежно ще доведе до смърт.
	И всичко стана заради тази проклета брава, помисли си Ватутин.


	Ракетата изглеждаше безобразно, тя приличаше на детска рисунка или на пиротехническо изделие, предназначено за фойерверки, макар че дори едно дете не би решило да я помести отгоре на самолета вместо на обичайното място — под него. Обаче тя бе инсталирана над фюзелажа и това се забелязваше в светлината на прожекторите, осветяващи пистата за излитане.
	Самолетът беше известният SR-71 „Блекбърд“, разузнавателен апарат на компанията „Локхийд“, способен да надмине трикратно скоростта на звука. Преди два дни го бяха изтеглили от военновъздушната база „Кадена“, намираща се на най-западния ръб на тихоокеанското крайбрежие. Сега той рулираше върху пистата за излитане в базата на ВВС Нелис, щата Невада, подгонен от дългите двойни факли, които се изтръгваха от реактивните двигатели, работещи в режим на форсаж. От резервоарите изтичаше гориво — при „Блекбърд“ изтичаше много, — то тутакси се възпламеняваше от топлината, развеселявайки персонала, управляващ полетите от кулата на аеродрума. Набрал необходимата скорост, пилотът издърпа назад лоста и носът на самолета се повдигна. Той задържа лоста в това положение по-дълго от обичайното, насочвайки птицата към небето под остър ъгъл от четиридесет и пет градуса при мощната тяга на форсираните двигатели, и след няколко мига всичко, което остана от него на земята, бе споменът за оглушителния грохот при излитането. Последното, което видя на небето персоналът на летището, бяха две пламтящи точки, ала скоро и те изчезнаха в облаците, носещи се на височина шест хиляди метра.
	„Блекбърд“ продължаваше да набира височина. На летището в Лас Вегас служителите, следящи за безопасността на полетите, видяха една ярко светеща точка на екраните на радиолокаторите и забелязаха, че тя почти не се измества в хоризонтално направление, докато данните за височината се променяха с такава бързина, сякаш гледаш барабан на ротативка. Авиодиспечерите се спогледаха — още едно чудо на ВВС — и се върнаха към ежедневната си работа.
	След като набра височина от осемнадесет хиляди метра, „Блекбърд“ премина в хоризонтален полет, насочвайки се на югоизток към изпитателния ракетен полигон „Белите пясъци“. Пилотът провери горивото — имаше предостатъчно — и се изтегна на облегалката на стола, за да отдъхне след главозамайващото изкачване. Инженерите се оказаха прави — ракетата, закрепена върху фюзелажа, никак не повлия на полета. По времето, когато пилотът започна да лети на „Блекбърд“, целесъобразността на приспособлението за закрепване към фюзелажа бе оспорена от стремителното развитие на събитията. Това приспособление, предназначено за издигане на голяма височина на безпилотен самолет за фоторазузнаване, било снето от почти всички SR-71. Обаче по причини не съвсем ясни, даже и от записките в бордовия дневник за техническо обслужване, на този екземпляр „Блекбърд“ то се запази. Безпилотният самолет първоначално бе проектиран за проникване в тези райони, които са недостъпни за самия „Блекбърд“, но се оказа, че е ненужен, защото се изясни, че SR-71 може да достигне всяка желана точка на планетата, че няма място, над което SR-71 не би могъл да извърши безопасен полет, което бе многократно доказано от пилота при изпълнение на различни задачи. Единственият ограничаващ фактор за самолета бяха запасите от гориво, но в дадения случай това нямаше значение.
	— Джулиет Уиски, вика ви Контрол. Как ме чувате?
	— Контрол, тук Джулиет Уиски. Всички системи действат нормално. Запазваме номинално отношение към профила на операцията.
	— Роджър, започнете последователно подготовка за разделянето по моя команда. Пет, четири, три, две, едно — старт!
	На сто и шестдесет километра от пункта за управление пилотът на SR-71 натисна отново бутона за форсиране и издърпа назад лоста. „Блекбърд“ се подчини на командата тъй послушно, както по-рано, застана с опашката надолу и се устреми към небето, тласкан от почти четиридесет и пет хиляди килограма реактивна тяга. Очите на пилота бяха приковани към пулта за управление, на който стрелката на висотомера се въртеше като обезумяла. Сега скоростта на самолета беше две хиляди и сто километра в час и продължаваше да расте. SR-71 се вряза в небето, показвайки презрение към силата на земното притегляне.
	— Двадесет секунди до разделянето — чу се гласът на оператора на бордовите системи от задната седалка. „Блекбърд“ се издигна вече на тридесет хиляди метра. Дължината на ракетата-цел беше един метър и двадесет сантиметра. Лостовете действаха непривично меко. На височина, превишаваща тридесет километра, въздухът беше толкова разреден, че управлението на самолета ставаше все по-трудно и пилотът трябваше да действа по-внимателно, отколкото обикновено. Той забеляза, че скоростта на самолета е достигнала три хиляди и четиридесет километра в час с няколко секунди по-рано, после чу командата:
	— Готови за разделянето… пуск, пуск!
	Веднага след отделянето на ракетата пилотът спусна надолу носа на самолета и започна плавен завой наляво, поемайки курс над Ню Мексико, преди да се насочи обратно към базата Нелис. Тази операция се оказа много по-проста, отколкото полетите покрай съветската граница и понякога зад нея… Пилотът се чудеше дали след приземяването си ще може да стигне навреме в Лас Вегас, за да гледа новото шоу.
	Ракетата продължи да лети нагоре още няколко секунди след отделянето си от самолета, но по някаква странна причина ракетният двигател не се включи. Тя се превърна в балистичен обект, движещ се в съответствие със законите на физиката. Нейните широки стабилизатори осигуряваха достатъчна аеродинамична устойчивост и полетът на ракетата-цел — дори с неработещ двигател — преминаваше в съответното положение, с носа напред, докато силата на земното притегляне я взе в своите обятия. На височина девет хиляди метра ракетата започна бавно да се обръща и неохотно килна носа си по посока на земята.
	И изведнъж се задейства нейният ракетен двигател, работещ с твърдо гориво. Той функционира само четири секунди, но това бе достатъчно, за да се ускори ракетата до степен, която би хвърлила в ужас пилота на самолета-носител.


	— Започваме — каза един армейски офицер. Радиолокационната установка на противоракетната отбрана премина от режим на изчакване в активен режим и веднага прехвана насочилата се към земята ракета. Тя се носеше стремително надолу през атмосферата горе-долу със същата скорост както една бойна глава на междуконтинентална балистична ракета. На офицера не му се наложи да дава команда. Системата за противоракетна защита действаше напълно автоматично. На двеста метра от радарната инсталация едно взривно устройство отхвърли покрива от фибростъкло от бетонния силоз, издълбан в гипсовата почва на равнината, и към небето се устреми един СЕЗРС — самонасочващ се експериментален зенитен ракетен снаряд. Той повече приличаше на копие, отколкото на ракета и по устройство беше почти толкова прост. Едно радарно устройство, работещо в милиметровия обхват, следеше ракетата-цел, носеща се главоломно към земята, и получените данни тутакси се обработваха от бордовия микрокомпютър. Най-възхитителното бе това, че всички детайли на СЕЗРС се правеха не по специална поръчка, а бяха стандартни от съществуващия арсенал на висшите технологии.
	Полетът на ракетния снаряд се следеше от наблюдатели, намиращи се в един бункер, защитен от земен вал. Те видяха насочилата се нагоре ивица жълта светлина, чуха гърмежите на двигателя с твърдо гориво, после за няколко мига настъпи тишина.
	СЕЗРС се устреми към целта си, едва-едва променяйки направлението на полета с помощта на миниатюрни ракетни двигатели за управление на полета. После един пиропатрон отхвърли защитния конус на носа и се разгъна устройството, което би могло да се стори на един страничен наблюдател нещо от сорта на деформиран скелет на чадър с диаметър около двадесет и пет сантиметра.
	Избухването напомняше на фойерверк на празника на Независимостта, 4 юли — само че безшумен. Чуха се одобрителни възгласи. Въпреки че и стремително спускащата се ракета, и летящият срещу нея СЕЗРС не носеха бойни глави, в резултат на сблъскването металът и керамичните детайли се превърнаха в един облак нажежен газ, излъчващ синкаво сияние.
	— Четири от четирите — забеляза Грегъри, като с усилие на волята се сдържа да не се прозее. Наистина на него неведнъж му се бе случвало да види подобни фойерверки.
	— Не сме в състояние да прехванем всички ракети, майоре — упрекна младия офицер генерал Паркс. — Все пак имаме нужда от средства за защита в средната част на траекторията и в непосредствена близост до обектите.
	— Точно така, сър, но за това вие нямате нужда от мен. Всички знаем, че тези системи работят по най-добрия начин.
	При първите три изпитания ракетите се изстрелваха от изтребители-бомбардировачи „Фантом“, но някои хора от Вашингтон изразиха мнение, че при такива изпитания се недооценява трудността на прехващането на бойните глави, които се приближават към целта. Тогава генерал Паркс реши да използва в качеството на платформа за пускане на ракета, имитираща балистична бойна глава, „Блекбърд“ SR-71. При пускане на ракетата от голяма височина и при много по-голяма скорост на приближаване към целта се създаваха условия, които значително затрудняват прехващането. Настоящото изпитание премина в още по-сложна ситуация, отколкото се предполагаше и въпреки това СЕЗРС се справи отлично със задачата. Паркс малко се безпокоеше за програмното осигуряване на системата за насочване, но както забеляза Грегъри, всичко премина превъзходно.
	— Ал — каза генералът, — започвам да си мисля, че цялата ни програма може да се окаже успешна.
	— Естествено. Защо не? — кимна Грегъри. — Ако тези момчета от ЦРУ съумеят да ни доставят чертежите на руския лазер…


	КАРДИНАЛА седеше сам в една малка затворническа килия — метър и половина на ширина и два и половина на дължина. От тавана висеше фасунка с лампа; в килията имаше дървен креват, под който се намираше една кофа, но нямаше никакъв прозорец — само на ръждивата желязна врата можеше да се види една шпионка за охраната. През дебелите бетонни стени не проникваше никакъв звук. Той не чуваше нито крачките на надзирателите в коридора, нито дори грохота на уличното движение извън затвора. Бяха му прибрали китела, колана и лъснатите ботуши, заменяйки ги с евтини домашни чехли. Килията се намираше в подземието. То бе всичко, което знаеше, съдейки по влажния въздух. И студа.
	Но на сърцето му бе легнал студен камък, по-студен, отколкото стените на затвора. Чудовищността на неговото престъпление никога не му се бе струвала тъй огромна. Полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти Герой на Съветския съюз, се оказа сега насаме с предателството. Той си представяше величието на страната, в която живееше, нейните необятни хоризонти и безкрайни простори, населени с неговите сънародници — руснаците. Целия си живот отдаде на народа, служеше му с гордост, проливайки за него кръвта си — за това свидетелстваха белезите по тялото му. Той си спомни за тези, с които воюваше заедно на фронта, те бяха толкова много и много от тях загинаха, сражавайки се под неговото командване, рамо до рамо с него. А как бяха загинали — дръзко проклинайки немските танкове и оръдия, изгаряйки живи в своите Т-34, но без да се предават. Отстъпваха едва тогава, когато нямаше друг изход, предпочитаха да атакуват дори съзнавайки своята обреченост. Филитов си спомни как водеше своите танкове в боя, припомни си опияняващата радост, която съпровождаше рева на дизеловите двигатели, вонящите кълба дим; решимостта, която само смъртта можеше да разколебае. А смъртта, какво ли бе тя за него, беше я мамил толкова пъти.
	И той бе предал всичко това.
	Какво ли биха казали сега за мен хората? Той се взираше в голата стена срещу леглото.
	Какво би казал Романов?
	Струва ми се, че сега и двамата трябва да си пийнем, щеше да каже той. Само Романов можеше да бъде весел и сериозен едновременно. Такива мисли, капитане, се обсъждат по-добре с водка или самогон.
	На теб известно ли ти е защо? — попита Михаил Семьонович.
	Вие така и не ни казахте това, другарю капитан.
	Тогава той отговори. За това бяха нужни само няколко мига.
	Двамата ви синове и жената. Кажете ми, другарю капитан, за какво загинахме ние?
	Филитов не знаеше това. Дори по време на войната не го знаеше. Той беше войник, а когато врагът нахлуе в страната му, войникът се сражава, за да отблъсне нашествието. И се сражава с много по-голяма лекота, ако врагът е толкова жесток, колкото бяха немците…
	Така ли? Спомням си, че действително се сражавах за майка Русия, но аз се биех преди всичко за вас, другарю капитан.
	Но…
	Войникът се сражава за другарите си. Аз се сражавах за своето семейство. Вие и вашите бойци бяхте моето единствено семейство. Мисля, че вие също защитавахте своето голямо семейство — всички нас — и малкото. Аз винаги ви завиждах, другарю капитан, и се гордеех, че съм станал член и на едното, и на другото.
	Но аз те убих. Не трябваше…
	Всеки си има съдба, другарю капитан. На мен ми е било писано да умра в подстъпите на Вязма без жена, без деца и все пак аз не умрях, без да оставя семейство.
	Аз отмъстих за теб, Романов. Унищожих немския танк, който те уби.
	Да, знам, вие отмъстихте за смъртта на всички членове на своето семейство. Как мислите, защо тъй много ви обичахме, защо умирахме за вас?
	Значи, ти разбираш? — изумено попита Михаил Семьонович.
	Работниците и селяните може би няма да ви разберат, но вашите войници — да. Ние разбираме сега какво нещо е съдбата, а ето вие — още не.
	Но какво да правя?
	Капитаните не се интересуват от мнението на ефрейторите, засмя се Романов. Вие знаете отговорите на всички наши въпроси.
	Главата на Филитов стреснато се повдигна, когато чу как отварят вратата на килията.
	Ватутин очакваше да види сломен човек. Самотата в килията, унижението на арестувания, загубил своето достойнство, останал насаме със своите страхове и престъпления, винаги водеха до желания резултат. Но докато Ватутин гледаше уморения старец, съсипан и осакатен, забеляза как се променят очите и лицето му.
	Благодаря ти, Романов.


	— Добро утро, сър Базил — каза Райън, протягайки ръка за куфара на госта.
	— Здравей, Джак! Не знаех, че те използват като разсилен.
	— Зависи за кого са ме изпратили, както се казва. Колата е там. — Джак показа с ръка автомобила, който се намираше на петдесет Метра.
	— Констънс ти изпраща поздрави. Как е семейството?
	— Всичко е наред. Как я карате в Лондон?
	— Навярно не си забравил какви зими имаме.
	— Не — разсмя се Райън, отваряйки вратата. — Не съм забравил и бирата. — След един миг и двете врати се затвориха и заключиха.
	— Тази кола се проверява всяка седмица — каза Джак. — В нея няма подслушвателна апаратура. Какво се е случило?
	— Какво се е случило? Е, именно по тази причина пристигнах, за да разбера какво става и доколко е неприятно. Една от вашите операции се е провалила, нали?
	— Ще ти отговоря положително на този въпрос, но всичко останало ще ти разкаже съдията. Извинявай, но нямам достъп до цялата операция, а само до част от нея.
	— При това съвсем наскоро, готов съм да се обзаложа.
	— Да — кимна Джак и превключи скоростта, като излезе от района на аерогарата на шосето…
	— Тогава да видим можеш ли все още правилно да оценяваш ситуацията, сър Джон.
	Райън се усмихна и се отби вляво по скоростната лента, за да изпревари някакъв камион.
	— Аз се занимавах с подготовката на доклада относно преговорите по разоръжаването на основата на разузнавателните данни. Сега ми е възложено да проуча политическата уязвимост на Нармонов, доколко здраво се крепи той на върха. Ако не греша, ти долетя именно по тази причина.
	— А пък ако аз не греша, вашата операция е предизвикала нещо изключително сериозно.
	— Ванеев ли?
	— Точно така.
	— Господи! — Райън за миг отклони погледа си от пътя и погледна шефа на английското разузнаване. — Надявам се, че ти имаш някаква представа, защото ние не знаем какво да правим, дявол да го вземе. — Той вдигна скоростта до сто и десет километра в час и след петнадесет минути автомобилът влезе в Ленгли. Остави колата в подземния гараж и заедно със сър Базил Чарлстън се качи с асансьора, отреден само за високопоставени лица, на седмия етаж.
	— Здравей, Артър — поздрави се сър Базил Чарлстън с директора на Централното разузнавателно управление. — Рядко се случва да ме вози шофьор с рицарско звание дори в Лондон.
	Главата на СИС се настани в един фотьойл, докато Райън се обади по телефона на заместник-директорите, за да съобщи за пристигането на госта.
	— Здравей, Баз — каза Гриър, влизайки в кабинета на съдията Мур. Ритър само махна приветствено с ръка. Всички неприятности бяха предизвикани от неговата операция. Райън седна на най-неудобния стол, който оставаше незает.
	— Бих желал да се запозная с конкретните обстоятелства на провала — пристъпи направо към същността на работата Чарлстън, без да изчака дори да му сервират обичайното кафе.
	— Арестували са един наш агент. Той заемаше висок пост.
	— Затова ли са излетели за дома семейство Фоли? — усмихна се Чарлстън. — Не знам с какво са се занимавали, но когато ги изгонват от такава възхитителна страна, ние обикновено си правим извод…
	— Още не ни е известно от какво е предизвикано това — забеляза Ритър. — Сега техният самолет извършва кацане във Франкфурт, после ще минат още десет часа, преди да можем да ги изслушаме. Те ръководеха един наш агент…
	— Който е помощник на маршал Язов — полковник М. С. Филитов. Ние успяхме да го установим. Колко време е работил за вас?
	— Завербува го един от нашите хора, който също бе полковник.
	— Да не би да имате предвид… Олег Пенковски? Що за дяволска работа! — Чарлстън явно бе изумен, забеляза Райън. Това рядко се случваше. — Още оттогава?
	— Още оттогава — кимна Ритър. — Обаче все пак го разкриха. Да, той работи прекалено дълго.
	— А тази Ванеева, която ние прехвърлихме към вас в качеството на куриер, е била част от канала…
	— Да. Впрочем в този канал за връзка тя не е контакт с нито един от неговите краища. Известно ни е, че вероятно е била арестувана, но сега отново се е върнала в Госплан, където работи. Още не сме извършили проверка, но…
	— А ние я извършихме, Боб. Нашият човек ни докладва, че тя някак си се е променила. Той съобщава, че настъпилите изменения трудно се поддават на описание, но е невъзможно да не бъдат забелязани. Всичко това напомня за нещата, описани в поостарелите разкази на Оруел — промиване на мозъци и тем подобни. Нашият човек е забелязал, че тя е свободна — доколкото това е възможно там, — и го обяснява с влиянието на баща й. После разбрахме, че в Министерството на отбраната е станал огромен скандал: арестуван е личният помощник на Язов. — Чарлстън спря за миг, за да си разбърка кафето. — Ние имаме източник в Кремъл, когото най-грижливо пазим. Научихме, че председателят на КГБ Герасимов през миналата седмица е провел неколкочасов разговор с Александров при доста необичайни обстоятелства. Същият източник ни предупреди, че Александров всячески се стреми да попречи на по-нататъшното развитие на перестройката. Е, всичко е ясно, нали? — зададе риторичен въпрос Чарлстън. Действително всичко беше ясно за всеки от присъстващите. — Герасимов е принудил един член на Политбюро да премине на негова страна, който се считаше за лоялен спрямо Нармонов, съумял е поне да компрометира министъра на отбраната и прекарва много време с човека, който иска да измести Нармонов. Боя се, че вашата операция е дала тласък на събития, които могат да имат най-плачевни последици.
	— И не само това — добави директорът на ЦРУ. — Нашият агент се подготвяше да ни предаде сведения за съветските изследвания в областта на стратегическата отбранителна инициатива. Не е изключено руснаците да са успели да направят гигантска крачка напред.
	— Великолепно — забеляза Чарлстън. — Предстои ни връщане към неприятното старо време, само че терминът „ракетната пропаст“ ще съответства на действителността, нали? Прекалено стар съм, за да си сменям политическите възгледи. Много жалко. На вас, разбира се, ви е известно за изтичането на информация от вашата собствена изследователска програма.
	— Да — отвърна съдията Мур с непроницаемо лице като на стар покерджия.
	— Герасимов го е казал на Александров. За съжаление не разполагаме с никакви други подробности с изключение на това, че КГБ го счита за изключително важно.
	— При нас постъпиха сигнали. С тези въпроси се занимават компетентните органи.
	— Е добре. Техническите проблеми обикновено се оправят от само себе си. Но възникващият политически проблем мъничко безпокои премиера. Неприятности възникват дори тогава, когато съдействаме за падането на правителството, което бихме желали да свалим, но да го направим по чиста случайност…
	— Нас също ни тревожат възможните последици от този скандал, Базил — забеляза адмирал Гриър. — Но не виждаме какви мерки можем да предприемем, за да променим създалата се ситуация.
	— Бихте могли да се съгласите с предложените от руснаците условия по договора — посъветва Чарлстън. — Тогава положението на Нармонов ще се укрепи достатъчно, за да може да се отърве от Александров. Във всеки случай такава е неофициалната позиция на правителството на нейно величество.
	Това е и истинската причина за твоето посещение при нас, сър Базил, помисли си Райън. Той повече не можеше да мълчи.
	— Тогава ще бъдем принудени неразумно да ограничим нашите изследвания в областта на СОИ и да съкратим броя на бойните глави, като си даваме сметка, че руснаците стремително усъвършенстват своята програма за звездни войни. Не мисля, че това ще бъде разумно решение на проблема.
	— А едно правителство начело с Герасимов ще бъде ли разумно решение?
	— Не е изключено — както и да се случи — да бъдем принудени да се примирим с това — отговори Райън. — Аз вече завърших оценката на позицията относно преговорите по ограничаване на въоръженията. Моята препоръка е да не се правят допълнителни отстъпки.
	— Писменият документ винаги може да се промени — напомни Чарлстън.
	— Сър, аз се придържам към едно твърдо правило: ако нещо се подготвя от мое име, там се излага моето мнение, а не гледището на този, който ми диктува какво следва да се напише в тоя документ — настоя Райън.
	— Не забравяйте, господа, че аз съм ваш приятел. Бъдещата съдба на съветското правителство има несравнимо по-голямо значение за Запада, отколкото временното ограничаване на една от вашите отбранителни програми.
	— Президентът няма да се съгласи — поклати глава Гриър.
	— Може би той няма да има и друг изход — забеляза съдията Мур.
	— А не е ли възможно да се намери и по-друго решение? — каза Райън.
	— Само едно: ако успеете да свалите Герасимов. — Това бе гласът на Ритър. — Ние не можем да окажем на Нармонов никаква непосредствена помощ. Дори и ако допуснем, че се вслуша в нашите предупреждения — а той по всяка вероятност няма да стори това, — ние само ще увеличим съществуващата опасност с нашата намеса в техните вътрешни работи. Ако останалите членове на Политбюро надушат нещо нередно… мисля, че това може да доведе до една малка война.
	— Какво ще стане, ако успеем да направим това? — попита Райън.
	— Какво именно? — поинтересува се Ритър.


>	17.
>	ЗАГОВОР

	Ан пак пристигна в „Евини листа“ по-рано, отколкото обикновено, забеляза собственичката на магазина. С обичайната си усмивка избра една рокля и се запъти към пробната. Минута по-късно тя се озова пред високите в цял ръст огледала и още по-равнодушно от обикновено изслуша обичайните комплименти — колко добре изглежда в новата рокля. И този път Ан се разплати в брой, като не забрави да се усмихне обаятелно на любезната жена, преди да напусне магазина.
	Когато седна в колата, усмивката изчезна от лицето й. Капитан Бизарина си позволи този път да наруши едно основно правило на професията — тя отвори капсулата и прочете съобщението. Тутакси последваха кратки, но изключително гадни ругатни. Бележката се състоеше само от едно листче. Бизарина запали цигара с газовата си запалка, после изгори бележката в пепелника на автомобила.
	Колко работа отиде напразно, помисли си тя. А докладът й вече се намираше в Москва, съдържащите се в него данни се анализираха. Тя се оказа в много глупаво положение. Ала още по-неприятно беше, че нейният агент работеше съвсем честно; предаваше материали, които смяташе за строго секретни, и узнавайки, че са променили програмата, веднага бе съобщила за това. Бизарина дори не можеше да изпита удоволствието да види намръщената физиономия на някой, който й изнася една малка лекция как напразно губи времето на московския център.
	Е, какво да се прави, те ме предупреждаваха за това. Случва ми се за първи път, но едва ли ще бъде за последен. Щом си пристигна вкъщи, тя нахвърли шифрованото съобщение.


	Кати и Джак Райън не си падаха по коктейлите и не ги виждаха много често на подобни прояви, които се провеждаха ту на едно място във Вашингтон, ту на друго, но все пак понякога им се налагаше да се появяват на приеми. Този бе организиран, за да се съберат пари за нуждите на детската болница в окръг Колумбия, а жената на Райън беше позната с главния хирург на болницата. Присъстващите се забавляваха с голямата томбола, която бе устроена в тяхна чест, но център на тържеството станаха изпълненията на един знаменит джазов музикант. В тази болница бяха спасили живота на внучката му и в знак на благодарност той се съгласи да даде безплатен концерт в центъра „Кенеди“. Предполагаше се, че по време на приема висшето общество на Вашингтон ще има възможността да се срещне „отблизо и лично“ с известния изпълнител и да се наслаждава на звуците на саксофона му в камерна обстановка. В действителност, както се случва почти на всички приеми, силните на деня се блазнеха от възможността да се видят помежду си и преутвърдят своята значимост. И също, както става навсякъде по света, елитът считаше за необходимо добре да заплати за тази привилегия. Джак разбираше естеството на това явление, макар че го смяташе за абсурдно. Към единадесет часа вашингтонският елит успя да докаже, че неговите представители умеят да водят толкова глупави и безсъдържателни разговори и тъй добре да се напиват, както всички други по света. Кати се ограничи с една чаша бяло вино, докато Джак изтегли добър жребий тази вечер: можеше да пие колкото си ще, разчитайки, че жена му ще шофира на връщане. Райън не се лиши от удоволствието да се понатряска, обръщайки чаша след чаша, въпреки неодобрителните погледи на Кати. Чувстваше се великолепно и през цялото време се усмихваше. В главата му се породиха толкова дълбоки философски разсъждения, че си помисли дали не прекалява с играта, дали не е прекрачил границата. И изведнъж се успокои — всичко е наред, не трябва да има и най-малки подозрения, че поведението му е обмислено предварително. Е, ако е рекъл Господ, скандалът може и да се размине, като се приберем вкъщи, каза си той.
	Забавно му бе как се отнасяха с него присъстващите. Задълженията, които Райън изпълняваше в ЦРУ, винаги изглеждаха някак си неопределено. Завързвайки разговор, обикновено започваха с думите: „Е, как вървят нещата в Ленгли?“, при това обикновено с престорен заговорнически тон, а отговорът на Джак, че ЦРУ представлява обикновено правителствено учреждение, една огромна сграда, в която бюрократите си препращат един на друг купища документи, удивляваше по-голямата част от хората, които се интересуваха. Считаше се, че ЦРУ има навсякъде хиляди активно действащи полеви агенти. Реалната цифра на оперативните служители беше, разбира се, поверителна, но във всеки случай далече по-малка.
	— Ние работим като всички държавни учреждения — по осем часа с прекъсване на обяд — обясни Джак на една добре облечена дама с леко разширени зеници. — Ето например утре имам почивен ден.
	— Ами!
	— Точно така. Във вторник ликвидирах един китайски агент и за това винаги ни пускат в отпуск — каза той със сериозен тон, после изведнъж се разсмя.
	— Вие се шегувате!
	— Разбира се, че се шегувам. Моля ви, забравете за това, което ви казах — забеляза Райън. Интересно, коя ли е тази натруфена красавица, помисли си той. Личи си, че не е първа младост.
	— Вярно ли е, че сте под следствие? — обади се зад него нечий глас.
	Джак се обърна и с учудване погледна любопитния.
	— Вие кой сте?
	— Скот Браунинг, „Чикаго Трибюн“. — Репортерът не подаде ръка за здрависване. И така играта започна. Журналистът не подозираше, че е един от участниците в спектакъла, но Райън го знаеше.
	— Бихте ли могли още веднъж да повторите въпроса? — вежливо каза Джак.
	— Получихме сведения от достоверен източник, че срещу вас се води разследване за незаконни операции на фондовата борса.
	— За мен това е нещо ново — отвърна Джак.
	— Известно ни е, че са ви разпитвали следователи от Комисията по ценните книжа и борсовите операции — заяви репортерът.
	— Ако знаете това, то не може да не сте информиран, че предоставих всички сведения, които поискаха, и те останаха напълно удовлетворени.
	— Уверен ли сте?
	— Разбира се. Не съм извършил никакво нарушение и притежавам всички документи, които го доказват — уверено каза Райън, може би прекалено уверено, забеляза репортерът. Той обичаше да разговаря с хора, които са попрекалили с алкохола. In vino Veritas.*
	[* Във виното е истината (лат.). — Б. пр.]
	— Моите източници обаче твърдят друго — продължи да настоява репортерът.
	— С нищо не мога да ви помогна! — подхвърли Райън. Но този път спокойствието го напусна и гласът му прозвуча по-силно, отколкото следваше. Стоящите наблизо хора се обърнаха към него, без да скриват любопитството си.
	— Май заради такива като вас не работят така както трябва нашите разузнавателни служби — разнесе се гласът на току-що приближилия се мъж.
	— А вие кой сте, дяволите да ви вземат? — разгневено попита Райън, още преди да се е обърнал. Спектакълът продължава. Действие I, сцена 2.
	— Това е конгресменът Трент — обясни репортерът. Трент влизаше в състава на Специалния комитет на Конгреса.
	— Струва ми се, че дължите извинение — каза Трент. Той изглеждаше пиян.
	— За какво? — поинтересува се Райън.
	— Как за какво! За всички шибани глупости, които вършите във вашата крепост отвъд реката.
	— За разлика от тези, които се вършат на този бряг ли? — попита Джак. Наоколо започваше да се събира тълпа. Тук развлечението изглеждаше многообещаващо.
	— Аз знам какво се опитахте да направите току-що, но се подхлъзнахте и цопнахте по гол задник в локвата. Даже и не ни съобщихте, както повелява законът, и сега ви предупреждавам, че няма да ви се размине току-така, ще се наложи да се разплащате и скъпо ще платите.
	— Да, ако трябва да платим сметката ви в бара, действително няма да ни излезе евтино. — Загубил интерес към по-нататъшния разговор, Райън му обърна гръб.
	— Внимавай, човече! — изгърмя Трент отзад. — Внимавай, защото и ти ще се изпързаляш.
	Наоколо се събраха около двадесет човека, които внимателно наблюдаваха какво става и се заслушваха в разговора. Те видяха, че Джак взе чаша от преминаващия край него сервитьор, и забелязаха, че погледът му освирепя. Някои си спомниха, че Райън е убивал хора и тази репутация му придаваше ореол на тайнственост. Той отпи една глътка бяло бургундско вино, преди да погледне отново конгресмена.
	— И как ще ме изпързаляте, господин Трент?
	— Това може да те изненада.
	— Никакви ваши действия не могат да ме изненадат, приятелю.
	— Може би, но ти ни смая, доктор Райън. Не те смятахме за мошеник и предполагахме, че си достатъчно умен, за да не вземеш участие в този провал. Сега виждам, че сме сгрешили.
	— Вие грешите за много неща — прошепна Райън.
	— Знаеш ли какво, Райън. Аз изобщо не мога да разбера що за мъж си ти.
	— В това няма нищо за чудене.
	— И тъй, що за мъж си? — попита Трент.
	— Знаете ли, конгресмене, за мен това е един уникален случай — безгрижно подхвърли Райън.
	— Какво искате да кажете?
	Лицето на Джак внезапно се промени. Гласът му прогърмя по цялата зала.
	— Никога не съм очаквал, че един педераст ще се усъмни в моята мъжественост! — Извинявай, приятелю, мина му през ума.
	В залата настъпи пълна тишина. Трент не криеше своята сексуална ориентация — бе обявил за това още преди шест години. И все пак той целият побледня. Чашата в ръката му се разклати и част от съдържанието й се изля на мраморния под, но конгресменът се овладя и произнесе почти с мек глас:
	— Ще ти разгоня фамилията за това.
	— Нямам нищо против, сладък. — Райън се обърна и излезе от залата, чувствайки тежестта на погледите върху гърба си. Той не се спря, докато не видя автомобилите, които се носеха по авеню „Масачузетс“. Джак знаеше, че е пил прекалено много, но студеният въздух започна да му прочиства мозъка.
	— Джак — чу той гласа на жена си.
	— Да, мила?
	— Какво означава това?
	— Нямам право да говоря.
	— Мисля, че е време да си ходим.
	— А аз мисля, че си права. Сега ще взема палтата. — Райън влезе вътре и предаде номерата. Той забеляза как стихнаха гласовете в залата след завръщането му. Напъха се в балтона, преметна коженото палто на жена си през ръка и едва тогава се обърна, срещайки устремените в него погледи. Интересуваха го само едни очи. Те го гледаха.


	Трудно можеха да изненадат с нещо Михаил Семьонович, но КГБ успя. Той се бе подготвил психически да се съпротивлява на мъченията, на най-жестоко малтретиране и се оказа в края на краищата… разочарован? — попита се той. Не, това, разбира се, не е най-подходящата дума.
	Държаха го в същата килия и доколкото разбираше, в тази част на затвора нямаше никой друг. Той навярно грешеше, но не разполагаше с никакви доказателства, че още някой се намира близо до него, защото не се чуваха никакви звуци, дори почукване по бетонните стени. Може би те бяха прекалено дебели за това. Единственият шум, който нарушаваше тишината, беше металическото скърцане на отварящата се от време на време шпионка в металната врата. Те предполагат, че самотата може да ми окаже някакво въздействие. При тази мисъл Филитов се усмихна. Те си мислят, че тук съм сам. Нищо не им е известно за моите другари.
	Всичко това може да има само едно обяснение: този Ватутин се страхува да не би Филитов действително да се окаже невинен. Само че е невъзможно, помисли си Михаил Семьонович, защото този чекистки негодник ми взе филма от ръката.
	Филитов се опита да се ориентира в настъпилите събития, взирайки се в голата бетонна стена, но така и не успя.
	Обаче, ако се надяваха да го изплашат, то щяха да бъдат разочаровани. Филитов прекалено често бе мамил смъртта. Нещо в съзнанието му дори я желаеше. Тогава може би щеше да срещне своите другари. А той разговаряше с тях, нали? Какво ще стане, ако те все още са… е, ако не живи, то може би не съвсем и мъртви. Какво представлява смъртта? Сега настъпваше един такъв момент в живота му, когато този въпрос ставаше чисто философски. Разбира се, рано или късно щеше да узнае това. Отговорът на този въпрос неведнъж профучаваше край него и тъкмо да го докосне… винаги се изплъзваше.
	Щракна ключът в бравата и ръждивите панти на вратата заскърцаха.
	— Защо не ги смажете? Всички метални детайли имат по-дълъг живот, ако се поддържат както трябва — каза той, като стана от леглото.
	Надзирателят с мълчалив жест му показа вратата. В коридора стояха двама младежи от охраната, голобради, на около двадесет години, помисли си Михаил Семьонович. Лицата им имаха високомерното изражение, присъщо на всички, които служат в КГБ. Преди четиридесет години може би щеше да им изтрие високомерието от лицата, каза си Филитов. В края на краищата те бяха без оръжие, а той — кадрови офицер, сражавал се в безбройни боеве, и за него да убива хора бе тъй естествено, както дишането. Тези момчета не бяха истински войници. Той го определи от пръв поглед. Гордостта и високомерието са приятни чувства, но войникът трябва да бъде по-бдителен…
	Ами ако отговорът е именно в това? — внезапно си помисли Филитов. Ватутин се отнася с мен предпазливо, въпреки че знае.
	Но защо?


	— Какво означава това? — попита Манкузо.
	— Трудно ми е да отговоря — отвърна Кларк. — Вероятно някой кретен във Вашингтон не е в състояние да вземе решение. Често се случва.
	В течение на последните двадесет и четири часа пристигнаха две шифровани съобщения. В първото се казваше, че операцията се отменя и на подводницата се нареждаше незабавно да излезе в открито море, обаче втората шифрограма заповяда на „Далас“ да остане в западната част на Балтийско море и да чака по-нататъшни указания.
	— Не обичам да ме карат да чакам.
	— На никой не му харесва, капитане.
	— А вашето отношение?
	Кларк изразително сви рамене.
	— При изчакването проблемите са главно от психологическо естество. Нещо от рода да очакваш началото на спортен мач. Най-добре е да не Мислим за това, капитане. Аз преподавам това изкуство — когато сам не се занимавам с него.
	— Често ли?
	— Нямам право да говоря по този въпрос, но по-голяма част от операциите все пак завършват успешно.
	— По-голямата част, но не всички. А какво става, когато не…
	— Тогава се случват наистина вълнуващи събития за всички. — Кларк се усмихна. — Особено за мен. Бих могъл да ви разкажа увлекателни истории, но не бива. При вас навярно също се е случвало.
	— Веднъж или два пъти. Жалко, че не можем да говорим за това — животът става по-скучен, нали?
	Те си размениха погледи на разбиране.


	Райън обикаляше сам из магазините. Наближаваше рожденият ден на жена му — той съвпадаше с времето, когато Джак щеше да бъде в Москва, и затова трябваше да купи подаръците по-рано. Най-добре беше да започне с бижутерийните магазини. Кати все още носеше златното колие, което Джак й бе подарил преди няколко години, и сега той търсеше подходящи за него обици. Обаче възникна трудност: не можеше да се припомни точния мотив… Натежалата от махмурлук глава и напрегнатото очакване никак не му помагаха при търсенето и избора. А ако не клъвнат?
	— Здравейте, доктор Райън — чу се познат глас. Джак се обърна леко изненадан.
	— Не знаех, че ви разрешават да се отдалечавате толкова много от центъра на Вашингтон. — Действие II, сцена 1. Джак не позволи да излезе наяве облекчението, което чувстваше. В това отношение поне махмурлукът помагаше.
	— Разрешеният ни радиус преминава точно през средата на магазина „Гарфинкълс“, ако внимателно погледнете на картата. — Търсите подарък на жена си?
	— Не се съмнявам, че досието ми, което се съхранява при вас, съдържа необходимата информация.
	— Да, разбира се. Има рожден ден. Жалко, че не мога да си позволя такива скъпи подаръци за жена си.
	— Ако проявите съответното желание, нашето управление навярно би могло да уреди нещо, Сергей Николаевич.
	— Боя се, че у дома няма да ме разберат. Този проблем става познат и на вас, нали?
	— Вие сте удивително добре информиран — измърмори Джак.
	— Такава ми е работата. Впрочем ужасно съм огладнял. Може би ще се съгласите да използвате част от своето състояние, за да купите сандвич на един руски дипломат.
	Райън с професионална предпазливост се огледа на всички страни.
	— Не, днес никой не ме съпровожда — усмихна се Платонов. — Моите колеги… моите другари по работа днес са заети повече от обикновено и се страхувам, че вашето ФБР не разполага с толкова много агенти, за да осигури непрекъснато проследяване.
	— КГБ, разбира се, не се сблъсква с такъв проблем — забеляза Райън, когато се отдалечиха от магазина.
	— Ето и тук може би грешите. Интересно, защо американците са толкова уверени, че нашите специални служби се отличават от вашите.
	— Ако имате предвид, че и вашите тайни служби извършват толкова много гафове като нашите, тази мисъл не е съвсем утешителна. Какво ще кажете за един хот-дог.
	— Да, ако кренвиршът е от кашерово месо — отговори Платонов, после обясни: — Аз не съм евреин, както знаете, но ми харесва вкусът.
	— Прекалено дълго живеете в Америка — усмихнато каза Джак.
	— Да, но Вашингтон и неговата околност ми харесват.
	Те влязоха в едно заведение за бързо обслужване, специализирано по тестени изделия с говеждо месо и кафе, но предлагащо и други блюда. Обслужването действително се оказа на висота и двамата се настаниха на една бяла пластмасова маса в средата на широк преход. Отлично избрано място, с одобрение си помисли Джак. Посетителите ще преминават покрай тях, но няма да чуят повече от няколко случайни думи. Той знаеше, че Платонов е истински професионалист.
	— Чух, че се натъквате на определени юридически трудности. Много жалко. — Платонов произнесе фразата с широка усмивка. Отстрани можеше да изглежда, че си приказват за най-обикновени неща, помисли си Райън и веднага стигна до извода, че неговият руски колега изпитва немалко удоволствие от разговора, който провеждат.
	— Май сте повярвали на това, което каза снощи оня педал? Знаете ли, Сергей Николаевич, едно от нещата, на които се възхищавам в Русия, е начинът, по който…
	— Наказват за антиобществено поведение? Да, пет години в лагер със строг режим. Откритостта на нашата нова политика не се разпространява върху половите извращения. Вашият приятел Трент по време на своето последно пътуване в Съветския съюз се запознал с един… един младеж, който сега си отбива присъдата в такъв лагер. — Платонов не спомена, че този младеж бе отказал да сътрудничи с КГБ и затова бе наказан. Няма нужда да заплитам нещата, помисли той.
	— С моята благословия можете да приберете и нашия там — измърмори Джак. — Малко да ни поотървете, имаме ги достатъчно. — Той се чувстваше ужасно; струваше му се, че очите му направо ще изскочат от орбитите вследствие на виното, което бе изпил предишната вечер, и недостатъчния сън.
	— Така си и помислих. Може би трябва да приберем заедно с него и комисията по ценните книжа и борсовите операции? — попита Платонов.
	— Аз не съм виновен за нищо. За нищо. Получих сведения от един приятел и купих акции. Даже не ми се наложи да ги търся, те бяха в открита продажба. Спечелих някой и друг долар — и какво от това? Аз пиша доклади по разузнавателната дейност за президента. Аз съм добър специалист, а те ме преследват. След всичко това… — Райън замълча и втренчи възпалените си очи в лицето на Платонов. — А вас какво ви засяга, по дяволите?
	— Още от времето, когато за пръв път се срещнахме в Джорджтаун, преди няколко години, признавам си откровено, винаги съм се възхищавал от вас. Например вие блестящо се проявихте при случая с терористите. Не съм съгласен с вашите политически възгледи и вие не скривате, че не сте съгласен с моите. Но вие постъпихте съвършено правилно, като изчистихте малко света от тази гадна паплач, утайката на обществото. Можете да се съмнявате в това, което сега ще ви кажа, но то е самата истина: аз съм се изказвал против държавната поддръжка на такива хищници. Истинските марксисти, стремящи се да освободят своите народи, действително се нуждаят от нашата подкрепа и ние сме длъжни да им помагаме, доколкото можем, но терористите — това са убийци и бандити. Те гледат на нас само като на източник на оръжие и пари. Русия няма нищо да спечели, поддържайки такива индивиди. Като оставим политиката настрана — вие сте мъжествен и честен човек. Уважавам такива хора. Жалко, че вашата страна е на друго мнение. Америка издига най-добрите си представители на пиедестал, за да станат мишена за по-некадърните.
	За миг бдителният поглед на Райън се смекчи и доби замислен вид.
	— За това сте прав — каза той.
	— И какво ще направят сега с вас, приятелю?
	Джак дълбоко въздъхна и хвърли поглед надолу по широкия коридор.
	— Тази седмица ще ми се наложи да се обърна към адвокат. Предполагам, че той знае как да постъпи. Всъщност аз се надявах, че работата няма да стигне дотам. Струваше ми се, че ще успея да ги убедя, но… този новият негодник в комисията по ценните книжа и борсовите операции, този педал, когото Трент… — Райън отново пое дълбоко въздух. — Трент се възползва от своето влияние, за да го назначат на тази длъжност. Бас държа, че двамата… Тук съм съгласен с вас. Ако човек трябва да има врагове, то поне нека бъдат врагове, които може да уважава.
	— А ЦРУ не може ли да ви помогне?
	— Там имам малко приятели — впрочем това ви е добре известно. Прекалено бързо направил кариера, най-богатият сред колегите, любимец на Гриър, отлични отношения с англичаните. Ето как се появиха и врагове. Понякога ми идва наум, че някой от тях… не мога да го докажа, но в Ленгли имаме такава компютърна мрежа и всички мои операции на фондовата борса се намират в паметта на компютъра… И знаете ли какво? Компютърните данни може да ги промени всеки, който е запознат с кода… Но опитайте се да го докажете, приятелю. — Джак извади една кутийка с аспирин и глътна две таблетки. — Между Ритър и мен има някакво напрежение още от самото начало. Преди няколко години го поставих в глупаво положение, а той не е от хората, които забравят обидите. Може би това е работа на някой от неговите… той има добри специалисти. Адмиралът би желал да помогне, но е много стар. Съдията е на път да напусне ЦРУ, трябваше да си отиде още миналата година, но все още се държи за мястото — той няма да може да помогне дори и да иска.
	— Но на президента му харесва вашата работа.
	— Президентът е юрист, прокурор. Стига само да му подшушнат, че те подозират в нарушаване на закона и… поразително бързо, просто за нула време, оставаш съвсем сам. В Държавния департамент има хора, които ще се радват на моите неприятности — само защото изразявам по-различно мнение. Не е леко да живееш в този тъп град и да останеш честен.
	Да, оценката е вярна, помисли си Платонов. Те бяха получили първото съобщение от Питър Хендерсън — с псевдоним „Касий“, който снабдяваше КГБ с информация повече от десет години — в началото като помощник на сенатора Доналдсън, възглавяващ Сенатската комисия по разузнаването, а когато сенаторът излезе в оставка, постъпи в Централното контролно-ревизионно управление, където се занимаваше с анализ на постъпващата разузнавателна информация. КГБ познаваше Райън като млад служител, чиято звезда стремително се издигаше в Централното разузнавателно управление. Когато в московския център се извършваше оценка на неговите възможности, в началото смятаха Райън за богат дилетант, но това отношение към него се промени преди няколко години. Той бе направил нещо, което накара президента да му обърне внимание, и сега почти половината от специалните доклади, готвещи се въз основа на разузнавателната информация, преминаваха през него. Именно Райън правеше оценка на международното положение и пишеше доклади, попадащи после в Белия дом. От Хендерсън стана ясно, че Райън е подготвил обширен материал по ситуацията в областта на ограничаването на стратегическите оръжия, който предизвика негодувание в Мъгливото дъно*. Обаче Платонов вече отдавна си бе съставил собствено мнение за Райън. Той превъзходно се ориентираше относно характерите на хората и още от първата среща в „Галерията“ на Джорджтаун считаше Райън за умен противник и смел човек, но прекалено свикнал с привилегированото си положение, поради което лесно уязвим, когато подлагаха на нападки собствената му личност. Изискан, но странно наивен. Това, което Платонов видя по време на закуската, само потвърждаваше мнението му за Райън. Всъщност той беше съвсем типичен американец. Райън виждаше всичко около себе си в черни и бели тонове, делеше всичко на добро и зло. Но най-важното: Джак Райън, който по-рано смяташе себе си за неуязвим, сега започваше да разбира, че това не е така. И по тази причина бе изпаднал в ярост.
	[* Жаргонно наименование на Държавния департамент. — Б.пр.]
	— Колко много работа — и всичко на вятъра — каза Райън след няколко секунди. — Те не възнамеряват да вземат под внимание моите препоръки.
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа, че проклетият Ърнест Алън придума президента да направи въпроса за стратегическата отбранителна инициатива предмет на преговорите — Много воля и професионална сдържаност бяха нужни на Платонов, за да не трепне при тези думи. Райън продължи:
	— Всичко е напразно. Те не се съгласиха с моите аргументи, и то заради тази идиотска борсова операция. Управлението не ме поддържа така, както би трябвало. Подхвърлят ме на тези шибани кучета, а аз не мога да направя нищо, по дяволите, за да постигна своето. — Джак пъхна в устата си последния залък от сандвича.
	— Винаги могат да се предприемат мерки — посъветва Платонов.
	— Да си отмъстя ли? Мислил съм за това. Бих могъл да се обърна към вестниците, но „Вашингтон пост“ възнамерява да публикува статия за разследването, проведено от комисията по ценните книжа и борсовите операции. Някой от Конгреса настройва всички срещу мен. Мисля, че е Трент. Бас държа, че той е насочил снощи към мен това копеле, репортера. Ако се опитам да разкажа истината, кой ще ме чуе? Боже, Сергей, дори сега, като седя тук и разговарям с теб, аз подлагам задника си на голяма опасност.
	— Защо?
	— Не се ли сещаш? — Райън си позволи усмивка, която обаче бързо помръкна. — Каквото и да става, няма да вляза в затвора. По-добре да умра, отколкото да бъда опозорен. Дяволите да го вземат, аз съм рискувал живота си; когато се е налагало, поставял съм всичко на карта. Ти си запознат с някои неща, но не знаеш за едно. Представяш ли си, аз съм рискувал живота си за своята страна, а те искат да ме пратят в затвора!
	— Може би ще успеем да ти помогнем.
	Най-после предложението дойде, помисли си с облекчение Райън.
	— Как? Като ми предоставите политическо убежище ли? Ти сигурно се шегуваш. Наистина ли мислиш, че ще мога да живея във вашия работническо-селски рай?
	— Не, но ако имаме достатъчно интерес, бихме могли да променим създалото се положение. В съда ще трябва да се явят свидетели. С тях може да се случи нещо…
	— Не ми пробутвай тези глупости! — Райън се наведе напред. — Ние не се занимаваме с „мокра“ работа във вашата страна, вие — в нашата.
	— Всяко нещо си има цена. Сигурно го знаеш по-добре от мен. — Платонов се усмихна. — Например „провалът“, за който спомена господин Трент снощи, за какво става дума?
	— Откъде да знам за кого работиш? — нервно попита Райън.
	— Какво? — Платонов беше явно изненадан. Джак го забеляза въпреки главоболието.
	— Ти искаш да ви заинтересувам, нали? Имай предвид, че си залагам главата. И не си мисли, че това е толкова лесно само защото вече съм го правил веднъж. Ние имаме агент в московския център. Той заема много висок пост. А сега е твой ред — какво ще получа аз в замяна на неговото име?
	— Свободата — отговори Платонов без колебание. — Ако той действително е такъв голям човек, готови сме да заложим много. — В течение на цяла минута цареше тишина. Те втренчено се гледаха един друг, сякаш играеха карти, сякаш мизата включваше всичко, което притежават — и сякаш Райън знаеше, че държи бита карта. Платонов не откъсваше поглед от очите на американеца и с удоволствие разбра, че печелеше партията.
	— В края на седмицата излитам за Москва — стига само тази история с борсата да не попадне в пресата, защото тогава с мен е свършено. Това, което ти разказах, приятелю, няма да тръгне по обичайните канали. Единственият човек, в когото съм сигурен е Герасимов. Само в него не се съмнявам. Сведенията ще бъдат предадени лично на председателя на КГБ, в противен случай няма сделка.
	— А защо трябва да повярвам, че ти е известно името на агента? — Платонов притискаше Райън, но внимателно.
	Сега дойде ред на Джак да се усмихне. Неговият коз се оказа асо.
	— Името на агента не ми е известно, но аз съм запознат с постъпващата от него информация. След като ви съобщя съдържанието на четири донесения, изпратени от „Диригента“ — това е неговият псевдоним, — вашите следователи сами ще се справят с останалото. Ако твоето донесение бъде отправено по обичайните канали, вероятно ще ме пречукат още преди да съм се качил на самолета. Сега разбираш какъв висок пост заема той. Но как мога да съм сигурен, че ще удържиш на думата си?
	— В разузнаването човек трябва да си изпълнява ангажиментите.
	— Тогава предай на своя председател, че искам да се срещна с него. Нека той да организира срещата. На четири очи и без фокуси.
	— Да се срещнете с председателя? Но председателят не…
	— В такъв случай ще наема по-добър адвокат и ще рискувам да попадна в съда. Не се каня да ида в затвора за държавна измяна — такъв вариант също не ме устройва. Това са моите условия, другарю Платонов — завърши Райън. — Приятен ден.
	Джак стана и тръгна към изхода. Платонов не го последва и си остана на масата. Той се огледа настрана и откри своя охранител, който му даде знак, че не са били наблюдавани.
	Сега Платонов трябваше да вземе решение: да вярва ли на Райън. От сведенията на Касий следваше да се направи извод, че Райън е искрен.
	Платонов ръководеше действията на агента с псевдоним Касий от три години. Информацията, постъпваща от Питър Хендерсън, винаги се оказваше достоверна. Руснаците се възползваха от тази информация, за да проследят и арестуват един полковник от ракетните войски със стратегическо предназначение, работещ за ЦРУ, получиха безценни стратегически и политически сведения и даже имаха достъп до ултрасекретна американска аналитична информация по „Червеният октомври“ в миналото… не, през по-миналата година, да, разбира се, през по-миналата година, точно преди Доналдсън да излезе в оставка. А сега Касий работеше в Централното контролно-ревизионно управление и получаваше наведнъж сведения от два източника. Той имаше пряк достъп до поверителна информация, свързана с отбраната на страната, и съумя да запази всичките си политически връзки в Конгреса. Преди известно време Касий им съобщи, че се разследва дейността на Райън на фондовата борса. По онова време това бе само един слух и никой не пожела да го вземе на сериозно. Американците непрекъснато се разследват помежду си. При тях това е един вид национален спорт. После на Платонов пак му съобщиха за същото и най-накрая стана скандалът между Райън и Трент. Възможно ли е това?…
	Агент на ЦРУ във висшия ешелон на КГБ, помисли си Платонов. Разбира се, съществуваше определен начин за предаване на особено важни сведения непосредствено на председателя на КГБ. В Комитета за държавна сигурност бяха готови да посрещнат всякакви евентуалности, ала след като Платонов изпратеше такова шифровано съобщение, то щеше да бъде поставено под особен контрол. Само намек за това, че ЦРУ има агент сред самата върхушка на КГБ, и…
	Обаче съществуваше още едно съображение.
	Веднъж глътнал въдицата и влязъл в контакт с КГБ, доктор Райън завинаги ще ни принадлежи. Може би той не разбира, че еднократният обмен на информация е невъзможен, толкова ли е обезумял, та да се надява, че повече… Не, по-вероятно е той да е в такова отчаяно положение, че дори и да не мисли за това. Какъв вид информация бихме могли да получаваме от него?
	Специален помощник на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването. Почти цялата разузнавателна информация би трябвало да преминава през него. Да се завербува толкова ценен агент — такова нещо не се бе е случвало от времето на Филби, а то бе станало преди петдесет години.
	Ала достатъчно ли е важно това, за да се нарушат правилата? — запита се Платонов, допивайки кафето. Доколкото той си спомняше, КГБ не бе нарушавало съществуващото джентълменско споразумение между двете тайни служби — нито веднъж на територията на САЩ не бе извършен нито един акт на насилие. Обаче доколко трайни може да се окажат правилата, когато в перспектива се очертава такава приказна плячка? Какво толкова, ако един американец — или двама — претърпят автомобилна катастрофа или получат инфаркт? Това също трябва да бъде одобрено от председателя на КГБ. Платонов щеше да изложи своите съображения и да подкрепи подобни мероприятия. Той не се съмняваше, че неговото предложение ще бъде одобрено.
	Дипломатът беше акуратен човек. Той изтри устните си с хартиената салфетка, пъхна я в картонената чашка и я отнесе до най-близката кофа за боклук. На масата не остана никаква следа от неговото присъствие тук.


	Стрелеца беше уверен, че ще успеят да победят. Когато той обяви за предстоящата операция, реакцията на неговите подчинени едва ли можеше да бъде по-положителна. Мрачни усмивки, одобрителни кимвания. Най-голям ентусиазъм прояви новият член на муджахидините, младият майор от афганистанската армия. Те се събраха в една палатка вече на територията на Афганистан, на двадесет километра от границата, и в продължение на пет напрегнати часа разработваха плана на операцията.
	Стрелеца оцени първия етап вече като завършен. На разположение на муджахидините се намираха шест камиона и три бронетранспортьора. Някои от тях бяха повредени, но това следваше да се очаква. От убитите войници на марионетната армия смъкнаха униформите. Единадесет човека, останали живи, бяха подложени на разпит. Те, разбира се, нямаше да вземат участие в операцията, но ако докажеха своята лоялност, щяха да им позволят да водят бойни действия в състава на други партизански формирования. Що се отнася до останалите…
	Бившият офицер от афганистанската армия събра картите и радиокодовете. Той беше запознат с всички правила, които руснаците така старателно бяха преподавали на своите афганистански „братя“.
	На десет километра оттук, право на север, на шосето, водещо към Шейхабад, се намираше базовият лагер на един батальон. Бившият майор се свърза с него по радиото и съобщи, че „Слънчоглед“ е отблъснал засада, понасяйки умерени загуби, и се движи по посока на лагера. Командирът на батальона даде разрешение. Муджахидините натовариха няколко окървавени трупа на бронетранспортьорите. Добре подготвените бивши военнослужещи на афганистанската армия заеха местата си при едрокалибрените картечници на БТР-60 и колоната, съблюдавайки предписания строй, потегли по насипаното с чакъл шосе. Лагерът на батальона се намираше на противоположния бряг на реката. След двадесет минути муджахидините го видяха. Мостът отдавна бе унищожен, но руските сапьори бяха стоварили тук достатъчно чакъл и се бе образувал брод. Колоната спря пред караулния пост на източния бряг на реката.
	Това бе най-трудният участък. Майорът знаеше паролата и им бе разрешено да започнат преминаването. Един след друг камионите и бронетранспортьорите се придвижваха на другия бряг. Реката бе замръзнала и се налагаше да следват линията от клони, за да не се озоват в капана на дълбоките вирове, под пращящия лед. Още петстотин метра.
	Лагерът бе разположен на неголямо възвишение. Заобикаляха го блиндажи от струпани пънове и чували с пясък. Дислокацията на лагера беше много добра и от бункерите се откриваше широко поле за обстрел, огневите точки бяха напълно готови за отблъскване на нападения дори нощем. В лагера се намираше само една стрелкова рота — останалите патрулираха по хълмовете около базата. Колоната пристигна в лагера по време на обяда. От вратите се откриваше изглед към паркираните камиони и бронетранспортьори.
	Стрелеца се намираше в първия камион. Едва сега си помисли дали трябваше до такава степен да се довери на бившия майор, преминал сега на страната на муджахидините, но веднага разбра, че вече е късно да размишлява за това.
	Командирът на батальона излезе от блиндажа, без да е успял да сдъвче храната си. Той наблюдаваше как от камионите изскачат бойците, очакваше с нетърпение да зърне командира на поделението и с раздразнение видя как се отвори страничната врата на бронетранспортьора и оттам се появи човек в униформата на офицер от афганистанската армия.
	— А ти кой си, по дяволите? — мърморейки, попита той.
	— Аллах акбар! — разнесе се пронизителният вик на майора и с един дълъг ред от автомата той нашари командира на базата. Едрокалибрените картечници на бронетранспортьорите затрещяха, убивайки обядващите афганистански войници, а хората на Стрелеца се втурнаха към укритията. След десет минути съпротивата бе прекратена — защитниците нямаха никакви шансове да отблъснат нападението на почти сто добре въоръжени муджахидини, успели да проникнат вътре в укрепения лагер. Двадесет души бяха взети в плен. Сред тях се оказаха трима руснаци — двама лейтенанти и един сержант свързочник. Разстреляха ги на място. Останалите поставиха под охрана и хората на майора се устремиха към паркираните моторни превозни средства.
	Там откриха два бронетранспортьора и четири камиона. Сега муджахидините си осигуриха необходимия транспорт. Всичко останало, което не можеха да носят, бе изгорено. Със себе си взеха четири минохвъргачки, половин дузина картечници и всички униформи. После напълно унищожиха лагера. На първо място — свързочните средства, особено радиоапаратурата. Най-напред я разбиха с прикладите, после я изгориха. Оставиха една малка група бойци да охранява пленените войници — щяха да им предоставят възможност да се присъединят към муджахидините или да умрат, доказвайки своята преданост към неверниците.
	Оттук до Кабул оставаха петдесет километра. Увеличилата се с нови превозни средства колона бързо се придвижваше на север. По пътя към тях се присъединиха хората на Стрелеца, които скочиха на камионите и бронетранспортьорите. В отряда вече имаше двеста човека, облечени и въоръжени като войници на афганистанската армия, движещи се на север в руски транспортни средства.
	Най-опасният враг сега беше времето. След деветдесет минути достигнаха до околностите на Кабул и се натъкнаха на първия контролно-пропускателен пункт.
	При вида на толкова голям брой руски войници по гърба на Стрелеца изби студена пот. След смрачаването — това му бе известно — руснаците се завръщаха в своите укрепени бази, доверявайки патрулирането по нощните улици на афганистанските войници, ала дори залязващото слънце не можеше да убеди Стрелеца, че се намира в безопасност. Проверката беше по-повърхностна, отколкото очакваше и майорът съумя да преведе колоната през всички контролно-пропускателни пунктове, възползвайки се от документите и паролите, които бе получил в току-що унищожжената база на батальона. От съществено значение за успешното придвижване също беше това, че маршрутът на колоната заобикаляше най-строго охраняваните райони на столицата. След по-малко от два часа Кабул остана зад тях и муджахидините продължиха пътя си под прикритието на спасителната тъмнина.


	Днес ми е тръгнало само на лоши новини, помисли си Герасимов, гледайки лицето на полковник Ватутин.
	— Какво искате да кажете, полковник, арестуваният отказва да дава показания ли?
	— Другарю председател, хората от нашия медицински персонал ми обясниха, че всеки опит за използване на метода за лишаване от външни възприятия или каквато и да било форма на физическо въздействие при разпита — думата „мъчение“ вече не се използваше в щабквартирата на КГБ — може да доведе до смъртта на арестанта. Тъй като вие настоявате за неговото признание, се налага да прибегнем до… първобитни методи при следствието. Арестуваният се оказа костелив орех. Психологически той е много по-издръжлив, отколкото очаквахме — каза Ватутин, стараейки се да запази спокойствие. В този момент той беше готов на убийство за чаша водка.
	— А всичко стана, защото сгафихте при арестуването му — студено отбеляза Герасимов. — Надявах се на вас, полковник. Струваше ми се, че ще стигнете далеч, че е време да ви бъде присвоено следващото звание. Дали не съм сбъркал, другарю полковник? — попита той.
	— Вие ми възложихте това разследване, за да разоблича един предател на родината. — Ватутин запази самообладание със страшно усилие на волята и не трепна, като чу думите на Герасимов. — По мое мнение вече изпълних това. Известно ни е, че е извършил измяна. Имаме доказателства…
	— Язов смята, че това е недостатъчно.
	— С контраразузнаване се занимава КГБ, а не Министерството на отбраната.
	— Опитайте се да го обясните на генералния секретар — измърмори Герасимов, подведен от гнева си. — Полковник Ватутин, аз трябва да получа това признание.
	Герасимов се надяваше, че днес ще постигне още един успех в областта на разузнаването, но шифрованото съобщение „мълния“, постъпило от Америка, бе сложило край на тези надежди. Но което го разтревожи още повече — сега той узна, че информацията, която бе предал по предназначение предишния ден, няма никаква стойност. В шифрованото съобщение се говореше, че агент Ливия се извинява, но компютърната програма, изпратена до московския център чрез капитан Бизарина, се е оказала остаряла. По такъв начин сведенията, с помощта на които Герасимов се надяваше да изглади отношенията между КГБ и новия многообещаващ проект на Министерството на отбраната, сега бяха безполезни.
	Той се нуждаеше, ужасно се нуждаеше от признание, но то не биваше да бъде изтръгнато с изтезания. На всички е известно, че прибягвайки до мъчения, следователят може да се сдобие с това, което желае — изтезаваният човек има достатъчно подбуди, за да признае всичко, каквото поискат от него. На Герасимов му трябваше достоверно признание, което ще може сам да покаже в Политбюро, защото неговите членове вече не изпитваха безграничен страх пред КГБ, та да вземат всяка дума на председателя за чиста монета.
	— Ватутин, имам нужда от признание, и то колкото се може по-скоро. Колко време ще ви трябва за това?
	— С методите, които сега ни се налага да приложим — не повече от две седмици. Можем да го лишим от сън. За това ще трябва време, тъй като старците се нуждаят от по-малко сън, отколкото младите хора. Той постепенно ще загуби връзка с действителния свят и ще рухне. Като вземем под внимание това, което знаем за него, можем да предположим, че той ще се съпротивлява с всички сили, с цялото си мъжество — а не можеш да му отречеш мъжество. И все пак той е човек като всички други. Да, ще ни трябват две седмици — завърши Ватутин, знаейки, че и десет дена стигат. Но по-добре е да съобщиш за успеха по-рано.
	— Добре. — Герасимов направи пауза. Сега трябваше да ободри полковника: — Ватутин, вие добре проведохте разследването въпреки неудачното завършване на последния етап. Да се очаква идеален ход на разработката във всички нейни фази би било неразумно, а политическите последствия нямат отношение към вас и не бива да ви виним за тях. Ако съумеете да постигнете успех и изпълните моето поръчение, наградата ще съответства на важността на поставената задача.
	— Благодаря, другарю председател.
	Герасимов изчака да се затвори вратата след полковника, а после извика колата.
	Председателят на Комитета за държавна сигурност никога не пътуваше без придружители. Неговият личен ЗИЛ — една ръчно изработена лимузина, приличаше на огромните американски коли, които се използваха преди тридесет години. Винаги го съпровождаше една още по-безобразна на вид „Волга“, пълна с телохранители, които се подбираха за тази служба по изкуството да владеят оръжието, умението да се сражават в ръкопашен бой и безпределната преданост на председателя. Седнал на задната седалка, Герасимов наблюдаваше как край прозорците на автомобила му се мяркат московските сгради. Колата стремително се носеше по централната разделителна линия на широките улици. Скоро той излезе от града, насочвайки се към горите, където през 1941 година бяха спрени немците.
	Много от военнопленниците — ония, които останаха живи след тифната епидемия и лошата храна — бяха строили тези дачи. Въпреки че руснаците както по-рано мразеха немците, номенклатурата — управляващата класа в това безкласово общество — високо ценеше сръчността на немските работници. Електрониката на „Сименс“ и битовата техника на фирмата „Блаупункт“ толкова неизменно красяха домовете на руския елит, колкото вестник „Правда“ и нецензурираните служебни екземпляри на белия бюлетин на ТАСС. Дървените къщи, разположени сред боровите гори на запад от Москва, по нищо не отстъпваха на построените по времето на царя. Герасимов често се питаше какво ли е станало с немските войници, които са вложили труда си за издигането на тези вили? Впрочем това нямаше никакво значение.
	Служебната дача на Михаил Петрович Александров по нищо не се отличаваше от останалите — двуетажна, с дървени стени, боядисана в кремаво, със стръмни покриви като на къщите в германската планина Шварцвалд. Пътят към нея представляваше една тясна, застлана с чакъл алея, която криволичеше между дърветата. Пред къщата имаше само един автомобил. Александров беше вдовец, но поради напредналата възраст не се интересуваше от жени. Герасимов сам си отвори вратата и се огледа настрана, за да се убеди дали телохранителите се разпръсват и заемат местата си зад дърветата. Момчетата незабавно се струпаха пред багажника на Волгата и извадиха оттам комплектите топли дрехи — бели кожени якета и ботуши, — за да се предпазят от измръзване на снега.
	— Николай Борисович! — Александров сам отвори вратата на госта. Академикът се обслужваше от две жени, занимаващи се с почистването и приготвянето на храна, но те знаеха кога трябва да изчезнат, а пристигането на председателя на КГБ бе точно един от тези случаи. Александров взе балтона на Герасимов и го окачи на закачалката до вратата.
	— Благодаря, Михаил Петрович.
	— Заповядайте. — Александров показа с ръка масата в хола. — Искате ли чай?
	— С удоволствие бих изпил една чаша. Навън е толкова студено.
	Домакинът и гостът му се настаниха в старинните удобни фотьойли от две срещуположни страни на масата. На Александров му харесваше да приема гости — или поне хора, съпричастни към неговите идеи. Той наля чай, после сипа в една чинийка малко сладко от вишни. Пиеха чай по традиционния руски начин: отначало слагаха в устата си лъжичка сладко и после отпиваха от чая. Това затрудняваше разговора, но затова пък всичко беше по руски. Александров харесваше старите традиции. Макар и да бе прегърнал идеалите на марксизма-ленинизма, спрямо дребните неща той се придържаше към някои навици от младостта си.
	— Какви са новините?
	— Този шпионин Филитов се оказа костелив орех — не без раздразнение отвърна Герасимов. — Ще са нужни седмица или две, за да получим признание от него.
	— Трябваше да го разстреляте…
	Председателят на КГБ отрицателно поклати глава.
	— Не. Трябва да подходим обективно към разследването. Полковник Ватутин много добре проведе разработката. Самото арестуване е следвало да довери на по-млад офицер, ала аз му бях казал, че разследването се възлага лично на него и затова Ватутин е възприел думите ми прекалено буквално. Що се отнася до останалото, работата му е почти идеална.
	— Май ставате прекалено великодушен, Николай Борисович. Още не е дошло време за това — забеляза Александров. — Толкова ли е било трудно да изненадате един седемдесет и една годишен старец?
	— Не и този. Американската шпионка се оказа добре подготвена, както и трябваше да се очаква. Добрите разузнавачи имат превъзходна реакция. Ако американските агенти не бяха толкова умели, социализмът отдавна да е възтържествувал в целия свят — небрежно каза Герасимов. Председателят на КГБ знаеше, че Александров живее в своя тесен идеологически свят и има само повърхностна представа за реалната действителност. Трудно се уважава такъв човек, но затова пък не е трудно да се страхуваш от него.
	— Някоя и друга седмица можем да изчакаме — измърмори Александров. Безпокои ме само, че ще се занимаваме с тези неща, докато в Москва се намира американската делегация…
	— Ще се захванем за работа, когато си отидат. Ако успеем да сключим договора, нищо не губим.
	— Но това е безумие — да съкращаваме нашите оръжия! — възкликна Александров. Главният партиен идеолог все още смяташе, че ядреното оръжие е нещо от рода на танковете и оръдията: колкото повече, толкова по-добре. Подобно на по-голямата част от политическите теоретици той беше скаран с фактите.
	— Ще си запазим най-добрите и най-новите ракети — търпеливо му обясни Герасимов. — Но това, което е далеч по-важно — проектът „Ярка звезда“ успешно се приближава към завършека си. Използвайки откритията на нашите учени и това, което успеем да научим от американската програма, след по-малко от десет години ще можем да създадем непробиваем щит.
	— Имаме ли добри източници вътре в американската програма?
	— Много добри — отговори Герасимов, оставяйки чашата на масата. — Но се оказа, че информацията, която ни изпратиха неотдавна, е прибързана. Част от американската компютърна програма, попаднала в ръцете на нашите агенти, е била толкова прясна, че не била преминала окончателна проверка и в резултат на някои недостатъци се наложило да бъде заменена с друга. Неприятно, обаче ако трябва да се сблъскаме с неприятности, по-добре е да е вследствие на излишна активност, отколкото на недостатъчни действия.
	Александров махна с ръка, сякаш се касаеше за дреболии.
	— Вчера разговарях е Ванеев — каза той.
	— Е и какво?
	— Той е съгласен да се присъедини към нас. Мисълта, че милата му дъщеричка — тази развратница — трябва да попадне в трудов лагер, е непоносима за него. Обясних му какво се иска от него. Всичко беше много просто. Щом получите признание от този негодник Филитов, веднага започваме. По-добре е да не губим време, трябва да задвижим всичко едновременно. — Академикът кимна в подкрепа на думите си. В политическите игри той умееше майсторски да лавира.
	— Притеснява ме възможната реакция на Запада — внимателно забеляза Герасимов.
	Александров се усмихна хитро, гледайки към чашата си.
	— Нармонов ще го сполети инфаркт. Възрастта му е съвсем подходяща. Няма да е смъртоносен, не, но ще му се наложи да се откаже от поста си. Ние ще убедим Запада в последователността на нашата политическа линия — ако вие толкова много настоявате, Николай Борисович, готов съм дори да се съглася със съкращение на въоръженията. — Той замълча. — Няма смисъл без нужда да тревожим политиците на Запада. Това, което ме безпокои мен пък, е въпросът за ръководната роля на партията.
	— Разбира се. — Герасимов знаеше какво ще последва по-нататък и се облегна на стола, за да изслуша поредната тирада.
	— Ако не спрем Нармонов, партията е обречена! Глупак, той се опитва да отхвърли всичко, за което сме се борили. Без ръководството на партията в този дом щеше да живее някой немец. Без Сталин, който вплете чиличени кости в народния гръбнак, къде щяхме да бъдем сега? А Нармонов се осмелява да осъжда нашия най-голям вожд, след Ленин, разбира се — припряно добави академикът. — Нашата страна се нуждае от силна ръка, от една силна ръка, а не от хиляди слаби! Нашият народ разбира това и го желае.
	Герасимов кимна в знак на съгласие. Обаче не го напускаше учудването: защо този слабоумен бъбрив старец всеки път повтаря едно и също? Партията нямаше нужда от една здрава ръка, колкото и Александров да отричаше този факт. Самата партия се състоеше от хиляди малки алчни и ненаситни ръце: членовете на Централния комитет, местните апаратчици, които плащаха членския си внос, издигаха лозунги, ходеха всяка седмица на събрания, докато не им втръснеше — но продължаваха своята дейност, защото тя им прокарваше път в служебната йерархия, което означаваше привилегии. А привилегиите — това бе кола, летуване в Сочи и… битова техника на фирмата „Блаупункт“.
	Всички хора си имат уязвими места, Герасимов го знаеше. Уязвимото място на Александров беше това, че в партията сега вярваха само малцина. Обаче именно партията ръководеше страната. Партията подхранваше амбициите. Властта беше една цел, оправдаваща всички средства за нейното постигане, а за Герасимов партията беше път към властта. През целия си живот той бе защитавал партията от посегателствата на тези, които се стремяха да променят коефициентите в уравнението на властта. Сега, като председател на КГБ, олицетворяващ „щита и меча“ на партията, Герасимов бе достигнал такова положение, когато можеше да поеме в ръцете си юздите на управлението на партията и на страната. Александров щеше да бъде изумен и дълбоко потресен, ако узнаеше, че неговият млад ученик виждаше властта като единствената си цел и нямаше друго намерение, освен да запази статуквото. Съветският съюз щеше упорито да работи за укрепване на вътрешната си безопасност, стремейки се да разпространи своята форма на управление върху всяка страна, в която му се представи такава възможност. Развитието щеше да продължи — предизвикано отчасти от вътрешни промени, отчасти от това, което щеше да му се удаде да получи от Запада, — но Герасимов нямаше прекалено да увеличава темповете на очакванията, както Нармонов възнамеряваше да го стори. Най-хубавото нещо обаче беше, че юздите на властта щяха да попаднат в ръцете на Герасимов. Опирайки се на мощта на КГБ, той можеше да не се страхува за собствената си безопасност — особено след като подчини Министерството на отбраната. Затова той търпеливо седеше и слушаше високопарните слова на Александров, кимвайки с глава, когато бе необходимо. На един страничен наблюдател това можеше да напомни хилядите стари картини — почти всички фалшиви, — изобразяващи Сталин, който увлечено слуша думите на Ленин, и също като Сталин Герасимов използваше тези думи за собствена изгода. Герасимов вярваше само в Герасимов.


