Annotation Джак Райън, синът му Джак-младши, Джон Кларк, Динг Чавес и останалите от суперсекретната разузнавателна служба Колежа са изправени пред най-голямото предизвикателство досега. Райън-старши отново се кандидатира за президент на Съединените щати и зарязва спокойния живот, за да помогне на страната си в най-тежкия й час. Но не очаква мръсните игри на своя конкурент Ед Кийлти, който използва скалъпени обвинения, за да арестува Джон Кларк, с цел да го елиминира. Джак Райън-младши, Динг Чавес, Доминик Карузо и другите членове на Колежа влизат в поредната битка без правила. Нещо извънредно опасно става в сенчестия свят на тероризма. Защо генерал от пакистанското разузнаване се среща тайно с дагестански терористи? Какво се случва на руския космодрум „Байконур“? Отговорът ще доведе до отчаяна схватка със залог съдбата на света… Том Кланси — Джак Райън: Без правила #1412345678910111213141516171819202122232425262728293031323334353637383940414243444546474849505152535455565758596061626364656667686970717273747576777879808182ЕпилогИнформация за текста notes123456789101112131415161718192021222324252627282930313233 Том Кланси — Джак Райън: Без правила #14 1 Руснаците наричат своя хеликоптер „Камов“-50 Чорная акула — Черната акула. Подходящо име за стройната, бърза и коварно пъргава машина, която убива жертвата си с пределна ефективност. Две „черни акули“ изплуваха от ранната утринна мъгла над брега и се стрелнаха през безлунното небе с двеста възела само на десет метра над твърдата земя в долината. Двете машини летяха в стегнат строй и с угасени сигнални светлини. Следваха контура на терена под себе си — водеха се по сухо речно корито, което обикаляше тридесетина километра на северозапад от Аргвани — най-близкото голямо село в Западен Дагестан. Двойните насрещно въртящи се носещи винтове на машините цепеха редкия планински въздух. С уникалната си двувинтова конструкция, която не изисква опашен винт, тези вертолети летяха по-бързо — по-голяма част от мощта на двигателя се използваше за придвижване, а и се намаляваше уязвимостта им при обстрел от земята, защото имаше по-малко точки, в които удар от куршум би довел до унищожителна повреда. Това, както и останалите дублирани системи — самохерметизиращ се горивен резервоар и корпус частично от композитни материали и кевлар, — превръщаше „Черната акула“ в страхотно оръжие, също толкова смъртоносно, колкото и здраво. Двата вертолета, които летяха бързо към целта си в Северен Кавказ, носеха пълен комплект въоръжение от типа „въздух-земя“. Всеки имаше четиристотин и петдесет снаряда с калибър 30 мм за монтираните отдолу оръдия, четиридесет неуправляеми ракетни снаряда калибър 80 мм в два извънбордови контейнера и дванадесет управляеми ракети „въздух-земя“ АТ-16, окачени на двата извънбордови пилона. Двата Ка-50 бяха „ночной“ (нощен) модел и се намираха в стихията си в тъмнината. Единственото, което не позволяваше да се блъснат един в друг, в отвесните скали или в неравното дъно на долината под тях, бяха очилата за нощно виждане на пилотите, бордните карти на дисплеите и предно насочените инфрачервени радари. Водещият пилот провери оставащото време до целта, след което съобщи по микрофона: — Семь минут (седем минути). — Понял (разбрано) — отвърна гласът от „Черната акула“ зад него.     Петлите още спяха в селото, което след седем минути щеше да пламне. В една плевня в центъра на група постройки на скалистия склон Исрапил Набиев лежеше на вълнено одеяло върху сламено легло и опитваше да заспи. Намести глава върху палтото си, скръсти плътно ръце и притисна към гърдите си закаченото с ремъци оборудване. Гъстата брада пазеше бузите му от студа, който щипеше носа му; пръстите му се топлеха в ръкавиците, но студеният въздух от течението в постройката влизаше под ръкавите чак до лактите му. Набиев беше от града, от Махачкала, на брега на Каспийско море. Достатъчно беше спал в плевни, пещери, палатки и кални окопи под открито небе, но всъщност бе израснал в панелен жилищен блок с електричество, вода, канализация и телевизор и точно сега тези удобства му липсваха. Но не се оплакваше. Знаеше, че тази екскурзия е необходима. Тя влизаше в задълженията му да посещава бойците си на всеки два месеца и не трябваше да му харесва. * * * Е, поне не се мъчеше сам. Набиев никога не ходеше сам никъде. В студената плевня с него спяха петима души от охраната. Чуваше хъркането им в черната тъмнина и надушваше миризмата на телата и смазката по автоматите „Калашников“. Другите петима, които дойдоха с него от Махачкала, сега стояха отвън на пост заедно с половината от местния отряд. Будни до един, с автомат в скута и чайник наблизо. Исрапил държеше автомата до себе си като последно средство за защита. Носеше един АК-74У — късоцевен вариант на стария, но мощен „Калашников“. Извъртя се, за да се отмести от течението, хвана с обвитата си в ръкавица ръка пластмасовата дръжка на автомата и го придърпа към себе си. Намести се, а после се обърна и легна по гръб. Адски трудно беше да се лежи удобно с обувки на краката, с колан с пистолет в кобура и на гърдите с ремъци за пълнителите на автомата. И не го притесняваха само неудобствата в плевнята и оръжието му. Не. Изпитваше и мъчителен страх от нападение. Исрапил знаеше добре, че е първостепенна цел на руснаците, защото чуваше какво казват те за него — че именно той е бъдещето на съпротивата. Бъдещето на неговия народ. Не просто бъдещето на ислямски Дагестан, а бъдещето на един ислямски халифат в Кавказ. Набиев представляваше най-високоприоритетна цел за Москва, защото прекара буквално целия си живот във война с тях. Воюваше от единадесетгодишен. Уби първия си руснак в Нагорни Карабах през 1993, когато беше едва на петнадесет години, а след това още много други руснаци, в Грозни, Тбилиси, Цхинвали и Махачкала. Сега, още ненавършил тридесет и пет години, той служеше като военен оперативен командир на дагестанската ислямска организация „Джамаат Шариат“, „Общността на ислямския закон“, и командваше бойци от Каспийско море на изток до Чечения и на запад до Грузия и Осетия, които воюваха с една и съща цел: прогонване на нашествениците и установяване на шериата. И иншаллах — ако Бог пожелае, — скоро Исрапил Набиев щеше да обедини всички организации в кавказкия район и да осъществи мечтата си. Както казваха руснаците, той наистина беше бъдещето на съпротивата. Неговите хора знаеха това и трудният му живот изглеждаше малко по-лек. Десетте бойци в охранителния му отряд, както и тринадесет бойци от местната клетка в Аргвани с гордост биха пожертвали живота си за Исрапил. Отново се завъртя, за да се пази от течението, и премести автомата в търсене на комфорт, който все му убягваше. Придърпа вълненото одеяло върху рамото си и отметна сламата от брадата си. „Какво да се прави“ — каза си той. Надяваше се да не се налага никой от хората му да жертва живота си до настъпването на деня. Исрапил Набиев се унесе в сън в тъмнината и в този момент някъде от мрака над селото пропя петел. Кукуригането на петела прекъсна руснака, който лежеше в плевелите на няколко метра от голямата птица и говореше по радиостанцията. Изчака второто и третото кукуригане, след което пак долепи устни до микрофона. — Екип, Алфа“ вика наблюдател. Виждаме ви и ще минем над вас след една минута. Не се чу отговор. Наблюдателите снайперисти трябваше да застанат на десет метра от края на малка къщурка от газобетонни тухли, за да могат да се прицелят в мишената — друга такава постройка на сто метра от тях. Толкова близо до врага нямаше да говорят, нито дори да шептят. Наблюдателят просто натисна бутона два пъти, за да потвърди, че е чул съобщението от „Алфа“. Над него, по-нагоре по стръмния хълм, осем души чуха щраканията и бавно тръгнаха напред в тъмнината. Осемте души заедно с двамата снайперисти бяха бойци от руската Федерална служба за безопасност. По-точно, екипът беше част от отряд „Алфа“ на центъра за специални операции към ФСБ. Най-елитната част от всички руски спецназ служби, отряд „Алфа“, специализираше в антитерористичните операции, спасяване на заложници, нападения в градска среда и в много други смъртоносни изкуства. Всички в групата бяха и алпинисти, въпреки че точно тези им умения нямаха приложение сега. Върховете зад тях, на север, не бяха по-високи от хълмовете в тази долина. Но другите им умения ги правеха идеални за мисията. Огнестрелни оръжия, ножове, ръкопашен бой, експлозиви. Този екип „Алфа“ се състоеше от подбрани убийци. Безшумни изпълнители на черни операции. Руснаците бяха напредвали бавно през нощта, с изострени сетива, въпреки трудностите, които се налагаше да изтърпят. Успяха да проникнат чисто — през всичките шест часа път дотук бяха усетили само миризмата на гора и срещаха единствено животни: крави, които спяха прави или пасяха сами в ливадите, или лисици, които се стрелкаха между храстите, а дори и голяма планинска коза на скалите над един проход. Отряд „Алфа“ познаваше Дагестан, но натрупа по-голям опит в близката Чечения, защото там имаше повече терористи за убиване, отколкото тук, въпреки че „Джамаат Шариат“ май полагаше максимални усилия да догони мюсюлманските си братя на запад. Чечения имаше повече планини и гори, а главните зони на конфликт в Дагестан се намираха в населени места, но тази цел, „Омега“, имаше по малко от всичко. Гористи канари около нагъсто построени къщурки, разделени от черни пътища, всеки от които с канавка по средата за оттичане на дъждовните води към реката. Войниците бяха оставили раниците си с оборудване за три дни на километър назад, като взеха само оръжието си. Сега се придвижваха крайно тихо, като пълзяха през пасището над селото, а после прескочиха една ограда. Подминаха екипа снайперисти на края на селото и бързо и крадешком тръгнаха край постройките: кошара, външен клозет, еднофамилна къща и накрая тухлен гараж за трактор с ламаринен покрив. Докато се придвижваха, оглеждаха с очилата си за нощно виждане всеки ъгъл, всеки път и всеки черен прозорец. Носеха автомати АК-105, стотици патрони калибър 5,45 х 39 милиметра в тънки пълнители по гърдите си, които им позволяваха да лягат на земята, за да се крият от погледите на часови или от вражески обстрел. Зелените им куртки и бронежилетки бяха изцапани с кал и озеленени от трева, измокрени от снега и от потта им, която проливаха дори тук в този студ. На коланите си имаха кобури с руски пистолети „Варяг“ калибър 40, модел МР-445. Няколко души носеха пистолети калибър 22 със заглушители за смълчаване на стражеви кучета чрез куховръх куршум в главата. Намериха плевнята с целта и забелязаха, че някой се движи пред нея. Часови. В близките къщи щеше да има и други хора, някои от които щяха да са будни, но не съвсем бодри в тази ранна утрин. Руснаците описаха широка дъга около целта, като придържаха автоматите си с ръце и лазеха на лакти една минута, след което преминаваха на лазене на длани и колене за две минути. Отнякъде се обади магаре, лавна куче и изблея някаква коза — нищо необичайно в ранната сутрин. Накрая осемте войници се разпръснаха около задната страна на плевнята в четири групи по двама души, които обхванаха предварително определени полета за стрелба с руските си автомати с американски холографски лазерни прицели „Еотек“. Бойците се вглеждаха напрегнато в червените точки на лазерите, или по-точно в частите от прозорци, врати или улички, към които сочеха лазерните прицели. Едва тогава ръководителят на екипа прошепна: — На позиция сме. Ако извършваха обикновено нападение срещу лагер на терористи, „Алфа“ щяха да пристигнат с големи бронетранспортьори или вертолети, и докато изскачат от БТР-ите или се спускат по въжета от вертолетите, самолети щяха да сипят ракети върху селото. Но случаят не беше обикновен. Имаха заповед да заловят целта жива. Разузнавачите на ФСБ казваха, че човекът, когото трябваше да заловят, знае имената, местата и връзките на всички ръководители на джихада в Дагестан, Чечения и Ингушетия. Ако успееха да го заловят жив и да измъкнат информация, можеха да нанесат смъртоносен удар на каузата на ислямистите. За тази цел осемте души, които клечаха в тъмното на двадесет и пет метра от постройката, щяха да действат като блокираща сила. Нападателите идваха, също пеша, но по долината от запад. В случай, че реалността поне малко съвпадне с оперативния план, нападателите щяха да изпратят целта в капана зад плевнята. От „Алфа“ знаеха, че планът е многообещаващ, но той почиваше на познанията за тактиката на бойците в Кавказ. Изправени пред по-голяма сила, ръководителите бягаха. И то не защото дагестанците или чеченците бяха страхливци. Не, имаха достатъчно кураж. Но водачите им бяха ценни. Срещу нападателите щяха да се изправят редови бойци, скрити в постройки и бункери, защитени с чували с пясък. От подобно място сам човек с едно оръжие можеше да задържи цялата нападаща група достатъчно време, за да може водачът и охраняващият го отряд да избягат в непристъпните планини, които със сигурност познаваха така добре, както очертанията на телата на любовниците си. Ето защо осемте спецназовци от блокиращата група чакаха, затаили дъх, спокойно, готови за залавянето на един мъж. В джобовете на жилетките си всеки от тях носеше бежова ламинирана карта със снимката на Исрапил Набиев. Незавидна съдба чакаше човека от снимката, когото този специален отряд трябваше да залови. По-незавидно щеше да е обаче за онзи, когото отрядът залови, но чието лице не отговаря на снимката, защото на руснаците им трябваше само един жив човек от това село. 2 Първи се обадиха кучетата. Ръмженето на една голяма кавказка овчарка подеха в хор другите животни в селото. Не бяха доловили миризмата на руснаците заради химическите вещества, с които я маскираха, и заради бельото със сребърни нишки, което потискаше телесните миризми, но кучетата усетиха движение и толкова много от тях се разлаяха, че не можеше да става и дума за използване на пистолетите със заглушител. Дагестанците на пост пред плевнята се огледаха, някои от тях махнаха отегчено с фенерчетата си, а един викна на животните да млъкват. Но лаенето се превърна в непрекъснат хор и когато две кучета започнаха да вият, часовите станаха и вдигнаха автоматите си на рамо. И в този момент долината се изпълни с тупането на винтовете на вертолетите. * * * Исрапил беше заспал, но се изправи още преди да се разбуди напълно, и тръгна, преди още да разбере какво става и от какво се е събудил. — Руски вертолети! — извика някой, въпреки че вече беше напълно ясно какво става, защото Набиев ги чу, а и защото само руснаците имаха вертолети тук. Исрапил знаеше, че имат само няколко секунди за бягство, и даде заповед да бягат. Водачът на охраната му викна по радиостанцията си на клетката от Аргвани да вземат ракетометите си и да излязат на открито, за да стрелят по вертолетите, след което каза на двамата шофьори да докарат пикапите пред плевнята. Исрапил вече беше напълно буден. Свали предпазителя на своя късоцевен автомат, вдигна го за стрелба и тръгна към предната врата. Знаеше, че има още минута, преди руснаците да долетят. Две десетилетия беше прекарал в криене от руски вертолети и познаваше отлично възможностите и недостатъците им. Първият пикап пристигна пред плевнята след тридесет секунди. Един от охраната отвън отвори вратата на пасажера и скочи в каросерията отзад. Други двама отвориха вратата на плевнята, на около пет метра от колата. Исрапил излезе след първите двама, но още преди да направи две крачки, около него избухна стрелба от малокалибрено оръжие. Отначало му се стори, че неговите хора стрелят слепешката в тъмното, но когато в лицето го блъсна нещо като топла влажна плесница, разбра грешката си. Един от охранителите му падна прострелян, а от гърдите му бликаше кръв. Исрапил се наведе и затича, но в метала и стъклото на пикапа се забиха още куршуми. Военният командир на „Джамаат Шариат“ забеляза дулни пламъци откъм пътя до една ламаринена колиба на двадесетина метра по хълма. Мъжът в каросерията беше изстрелял един куршум, преди да падне в калната канавка насред пътя. Обстрелът продължи и Набиев разпозна звуците на няколко автомата „Калашников“ и една лека картечница ППМ. Обърна се и в този момент по каменната стена на плевнята заудряха куршуми. Той се наведе още повече и се блъсна в охранителите си, след което ги изтласка обратно в плевнята. Заедно с двама от тях се втурна през тъмната постройка, разбута две магарета, завързани до западната стена, и се насочи към един голям прозорец, но спря заради някаква експлозия. Набиев се отдалечи от хората си, изтича до каменната стена и надникна през широката пукнатина, през която го беше измъчвало течението цяла нощ. Над селото висяха два бойни вертолета. Силуетите им бяха по-черни от небето, докато не изстреляха пореден залп ракети от пилоните си. Металните зверове се окъпаха в пламъците, които полетяха към селото, последвани от бял дим, и разтърсиха една постройка на стотина метра западно от него. — „Черни акули“! — викна той. Към задната врата! — извика в отговор един от хората му тичешком и Набиев го последва, макар да знаеше, че е обкръжен. Никой не би лазил с километри дотук, както руснаците бяха направили сега, без да отреже пътя му за бягство. Но нямаше друг избор, защото следващият залп ракети можеше да удари плевнята и да превърне него и хората му в мъченици, без да им даде възможност да вземат със себе си няколко неверници. * * * Руснаците зад плевнята стояха търпеливо, прикрити и мълчаливи в своите четири групи от по двама души, докато нападението започне и докато „черните акули“ дойдат на мястото и се заемат да сеят смърт. Двама от хората на група „Алфа“ останаха да охраняват тила им и да се оглеждат за муджахидини или въоръжени цивилни, но не виждаха директно една малка къщурка от газобетонни тухли югоизточно от най-източната двойка спецназовци. От тъмния отворен прозорец се появи цевта на една пушка, която се насочи към най-близкия руснак и гръмна в момента, в който се отвори задната врата на плевнята. Куршумът улучи стоманената плоча на гърба на мъжа от група „Алфа“ и го събори. Партньорът му се извъртя и откри огън по къщурката, с което разкри на въстаниците от плевнята, че са попаднали в капан. Петимата дагестанци натискаха спусъците на автоматите си, като обсипаха тъмнината пред себе си с куршуми, докато излизаха през вратата. Горещ и усукан куршум 7,62 мм отскочи от камък пред един от офицерите от спецназ и се заби в гърлото му, като разкъса адамовата ябълка и преряза сънната му артерия. Мъжът падна назад, стиснал гърлото си, и се загърчи в смъртна агония. С това мисията за залавяне свърши и хората му откриха огън по терористите, зад които заизлизаха още муджахидини с автомати. Командирът на охраната на Набиев го прикриваше с тялото си, когато руснаците откриха огън. След секунди надупчиха тялото му. И други от хората на Набиев паднаха, но останалите продължаваха да стрелят, докато водачът им правеше отчаяни опити да се измъкне. Той се хвърли настрани, претърколи се в мръсотията до вратата на плевнята, стана и изстреля един залп в нощта. Изпразни пълнителя, докато тичаше край стената, и се озова в тъмна уличка между две дълги складови постройки. Имаше чувството, че е сам, но не забави лудешкия си бяг, за да се огледа. Тичаше, удивен, че не са го улучили куршумите, които повалиха хората му. Блъскаше се в тенекиените стени, след което се спъна. Очите му не се отделяха от процепа между сградите на двадесет метра пред него. Опита да извади нов пълнител за автомата от нагръдника си. Автоматът, нагорещен от залпа от тридесет куршума на пълен автоматичен режим, вдигаше пара в мразовитото утро. Исрапил загуби равновесие за трети път, когато вкара пълнителя и дръпна затвора, за да зареди патрон, и падна на колене, при което за малко не изпусна автомата си, но успя да го задържи и се изправи на крака. Спря на края на ламаринените складове, надникна и не видя никого пред себе си. Автоматичната стрелба зад него продължаваше, а експлозиите от ракетите на вертолетите кънтяха в стените на долината и звуковите вълни, които многократно преминаваха между високите скали, го оглушаваха. Радиостанцията на ремъка на гърдите му пращеше, когато мъжете се викаха един друг из цялото село. Но без да обръща внимание на виковете им, той затича. Стигна до една горяща тухлена къща надолу по хълма. През покрива й беше преминала руска ракета и всичко в единствената стая гореше и димеше. Вътре със сигурност имаше тела, но той не си направи труда да забавя ход и да се оглежда, а продължи към един отворен прозорец в задната стена и скочи през него. Кракът на Исрапил закачи перваза на прозореца и мъжът падна по лице отвън. Отново се изправи — заради адреналина, който бушуваше в тялото му, той дори не отчете, че се спъва вече четири пъти за последните тридесет секунди. Докато не падна отново. Стотина метра от плевнята надолу по прашната улица десният му крак се подгъна и мъжът падна и се претърколи напред, за да се озове по гръб. Не смяташе, че руснаците са го простреляли при плевнята. Не изпитваше болка. Но когато опита отново да стане, се опря на крака си с ръка и усети нещо мазно. Погледна надолу — в памучния панталон се виждаше дупка, от която течеше кръв. За миг задържа погледа си върху течността, която блестеше от огъня на един горящ пикап пред него. Кръвта от раната в бедрото, непосредствено над коляното, се стичаше по камуфлажния му панталон чак до обувката. Успя отново да се изправи на крака, направи крачка напред, като се опираше на автомата като патерица, и се озова окъпан в най-ярката и гореща бяла светлина. Лъчът идваше от небето, от прожектора от една от „черните акули“ на двеста метра над него. Исрапил Набиев знаеше, че ако прожекторът на този Ка-50 го осветява, значи е и под прицела на тридесетмилиметрово оръдие и че след секунда ще се превърне в шахид. Мъченик. Това го изпълни с гордост. Издиша, опита да вдигне автомата си нагоре към вертолета, но в този момент прикладът на един АК-105 го фрасна в тила и всичко в света на Исрапил Набиев потъмня. * * * Събуди се от болка. Болеше го главата — тъпо и дълбоко вътре в мозъка и парещо отвън, върху кожата. Бедрото на десния му крак беше пристегнато с турникет — от раната не течеше кръв. Някой рязко изви ръцете му назад и той имаше чувство, че раменете му ще се скършат. Сложиха студени стоманени белезници на китките му, след което с викове мъжете го задърпаха, за да го изправят на крака и да го облегнат на една каменна стена. В лицето му блесна фенерче и той рязко отвърна глава от светлината. — Всички си приличат — каза някой на руски зад фенерчето. — Наредете ги в редица. В светлината на фенерчето мъжът забеляза, че още се намира в селото. В далечината чуваше спорадична стрелба. Руснаците си довършваха работата. На стената до него наредиха още четирима оцелели от престрелката с „Джамаат Шариат“. Исрапил Набиев знаеше много добре какво правят руснаците. Тези спецназовци имаха заповед да го заловят жив, но заради мръсотията, потта и брадясалите лица, както и заради тъмнината преди изгрева, не можеха да го разпознаят. Исрапил погледна към другите. Двама бяха хора от охраната му, а други двама — членове на клетката от Аргвани, които не познаваше. Всички имаха дълги коси и черни бради като него. Руснаците опряха петимата мъже рамо до рамо на студената каменна стена и ги притиснаха с цевите на автоматите си. Една ръка с ръкавица сграбчи първия дагестанец за косата и вдигна главата му високо. Друг оператор от група „Алфа“ светна с фенерче в лицето на муджахидина. Трети вдигна ламинирана снимка. От нея гледаше брадат мъж. — Нет[1] — каза някой от групата. Мигновено в светлината на фенерчето се появи цевта на пистолет „Варяг“ калибър 40 и се чу гръм. От цевта изригна пламък, гърмът отекна в долината, а главата на брадатия терорист отскочи рязко назад, след което той се свлече, оставяйки следа от кръв и кости на стената зад себе си. Сложиха ламинираната снимка до втория бунтовник. Отново вдигнаха рязко главата му, за да се види лицето. Той сви очи в бялата светлина на фенерчето. — Нет. Автоматичният пистолет се появи и простреля мъжа в челото. Третият брадат дагестанец беше Исрапил. Една ръка в ръкавица отмести сплъстената коса от очите му и обърса мръсотията от бузите му. — Нет… Может быть — може би — обади се гласът. След кратка пауза продължи: — Така мисля. Исрапил Набиев? Исрапил не отговори. — Да… той е. Лъчът светлина слезе надолу, след което цевта на един автомат се насочи към двамата бунтовници от „Джамаат Шариат“ от лявата страна на Исрапил. — Бам! Бам! Двамата се блъснаха в стената, след което паднаха в праха пред краката на Исрапил. Набиев остана прав до стената за момент, след което го грабнаха за тила и го задърпаха към един вертолет, който кацаше в пасището по-надолу в долината. Двете „черни акули“ висяха във въздуха, а оръдията им изригваха от време на време, за да разрушават сградите и да убиват хора и животни. Така щяха да правят още няколко минути. Нямаше да убият всички — нямаха толкова време и сили. Но полагаха максимални системни усилия да унищожат селото, приютило предводителя на дагестанската съпротива. Съблякоха Набиев по бельо и го понесоха надолу по склона, през шумния и бурен вятър от носещия винт на транспортния вертолет Ми-8. Бойците го сложиха да седне на една пейка и го вързаха с белезници към борда. Остана седнал така между двама мръсни мъже от група „Алфа“, които носеха черни ски маски, и се загледа през отворената врата. Отвън, в зората, която вече осветяваше задимената долина, мъже от спецназ подреждаха телата на мъртвите другари на Набиев и снимаха лицата им с цифрови фотоапарати. След това с мастилени тампони вземаха отпечатъци от пръстите на мъртвите му братя по оръжие. Вертолетът се издигна. Спецназовецът от дясната страна се наведе към ухото му и викна на руски: — Говореха, че си бъдещето на вашето движение. Вече си неговото минало. Исрапил се усмихна и спецназовецът видя това. Ръгна го в ребрата с цевта на автомата си. — Кое е смешно? — Мисля за всичко, което хората ми ще сторят, за да ме върнат. — Прав си. Май трябва да те убия още тук. Исрапил отново се усмихна. — Сега си мисля за всичко, което хората ми биха сторили в моя памет. Не можеш да победиш, руски войнико. Не можеш да победиш.   Сините ириси в очите на руснака го изгледаха продължително през отворите на скиорската маска, докато вертолетът набираше височина. Накрая отново ръгна Исрапил в ребрата с автомата си, а после сви рамене и се облегна на стената. Селото гореше в пламъци, когато вертолетът се издигна от долината и се насочи на север. 3 Кандидатът за президент Джак Райън стоеше сам в мъжката съблекалня на гимназията в Карбондейл, Илинойс. Сакото му висеше на закачалка до него, а самият той носеше керемиденочервена вратовръзка, колосана кремава риза и изгладен и черен като въглен панталон. Отпи от бутилката вода и вдигна мобилния телефон до ухото си. На вратата се чу тихо, почти виновно почукване, след което тя се отвори. Една млада жена със слушалка в ухото надникна, а зад нея се виждаше лявото рамо на водещия агент от Тайната служба Андреа Прайс О’Дей. Надолу по коридора към претъпкания салон, където тълпата шумно викаше и ръкопляскаше и се чуваше духова музика, имаше други агенти. Младата жена каза: — Готови сме, господин президент. Джак се усмихна учтиво и кимна. — Идвам, Емили. Главата на Емили се оттегли и вратата се затвори. Джак не свали телефона от ухото си, заслушан в записа на гласа на своя син. — „Здравейте. Аз съм Джак Райън-младши. Знаете какво да правите.“ Последва пиукане. С весел, безгрижен глас, който криеше истинското му настроение, Джак-старши каза: — Хей, приятел. Обаждам се просто така. Говорих с майка ти и тя каза, че си зает и трябвало да отмениш обяда с нея днес. Надявам се, че всичко е наред. След кратка пауза продължи: — В момента съм в Карбондейл, а после заминаваме за Чикаго. Там ще бъда цял ден, а утре вечерта ще се срещнем с майка ти в Кливланд за дебата в сряда. Е, това е… просто исках да се чуем. Когато можеш, ще се обадиш на мен или на майка си, нали? Довиждане. Райън изключи телефона и го захвърли на дивана, поставен заедно със закачалките и други мебели в тази импровизирана съблекалня. Джак не посмя да сложи телефона в джоба си дори и да е включен само на виброаларма, защото се боеше, че ще забрави да го извади, преди да се качи на сцената. Ако го забрави и някой се обади, ще загази. Микрофонът на ревера му ловеше почти всичко и несъмнено журналистите, които пътуваха с него, щяха да разгласят на целия свят, че има неконтролируеми газове и по тази причина не става за лидер. Джак се обърна към голямото огледало между двете американски знамена и се насили да се усмихне. Стесняваше се пред публика, но Кети напоследък го провокираше с думите, че вече не е „същият Джак Райън“, когато говори за политиката на своя опонент, президента Ед Кийлти. Ще трябва да поработи над този въпрос преди дебата, когато се изправи на сцената срещу самия Кийлти. Тази вечер беше кисел и трябваше да се отърси от това настроение, преди да излезе на сцената. От седмици не беше разговарял със сина си, Джак-младши, ако се изключат няколкото кратки съобщения по електронната поща. Това се случваше от време на време, а и Джак-старши знаеше, че самият той не е от най-лесно достъпните хора по време на кампанията. Но жена му Кети го укоряваше, че не може да се отдели от работата си, за да се видят в Балтимор, и той се притесняваше. Макар да нямаше нищо необичайно в желанието на родителите да поддържат връзка с порасналото си дете, кандидатът за президент и жена му имаха допълнителни причини за тревога, защото знаеха какво работи синът им. Е, поне Джак-старши знаеше повечко какво работи синът им, а жена му знаеше… донякъде. Преди няколко месеца бащата и синът бяха опитали да обяснят на Кети. Смятаха да представят Джак-младши за аналитик и оперативен работник в „тайна“ шпионска агенция, сформирана от самия Джак-старши и ръководена от бившия сенатор Гери Хендли. Въпреки доброто начало на разговора двамата мъже бяха започнали да увъртат под строгия поглед на доктор Кети Райън и накрая бяха издърдорили нещо за тайно разузнаване, в което Джак-младши прекарва дните си с лакти, облегнати на бюро с компютър, за да издирва финансови измамници и перачи на пари, и най-голямата опасност за неговото здраве е да му изтръпне китката или да се пореже на някой лист хартия. „Ех, де да беше така“ — каза си Джак-старши и стомахът му се сви. Осъзнаваше, че онзи разговор с жена му не беше минал много добре. И няколко пъти след това беше подхващал темата. Надяваше се да успее да разкрие още някои неща на Кети, за да осъзнае тя, че синът й все пак се занимава с истинска полева работа, но и при тези разговори излизаше, че синът им понякога пътува до Европа, вечеря с политици и бюрократи и после пише отчети за разговорите си на лаптопа с чаша вино пред новините от Си Ен Ен. „Е — каза си Джак. — Ако не знае, няма да страда. Ами ако узнае? Исусе!“ Жена му си имаше достатъчно грижи с Кайл и Кейти, които още живееха с тях, за да се тревожи за двадесет и шест годишния им син, нали така? Каза си, че притесненията за Джак-младши са негово бреме, а не на Кети, и че за момента трябва да се отърси от това бреме. Предстоеше му да печели избори. Настроението му се пооправи. Кампанията вървеше добре. Според последното проучване рейтингът на Райън беше скочил с тринадесет процента, а според „Галъп“ — с единадесет. Телевизионните мрежи правеха собствени проучвания, според които рейтингът му беше съвсем малко по-нисък, вероятно заради пристрастия, така че ръководителят на кампанията му Арнолд ван Дам и неговите хора все още не си бяха направили труда да го анализират просто защото Райън и без това водеше с много. Джак знаеше, че предизборната борба сред колежите е по-трудната част. Двамата с Арни смятаха, че той трябва да се представи добре в следващия дебат, за да набере скорост за последната права в кампанията или поне за последния дебат. Напечено ставаше предимно през последните месеци. Социологическите агенции наричаха това „разпределение в Деня на труда“, защото обикновено сближаването на рейтингите се случваше около Деня на труда и продължаваше до изборния ден в първия четвъртък на ноември. Статистиците и специалистите имаха различни мнения за причините за това явление. Дали защото преминалите към другия лагер гласоподаватели започваха да се опасяват, че са сгрешили в избора си, и се връщаха към първоначалния си кандидат? Или пък през лятото вероятно хората разсъждаваха по-независимо, отколкото през ноември, когато анкетирането от социологическите агенции вече имаше последствия? Или може би заради засиленото отразяване в новините на гафовете на водещия кандидат? Райън споделяше мнението на Арни по този въпрос, а на земята нямаше много хора, които знаеха повече от Арни ван Дам за кампаниите и изборите. Арни винаги обясняваше всичко като проста аритметика. Водещият в надпреварата има повече гласове от другия. Затова ако десет процента от гласоподавателите на двамата кандидати променят в последния момент избора си, кандидатът с повече първоначални гласове ще изгуби повече. Проста аритметика според Райън и нищо повече. Но простата аритметика не пречеше на „умните глави“ по телевизията да говорят или на блогърите по политически теми да пишат и да създават конспиративни теории. Райън остави бутилката с минерална вода, взе сакото си, облече го и тръгна към вратата. Почувства се малко по-добре, но стомахът му продължи да се свива от опасения заради сина му. Надяваше се, че Джак-младши просто тази вечер е навън, сигурно на среща с някоя дама. „Да — каза си той. — Сигурно е така.“ * * * Двадесет и шест годишният Джак Райън-младши долови някакво движение от дясната си страна и се извъртя настрани, за да се предпази от острието на ножа, който полетя към гърдите му. Докато се завърташе, вдигна лявата си ръка, отблъсна ръката на нападателя и го хвана за китката с дясната си ръка. След това блъсна с тяло нападателя в гърдите, за да го просне по гръб на пода. Джак незабавно посегна за пистолета, но падащият мъж го хвана за ризата и го събори със себе си. Джак-младши загуби разстоянието, което му трябваше, за да измъкне пистолета от кобура, и сега, когато двамата се строполиха тежко на пода, осъзна, че е загубил една благоприятна възможност. Налагаше се да довърши боя с юмруци. Нападателят посегна към гърлото му, като заби нокти в кожата му, но Джак и този път отблъсна ръката със силен удар. Седящият нападател успя да се изправи на колене, а после скочи на крака, докато Райън остана под него уязвим. Останал без избор, Джак посегна за пистолета си, но трябваше да се извърти на левия си хълбок, за да измъкне оръжието от кобура. В този момент нападателят успя да извади своя пистолет от кобура си и го простреля пет пъти в гърдите. От ударите на куршумите Джак изпита остра болка. — По дяволите! — изкрещя той. Да, викаше от болка. Но и от разочарование, че загуби боя. За пореден път. Махна очилата от очите си и седна. Една ръка посегна, за да му помогне, и той я пое, след което стана и прибра пистолета си — газов „Глок“ 19, който изстрелваше със сгъстен въздух пластмасови куршуми, които причиняваха адска болка, но не нараняваха. Неговият „нападател“ свали очилата си и взе гумения нож от пода. — Извинявай, че те одрасках — каза той с уелски акцент, очевиден въпреки учестеното му дишане. Джак не го слушаше. — Бавен съм! — викна той от нахлулия адреналин по време на схватката и от разочарование. Но за разлика от американския си ученик уелсецът остана спокоен, сякаш досега е седял на пейка в парка и е хранил гълъби. — Не се притеснявай. Иди си виж раните и се върни, за да ти кажа къде сбърка. Райън поклати глава. — Сега ми кажи. Ядосваше се на себе си. Раните по врата и драскотините и охлузванията по цялото тяло бяха най-малката му грижа. Джеймс Бък избърса потта от челото си и кимна. — Добре. Първо, не си прав. Рефлексите ти са наред и не си бавен, както казваш. Скоростта ти е добра. Даже много добра. Движиш се много бързо и имаш впечатляваща ловкост, гъвкавост и атлетичност. Но проблемът, момко, е в бързината на мисленето. Колебаеш се. Несигурен си. Мислиш за следващия си ход, когато трябва да караш право напред. Мислите ти те издават и предварително показваш какво ще правиш. Райън наведе глава и от лицето му покапа пот. — Дай пример — каза. — Добре. Виж последната ни схватка. Езикът на тялото те издаде. Ръката ти посегна към хълбока два пъти, докато се биехме. Пистолетът ти е скрит добре под ризата, но ти мислеше как да го извадиш и така се издаде, че имаш пистолет, а после пък си промени решението. Ако нападателят ти не знае, че имаш пистолет, просто щеше да падне на земята и пак да стане. Но аз вече знаех за пистолета, защото ти ми „каза“ за него с действията си. Затова докато падах, се постарах да те дръпна с мен, за да не ти оставя място за пистолета. Схващаш ли логиката? Райън въздъхна. Логика нямаше, защото Джеймс Бък знаеше за пистолета, тъй като самият той му го даде преди тренировката. И все пак Джак се съгласи, че един невероятно добър враг би могъл да схване намеренията му да посегне към скрития пистолет. „Мамка му“ — каза си той. Врагът ще трябва да е почти екстрасенс, за да долови този сигнал. Но пък именно затова Райън прекарваше доста от вечерите си и почивните дни с инструкторите от Колежа. За да се научи как да се справя с невероятно добрите врагове. Джеймс Бък беше бивш боец от групите САС и „Дъга“, специалист по ръкопашен бой и схватки с нож, а също и в други свързани с жестокости области. Директорът на Колежа Гери Хендли го беше наел да поработи по бойните умения на Райън. Преди година Райън беше казал на Гери Хендли, че покрай аналитичната си работа в Колежа иска да излиза и на терен. И получи повече, отколкото искаше, защото се справяше добре, но нямаше обучението на другите оператори в организацията. Двамата с Хендли знаеха това, както и че имат ограничени възможности за обучение. Колежът не съществуваше официално, не беше част от правителството на САЩ и по тази причина не можеше да става и дума за официално обучение от страна на ФБР, ЦРУ или военните. Затова Джак, Гери и Сам Гренджър, шефът на операциите на Колежа, решиха да търсят други пътища за обучение. Допитаха се до ветераните сред хората си — Джон Кларк и Доминго Чавес, които начертаха план за обучението на младия Райън в свободното му време през следващата година. И усилията се отплащаха. След всичкото обучение Джак-младши се беше превърнал в по-добър, макар и по-смирен оператор. Бък и другите като него бяха правили това цял живот и си личеше. Райън несъмнено ставаше по-добър, но това не означаваше, че може да побеждава мъже като Джеймс Бък, а че „умира“ по-рядко и че кара Бък и другите да полагат повече усилия, за да го побеждават. Бък трябва да беше забелязал разочарованието на лицето му и затова го потупа по рамото, за да покаже, че го разбира. Уелсецът може да беше жесток и свиреп, но понякога се държеше бащински и дори приятелски. Джак не знаеше кое от двете е престорено и дали тези две страни са необходими аспекти на обучението — нещо като морков и пръчка. — Горе главата, момче — каза Бък. — Много по-добре си, отколкото като започнахме. Имаш необходимите физически данни и си умен. Просто трябва да работим върху теб, за да изградиш технически умения и мисловна нагласа. Вече си по-добър от деветдесет и девет процента от онези навън. Но онези от останалия един процент са много гадни копелета, затова не трябва да се отказваме, докато станеш готов и за тях, нали? Джак кимна. Кротостта не беше сред силните му страни, но пък умееше да се учи и да става все по-добър. И разбираше, че Джеймс Бък е прав, но не изпитваше лудо желание да му ритат задника още хиляда пъти, докато се усъвършенства. Джак си сложи очилата. Джеймс Бък го фрасна по главата игриво. — Е, момче. Готов ли си? Джак кимна, този път по-енергично. — И още как. 4 В жегата на обедното египетско слънце пазарът Хан ел Халили в Кайро се изпълваше с хора, дошли да ядат или да търсят изгодни покупки. От сергиите за храна се носеше тежък аромат на месо на скара, смесваше се с другите миризми на печено кафе и дима от наргилетата и изпълваше тесните криви улички. Лабиринтът от улици, алеи и тесни закрити проходи на пазара обикаляше около джамии, стълбища и стени на древни сгради от пясъчник и заемаше голяма част от Стария град. Този сук[2] беше започнал съществуването си през четиринадесети век като кервансарай — открит двор, използван за нощуване от керваните, преминаващи през Кайро по Пътя на коприната. Но сега тук, в Хан ел Халили, древното и съвременното се смесваха в замайваща игра. Облечени в шалвари продавачи се пазаряха посред тесните улички редом с другите търговци, облечени в дънки и тениски. От кафенетата се чуваха ритмите на традиционна египетска музика, сякаш изсвирени на тенекиени инструменти, и се смесваха с техномузиката, която ревеше от сергиите на продавачите на стереоуредби и компютри. В резултат се получаваше мелодия, подобна на жуженето на насекомо, ако се изключат звуците от глинените барабани с козя кожа и синтезираните ударни инструменти. Продаваше се всичко: от ръчно изработени сребърни и медни изделия, бижута и килими до мухоловки, гумени сандали и тениски с надпис „Аз обичам Египет“. Хората по уличките бяха млади и стари, черни и бели, араби, европейци и азиатци. През пазара вървяха трима мъже от Близкия изток — един едър среброкос мъж в средата и двама по-млади мускулести мъже от двете му страни. Движеха се спокойно. Не биеха на очи, но ако някой ги наблюдаваше малко по-продължително, щеше да забележи, че очите им шареха наляво и надясно повече, отколкото на останалите хора. От време на време младите мъже поглеждаха назад през рамо. В един момент мъжът отдясно се извърна рязко и провери хората зад себе си. Без да бърза, разгледа лицата, ръцете и жестовете на всички наоколо. След повече от десет секунди мускулестият мъж от Близкия изток приключи огледа, обърна се и ускори ход, за да настигне останалите. — Трима най-добри приятели на разходка за обяд. Това прозвуча в малката, почти невидима слушалка в дясното ухо на един мъж на двадесет и пет метра зад тримата — бял, с мърляви дънки и свободна синя ленена риза, който стоеше пред един ресторант и се преструваше, че чете написаното на ръка меню на френски език до вратата. Мъжът беше американец, на около тридесет години, с къса тъмна коса и рядка брада. Като чу съобщението, откъсна поглед от менюто и се взря покрай тримата мъже пред себе си към една прашна арка, която покриваше изхода от пазара. Там, в хладната сянка, се виждаше тъмен силует на мъж, облегнат на каменната стена. Младият американец доближи копчето на ръкава на ленената си риза до устата си, сякаш прогонваше въображаема муха от лицето си. И каза в малкия скрит в него микрофон: — Да. Проклети примерни граждани. Няма нищо за гледане тук. Мъжът от сенките се отдели от стената и бавно тръгна към уличката и тримата мъже от Близкия изток, които сега минаваха точно пред него. Вървейки, вдигна ръка към лицето си. Второто съобщение от американеца със синята ленена риза беше: — Добре, Дом, следвам ги. Мини една улица нагоре, пресрещни целта и иди на следващото стеснение. Аз ще ти кажа, ако онзи спре. — Твой е, Сам — отвърна Доминик Карузо и зави наляво по страничен проход към стълбите за улица „Ал Бадистанд“. След като излезе на по-голямата улица, Дом сви надясно и тръгна бързо между пешеходците, велосипедистите и моторните рикши, за да изпревари целта си. Доминик Карузо беше млад, силен и относително мургав. Всичко това му послужи добре през тези няколко дни в Кайро. Последното — цветът на кожата, а и на косата, му помагаше да се слива с населението, сред което преобладаваха тъмнокоси и мургави хора. А първите две неща — силата и относителната младост, помагаха при тази операция, защото обектът на наблюдение се оказа „трудна цел“, както ги наричаха в занаята. Мустафа ел Дабуси, среброкосият петдесет и осем годишен мъж с двамата си мускулести охранители, беше обектът на мисията на Дом в Кайро. Мустафа ел Дабуси беше терорист. А и Доминик не се нуждаеше от напомняне, че терористите рядко стигат петдесет и осем години на земята, ако са лесно забележими за онези, които ги следят. Ел Дабуси познаваше всеки трик на контранаблюдението, знаеше улиците като петте пръста на ръката си и имаше приятели в правителството и в полицията, а също и в разузнавателните служби. Определено трудна цел. Но и Карузо не беше начинаещ. През последните десетина години беше проследил доста боклуци. След няколко години като специален агент на ФБР двамата с неговия брат близнак Брайън се бяха прехвърлили в Колежа. Брайън загина преди една година по време на черна операция в Либия. Дом беше там и държеше умиращия си брат на ръце, след което се върна в Колежа адски навит да върши трудната и опасна работа, в която вярваше. Заобиколи един младеж, който продаваше чай от голяма кана, окачена на врата му с кожен ремък, и ускори крачка, за да стигне на следващото място за посрещане на целта — едно кръстовище на стотина метра на юг. Партньорът на Карузо, Сам Дрискол, следеше тримата по виещите се улички, като гледаше да пази разстояние. Сам реши, че дори и да загуби контакт с целта си, няма страшно, защото Дом щеше да ги пресрещне. Ако Ел Дабуси изчезнеше някъде, щяха да го търсят. Но изпуснат ли го днес, ще го проследят по-късно, в къщата, която държеше под наем. Двамата американци смятаха, че е по-добре да изгубят целта си, отколкото да си насилват късмета и да рискуват да се разкрият на целта си или на охраната му. Ел Дабуси спря пред един магазин за бижута, където нещо в прашната витрина до широкия вход беше привлякло вниманието му. Сам продължи няколко метра напред, след което пристъпи в сянката на една брезентова тента, под която млади момичета продаваха лъскави пластмасови играчки и кичозни сувенири за туристите. Докато чакаше целта му да продължи напред, навлезе още по-надълбоко в сянката. Смяташе, че добре се слива с обстановката, но едно младо момиче с наметало се приближи към него с усмивка. — Господине, искате ли слънчеви очила? Мамка му. Сам поклати глава в отговор, момичето разбра и се отдалечи. Сам Дрискол умееше да сплашва с поглед. Като бивш рейнджър с многократно пребиваване в различни бойни зони той беше дошъл в Колежа по препоръка на Джак Райън-старши. Юристите на Министерството на правосъдието го изгониха от армията по настояване на администрацията на Кийлти, която искаше кръвта на Сам, след като той беше оставил в Пакистан твърде много от лошите мъртви, което никак не се харесваше на Кийлти. Дрискол първи би се съгласил, че е нарушил гражданските права на онези терористи, изпращайки в лайнените им