det_political Том Кланси Срещу всички врагове bg en Венцислав Градинаров Том Кланси ABBYY FineReader 11, FictionBook Editor Release 2.6 130367861592820000 ABBYY FineReader 11; scanner: desdam; е-Correction: PanJoro {CA96463E-5CD1-47D1-B8B3-05F1B0DAF4F9} 1 AGAINST ALL ENEMIES G. P. Putnam’s Sons New York 2012 978-954-733-733-6 СРЕЩУ ВСИЧКИ ВРАГОВЕ ТОМ КЛАНСИ All rights reserved including the right of reproduction in whole or in part in any form. This edition published by arrangement with G. P. Putnam ’s Sons, a member of Penguin Group (USA) Inc. Tom Clancy with Peter Telep AGAINST ALL ENEMIES G. P. Putnam’s Sons New York © Rubicon, Inc., 2011 © Венцислав Градинаров, превод © Буян Филчев, художник на корицата © ИК "Прозорец" ЕООД, всички права запазени ISBN: 978-954-733-733-6 2012 Тази книга е художествена проза. Имената, героите, местата и инцидентите са продукт на въображението на автора или се използват за художествени цели и всяка прилика с реални лица, живи или мъртви, бизнес начинания, компании, събития или местонахождения е напълно случайна. Въпреки старателните усилия да предоставят точни телефонни номера и интернет адреси към момента на публикуването нито издателят, нито авторите поемат отговорност за възникнали след това грешки или промени. Освен това издателят не контролира и не поема отговорност за сайтовете на авторите и на трети страни в мрежата, както и за тяхното съдържание. СМЯТАМЕ "АЛ КАЙДА" ЗА ЛОШИ, НО ТЕ СА НИЩО ПРЕД КАРТЕЛИТЕ. Неидентифициран старши агент на ФБР, Ел Пасо, Тексас ВСЕКИ ИМА ЦЕНА. ВАЖНОТО Е ДА Я УЗНАЕШ. Пабло Ескобар В МЕКСИКО СМЪРТТА Е МНОГО НАБЛИЗО. ТОВА ВАЖИ ЗА ВСИЧКИ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА, ЗАЩОТО ТЯ Е ЧАСТ ОТ ЖИВОТА, НО В МЕКСИКО СМЪРТТА ПРИСЪСТВА В МНОГО НЕЩА. Гаел Гарсия Бернал Пролог. СРЕЩА "ФОКСТРОТ" 2:15 часът, Арабско море 5 мили южно от река Инд Пакистанският бряг "Корабът без светлини е обречен кораб" – каза си Мур, застанал до рубката на катера тип "ОСА-1" на име "Куват". Произведен в корабостроителния завод в Карачи по стар съветски проект, катерът носеше четири ракети "земя-въздух" HY-2 и две зенитни оръдия калибър 25 мм. Три дизелови двигателя и три вала тласкаха 40-метровия кораб с тридесет възела през вълните, проблясващи в сребристата светлина на лунния сърп, който трептеше ниско на хоризонта. Движението на тъмно означаваше, че са угасени всички навигационни светлини – на мачтата, на кърмата и на носа. Международните разпоредби за предотвратяване на сблъскванията в морето изискваха тези светлини да бъдат включени и независимо от обстоятелствата, "Куват" щеше да е виновникът при всеки инцидент. По-рано същата вечер, на здрачаване, Мур и младши лейтенант Сайед Малах с четирима бойци – екип от военноморската група за специални операции на Пакистан, подобен на тюлените от САЩ, но с не дотам способни оператори – се качиха на борда на "Куват". След това Мур беше настоял да огледа набързо кораба. Огледът завърши с кратко представяне пред командира лейтенант Максуд Каяни, който не им обърна много внимание, защото даваше заповеди за излизане от пристанището. Лейтенантът не изглеждаше по-възрастен от тридесет и пет годишния Мур, но приликите спираха тук. Широките рамене на Мур контрастираха рязко със слабото тяло на велосипедист на Каяни, което едва успяваше да задържи униформата върху себе си. Лейтенантът имаше гърбав нос и не си личеше да се е бръснал през изминалата седмица. Въпреки външния му вид екипажът от двадесет и осем души се отнасяше почтително към него. Кажеше ли нещо, те скачаха. Накрая Каяни стисна здраво дланта на Мур и каза: – Добре дошли на борда, господин Фредриксън. – Благодаря, лейтенант. Благодаря за съдействието. – Естествено. Разговаряха на урду, официалния език на Пакистан, който Мур успя да научи по-лесно отколкото дари, пущу или арабския. За тези бойци от пакистанските ВМС той се казваше Грег Фредриксън, американец, въпреки че с тъмната си кожа, гъстата брада и дългата черна коса, която сега носеше на опашка, минаваше и за афганистанец, пакистанец или арабин, ако поиска. Лейтенант Каяни продължи: – Не се тревожете, сър. Планирам да стигнем бързо на определеното ни място, а може и да подраним. Името на катера означава "могъщ" и той е точно такъв. – Отлично. Точка "Фокстрот", мястото на срещата, се намираше на три мили от пакистанския бряг, в края на делтата на река Инд. Там щяха да се срещнат с индийския патрулен кораб "Аграй", за да приемат от него един затворник. Индийското правителство се беше съгласило да предаде един наскоро заловен командир на талибаните, Ахтер Адам, за когото казваха, че е "цел с висока стойност", с информация за операциите на талибаните по южната граница между Афганистан и Пакистан. Индийците смятаха, че Адам не е успял да предупреди своите за залавянето си и вероятно го мислят просто в неизвестност от 24 часа насам. Но трябваше да се бърза. И двете правителства не искаха талибаните да узнаят, че Адам е в ръцете на американците. Затова в операцията по прехвърлянето не използваха американски военни освен един оперативен служител от ЦРУ на име Максуел Стивън Мур. Да, Мур имаше лошо предчувствие за сигурността си с младия, неопитен младши лейтенант, но от инструктажа знаеше, че Малах, местно момче от Тата в провинция Синд, е напълно лоялен, верен и уважаван. Според Мур лоялността, доверието и уважението се заслужаваха и сега щеше да види дали младши лейтенантът ще се справи. В края на краищата имаше лесна задача: да наблюдава прехвърлянето и да защитава Мур и затворника. Ако прехвърлеха успешно Ахтер на борда, Мур щеше да започне да го разпитва по пътя обратно към Карачи. Искаше да използва това време, за да прецени наистина ли пленникът е ценен и заслужава сериозно внимание от страна на ЦРУ, или може да остави пакистанците да си играят с него. В тъмнината пред себе си забеляза три бързи бели проблясъка от фара в устието при Туршиян, който охраняваше входа към река Инд. Поредицата светвания се повтаряше през двадесет секунди. На изток, към кърмата, Мур видя сигнала на фара в залива Кайджар, който светваше през дванадесет секунди. Фарът в този често оспорван залив, познат още като Сир, се намираше на границата между Пакистан и Индия. От картите по време на инструктажа Мур специално беше запаметил местата и имената на фаровете, както и честотата, с която светят. Старите навици на тюлена не се забравят бързо. В тази нощ, когато луната залязваше в 2:20 и при облачността от петдесет процента, Мур очакваше абсолютна тъмнина за срещата в 3:00 часа. Индийците също плаваха без светлини. Е, при нужда щеше да се ориентира по фаровете в Туршиян и Кайджар. *** Лейтенант Каяни удържа думата си. Стигнаха в точка "Фокстрот" в 2:50, Мур заобиколи рубката и застана до монтирания на десния борд единствен бинокъл за нощно виждане. Каяни вече гледаше през него. Междувременно Малах и хората му чакаха на главната палуба по средата на катера, където щяха да поемат затворника от индийския кораб. Каяни отстъпи от бинокъла и го предложи на Мур. Въпреки облаците звездите освобождаваха достатъчно фотони, за да окъпят индийския патрулен кораб в призрачнозелено зарево, което позволяваше да се вижда изписаното 36 на носа му. Два пъти по-тежък от "Куват", петстотинтонният корвет "Аграй", който идваше право срещу тях, имаше осем ракети "Граал" от тип "земя-въздух" и две ракетни установки РБУ-1200 на носа. Всяка от тях, с по десет тръби, можеше да изстрелва топлинни примамки и ракети за стрелба по повърхността и по подводници. До него "Куват" изглеждаше дребен. Докато "Аграй" се носеше към десния им борд и се готвеше за сближаване, Мур забеляза името, написано на кърмата с черни букви, което сякаш се издигаше над разпръснатата от винтовете мъгла. След това се извърна и погледна през вратата на рубката към лявата страна, където фарът светна късо, дълго, късо и пак дълго. Помъчи се да си спомни кой фар светеше така. "Аграй" завърши завоя и Каяни се наведе над десния борд, за да ръководи поставянето на гумените кранци, които трябваше да пазят кораба от повреда след сближаването на двата съда. Фарът светна отново – късо, дълго, късо, дълго. "Това не е фар" – каза си Мур. "АЛФА-АЛФА" според международния морзов код означаваше "Кои сте вие, дявол да ви вземе?". Почувства студ по гърба си. – Лейтенант, отдясно ни подават код "АЛФА-АЛФА". Питат ни кои сме! Каяни се втурна през рубката към левия борд и Мур забърза след него. Колко ли пъти вече е подаван сигналът? Какви ли са правилата за започване на бойни действия в пакистански води? Над главите им избухна осветителна ракета, която отблъсна нощта и изрисува гъсти сенки по палубите на двата патрулни кораба. Мур погледна напред и видя на около хиляда метра пред себе си висока черна кула и тъмна палуба, от която се оттичаше вода, а носът на този кошмар стоеше насочен към тях. Командирът беше извел подводницата на повърхността, за да се поинтересува кои са, а след това бе изстрелял осветителната ракета, за да потвърди визуално целта. Каяни вдигна бинокъла от гърдите си и се вгледа в подводницата. – Това е "Шушук"! Тя е от нашите. Трябваше да е на пристана! Нещо в гърдите на Мур се сви. Какво, по дяволите, търсеше пакистанската подводница тук, на мястото на срещата? Извърна глава към "Аграй", където според него талибанът трябваше вече да е изведен на палубата. Според плана Адам щеше да е с черен гащеризон и тюрбан и с вързани китки. Трябваше да го съпровождат двама добре въоръжени морски командоси от индийската армия. Мур се извърна към подводницата... И в този момент я видя – една линия, която проблясваше във водата и се удължаваше бързо, като мина край палубата им и се отправи срещу "Аграй". Посочи с ръка. – Торпедо! В следващия миг Мур застана зад Каяни, метна го през борда и го последва в момента, когато торпедото удари "Аграй" с ужасяваща експлозия, чийто гръм и блясък му се сториха нереално близо. От корпуса на "Куват" отскочиха отломки, които се посипаха като дъжд върху водата и я разплискаха. Очите на Мур се разшириха при вида на връхлитащата ги, вдигаща пара и съскаща вълна, нагрята от нажежените до бяло парчета от трюма, които торпедото откъсна от "Аграй". Падна във водата, като се размина на косъм с едно ръбесто парче ламарина в мига, когато пламъкът наближи ракетите "Граал" и другите за борба с подводници на носа на "Аграй". Мур се гмурна под повърхността, а обувките му се блъснаха в нещо отдолу. Изплува отново и се огледа за лейтенанта. Видя го близо до себе си. Изведнъж три от ракетите "земя-въздух" на "Аграй" се взривиха и пламъкът им блъсна ракетната установка "Силкуърм" на борда на "Куват". Последва толкова мощна експлозия, че Мур се гмурна обратно под водата, за да се скрие. Заплува към лейтенанта, който лежеше по гръб на повърхността и изглеждаше в полусъзнание, с лице, окървавено от дълбока рана отляво на главата. Изглежда се беше ударил в нещо при падането. Мур изплува до рамото му. Плисна солена вода в раната и Каяни го изгледа с мътен поглед. – Лейтенант! Хайде! Тридесет метра встрани от тях в морето бушуваха пламъци от потеклата нафта. От смрадта Мур сбърчи лице и за първи път чу дълбокото ръмжене на дизелов двигател наблизо... Подводницата. Имаха време. Тя нямаше да се доближи дотук, преди пламъците да стихнат. Във водата имаше и други хора, които едва се виждаха, но виковете им отекваха сред експлозиите. Наблизо се чу задавен вик. Мур се огледа за своя затворник талибан, но поредният взрив го накара да се гмурне обратно под вода. Когато изплува и се извърна назад, забеляза, че "Куват" вече се накланя силно надясно и е готов да потъне. Носът му се намираше изцяло под вода, а огънят и гъстият черен дим бушуваха разярено, подклаждани от боеприпасите, които се взривяваха с рязко пукане и заглушен трясък. Въздухът се насити с мъгла, която вонеше на горяща гума и пластмаса. Като си наложи да запази спокойствие сред парещата лицето му жега от пламъците, Мур свали обувките си, завърза връзките им една за друга и ги окачи на врата си. "Три мили до брега...", но точно сега, на повърхността на водата, нямаше представа накъде е плажът. Освен пламъците всичко друго пред погледа му изглеждаше мастиленочерно и всеки път, когато поглеждаше към тях, се налагаше да чака, за да привикне отново към тъмното. Видя три отблясъка. Да, досети се. Започна да брои... едно, хиляда, две хиляди... при деветнадесет видя още три бързи отблясъка. Сега знаеше къде е фарът в устието при Туршиян. Мур хвана Каяни и го завъртя. Лейтенантът, все още в полусъзнание, погледна към него и към заобикалящите ги пламъци, и изпадна в паника. Протегна ръка и хвана Мур за главата. Очевидно не разсъждаваше добре, а такова поведение не беше рядкост сред жертвите на инциденти. Но ако Мур не направеше нещо, обезумелият лейтенант можеше лесно да го удави. Без да се забави нито миг, той хвана с длани Каяни отпред за бедрата. Изтласка го в хоризонтално положение и лейтенантът разхлаби хватката си. Мур освободи главата си и изкрещя: – Успокой се! Държа те! Извърни се и дишай. Хвана го отзад за яката. – Сега лежи по гръб. Повлякъл мъжа зад себе си, Мур започна да плува кучешката с една ръка около горящите отломки и около вировете пламтящ мазут, които постепенно се разширяваха към тях, а в ушите си изпитваше болка от непрекъснатите гърмежи и рева на пламъците, които се изстрелваха във въздуха и плющяха като бичове. Каяни се успокои, но като преминаха край няколко тела на моряци от екипажа му и всякакви парчета и отломки, започна да вика хората по име и Мур засили тласъците с крака, за да се махне оттук по-бързо. Но водата ставаше все по-неприятна – в нея плуваха ръце и крака. Отпред изникна нещо тъмно. Тюрбан. Тюрбанът на затворника се носеше по водата. Мур спря и извърна глава надясно и наляво, докато забеляза едно безжизнено тяло върху вълните. Отиде при него, преобърна го, колкото да види брадатото лице, черния гащеризон и ужасния прорез през гърлото, прекъснал сънната артерия. Това беше техният човек. Мур стисна зъби и хвана по-здраво яката на Каяни. Преди да тръгне отново, погледна към подводницата. Нямаше я. Едно време, като тюлен, Мур можеше да плува две морски мили за по-малко от седемдесет минути. Щеше да се справи по-бавно сега, когато трябваше да тегли друг човек за яката, но не позволи това предизвикателство да смачка духа му. Съсредоточи се върху фара, като се зае да диша и рита в ритъм, с плавни, грациозни и пестеливи движения, с които насочваше силата си в необходимата посока. От време на време вдигаше глава, поемаше си дъх и продължаваше напред като машина. Един вик някъде зад него го накара да забави ход. Завъртя се и се загледа в малка група мъже – десетина или петнадесет, които плуваха към него. – Следвайте ме – извика той. – Следвайте ме. Вече не опитваше да спаси само Каяни, а мотивираше и останалите оцелели да плуват към брега. Те бяха бойци от военноморските сили, обучени да плуват, и то добре, но три мили са ужасно много, особено ако си ранен. Другите не трябваше да го изпускат от очи. Млечната киселина се натрупваше в ръцете и краката му, като отначало пареше леко, но заплашваше да се усили. Той забави ход, разтърси крака и едната си ръка, пое дъх и си каза: "Няма да се откажа. Никога." Щеше да се съсредоточи върху тази мисъл. Щеше да води отпред, да доведе останалите у дома, дори ако това го убие. Поведе ги през леките вълни, като редуваше ритниците и изпитваше истинска агония, заслушан в гласовете от миналото, гласовете на инструкторите, посветили живота си да помогнат на другите да освободят скрития дълбоко в сърцата и непроявен воински дух. *** Почти деветдесет минути по-късно чу пляскането на вълните по брега и при спадането на всяка виждаше как по плажа святкат фенерчета. Те означаваха, че там има хора. Слезли бяха да гледат огъня и експлозиите в морето и дори можеше да го видят. Тайната операция на Мур май щеше да се появи по заглавията на вестниците. Изруга и погледна назад. Хората зад него бяха изостанали доста, към петдесетина метра или повече – не можеха да плуват толкова бързо. Едва ги виждаше. Когато стъпи с босите си крака на пясъчното дъно, Мур беше напълно изтощен, изразходвал всичките си сили в Арабско море. Каяни продължаваше да припада и да се свестява, когато Мур го изтегли от водата на плажа и извика на петимата или шестима селяни около себе си да потърсят помощ. В далечината пламъците продължаваха да осветяват ниските облаци, които изглеждаха като на негатив, но силуетите на двата кораба вече ги нямаше – само изтеклият от тях мазут догаряше. Мур извади телефона си, но той не работеше. Реши да си вземе непромокаем модел за следващото нападение от подводница. Поиска телефон от един от селяните – двадесетина-годишен хлапак с тънка брада. – Видях как корабът избухна – каза задъханият младеж. – И аз – рязко отвърна Мур. – Благодаря за телефона. – Дай го на мен – викна Каяни от брега със слаб глас, но сякаш с много по-ясно съзнание. – Чичо ми е полковник от армията. Ще ни докара хеликоптер до час. Така е най-бързо. – Вземи тогава – каза Мур. Той беше гледал картите и знаеше, че до най-близката болница има много път с кола. Срещата нарочно се провеждаше срещу рядко населен крайбрежен район. Каяни се свърза с чичо си, който обеща веднага да ги прибере. Обади се и на командира си, за да организира спасяването на хората в морето, но пакистанската брегова охрана нямаше хеликоптери, а само китайски корвети и патрулни катери, които нямаше да пристигнат по-рано от сутринта. Мур се загледа в морето, във всяка вълна, за да търси оцелели. Изминаха пет минути. След това десет. Не виждаше нищо. Жива душа нямаше там. Можеше със сигурност да се предположи, че при тази кръв и части от тела, пръснати из водата като някаква безбожна манджа, са пристигнали акулите. И то бързо. А и може би раните на останалите живи са се оказали твърде силна примамка. Едва след половин час Мур забеляза първото тяло, което се носеше безжизнено по вълните. Много други щяха да го последват. *** Измина повече от час, преди от северозападното небе да се появи един Ми-17 с ревящи турбодвигатели и с ротори, чието свистене във въздуха се отразяваше от хълмовете. Вертолетът беше специално разработен от Съветския съюз за войната в Афганистан и бе станал символичен в този конфликт – небесен Голиат, убиван с камък от прашка. Пакистанската армия разполагаше с почти сто такива машини, а Мур знаеше тази малка подробност, защото след няколко пътувания с тях научи от оплакващите се пилоти, че това са руски боклуци, които се чупят след всеки полет и че пакистанската армия има почти сто летящи железни ковчега. Леко притеснен, Мур се качи на вертолета и двамата с Каяни заминаха в правителствената болница "Синд" в предградието на Карачи Лиакуатабад. По време на полета бордовият лекар им даде обезболяващи и от оцъклен погледът на Каяни стана по-спокоен. Кацнаха призори. *** Мур слезе от болничния асансьор на втория етаж и отиде в стаята на Каяни. Вече два часа се намираха в болницата. Лейтенантът щеше да се хвали пред мадамите с хубав боен белег. И двамата бяха силно обезводнени, когато излязоха на брега, и в лявата ръка на лейтенанта стоеше забита иглата на система за вътрешновенозно вливане на течност. – Как си? Каяни вдигна ръка и докосна бинта на главата си. – Още имам главоболие. – Ще мине. – Нямаше да успея да се върна сам. Мур кимна. – Силно се удари и загуби кръв. – Не знам какво да кажа. Благодаря не е достатъчно. Мур отпи дълга глътка от бутилката вода, която му беше дала една от сестрите. – Забрави за това. На вратата се появи една фигура и Мур се обърна. Там стоеше Дъглас Стоун, колега от Агенцията, който гладеше мръсносивата си брада и гледаше към него над очилата си. – Трябва да тръгвам – каза Мур. – Господин Фредриксън, чакайте. Мур се намръщи. – Мога ли да се свържа с вас? – Да, защо? Каяни погледна Стоун и сви устни. – А, той е окей. Добър приятел е. Лейтенантът се поколеба още няколко секунди, а после каза: – Просто искам да ви благодаря... някак. Мур взе тефтера и химикала от масичката до леглото и написа адреса на електронната си поща. Лейтенантът стисна листчето силно в ръка. – Ще се обадя. Мур сви рамене. – Добре. Излезе в коридора, зави рязко встрани от Стоун и процеди през зъби: – Е, Дъг, кажи ми какво стана, мамицата му? – Знам, знам – отвърна Стоун с обичайния си успокоителен тон, но Мур нямаше настроение за това. Не и в този момент. – Убедихме индийците, че срещата ще е чиста. Те трябваше да преминат в пакистанските териториални води. Много се притесняваха от това. – Казваха ни, че пакистанците са се погрижили за всичко. – Кой е изпял? – Говори се, че командирът на подводницата не бил получил заповедта да остане в пристанището. Някой забравил да издаде тази заповед. Командирът минал по обичайния си патрулен маршрут и решил, че е попаднал на някаква схватка. Казва, че многократно питал кои са корабите пред него, но без отговор. Мур се изсмя. – Е, не мога да кажа, че сме го търсили, а като го видяхме, беше късно. – Командирът казва също, че видял как индийците извеждат затворници на палубата. – Значи е бил готов да стреля и по своите хора, а? – Кой знае. Мур спря рязко, извърна се и изгледа мъжа пред себе си. – Единственият затворник при тях беше нашият човек. – Макс, не те разбирам. – Ела да плуваме три мили. Тогава ще разбереш. Стоун свали очилата си и разтърка очи. – Виж, и по-лошо можеше да е. Можеше ние да сме на мястото на Слейтър и О'Хара и да се чудим как да се извиним на индийците, като в същото време ги убедим да не взривяват Исламабад. – Хубаво би било – защото сега отивам там. 1. РЕШЕНИЯ Хотел "Мариът" Исламабад , Пакистан Три седмици по-късно Лейтенант Максуд Каяни намери начин да се отплати на Мур за това, че спаси живота му – отправи покана за среща между него и своя чичо, полковника от пакистанската армия Саадат Ходай. Когато пристигна в Исламабад, Мур намери интригуващото писмо на лейтенанта във входящата кутия на имейла си. Чичото на Каяни, същият, който уреди вертолета, споменал на племенника си за своята вътрешна борба, породена от криза от етичен характер. Имейлът не разкриваше точния характер на кризата на полковника, но лейтенантът твърдеше, че тази среща може да е безкрайно полезна на Мур и на чичо му. След няколко седмици срещи и словесни схватки Мур заподозря, че Ходай вероятно знае кои хора на високи постове в армията са симпатизанти на талибаните. Изпи няколко литра чай с полковника, докато опитваше да го убеди да му разкаже какво знае за проникването на талибаните в северозападните племенни територии на страната и по-конкретно в района, познат като Вазиристан. Полковникът не искаше да се ангажира и да преминава тази линия. Мур се дразнеше. Тази безизходна ситуация го оставяше в задънена улица. Полковникът не само се тревожеше заради възможните проблеми за семейството си, но се оказваше в ситуация, в която трябваше да отстоява личното си убеждение, че не бива да говори лошо или по друг начин да предава своите колеги и другари, дори ако са нарушили клетвата си към Пакистан и към обичаната от него армия. Но разговорите с Мур накрая го доведоха до ръба на пропастта. Кого друг, ако не него? След това една вечер полковникът се обади и каза, че е съгласен да говори. Мур го взе от дома му и го докара в хотела, където трябваше да го срещне с колегите си. Спряха на паркинга за гости. Ходай тъкмо беше навършил петдесет години и в гъстата му, ниско подстригана коса вече се виждаха сиви нишки. Очите му изглеждаха уморени, а върху изпъкналата му брадичка имаше половин сантиметър снежнобяла брада. Носеше цивилни дрехи, панталон и риза, но обувките на военен го издаваха. Телефонът му "Блекбери" се намираше в плътен кожен калъф, който той нервно премяташе с палец и среден пръст. Мур посегна към вратата, но Ходай вдигна длан. – Чакайте. Казах, че съм готов, но може би ми трябва още време. Полковникът беше учил английски език в гимназията, а след, това и в университета "Пенджаб" в JIaxop, откъдето имаше бакалавърска степен по инженерство. Говореше със силен акцент, но притежаваше богат речник и впечатляващ и властен тон. Мур разбираше защо така бързо се е издигнал. Човек не можеше да не се поддаде на гласа му и затова Мур се отпусна, свали ръка от вратата и каза: – Готов сте. И ще си простите един ден. – Вярвате ли си? Мур отметна няколко кичура коса от очите си, въздъхна и отговори: – Иска ми се. Мъжът се усмихна слабо. – Вашето бреме е не по-леко от моето. – Много неща си въобразявате. – Познавам кой е бивш военен. А и предвид сегашната ви работа, ще кажа, че и вие сте видели доста неща. – Може би. Въпросът за вас е кое бреме е по-тежкото? Да направите нещо? Или да бездействате? – Все още сте млад, но смея да кажа, че сте надраснали годините си. – Знам какво имате предвид. Полковникът вдигна вежди. – Имам ли думата ви, че семейството ми ще е напълно защитено? – Не е нужно да питате повече за това. Вашите действия ще спасят живота на много хора. Разбирате ме. – Разбирам. Но не рискувам само себе си и кариерата си. И талибаните, и колегите ми са безжалостни. Безпощадни. Още се притеснявам, че дори и вашите приятели няма да помогнат, въпреки уверенията ви. – В такъв случай няма да ви уверявам повече. Избирайте. И двамата знаем какво ще стане, като се качите горе. Това е поне един предсказуем резултат. – Прав сте. Не мога да седя повече. Онези няма да диктуват как да действаме. Не могат да ни лишат от нашата чест. Никога. – Е, ще ви напомня, че предложението да заведем семейството ви в САЩ все още важи. Там можем да ги защитаваме по-добре. Полковникът поклати глава и разтри слепоочията си. – Не мога да обърквам живота им. Синовете ми сега са в гимназия. Жена ми тъкмо я повишиха. Тя работи в технологичния център до нас. Пакистан е нашият дом. Никога няма да си тръгнем оттук. – Тогава ни помогнете да направим страната ви по-добра. По-безопасна. Ходай вдигна глава, погледна Мур и каза с широко отворени очи: – Как бихте постъпили на мое място? – Нямаше да искам терористите да победят чрез моето бездействие. Това е най-трудното решение в живота ви. Знам го. Не се отнасям лековато. Представа нямате колко ви уважавам за това... и за куража да го сторите. Вие искате справедливост. Така че, да, на ваше място щях да отворя вратата на тази кола и да се срещна с моите приятели – хайде да възстановим честта на пакистанската армия. Ходай затвори очи и дишането му се учести. – Говорите като политик, господин Мур. – Може би, но разликата е, че истински вярвам в думите си. Ходай се усмихна слабо. – Човек би си помислил, че преди да идете в армията, сте живели привилегирован живот. – Не и аз – отговори Мур и се замисли за миг. – Готов ли сте, полковник? Полковникът затвори очи. – Да, готов съм. Излязоха от колата и прекосиха паркинга, като тръгнаха по рампата между широките тенти, които водеха към главния вход на хотела. Мур оглеждаше пътя, паркинга, а дори и покривите на сградите от другата страна на улицата, но всичко изглеждаше спокойно. Подминаха облегналите се на капаците на колите си шофьори на таксита, които пушеха мълчаливо. Кимнаха на младите камериери, които се мотаеха около малката рецепция и кутията на стената, в която висяха дузина ключове. Влязоха в хотела, минаха край новопостроената противобомбена стена и край контролния пункт на охраната, където ги провериха за бомби и оръжие. След това поеха по белите като слонова кост мраморни плочи, които блестяха и се простираха до богато украсените гишета с облечените в тъмни костюми портиери. От лявата им страна един брадат мъж в бял памучен костюм свиреше тиха мелодия на малък роял. Пред гишето стояха няколко души – бизнесмени според Мур. Иначе хотелът беше тих, спокоен, подкупващ. Кимна рязко към Ходай и двамата прекосиха фоайето към асансьорите. – Имате ли деца? – запита Ходай, докато чакаха. – Не. – Иска ли ви се да имате? – Това е като от друг живот. Много пътувам. Не мисля, че ще е справедливо. Защо питате? – Защото се стараем да направим света по-добър за тях. – Прав сте. Може би някой ден. Ходай протегна ръка и сложи длан на рамото на Мур. – Не им давайте всичко. Ще съжалявате. Станете баща и светът ще се превърне в различно място. Мур кимна. Искаше му се да може да разкаже на Ходай за многото жени през годините, за връзките, до една провалени заради кариерата му във ВМС и в ЦРУ. Имаше разлика в разводите, но някои казваха, че сред тюлените те достигат деветдесет процента. В края на краищата, колко жени могат да се омъжат за мъж, когото почти няма да виждат? Бракът заприличваше на любовна афера – и една от бившите приятелки на Мур му беше предложила точно така да направят. Тя искаше да се омъжи за друг, но да продължи връзката си с него само защото той я разсмиваше и ѝ даваше тръпката, което другият не можеше, но пък ѝ осигуряваше финансова подкрепа и емоционално убежище. Със съпруг и с гадже тюлен тя щеше да получи най-хубавото от двата свята. Не, Мур не искаше да играе тази игра. И за съжаление, беше спал с твърде много проститутки, стриптийзьорки и откачили от пиене жени, за да им знае броя, а напоследък животът му не включваше партньорки и едната възглавница на леглото в хотелските стаи винаги оставаше празна. Майка му продължаваше да го моли да си намери някое хубаво момиче и да се задоми. Той отговаряше със смях, че задомяването не е възможно, което означаваше, че не е възможно да си намери момиче. Майка му беше го запитала дали не осъзнава, че е егоист. Той беше отговорил, че е така – разбира желанието ѝ да има внуци, но работата му изисква прекалено много от него и се страхува, че да си отсъстващ баща е по-лошо, отколкото изобщо да не си баща. Тя му беше казала да млъква. А той – че най-после си е намерил място след всичката болка, която ѝ е причинил. И не можеше да се откаже. Никога. Искаше да сподели всички тези мисли с Ходай като със сродна душа, но звънецът се обади и асансьорът пристигна. Влязоха и когато вратите се затвориха, полковникът леко пребледня. Качиха се мълчаливо до петия етаж, вратите се отвориха и Мур бързо забеляза силуета на един мъж на вратата на стълбището в отсрещния край на коридора – пакистански служител на ОРС (обединената разузнавателна служба). При вида на притиснатия до ухото му мобилен телефон Мур бръкна в джоба си за своя телефон, за да се обади на другите, че е на вратата, но се досети, че остави телефона си в колата. По дяволите. Стигнаха вратата, Мур почука и каза: – Аз съм, момчета. Вратата се отвори и една негова колежка, Реджина Харис, покани Ходай да влезе. Дъглас Стоун също стоеше на вратата. – Оставих си телефона в колата – каза Мур. – Веднага се връщам. Тръгна по коридора и забеляза втори агент до асансьора. Умен ход – сега ОРС контролираше целия пети етаж. Мъжът до асансьора беше нисък, с мършаво лице и големи кафяви очи и разговаряше нервно по телефона. Носеше синя риза, кафяв широк панталон и черни маратонки, а на вид приличаше повече на гризач, отколкото на човек. Когато го забеляза, мъжът свали телефона от ухото си и тръгна обратно по коридора към стълбището, което озадачи Мур. Направи още няколко крачки, след което се закова на мястото си и рязко се извърна към стаята. Експлозията разтърси коридора, като го изпълни с пламъци и планина от отломки, които попадаха между Мур и асансьора и го накараха да падне по задник. След това от стаята излезе дим на гъсти облаци, които се понесоха по коридора. Мур се завъртя, облегна се на ръце и колена, като ругаеше задъхано и стискаше парещите си очи, а във въздуха се понесе воня от бомбата. Мислите му препускаха, връщаха се на всяко от опасенията на полковника, които сякаш сега се проявиха под формата на експлозия. Мур предположи, че Ходай и колегите му са разкъсани и това го накара да скочи на крака и да затича по опразненото стълбище... И след онова копеле, което избяга. *** Гонитбата не му остави време да изпитва вина, за което Мур се чувстваше благодарен. Ако спреше дори за секунда, за да размишлява над факта, че той беше убедил Ходай да "постъпи правилно", само за да причини смъртта му по невнимание на своя екип, щеше да се прекърши. И тук може би се криеше най-голямата слабост на Мур. В един следоперативен доклад го описваха като "изключително емоционален мъж, който е дълбоко загрижен за колегите си", а това, разбира се, обясняваше защо не спира да го спохожда споменът за едно лице от миналото му на тюлен от ВМС и сега внезапната смърт на Ходай му напомни за онази нощ. Мур се озова с трясък на стълбището и забеляза мъжа, който тичаше надолу. Стиснал зъби, Мур се спусна след него, като си помагаше с парапета, за да прескача по три-четири стъпала наведнъж, и ругаеше, че пистолетът му е в колата. Бяха получили разрешение да ползват хотела за срещата си, но охраната и местната полиция имаха категорично мнение за оръжието им: в сградата такова не се допуска. По този въпрос не можеше да се преговаря и макар Мур и колегите му да имаха достъп до различни видове оръжие, което охраната нямаше да забележи, бяха решили да се съобразят с искането, за да не рискуват да обтегнат още повече и без това напрегнатите отношения. Налагаше се да смята, че онзи е минал през охраната от ОРС и че не е въоръжен. Но Мур също така беше смятал, че хотелската им стая е безопасно място за срещи. Избрали бяха една от четирите свободни стаи на петия етаж с изглед към улицата, за да могат да наблюдават гостите и трафика. Всяка рязка промяна значеше, че ще се случи нещо, и наричаха това система за ранно предупреждение за прозорливите. Може и да нямаха куче, обучено да търси бомби, но пък бяха сканирали стаята за електронни устройства и вече няколко седмици я ползваха без инциденти. Фактът, че онези са успели да вкарат експлозиви, вбесяваше Мур и му късаше сърцето. Тъй като Ходай премина през охраната без проблеми, Мур смяташе, че не носи микрофон... освен, разбира се, ако самият контролен пункт не е фалшив и ако хората в него не работят за талибаните... Дребосъкът, който бягаше доста бързо, с около шест секунди преднина пред Мур, слезе на първия етаж и с трясък отвори вратите към фоайето. След време, колкото да си поеме дъх два пъти, Мур изхвърча през същата врата, изви глава наляво към главното фоайе, а после надясно към дълъг коридор, който водеше през спацентъра, фитнес залата и паркинга в задната част на хотела до голяма площ с дървета. Междувременно в хотела цареше хаос, виеха сирени, охраната крещеше, а служителите тичаха във всички посоки, особено след като смрадливият дим от експлозията се запросмуква в системата за кондициониране на въздуха. Като погледна бързо през рамо, мъжът се втурна към вратата в мига, когато Мур се извъртя и се спусна след него, и привлече вниманието на двама от служителите, които го посочиха с пръсти и се развикаха за охрана. Това беше добре. Мур скъси разстоянието, когато онзи вдигна ръце и блъсна вратата в края, за да я отвори, преди да изчезне навън. След три, две, една секунди Мур блъсна вратата, изстена и обгърнат от хладния вечерен въздух, видя мъжа, който тичаше към същия паркинг, където се намираше и неговата кола. Всъщност това беше най-добрият изход заради горичката, но пък така щяха да минат край колата на Мур и скрития в нея пистолет. Гневът на Мур най-после стигна до мускулите му. Оня нямаше да се измъкне. Тук вече не ставаше въпрос за решение или цел, а за студен и солиден факт. Мур вече си представяше как ще го залови, всичко беше само въпрос на време. Както очакваше, жертвата му нямаше неговата физическа издръжливост и започна да се забавя, когато достигна прага на въздействие на млечната киселина, но Мур можеше да изкара още много време, преди да стигне своята граница... и затова се спусна след онзи като вълк и с ритник в долната част на левия крак го събори на тревата точно преди асфалта. Имаше стара и добре позната поговорка за бойната техника муай тай: "Ритникът губи пред удара, ударът губи пред коляното, коляното губи пред лакътя, лакътят губи пред ритника." Е, този задник сега загуби всичко пред ритника на Мур, който го хвана за ръцете и се намести върху него, като го затисна с тяло. – Не мърдай. Свършено е с тебе! – каза му той на урду – най-често използвания език в този град. Мъжът вдигна глава в опит да се съпротиви на захвата на Мур, но след това отвори широко очи и уста в... какво? Ужас? Шок? Зад тях се чу гръм. Познат. Ужасяващо познат... В почти същия миг главата на мъжа избухна и обсипа Мур с кръв, но в същото време предизвика инстинктивна реакция – реакция от мускулна памет, а не осмислена, просто за самосъхранение, при която той отскочи от мъжа и се претърколи настрани. Изстена, но продължи да се търкаля, като все още тялото му се подчиняваше напълно на волята, защото не можеше да забрави обучението при тюлените и реагираше по необходимия начин. Пушката изгърмя още два пъти, като куршумите се забиваха в земята на не повече от петнадесет сантиметра от тялото на Мур, който се завъртя на ръце и колене, изправи се и се втурна към колата си на десет метра от него. Онези стреляха с руска снайперска карабина "Драгунов". Мур не се съмняваше в това. Самият той беше стрелял с такава, гледал бе как други стрелят и го бяха обстрелвали с нея. Оръжието имаше обхват от осемстотин метра, а при умел стрелец и до хиляда и триста. Пълнителят с десет патрона позволяваше на стрелеца да работи дълго време. Поредният куршум проби дупка във вратата на шофьора, докато Мур успее да бръкне в джоба си и да натисне дистанционното, при което колата изпиука. Той заобиколи колата, за да се скрие от снайпериста, и отвори вратата на пътника. Предното стъкло се раздроби на парчета от поредния куршум. Мур извади от жабката своя пистолет "Глок 30" калибър .45 с гравиран отстрани надпис "AUSTRIA". Заобиколи вратата, огледа дърветата и хотела отвъд тях и забеляза стрелеца, залегнал на покрива на двуетажния технологичен център до основната сграда. Снайперистът носеше черно вълнено кепе, но лицето му се виждаше ясно. Тъмна брада. Широки очи. Широк нос. И пушката "Драгунов" със закачения за нея оптичен прицел и голям пълнител, която стрелецът вдигна нагоре и я облегна върху лакътя си на перваза. Погледите им се срещнаха и снайперистът изстреля бързо три куршума, които удариха вратата, а Мур изтича зад колата, към страната на шофьора. Но в мига, когато отекна третият изстрел, Мур стана рязко и опрял с лявата си длан ръката, която стискаше пистолета, отвърна на огъня, а куршумите му се забиха в бетона на сантиметри от снайпериста, който се намираше на около четиридесет метра от колата. На такова разстояние пистолетът не можеше да стреля точно, но Мур сметна, че в момента снайперистът не прави балистични изчисления, а само се прикрива от куршумите. Четирима от охраната на хотела влязоха тичешком в паркинга и Мур посочи с ръка и викна: – Ето там е! Наведете се! Един от онези се втурна към Мур, докато останалите се скриха зад няколко други паркирани коли. – Не мърдай! – заповяда охранителят и в този момент снайперистът пръсна главата му. Един от другите охранители закрещя нещо по радиостанцията си. Когато Мур обърна поглед към сградата, забеляза снайпериста, който слизаше бързо и плавно като паяк по стълба в далечния източен край. Мур затича по пътеката, по която се редуваха циментова и чакълена настилка. Една тясна алея между технологичния център и редицата малки едноетажни офиси зад него водеше на северозапад към шосе "Ага хан" – главната магистрала пред хотела. По алеята се носеше сладък мирис на свинско, тъй като отворите на вентилаторите на хотелската кухня се намираха тук, и стомахът на Мур изкурка, въпреки че едва ли можеше сега да мисли за храна. Без да забавя ход, той сви наляво с насочен напред пистолет и видя на двадесетина метра пред себе си един микробус "Тойота", чийто двигател работеше на празен ход, а от вратата зад шофьора и тази на пасажера се виждаха двама мъже с автомати. Снайперистът изтича към колата и скочи на задната седалка в мига, в който мъжете вдигнаха пушките си към Мур, който имаше само две секунди да се хвърли към една малка ниша, когато тухлите около него се раздробиха от куршуми. Два пъти опита да надникне, за да види номера, но онези стреляха без прекъсване и спряха едва когато колата зави по главния път. И изчезна. Мур се втурна назад към своята кола, взе телефона си и с разтреперани пръсти понечи да набере номер. Но спря и се облегна на колата, когато го наобиколиха още хора от охраната, а шефът им настояваше за обяснения. Мур трябваше да се обади за микробуса, да уреди някой да го следи от въздуха. Трябваше да каже какво се случи. Всички бяха мъртви. Но можеше само да си поема дъх. Село Сайдпур Исламабад , Пакистан Три часа по-късно Сгушено в хълмистия район Маргала над Исламабад, село Сайдпур предлагаше приятна гледка към града и привличаше постоянен поток туристи, търсещи онова, което някои пътеводители наричаха "душата" на Пакистан. Според тях тя се намираше в Сайдпур. Но ако градът имаше душа, тя току-що беше станала по-черна. Стълбове дим се издигаха от хотел "Мариът" и очертаваха линии в звездното небе, а Мур стоеше на балкона на къщата си и ругаеше. Взривът не само съсипа тяхната стая, но и съседните отляво и отдясно и преди някой да успее да доближи района, покривът в тази част на сградата рухна. С помощта на трима други оператори, повикани да обезопасят района, както и специален екип от съдебни медици и криминолози, Мур беше успял да се разбере с частната охрана на хотела, с местната полиция и с петимата човека от различни разузнавателни служби, и в същото време постоянно да подава подвеждаща информация на репортерите от "Асошиейтед Прес". Канали като Си Ен Ен получиха и излъчиха новината, че в хотела е избухнала бомба на талибаните и че терористите поемат отговорност, защото отмъщават за убийството от страна на шиити на членове на екстремистката сунитска съюзническа група, известна като "Сипах-е-Сахаба". Един полковник от пакистанската армия попаднал случайно на мястото на експлозията. Мур смяташе със сигурност, че с тези трудни за запомняне имена и неясни обстоятелства историята ще расте и става все по-объркана. Колегите му в стаята нямаха нищо, което би ги идентифицирало като служители на ЦРУ. Обърна се с гръб към балкона и си спомни думите: "Не мога да обърквам живота им. Синовете ми сега са в гимназия. Жена ми тъкмо я повишиха. Тя работи в технологичния център до нас. Пакистан е нашият дом. Никога няма да си тръгнем оттук." Мур стисна каменния парапет, наведе се над него, въздъхна и повърна. Стоеше, облегнал чело на едната си ръка, и чакаше всичко да отмине, да излезе докрай, въпреки че бомбата всъщност върна нещата назад. От години се опитваше да потисне спомените, да ги овладее през безбройните безсънни нощи, да не се съгласи с лесното решение и да удави болката в пиене... И през последните няколко години почти вярваше, че се е справил. И сега това. Познаваше колегите си само от няколко седмици и не успя да изгради с тях други отношения освен професионалните. Да, чувстваше се ужасно заради загубата им, но най-силно страдаше за Ходай, разкъсания полковник... Мур беше научил много за него и усещаше тази загуба като значителна. Как щеше да реагира племенникът на Ходай на смъртта на чичо си? Лейтенантът мислеше, че ще помогне на двамата, и макар да е знаел, че Ходай се излага на опасност, ако говори с Мур, вероятно не е предполагал изобщо, че може да убият чичо му. Мур беше обещал да защитава Ходай и семейството му. Но се провали на всички нива. Когато полицията дойде в къщата на Ходай преди час, намериха съпругата и децата му заклани, а агентът, който трябваше да ги пази, липсваше. Талибаните имаха толкова добри връзки, толкова добре познаваха пулса на града, че Мур и хората му почти не можеха да свършат някаква истинска работа. Разбира се, в него говореше депресията, но талибаните имаха очи и уши навсякъде и колкото и да се стараеше да се слее с местните, като си пусне брада, облича се като тях и говори на техния език, онези знаеха кой е той и какво цели. Избърса устата си и се изправи, загледан отново към града, към неподвижния дим, към светлините, които мигаха на хоризонта. Пое си дъх, събра кураж и прошепна: – Съжалявам. *** Няколко часа по-късно Мур разговаряше по видеоконферентна връзка с Грег О'Хара, заместник-директор на Националната служба за подривни операции на ЦРУ. О'Хара изглеждаше в добра форма за петдесетте си години, със сивочервеникава коса и уголемени от очилата сини очи, които гледаха твърдо. Той обичаше златистите вратовръзки и сигурно имаше сто. Мур разказа накратко случилото се и решиха да поговорят отново сутринта, след като другите екипи приключат своите разследвания и пратят информация за онова, което са видели. Прекият началник на Мур, шефът на Отдела за специални дейности, също щеше да участва в разговора. Един от местните контакти на Мур, Исрар Рана, оператор, когото сам той откри след последните две години в Афганистан и Пакистан, дойде в къщата. Двадесет и пет годишният колежанин Рана имаше остър ум, слабо като на пиле тяло и страст към крикета. Чувството за хумор и момчешкият чар му позволяваха да събира забележително много информация за Управлението. Това и миналото му – произхождаше от фамилия, прочула се през миналия век със славните си воини и умели бизнесмени – го правеха почти идеалният оператор. Мур се свлече в един фотьойл, а Рана застана до канапето. – Благодаря, че дойде. – Няма проблем, Пари. Така Рана наричаше Мур – и в това имаше логика. За услугите си младежът получаваше добри пари. – Искам да знам откъде е изтекла информация. От самото начало ли сме се провалили? Армията ли ги очисти, талибаните ли, или и едните, и другите заедно? Рана поклати глава и направи гримаса. – Ще опитам всичко възможно. Но засега нека ти дам едно питие. Ще ти помогне да заспиш. Мур махна с ръка. – Нищо няма да ми помогне да заспя. Рана кимна. – Ще се обадя до някои хора. Може ли да използвам компютъра? – Ето там е. Мур отиде в спалнята и не след дълго осъзна, че греши. Изтощен, той се унесе в сън, като имаше чувството, че плува върху черни вълни, и в един момент сърцето му, което тупаше като перките на хеликоптер, го накара да подскочи и да стане, облян в студена пот. Огледа се, въздъхна и се свлече обратно върху възглавницата. Половин час по-късно седеше в колата си на път обратно към хотела. Погледна към разбитата сграда, след това към технологичния център отсреща. Намери човек от охраната на центъра и заедно с двама местни полицаи уреди да го пуснат вътре. Отидоха до покрива, откъдето Мур беше успял да вземе гилзи от снайпериста, за да ги изпрати за снемане на отпечатъци. Той беше получил откровение, нещо като видение, когато мислите му преминаваха границата на съзнанието и съня, защото въпросът как онези са вкарали експлозивите в стаята не го оставяше на мира, докато не се замисли за едно много нискотехнологично решение на проблема. Сега само трябваше да намери доказателство. Отиде до ръба на покрива и освети бавно с фенерчето покритите със спечена прах бетон и желязо... докато намери онова, което търсеше. Отделът за специални действия към Националната служба за подривни мероприятия се управляваше от бивши военни и провеждаше недоказуеми тайни операции на чуждестранна територия. Отделът включваше поделения за сухоземни, морски и въздушни операции. Първоначално Мур постъпи в отдела за морски операции, както повечето тюлени, но после го наеха в сухопътния отдел и прекара няколко години в Ирак и Афганистан, където с помощта на безпилотни самолети "Предатър" проведе отлични разузнавателни операции за изстрелване на ракети "Хелфайър" по многобройни талибански цели. Мур не се беше поколебал да иде в отдела за сухопътни операции и знаеше, че ако има нужда от морски акции, ще го повикат. Оперативните задачи се определяха от хората в офиса, а не от операторите на терен. Отделът имаше към двеста агенти, пилоти и други специалисти, които в екипи до шест души, а доста често и сами, изпълняваха "черни" и други тайни операции с помощта на "шеф" и/или "водещ офицер", стоящи обикновено далеч от неприятностите. Операторите от отдела преминаваха обстойно обучение по саботаж, антитероризъм, спасяване на заложници, оценка на щетите от бомби, отвличания и спасяване на хора и материална част. Отделът дължеше съществуването си на Управлението на стратегически служби (УСС), организирано още през Втората световна война от обединеното командване на американската армия под прякото наблюдение на президента Франклин Рузвелт. В повечето случаи УСС работеше без контрол от военните, което по онова време пораждаше доста съмнения и скептицизъм. Говореше се, че генерал Макартър никак не искал да допусне хора от УСС да работят в театъра на неговите операции. Затова след края на войната и закриването на УСС беше създадено ЦРУ съгласно Закона за националната сигурност от 1947 г. Мисиите, които не биваше да се свързват с ЦРУ, се поемаха от полувоенната група на Управлението – Отдела за специални действия, който всъщност беше прекият наследник на УСС. Шефът на Отдела за специални действия Дейвид Слейтър, чернокож с изпъкнали челюсти и двадесетгодишен стаж в морската пехота, се присъедини към предобедната видеоконференция със заместник-директор О'Хара. Двамата мъже гледаха Мур от неговия компютър в кухнята на къщата в село Сайдпур. – Съжалявам, че не можахме да се свържем вчера. Бях в самолет за Щатите – каза Слейтър. – Всичко е наред, сър. Благодаря, че се присъединихте. О'Хара пожела добро утро на Мур. – С пълното ми уважение към вас ще кажа, че в това утро няма нищо хубаво. – Разбираме те – отговори О'Хара. – Загубихме отлични хора и разузнавателна мрежа, която градихме с години. Мур направи гримаса, но не каза нищо. – Какво знаете дотук? – Намериха Харис и Стоун в отломките. Или поне каквото е останало от тях. Галахър, който се намираше в къщата на Ходай, още е в неизвестност. Сигурно е в някое мазе или пещера, защото няма сигнал от радиофара в рамото му. Онзи, когото ти догони, очевидно е бил добре обучен, но от ниските нива. Мур поклати глава с отвращение. – Смятате ли, че Ходай е имал микрофон? – Възможно е – отговори Слейтър. – И аз смятам, че е носел. Мисля, че контролният пункт във фоайето е бил фалшив и контролиран от онези. И да е имал микрофон, рентгенът нямаше да го открие. Затова Ходай премина, без да активира системата. Може да са го заплашвали, да са му казали, че ако не ни взриви, ще убият семейството му, което и без това направиха. – Това е доста добра версия – обади се О'Хара. Мур изсумтя. – Но не е станало така. – Какво искаш да кажеш? – запита Слейтър. – Охраната на хотела е доста добра, поне досега. Според мен са използвали някой от камериерите да вкарат бомбите в съседна стая. – Чакай малко – прекъсна го Слейтър. – Как са вкарали бомбите в хотела все пак? Не са ги мъкнали през главния вход, нали? Мур поклати глава. – Влезли са в съседната сграда, технологичния център, където се намираше и снайперистът. Там охраната е по-слаба и може би се подкупва по-лесно. Бомбите са пренесени по въжена линия с макари между двата покрива. – Шегуваш се – възкликна О'Хара. – Не. Качих се на покрива на технологичния център и видях къде са опънали въжетата. След това отидох до хотел "Мариът" – и там на ръба на покрива имаше същите белези. След малко ще изпратя снимките, които направих. В тихия глас на О'Хара се долови разочарование: – Това е смешно просто. – И сигурно там е бил нашият проблем: търсим сложните неща, а онези използват пръчки и камъни. Ако са били прекалено дръзки, сигурно са щели да опитат направо да хвърлят бомбите от онази сграда... – каза Мур и отново поклати глава. – Значи стаите около вашата са били наети от хора, които изобщо не са идвали там – заключи О'Хара. – Точно така. Някой отвътре се е погрижил да бъдат записани като заети, но да са празни. Местните полицаи би трябвало да могат да хванат кучия син, който го е уредил. В момента Рана търси информация. – Добре звучи – отговори О'Хара. – Но засега бихме искали да те изкараме оттам. Мур си пое дъх и затвори очи. – Вижте, знам, че смятате, че аз съм допуснал да се случи така... пропуск в сигурността, но всичко беше чисто. Всичко бях проверил. Всичко. А сега... нека довърша тази задача. Моля ви. Искаше да им каже, че трябва да го направи заради себе си, но не намираше думи. – Трябваш ни тук. Мур рязко отвори очи. – Тук? В Щатите ли? Слейтър се обади: – Вчера следобед няколко офицери от батальона на Ходай са снимани с човек, когото разпознахме като Тито Ламас – известен бос от картела "Хуарес". С тях има двама неидентифицирани мъже, вероятно талибани. Ще получиш снимките след миг. – Значи имаме корумпирани офицери от армията на Пакистан, човек от мексикански наркокартел и талибани – каза Мур. – Определено несвета троица. Слейтър кимна. – Макс, ти познаваш доста от играчите в Близкия изток. Имаш необходимия опит. Искаме да надзираваш на терен една нова съвместна група. Мур свъси вежди объркан. – Това какво е...повишение след всичко станало? Искам да кажа, след две седмици трябваше да ме повишат в звание... – Този въпрос го обсъждаме от доста време и името ти винаги е в началото на списъка. И не е слязло оттам – отвърна Слейтър. Но Мур продължаваше да клати глава. – Двамата в коридора... смятах, че са агенти на ОРС и че контролират достъпа до петия етаж. А те просто са пазели бомбите... – Точно така – обади се О'Хара. Той се наведе към камерата. – Трябва да знаем доколко мексиканските наркокартели играят заедно с афганистанските и пакистанските трафиканти. За твое успокоение ще кажа, че ще работиш по същия случай, но от друг ъгъл. Мур замълча, за да осмисли казаното. – Та как участват мексиканците, освен че са посредници и купувачи? О'Хара се облегна на стола си. – Това е въпросът, нали? Слейтър се прокашля и погледна някакви записки. – Основната ти задача ще е да разбереш дали тази връзка между талибаните и мексиканците цели само разширяване на пазара на опиум или има и друго, например опит на талибаните да създадат оперативна база в Мексико за по-лесен достъп до САЩ. – Казахте нещо за съвместна група. Кои други служби участват? Слейтър се ухили. – Цялата азбука: ЦРУ, ФБР, Агенцията за тютюна и огнестрелните оръжия, Митниците и гранична охрана и половин дузина по-малки и местни служби. Мур се потресе, като се замисли какво искат от него. – Господа, благодаря за предложението. – Не е предложение – изтъкна О'Хара. – Ясно. Вижте, дайте ми няколко дни да потърся убийците на Ходай и информация за Галахър. Само това искам. – Вече сме изпратили друг екип – обади се Слейтър. – Добре. Но нека опитам само още веднъж. О'Хара изпъшка. – Ние всички се провалихме тук. Не само ти. – Онези убиха полковника и избиха семейството му. А той беше добър човек. Постъпваше правилно. Дължим на него и на племенника му поне това. Не мога да си тръгна. О'Хара помисли, а после вдигна вежди. – Два дни. 2. ДВИЖЕНИЕ Някъде в джунглата Северозападно от Богота, Колумбия Хуан Рамон Балестерос изруга през зъби и посегна над подутия си от бира корем към мобилния телефон в джоба на късия си панталон. Белият му потник вече беше мокър от пот, а стиснатата между зъбите му незапалена пура "Кохиба" – подгизнала. Лятото се случи брутално и непрощаващо, с толкова влажен въздух, че човек имаше чувството сякаш се движи през самуни топъл хляб. Балестерос наближаваше четиридесетте, но тежкото бреме на неговата длъжност му докара дълбоки бръчки около очите, металносива брада и прегърбена стойка заради хроничната остра като мачете болка в гърба. Но физическите му проблеми го тревожеха най-малко. Четиримата млади мъже с огнестрелни рани в главите ангажираха цялото му внимание. Лежали бяха на земята почти цялата нощ и от ранната роса телата им блестяха. Мухите бръмчаха и кацаха по бузите им, миглите, отворените уста. Труповете вече се вкочаняваха и бяха освободили изпражненията си. Смърдеше ужасно и Балестерос извръщаше глава настрани, за да си поема дъх и да преглъща, за да не повърне. Екипът беше тук, за да подготви поредната подвижна лаборатория за кокаин, която не можеше да се нарече нито високотехнологична, нито хигиенична заради няколкото собственоръчно направени тенти, под които съхнеха цели планини листа от кока. Едната палатка се използваше като склад за бензин и сярна киселина, както и за останалите химикали, необходими за производството най-малко на хиляда килограма паста седмично. През годините Балестерос разхождаше някои от по-важните си клиенти из лагерите, за да им покаже трудния и многоетапен процес за направа на продукта. Фермерите, които отглеждаха кока, може и да използваха различни рецепти, но хората на Балестерос се нуждаеха от хиляда килограма листа, за да получат килограм паста. За пред клиентите показваха как се прави една десета от това количество. Мъжете запалваха градински тримери, за да надробят сто килограма листа и да прибавят към тях шестнадесет килограма морска сол и осем килограма варовик. Смесваха тези съставки с енергично газене и тъпчене, докато се получи черна, подобна на пръст смес, която изливаха в голям варел. Добавяха двадесет литра бензин и съставките оставаха така около четири часа. Мъжете след това се захващаха с друг варел, с накиснат материал, като източваха течността от него в кофа и изхвърляха целулозата и листата. Ценният продукт представляваше дрогата, която се извличаше от листата на коката и оставаше суспендирана в бензина. Следваха осем литра вода и осем чаени лъжички сярна киселина, като тази нова смес се разбиваше няколко минути чрез бъркане, а после се отливаше така, че утайката да остане на дъното. Към утайката се добавяше натриев перманганат и сода каустик в количества, колкото да я залеят. Течността вече добиваше млечнобял цвят и пастата на дъното се желираше. Оставащата течност се изцеждаше през марля, а пастата се оставяше да съхне на слънце до получаване на бледокафяв цвят. На Балестерос му струваше около хиляда щатски долара да произведе един килограм. След преработката на този килограм в кокаин на прах и транспортирането му до Мексико цената ставаше 10 000 долара. Когато същият този килограм достигнеше Съединените щати, се продаваше за 30 000 или повече на уличните банди, които го разреждаха с примеси, за да намалят чистотата му и да изкарат повече пари. Бандите продаваха своите продукти на грамаж и един килограм можеше да достигне или да надхвърли улична цена от 175 000 долара. А веднъж един купувач го беше питал защо се занимава с това. Не разбира ли, че някой тийнейджър в Лос Анджелис умира точно сега заради свръхдоза от произведеното от него вещество? Не разбира ли, че унищожава семейства и съсипва живота на хора по целия свят? Той не мислеше за тези неща и се смяташе за фермер, изминал дълъг път от времето, когато работеше в плантациите за кафе на своето семейство. Израсналият в Богота и завършил колеж във Флорида, Съединените щати, Балестерос се беше завърнал, за да създаде собствена ферма за органично отглеждане на банани, която се провали. Някои от приятелите му в бизнеса с банани го запознаха с няколко наркотрафиканти и както казват, останалото е история. За самия него това беше въпрос на оцеляване. След двадесет дълги години като производител на дрога и трафикант Балестерос береше плодовете на рисковото си начинание. Сега семейството му живееше сред бели европейци в заможен квартал в северната част на града, двамата му синове се справяха добре в гимназията, а жена му имаше всичко освен време с него. Той винаги отсъстваше "по работа" и се връщаше само през почивните дни за семейни събирания, църква и за някоя и друга игра на футбол със синовете си. Всъщност живееше в една къща в джунглата на около четвърт километър от тази лаборатория и до момента имаше отлични отношения с ФАРК, Революционните въоръжени сили на Колумбия полувоенната група, която му помагаше да разпространява и изнася своята продукция. Надяваше се, че хората му не са избити от членове на ФАРК. Между него и един полковник от ФАРК на име Диос имаше известно напрежение заради дребен спор за цени. И сега работниците на Балестерос лежаха екзекутирани в съня им, изглежда, с оръжие със заглушител. Набра телефона на Данте Коралес, неговия човек в Мексико, и почака младежът да отговори. – Обаждаш ми се само ако има проблем – каза Коралес. Но по-добре да няма. – Диос – отговори кратко Балестерос. – Добре. Сега гледай да не ме притесняваш повече. – Чакай. Не съм сигурен, че е Диос, но може би... Хлапето затвори. Балестерос беше се срещнал с Коралес само веднъж преди две години, когато членове на картела "Хуарес" дойдоха да видят как работи и да предложат охрана и работници, които да помогнат за увеличаване на производството. Коралес се оказа надменен младеж от новата порода наркотрафиканти без усет за историята или уважение към онези преди него. Тези млади sicarios се интересуваха повече от това да имат власт и имидж и да всяват страх, отколкото да изкарват пари. Мечтаеха да са в холивудски филми, смятаха се за Ал Пачино. Балестерос не ги харесваше, но трябваше да приеме помощта на картела, когато правителството затегна хватката си около него, и сега продаваше главно на тях. От друг лаконичен разговор по телефона с Коралес предишната седмица Балестерос знаеше, че самият шеф на картела ще бъде в страната скоро и че не бива да забавя следващата пратка. Изруга и тичешком се върна в къщата си, където изпрати двама души до лабораторията, за да приберат труповете. Пред къщата имаше четири стари камиона с брезентови чергила и друга група мъже товареше кашоните с банани и кокаин в тях. Като се опитваше да скрие яростта и отвращението, което изпитваше от труповете на убитите, Балестерос викна на хората си да побързат. Корабчето вече ги чакаше в пристанището в Буенавентура. *** Движеха се по осеяните с дупки пътища, друсайки се силно на седалките в горещите кабини. Камионите нямаха изправни климатици. Според Балестерос така трябваше, защото не искаше хората му да се чувстват прекалено комфортно. Трябваше да бъдат нащрек и самият той оглеждаше всяка кола и пешеходец по пътя им. Тъй като тази пратка беше голяма (седем тона, по-точно) и заради нанесения удар от убийците, Балестерос очакваше ново нападение и реши да придружи стоката най-малкото до втората или третата размяна. Екипажът на тридесетметровото корабче за лов на скариди стоеше на пристана, когато Балестерос и мъжете му пристигнаха. Двете групи започнаха бързо да прехвърлят товара с помощта на мотокар на газ и крана на кораба, с който спускаха палетите в трюма. Недалеч, на края на пристана, стояха двама бойци от ФАРК, които наблюдаваха цялата операция. Един кимна на Балестерос, който за голяма изненада на екипажа се качи бързо по трапа. Идваше с тях. И докъде? Докъдето трябва. *** Плаваха в западна посока около сто и петдесет морски мили, докато доближиха Исла де Малпего – малък остров с блестящи на слънцето фантастични стръмни скали и впечатляващи каменни образувания. Щяха да останат тук до вечерта и да се занимават с "лов на скариди", следвани от няколко коприненосиви акули. Балестерос мълча почти целия ден, защото все още го тормозеше споменът за неговите мъже. Накрая една тъмна сянка – кит или сива акула – се появи отдясно до носа. Когато доближи, хората на палубата се развикаха и се заеха да подготвят въжетата. Сянката се издигна до повърхността, където по нея можеха да се видят шарки в синьо, сиво и черно, и накрая, като изтласка морската вода настрани, изплува отгоре... Подводница. Подводницата се приближи плавно и Балестерос викна на капитана, който тъкмо се подаваше през люка: – Този път идвам с вас! Подводницата имаше дизелов двигател и беше тридесет и един метра дълга и почти три метра висока от пода до тавана. С двата си винта направената от фибростъкло машина можеше да се движи с повече от двадесет километра в час под водата, дори с десет тона кокаин на борда. Подводницата имаше командна кула с височина три метра и с перископ и можеше да се спуска почти двадесет метра под повърхността. Този забележителен инженерен подвиг свидетелстваше за упоритостта на ръководителите на операцията. Подводницата принадлежеше на картела "Хуарес", разбира се, и построяването ѝ в грижливо скрит сух док под гъстата зеленина на колумбийската джунгла струваше над 4 милиона долара. Независимо че военните бяха открили и конфискували две други подводници още преди пускането им на вода, картелът имаше достатъчно пари да продължи да ги строи и тази и още четири работеха непрекъснато. Балестерос си спомни дните, когато използваха бавни рибарски лодки, яхти и ако се осмеляха, моторници. Но вече можеха да превозват далеч по-големи товари много по-незабележимо. Старите подводници понякога се виждаха от въздуха, но не и тези. Помогнаха му да се качи и той си размени мястото с един от членовете на екипажа на подводницата. Щяха да се срещнат с друго рибарско корабче, да разтоварят и да тръгнат обратно към Колумбия. Балестерос нямаше да спи, докато не се увери, че пратката е пристигнала. Слезе в подводницата и се озова в тясно помещение с кондициониран въздух, а мъжете отвън започнаха прехвърлянето. Мексиканската граница Окръг Брюстър, Тексас Два дни по-късно Агент Сюзан Салинас от граничната охрана на САЩ беше паркирала джипа до малка канавка, която я скриваше от откритата пустиня, простираща се до изкривения от планините хоризонт. Слънцето беше залязло преди два часа и тя и партньорът ѝ Ричард Остин изпълзяха тук по корем, за да наблюдават границата с очилата си за нощно виждане, през които пустинята приличаше на осветен в трептящо зелено пейзаж. Знаеха от местен фермер, че някакъв пикап преминал по долината в посока към неговите земи, а и колата беше активирала един от дистанционните електронни сензори, поставени от Митническата и гранична служба (МГС). – Може пак да са онези хлапета – каза Остин и въздъхна дълбоко, загледан надясно, докато тя оглеждаше югоизточната част. – Не, според мен тази нощ ще има голям удар – отговори Сюзан бавно. – Защо смяташ така? – Защото точно сега виждам тези копелета. Зад един раздрънкан пикап "Форд 150" се виеше лека струя прах, а в каросерията му имаше кашони с банани, завързани с въжета и покрити частично с разкъсан брезент. Не, тези определено не превозваха стока през грубия планински терен на окръг Брюстър и да, изобщо не криеха добре дрогата. Или пък са прекалено нагли. Тя завъртя обектива и видя трима души на предната седалка, а зад тях нещо мърдаше. Може да са шестима. Успокои се. Салинас работеше в МГС вече три години и беше заловила стотици хора в опит за незаконно преминаване на границата. Всъщност кой можеше да предположи, че тя ще лежи тук на пост и ще носи пистолет. В гимназията водеше мажоретките и се смяташе за "добро момиче", което завърши с почти пълен отличен. После отиде в колежа, където никой предмет не успя да я развълнува достатъчно. Когато братът на една нейна приятелка се записа в граничните патрули, тя направи някои проучвания. Сега, на двадесет и седем години, Сюзан все още нямаше семейство, но пък обичаше адреналина в работата си. Не че получи лесно тази работа. Петдесет и пет дни учи неща като емигрантско и национално право, криминално право и законови пълномощия, испански език, работа като граничен патрул, поддръжка и използване на огнестрелно оръжие, физическо обучение, работа с автомобили и анти-тероризъм в град Артесия, Ню Мексико. Това се оказа най-вълнуващото нещо в краткия ѝ живот. Ускореният ѝ пулс го потвърждаваше още веднъж. – Ти какво си мислиш? Че ние сме някакви неопитни патрули? – беше запитала един заловен от нея sicario миналата седмица. – Че са ми дали пистолет и са ми казали да спирам лошите, така ли? Сякаш по ирония нейната майка одобряваше от все сърце работата ѝ и казваше колко се гордее, че дъщеря ѝ е станала човек на закона, особено след като, по нейни думи, "вдигат толкова шум за тази граница". Баща ѝ обаче се вълнуваше точно колкото футболен запалянко без бира. Винаги мълчалив, той прекара живота си като юрист по данъчно право в тих офис в предградие на град Финикс. Обичаше спокойните почивни дни и представляваше пълна противоположност на типа мъжкар. Не можеше да си представи дъщеря си с пистолет, след като самият той никога не би хванал оръжие. В един момент дори ѝ цитира Ганди и каза, че мъжете няма да гледат на нея като на жена, че ще ѝ е трудно да си намери приятел и някои дори ще я мислят за обратна. И че, разбира се, ще надебелее. Всички полицаи надебелявали. Включително тези от граничните патрули. Тя не забрави тези думи. Остин имаше много прилики с нея: несемеен, самотник в голяма степен, с обтегнати отношения с родителите си. Падаше си работохолик и буквоядец, освен в техните взаимоотношения. Той вече я беше поканил, но тя не се интересуваше. Имаше твърде сурово лице и малко по-отпуснато тяло, отколкото тя харесваше. Отказала му беше внимателно. – Добре – каза той. – Викам подкрепление. Права си. Това може да е голям удар. – Разбрано – отговори тя. – Викай Омаха и всъдеходите. Прати им данните от джипиеса. "Омаха" беше позивната на хеликоптера "Блек Хоук", който оказваше подкрепа на тяхната група, и тримата мъже с малките и здрави всъдеходи, които им позволяваха да се носят с висока скорост по силно изровената пустиня. Той се претърколи, за да натисне бутона на радиостанцията си, и в този момент скочи и затича. – Хей, ти! Стой! Граничен патрул! Тя се извъртя и извика след него и в същия момент чу изстрел, при който в гърдите ѝ избухна като светкавица чувство на паника. Сюзан се изтърколи от височината, като в същото време извади пистолета си, и видя, че до техния джип са застанали двама души, мексиканци, в дънкови якета. Единият, с прошарена коса, държеше пистолет, вероятно белгийски FN 5.7, който в Мексико наричаха mata policia или убиец на полицаи, защото изстрелваше куршум, способен да пробие бронежилетка. Другият стискаше в ръка дълъг и закривен касапски нож. Мъжът с ножа се усмихна и в устата му блесна един златен зъб. Първият ѝ изкрещя на испански да не мърда. Тя дишаше задъхано. Остин лежеше на земята с огнестрелна рана в гърдите. Бронежилетката му определено не устоя на този пистолет. Той все още дишаше, притиснал ръце върху раната и стенеше тихо. Мъжът с ножа тръгна към нея. Тя го изгледа, после погледна към онзи с пистолета и изведнъж стреля по него, като го улучи в рамото в същия момент, когато пикапът премина с рев на стотина метра от тях. Сюзан скочи на крака, когато онзи с ножа се хвърли да вземе падналия на земята пистолет на приятеля си. Възнамеряваше да застреля и него, но пикапът наближи и от седалката на пътника заблестя огън от изстрели, а куршумите започнаха да рикошират около обувките ѝ. Тя затича към долчинката пред себе си, приведена, без да се обръща назад, като чуваше звука на собственото си дишане като силен рев, пулсът ѝ биеше силно, стъпките ѝ тупаха ритмично по камънаците и твърдата земя. Искаше да се отдалечи достатъчно, за да спре и да се обади по радиостанцията. Но не посмя да спре. В долината проехтя вик, при който тя не се въздържа, спря, извъртя се бързо назад и видя мъжа с ножа да държи в ръка отрязаната глава на Ричард нависоко, за да я покаже на другите в пикапа. Всички завиха от радост, а тя се извъртя и се спусна бързо в долчинката, след което се заслуша в звуците на хората, които се качваха обратно в пикапа. Легна на земята, скри се добре зад един храст и притисна топлия пистолет до гърдите си. Наложи си да контролира дишането си и дочу гласа на баща си: "Ще умреш като куче там и никой няма да си спомня за тебе." Но в този момент я обзе надежда – звукът от двигателя на пикапа не се усили, а затихна. Чудо ли ставаше? Нима не идваха за нея? Дали времето им изтичаше? Посегна към радиостанцията и след като отново се ослуша, включи микрофона. – "Бегач", тук "Койот пет", край. – Сюзан, какво става там, по дяволите? Няма ли контакт? – Ричард е мъртъв – прошепна тя. – Не те чувам. – Казах, че Ричард е мъртъв! Тя натисна един бутон на монтирания на ръката ѝ уред за глобално позициониране. – Искам всички да дойдат тук! Гласът ѝ заглъхна, след като подаде координатите, а после изключи радиото и се заслуша отново за двигателя на пикала, който затихваше на фона на вятъра. 3. ПЛОДОРОДНА ЗЕМЯ Ногалес, Мексико Близо до границата с Аризона Данте Коралес не обичаше да е далеч от дома си в Хуарес най-вече заради приятелката си Мария. Постоянно си спомняше миналия уикенд – как тя вдигна крака високо във въздуха, за да покаже лакираните си нокти, как мъркаше, как забиваше нокти в гърба му, как му говореше и какво изражение имаше лицето ѝ. Правиха любов като гладни и свирепи животни и Коралес чак се замая, като си спомни отново всичко, застанал тук, в изгорялата gasolinera "Пемекс". Той наблюдаваше мъжете, които разтоварваха кашоните с банани, вадеха блокчетата кокаин и ги слагаха в раниците си. Коралес и още петима други sicarios се грижеха за двадесет и пет "мулета". Групата им се подвизаваше под името "Лос Кабалерос" – Джентълмените, заради изключително доброто си облекло и маниери, които не забравяха дори когато режеха глави и ги изпращаха като послание на враговете си. Те бяха по-умни, по-смели и определено по-опасни и коварни от другите банди биячи, които работеха за останалите наркокартели в Мексико. И както Коралес обичаше да се шегува, те просто лъскаха мъжкарското си самочувствие! Коралес знаеше, че част от пратката е заминала за Тексас през окръг Брюстър, и преди малко неговият човек, който водеше групата, Хуан, му се обади по телефона, за да каже, че са имали неприятности. Натъкнали се на граничен патрул. Един от хората, които Хуан наел за работата, отрязал главата на агента от граничния патрул. Това пък защо, мамицата му? От устата му излязоха още епитети, преди да се успокои и да напомни на Хуан, че от него не се иска да наема външни хора. Хуан отговори, че нямал избор и че му трябвали повече хора, защото двама от редовните не дошли – сигурно са били пияни или надрусани. – Следващото погребение, на което ще идеш, ще е твоето – отсече Коралес, натисна бутона на телефона, изруга отново и оправи яката на коженото си яке, след което махна един конец от панталона си "Армани". Не трябва да допуска да се ядосва така. В края на краищата животът е хубав. На 24 години той вече бе сред босовете на най-мощния наркокартел и имаше 14 милиона песо – над един милион щатски долара. Впечатляващо за бедно момче от Хуарес, отгледано от икономка и работник по поддръжката в евтин мотел. При вида на изгорялата бензиностанция и от миризмата на сажди Коралес искаше да си тръгне веднага. Тук миришеше както през една друга нощ, най-лошата в живота му. Тогава, седемнадесетгодишен и единствено дете на родителите си, той се беше присъединил към банда на име "Хуарес-8". Групата от хлапета гимназисти се репчеше на sicarios от картела "Хуарес", биеха се с тях в отговор на заплахите им и насилственото вербуване на приятелите им. Твърде много от приятелите на Коралес бяха загинали заради участието си в картела и той и момчетата смятаха, че трябва да спрат това. Един следобед двама типове бяха сгащили Коралес зад контейнер за боклук, за да го предупредят, че ако не се откаже от своята банда и не се присъедини към "Лос Кабалерос", той и родителите му ще умрат. Казаха го много ясно. Коралес още помнеше как светлините от улицата се отразяваха в очите на единия като въглени в огън. И още чуваше гласа му: "Ще убием родителите ти." Естествено, Коралес им каза да вървят на майната си. И две нощи по-късно, когато се прибираше от кръчмата, завари мотела обвит в пламъци. Намериха телата на родителите му в отломките. И двамата бяха завързани и оставени да изгорят. Онази нощ той превъртя, открадна пистолет от един приятел и бясно подкара колата си из града, за да търси боклуците, които съсипаха живота му. Блъсна колата в една ограда, изостави я там и изтича в някакъв бар, където заспа в тоалетната. Полицаите го прибраха и го предадоха на роднините му. След като замина да живее при кръстницата си и поработи като чистач, докато опитваше да завърши гимназията, реши, че не може повече да се мъчи както родителите си. Просто не можеше. Нямаше друг избор. Трябваше да се присъедини към групата, която уби родителите му. Това решение не дойде лесно и бързо, но само с "Лос Кабалерос" можеше да се измъкне от бордеите. И тъй като беше много по-хитър от средностатистическия бандит, а може би и по-отмъстителен, се издигна бързо и научи много повече за бизнеса, отколкото шефовете му предполагаха. Отрано беше разбрал, че знанието е сила, и затова научи всичко, което можа за работата на картела и за неговите врагове. По случайност на съдбата двете момчета, които убиха родителите му, загинаха само две седмици преди Коралес да се присъедини към тях. Очистиха ги от противников картел заради техните смели и глупави действия. Другите кабалероси не тъгуваха за тях. Коралес потрепери и погледна към групата мулета, облечени в черни якета с качулки и дънки и с издути раници. Поведе ги към задния ъгъл на магазина. Вдигна голямо парче шперплат от пода, където се откри входът на тунела – тясна шахта, в която се слизаше по алуминиева стълба. Отвътре лъхна студен и спарен въздух. – Като влезете в другата къща – започна Коралес, – не се показвайте, докато не видите колите, и излизайте само по трима наведнъж. Останалите чакат в спалнята. Ако има проблем, връщате се през тунела. Ясно ли е? Мъжете промърмориха в знак на съгласие. След това се спуснаха един по един, като някои носеха фенерчета. Намираха се в един от по-малките, но по-дълги тунели на картела – почти сто метра, широк метър и почти два висок, чийто таван бе укрепен с дебели греди. Тъй като в Мексико имаше много безработни строителни работници и инженери, хора за направата на такива тунели се намираха смешно лесно, всъщност много от екипите чакаха в готовност да започнат следващия. Хората на Коралес се придържаха един към друг и приведени, тръгваха забързано по тунела. Той преминаваше директно под един от граничните пунктове в Ногалес, Аризона, и винаги имаше опасност някой голям автомобил, например автобус, да предизвика пропадане. Това вече се беше случвало. Всъщност Коралес знаеше, че различните картели копаят тунели в Ногалес вече двадесет години и че властите откриват стотици от тях, но копаенето на нови продължаваше и превръщаше Ногалес в световна столица на нарко-тунелите. Напоследък картелът ,Хуарес" ги използваше все по-често и контролираше повечето от най-важните тунели до Съединените щати. Плащаха много добри пари на хора, които да ги охраняват и да не позволяват на съперническите картели да ги използват. А и самите тунели бяха изкопани по-надълбоко, за да не се виждат на радарите, или пък агентите да ги смятат за поредната отводнителна тръба между Ногалес, Мексико, и Ногалес, Аризона. Коралес дочу викове зад себе си откъм вратата и посегна към своя mata policîa в презраменния кобур. Извади пистолета и отиде до вратата, където двама от хората му, Пабло и Раул, влачеха трети човек, от чийто нос и уста течеше кръв. Онзи се изправи с усилие, след което се изплю и храчката пропусна на сантиметър обувките "Берлути" на Коралес. Сигурен беше, че този глупак няма представа колко скъпи са тези обувки. Намръщи се. – Кой е този, мамицата му? Раул, по-високият от хората му, отговори: – Мисля, че намерихме шпионин. Май е от момчетата на Зунига. Коралес въздъхна тежко, прокара пръсти през дългата си черна коса, а после рязко опря пистолета в челото на мъжа. – Следеше ли ни? За Зунига ли работиш? Мъжът облиза окървавените си устни. Коралес натисна пистолета още по-силно в челото на мъжа и му изкрещя да отговаря. – Да ти го начукам – изсъска мъжът. Коралес понижи глас до ниво като за погребение и се приближи до мъжа. – За картела "Синалоа" ли работиш? Ако ми кажеш истината, ще живееш. Погледът на мъжа се замъгли, след което той вдигна леко глава и отговори: – Да, за Зунига работя. – Сам ли си? – Не. Приятелят ми е в хотела. – На ъгъла ли? – Да. – Добре. Благодаря ти. След тези думи Коралес внезапно и без секунда колебание изстреля един куршум в главата на мъжа. Направи го толкова бързо и толкова леко, че неговите хора зяпнаха и потръпнаха. Шпионинът се свлече напред и двамата мъже го оставиха да падне на земята. Коралес изсумтя. – Опаковайте го. Ще оставим този боклук на входната врата на нашия приятел. Пратете двама в хотела и заловете жив другия боклук. Пабло гледаше мъртвеца и клатеше глава. – Мислех си, че ще го оставиш жив. Коралес изсумтя, после погледна надолу и забеляза кърваво петно на едната си обувка. Изруга и тръгна обратно към тунела, като взе телефона си, за да се обади на своя човек в къщата от другия край на границата. Районът Кристал Кейв Национален парк "Секвоя" Калифорния Четири дни по-късно Пред голямата палатка имаше камион на транспорта фирма и специалният агент от ФБР Майкъл Ансара видя как от кабината му слязоха двама мъже и как двама други излязоха от палатката и се приближиха към тях. Единият, най-високият, отключи и вдигна нагоре ролетната врата на каросерията и мъжете в редица започнаха да прехвърлят кашони към входа на палатката. Тук разпределяха доставките за групи на север. Това, че мексиканските наркокартели вкарваха кокаин през границата в САЩ, не изглеждаше на Ансара толкова дръзко колкото операцията, на която стана свидетел миналата седмица. Картелите имаха обширни ферми за марихуана из дивите хълмове и скрити места в националния парк "Секвоя". Въпреки многото пътеки за пешеходен туризъм туристи и лагеруващи все още не се допускаха до големи територии от парка. Имаше малко пеши патрули, които минаваха рядко, а това означаваше, че картелите имат на разположение огромни територии отдалечена земя, добре маскирана срещу наблюдение от въздуха. Отглеждаха безнаказано продукта си от тази страна на границата и бързо го разпространяваха сред клиентите си, а парите изпращаха обратно в Мексико. Това продължаваше да учудва много Ансара, но картелите го правеха вече дълги години. Дръзко? И още как. И дори още по-дръзко, ако човек прекарваше толкова време в района колкото Ансара. Вече беше си отбелязал сложните мерки за охрана, защитните прегради, които започваха успоредно на основните пътеки. Всеки авантюрист, който се отбие достатъчно от пътеката, можеше да се натъкне на различни капани за крак, дори мечешки капани, както и двуметрови ями, покрити с клонки, листа и борови иглички. На дъното на тези ями имаше греди с набити на тях пирони. Идеята беше любопитните да се наранят и да се върнат назад за медицинска помощ. Още по-навътре Ансара откри препъващи телове, които трябваше да съборят нищо неподозиращия турист върху скрити пирони. Макар и груби, тези "обезсърчителни" мерки представляваха част от по-сложната защитна мрежа близо до фермата. Стигането до онова място изискваше доста добри катерачески умения. Ансара беше взел само лека раница и за да заобиколи разни непристъпни скали, трябваше да се катери по стръмни склонове – така след доста подхлъзвания успя да се промъкне достатъчно наблизо, без да го забележат. Ронливите скали, ниските клони и стръмните хълмове го оставиха без дъх. На около час път на север от голямата палатка, която наблюдаваше сега, и на два часа пеша от най-близкия път се намираше онова, което Ансара нарече "градината". Високите борове криеха в сянката си повече от петдесет хиляди растения марихуана, някои от които достигаха на височина до два метра, засадени в спретнати редици на два метра едно от друго. Тези редици се виеха в богатата почва нагоре по стръмния терен. Много от растенията лежаха сред гъсти храсталаци и близо до потоците, които картелите използваха за напояване. По хълма имаше заровени тръби, завирени потоци и сложна система за капково напояване с гравитачно захранвани шлангове, която дозираше водата на растенията. Очевидно не бяха пестили пари за тази професионално извършвана операция. По периметъра на района за отглеждане на марихуаната имаше малки палатки, в които живееха фермерите и охраната, а повечето от храната им се намираше в големи чували, окачени по клоните на дърветата, за да ги пазят от скитащите из района черни мечки. Самите полета се наблюдаваха денонощно от тридесет въоръжени мъже. Доставките се извършваха от хора, които, изглежда, не подозираха за тази операция, а знаеха само, че трябва да докарат храна, вода, дрехи, тор и други важни неща. Набраните растения се изнасяха тайно нощем от екипи фермери, охранявани от пазачи. Екипите, които работеха денем, всъщност се возеха на скъпи планински велосипеди и се придвижваха бързо и тихо през дивите долини. Ансара смяташе, че много от работниците са роднини и приятели на картелите – хора, на които могат да се доверят. Всеки главен вход и изход към парка се пазеше от наетата охрана и от наблюденията си Ансара знаеше, че поне един нощен пазач е подкупен, за да позволява през два-три дни влизане и излизане на коли от полунощ до пет сутринта. Ансара знаеше доста за отглеждането на марихуана. Като дете живееше в квартала Бойл Хайтс в Лос Анджелис до апартамента на по-големия брат на майка си, Алехандро де ла Круз. През седмицата чичото работеше като "градинар на звездите" в заможния район Бел Еър. Нощем и през почивните дни Де ла Круз отглеждаше и продаваше марихуана на същите богати клиенти. Ансара му служеше като верен помощник. На десетгодишна възраст Ансара можеше да напише и да произнесе думата делта-9-тетрахидроканабинол (ТНС), активната химическа съставка в марихуаната, която позволяваше на потребителя да изпадне в еуфория. Прекарваше часове да търси и подготвя пластмасови чашки. Пробиваше дупки в дъната им, пълнеше ги с пръст и накрая засаждаше с острия край нагоре тъмнокафявото шарено семе. Нареждаше тридесет до четиридесет чашки на поднос, подобен на този на майка му, и включваше нагревателите от долната страна. Научи се да пресажда покълналите семена, като оставя достатъчно пръст по корена, и разбра колко важно е да има въртящ се вентилатор през цялото денонощие. Четеше вестници, особено вътрешните страници, където имаше реклами на мощни 600-ватови лампи с натрий под високо налягане. Нощното време или тъмният период беше извънредно важен за растежа на марихуаната. Предизвикателство беше да се осигурят 24-часови таймери. Лампите лесно изгаряха обикновените таймери и чичото го научи да използва мощни релета, които наричаше контактори. Необходимостта от определено време дневна светлина и тъмнина създаваше два проблема със сигурността. Закриването на прозорците за създаване на пълна тъмнина изглеждаше подозрително отвън. Хората от службата за борба с наркотиците, както и полицаите, търсеха точно това. Постоянното по-високо от нормалното потребление на ток можеше пък да накара енергоснабдителната фирма "Едисън" от Южна Калифорния да се обърне към същите тези полицаи. Освен това отглеждането създаваше много влага. Отворените прозорци по необичайно време, независимо от дъжда или външната температура, също криеха рискове. На дванадесет години Ансара можеше да цитира най-силните щамове марихуана в низходящ ред по съдържанието в тях на ТНС, от сортовете "Бяла вдовица" до "Лоурайдър", и през всичкото това време нито веднъж не опита марихуана, не я опита и чичо му, който казваше, че те са бизнесмени и доставчици на важен продукт. Ако продаваш бисквити, казваше той на Ансара, няма да седиш и да ги ядеш. Всичко прекъсна доста рязко, когато майка му разбра защо прекарва толкова време с чичо Алехандро. Тя не проговори на брат си с месеци. Фактът, че Ансара отиде на работа във ФБР и имаше зад гърба си няколко залавяния на хора, които отглеждат марихуана, се оказа една житейска ирония, а друга такава ирония сега се намираше напълно разкрита пред погледа му. За двадесетте милиона акра федерални гори на Калифорния се грижеха само шепа агенти за борба с наркотиците и за съжаление Ансара не беше от тях. Тук се намираше, защото издирваше един контрабандист, Пабло Гутиерес, убил колега агент от ФБР в Калексико, и смяташе, че е свързан пряко с картела "Хуарес". По време на преследването Ансара откри този рай на марихуаната в Калифорния, но той и колегите му все още се колебаеха да разбият операцията, защото се надяваха да съберат още информация за картелите. Всички разбираха, че трябва да премахнат шефовете и помощниците им. Ударят ли твърде рано, картелите просто ще засадят друго поле няколко мили встрани от това. Със засилването на охраната по границата между САЩ и Мексико картелите разшириха дейността си в Съединените щати. От един специален агент на Федералното бюро за управление на териториите Ансара знаеше, че преди осем месеца пазачи в парка са конфискували единадесет тона марихуана само за една седмица. Агентът се чудеше колко ли не са успели да конфискуват, колко са се промъкнали навън и са стигнали до пазара... Мексиканските наркобарони работеха на американска земя и нямаше достатъчно полиция, която да ги спре. Както казваха войниците във Виетнам, "това е положението". Ансара свали бинокъла си и се сви по-добре зад храста. Стори му се, че един от товарачите беше обърнал рязко поглед насам. Пулсът му се учести. Изчака още малко, а после вдигна бинокъла. Мъжете отново се заеха със сандъците без капаци. Ансара забеляза, че тези сандъци са пълни с четки за зъби, сапуни, самобръсначки и тубички с аспирин, както и хапчета за кашлица. В по-големите сандъци например имаше малки бутилки пропан и пакети тортила, както и консервирана храна, включително домати и шкембе. В короните на дърветата отгоре прелетя птица. Ансара се сепна и затаи дъх. Пак свали бинокъла, разтърка уморените си очи и чу гласа на Лиза в главата си: "Да, знам с какво се захващам, но твърде дълго отсъстваш. Мислех си, че ще мога да издържа. Мислех, че това искам. Но не е така." И така поредната дългокрака блондинка с омайващ глас избяга от него. Но тази беше различна. Кълнеше се, че ще издържи отсъствията му, и се потруди доста първата година. Тя беше писател и професор по политически науки в щатския университет на Аризона, казваше му, че е добре, когато го няма, защото и без това ѝ е нужно време. Всъщност вечерта на първата им годишнина тя изглеждаше напълно влюбена в него. На едно парти го сравни с телевизионни актьори като Джими Смитс и Бенджамин Брат, а веднъж го описа в страницата си във "Фейсбук" като "висок, строен, гладко избръснат латиноамериканец с чудесна усмивка и светли, скромни очи". Това му се струваше страхотно. Той не умееше да използва такива думи. Но отсъствието му не стопляше сърцето ѝ, не и когато още не си минал тридесетте. Той я разбираше. Остави я. Но през последния месец не спираше да мисли за нея. Спомни си първата среща – заведе я в малък мексикански семеен ресторант в Уикенбър, Аризона, където ѝ разказа за работата си и службата си като войник от частите за специални операции в Афганистан. Разказа ѝ за напускането на армията и за това как го наеха във ФБР. А тя беше отговорила: – Позволено ли ти е да ми разказваш тези неща? – Не знам. Възбуждаш ли се от приказки за свръхсекретни неща? Тя беше отговорила със смях. След това, когато преминаха на по-сериозни теми, тя се поинтересува от войната, от загиналите му братя, от това как се сбогуваш с твърде много приятели. След десерта тя реши да се прибира и намекна, че не се интересува от него, но той трябва да благодари на сестра си, че ги срещна. Разбира се, както всеки добър специалист от ФБР и боец от специалните части той не се отказа и накрая успя да я спечели с цветя и лоша поезия върху собственоръчно направени картички и с още вечери. Но всичко се провали заради кариерата му и той вече негодуваше. Представи си какво е да работи от девет до пет и да е свободен през почивните дни. Но му призля от мисълта, че би трябвало да седи в офис и във врата му да диша някой началник. По-добре е тук, в планината, с бинокъл в ръка, загледан в някакви лоши типове. По дяволите, отново се чувстваше като дете. Мъжете приключиха разтоварването, качиха се в камиона и тръгнаха. Ансара ги изпрати с поглед, след което още няколко души се появиха отвън и се заеха да пълнят раниците с материалите, които вземаха от сандъците. Приключиха за десетина минути и тръгнаха към градината. Ансара изчака да се скрият, след което обърна глава настрана. Ако не беше погледнал случайно обратно надолу, сега щеше да е мъртъв. Точно там, от дясната му страна, имаше малък конус на лазерно устройство. Ансара веднага разбра какво е това – лазерна препъваща тел, а вторият конус се намираше в другия край на просеката. Прекъсне ли лъча, ще се включи тихата аларма. Ансара присви очи, вдигна бинокъла и откри още няколко такива лазерни системи в основите на дърветата. Виждаха се само ако човек знае какво търси, а мексиканците дори бяха закрепили листа и клонки по тях, за да ги крият. Навсякъде около градината имаше обикновена препъваща тел и противопехотни мини, но Ансара не познаваше тази част на парка и досега не беше виждал подобни устройства. Мамка му, ако пак дойде тук, ще трябва да внимава повече. Отдолу се чу вик. На испански. Някой каза: – Горе на планината. От източната страна. Дали не са го забелязали? Мамка му. Може да е пресякъл някой лазерен лъч. Скочи и побягна, когато мъжете отдолу се втурнаха тичешком извън палатката. 4. ДОБРИТЕ СИНОВЕ Миран шах Северен Вазиристан Близо до границата с Афганистан Мур и неговият местен човек, Исрар Рана, бяха навлезли към двеста и деветдесет километра на югоизток в Северен Вазиристан, една от седемте области в пакистанските ФАПТ или Федерално администрирани племенни територии, които се управляваха само на думи от централното и федералното правителство на страната. От векове в този отдалечен район живеят предимно племена на пущуни. През деветнадесети век, когато англичаните анексират територията, Британската империя опитала да контролира народа с Наредбата за престъпления по границата, добила известност като "черния закон", защото позволявала неограничени пълномощия на местните благородници, стига да постъпват както искат британците. Тази форма на управление продължила чак до образуването на Ислямска република Пакистан през 1956 г. През 80-те години на XX век настроенията в района станали много по-войнствени с навлизането на бойци муджахидини от Афганистан по време на нахлуването на Съветския съюз. След 11 септември, когато в района дошли талибаните и "Ал Кайда", Северен и Южен Вазиристан добили славата на територии за обучение и скривалище за терористи. Всъщност местните ги приветствали, защото талибаните се позовали на племенните ценности и обичаи и им напомнили, че трябва да останат напълно независими и недоверчиви към правителството. За Мур това означаваше, че е тръгнал в много опасно място с непостоянни настроения, но Рана го уверяваше, че пътуването си струва риска. Щяха да се срещнат с човек, който по думите на Рана можел да разпознае талибаните от снимките на Мур. Той живеел в село Миран шах, в което през съветското нашествие имало голям бежански лагер за прогонени от домовете им афганистанци, избягали през границата от Хост, най-близкия град до този отдалечен район на страната. Всъщност много от пътищата към Миран шах често ставаха непроходими през зимата и единственото електричество за обитателите му идваше от дизелов генератор. Слабо беше да се каже, че навлизаха в село, останало в Средновековието, но Мур се изненада и от странни гледки – разкъсани афиши с реклама на напитки като "7 Up" и кока-кола между две постройки от кирпич. По улиците стояха паркирани прашни коли, а децата се гонеха по пълните с боклук сокаци. Край тях мина мъж с мърлява туника и маймунка на каишка, последван от дузина други мъже с дълги памучни ризи върху панталоните и с навити пояси на кръста. Някои от тях носеха автомати "Калашников" и се отделиха от групата, за да разгледат една взривена от бомба постройка на пазарния площад, където група мъже и жени се ровеха в отломките. В открита дупка наблизо се печеше коза на шиш. Мур познаваше добре миризмата. – Поредният самоубиец – каза Рана, който седеше зад волана и кимна с глава към сградата. – Искали са да убият един от племенните вождове, но не са успели. – Но добре са се справили с постройката, нали? – отвърна Мур. В края на пътя ги спряха двама бойци с автомати от пакистанската армия, която осигуряваше допълнителна охрана, защото селото страдаше от чести нападения на войнствени поддръжници на талибаните, които лагеруваха в околните планини и откъдето несъмнено бе дошъл и самоубиецът с бомбата. Правителството предприемаше действия срещу "талибанизирането" на племенните райони, като осигуряваше допълнително персонал и оборудване, но с ограничен успех. Мур познаваше добре района от картата и знаеше, че наркобароните, на които талибаните помагаха, можеха лесно да подкупят правителствените войници и че Ходай, ако беше останал жив, щеше да спомене много имена. Рана каза на войника на контролния пункт, че са тук за среща с Нек Вазир, председателя на Шурата или изпълнителния съвет на Северен Вазиристан, известен със силните си думи против талибанските вождове в района. Войникът отиде при колегата си и провери нещо в един списък, след което се върна и поиска личните им карти. Мур, разбира се, имаше експертно подправени документа, които го представяха за производител на оръжие от Дара Адам Хел, малък град, в който се занимаваха изключително с производството на боеприпаси. В Дара не се допускаха чужденци, но търговците от града редовно посещаваха племенните райони за доставки. Войникът остана доволен от документите на Мур, но след като претърси колата, вдигна ръка. – Защо не носите нищо? Мур се ухили. – Тук съм по работа. Войникът сви рамене и махна с ръка да тръгват. – Откъде познаваш Вазир? – запита Мур. – Дядо ми е воювал с него срещу руснаците. После двамата дошли тук. Познавам го откакто се помня. – Те са муджахидини. – Да, велики бойци за свобода. – Отлично. – Казах ти, когато ме нае, че имам много добри контакти – намигна Рана. – Но пътуването е дълго и ти обясних, че шефовете са ми разрешили само два дни. – Ако някой знае кои са онези мъже, то този някой е Вазир. Той е човекът с най-големи познанства в района. Има стотици съгледвачи, дори някои в Исламабад. Удивителна мрежа. – А живее в тази дупка. – Не през цялата година. Но пък тази "дупка", както я наричаш, му позволява добро прикритие и слаб контрол от страна на правителството. Коларският път зави лениво надясно, след което се заизкачваха по хълмове, преди да се озоват пред две скромни на вид тухлени къщи с няколко палатки отзад. На покрива на по-голямата постройка имаше две спътникови чинии, а под палатките бръмчаха генератори. По-назад се намираха кошари с кози и крави, а отляво, в дерето, се простираха хектари обработени поля, в които селяните отглеждаха пшеница, ечемик и персийска детелина, която наричаха шафтал. На покрива се изправиха двама души и насочиха своите автомати "Калашников" към тях. Добре, помисли си Мур. Значи Вазир има охраняван щаб тук, в планината. На вратата ги посрещна старец с брада, която се спускаше на големи бели вълни по гърдите му. Носеше светлокафява роба, бял тюрбан и бяла жилетка, а в дясната си ръка стискаше бутилка вода. От лявата му длан нямаше почти нищо – без пръсти, с дълбоки неравни белези, които продължаваха нагоре по ръката под ръкава. Мур осъзна, че и част от лявото ухо на стареца липсва. Определено беше пострадал при експлозия, може би от мина. Късмет имаше, че е останал жив. Запознаха се накратко. Мур се представяше като Хатак, от племето пущуни, а тъмната му коса и лице (наследство от майка му, от италиански и испански произход) почти му позволяваха да мине за пакистанец. Почти. Вазир се засмя, като чу името. – Това, разбира се, не сте вие – каза той на английски със силен акцент. – Вие сте американец, което е добре. Ще си поупражнявам английския. – Това не е необходимо – отговори Мур на пущу. – Нека се позабавлявам. Мур облиза устни и кимна, след което се усмихна. Старецът заслужаваше уважение. Сините му очи почти сигурно са видели ада. Вазир ги въведе в къщата. Мур знаеше, че обедната молитва на мюсюлманите, зухр, е приключила преди малко и че Вазир несъмнено ще сложи чай. Влязоха в прохладната сянка на широк хол с шарени възглавници около персийски килим със сложна украса. Имаше три места за сядане. Възглавниците, наричани тошаци, и тънката покривка в средата, дастархан, представляваха част от "церемонията" на дневния чай. В помещението отзад се готвеше някакво ястие със сладък мирис на лук и нещо друго. От там излезе младо момче и се представи като правнук на Вазир. Седем или осемгодишното момче носеше специална купа и кана, хафтава ва лаган. Измиха грижливо ръцете си. Момчето се върна с чая, Мур отпи дълго и въздъхна от удоволствие от аромата, който винаги му напомняше за шамфъстък. – Как мина пътуването? – запита Вазир. – Без инциденти – отвърна Мур. – Много добре. Снимките у вас ли са? Мур бръкна в малката раница на рамото си и извади своя таблет. Докосна екрана няколко пъти с пръст и го подаде на Вазир. Старецът прелисти снимките с опитната ръка на човек, използвал и преди подобно устройство. И Мур го запита за това. – Ще ви покажа нещо – отговори старецът и повика момчето, което му помогна да стане. Поведе ги по коридора към една стая или кабинет, където Мур зяпна от учудване. Вазир имаше редица компютри, два широкоекранни телевизора и най-малко дузина лаптопи – и всичките работеха. Този електронен команден пункт напомняше мостика на междузвезден кораб. Проблясваха новинарски сайтове и телевизионни програми наред с екрани с новини и сайтове на социални мрежи. Този старец определено си го биваше. А на близката маса лежаха няколко таблета точно като този на Мур. – Както виждате – обясни Вазир и махна със здравата си ръка към стаята, – обичам играчките. Мур поклати глава изненадан. – Тук съм колко, две или три години. Защо досега не съм чул нищо за вас? – Защото аз така реших. – А защо сега? Усмивката на стареца изчезна. – Елате да си довършим чая. След това ще обядваме. И тогава ще говорим. След като се върнаха в хола и заеха местата си, момчето донесе куорма или задушено, заедно с лютеница, мариновани зеленчуци и нан – безквасен хляб, печен в глинена пещ. Храната се оказа възхитителна и Мур накрая се чувстваше преял. Вазир наруши тишината с въпрос: – Кое е най-трудното нещо в живота ви? Мур погледна към Рана, който му кимна, за да подскаже, че това е важно. Примирен, Мур се обърна към Вазир и запита: – Наистина ли е важно? – Не. – Тогава защо питате? – Защото съм стар и скоро ще умра, а вярвам, че братствата се създават чрез жертви. Колекционирам кошмари, така да се каже. Всъщност преразказването в спокоен ден позволява куражът и истината да излязат наяве. Затова в името на братството... кое е най-трудното нещо в живота ви? – Такъв въпрос май досега не са ми задавали. – Боите ли се да ми кажете? – Не, просто... – Не искате да си спомните. Скрили сте го. Мур въздъхна и се зачуди дали да продължи да гледа Вазир в очите. – Всички сме вършили трудни неща. – Кажете ми за най-трудното. Искате ли аз да кажа първи? Мур кимна. – Копнеех да направя баща си горд. Исках да съм добър син. – И кое е трудното в това? Вазир вдигна пънчето на ръката си. – Раниха ме рано през войната и така гордостта, която виждах в очите на баща си всеки път, угасна. Той вече имаше сакат син, а не воин. Всичко се промени. И се оказа, че най-трудното е да го накарам да се гордее с мене. – Сигурен съм, че сте успели. Старецът се усмихна. – Трябва да питате баща ми. – Жив ли е още? Вазир кимна. – Живее на около час оттук с кола. Сигурно е най-старият в селото. – Е, сигурен съм, че се гордее с вас сега. Аз не бях добър син. И разбрах твърде късно какъв глупак съм бил. Баща ми умря от рак. – Съжалявам да го чуя. Ние просто искахме да сме добри синове, нали? – Но не е така просто. Мур се напрегна – знаеше, че старецът ще настоява отново. И не се излъга. – Най-трудното нещо? Мур отклони поглед. – Съжалявам, не мога да се върна натам. Старецът не каза нищо, а засърба от чая си и остави тишината да обземе стаята, докато Мур си налагаше да насочи мислите си към дълбоките черни вълни на нищото. След това вдигна глава. – Ако не ви кажа, няма ли да ми помогнете? – Ако ми кажехте твърде скоро, нямаше да ви повярвам. Разбирам, че болката е толкова голяма, че не можете да говорите. Познавам тази болка. И ще ви помогна. Трябва да ви помогна. – Аз просто... направих един избор, за който и досега не съм сигурен, че е правилен. Всеки път, като мисля за това, имам чувството, че ще повърна. Вазир отвори очи широко. – В такъв случай го оставете зад себе си! Току-що ядохте от най-хубавото ми задушено! Мур се усмихна на шегата. – Сега, за двамата на снимката. Ще разбера кои са, но не мисля, че са важни. Трябва да спрете хората, за които те работят. – Знаете ли кои са те? – Видяхте кабинета ми. Знам и повече неща. Вазир ги заведе обратно при компютрите, където показа на Мур снимки на двама души, които той нарече молла Абдул Самад и молла Омар Рахмани. Самад беше по-младият от двамата, на около четиридесет години, а Рахмани наближаваше шестдесетте. – Тези талибански водачи ли са? Мисля, че не съм чувал за тях. Вазир се усмихна широко. – Те не искат да знаете кои са. Най-добре е да кажа, че има и талибани сред самите талибани, или по-видните и известни фигури, и специална група хора, която действа възможно най-потайно. Рахмани е водачът на тази група. А Самад е неговият юмрук. Те са отговорни за избиването на вашите приятели и полковника, който искаше да ви помогне. Мур погледна предпазливо Рана, който му беше казал, че старецът знае много повече, отколкото трябва. Рана сви рамене. – Трябваше да му кажа какво става, за да ни помогне. Мур направи гримаса. – Добре. Обърна се към Вазир. – А този мъж липсва. Подаде снимка на агент Галахър с дългата металносива коса и проскубана брада. Родителите на Галахър бяха емигрирали от Сирия в САЩ, където той се родил. Всъщност той се казваше Башир Васуф, но се представяше като Боби Галахър и когато станал тийнейджър, си сменил името. Мур знаеше каква дискриминация е изтърпял като дете в Северна Калифорния. – Оставете ми копие на тази снимка – каза Вазир. – Благодаря. Знаете ли нещо за другия мъж? Този, с латиноамериканските черти? – Мексиканец е, а те сега купуват много повече опиум отпреди. Никога не са били добри клиенти, но напоследък сделките с тях са се увеличили десетократно и както знаете вече, армията им помага да прекарват продукцията през Пакистан и да я изнасят от страната, за да стигне тя до Мексико, до Съединените щати... – Знаете ли къде са тези мъже? Искам да кажа сега. – Мисля, че да. – Вазир, благодаря за чая, за задушеното... за всичко. Наистина. – Знам. И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушам. *** По обратния път Мур се замисли за "своята история" и за по-тъмните води, в които е плувал... Срещнал беше едно хлапе на име Уолтър Шмит в първи курс в гимназията "Феървю" в Боулдър, Колорадо. Шмит беше по-възрастен с една година от всички, защото повтаряше класа. И се гордееше с това. Хвалеше се как не влиза в час, как отвръща на учителите и как пуши марихуана в училище. Непрекъснато опитваше да привлече Мур и въпреки голямото изкушение, въпреки възможността да избяга от проблемите на развода на родителите си Мур не се предаде. Е, самият той също едва минаваше класовете и със завист гледаше как Уолтър става все по-популярен, как привлича момичета, които всъщност правеха секс с него, а онзи все мърдаше вежди към Мур, сякаш да му каже, че и той би могъл да има същия живот. Най-после, почти в края на учебната година, защитата на Мур падна. Реши да иде на едно парти, организирано от Шмит. За първи път щеше да опита марихуана, защото там се намираше момичето, което харесваше и за което знаеше, че пуши марихуана. На път с колелото си към къщата на Шмит той изведнъж забеляза лампите на полицейска кола, ускори и наближи тъкмо навреме да види как двама полицаи вадят Шмит от къщата като бясно куче. Онзи се бореше с белезниците, псуваше и дори заплю единия полицай в лицето. Мур спря и останал без дъх, наблюдаваше как арестуват и отвеждат всички на партито, включително и момичето, което харесваше. Поклати глава. Арестът му се беше разминал съвсем за малко. Не, това не е животът. Нямаше да го прахоса като тези глупаци. Щеше да промени нещата. Баща му, който работеше в Ай Би Ем, винаги му се караше, че няма посока и бъдеще. Но тази вечер Мур взе решение. Най-после щеше да се вслуша в думите на човек, който се опитваше да го вдъхнови и насърчи: учителят, по физическо г-н Лоенгард, който забелязваше у него нещо, което другите не можеха да видят, и който го накара да проумее, че животът му има някаква стойност и че би могъл да даде неизмерим принос за този свят. Мур реши да приеме предизвикателството и да стане воин от много специална порода: тюлен от ВМС на САЩ. От баща си знаеше, че военноморските сили са само за пияници и идиоти. Е, той щеше да го обори. Не се отклони от правия път, завърши гимназията и към края на лятото се озова в Грейт Лейке, Илинойс, в центъра за подготовка на новобранци на ВМС за осемседмично базово обучение. Трябваше два пъти да премине през "трасето за увереност", обучение за работа по корабите, за боравене с оръжие, отстраняване на повреди по корабите, както и запомнящата се "камера за увереност", където трябваше да рецитира пълното си име и номера на социалната осигуровка, докато между стъпалата му съскаше таблетка сълзлив газ. Когато завърши, Мур си сложи моряшкото кепе и замина в академията на ВМС за изучаване на законите в Сан Антонио, за да завърши шестседмичен курс по прилагане на закона и боравене с оръжия. Всичко това му се струваше интересно и вълнуващо, защото си играеше с оръжия. Инструкторите му там забелязаха колко добре стреля и след доста молби той успя да си извоюва необходимата препоръка. Накрая го повишиха в звание матрос и го изпратиха в Коронадо, Калифорния – домът на тюлените от ВМС. Там го чакаха кръв, пот и сълзи. 