>	18.
>	ПРЕИМУЩЕСТВА

	— Но аз току-що ядох — възрази Михаил Семьонович.
	— Глупости — отвърна тъмничарят и тикна под носа на Филитов часовника си. — Погледни колко е часът, глупаво старче. Яж, скоро ще те извикат на разпит. — Той се наведе над полковника. — Защо отказваш да им кажеш това, което искат да чуят от тебе?
	— Аз не съм предател. Не съм предател.
	— Както искаш. Яж. — Вратата на килията се затвори с метален трясък.
	— Аз не съм предател — каза Филитов, гледайки затворената врата. Не съм предател — чу микрофонът. — Не съм предател.
	— Има напредък — забеляза Ватутин.
	Това, което ставаше с Филитов, в края на краищата малко се отличаваше от онова, което правеше лекарят в басейна — пълно откъсване на пациента от околния свят. Арестуваният губеше връзка с действителността, макар и много по-бавно, отколкото това се случи с Ванеева. Неговата килия се намираше във вътрешната част на затвора и затова той не можеше да забележи смяната на деня и нощта. Единствената гола крушка, която висеше от тавана, никога не се изключваше. След няколко дни Филитов загуби представа за времето. После функциите на организма му поразстроиха нормалния си ритъм. Тогава надзирателите започнаха да променят интервалите между приемането на храната. Тялото му усещаше, че има нещо нередно, ала напоследък толкова много неща се объркаха и организмът на Филитов толкова безуспешно се справяше с дезориентацията във времето, че това, което ставаше с него, фактически малко се отличаваше от психическо разстройство. Прилаганата техника беше класическа и рядко някой можеше да издържи на нея повече от две седмици. Но дори и в такива случаи по-късно се изясняваше, че щастливецът се е ориентирал по някакъв външен знак, за чието съществуване не са подозирали следователите, като например по грохота на сутрешния транспорт или шума на водата в канализацията — звуци, следващи определено разписание. Постепенно във ВГУ се научиха да изолират арестувания от всякакво странично влияние. Новият блок със специални килии бе напълно защитен от проникването на шумове от външния свят. Накратко казано, при построяването на тази част от Лефортовския затвор бе използван многогодишният опит, събран от психиатрите в работата им за сломяване на човешкия дух.
	Този метод действа по-добре от мъченията, помисли си Ватутин. Мъченията неизменно влияеха и на следователите. Именно в това се състоеше проблемът. След като даден мъж — или в редки случаи жена — станеше прекалено умел в тази област, в психиката на такъв човек настъпваха големи промени. Мъчителят постепенно губеше разсъдък и в резултат на това на получените от следствието данни не можеше да се разчита, а безполезният офицер От КГБ трябваше да бъде заменен, дори понякога да постъпи в болница. През тридесетте години такива офицери просто ги разстрелвали веднага щом техните политически господари разбирали какво чудовище са създали, и тутакси ги заменяли с други. Най-накрая били въведени по-остроумни и изтънчени методи за разпит. Да, така е по-добре за всички, съзнаваше полковник Ватутин. Новите методи, даже тези, които изискваха физическо насилие, не нанасяха на подследствения трайни вреди. Сега дори изглеждаше, че тук се лекуват психически заболявания, възникнали на самото място, и лекарите, работещи заедно с офицерите от КГБ, уверено заявяваха, че измяната на родината сама по себе си е симптом на сериозно психическо заболяване, изискващо радикална медицинска намеса. Докато, ако причинява болка на един мъжествен противник, човек може да изпитва чувство за вина.
	А ето този тук страда от далеч по-сериозно заболяване, отколкото останалите, усмихна се мрачно Ватутин. Той си оставаше прекалено голям циник, за да вярва на всичките тези глупости, които се преподаваха на новото попълнение офицери от ВГУ в школата на КГБ. Той си спомни за пълните с носталгия разкази на тези, които го бяха учили преди почти тридесет години, за добрите стари времена при Берия… Макар че го бяха избивали студени тръпки, докато слушаше историите, разказвани от тези безумци, те честно бяха вършили своята работа. И макар Ватутин да бе благодарен на съдбата, че не е заприличал на тях, той не се опитваше да се самозаблуждава с мисълта, че Филитов е психично болен. В действителност Филитов беше смел човек, пожелал доброволно да измени на своята страна. Една отвратителна постъпка, разбира се. Филитов бе нарушил законите на възпиталото го общество и все пак той бе достоен противник. С помощта на камерата, инсталирана на тавана на килията, Ватутин наблюдаваше Филитов, а чувствителният микрофон му позволяваше да чува всички шумове и звуци, които се долавяха там.
	Колко време работиш за американците? Откакто загуби семейството ли? Толкова дълго? Почти тридесет години… Нима е възможно? — мислеше си полковникът от Второ главно управление. Нечувано дълъг период от време. Ким Филби не бе изкарал чак толкова много, да, а кариерата на Рихард Зорге, макар и блестяща, се оказа кратка.
	Обаче всичко това е обяснимо и понятно. Освен това трябва да отдаде дължимото на Олег Пенковски, полковникът предател от ГРУ, чието залавяне представлява едно от най-големите постижения на ВГУ, ала колко болезнена е мисълта, че Пенковски е използвал собствената си смърт, за да помогне на дейността на един още по-опасен, още по-високопоставен шпионин, от когото по всяка вероятност самият той е бил завербуван. Ето, това се казва смелост, помисли си Ватутин. Защо такива достойнства на хората се използват за предателство към родината! — премина през ума му негодуващата мисъл. Защо те не са обичали родината, тъй както я обичам аз? Марксизмът изискваше обективност от своите последователи, но това вече бе прекалено. Винаги съществува опасност прекалено да отъждествиш себе си с обекта на разследването. При Ватутин такъв проблем рядко възникваше, но никога по-рано не му се бе налагало да води подобна разработка. Три пъти Герой на Съветския съюз. Един истински национален символ, чиято снимка красеше кориците на списания и книги. Ще се осмелим ли някога да съобщим на народа с какво се е занимавал? Каква ще бъде реакцията на съветските хора, когато те узнаят, че старият Филитов, героят на Сталинград, един от най-безстрашните воини на Червената армия… е изменил на родината? Трябва да се вземе под внимание и влиянието, което може да окаже този факт върху духа на нацията.
	Това не е моя работа, напомни си Ватутин. Той наблюдаваше стария офицер с помощта на най-новите камуфлирани микрообективи. Филитов се опитваше сега да яде, без обаче да е сигурен, че е дошло време за ядене, без да осъзнава, че закуската — по очевидни причини му даваха храна, по която не може да се определи дали е обяд, вечеря или закуска — бе донесена само преди деветдесет минути.
	Ватутин стана и се протегна, опитвайки се да се избави от болката в кръста. Един страничен резултат от този метод бе, че се нарушаваше жизненият цикъл на самите следователи. В случая — наруши се поне обичайното разписание на Ватутин. Сега едва минаваше полунощ, а през последните тридесет и шест часа бе спал само седем. Той поне точно знаеше колко е часът, какъв ден и какъв сезон е, докато Филитов — Ватутин не се съмняваше в това — не знаеше. Полковникът се наведе напред и започна да наблюдава как арестуваният яде каша от една дълбока паница.
	— Доведете го — разпореди се полковник Ватутин. Той мина през тоалетната и си наплиска лицето със студена вода, погледна се на огледалото и стигна до извода, че няма нужда от бръснене. После полковникът се убеди, че униформата му е в пълен ред. Единственият постоянен фактор в нарушения ритъм на живота на арестанта трябваше да бъде лицето и външният вид на следователя. Ватутин даже провери изражението на лицето си в огледалото: надменно, високомерно, ала същевременно съчувстващо. Остана доволен от това, което видя. Да, аз съм професионалист, каза той на отражението си. Не съм варварин, не съм дегенерат, а просто майстор в своята професия, изпълняващ трудна, но необходима работа.
	Когато доведоха арестувания, Ватутин, както винаги, седеше в стаята за разпити. Той всеки път си даваше вид, че е зает с нещо, когато се отваряше вратата, и всеки път си вдигаше главата, като че ли се изненадва, че го откъсват от работа, сякаш иска да каже: пак ли с теб ще се занимавам? Той затвори папката и я сложи в куфарчето. Филитов седна срещу него. Отлично, забеляза Ватутин, без да повдига глава, вече не се налага да му казвам. Мислите му трябва да се съсредоточат само в една реалност, която е останала в неговия живот: Ватутин.
	— Надявам се, че сте спали добре? — каза той, обръщайки се към Филитов.
	— Тъй да се каже — последва отговорът. Очите на стареца бяха мътни. Те не синееха вече с оня блясък, от който се възхищаваше Ватутин по време на първия разпит.
	— Добре ли ви хранят?
	— Случвало се е да ям и по-добре. — По лицето пробягна студена усмивка, зад която все още се скриваха някаква гордост и предизвикателство, но вече много по-малко, отколкото това му се струваше на Филитов. — Обаче налагало се е да се храня и по-лошо.
	Ватутин невъзмутимо преценяваше силата на Филитов — тя несъмнено намаляваше. Вие знаете, помисли си полковникът от КГБ, вие не може да не знаете, че губите битката. Добре разбирате, че всичко е въпрос само на време. Аз ясно виждам това, говореха очите на Ватутин, взирайки се във Филитов, за да търсят и открият слабост. Филитов се мъчеше да запази твърдост на духа, да не се поддаде на напрежението, ала устоите му вече се разклащаха и още някаква вялост се наби в погледа на Ватутин, като го наблюдаваше. Вие знаете, че няма да издържите, Филитов.


	За какво ти е всичко това, Михаил Семьонович, шепнеше някакъв вътрешен глас. Той има време — този чекист контролира времето. Той ще загуби толкова време, за да те сломи, колкото е необходимо. Той ще победи. Не ти ли е ясно?
	Кажете ми, другарю капитан, защо задавате такива глупави въпроси. Защо смятате, че трябва да си обясните какво представлява един мъж? — попита познатият глас Филитов. Отстъпвайки от Брест-Литовск до Вязма, ние знаехме, че търпим поражение, но аз никога не прекратих съпротивата и вие също. Ако сте могли да се държите предизвикателно към немската армия, то ще съумеете да устоите и срещу този чекистки плужек.
	Благодаря ти, Романов.
	Как изобщо ще се оправите без мен, другарю капитан? — чу Филитов един насмешлив глас. Въпреки цялата си мъдрост понякога вие се държите просто глупаво.
	Ватутин забеляза как нещо се промени. Мътилката изчезна от очите на стария офицер, те отново се проясниха и изнуреният му гръб се изправи.
	Какво ли го поддържа? Омразата ли? Ненавиждате ли държавата за това, което е станало с вашето семейство… или причината е съвсем друга?
	— Кажете ми — започна Ватутин. — Кажете, защо ненавиждате родината?
	— Вие грешите — отвърна Филитов. — Аз обичам родината. Убивал съм заради нея, проливал съм кръв заради нея. Горял съм заради нея. Ала не съм правил всичко това заради такива като вас. — Въпреки очевидната слабост в очите му пламтеше огънят на омразата. Ватутин даже не трепна. Той не се поддаваше на емоции.
	Бях близо до успеха, но нещо се промени. Ако успея да си изясня причината, Филитов, вие ще ми паднете в ръцете. Нещо подсказваше на Ватутин, че той вече е получил всичко, което му трябва. Нужно бе само да узнае — какво именно го крепи.
	Следствието продължаваше. Въпреки че Филитов щеше успешно да се противопостави на въпросите на следователя — и този път, и на следващия, и дори в продължение на няколко дни, — Ватутин подриваше физическата и емоционалната сила на стария офицер. И двамата го разбираха — и следователят, и арестуваният. Тук обаче грешаха. И двамата смятаха, че Ватутин контролира протичането на времето, а именно времето е истински господар на човека и се разпорежда с него по свое усмотрение.


	Герасимов беше много изненадан, когато получи още едно шифровано известие „мълния“ от Америка, този път от Платонов. То пристигна във вид на телеграма и уведомяваше шефа на КГБ, че с дипломатическа поща до него е изпратено съобщение с ниво на секретност „Лично за председателя“. Това беше извънредно необичайно. Комитетът за държавна сигурност повече от всички други тайни служби в света все още разчиташе на еднократни системи за шифроване. Такива кодове бяха надеждни, те не се поддаваха на разшифровка дори теоретически — ако, разбира се, ключът към шифъра на този ден не е попаднал в ръцете на противника. Наистина този канал на връзка действаше бавно, но беше надежден, а КГБ повече от всичко се стремеше към надеждност. Обаче освен нивото на връзката съществуваше и определен протокол. Във всяка голяма резидентура се пази специален шифър. Той дори няма свое име, но с него се шифроват документи, изпращани от резидента лично до председателя. Платонов заемаше по-важен пост, отколкото даже подозираше ЦРУ — той беше резидентът във Вашингтон, шефът на най-важната станция.
	Когато съобщението пристигна, то бе донесено направо в кабинета на председателя на КГБ. Този път Герасимов не извика личния си шифровчик, един капитан, в чиято преданост не се съмняваше. Председателят разшифрова първото изречение сам и откри, че донесението съдържа предупреждение за „къртица“. В КГБ не съществуваше определен термин за скрит предател в собствените му редове, но високопоставените офицери от тайните служби бяха запознати със западната дума.
	Донесението беше дълго и на Герасимов му бе необходим повече от час за разшифроването. Той проклинаше своята непохватност в тези дела, докато разчиташе дяволския текст, състоящ се от тридесет и трите букви на руската азбука, разположена в най-случайни комбинации.
	Значи в КГБ е внедрен американски агент? — с изумление разбра Герасимов. Колко висок пост заема той? Председателят извика личния си секретар и му заповяда да донесе досиетата на агент Касий и Джак П. Райън от ЦРУ. Както винаги, неговото разпореждане бе изпълнено мълниеносно. Той остави досието на Касий настрана и отвори папката, в която се съдържаха сведения за Райън.
	Вътре намери биографична справка от шест страници, обновена само преди шест месеца, също така изрезки от американски вестници и преводи. От преводите Герасимов нямаше нужда — той сносно владееше английски език, говореше свободно, макар и с акцент. И така. На тридесет и пет години, проявил се отлично в деловия свят, а после и в академичната общност и най-накрая в разузнаването. Бързо се издигнал в служебната йерархия на ЦРУ. Изпълнявал длъжността специален офицер за връзка в Лондон. Първата характеристика, която му бяха направили на площад „Дзержински“, явно отразяваше прекалено личното мнение на аналитика. Това веднага стана ясно на Герасимов. Богат изтънчен дилетант. Не, не е вярно, помисли си шефът на КГБ. Стремителната кариера на Райън в ЦРУ изключваше подобна характеристика, освен ако разчита на стабилни политически връзки, ала в справката липсваха подобни данни. Съдейки по всичко, той е умен — Герасимов бе впечатлен, че Райън е автор на две книги, екземпляри от които се намираха в московските библиотеки, — самолюбив и горд човек, привикнал към комфорта и привилегиите.
	И така, вие сте нарушили американските закони, отнасящи се до борсовите операции. Председателят на КГБ беше склонен да повярва в това. Корупцията е път към богатството и властта във всяко общество. Райън, както всички хора, си имаше слабо място. Герасимов знаеше, че собствената му слабост се състои в жаждата за власт, но както той смяташе, един такъв стремеж е само достойнство, защото липсата на желание да се издигнат е участ на глупаците. Той взе отново сводката на Платонов.
	„Изводи — гласеше текстът. — Поведението на обекта и неговата мотивация не се диктуват нито от идеологически, нито от финансови съображения, а се основават на гняв и самолюбие. Той действително се страхува от затвора, но още повече е уплашен от личния позор. По всяка вероятност Райън притежава тази информация — както твърди. Ако ЦРУ има свой агент в московския център, заемащ много висок пост, нищо чудно Райън да има достъп до сведенията, които постъпват от него, макар че едва ли го познава по име или лице. По тези сведения ние ще съумеем да разкрием източника на изтичането.
	Препоръка: следва да приемем предложението по две причини. Първо, за да разобличим американския агент. Второ, ще получим възможност и в бъдеще да прибягваме до помощта на Райън. Уникалната възможност, която ни се предоставя, има два аспекта. Ако ни се удаде да отстраним свидетелите, Райън ще се чувства задължен към нас. Ако пък нашите действия, насочени към тяхното отстраняване, бъдат разкрити, за това може да бъде обвинено ЦРУ и разследването, което ще последва, ще нанесе сериозни щети на американската разузнавателна служба.“
	— Хм… — измърмори Герасимов, като остави досието настрана.
	Папката на агент Касий беше много по-дебела. Той се превръщаше в един от най-добрите източници на информация за КГБ във Вашингтон. Герасимов вече бе чел това досие няколко пъти и сега отново го преглеждаше, за да намери последните сведения. Преди два месеца дейността на Райън била разследвана, подробностите не бяха известни — Касий съобщаваше за това като за непотвърдени клюки. Това свидетелстваше също, че Райън ни най-малко не се е опитал да свърже своя разговор с Платонов с по-раншни събития…
	Да не е Филитов?
	А ако агентът на ЦРУ, заемащ висок пост, когото Райън би могъл да разпознае, се окаже току-що арестуваният от нас човек? — затормози го съмнението.
	Не. Райън заема прекалено висока длъжност в ЦРУ, за да обърка двете ведомства. Опасността обаче идваше от това, че разкриването на американски агент сред ръководството на КГБ в дадения момент можеше да причини само Неприятности. Герасимов изобщо не се нуждаеше от подобно развитие, което би довело до истинско бедствие, ако се разчуе извън стените на тази сграда. Само да започнем истинско разследване — помисли си Герасимов — и няма начин да не излезе наяве. Ако не открием шпионина сред нашите редове… и ако той действително заема тъй висок пост, както твърди Райън… Какво ще се случи, ако ЦРУ е узнало какво кроим аз и Александров…
	Какво ли ще предприеме то?
	Тогава?…
	Герасимов се усмихна и погледна през прозореца. Той ще трябва да напусне този кабинет. Ще загуби играта. Всеки факт има поне три страни, а всяка мисъл — шест. Не, ако той повярва в това, ще трябва да направи извод, че Касий работи под контрола на ЦРУ и всичко това е било планирано преди арестуването на Филитов — което очевидно е невъзможно.
	Председателят на Комитета за държавна сигурност провери в календара си — кога пристига американската делегация. Този път се предвиждаха повече приеми и развлечения. Ако американците действително се канят да направят своята система за звездните войни предмет на преговорите, помисли си Герасимов, генералният секретар Нармонов ще изглежда добре в очите на обществеността, но как ли ще повлияе едно такова решение на разпределението на гласовете в Политбюро? Почти никак, докато съм в състояние да държа под контрол упорството на Александров. А ако успея да покажа, че съм завербувал собствен агент в ръководството на ЦРУ… ако успея да предскажа, че американците са готови да преговарят за съкращение на своите отбранителни програми, то тогава ще мога да изпреваря Нармонов в неговия стремеж към мир и ще му отнема инициативата…
	Решението бе взето.
	Обаче Герасимов не спадаше към импулсивните хора. Той изпрати на Платонов шифровано съобщение, с което му разпореди да провери някои подробности чрез агента Касий. То се предаде по спътниковия канал за връзка.


	Съобщението пристигна във Вашингтон след един час. Неговият текст трябваше да бъде приет по съответния начин от комуникационния спътник „Радуга“ както в съветското посолство, така и в Американската агенция за национална сигурност, където го записаха на компютърна лента заедно с хиляди други съветски радиограми — там денонощно работеха, за да ги дешифрират.
	За руснаците всичко беше много по-лесно. Текстът на шифрованото съобщение бе занесен в секретната част на посолството, където един лейтенант от КГБ превърна шифрограмата в текст, понятен за четене, после го заключи в строго охранявания сейф до пристигането на Платонов сутринта.
	Платонов пристигна в посолството в шест часа и тридесет минути. На бюрото му лежаха сутрешните вестници. Той смяташе, че американската преса е много полезна за КГБ. Обаче самата мисъл за свободна преса му беше толкова чужда, че дори не се опитваше да разбере нейното истинско предназначение. Но Платонов се захвана с по-важни неща. В седем часа без петнадесет минути пристигна дежурният офицер и го информира за събитията през изминалата нощ, а също му предаде съобщенията, постъпили в Москва, където сега вече бе ден. Върху списъка на съобщенията лежеше една бележка, която информираше Платонов за пристигането на шифрограма с отметка „лично, само за резидента“. Платонов разбра за какво става дума и веднага се запъти към сейфа. Младият служител от КГБ, който охраняваше тази част от посолството, внимателно провери документите на Платонов — предшественикът му бе уволнен, защото самоуверено решил, че познава резидента по физиономия след някакви си десет месеца служба във Вашингтон. Съобщението се намираше в един плик, запечатан по надлежния начин, и лежеше в съответното отделение на касата. Платонов пъхна шифрограмата в джоба си, преди да затвори и заключи сейфа.
	Резидентурата на КГБ във Вашингтон беше по-голяма, отколкото тази на ЦРУ в Москва, макар че Платонов я считаше за малка, тъй като броят на служителите в посолството неотдавна бе ограничен в съответствие с броя на американските дипломати в Москва — за което американците настояваха от няколко години. Обикновено Платонов събираше своите началници на отделения в седем часа и тридесет минути на утринно съвещание, обаче днес извика един от тях по-рано, отколкото друг път.
	— Добро утро, другарю полковник — официално го поздрави офицерът. В КГБ не одобряваха фамилиарните обръщения.
	— Трябва ми известна информация от Касий относно случая с Райън. Необходимо е колкото се може по-бързо да се потвърдят неговите затруднения с борсовите операции. Това означава, че следва да проведете днес срещата — ако успеете.
	— Днес ли? — притеснено попита офицерът, получавайки от Платонов писменото указание. — Ако организирам срещата толкова набързо, това означава да изложа агента на опасност.
	— На председателя това му е добре известно — сухо забеляза Платонов.
	— Разбрано. Значи днес — отвърна офицерът.
	Резидентът на КГБ си позволи да се усмихне, когато неговият подчинен напусна кабинета. По-рано той не е проявявал толкова много емоции за цял месец, помисли си Платонов. Този млад офицер ще стигне далече.


	— Ето го и „Буч“ — каза един служител на ФБР, като видя човека, излизащ от вратата на съветското посолство. Те познаваха истинското му име, разбира се, но първият агент на ФБР, който имал за задача да го следи, забелязал, че той прилича на Буч, героя от един популярен филм*, и прякорът му се лепнал от само себе си. Привидно неговите утринни задължения се състояха в това, да отключи няколко кабинета на дипломатите и да изпълни няколко поръчки преди тяхното пристигане в девет часа. Това означаваше, че руснакът закусваше в едно съседно кафе, купуваше няколко вестника и списания… а нерядко оставяше един знак — или два на някое от условните места. Както обикновено се случва при по-голяма част от контраразузнавателните операции, най-трудното бе да се подбере ключ към неговото поведение, да се разбере какво прави и защо. След това идва ред на рутинната полицейска работа. Агентите на ФБР успяха да намерят такъв ключ преди единадесет месеца.
	[* „Буч Касиди и Сънданс Кид“. — Б.пр.]
	„Буч“ премина покрай четири блока, които отделяха посолството от кафето. Служителите на ФБР забелязаха, че той е топло облечен — явно зимата във Вашингтон му се струва не особено топла — и влезе в кафето в точно определеното време. Както по-голямата част от подобни заведения, кафето си имаше постоянна клиентела. Трима от редовните посетители на това кафе бяха агенти. В техния състав влизаше една жена. Тя беше облечена като делова дама и си четеше своя „Уолстрийт Джърнъл“ в едно сепаре в ъгъла. Другите двама изглеждаха като строителни работници — в комбинезони, с дърводелски инструменти, препасани на коланите — и пристъпваха важно-важно към тезгяха или преди пристигането на руснака, или веднага след него. Днес те бяха дошли преди него и очакваха появяването му. Разбира се, не всеки път ставаше така. Жената — специалният агент Хейзъл Лумис — съчетаваше посещенията си с истински бизнес и се стараеше да не се мярка тук през почивни дни. Налагаше се да се поеме риск, но щателното следене, колкото и добре да е планирано, не трябва да бъде постоянно. Тримата посещаваха кафето даже и в дните, когато не се очакваше пристигането на „Буч“, без да променят разписанието си, стремейки се никой да не забележи техния интерес към руснака.
	Агент Лумис отбеляза времето на неговото пристигане върху полето на вестника — тя винаги драскаше нещо там, — а дърводелците го наблюдаваха чрез огледалото на стената зад тезгяха, поглъщайки лакомо пържени картофи с кренвирши и разменяйки си груби шеги. Както обикновено „Буч“ бе купил четири различни списания от сергията, намираща се пред входа на кафето. Списанията, които взе, излизаха във вторник. Сервитьорката му наля кафе, без да й поръча. „Буч“ запуши — „Малборо“, най-популярната марка цигари сред руснаците — и си изпи кафето, докато разглеждаше първата страница на „Вашингтон пост“, който беше неговият любим вестник.
	Втората чашка кафе тук се сервираше безплатно и тя не закъсня да се появи пред него веднага щом се изпразни първата. За всичко това му бяха нужни шест минути — горе-долу нормално, решиха агентите. Като свърши, „Буч“ стана, прибра списанията и остави пари. Когато се отдалечи от тезгяха, те забелязаха, че той бе смачкал хартиената салфетка на топчица и я бе оставил в чинийката, която се намираше до празната чаша.
	Предстои работа, тутакси си помисли Лумис. „Буч“ занесе сметката на касата, разплати се и си тръгна. Да, той се държи добре, още веднъж си помисли тя. Лумис знаеше къде и как руснакът извършва операцията с тайника, но все още рядко й се бе случвало да забележи как я осъществява на място.
	Влезе друг редовен посетител. Това беше един шофьор на такси, който минаваше през заведението да изпие чашка кафе преди началото на работния ден. Седеше сам в края на тезгяха. Той отвори вестника си на спортната страница, огледа хубаво наоколо обстановката и веднага забеляза смачканата салфетка върху чинийката. Шофьорът отстъпваше по майсторство на „Буч“. Като сложи вестника на колене, таксиметраджията пъхна ръката си под тезгяха, извади прикрепената там бележка и я вкара между страниците на вестника — там, където е отделът на модата.
	След това всичко беше много просто. Лумис си плати сметката, седна в своя „Форд ескорт“ и замина за „Уотъргейт“. Тя притежаваше ключ от апартамента на Хендерсън.
	— Днес ще получите бележка от „Буч“ — съобщи тя на агент Касий.
	— Добре.
	Хендерсън вдигна глава от масата, на която ядеше. Никак не му харесваше, че неговите действия като двоен агент се ръководят от жена. Още по-лош бе фактът, че тя получи тази задача поради външността си: за прикритие на тяхната връзка служеха любовни отношения. Въпреки цялата й доброта, женственост и мек южен акцент — и смайваща красота! — раздразнено помисли Хендерсън — отлично знам, че Лумис не ме смята за по-висше същество от микроба. „Не забравяйте обаче — каза му тя веднъж, — че за вас има готова килия.“ Тя имаше предвид федералния затвор — не изправителен лагер — в Марион, щата Илинойс, който замени „Алкатрас“ като място за изолиране на най-опасните престъпници. За един човек, завършил в Харвард, едва ли е твърде подходящ такъв дом. Ала тя го каза само веднъж, в останалото време се държеше съвсем учтиво, дори понякога го вземаше под ръка пред погледа на всички. Това правеше нещата да му изглеждат още по-лоши.
	— Искате ли да чуете добри новини? — попита Лумис.
	— Разбира се.
	— Ако операцията премине тъй успешно, както разчитаме, от вас ще бъде снето обвинението. Напълно. — Досега тя никога не бе казвала подобно нещо.
	— Какво трябва да направя за това? — попита агент Касий с интерес.
	— В ЦРУ има служител на име Райън…
	— Да, чух, че Комисията по ценните книжа и борсовите операции води разследване срещу него, впрочем водеше преди няколко месеца. Вие искате да разкажа за това на руснаците…
	— Влязъл е с двата крака: нарушил законите, спечелил половин милион, използвайки конфиденциална информация. След две седмици ще се състои сесия на съдебните заседатели, на която здравата ще му подпалят задника. — Грубостта на нейните думи още повече дразнеше ухото, тъй като се съпровождаше от нежната усмивка и мекия говор на една южна красавица. — ЦРУ не се кани да вземе никакви мерки за неговата защита. Никой няма да му се притича на помощ. Ритър го ненавижда. Вие не знаете защо — просто сте го чули от помощника на сенатора Фриденбърг. У вас се е създало впечатление, че искат да го направят изкупителна жертва за провала на някаква операция, но не знаете подробности. Нещо се е случило преди няколко месеца в Централна Европа може би, но това е всичко. И ето какво още: до вас са стигнали слухове, че стратегическата отбранителна система ще стане предмет на преговори. Вие считате, че тази информация е ненадеждна, но сте чули как един сенатор е говорил за това. Ясно?
	— Да. — Хендерсън кимна. Лумис се скри в тоалетната. В любимото кафе на Хендерсън сервираха прекалено тлъсти за нейния стомах специалитети.
	Хендерсън мина в спалнята и си избра връзка. Означава ли това край на положението, в което се намирам? — чудеше се той, докато си връзваше връзка, и изведнъж премисли. Ако тя говори истината… Той бе принуден да признае, че тя никога не го бе измамила. Тя ме смята за отрепка — знам го това, — но не ме лъже. Значи ще мога да се измъкна. И какво от това? — попита се той. Има ли то някакво значение?
	Има, реши той, но още по-важно е да се измъкна от това положение.
	— Червената връзка ми харесва повече — забеляза Лумис, стоейки до вратата. На лицето й се появи нежна усмивка. — На мен ми се струва, че днес трябва да си сложите една вратовръзка, която показва сила.
	Хендерсън послушно протегна ръка към червената връзка. И през ум не му минаваше да възразява.
	— Не бихте ли могли да ми кажете…
	— Аз не знам. А и да знам, не бих ви казала. Но те няма да ми разрешат това, докато не се убедят, че поне отчасти не сте изкупили вината си, господин Хендерсън.
	— Не можете ли поне веднъж да ме наречете Питър? — попита той.
	— Баща ми беше двадесет и деветият летец, свален над Северен Виетнам. Хванали са го в плен жив — ние видяхме негови снимки. Но той така и не се завърна.
	— Не знаех това.
	Тя продължи да говори тъй невъзмутимо, сякаш приказваше за времето.
	— Вие не знаете много неща, господин Хендерсън. На мен не ми разрешиха да пилотирам самолет, както е правил това баща ми, но работейки в Бюрото, се старая да направя живота на тези негодници колкото се може по-тежък. Надявам се да им причиня толкова мъки, колкото те причиниха на мен. — Тя отново се усмихна. — Вие считате, че едно такова поведение е недостатъчно професионално, нали?
	— Извинете. Боя се, че просто не знам какво да кажа.
	— Знаете. Ще кажете на човека, с когото контактувате, това, което ви споменах. — Тя му подхвърли миниатюрен магнетофон. В него бяха вградили специален хронометър и устройство, непозволяващо да се прекъсва записът. В таксито Хендерсън щеше да бъде под непрекъснат контрол. Ако се опиташе по някакъв начин да предупреди връзката, съществуваше вероятност — голяма или малка, той не знаеше — това да бъде открито. Той не им харесваше и те не му вярваха. Знаеше, че никога няма да съумее да завоюва тяхното благоразположение и доверие, искаше му се само едно — да излезе от играта.
	След няколко минути Хендерсън излезе от апартамента и се спусна по стълбата. Край блока преминаваха немалко таксита, но той не вдигна ръка, а изчака, докато колата сама не се приближи към него. Той и шофьорът заговориха едва когато автомобилът се загуби в уличното движение на авеню „Вирджиния“.
	Таксито го откара до сградата на Централното контролно ревизионно управление в северозападната част на града, на улица „Джий“. Влизайки вътре, той предаде магнетофона на очакващия го агент от ФБР. Хендерсън подозираше, че в магнетофона е монтиран и радиопредавател, макар че в действителност не бяха сторили това. Занесоха магнетофона бързо в зданието на Хувър — щабквартирата на ФБР. Лумис вече беше там. Тутакси пренавиха лентата и я прослушаха.
	— Един път и ЦРУ да не оплеска работата — каза тя на своя началник. В кабинета присъстваше още един човек, заемащ високо положение. Значи случаят е много по-важен, отколкото мислех, каза си Лумис.
	— Да, разбира се. Такъв източник като Райън рядко им попада в ръцете. Хендерсън следваше дадената му линия съвсем убедително.
	— Аз му казах, че в случай на успешно завършване на делото, от него няма да се търси повече отговорност. — Гласът й обаче звучеше много по-изразително от думите.
	— Май не сте съгласна с това? — попита заместник-директорът на ФБР. Той ръководеше всички контраразузнавателни операции.
	— Хендерсън не се е разплатил в достатъчна степен за това, което е направил.
	— Госпожице Лумис, когато всичко свърши, ще ви обясня защо грешите. А засега ще оставим настрана този въпрос, нали така? Вие блестящо се справихте с работата. Постарайте се да не я изпортите в заключителния стадий.
	— А какво ще стане с него?
	— Както винаги, ще го предадем на програмата за защита на свидетелите. След като свърши това, той може да се озове в Билингс, щата Монтана, като съдържател на малко кафе. — Заместник-директорът на ФБР равнодушно вдигна рамене. — Мен това малко ме интересува. Вие ще получите назначение на по-висока длъжност и ще заминете за Ню Йорк; ще работите в регионалното отделение. Приготвили сме ви нова работа. Там има дипломат, служещ в ООН, който има нужда от подходящо ръководство. На нас ни се струва, че вие сте подготвена за това.
	— Благодаря. — Усмивката на лицето на Лумис този път беше напълно естествена.


	— Хванаха се на въдицата — каза Ритър на Райън. — Здравата се хванаха. Надявам се, че ще се справите със своята част от задачата, момчето ми.
	— В нея няма нищо опасно. — Джак разпери ръце. — Всичко ще премине съвсем цивилизовано.
	Само ако знаеше какво може да се случи, помисли Ритър.
	— Райън, вие още сте дилетант в полевите операции. Не го забравяйте.
	— За да се справя със задачата си, аз съм длъжен да бъда дилетант — напомни му Джак.
	— Ако боговете искат да унищожат някого, най-напред го правят самонадеян — забеляза заместник-директорът на ЦРУ по оперативната работа.
	— Софокъл не го е казал точно така — усмихна се Джак.
	— Моят вариант е много по-добър. Дори наредих да напишат тази фраза на стената и всички, които преминават обучение във „Фермата“, ще я четат.
	Първоначалният замисъл на Райън беше много прост — прекалено прост. Сътрудниците на Ритър в продължение на десет часа усъвършенстваха идеята, за да я превърнат в истинска операция. Планът не беше сложен, но при изпълнението можеха да възникнат трудности, При изпълнението на всички планове неизбежно възникват усложнения, обаче това не се харесваше на Ритър.


	Барт Манкузо отдавна бе свикнал с мисълта, че сънят не принадлежи към списъка на нещата, които се разрешават на командирите на подводници, но особено се дразнеше, когато се чуеше почукване на вратата петнадесет минути след като се е изтегнал в койката.
	— Влезте. — И вървете по дяволите! — въздържа се да добави той.
	— Шифровано съобщение „светкавица“ лично за капитана — произнесе лейтенантът с извиняващ се глас.
	— Надявам се, че в нея се съдържа нещо действително сериозно! — ревна Манкузо, като отхвърли одеялото и спусна краката си от койката. Той излезе от каютата и се отправи по долно бельо към кърмата — там от лявата страна се намираше радиорубката. След десет минути той излезе оттам и предаде на щурмана един лист.
	— След десет часа трябва да се намираме ето тук.
	— Няма проблеми, капитане.
	— И нека този, който дойде при мен следващия път, да има предвид, че разрешавам да ме безпокоят само при сериозна заплаха за националната сигурност! — Той тръгна към каютата си, стъпвайки с боси крака по палубата.


	— Всичко предадох — съобщи Хендерсън, седейки срещу Лумис на вечеря в един ресторант.
	— Друго нещо? — попита тя. Само тези свещи ми липсваха, помисли си Лумис.
	— Просто исках да кажа, че изпълних задачата. Те не поискаха нова информация, а само сведения, потвърждаващи това, което вече са получили от други източници. Поне на мен така ми се стори. Имам за тях още едно донесение.
	— Какво?
	— Новия преглед на системата за противовъздушна отбрана. Не мога да разбера защо им е потрябвало това. До един месец те ще могат да го прочетат в списанието „Авиация“.
	— Нека да не нарушаваме установения порядък, господин Хендерсън.


	Този път сводката пристигна по обичайните канали, както подобава на разузнавателната информация. Щяха да я предадат лично на председателя, защото тя съдържаше данни за високопоставен служител в разузнавателните служби на противника. Във висшите ешелони на КГБ се знаеше, че Герасимов проявява интерес към слуховете както в Русия, така и в страните на Запада.
	Когато той пристигна в кабинета си на следващата сутрин, сводката го чакаше. Председателят на КГБ се дразнеше от осемчасовата разлика във времето между Москва и Вашингтон — това дяволски затрудняваше работата. Ако на Московския център се наложеше да даде заповед за незабавни действия, той автоматически поставяше под заплаха прикритието на своите полеви офицери, защото тяхната дейност ставаше необичайна и можеше да предизвика подозрение. В резултат разпореждания с отметка „Незабавно изпълнение“ рядко се изпращаха зад океана и председателят на КГБ се чувстваше оскърбен от факта, че неговото могъщество се нарушаваше от нещо тъй прозаично от рода на разни меридиани.
	„Дейността на обекта «Р» — казваше се в сводката — понастоящем е предмет на секретно разследване, нямащо отношение към въпросите на разузнаването. Подозира се обаче, че интересът към «Р» е политически мотивиран — предизвикан по-скоро от желанието на прогресивните елементи в Конгреса да подложат на критика ЦРУ заради неизвестен на нас провал при провеждането на някаква операция вероятно в Централна Европа. Но ние нямаме, повтарям, нямаме данни, които потвърждават това. Углавното преследване на «Р» нанася значителни вреди на ръководството на ЦРУ, тъй като той заема там висок пост. По наше мнение надеждността на тази информация съответства на степен «А». В дадения момент три независими източника потвърждават предположението, което изказах в сводката 88 /В/531-С/ЕОС. Подробности следват с дипломатическата поща. Считаме за необходимо да вземем съответните мерки. Резидент. Вашингтон. Край.“
	Герасимов пъхна сводката в чекмеджето на бюрото.
	— Добре тогава — измърмори председателят на КГБ. Той погледна часовника си. След два часа трябваше да започне ежеседмичното заседание на Политбюро, което се провеждаше всеки четвъртък сутринта. Как ли ще протече заседанието, помисли си той. Едно нещо знаеше предварително: то щеше да бъде интересно. Герасимов планираше да въведе нов вариант в играта си — силов гамбит.
	Но този път сутрешното съвещание с ръководителите на управленията се проточи по-дълго от обикновено. Той знаеше, че на членовете на Политбюро ще бъде интересно да изслушат безвредните, но пикантни новини, доставяни от разузнавателните служби. Неговите колеги от Политбюро бяха хора, за които заговорите и конспирациите бяха толкова естествени, колкото дишането. В двадесетия век няма правителство в света, което не би изслушало с удоволствие разкази за тайни операции. Герасимов нахвърляше някакви бележки, старателно подбирайки само тази информация, която считаше, че може да се обсъжда, без да се разкрива същността на най-важните случаи. В определеното време пристигна автомобилът му, председателят на КГБ слезе при него и съпроводен от волгата, пълна с телохранители, потегли към Кремъл.
	Герасимов никога не пристигаше първи, ала никога не се оказваше и последен. Този път той влезе едновременно с министъра на отбраната.
	— Добро утро, Дмитрий Тимофеевич — поздрави го председателят на КГБ без усмивка, но достатъчно благожелателно.
	— И на вас желая същото, Николай Борисович — недоверчиво отвърна маршал Язов. И двамата заеха местата си на кръглата маса. Язов имаше всички основания за недоверие. Освен че арестуваният Филитов висеше над главата му като дамоклев меч, маршалът беше само кандидат-член на Политбюро и не вземаше участие в гласуването, докато Герасимов имаше такова право. Това даваше на КГБ по-голямо политическо влияние, отколкото имаше армията, обаче в последно време в тази зала имаха право на глас само тези министри на отбраната, които бяха преди всичко партийни дейци — като Устинов. Язов беше преди всичко кадрови офицер. Той беше убеден член на партията, но въпреки това униформата за маршала не бе просто един работен костюм, както бе за Устинов. Язов знаеше, че никога няма да стане пълноправен член на Политбюро.
	Андрей Илич Нармонов влезе в залата с енергични стъпки. От всички членове на Политбюро само председателят на КГБ беше по-млад от него и Нармонов считаше за нужно да демонстрира енергия и бодрост всеки път, когато се появяваше пред по-възрастните си колеги, седнали сега около „неговата“ кръгла заседателна маса. И все пак бе очевидно, че напрежението в работата се отразяваше и на него. Всички го забелязаха. Гъстите коси бързо посивяваха и, изглежда, се отместваха назад към тила. Но за човек над петдесет години това едва ли е необичайно явление. Нармонов с жест прикани всички да седнат.
	— Добро утро, другари — с делови тон произнесе генералният секретар. — Първият въпрос засяга пристигането на американската делегация за преговори по съкращаването на оръжията.
	— Аз имам добри новини — тутакси се отзова Герасимов.
	— Наистина ли? — отреагира веднага Александров, изпреварвайки генералния секретар, за да подчертае своето влияние.
	— Ние имаме сведения, че американците по принцип са готови да направят предмет на преговорите своята програма за стратегическа отбрана — съобщи председателят на КГБ. — Не ни е известно какви отстъпки ще поискат за това, нито размерът на отстъпките по тяхната програма, на който са съгласни да отидат, но все пак това е промяна в позицията на тяхната делегация.
	— Трудно ми е да повярвам в това — усъмни се Язов. — Тяхната програма се развива напълно успешно — вие сам говорихте за това миналата седмица, Николай Борисович.
	— Вътре в американското правителство съществуват разногласия по политическите въпроси, а в ЦРУ понастоящем явно се води борба за власт. Макар че информацията е съвсем прясна, ние я считаме за достатъчно надеждна.
	— Това е доста голяма изненада. — Главите на присъстващите се обърнаха към мястото, където седеше министърът на външните работи. На лицето му бе застинала скептична усмивка. — По този въпрос американците заемаха абсолютно твърда позиция. Вие смятате източника на информация за достатъчно надежден, а не за заслужаващ пълно доверие, така ли?
	— Източникът заема висок пост, но неговата информация още не е получила достатъчно потвърждение. До края на седмицата ще узнаем повече по този въпрос.
	Заседаващите закимаха с глави. Американската делегация пристигаше в събота на обяд, а преговорите щяха да започнат в понеделник. На членовете на делегацията се предоставяха тридесет и шест часа, за да свикнат с разликата във времето — през този период в чест на гостите щеше да се състои обяд в новата сграда на хотела на Академията на науките и повече — нищо.
	— Една такава информация несъмнено представлява голям интерес за моята група, която взема участие в преговорите, но всичко това ми изглежда извънредно странно, особено в светлината на обясненията, които получихме тук по проблемите на нашата програма „Ярка звезда“ и нейния американски еквивалент — забеляза Язов.
	— Имаме всички основания да предполагаме, че американците са узнали за програмата „Ярка звезда“ — убедително съобщи Герасимов. — Не е изключено прогресът, който постигнахме, да ги е отрезвил.
	— В „Ярка звезда“, казвате, е проникнал чужд агент. Как така? — попита друг член на Политбюро с удивление.
	— Това още не знаем. Водим разследване — отвърна Герасимов, стремейки се да не гледа по посока на Язов. Вие сте на ход, другарю министър на отбраната.
	— И така, американците може да са по-заинтересувани от прекратяването на нашата програма, отколкото от съкращаването на собствената им — забеляза Александров.
	— А според тях нашите усилия ще бъдат диаметрално противоположни — измърмори министърът на външните работи. — Ще ми се да съм в състояние да обясня на моите хора действителната ситуация.
	— Вашето мнение, маршал Язов? — попита Нармонов. Той дори и не подозираше в какво трудно положение поставя съюзника си с този въпрос.
	До настоящия момент Герасимов не беше уверен в Язов, не знаеше на чия страна ще застане той, не беше сигурен дали маршалът няма да постави въпроса за Филитов пред своя покровител, чувствайки политическата си уязвимост. Сега председателят на КГБ щеше да получи отговор на този въпрос. Язов се страхува от вероятността — не, от действителната възможност, поправи се сам Герасимов, да го свалим. Той не може да не съзнава, че сме в състояние да го опозорим. Той също се опасява, че Нармонов няма да пожелае да рискува политическото си бъдеще, опитвайки се да го спаси. И тъй, дали съм вече успял да привлека на своя страна и Ванеев, и Язов? Ако нещата стоят именно така, може би следва да оставя Язов на поста министър на отбраната, след като стана генерален секретар… Какво е вашето решение, Язов?
	— Ние успяхме да решим проблема с мощността на изходния сигнал. Това, което остава, е проблемът за компютърното осигуряване. В това отношение значително изоставаме от американците, което се дължи на тяхното превъзходство в компютърната промишленост. Само преди една седмица другарят Герасимов ни предостави част от американската програма за компютърно осигуряване, но още не бяхме успели да я изучим, когато узнахме, че тя е остаряла и че американците използват друга, още по-съвършена програма. Разбира се, съвсем нямам намерение да критикувам КГБ…
	Да. В този миг Герасимов се убеди в своята правота. Той се опитва да си осигури моята поддръжка. Но най-важното е, че никой от присъстващите в залата, дори Александров, не подозира какво стана ей сега пред очите им.
	— … в действителност това още по-ярко илюстрира стоящия пред нас технически проблем. Но това е само технически проблем, другари. Той също ще бъде преодолян. Аз смятам, че ние сме изпреварили американците. Ако това им е известно, те се страхуват от нас. Досега нашата позиция на преговорите бе да възразяваме само против програмите за разгръщане в космоса, тъй като ние никога не сме се съмнявали, че нашите наземни системи превъзхождат американските. Не е изключено промяната в позицията на американците да потвърждава именно това. Ако ситуацията е действително такава, аз бих препоръчал да не се водят преговори, касаещи „Ярка звезда“, при никакви условия.
	— Разумно мнение — забеляза Герасимов. — Дмитрий Тимофеевич повдигна важен въпрос. — Седящите около масата закимаха с разбиране на проблема, както си мислеха, но всички грешаха много повече, отколкото можеше да се предположи. Председателят на Комитета за държавна сигурност и министърът на отбраната потвърдиха току-що сключения съюз единствено чрез размяна на погледи и повдигане на вежди.
	Герасимов се обърна и погледна председателстващия, без да обръща внимание на водещата се дискусия. Генералният секретар Нармонов внимателно изслушваше изказващите се, водеше си бележки, и не забелязваше втренчения поглед на председателя на КГБ.
	Много ми е интересно дали неговият стол е по-удобен от моя, помисли си Герасимов.


>	19.
>	ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ

	Райън със задоволство забеляза, че дори Осемдесет и осма военнотранспортна авиоескадрила обръща сериозно внимание на безопасността. Часовите, охраняващи „Президентската ескадрила“ на военновъздушната база „Андрюс“, държаха заредени автомати и изглеждаха съвсем внушителни, което немалко впечатляваше „видните посетители“ — Военновъздушните сили на САЩ избягват термина „особено важни лица“. Съчетанието от въоръжената охрана и обичайната за всяко летище бъркотия извънредно много затрудняваше задачата на този, който би пожелал да отвлече някой самолет и да полети с него към… Москва например. На тях това не им бе необходимо. В Москва щеше да ги откара опитен екипаж.
	Преди излитането Райън го спохождаше все една и съща мисъл. Очаквайки реда си пред детектора за метали, изглеждащ като портал, той си представяше, че някой е гравирал върху трегера надписа: „Вие, които влизате тук, надежда всяка оставете.“ Вече бе успял да преодолее страха си от полетите; сега причината за неговото безпокойство бе съвсем друго нещо, навиваше се той. Но нещо не се получаваше. Излизайки от сградата, за да се отправи към самолета, той откри, че страхът има кумулативно въздействие и се натрупва в организма.
	Предстоеше им да летят в същия самолет като миналия път. На опашката ясно личеше номер 86971. Това беше „Боинг-707“, построен в завода на компанията в Сиатъл през 1958 година и модифициран в конфигурацията VC-137. Той беше по-комфортен, отколкото VC-135 и освен това имаше илюминатори. Едва ли Райън мразеше нещо повече от това да пътува в самолет без прозорци. Нямаше топла връзка за преминаване на борда и на цялата делегация се наложи да се изкачи по една старомодна стълба, предвижвана на колела. Вътре в самолета биеше на очи странната смесица от стандартно и уникално оборудване. Предната тоалетна се намираше на обичайното място, точно срещу вратата на първа класа, затова пък в следващото по посока към опашката отделение се помещаваше комуникационният център, осигуряващ мигновено надеждна връзка чрез космически спътници с всяка точка на земната повърхност. По-нататък идваха сравнително удобни каюти за екипажа и камбуз. Храната на борда на самолета беше много добра. Мястото, отредено за Райън, се намираше в секцията за „почти видни посетители“, на една от двете кушетки, инсталирани от двете страни на фюзелажа, пред помещението, в което имаше шест кресла за действително най-важните пътници. Още по-нататък по посока на опашката се виждаха редици от по пет стола за репортери, служители на тайните служби и останалите пасажери, които не се считаха за толкова важни особи от някой, който е предложил тази йерархия. По време на този полет отделението при опашката щеше да бъде фактически празно, макар че някои младши членове на делегацията от време на време щяха да идват тук, за да поразмърдат отеклите от седене крака.
	Най-големият недостатък на самолета VC-137 беше ограничената далечина на полета. Той не можеше да отлети от Вашингтон направо в Москва и обикновено извършваше кацане в Шенън за дозареждане с гориво, откъдето поемаше заключителния етап на полета. Президентският самолет — всъщност имаше два самолета на ВВС за нуждите на президента — се основаваше на варианта 707–320, който има по-голяма далечина на полета и предстоеше да бъде заменен със свръхмодерния „Боинг-747“. Военновъздушните сили се стремяха да получат президентски самолет, който по своята възраст ще бъде по-млад, отколкото по-голямата част на обслужващия го екипаж. Райън таеше същата надежда. Самолетът, на който сега щеше да лети, бил изтъркалян от вратите на завода в Сиатъл, когато той още учел във втори клас, и това му се стори много странно. Какво ли щях да си помисля, каза си той, ако баща ми случайно ме бе завел тогава в Сиатъл, посочил бе с пръст този самолет и бе казал: „Ти ще летиш един ден до Русия с него.“
	Интересно, може ли да се предсказва съдбата? Може ли да се предвижда… В първия момент тази мисъл му се видя забавна, но изведнъж ледени тръпки залазиха по гърба на Джак.
	Твоята работа се състои в предсказване на бъдещето, но защо мислиш, че си способен на това? В кое предсказание си сбъркал, Джак?
	По дяволите, разсърди се Джак на себе си. Всеки път, когато се качвам на борда на този шибан самолет… Той притегна колана, гледайки някакъв технически експерт отсреща, който, съдейки по усмивката, обожаваше полетите.
	След една минута загърмяха турбините и скоро самолетът започна да рулира. Съобщенията по високоговорителите малко се отличаваха от тези, които се правят при обичайните полети, макар че пасажерите бързо разбраха, че се намират в необичаен пътнически самолет. Джак си даде сметка още по-рано — когато видя пищните мустаци на „стюардесата“. Имаше над какво да се посмеят, докато самолетът се носеше към писта за излитане 1 — лява.
	Вятърът духаше от север и VC-137 излетя срещу него. Само след една минута той започна да прави десен завой. Джак се наведе към прозореца и съзря шосе № 50 — по този път той се прибираше с колата си вкъщи, в Анаполис. Скоро шосето се изгуби от погледа. Сега те летяха сред облаците, в безликия бял воал, който често наподобява възхитителна завеса, но сега… сега скриваше пътя, водещ към дома. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Цялата кушетка беше на негово разположение и той реши да се възползва от това — захвърли обувките и се изтегна, за да подремне, доколкото може. В Русия нямаше да има отдих. В това нямаше съмнение.


	Когато миналия път „Далас“ бе изплавал на повърхността за сеанс на връзка, капитанът получи съобщение за промяна в плановете. И ето че сега подводницата изплава отново. Манкузо първи се изкачи по трапа към мостика на върха на бойната рубка, последван от един младши офицер и двама наблюдатели. Прожекторът вече бе вдигнат и лъчът му шареше над морската шир в търсене на плавателни съдове, разбира се. Нощта беше ведра и ясна. Такова небе може да се види само в морето — обсипано със звезди като скъпоценни камъни върху черно кадифе.
	— Мостик, вика ви рубка.
	— Мостик слуша — отвърна Манкузо, натискайки бутона.
	— Радиолокационният пост съобщава: открит е самолетен радар на пеленг едно-четири-нула, пеленгът не се променя.
	— Добре. — Капитанът се обърна към офицера. — Включете ходовите светлини.
	— По левия борд е чисто — докладва първият наблюдател.
	— По десния борд е чисто — чу се гласът на втория.
	— Радиолокационният пост съобщава: пеленгът е все още един-четири-нула. Мощността на приемания сигнал се увеличава.
	— Вляво, почти по курса — вероятно хеликоптер — докладва наблюдателят.
	Манкузо сложи бинокъла на очите си и започна да го търси в тъмнината. Ако там имаше хеликоптер, то той летеше без опознавателни знаци… и изведнъж шкиперът видя как изчезнаха няколко звезди, закрити от нещо…
	— Виждам, браво, Евърли! А ето и опознавателните светлини.
	— Мостик, тук рубка. Постъпва радиосъобщение.
	— Включете ни — тутакси отвърна Манкузо.
	— Изпълнено, сър.
	— Ехо-Голф-девет, вика ви Алфа-Уиски-Пет.
	— Алфа-Уиски-Пет, тук е Ехо-Голф-Девет. Чувам ви добре. Потвърдете приемането.
	— Браво-Делта-Хотел. Край.
	— Благодаря. Оставаме на същите координати. Вятърът е слаб. Морето е тихо. — Манкузо се наведе и включи осветлението на пулта за управление. От това нямаше нужда — управлението на подводницата все още се осъществяваше от рубката, — но светлината на мостика щеше да позволи на пилота на хеликоптера правилно да се ориентира в тъмнината.
	Те чуха неговото приближаване след няколко секунди отначало шума на витлата, биещи въздуха, после воя на двигателите. След по-малко от минута усетиха мощния поток от въздух, когато хеликоптерът на два пъти направи кръг над „Далас“. Интересно, помисли си Манкузо, дали пилотът ще включи прожекторите за кацане, или ще действа на тъмно.
	Пилотът избра да действа без светлини за кацане или по-точно да се държи по същия начин, както при тайна операция по прехвърляне на човек — както в бойни условия. Той се ориентира по осветлението на пулта за управление на мостика и зависна на петдесет метра от левия борд. После намали височината и приближи хеликоптера към подводния кораб. От мостика видяха как в задната част се отвори люка, показа се ръка, която хвана куката в края на въжето и го издърпа навътре.
	— Всички да се приготвят — изкомандва Манкузо. — Това сме го упражнявали много пъти. Проверете си спасителните въжета. Действайте внимателно.
	Потокът въздух от ротора заплашваше да издуха матросите надолу по трапа право в бойната рубка. Хеликоптерът увисна точно над мостика. Пред очите на Манкузо един човешки силует се показа от товарния люк и бе спуснат надолу с помощта на въжето. Фигурата се снижаваше към мостика, въртейки се поради усукването на стоманеното въже. Деветте метра сякаш никога нямаше да свършат. Най-после един от моряците хвана човека за крака и го притегли към себе си. Тутакси шкиперът го сграбчи за ръката и те двамата го свалиха на палубата.
	— Всичко е наред, вие сте в безопасност — каза Манкузо. Непознатият се изплъзна от прегръдките на въжето и след миг то изчезна нагоре, скривайки се от погледа.
	— Здравей, Манкузо!
	— Дяволите ще те вземат!
	— Така ли се посреща другар?
	— По дяволите! — Манкузо вдигна глава. Работата преди всичко, каза си той. Хеликоптерът вече беше на височина шестдесет метра. Той протегна ръка и ходовите светлини на „Далас“ мигнаха три пъти: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО Е ЗАВЪРШЕНО. Хеликоптерът мигновено отпусна носа си и се устреми настрана към немския бряг.
	— А сега да се спускаме долу — разсмя се Барт. — Наблюдатели, долу. Очистете мостика. Дяволите да ме вземат — измърмори си той. Капитанът проследи как слязоха хората му, изключи вътрешното осветление на мостика, внимателно се огледа наоколо, проверявайки дали не са забравили нещо подчинените му, и слезе надолу. След минута той се озова в бойната рубка.
	— А сега може ли да поискам разрешение да остана на борда на вашия кораб, капитане? — поинтересува се Марко Рамиус.
	— Щурман?
	— Всички системи са проверени. Готови сме за потапяне — доложи навигаторът. Манкузо механично се обърна и погледна контролното табло.
	— Добре. Преминаваме към потапяне. Дълбочина тридесет метра, курс нула-седем-едно, машини напред на една трета. — Едва сега той погледна госта. — Добре дошъл на борда, капитане.
	— Благодаря ви, капитане. — Рамиус прегърна Манкузо в мечешките си обятия и го целуна по бузата, после смъкна от гърба си раницата. — Тук може ли да поговорим?
	— Да отидем на носа.
	— За първи път идвам на борда на вашата подводница — забеляза Рамиус. След миг от поста на хидролокатора се показа една глава.
	— Капитан Рамиус! Стори ми се, че ви познах гласа! — Джоунс погледна Манкузо. — Извинете, сър, току-що установихме контакт, пеленг нула-осем-едно — търговски съд. Един винт, който се върти от нискооборотни дизели. По всяка вероятност се намира далеч от нас. В момента докладваме в бойната рубка.
	— Благодаря, Джоунс. — Манкузо покани Рамиус в своята каюта и затвори вратата.
	— Какво става там? — попита един млад акустик Джоунс след миг.
	— При нас току-що пристигна гост.
	— Той има някакъв акцент, нали?
	— Нещо подобно. — Джоунс посочи дисплея на хидролокатора. — Този контакт също има някакъв акцент. Да видим за колко време можеш да определиш що за търговец е това.


	Това беше опасно, ала целият живот е изтъкан от опасности, помисли си Стрелеца. Съветско-афганистанската граница минаваше по фарватера на буйна планинска река, захранвана от топящите се снегове и извиваща се подобно на змия през клисурите, прорязани от нея в скалите. Границата се намираше под усилена охрана. Преимуществото се състоеше в това, че неговите хора бяха облечени в униформи на афганистанската армия, малко отличаващи се от съветските. Руснаците вече отдавна снабдяваха войниците си с просто, но топло облекло, пригодено за зимата. Муджахидините бяха облечени главно в сливащи се с обкръжаващия си сняг бели комбинезони с разсеяни по тях тук-там зелено-кафяви ивици и петна, които пречеха да се видят очертанията на човешкото тяло. Сега имаха нужда само от едно нещо — търпение. Стрелеца лежеше на самия хребет на едно планинско възвишение и разглеждаше с руски бинокъл откриващата се отпред местност, докато неговите хора почиваха на няколко метра зад него. Той знаеше, че може да се обърне за помощ към местния партизански отряд, но бе изминал прекалено дълъг път и не желаеше да рискува. Някои от северните племена оказваха поддръжка на руснаците — поне така му бяха съобщили. Вярно или не — той не можеше да се реши да подложи на риск замислената операция.
	Пред него на шест километра вляво, на планинския връх, се намираше един руски граничен пост. Голям и добре укрепен, състоящ се от цял взвод. Самата граница беше усилена със заграждения и минни полета. Руснаците обожаваха минните полета… но от силния студ земята се превръщаше в камък, съветските мини ставаха ненадеждни в замръзналата почва, при това понякога се самовзривяваха, когато мразът прекалено стигнеше повърхностния слой.
	Стрелеца избра място за пресичане на границата след внимателно проучване на местността. Границата изглеждаше практически непристъпна — но само на карта. Контрабандистите обаче преминаваха през нея в продължение на столетия. На противоположния бряг на реката се виждаше извита клисура, прорязана в планинския масив от топящите се води. Стръмна и хлъзгава, тя представляваше истински каньон, скрит от странични погледи — стига само наблюдателят да не се намираше точно над нея. Разбира се, ако руснаците са установили там постоянен пост, за да следят движението през него, това дефиле ще се превърне в смъртен капан. Е, такава ще да е волята на Аллаха, каза си той и предварително се примири със съдбата си. Време е.
	В началото той видя избухвания. Десет муджахидини водеха огън с тежки картечници и с един от неговите скъпоценни миномети. Трасиращите куршуми летяха през границата в лагера на руските граничари. Пред очите му куршумите с рикошет отскачаха от каналите, очертавайки блуждаещи пътеки в кадифеното небе. Тогава руснаците отвърнаха на огъня. Скоро Стрелеца чу и грохота на изстрелите. Той се надяваше, че бойците му ще се отскубнат от неприятелския огън, ала сега вниманието му бе насочено към нещо друго. Стрелеца се обърна и подаде знак.
	Те се втурнаха надолу по стръмния планински склон, без да обръщат внимание на опасностите. Имаха късмет — вятърът бе издухал снега от камъните и краката им не се хлъзгаха по скалите. Стрелеца поведе отряда си към реката. Въпреки студа тя не бе замръзнала — при този стръмен наклон това бе невъзможно дори при много ниски температури. Ето и сигналната тел.
	Един младеж с клещи преряза телта, освобождавайки проход за останалите, и Стрелеца отново ги поведе през непознатата местност. Сега неговите очи привикнаха към тъмнината и той се движеше по-бавно, гледайки в краката си в търсене на мънички издатини, които подсказваха за мини в замръзналата земя. Муджахидините го разбираха без думи и се движеха в индийска нишка, един след друг, стремейки се всеки път с крака си да стъпят на камък или скала. Сега вляво от тях небето се осветяваше от ракети, ала стрелбата лека-полека затихваше.
	Бе им необходим повече от час, но най-накрая Стрелеца преведе всички свои хора през реката в клисурата и те поеха по пътеката на контрабандистите. Двама щяха да останат тук, на хълма, откъдето се откриваше изглед към мястото на преминаването. Младият сапьор, прерязал телта, се спря за няколко минути, за да възстанови контакта и да замаскира мястото на проникването на съветска територия, после той също изчезна в тъмнината.
	Отрядът на Стрелеца не спря да се движи до настъпването на утрото и чак тогава направиха почивка от няколко часа, за да хапнат и отдъхнат. Командирите му съобщиха, че всичко върви добре, дори по-добре, отколкото бяха предполагали.


	Престоят в Шенън не продължи много — тук те само презаредиха резервоарите на самолета с гориво и взеха на борда един съветски пилот, който трябваше да осъществява връзката с авиодиспечерите в руското въздушно пространство. Когато самолетът се приземи, Джак се събуди и реши да се разтъпче, но после размисли и се отказа. Безмитните магазини можеха да почакат до обратния курс. Руснакът зае свободното място в кабинета и самолетът отново излетя.
	Настъпи нощ. Летецът беше в добро настроение и много разговорлив. Цяла Европа, обяви той, се радва на ясно и студено време. Джак наблюдаваше как долу се мяркаха и изчезваха оранжевожълтите светлини на английските градове. Вътре в самолета нарасна напрежението, не, по-скоро очакване може би, помисли си той, заслушвайки се в изменилия се тон на гласовете наоколо — те станаха по-високи, макар и не така гръмки. Не може да летиш към Съветския съюз и да не се чувстваш малко нещо заговорник. Скоро всички присъстващи преминаха към дрезгав шепот. Джак мрачно се усмихна, гледайки плексигласа на илюминатора, а неговото отражение попита: какво смешно има тук, по дяволите? Под самолета се показа водна повърхност — те летяха над Северно море към Дания.
	После пред очите му се разпростря Балтийско море. Изведнъж се забеляза линията, където се срещат Изтокът и Западът. На юг се виждаха весело осветените немски градове — всеки в ореол от ярки огньове. От другата страна на стената от бодлива тел, защитена от минни полета, обстановката изглеждаше съвсем друга. Всички пътници забелязаха разликата и разговорите се умърлушиха.
	Самолетът летеше по въздушния коридор G-24; щурманът, седящ отпред, държеше пред себе си на масичката една полуразгъната карта на Джепесън. Едно друго различие между двата блока беше оскъдицата на въздушни коридори на Изток. Ами тук не летят толкова много едномоторни самолети, припомни си Джак, и все пак една „Чесна“ съумя да прелети…
	— Започваме завой. Преминаваме към новия курс нула-седем-осем и влизаме в съветското въздушно пространство.
	— Ясно — отвърна след миг пилотът, командир на самолета. Към края на дългия полет той се чувстваше уморен. Те бяха достигнали ниво на полета 381, което означаваше, че летят на височина тридесет и осем хиляди и сто фута, или единадесет хиляди и шестстотин метра, както предпочитаха да назовават височината руснаците. На пилота не му харесваше измерването на височината в метри, макар че приборите на таблото за управление отчитаха и в двете измервателни системи. Завършвайки завоя, те прелетяха още шестдесет мили и пресякоха съветската граница при Вентспилс.
	— Ето че пристигаме — чу се нечий глас на няколко фута от Райън. От висините съветската територия през нощта бе толкова тъмна, че в сравнение с нея Източна Германия изглеждаше залята в празнични светлини подобно на Ню Орлиънс по време на празника Марди Гра. Той си спомни за спътниковите снимки, Направени през нощта. В тъмнината тъй лесно се разпознаваха лагерите на ГУЛАГ — рядко осветените квадрати на тъмния фон… каква мрачна страна, където се осветяват само затворите…
	За пилота мястото на пресичането на границата беше просто един знак на картата. Още осемдесет и пет минути при това ветровито време. Този въздушен коридор над съветската територия, наречен сега G-3, беше единственият, по който авиодиспечерите говореха на английски. В действителност нямаше никаква нужда от съветския летец в кабината. Той, разбира се, беше служител в разузнавателните служби на ВВС и можеше да окаже помощ само в случай на някакво произшествие. Всъщност на руснаците им харесваше идеята за позитивен контрол. Указанията относно височината на полета и курса, които се даваха чрез руския летец, бяха много по-точни от данните, получавани от авиодиспечерите в американското въздушно пространство, сякаш пилотът нямаше представа какво да прави без указанията, постъпващи от някой кретен на земята. Разбира се, и тук не мина без елементи на хумор. Американският пилот се казваше Пол фон Айк. Прадедите на полковника се преселили в Америка от Прусия преди сто години, но техните потомци не съумели да се откажат от представката „фон“, която някога е била тъй важна за общественото положение на семейството. Някой от тези прадеди сигурно е воювал тук, помисли си полковник Фон Айк, летейки над покритите със сняг руски равнини. И, разбира се, вероятно някой от роднините не тъй отдавна се е сражавал тук и е бил погребан на руска земя, над която той сега се носи стремително със скорост деветстотин и шестдесет километра в час. Смътно му минаваха мисли за това, какво ли биха казали те за него сега, докато светлосивите му очи шареха по хоризонта в търсене на светлини от други самолети.
	Като по-голямата част от пътниците, Райън можеше да определи височината на полета, гледайки надолу към далечната земя, но сега той не бе в състояние да стори това поради липсата на светлини на съветска територия. Той разбра, че подхождат към мястото за приземяване, едва когато самолетът започна широк завой наляво. Чу се свистенето на спускащите се задкрилки и Джак забеляза, че ревът на моторите позаглъхна. Скоро той започна да различава отделни дървета, които се мяркаха долу. Разнесе се гласът на пилота, предупреждаващ пушачите да загасят цигарите, и на таблото отново светна надписът „Притегнете коланите“. След пет минути те кацнаха на летище Шереметиево. Въпреки че всички аерогари в света си приличат, Райън имаше възможност да се убеди, че пистата за рулиране на Шереметиево е най-неравната от всички.
	Сега разговорът в самолета се оживи. Възбудата нарасна, когато пътниците видяха, че членовете на екипажа излизат от кабината. По-нататък всичко премина като насън. Ърни Алън бе посрещнат от група на съответното ниво и го откараха в една лимузина на посолството. Всички останали ги настаниха в един автобус. Райън седеше сам и наблюдаваше панорамата, която се мяркаше през прозорците на автобуса, произведен в Германия.
	Ще налапа ли истински Герасимов въдицата?
	Какво ще стане, ако не клъвне?
	А ако пък клъвне? — зададе си Райън въпроса с усмивка.
	Във Вашингтон всичко изглеждаше просто и ясно, но тук на осем хиляди километра от дома… ситуацията може да се окаже различна. Е, утре ще се изясни. Най-напред ще поспи, прибягвайки до помощта на червените таблетки, предоставяни на правителствените служби. После ще поговори с някои хора от посолството. Останалото ще се развива от само себе си.


>	20.
>	КЛЮЧЪТ НА СЪДБАТА

	Бибиткащите звуци на ръчния часовник разбудиха Райън. В стаята беше ужасно студено. Дори в десет часа сутринта по прозорците се виждаше скреж и той със закъснение разбра, че е забравил да провери дали работи отоплението в неговата стая. Първото обмислено действие, което предприе, това бе да си обуе топли чорапи. Стаята на Райън — официално наричана малогабаритен апартамент — се намираше на седмия етаж на посолството и гледаше към двора. Небето бе тъй забулено с оловносиви облаци, че се очакваше в най-скоро време да завали сняг.
	— Прекрасно — каза си Джак, и се запъти към тоалетната. Той знаеше, че може да бъде много по-лошо. Успя да се настани в този апартамент само защото неговият постоянен обитател караше меден месец. Джак поне се убеди, че водопроводът действа, а като погледна в шкафчето на стената, там откри една бележка, с която го молеха да не оставя след себе си безпорядък, както бе сторил това предишният гост. После Джак надзърна и в малкия хладилник. Абсолютно нищо. Ето с какво ме посреща Москва, помисли си той. Върна се в банята, където се уми и се обръсна. Излизайки от стаята, Джак се сблъска с още една странност в сградата на посолството: за да слезе от седмия етаж, първо трябваше да се изкачи на деветия и едва тогава с друг асансьор да се спусне на първия. Влизайки с бюфета, Джак все още с недоумение клатеше глава по този повод.
	— Е, свикнахте ли вече със смяната на часовите пояси? — поздрави го един друг член на делегацията. — Кафето е ей там.
	— Аз наричам това пътнически шок — отвърна Райън. После той си намери чашка и се върна на масата. — Кафето тук поне го бива. А къде са останалите.
	— Къртят навярно. Даже чичо Ърни. Аз успях да поспя по време на полета, слава богу, че ни раздадоха тези таблетки.
	— Да, аз също поспах — засмя се Райън. — Май че ще се чувствам по човешки, когато стане време за вечеря.
	— Не желаете ли да се поразходим? На мен ми се ще да се разтъпча из града, но…
	— Да, помня — кимна Райън. — Разходки по двойки.
	Обикновено това правило се отнасяше само до участниците в преговорите по разоръжаването. Но тази фаза на преговорите се смяташе за много важна и затова строгите правила се разпростираха върху цялата делегация.
	— Може би по-късно. Имам да свърша някаква работа.
	— Единствената възможност е днес и утре — напомни му дипломатът.
	— Знам — увери го Райън. Той стана, погледна часовника си и реши, че може да изчака до обяд. Организмът вече се справи със съня, който почти бе преминал на московския цикъл, но в стомаха все още оставаха съмнения. Джак се върна в служебните помещения. Коридорите бяха пусти. По тях патрулираха морски пехотинци. Момчетата изглеждаха много сериозни след неприятностите, които се бяха случили в посолството напоследък. В това съботно утро Джак не забеляза никакви признаци на делова активност. Той се приближи към съответната врата и почука, знаейки, че тя е заключена.
	— Райън?
	— Да. — Вратата се отвори, после я затвориха и отново заключиха.
	— Седнете. — Той се казваше Тони Кандела. — Е, какво става?
	— Ще проведем операция.
	— Това е нещо ново. Вие сте от разузнавателното управление, а не от оперативното — възрази Кандела.
	— Вярно. Иван също го знае. Сега слушайте, моите обяснения може да ви се сторят малко странни. — В продължение на пет минути Райън изложи същността на предстоящата операция.
	— И това според вас е „малко странно“? — Кандела облещи очи.
	— На определен етап от операцията ще ми трябва охрана. Имам нужда от някои телефонни номера, а също и от кола — когато възникне необходимост.
	— Ще ми се наложи да привлека агентите си.
	— Знаем за това.
	— Разбира се, ако всичко премине успешно…
	— Съвсем вярно. Ние сме готови да положим всички усилия за това.
	— Съпрузите Фоли запознати ли са?
	— Боя се, че не са.
	— Жалко. Това би се харесало на Мери Пат. Тя обожава риска. Ед повече се занимава с планиране. Значи вие очаквате той да клъвне в понеделник или вторник вечерта.
	— Такъв е планът.
	— Искате ли да ви кажа какво мисля за плановете — предложи Кандела.


	Бяха му позволили да спи. Лекарите пак предупреждават, помисли си с възмущение полковник Ватутин. Как да постигнеш нещо, когато те постоянно…
	— И пак същото име — уморено каза човекът със слушалките, — Романов. Ако вече говори насън, защо не признае…
	— Може би разговаря с призрака на последния император — пошегува се друг офицер. Ватутин вдигна глава.
	— Или с някой друг. — Полковникът поклати глава. Той за малко не задряма. Романов, фамилията на изчезналата руска династия, беше доста разпространена, дори един от членовете на Политбюро я носеше. — Къде е досието му?
	— Ето го. — Шегаджията извади папката от чекмеджето на бюрото и я подаде на Ватутин. Тя тежеше повече от шест килограма и се състоеше от няколко раздела. Ватутин знаеше почти всички материали наизуст, но бе съсредоточил вниманието си на последните два раздела. Сега той отвори първия.
	— Романов — измърмори той. — Някъде съм виждал тази фамилия. — Бяха му нужни петнадесет минути, за да прелисти набързо изподраните страници, без да ги разкъса.
	— Ето! — тържествуващо възкликна Ватутин. Това беше цитат от почетна грамота, написан с молив в полето на една страница. — Ефрейтор А. И. Романов, загинал в боя на 6 октомври 1941 година… безстрашно прикрил с танка си повредената машина на командира, позволявайки с това на капитан Филитов да спаси ранените членове на своя екипаж… — Да, разбира се, за това съм чел в една книга още като дете. Михаил Семьонович сложил ранените върху бронята на моторния отсек на друг танк, влязъл вътре и унищожил немския танк, от чийто изстрел изгорял танкът на Романов. Ефрейторът спасил живота на Михаил Семьонович и бил посмъртно награден с ордена „Червено знаме“… Ватутин замълча, забелязал, че назовава Филитов по име и презиме.
	— Преди почти петдесет години, нали?
	— Те са воювали заедно. Този Романов е служил в екипажа на Филитов през първите месеци на войната. Да, той е герой, загинал в боя за родината, защитавайки командира си — забеляза полковникът. И Михаил Семьонович все още разговаря с него насън…
	Край, Филитов, падна ми в ръцете.
	— Може би трябва да го събудим и…
	— Къде е лекарят? — прекъсна офицера Ватутин. Оказа се, че лекарят се стягаше да се прибира вкъщи, и когато го извикаха, никак не изпадна във възторг, но не се реши да спори с полковник Ватутин.
	— Как трябва да се подходи сега към него? — попита полковникът, след като разказа за Романов.
	— Той трябва да е уморен, но да бодърства. Това се постига много лесно.
	— Значи трябва да го събудим и…
	— Не, само не сега — поклати глава лекарят. — Не по време на БДО.
	— Какво?
	— Сън с бързи движения на очите. Така се нарича периодът, когато пациентът сънува сънища. Винаги се забелязва кога човек сънува — по движението на очите, независимо дали той говори насън или не.
	— Но оттук това не се вижда — възрази един от офицерите на КГБ.
	— Да. Може би трябва да помислим как да преустроим системата за наблюдение — замислено каза лекарят. — Впрочем това няма особено значение. През периода на БДО тялото му фактически е парализирано. Вие виждате, че той изобщо не се движи, нали? Това се осъществява чрез команда от мозъка, за да се предотврати нараняване на тялото по време на съня. Щом започне отново да мърда, това означава, че сънят е завършил.
	— Това дълго ли трае? — попита Ватутин. — Ние не желаем той да е прекалено отпочинал.
	— Зависи от пациента, всеки си има индивидуални особености, но не би трябвало много да се безпокоите. Поръчайте на тъмничаря да приготви закуската и щом започне да се движи, събудете го и го нахранете.
	— Да, естествено — усмихна се Ватутин.
	— След това няма да му позволим да заспи в течение на… е, да кажем осем часа или дори повече. Да, това е достатъчно. Устройват ли ви осем часа?
	— Напълно — заяви полковникът с по-голяма увереност, отколкото би следвало. Той стана и погледна часовника си, после позвъни в центъра и даде няколко разпореждания. Тялото му отчаяно се нуждаеше от сън и Ватутин се премести в една стая, където го очакваше удобно легло. Искаше добре да си отдъхне и да се приготви за момента, когато ще се нуждае от пълно напрежение на умствените сили. Полковникът се съблече и заповяда на един ординарец да му почисти ботушите и изглади униформата. Той се чувстваше толкова уморен, че дори му изчезна желанието да си пийне.
	Сега си ми в ръцете, измърмори той, унасяйки се.