мозъци по един куршум 40-и калибър. Но знаеше, че си е свършил работата, и то точно толкова, колкото е необходимо за мисията. Животът е гаден, а после умираш. Разгласата от страна на Джак-старши на случая с Дрискол се оказа достатъчна и Министерството на правосъдието се отказа от делото, а препоръката на Райън и подкрепата на Джон Кларк пред Гери Хендли го вкараха в Колежа. Тридесет и осем годишният Сам Дрискол беше с няколко години по-стар от Дом Карузо, с когото работеха заедно по тази операция, и въпреки отличното физическо състояние годините му си личаха по побеляващата брада, дълбоките бръчки около очите и досадната стара рана в рамото, която го събуждаше всяка сутрин. Получи я след престрелка при измъкването от мисията в Пакистан — един куршум от автомат „Калашников“ беше пръснал някакъв камък, парчета от който се бяха забили в тялото на рейнджъра. Рамото не го притесняваше толкова много, схващането и болката се стопяваха с движение и упражнения, а няколкото часа преследване пеша през стария град Кайро си бяха добро упражнение. А и сега предстоеше още упражняване. Вдигна поглед и видя, че Ел Дабуси отново е тръгнал. Сам изчака малко, след което излезе на уличката, за да продължи да следи среброкосия терорист. След минутка спря отново, защото целта му влезе в пълно с клиенти кахва — кафене, каквито имаше навсякъде в Кайро. В столове около малки маси, които излизаха чак на улицата, седяха мъже, играеха табла и шах и пушеха наргилета и цигари, като пиеха гъсто турско кафе или ароматен зелен чай. Ел Дабуси и хората му минаха покрай няколко от масите на открито и влязоха в тъмната зала. Сам каза тихо в микрофона на ръкава си: — Дом? — Да — чу отговор в ухото си. — Субектите спряха. В едно кафене са на… — Сам огледа стените и ъглите на пазарната улица за табелка. Навсякъде се виждаха сергии и будки, покрити с брезент, но нищо не издаваше точното му местонахождение. Сам се ориентираше по-добре в планините в Пакистан, отколкото тук, в стария град Кайро. Погледна бързо към картата си, за да се ориентира. — Да, току-що завихме наляво от „Мидан Хюсейн“. Мисля, че все още сме на север от „Ал Бадистанд“. Петдесетина метра от теб. Нашето момче и горилите май ще поседят да говорят. Що не дойдеш да си поделим наблюдението? — Идвам. Докато чакаше подкреплението, Сам отиде до близкия магазин за свещници и се загледа в едно стъклено осветително тяло. В отражението на голяма кристална капка виждаше предната част на кафенето достатъчно добре, за да успее да забележи дали целта му няма да си тръгне. Но вместо някой да си тръгне, се оказа, че трима други мъже влизат в кафенето от отсрещния му край. Нещо във вида на предводителя на тази малка глутница го сепна. Дрискол се престраши и мина покрай входа, където надникна, сякаш търси свой приятел. Вътре, в далечния край до една каменна стена, Мустафа ел Дабуси и хората му седяха на маса заедно с новодошлия и неговите хора. — Интересно — каза си Сам, когато отмина входа на кафенето. Дом пристигна след минутка и застана до Сам, като двамата се заеха да ровят стоките на една сергия. Дрискол се наведе и дръпна чифт дънки от една купчина, сякаш за да ги разгледа. Прошепна на партньора си: — Нашето момче е на тайна среща с неизвестен обект. Дом не реагира, а само се обърна към един долнокачествен манекен в предната част на сергията и се престори, че гледа етикета на жилетката му. Погледът му премина покрай пластмасовата фигура в естествен ръст и се спря на кафенето от другата страна на улицата. Дрискол се приближи до него. Дом прошепна: — Време беше, по дяволите. От дни ги чакаме. — Да. Хайде да седнем на кафе отсреща и може и да ги снимаме. Ще пратим снимките на Рик и неговите хора да ги разпознаят. Оня отзад май е шефът. Минута по-късно двамата американци седяха под сянката на чадър в откритото кафене с лица към отсрещната кахва. До масата им приближи сервитьорка с фередже. Дом взе инициативата и поръча, което изненада Сам Дрискол. — Кахвазияда — каза той с учтива усмивка и посочи себе си и Сам. Жената кимна и се отдалечи. — Ще ми кажеш ли какво поръча? — Две турски кафета с повече захар. Сам сви рамене и опъна стегнатия белег от раната на рамото си с продължително и бавно извиване на врата. — Добре звучи. Кофеинът ще ми дойде на място. Кафето пристигна и двамата го засърбаха. Не поглеждаха целта си. Ако охраната на онези си струваше парите, сега би трябвало да оглеждат двамата чужденци отсреща, но вероятно само първите няколко минути. Ако Сам и Дом се постараеха да не им обръщат никакво внимание, Ел Дабуси и хората му, както и тримата новодошли щяха да решат, че чужденците са просто двама туристи, които си седят и чакат жените си да напазаруват килими, и че няма за какво да се тревожат. Въпреки сериозните опасности при следенето на терориста Сам и Дом се радваха, че пият кафе на открито, окъпани в светлината на слънцето. През последните няколко дни излизаха само нощем, и то на смени. Останалото време работеха от един апартамент срещу луксозната резиденция в богаташкия квартал Замалек, в която Ел Дабуси живееше под наем. Прекарваха дълги дни в наблюдение през далекогледи, снимане на посетители и ядене на ориз и агнешко в количества, при които и двамата вече не бяха големи почитатели нито на ориза, нито на агнешкото. Но Сам и Доминик, както и помощният им екип в Колежа знаеха, че тази работа е важна. Макар египтянин по рождение, Мустафа ел Дабуси живееше в Пакистан и Йемен вече петнадесет години, където работеше за Революционния съвет „Умаяд“. Сега, когато Съветът се намираше в пълен хаос заради изчезването на водача им и благодарение на няколко успешни разузнавателни операции на ЦРУ и други служби, Ел Дабуси се беше завърнал у дома, уж за да работи за новото правителство като дребен чиновник в Александрия. Но от Колежа знаеха, че нещата не са така прости. Джак Райън-младши беше проверил в секретни и общодостъпни източници списъка на известните играчи от Съвета „Умаяд“, за да разбере кои са и какво правят сега. Тази нелека задача доведе до откритието, че членове на „Мюсюлманското братство“, които дърпаха юздите на властта в Египет, са уредили на МЕД или Мустафа ел Дабуси, както го знаеха в Колежа, работа, „която може и без него“. От допълнителните проучвания се установи също, че МЕД има задачата да основе два лагера за обучение близо до египетската граница с Либия. Според секретни документи на ЦРУ привидната цел била обучение от египетското разузнаване на либийската цивилна милиция, за да се превърне тя в нещо като истинска национална отбранителна сила. Но някои в ЦРУ и всички в Колежа смятаха, че това е лъжа. От миналото на МЕД се знаеше, че той се интересува само от това да поддържа терора срещу неверниците и никак не му подхождаше ролята на инструктор на гвардейци в Северна Африка. Ето защо когато от едно прехванато кодирано съобщение по електронната поща от човек, свързан с МЕД, стана ясно, че самият Ел Дебуси ще прекара една седмица в Кайро, за да се срещне с чужденци, които ще му помагат в новото „начинание“, Сам Гренджър, шефът на оперативния отдел, изпрати незабавно Сам Дрискол и Доминик Карузо да снимат всички, дошли да се срещнат с МЕД в къщата под наем, с надеждата да разберат по-добре каква е истинската цел на новите лагери. Американците обсъждаха турското си кафе, докато седяха на масата си и се правеха на обикновени отегчени туристи. Съгласиха се, че е невероятно добро, въпреки че и двамата имаха неприятен спомен от поглъщането на цяла шепа утайка от дъното на чашата, когато за първи път бяха опитали такова кафе. След като преполовиха кафетата си, двамата насочиха вниманието си към операцията. Редуваха се да хвърлят погледи към отсрещната страна на улицата. Съвсем безгрижно отначало. След минутка вече знаеха, че са на чисто — никой от шестимата мъже на отсрещните маси не им обръщаше внимание. Дом извади калъфката за очилата си от дънките и я сложи на масата. Отвори капака и щипна с пръсти подплатата. Издърпа я и под нея се показа малък течнокристален екран, на който се виждаше изображението от фотоапарата с 12-мегапикселов чип, който се намираше в долната част на кутията. С мобилния си телефон изпращаше сигнал до фотоапарата. Този сигнал му позволяваше да завърта обектива, докато на екранчето се появи идеално изображение на шестимата мъже на двете маси. Докато Ел Дабуси и двамата му охранители пушеха шиша[3] и разговаряха с тримата мъже на съседната маса, Карузо направи няколко снимки с тайния си фотоапарат, като натискаше бутона за заснемане на мобилния си телефон. Докато Дом се съсредоточаваше върху работата си, като се стараеше да не изглежда съсредоточен, Сам каза: — Тези, новите, са военни. Онзи, големият, в средата, дето е с гръб към стената, е старши офицер. — Откъде знаеш? — Защото съм бивш военен, макар да не съм бил висш офицер. — Да бе. Дрискол продължи: — Не мога да ти обясня точно, но е най-малкото полковник, а може би и генерал. Живота си залагам. — Със сигурност не е египтянин — отвърна Доминик, като върна фотоапарата в джоба си. Дрискол не отмести глава. Вместо това продължи да изучава мократа утайка на дъното на чашката си. — Пакистанец е. — Така мисля и аз. — Имаме снимки, нека не насилваме късмета си — обади се Сам. — Дадено — съгласи се Доминик. — Уморих се да гледам как другите обядват. Хайде да идем за храна. — Ориз и агнешко? — запита Сам мрачно. — Нещо по-добро. Забелязах един „Макдоналдс“ до метрото. — Значи ще ядем макагнешко. 5 Джак Райън-младши вмъкна своя „Хамър“ в определеното му за паркиране място пред сградата на „Хендли Асошиейтс“ в 5,10 сутринта. С усилие слезе от голямата кола. Боляха го мускулите, а ръцете и краката му бяха покрити с рани и охлузвания. Закуцука и влезе през задната врата на сградата. Не обичаше да идва толкова рано, особено сега, когато беше като пребит. Но имаше важна работа, която не можеше да чака. В този момент имаха петима оператори на терен и колкото и да му се искаше да е с тях, Райън знаеше, че е длъжен да им осигури възможно най-добрата информация в реално време, за да стане работата им ако не по-лесна, то поне не излишно трудна. Мина край човека от охраната. Онзи изглеждаше плашещо буден и нащрек в този ранен час. — Добро утро, господин Райън. — Здравей, Бил. Обикновено Райън не идваше на работа преди осем, когато Бил, пенсиониран старши сержант от охраната на ВВС, предаваше поста си на Ърни. Бил, когото Райън беше срещал само няколко пъти, изглеждаше сякаш е роден за работата си. Джак-младши се качи с асансьора, затътри се по тъмния коридор, остави кожената си чанта на бюрото и се отправи към кухнята. Там включи каната за кафе, след което бръкна във фризера и измъкна торбичка лед, която напоследък ползваше доста често. Докато стане кафето, той се върна при бюрото си и включи компютъра и лампата. Ако не се броят Джим, няколко специалисти по информационни технологии, които работеха денонощно, отделът за анализи и преводи, също денонощен, и охраната на първия етаж, в сградата щеше да е мъртвило поне още час. Джак седна, вдигна леда до челюстта си и облегна глава на бюрото. — Мамка му — промърмори. Пет минути по-късно последната капка кафе падна от филтъра в каната и в същия момент Райън грабна една чаша от шкафа, напълни я с димящата черна течност и закуцука обратно към бюрото си. Искаше да си е у дома, за да си легне, но нямаше как. Обучението в извънработно време го съсипваше, но знаеше, че не е изложен на някаква истинска опасност. Опасност имаше за колегите му на терен, а от него се искаше да помогне да се пазят. А инструментът, с който помагаше, беше компютърът. Или по-точно данните, които параболичните чинии на покрива и групата антени на фирмата измъкваха от етера, данните, които дешифровчиците и главният суперкомпютър разшифроваха и отделяха от почти непрекъснатия поток информация. Във всекидневието си Джак хвърляше въдицата сред трафика данни от Ленгли, от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, от Националния център за борба с тероризма на булевард „Либърти Кросинг“ в Маклийн, от ФБР във Вашингтон и от няколко други служби. Днес му предстоеше да гледа особено много информация още отсега. Много от нея идваше в Ленгли от приятелски държави и именно заради тях той се намираше толкова рано тук. Най-напред Джак влезе в програмата за прехващане на информация от Агенцията за национална сигурност. Програмата предупреждаваше за всякакви по-сериозни неща, които е пропуснал от шест часа предишната вечер. Докато екранът му се изпълваше с данни, той мислено отмяташе какво ще става днес. През последните няколко седмици тук, в Колежа, се работеше на опасно високи обороти и затова му се струваше все по-трудно да реши с какво да започне всяка сутрин. Четиримата полеви оператори бяха разделени на два екипа. Братовчед му Доминик Карузо работеше заедно с бившия армейски рейнджър Сам Дрискол. Двамата се намираха в Кайро, за да следят един оператор на „Мюсюлманското братство“, когото Джак и колегите му аналитици от Колежа с основание подозираха, че полага големи усилия да направи нещо неприятно. Според ЦРУ той създавал лагери за обучение в западната част на Египет и закупувал оръжие и муниции от някого в египетската армия. А после… Е, точно тук бе проблемът. Никой не знаеше какво прави с тези лагери и оръжието, придобито от работата му в Революционния съвет „Умаяд“ и в други групи през последните две десетилетия. Знаеха само, че той с неговите лагери и оръжие е в Египет. Джак въздъхна. Египет след Мубарак. Предварително осрана зона за свободна стрелба може би? Американските медии твърдяха, че промените в Близкия изток са довели до мир и спокойствие, но според Райън, Колежа и много други запознати хора по света тези промени по-скоро щяха да донесат екстремизъм. Американските медии считаха хората с такова мнение в най-добрия случай за песимисти и в най-лошия случай за тесногръди фанатици. Райън се смяташе за реалист и по тази причина не тичаше по улиците, за да крещи похвали за бързата промяна. Екстремистите бяха на свобода. С изчезването на Емира преди почти година всички терористи смениха тайните си квартири, поддръжниците си, работата си и дори и държавите си. Но едно нещо оставаше непроменено. Центърът на движението за джихад все още се намираше в Пакистан. Преди тридесет години всички начинаещи джихадисти по света се събираха там, за да воюват срещу руснаците. Всяко момче в ислямския свят, преминало пубертета, получаваше предложение за пушка и билет за рая. Всяко момче под тази възраст получаваше предложение за място в медресето, религиозното училище, което ги хранеше, обличаше и възпитаваше като общност, но пакистанските медресета ги учеха само на екстремистки убеждения и умения за водене на война. Тези умения влизаха в работа на учениците, защото те се готвеха за заминаване в Афганистан, където да се бият срещу руснаците, но пък не им оставяха много възможности за работа, след като руснаците се оттеглиха. Неизбежно беше след като Съветският съюз се отказа от Афганистан, стотиците хиляди въоръжени и гневни джихадисти в Пакистан да станат неудобни на правителството. И също толкова неизбежно беше тези въоръжени и гневни джихадисти да заемат вакуума в следсъветския Афганистан. И така започна историята на талибаните, създали безопасно убежище за „Ал Каида“, довела преди повече от десетилетие силите на западната коалиция. Райън сръбна от кафето и опита да не мисли за големите геополитически въпроси, а за преките си задължения. Когато баща му се върне в Белия дом, той ще трябва да се тревожи за всички тези неща. А синът, от друга страна, трябваше да се занимава със сравнително дребните всекидневни отражения на тези големи проблеми. Дребни неща като да разпознаеш някакъв помияр заради Сам и Доминик. Изпратили му бяха още снимки. Снимки на неизвестните пакистанци, с които Ел Дебуси се беше срещнал вчера. Райън препрати това съобщение до Тони Уилс, аналитикът, който работеше на съседното бюро. Тони щеше да се заеме с идентифицирането на този субект. Засега Джак трябваше да насочи вниманието си към другия полеви екип — Джон Кларк и Доминго Чавес. В момента Динг и Джон се намираха в Европа, във Франкфурт, и се чудеха как да постъпят. Прекарали бяха последните Два дни в подготовка на една операция за наблюдение на банкер на „Ал Каида“, който щеше да заминава за Люксембург, но в последния момент беше отменил срещите си там от Исламабад. Мъжете чакаха в готовност, а нямаше какво да правят, затова Джак реши да прекара част от времето си тази сутрин в по-дълбоко ровене из миналото на европейските банкери, с които мъжът от Революционния съвет „Умаяд“ трябваше да се срещне. Така сигурно щеше да успее да даде някаква насока на колегите си в Европа, преди да тръгнат обратно за дома. По тази причина Джак беше дошъл толкова рано на работа. Не искаше двамата да се върнат без резултати от пътуването. Той имаше задачата да им дава необходимата информация, за да намират лошите, и затова щеше да поработи няколко часа, за да намери лоши, за които двамата да се погрижат. Разгледа програмата на компютъра, както и една програма, създадена от Гавин Биъри, който завеждаше информационния отдел на Колежа. Програмата ловец на Гавин търсеше низове от данни, пожелани от аналитиците тук, в Колежа. Тя им позволяваше да отсяват голяма част от информацията, която няма връзка с текущите им задачи, и Джак я смяташе за дар от Бога. Райън отвори няколко документа с щракания с мишката. Зачуди се колко много информация пращат съюзниците на САЩ тези дни. Това го депресираше малко, но не защото не искаше съюзниците да пращат информация, а защото потокът вече не беше двупосочен. Повечето хора в разузнаването на САЩ смятаха за ужасен скандал факта, че президентът Едуард Кийлти и неговите хора, назначени на най-високи позиции в разузнаването, прекараха изминалите четири години в разрушаване на възможностите на САЩ да провеждат едностранен шпионаж спрямо другите страни. Кийлти и хората му се преориентираха към събиране на информация, като разчитаха не на собствените стабилни шпионски служби на САЩ, а на това, че разузнаванията на чужди държави ще дават информация на ЦРУ. Така беше по-безопасно в политически и дипломатически план според Кийлти, но за съжаление в никой друг смисъл. Администрацията почти беше прекратила неофициалните операции от съюзнически страни и хората от ЦРУ, които работеха от посолствата в чужбина, се оказаха обвързани от още повече правила и разпоредби, което правеше почти невъзможна и без това трудната им работа. Администрацията на Кийлти беше обещала повече „откритост“ и „прозрачност“ за тайнственото ЦРУ. Бащата на Джак-младши в отговор беше предложил във „Вашингтон Поуст“ с уважителен тон към президентската институция Ед Кийлти да провери думата „тайнствен“ в речника. Хората на Кийлти пренебрегваха разузнаването с агенти в полза на разузнаването чрез прехващане на сигнали и с електронни средства. От дипломатическа гледна точка шпионските спътници и разузнавателните безпилотни самолети представляваха много по-безопасен вариант и затова сега тези технологии намираха такова приложение. Естествено, опитните специалисти по агентурно разузнаване от ЦРУ с право казваха, че тези средства по блестящ начин показват главата на врага, но въпреки това отстъпват на агентите, които често пъти можеха да кажат какво има вътре в тази глава. Но на тези застъпници за агентурното разузнаване гледаха като на динозаври и пренебрегваха аргументите им. „Е — каза си Райън. — След няколко месеца тате ще е начело. “ Напълно уверен беше в това и се надяваше, че повечето или всички щети ще могат да се оправят през четиригодишния срок на управление на баща му. Наложи си да не мисли за тези неща, за да се съсредоточи, и отпи продължително от бързо изстиващото кафе, за да помогне на все още сънената си глава. Продължи да щрака по различните документи от миналата нощ, като обръщаше особено внимание на Европа, където се намираха сега Чавес и Кларк. Стоп. Имаше нещо ново. Райън отвори един документ, изпратен до аналитик на ЦРУ в службата за анализи на Русия и Европа. Джак го разгледа бегло, но нещо привлече интереса му и той отново прочете документа дума по дума. Очевидно някой в ЦЦВС, френската служба за вътрешна сигурност, уведомяваше колегата си от ЦРУ, че са получили сведения за предстоящото пристигане на „интересно лице“ на летище „Шарл дьо Гол“ днес следобед. Нищо интересно всъщност и определено извън темата, от която се интересуваше Джак, освен името. Източникът на информация от френска страна, който не беше посочен в съобщението до ЦРУ, но вероятно бе прехванат сигнал или пък агент, подозираше, че интересното лице, познато на французите като Омар 8, е вербовчик за Революционния съвет „Умаяд“. ЦЦВС знаеха, че ще кацне на летище „Шарл дьо Гол“ в 1,10 следобед със самолет на „Ер Франс“ от Тунис и че ще го вземат местни негови хора, за да го закарат в апартамент в Сен Сен Дьони, недалече от летището. На Джак му се струваше, че французите не знаят много за този Омар 8. Подозираха, че е от Революционния съвет „Умаяд“, но самите те не се интересуваха особено от него. ЦРУ също не знаеше много за него — аналитикът от Ленгли още не беше отговорил или пък препратил съобщението до своите хора в Париж. ЦРУ и ЦДВС може и да нямаха много информация за този Омар 8, но Джак Райън-младши знаеше всичко за него. Знаеше го от първоизточника. Саиф Рахман Ясин, познат като Емира, „издаде“ кой е Омар 8 предишната пролет по време на разпит в Колежа. Джак се замисли за момент. Разпит, ли? Не… Изтезание. Няма смисъл да го нарича по друг начин. И все пак в този случай имаше полза. Достатъчна, защото сега знаеха, че Омар 8 всъщност се казва Хосни Инеб Роки. Достатъчна, за да е известно, че той е тридесет и три годишен тунизиец и че не е вербовчик за Революционния съвет „Умаяд“. Той участваше в оперативното крило на Съвета. Джак веднага реши, че е странно този човек да ходи във Франция. Много пъти беше чел досието на Роки, както и досиетата на всички известни играчи от големите терористични организации. Онзи не напускаше Йемен или Пакистан, освен при редките посещения на дома си в Тунис. Но ето сега щеше да лети до Париж с неизвестен псевдоним. Шантава работа. Тази информация заинтригува Джак. Не, Хосни Роки не беше от големите риби в света на международния терор; сега, след невероятното съсипване на Революционния съвет „Умаяд“ от страна на Колежа имаше само един оператор от Съвета, когото можеха да смятат за сериозен играч на международно ниво. Той се казваше Абдул бен Мохамед ал Кахтани и беше командир на оперативното крило на организацията. Райън би дал всичко, за да опита да залови Ал Кахтани. Роки не беше Ал Кахтани, но определено будеше интерес с разходката до Франция, толкова далече от нормалната му зона на действие. Джак реши да отвори една папка в компютъра си, която съдържаше информация за всеки терорист — заподозрян терорист, отхвърлен терорист и т. н. Но тази база данни не се използваше от разузнавателната общност. Почти всички федерални служби използваха СИИТ, Средата за идентифициране на идентичността на терористите. Райън имаше достъп до тази масивна система от досиета, но я смяташе за тромава и пълна с прекалено много нищожества, за да му е полезна. Ползваше я само когато създаваше собствената си база данни или Галерията с единаци, както я наричаше, и то колкото да търси конкретна информация за конкретно лице. Повечето информация в своята база данни издирваше сам, а колегите му от Колежа попълваха някои неща. Макар и огромна, тази работа се отплащаше неведнъж. В повечето случаи не се налагаше Джак да проверява папката си, защото при подготовката на досиетата успяваше да запомни повечето информация и я забравяше единствено ако смъртта на дадения мъж или жена е потвърдена от няколко надеждни източника. Но тъй като Роки не беше рок звезда, Райън не помнеше всичко за него и затова отвори досието му, разгледа снимките, прочете листа с данни и потвърди онова, което вече знаеше. Според всички западни разузнавания Роки не беше стъпвал досега в Европа. След това Джак отвори досието на Абдул бен Мохамед ал Кахтани. Там имаше само една снимка отпреди няколко години, но е добра разделителна способност. Джак не си направи труда да чете данните, защото сам ги беше въвел. Никое западно разузнаване не знаеше нищо за Ал Кахтани до залавянето и разпитването на Емира. След като името и длъжността на този човек преминаха устните на Емира, Райън и останалите аналитици от Колежа се захванаха да събират информация за него. Самият Джак поведе начинанието, но не можеше да се гордее особено, защото за цяла година работа имаха съвсем малко информация. Ал Кахтани се пазеше от фотоапаратите и медиите, но след изчезването на Емира съвсем се изгуби. След като стана известен, сякаш пропадна от лицето на земята. Останал беше на тъмно миналата година, до преди седмица, когато колегата от Колежа Тони Уилс откри шифровано съобщение на една интернет страница на привърженици на джихада, според което Ал Кахтани призовава за отмъщение срещу европейските нации и по-точно Франция, защото приели закони срещу носенето на фереджета и забрадки. Колежа разпространи тази информация тайно, разбира се, сред широката разузнавателна общност. Райън сглоби картината от съществуващите парчета. Оперативният ръководител на Революционния съвет „Умаяд“ иска да удари Франция и само след седмица един младши изпълнител от организацията идва в страната, очевидно за среща с останалите. Тънка следа. Тънка в най-добрия случай. Определено Райън не би пратил операторите си в този район при нормални обстоятелства. В нормални обстоятелства той и колегите му просто щяха да следят информацията от френското разузнаване до парижката база на ЦРУ, за да видят какво става по време на европейската ваканция на Хосни Роки. Но Райън знаеше, че Кларк и Чавес са във Франкфурт, съвсем наблизо. Освен това, така или иначе, имаха готовност за подобна операция. Да ги изпрати ли в Париж, за да опитат да научат повече за придвижването или контактите на Роки? Да. По дяволите, какво има да му мисли. Един от главорезите на Революционния съвет „Умаяд“ излиза на открито. Нищо не пречеше Колежът да разбере какво е намислил онзи. Джак взе телефона си и набра двуцифрения код. Във Франкфурт сега бе следобед. Докато чакаше да се свърже, той взе стопяващия се пакет лед и го притисна към болезнения си врат. Джон Кларк отговори при първото позвъняване. — Джон, Джак се обажда. Нещо изскочи. Няма да те шашардиса, но може да излезе нещо. Ходи ли ти се в Париж? 6 Сто мили южно от Денвър, Колорадо, на шосе 67 има комплекс от сгради, кули и огради върху 640 акра площ в низините и сенките на Скалистите планини. Официалното му наименование е „Федерален поправителен комплекс „Флорънс“, а обозначението му в номенклатурата на Бюрото за затворите е Изправителен затвор на САЩ с максимална сигурност, АМС „Флорънс“. Бюрото за затворите категоризира своите 114 затвора в пет нива на сигурност, като АМС „Флорънс“ е единственият най-високо в списъка. Освен това според „Рекордите на Гинес“ той е най-сигурният затвор в света. В САЩ той е най-строгият суперохраняван затвор и в него лежат най-опасните, най-смъртоносните и най-неукротимите затворници. Мерките за сигурност включват лазерни системи, детектори за движение, камери с възможност за нощно виждане, автоматични врати и огради, стражеви кучета и въоръжена охрана. Никой не е успял да избяга оттам. Малко вероятно е някой дори да е успял да се измъкне от килията си в този затвор. Но да влезеш в този „Алкатрас в Скалистите планини“ е още по-трудно, отколкото да излезеш от него. Обитателите му са не повече от 500 души, от общо 210-те хиляди затворници в САЩ. Повечето обикновени пандизчии могат по-лесно да се уредят в Харвард, отколкото в затвора „Флорънс“. Деветдесет процента от затворниците в АМС „Флорънс“ са мъже, преместени от други затвори, защото са опасни за останалите. Другите десет процента са известни или представляват особен риск. Прекарват двадесет и три часа от денонощието в единични килии, но с известна възможност за нефизически контакти с другите и за връзки с външния свят чрез посещения, поща и телефон. Тед Качински, Юнабомбър, е в общо крило „D“ заедно с конспиратора Тери Никълс от град Оклахома и с атентатора от олимпийските игри Ерик Робърт Рудолф. Мексиканският наркобарон Франциско (Ел Тити) Ареяно също е в общата част на затвора, както и мафиотският бос Антъни Касо — Газопровода от фамилията Лучезе, и Робърт Филип Хансен, предателят от ФБР, продавал тайни на САЩ на Русия в продължение на две десетилетия. Крило „Н“ е с повече ограничения, по-изолирано и неговите обитатели са обект на САМ или специални административни мерки, което на езика на Бюрото за затворите означава правила за особено трудните случаи. В системата на федералните затвори има по-малко от шестдесет затворници, които са обект на такива мерки, като над четиридесет от тях са терористи. Ричард Рийд, Бомбаджията с маратонките, прекарал много години в крило „Н“ До преместването си в крило „D“ за добро поведение и след няколко рекламирани съдебни дела. Омар Абдел Рахман, Слепия шейх, е в крило „Н“, както и Закариас Мусауи, Двадесетият похитител. Рамзи Юсеф, водачът на клетката, взривила бомбата в Световния търговски център през 1993 г., прекарва времето си в крило „Н“ и в още по-ограничени зони, според настроенията и поведението му. Мъжете тук имат право само на самостоятелно едночасово посещение на бетонен двор, приличен на празен плувен басейн, и то след претърсване, като се движат с белезници на ръцете и краката в съпровод от двама охранители. Един от тях държи веригите, а другият — палката. И все пак крило „Н“ не е с най-строга охрана. Най-охранявано е крило „Z“, свръхстрого контролирано дисциплинарно крило, където лошите момчета отиват да разсъждават над прегрешенията си, ако нарушат някоя от предвидените за тях специални административни мерки. Тук няма разходки и посетители, а и контактите с охраната са минимални. Но забележителното е, че дори крило „Z“ има отделна секция, в която изпращат най-лошите от най-лошите. Тя се нарича „Район 13“ и в момента в нея има само трима души. Рамзи Юсеф е там заради нарушения на своите специални административни мерки за крило „Z“, където пък е бил за нарушаване на тези за крило „Н“. Томи Силвърстийн, шестдесетгодишен престъпник, осъден за въоръжен обир през 1977 г., е вкаран тук преди много време за убийството на двама затворници и един охранител в друг максимално строг затвор. Има и един трети затворник, мъж, доведен тук от маскирани агенти на ФБР преди няколко месеца, и то само след пълно изолиране на една клетка в „Район 13“ от останалите, за да се ограничи достъпът до нея още повече. За тази клетка знаят единствено служителите в „Район 13“, като само двама са виждали лицето на новия обитател. Охраняват го не служители на Бюрото за затворите, а нарочна група от Екипа за спасяване на заложници към ФБР, съставена от полувоенни служители с пълно въоръжение, които наблюдават затворника през стъклена преграда двадесет и четири часа в денонощието. Хората от екипа за спасяване на заложници знаят истинската идентичност на затворника, но не я казват. Те и малцината служители в „Район 13“, които изобщо знаят за тази странна стая, наричат човека зад стъклото Регистрационен номер 09341-000. Затворник 09341-000 не разполага с черно-бял телевизор с дванадесетинчов екран, какъвто имат повечето други затворници. Не му се позволява да напуска стаята, за да иде до бетонния двор за раздвижване. Никога. Повечето затворници имат право на едно телефонно обаждане в продължение на 15 минути всяка седмица, при условие, че заплатят за него от собствената си сметка в доверителния фонд на затворническата банкова система. Затворник 09341-000 няма право на телефон, нито сметка в доверителния фонд. Той няма право на посещения или поща, нито достъп до психолог или образование, каквито са осигурени на останалите затворници. Неговата стая, неговият свят, е с площ от осем квадратни метра, два на четири метра. Леглото, масата и неподвижният стол пред нея са от лят бетон и освен комбинираната тоалетна и мивка, които се изключват автоматично при умишлено запушване, други мебели в килията няма. Десетсантиметровият прозорец на задната стена на килията е зазидан, за да не може обитателят на килията да вижда нито външния свят, нито естествена светлина. Затворник 09341-000 е най-самотният затворник в Америка, а може би и на света. Той е Саиф Рахман Ясин, Емира. Водачът на Революционния съвет „Умаяд“ и терористът, отговорен за смъртта на стотици хора при поредица нападения срещу Америка и останалите западни държави, както и извършител на нападения срещу Запада, при които лесно е можел да убие сто пъти повече хора. Емира се изправи от молитвеното си килимче след утринната молитва и седна върху тънкия дюшек на бетонното си легло. От белия календар на бюрото до левия си лакът видя, че днес е вторник. Получи календара, за да си дава нещата през стоманения люк с електроуправление за пране в определените дни. Ясин знаеше, че вторник е денят, в който вълненото му одеяло трябва да бъде предадено за чистене. Послушно той го нави плътно на топка, премина край стоманената тоалетна мивка и направи още една крачка, за да отмине душа, който работеше с таймер, та да не може затворникът да запуши отходната тръба и да наводни килията си. Другата крачка го изведе до прозореца с люка. Там двама души в черни униформи, черни бронежилетки и черни ски маски гледаха безизразно през плексигласа към него. На гърдите им висяха готови за стрелба автомати МП5. Мъжете нямаха никакви обозначения или отличителни знаци. Виждаха се само очите им. Емира ги изгледа продължително, един след друг, като лицето му се намираше на не повече от половин метър от тях, въпреки че мъжете бяха много по-високи от него. Трите чифта очи таяха омраза и злоба. Един от маскираните трябва да беше казал нещо от другата страна на звукоизолираното стъкло, защото двама други маскирани мъже, които седяха на бюрото в другия край на стаята за наблюдение извиха глави към затворника и единият натисна превключвател на пулта за управление. В клетката на Емира се чу силно пиукане и малкият капак на люка се отвори. Емира не обърна внимание на това, а продължи да гледа пазачите си в очите. След няколко секунди се чу ново позвъняване, последвано от гласа на мъжа при бюрото през високоговорителя, монтиран в тавана над леглото на Емира. Маскираният охранител каза на английски: — Постави одеялото си в люка. Емира не помръдна. — Постави одеялото си в люка. Затворникът не реагира. — Последна възможност. Този път Ясин се подчини. Прояви малка съпротива, което си беше победа. Мъжете, които го пазеха през първите седмици от залавянето му, отдавна ги нямаше и оттогава Ясин изпитваше страстта и решимостта на своите пазачи. Кимна бавно, пусна одеялото в люка и той се затвори. От другата страна един от двамата охранители близо до прозореца го взе, разгъна го и го огледа, след което тръгна към коша за пране. Мина край него и захвърли вълненото одеяло в пластмасов кош за боклук. Мъжът при бюрото отново се обади по микрофона: — Току-що загуби одеялото си, 09341. Продължавай да ни изпитваш, заднико. Обичаме тази игра и можем да я играем всеки шибан ден. Микрофонът се изключи с шумно пукане и едрият пазач се върна при стъклото, за да застане рамо до рамо с партньора си. Двамата останаха неподвижни като камъни, загледани през отворите за очите на маските си в мъжа от другата страна на прозореца. Емира се обърна и се върна при бетонното си легло. Вълненото одеяло щеше да му липсва. 7 Мелани Крафт преживяваше изключително лоша седмица. Мелани, която работеше като анализатор на разузнавателни доклади в ЦРУ, беше завършила университета преди две години като бакалавър по международни отношения и магистър по външна политика на САЩ. Това и фактът, че беше прекарала пет от тийнейджърските си години в Египет като дъщеря на военновъздушния аташе, означаваше, че е много подходяща за ЦРУ. Работеше в Разузнавателния отдел и по-точно в Отдела за анализи на Близкия изток и Северна Африка. Като специалист по Египет младата, умна и енергична г-ца Крафт понякога работеше и по други проекти, извън всекидневните й задължения. Именно тази нейна амбиция сега застрашаваше да обърка едва двегодишната й кариера. Мелани беше свикнала да успява — в ученето на езика в Египет, като футболна звезда в гимназията и след това като студентка тя имаше само отлични оценки. С упорит труд си заслужи страхопочитанието на професорите и отлични оценки за работата си тук, в ЦРУ. Но нейните интелектуални и професионални успехи спряха рязко преди седмица, когато надникна в офиса на шефа си с документ, който беше подготвила през свободното си време. Документът се казваше „Оценка на политическата реторика на „Мюсюлманското братство“ на английски език и на езика масри“. Тя беше прегледала интернет страници на английски и на египетски арабски (масри), за да хроникира нарастващите различия между онова, което „Мюсюлманското братство“ казваше за пред Запада, и онова, което говореха в страната. Документът сепваше читателя, но се основаваше на задълбочени проучвания. Мелани беше създала фалшиви профили на арабски мъже, с които получаваше достъп до защитени с парола ислямистки форуми, където се ровеше с месеци вечер и в почивните дни. Ползваше се с доверие в египетските „кибер кафенета“, където я допускаха, обсъждаха с нея речи от медресета из цял Египет и дори й казваха кога дипломати от „Мюсюлманското братство“ отиват на посещение в други страни от мюсюлманския свят, за да споделят информация с известни радикали. Всичко това тя сравняваше с предназначената за Запада милосърдна фасада на Братството. След като завърши документа, Мелани го предаде на прекия си шеф. Той я изпрати при Филис Старк, шефката на отдела. Филис прочете заглавието, кимна рязко и го захвърли на бюрото си. Мелани остана разочарована, защото очакваше шефът да покаже някакъв ентусиазъм. Върна се на бюрото си с надеждата, че като минимум документът, който беше й струвал толкова много труд, ще иде по горните етажи. Желанието й се сбъдна след два дни. Госпожа Старк наистина го беше предала нагоре, където някой го бе прочел и извикаха Мелани Крафт в една заседателна зала на четвъртия етаж. Нейният пряк шеф, шефката на отдела и други двама костюмари от седмия етаж, които тя не познаваше, я чакаха седнали. Срещата започна без преструвки. От погледите и жестовете на мъжете около масата Мелани разбра, че е загазила, още преди да седне. — Госпожице Крафт, какво смятахте да постигнете с допълнителната си работа? Какво искате? — запита един назначен по политическа линия мъж на име Пети. — Какво искам? — Опитвате ли да направите нещо ново тук, или искате вашето документче да се върти насам-натам, та ако Райън победи и доведе своите хора, вие да станете номер едно? — Не. Такива мисли изобщо не бяха й минавали. На теория промяната в администрацията не би имала абсолютно никакво отношение към позициите й в Управлението. — Просто четях онова, което публикуваме за Братството, и реших, че може да добавя някои противоречащи данни. Информацията е с открит достъп — в документа съм цитирала всички източници и те сочат към доста по-зловещ… — Госпожице Крафт. Това не е университет. Няма да ви проверявам бележките под линия. Мелани не отговори на тази реплика, но й се изпари желанието да продължи да защитава документа си. Пети продължи: — Прекрачихте границата в момент, в който Управлението изживява най-противоречивия си период. Крафт не смяташе изобщо, че е така, освен ако нямаше противоречия между старците от седмия етаж, които щяха да си загубят работата при загуба на Кийлти, и други старци от същия етаж, които щяха да заемат по-добри постове при победа на Райън. Този свят се намираше много далече от нейния и тя предполагаше, че Пети разбира това. — Сър, не съм имала намерение да предизвиквам никакви разногласия тук, в тази сграда. Съсредоточих се само върху реалността в Египет и информацията, която… — Този документ кога го изготвихте — във времето, когато трябва да работите по всекидневните си доклади? — Не, сър. Изготвих го вкъщи. — Можем да започнем разследване срещу вас, за да видим дали сте използвали секретни източници за създаване на… — Абсолютно цялата информация в документа е обществено достояние. Фиктивните ми идентичности за интернет не са създадени на базата на реални легенди на Управлението. Искрено ви казвам, че нищо в този документ не е свързано с информацията, до която имам всекидневен достъп. — Имате твърдо мнение, че Братството е обикновена банда терористи. — Не, сър. Не това е изводът в документа. Изводът е, че реториката в англоезичния свят противоречи на тази на езика масри, публикувана от същата организация. Според мен е необходимо Да следим някои от тези сайтове. — Така ли? — Да, сър. — И смятате, че трябва да го сторим заради някакви официални констатации или… просто защото вие смятате, че така трябва? Жената не знаеше какво да каже. — Млада госпожице, ЦРУ не е организация, която се занимава с политика. Мелани знаеше това и документът й нямаше за цел да насочва външната политика на САЩ спрямо Египет в никоя посока, а да предложи мнение, различно от общоприетото. Пети продължи: — Задачата ви е да събирате разузнавателния продукт, това се изисква от вас. Вие не сте служител на тайните служби. Излязохте от правомощията си, и то по доста подозрителен начин. — Подозрителен? Пети сви рамене. Той беше политик, а политиците смятат, че и другите мислят само за политика. — Райън води в проучванията за изборите. Мелани Крафт по една случайност, в свободното си време при това, си организира собствена тайна операция и тръгва в посока, която би служила на доктрината на Райън. — Аз… аз дори не знам каква е доктрината на Райън. Не се интересувам от… — Благодаря, госпожице Крафт. Това е всичко. Мелани се върна в офиса си унижена и все още твърде объркана и ядосана, за да се разплаче. Но плака същата вечер в малкия си апартамент в Александрия, като се питаше защо направи всичко това. Но дори от ниското си ниво в организацията и с ограничения си поглед към голямата картина виждаше, че хората, назначени на политически постове в ЦРУ, нагаждат разузнавателната информация според желанията на Белия дом. Дали нейният документ не е форма на дребна и твърдоглава съпротива? В този момент, когато обмисляше срещата на четвъртия етаж, тя си призна, че е точно така. Бащата на Мелани, полковник от армията, я възпитаваше в чувство за дълг и индивидуалност. Като дете четеше биографиите на велики мъже и жени, предимно от армията и правителството, и знаеше от прочетеното, че никой не е станал величие само защото е „добър войник.“ Не, малцината, които, ако се налага, от време на време тръгват срещу системата, са хората, заради които Америка е такава велика страна. Мелани Крафт нямаше велики амбиции, освен желанието да изпъква като победител. Но сега научаваше едно друго явление при изпъкването. Пироните, които стърчат, често биват връщани на мястото си с чука. В момента седеше пред бюрото си, сърбаше айскафе и гледаше екрана. От предишния ден знаеше, че документът й е унищожен от Пети и други на седмия етаж. Филис Старк беше й казала гневно, че самият директор на ЦРУ Чарлс Олдън е чел част от документа, преди да го захвърли в боклука и да попита защо, по дяволите, авторката му все още има работа. Приятелите от офиса за анализи на Близкия изток и Северна Африка й съчувстваха, но не искаха да си навредят на кариерите заради онова, което според тях беше опит на тяхната колежка да ги надскочи, като събира данни в свободното си време. И така тя се превърна в парий на офиса. И сега, на двадесет и пет години, тя обмисляше да напусне ЦРУ. Можеше да си намери някъде работа като продавачка с по-голяма заплата от държавната и да се махне от организацията, която обичаше, но която в момента определено не й отговаряше със същото. Телефонът на бюрото й звънна и Мелани видя, че я търсят от външен номер. Остави чашата с кафе и вдигна слушалката. — Мелани Крафт. — Здравей, Мелани. Обажда се Мери Пат Фоли от Националния център за борба с тероризма. В неподходящ момент ли те намирам? Мелани за малко не изплю глътката кафе върху клавиатурата. Мери Пат Фоли беше легенда в разузнаването на САЩ с превъзходна репутация и влияние през цялата си кариера върху външните работи, а и върху жените в ЦРУ. Мелани не я познаваше лично, но десетина пъти беше слушала нейни лекции като студентка. Неотдавна беше присъствала и на семинар, на който Мери Пат запозна аналитиците от ЦРУ с Националния център за борба с тероризма. Мелани заекна и отговори: — Да, госпожо. — В неподходящ момент ли те намирам? — Не, извинете ме. Моментът не е неподходящ. Младата аналитичка говореше с тон на професионалист, независимо от чувствата си. — С какво мога да ви помогна, госпожо Фоли? — Исках да се обадя. Четох цяла сутрин твоя документ. — О. — Много е интересен. — Благодаря… И кое е интересното? — Как реагираха дъртаците от седмия етаж? — Ами — отвърна тя, като трескаво търсеше подходящите думи. — Честно казано, отблъснаха го в известен смисъл. Мери Пат повтори бавно думата: — Отблъснаха. — Да, госпожо. Очаквах известна резервираност от страна на… — Това значи ли, че са те наритали по задника? Мелани Крафт зяпна за момент. После си наложи да затвори устата си, сякаш госпожа Фоли седеше до нея на бюрото. Накрая промърмори: — Аз… Бих казала, че с този документ си сложих главата на дръвника. След кратка пауза в слушалката се чуха думите: — Е, госпожице Крафт, смятам, че инициативата ви е отлична. След пауза от нейна страна Мелани отвърна: — Благодаря. — В момента мой екип разглежда доклада ви, заключенията, цитатите и търси информация, която е свързана с нашата работа. Всъщност възнамерявам да направя документа задължително четиво сред моите служители. Ако оставим Египет настрана, в документа се вижда как някой може да улучи проблема от друг ъгъл и да го осветли по различен начин. Насърчавам хората си за такива неща и затова всички примери са ми от полза. — За мен това е голяма чест. — Филис Старк има късмет, че работиш при нея. — Благодаря. Мелани осъзна, че повтаря само „Благодаря“, но толкова внимаваше да не изтърси нещо, заради което да съжалява, че друго не можеше да каже. — Ако ти се поиска да смениш темпото, ела да поговорим. Винаги търсим аналитици, които не се боят да разклатят лодката, като поднесат студената и трудна за преглъщане истина. Изведнъж Мелани Крафт измисли какво да каже: — Какво ще кажете за някой ден през тази седмица? Мери Пат се засмя. — Господи, толкова ли е зле при вас? — Ами сякаш съм прокажена, въпреки че ако бях прокажена, вероятно поне щяха да ми пращат картички с пожелания да оздравея. — По дяволите. Хората на Кийлти при вас са истинско бедствие. Мелани Крафт не отговори. Можеше да приглася на Фоли цял час, но се сдържа. Нямаше да е професионално, а и политиката не я интересуваше. Мери Пат каза: — Добре. Ще се радвам да се срещнем. Знаеш ли къде сме? — Да, госпожо. — Обади се на секретарката ми. Тази седмица съм много заета, но можем да обядваме в началото на следващата. — Благодаря — отново каза Мелани. Затвори телефона и почувства, че за първи път от една седмица насам не й се иска нито да плаче, нито да пробие стената с юмрук. 