5. ОБРАЗЪТ НА БАЩАТА Каса де Рохас Пунта де Мита, Мексико В крайокеанския ограден имот на голф курорта "Четири сезона" – имаше над двеста гости. Със своите хиляда и осемстотин квадратни метра площ, с четири луксозни апартамента, две детски стаи и самостоятелна вила домът определено имаше славата на най-известен в цялото градче. От масивната ръчно резбована входна врата до сложната каменна зидария и мрамора, от които фоайето приличаше по-скоро на европейска катедрала, а не на частен дом, Каса де Рохас спираше дъха още с влизането. Ето защо когато Соня Батиста, приятелката на Мигел, ахна при вида на големите каменни колони, които подпираха арките от гранит и водеха към безкрайния басейн и широката каменна площадка от другата му страна, той не се изненада. – Всеки има тайни – каза тя, като спря, за да се облегне на една от колоните и да вдигне поглед нагоре към огромните прозорци на тавана. – Но това... това ми идва в повече. После тя погледна към каменния под, чиято сложна украса беше отнела на световноизвестни архитекти и художници няколко месеца за проектиране и години за изпълнение. Мигел щеше да ѝ разкаже за това по-късно, след като я разведе из цялата къща. Сега трябваше да заемат местата си, преди баща му да започне своята презентация. Но не можеше да устои на чудната гледка на къдравата ѝ коса, падаща до раменете, която улавяше късното следобедно слънце и блестеше като черен вулканичен пясък. Застанал до нея, двадесет и две годишният младеж с бушуващо либидо си представи какво ще правят по-късно. Тя имаше стройната фигура на манекенка, но беше забележително атлетична и през изминалия месец той успя да изследва всяка извивка на младото ѝ тяло и прекара много дълги мигове на съзерцание в дълбоките ѝ кафяви очи е пръски в различни нюанси на златното. Приближи се до нея и бързо открадна една целувка. Тя се изкикоти. След това я хвана за китката. – Хайде. Баща ми ще ме убие, ако закъснеем. Тя за малко не се препъна и не падна, докато тичаха бързо, защото не гледаше напред, а зяпаше към една от трите просторни кухни с барплотове с по дванадесет стола и банкетната зала за почти сто души. От дясната и лявата им страна каменната зидария се издигаше нагоре към таваните. Той щеше да ѝ разкаже всичко за мебелите, които баща му беше внесъл от целия свят, като много от нещата имаха своята история. Обиколката щеше да отнеме няколко часа и той се надяваше, че ще имат време да посетят библиотеката, спортния салон, медийната стая и закритото стрелбище, преди да се оттеглят за вечерта. Тя нямаше представа колко голям и просторен е този дом и докато ѝ го показваше, щеше да научи много и за баща му, Хорхе Рохас. – Доста съм неспокойна – каза тя и стисна ръката му, като стигнаха до края на дългия коридор, където едно стъпало водеше към площадката с шарени плочки до басейна. Както винаги там стоеше Кастильо – почти двуметрова статуя в тъмен костюм със слушалка в ухото и черни очила. Мигел се обърна и каза: – Соня, това е Фернандо Кастильо. Той е шефът на охраната на баща ми, но хич не го бива да играе "Зовът на дълга"... – Това е, защото мамиш – усмихна се леко Кастильо. –Знам, че разбиваш всички игри. – Ти трябва да се научиш да стреляш. Кастильо поклати глава, а после свали очилата и разкри единственото си око – другото беше зашито. Соня потрепна, но пое ръката му. – Радвам се да се запознаем – каза мъжът. – И аз. – Не исках да съм груб с такава красива дама – продължи мъжът, като си сложи очилата. – Но понякога е по-добре тези неща да са на носа ми, нали? – Няма нищо – отвърна тя. – Благодаря. Двамата тръгнаха и се запромъкваха около групичките хора до масите за храна от всички страни на басейна. Мигел ѝ прошепна: – Не позволявай да се шегува с теб. С едното си око вижда повече, отколкото другите виждат с две. – Как го е загубил? – Като малко момче. Тъжна история. Може да ти разкажа някой път, но тази вечер ще пием скъпо вино и ще се забавляваме! Мигел размърда вежди и я стисна за ръката. Четири различни бара с бармани поддържаха потока вино и шампанско, а между два от баровете имаше и транспарант, зад който се виждаха спокойните води на Северния Тихи океан и оранжево небе, което създаваше идеалния фон. На транспаранта пишеше: "Добре дошли на срещата с Хорхе Рохас за набиране на средства за подобряване на училищата." Вечерята струваше по хиляда долара на човек и по този начин бащата на Мигел уговаряше през две години богатите си приятели да се разделят с малко пари за една велика кауза. Фондацията на баща му имаше забележителни постижения. Мексиканското правителство не можеше да си позволи толкова подобрения на образователната система колкото досегашните и бъдещите постижения на Хорхе Рохас. – Мигел, Мигел – обади се познат глас зад него. Една група гости се раздели, за да пропусне Мариана и Артуро Гонзалес – неговите леля и чичо, които наближаваха петдесетте, изглеждаха безупречно фризирани и носеха дрехи, готови за червения килим в Холивуд. Мариана беше единствената роднина на баща му след смъртта на техния брат. – Я виж как изглеждаш – възкликна леля му и го дръпна за ръкава на тъмносивия костюм. – Харесва ли ти? Двамата с баща ми открихме нов шивач в Ню Йорк. Той дойде тук да се запознае с нас. Мигел не можеше да каже на Соня, че костюмът струваше над десет хиляди щатски долара. Всъщност понякога той самият се притесняваше от богатството на своето семейство и когато можеше, не говореше за това. Бащата на Соня, преуспяващ бизнесмен от Мадрид, кастилец, притежаваше фирма за велосипеди по поръчка ("Кастилия"), която снабдяваше професионалните отбори, участващи в "Тур дьо Франс". Но нейното семейство не можеше да се съревновава с богатството на баща му. Хорхе Рохас не просто беше един от най-богатите хора в Мексико, а един от най-богатите в целия свят, което правеше живота на сина му комплициран и странен. – Значи това е известната Соня? – запита леля му. – Да – отговори Мигел, грейнал от гордост, след което, както очакваше леля му, каза с по-сериозен тон: – Соня, това е леля ми Мариана и чичо ми, господин Артуро Гонзалес, губернатор на Чихуахуа. Соня ги поздрави също толкова сериозно. Лъчезарната ѝ усмивка и диамантената огърлица, която падаше меко по врата ѝ, не останаха незабелязани от чичото. Мигел я гледаше, но не чуваше какво казва, а виждаше само действията ѝ, радостта по лицето ѝ, нейната усмивка и светлината в очите, която го опияняваше. Бащата на Мигел ги беше запознал след съвместна инвестиция с приятели. Кастилският ѝ произход се оказа много важен за баща му. А страхотният ѝ задник и едрият бюст се оказаха още по-важни за Мигел, или поне през началния стадий на връзката им. Откри, че тя е учила в Мадридския университет "Комплутенсе", един от най-големите в цяла Европа, и бързо установи, че зад цялата ѝ хубост се крие и ум. – Аз не съм само една приятна външност – беше му казала тя. – Не съм посещавала скъпо частно училище, но завърших с отличие. Лятото след завършването беше прекарала в пътуване из Ню Йорк и Лос Анджелис – градове, които не познаваше. Постоянно говореше за модата и киноиндустрията. Имаше диплом за бизнес мениджър и смяташе, че няма да е зле да работи в Калифорния за голямо студио, или пък в Ню Йорк за някой известен дизайнер. За съжаление баща ѝ не щеше и да чуе. През тази една година тя трябваше да открие себе си, а след това да се върне да работи в неговата фирма. Мигел, разбира се, имаше далеч по-големи планове за нея. – Значи се върна от Испания – каза лелята. – Колко време прекара там? Мигел се ухили на Соня. – Около месец. – Баща ти ми каза, че това е подарък за дипломирането –сподели леля му с широко отворени очи. – Така е – съгласи се гордо Мигел. След това се обърна към чичо си: – Как са нещата у дома? Артуро поглади с ръка голото си теме и кимна. – Имаме си много работа. Насилието расте. Мариана махна с ръка. – Но сега няма да говорим за тези неща, нали? Не и в такава вечер, когато има толкова много за празнуване. Артуро кимна примирено и се усмихна на Соня. – Радвам се, че се запознахме. А сега ще ви заведем при вашата маса. Тя е там. – А, добре. С вас седим, значи – възкликна Соня. Преди да отминат басейна, за да стигнат до зоната за хранене, Мигел се спря да поговори с поне още четирима приятели – съдружници в бизнеса на баща му, момчета от стария футболен отбор в университета и поне една бивша приятелка, която превърна тридесетсекундния разговор в нещо като тридесетчасово мъчение, докато дърдореше на френски, а Соня стоеше и изглеждаше напълно объркана. – Не знаех, че говориш френски – каза му тя, след като най-после се отърваха от нахалната сирена. – Английски, френски, испански, немски и холандски –отговори Мигел. – А понякога и като чернокожите гангстери, разбираш ли. Тя се засмя и двамата заеха, местата си около богато украсената маса с най-фин порцелан и чинии, каквито рядко се срещаха по света. Баща му го учеше никога да не приема нищо за даденост и въпреки че Мигел прекара живот в уединение, оценяваше и най-дребните детайли, като плата на салфетката или вида на кожата, от която е направен коланът му. Твърде много хора в този свят имаха съвсем малко и той трябваше да е благодарен и да цени всеки лукс в живота си. До голям преносим прожекционен екран стоеше катедра с микрофон и лаптоп. Баща му искаше презентацията да се покаже преди гостите да се нахранят, защото, както обичаше да казва, "надутият корем няма уши". Артуро стана и отиде при катедрата. – Дами и господа, моля да седнете. Ще започнем след малко. За онези от вас, които не ме познават, аз съм Артуро Гонзалес, губернатор на Чихуахуа. Позволете да представя зет си, който не се нуждае от представяне, но реших, че в този случай мога да ви кажа някои неща за детството му, защото посещавахме едно и също училище и се познаваме цял живот. Артуро си пое бързо дъх и внезапно добави: – Хорхе беше ревльо. Не се шегувам. Хората се разсмяха. – Ако имахме домашно, с часове започваше да се оплаква. След това идваше у нас и аз му пишех домашното, а той ме черпеше кока-кола или дъвка. Виждате ли? Още тогава разбираше от бизнес. Последва още смях. – Но сериозно, дами и господа, двамата с Хорхе истински ценяхме образованието и учителите и без тях сега нямаше да стоим тук, и точно затова искаме така силно да даваме на децата. Хорхе ще обясни повече за работата на фондацията, така че без много приказки, ето го господин Хорхе Рохас! Артуро погледна към един от баровете и иззад него се появи мъж с костюм като на Мигел, освен вратовръзката – яркочервена със златисти шевове по ръбовете. Виждаше се, че е подстриган съвсем скоро и косата му бе сресана с гел съвсем близо до главата. Мигел забеляза посивяващите коси по слепоочията и бакенбардите на баща си. Досега не беше мислил за него като за стар човек. Хорхе имаше тяло на атлет и беше играл във футболния отбор на университета през студентските си години. Дори няколко години участвал в отбора по триатлон, преди да си нарани коляното. И сега се поддържаше в отлична форма и ръстът му бе почти метър и деветдесет за разлика от Мигел, който стигаше едва метър и осемдесет. Хорхе често имаше по бузите си няколкодневна брада, която обясняваше със своята заетост (а това често предизвикваше гримаси – нима един от най-богатите хора в света не може да намери време да се обръсне?), но тази вечер беше гладко избръснат като кинозвезда. Усмихна се и махна за поздрав на тълпата, като буквално изтича иззад бара и приближи Артуро, след което го прегърна. Но след това се отдръпна и се зае да извива врата на зет си, с което накара тълпата да се засмее отново. Пусна Артуро и застана пред микрофона. – Помолих го никога да не споменава за реването и домашните, но е истина, дами и господа. Истина е. Явно съм имал страстно отношение към училището в един или друг смисъл. Мигел хвърли поглед към Соня, която седеше изцяло погълната. Хорхе въздействаше така на всички и Мигел може и да го ревнуваше за това, но сега изпитваше огромна гордост от баща си и знаеше със сигурност, че на Соня той ще се стори удивителен, както изглеждаше на повечето хора. През следващите петнадесет минути всички седяха, слушаха и гледаха презентацията за работата на фондацията по изграждане на нови училища, оборудване на класни стаи с модерна техника, наемане на най-добрите учители от Мексико и от съседните страни. Хорхе дори предложи статистически данни и резултати от изпити, за да потвърди онова, което вършеха. Но най-убедителният аргумент поднесоха самите ученици. Хорхе отстъпи и на подиума се наредиха четвъртокласници – две момчета и едно момиче – и разказаха ясно и безпогрешно за подобренията в тяхното училище. По-големи сладури Мигел не познаваше и несъмнено тримата затрогна-ха всички присъстващи. След тях Хорхе завърши официалната част, като прикани всички да направят нови дарения, преди да си тръгнат. Посочи децата и каза с висок глас: – Трябва да инвестираме в нашето бъдеще. Ще го правим и тази вечер. Приятна вечеря на всички! И благодаря! Хорхе слезе от трибуната и приятелката му, зашеметяващата блондинка Алекси, която преди това стоеше при него на бара, се присъедини. Той я беше срещнал на командировка в Узбекистан и всички разбираха ясно с какво тя го привлича толкова. Имаше яркозелените очи на Гула, афганистанското момиче, прочуло се от корицата на списание "Нешънъл Джиографик". Баща ѝ беше съдия от Върховния съд, номиниран за президент на страната, а самата тя – юристка, която на вид нямаше и тридесет години. Мигел знаеше, че баща му не би търпял жена, с която да не може да проведе интелигентен разговор. Тя говореше свободно английски, испански и руски и освен това се интересуваше от всичко на света. Най-изненадващо се оказа, че тя остана по-дълго от другите приятелки на баща му. Двамата живееха заедно вече почти година. Мигел се чудеше за кого са местата отляво в двора и когато отново погледна натам, видя, че са заети от оркестър, който започна да свири боса нова. Алекси се настани плавно на стола си, който Хорхе издърпа от масата, и се усмихна на всички. – А, виждам, че пътешествениците са се завърнали от Испания – каза Рохас и се усмихна лъчезарно на Соня. – Радвам се да ви видя, госпожице Батиста. – И аз се радвам да ви видя, господине. Благодаря за презентацията. Невероятна беше. – Каквото и да направим за тези деца, все е малко, нали така? Мъжът се унесе в мисли. – О, простете ужасните ми маниери – каза бързо той и се обърна към Алекси. – Това е приятелката ми Алекси Горбо-това. Алекси, това е приятелката на сина ми, Соня Батиста. Мигел се сепна, когато сервитьорите напълниха вино в чашите по време на размяната на любезности. Хвърли поглед към етикета – "Шато мутон ротшилд пояк", бутилирано през 1986 г. Мигел обичаше това вино и знаеше, че всяка бутилка струва над петстотин долара. Не му се искаше да се хвали с цената пред Соня, но тя доближи чашата до носа си и зяпна. Хорхе вдигна чашата си. – Да пием за бъдещето на нашата велика страна, Мексико! Viva México! По-късно, преди десерта, Мигел и Соня се измъкнаха от масата. Баща му водеше сериозен разговор с чичо му и с други местни политици. Пушеха пури, чиято миризма се оказа прекалено силна за Соня, а димът щипеше очите ѝ. Отдалечиха се на една празна маса недалеч от оркестъра, който изсвири изненадващо добра версия на " Samba de Uma Nota Sô Соня се изненада приятно, че той знае името на песента. Интензивното му обучение по музика си казваше думата. Тя сложи ръката си върху неговата и каза: – Благодаря ти, че ме доведе тук. Той се засмя. – Искаш ли голяма обиколка? – Не сега, ако нямаш нищо против. Искам да поседим тук и да си говорим. В далечината се чу рев на сирена, към която се присъединиха още няколко. Вероятно автомобилна катастрофа, а не насилието, за което спомена чичо му, настанило се в град Хуарес като мъгла, заслепяваща хората и заставяща ги да се избиват един друг. Не, това трябва да е автомобилна катастрофа... Соня вдигна брадичка и се загледа. – Алекси изглежда приятна. – Добра е за баща ми, но той няма да се ожени за нея. – Защо? – Защото не е спрял да обича майка ми. Другите момичета не могат да се мерят с нея. – Ако искаш, не ми отговаряй, но все още не си ми казал как е починала тя. Мигел свъси вежди. – Мислех, че.съм ти казал. – На някоя предишна приятелка. Младежът се ухили и престорено я плесна по ръката, след което доби сериозен вид. – Почина от рак на гърдата. Всичките пари на света не биха могли да я спасят. – Съжалявам. На колко години си бил тогава? – Единадесет. Тя се доближи до него и го прегърна през рамо. – Сигурна съм, че ти е било доста трудно на тази възраст. – Да. Искаше ми се баща ми... не знам... да беше го понесъл по-леко. Той реши, че ще се побъркам. Мислеше, че ако остана тук, болката ще е непоносима. Затова ме прати в "Дьо Розе". – Но нали, каза, че там ти е харесало. – Да. Но ми липсваше той. Соня кимна. – Да ти призная, като ми каза, че си учил там, потърсих информация за училището в интернет. То е сред най-скъпите пансиони... в целия свят. И е в Швейцария. Фантастично. – Ами сигурно е така. Аз просто... имах нужда от баща си и двамата се променихме много оттогава. Той не знаеше как да се справи със смъртта ѝ и с моето присъствие и затова ме разкара. Виждах го само три-четири пъти през годината, но имах чувството, че не отивам при баща си, а при шефа. Не му се сърдя. Той иска най-доброто за мене. Но понякога ми се иска... не знам какво говоря... Мисля си, че помага на училищата само защото изпитва вина заради мен. – Защо не поговорите. Истински. Ти постоянно пътуваш по света. Може би трябва да останеш малко тук и да се опознаете отново. – Права си. Но не знам дали той го иска. И той пътува постоянно. Ако притежаваш по-голямата част от Мексико, май трябва да го наглеждаш. – Баща ти ми изглежда честен човек. Струва ми се, че ще е откровен с теб. Просто трябва да поговорите. – Притеснявам се малко. Той вече е планирал живота ми и ако се заговорим, сигурно ще ме прати да пътувам някъде. Надявам се, че ще успея да си почина това лято, преди да ми намери работа. След това, през есента, ще ида в университета. – Това не си ми го казвал. – Много неща не съм ти казвал. Помниш ли, като сподели, че искаш да отидеш в Калифорния? – Е, през есента можем да идем там заедно. Аз ще ходя на училище, а ти можеш да си с мен – дори да си намериш работя в някое студио, както искаше. Момичето зяпна. – Това ще е страхотно! Майчице, наистина мога да намеря нещо... Изведнъж тя замълча и на лицето ѝ се появи кисела гримаса. – Какво има? – Знаеш, че баща ми няма да позволи това. – Ще говоря с него. – Няма да стане. Тя понижи глас, за да имитира баща си: – Упоритият му стремеж към качеството го е довел до успеха, или поне така казва. И има същият упорит стремеж спрямо дъщеря си. – В такъв случай ще кажа на баща ми да разговаря с него. – Какво говориш, Мигел? – запита Соня и вдигна идеално оформените си вежди. – Искам да кажа, че баща ти иска да си щастлива. И да знаеш, че мога да го уредя. Мога да те направя много щастлива. Или поне ще положа максимални усилия. – Вече си го сторил... Тя се наведе към него и го целуна страстно и продължително, от което пулсът на Мигел заигра. След като приключиха, той се извърна и забеляза баща си, който ги наблюдаваше от другия край на ресторанта. Хорхе им махна да идат при него. – Е, почва се – въздъхна Мигел. – Ще пита какво мисля за световната криза и Бог да ми е на помощ, ако нямам мнение... – Не се тревожи – отвърна Соня. – Ще отговоря вместо теб. Младежът се ухили и я хвана за ръката. – Чудесно. 6. СТИХЪТ НА МЕЧА Районът Шауал Северен Вазиристан Вождът на племената в Шауал беше свикал важно събрание в кирпичената крепост в долината Мана, но молла Абдул Самад не мислеше да присъства. Вместо това, докато племенните мишарани се събираха пред укреплението, той остана седнал на хълма зад малка горичка с двамата си доверени бойци Атиф Талвар и Ваджид Ниази. Самад беше видял нещо на отсрещния хълм и след внимателен оглед с бинокъла откри двама мъже – един тъмнокос и брадат, а другият – много по-млад и слаб, с рядка и къса брадица. Носеха дрехи като местните селяни, но единият говореше по спътников телефон и гледаше в нещо, което Самад сметна за джипиес. Талвар и Ниази също наблюдаваха онези двамата и макар почти наполовина на годините на Самад, обучените от него младежи дадоха същата преценка за новодошлите: разузнавачи на американците, на пакистанската армия или може би американци от специалните сили. Глупавите и зле обучени воини на вожда не бяха ги забелязали и щяха да си платят за некадърността. Вождът обичаше да навира племенния кодекс на поведение в лицата на правителствените служители. Обичаше да отправя заплахи към армията и да изтъква загубите ѝ в Южен Вазиристан като пример какво ги очаква, ако го нападнат. Казваше, че властите не може да не знаят, че хората му спазват племенните норми и търсят решения на проблемите си в племенните съвети, и че правителството му трябва само за най-основните житейски потребности, а не да му казва как да управлява хората си. Уверяваше ги, че тук не крият престъпници и в Шауал няма "чужденци", и че изобщо не желае да докарва беди на хората си и земята им. Но вождът не ставаше за лъжец и Самад щеше да се погрижи да умре за това... може би не днес... или утре, но скоро. Разузнавачите не се движеха, а оглеждаха околните долини през своите бинокли. Изглеждаха особено заинтересовани от дългите редове ябълкови дървета, които се спускаха като дъга по склона към редиците кайсиеви овошки. В някои от най-стръмните части на склоновете над селото имаше изкопани тераси и дърветата ги криеха добре. Двамата естествено бяха забелязали часовите на вожда около селото. А часовите изобщо не се досещаха, че ги наблюдават шпиони, и Самад поклати глава отвратен. Правителствата на САЩ и Пакистан с основание смятаха, че племената приютяват бойци на талибаните и "Ал Кайда". Племената дата хаил и зака хаил се славеха с вековната си лоялност и земите им представляваха естествено скривалище за бунтовници. Настоящият им вожд не правеше изключение, освен сега, когато американците му оказваха сериозен натиск, и Самад смяташе, че е въпрос на време онзи да отстъпи и да го предаде заедно с другите четиридесет мъже, които се обучаваха в пакистанската част на Шауал и на десетина километра оттук, в афганистанската част на територията. След 11 септември 2001 г. армията на Пакистан охраняваше границата срещу войниците на Северния алианс, които напредваха на изток към Афганистан. Въпреки вероятността (а според Самад и нуждата) от конфронтация местните племена ги приеха добре и се създадоха контролни пунктове. По-късно племенните вождове щяха да съжаляват за тази грешка, защото много от близките им и скъпи хора загинаха от американските безпилотни самолети и противопехотни бомби, тъй като американците подозираха, че в района има терористи. Американците предлагаха извинения и жалки обезщетения, като същевременно избиваха цивилни в името на справедливостта. Но напоследък племената се осъзнаваха и отказваха на исканията на американците и на пакистанското правителство. В продължение на няколко години съществуваше и племенен лашкар и задачата на тази група беше да залавя всички бежанци и бойци от съпротивата в района Шауал. Само преди няколко дни вождът получи информация от Исламабад, че официалните лица там не са доволни от работата на този лашкар и май ще се наложи армията да се върне, за да прочисти бежанците. Самад и хората му, заедно с водача си молла Омар Рахмани, който сега се намираше на афганистанска територия, имаха споразумение: ако армията се върне, силите на талибаните и "Ал Кайда" щяха да въоръжат и подпомагат племената при нападения. Освен това Рахмани уверяваше вожда, че ще му платят добре за помощта. Рахмани нямаше грижа за парите, стига маковете да растат и блокчетата опиум да заминават зад граница. Неотдавнашната сделка с картела "Хуарес" от Мексико щеше да го направи главен износител на опиум за тази страна, след като картелът смачка враговете си. Мексико може и да не беше голям купувач на афганистански опиум, но Рахмани възнамеряваше да промени това положение и да се конкурира с южноамериканския кокаин и с производителите на метадон, които снабдяваха наркокартелите с огромни количества синтетична дрога, за да я доставят на американците. Самад свали бинокъла си. – Ще дойдат за нас тази вечер – каза на хората си. – Откъде знаеш? – запита Талвар. – Помни ми думите. Съгледвачите винаги са само няколко часа пред другите. И никога повече. Рахмани ще се обади, за да ни предупреди. – Какво да правим? Можем ли да измъкнем останалите навреме? Можем ли да избягаме? – поинтересува се Ниази. Самад поклати глава и вдигна показалец към небето. – Наблюдават ни както винаги. Погали дългата си брада замислен и след минутка в главата му се оформи план. Даде знак да се връщат, като не се отдалечават от овощните дръвчета и се крият от шпионите зад хребета. От другата страна на хълма имаше малка къща и големи оградени кошари за кози, овце и половин дузина крави. Стопанинът, който живееше там, винаги гледаше Самад злобно, ако доведеше хората си в близката долина за тренировки по стрелба. Стопанинът знаеше добре, че тази земя е стрелбище на талибаните. И неохотно се беше съгласил с настояването на племенния вожд да помага по всякакъв начин на Самад. Самият Самад не беше разговарял със стопанина, но знаеше от Рахмани, че не е надежден. Войната изисква жертви. Самад знаеше това от баща си – муджахидин, воювал с руснаците. Научи го вечерта, когато го видя жив за последен път. Баща му беше заминал с един автомат АК-47 и малка парцалива раница. Сандалите му се разпадаха. Но той беше погледнал към Самад с усмивка. И с блясък в очите. Самад беше единствено дете. И скоро щеше да остане сам с майка си на този свят. Изискват се жертви. Самад все още носеше снимка на баща си в пожълтял найлонов плик и в самотните нощи гледаше снимката и разговаряше с човека на нея – питаше го дали се гордее с постиженията на сина си. С парите на няколко световни организации за помощ Самад бе успял да завърши училище в Афганистан, след което друга група го избра за обучение с пълна стипендия в университета в Мидълсекс, Великобритания. Завърши информатика в регионалния им клон в Дубай, където се засилиха и политическите му интереси. И именно в Мидълсекс се срещна с млади членове на талибаните, "Ал Кайда" и "Хизбула". Точно тези бунтари бяха разпалили наивната му душа. След дипломирането се озова с приятели в Захедан, иранския град, разположен стратегически в зоната с трите граници – пакистанската, иранската и афганистанската. С пари от търговията с дрога и с дързостта да наемат специалисти по експлозивите от иранската революционна гвардия успяха да създадат фабрика за бомби. Самад отговаряше за сградата и обслужваше компютърната мрежа в нея. Правеха бомби в газобетонни тухли и ги прекарваха контрабандно в Афганистан и Пакистан, като всички доставки се следяха електронно чрез създадената от него програма. Така Самад влезе в света на тероризма. Джихадът е основен дълг на всеки мюсюлманин, но много хора не разбираха значението на тази дума и дори Самад не го знаеше със сигурност, докато не му обясниха истинският ѝ смисъл във фабриката за бомби. Някои теолози казваха, че джихад е борба в душата или защитата на вярата срещу критици, или дори отиване в немюсюлмански земи за разпространяване на исляма. Човек трябваше да върви по пътя на Аллах. Но имаше ли всъщност друга форма на джихад освен насилствената? Неверниците трябва да бъдат изгонени от светите земи. Трябва да се унищожат. Те създаваха неправдите и потисничеството. Те отхвърляха истината дори и след като им е изяснена. Те вече унищожаваха сами себе си и щяха да унищожат и останалия свят, ако не бъдат спрени. В мислите на Самад винаги стоеше една строфа от Корана: "Доведете срещу тях всички мъже и бойни коне, за да всеете ужас сред враговете на Аллах..." А никоя група не представляваше по-точно враговете на Аллаха от американците, тези разглезени, безгръбначни и безбожни консуматори на боклук. Земя на развратници и дебелаци. Те са заплаха за всички хора по света. Самад отведе хората си близо до къщата и повика стопанина да излезе. Мъжът, който живееше сам след смъртта на жена си и след като синовете му заминаха за Исламабад, излезе, накуцвайки, от предната врата, подпря се на бастуна си и погледна Самад с присвити очи. – Не ви искам тук – каза той. – Знам – отвърна Самад, като се приближи до стареца. Кимна още веднъж и заби дългото и криво острие на ножа си в сърцето му. Хвана го, преди да падне и с помощта на Талвар и Ниази го отнесе обратно в къщата. Положиха го на пръстения под и го оставиха да ги гледа, докато кръвта му изтичаше. – След като умре, трябва да скрием тялото – обади се Ниази. – Разбира се – отвърна Самад. – Ще го потърсят – изтъкна Талвар. – Ще кажем, че е заминал при синовете си в града. Но това е само ако питат от племето. Ако са американци или от армията, ще казваме, че кошарите са наши. Ясно ли е? Ще ни заподозрат, ако бягаме сега. Двамата кимнаха. Отвън до една от кошарите за кози намериха торна яма. Хвърлиха стареца в нея и го засипаха е още тор. Самад се усмихна. Никой войник няма да се рови в лайната, за да търси тялото на някакъв си безполезен козар. Самад облече дрехи на стареца, след което тримата седнаха на скърцащите столове, направиха си чай и се подготвиха да чакат нощта. *** Мур и младият му помощник Рана бяха видели тримата мъже до дръвчетата на хълма, но не и лицата им, дори и през бинокъла. Рана предположи, че са талибански бойци, часови, и Мур се съгласи с него. Двамата се върнаха по хълма, слязоха в една клисура, после се качиха на високото, откъдето Мур се обади по спътниковия си телефон. Планинският терен пречеше на сигнала в дълбоките проломи и клисури, но обикновено имаше кристално чист сигнал по върховете, където обаче можеха да го забележат лесно. Свърза се с командира на един оперативен екип "Алфа" от елитните специални армейски части. Мур познаваше тези момчета от Афганистан и се отнасяше към тях с дълбоко уважение, независимо от острите спорове дали той, тюленът, или те са най-ефективните и смъртоносни воини. Това съперничество го отрезвяваше и развеселяваше. – Ози, тук Чернобрадия – обади се Мур с позивната си от ЦРУ. – Какво има, братко? Гласът от другата страна принадлежеше на капитан Дейл Озбърн, отчайващо млад, но изключително умен оператор, участвал с Мур в няколко нощни нападения, завършили с арест на две важни цели в Афганистан. – Ще правим ли хеттрик тази вечер? Ози изсумтя. – Имаш ли свестни данни или обичайните лайна? – Обичайните. – Значи не си ги видял. – Там са. Забелязах трима. – Защо винаги постъпвате така с мен, задници? Мур се засмя. – Защото обичаш да се ровиш в мръсотията. Качил съм ти имена и снимки. Искам ги онези. – Значи нищо ново, нали? – Виж, не знам важно ли е за теб, но тук навсякъде има гилзи. Определено наскоро са се упражнявали в стрелба. Дори не са си почистили, мърлячи такива. Искам те тук за парти с изненада. – Сигурен ли си, че Оби Уан не се скъсва да те лъже? – Живота си бих заложил. – Е, посрани боже, разбрахме се. Очаквай ни в нула и трийсет, сладур. До скоро. – Ясно. И не си забравяй ръкавиците. Да не си развалиш маникюра. – Да бе. Мур се ухили и изключи телефона. – И сега какво? – запита Рана. – Намираме си малка пещера, правим лагер и след това ще чуеш хеликоптер. – Той няма ли да ги подплаши? Мур поклати глава. – Те знаят, че имаме спътници и безмоторни самолети. Просто ще се окопаят. Ти само гледай. – Малко ме е страх – призна Рана. – Сериозно? Спокойно. Всичко ще е наред. Мур посочи преметнатия през рамо АК-47 и потупа стария съветски кобур с пистолета "Макаров" на хълбока си. Рана също носеше "Макаров" и Мур го беше научил как да стреля с него и да го зарежда с патрони. *** Намериха плитка пещера на един склон и закриха входа ѝ с по-едри камъни и храсти. Останаха в нея до вечерта. Мур задряма. Два пъти се сепна и помоли Рана да не заспива. Превъзбуденият младеж нямаше нищо против да е на пост. Мур сънуваше ярки видения, вероятно заради закуската, която не му понасяше. Плаваше в мастиленочерно море, разпънат в безкрайна тъмнина, и внезапно протегна ръка и изкрещя: – Не ме оставяй! Не ме оставяй! Събуди го нещо, което притискаше устните му. Къде се намира, по дяволите? Не се чувстваше мокър. Задъха се, не можеше да си поеме дъх, защото върху устата му лежеше някаква длан. От здрача изникнаха широко отворените очи на Рана и той прошепна: – Защо крещиш? Никъде не съм тръгнал. Няма да те оставя. Но не може да викаш. Мур кимна енергично и младежът бавно дръпна ръката си. Мур прехапа устната си и опита да се успокои. – Ох, извинявай. Сънувах нещо. – Помислил си, че ще те оставя. – Не знам. Чакай. Колко е часът? – След полунощ е. Почти дванайсет и половина. Мур седна и включи спътниковия си телефон. Чакаше го гласова поща: – Хей, Чернобради! Негодна торба лайна, такава. Яхваме конете. Чакай ни в задния си двор след двайсет минути. Мур изключи телефона. – Слушай. Чу ли това? *** Самад се събуди от някаква ръка на рамото му и за секунда-две не знаеше къде се намира, но като се опомни, се досети, че са в къщата на козаря. Изправи се на малкото дървено легло. – Идва хеликоптер – каза Талвар. – Отивай да спиш. – Сигурен ли си? – Иди да спиш. Като дойдат, ще сме ядосани, че са ни събудили. Самад отиде до една малка маса и завърза парче плат върху лицето си, сякаш е загубил едното си око – честа гледка в тази разтърсена от войни част на страната. Проста маскировка, но знаеше още от времето, когато правеше бомби, че колкото по-проста е бомбата, идеята, планът, толкова по-големи са шансовете за успех. Много пъти си беше доказвал тази своя теория. Парцал. Рана от някаква битка. Гневен стопанин, разбуден от тъпите американци. Това е той и нищо повече. Аллах акбар! Аллах е най-велик! Екипът от дванадесет души се спусна по въжетата от висящия хеликоптер, докато един преводач говореше с няколко още сънени членове на племето, излезли от къщите да зяпат с ръце над очите, за да се пазят от прахта от перките. Преводачът говореше силно през мегафона на хеликоптера: – Идваме да търсим двама души. Никой няма да пострада. Няма да стреляме. Помогнете ни да намерим двама души. Преводачът повтори съобщението още три пъти, докато хората на Ози слязат на земята един след друг и се разпръснат с готови за стрелба автомати. Зоната за кацане представляваше една просека до редица къщи на двеста метра от крепостта на вожда и Мур отиде да се срещне с капитана от специалните части и заместника му в една уличка между къщите. Изчакаха няколко секунди, докато хеликоптерът се наклони рязко и се изгуби в тъмното, с бляскащи навигационни светлини, за да замине за обезопасената зона за кацане на няколко километра оттук, където щеше да чака обаждането на Ози за евакуация. Прекалено опасно щеше да е да чака в самото село. – Помниш ли моя човек, Робин? – запита Мур и насочи тънкото си като молив фенерче към Рана. Ози се ухили. – Как си, приятел? Рана се намръщи. – Казвам се Рана, не Робин. – Шегувам се – обади се Мур. След това погледна заместника на капитана – офицер на име Боби Олсън, известен още като Боб-О, който отвърна на погледа му с престорена гримаса. – Ти ли си оня боклук от ЦРУ? Боб-О винаги правеше тази гримаса и задаваше този въпрос при всяка тяхна среща. По някаква причина обичаше да злорадства и да дразни Мур, който вдигна показалец и го насочи към лицето на Боб-О, готов за отговор. – Окей, дебелоглавци, стига – прекъсна ги Ози. Вдигна вежди и изгледа Мур. – Партито е твое, Чернобради. Дано да си прав. Хората на Ози бяха усвоили добре изкуството и научните методи за преговори с хората от племената, като често практикуваха наученото в клас. Знаеха езика, изследваха обичаите и даже имаха ламинирани паметки по джобовете си за случаите, когато не са сигурни в определена социална ситуация. Смятаха се за посланици на демокрацията и макар някои да считаха идеята за глупава или евтина, местните племена едва ли щяха някога да видят други представители на западния свят. Мур, Рана, Ози и Боб-О тъкмо се канеха да пресекат един коларски път край кирпичените къщи, когато в планината отекнаха два откоса от автомат. Мур се сепна и затаи дъх. Боб-О изпсува. – Рейсман, кой стреля? – излая Ози в микрофона на устните си, докато Мур и Рана коленичеха и търсеха прикритие зад къщата. Боб-О също включи микрофона си и се развика на другите екипи за информация. Чуха се още изстрели, този път с различен ритъм и скорост. Да, сега стреляха хората на Ози, чиито щурмови автомати изпращаха куршуми калибър 5,56 или 7,63 милиметра в отговор на вражеската засада. Последваха още два залпа. После трети. Отговориха им пет, шест или седем АК-47 някъде наблизо, няколко къщи встрани от тях. Мур наостри уши. За да стреляш с АК-47, трябва да заредиш пълнителя, да освободиш предпазителя, да дръпнеш и пуснеш затвора, да се прицелиш и да натиснеш спусъка – доста действия само за един изстрел. Но ако сложиш превключвателя за стрелба в средно положение, можеш да не пускаш спусъка, докато не изгърмиш пълнителя. Проста работа, но Мур се интересуваше от следното: при всяка престрелка определяше къде е врагът и дали пести патроните. Всеки път чуваше следното – или автоматична стрелба, което често означаваше, че всеки боец разполага с няколко пълнителя, или единични изстрели, което предполагаше, че врагът гледа да оползотвори всеки куршум. Е, не можеше да е сигурен всеки път, но по-често излизаше прав в оценката си. Щом група талибани започне стрелба в автоматичен ре-жим, трябва да допуснеш най-лошото: имат доста патрони. Мур се обърна към Рана и каза: – Не прави нищо. Стой тук. Рана изгледа уличката. – О, не се тревожи. Никъде няма да ходя. – Нео и Големия Дан, тръгнете по склона от южната страна. Рейсман е там и го обстрелват – командваше Ози, докато надничаше иззад ъгъла, след което направи знак на Мур и Рана да го последват. Мур се доближи до капитана. – Как изглеждат нещата? – Към момента осем до десет танга. Ще викна един апах да ги озапти малко. Ози имаше предвид основния щурмови хеликоптер на армията, AH-64D "Апачи Лонгбоу", въоръжен с картечница М230, неуправляеми ракети въздух-земя "Хидра 70" и управляеми ракети "AGM-114 Хелфайър" или "FIM-92 Стингър". Само силуетът на хеликоптера стигаше да докара на талибаните спомени за ужасяващата смърт на техни приятели, разкъсвани от неспирна стрелба. Ози отново включи радиото и се обади на пилота на хеликоптера, за да поиска да дойде в селото незабавно и да обработи метежниците с картечницата си. – Връщаме се в зоната за кацане веднага – каза капитанът. – Чуваш ли това? – обърна се Мур към Рана. – Връщаме се. Всичко ще е наред. Рана притисна пистолета до гърдите си. – Това не ми харесва. – Аз съм с тебе, Рана – успокои го Мур. – Всичко ще е наред. В същия момент Мур погледна към отсрещната къща, където се появи една фигура с автомат, озарен от лунните лъчи. Мур вдигна своя АК-47, превключи на автоматична стрелба и пусна откос от четири куршума, които се забиха в гърдите на мъжа и го проснаха сгърчен на песъчливата земя. Още докато мъжът падаше, Ози и Боб-О попаднаха под град от куршуми от отсрещната страна на къщата – поне трима талибани стреляха по тях и ги изтласкваха иззад ъгъла. Боб-О застана пред Рана, за да го пази, а Мур погледна за последно назад, после се изви рязко и изтича до Ози. От другата страна на улицата имаше две къщи и Мур забеляза пламъците от дулата, преди да се просне на земята. Имаше човек на плоския покрив, скрит зад ниския до прасеца парапет. Той стреляше и се криеше зад камъка. Друг стоеше зад къщата, скрит добре зад висока до коленете стена. А последният се намираше в самата къща, отляво, като се показваше през отворения прозорец, за да стреля, а после се скриваше. И тримата знаеха, че кирпичените тухли ще ги защитят от куршумите на врага. – Рана, остани с тях – нареди Мур. След това пропълзя два метра, за да се доближи до Ози. – Ангажирай ги. Аз ще заобиколя. Почвам с онзи на покрива. – Ти откачи ли? – отвърна Ози. – Ще им метна граната. Мур рязко поклати глава. – Искам един жив. Дай няколко връзки за ръце. Ози се изсмя, озадачен, и подаде пластмасовите връзки. Мур намигна. – Веднага се връщам. – Ей, Пари – викна нервно Рана. Но Мур се изгуби тичешком по улицата. Облечен като мъжете от племето и въоръжен с оръжие като тяхното, очакваше, който го забележи, да се забави за момент, преди да стреля. Тичешком заобиколи още две къщи, след което се добра до горната страна на сградата, зад която внимателно се криеше един от талибаните. Мур изчака следващия откос, преди да се качи бързо по разкривената дървена стълба догоре. Надникна над ръба и забеляза другия човек, който коленичеше и вдигаше главата си с черен тюрбан, за да стреля, след което рязко се навеждаше зад парапета. Боб-0 и Ози отвръщаха с изстрели в камъните по парапета, от които се вдигаха облачета прах. Изцяло погълнатият от гледката отпред талибан изобщо не забеляза и не чу човека зад себе си. Мур стисна цевта на пистолета си и обърна дръжката му напред във формата на буква Г. След това, като си пое дълбоко дъх, изтича и замахна рязко с движение от Крав мага и малко собствена импровизация. Онзи, доловил блясък с крайчеца на окото си, се извърна, но в същия миг Мур скочи върху него като хищна птица, заби коляно в гърба му и стовари ръкохватката на пистолета във врата му, малко пред долната част на ухото. Резкият удар в тази точка, където минаваха сънната артерия, вратната вена и блуждаещият нерв, причиняваше загуба на съзнание. Онзи се просна на покрива, а Мур извади пластмасовите ленти от задния си джоб и върза ръцете му на гърба. След това завърза и краката му и го остави. Като се събуди, ще пият чай и ще си поговорят приятелски. Но сега изчака отново Ози и Боб-О да стрелят по другите двама талибани и се спусна по стълбата. Мур се отправи към съседната къща, като допираше с рамо стената. Стигна до ъгъла и забеляза втория талибан, клекнал зад ниската стена на десетина метра от него. Стреляше с автомат, но на кръста се виждаше и пистолет, а и носеше раница, в която, изглежда, имаше още пълнители. Мур се зачуди как да постъпи: онзи изглеждаше твърде далече, за да го доближи тихо. А и ако изтича от неподходящ ъгъл, може да попадне под огъня на Ози или Боб-О. Да те улучат, когато вършиш нещо смело, е едно, но да попаднеш под обстрела на своите, защото си неразумен, значеше да си глупав на ниво, което обикновено пазеха за покварените политици. Тъй като Мур носеше АК-47, ако стреляше, третият талибан би могъл да реши, че това е неговото приятелче. Но в този момент се появи още по-добро прикритие: хеликоптерът "Апачи", който се спусна рязко надолу, сви надясно и увисна над тях. Вятърът и ревът на машината, както и мощният прожектор, който освети улицата, отвлякоха вниманието на талибана. Мур вдигна автомата си и пусна три куршума в гърба му, откъдето бликна кръв. След това рязко се завъртя и тръгна покрай стената към другата къща, в която се криеше последният човек. Застана на ръце и колене и изпълзя край страничния прозорец, след което излезе пред фасадата на къщата. Боб-О и Ози спряха стрелбата и Мур успя да застане под отворения прозорец, от който стреляше последният талибан. Да, можеха да хвърлят граната и да го довършат, но Мур вече се намираше на ръка разстояние от него. Обърна се настрани и изви врат, за да наблюдава и да чака, докато цевта на автомата на талибана се появи над перваза, достатъчно близо, за да го хване с ръка. Мур грабна автомата за горната полуложа и се изправи, а талибанът изкрещя от изненада, пусна калашника и посегна към кобура с пистолета. Още преди онзи да успее да освободи пистолета си, Мур захвърли автомата и вдигна своя "Макаров". Три куршума проснаха мъжа на пода. Мур не използва автомата, защото едно от най-старите правила на старата школа гласеше, че в бой доверяваш живота си на оръжието на врага само в краен случай. Хеликоптерът, отпратен от Ози, се отдалечи. Тишината в долината Мана сега се нарушаваше само от заглъхващия шум на ротора на хеликоптера, после излая куче и някой извика. На английски. Мур изтича през улицата и надолу по уличката, в която се намираха Ози и Боб-О. Навсякъде смърдеше на барут и Мур усети, че целият се тресе от адреналин. – Добре, боклук – каза Боб-О. – Да – отговори задъхан Мур. – Онзи на покрива е жив. Пада ми се аз да го разпитам. – Ние убихме още четирима, но останалите избягаха в планината – отговори Ози, прикрил с ръка ухото си, за да слуша докладите на своите хора. – Изчезнали са. – Искам да си поговоря с дъртия Шах, да видя сега как ще лъже – обади се Мур, като имаше предвид вожда на селото. – И аз – ухили се Ози. Мур отиде до Рана, който продължаваше да седи на земята, притиснал колене до гърдите си. – Ти добре ли си? – Не. – Всичко свърши – каза Мур и подаде ръка, която младежът пое. Докато хората на Ози претърсваха телата на убитите талибани (и доведоха заловения от Мур човек на покрива), Мур, Ози, Боб-О и Рана стигнаха кирпиченото укрепление. Високите към два метра стени заобикаляха правоъгълните постройки, а до голямата дървена порта стояха пет-шест часови. Ози каза на един от тях, че трябва незабавно да говори с вожда на племената в Шауал. Мъжът отиде в къщата, а Мур и другите останаха да чакат. Вождът Хабиб Шах и един от най-доверените му свещеници, Айман Салахудин, излязоха бързо през портала. Шах беше едър мъж, висок почти два метра, с голям черен тюрбан и брада, която наподобяваше по-скоро сноп черни телове, а не косми. Зелените му очи бляскаха в светлината на фенерчето на Ози. Свещеникът беше много по-възрастен, може би седемдесетгодишен, с бяла като слонова кост брада, прегърбен и не повече от метър и седемдесет на ръст. Непрекъснато клатеше глава към Мур и останалите, сякаш така щеше да ги прогони. – Нека аз да говоря – каза Мур на Ози. – Да, защото аз ще му се развикам. – Здравей, вожде – каза Мур. – Какво правите тук? – запита вождът. Мур опита да овладее гнева си. И то доста. Но не успя. – Преди да ни нападнат талибаните, дойдохме с мир, за да търсим тези двамата – каза той и бутна снимките в ръката на вожда. Мъжът ги погледна бегло и отговори: – Не ги познавам. Ако някой в селото помага на талибаните, той ще изпита гнева ми. Ози изсумтя. – Вожде, ти знаеше ли, че тук има талибани? – Разбира се, че не. Колко пъти съм ти го казвал, капитане? – Този май е четвъртият. Ти все казваш, че не помагаш на терористите, но ние все ги намираме тук. Нещо не разбирам. Дали случайно не падат от небето? Ози определено пращаше по дяволите "изкуството и науката" на преговорите. – Вожде, бихме искали да продължим търсенето с твоя помощ – обади се Мур. – Дай ни няколко души. – Съжалявам, но хората ми са заети да защитават селото. – Да тръгваме – каза Ози, извърна се и се отдалечи, последван от Боб-О. Свещеникът се приближи към Мур и каза на английски: – Идете с приятелите си. – Вие не помагате на когото трябва – обади се внезапно Рана. Мур го изгледа и сложи пръст на устните си. Свещеникът присви очи и се вторачи в Рана. – Млади човече, ти си този, който греши. *** След още два часа бойците на Ози претърсиха цялото село и околните ферми, като постоянно очакваха ново нападение. Междувременно Мур разпитваше заловения мъж. – Питам те отново как се казваш? – Убий ме. – Как се казваш? Откъде си? Виждал ли си тези хора? –навря той снимките в лицето на мъжа. – Убий ме. И продължиха така, докато Мур се ядоса толкова, че се отказа, преди да каже нещо нередно. Колегите му от ЦРУ щяха и без това да проведат разпита. И сигурно щеше да мине цяла седмица, преди да пречупят този талибан. Когато хората на Ози най-после се върнаха при хеликоптера, Мур поговори с тях, преди да си тръгнат. – А онази ферма там – запита той и посочи спътниковата снимка. – Доста далече е. Проверихте ли я? – Да – отговори Боб-О. – Има един едноок старец. Двама синове. Не ни се зарадваха. Не са като на снимката. – Е, това е положението – обади се Ози. Мур поклати глава. – Моите хора са тук. Вероятно сега дори ни наблюдават. – И какво да правим? – запита Ози и вдигна ръце. – Сега сме между камък и... и друг камък. И планини. И ядосани селяни. И мъртви талибани. Ти по-добре се обади на твоите хора в Щатите да пратят малко подаръци насам за причинените неприятности. Изненадващото посещение не се оказа пълна загуба на време. Шефовете на Мур не бяха сигурни към кого е лоялен вождът сега, но вече знаеха. Да вярваш, че нито един човек в тази част на Шауал не е виждал търсените от Мур, беше абсурдно. Мур знаеше от богатия си опит, че са ги виждали, разговаряли са с тях и вероятно дори са се обучавали и хранели заедно, но засега можеше само да остави снимките и да помоли вожда за съдействие. – Мисията провали ли се? – запита Рана. – Не – отговори Мур. – Просто ни забави непредвидена промяна в атмосферните условия. – Атмосферни условия? Мур изсумтя. – Да. Мощна лайняна буря и мълчание. Рана поклати глава. – Не знам защо помагат на талибаните. – А трябва да знаеш. Талибаните им дават повече, отколкото всички останали – обясни на младежа Мур. – Възползват се от ситуацията. И така трябва. Нали виждаш къде живеят. – Мислиш ли, че някой ден ще заловим тези хора? – Да. Трябва време. И това ми е проблемът, нали? – Вазир може да има новини за твоя изчезнал приятел. Мур въздъхна, дълбоко разочарован. – Да. Както и да е, утре вечер заминавам, а ми се искаше малко отмъщение за онова, което сториха на полковника и семейството му. Ако онези си идат безнаказано, болката няма да спре. Двамата се качиха в хеликоптера и след десет минути се издигнаха във въздуха. *** Преди да кацнат в Кабул, Мур видя, че има телефонно обаждане от Слейтър. Мексиканецът от снимката, Тито Ламас, доверен човек на картела "Хуарес", бил намерен в багажника на лека кола с куршум в главата. По същия начин открили и сниманите с него офицери на Ходай. Единствените все още живи от тази снимка се оказаха талибаните. Мур трябваше незабавно да се свърже с Исламабад. Искаше да говори с местната полиция за Ламас и да види какви други улики може да събере. Замисли се дали не може да спечели още малко време, ако "случайно" изпусне самолета за дома. Стигнаха в града чак призори и той каза на Рана да се прибере да спи. Мур замина в полицейското управление, срещна се със следователите и разпозна тялото на Тито Ламас. Той имаше фалшиви документи, включително и паспорт, а Мур разказа на полицаите всичко, което ЦРУ знаеше за този член на картела. Естествено, следователите бяха благодарни. Мур се изненада приятно от едно съобщение по електронната поща от стареца Вазир – докато не го прочете. Другите двама талибани от снимката не бяха важни, оказали се пенджаби, с корени в Южен Пенджаб. Познавали се по това, че не говорят пущу и по традиция са свързани с групи като "Джайш-е-Мохамед". Пенджабските талибани имаха бази в Северен Вазиристан и воюваха редом с пакистанските талибани и "Ал Кайда". Но важната част на съобщението не се съдържаше в този урок по история. Вазир беше намерил тези мъже – мъртви. Пишеше, че талибаните са открили откъде изтича информация и са избили всички... освен Мур, разбира се, и че несъмнено той е начело в списъка с враговете им. Май наистина трябваше да се прибира. 7. ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ Районът Шауал Афганистан Самад и двамата мъже избягаха от стопанството призори по трудния десеткилометров маршрут през границата в Афганистан. Избраха добре утъпкана пътека и се присъединиха към малка група от петима търговци, за да не привличат внимание върху себе си. Американците наблюдаваха от небето и ако тръгнеха по път с по-добро прикритие от дървета, вибрациите им можеха да бъдат засечени от някой от многобройните автоматични датчици "Рембас-II", скрити внимателно от американската армия по границата. Това движение щеше да включи някой от разузнавателните спътници клас "Кийхоул", за да ги снима. Изображенията почти мигновено щяха да преминат през екраните в Ленгли, където денонощно седяха анализатори и чакаха талибански бойци точно като него да допуснат такива грешки. Отговорът щеше да е бърз и фатален: безпилотен самолет, управляван от някой подполковник от ВВС във фургон в Лас Вегас, щеше да пусне ракети "Хелфайър" по целта. След като слязоха в долината, намериха молла Омар Рахмани седнал върху куп одеяла в една от дузината палатки, издигнати в полукръг под няколко орехови и дъбови дървета и скрити от погледите от няколко лимонови насаждения. Сутрешните молитви бяха отминали, Рахмани сърбаше чай и се готвеше за закуска със сладък хляб, който афганистанците наричаха рохт, кайсии, шамфъстък и гъсто кисело мляко (истински лукс в планините). Рахмани ги поздрави с кратко кимане и погали брадата си, която се спускаше надолу към гръдния му кош и завършваше с остър връх. Очите му, уголемени от дебелите очила с телени рамки, изглеждаха постоянно присвити и не позволяваха човек да определи настроението му. Бутнал беше белия си тюрбан назад, за да разкрие дълбоките бръчки по челото си и подобния на бобено зърно белег от рождение на лявото слепоочие. Дългата конопена риза и широкият панталон скриваха значителната му обиколка, а ако свалеше камуфлажното яке, което стягаше раменете му, можеше да изглежда и не чак толкова страшен. Това яке, старо и разкъсано по лактите, той носеше още от битките срещу руснаците. Самад трябваше да приеме, че Рахмани не се радва на вниманието, което районът привличаше напоследък, въпреки че моллата може би щеше да го похвали за бързите реакции и защото за пореден път успя да заблуди американците. Рахмани вдигна брадичката си към тях. – Мир вам, братя, и да благодарим на Бог, че можем да се насладим на тази храна и днес и да преживеем още един ден – защото за нас това става все по-трудно. Самад и хората му седнаха около Рахмани и няколко от младите мъже, които го обслужваха, им сервираха чай. Самад почувства хлад по раменете си, докато отпиваше от чая и се стараеше да успокои дишането си. Не му беше лесно в присъствието на този мъж. Той екзекутираше на място онези, които го ядосат или се осмелят да не изпълнят заповедта му. И това не беше слух. Самад беше присъствал на обезглавявания. Понякога отсичаха главите. Друг път ги отрязваха с трион бавно, много бавно, докато жертвата крещеше, а после се задавяше в собствената си кръв. Рахмани отново пое дълбоко дъх, сложи чашката на масата, скръсти ръце на гърдите си и черната риза и шаловете на врата му се изпънаха. Отново огледа хората пред себе си, от което стомахът на Самад се сви болезнено, прокашля се и каза: – Армията е прекалено нестабилна за нас. Това е ясно. Ходай можеше да причини още повече вреди и въпреки че съм благодарен за действията на хората ви в Исламабад, сега останаха много неща за решаване – най-вече агентът, за когото ни каза нашият снайперист при хотела. Ние още го издирваме. А и отношенията ни с картела "Хуарес" в Мексико са застрашени, защото се наложи да убием техния човек. Всичко това означава, че трябва да действаме по-бързо. – Разбирам – отговори Самад. – ЦРУ наемат хора в района. Плащат добре. За младите е трудно да устояват. Двама от хората ми в момента издирват един от тях на име Исрар Рана. Смятаме, че е помогнал за разкриването на нашите връзки. Рахмани кимна. – Някои от нас казват, че търпението води до триумф. Американците не могат и няма да останат завинаги и когато си идат, ще продължим да се обучаваме тук и ще доведем волята на Аллаха до хората на Пакистан и Афганистан. Но не съм съгласен да седим и да чакаме бурята да отмине. Проблемът трябва да се реши при източника. Вече пет години работя по един проект, който скоро ще даде плодове. Инфраструктурата е готова. Сега само ми трябват воини, които да реализират плана. – За нас ще бъде чест. – Самад, ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати – и трябва да използваш контактите си с мексиканците за целта. Разбираш ли? Самад кимна, макар да знаеше, че да искаш услуги от мексиканците значи, че може да ги обидиш и разяриш. Но все пак трябваше да си осигури подкрепата им заради успеха на мисията. Но как? Ще се наложи да прибегне до худайбия – лъжа – както се изискваше според Корана, когато си имаш работа с неверници. – Трябва да предупредя тебе и хората ти, Самад – продължи Рахмани. – Почти сто от нашите бойци са се посветили на този план. Някои от тях вече дадоха живота си. Залогът е голям и последиците при неуспех са големи... много големи. Самад почти усети острието на врата си. – Всички ние разбираме. Гласът на Рахмани се извиси, когато той изрецитира от Корана: – "Който воюва за Аллах, и ако бъде убит или победи, ние ще го наградим богато." – Раят ни очаква – добави Сам ад и кимна енергично. – И все пак ако загинем и станем мъченици, само за да бъдем съживени и отново да станем мъченици, ще го направим. Затова обичаме смъртта. Рахмани присви очи още повече. – Затова... Сега да ядем и аз ще обясня всички подробности. Сложността и дързостта на мисията ще ви впечатли. Сигурен съм. След няколко дни ще сте на път. И когато дойде времето, ще доставите такова послание от Аллах, каквото американците не са виждали. – Няма да ви изневерим – каза Самад. Рахмани кимна бавно. – Не изневерявайте на Аллах. Самад наведе глава. – Ние сме негови слуги. Международно летище "Гайдара" Исламабад, Пакистан Мур пътуваше за Сан Диего за среща с новата си група и се ужасяваше от предстоящия седемнадесетчасов полет дотам. Докато седеше и чакаше първия полет по маршрута, наблюдаваше предпазливо околните пътници – предимно бизнесмени, международни журналисти (според него) и няколко семейства с малки деца, едното определено от Великобритания. От време на време поглеждаше таблета си, в който се намираха всичките му данни, сигурно скрити с двойно криптирана парола. Всеки опит за достъп до компютъра без отпечатъка на палеца му щеше да завърши с незабавно изтриване на твърдия диск. Мур четеше някои от най-новите разсекретени доклади на ЦРУ за действията на картелите по границата (секретните ги беше чел в по-сигурна обстановка). Най-много искаше да разбере свързана ли е тази дейност с Близкия изток или с арабските страни, но повечето материали говореха само за войните между враждуващите картели, най-вече "Синалоа" и "Хуарес". Все по-често намираха масови гробове, някои с дузини тела. Зачестилите обезглавявания и обесвания на тела от мостове говореха за засилване на нападенията на бандите наемни убийци под ръководството на бивши бойци от специалните мексикански десантни войски. Според някои държавни служители войните между картелите илюстрирали успеха на правителствената политика, заради който трафикантите се хващали за гушите. Но Мур беше стигнал до извода, че картелите са толкова силни, че вече контролират някои части от страната и насилието е просто изява на бандитските им закони. Прочете един доклад от журналист, прекарал повече от година в проучване на картелите. Според него жителите на селските райони в югоизточната част на страната можели да получат работа и защита само от картела. Журналистът успял да публикува няколко статии, преди да го прострелят седемнадесет пъти пред един пазарен център, в който пазарувал за майка си. Очевидно картелите не харесваха статиите му. Друг доклад сравняваше малките градове на Мексико с тези в Афганистан. Мур знаеше от опит, че талибаните се занимават със същото. И те, както картелите, получаваха повече доверие, отколкото чуждите нашественици. И те, както картелите, разбираха силата, която им даваше наркотрафикът, и се възползваха от нея, за да привличат невинни граждани, които просто не получаваха подкрепа или дори биваха пренебрегвани от правителството. Мур се затрудняваше да остане аполитичен, след като от първа ръка знаеше, че правителството е по-корумпирано от враговете, които той имаше за задача да убива. И все пак зверствата на онези му позволяваха да не загуби посоката. Бързо прелисти няколко снимки на мексикански полицаи, проснати сред локви кръв от прерязаните им гърла или многобройните рани от куршуми. Загледа се в нахвърляните в някакъв склад обезглавени тела на няколко емигранти – не се знаеше къде са главите им. Един sicario беше разпънат на горящ кръст пред дома си, за да могат баща му и останалите на семейството да гледат как гори. Бруталността на картелите не знаеше граници и Мур подозираше, че шефовете му имат по-големи планове от онова, което му казваха. Най-лошият кошмар на всички включваше преминаване на това насилие през границата. И то беше само въпрос на време. Провери телефона си и се зачете в трите съобщения от Лесли Холандер. В първото тя настояваше да ѝ каже кога ще се върне в Кабул. Във второто питаше дали е получил първото. В третото искаше да знае защо той я избягва и че ако ѝ се обади, тя ще подготви една сесия, в която, според внимателно подбраните ѝ думи, ще го чука, докато му се подгънат краката като на каубой. Лесли работеше в пресслужбата на отдела за връзки с обществеността в посолството на САЩ, като първото ѝ назначение беше в Исламабад, а после в Кабул. Двадесет и седем годишна, тя имаше много стройно тяло и черна коса и носеше очила. Отначало Мур я пренебрегваше, защото я мислеше за сопната сухарка, обречена на девственост чак докато някой блед и дебел счетоводител (нейно подобие от мъжки пол) не се появи и не ѝ я отнеме след двучасов дебат и анализ на сексуалния процес, съгласуване на позата и преминаване към клинично чисто и неприятно за двамата действие. Но, господи, свалеше ли очилата и блузката, г-ца Холандер разкриваше забележителни противоречия между външността и сърцето си. Мур оставаше поразен от сексуалните им лудории, когато успееше да иде до града за уикенда, за да бъде с нея. Но за съжаление знаеше как свършва този филм, а и сценаристът вече нямаше нови идеи: момчето казва на момичето, че работата му е прекалено важна и трябва да прекъснат връзката си. Момчето трябва да замине за града по работа и не знае кога ще се върне. Нищо няма да излезе между тях. Интересно, но той беше ѝ обяснил още на първата вечеря: че тя му трябва като източник на информация, че могат да се възползват и от другите възможности на връзката си, обаче кариерата му в момента не позволява дълготрайно или сериозно обвързване. – Добре – беше отговорила тя. Мур за малко не се беше задавил с бирата си. – Смяташ ли ме за развратница? – Не. – Да, но съм такава. Той беше отговорил ухилен: – Не, просто знаеш как да манипулираш мъжете. – И как се справям сега? – Много добре, но не е нужно да се насилваш чак толкова. – Виж какво, я се огледай. Не се намираме в някое от десетте най-приятни места, нали? Или най-щастливите. Затова от нас зависи да си го направим добре. Ние ще си направим веселото. Всъщност точно тази нейна позитивност и чувството ѝ за хумор я правеха така привлекателна за Мур. Но вече вървяха надписите в края на филма. Пликът с пуканки свърши. Лампите светнаха и краят между тях настъпи. Дали да не ѝ каже същото, което каза и на предишните две жени? Колебаеше се. Смяташе, че ѝ дължи повече. Някои връзки представляваха бърз флирт. И за тях стигаше кратка бележка. Той винаги поемаше вината. Винаги казваше, че не им е верен. След това прекарваше цяла година без връзка, даже стигаше дотам да плаща за секс, защото мъж като него се нуждаеше от ефективност и удобство. Но от време на време се появяваше някоя като Лесли и го караше да се съмнява в разсъжденията си. Набра служебния ѝ телефон и затаи дъх. – Здравей, жребецо – каза тя. – Няма ли спътници при тебе? Сети се де, опитвам да те улесня малко. Подсещам те да измислиш оправдание... – Получих съобщенията ти. Извинявай, че не се обадих. – Къде си? – В летището и се готвя да се качвам на самолета. – За къде? Място, за което не можеш да ми кажеш ли? – Лесли, изтеглят ме оттук. Наистина не знам кога ще се върна. – Това не е никак забавно. – Не се шегувам. Отговори му мълчание. – Там ли си? – Да – каза тя. – Значи, ъ, така, изведнъж? Ти знаеше ли? Можехме да се видим. Дори не ми даде възможност да се сбогувам с теб. – Знаеш, че не бях в града. Нямаше време. Съжалявам. – Много гадно. – Знам. – Аз може да напусна работа и да дойда с теб. Мур почти се усмихна. – Не си чак такава натрапница. – Вярно ли? Май си прав. Е, и какво да правя сега? – Ще поддържаме връзка. Настъпи неловка тишина, нарушавана само от бръмченето по линията. Мур сви рамене и... усети, че му е малко по-трудно да диша. Затвори очи и сякаш чу нейния зов: "Не ме оставяй! Не ме оставяй!" – Мисля, че започвах да се влюбвам в теб – изведнъж каза тя на пресекулки. – Не, не е така. Виж, и двамата си правехме хубавото. Ти искаше така. И ти казах, че този ден ще дойде. Но си права. Гадно е. Много. После продължи с по-мек тон: – Искам да поддържаме връзка. Но зависи от теб. Ако болката е силна, добре, зарежи. А и можеш да си намериш нещо по-добро от мен. Някой по-млад, с по-малко задължения. – Да, бе, така е. Играхме си с огъня и се изгорихме. Но пък беше много хубаво. – Знаеш ли, не съм сигурен, че мога пак да го направя. – Кое? – Да се сбогувам. – Спираш с връзките, така ли? – Не знам. – Хей, помниш ли как ми казваше, че ти помагам с кошмарите? И когато ти разказвах за нещата от колежа, а ти опитваше да спиш? – Да. – Не го забравяй, става ли? – Разбира се, че няма. – Надявам се, че ще можеш да спиш – каза тя. – Аз също. – Искаше ми се да кажеш какво те тревожи. Може би щях да ти помогна и повече. – Няма проблем. Сега се чувствам много по-добре. Благодаря ти. – Благодаря за секса. Той се засмя слабо. – Толкова мръсно звучи от устата ти. Тя въздъхна тежко в слушалката и отговори: – Такова си беше. – Шантава кучка си ти. – Ти също. Мур замълча. – Ще ти се обадя скоро. Всичко хубаво. Затвори очи и прекъсна линията. "Ще ти се обадя скоро." Нямаше да го направи. И тя го знаеше. Мур стисна зъби. Трябваше да се махне оттук, да иде при нея, да я измъкне от нейната работа, да напусне своята и да започнат съвместен живот. И след шест месеца щеше да полудее от скука. А след осем щяха да са разведени и той щеше да я обвинява и да мрази себе си още повече. Съобщиха, че е време пътниците да се качват. Мур се нареди заедно с останалите пътници и се отправи апатично към служителката, която приемаше билетите им. 8. СЯНКАТА НА ХОРХЕ Каса де Рохас Пунта де Мита , Мексико На сутринта след партито за набиране на средства Мигел заведе Соня в библиотеката преди закуската. Не мислеше да ѝ показва тази стая, преди да се нахранят, но минаха край нея, тя забеляза няколко снимки в рамки на стената и се поинтересува могат ли да разгледат набързо. Тя онемя при вида на каменната камина с голямата арка и черната като въглен ясенова полица, както и високите от пода до тавана шкафове за книги, изработени от по-екзотична дървесина. Във всеки край на стаята имаше стълби с ролки за релсите край рафтовете и Соня се качи на една от тях, за да огледа всичките триста квадратни метра площ на библиотеката. – Баща ти обича да чете! – възкликна тя, докато погледът ѝ бягаше по хилядите книги с твърди корици. Не се виждаха издания с меки корици. Баща му настояваше всички книги в библиотеката му да бъдат с твърди корици, а много от тях дори имаха кожена подвързия. – Знанието е сила, нали? – отвърна Мигел с усмивка. До входа имаше малък бар с напитки, откъдето Хорхе често сервираше коняк от марки като "Курвоазие", "Деламен", "Харди" и "Хенеси". В средата на стаята във формата на буквата Г бяха наредени кожени дивани с внесени от Индия килими от тигрова кожа, заобиколени от по-малки и подобни на островчета тежки кожени фотьойли. Върху няколко широки масички за кафе се виждаха лупи за четене и купища стари разръфани списания "Форбс", които баща му имаше навика да чете. До лупите имаше чаши с обков от осемнадесеткаратово злато. Соня слезе от стълбата и се върна пред снимката, която беше привлякла вниманието ѝ. – Как се казваше тя? – София. – Красива е. – Красива беше – отговори Мигел с леко разтреперан глас при спомена за погребението, до което не го допуснаха, защото "ще е твърде травмиращо за него". Искаше му се баща му да знае колко виновен се чувстваше той, защото седеше в самолета, докато останалите се сбогуваха с майка му. Беше плакал през целия полет до Швейцария. На снимката майка му се намираше на плажа в Пунта де Мита и стоеше изправена с черния си бански пред тюркоазения океан, а широката ѝ усмивка напомняше за бляскава кинозвезда от друга ера. – Баща ми обича тази снимка. – А тази? – запита Соня, като застана пред една по-малка снимка на баща, майка и бебе в ленени и копринени пелени. Двамата стояха пред море от свещи, опушени стъкла и икони по стените. – Това е моето кръщене. А другата снимка ме показва до олтара за причестяване. Тук пък е първото ми причастие. Соня се загледа внимателно в снимките с майка му. – Тя изглежда... не знам... силна. – Никой не можеше да казва на баща ми какво да прави. Освен нея. Тя беше шефът. Май не съм ти разказвал, но веднъж на почивка в Козумел тя плуваше с шнорхел. Търсехме един потънал самолет и тя реши, че нещо я е ухапало, изостана и за малко не се удави. Мислехме, че може да си е ударила главата в някой корал. Баща ми се спусна след нея и ѝ направи изкуствено дишане и когато тя се свести, изплю вода точно както по телевизията. – Удивително. Той ѝ е спасил живота. – И тя му каза така, но баща ми отговори, че тя е спасила неговия. – Баща ти е романтик. – Така е. Същата вечер ми каза, че ако тя умре, той не би знаел какво да прави. Каза, че ще е загубен. Няколко месеца по-късно откриха рака. Онова пътуване се оказа нещо като предупреждение, сякаш Господ опитва да ни подготви за онова, което идва. Но не се получи. – Това е... Не знам какво да кажа... Той се усмихна слабо. – Да вървим да закусваме. *** Омлетите със салца, сирене, канела и чесън на прах бяха приготвени от личния готвач на баща му, Хуан Карлос, известен също като Х.К., който им каза, че Хорхе е отишъл на плажа да потича и да плува. Каза също, че Алекси е при басейна и вече пие трети коктейл мимоза. Когато се нахраниха, Мигел показа на Соня фитнес залата, която ѝ се стори по-добре обзаведена от тези на повечето петзвездни хотели. Той отговори, че баща му много обича фитнеса и всеки ден прекарва тук по два часа с личен треньор. – А ти не признаваш друго освен футбола? – запита тя. – Да. Тези железа тук са тежки. Тя се усмихна и двамата се отправиха към медийната зала с огромен телевизионен екран и места за двадесет и пет души. – Прилича повече на кинозала – отбеляза Соня. Мигел кимна. – Сега ще те заведа в любимото ми място в тази къща. Поведе я към една врата, после два етажа надолу и двамата влязоха в мазето. Минаха по коридор с обезшумени стени и Мигел въведе кода в електронната ключалка на следващата врата. Тя щракна и се отвори, лампите зад нея се включиха автоматично и по двадесетметровия под от бял мрамор заиграха отражения. Дебел черен килим разделяше помещението на две части, като от двете му страни имаше внушителни метални витрини и табла, чиито лампи също светеха. – Какво е това? Музей ли? – запита момичето, а токчетата ѝ затракаха по мрамора. – Това е оръжейната колекция на баща ми. Пистолети, саби, ножове – обича ги. Виждаш ли тази врата ето там? Вътре има стрелбище. Много е готино. – Я, виж ти! Има и лъкове и стрели. Това арбалет ли е? –запита Соня и посочи едно окачено на стената оръжие. – Да, и май е на няколкостотин години. Ела тук. Поведе я към една маса, върху която лежаха съвременни пистолети и друго оръжие. Имаше пушки AR-15, автомати МР-5, АК-47, които баща му наричаше "кози рога", и дузина пистолети – с диамантени инкрустации, позлатени и посребрени, с гравирано фамилно име – за които баща му казваше, че не трябва никога да стрелят. – Ето с тези обичаме да стреляме – поясни Мигел, като посочи редица пистолети ,Берета", "Глок" и "Зиг зауер". – Избери си някой. – Какво? Той вдигна вежди. – Казах да си избереш някой. – Сериозно ли говориш? – Стреляла ли си с пистолет? – Разбира се, че не. Ти да не си полудял? Ако баща ми разбере... – Няма да му казваме. Момичето потръпна и прехапа устна. Много секси го направи. – Мигел, не знам. А какво ще каже баща ти? – Нищо. Ние слизаме тук много често – излъга той. Не беше стрелял от няколко години, но нямаше нужда тя да знае това. – Можем ли да стреляме с халосни патрони, като във филмите? – Страхуваш ли се? – Малко. Мигел я притегли към себе си. – Не се тревожи. Усетиш ли веднъж каква мощ държиш в ръце, ще се пристрастиш. Като наркотик е. – Друго бих държала в ръка – отговори тя и размърда вежди. Младежът поклати глава. – Хайде. Хайде да сме малко кофти и да постреляме. Соня въздъхна и избра един пистолет "Берета". Мигел взе също такъв пистолет, след което отиде при един шкаф, отвори катинара и извади няколко пълнителя. Заведе момичето до вратата в задната част на стаята, набра кода и двамата се озоваха в стрелбището, където светлините също се включиха автоматично. Влязоха в една от кабинките за стрелците, където Мигел зареди пистолетите и ѝ подаде антифони и предпазни очила. – Трябва ли да ги нося? – запита Соня. – Ще ми развалят фризурата. Мигел се разсмя. – Кое е по-важно? Косата или слухът? – Добре, де... – отговори момичето и бавно, като потръпваше, нагласи антифоните на главата си. След като се подготвиха за стрелба, Мигел обясни с жест, че ще стреля първи и че тя трябва много да внимава. Показа и как да държи пистолета и къде е предпазителят му, а след това изстреля два куршума в целта, но не съвсем в центъра. Очевидно бе позабравил повече, отколкото си мислеше. След това двамата се преместиха в нейната кабина. Мигел застана зад нея, като дишаше в косата ѝ, докато я учеше как да държи пистолета. След това съвсем нежно я пусна, тупна я по рамото и даде знак, че трябва да стреля. Соня стреля два пъти. Мишените представляваха човешки силуети, каквито използваха военните и полицаите. И двата куршума попаднаха точно в центъра. – Я! – викна Мигел – Виж ти! Соня го погледна озадачена. – Късметът на начинаещия! Ще опитам пак. Третият куршум не можа дори да улучи мишената. – Опитай пак – подкани я Мигел. Момичето го послуша, но този път затвори очи и куршумът уцели неговата мишена. Соня изстена и остави пистолета на малката масичка пред себе си, а после стисна дланите си. – Пистолетът е горещ! А и ми причинява болка! Мигел свали антифоните и очилата. – Дай да видя. Пое дланта ѝ в своята и с палците си разтри меката ѝ кожа. След това тя го прегърна през рамо с една ръка и се притисна силно към него, като разтърка бедрата си в чатала му. Сега той беше неин. След две-три минути двамата лежаха на пода. Стенанията ѝ отекваха из стрелбището, а той непрекъснато слагаше пръст на устните ѝ, защото се страхуваше, че баща му може да се е върнал и да ги търси. Кастильо знаеше, че са тук. Знаеше всичко и щеше да докладва на Хорхе, но дискретно да скрие точно защо двамата се намираха тук. Изведнъж Мигел се отдръпна. Соня се изправи и се нацупи. – Аз ли направих нещо нередно? – Не, в мене е проблемът. – Искаш ли да поговорим? – Не знам... просто тук има толкова много хора... Знаеш ли, всички, които баща ми е наел на работа, се страхуват от уволнение и ни лижат задниците. Но наистина ли ни харесват? Може би сме просто глупаци. Онези се преструват, че ни уважават, че ни почитат, а зад гърба ни ни ругаят. – Това не е вярно. Помисли какво каза баща ти снощи. Той е добър човек. – Но повечето хора се боят от него. – Може би бъркаш страха с уважението. – Може би, но силата на баща ми плаши дори мен. Искам да кажа, че никога не можем да сме напълно сами. – Баща ти използва своето положение, за да прави добро. А ти защо се замисли за това? Мигел си пое дълбоко дъх и кимна. Изпитваше вина, докато се обличаше. Не ѝ беше казал за охранителните камери. Лудорията им се намираше запечатана на някоя лента – всяко изключване на камера щеше незабавно да привлече вниманието на Кастильо. В Каса де Рохас, където всичко струваше толкова много, човек не можеше да остане сам. Двамата прекараха деня на плажа, плуваха, снимаха се и пиеха. Въпреки синия бански на Соня няколко от нейните снимки му напомниха за майка му, защото снимката в библиотеката беше правена точно на този плаж. Дори имената им си приличаха – София/Соня – и Мигел се почувства като в някаква древногръцка трагедия. Въпреки старанията си да са дискретни хората от охраната на баща му постоянно ги съпътстваха, като сега седяха на столове на десетина метра от тях, а и Кастильо не се отдалечаваше много от басейна, за да може да ги наглежда през бинокъл. – И тези хора работят за баща ти – отбеляза Соня, като гледаше охранителите над рамката на очилата си. – Как позна? – запита Мигел със сарказъм. – Май си свикнал с това, а? – Добре беше в Испания. Мисля, че баща ми имаше хора и там, но не знаех кои са и затова не съм ги забелязвал. Соня сви рамене. – Имаш ли пари, все някой ще те мрази. – Разбира се. Баща ми винаги се притеснява да не ме отвлекат. Негови приятели са изживели ужасни неща заради отвлечени роднини. Полицаите не стават за нищо. Парите за подкуп са абсурдно високи. И плащаш или никога вече не виждаш семейството си. – Бандите от картелите правят такива неща постоянно. – Сигурен съм, че с удоволствие биха отвлекли баща ми, за да поискат огромен откуп. – Не знам, при тази охрана. Съмнявам се, че ще могат да го отвлекат. Освен това той пътува много. Трудно е да се предскаже къде е. А и сега говореше, че трябва да си опакова багажа. – Да, пак отива някъде. – Къде? В международната космическа станция ли? Мигел се засмя. – Вероятно в Колумбия. Чух го да говори за среща с президента и може би с някои от приятелите си там. Имаме фирми в Богота. А и негов приятел там му шие специални костюми. – Баща ми веднъж се е срещал с френския президент на "Тур дьо Франс", но съвсем не е приятел с президентите по целия свят като твоя баща. – Знаеш ли? – започна Мигел, озарен от някаква мисъл, –може и ние самите да попътуваме малко... *** Сервираха им вечерята точно в шест, а Мигел и Соня бяха специално облечени за случая. Предупредил я беше, че семейните вечери значат много за баща му, защото се случваха много рядко. Вечерите у дома представляваха нещо безценно и човек трябваше да се отнася към тях с максимал-но уважение. Тъй като вечеряха само четирима, седнаха на една от по-малките маси до главната кухня и готвачът им приготви меню от четири блюда с говеждо и пилешко месо, превърнало се в едно от основните изкушения във всеки ресторант "София" по света. Семейството притежаваше шестнадесет екслузивни ресторанта с името на майка му, в които сервираха традиционна и нетрадиционна мексиканска храна от всичките шест района на страната. Известните по целия свят блюда се сервираха в атмосфера, която според Хорхе загатваше за великите древни цивилизации в Мексико – от олмеките до ацтеките. Колосалните скулптури на глави, рибарски лодки и древни маски представляваха само част от предметите, които висяха по стените на всеки от тези ресторанти. Една вечеря за двама в "София" в Далас струваше почти двеста долара, и то още преди да са поръчали виното. – Соня, харесва ли ти тук? – запита Хорхе, след като отпи продължително от минералната си вода. – Ами ужасно е. Имам усещането, че не се отнасят добре с мен и съм готова да си тръгна. Хората са отвратителни, ужасни домакини, а храната е направо гадна. Мигел за малко не изпусна вилицата си. Обърна се към нея и я изгледа. Тя избухна в смях и добави: – Не, шегувам се. Разбира се, всичко е невероятно. Хорхе също се усмихна и се извърна към Алекси. – Виждаш ли? Ето това е чувство за хумор. За това става дума. А ти си твърде сладка и твърде сериозна. Алекси се усмихна и посегна към виното си. – Да си сладък изисква доста сериозна работа. – А, и умна – добави Хорхе, след което се наведе и я целуна. Мигел въздъхна и извърна поглед. Разговорът по време на вечерята се въртеше около Соня – какво мисли за училището, за правителството на Испания и изобщо за икономиката на Европа. Тя се представи достойно на разпита, на който я подложи бащата на Мигел. След вечерята, когато всички се бяха облегнали в опит да дишат напук на набъбналите си стомаси, Хорхе се наведе напред и впери сериозен поглед в сина си. – Сине, имам отлични новини за теб. Чаках удобния момент, но сега май мога да ти кажа. Приет си за летен стаж в "Банорте". Мигел се въздържа и не се намръщи. Баща му се усмихваше с невиждана от години радост в погледа. Стаж в "Банорте"? И какво ще прави там? Ще подрежда финансови отчети? Или ще го сложат в някой клон на банката? Баща му какво искаше – да му развали цялото лято ли? – Мигел... какво има? Той преглътна. – Не са ли вълнуваш? Това ще бъде ценен опит. Наученото на стажа можеш да използваш в работата. А с теория се стига само донякъде. Трябва да работиш в реални условия, за да видиш как стават нещата. А после отиваш обратно на училище за магистърската степен, знаейки съвсем добре какво става в една банка. Такъв опит не може да добиеш по друг начин. – Да. – Не си ли съгласен? – Ъ, аз просто... – Извинете ме – обади се Соня и се надигна от стола си. Мигел незабавно стана, за да ѝ помогне. – Трябва да ида до тоалетната – допълни момичето. – Аз също – вметна Алекси, като хвърли косо поглед към Мигел. Хорхе изчака двете жени да се отдалечат и сервитьорите да вдигнат чиниите. След това покани с жест сина си да идат на терасата, за да се насладят на огрения от луната океан. Застанаха до парапета, като бащата все още стискаше чашата с питие в ръка, а Мигел опитваше да събере кураж и да отклони предложението му. – Мигел, да не мислеше, че цяло лято ще бездействаш и ще се размотаваш? – Не. – Това е отлична възможност. – Разбирам. – Но не я искаш. Младежът въздъхна и се обърна с лице към баща си. – Исках да водя Соня на почивка. – Но нали току-що се върнахте от Испания. – Знам, но исках да ѝ покажа нашата страна. Мислех за Сан Кристобал де лас Касас. Лицето на Хорхе омекна и погледът му се зарея в океана. Сан Кристобал беше любимият град на майка му и те често ходеха там. Тя обичаше възвишенията на Чиапас и все говореше за виещите се улици, шарените къщи с червени керемиди по покривите и зелените хълмове от всички страни. Градът имаше богата история и култура още от времето на маите. – Спомням си, като заведох майка ти там за първи път... Бащата си пое дълбоко дъх и замълча. – Мисля, че и на Соня ще ѝ хареса. Хорхе кимна. – Ще се обадя в банката. Вземай хеликоптера и иди за седмица. След това отиваш на работа. Соня може да остане тук, ако искаш, но ще работиш. Мигел вдигна глава шокиран. – Благодаря ти. – Докато си там, ще имаш охрана – напомни баща му. – Разбирам. Но нали ще са дискретни, както в Испания? – Това мога да го уредя. Е, какво мислиш за момичето? – Тя е... страхотна. – И аз мисля така. – Разбира се. Нали ти я намери. – Не, не е само това. Много елегантна е. Тя би била отлично допълнение към семейството ни. – Да, но не искам да прибързвам. – Разбира се. – Хей, отбихме се за десерт – провикна се лелята на Мигел от вратата, където Артуро надничаше иззад рамото ѝ. – Много ли закъсняхме? – Никога не е късно – отговори Хорхе и я целуна, а после се здрависа с Артуро. Докато бъбреха, Кастильо застана зад Мигел и го изгледа. Двамата се отдалечиха. – Има ли нещо, Фернандо? – Да. Опитвах да гледам мониторите със сляпото си око, ако се сещаш какво искам да кажа. – Благодаря ти. – Но не бих го правил пак – продължи телохранителят. – Баща ти няма да одобри подобно нещо. Ще каже, че не се отнасяш с нея като с дама. – Разбрано. Благодаря, Фернандо. Глупаво постъпихме. – И аз съм бил млад и съм правил подобни неща. Мигел сложи ръка на рамото му. – Ти си добър приятел. Мигел се върна при останалите и чу баща си да обяснява на Артуро, че може да се справи и че трябва да работят заедно, за да спрат насилието в Хуарес. – Но аз съм само губернатор, Хорхе. Възможностите ми са ограничени. Политиката на президента не върши работа. Води само до повече насилие. Днес получих доклад за нови убийства в града, а вчера ми изпратиха поредната заплаха със смърт. – От теб по-добър и по-умен нямаме. Знаеш какво трябва да се направи. Но преди всичко не се обезсърчавай. Насилието може да бъде спряно. Аз ще направя всичко по силите си, за да помогна. – Хорхе, може да си го чувал и преди, но от мен не си. Присъединявам се към другите. – За какво говориш? – Ти трябва да станеш следващия президент на Мексико. Хорхе подскочи. – Аз ли? – Ти имаш връзки и пари. Би могъл да направиш забележителна кампания. Хорхе се разсмя. – Не, не, не. Аз съм бизнесмен и само толкова. Мигел гледаше скептичната физиономия на баща си и видя нотката на вина в погледа, сякаш защото не оправдава очакванията на всички останали да се кандидатира за президент. – Липсвах ли ти? – запита Соня, като мушна ръката си под неговата. Мигел се извърна към нея и прошепна: – Да. И имам една изненада. 9. CONFIANZA Хотел "Бонита Реал" Хуарес, Мексико Искаше му се да я души, докато правят секс, защото беше чел за еротичното душене, а и от нея знаеше, че ѝ е приятно той да доминира. Но докато Данте Коралес стискаше врата на Мария с две ръце, а краката ѝ обвиваха силно раменете му, се поувлече и след като достигна до оргазъм, откри, че тя не мърда. – Мария! Мария! Отмести краката ѝ и легна до нея, приближи ухо до устните ѝ, но чуваше само своето накъсано дишане, а пулсът му се ускоряваше, докато през главата му минаваха мисли за предстоящото погребение. Разтрепери се и изпадна в паника. – О, господи! О, господи! Изведнъж тя отвори очи. – Копеле мръсно! Можеше да ме убиеш, бе! – Какво става? Преструвала си се! – А ти какво мислиш? Че съм толкова глупава, че да се оставя да ме убиеш? Данте, трябва да внимаваш! Той я зашлеви през лицето. – Тъпа кучка такава! Знаеш ли, че щях да се насера от страх! Тя също го зашлеви, при което той отвори широко очи, сви ръка в юмрук и стисна зъби. Но в този момент тя го изгледа. И избухна в смях. Той я грабна и я преметна върху краката си така, че стегнатият ѝ лъскав задник да му е подръка. Шляпа я толкова, че бузите ѝ се зачервиха. – Повече да не правиш така! Никога! – Да, татенце, да... Петнадесет минути по-късно излезе от хотела, след като беше проверил дали Игнасио на рецепцията държи всичко под контрол: Няколко дребни дилъри трябваше да дойдат, за да вземат малко продукти, и той разсъждаваше над подробностите по сделката. Коралес беше купил хотела преди няколко месеца и сега му правеше цялостен ремонт – пребоядисване, смяна на мокета, мебелите и всичко останало. Искаше му се неговите родители да могат да го видят. – Аз не работя тук – щеше да им каже той. – Аз съм собственикът. Сградата имаше само четири етажа и към четиридесет стаи. Той възнамеряваше поне десет от тях да се превърнат в апартаменти "лукс", за да привлича повече клиенти. Трудно намери строители, защото всички работеха по тунелите през границата. Водопроводчиците и монтажниците на гипсокартона вече работеха. Нае и декоратор от Сан Диего, а Мария го беше уговорила да доведе своя приятелка – брокерка, която се занимавала с фън шуй, за да ориентират "енергията" във всяка стая. За да достави радост на приятелката си, той се беше съгласил без гримаси и насмешка. Пое с колата по улица "Мануел Гомес Морин", а после по широкия път покрай границата, за да стигне до малкия квартал с къщи с порти от ковано желязо и прозорци с решетки. Имаше и нови къщи с керемидени покриви и с бронирани лимузини в дворовете. Повечето жители членуваха в картела или имаха роднини в него. Коралес стигна до една задънена улица, обърна колата и зачака. Най-после от една врата излязоха Раул и Пабло и се качиха в колата му. И двамата носеха шити по поръчка панталони, ризи и кожени якета. – Нека тази вечер да ни се чуе думата – каза им Коралес. – Останалите задници готови ли са? – Да – отвърна Пабло. – Няма проблем. – Така каза и преди – напомни му Коралес. Говореше за хотела в Ногалес, където откриха измъкналия им се втори шпионин на Зунига. Тялото на първия бяха изхвърлили пред входната врата на една от къщите на Зунига в Ногалес, но от онзи нямаше никаква реакция до момента. Ернесто Зунига с прякор "Ел матадор" имаше къщи в много градове в Мексико, а наскоро си беше построил една в подножието на планината югоизточно от град Хуарес. С площ 320 квадратни метра, павирана алея до гаража и охраняван портал, тази сграда се пазеше от часови из целия район. Нямаше как да се промъкнат дотам и Коралес не мислеше над този въпрос. Стигаше му съперникът да знае, че ги има, и затова трябваше да му изпратят едно незабравимо послание. Коралес изучаваше Зунига вече три години и знаеше всичко за хората му, за дейността му и за неговото минало. Разбира се, човек трябва да държи враговете по-близо от приятелите си и Коралес често обясняваше на новите sicarios колко коварен и смъртоносен е картелът "Синалоа". Петдесет и две годишният Зунига, син на говедовъд, беше родом от Ла Туна до град Бадирагуато, Мексико. Казваха, че като дете продавал цитрусови плодове, но на осемнадесетгодишна възраст вече отглеждал макове в ранчото на баща си. Баща му и чичо му помогнали да си намери работа като шофьор в картела "Синалоа" и почти до тридесетата си година превозвал марихуана и кокаин из Мексико. Толкова впечатлил шефовете си, че като станал тридесетгодишен, те го направили отговорник за всички пратки от планината Сиера за различните градове и гранични райони. Един от първите, използвали самолети за превозване на кокаин направо в Съединените щати, той координираше и всички пратки по море. Имаше командни центрове из цялата страна, които често обираха пратките на други картели по маршрута. Картелът "Хуарес" например беше обиран от хората на Зунига поне дванадесет пъти. След като картелът "Синалоа" остана без водач след една масирана федерална полицейска операция през 90-те години, Зунига зае поста му. Ожени се за деветнадесетгодишна звезда от сапунен сериал и ѝ направи две деца, но картелът "Хуарес" я екзекутира заедно с двете момчета, след като Зунига им открадна кокаин за два милиона долара. Зунига изпрати десет хиляди рози за погребението, но самият той не отиде там, което се оказа умно решение. Членовете на картела "Хуарес", които го причакваха около погребалната агенция и църквата, щяха да убият и него. Коралес мечтаеше за военно нападение над дома на Зунига, с гранатомети, картечници и управляеми ракети тип "Джавелин", които се изстрелват рязко нагоре, правят висока дъга, а след това политат надолу към покрива на къщата, която изпепеляват заедно с човека в нея с кратък взрив като звезда. Знаеше как действат тези ракета от канала "Дискавъри". Но шефовете му казваха, че Коралес трябва да действа в малки мащаби, колкото да държи Зунига под напрежение, докато получат позволение за по-смели действия. Освен това, ако можеха да заловят Зунига жив, щяха по-лесно да конфискуват имотите му и да завладеят цялата му дейност, като го измъчват. Заради неясните отговори за срокове и политика от шефовете Коралес реши, че е време за някои от по-малките му планове. Закара двамата мъже на мястото на стар разрушен жилищен блок, където от купищата бетон и гипс стърчаха като зъби дървени греди. Слязоха от колата, заобиколиха първите две купчини и намериха четирима новозавербувани бойци, насочили пистолета към други двама мъже. Новаците нямаха и двадесет години и носеха широки панталони и тениски. А двама от тях имаха и големи татуировки. Задържаните мъже носеха подобно облекло, но имаха бради и мустаци. – Отлично – похвали хората си Коралес. – Мислех си, че ще оплескате работата. Едно върлинесто хлапе с врат като на жираф изгледа Коралес злобно. – Тези боклуци са лесни. А и ти трябва да ни имаш повече доверие, ако искаш да знаеш. – Така ли? – Да – сопна се хлапето. – Така. Коралес се приближи до него, огледа го и каза: – Дай да видя пистолета та. Хлапето се намръщи, но подаде пистолета си на Коралес, който рязко отстъпи и го простреля в стъпалото. Онзи нададе смразяващ кръвта вой, а останалите трима затрепераха. Един дори се напика. Двамата заловени се разреваха, когато Коралес се извърна рязко към тях. – Млък! – каза и ги простреля в главите. От ударите на куршумите двамата отметнаха глави назад и паднаха безжизнено на покритата със спечена прах земя. Коралес въздъхна. – Добре. На работа. Обърна се към хлапето, което простреля в крака. – Лошо, че си толкова нахален. Можеше да си полезен. Насочи пистолета, при което хлапето вдигна ръце и запищя. Изстрелът прекрати отвратителния му рев, а Коралес пое дълбоко дъх и изгледа останалите. – Имате пет минути. *** Отидоха веднага след това при къщата на Зунига, спряха пред портала и още преди двамата телохранители да стигнат до тях, останалите новаци от хората на Коралес измъкнаха телата на заловените мъже и ги оставиха близо до вратите. След това Коралес натисна газта и потегли обратно по пътя, като се забави само за малко, за да види как охраната извика още двама души за подкрепление и четиримата отвориха портите и отидоха да огледат телата. Наблюдаваше ги през огледалото за обратно виждане, а щом доближиха, вдигна дистанционния взривател и натисна бутона. Хората в колата се разкрещяха, когато експлозията разтресе земята, откъсна портите и погълна охранителите в огнена топка, която се издигна като гъба. – Казахме му да държи хората си далеч от границата или нещата ще станат лоши – обясни Коралес. – Виждате ли какво става? Не внимава. Но този път може и да се събуди... В подножието на хълма към тях се приближи тъмен автомобил и Коралес забави ход, после спря до другата кола, като свали затъмнения си прозорец. Другият шофьор направи същото и Коралес се усмихна на мъжа с буйна като лъвска грива сива коса и гъст мустак, стиснал в ръка радиостанция. – Данте, мисля, че имахме споразумение. – Съжалявам, Алберто, но и ти наруши обещанието си – отговори Коралес и кимна с глава към пушека нагоре по хълма. – Хванахме още двама в опит да взривят един от нашите тунели и трябваше да се разправим с тях. Ти ми обеща да ги държиш настрана. – Не знаех за тях. – Ами това е проблем. Хората ти много ли ги е страх да помагат? Страх ли ги е? – Не. Ще се заема. – Надявам се да го сториш. Алберто въздъхна разочарован. – Виж, като постъпиш така, ме затрудняваш много. – Знам, но това ще мине. – Винаги казваш така. – Но винаги е вярно. – Добре. Тръгвай сега, преди да дойдат нашите групи. Този път колко бяха? – Само двама. – Добре... Коралес кимна и натисна газта, като вдигна прах след себе си. Алберто Гомес беше инспектор в мексиканската федерална полиция с повече от двадесет и пет години стаж. Почти двадесет от тези години получаваше пари от някой от картелите и с наближаването на пенсията ставаше все по-раздразнителен и вбесяващо предпазлив според Коралес. Ползата от него приключваше, но все още го използваха, защото продължаваше да вербува други от колегите си. Федералната полиция щеше да им помогне да смачкат картела "Синалоа" – добре за имиджа на полицията, както и за бизнеса на "Хуарес". – Какво ще правим сега? – запита Пабло. Коралес го изгледа. – Ще празнуваме. – Мога ли да питам нещо? – поде Раул от задната седалка, като нервно гладеше тънката си брада. – Сега пък какво? – сопна се Коралес. – За оня, дето го застреля. Наперен беше, но пък можеше да е свестен. Всички сме били наперени, особено в началото. Нещо друго ли има? – Какво искаш да кажеш? – Ами не си ли... ядосан за нещо? – Да не мислиш, че си изливам яда върху тия боклуци? – Може би. – Виж какво, Раул. Само на двадесет и четири години съм, но дори аз го виждам. Онези боклуци нямат никакво уважение, както са имали бащите ни и както ние би трябвало все още да имаме. – Но ти ни каза, че няма вече граници, че всичко е цел –майки, деца. Всички. Каза, че трябва да ги удряме така силно, както те нас. – Точно така. – Да, значи не разбирам. – Млъквай, Раул! – каза Пабло. – Ти си идиот. Той ти казва, че трябва да имаме уважение към по-старите наши хора, а не към враговете, нали така, Данте? – Трябва да уважаваме смъртната опасност, която враговете ни представляват. – И това означава, че трябва да им изтръгнем сърцата и да ги наврем в гърлата им – вметна Пабло. – Нали разбираш? – Онзи можеше да ни е полезен – обади се Раул. – Само това искам да кажа. Можеше да използваме дърдорко като него. – Или като теб? – запита Коралес. – Не, шефе. Коралес изгледа Раул в огледалото за обратно виждане. Очите му блестяха и постоянно шареха към прозореца, сякаш иска да избяга. Коралес повиши тон: – Раул, ще ти кажа нещо... на такъв не можеш да се доверяваш. Ако отвръща на шефа си, значи винаги ще мисли първо за себе си. Раул кимна. Коралес не каза нищо повече. Боклукът, когото уби, наистина много приличаше на самия него. Защото и на него не можеше да се довери човек. Нямаше да забрави това, докато работеше за картелите, защото по ръцете им все още личеше кръвта на родителите му. 10. НАЧАЛЕН КУРС И ПОДВОДНА ДИВЕРСИЯ Военноморски център за специални бойни действия Коронадо, Калифорния В една студена нощ през октомври 1994 г. Максуел Стивън Мур лежеше в казармата на поделението за специални бойни действия, готов само след няколко секунда да се откаже, въпреки че тук мъжете не казваха "отказвам се". Всъщност, ако тази дума се появи в мислите ти, значи не си никакъв тюлен от ВМС. Обучението по подводни диверсии щеше завинаги да промени живота на осемнадесетгодишния младеж. И това значеше всичко за него. Но не можеше да продължи. Пътуването започна почти два месеца преди пристигането му във Военноморския център за специални бойни действия, за да изкара началния курс. Ръководителят на класа Джек Килиън, с кафеникаво на цвят лице, неразгадаеми присвити очи и рамене с огромни мускули, беше задал въпроса, който често се чуваше в Коронадо: – Чувам, момчета, че искате да сте водолази, така ли? – Тъй вярно! – беше общият отговор. – Трябва първо да се справите с мен. Падни! Мур и останалите от клас 198, около 123 кандидати, се бяха хвърлили на плажа за лицеви опори. Като прости кандидати нямаха право да стъпват на "месомелачката" – светия асфалтиран площад на базата за обучение, където само преминалите първоначално обучение можеха да се упражняват и да търпят всевъзможни изтезания, които формираха първата фаза на обучението по подводни диверсии – седем седмици, предвидени за проверка на физическата издръжливост, умението за оцеляване във вода, способността за работа в екип и психическата твърдост. Никой не можеше да започне първата фаза, без да премине двуседмичния начален курс. Първоначалният изпит по издръжливост включваше следното: плуване петстотин метра бруст и/или странично за по-малко от дванадесет минути и тридесет секунди; минимум четиридесет и две лицеви опори за две минути; минимум петдесет коремни преси за две минути; минимум шест коремни преси, увиснал надолу с главата (без ограничение по време); пробягване на два и половина километра, обут с дълъг панталон и обувки за по-малко от единадесет минути. Мур все още трябваше да работи върху горната част на тялото си, но се справяше отлично с плуването и тичането, като редовно побеждаваше съкурсниците си с доста голяма разлика. И точно през това време му бяха разяснили концепцията за "приятеля плувец" и факта, че никога не трябва да го оставяш сам и че никой, жив или мъртъв, не се изоставя. – Никога няма да сте сами. Никога – им беше казал Килиън. – Ако оставите другаря си от плувната двойка, ви чака жестоко наказание. Жестоко! Човекът от неговата двойка се казваше Франк Кармайкъл – пясъчнорус синеок младеж, когото лесно можеха да вземат за сърфист. Постоянно се усмихваше и говореше спокойно, заради което Мур не мислеше, че от него ще излезе тюлен. Кармайкъл беше израснал в Сан Диего и минал по същия път като Мур, за да стигне дотук – базово армейско обучение с последваща препоръка да се запише за тюлен. Казваше, че искал да иде в Анаполис и да стане член на клуба по кану, както наричаха Военноморската академия, но не се класирал заради прекалено многото глупости в гимназията и лошите си оценки. Дори не си направил труда да кандидатства в Тренировъчния корпус за младши офицери от запаса. Имаше немалко други кандидати за тюлени, вече офицери или мичмани, а и такива, които дори бяха натрупали стаж във флота. Но тук всички ставаха равни – всеки кандидат трябваше да издържи едни и същи изпити и офицерите не се ползваха с привилегии. Мур и Кармайкъл веднага си бяха допаднали – момчета от средната класа на обществото, които искат да направят нещо извънредно с живота си. Заедно търпяха осемкилометровия крос по плажа, който трябваше да пробягат за по-малко от тридесет и две минути. Килиън завършваше всяка своя заповед с думите "Искам ви мокри ѝ мърляви". Целият клас се втурваше в мразовитата вода, излизаше, търкаляше се по плажа и след това, застанали като мумии, като зомбита, получаваха следващата си задача. Веднага разбраха, че тук навсякъде се тича, включително и до столовата, отдалечена на два километра. Това беше 1994 г., когато списание "Тайм" нарече интернет "един непознат нов свят". Мур мърмореше, че днешните кандидати могат да научат от мрежата десет пъти повече за предстоящото си обучение, отколкото той самият преди време. Днес хората можеха да разглеждат интернет страници, посветени на обучението за тюлен, или да гледат видеозаписи и изкусно направени предавания по "Дискавъри". А Мур и другарите му разчитаха единствено на разкази от предишни класове, на слухове и предупреждения за неописуемите предстоящи ужаси, за които можеше да прочетеш нещо в някой стенвестник. Преувеличаваха ли? Да, в някои случаи, но Мур и Кармайкъл бяха издържали достатъчно предизвикателства с много по-малко подготовка от сегашните групи. От цялото начално обучение Мур най-много обичаше плуването. Учеха го как да рита, да загребва и да се плъзга във водата и най-вече как да се чувства в нея като у дома си. Именно в това тюлените превъзхождаха останалите войски. Плувайки незабелязани, събираха информация, която помагаше на морските пехотинци и на много други бойци. Научи се да връзва сложни моряшки възли под вода и да не изпада в паника, докато с вързани ръце се учи как да постъпва, когато се дави. Отпуснат, излизаше на повърхността, поемаше си дъх и се потапяше за нов опит, за разлика от няколко души от Военноморската академия, които, откачили от страх, се бяха отказали веднага. А Мур демонстрира обратното на своите инструктори, които го обикаляха с водолазните си костюми и го чакаха да се паникьоса. Легнал на дъното на басейна, задържа дъх... Почти пет минути. Един от инструкторите с уголемени от очилата очи се приближи и му даде знак да излиза на повърхността. След още няколко секунди усмихнатият Мур се подчини и излезе на въздух. Със сигурност можеше да издържи още – научил се беше от непрекъснатото тичане и плуване. Като разбра за случая, Килиън предупреди Мур вече да не го прави. Но с намигване. Плуването петдесет метра под вода се оказа интересно за мнозина. Килиън завърши описанието на теста със следните думи: – И не се тревожете – като припаднете, ще ви съживим. Но Мур премина петдесетте метра и още няколко, като плуваше под вода, сякаш е създаден за нея – завършен плувец. От Кармайкъл разбра, че даже някои от инструкторите изругали от удивление. Господин Лоенгард откри таланта на шестнадесетгодишния Мур. Лоенгард не само беше учител по физическо в гимназията, а и страстен велосипедист. Накарал беше Мур да направи тест на велоергометър и откри, че е способен да задържа кислород на нивото на мнозина атлети от световна класа. В покой пулсът на Мур стигаше до 40 удара в минута. Тялото му пренасяше и усвояваше кислорода много по-ефективно от средностатистическия човек, а това според Лоенгард бе много хубав генетичен подарък. Именно след това учителят започна да уговаря Мур да иде в армията и по-конкретно да стане тюлен. По ирония нито той, нито някой от роднините му бяха служили в армията. Учителят просто се възхищаваше на военните и уважаваше обичта им към родината. Когато Мур и съкурсниците му не се намираха в басейна, ги връщаха на плажа и в океана, където пясъкът влизаше във всеки отвор на телата им. Дори силните и леденостудени душове не можеха да отмият всичкия пясък. Военноморските сили искаха той и останалите просто да се слеят с плажа и с Тихия океан. Двамата с Кармайкъл, който не се отделяше от него, лягаха на плажа по гръб, с изправени стъпала и изпълняваха многобройни бързи ритания като при плуване, но без да докосват пясъка. Трябваше да движат краката си нагоре и надолу на разстояние от двадесет до тридесет сантиметра. Всичко, което правеха като тюлени, изискваше силни коремни мускули и Килиън и останалите инструктори се отнасяха маниакално към подобни упражнения, от които по корема на Мур се изопнаха мускули като стоманени релси. Не спираше да работи и по горната част на тялото си, защото Килиън непрекъснато му напомняше за втората седмица, но не казваше какво предстои. Към края на първата седмица от класа бяха отпаднали шестнадесет души. Сякаш бяха си опаковали нещата посред нощ и се изпарили. Мур и Кармайкъл не ги бяха видели, а и не ги обсъждаха, за да останат позитивни. Клас 198 поздрави предпазливо трасето с препятствия в 5 сутринта от първия ден на втората седмица. Трасето представляваше адска поредица от препятствия, разработена от злонамерени хора като поздрав към онези, които щяха да бъдат допуснати в техния забранен и елитен клуб. На плажа имаше двадесет препятствия, маркирани със знаци, и докато ги оглеждаше, Мур имаше чувството, че всяко следващо изглежда по-сложно и предизвикателно от предишното. Килиън се приближи до него и Кармайкъл. – Господа, имате дванадесет минути да преминете трасето. – Тъй вярно! – извикаха те в отговор. Мур поведе тичешком към първото препятствие – успоредката. Вдигна се на ръце на брусовете и тръгна по тях, а когато скочи на пясъка в другия край, имаше усещането, че раменете и трицепсите му горят. Останал без дъх, зави бързо надясно, вдигна ръце над главата и заподскача през гумите от камиони (широки към петнадесет и дълбоки тридесет сантиметра), и се отправи към ниската стена. Изкачи се по двата различно високи пъна, първо с десния, а после с левия крак, и с пъшкане се метна върху дървената стена, прехвърли се от другата страна и падна на пясъка много по-силно, отколкото очакваше. Глезенът го заболя остро, но той изтича до другата стена, която май стигаше три метра височина, но му изглеждаше като петнадесетметрова. Хвана едното въже, което се забиваше болезнено в дланите му, и се закатери нагоре. В началото на трасето Килиън крещеше рязко заповеди, но Мур едва го чуваше. Задъхан и с разтуптяно сърце, изтича до редицата пънове с опъната върху тях бодлива тел. Под телта имаше две дълги канавки. Скочи в тази от лявата страна и запълзя на длани и колене. За секунда му се стори, че ризата му се е набола на телта, но се оказа, че се е закачила на един от пъновете. С въздишка на облекчение завърши това препятствие, изправи се и промърмори: – Мамка му. Между два стълба, високи най-малко 12 метра, имаше опънати мрежи. Мур незабавно реши, че мрежата е по-здрава до стълба, отколкото в средата, и затова се закатери бързо нагоре близо до него. – Добре се справяш, малкият – обади се Кармайкъл, който го следваше по петите. Мур сгреши, че погледна надолу, защото осъзна, че няма никакви предпазни мерки, и му се зави свят, когато се прехвърли от другата страна. Нямаше търпение да стигне земята и забърза надолу по мрежата. И пропусна едно стъпало, хлъзна се и падна няколко метра надолу, докато като по чудо се хвана за мрежата и се спря. Всички от курса го бяха зяпнали и се развикаха, когато той се съвзе и стигна земята. Двамата с Кармайкъл упорито се спуснаха към следващото забавление – дънери за равновесие. Наименованието говореше достатъчно. Паднеха ли, Килиън щеше да ги кара да си поправят грешката с лицеви опори. Мур се стегна и мина лесно по първия дънер, направи лек завой наляво и се отправи към следващия, зашеметен от изненада, че не е паднал. Кармайкъл го следваше по петите и двамата стигнаха трупите – шест, наредени в пирамида. С длани на тила изтичаха нагоре по пирамидата и стигнаха до въжето, с което трябваше да се прехвърлят нататък. Мур все още се чувстваше добре, но Кармайкъл едва си поемаше дъх, а ударите на сърцето му определено се намираха в червения сектор на скалата. – Ще се справим, давай – насърчи той приятеля си, след което се хвана за първото въже, изкачи се около три метра по него, залюля се, хвана с една ръка едно от металните стъпала на стълбата, пусна първото въже и се засили към второто. Залови се и слезе. Кармайкъл трябваше да се засилва няколко пъти, но и той се справи. Следващото препятствие носеше името "Мръсната дума" и един поглед стигаше човек да разбере защо: то представляваше три направени от трупи конструкции във формата на буква И, като две от тях, по-къси, се намираха едно до друго, за да може да ги преодоляват две редици кандидати. По-дългата и по-високата се намираше след тях. Мур изтича по наклонения дънер на първото "И", скочи към следващия прав дънер и се покатери по него. След това се изправи в горния му край и се хвърли към по-дългата конструкция, за да повтори всичко. Ударът върху втория дънер го накара да произнесе въпросната мръсна дума, както стана и при скока на земята. Очакваше го втора пирамида от трупи – десет, по-стръмни и по-високи. Когато се прехвърли през горния край, се подхлъзна и се просна по лице на земята. Преди да разбере какво става, някой го вдигна на крака. Кармайкъл го изгледа с опулените си очи и изкрещя: – Тръгвай! След това се обърна и побягна. Мур се спусна след него. На пътя им стоеше нещо като двойка огромни стълби под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Килиън крещеше: – Това е "Усукването"! Минавайте между коловете! Мур се притисна към първия кол, завъртя се около него, спусна се под следващия и като се извиваше, се запромъква нагоре и надолу между коловете, а главата му се замая. Кармайкъл се бореше със съседното препятствие и го изпревари само с няколко секунди. Въженото препятствие, известно като "Бирманския мост", представляваше единично дебело въже за стъпване и две тънки за опора, във формата на буква "v". Кармайкъл вече беше се изкачил в горния край на моста и тръгна по въжето. Мур направи първата си стъпка по дебелото въже и скоро разбра, че най-добре е да стъпва в местата, където въжетата са завързани едно за друго. Тръгна от възел на възел по разлюления от Кармайкъл мост, който скоро свърши. Когато Мур стигна края му, се закле да запомни усещането за ритъм, което получи, за следващия път. Двамата с Кармайкъл се изкачиха по поредната пирамида от трупи, след това отидоха до високата платформа на "Пързалката на живота" – четириетажна постройка, в която трябваше да се качват на всяка следваща площадка на ръце (нямаше въжета или стълба), докато стигнат края. Там имаше два начина за преминаване на препятствието: да се качат до самия връх и да се спуснат по въжетата, опънати под ъгъл от четиридесет и пет градуса, или просто да се спуснат до първата платформа и оттам да слязат с долните въжета, за които Килиън казваше, че ще им протрият ръцете, но пък бяха по-безопасни. Първият път искаше да се качат догоре. Когато стигнаха, Кармайкъл хвана лявото въже, а Мур – дясното. Наведе се напред, преметна десния си крак върху въжето и така се спусна с лице напред, като с ръцете се придържаше към въжето. Не беше слязъл дори до средата, когато въжето започна да го пари по всички места, в които се допираше до него. Изпревари Кармайкъл, скочи на земята две секунди преди него, след което се хвърли към въжената люлка, която щеше да го прехвърли до един кръст от дънери, няколко дъски за катерене и още една греда след тях. Грабна въжето, хвърли се напред и пропусна дънера. Кармайкъл обаче се хвана за въжето и с лекота се метна на гредата. Мур също успя при втория опит, но приятелят му вече отново го водеше. След втора серия от гуми стигнаха до висока наклонена стена, която трябваше да изкатерят. Тя ги заведе до стълба на паяците, висок към пет метра, с парченца дърво, закрепени с болтове така, че да образуват нещо като много тясна стълба. Човек можеше да се хваща за нея само с връхчетата на пръстите и краката си. Мур успя да се спусне, като силно напрягаше пръстите си. Ръцете му още пареха от въжето и затова не можа да се задържи на последното стъпало, но успя да отскочи от стената, преди да падне. Кармайкъл обаче стъпи накриво на едно от дървените стъпала и падна, след което трябваше да започне отново и загуби ценно време. Сега, когато му оставаше едно препятствие и спринт, Мур се втурна към последните пет дънера, поставени на нивото на хълбока му. Намираха се на два метра един от друг и ги наричаха "Овчарския скок". – Не може да докосваш с крака! – предупреди Килиън. Само с ръце! Мур изруга няколко пъти, като плесна с длани първия дънер и се прехвърли над него. Така премина и останалите, а Кармайкъл го следваше. Мур се подхлъзна на последния пън и удари коляното си зле. Падна и застена от болка. Кармайкъл стигна до него, вдигна го на крака, хвана го за ръката и я метна през рамо. Двамата заедно завършиха спринта, който приличаше по-скоро на маршировка с накуцване. – Кармайкъл, ти постъпи правилно – каза Килиън. – Въпреки че бързахте, не изостави другаря си. Като за първи път – добре. След това изгледа Мур намръщено. – Как е кракът? Коляното вече се подуваше, но Мур преодоля болката и викна: – Кракът е наред, инструктор Килиън! – Добре, заминавайте на плажа и се намокряйте! Това изпитание не беше единственото – дори когато не се обучаваха, а просто подреждаха бараките си за проверка, инструкторите идваха и разхвърляха всичко, за да проверят как се справят с подобни проблеми. Мур стискаше зъби до самия край, до последната част на началното обучение, когато тренираха с малките надуваеми лодки. Лодките бяха четири метра дълги и тежаха към осемдесет килограма. В екипи от по седем души екипажите се обучаваха как да гребат с весла, как да "хвърлят" лодката, като я преобръщат, и как да я носят на главите си, колкото и тежка да им изглеждаше. Казваха им, че започнат ли обучението, ще носят лодката навсякъде. Състезаваха се с лодките и даже правеха лицевите опори, като опираха краката си на гумените бордове. Макар и слаб като върлина, Кармайкъл се оказа забележително добър гребец и екипът му често печелеше състезанията. Победителите почиваха. Останалите се хвърляха на плажа за лицеви опори. Всички се учеха как да разпознават вълните и кога да се впуснат в луд бяг, за да прехвърлят лодката зад голямата вълна, без да я преобърнат. В края на втората седмица отпаднаха двадесет и седем души от курса на Мур. Свестни момчета, избрали друго. Така поне им каза Килиън с предупредителна нотка в гласа – никой не можеше да се подиграва с отпадналите. Но фактът си оставаше – те нямаше да получат значката за специални бойни действия на ВМС – велика чест и доказателство, че притежателят ѝ е издържал върховния тест за физическа и психическа мотивация. Значката им напомняше девиза на тюлените: "Единственият лесен ден беше вчерашният." *** При последния инструктаж от встъпителния курс Килиън стисна твърдо ръката на Мур и каза: – Имаш голям талант. Искам да стане нещо от тебе. И не забравяй – ти си един от моите курсисти. Искам да се гордея с теб. – Тъй вярно! Мур и Кармайкъл пееха наум, докато си пренасяха нещата в бараката на специалните военноморски сили. Вече не бяха обикновени посетители, а истински кандидати. Но не ликуваха дълго. Още на първия час от обучението отпаднаха тридесет и един души. Натискаха звънеца пред вратата на командира и нареждаха пред нея зелените си каски с белия номер на класа в спретната редица. В този първоначален час инструкторите създадоха истински хаос в групата с постоянно мокрене и търкаляне в пясъка, последвано от ужасяващи упражнения на месомелачката, а после скокове в гумени лодки, пълни с леденостудена вода. Момчетата трепереха, плачеха? изпадаха в хипотермичен шок и припадаха. А инструкторите едва сега започваха. Курсистите трябваше често да пробягват по шест брутални километра на плажа. Седемчленните екипажи сега работеха с дънер. Четириметровият дънер тежеше към седемдесет килограма, но имаше и по-леки, а и доста по-тежки. Екипажите оставаха с онова, което им попадне. Мъкнеха дънера във водата, мокреха го, търкаляха го в пясъка, носеха го, маршируваха цели километри с него и през цялото време търпяха проверки, викове и крясъци от инструкторите, особено по-ниските момчета, които по-лесно можеха да оставят по-високите да мъкнат товара. Мур и Кармайкъл се справяха добре и дори успяха да не допуснат дънерът им да падне, когато последният от групата им се препъна и цопна във водата. Към края на първата седмица отпаднаха още девет души. Клас 198 остана с 56 курсисти. Редицата каски пред вратата на командира нарастваше застрашително бързо и Мур всеки ден я гледаше с решителност и лоши предчувствия. По време на закуска в края на първата седмица Кармайкъл каза нещо, което силно впечатли Мур: – А за онези, дето се отказаха. Мисля, че знам защо са го направили. – Какво искаш да кажеш? – Ами идват яко наперени, а после изведнъж ги няма. Като Маккалън например. Свестен. Няма как да се откаже. Нямаше никакво намерение да се откаже, а после изведнъж тича по плажа, за да дрънка камбаната. – Значи знаеш защо се е отказал? – запита Мур недоверчиво. Кармайкъл кимна. – Знам защо всички се отказват – защото не приемат нещата час по час и упражнение след упражнение. Твърде много мислят за бъдещето и още колко дни им остават да се мъчат и това ги отказва. Мур въздъхна. – Може и да си прав. През третата седмица класът се запозна със скалния пристан – трябваше да излизат от водата с лодките си върху скалите. Водата блъскаше камъните като барабанист на хевиметъл група и се разплискваше в очите им. Кармайкъл излезе, завързал въжето на лодката около кръста си. Намери опора за краката си и се наведе напред, за да е сигурен, че тя няма да се върне обратно в океана. Мур имаше задачата да събере веслата на екипа, да скочи от лодката, да отиде с плуване до скалите, да се изкачи върху тях и да остави веслата на сухо. Останалите го последваха, като всеки опитваше да се измъкне от вълните, които ги връхлитаха, пляскаха ги през лицата и се отдръпваха. Кармайкъл извика, че се качва, и Мур се втурна да тегли заедно с него лодката на скалите, а останалите, които успяха да се измъкнат от водата, дойдоха да помагат. Когато приключиха, всички се изправиха задъхани върху скалата и силният вятър заблъска лицата им, от които капеше вода. Инструкторът поклати глава и извика: – Много бавно! *** Четвъртата седмица премина болезнено както за момчетата, така и за инструкторите. Някои от издържалите дотук, дали всичко от себе си и не се предали, трябваше да бъдат отстранени от класа просто защото не отговаряха на някои физически изисквания – енергичност, издръжливост, времето, за което преодоляват тренировъчното трасе и т.