	— Лека нощ, Беа — гръмко извика Канди от вратата, гледайки колата, в която седеше нейната приятелка. Тосиг се обърна и за последен път махна с ръка. Канди и Мижитурката не забелязаха яростта, с която тя пъхна ключа в дупката, за да запали колата. Тя премина само през половината от квартала, зави на един ъгъл и спирайки до бордюра, се втренчи в непроницаемата тъмнина.
	Те вече го правят, помисли си тя. Ах, как я гледаше той по време на цялата вечеря, а и тя — него! Тези кльощави ръчички вече бърникат копчетата на нейната блузка.
	Тя си запали цигара и се опря на облегалката, въображението й зарисува невероятни картини, докато сърцето й се свиваше от непоносима мъка. Пъпчивото лице и Канди. Наложи й се да издържи три часа от това мъчение. Както винаги, вечерята, направена от ръцете на Канди, бе великолепна. В течение на двадесет минути, докато домакинята се занимаваше с последните приготовления, тя трябваше да седи в хола с него, да слуша идиотските му шеги и да си налага волята да му се усмихва. Беше очевидно, че и на Алън тя също не се харесва, но тъй като бе приятелка на Канди, той се чувстваше задължен да бъде учтив с нея, учтив към бедната Беа, която му изглеждаше едва ли не стара мома, или как сега го наричат — тя разбра какво мисли той по неговите глупави очи. Лошо е, когато се отнасят с тебе снизходително, но да станеш предмет на съжаление…
	И ето сега той се докосва до нея, целува я, слуша нейното шепнене, сам шепти своите глупави, гадни нежни слова — а на Канди това й харесва. Как е възможно.
	Тосиг знаеше, че Канди не е само хубава. Тя имаше свободен дух. Имаше ум на откривател в съчетание с топла чувствителна душа. Тя бе способна на дълбоки чувства. Бе удивително женствена, а красотата й започваше в сърцето и се излъчваше навън чрез очарователна нежна усмивка.
	Ала тя сега се отдава на това жалко същество. Той навярно вече го прави. Тази мижитурка няма никаква представа, че не бива да се бърза и че човек трябва да прояви истинска любов и чувства. Готова съм да се обзаложа, че сега го прави, лигавейки се и хихикайки като някой ужасен петнадесетгодишен футболист. Как може тя да го приема?
	— О, Канди! — Гласът на Беа затрепери. Обхвана я пристъп на гадене и тя с мъка се овладя. После остана в автомобила още двадесет минути, задушавана от мълчаливо ридание, преди да се съвземе и продължи пътя си.


	— Какво е твоето мнение?
	— Според мен тя е лесбийка — отговори агент Дженингс след кратко размишление.
	— Но в досието й няма нито Дума за това, Пеги — забеляза Уил Пъркинс.
	— По това как гледа доктор Лонг, как се държи в присъствието на Грегъри… чувствам го инстинктивно.
	— Но…
	— Точно така — какво можем да направим? — съгласи се Маргарет Дженингс и подкара колата. За миг й хрумна мисълта да последват Тосиг, но бяха прекарали дълъг и уморителен ден, наблюдавайки я. — Нямаме никакви улики, и дори да се сдобием с нещо, ако се задействаме, може да се разрази ужасен скандал.
	— Допускаш ли вероятността и тримата…
	— Уил, ти пак се заглеждаш в онези списания — засмя се Дженингс и за миг унинието изчезна. Пъркинс беше мормон и изпитваше отвращение към порнографията. — Тези двамата са толкова влюбени един в друг, че не забелязват какво става около тях освен работата. Готова съм да се обзаложа, че даже разговорите им в леглото са засекретени. Работата е там, Уил, че Тосиг е изхвърлена от личния живот на своята приятелка и ревнува. Неприятно.
	— Какво да напишем в донесението?
	— Нищо. Нямаме основание — само догадки. — Бяха им възложили тази вечер да проверят съобщението за това, че около дома, където живеят Грегъри и Лонг, понякога се появяват чужди автомобили. Основание за такива слухове, реши агент Дженингс, изглежда, е недоволството на някоя местна пуританка, задето двамата млади хора живеят заедно, без да са оформили по съответния начин взаимоотношенията си. Самата Дженингс беше малко старомодна в това отношение, но съжителството не даваше основание да се подозират Грегъри и Лонг в нарушение на правилата за безопасност. От друга страна…
	— Все пак ние трябва да проверим тази Тосиг.
	— Тя живее сама.
	— В това няма съмнение. — Ще бъде нужно доста време, за да се подложи на проверка всеки служител в проекта „Чайният клипер“, но при такова разследване не бива да се бърза.


	— Не трябваше да идваш тук — веднага забеляза Таня. Лицето на Бизарина скриваше кипящата й отвътре ярост. Тя хвана Тосиг за ръка и я въведе в дома си.
	— Ан, но всичко това е толкова ужасно.
	— Заповядай, седни. Да не са те следили? — Идиотка! Перверзница! Бизарина току-що бе взела душ и беше само по халат, а на главата й имаше кърпа.
	— Не, гледах внимателно по целия път.
	Да, разбира се, каза си Бизарина. Тя щеше да бъде много изненадана, ако узнаеше, че това е истина. Въпреки лошо съблюдаваните правила за безопасност на обект „Чайният клипер“ — само като си помисли човек, че там са взели на работа такава като Тосиг — нейната агентка нарушаваше най-елементарните правила на разузнаването, пристигайки в дома й.
	— Не бива да оставаш тук дълго.
	— Знам. — Тосиг изсекна носа си. — Те току-що завършиха първия вариант на новата програма. Пъпчасалият урод съкрати с осемнадесет хиляди реда кодираната информация — успя да изхвърли всичко излишно. Разбираш ли, струва ми се, че е запомнил цялата нова информация — аз зная, че това е невъзможно дори за него, но все пак…
	— Кога ще можеш…
	— Не знам. — По лицето на Тосиг пробягна усмивка. — Виж, ако успееш да го привлечеш да работи за теб… Струва ми се, че само той истински разбира цялата програма — искам да кажа целия проект.
	За съжаление разполагаме само с теб, помисли си Бизарина. За следващата крачка й бяха нужни много усилия на волята — тя взе ръката на Тосиг.
	На Беа отново й потекоха сълзи. Тя едва ли не скочи в обятията на Таня. Руският капитан я притисна към гърдите си, мъчейки се да предизвика в себе си съчувствие към своя агент. В школата на КГБ имаше много лекции, чиято цел бе да научат офицерите как да се държат с агентите. Съчувствие и жестокост — ето това е основното, съчетаването на тези два елемента, макар и в различна степен при всеки индивидуален случай. С тях трябва да се отнасяш като с разглезени деца, редувайки похвали и порицания, за да ги направиш ефективни. А агент Ливия беше по-важна от другите.
	На Бизарина й бе Още по-трудно да си обърне лицето към главата на Тосиг, опряна на рамото й, и да я целуне по солената от сълзи буза. Разбирайки, че повече не се изисква от нея, Бизарина въздъхна с облекчение. От нея още не се бе изисквало повече, но тя живееше в постоянен страх, очаквайки, че ще дойде ден, когато Ливия ще го поиска — това нещо несъмнено щеше да се случи, ако Тосиг разбереше, че тази, към която има аспирации, не проявява никакъв интерес да я ухажва. Това изненадваше Бизарина. Беатрис Тосиг по своему притежаваше блестящ ум и без съмнение интелектуално превъзхождаше офицера от КГБ, който я ръководеше, но тя лошо се ориентираше сред хората. Върхът на иронията беше фактът, че тя много приличаше на Алън Грегъри — мъжът, предизвикващ отвращение у нея. Тосиг беше красива, по-изтънчена, ала не й достигаха способности да се докосне до сърдечните струни на друг човек. Грегъри навярно го бе направил, макар и един път в живота си, и в това се състоеше разликата между него и нея. Той първи завоюва сърцето на Канди, защото на Беатрис не й стигна смелост. Впрочем всяко зло за добро, помисли Бизарина. Отказът щеше да я унищожи.
	Би било интересно да се узнае какво представлява Грегъри, помисли Бизарина. Навярно още един учен сухар — нали така ги наричаха англичаните? Блестящ изследовател, впрочем всички учени, работещи в обекта „Чайният клипер“, са блестящи по един или друг начин. Това я плашеше. Общо взето, Беатрис се гордееше с участието си в такъв грандиозен проект, но тя го считаше за заплаха за световния мир и в това отношение Бизарина мислеше като нея. Грегъри бе един учен, стремящ се да преустрои света. На Бизарина й бяха понятни неговите стремежи. Тя също искаше да преустрои света, само че по друг начин. Грегъри и „Чайният клипер“ заплашваха това. Тя не изпитваше омраза към него. Ако така просто станеше дума за него, тя нямаше да каже нищо лошо за този човек. Обаче личните чувства нямаха никакво отношение към разузнавателната работа.
	— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Бизарина, когато потокът от сълзи стихна.
	— Трябва да си тръгвам.
	— Уверена ли си, че ще се справиш?
	— Да. Не знам кога ще мога…
	— Разбирам. — Таня я изпроводи до вратата. Поне да бе имала капка разум да остави колата в друг квартал, забеляза „Ан“. Тя изчака, стоейки до леко открехнатата врата, докато не се разнесе характерният рев на спортния автомобил. Затваряйки вратата, Бизарина си погледна ръцете и се запъти към банята, за да ги измие.


	Нощта рано се спусна над Москва, слънцето се скри зад облаците, от които започна да се сипе поредният сняг. Членовете на делегацията се събраха във фоайето на посолството, а после излязоха всички заедно, за да се настанят в определените автомобили за заминаване на тържествената вечеря. Райън се оказа в кола номер три — едно леко придвижване напред в сравнение с предишното посещение, забеляза той не без усмивка. Едва потеглило шествието от коли, той си спомни за забележката на шофьора още при предишното идване: имената на улиците в Москва съществуват, за да може да се определи колко дупки има по тях. Отправяйки се на изток, автомобилът се друсаше по неравните и полупусти московски улици. Пресякоха реката — вляво от тях се откри изглед към Кремъл — и преминаха край входа на парка „Горки“. Райън забеляза ярко осветения лед, на който имаше много пързалящи се с кънки въпреки обилния снеговалеж. Приятно му бе да види как се забавляват хората. Дори Москва, напомни той на себе си, е пълна с обикновени хора, водещи обикновен живот, но човек лесно забравя за това, ако работата го принуждава да мисли за една неголяма група неприятели.
	Колата се отклони на Октомврийския площад и след няколко завоя спря пред хотела на Академията на науките — една сграда с почти съвременна конструкция, която в Америка би могла да се вземе за бизнес-център. Между сивата бетонна стена на хотела и тротоара стърчеше върволица от поникнали брезички, отчаяно протегнали клони към забуленото небе. Райън поклати глава. Ако вали няколко часа, ще се любувам на приказна гледка. Температурата се приближаваше към нулата — Райън я оценяваше по Фаренхайт, а не по Целзий — и почти не духаше вятър. Докато вървеше към главния вход на хотела, той усещаше тежкия студен въздух.
	Вътре, както в по-голяма част от руските сгради, беше ужасно горещо. Джак си свали балтона и го остави на гардероба. Съветската делегация вече беше застанала в редица, за да приветства американските колеги, и американците преминаха покрай руските дипломати, здрависаха се с тях и се озоваха пред масата, заредена с бутилки, от която всеки се обслужваше и вземаше това, което му харесва. Деветдесет минути се отреждаха за аперитив и дружески разговори — преди да започне същинската вечеря. На Райън му хареса този замисъл. След порядъчно количество алкохол всяка храна ще ти се стори великолепна и така досега той не бе усетил истински вкуса на руските блюда, за които се твърдеше, че са над средното ниво. Залата беше бледо осветена и всеки можеше да наблюдава как пада снегът зад огромните стъкла на прозорците.
	— Здравейте, доктор Райън, радвам се да ви видя отново — чу се познат глас.
	— Сергей Николаевич, надявам се, че няма да карате кола тази вечер — забеляза Джак, правейки жест със своята винена чаша към чашата на Головко, пълна с водка. Бузите на съветския полковник вече бяха почервенели, а сините очи святкаха с весело опиянение.
	— Хареса ли ви вчерашният полет? — попита полковникът от ГРУ. Той се разсмя още преди Райън да е успял да отговори. — Още ли се страхувате да летите?
	— Да летя — никак. Обаче ме плаши ударът в земята — усмихна се Джак. Той винаги се отнасяше към собствените си страхове с хумор.
	— А, да, вие си бяхте увредили гръбнака по време на катастрофа с хеликоптер. Мога само да ви съчувствам.
	— Колко сняг се очаква днес? — Райън махна с ръка към прозореца.
	— Порядъчно. Веднъж наваля половин метър. Това не е много сериозен снеговалеж, утре ще има застудяване, небето ще се очисти и градът ще е покрит с ослепително бяла пелена. — Головко говореше почти като поет, вдъхновен от руската зима.
	Вечерята още не е започнала, а той е вече пиян, помисли си Райън. Е, тази вечер е за веселба и нищо повече, а руснаците умеят да бъдат дяволски гостоприемни, когато им се прище.
	— Как е семейството — попита Головко, без да обръща внимание на стоящия до него друг американски делегат.
	— Добре, благодаря. А вашето?
	Головко с жест покани Райън към масата с бутилките. Сервитьорите още ги нямаше. Офицерът от руското разузнаване избра още една чаша с прозрачна течност.
	— Да, с тях всичко е наред. — На лицето му се появи приветлива усмивка. Сергей Николаевич направо олицетворяваше руското гостоприемство. Усмихнатото лице изобщо не се промени, когато зададе следващия въпрос.
	— Доколкото разбирам, вие желаете да се срещнете с председателя Герасимов.
	Господи! Лицето на Райън сякаш се вкамени и той усети прескачане на сърцето.
	— Наистина ли? Как така ви хрумна подобна мисъл?
	— Райън, откровено казано, аз не съм от ГРУ. По-рано служех в Трето главно управление, но сега се занимавам с други проблеми — обясни той и отново се разсмя. Този смях беше напълно искрен. Той току-що бе доказал колко невярно е досието на ЦРУ, отнасящо се до неговата дейност, и опровергал мнението на Райън за себе си. Головко протегна ръка и го потупа по рамото. — Сега ще ви напусна. След пет минути ще минете през тази врата тук, зад вас, и ще тръгнете вляво, като че търсите мъжката тоалетна. След това ще ви покажат пътя. Разбрахте ли? — Той отново потупа Райън по рамото.
	— Да.
	— Днес повече няма да се видим. — Те си стиснаха ръцете и Головко се отдалечи.
	По дяволите, изруга наум Райън.
	В залата влезе една група цигулари от десетина човека. Те засвириха цигански мелодии, обикаляйки из залата. Музикантите явно здравата се бяха упражнявали, защото свиреха удивително съгласувано въпреки полумрака в залата и непрекъснатото преместване из нея. Докато музикантите шетат из залата, в която цари относителна тъмнина, ще бъде трудно да се различат отделните фигури, помисли си Джак. Всичко е изпипано професионално и това облекчава задачата. Сега той щеше да успее да излезе незабелязано и после да се върне.
	— Здравейте, доктор Райън — чу се непознат глас. Това беше един млад съветски дипломат, който водеше бележки и изпълняваше поръчения на по-високопоставени служители в Министерството на външните работи. Сега Джак разбра, че и той служи в КГБ. По всяка вероятност Герасимов считаше, че една изненада е недостатъчна. Той бе решил да порази Райън с всемогъществото на своя комитет. Е, да видим, помисли си Джак, но подобно бабаитство му изглеждаше лишено от смисъл и някак си несериозно. Всичко се развива много бързо, каза си той.
	— Добър вечер. Не помня да сме се срещали. — Джак бръкна в джоба си и се убеди, че верижката с ключовете е на мястото си. Той не бе забравил да ги вземе със себе си.
	— Казвам се Виталий. Вашето отсъствие от залата ще остане незабелязано. Тоалетната е ето там. — Той я показа с ръка. Джак му предаде чашата си и тръгна към вратата. Като я отвори, той за миг спря. Никой в залата не можеше да знае за това, което става, но простиращият се пред него коридор беше пуст — с изключение на мъжката фигура на другия край. Мъжът направи знак, приканвайки Райън да се приближи. Райън се отправи към него.
	Ето, започва.
	Младежът бе с атлетическо телосложение — на възраст не повече от тридесет години. И макар че фигурата му се скриваше под топлото зимно палто, той се движеше чевръсто и наперено като спортист, а лицето и проницателните очи издаваха, че е телохранител. Тук на Райън му хрумна мисълта, че няма да е лошо, ако се престори, че нервничи. За това не се изискваше особен талант. Мъжът го заведе зад ъгъла и му подаде един руски балтон и кожена шапка, а после съвсем лаконично каза:
	— Да вървим.
	Той го поведе по служебния коридор, през входната врата и попаднаха в студения въздух на една малка улица. Там ги чакаше друг мъж. Той мълчаливо кимна на младежа, съпровождащ Райън, който се обърна и направи знак на Джак да побърза. Уличката излезе на „Шабловка“ и те завиха надясно. На Джак му направи впечатление, че тази част на града изглежда стара и сградите са построени преди революцията. По средата на улицата се разпростираха трамвайните релси, закрепени в паважната настилка, а над главата се виждаха проводниците, снабдяващи трамваите с електроенергия. Тук покрай тях прогърмя един трамвай — всъщност бяха два, прикачени един с друг, и двата червено-бели. Райън и придружителят му се втурнаха да пресекат хлъзгавата улица по посока към една червена тухлена сграда, чийто покрив изглеждаше метален. Райън нямаше представа какво е това чак докато не завиха на ъгъла.
	Трамвайно депо, досети се той, спомняйки си за подобни съоръжения, които бе виждал по време на детството си в Балтимор. Релсите влизаха в него със завой, после се разклоняваха на няколко линии, водещи в различни посоки. Той се спря за момент, но спътникът му махна с ръка, призовавайки го да върви към крайния вход отляво. Вътре имаше трамваи, които в тъмнината изглеждаха като спящи животни. Райън с изненада забеляза, че в депото цареше пълна тишина. Тук трябваше да се разнася трясък на чукове, шум на машини и гласове на работници, но сега беше тихо и спокойно. Сърцето на Райън биеше с всичка сила, когато той премина покрай два неподвижни вагона. Неговият придружител се спря пред третия. Вратите на вагона бяха отворени, оттам излезе още един телохранител. Той се приближи към Райън бързо и професионално го обискира и след като не намери оръжие, му показа с палеца си входа на вагона.
	Беше очевидно, че вагонът току-що е влязъл в депото, защото по стъпалата все още имаше сняг. Райън се подхлъзна и щеше да падне, ако един от служителите на КГБ не го бе хванал за ръката. Мъжът погледна Райън с изражение, което на Запад би се придружило от усмивка, но руснаците не се усмихват, освен в случаите, когато им се прииска. Той се изкачи във вагона, държейки се здраво за дръжката.
	Това, което трябва да направя…
	— Добър вечер — чу се един глас. Той не беше силен, но в тишината звучеше отчетливо и ясно. Райън, примигвайки, се взря в тъмнината и видя оранжевото огънче на една цигара. Той пое дълбоко въздух и се приближи към него.
	— Председателят Герасимов, предполагам?
	— Не ме ли познавате? — Едва доловим смях. Мъжът щракна произведената на Запад запалка и мъничкото пламъче освети неговото лице. Това беше Николай Борисович Герасимов. В играещата светлина от пламъка на запалката лицето му се очертаваше в пълно съответствие с репутацията. Принцът на мрака в цялото си величие…
	— Сега ви познах — отвърна Джак, стремейки се да говори колкото се може по-спокойно.
	— Съобщиха ми, че желаете да поговорите с мен. И така, с какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той с вежлив тон, звучащ твърде странно в подобна обстановка.
	Джак се обърна и направи жест настрана към двамата телохранители, стоящи на входа на вагона. Не му се наложи да каже нищо на глас. Герасимов произнесе само една дума на руски и двамата телохранители изчезнаха от погледа.
	— Моля да ги извините. Те са длъжни да охраняват председателя на КГБ, а моите хора много сериозно се отнасят към своите задължения. — Той посочи седалката срещу себе си и с жест покани своя събеседник да заеме мястото. Райън седна.
	— Не знаех, че така добре говорите английски.
	— Благодаря. — Вежливо кимване, последвано от кратка забележка: — Обръщам ви внимание, че разполагаме с малко време. Имате ли някакви сведения за мен?
	— Да, имам. — Джак бръкна в джоба си. Герасимов за миг изтръпна от напрежение, но бързо се овладя. Само един луд можеше да се опита да убие председателя на КГБ, а Герасимов знаеше от досието на Райън, че американецът не се отнася към тази категория. — Искам да ви покажа нещо — каза Джак.
	— Какво? — въпросът прозвуча нетърпеливо. Герасимов не спадаше към хората, които обичат да чакат. Той следеше как ръцете на Райън бърникат нещо и с изненада чу стържене от метал срещу метал. Неловкостта на Райън изчезна, когато успя да снеме ключа от връзката. Сега той заговори като играч, съумял в последния момент да отнеме от съперника голяма печалба.
	— Ето. — Райън протегна ръката си, в която държеше някакъв предмет.
	— Какво е това? — с подозрение попита Герасимов. Стана нещо действително сериозно, което той никак не очакваше, и гласът издаде безпокойството му.
	Райън не го накара да чака. Гласът му прозвуча именно така, както го бе отработил, когато репетираше фразите миналата седмица. Но без да си дава сметка, той заговори по-бързо, отколкото бе замислил.
	— Това, председателю Герасимов, е ключът, с помощта на който бойните глави се привеждат в бойна готовност. Той е от съветския подводен ракетоносец „Червеният октомври“. Когато капитан първи ранг Марко Александрович Рамиус поиска в Америка политическо убежище, той го предаде на мен. Ще ви бъде приятно да узнаете, че на него му харесва новият живот в Америка, и не само на него, но също така на всички негови офицери.
	— Подводницата беше…
	Райън го прекъсна. Във вагона беше тъмно и все пак той забеляза как се промени изражението на лицето на Герасимов.
	— Потопена от собствените взривни заряди? Не. Вашият агент, намиращ се на борда на „Червеният октомври“ под прикритието на длъжността готвач — мисля, че се казваше Судец, — той… Няма смисъл да скривам. Аз го убих. Не съм особено горд с това, но иначе той щеше да ме убие. Което е истина, беше много смел младеж — каза Джак, спомняйки си за ужасните десет минути в ракетния отсек на подводницата. — Във вашето досие за мен не се говори нищо за участието ми в операцията, нали?
	— Но…
	Джак отново го прекъсна. Още не бе настъпило време за изящни маниери. Той трябваше здравата да го раздруса и да го лиши от самообладание.
	— Господин Герасимов, вие сте длъжен да изпълните това, което ще ви кажа.
	— Глупости. Нашият разговор свърши. — Обаче председателят на КГБ не побърза да стане и този път Райън го накара да почака няколко секунди.
	— Ние искаме да ни предадете полковник Филитов. Във вашия доклад пред Политбюро за инцидента с „Червеният октомври“ се твърди, че подводницата е унищожена и че опит за бягство в Америка вероятно никога не е бил замислян, а е била нарушена безопасността в ГРУ, където е имало проникване… Че командването на подводницата е получило фалшиви заповеди, след като нейният двигател е бил изваден от строя в резултат на саботаж. Тези сведения сте получили от агент Касий. Той работи за нас — обясни Джак. — Вие се възползвахте от този инцидент, за да се избавите от адмирал Горшков и да засилите контрола си над вътрешната безопасност на Въоръжените сили на СССР. Те няма да ви го простят, нали? Значи, ако вие не ни предадете полковник Филитов, през следващата седмица ще бъде организирано изтичане на информация за публикуване в неделните издания. Там ще се представят някои подробности от операцията, ще се появи снимка на подводницата в закрития сух док в Норфолк, щата Вирджиния. После ще предоставим на репортерите капитан първи ранг Рамиус. Той ще разкаже, че заместник-командирът по политическата част — това е един от офицерите на вашето Трето главно управление — е взел активно участие в бягството и също се е обърнал с молба за политическо убежище. За съжаление, ще каже Рамиус, скоро след пристигането в Америка Путин е починал от сърдечна криза. Това, разбира се, е лъжа, но опитайте се да я опровергаете.
	— Няма да ви се удаде да ме шантажирате, Райън. — Гласът на председателя на КГБ сега не звучеше толкова убедително.
	— И ето какво още. Стратегическата отбранителна система няма да стане предмет на преговорите. Вие навярно вече сте съобщили на членовете на Политбюро, че американците са готови за това? — попита Джак. — С вас е свършено, господин Герасимов. Ние сме в състояние да ви унищожим и опозорим и вие се оказахте прекалено добра мишена, за да пропуснем. Ако не ни върнете Филитов, ние ще разгласим немалко други неща. Някои ще бъдат потвърдени, но тези, които действително са сериозни, ние категорично ще отречем. ФБР незабавно ще започне разследване с цел да открие източника на изтичането на информация.
	— Вие правите всичко това не заради Филитов — каза Герасимов. Той бе успял да се справи с вълнението.
	— Не само заради него. — И Райън отново го застави да чака. — Искаме вие също да се прехвърлите при нас.
	След пет минути Джак излезе от трамвая. Придружителят го съпроводи обратно до хотела. На Райън му направи силно впечатление организацията на разговора с председателя на КГБ, обхващаща и най-незначителните подробности. Преди да влезе в залата, му почистиха обувките. Когато се озова вътре, той се запъти право към масата с бутилките, но я намери празна. Тогава той съзря един сервитьор с поднос и сграбчи първата чаша, която му попадна. Оказа се, че е водка. Джак я гаврътна на екс и пресегна за втора. Когато свърши и с нея, си помисли: а къде всъщност е тоалетната. Оказа се, че тоалетната е именно там, където му бе казал Головко. Джак успя да стигне навреме.


	Напрежението, царящо тук, никога досега не се бе усещало толкова много при компютърното моделиране. Подобно нещо още не бе провеждано, разбира се, това предизвикваше и интереса към изпитанието. Наземният управляващ компютър не знаеше какво прави, както и всички останали. В един от тях бе заложена програма, в съответствие с която той съобщи за една поредица от далечни радиолокационни контакти. В него само постъпваха различни сигнали, подобни на тези, които идваха от спътника „Летящият облак“, обикалящ около земята. На свой ред те се препращаха на един от комуникационните спътници, разположени на геостационарна орбита. Компютърът предаде тази информация на компютъра за наземен контрол, който сравни получените данни със заложените в него критерии, указващи за необходимостта от вземане на мерки против открито оръжие, и стигна до извода, че случаят е точно такъв. За привеждане на лазерите в работно състояние бяха необходими няколко секунди и след като те изминаха, постъпи доклад за готовност. Фактът, че въпросните лазери в действителност не съществуваха, не се отнасяше към същността на изпитанието. Но що се отнася до наземното огледало, то имаше най-непосредствено отношение към него и отреагира веднага на командата на компютъра, изпращайки въображаем лазерен лъч на релейното огледало, намиращо се на осемстотин километра над повърхността на земята. Това огледало, до съвсем неотдавна намирало се на борда на космическата совалка и сега инсталирано в Калифорния, получи отправената към него команда и по съответния начин измени своята конфигурация, насочвайки лазерния лъч към бойното огледало. Последното се намираше не в Космоса, а в завода „Локхийд“ и командата постъпи там по наземна линия за връзка. По най-точен начин се регистрираше както азимутът, така и постоянно изменящото се фокусно разстояние и при трите огледала. Тези сведения се препредаваха на анализиращия компютър в центъра за управление на проекта „Чайният клипер“.
	Имаше няколко причини, диктуващи необходимостта за провеждане на изпитанието преди няколко седмици, на което присъства и Райън. Потвърждавайки правилността на архитектурното оформяне на системата, бе получена също така безценна емпирическа информация по функционалните характеристики на техническото оборудване. В резултат на това се появи възможност да се моделират реални изпитания на земята с почти абсолютна увереност в данните, получени по теоретически път.
	Грегъри търкаляше между дланите си химикалката, наблюдавайки данните, които се появяваха на екрана на терминала. Той току-що бе престанал да я дъвче, опасявайки се, че химикалът може да изтече в устата му.
	— Добре, ето последния залп — забеляза инженерът. — Окончателният резултат…
	— Само погледнете! — възкликна Грегъри. — Деветдесет и шест от сто! Каква е продължителността на цикъла?
	— Нула цяло нула-едно-шест — отговори експертът по компютърното осигуряване. — Това е с нула цяло нула-нула-четири под номиналното — ние можем още веднъж да проверим всяка команда по прицелването, докато лазерът завършва цикъла…
	— И това само по себе си увеличава КПД с тридесет процента — забеляза Грегъри. — Даже можем да изпробваме системата „стреляй-погледни-стреляй“ вместо „стреляй-стреляй-погледни“ и в края на краищата пак ще ни остане време. — Той скочи на крака. — Момчета, ние постигнахме своето! Усъвършенстването на програмното осигуряване е завършено! С четири месеца по-рано, отколкото обещахме!
	В стаята избухнаха гръмки приветствени викове и никой не можеше да разбере на какво се дължаха те освен групата от тридесетте човека.
	— Сега е ваш ред, лазерни глупаци — възкликна един от присъстващите. — Хващайте се на работа и създайте своя лъч на смъртта.
	— Я не обиждай „лазерните глупаци“! — засмя се Грегъри. — Аз също работя с тях.
	През това време Беатрис Тосиг преминаваше по коридора покрай вратата на път за административно съвещание и чу възгласите. Тя не можеше да влезе в лабораторията — на вратата имаше кодова брава с неизвестни за нея комбинации, — но това не беше и необходимо. Експериментът, за който намекнаха предишната вечер, по време на вечерята, току-що бе завършил. Неговият резултат беше очевиден. Канди се намираше там вътре, навярно държейки Мижитурката за ръката, помисли Беа. Тя премина покрай вратата, без да се спира.


	— Слава богу, че няма много лед — забеляза Манкузо, гледайки през перископа. — Мисля, два фута, може би три.
	— Тук трябва да има очистен канал. Ледоразбивачите постоянно работят, за да поддържат пристанищата отворени — каза Рамиус.
	— Спуснете перископа — изкомандва капитанът и се приближи до масичката, върху която лежеше морска карта. — Ще се преместим на две хиляди метра на юг и ще легнем на дъното. Там ще бъдем под надежден покрив извън достижимостта на разните „Гриши“ и „Мирки“.
	— Слушам, капитане — отвърна помощникът.
	— Хайде да пием кафе — покани Манкузо Рамиус и Кларк. Той ги поведе по стълбата към долната палуба, после по коридора на десния борд, докато стигнаха каюткомпанията. Въпреки че през последните четири години неведнъж се бе занимавал с подобни операции, Манкузо нервничеше. Сега се намираха в район, където дълбочината е по-малко от шестдесет метра, в пределите на видимостта от съветския бряг. Ако ги откриеше съветски военен кораб, те щяха да бъдат нападнати. Такова нещо се бе случвало по-рано. И макар че досега нито една западна подводница не бе понесла сериозни щети, това все пак можеше да стане за първи път, особено ако проявят недостатъчна бдителност и считат, че всичко ще се оправи от само себе си, помисли си капитанът на американската подводница „Далас“. Шестдесетсантиметров лед — това беше прекалено много за патрулните кораби от класа „Гриша“ с тънка обшивка на корпуса, те няма да могат да си пробият път през такъв лед, а тяхното главно оръжие за борба с подводниците, многоцевният ракетен бомбомет, известен като RBU-600, е безполезен при заледена повърхност, но „Гриша“ може да извика на помощ подводна лодка. Тук се базираха руски подводници. Хидролокаторът на „Далас“ бе доловил шума на две от тях предишния ден.
	— Желаете ли кафе, сър? — попита матросът, обслужващ офицерската каюткомпания. Капитанът кимна и той донесе кафеник и чашки.
	— Уверен ли сте, че се намираме достатъчно близко — обърна се Манкузо към Кларк.
	— Да, ще мога да сляза и да се върна обратно.
	— Мисля, че няма да бъде никак забавно — забеляза капитанът.
	Кларк се усмихна.
	— Именно затова ми плащат толкова много. Аз…
	За миг разговорът секна. Корпусът на подводната лодка, отпускайки се на дъното на Балтийско море, едва доловимо изскърца и леко се наклони. Манкузо погледна в кафето и стигна до извода, че наклонът представлява шест-седем градуса. Гордостта на подводничаря не му позволяваше да изявява чувствата си пред външни лица, но никога не му се бе налагало да извършва такива маневри, поне с „Далас“. Само няколко подводници във Военноморския флот на САЩ бяха оборудвани за провеждане на подобни операции. Специалистите познаваха подводните кораби от този тип от първи поглед по разположението на някои детайли на корпуса, но „Далас“ не спадаше към тях.
	— Интересно, колко време ще бъде нужно за това? — попита Манкузо, гледайки към тавана.
	— Напълно възможно е операцията въобще да не се състои — забеляза Кларк. — Половината подобни операции се отменят в заключителния етап. Веднъж ми се наложи да седя и да чакам заповед в продължение… сега си спомням — да, дванадесет дни. Струваше ми се, че времето се разтяга безкрайно. В края на краищата отмениха задачата.
	— Не можете ли да кажете колко пъти се е случвало така? — поинтересува се Рамиус.
	— Не, извинете, но не мога — поклати глава Кларк.
	— Знаете ли, когато бях момче — в гласа на Рамиус прозвучаха носталгични нотки, — идвах тук да ловя риба. Точно на това място, където сега стоим, много пъти. И през ума не ни е минавало, че и вие, американците, ще ловите тук риба.
	— Живеем в безумен свят — съгласи се Кларк. — Има ли риба в тоя район?
	— През лятото — доста много. Чичо Саша ме вземаше със себе си на своята лодка. Така се запознах с морето и станах моряк.
	— А този район патрулира ли се? — попита Манкузо, връщайки всички към действителността.
	— Да, но не може да се очаква голяма степен на боеготовност. Вашите дипломати се намират в Москва, така че вероятността от военен конфликт е малка. Надводните кораби, патрулиращи в този район, принадлежат главно на КГБ. Те охраняват границата от контрабандисти — и шпиони. — Той направи жест по посока на Кларк. — Малко ефективни са против подводниците, но когато тръгнах на последното плаване, ситуацията вече се променяше. Увеличи се броят на корабите, предназначени за борба с подводници, в Северния флот и както чух, в Балтийския. Обаче този район е труден за откриване на подводници. Тук постъпва прекалено много прясна вода от реките, а има и лед над главите ни — всичко това прави условията за хидролокация много лоши.
	Звучи обнадеждаващо, помисли Манкузо. Корабът му се намираше в състояние на повишена боеготовност. Сонарното оборудване функционираше непрекъснато и щеше да действа, докато не получат сигнал за отбой. Той можеше да приведе в движение „Далас“ за по-малко от две минути след получаването на шифровано съобщение, а това е повече от достатъчно, реши капитанът.


	За Герасимов също бе дошло време за вземане на решения. Той седеше сам в кабинета си. Герасимов беше човек, умеещ да сдържа емоциите си с желязна хватка дори тогава, когато около него нямаше никой, отличавайки се в това отношение от по-голяма част от руснаците. Малко са хората, които умеят да разглеждат проблема за собствената си гибел с пълна обективност.
	Председателят на Комитета за държавна сигурност направи оценка на своето положение тъй всеобхватно и невъзмутимо, както бе свикнал да оценява различните аспекти на възложените му задължения. „Червеният октомври“. Всичко започна именно оттук. Герасимов се възползва от инцидента с „Червеният октомври“, за да подчини на себе си адмирал Горшков, а после и да се избави от него напълно. Благодарение на този инцидент той също засили влиянието на Трето главно управление. В последно време военните бяха започнали сами да се занимават с въпросите на своята безопасност, но Герасимов съумя, позовавайки се на доклада на своя агент Касий, да убеди Политбюро, че само КГБ е в състояние да осигури лоялността и безопасността на съветските военни. Тези негови действия предизвикаха крайно недоволство в Министерството на отбраната. Герасимов докладва на ръководителите на страната, отново въз основа на сведенията от Касий, че „Червеният октомври“ е унищожен. Касий съобщи на КГБ, че Райън се намира под следствие и…
	И ние — аз — с двата крака в капана.
	Как да обясни случилото се на Политбюро? Един от най-добрите негови агенти се оказа превербуван — но кога? На него ще му зададат този въпрос, а той няма да знае отговора; затова всички материали, получени от Касий, ще бъдат под подозрение. Въпреки че от този агент бе постъпила много ценна информация, съобщението, че той е бил превербуван, а кога — неизвестно, щеше да опорочи всичко. А следователно превъзнасяната прозорливост на Герасимов относно политиката на Запада, която се ползваше с такава тежест, сега нямаше да струва нищо.
	Той погрешно информира Политбюро, че екипажът на подводницата не се е обръщал с молба за политическо убежище и не му се удаде да разкрие грешката. Американците бяха успели да постигнат огромни успехи в разузнавателната дейност, но КГБ дори не подозираше за това. ГРУ също не можеше да се похвали с успехи в това отношение, но този факт слабо го утешаваше.
	Най-накрая Герасимов докладва, че американците коренно си променят подхода по ограничаване на въоръженията — и това също се оказа невярно.
	Ще оцелея ли след едновременното разкриване на трите провала? — запита се Герасимов.
	Едва ли.
	В миналото можеха да го разстрелят и тогава решението щеше да бъде много по-просто. Нито един човек не избира сам смъртта, поне един разумен човек няма да стори това, а Герасимов притежаваше необикновено хладен интелект, на който се опираше във всички свои постъпки. Но тези неща вече не се случват. Сега ще го свалят от поста председател на КГБ и ще му възложат второразрядна работа в някое министерство, където ще прелиства книжа. Контактите му в КГБ ще загубят всякакъв смисъл, освен дето ще се ползва от такива безполезни привилегии като достъп до закритите магазини. Минувачите ще го гледат на улицата право в лицето, без да изпитват страх от неговата власт, ще го посочват с пръст и ще му се смеят зад гърба. Служителите в новото ведомство постепенно ще загубят към него всякакво уважение, ще започнат да влизат в пререкания и даже да крещят по него, когато узнаят, че цялата му власт завинаги е изчезнала. Не, каза си той, няма да издържа такова нещо.
	Значи следва да поиска политическо убежище? От един от най-могъщите хора в света да се превърне в наемник, просяк, изтъргувал това, което знае, за пари и комфорт? Герасимов знаеше, че животът му ще стане по-удобен в чисто материален план — но да загуби властта!
	В края на краищата проблемът се състоеше именно в това. Независимо дали ще напусне страната, или ще остане в нея, той трябва да се превърне в друг, обикновен човек… Но нима това няма да е равносилно на смърт?
	Тогава как да постъпи?
	Необходимо е да промени своята позиция, да промени правилата на играта, да направи нещо радикално… но какво?
	Предстои му да избира между позор и бягство. Нима му се налага да загуби всичко, заради което се е трудил, и изведнъж да се окаже пред такъв избор?
	Съветският съюз не е страна на хазартни играчи. Неговата национална стратегия винаги е отразявала страстта на всички руснаци към шахмата, една игра, състояща се от поредица внимателни, премислени ходове, без да се подлага на опасност собствената позиция, готови винаги да я защитят по пътя на завоюването на неголямо, постепенно растящо преимущество веднага щом възникне такава възможност. Именно така действаше Политбюро. То се състоеше предимно от такива хора. Повече от половината от тях бяха апаратчици, говорещи подходящи фрази и използващи и най-малките възможности да извършат маневрите, които се очакват от тях. Те бяха завоювали изкачването си по йерархическата стълбица с търпение и невъзмутимост, чието съвършенство можеха да изложат около заседателната маса в Кремъл. Обаче целта на тези хора бе да сдържат онези, които се стремят към властта — хазартните играчи. Нармонов принадлежеше към тях, Герасимов също. Той водеше своя собствена игра, в хода на която сключи съюз с Александров, и доказвайки пред него идеологическата си чистота, той шантажира Ванеев и Язов, като ги застави да предадат своя покровител.
	Една такава игра беше прекалено опияняваща, за да се откаже тъй леко от нея. Да, той трябваше да промени правилата на играта, всъщност в играта да няма никакви правила освен едно: да излезе победител.
	Ако той вземеше връх, нима позорът щеше да има някакво значение?
	Герасимов извади от джоба си ключа и за пръв път го разгледа на светлината от настолната лампа. Нищо особено, помисли си той, изглежда съвсем обикновен. Обаче ако се използва, както е предписано, той ще направи възможна гибелта… на петдесет милиона? На сто? Или на още повече? Служителят на Трето главно управление на подводните ракетоносци и на пусковите установки с наземно базиране притежаваше такава власт — замполитът, офицерът, отговарящ за идеологическото възпитание на военнослужещите, единствено той имаше право да приведе бойната глава в бойно състояние, без което ракетите представляват само впечатляващ фойерверк. Стига само да завъртиш този ключ по съответния начин и в съответното време — Герасимов знаеше това, — и ракетите ще се превърнат в най-страшното оръжие за унищожение, което изобщо е създадено от човека. Един път изстреляни, вече нищо не можеше да ги спре…
	Но правилата на играта трябва да се променят, нали?
	С какво мога да заплатя, за да стана човек, способен на такива постъпки?
	— Да, разбира се! — Герасимов се усмихна. За това можеше да заплати с всичко, с всички останали правила на играта, взети заедно, и изведнъж той си спомни, че американците вече ги бяха нарушили, убивайки куриера си на сточната гара в автозавода „Москвич“. Той вдигна слушалката и извика свързочния офицер. За първи път разликата в меридианите щеше да бъде благоприятна за председателя на КГБ.


	Доктор Тосиг много се изненада, когато видя оставения за нея знак. В едно нещо можеше да се разчита на Ан — тя никога не променяше установения ред. Въпреки че Беа тъй импулсивно бе посетила дома на оперативния си ръководител, този път следваше своето обичайно съботно разписание, когато се отправи към търговския център. Тя остави датсуна сравнително далече за всеки случай, опасявайки се, че някой кретен със своята таратайка ще удари вратата на нейната спортна кола. Приближавайки се към търговския център, Беа видя волвото на Ан. Козирката от страната на шофьора беше спусната. Тя си погледна часовника и се забърза към входа. След като влезе, зави наляво.
	Пеги Дженингс работеше днес сама. Имаха прекалено малко хора, за да изпълнят задачата в срока, който им бе спуснат от Вашингтон. Обаче това не й се случваше за първи път, нали? Обстановката беше и проста, и сложна. Тя лесно проследи обекта до търговския център, но когато Тосиг се озова вътре, наблюдението беше практически невъзможно освен с цяла група добре подготвени агенти. Пеги стигна входната врата само една минута след обекта, но вече знаеше, че я е загубила. Е, това е само предварителна проверка. Нищо страшно, каза си Дженингс, отваряйки вратата.
	В просторния коридор на търговския център служителката на ФБР погледна в началото наляво, после надясно, но не видя обекта. Тя се намръщи за миг, после продължи да върви по-нататък, заглеждайки се ту в един магазин, ту в друг и зяпайки уж безцелно по витрините, докато не реши, че Тосиг навярно е отишла на кино.


	— Здравей, Ан!
	— Здрасти, Беа! — отвърна Бизарина, която се намираше в „Евини листа“. — Как си?
	— Имам много работа напоследък — отвърна доктор Тосиг. — Стои ти чудесно.
	— На нея всичко й лепне — забеляза собственичката.
	— По-добре, отколкото на мен — съгласи се мрачно Тосиг. Тя сне един костюм от най-близката закачалка и се приближи с него към огледалото. Костюмът имаше строга кройка и съвсем точно съответстваше на настроението й. — Може ли да го премеря?
	— Да, разбира се — с готовност откликна собственичката. Костюмът струваше триста долара.
	— Да ти помогна ли? — предложи Ан.
	— Да, ще ти бъда благодарна. Тъкмо ще ми разкажеш какво правиш.
	Двете жени влязоха в пробната. Като издърпаха завесата, те се унесоха в приказки, дърдорейки за всякакви дреболии — неща, за които най-често приказват хората, било мъже или жени. Бизарина й предаде листчето хартия и Тосиг бързо прочете написаното. Тя заекна в разговора и след миг кимна. Лицето й отразяваше цяла гама от чувства — от смайване до съгласие, после се появи нещо, което съвсем не се нравеше на Бизарина — но в КГБ плащат не за това да ти харесва работата.
	Когато излязоха от кабината, собственичката забеляза, че костюмът стои като излят по фигурата на клиентката. Тосиг се разплати като по-голяма част от купувачите — с кредитна карта. Ан й махна с ръка за сбогом и се отправи покрай входа на оръжейния магазин към изхода на търговския център.
	Дженингс видя след няколко минути как обектът излезе в коридора с прозрачна пластмасова торбичка. Значи ето каква е била работата. Тъй като онази вечер нещо я безпокоеше, днес Тосиг е тръгнала по магазините, за да си подобри настроението, и си е купила още един костюм. Дженингс вървя по петите й още един час и за днес сложи край на наблюдението. Вятър работа, помисли си тя.


	— Той е удивително хладнокръвен позьор — каза Райън на Кандела. — Аз не разчитах, разбира се, че ще скочи на шията ми да благодари за предложението, но очаквах, че все пак някак си ще отреагира.
	— Поне сега знаем, че ако налапа въдица, то лесно ще ви съобщи за това.
	— Да, вярно е.


>	21.
>	АНОНС С ВАЛЕ

	Стрелеца се помъчи да се убеди, че времето не е ничий съюзник, но разбираше, че не е така. Небето беше ясно, североизточният вятър, духащ от студения център на Сибир, смразяваше дъха с леденото си съприкосновение. Стрелеца мечтаеше за облаци. Сега муджахидините можеха да се движат само в тъмнината. По тази причина придвижването беше бавно и колкото по-надълбоко навлизаха в съветска територия, толкова по-голяма бе вероятността да ги забележат, а след като ги забележат…
	Нямаше смисъл да се мисли за последствията. Достатъчно бе да вдигнеш глава и да видиш бронетранспортьорите на шосето, водещо към Дангара. Там бе дислоциран поне батальон, ако не и цял полк, мотопехота, непрекъснато патрулираща по шосето и съседните пътища. Отрядът на Стрелеца беше голям и добре въоръжен — по стандартите на муджахидините, — но в бой срещу един руски полк само Аллах можеше да ги спаси. А може би и Той ще бъде безсилен, помисли си Стрелеца и тутакси се упрекна за неизказаното богохулство.
	Синът му се намираше някъде тук, наблизо, може би на разстояние, по-малко от това, което те бяха изминали — но къде? Той нямаше никога да намери мястото. Стрелеца не се съмняваше в това. Надеждата отдавна го бе напуснала. Синът му щеше да бъде възпитан по чужди, неверни обичаи, а на баща му не оставаше нищо друго, освен да се моли за него, да моли Аллаха да му върне момчето, преди да е станало прекалено късно. Да се крадат деца — това несъмнено е най-отвратителното от всички престъпления. Да ги лишиш от родители, от вяра… няма смисъл да мисля за това, помисли си Стрелеца.
	Всеки от неговите бойци имаше основание да мрази руснаците. Убити и разпръснати семейства, разрушени домашни огнища. Неговите хора не осъзнаваха какво представлява съвременната война. Като „примитивни варвари“ те предполагаха, че само бойците вземат участие в битките. Стрелеца знаеше, че положението се е променило много преди те да са се появили на света. Той не разбираше защо цивилизованите нации са изоставили това разумно правило, но му бе достатъчно да знае, че войната се води по други закони. След осъзнаването на тази истина той стигна до извода, че неговата съдба не е тази, която би си избрал. Чудя се, помисли си Стрелеца, дали може човек действително да избира съдбата си, или се намира в по-могъщи ръце от тези, които държат книга или пушка? Ала това беше още една сложна и безполезна мисъл, тъй като за Стрелеца и неговите хора светът се свеждаше до няколко елементарни истини и няколко обекта на дълбока омраза. Може би това някога щеше да се промени, но за муджахидините светът се ограничаваше до това, което те можеха да видят и чувстват сега. Да се захващат с по-дълбоко изследване, означаваше да изгубят от погледа най-важното, а това влачеше след себе си смърт. Единствената велика мисъл, Която обединяваше хората му, беше вярата, и засега това им стигаше.
	Последният бронетранспортьор на колоната изчезна зад завоя на шосето. Стрелеца поклати глава. Стига съм размислял, помисли си той. Руснаците, които той току-що бе наблюдавал, си седяха вътре в своите гъсенични бронетранспортьори, където се топлеха от радиаторите на бойните машини; намирайки се вътре, те не можеха внимателно да наблюдават обстановката наоколо. Това беше от полза за муджахидините. Той вдигна глава, погледна хората си, облечени в руски камуфлажни комбинезони; те се криеха зад камъните, в пукнатините, разпределени по двойки, което позволяваше на единия да спи, докато другият, подобно на командира, бодърстваше и охраняваше.
	Стрелеца вдигна глава към небето и видя, че слънцето клонеше към залез. Скоро то щеше да се хлъзне зад планинските хребети и отрядът да възобнови движението си на север. Той забеляза слънчевия отблясък от алуминиевата обшивка на един самолет, извършващ завой високо над главите им.


	Полковник Бондаренко седеше до прозореца и гледаше надолу грозните върхове. Той си спомни за своето кратко пребиваване в Афганистан, за безкрайните, убийствено трудни преходи по планините, където човек може да направи цяла обиколка в кръг и все да му се струва, че върви нагоре. Полковникът поклати глава. Поне това оставаше назад в миналото. Той бе отслужил своето, изпитвайки вкуса на боя, и сега отново можеше да се занимава с приложна наука, която в края на краищата бе неговата първа любов. Бойните операции — това е игра за младежи, а Генадий Йосифович вече минаваше четиридесетте. Веднъж доказа, че може да се катери по скалите не по-лошо от младите войници. Бондаренко реши никога повече да не повтаря подобен подвиг. При това сега го безпокоеше нещо съвсем друго.
	Какво ли става с Михаил Семьонович? — попита се той. Когато Филитов изчезна от Министерството на отбраната, Бондаренко напълно естествено предположи, че старият полковник се е разболял. Щом изминаха няколко дена и Михаил Семьонович не се появи на работа, той стигна до извода, че болестта е сериозна, и дори се обърна към министъра, за да узнае дали не са настанили Филитов в болница. Получи успокоителен отговор, но сега съмненията се върнаха. Отговорът на маршал Язов беше доста припрян — а после Бондаренко получи заповед да се върне на обекта „Ярка звезда“ и да проведе там подробна инспекция. На полковника му се стори, че искат временно да го махнат оттук, за да не пречи — но защо? Такава ли е реакцията на Язов спрямо неговия най-невинен въпрос за здравето на Филитов? Да, и проследяването, което той забеляза. А ако тези неща бяха свързани помежду си? Тяхната взаимовръзка беше толкова очевидна, но Бондаренко я отхвърли, без дори да се замисля над нея. Немислимо е, каза си той наум, Михаил Семьонович да е обект на разследване, а още по-невероятно е да се предположи, че в резултат на едно такова разследване могат да открият убедителни доказателства за някакви злодеяния. Най-вероятно, направи извод Бондаренко, маршал Язов е изпратил полковник Филитов в някаква съвсем секретна командировка. Той и в миналото е изпълнявал такива поръчения на министъра. Бондаренко погледна надолу към масивния бент на Нурекската ВЕЦ. Втората линия от електропроводи е вече опъната, забеляза той. Самолетът спусна задкрилките и колелата за кацане на аерогарата в Душанбе. Веднага след приземяването Бондаренко стана, тръгна към изхода и първи се спусна по стълбата.
	— Добре дошъл, Генадий Йосифович!
	— Здравейте, другарю генерал! — отвърна с известна изненада Бондаренко. Той не очакваше, че на аерогарата ще дойде самият Покришкин.
	— Да тръгваме — покани го той, след като отговори на приветствените слова на полковника. — Защо да се друсате в този стар автобус? — Той направи знак на сержанта, който тутакси изтръгна куфара от ръката на Бондаренко.
	— Не биваше сам да идвате на аерогарата.
	— Глупости. — Генералът възглави шествието, насочващо се към личния му хеликоптер, чийто ротор вече набираше обороти. — Надявам се, че някога ще ми се удаде да прочета доклада, който сте написали. Вчера на обекта наведнъж пристигнаха трима министри. Сега всички разбират колко важен е нашият проект. Финансирането се увеличава с двадесет и пет процента. Иска ми се да умеех да пиша такива доклади.
	— Но аз…
	— Полковник, не искам да слушам възражения. Вие сте видели истинското положение и сте успели да го предадете на другите. Сега вие станахте част от нашето семейство, един от хората, на които възлага своите надежди „Ярка звезда“. Аз ви моля сериозно да помислите дали можете да дойдете тук на постоянна работа, след като тази командировка завърши. Съдейки по вашето досие, вие имате блестящо техническо образование и добри административни способности. Нужен ми е заместник, на когото бих могъл да разчитам. — Той се обърна към Бондаренко със заговорнически вид. — Какво смятате, ще успея ли да ви убедя да преминете към ВВС?
	— Другарю генерал, аз…
	— Знам, знам. Офицерът от Съветската армия винаги ще си остане офицер от Съветската армия. Няма да разглеждаме това като недостатък. Освен това ще ни помогнете да се справим с тези дървени глави от КГБ, които охраняват външните заграждения по периметъра на обекта. Те могат да се перчат с опита си пред един грохнал летец изтребител, но този номер няма да мине пред боеви офицер, награден с орден „Червено знаме“ за сражения в Афганистан. — Генералът с жест даде заповед на пилота за излитане. Бондаренко се учуди, че на пилотското място не седеше сам генералът. — Уверявам ви, Генадий Йосифович, след няколко години в нашата страна ще се появи съвършено нов род войски — войски за космическа отбрана. Появява се възможност да направите блестяща кариера и да се придвижите много нависоко. Моля ви да помислите най-сериозно над моето предложение. Навярно ще станете генерал и така след три-четири години тук ще получите повече звезди на пагона, отколкото в армията.
	— А с какво се занимавате сега? — Бондаренко реши да обмисли предложението на Покришкин, но не в кабината на хеликоптера.
	— Изучаваме материалите по огледалата и компютрите, които използват американците. Ръководителят на групата, занимаваща се с огледалата, смята, че ще съумее да адаптира тези планове към техниката, с която разполагаме. Според него за разработката на материалите ще бъде нужна около една година, но не му е известно колко време ще отнеме работата над самата техника. Междувременно ние събираме резервните лазери и ще се постараем да опростим конструкцията им, за да облекчим техническото обслужване.
	— Но това изисква още две години — забеляза Бондаренко.
	— Най-малко — съгласи се генерал Покришкин. — Аз няма да мога да остана до окончателното завършване на програмата. Това е неизбежно. Ако ни се удаде да проведем още едно успешно изпитание, мен ще ме отзоват в Москва, за да възглавя отдел в министерството и в най-добрия случай системата няма да бъде разгърната, преди да съм излязъл в пенсия. — Той тъжно поклати глава. — Трудно е да си представим колко време ще бъде необходимо за тези проекти. Ето защо сте ми нужен тук. Имам нужда от млад офицер, способен да доведе работата докрай. Запознах се с досиетата на много офицери. Вие, Генадий Йосифович, сте най-добрият измежду тях. Искам вие да ме заместите, когато дойде време.
	Бондаренко беше слисан. Покришкин избираше него, предпочиташе един армейски офицер пред много кандидати от своя род войска.
	— Но вие почти не ме познавате…
	— Не съм получил генералско звание за това, че не умея да вниквам в хората. Вие имате тези качества, които са ми нужни. Освен това сте достигнали именно този момент от кариерата си, когато вече сте добили способност за самостоятелна работа. Цветът на вашата униформа не е така важен, като достойнствата на човека, който я носи. Аз вече пуснах телекс до министъра на отбраната със съответната молба.
	Ясно. Бондаренко беше прекалено изненадан, за да получи удовлетворение. И само като си помисля, че всичко стана, защото старият Михаил Семьонович реши, че аз по-добре от другите ще се справя с инспекционната обиколка. Надявам се, че той не е прекалено сериозно болен.


	— Вие му дадохте повече от девет часа — каза един от офицерите, обръщайки се към Ватутин едва ли не с упрек. Полковникът се наведе и погледна през микрообектива в килията, наблюдавайки няколко минути намиращия се там човек. В началото той лежеше, като се обръщаше непрестанно и се опитваше да заспи, но всички опити бяха обречени на неуспех. Последваха пристъпи на гадене и диария от кофеина, с помощта на който не му позволяваха да заспи. Най-накрая той стана и започна отново да се разхожда из килията — което вършеше с часове, стремейки се да измори тялото си и да го накара да заспи. Една част от организма му се нуждаеше бедствено от сън, докато друга протестираше.
	— Доведете го тук след двадесет минути — заповяда полковникът от КГБ. Той погледна своя подчинен с покровителствена усмивка. Ватутин бе спал само седем часа, след което загуби още два, проверявайки как са изпълнени дадените от него разпореждания. После взе душ и се обръсна. Изпратеният от него служител бе донесъл една нова униформа, докато ординарецът му бе лъснал до огледален блясък ботушите. Ватутин закуси и с удоволствие изпи още една чашка кафе, която му донесоха от бюфета за старши офицери. Не обръщаше внимание на погледите на останалите членове на следствения екип, дори не се усмихваше загадъчно, за да им подскаже — той си знаеше работата. Ако досега не са го разбрали, помисли си той, да вървят по дяволите. Завършвайки, Ватутин си изтри устата със салфетка и премина в стаята, отредена за разпити.
	Както по-голямата част от оборудването на такива стаи, така и стоящата тук гола маса в действителност не беше толкова проста, колкото изглеждаше на пръв поглед. Под ръба, където дъската се съединяваше с поддържащата я основа, се намираха няколко бутона, които следователят можеше да натиска незабелязано. В привидно голите стени бяха инсталирани няколко микрофона, а единственото украшение — в действителност едно двупосочно огледало — даваше възможност да се наблюдава и фотографира подследствения от съседната стая.
	Ватутин седна и отвори папката, която щеше да остави настрана, когато доведат Филитов. Той мислено си повтаряше онова, което му предстоеше. Разбира се, всичко беше внимателно планирано, включително и формулировката на неговия устен доклад до председателя на КГБ. Ватутин погледна часовника си, кимна на огледалото и прекара няколко минути, събирайки мислите си, подготвяйки се за това, което трябваше да направи. Филитов влезе в стаята точно навреме.
	Да, той изглежда силен, но много уморен, тутакси забеляза полковникът от КГБ. Това бе от кофеина, обилно добавен в храната, която наскоро му бяха донесли. Увереността, с която гледаше Ватутин, в действителност беше крехка и неустойчива. На лицето на стария полковник се появи гримаса на раздразнение, докато по-рано то отразяваше само решителност.
	— Добро утро, Филитов — каза Ватутин, без да повдига глава.
	— Благоволете да ме наричате „полковник Филитов“. И така, кога ще завърши този спектакъл?
	Той навярно е повярвал в това, помисли Ватутин. Подследственият толкова често беше повтарял, че Ватутин му е пъхнал касетката в ръката, че, изглежда, почти бе убедил в това самия себе си. Такова нещо се случваше нерядко. Той седна на стола, без да иска разрешение, а Ватутин даде знак на надзирателя да напусне.
	— Кога решихте да измените на родината? — зададе Ватутин първия си въпрос.
	— А вие кога сте престанали да развращавате деца? — гневно отвърна старецът.
	— Филитов — извинете, полковник Филитов, — вие знаете, че сте арестуван с касетка в ръка на два метра от американски разузнавач. На микрофилма, намиращ се в касетката, се съдържат сведения за строго секретен обект, свързан с отбраната. Освен това вие сте предавали на американците и друга секретна информация в продължение на години. Ако сте забравили, напомням: Нямаме никакви съмнения — търпеливо обясни Ватутин. — Интересува ме едно: колко години сте осъществявали разузнавателна дейност?
	— Вървете по дяволите — ревна Филитов. Ватутин забеляза, че ръцете му леко треперят. — Аз съм три пъти Герой на Съветския съюз. Убивал съм враговете на нашата страна още когато вие сте били в яйцата на баща си, стиска ли ви да ме наречете предател?
	— Знаете ли, когато учех в началното училище, аз четях книги за вас. Михаил Семьонович, прогонил фашистите от вратите на Москва. Филитов, безстрашният танкист. Михаил Семьонович, героят от Сталинград, убиец на немци. Капитан Филитов начело на контраатака при Курската дъга. И ето най-накрая Михаил Семьонович Филитов — завърши Ватутин — предател на родината.
	Старият полковник махна с ръка и с раздразнение забеляза, че тя трепери.
	— Никога не съм обичал чекистите. Когато водех в атака своите танкове, те също бяха там — зад нас. Проявяваха удивителна ефективност при разстрелите на военнопленници, които бяха пленили истинските войници. Добре се справяха и когато трябваше да стрелят по отстъпващи войски — принудени да отстъпват под натиска на превъзхождащите сили на противника. Аз помня случай, когато един ваш лейтенант пое командването на танкова група и я заведе в едно шибано блато. Поне немците, които убивах, бяха войници, сражаващи се срещу нас. Аз ги ненавиждах, но уважавах тяхното мъжество и твърдост. А ето такива като вас, от друга страна… може би, ние, простите войници така и не разбрахме кой е нашият враг. Понякога ми идва наум мисълта: кой е убил повече руснаци — немците или хора като вас.
	Ватутин запазваше пълно спокойствие.
	— Завербувал ви е предателят Пенковски, нали?
	— Глупости. Точно аз разкрих Пенковски и съобщих за него. — Филитов сви рамене. Той се изненада от поведението си, но не можеше да се овладее. — Изглежда, че такива като вас също са нужни. Олег Пенковски беше нещастен, объркан човек, който трябваше да плати цената, както обикновено се случва с такива хора.
	— И вие също ще трябва да платите.
	— Не мога да ви попреча да ме убиете, но на мен ми се е налагало да гледам смъртта много пъти. Смъртта прибра жена ми и синовете. Смъртта ми отне много другари, а и на мен ми се е случвало много често да я гледам в очите. Рано или късно смъртта ще ме настигне — дали от вас или от някой друг, няма значение. Аз не знам какво е това страх от смъртта.
	— Кажете ми, от какво се страхувате?
	— Във всеки случай не от вас. — Той произнесе тези думи не с усмивка, а с презрителен поглед.
	— Но всички хора се страхуват от нещо — забеляза Ватутин. — В боя не сте ли изпитвали страх? — Охо, Михаил Семьонович, вие се разприказвахте и дори не се усещате, каза си Ватутин.
	— В началото се страхувах. Първия път, когато в моя Т-34 попадна снаряд, аз си подмокрих гащите. Но само първия път. После разбрах, че танковата броня Отразява по-голяма част от попаденията. Човек привиква с физическата опасност, а ако си офицер, ти си прекалено зает, и не ти е до страх. Можеш да се страхуваш да не те сполети неуспех при изпълнение на бойна задача, защото от теб зависи животът на другите. Човек изпитва винаги страх пред болката, именно не пред смъртта, а пред болката. — Филитов наистина сам се изненада, разбирайки, че прекалено се е разприказвал, но му бе омръзнало от този плужек от КГБ. Обхвана го вълнение, подобно на трескавата възбуда в боя. Това наистина приличаше на бой и той си представяше, че се сражава с този човек.
	— Аз съм чел, че всички хора изпитват страх в боя, но ги поддържа чувството на самоуважение. Те знаят, че не бива да уронят репутацията си в очите на другарите. Следователно хората се боят от страхливостта повече, отколкото от опасностите. Те се страхуват да не предадат себе си и своите бойни другари. — Михаил Семьонович кимна. Ватутин натисна един от бутоните под масата. — Филитов, вие сте предали своите хора. Не го ли разбирате? Нима не ви е ясно, че издавайки на противника военни тайни, вие сте предали всички тези, които са служили с вас?
	— Ще бъде нужно нещо повече от вашите думи, за да…
	Вратата се отвори безшумно. Младежът, който влезе, беше облечен в мръсен, изцапан с масло комбинезон, а главата му покриваше шлем на танкист. Не бяха пропуснати и най-дребните подробности: отзад се влачеше кабел от танковия интерфон и заедно с младежа нахлу остра миризма на барут. Комбинезонът изглеждаше разкъсан, обгорен, лицето и ръцете на танкиста бяха забинтовани. Изпод бинта, закриващ едно от очите, капеше кръв, оставяйки следи от мръсотия по бузата. Това беше двойникът на Алексей Илич Романов, ефрейтор от Червената армия, или поне човек, толкова приличащ на него, доколкото на КГБ се удаде да стори това в продължение на няколко трескави часове през тази нощ.
	Филитов не чу как се отвори вратата, но усетил мирис на барут, той тутакси се обърна и зяпна широко с уста от изумление.
	— Кажете ми, Филитов — рече Ватутин. — Как според вас ще се отнесат вашите хора, ако узнаят какво сте направили?
	Младежът — всъщност той беше ефрейтор и служеше в Трето главно управление — не произнесе нито дума. Химическият дразнител в дясното му око караше окото да сълзи, а момчето се мъчеше да не прави гримаси въпреки болката, но сълзите се стичаха по бузата. Филитов не знаеше, че в храната му слагат наркотици. По време на безкрайното си пребиваване в Лефортовския затвор той бе загубил всякаква ориентация и вече не можеше да разбере какво правят тук с него. Дозите кофеин го довеждаха до едно състояние, което е диаметрално противоположно на алкохолното опиянение. Умът му бе тъй буден, както в разгара на сраженията, ала сетивните му органи търсеха външни дразнения, отбелязваха всяка дреболия — но в тази необятна нощ просто нямаше какво да регистрират. Тъй като не получаваха възприятия, за да ги предадат впоследствие на главния мозък, неговите сетивни органи започнаха да създават въображаеми явления и когато пазачите влязоха при него да го изведат, вече го обкръжаваха халюцинации. В лицето на Ватутин той съзря мишена, към която устреми разклатената си психика. Но Михаил Семьонович беше безкрайно уморен, измъчен от процедурите, на които бе подложен, и съчетанието от бодърстване и невероятно смазващо изтощение го доведоха до състояние, при което той не можеше да различава реалните неща от въображаемите.
	— Обърнете се към мен, Филитов! — ревна Ватутин. — Гледайте право в мен, когато разговарям с вас. Зададох ви въпрос: Какво ще помислят хората, които са служили заедно с вас.
	— Кой?
	— Хората, воювали под вашето командване, стар глупако.
	— Но… — Филитов отново се обърна. Фигурата бе изчезнала.
	— Аз прегледах досието ви, всички тези наградни грамоти, които сте писали за своите хора, и не само за командирите. Там има също за Иваненко, Пухов и този ефрейтор Романов. Тези хора, които жертваха живота си заради вас, какво ще помислят те сега?
	— Те ще ме разберат — твърдо заяви Михаил Семьонович, чувствайки как гневът го завладява напълно.
	— Какво ще разберат? Кажете ми, какво трябва да разберат те?
	— Тях са ги убили хора като вас — не аз, не немците, а хора, подобни на вас.
	— И синовете ви също ли?
	— Да, двамата мои красавци, моите смели момчета тръгнаха по стъпките ми и…
	— Значи ние сме убили и жена ви?
	— Разбира се — яростно кресна Филитов. Той се наведе, гледайки Ватутин. — Вие ми отнехте всичко, вие, чекистките негодници, а сега учудвате ли се защо съм решил да се боря срещу вас? Никой не е служил на държавата по-добре от мен и с какво ми се отплати тя, каква благодарност получих от партията? Всичко, което съставляваше моя свят, вие ми го отнехте, а сега твърдите, че съм предал родината, така ли? Вие сте я предали, предадохте и мен.
	— Значи заради всичко това Пенковски ви е завербувал и вие сте снабдявали Запада с информация, като сте ни мамели през цялото това време?
	— Не е кой знае колко голяма заслугата да мамиш такива глупаци! — Филитов удари с юмрук по масата. — Тридесет години Ватутин, тридесет години аз… — Той замълча и изражението на лицето му придоби смаян вид. Той разбра, че току-що бе признал.
	Ватутин направи пауза, преди да отвърне, и когато заговори, гласът му беше мек и спокоен.
	— Благодаря, другарю полковник. Засега това е достатъчно. По-късно ще поговорим за това какви сведения конкретно вие сте предавали на Запада. Презирам ви, Михаил Семьонович, заради това, което сте извършили. Аз не мога да разбера или простя предателството, но вие сте най-безстрашният човек, когото досега съм срещал. Надявам се, че ще съумеете да преживеете остатъка от живота си също с такова мъжество. Сега е много важно да можете да гледате в лицето себе си и своите престъпления тъй безстрашно, както сте гледали в лицето фашистите. Това ще ви позволи да завършите живота си почтено — така както сте го преживели. — Ватутин натисна бутона и вратата се отвори. Охраната отведе Филитов, който с изумление погледна няколко пъти Ватутин. Михаил Семьонович действително бе смаян от това, колко леко го примамиха в капана. Той и така нямаше да разбере как бе направено това, но такива като Филитов рядко разбират тънкостите на разпита, каза си полковникът от Второ главно управление. Той също стана, делово събра книжата от масата, излезе от стаята и се качи горе.
	— От вас би излязъл добър психиатър — първи изкоментира лекарят.
	Ватутин се обърна към техниците.
	— Надявам се, че сте записали всичко — каза той.
	— И на трите магнетофона. Освен това направихме и видеозапис — докладва старшият техник.
	— Той се оказа най-костеливият орех, на който съм попадал — забеляза един майор.
	— Да, той е волеви и смел човек. Не е някакъв си там авантюрист или дисидент. Филитов е патриот или поне този нещастник така мисли за себе си. Той искал да спаси страната от партията. — Ватутин удивено поклати глава. — Откъде се вземат у тях такива идеи?
	Нашият председател, напомни си той, иска да направи нещо много сходно — или по-точно той желае да спаси страната за партията. Ватутин се облегна на стената, опитвайки се да разбере доколко си приличат и различават подбудите на двамата. Той бързо стигна до извода, че не е работа за един обикновен офицер от контраразузнаването да размисля над подобни проблеми. Поне още не е време. Тези идеи са завладели Филитов заради нескопосания начин, по който партията се е отнесла към семейството му. Макар партията да твърди, че никога не прави грешки, ние знаем, че това не е истина. Колко жалко, че Михаил Семьонович не е могъл да бъде малко по-снизходителен. В края на краищата ние нямаме нищо друго освен партията.
	Ватутин премигна с очи от дневната светлина и с учудване видя, че сега е утро. Той бе съсредоточил своите душевни и физически сили, за да получи признание от Филитов, през последните два дни не обръщаше внимание на нищо друго и му се струваше, че сега трябва да е нощ. Толкова по-добре, помисли си Ватутин, ще мога да се срещна с председателя веднага. Най-удивителното бе това, че полковникът можеше сега да си позволи нормален работен ден. Вечерта можеше да се прибере вкъщи, отново да види семейството си, да поседи пред телевизора. Ватутин се усмихна. Покрай всичко друго той можеше да предвкуси и по-високата длъжност, и новото звание. В края на краищата той бе успял да сломи Филитов по-рано, отколкото бе обещал. Председателят щеше да е доволен.
	На Ватутин му се удаде да открие Герасимов в един промеждутък между съвещания. Председателят стоеше до прозореца и замислено гледаше потока от коли, които се носеха по площад „Дзержински“.
	— Другарю председател, аз получих признание — гръмко обяви Ватутин веднага щом влезе в кабинета.
	Герасимов се обърна.
	— Филитов ли е признал?
	— Да, разбира се, другарю председател — на лицето на Ватутин се отрази изумление.
	След миг Герасимов се усмихна.
	— Извинете ме, полковник. Мислех за една предстояща операция. Значи сте успели да изтръгнете от него признание?
	— Засега нищо конкретно, разбира се, но той призна, че е изпращал на Запад секретни сведения и е правил това в продължение на тридесет години.
	— Тридесет години… И толкова време не сме съумели да го разобличим — тихо забеляза Герасимов.
	— Точно така — кимна Ватутин. — Но сега той е в ръцете ни и ще изгубим седмици, за да изясним какви сведения е предавал на противника. Ясно е, че заеманото от него положение и оперативните методи, които е използвал, са затруднявали неговото откриване, но от този случай ще извлечем много полезен опит, както сме правили в миналото. Във всеки случай вие искахте признание и ние го получихме.
	— Прекрасно — отвърна председателят на КГБ. — Кога ще бъде готов писменият доклад?
	— Утре — каза Ватутин, без да се замисля. Той тутакси се притесни, очаквайки рязък отговор, но Герасимов се замисли само за миг и даде знак на съгласие.
	— Да, това ме устройва. Благодаря, другарю полковник. Свободен сте.
	Ватутин се изпъна, отдаде чест и едва тогава напусна кабинета.
	Утре? — попита се той, когато се озова в коридора. След всичко това той е готов да чака до утре?
	Какво става, по дяволите? Нещо неразбираемо. Ватутин в момента не можеше да си обясни случилото се, а от него се изискваше да подготви доклад. Полковникът премина в кабинета си, извади секретната си тетрадка и започна да пише черновата на доклада за разпита.


	— Значи това е мястото? — попита Райън.
	— Да. По-рано точно срещу него се намираше магазин за детски играчки. Наричаше се „Детски свят“, можете ли да си представите? Мисля, че най-накрая някой е проумял колко безумно е едно такова съседство и са преместили магазина на друго място. Паметникът в центъра на площада е статуята на Феликс Дзержински. Той е бил хладнокръвен палач; в сравнение с него Хайнрих Химлер изглежда направо агънце.
	— Химлер не е бил толкова умен — забеляза Джак.
	— Това е вярно. Феликс е съумял да разкрие поне три опита да бъде свален Ленин, а един от тях за малко не се оказал успешен. Пълен отчет за събитието така и не е публикуван, но мога да се обзаложа, че всички документи се пазят именно тук — убедено произнесе шофьорът. Той беше австралиец, влизаше в състава на групата охранители, изпратени в Москва от фирма, с която бе сключен контракт за външната охрана на посолството, и по-рано бе служил в австралийски части със специално предназначение. Изобщо не го привличаха към разузнавателна дейност — поне в полза на Америка, — но често изпълняваше различни поръчения, като извършваше някои странни неща. Той се бе научил да забелязва проследяване и да се откъсва от него и затова руснаците бяха направили извод, че той е от ЦРУ или някоя друга секретна служба. Човекът също беше превъзходен екскурзовод.
	— Нашите приятели продължават да ни следят — каза той, след като погледна в огледалото. — Не очаквате нещо сериозно, нали?
	— Не, не мисля. — Джак се обърна. Те даже не се опитваха да водят скрито наблюдение, но Райън и не очакваше, че руснаците ще приложат подобни хитрости срещу него.
	— А къде е улица „Фрунзе“?
	— На юг от посолството, приятелю. Трябваше да ми кажете и още в началото щяхме да се озовем там. Той направи обратен завой на разрешено място, докато Райън гледаше назад. Да, разбира се, следващият ги автомобил — „Жигули“, изглеждащ като „Фиат“, стар модел — също смени посоката и пое по следите им, без да изостава, нито да се отдалечава, като вярно куче. Те минаха покрай американското посолство, после покрай бившата православна църква, която шегобийците в посолството наричаха „Света Богородица Микрочипская“ — толкова много прибори за наблюдение се намираха в нея.
	— А какво правим точно сега? — попита шофьорът.
	— Просто се разкарваме из града. Миналия път, когато бях в Москва, всичко, което видях, беше пътят до Министерството на външните работи и обратно, а също така вътрешното устройство на един дворец.
	— А ако нашите приятели решат да се приближат?
	— Е какво пък, ако им се прииска да поговорят с мен, мисля, че следва да се отзова на тяхното желание — отговори Райън.
	— Сериозно ли говорите? — Той знаеше, че Райън е от ЦРУ.
	— Можете да бъдете сигурен — усмихна се Джак.
	— Вие разбирате, че аз съм длъжен да представя писмен доклад за подобни произшествия, нали?
	— Всеки си изпълнява задълженията. — Те се разхождаха из града още един час, но нищо не се случи за разочарование на Райън и облекчение на шофьора.