8 Джон Кларк и Доминго Чавес седяха в своя миниван „Форд“ и наблюдаваха жилищния блок в дъждовната нощ. Двамата стискаха с десните си ръце пистолети „ЗИГ зауер“ които лежаха на бедрата им. Криеха оръжието в сянка, но и в готовност за бърза стрелба. В лявата си ръка Кларк държеше термобинокъл, а Чавес — фотоапарат с телеобектив. На пода под седалката на пасажера имаше найлонова торбичка, пълна със смачкани чашки за кафе и обвивки от дъвка. Въпреки че чакаха с готови за стрелба пистолети, двамата Щяха да направят всичко възможно да не ги използват. Ако се налагаше да стрелят, то щеше да е за отбрана и проблемите едва ли щяха да са заради терориста убиец и приятелите му в тайната квартира нагоре по улицата. Всъщност квартирата представляваше апартамент със стълбище направо от тротоара. Не, пряката заплаха се състоеше в самия квартал. За пети път през последните няколко часа по тротоара край колата минаваха групички от по десетина младежи със стоманени погледи. Чавес откъсна очи от визьора на своя фотоапарат „Канон“, през който наблюдаваше входа на апартамента, за да погледне към минаващите край колата мъже. Двамата с Кларк наблюдаваха групата в огледалата за задно виждане, докато онези не се загубиха в дъждовната вечер. Чавес разтърка очи и се огледа. — Това определено не е Париж от картичките. Кларк се усмихна, като върна пистолета в презраменния кобур под промазаното си брезентово яке. — Много далече сме от Лувъра. Намираха се в банльо — крайните квартали. Тайната квартира се намираше в жилищен район с неподходящото име Стен[4] в Сен Сен Дьони, обитаван от хора с ниски доходи и бедни емигранти от Мароко, Алжир, Тунис и други райони на Северна Африка, откъдето Франция беше внасяла милиони работници през двадесети век. Жилищни квартали имаше навсякъде из Сен Сен Дьони, но двамата американци, за свое нещастие, се намираха в покрайнините на най-неприятния — с осеяни с графити разнебитени блокове от двете страни на улицата. Тук се навъртаха младежки банди. Бавно минаваха коли, от които се носеше силна северноафриканска рап музика, а в пълната с боклуци канавка до колата се стрелкаха плъхове и изчезваха през железните решетки. Докато седяха в минивана по-рано днес следобед и вечерта, двамата американци бяха забелязали, че пощальонът тук носи каска, защото го замерваха с разни предмети от прозорците за развлечение. Забелязаха също, че в района няма нито една полицейска кола. Твърде опасно беше да патрулират колите тук. Миниванът „Форд Галакси“, в който седяха Кларк и Чавес, изглеждаше намачкан и ръждив, но имаше напълно здрави и затъмнени предно и странични стъкла, за да не се вижда ясно какво има в колата. Повечето непознати в паркирани коли, които оставаха дълго време на улицата, биваха притеснявани от местните, но Кларк избра този автомобил от един евтин гараж във Франкфурт, защото смяташе, че така ще са по-незабележими. И въпреки това ако някой проявеше любопитство и огледаше малко по-добре колата, щеше да разбере, че не е тукашна. Кварталните гангстери щяха да я обиколят, да строшат прозорците, да я оберат и да я запалят. Чавес и Кларк щяха да потеглят, преди това да се случи, но определено не искаха да изпуснат възможността да наблюдават тайната квартира на двеста метра нагоре по улицата. Американците бяха спрели на улицата зад сградата, като смятаха, че дори и нищо да не разбират от занаята, онези от клетката нямаше да излязат отпред, към натоварения булевард, където много повече хора можеха да ги видят как идват и си отиват. Кларк и Чавес знаеха, че с една кола нямаше как да наблюдават добре целта си. Затова решиха просто да снимат всеки, който идва и излиза, и за тази цел Чавес носеше фотоапарат „Канон EOS Mark II“ с масивен 600-милиметров супертелеобектив, който му позволяваше с помощта на монопода да прави невероятно детайлни снимки на всеки, появил се в осветения вход на сградата. Снимките щяха да помогнат, но освен тях друго не можеха да постигнат тук. За свестен опит да обхванат всички точки за достъп на тази цел трябваха поне четири коли с осем наблюдатели, а като абсолютен минимум за наблюдение в град като Париж по принцип се изискваха шест коли с по двама души във всяка. И то без да се взема предвид, че целта, Хосни Роки, определено беше обучен да се пази от наблюдение. Чавес и Кларк още не бяха го видели, но имаше много голяма вероятност да е точно тук. Този адрес им даде Райън чрез френската служба за вътрешна сигурност, а и няколко млади бандити, може би хора на Революционния съвет „Умаяд“, но по-скоро наети от целта местни съгледвачи, обикаляха около блока като охрана срещу полицията или някоя друга служба. А и по-рано, малко след стъмване, Чавес, с нахлузена качулка върху късата си черна коса, беше излязъл от колата за половин час разузнаване пеша. Обиколил беше отдалече блока, после премина през няколко паркинга, през игрище, което, изглежда, сега се използваше предимно от смъркачи на лепило и любители на хероина, и през приземния етаж на един четириетажен паркинг. След това се беше върнал при черния форд. Кларк веднага го беше запитал: — Какво става? — От задната страна на сградата има трима-четирима души. Отпред също има четирима. — Друго? — Да. Не само ние се интересуваме от апартамента. — Така ли? — Бежов „Ситроен“ с четири врати. От тази страна на улицата, в паркинга след сградата, ето там, отляво. Шофьорът е мъж. До него седи жена. И двамата са чернокожи, към тридесетгодишни. — Наблюдатели, значи — каза Кларк. Чавес не би ги споменал, ако не бяха такива. — Да. Достатъчно добре се прикриват, но имат пряка видимост към апартамента на Роки, а пък ние виждаме входа на паркинга и не забелязахме да идват, което значи, че са тук преди нас. Да, определено са наблюдатели. Кои са според теб? — Предполагам, ЦДВС. Ако съм прав, значи наоколо има още коли, вероятно дори са организирали периметър за наблюдение, но едва ли сме в него. Навярно онези са по-близо от нас, защото не трябва постоянно да наблюдават входа. Могат да си чакат по паркингите и да си комуникират. Радвам се, че французите ги наблюдават, но определено ми се иска да предприемат по-сериозни мерки. Хубаво би било да хванат Роки, да го поразтърсят и да видят какво ще излезе. — Мечтай си, Джон. Не и французите. ЦРУ правеха такива неща, преди Кийлти да забрани да пипат терористите. — Внимавай, Динг — каза Джон изведнъж. Двама млади бандити минаха отляво и отзад. Двамата забавиха ход и надникнаха в минивана. Джон и Динг се различаваха трудно зад затъмнените стъкла, но определено не бяха невидими. Кларк изгледа продължително двамата млади африкански емигранти. Двамата младежи продължиха по пътя си. Стоманеният поглед на Кларк беше надвил, но двамата имаха готовност за действие, ако се наложеше да разговарят с местните. Двамата американски шпиони никога не работеха без достоверно прикритие и без видима причина да се намират на дадено място. След толкова години с многобройни прикрития, често подготвяни в движение, двамата действаха като добри актьори. За тази операция, в случай че бъдат спрени от полицията или от службата за вътрешна сигурност, или пък дори от въоръжена квартална банда наркодилъри, имаха просто и достоверно прикритие. Ако някой ги питаше, Кларк и Чавес щяха да кажат, че са частни детективи, които наблюдават апартамента на една чистачка на богати американци от Латинския квартал. Щяха да кажат, че работодателят им подозирал, че жената краде ценности от него и ги продава в апартамента си. Това прикритие нямаше да издържи проверка, но в почти всички случаи вършеше работа. Една след друга лампите на четвъртия етаж на запуснатата сграда на двеста метра от тях угасваха. Кларк погледна през дъжда с бинокъла си. — Десет и половина е. Време ли е да си лягат? — запита Кларк. — Може би. След миг един микробус „Рено“ мина покрай тях, забави при блока и спря до предния вход. — А може би не — промени мнението си Чавес и приготви фотоапарата, като фокусира около задния вход. След минутка един мъж излезе от фоайето, отиде до лампата край вратата и разви голата крушка. Стана тъмно. — Кучи син — промълви Чавес. Кларк не откъсваше очи от термобинокъла и видя белия силует на мъжа, развил крушката, който отиде до реното и стисна ръката на шофьора. След това се обади по мобилен телефон и скоро от задната врата на тъмната сграда се появиха още четири ефирни силуета. Чавес се отказа да снима, като вместо фотоапарата сега гледаше през топлинен монокуляр. Забеляза призрачнобелите фигури, които излязоха от блока — четирима души със сакове на колелца и с куфарчета. — Виждаш ли Роки? — запита Чавес. — Не съм сигурен през този бинокъл — отвърна Кларк. Но можеше да е сигурен, макар и не съвсем, че четиримата е багажа носеха костюми и вратовръзки. Шофьорът на микробуса и мъжът, развил крушката, помогнаха на четиримата да натоварят саковете си в задната част на колата. Когато отвориха задната врата, се включи лампичката. Светлината не стигаше за далечна снимка, но двамата американци успяха да разгледат по-добре мъжете и багажа им. — Марката „Луи Вютон“ ли е? — запита Чавес, загледан през мощния обектив на фотоапарата. — Не знам — призна си Кларк. — Патси веднъж ме накара два часа да разглеждам в Лондон Дамски чанти. Сигурен съм, че са от същия вид. Някои от тях струват над хилядарка, и представа нямам колко струват големите куфари с колелца. Четиримата се качиха ловко в микробуса. Движеха се като в екип — бързо седнаха и затвориха вратата, за да угасят плафона. — Най-високият ми приличаше на Хосни Роки, но не съм сигурен — каза Кларк. — Каквито и да са, май се връщат на „Шарл дьо Гол“. — Може би — отвърна Кларк. — Но е странно, че Хосни ще дойде дотук със самолет, за да се срещне с трима души, и веднага да излети обратно. Според мен тук има нещо друго. Чавес каза: — По това време на нощта няма как да ги следим, без да ни видят. Ако тия шегаджии са добри, ще ни видят. Жалко, че нямаме повече коли, за да се разделим. Кларк погледна към входа на паркинга, където Чавес беше видял екипа наблюдатели по време на обиколката си. — Може и да имаме. Ако французите са сложили статични наблюдатели, съм готов да се обзаложа, че ще имат готовност и за мобилно наблюдение. Защо не опитаме да следим тях. — Какво имаш предвид? — Мисля си, че можем да изостанем, да оставим целта да се отдалечи и да се постараем да видим кой ги следи. Ако успеем да останем зад колите на ЦДВС, ще следим целта незабелязани. — Значи ще следим преследвачите. — Да. Навит ли си? Динг Чавес кимна. — Май ще е весело. Микробусът „Рено“ с шофьора и четиримата костюмирани мъже зави на улицата и пое обратно към Чавес и Кларк. Американците седяха търпеливо, докато ги отминават. Не включиха двигателя, а прибраха нещата си и изчакаха микробусът да завие наляво на седемдесет-осемдесет метра зад тях. И двамата знаеха какво да очакват. — Започва се — отбеляза спокойно Чавес. — Хайде да видим кой е нощна смяна в ЦДВС. За момент тъмната улица остана напълно спокойна, докато фаровете на три коли не осветиха нощта. Една древна на вид „Тойота“ с четири врати на паркинга пред сградата и вдясно от Кларк и Чавес, едно черно „Субару“ комби пред тях, но от другата страна на улицата и на стотина метра от изоставения апартамент на Роки, и бяла камионетка „Ситроен“ на четиридесетина метра пред колата на американците. Един след друг трите автомобила тръгнаха по три различни пътя, но всичките в южна посока. Няколко секунди след това се появи и бежовият „Ситроен“ с двойката чернокожи, зави наляво, после надясно и се отправи след другите коли. След като отново стана тъмно и тихо, Кларк не запали двигателя на колата, а за момент се зае да барабани по волана. Динг стоеше объркан, но после схвана какво става. — Това беше доста зле като за френското разузнаване. Нямаше всички да тръгнат едновременно, освен ако не са имали за цел да привличат вниманието на контранаблюдатели. Тук някъде трябва да има още една кола. — Да — отвърна Кларк. — Има. Някой в момента наблюдава улицата. След кратка пауза запита: — Ти къде би застанал, Динг? — Лесен въпрос. Хареса ми многоетажният паркинг. Ако мога да вляза и изляза оттам без много разправии, бих сложил тази кола на втория етаж, за да виждам едновременно улицата и апартамента на Роки. В този момент, тридесетина секунди след като последната кола с наблюдатели изчезна по пътя, на втория етаж на паркинга, точно където гледаха Динг и Джон, се включиха чифт фарове. Оказа се, че това е лека кола, но двамата можеха да различат единствено предния капак и предното стъкло, а после, когато колата даде на заден ход и се завъртя, за да тръгне към изхода за булеварда, видяха само стоповете й. Джон Кларк включи двигателя и изкара колата на улицата. — Добре се досети — каза Чавес. — Понякога и сляпата катерица намира лешник. — Съгласен съм. 9 Настигнаха бежовия „Ситроен“ и останаха няколко коли зад него, след като се убедиха, че това е помощната кола, която се движи зад водача на групата за мобилно наблюдение. Ситроенът със сигурност имаше радиовръзка с останалите и всички коли щяха да се движат в непостоянна група и да се сменят с командващата кола, както наричаха автомобила, който следваше директно целта. Другите коли и пикапи се движеха по странични улици, за да могат да попълват дупките по време на наблюдението. Двамата американци се оглеждаха внимателно за други коли на френската служба за сигурност около или зад тях, които не бяха успели да разпознаят на улицата. В продължение на няколко преки подозираха, че в преследването участва един кафяв миникамион. Той, изглежда, следваше движенията на бежовия „Ситроен“, но в крайна сметка Джон и Динг решиха, че не участва, защото отби и спря на товарния паркинг пред голяма пекарна. Заглеждаха се и в един черен мотоциклет „Сузуки“ с водач с черен кожен костюм и черна каска. Моторите вършеха много добра работа в такива случаи, ако има задръстване, и въпреки че на пътя имаше и други мотоциклети, двамата бяха забелязали това сузуки няколко минути след като тръгнаха от улицата. Не можеха да са сигурни, но решиха да наглеждат черния мотоциклет. След не повече от пет минути на пътя Чавес и Кларк получиха отговор на въпроса дали целта отива към летище „Шарл дьо Гол“ — преследващата кола продължи на юг и отмина северната магистрала. — Летището е в обратната посока — отбеляза Кларк. — Отиваме към града. — Добре се справяш като за сляпа катерица. Кларк кимна, а после забеляза, че ситроенът пред тях дава газ. — Май ще се сменят. Няколко секунди след това от една странична уличка изскочи белият миникамион. Сега той стана втора кола и Кларк и Чавес се заеха да следят него. Черният мотоциклет не се включи в преследващата група, а продължи да се движи малко пред Джон и Динг в посока към града. Двамата решиха, че той не е от групата на ЦДВС. Когато процесията стигна в Париж и навлезе в Единадесети район, заваля силен дъжд. Завиха на изток веднъж, после направиха втори завой право на юг. Кларк включи чистачките на най-висока скорост, за да могат двамата с Чавес да се взират в дъждовната нощ и да не изпускат светлините на колата пред себе си. След няколко минути камиончето ускори и изчезна в нощта, но не преди една черна „Хонда“ с четири врати да излезе от паркинга на ресторант за бързо хранене и да поеме в същата посока като Кларк и Чавес. — Това сигурно е колата от многоетажния паркинг — предположи Чавес. Кларк кимна одобрително. — Тези са много добри. Ако не знаехме за тях, нямаше да ги забележим. — Да, но с навлизането в града и за тях, и за нас нещата ще станат по-трудни. Ех, ако знаехме къде е тръгнал Роки. В този момент, сякаш по покана, хондата забави зад един мерцедес и спря пред частен гараж на луксозен жилищен блок. Джон караше в лявата лента, на която единственото друго МПС беше черният мотоциклет, и затова спокойно премина в дясната лента на няколко коли разстояние от хондата, за да не я отмине. Но в този момент и черният мотоциклет отби и спря зад хондата. Очевидно искаше да остане зад колата на ЦДВС. И двамата мъже, научени да долавят много по-ловки маневри от тази, забелязаха сузукито. Чавес каза: — Мамка му, този мотоциклет наистина е от преследвачите. — И шофьорът изобщо не е толкова добър, колкото приятелите му — отвърна Кларк. — Смяташ ли, че ни е забелязал? — Не. Той сигурно гледа за коли, които следят Роки, за да проверяват дали някой друг не го следи, но пък ние се движим поне четвърт миля назад. Би трябвало да сме на чисто. Влязоха в Девети район и колата зад преследвача се смени три пъти в бърза последователност. Както Чавес беше казал, повечето кръстовища и знаци „Стоп“ намаляваха разстоянието между преследвачите и целта, а и повечето сгради и коли, които пречеха на визуалното проследяване на мишената, налагаха преследвачите да полагат все повече усилия да не губят позицията си зад нея, без да бъдат забелязани. Всички коли сякаш се забързваха, с изключение на мотоциклета. Той продължи да се Движи малко пред Кларк и Чавес, сякаш бе залепен зад втората проследяваща кола. Мерките за контранаблюдение са три: технически, пасивни и активни. Техническите обикновено включват електронни мерки — целта може да използва радиоскенери, за да подслушва късовълновия радиотрафик на преследвачите си. Тази форма на контранаблюдение се среща най-рядко, защото сега задължително се използват криптирани радиостанции и подслушването не е възможно без специално оборудване и достатъчно време. Пасивните мерки са най-лесните, защото от целта се изисква само да има очи и да знае какви коли и методи ще използват срещу нея. Следеното рено би използвало такива мерки, защото беше пълно с мъже, чиито очи със сигурност оглеждаха пътя назад в търсене на преследвачи. Но пасивните контрамерки са и най-лесно преодолими, защото при голяма група преследвачи е възможно разместване на колите така, че никоя да не прекара достатъчно дълго време до целта, която да може да я забележи. Активните контрамерки означават действия, предвидени да изкарат наяве преследвачите. Ако реното спре бързо край пътя, всичките му преследвачи ще трябва или да спрат, или да продължат и дори да провалят мисията си. Щом реното тръгне по тихи странични улички или през паркинги, всичките му преследвачи ще се разкрият, ако останат с него. Но нито една от тези активни мерки не представляваше най-неблагоприятния сценарий за преследващия екип. Не, най-неблагоприятният сценарий се случи на ЦДВС точно когато Кларк и Чавес влязоха в Осми район. — Внимавай! — викна Чавес, когато забеляза комбито „Субару“ да спира прекалено бързо встрани на пътя и след това да поема бавно по една странична уличка. Нямаше нужда втората преследваща кола да прави това, освен ако не е предупредена по радиостанцията, че целта е направила обратен завой и сега се движи бързо към преследвачите си. Такъв драматичен обрат не беше рядкост за екип, тръгнал на тайна мисия, но реното изигра ЦДВС, като не използваше никакви други активни мерки преди обратния завой и така успя да приспи вниманието им и да ги накара да смятат, че няма да направи нищо толкова крайно. Кларк и Чавес не отбиха, защото нямаше как да го сторят, без да се разкрият пред екипа от ЦДВС, а и пред самата преследвана кола, чиито фарове виждаха на стотина метра отпред. — Трябва да продължим напред — каза Кларк и постъпи точно така, без да сменя лентата и да променя скоростта. Не извърна глава, когато целта мина край тях, а продължи до булевард „Хош“, след което тръгна на югозапад. Чавес каза: — Виж още кой продължи напред. Черният мотоциклет „Сузуки“ продължаваше да кара напред, малко пред тях. — Ако има радиовръзка с другите от екипа, можеше отдавна да е завил, преди Роки да се отдалечи толкова много. Кларк кимна. — Освен ако не е с французите. Той е с Роки. Търси преследвачи. — Да не е от Революционния съвет „Умаяд“? — Така изглежда. — Не може да не е видял как онзи зави рязко. — Да. ЦДВС изгоряха. — Смяташ ли, че ще продължат да го следят? — Имат поне пет коли, а може би и повече. Ще организират другите, които реното още не е отминало, и ще опитат да го следят с тях. Според мен Роки и хората му са стигнали целта си. След минута Кларк и Чавес спряха на едно кръстовище на широкия булевард „Шан-з-Елизе“. Успели бяха да пропуснат микробуса „Рено“ пред себе си благодарение на дребен пътен инцидент, забавил движението по булеварда, и на два червени светофара. Не проверяваха в огледалото за обратно виждане за коли на ЦДВС — знаеха, че двама души, които проверяват огледалата си, ще бъдат забелязани от обучени преследвачи. Реното отби от „Шан-з-Елизе“, направи още няколко завоя и след това тръгна по булевард „Джордж V“. Когато забави ход, Кларк каза: — Май стигнахме. Чавес се вгледа в навигационната програма на своя айфон. — Пред нас и надясно е хотел „Четирите сезона“. Кларк подсвирна. — „Четирите сезона“? Доста тежко като за лейтенант от Революционния съвет „Умаяд“ и трите му приятелчета. — Нали? Всъщност микробусът спря на няколко коли разстояние от входа на луксозния хотел. Кларк го подмина в момента, когато един от мъжете излезе от колата, отвори чадъра си и тръгна към входа. Кларк зави надясно на ъгъла и бързо отби на тротоара. — Иди виж какво става. — Действам — отвърна Динг и изскочи от колата. Влезе в хотела през служебния вход. Кларк обиколи хотела и когато се върна, Чавес го чакаше в дъжда до служебния вход. Качи се в колата. — Един току-що взе стая. Резервацията е на името на Ибрахим. За две вечери. Не разбрах кой е номерът на стаята, но чух как рецепционистът викна пиколо и му каза да заведе гостите до апартамента. Останалите от екипа влизат в момента. Носят всичкия багаж, който видяхме да товарят в колата си. — Разпозна ли Роки? — Да. Онзи с чадъра. Говореше френски. Лош френски, но аз друг не знам. Кларк и Чавес тръгнаха на запад по улица „Петър I Сръбски“. Кларк поклати глава учуден. — Значи стрелец от Революционния съвет „Умаяд“ взема трима помияри и оборудване от гетото и ги води в апартамент в „Четирите сезона“. Чавес поклати глава. — Тук апартаментът трябва да струва пет бона на вечер. Не мога да повярвам, че Революционният съвет „Умаяд“ е разквартируван тук, освен ако… Кларк кимна и отвърна замислен: — Освен ако това не е част от някаква операция. Чавес въздъхна. — Тези май ще вдигнат шум. — След не повече от един ден. Тайната квартира в квартала беше само за подготовка. А мисията е „Четирите сезона“. Нямаме много време. — Лошо, че нямаме представа коя е целта им. — Оттук могат да ударят навсякъде из Париж. Ние можем да ги проследим, но е много рисковано. Не знам какво има в тези сакове, обаче Хосни Роки може да планира убийството на някой високопоставен човек, отседнал в „Четирите сезона“, да обстрелва с картечница консулството на САЩ или пък да взриви „Нотър Дам“. — Можем да го издадем на французите. — Динг, ако имахме представа кой или какво е целта му, можем да предупредим когото трябва и да преместим целта или да блокираме достъпа до мястото. Но да кажем на французите, че група подмолни типове се намират в определен апартамент в „Четирите сезона“? Не… Помисли. Онези не биха искали никакви инциденти и не биха нарушили ничии права и затова аз ще поразпитам внимателно в хотела… Динг довърши мисълта му: — Междувременно онези боклуци излизат с фитил и семтекс и взривяват Айфеловата кула и всички в нея. — Точно така. ЦДВС вече ги следи. Ние трябва да смятаме, че други няма и тази група танга ще действа сега. — Значи да ги очистим? Кларк помисли. — Нямаме такава възможност от Емира насам. Райън казва, че Роки не е големец, но ако е тук, за да върши работа на Ал Кахтани, със сигурност знае повече за него от нас. — Искаш ли да го отвлечем? — Хубаво би било. Можем да го спрем, да избием другите от клетката и да го заведем някъде на разговор. Чавес кимна. — Това ми харесва. Май нямаме време за чакане. — Никакво. Аз ще се обадя. Но ще ни трябва помощ. 10 Джак Райън-младши притискаше пакет с лед към лицето си. Преди малко беше посрещнал един лакът с горната си устна. Последвалото не съвсем искрено извинение „Прощавай, старче“ от страна на Джеймс Бък по никакъв начин не подобри настроението му в спартански обзаведената тренировъчна зала. Джак знаеше, че нямаше нищо случайно в този „случаен“ удар. Бък разиграваше самостоятелна версия на „доброто и лошото ченге“. Така държеше Джак-младши нащрек, което Джак разбираше напълно. И имаше ефект. В един момент Бък му казваше колко добре се справя, а после го задушаваше изотзад. „Господи — мислеше Джак. — Това е гадно. “ Но осъзнаваше колко удивително добро е обучението му, колко информация му Дава и колко добре се научава самият той да реагира на непредсказуеми заплахи. Достатъчно умен беше, за да разбира, че някой ден, много далечен ден, след като охлузванията са отминали, ще много благодарен на Джеймс Бък и на раздвоената му личност. Бък го караше да развива мисълта си също толкова, колкото и тактическите си умения. — Няма честен бой, момче. Ако някой се бие „честно“, значи боят няма да продължи дълго време. По-мръсното копеле винаги побеждава. Райън усещаше как се променя благодарение на „мръсната“ тактика на бившия боец от САС. Преди няколко седмици беше опитвал да блокира удари и да удря. Но сега много често използваше облеклото на противника си, извърташе го, за да го души, и дори удряше по адамовата ябълка. С охлузвания от главата до петите, болки в постоянно усукваните и дърпани стави и издраскано лице и тяло от кръста нагоре, Райън не можеше да се похвали с много победи от стотината и повече схватки с Бък, но осъзнаваше невероятното си подобрение през последния месец. Достатъчно зрял и умен, Райън разбираше какво става. Бък нямаше лично отношение към него. Просто си вършеше работата, а тя изискваше той първо да го пречупи. И Джак си призна, че Бък се справяше адски добре с това. — Хайде пак! — викна Бък и тръгна през салона към него. Райън бързо остави пакетчето лед на масата пред себе си и се приготви за поредната схватка. Някой извика от офиса до залата. — Джеймс! Търсят Райън по телефона. Бък беше присвил очи, преди да нападне. Като чу гласа, спря и обърна глава към офиса. — Аз какво съм ти казал за обажданията, докато тренираме? Джак се стегна. Треньорът му се намираше на три метра. Две бързи крачки и щеше да е на ръка разстояние. Райън реши в този момент да се нахвърли върху треньора си, който гледаше настрани. Мръсно щеше да е, но Бък го насърчаваше да прави точно така. — Хендли се обажда — отвърна гласът. Уелсецът въздъхна. — Добре. Тръгвай, Райън — каза той и се обърна към младия американец. Тялото на Джак се отпусна. По дяволите. Можеше напълно да изненада Бък и от погледа му разбираше, че и инструкторът по бой с хладно оръжие знае това. От изненадата в очите му си личеше, че е разбрал как само преди половин секунда ученикът щеше да му нарита задника. Джеймс Бък се усмихна одобрително. Райън се съвзе и избърса малко кръв от носа си с опакото на ръката. Тръгна към офиса и телефона, като гледаше да не показва, че последният ритник на Бък от вътрешната страна на коляното му беше оставил трайна болка, защото видеше ли това, Бък щеше да се възползва при следващата схватка. — Райън на телефона. — Джак, обажда се Гери. — Здравей, Гери. В Париж имаме ситуация. Самолетът ни зарежда в този момент. На борда има оборудване за теб, папка с документите ти, малко кредитни карти и пари в брой и инструкции. Тръгвай колкото може по-бързо. Лицето на Райън остана безизразно, въпреки че той се чувстваше като ученик, пуснат за лятна ваканция още през февруари. — Ясно. — Чавес ще ти се обади по пътя и ще ти обясни за оборудването, което поиска да откараме. — Ясно. — „Париж — каза си Джак. — Страхотно!“ — И, Джак? — Да, Гери? — Нещата може да загрубеят. Знай, че няма да правиш анализи. Кларк ще те използва, както прецени. Джак се изненада от това, че се е размислил за красиви момичета и кафенета на открито. „Вземи се в ръце. “ — Разбирам — отговори. След това подаде телефона на Бък. Британецът го взе и се заслуша. Джак имаше чувството, че по-възрастният мъж го гледа както лъв отскубнала се газела. — Ще се върна — каза Райън и тръгна към съблекалнята. — Ще чакам, момко. И гледай да оправиш коляното, докато си почиваш, защото ще те ритам точно там, като се върнеш. — Страхотно — промърмори Джак и изчезна през вратата. * * * Доминик Карузо и Сам Дрискол седяха на две табуретки до прозореца на апартамента си в квартал Замалек в Кайро. Сърбаха турско кафе, което Сам приготвяше в металното джезве на печката, и наблюдаваха имота на съседния склон на няколко преки от тях. Тази вечер Ел Дабуси имаше само един посетител. Карузо успя да направи няколко снимки на колата — „Мерцедес“ S класа, и на регистрационния й номер. Аналитиците в Колежа отговориха само след няколко минути, че колата е регистрирана на името на високопоставен египетски народен представител, член на „Мюсюлманското братство“, живял само до преди девет месеца в изгнание в Саудитска Арабия. А сега отново си беше у дома и помагаше в управлението на страната. Според Доминик в това нямаше нищо лошо, освен ако онзи не започне да си контактува с известен бивш инструктор от Революционния съвет „Умаяд“ с опит от лагерите на „Ал Каида“ в Афганистан, Пакистан, Йемен и Сомалия. „Мамка му“- помисли си Карузо, след което каза закачливо: — Хей, Сам. Гледам, по американската телевизия говорят, че „Мюсюлманското братство“ иска единствено демокрация и равни права за жените. А какво ли ще кажат за среднощните им срещи с джихадистите? — Да — включи се Сам с подправено наивен тон. — И аз мислех, че Мюс-братята са от добрите. — Да — отвърна Доминик. — Един откачалник по Ем Ес Ен Би Си казваше, че „Мюсюлманското братство“ били терористи, но че сега станали благи като Армията на спасението в САЩ. И че са просто поредната религиозна организация, която иска да върши добро. Сам не отговори. — Нямаш ли мнение? — А, изключих още като каза Ем Ес Ен Би Си. Доминик се засмя. Сателитният му телефон марка „Турая Хюс“ изцвърча и Карузо погледна часовника си, преди да отговори. — Да? — Доминик, Гери се обажда. Ще трябва да те изтеглим. Кларк и Чавес имат спешна нужда от помощ в Париж. Карузо остана изненадан. Знаеше, че Кларк и Чавес работят в Европа, но според последната информация целта им беше заминала обратно за Исламабад. — Ами Сам? — запита Дом. Дрискол го погледна от табуретката в другия край на малката тъмна стая. — И него. Положението в Париж изисква помощ, каквато ти и Дрискол можете да дадете. Райън лети натам със самолета. Носи ви всичко необходимо. Карузо не искаше да изостави тази операция, защото още не знаеха кой е онзи, с когото МЕД се срещна на пазара и за когото Дрискол реши, че е пакистански генерал. Искаше му се да остане тук, докато онези от Колежа не открият чие е онова лице. Но въпреки големите си надежди за тази мисия той не каза нищо. Ако Джон Кларк и Динг Чавес се нуждаят от помощ, то Дом знаеше, че определено в Европа работата е сериозна. — Тръгваме. 11 Джак Райън-младши седеше в началническото кресло на самолета, който летеше с 547 морски мили в час през разредения въздух на височина 14 325 метра и 41 мили югоизточно от Гандер, Нюфаундленд. Той беше единственият пътник в самолета. Тримата членове на екипажа — пилотът, заместникът му и стюардесата — не се натрапваха, за да може Райън да чете дебелата папка, оставена за него на един от кожените фотьойли в салона. Докато четеше, той отпиваше от чаша калифорнийско каберне и разсеяно си вземаше парчета месо от една чиния. Лаптопът му седеше отворен пред него и вече половин час на врата на Джак висеше вградената в седалката телефонна слушалка, по която говореше с Кларк в Париж и с различни хора от оперативния и разузнавателния отдел в Колежа в Мериленд. Обади се и на Дрискол, който заедно с Карузо в момента се качваше в самолет от Кайро за Париж. Райън щеше да приключи с работата си за тази вечер след няколко часа, но вече знаеше, че няма да спи по време на този полет. На борда имаше огромно количество оборудване, което трябваше да подготви още тук, в самолета, според указания по телефона от Кларк и Чавес, за да може то да влезе в употреба в Мига, в който кацнат във Франция. И след като свършеше всичко това и ако не е твърде късно, трябваше да се обади на родителите си. Напоследък имаше толкова работа, че се наложи да откаже среща за обяд с майка си и с брат си и сестра си, Кайл и Кейти, в единствения ден, когато тя не беше заета с кампанията. Като отпи глътка каберне, той се замисли, че имаше време за обяда. Но в последната минута го отказа голямата червена порезна рана на носа, получена от Джеймс Бък. Но оттогава насам в офиса работеше по десет часа на ден и прекарваше още три-четири в салона, преди да се дотътри до дома си и до ваната, която пълнеше с ароматни соли, където изпиваше една бира „Будвайзер“ и после се просваше да спи на дивана в своя апартамент в Колумбия, Мериленд. Самолетът се носеше над източните брегове на Нюфаундленд по курс към Европа, където трябваше да стигнат преди зазоряване, след като прекосяха Атлантическия океан. Райън завърши двадесетминутния кратък курс за запознаване с Осми район, в който се намираше хотелът „Четирите сезона“. За правилно запомняне на еднопосочните улички и широките булеварди щяха да му трябват няколко дни и той щеше да положи всички усилия, за да се запознае с района, преди екипът да започне работа в него. Кларк го информира, че ще бъде човекът зад волана, шофьорът, но и че несъмнено ще трябва да върши и други неща в този толкова малък екип. Дори неща, които включваха употребата на пистолета „Глок“ 23, калибър 40, оставен за него в самолета. Джак посегна към една разпечатка със схема на хотел „Четирите сезона“, за да проучи етажното разположение, но преди това погледна детайлната мобилна карта на стената на кабината, за да провери кога ще пристигнат. Щяха да кацнат в Париж в 5,22 сутринта. Отпи от виното и огледа красиво подредения салон. Този самолет беше все още нов и Джак не бе свикнал да седи в него. Самолетът, корпоративен „Гълфстрийм“ G550 за полети на ултрадълги разстояния, представляваше най-новата играчка на Колежа и задоволяваше две изключително важни потребности на развиващата се тайна разузнавателна организация. След залавянето и разпитването на Емира оперативното темпо на работата им се ускори изключително много, защото се бяха превърнали повече в събирачи на информация, отколкото в екип за убийства. Петимата оператори, както и най-големите шефове и хора от групата на аналитиците все по-често летяха из целия свят, за да следят цели, да проверяват следи или да изпълняват други необходими задачи. Пътническите авиолинии вършеха работа деветдесет процента от времето, но понякога Хендли и шефът на оперативния отдел Сам Гренджър трябваше да закарат някого изключително бързо от летище „Балтимор“ във Вашингтон до някоя далечна точка, обикновено за да следят човек, който престояваше малко време в даденото място. Авиолиниите, базирани във вашингтонските летища „Дълес“, „Роналд Рейгън“ и „Балтимор“, имаха десетки международни полети всеки ден и позволяваха достъп до стотици места само с едно прекачване, но понякога допълнителните три до дванадесет часа, необходими за преминаване през летищната охрана и митниците, чакането на закъснели самолети, прекачването и всичко друго, което се случва на обикновения пътник, не позволяваха на Колежа да изпълни мисията си. Затова Гери Хендли се зае да търси частен самолет, който да задоволи нуждите на организацията. Събра служителите си на съвет, за да решат какво точно е необходимо. Парите не бяха проблем, въпреки че Хендли имаше задачата да ръмжи срещу съвета и да го подсеща, че не трябва да харчат нито цент повече от необходимото. Групата докладва на Гери резултатите от няколкоседмичните изчерпателни изследвания и срещи. Необходимите им скорост, размер и далечина на полета можеха да бъдат посрещнати от няколко самолета за ултрадълги разстояния на „Дасо“, „Бомбар-Диър“, „Аероспейс“, „Ембраер“ и „Гълфстрийм Аероспейс“. Решението беше, че съвършеният самолет за нуждите им е новият „Гълфстрийм“ 650. Хендли не пропусна момента, че този модел е и най-скъпият, но пък имаше убедителни параметри. След като се зае да търси такъв, Хендли незабавно осъзна, че няма да е лесно. Колежът искаше да направи покупката съвсем незабележимо, защото продажбите на този модел вдигаха прекалено много шум сред хората, които ползваха такива самолети. Отново свика съвета и се съгласиха да изберат втория по лукс и авангардни решения самолет „Гълфстрийм Аероспейс“ G550 — модел, който още нямаше Десет години и продължаваше да е на върха на лукса. Незабавно Хендли и други от Колежа се заеха тихо да търсят такъв самолет. След почти два месеца го намериха. Седемгодишен, чийто бивш собственик, тексаски финансист, се намираше в затвора за съзнателно сътрудничество с мексиканския наркокартел от Хуарес. Правителството беше ликвидирало активите на финансиста и един приятел на Гери от Министерството на правосъдието, участвал в организирането на разпродажбата, се обади, за да зарадва Хендли, че може да получи самолета на далеч по-ниска цена от тази при открит публичен търг. След това уредиха сделката чрез компания прикритие в Каймановите острови и доставиха самолета на един оператор в регионалното летище край Балтимор. Когато Гери и хората му отидоха да видят самолета лично, всички разбраха, че са си уредили адски изгодна сделка с адски хубав самолет. Диапазонът му от 6750 морски мили позволяваше полет до всяка точка на земята само с едно кацане за зареждане и комфортно превозване на 14 души със скорост от 0,85 мах, осигурена от двата двигателя „Ролс-Ройс“. По време на продължителни полети хората в салона разполагаха с шест кожени кресла, които се сваляха и ставаха на легла, две дълги кушетки зад столовете и всякакви високотехнологични комуникации. За тях имаше спътникова телевизия с плоски екрани, широколентова интернет връзка над Северна Америка, Атлантическия океан и Европа, както и с две радиосистеми „Ханиуел“ и радиотелефон „Магнастар“ С2000. В самолета имаше и някои системи, предвидени да намаляват умората от часовата разлика, което за Хендли се оказа от критична важност предвид факта, че можеше да се наложи да изпраща хората си на опасни операции, без те да имат време да се настроят в новата среда. Големите и високи прозорци позволяваха много повече естествена светлина от обикновените пътнически самолети или дори от тази при някои други подобни скъпи машини на пазара, което помагаше за намаляване на физиологичните въздействия от дългия полет. Освен това системата „Ханиуел Авионикс“ опресняваше сто процента от кислорода на всеки деветдесет секунди, което намаляваше риска за пътниците от пренасяни по въздуха бактерии, които можеха да ги забавят по време на мисиите им. В салона се поддържаше налягане като за хиляда метра надморска височина, а не както при пътническите самолети на същата височина, и това също спомагаше за намаляване на умората при пристигането. Приятелят на Хендли от Министерството на правосъдието му беше казал и още нещо за самолета. Предишният му собственик, мошеникът паралия, летял до град Мексико с него, а после тъпчел чанти с долари в тайни отделения из целия самолет, направени от колумбийски инженери, за да прекарва всичко през границата и в Хюстън. Оттам парите отивали до операторите на по-ниско ниво в картела от Хуарес, които вземали парите, освен малък процент, и ги пращали през бюрата на „Уестърн Юниън“ в щата Тексас. Парите отивали по сметки в мексикански банки и така се изпирали. От своя страна мексиканските банки ги превеждали по света по нареждане на наркобароните — за купуване на дрога от Южна Америка, за подкупване на правителствени служители и полицаи по целия свят, за купуване на оръжие от военните и за да се глезят с най-луксозните неща. Гери беше слушал внимателно обяснението за процеса на изпиране на парите, въпреки че малцина разбираха по-добре от него техниките за прехвърляне на пари по незаконни и законни начини. Но вниманието му привлякоха тези тайни отделения. След като доставиха самолета в летището, няколко от служителите на Колежа и екипът техници цял ден търсиха тези тайни отделения. Намериха няколко с различни размери. Повечето хора смятат, че товарният отсек на всички самолети е под пода. При повечето от малките частни самолети като „Гълфстрийм“ G550 този отсек се намира в задната част под опашката. Широкото пространство под пода на кабината всъщност е заето от кабели, но колумбийските инженери бяха създали тайни отделения под ревизионните капаци в пода, достатъчно големи да скрият четири малки раници с оборудване. Друго празно място имаше в тоалетната, под горния панел, на който се държеше гърнето. С помощта на отвертка човек можеше да снеме този панел за шестдесет секунди и да открие голямото празно пространство. Колумбийците бяха сложили малка тръба за преминаване на отходната вода така, че Да има място за една раница, без да променят работата на самата тоалетна. Намериха и други десет по-малки места, скрити зад Различни инспекционни капаци и сервизни врати из самолета. Някои от тайниците позволяваха да се скрие само един пистолет, Други бяха по-големи, като за автомат със сгънат приклад и Допълнителни пълнители. Техниците успяха да намерят общо три кубически метра почти съвършени скривалища, достатъчно за превозване на много оборудване по всяко време и навсякъде, ако това е необходимо на Колежа. Пистолети, пушки, експлозиви, наблюдателно оборудване, което би довело до шок митническите служби на различните страни, документи, пари. Всичко, от което хората на Гери Хендли се нуждаеха, за да си вършат работата. Хендли нае екипаж от трима души, бивши военни, одобрени за участие в операциите на Колежа. Главният пилот беше от ВВС, което не изненадваше никого. Не изненадваше и фактът, че тя беше жена. Капитан Хелън Рийд, на петдесет и четири години, бивш пилот на самолет В1-В, преминала на цивилна работа като пилот към фирмата „Гълфстрийм“. Участвала беше като пилот изпитател на модела G650, но не се „гнусеше“ да лети на G550. Заместникът й се казваше Честър Хикс, но всички все още го наричаха с позивната „Кънтри“ заради явния му южняшки бавен акцент. Бившият летец от Военноморската пехота от Кентъки имаше опит като пилот на военни хеликоптери и самолети. Последните шест години от кариерата си работеше като инструктор на млади летци във военновъздушната станция на Военноморската пехота „Корпус Кристи“, преди да се пенсионира и да премине в пътническата авиация. Имаше десетгодишен стаж на самолети G500 и G550. Хендли успя да изненада петимата свои оператори през юни, когато ги качи да се повозят в самолета. Влязоха в летище „Балтимор“ чрез един частен оператор с името „Чартърни авиационни услуги Мериленд“, собственост на приятел на Хендли. Този негов приятел прикриваше самолета и служителите на Колежа от всякакви любопитни погледи и проверки. При първия полет шестимата мъже се качиха на новия самолет, където Гери ги представи на капитан Рийд и на Кънтри, а после и на стюардесата. Адара Шърман беше привлекателна тридесет и пет годишна жена с къса пепеляворуса коса и яркосиви очи зад очила, които й придаваха сериозен вид. Носеше синя униформа без отличителни знаци и никога не сваляше сакото си. Шърман беше изкарала девет години във Военноморските сили и изглеждаше сякаш не е допуснала по никакъв начин Да загуби физическа форма от напускането си насам. Държеше се учтиво и професионално и показа на мъжете салона по време на едночасов полет, при който летяха в кръг над района, а после кацнаха и веднага излетяха от пистата в Манасас, преди да се върнат в Балтимор. Джак отпиваше от виното си и се засмя при спомена за онзи ден. По време на излитането, докато Адара Шърман се намираше далече и не можеше да ги чуе, Гери Хендли беше казал на тримата ергени в салона: — Ще играем на асоциации, господа. Стюардесата е Адара Шърман. Искам да мислите за нея като за генерал Шърман, а за себе си като за Атланта[5]. Ясно ли е? — Да се държим делово — каза Сам с лека усмивка. — Схванал си. Карузо кимна, а Джак каза: — Познаваш ме, Гери. — Да, и си добър човек. Знам също какво е да си двадесет и шест годишен. Спираме с тази тема дотук. — Разбирам. Стюардесата е зона, забранена за полети. Всички мъже се засмяха в момента, в който Адара свали колана и се върна при тях да им предложи кафе. Незабавно Дом, Сам и Джак-младши отвърнаха погледи от нея и се загледаха нервно към пода. А Кларк, Чавес и Хендли се засмяха. Адара не знаеше за какво се шегуват, но доста бързо се ориентира. Ергените имаха нареждане да не я закачат, което беше най-доброто за всички тях. След минутка се наведе да вземе една кърпа и като протегна ръка, сакото й се вдигна. Джак и Доминик бързо я огледаха — в края на краищата така са кодирани гените им — и видяха малък, но сериозен на вид пистолет „Смит и Уесън“ със затвор от неръждаема стомана и резервен пълнител в кобур на кръста, който влизаше под полата. — Носи оръжие — каза Карузо с възхищение, когато тя се отдалечи от тях. Хендли кимна. — Тя е охрана на самолета. Има няколко оръжия за целта. Джак отново се усмихна, като се замисли за Шърман и оръжията й. Погледна часовника си, който показваше 10,30 вечерта на източното крайбрежие. Взе телефона и позвъни на мобилния на майка си. — Надявах се да се обадиш днес — каза тя. — Хей, мамо. Извинявай за късния час. Кети Райън се засмя. — Утре сутринта няма да ставам толкова рано. С баща ти съм в Кливланд. — Което означава, че все пак ще трябва да станеш, да се приготвиш и да излезеш да се ръкуваш с доста хора в най-натовареното време, нали? Сега майка му се засмя на глас. — Нещо такова. Ще идем в завод за гуменотранспортни ленти, но първо ще закусваме с медиите тук, в хотела. — Много готино. — Нямам нищо против. И не му казвай, че съм ти казала, но според мен баща ти харесва тези неща повече, отколкото си признава. Или поне някои неща. — Мисля, че си права. Как са Кейти и Кайл? — Добре са. Сега са си вкъщи. Сали ще ги наглежда няколко дни. Ти също трябва да идеш при тях, ако успееш да се откачиш от работата си. Искаше ми се да мога да дам телефона на баща ти, за да се чуете, но той е на среща с Арни в заседателната зала долу. Можеш ли да изчакаш няколко минутки? — Ъ, не. Ще му се обадя по-късно. — Къде си сега? Джак издиша бавно и каза: — Всъщност сега съм в самолет. Летя над Атлантика. Този отговор предизвика мигновен въпрос: — Закъде летиш? — На скучно място. По работа отивам. — Знаеш ли колко пъти баща ти ми е отговарял точно с тези думи? — Вероятно защото повечето време е било така. Няма за какво да се тревожиш. — Сигурен ли си? Джак-младши понечи да даде честна дума, но се въздържа. Каза си, че не е редно да лъже майка си. Да й каже, че няма за какво да се тревожи, си беше равносилно на лъжа, но определено нямаше да накланя везните на измамата повече. Нямаше представа в каква ситуация ще се озове, освен че ще работи в екип от петима въоръжени мъже, които планираха да убият трима други въоръжени мъже и да заловят още един жив. Кети каза: — Тревожа се, Джак. Аз съм майка и работата ми е да се тревожа. — Добре съм — отвърна синът й и бързо смени темата. — Тате готов ли е за дебата утре вечер? Не се съмняваше, че майка му усеща какво прави той сега. От баща си знаеше, че тя прозира всички „трикове“ от километър разстояние и досега не беше излъгал. Но тя не продължи да го разпитва. — Мисля, че да. Знае всички факти и цифри. Надявам се само да може да се удържа и да не посегне да шамароса Ед Кийлти. Това е дебатът, при който двамата кандидати сядат един до друг на маса. Би трябвало да не е съвсем формален, а по-скоро нещо като приятелски разговор. — Помня, че тате говореше нещо за това. Кийлти не искал да прави дебата така от началото, но си сменил решението сега, когато е зле с гласовете. — Да. Арни смята, че това е най-добрата възможност баща ти да покаже приятната си и сладка страна. И двамата се засмяха. — дара Шърман се появи до Джак с малка кана с вода. Джак поклати глава с учтива усмивка, но се постара да не задържа твърде дълго погледа си върху нейния, за да не разбере Гери за това. Тя се обърна, за да се върне в предната част на самолета, а на Джак му се прииска да я гледа как ходи, но знаеше, че заради многото огледални повърхности в салона тя ще види, че я оглежда, и затова сведе очи към лаптопа си. — Добре, мамо. Трябва да тръгвам. Наспи се, за да си красива За пресата утре. — Така ще постъпя. А ти ще внимаваш, нали? — Обещавам. Това обещание той можеше да спази. Възнамеряваше съвсем Сериозно да направи всичко, за да не го прострелят рано сутринта. Майката и синът затвориха телефоните си и Джак-младши се върна към работата си. Той летеше бързо към зората, която също бързаше към него и не му оставяше много време. 