н. Това бяха мъже, които определено имаха сърцето и душата на тюлени от ВМС, но телата им не можеха да носят бремето на поста. Мур и Кармайкъл оцеляха и през четирите седмици и се готвеха за легендарната и страшна Адска седмица – пет и половина дни непрекъснато обучение, през които можеха да спят, общо едва четири часа. Не четири часа дневно, а четири часа за всичките пет дни. Мур не беше сигурен дори дали човешкото тяло може да остане будно толкова време, но инструкторите го уверяваха, че "повечето" го могат. Избраха го за водач на екипа заради отличните му умения във водата и при бягането. Вече беше доказал, че може да задържа дъх по-дълго от всички в този клас, че може да плува по-добре и да тича по-бързо. В събота следобед, преди началото на Адската седмица, всички чакаха заключени в една от класните стаи. Хранеха ги с пица и спагети, хамбургери, хотдог и кока-кола. Гледаха стари филми със Стивън Сегал на видео и опитваха да почиват. Към 11 вечерта някой отвори вратата с ритник, лампата угасна и в стаята гръмна стрелба от всички краища. Така започна "разтърсването" – симулиран хаос в боя. Мур се просна на пода, като се стараеше да се убеди сам, че въпреки шумотевицата онези стрелят с халосни патрони. Един от инструкторите носеше картечница петдесети калибър и тя гърмеше толкова силно, че Мур едва чу как вторият инструктор крещи: – Чувате ли свирката? Пълзете към свирката! Двамата с Кармайкъл се подчиниха и успяха да излязат от стаята, от която се озоваха в месомелачката, където петнадесет минути ги млатиха с противопожарни маркучи, без да им казват какво да правят. Двамата можеха само да вдигнат ръце и да пазят очите си, докато опитваха да избегнат ударите. Накрая им заповядаха да слязат до водата. Инструкторите продължиха да стрелят – Мур преброи над две дузини нови инструктори, докарани тук, за да помагат по време на Адската седмица. "Ти не се отказваш никога – каза си той. – Никога." Изпитанията се сменяха бързо и внезапно: упражнения във водата, последвани от носене на дънер, а дори и носене на лодката в екип през трасето за началното обучение. Още през първия ден непрекъснато трябваше да излизат с лодката на скалистия бряг, после я носеха до столовата след почти десет часа усилена работа. От преумора не можаха да спят предишния ден, след това тренираха цяла нощ и на сутринта на първия ден всичко това вече си казваше своето. На Мур всичко започна да му се струва объркано. Викаше инструктор Килиън, но Кармайкъл му напомняше, че вече не са на първоначално обучение, че това е истината – Адската седмица. Всички изглеждаха полузаспали и разговаряха безсмислено с привидения. Това представляваше сериозен проблем, особено за водачите на екипите, които трябваше да следят внимателно инструкторите си, защото те нарочно пропускаха указания за задачите, за да проверяват дали тези водачи са все още в час. Ако те хванеха грешката и я споменяха на инструкторите, задачата на екипите им можеше да стане много по-лесна или дори да им разрешат да не я изпълняват. Но Мур се оказа твърде изтощен, готов да припадне, и определено не му се носеше тежък дънер с останалите от екипа. – Хващайте дънерите и се гответе! При тази заповед повечето се втурнаха към дънерите, а няколко водачи на екипи останаха на място. Мур не беше сред тях. През рамо чу един от другите водачи да казва: – Инструктор, нямахте ли предвид да хващаме дънерите и да ги мокрим и търкаляме в пясъка? – Да! Твоят екип може да почива. Раменете на Мур увиснаха. Оплескал се беше и целият екип сега трябваше да плаща заради грешката му. *** Същата вечер по време на рядка почивка от час и четиридесет и пет минути Мур покри очите си с ръка. Кармайкъл се оказа прав. Мур не можеше да спре да мисли за болката и страданието от това да си отговорен за други. Дали му бяха ролята на предводител, а той се провали. – Хей, брат – чу се глас от тъмното. Махна ръката си и видя Кармайкъл, приведен над него. – Осра се. И какво толкова. – Оказа се прав. Готов съм да се откажа. Не, не си. – Провалих се. Искам да се откажа сега, за да не затъват останалите с мен. Така е по-трудно за целия екип. – Може би трябваше да носим дънера. – Да бе, точно така. Очите на Кармайкъл се разшириха. – Виж какво. Нашето обучение ще е по-трудно от това на всички други. Когато се справим, ще можем да се хвалим, защото сме приели всяко едно предизвикателство и сме победили по най-трудния възможен начин. Не сме търсили лесен изход. Ние сме най-добрите. – Другите не го казват, но знам, че винят мен за това. – Говорих с тях. Не те винят. И те са замаяни като теб. Всички сме зомбита, така че спирай да се измъчваш. След кратък размисъл Мур каза: – Не знам. – Слушай. Ти внимавай, но дори ако инструкторът пропусне някоя заповед, не казвай нищо. Мур потрепери. – Ти си откачил. Няма да издържим. И не се шегуваше. Още в първия ден на това обучение си заминаха половината от момчетата. Кармайкъл повиши глас: – Ще кажем нещо смело. Преди няколко седмици ни питаха искаме ли да живеем живота на воини. Помниш ли? – Да. – Дошли сме да се бием. И ще им покажем на какво сме способни. Става ли? Мур прехапа устата си. – Не помниш ли какво ни казаха? Че са два начините да те победят: да умреш или да се откажеш. А ние не се отказваме. – Добре. – Тогава да го направим така! Мур стена юмруци и седна в леглото си. Изгледа Кармайкъл, който с кръвясалите си очи, разбит и изгорял от слънцето нос, мазолести ръце и покрита със струпеи глава изглеждаше като негов огледален образ. Но в очите на Кармайкъл все още имаше пламък и затова Мур реши, че е прав и че винаги е бил прав. Карай упражнение след упражнение. Няма лесен изход. Няма лесен ден. Пое си дълбоко дъх. – Осрах се. Но това не е от значение. Няма да почиваме. Ще ритаме задници и ще записваме имена за още ритане. Да действаме. И точно така направиха, докато пълзяха под бодливата мрежа и отвсякъде избухваха симулирани експлозии и бълваше дим. Омърлян с кал и с изпълнено с истински ужас сърце, Мур се самоуспокояваше и се заричаше да не се отказва. След това инструкторът пропусна една команда преди поредното пробягване на осем километра. Останалите водачи на екипи го доловиха. – Пак ли пропусна, Мур? – извика инструкторът. – Не! – Защо не каза нищо? – Защото този екип не търси лекото! Този екип е тук, за да се бие по-здраво от всеки друг! Този екип е достатъчно сърцат за това! – Господи, синко, впечатляваш ме. Куражлия си. Защото току-що обрече целия си екип. – Не, главен старшина, не съм! – Тогава ми покажете какво можете! Екипът се втурна да бяга. Минаваше петият ден на Адската седмица – последният. Момчетата бягаха недоспали, но пълни с неподозирана за самите тях воля. Всъщност куражът на Мур и екипа вдъхваше страхопочитание, както той чу по-късно. С усилие преодоляваха поредното тичане, акостиране на камъните нощем, както и "околосветско" плаване до северния край на острова и обратно до залива Сан Диего и военноморската база. Хвърляха се в мръсната кал на канавките и с нокти се измъкваха от тях, прилични на кафяви манекени с бляскащи очи. – Ако се справите през следващите два дни, което едва ли ще стане, ви чака хубаво ядене – викна един от инструкторите. – Остава ни един ден! – викна в отговор Мур. – Не, два са. Инструкторите ги лъжеха, будалкаха се с тях, но на Мур не му пукаше. Държаха ги в леденостудена вода и почти ги докарваха до хипотермия. Измъкваха ги, даваха им топла супа, след това ги хвърляха обратно. Някои припадаха, свестяваха ги и пак ги връщаха във водата. Мур и Кармайкъл не губеха кураж. През последния час, когато Мур, Кармайкъл и останалите от класа се чувстваха съвсем близо до смъртта, им заповядаха да излизат от океана и да се търкалят в пясъка. След това инструкторът извика всички да дойдат при него. Когато се събраха, той кимна бавно. – Огледайте плажа! Погледнете наляво. Погледнете надясно. Вие сте клас 198. Вие сте воините, които оцеляха, защото работехте в екип. За клас 198 Адската седмица отмина! Мур и Кармайкъл паднаха на колене с насълзени очи. Мур не познаваше такова изтощение и психическа умора. Виковете, крясъците и ревовете на останалите само двадесет и седем мъже прозвучаха сякаш от хиляда римляни, преди да нападнат. – Франк, приятел, много съм ти задължен. Кармайкъл се задави. – Нищо не ми дължиш. Двамата се разсмяха и сърцето на Мур се изпълни с неподправена радост от факта, че издържаха, а по гърба му полазиха тръпки. Стори му се, че ще падне, защото светът се завъртя пред очите му, но всъщност се оказа, че Кармайкъл му помага да се изправи. По-късно направиха Мур почетен випускник на клас 198 заради способността му да вдъхновява останалите от курса да не се отказват, дори и да са го решили. Кармайкъл го беше научил как да го прави и когато Мур му каза, че всъщност той трябваше да е почетен випускник, Кармайкъл се усмихна. – Ти си най-печеният тук. Аз те гледах и затова се справих. 11. СЪВМЕСТНА ОПЕРАТИВНА ГРУПА "ХУАРЕС" Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния В наши дни Когато Мур излезе от шосе № 15 и тръгна по улица "Балбоа", за да стигне до Агенцията за борба с наркотиците на "Вюридж Авеню", закъсняваше за срещата с двадесет минути. Бретонът му висеше над очите, а двегодишната му брада достигаше гърдите, но за щастие скоро щеше да изчезне, защото в нея се бяха появили няколко сиви косъма. Тръгна по дългия коридор към заседателната зала и огледа бързо дънките си – толкова намачкани, че приличаха на релефна карта. Това и разлятото кафе по ризата му не помагаха никак. Виновна беше онази дама с трите деца, която не забеляза бързо спиращия огромен бетоновоз пред себе си и толкова рязко натисна спирачките, че Мур и кафето му трябваше да се подчинят на законите на физиката. Притесняваше се за външния си вид, но не за това мислеше сега. Новият имейл от Лесли Холандер съдържаше снимка от мобилен телефон на страхотната ѝ усмивка и Мур не можеше да я прогони от мислите си, когато отвори вратата и се втурна в стаята. Всички извърнаха глави към него. Той въздъхна. – Съжалявам, че закъснях. Идвам от майната си с прекачвания. Забравил съм какъв е трафикът тук. Около заседателната маса с размерите на самолетоносач седеше малка група хора. Масата изглеждаше достатъчно голяма за пикник, кацания и излитания и дори можеше да побере и няколко вертикално излитащи и кацащи самолета "Хариър". В предната част на масата имаше струпани петима души, а един късо подстриган мъж, чиято коса лъщеше като стомана под неоновите лампи, се извърна от дъската за писане с флумастери, на която изписваше името си – Хенри Тауърс. – Какво имаме тук? – запита Тауърс и посочи с маркера един празен стол. – Ти човек ли си? Или звяр? Мур се усмихна. От косата и брадата му човек можеше да реши, че е прекарал нощта в хладилник. Но с малко подстригване Мур щеше да си върне предишния вид и всъщност нямаше да е никак лошо отново да може да докосва бузите си. – Къде е Полк? Казаха ми, че той ще води тази група. – Полк го няма. Аз съм тук – сопна се Тауърс. – Късмет извадихте, ако питате мен. – И кой сте вие? – запита Мур, като заобиколи масата, стиснал в едната си ръка папка с досие и чаша кафе в другата. Тауърс го изгледа с крива усмивка. – Май не си падаш по четенето, а? Един слаб латиноамериканец, който трябва да беше Ансара (предвид снимката в досието, която Мур вече беше виждал) се обърна към него и се разсмя. – Спокойно, брат, с всички се държи така. Няма проблем. Просто опитва да разведри обстановката. – Точно така. Няма проблем – обади се Тауърс. – Трябва да се поразведрим, защото ни чакат напрегнати времена. Много напрегнати. – От коя агенция си? – запита Мур. – ТГГП САЩ. Знаеш ли какво значи това? Мур кимна. Тактическата група на граничните патрули на САЩ представляваше глобалният екип за ответни действия на бюро Митници и гранична защита към Службата за вътрешна сигурност. Агентите на ТГГП САЩ работеха в двадесет и осем страни по света в отговор на всевъзможни терористични заплахи. Оръжията и оборудването им наподобяваха тези на тюлените, специалните армейски сили, разузнавателните звена на морската пехота и други групи за специални операции. Екипите за тактически действия работеха заедно с военните в Ирак и Афганистан при издирването, конфискуването и унищожаването на опиум и наркотици, прекарвани контрабандно през границата. Имаха отлично реноме в средите на специалните сили и Мур няколко пъти беше споделял информация с някои отлични оператори на ТГГП. Групата им беше сформирана през 1984 г, и само за три години вече изпълняваше операции за борба с наркотиците в Южна Америка по време на общата операция "Снежна шапка", проведена от 1987 до 1994 г. Агентите на групата трябваше да възпрепятстват процеса на отглеждане, преработване и контрабанден пренос на кокаин в много страни, включително Гватемала, Панама, Колумбия, Еквадор и Перу. Агентите работеха с Агенцията за борба с наркотиците и с екипа за съдействие при залавяне към Бреговата охрана. В последно време екипите на ТГГП получиха повече задължения, включително тактически действия за спасяване при урагани, наводнения, земетресения и други природни бедствия. Осигуряваха персонал, оборудване и обучение за местните правораздавателни служби. По-късно Мур щеше да узнае, че Тауърс е работил над двадесет и пет години в ТГГП. И че е бил изпращан в Лос Анджелис по време на размириците след съдебното дело срещу Родни Кинг. Участвал беше и в операция "Завръщане", при която неговата служба беше нападнала един дом в Маями, Флорида, за да върне бежанеца Елиан Гонзалес на баща му в Куба. След нападението над Световния търговски център Тауърс бил изпратен зад граница да съдейства на специалните армейски сили по време на една от първите атаки в Афганистан. През 2002 г, бе работил с тайните служби на САЩ за осигуряване на спортните съоръжения по време на зимните олимпийски игри в Солт Лейк Сити. – Завеждам сектора в Сан Диего – продължи Тауърс. – Но шефът искаше да действам с вас, горилите, за тази операция. Моето скромно мнение е, че съм напълно подходящ за тази работа, защото тя изисква разкриване и разбиване на наркокартела от Хуарес, както и разкриване на връзките им с терористи от Близкия изток, което пък, трябва да ви напомня, е в сферата на господин Мур. – Явявам се по заповед, сър – обади се Мур привидно намръщен. – А, значи си с нас – отговори Тауърс усмихнат. – Добре дошъл в група "Хуарес". Всъщност от мен поискаха да те назнача за ръководител на екипа на място. Мур се засмя. – Кой откачен пияница е предложил това? – Твоят шеф. Хората около масата се засмяха. – Добре, хора, сега сериозно – имаме много работа. Чух, че обичате презентации с програмата "Пауърпойнт", затова съм направил няколко. Нека само ги заредя. Ансара изстена и се обърна към Мур. – Радвам се, че се запознахме. Защото в досието ти не пише много. – Така е. Но пък аз съм обикновен дружелюбен квартален шпионин. – И си бил тюлен от ВМС. – С малко помощ от приятели. – Вършил си добра работа в Афганистан и Пакистан. Не съм сигурен, че и пет минути бих изкарал там. Мур се усмихна. – Може би десет. Ансара беше адски добър агент от ФБР с многобройни успешни операции зад гърба си. Наскоро беше подготвял разузнавателни операции в националния парк "Секвоя", където картелите отглеждаха марихуана и където проследи убиеца на един от колегите си. Според Мур той беше твърде красив, за да е полезен, но приветливата му усмивка и тон предполагаха, че ще станат добри приятели. До него седеше Глория Вега – тридесет и две годишен агент на ЦРУ, която също като Мур трябваше да се внедри в мексиканската федерална полиция. Тя беше широкоплещеста сериозна латиноамериканка с черна коса, която носеше в стегнат кок. Според някои колеги на Мур я ценяха и се бояха от нея заради взискателността и пълната ѝ посветеност на работата. Нямаше съпруг, а родителите ѝ бяха починали вече. Сега живееше за Агенцията. Точка. Огледа Мур по начин, който означаваше, че това е само началото на разпита. Отдавна се знаеше, че федералната полиция помага на картелите в Мексико и че внедряването на агент на ЦРУ при тези ченгета не само щеше да е полезно, но и много опасно. Тайните служби работеха директно с федералната полиция, за да създадат необходимите отношения и да гарантират успех на Вега, без да издават коя е тя. Това звучеше добре на теория, но г-ца Вега щеше да попадне в яма със змии и Мур се радваше, че не са му дали нейната работа. Мъжът срещу нея се казваше Дейвид Уитакър, специален агент от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелно оръжие и експлозиви (ATF). Оредяващата му коса беше пригладена назад, той имаше сива брадичка и очила с телени рамки. Носеше синя тениска с емблемата на своята агенция на гърдите и карта, която висеше на верижка на врата му. Той стана от стола си и подаде на Тауърс една флашка, която вероятно съдържаше неговата презентация. Според досието Уитакър беше работил няколко години по операциите на картелите за вкарване на оръжие и неотдавна бе помагал за организирането на десетчленни екипи в седем гранични града за решаване на този проблем. Картелите вербуваха за параван "клиенти" в Съединените щати, които купуваха оръжието от свое име и плащаха на хората да го прекарат през границата. В един от докладите си Уитакър беше отбелязал, че картелът "Хуарес" е създал сложна мрежа с база в Минесота, която помага за контрабанден внос на оръжие в Мексико. Заради двойно и четворно засилените полицейски сили в щати като Калифорния, Тексас и Аризона, картелите предприемаха по-крайни мерки и използваха по-отдалечени места за своите транспортни централи. От контактите си Уитакър знаеше, че през Южна Америка се внасят контрабандно военни оръжия от Русия. Разбиването на операциите за контрабанда на оръжие беше в най-добрия случай също толкова трудно, опасно и обезсърчаващо, както опитите да спреш наркотрафика, и докладът на Уитакър завършваше злокобно: той не беше сигурен дали е възможно изобщо картелите да бъдат спрени напълно, а не просто забавени, временно затруднени... Мур долови погледа на мъжа в края на масата, Томас Фицпатрик, който въпреки името си лесно можеше да мине за мексикански главорез. С баща полуирландец и майка мексиканка, роденият в САЩ агент постъпил на работа в Агенцията за борба с наркотиците. Преди осемнадесет месеца беше заминал в Мексико, за да се внедри в картела "Хуарес", но по една случайност по-лесно успял да се внедри в картела "Синалоа" и да стане доверен член. Работеше за човек на име Луис Торес – дясната ръка на Зунига и шеф на неговата банда биячи. Фицпатрик, с жилести ръце, татуирани с католически икони, и бръсната глава, присви очи и заговори бързо на испански: –Как е, Мур? Надявам се, че испанският ти го бива, защото ония ще те разкрият за секунда, ако не им звучиш както трябва. И честно казано, моето прикритие сега е по-важно от твоето, затова гледай да си опресниш знанията и да забравиш терористките езици, които говориш. Сега играеш с големите. Мур говореше отлично испански, въпреки че определено му липсваше жаргонът на бандите и картелите. Със сигурност щеше да се наложи да си опреснява знанията. Отговори на испански: – Не се тревожи, vato. Знам какво да правя. Фицпатрик, когото наричаха Флекс, протегна ръка през масата и я сви в юмрук. На три от пръстите му имаше дебели златни пръстени. Удари юмрука си в този на Мур и се облегна на стола си. Глория Вега изгледа Мур и запита на испански: – Да си се къпал наскоро? – Да, но... да... все още имам проблем с часовата разлика. Тя вдигна поглед нагоре и се обърна към екрана за проектора, който Тауърс развиваше. Мур се взря в снимката на двама млади латиноси. – Допускам, че всичко това сте го виждали – каза Тауърс. – Да – отвърна Мур, като се надяваше да покаже на другите, че не е съвсем незапознат. – Този вляво е Данте Коралес. Водач на бандата биячи на картела. Доколкото си спомням, се наричат "джентълмените". Мъжът вдясно е Пабло Гутиерес. Убил е агент на ФБР в Калексико. Господин Ансара би искал да го пипне в ръчичките си. – И още как – изсъска гневно Ансара. Тауърс кимна. – Нашето момче Коралес е умен младеж, но все напада онези от "Синалоа" напред с рогата. Смятаме, че шефовете му не одобряват това. – Защо? – залита Мур. Тауърс изгледа Фицпатрик, който се прокашля и каза: – Заради Escuadrôn de la Muerte – гватемалските взводове на смъртта. След двегодишно прекъсване отново са в действие. Реорганизирали са се и избиват хората от лабораториите за метадон в град Гватемала и пречат на износа по море от Пуерто Бариос и Санто Томас де Кастиля в Карибите. Убиват и хора на картелите в пристанищните градове Сан Хосе и Чамперико от страната на Тихия океан. – И нека отгатна – удрят само другите картели. А картела "Хуарес" – не. – Точно така – отвърна Тауърс. – Ако искаш да тероризираш онези от "Синалоа", защо да не използваш отмъстителите от Лос Буитрес Хустисиерос? Така поне се нарича най-резултатната им група... "Отмъщаващите лешояди". – И според нас поне няколко от членовете им сега са в Хуарес – каза Фицпатрик. – Ако обикновените sicarios са сериозни, тези пък са откачени. – Сериозна работа, а? – обади се Мур. – Торес и Зунига знаят, че онези са в града, и са разтревожени – обясни Фицпатрик. – Говори се за нов удар срещу хората от Хуарес, а Зунига пък иска да си осигури свой тунел, за да не плаща на тези от "Хуарес" за правото да използва техен. – Защо не си изкопае? – запита Вега. Фицпатрик изсумтя. – Опитвал е. И всеки път Коралес и момчетата му идват и избиват всички. Имат много повече пари от нас. Имат наблюдатели навсякъде. Огромна мрежа. Освен това Коралес е откупил почти всички строители в града. Копелето е блокирало всичко. Тауърс посочи снимката. – Ето това ни е проблемът. За момента Коралес е най-висшият известен ни член на картела, а тук важи старата класическа мъдрост: ако открием и очистим водача, картелът в повечето случаи се разпада. Подобни операции са сложни и тънки и не се провеждат от тъпаци. Осмелявам се да кажа, че някои от нещата им са направо гениални. Нашият човек, който и да е той, се е маскирал много добре и неговият картел е най-агресивният в Мексико. – Има ли някой заподозрян? – запита Мур. – Не са много – отвърна Тауърс. – Проучихме кмета, шефа на полицията, а дори и губернатора. Нали знаеш как слабообразовани типове като Зунига се перчат, за да си галят самочувствието, но този е изключително добре покрит. Тауърс смени снимката на екрана с цветна схема на различните операции на картела "Хуарес" и продължи: – Нещата стоят така – трябва да видим какви връзки имат тези от "Хуарес" с терористите в Афганистан и Пакистан, с лабораториите за метадон и кокаин в Колумбия и Гватемала, и да открием със сигурност дали са свързани с операциите за контрабанда на оръжие в САЩ. Освен това трябва да разкрием контактите на картела в местната полиция. Това е първата фаза. А втората е проста – елиминираме ги. Ансара поклати глава. – Много домашна работа ще имаме. А аз мразя домашните. – Имам въпрос – поде Мур. – Някой говорил ли е със Зунига да помогне за сриването на картела "Хуарес"? Може би той знае кой ръководи операциите им. – О, чакай малко – вдигна ръка Тауърс. – Искаш правителството на Съединените щати да влезе в съдружие с мексикански наркокартел? Мур се усмихна лъчезарно. – Абсолютно. – Обичайният бизнес – обади се Вега. – Лягаме си с един дявол, за да отстраним друг. – Това сарказъм ли е? – запита я Мур. – Добре виждаш очевидното. Прав си. Не съм развълнувана. – Е, не е красиво, но върши работа. – Струва ми се, че няма да ни позволят такова нещо – намеси се Тауърс. – Ще можете да вербувате информатори от двата картела, но ви предупреждавам, че такива хора обикновено не живеят дълго. Мур кимна. – Имам няколко идеи. Фицпатрик, ти ще трябва да се ослушваш здравата. Чуеш ли нещо за Близкия изток, за араби и прочие, трябва да ми казваш. – До този момент няма нищо, но съм съгласен. Ако си чел доклада ми, знаеш, че все още не съм се срещал със Зунига, затова не мога да ти кажа дали той знае кой ръководи картела. Питал съм Луис, но той не знае. – Добре – отговори Мур. Тъй като Фицпатрик вече беше се справил отлично със задачата си да се внедри в картела "Синалоа", му дадоха няколко минути време да говори за техните операции, авоари и желание да завземат картела "Хуарес" и най-желаните райони за прекосяване на границата. – Господин Мур, не знаем много за вашите операции в Пакистан – продължи Тауърс, след като Фицпатрик седна на мястото си. – Дадоха ни досието на Тито Ламас, който се озова в един багажник в Пакистан. – Четох го – отговори Мур. – Той е и първата ни връзка. Картелът купува повече опиум от Афганистан, но не сме сигурни защо са изпратили Ламас там. Смъртта му може да е влошила малко взаимоотношенията им. – Да се надяваме, че е така. – Не вярвам, че някой картел би се съгласил да допусне терористи през границата – обади се Вега. – Защо им е да ги пускат да избиват най-добрите им клиенти и да рискуват масирано отмъщение от Щатите? – Ами Зунига? – запита Мур, като се извърна към Фицпатрик. – Дали пък не би искал да помогне на талибаните да преминат, за да навреди на картела "Хуарес"? – В никакъв случай. От Луис знам, че този въпрос е обсъждан обстойно. Мисля, че никой от картелите не би помогнал на хора, за които се знае, че са терористи. За такова нещо трябва някой независим чакал, който търси бърза печалба. Нещо от този род. Но картелите държат водачите здраво в ръце. Обикновено водачите не правят нищо без знанието на картелите.. – Е, значи мога да си ида вкъщи – обади се Мур с лека усмивка. – Защото картелите пазят нашите граници от терористи, та да им купуваме дрогата. – Е, чакай малко, де – отвърна Тауърс, като се усмихна на тази иронична ситуация. – Дори картелите да не помагат доброволно, талибаните или "Ал Кайда" могат да влязат насила. Фицпатрик въздъхна разочаровано. – Мога само да кажа, че е добре да вземем големите пушки, защото всеки път, когато "Синалоа" заработят заедно с онези от "Хуарес", ние губим. – Не се залъгвайте. Терористите са вече тук. Навсякъде. Законспирирани агенти, които само чакат – обади се Вега. – Права е – каза се Фицпатрик. – О, какъв щастлив ден – изсумтя Мур. – Добре, хора, ще я караме стъпка по стъпка. Аз има кого да повикам, ако се наложи, но иначе е предимство, че сме малка група. Ансара, започваме с теб в Калексико. Виж дали не можеш да спечелиш някое от мулетата за нашия екип. Агентите там са конфискували кокаин и марихуана почти за един милион долара само миналата седмица. Картелът крие дрогата в тайници в таблата на автомобилите, и то по най-изтънчен начин. Тайният отсек се отваря с дистанционно и код за достъп. Удивителна работа. Даже заливат пакетите дрога с лют сос, за да объркват кучетата. Ето с какви неща си имаме работа. Вега, ти ще скочиш в дълбокото. Знаеш как е. Флекс, ти се връщай у дома при Зунига. Уитакър, заминаваш обратно за Минесота. И така остава само господин Мур. – В такъв случай да зареждаме пушките. Следваща спирка Мексико – ухили се Мур. 12. СЪЮЗНИЦИ И ВРАГОВЕ Летище "Шарл дьо Гол" Париж, Терминал 1 Ахмад Легхари от пенджабските талибани имаше среща с молла Абдул Самад в Колумбия. Двадесет и шест годишният Легхари бе облечен с панталон, копринена риза и леко сако. Носеше малка раница, а куфарът му вече беше минал проверка. Не пренасяше нищо подозрително. Имаше редовни документи и никой не му зададе въпроси. Жената на гишето се оказа дружелюбна и търпелива към елементарния му френски, макар че го бяха предупреждавали за грубостта на претоварените с работа служители там. Освен това нямаше причина да смята, че е включен в списъка на лицата със забрана да летят със самолет в Америка. Имаше право да мисли така. Критиците на този списък с около девет хиляди имена казваха, че е скъп, пълен с грешки и може лесно да се заобиколи. В него влизаха имената на много деца на не повече от пет години, а дори и на бебета. А и не беше послужил да спрат навреме терориста Умар Фарук Абдул-муталаб, който опита да взриви полет 253 на NWA, както и Файзал Шахзад, поставил бомба в кола на "Таймс Скуеър". Най-нашумялата грешка беше свързана с починалия сенатор Едуард "Тед" Кенеди. Името Т. Кенеди в списъка беше причинявало значителни неудобства и проблеми на този политик по летищата. Фактът, че Тед е прякор, а не истинското име на сенатора, изглежда, нямаше значение. Накрая Кенеди намерил решение, като отишъл при директора на Службата за вътрешната сигурност, което не е по възможностите на обикновения гражданин, и което самият сенатор признаваше открито. Как включват името на даден човек в списъка се пазеше в тайна и малко неща се разкриваха по време на дебати в Конгреса. Но талибаните предполагаха как някои от хората им са попаднали в този списък. Първата стъпка може би включваше набиране на информация от полицаи или разузнавачи и представянето ѝ на Националния център за борба с тероризма във Вирджиния, наричан "Кръстовище на свободата", където информацията се въвеждаше в секретна база данни, която наричаха Среда с данни за самоличността на терористи. След това информацията се обработваше, за да се направят връзки между имена и сведения. Резултатите се предаваха в Центъра за пресяване на терористите, също във Вирджиния, за допълнителен анализ. Всеки ден в центъра се подаваха над триста имена. Ако информацията за даден заподозрян породи "разумно подозрение", същият можеше да се озове в списъка, с който по летищата проверяваха допълнително определени пътници, но му се позволяваше да лети. Талибаните знаеха, че за да влезе някой в списъка със забрана за летене, властите трябва да знаят цялото му име, възрастта, както и това дали представлява заплаха за полета или за националната сигурност. Талибаните не можеха да потвърдят всичко това, но от слухове знаеха, че окончателното решение нечие име да влезе в списъка се взема от шестима служители в Администрацията за безопасност на транспорта. Въпреки че фигурираха в списъците със забрана за летене, някои заподозрени можеха да летят с ескорт, и ако не ги издирваха за престъпления, много от хората в списъка биваха спирани преди качването в самолета, отделяни, разпитвани и накрая освобождавани. Заподозрените можеха да фигурират и в "списъка на избраните", който автоматично ги подлагаше на допълнителни мерки, особено ако отговарят на някои критерии, като купуване на еднопосочен билет, плащане в брой, резервация в деня на полета и опит за качване в самолета без документи. Легхари, обучаван за това пътуване почти девет месеца, знаеше наизуст разположението на терминала, знаеше какво може да му кажат и как трябва да реагира. Почти целият му живот беше преминал в Дера Гази Хан – беден граничен град в провинция Пенджаб с набиращи сила религиозни школи на привърженици на безкомпромисната политика. Родителите му бяха ветерани от подпомаганото от Пакистан въстание срещу индийските сили в Кашмир, докато под натиска на Съединените щати тогавашният президент Первез Мушараф не беше оттеглил подкрепата си за групата от Пенджаб. Наложило се родителите му да бягат в племенните територии, където засилили връзките си с талибаните и "Ал Кайда" и оставили Легхари при роднини. Най-вече по тази причина огорченото момче беше отишло в местното медресе, ръководено от Мохамед Исмаил Гюл и използвано за вербуване на хора за забранената пенджабска талибанска група "Лашкар и жангви". Легхари пое дълбоко дъх и пристъпи в шестостенния микровълнов скенер. Вече няколко месеца в това летище изпитваха една противоречива технология върху всички пътници за Съединените щати и неотдавна бяха разширили обхвата на проверките. Легхари трябваше да вдигне ръце, след което се включиха едновременно два подвижни подобни на плочи излъчвателя на радиовълни с изключително висока честота от предната и задната страна на тялото му. Отразената енергия представяше на охраната изображение. Разбира се, Легхари не носеше течности, остри предмети или друго нещо, което да активира алармата. Но докато вървеше по коридор от лъскава стомана и стъкло, воден от големите жълти знаци, към него се приближиха двама мъже в тъмносини униформи и дружелюбната служителка от гишето. – Това ли е той? – запитаха те на английски. – Oui. По-високият мъж каза нещо, което Ахмад не разбра съвсем, но няколко от думите го накараха да изстине: Служба по въпросите на емиграцията и митниците на САЩ. На една от емблемите на униформата му личеше американското знаме. Ахмад направи една стъпка назад и преглътна. Тук има американци? Онези, които го обучаваха, не предвиждаха такова нещо. Изведнъж усети, че не може да диша. Мъжете отново му казаха нещо, по-бавно, и жената обясни, че ще трябва да иде с тях. Ахмад изохка. И след това, без да мисли и без никакво предупреждение, затича. Право напред. По коридора. Мъжете се развикаха след него. Той не погледна назад. Докато се промъкваше между пътниците, повлекли куфари на колелца или внимателно балансиращи чашите си с кафе, смъкна собствената си раница, която го бавеше. Хвърли я зад себе си и се впусна в спринт. Мъжете отново се развикаха. Той не спря. Нямаше да спре. Стигна до пресечка на два коридора, зави надясно и чу зад себе си рева на аларма и гласове от високоговорителите. Накрая един мъжки глас нареди на френски език на всички пътници да останат на местата си. Пред себе си Ахмад видя няколко стъклени врати, но зад тях се намираше сервизната зона с камиони за багажа, наредени в спретнати редици. Един знак предупреждаваше нещо за достъпа на външни лица. Но това не го спря. Навън. Трябваше да излезе навън. И в този момент за малко да се блъсне в един от охранителите на летището. Опита да заобиколи едрия мъж, но онзи го хвана и Ахмад падна на земята, като се опитваше да измъкне пистолета на полицая. Напипа го, изскубна се и изстреля два куршума в гърдите на мъжа. Скочи на крака, хората около него се разкрещяха и се разбягаха, а той все още чуваше гърмежите и гласовете на викащите зад него американци, последвани от пукане като от фойерверки... Усети остра, пробождаща болка в гърба, която го събори отново на застлания с плочки под. Започна да се дави – знаеше, че се дави в собствената си кръв. Отпусна се, претърколи се на гръб и си представи как попада в откритите обятия на хиляди девици. Allahu Akbar! Американците стигнаха при него, с грозно разкривени лица и насочени пистолети, и в този момент светът потъмня. Къща в джунглата северозападно от Богота, Колумбия Самад избърса потта от челото си и се вгледа в екрана на своя лаптоп, на който току-що видя репортажа по "Ал Джазира" от престрелката в летище "Шарл дьо Гол" в Париж. От петнадесетте талибани, които трябваше да пристигнат в Колумбия, всеки по различен маршрут, не се справи само един – разбира се, най-младият и най-неопитният. Ахмад Легхари не беше осъзнал, че американците нямат право да го арестуват в Париж. Там имаха само консултативна роля. Имаше безупречни документи и паспорт. Щяха да го задържат, да го разпитват и най-вероятно да го пуснат. А той вместо това изпаднал в паника. Но все пак оставаше въпросът как са го разпознали. Американците плащаха много добре на племената да шпионират за тях и Самад допускаше, че и тук е станало точно така. Можеше само да въздъхне и да поклати глава към Ниази и Талвар, които седяха срещу него и сърбаха от малки бутилки "Пепси", защото варваринът, при когото гостуваха, нямаше чай. Докато отпиваше, Самад за пореден път си спомни думите на молла Омар Рахмани: – Ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати и за тази цел ще използваш контактите си с мексиканците. Разбираш ли? Самад изгледа дебелата свиня с незапалена пура в устата, която влезе в къщата. Дори и да се беше къпал миналата седмица, Хуан Рамон Балестерос все пак трябваше да го доказва с адвокат. Махна пурата, поглади сребристата си брада и каза на испански: – Ще ви помогна да стигнете в Мексико, но няма да има подводница. – Какво? – извика Самад, като упражняваше знанията си по испански. – Обещахте ни и ви платихме добре. – Съжалявам, но трябва да се разберем за друго. Подводницата ще бъде претоварена с моята продукция и с вашата, а другите две в момента са в ремонт. Когато се споразумяхме, аз много внимателно обясних на Рахмани, че след като опиумът стигне в Колумбия, аз отговарям за пратката. Вие имате много по-големи шансове за успех по този начин. Разбирате ли? Самад стисна зъби. Това сътрудничество, макар и безпрецедентно, беше гениално според членовете на картела "Хуарес". Вместо Балестерос и неговият кокаин да се конкурират с контрабандно докарвания опиум, защо да не се обединят и да подобрят и ускорят превоза на стоката? Картелът "Хуарес" щеше да изплаща премии на двете организации, ако играят добре и се разбират. Надяваха се, че тези уникални взаимоотношения са неочаквани за американците. Балестерос вече имаше няколко отделни маршрути за контрабанда по земя, море и въздух, а Рахмани, забелязал колко умно е това, желаеше да заплати за достъпа до тези маршрути и за куриери. – Останалите хора от групата ми ще пристигнат скоро – каза Самад. – Как смятате, че ще стигнем до Мексико? Пеша? – Уреждам самолет, който да ви закара до Коста Рика. Но не се притеснявайте за това. Скоро ще трябва да идем в Богота. Може би утре. Вижте, нека се разберем – не се харесваме помежду си, но нашият работодател ни е платил много добре и затова трябва да се търпим. – Съгласен съм. – Освен това вие трябва да обещаете да не казвате на никого как съм помогнал на вашите, да кажем, планове за пътуване. Нито на нашия работодател, нито на никого. – Нямам причина да обсъждам това с други освен с вас – излъга Самад. Знаеше вече, че шефът на картела "Хуарес" може да осигури безопасно преминаване за него и хората му в САЩ и затова възнамеряваше да се възползва от помощта му. Да, свинята Балестерос можеше да му помогне да стигне до Мексико, но след това нямаше да е лесно да пресекат границата без помощ. Балестерос се обърна към вратата и изруга в жегата. В този момент по стените заудряха куршуми, стъклата се пръснаха и отвън се чуха крясъците на мъже, след което последваха нови залпове. Самад се просна на пода заедно с хората си, където лежеше и Балестерос, невредим, но свил лицето си в гримаса, когато куршумите от нов залп заудряха по стените, разцепиха дървените дограми и вдигнаха прах към тавана. – Какво става? – викна Самад. – Всички имаме врагове – изстена в отговор Балестерос. Хотел "Исламабад Серена" Исламабад, Пакистан Исрар Рана не се поддаде лесно на вербуване от ЦРУ. Мур прекара почти три месеца в опити, преди да го убеди, че не само работата му ще е вълнуваща и доходоносна, но че Рана може да допринесе за доброто и безопасността на своята страна. Рана знаеше, че най-важно за него е да учи в колеж, но след обучението от Мур и след като започна да събира информация, откри, че работата му е много вълнуваща. Гледал беше всички филми за Джеймс Бонд и дори помнеше наизуст част от диалозите, които използваше в разговорите си с Мур и много го ядосваше. Всъщност Рана беше научил английски главно от американски филми. За нещастие богатите му родители никога не биха одобрили работата му и затова той смяташе да се позабавлява поне за малко, докато всичко му омръзне. Истина е, че Мур можеше да прибегне до други, не дотам етични средства, за да го вербува, например шантаж, и дори му беше обяснил точно как става това, но искаше да работи с човек, на когото има доверие, и затова Рана работеше много усилено за своя приятел и наставник. В момента лежеше сгушен в една канавка до възвишенията над хотела, а пулсът му биеше учестено, докато пишеше съобщение на Мур: ОТКРИХ ГАЛАХЪР. ХОТЕЛ СЕРЕНА. ИСЛАМАБАД. Рана възнамеряваше да каже на Мур, че скъпият им колега е пълен мръсник. Галахър работеше с талибаните и дори имаше среща с няколко от тях в хотела. Рана смяташе, че може самият той да е убил семейството на Ходай, след като всъщност трябваше да ги пази. Всеки имаше цена и талибаните знаеха тази на Галахър. Рана не чу хората, които се приближиха изотзад. Изведнъж някаква ръка издърпа телефона от ръцете му и докато той успее да се обърне, една тояга го удари по главата и той припадна. *** Главата му висеше над гърдите, а от тила му тръгваше пулсираща болка, която преминаваше отстрани по лицето. Отвори очи и видя само някакви завеси в синьо и зелено, а после в очите му блесна ярка светлина. – Ти си предателят, който работи за американците, нали? Мъжът, задал въпроса, се намираше до него, но Рана не можеше да го види. Продължаваше да вижда всичко замъглено и не можеше да мисли ясно. Ако се съди по гласа, мъжът беше млад, не повече от тридесетгодишен, и вероятно един от хората, които Рана вече знаеше. – Съжалявам, бедно момче – чу се друг глас, който той познаваше. Галахър. Не можеше да сбъркаш акцента му. Този път Рана не се въздържа – трябваше да говори със странно вцепенените си устни: – Ти какво правиш с тях? – Мур те прати за мен, а? Не можеше да остави нещата. А ти си добро момче. – Моля ви, пуснете ме да си вървя. Една ръка опря бузата му и Рана събра сили да се отдръпне назад и да вдигне поглед. Видя измършавялото лице на Галахър, което влизаше и излизаше от фокус, и младежът осъзна, че не са в хотелска стая, а в някаква пещера, вероятно в племенната територия Баджаур северозападно от хотела, а синьото и зеленото пред очите му се оказаха туниката и панталоните на Галахър. – Добре, ще те пуснем, но първо ще ти задаваме някои въпроси, за да разберем какво сте правили двамата с Мур и какво сте научили тук, в Пакистан. Разбираш ли? Ако работиш с нас, ще те пуснем. Няма да пострадаш. Рана искаше да вярва на тези думи, но от Мур знаеше, че те ще му кажат точно това, ако го заловят. Щяха да го уверяват, че ще го пуснат, ще го накарат да говори, а после, като научат каквото им трябва, ще го убият. Рана осъзна, че вече е мъртъв, и го побиха хладни тръпки. Толкова млад. Още незавършил колеж. Неженен. Без деца. Толкова много неща го чакаха в този живот, но той нямаше никога да стигне до тях. Родителите му щяха да бъдат съкрушени. При тази мисъл младежът стисна зъби и се задъха от гняв. – Рана, хайде да направим нещата по-лесни – каза Галахър. Рана си пое дълбоко дъх и каза на английски език неща, които знаеше от Мур: – Да ти го начукам, Галахър, шибан предател такъв! И без това ще ме убиеш, така че хайде, направи го, боклук такъв. – Сега си смел, но ще те измъчваме продължително и ужасно. А приятелят ти, твоят герой господин Мур, те изостави да гниеш тук. Ще останеш верен на човек, който те е изоставил, така ли? Помисли за това, Рана. Много внимателно помисли. Рана знаеше, че Мур не си тръгна по своя воля от Пакистан. Такава е работата на операторите като него. Няколко пъти му беше споменавал, че трябва да си иде и че вероятно други агенти ще го потърсят, и че той е важен за тях. Но Рана не знаеше дали ще издържи на мъченията. Представи си как му режат пръстите на ръцете и краката, как пускат ток през гениталиите му и му вадят зъбите. Представи си как го режат, горят, вадят едното му око и пускат змии да го ухапят. И как захвърлят нарязаното му като агне тяло в прахта, за да му изтече кръвта и да умре от студ. Дръпна връзките около китките и глезените си. Накрая погледът му се проясни. Галахър стоеше пред него с двама талибани. Един от мъжете стискаше в ръка голям нож, а другият се подпираше на метална тръба, която ползваше като бастун. – Виж ме, Рана – каза Галахър. – Обещавам ти, че ако ни кажеш онова, което ни интересува, ще те пуснем. – За толкова глупав ли ме смяташ? Галахър се сепна. – А ти за толкова безмилостен ли ме смяташ? – Да ти го начукам. – Добре тогава. Съжалявам. Галахър погледна двамата мъже. – Ще ревеш като бебе и ще ни разкажеш всичко, което ни интересува. После махна към мъжа с ножа. – Срежи въжетата. Почваме от стъпалата. Рана трепна. Задържа дъх. И да, вече плачеше като дете. Страхът на талази стягаше и отпускаше гърдите и стомаха му. Може би ако проговори и им каже всичко, ще го пуснат. Не, няма. Или може би ще го пуснат? Нямаше в какво да вярва повече. Разтресе се толкова силно, че му се доповръща. – Добре, добре, ще ви помогна! – изпищя той. Галахър се приведе към него и се усмихна мрачно. – Знаехме, че ще се съгласиш... 13. КЪДЕТО НИ Е МЯСТОТО Хотел "Бонита Реал" Хуарес, Мексико Всички високотехнологични играчки на света не можеха да заменят старомодния човек на място при събирането на разузнавателна информация и Мур често разсъждаваше над въпроса как точно това му позволява да печели доста добре през всичките години. Ако някой ден инженерите изобретят андроид, който да прави всичко, което сега прави той, може би ще трябва да свали маската от лицето и да върне шпионския си пропуск, тъй като по неговото скромно мнение светът скоро щеше да свърши, защото машините ще го превземат. Старата тема от научната фантастика щеше да стане реалност и Мур се надяваше искрено, че ще може да наблюдава от първите редове как се случва това, с хотдог в едната ръка и бира в другата. Но въпреки това продължаваше да се диви на шифрованите данни, които наблюдаваше на телефона си. В момента разглеждаше видео в реално време от хотела и виждаше какво става отвън, без дори да стане от леглото, вдигнал крака и пуснал тихо сутрешните новини на телевизора. Шпионските спътници се управляваха от Националната разузнавателна служба (в която работеха хора от Министерство на отбраната и от ЦРУ) и висяха на ниска околоземна орбита за оптимално качество на образа в продължение на няколко минути, преди всеки от тях да отстъпи наблюдаваната от него територия на следващия спътник, като данните се предаваха по прецизна релейна система. Получаваше и текстови предупреждения от аналитиците у дома, които гледаха същите видеоматериали и привличаха вниманието му към някои неща. В полета на екрана виждаше географските координати на всички останали членове на групата си, както и още снимки на други цели в града, като например къщата на боса на картела Зунига. Да, агресивна наблюдателна кампания от компютърни специалисти, посръбващи кафе с мляко от другата страна на света. Мур се намираше в стая в хотела на Данте Коралес (посочен от Тауърс като най-висшия член на картела, известен досега на властите). Както всички добри трафиканти, Коралес започваше да се обгражда със законни дейности, но дори и в този случай се допускаха грешки, перяха се пари и бедните и честни хора, които наемаше на работа, щяха да получат обвинения за неговите престъпления или да си загубят работата, когато затворят фирмите му, след като го арестуват. Но нямаше да го заловят скоро. Трябваше им на свобода, за да помогне да открият самия шеф и Коралес им се струваше достатъчно неподчинителен и недисциплиниран, за да се изпусне. За него имаха откъслечни данни от улични информатори и намерени лични документи. Интересно беше, че родителите му са убити в хотел, а той е купил хотел. ЦРУ се радваше на арогантността му, защото можеха да я използват. Стремежът му към лъскави коли и дрехи го правеше лесно забележим из града. Вероятно около леглото му имаше афиши от филма "Белязания" и дори в известен смисъл наподобяваше Мур като юноша – войнствен, наперен и без усет за това, че решенията му в настоящето ще се отразят на бъдещето му. Мур стана, остави телефона и навлече една риза тип "поло" и скъп, свободно падащ панталон. С оформената си и прибрана на опашка коса и ниско подстригана брада той съвсем не приличаше на човека от Афганистан и Пакистан. Имаше и фалшиви диамантени обеци на ушите си. Взе едно кожено куфарче и се отправи към вратата. Часовникът му "Брайтлинг Хрономат" показваше 9,21 сутринта. Слезе с асансьора от стаята си на петия етаж и мъжът на гишето, на чиято значка пишеше "Игнасио", му кимна учтиво. Зад него стоеше една абсолютно зашеметяваща млада жена е дълга черна коса и очи на вампир. Носеше рокля в сребърно и кафяво, а между гърдите ѝ се спускаше златно разпятие. Вирнатите ѝ гърди бяха уголемявани, но съвсем не като балоните на някоя порнозвезда. Мур хвана телефона си, спря се, престори се, че проверява имейл, и щракна безшумно с камерата, насочена горе-долу към нея. Намръщи се още веднъж, премести с палец страницата и вдигна поглед. Жената му се усмихна формално, той отговори на усмивката ѝ и се отправи навън към колата си под наем. След като се настани, изпрати снимката на хората в Ленгли. *** Петнадесет минути по-късно се срещна с един брокер на недвижими имоти от другата страна на града, но не и преди да мине покрай малка кръчма, пред която имаше паркирани няколко полицейски коли и от която полицаите извеждаха хора с белезници. Хайка в бар сутрин рано в Хуарес – странна работа. Брокерът се оказа дебела жена с яркосини сенки около очите и с бакенбарди. Още преди да успее да се измъкне от изгниващата и прашна "Киа", тя разтърси енергично ръката му. – Трябва да ви призная, господин Хауърд, че тези имоти са на пазара вече повече от две години и никой не се е интересувал от тях. Мур, който се представяше тук за Скот Хауърд, отстъпи малко, за да огледа двата завода, разделени от осемдесет декара изоставена прашна земя. Постройките изглеждаха сякаш са пострадали няколко пъти от торнадо – освен оцапаните им с графити стени нямаше почти нищо друго. Мур не можа да се въздържи и се смръщи при вида на обсипаните с натрошено стъкло и покрити със сивкав прах места между скъсаните огради. Извади телефона си и направи няколко снимки. След това се насили да се усмихне широко и каза: – Госпожо Гарсия, благодаря, че ми ги показвате. Както споменах по телефона, ние търсим имоти навсякъде из Мексико, за да строим заводи за сглобяване на слънчеви панели. Нашите заводи ще се намират тук, а административната част, инженерните отдели и складовите съоръжения ще останат в Сан Диего и в Ел Пасо. Търся земя точно като тази с отличен достъп до шосета. Мур просто говореше за онова, което знаеха като макиладора, по името на програма между САЩ и Мексико, която позволяваше ниски мита за стоки, сглобени в Мексико. От двете страни на границата имаше буквално хиляди такива предприятия. Всъщност Мур беше вечерял с един свой приятел от тюлените, който работеше за телекомуникационната компания "Дженеръл Инструментс". Като управител на предприятията "макиладора" на фирмата приятелят му се натъкнал на проблем, когато трябвало да превозва суровини от Щатите в Мексико. Всички стоки за производството трябвало да са с произход от Мексико и не можело преди използването им да са собственост на фирмата. Тогава приятелят на Мур измислил умно решение: продавал стоката на мексиканска фирма за превози, която ги карала в страната и там ги откупувал по себестойност плюс mordita (бакшиш), като стоки с произход от Мексико. Както беше казал приятелят му: "Мексико съществува от mordita ." Именно от този разговор Мур измисли идеята за прикритието си в Хуарес. Докато брокерката се усмихваше, Мур огледа двамата боклуци, спрели с колата си от другата страна на улицата. Следяха го, но това не го притесняваше. Не очакваше да го оставят без наблюдение. Само се чудеше от кой картел са. Или по-лошо... може да са от Гватемала. Отмъщаващите лешояди... Мур вдигна вежди. – Мисля, че този терен ще свърши отлична работа, и бих искал да се срещна със собственика, за да обсъдим цената. Жената изохка. – Опасявам се, че това не е възможно. – О, а защо? – престори се на учуден Мур, защото вече знаеше причината – Зунига, водач на картела "Синалоа", притежаваше тази земя. – Собственикът е много скромен човек, а и пътува много. Всичко тук ще се продава чрез адвокатите му. Мур се намуси. – Аз не обичам да работя така. – Разбирам – каза жената. – Но той е много зает човек. Дори аз рядко успявам да го открия на телефона. – Е, надявам се да опитате. И се надявам да направи изключение в моя случай. Кажете му, че времето, което ще ми отдели, ще си струва. Ето... Бръкна в куфарчето си и извади една папка с маркетингови материали за фиктивната си фирма. В папката имаше съвсем тънък маяк за географско позициониране. Мур се надяваше, че жената ще даде материалите на Зунига, а той ще ги провери и ще установи, че фирмата е фиктивна. Човек не може просто да позвъни на вратата на боса на картел и да пита дали не се интересува от сделка. Такава среща нямаше да е възможна. Трябва да "вдъхновиш" любопитството на онзи отсреща, и то дотолкова, че той да поиска да се срещне с теб. Тази игра Мур беше играл много пъти с афганистанските вождове. – Ето, моля, дайте това на собственика. – Господин Хауърд, ще направя каквото е по силите ми, но не мога да обещая. Надявам се, че каквото и да става, вие сериозно ще помислите за тази земя. Както казахте, идеална е за вашата дейност. Жената още говореше, когато в далечината се чуха изстрели от автоматично оръжие. В утринната тишина проехтя още един залп, последван от полицейска сирена. Брокерката се усмихна меко. – Това е, ъ, да, това е, както може би знаете, по-опасната част на града. – Да, няма проблем – каза Мур, като махна пренебрежително с ръка. – За новата ми фирма ще трябва сигурност, знам. Ще ми трябва помощ и добра информация и по тази причина искам да говоря със собственика. Моля ви да го уведомите за това. – Ще му кажа. Благодаря, че разгледахте имота, господин Хауърд. Ще държа връзка с вас. Той се ръкува с нея, след което се върна в колата, като внимаваше да не гледа към хората, които го следяха. Седна в колата, спусна прозореца и остана така, като проверяваше последните снимки от външната страна на хотела и паркираните около него коли. Мъжете останаха. Мур погледна назад и установи, че не може да прочете номера на колата им, поради което запали двигателя и тръгна в южна посока към хотела. Едно рекламно табло на испански език предлагаше надпревара с хрътки на писта в града, със законно залагане. Преди много години Мур и родителите му бяха отишли в Лас Вегас – стара мечта на баща му. Десетгодишното момче имаше усещането, че това пътуване е вечно и повечето време прекара в игри със своите фигурки на войници и бейзболните си карти. Майка му непрекъснато се оплакваше от дългото пътуване и от високата цена, а бащата отговаряше с доводи, че си струва и че има система за печалба, както и че професията му е да се занимава с числа. Ако тя му повярваше поне веднъж, може и да имат късмет. Късмет нямаха. Баща му загуби много пари и не можаха дори да обядват, защото трябваше да напълнят гориво, за да се приберат у дома. Мур не беше гладувал така и през часовете, прекарани в горещата кола с развален климатик, намрази дълбоко всички числа и хазарта, както и всичко, което се харесваше на баща му. Числата, естествено, се оказаха добре дошли в часовете по математика, но през онези дни парите и счетоводството му се струваха зли фикс идеи, заради които майка му плачеше, а той гладуваше. И когато като юноша гледаше филмираната версия на новелата на Дикенс "Коледна песен", винаги си представяше баща си в ролята на Скрудж, който брои стотинките. Сега осъзнаваше, че младежкото му неподчинение е било неговият начин да отвърне на баща си, че не е супергероят, за когото Мур беше мечтал. Внушителният и своеволен мъж, смачкан от рака до крехка черупка, а после до подпухнала и натъпкана с лекарства жертва, почина на Коледа като последна насмешка към осмивалото го семейство. Мур желаеше да има баща, който да го научи как да стане мъж, който да обича лова, риболова и спорта, а не началник-бюрократ от средно ниво с преметнат през плешивото теме кичур коса и увиснало шкембе. Искаше да обича баща си, но най-напред трябваше да чувства уважение към него, обаче колкото повече разсъждаваше върху живота му, толкова по-трудно му ставаше да изпитва подобно чувство. Затова Мур откри не баща, а братя в армията. Стана част от строго йерархична организация, чието име вдъхваше респект и страх във всички, които го чуеха. – Къде си бил в казармата? – Военноморски тюлен. – Мамка му, вярно ли? След обучението избраха Мур и Франк Кармайкъл за "Тюлени екип 8" и ги изпратиха в Литъл Крийк, Вирджиния, където да започнат обучение, за което операторите казваха, че е "истината", за истинска война. За двадесет и четири месеца премина от първоначалното обучение до реална мисия. Повишиха го в сержант втори клас и през 1996 г, получи три похвални писма – достатъчно командирът му да го препоръча за обучение в школата за кандидат-офицери. Прекара дванадесет дълги седмици там и излезе като мичман. През 1998 г, стана лейтенант с помощта на друго похвално писмо и медал от командващия ВВС. Заради отличната работа го избраха за предсрочно повишение и през март 2000 година го направиха старши лейтенант. След това, през септември 2001 г., настана пълен ад. Екипът тюлени на Мур замина за Афганистан, където изпълняваха многобройни разузнавателни мисии и си спечелиха похвала от президента и препоръка от ВМС за операции срещу разбунтували се талибани. През март 2003 г. участва в операция "Анаконда" – успешна акция за отстраняване на силите на "Ал Кайда" и талибаните в долината Шахи Кот и планините Арма в Афганистан. Дори Мур трудно вярваше, че е узрял толкова много от годините си на пъпчив ученик. Разбира се, тук, в Хуарес, имаше достатъчно боклуци. Паркира пред хотела и направи няколко снимки на всяка кола в паркинга. Изпрати ги в Ленгли, след което влезе в хотела и си направи кафе във фоайето под наблюдението на Игнасио. Отвън се чуваха чукове, триони и викове на строителни работници. – Добре ли мина всичко, сеньор? – запита мъжът на английски. Мур отговори на испански: – Да, отлично. Разглеждам много хубави имоти тук, в Хуарес, за да разширя бизнеса си. – Сеньор, това е много хубаво. Можете да водите клиентите си тук. Ние ще се грижим много добре за тях. Много хора се страхуват да дойдат в Хуарес, но вече сме ново място. Без насилие. – Много добре. Мур се отправи към стаята си, за която Игнасио му каза, че ще е "евтина, евтина", защото хотелът все още се ремонтираше. Мур не осъзнаваше колко силен е шумът, тъй като беше излязъл преди работниците да заудрят с чуковете си и да включат трионите. В стаята си получи цялата информация, която успяха да намерят от Управлението за тъмнокосата жена, Мария Пуентес-Хиера, двадесет и две годишна, родена в град Мексико и приятелка на Данте Коралес. Не знаеха повече за нея, освен че прекарала около година като стриптийзьорка в клуб "Монарх" – един от малкото останали барове за възрастни в града. Повечето от другите или биваха затваряни от полицията, или изгаряни от картела "Синалоа". "Монарх" принадлежеше на картела "Хуарес" и се охраняваше от полицаи, които според доклада бяха чести негови гости. Мур реши, че Коралес е срещнал младата красавица в момент, когато е стискала лепкавия метален кол, окъпана от диско светлините. Любовта е разцъфтяла сред разводнени напитки и цигарен дим. След като свърши с доклада, Мур провери състоянието на другите от групата. Фицпатрик се беше върнал в картела "Синалоа" след "ваканцията" си в Съединените щати. Той и шефът му Луис Торес планираха нападение срещу картела "Хуарес" като отмъщение за експлозията, убила няколко от хората на Зунига и причинила щети за над 10 000 долара на главния портал и електронната охранителна система. Глория Вега започваше първия си ден като инспектор на федералната полиция в Хуарес. Мур реши, че тя ще види и чуе много неща. Ансара се обади, за да каже, че вече е в Калексико, Калифорния, на границата с Мексикали в Мексико и че заедно с агенти на главния контролен пункт опитва да открива мулета, за да вербуват някого за своя екип. Агент Уитакър от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелно оръжие и експлозиви работеше по задачата в Минесота – разузнаваше няколко склада под наем, в които картелът съхраняваше оръжие. Брокерката се намираше в своя офис и разговаряше по телефона, който експертите от Ленгли подслушваха и анализираха. А Мур се подготви отново да се излегне на леглото, да пие кафе и изобщо да си отпочине, докато не го потърсят... Както гледаше утайката кафе в стиропорната чашка, получи есемес от неочакван източник: Нек Вазир, старецът информатор от Северен Вазиристан. Съобщението го притесни. В него се казваше само "МОЛЯ ТЕ, ОБАДИ СЕ". Тъй като имаше номера на спътниковия му телефон, Мур го набра, без дори да се замисли за часовата разлика – със сигурност надвишаваше десет часа, което значи, че Вазир му е писал към единадесет вечерта в неговия часови пояс. – Ало, Мур ли е на телефона? – запита Вазир. Малко хора знаеха истинското му име, но предвид уменията и контактите на Вазир Мур му беше доверил тази най-съкровена информация донякъде, за да заздрави доверието и да обясни на стареца, че иска, и то съвсем искрено, да станат истински приятели. – Вазир, аз съм. Получих съобщението ти. Имаш ли нещо за мен. Старецът се поколеба и Мур затаи дъх. *** Прекара следващия час в разговори по телефона със Слейтър и О'Хара и едва след като изля гнева и разочарованието си върху своите шефове и се загледа през прозореца в на стаята си, очите му се наляха с парещи сълзи. Кучите синове бяха убили Рана. А той беше само... едно умно момче, допуснало грешката да се съгласи да работи с Мур. И не за парите. Родителите му имаха пари. Момчето се оказа авантюрист, който искаше повече от живота, и с това донякъде приличаше на Мур, но сега носеха тялото му, увито в стари одеяла, към племенната територия Баджаур. Оказа се, че са го рязали и горили, за да измъкнат малкото информация, която той имаше. Според Вазир е издържал десет до петнадесет часа, преди да умре. До хората на Вазир стигнали слухове за мъченията и те отишли в пещерите, където намерили тялото. Талибаните го оставили като знак за другите пакистанци, които решат да тръгнат по "грешната" пътека на справедливостта. Мур седна на леглото и остави сълзите да текат. Изруга няколко пъти. После стана, извъртя се рязко, измъкна пистолета си от презраменния кобур и се прицели в прозореца, като си представяше главите на талибаните, заловили Рана. После прибра пистолета, успокои се и се върна в леглото. По дяволите, стига с това, защото скоро може да дойдат онези, които го следяха. Изпрати есемес на Лесли, каза ѝ, че тя му липсва, поиска да му изпрати друга своя снимка, че нещата не вървят както трябва и че иска някой да го ободри малко. Изчака няколко минути, но там беше късно и тя не отговори. Той се излегна на леглото и го обзе същото чувство, както при обучението за тюлен – задушаващо желание да се предаде и да приеме поражението. Искаше му се Франк Кармайкъл да е тук и да го убеди, че смъртта на Ходай и на младежа не значат нищо и че няма по-лошо от това сега да се откаже. Но друг глас вътре в него, много по-разумен, му говореше, че годините минават, че има много по-безопасни и доходни начини за прехрана, като например консултант на частна охранителна фирма или представител на някой от големите производители на оборудване за военните или за полицията, и че в това си положение никога няма да се ожени и да има семейство. В работата му винаги имаше нещо интересно и вълнуващо до момента, в който твой познат, някой, с когото си изградил добри взаимоотношения на основата на дълбоко уважение и доверие, не бъде измъчван и убит. Отпуснеше ли се малко и позволеше ли си истински чувства към някого, отношенията с този някой биваха разкъсвани всеки път. Така ли иска да живее до края? В края на 1994 г, двамата с Кармайкъл празнуваха в един бар в Литъл Крийк, Вирджиния, че с новия си екип тюлени щяха да стават специалисти по борбата с тероризма. Разговаряха с един друг тюлен с прякор Капитан Немо, оръжейник втори клас, изпратен в група "Браво" като рулеви на десантни лодки и специалист по експлозивите. По време на генералната репетиция за мисията, при която Немо управляваше лодката, един от хората му се беше удавил. Колегата им отказваше да говори подробно за случая, но Мур и Кармайкъл знаеха всичко още преди да се срещнат с Немо, който, както научиха, искаше да напусне тюлените. Чувстваше се отговорен за случилото се, въпреки че следствието го оправда напълно. Мур и Кармайкъл тъкмо се готвеха да започват кариерата си на оператори тюлени и Немо ги поля със студена вода. И този път добрият стар Кармайкъл беше казал нещо мъдро: – Не можеш да напуснеш. – Така ли? И защо? – Защото кой друг ще ти върши работата? Немо се усмихна кисело. – Вие. Новите, които са още твърде наивни, за да разберат, че не си струва. – Чуй ме, братко. Това, че сме тук, е дар. Откликнали сме на призванието, защото дълбоко в себе си, много дълбоко, знаем без сянка съмнение, че не сме родени за обикновен живот, и помисли над това. Това сме го знаели още като деца. Знаем го и сега. Не можеш да се скриеш от тези чувства. Те ще са с тебе до края на живота ти, дори ако напуснеш. А напуснеш ли, ще съжаляваш. Ще се оглеждаш и ще си мислиш: "Не ми е тук мястото, а там." Мур стана от леглото в хотелската си стая и промърмори: – Тук ми е мястото, по дяволите. Телефонът му изпиука. Съобщение. Провери го. Лесли. Мур въздъхна. 14. A SANGRE FRIA Полицейски участък в Делисиас Хуарес, Мексико Глория Вега скочи на предната пътническа седалка на джипа "Форд F-150" с думите Policia Federal на вратите. Носеше пълна тактическа екипировка, включително кевларена жилетка и маска на лицето, както и каска, закрепена надеждно е ремъка под брадичката. Имаше и два пистолета "Глок" на хълбока и 9-милиметров автомат "Хеклер и Кох МР5", чиято цев държеше вдигната близо до рамото си. Мислеше си какво ли биха казали някои детективи у дома; ако видят как се облича един полицай тук. Те идваха на местопрестъплението в цивилни дрехи и само с един пистолет, без жилетки и без пудра захар от понички по устните. Мъжът на волана, побеляващият Алберто Гомес, носеше дрехи като на Вега и я предупреди, че да идеш на местопрестъплението постфактум може да е също толкова опасно, колкото и по време на инцидента. Често пъти телата се използваха като примамка, която sicarios взривяваха, за да убиват ченгетата. Понякога, ако тялото не е минирано, по покривите разполагаха снайперисти и отново се извършваха масови убийства на полицаи. Гомес сви рамене и обясни, че вече инспекторите не носят цивилни дрехи. Изгледа я с толкова уморени очи, че тя се зачуди защо още не се е пенсионирал. Всъщност тя знаеше защо. Не я сложиха с него просто така. Федералната полиция може и да нямаше доказателство, но Гомес се намираше на върха на списъка с инспектори, заподозрени във връзки с картелите. Но за съжаление никой не искаше да го обвинява заради дългия му стаж в полицията и многобройните "успешни" удари. Съществуваше негласно споразумение, че ще го оставят да си изкара годините и никой няма да му пречи. Той имаше семейство – четири деца и единадесет внуци, и доброволно обучаваше децата в местните училища относно престъпността и безопасността. Помагаше в католическата църква и членуваше в "Рицарите на Колумб", в които участваше и заместник-губернаторът. Работеше като доброволец в градската болница и при възможност прекарваше почивните си дни да помага на възрастни жени да пресичат улиците. Вега подозираше, че всичко това е сложна маскировка, фалшив живот, който го кара да се чувства по-добре заради факта, че е на заплата в картела. Старшите членове на федералната полиция, особено новите администратори и служители, се отнасяха много по-агресивно и нетърпимо към корупцията, докато окръзите често пъти гледаха в другата посока – от уважение, заради старшинството и най-вече от страх. И така Вега сега седеше до най-мръсния от всички полицаи в Хуарес. – Имаме три тела. Като стигнем там, не казвай нищо – предупреди я Гомес. – Защо? – Защото никой не се интересува от твоето мнение. – Какво искаш да кажеш? – Че не ме интересува колко години си служила в град Мексико. Не ме интересува колко впечатляващо ти е досието. Нито званието или пък милите думи от колегите ти. Важно е само да ти помогна да останеш жива. Разбираш ме, нали, млада госпожице? – Разбирам. Но не разбирам защо не мога да говоря. Не знам дали ти е известно, но ние, жените в Мексико, имаме право да гласуваме и да заемаме обществени длъжности. Ти може да не си чел вестници от известно време. – Виждаш ли? Ето това ти е проблемът. Отношението. Предлагам ти да го прибереш в чантичката си и да стои там, докато си тук, в Хуарес. – О, я да видя дали мога да си намеря чантичката. Не, имам само пистолети и допълнителни пълнители. Гомес свъси лице. Тя поклати глава и стисна зъби. Осем години в армейското разузнаване и четири като полеви агент на ЦРУ бяха довели до това – да седи в кола и да слуша глупостите на дърт корумпиран инспектор от федералната полиция. Абортът, разводът, отчуждението от братята и сестрите ѝ... и за какво? За това ли? Обърна се към Гомес и го изгледа страшно. Заслушаха се в съобщенията от другите коли и след десет минути излязоха на улица с розови, бели и морави жилищни блокове, с балкони, отрупани с пране. Няколко върлинести момчета на десет или дванадесет години ги наблюдаваха и се обаждаха по мобилните си телефони. Те бяха наблюдателите на картелите и Гомес се постара да запомни лицата им. Към края на улицата, при следващата пряка, лежаха три тела. Вега извади бинокъла от конзолата пред скоростния лост и завъртя бутона за фокусиране. Оказаха се млади момчета, двама проснати по корем сред локви кръв, а третият лежеше с лице към небето и едната му ръка притискаше сърцето. Носеха тъмни дънки и тениски, а бижутата им, ако изобщо са имали такива, отдавна бяха откраднати. На дванадесетина метра стояха паркирани две полицейски коли, а полицаите клечаха зад вратите им. Гомес паркира зад едната и отвори широко очи. – Не казвай нищо. Излязоха и Вега незабавно огледа покривите, където стояха поне половин дузина мъже и гледаха, а някои от тях говореха по телефоните си. Тя стисна автомата малко по-здраво и устата ѝ пресъхна. Зад тях спря микробус, от който излязоха още двама полицаи с две кучета бомботърсачи. Докато кучетата душеха наоколо, мобилният телефон на Гомес звънна и той се върна в джипа, за да се обади. Но Вега забеляза, че старият полицай носеше два телефона и че не използва онзи, от който ѝ се беше обадил. Сега говореше от друг телефон. Интересно. Не чуваше какво казва заради крясъците на полицаите пред нея. Екипът с кучетата се движеше бавно и след като огледаха района и телата, един от тях махна с ръка и извика. Чисто. Един куршум от пушката на снайперист го улучи в главата от лявата страна и повечето от черепа му се пръсна. Просто така. Без предупреждение. Посред бял ден. И хората наблюдаваха от балконите на апартаментите си. Докато останалите се разкрещяха да заляга, вторият водач на кучето получи куршум във врата, който го улучи в тила и избухна под брадичката му. Чу се залп от автомати АК-47, а куршумите се забиха в телата на улицата и в кучетата, които паднаха, докато Вега пълзеше напред и се притискаше към предното колело на джипа. Вдигна автомата си и отвърна на огъня от покривите, като куршумите ѝ улучваха ръбовете и къртеха мазилката. – Не стреляй! – викна Гомес. – Не стреляй! И след това стана тихо. Чуха се няколко вика и над улицата се разнесе смрад на барут, а горещият асфалт топлеше лицето на Вега. Вниманието ѝ привлече пищене на спирачки. На съседната улица спря бял пикап без заден капак, а от една пресечка изскочиха трима души с автомати – AR-15 и един АК-47. Затичаха към пикапа и скочиха на платформата му. Някои от полицаите откриха огън, но колата вече заминаваше. Всъщност полицаите май не се и целеха, защото нито един куршум не улучи пикапа. Вега скочи на крака и изтича от страната на пътника, където Гомес седеше приведен и клатеше глава. – Давай! – подтикна го тя. – Давай! – Ще се обадя за подкрепления. Други ще ги преследват. – Тръгваме веднага! – викна тя. Очите му се разшириха и той повдигна рязко глас: – Аз какво ти казах? Тя си пое дъх, сподави една ругатня, след това се изправи и се извъртя към един от покривите, където снайперистът, убил двамата полицаи, я държеше на прицел. – О, господи – прошепна тя миг преди стрелецът да се скрие зад парапета на покрива. Вега примигна. Пое си дъх. И се осъзна веднага. – Онзи е горе – викна. – Там! Другите полицаи останаха до колите си и я подканяха с глави да заляга и да се крие. Тя се върна при Гомес и клекна до него. – Оставяме ги да се измъкнат. – Други ще ги намерят. Ти чакай. Не сме тук, за да се бием с тях. Дойдохме да разследваме местопрестъплението. А сега млъкни! Вега затвори очи и в този миг разбра, че подхожда съвсем погрешно. Тя трябваше да се сближи с този човек, да спечели доверието му, а не да го превръща във врага, за когото го смяташе. Тя трябваше да е негова дъщеря, да му позволи да я учи за всичко в града и той да започне да я харесва, вероятно дори да я уважава, и може би да свали достатъчно гарда си, за да успее тя да нанесе удар. Но нейното самочувствие и взискателност ѝ попречиха и тя обърка всичко. Останаха така още две-три минути, след което полицаите отпред тръгнаха бавно към телата, а хората от апартаментите излязоха отново по балконите, за да гледат представлението. – Това ли е новата ти партньорка? – запита един от полицаите. – Да – отвърна кратко Гомес. – До края на седмицата ще я убият. Гомес изгледа Вега. – Да се надяваме, че не. Тя преглътна. – Съжалявам. Не осъзнавах, че ще е така... Гомес вдигна вежда. – Може би ти трябва да вземеш вестник. Клуб "Монарх" Хуарес, Мексико Данте Коралес искаше да убие някого. Трима от неговите sicario лежаха мъртви в Делисиас, а инспектор Гомес се обади, за да каже, че е притеснен. Федералната полиция го наблюдавала по-строго и даже му дали нова колежка, която сигурно работи за службата на президента. Не можело да ѝ се вярва и сега, след като го наблюдават, трябва да е много внимателен. Освен това в хотела му имаше някакъв американец, господин Скот Хауърд, и Игнасио подразбрал, че онзи търси имот за бизнеса си. Коралес не вярваше в това и нареди да следят американеца. До момента всичко отговаряше на истината. Докато Раул и Пабло доставяха голяма сума пари в брой на онзи, когото наричаха "банкера", Коралес се отправи към "Монарх", за да обядва и да пие бира. Телефонът му звънна – Балестерос го търсеше от Богота. Какво ли иска тоя дебелак, по дяволите? – Данте, знаеш ли, че онези от ФАРК пак ме нападнаха? Ще ми трябва още помощ. – Добре, добре. Ще говорите с тях, когато той дойде там. – Кога? – Скоро. – Обаждаха ли ти се от Пуерто Рико? – Сега ли? – Не гледаш ли новините? – Имах работа. – ФБР провели нова вътрешна операция. Арестувани са над сто полицаи. Знаеш ли какво значи това за мен? Ние разчитахме на тези хора. За един ден загубих цял маршрут. Знаеш ли какво означава това? – Млъквай, мамицата ти, и спри да ревеш, тлъст шибаняк такъв! Шефът скоро ще е при тебе. Спри да ревеш, мамицата ти! С тези думи Коралес изключи телефона, изруга и зави в паркинга на клуба. На сцената имаше две стриптийзьорки, от дневните, които имаха деца и не се свеняха да показват белезите от цезарово сечение. На бара седяха двама от редовните посетители – възрастни мъже с широкополи шапки, дебели кожени колани и каубойски ботуши. Коралес седна на една маса в задния край, където имаше среща с приятеля си Джони Санчес – висок дългокос сценарист и репортер от Щатите, но с латиноамериканска кръв, който носеше малки очила и пръстен от колежа "Бъркли" в Калифорния. Джони беше син на кръстницата на Коралес и го потърси, след като завърши образованието си в САЩ, за да пише статии за наркокартелите в Мексико. Не го винеше, че работи за картелите. Каза само, че по негово мнение Коралес знае много за тях. Повече не обсъждаха тази тема. През последните няколко месеца Коралес помагаше за изготвянето на сценарий, който да опише собствения му живот. Обедните им срещи често представляваха най-добрата част от деня му, разбира се, ако не правеше секс с Мария. С негово позволение Джони публикува статия в "Лос Анджелис Таймс" за насилието на картелите покрай границата. Статията акцентираше предимно върху корупцията сред полицаите, заради която вече властите не знаеха кой е добър и кой – лош. И точно така искаха нещата от картела "Хуарес". – Статията се прие много добре – каза Джони, след което отпи дълга глътка бира. – Радвам се. – Аз се вълнувам много – отвърна Джони. Разбира се, разговаряха на испански, но от време на време Джони преминаваше несъзнателно на английски, както при последните си думи, с което объркваше Коралес. Понякога наркотрафикантът се дразнеше толкова, че удряше с юмрук по масата и Джони мигаше и се извиняваше. – Какво каза? – запита Коралес. – О, извинявай. Получих над сто имейла за статията си и редакторът иска да пиша цяла поредица. Коралес поклати глава. – Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху сценария. – Така ще направя. Не се тревожи. – Аз разговарям с теб, защото си син на кръстницата ми и защото искам да разкажеш историята на живота ми, от която ще излезе хубав филм. Не искам да пишеш повече статии за картелите. Хората ще се ядосат. И аз ще се страхувам за теб. Ясно ли е? Джони се постара да не се мръщи. – Добре. Коралес се усмихна. – Добре. – Има ли нещо? Коралес прокара пръст по изпотената бутилка, после вдигна очи и каза: – Днес загубих няколко свестни мъже. – Не знаех за това. Нищо не казаха по новините. – Аз мразя новините. Коралес наведе поглед към масата. Картелът "Хуарес" държеше здраво в ръцете си местните медии, които понякога опитваха да се противят, но след неотдавнашното обезглавяване на двама добре известни репортери пред телевизионните им студия някои неща "закъсняваха" значително или изобщо не се появяваха в новините. Много журналисти продължаваха да се противят, но другите се страхуваха да пишат по теми, свързани с картелите и с тяхното насилие. – Искам да говорим за деня, когато онези sicarios са те заплашили – каза Джони в опит да разведри обстановката. Много добра сцена ще стане. После ще те покажем да падаш на колене пред хотела, а пожарът ще бушува на заден фон и ти... там... ще плачеш, като знаеш, че родителите ти са вътре, че мъртвите им тела горят, защото си се опълчил на картела и си отказал да се подчиниш. Представяш ли си сцената? О, господи! Каква сцена! Публиката ще плаче заедно с теб! Ето те – младо момче без бъдеще, което иска да остане извън света на престъпността, а ония те наказват заради това! Наказват те! И оставаш без нищо. Абсолютно нищо. И ще трябва да градиш всичко от пепелта. Трябва отново да се изправиш и ние всички те поощряваме! Но всъщност избор няма. Блокиран си в един град, който не ти предлага нищо и в който има само един бизнес, затова правиш каквото трябва, за да оцелееш. Джони винаги се разпалваше, като заговореше за филма, и Коралес също се увличаше от ентусиазма му. Тъкмо възнамеряваше да коментира предположението на Джони, че е член на картела, но събеседникът му извърна глава и се загледа към бара. – Залегни – изкрещя той, като се хвърли през масата и събори Коралес на пода в мига, в който пушката изгърмя, последвана от най-малко половин дузина сачми, които се удариха в масата и се забиха в стената зад тях. Стриптийзьорките се разпищяха, а барманите се развикаха на стрелеца да спре. След това, докато Коралес се търкаляше по пода, Джони го изненада адски силно, като отвърна на стрелбата с един пистолет "Берета" в дясната си ръка. – Това ли искате? – изпищя Джони на испански. – Това ли искате от мен? Стрелецът до бара се извъртя и изхвърча навън, докато Джони изпразваше пълнителя след него. Двамата останаха на пода, загледани един в друг. Джони наруши мълчанието: – Мамка му... – Откъде имаш пистолет? – запита Коралес. Джони се забави малко с отговора: – От братовчед ми в Ногалес. – Къде се научи да стреляш? Джони се засмя. – Стрелял съм само веднъж досега. – Е, достатъчно беше. Ти ме спаси. – Просто го видях пръв. – Затова съм жив. – И двамата щяхме да сме мъртви. – Да – съгласи се Коралес. – Защо искат да те убият? – Защото не съм в картела. Джони въздъхна. – Коралес, ние сме почти роднини. И не ти вярвам. След това журналистът поклати бавно глава. – Не можеш ли да ми кажеш истината? – Е, май съм ти задължен. Добре. Аз съм начело на картела "Хуарес" – излъга Коралес. – Аз контролирам цялата операция. А тези са от картела "Синалоа". Ние сме във война с тях за презграничните тунели и защото ни пречат на пратките. – Аз си мислех, че може би си sicario. А ти си босът? Той кимна. – Значи не трябва да се появяваш така на обществени места. Глупаво е. – Няма да се крия като страхливец. Не като останалите босове. Аз ще бъда тук, на улицата, за да ме виждат хората. За да знаят кой е истинският им приятел. Не полицията или правителството, а ние... – Но това е много опасно – възкликна Джони. Коралес се разсмя. – Може би и това ще влезе във филма, а? Изражението на Джони премина от дълбока в опулена гримаса, сякаш вече гледаше през окуляра на камерата. – Да – каза накрая той. – Да. 15. СТРОИТЕЛЯТ И МУЛЕТО Строежът на презграничен тунел Мексикали, Мексико Педро Ромеро смяташе, че до седмица ще приключат с копаенето. Избраната от тях сграда в Калексико, Калифорния, се намираше в гъсто населен район със семейства от долната средна класа, а членовете им работеха в близките магазини и предприятия. Картелът "Хуарес" притежаваше сградата, закупена по предложение на Ромеро, който обсъди внимателно плановете си за изграждане на тунела с младия "представител" на картела г-н Данте Коралес. Именно Коралес го беше отмъкнал от друг строеж в граничната зона на Силиконовата долина, където напоследък повечето му колеги излизаха в принудителни неплатени отпуски. Икономическите трудности спираха разрастването на фирмите и свързаното с това строителство. Ромеро слезе в тунела, последван от двама изкопчии. Шахтата беше висока към два метра, широка около метър, и при завършването си щеше да е дълга почти шестстотин метра. Копаеха само на три метра дълбочина заради разочароващо плитките подземни води и всъщност два пъти се беше наложило да изпомпват вода от тунела, когато случайно задълбаваха повече. По стените и тавана имаше тежки бетонни укрепващи греди, а Ромеро дори вкара вагонетки на релси, с които работниците изнасяха пръстта. Тя се товареше на самосвали и заминаваше на друга строителна площадка на десетина мили южно. За да пазят тишина, цялото копаене се извършваше с лопати. Ромеро използваше групи от петнадесет души, които работеха на смени денонощно. Макар и винаги предпазливи, за да не пострадат от пропадания, вече бяха загубили четирима души по най-неочакван начин. Това се случи около 2,30 сутринта, когато началник-смяната беше събудил Ромеро по телефона, за да му каже, че на пода на тунела се отворила огромна дупка и погълнала четирима мъже, след което стените ѝ се срутили. Дупката била към три метра дълбока и на дъното ѝ се виждала вода. Падащите пясъчни стени вкарали мъжете под водата и те се задушили в тежката кал, преди да ги измъкнат. Макар целият екип да беше стреснат от случая, работата, разбира се, трябваше да продължи. Началото на тунела от мексиканска страна започваше в един склад на голям строеж на завод на фирмата "Z-Cells". Производителят на соларни клетки изграждаше пет постройки и самосвалите от копаенето на тунела се маскираха лесно сред машините, които идваха и тръгваха от строителните площадки. Тази идея не принадлежеше на Ромеро. Коралес беше казал, че тя е на самия ръководител на картела, чиято самоличност оставаше в тайна от съображения за сигурност. "Редовните" строители в обекта не задаваха въпроси във връзка с изкопаването на тунела, заради което Педро смяташе, че всички са на заплата към картела, дори и директорът на "Z-Cells". Всички знаеха какво става, но стената на мълчанието нямаше да падне, докато им се плащаше. Според чертежите на Ромеро този тунел щеше да е най-смелият и сложен досега и по тази причина му плащаха сто хиляди долара за работата. Отначало Ромеро се беше отнесъл скептично към картела, но не можа да устои на тези пари, заплатени предварително и в брой, защото наближаваше четиридесетте, а най-голямата му дъщеря, Бланка, вече на шестнадесет години, се нуждаеше от трансплантация на бъбрек. Анемията и костната болест, от които страдаше, изискваха скъпа диализа. Парите от тази работа щяха да помогнат да плати растящите разходи за лечение. Макар само малко от работниците му да знаеха всичко това, слухът се разпространи и Ромеро научи от един началник-смяна, че всички ще работят най-усилено, за да му помогнат да спаси дъщеря си. Изведнъж се превърна от мошеник, който взема подкуп от картела, в семеен човек, който опитва да спаси момиченцето си. Мъжете дори бяха събрали пари, които му дадоха в края на предишната работна седмица. Трогнат, Ромеро се помоли заедно с тях да не ги заловят до края на работата. Всъщност скриването на пръстта от тунела представляваше малко предизвикателство. Имаше друго, по-сериозно: мексиканското и американското правителство използваха георадари, които откриваха тунелите. И в този случай близкият строителен обект щеше да маскира повечето шум от първоначалната работа, който се улавяше и от сензори REMBASS-II на военните, които се следяха от граничните патрули. Освен това самият тунел се строеше на секции под ъгъл от четиридесет и пет градуса, вместо да върви по права линия на север. Заради формата му щяха да го мислят за натрошена отводнителна тръба. Ромеро знаеше, че всички сеизмични данни се записват дори и ако компютрите се интересуват от обект встрани от техния. Агентите от граничните патрули можеха да изследват серията карти на сеизмичните дейности в опит да видят какъв е редовният трафик и останалите дейности в обекта и около него. Самият тунел щеше да се отрази на сеизмичното поле, защото поглъщаше звуците, които минаваха през него, и понякога забавяше предаването на тази информация, като създаваше ехо или кънтене, което се виждаше като "призрак" върху екраните на оборудването на агентите. За да се справи с този въпрос, Ромеро беше поръчал хиляди акустични панели, с които облицоваха стените на тунела не само за да прикриват шума от копаенето, но и да имитират естествения терен в максимално възможна степен. Дори доведе един специалист по земетресенията от град Мексико, който му помогна да обмисли плана. Но всичко щеше да свърши скоро. Ромеро беше успял да заплати цялата вноска. С божията помощ дъщеря му щеше да получи трансплант. Ромеро поговори с един от електротехниците, който удължаваше силовите кабели в новата секция на тунела, а други двама окачваха някакви тръби за климатичната инсталация. Копачите бяха го помолили да направят малък параклис, просто за случай на инцидент или поне за да има къде да се молят, и Ромеро бе позволил да изкопаят къс страничен тунел, в който сега имаше свещи и снимки на семействата и където мъжете наистина се молеха преди всяка смяна. Трудни времена бяха и всички работеха здравата, като рискуваха арест. Ромеро знаеше, че молитвите им дават сила да продължават. Той плесна електротехника по рамото. – Как си днес, Едуардо? – Много добре. Много добре! Новите електропроводи ще станат готови тази вечер. – Ти си истински експерт. – Благодаря, господине. Благодаря. Ромеро се ухили и продължи навътре в тунела, като внимаваше да не се спъне в релсите. Включи фенерчето си и се зае да мирише студената и влажна земя, която хората му изкопаваха само с лопати, кирки и силата на раменете и гърбовете си. Опитваше да не мисли за какво ще се използва тунелът, за милионите долари, за наркотиците и оръжието, които щяха да преминават тук благодарение на него и хората му, за онези, чийто живот ще се промени по невероятни и трагични начини. Казваше си, че има работа и че това е всичко. Дъщеря му се нуждаеше от него. Но чувството за вина го гризеше, крадеше от времето му за сън и го караше да трепери неволно при мисълта, че може да го арестуват и вкарат в затвора до живот. – Какво ще правиш, когато всичко това свърши? – запита един от копачите, който го следваше. – Ще си намеря друга работа. – С тях ли? Ромеро се сепна. – Честно казано, надявам се да загубят. – И аз. – Бог ще ни пази. – Знам. Вече го е направил, като те е сложил за наш началник. – Добре, стига – усмихна се Ромеро. – Ставай и почвай да работиш! Граничен пункт Калексико–Мексикали Източна станция – посока север Когато граничният пункт Калексико-Мексикали се претъпка с хора и преминаването за влизане в Съединените щати започна да отнема повече от час, седемнадесетгодишният американец Рубен Евърсън получи указания да кара шест мили на изток оттам, за да използва алтернативен граничен пункт – който работеше в подобни моменти и се знаеше предимно от местните, а не от туристите. Рубен действаше като "муле" за картела "Хуарес" вече почти година. След повече от двадесет преминавания имаше над 80 000 долара в брой – достатъчно да плати за четирите години обучение в колежа към щатския университет. Досега беше изхарчил само около 1500 от тези пари, а останалото се намираше във влогове. Родителите му нямаха представа с какво се занимава и определено не знаеха за банковата му сметка. Двадесетгодишната му сестра Джорджина подозираше, че има нещо, и постоянно го предупреждаваше, но той не ѝ обръщаше внимание. Рубен беше чул за възможността да стане муле на някакво парти от един приятел, който отговорил на обява в мексикански вестник с обещание за добро заплащане и допълнително възнаграждение. Запозна се с човек на име Пабло, който го "интервюира" и му връчи портвайн за около две хиляди долара, за да го прекара пеша през границата. След като всичко мина добре, му дадоха един джип "Форд" с табло и горивен резервоар, модифицирани да поемат огромни количества кокаин и марихуана. Таблото имаше таен код, който се набираше с дистанционно устройство, и централната секция с радиото и бутоните за управление на климатика се отваряше нагоре с електродвигател и осигуряваше достъп до отделение, което стигаше чак до преградата на двигателя. Рубен не можеше да повярва колко изтънчено работят, но точно по тази причина събра кураж за по-големи пратки. Отрязаха наполовина резервоара така, че горната му половина да поема блокчетата дрога, а бензинът в долната част да маскира миризмата ѝ. Напръскаха резервоара с кал, за да прикрият заварките от граничарите, които търсеха с помощта на огледала признаци за наскоро извършвани работи по долната страна на купето. Два пъти вече успяваше въпреки проверките на колата, но и двата пъти не носеше нищо. Това също представляваше част от операцията – чести пътувания, за да го опознаят някои от граничарите и да си създаде солидно алиби, като например, че работи в Мексико, но живее в Калифорния. Картелът се беше погрижил за това и много от граничарите запомниха колата му и самия него и по тази причина доста често го пускаха да преминава – поредното гимназистче, което си е намерило работа на половин ден в Мексикали. Но днес имаше разлика. Отделиха го от редицата и го вкараха във втората зона за проверки. Там забеляза висок мъж, латиноамерикански тип, който приличаше на кинозвезда и не спираше да го наблюдава. Рубен паркира и излезе от колата, за да говори с един от граничарите, който провери книжката му и каза: – Рубен, това е господин Ансара, от ФБР. Иска да говори с теб, преди да проверим колата. Няма за какво да се притесняваш. Момчето постъпи по обичайния начин: представи си приятни мигове с приятелката си – ядене в ресторант, целувки, купуване на дрехи с допълнително изкараните пари. Успя да се поотпусне. – Да, няма проблем. Ансара присви очи и каза само: – Последвайте ме. Влязоха в претъпканата станция, където петнадесетина души с навъсени лица седяха на столове. Рубен незабавно реши, че всички те са опитали да минат през този граничен пункт и вероятно са заловени по едно и също време. Вероятно са се криели между стоката в някое ремарке. Една майка с две малки момичета ридаеше. Шест или седем души от граничните патрули стояха зад дълго гише, а един от тях опитваше да обясни на някакъв старец, че толкова пари в брой се декларират и сега трябва да го задържат и претърсят. Рубен отвърна очи и забърза след Ансара по дълъг и стерилно чист на вид коридор. Рубен не беше влизал тук, сърцето му се разтуптя, когато Ансара отвори вратата на малка стая за разпити, в която друг младеж на неговите години, бял, с кестенява коса, седеше със скръбно изражение на луничавото лице. По ръцете си имаше татуировки и носеше златен пръстен с череп. Ансара затвори вратата. – Седни. Рубен се подчини, а другото хлапе продължи да зяпа в масата. – Рубен, това е Били. – Как си? – запита Рубен. – Пич, идея си нямаш – изстена другият младеж, без да си прави труда да го погледне. Рубен се обърна към Ансара. – Какво става? Проблем ли имам? Какво съм направил? – Ще карам направо. Вас, гимназистчетата, ви вербуват и затова винаги започвам оттам. Няколко от приятелите ти ни казаха, защото се страхуват за теб. Обещах и на сестра ти, но не се тревожи, тя няма да каже на родителите ти. Та така, доведох тук Били, за да ти покаже нещо. Покажи му, Били. Хлапето внезапно бутна стола си назад и вдигна стъпалата си върху масата. Нямаше пръсти. Всичките бяха отсечени, а белезите, все още пресни и розови, изглеждаха толкова грозни, че Рубен усети как му се повдига. – Загубих товар за петдесет хиляди. Само на седемнадесет съм, затова решиха да ме пуснат условно. Но това не е важно. Онези минаха през границата и ме намериха. Хванаха ме един ден след училище. Хвърлиха ме в един фургон. И ето какво ми направиха, шибаните копелета. – Кои са те? – Приятелят ти Пабло и шефът му Коралес. Те ми отрязаха пръстите и ще го направят и с теб в момента, в който се оплескаш. Махай се още сега, брат. Махай се веднага. На вратата се почука. Ансара я отвори и излезе да говори с един граничар. – Наистина ли ония те подредиха така? – А ти как мислиш? Мамка му, пич, мислиш ли, че някога ще успея да легна с мадама? Мислиш ли, че някоя жена ще погледне мъж с такива стъпала? Били отметна глава и се разплака, след което се разпищя. – Ансара, искам да се махам! Пусни ме! Стига! Ансара отвори вратата, надникна и махна на Били да излиза. Онзи стана и понесъл в ръка странни на вид обувки, закуцука към вратата. Вратата отново се затвори. Рубен остана така пет, десет, петнадесет минути, а въображението му бушуваше. Представи си, че е в затвора, притиснат под някой душ от четиринадесет шкембести бандити, които искаха той да им стане малка кучка, само защото желаеше да учи в колеж и да изкара повечко пари. Но не го биваше много с науките. А и стипендията нямаше да помогне кой знае колко. Трябваха му пари в брой. Изведнъж Ансара се върна и каза: – Колата ти има много интересно табло и резервоар. – Мамка му – изстена Рубен. – Сигурно си мислиш, че тъй като не си осемнадесетгодишен, ще те пуснат условно, а? Момчето не издържа и се разплака. – Чуй ме, хлапе. Знаем, че тук има съгледвачи на картела и ни наблюдават. Ние постъпихме така, сякаш не сме открили нищо. Ще доставиш дрогата. Но вече работиш за мен. И имаме доста да си говорим... 16. ДОСАДЕН ПЪТНИК Хотел "Бонита Реал" Хуарес, Мексико Мур можеше да спре да мисли за убийството на Рана само ако се съсредоточеше върху настоящето, върху мъжете, които го следяха. Колата им стоеше на улицата срещу хотела. "Сигурно са отегчени до лудост", помисли си той. Седяха там вече два часа, играеха си с телефоните и наблюдаваха предната врата и паркинга. Някои аспекти от работата на картела може и да бяха много изтънчени, но други, като следенето на хора, си оставаха груби и елементарни. Няколко пъти дори излизаха от колата, тойота корола (с червена предна решетка на фона на бялото купе), и се излягаха на капака, за да пушат и да зяпат към хотела. Двамата млади жребци определено бяха гении и Мур разбираше защо са им възложили задачата да го следят. Всеки sicario, който си заслужава парите, не би доверил пари, оръжие или дрога на подобни тъпаци. При връщането си в хотела Мур беше видял двама наблюдатели на покрива, облечени като строителни работници, но определено имаха задачата да предупреждават Коралес и хората му за нападения срещу сградата. Мур не знаеше дали те са във връзка със съгледвачите му. Успял беше да ги снима няколко пъти до колата им и аналитиците у дома ги разпознаха и се разровиха из полицейските досиета за още информация. И двамата имаха полицейски досиета, предимно за дребни работи – обир и притежание на наркотици, и следователно нямаха сериозни присъди. Полицията подозираше, че са "членове на картела". Определено там имаше следователи, които ясно виждаха очевидното. Мур изпрати съобщение на Фицпатрик, който отговори, че не са членове на картела "Синалоа" и със сигурност работят за Коралес. Това го разочарова и създаде проблем, защото Мур искаше чрез запитването за имота да възбуди интереса на онези от "Синалоа", та да поискат среща с него, но Фицпатрик каза, че нито той, нито Луис Торес са получавали заповед да доведат американеца от хотела. Мур се замисли, преди да отвърне на обаждането от Глория Вега. – Ще говоря бързо – каза тя. – Стреляхме се с членове на един картел. Фицпатрик потвърди, че са от момчетата на Зунига. Убити са трима от картела "Хуарес". Полицаите се страхуват, а Гомес е дълбоко в лайната. Може и да е основният играч и най-добрата връзка с картела. Носи два телефона и доколкото разбирам от другите в полицията, той е нещо като бог. Мисля, че мога да събера достатъчно улики срещу него и после да го юрнем и да видим колко от другите ще ни предаде. Според мен друг начин няма. Ще трябва да се договаряме с него. – Не се ядосвай за това. – Не се ядосвам, но има опасност да не ни предаде всички, което ще ни забави. Това е. – Трябва да правим каквото можем. Без изключение. – Да, ясно. Или поне опитвам. Мур разбираше циничното ѝ отношение, което го натоварваше, и затова смени темата. – Чу ли за удара в Пуерто Рико? – Да, още един голям удар за Бюрото. – Ще дойде и нашето време, да знаеш. Просто се дръж. – Не е лесно. Гомес е женомразец. Толкова пъти си прехапвах езика, че направо ме боли. Мур смекчи тона. – Не знам дали друг освен теб може да се справи. Тя изсумтя. – Ти откъде знаеш, по дяволите? – Вярвай ми, хубавице, репутацията ти те предхожда. – Добре, доскоро – каза жената и затвори. Разбира се, разговаряха по шифрована линия и разговорът нямаше да се отчете в сметката и на никое друго място. Ако Агенцията искаше да няма следа от този разговор, следата изчезваше. Точка. Тауърс изпрати информация за престрелката в стриптийз клуба "Монарх", където най-добрият им приятел Данте Коралес обичаше да ходи. Местните полицаи вече се намираха там. Нямало ранени, а нападателят избягал. Телевизионните станции в града май докладваха подобни неща така, сякаш е информация за температура и влажност на въздуха. След нов поглед през прозореца, за да види как са двамата суперпрестъпници, Мур навлече широка фланела с качулка, за да скрие пистолета и презраменния кобур, и излезе от стаята. Реши да иде с колата до бар "V" в другия край на града. От Фицпатрик знаеше, че главорезите на картела "Синалоа" често ходят там. Когато спря на паркинга, Мур се замисли за Рана и шегата си за Батман. Пред момчетата от специалните части той беше казал, че Рана е дясната му ръка, Робин, и се наложи да обяснява на младежа кой носи това име – стара и забравена история. Стисна юмруци при мисълта за убийството на младия си приятел и не усети тъпия и твърд предмет, вероятно дулото на пистолет, който мъжът зад него опря в тила му. – Кротко – каза мъжът на английски с дрезгав глас като на дългогодишен пушач. – Вдигни ръце. Мур рядко изключваше така – подобно нещо можеше да му струва не само поста в отдела за специални дейности, а и в самото Управление. Но имаше чувството, че е загубил брат в лицето на Рана, и в яда и безсилието си, макар и кратки, беше изгубил концентрация. Мъжът опипа хълбоците му, след това вдигна ръка нагоре и почти веднага напипа кобура. Свали ципа на фланелата, откачи лентата на кобура и измъкна пистолета. – Сега влизай и пали колата. Мур стисна зъби, като се ругаеше за тази своя грешка, и усети как пулсът му се ускорява заради предстоящото пътуване към неизвестността. Не знаеше какво е направил онзи с пистолета му, но усещаше дулото на другия в тила си. Твърде близо. Твърде рисковано да прави нещо. Можеше да избие единия, но щеше да го чака другият. Бам – убит със собствения си пистолет. – Ти си шефът – каза той. Бавно се качи в колата, а мъжът бързо отвори задната врата и скочи на седалката зад него, като отново опря цевта в тила му. – Колата ли искаш? – запита Мур. – Или пари? – Не това. Прави каквото ти казвам. Мур потегли от паркинга и видя в задното огледало как двамата от тойотата скочиха в нея, за да ги последват. Видя и част от главата на мъжа на задната седалка – сивееща брада и пепелява къдрава коса. Носеше синя тениска и дънки, а на лявото ухо имаше обеца като пръстен. Очите му бяха присвити и гледаха накриво. Съвсем не приличаше на боклуците в колата отзад и говореше изненадващо добре английски. Онези глупаци вече ги следяха, но Мур не знаеше дали са схванали, че го отвличат, и дали похитителят му знае за тях. Мур кара още малко, след което по заповед зави надясно и каза: – Зад нас има кола, тойотата с червената решетка. Двама мъже. С теб ли са? Мъжът на задната седалка се извъртя, видя колата и изруга на испански. – Какво да правим? – запита Мур. – Карай. – Май не са приятели. – Млъквай! – Виж, ако не искаш колата или парите ми, какво правим? – Караш. Телефонът на Мур иззвъня. Мамка му. Намираше се в предния му джоб и онзи не го беше намерил. – Не си и помисляй – предупреди мъжът. От сигнала стана ясно, че Фицпатрик му е изпратил съобщение и че ако то има нещо общо с пътника, значи Фицпатрик е позакъснял. – Изхвърли шибания телефон през прозореца. Мур бръкна в джоба си, постави телефона на виброаларма, като натисна страничния бутон, след това изхвърли кожения му калъф през прозореца, преди онзи да успее да го огледа добре. – И сега какво? – запита Мур, като пъхна телефона в джоба си. – Стига въпроси. Мур провери огледалото за пореден път, докато похитителят му хвърли поглед към преследвачите. *** Колата зад тях ускори и намали разстоянието помежду им до пет-шест метра. Мъжът отзад се възбуждаше все повече – постоянно поглеждаше назад. Дишаше задъхано, насочил пистолета към врата на Мур. Наврял беше неговия пистолет в колана си. Мур забави на един светофар, който светна червено. Огледа се: "Уендис",, Денис", "Макдоналдс", "Попайс" и "Старбъкс". Всичките пет основни хранителни групи. За момент си помисли, че е в Сан Диего, където смогът и смрадта на бензин и изгорели газове се просмукваха в колите. Кофти част на града. Кофти пътник на задната седалка. Обикновен ден. – Защо спираш? – изкрещя онзи. Мур махна с ръка. – Червен светофар! – Тръгвай, тръгвай! Но беше късно. Колата зад тях се приближи и двамата изскочиха и започнаха да стрелят. – Не, не! – викна Мур и натисна газта, прелетя през кръстовището и едва избягна един пикап, чиято задна част почти опираше в земята. Двамата клоуни зад него искаха на всяка цена да изпразнят пълнителите, а куршумите им удряха в багажника на колата му и пръснаха задното стъкло и задната врата, а пътникът извика приглушено. Мур се обърна да погледне и разбра, че е сгрешил. Мъжът лежеше с рани в главата и рамото. Не мърдаше. На седалката се събираше локва кръв. Мур изруга. Погледна бързо в огледалото и видя, че онези се бяха върнали в колата си ѝ го следваха. Вече прекосяваха кръстовището и завиваха между два малки автомобила. Пред него имаше друга пресечка, а още по-нататък започваше "по-добрата" част на този район, където тенекиените покриви се задържаха на място с пирони, вместо със стари гуми от камион. Мур не знаеше къде се намира, а по пътя към бара беше използвал навигатора на телефона си. Но сега нямаше време да въвежда нови адреси... Въпреки това извади телефона и набра директен номер за връзка с Ленгли. Отговори му познат глас: – Тук три две седем. Какво ти трябва? – Заведи ме до бар "V". Обади се на Фицпатрик. – Дадено. Чакай... Мур провери огледалото за задно виждане още веднъж, а двамата глупаци след него завиха пред един микробус и ускориха към следващата пресечка. В мига, когато Мур пресече кръстовището, светофарът зад него светна червено. По улицата се движеше един старец с велосипед и кошници отпред и отзад. В тях имаше одеяла и пластмасови бутилки, както и няколко раници. Онзи се намираше на пешеходната пътека, следван от няколко пешеходци на два-три метра разстояние. Идиотите, които гонеха Мур, не можаха да спрат навреме. Мъжът и велосипедът описаха дъга нагоре и над колата му като захвърлени във въздуха играчки, а капакът на колата на преследвачите се сгъна, но те продължиха напред. Мъжът и велосипедът паднаха някъде зад тях, а останалите пешеходци се разкрещяха и побягнаха към него. От високоговорителя на телефона се чу глас: – Следващата улица вляво. Завий. След това на третия светофар надясно. Аз ще се обадя на местните полицаи да ти помогнат. Виждам те от спътник. Виждам и опашката ти. – Благодаря. Мур натисна газта докрай в мига, когато следващият светофар включи жълто. Забелязал беше вече, че в Хуарес червеното, жълтото и зеленото представляваха по-скоро предложение за шофьорите. Много от тях само намаляваха на червено, след това рязко подаваха газ и преминаваха дори и без да ги преследва друга кола. Той зави наляво според указанията. Според табелката улицата се казваше "Paseo Triunfo de la Republica ", а автобусните спирки, рекламните табла и чистите тротоари в този район го успокоиха малко. Имаше доста пешеходци и Мур реши, че гениите зад него сигурно ще се поколебаят да правят каскади. Оглеждаше страничните улици, докато прелиташе покрай тях и забелязваше, че от двете им страни са паркирани коли. Можеше да се кара само в една посока, но нямаше знаци, указващи, че това са еднопосочни улици. Празноглавците след него го настигаха и пътникът се показа през прозореца и насочи пистолета си. Стигнаха третия светофар. – Три, две, седем? Не ми трябваш повече. Благодаря. – Сигурен ли си? – Да. Ще се обадя после. Мур затаи дъх, зави рязко надясно по следващата пресечка и натисна газта докрай. Полетя надолу по улицата, зави отново рязко наляво, удари се в един контейнер за боклук и продължи напред. Наближаваше бара, но от задната му страна, и той трябваше да е отляво. Провери огледалото – онези не се виждаха. През кръстовището отпред прелетя кола, която зави и се насочи право към него и той разбра, че това са преследвачите му. Предвидили бяха ходовете му. А уж са тъпаци. Какво им стана? Защо са поумнели? Сега летяха срещу него и чакаха да видят кой ще се стресне първи, а Мур нямаше къде да иде. Посегна към задната седалка и опита да вземе един от пистолетите – или онзи на похитителя, който се намираше на пода, или собствения му "Глок", наврян в колана на мъртвеца, но и двата се намираха твърде далеч. Намали скоростта и тъкмо възнамеряваше да включи на заден, когато зад него изскочи друга кола – стар "Рейндж Роувър" с огромен като сумист латиноамериканец на волана, а до него се возеше колегата на Мур от екипа Фицпатрик. Дали те са кавалерията или екзекуторите? Във всички случаи Мур се намираше между хора на два враждуващи картела и мъртвец на задната седалка. Затова постъпи, както беше обучаван. Подготви се да напусне кораба. Изключи предавката, изви се назад и грабна пистолета си, после се хвърли през вратата, като се изтърколи по асфалта, и се скри зад две паркирани коли. Шофьорската врата на колата му се превърна в решето от дребни куршуми. Бог помага на онези, които си помагат сами. Време е Мур да помогне на Мур. Изпълзя зад колата, погледна отново улицата и видя, че двамата, които го преследват, са мъртви и че гърбовете им са надупчени от куршуми. Тъй като Фицпатрик беше в картела "Синалоа", Мур реши, че ако се предаде, колегата му може по-добре да овладее ситуацията – или поне да накара останалите да говорят, вместо да стрелят. Ако Мур решеше да бяга, не само щеше да се превърне в мишена, но и да се върне в началото и все още да опитва да уреди среща с шефа. Разбира се, не така смяташе да привлече вниманието на картела. Той се казваше Скот Хауърд. И как би постъпил един човек в бизнеса със слънчеви панели, чиито най-опасни мигове са тези на голф игрището, а не по бедните улици на Хуарес? Помисли още миг, след което извика на испански на мъжете от рейнджроувъра: – Аз съм американец. Тук съм по работа! Отвлякоха ме! – Да, ние те отвлякохме – отвърна един мъж, който определено не беше Фицпатрик. Мур погледна иззад колата. Един гангстер в кожени дрехи и с халка на носа стоеше близо до задната врата на джипа и изваждаше празния предпазител от пистолета си. – Тези стреляха по нас. Убиха човека на задната седалка – обясни Мур. – Знаем. Излез! – отвърна друг глас. Докато Мур бавно се изправяше с вдигнати във въздуха ръце, а пистолетът в дясната му длан се виждаше ясно, двама с обръснати глави изтичаха от групата до роувъра. Сложиха телата на двамата боклуци в тойотата с червената решетка, след което един от тях скочи зад волана и замина. В това време трима души го заобиколиха, включително онзи с татуировките и халката в носа. Фицпатрик се намираше сред тях и не го гледаше в очите. Добре. Друг мъж се качи в колата на Мур, даде на заден и изчезна. Дебелият шофьор на джипа тежеше към двеста килограма според Мур, с корем, който се местеше на вълни дори и като дишаше. Това беше известният на всички Луис Торес, водач на бандата биячи на картела "Синалоа" и шеф на Фицпатрик. Носеше черна бейзболна шапка с козирката назад, а по масивните му ръце играеха щедро украсени татуирани светкавици. На единия му бицепс се виждаше нещо подобно на скелет с расо. Светецът се казваше Санта Муерте, светецът на смъртта, когото почитаха наркотрафикантите. А и по клепачите си имаше татуировки, така че изглеждаше сякаш наблюдава дори когато примигва. Тези татуировки действаха също толкова неприятно, колкото лицето на мъжа – толкова дебело, толкова кръгло, толкова херувимско, че той се насилваше да наднича над тлъстините около очите си. А зъбите... гниещите и пожълтели зъби, разрушени от боклуците, с които се хранеше, караха Мур да направи гримаса. Но не го направи. Въздъхна... Е, поне не стреляха вече. Засега. Окей. Заловиха го от картела "Синалоа". Готово. "Но гледай да не те очистят – помисли си той. – И да не видят, че трепериш." Торес облиза устните си и се намръщи при вида на пистолета на Мур, а дългите косми на брадата му се завъртяха настрани като метла. – Какво правиш с това? – запита той на английски и ноздрите му се разшириха. – Казах ви, че съм американец и съм тук по работа. – И аз. – Така ли? Торес изсумтя. – Роден съм в югоизточната част на Лос Анджелис. – Аз съм от Колорадо – каза Мур. – Значи си тук по работа? Каква работа? – Слънчеви панели. – И носиш пистолет? – Взех го от човека на задната седалка. Торес го изгледа твърдо и се изсмя. – И носиш на раменете кобур, просто за случай че намериш пистолет, а? Мур едва тогава се усети, че ципът на дрехата му все още е отворен. – Мъртъв си. Знаеш ли го? Мъртъв си. – Вижте, не знам кой сте, но вече ми спасихте живота. Ще ви платя за това. Торес поклати глава. – Лайнар. От няколко преки надолу се дочу полицейска сирена. Аха, местните, които човекът на Мур в Ленгли обеща да повика, но нито Торес, нито приятелите му реагираха. – Съжалявам, че не ми вярвате. Може би ще мога да поговоря с някой друг? Торес изруга тихо. – Вкарайте го в колата. *** Вкараха Мур в офиса на втория етаж над дансинга на клуба и той седна на метален сгъваем стол и се загледа намръщено в кафявите стени и тежкото стоманено бюро до прозореца. Зад бюрото се виждаше поставка за книги, огъната под дузина папки, а отгоре им бръмчаха тихо пронизващо ярки неонови лампи. Единственото съвременно нещо в стаята се оказа компютърът таблет върху бюрото. Фицпатрик, други двама и Торес останаха в стаята. Торес се отпусна на един стол бавно като стар морж, който проверява водата, преди да се гмурне. В случая дебелият мъж проверяваше дали този стол няма да се разпадне под внушителната му фигура. – И сега какво? – запита Мур, с което предизвика усмивките на всички в помещението. – Слушай, копеле мръсно, почвай да говориш, иначе те чака el guiso. Разбираш ли ме? Мур преглътна и кимна. El guiso, или "задушеното", беше добре известен метод на екзекуция, използван от картелите. Слагаха човека в двесталитров варел, наливаха бензин или нафта върху него и го изгаряха жив. Варелът улесняваше много почистването и изхвърлянето на тялото. Торес сви ръце върху гърдите си. – Работиш ли за федералната полиция? – Не. – За местните? – Не. – Тогава какво търсиш из тези стари имоти? – Надявах се да се запозная със собственика. Значи та си изпратил онзи да ме отвлече? – Да – отговори Торес. – И гледай как се оплеска работата. – Не е точно така. Нали пак съм тук – каза Мур. – Кой си ти? – Добре. Ето сделката. Аз съм човек, който може да помогне на шефа ви. Трябва да поговоря с него, лице в лице. Торес се изсмя. – Не и докато си жив. – Луис, чуй ме много внимателно. Мъжът сви очи. – Откъде знаеш името ми? – Знаем много повече от това, но ще карам направо. Работя за група международни инвеститори. Действаме в Пакистан и имахме доста изгоден бизнес с картела "Хуарес", докато не ни прецакаха. Моите работодатели искат картелът "Хуарес" да спре да съществува. Точка. – И това какво ни интересува? – Интересува ви, защото съм тук, за да убия водачите на този картел. И вие ще ми помогнете. Торес се ухили широко и се обърна към останалите на испански: – Чувате ли какво каза този гринго? Не е за вярване, нали? – По-добре е да вярвате. Дай ми телефона. Ще ти покажа малко снимки. Торес се обърна към Фицпатрик, който беше конфискувал телефона на Мур. Подхвърли му го и Торес се наведе към него. – Ако позвъниш или изпратиш някакво предупреждение – предупреди той, – ще те застреляме още тук. – Не ти трябва да ме убиваш. Аз ще съм ти най-големият приятел. Мур натисна различни бутони на екрана на телефона си и намери една серия снимки. Превъртя тази на Данте Коралес. – Това ли е единият шибаняк, който искаш да умре? – Коралес... – прошепна Торес. – Трябва да говоря с шефа ти. Ще заплатя петдесет бона за тази възможност. – Петдесет бона? – учуди се Торес. – Ти не си сам тук, нали? Мур едва устоя да не погледне към Фицпатрик. Едва. – Вие не ни интересувате. Дори можем да сключим сделка с вас. Но първо е ред на el guiso за Коралес и приятелите му... Торес се облегна на стола, който изскърца звучно. След това, като си пое дълбоко дъх, закима. – Къде са парите? В хотела? – Ще бъдат прехвърлени по електронен път. – Съжалявам, гринго. Само кеш. – Разбирам. Ще го уредя. Ти ми уреди среща с шефа си. И имаш право, не съм сам тука. 17. НЯКОИ ИМАТ ПАРИ И ПИСТОЛЕТИ Боингът 777 на Рохас в полет за Богота, Колумбия Хорхе Рохас погледна разсеяно през овалния прозорец и въздъхна. Летяха на 12 500 метра, а двигателите "Ролс Ройс Трент 800" на неговия "Боинг 777" се чуваха тихо като котешко мъркане в добре изолирания салон. Забележително постижение, тъй като тези самолети имаха най-големите турбореактивни двигатели, както и трябваше, като се има предвид колко му струваше да го купи. Дал беше почти 300 милиона долара за този ВИП въздушен лайнер, най-големият двумоторен самолет на света, който често наричаха "трите седмици". Можеше да обиколи почти половината свят, преди да се наложи да кацне за презареждане. Ако бързаше, пилотът и вторият му пилот, ветерани и отличени офицери от мексиканските ВВС, можеха да го закарат със скорост от 870 километра в час. Както многобройните му къщи, лайнерът също демонстрираше неговия успех и представляваше величествено убежище. Сам беше приел самолета от завода в Сиатъл, след което го беше изпратил до базата на "Луфтханза" в Хамбург, за да го оборудват с напълно променен салон съгласно неговите съвсем конкретни и амбициозни искания. Можеше да настани до петдесет души в първокласна обстановка, но по-голямата част от салона представляваше подвижен дом и офис, както и апартамент в топли тонове с преобладаващи черно-пепеляви елементи. Банята с плочки от шуплест варовик имаше шест душ кабини, сауна за четирима и хидромасажна вана. Античните френски мебели в съседния офис бяха закрепени с болтове за пода. Дори шкафовете за книги имаха лавици, предвидени да не позволяват на томовете да изпадат. Въпреки старите мебели тук се използваше най-модерна техника: принтери, скенери, компютри, безжични мрежи, интернет камери и всичко, което бордовият специалист по технологиите смяташе, че ще му трябва. Срещу бюрото му имаше заседателна маса с телевизор с плосък екран и устройство за прожектиране от компютър и луксозни, дебело подплатени кожени столове, които винаги предизвикваха възхищението на гостите му. Извън офиса имаше медийна зала с друг широкоекранен телевизор, дивани и фотьойли, както и бар, обслужван от Ханс Девон, барман от световна класа и шампион, когото Рохас успя да наеме в Испания. Световното първенство за бармани имаше стойността на награда "Оскар" и Ханс със своите знания, умения и творчески подход беше победил над шестстотин бармани от двадесет и четири страни. Всъщност всичките седем души, които обслужваха Рохас, произхождаха от Европа и имаха собствени скромни, но функционални помещения с душ и легла като в купе на влак за по-дългите пътувания. Накрая се намираше кухнята с конвекционна фурна и печка – за това забележително бижу помогна дългогодишният му готвач Джей Си. Той беше настоял да има всичко необходимо, независимо къде отиват. Някои от много специалните ВИП гости на Рохас отбелязваха, че когато летят със самолета на президента на САЩ, са като в коптор в сравнение с този летящ дворец. Кралят на Йордания се беше пошегувал, че