	Те пристигнаха като всички. Макар че пунктовете за пресичане на границата бяха съвсем случайно разпръснати тук и там, техният автомобил — този път това беше един „Плимут Рилайънт“, произведен преди четири години, с регистрационни номера на щата Оклахома — спря на граничния пост. В колата седяха трима мъже, един от тях дремеше и се наложи да го събудят.
	— Добър вечер — каза граничарят. — Моля за документите, удостоверяващи вашата самоличност. — И тримата мъже подадоха шофьорските си книжки. — Нещо за деклариране?
	— Малко поркане. Две кварти, тоест по два литра за всеки от нас. — Шофьорът с интерес наблюдаваше как кучето подушва от всички страни автомобила. — Може би трябва да се отклоним встрани и да отворим багажника?
	— Целта на вашето пътуване до Мексико?
	— Представяме компанията „Къмингс-Оклахома Тул енд Дай“, оборудване за тръбопроводи и петролопреработващи предприятия. Компанията доставя главно вентили и клапани с голям диаметър. Опитваме се да сключим сделка с мексиканската компания „Пемекс“. Мострите са в багажника.
	— Е, вървят ли работите? — попита граничарят.
	— Това е първата среща. Ще трябват още няколко. Обикновено нещата вървят добре.
	Водачът на кучето отрицателно поклати глава. Неговият лабрадор не прояви към автомобила никакъв интерес. Това означаваше, че няма никакви миризми на наркотици или взривни материали. Освен това хората в колата нямаха вид на контрабандисти. Те изглеждаха сравнително добре облечени и не бяха избрали най-напрегнатото време за преминаване през граничния пост.
	— Е, добре дошли на родна земя — каза граничарят. — Щастливо завръщане в Оклахома.
	— Благодаря. — Шофьорът кимна и включи на първа скорост. — Довиждане.
	— Просто да не вярваш на очите си — каза седящият на задната седалка, когато се намираха вече на стотина метра от граничния пункт. Той говореше на английски. — Те нямат и най-малка представа от бдителност.
	— Брат ми е майор, служи в гранични войски. Той щеше да получи инфаркт, ако бе видял колко просто е това — забеляза шофьорът. Той не се засмя. Най-трудно щеше да бъде да излязат от страната и освен това от този момент те се намираха на вражеска територия. Той шофираше при строго съблюдаване на разрешената скорост, без да обръща внимание на местните автомобили, които профучаваха край тях и ги изпреварваха. Харесваха му американските коли. Макар и да не използваше пълната мощност на мотора, разликата се забелязваше — той никога досега не бе карал лек автомобил с повече от четири цилиндъра. В миналото бе пребивавал четири пъти в Съединените щати, но нито веднъж не бе участвал в толкова набързо подготвена операция.
	И тримата говореха безупречен американски английски с гъгнивия акцент на прериите, за да са в унисон с документите, удостоверяващи тяхната самоличност — именно така мислеха те за шофьорските книжки и картите за социално осигуряване, макар че едва ли можеха да се нарекат истински „документи“. Странното беше това, че на шофьора действително му харесваше Америка и в частност достъпността на сравнително евтина питателна храна. Той замисляше да спрат пред някоя закусвалня по пътя за Санта Фе — за предпочитане на фирмата „Бъргър Кинг“, — където той щеше да задоволи своята любов към хамбургерите, приготвяни на дървени въглища и поднасяни с горчица, домати и майонеза. Това е една от страните на живота в Америка, която удивлява руснаците — възможността да си хапнеш добре, без да се редиш на опашка, дълга цял квартал. Обикновено това беше вкусна и нескъпа храна. Интересно, помисли си шофьорът, защо американците умеят да произвеждат и готвят тъй питателна храна, което съвсем не е просто, а в същото време са неспособни да организират такова елементарно нещо като безопасността на собствената си граница? Това беше съвсем непонятно, дори глупаво, но щеше да бъде груба грешка да ги презират заради това. Руснакът си даваше добра сметка за реалностите. Американците играеха по толкова отличаващи се правила, че играта ставаше непонятна — в нея имаше прекалено много произволни елементи. Това плашеше служителя на КГБ, разколебаваше вярата му във фундаменталните основи. Не е възможно да се предскаже поведението на американците, както не можеш да предскажеш поведението на насрещния шофьор по шосето, помисли си той. Именно тази непредсказуемост постоянно му напомняше, че се намира на вражеска територия. Най-важното сега беше да са внимателни, строго да изпълняват всичко, на което са ги учили. Да се разхлабиш и отпуснеш в неприятелска среда — това е най-сигурният път към гибелта. Това правило им бе непрекъснато набивано в главите през целия курс в школата. Но възникваха прекалено много случайни неща, които обучението не можеше да предвиди. КГБ едва ли бе в състояние да предугади действията на американското правителство, а още по-малко неговите служители можеха да предскажат индивидуалните действия на повече от двеста милиона души, вземащи ту едно, ту друго решение.
	Там е цялата работа, помисли си той. На тях им се налага да вземат толкова много решения всеки ден. Какви продукти да купят, по кое шосе да пътуват, какъв автомобил да изберат. Как неговите съотечественици биха се справили със ситуацията, ако на свой ред ежедневно ще трябва да вземат толкова много решения? Да, това води до хаос и в края на краищата щеше да се получи пълна анархия — едно състояние, от което руснаците изпитваха панически страх.
	— Колко жалко, че нямаме такива пътища — забеляза седящият до шофьора мъж. Третият, на задната седалка, спеше дълбоко, този път истински. Двамата пристигаха за първи път в Америка. Операцията се подготви крайно прибързано. Олег бе работил в Южна Америка, където изпълни няколко задачи, действайки под прикритието на американски бизнесмен. Той беше московчанин и добре помнеше, че само на двадесет километра извън зоната на околовръстния път всички шосета се превръщаха в чакълени и кални пътища. В Русия нямаше нито една автомагистрала, която да преминава през територията от една граница до друга.
	Шофьорът — той се казваше Леонид — се замисли.
	— Откъде ще се вземат за това пари? — поклати той глава.
	— Наистина — съгласи се вяло Олег. Те пътуваха с колата вече десет часа. — Поне да имахме такива пътища като в Мексико.
	— Хъм. — Но няма ли тогава хората да поискат да пътуват където им хрумне — помисли си Леонид, — ей така, по собствено желание, а никой не се е потрудил да ги научи на това. Той си погледна часовника. Още шест часа пътуване, може би седем.


	Капитан Татяна Бизарина стигна до същото заключение, като се взря в часовника върху таблото на своето волво. Подготвеният за тях безопасен дом — място за укриване — в този случай изобщо не беше дом, а представляваше един стар фургон, който повече приличаше на подвижна кантора на колела, използвана обикновено при строителството. Фургонът започна живота си като жилище по време на пътувания и го завършваше в качеството си на подвижна кантора, и при това — захвърлена от строителната фирма, която не изпълнила половината от заплануваните работи по хълмовете на юг от Санта Фе.
	Инсталирането на тръбите за водопровода и канализацията така и не бе завършено. Строителната фирма бе загубила източниците си за финансиране, а правото на собственост върху този участък земя се оспорваше в съда. Разположението на участъка беше идеално — близо до шосето, недалече от града, скрит зад неголям хълм. За неговото съществуване напомняше само черният път, който се отклоняваше от шосето. Мястото бе толкова забутано, че даже местните младежи не го бяха открили за любовна утеха след танците.
	Закътаното разположение на фургона си имаше положителни страни и недостатъци. Невисоките борове, скриващи го от външни погледи, наред с това позволяваха тайно приближаване. Ще се наложи да поставим външна охрана, реши Бизарина. Е, какво да се прави — идеални неща няма. Тя се приближи към фургона с изключени фарове, удачно избра момента за отклонение по черния път, когато шосето опустя. От багажника на волвото тя извади два пакета с продукти. Във фургона нямаше електричество, затова щеше да се налага често да се купува храна — иначе тя ще се разваля. И засега вместо месо тя докара колбаси в пластмасови опаковки и една дузина консерви от сардини. Руснаците обичат сардините. След като се оправи с хранителните продукти, тя свали и един малък куфар и го остави в нефункциониращата тоалетна близо до двата бидона за вода.
	Искаше й се да постави пердета на прозорците, обаче сметна за опасно да се изменя външния вид на фургона. Да, и стоящата до него кола също можеше да привлече нежелателен интерес. След като пристигне оперативната група, помисли си тя, те ще намерят място по-нататък по коларския път, където гората е по-гъста, и ще оставят автомобила там. Това също не беше прекалено удобно, но се налагаше да се примирят с несгодите. Всъщност подготовката на място за пребиваване не е проста работа, особено когато се касае за настаняването на нелегални разузнавачи, дори в такава открита страна като Америка. Щеше да бъде мъничко по-лесно, ако я бяха предупредили своевременно. Обаче всичко стана светкавично, операцията я подготвиха буквално за една нощ и това се оказа единственото място, където тя можеше да приюти пристигащите агенти. Открила този фургон скоро след пристигането си в Америка, Бизарина разчиташе да се скрие тук в случай на крайна необходимост или, ако се наложи, да подслони в него агента си за няколко дни. За истинска операция фургонът беше съвършено непригоден, но друг изход нямаше — освен да ги настани при себе си вкъщи, а това бе изключено. Мина й през ума мисълта, че може да я накажат, задето не се е погрижила за друго укритие. Това е нелепо, реши тя, винаги точно съм изпълнявала инструкциите, касаещи полевите операции.
	Във фургона имаше някакви мебели — практични, но прекалено мръсни. Тъй като нямаше нищо какво да прави, тя се зае да поразчисти. Групата щеше да бъде възглавявана от старши офицер в КГБ. Тя не знаеше името му, никога не се бе срещала с него, но се досещаше, че ръководството на такава операция би трябвало да се повери на някой служител, който е по-старши от нея по звание. След като фургонът придоби по-приличен вид и единствената кушетка стана по-приветлива, тя се изтегна на нея и реши мъничко да подремне. Преди да се унесе в сън, тя нагласи малкия будилник да я събуди след няколко часа. Стори й се, че току-що е заспала, когато часовникът иззвъня и я вдигна от дунапреновата възглавница.


	Те пристигнаха един час преди разсъмване. Пътните знаци облекчиха търсенето на фургона и освен това Леонид бе запомнил наизуст маршрута. След като бяха изминали пет хиляди мили — сега разстоянието трябваше да измерват в мили — по главната магистрала, той зави по асфалтирания път, водещ надясно. После, веднага след таблото с реклама на някакъв вид цигари, се показа черен път, който сякаш не водеше наникъде. Леонид изключи фаровете, после двигателя и автомобилът безшумно се заклатушка надолу по инерция, докато шофьорът внимаваше да не натиска прекалено спирачката, понеже спирачните светлини можеха да издадат появяването на колата в тъмнината сред дърветата. След едно леко изкачване пътят се заспуска отново и после зави надясно. Пред фургона стоеше волвото, а до него — една женска фигура.
	Първите няколко секунди винаги са тревожни. На Леонид предстоеше да се срещне с друг офицер от КГБ, но той знаеше за случаи, когато всичко е преминало далеч не тъй успешно. Той изтегли ръчната спирачка и излезе.
	— Загубихте ли се?
	— Търся Маунтин вю — отговори Леонид.
	— Това е от другата страна на града — каза Бизарина.
	— Господи, аз навярно прекалено рано съм се отклонил от шосето. — Той забеляза, че напрежението напусна жената.
	— Здравейте, аз съм Таня Бизарина. Наричайте ме Ан.
	— А аз пък съм Боб — отвърна Леонид. — В колата се намират Бил и Лени.
	— Уморени ли сте?
	— Пътуваме от вчера призори, вече цяло денонощие — забеляза Леонид (Боб).
	— Ще спите във фургона. Оставих ви хранителни продукти и вода. За съжаление няма нито електричество, нито водопровод. Там има две фенерчета и бензинов примус — на него ще можете да си правите кафе.
	— Кога е операцията?
	— Тази вечер. Нека вашите хора да влязат вътре, а аз ще ви покажа къде да оставите колата.
	— Какво ще кажете за изтеглянето.
	— Още не ми е известно. Това, което предстои да се извърши довечера, само по себе си е достатъчно сложно. — И Бизарина започна да описва плана на операцията. Веднага й направи впечатление — макар че това следваше да се очаква — професионализмът и на тримата разузнавачи. Всеки от тях несъмнено си задаваше въпроса: не е ли мръднала чивията на хората от московския център, издали заповед за провеждането на тази операция, която е безумна дори без да се взема под внимание крайно прибързаната подготовка. И въпреки всичко нито един от четиримата не допусна личните му чувства да попречат за извършването на операцията. Заповедта за нея бе издадена от Центъра, а той знаеше какво прави. Така пишеше в наставленията и полевите офицери им вярваха, макар и да разбираха, че не би трябвало.


	Беатрис Тосиг се събуди един час по-късно. Дните ставаха по-дълги и сега слънцето не й блестеше право в очите, когато пътуваше за работа. Вместо това то се показваше от прозореца на спалнята й като окото на обвиняващ прокурор. Днес, напомни си тя, зората отбелязва началото на един съвсем нов ден, променящ съдбата й към по-добро, и Беа се заприготвя да го посрещне по съответния начин. Започна с душ и после си изсуши косата със сешоар. Кафеварката беше вече включена и тя изпи първата чашка, размисляйки какво е най-добре да облече. Днешното решение, каза си тя, е прекалено важно, за да се огранича с чаша кафе и кифла за закуска — ще бъде нужна енергия. И Беа си приготви яйца. Не бива да забравям, напомни си тя, да се огранича с лек обяд. Тя наблюдаваше теглото си в продължение на последните четири години, стремейки се да си запази фигурата, и не без успех.
	И така, какво да облече. Нещо с волани, реши тя. Тя нямаше много такива тоалети, но може би синия… Докато закусваше, тя включи телевизора и успя да изслуша новините на Си Ен Ен — те засегнаха и преговорите по ограничаване на въоръженията, които се провеждаха в Москва. Може би светът действително щеше да стане по-безопасно място. Приятно е да работиш, знаейки, че се стремиш към нещо полезно. Като всяка взискателна към себе си личност, тя сложи мръсната посуда в миячната машина и после се върна в спалнята. Синият костюм с воланите бе излязъл от мода още миналата година, но кой от служителите на обекта щеше да забележи това? Навярно секретарките — впрочем тя не се интересуваше от тяхното мнение. Към костюма тя добави пъстър шал, за да покаже, че Беа си остава Беа.
	Тосиг остави колата си в паркинга, на запазеното за нея място, в обичайното време. После извади от чантата си специалния пропуск, обеси го на врата си — той висеше на златна верижка — и премина през контролно-пропускателния пункт.
	— Добро утро, докторе — поздрави я един от пазачите. Такава вежливост несъмнено се дължи на синия костюм и шала, помисли Беа. Тя все пак си направи труда да му се усмихне, което и за двамата беше извънредно необичайно, но не отговори на поздрава му — не си струваше да разговаря с човек, неуспял да завърши дори средно училище.
	Както обикновено, тя първа пристигна на работа. Това й позволи да включи кафеварката в такъв режим, че да получи много силно кафе — тъй й харесваше. Докато се чуваше бълбукане, тя отвори сейфа и извади оттам папката с документите, по които бе работила предишния ден.
	За нейна изненада утрото премина много по-бързо, отколкото тя очакваше. Работата способстваше за това. До края на месеца тя трябваше да представи проектосметната документация по обекта „Чайният клипер“ и затова й се наложи да прерови множество книжа, повечето от които вече бе фотографирала и предала на Ан. Беше тъй удобно да има свой собствен кабинет с врата и секретарка, която чукаше, преди да влезе. Нейната секретарка много не я обичаше, но Тосиг и пет пари не даваше за това, тя също не изпитваше никакви симпатии към тази преродена шушумига, чиято върховна радост бе да пее църковни химни. Е, всичко скоро ще се промени, напомни си тя. Всичко започва днес. Пътувайки сутринта, тя бе видяла волвото, паркирано на условното място.


	— Само да я видиш какви дрехи си купува тази лесбийка — забеляза Пеги Дженингс.
	— А ако това е една най-обикновена ексцентричност. — В гласа на Уил Пъркинс звучеше толерантност. — Ти виждаш нещо, което аз не виждам. Освен това я огледах сутринта, когато идваше на работа — напълно прилични дрехи, освен шала…
	— А не забеляза ли нещо необичайно? — попита Дженингс, стараейки се да остави настрана личните си чувства към Тосиг.
	— Не. Тя става много рано, но може би сутрин тя има нужда от време, за да привикне… Не виждам никакви основания да продължим наблюдението над нея. — Списъкът на служителите от „Чайният клипер“, подлежащи на проверка, беше дълъг, а броят на агентите от ФБР, отделени за това — неголям. — Знам, Пеги, ти изпитваш неприязън към сексуалните малцинства, но в дадения случай нямаш никакви доказателства, поне засега нямаш. Може би тя просто не ти харесва… — предположи той.
	— Този обект рязко се отличава по необичайните маниери, но в същото време носи строги костюми. По много проблеми откровено изразява мнението си, но никога не говори за своята работа. Тя цялата е изтъкана от противоречия. — А това точно съответства на психологическия профил — помисли си Дженингс. Впрочем Уил Пъркинс също го знаеше.
	— А ако тя не говори за работата само защото това им е въобще забранено — служителите от службата за сигурност им набиват в главите, че не бива да дрънкат. Начинът, по който тя кара кола, е типичен за жителите на източното крайбрежие — те вечно бързат, а що се отнася до строгото й облекло, може би просто на нея й харесва да се облича така. Пеги, не може да подозираш всички за всичко!
	— На мен ми се струваше, че в това именно се заключава нашата работа — изсумтя Дженингс недоволно. — Тогава обясни това, което наблюдавахме онази вечер.
	— Не мога да го обясня, но ти придаваш на случилото се някакво особено значение. Ние нямаме никакви доказателства, Пеги, за да засилим наблюдението над нея. Слушай, хайде да постъпим така: след като проверим всички, които фигурират в нашия списък, ще хвърлим още един поглед върху нея.
	— Това е безумие, Уил. Възложено ни е да открием къде изтичат сведения от строго секретен научноизследователски проект, а ние се мотаем наоколо и действаме нежно, сякаш се боим да не обидим някого. — Агент Дженингс стана и след миг стигна до бюрото си. То бе само на една крачка — местното отделение на ФБР бе задръстено със служители, пристигнали от контраразузнавателната служба, и на тях им отредиха стола за хранене. И така техни работни бюра станаха масите, на които по-рано обядваха.
	— Е, добре, хайде да направим така — ще отсеем всички специалисти, които са имали достъп до информацията, попаднала в ръцете на вражеския агент, и ще ги поставим в кутията. — Това означаваше, че ще ги подложат на детектора на лъжата. Когато служителите на ФБР миналия път се опитаха да проведат такъв тест, това за малко не предизвика революция в „Чайният клипер“. Учените и инженерите нямаха психиката на хората от разузнаването, които разбират, че понякога това е необходимо за целите на безопасността, и считаха проверката с детектора на лъжата за оскърбяване на техните патриотични чувства. А за някои от тях това се превърна в игра: един от специалистите, занимаващ се с компютърно осигуряване на програмата, дори прибягна до методите на обратна биовръзка, за да обърка получените резултати. Главният резултат от този опит, проведен преди половин година бе заключението, че персоналът на обекта изпитва дълбока враждебност спрямо службата за безопасност. Впрочем това не изненада никого. Обаче окончателно програмата за проверка бе преустановена, след като във ФБР постъпи писмо на един разгневен виден учен, който посочи няколко момента, когато той преднамерено е излъгал, а детекторът на лъжата не е успял да открие това. Този случай, а също и недоволството, което се породи в различни лаборатории на обекта, доведоха до прекъсване на програмата още преди нейното завършване.
	— Миналия път Тосиг не се е подложила на проверка с детектора на лъжата — напомни Дженингс, която се бе запознала с тези материали. — Същото се отнася до целия персонал на администрацията. Бунтът на научните кадри е нарушил програмата. Тя е била една от тези, които…
	— Това е, защото именно към нея са се обърнали с жалба програмистите от групата за компютърно осигуряване. Тя е един от администраторите и не забравяй, че в нейните задължения влизат и грижите за благополучието на учените. — Пъркинс също познаваше материалите. — Слушай, ако на теб действително толкова много ти се иска, можем да се върнем на нея по-късно. Самият аз нищо не забелязах, но се доверявам на твоите интуитивни подозрения. Но сега ще трябва да се заемем с проверката на останалите.
	Маргарет Дженингс кимна в знак на съгласие и отстъпи. В края на краищата Пъркинс беше прав. Те нямаха нищо конкретно срещу Тосиг. Тя изхождаше единствено от интуицията си и не можеше да изложи никакви сериозни аргументи. Според нея Тосиг беше лесбийка, но какво от това? В това вече нямаше нищо особено — такова беше заключението на съдебните инстанции в много случаи; а тя знаеше, че не съществуват никакви доказателства, с които тя би могла да подкрепи подозренията си. Преди три години, точно преди да се прехвърли в контраразузнавателното управление, Дженингс се занимава с издирване на едно дете, което бяха похитили двама…
	Дженингс разбираше също така, че в дадения случай Пъркинс проявява голям професионализъм. Той беше мормон и много чист човек, никога не допускаше личните му чувства да пречат на работата. И все пак тя не можеше да се отърве от това шесто чувство, което й подсказваше, че е права — нищо че логиката и опитът се противопоставяха. Дали е права или греши, бъдещето щеше да покаже, но сега тя и Уил трябваше да съставят шест доклада, преди отново да тръгнат по задачите. Колко жалко, каза си тя, агентът посвещава само половината от времето си на оперативната работа. Втората половина отиваше за писане на бюрото — или както е тук, на масата в стола — обяснения и отчети за това с какво се е занимавал в промеждутъка, когато е успявал да се откъсне от бюрата.


	— Ал, обажда се Беа. Би ли могъл да дойдеш при мен в кабинета?
	— Разбира се. След пет минути.
	— Чудесно. Благодаря. — Тосиг остави слушалката. Дори тя се възхищаваше от акуратността на Грегъри.
	Той влезе в кабинета точно след пет минути.
	— Надявам се, че не съм те откъснала от нещо важно?
	— Не, ни най-малко. Те моделират още едно устройство за насочване в геометричен план, но моето присъствие там не е необходимо. И така, за какво става въпрос? — попита майор Грегъри и тутакси добави: — Харесва ми костюма ти, Беа.
	— Благодаря, Ал. Имам нужда от твоята помощ.
	— За какво?
	— Имам предвид подарък за рождения ден на Канди. Днес следобед отивам да го купя, а някой трябва да ми помогне.
	— А, вярно! А не беше ли рожденият й ден след три седмици?
	Тосиг се усмихна, гледайки Ал право в лицето. Той на всичкото отгоре беше и разсеян.
	— Би трябвало да помниш такива неща.
	— А ти какво искаш да й подариш? — Той захихика като малко момче.
	— Това е изненада, Ал. — Тя направи пауза. — Нещо, от което Канди има нужда. Сам ще видиш. Канди сама ли пристигна?
	— Да, тя се кани след работа да ходи на зъболекар.
	— И няма да й казваш за това, нали? Нека бъде изненада за нея — обясни Беа.
	Грегъри забеляза, че тя с мъка се сдържаше да не се засмее.
	— Добре, Беа — усмихна се той. — Ще се срещнем в пет.


	Те се събудиха следобед. „Боб“ тръгна сънливо към тоалетната и изведнъж се сети, че във фургона няма водопровод. Той погледна през прозореца и след като се убеди, че наоколо няма жива душа, излезе навън. Когато се завърна, останалите вече бяха приготвили кафето. Бизарина им бе доставила само нескафе, затова пък то се оказа от много добра марка, а закуската беше типично американска, с много захар. Те знаеха, че това днес ще им потрябва. Завършили тази „утринна“ процедура, извадиха картите и всичко останало, необходимо за провеждане на операцията, и още веднъж детайлно обсъдиха плана. В продължение на три часа повтаряха и най-малките подробности, докато не се убедиха, че всеки знае съвсем точно това, което му предстои да извърши.


	Ето го най-накрая, каза си Стрелеца. В планината имаше отлична видимост и от нейните върхове се откриваше великолепна панорама. В дадения случай до целта трябваше да вървят още две денонощия, макар че вече я виждаха с очите си. Докато командирите му разпределяха бойците по укритията, Стрелеца сложи бинокъла на скалата и се зае да разглежда обекта, намиращ се на разстояние… двадесет и пет километра? — помисли си той и провери по картата. Да. Отрядът следваше да се спусне по планинския склон, да пресече неголяма буйна река, после да се изкачат по едно убийствено нанагорнище. За последна нощувка те ще спрат… ето тук. Стрелеца насочи бинокъла към избраното от него място — на пет километра от обекта, скътано в планината и скрито от нежелани погледи… Отново се налагаше да се катерят по стръмен склон. Но друг избор нямаше. Преди щурма той щеше да даде на хората си един час почивка. Докато отдъхват, той щеше да им обясни — на всеки от тях — какви задачи предстоят да се решават и те ще могат да се помолят. Той отново започна да изучава обекта.
	Строителството без съмнение още не беше завършено, но на такива обекти строителните работи никога не свършваха. Хубаво беше, че щурмът ще се проведе именно днес, защото след няколко години мястото щеше да се превърне в непревземаема крепост. А засега…
	Стрелеца напрегна очи, взирайки се в целта и стремейки се да разчлени подробностите. Дори с помощта на бинокъла той не можеше да различи нищо по-малко по размери от стражевите кули. При първите лъчи на изгряващото слънце се очертаха издатините на някои сгради. Налагаше се да се доберат по-близко до мястото, за да го разгледа по-добре и да нахвърли всички детайли в плана за атаката, но в дадения момент го интересуваше общото разположение на обекта и обкръжаващата го местност. Откъде е най-удобно да подходят? Как да се възползват от предимствата, които им предоставят планинските възвишения? Ако обектът се охраняваше от войски на КГБ, както се посочваше в документите на ЦРУ, които успя да разгледа, то той знаеше, че техният състав е толкова жесток, колкото и мързелив.
	Стражеви кули — три от северната страна. Там трябва да има и заграждения. А минно поле? — помисли си той. Има или няма мини, първо ще трябва да се справим с кулите. На тях са разположени едрокалибрени картечници и оттам може да се обстрелва цялата местност. Как да постигнем това по най-добрия начин?
	— Значи това е нашата цел? — към Стрелеца се приближи бившият майор от афганистанската армия.
	— Как са вашите хора?
	— Всички са в укритието — отговори майорът и около една минута мълчаливо разглеждаше обекта. — Спомняте ли си разказите за крепостта на убийците в Сирия?
	— Крепостта на убийците ли? — Стрелеца рязко се обърна към майора. Значи ето на какво му напомня този обект. — И как ще превземем това укрепление?
	Майорът се усмихна и продължи да разглежда целта.
	— Те имат по-големи възможности, приятелю… Ако някога те се укрепят на тази височина, ще бъде нужен цял полк с въздушна поддръжка само за преодоляване на външното заграждение. И тъй, как възнамерявате да организираме щурма.
	— Ще се разделим на две групи.
	— Правилно. — В действителност майорът не беше съгласен с нито един от аспектите на предстоящата операция. Базирайки се на подготовката си, получена при руснаците, той считаше за безумие да се щурмува такъв обект с толкова малочислен състав, но преди да започне да възразява на такъв човек като Стрелеца, той трябваше да покаже своя боен опит и мъжество. А това означаваше, че ще му се наложи да поеме невероятен риск. И майорът реши да положи всички усилия, за да подтикне Стрелеца в правилна посока при обсъждането тактиката на щурма.
	— Промишлените обекти са на северния склон. Жилищата са разположени по хълма — по на юг.
	На обекта се появиха светлини от фарове — от едно място към друго се придвижваха автобуси. Смяна на караула. Стрелеца си помисли за това, но той знаеше, че атаката трябва да започне в тъмно и да завърши, преди да е настъпило утрото — иначе никой от нападащите няма да се измъкне жив.
	— Ако успеем да се приближим напълно незабелязано… Може ли да изкажа едно предположение? — попита майорът тихо.
	— Продължавайте.
	— Да съберем всички на височината в центъра и после отгоре да щурмуваме двете цели.
	— Това е рисковано — тутакси възрази Стрелеца. — И от двете страни ще трябва да покрием огромно пространство от открита местност.
	— Затова пък по-лесно ще заемем изходна позиция, без да ни забележат. По-трудно се забелязва приближаването на една група, отколкото на две. Ако установим нашето тежко въоръжение на възвишението, ще можем да наблюдаваме и поддържаме с огън двете атакуващи групи.
	Действително, призна пред себе си Стрелеца, съществува немалка разлика между воина, който се ръководи само от интуицията си, и професионалния военен. Майорът по-добре от него разбираше как да сравни двете опасности и от тях да избере по-малката.
	— Нямам представа какво ще правим със стражевите кули. Какво смятате вие?
	— Трябва да помисля. Аз… — Майорът с рязко движение притисна главата на командира си към земята. След миг долу над долината профуча самолет.
	— Това е МиГ-21, разузнавателният вариант на изтребителя. Имаме работа с хора, които съвсем не са глупаци. — Той се огледа и видя, че всички хора са в укритието. — Не е изключено да са успели да ни фотографират.
	— Мислите ли?
	— Не знам. Ще се наложи в това отношение да се уповаваме на волята на Аллаха, приятелю. Едва ли е позволил да проникнем толкова дълбоко в чужда територия, за да ни погуби в последния момент — отговори майорът, без да е сигурен дали казва истината или не.


	— И тъй, къде отиваме? — попита Грегъри, когато той и Беа се видяха пред паркинга.
	— Хайде да се срещнем пред търговския център от южната страна. Става ли?
	— Добре. Ще те чакам там. — Грегъри седна в колата и потегли.
	Беа изчака няколко минути, преди да го последва. Щеше да е по-добре, ако никой не ги забележеше, че са тръгнали заедно. Обхвана я вълнение. В стремежа си да се справи с него тя караше бавно, но това беше толкова необичайно за нея, че възбудата още повече се засили, и сякаш от само себе си датсунът сменяше скорости и преминаваше от една лента в друга. След двадесет минути колата се озова пред паркинга на търговския център.
	Ал бе оставил колата си зад някакъв микробус далеч от входа на най-близкия магазин… Той дори е избрал съвсем нелошо място, помисли си Тосиг. Тя спря наблизо и излезе от автомобила.
	— Какво те задържа?
	— Просто не бързах.
	— Е, и какво сега?
	В действителност Беа не знаеше. Тя знаеше какво ще се случи, но подробностите й бяха неизвестни — тя дори нямаше представа колко човека участват в операцията. Може би Ан възнамеряваше сама да се справи с работата. Беа се засмя, стремейки се да прикрие своето неспокойствие.
	— Да вървим — каза тя и махна с ръка, приканвайки Грегъри да я последва.
	— Представям си що за подарък… — измърмори Ал. Той забеляза, че отзад изскочи някакъв автомобил.
	На Беа й направи впечатление, че огромната площадка, отредена за паркиране на автомобили, е задръстена от коли, но на нея съвсем нямаше хора. Дневните посетители на търговския център се бяха разотишли по домовете си за вечеря, а вечерните още не бяха успели да пристигнат. Любителите на киното се очакваха да заприиждат чак след един час. Въпреки това тя нервно се оглеждаше настрана. Трябваше да бъде в близост до входа на киното. Времето съвпадаше. Ако нещо се пропука — Беа едва се сдържа да не избухне в нервен смях, — тя ще се види принудена да намери някакъв голям тежък подарък. Впрочем не, сега няма да се наложи. Насреща й се зададе Ан. В ръцете й нямаше нищо друго освен една чанта.
	— Здравей, Ан — възкликна Тосиг.
	— Здравей, Беа… О, да, това е майор Грегъри!
	— Здравей — каза Ал, мъчейки се да си припомни дали познава тази жена. Той беше слаб физиономист — използваше мозъка и паметта си преди всичко за математически изчисления.
	— Ние се срещахме миналото лято — забеляза Ан и още повече обърка Грегъри.
	— Какво правиш тук? — попита Тосиг своя оперативен ръководител.
	— Наложи ми се да напазарувам нещо набързо. Имам среща довечера и реших… почакай, ей сега ще ти покажа.
	Тя пъхна ръката си в чантата и оттам извади един предмет, приличащ според Грегъри на флакон с парфюм — или как още там ги наричат тези пръскащи джаджи, помисли си той, докато чакаше. Той се радваше, че Канди не се интересува от подобни неща. Тя сякаш си пръсна на дланта и я поднесе към носа на Беа, когато по алеята от тяхната страна се зададе автомобил.
	— На Канди много ще й хареса, как мислиш, Ал? — попита Беа, и флаконът се озова пред лицето му.
	— Какво? — успя да попита той и в този миг право в лицето му бликна струя от сълзотворен газ.
	Ан идеално бе преценила момента и напръска Грегъри в момента, когато той бе започнал вдишване, насочвайки струята под очилата в очите. На Грегъри му се стори, че лицето му е подпалено, и мигновено изгарящата болка прониза гърдите му. В следващия миг той падна на колене, притискайки ръце към лицето. Той дори и звук не издаде и не забеляза, че до него спря една кола. Вратата се отвори и на шофьора се наложи само леко да се наведе, за да му нанесе с ръба на китката удар по врата.
	Беа видя как той се отпусна на асфалта — стана идеално, помисли си тя. Отвори се задната врата, хванаха Грегъри за раменете. Беа и Ан помогнаха да натикат краката му в автомобила. В мига, когато задната врата се затвори, през отворения прозорец излетя връзката с ключовете на Грегъри и колата — тя едва ли бе спирала изобщо — се понесе с пълна газ напред.
	Ан се огледа наоколо. Никой не бе забелязал случилото се. След като напълно се увериха в това, тя и Беа напуснаха зоната на магазините и се отправиха към мястото, където стояха автомобилите.
	— Какво ще стане с него? — попита Беа.
	— А нима на теб не ти е все едно? — отвърна Бизарина бързо.
	— Но нали не се каните…
	— Не, няма да го убием. — На Ан веднага й мина през ума, че това може да се окаже неистина. Тя не беше сигурна, но предполагаше, че убийството не влиза в плана на оперативната група. Те и бездруго бяха нарушили едно ненарушимо досега правило. Това бе достатъчно.


>	22.
>	АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ

	Леонид, действащ сега под псевдонима Боб, насочи автомобила към далечния изход на паркинга. Като се вземе под внимание, че операцията беше планирана и подготвена съвсем прибързано, нейната най-опасна част премина сравнително гладко. Лени, седящ на задната седалка, имаше за задача да държи под контрол похитения американски офицер. Много силен физически, Лени бе служил по-рано в съветските войски със специално предназначение, познати под съкращението Спецназ. Бил, намиращ се до него, бе включен в състава на групата в качеството си на служител от научно-техническото разузнаване; това, че той беше специалист в областта на инженерната химия, за Московския център нямаше значение. За провеждането на операцията беше необходим научен експерт и Бил се оказа най-близко до изискването.
	Майор Грегъри мръдна и започна да стене. Ударът от арсенала на каратето имаше за цел само да го зашемети, без да му причинява сериозни увреждания. Те не бяха хвърлили толкова много усилия, за да убият по невнимание човек, когото трябваше да отвлекат, макар че в миналото се бе случвало неведнъж. По тази причина бе решено да минат без наркотици. Тяхното използване с цел временно да се приспи даден обект е много по-опасно, отколкото мнозина смятат. Така веднъж от инжектираната доза наркотик случайно загина един съветски гражданин, опитал се да намери на Запад политическо убежище, и в резултат на това служителите от Второ главно управление така и не успяха да го разпитат. На Лени се струваше, че Грегъри с нищо не се отличава от пеленаче, идващо на себе си след продължителен сън. Миризмата на газ вътре в колата беше толкова силна, че се наложи да спуснат всички стъкла на прозорците, за да не пострадат самите служители на КГБ от него. На тях им се искаше да завържат пленника, но това можеше да доведе до големи неприятности, ако случайно някой погледне и види, че вътре има вързан човек. Не че Лени бе неспособен да държи американеца под контрол, разбира се. Желанието да го обуздаят с въжета беше предизвикано единствено от предпазливостта, породена от професионалния опит, който ги учеше към нищо да не се отнасят като към даденост, разбираща се от само себе си. А ако изведнъж се окаже, че Грегъри има за хоби някое от източните бойни изкуства за борба без оръжие? В края на краищата случвали са се и по-странни неща. Когато американецът започна да идва на себе си, първото нещо, което той видя, това бе заглушителят на автоматичния пистолет, притиснат срещу носа му.
	— Майор Григорий — каза Лени, произнасяйки преднамерено по руски американското име, — ние знаем, че вие сте умен младеж и навярно съвсем не сте страхливец. Ако се съпротивлявате, ще бъдете убит — излъга той. — В това отношение имам голям опит. Не мърдайте и запазете пълно мълчание. Ако се държите така, както се изисква, с вас нищо няма да се случи. Разбрахте ли ме? Ако сте разбрали, дайте знак с кимване на главата.
	Грегъри бе дошъл напълно в съзнание. Впрочем той изобщо не го бе загубил — силният удар само бе зашеметил майора и в резултат на него имаше чувството, че главата му ще се пръсне като надут балон. Сълзи се стичаха от очите му като от незатворен добре кран на чешма, а при всяко вдишване в гърдите му сякаш избухваше огън. Той се бе опитал да се съпротивлява, когато го бутаха в колата, ала непослушното тяло отказваше да се подчини на отчаяните заповеди на съзнанието, макар че мозъкът даваше яростни команди. В този миг в главата му се мярна мисълта: тъй, ето защо мразя Беа! Съвсем не заради високомерното й поведение и чудатия начин, по който се облича. Но Грегъри веднага прогони тази мисъл — сега трябваше да се безпокои за по-важни неща и мозъкът му работеше с такава трескава бързина, с каквато никога не се бе случвало. Той кимна.
	— Много добре — каза гласът. Две здрави ръце го вдигнаха от пода и го поставиха на задната седалка. Дулото на пистолета сега се опираше в гърдите му, а самият пистолет се скриваше под лявата ръка на мъжа.
	— Въздействието на химическия дразнител ще премине след около един час — каза му Бил. — Без всякакви последствия.
	— Кои сте вие? — попита Ал. Гласът му звучеше като едва доловим шепот — тъй дрезгав, сякаш чуваш стържене с гласпапир.
	— Лени ви каза да мълчите — отвърна шофьорът. — При това за един такъв умен човек като вас съвсем не е трудно да се досети. Прав ли съм? — Боб погледна в огледалото за задно виждане и видя как Грегъри отново кимна.
	Руснаци! — помисли Ал, слисан и уверен едновременно. — Руснаци тук, в Америка, си позволяват това… За какво съм им нужен? Ще ме убият ли? Той знаеше, че не бива да вярва на нито една тяхна дума. Те биха казали всичко само и само да го накарат да се подчинява на тяхната воля. Чувстваше се като последния глупак. От него очакваха поведение на мъж, а сега той представляваше едно безпомощно четиригодишно момиченце и освен това плачеше като дете, осъзна се Ал, ненавиждайки се за всяка сълза, която се търкулваше по лицето му. Досега никога през живота му не го е обземала такава заслепяваща ярост. Грегъри погледна надясно и разбра, че няма никакви шансове за спасение. Мъжът, държащ пистолет в ръката, беше почти два пъти по-едър от него и при това дулото на оръжието се опираше в гърдите му. Очите на Ал мигаха сега почти със същата бързина, с която се движеха чистачките на предното стъкло на автомобила. Сълзите му пречеха да гледа, но той видя, че мъжът с пистолета го наблюдава с чисто клиничен интерес, без всякакви емоции. Той е действително професионалист във всичко, което изисква прилагането на сила, навярно е преминал през Спецназ, помисли Грегъри. Той дълбоко пое дъх — по-скоро се опита да поеме дъх — и тутакси се залюля в пристъпите на кашлица.
	— Не дишайте дълбоко — предупреди го мъжът, седящ на предната седалка. — Правете недълбоки вдишвания. Последствията ще преминат своевременно. — Чудно нещо е този сълзотворен газ, помисли Бил. И в Америка всеки може да го купи. Поразително!
	Боб вече бе извел колата от огромния паркинг и се насочваше към мястото, където се намираше укритието. Разбира се, той добре помнеше маршрута, макар че не го напускаха известни съмнения. Не му се бе случвало да кара кола по този път преди, не бе имал възможност да се упражни в този участък, за да прецени времето и да се запознае с алтернативни маршрути. Но той бе прекарал достатъчно време в Америка, за да знае, че е необходимо да съблюдава правилата за движението и през всичкото време да бъде нащрек. Шофьорите тук имаха по-добри навици да спазват ограниченията, отколкото на Северозапад — с изключение по магистралите, преминаващи през няколко щата, където всеки жител смяташе, че притежава право да кара като луд и че това право му е дадено от Всевишния. Но сега Боб се носеше не по автомагистрала, а по едно местно шосе и по неговите четири ленти транспортът се движеше спокойно и равномерно от един светофар до друг. Едва сега той разбра, че е проявил прекален оптимизъм, когато е преценявал колко време ще му трябва за обратния път. Впрочем това нямаше значение. Лени без проблеми щеше да се справи с похитения американец. Вече се стъмваше, шосето се осветяваше от редките лампи и техният автомобил се губеше след множеството коли на хората, връщащи се от работа.


	Бизарина в този момент се намираше на пет мили от мястото на отвличането и се насочваше в противоположна посока. Автомобилът на Грегъри вътре се оказа в много по-лошо състояние, отколкото тя очакваше. Като много спретнат човек, тя с отвращение забеляза, че младият офицер буквално е засипал пода с някакви пластмасови опаковки. Тя даже недоумяваше как така в шевито не са се завъдили мравки. При мисълта за тях по тялото й преминаха тръпки. Тя погледна в огледалото, за да се убеди, че Тосиг кара след нея. След десет минути тя влезе в един район, където живееха семейства на работници. Всеки дом си имаше гараж, но даже тук много семейства имаха повече от една кола, тъй че много автомобили трябваше да се паркират на улиците. Бизарина намери свободно място недалече от една пресечка и спря колата до бордюра. Зад нея спря датсунът на Тосиг и Бизарина седна в нейната кола, изоставяйки шевито на Грегъри на улицата — нищо необикновено, още една кола, паркирана до бордюра. Когато Тосиг спря пред следващия светофар, Ан спусна стъклото и изхвърли ключовете на Грегъри в канализационната решетка. С това завърши най-опасната за нея част на операцията. Тосиг, без да чака указания, пое по обратния път към Търговския център, където Бизарина щеше да прибере своето волво.
	— Ти уверена ли си, че няма да го убият — попита Тосиг след едноминутно мълчание.
	— Абсолютно сигурна съм, Беа — отговори Ан. Защо изведнъж у Тосиг се появи такава съвест, помисли си с недоумение тя. — Доколкото разбирам, даже ще му предоставят възможност да продължи научната си работа… другаде. Ако той не упорства, с него ще се отнасят много добре.
	— Вие дори ще му намерите момиче, нали?
	— Да, това е един от начините да го направим доволен — призна Бизарина. — Щастливите хора работят по-добре.
	— Много добре — отвърна тя, смайвайки леко с това своя оперативен ръководител. После обясни: — Аз не желая да му причиняват болка. Неговите знания могат да направят света по-безопасен за двете страни. — И освен това ще престане да ми пречи! — каза си наум Беа.
	— Той е прекалено ценен човек, за да му причиняваме болка — забеляза Ан. Стига само ситуацията да не се влоши — в този случай може би ще ни се наложи да изпълняваме други заповеди.


	Боб с изненада забеляза, че движещите се пред него автомобили започнаха да забавят скоростта си и да спират. Неговият плимут се установи зад един минифургон. Като по-голяма част от шофьорите Боб не обичаше такива коли, защото пречат на видимостта. Той издърпа пепелника и натисна бутона на електрическата запалка, като мрачно се заоглежда настрана. Седящият до него Бил също измъкна цигара. Ако не друго, тютюневият дим щеше да помогне да се замаскира острата миризма на сълзотворния газ, която бе проникнала в тапицерията на колата. Боб реши, че ще трябва да оставят през нощта всички прозорци отворени — дано автомобилът се проветри и отърве от гадната воня. Сега, когато плимутът спря и насрещният поток от въздух стихна, дори неговите очи започнаха да сълзят. Той едва не почувства мъките на пленника, получил значителна доза газ право в лицето; газът поне беше за предпочитане пред наркотика, способен да предизвика спирането на сърцето, или силния удар, който можеше да прекърши мършавия му врат. Поне Грегъри кротува, помисли Боб. Ако всичко се развива съгласно плана, в края на седмицата той ще бъде вече в Москва. Те ще изчакат някой и друг ден тук и после ще се отправят към Мексико. Но този път ще трябва да пресекат границата на друго място; ще се наложи някаква отвличаща вниманието маневра, за да се осигури пристигането в тази приятелска страна, откъдето е възможно да излетят със самолет за Куба, а оттам — с директен полет право в Москва. След това тяхната оперативна група, принадлежаща към Първо главно управление, ще се радва на едномесечен отпуск. Колко е хубаво да видиш семейството си отново, каза си Боб. В чужбина винаги човек се чувства самотен, толкова самотен, че веднъж или два пъти изневери на жена си, а това е недопустимо нарушение на уставните правила в КГБ. Не прекалено сериозни, мнозина гледат на тях през пръсти, но и да се гордееш с това също не подобава. Може би ще го назначат за преподавател в школата на КГБ. Той има достатъчно служебен стаж, а сега, след успешно проведената толкова сложна операция…
	Колите започнаха отново да се движат. Боб се учуди, забелязвайки, че мигачите на фургона засвяткаха. След две минути той с ужас видя причината. Един огромен товарен автомобил с ремарке бе преградил цялото шосе, а под предните му колела се виждаха остатъците на една малка смачкана кола. Наоколо имаше множество линейки за бърза помощ и полицейски автомобили с включени въртящи се сигнални светлини, осветяващи полицаите и пожарникарите, които се опитваха да измъкнат от малкия сплескан автомобил пасажерите. Боб не можеше да разпознае марката на колата и подобно на всички останали шофьори, озовали се на местопроизшествието, изпита зловещото очарование на катастрофата, ала само след няколко секунди си спомни кой е и къде се намира. Един облечен в черно полицейски служител поставяше мигащи знаци по настилката и с махане на ръка насочваше целия транспортен поток, движещ се на юг, по един страничен път в обходен маршрут. Боб отново се превърна в офицер от разузнаването, вземащ участие в операция на чужда територия. Той изчака, докато около полицая се образува свободно пространство, и натискайки педала на газта, профуча край него. Пътният полицай погледна Боб разярено, но не успя да отреагира. Обаче още по-важно беше, че заглеждайки се в шофьора, не обърна внимание на самия автомобил. Боб се понесе нагоре по склона на хълма и едва сега разбра, че едно от последствията на неговото колебание беше загубването на ориентация — той не бе забелязал накъде се движи отклоненият транспортен поток.
	И пътната карта не взех, изведнъж се сети той. Боб бе унищожил картата, по която се ориентираше, когато се отправиха към фургона, защото по нея имаше бележки, направени от ръката му. Всъщност в колата не биваше да има никакви карти. Картата е опасен предмет, способен да издаде собственика, освен това той умееше да запомня цялата информация, необходима за провеждането на дадена операция. Но в този район той се намираше от съвсем скоро и недостатъчно добре се запозна с него — бе изучил само маршрута, водещ към фургона.
	Дяволите ще ги вземат тези екстрени операции!
	На първото кръстовище той зави наляво и те се озоваха на една улица в населено място. Само за няколко минути Боб разбра, че в такава хълмиста местност пътищата се вият във всички посоки и в края на краищата човек не може да разбере накъде отива. За първи път той започна да губи самообладание, но само за миг. Изругавайки наум на своя роден език, той тутакси си напомни, че няма право дори да мисли по руски. Запали нова цигара и бавно пое напред, мъчейки се да се ориентира. Сълзите, които продължаваха да се стичат от очите му, никак не бяха от полза.
	Шофьорът се е заблудил, осъзна Грегъри след миг. Той бе прочел достатъчно шпионски романи, за да си даде сметка, че го водят към някакво скривалище или се канят да го прехвърлят на друг автомобил, който ще го откара… къде? А може би към някой таен аеродрум? Но веднага щом разпозна колата, покрай която бяха минали преди няколко минути, Ал едва сдържа усмивката си. Те действително бяха объркали нещо. След следващия завой те се спуснаха надолу през гората и неговото подозрение се превърна в увереност, когато отново видя въртящите се светлини на мястото на катастрофата. Той чу ругатните на шофьора, принуден да свърне в една алея и след маневра да поеме обратно нагоре по хълма.
	Всички неща, които руснаците не харесват в Америка, отново изпълниха съзнанието на Боб. Прекалено много пътища, прекалено много автомобили — някакъв американски кретен е преминал на кръстовището на червена светлина и се блъснал в тира — дано да е пукнал тоя кучи син. Той разярено проклинаше всичко, преминавайки край компактните редици от коли, паркирани надолу по улицата. Дано да е квичал като куче в предсмъртна агония. Като помисли за това, той почувства облекчение.
	А сега?
	Той избра друга улица, премина по пътя, водещ през гребена на хълма; оттам погледна настрана и видя още едно шосе. Може би ако тръгнеше по него на юг, то някъде щеше да се съедини с това, по което бяха пътували по-рано. Струва си да опитам, помисли си той. Бил, седящ отдясно, въпросително го погледна; само Лени, който седеше отзад, беше прекалено зает с пленника и нищо не бе забелязал. Поне сега, когато скоростта се увеличи, въздушното течение, нахлуващо през прозорците, освободи колата от газа и очите престанаха да сълзят. Долу в подножието на хълма видяха светофар, но там имаше и знак „Забранен ляв завой“.
	Проклета работа! — помисли Боб и зави надясно. Това шосе имаше четири ленти и беше разделено с бетонна преграда по средата.
	Трябваше по-задълбочено да изуча картата. Трябваше да отделя няколко часа и да покарам из този район. Но сега беше прекалено късно и той знаеше, че трябва да бърза. Боб погледна ръчния си часовник, забравил, че на таблото за управление има електронен. Той бе загубил вече петнадесет минути. Сега пътуваха на север. Намираха се далеч от скривалището, уязвими, на вражеска територия. Какво ще се случи, ако някой е забелязал как натикаха американеца при Търговския център? А ако полицаят на мястото на автомобилната катастрофа е записал номера на колата им?
	Но Боб не изпадна в паника. Той бе получил превъзходна подготовка и умееше да запазва самообладание. Поемайки дълбоко въздух, той си наложи да се успокои и се опита да си припомни подробности от картите на района, който бе видял по-рано. Сега те са на запад от главната магистрала, водеща към границата на щата. Само да може да я намери. Той все още помнеше завоя, на който се отклони днес рано сутринта — дали беше днес? — а вече оттам ще съумее да се добере до фургона със завързани очи. Ако той се намира на запад, от магистралата, значи трябва само да намери някой път, водещ на изток. И така, къде е изток? Още едно дълбоко вдишване. Сега ще кара на север дотогава, докато не види шосе, вървящо в напречно направление, и там ще завие надясно. Добре.
	На Боб му бяха необходими почти пет минути, ала най-накрая се приближи към едно широко шосе, протягащо се от запад на изток. Не го интересуваше названието. След още пет минути той с облекчение видя червено-бяло-син щит, указващ, че магистралата е напред — само на половин миля. Сега можеше по-спокойно да си поеме дъх.
	— Какво става? — чу се най-после гласът на Лени от задната седалка.
	— Наложи се да променим маршрута — каза Боб облекчено, чувствайки се много по-спокоен, отколкото преди пет минути. Обаче, отговаряйки на Лени, той за миг отклони погледа си от шосето и не забеляза един знак. Пред тях имаше надлез. Зелените знаци показваха, че може да се пътува в северна или южна посока. Той трябваше да кара на юг, а изходът щеше да бъде…
	Сбърках мястото, каза си той. Сега караше в обратна посока. Макар и преминал в подходяща лента, Боб бе задминал правилния изход само с петдесет метра. Без да поглежда назад, той свърна встрани и пресече осевата линия на платното. Шофьорът на аудито, което вървеше зад него, заби рязко спирачките и гневно натисна клаксона. Боб не обърна внимание на това, направи ляв завой и скоро се озова на изхода на транспортния възел. Оттам колата пое съответната лента, която плавно се извиваше нагоре. Тъкмо Боб оглеждаше движението по магистралата, изчаквайки подходящия момент, за да се влее в транспортния поток по нея, и в този момент зад него блеснаха фаровете на черния автомобил, който ги следваше. Той моментално разбра какво означава това.
	Не се стряскай, каза си той. Сега не беше време да разговаря с другарите си, седящи в колата. На Боб дори и през ум не му мина да направи опит да избяга. В Москва го бяха запознали и с това. Американските полицаи са учтиви и се държат съвсем професионално. Те не изискват заплащането на глобата да стане на място, както са възприели московските служители на ГАИ*. Освен това му беше известно, че са въоръжени с едрокалибрени пистолети „Магнум“.
	[* Държавната автомобилна инспекция. — Б. пр.]
	Боб изтегли плимута от района на надлеза, установи колата до бордюра и зачака. Той видя в огледалото как полицейският автомобил спря зад него, само мъничко по-наляво. Един полицай излезе от колата с бележник в лявата ръка. Значи дясната ръка е свободна, тутакси се досети Боб, тъй че в случай на нужда да хване пистолета. На задната седалка Лени предупреди пленника за това какво ще се случи, ако издаде и най-малкия звук.
	— Добър вечер — каза полицаят, обръщайки се към Боб. — Не съм запознат с правилата на пътното движение в Оклахома, но при нас не е възприето да се сменят платната, както направихте вие. Моля, покажете си шофьорската книжка и регистрационните документи. — Неговата черна униформа със сребристи кантове напомняше на Леонид за немските есесовци, но той знаеше, че сега не е време да мисли за това. Трябва да проявя вежливост, реши той, да си призная грешката, да взема квитанцията. Той предаде на полицая документите си и видя, че служителят веднага започна да попълва една бланка за глоба. Може би си струва да се извиня?
	— Много съжалявам, че се получи така, но помислих, че изходът е от дясната страна и…
	— Именно по тази причина харчим толкова много пари за пътни знаци, господин Тейлър. Това сегашният ви адрес ли е?
	— Да, сър. Както вече казах, съжалявам за случая. Мисля, че е съвсем правилно да ме глобите. Аз си го заслужих.
	— Далеч не всички нарушители си го признават — одобрително забеляза полицаят. В действителност той попадаше за първи път на такъв вежлив нарушител и реши да погледне как изглежда този възпитан човек. Агентът хвърли поглед на снимката върху шофьорската книжка и се наведе до прозореца, за да види дали съответства на мъжа. Той му освети с фенерче лицето. Лицето беше същото, но… Що за дяволска миризма е тази?
	Сълзотворен газ, разбра полицаят след миг и лъчът на фенерчето обходи лицата на седящите вътре. Обикновени хора, двама отпред и двама отзад, но… един от намиращите се отзад носеше нещо подобно на униформена куртка…
	Грегъри питаше дали има реална опасност за живота му. Той реши, че трябва да разбере, и мислено се помоли, надявайки се, че полицаят ще прояви бдителност.
	Полицаят изведнъж забеляза, че един от седящите отзад — този, който беше във военна униформа, — почти беззвучно произнесе една-единствена дума „помощ!“ Той не се разтревожи, просто случаят му стана още по-интересен, но мъжът на предната седалка внезапно мръдна. Полицаят тутакси застана нащрек. Дясната му ръка се плъзна към пистолета и за миг освободи предпазителя.
	— Всички да излязат от колата, по един — веднага! Той с ужас видя дулото на един пистолет, появил се като че ли със замахване на магическа пръчка в ръцете на мъжа, седящ в десния ъгъл на задната седалка, и преди да е успял да извади револвера си…
	Ръката на майор Грегъри закъсня да нанесе удар, но неговият лакът все пак попречи на Лени да се прицели добре.
	Полицаят се изненада, че не чу нищо освен един крясък на език, който не разбираше, но още преди да го осъзнае, челюстта му взривообразно се пръсна във вид на бяло облаче — по-скоро чуто, отколкото почувствано. Той падна по гръб, а ръката му инстинктивно стискаше вече извадения револвер, който сякаш започна да стреля от само себе си.
	Боб се присви и натисна газта. Предните колела за миг забуксуваха по чакъла, но скоро се зацепиха за твърдата основа и плимутът потегли, както му се струваше, много бавно, отдалечавайки се от мястото на изстрелите. На задната седалка Лени, който бе успял да произведе само един изстрел, удари Грегъри с дръжката на пистолета си по главата. Той идеално бе насочил цевта и куршумът трябваше да попадне в сърцето на полицая, но вместо това се отправи към лицето му и той не знаеше доколко успешен е бил този изстрел. Лени изкрещя нещо, но Боб не му обърна внимание.
	След три минути плимутът излезе от магистралата. Зад пределите на това място, където бе станала катастрофата, почти нямаше движение. Боб зави по черния път, угаси фаровете и спря пред фургона още преди пленникът да е дошъл в съзнание.


	Шофьорът на един преминаващ автомобил видя униформения служител, лежащ до бордюра, и спря, за да му окаже помощ. Полицаят изпитваше страшни мъки. Той имаше разбита челюст, изкъртени зъби и цялото му лице беше залято с кръв. Шофьорът изтича до стоящата недалеч полицейска кола и се свърза по радиото с участъка. Беше нужна цяла минута, докато диспечерът разбере какво се е случило, но вече след три минути втори автомобил пристигна на местопроизшествието, а след още три минути тук се събраха пет коли. Раненият полицай не можеше да говори, но съумя да покаже своя бележник, в който бе записана марката на автомобила и регистрационният номер. Освен това у него бе останала шофьорската книжка на „Боб Тейлър“. За полицията това беше достатъчно. По всички полицейски честоти незабавно предадоха сигнал за тревога — някой е стрелял по полицай. Полицията не знаеше, че престъплението е много по-сериозно, и останала в неведение, тя не прояви особен интерес.


	Канди се изненада, че не завари Ал вкъщи. Нейната челюст беше все още вдървена от ксилокаиновата инжекция и затова избра супа за вечеря. Но къде е все пак Ал? Може би му се е наложило да се задържи на работа? Канди знаеше, че може да позвъни там, но това не беше тъй важно, а устата толкова много я болеше, че не й се искаше прекалено да говори.


	В полицейското управление на „Керильос Роуд“ компютрите вече се трудеха. Веднага бе изпратен телекс в Оклахома, където полицейската служба моментално оцени сериозния характер на извършеното престъпление и се обърнаха към собствения си компютър. И тутакси узнаха, че на Робърт Дж. Тейлър, живущ на адрес 1353, Северозапад, 108-ма улица, Оклахома Сити, никога не е издавано удостоверение за правоспособност на водач на моторно превозно средство № ОК 73210, а също така, че автомобил „Плимут Рилайънт“ с номер XSW-498 няма. Такъв регистрационен номер в действителност не съществуваше. Сержантът, който възглавяваше компютърнорегистрационния отдел, беше много озадачен. Когато компютрите доставиха информацията, че регистрационният номер XSW-498 не съществува, той не се учуди прекалено, такова нещо се бе случвало и по-рано, но да съвпадне всичко наведнъж — несъществуващ регистрационен номер, неиздадена шофьорска книжка и посегателство над живота на полицай, — това излизаше извън пределите на теорията на вероятностите. Той вдигна телефонната слушалка и позвъни на дежурния оперативен офицер.
	— Капитане, във връзка с раняването на патрулиращия Мендес при нас се изясниха съвсем непонятни неща — съобщи той.
	В щата Ню Мексико има много райони, които пряко се контролират от федералното правителство поради факта, че там от дълго време насам се разработват във висша степен важни и деликатни програми. Капитанът не знаеше какво се е случило в действителност, но на него му бе ясно едно — това не е обикновено пътнотранспортно произшествие. След една минута той се свърза с местното отделение на ФБР.


	Дженингс и Пъркинс пристигнаха в болницата още преди да са изкарали Мендес от операционната зала. В приемната се събраха толкова много полицаи, та лекарите благославяха небето, че в болницата нямаше други пациенти, нуждаещи се от хирургическа намеса. Тук бяха един капитан от полицията, възглавяващ разследването, полицейският капелан на щата, половин дузина други полицейски чинове, работещи в същата смяна както Мендес, както и госпожа Мендес, бременна в седмия месец. Най-накрая към тях се приближи един лекар, който обяви, че раненият се намира в удовлетворително състояние. Единственият голям кръвоносен съд, засегнат от куршума, се оказа лесно възстановим. Преди всичко бяха пострадали челюстите и зъбите на полицая, но след някой и друг ден с тях щеше да се заеме специалист по челюстно-лицева хирургия. Съпругата на Мендес поплака, после я пуснаха за няколко минути при мъжа й и я откараха вкъщи. След това дойде време всеки да се захване с работа.
	— Той навярно е държал пистолета зад гърба на нещастното момче — с мъка произнесе Мендес. Теловете, скрепящи разбитата челюст, му пречеха да говори и той изкривяваше думите. Той вече се бе отказал от болкоуспокояващи медикаменти, затова искаше колкото се може по-бързо да разкаже за случилото се и бе готов да търпи болката. Раненият кипеше от ярост — само в такова състояние той можеше да изстреля тъй бързо всичко наведнъж.
	— Снимката върху шофьорската книжка съответства ли на нейния притежател? — попита агент Дженингс.
	— Да, госпожо. — Пит Мендес беше млад полицай и един такъв отговор неволно даде възможност на Дженингс да почувства възрастта си. После той положи усилия грубо да опише двамата, които седяха в колата, и премина към пленника.
	— На около тридесет години, мършав, с очила. Беше в униформа — нещо от рода на офицерска куртка. Не забелязах знаци за отличия, но аз нямах възможност много да го огледам. Прическата му е такава, каквато носят военните. Не мога да ви кажа цвета на очите, но виж това… очите му странно блестяха… Да, разбира се, това е от газа. В колата миришеше на газ. Може би в лицето са му пръснали „Си-Ес“. Той мълчеше, само движеше устните, разбирате как говореше, нали? На мен това ми се стори странно, но мъжът, който седеше отдясно на шофьора, отреагира… И ето, че не успях. Трябваше да действам по-бързо.
	— Вие казвате, че един от тях нещо е издрънкал? — попита Пъркинс.
	— Да, онзи кучи син, който стреля в мен. Не зная какво беше това. Не бе нито на английски, нито на испански. Запомних само последната дума „мать“ или нещо от тоя род.
	— … твой мать — добави Дженингс веднага.
	— Да, точно така — кимна Мендес. — Какво означава?
	— Това е една от най-звучните руски псувни — обясни Пъркинс, а мормонското му лице цялото почервеня.
	— Господи! — възкликна Дженингс. — Трябва незабавно да съобщим във Вашингтон.
	— Необходимо е да разпознаем този… една минута! Грегъри! — произнесе Пъркинс възбудено. — Господи! Телефонирай във Вашингтон, Пеги. Аз ще се свържа с директора на обекта.


	Оказа се, че полицията на щата действа по-бързо от всички. Канди отвори вратата, когато почукаха, и за нейна изненада отвън стоеше един полицай. Той учтиво помоли за разрешение да се срещне с майор Грегъри, а жената, която му отвори вратата, отговори, че отсъства. Тъкмо вдървената уста на Канди бе започнала да се отпуска, и изведнъж целият свят започна да се върти около нея. И едва изслушала страшната новина, тя трябваше да посрещне и шефа на безопасността на „Чайният клипер“. В нейно присъствие беше дадена заповед да се хвърлят всички сили за търсенето на автомобила на Грегъри. Канди беше толкова потресена от случилото се, че даже не заплака.


	Снимката на мнимия Боб Тейлър върху шофьорската книжка бе предадена във Вашингтон. Специалистите от контраразузнавателната служба на ФБР я изучиха, ала не откриха такъв човек в своя каталог на съветските разузнавачи. Старшият оперативен дежурен извика заместник-директора на ФБР по контраразузнаването от дома му в Александрия, предградие на американската столица. Той на свой ред извести директора на Бюрото Емил Джейкъбс, който пристигна в сградата на Хувър в два часа през нощта. Трудно бе за вярване, но раненият полицай беше разпознал без колебание снимката на Алън Т. Грегъри. В миналото руснаците никога не бяха извършвали актове на насилие върху територията на Съединените щати. Това правило се бе утвърдило толкова твърдо, че най-бележитите съветски граждани, обърнали се с молба за политическо убежище в Съединените щати, можеха, ако настояваха за това, да живеят тук съвсем свободно без охрана. Обаче извършеното сега беше далеч по-лошо от отстраняването на човек, който съгласно съветските закони беше предател. Този път бяха похитили американски гражданин, а за ФБР отвличането на човек представлява не по-малко сериозно престъпление от убийството.
	Разбира се, всички действаха според плановете. Независимо от това, че такова нещо никога не се бе случвало, експертите отдавна бяха разработили оперативен план — в техните задължения влизаше дори и най-немислимото. По такъв начин съществуваше определена последователност при предприемане на мерките. Още преди разсъмване тридесет опитни агенти на ФБР излетяха от базата на ВВС „Андрюс“. В техния състав бяха включени елитни членове от групата за борба с тероризма. Агенти от полевите отдели на целия Югозапад за всеки случай съобщиха за инцидента и на служителите от пограничната охрана.


	Леонид — или още Боб — седеше самотен и си допиваше изстиналото кафе. Ех, защо, мислеше си той, не продължих напред, а направих обратен завой там, където ми скимна. За какво ми трябваше тази привързаност? Защо бях толкова възбуден тогава, когато не биваше да се вълнувам?
	Ето сега бе дошло време да се вълнува. На автомобила му личаха три дупки от куршуми — две от лявата страна и една на багажника. Неговата шофьорска книжка се намираше в ръцете на полицията, а там беше и снимката му.
	Да, другарю, за такива дела няма да получиш преподавателска длъжност в школата, реши той. По лицето на Боб премина мрачна усмивка.
	В дадения момент той се намираше в надеждно скривалище. Това беше все пак някакво утешение. Тук навярно бяха в безопасност — един или два дни. Това скривалище без съмнение е било избрано от капитан Бизарина в случай на крайна необходимост — ако й се наложи да се укрива и бяга от страната. Защото тук нямаше телефон и Боб не знаеше как да се свърже с местния резидент на КГБ. А какво ще стане, ако тя не се върне? Тогава е ясно какво ще направи: ще му се наложи да поеме риск и да пътува в кола с номер, който е известен на полицията — а за дупките да не говорим! — за да открадне достатъчно далеч от фургона друг автомобил. Той си представяше как хиляди полицаи патрулират по пътищата с една-единствена цел: да намерят маниака, стрелял по един от техните колеги.
	Той чу шум на приближаващ се автомобил. Лени все тъй наглеждаше пленника. Боб и Бил взеха пистолетите си и погледнаха предпазливо през единствения прозорец към черния път, който водеше към фургона. Двамата въздъхнаха с облекчение, когато видяха, че това е волвото на Бизарина. Тя излезе от колата и направи няколко условни жеста, показващи, че след нея няма проследяване, после се отправи към фургона, държейки голяма чанта в ръката си.
	— Поздравявам ви: за вас предават във всички телевизионни емисии — съобщи тя. „Идиоти!“ — беше неизказаното продължение на тирадата, но то остана да виси във въздуха като буреносен облак.
	— Не е тъй просто — отговори Леонид, знаейки, че лъже.
	— Не се съмнявам. — Бизарина остави чантата на масата. — Утре ще взема за вас под наем друг автомобил. Вашия не бива дори да го мърдате оттук. Къде сте го…
	— На двеста метра оттук, по-нататък по пътя. Забутахме го в най-гъстата гора и го замаскирахме с клони. Даже от въздуха е трудно да бъде забелязан.
	— Ето това именно трябва да имате непрекъснато предвид. Полицията разполага с хеликоптери. Вземете. — Тя подхвърли на Боб една черна перука. После на масата се появиха два чифта очила: едните с обикновени лещи, а другите — слънчеви от огледален тип. — Имате ли алергия към грима?
	— Какво?
	— Към грима, глупако.
	— Капитане… — започна възмутено Боб и тутакси млъкна, като видя погледа на Бизарина.
	— Вие имате светла кожа. Ако не сте забелязали, обръщам ви внимание, че в този район има много жители от испански произход. Сега вие се намирате на моя територия и ще правите точно това, което ви казвам. — Тя направи кратка пауза. — Аз ще ви помогна да се измъкнете оттук.
	— Но тази американка ви познава по физиономия.
	— Очевидно. Вие навярно се каните да я отстраните. В края на краищата ние сме нарушили едно правило, защо да не нарушим и друго? Кой безумец е дал заповед за провеждането на тази операция?
	— Указанието постъпи от много висока инстанция — отвърна Леонид.
	— По-точно? — рязко подхвърли тя и разбра всичко по високо вдигнатите вежди. — Шегувате се!
	— Естеството на заповедта, нивото на изпълнение — „Незабавно“, кой според вас би могъл да даде такава заповед?
	— Според мен нашата кариера е рухнала и това означава, че ние — да, — ние всичко ще изпълним. Но аз не съм съгласна с убийството на моя агент. Досега все още никого не сме убили и не мисля, че в нашата заповед…
	— Вие сте абсолютно права — каза Боб високо и същевременно изразително поклати глава от едната страна до другата. Бизарина зяпна от изумление.
	— Но това може да доведе до война — забеляза тя тихо, вече на руски. Тя нямаше предвид истинска война, а нещо почти толкова страшно — открития конфликт между агентите на КГБ и ЦРУ, което никога не се бе случвало, дори и в страните от третия свят, където наемници на едното ведомство убиваха наемници на другото, в повечето случаи, без да знаят защо. Даже това ставаше рядко. Предназначението на разузнавателните служби е да събират информация, а насилието, негласно признаваха и двете страни, пречи на тази работа. И ако тайните служби на двете страни се захванат да избиват взаимно агентите си…
	— Трябваше да откажете изпълнението на такава заповед — забеляза Бизарина след кратко мълчание.
	— Да, разбира се — кимна Боб. — По това време на годината в Колима природата е просто очарователна — всичко е застлано от ослепително бяла пелена. — На хората на Запад би се сторило странно, че нито един от тези офицери на КГБ дори и не помисли за възможността да се обърнат към американските власти с молба за политическо убежище и защита. Това щеше да реши проблема за тяхната лична безопасност, но същевременно означаваше измяна на родината.
	— Вие можете да постъпите както си щете, но аз няма да убия своя агент — заяви резидентът и с това завърши обсъждането на проблема. — Въпреки всичко аз ще съумея да ви изведа от Съединените щати.
	— По кой начин?
	— Още не знам. Изглежда, че ще прибягна до нещо ново. Може би няма да бъде с кола, а с камион. — Бизарина мислеше на глас. Тя знаеше, че тук сноват много камиони и една жена зад волана няма да предизвика и най-малкото удивление. Не е ли възможно да пресечем границата във фургон. Фургон, натоварен с кутии… В една от тях Грегъри, упоен с наркотик или със запушена уста… може би ще ги скрия всички в кутиите… Трябва да изясня каква е митническата процедура. На нея никога не й се бе налагало да се занимава с подобни неща. Ако бе получила съобщение за предстоящите действия макар и една седмица преди началото на операцията, тя щеше да съумее да отговори на много въпроси.
	Няма да бързаш, каза си тя. Бързането ни причини толкова неприятности.
	— Ще ми трябват два дена, може би три.
	— Това е прекалено много — забеляза Леонид.
	— Толкова време ще ми бъде необходимо, за да оценя взетите против нас мерки.
	Боб кимна и след миг добави:
	— Ние сме на ваша територия.
	— След завръщането си вкъщи можете да отбележите в отчета, че полевите операции изискват съответната подготовка — каза Бизарина. — Имате ли нужда от нещо друго?
	— Не.
	— Добре. Тогава ще се видим утре вечер.


	— Не — отвърна Беатрис Тосиг на агентите от ФБР. — Аз видях Ал следобед. Аз… — Тя погледна неловко Канди и се заколеба. — Аз исках той да ми помогне… ами да взема подарък за рождения ден на Канди. Видях го за последен път на паркинга до търговския център. Вие действително ли смятате, че руснаците…
	— Да. Така изглежда — отговори Дженингс.
	— Боже мой!
	— А майор Грегъри действително ли знае толкова много, че да го… — започна Дженингс и с изненада забеляза, че на въпроса й отговори не доктор Лош, а Тосиг.
	— Да. Той е единственият човек, който е запознат с целия проект. Ал е много умен младеж. И добър приятел — добави тя, получавайки за това топла усмивка от Канди. От очите на Беа сега потекоха истински сълзи. За нея бе тъй мъчително да гледа как приятелката й страда дори когато това е за нейно добро.


	— Погледнете, Райън, това ще ви харесва. — Джак току-що се бе върнал от поредната сесия на преговорите в сградата на Министерството на външните работи — една тринадесететажна сватбена торта на Смоленския булевард. Кандела му предаде текста на шифрованото съобщение.
	— Ах този кучи син! — избълва Райън.
	— Наистина ли очаквахте, че ще приеме вашето предложение за сътрудничество? — саркастично попита Кандела и тутакси се почувства неловко. — Извинете, докторе, аз също не очаквах такова нещо.
	— Ние сме стари познати. Разкарвах се с него из Вашингтон, когато пристигна да обясни това и онова.
	Всичко е по твоя вина, Джак, каза си наум Райън. Именно твоят ултиматум даде тласък на събитията. Той зададе на събеседника си няколко въпроса.
	— Да, в това можем да не се съмняваме — кимна Кандела. — Изглежда, че са претърпели провал. По всичко личи, че операцията е подготвена набързо. Разбирате ли, доктор Райън, служителите на КГБ също не са свръхчовеци, и на тях им се налага да изпълняват заповеди, както и на нас.
	— Имате ли предложение?
	— Оттук едва ли можем да предприемем нещо. Остава да се надяваме, че местните полицейски служби ще се справят.
	— Но ако това стане достояние на обществеността…
	— А вие ми покажете някакви доказателства. Не можеш да обвиняваш в нещо едно чуждо правителство, особено в подобни престъпления, без наличието на истински доказателства. По дяволите, през последните две години леви терористи убиха в Европа половин дузина специалисти, чиято работа в една или друга степен има отношение към програмата СОИ, да не говорим за тези няколко така наречени самоубийства. Ние и това скрихме от пресата.
	— Но този акт нарушава правилата, по дяволите!
	— Ако си говорим откровено, докторе, в нашата дейност има само едно правило: побеждавай.
	— ЮСИА все още ли поддържа тази глобална телевизионна програма?
	— Вие имате предвид „Уърлднет“ ли? Да, разбира се, тя е страшно популярна.
	— Ако те не ни върнат отвлечения, аз лично ще изляза по телевизията и ще разглася историята с „Червеният октомври“. А после да правят каквото искат — хич не ми пука за последствията — изруга Райън. — Даже и това да ми коства кариерата, все едно, ще изляза.
	— „Червеният октомври“ ли? — попита Кандела, който не знаеше за историята със съветската подводница.
	— Можете да ми повярвате, скандалът ще бъде огромен.
	— Съобщете го на приятелите си от КГБ. Не е изключено те да направят всичко възможно, за да избягнат такъв скандал.
	— Нека само да не го направят — каза Райън. Той мъничко се успокои. И все пак си виновен, Джак. Кандела беше съгласен с това. Райън го разбра по лицето му.


	Странно, но пресата така и не успя да се докопа до същността на нещата. Такова беше мнението на полицията в щата. Веднага щом пристигна екипът на ФБР, бяха установени нови правила. Засега уж се разследваше само покушението срещу полицая. Участието на федералните власти се запазваше в тайна, но ако все пак излезеше наяве, следваше да се пусне съобщение, че се провежда операция по задържането на международен търговец на наркотици и по този повод полицията на щата е потърсила съдействието на ФБР. Властите в Оклахома трябваше да обяснят на всички любопитни журналисти, че участието на федералните агенти се свежда главно до разпознаването на престъпника — обичайната помощ, която ФБР оказва на местната полиция. В същото време Федералното бюро се захвана за работа и заля района със свои агенти. На местните власти беше съобщено, че в близките военни бази се провеждат обичайни учения, свързани с издирване и спасяване на хора, с което се и обясняваше шумът на хеликоптерите, постоянно сновящи над главите. Служителите от „Чайният клипер“ бяха запознати със случая и от тях се изискваше да го запазят толкова дълбоко в тайна, колкото всички останали секрети, за които са в течение.
	Колата на Грегъри беше издирена само за няколко часа. В нея не намериха никакви отпечатъци от пръсти — Бизарина, разбира се, бе сложила ръкавици, — нито каквито и да било други улики, макар че инцидентът със стрелбата и местонахождението на автомобила потвърждаваха углавния характер на случая.