12 Капитан Хелън Рийд направи последен завой при захода към парижкото летище „Бурже“ малко след пет часа сутринта и насочи носа на самолета към писта № 25, следвайки друг бизнес самолет, „Фолкън“ 900ЕХ. Самолетът се приземи и изрулира встрани от пистата, последван деветдесет секунди по-късно от гълфстрийма. Капитан Рийд спря самолета пред големия жълт квадрат на една рампа, обозначен като митническа зона. Останаха така с включени на празен ход двигатели и заключена врата съгласно митническите изисквания и Джак-младши подреди багажа си на седалките, за да го разгледа митническият служител. Адара беше уговорила да ги чака митничар, за да минат веднага, и след няколко минути на вратата се почука. Адара я отвори и поздрави един изключително сънен на вид мъж. Онзи се качи, ръкува се с Джак и с екипажа и огледа набързо чантите на Райън. Прекара общо две минути на борда да преглежда багажа, да подпечата паспортите и да провери регистрацията на самолета, след което заяви на капитана, че може да паркира самолета в определената частна зона. Умореният на вид митничар каза на всички на борда bienvenu, bonjour и adieu[6], след което слезе по стълбичката и се загуби в тъмнината. Пет минути по-късно капитан Рийд и Кънтри изключиха двигателите на паркирания самолет и Адара отново отвори вратата на салона. Доминик Карузо, също наскоро пристигнал във Франция, поздрави госпожица Шърман от другата страна на вратата, след което двамата с Джак разтовариха четирите раници с оборудване и ги сложиха в багажника на минивана „Форд Галакси“. Екипажът на гълфстрийма се отправи към административната сграда, за да уговори зареждане с гориво и кислород. След това щяха да чакат да стане време да напуснат Франция, което можеше да се случи след три часа или след три дни. Доминик и Джак напуснаха летището с колата си без никакви проверки на багажа или документите. Разбира се, когато носиш контрабанда по света, единственият начин е да летиш с частен самолет. По това време на сутринта пътуването от летище „Бурже“ до тайната квартира в Париж отне само петнадесет минути. Самият Джак-младши беше уредил апартамента предишния ден, след като прати Динг и Джон от Франкфурт за Париж. Тогава не можеше и да си представи, че сега, деветнадесет часа по-късно, самият той ще спира пред вратата на квартирата. Мъжете паркираха минивана на улицата пред апартамента. Заеха се да вадят багажа сами, но Дрискол и Чавес се появиха до тях в тъмното и четиримата разтовариха колата мълчаливо. След като влязоха в малкия обзаведен апартамент, те разположиха раниците на пода, заключиха вратата и едва тогава включиха лампата. В светлината на простия метален полилей Джон Кларк подаде на Райън чаша кафе. Кларк кимна с крива усмивка. — Приличаш на лайно, момче. Сержант Бък май те е поизстискал, а? — Да. Много неща научих — отвърна Джак, като взе горещото кафе. — Отлично. Тук има плик с кроасани от вчера и малко шунка и сирене в пластмасова кутия в хладилника. — Не съм гладен още. — Пил си и си ял в самолета? — Такива са облагите от работата ми. — Прав си. Добре, да започваме — каза Кларк на всички. — Всички да сядат. Той се изправи пред телевизора, а четиримата седнаха на разни места из модерния хол. Кларк поглеждаше в един бележник, докато говореше. — Ще разпределим оборудването след малко, но засега нека разгледаме операцията. Накратко, планът е следният: уредил съм стая точно над тази на Роки и друга стая до неговата. Ще ги ударим бързо и яко от няколко места, докато си пият сутрешното кафе. — Имаш две стаи в „Четирите сезона“? Гери много ще хареса фактурата — каза Райън с усмивка. Кларк също се усмихна. — Той знае, а и не плащаме за стаите. И без това имаше три запазени стаи, та Гавин Биъри влезе в системата за резервации на хотела и ги премести. Направи нашите резервации с номера на кредитната карта на един човек в Исламабад, който прехвърля пари между сметките на саудитски богаташи и чужди банки. Според Гавин ще излезе сякаш резервацията е променена от някой от терминалите в рецепцията. Колежът е чист при тази операция и единствената следа пост фактум ще бъде кредитната карта, която ще ги заведе до онзи играч от Близкия изток. Когато ударим Революционния съвет „Умаяд“, всичко ще изглежда като скарване между две групи. — Хубаво — одобри Доминик. Джон се усмихна. — В крайна сметка, господа, ние сме професионални създатели на главоболия. Всички в стаята се засмяха уморено при тези думи. — Освен това, когато влизаме през предния вход, Биъри ще изключи охранителните камери. Казва, че ще го направи да изглежда сякаш някой е дръпнал щепсела отвътре. — Удивително — обади се Джак. — Да, такъв е той и го знае. Кларк смени тона и заговори сериозно: — Двамата с Динг ще опишем точно как ще протече ударът след минутка, но първо трябва да говорим за едно значително усложнение. Тримата новодошли се приведоха напред с изправени гърбове. Чавес пое щафетата, като стана и се обърна към всички. — ЦДВС, френската служба за вътрешна сигурност, следеше човека, когото познава само като Омар 8, от идването му в Тунис вчера. Когато той и приятелите му напуснаха снощи тайната си квартира в Сен Сен Дьони, онези ги проследиха до центъра на Париж, но след това късметът им изневери. Роки и хората му имаха човек на мотор, който проверяваше дали някой отзад не ги следи, и сме деветдесет процента сигурни, че именно мотоциклетистът е забелязал проследяващите коли. Джак направи гримаса. — Значи… френската служба изгоря? — Така изглежда, но те май не знаят това. Продължиха си преследването до „Четирите сезона“ и сега имат екип на ъгъла на „Хотел дьо Сере“ срещу този на Роки. Имат стая, от която виждат директно апартамента на Роки. Предполагам, че са искали да са толкова близо, защото ще използват лазерен микрофон, докато не сложат по-добър „бръмбар“ за подслушване. Сам погледна една карта на Осми район. — Я, ЦДВС са наистина много близо. Съвсем близо. — Твърде близо според нас — отвърна Кларк. — Ако виждат директно Роки и оня знае, че го следят… е, ще трябва да действаме, смятайки, че хората от Революционния съвет „Умаяд“ са забелязали французите в хотелската им стая отсреща. Сам запита: — Какво знаем за ЦДВС? Добри ли са? Кларк отвърна: — Адски добри. Много пъти сме работили е тях в, Дъга“. Но са като следователите в нашето ФБР. Ако ти трябват детективи, хора за наблюдение, ловци на хора из Франция, значи ще се обадиш на тях. Но ако си начело на екип убийци посред Париж и този екип е готов всеки момент да нападне… наблюдението свършва и тези хора няма да знаят какво да правят. Обикновено дори не са въоръжени. Сам запита: — А има ли вероятност онези от Революционния съвет да се чупят? Да спрат каквото са планирали и да се махнат? На този въпрос отговори Джак Райън: — При нормални обстоятелства, да. Така бихме очаквали да постъпят. Но сега Революционният съвет изживява трудни моменти. Виждали сме ги да поемат ненормални рискове след изчезването на Емира. Не забравяйте, че според нас Роки е тук, защото шефът му, Ал Кахтани, е ядосан на френското правителство за политиката, която според него е антимюсюлманска. Роки не желае да се провали пред шефа си, затова макар да знае, че ЦДВС са в онази хотелска стая с микрофони и камери, това може Да не изплаши нито него, нито разбойниците му. — Знаем ли какви са плановете на Роки? — Представа нямаме. Можем само да заявим със сигурност, че ще правят нещо тук, в района, и то ще се случи днес, ако не ги спрем. Този път се обади Доминик: — Знаете ме, нямам нищо против да се бия с тези задници, но защо не предупредим местните власти, че онези от Революционния съвет са тук и знаят, че са под наблюдение? Можем да платим двайсет евро на някое хлапе да почука на вратата на ЦДВС и да им каже, че са изгорели. Кларк отговори: — Защото ние петимата имаме най-голям шанс да спрем Роки тук и сега. Освен това той ни трябва жив и в наши ръце. Това е нашата възможност да научим повече за Абдул бен Мохамед ал Кахтани. Ал Кахтани е последният истински водач на „Умаяд“. Всички в стаята кимнаха. Кларк продължи: — Добре. А сега — планът. Момчета, почти година измина, без да сме проливали кръв. Погледна часовника си. — След около три часа това ще се промени. Сърцето на Райън туптеше бързо. Огледа стаята и се зачуди как ли се чувстват другите. Дом изглеждаше нащрек, но не много. Дрискол, Чавес и Кларк не се различаваха по нищо от някой, седнал в кафенето да пие чашка кафе и да решава неделната кръстословица * * * През следващите двадесет минути Чавес изложи задълженията на всички по време на предстоящата операция. Помагаше си с бележника с ръчно нарисувани карти. Двамата с Карузо щяха да влязат в апартамента над този на Хосни и да закрепят дълги въжета някъде, най-вероятно на чугунените тръби на тоалетната в голямата баня. Доминик и Динг щяха да се хванат за две от въжетата и да хвърлят другото от балкона към Сам, който трябваше да чака в стаята до тази на Роки. Кларк щеше да влезе в хотела, след като прати съобщение по телефона на Гавин Биъри в Мериленд да изключи камерите. След това бързо и спокойно щеше да отиде по коридора пред стаята на Роки. Когато всичко бъдеше готово, Сам Дрискол, завързан с обезопасителни колани, щеше да се залюлее към прозореца на банята на апартамента. Ако банята е свободна, щеше да опита да влезе в нея, а в противен случай щеше да се добере по стената до балкона на спалнята и да влезе през него. Щеше да носи пистолет „Глок“ 23 със заглушител, но мисията му беше да залови Хосни Ихеб Роки жив, като го повали със самоизстрелваща се инжекция с приспивателно. Когато Сам застане на позиция увиснал над двора, Чавес и Карузо щяха да се спуснат от своя балкон до този на хола на Роки и с помощта на късоцевните си автомати МР7А1 със заглушители да очистят съучастниците на Хосни Роки. Джон Кларк щеше в същото време да влезе през предната врата. Той също носеше спринцовка с приспивателно, изстрелвана с въглероден двуокис, както и пистолет „ЗИГ Зауер“ със заглушител. Райън щеше да е човекът в колата долу на улицата, но трябваше също да се оглежда за полиция и ако някой от четиримата терористи избяга от засадата, да го подгони. След като главорезите на Роки бъдат очистени, а самият той — в безсъзнание, щяха да го сложат в голям сак с колелца и да го изкарат през главния вход на хотела. Райън щеше да ги закара до тайната квартира. Ако имаха късмет, щяха да излетят от Париж деветдесет минути след като Кларк даде заповед за изпълнение на операцията. Накрая, когато приключи, Кларк стана и запита: — Имате ли въпроси? Коментари? Опасения? Джак се почувства объркан. — Ако ЦЦВС наблюдават апартамента, ще видят всичко. Чавес поклати глава. — Виж, не могат, защото апартаментът е ъглов и виждат прозореца в югозападната част, а ние ще нападнем балконите над двора на север. Сам, Доминик и Динг няма да се виждат, но ако французите използват лазерен микрофон, със сигурност ще чуят нещо. Ние ще си даваме знаци с ръце, когато сме в апартамента. Карузо сви рамене и каза: — Тази операция има много етапи, господин Чавес. Много неща могат да се объркат. Кларк кимна със сериозно изражение на лицето си. — И още как. Но в този случай е така. Трудно ще е да ги очистим, но залавянето на един от тях жив увеличава опасността многократно. Какво точно не ти харесва? Доминик поклати глава. — Не. Планът ми харесва. Да действаме. Кларк кимна. — Добре. Роки и хората му са поискали кана с кафе и кана с чай за осем и тридесет. Ние ще ги ударим в осем и четиридесет и пет. Тръгваме след час. С това съвещанието приключи, за да може всеки да си подготви нещата според плана на Чавес. Сам и Райън прегледаха пистолетите си и техните заглушители; Доминик и Динг провериха изправни ли са автоматите им. Навиха заглушителите на цевите, с което оръжията станаха почти два пъти по-дълги, но пак оставаха компактни, леки и добре балансирани. Провериха и другата екипировка. Въжетата, кодираните мобилни телефони с гласово активиращи се безжични слушалки. Ослепяващи и оглушаващи гранати, димни гранати, малки кумулативни заряди за взривяване на врати или пробиване на стени, ако се наложи. Нямаха намерение да използват гранатите, нито пък да пробиват стените на хотела. Списъкът с оборудване, което Чавес беше поискал Райън да донесе от Щатите, отговаряше на нуждите за мисията, но някои неща трябваше да послужат в случай, че всичко тръгне със „задника напред“. Кларк отиде в кухнята и извади съдържанието на друг сак, който Райън донесе от Щатите. След като остави малко време на хората да проверят екипировката си, ги извика при себе си. На масата лежаха пет малки подобни на сюнгери парчета гума. — Какво е това? — запита Сам. Посегна и вдигна една от тези „торбички“. На пипане напомняше засъхнало лепило. Кларк също взе едно парче. — Нямаме време за дълъг урок, затова ще демонстрирам. При тези думи се обърна, поигра си малко с парчето и се наведе над масата. Дрискол погледна колегите си в опит да разбере какво става. Но те само гледаха.. Кларк отстъпи, обърна се към хората си и Сам Дрискол ахна. Лицето на Джон беше напълно различно. Скулите му изглеждаха по-изпъкнали, носът му беше станал по-кокалест, квадратната челюст имаше видимо по-закръглена форма, а дълбоките бръчки около устата и очите липсваха. След няколко секунди Сам забеляза, че лицето не изглежда съвсем естествено, а дори някак извънземно, но честно казано, ако се разминаваха на улицата, той нямаше да забележи нищо нередно, а и най-важното, нямаше да разпознае Джон Кларк. — Господи — възкликна Дрискол, последван от останалите. — Има по едно за всеки от вас. Както чувате, то не променя гласа или възможността да говорите. Само запълва плитките места и променя лицето, като ви прави неузнаваеми. Това е тръба с дупки в двата края, та косата остава открита. Ушите също са открити, за да използваме слушалките на телефоните. Хайде, пробвайте ги. Сега и другите си сложиха маските, зарадвани като момчета с нова играчка. Трудно им беше да нагласят отворите за очите и изобщо да нахлузят тези маски. Докато се мъчеха с тях, Кларк продължи да говори: — Тези неща не са съвършени. Неудобни са за носене и трудно се слагат и както виждате, с тях ще изглеждате страшно, сякаш са ви правили прекалено много пластична хирургия или сте от друга планета. Предвидени са предимно като контрамярка срещу софтуера за разпознаване на лица, за да не могат да ни идентифицират по-късно, а и за да се объркат свидетелите. Кларк огледа стаята. Засмя се. — Джак, ти и така изглеждаш супер. Динг? Амиго, съжалявам, но това не те прави по-красив. Мъжете се огледаха един друг и се разсмяха. Весел момент от ден, който определено щеше да е невероятно напрегнат. Всички се наредиха рамо до рамо пред огледалото на стената. Дом каза: — Това върши работа, но ще ми трябва много упражняване, за да си го сложа. Ако ще трябва да го правя бързо, няма да е красиво. Кларк отвърна: — Същото важи за всички. Ще ги носим със себе си по време на операцията за всеки случай, но имаме и обикновени скиорски маски, ако се наложи да си сложим бързо нещо на лицата. Ако имаме проблем и трябва да излезем скришом, ще трябва да си сложим тези неща. Също така много важно е да носим слънчеви очила. Повечето алгоритми за разпознаване на лица използват разстоянието между очите като основна мярка. Слънчевите очила ги объркват повече от всичко друго. Всъщност, като излезете оттук, искам да носите слънчеви очила. Маските може да си сложите и по-късно, ако са ви необходими. 13 В 8,30 сутринта Райън седеше зад волана на колата. Чакаше сам паркирал на едно място на булевард, Джордж V“, на отсрещната страна на широкия булевард пред хотел „Четирите Сезона” Задницата на колата сочеше хотела и трите огледала бяха нагласени към главния вход, улицата и тротоарите от двете посоки. Заради яркото и чисто утро слънчевите очила, които щеше да сложи ако излезе от колата не изглеждаха излишни. Джак, носеше и леко яке с цип, а плетената ски маска седеше на главата му като шапка, която можеше да смъкне на лицето си за миг, ако се наложи. Останалите от екипа бяха излезли от колата преди пет минути. Кларк стоеше на улицата на една пряка от Райън. Носеше слънчеви очила, слушалка за мобилния телефон, тъмносив костюм и куфарче в ръка. Изглеждаше като всеки мъж на средна възраст, тръгнал към или от среща за закуска някъде в Осми район. Но той не беше като всеки. Куфарчето му съдържаше леко бежово спортно яке и тъмна перука, които можеше да сложи за секунди. В задния джоб на панталона си носеше маската за промяна на лицето и чифт очила с телена рамка. Мъничката слушалка в ухото му комуникираше с кодиран мобилен телефон в десния преден джоб, като системата се задействаше от глас и позволяваше предаване без натискане на бутони. Бутоните в предната част на телефона позволяваха да говори с отделни членове на екипа, или да предава едновременно на всички канали. Във вътрешния джоб на якето си имаше самоизстрелваща се спринцовка с достатъчно кетамин да приспи възрастен човек за секунди. А в малкия кожен кобур на колана на черния си панталон носеше предпочитания от САС пистолет „ЗИГ Зауер Р220 Компакт. Цевта имаше резба за навиване на заглушител, какъвто той носеше в левия преден джоб. Не, Джон Кларк не беше обикновен човек, тръгнал на разходка из Осми район. — Съвсем не. — Динг за Джон — обади се Чавес в слушалката на Кларк. — Казвай, Динг. — Двамата с Дом влязохме без проблеми в апартамента над Роки. Ще сме готови след пет минути. — Добре. — Сам за Джон. — Казвай, Сам. — На позиция съм в стаята до целта. Ще се закача, когато Чавес хвърли въжето. — Ясно. — Джак за Джон. — Казвай, Джак. — Отпред е чисто. Без полиция по тротоара или патрулни коли на улицата. Добре изглеждаме. — Окей. Джак провери отново огледалата и издиша продължително, за да се успокои. Достатъчно дълго беше правил подобни неща, за да знае, че следващите пет минути ще минат като цяла вечност. Държеше главата си облегната на седалката, за да изглежда спокоен, но очите му скачаха забързано по различните огледала. Знаеше, че стъклата на колата са тонирани и не се притесняваше особено, че ще го видят, но искаше да не се издава с никакви потайни движения, ако някой го наблюдава. Една малка полицейска патрулна кола мина покрай него. Джак се въздържа да предупреди Кларк, защото знаеше, че тя патрулира тук просто така, и въпреки че сърцето му се разтуптя, знаеше, че няма от какво да се тревожи. Патрулната кола продължи по пътя си на север в тежкия утринен трафик. Райън я проследи, докато тя не се изгуби от погледа му. Джак погледна наляво в мига, когато един мерцедес „Спринтер” мина край него и скри от погледа му предния вход на „Четирите сезона“. Миг по-късно микробусът отмина и пресече кръстовището на булевард „Джордж V“ с улица „Петър I Сръбски“. Отби и спря до един фризьорски салон на ъгъла, след което Райън се обърна, за да провери отсрещния тротоар. Видя, че сега Джон Кларк е в далечния край на улицата и се движи с голяма група пешеходци към входа на „Четирите сезона“. Райън се заслуша в разговорите между останалите в екипа, като продължаваше да наблюдава трите огледала и да се оглежда през страничните прозорци. След като обяви, че Гавин Биъри е потвърдил изключването на камерите в хотела, Кларк изчезна в луксозното фоайе на хотела.     Райън искаше да е вътре с останалите, но разбираше ролята си тук. Някой трябваше да кара и да се оглежда за врагове и приятели, които могат да осуетят операцията. Но за какво точно трябваше да внимава. Със сигурност за полицаи, тръгнали към хотела. Двамата с Кларк бяха обсъдили нищожната вероятност френската полиция да дойде да арестува Роки в най-неподходящия момент. Трябваше да се оглежда и за биещи на очи главорези от Революционния съвет „Умаяд“. Джак помнеше десетки лица на терористи от базата данни в компютъра си, въпреки че от такова разстояние трудно щеше да разпознае терорист без автомат „Калашников“ в ръце и без жилетка бомба. Обаче знаеше, че ролята му е жизненоважна, въпреки че в тази операция действаше просто като автобусен шофьор. За двадесети път през последните няколко минути Джак провери в страничното огледало от страната на шофьора дали по тротоара не вървят полицаи към хотела от южната страна. Не. След това повтори същото с огледалото от другата страна — нагласил го беше да вижда тротоара от далечната страна на кръстовището. И там нямаше полицаи. — Три минути — каза Кларк. — Всички да се обадят след деветдесет секунди. Райън понечи да погледне вътрешното огледало. Момент. Върна се към огледалото от своята страна. След секунда се извъртя, за да види по-добре през задното стъкло. Големият черен микробус „Мерцедес“, който мина край него преди минута, все още стоеше пред фризьорския салон, но сега страничната му врата се отвори и от нея излязоха няколко мъже. Трима, четирима… петима, все чернокоси и мургави. Един от тях затвори вратата и микробусът потегли, направи бърз обратен завой при едно прекъсване на трафика и зави наляво по улица „Петър I Сръбски“. Петимата мъже на тротоара носеха тъмносини комбинезони и малки чанти за инструменти — приличаха на миячи на прозорци, тръбопроводчици или други работници. Заедно прекосиха кръстовището. Отначало Джак мислеше, че са тръгнали към главния вход на „Четирите сезона“ зад него, но вместо това, след като прекосиха „Петър I Сръбски“, мъжете се насочиха в противоположената посока. Там се намираше служебният вход на хотела, които Райън не виждаше от мястото си. Джак знаеше, че не може да позволи група непознати субекти Да влязат в хотела, без да е сигурен, че не са намислили нещо нечестиво. Изскочи от минивана, изтича отстрани и погледна към хотела. Забеляза гърба на последния от мъжете, който изчезна… не в служебния вход на „Четирите сезона“, а в главния вход на „Хотел дьо Сере“. От този хотел френският екип от службата за вътрешна сигурност следеше апартамента на Роки. — Деветдесет секунди — обяви Кларк и другите оператори се обадиха един след друг. — Сам е на позиция. Ще увисна над двора след петнадесет секунди. — Доминго и Доминик са на позиция. Райън се зае да пресича булевард „Джордж V“. Искаше да види къде отиват мъжете в сини комбинезони. Имаше нещо нередно в тях, външният им вид, целенасочената походка или пък умелата маневра на шофьора на колата им. Гласът на Кларк се чу в слушалката: — С нас ли си, Райън? — Ъ… да. Райън е на позиция. Всъщност не се намираше на позиция, но нямаше да спре нападението в „Четирите сезона“ просто защото проверява нещо в отсрещния хотел. — Кларк е на позиция. Райън почти изтича до „Хотел дьо Сере“ през тълпите пешеходци на тротоара. Когато пристигна, влезе през входната врата, огледа тъмното фоайе и забеляза петимата мъже да чакат в група до рецепцията, метнали чантите си с инструменти на рамо. Раздаваха им някакви значки, които закачаха на комбинезоните си. „Мамка му“ — каза си Райън. Може би тези бяха наред. Сигурно са тук просто за да чистят прозорците. — Четиридесет и пет секунди — чу се резкият глас на Кларк в слушалката. Райън понечи да се завърти, за да излезе, но се спря. Кожените му обувки изскърцаха на мраморния под, когато се завъртя обратно. Погледна отново петимата мъже. И най-вече един от тях. Очите му се разшириха. — Мамицата му! — промълви тихо той. Бавно Джак Райън-младши отново се обърна и излезе на улицата. Грабна телефона от джоба на сакото си и натисна бутона така, че да говори само с Кларк. — Тридесет секунди — прошепна Кларк за общата връзка. Точно сега би трябвало да се намира в коридора пред стаята на Роки. Джон. — Да? — прошепна в отговор Кларк. — Абдул ал Кахтани е тук. След кратко напрегнато мълчание Кларк запита: — Тук къде? — „Хотел дьо Сере“. Заедно е още четирима други във фоайето. Имат чанти и си вземат значки на служители на хотела. Райън погледна към другата страна на улицата. Забеляза, че големият мерцедес „Спринтер“ е паркирал на тридесет метра западно от хотела и че шофьорът е зад волана. — И още един в микробус отвън. — Дали не са тръгнали за онези от ЦДВС? — запита Кларк. — Аз… не знам — отвърна Райън. Искаше да седне и да помисли, да анализира тази ситуация, сякаш е на бюрото си в офиса. Но не беше там, а на терен и тук нямаше време за друго, освен за действие както прецени за най-добре. — Да — каза. — За какво друго биха дошли? Кларк не се поколеба. Когато Райън чу следващото съобщение, то прозвуча по всички канали. Джон говореше бързо, но спокойно, като истински професионалист, дори под крайно голямо напрежение. — Всички, край. Доминик и Динг да дойдат веднага в „Хотел дьо Сере“ зад ъгъла. Райън вижда самия Ал Кахтани с група за мокра работа, които отиват към третия етаж, към екипа на ЦДВС в стая 301. Хващайте каквото можете и отивайте бързо там. Райън наблюдава терористите. — Действам — обади се Чавес. — Колко са гадините? — Райън казва пет плюс шофьор в колата на улицата. Аз отивам там сега, ще стигна след три минути. Чавес се обади: — Ще ни трябват четири микрофона, най-много пет. Сам също се включи в разговора. Говореше напрегнато. Точно сега би трябвало да виси над двора на „Четирите сезона“, на три метра от балкона, без да има как да се върне в стаята си, освен ако не се държи за стената на нокти. — Джон, ще ми трябва време да… — Знам това, Сам. Гледай да се измъкнеш и почисти стаите. Свали оборудването в микробуса. — Ясно — отвърна Сам. Нямаше какво да направи, но определено се чувстваше сякаш предава екипа. След секунда се обади пак: — Късмет. * * * Чавес и Карузо си сложиха внимателно маските на лицата, пъхнаха отново слушалките в ушите и бързо и безшумно нахлузиха навитите въжета на рамо на едната страна, а после и автоматите „Хеклер и Кох“ МР7 на другата страна. Всички облякоха якета, за да скрият оборудването, взеха по един сак е допълнителни муниции, по един пистолет, димни и зашеметяващи гранати, и изтичаха от стаята. По леглото имаше още оборудване, а и въжето с Дрискол висеше навън, но нямаше време за това. Имаха съвсем малко време да слязат по четирите етажа, да пресекат улицата и да се качат по стълбите до апартамента с хората от ЦДВС на третия етаж на другия хотел. Напуснаха стаята, изтичаха по празния коридор и забързаха надолу по стълбите, като се стараеха да не изглеждат подозрително. Чавес се обади: — Тръгнах. 14 Райън се върна в „Хотел дьо Сере“. След разговора с управителя един човек водеше петимата терористи към служебната врата. Мина край тях и се насочи към стълбището. Качи се спокойно до първата площадка, която го скриваше от фоайето. След това затича към третия етаж, който според европейската система се намираше на четвъртия от нивото на земята. Докато се качваше, се обади: — Джон… да звънна ли на местните полицаи? Кларк отвърна веднага, изглежда, от фоайето на „Четирите сезона“. — Няма време да съберат екип, което значи, че първите полицаи, които дойдат тук, ще бъдат избити, а и всички случайно попаднали хора, ако боят стигне до фоайето. — Ясно — отвърна Райън, като отмина втория етаж и затича към третия. Като стигна третия етаж, Райън измъкна своя „Глок“ от кобура на кръста под якето си. Зави заглушителя върху цевта и открехна вратата от стълбището към коридора. Слабо осветеният коридор изглеждаше по-тесен от очакваното. Излезе, за да провери кой е номерът на най-близката стая. 312. — Мамка му. Прошепна: — Гледам коридора. Сервизният асансьор е точно напред, на тридесетина метра. Стаята на ЦДВС е в другия край, до другия асансьор. Не виждам никого. Ще предупредя ЦДВС. — Не, Райън — каза Кларк. — Хванат ли те в коридора, ще умреш. — Ще бъда бърз. — Чуй ме, Джак. Няма да се занимаваш с Ал Кахтани и хората му. Стой на мястото си. Райън не отговори. — Райън, потвърди последните ми думи. — Джон, ЦДВС не са въоръжени. Няма да позволя Ал Кахтани да избие всички просто така. Сега се обади Карузо. Явно се намираше на тротоара и ходеше бързо. Говореше тихо: — Послушай Кларк, братовчеде. Петима срещу един няма да е добре за теб. Твоят „Глок“ ще е като водно пистолетче срещу онези с автоматите. Стой си на стълбището и чакай кавалерията. Райън се приготви да действа. Не можеше да стои просто така и да гледа как избиват хората. Камбанката на асансьора в далечния край на коридора звънна. Шестимата служители на Direction Centrale du Renseignement Interieur[7] в стая 301 бяха в два екипа. Трима мъже лежаха на двойното легло, зачетени в сутрешните вестници, като пиеха кафе и пушеха цигари. А други трима седяха на едно бюро, преместено пред отворения балкон, на около метър навътре. На бюрото имаше два лаптопа и микрофон „Лазер“ 3000 на триножник върху масата. Лазерният лъч, излъчван от подобния на кутия механизъм, излизаше през малък отвор в плъзгащата врата на балкона, минаваше разстоянието между двата хотела, отразяваше се в един панорамен прозорец на ъгловия апартамент на съседния хотел „Четирите сезона“ и се връщаше в стаята в „Хотел дьо Сере“. Тук лъчът влизаше в приемника на уреда „Лазер“ 3000, който интерпретираше колебанията на лъча от вибрациите на прозореца и ги превръщаше в разпознаваема реч. Тази операция в никакъв случай не можеше да се нарече съвършена. Завесите на прозореца на Омар 8 не позволяваха да се види какво има в апартамента и наблюдателите хващаха само откъслечни слаби гласове. Но устройството потвърждаваше поне, че Омар 8 и хората му са все още там, а това беше важно. Излезеха ли, един от тричленните екипи от ЦДВС щеше да отиде в „Четирите сезона“ и да постави по-ефективни подслушвателни устройства, докато другите наблюдават оттук. Междувременно всички пиеха кафе и се оплакваха от американското правителство. Преди няколко години ЦРУ щеше да ги подкрепи за подобна операция. За Омар 8 се говореше, че е член на Революционния съвет „Умаяд“, а САЩ се интересуваха много от хората от този Съвет, особено когато се движат из столиците на западните държави с приятели на боеспособна възраст и с петдесетина килограма багаж. Да, Революционният съвет „Умаяд“ отправяше заплахи към французите и последната беше само отпреди седмица. Но нямаше нападения срещу французи, а многобройни атаки срещу САЩ със стотици убити там и зад граница. Проклетото американско консулство се намираше само на миля оттук — защо les americains[8] не бяха сега тук, за да помагат с данни, оборудване и хора? — Les americains — промърмори един от мъжете, които наблюдаваха ъгловия апартамент отсреща. Всички бяха на мнение, че нещата не са както преди. * * * Вратата на асансьора се отвори на третия етаж на „Хотел дьо Сере“. На тридесет метра от него, скрит от вратата към стълбището и от слабото осветление зад себе си, Джак Райън-младши насочи пистолета си натам. Една чистачка избута количка с хавлиени кърпи и кошчета от асансьора. Зад нея нямаше никой. Джак свали пистолета си, преди тя да го забележи, и тихо затвори стълбищната врата, като я подпря с върха на обувката си. Издиша тихо с облекчение. Чистачката беше забавила идването на терористите, но само с минутка-две. Те щяха да дойдат тук скоро. Жената с количката продължи бавно по коридора, без да осъзнава изобщо опасността. В този момент Райън чу шум от тичане по стълбището зад себе си и се обърна. Успя само да прецени по стъпките, че бягащите са двама, когато Чавес се обади: — Идваме, Райън. Не стреляй. — Ясно. Кларк се обади веднага след това: — Динг, в главния асансьор съм. Идвам след около шестдесет секунди. Двамата с Дом можете ли да влезете на балкона на стая 301 от 401? Чавес и Доминик изтичаха край Райън на пълна скорост с неузнаваеми лица под гумените маски. Тичайки, Чавес каза: — Супер. Ще направим същото като отсреща. — Ще трябва да бързате — каза Райън. Кларк отговори: — Райън, искам те във фоайето. Джак не вярваше на ушите си. — Какво? — Трябва да си готов да докараш колата. Сам няма ключове от нея. Ти имаш. Не можем да чакаме тук, когато всичко свърши. Освен това на улицата има още едно танго. Ако дойде, искам да си там, за да го спреш. Райън понечи да възроптае, но само прошепна заради камериерката от другата страна на вратата. Тя отвори вратата на една стая, след като почука, и влезе. — Джон, шегуваш се. Виждам коридора и мога да прикривам… — Райън, няма да спорим. Слизай във фоайето! — Слушам — отвърна Джак, отдалечи се от вратата и тръгна надолу, като изруга. Динг Чавес изпревари Доминик, докато тичаха към коридора На четвъртия етаж. Двамата свалиха якетата си и ги оставиха да паднат на пода, стиснаха автоматите в ръце и смъкнаха въжетата от вратовете си. Когато стигна до врата 401, Чавес я блъсна е рамо, като изкърти резето от касата и влетя в стаята. Падна на земята, Карузо го прескочи с насочен към леглото автомат. Една двойка на средна възраст ядеше хотелската си закуска в леглото и гледаше телевизия. — Какво става, по дяволите? — извика мъжът с плътен английски акцент. Жената изпищя. Карузо не им обърна внимание, а изтича към балкона и отвори вратата. Чавес отиде до него и двамата бързо спуснаха въжетата и вързаха карабинките в краищата им към дебелия метален парапет на балкона. В този момент Кларк се обади шепнешком с приятен и щастлив глас с британски акцент: — Забавих се малко, скъпа. Ще дойда след минутка. Започни да закусваш без мен. Мъжете на балкона разбраха, че сега са сами. Кларк все още се намираше в асансьора. Очевидно заобиколен от цивилни. Нямаха време да го чакат. Доминик и Доминго се прехвърлиха през парапета на балкона, стиснали автоматите си с една ръка и въжетата е другата. Като се обърнаха към стаята, видяха, че англичаните вече са избягали оттам, несъмнено ужасени от видяното. Спогледаха се бързо, Чавес кимна и двамата с Дом се наведоха назад, далече от парапета на балкона. Пет етажа под тях се намираше улица „Петър I Сръбски“, по която безгрижно се движеха коли и хора. Двамата американци се отблъснаха с крака. Останаха във въздуха не повече от секунда, преди да скочат на долния балкон. Точно пред тях, зад отражението на балконската врата, която беше съвсем леко отворена, видяха шестимата мъже от ЦДВС. Един стоеше прав до стъклената врата на два метра от американците, стиснал чашка кафе и цигара в ръцете си. Други двама седяха зад масата в средата на стаята. Напред и вляво от Чавес и Карузо и далече от балкона имаше легло и баня. А зад бюрото с оборудването за наблюдение се виждаше тесен коридор пред вратата. Естествено, тримата французи останаха шокирани при вида на въоръжените мъже, които се спуснаха по въжета на балкона. Шокираха се още повече, когато двамата пуснаха въжетата и опряха късите приклади на автоматите си на рамо. Карузо и Чавес пристъпиха приклекнали и готови за стрелба. Чавес изкрещя: — Degagez! — Мърдайте! Точно в този момент вратата зад опуления французин отхвръкна, изкъртена с рамо от един от убийците от Близкия изток. 15 Джон Кларк трябваше да избута двамата китайски бизнесмени от асансьора на втория етаж. Те не бяха послушали молбата му да се качат на другия асансьор, крещяха гневно, когато той настоя да излязат, и дори когато насочи пистолета си към тях, го гледаха объркани. Накрая той ги избута навън и натисна бутона за затваряне на вратата, преди да продължи нагоре сам. Сега пристигаше на третия етаж е готов за стрелба пистолет и е монтиран заглушител. Знаеше, че Ал Кахтани и мъжете му са вече в коридора, а може би и в стая 301, както и че звънецът на асансьора и мигащата лампа над вратата щяха да обявят пристигането му на етажа. Което не беше съвсем динамично и тайно. Когато вратите се отвориха, той надникна навън и надясно с пистолет, вдигнат на нивото на очите. Незабавно се върна обратно. В същия миг, когато отдръпна глава, от коридора загърмя картечен пистолет без заглушител и куршумите се забиха в асансьора. Кларк се просна на пода, след което посегна с върха на заглушителя и натисна бутона за задържане на вратата в отворено положение, с което остана открит за враговете си. Видя стрелците в мига, когато блъснаха вратата на стая 301. Носеха картечни пистолети „Скорпион“ — малко оръжие с куршуми калибър 32 и скорострелност от 850 изстрела в минута. Само един от тях гледаше назад към Кларк, но пък беше готов Да простреля всеки, който излезе от асансьора. Джон беше почувствал въздушната вълна на свръхзвуковите куршуми, минали на сантиметри от лицето му, и сега седеше без възможност да мръдне. Друг залп разцепи алуминиевата кабина и той притисна лице към пода, а куршумите издаваха звук като от късане на хартия пред микрофон, свързан с усилвателната уредба на хевиметъл състав. * * * Ал Кахтани и хората му стреляха първи. Динг дочу звуците на автоматично оръжие в мига, когато постави пръст на спусъка на автомата си. Французите в хотелската стая реагираха изненадващо бързо. Двамата на бюрото се хвърлиха на пода, а мъжът е кафето и цигарата се отмести рязко и излезе на балкона, където клекна, за да се пази от куршумите. Динг се прицели в един въоръжен терорист до входа на стаята, стреля два пъти през стъклото на плъзгащата се балконска врата и го улучи в гърдите. Мъжът се завъртя на 180 градуса и падна по гръб, при което пистолетът му отхвръкна, завъртян рязко от ремъка на врата му. Стъклото на балконската врата се пръсна. Доминик Карузо стреля два пъти с по два куршума по първия въоръжен в стаята, след това ритна останалото високо до кръста му стъкло от рамката на вратата и прекрачи вътре. Вторият терорист, който мина през вратата, беше насочил пистолет към първия служител на ЦДВС, но Доминик го гръмна с два куршума в челото. Черепът му избухна и кръв обля стената зад него. Двамата с Динг влязоха в стаята, когато третият убиец се хвърли през вратата, като се прикриваше зад мъртвите тела на приятелите си. Французите в стаята опитваха да се скрият от куршумите. Хвърлиха се на пода до леглото, а един изпълзя в банята. Никой не разбираше какво става, но двамата мъже от балкона бяха казали ясно с виковете и действията си, че са тук, за да помагат. Третият стрелец натисна спусъка продължително и обсипа стаята с куршуми, докато не изпразни пистолета. Претърколи се настрани, за да презареди, а съучастниците му от коридора го прикриваха, като стреляха безразборно в стаята. Доминик и Динг се намираха доста навътре в стаята и успяха да се скрият от куршумите. Чавес избута шестимата французи в банята. Един от тях беше прострелян в дланта. След като затвори вратата на банята, Карузо залегна пред леглото и се изтърколи на дясното си рамо, за да успее да стреля по терористите. С къси контролирани изстрели улучи един от мъжете в коридора в двата крака и го просна на земята. Доминик застреля падналия мъж в лицето е последния си куршум. — Презареждам! — извика той на Чавес. Динг го прекрачи, наведе се, за да надникне зад ъгъла към вратата, и изстреля няколко куршума по противника. Три от куршумите му улучиха лицето и гърлото на един клекнал до вратата терорист, който падна назад и кръвта му бликна във въздуха като от пръскачка. Имаше още един терорист, но не беше в коридора. Чавес не можеше да го улучи, ако онзи не покажеше главата си. Доминик презареди и се зае да прикрива вратата, докато Чавес сложи нов пълнител в оръжието си. Докато дръпне затвора, за да вкара куршум в цевта, каза в разговорното устройство: — Джон, отвън има един с тебе. Джон? * * * Джон Кларк не отговори, защото не искаше да вдига шум, Чавес надникна към отворената врата на асансьора. Погледна и надолу по коридора, откъдето бяха дошли всички изстрели. Приклекнал, той стискаше пистолета си, вдигнал и изпънал ръце на нивото на очите. Освен двете мъртви тела, проснати наполовина в стая 301, в коридора нямаше никой. „Къде ли е онзи, момицата му? “ Вратата на апартамента вдясно от Кларк се отвори и един азиатец надникна. Кларк насочи оръжието си натам, но бързо разбра, че онзи не представлява заплаха. Спусна пистолета с лявата си ръка и махна на онзи да затваря вратата, а азиатецът се подчини, без изобщо да се бави. Но когато Джон отново насочи вниманието си към коридора отпред, забеляза нещо във вратата отляво, на отсрещната стена, близо до стаята на ЦДВС. Вратата стоеше отворена и една блондинка излезе бавно. Около врата й се виждаше плътно стисната мъжка ръка. Жената излезе в коридора, но не беше сама. Отзад я държеше Абдул бен Мохамед ал Кахтани, оперативен командир на Революционния съвет „Умаяд“. В дясната си ръка стискаше черен картечен пистолет „Скорпион“ и притискаше дулото под брадичката на жената. Дамата беше към петдесетгодишна. Кларк предположи, че може би е шведка, но нямаше как да разбере това със сигурност. Жената подсмърчаше, а по бузите й се стичаше спирала от стиснатите клепачи. Кларк излезе в коридора, насочил оръжието си и загледан в целта през мушката и мерника. Каза спокойно в микрофона на слушалката си: — Останете в стаята и се пригответе да тръгваме. Идвам след малко. — Разбрано — отвърна Доминик. Блондинката отвори очи и по бузите й потекоха черни сълзи. Мигна, за да прогони влагата, и забеляза въоръжения мъж в коридора на пет-шест метра от нея. Очите й се отвориха широко и розовото й лице почервеня още повече. Ал Кахтани изглеждаше малко по-спокоен от заложничката си, но само малко. Викна на арабски: — Стой назад или ще я убия. Направи крачка назад и дръпна жената със себе си. — Разбира се — отвърна Кларк на арабски и изненада Кахтани с това, че говори на родния му език. — Ще стоя назад. Какво искаш? Арабинът не отговори, а само гледаше в човека пред себе си с изкривено от удивление лице. Кой беше този? Как се озова тук? Дали е с другите, които току-що избиха хората му и провалиха операцията? — Слушам — каза спокойно Кларк. — Слушам, приятелю. Кажи ми исканията си и не наранявай жената, моля те. Докато говореше, не отместваше пистолета от командира на Революционния съвет „Умаяд“. Ал Кахтани се съвзе малко, като осъзна, че все пак има известен контрол върху положението. Придърпа жената по-плътно към себе си, при което буквално лицата им се опряха едно в друго, буза до буза. Продължаваше да притиска пистолета под брадичката й. Не знаеше кой е този мъж, но той говореше така, сякаш основният му интерес е безопасността на жената. Ал Кахтани изкрещя: — Искам всички да отстъпят! Махайте се от пътя ми! Задърпа блондинката назад към сервизния асансьор, при което обувките й се изуха от триенето на токчетата в килима. — Искам всички полицаи да напуснат хотела и да опразнят стълбището и пред входа да ме чака кола. Кларк кимна, но не сваляше пистолета. — Разбира се! Разбира се. Няма проблем. Само не я наранявай. Няма нужда от това. Ще ти уредя кола. Но къде ще те откара тази кола? Трябва ли ти хеликоптер или самолет? Можем да уредим да идеш на летището или гарата, ако искаш, за да стигнеш… Джон Кларк натисна мекия спусък на своя ЗИГ 220 и простреля Абдул бен Мохамед ал Кахтани в дясното око, като куршумът разкъса продълговатия му мозък и го тласна назад в асансьора. Тялото падна на студения метален под още преди гилзата от пистолета на Кларк да тупне на килима в коридора. Картечният пистолет „Скорпион“ изтрака в стената и падна в краката на Ал Кахтани. Жената изгледа Кларк продължително, като се облегна с ръка на стената до себе си. Направи бавна крачка напред. Кларк отпусна пистолета, отиде бързо при нея и я хвана под мишниците, когато тя припадна. Внимателно я отпусна на килима и се извъртя, за да изтича в стая 301. През цялото това време Джак Райън стоеше на стълбищната площадка между приземния и първия етаж. Под себе си виждаше част от фоайето, но оставаше скрит от служителите на хотела до рецепцията. Когато стрелбата започна, край него затичаха хора от горните етажи. Някои пищяха, други бяха спокойни, но всички бързаха към фоайето, а някои дори излязоха на улицата. Райън остана на площадката с празни ръце. Слушаше малкото съобщения от тримата членове на екипа над него и се досещаше какво става. Разбра, че са елиминирали всички заплахи. Предположи, че Кларк ще го изпрати да докара колата. Но не се обади Кларк, а Дрискол. — Сам за Райън, чуваш ли? Райън чува. — Аз съм при колата. — Добре, идвам. — Слушай, черният микробус спря на ъгъла. Шофьорът отива към теб спокойно, сякаш там му е мястото. Джак бързо се извърна към фоайето. Стълбището сега беше чисто, край него не бягаха повече хора. Той се качи заднешком до първия етаж, след което се загледа към площадката, от която току-що беше дошъл. Извади пистолета и го скри между дясното си бедро и стената. Сега се обади Кларк: — Джак, целта е твоя. — Ясно. Той се подготви да посрещне мъжа на стълбището, но във възбудения му мозък се зароди една мисъл. Ами ако онзи изтича направо в асансьора във фоайето? Или в служебната зона, откъдето ще може да се качи в сервизния асансьор? Мамка му. Джак нямаше да го види и онзи щеше да изненада екипа горе. Джак затича надолу по стълбите, за да огледа фоайето и да реши къде… Отдолу се появи едър брадат мъж, който затича бързо по стълбите и се блъсна в Райън. Двамата загубиха равновесие и паднаха. При падането Джак почувства как ребрата му се отъркват в дръжката на пистолета в ръката на брадатия мъж и в този миг неговият пистолет се изплъзна от пръстите му. Двамата се изтърколиха във фоайето. Райън позна шофьора на колата на Ал Кахтани. Терористът завърши падането си върху Джак и посегна да го удари в лицето, но Райън го перна с длан по брадата, след което го отхвърли от себе си на мраморния под. Понечи да вземе пистолета си, защото виждаше къде е отскочил при удара от пода на фоайето, но шофьорът на Ал Кахтани се претърколи бързо на колене и скочи към него. Райън не можа да се отмести, затова падна заднешком на пода, посегна, хвана сакото на мъжа и го дръпна рязко настрани. Едрият мъж се стовари тежко на земята, но се извъртя бързо на колене, след което отново се хвърли към Райън. Този път Джак скочи на крака, отмести се и с дясната си ръка удари шофьора по главата, когато той прелетя край него. Терористът падна на пода, зашеметен от този удар в черепа. Този път Джак имаше предимство и се метна върху мъжа, стисна го за косата и силно блъсна главата му в мраморния под веднъж, втори, а после и трети път, при което не почувства съпротива от вратните мускули на терориста, а звучното пукане на черепа му отекна в празното фоайе. Райън се поколеба за миг, опита да си поеме дъх и се отказа. Все още превъзбуден, стана от мъртвия терорист и взе пистолета си от пода. Сложи го в кобура и посегна към слушалката си. Сякаш по чудо тя все още стоеше на мястото си. — Райън. Терористът е свършен. — Ясно. Добре ли си? — запита Кларк. Райън кимна, опита да успокои дишането си и отвърна: — Отивам за колата. Две минути. Прекоси широкото фоайе, но на изхода го срещнаха униформени полицаи, които влетяха с пистолети в ръце. Джак отстъпи настрани с вдигнати ръце и после клекна уплашено като ужасен турист. Отвън на улицата до черния микробус имаше няколко полицейски коли. В тях нямаше хора — пътниците им току-що бяха минали край него и към стълбището. След като полицаите изтичаха край него през фоайето, Райън излезе бързо оттам и се обади по микрофона: — Момчета, чуйте. Осем полицаи се качват по главното стълбище. Търсете друг изход. — Добре — обади се гласът на Кларк. — Аз съм с Динг и Доминго. Ще измислим нещо. Бъди готов да ни прибереш. 