е разочарован от липсата на басейн в този самолет. – Не се смейте – беше отвърнал Рохас. – Руснаците имаха соленоводни басейни в подводниците си от клас "Тайфун". Но знайте, че следващият ми самолет ще е по-голям и ще има басейн! – Не е необходимо. Това, което имате, е просто величествено. Наистина Рохас, който седеше потънал в скъпа кожа и излъскани до блясък дървени орнаменти и чакаше ароматната ранна вечеря от Джей Си, имаше повече пари, отколкото можеше да изхарчи за хиляда живота, а и финансовите индекси в Северна и Южна Америка стигнаха най-добрите стойности от пет месеца насам. Животът беше прекрасен. И той нямаше причина да се чувства така кисел. Мигел израстваше прекалено бързо. Макар че му намери прекрасно момиче, което напомняше толкова много за прекрасната София, баща му донякъде съжаляваше, защото тя скоро щеше да заеме централно място в живота на неговото момче. Рохас се усмихна леко. Просто изживяваше болката на бащата, който трябва да се примири с независимостта на своя син. Това е то. Логиката трябваше да победи чувствата. Но на думи е лесно. Видеше ли ги заедно – толкова млади, жизнени и красиви, винаги си представяше себе си и София. Ревнуваше, разбира се. Ревнуваше сина си за неговата младост и заради факта, че е намерил любим човек, докато самият той беше загубил любовта на живота си. Имаше ли право да се чувства така? Да завижда на собствения си син? В другия край на салона седеше Джефри Кембъл, негов стар приятел от университета в Калифорния, основател на компанията "Бетатест", която се занимаваше с ранните етапи на създаването на програми за няколко платформи за мобилни телефони. Кембъл имаше милиони и разширяваше бизнеса си в Южна Америка с помощта на Рохас. Двамата бяха играли в университетския отбор по футбол, а по едно време дори излизаха с две сестри, което се превърна в голяма сензация в университета, защото цели тълпи студенти се интересуваха от тези момичета. – Имам чувството, че си на милион километра оттук – каза Кембъл. Рохас се усмихна вяло. – Не са точно милион. Ти как си? – Добре съм. Винаги съм мислел, че ще си ида преди него. Не е лесно да погребеш братчето си. Последното изречение жегна Рохас. – Разбира се, така е. Братът на Кембъл, също атлет от колежа, който не беше изпушил дори една цигара през живота си, заболя от рак на белите дробове и почина внезапно. На тридесет и осем години. Лекарите подозираха, че е пострадал от обеднен уран, когато неговият танк "Ейбрамс М1А1" се натъкнал на направена с подръчни средства мина в Ирак, но това не можеше да се докаже лесно, за да се иска обезщетение от армията. Рохас също беше загубил по-големия си брат, починал седемнадесетгодишен. По онова време живееха в Апацинган, много по-малък град в щата Мичоакан в югозападната част на Мексико. Баща им, фермер и собственик на ранчо, през почивните дни ремонтираше селскостопанските машини и таксита на една фирма, която развиваше дейност в околните градове. Широкоплещестият мъж с гъст мустак носеше бледокафява филцова шапка, за която някои се шегуваха, че не сваля дори в леглото. Майка им, с големи кафяви очи и гъсти вежди, с които можеше да накара Рохас да трепери от страх, работеше непрестанно из фермата и поддържаше безупречна чистота в дома. От родителите си той беше наследил нетърпимост към всяко нещо, което отклонява вниманието от работата, и към хората, избрали да изкарат живота си като паразити. Онази нощ беше ясна и свежа – от планината се спускаше вятър, който люлееше напред-назад портата с отдавна изядено от ръждата резе. Отвън на лунната светлина стояха трима гангстери и чакаха брат му Естебан да излезе. Носеха черни дрехи, а двама от тях дори имаха качулки. Най-високият стоеше по-назад, като часови, натоварен със задачата да отрази случая пред по-силни от него хора. Рохас излезе на верандата и стисна брат си за ръката. – Върни им ги. – Не мога – отвърна Естебан. – Похарчих ги. – За какво? – За трактора и тръбите за водопровода. – Оттам ли намери парите? – Да. – И защо? – запита Рохас с разтреперан глас. – Защото я ни погледни! Ние сме селяни! Работим по цял ден и за какво? За нищо. А тези работят за картела и за пет минути изкарват колкото ние за месец! Не е честно. – Знам, но не трябваше да го правиш. – Добре, прав си. Не трябваше да им крада парите, но го направих. А сега е късно. Затова трябва да говоря с тях. Може би ще ми позволят да ги отработя. – Не отивай там. – Трябва да ида. Не мога да спя повече. Трябва да се разбера с тях. Естебан измъкна ръката си, слезе от верандата и тръгна към оградата. По-късно Рохас виждаше всичко това в кошмарите си. Виждаше всяка стъпка, всяка сянка и кадифеното сако на брат си. Виждаше как Естебан нервно дърпа ръкавите на сакото си и стиска плата с длани. Рохас не знаеше, че брат му, когото винаги беше взимал за пример, може да се страхува. Но тези ръце, които дърпаха ръкавите... и походката му, при която обувките се влачеха повече от обичайното... му говореха, че неговият герой, неговият защитник, момчето, което го учеше как да лови риба, да хвърля камъчета по водата и да кара трактор, се страхува много. – Естебан! – викна Рохас. Брат му се извърна и вдигна пръст. – Стой на верандата! Рохас искаше да иде с брат си или да се върне в къщата и да викне родителите си, но те се намираха в града, за да празнуват годишнина от сватбата си, като баща му се хвалеше, че е събрал достатъчно, за да черпи жена си в скъп ресторант. Един от гангстерите каза нещо на Естебан, който му отговори рязко и повиши глас. Естебан приближи вратата, но гангстерите отказаха да влязат, сякаш някаква сила ги задържаше навън. Тримата наобиколиха брат му едва след като той излезе от вратата и застана на прашния път, Рохас се досети за сачмената пушка под леглото на баща си. Помисли си дали да не изтича навън и да фрасне трите зли момчета по лицата. Не можеше да гледа повече как тези трима cabrones закачат брат му. Спомни си бонбоните, които Естебан донесе миналата седмица – истински лукс, и осъзна, че ги е купил с крадените пари. – Ето – беше казал брат му. – Знам колко обичаш шоколад. – Благодаря ти! Не мога да повярвам, че си го купил за мене! – Знам. И аз не мога да повярвам! След като бяха изяли шоколада и лежаха в леглата си и гледаха в тавана, Естебан каза: – Хорхе, не трябва да се страхуваш от никого. Хората ще опитват да те мачкат, но никой не е по-добър от останалите. Някои имат пари и пистолети. Това е разликата. Не се страхувай. В този живот трябва да си боец. – Не знам дали el padre би се съгласил. Нали ни каза да се страхуваме от бандите. – Не! Не се страхувай. Но Рохас се страхуваше повече от всякога досега, като гледаше как гангстерите се развикаха срещу брат му. Най-ниският от тях бутна Естебан, който също го бутна и изкрещя: – Ще ви върна парите! И тогава най-високият, часовият, който стоеше няколко стъпки по-назад и мълчеше, бръкна в джоба си и извади пистолет. Рохас изстена и протегна ръка... Изстрелът го накара да трепне и да примигне, когато главата на Естебан отскочи рязко настрана и той падна на земята. Безмълвен, Рохас изтича в къщата, в стаята на баща си, и взе пушката. Изтича бързо навън. Тримата гангстери вече бягаха през полето, към ниската луна над хоризонта. Рохас отвори вратата с удар и изкрещя след тях. Стреля два пъти, а изстрелите отекнаха над къщата и хълмовете. Гангстерите се намираха далече от обсега му. Той изруга, постепенно спря да тича и застана на мястото си задъхан. След това се обърна към брат си, който лежеше неподвижен в прахта. Изтича при него и пушката падна от ръцете му. Разтрепери се при вида на зейналата дупка в главата на Естебан. Очите на брат му гледаха с някакъв странен отблясък и Рохас щеше дълго време след това да вижда лунното отражение в тях в кошмарите си. В това отражение съзираше и силуета на часовия, който вдигаше пистолета си. Опитваше да види лицето му, но не успяваше. Отпусна главата на гърдите на брат си и се разплака. Няколко минути по-късно съседите го намериха там, а по-късно дойдоха и родителите му. Майка му ви цялата нощ. *** Рохас се замисли за този отминал друг живот, като гладеше с пръст гладкото дърво на облегалката за ръката на фотьойла си. Всички казваха, че е клише да се издигнеш от нищетата и да забогатееш, но той питаше дали сегашният му живот може да се опише като клише. Колкото и да обичаше и да се възхищаваше на брат си, сега разбираше колко сериозна и глупава грешка беше допуснал той. Рохас прекара почти половината си живот да издирва убиеца на Естебан, но без резултат. – Е, Хорхе, не знам как да ти благодаря. За всичко. Искам да кажа, че досега не съм се срещал с президент на някоя страна. – Познавам мнозина – отвърна Рохас. – И знаеш ли какво? Те са като всички други. Хората ще опитват да те сплашват, но никой не е по-добър от останалите. Някои имат пари и пистолети. Това е разликата. – Някои имат и частни самолети – добави Кембъл с усмивка. – Обичам да пътувам. – Сигурен съм, че са ти задавали този въпрос и преди, но хора като теб ме интригуват. Според теб какво е допринесло най-много за успеха ти? Дисциплина или хитрост? Късмет? По малко от всичко? Да, разказвал си ми за малкия град, в който си израснал. А сега си един от най-богатите хора на планетата. Според онази статия в "Нюзуик" ти струваш поне осем процента от брутния вътрешен продукт на Мексико. Това е просто... изумително. Кой би предположил в колежа, а? – И ти се оправяш. Не омаловажавай успеха си. – Да – кимна събеседникът му. – Но съвсем не като теб. Ето, оглеждам красивия ти самолет и те питам как стигна дотук? – С купуване на фирми и с разумни инвестиции... Не знам. Най-вече са ми помагали приятели. – Не бъди скромен. – Сериозно говоря. Приятелствата са най-важни и ще се убедиш в това, когато стигнем в Колумбия. Кембъл помисли над думите му и кимна, при което Рохас помисли, че успешно е отклонил въпроса. Но приятелят му каза: – Смяташ ли, че си успял заради училището? Че учеше добре? – Да. Приятелите и училището. – Но това не дава отговор на истинската загадка. Рохас се намръщи. – О, и каква е тя? – Как така толкова много от фирмите ти оцеляват в кризата? Ако си спомням добре, нито една от тях не е подала документи за фалит. Предвид неспокойния пазар това направо не е за вярване. Рохас си позволи да се усмихне леко. – За мен работят добри хора, а и цяла армия юристи защитават и мен, и инвестициите ми. – Твоите заведения "Събуей" в Мексико печелят повече пари от онези в Съединените щати, а хората в Мексико имат по-малък доход. Как го правиш? Рохас се засмя. – Продаваме много сандвичи. След това се замисли за една среща на съвета на директорите през миналия месец, при която екипът му направи презентация за доходите през годината от една верига негови фирми за продажба на автомобили из цялата страна. Много хора не знаеха, че Мексико е най-големият производител и продавач на коли в света. Въпреки разочароващите цифри Рохас беше успял да увери хората си, че стимулите за продавачите не само ще се запазят, но и ще се увеличат десетократно. – Но как е възможно при огромния спад на продажбите? – беше запитал генералният директор и Рохас беше отговорил на дузината хора около дългата заседателна маса, затаили дъх, за да чуят отговора на този основателен въпрос със следните думи: – Водих разговори с производителите и мога да обещая, че премиите ви ще се увеличат. Въпреки недоверието на хората си Рохас беше удържал на думата си. И в отговор го заляха благодарствени обаждания и имейли. Един от мениджърите даже беше казал, че сеньор Рохас "притежава вълшебен трезор с вълшебни пари, които спасяват живота на хората и защитават семействата и училищата". Разбира се, често пъти шегите криеха истината и всъщност трезорът в къщата в Куернавака, съвсем близо до град Мексико, съдържаше купчини долари и песо – чак до тавана. Цели стени от пари. Милиони и милиони – пари, които се изпираха умело в мрежите от фирми паравани и се влагаха в задгранични сметки, като засилваха законния бизнес на Рохас, търговските му представителства и ресторантите, както и производството на пури и неговите телекомуникационни компании. Заради онзи бизнес, който не само оцеля в тежките икономически условия, но дори и процъфтяваше – търговията с наркотици. В някои моменти Рохас мечтаеше да може да се откачи от тази работа, помогнала му да изгради империята. Много трудно успяваше да крие кой е и че е замесен в картела. Нито жена му, нито синът му знаеха за картела "Хуарес" и как той се беше включил в бизнеса още от колежа. Рохас беше се запознал с един студент на име Енрике Хуарес, за когото колегите му и професорите твърдяха, че е гений в рекомбинативните ДНК технологии и в процеса на производство на инсулин. Хуарес искаше да създаде фармацевтична фирма в Мексико, за да се възползва от евтината работна ръка. Рохас, силно впечатлен от отправеното му предложение за съвместен бизнес, инвестира огромен дял от спестяванията си (почти 20 000 долара). Учредиха фирмата "Дженетикс Акуня" в град Акуня (с население 209 000 жители) по бреговете на Рио Гранде южно от Дел Рио, Тексас. Хуарес беше обяснил процеса – първо произвеждаха А верига с двадесет и една аминокиселини и верига В с тридесет аминокиселини като предварителна стъпка за синтезиране на човешки инсулин. След създаването на веригите аминокиселини А и В фирмата щеше да изпраща материала в Съединените щати, където да го включва в кръгови ДНК нишки на име плазмиди, с помощта на специални ензими за молекулна хирургия – следващият етап в производството на инсулин. Благодарение на многобройните договори бизнесът им потръгна и донесе шестцифрени заплати на двамата през следващите пет години. Разбрал предимството да имаш фармацевтична фирма с легитимно лице, Рохас започна да наема хора зад гърба на Хуарес, за да произвежда за черния пазар варианти на лекарства като "Дилаудид", "Викодин", "Перкосет" и "Осиконтин", които носеха повече пари от инсулина. Един петък, след дълга вечеря и разгорещен спор, Хуарес изгледа Рохас през дебелите си очила и заяви: – Хорхе, не ми харесва накъде водиш фирмата. Залогът е много голям. Ще загубим много. Не ме интересува колко изкарваме от лекарствата на черния пазар. Ако ни хванат, ще загубим всичко. – Разбирам. Затова съм готов да откупя бизнеса. С парите ти можеш да започнеш нещо ново. Ще ти направя много щедро предложение. Не искам да страдаш. Започнахме с хубави идеи и много молитви. Искам сега да си свободен за други неща. – Аз създадох фирмата. С моите идеи. Знаеш го. Няма да ти я дам. Без да ме питаш като съдружник, ти направи всичко зад гърба ми. Вече ти нямам доверие. – Без парите ми си нищо – наежи се Рохас. – Няма да ти продам фирмата. И те моля да спреш да я излагаш на риск. – Трябва да приемеш предложението ми. – Не го приемам. След това Хуарес стана, избърса устните си и напусна стаята. На следващата сутрин направи опит да уволни всички наети от Рохас учени и лаборанти. Но тъй като не разсъждаваше спокойно, прие съвета на партньора си да излезе в отпуск за една седмица и да иде на ски в Швейцария. За съжаление там почина при един ужасен "инцидент", като остави всичките си пари и имоти на своята възрастна майка, която незабавно сключи съвсем изгодна сделка с Рохас. Картелът "Хуарес" носеше името на града, в който се намираше основният бизнес на фирмата, но по ирония на съдбата мъжът, отговорен за създаването ѝ, носеше същото име. Рохас беше започнал с малка фармацевтична компания, която разшири в многобройни други дейности и създаде фирми, през които да пере парите и да купува огромни недвижими имоти в най-населените градове на Мексико. Знаеше, че най-бързият начин да добие опит в новите начинания е да избегне изискващите време периоди на учене и да купува успешни фирми. Познанията му по финанси и умението да пласира и продава продукцията доведоха до бърз, дори изключителен растеж на империята. Но организацията имаше проблеми. Трима от най-висшите членове на картела започнаха да съсипват операциите за трафик на дрога заради самочувствието и арогантността си и се наложи да ги "отстрани" от власт. Това, както и решението за Хуарес, още го преследваше, но той знаеше, че ако не беше действал бързо, цялата операция щеше да пропадне и да повлече и него. През последните години беше купил земя в град Ню Йорк и изкара милиони от продажбата на парцели. Спаси няколко издателства на списания и книги и купи техни акции. Често обмисляше идеята да предаде картела и всички фирми в него на Фернандо Кастильо, който щеше да го ръководи стабилно. Рохас имаше готовност да се махне и да остане на чисто, но точно тогава световната икономика пое надолу и се наложи той да подсили фирмите си и да запази печалбите, като продължи да действа като таен водач на най-доходоносния и мощен наркокартел в Мексико. Как го правеше ли? Помисли си да се наведе към Кембъл и да му разкаже истината: "Джефри, светът е несправедлив. Той отне любимата ми съпруга. И затова не мога да играя по правилата. Трябва да рискувам като брат ми. Затова правя каквото трябва. Върша добро, но знам, че съсипвам живота на други хора, че умират добри хора, но пък се спасяват много други. Това е грозната истина за мен. Ужасната тайна. Е, ти поне не трябва да живееш с нея, а аз.". Джей Си пристигна с вечерята – пресни фахита с главозамайващ аромат. Рохас се замисли се за Мигел, който скоро щеше да замине с младата си дама на кратка почивка. Какъв ли щеше да е денят? Денят, в който единственият му син щеше научи истината? 18. СПЯЩИЯТ ЛЪВ Каса де Нариньо Богота, Колумбия Президентският дворец в Богота носеше името на родения през 1765 г. Антонио Нариньо – един от политическите и военни водачи на движението за независимост на Колумбия, построил си дом на същото място. Четири колони на входа на двореца завършваха със смайващо красива арка и докато минаваше в сянката на това величествено произведение на изкуството, Рохас си помисли, че с удоволствие би живял в къща с толкова богата история и традиции. Джеф Кембъл го следваше, а президентът Томас Родригес вече ги чакаше радостно усмихнат. Имаше гъста тъмнокафява коса и носеше черен костюм, бяла риза и златиста копринена вратовръзка, която впечатли приятно Рохас. Той не беше виждал толкова гладък и блестящ материал и си каза, че трябва да пита президента за нея. Тримата се представиха бързо, като президентът ги гледаше в очите и стискаше здраво дланите им, след което прегърна Рохас и го потупа по рамото. – Много време мина, приятелю. – Извинявам се за късното ни пристигане – каза Рохас, – но след лудницата в Париж се наложи да чакаме почти три часа да ни пуснат през митницата. – Разбирам – отвърна Родригес. – Ще се настаним в библиотеката. Аз ще си лягам чак към десет вечерта, така че имаме достатъчно време. Можем също да идем в обсерваторията, ако не е твърде студено. Сигурен съм, че ще ми говориш за своите холдинги и ще ми кажеш повече, отколкото ме интересува, за петрола, кафето и въглищата... Искам да ти кажа, че сега сме много по-добре от последния ни разговор насам. – Да, така е – съгласи се Рохас с нотка на радост в гласа. Президентът се обърна и тръгна. Кембъл се извърна към Рохас и каза ухилен: – Това е невероятно. – Разбира се – отвърна Рохас. След това добави шепнешком: – А когато приключим, ще си тръгнеш с договор с правителството, да знаеш. – Отлично – въздъхна Кембъл. Минаха край входното фоайе, по чиито стени се виждаха красиви картини в рамки, включително няколко на самия Антонио Нариньо, както и пищни мебели отпреди стотици години. Такава история и пищност вече не впечатляваха Рохас дотолкова, че да реагира видимо, но се забавляваше да гледа как очите на Кембъл все повече се разширяват с всяка крачка навътре в двореца. Виброалармата на телефона му се включи. Той провери съобщението от Фернандо Кастильо: "Тук съм с Балестерос." Рохас се зарадва. Балестерос имаше доста затруднения и Хорхе се радваше, че се намира в страната, за да помогне на лоялния си доставчик. Враговете на Балестерос щяха да изпитат на гърба си гнева на картела "Хуарес". Базов лагер на ФАРК Някъде в джунглата около Богота, Колумбия Полковник Хулио Диос от Революционните въоръжени сили на Колумбия – най-голямата бунтовническа група в цяла Америка, се настани на стола си в палатката. Днес ставаше на петдесет години и прекара целия ден в пиене и празнуване със своите мъже. Е, "мъже" беше щедро казано. Повечето от бойците му нямаха още осемнадесет години, а някои дори бяха около четиринадесетгодишни, но пък той се постара да ги обучи добре и момчетата изпитваха свирепа лоялност към него и към мисията му да изстисква още и още пари от производителите на кокаин, за да може да разшири и въоръжи по-добре войската си. Не бяха готови за военен преврат срещу правителството на Колумбия, но Диос смяташе, че след няколко години силите на ФАРК ще могат да се вдигнат и да спечелят решителна победа. Щяха най-после да свалят корумпирания президент и нетърпимия му режим. Но за момента трябваше да увеличат парите си чрез по-големи данъци за производителите на дрога. Отношенията му с един конкретен производител, Хуан Рамон Балестерос, представляваха удобен съюз – Балестерос често разменяше кокаин за оръжие, а ФАРК се стараеше да не се намесва в производството и превозването на дрогата и осигуряваше на Балестерос допълнителна охрана, за да не го закачат местните и федералните власти. Но докато бизнесът на Балестерос се разрастваше, Диос и приятелите му ставаха обект на агресивно преследване, започнаха да оредяват, а съдбата им изглеждаше сякаш зависима от щедростта на Балестерос и други наркотрафиканти като него. Диос беше решил, че това трябва да се промени и оказваше сериозен натиск над своя човек, чийто инат скоро щеше да доведе до смъртта му. Диос хвана главата си с ръце. Готов беше за дълга и спокойна нощ. Не чу и не видя мъжа, който влезе в палатката, а усети само лявата му ръка, с която той запуши устата му, и парещата болка в гърдите. Когато успя да вдигне очи в падащата тъмнина, зърна само човек в черно, с лице, скрито от маска с отвор само за едното око, или с два, но с превръзка за око зад единия от отворите. – Балестерос ти праща поздрави. Не ни се бъркай. Никога. Момчетата ти ще знаят, че вече... Иди да видиш Бог. Мъжът отново го удари в гърдите, при което Диос изпита още болка и изведнъж загуби контрол върху ръцете и краката си. Искаше да се изкашля. Не можеше. Опита да си поеме дъх. Не можеше. И след това... *** Когато излезе от палатката с опръскани от кръв ръкавици, Фернандо Кастильо се замисли за другите мъже, които точно в този момент биваха убити – шестима други висши ръководители от ФАРК, които щяха да умрат с бележки на гърдите, искащи ново сътрудничество и "търпение". Картелът "Хуарес" беше казал думата си. Частна къща Богота, Колумбия "Ти ще ги водиш. Ти ще занесеш джихада в Съединените щати – и за тази цел трябва да използваш контактите си с мексиканците. Разбираш ли?". Такава заповед беше получил Абдул Самад и всяко негово решение имаше за цел да я изпълни. Може и да не се радваше на онова, което щеше да прави, но не можеше да забрави думите на молла Омар Рахмани. Самад пристигна сам в черния мерцедес. Ниази и Талвар гледаха испански сапунени сериали в апартаментите си в хотел "Чарлстън", където ги настани Балестерос заедно с всички останали – общо седемнадесет души. Четиринадесет от петнадесетте бойци на Самад бяха вече в града и по волята на Аллах той, Ниази и Талвар успяха да се измъкнат от онази къща в джунглата след нападението на бойците от ФАРК. До момента имаха само един проблем: смъртта на Ахмад Легхари в Париж. Балестерос не можеше да използва подводницата, за да ги закара в Мексико, но този проблем имаше решение, като най-важно оставаше пресичането на границата със Съединените щати. Ако Самад можеше да се споразумее с картела "Хуарес", щеше да реши най-трудната част от пътуването си. В противен случай щеше да задейства друг план, а от Рахмани знаеше, че имат готовност да действат с поне един от останалите картели. Боеше се, че преговорите с няколко картела едновременно може да стигнат до Рохас и затова действаха бавно и потайно. Шофьорът на лимузината, младеж на не повече от двадесет и една години, го откара до входа на впечатляващата къща в колониален стил в подножието на планината и с гледка към града. Според Балестерос и тази къща принадлежеше на шефа му и струваше милиони при добър пазар на недвижими имоти, а Самад като човек с малки средства и ресурси изпита презрение към цялата тази показност – всичко от високите капандури и шестте различни фонтана по протежение на пътя към къщата до мраморните статуи му напомняше музей, а не частен дом. Спряха пред две дървени порти с ръчно гравирани листа със златен обков и байцвани в тъмен орехов цвят. Шофьорът излезе от колата и отвори вратата на Самад. Дори най-доверените му хора нямаше да го разпознаят отдалече. Сега имаше късо подстригани брада и коса и носеше костюм на бизнесмен и кожено куфарче. Всеки колумбиец щеше да го помисли за чуждестранен бизнесмен, който обича излетите през уикенда, ако се съди по брадата и стройното тяло. Един леко прегърбен мъж със сиви мустаци и униформа на иконом го посрещна на вратата и го заведе на задната тераса, където мъжът, заради когото Самад беше дошъл тук, седеше сам до маса от ковано желязо с чаша портокалов сок и четеше ежедневника "Ла република Богота". – Сеньор Рохас? Гостът ви е тук – съобщи икономът на испански. Вестникът се спусна, за да разкрие лицето на шокиращо млад мъж като за положението, което заемаше. Самад опита да скрие изненадата си, а мъжът стана, прокара пръсти през гъстата си черна коса с едва забележимо сиво, и стисна здраво ръката на госта. – Buenos dias. Моля, седнете. – Gracias – отговори Самад, като реши, че ще разговарят на испански. – Голяма чест е да се срещна с вас лице в лице. Молла Рахмани сподели много добри неща за вас. – Благодаря. Закуската ви ще бъде тук всеки момент. – Отлично. – Сеньор Балестерос ми каза, че пътувате с доста голяма група. – Да, така е. Рохас направи гримаса. – Това ме тревожи. И вече изразих опасенията си пред молла Рахмани. – Значи разбирате нашата дилема – отвърна Самад. – Опасявам се, че не. Той не ми обясни причината за вашето посещение, а само че идвате и че е изключително важно да разговаряме. – Да, но преди да обсъдим този въпрос, бих искал да ви уверя, че грешката от Пакистан няма да се повтори. ЦРУ ни оказват голям натиск, но сме вербували човек отвътре. Той ни даде някои имена. С негова помощ пратките ще бъдат възобновени по обичайния начин. Рохас вдигна едната си вежда. – Убеден съм, че така ще бъде, защото иначе ще се наложи да намеря друг доставчик. Много вождове в северните части чукат на вратата ми. А аз обясних ясно на Рахмани, че ние сме единственият картел, с който ще работите. – Разбира се. – И запомнете думите ми. Ако разбера, че не сте доволни от нас и изпратите продукта си на картела "Синалоа" например или на друг от конкурентите ми, последствията ще бъдат сериозни. Самад не можеше да прикрие презрението си към тези заплахи, но осъзнаваше съвсем ясно, че няма да излезе жив оттук, ако разгневи този мъж. – Ние разбираме съвсем ясно, че нашият ангажимент е изключителен. И сме много щастливи, че работим с вас и че вие полагате грижи да разширите обхвата на нашия продукт, на който в миналото картелите до голяма степен не обръщаха внимание. Всъщност от благодарност ви донесох подаръци. Самад забеляза, че Рохас погледна към куфарчето. – О, не – добави той с усмивка. – Не са тук. Много по-големи са, бих казал. – Мисля, че знам какво имате предвид. – Да. Нещо за вашите врагове. При къщата на Балестерос в джунглата чакаха два камиона с много сложни взривни устройства, произведени във фабриката на Самад в Захедан. Освен стотиците бомби имаше и двадесет и две каси с произведени в Белгия пистолети FN 5.7 – Самад знаеше, че тези mata policia са любими на мексиканските наркокартели при стрелба по полицаите с бронежилетки. Куршумите от тези пистолети често пробиваха бронежилетките и Самад реши, че подобен подарък почти сигурно ще се хареса на Рохас и неговите sicarios. Гостът извади един инвентарен списък от куфара си и го показа на Рохас, който отвърна с широко отворени очи: – Отлично. – Ще ви ги доставя този следобед. – Не тук. Ще накарам Фернандо да ви се обади, за да направи необходимите уговорки. Предполагам, че не сте дошли чак дотук, за да доставяте оръжие или да се извинявате за случилото се в Пакистан? – Не. – Търсите услуга. Самад въздъхна дълбоко. – Един от нашите приятели, уважаван имам, заболя от рак на белите дробове и трябва да отиде в Съединените щати за сложно лечение. Той пътува с нас заедно с двамата си синове, двама племенници и група сподвижници. Уверявам ви, че не е терорист, а бедна умираща душа, която се нуждае от възможно най-доброто лечение. Центърът за лечение на рак в университета в Хюстън има отлична слава. Искаме да заведем имама там. Но се нуждаем от помощта ви. Вижте, заради религиозните си убеждения и съмнително финансиране от арабските страни името му е включено в списъка на САЩ с терористи и в международните списъци на лица със забрана да летят на самолет. Ако ни помогнете да го вкараме заедно с групата му в Хюстън, ще ви бъдем вечно благодарни. До масата приближи сервитьорка и постави пред Самад поднос с хляб на филийки, конфитюр, корнфлейкс и кафе. Настана неловко мълчание, като Самад опитваше да разчете реакцията по лицето на Рохас. Арабинът благодари на жената и вдигна очи към домакина, който отмести суровия си поглед от чашата с портокалов сок, наведе се над масата и каза: – Не мога да ви помогна. – Но, сеньор, това е въпрос на живот и смърт. – Така е. Рохас отмести стола си назад, стана, отдалечи се от масата, а после се върна обратно, като гладеше замислен брадичката си. Когато отново проговори, гласът му придоби много по-мрачен тон: – Представяте ли си какво ще стане, ако заловят групата ви? Представяте ли си? – Но няма да ни заловят, защото ще разчитаме на вашия опит да ни преведе там. Рохас поклати глава. – Съединените щати са спящ лъв. И както казват, не буди лъва, когато спи. Събудим ли го, и вие, и аз ще пострадаме от неговия гняв. Ще ни арестуват и бизнесът ни ще загине. Това го казах много ясно на Рахмани. Не може да ни използвате за своя джихад. Няма да ви съдействаме за безопасен преход в Съединените щати. В никакъв случай няма да застраша пазара на нашите продукти, а и двамата с вас знаем, че американците са потребител номер едно на стоката ни. – Имамът със сигурност ще умре без помощта ви. – Рискът е твърде голям. Съединените щати и без това отделят милиони долари за защита на границата си. Какво да кажем за безпилотните самолети, които ви създават толкова много неприятности във Вазиристан? Ами и тук летят, покрай границата. Представа си нямате колко трудности имаме точно сега и колко мащабни операции изпълняваме, за да се укриваме от тях, и то докато лъвът спи. Изражението на Рохас доби неумолим вид. Нищо не можеше да промени решението му. Самад разбра, че няма смисъл да настоява повече. – Разбирам вашите опасения. Разочарован съм от решението ви и ще трябва да кажем на имама, че ще се наложи да търсим лечение другаде. – С това мога да помогна. Ще разпоредя от офиса да намерят център за лечение на рак, който ще задоволи всички потребности на имама. – Благодаря ви много, сеньор. Рохас се извини, че трябва да разговаря по телефона, а Самад опита закуската си. Когато домакинът му се върна на масата, отпи продължително от портокаловия сок и каза: – Самад, все още посещението ви ме тревожи. Опасявам се, че вие и групата ви ще направите нещо прибързано. Ще се обадя на молла Рахмани и ще му кажа същото, което ще кажа и на вас – ако опитате да влезете в Съединените щати, сделката ни се отменя. Никой в Мексико няма да купува вашия опиум. Никой. Ще затворя бизнеса ви. Всъщност, когато приключа, никой на света няма да купува от вас. Искам много внимателно да помислите за това. В момента разполагаме с нещо много ценно. И да го съсипем, за да спасим един човек, е глупаво. Не искам да изглеждам коравосърдечен, но това са фактите. – Доверието се спечелва – отвърна Самад. – А аз все още не съм спечелил вашето. Но ще го спечеля. Затова моля ви да не се тревожите по този въпрос. – Добре. Е, а вие имате ли съпруга? Деца? – Не. – Съжалявам да го чуя, защото обаждането, на което отговорих преди малко, беше от сина ми. Той замина на почивка с приятелката си, а напоследък ме кара да се чувствам много стар – усмихна се Рохас и отново отпи от сока. *** Като се върна в хотел "Чарлстън", Самад се срещна с Талвар и Ниази и им разказа накратко за срещата. Когато свърши и двамата имаха еднакво изражение. – Балестерос е верен на Рохас. Не мисля, че ще можем да го купим. Затова ще се откажем от плановете си да идем в Мексико с негова помощ. – Но молла Рахмани ни нареди... – поде Талвар. – Знам – прекъсна го Самад. – Ние ще идем в Мексико, но без Балестерос или някой друг от картела да знае за това. Смятах, че Рохас ще ни помогне, но съм грешил. – Ти каза, че е заплашил да прекрати нашата договореност. – Да, но на връщане насам говорих с Рахмани и той ми каза, че не го е грижа за Рохас или мексиканците. Винаги ще има нови купувачи. Ако мексиканците не могат да ни помогнат за джихада, и те трябва да бъдат считани за ненужни. Двамата кимнаха и Ниази каза: – Мисля, че имаме приятел, който може да ни закара със самолет до Коста Рика. Спомняш ли си го? Самад се усмихна. – Много добре. Да. Обади му се веднага. Все пак щяха да заминат за Съединените щати. А Рохас се оказа прав: не бива да будят спящия лъв... За да го прободат с нож в сърцето. 19. НОВИ СЪГЛАШЕНИЯ Католическа църква "Светото сърце" Хуарес, Мексико Мур седеше на последната пейка отдясно, загледан към прозорците с цветни стъкла, които изобразяваха Исус и Дева Мария. Лъчи светлина, в които трепкаха прашинки, осветяваха почти двуметровото месингово разпятие върху мраморния постамент. Църквата "Светото сърце", малка постройка в западнал район в покрайнините на града, стоеше като оазис на надеждата в истински коптор с ръждясващи коли и графити по стените. По червения килим, който водеше към осветения от свещи олтар, се виждаха тъмни петна, и Мур реши, че сигурно са от кръв и чистачите не са успели да ги отстранят. Тук нямаше свята земя или линия, която не може да бъде прекрачена. А не беше тайна, че картелите шантажират местните църкви, изнудват ги за пари и използват свещениците и пасторите да предават посланията им пред паството: "Настоятелно призоваваме всички жители да останат по домовете си тази неделя. Не излизайте на улицата." При един удар само преди две седмици някаква жена, чиято къща бе на три преки от църквата, организирала парти за рождения ден на шестнадесетгодишния си внук. В интерес на безопасността тя решила да направи партито в дома си, а не в църквата или общинския център. Но не знаела, че внукът ѝ е свързан с картела "Синалоа" и че на гърба му има мишена. Четирима главорези от картела "Хуарес" дошли на партито и започнали да стрелят. Били убити тринадесет души, включително едно осемгодишно момче. Мур се чувстваше все по-неспокоен, а иконите по задната стена на църквата му заприличаха на образите на демони и вече си представяше двама мъже до олтара – един с брада, с черен тюрбан и с автомат АК-47 в ръце и друг по-нисък мексиканец, който дърпа щифта на граната. Затвори очи, каза си, че трябва да се успокои и че ЦРУ знае точно къде се намира, че Фицпатрик пази гърба му и че разбойниците от "Синалоа" все още са много предпазливи, също като него. Стомахът му се сви. По-рано през деня дебелакът Торес беше дошъл с него в банката, където Мур изтегли 50 000 долара в брой и му ги даде на място. Онзи остана силно впечатлен и отношението му се промени удивително много при вида на пачките пари. Срещата с ръководителя на картела "Синалоа" Зунига се уреди и Мур отиде с колата си в църквата, където трябваше да чака другия човек. Колко ли срещи като тази беше провел? Спомни си една нощ в Саудитска Арабия, където прекара тринадесет часа в очакване на информатор. Повече от седмица живя в канавка в провинция Хелманд, за да разговаря пет минути с един афганистански вожд. Прекара девет дни в сомалийската джунгла в очакване един ислямистки боец да се върне от скривалището си. Твърде много чакане. Твърде много време за размисли. Замисли се за Бог и за живота след смъртта, а после и за полковник Ходай и младия Рана, както и за всички останали приятели, които беше загубил. Реши да се моли за прошка. Изпоцапаният килим се превърна в плочки в мислите му, а светлината на свещите му напомни за яркия блясък в старата зала за инструктаж на самолетоносача "Карл Винсън". Зад командира се виждаха американското знаме и емблемите на Военноморските сили на САЩ. – Ще проведем хидрографско разузнаване на нефтения терминал край Басра. Информацията е от съществено значение при планирането на утрешното нападение. Мур беше определен за командир на един взвод тюлени, а Кармайкъл – за негов помощник, въпреки че имаше същото звание, но повече знания и инат. Физическото предимство на Мур Кармайкъл компенсираше с тактическите си умения. Запомняше карти, планове и всичко видяно или прочетено. Можеше да заведе и изведе групата бързо, безопасно и без да гледа уреда за глобално позициониране. Двамата представляваха страховита двойка, а славата им се носеше навсякъде. – Безславна работа – обади се Кармайкъл. – Отиваме да снимаме нефтена платформа на иракчаните. Майчице! – Франк, разчитам на теб за обичайните неща. Кармайкъл се намръщи. – Е, нима трябва да ме питаш? Нали още от началото ти пазя гърба? Какво има? Стомахът на Мур се сви още повече. – Нищо. – Господин Хауърд? Мур отвори рязко очи и се обърна към централната алея. Ернесто Зунига се оказа много по-нисък и слаб от онова, което се предполагаше по снимките. Оредяващата му коса беше пригладена с гел назад, а бакенбардите му побеляваха. Лицето му не изглеждаше добре – белязано от акне и с дълбока резка от стара рана от лявата буза към челюстта. Част от ухото му липсваше. Според досието беше на петдесет и две години, но според Мур изглеждаше по-скоро към шестдесет. Или се обличаше така, за да не привлича внимание, или имаше навик да носи тениски и джинси, но Мур вътрешно се усмихна на контраста между него и контето Данте Коралес от картела "Хуарес". Зунига можеше да мине за човека, който продава портокали в плик на ъгъла на улицата, и може би той точно така предпочиташе. – Сеньор Зунига, благодаря, че дойдохте. – Не ставайте. Зунига се прекръсти, поклони се и седна на пейката при Мур. – Всяка неделя хората се молят насилието да спре. Мур кимна. – Затова съм тук. – Вие можете да отговорите на молитвите им? – Двамата с вас можем. Зунига се засмя тихо. – Някои твърдят, че аз съм причината за проблема. – Не само вие. Събеседникът му сви рамене. – Доколкото разбирам, вие искате да направим сделка. – Имаме еднаква цел. – Платили сте доста пари за тази среща, затова ще ви изслушам... за няколко минути. Мур кимна. – Картелът "Хуарес" мачка бизнеса ви. Знам какво са ви сторили. – Нищо не знаете. – Убили са жена ви и синовете ви. Знам, че за това не сте си отмъстили. Зунига стисна Мур за китката. – Не говорете за отмъщение в Божия дом. – В такъв случай ще говоря за справедливост. – Какво знаете вие? Губили ли сте близък човек, като сте толкова млад? Знаете ли какво е истинската болка? Мур замълча, а после каза: – Не съм толкова млад. И повярвайте, знам как се чувствате. Зунига направи гримаса, а после изсумтя: – Идвате тук с лайняните си разкази за купуване на имот за фирмата ви за слънчеви панели, а после казвате на Луис, че сте платен убиец, но сте поредният гаден служител на Агенцията за борба с наркотиците от Калифорния или Тексас, който опитва да ме преметне. Цял живот се занимавам с такива неща, а вие се опитвате да ме изкарате глупак? Ще им пратим главата ви по пощата и ще приключим с вас. – Грешите за мен. Ако работим заедно, ви обещавам, че нито вие, нито някой от вашата операция ще пострада. Моята група е много по-силна от вашите врагове. – Каквото и да говорите, господинчо от Агенцията за борба с наркотиците, няма да ви помогна. А за да излезете жив оттук, ще трябва да платите още петдесет хиляди. Мур се усмихна. – Не работя за Агенцията, но сте прав. Не се интересувам от имотите ви, а само от вашите врагове и ви обещавам, че групата, за която работя, не само ще ви плати добре, но можем да създадем ново смесено дружество за превоз на опиум, както в момента прави картелът "Хуарес". Да бъдем откровени. Хората в тази църква не се редят на опашка да ви помогнат, а знаем, че имате нужда от помощ. – Изкушавате ме с лъжите си. Наистина. Но се боя, че си губите времето, защото нито вашата група, нито аз ще успеем някога да сразим картела "Хуарес". Мур се намръщи силно. – Защо казвате това? – Мислех, че знаете всичко. – Ако знаехме всичко, нямаше да сме тук. – Добре. Зунига си пое дъх и следващите му думи прозвучаха като репетирани, като нещо, което е обяснявал на хората си и преди. – Ще ви разкажа за един човек, пораснал в бедно семейство и видял брат си да умира пред очите му. Човек, спестил достатъчно пари и отишъл в Америка да учи, след което се върнал в Мексико, за да започне различни дейности. Това е човек, използвал трафика на наркотици като източник на пари за другите си дейности и който през годините станал един от най-богатите на света. Това е човекът, когото искате да съборите, царят, когото искате да отхвърлите, но ресурсите му са безкрайни и ние можем само да водим малки битки във война, която губим. – Как се казва той? Зунига се засмя. – Сериозен ли сте? Ако групата ви е толкова силна, значи вече знае. – Съжалявам, но не знаем. Зунига сбърчи лице. – Хорхе Рохас. Мур щеше да падне от пейката. Добре знаеше това име. – Рохас е водач на картела "Хуарес"? Той винаги е представлявал интерес за нас, но не сме имали истински доказателства. Вие откъде знаете? – О, знам. Лично ме е заплашвал. И се е скрил зад стена от красиви лъжи, за да не може никой да го пипне. Дързък е като Пабло Ескобар и има парите на Бил Гейтс. Той е най-умният и могъщ наркотрафикант в историята на света. – Хората ви знаят ли това? Знаят ли колко силен е врагът им? Зунига поклати глава. – Не е необходимо да го знаят. Твърде потискащо е да го обсъждам с тях и затова не говорим на тази тема... Мур кимна бавно. Това обясняваше защо Фицпатрик не беше им казал преди, че Рохас е водач на картела. – Ако има толкова пари, защо продължава да ръководи картела? Очите на Зунига се разшириха. – А защо не? Хората питат защо през тези трудни времена фирмите му оцеляват. Защото им помага с наркопари и винаги го е правил. Рохас знае само това, но не се занимава изобщо с всекидневната работа на своите хора. Убеден съм, че вече живее в свой измислен свят. Наистина. Кръщава училища на себе си и казва, че е светец, а наема демони да му вършат мръсната работа. – Данте Коралес. Зунига трепна при звука на това име. – Да. Откъде знаете името му? – Казах ви – знаем много, но не всичко. – Какво друго знаете? – Знаем, че контролират презграничните тунели и ви обират. Чухме, че осуетяват и крадат пратките ви и че използват федералната полиция да избива вашите хора, но не закачат техните момчета. Знаем, че сега ви нападат гватемалците. Мога да ви осигуря достъп до тунелите и да накарам полицията и гватемалците да не ви закачат. Можем да работим заедно и ще намерим начин да съборим Рохас. Зунига сви устни в колеблива усмивка. – Смешна мечта. Съжалявам, господин Хауърд. Луис ще ви заведе до банката. И ще му дадете още петдесет хиляди долара. След това ще решим дали да ви оставим жив. Мур заговори с по-мек и категоричен тон: – Ернесто, не съм сам тук. А и ти нямаш нужда от още врагове. Имаш си ги достатъчно. Пусни ме и ще спечеля доверието ти. Обещавам. Дай ми номер, на който да ти се обаждам директно. – Не. – Няма какво да губиш. Всъщност ще загубиш много повече, ако не предприемеш нещо съвсем скоро. Дори да не вярваш, че съм този, за когото се представям, и да мислиш, че работя в Агенцията за борба с наркотиците, все тая. Казвам ти, че няма да те докоснем с пръст. Искаме картела "Хуарес". Искаме Рохас. – Умеете да убеждавате, господин Хауърд. Дори ми се струва, че сте прекалено спокоен – явно сте го правили много пъти досега. Зунига се оказа доста наблюдателен и определено имаше право, въпреки че последния път, когато Мур се намираше в молитвен дом, беше махнал пренебрежително с ръка към капелана от ВМС. – Не можеш да изоставиш вярата си – беше му казал капеланът. – Не и в такъв момент, когато само тя може да те поддържа. Ще преодолееш всичко. – Искам да ви повярвам, отче. Наистина... Мур присви очи и изгледа Зунига. – Ще ви дам парите. Вие ме пуснете и докато обмисляте предложението ми, ще видя как мога да помогна на бизнеса ви. Мисля, че ще останете много изненадан, – Всички ще кажат, че съм луд да ви се доверявам. – Няма нужда да ми се доверявате. Още не. Казах ви, че ще спечеля доверието ви. Ще ми дадете ли тази възможност? Зунига се намръщи. – Не съм стигнал дотук, защото съм вървял по лекия и безопасен път. Казах на скъпата си съпруга да рискува с мен и тя го направи. И знам как се чувства. – Благодаря ви, сеньор. Мур подаде ръка и след миг колебание Зунига я пое... и я стисна твърдо, след което го дръпна към себе си. – Постъпи правилно! Мур отговори спокойно: – Така ще постъпя. Хотел "Консуладо" Хуарес, Мексико Наближаваше десет вечерта и Джони Санчес седеше сам в хотелската си стая, като пишеше яростно на своя ноутбук, след като изяде два чийзбургера и голяма порция пържени картофи, а омърляните с олио опаковки и кутии се търкаляха на бюрото до мишката. Светлините на града блестяха, а американското консулство се намираше само на петстотин метра оттук и се виждаше ясно през прозореца. Той бутна стола си назад и прочете отново написаното: ГОРЯЩ ХОТЕЛ – НОЩЕМ Коралес пада на колене на улицата, а бушуващият огън се издига към небето – истински ад, който изпепелява досегашния му живот. Момчето поглежда към небето, пламъците се отразяват в насълзените му очи и той се гневи на небесата. Ние плачем с него... – Красиво е, мамицата му – извика Джони срещу екрана. – Мамка му! Кой е голяма работа? Ти, Джони! Ето този шибан текст ще се продава яко! От коридора се чу леко щракане и Джони вдигна поглед в мига, когато вратата се отвори. Джони скочи от стола си и ахна при вида на един мъж с тъмен панталон и кожено яке. Мъжът беше над метър и осемдесет, с ниско подстригана брада, обеца и дълга коса, която носеше на опашка. Имаше вид на арабин или испанец – Джони не можеше да каже със сигурност, но с голяма сигурност позна марката на пистолета в ръката на мъжа. "Глок", несъмнено зареден и насочен към главата му. С поставен заглушител. Пистолетът на Джони се намираше в чекмеджето на нощното шкафче далече от него, по дяволите. – Какво става, бе? – запита Джони на испански. Мъжът отговори на английски. – Аз съм и ти казвам: "Здрасти, Джони. Четох ти статията. Бива я. Добре пишеш." – Кой си ти, бе, мамицата ти? Изражението на мъжа се промени. – Майка ти не те ли е учила да се отнасяш уважително към човек, който опира пистолет в главата ти? Такива житейски уроци е трябвало да ти дава. – Свърши ли с мъжкарщината? Какво правиш тук, мамицата ти? – Ти колко време мислеше, че ще мине? Въобразяваше ли си, че можеш да дойдеш тук, в Мексико, и да дружиш с картела, без да привлечеш внимание? – Не знам за какво говориш. Аз съм разследващ журналист. Пиша за престъпността. Чел си шибаната ми статия. Мислиш, че спя с тях? Откачил си, мамицата ти. Сега ще се обадя на полицията. Мъжът се приближи и вдигна пистолета още малко. Игривият му тон изчезна. – Сядай, копеле. Джони седна обратно на стола си. – Исусе Христе... – Завъртяха се колелата, а? Мислиш си: "Посрани боже, в какво се забърках?" Ами да си мислил, преди да заработиш с Коралес. Кръвта вода не става, може това да е така, но както аз обичам да казвам, оловото винаги те прави мъртъв. – Виж какво, задник такъв, аз само пиша. Не вредя на никого. И от никого не взимам нищо. – Но пък и не помагаш. – Глупости. Аз показвам на американската публика окопите на местната нарковойна. Това е обиколка в ада зад кулисите, която показва колко осрано е обществото тук. – Много драматично звучи и сигурно е така, след като в момента до главата ти има пистолет. Ще ме включиш ли в някоя статия? – Кой си ти, мамка ти? Очите на мъжа се разшириха. – Аз съм последният ти приятел на света. Покажи ми ръката си. – Какво? – Покажи ми ръката си. Джони протегна едната си длан и мъжът я грабна със свободната си ръка и я обърна нагоре. – Дръж – каза мъжът и подаде пистолета. – Какво става? – викна Джони. – О, не се тревожи. Не е зареден. Мъжът навря пистолета в свободната ръка на Джони, след което бръкна във вътрешния си джоб и извади голяма спринцовка, която заби в меката тъкан между палеца и показалеца му. Джони изпита остра болка и изпищя, след което настоя да разбере какво става. Мъжът го пусна и каза: – Пистолета? – Ти нормален ли си? Мъжът направи гримаса. – Пистолета? – Какво ми направи? Отрови ли ме? – Спокойно, Шекспир. Поставих ти имплант. Чип за глобално позициониране. За да те пазим. – Кои сте вие? – В азбуката има много букви, Джони, и се басирам, че като писател ще се сетиш. – Агенцията за борба с наркотиците? – запита Джони. – О, господи! – Съжалявам – отвърна мъжът. – Боя се, че току-що си легна с правителството на САЩ. Раменете на Джони увиснаха. – Това не е истина. – Виж, не може да говориш за това. Късно е вече. Ако идеш при Коралес и му кажеш, че сме тук, ще умреш. Ние няма да те убиваме. Както казах, аз съм последният ти приятел. Без мен няма да се измъкнеш жив от Мексико. Джони усети парене в очите си и се задъха. – Какво искате? Какво трябва да правя? – Картелът "Хуарес" се ръководи от Хорхе Рохас. Джони се разсмя. – Това ли мислите, тъпи федерали? Господи... необуздана тъпота! – Зунига ми го каза. – Шегуваш се, нали? – Значи знаеш кой е и съм сигурен, че Коралес може да потвърди, че Рохас му е шеф. Искам да измъкнеш от Коралес всичко за Рохас. – Ще трябва ли да нося жица? – Не сега. Но ще видим. Джони се смръзна. – Не съм съгласен. Тръгвам си от Мексико още тази вечер, а вие, федералните, идете да се чукате. – Да, и щом слезеш от самолета в Калифорния, ще те арестуваме. – За какво? Мъжът огледа опаковките от храна по бюрото. – За това, че диетата ти не е балансирана. – Слушай, по-добре си тръгвай още сега. – Ти си син на кръстницата на Коралес. Той ти има доверие като на свой роднина. И подхранваш самочувствието му. Това е много важно и можеш да постъпиш правилно. Сега се боиш, но помисли колко души ще спасиш с помощта си. Мога цяла седмица да ти разказвам колко семейства са съсипани от дрогата. – Спести ми разбитото си сърце. Хората съзнателно решават да ползват дрога. Коралес и картелът са само доставчици. Ако искаш да говориш за политика, давай да си говорим за мексиканската икономика. Мъжът махна с ръка на Джони да млъква, след което измъкна визитка от джоба си и му я подаде. Казваше се Скот Хауърд и беше президент на фирма за слънчеви панели. – Значи се казваш Хауърд? Да бе, да. – Там е телефонният ми номер. Обади се преди следващата си среща с Коралес. Хауърд, или както беше името му, прибра "празния" пистолет в джоба си и бързо излезе през вратата. Джони остана седнал в стола и се разтрепери, замислен какво да прави. 20. ДИВЕРСИИ Строителна площадка на презграничен тунел Мексикали, Мексико Часовникът показваше седем сутринта и Данте Коралес нямаше никакво желание да чака мъжа, който уж работеше за него, който отговаряше пред него и който знаеше, че не може да проявява такова неуважение. Още не беше пил сутрешното си кафе и искаше срещата да мине бързо, за пет минути, но работниците в тунела му казаха, че Ромеро още не е дошъл и че обикновено идва чак в осем сутринта. Що за глупости? Плащаха му добре да свърши работа, а той си мисли, че може да се мъкне всяка сутрин в осем? За банкер ли се смята? Скъпо ще му излезе, с лихва, а отказът му да вдигне мобилния си телефон само наливаше сол в раната. И така, Коралес остана да чака пред склада, заслушан в тропането и рева на тежките строителни машини в съседния строеж. Вибрациите достигаха до краката и гърба му. Хората почваха работа призори и свършваха по тъмно. И не идваха като на разходка в осем. Имаха чувство за неотложност, на каквото Ромеро трябваше да се научи. – Донеси ми някакво кафе, по дяволите – извика накрая Коралес на Раул, който заедно с Пабло се шляеше около металната ролетна врата. Раул поклати глава, измърмори нещо под носа си и излезе навън, където го посрещна порозовялото от изгряващото слънце небе. Пабло се приближи до Коралес и запита: – Ти как си, добре ли си? – Тоя шибаняк няма да дойде преди осем, направо не е за вярване, нали? И защо не си вдига телефона? – Нещо друго те тревожи – каза Пабло. – Говори ли ти се за него? – Ти какво, да не си ми психиатър? – Още си разстроен за двамата, които загубихме в бар "V". Онези задници се осраха яко. Аз от самото начало ти казвах, че са cabrones. –  Хич не ми пука за тях. Тревожа се заради американеца. Не можем да го намерим. Сигурно работи с федералната полиция, кой знае... – А, това тъпо лайно сигурно се е уплашило. Не ми прилича на ченге. Сигурно е обикновен бизнесмен, който си мисли, че може да дойде тук и да си намери мексикански роби за компанията, шибано копеле... – Не. Нещо става и ако не си отваряме широко очите, това... всичко това... ще се срине и шефът ще се погрижи да те погребат точно тук. Коралес въздъхна и изчака още пет минути за кафето. Пабло продължи да дърдори, но Коралес не му обръщаше много внимание. Раул най-накрая се върна и Коралес направо изтръгна чашата от ръката му и отпи продължително. Носът му се сбърчи. Кафето изобщо не приличаше на това от "Старбъкс" от другата страна на границата, но щеше да го изпие, така или иначе. Когато видя дъното на чашата си точно в 7:39, Педро Ромеро се довлече в склада. Помести очилата на носа си и подръпна дънките си, които висяха под бирения му корем. Намръщи се, като видя Коралес и другите, и поздрави на висок глас: – Buenos dias. – Къде си бе, мамицата ти? – запита Коралес, като отиде до мъжа и го изгледа с широко отворени очи. – Вкъщи, и дойдох право тук. – Не знаеш ли как се отговаря по телефон? – Батерията се изтощи. Презареждах я в колата. Ти търсил ли си ме? – Ами да. Казаха ми, че идваш тук в осем сутринта. Вярно ли е? – Да. Коралес го зашлеви през лицето. Ромеро отскочи и сложи ръка на бузата си. – Знаеш ли защо те ударих, старче? Знаеш ли? Защото си копач! А не шибан банкер! Идваш тука, като изгрее слънцето и си тръгваш, когато залязва. Разбираш ли ме, бе, мамицата ти? – Да, господине. – Искаш ли да спасиш дъщеря си? – Да, господине. – Искаш ли да си получиш парите? – Да, господине. – Тогава ще идваш тук, когато аз ти кажа! Сега, кажи ми веднага, че си пробил от другата страна и че ще сме готови за работа още довечера. – Трябват ми още няколко дни. – Какво? Още няколко дни? И защо бе, мамка ти? – Ще ви покажа докъде сме стигнали, но имахме проблем. Както ви казах в началото, подземните води са плитки тук и трябваше да изпомпваме вода от тунела доста често. А това е сложна операция. – Ако идваше на работа по-рано, можеше да не е толкова сложна. – Сеньор Коралес, уверявам ви, че присъствието ми тук един час по-рано не би променило нищо. Цяла нощ е необходима за изпомпване на водата и не можем да копаем през това време. – Не ме предизвиквай, дядка. По-добре ме убеди, че си прав. Да тръгваме. – Добре, но трябва да знаете, че мъжете вътре работят максимално. Ползвам две смени, както наредихте, но не мога да стоя непрекъснато. Трябва да се грижа за семейството си, а и жена ми се нуждае от помощ. – В такъв случай ѝ намери помощник, защото искам тунелът да е отворен и готов за работа още тази вечер. – Тази вечер ли? Но тук все още има прекалено много пръст и камъни, Физически невъзможно е да ги изнесем дотогава. – Не, не е така. И ти ще го направиш. Вярвай ми. Телефонът на Коралес звънна. Обаждаше се Фернандо Кастильо. – Ало? – Данте, шефът има друга задача за теб. Трябваш ни тук незабавно. Хеликоптер "Бел 430" в полет към Сан Кристобал де лас Касас Чиапас Мексико Мигел Рохас и Соня Батиста седяха на две от трите места в двумоторния фирмен хеликоптер, чиято кабина имаше възможност да поеме до седем души освен двамата пилоти. Хорхе държеше няколко такива машини за кратки пътувания и въпреки че го използваха за целите на фирмата и нямаше въоръжение като военните машини, пилотите винаги носеха пистолети. Както всички други превозни средства на Хорхе, и при този не бяха пестени средства за подобрения и тапицировка: дебела италианска кожа и, екзотична дървесина, малки плоски екрани и слушалки за гледане на презентации и/или филми. Мигел и Соня решиха да ги зарежат и да се наслаждават на пейзажа. Носеха слушалките с микрофони, за да си говорят през шума на мощните двигатели "Ролс Ройс". Пред тях седяха мрачните на вид бодигардове/придружители, които трябваше да мъкнат със себе си: Коралес, Раул и Пабло. Мигел си помисли, че би могло да е и по-зле. Хорхе искаше да изпрати с тях екип от дванадесет души и някои щяха да ги чакат там. Щяха да наемат джипове и каравана. Мигел се беше молил на баща си да не постъпва така. Желаеше да прекара почивката със Соня в интимно спокойствие, а не като спектакъл и парад на телохранители. Освен това цял живот се криеше, както искаше баща му, и обикновеният мексиканец не би могъл да знае кой е той така, както знаеше кой е Хорхе Рохас. Нямаше причина да смята, че им трябва толкова много охрана, която всъщност щеше да привлича внимание и дори да домъкне престъпниците, защото местните хора ще ги сочат с пръсти и ще казват: – Ето един богаташ с охраната си. Накрая Хорхе се беше съгласил да изпрати трима души и Мигел му благодари горещо за този компромис. Но не беше предвидил отношението на Коралес. Младежът даде на този най-арогантен член на екипа да се разбере, че трябва да стои далече и да спре да оглежда Соня. Но дори простичкото "да, сеньор" от онзи прозвуча саркастично. Мигел смяташе с пълна сигурност, че онзи го мрази, защото без да работи е получил всичко на поднос, докато сам той, Коралес, вероятно бивш уличен боклук, е имал големия късмет да започне работа при Хорхе Рохас. – Кога ще стигнем? – запита Соня, загледана през прозореца. – След около три часа – отговори Мигел. – Но трябва да спрем за гориво. Ти возила ли си се на хеликоптер досега? – Няколко пъти с баща ми. Летяхме с един известен колоездач – не си спомням името му, защото бях само на десет или единадесет години, – но е нещо като жива легенда и има свой хеликоптер. Той ни води на почивка. – Ще ти кажа нещо смешно. Отгоре на носещия винт има голяма гайка. Знаеш ли как я нарича пилотът? Соня поклати глава. – Нарича я гайката на Исус, защото падне ли, започвай да се молиш на Исус... – О, сега се чувствам много по-добре – отвърна момичето и вдигна очи нагоре. – Страхуваш ли се? Тя поклати глава, а косата ѝ блесна в лъча светлина от прозореца. – Полетът си струва, вярвай ми – увери я Мигел. – И ще стигнем там за един карнавал, който правят специално за туристите. Ще ти хареса много. Тя го стисна за ръката и отговори: – Знам. Хотел "Консуладо" Хуарес, Мексико Съвсем очевидно беше, че Мур, или Скот Хауърд, не можеше да се върне в хотела на Данте Коралес, защото щеше да се наложи да обяснява как са загинали хората, които го следяха. Той се усмихна, като се замисли какво би станало, ако всъщност иде там и мине небрежно покрай Игнасио, който може да го пита: – Как мина денят ви, сеньор? – Отлично. Отвлече ме един sicario от картела "Синалоа", но слава Богу, двете момчета на Коралес ни следяха, защото убиха похитителя ми, но после други убиха тях, та май не беше чак толкова добре, защото всъщност се надявах онези от "Синалоа" да ме отвлекат. Накратко, добре стана. Има ли обаждания или поща за мен? Освен това бих искал камериерката да ми даде повече кърпи. Вместо това Мур избра по-безопасния и далеч не дотам героичен път – да потърси друг хотел, но после реши, че няма смисъл да обикаля улиците, след като Джони Санчес има късче от рая точно до американското консулство? Затова си взе стая три етажа под Джони и нае нова кола. Санчес не остана доволен от тази уговорка и заплаши да се махне, но Мур го предупреди да не го прави. Тауърс, ръководителят на групата, изпрати съобщение: "Синът на Рохас, Мигел, замина с хеликоптер с приятелката си в западна посока. С тях са Данте Коралес и двама други." Фактът, че синът на Рохас дружи с известен член на картела, "изглеждаше" като връзка между бащата и картела, но все още нямаше сериозни доказателства. Въпреки всичко нещо притесняваше Мур. И то много. Групата му вече имаше доказателство, че Данте Коралес е член на картела. Знаеха го още преди сформирането на групата. Можеше да се приеме, че ЦРУ са наблюдавали Коралес, след като са установили, че е играч. Мур трябваше да провери досието, за да види кога е станало това, защото ако е замесен и Рохас, можеше да се приеме с основание, че Коралес не за първи път се навърта около семейството му и в такъв случай трябва Рохас поне да е бил определен като "представляващ интерес". Или може би за първи път виждаха Коралес със семейството? Мур не вярваше да е така. И какво ставаше сега? Къде ли отиваха? Мур притисна Санчес и писателят се обади на Коралес, който му каза, че не може да работи по сценария цяла седмица, защото ще се прави на детегледачка в Сан Кристобал де лас Касас. Бинго. Мур позвъни на Тауърс с един план. Рохас много рядко се появяваше на обществени места и почти никой не го виждаше по други поводи. Мур имаше план как да го изкара на открито и когато свърши, Тауърс му даде благословията си. Час по-късно Мур седеше на задната седалка на рейндж-роувъра на Луис Торес. Дебелият караше, а агентът Фицпатрик се возеше на седалката до него. – Момчета, трябва да отлетите дотам и да отвлечете сина и приятелката му. Така ще получите страхотно предимство. Ще изкараме Рохас на открито и аз ще се погрижа за останалото. Кажете на Зунига за този план и вижте как ще отговори. И му кажете, че трябва да ми вдига телефона. – Той ви няма доверие, господин Хауърд. И се съмнявам, че ще го има в близко бъдеще. – Имам снимки от качването им на хеликоптера. Имам информатор, който лично е говорил с Коралес и е потвърдил, че ще са там цяла седмица. Идете там, убийте Коралес и останалите бодигардове, отвлечете хлапето и топките на Рохас ще паднат в ръцете ви. Кое точно не ви е ясно? Аз ще ви помогна да елиминирате главния си съперник. Вашият враг е и мой враг. Как още да ви го обясня? – Може да ни гласиш капан, да искаш да идем там, за да ни елиминираш с малката си група. Може би и ти работиш за Рохас. – Ако ви искахме мъртви, по гробовете ви сега щяха да растат плевели. Не бъдете глупави. Кажете на Зунига, че това е планът. Вие трябва да го направите. – Според мен е прав – обади се Фицпатрик, като опитваше да не звучи прекалено убеден. – Нека видим какво има този и след това сеньор Зунига ще реши. – Не губете много време – предупреди ги Мур, като отвори задната врата и излезе. – Трябва да отлетите още днес. След това отиде при колата си, качи се в нея и замина. Малката почивка на Мигел Рохас с приятелката му представляваше отлична възможност и Мур вече я беше споделил с агент Ансара от ФБР, който работеше с ново муле/информатор от картела ,Хуарес" и търсеше начин да проникне в главните им контрабандни пътища. Операторката от ЦРУ Вега все още наблюдаваше инспектор Алберто Гомес, легендарния ветеран от федералната полиция, омърсил се още от новобранските си дни. Впрочем Вега беше споделила тревожни новини. Гомес и други няколко души опитваха да "разкрият корупцията", като нагласят всичко така, че друг инспектор да се окаже виновен и да отклонят вниманието встрани. Вега подозираше, че инспектор Гомес знае, че го наблюдават, и това е отговорът му. Агент Уитакър съобщи, че е възможно скоро от Минесота да пристигне голяма пратка оръжие. Членовете на картела там събираха може би най-големия си таен склад до момента. Фицпатрик се обади по-късно през деня и потвърди, че Зунига все още мисли над снимките и плана, но каза също, че наблюдател на картела "Синалоа" преди малко е пратил информация за голяма пратка от юг и че според него групата мулета ще използва един от по-малките тунели на картела, които преминават на двадесетина метра под бетонираното корито на река Рио Гранде близо до Хуарес и Моста на двете Америки. Мур написа отговор на Фицпатрик: "Кажи на момчетата от "Синалоа" да не се занимават с тунела, а да се заемат с Мигел Рохас.". Мур лично щеше да залови пратката и да я предаде на Зунига като доказателство за желанието му да помогне. Да, трябваше да очисти едни наркотрафиканти, за да помогне на други, но тази цена трябваше да се плати, ако искаха да заловят най-голямата риба. Същото беше правил и в много други страни и вече не се питаше колко морални или етични са действията му. Само така можеше да се воюва с неконвенционален враг, който не спазва правила. Обади се на Ансара и му каза да нареди граничен патрул да чака в предварително посочен отводнителен канал в Ел Пасо. Ансара се зае със задачата да подготвя капан. Мур остана изненадан от факта, че самият Тауърс, ръководителят на групата им, го посрещна в паркинга на три преки от канала. Часовникът показваше 1:08 през нощта и според Тауърс мулетата щяха да пристигнат до петнадесет минути с бял товарен микробус. – Те не само карат дрога – обясни Тауърс, – а и жени и деца. Това са койоти на работа към картела. Сигурно имат и сделка с хора от Китай, защото младите момичета са все азиатки. Водят ги тук за сексробини. – По дяволите, все по-грозно става. Дрога, трафик на хора... – Ти се придържай към плана. – Да. И какво те води в тази красива част на града? Мур зададе въпроса, защото се предполагаше, че Тауърс ще седи само в Сан Диего. – Аз съм полеви офицер. Знаеха го, когато ме наеха. Да не са мислели, че ще ме вържат да седя цялото време зад бюрото? По дяволите, не... – Ясно. – Добре, приятел. Хайде да те приготвим. Мур се ухили и се зае да облича една черна униформа, бронебойна жилетка и маска. Носеше почти същите дрехи като тези на двамата телохранители, поставени от картела "Хуарес" на входа на тунела. Инвентарът му включваше два пистолета "Глок 21" калибър .45 с мокро-сухи заглушители, с гресирана вътрешност за максимално погасяване на шума. Взе и две димни гранати и няколко зашеметяващи бомби, в случай че групата не пожелае да "сътрудничи" в необходимата степен. Сложи си слушалка в ухото с прикачен към нея микрофон и затича през паркинга, а гласът на Тауърс отекна в ухото му: – Свий наляво и канавката ще бъде пред теб. Прикритието е добро покрай южната стена. Стигнеш ли голямата решетка, ще видиш двамата си приятели от вътрешната страна. От лявата страна на улицата имаше мрежа, която ограждаше една автоморга, а отдясно се виждаха някакви необитаеми съборетини – изоставени цехове, ако се съди по избелелите надписи над вратите им. Дори графитите по някои от ронещите се стени изглеждаха стари. Повече детайли не можеха да се различат, защото уличните лампи не светеха заради пръснати от куршуми или изгорели крушки. На съседната улица се процеждаше трептяща светлина, но Мур не знаеше от какво е тя. Стигна високата метър бетонна стена по южния край на канавката и прилепен до нея и приклекнал, се промъкна до двете големи решетки в отсрещния ѝ край, на десетина метра от него, където се намираше самият вход към отводнителните тръби и към тунела. Сезонът беше изключително безводен и зад решетките се виждаха само дребни локви и плевели като килим. Мур сбърчи лице, като долови слаб мирис на канализация, и се надяваше, че като прекоси канавката, мирисът няма да се засили. – Микробусът идва след около пет минути – обади се Тауърс. Това не беше много време. Мур измъкна от джоба си монокуляр за нощно виждане. Вдигна го пред дясното си око и се вгледа в решетката. Забеляза един от двамата телохранители до кръгла дупка в страничната стена, а навътре играеха сенки като зелена мараня. Пазачът беше към метър и петдесет на ръст, без маска, с бръсната глава и татуировки във формата на нокът на граблива птица през врата му. Мур си представи как идеално насочен куршум от пушката на снайперист преминава през решетките и очиства онзи, както си седи. Мур стреляше добре, но пък не чак толкова... След като си пое дълбоко дъх, за да се успокои, прибра монокуляра и затича през канавката. Стигна до решетката, като знаеше, че ако я вдигне, ще предизвика суматоха. Нямаше как да изненада онези двамата. В част от решетката имаше изрязан отвор метър на метър. Мур го дръпна. Заключен. Мамка му. Каза за това на Тауърс, който отвърна: – Е, майната му, накарай онези да отворят. – Хей! – викна един от пазачите – Пристигнахте ли? Подранили сте. – Бързо! – отвърна Мур на испански. – Пратката е голяма! Мур вдигна единия пистолет и изчака мъжа да отключи решетката. Въпреки заглушителя изстрелът нямаше да е съвсем безшумен. Куршумът щеше да излезе от цевта с дозвукова скорост, което помага при потискането на шума, но затворът щеше да изщрака достатъчно силно, за да предупреди всички наоколо или всъщност другия пазач. Думата "заглушител" означаваше, че се чува тупане като от въздушен пистолет, но не беше така. Освен това при стрелба с пистолет със заглушител с "мека китка", или с една ръка, се получаваше така, че кинетичната енергия от затвора се предава на китката и не само праща куршума настрани, но и може да я нарани и затова Мур винаги държеше пистолета си здраво с двете ръце. Някой може да твърди, че по-тихият начин да убиеш пазач е с нож, но е изключително трудно да свършиш тази работа с единичен удар. След първия удар почти винаги се стигаше до борба и човек трябваше да нанесе още няколко удара, като същевременно опитва да запуши устата на жертвата. Лоша и много опасна работа всъщност и Мур знаеше това от личен опит още от обучението си за тюлен и от отстраняването на няколко сомалийски пирати, получили половин дузина удари с ножа му, преди да умрат като хората. Предпочиташе да рискува с щракането на пистолета и със сигурността, че един куршум ще свърши работа, без да се налага да се бори с жертвата. Отвътре издрънча катинар и се чу тракането на верига. Решетката се издигна нагоре със скърцане и мъжът подаде главата си и се взря в Мур. Разшири очи, щом видя лицето и заглушителя. Отвори уста, за да извика. Мур стреля, като улучи пазача над лявото око и го блъсна навътре от решетката. Преди още месинговата гилза да падне на земята, Мур се спусна през решетката и влезе в канала – правоъгълна бетонна шахта, висока над два метра и почти пет широка. Прескочи тялото на първия пазач и се вгледа в тъмното за втория. Къде беше този кучи син? Със сигурност беше чул изстрела, но дяволите да го вземат, нямаше много време за търсене. – Трябваше да очистя едното от мулетата – викна Мур, чийто глас отекна в шахтата, и вдигна монокуляра до окото си. – Опитал е да краде от нас. Забеляза някакво движение пред себе си. Хвърли се в една локва на пода. Отекна изстрел и куршумът плесна във водата до лакътя му. Той се претърколи по гръб и осъзна, че ако не стане и не отговори на стрелбата още в този миг, ще умре. 21. БРОНИРАН СРЕЩУ КУРШУМИ Нефтен терминал – Басра Персийския залив, Ирак 19 март 2003 г. За секунда, легнал в локвата вода и загледан в тъмнината, Мур си спомни 2003 година, когато също така лежеше по гръб, но на три метра под водата, за да гледа силуетите на два огромни бетонни кола, които надебеляваха като мускулестите крака на великан в дълбока до коленете вода. Охранителните лампи на нефтената кула хвърляха жълтеникави отблясъци по неравната огледална повърхност, а леките вълни ги променяха в тъмносиньо. В тъмнината имаше още четири сенки, които морското течение поклащаше бавно като китове. Обзе го странно спокойствие и увиснал във водата, той се зае да диша ритмично и контролирано, за да проясни мислите си и да се концентрира върху предстоящата задача, а дихателният му апарат "JIAP-V Дрегер" със затворен контур не изпускаше дори мехурче. Цифровата камера работеше безупречно – снимаше разположението на подводните охранителни камери на платформата, които той и екипът му внимаваха да избягват. Мур, Кармайкъл и останалите тюлени в два четиричленни екипа бяха дошли до южната платформа на терминала със специализирани съдове за транспорт на тюлени, модел 8, модификация 1, или малки управляеми подводници. Платформата приличаше на батут, окачен високо над водата върху дузини крака като на рак. Върху надстройката имаше антени и широки спътникови чинии, както и геодезичен купол и вишки за наблюдатели. По парапетите от четирите страни на кулата имаше пазачи. "Безславна работа. Отиваме да снимаме нефтена платформа на иракчаните. Майчице!" Наистина изпълняваха проста операция със заснемане, която след няколко минути щеше да приключи и екипите щяха да закусят с няколко бири. Мур правеше подводните снимки, а в същото време останалите трима души от неговата група снимаха всичко разположено близо до повърхността или отгоре, и отбелязваха местата и курса на иракските патрулни катери и оръдейните платформи по съоръжението. До платформата сега имаше четири танкера, които чакаха да ги напълнят с нефт. От инструктажа Мур знаеше, че осемдесет процента от брутния вътрешен продукт на Ирак преминава през този терминал – около 1,5 милиона барела дневно, което, разбира се, означаваше, че Басра е жизненоважно пристанище за икономиката на страната, а това налагаше необичайното присъствие там, съобщено по радиостанцията и от Кармайкъл: – Екип две, тук Мейко две, слушай. Редовният гарнизон го няма. На вишките са хора на революционната гвардия. Докарали са големите пушки и са въоръжени за лов на мечка. – Ясно – отвърна Мур. – Всички да търсят признаци. – Действаме, Мейко едно – отвърна Кармайкъл. Мур току-що беше заповядал на екипа на Кармайкъл и на собствения си екип да търсят признаци за подводни или надводни взривни заряди, поставени по периферията на платформата над повърхността. Иракчаните щяха по-скоро да унищожат собствения си нефтен терминал, отколкото да го предадат в чужди ръце, и Мур знаеше, че ще използват пластичен експлозив С-4, но не беше сигурен, че имат достатъчно мозък да го поставят така, че да се взриви в посока навътре, а и едва ли знаеха за разширяващите се продукти като "Декспан", с които могат само да спукат опорите на платформата по много по-безопасен и контролиран начин. Ако под повърхността има заряди с експлозив С-4, значи съществува голяма вероятност да натиснат бутона и не само да взривят конструкцията, но и да убият тюлените във водата, защото тези експлозиви щяха да се взривят в посока навън. – Екип две, тук Мейко едно. Има признаци отгоре! Повтарям! Признаци – заряди зад парапета от южната и източната страна... Само дето в ухото му в този миг прозвуча не гласът на Кармайкъл, а на Тауърс: – Микробусът спира отвън! Мур, ясно ли е? Микробусът е тук! Отводнителна тръба близо до Моста на двете Америки Хуарес, Мексико Наши дни Мур все още лежеше по гръб, загледан в тавана. Сепна се при вика на Тауърс, който го върна рязко в реалността. Седна и се изтърколи надясно точно когато в очите му блесна лъчът на фенерче, а в стената зад него отскочи куршум и във врата му, там, където маската не го покриваше, удариха късчета бетон. Той вдигна монокуляра, видя втория пазач, клекна на около три метра встрани от кръглия отвор в стената и без да се колебае, отвърна на стрелбата, като при четвъртия куршум се чу слаб вик някъде отпред и по пода заигра светлината на фенерче. Проверката в монокуляра показа, че вторият пазач лежи по корем, а от устата му тече кръв. Като изруга, Мур се завъртя обратно и се втурна към входа. Хвана тялото на първия пазач и го замъкна настрани колкото може по-бързо, после задъхан отиде до втория пазач. Огледа се. Лошо. Тръбата продължаваше още тридесет метра и завършваше с плътна каменна стена. Дори и да отвлече двамата чак до края, всеки можеше да ги види на светлината на фенерче. Всяка добра засада винаги включва план за скриване на телата на убитите и затова Мур реши, че планът му не е от най-добрите. Изтича обратно към решетката и чу гласове отвън. Онези бяха вкарали микробуса в канавката и той стоеше пред решетката. Оказа се, че новодошлите са още по-големи гении от двамата преследвачи при хотела на Коралес. Или се чувстваха в достатъчно голяма безопасност, за да постъпват така смело. В края на краищата кой можеше да ги спре? Местната полиция ли? Федералната? Това, че онези действат така смело, го притесни, но Мур реши, че са идиоти, за да се успокои и макар и не съвсем добър, планът му щеше да помогне да смачка тези глупаци. Изкачи се покрай решетката и насочи пистолета си към групата. Преброи шест млади жени, азиатки, както каза и Тауърс, и четири момчета на шестнадесет или седемнадесет години, всяко от които носеше тежка раница, вероятно натъпкана с блокчета марихуана и кокаин. Двама мъже на около двадесет и пет или тридесет години с якета с надпис "Ню Йорк Янкис" носеха автомати АК-47 на рамо и държаха пистолети, насочени към групата. Разбира се, те бяха sicarios, с гъсти вежди, е пиърсинг на много места и с намръщени сипаничави лица. Използваха възможно най-кльощавите момчета да преминават през тесния тунел, бутайки пред себе си раниците с дрога. Не можеха да носят раниците и да преминат, а и сега с намесата на Мур нямаше да се налага да се мъчат. Той беше чел задруги тунели с малки вагонетки на релси (като в рудник), които теглеха с въжета и не се налагаше през тях да преминават мулета. – Кой си ти бе, да ти го начукам? – запита по-високият от двамата sicario. – Фен на "Ред Сокс" от Бостън – отговори Мур и застреля мъжа в лицето. Направи го без чувство за вина или колебание, а просто реагира. Ако чувстваше нещо, то беше пълно отвращение от тези боклуци, паднали чак до това ниво. Да помагаш на организация, която заробва други човешки същества, означаваше да си запазиш специално място в най-дълбоката дупка на ада. По-високият боклук със сигурност вече беше отключил вратата за там и вдишваше горещия въздух от огъня. Жените се разпищяха, момчетата се втурнаха да тичат към микробуса, а в този момент Мур насочи пистолета към втория, за когото пазеха стая до тази на приятеля му. Онзи вдигна автомата. Мур натисна спусъка. Онзи натисна половин секунда след него. Но Мур вече отскачаше назад, докато мъжът се завъртя и падна в канавката до микробуса. Куршумът беше го улучил в главата. Тауърс, който очевидно наблюдаваше всичко от другата страна на канавката, заговори бързо по радиостанцията: – Накарай жените да минат през тунела. Не можем да им помогнем, ако не са от нашата страна. Аз ще дойда и ще се погрижа за телата. – Добре – измърмори Мур. – Товарете раниците в микробуса – заповяда той на момчетата. – Веднага! След това се върнете тук! Аз съм от добрите. Ще ви пратя през тунела. Да тръгваме! Момчетата се засуетиха около микробуса, а Мур се зае да събира оръжието на двамата убити, за да не реши някой от пленниците му да стори същото. Момичетата се скупчиха при решетката и започнаха да се спускат в тръбата. Всички носеха еднакви евтини бели маратонки, каквито имаше по супермаркетите и които вероятно им бяха дали двамата пазачи. След като раниците се върнаха в микробуса, Мур викна на момчетата да тръгват след момичетата, а той нарами двата тежки автомата и помъкна пистолетите. Когато всички влязоха, Мур взе фенерчето на единия пазач и светна в дупката. Огледа групата и каза: – Америка. Момичетата, някои от които плачеха, поклатиха глави уплашено, но най-високата и може би най-възрастната тръгна към тунела. Викна на останалите момичета нещо на китайски, забързано като изстрелите на картечница. Останалите, заразени от смелостта ѝ и подтикнати от думите ѝ, също тръгнаха и една след друга влязоха в тясната дупка. – Като стигнете от другата страна, ще ви помогнат. Не искам да работите повече за картелите – каза Мур на момчетата. – Каквото и да ви казват. Каквото и да правят. Не работете за тях. Ясно ли е? – Ясно, сеньор – отговори едно от тях. – Ясно. След минутка всички се намираха в тунела, а Мур се обади по телефона на Ансара. – Отиват към теб, брат. Твои са. – Ясно. Ще ги заловим тихо, за да не се върнат. Момичетата щяха да се върнат в Китай, освен ако някоя хуманитарна група не се намеси. Момчетата несъмнено щяха да минат проверка и ако нямаха присъди, също щяха да бъдат депортирани в Мексико, и точно затова Мур ги помоли да не работят за картелите. Но повечето от тях нямаше да го послушат, особено онези, които разбираха целия процес. Те щяха отново да рискуват. След това Мур позвъни на Луис Торес. – Имам подарък за рождения ден на шефа ти. – Колко? – Много приятен товар. Но Торес, Зунига и другите от картела "Синалоа" не знаеха, че Мур и Тауърс щяха да сложат GPS чипове в дрогата, за да я конфискуват веднага, след като премине през границата. Естествено, шефовете му никога не биха го накарали да позволи дрогата да премине през границата, без да намерят начин да я заловят. Обаче Мур знаеше със сигурност, че Зунига и приятелите му щяха да огледат внимателно всяка опаковка и можеше да забележат отворите за инжектиране на чиповете, колкото и малки да са. Мур и Тауърс трябваше внимателно да преценят в кой шев в херметизиращата лента да направят дупка. – Добре, трябва да тръгваме – каза Тауърс. Телефонът на Мур звънна отново – търсеше го Ансара. – Първите няколко момичета пристигнаха. Прибрахме ги без проблеми. Отлична работа, шефе. Един на нула за екипа. – Слушай – отвърна Мур уморено, – сега започваме. Чака ни много дълга нощ. – Е, кога в нашия бизнес е имало къси нощи? – запита в отговор Ансара. Мур се усмихна и тръгна към микробуса. "Сомоса Дизайне Интернешънъл" Богота, Колумбия Преди да тръгне от Богота, Хорхе Рохас беше уговорил среща с приятеля си Фелипе Сомоса, който му се обади да каже, че му е приготвил специален подарък. В десет сутринта Рохас и старият му приятел от колежа Джеф Кембъл, сключил доходна сделка за мобилни телефони с колумбийското правителство, пристигнаха пред дългия двуетажен магазин със склад. Посрещна ги Люсил – тъмнокоса петдесетгодишна жена, която работеше като секретарка на Сомоса от десет години и както всичките му служители беше дотолкова лоялна, че се занимаваше с химическото му чистене, смяната на маслото в колите му, а дори и графика за присъствие на футболните мачове в колежа на тримата му синове. Жената отведе Рохас и Кембъл през магазина и шивашкото отделение, където дузини жени на възраст от осемнадесет до тридесет и осем години със сини престилки седяха прилежно зад шевни машини, за да произвеждат дрехи за студено, топло и мокро време, както и официално и ежедневно облекло за жени и мъже. Само че дрехите не бяха съвсем "нормални". Сомоса се славеше като "бронирания Армани" и бронираните му дрехи се ползваха по целия свят. Бизнесът му процъфтяваше след единадесети септември, когато той беше насочил вниманието си към частните охранителни фирми. Продаваше дрехи на дипломати, посланици, принцове и президенти от над четиридесет страни и вече го търсеха отделни клиенти и над двеста охранителни фирми, както и полицейските служби от целия американски континент. Той се отличаваше от другите производители на бронирани дрехи с вниманието си към комфорта и модата. Не произвеждаше грозни бронирани жилетки като на военните – дрехите му варираха от бронирани костюми до рокли, а дори и чорапи и вратовръзки. Дори притежаваше бутик в град Мексико на същата улица, където се помещаваха марки като "Хуго Бос", "Ферари", БМВ и "Калвин Клайн". Планираше да отвори магазин и на улица "Родео Драйв" в Бевърли Хилс, Калифорния, за да снабдява знаменитостите и техните телохранители с най-стилното и въпреки това "безопасно" облекло на света. Самите устойчиви на куршумите панели се криеха внимателно в дрехите. Всяка плочка представляваше група полимерни листа. Според желаното тегло на дрехата и наличните материали се използваха кевлар, "Спектра Шийлд" или туарон (почти като кевлара). Пластовете кевлар се зашиваха с кевларен конец, а плочките от "Спектра Шийлд" се покриваха и слепваха със смоли като ,Дратон", преди да се запечатат в полиетилен. – Слушай, Джеф – прошепна Рохас, докато наближаваха кабинета на Сомоса в задната страна на магазина, – той ще се позабавлява с нас и не трябва да се дърпаш. – Какво искаш да кажеш? – Да не го обиждаш. Прави каквото ти каже. Разбра ли? – Ти си шефът, Хорхе. Кембъл нямаше представа какво го чакаше и Рохас вътрешно се смееше. Сомоса ги очакваше на вратата. Ненавършилият петдесет години мъж с прошарена черна коса се оказа едър, висок към два метра и широкоплещест, а коремът му издаваше неговата страст към сладкото. Всъщност на широкото махагоново бюро в кабинета му стояха подредени четири стъклени буркана с бонбони. На стената зад бюрото бе окачен голям плакет, който контрастираше рязко с мебелите. Върху плакета беше знакът на фирмата – две скръстени саби зад черен щит, върху който се виждаше сребърен куршум – намек за средновековна броня и съвременни технологии. Сомоса тръгна бавно напред, обут в тесни дънки и риза с дълги ръкави, която осигуряваше известна защита срещу снайперисти. Винаги носеше дрехи собствено производство. И нищо друго... – Buenos dias, Фелипе – викна Рохас и прегърна мъжа. – Това е приятелят ми Джеф Кембъл. – Hola, Джеф. Приятно ми е да се запознаем. Джеф се ръкува със Сомоса. – Чест е да се запозная с известния брониран шивач. – Известен? Не – отвърна Сомоса. – Зает? Да, да! Влезте, господа. Влезте. Рохас и Кембъл потънаха в кожените фотьойли срещу бюрото на шивача, който излезе за секунда и извика на Люсил да донесе подаръка. На стената отляво на гостите висяха дузини снимки на Сомоса с филмови звезди и политици, които носеха негови дрехи. Рохас посочи към тях и Кембъл зяпна. – Доста добре работи явно. Гледай с какви филмови звезди се е снимал. Рохас кимна. – Ще ти покажа склада, преди да си тръгнем. Този бизнес е доста сериозен. Аз се гордея със Сомоса. Помня, когато започваше. – Е, светът е опасно нещо. – Да, на него оставяме децата си – въздъхна дълбоко Рохас, след което извърна глава към Сомоса, който влезе в стаята с черно кожено сако под ръка. – За теб, Хорхе! Рохас стана и взе сакото. – Шегуваш ли се? Това не е бронирано. Той прокара пръсти по материала и по скритите под него гъвкави плочи. – Много лек и тънък ми се струва. – Нали? – съгласи се Сомоса. – Това е най-новото от нас и искам да ти го подаря. Твой размер е, разбира се. – Благодаря ти. – Съвсем скоро го показахме на нашето годишно модно изложение в Ню Йорк. – Нима има модно изложение в Ню Йорк за бронирани дрехи? – запита Кембъл. – Много е популярно – отвърна шивачът. Хорхе погледна Кембъл, после застана с лице към Сомоса и намигна. – Сигурен ли си, че може да спре куршум? Сомоса бръкна в едно чекмедже, откъдето извади револвер 45-и калибър и го остави на бюрото. – А – викна Кембъл. – Какво става? – Трябва да го пробваме – отвърна шивачът с широко отворени очи. – Джеф, искам да знаеш, че всичките ми служители преминават теста. Не може да работиш тук, ако не желаеш да облечеш продукта и да посрещнеш куршум. Трябва да знаеш какво е усещането и да вярваш в продукта и в работата си. Затова контролът на качеството при мен е толкова добър: аз стрелям по всичките си служители. Сомоса каза това толкова спокойно, че Рохас се засмя и подаде сакото на Кембъл. – Облечи го. – Сериозно ли говориш? – Няма проблем – подкани го и шивачът. – Моля... Кембъл зяпна учуден и сконфузен, защото не искаше да обиди Сомоса, а и беше предупреден, че трябва да прави, каквото поиска домакинът. Рохас, който познаваше отдавна приятеля си и знаеше, че не се бои да рискува, се изненада от отговора на Кембъл: – Съжалявам, аз просто не очаквах такова нещо. – Люсил? – извика Сомоса. Жената се показа на вратата след няколко секунди. – Аз стрелях ли по теб? – запита шивачът. – Да, сеньор. Два пъти. Сомоса се обърна към Кембъл. – Виждате ли? Дамата е стреляна. А вие се боите? – Добре – отвърна Кембъл, като стана бавно и взе дрехата от Рохас. – Не вярвам, че го казвам, но можете да стреляте по мен. – Отлично! – викна Сомоса, завъртя се рязко на стола си и бръкна в едно шкафче, откъдето измъкна чифт антифони. След като Кембъл облече дрехата, Сомоса внимателно я закопча и сложи една кръгла лепенка от лявата страна близо до коремната област. – Това ли е мишената? – запита Кембъл. – Да, използвам ги, защото не стрелям добре – отвърна Сомоса сериозно. Рохас отново се засмя. – Смей се – каза му Кембъл. – Нали не стрелят по теб! – Той постоянно посреща куршумите – намеси се Сомоса. – Хорхе? Колко пъти съм стрелял по теб? – Пет, мисля. – Виж ти, пет пъти – продължи Сомоса. – Е, значи ще изтърпиш един куршум. Кембъл кимна. – Ръцете ми треперят. Гледайте. Вдигна ръце, които трепереха неконтролируемо. – Няма нищо. Всичко ще е наред – успокои го Сомоса, като сложи антифони на главата му. Рохас също си сложи антифони, както и Сомоса, който извади един патрон от чекмеджето и зареди револвера. Премести Кембъл встрани от бюрото и насочи оръжието към гърдите му. – От толкова близо? Вие луд ли сте? – запита Кембъл. – Добре де, ето как ще стане. Поеми си дълбоко дъх и задръж. Преброй до три и аз ще стрелям. Повтарям – едно, две, три, БАМ! Ясно ли е? Сомоса говореше на висок глас, за да се чуват през анти-фоните. Кембъл преглътна и погледна Рохас с молещи очи. – Погледни ме – каза Сомоса. – Поеми си дъх. Готов ли си? Едно, две... БУМ! Сомоса стреля по-рано, както винаги постъпваше с новите хора, защото те се напрягаха прекалено в момента, когато очакваха да чуят гърмежа. Стреляше рано, докато човекът отсреща все още беше поотпуснат. Кембъл се преви малко, след което смъкна антифоните от ушите, както сториха и другите. – А – изохка той. – Вие ме излъгахте! Но няма нищо. Нищо не усетих. Е, имаше лек натиск. Сомоса откопча сакото и издърпа ризата на Кембъл, за да му докаже, че не е ранен. След това бръкна в дрехата и измъкна сплесканото парче олово. – Заповядайте. Сувенир! Кембъл взе парчето олово и се усмихна. – Удивително. След което закри с ръка устата си, изтича до кошчето и едва се овладя да не повърне. Сомоса отметна глава назад и се смя до болка. По-късно Рохас остана да говори с домакина насаме, докато Люсил разхождаше Кембъл из фабриката. Рохас сподели какво мисли за сина си, който израстваше прекалено бързо и щеше да се включи в неговия бизнес. – Синовете ни много си приличат – каза той. – Привилегировани са. Но как да ги запазим... нормални? – Това е трудно постижимо в този откачен свят. Искаме да ги защитим, но можем само да ги учим да избират правилно. Искам синовете ми да носят бронирани костюми. Да, мога да ги пазя от куршуми, но не и от лайната, с които ще ги засипе животът. Рохас кимна. – Умен човек си, приятелю. – И хубав! Двамата се разсмяха. След това Рохас стана сериозен. – Виж, Балестерос отново има проблеми и искам да се погрижиш за него и хората му. Прати ми сметката. Недей да икономисваш. – Разбира се. Удоволствие е да работим както винаги. И искам да взема мерките на твоя приятел, сеньор Кембъл. Ще му направим сако като твоето, защото е свестен. – Сигурен съм, че ще се зарадва. – Още нещо, Хорхе. Този път Сомоса стана сериозен и заговори с известна напрегнатост. – Отдавна мисля. И двамата сме в период от живота си, когато вече не ни е нужно да сме свързани със занаята. Бизнесът ми сега е законен и процъфтява. Разбира се, ще помогна на приятеля ни Балестерос, но за мен това трябва да е последно, последната връзка. Много съм разтревожен. Онази каша в Пуерто Рико разтревожи всички ни. Искам да разбереш, че все още работя за теб, но трябва да прекъсна връзките си тук и откровено казано, Хорхе, мисля, че и ти трябва да се оттеглиш. Дай го на друг. Време е. Както каза, момчетата ни се променят. И ти трябва да се промениш. Рохас се замисли за момент. Разбира се, Сомоса му говореше като добър приятел и в думите му имаше смисъл, но се дължаха на страха, който виждаше в неговите очи. – Приятелю, не трябва да се страхуваш от никого. Хората ще опитват да те плашат, но никой не е по-добър от останалите. В този живот трябва да си боец. – Да, Хорхе. Да. Но човек трябва да е достатъчно разумен, като избира битките. Вече не сме млади. Нека момчетата се бият, а не ние. Твърде много имаме да губим. Рохас се изправи. – Ще помисля. Ти си добър приятел и разбирам какво ми казваш. 22. ПАДАНЕТО Къщата на Зунига Хуарес, Мексико Около единадесет часа на следващата сутрин Мур, Зунига и други шест души от картела се събраха в гаража, който можеше да побере четири коли, и оставиха вратите полуотворени. Мур достави дрогата от предишната вечер и изчака хората на Зунига да огледат опаковките, в които не откриха нищо подозрително и най-вече малките дупки, през които двамата с Тауърс бяха инжектирали чиповете. Картелът "Синалоа" беше силен, но съвсем не така технологично напреднал както "Хуарес", които според Мур щяха да прегледат пакетите с рентген и може би щяха да открият следящите устройства. Както Мур очакваше, Зунига остана много доволен от "подаръка" и определено вече имаше планове да го изпрати по предназначение още тази вечер. Кимна към пакетите и се обърна към Мур. – Изглежда, че вашите врагове са и мои врагове. – Когато един картел стане твърде силен, той става всеобщ враг. – Съгласен съм. – Добре. Бих искал да продължа да помагам. Дайте ми няколко от хората си. Ще отвлечем сина на Рохас. Както ви казах, сега сме заедно – обясни Мур. – Господин Хауърд, сигурно откачам, за да ви вярвам вече. Май ще се съглася. – Ще ни трябва почти цял ден, докато стигнем с някой от вашите самолети, затова не е ли добре да тръгнем веднага? – Може би не съм решил още. При тези думи Мур се ядоса, а не трябваше, но не беше спал достатъчно. Повиши тон, почти извика: – Сеньор Зунига, какво повече ви трябва? Сто и петдесет хиляди в брой, огромна пратка дрога, която откраднахме от Рохас? Какво още? Шефовете ми са нетърпеливи. Торес, който стоеше наблизо, приближи и също заговори на висок глас: – Не говори така на сеньор Зунига! Ще ти откъсна главата! Мур го изгледа, след това се обърна към Зунига. – Уморих се да си играя. Направих добро предложение. Нека довършим нещата. Зунига огледа Мур за последен път, след което протегна ръка. – Искам да убиете Рохас. *** Два часа по-късно Мур, Торес и Фицпатрик, заедно с двамата пилоти, летяха с двумоторния "Пайпър РА-31 Навахо" на югоизток към Сан Кристобал де лас Касас. Времето беше ясно, гледката – впечатляваща, а компанията им в неприятно настроение, защото Торес повърна два пъти в малкия бял плик. Чакаше ги дълъг ден след дълга нощ и Мур погледна към Фицпатрик, който се мръщеше при мисълта, че на Торес му прилошава в самолет. Едрият мъж имаше голям, но очевидно нежен стомах и Фицпатрик се беше пошегувал с него, че няма да могат да излетят заради "допълнителния товар". Торес си отмъсти по жесток начин – с отвратителна смрад от торбичката в краката си. Мур затвори очи, за да поспи час-два под въздействието на монотонния шум на витлата... Светлините на платформата угаснаха и изведнъж Кармайкъл викна: – Забелязаха ни! Мур потрепери и се изправи в седалката си. Торес го погледна. – Лош сън ли? – Да. Ти участваше в него. Дебелият мъж понечи да каже нещо, но веднага прикри с длан устата си. Строителна площадка на презграничен тунел Мексикали, Мексико Гимназистът Рубен Евърсън смяташе отначало, че прекарването на наркотици през границата е доста страшно нещо. Но след като му бяха показали колко пари може да изкара и след като направи няколко преминавания, свикна и вече прекарваше огромни пратки напълно спокоен. Действаше разумно и не допускаше грешките, заради които някои от останалите мулета губеха свободата си. Винаги успяваше да заблуди граничарите и никога не носеше статуетки или картички на светците, на които глупаците се молеха за безопасно преминаване. Някои предпочитаха санта Муерте и дори ѝ строяха светилища. Глупаво му се струваше да правиш от подобното на скелет изображение на девата от Гваделупа нещо като разпятие, след като тя приличаше на олицетворение на злото. Следваше свети Юда, светецът на изгубените каузи, а един глупак дори беше опитал да пренесе петнадесет килограма дрога в негова статуя, като я прекара през границата пеша. Истинско магаре. По-малко известен беше светецът Рамон Нонато. Според легендата устата му била затворена, за да не може светецът да привлича последователи. Гангстерите харесваха идеята и му се молеха да прави така, че другите да мълчат за престъпленията им. Някои колеги на Рубен разчитаха доста на други талисмани: сантиментални бижута, часовници, медальони, заешки крака и други подобни, както и афиши от филма "Белязания". Талисманът, на който Рубен се смя от сърце, се оказа жълтото птиче Туити от рисуваните филми. Отначало не разбираше защо тази птичка е така популярна сред толкова много мулета и трафиканти, но после осъзна, че котаракът Силвестър никога не я хваща и затова гангстерите я считаха за техен герой. Смешното се състоеше и в това, че наричаха себе си "мулета", а за талисман имаха птица. Но сега никаква магия или религия не можеше да спаси Рубен. ФБР знаеха за него, запозна се с момчето с отряза-ните пръсти на краката и вече трябваше да работи за правителството, ако искаше да избегне затвора. Нямаше повече да изкарва лесни пари за колежа. Агент Ансара много ясно му даде да разбере това. Инжектираха му проследяващ чип и направиха от телефона му устройство за подслушване. Превърнаха го в куче с каишка. По-рано през деня му се бяха обадили от картела с нареждане да отиде в Мексикали, където товареха за него една кола, и докато стоеше в склада, един очилат мъж на средна възраст с прах по косата се беше приближил до него с думите: – Ти ли си новият? – Май да. Но не съм нов. Просто не съм работил тук досега. Обикновено от друго място нося. Вие какво правите тук? Нов тунел? – Това не е твоя работа, млади човече. Рубен навря ръце в джобовете си. – Добре де. – На колко години си? – Какво те интересува? – Още си в гимназията, нали? – Ти новият ми шеф ли си? – Това не е важно. Рубен се намръщи. – Защо се интересуваш толкова? – Как си с оценките? Момчето изсумтя. – Сериозно ли говориш? – Отговори. – Добри са. Предимно шестици и петици. – Тогава спри това. Стига ти. Иначе ще умреш или ще те хванат и край с живота ти. Разбираш ли ме? Очите на Рубен го засърбяха. "Много добре те разбирам, старче. Но е твърде късно за мен, мамицата му" – помисли той. – Ще уча в колеж и така ще си платя образованието. Събера ли достатъчно пари, се отказвам. – Всички казват същото. Трябват ми пари за това или за онова, но следващата седмица спирам. – Сега искам да тръгвам и да приключа с това. – Как се казваш? – Рубен. Мъжът подаде ръка и Рубен я пое колебливо. – Аз съм Педро Ромеро. Надявам се повече да не те виждам тук. Ясно ли е? – Иска ми се да ти помогна, но ще ме виждаш. Просто положението е такова. – Помисли над думите ми. Рубен сви рамене и се обърна към единия от товарачите, който приближи и каза: – Готов си. – Помисли си – подкани го Ромеро с тон, досущ като на баща му. "Много ми се иска, старче. Много." Прекара колата през границата и я предаде на хората на Ансара без инциденти. Те го оставиха в един офис за коли под наем и му дадоха пари за маршрута кола от летището. Пред дома му чакате паркиран черен джип и след като колата замина, момчето се качи на задната седалка на джипа. Зад волана седеше агент Ансара. – Добра работа свърши днес, Рубен. – Да бе. – Старецът се оказа прав, нали? – Да, така е. Трябваше да се откажа, преди да ме хванете, но сега ми го начукахте. – Не, добре се справи. Успях да направя добри снимки и гласов запис на този човек. Сега ще видим кой е и ще разберем какво става в този склад. Рубен затвори очи. Плачеше му се. Вече не можеше да спи. Сънуваше, че идват посред нощ, облечени като скелета, и че му измъкват сърцето с ножове. Виждаше родителите си на погребението – докато чакаха, няколко убийци притичваха и стреляха по хората с автомати, а простреляните в главите му родители падаха с лице към небето и шептяха: – Ти беше толкова добър. Какво ти стана? Полицейски участък в Делисиас Хуарес, Мексико Като агент на ЦРУ Глория Вега беше работила в над двадесет и шест страни по мисии с различна продължителност – от осем часа до шестнадесет месеца. Виждала беше достатъчно кръв и корупция и имаше готовност за още, когато се присъедини към оперативната група ,Хуарес", защото знаеше, че отива в град, известен като световната столица на убийствата. Но не очакваше кръвопролития между полицаи. Крясъците достигаха до нея вече пет минути и всички бяха изтичали за бронежилетките и оръжието си. Надянал маска, за да не бъде разпознат, Алберто Гомес застана до нея. В двата края на улицата се виждаха коли на федералната полиция и според Вега тук имаше най-малко двеста души с черни униформи и маски, които крещяха: – Изведете свинята! После, преди Вега, Гомес или друг да успее да ги спре, половин дузина полицаи изтичаха в сградата, а тълпата ревна отново: – Лопес, Лопес, Лопес! Добре знаеше името и кръвта ѝ се смрази. Лопес беше колега на Гомес и имаше почти също толкова стаж в полицията. От проучванията си тя беше установила, че Лопес е чист и че сега тук на негово място трябваше да се намира Алберто Гомес. От друга страна, телефоните на Гомес се подслушваха, преследваха го двама от групата, които Тауърс остави на нейно разположение, и тя имаше достатъчно сведения, за да предаде Гомес на федералната полиция за корупция и неоспорими връзки с картела "Хуарес". Тауърс обаче нямаше готовност за това, защото арестуването на продажното ченге щеше да послужи като предупреждение за картела. Трябваше всички плочки на доминото да паднат едновременно. И така, ситуацията се беше извъртяла, преди Вега да успее да реагира. Обърна се към входната врата, през която шестима души теглеха Лопес, като единият дърпаше възрастния мъж за посивялата коса. След като тълпата видя чисто избръснатото му лице, се разкрещя още повече и някои извикаха: – Убийте свинята! Полицаите наобиколиха Лопес и го заудряха. – Това е урок за него, преди да го арестуват – извика Гомес в ухото ѝ. – Получава пари от картелите и им дава информация. Заради него умират деца. И сега трябва да си плати. Вега искаше да отвърне с думите "шибан лицемер". – Не може така. Не може да го бият! Групата започна да скандира: – Лопес е дяволът и трябва да падне! Лопес е дяволът... Скандирането продължи и Вега потръпна, когато един полицай с бицепси колкото бедрата ѝ удари Лопес по бузата. Достатъчно. Глория Вега, бивш служител на армейското разузнаване и оператор от ЦРУ, понастоящем внедрена в мексиканската федерална полиция, видя достатъчно. Вдигна пистолета си във въздуха и изстреля един залп, като смълча тълпата. Преди да разбере какво става, една ръка я стисна за врата, други ръце измъкнаха пистолета ѝ и някакви хора я задърпаха обратно към полицейската сграда. Тя се разпищя и опита да се освободи, но не успя. Вкараха я вътре и незабавно я пуснаха, а Гомес застана пред нея и свали маската си. – Какво правиш, по дяволите? – Това не е правилно. Какви доказателства имат? Не може да бият така един стар човек! – Той се е сдушил с боклуците. Значи и той е боклук! Жената прехапа език. О, господи, как силно го прехапа само. – Казах ти, че ще те пазя жива – добави Гомес. – Но много ме затрудняваш, като правиш подобни неща! Сега слушай. Лопес не е единствен. И други са мръсни. Днес ще почистим тук и ти ще помогнеш или ще те заключа в ареста, за да си в безопасност. Тя свали маската си, а виковете отвън се засилиха още. – Заключи ме. Не мога да гледам това. Вега разтърка очите си и от безсилие ѝ се стори, че ще повърне. Още колко можеше да издържи? Колко трябваше дат чака, преди да щракне белезниците на Гомес и да приключи? Той беше пословичният вълк в овча кожа, който трябваше да глътне един куршум. Представи си как го застрелва точно тук, за да отреже тази нишка в корупцията, но знаеше, че мрежата е толкова сложна, че това нямаше да промени нищо. Абсолютно нищо. Почувства се много зле. – Глория, ела с мен – нареди Гомес. Тя го последва в малкия му кабинет, той затвори вратата, за да не го чуват останалите инспектори и полицаи, и каза: – Знам какво ти е. – Наистина ли? – И аз съм бил млад. Исках да спася света, но изкушенията около нас са твърде много. – Да бе! Малко ни плащат. Затова не можем да направим нещо. Шантава игра, и всички тук си губим времето. Губим го. Какво можем да направим? – Каквото трябва – каза той. – Винаги. Това иска Бог. – Бог? – Да. Всеки ден се моля на Бога да спаси страната ни и да пази федералната ни полиция. И той ще го направи. Трябва да имаме вяра. – Не може да няма по-добър начин. Аз трябва да изкарвам повече пари. И трябва да работя с хора, на които имам доверие. Ти можеш ли да ми помогнеш? Гомес присви очи. – Имай ми доверие... Ресторант и бар "Монтана" Хуарес, Мексико Джони Санчес беше паркирал колата на авенида "Ейбрахам Линкълн", на пет минути път от моста "Кордоба", за да заведе приятелката си Хуанита в любимия си ресторант в град Хуарес. В обзаведения в югозападен стил двуетажен ресторант изобилстваше дървото. Приятелката му не пропусна да отбележи белите ленени покривки и ароматизираните свещи, а Джони се погрижи да осигури маса до газовата камина. Джони, който се беше сприятелил с el capitàn de meseros (оберкелнера), младеж на име Били, даваше щедри бакшиши на сервитьорите. В замяна Били му уреждаше добри напитки и големи порции храна. Джони поиска обичайното – пържола по нюйоркски, а неотдавна изрусилата се и вкарала доста силикон в гърдите си Хуанита поръча салата тако. Докато чакаха храната, жената нервно подръпна презрамката на роклята си и запита: – Какво има? – Какво искаш да кажеш? – Не си тук. На друго място си. Хуанита вдигна брадичка и се взря през прозореца към моста над реката. – Извинявай. Не можеше да ѝ каже, че кръщелникът на майка му е sicario и че самият той сега работи за ЦРУ. Това щеше да им развали вечерята. Жената се намръщи и изведнъж каза: – Мисля, че трябва да напуснем Мексико. – Защо? – Защото тук вече не ми харесва. – Но ти едва пристигна. – Знам... Дойдох за теб. Винаги всичко е заради теб и писането. А аз? – Ти каза, че ще танцуваш. – Искаш да показвам тялото си на други мъже ли? – Ами достатъчно си платила за него. – Това не е никакъв довод. – Не, но ако те прави щастлива... Хуанита се наведе напред и го стисна за ръката. – Не разбираш ли? Искам да кажеш "не". Искам да си ревнив. Какво ти става? – Не мога да мисля правилно вече. И си права. Трябва да напуснем Мексико – каза той с разтреперан глас. – Но не можем. – Защо? – Сеньор Санчес? Джони се извърна към двама мъже със скъпи копринени ризи и панталони. И двамата бяха около двадесет и пет годишни, високи към метър и седемдесет, и ако трябваше да познае, Джони би казал, че са от Колумбия или Гватемала. – Вие кои сте? – запита той. Единият понижи глас и изгледа Джони, без да мига. – Сеньор, трябва да дойдете с нас. Въпросът е на живот и смърт. Не говореше с мексикански акцент. Определено двамата бяха някъде от Южна Америка... – Зададох ви въпрос – повтори Джони. – Сеньор, моля ви, елате и никой няма да пострада. Нито вие, нито тя. Моля ви. – Джони, какво става, мамка му? – запита Хуанита, като извиси глас и изпъчи гърдите си, които привлякоха вниманието на двамата мъже. – За кого работите? – запита Джони, а пулсът му се ускори. Мъжът го изгледа. – Да вървим, сеньор. "О, не – помисли Джони. – Данте сигурно вече знае, че съм в ръцете на ЦРУ. Дошли са да ме убият." Пистолетът му се намираше в хотела. Погледна Хуанита, наведе се и я целуна страстно. Тя го отблъсна. – Какво става? – Хайде, скъпа. Трябва да идем с тях. Той стана разтреперан, а сервитьорът донесе пържолата. – Завийте ми я – каза му той. Двамата мъже кимнаха. Точно в този момент Джони грабна Хуанита за ръката и се спусна лудешки към вратата. Очакваше да чуе викове и може би изстрели, защото мъжете, които искаха да го отвлекат, можеше да решат да го убият. Двамата с Хуанита стигнаха на паркинга и когато той се обърна, видя, че никой не ги преследва. – Джони! – извика Хуанита. – Какво искат онези? Преди той да успее да си отвори устата, пред тях с рев изскочиха и спряха две коли. От тях изскочиха още шестима мъже, еднакво високи и на еднакви години. Джони вдигна ръце. Всичко свърши. "Извинявай, Данте." Хванаха Хуанита за гърлото и я навряха в едната кола, а него захвърлиха в другата. Главата му се блъсна в облегалката на задната седалка, когато шофьорът даде газ и гумите на колата изпищяха, а няколко минути след като напуснаха паркинга, той не издържа и припадна. *** Събуди се по-късно, с крака и ръце, вързани за някакъв кол, който се оказа част от крик за вдигане на леки коли. Намираше се в автосервиз сред коли в различни етапи от ремонта. През няколко прозореца от дясната му страна се процеждаше слаба светлина, а точно пред него се виждаха две железни врати. Двамата мъже от ресторанта стояха пред него, а малко по-слабият държеше видеокамера. Джони въздъхна. Отвлекли са го и го държат за откуп. Онзи щеше да направи запис. Коралес щеше да плати. Всичко щеше да се оправи. – Добре, добре – каза, след като въздъхна отново. – Ще кажа каквото искате. Къде е Хуанита? Къде е приятелката ми? Онзи с камерата отмести поглед от малкия екран, в който се взираше, и извика към отсрещния край на стаята. – Свършихте ли? – Да! – отговори един глас. Тогава Джони ги видя: още двама мъже с черни комбинезони като на автобояджиите, но без маски. По ръцете и бедрата на комбинезоните се виждаха тъмни петна. Един от мъжете носеше жълт електроинструмент с острие – трион. Преди години като журналист към местния вестник Джони беше присъствал на много катастрофи и познаваше инструментите, които се използваха за изваждане на хората от колите им. Мъжът с Триона натисна копчето и се приближи. Джони осъзна, че петната по комбинезоните са от... кръв. – Вижте, няма нужда от заплахи. Ще кажа каквото трябва. Мъжът с триона изсумтя, направи гримаса и се приближи. – Чакайте! – извика Джони. – Какво искате от мен? Моля ви! – Сеньор – отговори мъжът с камерата. – Ние просто искаме да умрете. 