	Изчезването на Грегъри вдигна на крак във Вашингтон много по-важни лица от Райън. Още сутринта президентът извика при себе си генерал Паркс, директора на ФБР Емил Джейкъбс и съдията Мур и проведе с тях първата си за деня среща.
	— Нещо ново? — попита той Джейкъбс.
	— За разследването е необходимо време, господин президент. Аз изпратих там най-добрите си следователи, но ако им застана над главите, това само ще попречи на работата.
	— Бил — обърна се президентът към генерал Паркс. — Как преценявате този младеж?
	— Той няма цена — просто отговори Паркс. — Това е един от тримата най-видни учени на обекта. Такива хора трудно могат да бъдат заместени.
	Президентът внимателно изслуша ръководителя на проекта и погледна съдията Мур.
	— А това не е ли предизвикано от нашите действия?
	— Да, господин президент, може и така да се каже. Явно ние сме ударили Герасимов по болното място. Съгласен съм с генерал Паркс. Руснаците искат да узнаят това, което е известно на Грегъри. Герасимов смята навярно, че ако успее да получи информация от такава огромна важност, ще може да преодолее политическите последствия, свързани с разкритията относно „Червеният октомври“. Естествено, трудно е да предсказваме събитията от противоположния бряг на океана, но той има немалки шансове за успех.
	— Знаех си аз, че не бива да предприемаме такава крачка — тихо каза президентът и поклати глава. — Няма как, аз поех отговорността и разреших. Но ако стане известно на пресата…
	— Сър, ако репортерите подушат нещо, можете да бъдете сигурен, че ще го узнаят не от ЦРУ. Освен това винаги можем да кажем, че това е един отчаян, аз бих казал „енергичен“, опит да спасим живота на нашия агент. Не е необходимо да се разпростирам по-нататък, за да обясня, че подобни действия се очакват от разузнавателните служби. Руснаците полагат големи усилия, за да спасят агентите си — и ние също. Това е едно от правилата на играта.
	— Какво място в тези правила се отрежда на майор Грегъри? — попита Паркс. — Ами ако те помислят, че имаме шансове да го освободим?
	— Не зная — призна си Мур. — Ако Герасимов успее да се задържи на поста си, той навярно ще ни съобщи, че именно ние сме го накарали да предприеме такъв ход, че се извинява и обещава: това вече няма да се повтори. Той няма да възразява против нашите ответни мерки. Ние ще им го върнем един или два пъти и вероятно с това ще свърши, защото нито КГБ, нито ЦРУ желаят да се стигне до открита война. Ако трябва да отговоря откровено на вашия въпрос, генерале, то според мен похитителите имат заповед в случай на опасност да го отстранят.
	— Вие искате да кажете — да го убият? — попита президентът.
	— Не се изключва и такава възможност. По всичко личи, че Герасимов е дал заповед за провеждането на тази операция крайно прибързано. Хора, намиращи се в отчаяно положение, са способни на отчаяни ходове. От наша страна ще бъде неразумно, ако предположим противното.
	Президентът се замисли, облегна се на стола си и поднесе чашката с кафе към устните си.
	— Емил, ако ни се удаде да намерим къде го крият?… — попита той най-накрая.
	— Групата за борба с тероризма е готова. Нейните хора са вече на мястото. Техните коли се прехвърлят със самолети на ВВС, но засега им остава само да чакат.
	— А ако влязат в действие, каква е вероятността за спасяването на Грегъри?
	— Вероятността е сравнително голяма, господин президент — отговори Джейкъбс.
	— Такъв отговор не може да ни удовлетвори — чу се гласът на Паркс. — Ако руснаците са получили заповед да го ликвидират…
	— Аз разполагам с най-добре обучените в света специалисти — прекъсна го директорът на ФБР.
	— От какви указания се ръководят при встъпване в действие? — попита Паркс.
	— Те имат право да използват цялата си съкрушителна мощ в защита на себе си и всички невинни хора. Ако сметнат, че някой заплашва живота на заложника, смъртта на този човек е неминуема.
	— Това е малко — тутакси отвърна Паркс.
	— Какво искате да кажете, генерале? — попита президентът.
	— Колко време е нужно на човек да се обърне и да пръсне черепа на някого, който стои до него? А ако те са готови да умрат, за да изпълнят поставената пред тях задача? Ние очакваме от нашите хора същото, не е ли така?
	— Артър? — Президентът погледна съдията Мур.
	— На мен ми е трудно да предскажа колко голяма е самопожертвователността на руснаците. Възможно ли е това? Да, предполагам. Но може ли да се гарантира? Не знам. Това никой не знае.
	— Аз бях летец изтребител — каза генерал Паркс. — И знам до каква степен е мигновена човешката реакция. Ако някой реши да се обърне и да стреля даже когато снайперистът го държи на мушка, на стрелеца може да не му стигне време, за да го изпревари и спаси Грегъри.
	— Тогава какво искате от мен? Да дам заповед на своите хора да убиват всички, които попаднат в полезрението им? — подхвърли Джейкъбс. — Ние не правим това. Не можем да го правим.
	Паркс се обърна към президента:
	— Господин президент, дори ако руснаците не получат Грегъри, а ние го загубим, това ще бъде победа за руснаците. Могат да минат години, преди да успеем да го заменим. Считам, че хората от ФБР са добре подготвени за борба с престъпници, но не с такива професионалисти и не в такава ситуация. Моля ви, сър, да възложите операцията на групата „Делта“ от Форт Браг.
	— Те нямат право да действат на американска територия — моментално възрази Джейкъбс.
	— Затова пък са подготвени по съответния начин — отговори генералът.
	Отново настъпи мълчание.
	— Емил, вашите хора подчиняват ли се на заповедите? — попита президентът.
	— Те ще изпълнят всяко ваше разпореждане. Но това трябва да бъде писмена заповед.
	— Можете ли да ме свържете с тях?
	— Да, господин президент. — Джейкъбс вдигна слушалката на телефона и го превключиха чрез щабквартирата на ФБР в сградата на Хувър. Оттук връзката се осъществяваше по защитената кодирана линия.
	— Извикайте на телефона агент Вернер… Агент Вернер, тук е директорът на ФБР Джейкъбс. Имам за вас специална задача. Изслушайте я внимателно. — И предаде слушалката на президента. — Той се казва Гюс Вернер. Ръководи групата за борба с тероризма от пет години, отказа се от по-високо назначение и остана на този пост.
	— Господин Вернер, с вас говори президентът. Познахте ли гласа ми? Чудесно. Сега слушайте. В случай че ви се представи и най-малка възможност да спасите живота на майор Грегъри, неговото спасение ще бъде вашата единствена задача. Всички останали съображения остават на заден план. Задържането на престъпниците не е, повтарям, не е ваша грижа. Ясно ли е? Да, вероятността от заплаха за живота на заложника е достатъчно голяма, за да се използва оръжие. Майор Грегъри е незаменимо национално богатство. Вашата задача е да го спасите — него и само него. Сега ще издам писмена заповед и ще я предам на директора Джейкъбс. Благодаря. Желая ви успех. — Президентът остави слушалката. — Той казва, че вече е разглеждал такава възможност.
	— Не се съмнявам — кимна Джейкъбс. — Гюс има добро въображение. А сега писмената заповед, сър.
	Президентът взе от бюрото лист хартия и написа няколко реда, правейки с това разпореждането официално. Той разбра какво е направил едва като завърши с писането — това беше смъртна присъда, подписана от него с угнетяваща лекота.
	— Сега доволен ли сте, генерале?
	— Надявам се, че тези хора са действително тъй добри, както твърди директорът на ФБР — кратко отговори Паркс.
	— Съдия, вие очаквате ли някакви последствия от другата страна?
	— Не, господин президент. Нашите съветски колеги разбират необходимостта от подобни мерки.
	— Тогава свършваме. — И нека Господ се смили над душата ми.


	Никой не спа. Канди, разбира се, не отиде на работа. След пристигането на следователите от Вашингтон Дженингс и Пъркинс останаха в дома й, за да се погрижат за нея. Не се изключваше възможността, колкото и малка да е тя, Грегъри да успее да се изплъзне от похитителите — и в такъв случай можеха да очакват телефонно обаждане. Имаше, разбира се, още една причина, но агентите на ФБР не говореха за нея.
	Беа Тосиг се изяви като истински ураган от енергия. Тя прекара нощта в оправяне на жилището и приготвяне на кафе за всички. Колкото и странно да изглежда, това й позволи не само да седи близо до приятелката си, но и да свърши някоя и друга работа. Истина е, че тя го бе правила и по-рано и затова на никого не се стори странно. За какво са приятелите.
	Едва след няколко часа Дженингс забеляза, че Тосиг е в несвойствен за нея достатъчно женствен костюм. Тя наистина предишния ден бе положила немалко усилия, за да изглежда добре. За една нощ от всички тези усилия не бе останало и следа. Един или два пъти тя поплака заедно с Канди и по лицето й, доскоро тъй разкрасено от козметичните средства, личаха пътечки от засъхналите сълзи. Костюмът й бе поизмачкан, а пъстрият шал висеше в шкафа на една закачалка с палтото. Обаче най-интересното, помисли си Дженингс, седейки в един фотьойл, беше психическото състояние на Тосиг. В нея се усещаше някаква напрегнатост. Оживената активност, проявена по време на дългата нощ, отчасти я бе потушила, но… но в нея се долавяше нещо друго освен желанието да помогне, забеляза Дженингс, обаче не го сподели с Пъркинс.
	Тосиг пък не забеляза съсредоточеното към нея внимание — тя много не се интересуваше какво мисли за нея агентът от ФБР. Беа погледна през прозореца, очаквайки да види вече за втори път, откакто бе станала от сън, изгряващото слънце, и се удиви — откъде й идва цялата тази енергия. Може би се дължи на кафето, вътрешно се усмихна тя — винаги е смешно, когато се опитваш да измамиш себе си. За миг я стресна мисълта за заплашващата я опасност, но Беа веднага я отхвърли. Тя изцяло се осланяше на професионализма на Ан. Почти от самото начало на нейната втора кариера й бе казано, че ще я защитават даже от смъртта. Такива обещания се изпълняват, беше й казала Ан, защото иначе практическата работа би била невъзможна. В тази работа участваха истински професионалисти и Тосиг беше уверена, че те ще се справят с проблемите. Най-лошото, което може да се случи, помисли си тя, това е, ако полицията и ФБР съумеят да спасят Ал, но тези, които го отвлякоха, навярно вече са далече. А може би те ще го убият въпреки това, което каза Ан миналата вечер. Ако се случи, ще бъде много жалко. Беа искаше той да не й стои на пътя. Не да бъде убит, просто да се махне, за да не пречи. Тя си спомни за разговори със служители на обекта — ставаше дума, че няколко немски, италиански и английски учени, работещи по проекти, свързани със СОИ, са били застигнати от смърт при тайнствени обстоятелства. Значи вече има прецеденти, нали така? А ако Ал се върне жив… Е, какво може да стори човек… Тя трябва да се довери на своя оперативен ръководител. Все едно, сега е вече много късно. Беа насочи вниманието си към своята приятелка.
	Канди се взираше с объркан поглед в далечната стена. Там висеше картина — една лазерна гравюра на космическата совалка, излитаща от Кейп Канаверал. Това не беше истинска картина, а някакво красиво украшение, което Ал получи безплатно от един доставчик и закачи на стената. Беа погледна Канди и видя, че очите й бяха отекли от сълзи.
	— Трябва да си починеш малко. — Кандейси дори не си обърна главата, сякаш не чуваше, но Беа прегърна рамото на приятелката си и я придърпа да стане.
	— Хайде.
	Канди се движеше като насън и Беа я изведе от хола и й помогна да се изкачи по стълбата до спалнята. Като влязоха вътре, тя затвори вратата.
	— Защо, Беа? Защо го направиха? — попита Канди, седна на леглото и пак вторачи безизразните си очи в стената.
	— Не знам — отвърна Беа и нейният отговор беше по-честен, отколкото тя самата предполагаше. Тосиг действително не знаеше причината, макар че й беше все едно.
	Отново бликнаха сълзи. Канди се задъхваше от ридания, носът й потече. Тосиг наблюдаваше как Канди съзерцава един свят, който бе рухнал, защото един човек бе изчезнал от него. За миг я обзе усещане за вина — не беше ли тя една от тези, които бяха разрушили този свят? Но Беа беше убедена, че ще съумее да го възстанови. Тя беше плаха по природа въпреки предизвикателното си поведение, но намери в себе си неочаквана смелост, когато се съгласи да работи за чужда държава, и още по-голяма смелост — да изпълни онова, което не очакваше, че ще поискат от нея. Оставаше й да направи последната крачка. Тя седна близо до приятелката си и наклони главата й към своето рамо. За Беа това бе ужасно трудно. Целият й предишен опит в колежа се състоеше от мимолетни връзки. Тя се опитваше да експериментира нещо ново, но мъжете, с които се срещаше, не я удовлетворяваха. При първия сексуален контакт тя попадна в грубите лапи на един тийнейджър футболист… но тя не се канеше да се подлага сама на психоанализа. С непознатите или с хората, с които просто имаше случайни и мимолетни връзки, всичко ставаше по-иначе, но от нея сега се искаше да погледне себе си, да види собственото си отражение в очите на една приятелка, при това на страдаща приятелка. Канди има нужда от нея, напомни си тя хладнокръвно, нуждае се от една приятелка, която я бе предала. Не може да се каже, че сега тя мразеше по-малко Грегъри, но не бива да изпуска предвид и това, че той означаваше немалко за приятелката й. В този смисъл той все още стоеше между тях, дори тук, в тази спалня. Тази невзрачна карикатура на човек, който на същото това легло е…
	Ще можеш ли да го замениш? — попита се Беа.
	Ще бъдеш ли в състояние поне да опиташ?
	Ако си направи труда да го отстраниш и причини мъка на приятелката си, без дори да поемеш риска… какво представляваш тогава?
	Беа здраво прегърна приятелката си и почувства как тя се притисна към нея. Канди само се стремеше да задържи една частичка от своя разбит свят, но Беа не знаеше това. Тя целуна приятелката си по бузата и Канди се притисна още по-здраво.
	Тя има нужда от мен.
	Беа събра цялата си смелост. Сърцето й вече биеше с всичка сила и тя се надсмиваше над себе си, както го бе правила в продължение на години. Самоуверената Беа, неукротимата Беа, зъбеща се на всички, Беа, която кара автомобила си така, както й се иска, носи своеобразните си дрехи и плюе на това, което другите мислят за нея. Беа бъзливката, която в края на краищата постави всичко на карта и сега не се решава да протегне ръка към единствения на света човек, имащ тъй голямо значение за нея. Още една колеблива крачка. Тя отново целуна приятелката си, усети соления вкус на сълзите и почувствала неукротима страст във вените, тя я стегна още по-яко в прегръдката си. После Тосиг пое дълбоко дъх и премести ръката си надолу към гърдите на приятелката си.
	Дженингс и Пъркинс нахълтаха в спалнята само пет секунди след като чуха вика. В очите на Канди се четеше неизразим ужас — нещо подобно, но и много различно забелязаха на лицето на Тосиг.


>	23.
>	НАЙ-ДОБРИТЕ ПЛАНОВЕ

	— Позицията на правителството на Съединените щати — заяви Ърнест Алън от своето място на масата — се състои в следното: ние считаме, че системите, предназначени за защитата на гражданското население от оръжията за масово унищожение, с нищо не заплашват никого и не оказват дестабилизиращо влияние, следователно няма смисъл да се въвежда ограничение върху разработката на такива системи. Ние неизменно се придържаме към тази позиция през последните осем години и не виждаме абсолютно никакво основание да внасяме в нея изменения. Ние приветстваме инициативата на правителството на Съюза на съветските социалистически републики, насочена към съкращаване на нападателните оръжия с петдесет процента, с интерес ще проучим подробностите на това предложение, но както по-рано, смятаме, че съкращаването на нападателните оръжия не е свързано с отбранителните оръжия, които не са предмет на преговори извън тяхната принадлежност към вече съществуващи споразумения между нашите две страни. Що се отнася до въпроса за инспекция на място, ние с разочарование забелязваме, че удивителният напредък, постигнат от нашите страни през последно време, се подлага…
	Не можеш да не се възхитиш от такъв човек, помисли си Райън. Самият той не бе съгласен с това, което говори, но такава беше позицията на страната и Ърни Алън не спадаше към хората, които позволяват на личните им чувства да вземат връх и да излязат на повърхността от онези дълбини, където ги е заключил преди началото на заседанието.
	След изказването на Алън, който вече за трети ден днес изложи позицията на САЩ, заседанието завърши и после дойде ред на обичайната размяна на любезности между участниците. Райън стисна ръката на своя съветски колега. В момента на здрависването той му предаде бележка — точно така, както бяха научили Джак в Ленгли. Не последва никаква реакция от страна на Головко, когато усети бележката в ръката си, и Райън изрази благодарността си с едно приятелско кимване. Джак нямаше избор — трябваше да продължи да действа по предварително разработения план. Той знаеше, че през близките няколко дена ще разбере що за хазартен играч е Герасимов. Председателят на КГБ бе поел риска да бъде разобличен от ЦРУ, при това последствията от този акт можеха да бъдат още по-зашеметяващи, отколкото бе обещал Райън… Джак никак не беше във възторг от този човек. Според него Герасимов бе главатарят на основната бандитска организация в страната, допускаща до властта бандити. Той разбираше, че едно такова мнение е прекалено опростенческо и поради това опасно, но Джак не беше полеви офицер, макар и в момента да изпълняваше такава роля, и по тази причина още не бе разбрал, че светът, който наблюдаваше от безопасния уютен кабинет на седмия етаж в сградата на Централното разузнавателно управление, никога не е толкова черен или толкова бял, както го рисуваше той в докладите си. Той очакваше, че Герасимов ще се предаде под заплахата на разобличението — разбира се, след като внимателно прецени своето положение — и в края на краищата ще се огъне. На Райън му хрумна мисълта, че е започнал партията като шахматист, защото е очаквал от председателя на КГБ шахматен подход, докато пред него се е оказал човек, готов да хвърля зарове — както американците обичат да правят. Иронията на случилото се би трябвало да е забавна, помисли си Райън, стоейки в мраморното фоайе на Министерството на външните работи.
	Но защо не откри той нищо забавно в това?


	На Дженингс никога не се бе случвало да види толкова съсипан човек като Тосиг. Под наперената, но крехка черупка биеше в края на краищата сърцето на един самотен човек, обзет от яростна злоба срещу света, който се отнася към него не тъй, както той желае, но неспособен да промени нещата. Пеги едва не съжали жената в белезници, но съчувствието й не се разпростираше и върху предателите, още по-малко, когато е извършено отвличане — най-отвратителното престъпление в професионалния пантеон на ФБР.
	Рухването на моралните сили у Тосиг беше пълно и още по-важно — това се случи тъкмо навреме и позволи на Дженингс и Уил Пъркинс да получат от нея необходимата информация. Беше още тъмно, когато поведоха Тосиг към стоящата пред входа кола на ФБР. Агентите решиха да не пипат датсуна, за да създадат впечатление, че тя е все още в този дом. След петнадесет минути Тосиг влезе през задния вход на сградата, в която се помещаваше местното управление на ФБР, и повтори нужната информация пред наскоро пристигналите следователи от Вашингтон. Тези сведения не бяха много подробни и се свеждаха до едно име, един адрес и марката на колата, но това положи началото, от което тъй много се нуждаеха служителите на Бюрото. Скоро една кола с агенти се приближи към жилището, намиращо се на посочения от Тосиг адрес, и се убедиха, че волвото си седи на мястото. После, след едно кръстосано сравняване на телефонните номера с адресите, те успяха да позвънят на семейството, живеещо в отсрещната къща, и да го предупредят, че само след една минута служители на ФБР ще почукат на задната врата. Агентите тутакси се настаниха в хола и пристъпиха към наблюдение, което изглеждаше и вълнуващо, и смразяващо страшно за младата двойка, притежаваща жилището. Те съобщиха на агентите, че Ан — познаваха я под това име — води тих и спокоен живот, не знаеха каква професия упражнява, но тя не създавала никакви неприятности на съседите, макар че нерядко излизала и се връщала в най-неочаквано време като много самотни хора.
	— Снощи например тя се прибра вкъщи много късно — каза мъжът, — около двадесет минути преди да завърши шоуто на Карсън. Помислих, че срещата й се е проточила. Странно, но тя никога не води гости, макар че…
	— Тя е станала. Прозорецът светна. — Един агент грабна бинокъла — явно излишен, когато трябва да наблюдаваш отсрещната сграда. Друг агент държеше в ръцете си фотоапарат с телеобектив и високочувствителен филм. Засега нищо не се виждаше — само една сянка, движеща се зад спуснатите пердета. На улицата, покрай автомобила на Ан, премина със спортен велосипед един мъж с каска на главата, който извършваше утринна разходка. От удобната позиция те забелязаха как той прикачи едно миниатюрно радиосигнално устройство върху вътрешната повърхност на задната броня на волвото, но само защото го очакваха.
	— Кой ги е учил да го правят толкова сръчно? — поинтересува се агентът с фотоапарата. — Дейвид Копърфилд ли?
	— Стан се казваше май, работи в Куантико. Веднъж играх карти с него — усмихна се вторият агент. — Той ми върна загубените пари и ми показа как стават тези номера. Оттогава престанах да играя покер на пари.
	— Може ли да ни кажете какво става? — попита собственикът на дома.
	— Не, извинете. Ще разберете, но не сега. Ето я!
	— Хванах я. — Камерата започна да прищраква, а филмът — да се навива.
	— За малко да закъснеем. — Агентът с бинокъла вдигна миниатюрната радиостанция. — Обектът излезе, сяда в колата.
	— Готови сме — чу се отговорът.
	— Потегли, насочва се на юг. Губим визуален контакт, сега е ваш ред.
	— Разбрано. Поехме я. Край на връзката.
	Не по-малко от единадесет автомобили и камиони бяха отделени за външното наблюдение, но още по-важна роля се отреждаше на хеликоптерите, кръжащи на височина хиляда и двеста метра. Още един хеликоптер стоеше в бойна готовност на военновъздушната база в Къртланд — UH-1N, двумоторен вариант на почетния „Хюи“, участвал във войната във Виетнам. Взеха го от ВВС и сега спешно го оборудваха с въжета за бързо спускане.
	Ан караше своето волво — както се струваше на наблюдателите — по най-обикновен начин, но очите й, скрити зад тъмни очила, през няколко секунди поглеждаха в огледалото за задно виждане. Сега тя се нуждаеше от целия си опит, от цялата си професионална подготовка. И макар че бе спала само пет часа, това й се удаваше. На седалката до нея се намираше един термос с кафе. Вече бе изпила две чашки, а останалото щеше да предаде на колегите си.


	Боб също не бездействаше. Облечен в работен комбинезон и ботуши, той бягаше по пресечената местност през гората, спирайки се по време на своя трикилометров пробег между боровете само за да погледне компаса. По неговите разчети той трябваше да стигне до набелязаната точка за четиридесет минути, но скоро разбра, че това е неосъществимо. Разреденият въздух на тази височина ускори дишането му и той започна да се задъхва още преди да е започнал да се изкачва по склона на хълма. Боб се бе постарал да забрави всички взаимни обвинения. Сега най-важното беше да завършат начинанието. И по-рано някои полеви операции са потръгвали лошо, макар и далеч не толкова объркано и нещастно като тази, помисли си Боб, но истинският разузнавач трябва да умее да се справи с трудностите във вражеската среда и да изпълни задачата. В седем часа и десет минути той съзря пътя. До него — от близката страна — се намираше магазинът за хранителни стоки. Той спря на около хиляда и осемстотин метра от края на гората и зачака.


	Маршрутът, по който пътуваше Ан, бе избран наслуки или изглеждаше така. Тя два пъти излиза от магистралата и се връща на нея, преди да подходи към заключителния етап на своето пътуване. В седем часа и петнадесет минути тя спря на паркинга пред малкия магазин и влезе в него. От всички автомобили на ФБР, участващи в проследяването на обекта, сега оставаха само два — толкова умело тя се стремеше да се измъкне от проследяването. На всеки неочакван завой се налагаше да извеждат една кола от строя — изхождаха от предположението, че тя може да разпознае автомобила, ако го е видяла повече от един път — затова бе изпратен отчаян зов за отпускане на допълнителни превозни средства. Дори магазина за хранителни стоки Ан съвсем не бе избрала случайно. Той не можеше да бъде наблюдаван откъм самия път — затова щеше да попречи транспортният поток. Кола № 10 също влезе в този паркинг. Единият от двамата пътници се запъти в магазина, а другият остана в автомобила.
	Агентът, който влезе вътре, беше първият от служителите на ФБР, съумял да види Ан и да я разгледа истински, докато тя си купи няколко понички и реши да вземе още малко кафе в големи чаши от стиропор, а също и безалкохолни напитки — всички те съдържаха голямо количество кофеин, макар че агентът не обърна внимание на това. Той я последва на касата и си плати сметката, в която влизаха един вестник и две големи кафета. Агентът наблюдаваше как Ан излезе и забеляза, че към нея се приближи един мъж, който седна в нейната кола толкова естествено, сякаш влезе в автомобила на годеницата си. Служителят от ФБР забързано се отправи към колата си и докато отваряше вратата, за малко не изтърва Ан.
	— Ето погледни. — Ан предаде вестника на Боб. Неговата снимка се мъдреше на първата страница. Тя беше цветна, макар че качеството съвсем не се оказа блестящо, тъй като се бе наложило да извадят клише от мъничката снимка на шофьорската книжка. — Радвам се, че не сте забравили да сложите перуката — забеляза тя.
	— Какво ще правим по-нататък? — попита Леонид.
	— На първо време ще наема за вас нова кола, с която ще се върнете в скривалището. След това ще намеря грим, тъй че всички да можете да си промените външността. После смятам да купим неголям камион за пресичане на границата. Имаме нужда също от няколко сандъка.
	— А самото пресичане на границата?
	— Утре. Потегляме преди обяд и ще прекосим границата вечерта.
	— Толкова скоро? — учуди се Боб.
	— Да. Ако се помотаем още малко, те ще успеят да залеят района с агенти.
	Остатъкът от пътя премина в мълчание. Ан се завърна в града и остави автомобила в платен паркинг. Леонид остана в колата, докато тя пресече улицата, прекоси половината от квартала и излезе пред агенцията за коли под наем — тя се намираше точно срещу един голям хотел. За по-малко от петнадесет минути Ан изпълни съответната процедура и скоро паркира форда до своето волво. Тя предаде ключовете на Леонид и му каза да я следва до магистралата, откъдето той трябваше да продължи сам.
	В момента, когато двата автомобила излязоха на магистралата, ФБР вече почти не разполагаше с коли. Трябваше да бъде намерено решение и агентът, който ги следваше, не сгреши. Един незабележим автомобил на местната полиция тръгна след волвото, а последната кола на ФБР се устреми по магистралата, за да поеме наблюдението на форда. В същото време пет автомобила, взели участие в първата фаза от проследяването на Ан, с пълна скорост се понесоха напред, за да догонят форда. Три от тях се озоваха на същия изход и го последваха по един второстепенен път, водещ към скривалището. Тъй като мъжът съблюдаваше точно разрешената скорост, две от колите се видяха принудени да го изпреварят, обаче третият успя да запази своята позиция отзад — дотогава, докато фордът внезапно се отклони встрани и спря до банкета. В този участък шосето беше право като стрела на разстояние повече от километър и половина и Боб се установи точно по средата на отсечката.
	— Виждам го, виждам го — докладва наблюдателят от хеликоптера, следящ колата на мъжа от разстояние четири километра и половина чрез закрепения на поставка бинокъл. Той съзря мъничката фигура на един мъж, който отвори капака на форда. Мъжът се наведе над мотора, изчака няколко минути, после затвори капака, седна в автомобила и продължи по-нататък.
	— Това момче е истински професионалист — забеляза наблюдателят, обръщайки се към пилота.
	Е, не толкова, помисли си пилотът, гледайки отдалечаващата се бяла точка. Той видя как фордът се отклони от шосето и пое по черния път, който се губеше сред дърветата.
	— Бинго!
	Служителите на ФБР и по-рано предполагаха, че скривалището се намира в някое усамотено място. Самият релеф на областта предоставяше възможности за укриване. Веднага щом бе установено местонахождението на района, от военновъздушната база в Бергстром, в щата Тексас, излетя един самолет RF-4C „Фантом“ от 67-ма ескадрила на тактическото разузнаване. Екипажът на самолета, състоящ се от двама човека, възприе задачата като шега, но не възрази срещу полета, на който отделиха по-малко от един час. Като операция този полет беше толкова прост, че с него би се справил всеки пилот. Фантомът направи четири облитания на голяма височина над указания район, изразходва няколко стотици метра филмова лента за аерофотоснимки със своите многобройни камери и се приземи в базата на ВВС в Къртланд, недалеч от Олбъкърк. Няколко часа преди това един транспортен самолет докара тук специалисти и необходимото оборудване. Докато пилотът изключваше двигателите на фантома, двама техници от наземната служба извлякоха касетките с филма и ги занесоха в един фургон, който служеше като подвижна фотолаборатория. Апаратурата за автоматично проявяване предаде мокрите кадри на специалистите по разчитане на аерофотоснимки само половин час след като изтребителят бе извършил кацане.
	— Чудесни снимки — изкоментира пилотът, когато видя първите кадри. — За наш късмет атмосферните условия бяха великолепни: студено и ясно време, ниска влажност, удачен ъгъл на слънчевите лъчи спрямо земната повърхност. Ние дори не оставихме никакви инверсионни следи.
	— Благодаря, майоре — каза сержантът, разглеждайки филма от панорамната камера КА-91. — Изглежда, че един черен път се отделя от шосето ето тук и се вие нагоре по този хълм… а това прилича на фургон, една кола паркирана на около петстотин метра… друга кола, покрита с нещо. Две коли. Какво друго?…
	— Един момент, аз не виждам втория автомобил — каза агентът от ЦРУ.
	— Ето тук. Слънчевите лъчи се отразяват от нещо и отражателят е чувствително по-голям от бутилка кока-кола. По всяка вероятност това е предното стъкло на автомобил. Не е изключено да е задното, но аз мисля, че това е предната част.
	— Защо? — попита агентът. Той просто искаше да знае на какво основание специалистката прави такова заключение.
	Тя отговори, без да вдига глава:
	— Вижте, сър, ако аз бях на тяхно място и трябва да скрия кола, бих я набутала на заден ход в гъсталака, тъй че да мога да я изкарам бързо при необходимост.
	— Вие сте права, сержант — разсмя се агентът.
	Тя завъртя ръчката и на екрана се появи друг кадър.
	— Ето тук виждаме отблясък от бронята, а това навярно е решетката. Вижте как са ги скрили. Погледнете фургона. Може би това е човек, криещ се в сянката… — Тя смени кадъра. — Да, това е човек. — Мъжът беше висок около един метър и осемдесет сантиметра, с атлетическо телосложение, с тъмна коса, една сянка на бузата му подсказваше, че днес не се е бръснал. Пистолет не се виждаше.
	Отделиха около тридесет годни за изучаване кадри на фургона и района около него. Осем кадъра бяха увеличени до размера на плакат. Изпратиха ги в хангара, където един UN-1N се подготвяше за полет. Вернер също се намираше там. Прибързаната подготовка на операцията едва ли му харесваше повече, отколкото на хората във фургона, но той нямаше избор, както нямаха и те.


	— И така, полковник Филитов, преминаваме към 1976 година.
	— Когато Дмитрий Фьодорович стана министър на отбраната, той ме взе със себе си. Това опрости нещата, разбира се.
	— И увеличи вашите възможности.
	— Да, естествено.
	Нямаше контраобвинения, нямаше обвинения, нямаше коментари относно престъпленията, извършени от Михаил Семьонович. Засега всичко това бе останало в миналото. В началото получиха признанието, както винаги са го получавали, и както винаги то беше трудната част; но веднъж сдобили се с него, било чрез прилагането на жесток натиск или, както в случая, с помощта на хитрост — тогава всичко тръгваше по-леко по отъпкан път. Разпитът можеше да продължи в течение на много седмици и Ватутин нямаше представа кога ще завърши. През първия етап на следствието трябваше да се очертаят контурите на деянието. По-нататък щеше да последва по-подробно изучаване на всеки епизод, обаче двуетапното естество на разпита беше извънредно важно за установяване на индекс на кръстосаните връзки — така че да не бъде позволено на обвиняемия на по-късен етап да се опита да измени показанията или съвсем да отрече някои от тях. Но дори в тази фаза, когато се налагаше да се пропускат подробностите, Ватутин и хората му изпадаха в ужас. Полковник Филитов бе предавал на Запада най-съкровените тайни. Техническите характеристики на всеки танк и артилерийско оръдие, приети на въоръжение в Съветската армия, включително на модификации, които не са доставяни на арабите — това беше равносилно на предаването им на израелците, а следователно и на американците, — непостъпили дори в армиите на Варшавския договор, попадаха на Запад още преди да е завършило изпитанието на прототипите и да е започнало серийното производство. Технически характеристики и бойни качества на самолети и най-различни обикновени и ядрени бойни глави. Цифри, определящи надеждността на стратегическите ракети. Вътрешните разногласия в Министерството на отбраната, а когато Устинов стана пълноправен член на Политбюро — политическите противоречия на най-високо ниво. Най-големи вреди причиняваха данните, които Филитов предаваше на Запад относно съветската стратегия, а в това отношение на него всичко му бе известно. Като доверено лице на Дмитрий Фьодорович Устинов и легендарен военен герой, Михаил Семьонович се бе превърнал в окуляр, през който апаратчикът министър наблюдаваше света на действителните военни дела.
	И тъй, Михаил Семьонович, какво мислите вие за… Устинов трябва да е задавал хиляди пъти този въпрос, но нима той е подозирал…
	— Що за човек беше Устинов? — поинтересува се полковникът от ВГУ.
	— Блестящ ум — тутакси отвърна Филитов. — Неговите административни способности бяха уникални и никой не можеше да се сравнява с него. Той инстинктивно разбираше производствените процеси, а такова качество не ми се е случвало да видя у никого. Той можеше още с пристигането си в даден завод веднага да определи дали работата върви добре или не. Устинов умееше да погледне с пет години напред и да определи какво въоръжение ще бъде нужно или няма да бъде. Единствената негова слабост се състоеше в това, че той нямаше ясна представа как това въоръжение се използва в боя, и затова понякога спорехме. Аз се опитвах да променя този или онзи проект с цел оръжието да стане по-лесно използваемо в боя. Искам да кажа, че се стремях да направя това оръжие по-удобно за приложение в бойна обстановка, докато той искаше да подобри методите на производство и ускори въвеждането на новото въоръжение. Обикновено надделявах, но понякога това не ми се удаваше.
	Поразително, мислеше си Ватутин, като си водеше бележки. Михаил Семьонович продължавал да се бори, за да направи въоръжението на Съветската армия по-ефективно, а същевременно е предавал всичко на Запада… защо? Но засега той не можеше да зададе този въпрос и нямаше да може да го зададе още дълго време. Той не можеше да позволи на Филитов да види себе си като патриот дотогава, докато неговото предателство не бъде напълно документирано. Сега Ватутин знаеше, че за изясняването на подробностите ще бъдат необходими месеци.


	— Колко е часът сега във Вашингтон? — попита Райън Кандела.
	— Около десет сутринта. Днес вашето заседание не продължи много.
	— Да. По някаква причина другата страна пожела по-рано да приключим сесията. От Вашингтон няма ли съобщение относно Грегъри?
	— Не — отговори Кандела мрачно.


	— Вие казахте, че американците ще направят предмет на преговорите своята система за стратегическа отбрана — заяви Нармонов, обръщайки се към председателя на КГБ. Генералният секретар току-що бе получил информация от министъра на външните работи, че позицията на американците е съвсем друга. Впрочем руската страна узна за това още предишния ден, но едва сега се убеди, че това не е някакъв трик за психическо въздействие. Тя намекна, че може да се откаже от този раздел на споразумението, в който се говореше за инспекциите на място — вече съгласуван по принцип, — надявайки се, че това ще накара американците, макар и немного, да отстъпят по въпроса за СОИ. Този ход обаче се натъкна на непреодолима стена.
	— Изглежда, че нашият източник е сбъркал — призна Герасимов. — Или може би за очакваните отстъпки трябва да мине време.
	— Те не са променили позицията си, няма да я променят и в бъдеще. Заблудили са ви, Николай Борисович — заяви министърът на външните работи, определяйки твърдо своята принадлежност към групата, поддържаща генералния секретар.
	— Възможно ли е това? — обърна се Александров към Герасимов.
	— Един от проблемите при получаването на разузнавателна информация от американците се състои в това, че често самите те не знаят каква е тяхната позиция. Ние получихме тези сведения от добре информиран източник и неговото съобщение съвпадаше с информацията от друг агент. Възможно е Алън да е искал да постъпи така, но са му забранили.
	— Напълно възможно — съгласи се министърът на външните работи, предпочитайки да не оказва прекалено голям натиск върху Герасимов. — Отдавна съм забелязал, че Алън има свое мнение по този въпрос. Но сега това няма значение. Ще се наложи някак си да изменим нашия подход. А не означава ли това, че американците се намират пред прага на нов технически пробив?
	— Не е изключено. Сега работим точно по този проблем. В Америка имам група, която се опитва да измъкне много важни материали. — Герасимов не посмя да се впуска в подробности. Неговата операция по отвличане на американския майор беше още по-отчаян ход, отколкото предполагаше дори Райън. Ако това станеше известно, в Политбюро щяха да го обвинят в опит да провали важни преговори — и при това, че го е направил, без да се посъветва с колегите си. Даже членовете на Политбюро бяха задължени да обсъждат важни стъпки, които възнамеряват да предприемат, но Герасимов не можеше да си го позволи. Александров вероятно щеше да поиска да узнае причината, а Герасимов не можеше да рискува да признае пред никого, че е попаднал в капан. От друга страна, беше сигурен, че американците също няма да са склонни да разкрият отвличането на Грегъри пред обществеността. Тях ги заплашваше почти същата опасност — някои политически кръгове щяха да обвинят консервативните среди в стремеж да използват инцидента за подриване на водещите се преговори, преследвайки свои лични цели. Залогът на играта беше по-голям откогато и да било, а рискът, който Герасимов поемаше, макар и много сериозен, само добавяше тъй желаните емоции. Сега беше много късно да проявява предпазливост. Той бе престъпил всякакви граници и макар че поставяше на карта собствения си живот, мащабите на борбата бяха достойни за тази цел.


	— Още не знаем със сигурност, че той е там, нали? — попита Полсън. Той беше старши снайперист в групата за борба с тероризма. Полсън беше член на клуба „Четвърт инч“* към Федералното бюро за разследване и можеше да забие три поредни куршума в един кръг с диаметър, по-малък от половин инч, на разстояние от двеста ярда** — и от този половин инч 0:308 беше калибърът на самия куршум.
	[* 1 инч = 25 мм. — Б. пр.]
	[** 1 ярд = 0,9 м. — Б. пр.]
	— Не, но това е всичко, което знаем — призна Гюс Вернер. — Има трима руснаци. Уверени сме, че двама от тях са там. Те едва ли са оставили само един човек да охранява заложника, докато останалите са някъде другаде — това не е професионално.
	— Има логика, Гюс — съгласи се Полсън. — Тъй като не знаем точно, трябва да изхождаме от това.
	— Да, и по-бързо.
	— Добре. — Полсън се обърна и погледна стената.
	Намираха се в стаята на дежурните летци, готови за незабавно излитане. Корковата обшивка на стената, предназначена за поглъщане на шума, беше също много удобна за закрепяне на карти и снимки. Фургонът, разбраха те, беше евтин. Имаше само два прозореца, а едната от двете първоначални врати беше закована. Те стигнаха до извода, че стаята, намираща се непосредствено до действащата врата, се заемаше от „лошите момчета“, докато заложникът бе настанен в другата. Операцията си имаше и своя положителна страна: противниците бяха професионалисти, следователно тяхното поведение беше донякъде предсказуемо. Очакваше се, че в по-голяма част от случаите ще постъпват разумно — за разлика от обикновените престъпници, действащи наслуки според това, което им хрумне в момента.
	Полсън прехвърли погледа си на друг фотос, после го закова върху топографската карта и започна да обмисля маршрута за подхождане. Тези снимки с високо разделителна способност бяха наистина небесен дар. На една от тях се виждаше мъж, който стоеше на пост, наблюдавайки пътя — най-вероятния маршрут за подхождане. Той ще обикаля около фургона, помисли си Полсън, но главно ще държи под око пътя. Затова групата, състояща се от наблюдатели и снайперисти, трябваше да се приближи от другата страна.
	— Мислиш ли, че това са градски жители? — обърна се той към Вернер.
	— Навярно.
	— Тогава ще тръгнем отсам. Марти и аз ще съумеем да се приближим на четири ярда приблизително зад това хълмче, после ще се спуснем тук, успоредно на фургона.
	— Къде ще бъде огневата позиция?
	— Ето там. — Полсън посочи точката на най-добрата от снимките. — Мисля, че трябва да вземем със себе си картечница — каза той, обясни защо и всички се съгласиха.
	— Още едно изменение — обяви Вернер. — Получихме ново указание относно откриването на огъня. Ако у някой от вас възникне опасение, че е застрашен животът на заложника, лошите момчета моментално изгарят. Полсън, ако видиш, че някой стои до заложника, когато атакуваме, убиваш го с първия изстрел, без да те интересува дали държи оръжие или не.
	— Един момент, Гюс — възрази Полсън. — Това дяволски прилича на…
	— Животът на заложника е изключително важен и има основания да предполагаме, че всякакъв опит за спасяването му може да доведе до неговата гибел.
	— Този, който е дал такава заповед, навярно е изгледал един куп шпионски филми — забеляза някой от членовете на групата.
	— И кой е издал това нареждане? — попита Полсън спокойно, но настойчиво.
	— Президентът. Отначало с мен говореше по телефона директорът Джейкъбс, след това взе слушалката президентът. Той е предал писмено разпореждане на директора на ФБР.
	— Това не ми харесва — поклати глава снайперистът. — До него по всяка вероятност ще има охранител, а ти искаш да го застрелям независимо от това дали заплашва живота на заложника или не.
	— Точно така — съгласи се Вернер. — Ако ти не си готов да изпълниш това, кажи ми го направо веднага.
	— Трябва да разбера защо, Гюс.
	— Президентът нарече заложника неоценимо национално богатство. Той играе ключова роля в един толкова важен проект, че докладва лично на президента. Именно затова са го отвлекли. Предполага се: ако руснаците видят, че не могат да получат момчето, ще направят всичко възможно, за да лишат и нас от него. Ти знаеш какво са извършили вече — завърши ръководителят на групата.
	Полсън се замисли за миг, кимна в знак на съгласие и се обърна към своя партньор в стрелковата двойка. Марти също кимна.
	— Добре, ще се наложи да стреляме през прозореца. Това е работа за двама стрелци.
	Вернер се приближи към черната дъска и с тебешир начерта плана на щурма с най-малките подробности. Вътрешното разположение на стаите във фургона не беше известно и затова много неща щяха да зависят от сведенията, които Полсън щеше да събере в последния момент, когато започне да води наблюдението с десетократно увеличаващия оптически прицел. Щурмът на фургона с нищо не се различаваше от една военна операция. Най-напред Вернер определи командната верига — всички я познаваха, обаче той я уточни окончателно. После дойде ред на състава на щурмовите групи и техните конкретни задачи. Лекари и коли на бърза медицинска помощ щяха да се намират в готовност, а така също и една група за събиране на веществени доказателства. За съставянето на плана те загубиха цял час и все пак не успяха така да го разработят, че да се задоволят изискванията на всички, но нивото на тяхната подготовка бе високо и това не бе фатално. След началото на операцията нейният изход щеше да зависи от опита и индивидуалните решения на членовете на групата — в края на краищата винаги така и става. След като завършиха планирането, те започнаха товаренето на колите.


	Тя избра една камионетка — горе-долу с размерите на микробус. По-голям камион, помисли си Ан, ще бъде по-трудно натоварен с подходящи сандъци и за това ще трябва повече време. Ан купи кутиите след един час в едно малко търговско предприятие „Бокс Барн“. Никога не й се бе налагало да се занимава с подобни неща — по-рано нейната работа се състоеше в предаване на информация с помощта на касетки, които свободно се поместваха в джоба, — но сега с лекота реши задачата, като отвори телефонния справочник „Жълти страници“ и набра няколко номера. Тя закупи десет опаковъчни кутии с дървена рамка и стени от картон с пластмасово покритие — всички в разглобено състояние и пригодени за бързо монтиране. На същото място й продадоха етикети, за да посочи какво има вътре, и стиропорови уплътнители, за да предпази чупливата стока при транспортирането — продавачката усърдно препоръча на Ан да стори това. Бизарина проследи как двама товарачи качиха всичко в камионетката и после отпътува.


	— Как мислиш, за какво е всичко това? — попита един агент.
	— Предполагам, че тя се кани да превози някъде нещо. — Шофьорът я следваше на разстояние неколкостотин метра, а партньорът му се свърза с управлението на ФБР и помоли да изпратят в „Бокс Барн“ агенти, които да разпитат продавачката. Наблюдението на камионетката беше много по-лесно, отколкото на волвото.


	Полсън и трима агенти излязоха от шевролета в самия край на жилищния комплекс на около шестстотин метра от фургона. Едно малко момче, намиращо се на двора пред една от къщите, с опулени очи погледна мъжете — двама от тях носеха снайперски пушки, а третият — картечница М-60. Те тутакси се гмурнаха в гората. След като шевролетът отпътува, в жилищния район останаха две полицейски коли — пристигналите с тях униформени агенти тръгнаха от дом на дом да чукат на вратите и да молят хората да не споделят с никого това, което току-що бяха видели или в повечето случаи не бяха видели.
	Хубавото на боровите дървета, помисли си Полсън, като измина първите сто метра през гората, беше това, че от тях се сипеха меки иглички, а не шумни листа — характерно за хълмовете на Западна Вирджиния, където всяка есен по време на отпуската ходеше на лов за елени. Наистина тази година не успя да постигне нещо. Представиха му се две благоприятни възможности, но попадналите пред очите му елени бяха по-малки от тези, които носеше вкъщи, и той реши да ги остави за следващата година, разчитайки, че късметът няма да му избяга, което обаче така и не се случи.
	Роден в Тенеси, Полсън беше горски човек и изпитваше най-висша наслада в самотата на лесовете, когато с безшумни крачки се провира сред дърветата и внимателно стъпва на земята, покрита с мекия килим на падналите листа. Сега той вървеше начело на група от четири човека, стараейки се да се придвижва предпазливо, без да бърза, без да вдига шум — като данъчния инспектор, съумял най-после да убеди дядо му да прекрати производството на чудесната „Уайт Лайтнинг“, варена там някъде на уединено място сред планините, помисли си той, но не му беше до смях. Полсън имаше петнадесетгодишен стаж в групата за борба против тероризма, но нито веднъж не му се бе случвало да убива. В тази група бяха събрани най-добрите снайперисти в света, но те никога не бяха имали възможност да приложат своето изкуство на практика. Самият той половин дузина пъти на един косъм се размина с това — в последния момент все възникваше нещо, което правеше излишна стрелбата. Днес всичко щеше да се измени. Той беше почти сигурен в това и по тази причина се чувстваше някак си другояче, беше в друго настроение. Съвсем различно е, когато пристъпваш към дадена операция, знаейки, че може да възникне необходимост да стреляш по човек. При служба в Бюрото такава възможност винаги съществуваше. Ти се готвиш за нея и същевременно се надяваш, че няма да ти потрябва. Полсън знаеше много добре какво става, когато някой полицай убие някого: кошмари, депресия — всичко това, изглежда, рядко излиза наяве в криминалните филми, давани по телевизията. Насам вече лети докторът, помисли си той. Бюрото плащаше хонорари на един психиатър, който помагаше на агентите да преодолеят кризата, настъпваща след убийството на престъпника, защото дори в този случай, когато знаеш, че нямаш избор, човешката психика потръпва при мисълта за неестествената смърт и отмъщава на оцелелия човек за това, че той е жив, докато жертвата му е мъртва. Това е цената на прогреса, каза си той. Не винаги е било така, а при престъпниците досега нищо не се е изменило. В това се състои и разликата между една общност и друга. Но към коя общност принадлежи престъпникът? Към престъпната ли? Не, руснаците са отлично подготвени от професионална гледна точка, те са патриоти по стандартите на своето общество. Хора, изпълняващи възложеното им поръчение. Точно като мен.
	Той чу страничен звук. Лявата му ръка се вдигна нагоре и четиримата мъже моментално се скриха зад храстите. Нещо се движеше… ей там вляво. Източникът на шума продължаваше да се движи наляво, отдалечавайки се от маршрута на групата. Навярно някое дете си играе в гората, помисли Полсън. Той изчака, докато не се убеди, че шумът се е отдалечил от тях, и даде знак да продължат. Групата стрелци беше облечена в стандартната маскировъчна униформа над бронирани жилетки и зелено-кафявите петна на техните дрехи им помагаха да се слеят с околната среда. След половин час Полсън погледна картата.
	— Контролен пункт номер едно — обади се той по радиостанцията. — Как ме чувате?
	— Добре — отвърна Вернер, намиращ се на пет километра разстояние. — Има ли проблеми?
	— Не. Започваме да пресичаме върха на първия хълм. След петнадесет минути ще видим целта.
	— Разбрано. Продължавайте напред.
	— Ясно. Край на връзката. — Полсън и групата му се построиха в колона и се заизкачваха към върха. Той не беше висок, зад него на разстояние двеста метра се виждаше втори хълм. Оттам щяха да видят фургона. Сега движението се забави. Полсън предаде пушката на четвъртия агент, а сам премина напред в търсене на пътека, по която биха могли да се движат безшумно. Трябваше преди всичко да избират къде да стъпят, не е важно как стъпват — именно това не разбираха жителите на големите градове, считащи, че зеленият килим под краката непременно издава предателски човешките стъпки. Полсън безшумно се промъкваше сред многобройните камъни и скали и достигна върха на втория хълм след пет минути. Той се сгуши до едно дърво и извади бинокъла — дори той имаше тънко покритие от зелен слой пластмаса.
	— Добър ден, момчета — измърмори той. Засега Полсън никого не виждаше — фургонът закриваше мястото, където трябваше да се намира външният часови, освен това множеството дървета пречеха на видимостта. Той огледа околността, за да разбере дали има движение. В продължение на няколко минути той наблюдаваше и се ослушваше и чак тогава махна с ръка, давайки знак на другите агенти да се придвижат напред. Преходът продължи десет минути. Полсън погледна часовника си. Бяха прекарали час и половина в гората и мъничко бяха изпреварили графика.
	— Видя ли някого? — попита вторият стрелец, когато се отпусна на земята до Полсън.
	— Не още.
	— Господи, дано не са заминали — каза Марти. — А сега?
	— Ще се придвижим наляво, после по дерето ето там. Това е и огневата позиция.
	— Да, точно като на снимките.
	— Готови ли са всички? — попита Полсън. Той реши да изчака пет минути, преди да тръгнат на път, за да даде възможност на всеки да пие вода. Въздухът тук беше разреден и сух и затова гърлото бързо пресъхваше. Беше опасно да се кашля в последната отсечка на маршрута. Капки против кашлица, сети се старшият снайперист, трябва да ги включим в снаряжението.
	Измина още половин час, докато се доберат до огневата позиция. Полсън избра едно влажно място до гранитна морена, довлечена от последния ледник, пребивавал в този район. То се намираше на около четири метра под нивото на фургона — горе-долу такава позиция му се искаше да заеме — и почти под прав ъгъл към него. Пред него се откриваше големият прозорец от задната страна на скривалището. Ако Грегъри се намираше вътре, то трябваше да го държат именно там. Беше време да разберат. Полсън разгъна двуногия статив на пушката, издърпа калъфа на оптическия прицел и се захвана с работа. После грабна отново радиостанцията и нагласи слушалката. Той заговори шепнешком, с един глас, който беше по-тих от шума на вятъра по клоните на боровете над главата му.
	— Тук е Полсън. Заехме позиция. Разглеждаме фургона. Ще съобщим резултатите.
	— Прието — чу се отговорът.
	— Боже мой — каза Марти. — Ето го. Отляво.


	Ал Грегъри седеше в един фотьойл. Той нямаше свобода на избора. Китките му, стегнати с белезници, лежаха на скута му — съгласиха се на тази отстъпка, за да му създадат удобство, — обаче рамената и краката бяха вързани с въжета за фотьойла. Бяха му прибрали очилата и поради това всички предмети в стаята му изглеждаха неясни и размазани. Това се отнасяше и до мъжа, който наричаше себе си Бил. Охраняваха го на смени. Бил седеше в другия край на стаята, недалече от прозореца. Той бе запасал на колана си автоматичен пистолет, но Грегъри не можеше да разбере какъв именно, просто забелязваше познатите ръбести очертания.
	— Какво…
	— … се каним да правим с вас ли? — завърши въпроса Бил. — Проклет да съм, ако знам, майоре. Мисля, че има хора, които проявяват интерес към вашата работа.
	— Аз никога…
	— Не се съмнявам — отговори Бил с усмивка. — А сега вече ви казахме, че трябва да мълчите, иначе ще се наложи отново да ви запушим устата. Спокойно, младежо, не се вълнувайте.


	— И тя ви каза, че са й нужни кутии? — попита агентът.
	— Обясни ми, че нейната компания възнамерява да превози няколко статуи. Някакъв си местен скулптор — каза жената — организира изложба в Сан Франциско.
	В Сан Франциско има съветско консулство, тутакси помисли агентът, но могат ли да се решат на това… или все пак?
	— Кутии, големи колкото човешки ръст ли казахте?
	— В големите можете да сместите и двама души. Взе и няколко по-малки.
	— Колко време е нужно за сглобката?
	— За това не са нужни никакви специални инструменти. Най-много половин час.
	Половин час? — помисли си агентът и излезе от стаята, за да телефонира. Получената информация веднага бе предадена по радиото във Вашингтон.


	— Всички да се приготвят — чу се един глас в слушалката, — един неголям камион се отклони от шосето.
	— Не можем да го видим оттук — недоволно измърмори Полсън, обръщайки се към Марти, разположил се от лявата му страна. Един от недостатъците на позицията беше това, че те можеха да наблюдават целия фургон, но в полезрението им се намираше само част от черния път, който водеше към него. Дърветата бяха прекалено гъсти. За да се подобри видимостта, трябваше да се преместят напред, но това беше опасно и те не искаха да рискуват. Лазерният далекомер определи разстоянието до фургона — сто осемдесет и три метра. Снайперите бяха предварително подготвени за водене на стрелба с оптимално разстояние сто и осемдесет метра, а маскировъчното облекло ги правеше невидими, стига само да не мърдат от позицията. Даже когато гледаха с бинокъл, дърветата толкова пречеха на видимостта, че очите просто не можеха да се съсредоточат над каквото и да било.
	И изведнъж Полсън чу приближаването на камионетката. Неизправно гърне, помисли си той. После хлопна металическа врата и изскърца още една, която се отвори. Чуха се човешки гласове, но макар че Полсън ги долавяше, той не можеше да разбере нито една дума.


	— Тези трябва да са достатъчно големи — каза капитан Бизарина на Леонид. — Имам и две-три по-малки. Малките ще сложим най-отгоре.
	— Какво превозваме?
	— Скулптури. След три дена започва художествена изложба и ние даже ще пресечем границата в пункта, който е най-близко до нея. Ако се изтеглим оттук след два часа, ще се озовем на границата в подходящо време.
	— Сигурна ли сте…
	— Те претърсват коли, пътуващи на север, а не на юг — увери го Бизарина.
	— Добре. Ще сглобим кутиите вътре във фургона. Кажете на Олег да дойде тук.
	Бизарина влезе във фургона. Лени стоеше на пост отвън, тъй като той беше по-добре запознат с носенето на охраната в селска местност. Докато Олег и Леонид внасяха разглобените кутии вътре, Бизарина влезе в задната стая на фургона, за да провери състоянието на Грегъри.
	— Здравейте, майоре. Чувствате ли се удобно?


	— Забелязах още един обект — каза Полсън в момента, когато тя попадна в неговото полезрение. — Една жена. Тази, която на снимките… тази с волвото — каза той пред микрофона. — Разговаря със заложника.
	— Сега се виждат трима — чу се по радиото. Един агент бе заел удобно място, за да наблюдава друга страна на фургона. — Те пренасят кутиите вътре във фургона. Повтарям още веднъж: трима мъже. Жената е вътре и е извън полезрението ми.
	— Значи всички обекти се събраха във фургона. Сега ми разкажете за кутиите. — Вернер стоеше сред полето, до хеликоптера, на няколко километра от скривалището, държейки в ръце схемата на фургона.
	— Кутиите са разглобени, предстои да ги монтират. Мисля, че сега се занимават с това.
	— Ние знаем само за четирима руснаци — обърна се Вернер към хората си. — И заложникът е там…
	— За монтирането на кутиите ще са необходими явно двама — забеляза един мъж от щурмовата група. — От оставащите — единият е навън, а другият — при заложника… Струва ми се, Гюс, че ситуацията е благоприятна.
	— Внимание, говори Вернер. Излитаме. Всички да се приготвят. — Той даде знак на пилота на хеликоптера, който тутакси се захвана с подготовката на излитането. Ръководителят на групата за борба с тероризма мислено провери собствената си готовност, докато неговите хора се качваха на хеликоптера. Ако руснаците се опитат да изведат Грегъри с камионетката, каза си той, неговите хора ще се постараят да ги прихванат по пътя, но в този вид кола има прозорци само за шофьора и седящия до него пътник… Това означава, че двама или трима руснаци ще бъдат извън полезрението и е възможно да успеят да убият заложника, преди служителите на ФБР да са съумели да предотвратят това. Неговият инстинкт му подсказа единствено правилното решение: трябваше да щурмуват незабавно. Шевролетът с четирима агенти излезе на шосето, водещо към фургона.
	Полсън щракна предпазителя на пушката и Марти последва примера му. Те съгласуваха по-нататъшните си действия. На три метра от тях картечарят и пълначът бавно подготвяха оръжието си за боя, стремейки се да приглушат металическите звуци.
	— Не помня нито един случай, когато всичко е вървяло по плана — забеляза вторият снайперист.
	— Именно затова ни подготвят толкова старателно — отговори Полсън, насочвайки към целта кръстчето на визьора. Това не беше лесно, защото стъклото отразяваше много светлина от околната гора. Той с мъка видя главата, беше на жената, и това лице без съмнение бе разпознато като цел. По негова оценка вятърът духаше отдясно със скорост десет възла. На разстояние двеста метра той щеше да отклони куршума с половин сантиметър вляво — това следваше да бъде взето под внимание. Дори в полезрението на оптическия мерник с десетократно увеличение от сто и осемдесет метра разстояние човешката глава не е прекалено голяма мишена и на Полсън се налагаше лекичко да превърта пушката върху статива, за да я държи на мушка, когато жената ходеше из стаята. Той не следеше толкова много целта, колкото се стремеше да я държи в центъра на мрежата в оптическия мерник. Всички движения на снайпериста бяха автоматически. Опрял се удобно на лакти и добре притиснал пушката към рамото, той също се стараеше да контролира дишането си.


	— Коя сте вие?
	— Таня Бизарина. — Тя се разхождаше из стаята, за да си раздвижи краката.
	— Имате ли заповед да ме убиете? — Таня се възхити от начина, по който зададе въпроса. В нейните очи Грегъри не беше образът на идеалния войник, но важните неща винаги остават скрити от страничния поглед.
	— Не, майоре. Каним се да направим малко пътешествие.


	— Виждам фургона — каза Вернер. Шестнадесет секунди от завоя до фургона. Той вдигна микрофона. — Пристъпваме към действие!
	Вратите на хеликоптера се отместиха, приведоха в готовност намотаните въжета. Ръката на Вернер се отпусна на рамото на пилота с такава сила, че по друго време летецът би се намръщил от болка, но сега беше толкова зает с работата си, че дори и не забеляза. Той тласна надолу лоста за управление и хеликоптерът се устреми към фургона, намиращ се на по-малко от километър и половина от него.
	Те го чуха още преди да са го видели — звукът на биещите въздуха витла е твърде характерен. През последните часове в този район постоянно летяха хеликоптери, затова те не осъзнаха веднага заплахата. Един от охранителите — този, който се намираше отвън — се придвижи към ъгъла на фургона и погледна през короните на дърветата, после се обърна, когато му се стори, че чува шум на приближаващ се автомобил. Вътре във фургона Леонид и Олег прекратиха работата, с която се занимаваха — те сглобяваха кутиите, — изпитвайки повече раздразнение, отколкото безпокойство, но това чувство се измени още в следващия миг, когато шумът се превърна в оглушителен рев — птицата увисна точно над фургона. Бизарина пристъпи към прозореца и видя хеликоптера. Това бе последното нещо, което й бе съдено да види.
	— По целта — изкомандва Полсън.
	— По целта — повтори вторият стрелец.
	— Огън!
	Те дадоха изстрели почти едновременно, но Полсън знаеше, че куршумът на втория снайперист бе излетял миг по-рано. Той само разби дебелото стъкло на прозореца, при което леко промени посоката си на полет. Вторият куршум, насочен право в целта, мина през образувалата се дупка и удари Бизарина в главата. Полсън забеляза това, но за една секунда замря, гледайки през мерника, без да отделя кръстчето от целта. Картечарят, разположил се вляво от тях, вече бе открил огън, когато Полсън гръмко извика:
	— Целта е поразена в центъра на главата.
	— Целта е поразена — докладва вторият снайперист по радиото. — Повтарям, жената е убита. Виждаме заложника. — И двамата веднага презаредиха пушките и започнаха да търсят нови цели.
	От вратите на хеликоптера бяха спуснати надолу въжета с тежест на края и четирима агенти се плъзнаха по тях към земята. Вернер бе първият и той съумя да скочи през разбития прозорец вътре във фургона, държейки автомат МР-5. Грегъри седеше в стаята и нещо крещеше. Изведнъж през прозореца връхлетя втори агент, той отхвърли фотьойла с привързания към него майор встрани и застана пред него на колене, обърнат с лице към вратата. Тогава към тях се присъедини още един агент и тримата насочиха автоматите към изхода.
	В същия момент, когато един от офицерите на КГБ откри огън с пистолет по агента на ФБР, спуснал се на покрива на фургона, край него спря шевролетът. Агентът се бе заплел в нещо й не можеше да насочи оръжието си. Двама служители на ФБР скочиха от колата и всеки от тях пусна по един къс ред от автомата. Руският офицер се строполи мъртъв, а агентът на покрива се освободи и махна с ръка.
	Вътре във фургона Леонид и Олег се хванаха за оръжието. Един от тях погледна назад и видя, че непрекъснат поток от картечни куршуми пробива металическите стени на фургона, лишавайки руснаците от възможността да се приближат към Грегъри. А те бяха задължени да изпълнят заповедта.
	— Заложникът е в безопасност, заложникът е в безопасност. Жената е убита — съобщи по радиото Вернер.
	— Външният обект е ликвидиран — чу се гласът на друг агент, стоящ пред входа на фургона. Той наблюдаваше как един друг екип негови колеги заложи под вратата малък взривен заряд.
	— Картечарят да прекрати огъня — заповяда Вернер.
	Двамата офицери от КГБ, намиращи се вътре във фургона, чуха как секна барабанният огън и се втурнаха към другата стая. В този миг се разнесе гръм и вратата изхвърча от пантите. Силата на взрива бе разчетена по такъв начин, че да открие вход във фургона и да зашемети двамата мъже, но те се оказаха много добре подготвени. Олег се обърна към изхода и хвана оръжието си в двете ръце, за да прикрие Леонид. Олег стреля по първия човек, който се опита да се промъкне през входа, и го рани в ръката. Агентът падна и все пак се опита да се прицели. Не успя, но с това той отвлече вниманието на Олег. Изведнъж на вратата се появи втори агент с автомат МР-5 в ръце и пусна два откоса. Последното впечатление на Олег беше едно удивление: той не чу никакви изстрели. Ето защо са тези заглушители като консервни кутии на цевта, се мярна в помръкващото му съзнание.
	— Един агент е ранен и един руснак — убит. Друг руснак се насочва към втората стая. Изпуснах го, когато сви на ъгъла. — Агентът с автомата, току-що убил Олег, се втурна след него, но се спъна в разхвърляните кутии и падна.
	Те му позволиха да мине през вратата. Един агент в куршумонепробиваема жилетка прикриваше заложника. Сега можеха да поемат известен риск. Вернер тутакси разбра: това е руснакът, който караше наетия от жената автомобил. Пистолетът в ръката му не беше насочен към никого. Виждайки трима агенти в черни комбинезони от Номекс и явно защитени от непробиваеми жилетки, руснакът за миг се поколеба.
	— Хвърли пистолета — извика Вернер. — Не стр…
	Леонид видя Грегъри и си спомни за заповедта. Пистолетът му започна да се насочва.
	Вернер неочаквано за себе си стори това, което забраняваше на подчинените си. Той пусна един ред в ръката, стискаща пистолета, и по някакво чудо куршумите попаднаха в целта. Ръката с оръжието потръпна конвулсивно и пистолетът, залят от кръв, излетя встрани. Вернер подскочи напред, събори Леонид с крак и допря до челото му дулото на автомата със заглушител.
	— Третият обект е обезвреден! Заложникът е в безопасност! Старшите да докладват за обстановката.
	— Отвън — обект номер едно е убит.
	— Фургонът — обект номер две е убит. Един агент е ранен в ръката, леко.
	— Жената е убита — съобщи Вернер. — Обект номер три е ранен и взет в плен. Да се блокира районът. Линейките незабавно да се явят тук.
	От момента, когато се чуха първите изстрели на снайперистите, бяха изминали двадесет и девет секунди.
	Трима агенти се появиха пред прозореца, през който проникнаха Вернер и другите двама мъже. Един от агентите, които се намираха вътре, извади бойния си нож, преряза въжетата, държащи все още Грегъри в плен, после буквално го изхвърли през прозореца. Там го подхванаха като парцалена кукла други агенти и го отнесоха. Ал бе качен отзад на един камион и го откараха. На шосето кацна хеликоптер на ВВС, Грегъри веднага бе прехвърлен на него и едва поели го на борда — птицата излетя.
	Всички членове на групата за борба с тероризма имаха медицинска подготовка, а двама от щурмовия екип бяха фелдшери. Един от тях бе ранен в ръката и под негово наблюдение агентът, убил Олег, направи превръзката. Другият влезе в задната стая и се наведе над Леонид.
	— Ще се оправи — забеляза той, бинтовайки ръката. — Все пак ще има нужда от операция. Лакътната и лъчевата кост са счупени, шефе.
	— Трябваше да хвърлите пистолета — каза му Вернер. — Нямахте много шансове за успех.
	— Боже мой! — Това беше Полсън. Той стоеше до прозореца и гледаше какво е направил неговият единствен куршум. Един агент обискираше тялото, търсейки оръжие. Той стана и отрицателно поклати глава. По този жест снайперистът разбра нещо, което щеше да предпочете да не знае. В този момент му стана ясно, че повече никога няма да ходи на лов. Куршумът бе попаднал в лицето, точно под лявото око. Почти цялата задна част на главата й беше на стената срещу прозореца. По-добре никога да не бях поглеждал, помисли си Полсън. След пет дълги секунди стрелецът се обърна и изпразни оръжието.


	Хеликоптерът свали Грегъри право на обекта. Когато птицата се приземи, шест въоръжени охранители обкръжиха Грегъри и го съпроводиха вътре в сградата. Ал се изненада, когато забеляза, че го снимат. Някой му подхвърли една кутия кока-кола и той се изпръска, докато я отваряше. След няколко глътки той попита:
	— Що за дяволска история беше всичко това?
	— Ние самите още не сме съвсем наясно — отговори началникът на службата за безопасност. Изминаха няколко секунди, преди мозъкът на Ал да схване какво се бе случило. И чак тогава го побиха студени тръпки.


	Вернер и неговите хора стояха пред фургона, докато групата по събирането на доказателствата се занимаваше със своята работа. Тук вече се намираха една дузина полицаи от щата Ню Мексико. Раненият агент от ФБР и раненият офицер от КГБ бяха натоварени на една и съща линейка за бърза помощ — с тази разлика, че последният беше прикован с белезниците към носилката и той правеше всички усилия да не вика от болката в поразените кости на ръката.
	— Къде го карате? — попита един полицейски капитан.
	— В болницата на военновъздушната база в Къртланд. И двамата — отговори Вернер.
	— Не е много близко.
	— Постъпи заповед да се запази всичко станало в тайна. Ако питате мен, момчето, което надупчи вашия полицай, лежи ето там — във всеки случай, съдейки по описанието, което той ни даде.
	— Изненадан съм, че успяхте да го хванете жив. — Вернер с любопитство погледна капитана. — Искам да кажа, всички бяха въоръжени, нали?
	— Да — съгласи се Вернер. По лицето му премина странна усмивка. — Всъщност и аз се изненадах.


>	24.
>	ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА

	Най-поразителното беше това, че средствата за масова информация не научиха за случилото се. По време на щурма бяха произведени само няколко изстрела от оръжия без заглушители, а стрелбата съвсем не е рядкост в Американския запад. На запитванията, отправени към полицейското управление на щата Ню Мексико, беше отговорено, че се води разследване по опита за убийство на полицая Мендес и в близко време се очаква арестуването на престъпника, а честото появяване на хеликоптери се обясняваше с ученията по издирване и спасяване на хора, провеждани съвместно от полицията и военновъздушните сили. Обяснението не звучеше прекалено убедително, но щеше да задържи за някой и друг ден любопитството на репортерите.
	Групата по събирането на веществени доказателства направи оглед на фургона и съвсем не се изненада, като не откри почти нищо интересно. Полицейският фотограф направи снимки на всички убити — той наричаше себе си професионален вампир — и предаде касетката с филма на старшия агент от ФБР. Телата бяха поставени в гумени чували и откарани в Къртланд. Оттам ги експедираха към базата на ВВС в Дувър, където се намира приемен център, комплектуван със съдебномедицински експерти. Проявените снимки на офицерите от КГБ бяха изпратени по факса във Вашингтон. Местната полиция и агентите на ФБР се заеха да обсъждат как ще се води делото срещу оцелелия офицер от КГБ. Те стигнаха до извода, че той е нарушил поне една дузина закони, отнасящи се в еднаква степен както до федералната юрисдикция, така и до юрисдикцията на щата, и по тази причина се налагаше участието на много юристи, за да се оправи бъркотията, макар и да знаеха, че окончателното решение ще бъде взето във Вашингтон. Тук още повече грешаха. Част от проблемите щяха да бъдат решени на друго място.


	В четири часа сутринта Райън усети нечия ръка на рамото си. Той се завъртя и видя, че Кандела включва светлината на нощното шкафче до леглото.
	— Какво става? — помъчи се да измърмори Райън колкото се може по-разбираемо.
	— Бюрото е съумяло успешно да проведе операцията. Спасили са Грегъри и с него всичко е наред — каза Кандела. Той предаде на Райън няколко снимки. Райън премига два-три пъти и после очите му се ококориха от изненада.
	— Дяволски приятно е да се събудиш сутрин с такава новина — каза той, още без да е видял на снимката какво е станало с Татяна Бизарина. — Боже Господи! — Той тръсна снимките на леглото и се запъти към банята. Кандела чу шума на течаща вода, после се появи Райън, който се насочи към хладилника. Той извади една кутия със сода и я отвори.
	— Извинете, искате ли? Там има още. — Джак показа хладилника.
	— За мен е още малко рано. Предадохте ли бележката на Головко?
	— Да. Заседанието ще се възобнови днес следобед. Аз искам да се срещна с нашия приятел към осем часа. Възнамерявах да стана в пет и половина.
	— Аз реших, че ще пожелаете да видите снимките незабавно — забеляза Кандела и чу в отговор мърморене.
	— Да, разбира се. Това къде е по-интересно от сутрешните вестници… Сега го държим в ръцете си — отговори Райън, взирайки се в килима. Освен ако…
	— Освен ако не поиска да умре — съгласи се офицерът от ЦРУ.
	— Какво ще кажете за жена му и дъщерята? — попита Джак. — Ако имате някакви предложения, много ми се ще да ги чуя.
	— Срещата там ли е, където предложих?
	— Да.
	— Притиснете го колкото се може по-силно. — Кандела събра снимките и ги сложи в един плик. — И нека непременно да види снимките. Те едва ли ще смутят съвестта му, но без всякакво съмнение ще му покажат, че сме дяволски сериозни. А сега, ако искате да чуете едно мнение: аз ви мислех за съвсем смахнат преди, докато сега — Кандела се захили — ви смятам само за смахнат. Ще се върна, когато се разсъните.
	Райън кимна и го изпроводи с поглед, преди да се отправи към душа. Водата беше гореща и Джак не бързаше да се раздели с топлия дъжд — от това малката стаичка се изпълни с пара и той трябваше да изтрие огледалото, преди да се обръсне. Завършвайки тоалета си, той преднамерено се стремеше да гледа брадата си, избягвайки да се гледа в очите. Сега не беше време за съмнения.
	Извън прозорците на стаята му беше още тъмно. Москва не се осветлява през нощта като американските градове и затова изглеждаше опустяла. Вероятно това се дължеше на почти пълното отсъствие на автомобили през тази част на денонощието. Във Вашингтон винаги има хора, които се движат насам-натам, там винаги съществува неосъзнатата увереност, че някъде има хора, които бодърстват и вършат своята работа, каквато и да е тя. Тук подобна представа липсваше или това понятие не се превеждаше. Също както думите в един език никога не съответстват напълно на думите в друг, тъй и Москва в представите на Райън много приличаше на други големи градове, които бе посещавал, и същевременно изглеждаше поразително чужда със своите разлики. Тук хората не се занимаваха с делата си — те вършеха преди всичко онова, което някой им е възложил да направят. Иронията на съдбата се състоеше в това, че той скоро щеше да стане един от хората, даващи заповеди на човек, който е забравил как да ги изпълнява.
	Утрото в Москва настъпваше бавно. Шумът на тролейбусите и тъпият грохот на дизеловите камиони изглеждаха приглушени от снежната покривка, а прозорецът на стаята на Райън не гледаше на изток и затова първите лъчи на изгрева не я осветяваха. Това, което беше сиво, започна постепенно да придобива цвят — сякаш някое дете си играеше с копчето на цветен телевизор. Джак си изпи третата чашка кафе и остави книгата, която четеше. Седем и половина. В такива случаи, предупредил го бе Кандела, точността играе решителна роля. Джак мина още веднъж през тоалетната и се облече за утринна разходка.
	Тротоарите бяха вече разчистени от падналия през нощта сняг, макар че по бордюрите все още се извисяваха снежни купчини. Райън кимна на охранителите — австралийци, американци и руснаци, — после зави на север, по улица „Чайковски“. Студеният северен вятър шибаше лицето му и на очите излязоха сълзи. След като си оправи шала, Джак се насочи към площад „Въстание“. В този район на Москва се намираха много чуждестранни посолства. Предишната сутрин той бе завил надясно в края на площада и бе видял половин дузина легации, разположени малко в безпорядък близо една до друга, но сега Джак пое наляво по „Кудрински переулок“ — руснаците имат поне девет начина за произнасяне на думата „улица“, макар че Джак тъй и не разбра всички тези нюанси, — после надясно и отново наляво по „Барикадна“.
	Тук Райън леко измени маршрута си, стремейки се да върви колкото се може по-близо до стените на сградата. Приближавайки се до определеното място, той, както и очакваше, видя, че до него се отвори една врата, и влезе във входа. Отново го обискираха. За негово най-голямо облекчение телохранителят, макар че намери в джоба му запечатания плик, не погледна вътре.
	— Хайде. — Същото нещо каза и миналия път, забеляза Джак. Навярно разполага с ограничен запас от думи.
	Герасимов седеше на един стол до пътеката между редовете. Огромният салон на кинотеатъра беше празен. Председателят на КГБ уверено гледаше пред себе си и даже не се обърна при шума от стъпките на Райън, който слизаше към него.
	— Добро утро — каза Райън, гледайки го в тила.
	— Харесва ли ви времето тук? — попита Герасимов и с едно махане на ръката освободи телохранителя. Той стана и поведе Райън надолу към екрана.
	— Там, където израснах, не е така студено.
	— Би трябвало да носите шапка. Повечето американци предпочитат да не слагат нещо на главата си, но тук това е необходимо.
	— В щата Ню Мексико също е студено — забеляза Райън.
	— Да, казаха ми. Нима мислехте, че аз няма да предприема нищо — попита председателят на КГБ. Той произнесе това без всякакви емоции, подобно на учителя, разговарящ с някой тъп ученик. Райън реши да му даде възможност за миг да се наслаждава на триумфа.
	— Това предполага ли, че трябва да проведа с вас преговори относно условията за освобождаване на майор Грегъри? — поинтересува се Джак, стремейки се гласът му да звучи колкото се може по-равнодушно. Впрочем излишната чашка кафе му пречеше.
	— Както желаете.
	— Мисля, че това може да ви се стори интересно. — И Джак предаде плика на председателя на КГБ.
	Герасимов отвори плика и извади снимките. Лицето му не показа никаква реакция, докато ги преглеждаше, но когато се обърна към Райън, изражението на неговите очи беше такова, че студеният зимен вятър се стори на Джак дихание на пролетта.
	— Един е хванат жив — съобщи Райън. — Той е ранен, но леко. Не разполагам с неговата снимка. Някой е прецакал този край на негатива. Грегъри е върнат невредим.
	— Ясно.
	— Би трябвало да разбирате, че изборът ви е още по-ограничен, отколкото по време на нашия разговор миналия път. Аз трябва да знам какво сте решили.
	— Не е ли очевидно?
	— Изучавайки вашата страна, разбрах, че у вас нищо не е очевидно, и да ни се иска — забеляза Райън и по лицето на Герасимов премина нещо, приличащо на усмивка.
	— Как ще се отнасят с мен?
	— Доста добре. — Много по-добре, отколкото заслужавате — помисли си Райън.
	— А със семейството?
	— Също.
	По какъв начин възнамерявате да ни изведете оттук тримата?
	— Доколкото помня, вашата съпруга е родена в Естония и често посещава тази република. Нека да пристигнат там в петък вечерта — каза Джак и съобщи някои подробности.
	— Конкретно, как…
	— Не ви трябва непременно да знаете това, господин Герасимов.
	— Райън, вие не можете…
	— Мога, сър — прекъсна го Райън и се зачуди защо употреби „сър“.
	— А що се отнася до мен? — попита председателят на КГБ и Райън му обясни какво трябва да направи.
	Герасимов кимна.
	— Имам въпрос — каза той.
	— Да.
	— Как успяхте да избудалкате Платонов. Той е умен човек.
	— Всъщност Комисията по борсовите операции и ценните книжа действително вдигна шум, който бързо затихна, но това не беше най-важното. — Райън се приготви да си тръгне. — Ние не можехме да го осъществим без вас. Трябваше да инсценираме истински скандал, при това такъв, който е невъзможно да се импровизира. Конгресменът Трент беше в Москва преди половин година и тук той се запознал с едно момче, на име Валери. Те станали много близки приятели. След завръщането си в Америка той разбрал, че са осъдили Валери на пет години затвор за „противообществено поведение“. Накратко казано, той искаше да се разплати. Ние се обърнахме към него за помощ и той с готовност се съгласи. По такъв начин може да се каже, че използвахме вашите предразсъдъци против самите вас.
	— Как трябва да постъпим според вас с такива хора? — гневно подхвърли Герасимов.
	— Аз не съм законодател, господин Герасимов. — Райън стана и се отправи към изхода. Колко е приятно, помисли си той на връщане към посолството, че сега вятърът духа в гръб.