16 Деветдесет секунди по-късно Доминго Чавес изстреля няколко откоса с автомата си в пантите на металната врата, която водеше към покрива на хотела. Тримата мъже излязоха навън сред звуците на сирени, чието ехо отскачаше от сградите. Озоваха се на един плосък покрив, но за да се отдалечат от входа на хотела, трябваше да тръгнат в северозападна посока, като прекосят два големи жилищни блока в стил ар нуво. Покривите на съседните сгради бяха стръмни, с глазирани керемиди и тухли. Освен това имаха различни височини и ъгли на наклон и съвсем малко места за преминаване. Съседната сграда, по-висока с цял етаж от тази, на която се намираха, изискваше да се изкачат по тесни зидани стъпала, за да започнат бягството си от полицията. А полицията беше наблизо. Чавес поведе и каза на Доминик и Джон да си сложат черните ски маски. Нямаше смисъл сега да носят гумените маски, а по-добре беше да крият дори цвета на кожата си. Докато тичаха, катереха се и се хлъзгаха пет и шест етажа над парижките улици, чуха викове на покрива на „Хотел дьо Сере“ зад себе си. По интонацията разбраха, че са ги видели. Кларк викна през рамо на Карузо: — Хвърляй димна граната да ни скриеш. Доминик бръкна в чантата на гърба си, издърпа една димна граната и рязко извади щифта. От единия й край излезе яркочервен дим и Дом я сложи до вертикалната стъклена стена на един назъбен покрив. След това затича. Димният облак се разшири от вятъра и скри американците. След като се спуснаха по задници по един стръмен мансарден покрив, който свършваше при съседната сграда, се прехвърлиха през ниска стена и се озоваха пет етажа над една красива градина, заобиколена от луксозна сграда с офиси. От прозорците на офисите се виждаха лицата на хора, които гледаха въоръжените мъже със ски маски. Някои бързо се обърнаха и затичаха някъде, а други просто зяпаха с широко отворени очи, сякаш наблюдават полицейски филм по телевизията. Чавес, Кларк и Карузо продължиха в северозападна посока. След тридесет секунди чуха тупкането на винта на хеликоптер. Не си направиха труда да спират и да се оглеждат. Нямаше значение дали е полицейска машина или хеликоптер за следене на автомобилния трафик от някоя телевизионна станция. Трябваше да се махнат от покрива. Изтичаха до края на плоската част на един двускатен мансарден покрив. От другата му страна, пет етажа надолу към улица „Куентин Бошар“, се виждаше улица с две платна — там свършваше карето от сгради. Нямаше очевиден начин да слязат долу — не се виждаха добре закрепени улуци, нито пък архитектурната украса на фасадата позволяваше лесно слизане. На три метра под тях имаше само един голям прозорец, издаден навън от стръмния покрив. Намираха се в капан. Виковете зад тях се усилваха. Тримата коленичиха на ръба на покрива. Не можеха да повярват колко много са виещите сирени по булевард „Джордж V”. Сигурно имаше петдесет коли. Но все още под тях не се виждаха полицаи, тъй като улица „Куентин Бошар“ не се намираше зад самия хотел, а американците се добраха дотук, прескачайки различни прегради между сградите и тичайки по тесни стени между тях. И все пак предвид многобройните коли и хора, френската полиция скоро щеше да ги подгони отдолу и да блокира и тази улица. — Какво има под нас, Динг? — запита Джон, защото Чавес се намираше най-близо до ръба. — Струва ми се, жилища. Не знам, но може би отдолу живеят цивилни. Карузо и Кларк знаеха какво казва. Доминик носеше малки експлозиви в чантата си. Можеха да пробият дупка в покрива, да влязат през нея и да избягат по стълбището. Но не можеха да взривят покрива, без да знаят със сигурност дали под тях няма обитаван апартамент, детски или пък старчески дом. Имаше само един начин да разберат. Доминик стана бързо. — Аз ще се оправя. Джон, застани зад този комин. Карузо свали автомата от врата си и откачи найлоновия ремък на оръжието. Бързо го разтегна докрай, след което го нави няколко пъти около дясната си ръка и даде другия край на Динг. Чавес го стисна здраво, след което се хвана за железния парапет с другата си ръка. Кларк отстъпи назад и когато Динг клекна на ръба на покрива, Доминик Карузо се прехвърли отвъд ръба, по стръмния покрив, като обувките му дращеха по зидарията, докато Чавес го спускаше. Не можа да стигне до прозореца. Хората на покрива чуха трошене на стъкла — увисналият във въздуха Карузо го беше счупил с автомата си. Динг стискаше здраво ремъка в ръка, въпреки че това му струваше големи усилия. След още няколко трясъка усети как ремъкът се премества рязко наляво. А после тежестта изчезна. Карузо се намираше в апартамента под тях. Този ход, колкото и успешен да беше, не помагаше на Кларк и Чавес с нищо. Карузо не беше обяснил какво прави и това обърка двамата мъже на покрива за момент, но след десетина секунди двамата оператори на покрива чуха гласа му в слушалките си: — Добре, на тавана съм. Ще ви направя дупка с експлозивите. Динг, иди при Джон и си дръжте главите ниско. Кларк кимна одобрително, докато гледаше през рамо. Чуваше гласове на покрива — полицаите бяха преминали през дима и идваха бързо, вероятно по следата от счупени керемиди и тухли. Все още се намираха на съседната офис сграда, но до минутка щяха да дойдат и тук. След няколко секунди шумна експлозия изхвърли дим, керемиди и дъски от другата страна на тухления комин. Докато последните парчета и отломки още падаха обратно, Кларк и Чавес се втурнаха по покрива към дупката и погледнаха в нея. Още щом димът се разнесе, видяха как Карузо бута един скрин по пода под тях. Когато го намести под дупката, Кларк помогна на Доминго да слезе върху него. Чавес бързо се обърна да помогне на партньора си също да слезе. Пистолетен изстрел на петнадесетина метра зад Кларк накара Чавес да се наведе инстинктивно, като хвана ръката му. Усети как през тялото на Джон Кларк премина спазъм и той се изви и падна през дупката. Двамата с Чавес се строполиха върху скрина и върху Доминик Карузо. — Мамка му! — викна Чавес. — Къде те улучиха, Джон? Кларк вече ставаше на крака. Изохка и вдигна ръка, за да покаже, че мръсното му спортно яке е окървавено. — Не е зле. Добре съм — каза той, но Карузо и Чавес имаха достатъчно опит от огнестрелни оръжия и знаеха, че Кларк не може да прецени колко зле е ранен. Въпреки всичко Карузо беше достатъчно в съзнание, за да се тревожи за полицаите на покрива над тях. Бързо бръкна в раницата си и извади една зашеметяваща граната, дръпна щифта и я метна в посоката, от която идваха полицаите. Според него френските полицаи не биха се досетили веднага какво е това и щяха да сметнат, че бегълците ги обстрелват. Американците се нуждаеха само от няколко секунди, за да слязат по стълбите, и гранатата им даде това време. Тя се взриви близо до комина с оглушителен гръм. Кларк ги поведе надолу към едно кръгово стълбище, което се спускаше като спирала до партера. Чавес каза бързо и кратко: — Джак, излизаме. Партер на блока на стотина метра северозападно от „Хотел дьо Сере“. Тридесет секунди. — Ясно. Ще бъда там. Зад мен от булевард „Марсо“ идват сирени, а на, Джордж V“ е много напечено. — Нищо — отвърна Чавес, докато той и колегите му тичаха надолу. За този проблем щеше да мисли след шестдесет секунди, не сега. Тримата американци изтичаха на улицата. Джак и Сам ги чакаха в кафеникавия „Форд Галакси“ с отворена странична врата. Тримата скочиха вътре в мига, когато първата полицейска кола излетя зад ъгъла и се хлъзна по улицата зад тях. Дрискол помогна на Кларк да се настани и веднага се зае е окървавената му ръка. Въпреки че полицаите се намираха на петдесетина метра назад, Райън не натисна газта рязко. Знаеше, че трябва да кара нормално към булевард, Джордж V“. Отминаха една езикова школа и ресторант, в който сервитьорите тъкмо нагласяваха масите на тротоара за обяда. Няколко мъже и жени на тротоара зяпаха колата, която минаваше покрай тях — вероятно бяха излезли, за да разберат какъв е този вой на сирени, а после са чули или видели какво става на покрива и как тези мъже излизат тичешком от входа. Но за момента никой на улицата не вдигаше тревога. Джак знаеше, че не може да кара напред по булевард, Джордж V“, който гъмжеше от полицейски коли и вероятно вече беше преграден. Вместо това се насочи бавно към него, като се взираше в огледалото за задно виждане, докато полицейските коли отзад започнаха да спират на улицата пред входа, и когато вече не можеше да чака повече, завъртя рязко волана наляво и тръгна срещу насрещното движение от улица „Магелан“. Убеден, че поне някои от паркираните полицейски коли са го видели, той натисна газта и се приведе към предното стъкло, за да вижда колкото може повече от пътя. Колите на улицата летяха срещу него и той правеше резки завои, за да ги избегне. След няколко секунди сви надясно по улица „Басано“ и се озова на друга уличка, която вървеше в неправилната посока, но продължи, като караше все по-бързо. При един рязък завой в последната секунда, за да избегне някакво такси, Райън запрати форда на тесния тротоар, където ожули няколко паркирани коли и се понесе напред към пешеходците, които отскачаха във входове и на улицата, за да се спасят от намачкания миниван. На едно кръстовище успя да избегне група сервитьори пред един руски ресторант и върна колата обратно на улицата, блъсна една спретната редица велосипеди под наем, след което мина край фирмения магазин на „Луи Вютон“ и излезе на широкия булевард „Шан-з-Елизе“. За първи път от минута и половина насам караше в същата посока както останалите коли. Също така за първи път от няколко минути не чуваха острия вой на полицейските сирени зад себе си. Джак посегна да обърше потта от челото си, но гумената маска пречеше. Косата му беше подгизнала от пот и затова той я отметна назад, за да я махне от лицето си. — Сега накъде? — запита Райън мъжете отзад. Кларк отговори с глас, в който си личеше болката, която изпитваше бившият „морски тюлен“: — В тайната квартира. Ще ни трябва нова кола. Не можем да идем на летището с най-търсената кола във Франция. — Ясно — отговори Райън и натисна бутона на GPS навигатора, който щеше да ги закара до квартирата. — Ти как се чувстваш? — Добре — отвърна Кларк. Но Сам Дрискол, който се грижеше за него, натисна раната и се наведе напред с думите: — Карай колкото можеш по-бързо. * * * Адара Шърман стоеше от вътрешната страна на вратата на самолета, като стискаше пистолета зад гърба си. Наблюдаваше голямата кола, която спря на асфалта. Гледаше и петимата мъже, които излязоха от колата и тръгнаха към самолета. Четирима от тях носеха раници, а Джон Кларк държеше ръката си в импровизирана превръзка под синьото спортно яке. Виждаше се отдалече, че лицето му е пепелявосиво. Тя бързо огледа летището, за да се убеди, че е чисто, след което изтича обратно в самолета за медикаменти. Бързо превърза качилия се на борда Кларк, като знаеше, че митническият служител ще дойде да ги изпрати. Докато помагаше на ранения да облече чисто яке, останалите мъже се преобличаха в костюми и вратовръзки от гардероба на самолета, но не преди да скрият другите си дрехи и екипировка в тайното отделение под пода. След няколко минути на борда се качи една жена от митническата служба. Тя отвори две дипломатически куфарчета и погледна в тях, след което попита брадатият господин дали би отворил куфара си. Той се подчини, но при вида на чорапите и спортното бельо жената се отказа. По-възрастният господин, който лежеше на дивана отзад, не се чувстваше добре и тя не го обезпокои, само поиска да се убеди, че лицето му отговаря на това от снимката в паспорта, който й подаде един от по-младите му служители. Митничарката приключи с проверката на документите на пилота, благодари на всички и стюардесата я изпрати. Вратата се затвори и след няколко секунди самолетът вече рулираше извън жълтия митнически квадрат към пистата. Капитан Рийд и вторият пилот Хикс вдигнаха машината във въздуха след пет минути. Докато все още набираха височина и излизаха от парижкото въздушно пространство, Шърман беше спряла кървенето от ръката на Кларк. Преди да стигнат три хиляди метра височина, тя успя да вкара игла във вената му и антибиотик, предназначен да не допусне инфектиране на кръвта. Когато Кънтри изключи светлините за коланите в салона, Чавес изтича до приятеля си. — Как е? — запита той с тревога в гласа. Шърман наля антисептичен препарат в раната и докато прозрачната течност отмиваше кръвта, се зае да разглежда дупката в ръката. — Доста кръв е загубил и трябва да лежи, докато летим, но куршумът е излязъл от ръката, а и той я движи добре. Жената погледна пациента си. — Ще се оправите, господин Кларк. Джон Кларк й се усмихна. — Знаех си, че Гери не те е наел, за да разнасяш фъстъци. Шърман се засмя. — Девет години бях медик във Военноморските сили. — Кофти работа. Ходила ли си на мисии с тях? — Четири години съм била в окопите. Доста рани съм видяла, по-лоши от тази. — Със сигурност — каза Джон и кимна разбиращо. Карузо беше отишъл към кухнята. Върна се и се надвеси над всички, които бяха коленичили около Кларк. В ръката си държеше кристална висока чаша с уиски „Джони Уокър“ черен етикет. Обърна се към Шърман: — Как мислите, докторе? Мога ли да му дам една доза от това"? Жената изгледа Кларк и кимна. — Професионалното ми мнение е, че господин Кларк се нуждае от напитка. Самолетът прелетя над Ламанша, като напусна френското въздушно пространство малко след единадесет сутринта на крейсерска височина от единадесет хиляди метра. 17 Въпреки че шестдесет и деветте му години си личаха до секунда, Найджъл Емблинг не беше от лесните. Със своите метър и деветдесет и сто и десет килограма тежест съчетаваше сила и пъргав мозък. И все пак секунда след като отвори очи и осъзна в какво трудно положение се е озовал, вдигна ръце, за да покаже, че няма да се съпротивлява. Събудил се беше с насочен в лицето му автомат, заслепен от фенерче и оглушен от викове. Макар стреснат и разтревожен, той не изпадна в паника. Като жител на Пешавар в Пакистан знаеше добре, че живее в град на престъпници, терористи, разбойническо правителство и полиция. По тази причина още преди да прогони съня от съзнанието си, се зачуди кой от всичките го буди тази сутрин. Хвърлиха му дрехи и той съблече пижамата си, след което нахлузи предложения от човека с автомата комплект дрехи. После го бутнаха да върви към стълбището и да слезе до входната врата. Махмуд, младият сирак, който прислужваше на Емблинг, седеше коленичил на пода с лице към стената. Допуснал беше грешката да се нахвърли върху един от въоръжените мъже, отворили с ритник входната врата. За тази смела проява Махмуд получи ритник в брадата и удар с приклад в гърба. След това му наредиха да коленичи с лице към стената, докато облекат и изведат Емблинг от спалнята. Арестантът се скара шумно на младите похитители на урду с престорен холандски акцент за отношението им към момчето. Като си пое дъх, изкрещя на Махмуд да изтича до съседите, за да се погрижат за охлузванията и драскотините му и каза на ужасеното момче, че няма за какво да се тревожи и че той ще се върне веднага. След като излезе на тъмната улица, разбра по-добре какво става. На бордюра чакаха два черни джипа от същия модел и марка, каквито ползваха агентите от пакистанската дирекция за вътрешно разузнаване, а на улицата стояха още четирима мъже в цивилни дрехи с големи автомати „Хеклер и Кох“ G3 — стандартното оръжие на пакистанската армия. Да, Емблинг сега беше сигурен, че го отвеждат от ДВР, националната шпионска агенция. Това съвсем не беше добре. Той знаеше достатъчно за методите им и разбираше, че извеждането под оръжие по тъмно ще завърши с подземна клетка и като минимум малко грубости. Но арестуването му от контролираната от армията разузнавателна организация беше много по-хубаво нещо от отвличането от „Техрик-и-Талибан“, мрежата на Хакани, „Ал Каида“, Революционния съвет „Умаяд“, „Лашкар-е-Омар“, „Куета Шура Талибан“, „Надийм Командо“ или всяка друга терористична група, която се подвизаваше въоръжена и гневна из опасните улици на Пешавар. Като бивш служител на британското външно разузнаване Найджъл Емблинг знаеше как да разговаря с други разузнавачи. Не му беше приятно, че за такъв разговор можеха да го принудят с чупене на пръсти или топене на главата в кофа с вода, но все пак предпочиташе този вариант пред стая, пълна с привърженици на джихада, които просто биха му отсекли главата бързо и грозно е тъпа сабя. Цивилните стрелци от двете му страни на задната седалка на колата не говореха по пътя из празните улици на града. Емблинг не си направи труда да пита къде отиват. Тези тук бяха само извършителите на ареста. Дали са им име, снимка и адрес и са ги изпратили така, както се изпраща човек да иде зад ъгъла да купи чай и бисквити. Намираха се тук, защото умееха да натискат спусъците и да ритат задници… Но не и защото знаеха отговорите на въпросите му. Затова той запази мълчание и се съсредоточи върху пътя. Главната квартира на ДВР в Пешавар се намира близо до шосето за Хайбер в западните предградия на града, което значеше, че колата трябва да завие наляво по Големия централен път, но вместо това го караха към някой от страничните клонове, чийто брой знаеше само Господ. ДВР поддържаха няколко тайни квартири, обикновени апартаменти и офиси из целия град, за да вършат повече бели, отколкото можеха при официално посещение в главната квартира. Подозренията на възрастния британец се потвърдиха, когато спряха пред една тъмна офис сграда и двама души с радиостанции на жилетките си и автомати „Узи“ на рамо излязоха иззад стъклената врата, за да посрещнат колите. Мълчаливо, шест души поведоха Найджъл Емблинг по улицата, през входа и нагоре по тясно стълбище. Отведоха го в една тъмна стая — той наистина очакваше да се озове в студена гола килия за разпити, но когато някой включи флуоресцентната лампа, се оказа, че се намира в често използван малък кабинет с бюро и столове, настолен компютър, телефон и стена с пакистански военни знамена, емблеми и дори обрамчени снимки на играчите от националния пакистански отбор по крикет. Въоръжените мъже сложиха Емблинг на стола, отключиха белезниците му и напуснаха стаята. Емблинг се огледа, изненадан, че са го оставили сам в този малък, но комфортен кабинет. След няколко секунди зад него влезе един мъж, заобиколи стола на Емблинг и седна на бюрото. Носеше светлобежова униформа на пакистанската армия, но зеленият му пуловер скриваше отличителните знаци, които биха дали повече информация за този човек. Емблинг виждаше само, че мъжът е към четиридесетгодишен, с къса брада и мустаци и червендалесто лице. Носеше тесни очила без рамка, които седяха по средата на кокалестия му нос. — Казвам се Мохамед ал Даркур. Майор съм в Дирекция „Вътрешно разузнаване“. Найджъл отвори уста, за да пита майора защо го измъкнаха от леглото му и го докараха дотук, за да се запознаят, но Ал Даркур го изпревари. — Няма смисъл да лъжете. Знаем всичко за вас. През различно време в миналото сме ви наблюдавали и сме запознати много добре с връзките ви с британските тайни служби. Емблинг се съвзе. Отново се засмя. — Вие наистина грешите, майор Даркур. Естествено, няма да ви уча как да си вършите работата, но това съвсем не е истински разпит. Смятам, че трябва да вземете уроци от някои от колегите си. Бил съм тук в няколко от занданите на ДВР като гостенин на прекрасната ви нация — вашата организация ме е подозирала в разни неща още откакто сте били в пелени, бих казал. Ето как става. Първо, трябва да започнете с малко лишения, може би студена… Това прилича ли ви на зандан на ДВР? — запита Ал Даркур. Емблинг се огледа отново. — Не. Всъщност вашите шефове може би ще трябва да ви пратят на преквалификация, защото дори не можете да създадете плашеща среда. ДВР няма ли си декоратори, които да ви помогнат да създадете съвършения клаустрофобен „модерен ужас“? — Господин Емблинг, това не е стая за разпити. Това е моят кабинет. Найджъл изгледа мъжа няколко секунди. Поклати глава бавно. — В такъв случай нямате никаква представа как да си вършите работата, нали, майор Ал Даркур? Пакистанският майор се усмихна снизходително на насмешките на стария мъж. — Тази сутрин ви прибраха, защото друга дирекция на ДВР поиска вие и други подозрителни чужденци като вас да бъдат доведени за разпит. Заповядано ми е след разпита да започна процеса по изгонването ви от страната. „Майчице — помисли си Емблинг. — Какво става, по дяволите? “ — Не само мен? Всички чужденци? — Много. Не всички, но много. — На какво основание ще ни изритате? — Без никакво основание. Е… предполагам, че ще трябва да измисля нещо. Емблинг не отговори. Все още се чувстваше напълно изненадан от информацията, а и от открития начин, по който този мъж му го поднасяше. Ал Даркур продължи: — Някои елементи в моята организация, а и в армията като цяло, изпълняват тайна заповед на военното разузнаване, която трябва да действа само по време на сериозни вътрешни конфликти или война, за да се намали рискът от присъствието на чуждестранни шпиони или провокатори в страната ни. Ние тук винаги сме в ситуация на силни вътрешни конфликти, което не е новост. Но не сме във война. Следователно правните им основания са слаби. И все пак те изпълняват заповедта безнаказано. Цивилното ни правителство не е запознато с обхвата или акцента на тази операция, което ме озадачава в голяма степен — каза Ал Даркур, след което замълча. Два пъти понечи да каже нещо, но се въздържа. Накрая продължи: — Този нов указ и някои други неща, които се случват в организацията от няколко месеца насам, ми дават основание да подозирам, че колегите ми на високи постове планират преврат срещу цивилното ни ръководство. Емблинг нямаше никаква представа защо този военен, когото не познаваше, му казва всичко това. Особено ако наистина го смята за британски шпионин. — Аз лично подбрах досието ви, господин Емблинг, и разпоредих хората ми да ви приберат и докарат тук. — Но защо? — Защото бих искал да предложа услугите си на вашата страна. Времената в моята страна са трудни. А в организацията има сили, които ги правят още по-трудни. Убеден съм, че Великобритания може да помогне на онези от нас, които… как да кажа, не желаят промяната, към която мнозина в ДВР се стремят. Емблинг изгледа мъжа от другата страна на бюрото продължително. След това каза: — Ако това е истина, защо точно тук трябва да водим този разговор? Ал Даркур се усмихна приятно. След това каза с привлекателен напевен тон: — Господин Емблинг. Кабинетът ми е единственото място в тази страна, в което мога да съм напълно сигурен, че никой не подслушва разговора ни. Не че стаята не се подслушва. Подслушва се, естествено. Но се подслушва за моите цели и аз контролирам функцията за изтриване на магнетофона. Емблинг се усмихна. Нищо не го радваше повече от умната практичност. — За кой отдел работите? — СРБ. — Съжалявам, но не знам това съкращение. — Знаете го, господин Емблинг. Мога да ви покажа моята папка за вашите връзки с други членове на ДВР в миналото. Британецът сви рамене. Реши, че е време да спре да се прави на невежа. — Съвместно разузнавателно бюро — каза той. — Много добре. — Работата ми включва ходене във ФАПР. — Федерално администрираните племенни райони представляваха своеобразна ничия земя по границата с Афганистан и Иран, където единственият истински закон бе този на талибаните и на други организации. — Работя с повечето милиции на държавна издръжка там. „Пушките от Хайбер“, „Скаутите от Читрал“ и „Курамската милиция“. — Разбирам. А отделът, който се труди, за да ме изхвърли от страната? — Заповедта дойде по обичайните канали, но смятам, че е дело на генерал Риаз Рехан, който ръководи Съвместния отдел за разузнаване и други операции. СОРДО се занимава с шпионаж в чужбина. Емблинг знаеше какви са задълженията на СОРДО, но остави Ал Даркур да му каже. Будният мозък на англичанина трескаво обмисляше възможностите, които му даваше тази среща. Не искаше да признава нищо, но пък определено се нуждаеше от повече информация за положението. — Майоре, объркан съм. Не съм английски агент, но ако бях такъв, едва ли бих искал да се ангажирам точно сега, когато текат неприятни вътрешни борби в разузнавателната общност на Пакистан. Ако имате проблем със Съвместния отдел за разузнаване и други операции, то това е ваш проблем, а не на Великобритания. — Той е ваш проблем, защото страната ви избра кого да поддържа, но сгреши. Дирекцията на Рехан получи много голяма подкрепа от Великобритания, както и от американците. Те очароваха и заблудиха вашите политици и аз мога да го докажа. Ако ми осигурите таен достъп до вашето ръководство, ще изложа случая и вашата агенция ще научи ценен урок във връзка с доверието към всеки в СОРДО. — Майор Ал Даркур, не забравяйте, че не съм казвал, че работя за британското разузнаване. — Не вие, аз го казах. — Да. Аз съм един стар човек. Пенсиониран от работата си по вноса и износа. Ал Даркур се усмихна. — В такъв случай е необходимо да се върнете на активна работа и може би да направите износ на информация от Пакистан, която може да е полезна на вашата страна. Можете да направите внос на помощ от страна на МИ-6, която да е полезна на моята страна. Уверявам ви, че вашата страна никога не е имала човек в пакистанското разузнаване, който да е така добре поставен, както аз, и който да има моите стимули за работа в полза на общите ни интереси. — А с мен какво става? Ако ме изритат от Пакистан, няма да съм от голяма полза. — Аз мога да забавя тръгването ви с месеци. Днес е само първоначалният разговор. Ще протакам всяка фаза на процеса оттук нататък. Емблинг кимна. — Майоре, трябва да попитам. Ако сте толкова сигурен, че организацията ви е пълна с информатори на генерал Рехан, как е възможно да се доверявате на хората, които работят за вас? Ал Даркур се усмихна отново. — Преди да дойда в ДВР, работех в ГСД — Групата за специални действия. Тези хора са от нея. Командоси от рота „Зарар“, специалисти по контратероризъм. Бившата ми група. — И те са лоялни към вас? Ал Даркур сви рамене. — Лоялни са към концепцията да не бъдеш взривен от крайпътна бомба. И аз споделям тази концепция. — Аз също, майоре. Емблинг протегна ръка и стисна дланта на майора. — Приятно е да срещнеш нов приятел със сходни разбирания. Учтивият отговор не означаваше, че някой от двамата мъже в стаята има доверие на другия толкова рано в тази рискована връзка. * * * Два часа по-късно Найджъл Емблинг си седеше вкъщи, пиеше чай на бюрото си и барабанеше с пръсти върху доста износена кожена преса за попивателна хартия. Сутринта се оказа доста интересна, образно казано. От мъртвешки сън до предложение от високопоставен човек в разузнаването. Главозамайващо. Прислужникът Махмуд, който имаше неприятно на вид охлузване в синкави и червеникави цветове на челото, сервира на работодателя си чиния с резенчета суджика — десерт от кокосово тесто, кисело мляко и грис. Донесъл ги беше от къщата на съседите, когато докараха обратно господаря му с колата на ДВР. Емблинг си взе едно парче и го захапа, но остана замислен. — Благодаря, момче. Искаш ли да играеш футбол с приятелите си днес следобед? Денят беше доста дълъг. — Благодаря, господин Найджъл. — Аз ти благодаря, млади приятелю, за смелостта тази сутрин. Скоро ти и приятелите ти ще наследите тази страна и според мен те ще имат нужда от добър и смел човек като теб. Махмуд не разбра какво говореше работодателят му, но се зарадва, че цял следобед ще може да играе футбол на улицата с приятелите си. Когато момчето го остави сам в кабинета, Емблинг изяде сладкиша и изпи чая си, а в главата му се въртяха тревожни мисли. Тревожеше се заради вероятността да го изхвърлят оттук, за опасните битки на високо ниво в шпионската служба на пакистанската армия, за работата, която ще трябва да предприеме, за да провери дали майор Ап Даркур е този, за когото се представя, и дали не е свързан с някои от по-неприятните елементи наоколо. И въпреки всичко това Емблинг се притесняваше най-много от нещо съвсем различно. Струваше му се, че май се е наел да вербува агент от името на страна, която не представлява. От години нямаше преки работни връзки с Лондон, въпреки че някои от старците в Леголенд, както наричаха разположената До река Темза щабквартира на разузнаването в Лондон, понякога МУ се обаждаха, за да поговорят за някои неща. Веднъж, преди година, бяха дали името му на американска организация, на която помогна за една дреболия тук, в Пешавар. Янките, които дойдоха, се оказаха изключителни, едни от най-добрите оператори, с които той беше работил. Как се казваха? Да, Джон Кларк и Динг Чавес. Когато Емблинг завърши закуската си и избърса пръсти със салфетката, реши, ако Ал Даркур се окаже на ниво, да изпълни една много необичайна версия на „фалшивия флаг“. Емблинг можеше да работи с Ал Даркур като с агент, без всъщност да му разкрива, че в официален смисъл няма на кого да подава информацията. И когато получи нещо важно и солидно, да намери купувач за своя продукт. Едрият англичанин изпи чая си и се усмихна на дръзкия си план. Всъщност планът беше направо абсурден. Но пък защо не? 18 Джак Райън-старши отиде до едно голямо огледало на стената между двата шкафа. Тазвечерният президентски дебат в университета „Кейс Уестърн Ризърв“ в Кливланд се провеждаше в центъра за обучение по физика „Емерсън“, който можеше да побере огромната тълпа. Центърът беше известен още с името „Вийл“ и Райън се сети, че тук се играят баскетболни мачове. Около него по стените на съблекалнята, превърната в гардеробна за кандидат-президента, се виждаха големи снимки на университетски спортни звезди. Съседната баня, също запазена за него, имаше десетина душа. Но на него не му трябваха. Изкъпа се в хотела. Тазвечерният дебат, втори от трите, предвидени за него и Кийлти, беше този, за който Джак настояваше. Само един водещ щеше да задава въпроси на двамата мъже, седнали на една маса. Почти като в приятелски разговор. Това трябваше да бъде една по-неформална и по-непринудена среща. Отначало Кийлти беше отказал, защото според него това не подхождало на един президент, но Джак не отстъпи, а и задкулисните трикове на ръководителя на кампанията му Арни ван Дам спомогнаха за този успех. На тазвечерния дебат щяха да разискват международни въпроси и Джак знаеше, че ще срази Кийлти. Така твърдяха проучванията, а и самият Арни. Но Джак не се чувстваше спокоен. Отново погледна огледалото и отпи още малко вода. Обичаше тези съвсем кратки моменти на самота. Кети току-що беше излязла от съблекалнята и вече би трябвало да е намерила мястото си на първия ред. Последните й думи, преди да тръгне, звучаха като камбанки в ушите му. — Късмет, Джак. И не забравяй щастливата си гримаса. Освен Арни и автора на речите му Коли Уестън, Кети беше най-довереното му лице в тази кампания. Тя не се ангажираше често с политически дискусии, освен ако не ставаше дума за здравеопазване, но беше го гледала стотици пъти по телевизията и му казваше мнението си за това, какво усещане създава на публиката. Кети се смяташе изключително квалифицирана за тази роля. Никой на този свят не познаваше Джак Райън по-добре от нея. Тя можеше да го погледне в очите или да чуе звука на гласа му и да разбере всичко за неговото настроение, енергията му и дори дали не е откраднал някоя следобедна чашка кафе, която тя не му позволяваше при съвместните им пътувания. Обикновено Джак се справяше много добре пред камера. Държеше се непринудено, а не сковано, и се представяше съвсем естествено. Приличен, интелигентен мъж, който в същото време притежава силна воля и мотивация. Но понякога Кети виждаше неща, които според нея не му помагаха да представи добре онова, което иска. Особено я притесняваше фактът, че когато говори за политиката или за думи на Кийлти, които не харесва, а то по същество беше всичко, излизащо от Белия дом сега, лицето на Джак добиваше мрачно изражение. По време на една от изключително редките съвместни техни вечери през кампанията Кети седеше в леглото със съпруга си, който се бе върнал за кратка почивка вкъщи. Почти час тя беше превключвала каналите на плоскоекранния телевизор на стената. За Джак Райън само това би било адски уморително, дори и да не показваха муцуната му на всички записани и проверени от нея програми. Направо убийствено за човек, който не обичаше да вижда лицето си и да чува гласа си от телевизията. Но Кети се оказа непримирима — използваше записващата функция на телевизора, прескачаше между различните пресконференции, от парадните интервюта по големите телевизионни мрежи до случайни разговори с малки репортери за гимназиални вестници в някой търговски център. Във всеки клип, който тя показваше, се виждаше как гримасата на Джак Райън се променя при всяко споменаване на политиката на Кийлти. Не изглеждаше подигравателно, за което Джак смяташе, че заслужава медал, колкото и да се палеше срещу буквално всяко важно решение на администрацията на Кийлти. Но Кети имаше право и Джон не можеше да го оспори. Станеше ли дума за Кийлти и политиката му, очите на Джак се присвиваха леко, виждаше се как стиска челюсти и главата му се поклащаше леко, сякаш всеки момент ще каже „Не!“. Кети беше се върнала към един момент от среща на барбекю във Форт Уърт, където Джак държеше в едната си ръка хартиена чиния с парче месо и кочан царевица и чай с лед в другата. Един репортерски екип от „Си-Спан“ го следваше и беше уловил разговора между него и някаква жена на средна възраст, която спомена скорошните искания на Кийлти за повече регулиране на нефтената и газовата индустрия. Докато жената обясняваше в какви затруднения се намира семейството й, Джак стискаше челюсти и поклащаше глава. Виждаше се, че й съчувства, но това си пролича едва след първоначалната му гневна реакция. Тази първа реакция, първи проблясък на гняв, останала на екрана, когато Кети натисна бутона за пауза, се забелязваше безпогрешно. Докато седяха заедно на леглото, Джак се опита да разведри ситуацията. — Мисля, че заслужавам частично признание, че не повърнах онзи боб. Искам да кажа, че ставаше дума за все повече бюрокрация за бизнеса и икономиката. Кети се усмихна и поклати глава. — Частичното признание няма да те доведе до най-високия пост в страната, Джак. Побеждаваш, но все още не си победил. Джак кимна отрезвен. — Знам. Ще работя над себе си. Обещавам. И сега в съблекалнята в „Кейс Уестърн Ризърв“ Джак работеше върху себе си. Опита щастливата си гримаса в празната стая, като мислеше за семейството на онази бедна жена, което не можеше да си намери работа в индустрия, задушена от сегашната система. Вдигна брадичка, кимна леко и отвори очи. Не трябваше да ги присвива. „Уф — помисли Джак. — Неестествено ми е.“ Въздъхна. Осъзна не за първи път, че Кети е права и че откакто се захвана с това, все е правил гримаси. Сега се притесняваше, че дебатът за външната политика с Ед Кийлти ще се окаже огромно предизвикателство пред способността му да се контролира. Джак се упражни още малко да изглежда доволен. После се замисли, че Кети ще го наблюдава от аудиторията. Усмихна се неестествено пред огледалото. Направи го пак. И пак. Четвъртата усмивка на устните му беше истинска. Той почти се изсмя. Не можеше да се спре. Голям мъж да прави гримаси пред огледалото. Разсмя се с глас. Като се замисли човек, политиката си е адски смешно нещо. Джак Райън-старши поклати глава и отиде към вратата. Въздъхна продължително, каза си отново, че ще може да изглежда весел, и натисна дръжката. Отвън в залата хората се размърдаха. Андреа Прайс О’Дей застана до рамото му. Другите от охраната му се подредиха в „диамант“ около него, за да го съпровождат до сцената. — Фехтовача тръгна — обяви Прайс О’Дей в микрофона на ръкава си. 19 Ед Кийлти и Джак Райън излязоха от срещуположните краища на сцената и пристъпиха в светлината на прожекторите на различните телевизии. Групата студенти, медиите и хората от град Кливланд, успели да си намерят билети, изръкопляскаха учтиво. Двамата се срещнаха в средата. Джак си представи бързо как той и Кийлти удрят боксьорски ръкавици, докато си стискаха ръце. Райън се усмихна, кимна и каза: — Добър вечер, господин президент. Кийлти също кимна, посегна и потупа Райън с дясната си ръка по рамото, след което пристъпиха към кръглата маса. Райън знаеше, че Ед Кийлти искаше да държи нож в тази ръка. Двамата седнаха около малката заседателна маса. Пред тях седеше водещият от вечерните новини на Си Би Ес Джошуа Рамирес — младолик петдесетгодишен мъж с пригладена назад коса и стилни очила, които разсейваха Райън с отблясъците от прожекторите. Джак харесваше Рамирес, който беше умен и доста приятен при изключена и достатъчно професионалист при включена камера. Телевизия Си Би Ес нямаше приятелско отношение към Райън по време на първия му президентски мандат и определено продължаваше да подкрепя Кийлти през тази кампания, а Джош Рамирес беше просто войник от тяхната армия, работник, когото Райън не можеше да вини. Освен това имаше достатъчно дълъг опит с медиите, за да приема нещата лично. Но някои от нещата, които те казваха и пишеха за него, като например да го обвиняват, че краде пари от възрастните и обедите от устата на учениците, представляваха съвсем лични нападки. „Джак Райън, вие сте отвратително същество… нищо лично. “ „Точно така. “ Все пак Рамирес не беше толкова лош, колкото някои от другите. Усещаше се едно принципно съглашение на медиите в полза на предизборната кампания на Кийлти. Преди няколко седмици някакъв мъж от Денвър беше имал неблагоразумието да попита президента на Съединените щати кога според него цените на бензина ще паднат до ниво, при което ще може да си позволи да иде със семейството си на пътуване. Кийлти беше поклатил глава при въпроса на онзи бачкатор и след момент, през който съветниците му сигурно са стенели от страх, му бе предложил да иде да си купи хибриден автомобил. Никоя от големите медии и новинарски служби не пусна този цитат. Самият Райън повдигна въпроса следващата сутрин в един завод за електроавточасти в Алегени, Пенсилвания, като отбеляза очевидното, което Кийлти, изглежда, не виждаше — ако едно семейство не може да си напълни резервоара с бензин, сигурно няма да е в състояние да си купи нова кола. Пет минути след тази заядлива забележка, когато Джак се качваше в колата, за да си тръгне от завода, Арни ван Дам поклати глава. — Джак, ти каза нещо страхотно, което ще чуят само хората в този завод и никой друг. Арни се оказа прав. Никоя от големите медии не пусна новината. Ван Дам каза на Райън, че не може да разчита на главните медии да отразяват такива грешки на Ед Кийлти. Не, те ще отразяват всички грешки на Джак Райън. Либералните предубеждения на медиите бяха нещо като природен факт. Както дъжда и студа, Райън просто ги преодоляваше и караше напред. Рамирес откри дебата с обяснение на правилата, разказа весела история за споровете между децата му, които учеха в основно училище, и завърши с шега, че се надява двамата мъже пред него да „се държат добре“. Райън се усмихна, сякаш недоловил възмутителното снизхождение в тези думи, и водещият започна с въпросите. Въпросите на Рамирес тръгнаха от Русия, преминаха към Китай, Централна Америка и накрая към Съединените щати и отношенията им с НАТО и съюзниците им по света. Райън и Кийлти отговаряха, като се стараеха да избягват гръмки фрази, а и дори се съгласиха по няколко въпроса. Международният тероризъм не се спомена чак до втората половина на деветдесетминутния дебат. Рамирес зачекна темата, като подхвърли един лесен въпрос на Кийлти за безпилотния самолет, с който бяха нанесли удар срещу някаква къща в Йемен и убили активист на, Дл Каида“, издирван за взривяване на бомба в нощен клуб в Бали. Кийлти увери Америка, че ако бъде преизбран, ще продължи своята политика на моркова и пръчката срещу всеки, враг или приятел, който иска да седне на масата за преговори с Америка, като в същото време ще унищожава враговете й, ако откажат да преговарят. Рамирес се обърна към Райън: — Вашата кампания се опитва да ви представи като кандидата, който е най-добрият избор за борбата на Америка срещу онези, които ни вредят, но през вашето президентство имаше по-малко успешни удари срещу високопоставени терористи, отколкото през първия мандат на президента Кийлти. Готов ли сте да приемете, че вече не можете да претендирате за званието „ловец на терористи?