23. BUITRES JU STICIEROS Вили Каса Морада Сан Кристобал де лас Касас Чиапас, Мексико Мигел Рохас се събуди в 6:41 сутринта от болезнено желание. Претърколи се и пусна ръката си по бедрото на Соня. Тя се размърда и промърмори: – Ти все сутрин искаш. Снощи не ти ли стигна? – Природа – отговори той. – Не, ти си такъв. – Какво да правя? Всъщност твоя е вината. Не мога да спра да мисля за теб, знаеш... – Е, в живота има и други неща. – Знам, знам. – Добре. Разбирам какви са мъжете и нямам нищо против, но се тревожа, че ще спреш да ме уважаваш. – Никога. – Сега така казваш. Тя сложи ръка над главата си. – Понякога ми се иска... Мигел се намръщи. – Какво? – Искам всичко в живота ми да беше различно. – Не ти вярвам. – Ти може да си идеалният мъж за мен. Но нещата са комплицирани и просто се тревожа за нас двамата. Искаше ми се всичко да беше друго, преди да се бяхме срещнали. – Какво му беше на живота ти преди? Имаш страхотни родители, които те обичат много. И се справяш добре. – Не знам, просто казвам. – За пари ли става дума? Защото... – Не, изобщо не говоря за тях. Мигел запита напрегнато: – Какво тогава? Друг някой ли имаш у дома? Това е. Ти още обичаш някой друг. Соня се разсмя. – Не. Той внимателно я хвана за брадичката. – Обичаш ли ме? – Твърде много. – Какво значи това? Тя затвори очи. – Това означава, че понякога е болезнено. – А не трябва. Аз какво мога да направя? – Целуни ме. Той се подчини, а след това преминаха към други неща. Зачуди се дали Коралес и останалите в съседната стая ги чуват. Тя изохка леко, но двамата се постараха да пазят тишина. През първия ден в стария град не бяха правили почти нищо – стояха в къщата и се запознаваха с района. Мигел беше решил да иде на ново място и да живее като турист, а не да използва връзките на баща си и да прекара ваканцията си в някой стар и скучен замък. Намерил беше старомоден бутиков хотел на някакви европейци, в който апартаментът на първия етаж имаше кухня, маса за хранене, място за сядане и спалня с баня. По стените се виждаха стенописи и тъкани от времето на маите, а срещу леглото си имаха камина. В стаята липсваше климатик, но пък те не и искаха. От столовете на верандата можеха да наблюдават хората и пищно озеленения двор с хамак под дългите клони на сенчесто дърво. Няколко часа след пристигането си бяха видели младо момче и момиче да лежат в хамака и да се целуват страстно. На двамата със Соня това им стигаше, за да се върнат в спалнята си за бърз секс. Когато Мигел се изтърколи от Соня, първите петли започваха да известяват изгрева на слънцето. Младежът имаше чувството, че е във ферма, но врявата не го дразнеше. Намираха се в полуселските райони на Мексико. Той, Соня и красивият малък град. Мъжът от рецепцията им беше казал, че в хотела са отсядали много писатели, художници и археолози и че са прекарвали дните си в разглеждане на околностите или в излети до града на маите Паленке на тридесет минути с кола оттук, където древните храмове и дворци с широки стълби и частично разпадащи се стени привличаха хиляди туристи всяка година. Мигел беше идвал при тези руини само веднъж, като дете, и реши, че не е зле да ги види отново. Но най-напред щяха да идат на пазар, защото знаеше, че това ще ощастливи Соня. От по-шумните централни улици ги деляха само десетина минути ходене в посока надолу. Мигел стана и отиде до прозореца, загледа се към планините, които все още се криеха в дълги сенки и на хоризонта се виждаха само тъмните им очертания. В далечината тесните улици сякаш се виеха покрай хълмовете, с наредени в спретнати групи ярко оцветени къщи – зелени, морави, жълти, с червени керемиди. По-нататък, върху висока скала се извисяваше богато украсена катедрала в златисти цветове, както и няколко големи къщи, чиито портали от ковано желязо достигаха четири метра височина. Според Соня Сан Кристобал приличаше по-скоро на увеселителен парк, а не на истински град, заради ярките цветове и безупречната чистота. А според Мигел хората тук се гордееха изключително много със своето наследство от маите, което си личеше навсякъде из града – от архитектурата до храната и обзавеждането. Бащата на Мигел често казваше, че Сан Кристобал му напомня повече за Гватемала, отколкото за Мексико. – Кога започва карнавалът? – запита Соня, която седеше изправена в леглото. Мигел се усмихна. – Довечера. Но трябва първо да идем в градчето Сан Хуан Чамула. Искам да видиш църквата. А утре – развалините. На вратата се почука. Соня се намръщи, а Мигел пресече стаята и се облегна на вратата, преди да я отвори. – Кой е? – Аз съм, господине, Коралес. Всичко наред ли е? Мигел се извъртя с лице към Соня и за малко не избухна в смях. Тя също. – Да, Коралес, всичко е наред. Иди да спиш. Ще закусваме в осем. Благодаря. – Добре, господине. Само проверявам. Мигел изтича обратно в леглото и се хвърли в него, като едва не изхвърли Соня от другата страна. Тя се изкикоти, а той се извъртя към нея и я целуна продължително. *** От балкона на хотелската стая зад ъгъла Мур наблюдаваше как синът на Рохас целува приятелката си. Момчето беше отместило завесите и проснатите им на леглото голи тела се виждаха ясно. Мур свали бинокъла и се обърна към Фицпатрик и Торес. Дебелият мъж спеше дълбоко в леглото си. Фицпатрик пишеше настървено на лаптопа си имейл до Зунига. – Хубаво е да си млад – каза Мур и въздъхна при мисълта за загубените години. – Много са секси, а? – отвърна Фицпатрик. – Та как е охраната? Коралес и двамата му гъзолизци? Това ли е? – Други не виждам. Той ще стои близо до хлапетата и ще остави другите двама назад. Искам Коралес жив, и няма да спорим. Трябва ни жив. – Съгласен съм. След това Фицпатрик посочи с палец през рамо към Торес и прошепна: – А той? – Спокойно. Той ни е най-малкият проблем сега... Джиесемът на Мур завибрира – имаше съобщение от Глория Вега. "Открихме Санчес и приятелката му пред стриптийз клуба "Монарх". Заклани. Според Гомес това са хората от "Синалоа", защото там намерихме телата. Можеш ли да проучиш?" Мур отговори: "Заемам се." След това разказа всичко на Фицпатрик, който поклати глава: – Не е възможно. Щяхме да знаем. – Дай да се обадя на Зунига. Торес се размърда и ги изгледа. – Защо сте станали толкова рано бе, копелета? Мур се засмя. – Защото мисията ни, дебелак такъв, включва и друго, не само повръщане в торбичка. Торес направи гримаса. – Още ми е зле на стомаха. Но като се оправя, ще седна върху вас. – Хей – викна Фицпатрик, за да привлече вниманието на Торес, – трябва да действаме още днес. Нека се поотпуснат, нека свикнат и станат самодоволни, и тогава – бам. Затова е по-добре да започваме. – Точно така – обади се Мур. – Мисля да го направим в тяхната къща. Там средата е приятна, контролирана. Ще ги следим целия ден и когато се върнат, уморени и готови да спят, ще отвлечем Мигел и момичето, но първо трябва да се оправим с Коралес и неговите момчета. – Слушай ме, гринго – отвърна Торес. – Тук аз съм шефът. Но планът ми харесва. Обаче хванем ли ги, ще убием момичето пред него. Така ще знае, че сме сериозни. Мур погледна Фицпатрик, който каза: – Ще изкараме повече пари за двамата. И можем да преговаряме с Рохас да отвори тунелите. – Тук сме, за да убием Рохас и всички около него. Сеньор Зунига ми го каза ясно, а сега и аз ви го казвам... Фицпатрик го изгледа. – Не – каза Мур. – Момичето увеличава преимуществото ни. А какво ще правим с другите? Очистваме ли ги? Торес се изкашля. – Те трябва да заминат за Гуадалахара следобед. – Добре. Мур набра телефона на Зунига, но се свърза с гласовата поща. – Обадете ми се, сеньор. – Хайде да се оправяме и да се махаме – предложи Фицпатрик. – Онези може скоро да тръгнат. Коралес седеше на масата за закуска с Раул, Пабло, Мигел и Соня и не можеше да свали очите си от момичето. По-сексапилна жена не беше виждал – много по-красива от неговата Мария, и знаеше, че ще си изпати, но не можеше да спре да я гледа и вече му беше все едно. Разбираше, че онези вдигаха шум само за да го дразнят, затова възнамеряваше и той да ги дразни докрай. – Благодаря ти, че ни нагледа сутринта – каза Мигел, докато се хранеше. – Хубаво е, че ни охраняваш така добре. – Gracias. Това ни е работата. – А работа ли ти е да зяпаш циците на приятелката ми? – Мигел – възкликна Соня. – Ами я го виж. Текат му лигите като на свиня. Мигел стана от масата, заобиколи я и застана зад Коралес, след което изръмжа в ухото му: – Днес гледай да стоиш настрана. Не искам да те виждам. Нито веднъж. Пази ни, нямам нищо против. Но не искам да знам, че си около мен. Разбираш ли ме, шибана свиньо? Коралес се напрегна и се разтрепери от желание да посегне към пистолета си и да застреля това разглезено копеле. Но не помръдна. – Да, сеньор. Няма да ни видите, но ще бъдем там... – Ти си харесваш работата, нали? – Да. – Тогава прави каквото ти казвам и ще я запазиш. Мигел се върна на стола си. – Извинявай, Соня. Не исках да ставаш свидетел на това. – Всичко е наред. Коралес – каза Соня, като сви устни. – Знам, че си вършиш работата. Съжалявам за всичко това. Той ѝ отвърна с усмивка – вълча усмивка. *** След не повече от час вече се разхождаха из улиците на Сан Кристобал, а Коралес нареди на Раул и Пабло да се разпръснат и да стоят на половин пряка разстояние. Пабло се обади по телефона си и каза: – Така не е добре. Ако стане нещо, сме много далече. – Знаеш ли какво, Пабло? Точно сега... Коралес не успя да завърши думите си. Обаждаше му се приятелят му Ернандо Чейс – управителят на стриптийз клуба "Монарх". – Данте, много лоши вести. Убили са Джони. И приятелката му. Изхвърлили са телата им пред клуба. Сигурно са ги измъчвали, а после са ги нарязали с трион. Оставили са и бележка, която взех, преди да викна полицията. – Шибаният Зунига – процеди през зъби Коралес. – Не, според мен не са те – отвърна Ернандо. – Разпитах. – Какво пишеше в бележката? – Само две думи: "Buitres Justicieros". Коралес се сепна. "Отмъщаващите лешояди". Шибани гватемалци – те трябваше да работят за картела "Хуарес", а не да екзекутират съюзниците му. Но знаеше точно защо са убили Джони. Вината беше негова. Тайна къща на талибаните Близо до Сан Хосе Коста Рика Съгласно инструкциите на Рахмани Самад беше направил поръчка за "Анза Модел III (QW-2)", смятана за китайския еквивалент на американската управляема ракета "Стингър FIM-92E". Слава на Аллаха, осигуриха му и безплатен превоз – дори без получен по интернет купон за отстъпка! Хората му се смяха на тази шега, но цялата ситуация беше близо до истината. Оръжейната им сделка се изпълни през шифрована интернет страница и с електронно плащане, а освен това китайските им съюзници бяха успели без проблеми да вкарат оръжието в Коста Рика с кораб контейнеровоз. Самад и антуражът му напуснаха Колумбия на борда на малък товарен самолет на свой съюзник, който ги закара в тайната къща на талибаните в Коста Рика, в кантона Урука край столицата. И пак там, в малкия дом, вмирисан на нафталин и белина, бяха получили шестте преносими установки за изстрелване на ракетите "земя-въздух", опаковани в здрави куфари е ремъци като на раница за по-лесно носене. И именно в тази къща Талвар и Ниази още веднъж поискаха да научат повече за мисията си. – Кога ще можеш да ни кажеш какво става? – запита Ниази. – Когато стигнем в Съединените щати. – Как ще го направим без помощта на мексиканците? – попита Талвар. – Когато правиш план, трябва да направиш още три други, за да имаш варианти в случай на провал. – А ако ти свършат плановете? – запита Талвар. Самад вдигна вежди. – Успяваш или умираш. – И какъв е планът ти да ни вкараш в Съединените щати? – Търпение – отвърна му Самад. – Нека първо да стигнем до Мексико. А като пристигнем там, ще видите. Имаме приятели, които внимателно наблюдават границата. Не сме сами. Молла Рахмани се грижи много добре за нас. – Самад, тревожа се за някои от хората. Млади са и се впечатляват лесно. Боя се, че стигнем ли Америка, някои от тях ще ни изоставят, като видят какъв е животът там – "Макдоналдс", "Бъргър Кинг", "Уолмарт". – Как можеш да се съмняваш във вярата им? Талвар сви рамене. – Едно е да имаш вяра в долината. Друго е в двореца. Аз съм тук като воин, но се тревожа. Самад сложи ръка на рамото на Талвар. – Ще застреляме всеки дезертьор. Нали разбираш? Талвар и Ниази кимнаха. – Е, не остана нищо повече за обсъждане. Имаме ракетите и установките за изстрелване. Хайде да товарим камионите и да се връщаме на летището. Щяха да излетят от Коста Рика за едно частно летище с неасфалтирана писта на около хиляда мили южно от Мексикали и буквално в средата на географията. Там вече ги чакаха камиони с шофьори за последната част на пътуването на север, към границата. Самад се вълнуваше все повече. Успеят ли да пресекат границата, останалата част от мисията щеше да се развие точно както му я описа молла Рахмани. Дългогодишният труд и решимостта на многото воини на Аллаха щяха да дадат плод. Самад се чувстваше изключително горд. В сърцето си носеше волята на Аллах, а в ръцете си – огъня на джихада. Друго не му трябваше. Сан Кристобал де лас Касас Чиапас, Мексико Мур успя да направи снимки на тримата "бодигардове" на Мигел и приятелката му едва сега. Но получи ясен отговор от Тауърс, на когото ги изпрати. Оказа се, че Коралес е "цел с висока стойност", но че такъв е и Пабло Гутиерес, убил агент на ФБР в Калексико. Всъщност агент Ансара от групата на Мур беше проучил някои неща за Пабло и успял да проследи следите му чак до националния горски парк "Секвоя". Ето защо сега имаха възможност, по думите на Тауърс, да "заковат" две големи торби боклук с един камък. – Три – поправи го Мур. – Не забравяй и голямото куче – Рохас... – Вярвай ми, не съм го забравил – отвърна Тауърс. – Но да не сме нетърпеливи. Проследяването на Мигел, приятелката му и бодигардовете се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото Мур смяташе. Разбира се, носеха дрехи като на останалите туристи, а от вратовете им висяха фотоапарати, но тялото и лицето на Торес не се забравяха лесно и Мур беше задал следния въпрос: – А ще те познае ли Коралес, ако те види? – Не, няма. Дебелият мъж и Фицпатрик може и да не бяха се срещали лично с Коралес, но това не значеше, че не ги е виждал на снимки; Той, изглежда, имаше наблюдатели навсякъде в град Хуарес. По тази причина Мур настояваше те двамата да стоят още по-назад и да не рискуват. Торес възразяваше, защото смяташе, че Коралес може да е виждал и Мур на снимка от престоя в хотела му. Въпреки това Мур можеше много по-лесно да се слее с тълпата. Носеше риза на цветя, фотографска жилетка и бе благоговейно усмихнат – типичен зяпльо. Жилетката много добре криеше двата пистолета "Глок" със заглушители. Фицпатрик и Торес щяха да отстранят двете кутрета на Коралес, а Мур възнамеряваше да очисти него. Оправеха ли се с тях, щяха да се заемат със сина на Рохас и момичето и да ги закарат в тайната квартира в Гуадалахара. От този момент Зунига щеше да започне преговори с Рохас. Торес искаше да убият момичето, но Мур му каза, че тя няма вина и че убийството ѝ е изключено. Точка. След като помисли, Торес реши, че идеята за втори заложник не е лоша. Мур следеше Мигел и Соня, а двамата му съучастници вървяха по претъпканата улица доста по-назад. Младежът и приятелката му спряха пред една от многото сергии, направена набързо от някаква местна жена, която продаваше колани и рокли в ярки цветове, както и дървени кукли за деца. Няколко от куклите изненадаха Мур, защото приличаха на войници с автомати и плетени маски на лицата. Интересно послание към децата в града – вашите герои са маскирани и носят автомати... По-нататък по улицата започваха гъсто наредените сергии на пазара, където се предлагаха всевъзможни пресни плодове и зеленчуци в спретнати пирамиди или в плетени кошници. На някои сергии се продаваше ориз и риба, или говеждо и пилешко месо, а на една дори имаше голям плакат с реклама на местно мляно кафе – долината около града се славеше като една от най-добрите за отглеждане на кафе в Мексико. Мур застана на около метър встрани от приятелката на Мигел, вдигнала една рокля, за да разгледа на светло нейните ярки жълти и червени цветове. Момичето имаше стройна, атлетична фигура и носеше големи слънчеви очила. – Какво ще кажеш? – запита тя. Мигел вдигна поглед от телефона си. – О, Соня, твърде шарено е. Търси друго. Момичето сви рамене и върна роклята на възрастната продавачка на сергията. – Мъжете не знаят как да обличат жените – каза тя. – Тази рокля е идеална за вас. Той не знае какво говори. Соня, чието име харесваше на Мур, се усмихна. – Съгласна съм, но той е голям инат. Тези думи накараха Мур да се намръщи. Той би казал на Соня, че роклята е красива, а тя ухае така приятно и е толкова свежа, млада и сексапилна, та човек лесно би могъл да забрави, че приятелите му искат да я убият. Е, не би ѝ казал съвсем всичко. – Хайде, Соня, да вървим – подкани я Мигел. Мур се престори, че разглежда един портфейл на близката маса. Когато двамата тръгваха, той надникна над рамката на очилата си и го видя – дребният кучи син Данте Коралес стоеше на отсрещната страна на улицата в нишата на малка сграда и ги гледаше, скръстил ръце на гърдите си. "Наблюдаваш сина на шефа, а, приятел? Нямам търпение двамата с теб да седнем на кафе... Надявам се, че имаш да ми казваш много неща." Още преди да успее да завърши тази своя мисъл, Мур видя как една ръка затисна устата на Коралес и изведнъж двама души го повлякоха назад в сградата. Веднага се обади на Фицпатрик и каза: – Двама току-що отвлякоха Коралес. – Мамка му. Ние загубихме другите двама. Какво става, мамицата му? – Ела тук. Вкараха го в розовата сграда от лявата ми страна. Аз оставам с Мигел и момичето. Но когато се обърна, установи, че младежът и хубавата му приятелка са изчезнали. 24. КОЙТО УМРЕ, ПЛАЩА ВСИЧКИ ДЪЛГОВЕ Сан Кристобал де лас Касас Чиапас, Мексико Мур започна да оглежда туристите – отляво надясно, а после надолу по улицата във вътрешността на още по-претъпкания пазар. Осъзна, че в мига, в който беше погледнал Коралес, е загубил Мигел и Соня сред морето от шарени дрехи на търговците и движението на пешеходците. Толкова бързо. Един удар на сърцето. Сигурно са ги обградили хора с оръжие и тихичко са ги отвели. Мур не се паникьоса. Почувства прилив на енергия струваше му се, че всеки удар на сърцето му го изпълва с електричество. Зад следващия ъгъл се чу шум от паленето на двигател. Мур се втурна натам, като си проправяше път между купувачите, и когато стигна до ъгъла, забеляза Мигел и Соня, които пресичаха тичешком началото на една стръмна улица. След тях тичаха двама ниски мъже, облечени като местни селяни, с пистолети в ръце. Сигурно двамата бяха успели да избягат от похитителите си. Първият от двамата селяни стреля два пъти по момчето и момичето, но само за да ги сплаши, защото куршумите се забиха във варосаните стени зад тях, и двамата се скриха в съседната улица. Онзи можеше лесно да ги убие. Значи и тези мъже, които и да са те, искат заложници. Не бяха от картела "Синалоа". Но колко ли хора имаха зъб на Коралес и биячите му? По дяволите, сигурно се редяха на опашка да стрелят по всемогъщите шефове от картела "Хуарес". Мур изруга тихо. Тази мисия си беше достатъчно трудна и без конкуренция. Спусна се зад двамата мъже, но на достатъчно разстояние, за да не го забележат. Изтича в тясната алея, но задният от двамата, изглежда, го чу, защото се извърна и погледна, а после спря, за да стреля. Мур се хвърли към стената и когато извади пистолета си от кобура, куршумът на стрелеца се заби на около метър от него. Той отвърна на стрелбата с два куршума, а пукането от заглушителя на пистолета му отекна между стените. Онзи постъпи като него – долепи се до стената. Първият куршум на Мур пропусна главата на човека отсреща с няколко сантиметра, но вторият попадна в рамото му и онзи падна на земята с приглушен вик. Искаше му се да може да повика Фицпатрик и Торес, но изтича край падналия мъж, ритна настрани пистолета му, зави надясно в края на алеята и се озова на друг стръмен павиран път с паркирани от двете страни коли. Мигел и Соня тичаха бавно нагоре по тротоара, преследвани от останалия сам мъж. Преследвачът даде още един предупредителен изстрел, а куршумът пръсна задното стъкло на един малък пикап до тях. След това изкрещя на испански да спрат. Мур затича бързо напред и чу зад себе си рева на двигател. Изви глава към тъмносин седан, който префуча край него – несъмнено кола под наем със спуснати стъкла и двама души на предната седалка. Ръката на мъжа на пътническата седалка висеше над вратата и стискаше пистолет. Исусе, колко ли са тези? Мур се скри зад две коли, когато мъжът откри стрелба по него, и то не с предупредителни изстрели. Щом колата продължи нагоре, Мур скочи и стреля два пъти, като с първия куршум разби задното стъкло на колата и улучи пътника в главата, а вторият не улучи, защото шофьорът зави рязко. Мигел и Соня се шмугнаха в една ниша и изчезнаха отново. Човекът зад тях се насочи към същата ниша, когато колата спря. "Лош ход, момчета" – помисли си Мур, защото младежът и приятелката му влизаха в триетажен хотел, от който вероятно нямаше да могат да избягат. Мигел продължаваше да ругае и да не изостава от Соня, която префуча покрай рецепцията под погледа на зяпналата възрастна жена зад гишето. Тя се развика, но те се втурнаха по стълбището. – Къде отиваме? – извика той. – Не спирай! Откъде ли се взе в нея такава смелост? Той трябваше да е мъжът, който я защитава, а тя беше видяла как отвличат Коралес, както и двамата преследвачи, и след като свали с ритници обувките си, успя да избяга с него, преди двамата идиоти да ги отвлекат. По следите им имаше поне още един преследвач, а Соня, изглежда, имаше някакъв план. – Не можем да се качим на покрива – викна той. – Оттам няма накъде! – Няма да идем на покрива – отвърна тя, като стигна следващата площадка. Отвори вратата за втория етаж и му махна да минава. След това двамата останаха там, задъхани в застоялия въздух и заслушани за стъпките на преследвача си. Той пристигна на площадката, но продължи към третия етаж. Мигел въздъхна с непознато досега облекчение. Погледна към Соня, като все още се задъхваше. Свали очи надолу, към ръката ѝ, в която имаше малък нож с криво като кука острие. – Откъде взе това? – От чантата си. От баща ми е. Талисман е, но баща ми ме научи как да го използвам. – Фернандо е много стриктен и не иска да имаме оръжие. – Знам. Не исках да ти казвам, но той ми позволи да го задържа. Трябва да се защитавам. Мигел се намръщи. И в този миг вратата се отвори. – Не мърдайте – каза преследвачът им с насочен към Мигел пистолет. – Сега елате с мен. Отвън има кола. Мигел реши, че сънува, когато Соня изкрещя, изви се и разряза гърлото на мъжа, откъдето бликна кръв като фонтан и оплиска стената. – Вземи му пистолета! – викна тя. Зашеметен, той не помръдна. Кое е това момиче, в което е влюбен? Удивително е. Телефонът му започна да вибрира, когато пред хотела спря още една кола, а вътре се втурнаха поне трима души и Мур реши, че ако влезе, или ще го заловят, или ще го застрелят, защото е на неподходящо място в неподходящо време. Коленичи зад една кола и измъкна телефона: на екрана се виждаше номерът на Фицпатрик и пропуснато обаждане от Тауърс. Отговори на Фицпатрик. – Къде си? Все още не можем да намерим другите двама, а и от Коралес няма следа. – По дяволите, трябва да ги открием – каза Мур. – Но аз съм до хотела на две преки от вас. Пътят е много стръмен. Момчето и момичето са вътре, а някакви идват, за да ги заловят. – Кои са те, мамка им? – Не знам. Но ще разберем. Вземи колата и ела тук! – Слушай, защо нещата се осраха така бързо? – Не знам. Идвай. *** Коралес се чувстваше много разочарован от себе си, че допусна онези да го издебнат изотзад и да го вкарат в сградата. Гордееше се, че е в хармония със сетивата и обкръжението си и че усеща всяка опасност по свръхестествен начин, сякаш успява да разчете мислите на другите, да усети телесната им топлина от няколко метра и да узнае предварително какви тъмни намерения крият в сърцата си. Но това бяха глупости, а той се осра, защото се отпусна и забрави, че в този бизнес всеки ден някой иска да те убие. Затова онези тихи копелета успяха да го вмъкнат в осеяния със строителни материали бивш магазин за дрехи. Въпреки че го обезоръжиха, не можаха да го хванат добре и той се измъкна от ръцете на единия като змия, но вторият го простреля в рамото от упор, преди Коралес да успее да му изтръгне пистолета. Преди двамата нападатели да се усетят, той ги простреля в сърцата. След това падна на пода задъхан, а от рамото му бликаше кръв. Изруга. После пак. И пак. И друг път го бяха ранявали, но леко, не като сега. Потърси телефона си, набра Мигел и зачака. Не получи отговор. Набра Пабло. Нищо. Изправи се и седна, като продължаваше да кърви. Набра Раул. Свърза се с гласовата му поща. В далечината се чуха сирени и туристите от другата страна на прашната витрина извъртяха глави към една полицейска кола. Онези копелета несъмнено щяха да хванат Мигел и Соня. Как щеше той да обясни това на шефа си Кастильо? Едноокият глупак щеше да побеснее, а за провала си Коралес щеше да бъде екзекутиран, ако не намери сина на шефа си и момичето. Кастильо щеше да пита: – Защо те нападнаха гватемалците? Казах ти да ги наемеш, за да убиват хората на "Синалоа". Но Коралес нямаше как да отговори. Не можеше да каже на Кастильо, че излъга гватемалците с плащането и че парите им отидоха за ремонта на хотела. Предплатил им беше двадесет процента, срещу които онези убиха пет-шест души, но после Коралес ги прецака. Съвсем меко казано, онези побесняха. След като убиха Джони, го намериха чак тук. Коралес не беше предвидил колко отмъстителни са тези копелета и как всичко сега се разпада. Мамка му, трябваше да намери болница. *** Мигел стисна пистолета и учудено поклати глава към Соня. По ръката ѝ имаше кръв, но това не я притесняваше. Похитителят им лежеше на земята, а от врата му бликаше кръв като гейзер. Тя отвори рязко вратата, но бързо се върна назад, като чу, че по стълбите тичат хора. – Насам! – викна тя. Завиха рязко наляво и намериха друго стълбище. Този път той дръпна вратата. По това стълбище също тичаха хора. – Колко са тези? – запита смаяно Мигел. – Твърде много – отговори Соня. – Ще ни хванат в капан. Момичето прехапа устни, завъртя се и се спусна тичешком към най-близката хотелска врата и я ритна рязко с босия си крак. Изруга от болка. Вратата не поддаде. – Назад – извика той, след което стреля два пъти в касата и разцепи дървото. Ритна вратата и тя се отвори. Двамата се вмъкнаха в стаята. Вътре миришеше на почистващи препарати, а леглото беше оправено идеално. Празна стая. Добре. – Онези ще видят вратата – каза момичето, като се втурна към прозореца. – Соня, ти си удивителна. Не изпадна в истерия. – В истерия съм. Но я крия – отвърна тя, като опитваше да си поеме дъх. – Хайде, трябва да излизаме. – Ти уби човек – каза Мигел. – Господи, знам. Тя рязко отмести дългата завеса, отвори прозореца и сряза с ножа мрежата за комари. Погледнаха надолу – до алеята имаше пет метра. – Връзвай чаршафите! – викна Соня. – Бързо! Връзвай чаршафите. – Няма да бягаме така – отвърна той. – Нали имам пистолет. – Забрави. Онези са твърде много. Трябва да бягаме. Мигел поклати глава. В мига, когато Соня се спусна да отметне одеялото, вратата се отвори с трясък. Мигел стреля по първия човек и го улучи в корема, но вторият влетя бързо и вдигна пистолета си към Соня. – Стреляй отново, сеньор. И тя ще умре. *** Стрелбата от хотела и полицейските сирени на цели три коли заставиха Мур да се отдалечи и да иде до ъгъла, където приклекна зад стар фолксваген "костенурка" и се обади на Тауърс. След като чу десетсекундното обяснение на ситуацията, Тауърс изруга и каза: – Имам новини за теб, приятелю. Много лоши новини... Именно тези думи беше използвал и приятелят му Кармайкъл секунди след угасването на светлините по платформата. – Забелязаха ни! Много лоши новини! Забелязаха ни! Кармайкъл беше качил тримата тюлени от групата си на платформата, за да обезвредят експлозивите на Революционната гвардия. Хората на Мур чакаха под пилоните и той разбра, че трябва да ги разкара. Нареди им да вземат лодката и да изчезват и те се подчиниха неохотно. След това се обади на командира си, за да поиска да изпратят надуваема лодка с твърдо дъно от иракския патрулен катер, който всъщност управляваха тюлени. Лодката щеше да ги изведе оттук много по-бързо. Но трябваше някак да отклоняват вниманието на войниците на платформата, докато се измъкнат. – Мейко две, вкарай екипа във водата. Скачайте! – Ясно! – изкрещя Кармайкъл през гърмежите от стрелбата. Мур наблюдаваше как един от мъжете падна във водата, последван от втори. А какво ставаше с останалите? – Мейко две, виждам само двама? – Знам! Знам! Удариха Шести. Трябва да го измъкна!... В слушалката се чуха други гласове и още изстрели, подобно на радиосмущения, които откроиха по-добре страха в гласовете на хората му, а после, в един миг, продължил сякаш през всичките години на тъга, се чу гласът на Тауърс: – Мур, там ли си? – Да. – Слушай внимателно. Твоето управление, изглежда, се интересува силно от господин Хорхе Рохас – толкова, че са вкарали агент под прикритие вече цяла година. Класически случай на ситуация, при която дясната ръка не знае какво прави лявата. – Чакай. Какво говориш, по дяволите? – Казвам, че това е приятелката на момчето, брат ми. Тя е от ЦРУ. Вербували са я в Европа преди много време. А ти ми казваш, че си я загубил заради някакви други? Мур изскърца със зъби. – Мамка му. Но не, още не сме ги загубили. Ще ти се обадя. Мур не се почувства изненадан. Раздразнен? Невероятно ядосан? Готов да убие някой зад някое бюро, който не е предупредил шефовете му? Разбира се. Досието за мисията на групата му, изглежда, е било забравено или недоставено до необходимото бюро, за да се координират действията на всички агенти по случая. Не за първи път закъсняла или недостатъчна информация проваляше операциите на Мур и нямаше да е последен. Доста често агенции като ФБР и ЦРУ не обменяха информация, но този случай се оказа много по-дразнещ. Мур затвори телефона, когато Фицпатрик и Торес завиха зад ъгъла с малката си бяла кола под наем. Седна на задната седалка. – Вижте синята кола ето там. Не се приближавайте. Ако не са мъртви, ще излязат от онази врата. И наистина Мигел и Соня излязоха, последвани от двама мъже с насочени към тях пистолети. Седнаха в колата и тя отпраши рязко. – Ще чакам няколко секунди и ще ги последвам – каза Фицпатрик. – Пази дистанция – предупреди го Мур. – Коралес има много врагове – обади се Торес. – Те трябва да са наши приятели, но не са. Откраднаха ни млечната крава! – Да, лошо – отвърна Мур. – Нищо нямаме – каза Торес и се изплю. – Какво ще кажа сега на шефа? – Спокойно, големия. Казах ти, че работя за мощна група, много по-силна от няколко шибаняци с пищови. Мур погледна към Фицпатрик, който едва се удържа да не се усмихне. – Ако ги загубим, някой ще трябва да плати – предупреди едрият мъж. – И няма да съм аз. Мур изсумтя. – Ако не млъкнеш, ще те изритам по дебелия задник и ще те накарам да ходиш след колата, копеле такова. Торес се усмихна пренебрежително и се обърна към Фицпатрик. – Не ги изпускай. *** – Настоявам да ми кажете къде ни водите – каза Мигел. –Ако е просто отвличане, баща ми ще плати и ще приключим с това до края на деня, нали така? Шофьорът, чието тъмно лице оставаше неразгадаемо в сенките на високите сгради, покрай които минаваха, хвърли поглед назад и се усмихна. – Добре, шефе. Както кажеш. – Кои сте вие и къде отиваме? – Ако не млъкнеш, ще ти сложим парцал в устата – каза шофьорът. Соня сложи ръка върху ръката на Мигел, а мъжът до шофьора насочи пистолета си към нея. – Мигел, спокойно – каза Соня. – Нищо няма да ни кажат, така че не се хаби. Запази спокойствие. Всичко ще се оправи. – Откъде знаеш? – запита младежът с насълзени очи. Ще ни измъчват и ще ни убият. Мамка му! Мамка му! Трябва да се измъкнем! – Не – каза тя и го стисна за ръката. – Не прави глупости. Ще се оправим. Те просто искат пари. От това се страхуваше баща ти. Просто ми се искаше Коралес да си беше вършил добре работата. – Ще го убия, като го видя. Соня сви рамене. – Може вече да е мъртъв. *** Коралес успя да се свърже с хотела – телефона вдигна Игнасио. Той изтича да търси Мария. Коралес издърдори нещо несвързано, каза ѝ, че трябва тя и някой друг да дойдат тук за него. Каза, че ще търси болница, защото е прострелян. Излезе от сградата, отиде до следващата пряка и загуби съзнание... – Спокойно, Данте. Спокойно – каза Пабло. Коралес отвори очи и осъзна, че е в хотелската си стая и че до Пабло стои един непознат мъж. Той имаше дълга посивяла коса, тънка брада и дебели очила. – Това ще струва много – каза мъжът. – Данте, този е лекар и ще извади куршума от рамото ти, без да задава въпроси. – Ти как се измъкна? Пабло въздъхна силно. – Очистих единия. Не знам какво стана с Раул. После те намерих на улицата, и то навреме, но ти не се тревожи сега. Докторът ще ти даде лекарства, за да те приспи. После ще ти стане по-добре. Говорих с Мария и с някои от момчетата. Ще дойдат тук със самолет, за да ни вземат, както ти искаше. – Не можем да тръгнем. Загубихме сина на шефа! – Спокойно, спокойно. Ще ги намерим. – Не. Няма. Те са при шибаните гватемалци. Пабло подскочи. – Защо? – Защото не им платих и сега ще трябва да кажа на Кастильо за това. Той ще нареди да ме убият. – Не, не му казвай нищо. Аз ще се погрижа. Сега почивай, приятелю. Всичко ще се оправи. Но нищо нямаше да се оправи и когато възрастният мъж сложи маската на лицето му, Коралес си спомни младежкия си гняв и своите родители с огрени от огъня лица. Кожата им се разтапяше. Двамата излязоха от хотела, а баща му вдигна пръст и каза: – Предупреждавах те да не се захващаш с картела. Те ни убиха. А сега ще убият теб. 25. АКО ОТСТЪПЯ, УБИЙТЕ МЕ Сан Хуан Чамула Чиапас, Мексико Мур, Фицпатрик и Торес проследиха синята кола и един микробус в зелено и бяло, който, изглежда, ги водеше извън Сан Кристобал де лас Касас, към градчето Сан Хуан Чамула на десет километра оттук, в подножието на планината. Мур знаеше от вестниците, че точно там хората от племето на маите цоцил се готвеха за карнавала, който привличаше туристите в началото на лятото. Бедният град не само ги развличаше с танци, песни, музиканти, фойерверки и дълги паради през главната улица, но и си осигуряваше доход, от който имаше силна нужда. Торес постоянно нареждаше на Фицпатрик да се приближи, но Мур се противеше, като казваше, че ако ги забележат, може да убият заложниците, и тогава нямаше да има дойна крава за сеньор Зунига, нито пък преговори за отваряне на презграничните тунели за ползване от "Синалоа". Торес и Фицпатрик обаче не знаеха, че приятелката на Мигел Соня Батиста (тя всъщност се казваше Оливия Монтело) носеше чип в рамото си, който позволяваше на ЦРУ да я проследи. Мур трябваше да остане за малко ненаблюдаван от Торес, за да каже на Фицпатрик какво става. Но за момента двамата трябваше да знаят само, че е нужно да пазят дистанция. Междувременно Тауърс и ЦРУ полагаха максимални усилия, за да установят кои са похитителите, макар да бяха почти сигурни, че са "Отмъщаващите лешояди" – гватемалската група на смъртта, която по някаква причина е измамила картела "Хуарес". Все пак границата с Гватемала се намираше само на няколкостотин километра, а и за отношенията между гватемалците и картела "Хуарес" се знаеше доста. Мур нямаше представа какво е предизвикало това вгорчаване на връзката, но онези не бяха от обикновените млади, тъпи разбойници, каквито се намираха в изобилие. На първата среща на групата Тауърс предупреждаваше, че в сравнение с тези, главорезите на картела изглеждат жалки. Мнозина от тези хора бяха бивши военни или членове на групата "Каибилес" от специалните сили на Гватемала с девиз: "Ако тръгна напред, следвай ме. Ако спра, подкани ме да тръгна. Ако отстъпя, убий ме." Още по-интересно се оказа, че действат съвсем сдържано. Облечени като цивилни, те носеха само пистолети и до момента операцията им беше съвсем проста. Но Мур смяташе, че това няма да продължи така. Не и сега, когато можеха да преговарят и очакваха ответно нападение. Потрепери при мисълта, че Соня ще я докосват, насилват и измъчват. Мур измъкна телефона си и се зае да разглежда спътниковото изображение на града, върху което синя, бавно движеща се по пътя точка показваше къде е Соня. – Сега карти ли гледаш? – запита Торес и се наведе над рамото му. – Не, порно. – Защо все си такъв отворко? Мур изсумтя. – Не ме карай да отговарям. Вече с усилие изтърпяваше този дебелак. От друг екран с данни за градчето Мур установи, че Чамула има собствена полиция и в него не допускат военни или полиция отвън, а на туристите не се позволява да правят снимки по време на посещението си там. Строги правила наистина, но дали "лешоядите" нямат уговорка с местните полицаи? Дали не са планирали залавянето и отвеждането на двамата в идеалната тайна къща, от която да водят преговорите? Това изглеждаше много вероятно, защото онези не караха обратно към Гватемала. Фицпатрик насочи колата по един зле павиран път, който се виеше като змия нагоре към църквата "Сан Хуан" – скромна постройка с прашни бели стени, зелени парапети и входна арка, богато украсена с плочки. Мур каза на Фицпатрик да паркира до няколко коли на туристи и таксита срещу две-три сергии с цветни чадъри. Над главите им се вееха дълги ленти, окачени на островърхата камбанария. Намираха се на пазара, който представляваше лабиринт от сергии със стотици туристи. По тревните зони се виждаха одеяла с плодове и наредени като кегли за боулинг портокали. – Не можем да паркираме сега – излая Торес и посочи отдалечаващите се коли. – Ще ги изгубим! – Аз следя колата, заднико – обади се Мур и показа телефона си. – Сложих им проследяващо устройство. – Кога успя? – Преди да дойдеш – излъга Мур. – Сега млъкни. Хайде да излизаме. Зад църквата има гробище. Отиваме на хълма зад него. При тези думи Мур увеличи изображението, като докосна сензорния екран с палеца и показалеца си. Похитителите спряха пред малка група къщи западно от гробището. Хълмовете представляваха отличен наблюдателен пункт. – Ей, а ти защо го щадиш толкова, а? – обърна се Торес към Фицпатрик. – Защото го бива. Нали ги проследи. Ти проследи ли ги? Без него вече щяхме да сме ги загубили. Торес изруга продължително под носа си, след което се измъкна с усилие от колата. Вдигна фотоапарата си, за да се прави на турист, но Мур го плесна през ръцете. – Какво искаш, бе? – Тук не се снима, нали ти казах. Не местните не им харесва. Да тръгваме. Извадиха от багажника три тежки раници с оборудване, което включваше три снайперски пушки в разглобено състояние. Потеглиха по тясна камениста пътека, прорязана дълбоко от летните дъждове. Торес се спъна два пъти в тези бразди, а после тримата навлязоха в гробището с бели, сини и черни дървени кръстове и хилави борчета, и с електрически и телефонни стълбове отстрани. Под тях се намираха руините на църквата "Сан Себастиян", с отдавна пропаднала камбанария и с дълбоки и разклонени като вени пукнатини по пожълтелите, ронещи се стени. По горните краища на стените, до покрива, се виждаха мъх и плесен. След като изкачиха най-високия хълм, Мур ги заведе до няколко скупчени борчета и тримата коленичиха сред тях. Включи камерата на телефона си и пусна програмата за увеличаване на образа, която превръщаше апарата в устройство за компютърно увеличени изображения чрез налагане на контури с данни за размера и далечината до различни конструкции и постройки, към които е насочен обективът. Освен това системата получаваше и данни в реално време за къщата, в която онези заведоха Соня и Мигел. Мур знаеше, че компютърджиите у дома също наблюдават къщата и че до тридесет секунди ще получи и техните изображения. Сложи си една безжична слушалка на ухото и я включи. – Торес, виждаш ли синята къща долу, тази до по-високата бежова сграда? – запита той. – Да. – Е, там са Мигел и Соня. Май онези правят същото, което ние искахме – значи нямаме много време. Защото вече може да звънят на Рохас. – Значи всичко свърши. Как можем да кажем, че сме взели сина му за заложник, като той е при онези? Мур се усмихна криво. – Мисля, че не трябва да се тревожим за това, докато не ги спасим, за да ги отвлечем ние. – А защо не изчакаме да се появи Рохас? – запита Фицпатрик. – Не сме сигурни, че ще го направи. Бихме искали да дойде лично за преговорите, но кой знае какво искат онези – изтъкна Мур. – Може просто да искат парите, без да ги е грижа кой ги е донесъл. Мур погледна Торес и продължи: – Имаш ли бинокъл в раницата? Наглеждай онази къща, Флекс. Фицпатрик вдигна вежди, като чу този прякор. – Искам да те сложа на източната страна, за да наблюдаваш полицейския участък. Ще ти покажа добро място. Мур го подкани с ръка и двамата се изгубиха между дърветата и след минутка се отдалечиха достатъчно от Торес. Мур припряно разказа всичко на агента. – Мамка му – възкликна Фицпатрик. – Това казвам и аз. – Значи тази операция наистина е спасителна. Мур кимна. – И сега не знам какво да правя с Торес. – Той може да стане дебел проблем, да ме прощаваш за каламбура – каза Фицпатрик. Мур се усмихна. – Е, сега май ни е нужен. Тревожа се, че може да убие Соня. Вече каза, че иска да го направи. Мисли си, че така ще обезкуражи момчето. Може да я застреля, когато нападнем. Фицпатрик сви рамене. – Ще го ликвидираме – освен ако не искаш той да попадне под кръстосан огън... – Или може да го изпратим на самоубийствена мисия. – Да – каза Фицпатрик с блеснали очи. – Ще накараме дебелака да си мисли, че е герой. – Великите мозъци мислят еднакво, брат ми. Фицпатрик кимна. – Няма проблем. Аз много пъти съм искал да го очистя, та ще измислим нещо. Мур спря и се загледа в пазара, скрит отчасти от развалините. – Карнавалът започва при залез слънце. А пушките и фойерверките звучат еднакво и май до момента това е единственият ни късмет. – Ще се възползваме. А ако успеем да си върнем Мигел и момичето, какво ще ги правим? Мур се разсмя. – Знаеш ли? Дори не съм се питал... – Искам да кажа, че щом имаме дълбоко покрит агент при Рохас и семейството му, трябва ли да ги държим за заложници? Може първоначалният план да е сговнен. Онези от нейния екип трябва да ни се обадят. Мур не отвърна, а се обади на Тауърс и получи официално нареждане: да спаси Соня Батиста, но да не пречи на мисията ѝ по никакъв начин, което според него означаваше, че трябва да ги пуснат. Това нямаше да се хареса на дебелака Торес. Изобщо нямаше да му хареса. Сякаш чул разговора им, Торес ги повика. – Какво? – запита Мур. – Дойде една кола. Изкараха един от хората на Коралес. Сега го вкарват в къщата. – Кой е той? Раул или Пабло? – Мисля, че е Раул. – Сигурен ли си, че е само един? – Напълно. – Идвам – каза Мур. *** Мигел изохка, когато завързаха ръцете зад гърба му с въже за простор. Същото обрулено и вкоравено от дъжда и слънцето въже използваха и за краката му, след което го натиснаха да седне на дървения под в ъгъла до прозореца към задния двор. Соня, която също завързаха, седеше до отсрещния прозорец, наведена напред и загледана с празен поглед в пространството. Онези бяха шестима, но никой не отговаряше на въпросите му. Двамата със Соня бяха спрели да си говорят преди десетина минути и сега слушаха как най-високият от групата – мъж с ниско подстригана коса и тесни очи, когото останалите наричаха капитан Салу, говореше тихо в телефона си с акцент, от който много трудно можеше да се разбере какво казва. От притеснение Мигел вече дишаше затруднено и стомахът му се сви на топка. Не успя да защити приятелката си, провали се пред баща си и оскверни паметта на скъпата си майка. Позволи да го използват като пионка и сега виждаше съвсем ясно, че ако тези не получат каквото искат, ще убият и него, и Соня. Вече му оставаше да се моли само за бърза смърт. Но съдейки по лъстивите им гримаси, това нямаше да се случи. Соня щеше да им дойде добре за вечеря. Защо се случи така, по дяволите? Защото баща му беше наел тъпаци да ги охраняват. И трябва ли да вини баща си? Може би Фернандо е наел тези хора. Може би той е виновен. Неговата некомпетентност ги докара дотук... Соня го погледна с болка в очите. – Не се тревожи – каза той със съвсем слаб глас заради пресъхналата си уста. – Баща ми ще се справи с тези псета. И то съвсем бързо. Тя го погледна, после отмести очи към прозореца, а после назад към малката дървена маса със столовете, на които седяха двама души и пиеха кока-кола от бутилки. В стаята влезе трети мъж с няколко маслиненозелени раници, върху които се виждаше емблема с пламтящ меч. Пусна раниците на пода и каза: – Сега всички вземете радиостанции. По заповед на капитана. Предната врата се отвори и в стаята влязоха още трима. Мигел зяпна, като видя един от хората на Коралес, Раул, който беше допуснал да го заловят. Сега ръцете му бяха вързани, а в устата имаше парцал. Салу се обърна към Мигел и запита: – Този твой служител ли е? – Да – отвърна момчето. – Бодигард ми е. Много добре се справи, нали... Салу и останалите избухнаха в смях и избутаха грубо Раул в стаята, след което капитанът стана сериозен. – Ние си искаме парите. – Не знам за какво говорите. Кои сте вие? Салу погледна към останалите сякаш за одобрение. Сбърчи тънкия си нос – не му харесваше как смърди Раул. После каза: – Ние сме войници на справедливостта. И искаме ти и приятната ти придружителка да разберете това. Искаме да знаете, че държим на думата си. И ще ви го докажем. Двама от мъжете събориха Раул на пода, с лице надолу, между Мигел и Соня. Единият седна върху Раул, другият заклещи краката му, а трети го хвана за косата. Мигел извъртя глава, за да проследи един от мъжете, който стана от масата и изчезна в кухнята, за да се върне с голям сатър. – Не, чакайте, не е необходимо да го правите – каза младежът. – Баща ми има пари. Искате пари? Ще ви ги дадем. Няма нужда от това! Салу взе сатъра и пипна острието с палец. – Вярваме ви – обади се Соня. – Вярваме ви, че ще ни убиете. Не трябва да ни го показвате. Знаем го. – Това не е само заради вас – отвърна капитанът. – Това е за всички, които ни измамиха и се възползваха от нас. Той погледна през рамо към един от хората си, който извади малка видеокамера от раницата си и я включи, при което светодиодите по нея започнаха да мигат. Раул се разкрещя през парцала и опита да се гърчи, за да се освободи. Но не успя. Тримата го държаха здраво към пода, а Салу застана пред него и замахна със сатъра няколко пъти, за да се упражни. – Не гледай – каза Соня. – Не гледай. Мигел затвори очи, но не издържа и ги отвори точно в мига, в който Салу замахна със сатъра отвисоко. *** – Ах, мамка му, убиха го – каза Торес и свали бинокъла. Мур го взе и се взря през прозореца, когато мъжът със сатъра, който май беше водачът им и изглеждаше най-възрастен от всички, протегна ръка и вдигна нещо. При вида на онова в ръката му Мур се сепна. Друг агент се намираше на един сатър разстояние от смъртта и само той и двамата с него можеха да попречат. Тази отговорност го задушаваше и не му се вярваше, че историята се повтаря, но тя се повтаряше и всичко се случваше отново, защото вселената имаше мрачно чувство за хумор и винаги той опираше пешкира. Затвори очи и дочу безплътен глас: – Към вас идва лодка "Зодиак"! Тридесет секунди. Вземаме две веднага. Мейко едно, искаме те отгоре, веднага! – Тръгвам, Мейко две, да действаме! – Не, не. Не мога да се свържа с Шести. – Мейко едно, тук Хищник. Обстрелват ме. Не мога да задържам хеликоптера повече. Изкарай хората си от водата и се махайте от платформата веднага. Обади се друг глас, женски, мек, спокоен: – Нали разбирате, че колкото и да си го спомняте, станалото не може да се промени? Разбирате, че споменът няма да промени резултата. Не може да направите така, че да се случи друго. – Знам. – Но това става. Вие отново и отново преживявате всичко, защото дълбоко в себе си все още вярвате, че можете да промените нещо. Обаче не можете. – Никой не се оставя при врага. – Знаете ли кой е останал? Вие. Светът ви задминава, защото не можете да се справите с тази ситуация. Затова живеете в чистилището и смятате, че нямате право на щастие заради случилото се. – Как мога да съм щастлив? Как мога да се радвам на живота? Вие сте психоложката. Вие имате отговорите. Кажете ми как да съм щастлив, мамицата му, след онова, което направих! След тези шибани глупости!... Мур отвори очи, когато Торес дръпна бинокъла от ръцете му и отново се загледа през прозореца. – Виждам някакви военни раници. Много по-лошо е, отколкото си мислех. След като си пое дълбоко дъх, Мур изскърца със зъби. – Ще измъкнем хлапето и приятелката му. Няма да ги оставим. – Но онези са седем души, поне досега. Видях двама да си отиват. Кой знае още колко от тях има в Сан Кристобал. Мур помисли над думите му. – Видях ги, когато хванаха Коралес. Може вече да е мъртъв, след като не са го довели тук. – Може да се е измъкнал. Хлъзгаво копеле е, мамицата му. Мур стана и се отдалечи от Торес. Обади се на Тауърс и му каза да търси из града Коралес и Пабло. След това разказа за екзекуцията и за военните раници. – Е, това е. "Отмъщаващите лешояди" прецакват картела "Хуарес", а ние сме между шамарите. – Слушай, от теб искам много, и то бързо – прекъсна го Мур. – Казвай. – Изглежда, ще се обаждат по радиостанция. Искам да ги подслушате и да чувам и аз. – Не е лесно. – Никак даже, мамицата му. – Друго? – Можем ли да подслушваме комуникациите на Рохас? – Екипът под дълбоко прикритие казва, че от месеци опитват, но онзи е взел контрамерки и е наел хакери, които постоянно следят за течове, та нашите досега нямат късмет. – А телефоните на Коралес? – Отдавна щях да съм ти казал, ако имаше нещо от него. Ние от самото начало следим телефона му, но много внимава на кого се обажда и какво казва... Знае, че го подслушваме. – Е, виж дали ще можеш да потвърдиш, че още е жив. Както и Пабло. – Друго? – Да – отговори Мур тежко. – Няма да е зле да дойде екип тюлени. – Ще се обадя. Мур изключи връзката и се върна при Торес. – Какво става сега? – Отвратително. Омазаха лицето на момичето с кръв. – Но не са ѝ причинили болка. – Още не. – Колко са? – Шест или седем души. Отвън май са оставили четирима на пост. Петият е в микробуса на улицата. Не знам колко други има вътре. – Добре, Луис. Ако ще действаме, искам да се заемеш с най-трудната работа. – Я ме погледни – отвърна Торес. – Да не мислиш, че тия путьовци ме плашат? Мур се усмихна. – Добре. Слушайте сега. 26. ОПИТИ Апартаменти "Естансия" Хуарес, Мексико Глория Вега знаеше от Тауърс, че онези от "Синалоа" не са виновни за убийството на Джони Санчес и приятелката му. Тауърс беше чул от Мур, който сега се намираше в югоизточната част на Мексико, че журналистът е убит от членове на гватемалския отряд на смъртта "Отмъщаващите лешояди". Когато Вега каза, че според нея отговорни за убийството са гватемалците, инспектор Гомес махна пренебрежително. – Джони пишеше за картелите и си плати. "Синалоа" са го очистили. Това е. Но лицето му пребледня и той я изгледа продължително, с тревога, преди да ѝ каже, че си тръгва и че тя също трябва да си иде. След бунта пред управлението Вега беше казала на Гомес, че му вярва, но се бои, че всички около нея са корумпирани, а тя само иска да постъпи правилно. – Ами ако правилната постъпка е да гледаш на другата страна? – беше я запитал в отговор той. – Щом осъзнаеш, че нищо няма да се промени и че понякога трябва да гасим огъня с огън? Тя не беше отговорила. След това Гомес я беше стиснал за ръцете. – Видя, каквото виждам и аз. Сега искам да знаеш каквото знам и аз. А после я беше шокирал, като я прегърна продължително, след което ѝ каза с насълзени очи: – Съжалявам, че се наложи да видиш истината. Тя е горчива, но трябва да я приемем. Глория вкара ключа във вратата на апартамента си, но нещо не беше както трябва. Ключът не влезе плавно както винаги. Обикновено човек би отминал това като дребна неприятност, но особено сега, в Хуарес, Вега се отнасяше с голямо внимание към всичко, защото и най-малкият пропуск можеше да ѝ струва живота. Пое си дълбоко дъх и се запита дали някой не е опитал да отваря с шперц. Извади оръжието си, отвори вратата и влезе. Чу стъпки и после... Онзи дойде зад нея, изръмжа дълбоко при опита да метне телта около врата и, но тя го изпревари и спонтанно покри гърлото си с ръка. Телта се вряза в дланта ѝ, докато Глория се извърташе, за да повлече мъжа след себе си. Тя не можеше да се обърне и да види нападателя си в тъмното коридорче, но успя да го отмести встрани от себе си, обви ръка около тялото си и стреля два пъти, докато телта се отпусна. Глория изкрещя, после изтича напред, извърна се рязко и стреля още веднъж. От прозореца в хола отскочи лъч светлина и освети един мъж, висок колкото Глория, с дънки и сива тениска и с маска на лицето. Лежеше прострелян в гърдите. Макар и задъхана, и въпреки смрадта от барутния дим и слюнката в устата си, тя все пак успя да забележи някакво движение в спалнята. Втори човек ли имаше? Да – тя дочу отварянето на прозорец и звуци от нечии опити да се измъкне. – Не мърдай! – изкрещя тя и се втурна в спалнята, където видя друг мъж, облечен по същия начин, да опитва да се измъкне през прозореца. Той беше резервният убиец, но бягаше от страх, а Вега, пълна с адреналин и уплашена, че може да отвърне на стрелбата ѝ, изпразни целия пълнител в него и той падна обратно в спалнята. По навик тя извади пълнителя и сложи нов, след което вкара патрон в цевта, като всичко това продължи само няколко секунди. Изтича бързо до ключа за лампата, запали я, след това претърси целия апартамент, гардероба, банята. Оказа се чист. Изпратили бяха двама боклуци, защото са мислели, че е лесно да очистиш полицайка. Вега стоеше задъхана. След това изруга. Защото в момента, в който опита да се успокои, се разплака. Посегна към телефона си и набра Тауърс. – Искам да се махна от този шибан случай. Искам да се махна. Веднага. – О, о, чакай малко. Какво става? Тя му затвори, почака секунда и набра полицията. "Не се отказвам лесно – мислеше жената. – Каквото и да говоря." Съобщи за станалото и в същия момент някой почука на входната врата – вероятно хазяинът или загрижен съсед. Телефонът ѝ иззвъня. Обаждаше се Тауърс. Тя отговори. – Двама боклуци ме нападнаха в апартамента. Убих ги. – Тогава те изтегляме. – Не. – Но нали каза... – Знам какво казах. Но ще си довърша работата. Лично аз ще арестувам Гомес. – Добре, дръж се. Ще уредя да сложат датчици в апартамента. Това няма да се повтори. – Не знам. Гомес ги е изпратил да ме убият. Разкрил ме е... – Дръж се още малко, като го арестуваме, всичко ще си дойде на място. Голям удар ще бъде, както в Пуерто Рико, но не можем да бързаме, още не... – Да се надяваме, че ще съм жива дотогава – сопна се тя. – Сега трябва да затварям. Някой чука на вратата, а и две полицейски коли идват насам... Сан Кристобал де лас Касас Чиапас, Мексико Споменът за баща му, озарен от горящия хотел, преследваше Данте Коралес, който лежеше с бинтовано рамо и с поставена в презрамка лява ръка. Набра един номер и се заслуша – никой не отговори, не се включи и гласовата поща, а се чуваше само безспирно жужене. – Още ли не отговаря? – запита Пабло, който седеше на стол близо до вратите за верандата. – А дали някой не търси Мигел? Ами ако вече знаят, че нещо не е наред? – Ако се обадиш на Кастильо и му кажеш истината, знаеш какво ще направи... – Ще очаква от мен да побягна. Ще ме намерят и ще ме убият. Не мога да се обадя. – Данте, защо се страхуваш толкова? Не съм те виждал такъв. Хайде, ще се справим. – Защо се страхувам ли? Имаш ли някаква шибана представа какво ни очаква? – Не. Данте изруга мислено и каза: – Мамка му. Трябваше просто да платя на оня боклук Салу, но той е мърляч и извади късмет, че изобщо му предплатих. – Имаш ли парите? Коралес поклати глава. – Отдавна заминаха. – Ти не мислеше ли, че ще си искат останалото? Коралес почти се усмихна. – Знаех, че ще ги искат, но реших, че дотогава ще имам малко повече пари от пратките. Но и там ни го вкараха, та... Телефонът на Коралес звънна – търсеше го непознат номер. – Ало? – Коралес, приятелю, забелязах, че опитваш да ми позвъниш. Много съм щастлив, че накрая привлякохме вниманието ти. Данте замръзна на мястото си. Обаждаше се Салу, който почти пееше от гордост. – Внимавай какво говориш – отговори Коралес. – Предупреждавам те. – Разочароваш ме. – Знам. Позволи да ти компенсирам загубите. – Първоначалната ми цена, умножена по три. – Дадено. И знаеш какво искам. – Разбира се. – Къде си? – О, Коралес, знаеш, че това не е възможно. Кажи ти къде си и ще ти изпратя кола. – Ще ми трябва време. Най-малко двадесет и четири часа. – Извинявай, Коралес, но трябва ли да ти имам доверие след онова, което направи? Не, нямам двадесет и четири часа. Имам време до полунощ. Става ли? – Не мога да се справя. – Можеш. Можем да се разплатим по електронен път. Имам цялата информация, която ще ти трябва. Но не така искаше да се разплати Коралес. Той искаше да вземе пари в брой, за да не научи Кастильо. Такива пари трябваше да се теглят от някоя от работните сметки на картела, и Кастильо щеше да разбере за толкова голяма сума. – Ще дойда с парите в брой – отвърна Коралес. – До полунощ. – Не, както казах, ще ти пратим човек, когато си готов. Край с игрите, Коралес. – Разбирам. – Дано. Това е последният ти шанс. Знам, че съжаляваш искрено за грешката си и аз искам да ти помогна за последен път, защото ще спечеля. Иначе Бог да ти е на помощ... Бог да ти е на помощ... Коралес прекъсна връзката и погледна Пабло. – Трябва да намерим много пари в брой максимално бързо. Обади се на Ектор и кажи на Фамилията, че имаме нужда от заем. – Сега пък от друг картел ли ще взимаме заеми? – запита Пабло. – Не ми задавай въпроси! Действай! – сопна се Коралес и изохка, защото пулсиращата болка в рамото му го преряза като остър нож. Медицински институт "Хорхе Рохас" Град Мексико На паркинга на съвсем новата офис сграда имаше тълпа от около двеста души. Хорхе Рохас изправи раменете си пред трибуната и се усмихна още веднъж към съвета на директорите, висшите администратори и дузините техни подчинени, наети да помогнат на това амбициозно начинание. Присъстваха и няколко от местните медии, за да отразят историческата церемония по прерязване на лентата. Рохас ги изненада с посещението си на церемонията (първоначално беше отказал, извинявайки се, че трябва да пътува), но се завърна рано от Колумбия и реши в последния момент да поеме този риск за сигурността си и да говори на събитието. Пристигна с конвой от шест бронирани джипа, а екипът му от двадесет души, облечени дискретно в костюми на Фелипе Сомоса и добре въоръжени, отцепиха района. Той завърши с думите: – И както съм казвал и преди, съществуващият модел на здравеопазване е порочен. Надеждата ни е в превантивната медицина, която трябва да рекламираме и да осигурим по-голям достъп до нейните услуги. Подходът е ориентиран към пациента, а не към системата за здравеопазване. Надяваме се да насърчим гражданите на Мексико, както и всички в Латинска Америка, да поемат по-инициативна роля в здравеопазването. Ще го направим, като оказваме помощ на организации с идеална цел и чрез предоставяне на субсидии за студенти, професори, изследователи и други професионалисти в областта на здравеопазването. Аз съм основал института с една цел: да помага на хората да живеят по-добре и по-дълго. Е, можем ли вече да срежем тази лента? Защото мисля, че ето там са приготвили кафе и закуски за всички ни! Публиката се разсмя, когато Рохас слезе от подиума, взе голямата ножица и сряза лентата под съпровод от бурни аплодисменти. Искаше му се да може да се обърне и да погледне светналите очи на жена си, но вместо нея там стоеше Алекси, винаги зашеметяваща в скъпите си дрехи и бижута, но все пак манекенка, а не прекрасна събеседничка като бившата му съпруга. До нея стоеше Кастильо, който вдигна ръка към слушалката на ухото си и каза нещо тихо на останалите от охранителния екип. Преди да се обърне, за да чуят останалите няколко думи от директора на института, една репортерка от местната телевизия, Инес Ортега, жена на средна възраст, която няколко пъти вече беше интервюирала Рохас и винаги успяваше да го раздразни, се промуши най-отпред и напъха микрофона в лицето му. – Сеньор Рохас, вие сте един от най-богатите хора в света и влиянието ви се забелязва навсякъде. Аз говоря по мобилния си телефон през оператора на Рохас, докато пазарувам във ваш супермаркет с пари, които държа на сметка в някоя от вашите банки. Като свърша, мога да ида на кафе в заведение, което вие притежавате. Трудно е да избяга от вас човек. – Обичам да помагам на хората – отговори той и махна с ръка. – Ако нямате въпроси... – Всъщност имам. Как реагирате, когато ви наричат алчен? Нацията гладува, а вие ставате все по-богат, защото бизнесът ви никога не се проваля... – Отговарям по следния начин – отговори Рохас и посочи с ръка медицинския комплекс. – Правим всичко възможно, за да върнем нещо на общността. Критици ще има винаги, но фактите говорят сами за себе си. Ако искате да обсъждаме богатството, аз мисля, че то трябва да се пази, за да е полезно на бъдещите поколения – затова е важно бизнесът ми да е добре. Аз не съм тук, за да забогатявам още. Тук съм, за да помагам на нашия народ и на нашия президент да реши по-лесно проблемите на страната, а ако хората искат да нарекат това алчност, значи не представят правилно онова, което чувствам в сърцето си. Някъде от далечния край на тълпата се чу пукане – като от фишек – и почти веднага нещо блъсна Рохас в гърдите и го събори. Той посегна към парапета на стълбите, но не успя да се хване и падна на стъпалата, като удари зле лакътя си в бетона. Настъпи хаос – хората се разкрещяха, някои затичаха към паркираните коли, а други просто се проснаха на земята, за да се крият, освен Фернандо Кастильо, който забеляза самотния стрелец и го подгони, докато в същото време останалите от охраната опитаха да заобиколят жертвата си. С крайчеца на окото си Рохас видя как Кастильо пробяга двадесет крачки, преди да открие огън и да улучи мъжа, който падна, преди да стигне до пикапа, паркиран под два големи бука в далечния край на имота. Кастильо изтича бързо до падналия стрелец и за голямо огорчение на Рохас вкара два куршума в главата му. Полезно щеше да е да го разпитат, но пък известните хора като него имаха много врагове. Нищо чудно онзи да е превъртял гражданин, който един ден не е издържал и е решил да убие някой известен от вестниците или телевизията. Алекси и репортерката Инес се озоваха до Рохас, който бръкна във вътрешния си джоб и измъкна загнездилия се в гъвкавата плоча куршум. Вдигна го и го показа на двете жени. – Слава богу, че имам защита – каза той. – Трябва да се обадиш на Фелипе в Колумбия и да му кажеш за това – посъветва го Алекси. Докато му помагаха да стане, заприиждаха още хора, включително съветът на директорите, за да питат дали е добре. Той се върна на трибуната, а сирените в далечината се чуваха все по-силно. – Жив съм – викна той. – Както и мечтата, която изградихме тук! При тези думи хората започнаха да скандират. *** По-късно, седнал на задната седалка на своя брониран мерцедес, Рохас гледаше репортажа, заснет от телевизионния екип. Всички главни световни мрежи излъчиха новината – "Асошиейтид Прес", "Би Би Си", "Ройтерс" и "Юнайтед Прес Интернешънъл." Водещите новинарски мрежи в Мексико и САЩ предаваха или коментираха случая. Опита още веднъж да позвъни на Мигел. Не получи отговор. Само съобщение по гласовата поща. – Нямам отговор от сина ми. Или от Соня – каза той на Кастильо. – И Данте не се обажда, но нека им дадем малко време – отвърна телохранителят – Възможно е да има проблеми с телефоните – може би по тази причина не отговарят. – Прав си. Не трябва да се тревожа, но знам, че тези новини ще разтревожат Мигел. – Той ще се обади – увери го Кастильо. – А сега, господине, сигурен ли сте, че не искате да идете в болница? – Закарай ни у дома. Алекси сложи ръката си върху неговата и каза: – Всичко е наред, любими. Благодаря на Бог, че си толкова предпазлив. Няма да се оплаквам повече, че ходиш в Колумбия. Той се усмихна леко и опита да се успокои. Жената се намръщи. – Защо според теб онзи луд искаше да те убие? След всичко, което правиш за страната? Просто не мога да повярвам колко омраза има на този свят. – Повярвай – отвърна той и се загледа през затъмнения прозорец. Вече навлизаха в главната магистрала на път за Куернавака и голямата му къща в покрайнините на града. Изведнъж изкрещя: – Искам да знам кой е онзи! – Разбира се – отговори Кастильо. – Вече работя по въпроса. Детективите ще ми се обадят веднага, след като разберат. – Добре, отлично – отговори Рохас. След това въздъхна дълбоко – имаше съобщение по телефона от Мигел. Натисна бутона, за да разгледа съобщението, в което нямаше текст, а само видеоматериал. Почука два пъти с пръст по иконата на видеозаписа, постави телефона хоризонтално и се загледа в изображението, на което се показаха Соня... и Мигел... Рохас се задъха. – Фернандо! Отбий! Отбий! На екрана се появи мъж със сатър. – Не гледай – каза Соня. – Не гледай. Ръцете на Рохас се разтрепериха. – Не! Частна писта Приблизително 1000 мили южно от Мексикали, Мексико Вече мръкваше, когато завършиха прехвърлянето на оборудването и хората в микробусите, единият от които принадлежеше на водопроводчик, чиято емблема беше изрисувана отстрани на колата. Другият микробус се използваше за доставка на морски храни и вонеше на риба и раци. Самад и хората му смръщиха лица и се качиха. Нямаха други коли и въпреки теснотията той благодари на Аллах, че му ги осигури. Самад прецени, че ги чакат осемнадесет часа път със средна скорост от осемдесет километра и затова предупреди екипа си, че предстоят два дълги и изнурителни дни по шосетата. Талвар и Ниази, които седяха в другия микробус, казаха, че ще положат максимални усилия да успокояват хората и да им напомнят, че бензиностанциите са единствените места, в които могат да ползват тоалетна. Това беше важно за такава голяма група хора. След тридесетина километра първият микробус отби от пътя заради спукана гума и Самад вдигна ръце във въздуха от безпомощно разочарование. Да, имаха резервна гума и можеха да я сменят, но в Съединените щати ги очакваха толкова много хора – чак стомахът го присви при мисълта, че закъснява, и той стисна юмруци. Шофьорите, мексиканци, си крещяха на испански, докато сменяха гумата, и Самад започна да осъзнава, че шофьорът на неговия микробус май има някакви съмнения. Той отиде при него, клекна и каза на испански: – Надяваме се, че ще ни откарате закъдето сме тръгнали. От вас се изисква само това. За да ви платим. Разбирате ли ме? Мъжът преглътна и кимна. В небето над тях премина пътнически самолет. Самад вдигна поглед и проследи как машината се изгуби в група розови облаци. 27. AL RESCATE Сан Хуан Чамула Чиапас, Мексико Кръстовете се открояваха в тъмните сенки на гробището като силуети пред мухлясалата стена на изоставената църква. Мур, който лежеше по корем, гледаше тълпите местни жители и туристи по улиците и главния път след църквата и пазара, откъдето скоро щяха да започнат карнавалния парад и зарята. Групи танцьори вече се виеха между кладите, чиито искри хвърчаха високо над тях. Мур насочи телескопа си за нощно виждане надясно и обратно към къщата, пред която все още стояха паркирани малката синя кола и микробусът. Торес беше докарал колата под наем и тя чакаше паркирана зад две по-малки къщи в долния край на улицата. Ключовете ѝ се намираха под стелката. След като отново си пое бавно дъх, Мур отново стисна дръжката на оръжието си – известният "Убиец на пирати", както ги наричаха тюлените от ВМС, защото ги използваха да освобождават заловени моряци от сомалийските пирати. Фицпатрик беше се направил на изненадан, като го видя, а Торес разпита Мур откъде се е сдобил с толкова мощно военно оръжие. – Както ти казах – беше отвърнал Мур, – аз работя за хора с големи връзки. И не лъжеше. "Модел 11" представляваше полуавтоматична пушка с двадесет патрона и двунога за опора. Пълнителят съдържаше двадесет патрона 7.62 х 5 милиметра според натовския стандарт и Мур се шегуваше, че ако искаш да улучиш целта си с двадесет куршума, по-добре е да се заемеш с политика, а не с воюване. Куршумът излиташе от цевта със свръхзвукова скорост и създаваше свръхзвукова ударна вълна, която изчезваше с намаляването на скоростта. На около шестстотин метра в места като афганистанските планини един снайперист можеше да стреля и да остане нечут от целта, но в градска среда, като Сан Хуан Чамула, Мур и Фицпатрик, който също лежеше по корем от другата страна на хълма, трябваше да ползват заглушители, за да прикрият откъде стрелят. Разбира се, по закона на Мърфи нещата не бяха в тяхна полза. Намираха се само на 527 метра от къщата и от четиримата мъже на пост. Духаше вятър от север-североизток. Надморската височина тук беше 2260 метра, като тримата стояха на около 9 метра по-високо от целта, до която имаше наклон от девет процента. Скоростта на вятъра, изчисленията за снижаването на куршума и позицията на хълма означаваха, че изстрелите ще са трудни, но не невъзможни. Определено щяха да ги чуят и можеха да ги скрие само ехото на зарята в града. Както Мур беше отбелязал преди, късметът им стигаше само дотук, а щяха да се нуждаят от много повече, защото истинската проверка щеше да започне след като свалят пазачите... Мур се обади на Тауърс, който следеше радиоканала на "Отмъщаващите лешояди": – Има ли нещо? – Все още ползват мобилни телефони. Ще трябва време. А по радиостанциите си разменят обичайните приказки. Наричат един от тях капитан Салу. Взех информацията, с която разполагаме за него: от специалните сили на Гватемала е, с двадесетгодишен стаж, станал наемник след уволняването си. Накратко – кофти копеле. – И го бива със сатъра – добави мрачно Мур. – Но в Кристобал става и нещо друго. Местните полицаи са във висока степен на готовност и доколкото разбираме, търсят изчезнали хора. – Не се изненадвам. Може таткото да е разбрал, че синчето е отвлечено, и се е обадил тук-там. – Ако е така, трябва да ги измъкнеш и да се махаш оттам, преди да дойдат хората на Рохас. – Ясно. Само чакам да почне партито... Мур затвори очи, за да прогони всички странични мисли и да се концентрира само върху изстрелите и върху момента. Но миелите му не се подчиниха, защото този момент приличаше много на случки от миналото. Неволно се върна на плажа в Коронадо, загледан в тъмните вълни, от които се подаде една ръка... и един глас, собственият му, изрева: – Не ме оставяйте! Не ме оставяйте! – Трябва да се връщаме! – Онзи тръгва! Ние не можем! – Не прави така, Макс! Недей! – Нямам избор! Млъквай, мамка му! Тръгваме! Мур потрепери силно при спомена за тези гласове. След това дочу друг глас: – Вие сте клас 198. Вие сте воините, които оцеляха заради работата в екип. Край. Излъгал беше Военноморските сили и те смятаха, че е достоен, а не трябваше изобщо да става тюлен. Той наруши най-основното правило и трябваше да го накажат за това, но наказание нямаше. Мур смяташе, че трябваше той да се заеме с тази задача. След постъпката си нямаше право на истински живот. Никакво право. Когато се чувстваше най-депресиран, опитваше да повдига духа си, като се хвърля във въздуха, но не с парашут. След разговори с приятели намери нещо много по-екзотично в долината Ромсдал в Норвегия. Два дни след идването си там вече носеше костюм с крила и планираше във въздуха със 150 мили в час. Скачаше в долината, като се възползваше от благоприятните ветрове по време на лятното равноденствие. Костюмът му позволяваше да се рее като птица заради плата, разперен като ветрило под ръцете и краката му. Това не беше свободно падане, а по-скоро много бързо и опасно планиране. Мур само се накланяше наляво или надясно, за да минава на около метър от стръмната скала, край която се носеше. Спомни си един полет – премина съвсем близо до скалата – можеше да протегне ръка и да я докосне, но се завъртя наляво и полетя под ъгъл от четиридесет и пет градуса, като сега вятърът ревеше в ушите му. Смъртта се намираше съвсем близо – чу шепота ѝ и се помири със себе си, с вятъра, с долината и затвори очи. Знаеше, че трябва да дръпне въжето на парашута, но изчака, за да види колко още секунди ще издържи, като си представяше скалите отдолу. Изтегли въжето. Бам. Парашутът се отвори и го дръпна рязко нагоре. Всичко свърши. Парашутите на останалите от групата зад него се отвориха шумно. От петнадесетте души, дошли с него за този екстремен спорт, Мур беше летял най-бързо, най-дълго и несъмнено най-опасно, като в екшън филм, а не като развлечение за туристи. Осъзна какво е направил едва когато срещна удивените погледи на другите – гледаха го сякаш е побелял за миг, след като е видял Твореца. След това норвежецът водач Бьорнолф ги заведе на обяд и дръпна Мур встрани от масата, отрупана с пушена сьомга и чаши кафе, за да го запита със силния си акцент: – Защо искаш да умреш? – Моля? – отвърна Мур и свали чашата от устата си. – Това съм го правил с много, много клиенти. Никой не лети така. Дори и аз. А ти правиш това само след три учебни скока? – Казах ти, че съм бил във Военноморските сили. Норвежецът поклати глава. – Това не е важно. Ти се приближи твърде много до планината. Изчака прекалено дълго, преди да дръпнеш въжето. Съжалявам, но няма да те водя пак горе. – Шегуваш ли се? Платил съм за още два дни. – Съжалявам, господин Мур. Работя само с хора, които искат да се върнат. Не знам какъв ви е проблемът, но няма да допусна да стане и мой проблем. Ще ви върна парите. – Не вярвам на ушите си. – Вижте, не сте първият, който идва тук и иска повече, отколкото мога да дам. Потърсете помощ. Можете да преодолеете онова, което ви притеснява. Но това не е начинът. Съжалявам. Мур се замисли да скочи на крака и да фрасне дългокосия задник пред себе си, но в очите на мъжа се четеше само загриженост, а и наистина на годините на Мур сигурно беше виждал достатъчно емоционално повредени търсачи на силни усещания, които също търсят начин да се самонаказват. – Как се учи човек да си прощава? – запита той, като осъзна, че говори на хълма в Сан Хуан Чамула, а не на норвежкия смелчага. – "И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушам." Може би старият Вазир, скрит в къщата си в племенните земи, има отговор... Първите гърмежи на зарята, които напомниха на Мур за пуканки, бяха придружени от рева на тълпата и точно в този момент телефонът му звънна. – Готови сме, шефе – обади се Фицпатрик. – Ей, ей, чакай – отвърна Мур и леко премести пушката си надясно, загледан в предната врата, която се отвори и от нея се показа по-възрастният мъж, който май беше Салу. – Сигурно иска да гледа представлението – каза Фицпатрик. – Трябва да затвори вратата, иначе ни го начукват. Салу остана на място, бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Запали една, дръпна продължително и се загледа в светлините на парада в ниската част на града. – Хайде, хайде – каза Мур, когато избухна втори залп фишеци и отекна от хълма. Няколко изстрела със заглушител от снайперските пушки лесно щяха да се скрият сред тази пукотевица, но онзи глупак им проваляше момента. – Мамка му. Виждаш ли го? Виждаш ли Торес? Какво прави? Да му го начукам! – запита Фицпатрик. Торес беше нагласил двете коли да избухнат и трябваше да ги взриви, след като Мур и Фицпатрик отстранят пазачите с пушките си. Любопитният Салу дръпна за пореден път от цигарата си и слезе от верандата. – Какво иска тоя? – запита Мур. – Чакай малко – обади се Фицпатрик, когато Торес стисна ръката на Салу. – Кучи син! Торес и онзи се познават! Мамка му. Излъгали са ни! – Тогава стреляй! – викна Мур, когато Салу прегърна Торес през рамо и го завъртя към къщата. Дебелият изигра всички и сега щеше да ги разкрие на гватемалците. Може би той, Зунига и Салу са сключили сделка, в която Мур не участва. Но пък Торес дали наистина е толкова глупав, за да се държи приятелски, след като знае, че Мур и Фицпатрик го наблюдават? Може би не му пукаше. Е, Мур нямаше никога да разбере истината... Защото дебелият стана първата му цел – куршумът пръсна тила на Торес и го завъртя като голям варел. Онзи падна тежко на земята и изчезна в тъмното. Мур се прицели в първия пазач, който вече тичаше към едно дърво в северната част на двора и оглеждаше хълма. Мур трябваше да го следи, да се прицели отново и накрая да стреля, като се надяваше онзи буквално да изтича на пътя на куршума. Уцели. Куршумът улучи човека право в гърдите, от които бликна кръв, и той падна по гръб – всичко за част от секундата. Междувременно пушката на Фицпатрик гръмна силно въпреки заглушителя, и повтори. Дано агентът да го биваше в стрелбата, защото не биваше да загубят Соня. Нямаше как. Мур щеше да умре, преди това да се случи. Вече беше го решил. Да, не познаваше тази жена, но не можеше да понесе мисълта да загуби агент. Смяташе, вероятно съвсем нелогично, че ако я спаси, спасява и част от себе си. Ако не успее, не знаеше дали ще остане нещо за спасяване. Затаил дъх, той откри втория пазач и го простреля два пъти, докато онзи тичаше край къщата обратно към предната врата. И в този момент, съвсем необяснимо, защото Торес носеше дистанционните взриватели за двете коли, те гръмнаха една след друга, като предниците им подскочиха един метър над земята, а огнените кълба под тях осветиха нощта и озариха къщата в трептящо зарево. Мур не знаеше дали Торес е останал достатъчно дълго време жив, за да взриви колите, или пък беше нагласил таймер. Не смяташе, че дебелакът е достатъчно умен, за да се оправи с таймерите, а и той му беше показал само най-елементарното – слагаш взрива тук, жицата там, натискаш дистанционното така. С тлъстия си палец натискаш този бутон. Ясно ли е, тъпак? Както и да е, тези коли трябваше да гръмнат и така стана. – Да тръгваме! – викна Мур, извади двата си пистолета и затича бързо по хълма, а Фицпатрик го последва. Носеха черни дрехи – панталони и ризи с дълги ръкави, както и маски и жилетки от кевлар, каквато Торес отказа да облече, защото не можеше да я нагласи над масивните си мъжки цици. Когато Мур стигна в подножието на хълма, забеляза Салу, който изтича навън с пушка в ръце. Зад него излязоха Соня и Мигел, с развързани крака, но с все още завързани зад гърба ръце. Влачеха ги по двама мъже, които държаха пистолети. Според Мур останалите без превоз гватемалци имаха само един изход, за да избягат от привличащите внимание горящи коли: нагоре по тесния път на изток от пазара. Групата се насочи точно натам, а Салу погледна назад през рамо, забеляза Мур и изкрещя на хората си. Но Мур, който тъкмо беше скочил към един насип и се намираше все още във въздуха, вече стреляше с двете ръце, а смрадта на барут го накара да се чувства добре, в позната среда, но и също така да се намръщи. Салу се беше отделил от групата, което се оказа последната му грешка. Още докато ветеранът от специалните сили вдигаше своя АК-47 към Мур, получи два куршума в гърдите, един във врата и един последен в бедрото, при който падна на колене, а автоматът му се извъртя настрана и куршумите се забиха в земята на десет метра пред Мур. Не знаеха дали в къщата има още хора, а трябваше. – Поеми къщата! – каза Мур на Фицпатрик, когато двамата, които държаха Мигел, го блъснаха към Соня и се проснаха на верандата, за да стрелят. Наложи се Мур да се хвърли по корем зад насипа, след което се претърколи надясно и отвърна на стрелбата. Първите три куршума пропуснаха. Мамка му. Така се получава, като стреля с една ръка, въпреки смъртоносната си точност при нападението срещу Салу. Приседна, прицели се и улучи онзи отдясно, защото се виждаше лесно заради пламъците от цевта, но и той успя да стреля и куршумът му се заби на двадесетина сантиметра пред Мур. От долината се носеше музиката от парада – барабани, китари и тромпети, а също и гърмежите от зарята и няколко секунди той не беше сигурен дали онези отсреща още стрелят по него. Както и да е, той скочи и се втурна към къщата, като се просна зад Фицпатрик с натежали от пръстта обувки и така задъхан, че чуваше само свистенето на въздуха през носа си. Мигел, Соня и тримата останали бойци бързаха нагоре по пътя, както Мур очакваше да постъпят. Той се втурна да заобикаля къщата, а Фицпатрик влезе в нея. Разнесоха се изстрели и се пръснаха стъкла. По дяволите, Салу е оставил хора вътре. Сега Фицпатрик трябваше да се справя сам. Мур изтича нагоре по пътя, където групата вече се насочваше към друга къща близо до върха на хълма. На улицата имаше две стари коли и когато той се втурна край една изгнила ограда, чу писъците на Соня и ругатните ѝ по адрес на мъжете. Колите не му позволяваха да види какво става. Това преля чашата. Само толкова трябваше. Не можеше да промени случилото се онази нощ на нефтената платформа, но вероятно можеше да го предотврати тук. Соня нямаше да умре. Напрегнат от гняв, който кипеше още от онази съдбовна нощ, и с изпълнено с ярост сърце заради неспособността да си прости, Мур се втурна с пълна скорост по хълма, към писъците. Когато заобиколи колите, видя, че Соня се е отделила от единия от мъжете и сега я държеше само един, който забеляза Мур и опря пистолета в главата на момичето. Другите двама насочиха пистолетите си към гърдите на Мигел, който плачеше и се молеше за живота си. Това нямаше да е критична ситуация с преговори или опит да убеждава онези да се предадат, защото шефът им вече беше мъртъв и нямаше какво да спечелят. Не. Времето за сделки отмина и всички залози паднаха. Сега, когато адреналинът бушуваше из вените му като разтопена лава и заради годините обучение и опит като тюлен във ВМС и като агент на ЦРУ, а и благодарение на стотиците часове крясъци от страна на инструкторите, Мур обмисли ситуацията за част от секундата и реагира както подобаваше на човек като него – боец с рефлекс да убива. Стисна зъби и се изправи пред тримата бойци от гватемалския отряд на смъртта – те олицетворяваха всичко, заради което се чувстваше виновен. Погледна мъжа до Соня и викна: – Хей! Очите на онзи се отвориха широко. Бум! Мур го простреля в главата. Не се тревожеше, че онези вероятно щяха да убият Мигел. Всичко тук опираше до Соня. А хлапето извади късмет, че гватемалците решиха да нападнат Мур, вместо да го убият. Мур стреля с двата пистолета и улучи мъжете в гърдите. Те отстъпиха назад и встрани от младежа. Мур се приближи няколко крачки към двамата и ги довърши с по един куршум. След като пистолетът му замълча, на фона на тромпетите от карнавала се чуха полицейски сирени. Мур застана неподвижен няколко секунди, замаян от адреналина – имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат. – Кой си ти? – извика Мигел. Мур отговори на испански: – Работя за баща ти. Бръкна в джоба си и извади един нож с острие, извито като резен диня. Бързо преряза въжетата на Соня, след това и тези на Мигел и ги подкани с ръка. – Долу имам кола. Ключовете са под стелката. Ето там е. Вземете я. Тръгвайте и не се обръщайте назад. Идете на летището. Заминете със самолет. Веднага! – Тръгвай! – викна Соня на Мигел и го поведе. Мур остана на място още малко, за да си поеме дъх, след което прибра пистолетите и затича обратно към къщата, където прескочи тялото на Торес, за да влезе в хола – там откри Фицпатрик проснат на пода с две рани от куршум в главата. – О, мамка му... Как така... Падна на колене, но пределно ясно знаеше, че агентът е мъртъв. Махна маската му и остана така. Отвън чу звън на телефон. Мур стана, отиде при тялото на Торес и измъкна телефона от джоба на панталона му. Обаждаше се Зунига. – Ало? – Луис, ти ли си? – Не, сеньор Зунига, обажда се сеньор Хауърд. Имам много лоши новини. Луис и Флекс са мъртви. Синът на Рохас и приятелката му се измъкнаха... – Какво? – викна Зунига. – Казахте ми, че групата ви е много силна! – Връщам се в Хуарес. Трябва да се срещнем. – Ако сте умен, няма да го направите, господин Хауърд. Няма да оживеете при срещата ни. – Чуйте ме. Още не сме свършили. Ще ви се обадя, когато се прибера. Мур прекъсна връзката и прибра телефона на Торес в джоба си, след което изтича при тялото на Салу и измъкна и неговия телефон. Тръгна обратно към къщата и се обади на Тауърс, за да му разкаже за случилото се. – Трябва да се махам оттук с тялото на Фицпатрик. – Тръгни нагоре по хълма, право на север. Изпратил съм хора да те вземат. Мур въздъхна. – Благодаря ти. Наведе се и вдигна тялото на Фицпатрик на рамо. Очите му се насълзиха. – Дръж се – прошепна той. – Ще те измъкна. Излезе от къщата и я заобиколи, а после забърза, подгонен от проклетите сирени. Една кола се изкачи с рев по стръмната улица и от нея изскочиха двама тийнейджъри, които зяпнаха телата. – Трябва ми помощ! – викна Мур, след което бръкна в един от кобурите и извади пистолета си. – Което означава, че ви взимам колата. Онези вдигнаха ръце и отстъпиха назад. Мур отвори задната врата на колата и намести Фицпатрик на седалката. Момчетата можеха да го нападнат в този момент, но имаха достатъчно разум да прочетат бъдещето си в изражението му. – Не се тревожете – успокои ги той. – Ще си получите колата. Скочи зад волана, натисна газта докрай и малкият двигател с вой понесе колата нагоре по пътя. 28. INSOMNIO Вили "Каса Морада" Сан Кристобал де лас Касас Чиапас, Мексико Местната полиция претърсваше целия хотел, за да намери Мигел и Соня. С разпечатки на получените по електронната поща снимки на двамата полицаите разпитваха персонала и гостите на хотела. Данте Коралес наблюдаваше всичко от отсрещната страна на улицата и изпрати в хотела един от четиримата, които пристигнаха с Мария, за да научи повече. – Виждали ли сте тези туристи? – запитаха го полицаите. – Не – излъга човекът на Коралес. Пабло седеше от дясната стана, а Мария – от лявата страна на Данте, чието рамо и ръка още пулсираха от болка, и той нареди на шофьора да тръгва. – Данте, ако не говориш с Фернандо, не знам какво да правя. Ще ме намерят и ще ме убият заедно с останалите. – Ще говоря с него – излъга Коралес. – Не се тревожи. Фернандо няма връзка с тях и аз ще се погрижа за всичко. – Какво ще правиш? – запита Мария. – Както ти казах, ще вземем пари от Фамилията и ще се обадим на Салу. Те са при него. Ще си ги вземем обратно и всичко ще се оправи. – А как ще обясниш всичко на Кастильо? – Мисля по въпроса, но съм сигурен, че той сега се опитва да разбере как се е оплескал, та да допусне стрелец близо до шефа. Внезапно шофьорът, който слушаше новинарска станция по радиото, се извърна и каза: – Голяма престрелка в Сан Хуан Чамула. Имало много трупове. – Може ли да са те? – запита Пабло. Сърцето на Коралес се сви. Погледна часовника си. След това викна на шофьора: – Имаме време да проверим. Закарай ни там. Веднага! *** Ситуацията се оказа възможно най-объркана. Когато Коралес и хората му пристигнаха в малкия град, изпратиха един от тях, който се върна с новината, че, изглежда, са били убити някакви военни бунтовници и районът е отцепен от полицаите. – Оглеждах се за Раул, както нареди – продължи мъжът. – Извадиха едно обезглавено тяло със зеленикав панталон, както ти каза. Мисля, че беше на Раул. Коралес стисна зъби и изключи телефона си. Салу не отговаряше и вероятно не беше между живите. Дали пък хората на Кастильо не бяха дошли, за да го нападнат? Ако е така, защо не го бяха потърсили? Коралес, изглежда, трябваше да се обади на Фамилията, да им каже, че не се нуждае от заема и да ги ядоса още повече, отколкото с първото си обаждане. Трябваше да се обади и на Кастильо, за да разбере какво става. Но не сега. Още не. Още не знаеше какво да каже... – Ще ни очакват на летището – каза той на групата си. – Да се махаме оттук. Не ме интересува дали ще караме колата цяла нощ. Отиваме на север, във Виляермоса. Там има друго летище – използвали сме го и преди. – Страх ме е, Данте – обади се Мария. – Много ме е страх. Искам да се прибера. Той я прегърна със здравата си ръка и прошепна: – Знам, но нали ти казах, всичко това ще мине. Телефонът на Коралес звънна. Търсеше го Кастильо. Данте трябваше да приеме обаждането, да разбере какво става и да отговаря с лъжи. Нападнали са го, без той да знае защо. Но той скри екрана от Мария и не отвърна на обаждането. Затвори очи и облегна глава на седалката. Запалените коли пред къщата в Чамула го притесняваха, но сега искаше само да спи и така да избяга от всичките си проблеми. Телефонът звънна отново. Кастильо. Данте го изключи. Всички се оказаха тук заради сериозна грешка: Коралес беше решил, че Салу няма да застане срещу всемогъщия картел от Хуарес. Че ще позволи да го прецакат и няма да направи нищо. Но Коралес, който не беше служил в армията, не познаваше решимостта на военните и научи за нея по много болезнен начин. *** По пътя надолу от Чамула Мигел спореше със Соня, че трябва да идат направо в полицията, но тя се тревожеше, че някои полицаи са в комбина с похитителите им. Соня отвърна, че трябва да послушат съвета на воина на баща му да идат на летището. Телефоните им се намираха при похитителите и Мигел искаше поне да спрат някъде, за да се обади на баща си. Но Соня не искаше и да чуе. Тя седеше зад волана и караше бясно надолу, като едва намираше пътя в светлините на фаровете, докато накрая не стигнаха до малкия жълт знак отстрани на шосето, който сочеше наляво към летището на Сан Кристобал де лас Касас. Соня спря колата едва когато стигнаха при скромния терминал и каза: – Добре, ще се обадим на баща ти. Мисля, че сега сме в безопасност... Мигел прокара пръсти през косата си и разтърка уморените си очи, докато двамата отиваха към телефона, който се оказа, че работи само с карти. Изругаха и изтичаха до малко магазинче, където купиха карта за тридесет песо. С неспокойна ръка Мигел набра номера на баща си, но се свърза с телефонния секретар. Разбира се, баща му нямаше да отговори – не познаваше този номер. Младежът остави забързано и накъсано съобщение, колкото да уведоми баща си, че е още жив и двамата със Соня са добре. Каза, че няма представа какво се е случило с Коралес и другите двама, но благодари на баща си за хората, които ги спасиха, въпреки че не знаеше защо ги оставиха да бягат сами, без придружител. Когато остави слушалката, погледна Соня в очите и поклати глава скептично. – По-силна жена от теб не познавам. По-силна си от майка ми, а това значи много. – Значи ли това, че още не вярваш колко съм силна, защото съм жена? – запита Соня и вдигна вежда. Мигел се усмихна. – Не, това значи, че искам да кажа... благодаря ти. Приближи се и я целуна. – Няма защо – отвърна момичето. – Как можа да останеш така спокойна? Аз си мислех, че ще припадна. – Не вярвах да ни убият. Прекалено ценни сме и затова реших да съм силна... за теб. – Но все пак... – Е, понякога се ядосвам повече, отколкото се плаша. – Надявам се един ден да ме научиш на това. Соня си пое дълбоко дъх и отмести поглед, а устната ѝ затрепера, сякаш ще се разплаче. – Какво има? – Нищо. Мигел вдигна поглед към плоския екран на телевизора, на който репортажът показваше тичащи хора и течащ надпис: "ОПИТ ЗА УБИЙСТВО НА ХОРХЕ РОХАС". Мигел зяпна. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Хорхе Рохас беше построил главния си дом в признат по целия свят център за изучаване на испански език. Освен това Куернавака се славеше с пищните си паркове и градини, очарователния zocalo или център, старинната си колониална архитектура и многобройните ресторанти и улични кафенета, а също и със своя университет, който привличаше художници и интелектуалци от целия свят. Къщата на Рохас с площ от 724 квадратни метра, напомняща на архитектурата от шестнадесети век, гледаше към града и беше по-добре обзаведена и по-красива от ваканционното му жилище в Акапулко – имаше библиотека, киносалон, зала за игри, фитнес зала и всички останали удобства, които можеха да се очакват в жилището на човек с неговото положение. Жена му беше нарекла къщата им La Casa de la Eterna Primavera и я беше обзавела заедно с екип декоратори. След смъртта ѝ той не промени нищо. Тук се намираше неговото убежище, неговата приказна страна, за която копнееше при всяко свое пътуване. В Куернавака живееше със спомена за любимата си съпруга и в миналото прекарваше цели месеци тук, потънал в работа, без да излиза навън. Ваканционният дом в Пунта де Мита пък представляваше страхотно място за веселба и набиране на средства, но не му създаваше същото усещане за топлина. Сега Рохас стоеше в библиотеката до една от плъзгащите се стълби пред стена с повече от две хиляди книги. Облечен бе в копринения си халат и слушаше съобщението от сина си. Вече цял час крачеше напред-назад из стаята и тъпчеше дебелия виненочервен килим, а беше прекарал два пъти повече време в разговори по телефона. Обърна се към Кастильо и краката му се подкосиха, като чу съобщението от телефонния секретар. Съобщението беше дошло от непознат номер, когато Рохас обсъждаше с пилота си някакъв проблем с единия от самолетите. – Добре са, слава Богу. Спасени са от нашите хора. – Това е невъзможно – отвърна едноокият. – Нашите хора току-що стигнаха там. Рохас се намръщи. – Може синът ми да е объркан, но това не е важно. Слава Богу, в безопасност е. Изпрати хората си на летището. Да се връща тук веднага. – Да, сеньор. Но Кастильо не помръдна. Намръщи се силно и се замисли. – Какво има, Фернандо? – Нямам връзка с Данте и хората му. Чудя се дали те не са помогнали? – Не. Според мен синът ми щеше да го спомене. Каза, че не е виждал Данте и хората му още от влизането си в града, когато всичко е започнало. – Значи нещо не е наред, сеньор. Мигел е умен. Според мен не се е объркал. – Е, сам решавай какво е станало. Само докарай момчето и приятелката му. Рохас обърна глава към Алекси, която се появи на вратата задъхана. – Намерили ли са ги? Той кимна. Жената изтича до него и падна в прегръдката му. – Слава Богу... Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Два дни по-късно Мур, Тауърс и агентът от ФБР Майкъл Ансара седяха около заседателната маса. Вега все още работеше с инспектор Гомес и не искаха да рискуват и да разбият прикритието ѝ. Успяха да скрият смъртта на Фицпатрик от медиите – вече го бяха докарали в дома му в Чикаго за погребението. Агент Уитакър все още се намираше в Минесота, но работеше по много притеснителна информация: твърдеше се, че оръжие от военен склад на САЩ е изнесено от Афганистан и продадено на купувачи от картел извън Минеаполис. Според първоначалната информация складът бил преместен и продаден от тюлен от ВМС на САЩ, което накара Мур да зяпне. Не можеше да повярва и отказа да приеме, че някой от собствените му братя може да бъде толкова корумпиран. Ансара сви рамене и каза: – Ако са платили реалната цена, онзи нямаше да се изкуши. – Не е заради парите – обади се Мур. Ансара кимна. – Само казвам. – Не казвай. Аз не мога да повярвам. Тауърс сви рамене. – И сега какво, шефе? – запита Мур в опит да смени темата. Тауърс вдигна очи от компютъра си. – Нашето момче, Коралес, още не се е появило. А след като за малко не го очистиха, Рохас се е върнал в къщата си в Куернавака. Наблюдаваме го с хора на място и със спътник. – Знаем ли нещо за стрелеца? – запита Мур. – Още не, но по начина на изпълнение... съмнявам се да е от конкурентен картел. Според мен става дума за обикновен задник, който иска да очисти богаташ. – А синът и нашето момиче? – Соня и Мигел са докарани там от охраната на Рохас и още са в града. – Имаме ли сведения от нея? – Още не. Гватемалците са ѝ взели часовника с предавателя и телефона, но тя знае къде са тайниците и как да се обади, за да я скрием. И ще го направи. – Значи ще я чакаме, така ли? – запита Мур. – Или какво? Тауърс поклати глава. – Имаме наблюдатели в "Секвоя". Картелът е готов да прекара най-голямата си досега реколта. Вие заминавате за там да проследите как разпространяват дрогата и къде отиват парите, като следата би трябвало да ви върне обратно в Мексико. Искам да проследим всичко докрай, чак до техните sicarios, които внасят парите във влогове в банките или ги перат през фирмите на Рохас. За нас това е идеална възможност. – Бих искал да имам няколко добри свидетели, които без съмнение и съвсем определено да докажат, че зад всичко стои Рохас. Тауърс се усмихна. – Продължавай да мечтаеш, приятел. Междувременно трябва да го нападнем от всички страни – със Соня, с онези от "Синалоа", с хората му във федералната полиция и с парите. А като стана дума за "Синалоа"... Мур изсумтя и го прекъсна. – Обещах на Зунига да направя нещо, но той се разкрещя с пълна сила, каза, че ще платя за гибелта на хората му и че ще ме гони до смъртта си. – Прав е – отвърна Тауърс усмихнат. – Но трябва да не губим връзка с него. – Мисля, че ще продължи да ми отговаря по телефона, вероятно от любопитство. Мур говореше с пресипнал глас. Не беше спал последните две нощи, защото не можеше да забрави лицето на приятеля си. – Искам да знаете, че Фицпатрик беше истински ас. Истински шибан ас. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук. Въздухът в стаята сякаш свърши. Тауърс и Ансара замълчаха и се замислиха. Винаги умират. Винаги ще умират. Нямаше лесен начин да се преодолее подобно нещо. Мур трябваше просто да осъзнае това и да продължава напред. За мисията. За страната си. Заради клетвата си. – Семейството му знаеше колко опасна е работата – каза Тауърс. – Не се зарадваха, но и не се изненадаха. Той затвори рязко лаптопа си и стана. – Добре, господа. Тръгвайте веднага на север. – Там ще ти хареса, Мур – каза Ансара и намигна. – Навсякъде са поставили капани и електронни устройства за наблюдение. Хубав купон ще стане. Мур въздъхна. – А не може ли просто да дегустираме малко вино и толкова? – Ще ти се – отвърна Ансара. – Не, не мисля. Тайна квартира на талибаните Каса дела Фортуна Мексикали, Мексико – Дотук имаме само една флашка – каза мъжът на Самад, като му подаде малкото устройство с връзка за окачване на врата. Представи се като Фелипе. Беше петдесетгодишен и казваше, че преди две години е вербуван за наблюдател на молла Омар Рахмани. Плащаха му изключително добре, за да създаде тайна квартира в Мексикали за Самад и хората му. Работеше с екип от петима души – всичките верни и заклети да пазят тайна, и твърдеше, че са събрали полезна информация. Заради доброто заплащане хората му бяха избегнали изкушението да работят за някой от картелите. Всъщност всички смятаха, че са част от нечия друга група, а не "независими изпълнители", както Фелипе ги наричаше. – Благодаря за това и за цялата помощ – отвърна Самад, като взе флашката и я пъхна в компютъра на малкото барче в кухнята. Настани се на високия стол и с мишката отвори файловете, които съдържаха стотици снимки. Фелипе кимна и каза: – Сеньор, знаем какво планирате. – Така ли? – Три пъти съм ходил в Съединените щати. Имам петгодишна забрана да влизам в страната заради опит за нелегален износ на пари оттам. Не съм виждал жена си и дъщерите си оттогава. Знам, че ще преминете. Ще ви платя каквото искате, за да ме вземете с вас. Самад се замисли. Хубаво би било да ги води някой местен, някой, когото можеха да пожертват. – Вече направихте достатъчно. Ще ви взема. Но само вас. – Ще говорите ли с молла Рахмани за мен? – Разбира се. Мъжът викна: – Благодаря ви, сеньор! Благодаря! Самад кимна и насочи вниманието си към екрана на компютъра. *** Най-после се намираха в Мексикали въпреки спуканата гума и не особено приятните шофьори. Хората му се удивяваха колко гъсто населен е градът и че в него има малък, но много активен китайски квартал. Всъщност един от хората на Фелипе, Жен, беше роден и израснал в Мексикали като син на китайски емигранти, работили за компания от Колорадо по строителството на скъпа напоителна система. Самад знаеше всичко това от Фелипе, който толкова обичаше да приказва, че понякога го вбесяваше. Самад разглеждаше снимките и документите, докато останалите хора се хранеха, преобличаха или разговаряха помежду си в малката тристайна къща. Да, натъпкани бяха като в консерва и Самад реши, че тук ще стоят само два-три дни. Фелипе вече му беше обяснил какво е открил – убеден беше, че картелът "Хуарес" копае голям тунел в строителна площадка на завод за производство на слънчеви панели. Снимките показваха пет постройки в различна степен на завършеност и малък, вече готов склад. Интересното беше, че от склада се изкарваха големи количества пръст и се товареха на самосвали. Освен това Самад забеляза, че през редовни интервали идваха и си отиваха работници, на смени през цялото денонощие. Арабинът знаеше, че не може да няма началник, който да контролира такава мащабна работа. От всички фотографирани хора един изпъкваше с възрастта си и с по-доброто си облекло. Този мъж, според Фелипе, идвал на обекта сутрин и си тръгвал вечерта, макар че напоследък работел по нов график, като пристигал много рано сутринта. Но не знаеха къде живее и Самад каза, че сега приоритет е да го проследят. *** След не повече от час Самад и Талвар седяха в очукана хонда сивик, а Фелипе се намираше на волана. Изчакаха първия екип да излезе от склада. Техният човек още го нямаше. Чакаха до залез-слънце и след това, накрая, Самад го видя да се качва в черна "Киа", също толкова стара и очукана като тяхната кола. Последваха го от площадката в посока на юг, край града и към крайградските райони на югоизток. След двадесет минути научиха пред коя къща паркира и Фелипе се обади на свой човек да стои пред нея и да се обади, когато види всички да излизат на следващата сутрин. – Той ще ни помогне да минем границата. Все още не го знае, но е слуга на Аллаха – обясни Самад. Талвар, който се занимаваше с телефона си, вдигна поглед и каза: – Ако информацията е вярна, къщата е на Педро Ромеро. Потърсих го в Гугъл – оказа се, че е инженер, но фирмата, за която е работил, фалирала. – Строителството не върви – обясни Фелипе. – Познавам доста свестни хора, които са без работа. – Е, но той си е намерил добра работа, нали? – запита Самад. – Той е нашият човек. Но трябва да внимаваме. Трябва да го накараме да ни помага и затова е нужно да научим всичко за сеньор Педро Ромеро. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Рохас лежеше в леглото си, загледан в гипсовия корниз в далечния край на стаята, от който тръгваха дълги орнаменти от скъпо дърво и се губеха в сенките. Вентилаторът на тавана бръмчеше тихо, перките му се въртяха бавно и прорязваха лъчите лунна светлина от прозореца, като хвърляха трептящи сенки върху бузата на Алекси. Тя спеше дълбоко до него и Рохас затвори очи, но после ги отвори рязко и погледна часовника, който показваше 2:07 сутринта. През последните двадесет и четири часа се случиха толкова много неща, че не можеше да спи. Опит за убийство, опит да отвлекат Мигел и приятелката му... и той реши, че трябва незабавно да отиде на почивка и да се махне от реалния живот. Потрепери, стана, облече си халата и като използваше телефона си за фенерче, тръгна по стълбите в хладната тъмнина. Влезе в кухнята, включи лампата и отиде до един от трите хладилника от неръждаема стомана, за да си вземе мляко, което смяташе да затопли и да изпие бавно – така често се приспиваше. След като си наля млякото, чу един глас зад себе си: – Сеньор Рохас? Обърна се – там стоеше Соня с копринен халат, който покриваше повечето от прозрачния ѝ комбинезон. Примигна, защото реши, че тя му се привижда. – Сеньор Рохас, добре ли сте? – О, извинявай, Соня. Още съм сънен. Ти защо не спиш? – Чух шум оттук. Мигел взе хапчетата, които му дадохте, и спи много добре. Аз не обичам да пия лекарства и не мога да заспя. И постоянно си спомням как постъпиха с онзи човек. – Съжалявам за това. Утре ще се обадя на някои хора и ще ти помогнем с терапия. – Благодаря ви, сеньор. Не знам има ли начин да забравя това. Онези омазаха кръвта по лицето ми. Рохас кимна, сви устни и после каза: – Искаш ли мляко? Затоплено е. – Да, благодаря. Момичето влезе в кухнята и седна плавно на един от столовете. – Предполагам, че и вие не можете да спите след всичко, което се случи с вас. – От години очаквах нещо такова. Затова вземам толкова мерки, но човек не знае как ще реагира, когато дойде времето. Не можем да планираме всичко. – Вярно е. – Соня, много обичам сина си. Само той ми остана на света и не знам как да ти благодаря. Той ми каза колко силна си била. Още не може да повярва. Но знаеш ли? Аз повярвах. Когато се запознахме, забелязах някаква сила в погледа ти – същата, която виждах и в съпругата си. Много си смела. Момичето сведе поглед и се изчерви. Рохас знаеше, че е отишъл твърде далече и че говори с твърде съблазнителен тон. – Просто исках да ти благодаря – добави той. – Млякото май кипи – отвърна Соня и вдигна глава към печката. Той рязко се изви и завъртя копчето, но течността преля, при което Рохас изруга и свали каната с врящото мляко от котлона. – Сеньор Рохас, мога ли да ви задам един личен въпрос? – запита тя, след като той остави млякото и взе две чаши от шкафа. – Разбира се, защо не? – Напълно откровен ли сте със сина си? – Какво искаш да кажеш? – Знае ли всичко за вас и вашите компании? Искам да кажа, ще може ли да заеме мястото ви, ако нещо се случи? – Това е доста мрачен въпрос. – Ако останем заедно и решим да се оженим, той ще трябва да знае всичко. – Разбира се. Сега тя избягваше погледа му. – Просто сега се отнася доста наивно към някои неща. – И с основание – отвърна Рохас с леко подозрение към любопитството ѝ. – Някои от фирмите ми са твърде дребни, за да го занимавам с тях. Имам хора, които ги управляват и ми се отчитат всяка седмица или веднъж месечно. Когато е готов, ще го науча на всичко. – А ще научите ли и мен? Той се поколеба. Наистина Соня беше силна жена, може би прекалено силна, а и той не допускаше скъпата му съпруга да знае дори една пета от делата му. – Разбира се – излъга той, като ѝ подаде чаша димящо мляко. – Очаквам вие с Мигел да станете моите наследници, ако един ден се ожените. – Не искам да звуча като използвачка, сеньор. Просто се тревожа за Мигел. Знам, че искате той да работи в банката през лятото, но се боя, че това изобщо няма да му хареса. А ако той е нещастен, и двамата ще бъдем така. – Какво предлагаш? – Обучете го как да ръководи вашия бизнес. Нека стане дясната ви ръка. В края на краищата той е ваш син. Рохас помисли над думите ѝ. Момичето имаше право. Мигел щеше да наследи империята му, а знаеше съвсем малко. Рохас можеше да умре и Мигел изобщо нямаше да успее да разбере колко огромен е светът на баща му. Но Рохас нямаше да разкрие грозната истина за картела, не и на Мигел, и на никой друг, никога... Внезапно на вратата се появи Алекси. – Какво става тук? – запита тя с обвинителен поглед към Соня. – Искаш ли топло мляко? – запита Рохас от своя страна. – Има още. – Добре. – Не можах да заспя. Не и след случилото се – обясни Соня. – Чух сеньор Рохас да слиза и дойдох при него. Алекси се поотпусна. – Разбирам. Рохас я изгледа. Ако можеше да чете мислите му, щеше да си е опаковала чантите на часа. А ако Соня можеше да чете мислите му, щеше да се качи с Алекси в таксито, което да ги откара много далеч от него. 29. ЕДИНСТВЕНИЯТ ЛЕСЕН ДЕН Нефтен терминал "Ал Басра" Персийският залив, Ирак 19 март 2003 г. Мур се издърпа в черната лодка "Зодиак" при другите двама тюлени, скочили от платформата. Още чакаха Кармайкъл и ранения боец от екипа му, Мейко шест. Мур смъкна маската си и си пое дълбоко дъх в соления въздух. На запад от тях един хеликоптер СН-47 "Чинук" висеше над черните като въглен вълни и под мантията от облаци, а задната му рампа беше отворена опасно ниско над водата. Двойката ротори хвърляха пръски нависоко и завихряха блед водовъртеж над залива, а двигателите му виеха. Мур знаеше, че пилотът води жестока битка с вятъра. От платформата избухна стрелба от малокалибрено оръжие, повечето към хеликоптера, а Мур опита да извика по радиото огнева подкрепа от патрулния кораб, но му отказаха и заповядаха незабавно да се изтегли. Пилотът на хеликоптера повтори заповедта: – Мейко едно, тук Морска птица. Обстрелват ме, обстрелват ме! Идвайте веднага, край! – Ясно, Морска птица. Ясно! Корпусът на хеликоптера оживя от искрите на отскачащите от него куршуми, които веднага изчезваха в мъглата. Мур се извърна към платформата и видя Кармайкъл на парапета с техника по електроника първи клас Били Хартог, Мейко шест. – Франк, нямаме време, приятел! – напомни Мур. Но Франк Кармайкъл не можеше да изостави никого, жив или мъртъв. Двамата с Мур знаеха от опит, че това не е някакво патриотарско клише от военните филми. Това беше истината и действията на Кармайкъл говореха за стоманената му воля и характера му. Той носеше на рамо безжизненото тяло на Хартог, изпълнен с решимост да го върне у дома. Тюлените като Кармайкъл не търсеха лесния начин нито по време на обучението, нито след това. Единственият лесен ден за тях беше вчерашният. Но преди да стигне до ръба, Кармайкъл се върна, защото по парапета пред него заудряха и заискриха куршуми. След това във водата между лодката и платформата заплискаха още куршуми и погледът на Мур се срещна с очите на двама пазачи, които се целеха в него. Зад него затрещяха автомати – неговите хора вдигнаха автоматите си и очистиха двамата иракчани, които паднаха назад върху платформата. Силен плясък привлече вниманието на Мур. Кармайкъл и падналият им колега бяха скочили от десет метра височина във водата... Но те се намираха от другата страна, близо до една от големите опори, на двадесетина метра от тях. Над водата се вдигна една ръка... и се разнесе глас, който отекна само в ушите на Мур: – Не ме оставяйте! Не ме оставяйте! – Трябва да се връщаме! – викна взводният старшина Гари Бранд, който седеше в лодката до Мур. Мур погледна Кармайкъл, а после хеликоптера. – Мейко едно, тук Морска птица! Не мога да чакам повече! Мур изруга и поклати глава. – Чакай! Ще чакаш! – Проклет да си, Мейко едно! – викна пилотът. – Тридесет секунди! Задавеното бръмчене на извънбордовия двигател на празен ход премина във вой, когато Мур подаде газ и се насочи към Кармайкъл, като каза на хората си да са готови с въжето. После си пое дълбоко дъх и го задържа. От Кармайкъл се искаше само да хване въжето и да вкара ръката си в примката. Те щяха да го издърпат в лодката, дори ако това костваше живота на Мур. Той приближи лодката до Кармайкъл, който опитваше да задържи тялото на Хартог. Хвърлиха въжето. Кармайкъл имаше само една здрава ръка. И пропусна въжето. Мамка му! Мур зави толкова рязко, сякаш лодката плаваше на релси. Убеден беше, че има време за повторен ход. След това погледна към хеликоптера. Морска птица се оттегляше. И изведнъж секундите станаха години. Мур чуваше само ударите на сърцето си и усещаше соления вкус на водата в устата си. Кармайкъл се поклащаше нагоре-надолу до опората. От рампата на хеликоптера се изсипа вода като водопад, когато пилотът подаде газ и машината се вдигна нагоре. – Не помниш ли какво ни казваха? – беше запитал някога Кармайкъл. – Че начините да те победят са два: да умреш или да се откажеш. А ние не се отказваме. Нов залп изтръгна Мур от вцепенението и той отново погледна хеликоптера. – Онзи излита! Трябва да тръгваме! Не разбра кой го каза – вятърът, изстрелите и воят на хеликоптера изменяха гласовете, но чу достатъчно: – Не го прави, Макс! Не го прави! Той разбра, че не може да спаси всички. Не можеше да спаси Кармайкъл. – Нямаме избор. Тръгваме! Когато погледна назад към платформата, забеляза Кармайкъл, който продължаваше да маха, но за да се отдалечат. "Спасявайте се." Водата до тях закипя от куршуми и това реши всичко. Мур завъртя още веднъж лодката, даде газ и се понесоха по вълните към хеликоптера. – Морска птица, тук е Мейко едно. Идваме! – Ясно, Мейко едно. Бързо! Хеликоптерът се сниши и рампата му отново се потопи в океана. "Не ме оставяйте!" Но Кармайкъл не беше казвал такова нещо. Подканил ги беше да тръгват. Знаеше, че трябва да остане. Мур насочи лодката с пълна газ към хеликоптера, чийто пилот се спусна още малко и застана перфектно, а куршумите около тях се забиваха във водата, докато... Водената от Мур лодка се качи на рампата, плъзна се във вътрешността на хеликоптера и спря. Още преди да угасят двигателя, пилотът издигна машината и рязко се отдалечи от платформата, от вълните и от куршумите. След като угаси двигателя, Мур остана в лодката. Вдигна очи и видя в обърнатите към него погледи на другите тюлени, че търсят някакво оправдание, нещо, което да им позволи да осмислят станалото. Защото бяха оставили човек във водата, за да умре. А Мур затвори очи, обърна се настрана и опита да не се срине. Хората му се заеха да свалят оборудването си, сякаш нищо не беше се случило. Обучението им си казваше думата – безкрайните часове подготовка, рутината и всичко, което ставаше след мисиите сякаш като в мъгла, след която се оказваше, че някак са се добрали до бара и вече са на третото питие. Чувстваха се изстискани от битката, сякаш лишени за момента от чувства, които щяха да се върнат с времето. След не повече от два часа започна най-голямата операция в историята на военноморските тюлени от САЩ. За разочарование на Мур неговият екип остана в резерв. Тюлените заедно с бойци от кралската морска пехота нападнаха помпените шлюзове на всички терминали и платформи, но разузнавачите не бяха споменали за острата като бръснач бодлива тел около тези шлюзове, поради което тюлените не можаха да завладеят лесно района. Скоро след това започна да ги обстрелва иракски бронетранспортьор, но успяха да повикат самолет А-10 от ВВС, чийто стрелец бързо разпозна и унищожи бетеера с ракета "въздух-земя" AGM-65 "Маверик" с 350 килограма взривен заряд.. Тюлените проведоха още нападения срещу рафинерията и пристанището на полуостров Фао, докато морските пехотинци на САЩ от 5-и боен полк на първа военноморска експедиционна група нападнаха цели навътре, в нефтеното находище Румайла. Мур слушаше оплакванията на командира си, че почвата там е доста нестабилна за пустинните джипове със задно предаване. Опасенията на тюлените се потвърдиха, когато пристигнаха и джиповете им затънаха в напоения с нефт пустинен пясък. Наложи се да се придвижват пеша и да се изправят срещу повече от триста окопали се иракски войници и бронетранспортьори. С помощта на въздушната подкрепа, която поискаха, екипите тюлени успяха да си пробият път през вражеските позиции на сутринта, като убиха няколкостотин иракчани, заловиха почти още сто други и унищожиха всичките им бетеери, докато не ги отмени 42-ри отряд командоси от британската кралска морска пехота. След операцията намериха тялото на Кармайкъл. Иракчаните от платформата го бяха простреляли, а по корема си имаше ухапвания от жълтокоремни морски змии, предизвикани от шума на извънбордовия двигател. Тези змии се срещаха често в залива и с отровата си, по-силна от тази на кобрата, парализираха дихателната система на жертвите си. Намериха и тялото на Хартог, отнесено на четвърт миля встрани от платформата. На погребението на Кармайкъл в Сан Диего Мур и повече от тридесет други тюлени, които познаваха Кармайкъл и бяха служили с него, се наредиха от двете страни на пътеката на носачите на погребалния покров, пред катафалката с ковчега. Когато ковчегът минаваше край тюлените, всеки от тях сваляше от униформата златната си значка тризъбец, която още наричаха "Будвайзер". Забиваха в дървото здравия остър щифт от долната страна. Когато ковчегът с Кармайкъл стигна гроба, от двете му страни имаше редици златисти значки. Мур и неговите колеги не можеха да направят нищо повече, освен да отдадат тази последна почит на един от братята си. Като най-добър и близък приятел на Кармайкъл Мур последен заби значката си, което му струва много. В продължение на няколко секунди не можа да се овладее, но безизразните лица на другите около него, свикнали на изключителна дисциплина, го мотивираха да се държи. Погледна младата съпруга на Франк, Лейни, която ридаеше в кърпичката си, а по бузите ѝ се стичаше черна като роклята ѝ спирала. Да изкаже съболезнования на тази жена си беше истинска шега. Безвкусна шега. Защото по негова вина тя нямаше съпруг. Влудяваше го безсилието, че не може да ѝ помогне, и Мур стискаше юмруци. Няколко часа по-късно, по време на помена, който проведоха в голям италиански ресторант на име "При Антъни", Мур дръпна Лейни настрана и опита да ѝ обясни какво се беше случило. Тя знаеше съвсем малко за инцидента и никъде в доклада не пишеше, че Мур е взел решението да го остави, за да върне останалите в хеликоптера, а само че тюлените са попаднали под силен обстрел и че Кармайкъл е бил прострелян. – Истината, Лейни, е, че за всичко съм виновен аз. Тя поклати глава и го отблъсна. – Не искам да слушам това. Не искам да знам. Нищо няма да се промени. Не съм глупава, Макс. Знам, че това можеше да се случи, затова не мисли, че съм някаква бедна и шокирана вдовица, и не ми казвай кого да виня. Ако ти олеква, извини се, но не е необходимо. Аз се наех с тази отговорност, когато се омъжих за тюлен, и ще съм глупачка, ако не съм мислела, че може и да дойде ден като този. Знаеш ли кое е странното? Когато заминахте, аз имах предчувствие... Просто знаех... – Не знам какво да кажа. – Франк загина, вършейки онова, което обича. Обичаше и вас. Това беше животът му. Така ще го запомним. – Но не трябваше да умре. А аз просто... Дори нямаше да съм тук, ако... – Казах ти – без извинения. – Знам, но... – Забрави. – Лейни, не очаквам да ми простиш – каза Мур задавено. – Аз просто... Нямаше... Той опита да ми каже да тръгвам... – Стига. Не казвай нищо друго. – Но трябва. Тя сложи пръст на устните му. – Не, не трябва. Мур рязко се завъртя и тичешком излезе от ресторанта, като усещаше върху тила си погледите на другите тюлени. Районът на Кристалната пещера Национален парк "Секвоя" Калифорния – Петима – прошепна Ансара, загледан през бинокъла. Лежеше по корем, рамо до рамо с Мур, който потвърди същото иззад собствения си бинокъл. В просеката на петнадесетина метра под тях петима мъже, на вид латиноамериканци, товареха една триметрова камионетка без надписи с марихуана на блокчета. Мур вече знаеше от Ансара за тази "градина", в която картелът отглеждаше марихуана под прикритието на боровете, но остана шокиран от голямата и хитроумна напоителна система. Видя палатките на градинарите, както и много по-големите и дълги палатки, в които набраните растения престояваха три-четири дни окачени на тел и градинарите проверяваха внимателно всяко едно за плесени. Изсушените растения се преместваха на бали в друга палатка, в която шестнадесет жени (Мур ги беше преброил и смяташе, че някои от тях са само на петнадесет или шестнадесет години) ги претегляха, връзваха на снопи и опаковаха готовите блокчета. Оставяха страничните брезенти на палатките отворени и именно през тях Мур успя да заснеме цялата операция, следена от редица камери с батерии. Ансара познаваше отлично района и знаеше всеки охранителен пост и всяка слабост в отбраната на фермата. – Исках да ги разбия предишния път, като бях тука, но Бюрото не позволи – беше каза той на Мур. – Сигурно постъпиха правилно. – Да, защото след седмица ще направят друга ферма на друго място. Трябва да ги затворим в Мексико и да прекъснем командната верига. – Защо вие, военните, все говорите за тактика, техника и процедури и казвате, че тълпа наркодилъри имат командна верига? – Защото сме бивши военни. Винаги си оставаме такива. И защото нещата са точно така. – Само питам, за да те дразня... Мур се усмихна при спомена за този разговор и отново погледна към лазерната предупредителна система, маркирана с тиксо на всяко дърво. Тук не можеха да преминат и Ансара успя да предупреди Мур два пъти да не застане на пътя на лъча. Пуснал беше малко бебешка пудра през лъча, за да покаже точно къде минава. Една камера върху палатката, от която мъжете товареха блокчетата, се завъртя към хълма, а после се вдигна нагоре към Мур и Ансара, които залегнаха зад дънера. В този момент доловиха шум на листа зад себе си, от югоизток. Патрул. Чуха говор. На испански. Говореха за следи от мечка. Мечка ли? Лошо. Ансара му махна. "Чакай. Ще отминат." Мъжете долу завършиха товаренето, след което се качиха в кабината на камиона и шофьорът включи двигателя. Мур и Ансара трябваше да се спуснат обратно в долината при планинските си велосипеди и да слязат тихо до главния път, където ги чакаше пикапът. Камионът на картела щеше да се отдалечи доста, но информацията от проследяващия го спътник постъпваше направо в телефона на Мур. Необходимо беше само Мур да успее да се приближи до камиона и да постави следящо устройство, за да получават по-точна информация за местонахождението му. Сигналите от спътниците често се прекъсваха от атмосферните условия и терена, а точно този камион не трябваше да губят. След като гласовете на охранителите затихнаха, Ансара тръгна покрай боровете по меката постилка от иглички, които шумяха леко под стъпалата му. Часовникът показваше 11:35 преди обяд. Когато стигнаха при велосипедите си, все още чуваха камиона, който бавно слизаше по коларския път, прокаран от работниците от картела на двадесетина метра източно от двамата. Ансара се качи на велосипеда си и го подкара. Той беше опитен колоездач, тренирал продължително с приятеля си Дейв Амено по някои от най-сложните пътеки в Централна Флорида. Мур се дразнеше от уменията на приятеля си, защото едва се удържаше на велосипеда, който отскачаше от корените. Ансара знаеше точно кога да се вдигне от седалката и да се наклони назад, а Мур се мяташе като парцалена кукла със залепени към дръжките ръце. По щастлива случайност Мур падна само два пъти, докато стигнат пикала. А това, че не си счупи нещо или не се нарани до кръв, се оказа чудото, от което се нуждаеха. Хвърлиха велосипедите в пикапа и потеглиха на югоизток към шосето "Сиера Драйв", като Мур следеше на картата на телефона си синята мигаща точка, която обозначаваше камиона. – Много далече ли са? – запита Ансара. – Към пет-шест километра. Агентът от ФБР кимна. – Напомни ми, когато всичко свърши, да те науча да караш планински велосипед. Виждам, че не е част от изчерпателното ти обучение. – Е, нали се справих. – Да, но изглеждаше много притеснен. Казах ти да се отпуснеш и да оставиш колелото да ти казва къде да идеш. – Не говоря велосипедски. – Очевидно. – Колелото искаше да иде към дърветата. – Трябва да станеш едно с машината, скакалецо. – Да бе. Ансара се засмя. – Имаш ли си приятелка? Мур се ухили. – Винаги ли приказваш толкова много? – Ами нали следим камион. – Така е. Затова нека не се отклоняваме от задачата. Сигналът още е силен. Знаеш ли къде ще е първата им спирка? – Ами ако се качат на шосе 198, според мен ще идат в Портвил. И преди са прекарвали дрога оттам. Агенцията за борба с наркотиците ги хвана преди две години, мисля. Мур възнамеряваше да увеличи тази зона в картата, но вдигна поглед към Ансара и каза: – А на въпроса ти – нямам приятелка. Имах много хубава жена в Афганистан, но не съм сигурен дали някога ще се върна там. – Местна ли е? – А, ето това ще им хареса много, нали? За такова нещо ще ме обесят на сещаш се кои неща. Така че отговорът е "не". Американка е. Работи в американското посолство. – Секси ли е? Мур се усмихна. – Не. – Кофти. Телефонът на Ансара позвъня. – Трябва да отговоря. – Кой е? – Рубен. Хлапето, което вербувах. Какво имаш за мен, млади момко? Мур дочуваше само някои неща, но реакциите на Ансара допълваха картината: картелът беше завършил някакъв голям тунел между Мексикали и Калексико. Рубен и още други десетина момчета щяха да започнат първите сериозни преходи през тунела, вероятно с кокаин от Колумбия и опиум от Афганистан. Това беше нов подход за картела и след телефонния разговор Ансара каза, че вече няколко мулета са преминавали за суха тренировка. Сега, след като наркотрафикантите се чувстваха сигурни, че маршрутът е чист и таен, истинският продукт щеше да тръгне на север, а парите и оръжията – на юг. *** Камионът на картела се движеше с не повече от шестдесет километра в час по виещите се пътища, а и предположението на Ансара се оказа правилно. Онези отидоха направо в малкия град Портвил, Калифорния, с население около петдесет хиляди души, отправиха се към един мотел "Холидей ин Експрес" и спряха на паркинга зад триетажната постройка. Мур и Ансара ги наблюдаваха от паркинга на "Бъргър Кинг" от другата страна на улицата. И тримата останаха в кабината, с което осуетиха намерението на Мур да постави следящо устройство отдолу на шасито. Той не смееше да се приближи. – Искаш ли чийзбъргър? – запита Ансара. Мур го изгледа с престорено отвращение. – Скромною ми мнение е, че бъргърите на "Ин енд Аут" са най-добрите по западною крайбрежие, защото са сто процента говеждо. А и пържените им картофки се правят в сто процента прясно и чисто от холестерол растително масло. – Сериозно ли говориш? Искаш ли бъргър, или не? – Вземи ми два. Когато Ансара се върна с храната, до камиона на картела беше спряла друга кола – бял товарен микробус със затъмнени стъкла. Загледан през дългия обектив на разузнавателната си камера, Мур за малко не се задави с чийзбъргъра си, като гледаше как мъжете прехвърлят посред бял ден най-малко четиридесет блокчета от камиона на картела в микробуса. Шофьорът на микробуса, пак латиноамериканец на вид с дънково яке и слънчеви очила, подаде на мъжа от картела една раница, вероятно пълна с пари. – Не мога да повярвам, че са толкова нагли. – Повярвай – отговори Ансара. – Здрасти. Ето ти дрогата. Благодаря за парите. Приятен ден. Микробусът тръгна и въпреки че от ФБР щяха да го следят със спътник, а и имаха регистрационните му номера от снимките на Мур, при евентуално залавяне някой от картела можеше да се обади на хората в камиона, които да се паникьосат и да не завършат доставките си. Камионът тръгна от паркинга и се насочи на запад към шосе 64. Ансара остана доста назад и когато се качиха на шосето в посока на юг, камионът вече имаше преднина от пет километра. – Та за тази твоя приятелка – запита изведнъж Ансара. –Още ли се чувате с нея? – Защо питаш? – Не ми върви много с жените. – За това ли? – Работата ли имаш предвид? Да бе... – Е, не съм човекът, от когото трябва да искаш съвет. Ансара се усмихна. – Може би един ден ще намеря някой, който знае как се правят тези неща. Забравил бях, че си тюлен, което значи, че сме обречени. – Хей, имаше и семейни между нас. – Те са изключение, не правило. Жените днес искат твърде много. Според мен някои дори ни мислят за егоисти, защото толкова дълго време не сме при тях. В Афганистан не знам да имаше някой, който да не е ерген, разведен или в процес на развод. Жалка работа. – Аз пък забравям, че си от специалните сили. Все те мислех за бивш планински велосипедист, който търси слава и богатство. – Да, и затова отидох на работа във ФБР – за абсурдно дълго работно време с ниска заплата, докато разни хора опитват да ме убият... – И ти харесва. – Всеки миг. Мур погледна картата. – А, спрели са. На бензиностанция. До Делано. – Може да е само за гориво, но ако е друга размяна, трябва да бързаме, за да не я изпуснем. Мур тъкмо реши да увеличи изображението, когато сигналът от спътника изчезна. – Мамка му. Загубихме сигнала. 