	— Добро утро, другарю генерален секретар.
	— За какво са тези официалности, Иля Аркадиевич. В Политбюро има по-възрастни хора от вас, които нямат право на решаващ глас, и не го правят, освен това ние сме стари приятели… Какво ви вълнува? — попита Нармонов внимателно. Той забеляза мъка в очите на своя колега. Те се бяха събрали да обсъдят въпроса за есенната сеитба, но…
	— Андрей Илич, не знам с какво да започна — трудно намираше думи Ванеев и по бузите му потекоха сълзи. — Става въпрос за дъщеря ми… — И в течение на десет минути той разказа всичко за случилото се.
	— Какво още? — попита Нармонов, когато му се стори, че Ванеев най-после е завършил разказа си, но в същото време разбираше, че има неизказани неща. И Ванеев продължи.
	— Значи Александров и Герасимов. — Нармонов се опря на облегалката на стола и заби поглед в стената. — Човек трябва да притежава необикновено мъжество, за да постъпи като вас, приятелю.
	— Не мога да допусна те да… дори това да означава край на кариерата ми, Андрей Илич. Не бива да ги оставя да ви попречат. Вие трябва да свършите много работа, трябва да промените толкова много неща. Аз трябва да напусна, известно ми е. Но вие трябва да останете, Андрей Илич. Вие сте нужен на народа — именно на този пост, ако трябва да постигнем нещо.
	Прави впечатление, че той каза „народа“, а не „партията“, помисли Нармонов. Времената действително се променят. Не, рано е още да се говори за това. Той бе успял само да създаде атмосфера, при която времената може би ще имат възможността да се променят. Ванеев беше един от хората, които разбираха, че главното сега е не целта, а процесът, водещ към нейното постигане. Всички членове на Политбюро разбираха, че са необходими промени, при това те го разбираха от години наред. Липсваше обаче съгласие между тях относно пътя, който трябва да се следва за осъществяването на промените. Това е все едно да обръщаш кораба по друг курс, помисли Нармонов, и да съзнаваш, че рулят може да се разбие. А ако корабът продължи по същия път, тогава възниква опасността да се натъкне на… какво? Накъде отива Съветският съюз? Те не знаеха дори това. Но да се промени курсът, означаваше да се поеме риск, а ако рулят излезеше от строя — ако партията загубеше ръководната си роля, — щеше да настъпи хаос. Такъв беше изборът, а никой разумен човек не би желал да се изправи пред него, но необходимостта от тази крачка нито един здравомислещ политик не можеше да отрече.
	Ние дори не знаем какво става в нашата страна, помисли Нармонов. През последните осем години — поне осем — всички статистически данни, отнасящи се до икономиката, се фалшифицираха по един или друг начин, при това всяка година излизаха нови цифри, основани на фалшивите стари и отдалечаващи се от реалното състояние на нещата, докато се стигне до икономическите прогнози, създавани от бюрокрацията на Госплан, които бяха толкова лъжливи, колкото списъкът от добродетелите на Сталин. Държавният кораб, на чийто мостик се намираше той, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в мъглата от лъжите, разпространявани от чиновниците, които биха загубили топлите си места, ако възтържествува истината. Именно от такава позиция излизаше Нармонов на ежеседмичните заседания на Политбюро. Четиридесет години на розови мечти и оптимистични прогнози доведоха дотам, че корабът се загуби сред рифовете на една безсмислена карта. Дори самото Политбюро не познаваше вътрешното положение на Съветския съюз — едно обстоятелство, за което Западът едва-едва подозираше.
	Алтернативата? Но в това ли е разковничето? В моменти на отчаяние Нармонов изпитваше съмнения дали изобщо на някого ще се удаде да измени положението. Целта на целия му политически живот беше да се добере до поста, който заемаше, и едва сега Нармонов осъзна — напълно осъзна — колко ограничена е неговата власт. Издигайки се по йерархическата стълба, той гледаше наоколо и забелязваше всичко, което трябва да се промени, без да си дава сметка колко труден ще бъде този процес. Властта, намираща се в ръцете му, не беше такава, както при Сталин — за това се бяха погрижили неговите неотдавнашни предшественици. Сега Съветският съюз беше не толкова кораб, нуждаещ се от управление, не, той се бе превърнал в огромна пружина, която поглъщаше и разсейваше енергия и трептеше само в пределите на собствената си неефективна честота. Ако не се изменеше това положение… Западът сега стремително се носеше в новия промишлен век, докато Съветският съюз не можеше да се изхрани. Китай възприемаше икономическите уроци на Япония и след две поколения можеше да се превърне в третата по сила държава в света: Милиард хора с мощна, бързо развиваща се икономика на самата граница на Съветския съюз, нуждаещи се от разширение на територията, ненавиждащи руснаците с такава сила, не Хитлеровите пълчища биха могли да изглеждат в сравнение с тях тълпи от улични хулигани. Ето къде се криеше стратегическата заплаха за страната му, в сравнение с която опасността от ядрените арсенали на Америка и НАТО бледнееха в съзнанието на Нармонов. И все пак партийната бюрокрация не разбираше, че промените са необходими, ако партията не иска да стане гробокопач на самата себе си!
	Някой трябва да опита и този някой съм аз.
	Но за да опита, той първо трябваше да оцелее, да се задържи на този пост достатъчно дълго, за да разпространи своите схващания относно националните цели отначало в партията, а после сред целия народ — а може би в обратна последователност. Нармонов не хранеше илюзии: Нито едното, нито другото щеше да бъде лесно. Партията притежаваше установени традиции, не се поддаваше на промени, докато народът вече не обръщаше никакво внимание на това, което иска да му предаде партията или нейният вожд. Каква ирония на съдбата. Западът — врагът на неговия народ — го ценеше повече от собствените му съотечественици.
	И тъй, какво означава това? — попита се той. Ако те са прагове, означава ли това, че аз вървя по правилния път — и правилен за кого? Дали и американският президент се чувства толкова самотен? — помисли Нармонов. Но преди да се заеме с осъществяването на тази невероятно трудна задача, на него както по-рано му предстоеше да решава всекидневните проблеми на личното оцеляване. Дори в този миг, от ръцете на доверения съмишленик. Нармонов въздъхна. Това беше типично руска въздишка.
	— И тъй, Иля, какво смяташ да предприемеш? — попита той човека, неспособен на едно по-отвратително предателство от това, което бе извършила дъщеря му.
	— Аз ще те поддържам дори и ако това доведе до личен позор. Светлана ще трябва да се примири с последствията от своите действия. — Ванеев се изправи и си изтри очите. Той приличаше на човек, когото трябваше да поведат на разстрел, и той събираше остатъците от мъжеството си, за да се държи достойно чак до самия край.
	— Може би ще се видя принуден сам да те осъдя — забеляза Нармонов.
	— Разбирам те, Андрей — с достойнство отговори Ванеев.
	— Но бих предпочел да не го правя. Ти си ми нужен, Иля. Имам нужда от твоите съвети. Ако има как, ще те спася.
	Сега трябваше да го поободри. Нармонов стана, обиколи бюрото и взе ръката на приятеля си.
	— Каквото и да ти кажат, съгласявай се без колебание. Когато настъпи време, ще им покажеш, че си истински мъж.
	Нармонов го съпроводи до вратата. До следващата насрочена среща оставаха пет минути. Денят на Нармонов беше изпълнен с икономически проблеми, чието решаване трябваше да поеме самият той, защото чиновниците от министерски ранг не се осмеляваха да го направят и се обръщаха за неговата благословия като към селски свещеник… Като че ли малко са ми моите неприятности, помисли си генералният секретар. Той прекара пет минути в размисъл за нужните му гласове. За него теоретично трябваше да бъде по-лесно, отколкото за американския президент — в Съветския съюз само членовете на Политбюро имаха право на глас и такива имаше само тринадесет, но всеки представяше едно множество от интереси, а Нармонов искаше от тях да направят една крачка, за която по-рано никой не се бе дори замислял. В края на краищата властта представлява най-мощният магнит, напомни си той, а и все още можеше да разчита на министъра на отбраната Язов.


	— Мисля, че тук ще ви хареса — каза генерал Покришкин, когато обикаляха външното заграждение, минаващо по периметъра на обекта. Часовите от ротата на КГБ се излъчваха пред тях и отдаваха чест, а Покришкин и Бондаренко им отговаряха с небрежни приветствия. Вече нямаше кучета и Генадий Йосифович си помисли, че това с едно погрешно решение, независимо от трудностите с продоволствието.
	— Да, но жена ми — едва ли — отговори Бондаренко. — Тя ме следваше от едно военно поделение в друго двадесет години и ето, че най-накрая се озова в Москва. Там й харесва. — Той се обърна, погледна зад оградата и се усмихна. Нима такава гледка може някога да омръзне на човек? Но какво ли ще рече жена ми, когато й кажа за това? Обаче той знаеше, че на съветския офицер рядко се предоставя такъв избор и тя щеше да разбере, нали така?
	— Може би генералските звезди на пагоните ви ще променят нейното мнение. Освен това ние се стремим да направим живота тук по-удобен. Дори не можете да си представите как трябваше да се боря за това. Най-накрая им казах, че моите учени приличат малко на балетни танцьори и да изискваш от тях добра работа, трябва първо да задоволиш нуждите им. Стори ми се, че членът на ЦК, отговарящ по тези въпроси, е голям любител на „Болшой театър“, и най-накрая той откликна на молбата. Именно тогава бе получено разрешение за строителството на театъра и освен това от този момент започнахме да получаваме пресни продукти. До следващото лято ще бъде завършено строителството на училището и то ще приеме всички деца, които живеят тук. Разбира се — Покришкин се разсмя, — ще трябва да построим още един жилищен блок и на този, който ще ме смени на поста началник на „Ярка звезда“, ще се наложи да бъде и директор на училището.
	— След пет години може да се окаже, че няма място за лазерите. Впрочем аз забелязах, че сте оставили за тях пространство на върха на хълма.
	— Да, споровете за това продължиха девет месеца. Успях да го убедя, че някога може да ни се наложи да построим по-мощна установка от тази, с която разполагаме и момента.
	— Истинската „Ярка звезда“ — забеляза Бондаренко.
	— И на вас ще се падне честта да я строите, Генадий Йосифович.
	— Да, другарю генерал. Ще я построя. Приемам вашето предложение, ако все още го поддържате. — Бондаренко се обърна и огледа местността. Един ден всичко това ще бъде мое.


	— Такава е волята на Аллаха — сви рамене майорът.
	На Стрелеца бе омръзнало да слуша това. Неговото търпение и даже вярата му се подлагаха на изпитание от принудителното изменение на плановете. През последните тридесет и шест часа руснаците предислоцираха войските си по долината. Стрелеца бе успял да прехвърли от другата страна половината от хората преди това и сега се тревожеше, че бойците са разделени. Всяка половина наблюдаваше преминаващите камиони и бронетранспортьори. Не ги напускаше безпокойството, че руснаците могат да спрат, да скочат от колите и изкатервайки се мъничко по хълма, да открият неканените гости. Ако направеха това, щеше да започне кървава битка, в която се очакваше да загинат много съветски войници — но Стрелеца не се намираше тук просто за да убива руснаци. Той бе пристигнал тук да нанесе един удар, който щеше да има несравнимо по-мощен ефект от простата загуба на хора.
	Но преди това им предстоеше да се изкачат в планината и Стрелеца знаеше, че силно изостават от графика, а единственото утешение, което слушаше от своите хора, бе: такава е волята на Аллаха. Къде беше Аллах, когато по жена ми и дъщерята се сипеха бомби? Къде беше Аллах, когато ми отвлякоха сина? Къде беше Аллах, когато руснаците бомбардираха бежанския лагер? Защо животът е толкова жесток?
	— Трудно е да чакаш, нали? — забеляза майорът. — Няма нищо по-трудно от изчакването. Тогава умът с нищо не е зает и в главата нахлуват съмнения и въпроси.
	— А какви въпроси имате?
	— Кога ще свърши войната? Носят се слухове… но те се носят вече с години. Уморих се от тази война.
	— Вие сте прекарали почти цялата война от другата страна…
	Главата на майора рязко се обърна.
	— Да не сте посмели да говорите това друг път, аз предавах сведения на вашия отряд в продължение на няколко години. Нима бившият ви командир не е разказвал за това?
	— Не. Ние знаехме, че е получавал някаква информация, но…
	— Да. Той беше добър човек и полагаше усилия да ме защити. Знаете ли колко пъти съм изпращал своите войници в безполезни патрули, тъй че те да се натъкнат на вас, колко пъти на мен са стреляли моите войници. Имате ли представа какво изпитваш, когато знаеш, че искат да те убият и проклинат твоето име? — Внезапният емоционален взрив потресе и двамата. — Най-накрая вече не можех да издържам. Тези войници, които искаха да сътрудничат с руснаците, не беше трудно да ги изпращам в засадите, но аз не можех да ги засилвам тъй просто, нали така? Знаете ли, приятелю, колко мои войници — добри войници — обрекох на смърт от вашите ръце. Тези, които останаха с мен, ми бяха предани, верни на Аллаха и ето че дойде време да се присъединим към борците за свобода един път завинаги. Да ме прости Аллах за всички тези бойци, които не доживяха до този момент.
	Да, всеки човек може да разкаже своята история, историята на живота си, но през всички тези разкази като червена нишка преминава една мисъл: животът е труден, помисли Стрелеца.
	— Положението на тези, които се намират на планинския връх, ще стане още по-трудно. — Майорът се огледа наоколо. — Времето се променя. Вятърът задуха от юг. Облаците ще донесат влага. Навярно Аллах все пак не ни е изоставил и ще ни позволи да продължим операцията. Изглежда, ние сме оръдие на Неговата воля и Той ще им покаже чрез нас, че трябва да напуснат нашата страна, иначе ние ще им гостуваме.
	Стрелеца измърмори нещо и погледна отсрещния планински връх. Той вече не виждаше целта на операцията, по това нямаше значение, защото за разлика от майора той не виждаше и края на войната.
	— Тази нощ ще прехвърлим от другата страна и останалите.
	— Да, трябва добре да си починат.


	— Господин Кларк? — Той упорито се упражняваше на тренажора вече близо от един час. Манкузо разбра това по потта, която Кларк изтри от лицето си, преди да изключи тренажора.
	— Да, капитане? — Кларк смъкна слушалките.
	— Каква музика слушате?
	— Момчето от сонарното отделение, Джоунс, ми даде уокмена си. Има само записи на Бах, но и това дава храна на мозъка.
	— Има шифровано съобщение за вас. — Манкузо му предаде един лист хартия, на който имаше само шест думи и тъй като бяха кодирани, те не означаваха нищо за капитана.
	— Сигнал за началото на операцията.
	— Кога?
	— Нищо не се казва. За времето ще съобщят в следващата шифрограма.
	— Мисля, че е време да ми съобщите как ще стане всичко това.
	— Само не тук — каза Кларк тихо.
	— Каютата ми е натам — показа Манкузо. Те се насочиха напред, пресякоха турбинното отделение, минаха покрай реакторния отсек с неговата дразнещо скърцаща врата и най-накрая — през бойната рубка се озоваха в каютата на капитана. По-дълга разходка от тази из подводницата не можеше и да има. Шкиперът подхвърли на Кларк една кърпа, за да си изтрие потта.
	— Надявам се, че не сте се изморили преждевременно — забеляза той.
	— Скуката е ужасно нещо. Вашите хора имат с какво да се занимават. А аз трябва да стоя и да чакам. Очакването изморява повече от всичко. А къде е капитан Рамиус?
	— Спи. Трябва ли да вземе участие в операцията още от самото начало?
	— Не, не е нужно — каза Кларк.
	— И така, в какво конкретно се състои операцията. Можете ли да ми обясните сега?
	— Трябва да изведа от брега двама човека — отговори Кларк просто.
	— Двама руснаци. Вие няма да задигнете там някакъв си предмет. Двама души, нали?
	— Точно така.
	— И вие искате да кажете, че вършите това постоянно?
	— Не чак постоянно — призна Кларк. — Участвах в една такава операция преди три години и още един път — миналата година. Две други изобщо не се състояха. Така и не узнах причините. Ние работим на принципа: не е нужно да знаеш повече от това, което е необходимо за работата.
	— Чувал съм тази фраза и по-рано.
	— Забавно — каза Кларк, сякаш размисляше на глас. — Обзалагам се, че хората, които вземат подобни решения, никога не са излагали задника си на вятъра…
	— А хората, които ще приберете — те знаят ли?
	— Не. Известно им е едно, че трябва да бъдат на определено място в определено време. Безпокои ме единствено, че може да са заобиколени от руската версия на някоя група SWAT*. — Кларк вдигна една радиостанция. — Вашата задача е проста. Ако не ви съобщя съответната фраза по съответния начин в съответното време, вие с подводницата се омитате оттук.
	[* Специални тактики и оръжия. — Б. пр.]
	— И да ви изоставим. — Това не беше въпрос.
	— Освен ако не ви се прииска да се присъедините към мен в Лефортовския затвор. Заедно с останалия екипаж, разбира се. Това може да стане сензация в пресата, капитане.
	— Вие също ми изглеждате здравомислещ човек.
	— Да, за това може доста да се говори — разсмя се Кларк.


	— Полковник Айк?
	— Фон Айк — поправи пилотът Джак. — Моите прадеди произхождат от Прусия. Вие сте доктор Райън, нали? С какво мога да ви бъда полезен? — Джак се отпусна на стола. Те се намираха в кабината на военновъздушното аташе. Самият аташе, генерал от ВВС, им го бе предоставил.
	— Вие знаете за кого работя?
	— Спомням си нещо, че сте един от служителите на разузнаването, но аз съм просто ваш файтонджия, нали така? С важните неща се занимават хора в цивилно облекло.
	— Това остава в миналото. Имам работа за вас.
	— Какво искате да кажете с това — работа?
	— Тя ще ви хареса — усмихна се Джак. Той сгреши. Работата не се хареса на Фон Айк.
	Беше му трудно да се съсредоточи върху изпълнението на своите официални задължения. Отчасти това се обясняваше с невъобразимата скука в процеса на преговорите, обаче главната причина беше опиянението на неговото неофициално поръчение и Джак концентрираше мислите си върху него, докато нагласяше слушалките, за да чуе по-добре синхронния превод на второто изказване на съветския делегат, който повтаряше своето предложение. Прозвучалият вчера намек, че инспекциите на място могат да бъдат в по-ограничен обем, отколкото гласеше предишната договореност, сега изчезваше. Вместо това руснаците настояваха за предоставяне на по-широки възможности за инспектиране на американските обекти. Това ще ощастливи Пентагона, помисли Райън със затаена усмивка. Той си представяше картината: руски офицери разузнавачи ще обхождат военните заводи, ще слизат в силозите, за да хвърлят поглед на американските ракети — и всичко това под бдителното око на американските контраразузнавачи и офицерите от службите за охрана на Стратегическите военновъздушни сили, държащи нервно пръсти върху спусъците на своите нови пистолети „Берета“. А момчетата от подводниците, които често се отнасят към останалата част на военноморския флот като към потенциален противник, какво ще си помислят те, когато при тях на борда започнат да се качват руски офицери? Изглежда, че няма да ги пуснат по-далече от палубата, докато техниците, намиращи се вътре, отварят люковете на торпедните апарати — наблюдавани бдително от екипажа на подводницата и морските пехотинци, охраняващи ракетните бази. Същото ще се случи и при руснаците. Всеки офицер, включен в състава на инспекционната група, ще бъде разузнавач и в редки случаи — някой кадрови военен, способен да види това, което може да забележи само един специалист. Наистина поразително! След тридесет години на непрекъснато настояване от страна на американците Съветите най-после се съгласяваха с предложението — двете страни да започнат официално да се шпионират една друга. Когато това се случи по време на предишния кръг от разговорите по ограничаване на оръжията със среден обсег, американците бяха слисани и отреагираха с подозрение: Защо руснаците приемат нашите условия. Какво възнамеряват да предприемат?
	Обаче когато свикнеш с мисълта, разбираш, че това е напредък. Двете страни ще получат възможност да узнаят какво върши другата страна и с какво разполага. Нито една от страните няма да се доверява на другата. За това ще се погрижат разузнавателните институции на двете държави. Шпионите ще продължат да дебнат, търсейки улики, че другата страна се стреми да ги измами, като събира ракети в тайни скривалища и ги подготвя на секретни места за нанасяне на изненадващ удар. Те ще открият такива указания, ще съставят предварителни тревожни отчети и ще се опитат да уточнят получената информация. Професионалната параноя ще трае по-дълго, отколкото съществуването на самото оръжие. Сключените договори няма да променят това въпреки еуфорията в пресата. Джак премести погледа си върху съветския дипломат, който продължаваше да говори.
	Защо? Защо си променихте становището? Знаете ли какво съм написал в моя доклад относно националната позиция, основана на разузнавателните данни? Засега не са попаднали сведения в пресата, но може би вие сте се запознали с него. Там написах, че вие най-после сте разбрали: 1. Колко скъпо ви излизат тези дяволски неща. 2. Че десет хиляди бойни глави са достатъчни, за да изпепелите десет пъти цяла Америка, докато три или четири пъти напълно ви стигат. 3. Че вие ще спестите пари, като ликвидирате всичките си стари ракети — тези, които и без това не можете да поддържате. Тук прозират само делови съображения, а не промяна във вашето гледище. Ах, да, и още: 4. Това ще направи добро впечатление на общественото мнение, а вие обичате да се занимавате с пропаганда, макар че всеки път търпите неуспех.
	Впрочем ние не възразяваме срещу това.
	Веднага щом се сключеше споразумението — а Джак считаше, че това ще стане, — двете страни щяха да спестят около три процента от средствата, отделяни за отбрана, а руснаците може би дори пет процента, тъй като притежаваха по-разнообразни ракетни системи — но това бе трудно да се провери. Една мъничка част от всички разходи по отбраната, но за руснаците това щеше да бъде достатъчно, за да финансират строителството на няколко нови завода или може би да прокарат нови пътища — именно от това те най-много се нуждаеха. Как ли ще се разпореждат със спестените пари? Впрочем интересно е също как би ги използвала Америка, помисли си Райън. Предполагаше се, че и по този въпрос Джак ще трябва да състави доклад относно националната позиция въз основа на разузнавателните данни. Едно доста високопарно звучащо заглавие, което в края на краищата представляваше нещо като официална прогноза, а в настоящия момент Райън не знаеше дори как да започне.
	Изказването на руския дипломат завърши и беше обявена почивка за кафе. Райън затвори своята подвързана с кожа папка и излезе от залата заедно с другите участници в заседанието. Той си взе чаша чай — само за да бъде по-различен от другите — и си сложи в чинийката някакви сладкиши.
	— И така, Райън, какво е вашето мнение? — чу се гласът на Головко.
	— Въпросът засяга деловата страна на преговорите или е зададен просто така, за да си поприказваме? — попита Джак.
	— Просто да си поприказваме, ако желаете.
	Джак се озова пред най-близкия прозорец и погледна към улицата. Някой ден, обеща си той, ще поразгледам Москва. Навярно тук има нещо, заслужаващо да бъде запечатано на филм. Може би един ден Ще дойде мирът и аз ще съм в състояние да доведа и семейството си… Той се обърна. Но не днес, не през тази година, нито през следващата. Много жалко.
	— Сергей Николаевич, ако в света властваше здравият разум, хора като вас и мен биха седнали на масата и биха изгладили всички разногласия за два или три дни. По дяволите, ние и двамата знаем, че СССР и САЩ желаят да намалят два пъти ядрените си арсенали. В продължение на цяла седмица ние се шматкаме и спорим — в срок от колко часа следва да бъде предупредена приемащата страна за пристигането на група за провеждане на непланирана инспекция. И тъй като нито една от страните не е готова да вземе решение по този въпрос, ние обсъждаме проблеми, по които отдавна е постигнато съгласие, вместо да се придвижим напред. Ако преговорите се водеха между вас и мен, аз бих казал един час, вие бихте отговорили осем, и в края на краищата ще се съгласим на три или четири.
	— Четири или пет — засмя се Головко.
	— Е добре, четири — засмя се Джак. — Ето виждате ли? Ние сме способни да решим един такъв сложен въпрос, нали?
	— Но ние не сме дипломати — напомни Головко. — Ние знаем как да сключваме споразумения, само че не по общоприетия дипломатически начин. Вие сте прекалено прям, а аз — прекалено практичен. Е, Иван Еметович, ние ще направим от вас руснак. — Той току-що бе русифицирал името на Джак, Иван Еметович. Джон, син на Емет.
	Отново делови разговор, помисли си Райън. Той смени темата и реши да дръпне юздата на събеседника си.
	— Не, не мисля. Тук става доста студено. Хайде да направим така: вие ще идете при ръководителя на вашата делегация, а аз ще се отправя към чичо Ърни и ще им кажем, че сме съумели да се договорим — приемащата страна да получава предупреждение за инспекция в срок от четири часа. Направо сега. Става ли?
	Джак видя, че е съумял да стресне Головко. На руснака за миг му се стори, че Райън е направил сериозно предложение. Полковникът от ГРУ/КГБ тутакси се овладя и даже Джак едва успя да забележи как се измени изражението на лицето му. Неговата усмивка едва ли бе засегната, но докато устните продължаваха да се усмихват, веселото пламъче в очите за частица от секундата угасна и пак се появи. Джак не знаеше доколко е сериозна грешката, която току-що бе направил.
	Защо не нервничите, Иван Еметович? — помисли си Головко. — Защо? По-рано не бяхте тъй спокоен. На приема бяхте толкова напрегнат, та ми се стори, че няма да издържите и ще се пръснете като балон. И вчера, когато ми предадохте бележката, аз усетих пот по дланта ви. А днес сте спокоен, усмихвате се и се шегувате, опитвате се да се подигравате с мен. Защо тъй се изменихте. Вие не сте полеви офицер. Вашето поведение на приема го показа, а сега сте хладнокръвен като истински оперативен служител. Защо? — питаше се Головко, гледайки как участниците в преговорите се връщат в залата. Всички насядаха около масата, готови да изслушат следващата поредица от монолози. Головко не отделяше очи от американеца.
	Да. Райън не беше притеснен сега, макар че в понеделник и вторник едва се владееше. Сега той просто изглеждаше уморен, сякаш всичко му е омръзнало. А от вас, Райън, би трябвало да се очаква потиснатост, помисли си Головко.
	За какво му е потрябвало на Райън да се среща с Герасимов? И то два пъти? Защо така нервничеше преди първата среща и след нея… а също така преди втората среща, но след втория контакт спокойствието му се върна.
	Съвсем неразбираемо. Головко слушаше бръмчащите думи в слушалката — сега бе дошъл редът на американеца да говори за неща, които бяха отдавна съгласувани — обаче мислеше за друго. Пред очите на Головко мислено се откриваше досието на Райън, съхранявано в КГБ. Райън, Джон Патрик. Син на Емет Уилиям Райън и Катрин Бърк Райън. Родителите починали. Женен, с две деца. Научни степени в областта на икономиката и по история. Състоятелен. Кратка служба в корпуса на морската пехота в САЩ. Бивш борсов брокер и преподавател по история. Преди четири години започнал да работи в ЦРУ, отначало като нещатен служител, след като преди това в продължение на една година бил консултант. Скоро станал щатен служител на ЦРУ. Никога не е минавал на подготовка в оперативната школа на ЦРУ в лагера Пиъри, в щата Вирджиния. Два пъти бил въвлечен в инциденти, свързани с употреба на оръжие, и в двата случая се проявил откъм най-добрата си страна — това се дължи на обучението в морската пехота, реши Головко, плюс вродените способности на Райън като мъж, едно качество, което будеше у руснака уважение. Умен, смел, когато възникне необходимост — опасен противник. Райън работеше непосредствено под ръководството на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването; известно е, че е подготвил многобройни оценки въз основа на разузнавателните данни… Но да проведе самостоятелна разузнавателна операция? Той няма необходимата подготовка за това. При това психологическият му профил не съответства на такава операция. Прекалено открит е, помисли си Головко, не обича да хитрува и да мами. Ако се опита да скрие нещо, ще разберете това, макар че никога няма да узнаете какво точно крие.
	Вие скривахте нещо по-рано, но не сега, нали така? И какво означава всичко това, Иван Еметович? Но, по дяволите, що за име е това Емет, помисли си Головко без всякаква връзка със случилото се.
	Джак забеляза, че Головко го гледа, и видя въпроса в очите му. Този човек далеч не е глупав, помисли си Джак, слушайки как Ърнест Алън говори за някакъв технически аспект на проблемите. Ние мислехме, че той е от ГРУ, а се оказа служител на КГБ — или, поправи се Джак, у нас се бе създало такова впечатление. А има ли още нещо за него, което ни е неизвестно?


	Полковник Фон Айк стоеше до предназначената за пътници задна врата на самолета си, заел паркова позиция номер девет на летище Шереметиево. Пред летеца работеше един сержант, който се занимаваше с херметическата изолация на вратата. До него беше разстлано внушително количество инструменти. Тази врата, както става обикновено при самолетите, се отваряше навън, само след като леко се дръпнеше навътре, позволявайки на херметическата изолация да се придвижи встрани. Неизправните врати водеха до гибелта на самолети, при това най-впечатляващата злополука беше катастрофата в околностите на Париж преди десет години. Долу, под тях, стоеше един часови от КГБ с автомат. Екипажът на самолета беше принуден да преминава през контролно-пропускателните пунктове. Всички руснаци се отнасяха много сериозно към безопасността на полетите, а служителите на КГБ в това отношение бяха направо фанатици.
	— Не мога да разбера, полковник, защо святка аварийната лампичка — забеляза сержантът след двадесетминутна работа. — Херметизацията е идеална, ключът, който командва сигналната лампичка, изглежда в добро състояние — накратко казано: с вратата всичко е наред. Сега ще проверя контролното табло в кабината.
	„Ти имаш ли представа защо?“ — искаше му се на Пол фон Айк да попита часовия от КГБ, стоящ на пет метра отдолу, но не можеше.
	Членовете на екипажа вече подготвяха самолета за завръщане у дома. Бяха им осигурили два свободни дена, за да се разходят из Москва. Този път ги откараха до един старинен манастир, разположен на сто и петдесет километра от Москва, като последните петнадесет километра преминаха по това, което през лятото тук се наричаше черен път, но сега се бе превърнало в смес от кал и сняг. Разведоха ги и из Москва — с гид и охрана — и сега екипажът беше готов да поеме обратния път. Той не бе запознал своите хора с това, което му бе казал Райън. Интересно, помисли си Фон Айк, каква ли ще бъде тяхната реакция?


	Заседанието завърши по график и съветската страна намекна, че утре ще бъде в състояние да обсъжда предупредителните срокове за инспекционните обиколки. На руснаците ще им се наложи да дискутират по този проблем много спешно, помисли си Райън, тъй като американската делегация ще отпътува със самолет утре вечер и трябва да се прибере вкъщи с нещо осезателно след първия етап на преговорите. В края на краищата бе постигната неофициална договореност за времето за провеждане среща на върха. Тя щеше да се състои в Москва през пролетта. Как ли ще изглежда Москва тази пролет, каза си Райън. Чудя се дали ще ме вземат в Москва за участие в церемонията по подписването на договора. А дали изобщо ще бъде готов договорът за подписване? Трябва да се положат всички усилия за това, реши Райън.
	Головко проследи с поглед американците, които напуснаха сградата на Министерството на външните работи, после извика автомобила си и скоро се озова пред щабквартирата на КГБ. Оттам той отиде направо в кабинета на председателя.
	— И тъй, какво отстъпиха днес нашите дипломати на американците? — попита Герасимов без предисловия.
	— Мисля, че утре ще поставим на обсъждане нашето изменено предложение относно сроковете за предупреждение при внезапни инспекционни пътувания. — Полковникът направи кратка пауза и после продължи: — Днес разговарях с Райън. Струва ми се, че неговото поведение забележимо се измени, и сметнах за необходимо да ви съобщя за това.
	— Слушам ви — каза председателят на КГБ.
	— Другарю председател, не знам за какво сте говорили с него, но в държането му се забелязва толкова чувствителна промяна, че следва да сте информиран за това. — Головко разказа за това, което бе видял.
	— Да, разбира се. Не мога да ви посветя в същността на нашия разговор, защото нямате достъп до този проблем, но на ваше място аз не бих се безпокоил прекалено, полковник. С този въпрос се занимавам лично. Благодаря ви, че споделихте своите наблюдения. Райън ще трябва да се научи как по-добре да владее емоциите си. Може би му липсва руското самообладание. — Герасимов рядко се шегуваше и това беше едно изключение. — Нещо друго за преговорите?
	— Ще напиша доклад и ще го оставя на бюрото ви утре сутринта.
	— Добре. Свободен сте. — Герасимов не го изпусна от погледа си, докато Головко не затвори вратата. Лицето на председателя на КГБ остана до този момент непроменено. Лошо е да загубиш, но да загубиш от един непрофесионалист е два пъти по-неприятно… Но аз загубих, напомни си Герасимов, и също не съм професионалист, а само партиен функционер, даващ разпореждания. Било, каквото било. Разбира се, жалко за моите офицери, взели участие в операцията, проведена в… как се наричаше там оня щат? — провалиха се и си получиха заслуженото. Той вдигна телефонната слушалка и разпореди на личния си секретар да организира отлитането със самолет на жена му и дъщерята до Талин, столицата на Естонската съветска социалистическа република, на следващата сутрин. Да, на тях щеше да им трябва кола с шофьор. Не, шофьорът щеше да изпълнява същевременно задълженията и на телохранител. Малко хора в Талин знаеха какъв пост заема мъжът й, пък и пътуването в Естония не беше предварително запланувано, а просто да види стари приятели. Много добре. Герасимов остави слушалката и се огледа наоколо. Щеше да му липсва това — не самият кабинет, а властта. Но той знаеше, че в случай на неуспех животът ще му липсва още повече.


	— А този полковник Бондаренко? — попита Ватутин.
	— Блестящ млад офицер. Когато му дойде времето, от него ще излезе отличен генерал.
	Ватутин не беше сигурен как следва да се отнесе към този проблем в окончателния си доклад. Срещу полковник Бондаренко нямаше никакви основания за подозрение освен съвместната му работа с Филитов. Но и срещу Филитов навремето не е имало никакви подозрения въпреки неговата връзка с Олег Пенковски. Полковник Ватутин изумено поклати глава. За този факт щеше да се говори в школата на КГБ в течение на живота на цяло едно поколение. Защо никой не е забелязал това? — щяха да питат младите курсанти. Как са могли да бъдат толкова глупави? Отговорът е прост: само най-надеждните, многократно проверявани хора стават шпиони. Секретна информация не се доверява на хора, на които им нямаш доверие. И от тази история следва вечният урок: не се доверявай на никого. Ако Бондаренко беше предан и изключително способен офицер, както изглеждаше, следствието по делото на Филитов нямаше да го засегне. Но — винаги възникваше това „но“, не е ли така? — трябваше да се зададат някои допълнителни въпроси и Ватутин погледна в долната част на страницата. Първоначалният доклад за резултатите от разпита трябваше да се появят върху бюрото на Герасимов още на другия ден.


	Те се катереха по планинския склон цяла нощ в пълна тъмнина. Облаците, донесени от южния вятър, скриваха луната и звездите и единствените ориентири бяха светлините на прожекторите на външната ограда по периметъра на обекта, отразявани от облаците. Сега те се намираха в пределите на видимостта на обекта. До щурма им предстоеше да извървят още немалко разстояние, но вече можеха да различат отделните цели и подразделенията бяха запознати с конкретните задачи, които трябваше да изпълнят. Стрелеца си избра едно малко възвишение, опря бинокъла на изпъкналата скала и започна да разглежда обекта. Различаваха се ясно три строителни площадки. Само две от тях бяха заобиколени от заграждения, макар че на третата се забелязваха купчини от пилони и други материали за ограда, видими в оранжевобялата светлина на прожектори, закрепени на стълбове — такова осветление се използваше по улиците на градовете. Той беше изненадан от мащабите на строителството. Да се построи всичко това на един планински връх! Колко ли важен ще да е този обект, та да заслужава усилията и средствата, които са изразходвани тук? Нещо, което изпраща лазерен лъч на небето… с каква цел? Американците го бяха попитали дали той не е видял в какъв обект е попаднал лазерният лъч. Явно те са знаели, че лъчът е попаднал в нещо тогава. В нещо на небето. Каквото и да е било, то е изплашило американците, стреснало е хората, изработили ракетите, които свалиха толкова много руски летци… Какво можеше да уплаши едни толкова умни хора? Стрелеца видя обекта, но в него нямаше нищо страшно с изключение на стражевите кули с разположените там картечници. В една от сградите се помещаваха войниците и те явно разполагаха с тежко въоръжение. От това наистина следваше да се опасяват. Но в коя? Той трябваше да изясни това, защото първият удар щеше да бъде нанесен именно по тази сграда. Минометите щяха да концентрират огъня си по нея. Но как да бъде открита?
	А после?… Той щеше да раздели хората си на две групи по стотина бойци във всяка от тях. Майорът щеше да възглави първата и да тръгне с нея отляво. Сам Стрелеца щеше да поведе отдясно втората. Той избра целта на атаката още сега, когато оглеждаше планинския връх. Да, каза си той, ударът ще бъде нанесен по тази сграда, където живеят руснаците. Не по войниците, а по тези, които те охраняват. Там светеха няколко прозореца. Жилищен блок с множество апартаменти, построен на един планински връх, помисли си той. Що за хора са това, заради които руснаците са построили жилища, каквито има обикновено само в градовете? Това са хора, привикнали да живеят в комфортна обстановка, хора, които трябва да бъдат охранявани. Хора, работещи над нещо, от което американците се страхуват. Следователно те трябва да бъдат унищожени безжалостно, помисли си Стрелеца.
	Майорът се приближи и залегна до него.
	— Всички хора са скрити добре — каза той и насочи към обекта собствения си бинокъл. Беше толкова тъмно, че Стрелеца виждаше само очертанията на неговата фигура, само контура на лицето и тъмното петно на щръкналите мустаци. — Когато разглеждахме обекта от оня връх, погрешно оценихме разстоянието. За приближаване към външното заграждение ще са необходими около три часа.
	— По-скоро четири според мен.
	— Хич не ми харесват тези караулни кули — забеляза майорът. И двамата трепереха от студ. Вятърът се бе усилил и планинският масив вече не ги защитаваше. — На всяка има по една или две картечници. Могат да ни пометат от склона още в самото начало на щурма.
	— Прожектори няма — напомни Стрелеца.
	— Това означава, че имат прибори за нощно виждане. Аз сам съм се ползвал от тях.
	— Доколко са ефективни?
	— Имат ограничен обсег на видимост. На голямо разстояние могат да се различат големи предмети, например камиони. Човек в силно пресечена местност като тази може да се види на три километра. За часовите това е достатъчно, приятелю. Ние трябва първо да унищожим кулите, като използваме минохвъргачен огън.
	— Не — поклати глава Стрелеца. — Ние имаме по-малко от сто мини. Ще насочим минометите към казармата. Ако успеем да унищожим всички спящи войници, ще ни бъде много по-лесно да водим бой вътре в обекта.
	— А ако часовите на караулните кули ни забележат, половината от нашите хора ще загинат още преди да са се събудили войниците — изтъкна майорът.
	Стрелеца мрачно кимна. Неговият съмишленик беше прав. Двете кули бяха разположени по такъв начин, че позволяваха да се води унищожителен огън по планинския склон, по който предстоеше да се изкачат муджахидините. Те биха могли да им противопоставят своя картечен огън, обаче един дуел от този род винаги завършва с победа за този, който се защитава. Духна особено силен порив на ледения вятър и Стрелеца разбра, че трябва да намерят завет, ако не искат да замръзнат.
	— По дяволите този студ — изруга майорът.
	— Не мислиш ли, че часовите на кулите също мръзнат? — попита Стрелеца след кратък размисъл.
	— Още по-студено им е, отколкото на нас. Те много повече са изложени на вятъра.
	— Как са облечени руските войници?
	— Също като нас — засмя се майорът. — В края на краищата не носим ли същата униформа?
	Стрелеца кимна, стремейки се да долови една идея, която витаеше в някакво отдалечено кътче на подсъзнанието му. Най-после тази мисъл проблесна в скования от студа мозък и като помоли майора да остане на мястото, той напусна наблюдателния пост. След няколко минути се завърна, държейки в ръцете си едно пусково устройство на ракетата „Стингър“. Пръстите му залепваха за метала, когато Стрелеца започна да го сглобява. Приборите за търсене и насочване се пазеха под дрехите на неговите хора, за да защитят чувствителните батерии от студа. Въпреки тъмнината Стрелеца бързо монтира установката и като допря бузата си до студения метал, той насочи ракетата към най-близката караулна кула…
	— Слушай — каза той и предаде пусковата установка на майора.
	— Ясно! — Неговите бели зъби светнаха в тъмната нощ.


	Кларк също беше зает. Той трябва да е внимателен и предпазлив човек, забеляза Манкузо, като го наблюдаваше как разстила и проверява своето снаряжение. Дрехите му изглеждаха най-обикновени, макар че бяха износени и лошо ушити.
	— Купени са в Киев — обясни Кларк. — Едва ли можеш да носиш облекло на „Харт“, „Шафнър“ или „Маркс“ и да минеш за местен жител. — Той имаше също маскировъчен комбинезон, предназначен за навличане върху горните дрехи. Разполагаше с всички необходими документи — на руски език, който Кларк не знаеше — и с неголям пистолет, едва ли не по-малък от заглушителя, лежащ до него.
	— Никога не съм виждал такъв. — Капитан Манкузо показа заглушителя.
	— Това е заглушител с шайби система „Куол-А-Тек“, снабден с вътрешен гасител на звука и плъзгач, вкаран в тръбата — обясни Кларк.
	— Какво?…
	Господин Кларк се засмя.
	— Откакто стъпих на борда на подводницата, всички ваши момчета ми говорят на някакъв странен жаргон. Сега е мой ред, капитане.
	Манкузо взе пистолета.
	— Но това е само двадесет и втори калибър?
	— Шкипер, на практика е невъзможно да се заглуши пистолет с голям калибър, освен ако не му прикачиш дълъг колкото една ръка заглушител — като тези, които слагат на оръжието си момчетата от ФБР. На мен ми трябва нещо, което може да се побере в джоба. Ето, Мики изработи това за мен, а по-добър от него в тая работа няма.
	— Кой?
	— Мики Фин. Всъщност това е неговото истинско име. Той се занимава с конструкторска работа за „Куол-А-Тек“, а аз не бих използвал никоя друга система заглушител освен неговата. Разбирате ли, капитане, нашата работа няма нищо общо с шпионските сериали по телевизията. За да изпълни заглушителят поставената пред него задача, необходимо е да се използва пистолет с малък калибър, със закрит затвор, а скоростта на куршума трябва да е по-ниска от звуковата. И по-добре е, разбира се, ако изстрелът е произведен в открито пространство. Тук например ще чуете изстрел въпреки заглушителя, защото звукът ще се отрази от стоманените прегради. Навън ще ви се стори, че сте чули някакъв шум, ако изстрелът е произведен на разстояние десетина метра, но няма да познаете какъв е този звук. Заглушителят се слага на края на цевта ето така, завърта се — Кларк показа една проста манипулация — и имате еднозаряден пистолет. При поставяне на заглушителя полуавтоматичното действие на пистолета се прекратява. За да заредите отново пистолета, необходимо е да издърпате ръчно затвора.
	— Искате да кажете, че тръгвате да изпълните задача с еднозаряден пистолет от двадесет и втори калибър?
	— Именно така, капитане.
	— Случвало ли ви се е…
	— Шкипер, вие не бива да задавате такива въпроси, освен това нямам право да им отговарям. — Кларк се усмихна. — Дори аз нямам достъп до такава степен на секретност. Ако това задоволява любопитството ви, да, понякога също изпитвам страх, но на мен ми плащат за такава работа.
	— Но ако…
	— В този случай незабавно напускате района. Не забравяйте, капитане, че имам право да дам тази заповед. Досега такова нещо не се е случвало. Не си струва да се безпокоите, аз достатъчно се тревожа и заради двама ни.


>	25.
>	СБЛИЖЕНИЕ

	Мария и Катя Герасимови винаги пътуваха с максимален комфорт, на какъвто се радваха най-близките роднини на членовете на Политбюро. Една кола на КГБ ги откара от осемстайния апартамент на „Кутузовски проспект“, намиращ се под денонощна охрана, до летище Внуково, използвано главно за вътрешни полети, и там ги въведоха в една удобна чакалня, предназначена за високопоставени лица. Тук имаше повече персонал, отколкото беше необходимо за обслужването даже на многобройни делегации, а тази сутрин единствените гости се държаха отчуждено. Един служител им помогна да си снемат палтата и шапките, друг ги съпроводи до едно разкошно канапе, докато трети попита какво да им донесе. Двете жени си поръчаха само кафе. Обслужващият персонал оглеждаше тяхното облекло със завист. Гардеробиерката нежно поглади лъскавата като коприна повърхност на кожените палта и внезапно й хрумна мисълта, че навярно в миналото нейните праотци са гледали със същата завист, каквато тя изпитва спрямо тези две жени, някоя знатна особа от царското семейство. Майката и дъщерята седяха отделно от всички останали в някаква царствена самота — наблизо се намираха само телохранителите. Те пиеха кафе и съзерцаваха през огромните стъкла на прозорците намиращите се наблизо самолети.
	Мария Ивановна Герасимова, макар и родена в Естония преди петдесет години, не беше естонка. Всички нейни прароднини бяха руснаци, тъй като тази малка балтийска държава съставляваше част от Руската империя, управлявана от царя, и преживя само кратковременно „освобождение“ — така наричаха този период смутителите — между двете световни войни. По това време естонските националисти положиха доста усилия, за да направят живота на етническите руснаци, останали в Естония, не особено приятен. Нейните ранни детски спомени не бяха много приятни, но тя като всички деца имаше там приятели, които останаха за цял живот. Това приятелство издържа изпитанията дори на съпружеския живот, когато тя се омъжи за един млад партиен функционер, застанал за всеобща изненада — и най-много от всички беше изненадана именно тя — начело на най-ненавижданата институция в съветското правителство. Но което е още по-лошо — той бе изградил кариерата си върху смазването на дисиденти. Фактът, че детското приятелство оцеля през тези смутни времена, беше едно красноречиво доказателство за нейния интелект. Няколко човека бяха спасени от трудови лагери, а други — преведени от лагер със строг режим в обикновен затвор благодарение на нейното застъпничество. Мария Ивановна помогна на децата на приятелите си да постъпят в университета. Не тъй благосклонна беше към тези, които в детството се бяха надсмивали над руското й име, макар че веднъж, проявявайки милосърдие, тя помогна на един от присмехулниците. В резултат на това тя все още си оставаше частица от малкото предградие на Талин, въпреки че отдавна се бе преместила в Москва. Немалко значение имаше и това, че съпругът й само един път я бе придружил до нейния роден край, до дома, където тя бе прекарала детството. Тя не беше злопаметна, но подобно на една принцеса от минали времена се държеше деспотично, използвайки делегираната си власт, без обаче да обижда околните. На лицето й често заставаше една маска на величие, която съответстваше на образа. Някога очарователно двадесет и пет годишно момиче, тя и сега си оставаше красива, макар и да изглеждаше прекалено сериозна. В светлината на официалното положение, което заемаше съпругът й, тя бе принудена да играе своята роля — не в такава степен като жената на западен политик, разбира се, но поне не биваше да го излага. Сега бе натрупала доста опит. Тези, които я наблюдаваха, изобщо не можеха да отгатнат мислите й.
	Мария Ивановна не можеше да разбере какво се е случило. Беше й ясно само едно — всичко това е изключително сериозно. Мъжът й я бе помолил да бъде на определено място в определено време, да не му задава никакви въпроси и само да му обещае, че ще постъпи точно така, както й кажат, без оглед на последствията. Тези думи, произнесени със спокоен, равнодушен тон на фона на шума от течащата вода в кухнята, я изплашиха не по-малко от грохота на немските танкове, които нахлуха в Талин през 1941 година. Но животът й под немска окупация я бе научил на едно — тя разбираше колко е важно да оцелее.
	И нейната дъщеря нямаше представа какво ще правят. На поведението й не можеше да се разчита — не се знаеше как ще реагира тя. Катя — тяхното единствено дете — никога през живота си не се бе сблъсквала като майка си с опасности, а само с редки неприятности. Тя беше студентка първи курс в икономическия факултет на Московския държавен университет и се движеше в кръга на подобни деца, чиито родители бяха важни личности, поне с ранг на министър. Тя вече беше член на партията — осемнадесет години беше долната граница за приемане в нейните редове — и също играеше вече отредената й роля. Предишната есен тя се бе трудила на полето за събиране на реколтата — главно заради снимката, която показаха на втора страница на „Комсомолская правда“. Не може да се каже, че това много й харесваше, но в съответствие с новите тенденции децата на могъщите ръководители бяха „насърчавани“ поне да си дават вид, че работят наравно с другите. Е, можеше да бъде и по-лошо. Тя се завърна от това изпитание на полето с един нов приятел и тогава у майка й се породиха съмнения: не съществуват ли между тях интимни отношения, не е ли младежът уплашен от телохранителите — той не може да не знае кой е баща й. А може би бе видял в тази връзка възможност да стане служител на КГБ и да направи бърза кариера? Или пък принадлежеше към новото поколение, на което всичко беше безразлично? Дъщеря й беше типична негова представителка. Тя бе постъпила в партията, за да укрепи положението си в обществото, а високият пост на нейния баща й даваше широки възможности при избора на интересна и добре заплатена работа. Сега тя седеше до майка си, прелиствайки едно западногерманско модно списание, което сега се продаваше в Съветския съюз, и се чудеше с какъв ли тоалет да изненада своите колеги в университета след завръщането си от Талин. Тя трябва много да научи, помисли си майка й, спомняйки си, че на осемнадесет години светът представлява място, където хоризонтът може да бъде и много близко, и много далече — в зависимост от настроението.
	Едва успели да си изпият кафето, по високоговорителите съобщиха за предстоящия полет. Но майката и дъщерята не бързаха. Без тях самолетът нямаше да излети. Най-накрая, когато бе обявено последното повикване, един служител им донесе палтата и шапките, друг заедно с телохранителите ги придружи надолу по стълбите до колата. Останалите пътници бяха вече откарани до самолета с автобус — за руснаците още не съществуваха пътническите коридори — и когато техният автомобил спря пред стълбата, майката и дъщерята се качиха направо в предния салон. Стюардесата ги съпроводи до местата на първа класа. Самият салон, разбира се, не се наричаше първокласен, но креслата тук бяха по-широки, разстоянието между тях беше по-голямо и местата се резервираха предварително. Самолетът излетя в десет часа московско време, извърши междинно кацане в Ленинград и полетя към Талин, където се приземи малко след един часа.


	— И тъй, полковник, подготвихте ли резюме за дейността на вашия подследствен? — попита Герасимов небрежно. Той сякаш мисли за нещо друго, забеляза веднага Ватутин. Можеше да се предполага, че председателят на КГБ ще прояви по-голям интерес към този материал, особено вземайки под внимание, че до началото на заседанието на Политбюро оставаше един час.
	— За това ще бъдат написани книги, другарю председател. Филитов е имал достъп до всички наши тайни, свързани с отбраната. Освен това е участвал в изграждането на нашата отбранителна политика. Трябваха ми тридесет страници само за да съставя резюме на престъпната му дейност. За пълното доразследване на случая ще са необходими няколко месеца.
	— Пълнотата е по-важна, отколкото бързината — забеляза Герасимов безцеремонно.
	Ватутин дори и не трепна.
	— Както желаете, другарю председател.
	— А сега ще ме извините. Заседанието на Политбюро с насрочено за тази сутрин.
	Полковник Ватутин застана мирно, направи кръгом и напусна кабинета. В приемната той се натъкна на Головко. Те се познаваха един друг, макар и повърхностно. Бяха завършили школата на КГБ почти по едно и също време — с разлика от една година, — а в служебната йерархия се изкачваха горе-долу със същата скорост.
	— Полковник Головко — чу се гласът на секретаря. — Председателят трябва да пътува сега и предлага да дойдете отново утре в десет часа.
	— Но…
	— Тъкмо тръгва — каза секретарят.
	— Разбрано — отговори Головко и стана. Заедно с Ватутин излязоха в коридора.
	— Председателят е зает — забеляза Ватутин.
	— А ние не сме ли? — подхвърли Головко, затваряйки вратата. — Стори ми се, че иска да поговори с мен. Аз пристигнах тук в четири часа сутринта, за да напиша този проклет доклад! Е, ще отида да закуся. Как вървят нещата във Второ главно, Клементий Владимирович?
	— Заети сме от сутрин до вечер. Народът не ни плаща за безделие. — Ватутин също бе пристигнал много рано, за да оформи отчета, и при споменаването за закуска стомахът му се сви конвулсивно и закъркори.
	— Вие навярно също сте изгладнели. Да хапнем заедно.
	Ватутин кимна и двамата полковници се отправиха към стола. За старши офицери — от полковник нагоре — имаше отделна зала, където ги обслужваха сервитьори в бяло. Залата никога не пустееше. КГБ работеше денонощно, а необичайните работни часове водеха до хаотично посещение на столовата. Освен това храната тук беше добра, особено в залата за старши офицери. Там цареше тишина. Всякакви разговори, дори за футбола, се водеха шепнешком.
	— Нима не сте в състава на делегацията за преговорите по съкращаването на въоръженията? — попита Ватутин, като отпи глътка чай.
	— Да, включен съм. Наглеждам дипломатите. Американците смятат, че съм от ГРУ — усмихна се Головко, повдигайки удивено веждите си — отчасти, за да се надсмее над американците, също така, за да покаже колко важна е неговата легенда.
	— Наистина ли? — учуди се Ватутин. — Струваше ми се, че те са информирани по-добре — поне… — Той вдигна рамене, с което искаше да покаже, че няма право да продължи. Аз също имам тайни, които не мога да обсъждам със странични лица, Сергей Николаевич, каза си той.
	— Мисля, че председателят е зает на предстоящото заседание на Политбюро. Носят се слухове…
	— Той още не е готов за това — прекъсна го Ватутин със спокойната увереност на човек, посветен в дворцовите тайни.
	— Сигурен ли сте?
	— Напълно.
	— Вие на коя страна сте? — попита Головко.
	— А вие на чия сте? — отвърна му Ватутин. Двамата си размениха усмивки, но тутакси Головко стана сериозен.
	— Нармонов има нужда от възможност да се прояви. Споразумението за ограничаване на въоръженията — ако дипломатите някога го доведат до успешен край — ще повлияе благоприятно на неговия авторитет.
	— Действително ли смятате така? — Ватутин нямаше предвид изхода от преговорите.
	— Да, разбира се. Наложи ми се да стана експерт по оръжията, които притежават и двете страни. Знам какво имат те, известно ми е какво имаме ние. И двете страни достатъчно са се презапасили. След като човек е мъртъв, няма смисъл да стреляш в него още няколко пъти. Съществуват по-добри начини за харчене на пари. Има неща, които трябва да се променят.
	— Би трябвало да бъдете по-внимателен, като говорите за това — предупреди го Ватутин. Според него Головко прекалено често пътуваше в чужбина. Той бе посещавал Запада, а много офицери от КГБ, след като се завръщаха оттам, започваха да задават въпроси: не може ли Съветският съюз да направи това, не може ли да направи онова… Ватутин усещаше инстинктивно, че те са прави, но по природа беше много по-предпазлив. При това той беше служител на ВГУ, в чиито задължения влизаше задачата да се търсят нарушения и опасни постъпки, докато Головко, принадлежащ към Първо главно управление — външното разузнаване, — търсеше благоприятни възможности.
	— Но нима не сме ние стражите? Ако ние не можем да говорим за това, тогава кой? — попита Головко и веднага добави, за да създаде правилно впечатление: — Предпазливо, разбира се, винаги под ръководството на партията — но сега дори партията се стреми към промени. — В това отношение нямаше разногласия между тях. Всеки съветски вестник се обявяваше за нов подход и всеки призив трябваше предварително да е получил височайшето одобрение на някого, в чиято политическа и идеологическа чистота никой не се съмняваше. И двамата знаеха, че партията никога не греши, но в последно време нейният колективен мироглед наистина се бе изменил чувствително.
	— Жалко, че партията не разбира необходимостта на своите стражи да си починат. Уморените хора грешат, Сергей Николаевич.
	След като съзерцава известно време яйцата си, Головко произнесе с още по-тих, почти недоловим глас:
	— Клементий Владимирович, да предположим за миг, че ми е известно как един старши офицер от КГБ се среща със старши офицер от ЦРУ.
	— Какво означава това? Колко е старши?
	— Заемащ по-висока длъжност от началник на управление — отговори Головко, давайки възможност на Ватутин безпогрешно да разбере за кого става дума. — Да предположим, че аз съм организирал тази среща, а после този старши офицер ми казва, че не трябва да знам за какво става въпрос. И накрая, хайде да предположим, че този старши офицер се държи някак си… странно. Какво според вас трябва да предприема — попита той и отговорът дойде направо от уставите.
	— Длъжен си да напишеш рапорт и да го изпратиш във Второ главно управление, разбира се.
	Головко едва не се задави със закуската си.
	— Блестяща идея. И веднага след това трябва да си прережа гърлото с бръснач, за да избавя всички от досадата да ме разпитват, та да спестя време. Някои хора са извън подозрение — или притежават такава власт, че никой не се решава да ги подозира.
	— Сергей, ако разбрах нещо през последните няколко седмици, то е, че такова понятие като „извън подозрение“ не съществува. Ние се занимавахме с разработката на един предател, заемал толкова висок пост в Министерството на отбраната… няма да повярваш. Самият аз не вярвам. — Ватутин даде знак на сервитьора да донесе още един чайник. Настъпи пауза и Головко имаше възможност да помисли. Той познаваше много добре това министерство, тъй като участваше в преговорите по ограничаване на стратегическите въоръжения. Кой можеше да бъде този човек? В Министерството на отбраната нямаше чак толкова хора, които КГБ не е в състояние да подозира, при това КГБ винаги се отнасяше с най-голямо подозрение към това министерство. Но…
	— Филитов ли?
	Ватутин побледня и тутакси допусна грешка:
	— От кого узна това?
	— Господи, миналата година той ме инструктира относно ракетите със среден обсег. Чух, че се е разболял. Кажи ми, не се ли шегуваш?
	— С тези неща шеги не бива. Нямам право да се впускам в подробности и те моля това да не излиза извън тази маса, но… Да, Филитов е работил за… другата страна. Той напълно си призна и първата фаза на следствието е завършена.
	— Но той знае всичко! Трябва незабавно да съобщим за това на делегацията, която води преговорите. Това изменя цялата основа на тези разговори.
	Ватутин не се бе замислял за това — в неговите задължения не влизаше вземането на политически решения. Може би Головко беше прав в оценката на случилото се, но правилата си бяха правила.
	— Засега тази информация е абсолютно секретна, Сергей Николаевич, не го забравяй.
	— Разграничаването на сферите за достъп до информацията може да работи в наша полза, а така също и против нас — напомни му Головко, обмисляйки дали следва да бъдат предупредени участниците в преговорите.
	— Вярно — съгласи се Ватутин.
	— Кога е извършен арестът? — попита Головко. Ватутин отговори. „Точно когато трябва!“… Головко въздъхна и изхвърли от главата си мислите за преговорите. — Председателят се среща със старши офицер от ЦРУ поне два пъти…
	— Кога и с кого?
	— В неделя вечерта и вчера сутринта. Името на служителя от ЦРУ е Райън. В американската делегация той заема същото положение като моето в съветската, но той с разузнавач, а не е полеви офицер, какъвто аз бях някога. На теб това говори ли ти нещо?
	— Сигурен ли си, че той не е полеви офицер?
	— Абсолютно. Мога да ти кажа дори в коя стая работи. Тук не може да има никакво съмнение. Той е аналитик, и то един от най-добрите, работи само на бюро. Той с специален помощник на заместник-директора на ЦРУ по разузнаването, преди това е работил в група, осъществяваща връзка на високо ниво в Лондон. Никога не е действал в полеви условия.
	Ватутин си допи чая, наля втора чаша и после намаза една филия с масло. Той имаше отлична възможност да отложи отговора на този въпрос, но…
	— Засега всичко, което имаме налице, е една необичайна активност. Може би това, с което се занимава председателят, е толкова секретно…
	— Да, или се опитва да създаде такова впечатление — забеляза Головко.
	— Макар че си служител от Първо главно управление, твоят начин на мислене е като нашия, Сергей. Много добре. При обикновени обстоятелства един такъв случай не обикновен, знаеш какво искам да кажа — ние събираме сведенията и ги предаваме на началника на Второ главно управление. Председателят има телохранители. Те ще бъдат разпитани поотделно. Но трябва да се действа крайно внимателно. Към кого трябва да се обърне моят началник? — зададе риторичния въпрос Ватутин. — Към някой член на Политбюро, предполагам, или може би към секретаря на Централния комитет, но случаят с Филитов се разследва в обстановка на крайна секретност. Струва ми се, че може би председателят възнамерява да го използва за политически шантаж против министъра на отбраната и Ванеев…
	— Против кого?
	— Дъщерята на Ванеев е действала като шпионка в полза на Запада, като куриер, ако трябва да уточня. Ние я пречупихме и…
	— Но защо не стана известно това?
	— По заповед на председателя тя се върна на старата работа — отговори Ватутин.
	— Клементий, ти имаш ли представа какво става тук?
	— Не, сега всичко се обърка. Предполагах, че председателят се стреми да укрепи политическото си положение, но срещата с офицера от ЦРУ… кажи, сигурен ли си в това?
	— Аз сам организирах тези срещи — повтори Головко. — Първата била уговорена още преди пристигането на американците в Москва и аз се занимавах само с подробностите. После Райън поиска втора среща. Той ми предаде бележка — с умението на новак, обучаващ се в школата на КГБ. Те се срещаха вчера сутринта в кинотеатър „Барикадна“, вече ти казах за това. Клементий, става нещо много странно.
	— Да, и на мен ми се струва така. Но ние нямаме никакви доказателства.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Сергей, моята професия е разследването. Ние имаме само откъслечни сведения, които могат да имат много просто обяснение. Нищо не нанася такава вреда на разработката като опита да се действа прекалено бързо. Преди да пристъпим към работа, трябва да съберем всичко, с което разполагаме, в едно цяло и да го анализираме. После ще отидем при моя началник и той може да разреши по-нататъшните действия. Мислиш ли, че двама полковници могат да започнат едно такова разследване, без да са получили парафа от по-горното началство? Трябва да ми напишеш всичко, което знаеш, и да ми го донесеш. Колко време ще ти трябва?
	— Налага се да присъствам на преговорите в… — той погледна часовника си — след два часа. Сесията ще продължи до четири часа, после ще има прием. Американците излитат в десет вечерта.
	— Не би ли могъл да пропуснеш приема?
	— Ще бъде неловко, но се налага.
	— Тогава заповядай в кабинета в шестнадесет часа и тридесет минути — каза Ватутин официално. Головко, който беше старши по трудов стаж с една година, се усмихна за първи път.
	— Вашата заповед, другарю полковник, ще бъде изпълнена.


	— Маршал Язов, каква е позицията на министерството? — попита Нармонов.
	— Не по-малко от шест часа — каза министърът на отбраната. — През това време ще съумеем да скрием най-секретните прибори и снаряжения. Както ви е известно, ние бихме предпочели нашите обекти изобщо да не се подлагат на инспекция, макар че оглеждането на американските бази дава определено преимущество от гледна точка на получаването на разузнавателни материали.
	Министърът на външните работи кимна.
	— Американците ще поискат по-кратък срок, но струва ми се, че ще можем да се договорим за шест часа.
	— Аз не съм съгласен. — Главите на членовете на Политбюро се обърнаха към стола, където седеше Александров. Лицето на главния идеолог бе почервеняло от гняв. — Не стига че се съгласихме да съкратим нашите арсенали, но да позволим на американците да разглеждат военните ни заводи, да душат тайните ни, това е истинско безумие!
	— Михаил Петрович, ние вече обсъждахме това — забеляза генералният секретар търпеливо. — Кой още желае да се изкаже? — Нармонов обгърна с поглед седящите на масата. Всички кимнаха, съгласявайки се с него. Генералният секретар зачеркна точката от дневния ред в бележника си и се обърна към министъра на външните работи:
	— Шест часа, не по-малко.
	Министърът на външните работи прошепна инструкцията на ухото на помощника си, който веднага излезе от стаята, за да съобщи за взетото решение на шефа на делегацията, преговаряща с американците. После се наведе напред.
	— Сега ни остана само един въпрос: какви видове въоръжения ще бъдат унищожени. Разбира се, това е най-сложният въпрос. За неговото решаване ще бъде нужно още едно съвещание, при това продължително.
	— Планирали сме срещата на върха да се проведе след три месеца — напомни Нармонов.
	— Да. Дотогава въпросът трябва да бъде решен. Предварителното обсъждане не срещна някакви сериозни възражения.
	— А какво ще кажете за американската отбранителна система? — попита Александров. — Как вървят нещата в това направление? — Отново главите се обърнаха, но този път към председателя на КГБ.
	— Продължаваме да работим за проникване в американската програма „Чайният клипер“. Както ви е известно, тази програма много напомня на нашия проект „Ярка звезда“, макар да има сведения, че в най-важните аспекти на тази област ние сме изпреварили американците — каза Герасимов, без да отделя очите си от бележника.
	— Ние съкращаваме нашите ракетни въоръжения два пъти, докато американците разработват средства да поразяват нашите ракети — измърмори Александров.
	— Те също съкращават своите ракетни системи два пъти, а ние разработваме способи за унищожаване на техните ракети — забеляза Нармонов. — Михаил Петрович, занимаваме се с този проблем повече от тридесет години и вложихме в противоракетната отбрана много повече сили и средства, отколкото те.
	— Да не говорим за това, че ни се удаде да се придвижим по-далече при изпитанието на нашата система — изтъкна Язов. — И…
	— На американците това е известно — намеси се Герасимов. Той имаше предвид изпитанието, чийто ход американците бяха наблюдавали от борда на самолета „Кобра Бел“, но Язов не бе запознат, дори КГБ не знаеше по какъв начин американците са успели да следят провеждането на опитите. Известно беше едно: американците знаеха за тях. — Не забравяйте, че те също имат разузнавателни служби.
	— Но те не споменаха нищо за това — каза Нармонов.
	— Понякога американците предпочитат да запазват мълчание относно това, което им е станало известно. Те се оплакват от определени аспекти на нашата дейност, в областта на стратегическата отбрана, но съвсем не казват всичко, тъй като не желаят да издават методите си за получаването на информация — обясни Герасимов небрежно. — Не е изключено да са провели аналогични изпитания, макар че нямаме сведения за това. И американците умеят да пазят тайни. — Тосиг така и не успя да се сдобие с информация по този въпрос, помисли си Герасимов и се облегна на стола си, давайки възможност да се изкажат останалите.
	— С други думи, и двете страни ще продължат дейностите си като по-рано — направи извод Нармонов.
	— Ако не успеем да изтръгнем от тях отстъпки — каза министърът на външните работи. — Впрочем това е малко вероятно. Има ли някой измежду присъстващите на тази маса, който смята, че трябва да ограничим нашата програма, насочена към създаване на противоракетна отбрана? — Последва мълчание. — Тогава защо трябва да очакваме, че американците ще се съгласят на това?
	— А какво ще стане, ако ни изпреварят? — рязко подхвърли Александров.
	— Отличен въпрос, Михаил Петрович — веднага се възползва от предоставилата му се възможност Нармонов. — Защо успяват американците всеки път да ни изпреварят? — обърна се той към ръководителите на страната, събрали се в залата. — Не защото са вълшебници, а само по тази причина, че ние им даваме такава възможност, тъй като нашата икономика не функционира с достатъчна ефективност. Поради това на маршал Язов не достига въоръжението, от което има нужда нашата армия, поради това не достигат качествени стоки, които биха позволили да се повиши жизненият стандарт на нашия народ, и това ни лишава от възможността да гледаме на западните страни като на равни.
	— Нашите оръжия ни правят равни! — възрази Александров.
	— Но какво предимство можем да имаме, когато Западът е също добре въоръжен? Кой от вас е доволен само от това, че сме равни на Запада? Да, нашите ракети ни правят равни — съгласи се Нармонов, — но величието на една нация не се ограничава само до възможността да убива. Ако е съдено да победим Запада, то това няма да бъде сторено с ядрени бомби — освен ако не искате господари на земята да станат китайците. — Нармонов направи пауза. — Другари, ако ние действително искаме да удържим победа, трябва да съживим нашата икономика!
	— Тя и така действа — забеляза Александров.
	— Действа? Но как? Може ли някой да ми обясни това? — попита Ванеев и въпросът му нажежи атмосферата в залата.
	В течение на няколко минути дискусията протичаше много оживено и после се превърна в обмен на мнения, както е прието в Политбюро. Нармонов се възползва от това, за да оцени силата на опозицията. Според него фракцията, поддържаща реформите, леко вземаше превес. Ванеев все още не бе показал ясно чия страна ще вземе — Александров разчиташе Ванеев до последния момент да се преструва, че поддържа генералния секретар. А Язов все още беше в лагера на Нармонов. Генералният секретар се възползва от заседанието, за да смекчи политическите аспекти на икономическите проблеми, с които се сблъсква страната. Той обоснова нуждата от провеждане на реформи като средство за укрепване на военната мощ на страната — това беше, разбира се, напълно вярно и фракцията на Александров не можеше да го отрече. Нармонов смяташе, че с поемане на инициатива ще бъде в състояние още веднъж да оцени опозицията, а откритото обсъждане на този проблем в психологически план ще накара противника да се отбранява — поне временно. Ето на това можеше да се надява за момента. Само един ден още да удържа, и ще се преборя, каза си Нармонов. След подписването на договора за ограничаване на стратегическите въоръжения неговата власт на тази маса щеше да нарасне още повече. Това ще се хареса на народа, помисли си той, за първи път в историята на съветската държава мнението на народа започва да се взема под внимание. Веднъж да се вземат решения какви оръжия подлежат на унищожаване и да се съгласува график, ще стане известно колко средства ще могат да се отделят за други цели. Нармонов щеше да ръководи тази дискусия, седейки на председателския стол, и щеше да съумее да използва проблема за допълнителните средства като инструмент за укрепването на своето влияние в Политбюро, чиито членове ще си съперничат един на друг относно финансирането на интересуващите ги проекти. Александров нямаше да може да се намесва в тази дискусия, тъй като неговата сила се базираше на идеологията и нямаше отношение към икономиката. И изведнъж на Нармонов му хрумна мисълта, че действително може би ще удържи победа. При поддръжката на министъра на отбраната и с помощта на Ванеев щеше да спечели битката, като сломи всемогъществото на КГБ и го подчини на своята воля, а после щеше да изкара Александров от Политбюро и да го изпрати в заслужена почивка. Трябваше само да избере момента за нанасяне на решаващия удар. На първо време беше необходимо да се подпише договорът за съкращаване на въоръженията и Нармонов с готовност приемаше да прави малки отстъпки с оглед да си укрепи положението вътре в страната. Това щеше да удиви Запада, но щеше да дойде време, когато Западът ще бъде още по-изненадан, виждайки как разцъфтява една жизнена конкурентноспособна икономика. Но сега Нармонов трябваше да мисли преди всичко за политическото си оцеляване. След това щеше да дойде ред на задачата да се вдъхне нов живот на задъхващата се икономика. Имаше още една цел, останала неизменна в продължение на живота на три поколения, макар че всеки път Западът изнамираше нови начини да не й обръща внимание. Очите на Нармонов не бяха устремени към нея и все пак тя съществуваше.


	Последно заседание, помисли си Райън. Слава богу. Той отново започна да нервничи. Джак не виждаше причини, поради които планът можеше да се провали — странното беше само това, че той не знаеше какво ще стане със семейството на Герасимов. Принципът „да се знае само това, което е нужно за работата“ отново бе надигнал досадната си глава и повлиял за взетото решение, обаче начинът за извеждане на КАРДИНАЛА и Герасимов от СССР беше толкова смайващо прост, че сам Джак никога не би се сетил да го предложи. Авторът на тази част от плана беше Ритър и той доказа, че — макар и да го смятаха за свадлив, стар кучи син — има превъзходно въображение.
	Този път руснаците първи взеха думата и пет минути след започване на изказванията бе направено предложение относно срока за оповестяване на внезапните инспекции на място. Джак щеше да предпочете нулев срок, но беше неразумно да се настоява за това. Не беше необходимо да се оглеждат отвътре птиците, колкото и желано да бе това, а би било достатъчно да се преброят пусковите установки и бойните глави и всяко време за оповестяване, по-малко от десет часа, позволяваше решаването на тази задача — особено ако пътуванията на инспекционните групи бъдат съгласувани с полетите на разузнавателни спътници, чиито обективи можеха да открият всеки опит за измама. В началото руснаците предложиха десет часа като оптимален срок. Ърнест Алън на свой ред предложи три часа. След два часа позициите се сближиха съответно на седем и пет. След нови двучасови спорове американците, за всеобща изненада, назоваха цифрата шест и шефът на руската делегация кимна в знак на съгласие. Ръководителите на делегациите станаха и през масата си стиснаха ръцете. Джак беше доволен, че сделката най-сетне се осъществи, макар че на него лично му се искаше да е пет часа. В края на краищата той и Головко се бяха спрели на четири часа, нали така?
	Четири и половина часа само за да се договорят за една проклета цифра, помисли си Джак. И при това май срокът е рекордно кратък. Ръкостискането се придружаваше от аплодисменти. Всички се надигнаха от местата си, Джак стана на свой ред и се отправи към тоалетната. След няколко минути той се върна в залата. Там вече го чакаше Головко.
	— Този път вашите хора лесно се съгласиха — каза офицерът от КГБ.
	— Струва ми се, имате късмет, че това не е моя работа — каза Джак. — Загубихме дяволски много време за решаването на такива незначителни въпроси.
	— Наистина ли ги считате за незначителни?
	— В мащабите на вселената… е, имат значение, но не прекалено голямо. За мен е важно, че сега можем да си тръгнем за дома — забеляза Джак и от гласа му се изплъзна нотка на неувереност. Не всичко е свършило.
	— Вие действително ли чакате с нетърпение да отлетите? — попита Головко.
	— Е, не чак с нетърпение, но все пак… — Този път не полетът е това, което ме кара да нервнича, приятелю, помисли си той.