“ Райън отпи глътка вода. Отляво усещаше как Кийлти се наяжда малко, сякаш да демонстрира, че много иска да чуе как Ще отговори Райън. Джак не отклони вниманието си от Джошуа Рамирес, докато отговаряше. — Бих искал да кажа, че ударите с безпилотни самолети по времето на президента Кийлти несъмнено отстраниха някои от предводителите на тероризма, но имат малък принос за успешната борба в дългосрочна перспектива. Кийлти се облегна на стола си и махна с ръка, сякаш този коментар е абсурден. — И защо е така? — запита Рамирес. — Защото през тридесет и петте си години в служба на обществото научих едно — доброто разузнаване е ключът за добрите решения. И когато си правим труда да идентифицираме някого, някой водач на терористи, който разполага с абсолютна съкровищница от разузнавателна информация, трябва само като последна мярка да го пръснем на парчета. Безпилотният въздушен апарат е важно предимство, но не е единственият начин. Той е само инструментът. И по мое мнение прекаляваме с използването му. За идентифицирането на целта трябва да се възползваме от усилната работа на нашите хора от армията и разузнаването и да положим максимални усилия да експлоатираме тази цел. — Да я експлоатираме? — запита Рамирес. Не очакваше Райън да постави под въпрос ударите с безпилотни самолети. — Да. Да експлоатираме. Вместо да убиваме мъжа, когото търсим, трябва да опитаме да научим какво знае, къде е бил, къде отива, какво планира — такива неща. — И как президентът Джак Райън би сторил това? — Нашето разузнаване и военните трябва да имат разрешение да задържат тези хора, когато това е възможно, или ако е необходимо, да окажем натиск върху правителствата, които приютяват тези хора, за да ги хванат и да ни ги предадат. Трябва да дадем на нашите сили и на силите на съюзниците, на истинските ни съюзници, ресурсите и политическата закрила за това. Но това не се случва при президента Ед Кийлти. — И като ги заловим? — намеси се Кийлти за първи път в дебата с въпрос към Райън. — Какво предлагате? Бамбукови клечки под ноктите? Джошуа Рамирес вдигна пръст от масата и помаха изключително леко — слаб и неефективен опит да укори Кийлти, че трябва да спазва правилата на дебата. Джак игнорира Кийлти, но отговори на въпроса: — Много хора казват, че не можем да извличаме информация по други начини освен изтезанията. От опит знам, че не е така. Понякога е трудно да насърчиш враговете ни към откровеност, защото не само са силно мотивирани, но и много добре знаят, че ще им предложим привилегии и права, които те самите никога не биха предложили на свой пленник. Няма значение колко нежно и внимателно се държим със заловените, техните хора ще продължават да убиват и измъчват наши хора, когато стигнат до тях. Водещият от Си Би Ес каза: — Говорите за онези „средства“, които използваме, за да измъкнем информация от враговете си. А те имат ли ефект? — Много хубав въпрос, Джош. Не мога да говоря за процедурите от времето, когато работех в ЦРУ или през моето президентство, но мога да кажа, че събирахме много повече информация от терористите, отколкото при тактиката на опонента ми да взривява хората от три хиляди метра височина. Както казват, мъртвите не говорят. Рамирес се обърна към Кийлти, но той го изпревари и започна с опровержението си: — Джош, моят опонент би рискувал ненужно живота на американци, като праща децата ни от армията в проблемни места, в най-опасните места на света, просто за да има възможност да разпита някой вражески боец. Уверявам ви, че разпитите при президентство на Джак Райън ще надхвърлят позволеното от Женевската конвенция. Дойде време за реплика от страна на Райън. Той забрави за щастливата си физиономия, но се стараеше да не поглежда към Кийлти, а се съсредоточи върху дразнещите отражения от очилата на Джошуа Рамирес. — Най-напред, за мен нашите воюващи мъже и жени са точно това — мъже и жени. Много от тях са млади, много по-млади от президента Кийлти и от мен, но настръхвам, когато ги наричат деца. Второ, мъжете и жените, които работят в тези елитни части на армията и разузнаването и които имат определено трудната и oпасна задача да залавят нашите врагове на място, са професионалисти и редовно се справят с неприятностите. Често поради политиката на моя опонент, която, убеден съм, не ни води наникъде. Сега погледна Кийлти и кимна учтиво. — Абсолютно прав сте за това, господин президент. Много трудно е да възложиш подобни задачи на някого. След това отново се обърна към Рамирес. — Но тези мъже и жени са най-добрите в света в тази област. И съм твърдо убеден, че всеки един от тях вярва, че нелеката му работа спасява живота на американци. Те разбират задълженията си, за които идват доброволно и в които вярват. Отнасям се с най-голямо уважение към нашите екипажи, които контролират БС. След кратка пауза продължи: — Извинете, безпилотни самолети. Те са невероятни машини, управлявани от невероятни хора. Според мен на стратегическо ниво е редно по-добре да насочваме машините си с цел да експлоатираме разузнавателните успехи в максимално възможната степен и не смятам, че това се случва при администрацията на Кийлти. Рамирес понечи да каже нещо, но Райън продължи: — Джошуа, твоята телевизия ни информира онзи ден, че руските специални части от ФСБ са заловили предводителя на една от най-смъртоносните бунтовнически групи в Кавказкия район. Няма да изненадам никого в твоята аудитория, ако кажа, че не съм голям почитател на най-новите решения и политики на Русия. Райън се усмихна при тези думи, но напрежението продължаваше да личи по лицето му. — Особено ако става дума как се отнасят със собствените си хора в Кавказ. Но като заловиха този мъж, Исрапил Набиев, вместо просто да го убият, те ще могат да научат много за организацията му. И точно това може да се окаже козът, който да промени играта в района. Джак Райън сви рамене и след кратка пауза продължи: — Няма да е лошо и ние да използваме някой и друг коз в Близкия изток и смятам, че всички признават това. От аудиторията се чу бурно ръкопляскане. Рамирес се обърна към Кийлти: — Тридесет секунди по тази тема, господин президент, и след това трябва да продължим. Ед Кийлти кимна и се облегна на стола си. — Ето нещо, което няма да чуеш твърде често, Джош. Всъщност аз съм съгласен с опонента си. Нуждаем се, както той каза, от коз в онази страна. Нямах намерение да разкривам този факт сега, но току-що получих потвърждение от Министерството на правосъдието. Ще се възползвам от тази възможност, за да обявя скорошното залавяне от федералните служби на САЩ, които работят с моята администрация, на господин Саиф Рахман Ясин, познат повече като Емира. Кийлти изчака да затихнат възклицанията сред аудиторията. След това продължи: — Ясин е убил десетки американци тук, у дома, и стотици американци и хора от други страни по света. Сега се намира на американска земя, на разположение на властите на САЩ и вярвам, че скоро, след няколко часа, ще потвърдим този факт със снимка. Извинявам се, че не съобщих това преди, но както разбирате, тук има многобройни съображения за сигурност, много неща, и затова изчаквахме, за да го обявим пред обществеността. Тридесетте секунди минаха, но Ед Кийлти едва започваше. — Но, Джош, сега не съм в състояние да коментирам подробностите по залавянето на Ясин или къде се намира, за да осигурим безопасността на смелите мъже и жени, участвали в нашата операция, само ще кажа, че съм говорил с главния прокурор за този случай и възнамеряваме да изправим господин Ясин пред съда възможно най-бързо. Ще го обвинят за инцидентите тук, в Съединените щати, с които той има връзка. Става дума за Колорадо, Юта, Айова и Вирджиния. Главният прокурор Браниган ще определя къде да се гледа делото, но е ясно, че то ще се проведе в едно от тези места. Джак Райън не се обезпокои, а дори се усмихна леко и кимна любезно. Напомни си за щастливото изражение. Знаеше, че този ден ще дойде. Знаеше, че Емира е задържан. Отначало смяташе, че залавянето му се пази в тайна от съображения за сигурност, както каза и самият Ед Кийлти. Но Арни ван Дам още от началото твърдеше, че Кийлти пази Емира като коз, който да „изиграе“ в кампанията и да си осигури пълно предимство. По онова време, преди много месеци, преди битката между Райън и Кийлти да набере скорост, Джак не вярваше на ръководителя на предизборната си кампания. Смяташе, че Арни е просто по-циничен от обикновено. Но това се промени. Ван Дам ясно беше предсказал, че Ед Кийлти ще пусне новината за Емира по време на някой дебат, и то втория или третия. Джак искаше да обърне глава и да погледне в очите Ван Дам, но с огромно усилие на волята се въздържа. Знаеше, че медиите, които поддържаха Кийлти, ще се възползват от това „поглеждане“. Първа страница на утрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ щеше да обяви, че „Райън търси прикритие“. Освен ако вече не са използвали това заглавие. Не можеше да си спомни вече. Ето защо Райън се обърна към президента Кийлти, сякаш чуваше това за първи път. Вътрешно изохка при твърдението, че администрацията на Ед Кийлти претендира да има нещо общо със залавянето на най-издирвания човек на света. Райън не се съмняваше, че Кийлти нарочно представи така нещата. При мисълта за залавянето на Емира Райън си наложи да запази спокойното си изражение. Какво ли ставаше сега, десет месеца след като Колежа го залови в Невада? Райън нямаше представа каква роля имаше синът му в залавянето на Ясин. Със сигурност не е участвал в теренната операция. Не, там трябва да е участвал Чавес, Кларк със сигурност, а даже и Доминик, племенникът на Джак. Господи, горкото хлапе трябваше да се занимава с тези неща веднага след смъртта на брат си. Но Джак-старши не можеше да спре да мисли за това, че синът му е участвал в залавянето на Емира. Да, големият му син се променяше. Станал беше мъж. Това трябваше да се очаква, колкото и да не харесваше на бащата. Но ролята му в залавянето на… Бихте ли искали да кажете нещо допълнително, господин президент? Райън се сепна и се укори, че е допуснал съзнанието му да го отведе някъде в грешния момент. Забеляза лукавата усмивка на лицето на Джош Рамирес, но знаеше, че камерата я е пропуснала. Всяка камера в сградата сочеше Райън. По дяволите, точно сега някой сигурно дори снимаше ноздрите му отвътре. Чудеше се дали не изглежда като „заек на фарове“. Медиите биха го обвинили за такова нещо и той трябваше незабавно да обърне нещата в своя полза. Това определено е фантастично добра новина — поде той, като не забравяше за щастливото си изражение. — Бих искал сега да поздравя най-искрено и безусловно… Ед Кийлти се поизправи в стола си. … великите мъже и жени от нашата армия, разузнаване и полиция, както и от всяка държава или чуждестранна служба, участвали в залавянето на това ужасно човешко същество. Кийлти го гледаше кръвнишки — виждаше се в очилата на Рамирес. — Това е велик ден за Америка, но и според мен важен кръстопът за нас. Защото, както току-що чухте, президентът Кийлти и неговата администрация планират да съдят Емира в системата на нашите федерални съдилища, с което съм категорично несъгласен. Въпреки уважението ми към нашата система от закони смятам, че те трябва да се прилагат спрямо нашите граждани, а не спрямо хора, които живеят, за да воюват със Съединените американски щати. Поставянето на Ясин на свидетелската скамейка не е правосъдие — това в най-висша степен ще бъде обратното на правосъдие. Настоящият момент е избор между два пътя в нашата война срещу тероризма. Ако президентът Кийлти спечели изборите през ноември, то следващите няколко години Революционният съвет „Умаяд“, всички негови поддръжници и сродни организации ще имат основания да ни нападат. Емира ще се възползва от съдилищата, за да рекламира личната си омраза, и ще прави театър, с който само ще привлича вниманието към себе си и своята кауза. И всички вие, дами и господа данъкоплатци, ще плащате сметката в милиони или десетки милиони долари за засилената охрана на нашите съдилища. Ако това според вас е добра идея… ако смятате, че е правилно да даваме на Емира тази възможност… ще кажа със съжаление, че в такъв случай трябва да гласувате за моя опонент. Ако обаче това според вас е лоша идея, ако според вас Емира трябва да бъде изправен на съд, но на военен съд, където ще има повече права от всеки затворник или от себеподобните си в затвора, но не същите права, както на всеки спазващ закона американски гражданин и съвестен данъкоплатец, се надявам да гласувате за мен. Райън сви леко рамене и погледна Джош Рамирес в очите. — Джош, това не са предизборни обещания. В много вестници и телевизии, включително вашата, ме подритват, защото в основата на кампанията ми са моето минало и моят характер, а не онова, което обещавам да се случи по-нататък. Райън се усмихна и продължи: — Просто смятам, че повечето американци са доста умни хора и че са се нагледали на неизпълнени предизборни обещания. Затова винаги съм мислил, че ако покажа на Америка кой съм, какво отстоявам и вярвам, и ако докажа, че заслужавам доверие, някои хора ще гласуват за мен. Ако това е достатъчно, за да спечеля, добре. Но ако не е… в такъв случай Америка ще избере онзи, когото смята за най-добрия, и това не е проблем за мен. Но ще направя едно предизборно обещание тук и сега. Ако искате да ме поставите в Белия дом, първото ми действие, буквално първото, когато изкача стълбите на Капитолийския хълм, за да седна зад бюрото, ще бъде да подпиша документи за задържането на Саиф Ясин под военна стража. Въздъхна и продължи: — Никога няма да видите лицето му по телевизията или да чуете гласа му по радиото, нито пък гласа на адвоката му. Делото му ще е справедливо, с добра защита, но при затворени врати. Някои може да не са съгласни, но до изборния ден остават шест седмици и се надявам, че ще уважите опитите ми да ви убедя, че това е правилният ход за Съединените щати. Мнозина в аудиторията аплодираха. Много други се въздържаха. Дебатът свърши скоро след това, Кийлти и Райън си стиснаха ръце за пред камерите и целунаха съпругите си пред сцената. Джак прошепна в ухото на Кети: — Как се справих? Доктор Кети Райън се усмихна широко и прошепна в отговор: — Гордея се с теб. Запази щастливото изражение през цялото време. Целуна го отново и продължи усмихната: — Обичам да слушаш какво ти казвам. 20 Нюпорт в Роуд Айлънд е разположен в южния връх на остров Акуиднек, на тридесетина мили от Провидънс. Освен че там се намират военноморската станция Нюпорт и повече оцелели постройки в континентален стил от всеки друг град в Съединените щати, има няколко огромни къщи от деветнадесетия и началото на двадесетия век, построени от някои от най-богатите индустриалци и финансисти на Америка от онзи период. Джон Джейкъб Астор IV, Уилям и Корнелиус Вандербилт, Оливър Белмонт и Питър Виденер от „Ю Ес Стийл енд Американ Тобако“ и много други са строили тук вили като палати в Златния век на следвъзстановителния период. Повечето милиардери ги нямаше, а домовете им бяха собственост на доверителни фондове или фамилии, музеи или фондации, но няколко свръхзаможни индивиди все още живееха в Нюпорт. А най-заможният гражданин на острова обитаваше масивна крайморска сграда на булевард „Белвю“, три преки от катедралата „Сейнт Мери“, в която Джон Ф. Кенеди и Жаклин Бувие бяха сключили брак през 1953 година. Седемдесетгодишният собственик на къщата се наричаше Пол Ласка и в момента заемаше четвърто място в списъка на списание „Форбс“ с най-богатите американци. Той смяташе, че втори президентски мандат на Джон Патрик Райън вероятно би довел само за година-две до свършека на света. Седнал сам в библиотеката на пищния си дом, Пол Ласка наблюдаваше как Джак Райън целува жена си в края на дебата. Стана, угаси телевизора и отиде в спалнята. Бледото му старческо лице сега беше почервеняло от гняв, а отпуснатите му рамене отразяваха киселото му настроение. Надяваше се тазвечерният дебат да е моментът, в който ще излезе късметът на Ед Кийлти. Ласка разчиташе и почти очакваше да се случи така, защото знаеше нещо, което допреди тридесет минути беше известно само на него в целия свят. Старият милиардер вече знаеше, че Емира е в американски затвор. Тази информация повдигаше духа му, когато Райън водеше в надпреварата през лятото и в началото на есента. Казваше си, че когато Ед направи „голямото разкритие“ по време на втория президентски дебат, ще накара Джак Райън да спре да се хвали с изтърканата фраза, че е кандидат, който е „твърд с терористите“. И че после, през оставащите няколко седмици, Кийлти Ще се изстреля напред в ключовите щати. Но сега, когато Ласка свали чехлите си и се намести на леглото, осъзна, че е хранил напразни надежди. Въпреки всичко Джак Райън пак успя някак си да спечели Дебата, независимо от силния коз на Кийлти. „Ховно! “ — извика той в студената и тъмна къща. На чешки това значеше „лайно“, а Ласка винаги ругаеше на майчиния си език. Роден беше като Павел Ласка в Бърно, в сегашната Чешка Република. Израсна зад „желязната завеса“, но без особени проблеми поради това свое нещастие. Баща му беше партиен член на нелоши позиции, заради което младият Павел можеше да посещава добри училища в Бърно и след това в Прага, а после да учи в университети в Будапеща и в Москва. Получил научна степен по математика, той се върна в Чехословакия, за да следва баща си в банковото дело. Като примерен комунист Ласка се беше уредил добре в просъветската държава, но през 1968 г. се обяви в подкрепа на либералните реформи на първия секретар на партията Александър Дубчек. В продължение на няколко кратки месеци през 1968 г. Ласка и други поддръжници на Дубчек усетиха реформите на чехословашката децентрализация от Москва. Те си оставаха комунисти, но национални — искаха да се откъснат от Съветския съюз и да прилагат чешки решения на чешките проблеми. Съветите не харесаха този план и оперативни служители на КГБ нахлуха в Прага, за да разбият партията. Хората от КГБ арестуваха Павел Ласка и една негова радикална приятелка заедно с дузина други по време на протест и ги разпитваха. Биеха ги, а момичето пратиха в затвор, но Ласка успя някак да се измъкне с ръководителите на въстанието, с които остана до една августовска вечер, когато по заповед от Москва в Прага нахлуха танкове на Варшавския договор и смазаха зараждащия се бунт. Ласка остана жив и на свобода, за разлика от повечето от другите водачи. Върна се в банката, но скоро емигрира в Съединените щати, като взел със себе си, както разказваше хиляди пъти, само дрехите на гърба си и една мечта. И всеки би казал, че тази мечта се е сбъднала. Отиде в Ню Йорк през 1969 година, за да учи в университета. След като завърши, се захвана с банково дело и финанси. Първите няколко години се оказаха добри, а след тях имаше няколко страхотни и така в началото на осемдесетте той стана един от най-богатите хора на Уолстрийт. Въпреки че купуваше имоти, включително къщите си в Роуд Айлънд, Лос Анджелис, Аспен и Манхатън, през 80-те години двамата с жена му използваха голяма част от парите си за дарения и подкрепяха реформите в Източна Европа в опит Да реализират неуспелите промени на Пражката пролет. След падането на световния комунизъм Пол Ласка създаде Институт за прогресивни нации за подпомагане на промените от долу нагоре в потисканите страни по целия свят и финансираше проекти за развитие по света, като се започне от инициативи за осигуряване на чиста вода в Централна Америка и се стигне до обезвреждане на противопехотни мини в Лаос. В края на 90-те години Ласка обърна поглед навътре, към сегашната си страна. Отдавна смяташе, че Америка от периода след студената война не е по-добра от Съветския съюз от дните на студената война. За него Съединените щати представляваха един потиснически режим, който брутално се меси в световните дела и е бастион на расизма и фанатизма. Сега, когато вече нямаше Съветски съюз, Ласка наливаше милиарди долари в каузи за борба с американското зло, както сам го виждаше, и освен че полагаше достатъчно усилия, за да се обогатява в капиталистическия храм, познат като Нюйоркска фондова борса, отдаваше останалото си време и пари за подкрепа на враговете на капитализма. През 2000 година сформира Инициативата за прогресивна конституция — либерална политическа организация и правна кантора, в която привлече най-умните радикални юристи от Американския съюз за граждански свободи и от академичните среди, а също и хора от частната практика. Освен борбата срещу щатските и общинските власти организацията смяташе за свое главно задължение да съди правителството на САЩ за онова, което смяташе за прекомерна употреба на сила. Също така защитаваше преследваните от САЩ и работеше срещу всички щатски или федерални дела за углавни престъпления и по много други важни процеси. След смъртта на жена му преди седем години Ласка заживя сам, ако се изключат екипът прислужници и охраната, но рядко се чувстваше самотен в домовете си. Даваше пищни приеми, на които присъстваха либерални политици, активисти, артисти и влиятелни чужденци. Институтът за прогресивни нации се ръководеше от Манхатън, а Инициативата за прогресивна конституция — от Вашингтон, но центърът, от който Пол Ласка отстояваше своя мироглед, се намираше в дома му в Нюпорт. Хората не се шегуваха, като твърдяха, че около басейна на Пол Ласка има повече прогресивни мозъци, отколкото в почти всички мозъчни тръстове на либералите. Но влиянието му не свършваше с организациите и купоните. Фондацията финансираше и много интернет сайтове и медии с лява ориентация, както и клирингова къща с поверителна информация, от която либералните журналисти можеха да черпят и предават идеи за статии и да съгласуват посланията си. Пол спонсорираше, понякога тайно, много радио и телевизионни мрежи в страната, като винаги изискваше позитивни отзиви за своите каузи. Неведнъж финансовото кранче беше спирало временно или постоянно за някоя организация, защото съобщеното от нея не отговаряше на политическите убеждения на човека със задкулисните финанси. Петнадесет години беше давал пари за кампаниите на Ед Кийлти и много хора, които се интересуваха от политика, приписваха голяма част от успеха му на Пол Ласка. Когато даваше интервюта, Пол само вдигаше рамене при подобни въпроси, но им се гневеше насаме. Той смяташе, че успехът се дължи изцяло на него. Ласка считаше Кийлти за дръвник, но дръвник с правилни идеи и достатъчно връзки и затова го подкрепяше сериозно от много години. Несправедливо би било политическите убеждения на милиардера емигрант да се обобщят в едно заглавие, но „Ню Йорк Поуст“ бяха го направили неотдавна, след една реч на Ласка по време на вечеря за събиране на средства за кампанията на Кийлти. В типичния си стил пуснаха на първа страница огромно заглавие „Ласка за Райън: „За нищо не ставаш!“. Часове след като вестникът слезе от печатарската машина, Райън се появи пред телевизионните камери усмихнат и стиснал вестника в поза „Дюи побеждава Труман“[9]. За да не остане по-назад, Ласка също се появи с вестника, но в типичния си безрадостен стил — не се усмихваше. Вдигна вестника пред камерата, загледан безизразно в обектива през квадратните си очила, които правеха цялата му глава да изглежда квадратна. Ясно е, че този кадър не представяше събитието с настроението от снимката на Райън. Наистина Ласка мразеше Джак Райън и нямаше как по друг начин да се опишат чувствата му към този човек. Според него Райън беше съвършеното олицетворение на всичко зло и погрешно в Америка. Бивш военен, бивш шеф на ужасното ЦРУ, бивш оперативен служител, чиито зли дела по света са сметени под килима и заменени с легенда, която го представяше като силен и красив покровител за глупаците в провинцията. Ласка смяташе Райън за зъл човек, случайно извадил невероятен късмет. Разбиването на самолета в Капитолийския хълм точно когато му даваха вицепрезидентския пост, беше достатъчно доказателство за Ласка, че Бог е жесток. Пол беше страдал достатъчно през първото президентство на Райън и поддържаше Ед Кийлти в кампанията му срещу вицепрезидента на Райън Роби Джексън. Когато Джексън почти беше спечелил изборите, но падна убит и Кийлти получи президентския пост без гласуване, Ласка почувства, че в края на краищата има някаква надежда за Бога, въпреки че не говореше за това никъде другаде освен при басейна си. Кийлти не се оказа спасителят, на когото се надяваха прогресивно настроените му поддръжници. Да, имаше някои победи в Конгреса по въпроси, скъпи на левицата, но по основната грижа на Ласка — налагането със сила на американското правителство у дома и по света, Кийлти не се оказа по-добър от предшественика си. Изстрелял беше повече ракети от всички президенти досега срещу страни, с които Америка не воюваше, и наложи само някои козметични промени на федералните закони за задържането под стража, незаконните претърсвания и конфискации, подслушването на телефони и други теми от интерес за Пол Ласка. Не, чешкият американец не беше доволен от Ед Кийлти, но той се оказа много по-добър от всеки републиканец, който се бореше с него за президентския пост, и затова Ласка отново вложи сериозни инвестиции за неговото преизбиране още от първия му Ден като президент. И тази инвестиция се оказа застрашена от момента, в който Райън се качи на ринга. Нещата изглеждаха толкова зле в ранното лято, когато Райън излезе със силни позиции след конгреса на Републиканците, че Ласка уведоми ръководителя на кампанията на Кийлти, че ще намали средствата си за победения титуляр от Демократическата партия. Не беше го казал направо, но се разбираше ясно какво има предвид. Ед беше загубена кауза. Това предизвика незабавна реакция от страна на Кийлти и хората му. Следващата сутрин Ласка се озова в самолета си в полет от Санта Барбара, поканен на частна вечеря в Белия дом. Въведоха го тихо в „дома на народа“, без да регистрират посещението, и Кийлти седна да вечеря с многоуважавания либерален създател на крале. — Пол, възможно е нещата точно сега да не изглеждат добре — каза президентът между глътките пино ноар, — но имам коза на козовете. — Ново убийство ли се подготвя? Кийлти знаеше, че Ласка няма чувство за хумор, което значеше, че въпросът е сериозен. — Господи, Пол! — поклати силно глава Кийлти. — Не! Нямам нищо общо с… искам да кажа… дори недей… Кийлти направи пауза, въздъхна и изплю камъчето: — Емира е в затвора и когато дойде моментът, ще го измъкна наяве и ще затворя устата на Джак Райън с неговата магарешка претенция, че съм мекушав в борбата с тероризма. Рунтавите вежди на Ласка се извиха нагоре. — Как го заловихте? — Не е важно как. Важното е, че сега е мой. Пол кимна бавно и замислено. — Какво ще правиш с Емира? — Казах ти. Късно през изборите, защото ръководителят на кампанията ми Бентън Тайър казва, че трябва да го направя през втория или третия дебат. Ще обявя на страната, че… — Не, Ед. Говоря за съда. Как ще процедираш с отговорността за действията, които се твърди, че са негови? — О — отговори Кийлти и махна с ръка във въздуха, докато набождаше поредното ароматно говеждо филе на сребърната си вилица. — Браниган от Министерството на правосъдието иска Да го съди в Ню Йорк и вероятно ще му позволя. Ласка кимна. — Според мен точно така трябва да постъпиш. И ще изпратиш послание до света. Кийлти наведе глава настрани. — Какво послание? — Че Америка отново е страната на правосъдието и мира. И че няма нелегитимни съдилища. Кийлти кимна бавно. — Искаш ли твоята фондация да го защитава? — Това е единственият начин. Кийлти кимна и отпи от виното. Той имаше нещо, което Ласка желаеше. Сензационно дело срещу правителството на САЩ. — Мога да го уредя, Пол. Десните ще ме атакуват, но на кого му пука? Може би повече противоречиви чувства от левицата, отколкото би ми харесвало, но никой от нашата страна на алеята няма да писка много за това. — Отлично — отвърна Ласка. — Разбира се — поде Кийлти с леко променен тон, след като вече не седеше с протегната ръка, — знаеш какво ще означава за това дело победата на Райън. Твоята Инициатива за прогресивна конституция няма да получи роля във военен съд в Гуантанамо. — Разбирам. — Аз мога да уредя въпроса само ако победя. А дори и с голямото разкритие, което планирам за дебата, ще мога да победя само с твоята подкрепа. Мога ли да разчитам на теб, Пол? — Дай на хората ми делото срещу Емира и ще получиш моята подкрепа. Кийлти се ухили широко. — Чудесно. * * * Пол Ласка лежеше в леглото си и мислеше за онзи разговор в Белия дом. Юристите от Инициативата за прогресивна конституция бяха изгладили всички сложни и тайни подробности с Министерството на правосъдието през месеците оттогава насам и сега, когато новината за залавянето се разчу, хората на Ласка Щяха да се заемат с подготовката на защитата на Емира още от сутринта. Пол слушаше големия часовник в ъгъла на стаята си и мислеше само за това как Райън би провалил всичко, ако стане президент на Съединените щати. „Когато, а не ако стане “ — помисли си той. „Ховно. Ах този шибан Ед Кийлти. “ Кийлти не можеше да спечели дори един дебат с най-добрата новина в страната от една Година насам. Кучи син. В същия момент Пол Ласка реши, че няма да харчи и цент повече за оня нещастник Ед Кийлти. Не, ще насочи парите си и силите си към друго нещо. Унищожението на Джон Патрик Райън, преди да заеме мястото си в Овалния кабинет, което беше неизбежно, или по време на президентския му мандат. 21 Цял ден след операцията в Париж всички от оперативния персонал в Колежа, включително Джон Кларк, седяха в заседателната зала на деветия етаж в сградата на „Хендли Асошиейтс“ в Уест Одентън, Мериленд. Петимата все още бяха уморени и очукани от операцията, но поне бяха се прибрали по домовете си, за да поспят, преди да се върнат тук за обсъждане на акцията. Кларк беше спал повече от другите, но само заради медикаментите. В самолета Адара Шърман му беше дала болкоуспокояващи, от които той спа до самото кацане, а след това Гери Хендли и Сам Гренджър го взеха и закараха в кабинета на частен хирург в Балтимор, на когото Хендли плащаше точно за такива случаи. Оказа се, че Кларк не се нуждае от хирургическа намеса, а лекарят се изказа много топло за лицето или лицата, почистили и превързали раната в самото начало. Нямаше как да знае, че лицето, превързало ранения, е работило повече от достатъчно по огнестрелни рани в Ирак и Афганистан и че повечето от тези рани бяха много по-сериозни от дупката от куршума, отскочил от лакътната кост на Кларк. След рентгеновата снимка, която показа тънко като косъм напукване на костта, докторът даде шина, презрамка и антибиотици и с това приключи с пациента, като му остана задължението Да помни, че не трябва да говори за случая. След това Хендли и Гренджър закараха Кларк у дома. Жена му Санди, пенсионирана медицинска сестра, и дъщеря му Патси, която беше лекар, го очакваха. И те провериха раната, като не обърнаха внимание на възраженията му, че е добре, и на оплакванията от постоянното дърпане и смяна на лейкопласта, които държеше превръзката на място. Накрая Джон успя да поспи няколко часа, преди да отиде сам с колата си до службата за обсъждането на мисията. Гери започна обсъждането, като влезе в стаята, свали сакото си и го сложи на облегалката на стола в началото на масата. Въздъхна продължително и каза: — Господа, липсват ми дните на отровните химикалки. Първите няколко „мокри“ мисии на Колежа включваха използване на химикалки, инжектиращи сукцинилхолин, и представляваха ефикасен начин да отнемеш нечий живот. Леко завъртане на долната част на химикалката за откриване върха на спринцовката, преминаване край целта и бързо боцване в задника й. Убиецът в почти всички случаи отминаваше незабелязан, а мишената продължаваше да крачи по улицата, зачуден какво го е ухапало или ужилило. И така няколко секунди, след което целта претърпяваше внезапен инфаркт и умираше на място, а колегите му стояха над него, без да имат представа какво се случва и че мъжът, който се мъчи да си поеме дъх пред очите им, току-що е бил убит. Всичко ставаше бързо и чисто и точно това имаше предвид Гери. Никой не можеше да се бори срещу инфаркта. Никой не вадеше пистолети или ножове, защото не осъзнаваше, че са го нападнали. — Ех, ако можеше винаги да става така — каза Гери. След това всеки оперативен служител разказа какво е правил, какво е видял и как е мислил да действа при онова, което е видял. Почти целият предобед мина по този начин и ако се изключи известна самокритика, общото мнение беше, че всички са се справили изключително добре при тази драстична промяна на операцията в последната минута. Сметнаха също, че са извадили адски късмет, ако се изключи Ръката на Джон Кларк. Оперативният шеф на Колежа, Сам Гренджър, мълчеше през по-голямата част от дискусията. В края на краищата не беше присъствал на място. След като петимата оперативници приключа, той стана и се обърна към масата: — Разгледахме какво стана, сега е време да поговорим за реакциите. За резултатите. Защото може и да сте спасили служители на ЦДВС и да сте очистили известен терорист и петима негови съмишленици, но това не означава, че ФБР няма да се нахвърли върху нашата фирма, ако се разчуе, че сме замесени. Това накара Доминик и Сам Дрискол, двамата „най-послушни“ оператори в групата, да се усмихнат. Другите мъже бяха по-сериозни относно възможните последици. Гренджър каза: Следя медиите във връзка с този инцидент и се смята, че става дума за някакво сбиване между терористи, в което самите французи са попаднали случайно. Не се съобщава, че ЦДВС са били спасени от смърт от неизвестни въоръжени лица. Колкото и лайняно да е било за вас, момчета, това положение е още по-объркващо за французите. Те са видели само как някакви мъже нахлуват в стаята им и се изпозастрелват. Представа нямам какви мисли са им минавали в главите. Сам кимна към Рик Бел, шефа на аналитичния отдел в Колежа. — За щастие няма нужда да се чудя. Рик накара аналитиците долу да поразучат какво знаят френските власти или какво смятат, че знаят за случая. Рик стана и обясни: — ЦДВС и полицията разследват едновременно случая, но ЦДВС не позволява на следователите от полицията да разпитват хората им и затова следствието не върви. ЦДВС разбира, че тук е имало две различни групи, а не една клетка хора, които са откачили и са се изпозастреляли. Все още не са стигнали далеч, но ще копаят много. Те ще продължават да разследват тези лоши новини, но това не е нещо неочаквано за нас. Добрата вест е, че поне с видеозаписите вие сте на чисто. Има няколко далечни размазани снимки от уличните камери. Една на Джак, който пресича булевард „Джордж V“ на път за „Хотел дьо Сере“, на Джон, който влиза отпред в „Четирите сезона“, и една как излиза. Има и снимка на Динг и Доминик, които излизат иззад ъгъла с екипировка под якетата си. Но и най-добрият софтуер за разпознаване на лица не разполага с алгоритми, които да решат проблема с изкривяващите маски и слънчевите очила, които носехте по време на операцията. Рик седна обратно на мястото си и Сам Гренджър отново се обади: — Това не значи, че някой турист с мобилен телефон с камера не ви е снимал отблизо. До този момент не се е чуло да има такова нещо. Няколко души в стаята кимнаха, но никой не каза нищо. Рик заяви: — Добре. Хайде да видим какво предотвратихте, момчета. Според прехванатите комуникации от френските сили за сигурност Ал Кахтани и хората му са имали общо над петстотин патрона. Картечните им пистолети са били без заглушители. Онези гадове са щели да си проправят път за бягство със стрелба. Вие сте спасили шестима души от френската служба за сигурност и вероятно поне двайсетина полицаи и цивилни. — А Роки? — запита Чавес. — Изчезна. Заради стоте сирени по улицата. Гренджър се намеси: — Според мен Хосни Роки и мъжете му са примамка за отвличане на вниманието. Те не бяха там, за да извършват терористични действия. Нито защото са били ядосани на забраната да се носят фереджета. Според мен Роки е пристигнал по заповед на Ал Кахтани да изкара на открито хората от френската служба за сигурност, за да могат Ал Кахтани и истинският екип терористи, които вече са били на място, да ги разпознаят и избият. — По дяволите — възкликна Райън. — Значи самите ние, като изпратихме Джон и Динг да заловят Роки, сме се изложили на същата опасност. Кларк каза: — Радвам се, че действахме така. Ако не бяхме там, сега щеше да е много зле. В краткосрочен план спасихме живота на невинни хора. В дългосрочен… По дяволите, тези оперативници от ЦДВС може някой ден да спасят света. И се радвам, че още са живи, за да го сторят. — Да — сви рамене Райън. — Има логика. Гери Хендли се обърна към Гренджър: — А изводите, Сам? Сам Гренджър стана. — Моят извод е, че вие, момчета, се справихте добре. Но нека не допускаме отново да се случват подобни неща. Престрелка с бягство по улиците на европейска столица? Камери, свидетели, полиция, цивилни. Не сме създадени за подобни неща. Господи, това можеше да е пълен провал. През последното денонощие Джак Райън-младши се чувстваше като победител. С изключение на раната на Кларк, той смяташе, че всичко е минало идеално, ако не се брои, че Роки и хората му се бяха измъкнали. А и всички преди срещата смятаха, че дори раняването на Джон не е нещо сериозно. Но Сам Гренджър представи нещата в перспектива и Джак вече не смяташе, че той и екипът са се справили чак толкова страхотно. Вместо това се зачуди каква част от цялата операция може да се припише на късмета. Тичали бяха по острието на бръснача, без да паднат. Джак осъзна, че късметът е реалност. Този път той се оказа добър. Следващия път може да е лош. Прекъснаха срещата за обяд, но Гери Хендли помоли Райън да остане за секунда. Чавес и Кларк също останаха на местата си. Джак-младши помисли, че ще го кастрят за това, че е спорил с Кларк посред операцията и не е искал да слезе във фоайето. Очакваше това още от онзи момент и вярваше твърдо, че ако Джон не беше ранен и приспан в самолета, щеше да му се кара още тогава. Но вместо лекция за спазване на заповеди по време на операция Гери тръгна в друга посока: — Джак, адски сме впечатлени от обучението, на което се подложи през последните няколко месеца. Ние сме малка организация и предвид темповете на нашите операции не мога да рискувам да пропускаш дори един ден в офиса. Затова ще те изтегля за известно време от обучението. — Гери, знам, че… Гери вдигна ръка, за да спре Райън, но Чавес се намеси: — Гери е прав. Ако бяхме повече, можехме да въртим хората постоянно. Отнасяме се с уважение към онова, което правиш, и знам, че то ти помага доста, но в Париж показа, че вече си напълно част от екипа и всички искаме да участваш в операциите. Мнението на Чавес значеше всичко за Джак-младши, но все пак той смяташе, че трябва да се учи още, а и че не би могъл да пострада по време на обучението си, защото е само на двадесет и шест години. — Момчета, благодаря. Просто не смятам… Сега се обади и Кларк: — Ще си довършиш обучението на терен. Райън млъкна. Кимна и каза: — Добре. Когато четиримата мъже излязоха от залата, Райън настигна Кларк в коридора. Джон. Ще ми отделиш ли една секунда? — Да. Какво има. — Имаш ли нещо против да идем в кабинета ти? — Не, ако първо ми донесеш кафе. — Дори ще ти разбъркам захарта, за да не го разлееш на бюрото си, както си еднорък. Пет минути по-късно двамата сърбаха кафе в кабинета на Кларк. По-възрастният мъж седеше с извадена от примката и опряна на бюрото гипсирана ръка. Райън каза: — Джон. Когато ми каза да сляза във фоайето, не трябваше да оспорвам решението ти. Сбърках и се извинявам. Кларк кимна. — Не съм вчерашен, Джак. Знам какво правя. — Разбира се. Аз просто си помислих… По-възрастният мъж го прекъсна: — Мисленето е хубаво нещо. Именно защото мислиш, ни позволи да тръгнем за Роки и пак защото мислиш, когато видя микробуса с подозрителните типове, отидохме където трябва. Мисленето ти спаси живота на много хора. Никога няма да ти кажа да спреш да мислиш. Но ще ти кажа кога е време да млъкнеш и да слушаш заповедите. Ако всеки прави онова, което според него е правилно, когато куршумите се разлетят, няма да работим като сплотена група. Може да не харесваш заповедите или те да ти изглеждат безсмислени, но трябва да се подчиниш. Ако си прекарал малко време в армията, щеше да се подчиняваш автоматично. Но не си бил там и затова ще трябва да ми повярваш. Райън кимна. — Прав си. Позволих на чувствата си да надделеят. Това няма да се повтори. Кларк също кимна и се усмихна. — Какво? — запита Джак. — Ти и баща ти. — Какво за баща ми? — Приликите. Ако знаеш колко мога да ти разказвам. — Давай. Но по-възрастният мъж само поклати глава. — Нямаш пълномощията, хлапе. Нямаш пълномощията. Сега и Джак се усмихна. — Един ден ще накарам теб или баща ми да разкаже тези истории. — Най-добрата ти възможност беше в самолета на връщане през океана. Госпожа Шърман ме беше упоила доста добре. Райън се усмихна. — Изпуснах си шанса. Дано да имам друга възможност, която не изисква преди това да те стрелят. — Дано, хлапе. Кларк поклати глава и се разсмя. — И по-зле са ме прострелвали, но за първи път ме улучва полицай, който просто си върши работата. Мога да се ядосвам само на себе си. Телефонът на бюрото звънна тихо. Кларк вдигна слушалката. — Да? Ясно, ще го пратя. И аз ли? Добре, идваме. Мъжът изгледа Райън, докато оставяше слушалката на мястото й. — Тони Уилс иска да идем при него. 22 Джак завари Тони Уилс седнал на бюрото си, което се намираше до неговото. До Тони седеше Гавин Биъри, шефът по информационните технологии на фирмата. На стола на Райън чакаше братовчед му Доминик Карузо. Сам Дрискол стоеше облегнат на разделителната стена между бюрата. Сам Гренджър и Рик Бел, шефовете на оперативния и аналитичния отдел, също стояха наблизо. — Това да не е някакво парти с изненада? — запита Райън. Доминик и Сам свиха рамене. И те не знаеха защо Тони ги е викнал тук. Но Уилс се усмихваше приятно. Покани всички да видят монитора на компютъра му. — Значи, малко ме забави парижката операция, а и качеството на снимките, но накрая програмата за разпознаване на лица даде име за оня мъж, когото Сам и Доминик са видели да се среща с Мустафа ел Дабуси в Кайро онзи ден. — Супер — обади се Дом. — Кой е той? — Гавин — каза Уилс. — Ти поеми управлението. — Е — започна Гавин Биъри, като се промъкна през групата мъже и седна на стола на Уилс. — Програмата сведе мъжа от Кайро до две вероятни имена. Написа нещо на клавиатурата и една от снимките, направени с тайния фотоапарат на Доминик в кафенето в Кайро, се появи в лявата половина на големия двадесет и два инчов монитор. — Според програмата е 93 % вероятно този да е… ето този. След щракването с мишката до направената от Доминик снимка се появи друга фотография на същия човек. Тя беше от пакистански паспорт на името на Халид Мир. Мъжът носеше очила с кръгли рамки, беше с подрязана брада и изглеждаше няколко години по-млад от снимката в Кайро. Карузо незабавно каза: — Променил се е доста, но според мен е същият човек. — Така ли? — запита Уилс. — Е, значи твоят човек е Халид Мир, известен още като Абу Кашмири, боецът на „Лашкар-е-Тайба“ в Пакистан. Кофти група, а Халид Мир е бил от големите фигури в нея. — Бил? Райън отговори преди Уилс: — Предполага се, че е очистен преди три години в Пакистан по време на една от наредените от Кийлти атаки с безпилотни самолети. Това се случи по същото време, когато „Лашкар-е-Тайба“ се разраснаха и се заеха да пращат хората си да нападат цели в Запада. Преди това тероризираха почти изключително Индия и само нея от базата си в Кашмир. Доминик Карузо се извърна рязко и погледна Райън. — Не се обиждай, Джак-младши, но не трябва ли да познаваш лицата на всички тези мъже? Джак сви рамене. — Ако този е от „Лашкар-е-Тайба“, които воюват срещу Индия, и ако е умрял преди три години, не е внесен в моя списък на опасните за Запада терористи. — Прав си. Извинявай. — Няма нищо. Гренджър се обърна към Дрискол: — Сам? Нищо не казваш. Доминик смята, че това е човекът, когото видя в Кайро. Доминик отговори вместо партньора си: — Сам реши, че онзи е армейски офицер. Дрискол кимна. — Сигурен бях, но този от снимката прилича на него. Гавин Биъри се усмихна. — Помислил си го за офицер, а? Е, според програмата има деветдесет и шест процента вероятност да си прав. Последваха още няколко щраквания с мишката. Снимката от паспорта на Халид Мир изчезна от екрана, а на мястото й се появи друга лошокачествена на мъж в маслиненозелена униформа на някаква улица, понесъл дипломатическо куфарче и документи под мишница. Той изглеждаше по-стар и по-пълен в лицето от човека на снимката на Халид Мир. Дрискол кимна рязко. — Това е човекът от Кайро. — Дявол да ме вземе — промърмори Сам Гренджър. — Кой е той, Тони? — Бригаден генерал Риаз Рехан. — Генерал на какво? — Той е от пакистанската армия. Освен това сега е директор на Съвместното разузнаване на ДВР. Сенчеста фигура, въпреки че е шеф на отдел и генерал. Нямаме негови снимки освен тази. — Я чакайте — обади се Кларк. — Ако това е онзи от Кайро, може ли и Халид Мир да е същият човек? — Може — отвърна Биъри, но не каза повече. Тони Уилс го скастри: — Гавин, говорихме за това. Без драма, моля те. Биъри сви рамене. — По дяволите. За нас от информационния отдел не остава никакво развлечение. Добре. Ето какво: двете снимки, които видяхте, са в базата на ЦРУ отдавна, но никога не са съпоставяни. — Защо? — попита Кларк. Гавин, изглежда, се зарадва, че му зададоха този въпрос. — Защото алгоритмите за разпознаване на лица не са съвършени. Справят се по-добре, ако сравняваните лица са снимани от същия ъгъл и в еднаква осветеност. Като използва лицеви данни, т. е. разстоянието между важни точки като очите и ушите и други такива, програмата определя статистическа вероятност да вижда едно и също лице. Ако аномалиите са прекалено много, защото лицата не си пасват добре или защото снимките са с различна разделителна способност, или пък едната отразява движение на субекта, то вероятността от съвпадение пада много. Ние решаваме тези външни несъответствия донякъде, като използваме един модел на активната външност, който игнорира формата на лицето и анализира само текстурата при сравняването. Дом Карузо каза: — Извинявай, Гавин, но трябва да се връщаме горе след десет минути. Можеш ли да караш по-накратко? — Дом, нека му дадем поне една минутка време, а? — помоли Джон. Доминик кимна и Биъри се обърна директно към Кларк, сякаш в стаята нямаше други. — Както и да е, снимката на Халид Мир от неговия паспорт и тази на Риаз Рехан на улицата в Пешавар са твърде различни и съществуващите програми не могат да направят сравнението заради многото разлики в ъглите, светлината, фотоапаратите и, разбира се, защото тук Рехан носи слънчеви очила, което не е чак такъв проблем както преди, но все пак пречи. И така, тези две снимки не си съвпадат — каза Биъри и премести курсора напред-назад през двете по-стари фотографии на монитора. След това постави курсора върху снимката от Кайро отпреди три дни. — Но двете снимки съвпадат с тази, защото тя съдържа достатъчен брой техни характеристики. По средата е, така да се каже. — Значи и трите снимки определено са на един и същи човек? — запита Чавес. Биъри сви рамене. — Определено ли? Не. Не обичаме тази дума, когато говорим за математически вероятности. — Добре, каква е вероятността? — Около деветдесет и един процента, че онзи от Кайро, генералът и мъртвият са един и същи човек. Всички в стаята вдигнаха учудено вежди. Райън каза: — Посрани боже! — Посрани боже и още как — отвърна Уилс. — Току-що разбрахме, че известен терорист от „Лашкар-е-Тайба“ не само не е мъртъв, но сега е и шеф на отдел в пакистанското разузнаване. Намеси се и Гренджър: — И този шеф на отдел в ДВР, който е настоящ или бивш оперативен боец на „Лашкар-е-Тайба“, се среща с известен лош тип от Кайро. — Мразя да изтъквам очевидното — обади се Доминик, — но трябва да научим повече за Рехан. Гренджър погледна часовника си. — Е, това е най-продуктивната почивка за обяд от доста време насам. Хайде да се връщаме в заседателната зала. Там Гренджър разясни случилото се на Хендли. Незабавно откритието на Тони Уилс и Гавин Биъри омаловажи операцията от Париж и стана основна тема на срещата. — Това е голямо нещо — каза Хендли, — но е и на много предварителен етап. Не искам веднага да давам информация на ЦРУ или МИ-6, ако тя не е сто процента солидна. Трябва да научим повече за този генерал от ДВР. Всички се съгласиха с него. Хендли запита: — Как можем да го проверим? Райън се обади първи: — Мери Пат Фоли. Националният център за борба с тероризма знае за „Лашкар“ толкова, колкото и всеки друг. Ако научим повече за Халид Мир, преди да е станал Риаз Рехан, може би ще можем да свържем двамата. Хендли кимна. — Не сме посещавали Мери Пат от известно време. Джак, защо не й се обадиш и не я поканиш на обяд? Иди в „Либърти Кросинг“ и й покажи връзката между Мир и Рехан. Басирам се, че това ще й се стори много интересно. — Ще й се обадя днес. — Добре. Но не разказвай за нашите източници и методи на работа. — Разбрано. — И, Джак? Каквото и да правиш, не споменавай, че си се върнал от Париж съвсем скоро. Всички в залата се засмяха уморено. 