30. СКЪПА ГОСПОЖО Хотел "Бонита Реал" Хуарес, Мексико Глория Вега седеше в необозначена кола срещу хотела. Зад волана се намираше инспектор Гомес. По негово искане двамата носеха цивилно облекло, но и бронираните си жилетки. Намерили бяха мъртъв мъжа от рецепцията, Игнасио Ернандес, убит предишната вечер, прострелян в челото в екзекуторски стил. Собственикът на хотела господин Данте Коралес отсъстваше. Нямаше я и приятелката му. Гомес се обади на няколко от другите служители и на строителните работници, които работеха по обновяването на хотела, и сега двамата с Вега щяха да ги разпитат. – Виждаш ги – каза Гомес, като имаше предвид мъжете на покрива на хотела. – Това са наблюдатели, но не от обикновените. Тези не съм ги виждал досега. – Може би Коралес е убил мъжа и е избягал – предположи Вега. – И защо ще го прави? Тя сви рамене. – Онзи може да е крадял. – Не. Нещата са много по-сложни. – А ти откъде знаеш? Той я изгледа и се сопна: – Защото го правя цял живот. Чакай тук, докато се върна. Възрастният мъж изсумтя тихо и излезе от колата, след което затръшна вратата и тръгна през улицата към главния вход на хотела. Вега гледаше как наблюдателите отбелязват всяко негово движение. Кога ли щеше да хлопне мандалото? Тауърс все казваше, че всичко трябва да се планира и организира внимателно. Всъщност тя вече нямаше време, а и ставаше все по-трудно да внимава. Ще успее ли да се справи с друг опит да я убият? Струваше ли си вече да продължава с тази задача? Тя погледна към хотела. Наблюдателите сега гледаха другаде. Най-напред жената чу двигателя. След това един тъмносин автомобил изскочи иззад ъгъла, а от прозорците от страната на пасажерите висяха двама мъже. Носеха тениски, дънки и маски на лицата. Вега изскочи от колата, когато онези вдигнаха сачмените си пушки. Преди още да успят да стрелят по нея, тя вече отвръщаше на стрелбата. Сачмите раздраха ламарината на колата. Но освен техните изстрели имаше и други и тя бързо погледна към покрива на хотела, където двамата наблюдатели сега държаха пушки и се целеха в нея. Миг по-късно усети остра болка във врата като от забита игла, в раменете ѝ се забиха още две игли и по тротоара потече кръв. Ръката ѝ се вдигна към врата, облян в кръв. Потрепери, опита да извика, отвори уста, но гласните ѝ струни вече не работеха. Тялото ѝ се разтърси и тя падна на земята. Другата кола спря рязко и Вега изви леко глава натам. Един от мъжете я наближи, вдигна пушката си и стреля от упор във вече вцепененото ѝ лице. Може би измина минута или само няколко секунди – не знаеше, но тя погледна нагоре с едното си здраво око и видя през мъгла от кръв наведения над нея Гомес. Вече трябваше да е мъртва. Знаеше го. Но тялото ѝ се оказа също толкова упорито, колкото и нейният дух. – Съжалявам, скъпа госпожо – каза Гомес. – Съжалявам много... Бръкна в джоба ѝ, за да извади нейния мобилен телефон. – Твърде много време мина, за да позволя да ме заловят. Знаеш го. А и аз знам, че те пратиха тук да търсиш плъх. Ужасно. Ужасно, ужасно. Стана и се извърна към един друг мъж. – Пабло? Какво правиш тук? Къде е Данте? – В безопасност. Имахме проблеми с гватемалците. – Мога ли да помогна? – Данте ме изпрати с послание: "Оставете Зунига. Не го пипайте." – Зунига ли? Луди ли сте? Точно него трябва да убием. Вега опитваше да слуша, искаше ѝ се да може да се свърже с Тауърс, а после мислите ѝ се насочиха към мъртвите ѝ родители. Искаше да ги види, да види светлината, но за момента се намираше в сковаваща тъмнина. От тази тъмнина чу последния разговор. – Данте допуска ужасна грешка. Кажи му, че искам да говоря с него, преди да направи нещо. – Ще му кажа, сеньор. Ще му кажа. Глория изпита студ, който изместваше вцепенението. Разтрепери се силно. Отначало усети някакъв бодеж, а после видя прекрасен лъч светлина, горещ, топъл като лятното слънце. Някои казваха, че това не е Бог, а реакция на мозъка. Но тя знаеше по-добре. Знаеше... Бензиностанция "Шеврон " Делано, Калифорния Въпреки загубения сигнал от спътника Мур и Ансара тръгнаха към последното известно местонахождение на камиона в бензиностанцията и когато пристигнаха, връзката със спътника се възобнови и дойде потвърждение, че камионът е още там. Понякога имаха късмет, но рядко. Изненадващо телефонът на Мур иззвъня – обаждаше се агент Уитакър. – Оглеждайте се за сребрист микробус "Хонда Одисея" – каза той. – Скоро ще дойде. Ще спрат зад автомивката, мисля. Тауърс каза да ги оставим да си направят размяната. – Разбрано – отвърна Мур. – И си сигурен, че това са същите оръжия, които тюленът е измъкнал от Афганистан? – О, напълно. – Исусе... – Да, онзи ще ни падне, защото това е само част от пратката. Останалата е все още в Минесота и ми трябва за доказателство. Радвам се, че не са толкова тъпи да опитат да го пренесат през границата наведнъж. Правят се на умни, което е в моя полза. До довечера онзи ще е в ареста заедно с оръжието си. – Благодаря за информацията – отвърна Мур, когато Ансара спря на паркинга пред автосервиза до бензиностанцията. Оттам без проблем виждаха камиона, който стоеше паркиран зад автомивката. Мур извика на екрана на телефона си един от докладите на Уитакър и огледа списъка на нещата, за които се твърдеше, че са откраднати и прекарани контрабанда от тюлен от ВМС: 14 пушки М4А1 с комплект аксесоари "SOPMOD"; 11 снайперски пушки М14 (7,62 мм); 9 снайперски оръжейни системи МК11, серия 0; 2 автомата НК МР5; 6 сачмени пушки "Бенели" М4 Super 90; 14 гранатомета М203. Мур каза на Ансара за микробуса хонда и още преди да приключи, колата влезе в бензиностанцията, като задницата ѝ бе леко "клекнала" под тежестта на товара. –Знаеш ли, в Афганистан лошите поне опитваха да действат като такива – каза Мур. – Прекарваха опиума и оръжието нощем. Опитваха да се крият, а тези тук... по дяволите... Ансара кимна и вдигна камерата си. – Ако се държиш така, сякаш не правиш нищо нередно, никой няма да помисли, че го вършиш. Освен това те знаят, че ги търсим нощем. Знаят, че ще нападнем къщите им призори, когато всеки би трябвало да спи, и затова мнозина си вършат бизнеса рано сутрин, спят цял следобед и пак са будни цялата следваща нощ. Мур кимна. – Виждал ли си списъка с оръжие? – Да. – Значи знаеш, че не можем да позволим това оръжие да стигне в Мексико. – Ей, чакай малко, каубой. Знаеш, че е по-важно да открием следата на парите. – Знам, но не мога да приема, че оръжие, което някога е ползвано от тюлен, ще се озове в ръцете на някоя торба с лайна от картелите. – Може да са все нови оръжия – отвърна Ансара. Мур изсумтя и се зае да снима как онези прехвърлят черните сандъци "Анвил" от микробуса в камиона. Шофьорът на камиона предаде един кафяв хартиен плик на водача на микробуса – жилест мъж с оредяла черна коса до раменете. Той приличаше повече на северноамерикански индианец, а не на мексиканец. Размяната отне около пет минути, а мъжете работеха с рутинна ефективност. Микробусът тръгна. Хората от картела се качиха в камиона, но почакаха малко. Мур завъртя вариообектива на камерата си към него. Видя, че шофьорът говори по телефона. В този момент собственият му телефон започна да вибрира. Обаждаше се Тауърс, който каза само три думи и сърцето на Мур се сви. – Вега е мъртва. – Как? Тауърс обясни. И добави: – Току-що разбрах. След като я застреляли, са сложили експлозив на тялото ѝ. Когато дошли местните полицаи, онези задействали взрива. Не е за вярване, а? – Кой е сложил заряда? Гомес или картелът? – Не съм сигурен. Виждахме района, но сигналът се разпадна при превключването от един спътник към друг. Мур отговори през стиснати зъби: – Обзалагам се, че е бил оня лайнар Гомес. Той е накарал да я убият и го е нагласил да изглежда сякаш са картелите. – Тя ни беше най-добрата връзка с него. Там имам наблюдатели и няколко доста добри цивилни информатори, но това си е голяма пречка. Мур стисна очи. – Тя не загина напразно. Ще се постарая да стане така. След като приключи разговора с Тауърс, двамата с Ансара замълчаха, загледани в камиона от картела, който излезе от бензиностанцията и се върна на пътя. Двамата ги последваха, като пропуснаха няколко коли пред себе си и се заеха да следят по спътниковия сигнал, който сега беше добър. От Ленгли дойде съобщение, че са установили кой е телефонът на шофьора на камиона и са се включили към неговия сигнал – сега вече можеха да следят камиона по визуална следа от спътника и сигнала от телефона на шофьора. Според съобщението вече нямаше да има прекъсвания на сигнала. Мур не вярваше на това и постоянно търсеше удобен момент да сложи един добър старомоден маяк на камиона, за да го следи локално. – От петима станахме трима – каза той, като наруши мълчанието. – Да – отвърна Ансара. – Аз загубих двама добри приятели през годините. Само двама. Въпреки че изкарах много време зад граница. Само двама. Агенти на ФБР бяха. Всичките ми приятели от армията обаче са живи. Поне до момента. А ти? – Не искам да говоря за това. – Толкова много ли са? – Не става въпрос за бройката. – Знам, че работеше заедно с Фицпатрик. И съм съгласен. Истински ас. Надявам се, че не виниш себе си. Мур въздъхна. – Мисля си как можеше всичко да е различно и той сега да е жив. Аз го пратих в къщата да я прочисти. Направиха му засада и той загина. Мога да се считам за невинен или да поема отговорността за заповедта си. – Ако така я караш през живота си, ще си нещастен. – Да. Знам... Мур затвори очи за няколко секунди и си спомни как седи на маса с Франк Кармайкъл. До него седяха Рана, полковник Ходай и Фицпатрик. В заведението, което се оказа италианският ресторант, където правиха бдението за Кармайкъл, влезе и Вега. Жизнената жена цъкна с език, сякаш за да каже, че са глупаци да позволят да ги убият. След това се обърна към Мур и каза: – Знаеш какво да правиш. Той кимна. След около час стигнаха Бейкърсфилд и след като обиколиха няколко улици, забелязаха, че камионът е спрял в уличката зад "Хосе Тако" – добре известен мексикански ресторант според интернет. На тази страна на уличката имаше и магазини – дългата тухлена стена от другата страна ги отделяше от шестетажните сгради на комплекс с евтини апартаменти под наем. – Мамка му, няма да е лесно – обади се Ансара, когато минаха край уличката и се отправиха надолу по една пресечка. – Трябва да се измъкнем – каза Мур и посочи няколко празни места за паркиране отдясно. Ансара се съгласи, намери място и двамата излязоха бързо от пикала, след което затичаха към жилищните блокове. – Насам – посочи Мур и се втурна към редица ниски храсти край тухлената стена на първата сграда. Завиха зад ъгъла и видяха точно пред себе си, на не повече от тридесет метра, камиона с отворена задна врата, през която мъжете вадеха блокчета марихуана. Мур реши, че ако се приближат още малко, но останат скрити зад храстите, могат да се доберат до две кофи за отпадъци отляво с отворени пластмасови капаци. Оттам щяха да виждат по-добре размяната. Превит, той поведе Ансара към кофите, където двамата се промъкнаха и клекнаха в сенките на една палма и се заеха да правят снимки. Смрадта от отпадъците го накара да сбърчи лице в гримаса. Другата кола беше спортно черно беемве 650i с две врати, а мъжете товареха дрогата в багажника му. Шофьорът се оказа латиноамериканец с побелели коси, облечен в скъп костюм със златни ботунели. Мур смяташе, че попадне ли човек в света на ботунелите, значи има сериозни пари за дрехи. От рамката около регистрационния номер на колата се виждаше, че е купена от дилър в Санта Моника и несъмнено сега полученият скъпоценен товар щеше да замине за там. Човекът не беше дошъл с голям пикал за дрогата, а със скъпа кола и щеше да спазва ограниченията за скорост чак до края, за да може пратката му да стигне до холивудския елит, на който я поднасяха дилъри с бели ръкавици и който имаше средствата, възможността и желанието да се друса повече и от земетръсния район под домовете им. Мъжът се ръкува с хората от картела, подаде два дебели плика на шофьора на камиона, седна в колата си и замина. Мур и Ансара тъкмо решиха да тръгват, когато в уличката влезе друг автомобил и ги накара да се залепят за кофата. Автомобилът се оказа пикал "Тойота Такома", от по-старите модели, с ролетен заден капак и затъмнени стъкла. От него излязоха двама мъже, облечени като мексикански гангстери с широки панталони и с портфейли, увиснали на вериги от хълбоците им. Единият от тях, по-дебелият, се ръкува с хората от картела и се заеха да прехвърлят дрогата в пикала. Когато приключиха, хората от картела се качиха в камиона си и тръгнаха. Мур и Ансара изчакаха двамата с пикапа да се махнат, но онези останаха на място, в кабината на работещия на празен ход автомобил. След това единият излезе, удари с юмрук задната врата на ресторанта и викна, че някой се бави много. Мур почти се разсмя. Поръчали си бяха и храна за къщи, докато купуват дрога. Вратата им отвори не мексиканец, а китаец, въпреки че носеше престилка с надпис "Хосе Тако". Викна на развален английски на мъжа да чака и затръшна вратата в лицето му. Онзи се извъртя бързо към колата си и погледът му се спря на кофите. Мур замръзна. – Мамка му – прошепна Ансара. Мексиканецът се намръщи и направи още една крачка към тях. Изведнъж затича настрани и ги забеляза. Очите му се отвориха широко. Обърна се отново и се разкрещя на човека в пикапа. Мур вече беше напъхал фотоапарата в един страничен джоб и извади пистолета "Глок" със заглушител. Затича в момента, в който първият мъж обърна поглед към него и го видя. Ансара го следваше по петите. Латиноамериканецът посегна към колана си и изтегли пистолет оттам. Насочи го към двамата, но преди да успее да натисне спусъка, Мур изстреля два куршума в гърдите му. Видял какво се случва отвън, мъжът в пикапа се беше преместил на мястото на шофьора. Двигателят изрева и пикапът тръгна назад. Мур чу изстрели зад себе си – Ансара се целеше в задните гуми на пикапа с абсолютна точност. Лявата гума се пръсна, а след това и дясната и се чу силното шляпане на парчетата по асфалта. Пикапът забави достатъчно, за да успее Мур да го достигне и да скочи на задната броня. Хвана се с ръка за задния капак и се задържа там, докато шофьорът опитваше да изкара машината от улицата. Мур се наведе отстрани и изстреля два куршума в прозореца от страната на шофьора. Стъклото се пръсна. Не можеше да се прицели точно в човека. Но видя в огледалото, че онзи вдига телефон до ухото си. Мур изруга и стреля отново в задното стъкло, но не улучи мъжа, който се наведе и продължи да кара. Този път Мур се наведе още по-наляво и успя да се прицели добре. Стреля и улучи шофьора право в главата, при което пикапът зави надясно и се удари в тухлената стена в момента, в който Мур скочи на земята и се опита да не падне. Задъхан и последван от Ансара, изтича до кабината и рязко отвори вратата. Шофьорът се наведе и изпадна от кабината. Върху барчето в средата на кабината имаше купичка кокаин, няколко цигари марихуана, едната от които все още гореше в пепелник, а в жабката намериха и няколко пликчета с кокаин. Мур посегна и взе телефона на мъжа, за да провери дали е успял да се обади. Не, обаждане нямаше. Слава богу. Не осъзнаваше, че стои и зяпа дрогата, докато Ансара не го избута настрана и не каза: – Я виж какво има тук. Но трябва да тръгваме! Ще трябва да се обадим за полицията. Аз взех телефона на другия мъж. Мур? Слушаш ли ме? Обърна се към Ансара, погледна го, сякаш го виждаше за първи път, след което примигна и каза: – Да, да тръгваме. Изтичаха през улицата и когато завиха зад ъгъла, Мур погледна бързо назад и видя, че китаецът с престилката с надпис "Хосе Тако" излиза от вратата е два плика храна за къщи. След не повече от пет минути се движеха с пикапа си по пътя и следяха камиона на картела, който според Ансара щеше да иде в Палмдейл. Мур разказа на Тауърс за случилото се. Тауърс не остана много доволен, но онези поне не бяха успели да предупредят картела. Местните полицаи отиваха към местопроизшествието. 31. ОБРЕДИ Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Мигел отиде в най-дълбокия край на басейна и остана там, като се питаше какво ли е да задържиш дъх до припадък. Тези мрачни мисли се дължаха отчасти на спомена за не особено смелите му действия при отвличането им. Соня беше се показала като по-силната от тях двамата и въпреки неотслабващата си любов към нея Мигел все повече се тормозеше колко много страх бра и как не успя да защити своята жена, както е редно да постъпи всеки истински мъж. По едно време дори се беше разплакал, а Соня го успокояваше. Сега се ругаеше за това. Баща му загатна малко тази тема по време на закуската, като предложи Мигел да иде отново на курсовете по бойни изкуства, които беше посещавал преди години. Предложи му дори Фернандо да му покаже някои неща, а и да плати за едно пътуване до Тайланд, където да го обучават майстори по муай тай. Мигел отказа учтиво. След това се извини и отиде при басейна, където остана почти цял ден, а Соня, излегната по бански на шезлонга до него, чете испанско списание, посветено на сапунените сериали. Все още криеше от нея какво му каза Раул и се питаше дали тя изобщо е забелязала това. Всъщност въпреки желанието си да забрави постоянно се връщаше към последните думи на бедния мъж, молбите му към гватемалците, че "картелът ще ви плати всичко" и че "Данте ще направи каквото поискате". През годините Мигел беше дочувал много пъти разговори между баща си и неговите привърженици, които често използваха думи като "картел", "наркодилъри" и "главорези". Баща му винаги казваше, че опитва да работи законно в среда като тази – на организирана престъпност и корупция сред полицаите. Картелите бяха смъртните врагове на империята на баща му и младежът смяташе отначало, че Раул може да е бивш член на картела, когото баща му е взел на работа. Това не беше рядкост. През годините Фернандо наемаше на работа много младежи от бедните квартали на града и ги превръщаше в охранители и бодигардове. Блестящ пример за това беше Данте Коралес – дясната ръка на Фернандо. Но защо в такъв случай Раул, пряко подчинен на Коралес, се позоваваше на помощ от "картела" и как така Коралес щеше да направи "каквото поискат"? Защо би искал картелът да заплаща откуп за Раул, след като той не е един от тях? А ако беше от тях, знаеха ли това Фернандо и бащата на Мигел? Коралес също ли е замесен? Откъде знаеха похитителите къде се намират? Мигел смяташе, че само най-близките в семейството и охраната са наясно къде е той. Очевидно в организацията имаше предател и Мигел реши, че баща му и Фернандо опитват да разберат кой е той. Мигел не искаше да вярва, но винаги го гризеше някакво подозрение, че има нещо нередно в бизнеса на баща му. Не би казал, че е свързан с картелите, но може би плащаше подкупи, за да смълчава разните престъпници и да не пречат на работата. Можеше да го разбере – то не превръщаше баща му в престъпник. Така се работеше в днешно Мексико. Но дали не грешеше за другите неща? Дали баща му не е заедно с онези? Ами ако онзи, който опита да го убие, не е просто някой откачен? Ами ако е професионален убиец, нает от някой наркокартел? Мигел се издигна рязко нагоре, изскочи от водата, разтърси глава и заплува към края на басейна. – Много дълго престоя отдолу – каза Соня, като го изгледа над рамката на слънчевите си очила. – В тази къща има места, в които не ни се позволява да идем – отвърна той. – Какво? – Има едни заключени врати към мазето. Никой не може да влиза там. – За това ли мислеше? – Баща ми има тайни. – Всички мъже имат тайни. – Жените нямат ли? Соня отвърна с престорено невинен глас: – Разбира се, че не. – Баща ми казва, че долу има само трезори. И че там държи картини и други неща от колекцията си, защото не желае някой да ги повреди. – Ти май не му вярваш. – Точно така. – Защо? Какво според теб крие? Мигел посърна. – Не знам. – И защо не го помолим да ни пусне долу да разгледаме? Може да дойде с нас... – Няма да се съгласи. – Защо? – Не знам. – Искаш ли да го помоля? – усмихна се свенливо момичето. – Убедена съм, че ме харесва. Мигел въздъхна. – Разбира се, че те харесва. Но това не е важно. Тя сбърчи вежди като малко момиче. – Ти искаш ли да се вмъкнем там? Мигел се засмя. – На вратата има денонощна охрана. – Ами там може да има и бижута. По-скъпи неща, които си заслужават охраната. Не виждам защо това ти изглежда толкова странно. Живеем в опасни времена и вещите трябва да се пазят. – Искам да ти кажа нещо, но се страхувам. Тя стана и отиде при него, седна на ръба на басейна и потопи крака във водата. Мигел се изкачи до нея и тя сложи ръка на бузата му. – Можеш да ми кажеш всичко. – Помниш ли какво каза Раул, преди да го убият? Соня направи гримаса. – Трябва ли да говорим за това? – Моля те... Момичето въздъхна продължително. – Не помня какво е казал. Помня, че крещеше. И онази кръв... При спомена за кръвта, която размазваха по лицето ѝ, Соня притисна ръка към бузата си. – Той каза, че картелът би сторил всичко. Каза че картелът ще плати. Защо ще казва такова нещо? – Сигурно е работил за картел и не е казал на Фернандо за това. Кой знае? Може би затова ни отвлякоха. Какво те притеснява? – Ами... нищо. – Каза, че пред вратата на мазето има пазач. Никого не съм виждала – Не сме ходили в тази част на къщата. – Ами ако го подкупим? – Няма да стане. – Няма да знаем, докато не опитаме. Хайде. Ще бъде весело. И ще те накара да забравиш за тези неща. Соня се изправи и се изви към Фернандо, който се появи при басейна и свали телефона от ухото си. – Изкъпете се и се подгответе – каза той. – Скоро ще вечеряме със сеньор Рохас... – Искаме преди това да идем в мазето. Мъжът изгледа Соня намръщено и се обърна към Мигел. – Съжалявам, но само сеньор Рохас има право да влиза там. Момичето смекчи тона си и се приближи, като изпъчи гърди. – Хайде, Фернандо. Заведи ни на обиколка. – Това е невъзможно. Соня се нацупи като ученичка. – Добре тогава. Ще идем да се приготвим за вечеря. Хайде, Мигел. И без това започва да ми омръзва... Помогна му да излезе от басейна и му подаде хавлия, после се изправи и погледна Кастильо, който ги наблюдаваше. – Фернандо, има ли нещо? – Не, сеньор. Но в гласа на телохранителя се долавяше ясно подозрение. Частно жилище "Саут Брод Стрийт" № 121 Палмдейл, Калифорния Камионът на картела влезе на заден ход в алеята към двуетажен частен дом в крайградски квартал на югоизточен Палмдейл. Остана там на празен ход. Ансара и Мур бяха спрели петнадесетина къщи по-надолу по улицата, между други две коли. Палмдейл е град в пустинята, разделен от Лос Анджелис от планината Сан Габриел и много горещ през лятото. Градът представлява добре планирано място с хиляди къщи, чиито керемидени покриви образуват червени ленти в мръсносивата планина. Има над 150 000 жители, а велосипедните пътеки, парковете, кината и новият регионален медицински център привличат млади семейства, които смятат града за страхотно място за децата си. Мур беше идвал тук и преди, на гости на родителите на свой приятел тюлен, които работеха за най-голямата фирма в района, "Локхийд Мартин". А западналата част на Палмдейл и съседният град Ланкастър се вижда много добре от хотелите и мотелите, изникнали покрай шосето и предлагащи проститутки и дрога. Докато чакаха, Мур се свърза с Тауърс, който имаше новини. Възстановили бяха контакта със Соня, която успяла да се добере до един от многото тайници на ЦРУ около къщата на Рохас, които тя трябваше да използва, ако се натъкне на проблем. Във всеки тайник имаше пистолет и мобилен телефон. Тя използвала един в ресторант недалеч от къщата на Рохас. Докато Мигел чакал, тя отишла в дамската тоалетна и след като останала сама, извадила телефона от малка кутийка, скрита дълбоко под най-далечната мивка в дясната част, и се обадила до контакта си. Искала да разбере кой я е спасил и защо по нейния случай работи съвместна група, без тя да знае това. – Каза ли ѝ, че и ние имаме същия въпрос? – запита Мур, като се засмя язвително. – Шегуваш ли се? Аз не мога да говоря директно с нея. Това го чух от твоите шефове. – Е, добре. Кажи им, че ми дължи чаша кафе. – Да, добре. Ще предам. А тя също има новини. Данте Коралес е изчезнал. Няма го. Приятелката му е с него. Вега го потвърди, преди да я убият. Очистили са рецепциониста в хотела на Коралес. Това ми говори, че са търсили самия Коралес. – Може да е прецакал гватемалците и сега да бяга от тях и от своя картел. – Така мисля и аз. – Аз знам къде би отишъл. – Сериозно ли говориш? – Да. Чакай малко. Ще ти се обадя по-късно. Мур вдигна камерата и настрои обектива. На улицата от другата страна на камиона спряха два мотоциклета. От първия слезе един висок мъж, а от втория – малко по-нисък. Носеха дънки, кожени якета и скъпи баскетболни обувки. И двамата имаха атлетични тела и след като свалиха шлемовете си, стана ясно, че не са на повече от тридесет и пет години. Мур направи добри снимки на лицата им и незабавно ги прати по спътника, за да потърсят информация за тях в Ленгли. Пресякоха улицата и се заговориха с шофьора на камиона, но нито той, нито двамата му спътници излязоха от кабината. След две минути един от мъжете отвори вратата на гаража с дистанционно, а тримата от камиона излязоха и се заеха за работа. Прехвърлиха и последната пратка марихуана на блокчета в транспортни кашони в гаража. Оръжието остана в камиона. Когато хората от картела приключиха с разтоварването и другите двама се готвеха да заминат с мотоциклетите си, Тауърс се обади с вестта, че двамата са местни заместник-шерифи. Мур поклати глава учудено. Американските представители на закона се поддаваха също толкова на изкушения, колкото и мексиканските. За хора, които едва изкарваха 50 000 долара на година и можеха да заработят тези пари през уикенда от картела, се оказваше болезнено трудно да останат честни. Мур не можеше да приеме този факт, но го разбираше. И го ненавиждаше. – Давай да арестуваме тези задници още сега – промърмори той. – Полагат клетва, а после се изсират на нея. – С радост – отвърна Ансара. – Но все още не може. Ето ги, заминават. Камионът потегли от алеята към гаража и зави по улицата. Мур вече знаеше повече за този камион от Тауърс. Регистриран беше на името на Роберто Гузман с адрес "Арчуд Авеню" 14818, град Ван Нуйс, Калифорния. Гузман имаше фирма за товарни превози в Лос Анджелис. Не знаел нищо за това, че камионът му се използва за товарене, превоз и разпространяване на марихуана Според думите му шофьорът на камиона бил негов работник и взел камиона за почивните дни, за да извърши дребни ремонти по него и да "спести малко пари на шефа". Разбира се, това бяха глупости. Гузман определено бе купен, даваше камиона си назаем на картела и щеше да си изпати за това. Продължиха още половин час на юг, където камионът се отклони от магистралата и отби в една бензиностанция. Тримата мъже влязоха в магазина. Двама се отправиха към един коридор в задната част на сградата, вероятно за да ползват тоалетната, а третият, шофьорът, отиде до витрината за безалкохолни напитки и бира. Мур каза на Ансара да паркира на колонката зад камиона и две минути по-късно успя да сложи предавателя под бронята му, след което се върна, за да налее гориво в пикала. Смъкна козирката над очите си, преди да излезе, и наведе глава, когато тримата се върнаха, качиха се в камиона и заминаха. Вече имаха двойно осигурено наблюдение и Мур се успокои, че повече няма да губят камиона. Наблюдаваха го по видеосигнала от спътника, по мобилния телефон на шофьора и по предавателя на Мур. Ако успееха да му избягат, Мур щеше да напусне службата на мига. Но реши, че е по-добре да не се зарича. Случвали се бяха и по-странни неща. – Купиха бира и лимони – каза Ансара. – Вече празнуват. Преди Мур да отговори, Ансара посегна към вибриращия си телефон. – Да? Така ли? Добре. Заемаме се. Благодаря, хлапе... Погледна Мур. – Моего муле казва, че тази вечер ще минава през новия тунел, а после трябвало да се навърта наоколо за по-сериозни товари. – Много удобно – отговори Мур. – Тези са тръгнали за Калексико. На всичко съм готов да се обзаложа. – Ако си прав, ще стигнат там вечерта. В Сан Бернардино ще се забавим заради трафика. – Само там ли? – запита Ансара. – Ще прекараме почти целия път дотам в натоварен трафик. Мур въздъхна и погледна през стъклото към колите, които ги надминаваха. Изпревари ги един друг пикап с два планински велосипеда в каросерията. Мур се усмихна – със сигурност щеше да се претрепе, ако се наложеше да кара някой от тях. Къщата на Ромеро Мексикали, Мексико Педро Ромеро се обади на жена си, Сесилия, два пъти, но тя не вдигаше мобилния си телефон. След това опита телефона на Бланка – шестнадесетгодишната му дъщеря, която също не отговаряше. Мария, дванадесетгодишната, нямаше мобилен телефон, но беше обсебила домашния. Но и тя не отговори, а и телефонният секретар не се включи. Дали не са на пазар? Дали мрежата се е разпаднала? Ромеро ги търсеше само за да каже, че ще закъснее, но вече започваше да се тревожи. Но когато спря пред къщата си, видя, че колата на жена му е на мястото си, а и лампите вътре светеха. Много странно. Отвори входната врата и влезе във фоайето. Извика жена си. Никой не отговори. Тръгна към хола. Онова, което видя, му причини страшна болка, сякаш някой е забил крив нож дълбоко в гърба му. Онемя. Дъхът му спря. Закова се на мястото си шокиран, обзет от страх, а после потрепери и отвори широко очи. Бланка и Мария седяха на дивана с ръце зад гърба и със сиво тиксо на устата. Очите им бяха зачервени, а косите –разрошени. До тях седеше жена му, също със запушена уста и завързана. От двете им страни се намираха двама мъже с тъмна кожа, с дънки и фланелени горнища като работници емигранти, макар че съвсем не бяха такива. Имаха дълги бради и държаха срещу семейството му насочени пистолети. От кухнята излезе друг мъж, който сърбаше чай, а конецът на пликчето висеше от чашата. Носеше същите дрехи като останалите и също имаше брада, но изглеждаше малко по-стар. Той сви очи, взря се в Педро и заговори на испански с акцент: – Отдавна ви чакаме, сеньор Ромеро. Вие се обаждахте, за да кажете на жена си, че ще закъснеете, нали? Ромеро се задъха от страх и гняв. Но повече от страх. – Кои сте вие? – Разбрахме, че строите нещо, тунел може би? Като инженер, като човек, обучен да изгражда и разгражда ситуации, Ромеро разбра незабавно какво става. Тези бяха араби. Със сигурност терористи. Търсеха безопасен преход в Съединените щати и щяха да избият семейството му, ако не ги послуша. Нямаше нужда от думи. – Разбирам – каза Ромеро. Очите на високия мъж се разтвориха малко. – Така ли? – Разбира се. Мога да се обадя и да предупредя, че идваме. Ще ви прекарам. А вие ще освободите семейството ми. – Сеньор Ромеро, вие сте много смел и умен човек. Правете каквото искаме и всичко ще бъде наред. – Само вие тримата ли сте? Мъжът поклати глава. – Не, още четиринадесет. Общо седемнадесет души. – Седемнадесет? – зяпна Ромеро. – Защо се тревожите толкова? Няма да нараним семейството ви. – Но хората, за които работя, ще го сторят, ако научат, че съм допуснал толкова много хора да преминат. – Те няма да научат. – Трудна работа. Ще трябва да опразня тунела, преди да пристигнете, и да изключа камерите. Ще ви посрещнат ли от другата страна? – Аз ще уредя това. Трябва ми адресът. От другата стая се чу шум на водата в тоалетната и след малко се появи един мексиканец, на възраст колкото Ромеро. Погледна го намръщен, после вдигна рамене сякаш за да каже "съжалявам". – Това е Фелипе. Той ще остане тук, за да се погрижи да минем от другата страна. Ако му се обадя и му кажа това, семейството ви ще бъде освободено. Ако не получи обаждане от мен, има инструкции да ги убие. Ромеро заговори бързо на Фелипе, като се надяваше скоростта на думите му да обърка арабите. Виждаше, че им е трудно да следват забързания му говор. – Сеньор, защо сте се ангажирали е тези терористи? Те искат да убиват американците, които са най-добрите ни клиенти. Ако това стане, ще убият и двама ни. Играете си с огъня, приятелю. Фепипе се намръщи. – Плащат по-добре от картела. *** Раницата се издигаше над главата му и се спускаше под задника му. Тежеше цял тон, а и Рубен Евърсън трябваше сега да си е вкъщи и да си решава домашното по математика. Вместо това се налагаше да се завира в деветстотинметров тунел с около двадесет и пет килограма кокаин на гърба. Той и още няколко други на различна възраст – мексиканци и американци – стояха в склада и чакаха екипът от картела да натовари всичките. Трябваше да занесат раниците в една стая в къща от другата страна. Стигнеха ли там, щяха да чакат друга пратка, която да върнат в тунела. Това беше тежката част, за която споменаваха sicarios. След това той и останалите мулета щяха да тръгнат от склада с микробуси. Рубен се съмняваше, че ще го откарат чак до дома му, но взе парите предварително и реши, че ще използва за такси няколко от хипядарката долари. Входът на тунела в склада беше внимателно скрит в тясна електроремонтна работилница. В бетона имаше дупка около метър на метър с дървена стълба за слизане. Рубен внимателно се спусна след набития мъж пред себе си, после се обърна надясно и се загледа в привидно безкрайната шахта. Таванът стигаше почти метър и осемдесет на височина, а раницата му дори не докосваше стените на тунела, който според него беше поне метър широк. По тавана висяха светодиодни лампи като празнична украса, поставена от картела. Рубен отбеляза също вентилационните тръби и електрическите кабели, както и една ПВЦ тръба по дясната страна на пода. Когато навлязоха в тунела, забеляза, че стените и таванът му са покрити със странни бели пана, за които чу от хората зад себе си, че са шумопоглъщащи. От слушалката в ухото му го засърбя. Хората от ФБР, които подслушваха всяка негова стъпка, вече губеха сигнала, а и следящото му устройство нямаше да може да работи тук. Обхвана го клаустрофобия и той опита да погледне бързо назад, защото му се струваше, че белите пана на стените се приближават. Дългата редица мъже прииждаше, а разстоянието между него и дебелия мъж отпред нарастваше. – Хайде бе, мърдай! – викна човекът зад него. Рубен забърза, настигна мъжа и опита да диша дълбоко, за да се успокои. Нямаше значение дали полицията ще опита да ги залови всичките от другата страна. Щяха да го пуснат. Вербуван и сключил сделката с дявола, знаеше, че няма връщане назад. Ето какво е да си мъж и да си отговорен за постъпките си. Той се ненавиждаше. Мъжът зад него изсумтя и каза: – Добре дошли в Америка. Някой беше нарисувал една линия на тавана и написал от едната ѝ страна "САЩ", а от другата "Мексико", за да обозначи границата. Рубен сви рамене и продължи. От дясната му страна се появи втори тунел, в който имаше малък храм с горящи свещи. Прииска му се да има време за една молитва за себе си и семейството си. Искаше му се всичко да е различно. Помисли за момчето без пръсти на краката... и потръпна. 32. ПИОНКИ В ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО На път към презграничния тунел Мексикали, Мексико Педро Ромеро чу един от арабите да нарича високия мъж Самад и той започна да му вика така, за да го ядосва. "Знам как се казваш.". Нищожно предимство, но Ромеро нямаше друго за момента и изчакваше, защото не се беше предал напълно. Още не. Имаше капчица надежда. Като се обади на sicarios, които отговаряха за пратката кокаин, новият шеф, Хосе, който преди участваше в екипа на Коралес и вече искаше да го наричат El Jefe, въпреки че нямаше още двадесет и две, се разкрещя на Ромеро, че не може да изкара всички от тунела. – Това е по нареждане на самия Коралес. – Къде е той? Къде е? Никой не го е виждал или чувал. Затова ме сложиха отговорник за тази пратка. За тази операция отговарям аз. – Млъкни и ме чуй. Искам всички да излязат от тунела и от къщата до десет минути. Ако не го направиш, Коралес ще ти търси сметка. – Не ти вярвам. – Ако искаш, рискувай. Но ще умреш, младежо. Със сигурност. Хлапакът изруга, поколеба се и накрая се съгласи. Ромеро, Самад, двамата му помощници и останалите четиринадесет араби пътуваха до тунела с три автомобила. Ромеро караше собствената си кола заедно със Самад, който седеше до него, и двамата му помощници на задната седалка. Зад тях, в колата на жена му, имаше петима души, следвани от стар пътнически микробус, в който останалите девет араби седяха натъпкани един до друг и носеха големи правоъгълни сакове, при вида на които Ромеро беше поклатил глава. Дали това не са пушки? Или ракети? Или пък устройства за изстрелване на ракети? Със сигурност не носеха оборудване за палатков лагер. Когато наближиха обекта, Ромеро се замисли какво ли може да стане, когато арабите стигнат края на тунела. Молеше се на Бог за спасение и да опази семейството му. Тези мъже не искат свидетели и ще го убият, след като получат от него онова, което им трябва. Това не можеше да се отрече. Ромеро познаваше достатъчно много лоши хора, за да е наясно с начина им на мислене. Питаше се още какво ли ще правят, като стигнат в Съединените щати, колко ли души ще убият и колко ли имущество ще унищожат. Ненавиждаше ги също толкова, колкото американците ги мразеха, а и те го смятаха за безсилен. Но знаеше, че надежда винаги има. Самад и фанатизираните му последователи не знаеха за експлозивите в тунела, с които можеше да го взривят и да погребат всички в него. Клиентите на Ромеро му бяха обяснили съвсем ясно това свое искане още в самото начало. От Коралес знаеше, че шефовете му се опасяват, че един ден техните врагове или дори терористи може да използват тунела, и затова трябваше да се подсигурят. В един фургон срещу площадката имаше трима sicarios със задача да следят охранителните камери на тунела. Тези хора работеха на три смени от по трима души. При тях се намираха и няколко безжични детонатори, въпреки че не биха взривили тунела без директна заповед от Коралес или от някой друг шеф. Резервните детонатори се намираха на горния рафт на един шкаф в сервизната стая. Ромеро трябваше само да вземе един от тях, преди да вкара арабите в тунела. И тогава щеше да направи своя ход. *** Рубен смъкна тежката раница и я пусна на пода. Останалите направиха същото. Преди да успеят да седнат, за да чакат пратката за Мексико, главорезът, който настояваше да го наричат El Jefe, се показа от тунела и им нареди да се махат. Така наредили от горе. – Ами другата пратка? – запита Рубен. – Мислех, че им трябваме. Казаха, че ще получим премия. – Забрави. Тръгвайте. Рубен се намръщи. – Ами раниците? Кой ще ги вземе? – Не знам. – Нещо не е ли наред? – Виж, аз трябва да опразня къщата незабавно! Такива са нарежданията. И така ще стане. – В такъв случай и аз се връщам с вас – каза Рубен. – Обещали са да ме закарат. El Jefe поклати глава. – Махай се оттук, мамка ти. Ще си намериш превоз. Един от другите мулета, вероятно най-възрастният, с посивяла коса на лявото слепоочие, каза: – Не можем да излезем заедно. Това ще привлече много внимание. Така ни казаха. – Можете, мамка ви! Тръгвайте! Другите тръгнаха един след друг покрай Рубен към вратата. Най-възрастният ги спря. El Jefe изтича до него и опря пистолета си в челото му. – Vàyanse! Мъжът изгледа младока злобно, след което кимна бавно и се обърна към вратата. Мулетата се занизаха след него. – Аз първо отивам да се изпикая – каза Рубен и се отправи към тоалетната. Влезе, затвори вратата и зачака. В къщата стана тихо. Той пусна чешмата и се обади на Ансара, който вече знаеше какво става. – Сега какво да правя? – Върни се в тунела. Виж какво става. – Ти луд ли си? – Кажи им, че не можеш да си намериш телефона. Връщай се. Има причина да опразнят къщата. Голямата пратка е само на половин час път оттук. Прави каквото ти казвам. Нали помниш разговора ни? Рубен излезе от тоалетната и се озова срещу El Jefe, който го чакаше. – Ти с кого разговаряше? – С този, който ще ме кара. – Тръгвай. Рубен сви рамене, излезе, зави бързо наляво и се скри в храстите до къщата. Постоя така, след което внимателно се приближи до един от прозорците. По дяволите, щорите бяха пуснати. Обиколи до предната врата и долепи ухо до нея. Нищо. Хвана дръжката и отвори вратата, след което отиде в спалнята в задната част на къщата – там, в големия гардероб, се намираше входът на тунела. El Jefe и хората му очевидно бяха в него, за да се върнат в склада. Рубен взе да кърши ръце и да ходи напред-назад пред тъмния квадрат на изрязаната в пода дупка. Трябваше да се махне оттук, защото е опасно. Но дали наистина ще го наранят, че е тръгнал да си търси телефона? Но чакай малко. Как да използва това оправдание? El Jefe го чу да говори по телефона си. Мамка му. Трябваше да измисли друго нещо. Сторило му се е, че отвън има полицаи и затова е изтичал обратно. Да! Така ще отклони вниманието от себе си. Слезе по стълбата, обърна се и забърза по влажната пръст, като следваше крушките. Но този път наистина му се приходи до тоалетната. *** На път за тунела Ромеро обясни на Самад, че тримата sicarios във фургона ще ги наблюдават през охранителните камери с автономно захранване, каквито имаше навсякъде из склада и в тунела. При проверката някои камери имаха твърде слаб сигнал, за да предават на повърхността. Трябваше да се случат две неща наведнъж: да се прекъсне връзката на тези камери с мониторите и онези sicarios да се "разделят с телефоните си", по думите на Ромеро. Инженерът имаше ключове и достъп до електротаблата и можеше да изключи захранването, стига хората на Самад да се оправят с тримата sicarios. Паркираха колите си южно от площадката, на скришно място зад тежките багери и булдозери, и бързо излязоха. Самад изпрати шестима души да се справят с пазачите, а той и двамата му помощници придружиха Ромеро до електротаблото зад склада. Макар и строителен инженер, той познаваше процедурите за аварийно спиране на захранването. Когато наближиха, се наложи да се скрият зад едни дренажни тръби, за да наблюдават как тримата млади sicarios излизат през главната врата на склада и се качват в един джип. Ромеро разпозна един от тях – El Jefe. ,Добро момче" – помисли си той. Още не го знаеше, но току-що си беше спасил живота, защото следваше указанията. Когато двете групи заеха позиции, Ромеро отвори вратата на таблото със своя ключ, дръпна главния шалтер, който из-бумтя и няколко от лампите на паркинга угаснаха. В същото време Самад даде заповед хората му да отстранят онези във фургона. След това погледна към инженера. – Да тръгваме. Ромеро поведе арабите, които си светеха с телефоните, след това спря пред ремонтната стая и каза: – Чакайте тук. – Защо? – запита Самад. – Защото трябва да взема дистанционното. – За какво? – За да изключа аварийните батерии на камерите и записващите устройства, защото иначе ще проследят записите и ще видят какво става тук. – Много добре – отвърна арабинът. – Но ще дойда с теб. Ромеро сви рамене. – Добре. Двамата влязоха в стаята, минаха край тежките помпи за отводняване на тунела и се отправиха към шкафчетата за дрехи. Телефонът на Самад иззвъня и той каза нещо забързано на хората си, след което обяви: – Много добре. Онези във фургона са мъртви. Не са успели да се обадят по телефоните си. С един от многобройните си ключове Ромеро отвори шкафа, после посегна и взе безжичния детонатор, преди Самад да го разгледа добре. Детонаторът беше колкото преносима радиостанция и имаше малка гумена антена. Много прост, от старата школа, но ефективен. Ромеро се престори, че натиска няколко бутона, след което пъхна дистанционною в джоба си. Взе две фенерчета от шкафа и подаде едното на Самад. – Добре. Сега можем да вървим. Надявам се да спазите обещанието си, когато се озовете на другия край – да се обадите на Фелипе и да му кажете да освободи семейството ми. Самад се усмихна. – Разбира се. Дойдоха и другите араби, и Ромеро ги поведе по калната дървена стълба, която скърцаше. Самад го следваше с пистолет в ръка. Изминаха тридесетина метра до първите завои на деветдесет градуса – рязко наляво, след това рязко надясно – и видяха светлинка далеч пред себе си. Тя ставаше все по-силна и зад нея се появи силует. Човекът отсреща идваше право към тях. – Стой! Кой е това? – запита Самад и цялата група спря. – Не знам – отвърна Ромеро. – Тунелът трябваше да е празен. Сигурно е някое от мулетата. След това запита на висок глас: – Кой си? – А, извинявайте, аз съм, Рубен! Мисля, че отвън има полиция. Наложи се да се върна. Ромеро отиде забързано при момчето. – Сигурен ли си за полицията? – Не. – А защо трепериш? *** Рубен вдигна телефона и насочи трептящата светлина към хората зад Ромеро. Те имаха тъмна кожа и бради – определено не като мексиканците. Един отзад викна нещо на останалите зад себе си. Не говореха испански, а и Рубен беше убил достатъчно "дигитални" терористи от видеоигрите, за да се досети, че са от Близкия изток и че може би са терористи. – Yalla, да тръгваме – нареди мъжът отзад. Рубен знаеше тази дума. Онези говореха на арабски. Ромеро въздъхна, прехапа устни и се обърна към Самад. – Този е от мулетата на картела. Уплашил се е, защото е помислил, че отвън има полиция, но не е сигурен... – Не мисля, че е имало полицаи – отвърна Самад със странна увереност. – Нека поговоря с него. Ромеро отстъпи и пропусна Самад край себе си. Арабинът заговори тихо на момчето – думите му почти не се чуваха, но в следващия Рубен размаха ръце към лицето и врата му, а Самад се промъкна зад него и заби нож в гърдите на момчето. Рубен падна на земята с изкривено от болка лице, а от гърдите му бликна кръв, която опита да спре с ръка. – Но той е само момче! – викна Ромеро. – А ти си само мъж, който ще го последва. – Съжалявам – зарида Рубен. – Не исках нищо лошо. Не искам да умра. Не ме оставяйте тук. О, господи... О, господи. Ромеро не можа да се въздържи. Клекна до младежа и взе ръката му. – Господи Исусе, прибери го до пазвата си и го пази от всяко зло. – Да тръгваме – процеди през зъби Самад и подаде телефона на момчето на един от мъжете. – Педро, ти води. След това се промъкна зад Ромеро и опря пистолета в тила му. Мъжът преглътна и пусна ръката на Рубен, после се изправи се, прекрачи тялото на умиращото момче и продължи с насълзени очи. Казал беше на момчето да се махне оттук. Опитал беше. Стигнаха малкия параклис и Самад поклати глава към блещукащите свещи, към разпятията и към снимките на семействата на мулетата и копачите. Ромеро погледна бързо през рамо. Самад и арабите бяха чудовища ѝ той знаеше, че е дошъл моментът. Спря и бръкна в джоба си за детонатора. И задържа дъх. *** Рубен лежеше на едната си страна и кръвта му изтичаше. Забеляза някакво блещукане до ръката си. Реши, че това е ангел, оживял от калта, за да го изправи и спаси. Протегна ръка към малкия блестящ предмет и го стисна с пръсти. В тъмнината не можеше да го види добре, но му се стори, че е медальон със заоблени краища и голям отвор за верижка. Спомни си, че докато се бореше с арабина, усети как някаква верижка се къса под пръстите му. Прибра медальона в дланта си, затвори очи и се помоли на Бог да го спаси. По пътя към къщата с презграничния тунел Калексико, Калифорния Камионът на картела се намираше пет-шест коли пред тях и Мур смяташе, че до къщата им остават двадесетина минути. Тауърс се беше обадил преди малко, за да каже, че са загубили връзка с мулето на Ансара. Хлапето можеше и да е мъртво. Тауърс имаше петима съгледвачи, които наблюдаваха къщата от всички ъгли и досега не бяха съобщили да са видели момчето сред групата излизащи мулета. Мексиканската федерална полиция трябваше да има съгледвачи за склада в Мексикали, но не отговаряха на обажданията на Тауърс и спряха да му сътрудничат. От неколцината цивилни съгледвачи в района Тауърс знаеше, че са дошли няколко коли с още мъже, изглежда мулета, и че в един момент токът на строителната площадка спрял. За съжаление наблюдателните постове на цивилните не се намираха достатъчно близо, за да могат да идентифицират тези мулета. Както и да е, през тунела минаваше втора група мулета и Мур реши, че идват, за да помагат за оръжието. Ансара определено се развълнува при тази новина, скръцна със зъби и изпсува тихо. – Не мислех, че ще стане така – каза накрая той с леко разтреперан глас. – Надявах се да го изчистя, да го върна в правия път. Големи надежди имах за него. – Още не знаем какво е станало. – Сигурно са го разкрили. – Не носеше микрофон, нали? – Само безжична слушалка и телефон. Нищо друго, което могат да открият там. Може да се е паникьосал, да е казал нещо. Не знам. Тауърс говореше с друг човек по това време. – Спри да мислиш за това, приятелю – посъветва го Мур. – Скоро ще стане напечено. Презграничен тунел Мексикали, Мексико – Искам да се обадите на Фелипе сега и да му кажете, че сте преминали. Кажете му да освободи семейството ми. Ромеро се задъхваше и едва удържаше ръцете си да не треперят. Сложи пръст върху главния бутон на детонатора и малката зелена лампичка светна. Червената щеше да се включи в мига, когато натисне бутона. И след около две секунди щеше да си отмъсти. – Педро, какво правиш? – запита Самад, като забеляза детонатора. – Спасявам семейството си. – И мислиш, че това е начинът? – Убеден съм в това. – Не ти вярвам. – Ти да не мислиш, че картелът ще направи тунел като този, без да предвиди начин да го унищожи? Те не искат техните врагове да се възползват от усилията им. Нека ви покажа. Ромеро отиде до стената и свали един от акустичните панели, под който се показаха няколко блокчета експлозив С-4. – Тук има четиринадесет заряда. Аз лично съм надзиравал поставянето им. Ще се взривят последователно и ще сринат целия тунел. Ако не ни убие взривната вълна, ще бъдем погребани живи и ще се задушим, преди да ни спасят. Самад отвори широко очи. – Ти искаш да умреш? Готов си да се срещнеш със своя Бог? Ромеро отвърна твърдо: – Готов съм, но знам, че вие не сте, и затова ще освободите семейството ми. – Мислех те за много по-мъдър. Ти си умен човек, инженер. – Обади се на Фелипе. – Аз щях да освободя всички ви и без това, не знаеше ли? Ромеро вдигна детонатора. – Ще го натисна. Самад въздъхна дълбоко. – Трябваше да ни се довериш. Ние искахме само да преминем безопасно в Съединените щати. Той свали пистолета и измъкна телефона си от джоба. Набра един номер. – Ало, Фелипе? Да, задръж така. Искам да говориш със сеньор Ромеро и да му кажеш, че освобождаваш семейството му. Нека дори да говори с тях, ако иска... Самад подаде телефона и Ромеро го взе внимателно. – Фелипе, освободи семейството ми. – Добре, сеньор. Добре. Това е и моята заповед. Ромеро почака малко, като си поемаше дъх, след което чу гласа на жена си и облекчен, отпусна рамене. Продължи да притиска телефона до ухото си. Самад посочи детонатора и направи жест на Ромеро да му го даде. Ромеро го изгледа. – Какво ще правите, като отидете в Съединените щати? Арабинът се разсмя. – Ще ядем чийзбургери и пържени картофки. – Може би не трябва да ви позволя да преминете. – Смяташ ли, че Фелипе е единственият човек, когото оставих в къщата? Помисли колко сложни са нещата, които правя. И спри да ми губиш времето. Дай ми това. Ромеро помисли няколко секунди и се подчини. Самад намери изключвателя, премести го и постави детонатора в джоба си, след което с жест подкани всички да тръгват. Ромеро остана на телефона, за да чуе гласовете и на дъщерите си. Живи и здрави бяха, но плачеха и го молеха да се върне вкъщи. Жена му се обади: – Педро? Там ли си? – Скоро ще се прибера. Дай Фелипе. След като мъжът от другата страна на линията се обади, Ромеро му каза: – Махни се от къщата ми. Излез и ти, и останалите. – Ако Самад няма против. – Няма – отвърна Ромеро, като повиши тон. – Излизай още сега! – Добре. Самад вдигна пистолета и го опря в главата на инженера. – Телефона. Ромеро му го върна и продължи напред. Стигнаха края на тунела и Ромеро се изкачи по стълбата и се озова в гардероба в спалнята. Отмести се, за да изчака арабите да излязат един след друг. Ромеро възнамеряваше да каже на Самад, че тръгва, но изведнъж една длан притисна устата му и в ухото му прозвуча тихо: – Шшш... Твърде късно осъзна, че в сърцето му забиват нож. Почувства рязък удар и болка като от игла, която бързо се разпространи из гърдите във всички посоки. – Шшш... Спуснаха го на пода и го оставиха. Той гледаше тъмния таван, а Самад се наведе над него. – Ти свърши работата на Аллах и ще бъдеш възнаграден за това. Аллах акбар! Ромеро затвори очи. Не искаше да напусне този свят загледан в лицето на чудовище. Замисли се за красивата си жена и дъщерите – знаеше, че болната му дъщеря ще получи всичко необходимо, че имаха достатъчно пари и им е осигурил по-добър живот. Душата му плачеше, че трябва да ги напусне и смъртта му ще им причини болка. Те бяха силни жени и щяха да продължат борбата с живота така, както се беше борил и той. Но сега той щеше да си построи нова къща от светлина в царството небесно. И щеше да ги чака в нея. Самад отмести поглед от умиращия мексиканец и махна към пода, когато се включи виброалармата на телефона му. – Тези раници идват с нас, но за момента ги оставете тук, на пода, заедно с изстрелващите установки – каза той на хората си. Ниази и Талвар се заеха да помагат на мъжете да извадят раниците с оръжието. Мъжът, който се обаждаше по телефона, беше техен съюзник от Афганистан и каза само две думи на пущу: – Две минути. – Готови сме. Мъжът, когото Самад остави в тунела, за да проверява дали не ги следят, се обади да каже, че дотук всичко е наред. Хората му стояха в редица с ръце зад гърбовете. Шаваха нервно, но Самад вярваше в обучението и решимостта им. Сирените засвириха по-силно и Самад отиде до прозореца, като накрая видя двете коли на полицията от Калексико, последвани от два полицейски микробуса с мигащи лампи. Колите спряха и от тях изтичаха осем полицаи с извадено оръжие, които нахлуха в къщата. – Добре – каза Самад спокойно. – Всички сме арестувани в името на Аллах. Предната врата се отвори рязко и през нея минаха двама полицаи с ниско подстригани бради и с тъмна кожа като на Самад. – Добре, слушайте сега – каза единият полицай отново на пущу. – Ще изчакаме една минута. След това излизаме, като вие държите ръце зад гърбовете си, сякаш сте с белезници. Ние ще вземем чантите. – Отлично – възкликна Самад. Неговите хора тук правеха добро представление за съгледвачите на картела, които със сигурност ги наблюдаваха. Разбира се, можеше да има и други – врагове на картела, съперници, а и хора от федералната полиция на двете страни. – Тръгваме към микробусите – каза полицаят на други двама свои колеги, които влязоха през задната врата. Самад кимна, извика мъжа, който все още се намираше в тунела, а после той и останалите сложиха ръце зад гърбовете си и тръгнаха. Пресякоха улицата, съпровождани от полицаите с вдигнати автомати, и влязоха в чакащите микробуси. Самад огледа покривите и храстите наоколо, като забеляза няколко души на верандите на къщите си, които зяпаха "арестуването" и клатеха глави. После донесоха раниците, издути от дрога, а накрая и шестте устройства за изстрелване на ракетите. След не повече от три минути колите се понесоха с рев. Самад затвори очи и стисна ръце в юмруци. Успяха. Джихадът се върна в Америка. 33. ТОЙ НЕ ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕ ЗА КАРТЕЛА Къщата с презграничния тунел Калексико, Калифорния Мур и Ансара паркираха пикапа зад ъгъла на къщата с тунела. Преди да излязат, Мур получи обаждане от Тауърс. – Полицията на Калексико е арестувала много хора в къщата. Мулета и, според съгледвачите, огромна пратка с дрога. Това потвърждава думите на Рубен. Аз проучвам въпроса, обаче местните полицаи отричат да са арестували някого. Опитвам да проследя колите, но са изчезнали. Или полицията от Калексико работи за картела, или някой прави адски сложни акробатики, за да открадне дрогата. – Не знам какво да кажа – отвърна Мур. – Но ще ги търсим. Ти дръж всички далече от къщата. Ще ти се обадя по-късно. Двамата с Ансара си проправиха път през редиците храсти и приближиха къщата от отсрещната улица. Клекнаха зад две палми. Камионът на картела стоеше паркиран на заден ход, като един от мъжете седеше в кабината, а другите двама по всяка вероятност се намираха в къщата. Трябваше да са влезли през задния вход, за да не ги видят. Мур направи знак на Ансара да чакат. Непрекъснато си напомняше, че задачата им е да следват тези с камиона, да видят къде отиват парите, а не да ги спират, въпреки че двамата едва се удържаха да не нарушат заповедта. Особено Ансара, който загуби контакт с информатора си. Изчакаха още пет минути, преди вратата на гаража да се отвори и двамата мъже да се появят в светлината на слабата крушка. Мъжът, когото Мур разпозна като шофьора, се зае с ключалката на задната врата на камиона. Мъжът в кабината слезе и отиде при другите двама, които започнаха да прехвърлят сандъците с оръжие в гаража. След като разтовариха камиона, спуснаха вратата на гаража. Колко ли ще чакат? Онези не можеха да пренесат всичкото оръжие наведнъж. Пет минути? Десет? Ансара даде знак на Мур. "Да тръгваме." Мур се поколеба и кимна. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Фернандо Кастильо влезе в офиса на сеньор Рохас, обзаведен като плашещ паметник на този мъж, пред когото всички се огъваха, сякаш беше ураган. Хората... правителството... Всички се адаптираха към него и решенията му. Правеше го и непоколебимо лоялният Кастильо. Рохас го беше измъкнал от бедността, осигурил му бе невъобразими богатства и уважение, каквото не получаваше дори от собственото си семейство. Кастильо хвърли поглед към рафтовете книги, които се издигаха почти осем метра и обхващаха дванадесетметровата стена в задния край на стаята. Огромното махагоново бюро на Рохас се издигаше в сянката. Върху него имаше цели четири компютъра с подредени в полукръг плоски екрани. Всъщност бюрото представляваше център за информация на човека, който седеше в купения от Париж луксозен кожен стол и пиеше вино "Монтраше". До лявата стена на стаята имаше серия телевизори, настроени към кабелните финансови мрежи по целия свят. Те бяха монтирани съвсем наскоро под надзора на Кастильо. Като шеф на охраната той не трябваше да се занимава с тези неща, но напоследък Рохас му доверяваше много от личните си задачи и решения, особено тези във връзка с Мигел. Рохас прокара пръсти през косата си и откъсна поглед от един от екраните. – Какво мога да направя за теб, Фернандо? – Извинете, че ви притеснявам, сеньор, но исках да обсъдя един въпрос лично с вас. Тялото на Данте все още не е намерено, а убийството в хотела не го примами. Ако си спомняте, Пабло също го няма, както и приятелката на Данте Мария. – Да, знам. Знам. Какво те тревожи? И защо ми досаждаш с такива дреболии? Аз ти плащам много добре, за да решаваш тези въпроси. Намери го. Той знае, че не е успял да защити сина ми. Знае последствията. – Да, сеньор, но това е важно и трябва да го знаете. Имахме проблеми в новия тунел. Откраднали са нова пратка. Рохас се намръщи. – Още една ли загубихме? Шегуваш ли се? – Всичко загубихме. Мулетата, полицейските коли, цялата пратка. – По-бавно. Какви полицейски коли? За какво говориш? – Нашите съгледвачи ми казват, че полицията от Калексико, изглежда, е нападнала къщата, но никой не е видял кога полицейските фургони са стигнали в полицейското управление. Изчезнали са по пътя. – Това е абсурдно. Сменили са колите. Кой е трябвало да ги следи? Искам да го убиеш. Кастильо въздъхна. – Нещата са по-лоши. Избили са семейството на Педро Ромеро, нашия главен инженер. Него го открихме мъртъв в къщата, а в тунела намерихме едно от мулетата. Пратката оръжие от Минесота пристигна и хората от онзи екип са ги открили. Сега пренасят оръжието през къщата, но токът е прекъснат. Рохас разтри очи, изруга тихо и запита: – Какво мислиш? Кастильо затвори очи и си пое дълбоко дъх. – Когато се върнахте от Колумбия, ми казахте за срещата си със Самад и за онова, което той иска. – Не, това не е възможно – бързо отвърна Рохас. – Аз ги предупредих и ще сгрешат, ако се занимават с нас. Данте или Зунига ни краде. – Сеньор, напълно възможно е този Самад да е използвал тунела, за да премине в Съединените щати. – Не го вярвам. Тонът на Кастильо стана по-категоричен. – Когато полицията е изнесла раниците, нашите хора са преброили шест допълнителни багажа. Съгледвачите са сигурни, че това не са обичайните раници, и знам, че не са били преди това в къщата. Пренесени са през тунела. – Ще се обадя на Самад още сега. – Ако е той, няма да отговори. – В такъв случай Рахмани трябва да отговаря. – А ако отрече всичко? Рохас скочи от стола си и повиши тон: – Значи всичко, което изградихме заедно, е застрашено. Кастильо потръпна сякаш от студ. Рохас се сепна. – Фернандо, извинявай, че ти викнах. Аз просто... знаеш, че мислех да спра. Да се махна от всичко, но ако това, което ми казваш, е вярно... – Разбирам, сеньор. Ще се обадя на Рахмани, за да му кажа, че трябва да си плати, ако Самад е преминал в Съединените щати. Всяка заплаха за картела трябва да бъде отстранена. Рохас остана прав и загледан някъде далече, сякаш си представяше как над всеки голям американски град избухват атомни гъби. – Нашите информатори от Калексико са добре платени. Притисни ги силно. Намери шофьорите на тези полицейски коли. Искам да съм сигурен, преди да действаме. Ясно, нали? – Както винаги, сеньор. Кастильо излезе от кабинета. Искаше да сподели и друга лоша новина, но Рохас имаше достатъчно главоболия. Мигел опитваше да разучава къщата и търсеше някаква информация в Интернет, но, разбира се, това не бяха първите му опити да шпионира баща си. Случваше се понякога да изтече информация в пресата, че сеньор Рохас е свързан с инвестиционни измами или с кражба на имоти, а дори и подправянето на гласове при избори, и въпреки че Мигел открито заставаше на страната на баща си, Кастильо знаеше, че младежът има някакви съмнения. Вероятно скорошният опит за покушение срещу баща му отново е засилил любопитството му. Кастильо мислеше да проведе дълъг разговор с Мигел, за да уталожи съмненията му за пореден път. Сеньор Рохас беше заявил най-категорично, че синът му в никакъв случай не трябва да научава за картела. Къщата с презграничния тунел Калексико, Калифорния Мур опита да си представи вътрешността на къщата, когато отвори задната врата възможно най-тихо и пристъпи в малка стая. От стаята започваше тесен коридор с две врати към странични стаи и трета в края. Ансара тръгна напред с пистолет в ръката към вратата на гаража. Междувременно Мур потърси входа за тунела в първите две стаи. Вътре имаше само евтини мебели и един матрак върху мърляв килим. Ансара, с когото се срещна обратно в коридора, му каза: – Пренесли са само половината сандъци. Ще се върнат за останалите. В този момент от спалнята се чуха стъпки. Двамата се шмугнаха в по-малката стая, зад вратата, като не смееха дори да дишат, за да не ги чуят мъжете, които минаха през антрето към вратата за гаража. Мур се чувстваше спокоен зад вратата и погледна Ансара, който вече не задържаше дъха си. Гърдите му се вдигаха и спадаха, а дишането му се чуваше все по-силно. Мур вдигна длан, сякаш за да каже "успокой се". Ансара кимна бързо. Мъжете преминаха с тежки стъпки обратно но коридора към спалнята. При шума от влачещи се крака и дрънкане на метал лицето на Мур се изкриви в гримаса. Вдигна пръст. "Чакай... чакай...". Извади телефона си и изпрати съобщение до Тауърс: в къщата сме, готови да влизаме в тунела. Оръжията се изнасят. Чакай... Кимна на Ансара да тръгват. Излязоха бързо от стаята и тръгнаха към спалнята, където близо до вратата на гардероба лежеше мъртвец с подгизнала от кръв риза. Ансара се наведе над него и прошепна: – Познавам го. Казва се Педро Ромеро. Ръководеше строежа. Свързал се беше с моето муле. Ансара се намръщи. – Странни неща стават тука. Картелът "Синалоа"... или кой знае... Не знаеха защо е убит инженерът. Докато Ансара снимаше мъртвеца и пращаше снимките на Тауърс, Мур огледа входа на тунела. Надолу се слизаше по алуминиева стълба, купена от железария за 89.99 долара (етикетът с цената още стоеше в горния ѝ край). Ансара даде знак, че иска да води. Стълбата изскърца и Мур потръпна. Последва приятеля си, който вече стоеше долу, на около два метра под пода на стаята. Двамата тръгнаха по тунела. Въпреки доста грубия вход самият тунел се оказа цяло инженерно чудо. С малките фенерчета, които извадиха от джобовете си, и с готови за стрелба пистолети, двамата забързаха напред. Впечатлен от акустичните панели, Мур почука един от тях с пръст. В тунела имаше лампи, които сега не светеха, вентилация и тръби за кабели, а и нещо като отводнителна тръба по изметения и подравнен пръстен под. Мур смяташе, че това е най-сложният и смел тунел, правен досега от картелите. Пред тях трепна някаква светлина и Ансара замръзна на мястото си, убеден, че тя идва към тях, но след като отново тръгнаха, двамата откриха нещо като параклис в малък страничен тунел, в края на който лежаха дървени греди на снопи, завързани с алуминиеви ленти. Свещите, кръстовете и снимките привлякоха вниманието му и той забеляза тялото едва когато Ансара прошепна: – Това е хлапето. На пода се виждаха две бразди от влаченото по гръб момче. Ансара коленичи и освети очите на момчето. На гърдите му се виждаше рана от нож. Някой беше отнел живота му за миг. Изведнъж Ансара сложи ухо на устните на момчето. – Мамка му, още диша! – Да, но не можем да останем тук – настоя Мур. – Онези може вече да са изчезнали. А ние можем да следим само един мобилен телефон. Ако онзи го угаси, ни го навират. Ансара кимна и се обърна към Рубен. – Знам, но опитва да каже нещо. Кой ти причини това, Рубен? Кой? Мур се приближи до Ансара и се загледа в устните на момчето, които се размърдаха, но не можаха да възпроизведат думите. – Дръж се, момче – каза Мур. – Ще се върнем за теб. Обещавам. Хлапето вдигна ръка и стисна Мур за китката. – Спокойно, не се напрягай – обади се Ансара. – Не се тревожи. Мур измъкна ръката си и тръгна. Погледна през рамо и видя Ансара, загледан в момчето през насълзените си очи и задъхан. Мур знаеше много добре колко виновен се чувства приятелят му. *** Рубен крещеше в мислите си, но нямаше силите да превърне тези мисли в звуци, разбираеми за агента от ФБР: "Шантажираха Педро. През тунела минаха араби! Терористи! И ме промушиха! Наръгаха ме! Сега са в Съединените щати. Минаха. Не ме оставяйте тук. Ще умра.". Мислите му преминаваха бързо, неорганизирано и разбъркано и той не можеше да се съсредоточи върху тях. Представи си как Ансара казва на майка му, че е убит: – Съжалявам за сина ви. Смъртта му щеше да е достатъчно силен шок, но как ли щеше да понесе майка му вестта за наркокартела и ФБР? Едва ли щеше да я преживее. За друго не можеше да мисли и дори не осъзна, че вече спира да диша и че светлината от свещите угасна. *** Мъжът не се представи по телефона, но Хосе разбра какво става и внезапната поява на още коли и поне още десетина sicarios му даде да разбере, че онзи е важен човек и е добре да изпълнява нарежданията му. – Но запомнете – каза Хосе. – Аз съм El Jefe. Коралес го няма. – Да, добре, хлапе. Сега прави каквото ти казвам. Ти си във фургона, нали? Виждаш ли сейфа под бюрото? – Да. – Клекни до него. Натисни бутона за включване. Въведи 43678009, а после бутона диез. Разбра ли? Хосе послуша думите, въведе номера, поиска да му го повторят, въведе го отново и чу щракване. Сейфът се отвори и младият мъж ахна при вида на съдържанието му. Горният рафт беше натъпкан с подвързани пачки долари по двадесет и петдесет. Зае се да ги пъха в джобовете на коженото си яке, което си купи, след като видя колко шик изглеждаше Коралес в своето. – Свърши ли да крадеш парите? Хосе потръпна. – Не съм пипал парите. – Да, вярвам ти – изсумтя мъжът. – Виждаш ли радиостанцията вътре? – Да. – Това не е радиостанция. След като донесат оръжията, изпрати хората обратно в тунела и го взриви, докато са още вътре. Включи устройството и натисни големия червен бутон. Можеш ли да направиш това, Хосе? Имаш ли достатъчно мозък за подобно нещо? Защото ако имаш, може да задържиш парите. – Мога. Но кой си ти? – Фернандо. Шефът ти. Аз работя за "Лос Кабалерос". И ти си джентълмен като мен. Това е. *** В далечния край на тунела се виждаше дървена стълба от греди и шперплат. Точно там свършваха акустичните панели и дъното се издигаше малко. Отгоре мъждукаше светлина вероятно от фенерчета. Мур чу тихи гласове и шум от отварянето на метална ролетна врата. Затаи дъх и последван от Ансара, се заизкачва бавно по стълбата, погледна над ръба ѝ и разбра, че изходът се намира в нещо като ремонтна работилница с помпи до стената и шкафчета, а също и строителни материали, кофи и метли. Вратата зееше отворена и през нея се виждаше голям склад с таван поне десет метра над пода. Отдясно и отляво имаше дълги редици палети със строителни материали – тухли, торби цимент, снопове армировъчни пръти. Право пред себе си Мур забеляза сандъците с оръжието, които хората товареха в някакъв джип. Мур се обърна към Ансара, отвори широко очи и му направи знак да чака. Когато се обърна и вдигна глава малко по-високо, за да се огледа по-добре, някакъв задник с бакенбарди и брадичка, които се сливаха и образуваха нещо като каишка за шапката му, влезе в стаята. – Ей, мамка му! – викна той, като видя Мур. – Кой си ти? – Ние сме с онези – бързо отвърна Мур. – Глупости! Мъжът се извърна рязко към останалите. – Хосе! В този момент телефонът на Мур завибрира и Ансара викна: – Тауърс се обади. Отвън има голяма група хора! Мур вкара два куршума в главата на брадатия мъж, обърна се към Ансара и викна: – Бягай! *** Хосе се отдели от групата в мига, в който неговият човек Тито падна по корем. Зад него се намираше входът за тунела и не се виждаше кой го е застрелял, но можеше да се предположи, че се стреля оттам. Затича и викна към тримата носачи на оръжие, след това нахлу в ремонтната работилница и провери местата зад помпите и когато стигна до входа на тунела, останалите мъже застанаха задъхани зад него. Хосе махна с пистолета. – Влизайте. Прочистете тунела. Искам да хванете шибаняка, който направи това. Въоръжени с mata policias, тримата се спуснаха по стълбата. С разтуптяно сърце Хосе изтича обратно при другите и се развика да товарят оръжието и че ще дойде при тях след минутка. Каза си, че трябва да се успокои, докато се отдалечаваше от джипа и от групата. Извади детонатора от джоба си и го включи. Зелената лампичка освети лицето му и той остана загледан в нея няколко секунди, сякаш хипнотизиран. След това, като реши, че екипът с оръжието е около триста метра навътре в тунела, се разсмя, защото знаеше каква сила контролира. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Соня остана до вратата, когато Мигел влезе в кабинета и се прокашля. Баща му вдигна поглед от бюрото си и каза: – Мигел, съжалявам, но работих до късно снощи и сега съм изключително зает. Има ли нещо? – Искам да видя трезорите в мазето – издърдори синът му. – Какво? – Заведи ме в мазето още сега. Покажи ми какво има там. Най-после баща му отклони погледа от мониторите пред себе си и се намръщи. – Защо? Мигел не можеше да каже истината. – Аз просто... никога не съм бил там. Исках да покажа на Соня, но там има охрана през цялото време. – Добре, да вървим. – Сериозно ли? Ти винаги отказваш. Колко пъти съм те молил? Най-малко двадесет, нали? – Добре, затова сега ще ти покажа. Рохас стана от стола си, мина покрай Мигел, отвори рязко вратата и стресна Соня, която пишеше съобщение по телефона до баща си. – И ти ли искаш разходка? – сопна се Рохас. – Съжалявам, сеньор. Не искахме да ви безпокоим. Бащата на Мигел вдигна ръка и се втурна надолу по коридора. Синът му и Соня го изгледаха разтревожени, а после тръгнаха бързо след него. Стигнаха двойната врата, която водеше към широкото стълбище, и баща му нареди на охраната да отключи и да ги пусне да влязат. – Изключи и алармата – нареди той. Погледна Мигел през рамо. – Знам за какво става дума. И съм разочарован. Мигел прехапа устна и отклони поглед. Баща му се втурна през вратата, която телохранителят държеше отворена, а Мигел и Соня го последваха. Стълбището беше покрито с дебел червен килим и с две междинни площадки, преди да стигне до долния етаж. Лампите в тавана, контролирани от обемни датчици, се включиха автоматично при движението на тримата по коридора. Зад тях имаше гараж, за който Мигел не знаеше. В него се намираха десетина ретроавтомобила с асансьор, който можеше да ги изкачи до наклонен изход. На младежа му се стори забавно, но не и изненадващо, че мазето на къщата им е така добре обзаведено, както и останалата част. В далечния край се виждаха два трезора, каквито човек очаква да види в банка. Вратите им бяха затворени. Баща му отиде до едно контролно табло от дясната страна на единия трезор. Набра код и сложи ръката си върху тъмно парче стъкло. В окото му блесна светлина, след което той пъхна показалеца си в друго устройство. Компютърен глас каза: – Вземане на проба. Рохас издърпа пръста си, по който сега имаше кръв, и го облиза. Вратата на трезора избумтя няколко пъти, след което се отвори, като отнякъде съскаше въздух. – Хайде. Погледни, докато отворя другия – каза бащата. Мигел подкани с ръка Соня и двамата минаха през гигантската врата в трезора, който се простираше двадесетина метра навътре и беше почти толкова широк. Стотици творби на изкуството стояха наредени на стативи, а в далечния ъгъл имаше двадесет или дори тридесет ръчно изработени мебели, бюра, скринове и шкафове – Мигел си спомни как баща му беше купувал някои от тях. На две дълги маси лежаха пушки като онези, които имаше във ваканционното жилище, а други стояха подредени в кутии на пода до тях. На дълги релси непосредствено вляво от тях висяха двадесетина екзотични килима, несъмнено купени от баща му в Азия, като документите за всеки един все още висяха закачени за ъглите им. В шкафове с контролирана влажност на въздуха се намираха колекциите на баща му от редки книги, издавани преди 1900 г. Първи издания, за които Мигел знаеше, че струват цяло състояние. Соня гледаше учудена, а Мигел се обърна към вратата, на която се появи баща му. – Какво очакваше? – запита той с обвинителен тон. – Не знам. – Вече ми нямаш доверие, а? – Ъ, ако искате да ви оставя, ще ида в другия трезор – обади се Соня, като неловко пристъпваше от крак на крак. – Не, няма проблем, остани – каза Мигел твърдо. – Според мен проблемът е, че може би ти ми нямаш доверие. Ако няма какво да криеш, защо не си ми показал това още преди години? – Защото исках да ми вярваш. Представа нямаш колко важно е това за мен. Не мисли, че не е така. Искаш ли да видиш другия трезор? – Там има също такива неща, нали? – Ще ми трябва друга къща, за да ги изложа на показ. Майка ти винаги казваше, че очите ми са по-лакоми от стомаха, а това важи и за нещата, които купувам. Мигел осъзна, че досега си е губил времето. Ако баща му наистина искаше да крие нещо, нямаше да каже, че не желае да показва трезора. По-скоро така само ядоса баща си. Но съмненията останаха. – Извинявай. – Мигел, аз искам само най-доброто за теб. В работата ми няма нищо незаконно. Вестниците пишат какво ли не, за да продават реклами. От години ме наричат престъпник, но виждаш какво опитвам да правя за страната и колко много ѝ връщам. Искрено говоря. Майка ти ме научи на много неща и отвори сърцето ми. Мигел погледна към Соня, която стисна устни и кимна. – В такъв случай трябва да помоля за нещо. Преди да убият Раул, той се молеше и каза, че картелът би платил всичко. Ако работи за нас, защо ще иска картелът да плаща? Баща му сви рамене. – Не знам. Фернандо назначава сам много от хората. Не се съмнявам, че някои от тях може да са работили за картела, и ние ги спасяваме от този живот. Мигел си пое дъх дълбоко. – Ако те питам нещо, обещаваш ли да кажеш истината? Баща му кимна. – Ти работиш ли с наркокартелите? Рохас се усмихна слабо и отклони поглед. – Не, разбира се. – Добре, извинявай. Баща му се задави. Внезапно се приближи до сина си и го прегърна силно. – Ти си единственият ми син. Ти си моят свят. Трябва да ми вярваш. *** Лъжата причини дълбока болка в сърцето му и го върна към спомена за убития му брат, чиито очи блестяха странно, последван от спомена за жена му в ковчега, с бяла като гипс и безжизнена кожа. Лъжата беше като смърт. Докато прегръщаше сина си, се опитваше да си внуши, че не убива нито себе си, нито Мигел, като крие истината от него, и че всичко, което прави, е за доброто на сина му. Но болката се оказа толкова силна, че му се прииска да може да отведе Мигел и Соня в задния край на трезора, да отвори добре маскираните врати и да му покаже втория трезор – вграден в този, – където чакаха изпиране милиони американски долари. Той трябваше да изповяда греховете си. Мигел не биваше да научава всичко от други хора. Но друга част от Рохас се бореше упорито срещу това. Всичко трябваше да остане както досега. Жена му така и не беше научила грозната истина Не трябваше да я научава и синът му. Рохас пусна момчето, вгледа се дълбоко в очите му и потръпна Да, лъжата беше като смърт. 34. "РЪКАТА НА ФАТИМА" Презграничен тунел Калексико – Мексикали Мур не съжаляваше за решението си да бяга обратно през тунела. В края на краищата реагираше едновременно на две неща: (1) забелязаха ги, и (2) в склада имаше много хора. Въпросът беше да се бият или да бягат. Разочарова се от факта, че мисията за проследяване на парите приключи. Следата изстина в мига, когато онзи боклук го видя. Казваше си, че не би могъл да действа по друг начин. Просто въпрос на неподходящо избрано време, както в Сомалия, където го изпратиха с няколкодневно закъснение и с по-малко пари от необходимото. Да, двамата с Ансара щяха да кажат на Тауърс за онзи джип и щяха да го проследят със спътниците и с цивилните информатори, а дори можеха да издействат разрешение да го спрат и да конфискуват оръжието и парите, но Мур се беше надявал да намери много по-солидни доказателства за връзките на картела с Хорхе Рохас или поне с някоя от фирмите му. Ансара тичаше по тунела и увеличаваше разстоянието помежду им, а Мур забави ход, защото чуваше тропането от обувките на мъжете, които слизаха по стълбата зад него. Спря, обърна се и залегна. Една фигура, осветена от трепкащата светлина от входа на тунела, затича към него с протегнати напред ръце. Мур забеляза лицето му – това беше шофьорът на камиона на картела. Облегнат на лакти, Мур стреля веднъж в гърдите на човека отсреща, който се завъртя, удари се в едно от таблата и падна по гръб. Появиха се и другите двама, а от цевите на белгийските им пистолети бляскаха пламъци. Един куршум се заби в тръбата до лакътя на Мур. Дулните отблясъци издаваха позициите им и разчитайки на дългогодишния си опит, както и на гнева си, се прицели в първия от двамата, прати два куршума в гърдите му, след което отмести мерника леко вдясно и изпразни пълнителя си във втория мъж, който отстъпи назад като ударен от ток. Докато хвърляше пълнителя и се надигаше, за да последва Ансара, далечният край на тунела изчезна. Просто така. *** Слабият лъч светлина, който падаше върху дървената стълба, изчезна за наносекунда, заменен от огромна стена пръст и прах, последвана от експлозия, която изригна от двете стени на тунела и изхвърли мръсотия и камъни, както и парчета греди във въздуха. Мур познаваше много отблизо звука на циклотриметиленовия тринитрамин или пластичния експлозив С-4 и когато върху него се посипаха отломки, последва втора експлозия, този път много по-близо. Земята се разтърси, след което се чу нова експлозия, още по-близо от предишните. Мур се завъртя и затича и за втори път викна на Ансара да бяга. Този път викът му се дължеше изцяло на рефлекси, а приятелят му не се нуждаеше от покана. Мур търчеше по завоите, като вярваше, че те го предпазват, но последователните взривове, които раздираха тунела, наближаваха. От дясната му страна се появи малкият параклис със свещите. В него Ансара опитваше да вдигне Рубен на рамо. Мур изруга, без да спира. – Остави го! Трябва да вървим! – Още е жив! Следващият взрив беше толкова близо, че Мур помисли, че тъпанчетата му са се спукали. Тунелът се изпълни с облаци прах и отломки, които угасиха свещите и блокираха Ансара, който се молеше за още секунда време. Задъхан и заслепен, Мур тичаше напред, без да знае дали партньорът му го следва. Блъсна се в стълбата в мига, когато съвсем наблизо, там, където свършваха акустичните панели, пръстта от поредната експлозия отскочи от стената и го засипа до кръста, застоялият въздух изсвистя като змия и облакът прах го блъсна в лицето. Мур си пое дъх и усети, че устата му е пълна с пясък, закашля се силно и опита отново да си поеме дъх, като в същото време мигаше усилено, за да премахне парливата болка в очите. Опита да се обърне, но краката му се оказаха затиснати от пръстта. Извика името на Ансара, но между него и колегата му имаше тонове земя. Изкрещя отново и блъсна с юмруци по купчините пясък, защото знаеше, че сега Ансара и момчето се задушават, а той не можеше да направи нищо. Взе да рови пръстта и пясъка около джоба си, като почти не обърна внимание на кръвта, която капеше от ръката му. Извади телефона си, но ръката му трепереше толкова силно, че го изпусна. Опита да се успокои, закашля се отново, вдигна телефона и набра Тауърс. – Взривиха шибания тунел. Заровен съм. Чуваш ли ме? Взривиха тунела... – Чувам. Идва екип. – Мамка му. Забелязаха ни. – Измъкнаха ли се с оръжието? – Май да. Черен "Форд Експлорър". Вероятно сега излиза от склада. Провери съгледвачите си. – Ясно. Мур, ти чакай. Идва помощ. И аз ще дойда при теб. Цели пет минути освобождава единия си крак, и когато успя да го измъкне в опит да излезе от дупката, чу гласове в спалнята. Някакъв непознат го викаше по име. – Тук! – викна той в отговор. Светлината на едно фенерче го заслепи за миг, но притежателят му го угаси. Мур вдигна поглед към човека с черна маска и униформа на специален агент от ФБР. Мъжът метна автомата на рамото си. – Мамка му! Мур го изгледа. – Побързай. Приятелят ми е долу с едно хлапе. Заровен е. Ще се задуши. – Господи... След десетина минута освободиха Мур, който се заизкачва по стълбата, като охкаше от болка в ръката. Метални късове от една опора бяха се забили в бицепса му. Но раната не го измъчваше толкова, колкото мисълта за Ансара. Мур остана в спалнята, като ходеше напред-назад, и когато един от членовете на екипа излезе и каза, че ще им трябва багер, му се прииска да слезе и да копае с голи ръце. Мур се облегна на стената, изруга и лицето му се сбърчи от вкуса на пясък в устата. Мислите му го върнаха в тунела, чак до малкия параклис, където Ансара издъхваше. Мур потрепери. Искаше да крещи. После изтича от къщата и затръшна вратата след себе си. Може би е прокълнат. Да, това е. Ако човек стои около него достатъчно дълго време, ще умре. Още колко ли такива неща можеше да понесе? Колко призраци могат да живеят в главата му? Отвън на улицата Тауърс излезе от една необозначена кола. – Да се махаме оттук. Мур погледна назад към къщата. – Не и докато не го измъкнат. – Добре, само се успокой. Мур се обърна и тръгна обратно към къщата. Дойдоха още хора и отцепиха цялата улица. Циркът започна – един полицай започна да гони съгледвачите на ФБР и наркокартелите, любопитните съседи, децата, някои от които тичаха наоколо по памперси, а също и бездомните котки и кучета. Мур и Тауърс се върнаха в спалнята, а няколко агента разчистваха отломките в тунела с ръце и с прикладите на автоматите си, докато чакаха оборудването за копане. – Знаеш ли, той щеше да ме учи да карам планински велосипед? – запита Мур. – Каза ми, че изобщо не ме бива. Тауърс поклати глава. – Не го прави, приятел. Не се изтезавай. – Сега умира. Тауърс каза строго: – Слушаш ли какво та говоря? Екипът стигна до Ансара и Рубен чак в един следобед на следващия ден и Мур, когото Тауърс успя да накара да иде в хотел, за да се изкъпе и да се преоблече, се беше върнал, за да чака да извадят колегата му и момчето и да ги сложат на пода в спалнята. В лицето и почти цялата лява страна на тялото на Ансара се бяха забили камъчета, което значеше, че може да е умрял от експлозията. А по тялото на Рубен, вероятно защитено от мъжа, се виждаше само раната от ножа. Една от ръцете на момчето беше свита в юмрук, а другата стоеше отворена и на Мур това му се стори малко странно. Той клекна и внимателно отвори ръката, в която намери изцапан с пръст златен медальон. Мур изруга още веднъж, защото знаеше точно какво вижда: медальон хамса от осемнадесеткаратово злато – символ от Близкия изток, наричан още "Ръката на Фатима" по името на дъщерята на Мохамед. Медальонът имаше формата на човешка длан с фина изработка, която загатваше за коприна. Мюсюлманите я носеха, за да се предпазват от уроки. В тъмния тунел двамата с Ансара изобщо не бяха обърнали внимание на свитата в юмрук длан на момчето. Когато то го хвана за ръката, може би искаше да му каже нещо или да му даде това. Мур затвори очи и стисна медальона в шепа. "Фармасия Насионал" Улица "Бенито Хуарес" до моста "Санта Фе" Хуарес, Мексико Пабло Гутиерес беше убил агент на ФБР в Калексико по време на мисия в помощ на Педро Ромеро, който търсеше квартири за работниците за новия тунел на картела "Хуарес". Агентът се беше престорил на sicario, но не знаеше, че е разкрит и че Пабло знае много добре какъв е. Ромеро беше гледал как Пабло завързва мъжа за стола в една от къщите на картела до границата. Агентът отричаше да работи за американците, дори и след като Пабло отряза малките пръсти на ръцете му с лозарска ножица с тъпи и ръждиви остриета. След като още два пръста паднаха от дясната ръка на агента, той се раздърдори като малко дете и си призна всичко, което знаеше за работата на картела в района, или поне казаното от него звучеше убедително. На Пабло му беше все едно. Коралес искаше от него не да разпитва, а да убие мъжа, но защо да не се позабавлява малко. Пабло благодари на агента, после вдигна брадвата и замахна няколко пъти за опит, а Ромеро извърна поглед и закри очите си с ръка. Агентът нададе смразяващ кръвта вик, когато Пабло вдигна брадвата и му каза да не мърда. Главата на мъжа падна след петия силен удар. Пабло за първи път виждаше толкова много кръв, а от тялото се излъчваше някакъв странен мирис, почти като от сурова риба. Заповяда на Ромеро да му помогне да пренесат стола и тялото на тротоара, сякаш изхвърлят боклука. След това закачи надпис на обезглавения труп: "Агенти на ФБР, махайте се от Калексико веднага.". Изпратиха главата до щаба на ФБР във Вашингтон. Тя щеше да стигне дотам за три-четири дни. Но съседите, които се връщаха от работа, бяха видели грозната гледка на тротоара и полицията пристигна на мястото минути след като Пабло си отиде. Същата вечер Пабло беше се смял до сълзи, като гледаше репортажа по Си Ен Ен с абсурдно крещящи течащи надписи като "Тенденция: Мексиканската нарковойна пресича границата със САЩ.". Онези да не мислеха, че това никога няма да им се случи? Толкова ли са наивни американците? Шибани тъпаци. Същата вечер обявиха Пабло за издирван престъпник в Съединените щати, защото някакъв тийнейджър успял да го снима до къщата и предал снимките на властите. Пабло очисти и него. Сега разбираше, че добрите стари дни отминаха и работата му за Коралес и "Лос Кабалерос", от една страна, и за картела, от друга, го разкъсваше. Чудеше се на кого да остане верен: на прекия си шеф Коралес, от когото се научи на всичко и стана дясната му ръка и който го отърва от живота на косач на морави като осемнадесетгодишен незаконно пребиваващ мексиканец в Лас Вегас... или на Фернандо Кастильо, когото Пабло познаваше отскоро и който непрекъснато звънеше по телефона му. Решението си да отговори на едното обаждане той пазеше в тайна от Коралес, който ги накара да живеят като отшелници в два апартамента над аптека от веригата "Фармасия Насионал". Коралес твърдеше, че картелът няма да ги намери, защото не знае за приятелството му със собственика на апартамента, и Пабло му вярваше. Собственикът на аптеката, също приятел на Коралес, се занимаваше с контрабанда на лекарства, като се възползваше от митническата наредба на САЩ, според която в страната можеше да се внасят само лекарствата, необходими за лично ползване, и то задължително с копие на рецептата. Аптекарят работеше с един лекар и двамата изготвяха рецепти за лекарства за хиляди долари. Макар и нищожен, този бизнес караше двамата съдружници да се гордеят, най-вече защото до момента нямаха заловено муле – забележително постижение. Коралес им се надсмиваше, защото картелът прекарваше контрабанда за милиони. Но нямаше да се смее още много. – Къде отиваш? – запита той от дивана, на който седеше по потник и дънки вече няколко дни, гледаше сериали, изпадаше в ярост, а после се успокояваше. Лявата му ръка все още висеше в презрамка, а бинтовете на рамото се сменяха всеки ден. – Отивам за обяд – отвърна Пабло. – Вземи достатъчно за всички, а? – Добре. Пабло потръпна и излезе на стълбището. Слезе до първия етаж и отвори задната врата, за да излезе на уличката зад аптеката, където го чакаха хората на Фернандо Кастильо. Трима души с дълги якета, под които криеха оръжието си. – Горе ли е? – запита един от тях, младок на име Хосе, който преди време беше спорил с Коралес за една сделка в Ногалес и сега според Коралес заемаше мястото му на водач. Пабло кимна. – Има две камери. Внимавайте. И дано Бог ми прости. – Бог няма нищо общо с това – отвърна Хосе. – Абсолютно нищо... Пабло се отдалечи и набра номера. – Аз съм. – Качват ли се? – запита Кастильо. – Да. – Добре. Запомни. Искам снимка на тялото. – Не искаш ли да говориш с него? – Защо? – Може би съжалява. Може би ще ти се отплати. – О, ще се отплати. С лихва. Точно сега. *** Коралес стана и отиде в спалнята, където Мария лежеше напреки на леглото и все още по нощница четеше модно списание. Гащичките ѝ се впиваха в задника и Коралес се замисли дали да не ѝ се нахвърли, но знаеше, че тя ще го отблъсне и ще мърмори като депресирана кучка, каквато беше станала напоследък, а той пак щеше да ѝ разправя да има търпение, че Зунига ще ги приеме като съюзници и че може да го убеди да им помогне. Имаха много пари, но той не смееше да се приближи до хотела, за да отвори сейфа. Ония шибаняци бяха убили Игнасио и Кастильо сега наблюдаваше хотела денонощно, в очакване Коралес да се върне. Коралес знаеше, че не може да оцелее, освен ако не се присъедини към другия картел. Нуждаеше се от защита, защото Фернандо разполагаше с достатъчно хора и пари да го намери по целия свят. Отдавна знаеше, че един ден ще се обърне срещу картела, убил родителите му. Използвал беше картела максимално. Безотговорното му решение да вземе парите, за да финансира ремонта на хотела, вместо да се разплати с гватемалците, вероятно се дължеше на подсъзнанието му. Искаше да го хванат. Искаше нещата да се объркат така, че да се наложи да се махне. Затова се готвеше за този ден от години – събираше информация за доставчиците и мулетата по целия свят, включително основните контакти като Балестерос в Колумбия и Рахмани във Вазиристан, банкови сметки, записи на телефонни разговори и копия на съобщения по електронната поща, които уличаваха Кастильо, а и самия Рохас. Коралес щеше да предложи на Зунига вътрешна информация за действията на картела "Хуарес", за да помогне на човека, когото някога мразеше, да завземе града. Но Зунига не отговаряше на обажданията му. Коралес дори беше пратил Пабло до къщата му, но онзи наредил на своите биячи да го изгонят със заплахата, че ако пак дойде, ще си изпати. Коралес беше сложил две безжични камери с батерии около апартамента и аптеката: една в коридора пред жилището, а другата на стълбището към вратата, която водеше към задната улица Картината на малкия монитор на бара до кухнята изчезна и Коралес, който забеляза промяната с крайчеца на окото си, изруга и се изправи от дивана, за да провери какво става Не го убиха веднага само защото пистолетът му FN 5.7 лежеше до монитора. Шум от стъпки пред вратата привлече вниманието му. Той посегна към пистолета. Хосе, малкият гад, обучен от самия него, ритна вратата и насочи автомата си към Коралес, който вече вдигаше пистолета. Двамата се изгледаха в продължение на половин секунда – Хосе изглеждаше сконфузен, но изкрещя името му. Коралес стреля веднъж, светкавично, в мига, когато зад Хосе се появиха още двама задници, и се скри зад бара. Хосе падна на пода с широка рана над лявото око. Мария изпищя от банята и един от двамата изтича по коридора. Коралес я извика по име, но първият мъж, който отиде по коридора, се хвърли зад дивана и почна да стреля по него. Коралес изскочи иззад бара, като изкрещя силно, заобиколи дивана и застана лице в лице с онзи, който го погледна и вдигна пистолета си, за да се предаде. Хлапето може да нямаше и шестнадесет години. Коралес го простреля два пъти в лицето. Мария крещеше и го викаше по име. Отекнаха два изстрела. Коралес изтича в спалнята в момента, когато последният от двамата sicario, мъж с много татуировки и шкембе, когото Коралес не познаваше, се извъртя към него. За част от секундата забеляза Мария, просната на леглото с окървавен комбинезон. Тя прошепна името му. Две неща се случиха едновременно. Мъжът извика: – Да ти го начукам, vato ! След това вдигна пистолета. Коралес отвори уста, потресен от вида на жената, която умираше. После натисна спусъка на пистолета си, хвърли се към мъжа и заби цевта в гърдите му като сабя. Последните два куршума излязоха тихо, заглушени от тялото, а пламъкът от цевта обгори ризата на мъжа, който изпрати последните си два куршума в тавана. Мъжът отстъпи, блъсна се заднишком в плоския телевизор и го събори на пода, след което се извъртя и падна по корем на мокета. Коралес се задави от смрадта на барут, изгоряла риза и плът. От стълбището се чуха викове – фармацевтът Пако и жена му крещяха на двамата си синове да бягат от съседния апартамент. Коралес стоеше задъхан, като самото дишане му причиняваше почти непоносима болка. Задави се, а сдържаните с години сълзи най-после потекоха по бузите му, когато се качи на леглото и сложи ръка върху лицето на Мария. Трепереше, устната му подскачаше, а мислите му летяха хаотично и разгневен, той се прицели в мъртвия sicario и натисна спусъка още три пъти, но пистолетът само тракаше. И сега какво? Трябваше му нов пълнител. Отвън можеше да има още нападатели. Смъкна презрамката и усети тъпа болка в рамото, изтича бързо в кухнята, презареди пистолета и се върна, за да вземе Мария на ръце и да я изнесе от апартамента. Гореща болка прониза рамото му, но той продължи, стиснал оръжието в ръка. Фармацевтът крещеше нещо, но той слезе по стълбите и излезе през вратата, а когато се обърна към мястото, където обикновено паркираше, видя Пабло облегнат на капака на колата. – Нападнаха ни! – извика той. – Влизай в колата! Трябва да тръгваме веднага! Но Пабло само го гледаше зашеметен, след което посегна отзад и извади пистолета си. Не, Коралес не беше очаквал такова нещо и дъхът му секна при мисълта за подлото предателство. Обърна се с гръб към вратата, в опит да вдигне ръка достатъчно високо, за да стреля към младежа, когото наричаше свой приятел. Пабло успя да стреля първи, но улучи Мария. Коралес стреля два пъти по Пабло, който опита да заобиколи колата и да се скрие зад багажника. Един куршум го улучи в корема, а другият – в ръката. Той се свлече на земята, изстена, вдигна пистолета, но Коралес стреля още два пъти в гърдите му. Отиде бавно до колата, сложи Мария на земята, и като проплака отново, отвори задната врата и се зае да вкарва мъртвата си приятелка на задната седалка. След като я качи, се премести зад волана и запали двигателя. Вече се чуваха полицейски сирени. Той настъпи газта, гумите изпищяха и оставиха дири по асфалта, от ауспуха излезе дим и колата прегази тялото на Пабло. Къщата на Зунига Хуарес, Мексико Коралес нямаше как да избегне съгледвачите от картела "Хуарес", докато караше по черния път към къщата на Зунига. Двамата стояха на пост в малък квартал, където започваше черният път, и той ги забеляза на покрива. Тях пък ги наблюдаваха хората на Зунига, които несъмнено се намираха покрай оградата на имота, в паркинга до един навес северно от къщата. Последвана от плътна диря прах, колата на Коралес летеше с ревящ двигател към наскоро ремонтирания портал на имота на Зунига – портала, който сам той взриви като предупреждение към своя съперник. Излезе бързо от колата, взе Мария и я понесе към портала, взря се в камерата и се разкрещя: – Зунига! Убиха моята жена! Убиха я! Трябва да говориш с мен. Моля те! Говори с мен! Падна на колене, зарови глава в гърдите на Мария и зарида. В този момент се чу щракане и електродвигателите на портите забръмчаха. Коралес вдигна глава и видя през сълзи как портите от ковано желязо се разделят. Далеч зад тях, по асфалтирания път идваше самият Зунига с двама телохранители. 