	Екипажът на самолета се бе настанил в хотел „Украйна“ до река Москва; живееха по двама в огромни стаи, правеха покупки във валутния магазин „Сувенири“ и изобщо се стремяха да видят колкото се може повече неща, но не забравяха да охраняват своя „Боинг“. И ето сега уредиха сметката в хотела, качиха се на един туристически автобус, предназначен за петдесет пътници, и потеглиха за аерогарата. Първо пресякоха реката, после поеха на изток по проспект „Калинин“ и пристигнаха там след половинчасово пътуване по почти пустите улици.
	Когато полковник Фон Айк се приближи към боинга, наземният екип по обслужването и поддръжката на самолетите на „Бритиш Еъруейс“ завършваше зареждането на самолета с гориво под бдителния поглед на механика — главния сержант, който „притежаваше“ самолета и капитана и заемаше мястото на втория пилот в дясното кресло на VC-137. Членовете на екипажа преминаха през контролно-пропускателния пункт, където офицерите от КГБ внимателно им свериха лицата със снимките на документите. След завършване на проверката членовете на екипажа се качиха на самолета, оставиха багажа си и започнаха да подготвят преобразения „Боинг-707“ за полет през океана към военновъздушната база Андрюс. Пилотът събра в кабината пет членове на екипажа и под прикритието на един свирещ магнетофон ги осведоми, че довечера им предстои да вършат малко по-различни неща.
	— Господи, сър! — възкликна главният механик, след като изслушаха обясненията на полковника. — И вие наричате това „малко по-различни“?
	— Що за живот ще бъде това, ако няма поне малко емоции? — отвърна Фон Айк. — Всички разбраха ли задълженията си? — Той обгърна с поглед присъстващите. Другите кимнаха. — Тогава хващайте се за работа, момчета. — Пилотът и вторият пилот взеха списъка на операциите, провеждани при подготовка за полет, и заедно с механика се спуснаха надолу. Добре би било час по-скоро да се завърнем всички вкъщи — такова беше единодушното мнение, — стига само да можем да отлепим гумите от бетонната настилка. Сибирски студ, забеляза механикът. Облечени в бели маскировъчни халати, с които се снабдяват военните летци, с топли ръкавици на ръцете, те обходиха огромния самолет, без да бързат. Осемдесет и девета военнотранспортна авиоескадрила се гордееше с факта, че превозваше „важни особи“ по целия свят, без да е допуснала нито една авария. Тя бе успяла да постигне такъв завиден успех благодарение на безкомпромисната проверка на всеки детайл от самолета. Вглъбен в мисли, Фон Айк си зададе въпроса дали не е съдено седемстотинте хиляди часа безаварийно летателно време да приключат тази вечер.


	Райън си бе стегнал багажа. Щяха да тръгнат за аерогарата направо от прощалния прием. Той реши още веднъж да се обръсне и да си измие зъбите, преди да сложи тоалетните принадлежности в един от джобовете на куфара, побиращ два костюма. Джак бе облякъл един от английските си костюми, почти топъл за тукашния климат, но си обеща, че ако някога му се случи да дойде отново в Москва през зимата, непременно ще си вземе дълги чорапи. Тъкмо се канеше да тръгва, и някой почука на вратата. Беше Тони Кандела.
	— Е, желая ти приятно пътуване.
	— Да се надяваме — засмя се Райън.
	— Да ти помогна за багажа? — Кандела хвана куфара и на Джак му остана да вземе само дипломатическото куфарче. Отправиха се към асансьора, който ги изкачи от седмия на деветия етаж и там изчакаха друг асансьор, за да се спуснат надолу.
	— Кой ли е проектирал тази сграда?
	— Очевидно е притежавал необикновено чувство за хумор — отговори Кандела. — Затова са възложили на същото момче проектирането и строителството на новата сграда на посолството. — Райън и Кандела се разсмяха. Историята със строителството на новото здание на американското посолство в Москва беше достойна за холивудски филм на ужасите. В стените на тази сграда бяха вградили толкова много електроника за подслушване, че бе способна да захрани мощен компютър. След една минута асансьорът дойде и се спуснаха във фоайето. Кандела предаде на Райън куфара.
	— На добър час — пожела той и се отдалечи.
	Джак се приближи към мястото, където чакаха автомобилите, и пъхна куфара си в един отворен багажник. Вечерното небе беше ясно и обсипано с едри звезди, а в северната му част се забелязваше северното сияние. Джак бе чувал, че това природно явление понякога се наблюдава и в Москва, но за първи път го виждаше.
	След десет минути шествието от коли потегли и се насочи на юг, към Министерството на външните работи, повтаряйки маршрута, от който на Райън едва не му се въртеше свят и който с нищо не подобряваше неговите слаби познания за града, населен с осем милиона жители. Един след друг автомобилите се наредиха в малък полукръг и излизащите от тях гости бяха въведени в сградата. Този прием не беше тъй разкошен като предишния, състоял се в Кремъл, но и резултатите от преговорите бяха по-скромни. Следващият кръг от преговорите се очакваше да бъде особено напрегнат, защото датата, определена за среща на върха, наближаваше, но затова пък той щеше да се състои във Вашингтон. В залата вече ги очакваха репортерите, предимно вестникари, но се виждаха и няколко телевизионни камери. Едва успял да предаде балтона си на гардероба, Джак видя как един репортер се приближава към него.
	— Доктор Райън?
	— Да. — Той се обърна.
	— Майк Пастър от „Вашингтон пост“. Във Вашингтон е съобщено, че вашите затруднения с Комисията по борсовите операции и ценните книжа са уредени.
	— Господи, приятно е да се говори за нещо друго освен за проблемите на разоръжаването — ей така за разнообразие — разсмя се Джак. — Аз и по-рано казах, че не съм извършил нищо незаконно. Мисля, че тези мижитурки — само не ме цитирайте, — тези хора най-после са разбрали къде е истината. Слава богу. Хич не ми се искаше да наемам адвокат.
	— Носят се слухове, че ЦРУ е замесено… — Но Райън тутакси прекъсна репортера.
	— Вижте какво ви предлагам — каза той. — Съобщете в редакцията на вестника, че ако ми дадат два дена да се откъсна от тази работа тук, ще им покажа всичко, което съм правил: аз извършвам сделките си с помощта на компютър и пазя дискети от всичко. Задоволява ли ви?
	— Разбира се. Но тогава защо…
	— Вие ще кажете — отвърна Джак и протегна ръка към подноса на преминаващия край него сервитьор, за да вземе чаша бяло вино. Пиеше му се, но днес тази чаша щеше да бъде единствената. — Може би някои хора във Вашингтон имат зъб на ЦРУ за нещо. Но, за бога, за това също не ме цитирайте в своята статия.
	— И тъй, как преминаха преговорите? — попита репортерът след това.
	— Можете да научите подробностите от Ърни, но неофициално, не за пред пресата, доста добре. Е, не чак колкото миналия път. Останаха много нерешени въпроси, но съгласувахме няколко сложни проблема и повече не очаквахме на този етап.
	— Ще бъде ли сключено споразумението до срещата на върха? — попита Пастър.
	— Неофициално? — тутакси отвърна Джак. Репортерът кимна. — Според мен шансовете са по-добри дори от две към три.
	— Каква позиция заема ЦРУ?
	— Ние не бива да се занимаваме с политически въпроси, забравихте ли? От техническа гледна точка съкращението на стратегическите въоръжения с петдесет процента е нещо, което според мен трябва да приемем, но в действителност то не променя с нищо ситуацията. Иначе като идея си струва.
	— Как да напиша, кого следва да цитирам? — попита Пастър.
	— Назовете ме един младши правителствен служител. — Джак се засмя. — Съвсем справедливо, нали? Чичо Ърни може да говори официално, а на мен не разрешават да го правя.
	— Какво влияние ще окаже сключването на договора върху положението на Нармонов с оглед оставането му на власт?
	— Това не е в моята сфера на дейност — излъга Райън спокойно. — Мнението ми по този въпрос е лично, а не професионално.
	— Тогава…
	— Тогава попитайте някой друг за това — предложи Джак. — Мен питайте за действително важни неща като например кого трябва да привлече към себе си „Скинс“ за първия кръг.
	— Олсън, разбира се, предния защитник на „Бейлър“ — моментално отвърна репортерът.
	— На мен също ми харесва крайният защитник на „Пен Стейт“, но мисля, че за него е още рано.
	— Приятно пътуване — каза репортерът, затваряйки бележника.
	— Благодаря. А аз ви пожелавам да изкарате приятно остатъка от зимата.
	Репортерът тръгна да си ходи и изведнъж се спря.
	— Можете ли да кажете нещо, напълно неофициално, относно съпрузите Фоли, които руснаците изгониха наскоро.
	— Кого? А, тези, дето ги обвиниха в шпионаж? Неофициално и все едно не сте го чули от мен. Всичко това са абсолютни глупости. По останалото — без коментар.
	— Ясно. — Репортерът се отдалечи.
	Джак остана сам. Той се огледа наоколо, опитвайки се да открие Головко, но него го нямаше. Джак се почувства разочарован. Враг или не — с него винаги можеше да поговори и Райън изпитваше удоволствие от тези разговори. В залата влезе министърът на външните работи, а после Нармонов. Всичко останало беше, както е установено: струнен състав, маси, изпълнени със закуски, разхождащи се из залата сервитьори, които носеха сребърни подноси с водка, вино и шампанско. Служителите от Държавния департамент оживено разговаряха с колегите си от Министерството на външните работи, Ърни Алън се смееше на нещо заедно с партньора си по преговорите от руската делегация. Само Джак седеше самотен, а не биваше да се получава така. Той се насочи към най-близката група и се установи в нейната периферия. Никой не му обръщаше внимание и той от време на време поглеждаше часовника си и отпиваше мънички глътки вино.


	— Време е — каза Кларк.
	Не беше никак лесно да се добере до това място. Снаряжението на Кларк вече се намираше във водонепроницаемата шахта, водеща от бойната рубка към върха на „платното“ на подводницата. От двете страни на шахтата имаше люкове и тя беше херметически затворена за разлика от останалата част на „платното“, която се заливаше от водата. Един от матросите изяви желание да тръгне с него, после долният люк бе затворен и здраво притегнат. Манкузо вдигна телефона.
	— Проверка на връзката.
	— Чувам ви добре — отговори Кларк. — Готов съм и очаквам команда.
	— Не пипайте люка, докато не ви кажа.
	— Слушам, капитане.
	Манкузо се обърна.
	— Поемам командването — обяви той.
	— Капитанът поема командването — съгласи се вахтеният офицер.
	— Да се изпомпат три хиляди фунта. Вдигаме подводницата от дъното. Да се приготви машинното отделение.
	— Слушам. — Офицерът, управляващ дълбочината на потапянето, тутакси даде необходимите разпореждания. Електрическите помпи изтласкаха от цистерните тон и половина солена вода и „Далас“ бавно започна да се изправя. Манкузо се огледа наоколо. Екипажът се намираше на своите постове като при тревога. Групата за водене на огъня беше готова. Рамиус стоеше до щурмана. Таблото за управление на бордовото въоръжение беше осветено, а пред него се бе разположил обслужващият персонал. Долу, в торпедния отсек, и четирите торпедни апарата бяха заредени, а в един от тях вече беше пусната вода и открит външният люк.
	— Капитанът вика Сонар. Има ли нещо ново? — попита Манкузо.
	— Абсолютно нищо.
	— Много добре. „Шефе“*, вдигнете подводницата на дълбочина девет-нула фута.
	[* Шеф на кораба — уникална подводничарска длъжност, включваща широк кръг задължения. — Б. пр.]
	— Слушам, девет-нула фута.
	Преди да дадат преден ход на подводния кораб, той трябваше да се откъсне от дъното. Манкузо наблюдаваше как бавно се променяха цифрите на индикатора, отчитащ дълбочината, докато „Шефът“ — познат още като Коб — умело изравняваше подводницата.
	— Дълбочина девет-нула фута. Да се задържи на тази дълбочина е много трудно.
	— Машинното отделение, увеличете оборотите на девет възла. Рулеви, рулят — петнадесет градуса вдясно, преминаваме на нов курс нула-три-осем.
	— Рул — петнадесет градуса вдясно, преминаваме към нов курс нула-три-осем — повтори рулевият. — Сър, рулят е завъртян на петнадесет градуса.
	— Много добре. — Манкузо следеше по жирокомпаса изменението на курса — подводницата сега се насочваше на североизток. Изминаха пет минути, докато изплават изпод леда. Капитанът даде заповед да преминат на перископна дълбочина. Още една минута.
	— Вдигни перископа! — изкомандва капитанът. Един старшина изви колелото за управление и капитанът хвана ръчките на перископа веднага щом обективът се вдигна пад нивото на палубата. — Стоп!
	Перископът се установи на тридесет сантиметра над повърхността на водата. Манкузо прилепи очите си до окуляра, мъчейки се да открие лед или сенки, но не видя нищо.
	— Още с два фута нагоре. — Сега той стоеше на колене. — Два фута и задръжте.
	Манкузо използваше по-тънкия боен перископ, а не разузнавателния, който е по-масивен. Разузнавателният перископ имаше много по-голямо полезрение и осигуряваше много по-добре осветен обзор, но капитанът не рискуваше да го вдигне, тъй като той добре се забелязва на екрана на радиолокатора. През последните дванадесет часа вътре в подводния кораб се използваше изключително червено осветление, при което храната изглеждаше някак си странна, затова пък очите свикнаха да виждат по-добре в тъмнината. Манкузо огледа хоризонта. Освен плаващия лед на повърхността не се забелязваше нищо друго.
	— Всичко е наред — обяви той най-накрая. — Нищо не се вижда наоколо. Да се вдигне мачтата с електронните сензори. — Чу се съскане от хидравличното устройство и мачтата се вдигна над водата. Тънката пръчка от фибростъкло имаше дванадесетмилиметрова дебелина и беше практически невидима на радарните екрани. — Спуснете перископа.
	— Открит е надводен радар, пеленг нула-три-осем. Сигналът е много слаб — докладва техникът по електроника и съобщи честотата и характеристиката на импулса.
	— Започваме, момчета. — Манкузо вдигна слушалката на телефона. — Готови ли сте?
	— Да — отговори Кларк.
	— Пристъпваме към изпълнение. Желая ви успех. — Капитанът остави слушалката и се обърна. — Изплаваме на повърхността. Имайте готовност за незабавно потапяне.
	За всичко бяха нужни само четири минути. Връхната част на черната рубка — или „платното“, както я наричат подводничарите — се появи на повърхността, насочена със своята тясна част към най-близката съветска радиолокационна станция, за да се намали максимално вероятността от откриване. Не беше никак лесно да се задържи подводницата в такова положение.
	— Кларк — напред!
	— Слушам.
	Тъй като цялата повърхност на Финския залив е покрита с плуващи ледове, помисли Манкузо, екранът на този радар ще бъде задръстен от сиви точки. Той не откъсваше очи от индикатора за положението на люка — изменящи се от „-“, което означаваше „люкът е затворен“ — до „0“ — „люкът е отворен“.
	Кларк се намираше сега на една платформа в шахтата, на около един метър под върха на рубката. Той отвори люка и излезе на палубата. После с помощта на матроса измъкна надуваемата лодка. Стоейки сега сам на мъничкия мостик на подводницата — постът за управление върху най-горната част на „платното“, — той постави лодката напряко на рубката и издърпа маркуча. Писъкът на въздуха, който нахлуваше вътре в гумената лодка, сякаш изпълни всичко наоколо и Кларк се намръщи от пронизителния шум. Веднага щом лодката се наду и се изпъна, той викна на матроса да затвори люка и сграбчи телефонната слушалка.
	— Аз съм напълно готов. Люкът е затворен. Ще се видим след няколко часа.
	— Добре. Късмет! — каза Манкузо.
	Кларк, който се намираше на върха на „платното“, се настани в гумената лодка. Подводницата леко се потопи и лодката се залюля на морската повърхност. Кларк включи електрическия мотор. В подводницата долният люк на шахтата за миг се отвори и през дупката бързо се промъкна матросът; после той и капитанът притегнаха здраво винтовете.
	— Люковете са затворени и затегнати, подводницата е готова за потапяне — докладва „Шефът“, когато последната индикаторна лампичка се промени от „0“ на „-“.
	— Това е всичко — въздъхна Манкузо. — Господин Гудман, поемете командването и по-нататък знаете какво да правите.
	— Слушам, поемам командването — отговори вахтеният офицер, а капитанът тръгна към сонарното отделение. Лейтенант Гудман незабавно насочи подводницата надолу към дъното.
	Всичко е като в добрите стари времена, когато Джоунс беше старши хидроакустик, помисли си Манкузо. Подводният кораб замря, насочвайки носовото сонарно устройство по направлението, в което се движеше Кларк. След пет минути пристигна Рамиус, за да наблюдава обстановката на екрана.
	— Защо не пожелахте да погледнете през перископа? — попита Манкузо.
	— Не е леко да видиш родния си дом и да знаеш, че не можеш…
	— Ето го! — почука по екрана Джоунс. — Развива осемнадесет възла. Доста е тих моторът. Електрически, нали?
	— Да.
	— Надявам се, че батериите ще издържат, шкипер.
	— Вече се интересувах. Това са акумулаторни батерии с въртящ се литиев анод.
	— Чудесно — измърмори Джоунс. Той с почукване изби една цигара от пакета и предложи на капитана, който за миг забрави, че отново бе отказал пушенето. Джоунс му поднесе и огън към цигарата, а на лицето на Манкузо се появи замислено изражение.
	— Знаете ли, сега си спомних защо реших да се оттегля на брега… — Гласът му затихна, докато очите на Джоунс не се откъсваха от дисплея, на който постепенно изчезваха хидролокационните следи. В кърмовия отсек групата по контрол на огъня непрекъснато отчиташе разстоянието до носещата се сред ледовете лодка — какво друго им оставаше да правят? Протегнал шия, Джоунс напрягаше слуха си. „Далас“ се затаи на дъното, в него цареше пълно мълчание, но въздухът се изпълваше с напрежение, което бе по-осезателно от тютюневия дим.


	Кларк лежеше почти хоризонтално в надуваемата лодка. Изработена от гумирана синтетична материя, тя бе нашарена със зелени и сиви ивици и затова малко се различаваше от морската повърхност. В началото бяха решили да нанесат по нея и бели петна заради леда, плаващ през зимата във водата, но после разбраха, че каналът за корабите се поддържа свободен от ледоразбивачи и една бързо движеща се точка по тъмната повърхност може да привлече внимание. Повече от всичко Кларк го безпокояха радарите, защото рубката на подводницата можеше и да не бъде открита на фона на бъркотията от лед, сняг и вода, но ако руските радиолокатори притежаваха устройство с индикатор за бързо движещи се цели, то простият компютър, който контролира отразените сигнали, щеше да съумее да различи и прехване една точка, движеща се с тридесет километра в час. Самата гумена лодка стърчеше над повърхността на водата едва с тридесет сантиметра, а моторът се извисяваше с още тридесет, но той беше покрит с материал, който поглъща лъчите на радиолокатора. Кларк се стремеше да не си повдига главата по-високо от горната част на двигателя и в един момент му хрумна мисълта, че половин дузината метални предмети, украсяващи тялото му, могат да се окажат достатъчно големи, та да се появят на екрана на радара. Той разбираше, че едва ли има основание за подобни опасения — дори при преминаване през металодетектора на аерогарите те не бяха откривани — обаче, попадайки сами в опасна обстановка, хората често развиват въображения и стават мнителни. Всъщност, напомни си той, това е по-добре, отколкото да си глупав. Само интелектът позволява на човек да разбере колко опасни са тези операции. След като завършат, след като трескавата възбуда напусне тялото, излязло от топлия душ, ти започваш да се къпеш в лъчите на славата, мислейки си за това какво мъжество и ум си проявил — но не и в настоящия момент. Сега това направо е опасно — да не кажем безумно — дори да ти минат подобни мисли през главата.
	Вече отчетливо се виждаше бреговата линия — една редица от точки, покриващи видимия хоризонт. Тя изглеждаше най-обикновена, но там се намираше вражеска територия и мисълта за това вледеняваше тялото по-силно от студения нощен въздух.
	Поне морето е спокойно, каза си той. Всъщност неголеми еднометрови вълни щяха по-надеждно да го скрият от радара, но затова пък гладката повърхност му позволяваше да развива максимална скорост — а при по-голяма скорост той винаги се чувстваше по-добре. Кларк погледна назад. Зад кърмата на лодката се проточваше едва забележима килватерна диря; приближавайки се към брега, той щеше да забави скоростта и следата щеше още повече да намалее.
	Търпение, за кой ли път напомни си той неловко. Ненавиждаше самата мисъл за търпение. На кого му харесва да чака? — попита себе си Кларк. Ако нещо трябва да се случи, то нека стане по-скоро и край на въпроса. Далеч не е най-добрият начин да се втурваш безразсъдно в нещата, но когато се движиш, поне вършиш нещо. Обаче, когато Кларк обучаваше младите агенти как да се държат в подобна ситуация — а това беше за него съвсем обичайно занимание, — винаги ги убеждаваше, че трябва да проявяват търпение. Проклет лицемер! — упрекна се той.
	По пристанищните маяци той определи разстоянието до брега, намали скоростта на десет възла, после на пет и най-накрая на три. Електрическият мотор едва доловимо бучеше. Кларк завъртя ръчката и насочи лодката към разнебитения кей. Неговите пилони се разпадаха — разбити от безбройните ледени късове, нахлуващи през зимата в пристанището. Като се движеше много бавно и предпазливо, Кларк извади прибора за нощно виждане и разгледа околността. Никакво движение. От брега сега над морската повърхност долиташе невъзпрепятстван шумът на градския транспорт, а също и музика. В края на краищата днес беше петък и дори в Съветския съюз в ресторантите кипеше веселие, танцуваха. Всъщност в голяма степен успехът на операцията зависеше от наличието на нощен живот — в Естония той беше по-оживен, отколкото в повечето от републиките, но кеят действително бе изоставен, както му бяха казали при инструктажа. Той се приближи към кея и върза лодката за един стълб, като прояви изключително старание — ако въжето се развържеше и лодката изчезнеше, отнесена от вълните, щяха да възникнат сериозни неприятности. До самия стълб беше прикрепена стълба. Кларк смъкна комбинезона си и с пистолет в ръка се изкачи по нея. Едва сега той усети миризмата на пристанището. Тя малко се различаваше от тази на американските пристанища — воня на мръсотия от трюмовете и гниеща дървесина на пристана. На север се виждаха дузина рибарски лодки, привързани към друг кей. На юг имаше още един пристан — върху него бяха разтоварили дървен материал. Значи ремонтират пристанището, помисли си Кларк. Това обясняваше състоянието на кея, пред който той бе спрял. Той си погледна часовника — един очукан руски „Полет“ — и се огледа наоколо с цел да открие място, където можеше да изчака. Предстоеше му да започне операцията след четиридесет минути. Потегляйки с лодката от „Далас“, той бе разчел времето си с оглед на по-бурно море и затова пристигна по-рано, отколкото се очакваше. Сега му оставаше само едно: да чака и да размисля за това какъв безумец е бил, когато се е съгласил да вземе участие в още една операция по извеждане на хора.


	Борис Филипович Морозов излезе от общежитието, където все още живееше, и погледна нагоре. Осветената територия на „Ярка звезда“ превръщаше небето в купол от сипещи се снежинки. Той харесваше такова време.
	— Кой сте вие? — чу се един властен глас.
	— Морозов — отговори младият инженер, когато фигурата се появи в осветеното пространство. Той веднага забеляза шапката на старшия армейски офицер.
	— Добър вечер, другарю инженер. Ако не греша, вие работите в групата за управление на огледалата? — попита полковник Бондаренко.
	— Срещали ли сме се?
	— Не. — Полковникът поклати глава. — Вие познавате ли ме?
	— Да, другарю полковник.
	Бондаренко погледна към небето.
	— Красиво е, нали? То кара, струва ми се, човек да се примири с мисълта, че се намира тъй далеч от цивилизацията.
	— Не, другарю полковник, ние сме в авангарда на нещо изключително важно. — Морозов показа с пръст.
	— Приятно ми е да го чуя. Всички членове на вашата група ли споделят това гледище?
	— Да, другарю полковник. Аз сам помолих да дойда тук.
	— Наистина ли? Откъде разбрахте за този обект? — учудено попита полковникът.
	— Миналата есен работих тук с една комсомолска бригада. Помагахме на строителите при взривяването на скалите и при слаган ето на постаментите за огледалата. Аз бях специализирал в университета по лазери и затова веднага се досетих какво представлява програмата „Ярка звезда“. Разбира се, на никого не съм казвал за това — побърза да добави Морозов, — но веднага разбрах, че това място сякаш е създадено за мен.
	Бондаренко погледна младия инженер с нескрито одобрение.
	— Как вървят нещата?
	— Ами надявах се да се присъединя към групата, занимаваща се с лазерите, но моят шеф едва ли не насила ме накара да се включа към неговата група — засмя се Морозов.
	— И това не ви ли харесва?
	— Не, не, моля ви се, точно обратното, вие не ме разбрахте. По-рано дори и не подозирах колко важни са огледалата в този проект. Много научих в това отношение. Сега се стремим да подобрим управлението на огледалните системи от компютрите. Що се отнася до мен, канят се да ме назначат за заместник-ръководител на групата — с гордост забеляза Морозов. — Аз също съм запознат с компютърните системи.
	— Кой е вашият ръководител, Говоров ли?
	— Точно така. Блестящ инженер. Ще ми разрешите ли да ви задам един въпрос?
	— Разбира се.
	— Казват, че вие сте този армейски полковник, за когото се носят толкова много слухове, истина ли е? Чух, че щели да ви назначат за заместник-началник на обекта.
	— Щом казват, може би има нещо вярно.
	— Тогава разрешете ми да предложа нещо, другарю полковник.
	— Моля.
	— Сред персонала има много неженени мъже…
	— И недостатъчно млади неомъжени жени ли?
	— Ние изпитваме остра нужда от лаборантки.
	— Вашето предложение ще бъде взето под внимание — засмя се Бондаренко. — Освен това възнамеряваме да построим още един жилищен блок, за да направим живота на учените и инженерите по-удобен. Как я карате в общежитието?
	— Цари другарска атмосфера. Клубовете по астрономия и шах развиват активна дейност.
	— Така ли? От маса време не съм играл шах със сериозни противници. Как е битката? — попита полковникът с интерес.
	Младият инженер се разсмя.
	— Свирепа — дори убийствена.


	На петстотин метра от тях Стрелеца благослови името на Аллаха. Валеше сняг и падащите снежинки придаваха на въздуха тази магическа красота, която обичат поетите… и войниците. Можеше да се чува — даже да се чувства — приглушената тишина, защото падащият сняг подавяше всякакви шумове. Около тях, нагоре и надолу по склона, докъдето стигнат очите, се виждаше бяла завеса, намаляваща видимостта на двеста метра. Стрелеца събра своите командири и им обясни плана на предстоящия щурм. След няколко минути те се върнаха при своите поделения. В тактически план той щеше да тръгне с авангардния отряд на първа рота, докато майорът, заместникът му, щеше да остане с втора рота.
	Преходът беше учудващо лесен. Руснаците бяха разпръснали маса чакъл след взривните работи, проведени из целия район, и скалните отломки не се хлъзгаха под краката. Това беше много добре, защото пътеката преминаваше в непосредствена близост до отвесна стена, висока не по-малко от сто метра. Много по-трудно се оказа ориентирането. Стрелеца водеше хората си по памет, но той бе изучавал в продължение на много часове обекта и познаваше всяка извивка на планината — или поне така му се струваше. Както винаги, обхванаха го съмнения, но той си наложи да се съсредоточи и да мисли само за предстоящата операция. Преди да тръгне на път, бе запаметил няколко контролни точки: морена — ето тук, падина — там, това е мястото, където пътеката завива наляво, а ето там тя се отклонява надясно. В началото придвижването изглеждаше влудяващо бавно, но колкото повече се приближаваха към целта, толкова по-бързи ставаха крачките. През цялото време тяхната пътеводна звезда беше светлината на прожекторите. Как са уверени руснаците в силата си, та осветяват цялата местност с прожектори, помисли си Стрелеца. Той забеляза две движещи се светлинки — фарове на автобус, съдейки по звука на мотора, реши той. Да, разбира се, това е един автобус с включени фарове. През обгръщащия всичко наоколо снежен облак си пробиваха път две мънички точки светлина. Часовите, носещи служба вътре в голямата светлинна сфера, сега се намираха в трудна ситуация. При обикновени условия ярката светлина на прожекторите, насочена навън от кулите, трябваше да заслепи нападателите, но сега се получаваше точно обратният ефект. Малко от светлината проникваше през стената от сипещия се сняг, по-голямата част се отразяваше и заслепяваше въоръжените часови. Най-накрая предният отряд достигна изходните позиции. Стрелеца разпредели своите хора и трябваше да изчака половин час, докато дойдат останалите. Те се разгърнаха по линията на щурма на групи от по двама или трима души. Муджахидините разполагаха с време да пият вода и да се помолят на Аллах, да му поверят съдбата си, приготвяйки се за битката и за възможните последствия от нея. Тяхната съдба беше съдбата на воините. Враговете им бяха същевременно и врагове на техния Бог. Каквото и да стореха на хората, които бяха разгневили Аллаха, това щеше да им се зачете като заслуга и всеки от бойците на Стрелеца си спомни за своите роднини и приятели, загинали от ръцете на руснаците.
	— Това е просто поразително — прошепна майорът, който застана до него.
	— Аллах е с нас, приятелю.
	— Да, няма никакво съмнение. — Те се намираха само на петстотин метра от обекта и все още не ги бяха открили. Да, действително може и да оцелеем…
	— Колко близко можем…
	— На сто метра. При такъв снеговалеж приборите, с които са снабдени часовите, имат пределна видимост на четиристотин метра. Най-близката кула е на шестстотин метра в тази посока. — Майорът посочи направлението, а нямаше нужда от това — Стрелеца с точност знаеше къде се намира кулата и къде след двеста метра стои следващата. Майорът си погледна часовника и се замисли.
	— Ако графикът е същият, както в Кабул, то смяната на часовите ще стане след един час. Тези, които сега са на пост, са уморени и премръзнали, а сменящите ги още не са се събудили. Време е да ударим.
	— Успех — каза Стрелеца просто. Те се прегърнаха.
	— … Защо трябва да отказваме да се бием в името на Аллаха, когато ние и нашите деца бяхме прогонени от своите жилища?
	— И когато се показаха пред Голиат и войските му, те казаха: „Господи наш! Изпълни сърцата ни с непоколебимост. Укрепи нашите стъпки и помогни ни срещу неверниците.“
	Това беше един цитат от Корана и на нито един от тях не се стори странно, че там всъщност се говори за битката между израилтяните и филистимляните. Мюсюлманите познаваха Давид и Саул*, а така също и каузата, за която те са се сражавали. Майорът още веднъж се усмихна и се втурна да догони своите хора.
	[* Първият цар на Израел (1030–1010 г. пр.н.е.). — Б. пр.]
	Стрелеца се обърна и даде знак на групата ракетчици. Двама от тях сложиха своите стингъри и последваха командира, който започна да се изкачва по планинския склон. Още едно възвишение, и сега гледаха караулните кули отгоре надолу. Той се изненада приятно, като забеляза, че от тази позиция се виждаха наведнъж три кули, и разпореди да донесат тук още един „Стингър“. Инструктира поотделно всеки ракетчик и се върна при главната група. Тук, на върха, системите за прехващане на целта запяха своята смъртоносна песен. Караулните кули се отопляваха, а стингърите обичаха топлината.
	След това Стрелеца нареди да придвижат по-близо към целта минометите — по-близко, отколкото му се искаше, но лошата видимост не беше напълно на страната на муджахидините. Той проследи с поглед как ротата, командвана от майора, започна да се спуска наляво, изчезвайки постепенно зад снежната завеса. Той щеше да нанесе удар по самата лазерна установка, докато Стрелеца със своите осемдесет човека щеше да щурмува жилищните сгради. Сега идваше техният ред. Стрелеца поведе бойците си напред и се спря едва тогава, когато рискът вече ставаше прекалено голям, на това място, където светлината на прожекторите вече проникваше през сипещия се на едри парцали сняг. Той вдигна глава и видя обгърнатия в топли дрехи часови, от чиято уста се отделяха бели облачета пара. Още десет минути. Стрелеца извади радиостанцията. Разполагаха само с четири радиостанции, но досега не се осмеляваха да си служат с тях, опасявайки се, че ще бъдат открити от руснаците.


	Не трябваше да се отказваме от кучетата, помисли с Бондаренко. След като се установя тук, първото нещо, което ще направя, е да върна кучетата. Той обхождаше територията на обекта, наслаждавайки се на мразовитото време и обилния снеговалеж и се мъчеше да подреди мислите си в спокойната атмосфера на високопланинската пустош. Да, тук се налагат промени. Нужни са истински: войници. Генерал Покришкин прекалено разчита на съществуващата охранителна система, а войските на КГБ са твърде мързеливи. Например те не патрулират нощем по територията на обекта. Прекалено опасно е, заявява командирът им, нашите дневни патрули откриват всеки, който се опитва да се приближи до обекта. Караулните кули са оборудвани с прибори за нощно виждане, а останалата част от обекта се осветява от прожектори. Ала приборите за нощно виждане губят осемдесет процента от ефективността си при време като днешното. Какво ще се случи, ако точно сега една група афганистанци рече да ни нападне? Първото, което ще направя, реши твърдо Бондаренко: ще се свържа с полковник Николаев в щабквартирата на Спецназ и сам ще проведа учебен щурм на обекта, за да покажа на тези идиоти от КГБ колко са уязвими. Той погледна към възвишението. Там стоеше един часови от КГБ с преметнат през рамото автомат, който размахваше ръце, за да не замръзне. Щяха да са му необходими четири секунди, за да смъкне от рамото автомата, да щракне предпазителя и да се прицели. Четири секунди, през последните три от които той ще бъде мъртъв, ако там някъде сред бялата пелена се притайва един опитен боец… Е, няма как, заместник-командирът на всеки обект трябва да бъде истински кучи син, той не бива да проявява жалост към подчинените, а ако тези чекисти искат да играят на войници, то нека да действат като войници, дявол да го вземе. Полковникът се обърна и пое обратно към жилищния блок.


	Автомобилът на Герасимов спря пред служебния вход на Лефортовския затвор. Шофьорът остана в колата, а телохранителят последва председателя на КГБ. Герасимов показа служебната си карта на часовия на входа и продължи по-нататък, без дори да се спира. Служителите на КГБ строго съблюдаваха правилата за безопасност, но те познаваха своя председател по физиономия и много добре знаеха с каква власт разполага. Герасимов сви наляво и тръгна към служебните помещения. Директорът на затвора отсъстваше, разбира се, но един от заместниците му се намираше тук. Герасимов го завари да попълва някаква бланка.
	— Добър вечер. — Очите на заместник-директора не изскочиха от орбитите си само защото той носеше очила.
	— Другарю председател, не ме пре…
	— Не беше нужно да ви предупредя.
	— Заповядайте.
	— Незабавно доведете тук подследствения Филитов — разпореди Герасимов рязко. — Незабавно — повтори той за авторитет.
	— Слушам! — Заместник-директорът на затвора изтича до съседната стая. Върна се след по-малко от една минута. — Ще трябва да изчакаме пет минути.
	— Погрижете се той да бъде облечен по съответния начин — напомни Герасимов.
	— В своята униформа ли? — попита заместник-директорът с недоумение.
	— Не, идиот — избухна Герасимов. — В цивилни дрехи. Той трябва да е представителен. Не държите ли тук всички негови лични вещи?
	— Да, другарю председател, но…
	— Не мога да стоя тук и да ви чакам цяла нощ — каза той тихо. Нямаше нищо по-опасно от един спокоен председател на КГБ. Заместник-директорът на затвора буквално излетя от стаята. Герасимов се обърна към телохранителя, на чието лице сияеше доволна усмивка. Никой не обичаше тъмничарите. — Какво мислиш, колко време ще ни трябва?
	— По-малко от десет минути, другарю председател, дори и ако се наложи да търсят облеклото му. В края на краищата този мухльо знае какво топло местенце има и колко готино се служи тук. Познавам го.
	— Така ли?
	— В началото служил в ПГУ, но се проявил лошо още при изпълнение на първата задача и оттогава е в затвора.
	Телохранителят си погледна часовника.
	За цялата тази работа бяха нужни само осем минути. Филитов се появи облечен в своя костюм, макар че ризата му не беше закопчана, а връзката просто висеше на врата му. Заместник-директорът държеше в ръка един износен балтон. Филитов рядко си купуваше цивилни дрехи. Той беше полковник от Съветската армия и се чувстваше неудобно, когато не е в униформата си. Очите на стария полковник бяха объркани, изведнъж видя Герасимов.
	— Какво има? — попита той.
	— Вие ще дойдете с мен, Филитов. Закопчайте си ризата. Опитайте се поне да изглеждате като мъж.
	Михаил Семьонович за малко не изруга в отговор, но съумя да задържи езика си зад зъбите. Погледът, който хвърли на председателя на КГБ, беше изпълнен с такава ярост, че телохранителят на Герасимов посегна към кобура на пистолета. Филитов си закопча ризата и притегна възела на вратовръзката, но тъй като нямаше огледало, тя остана изкривена настрани.
	— Сега другарю председател, ако обичате да се разпишете…
	— Вие ми предавате такъв опасен престъпник прост така?
	— Не разбирам, другарю…
	— Белезниците, човече! — ревна Герасимов.
	Това, че чифт белезници лежаха върху бюрото на заместник-директора на затвора, не би изненадало никого. Той ги сложи на ръцете на Филитов и вече се канеше да пъхне ключа в джоба си, когато видя протегнатата ръка на Герасимов.
	— Много добре. Утре вечер ще го върна обратно.
	— Но вие трябва да се разпишете… — Заместник-директорът млъкна, виждайки, че говори зад гърба на отдалечаващия се председател на КГБ.
	— При толкова много подчинени — забеляза Герасимов, обръщайки се към телохранителя, — срещат се и такива…
	— Вие сте прав, другарю председател. — Четиридесет и две годишният телохранител, бивш полеви офицер, притежаваше невероятна физическа сила и владееше всякакви видове бойни изкуства. Филитов моментално разбра това по желязната хватка на неговата ръка.
	— Филитов — забеляза председателят на КГБ, обръщайки се през рамото към стария полковник, — сега ще се повозим малко на кола, а после и на самолет. Ако се държите добре, няма да ви бъде сторено нищо лошо, дори може прилично да ви нахранят. Но ако започнете да се съпротивлявате, Василий ще ви накара да се разкайвате за това. Ясно ли е?
	— Да.
	Часовият на входа се изпъна, застана мирно и после отвори вратата. Външните часови също го поздравиха и в отговор Герасимов кимна. Шофьорът стоеше пред отворената задна врата на автомобила. Герасимов спря до колата и се обърна към телохранителя:
	— Сложи го до мен на задната седалка, Василий. Ти ще можеш да го наглеждаш от предната седалка.
	— Както заповядате, другарю председател.
	— Шереметиево — каза Герасимов на шофьора. — Товарният терминал от южната страна.


	Ето я и аерогарата, помисли си Райън. Той неочаквано се оригна и усети неприятна миризма на сардини и вино. Шествието от автомобили влезе в района на аерогарата, после сви надясно и като задмина официалния вход, се насочи към мястото за паркиране. Да, забеляза Райън, службата за безопасност не дреме. Това се и очаква от руснаците. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш войници в униформата на КГБ. Колата премина край главната сграда, после край едно неотдавна построено съоръжение, приличащо на извънземен кораб от филма на Спилбърг „Близки срещи“. Райън отдавна се канеше да попита за какво е построено, след като не се използва. Може би следващия път, рече си той.
	Членовете на американската делегация официално се бяха сбогували със своите руски колеги в Министерството на външните работи. Няколко дипломати стояха пред стълбата, за да стиснат ръце на отпътуващите, но на никой не му се искаше да излезе от уюта на затоплената лимузина и затова качването на борда вървеше бавно. Най-накрая колата на Райън се придвижи напред, спря, седящият до него мъж отвори вратата, а шофьорът вдигна капака на багажника. На Райън също не му се искаше да излезе навън. Едва към края на пътуването колата се бе затоплила както трябва. Най-после Джак си наложи да излезе. Той взе куфара си, дипломатическото куфарче и тръгна към стълбата.
	— Надявам се, че ви е харесало пребиваването в нашата страна — каза един от изпращачите.
	— Иска ми се отново да дойда и да разгледам малко града — отговори Джак, стискайки протегнатата ръка.
	— Бихме се радвали.
	Да, разбира се, помисли си Джак, като се качваше по стълбата. Влизайки в салона, той погледна напред. Един руски летец седеше на подвижно кресло в кабината — той щеше да излети с тях, за да помогне при поддържането на връзка с авиодиспечерите. Руснакът бе съсредоточил вниманието над свързочния пулт, отделен със завеса. Райън кимна на американския пилот, който в отговор му намигна.


	— Адски ме плашат политическите измерения на това разследване — каза Ватутин. Той и Головко се намираха в сграда номер две на площад „Дзержински“, където сравняваха отчетите си.
	— Сега е друго време. Не могат да ни разстрелят заради това, че изпълняваме служебните си задължения.
	— Наистина ли? А представяш ли си, ако Филитов е действал със знанието на председателя?
	— Глупости — забеляза Головко.
	— Какво? А ако дейността на Герасимов против дисидентите му е помогнала да установи контакти със западни разузнавателни служби? Сега знаем, че той лично се е намесил в някои случаи — главно в такива, в които са били замесени дисиденти от балтийските републики, но е имало и други.
	— Сега разсъждаваш като типичен служител на ВГУ.
	— Помисли малко. Ние арестуваме Филитов и изведнъж след това председателят се среща с представител на ЦРУ. Ти помниш ли някога да се е случвало такова нещо?
	— Слушал съм истории за Филби, но… не, това беше едва след като той избяга при нас.
	— Поразително съвпадение — забеляза Ватутин, потривайки очи. — Не ни подготвят, за да вярваме в случайни съвпадения…
	— Твою мать! — възкликна Головко. Ватутин с досада погледна събеседника си и видя как той пулеше очи. — Миналия път, когато американците бяха тук — как можах да забравя за това! Райън разговаря с Филитов, те се сблъскаха уж случайно и…
	Ватутин вдигна слушалката и набра един номер.
	— Извикайте на телефона нощния дежурен… Говори полковник Ватутин. Събудете подследствения Филитов. Трябва да го разпитам най-много след час… Какво казахте? Кой? Добре. Благодаря. — Полковникът от Второ главно управление стана. — Председателят на КГБ Герасимов е извел Филитов от Лефортовския затвор преди петнадесет минути. Казал, че ще замине с него в специална командировка.
	— Къде е колата ти?
	— Аз мога да извикам…
	— Не — прекъсна го Головко. — Твоята лична кола.


>	26.
>	ЧЕРНИ ОПЕРАЦИИ

	Засега не бързаха. Докато членовете на екипажа настаняваха делегацията в салоните на самолета, полковник Фон Айк още веднъж хвърли поглед на предполетните инструкции. Електрозахранването на VC-137 щеше да бъде осигурено от един генератор — което щеше да позволи да се запалят двигателите на самолета много по-лесно, отколкото с бордовите системи. Той погледна часовника си и помисли, че би било добре, ако всичко премине по плана.
	Райън тръгна към опашката на самолета, мина край обичайното си място, разположено малко по-напред от кабината на Ърни Алън в централната част, и зае едно кресло на последния ред в най-задния сектор на птицата. Тук почти всичко изглеждаше като в обикновен самолет, макар че креслата бяха по пет на ред вместо по шест. Това пространство прибираше излишъка от „видни личности“, за които нямаше място в предните салони. Джак си избра място от лявата страна, там, където креслата бяха по двойки, докато десетина пътници влязоха в салона и се втурнаха да седнат колкото се може по-напред — там, където, както ги бе посъветвал един от членовете на екипажа, полетът преминава по-гладко. Механикът щеше да седне от другата страна на пътеката, надясно от Райън, вместо в отреденото за екипажа отделение отпред. На Джак му се искаше тук да присъства още един член на екипажа, който би могъл да окаже помощ в случай на необходимост, но това прекалено щеше да бие на очи. На борда се намираше един съветски летец. Такава беше установената практика и не следваше да се отстъпва от нея. Цялата концепция се базираше на предпоставката, че всеки пасажер трябва да бъде напълно уверен: всичко преминава така, както следва.
	В кабината първият пилот завършваше проверката на приборите и механизмите.
	— Всички ли са на борда?
	— Тъй вярно. Готови сме за затваряне на вратите.
	— Обърнете внимание на индикаторната лампичка над служебния вход. С нея става нещо странно — каза Фон Айк, обръщайки се към бордовия инженер.
	— Неизправност ли има? — попита съветският летец от подвижната седалка. Внезапното разхерметизиране по време на полета е проблем, който безпокои всички пилоти.
	— Всеки път, когато проверяваме тази врата, констатираме, че всичко е наред. Най-вероятно прави бели релето на пулта за управление, но още не сме открили неизправността. Аз сам проверявах тази проклета врата — увери той руския летец. — Трябва да има нещо в електрическата схема.
	— Готови за старт — чу се гласът на бордовия инженер.
	— Добре. — Пилотът погледна през илюминатора, за да се убеди, че са откачили стълбите от самолета, докато летците си сложиха слушалките. — От дясната страна всичко е чисто.
	— Отляво всичко е наред — разнесе се гласът на бордовия инженер.
	— Пуск на първи двигател. — Бутоните натиснати, превключвателите завъртени и крайният ляв мотор започна да върти лопатките на своята турбина. Стрелките на приборите се отклониха и скоро се установи режим на празен ход. Сега, когато самолетът получи възможност да се снабдява сам с електроенергия, захранването от генератора се прекъсна.
	— Пуск на четвърти двигател — каза пилотът. Той превключи микрофона си към системата, озвучаваща салоните. — Дами и господа, говори полковник Фон Айк. Включваме двигателите и след пет минути започваме рулиране. Притегнете коланите, умоляват се пушачите да потърпят още няколко минути.
	Разположил се в креслото на задната редица, Райън беше готов да убие някого за цигара. Механикът го погледна и се усмихна. Да, той е достатъчно як, за да се справи с това, помисли си Джак. Главният сержант от ВВС навярно гонеше петдесетте, но приличаше на мъж, способен да преподава добри маниери на един краен защитник от Националната футболна лига. На ръцете си носеше кожени работни ръкавици, плътно притегнати към едрите китки.
	— Готов ли сте? — попита Джак. Нямаше опасност от подслушване — шумът от двигателите бе отвратително силен.
	— Веднага щом кажете, сър.
	— Няма нужда да казвам. Вие сам ще видите.


	— Хъм — измърмори Герасимов. — Още не сме пристигнали.
	Товарният терминал беше затворен и неосветен — имаше светлина само в района около прожекторите на охраната.
	— Да натисна ли клаксона? — попита шофьорът.
	— Не си струва. Няма закъде да бързаме. Какво?… — Един охранител в униформа им махна да спрат. Те вече бяха минали през един контролно-пропускателен пункт. — А, ясно, американският самолет се готви да излети. Заради него трябва да е тази бъркотия.
	Охранителят се приближи до прозореца на шофьора и поиска да покажат пропуски. Шофьорът небрежно посочи с ръка един от мъжете, седящ на задната седалка.
	— Добър вечер, ефрейтор — измърмори Герасимов и показа служебната си карта. Младежът отдаде чест. — След няколко минути тук ще пристигне самолет — той е за мен. Изглежда, че движението се задържа заради американската делегация. Осигурена ли е тяхната безопасност?
	— Тъй вярно, другарю председател. Задействана е цяла рота.
	— Е, какво пък, и без това сме тук, защо да не направим една бърза проверка? Кой е командирът ви?
	— Майор Зарубин, друг…
	— Какво става тук, по дяволите? — Един лейтенант се приближи към колата. Той се спря до ефрейтора и веднага разгледа седящите вътре пътници.
	— Лейтенант, къде е сега майор Зарубин?
	— В кулата за управление на полетите, другарю председател. Оттам най-добре…
	— Ни най-малко не се съмнявам. Свържете се с него по радиото и му съобщете, че съм решил да проверя външната верига на охраната, после ще мина през него да си кажа мнението. Карай — нареди той на шофьора. — Надясно.


	— Кула за управление на полетите Шереметиево, тук е номер девет-седем-едно, моля разрешение за рулиране по писта номер две-пет — дясна — каза Фон Айк пред микрофона.
	— Девет-седем-едно, разрешавам. Завийте наляво по главната писта за рулиране — едно. Направление на вятъра две-осем-едно, сила — четиридесет километра.
	— Прието, край на връзката — отговори пилотът. — Добре, птичко, да тръгваме. — Вторият пилот увеличи газта и на четирите двигателя и самолетът потегли напред. По бетона пред него човек с две светещи палки без всякаква необходимост показваше посоката към пистата на рулиране, но руснаците изобщо считат, че всички се нуждаят от указания какво да правят. Фон Айк напусна площадката за паркиране и се отправи на юг по писта номер девет, после сви наляво. Неголямото колело при носа на самолета, направляващо неговото движение, леко заяждаше, както винаги, и самолетът се движеше бавно — но това не дразнеше полковника. Пистите за рулиране тук бяха толкова неравни, че винаги съществуваше възможност да се повреди нещо. Той не желаеше това да се случи именно днес. До края на главната писта оставаха повече от осемстотин метра и непрекъснатото люшкане и друсане можеха да предизвикат морска болест. Най-после Фон Айк свърна надясно по писта за рулиране номер пет.


	— Изглежда, че всички часови охраняват бдително — забеляза Василий, когато пресякоха писта двадесет и пет. Шофьорът караше с изключени фарове и се придържаше към края на аеродрума. Един самолет рулираше за излитане и двамата — шофьорът и телохранителят — внимателно следяха тази опасност. Те не забелязаха как Герасимов извади ключа и сне белезниците от изумения арестант Филитов. След това председателят на КГБ измъкна изпод сакото си автоматичния пистолет.


	— По дяволите, — там има автомобил — изруга полковник Фон Айк. — Как така се е озовал тук? Лайнарска история!
	— Ще го заобиколим леко — забеляза вторият пилот. — Той е на края на пистата.
	— Великолепно! — Пилотът сви отново надясно в края на пистата. — Гадни шофьори, правят си неделни разходки по летището.
	— Една друга новина също няма да ви хареса, полковник — забеляза бордовият инженер, обръщайки се към пилота. — Над задната врата отново свети лампичката.
	— Проклятие! — изруга Фон Айк по микрофона за вътрешна връзка, после го превключи към системата за озвучаване на салоните, но преди да заговори, той се постара да се овладее. — Механик, проверете задната врата.
	— Започва — каза сержантът.
	Райън откопча притегателния колан, измести се на един-два метра и се зае да наблюдава как сержантът поправя бравата на вратата.
	— Някъде има късо съединение — каза бордовият инженер, който се намираше в пилотската кабина. — Току-що е угаснало осветлението в задния салон. Сработил е прекъсвачът и не може да се върне на мястото си.
	— Да не би да се е повредил? — попита полковник Фон Айк.
	— Аз имам резервен, мога да опитам с него — каза инженерът.
	— Действайте. Ще съобщя на пътниците в задния салон защо нямат осветление. — Това беше лъжа, разбира се, но достатъчно убедителна, а тъй като всички седяха в креслата си, притегнати с колани, не беше никак лесно да се обърнат и да видят какво става в най-задната част на салона.


	— Къде е председателят? — попита Ватутин лейтенанта.
	— Той извършва проверка — а кой сте вие?
	— Аз съм полковник Ватутин, а това е полковник Головко. Къде е тоя шибан председател, казвай, нещастен идиот!
	От възмутения лейтенант полетяха слюнки, но най-накрая той посочи направлението.


	— Извинявай, Василий — каза Герасимов. Телохранителят се обърна към своя председател и видя дулото на един пистолет. — Дай си оръжието.
	— Но…
	— Сега не е време за приказки. — Герасимов взе пистолета и го пъхна в джоба. После предаде на Василий белезниците. — Нека всеки от вас да си стегне едната ръка — през кормилото.
	Шофьорът беше слисан, но двамата изпълниха нареждането на Герасимов. Василий заключи едната гривна на лявата си китка, промуши другата през волана и я зацепи на дясната ръка на шофьора. В това време Герасимов сне слушалката от радиотелефона и я сложи в джоба.
	— Ключовете! — кресна Герасимов.
	Шофьорът ги предаде със свободната си лява ръка. Най-близкият часови се намираше на сто метра, а самолетът само на двадесет. Председателят на Комитета за държавна сигурност сам си отвори вратата на автомобила — за първи път от много време.
	— Полковник Филитов, моля да ме последвате.
	Михаил Семьонович беше поразен не по-малко от останалите, но се подчини. Пред погледа на всички — поне на малцината, които си даваха труда да наблюдават обичайното излитане на американския самолет — Герасимов и Филитов тръгнаха към издигащата се над главите им опашка на „Боинга“, боядисана в червен, бял и син цвят. Като по команда над тях се отвори задната врата.
	— Побързайте, момчета! — извика Райън и хвърли въжената стълба.
	Старите крака на Филитов го предадоха. От вятъра и изпусканите газове от реактивните двигатели на VC-137 въжената стълба плющеше като знаме, развявано от бриза, и той въпреки помощта на Герасимов не можеше да стъпи с двата крака на стълбата.


	— Господи, погледни! — показа с ръка Головко. — Газ!
	Ватутин не произнесе нито една дума. Той натисна до края педала на газта и включи на дълги светлини.


	— Неприятност — каза механикът, когато видя автомобила. Към тях също тичаше един мъж с автомат.
	— Хайде, татенце — подканваше механикът стареца.
	— По дяволите! — изруга Райън, изблъска сержанта и скочи долу. Височината беше голяма. Той се приземи лошо, като си навехна десния глезен и си разпра панталона на лявото коляно. Но превъзмогвайки острата болка, моментално скочи на крака. Той хвана Филитов за едната ръка, Герасимов го поде за другата и успяха да вдигнат стареца достатъчно високо, тъй че сержантът съумя да се наведе и да го издърпа в самолета. Герасимов се изкатери след него — подпомаган от Райън. Дойде ред и на Джак, но той се сблъска със същия проблем като Филитов. Неговото ляво коляно не можеше да се огъва, а когато се опита да се изкачи само с десния крак, той разбра, че дясното стъпало просто отказва да се движи. Той гръмко изруга — гласът му бе чут през воя на вятъра и рева на авиационните турбини — и се опита да се изкатери, прихващайки стъпалата на стълбата с ръце, но не сполучи и падна на бетонната настилка.
	— Стой! Стой! — крещеше някой с автомат в ръка от разстояние три метра. Джак отправи поглед нагоре към отворената врата на самолета. — Тръгвайте! — извика той с всички сили. — Затворете тази шибана врата и излитайте!
	Механикът нито за миг не се поколеба. Той протегна ръка, за да дръпне вратата, и Джак забеляза, че за броени секунди тя легна в херметичното гнездо. Вътре в самолета сержантът грабна слушалката за вътрешна връзка и съобщи на пилота, че задната врата е затворена по съответния начин.
	— Кула, говори номер девет-седем-едно, пристъпваме към излитане. Край на връзката. — Полковник Фон Айк придвижи напред регулаторите и на четирите двигателя до краен предел.
	Силата на изтръгващите се от соплата въздушни струи помете и четиримата — автоматчикът току-що бе успял да стигне до местопроизшествието — по ледената повърхност на пистата за излитане — и те се изпързаляха до нейния край. Лежейки по корем, Джак наблюдаваше как мигащата светлина върху горната част на стабилизатора се смаляваше, чезнейки в далечината. Последното нещо, което видя, беше святкането на устройството за заглушаване на инфрачервеното излъчване, защищаващо VC-137 от ракетите земя-въздух. Той за малко не се разсмя, когато бе изтъркалян по гръб и пред лицето му се мярна дулото на един пистолет.
	— Здравей, Сергей — каза Райън на полковник Головко.


	— Готови сме — чу по радиото Стрелеца. Той вдигна ракетния пистолет и изстреля сигналната ракета, която блесна точно над един от производствените корпуси на обекта.
	После всичко се разрази едновременно. Вляво от него се намираха трима ракетчици със стингъри и след дълго очакване ракетите се устремиха към караулните кули или, по-точно, към електрическите радиатори вътре в тях. Двойките часови, стоящи на всяка от тях, едва успяха да се удивят при вида на сигналната ракета, озаряваща централната зона на обекта, и само един от шестимата забеляза носещия се към кулата език от жълт пламък, но, разбира се, не успя да отреагира. И трите ракети попаднаха точно в целта — те едва ли можеха да пропуснат една неподвижна цел — и във всеки отделен случай трикилограмовата бойна глава си изпълни задачата, така както се очакваше. Не минаха и пет минути от пускането на сигналната ракета, и трите караулни кули бяха унищожени, а с тях и картечниците, защитаващи лазерната инсталация.
	Часовият, намиращ се точно срещу Стрелеца, загина веднага след това. Той нямаше никаква надежда да оцелее. Четиридесет автомата откриха огън едновременно и половината попаднаха в целта. Последваха залпове на минометите. Стрелеца коригираше техния огън по радиото. Мините падаха в района, в който според него се намираше казармата на охраната.


	Гърмежите от стрелбата с автоматично оръжие не могат да се сбъркат с никои други. Полковник Бондаренко току-що бе стигнал до извода, че се е надишал достатъчно със студен планински въздух и че се е нагледал на красива, макар и ледено сурова природа, и вече се връщаше към дома си, когато чу един звук, който го накара да замре на място. Първо му се мярна мисълта, че някой от войниците на КГБ случайно е натиснал спусък, но това продължи по-малко от секунда. Той чу гръм над главата си, погледна нагоре и видя избухнала ракета. После се разнесе грохот на взривове, идващ от лазерната установка, и сякаш в главата му щракнаха някакъв превключвател — от един слисан човек той се превърна в професионален военен, който е нападнат. Казармата на ротата от КГБ се намираше на двеста метра от него и той по най-бързия начин се устреми натам.
	Видя как падат мините над новия инструментален цех, разположен зад казармата. От разтворените врати на казармата изскачаха объркани войници и той трябваше да спре и вдигне ръце, за да избегне изстрели по себе си.
	— Аз съм полковник Бондаренко. Къде е вашият офицер?
	— Тук. — Един лейтенант излезе напред. — Какво… — Минометчиците бяха изправили своята грешка: следващата мина удари задната част на казармата. Взривът разтърси сградата.
	— Следвайте ме — изкрещя Бондаренко. Той реши да изведе войниците от най-уязвимата цел. Наоколо се разнасяше трясък на автомати — съветски автомати. Полковникът веднага разбра, че не може да се определи по звука на автоматичните редове къде стрелят свои и къде — врагове. Чудесно, помисли си той.
	— Съберете хората! — разпореди се Бондаренко.
	— Какво става…
	— Нападнаха ни, лейтенант! С колко човека разполагате?
	Младият офицер се обърна и започна да брои. Бондаренко го направи много по-бързо. Четиридесет и един войници, всички въоръжени с автомати, но без тежко въоръжение и без радиостанции. Можеха да минат без едрокалибрени картечници, но радиостанциите бяха жизнено-необходими.
	Кучетата, помисли си той неуместно, трябваше да запазят кучетата.
	От тактическа гледна точка обстановката беше критична и Бондаренко знаеше, че тя може още повече да се влоши. Взривовете разтърсваха всичко наоколо.
	— Лазерите, ние трябва… — измърмори лейтенантът, но полковникът го хвана за рамото.
	— Можем да възстановим апаратурата — прекъсна го Бондаренко рязко, — но няма да успеем да възкресим учените. Трябва да си пробием път до жилищния блок и да го удържим, докато не получим подкрепление. Изпратете един добър сержант в ергенското общежитие — нека всички хора там незабавно да се прехвърлят в жилищния блок.
	— Не, другарю полковник. Заповядано ми е да защитавам лазерната инсталация и аз съм длъжен…
	— Аз ви заповядвам да съберете хората…
	— Не! — изкрещя лейтенантът пронизително.
	Бондаренко го събори на снега със силен удар, хвана автомата, сне предпазителя и пусна два реда в гърдите на лейтенанта. После веднага се обърна.
	— Кой от вас е най-добрият сержант?
	— Аз, другарю полковник — обади се един млад войник с треперещ глас.
	— Казвам се полковник Бондаренко. Поемам командването на отбраната! — Думите на полковника бяха произнесени толкова твърдо, сякаш идеха от Всевишния. — Вземете четири човека и бегом отивате в ергенското общежитие. Там ще изкарате всички хора и ще ги отведете в жилищния блок на върха на хълма. И по-бързо! — Сержантът тутакси посочи четирима войници и заедно с тях се втурна да бяга. — Останалите — след мен! — Той ги поведе, а снегът все тъй обилно валеше. Нито Бондаренко, нито войниците имаха време да размишляват над това какво ги очаква. Не бяха успели да изминат и десет метра, когато угасна осветлението в целия обект.
	При входа на лазерната инсталация стоеше една „газка“ с тежка картечница. Едва чул експлозиите, генерал Покришкин дотича от центъра за управление и бе смаян, когато видя как горяха остатъците от караулните кули. Командирът на охранителната рота от КГБ се устреми към него с колата си.
	— Нападнаха ни — съобщи офицерът без всякаква необходимост.
	— Съберете вашите войници — ето тук. — Покришкин се огледа и видя бягащи мъже. Те бяха облечени в съветски униформи, но генералът тутакси разбра, че това не са руски войници. Той се качи в каросерията на джипа и над главата на изумения офицер от КГБ насочи картечницата към тях. Натисна спусъка, но изстрели не последваха и той трябваше да издърпа затвора. Покришкин за втори път натисна спусъка и сега изпита удоволствието да види как трима афганистанци паднаха като подкосени. Командирът на охранителната рота нямаше нужда от по-нататъшни указания. Той извади радиостанцията и започна да дава заповеди. И веднага сражението се изроди и се превърна в бъркотия, както неминуемо трябваше да стане — и нападащите, и отбраняващите се бяха облечени в еднакви униформи и въоръжени с еднакви автомати. Но афганистанците бяха повече, отколкото руснаците.


	Морозов и още няколко мъже изскочиха от общежитието веднага щом чуха тътнежите на експлозиите и изстрелите. По-голямата част от тях бяха изкарали военната си служба в армията, макар че самият той бе освободен от нея. Впрочем това не беше от особено значение — никой от тях нямаше представа какво следва да се направи. И изведнъж от тъмнината изтичаха петима войници. Те носеха униформи, а в ръцете си стискаха автомати.
	— Бързо бягайте след нас! — каза сержантът. Внезапно отблизо се чуха изстрели на автоматично оръжие и двама войници паднаха — един загина, а вторият беше ранен, но той успя да се обърне и да пусне в тъмнината един дълъг ред. Там някъде, зад снежната завеса, се разнесе пронизителен писък, последван от викове. Морозов изтича вътре в сградата и каза на всички, които се намираха там, да бягат към изхода. Не стана нужда да бъдат убеждавани младите инженери.
	— Нагоре, към върха на хълма — изкомандва сержантът. — Към жилищния блок. — Четиримата войници от КГБ, останали живи, поведоха инженерите, оглеждайки се наоколо в търсене на противник, но виждаха само проблясванията на изстрелите. Сега от всички страни летяха куршуми. Още един войник падна с предсмъртен стон, но сержантът успя да повали афганистанеца, който го бе убил. Когато последният инженер избяга от общежитието, сержантът и единственият останал жив войник вдигнаха автоматите на убитите и поведоха ранения си другар нагоре по планинския склон.


	Това е прекалено голяма операция за осемдесет човека, със закъснение разбра Стрелеца. Твърде обширна територия трябваше да се обхване, имаше прекалено много сгради на нея, но наоколо живееха множество неверници и именно по тази причина той бе довел воините си тук. Пред очите му един от бойците взриви с противотанкова граната РПГ-7 някакъв автобус. Той се подпали, излезе от пътя и се затъркаля надолу по склона. Отвътре долетяха виковете на загиващите руснаци. Муджахидините нахлуха в сградите с взривни материали. Откривайки струговете, потънали в машинно масло, те заложиха зарядите под тях и успяха да избягат навън, преди да са загърмели взривовете и да е започнал пожарът. Стрелеца късно разбра в коя сграда се помещава казармата на охраната, сега това здание гореше и той поведе групата си, за да унищожи войниците, които вече бяха го напуснали. И закъсня. Една случайна мина прекъсна електрическия кабел, по който постъпваше енергия за осветлението на обекта, и сега хората му почти нищо не виждаха заради ослепителните проблясвания на собствените им автомати.


	— Браво, сержант! — похвали полковник Бондаренко момчето. Той вече се бе разпоредил всички инженери да се качат на втория етаж. — Ще обкръжим този блок и ще го защитаваме. Ако се наложи да отстъпим, ще се изтеглим и ще заемем кръгова отбрана на първия етаж. Стените са от бетон. Ще издържат куршумите, а противотанковите гранати — това е друго нещо. Изпратете един човек вътре — нека да събере хората, преминали военна подготовка. Дайте им тези два автомата. Всеки път, когато някой от нашите хора излезе от строя, предавайте оръжието на някой, който умее да си служи с него. Аз сега ще дойда в сградата — може би там има все някой действащ телефон.
	— В служебното помещение на първия етаж има радиотелефон — съобщи сержантът. — Тук има радиотелефони във всички сгради.
	— Чудесно. Заемете кръгова отбрана, сержант. След две минути ще се върна. — Бондаренко се втурна към блока. Радиотелефонът висеше на стената и полковникът с облекчение забеляза, че апаратът е военен модел — захранван от собствена батерия. Бондаренко го откачи от куката и побягна навън.
	Нападателите — кои ли са те? — помисли си той — бяха организирали лошо щурма на обекта. Първо, не успяха да унищожат казармата на охранителната рота преди началото на щурма; второ, не съумяха бързо да атакуват жилищния район на обекта. Сега нападащите се опитаха да изправят тази грешка, но се натъкнаха на отбранителна линия от граничари, залегнали в снега. Бондаренко знаеше, че това са само войници на КГБ, но те бяха преминали необходимата подготовка и разбираха, че тук, на планинския връх, няма място за отстъпление. Направи му добро впечатление младият сержант, който се оказа превъзходен командир. Момчето обикаляше около блока, сам не стреляше, но насърчаваше хората и им обясняваше какво трябва да правят. Полковникът включи радиостанцията.
	— Внимание! Говори полковник Бондаренко, заместник-началникът на обекта „Ярка звезда“. Отблъскваме нападение, повтарям, „Ярка звезда“ отблъсква нападение. Моля всеки, който ме чува, да отговори незабавно.
	— Генадий, говори Покришкин. Намирам се на лазерната установка. Ние се защитаваме в центъра за управление. Каква е ситуацията?
	— Намирам се в жилищния блок. Всички граждански лица — тоест всички, които успяхме да съберем — се намират вътре на втория етаж. Вие поискахте ли подкрепление?
	— Опитвам се да установя връзка. Можем да получим помощ само отвън. Ще издържите ли?
	— Попитайте ме отново след двадесет минути, другарю генерал.
	— Най-важното — спасете хората, полковник. Спасете моите хора — чу се викът на Покришкин.
	— Ще се защитаваме до последен дъх, другарю генерал. Край на връзката. — Бондаренко закрепи на гърба си презрамките на радиостанцията и взе автомата. — Сержант!
	— Заповядайте, другарю полковник. — Пред него изникна фигурата на младия сержант. — Засега ле ни атакуват. Правят опити тук и там…
	— Опипват за слабите места. — Бондаренко отново се отпусна на колене. Навсякъде, изглеждаше, свистяха куршуми, но огънят още не беше концентриран. Над главите им се разбиваха прозорци и стъклата падаха надолу. Куршумите удряха в стените от армиран железобетон и отломките се разпръскваха над тях. — Разположете се в противоположния ъгъл. Вие ще възглавявате отбраната на северната и източната стена на сградата. Аз ще защитавам останалите две. Заповядайте на хората си да водят само прицелен огън…
	— Вече дадох заповед, другарю полковник.
	— Отлично. — Бондаренко потупа сержанта по рамото. — Не отстъпвайте от заетата позиция, докато не ви принудят, но предварително трябва да ми съобщите. Хората в тази сграда са безценни. Те трябва да оцелеят на всяка цена. Вървете! — Полковникът наблюдаваше отдалечаващия се с прибежки сержант. Може би и в КГБ умеят нелошо да подготвят войниците, помисли си той. Бондаренко се обърна и изтича до ъгъла на сградата.
	Сега той разполагаше с двадесет — не вече само с осемнадесет — войници. В маскировъчното облекло те бяха почти невидими. Бондаренко, приведен под тежестта на радиостанцията, премина бегом от войник на войник, като ги разреди и настани в удобни позиции, обяснявайки, че трябва да пестят патроните. Той едва бе успял да обходи западната страна, когато от тъмнината се изтръгна хор от човешки гласове.
	— Атакуват ни! — извика един млад войник.
	— Да не се стреля! — ревна полковникът.
	Бягащите фигури се появиха тъй неочаквано, сякаш с махване на магическа пръчка. До един момент в зрителното поле нямаше нищо освен сипещ се на парцали едър сняг — и изведнъж в следващия миг от тъмнината се втурна верига от хора, стрелящи със своите „калашници“. Полковникът им позволи да се приближат на петдесет метра.
	— Огън! — В следващата секунда десетина бягащи мъже се строполиха на земята като подкосени. Останалите се заколебаха, спряха и отстъпиха, оставяйки още два трупа. От противоположната страна на блока също се чуха автоматични откоси. Бондаренко го тормозеше мисълта дали сержантът ще съумее да отблъсне атаката, но обстановката там не беше под негов контрол. Наоколо се чуха стонове — неговите войници също понасяха загуби. Обхождайки отбраняващите се, той забеляза, че един от бойците изобщо не издава никакъв звук. Сега му оставаха само петнадесет човека.


	Самолетът уверено набираше височина. На около един метър зад полковник Фон Айк на подвижната седалка се бе разположил руският летец. Сега той хвърли един случаен поглед върху таблото с електроприборите.
	— Какво става с електрозахранването? — попита пилотът с леко раздразнение.
	— Нямаме никакви проблеми със захранването на двигателите. Хидравликата също е наред. По всяка вероятност е станало нещо с осветлението — отговори бордовият инженер, изключвайки незабелязано ходовите светлини на опашката и крилата.
	— Е, какво пък… — Контролните табла бяха, разбира се, осветени и нямаше нужда от допълнително осветление за летателния екипаж. — Добре, ще ги оправим в Шенън.
	— Полковник — чу се гласът на механика в слушалките на пилота.
	— Говорете — каза инженерът, след като се увери, че слушалките на руския пилот са включени на друг канал. — Карайте, сержант.
	— Нашите двама… нашите двама нови пасажери пристигнаха, сър, но господин Райън остана на аеродрума.
	— Повторете — каза Фон Айк.
	— Той ни заповяда да излетим. Към него връхлетяха двама души с пистолети, сър, те… той ми заповяда да затворя вратата и да се измитаме, сър — повтори механикът.
	— Добре — въздъхна пилотът. — Какво става там, най-отзад?
	— Настаних ги на последната редица. Не мисля, че някой им е обърнал внимание при този шум от двигателите.
	— Добре. Нека да остане така.
	— Слушам. Казах на Фреди да заведе пасажерите в носовия салон. Кенефът при опашката не бачка, сър.
	— Съжалявам — забеляза пилотът, — кажи им да вървят отпред, ако им се приходи.
	— Разбрано, полковник.
	— Седемдесет и пет минути — съобщи щурманът.
	Господи, Райън. Дано не се случи нещо лошо, помисли пилотът.


	— Трябваше да ви застрелям на място! — измърмори Головко.
	Те седяха в колата на председателя на КГБ. Райън видя, че се намира в обкръжението на четирима разярени офицери от това ведомство. Най-вбесен от всички видимо беше този, който се намираше на предната седалка. Това е телохранителят на Герасимов, помисли си Райън, този, който е бил непрекъснато в компанията на председателя. Той изглеждаше необикновено силен физически и Райън беше доволен, че облегалката на креслото го отделя от телохранителя. Впрочем Джак имаше по-непосредствени проблеми. Той погледна Головко и реши, че трябва да се опита да го успокои.
	— В този случай, Сергей, ще се разрази един невероятен международен скандал — спокойно каза Джак. Разговорите, които последваха, се водеха на руски. Той не разбираше за какво става дума, но тяхното емоционално съдържание беше красноречиво. Те просто не знаеха какво да предприемат. Това напълно устройваше Райън.


	Кларк вървеше по една улица, на три пресечки от пристанището, когато най-после ги видя. Беше дванадесет часът без петнадесет минути. Слава богу, точно навреме, помисли си Кларк. В този район на града имаше ресторанти и за негово изумление дискотеки. Когато ги забеляза, те тъкмо излизаха от една дискотека. Две жени, облечени, както му бяха казали, и един мъж. Телохранителят. Само един, както се казваше в заповедта. Кларк беше приятно изненадан, че засега всичко вървеше в съответствие с плана. Той наброи на улицата десетки минувачи, някои от тях вървяха на групи и гръмко разговаряха, други се разхождаха спокойно по двойки, а мнозина залитаха от преливане. Днес е петъчна вечер и именно това правят хората по цял свят, помисли си Кларк. Той не изпускаше от поглед тримата, които го интересуваха, и постепенно се приближаваше към тях.
	Телохранителят беше един истински професионалист. Той вървеше отдясно на жените и дясната му ръка през всичкото време беше свободна. Лекичко ги изпреварваше, но очите му непрестанно шареха наоколо. Кларк си оправи шала на врата и пъхна ръка в джоба, хващайки дръжката на пистолета. След като се увери, че с оръжието всичко е наред, той ускори крачка, за да ги настигне. Това не беше трудно. Жените се приближаваха до пресечката и вървяха, без да бързат. По-възрастната разглеждаше, както се стори на Кларк, града с интерес. Околните сгради изглеждаха стари, но в действителност не беше така. Втората световна война бе профучала през Талин на две помитащи вълни, оставяйки след себе си пустиня от обгорени камъни. Но този, който е имал право да взема решения, се разпоредил да се възстанови градът точно такъв, какъвто е бил по-рано. Затова той никак не приличаше на руските градове, които Кларк бе посетил. Той напомняше на Кларк Германия, макар че не му беше ясно защо. Това беше последната негова мисъл, нямаща пряко отношение към задачата тази вечер. Сега, намирайки се на десет метра от тях, той изглеждаше най-обикновен минувач, връщащ се към своя дом в студената февруарска нощ — с наведено лице, за да се скрие от пронизващия го вятър, и нахлупена на главата кожена шапка. Вече долавяше гласовете им — говореха на руски. Време е.
	— Рускини ли сте? — попита удивено Кларк с акцента на московчанин. — Нима градът не е населен само от високомерните естонци?
	— Това е един старинен и прекрасен град — упрекна го по-възрастната жена — и местните хора трябва да се уважават.
	А сега се хващай за работа… каза си Кларк. Той вървеше със заплитащите се крачки на пиян човек.
	— Извинете ме, госпожо. Желая ви приятна вечер — каза той, преминавайки край тях. Заобиколи жените и се сблъска с телохранителя. — Извинете, другарю… — Телохранителят си вдигна главата и видя дулото на един пистолет до самото си лице. — Обърнете се наляво и вървете право към тази уличка. Дръжте си ръцете тъй, че да мога да ги виждам, другарю.
	Горкият негодник е толкова слисан, че почти ми идва да се засмея, помисли си Кларк и тутакси си припомни, че пред него стои превъзходно подготвен агент на КГБ с пистолет в джоба. Той сграбчи мъжа за яката на врата, държейки пистолета, насочен право срещу лицето му.
	— Майко… — промълви Катя с тревога.
	— Мълчи. Мълчи и прави това, което ти каже този човек.
	— Но…
	— Марш към стената — изкомандва Кларк. Той не откъсваше пистолета от челото на телохранителя, после смени ръцете и нанесе силен къс удар с дясната ръка по врата на телохранителя. Губещият съзнание мъж падна на колене и Кларк моментално сложи белезници на китките му. След това му запуши устата, завърза краката и го издърпа до най-тъмния ъгъл на тясната уличка.
	— А сега, дами, моля ви да дойдете с мен…
	— Какво става тук? — попита Катя.
	— Не знам — призна майка й. — Баща ти ми каза да…
	— Госпожице, баща ви реши да посети Америка и изрази желание вие и майка ви да се присъедините към него — каза Кларк на безупречен руски език.
	Катя не отговори. В уличката цареше полумрак и все пак Кларк забеляза, че лицето на Катя стана бледо като восък. Майката изглеждаше само мъничко по-добре.
	— Но това е предателство — рече най-сетне момичето. — Не мога да повярвам…
	— Той ми каза… той ми каза, че трябва безпрекословно да се подчиним на този човек — прошепна Мария. — Катя, длъжни сме.
	— Но…
	— Катя — прекъсна я майка й. — Помисли какво ще се случи с тебе, ако баща ти се озове в Америка, а ти останеш тук. Какво ще стане с приятелите ти? Какво ще стане с теб? Те ще те използват, за да го накарат да се върне, ще видиш, ще направят всичко възможно, Катюша…
	— Е, да тръгваме! — Кларк взе двете жени под ръка.
	— А той? — Катя посочи лежащия телохранител.
	— С него всичко е наред. Ние не убиваме хора. Това би се отразило зле на нашата работа.
	Кларк ги изведе на улицата и те завиха наляво Към пристанището.