23 Наетата от шестдесет и една годишната Джудит Кокран кола имаше джипиес навигатор, но жената не го включи за четиридесетте мили от Колорадо Спрингс. Познаваше пътя до номер 5880 на щатско шосе 67, тъй като много пъти беше посещавала клиентите си там. Крайслерът й тръгна от улица „Саут Робинсън“ и спря пред първия портал на затвора „Флорънс“. Охраната я познаваше, но въпреки това внимателно огледаха документите й, преди да я пропуснат да мине. Не беше много лесно адвокатът да види свой клиент във „Флорънс“, а още по-трудно беше да се срещне с някой от крило „Н“ и почти невъзможно да се види лице в лице с клиент от крило 13. Кокран и Инициативата за прогресивна конституция вече завършваха документите на делото, което щяха да заведат, за да решат този въпрос, но засега тя трябваше да играе по правилата на затвора. Като една от най-честите посетителки на затвора Джудит дойде подготвена. В чантичката си нямаше нищо ценно, защото щеше да я остави в шкафче, а и не й се занимаваше да носи лаптоп или мобилен телефон, защото щяха веднага да й ги конфискуват. Знаеше, че трябва да е с удобни обувки, защото щеше да измине стотици метри по коридори и закрити външни пътеки между административната сграда и килията на затворника. Нарочно облече особено консервативен костюм с панталон, за да не откаже надзирателят да я пусне с нелепото обвинение в носене на провокиращо облекло. Знаеше също, че ще минава през рентгенови машини и скенери за цялото тяло и затова сутиенът й нямаше банели. Подкара колата от будката на охраната и пое край дълга и висока стена. Зави на юг и премина през други портали, като срещаше все повече охранителни кули, пушки и щурмови автомати, немски овчарки и безброй видеокамери. Накрая спря на голям полупразен паркинг пред административната сграда. От процепите в бетона на входа зад нея изникна ред яркожълти хидравлично задвижвани шипове. Тя нямаше да си тръгне оттук, преди охраната да е сигурна, че може да я пусне. Една служителка посрещна Джудит Кокран при колата й и заедно преминаха през няколко охранявани врати и коридори в административното крило на затвора. Двете не си говореха, а и охранителката не предложи на много по-възрастната жена да й вземе куфарчето или да тегли чантата с лаптопа, която беше на колелца. — Прекрасна утрин — отбеляза Джудит, докато минаваха по един чист и бял коридор. Охранителката не й обърна внимание, а продължи напред съвсем професионално. Повечето пазачи в затвора „Флорънс“ нямаха добро мнение за адвокатите, които защитаваха затворниците тук. Кокран не се притесняваше от това. Можеше да си мъкне чантите и отдавна предпочиташе компанията на затворниците в строго охраняваните затвори пред тази на охраната, защото последната според нея се състоеше от необразовани разбойници. Светогледът й беше мрачен, жесток и прост. Затворническите пазачи са като войници, които са като полицията, която е като всеки агент на ФБР с пистолет. Те са лошите. След като завърши и издържа изпитите в Калифорния, Джудит Кокран отиде на работа в Центъра за конституционни права, адвокатска група, която се занимаваше основно с граждански дела. След няколко години там се зае с частна практика и успя да работи по няколко нашумели случая, включително като младши адвокат в екипа защитници на Пати Хърст по обвиненията срещу нея за банкови обири. След това прекара десетина години в Американския съюз за граждански свободи и още няколко години в групата за наблюдение на човешките права „Хюман Райтс Уоч“. Когато Пол Ласка финансира развитието на Инициативата за прогресивна конституция, я нае лично на работа в добре подсигурената финансово либерална адвокатска група. Не трябваше да полага големи усилия, за да я накара да се съгласи; Кокран с възхищение и радост се съгласи, защото на тази работа имаше свободата да си избира случаите. Почти веднага след създаването на организацията стана атентатът на 11 септември 2011 г., което за Джудит Кокран и колегите й означаваше нещо истински ужасно. Тя знаеше, че на хоризонта се задава Лов на вещици от страна на американското правителство — християни и евреи срещу мюсюлмани. Повече от половин десетилетие Кокран се явяваше в стотици телевизионни програми, за да говори за злините на правителството на САЩ. Тя правеше това колкото може по-често, без да прекъсва защитата на клиентите си. Но когато избраха Ед Кийлти за президент, Джудит Кокран изведнъж попадна в черния списък. С изненада откри, че сега, когато Кийлти и хората му управляваха ФБР, ЦРУ и Пентагона, телевизиите спряха да се интересуват от гражданските права така, както го правеха през мандата на Райън. Сега, с Кийлти в Белия дом, Кокран имаше колкото си поиска време да работи по случаите си. Неженена и без деца, тя живееше за работата си. Имаше много близки лични отношения с клиентите си. Отношения, които в никой случай нямаше да доведат до нищо повече от емоционална близост, тъй като практически всички те бяха отделени от плексиглас или стоманени решетки. Освен това тя беше омъжена, в преносен смисъл, за убежденията си; изживяваше нещо като доживотна любовна авантюра с нещата, в които вярваше. И именно тези убеждения я водеха тук, в свръхохранявания затвор, за да се срещне със Саиф Ясин. Заведоха я в кабинета на директора, който се ръкува с нея и я представи на едър чернокож мъж в колосана синя униформа. — Това е командирът на звеното в крило „Н“. Той ще ви заведе в отделение 13 и ще ви предаде на групата от ФБР, която отговаря за вашия затворник. Нямаме права над затворник 09341-000. Ние сме само мястото, в което го държат. — Разбирам. Благодаря ви — каза тя и стисна ръката на униформения мъж. — Ще се виждаме често. Командирът на звеното отговори с тон на професионалист: — Госпожо Кокран, това е само формалност, но имаме правила. Може ли да видя картата ви на правоспособен юрист? Тя бръкна в чантата и подаде документа. Командирът огледа картата, а после й я върна. Директорът каза: — Затворникът е в различни условия. Предполагам, че имате копие от неговите специални административни мерки, както и Указания за срещите си с него? — Имам тези документи. Всъщност мой екип юристи подготвя нашия отговор на тях. — Вашият отговор? — Да. Скоро ще ви съдим, но предполагам знаете това. — Е… аз… Кокран се усмихна тънко. — Не се притеснявайте. За днес обещавам да спазвам незаконните ви специални административни мерки. Командирът на звеното се сепна, но директорът се намеси. Познаваше Джудит Кокран достатъчно, за да не се впечатлява, независимо от думите и обвиненията й. — Благодарим за това. Първоначално мислехме да ви уредим среща по видеоканал, както с другите затворници в специалното крило, но според главния прокурор вие сте отказали категорично. — Така е. Този мъж е в клетка, разбирам това. Но за да си върша работата, трябва да установя отношения с него. Не мога да комуникирам с него по телевизор. Командирът на звеното каза: — Ще ви заведем при неговата килия. Вие ще говорите с него през директен телефон. Не се подслушва, както нареди самият главен прокурор. — Много добре. — Имаме бюро за вас пред килията. Там има преграда от бронирано стъкло, която ще служи като будка за разговор, точно както ако се срещате с друг от клиентите ни в центъра за посещения. Тя подписа документите в кабинета на директора, като постави името си в договори, разработени от Министерството на правосъдието и Бюрото за затворите и обясняващи какво може и какво не може да казва на затворника, и какво може и какво не може да й казва той. Според нея всичко това бяха глупости, но подписа документите, за да започне защитата на този мъж, За това щеше да мисли после, а и можеше да наруши споразумението, ако това е в интерес на клиента. По дяволите, тя неведнъж беше завеждала дела срещу Бюрото за затворите. Нямаше да им позволи да й обясняват как да защитава клиента си. Тя и командирът на звеното излязоха от административната сграда и по една закрита пътека отидоха до друго крило на затвора. Пуснаха я да мине през още няколко заключени врати, а после — през рентгенов скенер като тези по летищата. От другата страна на скенера се отвориха врати и там я посрещнаха двама мъже с черни бронежилетки, с черни скиорски маски и с автомати в ръце. — О, боже — възкликна тя. — Това необходимо ли е? Командирът на звеното спря до вратата. — Аз имам задължения — каза той. — И те свършват дотук, на прага на тази врата. Сега сте в ръцете на ФБР, които контролират крилото с вашия затворник. Командирът подаде учтиво ръка, която тя стисна, без да го гледа, и се обърна, готова да последва хората от ФБР. Те я въведоха и сложиха чантата й в един шкаф на стената на яркобялата стая, а после я придружиха до скенера за проверка в цял ръст. От другата му страна получи тефтер и флумастер и отново преминаха две охранявани врати, които се следяха с видеокамери. След като мина през тях, тя се озова в преддверието на неотдавна променената килия. Пред себе си видя още въоръжени мъже. Водещият служител на ФБР каза със силен бруклински акцент: — Разбирате правилата, госпожо Кокран. Сядате на стола до бюрото и говорите по телефона с клиента си. Вашият разговор ще бъде личен. Ние ще бъдем от другата страна на вратата и ще ви наблюдаваме по видеосистемата, но в стаята и в килията на затворника няма микрофони. Мъжът й подаде малък бутон, който приличаше на дистанционно за кола. — Бутон за тревога — обясни той. — Затворникът не може да пробие стъклото дори с оръдие, затова няма за какво да се тревожите, но ако направи нещо, което ви кара да се чувствате неспокойна, натиснете този бутон. Кокран кимна. Тя мразеше тези самодоволни мъже с техните варварски правила, с отвратителните им оръжия на омразата и с маските им на страхливци. Но все пак имаше достатъчно професионализъм, за да се престори на любезна. — Чудесно. Благодаря за помощта. Убедена съм, че всичко ще е наред. Тя извърна очи от охранителя и огледа стаята. Забеляза прозореца, който гледаше в килията, а след това и докараното на отсамната му страна бюро с колелца за нея. На бюрото имаше телефон. Но жената не остана удовлетворена. — Господа, необходим ми е отвор в стъклото, за да му подавам документи, които трябва да чете или подписва. Отговорният служител поклати глава. — Съжалявам, госпожо. Има отвор за нас, през който му даваме храна и дрехи, но е заключен за вас. Ще трябва да говорите за това с директора следващия път. С тези думи четиримата мъже от охраната излязоха през вратата и я затвориха шумно. Джудит Кокран се приближи до бюрото при стъклото, седна, постави тефтера на скута си и едва тогава погледна в килията. Саиф Рахман Ясин седеше на бетонното легло с лице към портала. Внимателно постави Корана, който четеше, на пода до леглото. Когато Кокран го погледна, той свали дадените му от затвора очила и разтърка очи, а Джудит веднага се замисли за един по-млад Омар Шариф. Мъжът стана, прекоси малката клетка към нея и седна на трикрако столче до телефона. Джудит забеляза, че по червения телефон нямаше бутони или шайба за набиране — можеше да се свързва само със слушалката в нейната ръка. Ясин вдигна слушалката и я приближи до ухото си нерешително. Лицето му оставаше безизразно, докато той гледаше жената в очите и чакаше тя да проговори. — Добро утро, господин Ясин. Казвам се Джудит Кокран. Казаха ми, че говорите отлично английски език. Вярно ли е това? Затворникът не каза нищо, но Кокран усещаше, че я разбира. Работеше почти изключително с хора с различен от нейния матерен език и нямаше проблем да долавя тяхното разбиране или недоумение. Продължи: — Аз съм адвокат към Инициативата за прогресивна конституция. Главният прокурор на САЩ Майкъл Браниган реши, че случаят ви ще бъде предаден на областния съд за Западна Вирджиния. Кабинетът на прокурора ще подготви обвинението срещу вас, а моята организация е наета да ви осигури защита. Разбирате ли ме дотук? Жената изчака малко за отговор, но мъжът, познат като затворник 09341-000, само я гледаше. — Можем да очакваме продължителен процес, със сигурност над една година и по-вероятно две. Но преди да започне делото, има няколко предварителни стъпки, които ние трябва да… — Бих искал да говоря с някой от „Амнести Интернешънъл“ за незаконното ми залавяне. Кокран кимна със съчувствие, но отговори: — Опасявам се, че не мога да осигуря това. Уверявам ви, че наистина работя във ваш интерес и че първата ми задача ще е да оценя условията на ограничаването на свободата ви, за да получите необходимите грижи и отношение. Емира само повтори думите си: — Бих искал да говоря с някой от „Амнести Интернешънъл за незаконното ми залавяне. — Господине, имате късмет, че изобщо разговаряте с някого. — Бих искал да говоря с някой от „Амнести Интернешънъл“ за незаконното ми… Кокран въздъхна. — Господин Ясин. Знам тези игри. Преди две години войник от специалните сили на САЩ в Кандахар намери един от вашите наръчници. В него са изложени подробно инструкциите за действие при залавяне и лишаване от свобода. Знаех, че ще искате среща с представител на „Амнести Интернешънъл“. Аз не съм от тях, но моята организация ще ви бъде много по-полезна в дългосрочен план. Ясин я изгледа продължително, стиснал слушалката до ухото си. След това, като се отклони от инструкциите, каза: — Вие и преди сте изнасяли тази реч. — Разбира се. Защитавала съм много мъже и една-две жени, определени от Съединените щати като воюващи вражески бойци. Вие всички сте чели този наръчник. Май за първи път разговарям с един от авторите му. Жената се усмихна при тези думи. Ясин не отговори. Кокран продължи: — Разбирам как се чувствате. Не говорете. Слушайте какво имам да ви кажа. Президентът на Съединените щати и главният прокурор говориха лично с директора на Бюрото за затворите, за да изтъкнат колко важно е да провеждате конфиденциални разговори със своя екип от адвокати. — Моят… моят какво? — Вашият екип от адвокати. Аз и други от Инициативата за прогресивна конституция, с които ще се срещате през идните месеци. Емира не отговори. — Съжалявам. Не ме ли разбирате? Да уредя ли преводач? * * * Емира я разбираше съвършено. Не английският език забавяше неговата част от разговора, а по-скоро удивлението му, че след толкова време американците щяха да го изправят пред съд. Вторачи се в дебелата жена с къса сива коса. Приличаше му на много грозен мъж, който се облича в женски дрехи. Усмихна й се бавно. Саиф Рахман Ясин отдавна знаеше, че Съединените американски щати са оцелели двеста години на тази земя само поради глупава грешка на географията. Ако някой вдигнеше тази държава от западното полукълбо и я пуснеше посред Близкия изток, нямаше да оцелеят и година с детинското си съгласие с всички, които им причиняват вреда. — Госпожице, никой ли не подслушва думите ни? — Никой, господин Ясин. Емира поклати глава и изръмжа: — Абсурдно. — Уверявам ви, че можете да разговаряте свободно с мен. — Това би било лудост. — Нашата конституция ви позволява известни права, господин Ясин. Именно това прави страната ми толкова велика. За съжаление климатът в нея е враждебен към хората от други раси и религиозни убеждения. Затова не ви осигуряват всички предимства, които конституцията позволява. Но все пак… получавате някои. Имате право на поверителни срещи с адвоката си. Мъжът разбра, че тя говори истината. И се въздържа да не се усмихне. „Да… това прави страната ви велика. Защото е населена с глупаци като вас. “ — Много добре — отвърна той. — За какво искате да говорим? — Днес само за условията на лишаването ви от свобода. Директорът на затвора и екипът на ФБР, които отговарят за вас, ми показаха вашите специални административни мерки. Казаха ми, че всички правила са ви обяснени при постъпването тук, в АМС „Флорънс“. Емира отговори: — По-лошо е, отколкото на другите места. Кокран вдигна малката си сбръчкана длан. — Добре, вероятно моментът е подходящ, за да говорим за други правила. Мога да ги обсъдя по-подробно, когато започнем работа по вашия случай, но засега ще кажа само, че нямам право да записвам никаква информация за залавянето или задържането ви, преди да ви докарат тук преди три месеца. Всъщност аз съм длъжна да ви информирам, че нямате право да ми разказвате нищо от случилото се преди прехвърлянето ви в този федерален затвор от предишното място — каза жената, като подбираше думите си внимателно. — Нямам право ли? — Боя се, че не. Ясин поклати бавно глава в недоумение. — И ако наруша тази забрана? — запита той и намигна на жената. — В затвора ли ще ме вкарате? Джудит Кокран се засмя. Бързо се овладя. — Разбирам уникалната ви ситуация. Правителството създава правилата в движение. В момента имат някои… трудности при решаването какво точно да правят във вашия случай. Но имат опит от разглеждане във федералния съд на делата на така наречените вражески воюващи бойци и ви уверявам, че моята организация ще изисква високи стандарти от службата на главния прокурор по време на вашия процес. — АМС „Флорънс“? Така ли се нарича това място? — Да. Съжалявам, трябваше да се досетя, че не са ви казали. Намирате се във федерален затвор в Колорадо. Както и да е… разкажете ми как се отнасят към вас тук. Мъжът не отклони очи от нейните, докато каза: — Тук се отнасят с мен по-добре, отколкото в другите места. Кокран отново кимна съчувствено, както вече беше правила милиони пъти през дългата си кариера в защита на незащитимото. — Съжалявам, господин Ясин. Тази част от изпитанията ви няма да влиза в разговорите ни. — И защо е така? — Трябваше да се съгласим на това условие, за да ни позволят достъп до вас. Времето ви в САЩ е разделено и разделителната линия е моментът на идването ви тук, с което влизате във федералната система. Всичко преди това, предполагам, е свързано с американската армия и разузнаване и то няма да е част от защитата ви. Ако изобщо искаме нещо във връзка с тази тема, Министерството на правосъдието ще ви върне в разпореждане на армията, ще ви изпратят в залива Гуантанамо и Бог знае какво Ще ви се случи там. Емира помисли над тези думи и каза: — Много добре. — Е, колко често ви позволяват да се къпете? — Да… се къпя? „Що за откачена работа е това? “ — помисли си Емира. Ако някоя жена му зададеше този въпрос в пакистанските племенни райони, в които прекара доста от последните години, щяха да я бият с камшик до смърт под погледите на тълпа ликуващи зяпачи. — Да. Трябва да знам за хигиената ви. Трябва да знам задоволяват ли физическите ви потребности. Банята приемлива ли е за вас? — В моята страна, Джудит Кокран, не е правилно един мъж да обсъжда тези въпроси с жена. Тя кимна. — Разбирам. Това не е удобна тема за вас. И за мен е така. Но ви уверявам, господин Ясин, че работя във ваш интерес. — Няма причина да се интересувате от тоалетните ми навици. Искам да знам какво ще правите във връзка със съдебното ми дело. Кокран се усмихна. — Както казах, процесът е бавен. Незабавно ще подадем петиция за издаване на писмено нареждане за изправянето ви пред съда. Това е искане, при което настояваме да ви изправят пред съдия, който ще определи дали затворническата ни система има пълномощията да ви задържа. Искането ни ще бъде отхвърлено, доникъде няма да стигне, както винаги става, но така системата ще узнае, че ние ще се борим енергично във вашия случай. — Госпожице Кокран, ако ще ме защитавате енергично, трябва да чуете обясненията ми за това как ме заловиха. Всичко беше напълно незаконно. — Казах ви. Това е извън правата ми, както се разбрах с Министерството на правосъдието. — А те защо искат това? Защото имат нещо да крият ли? — Разбира се, че има какво да крият. Съединените щати нямат правно основание да ви отвличат. И двамата знаем това. Но така стана. Жената въздъхна. — Ако ще ви представлявам, трябва да ми имате доверие. Можете ли да ми се доверите? Емира я погледна в лицето. То молеше, искрено, настоятелно. Абсурдно. Реши засега да участва в играта. — Искам молив и хартия. Искам да рисувам. — Да рисувате? Защо? — За да минава времето. Тя кимна и огледа стаята. — Мисля, че ще мога да убедя Министерството на правосъдието в основателността на искането ви. Ще се заема с това веднага щом се върна в хотела. — Благодаря. — Няма защо. Сега… отдих. Бих искала да чуя с какво се занимавате. Ще ми разкажете ли? — Предпочитам да говорим за мъчението, на което ме подложиха в ръцете на американските шпиони. Кокран затвори бележника с поредната продължителна въздишка. — Ще се върна след три дни. Надявам се дотогава ще имате на какво да рисувате. Мисля, че ще мога да уредя въпроса с едно писмо до главния прокурор. Междувременно помислете над думите ми. Помислете за правилата между нас, но и как да извлечете полза от делото. Трябва да гледате на това като на възможност за вас и вашата… вашата кауза. С моя помощ можете да забодете пръст в окото на американското правителство. Не бихте ли искали това? — И вие сте помагали на други да забодат пръст в окото на Америка? Кокран се усмихна гордо. — Много пъти, господин Ясин. Казах ви, че имам голям опит в това. — Казахте ми, че имате много клиенти в затвора. Това не е опит на адвокат, който смятам за особено впечатляващ. — Тези клиенти са в затвора, но не са смъртници. И дори не са във военен затвор, за разлика от много други. Затворът с максимална сигурност не е най-лошата съдба. — Мъченичеството е за предпочитане. Е, няма да ви помагам за това. Ако искате да ви закарат в някой тъмен ъгъл и да ви дадат смъртоносна инжекция, оправяйте се сам. Но познавам мъже като вас, господин Ясин. Не това искате вие. Емира се усмихваше съвсем леко, но това беше само театър. Всъщност мислеше друго: „Не, Джудит Кокран. Не познаваш мъже като мен. “ Но вместо това каза: — Съжалявам, че не се държа по-любезно. Позагубих маниерите си през многото месеци от последния си разговор с любезна душа. Шестдесет и една годишната американка се разтопи пред него. Тя дори се приведе към стъклената преграда, за да се приближи. — Ще направя така, че нещата да са по-приятни за вас, Саиф ахман Ясин. Имайте ми доверие. Сега ще се заема с хартията и молива, а може и да успея да ви уредя малко повече уединение или пространство. Както казвам на клиентите си, затворът си е затвор, а не рай, но ще го направя малко по-добър. — Разбирам това. Раят ме очаква, това е просто чакалнята. Бих избрал повечко лукс, но страданията, които търпя сега, само ще са ми от полза в рая. — И така може да се каже — усмихна се Джудит Кокран. — Ще се видим след три дни. — Благодаря ви, госпожице Кокран. Емира наклони глава и се усмихна леко. — Каква грубост. Госпожа или госпожица? — Неомъжена съм — отвърна Джудит, а по месестите бузи и увисналата й гуша изби руменина. Ясин се усмихна. — Разбирам. 24 Джак Райън-младши пристигна в „Либърти Кросинг“, както в Колежа наричаха Националния център за борба с тероризма, малко след единадесет сутринта. Имаше среща за обяд с Мери Пат Фоли, но тя го помоли да дойде по-рано, за да го разведе лично из сградата. Отначало Мери Пат беше предложила двамата с Джак да обядват в ресторанта на сградата веднага след обиколката. Но тъй като обядът щеше да включва бизнес сделка, Джак обясни, че предпочита да идат някъде навън, на тихо, където да поговорят. В „Либърти Кросинг“ единствено Мери Пат Фоли знаеше за съществуването на Колежа и Райън искаше това да си остане точно така. Джак спря жълтия си „Хамър“ пред портала, показа документите си на един строг охранител, който провери името му в списъка на одобрените за допускане лица в компютъра. Махна му с ръка да минава и Джак продължи към срещата си със заместник-директора на Националния център за борба с тероризма. Тя го посрещна във фоайето, помогна му да вземе необходимите пропуски и двамата заедно се качиха в асансьора към оперативния център. Това беше нейното царство и тя всеки ден отделяше време за разходка сред аналитиците, които работеха тук, за да е на разположение на всеки, който имаше нужда от заместник-директора. Залата се оказа впечатляваща — в нея имаше десетина групи бюра пред няколко големи екрана на стената. Огромното празно пространство удиви Райън, който веднага го сравни със собствената си стая, която макар и с най-модерна техника, не изглеждаше толкова добре колкото тази. И все пак Джак осъзна, че той и неговите колеги аналитици имат достъп до практически всяка информация, която минаваше на екраните около него. Мери Пат се чувстваше приятно в ролята на екскурзовод на младия Райън, докато обясняваше, че тук, в Националния център за борба с тероризма, работят заедно повече от шестнадесет служби, като събират, подреждат по важност и анализират данни, постъпили от всички разузнавателни агенции на САЩ, както и директно от чуждестранни партньори. Тя обясни, че този оперативен център работи денонощно, и се гордееше с впечатляващо добрата координация в бюрократичната федерална система на САЩ. Мери Пат не откъсна нито един аналитик от работата му, докато двамата с Джак се разхождаха из оперативния център — ако при всяко въвеждане тук на някоя важна персона се налагаше хората в залата да спират, нямаше да могат да свършат кой знае какво. Мери го насочи към едно бюро до коридора, който водеше към кабинета й. Тук Джак забеляза едно разкошно момиче на негова възраст, с хваната на опашка тъмна коса, която стигаше До под раменете. Мери завърши обяснението си за добрите страни на междуведомственото сътрудничество и сви рамене. — Така поне трябва да бъде. Повечето време се справяме, но както всичко останало, зависим от качеството на данните, които анализираме. По-добрият продукт означава по-добри изводи. Джак кимна. И при него нещата стояха така. Нямаше търпение да излезе оттук, за да сподели с Мери Пат отличния продукт, който носеше със себе си. — Благодаря за разходката. — Няма защо. Хайде да идем на обяд. Но преди това искам да те запозная с един човек. — Добре — отговори Джак и осъзна, че се надява това да е хубавото момиче на бюрото до тях. — Мелани, имаш ли свободна секунда? За радост на Райън момичето с кестенявата коса стана и се обърна. Носеше светлосиня риза и дълга до коленете тясна пола. Джак забеляза и морскосиньо сако, преметнато на облегалката на стола й. — Джак Райън-младши, запознай се с Мелани Крафт. Тя е най-новата ми звезда тук, в оперативния център. Двамата се ръкуваха усмихнати. Мелани каза: — Мери Пат, когато започнах тук, не ми казахте, че ще се срещам със знаменитости. — Младши не е знаменитост. Той е само част от семейството. Райън изстена наум при обръщението „младши“ пред това момиче. Тя му се струваше зашеметяваща — трудно му беше да отклони погледа си от светлите й и приветливи очи. Мелани кимна и каза: — По-висок сте, отколкото изглеждате по телевизията. Джак се усмихна. — От години не са ме показвали. Сигурно съм пораснал малко. Мери Пат се обади: — Джак, отвлякох Мелани от бюрото й в Ленгли. — Слава богу за това — отвърна Мелани. — По-добър шеф не би могла да намериш — каза Джак с усмивка. — Нито пък по-важна работа от тази тук. — Благодаря. А вие сте тук, защото планирате да вървите по стъпките на баща си в служба на държавата, така ли? Джак се разсмя. — Не. Двамата с Мери Пат ще обядваме заедно. Не търся работа тук. Ценя работата си, но имам пари. Може да се каже, че съм алчен капиталист. — В това няма нищо лошо, стига да си плащате данъците. Заплатата ми трябва да идва все отнякъде. Тримата се разсмяха. — Е, по-добре да се връщам на работа — каза Мелани. — Радвам се, че се запознахме. Желая късмет на баща ви следващия месец. Тук сме негови поддръжници. — Благодаря. Знам, че и той цени работата ви. Мери Пат затвори вратата на колата и още преди той да успее да включи двигателя, тя се обърна към него и се усмихна. Той й отговори също с усмивка. — Какво си намислила, Мери Пат? — Тя е неженена. Джак се разсмя. С леко престорен глас каза: — Не знам за какво говориш. Мери Пат Фоли само се усмихна. — Ще ти хареса. Много е умна. Не, не умна. Според мен е чист брилянт. Двамата с Ед вече я канихме на вечеря у нас. Той е сразен. — Страхотно — отвърна Джак. Не се засрамваше особено лесно, но усети, че се изчервява. Познаваше Мери Пат още от годините, когато носеше пелени, и тя никога не се беше интересувала от приятелките му, нито пък го бе запознавала с момичета. — От Тексас е, ако случайно не си забелязал акцента. Няма много приятели тук. Живее в малък апартамент в Александрия. — Всичко това е много интересно, Мери Пат, и тя изглежда приятна и прочие, но тук дойдох по друга работа. Във връзка с нещо по-важно от любовния ми живот. Мери се разсмя. — Съмнявам се. — Ти само почакай. Спряха до един суши бар на „Олд Доминиън“. Малкият ресторант беше съвсем обикновен и сбит между едно химическо чистене и магазин за гевреци, но Мери Пат каза, че по-добро суши от това тук правят само в Осака. Като първи посетители за деня можаха да си изберат маса и Райън седна в едно усамотено сепаре в дъното на ресторанта, срещу вратата. Поговориха за семействата си, поръчаха си обяд и после Раиън извади двете снимки от чантата си и ги сложи една до друга. — Какво разглеждам, Младши? — Човекът отдясно е от ДВР. Шеф на Съвместното разузнаване. Фоли кимна и после каза: — А това е също той, отляво, по-млад и без униформа. Джак кимна. — Оперативник от „Лашкар-е-Тайба“ на име Халид Мир, известен още като… Мери Пат изгледа Джак удивена. — Абу Кашмири? — Точно така. — Не съм била права, Джак. — За кое? — За това, че любовният ти живот е по-интересен от онова, за което искаше да говорим. Кашмири е убит преди три години. — Така ли? — запита Райън. — Рехан е Халид Мир. А Халид Мир е известен също като Абу Кашмири. Ако Рехан е жив, то, да перифразирам Марк Твен… Мери Пат го прекъсна: — Слуховете за смъртта му са силно преувеличени. — Точно така. — Видях цифрово изображение на едно тяло, но след особено добре прицелена ракета „Хелфайър“, така че може да е било на всеки друг. Това е един от проблемите при нападенията с ракети. Ако не вземеш ДНК, никога не знаеш дали си улучил когото трябва. — Е, предполагам, че следствената служба на Вазиристан не чака в готовност да изтича навсякъде и да взема проби за доказателство. Мери Пат се засмя. — Да знаеш, ще използвам този израз. След това продължи със сериозен тон: — Джак, защо не знам за връзката между Кашмири и ДВР? Райън сви рамене. Гери беше му казал да не разговаря за операциите на Колежа и затова не можеше да й каже, че Доминик и Дрискол са го видели в Кайро и че разпознавателният софтуер направи връзката между снимките. — Джак? Райън осъзна, че се е отнесъл. Мери Пат каза: — Нека да позная. Сенатор Хендли ти е наредил да ми покажеш снимките, но без да разкриваш източниците или методите, с които сте направили връзката. — Съжалявам. — Няма нужда да съжаляваш. Такава ни е работата. Уважавам това. Но не си тук само за да ми покажеш, че сте направили тази връзка, нали? — Да. Онзи, бригаден генерал Риаз Рехан. Забелязан е преди няколко дни в Кайро. — И? — Имал е среща с Мустафа ел Дабуси. Фоли вдигна вежди. — А, това не е добре. И е почти напълно нелогично. Ел Дабуси вече има покровител, той е „Мюсюлманското братство“. Не се нуждае от ДВР. А ДВР има войнствени организации в Пакистан, които им вършат работата. Защо му трябва на Рехан да ходи в Кайро? Джак знаеше за какво мисли Мери Пат Фоли, но не го казва. Тя нямаше да спомене работата на Ел Дабуси в тренировъчните лагери в Западна Либия. Това беше секретна информация. Освен това Колежът, а и Джак я знаеха от прехванат трафик между ЦРУ и Националния център за борба с тероризма. — Не знаем. И ние сме изненадани. Когато поръчката им пристигна, двамата се храниха, без да говорят, докато Мери Пат Фоли вършеше няколко неща едновременно и разглеждаше някаква база данни на своя таблет. Джак реши, че е някаква секретна информация, но не запита. Чувстваше се некомфортно, знаейки, че той и организацията му в известен смисъл шпионират Националния център и работата му, но спря да мисли за това. Защото при сегашния им разговор, след като Джак и колегите му бяха проучили и подобрили информацията от източници в разузнаването на САЩ, сега я връщаха като нов и подобрен продукт, и то безплатно. Колежът вършеше това вече почти цяла година и се оказа, че тези отношения са добри дори и ако един от участниците в романса не знаеше за другия. Мери Пат погледна Райън. — Е, сега знам защо този генерал Рехан не е в моя радар. Не е брада. — Брада? — Ислямист в пакистанската армия. Знаеш ли, че са разделени — едните искат теократично управление, а другите, които също са мюсюлмани, са за светско демократично правителство. В Пакистан вече шестдесет години има два такива лагера. „Бради“ ние наричаме поддръжниците на теократичното правителство. — Значи Рехан е за светско правителство? — Така смятаха в ЦРУ от малкото информация за него. Освен името му и една снимка, за него буквално няма нищо. Знае се само, че е повишен от полковник в бригаден генерал преди година. Но сега, след като ми показа, че той е Абу Кашмири, ще ти кажа, че ЦРУ са сбъркали. Кашмири не е за светско правителство. Джак отпи от диетичната си кола. Не беше сигурен колко важно е това, но Мери Пат изглеждаше възбудена. — Джак, много се радвам, че сте работили по този въпрос. — Така ли? Защо? — Защото се притеснявах, че май сте участвали в престрелката в Париж онзи ден. Не ти лично, разбира се, но Чавес и Кларк. Обаче след като сте били в Кайро, значи не сте били в Париж през това време. Райън само се усмихна. — Не мога да говоря за това какво правим и какво — не. Не мога да издавам източниците и методите, нали така? Мери Пат Фоли наведе леко глава настрани. Джак разбираше, че тя опитва да го разгадае. Затова бързо смени темата: — Значи… Мелани е неомъжена и живее в Александрия, а? 25 Джудит Кокран седна на мястото си до малкото бюро пред прозореца на килията на Саиф Рахман Ясин. Той все още седеше на леглото си. Държеше в скута си тефтер и молив. Като видя адвоката си, той стана, приближи до прозореца и седна на табуретката, като взе със себе си молива и тефтера. С усмивка и кимване вдигна слушалката на червения телефон, който беше поставен на пода. Кокран поздрави: — Добро утро. — Благодаря много, че уредихте да получа хартия и молив. — Това не е нищо. Искането ви беше основателно. — Все пак за мен това е много хубаво. Благодаря. Кокран каза: — Искането за явяване пред съдия е отхвърлено. Знаехме, че ще стане така, но трябваше да го направим. — Това няма значение. Не очаквах, че ще ме пуснат да си ида- — След това ще отправя петиция до съда, за да ви позволят да… — Можете ли да рисувате, госпожице Кокран? Тя реши, че не е чула правилно. — Да рисувам? — Да. — Ами… не. Не. — На мен ми доставя голямо удоволствие. Учил съм изкуство за кратко в университета в Англия и продължих да рисувам за развлечение. Обикновено рисувам архитектура. Удивявам се от конструкциите на сградите по света. Джудит не знаеше накъде бие той, ако изобщо биеше нанякъде. — Мога да уредя хартия с по-добро качество, ако ви трябва, или… Но Ясин поклати глава. — Хартията е добра. В моята религия е грях да фотографираш или рисуваш лицето на всяко живо и движещо се същество. Той вдигна молива в ръка, сякаш за да поясни казаното. — Ако го правите без причина. Не е грях, ако го правите, за да запомните някое лице поради важна причина. — Разбирам — отговори Кокран, но не схващаше смисъла на разговора им. — Бих искал да ви покажа част от работите си, а после може би да ви уча малко на изкуство. Емира бръкна в тефтера и издърпа четири предварително откъснати листа. Вдигна ги един след друг към дебелото бронирано стъкло. Каза: — Джудит Кокран, ако желаете да ми съдействате по моето дело, ако организацията ви има интерес да държи отговорна вашата страна според нейните собствени закони, ще трябва да копирате тези картини. Ако работите бавно на бюрото с молива, мога да ви наблюдавам и да ви насочвам. Можем да проведем обучение по изкуство тук. Джудит Кокран разгледа внимателно рисунките. Те представляваха скици на четирима мъже. Не ги познаваше, но не се съмняваше, че това са истински хора и че изключително детайлните рисунки позволяваха всеки от познатите им да ги разпознае. — Кои са те? — запита тя, но се опасяваше, че вече знае отговора. — Американците, които ме отвлякоха. Разхождах се по една улица в Рияд. Те изскочиха отнякъде. Младият, този мъж с тъмната коса, ме простреля. Старият, този, беше водачът им. Кокран знаеше, че служителите от ФБР я виждат през камерата зад нея. Ако точно сега ги гледаха, в което тя беше убедена, щяха да видят, че Емира показва страниците от тефтера си. Нямаше причина това да им подейства като червена лампа, но въпреки това тя нервно очакваше да чуе отварянето на вратата зад себе си. — Разбрали сме се за това. Не мога да обсъждам тези неща. — Вие сте моят адвокат, нали? — Да, но… — Джудит Кокран, нямам интерес да помагам на правителството на САЩ да убеждава света в моята вина. Ако не мога да кажа на собствения си адвокат какво е станало с мен, то… — Имаме правила, които трябва да спазваме. — Правила, наложени ви от вашия противник. Определено те… как се казва, искат да играят с белязани карти. — Нека говорим за храната ви. — Няма да говоря за храна. Тя е халал — позволена за ядене от мюсюлманин. Само толкова ме интересува. Кокран въздъхна, но осъзна, че той все още държи вдигнати рисунките и че тя все още ги гледа. И запита: — Тези от ЦРУ ли са? Военни ли са? Казаха ли ви за кого работят? — Не ми казаха. Предполагам, че работят във вашето Централно разузнавателно управление, но трябва вие да разберете това. — Не мога. — Можете да покажете тези рисунки на някои хора. Имаше и други, но тези четиримата си спомням най-добре. Старият, който беше водачът, младият, който ме простреля, ниският чужденец със суровия поглед и младежът с късата коса. Имаше и друг мъж, със сива брада, но не харесах рисунката, която му направих. Всички други хора, с които съм бил в контакт след тези, носеха качулки или маски. Не съм виждал друго лице оттогава досега. Докато не видях вашето. Отново вдигна рисунките. — Тези мъже са запечатани в спомените ми. Никога няма да ги забравя. Кокран искаше тази информация. По дяволите споразумението с Министерство на правосъдието. — Добре — каза тя. — Чуйте ме внимателно. Действам да ни позволят отвор, за да си обменяме документи. Няма да мога да ви оставям нищо, затова ще донеса индиго или нещо такова в джоба си. Мога да копирам рисунките и после да ви ги върна. Емира каза: — Ще работя върху тези още и ще добавя някои писмени неща под снимките. Височина, възраст и каквото се досетя. — Добре. Не знам какво ще правя с тази информация, но има кого да питам. — Ти си единствената ми надежда, Джудит. — Наричай ме Джуди. — Джуди. Харесва ми. Джуди Кокран погледна още веднъж четирите листа бяла хартия. Не знаеше, че гледа лицата на Джак Райън-младши, Доминик Карузо, Доминго Чавес и Джон Кларк. Животът в „Хендли Асошиейтс“ се връщаше към нормалното темпо след операцията в Париж. Повечето хора идваха на работа в осем. Бърза среща в заседателната зала в девет и после всички се връщаха на бюрата си за нов ден проучвания, анализи, ловене на риба в мътната вода на киберпространството, за да търсят враговете на държавата, които се криеха там. Аналитиците пресяваха трафика, прилагаха анализ по схеми и свързваха направените изводи с данните, като се надяваха да открият някой съществен къс информация, пропуснат от официалната разузнавателна общност на Америка, или пък да се възползват от сведенията по начин, невъзможен за прекалено бюрократизираните служби. Операторите на терен прекарваха дните си в изпробване на оборудване, в обучение и в пресяване на анализите, за да търсят потенциални операции. Две седмици след парижката операция Гери Хендли влезе в заседателната зала с петнадесетминутно закъснение. Основните оперативни служители и аналитици го чакаха заедно с директора по операциите Сам Гренджър. Всички мъже пиеха кафе и си Приказваха, когато той дойде. — Интересна новост. Съвсем неочаквано ми се обади Найджъл Емблинг. — Кой? — запита Дрискол. Чавес поясни: — Бивш служител на МИ-6 в Пешавар, Пакистан. Дрискол си спомни. — Да. Той ви помогна с Джон миналата година, когато следяхте Емира. Кларк каза: — Точно така. Мери Пат Фоли ни каза за него. Хендли кимна. — Но този път идва право при нас с интересна вест. Има източник в ДВР. Майор, който подозира, че се готви преврат. Иска да помогне на западните сили да спрат това. — Мамка му — промърмори Карузо. — И кой според майора е зад преврата? Как мислите? Мъжете около масата се спогледаха. Накрая Джак каза: — Рехан? — Позна. Чавес подсвирна. — И защо този майор е казал на Емблинг за това? Нали знае, че Найджъл е шпионин? — Знае или подозира. Проблемът на Найджъл е, че не е шпионин. Вече не. МИ-6 не го слуша, а и той се бои, че ЦРУ е осакатено от политиката на Кийлти. — Добре дошъл в нашия свят — промърмори Доминик Карузо. Гери се усмихна, но каза: — И така, Найджъл се обадил на Мери Пат и заявил, че иска да говори с онези, с които се запознал миналата година. — Кога заминаваме? — запита Кларк. Гери поклати глава. — Джон, искам да почиваш още две седмици, преди да се върнеш на терен. Кларк сви рамене. — Е, ти решаваш, очевидно е, но съм готов да ида. Чавес не се съгласи с него. — Добре оздравяваш, но с огнестрелните рани шега не бива. По-добре стой тук. Една инфекция ще те извади много бързо от строя. Кларк отвърна: — Момчета, твърде стар съм, за да ви говоря как съм сто процента супер. Ръката ми е скована и наболява. Но съм достатъчно здрав да летя до Пешавар и да пия чай с Емблинг и новия му приятел. Но Сам Гренджър даде ясно да се разбере, че въпросът не подлежи на обсъждане. — Този път няма да те пратя, Джон. Трябваш ми тук. Трябва да изпробваме нови играчки. Снощи пристигнаха камери за дистанционно наблюдение и искам да чуя мнението ти за тях. Кларк сви рамене, но кимна. Той беше подчинен на Гренджър и както почти всеки ветеран от армията разбираше нуждата от командна структура, въпреки че можеше да не е съгласен с решението. — А този Емблинг. Какво знае той за Колежа? — запита Дрискол. — Нищо, освен че не сме „официални“. Приятелите му в МИ-6 имат доверие на Мери Пат, а тя — на нас. Освен това Джон и Динг му направиха добро впечатление миналата година. Динг се усмихна. — Най-послушни бяхме. Мъжете се засмяха. Гренджър каза: — Този път ще изпратя Сам. Това е операция за сам човек — отиваш и се срещаш с майора, за да го проучиш и да видиш какво има да каже. Не се ангажирай с нищо, а виж какво предлага. В този бизнес нямаме доверие на никого, но Емблинг е солиден. Играл е играта вече половин век и затова смятаме, че знае как да прецени дали не го дезинформират. Харесвам тази възможност и колкото повече научим за Рехан, толкова по-добре. Скоро след това срещата приключи, но Хендли и Гренджър помолиха Дрискол да остане за момент. — Нямаш нищо против, нали? — запита Гренджър. — Абсолютно не. — Слез тогава в службата долу и си вземи документи, карти и пари в брой. Гренджър стисна ръката му и каза: — Слушай. Не ти казвам нищо ново, но Пешавар е опасно място и става все по-опасно всеки ден. Искам да се оглеждаш двайсет и четири часа в денонощието, ясно ли е? Наистина Сам Гренджър не казваше нищо ново на Дрискол, който оцени тази загриженост. — Еднакво мислим, шефе. Миналия път, когато отидох за малка ваканция в Пакистан, се разхвърчаха лайна. Не искам това да се повтаря сега. Дрискол беше преминал границата на тази страна преди повече от година и се беше върнал оттам със сериозна рана в рамото и със задължението да напише няколко писма до родителите на хората му, които не успяха да се върнат. Гренджър кимна замислен. — Ако ДВР планират преврат, прекаленото ровене от някакъв американец ще привлече много внимание. Виж какво могат да ти кажат Емблинг и неговият човек и се връщай. Става, нали? — Добре звучи — отвърна Сам. 26 Бригаден генерал Риаз Рехан от Съвместния отдел за разузнаване в Дирекцията за вътрешно разузнаване в Пакистан изглеждаше внушително на задната седалка в сребристия мерцедес седан. Строен и в добро здраве, четиридесет и шест годишният Рехан беше почти два метра висок, а кръглото му лице бе украсено с впечатляващ мустак и подстригана брада. Носеше военната си униформа в повечето случаи, когато се намираше в Пакистан, и изглеждаше застрашителен в нея, но тук, в Дубай, имаше не по-малко властен вид с деловия си костюм и армейска вратовръзка. Имотът му тук представляваше двуетажна луксозна вила с градина, с четири спални и голям закрит басейн. Къщата се намираше на края на дълъг криволичещ път в Палм Джумейра, един от петте изкуствени архипелага до брега на Дубай. Крайбрежните имоти в Дубай бяха значително по-малко, тъй като емирството имаше само тридесет и седем мили плаж, дадени му от природата, но лидерът на Дубай не приемаше географските реалности на своята страна за географски ограничения и се зае да подготвя собствени промени по крайбрежната ивица, като отвоюваше земя от морето. След завършването на петте планирани архипелага към страната щяха да се добавят над петстотин и петдесет мили бряг. Когато луксозната кола на генерал Рехан зави по „Ал Хисаб, улица с величествени къщи, които, погледнати отвисоко, очертаваха горния ляв лист на оформения като палма изкуствен остров, той вдигна телефона си. Търсеше го вторият му заместник, полковник Садик Хан. — Добро утро, полковник. — Добро утро, генерале. Старецът от Дагестан вече е тук. — Поднесете извиненията ми за закъснението. Ще бъда там до няколко минути. Как е той? — Прилича на лудия ми дядо. — Сигурен ли си, че не говори урду? Хан се разсмя. — Той е в основния хол. Аз съм на горния етаж. Но се съмнявам, че говори урду. — Много добре, Садик. Ще се срещна с него и ще го пратя да си върви. Твърде съм зает, за да слушам как ми се кара някакъв старец от руските планини. Рехан прекъсна връзката и погледна часовника си. Мерцедесът му забави ход по малката улица, за да пропусне една от охраняващите ги коли зад тях, която го изпревари и се понесе към къщата. Рехан винаги пътуваше в чужбина с охрана от дванадесет души. Те бяха бивши командоси от специалните служби, обучени за охранителна работа от южноафриканска фирма. Но дори с такъв голям антураж Рехан намираше начин да се придвижва, без да прави кой знае какво впечатление. Наредил беше на хората си да не се тъпчат в колата му — в нея се намираха само шофьорът и главният му охранител. Другите десет души обикновено се движеха из трафика около тях с лимузини без маркировка и броня, като ги обикаляха подобно спиците на колело. Обикновено един генерал от пакистанската армия, дори ако е изпратен в Дирекцията за вътрешно разузнаване, не би действал от тайна квартира зад граница, особено ако е с адрес в пищния квартал Палм Джумейра, Дубай, Обединени арабски емирства. Но в живота или кариерата на Риаз Рехан нямаше нищо, което можеше да се смята за обикновено. Живееше и работеше на адреса в Палмовия остров, тъй като имаше богати покровители от Персийския залив, които го поддържаха още от осемдесетте години, защото той беше нещо като дете чудо в света на терористичните операции. Рехан, роден в Пенджаб, Пакистан, имаше майка кашмирка и баща афганистанец. Баща му, предан ислямист, имаше средноголяма фирма за автопревози в Пакистан. През 1980 г., малко след като руски спецназовци бяха скочили с парашути в Кабул и руските наземни сили се заеха да окупират Афганистан, четиринадесетгодишният Риаз замина с баща си в Пешавар, за да помага в организирането на конвои за снабдяване на муджахидините, които воюваха по границата. Със собствени средства бащата на Рехан събра конвой с леко оръжие, ориз и лекарства за афганистанските бунтовници. Остави сина си в Пешавар и замина за родината си. След няколко дни при едно въздушно нападение над конвоя в прохода Хайбер руснаците взривиха и разкъсаха баща му. Младият Риаз научи за смъртта на баща си и се захвана за работа. Сам организира, подготви и поведе следващата пратка оръжие през границата с керван от магарета, като заобиколи шосето на смъртта, в което се беше превърнал проходът Хайбер, и влезе в Афганистан от север през планинската верига Хиндукуш. Само младежката му напереност и вярата в Аллах го поддържаха в тези планини през февруари, но керванът пристигна без загуби. И въпреки че момчето достави само стари английски пушки „Лий Енфийлд“ и одеяла за