35. ОТКРОВЕНИЯ И СЪМНЕНИЯ Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Мур седеше на бюрото на един следовател, който в момента беше на среща. За първи път се намираше в тази част на сградата, където работеха специални агенти, химици, фармаколози и програмни аналитици. Имаха много обширна мисия – да координират операциите със Службата за национална сигурност и с разузнавателния център на собствената си служба в Ел Пасо. Използваха компютри за проследяване на контролираните вещества, за да дават тактическа информация на партньорите си. Дори подготвяха законите на Конгреса от това място. Тук работеше впечатляващ екип от специалисти през цялото денонощие, защото, както Мур дочу да казва един аналитик, "картелите не спят". Не спяха и талибаните. Медальонът, който Мур успя да вземе от ръката на Рубен, вече беше предаден на една от мобилните лаборатории на ЦРУ, пристигнала тук преди тридесет минути. Техниците в микробуса използваха напълно автоматизирана система за бърз ДНК анализ, разработена от Центъра за приложни нанобионауки и медицина към Медицинския колеж на Университета на Аризона. Техниците проверяваха пробите през многобройни национални бази данни, включително тези на Агенцията за борба с наркотиците и на ФБР, а също и на международни организации като Интерпол (в който членуваха Пакистан и Афганистан), което означаваше, че щяха да имат резултат след няколко часа, а не след седмици или месеци, както ставаше в миналото. За финансирането на проекта помагаше нов консорциум за сигурност, създаден по Седма рамкова програма на Европейската комисия. Програмата обединяваше всички изследвания по линия на инициативите на Европейския съюз и помагаше за създаването на още по-точна и изчерпателна база данни. И точно тук се намираше проблемът. ДНК аналитиците откриха отпечатъка на Рубен, но Мур се съмняваше, че терористите, за които подозираше, че са преминали през тунела, ще фигурират в някой от списъците. Техниците казаха, че могат да направят "родословен тест", разработен от фирма "Ди Ен Ей Принт Дженомикс" от Флорида, при който се изследват генетични маркери в молекулата на ДНК, често срещани сред хора от определени групи. Казаха, че с добра проба могат да определят дали заподозреният е индианец, от Югоизточна Азия, от Централна Африка, от Европа или пък смес от всичките. Анализът на последователностите в ДНК молекулата позволяваше преценка за цвета на кожата, на очите, на косата, както и геометрията на лицето и ръста. Тауърс беше казал на Мур, че медальонът не доказва дали през тунела са минали терористи и че Рубен може да го е купил от някого за талисман. Наръгали са го и може да е стискал медальона в ръка, за да прогони смъртта. Тауърс даже изтъкна, че много млади мексиканци, а пък и американците покрай границата, намираха някакво очарование в терористите и тероризма. Някои от вкараните в затвора мулета дори имаха татуировки на езика фарси на ръцете си, но опитите на следователите да намерят връзки с терористични организации като "Хизбула" и други винаги завършваха с неуспех. Просто онези бяха деца, сменили героя си от филма "Белязания" с друг, по-безмилостен "герой". Мур пък беше отвърнал, че ако Ансара беше жив, щеше да се съгласи, че през тунела са минали терористи. Ансара познаваше хлапето. Никой не се очарова от главорези от Близкия изток. Хлапето беше успяло някак си да вземе този медальон с драскотини около дупката, сякаш е откъснат от верижката, на която е висял на нечий врат. Така смяташе Мур и се обади на заместник-директора О'Хара от Службата за подривни операции, за да сподели с него мислите си. О'Хара каза, че ще повдигне въпроса чак до президента, ако Мур е сигурен в това, което казва, но като минимум предупреди четирите мегацентъра на Службата за национална сигурност в Мичиган, Колорадо, Пенсилвания и Мериленд (техните аналитици вече следяха работата на съвместната група на Мур). Повишиха нивото на заплаха във всички вътрешни и международни полети до оранжев код, а според О'Хара трябваше и нивото на заплаха за страната като цяло да се вдигне до оранжев код вместо до жълт – първата степен на опасност. Екипи на ФБР и ЦРУ вече търсеха онези полицейски коли и микробуси. Междувременно Мур каза, че ще се обади на най-добрия си контакт в племенните земи – искаше да види какво знае старецът от Северен Вазиристан. Но в този момент пристигна съобщение от Лесли. Тя искаше да знае защо не отговаря на няколко от съобщенията ѝ. Мур въздъхна. Ако се заговореше с нея сега, щеше да си проличи колко е депресиран, и предпочете да мълчи, за да не каже някоя глупост. Потърси номера на Нек Вазир, кодиран като нвЗЗ . Старецът вдигна слушалката след второто позвъняване. – Мур, радвам се да чуя гласа ти. А и щях да ти се обаждам утре. – Е, изпреварих те. И се радвам, че си още буден. И да чуя гласа ти. И той не лъжеше. Между тях имаше нещо ново. Вазир, с когото го запозна Рана, не беше обикновен платен информатор. Сега имаха нещо общо – взаимна мъка заради убийството на момчето и въпрос, на който Мур още нямаше отговор: "Кое е най-трудното нещо в живота ти?" Вазир се поколеба, а после каза: – Искаше ми се да се обаждам с добри новини. Мур затаи дъх. – Какво има? – Получих информация за твоя човек Галахър, който изчезна. – Мъртъв ли е? – Не. – Значи е при онези. Колко искат? – Не, Мур, не разбираш. – Май да. – Ще ти изпратя снимки, които получих вчера. Правени са преди около седмица. На тях се вижда приятелят ти Галахър близо до границата. Където се среща с Рахмани. – Трябва да проверя това. Може да е под дълбоко прикритие. – Не мисля така, Мур. Нямам доказателства, а само думите на хората, на които плащам, но те чули, че американецът, Галахър, е убил Рана. Отново нямам доказателства. Само слухове. Но ако този слух е верен, то той не е твой приятел и се питам разтревожен колко ли вреда може да ви нанесе и колко ли гняв ще си навлече нашата страна заради него. – Разбирам. Къде е Галахър сега? – Не знам. – Можеш ли да го намериш? – Ще накарам хората си да се постараят. – Благодаря. Ще чакам снимките. – Разбира се. Е, ако няма друго... – Всъщност има. Обадих се, защото мисля, че имаме проблем. Възможно е талибани да са преминали в САЩ през тунел в Мексико. Дошли са от град на име Мексикали и са отишли в Калифорния в град Калексико. – Знам за тези градове. – Мисля, че един от онези е носел медальон – "Ръката на Фатима". Ще ти изпратя снимка. Знам, че това може да не значи нищо, но имаш ли възможност да провериш по снимките дали някой талибан не носи такъв медальон? Вазир се разсмя. – А, приятелю, предубежденията ти си личат. Ами ако са били група евреи, които бързат, защото закъсняват за празник? – Какво значи това? – Сефардските евреи наричат този медальон "Ръката на Мириам". – Мамка му. Много ли е трудна темата? – Не, ако някой образован мюсюлманин ти е приятел. Но най-вероятно първите ти инстинкти са верни. Аз ще проуча въпроса. И сега ще изпратя снимките на Галахър. – Аз ще се погрижа за компенсацията. – Благодаря, Мур. Гледай да се пазиш. Ще ти се обадя, когато науча нещо. Мур изключи връзката, след което веднага изпрати снимката на медальона, която беше направил със своя телефон. Остана седнал на стола си и разтреперан от новината за Галахър. Трябваше да чака съобщението на Вазир, в което можеше да има снимки на... вероятен предател. Тауърс дойде тичешком. – Открихме полицейските коли! В същото време телефонът на Мур звънна. Търсеха го от изненадващ номер – Зунига. Даде знак на Тауърс да чака и му показа кой е на телефона. Шефът кимна и замълча с широко отворени очи. Мур отговори на испански: – Hola , сеньор Зунига. – Hola , сеньор Хауърд – дойде отговорът. – Колкото и да ми се искаше да ви убия за онова, което ми сторихте, имам много изгодно предложение. Телефонът издаде звук за получено съобщение – електронна поща от Вазир. Мур се намръщи и каза: – Слушам ви, сеньор. – В настоящия момент в хола ми седи господин Данте Коралес. Казва ми, че картелът убил неговата жена, затова сега иска да работи за мен. Разправя, че знае тайни за картела. И че може да ми помогне да го подкопая и да сваля Рохас. Казва, че има доказателства, с които може да постигне всичко. – В такъв случай е много ценен – за вас и за нас. – А, по-скоро за вас. Ще ви го доставя при две условия. Смятам, че цената му е един милион долара. Искам също и уверение, че нито аз, нито моите хора и организация ще пострадат. Мур задържа усмивката си. Американското правителство в никакъв случай нямаше да плати един милион долара на мексикански наркокартел. Сега Мур трябваше да прецени дали Коралес наистина струва нещо и да уреди да го измъкнат по друг начин от Зунига, на когото и без това бяха платили достатъчно. – Сеньор, това са доста пари, а ние не знаем колко полезен е Коралес, затова предлагам да се срещнем тримата. За нас е необходимо Коралес да докаже цената си и аз имам няколко метода за проверка. Ако всичко мине добре, ще уредя плащането и ще приема мъжа. Ако и двамата установим, че не е толкова полезен, колкото сме смятали, можем да го предадем на властите и да обмислим нови планове за сваляне на картела "Хуарес". Станалото в Сан Кристобал не можеше да се предвиди. Вярвам, разбирате това. – Аз ще реша какво да разбирам. И искам да ви напомня, че не можем да предадем Коралес на федералната полиция. Той има твърде много съюзници там. – Ще го предадем на мексиканските военноморски сили. Чувал съм, че може да им се вярва. Зунига се разсмя. – И аз съм чувал същото. Кога можете да дойдете? – Довечера. Да кажем, в осем. Ще се срещнем на обичайното място за трансфера. Съгледвачите им ще ни наблюдават. – Много добре, сеньор. Моите хора ще ви посрещнат. Мур изключи връзката. – Коралес е отишъл при Зунига. Може да направим сделка и да се сдобием с важен свидетел. – Отлично. – Имам да ти кажа още нещо, преди да ми обясниш за колите. Или по-скоро да ти покажа нещо. Мур отвори съобщението на екрана и увеличи една от снимките, направена с телеобектив, на която ясно се виждаше Галахър пред палатка на хълм някъде във Вазиристан, седнал до Рахмани. Хората на Вазир бяха събрали забележително добра информация и от снимката Мур потръпна, защото познаваше Галахър от години и дори бяха работили заедно, включително и по време на мисията за защита на полковник Ходай. От Вазир знаеше, че хората на Рахмани са отговорни за убийството на полковника, което означаваше, че "приятелят" му Галахър вероятно ги е разигравал от самото начало. – Човекът отляво е мой колега. Трябва да изпратя тази снимка на О'Хара. Този мъж може да е мръсен, а има достъп до нашата информация. Не знам какво точно им дава, но това е... това е страшно нещо, мамка му – възкликна Мур, след като осъзна колко чудовищна е ситуацията. Тауърс изруга от изненада. – Прати снимките. А после ще говорим за срещата ти със Зунига. – А колите? – Смятаме, че онези са се разделили, след като са излезли от къщата, но всички са заминали на юг, по Втора улица и към летището. Намерихме четирите коли в едно хале в югоизточната част на града. Не са на полицията. Откраднати са и професионално пребоядисани като полицейски. Боята по някои от тях е още лепкава. Никой не знае как колите са се озовали в това хале, няма очевидци. Започваме разследване по всички бояджийски и тенекеджийски работилници в района. – А регистрите на излитащите самолети? – Ще ги вземем, но Федералната авиационна служба има информация само за две трети от малките самолети, а знаем, че ако нашите момчета са излетели, ще са на самолет, който не можем да проследим. – Да... – Ще ми се да мисля, че грешиш. Че това са група мулета с добър план за бягство. Откраднали са дрогата и опитват да я продадат. Толкова. – Ще видим какво ще кажат ДНК резултатите. – Надявам се да са отрицателни. Мур изсумтя. – Иначе сме допуснали да се промъкне група терористи под носовете ни и сега тя е в Съединените щати, което по мое мнение е малко по-сериозен проблем от това да сринем Хорхе Рохас. Тауърс се наведе над Мур. – Може ли да ти напомня, че ти си специалистът по борба с тероризма? Затова искам да знам кои са тези копелета и какво правят сега. – Вече работя по въпроса. И може би нашият приятел Коралес знае нещо. Телефонът на Тауърс звънна. Мур дочу достатъчно от разговора: голяма престрелка в аптека в Хуарес. Местната полиция разпознала в едно от телата Пабло Гутиерес – боклукът, убил агента на ФБР и приятел на Ансара. – Значи, очистили са Пабло – отбеляза Мур. – Според теб кой го е сторил? – Неговите хора според мен. Нали издирват Коралес, а и Пабло е разполагал с банда sicarios. – Знаеш ли? – запита Мур. – Надушат ли къде е Коралес, всички около него умират. *** Тридесет минути по-късно Мур обсъждаше във видео-конферентен разговор с шефа си Слейтър и заместник-директора О'Хара снимките на Галахър. Двамата потвърдиха, че агентът не е включен в никаква операция и определено е минал на другата страна. Още не знаеха дали му плащат талибаните, картелите или пък пакистанската армия, но местните оператори получиха заповед да го заловят или убият. Всичките му кодове за достъп бяха заличени двадесет и четири часа след неговото изчезване, но като печен хакер Галахър умееше да влиза в компютрите и комуникационните системи на ЦРУ, а и вероятно не работеше сам. Резултатите от ДНК показваха данни за Мур и Рубен, но имаше материал и от трети човек, вероятно от Близкия изток или районите около Сахара в Африка. Мур показа на един от техниците в микробуса снимките от Вазир. – Ето този може да е човекът – отвърна техникът, като тупна с пръст по снимката на молла Абдул Самад. – Доста добре отговаря на профила. Мур се загледа в снимката – търсеше верижка или медальон, които обаче можеше да са под ризата на Самад. Обърна се към Тауърс. – Още ли не вярваш? – Добре де. Вярвам. А сега извини ме, излизам да повърна. Мур въздъхна и каза: – Може ли и аз да дойда? Двамата излязоха от колата и тръгнаха обратно към сградата, в която ги чакаше агент Уитакър. – Идвам от Минесота с добри вести – поде той. – Заловили са другата част от оръжието. – Отлично – отговори Тауърс и се загледа в екрана на телефона си. – Току-що получих съобщение. Полицията от Хуарес е заловила втория комплект оръжие от онзи джип, арестували са трима sicarios и са убили двама. – А парите? – запита Уитакър. – Не знам. Двама са избягали. Може парите да са в тях. Още ги издирват. – Мислиш ли, че ако ги хванат, ще ни върнат парите? – запита Мур. Уитакър въздъхна примирено. – Добър въпрос. Това не ти е Канзас, нито пък Минесота. Полицейски участък в Делисиас Хуарес, Мексико Часовникът показваше пет следобед и инспектор Алберто Гомес тъкмо си тръгваше от участъка. Насочи се към колата си на неасфалтирания паркинг в задния двор. Току-що му се беше обадил Данте Коралес по втория телефон, за да му каже, че е в къщата на Зунига и картелът знае, че той е там, затова се бои от нападение. Искаше федералните полицаи на Гомес да окажат съдействие на хората на Зунига. Гомес взе трудною решение да изпрати в района две коли – общо четирима души. Тухлената стена от лявата му страна, пребоядисана преди седмица, за да скрие графитите, отново носеше белезите на младите разбойници със спрейовете. Поклати отвратен глава, отвори колата и седна. Посегна да вкара ключа, когато чу силно чукане по стъклото. Вдигна поглед и забеляза един пистолет "Глок", с насочен в лицето му заглушител на цевта. – Отвори прозореца – заповяда мъжът отвън, който носеше черни дънки, черна риза и дълго кожено яке. Гомес не виждаше лицето му. Вкара ключа в контакта, като мислеше да запали двигателя и да са измъкне оттук с мръсна газ, но някакво любопитство го спря, както и страхът да не го прострелят в главата. Натисна бутона и прозорецът се спусна надолу, което позволи на нападателя да опре пистолета в главата му. – Ти знаеш, че това тук е полицейски участък, нали? – Да. Но пък това пред мен не е никакъв полицай. Никакъв. Оръжието. Гомес вдигна поглед. Мъжът изглеждаше на около четиридесет и няколко години, с леко тъмна кожа, небръснат, със стегната на опашка гъста черна коса. Говореше испански добре, но не като мексиканец. В очите му блестеше някаква странна светлина. – Точно така – каза мъжът. – Извади го много бавно и ми го дай. Гомес се подчини и мъжът напъха пистолета в колана си. – Отвори задната врата. Гомес го послуша и мъжът седна на задната седалка, след което затвори вратата. – Карай. – Мога ли да запитам къде отиваме? – Излез от паркинга и тръгни по пътя. – А ако откажа? Мъжът заговори мрачно: – Ще ти пръсна мозъка, без да се замислям. Разбираш ли ме? – Да. Гомес потегли и се включи в съвсем лекия трафик на улицата. – Ще ти задам много прост въпрос. Ти ли заповяда да я убият? – Коя? – Глория. – Нищо няма да ти кажа. – Ще кажеш. За да спасиш семейството си. Гомес се скова. – Кой си ти? – Кажи ми, че ти си заръчал да я убият и семейството ти ще живее. Това е. За тебе е твърде късно, но тях ще пощадя. Цял живот ги храниш, защитаваш, преструваш се, че си образцов гражданин, а от много, много години работиш за картела "Хуарес". Гомес не се въздържа и изкрещя: – Кой си ти, бе, да ти го начукам? – Ти ли заповяда да я убият? – Това е без значение! Мъжът стреля над рамото на Гомес, като куршумът проби предното стъкло. Изстрелът беше достатъчно шумен, за да стресне Гомес и да причини болка в ушите му. – Ти ли заповяда да я убият? – Ако си призная, ще оставиш ли семейството ми живо? – Обещавам го. – В такъв случай, да. Аз заповядах да я убият – отвърна задавено Гомес. – Отбий колата. Гомес се подчини и забеляза нещо бяло в огледалото за задно виждане. Микробус. Около колата вече се нареждаха мъже в черни униформи и каски, с мощни автомати в ръцете си, които сочеха него. Това не бяха хора от федералната полиция. Нямаха никакви обозначения. – Кой си ти? – запита отново Гомес. – Приятел на дамата, която нареди да убият. Тя беше агент от разузнаването на Съединените американски щати. Гомес затвори очи и отпусна рамене. Вдигна ръце във въздуха. – Значи нещата са много по-лоши, отколкото си мислех. – О, да – отвърна мъжът. – Много по-лоши. *** Мур излезе от колата, а мъжете зад него сложиха белезници на Гомес и го поведоха към микробуса. Тауърс го чакаше и оглеждаше покривите за съгледвачи. Мур откопча дигиталното записващо устройство от нагръдния си джоб и го подаде на шефа си. – Това и информацията от Глория трябва да е повече от достатъчно. Според теб още колко хора ще ни предаде този? – Мисля, че е сговорчив – отвърна Тауърс. – Смятам, че ще ни свърши много добра работа. И оценявам въздържанието ти. Аз бих го застрелял, копелето гадно. – Виж – каза Мур и вдигна разтрепераната си длан. – Още ми се иска да го гръмна. Тауърс го плесна с длан по рамото. – Имахме нужда да ни се случи нещо хубаво. Сега да хапнеш нещо преди голямата среща. Мамка му, време е да тръгваме – каза шефът, като погледна часовника си. Затворът "Сересо" Хуарес, Мексико Директорът на затвора Салвадор Киньонес не чу обаждането от Фернандо Кастильо, защото беше в двора, за да се убеди, че охраната няма да застреля някой от бунтуващите се затворници. Като за масово сбиване това се оказа нищожно, защото участваха само петнадесетина затворници, един от които беше убил Феликс – петдесет и девет годишен продавач на сладолед и баща на три деца, който просто носеше студена наслада на затворените мъже. Един от младите боклуци беше го наръгал с нож. Лоша работа. Опиташ ли да държиш три хиляди души в затвор за хиляда ѝ петстотин, ще си имаш разправии всеки ден. За да осигури известно спокойствие и в опит да пооправи репутацията на затвора си, прочут с жестоките бунтове, Киньонес позволяваше на обитателите му да си купуват малко спокойствие. Можеха да наемат килии с тоалетна и душ, да купуват малки хладилници, печки, вентилатори и телевизори, а дори и да плащат месечни такси за кабелна телевизия. Няколко килии имаха климатик. На затворниците се позволяваха посещения от съпругите им в специални килии, които наемаха за 10 долара за нощ. Всъщност Киньонес беше създал малка затворническа икономика с частни магазини, от които затворниците без пари можеха да пазаруват срещу услуги или ако работят като продавачи. Твърдеше, че всичко това ги прави по-хуманни, но знаеше, че в края на краищата усилията му отиваха на вятъра. Освен това заплатата му като директор на този затвор, който се издигаше от бетоновата основа като бяло чудовище с огради и бодлива тел, не стигаше да издържа синовете си в колежа в Съединените щати. И затова Киньонес беше приел с радост предложението на Фернандо Кастильо за "спогодба" и за фантастични суми. – Ало, Фернандо. Извинявай, че не отговорих на обаждането ти. – Няма нищо. Трябва ми шест души да идат в дома на Зунига и да убият Данте Коралес. Той е там сега. – Ще се погрижа. – Моля те, направи го. Изпратих някои от моите хора да свършат тази работа, но Данте ги уби. Дано твоите момчета имат повече късмет. – О, не се тревожи, Фернандо. Когато Данте види кой го е погнал, ще се напикае. Шестимата, които Киньонес вече мислеше да прати, участваха в бандата "Ацтеки". Те се явиха в кабинета му след десетина минути. Имаха татуировки по целите ръце като ръкави и бръснеха главите си. От свъсените им лица се виждаше, че очакват нещо лошо. – Не е така – каза им директорът. – Имам работа за вас. Плащат повече, отколкото можете да изкарате за цялата година. Ще ви осигуря оръжие и коли. От вас се иска да свършите работа и да се върнете в затвора. – Пускате ни да излезем ли? – запита най-ниският, когото останалите наричаха Амиго. – Всички вие излежавате присъди за убийство. Едно няма да ви дойде в повече, нали? – Ами ако не се върнем? – запита Амиго. – Няма да ви платя. И ще кажем на приятелите ви как сте предали групата тук, вътре. Ще ви потърсят през нощта. Знаете какво ще стане. Предвид всичко останало, тук ви е много добре и живеете в отлични условия. Добре се грижа за вас. Сега е време вие да направите нещо за мен. 36. ZONA DE GUERRA На път за къщата на Зунига Хуарес, Мексико Едноетажната сграда на магазина за електроуреди на Зунига "Бордър Плюс" имаше товарна рампа отзад и канал за тирове, както и втори съседен вход с бетонна рампа за леки коли. Един от главорезите вече чакаше Мур, който качи колата си по тази рампа. Ролетната врата беше вдигната и кльощавият младок с мъх под устната и сив анцуг с качулка му махна да влиза. Мур паркира, изчака друг младок със задължителните татуировки и пиърсинг да го претърси за оръжие и се качи в същия рейндж роувър, който дебелакът Луис Торес шофираше преди. Мур се почувства зле при спомена за смъртта на Луис в Сан Хуан Чамула. Колата имаше нови затъмнени стъкла, а вътре седяха трима непознати. Мъжът до него вдигна един пистолет и каза: – Hola. Ухили се сякаш това е първата му голяма мисия и се радва адски много да държи Мур на прицел. Зунига обичаше да използва магазина като място за смяна на хората си, за да държи съгледвачите на картела "Хуарес" в неведение. Онези виждаха, че колата влиза в магазина, но не знаеха колко души са в нея и колко ще слязат. Понякога размяната ставаше с четири коли – обикновен, но ефективен метод да се скрие кой точно идва в дома му и колко стока донася или изнася. Мур знаеше, че колата е добре известна на картела "Хуарес" и че вероятно още се използва като основен начин за прехвърляне, за да си мислят съгледвачите, че Зунига не знае за тях. Облегна се и зачака. Позволиха му да задържи телефона си, с което без да знаят, младоците даваха възможност на Тауърс да чува всичко. Би трябвало заради това и заради следящото устройство в рамото си Мур да се чувства малко по-сигурен. Но ако си в змийска дупка и имаш шише серум в джоба си, пак ще се страхуваш, защото ухапването ще боли. Мур погледна към младока с пистолета. Хлапето, което може би още нямаше осемнадесет години, носеше обеца череп на дясното си ухо. – Какво ново, брато? Хлапето се разсмя. – Харесваш ми. Дано те остави да живееш. Мур вдигна вежди. – Той е доста умен човек. – Винаги е тъжен. Мур изсумтя. – Ако твоите врагове убият жената и децата ти, и ти ще си винаги тъжен. – Избили ли са семейството му? – Ясно, нов си. – Кажи ми какво е станало – Настоя хлапето. Мур се усмихна леко и не отговори. *** След петнадесет минути стигнаха портала пред къщата и тръгнаха по алеята към гаража с четири врати. Заведоха Мур в хола, декориран от професионални дизайнери в югозападен стил. Кръстове, колчани със стрели, шарени препарирани гущери и парчета пясъчник висяха около впечатляваща камина, а пламъците в нея осветяваха гранитната полица отгоре. В другия край на широката стая лежаха килими от племето навахо, заобиколени от мебели с тапицерия от свинска кожа. Данте Коралес седеше на един диван, с черна риза и с ръка в презрамка на врата. Гледаше с кръвясали очи и се изправи с доста големи усилия, когато Мур се приближи. Зунига отиде зад дивана с бутилка бира в ръка. Въздъхна и каза: – Сеньор Хауърд, току-що обядвах обидно и ми се доспива. Затова да се захващаме за работа. – Кой е този? – запита Коралес. – Бизнес партньор – сопна се Зунига. Коралес се намръщи още повече. – Не, не, не. Казах ти защо съм тук и какво ще правим заедно двамата, без никой друг. – Данте, ако си толкова ценен, колкото твърдиш, ще те продам на него – обясни Зунига и се разсмя. – Ще ме продадеш, ли? Какво става? Мур вдигна ръка. – Спокойно. Тук сме, за да си помагаме. Телефонът му започна да вибрира. Мур свъси вежди и реши да не отговаря. И в този момент, преди някой да каже нещо, някъде отвън се чу стрелба и всички насочиха погледи към прозорците в предната част на къщата. Магазин "За един долар" Шосе "Шърман" Северен Холивуд, Калифорния Самад, Талвар и Ниази носеха кошници и разглеждаха магазина, като опитваха да сдържат реакциите си. Останалите купувачи не им обръщаха внимание. Тримата носеха дрехи като мексикански приходящи работници – дънки, тениски и бейзболни шапки. Говореха си на испански и Талвар постоянно се приближаваше до Самад, за да изрази учудването си от цените: – Един долар? Само един долар? Взе кутия сирене и плик лучени кръгчета "Бъргър Кинг". Ниази изсумтя и го изгледа строго. – Един долар. Посочи пликчето със сушено говеждо месо, към чийто грамаж имаше "безплатни 50%", и каза: – Виждаш ли? Един долар. И подарък. Талвар остана в прохода между щандовете, а очите му се наляха със сълзи. – Всичко в Америка е удивително. Всички имат толкова много. И евтино. Не знаят как ни е на нас. Дори водата е лукс. Представа нямат. Защо на тях са дадени тези дарове, а ние нямаме нищо? Самад въздъхна дълбоко. Знаеше, че хората му ще реагират така, защото не бяха излизали от страната си. В Мексико видяха само места, които приличаха на бордеите в Близкия изток. Но тази част на Америка се оказа съвсем различна. В Лос Анджелис преминаха по улица "Родео Драйв" с дизайнерските магазини – "Шанел", "Кристиан Диор", "Гучи", "Джими Чу" и "Валентино" – все храмове на алчността, които вероятно изумяваха хората му. Мъжете зяпаха удивени къщите, или по-скоро палатите, а Самад се присмиваше на иронията, че онези с парите живеят на хълма, а по-бедните – в долината. Колите, дрехите, бързата храна и рекламите изглеждаха изключително привлекателни, а на него му се струваха отвратителни, защото беше виждал всичко това още в колежа в Дубай и знаеше, че зад лъскавите неща се крият хора без никакъв морал. От добрия мюсюлманин се изискваше да обича, почита и слуша Аллах и да управлява богатството си според неговите заповеди. Самад каза твърдо: – Талвар, не мисли за материалните неща. Не това е предвидил за нас Аллах. Тук сме с определена цел. Ние изпълняваме волята му. А на това място само се разсейваме. След кратък размисъл Талвар кимна. – Не мога да не им завиждам. Да се родиш тук... да се родиш и да не се налага да се бориш цял живот. – Точно това ги прави слаби, убива техния бог и отравя сърцата и мислите им – а и стомасите им. Но ако искаш да опиташ боклучавата им храна и да пиеш от содата им, направи го. Защо не? Това няма да поквари душата ти. Но не губи от поглед мисията и не завиждай на тези хора. Душите им са черни. Мъжете кимнаха и продължиха разходката си из магазина. Самад спря пред някакви пластмасови фигурки в пакети от по четиридесет и осем, с кафяви, зелени и черни войници в различни пози. Зачуди се, че американците обезсмъртяват пред децата си своите войници с пластмаса. Един от войниците държеше установка за изстрелване на ракети и Самад се закикоти на тази ирония. Реши да купи фигурките. За един долар. Когато напълниха кошниците с храна, тоалетни принадлежности и всичко друго, което им хареса, тримата се качиха в своя хюндай акцент и заминаха обратно за Студио Сити, в апартамента на втория етаж на булевард "Лоръл Каньон". Четиримата души на Рахмани, които живееха вече пет години тук, в Лос Анджелис, ги посрещнаха с отворени обятия. Първата вечер всички се смяха, ядоха и обсъждаха бягството от Мексико. Американският приятел на Рахмани, Галахър, онзи, когото вербуваха от ЦРУ, беше подготвил прибирането им от Калексико, уредил пребоядисването на колите и обличането на хората като местни полицаи. Тази сложна маневра им позволи безопасен преход до летището на Калексико. Оттам се сбогуваха с останалите от групата. Именно там Самад започна да информира двамата си помощници за по-големия план, защото вече смяташе, че може би няма да ги заловят и разпитват. Според категоричната заповед на Рахмани екипите трябваше да научат какво става в последния миг, за да не се издадат, ако бъдат заловени. А и знаеха, че не трябва да допускат да ги заловят живи... Групата трябваше да наброява осемнадесет души. Но онзи глупак Ахмад Легхари не успя да мине през Париж и един от екипите остана с двама души. В момента, когато двамата стигнат целта си – град Сан Антонио, щяха да получат нов човек. Шест екипа. Шест ракетомета. – Какви са целите? – питаше непрекъснато Талвар, защото точно той знаеше как да работи и стреля с преносимите системи за противовъздушна отбрана. Той и още петима души бяха обучени от пакистанската армия да стрелят по неподвижни цели в един полупустинен район близо до Музафаргар. Рахмани беше платил много щедро за това. – Да не са правителствени сгради? Училища? – продължи Талвар. В едномоторния самолет с пилот, който несъмнено работеше за Рахмани и който ги закара в Палм Спрингс, Самад беше отговорил с усмивка: – О, Талвар, нашият план е малко по-амбициозен. Докато се връщаха към апартамента в Студио Сити, Самад отново обмисли подробностите. Помнеше графика и колкото повече мислеше за идните дни, толкова повече се ускоряваше пулсът му... Къщата на Зунига Хуарес, Мексико Мур изтича до предния прозорец и дръпна щората. В светлината на мощните прожектори, задействани от датчици за движение, около къщата на Зунига се откроиха два бели пикала, които се носеха бързо към портите. Пикапите имаха окраската на полицейските коли от Хуарес, но мъжете в каросериите отзад носеха цивилни дрехи и двама държаха оръжие, при вида на което Мур ахна: лека картечница М249, способна да изстреля 750 до 1000 куршума в минута. Тези картечници, които мнозина наричаха взводно автоматично оръжие, се пазеха за военните. Мур бързо спря да се чуди откъде ли тези "полицаи" имаха такова оръжие, защото онези стреляха по два черни пикапа на мексиканската федерална полиция, които ги преследваха. Защо, по дяволите, трябва местните полицаи да стрелят по федералните? Отговорът дойде след няколко секунди. Мур с готовност би се обзаложил, че тези местни полицаи не са никакви ченгета, а когато профучаха през портите, се убеди в това. Всички бяха с бръснати глави и татуирани ръце. Или са откраднали колите, или са ги получили от корумпирани полицаи. Телохранителите на Зунига, шестима души, разположени покрай оградата, и двама на покрива, откриха огън по всички коли и от гърмежите сърцето на Мур се разтуптя. Коралес се приближи до Мур и викна: – Федералните опитват да ме пазят! – Защо ли? – запита саркастично Мур. – Защото приятелят ти Гомес ги е пратил, а? – Мамка му. Ти откъде знаеш за него? Мур го стисна за врата. – Ако дойдеш с мен, ще ти предложа пълен имунитет. Без затвор. Нищо. Искаш ли да сринеш картела "Хуарес"? И аз искам. Макар и млад, Коралес не губеше време за подробности, ако е изправен пред сигурна смърт. – Е, добре. Да се махаме! Подскачащият по неравностите първи пикал приближи прозорците, които стигаха до пода, но шофьорът, изглежда, нямаше никакво намерение да спира. Пикапът се вряза в къщата и разби стената. Разхвърчаха се тухли, стъкла и гипсокартон, а мъжете в каросерията на ревящата машина се разкрещяха и се наведоха, за да се пазят. Двама от хората на Зунига изтичаха от друга част на къщата към автомобила, който работеше на празен ход в хола, и откриха стрелба по мъжете в каросерията, които отвърнаха на огъня. Мур погледна бързо назад и видя как шофьорът на пикала отвори вратата и изкара един АК-47. Стреляше, без да се прицелва, но успя да улучи един от хората на Зунига в рамото. Мур и Коралес изтичаха бързо при домакина си в кухнята, където той вадеше един пистолет "Берета" от кухненския шкаф. През зейналата дупка в стената видяха как вторият полицейски пикап сви наляво, за да заобиколи къщата и да отиде при гаража, а двете коли на федералната полиция го последваха. – Ако препречат вратите, няма да можем да излезем! – викна Мур, чийто телефон отново завибрира. Тауърс, изглежда, го предупреждаваше за нападението, макар и със закъснение. Хората на Зунига в хола – един здрав и един ранен, но все още с автомат в ръка – откриха стрелба по шофьора на пикапа, а той им отвърна заедно с останалите от каросерията и от стените се разхвърча мазилка. В мига, когато картечарят откри огън и разкърти каменните плочи на камината, Мур, Коралес и Зунига затичаха по коридора към задната страна на къщата. Мур изруга. По-силна мотивация от тази едва ли му трябваше. Медиите от години наричаха Хуарес бойна зона, но Мур едва сега разбираше какво имат предвид. – Дайте ми някакво оръжие, мамка му! – изкрещя Коралес. – Веднага! Зунига не му обърна внимание и тичешком нахълта в спалнята, в която имаше голямо като плувен басейн легло с балдахин. По стените се виждаха силуети на голи жени и фантастични декори, показващи пейзажи от Южна Америка, които, изглежда, струваха цяло състояние. Мур огледа декорите в продължение на две секунди, преди да забележи скрина с пистолета – задължителния произведен в Белгия убиец на полицаи. Взе го, освободи предпазителя и се обърна бързо към звуците от стъпки в коридора. Един от хората в пикала беше успял да избегне хората на Зунига и сега тичаше право към тях с два пистолета в ръце. Мур стреля два пъти и го улучи в гърдите и в слабините, преди да се изтърколи, за да избегне неговите куршуми, които обаче се забиха в тавана и откъртиха малко мазилка. – Мамка му – викна Коралес, впечатлен от точната стрелба. – Тръгвай! – заповяда Мур. Зунига им махаше от банята, от която се влизаше наляво в огромен дрешник, широк десетина метра и с тоалетка в средата. Пъхна ключ в две високи дървени врати, отвори ги рязко и измъкна отвътре автомат, който навря в ръцете на Коралес. След това измъкна друг и го подхвърли на Мур, който изпсува от изненада. – Откъде имаш такива неща? – извика той. – От интернет, гринго. Действай! Мур поклати изненадано глава и стисна дръжката на автомата "Колт М16А2" с тридесет патрона в пълнителя. Такъв ползваха военноморските сили на САЩ и той представляваше малко по-голям и тежък вариант на карабината М4А1 от службата му при тюлените. Какво ли още щеше да им покаже Зунига? Може би танк "Ейбрамс М1А1" в таен подземен гараж? Мур премести селектора за стрелба в полуавтоматичен режим и се наведе към Коралес. – Ето къде е предпазителят, задник такъв – каза той и вдигна палец. Младежът отговори със среден пръст. В този момент Мур вдигна автомата и стреля край лицето му, за да улучи набития мъж с пистолет в ръка, който нахълта през вратата. Коралес изкрещя, изпсува и се завъртя към падащия мъж. – Мамка му! – ахна той. Изтича до трупа и разгледа татуировката на бицепса му – воин ацтек с изплезен език с парче желязо в него. – Тези не са от редовните хора на Фернандо – обясни той. – Ацтеки са. От затвора. Отряд убийци. – Наети от бившия ти шеф, така ли? – запита Мур. – Нямаме време за тези работи! – викна Зунига. – Тръгвайте! Коралес стана и тръгна към Мур. – Мъртви сме, човек. Мъртви сме, мамка му. – Не мисля така. Двамата последваха Зунига, който нервно отключваше врата в другия край на стаята. – Къде отиваме сега? – запита Коралес. – Нагоре – отговори Зунига. – Нагоре? Шегуваш ли се? Какво ти става, дядка? Как ще се измъкнем отгоре? – Млък! Зунига изгледа Мур. – Сеньор Хауърд? Заключете вратата зад себе си! Мур го послуша. Домакинът им ги поведе по тесен коридор, в който раменете им опираха в стените, и тримата стигнаха до една стълба с десетина стъпала, която водеше до друга врата. Мур разбра какво става. Отиваха на плоския покрив над гаража, за да се крият зад парапета. Хитро копеле се оказа Зунига. Вероятно помнеше правилото от "Изкуството на войната" на Сундзъ: "Не нападай врага, ако е на по-високо място от теб; нито заставай срещу него, ако зад гърба му има височини; и не го гони, ако се преструва, че бяга." Излязоха на покрива, където двамата телохранители клечаха зад парапета и стреляха по хората долу. Вторият бял пикал стоеше пред гаража, а колите на федералната полиция се намираха тридесетина метра зад него. Полицаите клечаха около тях и стреляха при всяка възможност. Отнякъде далеч се чуха ритмичните удари на ротора на хеликоптер. Коралес изтича до ръба на парапета и хванал с една ръка автомата, изстреля откос към пикала отдолу, по картечаря, който се криеше зад задното колело. Мур го стисна за гърлото и го дръпна от парапета в мига, когато картечарят отвърна на изстрелите. – Стой назад, мамка ти! – изкрещя той. Не искаше боклукът Коралес да умре, преди да проговори. Май лошият късмет още го следваше. Зунига извика на хората си да го прикриват, след което изтича в другия край на покрива, от задната страна на къщата, от която се спускаше улук. – Тук! – викна той. – Оттук ще слезем! Мур кимна и понечи да се обърне към Коралес. В този момент вратата към покрива се отвори и един от ацтеките, чието лице не се виждаше в сенките, вдигна своя автомат АК-47 и изстреля залп куршуми в гърдите на Зунига, които го отхвърлиха към парапета. Мур закъсня само с половин секунда, но не успя да спаси простреляния мъж. Пусна поне десет куршума в ацтека, който се блъсна във вратата и се свлече на земята, като остави кървава следа. А когато Мур се обърна, Зунига вече беше паднал отвъд парапета. Мур изтича, наведе се и надникна. Онзи лежеше по гръб с разперени ръце, а от гърдите му бликаше кръв. "Губили ли сте близък човек, като сте толкова млад? Знаете ли какво е истинската болка?" Зунига беше му задал тези въпроси в църквата "Светото сърце". И двамата знаеха какво е истинската болка, но единият вече не страдаше. Коралес се доближи и надникна към Зунига, а после изруга и се втурна към парапета на предната стена. Там пусна повторен откос, преди Мур да успее да го спре. Макар и без презрамка, младежът все още пазеше дясната си ръка и автоматът подскачаше неконтролируемо. Стиснал зъби, Мур скочи и затича към идиота, който продължаваше да гърми и да привлича стрелба отдолу. Събори го, измъкна автомата от ръцете му, след това го обърна по гръб и го фрасна в челюстта. – Ще ти смачкам главата, ако още веднъж направиш така! Ясно ли е? Коралес го изгледа странно. Мур осъзна, че е викал на английски. – Ти си гринго, мамицата ти! Кой си ти? Силните удари на перките на приближаващия хеликоптер и светлината на прожекторите му привлякоха вниманието на двамата мъже, както и на картечаря отдолу, който се зае да стреля по ревящата машина. Пилотът спусна хеликоптера към задния двор, където имаше достатъчно място за кацане. Надписът "Федерална полиция", осветяван от отскачащите от корпуса му куршуми, не можеше да се сбърка. Но дали това не са хора на Коралес? Ако е така, Мур не смяташе, че е добре дошъл. Измъкна телефона си и провери последното съобщение от Тауърс. В него пишеше: "В хеликоптера съм. Ела в него." "Добре" – помисли си Мур. – Мамка му, виж – каза Коралес и погледна хеликоптера. – Свърши се. Отиваме в затвора. – Не, тези са моите хора – отвърна Мур. – Ти си гринго, а работиш за Федералната полиция? – Ползваме им превоза. Стой с мен. Аз ти предлагам много по-добра сделка. Ще видиш. Мур стана и викна на мъжете на покрива да го прикриват, но те го изпсуваха и избягаха през вратата обратно в къщата. Докато Мур помагаше на Коралес да се изправи и да се спусне по улука, от вътрешността на къщата се чуха приглушени изстрели. Несъмнено хората на Зунига се бяха срещнали с още ацтеки и можеше със сигурност да се прецени кой е загубил, а сега победителите идваха насам. – Не мога да сляза – извика Коралес през смерча от хеликоптера, който щеше да кацне само след няколко секунди. – Слизай по тръбата! – изрева Мур като някогашните си инструктори. И повтори заповедта си още два пъти. Разтреперан, Коралес се прехвърли през парапета и стъпи на първата скоба. Скобите щяха да служат за стъпала, но Мур се съмняваше, че младежът ще се справи с болната си ръка. – Не, няма да мога – каза Коралес, докато опитваше да се спусне до следващата скоба. Мур отново изкрещя. Вратата на покрива се отвори рязко. – Тръгвай! – ревна Мур и извърна глава към вратата. Оттам излязоха двама ацтеки. Единият носеше пушка, а другият – автомат. Отначало не забелязаха Мур, защото струята от хеликоптера ги блъскаше в лицата. Мур седна, облегна се на парапета и опря автомата на рамо. Красивото парче стомана пасваше идеално в ръцете му. За миг се върна в годините си на тюлен, когато Франк Кармайкъл още беше жив. След това от нерви или инстинктивно премести селектора на режим за три изстрела и се прицели към онзи с автомата. Първите три куршума отместиха копелето настрани от приятелчето му, което се извъртя към мястото, от което чу изстрелите. Това беше и последната му грешка, защото така стана съвсем ясна мишена. Три куршума се забиха в лявата страна на гърдите му. Ако сърцето му все още биеше, когато падна на земята, значи ставаше чудо. Мур надникна към Коралес, за да види как се справя. Младежът се подхлъзна, изпусна се и измина трите метра до земята, падайки. Стъпалата му се удариха силно в земята, след което падна по гръб върху Зунига и извика. После зави от болка. Добре. Значи е още жив, задникът му със задник. Двама полицаи от хеликоптера вече тичаха насам в пълно бойно снаряжение, насочили напред автоматите си "Хеклер и Кох МР5". Мур викна на Коралес: – Иди с тях! Иди с тях! Не знаеше дали младежът го чу, защото не се движеше може да беше загубил съзнание. Полицаите се хвърлиха на земята, защото от ъгъла някой започна да стреля по тях. Забелязваха се две цеви. Мур стана и изтича към ъгъла на покрива, откъдето видя ясно двамата ацтеки, които стреляха по полицаите. Онези така и не разбраха какво ги е ударило – проснаха се по гръб в собствената си кръв и за последен път погледнаха нагоре с изцъклени очи. – Чисто е! – викна Мур на полицаите. След това още веднъж изтича до другия край на покрива, към гаражите. Оттам забеляза как по черния път идват още три коли на Федералната полиция с пуснати лампи и сирени. – Стой! Не мърдай! – каза някой зад гърба му. Мур искаше да обърне леко глава, за да види кой е човекът зад него, но и без това знаеше. Аптеките не вземаха пленници и нямаше да му дават заповеди. А и гласът звучеше познато. – Сеньор, аз съм от Федералната полиция точно като вас – каза Мур. Онзи измъкна автомата от ръцете му, както и пистолета от колана. Мур не вдигна ръце. Изви се рязко, изненадващо – здравомислещ и невъоръжен човек не постъпва така. Оказа се, че онзи не е от Федералната полиция, нито пък от ацтеките, а хлапето от джипа, с обецата череп в дясното ухо, което се надяваше, че Зунига ще го остави жив. – Ти си виновен – извика момчето. – Шефът ми е мъртъв заради теб! Видях го! Мур рязко заби длан в носа му. Някои казваха, че така можеш да убиеш човек. Глупости. Мур само искаше да зашемети хлапето. А и то имаше прекалено хубаво лице, за да му е от полза. Хлапето отстъпи и преди още да извика, Мур измъкна пушката от ръцете му, удари го с приклада в главата и го просна. Нокаут. Изтича до улука, метна пушката на ремък и се прехвърли през парапета. По средата скобите не издържаха и тръбата се отдели от стената. Мур падна само от около два метра, но от удара краката му изтръпнаха. Но нямаше време за губене. Претърколи се по корем, стана и въпреки бодежите в бедрата затича към хеликоптера, стигна страничната врата, от която Тауърс го грабна и го вмъкна вътре. Коралес лежеше на пода и стискаше очи от болка. Един от полицаите затръшна вратата и носът на хеликоптера се насочи нагоре. Тауърс сви длан около ухото на Мур и каза: – Мога само да ти кажа, че се надявам това хлапе да има много тайни. Мур кимна. Заради мъртвия Зунига работата на картела "Синалоа" щеше да спре поне за малко време. Картелът ставаше уязвим и онези от Хуарес можеха да го завладеят. Ако това се случеше, значи групата, създадена специално да го унищожи, не само щеше да се е провалила, но и да е помогнала Рохас и престъпната му империя да станат още по-силни. 37. ДВЕ СЪДБИ Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Наближаваше единадесет, когато стигнаха в отдела "Контрол над лекарствата" и отведоха Коралес в заседателната зала. Лекарят на борда на хеликоптера непрекъснато го беше уверявал след прегледа, че не си е счупил краката, а само е навехнал десния си глезен и може свободно да движи всичките си стави. Мур и Тауърс му бяха обещаха да го закарат в болница, ако настоява, но не преди да се разприказва. Коралес не се беше съгласил. Затова решиха да го докарат тук, за убеждаване. По пътя насам му съобщиха лошата новина. Двамата с Тауърс наистина бяха гринговци, но от лошите, от правителството на САЩ. Коралес настоя да узнае от коя служба са. Мур отговори с мрачна усмивка: – От всичките. След като Коралес прие чашка кафе от Тауърс, се облегна на масата и потри очи. Изруга продължително и каза: – Искам документ, че ми давате пълен имунитет. И адвокат. – Не ти трябва адвокат – каза Мур. – Е, нали съм арестуван? Мур поклати глава и заговори с мрачен тон: – Тук си заради случилото се с Мария. Намерихме тялото ѝ в къщата на Зунига. Какво стана? Пабло ли я уби? – Не, другите копелета я убиха. Но няма да живеят дълго. – Кой ти е шефът? – запита Мур. – Фернандо Кастильо. Тауърс кимна. – Шефът на охраната на Рохас. Носи превръзка. Едноок е. – Те всички се преструват, че не са в картела. "Лос кабалерос". Глупости! – А ти какво каза на Зунига? – Разполагам с имената и местонахожденията на доставчиците и на всички превозвачи по целия свят. Това са хора в Колумбия, Пакистан... Имам информация, на която тъпи ченгета като вас просто няма да повярват. Имам банкови сметки, разписки, записи на телефонни разговори, електронна поща. Всичко... – Да, но и ние разполагаме с всичко за теб, Коралес. Знаем какво е станало с родителите ти и кога си се присъединил към sicarios – обади се Тауърс. – Така че не става дума само за Мария. А за отмъщение и за другото, нали? Коралес отпи малко кафе, а после, задъхан, тресна с юмрук по масата и викна: – Всички ще умрат! Всички! До последния! – Убиха и Игнасио в хотела – обади се Мур. – А той беше свестен. Харесваше ми. – Чакай малко. Това си ти – каза Коралес с широко отворени очи. – Ти си човекът, когото моите момчета изгубиха. Ти си Хауърд. Мур сви рамене. – Светът е малък. Коралес изруга и каза: – Слънчеви панели, друг път... – Та къде е информацията, която казваш, че имаш? – запита Тауърс. – На флашка. Освен това имам две копия в трезор. Не съм идиот и не ми говорете като на идиот. Мур опита да сподави смеха си. – Значи трябва да обираме банка, а? Коралес поклати глава и бръкна под черната си копринена риза. Измъкна тънка флашка, окачена на дебела златна верижка. Флашката, "Супер Талент", беше позлатена и имаше капацитет 64 гигабайта. – Всичко е тук. Международно летище "Лос Анджелис" (LAX) Краткосрочен паркинг за посрещачи Булевард "Еърпорт" 9011 Самад и Ниази седяха в своя хюндай и следваха Талвар в микробуса с надписи на спътникова телевизия, който му бяха дали хората на Рахмани в Лос Анджелис. Последваха сините знаци и влязоха в паркинга на пет минути от централния терминал, достъпен от север и изток по булевардите "Ла Тиджера", "Сепулведа", "Манчестър" и "Сенчъри". Отначало мислеха да използват паркинга за продължителен престой, който също влизаше в обсега за стрелба, но научиха, че всекидневно полицаи на мотоциклети проверяват паркираните там коли за липсващи предни регистрационни номера, за да им напишат глоби. А в зоната за посрещачи с ползване на мобилни телефони охраняваха само "момченцата" от летищните патрули, както ги нарече един от хората на Рахмани. Онези гледаха само за коли без шофьори. Но в случая нямаше за какво да се притесняват. Мислили бяха и да паркират в Ингълуд или в Хънтингтън парк, северозападно от летището, за да избегнат проблеми с охраната. Самад обаче настоя да дойдат тук, защото от това място можеха бързо да се прицелят към самолета, който след като направи полукръг над Тихия океан заради шумовите норми, се връщаше по коридор V-264 точно над тях и заминаваше към Ингълуд и Хънтингтън парк. Рахмани, а и самите американски власти разбираха, че не е възможно да се осигури цялата земя под трасето на самолета и затова екипът имаше пълната свобода да реши коя е най-подходящата позиция. Самад потръпваше при всяка мисъл за това. Как брилянтната дързост на джихада от 11 септември 2001 г, щеше да се върне обратно на американска земя според обещанието, но този път гневът на Аллах щеше да се стовари върху Лос Анджелис, Сан Диего, Финикс, Тъксън, Ел Пасо и Сан Антонио. Шест самолета. Шест летища. Шести юни. За разлика от някои свои съмишленици мюсюлмани, Самад вярваше твърдо, че 666 е числото на Корана. Че то е Аллах. А не числото на Сатаната или звяра, както много християни вярваха. Това беше идеалното число. Такава трябваше да е и мисията – перфектно изпълнена, точно навреме, с внимателно избрани самолети след месеци проучвания и наблюдения от страна на агенти на талибаните и на "Ал Кайда", които работеха в самите летища или около тях. И всичко беше координирано от Рахмани, прекарал стотици часове в разглеждане на леснодостъпни документи в мрежата: разположения на летищата, маршрути на излитащите самолети – все неща, безпроблемни за всеки с интернет връзка. Рахмани беше наел няколко компютърни специалисти да създадат триизмерни модели за симулиране на всяко от шестте нападения и за въвеждане на различни координати за изстрелване и определяне на траекториите на движение на ракетите. С тези данни и с мощта на Аллах, която изпълваше сърцата и мислите им, щяха да причинят едновременно и пълно унищожение. Целта в Лос Анджелис представляваше полет 2965 на "Делта Еърлайнс", в неделя на 6 юни, 17:40, от летище "Кенеди" в Ню Йорк. Оборудване: пътнически самолет "Боинг 757", два двигателя, по един на всяко крило. Голям самолет с широк корпус, 202 пътници без пилота, втория пилот и персонала. Полетите в събота вечер обикновено бяха пълни с бизнесмени и туристи, тръгнали на изток, за да си починат и да се подготвят за работа в понеделник сутринта. Възможностите на оръжието бяха основною им съображение при избора на целите и местата. Ракетата "Модел III" се управляваше от инфрачервено самонасочващо устройство с двучестотна лента – система от типа "стреляй и забрави", която позволяваше на оператора да улучи дори ако не е насочил оръжието към целта. Но и ракетата не просто следваше целта, а избираше най-късия път, като летеше с шестстотин метра в секунда. Бойната ѝ осколъчна глава съдържаше 1.42 кг бризантен експлозив, който щеше напълно да унищожи двигателя на самолета, увиснал на пилон под крилото, но разположен относително близо до корпуса. Възможни бяха и съпътстващи повреди на хидравликата, електросистемата, управляващите плоскости и горивните резервоари, които можеха да доведат до катастрофа. През ноември 2003 г, един самолет А300 на фирмата Ди Ейч Ел бил улучен с ракета в крилото при излитане от Багдад. Пилотът успял да докуцука до летището, защото било ударено само крилото. Самад знаеше със сигурност, че никой от неговия екип няма да се провали по този начин, защото ракетите щяха със сигурност да търсят най-горещия източник на топлина по време на бавното изкачване на самолетите на форсаж и с пълни горивни резервоари. Пътническите самолети не само бяха най-уязвими в този момент, но и при попадение падаха върху гъсто населени райони и изливаха хиляди литри запалено гориво, което можеше да причини максимални материални и човешки щети. Управляемата ракета "Модел III" имаше обхват 5000 метра, но стрелецът трябваше да се намира на място, откъдето да стреля, когато целта е още под 3000 метра. Това не само увеличаваше вероятността за добро попадение, но и намаляваше времето за реакция на екипажа за спасяване на самолета, който щеше да се преобърне от подемната сила на останалото здраво крило. В най-добрия случай двигателят щеше да избухне и да откъсне цялото крило и от този момент самолетът и екипажът оставаха без никакъв шанс. Разбира се, при всички тези сценарии се предполагаше, че е изстреляна само една ракета, а Самад и хората му имаха по две и възнамеряваха да ги използват. Един шофьор. Един стрелец. Един помощник, който помага при презареждането. Общо време за изстрелване на двете ракети и изтегляне от мястото: тридесет секунди. Ако някой опита да ги спре след първото изстрелване, помощникът имаше два полуавтоматични пистолета "Макаров", автомат АК-47 и шест осколъчни гранати. Шофьорът – също. А пред тях щеше да стои втора кола с резервен шофьор. Как биха могли гражданите на паркинга да ги спрат? Вероятно повечето от тях са въоръжени с мобилен телефон и недружелюбност. Може да има един-двама гангстери, дошли да чакат колега от Оукланд или Чикаго, но дори и те биха паднали на асфалта под преградния огън. Самад и хората му можеха да благодарят на правителството на САЩ и на въздушните линии, че не правят нищо да попречат на плановете им. Снабдяването на всички търговски самолети с контрамерки както при военните, например нагорещени до бяло топлинни капани или инфрачервени смущаващи устройства, мощни лазери, които да унищожават насочващите глави на ракетите, или пък съпровождане на пътническите самолети от изтребители в най-рисковите райони, струваше изключително скъпо предвид онова, което правителството наричаше "липса на пораждащи действие данни". Федералната авиационна администрация заявяваше, че правителството предоставя известна осигуровка "военен риск" на авиолиниите, но че не е съвсем наясно как тази осигуровка действа при удари с ракети "земя-въздух". Самад се усмихна. На охраняваните пропуски в летищата претърсват петгодишни деца, а не правят нищо, абсолютно нищо за осигуряването на самолетите срещу управляеми ракети. Аллах акбар! Израелците не допускаха да ги въвлекат в юридическото и политическото тресавище на тази тема, отчасти защото знаеха, че така ще си закачат завинаги мишена на гърба. Те имаха сложни противоракетни системи на своите самолети, доказали се в онзи случай, когато техен "Боинг 757-300" беше успял да избегне не една, а две ракети. Израелското правителство отричаше самолетът да е бил оборудван със средства за противодействие, но министър-председателят на Израел често използваше точно него. Закараха колата в североизточния край на паркинга. Тя имаше достатъчно широк багажник да събере изстрелващата установка и двете ракети, ако са поставени под правилния ъгъл. Спряха в едно празно място, пред което на северозапад се виждаше футболното и бейзболното игрище в младежкия парк "Карл Е. Нилсен". От дясната им страна се намираше жилищен квартал, който граничеше с парка. Самад излезе и застана прав в хладния нощен въздух. Талвар паркира микробуса няколко места по-надолу, излезе и дойде при него. – Пътуването дотук беше много по-трудно от мисията ни – каза Ниази. Самад се усмихна. – Огледай се. Тези хора дори няма да реагират. Ще си седят в колите и ще си мислят, че гледат телевизия. – Някой ще е насочил камерата на телефона си за второто изстрелване – отвърна Талвар – и ще ни покажат по Си Ен Ен. А после ще могат да гледат всичко на повторение. В края на редицата коли се появи автомобил на летищната охрана и Самад бързо вдигна мобилния си телефон, сякаш разговаря. Колата спря до тях и стъклото на вратата се отвори. – Трябва да се качите в колата си – заповяда отегчен чернокож. Самад кимна, усмихна се, махна с ръка и се насочи към колата. Щяха да се върнат тук утре вечерта за репетиция на сухо, а на следващата вечер, след като се обади по телефона, ще разположи екипите и ще изчака съдбата си. Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Тауърс предаде флашката на анализаторите и застана прав, за да чака сведенията на Коралес срещу картела. Мур беше отказал да остане – след толкова много стрелба днес искаше почивка и се върна в хотела да поспи. Но не мигна почти до два сутринта, а когато накрая заспа, се озова на покрива на Зунига, където куршумите разкъсаха гърдите на Франк Кармайкъл и той падна. Соня му казваше, че трябва да спре да плаче и че има мисия, че ѝ е спасил живота и това не може да не значи нищо. Не всички около него умираха. Не всички. Соня беше зашеметяващо красива и той изпита вина – чувстваше се предател спрямо Лесли. Но тя се намираше далече, а и двамата знаеха, че това между тях е само увлечение на двама отчаяни хора, потърсили щастие в страна с толкова много мизерия и смърт. Мъж на неговите години лесно можеше да се влюби в младата Соня и той осъзна колко много значи за него това, че я спаси. Тауърс се обади в седем и тридесет сутринта. – Как си? – Някак. – Трябваш ми тук. – Звучиш изтощен. – Не съм се прибирал. – А, страхотно. Браво. – Хайде идвай. Мур стана от леглото, облече някакви дрехи и скочи в наетата кола. Момичето в магазина за кафе го попита добре ли е. – Нищо ми няма. Само дето едни опитаха да ме убият снощи – отговори той през смях. – Приятелят ми го прави постоянно – каза момичето. –Цяла нощ играе на компютъра и цял ден мърмори... Мур взе кафето и подаде кредитната си карта. – Благодаря за съвета. Ще се постарая да не мърморя. Намигна и излезе бързо. Тауърс приличаше на жив труп сред групата аналитици. Стана, стисна една папка под ръка и му махна да иде с него в залата за срещи. Когато влязоха, Мур запита какво става с Коралес. – Настанихме го в същия хотел и двама души го охраняват. Мисля, че двама от картела "Хуарес" вече наблюдават района. – Не се учудвам. – Има новини за полицейските коли и микробуси от Калексико. Намериха хлапето, което ги е боядисало. Един от твоите хора го разпита. Разпознал е приятеля ти Галахър. – Какво прави Галахър? За картела ли работи, или за талибаните? Или може би и за едните, и за другите? – Ще разбереш. Засега знай, че пробивът е голям. – Аз... казаха ми, че мога да му имам доверие, че е свестен и работи по случаи от години. Какво е станало? – Пари – отвърна кратко Тауърс. – Надявам се, че му плащат цяло състояние. Ще му трябва, за да се крие от нас. А какво ново за Рохас? – Не знам откъде да започна – отвърна Тауърс, като разтърка очи и отмести поглед. – Ситуацията е... комплицирана. – Какво има? Коралес крие нещо, така ли? – О, не, информацията му е отлична. Сега знаем кой е основният доставчик на картела в Богота. Един на име Балестерос. Вече работим с колумбийското правителство за арестуването му. А Коралес дори ни каза къде във Вазиристан е Рахмани. – Много добре. – Работим и по тази следа. – Е, какъв е проблемът? Тауърс стисна устни и отново се поколеба. – Да започнем от началото. Хорхе Рохас е сред най-богатите хора на света и един от най-известните в Мексико. Направил е повече за мексиканците, отколкото правителството им. Той е знаменитост. Светец. – И е финансирал всичко с наркопари. Фирмите му съществуват от наркопари. Заради него и парите му са умрели хиляди. Тауърс махна с ръка. – Знаеш ли кой му е шурей? Артуро Гонзалес, областният управител на Чихуахуа. – Продължавай. – Рохас е гъст и с главния съдия във върховния съд на Мексико. Ходил е на почивка с главния прокурор и е кръстник на най-големия му син. – Е, и? Сигурен съм, че уикендите си прекарва с президента на Мексико. Но си остава шибан наркодилър. Тауърс отвори папката, която носеше, и прелисти някакви документи. – Да. Накарах да проучат някои неща за мексиканското правителство, защото съм лаик. Чуй това: "Според конституцията от 1917 щатите и федерацията имат свободата и суверенното право на свой собствен конгрес и конституция, а федералните власти упражняват само ограничени права спрямо автономията на местния конгрес и правителството. – Значи щатите имат повече власт. И какво толкова? – Ами това позволява Рохас изобщо никога да не се изправи пред правосъдието. Губернаторът на Чихуахуа, шуреят, има суверенни пълномощия и никога няма да го предаде на федералния съд. А дори и да го направи, Рохас ще излезе сух, защото главният съдия и прокурорът са в джоба му. Освен това смъртното наказание е премахнато през 1930 г., освен за престъпления срещу националната сигурност, затова няма да получи и смъртна присъда. – Чакай да схвана. Значи загубихме трима свестни души и не можем да направим нищо, така ли? Коралес има доказателства. Защо не го предадем на нашата съдебна система? Да съдим Рохас за наркотрафик и заговор. Тауърс вдигна ръка. – По-спокойно. Помисли за Галахър. Той пее на Рахмани, а Рахмани – на Рохас. Ще са ни нужни две-три седмици да обработим доказателствата, след което трябва да се надяваме съдията да реши, че Коралес е достоверен свидетел, и дори тогава Рохас е извън обсега ни, което не ни помага. И през цялото време трябва да се надяваме, че приятелчето ти Галахър няма да се обади, че събираме обвинения срещу онзи, а той научи ли, че има нещо, ще се покрие. Обзалагам се, че има имоти по целия свят, за които никой не знае. Ще изчезне от радара и докато го открием, ще минат години. – Имаме Соня. Онзи не може да ни се скрие. – Няма гаранции, че Рохас ще я вземе със себе си. Той крие за наркокартела от собствения си син. С което операцията на Соня става особено трудна. Непрекъснато опитва да събира информация, да проникне в компютрите, но всеки път удря на камък. Онзи е сложил електронни системи срещу подслушване из цялата къща, та дори не можем да подслушваме линиите, защото ще разбере. Мур, когато започнахме, не знаехме, че ще се стигне до човек като Рохас. Искам да кажа, виж Зунига. Той е много по-типичен и уязвим. – Както онзи, Небла, от Чикаго. Скриха го в Мексико единадесет месеца и накрая уредихме да го екстрадират. – Да, защото мексиканското правителство реши, че е лош. А и той нямаше приятели там. Работеше за Зунига и затова Рохас е натиснал приятелчетата си да го разкарат. Но самият Рохас... Господи... Хванал е света за топките. Той е мексикански светия и всички го обичат. Мур вдигна ръце във въздуха. – Значи всичко беше напразно? – Виж, в момента четиринадесет агенции работят по въпроса. Ние можем да им предадем доказателствата и да се надяваме за най-доброто. Мур затвори очи, помисли малко и каза: – Не, няма. В никакъв случай. Трябва да действаме сега, без да чакаме. Онзи сега се е покрил заради опита за убийство. Ако започнем да залавяме мулетата и доставчиците му, ще загрее какво става. Трябва първо да хванем него. – И как да стане това, без да се разбере, че ние сме замесени? – Ще се обадя по телефона. Дай ми няколко минути време. – Искаш ли кафе? Мур махна с ръка към чашата в ръката си. Тауърс изсумтя. – Даже не я видях. Наистина съм уморен. Връщам се след малко. След като набра един номер, Мур поговори с асистентката на Слейтър, която го свърза с шефа си. – Сър, разбирам, че сте били в разузнаването на Морската пехота. – Казваш го в минало време. – О, да, сър. Пехотинецът е винаги пехотинец и прочие. Знам. Тук сме изправени пред една ужасна ситуация и бих искал да помислите над нея по-скоро като войник, а не като шпионин. След това Мур обясни всичко и когато свърши, Слейтър изруга. – И така, сър, мисля, че разбрахте какво искам. – Много хитро трябва да пипаме. Много хитро. Най-лесно е да се възползваме от "Синалоа" или от гватемалците, но на тези копелета не може да се вярва. – На никого в Мексико не можем да вярваме освен на ВМС и затова искам да се обадите. – Знам, че си се обучавал с онези, както и аз. Свестни са. И поне двама от техните командоси ми дължат много, ако още са на действителна служба. Ще се обадя. – Благодаря ви, сър. Мур затвори телефона и остави кафето на масата. Отново затвори очи и се помоли за една молекула справедливост в тази вселена. Тауърс се върна мрачен и с чаша кафе в ръката. – Имам добри вести – посрещна го Мур. – Слейтър ще поиска малко услуги от мексиканските ВМС. – Какво имаш предвид? Мур си пое дълбоко дъх. – Очевидно не можем да ангажираме нашето или мексиканското правителство. Нашият президент ще иска да е чист, а и ако опитаме да преговаряме по официалните канали с мексиканците, Рохас ще научи. Но можем да свършим малко работа със специалните части на мексиканските военноморски сили. Всъщност ще си наемем един-два взвода, за което правителството им изобщо няма да разбере. Онези момчета са навити и нищо няма да ги спре да очистят един гаден наркотрафикант. Така ако се разчуе нещо, ще излезе, че работата са я свършили мексиканците. Нашият президент ще може да се изправи на подиума и да каже, че нямаме нищо общо. Тауърс се усмихна. – Значи ще превърнем специалните им сили в наемници. – Казвам ти, ще го направят. Ще заявят, че са действали самостоятелно, заради корупцията в своето правителство. Затова ние отиваме при тях по тяхна покана, нападаме къщата на Рохас и го оправяме. Оставяме Слейтър да се разплати с военноморските части и да ги остави да конфискуват всичко. – Първо трябва да измъкнеш Соня оттам. – Разбира се. – Ами Рохас? Какво ще го правим, като го заловим? – За какво залавяне говориш? Тауърс вдигна ръце. – Ей, чакай малко. Само той знае как са навързани нещата. – Ще те питам нещо – информацията от Коралес стига ли да унищожим картела? Тауърс се намръщи и се замисли. – Онзи дребосък знае повече, отколкото мислех. Имаме достатъчно, за да им навредим сериозно. – Тогава да го начукаме на Рохас. Не мисля да го залавям. Планът ми е да го очистим. – По-ценен е жив, но съм съгласен, че жив ще ни създаде проблеми и организационни кошмари. Предадем ли го на военноморските сили, те така или иначе ще трябва да го очистят. Иначе ще излезе сух. – Не му мисли много. Пет минути по-късно телефонът на Мур звънна. – Добра новина – каза той. – Току-що наехме малко специални части от Мексико. Ура. 38. САМО С ПОКАНИ Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Днешните финансови новини трябваше да го радват. Индексите "Дау Джоунс", "Насдак" и S&P 500 се покачваха, а и акциите на мексиканската борса, на която участваха 35 процента от фирмите му, изглеждаха отлично. Индексът Ай Пи Си пък имаше особено значение, защото 43 процента от него се формираха от фирми на Рохас. Да, инвестициите му докарваха сериозен доход и фирмите съобщаваха за увеличени печалби за тримесечието. В такъв случай защо седеше загледан горчиво в чашата кафе тази сутрин? Заради толкова много неща... заради лъжата, която казваше на сина си... заради всекидневната болка от загубата на жена му... заради новата опасност за бизнеса, който обичаше и същевременно ненавиждаше... Какво ставаше с него? Той не беше изградил империята си със сълзи, а с пот. Не беше мачкал противниците си с плач. Винаги отвръщаше десетократно на ударите. Имаше необходимите пари за това. Имаше оръжие. Но не, това не го правеше по-добър от другите, от боклуците, които продаваха дрога по детските площадки, от бандитите, които крадяха от бабичките, за да задоволяват зависимостите си. Вече беше се превърнал в труп с брониран костюм, с къща и с тъжна душа. Алекси не знаеше тайните му, но виждаше болката и често му предлагаше да потърси помощ от професионалисти. Рохас не щеше и да чуе. Трябваше просто да изпъчи гърди и да продължи напред, както правеше винаги... както направи и след онзи поглед в безжизнените очи на брат си. Провери телефона си още веднъж. Нищо. Молла Рахмани не отговаряше на обажданията му. Телефонът на Самад беше изключен. От Кастильо научи, че полицейските коли в Калексико са карани от араби и че ги е боядисало някакво местно хлапе. Стана му ясно, че Самад и хората му са убили Педро Ромеро и са се добрали до тунела. А Кастильо беше му казал, че след заповедта хората му да взривят тунела е намерил цялото семейство на Ромеро в техния дом простреляни в тила, като при екзекуция. Коралес все още липсваше, въпреки че според Фернандо бил в къщата на Зунига, който загина при престрелката там. Съгледвачите съобщиха, че от къщата е изнесено тялото на жена – навярно Мария, приятелката на Коралес, но от самия него нямаше и следа. Федералните агенти, които може да са били шпиони, бяха заминали с хеликоптер. Съгледвачите не бяха ги видели добре. Рохас се опасяваше, че Коралес може да е отишъл при мексиканските или американските власти. А най-лошото беше вестта от Фернандо, че най-добрият им контакт във федералната полиция, инспектор Алберто Гомес, е изчезнал. Време беше за закриване на сметки, местене на пари, опразване на чекмеджета и смяна на ключалки. Рохас умееше отлично да крие връзките си с картела чрез своя законен бизнес и чрез напълно лоялните си служители. Знаеше, че никой от тях не би го разкрил. Но сега всичко се обърна. Телефонът му звънна и като видя номера, подскочи. – Ало? – Здравейте, сеньор Рохас – каза на испански мъжът, но Рохас позна акцента. – Рахмани, защо не отговаряте на обажданията ми? – Пътувам, а покритието не е добро. – Не ви вярвам. Къде сте сега? – У дома. – Преди да кажете нещо, чуйте внимателно думите ми. Самад дойде при мен в Богота с някаква сълзлива история за болен имам. Търсеше начин да влезе в Съединените щати. Опита да ме подкупи с експлозиви и пистолети. – Които, доколкото разбирам, сте приели. – Разбира се, но знаете докъде спирам – не трябва да будим лъва, когато спи. – Сеньор, приемете мойте извинения. Самад действа на своя глава и нямам връзка с него. Честно, не съм сигурен дали е в Съединените щати. Изрично го инструктирах да стои настрана и да не излага на опасност отношенията ни, но той е нахален млад човек и ще го накарам да плати за грешките си. – Ако той е в Америка, с вас и с мен е свършено. Не само ще спра да внасям и продавам вашия продукт, но ще се погрижа той повече да не влиза в моята страна. Ще ви отрежа краката до коленете. Предупредих Самад за това, опитах да предупредя и вас преди, когато се намирах в Богота, но вие не отговаряхте на обажданията ми. Разбирате ли ме? – Да, но не се тревожете. Ще направя всичко по силите си, за да отстраня проблемите, които Самад може да създаде на вас и на бизнеса ви. – Очаквам скоро да ми се обадите – отвърна Рохас остро и с очевидна заплаха в гласа. – Ще се обадя. Има още нещо. За нас работи ценен разузнавач, който може да ви заинтересува. Американец е, от ЦРУ. С удоволствие ще ви предам всяка информация от него, която може да засяга моя и вашия бизнес. Междувременно, умолявам ви да не спирате продукта. Не прибързвайте. Лъвът, както казвате, все още спи и няма да го будим. – Намерете Самад. И ми се обадете. С тези думи Рохас затвори телефона и погледна вратата, до която чакаше Фернандо Кастильо. – Добро утро. Закуската ви е готова. – Благодаря, Фернандо. Не знаех, че си и мой иконом. – Не, господине. Всъщност дойдох за друго, за две неща... Мъжът пое дълбоко дъх и се загледа в килима. – Какво има? – Имало е взрив в Сан Мартин Тексмелукан. – Тръбопроводът ли? Фернандо кимна. – Убити са петдесетина души. Онези от "Лос Зетас" пак не чуха предупрежденията ни и не се спират. Бандата убийци на картела "Лос Зетас" крадяха нефт от държавната петролна компания "Пемекс". Президентът на Мексико беше се обърнал за съвет и помощ към Рохас, който въпреки че отричаше да има връзки с картела, даде пари за усилване на местната полиция и охрана в най-уязвимите места. Освен това накара Кастильо да се обади на "Зетас" и да ги предупреди да не точат повече. Само през тази година бяха откраднали над девет хиляди барела – достатъчно да напълнят четиридесет автоцистерни. Продаваха горивото в собствените си бензиностанции и го извозваха със своите превозвачески фирми, чрез които перяха пари. Продаваха и на международния черен пазар. Повечето от горивото се озоваваше в Съединените щати. Понякога смесваха в горивото законно закупен продукт, за да печелят. Кастильо често беше искал да завладеят операцията на "Лос Зетас" и да си осигурят нелоши пари. Рохас даваше на правителството с едната си ръка, а с другата крадеше, но излагането на опасност на финансовата стабилност на главния доставчик на нефт в страната му се струваше недалновидно и безотговорно. Освен това операцията се провеждаше небрежно и с много рискове. И сега експлозията само засили опасенията му. Рохас изруга и отмести поглед замислено. – Обади се на приятеля си. Кажи му, че ако "Лос Зетас" не спрат да точат, ние ще охраняваме тръбопровода от името на правителството. – Добре – отвърна Кастильо. – Разкажи ми сега за тунела. – Ще запълним дупката от нашата страна, ще отричаме, че знаем за него, и ще натопим някоя от строителните фирми. Вече търся нов инженер и ново място за тунел, но тук загубихме много пари. Надявам се разбирате, че постъпих правилно, като го взривих. – Разбира се, Фернандо. Ти никога не си ме подвеждал. Кастильо се усмихна леко, след което отиде при бюрото на шефа си и измъкна малко цифрово записващо устройство иззад една от многото снимки в рамки. – Съобщиха ми за непозволено устройство в офиса ви. Това е другата причина да съм тук. – Мигел ли е? Кастильо кимна. Рохас се замисли как да реагира и каза бързо: – Изтрий всичко. И остави устройството на мястото му... С усещане за празнота в стомаха си, Рохас излезе от кабинета и се отправи към кухнята, където го чакаше поне малко радост в този ден: сладкият аромат на мексиканската закуска с яйца. *** Соня стоеше загледана през прозореца на спалнята към каменния път отдолу. Мигел се приближи зад нея и я прегърна през кръста. – Хубаво миришеш – каза ѝ той. – Ти също. Ще ходим ли днес на водопада? – Не знам. – Ти обеща. Мислех си за курорта, за който ми разказа – Мисион дел Сол. Можем да си правим масаж, а и аз искам да си направя педикюр. Можем да преспим там и да изкараме съвсем романтично. Мисля, че имаме нужда от нещо такова. Мигел се почувства сякаш някой затяга кожен колан около него, бавно, дупка след дупка. – Не ми е добре. Момичето се отдръпна, за да застане с лице към него. Загледа се в очите му, сложи ръка на челото му и изду долната си устна като малко момиченце. – Нямаш температура. – Не е това. Виж тук – каза Мигел и извади от джоба на панталона си някакво устройство. – Нов телефон? – Това е цифрово устройство за запис. Снощи го сложих в кабинета на баща ми и сега си го прибрах. Той винаги се обажда по телефона сутрин. Аз от години си мисля за това. Той ме излъга, когато бяхме в трезора. Излъга. Знам го. И не иска да знам, защото се страхува, че може да си помисля разни неща за него. – Чу ли записа? – Още не. Соня отиде до вратата на спалнята и я затвори. – Добре. Искаш ли да съм с теб? – Да. Двамата седнаха на леглото и той си пое дълбоко дъх. Натисна бутона. Нищо. – Счупено ли е? – Не. И работеше. Сигурен съм. – Може да го е намерил. – Да, и ако е имало нещо, го е изтрил, защото не иска да се караме за това. – Съжалявам. Дишането на Мигел се учести. – Не може да не крие нещо. Соня се намръщи. – Баща ти не е наркотрафикант. Забравяш колко е направил за Мексико. Ако му се налага да се занимава с картелите, да ги манипулира, да ги заобикаля, ти щеше да разбереш. – Според мен той не манипулира картелите. Самият той е картел. – Не ме слушаш. Баща ти върши подобни неща в работата си. Винаги има търговци и производители, които му създават главоболия. Ако хванат някой велосипедист, че взема стимуланти, баща ми спира да го спонсорира. Така е в света на бизнеса и човек трябва да приеме, че някои неща са необходими, защото един ден ще наследиш нещо повече от парите. Ще наследиш ангажименти и точно това иска баща ти според мен. Може би опитва да те защити от мръсната страна на нещата, но в наши дни бизнесът не е чисто занимание. Не е. – Ти си много приказлива днес. – Защото ме е грижа за теб. – Знам. – Ами ако си прав? Ако баща ти наистина е картелът? И го арестуват. Какво ще правиш? – Ще се самоубия. – Знаеш, че това не е никакъв отговор. Ще продължиш напред, защото си много по-силен, отколкото си мислиш. Мигел взе записващото устройство, отвори чекмеджето на един шкаф и го метна вътре. – Не знам какъв съм. Соня се нацупи на мрачния му тон и забележка, погледна встрани, но после погледът ѝ се върна към Мигел. – Значи следващата седмица започваш работа в "Банорте". Това ще те разсее. Младежът въздъхна. – Не знам. Може би. – Просто действай. Ще отидем заедно в Калифорния през есента и всичко ще е идеално. – Казваш го почти с тъга. Момичето стисна устни. – Липсва ми моето семейство. Мигел я притегли към гърдите си. – Ще ходим при тях при всяка възможност... Телефонът му завибрира. – Пратиха ми съобщение от кухнята. Готвачът казва, че яйцата изстиват. Гладна ли си? – Не. – И аз. Хайде да тръгнем веднага. Ще си вземем кафе по пътя. Точно сега не искам да се виждам с баща си. Самолет "Гълфстрийм III" в полет към град Мексико Мур и Тауърс седяха в двумоторния самолет и разглеждаха документ с планировката на къщата на Рохас в Куернавака. Тя имаше площ от почти седемстотин и четиридесет квадратни метра, с два етажа и многоетажен гараж, голямо мазе и зидария, заради която домът приличаше на крепост от приказките, построена на склон с изглед към града. Къщата беше показвана в списание, а покойната съпруга на Рохас София (името ѝ напомняше силно за агента им Соня) беше развела редакторите из сградата и околните градини. Домът се наричаше La Casa de la Etema Primavera. ЦРУ наблюдаваше тази къща чрез съгледвачи, защото навсякъде имаше охранителни системи и всъщност Тауърс и Мур знаеха от един подробен отчет колко души охраняват Рохас, къде се намират и каква наблюдателна електроника и охранително оборудване има там. Рохас притежаваше няколко охранителни фирми в Мексико и Съединените щати и можеше да се приеме със сигурност, че е защитил дома си с най-доброто: скрити камери с автономно захранване и софтуер, "обучен" да включва алармата според електронен анализ на "интересни" обекти – човешки силуети, животни или всичко, за което е програмиран. Разполагаше и с обемни датчици и звукови сензори, вътрешни и външни системи за откриване на подслушвателни устройства и всичкото това оборудване се следеше от охранител в добре защитен бункер в мазето. Статията включваше снимки на античните мебели и колекции от книги, за които авторът твърдеше, че са защитени грижливо в трезори. Мур реши, че тези трезори са в мазето. Тауърс вече беше избрал една тераса в югоизточния край на къщата. Идеална за влизане на втория етаж. Чукна с пръст на това място върху екрана на своя таблет и сложи синя икона с формата на кабарче. – Може да се измъкне оттук и от главния път – обади се Мур и посочи екрана. – А ако съвсем се отчае, може и да излезе през онази рампа в гаража, като опита да пробие стената тук... и тук... Ето втория гараж. Може там да го чака автомобил. Тауърс вдигна поглед. – Ако излезе отвън, двамата трябва да си подадем оставките. – Само казвам. – Не казвай. Това няма да се случи в моята смяна. Мур се усмихна. – Всъщност ти не ми спомена как ти позволиха да дойдеш? – Не са ми позволили. В офиса мислят, че съм си в Сан Диего. – Майтапиш се. Тауърс се усмихна. – Вярно е. Просто имам добър шеф. И той уважава работата ми. Но не съм губил толкова много хора в една-единствена операция. Затова отивам да свърша работата. Слейтър също ме подкрепи. Не искаше да идеш сам. Очевидно те харесват. – Шокиран съм. Тауърс вдигна вежда. – И аз. Впрочем проверихме списъка от Гомес. Посочил е десет основни играчи във федералната полиция и помощник главния прокурор. Свършим ли с тази операция, ще ги прибера. Не ми пука дори ако трябва да арестуваме цялата полиция на Хуарес. Всички ще заминат. – Съгласен съм, шефе. Е, сега поне ще поработим с печени хора. Страхотни са и правят чудно парти. Щастлив съм, че ни поканиха. Разбира се, Мур се шегуваше. Слейтър беше използвал връзките си, за да ангажира Fuerzas Especiales (FES) – групата за специални операции на мексиканските военноморски сили, създадена в края на 2001 г. Мур ги смяташе за мексиканския вариант на тюлените от ВМС и беше прекарал четири седмици на учение в Коронадо с тях малко след сформирането на групата. Имаха прост девиз: "Fuerza, espiritu, sabiduria" – сила, дух, мъдрост. Групата от почти петстотин души беше създадена от членове на въздушнодесантния батальон на ВМС от деветдесетте години. Освен за специални операции по вода и суша те се обучаваха и за самостоятелно изпълняване на бойни действия по въздуха, морето и сушата с помощта на всякакви налични средства. Опитни водолази и парашутисти, те се справяха отлично с парашутите, с бойните действия в градска среда и със снайперската стрелба. Като всички добри командоси се интересуваха силно от всяко нещо, което гърми. Групата се делеше на тихоокеанска и атлантическа и взе участие в 53-седмична програма за обучение, след която останаха само здравите мъже. Добре планираните и силно агресивни тактики, методи и процедури, или ТМП, както ги знаеше Мур, носеха големи успехи на мексиканското правителство в борбата срещу наркотрафикантите. Една от по-известните операции, на групата беше от 16 юли 2008 г, по югоизточното крайбрежие при Оаксака, Мексико. Бойците бяха се спуснали по въже от хеликоптер на палубата на десетметрова подводница за наркотрафик. Арестували бяха четирима мъже и конфискували 5.8 тона колумбийски кокаин. Според една печално известна телеграма, изпусната от американски дипломати, мексиканската армия се славеше като дребнава, необичаща рисковете, прекалено териториална и недопускаща ЦРУ и службите от САЩ за съвместна борба с наркотрафикантите. А мексиканските ВМС от години работеха с американските си колеги и се ползваха с доверието им. Сътрудничеха си несравнимо добре. А преди тях Агенцията за борба с наркотиците беше избягвала да работи с мексиканците след известното отвличане на един от най-успешните им агенти, Енрике Камарена, похитен през 1985 г, от корумпирани полицаи, измъчван и брутално убит. Капитан Омар Луис Сото беше човекът за връзка на Мур от специалните сили, защото се познаваха още от Коронадо. Сото, който наближаваше петдесетте, се усмихваше постоянно, имаше широки рамене и нос, за който казваше, че наподобява архитектурата на маите. Фигурата му не внушаваше страх, но със стрелковите си умения стана най-запомнящия се човек в мексиканската група. На въпроса как може да стреля отлично с толкова много различни оръжия той отговаряше усмихнат: – Искам да живея. Мур по-късно научи, че най-голямата страст на Сото е стрелбата по мишени и че го прави от дете. Радваше се, че ще го види отново, макар да му се искаше тази среща да е при други обстоятелства. Слейтър беше заявил, че Съединените щати нямат нищо общо с нападението над къщата на Хорхе Рохас. Групата за специални операции пък получаваше доста пари, за да си мълчи, та мексиканското правителство да не научи нищо. Мур научи от Слейтър, че хората на Сото горят от нетърпение да нападнат и се радват много, че ще работят с двамата американци и с такава добра разузнавателна информация. Военен лагер 1 Град Мексико Мур и Тауърс се приземиха в град Мексико по пладне и заминаха за военната база между улиците "Конскрипто" и "Западорес" и околовръстното шосе. Мур не беше виждал друга военна база с розови стени и черна ограда от ковано желязо. Показаха документите си на охраната, където провериха имената в списък и ги пропуснаха. Стигнаха едноетажна административна сграда, в която им казаха, че ще се срещнат със Сото и хората му. Залата за срещи беше предоставена за ползване на ВМС от управата на лагера и Сото се извини предварително за лошия трафик и недотам луксозната обстановка. Малко след като Мур спря колата на паркинга, двойните врати се отвориха и Сото излезе по дънки и тениска. Ухили се и разтърси енергично ръката на приятеля си. – Радвам се да те видя, Макс! – И аз теб – отвърна Мур и представи Тауърс, след което двамата бързо последваха Сото в сградата. След три коридора, които от доста време не бяха виждали парцал, стигнаха в залата за срещи. Около дългата маса в нея чакаха дванадесет мъже в цивилни дрехи като Сото. За голяма изненада на американците, в задния край на залата имаше мултимедиен апарат, в който можеха да включат компютрите си, за да покажат изображения. Поискали бяха такова оборудване, но не знаеха дали може да се осигури. Сото ги представи на всеки от хората си – опитни бойци от ВМС, преминали в специалните сили. Двама се оказаха пилоти. След представянето Тауърс взе думата, прокашля се и каза на испански: – Добре, господа. Предстои да направим нещо, за което ще пишат вестниците. Хорхе Рохас не само е един от най-големите богаташи на света. Той е и един от най-значимите предводители на наркокартел в историята и тази вечер ще го сразим и ще разбием картела. – Сеньор Тауърс, нашата група е свикнала да прави история – обади се Сото и изгледа екипа си с възхищение. – Така че можете да разчитате на нас. Мур огледа залата. Мъжете нямаха търпение да действат и сърцето му заби силно. Досети се отново за Ходай, Рана, Фицпатрик, Вега и Ансара и за това как тази вечер щеше да се погрижи смъртта им да не е напразна. Тауърс повиши глас: – Господа, имаме чертежи на къщата на Рохас и ще ги разгледаме много внимателно, но трябва да приемем, че не показват всичко. След това ще анализираме района около нея и ще доизчистим плана за нападение. И пак трябва да кажа, че операцията е строго секретна. В никакъв случай не можем да си позволим правителството да научи за нея. Сото кимна. – Разбираме, сеньор Тауърс. Всичко необходимо е направено... 39. ОГЪНЯТ В РЪЦЕТЕ ИМ Международно летище "Лос Анджелис " (LAX) Краткосрочен паркинг за посрещачи Булевард "Еърпорт" № 9011 По време на война има нужда от приготовления. От жертване на хора. И не трябва да се оспорва мъдростта на Аллах. Когато Самад растеше в Сангсар, малко селце край Кандахар в Южен Афганистан, вдигаше поглед към заснежените върхове и наблюдаваше прелитащите над тях самолети. Представяше си как пилотите правят резки завои и приземяват самолетите на върховете, за да могат пътниците да излизат и да правят снимки. Мечтаеше как той и приятелите му се изкачват при тях, за да им продават картички и бижута за спомен от това необичайно пътуване. Момчето така и не реши точно как ще се качи горе, но това нямаше значение. Понякога си представяше как лети с някой от тези самолети към място с бонбони – шоколадови бонбони. Мечтаеше за шоколад... всеки ден... години наред. Любими му бяха всички видове – бял, млечен, сладък, горчив и черен. Научи и имената на някои производители: "Хърши", "Кадбъри", "Годайва", и дори беше гледал пиратска видеокасета с филма "Чарли и шоколадовата фабрика" на телевизора в сергията на един продавач на килими в местния пазар. Сега седеше зад волана на работещия на празен ход микробус. Ниази се намираше на седалката до него, а Талвар прегръщаше ракетомета на задната седалка. Бръкна в джоба си и измъкна снимката на баща си. На нея старецът с твърда като тел брада се усмихваше с развалените си зъби, а от пожълтелия найлонов плик лицето му изглеждаше размазано. Самад бръкна в другия си джоб и извади бонбон – купил беше цял пакет от магазина за един долар. Обели опаковката и пъхна шоколада в устата си, после го задържа на езика си, за да се разтопи. – Аз не съм лош човек – беше казал на баща си той. – Неверниците сами си докараха това, а аз съм инструментът на Аллах. Трябва да ми повярваш, тате. Не се съмнявай дори и за секунда. Моля те... *** Погледна часовника си, прибра снимката, нареди на Талвар и Ниази да го чакат и слезе от колата. Съобщенията по телефона от екипа в летището вече идваха: От 8185557865: Самолетът тръгва сега. От 8185556599: Рулира към пистата. От 8185554590: Излита. Всеки тричленен екип около летището имаше свой тричленен екип вътре, съставен от хора, внедрени преди години тук. Работеха като чистачи или преносвачи на багаж, или в многобройните магазинчета из терминалите. Те действаха просто като съгледвачи и информацията им потвърждаваше онова, което Самад виждаше на компютъра. Имаха задачата да наблюдават, да докладват и да не допуснат да ги разпознаят или заловят. Застана до предния капак на колата и почука с пръст по екрана на своя айфон, за да извика програмата за разписанията на самолетите, която купи за 4.99 долара. Насочи го към излетелия преди малко самолет, който прелиташе над него и програмата го разпозна съвсем правилно, с номера на полета, скоростта, дестинацията, разстоянието от Самад и други данни. Програмата невинаги показваше верните резултати и макар да знаеше, че следващият самолет е техният, арабинът предупреди всички останали екипи да внимават и да проверяват номерата на самолетите. Рахмани много категорично искаше това, защото в определения момент на борда на всеки от тези самолети по един агент – човек, който щеше да се жертва – трябваше да прочете изявление към пътниците. Нямаше нужда тези хора да крият избухливи течности в малки съдове заради правилника за течностите в самолетите. Те можеха да се качат съвсем голи на борда и пак да кажат каквото трябва. Отделът за сигурност на транспорта към Службата за национална сигурност нямаше как да спре тези хора, на чиято страна стоеше волята на Аллах. Освен това агентите щяха да накарат всички пътници да обърнат мобилните си телефони с камери към тях, за да запишат случилото се. Видеозаписите щяха да излязат сред американската общественост по електронна поща или директно в интернет, или пък щяха да бъдат намерени в останките на самолетите. Самад се взря в далечината, откъдето се чу басовият рев на наближаващите реактивни двигатели, и почука два пъти по капака на двигателя. Задната врата на микробуса се отвори и Талвар излезе оттам, но ракетометът все още се намираше вътре. Талвар вдигна телефона си, сякаш за да говори, но всъщност заемаше позиция за стрелба. В далечината се показаха мигащите светлини на самолета, а после се открои и тялото му, което префуча край тях. – Три, две, едно, огън – прошепна Самад. – И три, две, едно, презареди – отвърна Талвар. Ниази застана до приятеля си и кимна. – Презареждам след три, две, едно. Готов за стрелба. – Готов за стрелба. Три, две, едно, огън – отвърна Талвар. Самад отброи още пет секунди наум, след което каза: – Да тръгваме. Погледна за последен път самолета и след това провери телефона си, който правилно разпозна полета № 2965 на "Делта". Качи се в колата и огледа останалите шофьори около себе си. Никой не вдигаше очи от мобилния си телефон. Дали пък Талвар не грешеше? Може би тези американци са толкова хипнотизирани от технологиите си, че дори ако някой изстреля пред очите им управляема ракета, пак няма да отделят поглед от игричките, видеозаписите от интернет и социалните си мрежи. В края на краищата нали всички ходеха из моловете като зомбита, загледани с празни погледи в екраните в ръцете си, без да поглеждат нагоре, без да мислят, че държат в ръцете си огъня, в който душите им ще горят вечно. – Според мен нямаме проблеми – обади се Талвар, като отново провери ракетомета "Анза" в задната част на микробуса. – Батерията все още е напълно заредена. Самад кимна. – Аллах акбар. Мъжете отговориха със същите думи. Самад подкара колата и си припомни един въпрос на Талвар. – Какво ще правим, когато всичко свърши? Къде ще идем? У дома ли ще се върнем? Самад поклати глава. – Не можем да се върнем у дома. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Будилникът показваше един и двадесет. Хорхе Рохас изсумтя, сложи ръка на челото си и затвори очи. За пореден път. Алекси спеше тихо до него. Стори му се, че някъде далече лети хеликоптер – поредната полицейска гонка, разбира се. Реши да не мисли за нищо и се отпусна да спи. Курорт "Мисион дел Сол" Куернавака, Мексико Мигел се обърна и установи, че Соня не е до него, но от вратата към банята в луксозната вила, която бяха наели, се процеждаше тънка струйка светлина. Посегна към телефона си, за да види колко е часът, но не го откри на масичката до себе си. Вероятно все още е в джоба на панталона му. През лъча светлина мина сянка. Може би Соня не се чувстваше добре. Двамата бяха прекарали деня доста приятно, но той все още се чувстваше потиснат, а тя изглеждаше някак отнесена. И двамата нямаха настроение за секс и затова след ресторанта при водопада се прибраха в хотела, разходиха се из величествените му градини, оживени от аромата на тропически цветя, а после отидоха на масаж и ядоха десерт. Мигел беше се обадил на баща си, за да му каже къде се намира, като се преструваше, че не забелязва двамата телохранители, които ги следяха. Лампата в банята угасна. Той чу шляпането на краката ѝ към леглото и се престори, че спи. Тя се пъхна до него и се притисна към гърба му. – Добре ли си? – запита Мигел. – Да. Просто малко ме боли коремът. Хайде да спим... Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Фернандо Кастильо винаги държеше три неща на нощната си масичка – телефона, превръзката за окото и пистолета "Берета", подарен от неговия баща за двадесет и първия му рожден ден. На дръжката на пистолета имаше инкрустиран златен каубой, който наподобяваше баща му, собственик на ранчо, и Кастильо стреляше с оръжието само веднъж-два пъти годишно, за да провери дали е изправно. Отначало не можеше да разбере какво го е събудило –дали тупането на перките на хеликоптера, или виброалармата на телефона, или пък тихото съскане някъде отвън. Стреснат, той се изправи рязко и грабна телефона, по който го търсеше човекът от мазето, който следеше камерите долу. Докато слушаше, отиде при гардероба, където имаше масивен оръжеен сейф, достатъчно голям да побере десетина пушки и друго мощно оръжие. Хеликоптер "Блек Хоук" UH-60 на мексиканските ВМС в полет към къщата на Рохас Местно време 1:31 часът Тъй като предполагаха, че Рохас има най-сложната и многократно дублирана охранителна система на света, и смятаха за най-важно преди нападението да отцепят къщата и района около нея, решиха да атакуват, без да спират тока в целия квартал, както възнамеряваха отначало. Заобикалянето на всяка охранителна мярка, за да може някой да проникне в къщата и да намери Рохас, щеше да отнеме доста време и да изправи този човек срещу прекалено много въоръжени хора вътре. Трябваше да сведат риска до минимум, да увеличат до максимум шанса си да стигнат до Рохас и да създадат възможност за залавяне или убиване на хората му вътре. Моментът не беше подходящ за соло героизъм и за нищо, което би се сторило необичайно на обитателите на къщата, като например спирането на тока. Мур, който някога вярваше само на себе си и се научи на екипна работа от Франк Кармайкъл и тюлените, от все сърце се съгласи с тази оценка. Да, щяха да нападнат в малките часове като екип, и то сега, когато според уверенията на Соня техният човек си е у дома. Всяко нейно обаждане до баща ѝ в Испания се препращаше в Ленгли и двата ѝ последни доклада показваха, че Рохас е напрегнат и вероятно се готви за път нанякъде в най-близко време. Неутрализирането на двадесет и двамата телохранители на Рохас из цялата къща, големите почти квадратен километър градини и покрай тухлените стени около имота вече беше в ход. Един пикап "Форд F-250 миникомандо" спря на улицата пред богато украсените триметрови главни порти от ковано желязо на имението на Рохас, окачени на две каменни колони. Тримата души от екипа на Сото в пикапа се заеха за работа веднага, преди охраната в къщата да успее да реагира. Върху релса в каросерията на пикапа беше монтиран автоматичен сингапурски гранатомет CIS с калибър 40 милиметра, който можеше да изстреля 350 до 500 гранати в минута с дулна скорост от 242 метра в секунда. Гранатометы имаше сгъваем прицел и лента с 40 гранати, заредени с разработения във военноизследователска лаборатория край Ленинград през 70-те години препарат "Колокол-1", но в по-несмъртоносна версия. Лекарството въздействаше само за няколко секунди и щеше да остави външните охранители на Рохас в безсъзнание два до шест часа. Според разузнаването войските от спецназ използвали по-нестабилна версия на този газ при кризата в московския театър през октомври 2002 г., довела до смъртта на най-малко 129 заложници. Мур, Тауърс и бойците от мексиканските специални сили не се притесняваха особено силно дали хората на Рохас ще оживеят, но искаха да ограничат броя на загиналите от прислугата (камериерки, готвачи и т.н.), от което мексиканските бойци щяха да спечелят слава. Когато един от хората на Сото се зае да изпраща в имота на Рохас цилиндричните гранати с газ, които прелитаха със съскане над портата и падаха в стратегически избрани места възможно най-близо до охраната и в 2200-метровия обсег на гранатомета, друг оператор го охраняваше с картечница срещу нападения от улицата. Шофьорът седеше на волана, готов да се изтегли в мига, в който някой започне да ги обстрелва. В същото време една доста по-голяма група от почти стотина души отцепваше всяка улица, която водеше насам. За тази цел използваха още пикали и няколко руски осемколесни бронетранспортьора, чието присъствие незабавно щеше да всее страх в сърцата на местните жители, а може би и на хората от охраната на Рохас. Мур седеше до Тауърс в хеликоптера с надпис "MARINA" отстрани на корпуса и отдолу между колелата. Мексиканските пилоти и двамата картечари чакаха сигнал от човека на Сото на земята. Сото, който седеше до Мур, поддържаше постоянна връзка с наземния екип. Мисията трябваше да започне в 1:34. Отдолу съобщиха, че някои от охраната бягат към къщата, за да не припаднат от газовите бомби. Това се оказа неочаквано и екипът щурмоваци трябваше да се заеме с тях, след като отвори вратите към първия етаж. Те възнамеряваха да влязат през кухненската врата, през вратата към главната спалня, през плъзгащата се врата на хола, през гаража и през главния портал. За тези препятствия щяха да се погрижат експлозивите и стенобойните тежести. – Добре, можем да тръгваме! – викна Сото по разговорната уредба. Свали шлема си ѝ нахлузи противогаза. Хеликоптерът зави рязко и накара Мур да стисне здраво тясната седалка. Тримата бойци от специалните сили срещу него гледаха с широко отворени очи. Освен противогазите, заради които приличаха на извънземни, те носеха черни бойни каски и униформи с тежки бронежилетки и презрамки с калъфи за ножове, резервни патрони, гранати, белезници, фенерчета, компас и манерка и под всичко това – пистолети. Мур носеше същите дрехи с пришити емблеми, според които и той беше от военноморските сили на Мексико. Носеше двата си пистолета "Глок" в кобури на кръста, но без заглушители. Освен това имаше право на избор между автомати АК-103 и М16А2 или карабина М4. Дори не трябваше да питат. Разбира се, че избра карабината с модифициран мерник и телескоп "Триджикон" ACOG 4х. Наричаха я особена модификация за специални операции. Мур считаше себе си за специален човек, на когото тя подхожда напълно. Освен това точно с такова оръжие беше ходил на мисии на тюлените и докато онзи автомат M16 на покрива на къщата на Зунига стоеше супер в ръцете му, с тази пушка се чувстваше като в рая. Сега, стиснал пушката между краката си и задъхан под противогаза, той чакаше хеликоптера, който зави още веднъж, да кацне. В далечния край, в южната част на градината, нагоре по хълма имаше една по-малка постройка – гараж за две коли, който служеше като барака за градинско оборудване и оръжейна за охраната. Няколко души от охраната тичаха натам, когато пилотът зави и ги посочи на картечарите, които откриха адски огън срещу тях, а трасиращите куршуми от въртящите се цеви заблестяха като червени лазери и заудряха постройката, която започваше да се руши под ударите им. Единият картечар завъртя малко картечницата надолу и простреля трима души. Те бяха активирали обемната сигнализация за включване на осветлението при вратата, което разкри три окървавени и все още гърчещи се тела. Преди Мур да успее да разгледа всичко, пилотът спусна рязко хеликоптера над втората тераса в югозападния край на къщата. Картечарят от дясната страна пъхна ръка под първите две въжета за спускане, окачени на лост до отворената странична врата. Всяко от тях беше оплетено от четири други въжета за намаляване на усукването, улеснено хващане в сравнение с гладките въжета, и по-добро контролиране на скоростта на спускане. Всяко въже стоеше навито в кръг с диаметър като на автомобилна гума и картечарят ги хвърли навън едно след друго. Мур имаше богат опит в спускането по въже от хеликоптери. Прекарвал беше цели дни в непрекъснати опити, докато се научи да го прави насън. Когато ВМС те пращат някъде да скачаш по въже, няма време за продължителни сбогувания или благодарности за гостоприемството. Изхвърлят те от хеликоптера с ритник в задника и толкова. А и инструкторите бяха го съветвали да "бъде готов". – Въжетата са навън – изрева старшината на испански и погледна през вратата. – Въжетата опират терасата. Готово. Тръгвай, тръгвай! Посочи към Мур и Тауърс, които разкопчаха коланите на седалките си и станаха. Мур прехвърли пушката си на гърба и провери добре ли е закрепен ремъкът ѝ, след което отиде до въжето от дясната страна, а Тауърс се хвана за лявото. – Още една проверка на радиостанцията – каза Тауърс. – Джей едно, тук Джей две, прието – отвърна Мур. По бузата му се спускаше тънък като клечка за зъби микрофон от малката слушалка на ухото му, подобна на онези, които се използват с мобилните телефони. – Тук Марина едно. И аз ви чувам – обади се Сото. – Добре. Тук Джей едно. Можем да тръгваме! Мур хвана въжето с подплатените си ръкавици. Наведе се напред, хвърли се от хеликоптера и стисна въжето между обувките си. Погледна към другото въже – Тауърс се намираше на около метър над него. Мур, който се спускаше малко по-бързо, погледна надолу, за да прецени скоростта и подхода си. И точно в този момент се чу приглушен звук от удар по хеликоптера, последван от пръсваща тъпанчетата експлозия, заради която двамата мъже се спуснаха съвсем бързо по въжетата. Мур не виждаше какво става над него, но го лъхна горещина и въжето внезапно го повлече встрани от терасата, към поляната. Когато успя да погледне нагоре, забеляза само дим и пламъци. *** Фернандо Кастильо свали гранатомета от рамото си и изтича обратно в къщата през плъзгащите се стъклени врати на верандата. Закашля се – почувства се зле от газа, който вдъхна, преди да си сложи противогаза и да вземе гранатомета от гардероба си. Като дясна ръка на Хорхе Рохас и шеф на охраната, Кастильо имаше план за всеки сценарий, който можеше да роди въображението му, и нападението със сълзлив газ или каквото използваха онези не се оказа много изобретателно от тяхна страна. Вече беше се обадил на шефа си и му заповяда да иде при своя оръжеен сейф, да се въоръжи и да си сложи противогаз. Двамата с Алекси трябваше да слязат в мазето, където да преминат през трезора и оттам да поемат по тунел, който водеше нагоре до гаража с двете коли – там се намираше бронираният мерцедес на Кастильо. Самият Кастильо щеше да отблъсква нападателите колкото може по-дълго време. Отвън хеликоптерът падна до гаража като огромен факел, носещият му винт се откъсна, сякаш е от пластмаса, и последва нов взрив, който изхвърли гориво по склона. То пламна като огнена стена. Кастильо имаше само една секунда време да се обърне, да пусне гранатомета и да вдигне автомата си. Прозорците се пръснаха от куршуми и той се хвърли на пода. Изпълзя зад един диван, когато се чуха нови изстрели и тежките стъпки на тичащи насам войници. *** Щом чу стрелбата и съскането на газа, както и много по-шумния хеликоптер, Хорхе Рохас изтича до прозореца и видя пикала на улицата, от който войникът изстрелваше гранати в двора. След това се обади Кастильо. Изглежда Бог идваше за Хорхе Рохас. Много му се искаше да има куража на брат си, да излезе и да застане срещу нападателите си, да се изправи срещу тях, но трябваше да бяга. Толкова. Затова наметна бронирания си шлифер върху копринената пижама, взе един автомат АК-47 и резервен пълнител от сейфа, както и противогазите, които Кастильо настоя да сложат, и каза на Алекси да го чака в мазето. Тя изглеждаше превъртяла от страх и се наложи да ѝ крещи два пъти: – Иди в мазето! Тя си сложи противогаза и затича. Рохас взе телефона си и натисна бутона за бързо избиране на Мигел. Синът му не отговори – включи се телефонният секретар. В този миг мощен гръм някъде отзад разтърси стените и мъжът залитна. *** Мур и Тауърс паднаха на тревата от около три метра височина и се изтърколиха бързо, за да избягат от хеликоптера, който се въртеше лудешки зад тях. Притиснаха глави към земята, когато машината се заби в земята и избухна, горивото от резервоарите се разплиска, запали се и горещината от пламъците, които обвиха виещите двигатели на хеликоптера, се понесе на вълни. – Господи – каза Тауърс по радиото и изстена. – Сото и останалите. Някъде в къщата избухна стрелба – стреляха хората на Сото и поне един автомат АК-47. Мур изруга. – Трябва да тръгваме! Стана бързо и премести пушката отпред. – Давай! Тауърс скочи и го последва с готов за стрелба автомат. Задъхани, двамата се втурнаха през стъклените врати, вече разбити от групата бойци, чиято задача изискваше да осигурят първия етаж. Мур не го видя отначало, а само чу тракането на автомата и когато се извъртя, забеляза голото до кръста тяло на човек с противогаз, опрял приклада на един АК-47 на рамото си. Стори му се, че забеляза превръзка, което значеше, че това е Фернандо Кастильо – шефът на охраната на Рохас. В мига, когато Мур натисна спусъка, Тауърс изкрещя и падна на килима до краката му. Без да погледне надолу към падналия си шеф, Мур стреля в посоката, където преди малко се намираше другият мъж. Скочи на масичка за кафе, а после се хвърли към дивана и отново откри огън, като смяташе, че онзи се е скрил зад дивана, но като падна на килима, видя че мъжът бяга към съседния коридор. – Макс – обади се Тауърс. – Макс... Сякаш по даден знак някъде отпред затракаха автомати. Пръснаха се стъкла. И се чуха крясъци на непознати хора, които стреляха и ругаеха на испански. *** Когато Рохас изтича задъхан към мазето, забеляза един войник, наведен над падналия си другар в хола. Отвън през разбитите врати се виждаха още стрелци, които идваха насам тичешком. Кои ли са тези копелета? И защо никой не го е предупредил? Ще падат глави. 40. ПРОМЯНА НА ПЛАНОВЕТЕ Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Оказа се, че Тауърс е прострелян в десния бицепс и в рамото, където куршумът беше пробил бронежилетката му. Бицепсът беше само одраскан, но изходната рана от куршума в рамото изглеждаше много зле. – Ако се измъкне сега, ще го загубим завинаги – каза Тауърс. – Тръгвай! – Не и преди да викна лекар. Мур почука дистанционното управление на колана си. – Марина, тук Джей две, чуваш ли ме? Край. В ухото си чу пукане, а после глас: – Джей едно, Джей две. Тук Марина две. Загубих връзка с Марина едно. Вие там ли сте? Край. Говореше един от наземния екип на Сото – лейтенант на име Моралес. – Марина две, тук Мур. Трябва ми лекар в хола за Тауърс. Загубихме Сото при взрива. Край. – Разбрано, Джей две. Изпращам лекар. Мур въздъхна с облекчение и с крайчеца на окото си забеляза движение при една двойна врата в другия край на хола. Едното ѝ крило стоеше отворено широко и през нея се виждаше някакво стълбище. По него изтича някакъв човек с шлифер и противогаз и Мур се втурна натам. Не беше сигурен, но по ръста, косата и Стойката приличаше на Рохас. Някъде на втория етаж хората на Сото водеха престрелка с поне двама други от охраната, когато Мур затича по дебелия килим на стълбището с готов за стрелба автомат. Лампата светна, Рохас побягна по плочестия под и в този миг зад него се чу гръм и в подземния гараж с ретро колите се разлетяха гипсокартон, греди и бетон. Само с един поглед разбра какво става: нападателите му бяха пробили дупка в тавана, през която се спусна въже. Идваха. Рохас изтича при трезора от лявата страна на мазето и задъхан, се зае да отключва. Набра кода, сложи пръста си на скенера, но осъзна, че трябва да свали противогаза за сканиране на ретината. Пое си дълбоко дъх, задържа го, свали противогаза и приближи окото до сензора. Лампичката мигна. След това мъжът вкара пръст в тръбичката за кръвна проба. Когато първият войник се спусна по въжето, Рохас измъкна пистолет от джоба на шлифера си и стреля. Войникът падна на пода и се скри зад едно старо "Ферари 166 Интер". Докато се покаже вторият войник, Рохас се отмести от контролния панел и застана пред вратата на трезора, която се отвори със съскане. Изтича бързо вътре и си пое дъх, като смяташе, че въздухът там е чист. Въздухът наистина се оказа чист, но вратата не можеше да се затвори – предпазната система не позволяваше заключване отвътре. Втурна се покрай стотиците творби на изкуството, редиците мебели, шкафовете с книги, кутии и витрини с огнестрелно оръжие, както и колекцията от 10 000 грамофонни плочи, всяка в собствена пластмасова обложка. София обичаше тази колекция и понякога се ровеше в нея с часове. Рохас стигна стената в далечния край, на която висяха два турски и един копринен персийски килим от шестнадесети век – купил го беше в "Кристис" за 4.45 милиона долара. Така този килим беше станал един от най-скъпите на света. Отмести килимите, зад които се показа метална врата с ключалка с шифър. Рохас завъртя копчето. Комбинацията включваше датата и годишнината от сватбата му. Ключалката изтрака, той вдигна малката дръжка и придърпа вратата към себе си. Обземаше го паника – вече си представяше, че е заловен и трябва да обяснява всичко на Мигел. Момчето не знаеше как е убит братът на баща му, Естебан, и как Хорхе Рохас искаше да отмъсти. Мигел не знаеше как баща му се е борил, за да изгради бизнеса си, и колко е рискувал, нито пък за безсънните нощи, за да може да задоволява всяко, абсолютно всяко желание на сина си. Пък и това нямаше да има значение. Никакви обяснения нямаше да променят факта, че лъжата е смърт. А тази вечер една част от Хорхе Рохас щеше да умре. Отвън, пред трезора, се чуха изстрели, които рязко го върнаха в реалността и той потрепери. След това се досети за Алекси. Къде ли е? Дали вече не са я заловили? Рохас влезе в правоъгълна стая, не по-широка от три и дълга петнадесетина метра. От двете ѝ страни бяха наредени стоманени рафтове, увиснали под тежестта на пачки пари – американски долари, с милиони, може би петстотин милиона или дори повече. Дори Рохас не знаеше колко са. Толкова много пари на едно място можеха да заковат всеки на мястото му – пачките стояха наредени като зелени тухли. Неведнъж Рохас се питаше дали тези банкноти не са нещо като страници от дълъг разказ за живота му, но определено не са оцапани с кръв. В далечния край на трезора имаше още рафтове, но със сандъци с огнестрелно оръжие и патрони, само че не антики или колекционерски ценности, както в другите подземия, а внесеното незаконно от Колумбия оръжие за убиване на полицаи и експлозивите, които му дадоха хората на Самад. В далечния край на стаята се намираше бетонна арка, от която започваше тунелът за гаража на склона. Стените на този тунел бяха подсилени с дърво и запълнени с тухли, армировъчно желязо и бетон. Точно такъв тунел мечтаеше да построи Рохас между Хуарес и Съединените щати – много по-добър от онзи, който Кастильо трябваше да взриви. Тръгна към входа на тунела, но в този момент зад него се появи един войник и насочи автомата си. Апартаменти "Вали Вю" Булевард "Лоръл Каньон" Студио Сити, Калифорния Самад седеше прав в леглото, а меката светлина на мобилния му телефон хвърляше дълги сенки по тавана. Талвар, Ниази и останалите от екипа в Лос Анджелис спяха в другите стаи. Рахмани трябваше да му се обади всеки момент, за да чуе как е минала репетицията. Самад силно искаше старецът да се обади, защото се чувстваше напълно изтощен и очите му се затваряха. Предстоеше им тежка, сложна и дръзка задача, за която се изискваше силна воля. Той никога нямаше да признае открито чувството си за вина, но колкото повече наближаваше съдбоносният момент, толкова по-остри и по-дълбоки ставаха мислите му. Проблемът се криеше в баща му. Старата снимка му говореше, че не това иска Аллах, че волята на Аллах не е да убиваш невинни хора и че неверниците трябва да разберат грешките си, а не да бъдат убивани заради тях. Старата снимка му напомняше за деня, в който баща му беше му дал чанта, пълна с шоколад. – Откъде я взе? – беше попитало момчето. – От един американски мисионер. Американците искат да ни помагат. Самад стисна очи, сви ръце в юмруци и заби ноктите си дълбоко в кожата, сякаш за да изкара вината от тялото си, да се изпоти и да я изгони като настинка. Трябваше да медитира, да се моли повече на Аллах да му даде покой. Отправи поглед към Корана и се зае да се моли: "О, Вестителю, вдигни Правоверните на бой. Ако те са двадесет, търпеливи и упорити, ще победят двеста. Ако са сто, ще победят хиляда от неверниците, защото те не разбират." Вибриращият телефон го стресна. – Да, молла Рахмани, тук съм. – И всичко е добре? – Бог е велик. Репетицията мина отлично и се чух с останалите екипи. Няма проблеми. – Отлично. Реших да споделя с теб и друга вест. Сключих сделка с картела "Синалоа". Зунига е убит, но наследникът му, неговият шурей, ми обеща същите условия, каквито имахме с Рохас, а освен това ни свърза с картела от залива, за да удвоим пратките си. Повече не се нуждаем от картела "Хуарес". И без това не харесвах отношението на сеньор Рохас. – Той не се държа любезно, когато разговарях с него. – Това е без значение сега. Ще говорим утре, Самад. Почини си добре. Аллах акбар. Къщата на Рохас Куернавака, Мексико 56 мили южно от град Мексико Мур последва бягащия човек по стълбите, през мазето и към двете подземия. Но се наложи да се скрие зад вратата на трезора, защото в един момент някой отзад стреля по него и не му позволи да се вмъкне в трезора. Надникна и забеляза стрелеца клекнал при една от колите. Онзи вдигна глава – зад прозрачния му противогаз се видя превръзка за око, – Мур се прицели и с три куршума го принуди да се скрие и да търси по-добро прикритие. Мур реши да се възползва от тази възможност да изтича в трезора. В мазето с него имаше още трима от хората на Соло, ако се съди по изстрелите, които си разменяха с едноокия Кастильо, и Мур се обади на Марина две, за да ориентира хората си. – Освен това кажи им, че съм в трезора – добави той. Докато хората на Сото обстрелваха Кастильо, Мур се втурна в трезора и се заоглежда по ъглите и около мебелите и килимите, където онзи можеше да се е скрил. Но къде ли можеше да се скрие човек в трезор като този? Ето къде – в далечния край, зад увиснали на една релса килими, се виждаше полуотворена врата с ключалка с шифър. Сърцето му затуптя. По дяволите. Мур рязко свали противогаза, защото се нуждаеше от всичките си сетива. Въздухът ставаше за дишане или поне така му се стори. Още от първоначалното си обучение за тюлен познаваше миризмата на различни газове. Тренирал беше през цялото време – с противогаз и без такъв. Често всичко свършваше със зачервени очи и с повръщане. Е, големите му бели дробове поне му даваха малко предимство. Пое си дълбоко дъх, задържа го... дръпна вратата и влезе. Вътре се огледа. Видяното му подейства като удар: рафтове с пачки пари, оръжие и сандъци с патрони в далечния край, и бетонен вход към някакъв тунел... От друго видение сякаш го удари ток – Рохас с автомат АК-47. С движение, много по-бързо от това, което Мур очакваше, Рохас се хвърли на пода до един от рафтовете с оръжие и натисна спусъка. Два куршума блъснаха силно Мур по гърдите и го изпратиха към един от рафтовете с пари. Ударът му изкара въздуха и отклони изстрелите му към пачките пари. Рохас падна на пода, като си удари силно лакътя и изпусна автомата. Мур се овладя и клекна, загледан напред, където Рохас посягаше към автомата си, но спря, защото осъзна, че няма никакъв шанс да успее, защото Мур го държи на прицел. Вдигна ръце една след друга. – Стани! – заповяда Мур. Рохас стана, като остави автомата си на пода. С вдигнати нагоре ръце тръгна към Мур. Значи това беше най-богатият човек в Мексико, заобиколен от трофеите си от войната, която беше обявил на Мексико и САЩ и на останалия свят. Строеше болници и училища, въпреки че ракът на империята му се разпространяваше в същите тези училища. Той беше светец наистина, но с кървава роба и с парите на милиони страдащи хора в джобовете си. И, разбира се, толкова погълнат от себе си, той нямаше никаква представа колко много хора са загинали заради него. Но Мур познаваше няколко от тези хора – техните призраци тежаха на раменете му и смъртта им би била напразна, ако го нямаше този момент, тази нощ. Рохас поклати глава и го изгледа злобно. – Е, докъде ще стигнете с това жалко нападение? Според вас всичко това има ли някакъв смисъл? Ще ме арестуват и ще ме пуснат. – Знам – отвърна Мур, като отпусна автомата и вдигна един от пистолетите си с вече вкаран в цевта патрон. Вдигна го до главата на Рохас и каза: – Не съм дошъл да те арестувам. *** Кастильо лежеше до една от античните коли на шефа си – "Корвет" от 1963 г., и умираше от огнестрелна рана във врата, когато чу изстрел в трезора. Свали противогаза и превръзката си и се помоли на Бог да приеме душата му. Добре беше живял и подозираше, че ще свърши по този начин. Ако живееш сред куршумите, редно е да умреш от куршум. Искаше му се само сеньор Рохас да е избягал. Ако имаше начин да узнае това, щеше да напусне земята с усмивка. Защото дължеше на Хорхе Рохас всичко. *** По време на нападението хората на Сото успяха да заловят готвача и няколко други слуги, както и една жена, Алекси, приятелката на Рохас. След като обезопасиха къщата, Тауърс, чиято ръка висеше на превръзка, се настани при Мур в една от колите зад ъгъла, която щеше да ги откара оттук. – Жалко, че се наложи да го убиеш... – каза Тауърс и вдигна вежда в очакване на подробности. Мур отклони поглед и седна зад волана. – Да тръгваме, преди да е започнал циркът. Трябва да вземем Соня и да стигнем до летището. Курорт "Мисион дел Сол" Куернавака, Мексико Мигел долови почукването на вратата и когато вдигна поглед, видя, че Соня, по халат, вече отваря. Тя пусна двама мъже в тъмни якета в стаята, след което включи лампата. Младежът присви очи от светлината. – Соня, какво става? Кои са тези? Момичето приближи леглото и вдигна длани. – Спокойно. Те са част от моя екип. – Твоят екип ли? Соня пое дълбоко дъх, загледана замислено нанякъде. Търсеше правилните думи. – Виж, всичко е заради баща ти. Още от началото. Мигел скочи от леглото и тръгна към нея, но един от мъжете пристъпи и го изгледа страшно. – Соня, какво става? – Сбогувам се. И съжалявам. Ти си още млад, с бъдеще, въпреки всичко, което баща ти е сторил. Знаеш го. Той се разтрепери и попита задъхан: – Коя си ти? Соня отговори спокойно, със стоманена нотка в гласа: – Очевидно е, че не съм онази, за която ме мислиш. Баща ти също. Прав беше за него. – Прав ли? – Трябва да тръгвам. Повече няма да ме видиш. Момичето му подхвърли телефона. – Пази се, Мигел. – Соня? Момичето тръгна към вратата с двамата мъже. – Соня, какво става бе, мамка му? Тя не се обърна. – Соня, не! Не можеш да си тръгнеш! Един от двамата се обърна и вдигна пръст. – Ти стой тук – предупреди той. – Докато не заминем. Мъжът затвори вратата след себе си, а Мигел остана прав, шокиран и замислен за милионите лъжи, които Соня му беше казала. 41. УДАРЪТ Самолет "Гълфстрийм III" в полет за Сан Диего, Калифорния 2:30 ч. местно време Управлението искаше Мур и Соня веднага да напуснат страната. Тауърс получи същите указания от своите шефове. Операцията се оказа успешна, но Сото и още няколко души бяха загинали. Загинаха и пилотите на хеликоптера заедно с част от екипа. Ужасни новини, но тези хора знаеха какви са рисковете. Соня беше разтърсена, когато я взеха от хотела, но пет минути по-късно се разприказва и благодари на Мур, че я спаси в Сан Хуан Чамула. – Да не забравя – добави тя. – Дължа ти едно кафе. – Ще си го поискам – отговори той и намигна. В самолета тя скръсти ръце и загледана в телефона си, се отпусна на седалката. Мур разбираше какво е трябвало да жертва това момиче, да се отдаде изцяло на Мигел, за да стигне близо до Рохас, чиято отлична защита почти осуети мисията ѝ. Младата жена се оказа забележителен професионалист, който разбираше последствията от действията си и как те щяха да се отразят на чувствата ѝ. Но тя не беше изменила на дълга си и от самото начало знаеше, че ще се стигне дотук. Рохас следеше сина си от години и кой щеше да повярва, че Мигел не знае какво прави баща му? Соня не можеше да му помогне. ЦРУ нямаше да се компрометира и да ѝ позволи да свидетелства в съда, нито при открити, нито при закрити врати. Можеха да я допуснат като свидетел в "закрита" сесия пред комисията по разузнаването в Конгреса, но това нямаше да помогне на момчето. Соня го знаеше и разбираше степента на своето предателство. Мур остана силно впечатлен от силния ѝ дух. Тауърс беше позволил на мексиканските медици да го превържат и да спрат кървенето, но щеше да замине в болница в Сан Диего веднага, след като кацнат. Трябваше да му се направят рентгенови и магнитнорезонансни снимки и шевове, защото изходната рана на рамото му не изглеждаше добре, но той беше настоял да се върне в Сан Диего. Затова сега почиваше на седалката до Мур. А самият Мур имаше само няколко драскотини на гърдите, за добавка към колекцията, която събираше още от първата си операция. Гледаше мексиканските новини по лаптопа на коленете си – даваха репортаж от нападението на къщата на Рохас. Засмя се, когато чу за "шокиращото откритие за тайния живот на един от най-богатите хора в света". Според уговорката заслугите за нападението се приписваха на мексиканските ВМС, без да се споменава някаква помощ от САЩ. Мур не можеше да повярва, че властите са допуснали медиите до подземията. Парите отдавна ги нямаше, защото за тях се бяха "погрижили" бойците от ВМС. Мексиканското правителство несъмнено се чувстваше раздвоено между необходимостта да благодари и в същото време да се гневи на тази непозволена от никого мисия, завършила със забележителни разкрития и със страхотна възможност мексиканският президент да рекламира политиката си на война срещу дрогата. Междувременно от "Асошиейтед Прес" представяха друга история – нападение на правителствени войски срещу склад в джунглата, собственост на Хуан Рамон Балестерос, познат като водач на един от най-продуктивните и печеливши колумбийски кокаинови картели, свързан с картела "Хуарес" от Мексико (което бяха научили от Данте Коралес). Напълно изненадващо Балестерос беше заловен жив и Мур научи от доклада от ЦРУ, че няколко негови колеги са водили нападението срещу наркобарона. Ура. Още една малка победа. Тауърс удържа на думата си и предаде имената на всички корумпирани полицаи от федералната полиция от списъка на Гомес – общо двадесет и две. Списъкът съдържаше изненадващо, макар и не депресиращо откровение – министърът на обществената сигурност във федералния кабинет също получаваше пари от Рохас. Имената не само отидоха във федералната полиция, но и умишлено изтекоха в медиите и в електронната поща на мексиканския президент. Бунтове като онзи, който Глория Вега беше описала в участъка в Делисиас, скоро щяха да избухнат из целия град Хуарес и в други градове на страната, защото местните полицаи щяха да потърсят сметка на корумпираните си шефове. Тауърс беше казал, че иска да наблегне на този въпрос, и наистина онези наблягаха. Гомес, който вярваше, че ще го помилват, ако говори, се озова екстрадиран в Щатите, за да го съдят по заговор за убийство и всичко друго, което прокурорът можеше да стовари върху него. Спечелена малка битка номер две. Изменникът Данте Коралес щеше да се включи в програмата за защита на свидетели, защото издаваше още имена и помагаше за разтурянето на картела. Информацията му за връзките на картела с Афганистан и Пакистан се оказа стара – Рахмани беше сменил местонахождението си. Мур вече беше пратил съобщение на Вазир, за да разбере дали има нещо ново за медальона с "ръката на Фатима" и групата талибани, за която Мур беше сигурен, че се намира в Щатите. ЦРУ все още не знаеше къде е Галахър (очевидно се е оперирал, за да извади маяка от рамото си), но знаеха, че той е наел онова хлапе да боядиса колите. Като полеви агент Галахър знаеше как да намира хора, които не желаят да бъдат намерени, и също умееше да изчезва от радара. През годините беше изучавал различните начини за укриване и знаеше кои от тях вършат работа и кои – не. За откриването му щяха да трябват много пари, време, хора и според Мур щеше да се стигне до вманиачаване. Единствената стюардеса на борда разбуди заспалия Мур, за да го накара да се изправи и да си закопчае колана. Сан Диего, Калифорния 4:05 ч. местно време След като се приземиха, Соня каза, че трябва да хваща друг самолет за Ленгли, където щеше да се срещне с колегите си. – Много добре се справи – каза ѝ Мур. – Наистина. Тя се усмихна. – Благодаря. Мур закара Тауърс до болницата "Шарп" и го отведе в травматологично отделение. Когато сестрите научиха, че Тауърс е полицай, се отнесоха с него като с кралска особа и докторите дойдоха след не повече от десет минути. Обясниха на Мур, че е пристигнал навреме. Още няколко часа и в травматологичното отделение щяха да заприиждат жертвите на поредните задръствания в големия град. Докато седеше в чакалнята, Мур получи съобщение от секретарката на Слейтър, която го канеше за конферентна видеовръзка по-късно през деня, въпреки че шефовете му знаеха всичко за случая от продължителния разговор в самолета. Тъкмо задрямваше, когато в планината проехтя изстрел. Мур изруга и се събуди разтреперан. Оказа се, че не е изстрел, а виброалармата на телефона му. Обаждаше се Вазир. Мур стана и излезе от чакалнята. – Как си, приятелю? – Знам, че е рано при теб, но трябваше да се обадя. Мислех да ти пратя съобщение. – Какво има? – Някои от информаторите ти ни създават неприятности. Вчера един от вашите безпилотни самолети изстреля няколко ракети и уби един от най-добрите ми източници на сведения. Това трябва да спре. – Ще се обадя където трябва веднага след разговора с теб. – Не мога да ти помагам, ако и ти не ми помагаш. Твоето управление насочва ударите си срещу хората, от които се нуждая най-много. – Вазир, разбирам те. – Добре. – Имаш ли нещо за мен? – Лоши новини. Една група от седемнадесет души е проникнала в Съединените щати през тунел между Мексикали и Калексико, както ти се опасяваше. Самад, който е юмрукът на Рахмани, е с тях заедно с двамата си помощници Талвар и Ниази. Казват, че Самад носел такъв медальон. Мур стисна юмрук и се въздържа да не изругае. – Трябва ми всичко, което може да се научи за тези мъже, за да ги хвана. Трябва да знам и къде са Рахмани и Самад в този момент. – Работя по въпроса. Рахмани е тук, но се мести постоянно и както казах, за мен нещата стават доста опасни. Спри нападенията с безпилотните самолети. Кажи на хората си да се отдръпнат малко, за да мога да работя за теб. – Разбрах. Мур незабавно се обади на Слейтър, който пътуваше към кабинета си. Мур предаде думите на Вазир и добави: – Искам да спреш нападенията. Нека разузнават, но без да бомбардират. Не и сега. – Не мога да го сторя без причина. – Ако убиеш източника ми, няма да получиш причина. Току-що се потвърди, че Самад е тук. С екип хора. Галахър му е помогнал. – Ще се обадя на Службата за национална сигурност, за да видим дали могат да измислят някоя операция, за да вдигнем нивото на терористична заплаха. Конкретните действия на правителството спрямо определени нива на заплаха не се разкриваха докрай пред обществеността и често различните агенции не знаеха кой какво прави (което не е изненада за никого) заради тайни операции като тази на Соня, за която не знаеше почти никой в самото ЦРУ. Съдът беше обявил някои мерки за незаконни, а и в тази политически манипулирана система нивото на терористична заплаха често се вдигаше преди избори и други подобни. Мур благодари на Слейтър и добави: – Наложително е да спрем огъня, ясно ли е? Моят агент Вазир е добър човек. По-свестен от него не съм имал. Той ще ни помогне да намерим онези копелета. Спрете огъня. Слейтър се поколеба и отговори: – Дръж ме в течение за състоянието на Тауърс. Днес съм много зает, но ще се обадя по-късно. Магазин "Севън-Илевън" Близо до международно летище "Сан Диего" Кашиф Аслам, четиридесет и една годишен пакистански емигрант, мечтаеше някой ден да притежава свой собствен магазин "Севън-Илевън", но засега беше само управител на магазина на улица "Рейнард Уей" на почти миля от летището. По искане на малка група пакистанци, които живееха наоколо, Аслам продаваше пакорас – пакистански пръчици от картофи, лук или карфиол, пържени в галета от нахут. Всяка сутрин жена му ставаше рано, за да приготви галетата, като редуваше картофите, лука и карфиола, а Аслам отнасяше готовите пръчици на работа, където ги изпържваше във фритюрника на магазина. Тези закуски се оказаха толкова успешни, че шефът започна да плаща на Аслам за продуктите и за труда на жена му. След шест години като управител тук Аслам познаваше добре всички местни клиенти, особено пакистанците. Но преди обяда трима непознати, които изглеждаха на по двадесетина години, влязоха при него и се загледаха доволно в пръчиците. Оказаха се негови сънародници, които говореха урду и изкупиха цялата дневна продукция. Разбира се, това изостри любопитството му. Аслам се поинтересува откъде са разбрали за него и закуските и те обясниха, че техен приятел работел в летището, но не можеха да кажат как се казва, защото друг познат бил говорил лично с този човек. Това можеше и да е истина, но нещо в тези мъже го тревожеше – нервният им отговор на въпроса и нежеланието да кажат откога са тук, в страната, и от кой край на Пакистан са. Аслам реши да подслуша разговора им пред магазина, където тримата се хранеха лакомо. Престори се, че изхвърля боклука, като отиде до голямата кофа, и чу единият да споменава нещо за номера на полети и маршрути. Аслам вярваше истински в Америка – тази страна беше дала много на двамата с жена му ѝ на шестте им дъщери. Той не искаше неприятности и никакви проблеми с новия си живот и обещаващото бъдеще. Не можеше да докаже нищо, но реши, че онези може да са престъпници, контрабандисти или незаконно дошли в страната, и не искаше властите по никакъв начин да свързват него или магазина с такива хора. Не искаше и тези хора да идват повече. Аслам си записа номера на тъмночервения им нисан. След като си заминаха, той се обади на полицията и разказа за случая на един от двамата служители, които дойдоха, за да разговарят с него. Тридесет минути по-късно дойде и един мъж, който се представи като Питър Зарик, агент от ФБР. Каза, че ще проверят номера на колата, и го увери, че по никакъв начин няма да свързват името му с онези хора. – Сега какво ще стане? – запита Аслам, преди мъжът да си тръгне. – Шефът ми ще предаде вашата информация на всички други служби. – Това е много добре – отговори Аслам. – Защото не искам неприятности за никого. *** Агентът от ФБР Питър Зарик се качи на колата си и потегли. От кабинета си щеше да изпрати своя доклад до Майърс, специалният агент начело на случая, който щеше да го пусне по факс до Националния център за борба с тероризма във Вирджиния. Центърът имаше три осигурени срещу подслушване системи за видеоконферентна връзка и поддържаше постоянна гласова и електронна връзка с главните разузнавателни и антитерористични служби в страната, както и с чуждестранните им партньори. Откакто чу за предупреждението за терористи в Калексико и за смъртта на колегата си, агента Майкъл Ансара, Зарик не спираше да търси улики и тази се оказа първата, която струваше нещо. Едва се сдържаше, когато стигна полевия офис на улица "Аеро". Изскочи от колата си и затича. Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Мур и Тауърс напуснаха болницата към два следобед и се върнаха в заседателната зала. Тауърс се чувстваше добре, след като се погрижиха за рамото и ръката му. Огнестрелната рана изглеждаше много по-лоша, отколкото беше, и докторът обясни на Тауърс, че е късметлия и че е можело да се стигне до деформиране на белия дроб и прочие. Искаха да му дадат презрамка за ръката, но той отказа. Мур познаваше много оператори с подобни рани и знаеше, че в някои случаи дори най-кофти копелета се превръщаха в ревльовци, но Тауърс се оказа силен и очевидно дебелокож. Не потърси съчувствие или специално отношение, а само сандвич с пилешко и пържени картофи, заради което спряха в едно заведение Кей Еф Си. Мур си беше поръчал същото и докато се хранеха, гледаха дали по Си Ен Ен не предават нещо за Рохас. В същото време Мур четеше информацията за издирването на Самад и групата му. Следата прекъсваше рязко на летището в Калексико. Проверили бяха документите за всички полети от всички летища, до които можеше да се стигне с различни самолети. Търсеха игла в купа сено, а и според Тауърс имаше информация само за около две трети от малките самолети. Липсваха свидетели, пък и Мур смяташе, че онези със сигурност са се маскирали като работници емигранти – такива имаше много и често пътуваха. Искаше му се да вярва, че Самад и групата му са просто агенти с мисия да живеят тихо в Съединените щати с години, докато бъдат повикани за действие и че това щеше да им даде необходимото време да ги издирят... и убият. Можеше да се самоубеждава, че това е така, но се питаше какво в такъв случай са носели в правоъгълните раници – пушки, гранатомета, ракетомети или, пази Боже, атомно оръжие. Разбира се, аналитиците на ЦРУ заедно с дузина други агенции, включително Службата за национална сигурност, Екипът за действие при ядрени аварии, ФБР и Интерпол, търсеха информация по цялата планета за сделки с оръжие най-вече между талибаните във Вазиристан и пакистанската армия. Всички следи се оказаха фалшиви и Мур внезапно изруга на глас. – Спокойно, брат – каза Тауърс. Посегна в джоба на сакото си и измъкна пластмасово шишенце с хапчета. – Искаш ли болкоуспокояващо? Мур само го изгледа. *** Към 16:45 Мур ползучи имейл, който го озадачи. Пишеше му Максуд Каяни, командирът на пакистанския патрулен кораб и племенник на загиналия полковник Саадат Ходай, за да сподели важна информация, получена от агент и приятел на чичо му. Неотдавна някакъв талибан казал по време на разпит във Вазиристан, че брат му е на някаква мисия в Съединените щати. По-ироничната или може би по-съдбовна част на съобщението беше следната: "Братът е в Сан Диего. Искам да знаете, че чичо ми беше смел човек, който разбираше какво прави, и се надявам, че тази информация ще ви помогне да заловите неговите убийци." Мур показа съобщението на Тауърс, който за малко не падна от стола си, когато видя нещо на екрана на своя компютър. – Имаме информация от ФБР тук, в нашия сектор. Трима души в магазин "Севън-Илевън", пакистанци. За тях съобщил пакистанец. Записал им е номера. – Проверили ли са го? – Да. Колата е взета под наем от летището. Наел я е човек, който според описанието може да е някой от тримата от магазина. Изглежда, документите му са фалшиви, както и адресът. Леле, чакай малко. Майчице. – Какво? – запита Мур. – Обадиха се от охраната на летището. Забелязали са колата на паркинга в Норт Харбър. Имат заповед да не я доближават. Мур скочи на крака. – Да тръгваме! Изхвърчаха навън, хвърлиха се в колата, която Мур подкара. Тауърс се обади на един човек от ФБР на име Майърс, който вече идваше с групата си за специални бойни действия. – Кажи му да задържи малко! – викна Тауърс. – Не искаме да побягнат. Да стои малко назад! Джипиесът в колата имаше информация за летището и показа маршрута натам: на запад по "Вюридж" към град Балбоа, след това наляво по междущатско шосе 15, а после по шосе 8. Движеха се в пиков час и стиснал здраво волана, Мур се зае да изпреварва по-бавните коли. Летището се намираше на четиринадесет мили оттук, които без трафик се минаваха за двадесет минути, но след като се качиха на шосето за Сан Диего, се оказа, че колите пред тях стигат чак до хоризонта. Затова Мур стъпи на банкета и даде газ, като остави след себе си облак прах. Доста време караха по опаковки от храна и парчета гума от ремаркета, но в един момент се наложи да се включат в трафика, за да се насочат към изхода от шосето. Международно летище "Лос Анджелис" (LAX) Краткосрочен паркинг за посрещачи Булевард "Еърпорт" № 9011 Устата на Самад пресъхна, когато спряха на паркинга. Провери часовника си – 17:29 местно време. Погледна към Ниази, който седеше на седалката на пасажера. Младият мъж гледаше с широко отворени очи и облизваше устни като леопард пред плячка. Самад обърна глава назад към Талвар, който беше опрял ракетомета на рамото си и се молеше тихо. Двигателят на микробуса работеше на празен ход и Самад натисна бутона, за да спусне стъклото и да вдиша хладния вечерен въздух. Бръкна в джоба си и измъкна бонбон. Разгледа го, сякаш наблюдава скъпоценен камък, а после разви опаковката му и го сложи в устата си. На листа в скута му, който Рахмани наричаше "доклад за целите", се виждаха написани на ръка телефонни номера до всеки от градовете: Лос Анджелис (LAX) Полет №: "Ю Ес Еъруейс" 2965 Дестинация: Ню Йорк, NY (JFK) Излита: 6 юни, 17:40 тихоокеанско време Боинг 757, двумоторен реактивен 202 пътници, 8 екипаж Сан Диего (SAN) Полет №: "Саутуест Еърлайнс" SWA1378 Дестинация: Хюстън, ТХ (HOU) Излита: 6 юни, 17:41 тихоокеанско време Боинг 737-700, двумоторен реактивен 149 пътници, 6 екипаж Финикс (РНХ) Полет №: "Ю Ес Еъруейс" 155 Дестинация: Минеаполис, MN (MSP) Излита: 6 юни, 18:44 планинско часово време Боинг 767-400ER 304 пътници, 10 екипаж Тусон (TUS) Полет №: "Саутуест Еърлайнс" SWA694 Дестинация: Чикаго, IL (MDW) Излита: 6 юни, 18:45 планинско часово време Боинг 737-300, двумоторен реактивен 150 пътници, 8 екипаж Ел Пасо (ELP) Полет №: "Континентал" 545 Дестинация: Бостън, MA (BOS) Излита: 6 юни, 19:41 централно часово време Боинг 737-300 150 пътници, 8 екипаж Сан Антонио (SAT) Полет №: "Скай Уест Еърлайнс" 005429 Дестинация: Лос Анджелис, СА (LAX) Излита: 6 юни, 19:40 централно часово време Канадски CRJ900LR, двумоторен (опашно разположение) 76 пътници, 4 екипаж Самолетите щяха да излетят през няколко минути и екипите на Самад вече бяха се обадили, че са готови и че всички полети са навреме въпреки опасенията от летни бури. Самад вече нямаше съмнения. Знаеше, че дори да се откаже, да се махне от чувство на вина заради мъртвия си баща, Талвар и Ниази, както и всички останали, щяха да продължат без него. Джихадът вече не можеше да спре. А той щеше да умре като глупак и страхливец. Затова преди да тръгне насам, запали една клечка кибрит и изгори снимката на баща си, а пепелта пусна в мивката в банята. Казаха следобедната молитва, след което Самад качи всички в микробуса и ги докара дотук, като стискаше волана до болка. През паркинга премина една кола на летищната полиция, за да търси автомобили без шофьори. Самад вдигна телефона си и се престори, че разговаря. Както и преди, другите шофьори бяха изцяло погълнати от електронните си устройства и над паркинга цареше някакво призрачно спокойствие, нарушавано само от поредния излитащ самолет. 17:36 . Самад извика на телефона си програмата, която показваше кой е следващият самолет. Установи, че програмата работи със закъснение от тридесет секунди, но това нямаше значение. Талвар трябваше само да види целта, а ракетата щеше да свърши останалото. 17:37 . Секундите се точеха като минути, а минутите – като часове. Залязващото слънце хвърляше жълти отблясъци по синьото небе, в което се виждаха само няколко рехави облачета на изток. Нищо нямаше да скрива от очите им ефектното излитане на ракетата. Телефонът на Самад завибрира – това бяха съобщенията от екипа в летището. Полет № 155 на "Ю Ес Еъруейс" от Финикс за Минеаполис 18:42 планинско часово време На шестнадесетгодишна възраст Дан Бърлесън беше летял сам в самолет "Чесна 150" над Модесто, Калифорния. Караше самолети още преди да вземе шофьорска книжка. Две години пестеше всичките си пари, за да плаща за уроците по летене. Израснал беше в долината Салинас, където пилотите на селскостопанските самолети го смайваха с плавните си спускания за торенето. Разбра, че ще стане като тях и че ще пръска памучните поля в Джорджия, ще работи като въздушен репортер за трафика във Флорида и че ще вози материали за банките и медицински проби от югоизточните щати. Караше едномоторни самолети като "Чесна 210 Центурион" и двумоторни товарни самолети "Бийчкрафт Барон 58". Познаваше всички откази на оборудването, които човек би могъл да си представи, летял беше с един двигател и за малко не катастрофира в една буря, която преобърна самолета по гръб. Тогава, заслушан в пукането на късащите се нитове, беше сигурен, че ще умре. От всичко това ставаше ясно, че Дан Бърлесън не е обикновен пътник. Проявяваше жив интерес към всичко в салона и познаваше кога пилотите прехвърлят управлението на компютъра при изкачването до необходимата височина. Пилотът въвеждаше информация за завои и указания за височина чрез клавиатура и указваше посоката с копче. Например ако от контролната кула кажеха, че "Делта 1234" трябва да завива надясно на 180 градуса, пилотът щеше да завърти копчето до цифрата 180 и самолетът щеше да започне завой под управлението на компютъра. При всеки полет Дан си представяше какво се случва в кабината на пилота. По навик. Тази вечер седеше в място 21J, до вратата на самолета, а илюминаторът се намираше до дясното му рамо. Високият ръст и едрото тяло не му даваха голям избор в случая. Можеше да пътува само тук. Заминаваше за Минеаполис на риба с двама приятели от гимназията, които му бяха обещали костури с трофейни размери. Жена му беше се съгласила, а синът му, за когото също важеше поканата, се наложи да остане на работа. Самолетът потегли към пистата и Дан се излегна и се загледа към другите пътници – момиче на възраст като за колежанка четеше учебник с думата "Естетика" в заглавието, а до нея един млад мъж с тъмна кожа като на индиец или арабин седеше тихо с наведена глава и затворени очи. Изглеждаше уплашен. Шубе. – Моля, поставете масичките в изправено положение... – Да, да – изпъшка Дан. Международно летище "Сан Диего" (SAN) Краткосрочен паркинг за посрещачи Улица "Норт Харбър" Паркингът с петдесет места се намираше от другата страна на подхода към портала на станцията на Бреговата охрана. Зад портала и зад дърветата около пътя се виждаха керемидите по покривите на ниски постройки. Самият паркинг представляваше правоъгълник с нарисувани под ъгъл места за паркиране край високи храсти и ограда от мрежа. От другата страна на оградата се намираха хангарите и системите за обслужване на летището. – Майърс е разделил хората си. Шестима са срещу станцията на Бреговата охрана, а други четирима се качват на покривите на хангарите на север – обади се Тауърс. – Червеният нисан е спрян в далечния край на паркинга, в южната част. Ние сме нападащият екип. – Не ти, а само аз – каза Мур, като вкара колата в паркинга и спря на първото свободно място отдясно, до жълт микробус с тъмни стъкла. – Нищо ми няма – отвърна Тауърс. – Идвам и аз. Мур въздъхна. – Ти си шефът, шефе. Разкопча ципа на якето си, за да си осигури бърз достъп до презраменния кобур, а после излезе от колата, като гледаше да не се отдалечава от храстите. Тауърс го последва отблизо като сянка. Няколко бойци от спецчастите се катереха като котки по отвъдната стена към покрива на станцията на Бреговата охрана. Мур забеляза движение по покривите на хангарите отдясно – за част от секундата някаква глава се появи, а после изчезна. Момчетата от спецгрупата бяха печени щурмоваци, разбивачи и снайперисти, оборудвани с каски от кевлар, очила, бронежилетки, колани с торбички за оборудване и автомати "Хеклер и Кох" МР5 – стандартни за всеки, освен снайперистите, които ползваха пушки "Пресижън Армс" калибър 308. Мур знаеше за оръжието, тактиката и процедурите на спецчастите на ФБР от свой приятел тюлен, който работеше при тях. Той дори беше опитвал да го вербува, но по онова време ЦРУ го ухажваха силно. Както и да е, Мур се чувстваше спокоен сред такива добре обучени оператори. Знакът на входа на паркинга предупреждаваше за ограничението от един час за престой и че двигателите на колите не трябва да бъдат спирани – за да се обезсърчават хората да паркират дълго време заради високите цени на горивото. Но когато Мур и Тауърс наближиха керемиденочервения нисан, откриха, че колата е празна и с изключен двигател. Раменете на Мур увиснаха. Двамата мъже забързаха напред и в разочарованието си Мур удари с юмрук стъклото на шофьора. Двама спецбойци и трети мъж на средна възраст с посивяващи бакенбарди изтичаха иззад ъгъла и се присъединиха към тях. По-възрастният мъж носеше само бронежилета и каска. – Тауърс? Мур? – обади се той. – Аз съм Майърс. Какво става? Мур се обърна, за да разгледа дългата редица паркирани коли и празни места. Защо ли им е нужно на онези да изоставят колата си в този паркинг? Щяха ли да се върнат за нея до един час? Притесняваха ли се, че може да им я откарат с паяк? И къде ли са сега? Тъкмо проверяваше колко е часът, когато задната врата на жълтия микробус до неговия джип се отвори с трясък и от нея изскочи мъж с дънки, шарена риза и черна скиорска маска, която криеше лицето му. На рамото си държеше ракетомет. Изскочиха още двама облечени като него мъже, но те носеха автомати. Мъжът с ракетомета затича към "Харбър Драйв" и застана между улицата и едно дърво от лявата му страна. Вдигна оръжието нагоре. Целта му се появи – двумоторен реактивен самолет на "Саутуест", който се носеше с рев в небето, а боядисаният му в сини и червени линии корпус хвърляше отблясъци от слънцето. Виждаше се как колесникът му се прибира. Мур забеляза всичко това за секунда, преди да изкрещи: – Микробусът! Затича към групата, но в този момент снайперистите от станцията на Бреговата охрана откриха огън и улучиха единия терорист с автомата, а другият се извъртя и започна да стреля по покривите отсреща. Главата му отскочи надясно, а във въздуха като дъга излетя фонтан кръв, плът и парчета череп. Мур се обърна към онзи с ракетомета. Тичешком стреля, като го улучи в ръката, в гърдите и в крака и терористът, падайки, се завъртя, а от тръбата на ракетомета избухна огън и ракетата се насочи към редицата паркирани коли. Мур се хвърли на тревата от дясната му страна, а ракетата префуча край него и зави рязко към най-близкия източник на топлина – двигателят на жълтия микробус на терористите. Бойната глава на ракетата имаше бризантен експлозив, който се взриви при удара в капака, въпреки че не беше изминала минималното разстояние за включване. Във всички посоки се разхвърчаха разкъсани парчета стомана, пластмаса и стъкло, а колата подскочи около един метър във въздуха. Ударната вълна преобърна джипа на Мур и колата от другата страна на микробуса. В същото време резервоарът на падащия микробус се разцепи и от него плисна пламнало гориво, след което автомобилът се удари в земята със силен трясък и от него се посипаха парчета стъкло. Вонята от горящия бензин и черният гъст дим привлякоха вниманието на шофьорите по шосето, и когато Мур се изправи, едно такси се заби в задницата на някаква лимузина. Той затича към стрелеца, като присвиваше очи заради лютия дим. Мъжът лежеше на земята и стискаше раните си с ръце, а все още горещият зелен ракетомет лежеше изоставен до крака му. Мур падна на колене до мъжа. Хвана го за яката на ризата и рязко дръпна скиорската маска от главата му, след което каза през зъби на урду: – Къде е Самад? Онзи само го погледна с кръвясали очи, а дишането му ставаше все по-трудно. – Къде е? – изкрещя Мур. Около него хората се развикаха – спецбойците опитваха да измъкнат някакъв човек от преобърнатата кола. Тауърс приближи другите двама терористи – единият лежеше по гръб на тротоара, а другият – настрани. Очите на стрелеца с ракетата потъмняха. Главата му се отпусна. Мур изруга и го блъсна обратно на земята. Изстена и се изправи. – Това е само един екип! – викна той на Тауърс. – Само един! Сигурно има и други! Международно летище "Лос Анджелис" (LAX) Краткосрочен паркинг за посрещачи Булевард "Еърпорт" № 9011 Самад се усмихна напрегнато. Всичките почти петдесет хиляди летища по целия свят щяха да затворят. Всеки пилот в небето, абсолютно всеки, щеше да получи нареждане да кацне незабавно... Включително обречените шестима, които, разбира се, нямаше да могат да се подчинят. Лос Анджелис, Сан Диего, Финикс, Тусон, Ел Пасо и Сан Антонио... все големи американски градове, в които силите за бързо реагиране щяха да изпитат истински и непознат досега ужас, в летищата щяха да осъзнаят, че предпазните им мерки са неефективни, а екипите на Рахмани знаят точно какво да правят, за да им убягнат. С безупречните си документи и без нищо подозрително в багажа, хората бяха допуснати на борда. Летищната охрана, полицията и местните власти щяха да разберат, че не могат да обезопасят земята под толкова много самолети. И най-вече американската общественост – неверниците, които замърсяваха свещените земи, които избираха водачи на несправедливостта и потисничеството и отхвърляха истината, щяха да обърнат глави към небето и да станат свидетели на силата и мощта на Аллах. Самад отвори вратата и слезе. Вдигна телефона към самолета, който се изкачваше в небето с дълбок рев. Телефонът потвърди номера на полета. Мъжът се върна в микробуса, сложи си скиорската маска, взе подадения му от Ниази автомат и викна: – Yalla! След това изтича отзад и рязко отвори задната врата на микробуса. Талвар се измъкна с ракетомет на рамо, а Ниази приближи от другата страна с втората ракета в ръка. Жената в джипа "Нисан Патфайндър" с флаг на Пуерто Рико на огледалото за задно виждане вдигна поглед от телефона си, когато Самад насочи автомата към нея, а Талвар се обърна да се прицели. Имаха няколко секунди до изстрела и докато останалите хора на паркинга откъсваха очи от своите телефони, никой не опита да излезе от колата си. Всички седяха по местата си като овце, а Талвар се зае да брои на глас: – Thalatha! Ithnain! Wahid! Ракетата се откъсна рязко от тръбата, като остави след себе си гъст облак. Преди Самад да успее да си поеме дъх, Талвар и Ниази отново бяха преброили до едно и презареждаха оръжието. Разкъсан между желанието да гледа ярката следа на ракетата и необходимостта да прикрива мъжете, Самад още веднъж обиколи микробуса, като размахваше диво автомата срещу колите. Овцете започваха да реагират: отваряха широко уста, а в очите им се появяваше изражение на пълен шок. Самад обърна поглед към самолета и към ракетата, която нижеше бяла следа в небето, секунда преди... Удара! 42. УНИЩОЖЕНИЕТО Международно летище "Тусон" (TUS) Краткосрочен паркинг за посрещачи Улица "Ийст Еърпорт" 18:46 планинско часово време Джо Домингос беше дошъл на летището, за да прибере братовчед си Рики, който пристигаше от Орландо, за да прекарат заедно едноседмичната си отпуска. Двадесет и четири годишният Домингос компенсираше кльощавото си тяло с остър ум и логика. Той беше единствен син на мексикански емигранти, дошли легално в Съединените щати през седемдесетте години. И двамата му родители имаха гражданство. Макар и фермер, баща му и още десет души работеха за строителни фирми – слагаха гипсокартон из целия град. А майка му отдавна беше започнала бизнес с камериерки и сега управляваше над четиридесет жени, които чистеха фирми и частни къщи, и даже притежаваше собствен автопарк. Междувременно Джо успя да завърши гимназията, но не изпитваше силно желание да иде в "обикновен" колеж, а замина временно за Южна Калифорния, където се записа в програмата на "Форд Мотор Къмпани" и стана сертифициран фирмен автомонтьор. След две продължителни години обучение по системите за управление на двигателите, спирачките, кормилото и окачването, трансмисиите, горивото и изгорелите газове завърши с почти пълно отличие. Завърна се в Тусон, където започна работа в местния клон на "Форд". Обичаше да се цапа с грес и спести достатъчно, за да купи колата на мечтите си – един черен пикап форд F-250 FX4 с увеличен клиренс и с гуми "Би Еф Гудрич" с грамадни грайфери. Приятелите му наричаха пикапа "черния звяр", а онези, на които им стискаше да се повозят, се качваха по стълба в кабината – без нея се изискваше огромна ловкост. Да, пикапът смущаваше момичетата, с които излизаше, но пък той не търсеше скромни жени. Искаше авантюристка. Още я търсеше. Седеше в кабината, унесен от тихото бръмчене на дизеловия двигател и от радиото, което беше намалил, за да чуе обаждането на Рики. С изненада забеляза как трима мъже излизат от микробуса с надпис "Хотел Хамптън", паркиран в съседната редица очертани под ъгъл места. Носеха дрехи като на американци, но изглеждаха по-високи, а и тримата имаха черни скиорски маски на главите. Двама от тях захванаха някакъв спор, а третият обиколи микробуса и отвори задната му врата. Един от двамата, които спореха, се обърна и посочи небето, в което се изкачваше самолет на "Саутуест". В същия момент другият бръкна в отворената странична врата и подаде на партньора си автомат с извит пълнител – АК-47. Джо Домингос примигна. С огромно учудване. Сега двамата, които вече имаха автомати, отидоха при третия мъж, който вдигна на рамото си зелен ракетомет, подобен на онези от филмите с Шварценегер. Мъжът насочи оръжието си към издигащия се самолет, а другите двама размахаха автоматите си към колите, за да го прикриват. Паркингът беше претъпкан и като погледна бързо наляво, младежът забеляза как жената в малката кола до него сочи мъжете и крещи нещо на тийнейджърката, която седеше до нея. Домингос се сепна – не сънуваше. Онези шибани копелета, защото бяха точно такива, щяха да стрелят по този самолет! Сърцето му се разтуптя. Инстинктивно включи на предавка, рязко настъпи педала за газта докрай с обувката си от змийска кожа и черният звяр се понесе с рев и облак дим от ауспуха. Насочи се право към мъжа с ракетомета, като измина разстоянието за три секунди. Другите двама реагираха мигновено със стрелба. Домингос се наведе зад волана, за да се крие от куршумите, които пробиваха дупки в предното стъкло. Чу се глух удар, а после много силен трясък, когато пикапът се заби в задницата на микробуса. Младежът вдигна предпазливо глава... Другите двама, които бяха се измъкнали от пътя му, стреляха още веднъж по него, а куршумите заотскачаха със звън от вратите на кабината. Домингос се наведе и изкрещя. В този момент се чуха още изстрели. От друго оръжие. Погледна през страничното стъкло – двама мъже с пистолети тичаха право към терористите и стреляха по тях. Единият носеше черна каубойска шапка. Домингос се досети, че в жабката на колата си има законен пистолет "Берета". Измъкна го, освободи предпазителя, вкара патрон в цевта и изскочи от пикапа. Клекна до предното колело и видя стрелеца с ракетомета проснат под двигателя. Беше му пукнал главата, но онзи все още беше жив и стенеше тихо. Стрелбата продължаваше. Домингос забеляза, че терористът го гледа и посяга към кръста си. Младежът изруга и го простреля с един куршум в главата. – Чисто е, чисто е! – извика някой зад него. – Всички са долу! Обърна се и видя до себе си мъжа с черната шапка. Той имаше ниско подстригана посивяла брада, а диамантената обеца в ухото му блещукаше като очите му. Носеше вратовръзка от две връвчици с катарама във вид на главата на бик с очи от тюркоази. – Видях какво направи – каза той. – Ти привлече вниманието ми. Направо не е за вярване. Каубоят подаде ръка и Домингос я стисна. Отмести се от пикапа и го огледа. Мамка му. Черният звяр беше надупчен целият. Младежът изохка и усети някакво щипане в лявата си ръка. Вдигна ръкава си, под който увисна парче кожа от бицепса. – По дяволите, синко, улучили са те! Такова попадение не съм виждал! Домингос не знаеше какво става, но след като докосна раната, се почувства замаян и се осъзна. За малко не беше загинал. Наведе се напред и повърна... – Е, няма нищо, момче. Изкарай всичко. В далечината се чу вой на сирени. А от пикапа звънна телефонът. Рики... Полет №155 на "Ю Ес Еъруейс" от Финикс за Минеаполис Дан Бърлесън се наслаждаваше на ужасяващия рев и респектиращите вибрации на турбореактивните двигатели "Прат и Уитни", когато се случиха три неща едно след друго. Първо, излетяха плавно, но лампите за коланите не угаснаха. Второ, видимо уплашеният мъж до колежанката внезапно откачи колана си и се прехвърли през момичето, като стъпи в скута ѝ, за да застане на пътеката. Трето, при което Дан се зачуди какво става, онзи се разкрещя хората да включат електронните си устройства за видеозапис и да го запишат. Повиши глас, когато някои от шокираните пътници извадиха телефоните си. В очите му заблестя огън и той заговори със странен ритъм и със силен акцент, но достатъчно ясно: – Хора от Америка, това съобщение е за вас. Джихадът се върна във вашите земи, защото ние сме свободни хора, които не спят в робство. Ние сме тук по милостта на Аллах, за да се бием с вас, неверниците, да ви изгоним от нашите Свети земи и да ви напомним, че виновни за смъртта ви са лъжепророците в Белия дом, които ни обявяват война, за да имат работа техните корпорации. Това е отплата за неверниците, които нападат Аллах. Това е истината. Аллах акбар! Когато една от стюардесите, която седеше в предната част на самолета, изтича по пътеката, откаченият младеж се изви, бръкна в джоба си и извади телефон, стисна го здраво в ръка и го насочи като някакъв жалък нож. Наведе се и се втурна към стюардесата – дребна блондинка, която едва ли тежеше повече от шестдесет килограма. "Мамка му" – помисли си Дан. Откачи рязко колана си и скочи след младежа, а зад стюардесата се появиха две други жени. В този момент самолетът се разтърси силно, сякаш преминава през мощен низходящ поток. През прозореца до мястото на Дан нахлу ярка светлина като светкавица. Зад крилото се виждаше дим и пламъци, а двигателят липсваше. А терористът почти наближи стюардесата. Международно летище "Лос Анджелис" (LAX) Краткосрочен паркинг за посрещачи Булевард "Еърпорт" № 9011 Няколко коли завиха, за да избягат от паркинга, но две от тях се удариха и блокираха изхода. Самад изстреля предупредителен залп във въздуха, но един дебел латиноамериканец с брада и с нещо като рисунки с флумастер по лицето се разкрещя. Ниази, който стоеше зад Самад, помагаше на Талвар да зареди втората ракета и без никакво закъснение, защото всичко вървеше по план, Талвар стреля отново. Самолетът вече беше улучен веднъж. От избухналия му двигател се точеше дълга следа дим, а машината се завърташе по оста си към повредената страна. Три, две, едно, и слава на Аллах, втората ракета, за която Самад реши, че може да удари другия двигател, се насочи към най-горещия източник на топлина – първия все още горящ двигател. Невероятно беше как втората ракета премина по димната следа на първата и как по същия начин угасна, след което блесна като огромна светкавица. Ракетата прелетя през горящия двигател и откърти наведеното крило. Част от него остана на мястото си за секунда, след което се отпра и като въртящ се бумеранг падна сред горящи отломки. Самад стоеше омаян и неспособен да мръдне, докато мъжът привлече вниманието му с виковете си. Онзи държеше пистолет в ръка. Самад ахна, натисна спусъка на пълна автоматична стрелба и улучи в гърдите мъжа, който отстъпи и падна върху ниската си кола и опръска с кръв покрива и стъклата ѝ. Всичко свърши бързо. Самад скочи обратно в микробуса, а Талвар затвори вратата зад себе си. Този път зад волана седеше Ниази и потеглиха рязко по тревата към тротоара. Колата подскочи и излезе на улицата. Взеха рязко първия завой. Забавиха ход, за да не правят впечатление. Отправиха се към друг паркинг на пет минути път оттук, където ги чакаше резервна кола с шофьор. Жалко, че нямаха време да наблюдават как самолетът им се разбива, но Самад уверяваше хората си, че ще могат да видят всичко по телевизията и че през идните години щяха да им посвещават документални филми с описание на гениалността и дързостта на това нападение. – Слава на Бога, това не е за вярване – викна Талвар, който, гледаше през предното стъкло самолета, който сега падаше по гръб и под ъгъл от около четиридесет и пет градуса спрямо земята. – Днес е отличен ден – извика Ниази. Самад се съгласи, но мислеше за снимката на баща си – съжаляваше, че я е изгорил. Шосе "Харбър" № 110, южна посока Лос Анджелис, Калифорния Аби Фернандес изруга човека пред себе си и натисна спирачката. Но закъсня. Заби се в задницата на колата му – една скапана стара тойота камри. Но в този момент някакъв задник се заби в задницата на малкия му пикап и го последваха други. Фернандес изкрещя, намали звука на радиото и отби на банкета, като повлече ударилия го отзад автомобил. Израснал в центъра на Лос Анджелис, деветнадесетгодишният младеж беше виждал много неща през краткия си живот – автомобилни катастрофи, престрелки, сделки с наркотици, преследвания с висока скорост... Но това се оказа ново за него. Сега разбра защо всички спират, защо всички се блъскат един в друг – защото в небето на запад се случваше нещо странно. Примигна. Не сънуваше. Не му се привиждаха кошмари. Един огромен пътнически самолет на "Ю Ес Еъруейс" със синя опашка и чисто бял корпус, останал без доста голяма част от едното крило, се въртеше около оста си и се носеше право към тях. Виенето на единствения останал двигател накара Фернандес да зяпне. После надуши миризмата на реактивно гориво. Рязко отвори вратата си и затича назад по шосето заедно с другите шофьори, които, обзети от паника, крещяха истерично и караха Фернандес да трепери от страх пред връхлитащия самолет. Пробяга бързо до едно хлапе с тениска, което снимаше самолета с телефона си, сякаш всичко това се случваше на компютърния екран и нямаше да загине всеки момент. Хлапето не помръдна, когато Фернандес изкрещя и за малко не го събори. Самолетът, обърнат по гръб и с вече угасен двигател, се удари в шосето под ъгъл от около тридесет градуса, а от крилото му плиснаха тъмни течности. Нямаше изход. Фернандес спря, обърна се към огромния нос на самолета и си каза, че не може да повярва да умре така. Самолетът избухна на около двадесет метра пред него. Въздушната вълна го събори на асфалта, а след нея дойдоха пламъците. Фернандес си пое дъх. Но не въздух. И в този момент самолетът пристигна. Общински център "Гилбърт Линдзи" "Ийст" № 42 Лос Анджелис, Калифорния Десетгодишният Баркли Джоунс обичаше да идва тук. Центърът представляваше част от следучилищния клуб и майка му плащаше по петнадесет долара дневно да може той да играе бейзбол с едни много свестни момчета. Освен това тук му даваха закуски и намираше кой да му помогне да си пише домашните. Имаше и едни момчета, които го тормозеха, но понякога майките им не можеха да плащат и момчетата не идваха. Баркли застана на позиция и се подготви за удар, достоен за любимеца му от Залата на бейзболната слава Карл Рипкен-младши с прякор Желязната маска от спортните му години. Но още преди да му подхвърлят топката, той чу силен и далечен тътен. Намръщи се и свали бухалката, когато момчето отсреща, което трябваше да хвърли топката, се извъртя наляво. Баркли го последва, но надясно. Тътенът се усилваше все повече и над редицата дървета, които образуваха нещо като ограда, се показа черен дим като от бързо движещ се парен локомотив. Тътенът се превърна в гръм, съпроводен от силни и плашещо странни звуци сякаш от катастрофиращи коли. Баркли задиша учестено. Нещо удари в дърветата и едва тогава момчето разбра какво е то – опашката на гигантски самолет, който сякаш се търкаляше по земята и подмяташе парчета от постройки и дървета, а дори и хора по пътя си. След опашката дойде пламък с толкова силен гръм, че Баркли закри ушите си с ръце и затича към далечната страна на игрището заедно с всички останали. Видя как опашната секция се понесе през игрището и как един след друг приятелите му изчезнаха под гигантското, обвито в пламъци парче метал. Изпищя и извика майка си. Международно летище "Сан Диего" (SAN) Краткосрочен паркинг за посрещачи Секцията при улица "Норт Харбър" Мур и Тауърс все още се намираха в паркинга, а новините се сменяха всяка секунда с картечна скорост. Накъсани съобщения за ракети, изстреляни от земята... за очевидци, които снимали как някакви хора в Лос Анджелис изскочили от микробус и стреляли по самолет... и за други очевидци, които видели подобно нападение в Сан Антонио. Паника. Хаос. Мур гледаше новинарски канал по телефона си, но водещата от хеликоптера прекъсна излъчването, защото се разплака... Хората от Ню Йорк и Чикаго съобщаваха за ракети, изстрелвани по излитащи самолети... Един полицай от Финикс съобщаваше, че видял някаква ракета да излита от земята и да удря излитащ самолет... Записал беше случилото се на телефона си и изпратил записа в местната новинарска станция. И Мур видя този запис – бяла следа, оставена от бърза светлинка, насочена към пътнически самолет. – Откъде имате такъв добър запис? – запита водещият. –Всичко се е случило толкова бързо. – Дъщеря ми искаше да ѝ запиша излитащи и кацащи самолети за училището. Дойдох тук след работа. Много неприятно съвпадение. Чак ми се гади. Полет № 155 на "Ю Ес Еъруейс" от Финикс за Минеаполис Преди крещящият мъж да успее да удари дребната стюардеса с телефона си, Дан Бърлесън го стисна силно отзад под брадичката и изви ръката му с такава сила, че тя изпука в рамото. Онзи изкрещя така силно, че щеше да му спука тъпанчето, но Дан го повлече назад, за да го отдалечи от стюардесата, като викаше: – Държа го! Държа го! Ако на борда имаше агент на ФБР, Дан не го виждаше... В момента, когато Дан хвана мъжа, самолетът се наклони. Дан знаеше, че пилотите ще трябва да компенсират липсващия двигател. Той тръгна заднишком и седна на мястото си, като продължаваше да стиска терориста за ръката и гърлото. Не искаше да стиска по-силно. Онзи се бореше и Дан просто реагира. Стисна зъби и се постара да остане на мястото си, докато единственият двигател ги издигаше нагоре с рев и пътниците запищяха още по-силно. Една възрастна чернокожа жена на две седалки пред Дан стана и извика: – Млъквайте и оставете Исус да си върши делата! В този момент Дан осъзна, че може би Исус наистина си вършеше работата, защото терористът вече не мърдаше, а пилотите накрая успяха да изравнят самолета в хоризонтален полет. Поотпусна гърлото на мъжа и се заслуша в силния шум на двигателя. Несъмнено вече са спрели подаването на гориво към повредения двигател и са завъртели копчето на приемо-предавателя в положение 7700 – аварийния код за контролната кула. Авиодиспечерите са забелязали яркото петно на радара на екраните си и със сигурност получаваха звуков сигнал за критичната ситуация. Нямаше нужда от радиовръзка. Пилотите си имаха достатъчно работа да държат самолета в полет и едва ли им се приказваше с контролната кула. Стюардесата, до която нападателят не успя да стигне, се приближи и погледна терориста. – Мъртъв ли е? Дан сви рамене, но знаеше, че е удушил мъжа. Жената отвори широко очи, замисли се и каза: – Сложете си колана! Незабавно! Дан избута мъжа на мястото до себе си, а после си сложи колана. Колежанката, по чието лице се стичаха сълзи, го погледна и кимна. Международно летище "Сан Диего" (SAN) Краткосрочен паркинг за посрещачи Улица "Норт Харбър" Мур и Тауърс стояха до отворената зад на врата на своя джип и гледаха новините на преносимия компютър на Майърс. Мур погледна към ръката си – тя трепереше. Инцидентите сякаш се местеха от запад на изток. Новините от западното крайбрежие идваха много по-бързо. Мур вече беше видял репортаж от хеликоптера на една телевизионна станция за невероятните поражения в Лос Анджелис и дългата линия на унищожение от самолета, паднал на шосето и преминал оттам през гъсто населената част на улици 41 и 42. Самолетът беше унищожил всичко по пътя си – къщи, барове, магазини, пазари. Опашната му секция беше изскочила от шосето с още по-висока скорост от останалата част на корпуса, за да се удари в спортния център, където според репортажа бяха загинали над двадесет деца. – Мур – каза Тауърс, като свали телефона от ухото си. Опитали са да ударят и Тусон, но група цивилни ги спрели. Научих, че са ударили и Ел Пасо и Сан Антонио. Дотук са шест града. Това си е съвсем мащабна терористична атака. Единадесети септември се повтаря. Мур изруга и погледна трите тела на терористите в найлоновите чували, а групата пожарникари продължаваше да пръска пяна наоколо. Полет № 155 на "Ю Ес Еъруейс" от Финикс за Минеаполис Ако Дан Бърлесън трябваше да се обзалага, щеше да каже, че пилотите се чудят дали не могат да завият и да се върнат на летището. По-вероятно обаче беше да опитат да приземят самолета някъде извън летището. Всичко зависеше от това дали смятат, че имат достатъчно мощност за хоризонтален полет. При завой без достатъчно мощност щяха много бързо да загубят височина. Пилотите на едномоторни самолети знаеха, че никога не трябва да се връщат при пистата, защото ще загубят прекалено много височина при завоя. Като например на 15 януари 2009 г, капитанът на полет 1549 на "Ю Ес Еъруейс" Челси Съленбъргър, по маршрута от летище "Ла Гуардия" за "Шарлот". След излитането попада на ято птици и двата му двигателя спират да работят. Знаейки, че ще загуби ценна височина, ако предприеме завой без работещи двигатели, решава да кацне в реката. Така спасява живота на екипажа и пътниците. Можеше да винят и сега птиците, но Дан знаеше, че господин Аллах акбар на седалката до него и приятелчетата му са отговорни за тяхната дилема. – Дами и господа, говори капитан Итън Уитман. Както повечето от вас вече знаят, загубихме единия двигател, но планираме обратен завой към летището. Уверени сме, че ще можем да приземим самолета на пистата. Шумът, който чухте току-що, е от спускането на колесника и сега започваме завоя. Въпреки увереността ни, че ще се приземим, започваме процедура за аварийно кацане и настояваме да запазите спокойствие и да оставите стюардесите да си вършат работата. Слушайте ги и се подчинявайте веднага за собствената си безопасност и за безопасността на хората около вас. Благодаря ви. След не повече от пет секунди самолетът започна завоя. "Закарайте ни у дома, момчета – помисли Дан. – Закарайте ни у дома." Станция на Бреговата охрана на САЩ Сан Диего, Калифорния Мур, Тауърс и няколко от агентите на Майърс от ФБР бяха излезли на улицата за да говорят с командира на станцията на Брегова охрана Джон Дзамба, който изпрати част от хората си да помагат за овладяването на ситуацията и за пропускането на трафика. Настаниха се в една заседателна зала с телевизор с голям екран. Мур тръгна напред-назад, загледан в екрана със смесено чувство на ужас и неверие, а Тауърс влезе в интернет, за да провери какви сведения имаха другите служби. Почти всяка телевизионна мрежа в Съединените щати прекъсваше редовната си програма, за да разкаже за многобройните ракетни нападения, които преминаваха от западното към източното крайбрежие. Местните новинарски станции вече се питаха още колко ли нападения ще се случат в Средния запад и в летищата по източното крайбрежие, защото навсякъде по другите места летищата спираха полетите, а диспечерите полагаха максимални усилия да насочват летящите самолети встрани от най-опасните места като нефтените рафинерии край Нюарк, Ню Джърси и от други гъсто населени райони. Всъщност полетите от Европа за летище "Нюарк" биваха отклонявани към Нова Скотия и Нюфаундленд точно както на единадесети септември. И точно както и тогава бушуваха слухове и неверни репортажи. Накрая Слейтър и О'Хара установиха видеоконферентна връзка, която според Слейтър не трябваше да продължи повече от две минути, защото, естествено, всички други служби искаха линията. – Екипите за борба с ядрено оръжие вече са в големите градове – каза О'Хара. – Освен това компютрите на Службата за национална сигурност следят мобилните телефони за думи като номера на полети, акценти от Близкия изток или думи на арабски. Възможно е вашият човек Самад да опита да докладва на шефа си и ако го стори, ще определим къде се намира. – Твърде умни са, за да постъпят така. Можем да го заловим само чрез агенти – обади се Мур. – Чрез хора на място. Хора, които знаят къде ще иде Самад. Тук му помагат. Навсякъде има агенти и тайни квартири. Знаят как да се крият и ако Галахър все още им помага, значи добре ги е обучил на всичките ни номера. – Наш екип търси и него – отвърна Слейтър. – И ще го намерят. О'Хара се намеси: – Тауърс, казаха да те оставим начело на тази задача, защото екипът ти е създаден за съвместна работа с различните служби. Ще работиш с нови агенти. Предполагам, че си достатъчно здрав, за да можеш да действаш. – Да, сър – отвърна Тауърс. Мур поклати глава. – Отговорът не е тук, а там някъде. В планината. Във Вазиристан. Вие отменихте ли въздушните нападения? – Още работя по въпроса – отвърна Слейтър. Мур се въздържа да не изругае. – Моля ви да действате по-усилено, сър. След разговора Мур отиде в тоалетната. Повръщаше му се, но не успяваше и престоя няколко минути с глава, наведена над тоалетната чиния. В заседателната зала го чакаше чаша кафе. Тауърс го погледна със съчувствие. – Е, нямаше как да знаем, че ще стане така. Наехме се да елиминираме един картел. Но нищо не стана като хората. Точка. И все пак си свършихме работата. И двамата погледнаха към телевизора, който сега показваше репортаж на живо за приземяването на самолета с все още димящ двигател на летището във Финикс. Колелата докоснаха пистата в идеален синхрон. Предаването прекъсна за пореден път – показаха самолет, който пада към междущатско шосе №10 в околностите на Сан Антонио. – Господи – ахна Мур. Двигателите на машината не работеха и пилотът едва успяваше да задържи самолета в хоризонтален полет. Колесникът беше спуснат, но изведнъж самолетът пропадна рязко. Пиковият трафик задръстваше шосето и хората опитаха да отбиват на банкета, но не можеха. Петдесетина метра. Двадесет и пет. Основните стойки докоснаха земята, но се блъснаха в няколко коли и носовата стойка се удари в асфалта с такава сила, че колелата ѝ се откачиха, а самолетът се хлъзна напред и избута колите по пътя си сякаш са играчки. Корпусът му се разцепи в зоната пред крилата и първата секция отхвръкна встрани от шосето, а останалата част на самолета продължи да блъска колите от пътя си, макар и вече по-бавно. От самолета бълваше черен дим. Новинарите плачеха в ефир, а Тауърс каза: – Със сигурност ще има оцелели. Някои хора ще преживеят това кацане. Мур прокара пръсти през косата си, а после извади телефона си и прати съобщение на Вазир. "Трябва да говорим веднага. Спешно е.". 43. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ СЕ ПРОМЕНЯТ НЕЩАТА Агенция за борба с наркотиците, отдел "Контрол над лекарствата" Сан Диего, Калифорния Майърс и агентите му закараха Мур и Тауърс в офиса на Агенцията за борба с наркотиците. Една жена беше успяла да направи видеозапис с телефона си на паркинга за посрещачи в летище "Лос Анджелис" на трима терористи до микробус с надпис "ДирекТиВи". Тримата носеха дънки и тениски като мексиканските работници емигранти, но криеха лицата си под скиорски маски. Записът на деветнадесетгодишната първокурсничка от Калифорнийския университет Джиджи Расмусен започваше с изстрелването на втората ракета, убиването на един човек, опитал да спре терористите, и след това заминаването им. Към записа имаше гласов съпровод от момичето, като постоянно се повтаряха възклицанията "о, господи". Момичето беше продало записа на Си Ен Ен, но ЦРУ успя да спре излъчването му в интерес на националната сигурност. Мур обаче знаеше, че в един момент този запис ще бъде показан на широката общественост. Ракетометът се оказа модел "Анза", а ракетата вероятно беше "Модел III" –същата като онази в Сан Диего. ЦРУ сега можеше да търси информация за сделки с такова оръжие, но нещата ставаха ясни и при най-бегъл поглед – оръжието идваше от Пакистан, а ракетите "Модел III" представляваха китайската версия на американските "Стингър". Талибаните имаха достъп до такова оръжие и можеха да се обучават с него във Вазиристан. Мур прегледа всички снимки в досието на молла Абдул Самад и на една от тях увеличи очите му. Сравни ги с един образ от видеозаписа. Почука по екрана с пръст и подкани Тауърс да види сам. – По дяволите, сигурно е той. Освен това са намерили останките на микробуса в един паркинг на 111 улица. Запалили го. Няма свидетели. Но знаеш ли защо? Защото са убили всички служители в паркинга. Завързали ги и им запушили устата, а после ги заклали. Мур поклати глава отвратен. – Запомни ми думите – ако намерят ДНК, то ще съвпадне с онова от медальона. Самад е водил групата в Лос Анджелис. Басирам се на живота си. Тауърс помисли, а лицето му придоби странен вид. – Има още нещо. Очевидно тези задници обичат шоколад. Намерили са обвивки по целия под. Станиолът не е изгорял. – Може и да извадят някакъв свестен материал от тях, но знаеш ли кое ме плаши? Мисълта за това колко много агенти имат тук... – каза Мур и погледна към екрана на телевизора Сега всички самолети се намираха на земята. В радиус сто мили от шестте пострадали летища се издигаха пътни блокади и пропускателни пунктове. Самад и хората му трябва да са ги предвидили. Дали не са избягали още преди издигането на пропускателните пунктове? Или пък може би ще останат в охраняваната зона няколко дни, а дори и седмици? Междувременно цялата страна чакаше със затаен дъх да види какво още имаше да става – нападение с химично, биологично или ядрено оръжие, а телевизионните екрани непрекъснато показваха онези ужасни записи. На "Таймс Скуеър" и по съседните улици стояха тълпи хора, вдигнали глави и загледани като зомбита в големите екрани, които показваха все повече репортажи от горящи места като белези по американската земя и в душата на нацията. Нападнатите самолети на 6 юни се оказаха шест. Два от тях, улучени в двигателите, бяха се приземили успешно: във Финикс и Ел Пасо. Но самолетът в Лос Анджелис беше се разбил, убивайки всички пътници и екипажа, както и стотици хора на земята. Самолетът от Тусон беше продължил по курса си без инцидент, след като някакъв младеж на име Джо Домингос прегазил един от терористите с пикапа си. В Сан Антонио имаше оцелели, издърпани от останките на приземилия се аварийно самолет. Броят на загиналите растеше постоянно. В девет вечерта президентът на САЩ направи обръщение към нацията, като цитираше щедро пасажи от обръщението на Джордж Буш от онзи съдбоносен вторник през септември 2001 година: – Издирваме хората, които стоят зад тези зли действия. Наредил съм всички сили на нашето разузнаване и правораздавателните служби да намерят виновните и да ги изправят пред съда. Няма да правим разлика между извършителите на тези терористични действия и онези, които ги укриват. – Е, ако ти си Самад, къде ще идеш? – запита Тауърс. – Мичиган? Канада? Или в другата посока... Обратно към Мексико? – Дори и да мине през някоя от тези граници, пак можем да го преследваме законно – отвърна Мур. – Според теб това ли е планът му? – Всъщност според мен ще си кротува. Има тайна квартира някъде в Лос Анджелис. И сега е там. Вероятно в някой малък апартамент в долината. – Е, ако не реши веднага да мине през границата, после ще му е много трудно. – Да, затова ще прави едното или другото. Или сега бяга към границата, или ще се крие, докато се поуспокоят нещата. И после ще тръгне за където е решил. – Обратно в Пакистан, ли? – Не, твърде опасно е. Нямаме много информация за него, но знаем, че има приятели в Захедан и Дубай. Трябва да пратим снимката му там. Може някой да го разпознае. – Чакай, брат ми. Като вземат ДНК от микробуса, твоите момчета от Ленгли може да решат сами да се обърнат към обществеността. – Дано. Е, сега не ми се спи. Хайде да идем в Лос Анджелис. Тауърс отпи продължително от кафето си, кимна и каза: – Адска нощ, а? Международно летище "Финикс Скай Харбър" Терминал 4, зала D Дан Бърлесън примигна срещу ослепителните светкавици на фотоапаратите, насочени към него и останалите пътници, завършили напускането на самолета по надуваемата пързалка, добила печална слава заради един стюард от авиокомпанията "Джет Блу", който, разгневен на някакъв досаден пътник, напуснал работата си и самолета по същия начин, наречен от някои най-епичната оставка. Преди да слязат от самолета, Дан и останалите научиха, че ще се наложи да престоят за кратко в карантина и да отговарят на някои въпроси на следователи от ФБР. Чакаха ги лекари и ваучери за компенсиране на цената на билетите. Стюардесата, която за малко не пострада от нападателя, беше стиснала ръката на Дан, преди той да излезе от самолета, с думите: – Благодаря ви. Той беше се изчервил. Докато си проправяха път през тълпата журналисти, удържани от летищната охрана, чернокожата дама, която беше казала на всички да млъкват, извика: – Исус свърши работата си тази вечер! И ни даде този прекрасен мъж! Това е героят, който ни спаси от терориста в самолета! Тя посочи с ръка Дан, който направи гримаса и се постара да мине бързо покрай камерите, които сега блещукаха като фойерверки. Имаше чувството, че до сутринта ще е поканен в безброй телевизионни студиа да говори за неща, които изобщо не му се струваха героични. Искаше му се да вярва, че всеки на негово място би постъпил така и че на света има още добри самаряни. Това е то. А костурът, за съжаление, трябваше да почака. Университетски център по медицина Тусон, Аризона След прегледа зашиха раната на Джо Домингос и местната полиция и двама от ФБР се заеха да го разпитват. Сигурно му зададоха хиляда въпроса за един час. Родителите му дойдоха в болницата и след като го пуснаха да си ходи, двама полицаи казаха, че ще го "изпратят" до колата на родителите му. Той не разбра какво точно значи това, докато автоматичните врати не се отвориха и тримата не излязоха навън... Озоваха се сред тълпа репортери – десетина или петнадесет души, плюс оператори с камери и осветители. Една репортерка, която Домингос познаваше от местната телевизия, навря микрофон в лицето му и каза: – Джо, знам, че там си се проявил като герой и си очистил терористите. Разкажи ни какво се случи? – Бих искал, но ми казаха да не говоря за случая. – Но нали е вярно, че си прегазил онези с пикапа си, а после си прострелял един в главата? Говорихме с други очевидци, които ни разказаха това. Домингос погледна назад към баща си, който разклати енергично глава – "не казвай нищо!". – Ъ, не мога да ви кажа нищо. Но позволят ли ми, да знаете, че ще ви разкажа всичко. – Какво е чувството да си герой? – викна друг репортер. Преди да успее да отговори, полицаите избутаха репортерите назад и поведоха Джо към родителите му. Когато стигнаха раздрънкания бял пикал на баща му, се почувства изтощен. А баща му плачеше. – Тате, какво има? – Нищо – отвърна баща му и засрамен отмести поглед. – Много се гордея с теб. Паркинг 111 улица Лос Анджелис, Калифорния След около два и половина часа Мур и Тауърс се озоваха в Лос Анджелис, където се срещнаха с главния следовател в паркинга. В помощ на екипа следователи от ФБР дойде и мобилна лаборатория на ЦРУ. Мур поговори с лаборантите, които казаха, че използват нов метод за бърз анализ на ДНК – същия, както при анализа на медальона в Сан Диего. Отговорът дойде сутринта. ДНК от шоколадовите опаковки съвпадаше с материала от медальона. Посолство на САЩ Исламабад, Пакистан Една седмица по-късно Снимките на Самад, Талвар, Ниази и Рахмани бяха разпратени по целия свят. ЦРУ отричаше да знае точно колко терористи са влезли в страната, а водещите на различните телевизионни предавания се радваха на стотиците часове ефирно време, в които можеха да дърдорят за и против различните начини за охрана на границите на страната и как Службата за национална сигурност се е провалила въпреки увеличения бюджет и подобренията. Различни спецове твърдяха, че службите ги бива повече да откриват травестити и силиконови цици, отколкото терористи. Президентът на Сметната палата на САЩ сега отговаряше на въпроси във връзка с неотдавна проведено проучване на ефективността на правителството, според което службите не провеждат достатъчно прозрачни операции, за да е сигурен Конгресът, че работят ефективно и икономично, предвид огромния годишен бюджет. Сметната палата щеше да упражни отново правата си да проучи досиетата на службите, за да определи къде са проблемите. Мур можеше да се надява, че общественият натиск няма да отведе следствието до ЦРУ, до град Калексико, до използвания от терористите граничен тунел под ръководството на картела "Хуарес" и до човека, натоварен със задачата да срине този картел. За пореден път по домовете в Америка се издигаха американски знамена и хората с позаспал патриотизъм внезапно се събудиха. Призивите в Конгреса за ответни военни действия както след единадесети септември разяряваха хората, които искаха мащабни операции. Хиляди се събираха пред Белия дом. Продажбата на оръжие скочи десетократно. Много джамии бяха взривени и обрани. А на седмия ден след терористичното нападение съобщиха за победа в племенните територии на Пакистан – според колегите на Мур молла Омар Рахмани бил убит от управляема ракета "Хелфайър", изстреляна от един от безпилотните самолети "Предатър" на ЦРУ. Смъртта му се оказа единствената добра новина от нападението досега. Издирването на останалите терористи продължаваше, но без успех, въпреки хилядите агенти и десетките улики. Президентът даде пресконференция, на която потвърди, че "мозъкът" зад нападенията на самолетите е убит, а известните кънтри певци пееха нови песни за това как Америка рита задници. Мур не можа да празнува гибелта на Рахмани. Нямаше вести от Вазир, което много го тревожеше и убиваше удоволствието от така наречените добри новини. Каза на Слейтър и О'Хара, че иска да иде в Пакистан, за да идентифицира тялото на Рахмани – трябваше да го направи. В същото време щеше да опита да възстанови контакта с Вазир. Напомни на шефовете си, че с убийството на Рахмани вероятно са загубили всички шансове да намерят останалите. Мур разбираше защо отказаха искането му да спрат безпилотните самолети. Американците искаха кръв и ЦРУ се оказа под изключителен натиск да им я даде. Дните на Колизея се завръщаха. След като кацна в Исламабад, Мур реши първо да се отбие в посолството, за да изненада Лесли. Знаеше от общ приятел, че са я преместили от посолството в Кабул в това в Исламабад, където се бяха запознали. Намери я на паркинга, когато тя тръгваше да обядва. – О, господи – възкликна жената, а после спусна очилата си надолу, за да погледне над тях. – Сънувам ли? – Не, аз сънувам. Тя го удари по рамото. – Това е безвкусно, а освен това изглеждаш много добре. Почистен. Харесва ми как си подстриган. Това ми напомня, че трябва да правим повече за заздравяване на двустранните ни отношения. – Искаш да кажеш, че трябва да ги затвърдим? – Това е неуместно. – Иска ми се да върша неуместни неща с теб. Лесли си пое дълбоко дъх и погледна встрани. – Какво има? – Какво ли? Ти какво очакваше? Пуснах двуседмично предизвестие и се връщам в Щатите в края на седмицата. Мур вдигна ръце във въздуха, защото знаеше колко много значеше кариерата за нея. – Защо? – Защото това вече не е за мен. Реших да се върна в Исламабад, защото ще е различно, но не е така. Хубавото и интересното го правеше ти. – Не, не, не. Не бързай. Искаш ли да идем в "Клуб 21" както преди? Те все още сервират най-добрата бира в града. – Единствената бира в града. Мур се доближи и сложи ръка под брадичката ѝ. – Дължа ти едно истинско сбогуване, а не като онова по телефона, и затова съм тук. Ако така съм направил нещата по-лоши, значи съм идиот, но не исках да те оставя по този начин. Ужасно се чувствам. – Така ли? Той кимна и две халби бира по-късно я закара обратно в посолството. Стисна здраво ръката ѝ и каза: – Ти ще имаш много хубав живот. Миран шах Северен Вазиристан Близо до границата с Афганистан Преди да замине за Северен Вазиристан, Мур се отби в предната оперативна база "Чапман" – една от основните бази на ЦРУ в Афганистан, близо до източния град Хост. Тук на 30 декември 2009 г, терористи самоубийци бяха убили девет агенти на ЦРУ, включително командира на базата. По онова време основната им задача се състоеше в събиране на информация за цели в племенните земи, с което бяха предизвикали отмъщението на талибаните от другата страна на границата, които извършиха най-смъртоносната операция срещу ЦРУ. Мур познаваше лично трима от убитите, а останалите – от разговори по телефона, и заради тази опустошителна загуба се беше чувствал като замаян цяла седмица. Трупът на Рахмани, или останките от него, се намираха тук и за разлика от разкъсаното от бомби тяло, лицето му се беше запазило. Мур имаше чувството, че онзи е загинал със саркастична усмивка на лицето. *** Пристигна в Миран шах късно следобед. И този път се впечатли от праха, мръсотията и старомодните влияния на западната култура. Но сега, когато Рана го нямаше, за да кара колата, го спря патрул от четирима агресивни военни, които с удоволствие му показваха цевите на автоматите си. Един от тях се намръщи и метна автомата на рамо. – Помня те – каза той. – И аз те помня – излъга Мур. – Тръгнал съм да се видя с Вазир. Четиримата се спогледаха, след което онзи, който си спомняше Мур, каза: – Документите, ако обичате. След като провери документите, мъжът ги върна с думите: – Добре. Къде е приятелят ти? Мур отвърна поглед. Нямаше причина да лъже. – Мъртъв е. – Жалко. Мъжете наведоха цевите на автоматите си и му махнаха да тръгва. Мур пое по прашния път, като не забрави да завие надясно, за да се изкачи през подножието. Спря до двете тухлени къщи със сателитни чинии на покривите и с палатките зад тях. Козите и кравите мърдаха в кошарите си отзад, а в полето под тях работеха земеделци. Мур не помнеше да е дишал по-чист въздух. От къщата излезе един старец, без да затваря вратата след себе си. Носеше черни дрехи, а брадата му беше много по-къса от тази на Вазир. Излязоха още двама души – бойци с пушки, които вдигнаха пушките си към Мур. Той угаси двигателя и излезе от колата. – Вие кой сте? – запита старецът. – Казвам се Хатак. Тук съм, за да се видя с Вазир. – Вазир ли? Старецът се обърна към пазачите си, след което им махна да се върнат в къщата. – Какво има? – запита Мур. Старецът направи гримаса. – Ще ви заведа при него. Тръгна покрай къщата и палатките, премина по криволичещата пътека при кошарите и се насочи към хълма от другата страна. Мур го последва мълчаливо. – Значи вие сте му приятел? – запита накрая старецът, когато тръгнаха нагоре по хълма. – Да. А вие? – О, да. Двамата с Вазир воювахме заедно срещу руснаците. Мур си пое дълбоко дъх със слаба надежда, че подозренията му няма да се оправдаят. – Как се казвате? – Абдула Юсуф Рана. Мур се спря и се обърна назад към долината. Това беше дядото на Рана и причината младежът да познава Вазир. Много му се искаше да разкаже на стареца, че познаваше смелия му внук, отдал живота си за своите убеждения, и че Мур му дължи много. – Видяхте ли нещо? – запита старецът. Мур поклати глава. – Тук просто е красиво. Старият Рана сви рамене и го поведе по хълма, където близо до върха се виждаше дълбок кратер с разхвърляни във всички посоки натрошени камъни. Отляво имаше правоъгълна могилка в сянката на три високи дървета. Гроб. Рана посочи натам. – Искате ли да ви оставя сам? Мур с усилие си пое дъх. – Какво стана? – Мислех, че знаете. Мур поклати глава. Рана погледна небето. – Вазир обичаше да идва тук и да размишлява. Един безпилотен самолет мина и хвърли бомба върху него. За нас той е мъченик, погребан с дрехите, с които умря, и с лице към Мека. По волята на Аллах той умря на любимото си място. Рана затвори очи, а после допълни на арабски: – Inna Lillahi wa Inna ileyhi Raj ’oon – ние на Аллах принадлежим и при него се завръщаме. Ще ви оставя сам – каза той и си тръгна обратно надолу. Мур отиде до гроба. Беше решил да се възползва от предложението на Вазир: "И когато си готов да говориш, обади се. Искам да чуя историята ти. Аз съм стар. Умея да слушам.". – Съжалявам, Вазир. Ти направи всичко за мен и заради мен те убиха Върнах се, за да търся отговори. Но няма да ги получа. Исках да ти разкажа за най-трудното нещо в живота ми. Знаеш ли кое е то? Не знам как да простя на самия себе си. Мур разтри слепоочията си и тръгна надолу. Вятърът разроши косата му и шумоленето на листа прозвуча на Мур като гласа на стареца. Самад и другите зли копелета щяха да се измъкнат заради голямата бюрокрация и нетърпението. Колкото повече се променяха нещата, толкова повече оставаха същите. Когато стигна до къщата, Рана го посрещна с думите: – Моля ви, останете за вечеря. Неучтиво беше да откаже, но Мур се чувстваше твърде депресиран, за да остане. Някой го дръпна за ръкава. Оказа се, че това е правнукът на Вазир, който беше му помагал да сервира храната. Държеше прегънат на две жълт лист хартия в ръката си. – Дядо каза, ако дойдеш, а него го няма, да ти дам това. 44. ПО ИЗСТИНАЛИ СЛЕДИ Тайна квартира на ЦРУ Село Сайдпур Исламабад, Пакистан Разузнавателните и полицейските служби по целия свят издирваха Самад и хората му, а Мур получи адрес на лист хартия, който можеше да е най-значителната улика от всички. Но написаното на листа го озадачи. Ако го даде на ЦРУ и те от своя страна разпратят информацията на всички агенции по света, свръхбдителният Самад и контактите му щяха да изчезнат незабавно. Затова сгънал листчето в джоба си, Мур стигна при старата си тайна квартира. Обзе го чувство на горчивина, примесена с радост. Спомни си многобройните разговори с Рана на балкона с изглед към хълмовете Маргала и към мигащите далечни светлини на Исламабад. Струваше му се, че чува гласа на младежа: "Какво има, Пари? Много напрегнат изглеждаш.". Той наистина се чувстваше напрегнат сега, когато нетърпеливо чакаше да се включат всички в поисканата от него видеоконферентна връзка със Слейтър, О'Хара и Тауърс. След като всички се появиха, Мур без встъпителни любезности им поднесе новината: – Имам достоверна информация за Самад. От Вазир е и ѝ вярвам. Още тази вечер излитам оттук. – Искаш да кажеш, че знаеш къде е Самад, така ли? – запита О'Хара. – Може би. – Тогава давай да съберем екип – предложи Слейтър. – Колко души ти трябват? Десет? Дванадесет? Мур поклати глава. – Виж, онзи се укрива и ако пътува, е с двамата си помощници. Може би Галахър им помага. Не съм сигурен. Искам да кажа, че с Тауърс ще се справим. – Ще правиш шоу с двама играчи? Сериозно ли говориш? – запита О'Хара, повишавайки тон. – Да, сър. Сериозно говоря. О'Хара се наведе към камерата. – Този ни трябва жив, защото се говори, че ще заеме мястото на Рахмани, а това значи, че има важна оперативна информация. Смятаме, че знае и къде са останалите екипи, а от тях нито един не е заловен. Знай, че в момента Самад е най-ценната мишена в целия свят. – Сър, с цялото си уважение ще ви кажа, че важността на тази цел не диктува размерите и обхвата на операцията. Ако информацията ми е вярна, той вече е извън САЩ и ако тук ме натоварите с екип, ще ни е по-трудно да се придвижваме, да се крием и да пазим тишина. Ако операцията се провали, ще има повече свидетели, тела и... знаете как е. А двамата с Тауърс ще останем почти незабележими. Идеш ли с големите пушки, онзи ще изчезне бързо-бързо. О'Хара въздъхна. – Значи искаш да идеш ти. А къде точно? – Имам адрес в Мексико и предвид думите ви, не само е наложително да хванем Самад жив, а и да можем да го разпитваме, без да ни се бъркат политиците. Слейтър се прокашля и се намеси. – Мур, ако двамата с Тауърс хванете това копеле, не искам никоя друга служба да знае това. Не искам и администрацията да знае, поне докато ние не приключим с него. – На една и съща вълна сме. Значи говорим за тайно извеждане от страната. – Господа, стойте, стойте – прекъсна ги О'Хара. – Не мога да потвърдя, нито да отрека, че съм чувал това, за което се говори тук, и ще трябва да прекъсна връзката. Той стана, изгледа ги сурово и вдигна палец. – Разбирам – отвърна Слейтър. След единадесети септември ЦРУ бяха заловили и вкарали в американски затвори около три хиляди заподозрени терористи чрез така нареченото "извънредно предаване". Затворниците се прехвърляха в свръхсекретни места за задържане по целия свят, наричани "черни центрове". Много от тях се намираха в Европа. Съветът на Европа и повечето членове на Европейския парламент твърдяха, че затворниците са измъчвани и че правителствата на САЩ и Великобритания знаят за операцията. Една скорошна заповед на президента на САЩ забраняваше измъчването на отвлечените затворници. Затова О'Хара не желаеше да участва в разговора – искаше да може да отрича, че знае нещо. Не можеше да даде заповед на Мур да залови Самад и после да го прехвърли в "черен център" за мъчения. Правителството на САЩ не участваше в мъчения, не прехвърляше хора в места, в които знаеше, че ще бъдат измъчвани, а и вече нямаше черни центрове. За щастие, Слейтър все още живееше в миналото. Той извиси глас: – Ти го залови, а аз ще те подкрепям по целия път. – В такъв случай ето какво ще правим – каза Мур. – Не искам никакви екипи и американски войски. Администрацията нека да е на чисто. Ще действаме само аз и Тауърс. Без свидетели. Остави ни да търсим Самад по нашия си начин и ще го получиш, а ние ще измъкнем с всички средства всичко от оня жалък шибаняк. Иначе ако се намеси Вашингтон, ще го пратят при военните... и тогава дори никога да не види съд и да изгние в Гуантанамо, няма да можем да научим нищо от него. Значи намираме го, измъкваме каквото ни трябва, изстискваме го докрай, устройваме фалшиво залавяне и го предаваме на администрацията да си играе с него. Искам да кажа, че ще си губим времето, ако не се подготвим. А информацията от него е по-ценна от живота му. – Хей – сепна се Тауърс. – Чакай. – Господин Тауърс, вие със сигурност ли искате да участвате? – запита Слейтър. – Защото може да стане грозно. Съсипващо кариерата имам предвид. Тауърс изсумтя и си погледна часовника. – Извинявайте, сър, но нямам време да говоря. Чака ме самолет. – Обади ми се по пътя за летището – каза Мур. Тауърс изключи връзката и остави двамата със Слейтър насаме. – Питах него, ще питам и теб – подхвана Слейтър. – Сигурен ли си, че искаш да участваш? – Да. Ти ми помагай и не си променяй решението. Не се поддавай на натиск. И не забравяй колко кръв, пот и сълзи са пролети, за да намерим тези копелета. Ако Самад може да помогне да прекъснем операциите им, значи си струва. Едно време седяхме тук, на балкона, с Рана и говорехме точно за това. Та, нека завършим започнатото. Пуерто Пенаско/Роки Пойнт Сонора, Мексико Охраняваният квартал на плажа Лас Кончас се намираше на западното крайбрежие на Мексико с гледка към Калифорнийския залив и на около четиристотин мили западно от град Хуарес. На адреса, който Вазир беше дал на внука си, имаше къща с три отделни хола, три кухни, единадесет спални и дванадесет бани. Домът се продаваше за 2.7 милиона долара и според сайта за недвижимо имущество, който Мур разгледа, имотът предлагаше панорамна гледка към океана. Домът принадлежеше на господин Давид Алмонте Борха. С малко повече ровене Мур научи, че Борха всъщност е шурей на Ернесто Зунига и според Данте Коралес – най-вероятният наследник на картела "Синалоа". Но ето най-важното: само четиридесет и осем часа преди това инспектори от федералната полиция бяха арестували Борха и сега го държаха в град Мексико по обвинения в убийство, заговор за убийство и контрабанден износ на наркотици. Моментът на арестуването му не беше съвсем случаен – инспектор Алберто Гомес беше казал имената на двама свои колеги, които от своя страна разказали много неща за Борха и връзките му с картела. Достъпът до Лас Кончас се улесняваше от факта, че там имаше собствена охрана. Мур и Тауърс се срещнаха със собственика на охранителната фирма, който разбра много добре три букви от азбуката: ЦРУ. Собственикът каза, че според охранителите в къщата нямало никой от арестуването на Борха насам. Дали брокерът е показвал дома на някого? Не мислеха така. Къщите за милиони долари рядко привличат много купувачи и се показват само с покана след предварително одобряване на потенциалния купувач. – Пратете тази нощ охраната в платена почивка – каза Мур. – Ние ще покрием разходите. – Добре. Двамата оставиха мъжа и заминаха да се срещнат с брокерката – елегантна жена на около шестдесет години, която приличаше изключително много на кинозвездата София Лорен. Тя беше сговорчива, но в същото време леко депресирана, защото арестуването на Борха можеше да ѝ струва голяма комисионна. Даде им кода на ключалката на входната врата и кода за изключване на охранителната система. Мур не би имал нищо против да отключи с шперц, защото не бяха много фирмите, които изработваха ключалките си с почти безупречна точност, за да са недостъпни за ключари, крадци и шпиони. Мур и Тауърс, облечени в униформи на охраната, влязоха с голф количката в наблюдавания от спътници на ЦРУ имот в пет следобед. Тауърс заобиколи къщата, за да провери захранването – още имаше ток. Мур въведе кода на панела, извади ключа от джоба си и отключи. Главната сграда имаше три клавиатури за въвеждане на кодове – във входното фоайе, в гаража и в главната спалня. Вратата се отвори. Не се чу предупредителен сигнал за предстоящо включване на алармата или че просто вратата е отворена. Сякаш сигнализацията не бе включена или пък е била демонтирана. Мур се оказа прав. Сигналната лампичка на ключалката не светеше. Имаше отрязани жици. Странно. Двамата влязоха тихо вътре и пресякоха направения от мозайка кръг в средата на голямото фоайе. Обзавеждането на къщата изглеждаше адски скъпо. Някъде в далечината се чу тих звук от телевизор. Мур направи знак с ръка на Тауърс. Той кимна и спря. Възстановяваше се добре от раните в рамото и ръката, но нямаше да може да се занимава със силови спортове поне една година. Мур стисна своя пистолет със заглушител с двете ръце и поведе. Пред себе си виждаше коридор. Огледалото на стената хвърляше отблясъци от телевизионен екран. Мур пристъпи две крачки напред. Вратата на спалнята вляво се оказа отворена. Замириса му на храна... Месо? Пиле? Не можеше да каже със сигурност. Погледна надясно, после обратно към огледалото и замръзна на място. Обърна глава към Тауърс с изражение, което категорично говореше: "Не мърдай, мамка му!" После отново се обърна към огледалото, за да прецени разстоянието, времето си за реакция и бързината, с която противникът му може би ще действа. Трябваше да разчита на навиците и агресията, трупани през годините полева работа. Обмисли ходовете си, повтори ги наум и реши да спре дотук, защото знаеше, че още малко и ще се разтрепери. Време беше да действа. Чу се пускане на вода в тоалетна. Главната спалня се намираше в апартамента, откъдето се чу женски глас: – Много съм пияна! Мур изгледа Тауърс и му направи знак да се заеме с жената. След това нахлу в стаята, където седеше един много познат мъж в боксерки и с плик чипсове в скута. Башир Васуф, известен още като Боби Галахър и вероятно един от най-безжалостните предатели в историята на Съединените американски щати, зяпна към влезлия в спалнята му човек. На масата до шезлонга на Галахър лежеше пистолет "Берета". Мур вече го беше видял и предполагаше с коя ръка предателят ще посегне за него. Присъствието на Галахър тук подсказваше, че не знае за арестуването на Борха – сериозна грешка. Той посегна към пистолета, но Мур изкрещя: – Не мърдай! В същия момент момичето изпищя и изруга зад гърба му. Тауърс изрева да млъква. В следващия миг Галахър пренебрегна заповедта на Мур и посегна към пистолета си. Предвиждайки това, Мур стреля първи, като улучи Галахър в рамото и после в крака, но се оказа, че е закъснял. Онзи лапна цевта на пистолета си. – Не, не, не! – изкрещя Мур и се хвърли към него в мига, в който отекна изстрелът. *** Местните полицаи пристигнаха след час и отведоха жената (проститутка) в полицията, а Мур и Тауърс преровиха целия имот. На нощното шкафче в една от спалните в задната част на къщата имаше единадесет смачкани на топчета станиола от бонбони. Щаб на федералната полиция Град Мексико Шест часа по-късно Мур и Тауърс седяха в наетата кола на паркинга, готови да идат при Борха, за да го разпитват. Нямаше какво да губят. Галахър занесе в гроба информацията за местонахождението на Самад. Единствените други живи свидетели бяха шестимата терористи от самолетите и те казваха едно и също – знаеха само своята мисия и нищо друго. Мур им вярваше, защото талибаните често ползваха малки групи с ограничена информация. Един от терористите беше изваден от останките на самолета от Сан Антонио, но се оказа толкова зле изгорял по лицето и врата, че не можеше да говори дори и да искаше. Но Борха... Той не можеше да не знае нещо. Нали работеше с Галахър. В дома му имаше станиол от бонбоните на Самад. Не можеше да се отрече ясната връзка между тях. Мур предложи на Слейтър да искат сделка. Борха се оказа много по-млад от очакваното – към тридесет и пет годишен, с бръсната глава и достатъчно татуировки да заслужи възхищение от повечето главорези на картелите. Но пък говореше с тон, дикция и речник на добре образован бизнесмен, което беше добре, защото трябваше да се захващат за сериозна работа. Стаята за разпити миришеше на белина. Очевидно последният разпитван тук е бил, по думите на полицията, "немарлив". Мур се взря в Борха с присвити очи и каза: – Галахър е мъртъв. Самоуби се в къщата ти в Лас Кончас. Мъжът скръсти ръце на гърдите си. – Кой? – Е, добре. Нека обясня много внимателно. Отиваш в затвора за цял живот. Аз искам да потърсим начин за сделка между правителствата. Ако знаеш къде е Самад, кажи. Ако не лъжеш, ще ти уредя амнистия. Ще си чист. Ще си тръгнеш оттук. Нека повторя много бавно. Ти... ще... си... тръгнеш... оттук. – Кой е Самад? Тауърс го прекъсна, като премести пред него компютъра си, за да може Мур да види екрана. Колегите му от Форт Мийд се справяха блестящо за пореден път – разполагаха с прехванати телефонни разговори между Борха и Рахмани, събрани и потвърдени само преди няколко часа. – И с Рахмани си говорил, а? – запита Мур. – Вече няма смисъл да лъжеш. Знаем. Борха погледна тавана пренебрежително. – Ти ли помогна на Самад да избяга? Борха се наведе напред. – Ако ще ми издействате пълна амнистия, искам я в писмен вид от правителството. Искам моите адвокати да прегледат всичко и да се убедят, че няма измама. – Окей, но това ще отнеме време. А аз съм сигурен, че нашият приятел не стои на едно място. Обещавам ти, че ако ми дадеш каквото искам и заловя Самад, получаваш свобода. – Не вярвам на никой шибан гринго. Мур стана. – Ти решаваш. Обърна се към Тауърс и каза: – Да си тръгваме. Ти започвай с документите за екстрадиране. Ще се разправяме с тоя задник в Щатите. Двамата поеха към вратата. Борха се изправи на стола, облегна се на вързаните зад гърба си ръце и каза: – Чакайте! Самолет "Гълфстрийм III" в полет към международно летище "Голдсън" Белиз Борха, като всеки добър наследник на мексикански наркокартел, се боеше от екстрадиране в Съединените щати повече, отколкото от гнева на собственото си правителство, и затова с отпуснати рамене разказа как бил нает от Рахмани да създаде нов съюз за контрабанда и как трябвало да помага на Самад и хората му да стигнат до тайна квартира в Сан Хосе, Коста Рика. До предишната нощ Самад и хората му се криели във вилата на Борха. След това с един от частните му самолети заминали за международното летище "Голдсън", а оттам – в джунглата, към тайна квартира в курорта "Ню Ривър Лагун" в Белиз. По думите на Борха тази къща се използвала за пренасяне на колумбийски кокаин с мулета в курортите Конзумел и Канкун, където се продавал предимно на американски колежанчета. Прекрасно. Борха имаше пилот от Гватемала с хеликоптер "R44 Рейвън", който връщаше мулетата до Коста Рика с едно спиране за зареждане на гориво в Никарагуа. Мур разпита мъжа за всяка подробност, включително модела на хеликоптера, името и телефона на пилота и всичко останало. Може би този път не бяха закъснели. Самад и хората му трябваше да бъдат евакуирани в полунощ местно време и хеликоптерът щеше да кацне на една от просеките близо до руините на Ламанаи (дума, която на езика на маите означаваше потопен крокодил). Храмът на маската, Високият храм и Храмът на ягуара бяха често посещавани от туристи, но вечер се затваряха. Тайната квартира се намираше на десетина километра надолу по реката и Самад и хората му трябваше да стигнат до мястото на срещата с една от лодките "Зодиак". Заедно с двамата телохранители, които Борха беше дал на Самад, Мур и Тауърс очакваха група от петима души. Щяха да идат в тайната квартира като екип от двама души, но Слейтър работеше творчески по въпроса да им осигури подкрепа за всеки случай. Вече беше уредил оръжие и транспорт. Часовникът на Мур показваше 9:12 вечерта местно време, когато се приземиха на международното летище "Голдсън" северно от град Белиз. Чакаха ги две коли – един джип и такси. – Добре дошъл в подмишницата на Карибите – каза Тауърс и разтърси ризата си в задушаващата влага. Мур изсумтя: – И преди си идвал тук. Един млад мъж на не повече от двадесет и две години, с ниско подстригана коса, черна тениска и зелен панталон изскочи от таксито, отвори багажника и метна голям сак на задната седалка на джипа, чийто шофьор, който можеше да е брат на първия мъж, излезе и бързо седна на задната седалка на таксито. Мур се приближи до тях. – Всичко е готово, сър – каза младежът с безпогрешен британски акцент. – Очила за нощно виждане на предната седалка. Програмиран уред за навигация "Гармин". Остава ви само да слушате дамата със сексапилния глас и тя ще ви каже как да стигнете където трябва. Мур разтърси ръката му. – Благодаря. – Има още – отвърна младежът и пъхна един телефон в ръката му. Мур кимна и скочи в джипа, докато Тауърс заобикаляше от другата страна. – Отлично обслужване, а? – каза той. Мур включи на скорост. – Опитвах да те впечатля, шефе. – Впечатлен съм – отвърна Тауърс и чукна с пръст по два от бутоните на навигатора, след което дамата със сексапилния глас с британски акцент им каза, че до дестинацията им остават 48 километра. – Имам още един въпрос: какво става, ако Борха ни е излъгал? – Искаш да кажеш, след като стигнем в тайната квартира и се окаже, че там няма никой? Че вече са си заминали или изобщо не са били там? – Да. – Направих проверка, преди да слезем от самолета. Националната разузнавателна служба наблюдава къщата, откакто им се обадихме. НАСА и цяла група университети картират руините със спътници и затова имаме много източници на информация. Вече са забелязали двама души на пристана. Там са. И не забравяй: Борха знае, че няма да получи нищо, ако не хванем Самад. Докато е в затвора, е наш почитател номер едно. Сексапилната дама от уреда за навигация им каза да поемат по лявото разклонение. Мур я послуша и колата заподскача по дупките на пътя, а светлината на фаровете проникваше през рояците мушици към тесния проход напред. Електрическите стълбове покрай пътя приличаха на надгробни кръстове като тези в Сан Хуан Чамула. От време на време гъстата джунгла се оживяваше от стада павиани, чиито жълти очи ги следяха от дърветата. Двамата трябваше да минат през полицейски пропускателен пункт, но полицаите тук вече знаеха за присъствието им от англичаните и им махнаха да тръгват. Когато стигнаха знака на курорта "Виеща маймуна", Мур си сложи очилата за нощно виждане и изключи фаровете за последните десетина километра до къщата. След хижата и бунгалата пътят ставаше по-набразден и неравен и трябваше на два пъти да заобикаля прегазени костенурки, макар че до момента не беше видял друга кола. Двамата с Тауърс може и да имаха чувството, че са сами на хиляди километри от дома, дълбоко в джунглите на Белиз, но Слейтър и центровете за борба с тероризма и за разузнаване ги следяха всеки миг, докладваха всяко тяхно движение и затаяваха дъх напрегнато заедно с Мур. Двамата продължиха мълчаливо напред, като всеки се готвеше мислено за предстоящото нападение. Мур се чудеше дали Тауърс е религиозен или приписва всичко на съдбата и на безмилостната вселена. Мур разсъждаваше по-простичко – време беше да се отблагодари на всички, които бяха жертвали живота си. Време беше да залови копелето Самад заради тях и от тяхно име. И да, накрая следата ставаше топла. Много топла. На около километър и половина от къщата Мур отби от пътя, дръпна ръчната спирачка на джипа и угаси двигателя. Двамата с Тауърс се спогледаха, чукнаха юмруците си един в друг и излязоха. Мур с изненада разбра, че шефът му тананика тихичко познато рокендрол парче – "Добре дошъл в джунглата" на "Гънс енд Роузис". Усмихна се леко, отвори задната врата на джипа и двамата се заловиха за работа. 45. ВОДАТА Е ТЕХНИЯТ ДОМ Лагуна "Ню Ривър" Централен Белиз След като Мур и Тауърс извадиха съдържанието на сака, преоблякоха се в черни панталони и тениски и си сложиха бронежилетките, коланите и скиорските маски, Тауърс провери оръжието. То представляваше две снайперски пушки с ръчен затвор, модел L115A3 с оптически прицели "Шмит и Бендер" и пълнители с по пет патрона, два полуавтоматични пистолета "Браунинг 9", два много хубави бинокъла "Щайнер 395" и два бойни ножа "Феърбеърн Сайкс" с остриета като на кама и пръстени по дръжките. Тауърс вдигна ножа си. – Кралската пехота има хубави играчки. Мур се съгласи с него. Имаха късмет, че един батальон бойци от морската пехота на Великобритания често се обучаваше в района. Слейтър беше уредил да ги използва за подкрепа. Англичаните знаеха само, че Тауърс и Мур са агенти на ЦРУ по следите на някакви трафиканти на дрога и че може да имат нужда от малко мускули. Затова с удоволствие щяха да помогнат. Мур вдигна спътниковия телефон. – От тях ни дели само едно обаждане. – Да се надяваме, че няма да ни трябват – каза Тауърс. Сложиха си раниците и тръгнаха, като се взираха в тъмнината през очилата си за нощно виждане. Подобните на грухтене, пиукане и шумолене звуци от джунглата около тях не бяха сред най-успокояващите, но Мур се боеше от шума, който щеше да се вдигне, ако ги нападне някой павиан или друга маймуна, или пък друго нещо, а не от самото животно. По тази причина се придържаха към края на джунглата, встрани от пътя, но не съвсем далеч и благодаряха на англичаните, че са включили спрей срещу комари, мухи и бълхи. По-младите оператори сигурно биха ги обвинили, че са мекушави и се притесняват за някакви си буболечки, но Мур знаеше още от тюлените и после от ЦРУ, че един дразнещ сърбеж може да разсее човека и дори да му струва живота. Челото му вече се обливаше в пот и когато стигнаха до брега, където земята ставаше кална и нестабилна, а корените излизаха над водата като разширени вени, усещаше соления ѝ вкус на езика си. Заведе Тауърс до групичка дръвчета и двамата клекнаха. Мур предупреди Тауърс да не докосва дърветата, защото в тях живееха подобни на оси мравки, които се наричаха псевдомирмекс. Мравките усещаха вибрациите и нападаха и жилеха болезнено всеки нашественик. Къщата се намираше тридесетина метра на север и заемаше не повече от триста квадратни метра върху двуметрови колове, с малка врата под островърхия ламаринен покрив и прозорци с дървени капаци. Не се виждаха никакви коли. Дървеният пристан изглеждаше дълъг десетина метра и в северния му край чакаха две лодки "Зодиак". Всяка от тях имаше надуваеми секции отстрани, извънбордов двигател и капацитет за трима до петима пътници. Една пътека, която покойният Майкъл Ансара би описал като "отлична за планински велосипеди", започваше от пътя и се извиваше нагоре към къщата. Друга пътека, достатъчно широка за лека кола, прорязваше джунглата на север и се връщаше на главния път. В Щатите подобна къща щеше да мине за лагер за рибари, а не за промеждутъчен пункт за пренос на дрога. Часовникът на Мур показваше 10:44 вечерта. Смъкна рязко очилата за нощно виждане и скиорската маска, за да избърше потта от лицето си. Тауърс изруга и направи същото, след което взе бинокъла и огледа пристана. Изгледа Мур напрегнато и му подаде бинокъла. На пристана стоеше мъж с малък газов фенер. Носеше голяма пластмасова туба с бензин. Сигурно беше от хората, предоставени от Борха в помощ на Самад. А кой знае, по дяволите, това можеше и да е самият Самад. Мур не можеше да разпознае лицето му със сигурност. Мъжът, разгърден и с бежови шорти, се качи внимателно в едната лодка и се зае да пълни извънбордовия резервоар под двигателя. О'Хара беше настоял да заловят Самад жив. Затова бяха поискали газови гранати и морските пехотинци им предоставиха дузина гранати и два противогаза в раниците. Двамата само трябваше да отворят вратата с ритник, да хвърлят гранатите вътре, да изкарат онези отвътре като лисици и да ги заловят. Но сега пред Мур се очертаваше благоприятна възможност, която не можеше да изпусне. – Ще заловя онзи и ще те чакам тук. Така ще се движим по-бързо. – Сигурен ли си? Мур кимна. С помощта на Тауърс свали бързо жилетката и оборудването си и след тридесет секунди остана по шорти и колан с кобур. Вместо да вземе един от пистолетите на англичаните, той избра своя "Глок 17", който взе, след като разбра, че ще ходят в джунглата. Пистолетът беше оборудван специално за ползване във вода. На ударника имаше поставени пружинни капачки, които го защитаваха от водата. Така се избягваше хидравличният ефект, който забавяше ударника и отслабваше действието му. Мур използваше специални натовски куршуми с осигурени срещу вода гилзи и отвори за куршумите, което, разбира се, увеличаваше допълнително надеждността на пистолета. След като постави пистолета в кобура, Мур взе ножа и тихо като хищник влезе в мастиленочерната вода. Имаше чувството, че топлата вода е гъста, а растителността по дъното галеше босите му крака. В тази част реката май стигаше метър дълбочина. Мур плуваше безшумно към светлината на газовата лампа, която осветяваше вълните. Да, тук се чувстваше като у дома си. Тук Кармайкъл живееше вечно... Сети се за крокодилите едва когато доближи пристана. Потръпна и се приближи до втората лодка, излезе тихо от водата и бавно издиша. Мъжът се намираше в първата лодка, вързана най-навътре във водата. Мур надникна иззад корпуса на лодката. Онзи беше от хората на Борха, към двадесет и пет годишен, слаб, с няколко татуировки по лопатките на гърба. Самад и хората му не биха имали татуировки – ислямът ги забраняваше. Когато се чу силно бълбукане, младият мъж спря да пълни резервоара, провери нивото на горивото и отново вдигна тубата. Мур погледна обратно към къщата – цареше тишина, ако се изключи почти електрическото бръмчене на хилядите насекоми. Гмурна се отново и заобиколи лодката, за да застане на позиция. Формулираният наново план изискваше да елиминира този мъж и да иде при къщата. Така двамата с Тауърс щяха да се занимават с един човек по-малко и пак имаха време да ги изкарат с дим. Но трябваше да действат бързо, за да не се чудят онези къде е техният човек. Мур хвана ножа така, че острието стърчеше от задната страна на дланта му. Преброи до три, ритна рязко и изскочи от водата, обхвана с ръка мъжа за кръста, заби ножа в гърдите му и го събори през борда – и всичко това преди онзи да успее да викне, защото Мур не можеше да достигне устата му. Всичко вървеше гладко. Островърхият нож режеше добре. Мур беше научил по трудния начин, че ако прережеш нечия артерия с тъп нож, тя се свива и спира да кърви. Добре прерязаната главна артерия води до загуба на съзнание и смърт. Освен това сърцето на мъжа щеше да бие по-бързо под водата и да ускори смъртта му. Всичко мина отлично, като по учебник. Мур можеше да изнася лекции за него във Военноморския колеж в Роуд Айлънд. Мъжът падна през борда само с леко охкане и едва доловимо стенание. Дори плискането на водата беше тихо, защото Мур го спусна леко и бавно в нея. Но в този момент, когато водата скри лицето му и той затвори уста, и когато всеки мускул в тялото му се изпъна, забеляза с крайчеца на окото си, че задната врата на къщата се отваря и оттам излиза някакъв силует. Онзи беше видял, че някакъв човек излиза от водата и събаря колегата му през борда. Мур едва успяваше да удържи тялото и се страхуваше, че е разкрит. Сърцето му незабавно се разтуптя силно. Искаше му се да крещи. Всичко се прецака! Но трябваше да се успокои. Продължи да задушава мъжа, който внезапно спря да се мята. Докато го пускаше, първите куршуми удариха водата малко зад него и той се гмурна към коловете на пристана и се притисна до тях. След това се чу още стрелба. И още. Автоматите изпращаха куршуми в дъга от 180 градуса около пристана, а приглушеното им тупане във водата звучеше болезнено познато. Прегърнал здраво кола, Мур излезе от водата и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се успокои. И да помисли... Снайперската пушка на Тауърс изгърмя от дърветата и един мъж на пристана падна тежко и се разкрещя на испански. Със сигурност Тауърс стреляше, за да ранява. Той си знаеше работата, но така беше издал и местонахождението си, а и с тази пушка не можеше да отвръща бързо на стрелбата. Последва още тропот на крака. Пристанът се разтърси. Отново се чу стрелба от автомати "Калашников". Два. Пушката на Тауърс отвърна с ужасяващ пукот, след което замълча под изпепеляващия ответен огън. Към първите два автомата се прибави и трети. След това настъпи тишина... – Талвар? Ниази? Влизайте веднага в лодката! Мур едва успяваше да се овладее. Това беше Самад – говореше на арабски и стоеше на пристана точно над главата му. А Мур седеше във водата с нож в ръка и с пистолет. Трима срещу един. Ако трябваше да убие Самад, щеше да изскочи изпод пристана и да ги изненада. Отново си наложи да се успокои. Нетърпението вече беше му струвало твърде много. Трябваше да чака. Лодката се разклати, когато мъжете се качиха в нея и един от тях завъртя ключа на двигателя. Той заработи веднага. Мур не можеше да го спре, без да го забележат и да привлече стрелба от упор, но може би щеше да успее да потопи лодката, преди онези да разберат какво става... Лодката беше с твърдо дъно от фибростъкло, но имаше и шест или повече подобни на тръби гумени камери. Всъщност гумата представляваше пластомер, залепен със здрава полиестерна тъкан и по-издръжлив на наранявания, но това не значеше, че Мур няма да опита да я среже. Оттласна се от пилона, гмурна се отново и отиде до лодката, чийто двигател все още работеше на празен ход. Стисна ножа и го заби в първата камера. Въздухът изсвистя силно и изпрати силна струя мехурчета във водата. Мур премина под лодката и заби ножа в друга камера. Мощният двигател изрева и Мур се гмурна бързо, за да не го блъсне и накълца винтът. Докато лодката отминаваше над него, той се извъртя, излезе на повърхността и измъкна пистолета си, вдигна го над вълните и се прицели в задните камери на лодката. Стреля два пъти, преди мъжът до двигателя да вдигне своя пистолет и да отвърне. Мур се гмурна под вода и заплува бързо към пристана. Когато се опита да се качи на дъските, Тауърс вече тичаше към него, понесъл цялото оборудване в ръце. – Какво става, мамка му? – извика той. – Давай във втората лодка. Тауърс хвърли раниците и оръжието в нея и се качи на борда. – Ключовете! Няма ключове! Улученият от Тауърс мъж лежеше неподвижно на пристана в локва кръв и стискаше бедрото си. Мур коленичи до него. – Ключовете от лодката? Мъжът само го изгледа, стиснал зъби в агония. Мур пребърка джобовете му. Нищо не намери. Дали ключовете не са в къщата? Трябва да провери. Но нямаше време. А дали да не провери онзи във водата? Тялото плаваше по лице. Мур изтича до ръба на пристана и скочи във водата, след което заплува към трупа. Вероятно онзи човек беше сложил ключовете в първата лодка. Ключовете от втората лодка можеше да са в джоба му. Мур стигна до него, бръкна в джоба му и намери ключовете. Изплува обратно до лодката и хвърли ключовете на партньора си, който ги вкара в стартера. – Можем да тръгваме! – обяви Тауърс. Мур вдигна ръка и приятелят му го издърпа в лодката. Той откачи въжето, докато Тауърс палеше двигателя, който изръмжа, и лодката се понесе по водата. Тауърс намести очилата си за нощно виждане. – Доста напред са – обясни той, като посочи към първата лодка, в чиято диря се движеха. – Добре ги виждам... те са! Самад носи сива или бежова тениска. Другите са в черно. – Чух го да вика хората си. Мур се опитваше да успокои дишането си, силно разтреперан под въздействието на адреналина, и ровеше в раницата си, за да измъкне спътниковия телефон. Включи го и разгледа номерата. Имаше само един, наречен "ОБУВКА 5". Мур натисна бутона и зачака. – Тук е Обувка пет – каза един определено британски глас. – Тук е Речният екип – отвърна Мур. – Пакетът се движи. В лодка "Зодиак" са и отиват към мястото на срещата. Ние ги гоним. Искаме да ги прехванете на срещата. – Няма проблем, Речен екип. Надявахме се да помогнем. Ще се обадя, когато заемем позиции. – Благодаря, братко. – Ще благодариш после с чаша бира. – С удоволствие. Мур върна телефона в раницата и стисна пистолета си, след което прецени дали може да стреля точно от мястото си. Сега ги блъскаше вятър, а от брега се виждаха тънки лъчи светлина, които прерастваха в тъмни форми. – Провери ли горивото? – запита Тауърс. – Мамка му, не. – Мур се наведе и почука с пръст по пластмасовия резервоар. Празен. Бръкна в един джоб на раницата си и измъкна тънко фенерче, което насочи към резервоара, за да види сянката на горивото. Мамка му, новините бяха лоши. Точно затова първият мъж зареждаше резервоара на другата лодка. – Според теб ще стигнем ли? – запита Тауърс. – Пълна газ. Не спирай. Мур прецени, че скоростта им е почти тридесет възела и малкият извънбордов двигател не може да вдигне повече. Посегна за своите очила за нощно виждане и от сив, тъмносин и черен светът стана блестящ в зелено и бяло. Мур се взря напред и забеляза другата лодка, зад която се образуваха три ленти бяла вода. От лодката им отскочи един куршум. – Залегни! – каза Мур и се хвърли върху раницата си. Тауърс се наведе рязко, но трябваше да държи ръката си на кормилото. Мур свали очилата си и взе една от пушките. Още три куршума се забиха шумно във водата, а от дясната страна на лодката им се чу съскане на въздух. Мур пропълзя до носа, опря се на лакти на надуваемите секции и се нагласи заедно с пушката. Прицели се в задницата на лодката, но нямаше възможност за точен изстрел заради подскачането от вълните. Ако пък решеше да стреля, можеше да улучи Самад в главата. Изруга и се обърна към Тауърс: – Не мога да се прицеля. Можем ли да се приближим? – Опитвам! Мур се наведе, остави пушката и измъкна пистолета си. Самад вероятно се е обадил на пилота да побърза. От Агенцията за национална сигурност вече следяха телефона на пилота, което означаваше, че хората на Мур щяха да разберат за това обаждане незабавно. Бърз поглед към телефона потвърди това. Съобщението от Слейтър гласеше "Повикан хеликоптер. Пътува към руините за среща.". Но натам летеше и хеликоптер "Сий Кинг МК4" с двадесет и седем морски пехотинци, които щяха да се спуснат по въжета в зоната и да я осигурят. Обаче ако Самад видеше онзи хеликоптер, сигурно щеше да избяга с момчетата си в джунглата. И да намери смъртта си там. Мур провери географските си координати по телефона, защото сигналът от чипа в рамото му се приемаше и изпращаше в спътниците на ЦРУ, след което се връщаше обратно до него и показваше мястото му с точност до три метра. Сега се намираха на около пет мили нагоре по реката и оставаха четири или не повече от десет минути с лодката. Първо чуха тупането на перките и зърнаха далечните отблясъци на светлините на хеликоптера. Не, това не беше пилотът от Гватемала, а морските пехотинци, които вдигаха толкова шум, че сякаш се рекламираха с тромпети, и Самад нямаше да ги види само ако е с глава под водата. Мамка му. Извънбордовият двигател прекъсна няколко пъти и Мур веднага почувства как носът на лодката се спуска към водата и ляга на омекналата предна гумена камера. Лодката със Самад се намираше на не повече от петдесет метра пред тях. И те бяха забавили ход, но заради пристигащия хеликоптер, който, изглежда, беше озадачил кормчията. Тримата очакваха малък хеликоптер, а идваше голям. Мур не беше предвидил тази ситуация. Двигателят на лодката, който вече работеше на изпарения, изпухтя още по-силно, при което Мур изруга и погледна назад към Тауърс, който каза: – Май дойде ред на морските пехотинци, а? Надявам се да имат заповед да го заловят жив. – Тези заповеди не значат нищо. Ако стрелят по тях, и те ще стрелят. Аз ги исках само да завардят изходите. Към дълбокия баритон на машината на морските пехотинци се присъедини тънък вой от североизток и Мур забеляза през бинокъла си малкия R44 с подобна на гръбна перка платформа, от която стърчеше двулопатния му носещ винт. Този хеликоптер можеше да носи общо четирима души и точно това възнамеряваше да стори пилотът му. Но как ли щеше да реагира той при вида на войниците, които се спускаха по въжето в неговата зона за кацане? С мигновено бягство. И Самад го знаеше. Мур насочи бинокъла към лодката със Самад. Самият той сочеше към втория хеликоптер, след което размаха диво ръце към мъжа на руля да ги закара към другия бряг на реката. Когато онзи не реагира, Самад пое управлението и лодката сви рязко надясно към брега, но в този момент гумата от дясната страна закачи нещо във водата. Лодката внезапно се завъртя на място, а двигателят за момент изскочи от водата. Силният удар отхвърли Самад и един от мъжете му през лодката... Над борда. И във водата. Мъжът на руля, който го стискаше дори и когато Самад опитваше да му го вземе, извика и зави в широка дъга. Мур забеляза препятствието – едно паднало под водата дърво, почти невидимо в тъмнината. Лодката на Самад беше се ударила точно в него. Мур погледна бързо назад. Двигателят им само гъргореше. Той вдигна пушката в мига, когато Тауърс пусна руля, посегна за своята пушка и дръпна затвора, за да се подготви за изстрел. Двигателят угасна. Сега се движеха по инерция към другата лодка и към мъжете във водата. Двадесет метра. С крайчеца на окото си Мур забеляза някакво движение на брега. Плискане на вода. Блясък от очи. Мъжът в лодката го видя и извади пистолета си, но не преди Мур да се прицели в главата му и да натисне спусъка. Кормчията може и да беше ценен затворник, но ако го оставеха жив, намаляваха шансовете си да заловят Самад. Трябваше да изолират целта си. Главата на онзи се отметна рязко назад и той се свлече до двигателя. Лодката тръгна право към брега. Самад и другият, Талвар или Ниази, заплуваха към лодката, като се разкрещяха, защото знаеха добре, че не са сами във водата. Самад плуваше усилено, а партньорът му изведнъж изкрещя ужасяващо, преди да изчезне под вълните. Тауърс загреба с приклада на пушката като с весло в опит да се приближи до другата лодка. Оставаха му десет метра. Водата отново се размърда. И Мур забеляза първата огромна сянка, която наближаваше Самад, и стреля два пъти. Сянката трепна и се скри. Като човек, израснал в планините и пустините, арабинът не умееше да плува и в уплахата си се задъха и потъна. Тауърс стреля по друга сянка вляво от Самад и Мур осъзна как трябва да постъпи. Пусна пушката си, провери дали пистолетът му е още в кобура и скочи във водата. Междувременно Тауърс измъкна двата си пистолета и започна да стреля около Самад, за да го пази. След това разшири кръга, за да допусне Мур до мъжа. – Спокойно – каза той на арабски на Самад. – Ще те измъкна. Самад не отговори, а продължи да се мята и да се задъхва. Ако Мур го доближеше прекалено бързо, можеше да пострада и затова изчака удобен момент да се хвърли напред и да хване мъжа за китката, а Тауърс докара лодката до тях. – Хайде, лодката е тук – извика Мур. Бутна рязко Самад напред към лодката. Тауърс хвана една от дръжките на борда и със свободната си ръка издърпа арабина вътре. Арабинът, чисто избръснат и с лъщящо от водата лице, се строполи на дъното, а Тауърс измъкна пистолета си и каза: – Аллах акбар. Самад го изгледа свирепо. Мур въздъхна дълбоко, както никога досега. Справиха се. Стоеше, заловил се с ръка за лодката, и няколко секунди се бори със сълзите. Не знаеше как се чувства – в него се редуваха радост и желание да убие някого. Тези чувства го объркваха. В този момент се чувстваше добре и мечтаеше Франк Кармайкъл да е тук, за да го види. Водата беше техният дом – океаните, реките и дори басейните. Тауърс вече беше хвърлил чифт белезници на Самад със заповедта да завърже ръцете си зад гърба. Онзи се подчини. – Не мога да ти помогна да се качиш – каза той на Мур. – Пазя го. – Няма проблем, приятел. Сам ще се кача. Спътниковият телефон звънна. Мур се извъртя към лодката и протегна ръка, за да се качи в нея. Водата се раздвижи странно. В следващите секунди Мур измъкна пистолета от кобура си, пъхна го във водата и натисна спусъка. Епилог. КАФЕ БЕЗ МЛЯКО "Старбъкс" Град Маклийн, Вирджиния Две седмици по-късно Кафенето "Старбъкс" в пазарния център "Олд Доминиън" представляваше самостоятелна постройка с камина на втория етаж. То беше едно от общо трите около Централния разузнавателен център "Джордж Буш" и понякога сутрешните опашки се виеха извън вратата му. Мур не обичаше да чака петнадесет минути за кафе от пет долара и затова ѝ каза да се срещнат там в четири следобед, когато ставаше спокойно и кафемелачките и машините за капучино не бръмчаха толкова често. Седна близо до входа, като огледа хората около себе си и тези при гишето. За секунди определи целия им живот – къде са израснали, къде са ходили на училище, дали мразят работата си и колко пари изкарват. Определи сексуалната им ориентация, семейното им положение и политическите пристрастия. Работата му изискваше да бъде тънък наблюдател, но играта сега нямаше нищо общо с нея, а с опитите му да се успокои. Тялото още го болеше и Мур сподели това с Тауърс, който отговори, че той пък само бил прострелян от някакви наркодилъри, което си е обичайно за хората от неговата служба. За последен път стиснаха ръцете си на летището в Сан Диего и ги обзеха изключително силни чувства. Тауърс дори сякаш се просълзи. Мур се закле да поддържа връзка с него. Добър човек се оказа той. Изстена и отново провери телефона си. Е, така става, като подраниш петнадесет минути – осигуряваш си време за всякакви мисли. Но тюлените не закъсняваха. Никога. Е, поне нямаше съобщение, че срещата се отменя. Тя щеше да дойде. Представи си как жената влиза плавно през стъклената врата с къса рокля, високи токчета и деликатна диамантена огърлица. Съвсем по европейски. И невероятно секси. И с глас като музикален инструмент от друг век. – Господин Мур? Вдигна поглед, но не срещна очите на красива жена, а намръщено, небръснато мургаво лице и къдрава черна коса. Мъжът изглеждаше на възраст колкото него и беше красив, но някак не арогантно. – Кой сте вие? – запита Мур. – Доминик Карузо. Мур въздъхна. Слейтър беше се обадил преди седмица, за да му каже, че някой си Карузо, "добър човек", искал да говори с него и че Мур трябва "да му има доверие". Но не желаеше да каже нищо повече, а и Мур не успя да намери никаква информация за този човек, освен че някога е работил във ФБР. Но за времето след това нямаше никаква информация. За да услужи на Слейтър, Мур трябваше да се обади на Карузо, за да се уговорят за среща, но нямаше никакво доверие на непознатия и в никакъв случай не би му дал информация за своите операции. Карузо подаде ръка, но Мур не я пое. – Можем ли да говорим някъде на по-спокойно място? – запита Карузо. Мур опита без успех да скрие недоволството си. – Как ме намерихте? – Казали сте на Слейтър, че ще бъдете тук. Той ми каза как изглеждате. – Предполагам, че ви е фен. За съжаление аз не съм. – Ще станете. – Вижте, моментът не е подходящ. Аз, ъ, имам среща с някой много по-красив от вас. – Разбирам. Само ми трябва малко информация. – И какво ще правите с нея? Карузо се усмихна виновно. – За кого работите? – запита Мур. Карузо отвори уста, но премисли и бързо отговори: – Съжалявам, че ви притесних. Отново ще се срещнем. Кимна и си отиде. Мур се зачуди какво става. Тъкмо мислеше да позвъни на Слейтър, когато в кафенето влезе тя, с измачкана тениска, дънки и маратонки. Раменете му се отпуснаха, макар и съвсем малко. Стегнатата назад черна коса открояваше забележителните ѝ скули. Трябваше да си припомни, че са тук само за да пият кафе. Момичето го видя и махна с ръка, след това се усмихна и се приближи. – Здравей. Радвам се, че накрая ме оставяш да си платя дълга. Говореше английски много добре, но акцентът го правеше още по-приятен, сякаш говори по-зряла жена, на възраст колкото него. Стиснаха си ръцете. Нейната – нежна като коприна. Неговата – груба като изсъхнала кожа. – Така се наредиха нещата – отвърна той. – Което си е истинско чудо. Тя кимна и отиде при гишето, за да си поръча кафе. Мур предположи, че ще си вземе кафе с мляко. Тя го поръча без мляко, черно. Това го впечатли и той си взе същото. Момичето вдигна дебитната си карта и прошепна: – Благодаря. – Няма защо. Горе има камина. – Още е лято. – Да, но камината е газова и гори през цялото време. Много приятно е. На втория етаж се настаниха на един кожен диван, поставиха чашките с кафето на масата и се загледаха в огъня и в двойките колежанчета около себе си, които отделяха очи от лаптопите само за да посегнат към напитките си. – Ти някога бил ли си толкова сериозен? – запита Соня тихо, за да не ги чуят. – Сериозен станах едва когато отидох във ВМС. – И сега си съвсем напрегнат. Той се усмихна и посегна към кафето. – Е, колко знаеш? – Повече, отколкото смяташ. – Говоря за Самад. – А аз – за теб. – Не, наистина трябваше да видиш лицето му, като застана при самолета в Белиз. – Какво искаш да кажеш? – За полета оттам ни помогнаха от Израел. Със самолет на "Ел Ал". С голяма звезда на Давид на опашката. Онзи откачи, сякаш го поливаме със светена вода. – Имаме ли черен център в Израел? Мур се усмихна. – Черен център ли? Не знам за какво говориш. Тя се намуси. – И къде е? Нищо не открих и всички си мълчат. Искам да кажа, че даже още не са го обявили в медиите. Шантава работа. – Честно казано, нямам представа къде е той. Не може да е в "Когълничану" в Румъния, в Старе Киежкути в Полша или в Диего Гарсия. Твърде много са външните хора там. По дяволите, може дори да е на кораб някъде. И преди сме правили така. – Говори се, че не е уведомена дори специалната президентска служба и само няколко души в света знаят какво става. Мур се съгласи, но, разбира се, не можеше да ѝ каже всичко. – Като се има предвид цялата лайнарщина от единадесети септември насам, сега ще гледат да изпипат всичко, за да не започнат медиите да вият, че Самад е в таен затвор на ЦРУ, където го измъчват. – Значи за момента го разпитват на неизвестно място и някои хора на Капитолийских хълм искат да смятаме, че това подкопава доверието на народа в нашата съдебна система. – А ти как мислиш? – Аз мисля, че е трябвало да го убиеш още там, когато си имал възможността. – Я виж ти. – Изненадана съм, че не си го направил. – Мислех за това, но той пък има важна информация. – Е... ти чете ли досието ми? Мур я погледна и вдигна едната си вежда. – Ако кажа, че не съм, ще ме обвиниш в лъжа. Ако кажа, че съм, ще ме наречеш натрапник. Соня отпи от кафето си. – Все ми е едно дали си го чел. Моите родители не ми говорят заради решението, което взех. Баща ми продължава да смята Рохас за страхотен човек. Знаеш, че цели две години готвихме операцията. – Не мога да се преструвам, че знам как се чувстваш. Момичето кимна и дръпна телефона си, сякаш за да смени темата. – Я да видим какво открих аз за теб. Изненадана съм, че са те привлекли в сегашната ти служба и си се отказал от армията. Трябвало е да ти дадат Военноморския кръст, но са ти дали само Сребърна звезда. – Не говоря на тази тема. Мога само да ти кажа, че с ВМС бяхме готови за раздяла. Винаги ще съм тюлен, но политиката там ставаше малко по-гореща, отколкото обичам. Имаше и други неща. – Но са те пращали в "Пойнт", а? Три пъти исках да се обучавам там. Три пъти ми отказаха. Което, разбира се, е тъпо. Базата "Харви Пойнт" за изпитване на отбранителни системи в град Елизабет, Северна Каролина, беше известно училище на ЦРУ за обучение за най-черни операции. Момчетата там смятаха, че са кофти, но Мур премина обучението с лекота и дори ги понаучи на някои неща за стрелбата и всичко останало в тюленски стил. – Не е нужно да ходиш там. – Защо? Защото съм момиче, ли? – Защото това, което правиш сега, е много по-умно и опасно. Аз не бих се справил. Онези в базата също не биха се справили. Соня се загледа някъде в безкрая. – Много ми е трудно да... Просто не знам как това... – Кое е най-трудното нещо в живота ти? – Да не си луд? Това... – Това да седиш тук с мен, ли? Тя посегна и го удари. – Имам предвид лъжите. И това, че искам да му отпусна края и да живея истински. По едно време дори исках да мисля, че баща му не е престъпник, даже се замислих за живот с Мигел. – Всички имаме моменти на слабост. Тя прехапа устната си. – Няма да си простя онова, което му сторих. Красив човек беше. Соня се изчерви и се извърна в опит да скрие сълзите си. – Няма нищо. Сега боли, но по някое време спира. – Така ли мислиш? Той вдигна вежди. – Да. – А ти? Кое е най-трудното нещо за теб? Мур се поколеба, а после ѝ разказа с равен глас. И когато накрая усети сълзите, не се засрами, защото за първи път му донесоха облекчение. Соня се доближи до него и сложи глава на рамото му. – Виж ги тези тук. Всичките. Нямат никаква представа колко е трудно да им осигуриш безопасност. – Недей да ги мразиш по тази причина. – Не мога да се спра. – Трябва ти почивка. – Току-що се върнах от почивка. И още се чувствам ужасно. – А може да ти трябва нов приятел. Тя вдигна глава и го изгледа. – Така ли? – Да, за да не мислиш за някои неща – отвърна Мур с престорен поглед на невинен ученик. – Ясно. В такъв случай аз имам въпрос към теб. Бил ли си в Испания? КРАЙ