	Майорът бе разделил хората си на две групи. По-малката залагаше взривни заряди навсякъде, където считаше за нужно — дали в постаментите на огледалата, или в самите лазери, нямаше значение. Основната група унищожи почти всички войници от КГБ, които се опитаха да контраатакуват, и сега обкръжаваше командния бункер. Всъщност това не беше бункер, но проектантът явно е считал, че контролният център на обекта трябва да бъде защитим не по-лошо от космодрума в Байконур, не е изключено да е предполагал, че по планинския масив, където е разгърната „Ярка звезда“, могат да нанесат ядрен удар. Впрочем най-вероятно: изглежда, някой бе решил, че подобна структура е в съответствие с правилниците. В резултат на това сградата беше укрепена с яки железобетонни стени с дебелина един метър. Муджахидините от групата на майора бяха убили командира на охранителната рота от КГБ и пленили колата му с установената на нея едрокалибрена картечница и сега заливаха с огън стените на бункера. В действителност никой не използваше амбразурите за наблюдение и въпреки това от дълго време картечните откоси биеха през дебелите стъкла на отворите и се сипеха като градушка по монтираните в залата компютри и прибори за управление.
	Генерал Покришкин, който се намираше в центъра за управление, бе принуден да поеме командването на отбраната след гибелта на ротния командир. Той разполагаше с около тридесет войници от охранителната рота на КГБ, въоръжени само с леко стрелково оръжие и незначително количество боеприпаси, което имаха при себе си, когато започна щурмът. Покришкин възложи на един лейтенант да ръководи отбраната, а самият той се опита да извика по радиото подкрепление.
	— Ще трябва да изчакате един час — каза полковият командир. — Колите вече излизат.
	— Гледайте да пристигнат колкото се може по-скоро — крещеше генерал Покришкин по телефона. — Хората ми загиват! — Той бе помислил за вертолети, но при такова време това щеше да бъде безполезно. Вертолетният десант щеше да бъде не просто една рискована операция, а направо самоубийство. Покришкин остави радиостанцията и взе автомата си. Той чуваше грохота, който долиташе отвън. Цялото оборудване на обекта се рушеше. Впрочем това можеше да се преживее. Колкото и огромни да бяха загубите, най-главното сега беше да се запазят хората. Почти една трета от инженерите се намираха с него в бункера. Те завършваха едно проточило се съвещание, когато започна атаката. Ако не се бе случило така, много от тях нямаше да са тук, а щяха да работят навън по оборудването. Тук поне имаха някакъв шанс да оцелеят.
	От външната страна на бетонния бункер майорът все още се опитваше да разбере какво става. Той никак не очакваше да се натъкне на такова съоръжение. Противотанковите гранати РПГ само къртеха отломъци от бетонна плоча, а да се уцелят тесните амбразури с гранатомет, беше практически невъзможно. С помощта на трасиращи куршуми картечните редове проникваха през амбразурите, но това не можеше да окаже никакво въздействие върху защитниците.
	Трябва да се намери слабото място, помисли си той. Следва да се обмисли всичко внимателно, без да се бърза. Майорът заповяда на хората си да водят непрекъснат огън срещу бункера, а самият той тръгна на обиколка около него. Колкото и равномерно да бяха разпределили въоръжението си отбраняващите се, подобни укрепления не можеха да нямат ахилесова пета, уязвимо място… Трябваше само да се открие.
	— Какво става? — изпищя един познат глас по радиостанцията.
	— Убихме петдесетина може би. Останалите се скриха в бункера и сега се стремим да пробием отбраната. А коя е вашата цел?
	— Жилищният блок — отговори Стрелеца. По радиостанцията се долавяха тътнежите на битката. — Скоро ще сломим съпротивата и ще нахлуем вътре.
	— След тридесет минути трябва да напуснем обекта, приятелю — напомни майорът.
	— Знам. — Радиостанцията замълча.
	Стрелеца е добър човек и храбър воин, помисли си майорът, оглеждайки северната страна на бункера, и само с едноседмична военна подготовка той щеше да воюва много по-ефективно. Само една седмица, за да систематизира знанията, които вече е натрупал… и да избегне грешките, заради които други са проливали кръв.
	Ето слабото място. Това е ахилесовата пета.


	Последните мини се взривиха на покрива на жилищната сграда. Бондаренко наблюдаваше това с усмивка. Най-после противникът бе извършил истинска глупост. Осемдесет и две милиметровите мини изобщо не можеха да пробият бетонната плоча на покрива, но ако противникът бе обстрелвал кръговата отбрана около блока, полковникът щеше да загуби много свои войници. Сега той разполагаше само с десет бойци, при това двама бяха ранени. Автоматите на загиналите бяха вече предадени вътре в зданието и инженерите водеха огън от прозорците на втория етаж. Бондаренко преброи двадесет вражески трупа и нападателите — афганистанци, сега той не се съмняваше в това — се сковаха в нерешителност извън пределите на видимостта. Не знаеха какво да предприемат по-нататък. За първи път Бондаренко разбра, че могат да оцелеят и да отблъснат щурма. Току-що генералът му бе съобщил, че мотострелковият полк е напуснал Нурек, и макар че полковникът с ужас си представи как ще гинат бойните машини на пехотата по засипаните със сняг планински пътища, загубата на няколко взвода беше нищожна в сравнение с цената на колективния ум и опит, събрани при строителството на този обект, който сега той защитаваше.
	Автоматичният огън стихна, доста рядко се чуваха откоси — противникът решаваше какво да прави по-нататък. Ако Бондаренко имаше повече хора, сега той щеше да предприеме контраатака с цел да изкара противника от равновесие, но при създалото се положение бе принуден да остане на отбранителния рубеж. Нямаше право да рискува, особено сега, когато му оставаше на разположение само едно отделение за защитата на двете страни от жилищния блок.
	Не е ли време да отстъпя? Колкото по-дълго ги задържим извън сградата, толкова по-добре, и все пак не е ли сега най-добрият момент за изтегляне? Бондаренко започна да се колебае. Вътре в сградата войниците му щяха да бъдат по-добре защитени, но тогава щеше да загуби контрола си над тях, нямаше да е в състояние да управлява действията им, защото вътрешните стени щяха да отделят войниците един от друг. А и ако отстъпеха вътре в сградата и преминеха на по-горния етаж, афганистанските сапьори щяха да получат възможност да взривят зданието и да разрушат втория етаж — не, това беше една крачка, продиктувана от отчаянието. Бондаренко се вслушваше в шумовете на изстрелите, стоновете на ранените и умиращи хора и все не можеше да вземе решение.
	На двеста метра от отбраняващите се Стрелеца също се канеше да вземе решение. Направил погрешен извод, че големите загуби, които понесе от тази страна на блока, означават, че именно тук са съсредоточени основните сили на защитниците, той прехвърли остатъка от бойците си от другата страна. Затова му бяха нужни пет минути и докато се извършваше тази маневра, останалите муджахидини водеха непрекъснат огън по руската позиция. Хората на Стрелеца бяха свършили мините и гранатите, които изстрелваха от гранатомети, и освен автоматите им оставаха само няколко ръчни гранати и шест подривни заряда. Наоколо горяха пожари, чиито пламъци се извисяваха като оранжеви езици в тъмната нощ, разтопявайки падащия сняг. Стрелеца чуваше стоновете на своите ранени воини, докато събираше в ударен юмрук петдесетте човека, които му бяха останали. Той сне предпазителя на своя АК-47 и си спомни за първите трима руснаци, които бе застрелял с него.


	Бондаренко рязко обърна глава, когато чу гласове, долитащи от противоположната страна на сградата. И изведнъж реши да направи това, което считаше за правилно: „Всички в блока! Бързо!“ Двама от десетте оставащи войници бяха ранени и всеки от тях имаше нужда от помощ. Изтеглянето им отне малко повече от една минута, а нощната тишина не преставаше да се къса от тракането на автоматите. Бондаренко взе със себе си петима и побягна с тях по централния коридор на първия етаж. След няколко мига те изскочиха от противоположната страна на зданието.
	Полковникът не успя да разбере дали се бе удало на афганистанците да пробият отбранителната линия — той отново трябваше да се въздържи от стрелба, защото и двете страни бяха еднакво уязвими. После един от бягащите към сградата откри огън, полковникът коленичи и го повали с една поредица от пет куршума. Изведнъж се появиха и други и тъкмо когато се канеше да натисне спусъка, Бондаренко чу виковете:
	— Свои! Свои! — Полковникът преброи осем човека. Последният беше сержантът — ранен в двата крака.
	— Те са прекалено много, не можахме…
	— Всички вътре — извика полковникът. — Можете ли да се сражавате?
	— Да, по дяволите! — Двамата се огледаха. Не можеха да се отбраняват, стреляйки от отделни стаи. Налагаше се да водят огън в коридорите и по стълбището.
	— Подкреплението е вече на път. От Нурек насам се движи цял полк. Нужно е само да издържим до неговото пристигане — съобщи полковникът. Той не им каза колко време ще бъде необходимо за това. Но за войниците това беше първата добра вест от половин час насам. По стълбата се спуснаха двама цивилни. В ръцете си държаха автомати.
	— Нужна ли е помощ? — попита Морозов. Той не бе карал военна служба и току-що бе разбрал, че не е кой знае каква философия да си служиш с оръжие.
	— Как са нещата горе? — попита Бондаренко.
	— Убиха ръководителя на моя сектор. Взех от него този автомат. Има много ранени, а останалите са изплашени, както и аз.
	— Останете при сержанта — разпореди се полковникът. — Горе главата, другарю инженер, ще устоим и на това изпитание. Помощта пристига.
	— Дано побързат. — Морозов помогна на ранения сержант да стане — той беше още по-млад от инженера — и тръгнаха към края на коридора.


	— Слизайте по стълбата. Внимателно — предупреди ги Кларк. — В края на стълбата има напречна дъска. Можете да застанете на нея.
	Мария с отвращение погледна слузестата стълба, но се подчини и започна да се спуска, движейки се като в сън. След нея тръгна дъщеря й. Кларк задмина двете жени и скочи в лодката. Той отвърза въжето и придвижи лодката с помощта на ръцете си към мястото, където двете жени го чакаха. От напречната дъска до лодката оставаше един метър.
	— Една по една. Катя, вие сте първа. Спускайте се бавно и аз ще подхвана. — Момичето започна да се спуска бавно надолу, но от страх и неувереност коленете й се разтрепериха. Кларк я хвана за глезените и я придърпа към себе си. Тя се стовари в лодката тъй изящно, колкото чувал с картофи. Последва я Мария — точно както Кларк я бе инструктирал, — но Катя, опитвайки се да помогне на майка си, отблъсна лодката от кея. Ръцете на Мария се подхлъзнаха и тя с писък цопна във водата.
	— Кой е там? — чу се вик откъм брега.
	Кларк не обърна внимание на вика, хвана пляскащата жена за ръката и я издърпа в лодката. Мария зъзнеше от студ, но сега той не можеше с нищо да й помогне. Кларк включи електрическия мотор и насочи лодката към изхода на пристанището. По кея затропаха стъпките на бягащ човек.
	— Стой! — разнесе се нечий вик. Кларк се досети, че това навярно е някое ченге. Той се обърна и видя светлината на джобно фенерче. Слабият лъч не достигаше до лодката, но осветяваше килватерната диря отзад. Кларк вдигна радиостанцията.
	— Чичо Джо, говори Уили. Връщаме се. Слънцето залезе.


	— Възможно е да са ги забелязали — съобщи офицерът свързочник на капитана.
	— Само това ни липсваше! — Манкузо излезе напред. — Гудман, завой надясно, курс нула-осем-пет. Движете се към брега със скорост десет възла.
	— Сонар вика Мостик. Контакт на пеленг две-девет-шест. Дизелов двигател — чу се гласът на Джоунс. — Два винта.
	— Навярно патрулна фрегата на КГБ, най-вероятно тип „Гриша“ — забеляза Рамиус. — Обичайно патрулиране.
	Манкузо не каза нищо, само даде знак на групата за водене на огъня. Те следваше да изчислят координатите на целта, отправяща се към открито море, докато „Далас“ пое курс към брега на перископна дълбочина с издигната над водата антена.


	— Внимание, девет-седем-едно, говори центърът за управление на полетите Великие Луки. Завийте надясно на нов курс — едно-нула-четири — съобщи един руски глас в слушалките на полковник Фон Айк. Пилотът натисна превключвателя на пулта за управление.
	— Повторете, Луки. Лошо ви чувам.
	— Девет-седем-един, има нареждане да завиете надясно на нов курс едно-нула-четири и да се върнете в Москва.
	— А, разбрано, благодаря, Луки, но ние не сме съгласни. Продължаваме полета по курса две-осем-шест съгласно плана. Край на връзката.
	— Девет-седем-един, нареждам незабавно да се върнете в Москва! — настоя авиодиспечерът.
	— Разбрано. Благодаря. Край на връзката. — Фон Айк погледна автопилота, за да се увери, че самолетът запазва зададения курс, и продължи наблюдението. Винаги съществуваше вероятност да се появят други самолети.
	— Но вие не правите завой за връщане — каза руският летец по системата за вътрешна връзка.
	— Не, разбира се. — Фон Айк го погледна. — Доколкото знам, нищо не сме забравили в Москва.
	— Но вие получихте заповед…
	— Момчето ми, аз командвам този самолет и моята заповед е да летим за Шенън.
	— Но… — Руснакът откопча колана и започна да става.
	— Седнете — изкомандва пилотът рязко. — Никой не смее да излиза от кабината без мое разрешение, господине. Вие сте гост на моя самолет и сте абсолютно задължен да правите това, което ви казвам. — По дяволите, помисли Фон Айк, всичко трябваше да премине по-гладко. Той даде знак на инженера, който завъртя друг превключвател. Сега угасна осветлението във всички салони на боинга. От този момент VC-137 започна да се движи без всякакви светлини. Пилотът отново включи радиопредавателя.
	— Луки, тук е девет-седем-един. Имаме неизправности в електрическата мрежа. Не мога да направя резки промени на курса, докато не отстраним повредата. Как ме чувате? Приемам.
	— Какъв е проблемът? — попита авиодиспечерът.
	Полковникът не знаеше какви указания са дадени на диспечера, затова пусна следващата поредица от лъжи.
	— Луки, самите ние още не знаем. Неочаквано се изключи осветлението. Пълно затъмнение. Сега летим без всякакви светлини. Леко съм обезпокоен и затова ви моля да не ме разсейвате. — Това изявление му спечели две минути мълчание, през които самолетът измина тридесет и два километра.
	— Девет-седем-едно, съобщих в Москва за вашите затруднения. Те ви съветват незабавно да се върнете. Подготвя се писта за аварийно приземяване — каза авиодиспечерът.
	— Разбрано. Благодаря, Луки, но не мога да поема риска да променя курса в дадения момент. Надявам се, че ме разбирате. Работим за отстраняването на повредата. Останете на връзка. Ще ви държим в течение. — Полковник Фон Айк погледна часовника на пулта за управление. Още тридесет минути до крайбрежието.


	— Какво? — попита майор Зарудин. — Кой се е качил на американския самолет?
	— Председателят Герасимов и арестуваният вражески шпионин — отговори Ватутин.
	— Герасимов се е качил на американски самолет ли? Вие твърдите, че председателят на КГБ е изменил на родината и отлита с американски самолет! — Майор Зарудин, началникът на службата за безопасност на аерогарата, пое решаването на проблема под свой контрол така, както е предписано в правилниците. Влизайки в кабинета си, той завари там двама полковници, един подполковник, шофьор и някакъв си американец — и чу най-безумната история, която изобщо е слушал. — Трябва да поискам указания.
	— Аз съм по-старши от вас по звание — рече Головко.
	— Но не сте по-старши от моя началник — напомни Зарудин, протягайки ръка към телефона. Той успя да убеди авиодиспечерите да се опитат да върнат американския самолет в Москва, но пилотът отказа, както следваше и да се очаква.


	Райън седеше напълно неподвижен, едва-едва дишаше и даже не мърдаше глава. Той си каза, че докато те не загубят самообладание, нищо сериозно не го заплашва. Головко беше прекалено умен, за да извърши някоя глупост. Той знаеше кой е Райън и разбираше какво може да се случи, ако един акредитиран дипломат от американската делегация получи даже драскотина. Джак, разбира се, бе получил драскотина — и то не една. Глезенът ужасно го болеше, а от коляното му се стичаше кръв, но всички тези увреждания той си бе причинил сам. Головко, който седеше на метър и половина от него, не откъсваше от Райън разярения си поглед. Джак не му отговори със същото. Той сподави страха си и се стремеше да изглежда толкова безобиден, колкото беше в настоящия момент.
	— Къде е семейството му? — попита Ватутин.
	— Жена му и дъщерята вчера излетяха за Талин — отговори неубедително Василий. — Искали да видят някои приятели…


	Времето привършваше за всички. На Бондаренко и хората му оставаха по-малко от половин пълнител патрони на човек. Още двама бяха загинали, когато в сградата хвърлиха гранати. Пред очите на полковника един редник се хвърли към една от тях, закри я с тялото си, но спаси с това живота на своите другари. Кръвта на момчето покри плочките на пода като боя. На входа се търкаляха шестима мъртви афганистанци. Прилича на битката при Сталинград, помисли си Бондаренко. Още никой не е надминал руските войници в ръкопашните схватки. Къде ли е стигнал мотопехотният полк? Един час — това е просто едно късче от времето: половината от продължителността на един филм… една телевизионна програма, разходка Под нощните звезди. Да, това е толкова кратко време, стига само да не стрелят по теб. Тогава всяка секунда се проточва пред очите ти, стрелките на часовника сякаш заспиват върху циферблата, и единственото нещо, което се впуска напред с бесен галоп, е сърцето. Всъщност това бе едва вторият бой за полковника. След първия го бяха наградили, но той не знаеше какво ще се случи след втория — може би щяха да го погребат. Обаче Бондаренко не можеше да допусне това, нямаше право. На горните етажи над него се намираха няколко стотици хора — инженери, учени, жените им, децата им, — чиято съдба зависеше от неговата способност да издържи по-малко от час, до момента на пристигането на подкрепления.
	Вървете си, помисли си той за афганистанците. Нима мислите, че по собствена воля сме отишли в оная купчина от камъни и чукари, която вие наричате ваша страна. Ако толкова ви се иска да се разправите с тези, които носят отговорността за това, защо не тръгнете към Москва? Но на практика никога не става така, нали? Политиците никога не идват достатъчно близко, за да видят какви злини са сторили. Те никога не са знаели какво са направили в миналото, а сега държат спусъците на ракетите с ядрени бойни глави. Тези негодници могат да убият милиони. И въпреки това не им достига мъжество да видят със собствените си очи целия ужас на това, което става на класическото бойно поле.
	Е, що за глупави мисли ти идват в главата в толкова неподходящо време — изруга се той.
	Той бе претърпял неуспех. Неговите хора му бяха поверили командването, а той не съумя да оправдае доверието им, обвиняваше се Стрелеца. Огледа се наоколо, видя мъртвите тела и всяко от тях сякаш го гледаше с укорителен поглед. Той можеше да убива врагове с ръцете си, можеше да сваля самолети, летящи на небето, но така и не се научи да води в бой големи групи от хора. Не беше ли то проклятие от Аллаха за това, че е измъчвал руски летци? Не! Пред него оставаха врагове, които трябваше да убие. И той даде знак на хората си да влязат в сградата през зеещите няколко прозореца на първия етаж.


	Майорът водеше хората си, така както очакваха муджахидините. Заедно с него към стената на бункера побягнаха десет бойци, после под прикритието на огъня на останалата част от ротата те тръгнаха покрай стената към главния вход. Засега всичко върви добре, помисли си той. Да загуби само пет човека — и то при такава операция, — съвсем не беше много… Благодаря ви, руски приятели, за цялата тази военна подготовка, която ми дадохте.
	Главната врата беше от стомана. Майорът лично заложи взривните заряди под двата долни ъгъла. Автоматите на руснаците гърмяха над главата му, но хората в бункера не знаеха къде се намираше той. Обаче това скоро щеше да се измени. И така той постави зарядите, опъна възпламенителните бикфордови фитили и се скри зад ъгъла.
	Покришкин се присви, като чу шума на взрива. Обръщайки се, той видя как тежката стоманена врата прелетя през вътрешното помещение на бункера и се сгромоляса върху пулта за управление. Лейтенантът от КГБ бе моментално убит при взрива, когато хората на Покришкин се втурнаха, за да прикрият пробива в стената, навътре полетяха още три взривни заряда, хвърлени отвън. Нямаше накъде да бягат. Граничарите продължиха да стрелят с автоматите и убиха един от нападателите, но изведнъж избухнаха взривните пакети.
	Трясъкът от експлозията се стори на майора някак си приглушен. Взривната вълна бе задържана от яките бетонни стени. След една секунда майорът поведе хората си навътре. Електрическата мрежа пращеше, от нея изскачаха искри и скоро тук щеше да се разрази пожар. Муджахидините нахълтаха един след друг вътре, като събираха оръжието и убиваха тези, които бяха загубили съзнание. Майорът видя един руски офицер с генералски звезди на пагоните. От ушите на руснака течеше кръв и все пак той се опита да вдигне пистолета си. Майорът го срази с един кратък ред. След една минута всички защитници бяха мъртви. Сградата бързо се изпълни с гъст остър дим. Той заповяда на хората си да напуснат бункера.
	— Свършихме с тях — каза той, поднасяйки радиостанцията към устните си. Отговор не последва. — Чувате ли ме?


	Стрелеца се притисна към стената близо до една полуотворена врата. В коридора стоеше руски войник. Време е. Стрелеца разтвори вратата с цевта на автомата и застреля руснака още преди да е успял да се обърне. Стрелеца с крясък даде команда и от стаята се изнизаха още пет човека, но двама бяха убити, още преди да са започнали да стрелят. Той обходи с очи целия коридор и видя само лумването на автоматичния огън и някакви неясни полускрити силуети на бойци.
	Бондаренко, намиращ се на петдесет метра, мигновено отреагира на новата заплаха. Той гръмко извика, призовавайки войниците си да не напускат скривалищата, и после с убийствена точност се зае да разпознава и убива движещите се по коридора цели, възползвайки се от аварийното осветление. Коридорът в голяма степен наподобяваше стрелбище и полковникът успя с два къси реда да повали двама врагове. От стаята изскочи с вой трети — крещеше нещо неразбираемо и водеше непрекъснат огън. Бондаренко насочи автомата към безумеца, за своя изненада не сполучи, но нечии изстрели поразиха целта. Стрелбата не стихваше и грохотът на изстрелите оглушаваше всички. Тогава той видя, че с останал жив само един афганистанец. Пред очите на полковника паднаха още двама негови войници и изстрелите на последния афганистанец изкъртиха бетонни отломки от стената само на няколко сантиметра от лицето му. Те ужилиха бузата му и той се присви от внезапна болка. Полковникът се изтегли от огневата линия, нагласи автомата на автоматична стрелба и изскочи в коридора. Афганистанецът стоеше само на десет метра от него.
	Мигът, когато и двамата вдигнаха оръжието си, се проточи и изглеждаше цяла вечност. Полковникът видя очите на неприятеля. Това беше младо лице, той ясно го виждаше, понеже афганистанецът стоеше точно под една лампичка на аварийното осветление. Яростта в очите му… неизразимата ненавист едва не накара Бондаренко да трепне. Но той беше преди всичко войник. Първият изстрел на афганистанеца мина покрай него. Редът на Бондаренко попадна точно в целта.


	Стрелеца почувства шок, но не болка в гърдите, когато падна. Мозъкът му изпрати заповед на ръцете да насочат оръжието наляво, но те не се подчиниха и изпуснаха автомата. Той падна постепенно, отначало на колене, после по гръб и най-накрая се изтегна, забил очи в тавана. Сега всичко свърши. После руснакът се приближи до него. Той няма жестоко лице, помисли си Стрелеца. Това беше един враг, неверник, но не беше ли все пак човек. В очите му имаше любопитство. Той иска да знае кой съм аз. И Стрелеца му каза с последния си дъх:
	— Аллах акбар! — Бог е велик!
	Да, струва ми се, така е, мислено каза Бондаренко, обръщайки се към трупа. Тази фраза му беше добре известна. Значи вие сте дошли тук по тази причина. Той видя до мъртвото тяло една радиостанция. От нея започнаха да се чуват някакви звуци и полковникът се наведе над нея.
	— Там ли си? — попита един непознат глас по радиото. Въпросът бе зададен на пущу, но отговорът последва на руски.
	— Тук всичко свърши — каза Бондаренко.
	За миг майорът погледна радиостанцията си, после извади една свирка и събра всички свои хора, които бяха останали живи. Ротата на Стрелеца знаеше как да се добере до сборния пункт, но сега най-важното беше да се завърнат у дома. Майорът преброи своите хора. Единадесет убити и шест ранени. С малко късмет той щеше да пресече границата, преди да е престанало да вали сняг. След пет минути хората му се заспускаха от върха.
	— Да се провери районът — заповяда Бондаренко на шестимата останали живи войници. — Да се събере оръжието и да се раздаде. — Боят навярно е завършил, помисли той, но всичко ще приключи окончателно едва след като пристигне мотострелковият полк.
	— Морозов!
	Инженерът се появи след един момент.
	— Слушам, другарю полковник.
	— Горе има ли лекар?
	— Да, няколко. Сега ще доведа един.
	Полковникът усети, че се поти. В сградата все още беше топло. Той свали армейската радиостанция от гърба си и с изумление забеляза, че в нея Има две дупки от куршуми — и още повече се изненада, като видя кръв върху един ремък. Той бе ранен и даже не бе забелязал. Сержантът се приближи до полковника и погледна раната.
	— Това е само драскотина, другарю полковник, също като при моята на крака.
	— Помогнете ми да си смъкна шинела. — Бондаренко издърпа от себе си дългия до под колената шинел. С дясната си ръка той сне ордена „Бойно червено знаме“ и го закачи на куртката на сержанта. — Вие заслужавате по-висока награда, сержант, но това е всичко, което мога да направя сега.


	— Вдигнете перископа! — Този път Манкузо реши да използва по-мощния перископ, снабден с устройство, усилващо светлината. — Все още няма нищо. — Той завъртя уреда и погледна на запад. — Аха, виждам мачтова светлина на пеленг две-седем-нула…
	— Това е нашият хидролокационен контакт — добави лейтенант Гудман без всякаква необходимост.
	— Мостик вика Сонар, още ли нямате опознавателни данни?
	— Не — отговори Джоунс, — получаваме отражателни сигнали от леда. Акустичните условия са много лоши. Знаем, че има дизелов двигател и два винта, но засега само това мога да кажа.
	Манкузо включи телевизионната камера на перископа. За Рамиус бе достатъчно да хвърли само един поглед върху монитора.
	— „Гриша“ — каза той.
	Манкузо се обърна към групата за следене.
	— Има ли разработено решение?
	— Да — отвърна офицерът, отговарящ за воденето на огъня, — но то не е прекалено надеждно. Ледът силно пречи — добави той. Оръжейникът имаше предвид, че торпедото марка 45 при изстрелване близко до повърхността може да бъде объркано от плаващ лед. Той за миг се замисли. — Ако това е „Гриша“, как така не води радиолокационно наблюдение?
	— Нов контакт! Мостик, докладва Сонар. Имаме нов контакт, пеленг нула-осем-шест, прилича на нашия приятел — чу се гласът на Джоунс. — До този пеленг има нещо друго, винт на високи обороти, определено имаме нещо съвсем ново, сър… пеленг нула-осем-три.
	— Още два фута нагоре — заповяда Манкузо на боцмана. Перископът се вдигна нагоре. — Виждам го на хоризонта. На около три мили. Зад него се вижда светлина. — Капитанът бутна ръчката и перископът тутакси се плъзна надолу. — Тръгваме натам, бързо. Напред, две трети мощност.
	— Напред, две трети мощност, разбрано. — Рулевият набра един номер и предаде заповедта в машинното отделение.
	Щурманът, определяйки местоположението на приближаваща се лодка, отчиташе оставащите метри.
	Кларк гледаше назад, към брега. Над водата сновеше един лъч на прожектор. Кой ли беше това? Той не знаеше дали местните полицаи разполагат с катер, но тук, в пристанището, трябваше да има поделение на пограничната охрана на КГБ, а тя притежаваше свой малък военноморски флот и свои малки ВВС. Но доколко бдителни бяха те в петък вечер. Навярно са по-бдителни, отколкото в онази нощ, когато немското момче реши да прелети до Москва… точно през този сектор, спомни си Кларк. В района явно не са забравили за този епизод и са постоянно нащрек… Къде си „Далас“? Той поднесе радиостанцията към устните си.
	— Чичо Джо, говори Уили. Слънцето изгрява, а ние сме далеч от дома.
	— Той казва, че е вече близо, господин капитан — докладва офицерът-свързочник.
	— Щурман, какво ще кажете? — попита Манкузо.
	— Скоростта според мен е петнадесет възла. Разстоянието между нас сега е четиристотин и петдесет метра.
	— Напред, една трета мощност — изкомандва капитанът. — Вдигнете перископа.
	Намазаната с масло стоманена тръба засъска и се плъзна нагоре.
	— Капитане, прехванах радарен излъчвател — откъм кърмата пеленг две-шест-осем. Това е „Дон-2“ — каза техникът.
	— Мостик, тук Сонар. Двата обекта увеличиха скоростта. Съдейки по оборотите, скоростта на „Гриша“ е двадесет възла и продължава да расте. Потвърждаваме, че целта е фрегата от тип „Гриша“. Източният контакт е все още неразпознат, явно с един винт, бензинов двигател вероятно, обороти на винта, съответстващи приблизително на двадесет възла.
	— Разстояние около шест хиляди ярда — съобщиха от групата за управление на огъня.
	— Сега започва забавната част — забеляза Манкузо. — Ето ги при мен. Пеленг — сега!
	— Нула-девет-едно.
	— Разстояние. — Манкузо натисна спусъка на лазерния далекомер.
	— Шестстотин ярда.
	— Браво, щурман. Решение за атаката срещу „Гриша“? — зададе той въпрос на групата за водене на огъня.
	— Втора и четвърта тръба са готови за стрелба. Външните люкове са все още затворени, капитане.
	— Нека да останат затворени. — Манкузо тръгна към долния люк на рубката. — Помощник, поемете командването. Аз сам ще взема участие при посрещането на пристигащите. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре.
	— Стоп машини — разпореди се помощникът. Манкузо отвори долния люк и започна да се изкачва по стълбата за мостика. След него веднага затвориха долния люк. Той чуваше как вълните се разбиват в горната част на рубката. Манкузо развъртя колелото, което затяга люка, и с мъка повдигна тежкия стоманен капак. Усилията му веднага бяха възнаградени — в лицето го плисна леденостудената солена вода, миришеща на нефт, но капитанът не обърна внимание на това и стъпи на мостика.
	В началото той се обърна назад по посока на кърмата. И видя „Гришата“ с мачтова светлина ниско на хоризонта. После погледна напред и извади джобното фенерче. Той насочи лъча право към приближаващата се гумена лодка и изчука буквата „Д“ по морзовата азбука.
	— Светлина, погледнете, светлина! — възкликна Мария. Кларк се обърна, погледна напред и насочи лодката към светлината. После видя още нещо.


	Патрулният катер, преследващ Кларк, се намираше на две мили от него, при това прожекторите му шареха на съвсем друго място. Капитанът се обърна на запад, за да хвърли поглед към другата цел. Манкузо смътно си спомняше, че гришите имат прожектори, но си бе позволил да пренебрегне този факт. А нима трябва да се вземат под внимание прожекторите, след като подводницата плава под водата. Необходимо е, напомни си Манкузо, ако тя е на повърхността. Фрегатата беше прекалено далеч, за да забележи подводната лодка, било с прожектори или без тях, но тази ситуация можеше бързо да се измени. Той наблюдаваше как лъчите от прожекторите на „Гришата“ обхождат морската повърхност и прекалено късно разбра, че фрегатата навярно вече е открила „Далас“ с радара си.
	— Давай, Кларк, побързай, дявол да го вземе! — изкрещя Манкузо, надвиквайки шума от вълните и размахвайки фенерчето наляво и надясно. Следващите тридесет секунди сякаш се проточиха до безкрайност. И ето че гумената лодка се докосна до рубката.
	— Помогнете на дамите — каза Кларк. Той притискаше гумената лодка към рубката на подводницата с помощта на двигателя. „Далас“ продължаваше да се движи, той трябваше да се движи, за да поддържа тази дълбочина, когато подводният кораб не е нито потопен, нито на повърхността. Първата от жените се движи като младо момиче, помисли си шкиперът, помагайки й да премине на мостика. Втората беше мокра и трепереше. Кларк се задържа за малко в лодката, като постави една малка кутия над мотора. Манкузо не можеше да разбере по какъв начин кутията се държи там устойчиво, но скоро се досети, че може би е намагнетизирана или е снабдена с прилепваща подложка.
	— Спускайте се по стълбата — каза Манкузо на жените.
	Кларк се качи на мостика и каза нещо, вероятно същото, само че на руски. Към Манкузо той се обърна на английски:
	— До взрива остават пет минути.
	Жените вече бяха почти слезли, Кларк ги последва и най-накрая тръгна Манкузо, след като хвърли прощален поглед към гумената лодка. Но последното, което видя, бе патрулният кораб на пристанището, държащ курс право към тях. Капитанът скочи долу и затвори след себе си тежкия люк. После натисна бутона за вътрешната връзка.
	— Незабавно потапяне и потегляме.
	Под тях се отвори долният люк и Манкузо чу командата на помощника:
	— Дълбочина деветдесет фута, две трети мощност, завой наляво.
	Един старшина посрещна дамите в подножието на шахтата, която слизаше от мостика. Всеки друг път щеше да го напуши смях. Кларк взе жените под ръка и ги поведе към тяхната каюта. Манкузо се запъти към командната рубка.
	— Поемам командването — заяви той.
	— Капитанът поема командването — повтори помощникът. — Радистът съобщава, че е засякъл разговори по радиото наблизо на УКВ, по всяка вероятност между „Гришата“ и патрулния катер.
	— Рулеви, поемаме нов курс три-пет-нула. Трябва да се озовем под леда. Те, изглежда, знаят, че сме тук, или поне се досещат, че има нещо. Щурман, каква е обстановката на картата?
	— Ще се наложи скоро да направим завой. На хиляда ярда оттук следват плитчини. Препоръчвам курс две-девет-едно. — Манкузо тутакси се разпореди за изменение на курса.
	— Дълбочина осемдесет и пет фута, излизаме на равен кил — съобщи офицерът при дълбокомера. — Скорост осемнадесет възла. — Един рязък взрив даде да се разбере, че гумената лодка е унищожена.
	— Добре, момчета, сега ни остава само едно — да изчезнем! — каза Манкузо на офицерите в центъра за управление на огъня. И изведнъж се чу един пронизителен звук, който им подсказа, че това няма да бъде лесно.
	— Мостик, докладва Сонар. Подложени сме на активна хидролокация. Това е лъчът „Гриша“ — съобщи Джоунс, използвайки жаргонното название на руския хидролокатор. — Вероятно сме засечени.
	— Трябва да минем под леда — забеляза щурманът.
	— Разстоянието до целта?
	— Съвсем малко под четири хиляди ярда — съобщи офицерът от групата за водене на огъня. — Втора и четвърта торпедна тръба са готови.
	Проблемът обаче се състоеше в това, че те нямаха право да открият огън. „Далас“ се намираше в руски териториални води и дори ако „Гришата“ започне да стреля по тях, американската подводница не можеше да отвърне със същото — това нямаше да бъде акт на самоотбрана, а започване на открити военни действия. Под кила на подводния кораб имаше девет метра вода, а над бойната рубка — само шест, минус дебелината на леда.
	— Марко, какво е вашето мнение?
	— Първо ще поискат указание — прецени Рамиус. — С колкото повече време разполагат, толкова е по-вероятно да открият стрелба.
	— Ясно. Пълен напред! — изкомандва Манкузо. При скорост тридесет възла те щяха да се озоват в международни води след десет минути.
	Капитанът премина напред в сонарния отсек.
	— „Гришата“ преминава перпендикулярно на посоката с левия си борд — съобщи Джоунс.
	— Какво значи това?
	— Високите честота действат в леда доста добре — отговори Джоунс. — Той ни търси навсякъде. Знае, че тук има нещо, но не може да определи мястото.
	Капитанът вдигна слушалката на телефона.
	— Да се пуснат две петфутови шумни примамки. Една двойка бълбукащи „торпеда“ бяха пуснати от левия борд на подводницата за отвличане на вниманието.
	— Много добре, Манкузо — забеляза Рамиус. — Неговият сонар ще се увлече по тях. Ще му бъде трудно да маневрира сред леда.
	— Всичко ще стане ясно само след една минута. — Едва изрекъл капитанът тази фраза — изотзад подводницата бе разтърсена от мощен взрив. От носовата част на подводната лодка отекна един женски писък. Капитанът взе слушалката.
	— Пълен напред!
	— Изненадах се, че той стреля толкова бързо след пускането на примамките — каза Рамиус.
	— Губим хидролокационен контакт, шкипер — съобщи Джоунс. Екранът на монитора избледня и се заля с шумове. Капитанът и Рамиус преминаха в задната част на подводницата. Щурманът бе очертал курса върху една карта.
	— Вижте какво, ще се наложи да пресечем ето това място, където свършва ледът. Готов съм да се обзаложа, че те знаят за това. — Капитанът вдигна глава. Все още бяха обект на активно хидролокационно издирване и все още не можеха да отвърнат на огъня. А на този „Гриша“ можеше да му провърви.
	— По радиото! Манкузо, разрешете ми да поговоря по радиото! — възкликна Рамиус.
	— Ние никога не постъпваме така — каза капитанът. — Американската доктрина гласи, че трябва да отстъпим и в никой случай да не позволим да разберат, че тук се е намирала подводница.
	— Аз го знам. Но ние не сме американска подводница, капитан Манкузо. Ние сме съветска подводна лодка — забеляза Рамиус. Барт Манкузо кимна. Той никога не бе прибягвал до подобна игра.
	— Да изплаваме на антенна дълбочина!
	Радистът настрои предавателя на честотата на морската погранична охрана и тънката антена за УКВ се показа над леда. Заедно с нея изскочи и перископът.
	— Ето го, той е съвсем близко.


	— Радиолокационен контакт пеленг две-осем-едно — съобщиха по високоговорителя.
	Капитанът на „Гришата“ се завръщаше след едноседмично патрулиране в Балтийско море със закъснение от шест часа и предвкусваше четиридневната почивка. И изведнъж от пристанището на Талин постъпи радиограма за неразпозната лодка, излязла от пристанището — преследвана от катер на КГБ; после била забелязана неголяма експлозия недалеч от катера на КГБ, а също имало няколко хидролокационни контакта. Двадесет и девет годишният старши лейтенант, назначен само преди три месеца за командир на фрегатата, бързо оцени ситуацията и даде залп по това място, където се намираше сонарният контакт, представляващ според неговия сонарен оператор подводница. Сега командирът на фрегатата размисляше дали не е направил грешка и доколко ужасна може да се окаже тя. Знаеше само едно: нямаше никаква представа относно това, което става, но ако преследваше подводница, тя плаваше на запад.
	И ето че получиха радиолокационен контакт — право срещу тях. После започна да бърбори радиоприемникът, настроен на честотата на пограничната охрана.
	— Прекрати огъня, идиот! — изкряска един мъжки глас и го повтори трикратно.
	— Представете се! — отвърна командирът на „Гришата“.
	— Тук е „Новосибирски комсомолец“. За какъв дявол водите огън с бойни снаряди по време на учения! Представете се!
	Младият офицер остави микрофона и изруга. „Новосибирски комсомолец“ беше подводница със специално оперативно предназначение, която се базираше в Кронщат и винаги участваше в „спецназовски игри“.
	— „Крепкий“.
	— Благодаря. Ще обсъдим случилото се вдругиден. Край на връзката.
	Командирът погледна личния състав, намиращ се на мостика.
	— Що за учения са това…


	— Много жалко — забеляза Марко, оставяйки микрофона на мястото му. — Сега ще му трябват няколко минути, за да се свърже с базата си, а после…
	— Не се нуждаем от нищо повече. Те все още не знаят какво се е случило. — Манкузо се обърна към щурмана: — Какъв е най-краткият път?
	— Курс два-седем-пет, разстояние единадесет хиляди ярда.
	Със скорост тридесет и четири възла подводницата премина много бързо това разстояние. След десет минути „Далас“ се намираше в неутрални води. Всички в командната рубка почувстваха как спадна напрежението. Манкузо промени курса към по-големи дълбочини, нареди да се намали скоростта на една трета и се върна в сонарния отсек.
	— Е, това е всичко — обяви той.
	— И какво се случи всъщност? — поинтересува се Джоунс.
	— Просто не знам какво да ти кажа.
	— Как се казва тя? — От своето място Джоунс виждаше какво става в коридора.
	— Самият аз не знам. Но ще разбера. — Манкузо стана, пресече коридора и почука на вратата на Кларк.
	— Кой е?
	— Познай! — отговори Манкузо. Кларк отвори вратата на каютата. Капитанът видя една млада жена, добре облечена, но с мокри крака. После от тоалетната изникна една по-възрастна дама, облечена в сиво-кафява куртка и панталон — тази униформа принадлежеше на главния механик на „Далас“. В ръцете си тя държеше мокрите си дрехи, които предаде на Манкузо, произнасяйки една фраза на руски.
	— Тя иска вие да ги изсушите, капитане — преведе Кларк и прихна да се смее. — Това са нашите нови гости. Госпожа Герасимова и дъщеря й Кетрин.
	— И какво им е толкова специалното?
	— Баща ми е шеф на КГБ — съобщи Катя.
	Капитанът едва не изтърва връчените му мокри дрехи.


	— Придружават ни — забеляза вторият пилот. Самолетите се появиха от дясната страна. Първо се мярнаха проблясващите светлини на два изтребителя прехващачи. — Приближават се много бързо.
	— До крайбрежието остават двадесет минути — докладва щурманът. Пилотът вече отдавна бе забелязал бреговата линия.
	— По дяволите! — изруга полковник Фон Айк. Изтребителите профучаха на по-малко от двеста метра във вертикална плоскост и мъничко повече в хоризонтална. След миг VC-137 подскочи вследствие на създалото се завихряне. Пилотът вдигна микрофона.
	— Управление на въздушно-диспечерската служба, говори американският самолет от ВВС, полет номер девет-седем-едно. Ние едва не се сблъскахме във въздуха с непознати самолети. Какво става там, по дяволите.
	— Дайте ми да поговоря със съветския служител — чу се нечий глас. Той явно не принадлежеше на диспечера.
	— Аз съм командирът на този самолет и лично водя всички преговори — отвърна полковник Фон Айк. — Летим на височина единадесет хиляди метра, курс две-осем-шест — съгласно редовен летателен план — и се намираме в отредения за нас коридор. Имаме неизправна система за електрозахранване. Съвсем нямаме нужда от игрички с някой безумен летец. Това е американски самолет с дипломатическа делегация на борда. Вие какво, да не би да искате да започнем трета световна война? Приемам.
	— Девет-седем-едно, беше ви наредено да се върнете!
	— Не! Имаме повреда в електрическата инсталация и не можем, повтарям, не можем да изпълним заповедта. Моят самолет лети без ходови светлини и тези откачени каруцари на МиГ-ове за малко не се сблъскаха с нас. Какво правите, опитвате се да ни изтрепете ли? Приемам.
	— Вие сте отвлекли един съветски гражданин и сте длъжни да се върнете в Москва.
	— Лошо ви чувам. Повторете последното — помоли Фон Айк.


	Но капитанът не можеше да го направи. По професия летец-изтребител — него спешно го прехвърлиха в Енгури, последния авиодиспечерски пункт, където един местен офицер от КГБ набързо го инструктира и му нареди да принуди американския самолет да се върне обратно. Той разбра, че не биваше да казва това, което току-що бе произнесъл.
	— Но вие трябва да спрете този самолет! — извика генералът от КГБ.
	— Тогава всичко е просто. Аз ще заповядам на моите МиГ-ове да го свалят — отговори капитанът със същия тон. — Ще ми дадете ли такава заповед, другарю генерал?
	— Аз нямам такава власт. Вие сте длъжен да спрете самолета.
	— Това е невъзможно. Можем да го свалим, но не можем да го принудим да спре.
	— За куршум ли плачете? — попита генералът.


	— Къде ли е той, по дяволите? — попита пилотът помощника си. Бяха видели самолета само веднъж, и то само за един ужасен миг. Те можеха да преследват нахлуващ самолет — само че този напускаше съветското въздушно пространство и всъщност не бе никакъв нарушител, и двамата го знаеха — с помощта на радиолокатор и можеха да го свалят с ракети, насочвани към целта с радар, но да се приближат до целта в тъмнината… Дори при относително светла нощ, ако се опиташ да приближиш един самолет, летящ без опознавателни светлини, означаваше, че рискуваш това, което американските летци изтребители на шега наричаха „лисица-четири“: едно мигновено и драматично стълкновение във въздуха, след което никой не остава жив.
	— Хамър Лийд — чу се един глас в слушалките на пилота. — Говори Тулбокс. Има заповед да подходите към целта и да я принудите да се върне обратно. Целта сега е от вас в направление на дванадесет часа, на същата височина, разстояние три хиляди метра.
	— И сам го зная — измърмори пилотът. Той виждаше пътническия самолет на радиолокатора, но не можеше да го зърне визуално, а по радара не беше в състояние да определи достатъчно точно разстоянието, че да получи предупреждение за неминуемо сблъскване. Той трябваше също да мисли за летеца на подчинения му МиГ, висящ едва ли не до крилото на неговия изтребител.
	— Остани назад — разпореди се пилотът, обръщайки се към помощника си. — Той леко увеличи притока на горивото и мъничко измести лоста за управление надясно. МиГ-25 беше тежък, не особено повратлив изтребител и не беше лесен за управление. Под всяко едно от крилата висеше двойка ракети въздух-въздух и за да спре аероплана, той трябваше само да… Вместо да ми заповядат какво да направя, помисли си той, дошло там някакво си магаре, офицер от КГБ, да ме инструктира…
	Ето. Той не забеляза самия самолет, но видя как една звезда за миг изчезна. Аха! Летецът дръпна към себе си лоста за управление, издигна се на неколкостотин метра и — най-после! — видя боинга на фона на морската повърхност. Бавно и внимателно той се придвижи напред, докато не се озова в същата вертикална плоскост — на двеста метра над него.
	— Виждам светлини отдясно на борда — съобщи вторият пилот. — Изтребител, но не знам какъв е.
	— Ако вие бяхте на негово място, какво щяхте да направите? — попита Фон Айк.
	— Бих потърсил политическо убежище или бих ни свалил…
	Руският летец, седящ отзад на подвижното кресло, беше притегнат и нямаше никаква представа какво следва да направи. Той беше отрязан от радиоканала, по който се водеха разговорите, и имаше достъп само до системата за вътрешна връзка. Всъщност неговата задача се състоеше да говори на руски в случай на неизбежна авария. Москва изискваше от тях да върнат самолета назад. Не знаеше защо, но… но какво мога да направя? — помисли си той.
	— Ето го, плъзга се към нас.
	Стремейки се да действа колкото се може по-внимателно, пилотът на МиГ-а изманеврира наляво. Той искаше да застане над кабината на боинга и после, намалявайки бавно височината, да принуди американския самолет да се снижава. За една такава маневра се изискваше необикновено умение и на летеца не му оставаше друго, освен да се надява, че и американският пилот притежава подобно майсторство. Той се разположи над кабината, мъчеше се да види… но…
	Изтребителят МиГ-25 е проектиран като прехващач и летецът, седейки в кабината си, имаше много ограничено поле на видимост. И ето че сега самолетът, над който той летеше, изчезна от полезрението му. Той погледна напред. Крайбрежието беше само на няколко километра пред него. Дори и да успееше да накара американския самолет да се снижи, това щеше да стане над Балтийско море. Летецът дръпна лоста за управление към себе си, набра височина и се разгърна надясно.
	— Тулбокс, говори Хамър Лийд — докладва той. — Американският самолет не иска да измени курса си. Направих всичко каквото можах, но отказвам да тръгна на таран с боинга без ясна и категорична заповед.
	Операторът наблюдаваше как на екрана на радиолокатора две светещи точки се сляха в една и беше тъй изумен, че сърцето му за малко не спря. Що за дяволска работа, каза си той. Не можем да го накараме да си промени курса и ако стане катастрофа, кого ще обвинят за това? Офицерът взе решение.
	— Връщайте се в базата. Край на връзката.
	— Скъпо ще платите за това! — обеща генералът от КГБ на военния авиодиспечер. Но сгреши.


	— Слава богу — каза Фон Айк с чувство за облекчение, когато пресякоха крайбрежната линия, и тутакси извика при себе си старшия стюард. — Как се чувстват гостите в салона при опашката?
	— Почти всички спят. Вчера трябва солидно да са гуляли. А кога ще оправят електричеството?
	— Бордови инженер — каза пилотът, — тук питат за осветлението.
	— Изглежда, че е излязъл от строя прекъсвачът. Струва ми се… да, аз го подмених.
	Пилотът погледна през прозореца. Червената опознавателна светлина светеше в края на лявото крило. Възстанови се осветлението във всички салони с изключение на този при опашката. Като задминаха Вентспилс, те завиха наляво и поеха по курс две-пет-девет. Полковник Фон Айк дълбоко въздъхна. Два и половина часа до Шенън.
	— Няма да е лошо да изпия едно кафе — помисли той на глас.


	Головко остави слушалката на телефона и изтърси няколко думи, неразбираеми за Джак, макар че смисълът им беше съвсем ясен.
	— Сергей, може ли да си почистя коляното? — помоли той.


>	27.
>	ПОД БУЛОТО НА ТАЙНАТА

	Ватутин реши да позвъни на началника на своето управление, който телефонира на първия заместник-председател на КГБ, той пък се обади още на някого и после се свърза с аерогарата, където всички стояха и очакваха отговора. Ватутин изслуша указанията, после седнаха в автомобила на Герасимов и шофьорът получи разпореждане къде да ги откара — което Джак не можа да разбере. Колата се понесе по пустите московски улици — беше минало полунощ и тези, които бяха ходили на кино, опера или балет, отдавна вече се намираха вкъщи. Джак седеше затиснат между двама полковници от КГБ и се надяваше, че го карат в посолството. Но колата, без да спира, продължаваше да фучи напред, пресече града с голяма скорост, изкачи се на Ленинските възвишения и влезе в горите, обкръжаващи Москва. Сега Райън бе обхванат от страх. Дипломатическата неприкосновеност му се струваше много по-сигурна на аерогарата, отколкото в гъстите лесове.
	След около един час автомобилът намали скоростта, отклони се от асфалтираното шосе и пое по един настлан с чакъл и пясък път, който се виеше между дърветата. Навсякъде се виждаха хора във военна униформа, с автомати в ръце. При тази гледка Джак забрави за болката в глезена и коляното. Къде се намираше? Защо го бяха довели тук? Защо има въоръжени войници навсякъде? И тогава в паметта му се мярна една фраза — мрачна и зловеща: откараха го на разходка и се върнаха без него…
	Не! Те няма да се решат на такова нещо, говореше му здравият разум. Аз имам дипломатически паспорт. Доста много хора ме видяха жив. Навярно посланикът още сега… Вероятно, не. Посланикът нищо не знае. Той не беше допуснат до операцията и ако от борда на самолета не са предали радиограма… И все пак те няма да се решат… Обаче в Съветския съюз, казваше се в една поговорка, се случват неща, които не могат да се случат. Вратите се отвориха и Головко издърпа Райън след себе си. Единственото нещо, в което Джак сега не се съмняваше, беше, че съпротивата е безполезна.
	Пред него се откри една къща, най-обикновена къща сред дърветата. Прозорците мъждееха жълтеникави от светлината зад пердетата. Райън видя десетки хора, стоящи наоколо — всички във военна униформа, всички с автомати, всички го гледаха с такъв интерес, с какъвто се гледа хартиена мишена. Един от тях — офицер — се приближи до Райън и го обискира с учудващо старание. Когато ръцете на офицера се докоснаха до скъсания панталон и окървавеното коляно, от гърдите на Джак се изтръгна недоволно сумтене. Райън се изненада, когато офицерът измърмори нещо подобно на извинение. После офицерът се обърна към Головко и Ватутин, те му предадоха пистолетите си и влязоха в къщата.
	В антрето им взеха палтата. Там видяха още двама мъже, стоящи пред вратата, които явно бяха полицаи или хора на КГБ. Те носеха разкопчани якета и съдейки по позата, която бяха заели, и двамата бяха въоръжени с пистолети. Джак им кимна вежливо, но не получи никакъв отговор — вместо това единият се приближи към Райън и още веднъж внимателно го обискира, докато другият наблюдаваше от безопасно разстояние, готов за стрелба. Райън се изненада, че двамата полковници бяха също обискирани. Когато процедурата завърши, те бяха поканени да влязат вътре.
	Генералният секретар на ЦК на КПСС Андрей Илич Нармонов седеше в дълбок фотьойл пред новопостроената камина. Когато четиримата влязоха в стаята, той стана и със знак им предложи да се настанят на канапето срещу него. Телохранителят застана зад шефа на съветското правителство. Нармонов говореше на руски, а Головко превеждаше.
	— Кой сте вие?
	— Джон Райън, сър — отговори Джак. Генералният секретар го покани да седне в един фотьойл отсреща и забеляза как по лицето на американеца премина болезнена гримаса.
	— Анатолий — произнесе той. Телохранителят се приближи до Райън и го заведе в банята на първия етаж. Там той намокри една кърпа и му я подаде. В хола продължаваха да говорят, но Джак прекалено лошо знаеше руски, за да разбере за какво става дума. Беше му приятно, че проми одраскания си крак, но разбра, че с панталона му бе свършено, а другият му костюм — Райън погледна часовника си — сега беше някъде в района на Дания. Анатолий не откъсваше очи от него. Когато раната бе промита, той извади от шкафчето марлен бинт, помогна на Райън да си превърже коляното и после, без да бърза, го върна обратно в хола.
	Головко все още се намираше там, макар че Ватутин бе напуснал, а празният фотьойл очакваше Райън. Анатолий зае мястото си зад Нармонов.
	— Приятно е да се стоплиш на камината — каза Райън. — Благодаря ви, че ми позволихте да си промия раната.
	— Головко каза, че ние не сме виновни за тази рана. Вярно ли е това?
	Въпросът се стори странен на Джак, тъй като Головко превеждаше. Значи Андрей Илич говори английски?
	— Да, сам паднах. С мен се отнасяха без всякакво насилие. — Само щяха да ме накарат за малко да се напикая от шубе, помисли Райън. За проклетия, това си е моя грешка.
	Нармонов го погледна с интерес, преди отново да заговори.
	— Нямах нужда от помощта ви.
	— Не разбирам какво искате да кажете — излъга Райън.
	— Вие наистина ли мислехте, че Герасимов ще успее да ме свали?
	— Не знам какво имате предвид. Беше ми възложено да спася един от нашите агенти. За това трябваше да компрометираме председателя Герасимов. Наложи се само да хвърлим въдицата със съответната стръв.
	— И да уловите съответната риба — забеляза Нармонов. Хуморът, който се забеляза в гласа му, не се отпечати на неговото лице. — И вашият агент беше полковник Филитов?
	— Да. Вие го знаете.
	— Току-що ми съобщиха.
	Значи известно ви е, че Язов също е компрометиран. Доколко са успели да се приближат до поставената цел, другарю генерален секретар? Райън не го каза на глас. Беше възможно самият Нармонов да не знае отговора на този въпрос.
	— Знаете ли защо е станал предател?
	— Не. Запознаха ме само с тези въпроси, които имат отношение към същността на работата.
	— И затова не ви е известно нищо за нападението на нашия обект „Ярка звезда“?
	— Какво? — Джак бе поразен от това, което чу, и изненадата излезе наяве върху лицето му.
	— Не ме правете на глупак, Райън. Това е оскърбително. Известно ви е името на нашия проект.
	— Да, той е разположен на югоизток от Душанбе. Това го знам. Но не ми е известно за нападение над него.
	— Така и предполагах. Не може да не знаете, че едно такова нападение е равносилно на обявяване на война — забеляза Нармонов.
	— Преди няколко дни офицери от КГБ отвлякоха един наш учен, работещ в областта на Стратегическата отбранителна инициатива. Това бе осъществено по личната заповед на председателя Герасимов. Ученият се казва Алън Грегъри. Той е майор от американската армия. Успели са да го спасят.
	— Не вярвам — отвърна Головко, преди да е превел. Това предизвика гримаса на раздразнение на лицето на Нармонов, но думите на Райън го смаяха.
	— Един от вашите офицери е пленен. Той е жив. Това е истина, сър — увери Джак Нармонов.
	Нармонов поклати глава, приближи се до камината и хвърли в огъня още едно дърво. После взе машата и го нагласи на съответното място.
	— Това е безумие, разбирате ли — каза той, продължавайки да гледа към огнището. — Сега между нас се установи едно положение, което напълно задоволява и двете страни.
	— Извинете ме, но не разбирам — забеляза Райън.
	— В света се установи стабилност, нали така? И въпреки това вашата страна се стреми да измени създалото се положение и ни принуждава да предприемем аналогични мерки. — Фактът, че полигонът на противоракетната отбрана, разположен в Сари Шаган, действаше повече от тридесет години, в момента не се вземаше под внимание.
	— Господин генерален секретар, ако смятате способността да превърнете всеки град, всеки дом в моята страна в огън — като този, който е пред вас…
	— И в моята страна също, Райън — прекъсна го Нармонов.
	— Да, също във вашата страна и в редица други. Вие сте в състояние да унищожите почти цялото население в моята страна, а ние можем да убием почти всеки човек във вашата — шестнадесет минути, дори по-малко, след като вдигнете телефонната слушалка или след като моят президент стори това. И как наричаме едно такова положение? Наричаме го „стабилност“.
	— Да, Райън, това е стабилност — рече Нармонов.
	— Не, ние използваме като техническа характеристика на подобна ситуация съкращението ГВИ — гарантирано взаимно изтребление. От лингвистична гледна точка това едва ли е съвсем удачно, затова пък е достатъчно точно. Съществуващата сега ситуация е безумна, напълно безумна, и фактът, че в нейното създаване са взели участие интелигентни хора, не променя нещата към по-добро.
	— Но тя действа успешно, нали така?
	— Защо трябва да считаме за стабилна една ситуация, при която неколкостотин милиона хора се намират на по-малко от един час от смъртта. Защо трябва да смятаме оръжието, способно да ги защити, за опасно? Не се ли обръща тук всичко с главата надолу?
	— Но ако ние никога не прибегнем до това оръжие?… Нима смятате, че аз ще мога да живея с такова престъпление на съвестта си?
	— Не, не мисля, че някой човек би могъл да живее, но съществува вероятност за грешки, недоразумения. Виновникът може след една седмица да сложи край на живота си, но за всички нас вече ще бъде късно. Тези проклети неща са прекалено лесни за използване. Натискаш бутона, те излитат в небето и много вероятно попадат в целта, защото нищо не може да попречи. Тоест, ако няма нещо, което да застане на пътя им, те непременно ще достигнат до местоназначението. И докато някой е уверен, че те са ефективни, няма да му бъде никак трудно да ги използва.
	— Бъдете реалист, Райън. Нима смятате, че някога ще се избавим от ядреното оръжие?
	— Да, ние никога няма да се избавим от всички атомни оръжия, разбирам го. Двете страни ще запазят способността да причиняват немалко щети една на друга, но ние сме в състояние да направим този процес по-сложен, отколкото е в момента. Ние ще можем да предоставим на всеки от нас още една причина, поради която не бива да се натиска този бутон. В това няма нищо дестабилизиращо, сър. Това е само допълнителен аргумент в защита на вашата съвест.
	— Вие говорите подобно на вашия президент — усмихна се Нармонов.
	— Но той е прав — отвърна Райън с усмивка.
	— Достатъчно трудно е да споря с един американец. Да споря с двама, е непосилно за мен. Какво възнамерявате да правите с Герасимов? — попита генералният секретар.
	— Всичко ще се изпипа тихо и спокойно по напълно очевидни причини — каза Джак, надявайки се да бъде именно така.
	— Ако неговото бягство стане известно на обществеността, това може да нанесе тежък удар на моето правителство. Може би е удачно да съобщим, че е загинал при самолетна катастрофа.
	— Ще предам вашето предложение на моето правителство — ако ми разрешат да го сторя. Можем също да не разгласяваме за случая с Филитов. Такива сензации никога не носят полза, те могат само да затруднят отношенията между нашите страни. И ние като вас желаем да бъде подписан договорът за съкращаване на стратегическите въоръжения — та макар и да е само заради средствата, които ще икономисат двете страни.
	— Няма да са кой знае какви — поклати глава Нармонов. — Няколко процента от военния бюджет.
	— В нашите правителствени среди се шири една поговорка, сър. Милиард оттук, милиард оттам — и току-виж, че се е събрала порядъчна сума.
	Нармонов се разсмя.
	— Ще позволите ли да ви задам един въпрос? — попита Райън.
	— Да, разбира се.
	— Какво ще правите със спестените пари? Предполага се, че трябва да имам известна представа.
	— Тогава можете да изкажете своите предложения. Защо ви се струва, че аз знам? — попита Нармонов. Той стана и Райън се надигна заедно с него. — Като се върнете в посолството, кажете на вашите хора, че ще бъде по-добре и за двете страни да запазят случилото се в тайна.
	След половин час Райън бе свален пред официалния вход на посолството. Първият, който го видя, беше един сержант от морската пехота. Вторият — Кандела.


	VC-137 се приземи в Шенън с десет минути закъснение поради насрещен вятър над Северно море. Механикът и един сержант от ВВС изведоха пътниците през главния вход, а когато всички напуснаха самолета, се върнаха обратно, за да отворят задния. Докато в централната сграда на аерогарата блясваха светкавици на фотоапарати, към задната част на боинга изтъркаляха една стълба и от самолета излязоха четирима човека, облечени в бели маскировъчни халати на сержанти от американските военновъздушни сили. Те седнаха в една кола, която ги откара до края на терминала, където се качиха на друг самолет от Осемдесет и девета военнотранспортна ескадрила, VC-20, военен вариант на „Гълфстрийм III“.
	— Здравейте, Михаил Семьонович. — Мери Пат Фоли го срещна до вратата и го изведе напред. Тя никога не го бе целувала, но сега навакса изпуснатото. — Ние имаме ядене и пиене и ще излетим за дома на друг самолет. — Да тръгваме, Михаил Семьонович. — Тя взе под ръка стария полковник и го съпроводи до креслото.
	На около метър от тях Ритър се здрависа с Герасимов.
	— Къде е семейството ми? — попита последният.
	— На сигурно място. На борда на един американски военен кораб — Ще се срещнем с него след два дена във Вашингтон.
	— Вие очаквате от мен благодарност?
	— Разчитаме на сътрудничеството ви.
	— Извадихте голям късмет — забеляза Герасимов.
	— Да — съгласи се Ритър. — Много голям.


	На следващия ден колата на посланика откара Райън на летище Шереметиево, където той се отправи с редовния полет на ПанАм-727 за Франкфурт. Беше му предоставен един билет за туристическа класа, но Райън доплати и полетя в първа. След три часа той се прехвърли на „Боинг-747“, принадлежащ също на компания „Панамерикан“, с който пристигна на летище „Дълес“ във Вашингтон. Той спа почти през цялото пътуване.


	Бондаренко огледа кървавото бранно поле след битката. Афганистанците бяха оставили четиридесет и седем трупа, но явно загубите им бяха много по-големи. От лазерните установки на обекта бяха оцелели само две. Всички механични цехове бяха унищожени заедно с театъра и бекярското общежитие. Болницата почти не пострада и сега в нея се настаниха множество ранени. На Бондаренко много му провървя — той съумя да спаси три четвърти от учените и инженерите и почти всички членове на техните семейства. Тук вече бяха четирима генерали и всеки от тях похвали неговото мъжество и храброст, обещавайки ордени и повишение в звание, но той вече бе получил най-важната за него награда. Веднага щом пристигна подкреплението, Бондаренко се погрижи да бъде осигурена безопасността на всички останали живи. Сега той оглеждаше околността от покрива на жилищния блок.
	— Ще се наложи здравата да се потрудим — чу се един глас. Полковникът, готвещ се да става генерал, се обърна.
	— А, Морозов. Все пак ни останаха два лазера. Цеховете и лабораториите ще възстановим. След година, може би след година и половина, всичко ще бъде наред.
	— Да, горе-долу — съгласи се младият инженер. — За изработването на новите огледала и тяхното компютърно осигуряване ще бъде нужно поне още толкова време. Другарю полковник, нашите хора ме помолиха да ви изкажа…
	— Това е мое задължение. При това аз и себе си защитавах. Повече такова нещо няма да се случи. Още отсега тук се настанява един мотопехотен батальон. Вече се погрижих за това. До лятото тази инсталация ще бъде един от най-защитените обекти в Съветския съюз.
	— Защитен? Какво означава това, другарю полковник?
	— Сега това е моя работа. И ваша — добави Бондаренко. — Запомнихте ли?


>	ЕПИЛОГ
>	ДОПИРНА ТОЧКА

	Ортис ни най-малко не се изненада, че майорът се върна сам. Отчетът за сражението отне един час и отново няколко раници с оборудване бяха предадени на офицера от ЦРУ. Отрядът на Стрелеца съумя да си пробие път до страната си, но от почти двеста бойци, излезли от бежанския лагер, в първия ден на пролетта се завърнаха обратно по-малко от петдесет. Майорът незабавно се захвана да установява връзка с други отряди и престижът, завоюван от групата му при осъществяването на една толкова сложна и опасна операция, му позволи да води преговори със старите и по-могъщи командири като с равни. Не мина и една седмица, и той набра нови бойци, стремящи се да отмъстят на неверните, и численият състав на отряда му отново нарасна. Споразуменията, сключени между Стрелеца и Ортис, оставаха в сила.
	— Отново ли тръгвате на бой? — попита офицерът от ЦРУ новия командир.
	— Да, разбира се. Сега ние печелим победи на бойното поле — отговори майорът с висок дух и самоувереност, които бяха необясними дори за самия него.
	Свечеряваше се. Ортис ги наблюдаваше как напускат лагера, движейки се един след друг, в индийска нишка от дребни и свирепи воини, намиращи се под ръководството на кадрови военен. Той се надяваше, че това ще им донесе успех.


	Герасимов и Филитов повече никога не се срещнаха. Разпитът и отчетите се проточиха със седмици и се провеждаха в различни помещения. Филитов бе откаран в лагера Пиъри, щата Вирджиния, където се срещна с един очилат американски майор и разказа всичко, което му бе известно за постигнатия в Русия пробив в областта на лазерите. На стария полковник се стори странно, че този младеж толкова много се вълнуваше, узнавайки за неща, които той бе запомнил, но така и не бе разбрал напълно техния смисъл.
	След това трябваше да обяснява подробности от своята втора кариера, която се бе развивала успоредно с първата. Едно цяло поколение от полеви офицери му гостуваше. Те обядваха, разхождаха се и често пиеха с него, което безпокоеше лекарите, но никой не бе в състояние да забрани това на КАРДИНАЛА. Жилището, в което живееше, бдително се охраняваше и даже в него бе установена подслушвателна апаратура. Техниците, които го подслушваха, много се удивляваха, че той понякога говореше насън.
	Един стар офицер от ЦРУ, на който му оставаше само една година до пенсията, остави настрана местния вестник, когато отново чу как полковникът приказва, спейки. Той се усмихна на това бърборене, което се чуваше в слушалките му, и забрави за статията, където се говореше за посещението на президента в Москва. Нещастен, самотен старец, помисли си той, заслушвайки се в думите на Филитов. Почти всички негови приятели са мъртви и той ги вижда в съня си. Може би именно по тази причина е решил да работи за нас. Шепотът престана и охранителят на КАРДИНАЛА, седящ в съседната стая, отново вдигна вестника.
	— Другарю капитан? — повика го Романов.
	— Какво има, ефрейторе? — Този сън се стори на Филитов по-реален, отколкото предишните. След миг той разбра защо.


	Те прекараха и четирите дни на медения си месец под охраната на служителите от безопасността. Двамата — и Ал, и Канди — не желаеха да изоставят работата за по-продължителен срок. Майор Грегъри вдигна слушалката, когато телефонът иззвъня.
	— Да, искам да кажа, заповядайте, сър — чу го Канди да говори по телефона. Въздишка. Едно тъжно поклащане на главата в полумрака. — И дори няма къде да изпратим цветя ли? А може ли аз и Канди… О… разбирам. Благодаря ви, че позвънихте, генерале. — Той остави слушалката и отново дълбоко въздъхна.
	— Канди, не спиш ли?
	— Не.
	— Нашето първо момче ще го кръстим Майкъл.


	Сред задълженията на генерал-майор Григорий Далматов, военното аташе при съветското посолство във Вашингтон, фигурираха немалко ангажименти, свързани с церемонии, които му пречеха при изпълнението на неговата главна задача — събирането на разузнавателна информация. Затова той бе леко раздразнен, когато разговаряше по телефона с Пентагона. Помолиха го да пристигне в американското Министерство на отбраната — и за негова голяма изненада в пълна парадна униформа! Автомобилът на генерала спря пред входа на Пентагона, който гледа към река Потомак, и посрещналият го млад капитан от въздушнодесантните войски съпроводи руския генерал вътре в сградата чак до кабинета на генерал Бен Крофър, началник-щаб на американската армия.
	— Мога ли да ви попитам какво става тук? — поинтересува се Далматов.
	— Иска ни се да видите нещо със собствените си очи, Григорий, стори ни се, че е необходимо — някак си загадъчно каза Крофър. Те преминаха през огромното здание до хеликоптерната площадка на Пентагона и оттам, за удивление на Далматов, се качиха на борда на един хеликоптер от морската пехота, принадлежащ към личната авиоескадрила на президента. „Сикорски“ тутакси излетя и се отправи на северозапад към хълмовете на Мериланд. След двадесет минути машината започна да се снижава и генералът се изненада още повече — кацнаха в Кемп Дейвид. Пред стълбата ги посрещна един морски пехотинец в синя парадна униформа, който ги поздрави и ги придружи по алеята между дърветата. След няколко минути се озоваха на една поляна сред брезова гора, заемаща район от около двеста декара — Далматов не знаеше, че тук растат брези. Поляната се намираше на върха на хълма, откъдето се откриваше великолепна панорама.
	На това възвишение беше изкопана в земята една правоъгълна дупка с дълбочина два метра. Изглеждаше странно, че до нея нямаше паметник и тревната покривка бе снета внимателно и сложена настрана, за да се върне после на мястото.
	Около мястото, близо до дърветата, имаше една верига от морски пехотинци и Далматов забеляза, че те носеха маскировъчни дрехи и бяха препасали пистолети. Впрочем нямаше нищо чудно, че тук обръщаха особено внимание на безопасността и на генерала кой знае защо това му се стори успокоително.
	В началото се показа един джип. Двама морски пехотинци в синя униформа се приближиха до гроб и сложиха една подставка пред него. Те трябва да са се готвили, защото това им отне само три минути, констатира руският генерал, гледайки часовника си. После иззад дърветата се появи един лекотоварен камион, съпроводен от няколко джипа. В каросерията на този автомобил имаше полиран дъбов ковчег. Камионът спря на няколко метра от гроба. Почетният караул се построи.
	— Позволете да попитам защо в края на краищата съм тук? — обърна се Далматов към генерал Крофтър в един момент, когато вече не можеше да сдържи любопитството си.
	— Вие сте служили в танковите войски, нали?
	— Да, генерал Крофтър, също като вас.
	— Именно по тази причина сте тук.
	Шестима морски пехотинци от почетната охрана положиха ковчега върху подставката. Старши сержантът, който командваше строената част, сне капака от ковчега. Крофтър се приближи до гроба. Далматов ахна от изненада, когато видя кой се намираше вътре.
	— Филитов!
	— Виждам, че сте били познати — чу се отзад нечий глас.
	— Вие сте Райън. — Близо до него стояха останалите: Ритър от ЦРУ, генерал Паркс и една млада двойка. Навярно са тридесетгодишни, помисли си Далматов, гледайки младите хора. Жената изглеждаше бременна, макар и в ранен стадий. По лицето й, галено от нежния пролетен бриз, се стичаха сълзи: тя тихо ридаеше.
	— Да, сър.
	Руският генерал направи жест към ковчега.
	— Къде… как успяхте…
	— Аз току-що долетях от Москва. Генералният секретар прояви разбиране и ми позволи да взема със себе си униформата на полковника и неговите бойни отличия. Той каза, че в дадения случай предпочита да помни подвизите, за които той е получил тези три златни звезди. Ние се надяваме, че ще съобщите на народа си, че полковник Михаил Семьонович Филитов, три пъти герой на Съветския съюз, тихо се е поминал в съня си.
	Генерал Далматов почервеня.
	— Той е изменник, предал е страната си… аз не възнамерявам да остана тук…
	— Генерале — рязко каза Райън, — трябва да ви бъде ясно, че генералният секретар няма да се съгласи с подобно твърдение. Този човек се е проявил като истински герой както по отношение на вашата страна, така и по отношение на нашата. Кажете ми, генерале, в колко битки сте участвали вие? Колко рани сте получили, защитавайки страната си? Нима можете да погледнете този човек и да го наречете предател? Както и да е… — Райън направи знак на сержанта и той тутакси затвори капака на ковчега. После един друг морски пехотинец сложи върху ковчега съветското знаме. Една група стрелци се приближиха пред гроба. Райън извади лист хартия от джоба си и прочете кратко описание на подвизите на полковник Филитов. Стрелците вдигнаха пушките и дадоха залп. Тръбачът изсвири отбой.
	Далматов застана мирно и отдаде чест. Жалко, че се наложи да проведем тайно тази церемония — помисли си Райън, — но нейната простота й придаваше достойнство и това я правеше достатъчно подобаваща.
	— Но защо именно тук? — попита Далматов.
	— Бих предпочел погребението да се бе състояло на Арлингтънското гробище, но това можеше да привлече внимание. Ето там, зад тези хълмове, се е развивала битката при Антиетам. В най-кървавия ден на нашата Гражданска война съюзните войски са отблъснали първия опит на генерал Лий да нахлуе на север след едно отчаяно сражение. Мисля, че това място е подходящо за погребение — завърши Райън. — Ако един герой трябва да почива в безименен гроб, следва да бъде погребан близо до място, където са паднали другари по съдба.
	— Другари ли?
	— Така или иначе ние всички се борим за това, в което вярваме. Не е ли това една обща допирна точка? — попита Райън. Той тръгна към колата си, оставяйки генерал Далматов потънал в размисъл.


	КРАЙ
I>
	© 1988 Том Кланси
	© 1995 Владимир Гьозов, превод от английски

	Tom Clancy
	The Cardinal of the Kremlin, 1988

	Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008

	__Публикация__
	Том Кланси. Кардиналът от Кремъл
	Първо издание
	„Атика“, София, 1995

	Преведе от английски: Владимир Гьозов
	Библиотечно оформление и корица: Тандем G
	Предпечатна подготовка: „Атика“
	Печат „Образование и наука“, ЕАД
	Формат 32/84/108. 23 печатни коли.
	ЕТ „Ангел Ангелов“, София

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/8726]
I$