муджахидините, ръководството на ДВР скоро научи за смелата му проява. При третия преход през планините ДВР вече му помагаше с информация за руските сили в района и само след няколко месеца влиятелни и богати араби от богатите на нефт страни от Персийския залив започнаха да плащат разходите му. На шестнадесет години Риаз водеше огромни конвои с автомати „Калашников“ и патрони 7,62 милиметра за бунтовниците, а през 1986 г., когато ЦРУ достави на ДВР в Пешавар първата пратка изстрелвани от рамо ракети „Стингър“, се довериха на двадесетгодишния младеж да прехвърли през границата това високотехнологично оръжие и да го предаде в ръцете на обучени екипи ракетчици, които само чакаха установките за изстрелване. В края на войната ДВР смяташе Рехан за основен кандидат за водещ международен оперативник и затова го изпратиха да учи в Саудитска Арабия, където да подобри арабския си език, а после и в Лондон, за да усвои западните маниери и да следва за инженер. След Лондон започна работа като офицер в пакистанската армия, издигна се до капитан и напусна армията, за да стане агент, но не и служител на ДВР. Пакистанското разузнаване използваше Рехан да вербува, организира и провежда операции на по-малките терористични групи, които действаха на пакистанска земя. Той служеше като връзка между ръководството на ДВР и криминалните и идеологическите групировки, които воюваха срещу Индия, Запада и дори срещу светското правителство на Пакистан. Риаз Рехан не беше член на никоя от джихадистките организации, с които работеше, нито пък на Революционния съвет „Умаяд“, „Ал Каида“, „Лашкар-е-Тайба“ или, Джаиш-е-Мохамед“. Не, той работеше на свободна практика, като предприемач, и претворяваше интересите на пакистанското ислямистко ръководство в операции на терен, в окопите. Работеше с двадесет и четири различни ислямистки военизирани групи в Пакистан. За тази цел имаше двадесет и четири различни паспорта. За „Лашкар-е-Тайба“ се казваше Абу Кашмири, за, Джаиш-е-Мохамед“ беше Халид Мир. Всъщност заедно със собственото си име се подвизаваше като двадесет и пет различни човека, което правеше почти невъзможно проследяването му от индийското и западните разузнавания. За личната му сигурност допринасяше и фактът, че беше ни риба, ни рак — не членуваше нито в терористична групировка, нито в пакистанското разузнаване. Терористичните клетки под негово ръководство изпълняваха мисии в Бали, Джакарта, Мумбай, Ню Делхи, Багдад, Кабул, Тел Авив, Танзания, Могадишу, Читагонг и навсякъде из Пакистан. През декември 2007 година Риаз Рехан проведе в Равалпинди най-голямата си операция, въпреки че за нея знаеха само шепа генерали от висшия ешелон на ДВР и пакистанската армия. Рехан сам беше подбрал и обучил хората, с които организира убийството на пакистанската министър-председателка Беназир Бхуто по поръчение на Министерството на отбраната и ДВР. Верен на себе си, хладно пресметлив и знаещ, че мъртвите не говорят, Рехан беше избрал и мъжа, който взриви стрелеца и доста хора наоколо с жилетката си с динамит веднага след като министър-председателката падна простреляна. За ръководителите на пакистанското разузнаване, които използваха джихадистките групировки и престъпните банди за своите цели, беше от съществено значение да остават с чисти ръце и Рехан им осигуряваше точно това. А за да може самият Хан да остане чист и да запази тази своя роля, те влагаха големи средства в личната му и оперативна охрана. Познатите му из арабския свят — богати нефтени шейхове в Катар и ОАЕ, които познаваше още от войната между Русия и Афганистан — се заеха да го спонсорират, за да го изолират и защитят още по-добре. Богатите араби го финансираха и през 2010 година той се върна в пакистанската армия с чин бригаден генерал просто защото влиятелните му приятели настояха пред ДВР Рехан да получи оперативна роля във висшето разузнаване на страната. Генералите ислямисти го поставиха начело на Съвместното разузнаване, което обикновено ръководеше по-висш генерал-майор. Така Рехан пое контрола на всички международни шпиони и операции. Благодетелите му в ОАЕ, които го познаваха (или по-точно знаеха за него) от дните му на юноша, когато водеше керваните с мулета през планините, заздравиха специалните си отношения с него, като му дадоха достъп до къща в ограден квартал в Палмовите острови на Дубай. Тя се превърна в неговия кабинет. Да, имаше кабинет в Исламабад в красивия и добре поддържан щаб на ДВР в Абпара, но по-често се намираше в Дубай, далече от пакистанското правителство, което не подозираше за съществуването му, или от пакистанската армия, която не подкрепяше целта му да направи халифат. Далече и от неколцината служители на ДВР, които активно опитваха да го свалят. * * * Генерал Рехан пристигна в къщата си малко след обаждането от полковник Хан и няколко минути след това седеше на масата срещу Сюлейман Муршидов, многоуважаемия духовен водач на, Джамаат Шариат“ от Дагестан. Загледан в млечнобелите пердета на очите на стареца и кожата, нагъната като наслоен от вятъра пустинен пясък, Рехан реши, че той трябва да е към осемдесетгодишен. Риаз смяташе, че този кавказец едва ли някога е идвал в Дубай, едва ли е виждал сгради, по-високи от ниските бетонни съветски монолити в Махачкала, както и че едва ли някога се е срещал с високопоставени хора от чуждестранна разузнавателна организация. Няколко от охранителите на Рехан стояха прави около масата. Старецът също седеше в компанията на четирима по-млади мъже. Някои изглеждаха много по-млади. Не приличаха на охрана, а по-скоро на синове и внуци. Те също изглеждаха притеснени. По челата им беше избила пот и поглеждаха към въоръжената охрана, сякаш се страхуваха, че тези мургави мъже могат всеки момент да ги арестуват. Дагестанският духовен водач беше поискал тази среща преди няколко дни и Рехан знаеше причината. Генералът реши, че това е детинщина. През последните няколко месеца беше пътувал по целия свят, за да се среща с бунтовни групи и международни терористи в Египет, Индонезия, Саудитска Арабия, Иран, Чечения и Йемен. Но не беше минал през Дагестан. В очите на Рехан и хората му, Джамаат Шариат“, главната дагестанска ислямистка група, заемаше по авторитет място след чеченците. Още повече сега, след като „Джамаат Шариат“ загуби командира на въоръженото си крило Исрапил Набиев. Но Риаз Рехан не включваше дагестанците в срещите си още преди руснаците да заловят Набиев. С дагестанците работеха чеченците и затова той се срещаше само с тях. Ето защо сега смяташе, че дагестанците са ядосани. Обидени от това незачитане. Изпратили бяха духовния си водач дотук, за да обяснят, че все още са живи, че в Дагестан се чува само техният глас, и да бръщолевят други такива неща. Рехан гледаше стареца. Пакистанският генерал беше сигурен, че този светец от планините ще му чете лекции. Всички в стаята говореха арабски. Рехан поздрави групата от Дагестан, попита ги дали се нуждаят от нещо и се поинтересува как е минало пътуването. След като свършиха с любезностите, Рехан вече искаше тази среща да приключи. — Как мога да съм ви в услуга днес? Муршидов отговори: — Моите приятели в Чечения ми казаха, че сте божи човек. Рехан се усмихна. — Аз съм скромен последовател. — Залавянето на Исрапил Набиев нанесе болезнен удар върху моя народ. — Видях новините. Знам, че той беше храбър командир на войските ви. Всъщност Рехан нямаше високо мнение за дагестанците. Познаваше чеченците по-добре и уважаваше техните бойни умения. И все пак този Набиев беше впечатлил чеченците. Те казваха, че е по-добър от другите дагестански бойци, които според Рехан представляваха само пушечно месо за руснаците. Муршидов кимна, благодарен за любезните думи. — На него възлагах големи надежди за бъдещето на моя народ. Но без него смятам, че трябва да търсим помощ отвън. „О, значи днес ще ми се рекламират. “ Рехан остана доволен. Ако старецът се нуждае от нещо, може би нямаше да му чете лекции и да дърдори. — Аз съм на вашите услуги. С какво мога да помогна? — Чеченците казват, че скоро ще сте начело на Пакистан. Лицето на Рехан остана безизразно, но кръвта му кипна. Заклел беше присъстващите на срещата да пазят тайната. — Твърде рано е да говорим за това. Сега положението е трудно, за да… Но старецът продължи, сякаш говореше на себе си, без да знае, че Рехан е с него в една стая. — Казали сте на чеченците, че ще добиете контрол над ядрените оръжия, и сте им предложили такива оръжия. Те са ви отказали, защото се страхуват, че ако ги имат, самите те ще се превърнат в цел за ядрено нападение. Рехан не отговори. Мускулите на лицето му размърдаха подстриганата брада. Погледна Хан и другите полковници в стаята. От погледа му те разбраха, че повече никога няма да работят с чеченските глупаци, които не могат да запазят в тайна подобен разговор. Рехан беше готов да стане и да излезе от стаята, но Муршидов не спираше. Старецът изглеждаше сякаш е в транс и не се притесняваше доколко са уместни думите му. — Знам, че желаете да дадете бомбите на организация извън Пакистан. Когато го сторите, когато светът научи за откраднати ядрени оръжия, слабото ви светско правителство ще падне и вие ще завземете властта с преврат. Моите мъже, генерале, могат да вземат бомбите от вас. Сега Рехан се засмя насила. — Аз нямам бомби. А и да имах, нямаше да ми трябват вашите мъже. Уважавам ви, стари човече. Уважавам жертвата ви и покорството ви пред Аллах, както и мъдростта, която сте получили от старостта. Но да дойдете в дома ми и да говорите такива неща? — Нуждаем се от бомбите. И не се страхуваме. Рехан стана, разгневен и отегчен от стареца от Русия. — Какви бомби? За какви бомби говорите? Да, страната ми има ядрено оръжие. Това всеки го знае. Проектирани са и изработени под ръководството на А. К. Хан, пакистански патриот и добър мюсюлманин. Но аз съм генерал от армията и член на разузнаването. Не мога просто така да вкарам камион в склада и да поискам да ми натоварят ядрените ракети в него. Това е глупост! Муршидов изгледа Рехан през замъглените си от катаракта очи. — Планът ви ми беше обяснен подробно. Той е забележителен и може да се получи. Но сте се провалили в едно отношение. Направили сте предложение на неподходящите хора. Останалите, които сте поканили в схемата, са отказали и сега не можете да сторите нищо. Аз съм тук, за да ви покажа, че „Джамаат Шариат“ е правилният път за вас. Ние ще ви помогнем, а вие ще помогнете на нас. Рехан изгледа Хан. Той сви рамене. „Защо пък не, по дяволите.” Генерал Рехан седна на дивана. — Вие смятате, че знаете някои неща, но те не са верни, стари човече. Но възбудихте любопитството ми. Какво ще правите вие и хората ви с ядрените бомби? Очите на Муршидов сякаш се проясниха. Той се усмихна и разкри тънките си и начупени зъби. — Ще ви кажа точно какво ще правим с ядрените бомби. * * * Деветдесет минути по-късно Рехан се втурна към хеликоптерната площадка зад къщата си и се хвърли в своя „Еурокоптер“ ЕС 135. Винтовете на машината вече се въртяха и в мига, когато вратата се заключи, той се наклони напред. След секунди хеликоптерът се издигна над къщата, наклони леко носа си и се понесе към залива, а после направи завой към невероятните очертания на град Дубай. Хан седеше до него на едно от шестте места. След като си сложи наушниците, полковникът обясни на генерала по микрофона, че е осъществил кодирана спътникова връзка с Исламабад и че Рехан трябва да говори в микрофона. — Чуй ме, братко — каза Рехан, готов почти да крещи от вълнение. — Заминавам за Волгоград. След кратка пауза продължи: — Русия. Да, Русия! Еврокоптерът се насочи към небостъргачите в централната част на Дубай. От другата им страна се намираше международното летище. Там екипажът на един реактивен самолет „Рокуел Сейбърлайнер“ се суетеше в подготовка за незабавно излитане. — Ще знам утре, но смятам, че можем да започнем операция „Сокол“. Да. Нека всички са в готовност за мигновени действия. Ще дойда в Равалпинди и ще инструктирам комитета сам, щом приключа. Изслуша човека отсреща и след това каза: — И още нещо. Миналия месец се срещнах с група от четирима чеченци в Грозни. Искам да изготвиш план за елиминирането им. Бързо и тихо. Един от тях говори много. Искам да отстраня всичките, за да е сигурно, че този теч е запушен, преди водата да разкъса бента. Рехан кимна на заместника си и Хан прекъсна връзката. — Прекалено много ли желая? — запита Риаз. — Аллах е добър, генерале. Бригаден генерал Риаз Рехан се усмихна, като му се искаше хеликоптерът да лети още по-бързо, защото нямаше време за губене. Ако всички проучвания в Америка бяха верни, значи Джак Райън скоро щеше отново да стане президент на Съединените щати, а върнеше ли се той в Белия дом, операция „Сокол“ нямаше шансове. 27 Чарлс Съмнър Олдън, заместник-директор на Централното разузнавателно управление, седеше на задната седалка на лимузината „Линкълн“, която премина през портала на имението на Пол Ласка в Нюпорт, Роуд Айлънд. Заместник-директорът носеше вечерно облекло, но се надяваше, че освен удоволствия тук ще има и бизнес. Няколко пъти вече беше идвал в този дом на Ласка. Една приятна сватба на открито на конгресмен от Демократическата партия, среща за набиране на средства за надпреварата на Ед Кийлти с Роби Джексън и барбекюта и партита за високопоставени личности около басейна, а също и едно коледно соаре преди няколко години. Но когато Ласка му се обади и го покани на вечеря днес, старецът поясни, че тя е само за тях двамата. Подобна покана значеше нещо голямо, дори и за вещ в политическите игри човек като Чарлс Съмнър Олдън. Олдън допускаше — не, знаеше, — че ще му предложат място в някой от мозъчните тръстове на Ласка при едно очевидно условие: администрацията на Кийлти да престане да съществува на 20 януари догодина. Колата премина през красивата градина и спря на кръглия паркинг до къщата с гледка към водата. Наоколо патрулираха въоръжени хора и на всеки сантиметър се виждаха камери, охранителни прожектори и сензори за движение. Разбира се, шофьорът и телохранител на Олдън носеше оръжие, но никой тук не очакваше неприятности, по-големи от това заместник-директорът на ЦРУ да изгори небцето си със супата от раци. Олдън и Ласка взеха питиетата, които им сервираха в библиотеката, след което излязоха да вечерят на остъклената задна тераса, която ги защитаваше от студения въздух и в същото време им предоставяше отлична гледка към окъпания в лунна светлина залив Шийп Пойнт. Разговорът не се отклоняваше от финансови теми, политика и социални проблеми. Олдън знаеше достатъчно за Ласка и разбираше, че безгрижните приказки ще са малко. Но разговорът между двамата, които по принцип се разбираха, се оказа приятен донякъде благодарение на Чарлс Олдън с неговото щедро облизване на задника на предполагаемия му бъдещ работодател. След вечеря двамата излязоха за момент, като отпиваха коняк и обсъждаха събитията в Унгария, Русия, Турция и Латвия. Олдън схвана, че проверяват знанията и възгледите му, и нямаше нищо против това. Смяташе, че е на интервю за работа. Преместиха се в библиотеката. Олдън похвали голямата колекция дебели книги в кожени подвързии и след като се настаниха един срещу друг на старинни кожени дивани, назначеният на политическа длъжност служител в ЦРУ похвали величествения Дом. Ласка сви рамене и обясни на по-младия мъж, че това е лятната му вила или поне така я нарича сред хората, пред които не се преструваше на популист. Каза на Олдън, че има и апартамент е Двадесет и две стаи в горната част на Уест Сайд в Ню Йорк, къща на плажа в Санта Барбара — най-голямата в страната, както и един от най-големите крайокеански имоти в Калифорния, и друга къща в Аспен, където провеждаше ежегодни събирания на политическия елит и в която можеха да се настанят четиристотин души. Олдън беше присъствал два пъти на събиранията в Аспен, но не искаше да постави домакина си в неудобно положение, като му припомни за това. Ласка напълни отново чашите с още от безупречния коняк „Дени-Муние“ от 1930 година. — Имаш ли представа защо те поканих тук тази вечер, Чарлс? Олдън се усмихна и наведе глава настрани. — Надявам се, че става дума за някакво назначение в случай, че президентът Кийлти не спечели изборите. Ласка го погледна над рамките на очилата си, увиснали на края на носа му. Усмихна се. — С гордост бих те взел. Сещам се за две важни места, в които можем да те използваме. — Чудесно. — Но не е добре да продаваме мебелите, когато дядо още е горе на смъртния одър. Нали? Олдън не отговори веднага. — Значи… не съм тук, за да обсъждаме възможностите за мен през идния януари? Ласка сви рамене. Кашмиреният му пуловер почти не се размърда от вдигането и спускането на слабите рамене под него. — За теб ще се погрижим в Америка след Кийлти. Не се притеснявай. Но не, не си тук за това. Олдън изпита едновременно вълнение и объркване. — Добре. И за какво ме покани днес? Ласка взе една кожена папка от масата до дивана. Извади сноп листове и ги сложи в скута си. — Джуди Кокран се среща с Емира. Олдън бързо отметна скръстените си крака и се изправи. — О, да. Трябва да внимавам с това, както, сигурен съм, разбираш. Не мога да ти давам информация за… — Не искам нищо — прекъсна го Ласка и се усмихна тънко. — Все още не. Слушай. Олдън кимна сковано. — Господин Ясин е съгласен да ни позволи да го представляваме в съда на Западна Вирджиния във връзка с нападението в Шарлотсвил преди три години. Олдън не каза нищо. Като част от споразумението ни с Министерството на правосъдието Джуди и нейният екип нямат право да се запознават с подробности по залавянето на Емира и вкарването му в затвора до деня, в който е докаран от ФБР в Бюрото по затворите. — Съжалявам, Пол, но вече газиш води, които са твърде дълбоки за мен. Ласка продължи да говори, сякаш Олдън не беше казал нищо. — Но разказва една доста невероятна история. Олдън продължи да слуша стареца, който вероятно държеше ключа към бъдещето му. След това каза: — Главният прокурор ме разпитва надълго и нашироко за участието на ЦРУ в случая с Емира. Не сме имали никакво участие и точно така му казах. Но това е информация, която не бива да казвам на човек без необходимите пълномощия. Ласка поклати глава и не изчака Чарлс Олдън да приключи. — Казва, че петима мъже го нападнали на улицата в Рияд, стреляли в него, когато се съпротивил, след това го отвлекли, довели го някъде в Съединените щати и го измъчвали няколко дни, преди да го предадат на ФБР. — Пол, не искам да чувам… — След това ФБР го прехвърлили на друго място за няколко месеца, в някакъв „черен“ затвор, а после го пратили във „Флорънс“ в Колорадо. Олдън вдигна вежди. — Честно казано, Пол, това започва да звучи като лош филм. Чиста фантазия. Но Ласка представи твърденията на Емира като факт. — Добре е огледал четирима от мъжете, които са го отвлекли и измъчвали. И въпреки че Емира е, ако вярваш на обвиненията, терорист, той е и художник. Ласка взе четири листа от папката и ги подаде на Олдън. Заместник-директорът на ЦРУ не посегна да ги вземе, а само отвърна: — Съжалявам. — Ти каза, че ЦРУ не е участвало. Значи не познаваш тези хора. Какво лошо има? — Честно казано, много съм разочарован, че истинската цел да ти гостувам е просто… — Ако не ги познаваш, Чарлс, просто ми върни листовете и няма да прекараш следващите няколко години в даване на показания като бивш ръководител на подривните служби на Централното разузнавателно управление. Мъжът начело, когато в съюзническа страна се извършва нелегално отвличане в разрез със заповедите на президента на Съединените щати. Олдън въздъхна продължително. Всъщност не познаваше много от оперативните служители на ЦРУ, тъй като рядко напускаше седмия етаж в Ленгли. Да не би Ласка да си мисли, че полувоенните служители в Управлението седят до хладилника с минерална вода на последния етаж с боя по лицето и с бойно облекло и чакат следващата си мисия? Олдън знаеше със сигурност, че няма да може да разпознае по скица никой от отдела за специални операции или полувоенното крило на ЦРУ, нито пък оперативните служители, обучени за подобно нещо. След разговора с прокурор Браниган за залавянето на Емира преди година беше останал с впечатление, че според Министерството на правосъдието Емира е заловен от някаква разузнавателна агенция от Близкия изток заради лични дрязги и е вкаран нелегално в Съединените щати и оставен пред вратата на ФБР, за да искат услуга по-нататък във времето. Да, мистериозна работа, но Олдън не можеше да се тревожи за подобни неща. Реши да погледне рисунките, да поклати глава и да ги върне. Ако само това се искаше, за да си осигури място във фондацията на Ласка след престоя си в ЦРУ, щеше да се подчини. Сви рамене. — Ще ти угодя и ще погледна рисунките. Но няма да обсъждаме въпроса повече. Ласка се усмихна. Квадратното му лице сякаш стана по-широко. — Съгласен съм. Олдън взе листовете, кръстоса крак върху крак и хвърли поглед към домакина си. Правеше се на леко раздразнен. Ласка каза: — В ръцете си държиш фотокопия на рисунките, прекопирани от оригиналите на Емира. Качеството не е идеално, но мисля, че се разбира как изглеждат тези мъже. Както очакваше Чарлс Олдън, първият лист представляваше детайлна, но не особено жива рисунка на мъжко лице, което не познаваше. Мъжът беше млад, бял и със защрихована с молив коса, вероятно за да е ясно, че е черна или тъмнокафява. На брадата си имаше нещо като превръзка. Под снимката имаше текст: „Похитител 1. Американец, 25–30 годишен. 183 см. Този мъж ме простреля на улицата. Превръзката е заради рана на лицето.“ Нелоша рисунка на добре изглеждащ млад мъж, но според Олдън това фотокопие нямаше други достойнства. Чарлс поклати глава, за да разбере Ласка, че не познава човека, и продължи. Рисунка номер 2 представяше друг млад мъж. Също имаше тъмна коса, но по-къса от тази на първия. Но ако се изключи това, изглеждаше съвсем безличен. Текстът под рисунката гласеше: „Похитител 2. 28 до 35-годишен. По-нисък от № 1.“ Олдън не познаваше и този мъж. Отново поклати глава и премина към следващата рисунка. Очите му се разшириха, а после се присвиха и той веднага се разтревожи, че неговият домакин може да е видял смяната на изражението му. Рисунката показваше един по-възрастен мъж, много по-възрастен от другите. Бързо огледа какво беше написал Саиф Ясин за похитител 3: „Може би шестдесетгодишен. Здрав. Строен. Много силен и гневен. Студени очи. Говори добър арабски от Персийския залив.“ „Господи “ — помисли си Олдън, но внимаваше да не издаде възбудата си пред Пол Ласка. Очите му се върнаха върху рисунката. Къса коса, леко щрихована, сякаш е сива. Дълбоко изсечени черти. Кожа, гравирана от годините. Квадратна челюст. Възможно ли е? Шестдесетгодишен мъж, който все още е там, на острието на бръснача. Имаше няколко такива, но определено не бяха много. Един изпъкваше и приличаше доста на човека от рисунката. Олдън реши, че знае кой е, но не беше сигурен. Докато не обърна следващата страница. Рисунка на мъж с латиноамерикански черти, на възраст около четиридесет и пет годишен и с къса коса. Според текста отдолу той беше „Похитител 4. Нисък, но много силен“. „Мамка му, Господи!“ — изкрещя вътрешно Олдън. — „Джон Кларк и партньорът му. Мексиканецът от, Дъга“? Как се казваше? Карлос Домингос? Не… не е така.“ Олдън не опита да скрие удивлението си. Остави другите листове да паднат на пода на библиотеката и вдигна двете фотокопия пред очите си. Кларк отляво, а латиноамериканецът отдясно. Тези двамата бяха идвали в кабинета му преди година. Тогава той ги прати по дяволите, след като ги уволни от Централно разузнавателно управление. А сега имаше достоверни доказателства, които ги свързваха с операция по проникване в Саудитска Арабия и отвличане на най-издирвания човек на света. За кого, по дяволите, работят? Съвместния щаб за специални операции? Не, военните имат свои хора за тази работа. Военното разузнаване, Агенцията за национална сигурност? В никакъв случай — те не се занимаваха с такива мисии. — Познаваш ли тези хора? От ЦРУ ли са? — запита Ласка. В гласа му се долавяше силна надежда. Олдън отмести поглед от снимките и се взря в мъжа на другия кожен диван. Ласка, стиснал чашка с коняк в ръка, се приведе напред развълнуван. Олдън не отговори веднага, за да се успокои. След това запита тихо: — Какво можеш да направиш с тази информация? — Не много, както и ти. Но можеш да наредиш вътрешно разследване срещу тези хора и да използваш други сведения, за да ги извадиш на светло. — Те не са от ЦРУ. Рунтавите вежди на Ласка се извиха нагоре. — Но… ти определено ги познаваш. — Познавам ги. Напуснаха управлението преди година. Аз… аз не знам с какво се занимават сега, но отдавна не са в ЦРУ. Достатъчно е да кажа, че са отишли тайно на лов за терористи. — Кои са те? — Джон Кларк е белият. Другият… не си спомням името му. Нещо като Домингос. Испанско беше, във всеки случай. Пуерториканец, мексиканец — нещо такова. Ласка отпи от коняка си. — Е, ясно е, че работят за някого, дори да не е ЦРУ. И не са имали никакви пълномощия да задържат Саиф Ясин. Олдън осъзна, че Ласка не разбира мащабите на всичко това. Той просто опитваше да измъкне от затвора онова лайно Емира. — Нещата са по-комплицирани. Кларк не просто работеше в ЦРУ по времето на Джак Райън. Той беше негов шофьор и добър приятел. Предполагам, че още е такъв. Заедно са работили по разни черни операции, преди Райън да се издигне. Заедно са от тридесет години. Това е една от причините да изхвърля този от Управлението, а не да го оставям за инструктор. Ласка изправи гръб. Дори се подсмихна, което се случваше рядко. — Интересно. — Кларк има много кръв по ръцете си. Той е всичко, което не беше наред в операциите на ЦРУ. Не знам подробности, но знам едно нещо. — Кое е то, Чарлс? — Знам, че самият президент Райън е дал на Кларк Медала на честта за работата му във Виетнам, а после го е амнистирал за убийствата в ЦРУ. — Тайна президентска амнистия? — Да. Олдън все още клатеше глава удивен, но бавно се овладя. Изведнъж забрави за работата си във фондацията на Ласка. Заговори с критичен тон на стареца: — Не знам какво сте се разбрали с Министерството на правосъдието, но ми е много трудно да повярвам, че юристите имат право да ти дават информация. Ти самият не си адвокат и не си част от правния екип. — Всичко това е вярно. Аз съм повече фигурант. И все пак имам тази информация. — Знаеш, че не мога да направя абсолютно нищо, Пол. Не мога да ида утре в кабинета си и да почна да се интересувам от Кларк и Домингос, без да обясня защо го правя. И двамата с теб можем да си навлечем много неприятности с тази информация заради произхода й. Ти ме въвлече в углавно престъпление. С тези думи Олдън вдигна чашата от масата и я изля в устата си. Ласка взе старата бутилка и щедро напълни чашата му. След това се усмихна. — Не искам да ми казваш нищо повече. Но тази информация трябва да излезе на бял свят. Тези мъже трябва да бъдат заловени и да им се потърси отговорност. Ласка помисли малко. — Проблемът с тази информация е в източника и в начина на получаването й. А какво ще кажеш, ако сменя източника? — Какво имаш предвид? — Можеш ли да ми осигуриш повече информация за кариерата на Кларк в ЦРУ? Не говоря за инцидента с Емира. А за всичко, което е в досието му. Олдън кимна. — Помня, че адмирал Джеймс Гриър имаше негово досие. То е за много стари времена. Мога да се поразровя и да видя има ли нещо след това. Знам, че няколко години ръководеше, Дъга“ във Великобритания. — Мъжете в черно — каза с презрение Ласка, като употреби тайното натовско наименование на тази антитерористична група. — Да. Но защо ти трябва тази информация? — Мисля, че може да помогне на Ед. Олдън изгледа Ласка продължително. Знаеше, че нищо тук не можеше да помогне на Ед Кийлти и че Пол Ласка е достатъчно хитър, за да го разбира. Не, в главата на стареца се разиграваше нещо. Олдън не зададе никакви въпроси на стария чех. — Ще видя какво мога да направя. — Само намери каквото можеш и аз ще се заема след това, Чарлс. Ти помогна много и няма да забравя това през януари. 28 Очертанията на такъв голям и застроен град като Волгоград в Русия би трябвало да се виждат от много, много километри и от всички посоки. Но докато Георгий Сафронов караше бързо на югоизток по автомагистрала М-6, на няколко километра от града виждаше пред себе си само пасища, които изчезваха бързо в гъстата сива мъгла и не подсказваха с нищо, че насреща се намира огромен промишлен център. Часовникът показваше десет сутринта, а Сафронов беше карал цяла нощ по Каспийската автомагистрала, но и след осем часа зад волана четиридесет и шест годишният мъж продължаваше да настъпва газта на своето БМВ Z4, защото искаше да стигне възможно най-бързо до целта. Мъжът, който го помоли да мине тези деветстотин и двадесет километра, нямаше да го извика на среща без основателна причина и Георгий се бореше със съня и глада, за да не го кара да чака. Богатият руснак беше на средна възраст, но това не си личеше по нищо, ако се изключи леко посивялата му червеникава коса. Повечето руснаци пиеха, което ги състаряваше рано, но Георгий от години не се докосваше до водка или вино и единственото му прегрешение представляваше сладък чай, какъвто руснаците обичат. Не приличаше изобщо на истински руснак със слабото си тяло и с малко по-дългата си коса, нехарактерна за мъж на неговите години. Перчемът падаше над очите му и именно затова той беше насочил решетките на отоплителя така, че да го отмятат назад, докато кара. Според заповедта Сафронов не трябваше да влиза в същинския град, за което съжаляваше, защото го харесваше. Бившият Сталинград му беше интересен. През Втората световна война тук е осъществена може би най-невероятната съпротива срещу мощен нашественик в цялата военна история. Освен това Георгий Сафронов имаше личен интерес към тази съпротива, но не говореше на никого за това. Очите му скочиха към картата на навигационния уред в добре обзаведеното купе. Летището се намираше от южната му страна и след минутки щеше да напусне автомагистрала М-6, за да поеме по предварително зададения маршрут до тайната квартира, която вече се намираше съвсем наблизо. Знаеше, че не трябва да привлича внимание. Дойде сам, като остави охраната си в Москва с думите, че излиза по лична работа. Охраната му не се състоеше от руснаци, а от едни развратни финландци и Георгий се възползва от разюзданото им въображение — казал им беше, че става дума за жена. Сафронов мислеше да иде в самия град след срещата и да намери хотел. Можеше да се разходи сам из улиците и да поразсъждава над Сталинградската битка, което щеше да му даде сили. Но бързаше. Може би мъжът, който го покани тук днес, Сюлейман Муршидов, ще иска от него незабавно да излезе от тайната квартира и да хване самолета за Махачкала. Муршидов ще каже какво да прави и Георгий ще слуша. Всъщност той не се казваше Георгий Сафронов, в смисъл, че истинските му родители не го наричаха Георгий и самите те не се наричаха Сафронови. Но откакто се помнеше, се казваше така и всички около него му разправяха, че е руснак. Но знаеше, че това име и произходът му са лъжа. Всъщност Георгий Сафронов беше роден като Магомед Сагиков в Дербент, Дагестан, през 1966 г., когато страната представляваше далечен и послушен планински крайбрежен район на Съветския съюз. Родителите му, планински селяни, се бяха преместили в Махачкала на Каспийско море скоро след раждането му. Само година след това майката и бащата на младия Магомед бяха починали там от болест и детето бе изпратено в сиропиталище. Един млад капитан от руските военноморски сили на име Михаил Сафронов и жена му, Марина, избраха детето измежду всички в стаята, защото с чертите си на азер и лезгинец Магомед се хареса повече на госпожа Сафронова отколкото другите деца, които бяха чистокръвни азери. Нарекоха новото си момченце Георгий. Капитан Сафронов беше разпределен в Дагестан, в Каспийския флот, но скоро го повишиха и замина в Черноморския флот, в Севастопол, а после в Ленинград, във военноморската академия „Маршал Гречко“. Георгий прекара петнадесет години в Севастопол (където баща му се върна отново в Черноморския флот), а после замина за Москва (където изпратиха баща му да работи в кабинета на главнокомандващия). Майката и бащата на Сафронов не криеха факта, че е осиновен, но му казаха, че са го взели от московско сиропиталище. Не говореха за истинските му корени, нито пък, че родителите му са били мюсюлмани. Младият Сафронов се оказа много умно дете, но беше дребно, слабо и с напълно некоординирани движения, които го правеха безнадежден в спорта. Въпреки това, или може би точно заради това, той имаше отлични оценки в училище. Още от малък бе запленен от космонавтите на своята страна. Оттам разви страст към ракетите, спътниците и въздушното пространство. Когато завърши училище, го приеха във военната академия на ракетните войски „Феликс Дзержински“. След дипломирането си прекара пет години като офицер в стратегическите ракетни войски, а после се върна в Московския физико-технически институт. На тридесетгодишна възраст премина в частния сектор. Наеха го за ръководител на проект към новосъздадената корпорация „Космически полети“ — фирма за ракетни двигатели и извеждане на ракети в космоса. Георгий се оказа извънредно важен за тази компания при закупуването на междуконтинентални балистични ракети от съветската ера и ръководеше проекта за промяната им в носители за извеждане в космоса на цивилни апарати. Военният стил на ръководството му, смелите идеи, технологичните му знания и неговата схватливост се съчетаваха в умения, с които след 1990 година корпорацията стана главният руски изпълнител в операциите по изстрелване на спътници в космоса. През 1999 година Михаил Сафронов, бащата на Георгий, дойде да види сина си в разкошния му дом в Москва. Това стана малко след нахлуването на руснаците в Дагестан и пенсионираният офицер направи няколко подигравателни забележки за дагестанските мюсюлмани. Когато Георгий запита баща си какво знае за дагестанците или изобщо за мюсюлманите, Михаил неволно спомена, че някога е бил на работа в Махачкала. Георгий се зачуди защо нито баща му, нито неговата майка бяха споменавали пребиваването си в Дагестан. След няколко седмици се обади на свои влиятелни приятели във Военноморските сили и те се разровиха из досиетата, за да намерят датите на службата на баща му в Каспийския флот. Сафронов замина за Махачкала и веднага намери сиропиталището, където накара да му разкрият, че наистина е роден от дагестански мюсюлмани. Георгий Сафронов разбра, че винаги е подозирал онова, което научи. Че не е като другите руснаци, с които израсна. А че е мюсюлманин. Първоначално това не се отрази сериозно на живота му. Фирмата му имаше такива големи успехи, особено след като американската совалка спря да лети дълго време заради трагедията с „Колумбия“ през февруари 2003 година, че работата поглъщаше всеки миг от живота на Сафронов. Корпорация „Космически полети“ се намираше в идеалната позиция да завземе американските договори за совалката. На тридесет и шест години Георгий стана президент на компанията и със своя талант, старание, връзки в руските ВВС и силната си личност направи така, че фирмата му да се възползва изцяло от тази благоприятна възможност. Отначало руското правителство нямаше финансови интереси към фирмата и приватизирането й премина успешно. Но когато Сафронов я превърна буквално в ракета за пари, руският президент и приятелите му се заеха да я превземат. Но Сафронов се срещна лично с новите си противници и им направи контрапредложение. Той предложи да даде тридесет и осем процента от бизнеса си на хората в залата, за да правят с тях каквото поискат, а Сафронов щеше да запази останалата част. И да продължи да работи за успеха на фирмата 365 дни в годината. Но Георгий беше заявил по време на тази среща, че ако руското правителство желае да превърне фирмата в държавно предприятие както в старите времена, трябва да очаква и резултати като от онези времена. Сафронов можеше да си седи на бюрото и да зяпа стената или дори можеха да го изгонят и да го заменят с някой стар апаратчик, който се преструва на капиталист, но който, ако се съди от един век история, щеше да осере бизнеса за по-малко от година. Руският президент и хората му останаха смаяни. Опитът им за рекет се оказа блокиран от някаква объркваща форма на… насрещен рекет? Правителството примигна, Сафронов си запази шестдесет и два процента собственост, а фирмата процъфтяваше. Година по-късно корпорация „Космически полети“ получи „Златна звезда“ от името на благодарната родина, а самият Сафронов стана герой на Руската федерация. След като личното му богатство надвиши сто милиона долара, той инвестира в успешни руски компании, но с проницателен поглед към връзките на собствениците. Разбираше каква е смазката на успеха в страната му — бизнесмените, които надигаха глава, я запазваха на раменете си само ако поддържаха приятелство с Кремъл. За запознатите беше много лесно да разберат кого обичат бившите хора от КГБ начело на Русия и Сафронов знаеше, че ако сегашното ръководство и хората му са начело, той ще е добре. И тази тактика му вършеше добра работа. Личното му богатство надхвърли един милиард долара, които може и да не го включваха в списъка на списание „Форбс“, но му позволяваха всичко, което желае. Обаче всъщност тези пари не означаваха нищо за него. Защото не можеше да забрави, че не се казва Георгий и не е истински руснак. За Георгий Сафронов всичко се промени на четиридесет и втория му рожден ден. Караше новата си кола „Ламборджини Ревентон“ модел 2008 година към една от вилите си в провинцията. На дълга права отсечка от пътя докара стрелката на километража почти двадесет километра под максималната скорост от двеста и осемдесет километра в час. Георгий така и не разбра дали на пътя имаше масло или вода, или просто задните гуми поднесоха. Но усети леко мърдане на задницата, загуби управлението и реши със сигурност, че е дошъл краят. През половината секунда, когато осъзна, че е обикновен пътник в неуправляемата кола, чийто яркосив преден капак се понесе встрани от пътя, Георгий видя целия си живот като на филм, но не истинския, а другия, който той не познаваше. Видя каузата, на която беше обърнал гръб. Видя революцията, в която не беше участвал. Видя нереализирания си потенциал. Колата се преметна и вратът на двадесет и една годишната балерина в седалката до Сафронов се прекърши при първия удар в снега — години след това Георгий убедено смяташе, че е чул пукането сред какофонията от хвърчащ метал и фибростъкло. Космическият предприемач прекара месеци в болницата, със своя Коран на руски език, който стоеше скрит в подвързия на технически наръчник. Вярата му се засили, чувството, че е открил мястото си в този свят, както и в следващия, се затвърди и той си каза, че животът му трябва да тръгне в нова посока. Всичко би дал, за да стане шахид. Да стане мъченик за каузата, за която е роден и за която поемаше всеки дъх. Разбра, че ламборджинитата, реактивните самолети, властта и жените не са рай, колкото и опияняващи да са за човешката му плът. Знаеше, че не може да очаква истинско бъдеще в човешкия си вид. Не, бъдещето му, вечното му бъдеще ще е там, в отвъдното, и той ще го намери. Но това не означаваше, че ще продаде тялото си евтино за каузата. Не, Георгий осъзна, че е станал може би най-големият актив в каузата на една ислямска република в Кавказ. Той беше къртица в света на врага. Когато се възстанови, се премести тайно в проста селска къща в Дагестан. Там живя като абсолютен аскет, съвсем различен от човека отпреди инцидента. Издири Сюлейман Муршидов, духовния водач на „Джамаат Шариат“ — дагестанската съпротива. Муршидов отначало се отнесе с подозрение, но старецът се оказа изненадващо хитър и интелигентен и с времето осъзна какъв инструмент, какво оръжие има в лицето на Георгий Сафронов. Георгий предложи всичките си пари за каузата, но духовният предводител отказа офертата. Всъщност той забрани на Сафронов всякакви прояви на филантропия спрямо Дагестан или Кавказ. Старецът от планините прозря, че Георгий е неговият „вътрешен човек“ в руските коридори на властта и не искаше да допусне нищо да застраши това. Не искаше нови училища, нови болници, нищо дори и за своята кауза. Напротив, Муршидов нареди на Сафронов да се върне в Москва и да окаже подкрепа на хардлайнерите в позициите им спрямо републиките. Георгий дълги години беше слушал с отвращение разговорите между баща си и неговите приятели за потушаването на бунтовете в Кавказ. Но трябваше да послуша заповедта. И да живее в корема на звяра. До деня, в който Муршидов поиска да се върне, да помогне и, иншаллах — по волята на Бога — да стане мъченик. Сафронов се подчини. Всяка година се връщаше тайно и за кратко, за да се среща със Сюлейман, и на една от тези срещи поиска да го запознаят с известния воин Исрапил Набиев. Старият духовен водач забрани срещата и това силно разгневи Сафронов. Но Георгий знаеше, че водачът му е бил прав през цялото време. Ако Набиев знаеше за Сафронов, дори ако намекнеше, че познава един високопоставен човек в частната космическа фирма на Русия, Сафронов щеше сега да е мъртъв или в затвора. Знаеше, че от суета беше настоявал Сюлейман да го представи на Набиев миналата година в Махачкала. И ръката на самия Аллах застави Сюлейман да откаже. Затова Сафронов стоеше далеч от, Джамаат Шариат“. И по-добре, защото фирмата му имаше все повече ангажименти и работата в Москва нарасна изключително много. Корпорацията се облагодетелства от залеза на американската програма за полети със совалката. И след като корпорацията стана един от големите играчи в бизнеса за изстрелване в космоса, договорите заваляха. Да, имаше и други ракети на други компании, които изстрелваха спътници, материали и хора. „Съюз“, „Протон“, „Рокот“ например. Но Сафронов и неговата ракета „Днепър“-1 се развиваха по-бързо от останалите. През 2011 година фирмата успешно изстреля над двадесет ракети от три платформи в космодрума „Байконур“ в равните тревисти степи на Казахстан, а договорите за 2012, изглежда, щяха да надхвърлят тази бройка. Определено имаше много работа, но не чак толкова, че да изостави всичко и да тръгне на юг по Каспийската автомагистрала, когато пристигна съобщението от Муршидов, Абу Дагестани — Бащата на Дагестан. Георгий Сафронов погледна своя „Ролекс“ и с удовлетворение установи, че ще пристигне точно навреме за срещата. В края на краищата, нали бе ракетен специалист. Ненавиждаше несъвършенството. 29 От време на време „Джамаат Шариат“ използваше къщата в чифлика западно от Волгоград, когато имаха работа на север от своята зона на влияние. Имотът се намираше близо до летището, но оставаше скрит от забързания град и затова им стигаха само няколко часови по черните пътища и няколко дагестански стрелци до отбивката от шосето, за да пазят от руската полиция или от силите за вътрешна сигурност хората в имота, които участваха в срещите или прекарваха нощта там. Георгий Сафронов мина през лекия кордон охранители след претърсване и проверка на документите, после го въведоха в слабоосветената къща. Жените в кухнята отклониха погледи, когато той ги поздрави, а часовите го заведоха в голямата стая, където го посрещна духовният му водач Сюлейман Муршидов, когото наричаше Абу Дагестани. На една ниска маса имаше плетена покривка. Жените поставиха фруктиера с грозде, купа бонбони в опаковки и двулитрова бутилка фанта портокал пред мъжете, след което излязоха от стаята. Сафронов се усмихна гордо, както правеше винаги в присъствието на духовния водач на организацията, воюваща за правата и бъдещето на собствения му народ. Знаеше, че нямаше да го накарат да дойде тук, ако не става въпрос за нещо изключително важно. Може би го викаха тук във връзка със залавянето на Исрапил Набиев предишния месец — руските власти не обявиха, Че е заловен жив, но оцелелите при нападението в дагестанското село бяха видели как го откарват с вертолет. Руският космически предприемач очакваше Сюлейман Муршидов да поиска пари. Може би голяма сума, с която да опита да издейства освобождаването на Исрапил. Георгий се развълнува от това, че за първи път щеше да плати и да изиграе някаква осезаема роля в борбата на народа си. Старецът седеше на пода от другата страна на масата. Зад него двама от синовете му седяха на столове, но не участваха в разговора, защото се намираха в далечния край на стаята. Муршидов поразпита Георгий за пътуването, за работата и му разказа за събитията в Кавказ. Сафронов чувстваше много по-силна обич към този старец, отколкото към собствения си баща, който беше го предал, който бе го отнел от собствения му народ, за да опита да го превърне в нещо, което той не е. А Абу Дагестани му върна идентичността. Брадатият старец каза: — Синко, сине на Дагестан. Аллах подкрепя съпротивата ни срещу Москва. — Така е, Абу Дагестани. — Научих за една благоприятна възможност, която с твоя помощ може да направи повече за каузата ни, отколкото е направено през всичките дни досега. То е повече от война, повече, отколкото брат Исрапил постигна с всичките си бойци. — Ти само ми кажи какво е необходимо. Знаеш, че съм те молил да ми позволиш да направя нещо, да изиграя някаква роля в борбата. — Помниш ли какво ми каза тук миналата година? Сафронов се замисли. Много, много неща беше казал — все идеи как да помогне за каузата на „Джамаат Шариат“. Георгий стоеше буден до късно, замислен над разни схеми за каузата, и през годишните си посещения в Махачкала предлагаше най-добрите си идеи на Муршидов. Не знаеше за кой от плановете му говори неговият водач. — Аз… Какво, татко на Дагестан? По устните на стареца заигра тънка усмивка. — Каза ми, че си човек с власт. Че контролираш ракетите, които отиват в космоса. Че можеш да ги пренасочиш да ударят Москва. Сафронов грейна развълнуван, но в същото време се изпълни с тревога и ужас. Разказвал беше на стареца многобройните си идеи за отмъщение срещу руснаците, с които живееше и работеше. Промяната на курса на една от ракетите за изстрелване в космоса, така че да не стигне орбита, а да запрати полезния си товар в гъсто населен град, беше сред най-големите му фантасмагории, с които се хвалеше пред Муршидов. В такъв план имаше стотици проблеми, но да, не беше невъзможен. Сафронов знаеше, че сега не е моментът да изразява съмнение. — Да! Кълна се, че мога да го сторя. Само ми кажи и ще накарам руснаците или да върнат нашия военен водач, или да страдат за престъплението си. Муршидов понечи да каже нещо, но Сафронов, разгорещен от вълнение, го изпревари: — Искам да кажа, че подобен удар ще е най-подходящ срещу нефтена рафинерия, дори и ако тя е извън града. Самата капсула не е взривна и въпреки високата скорост при удара тя трябва да се блъсне в нещо запалимо или експлозивно, за да нанесе най-големи щети. Георгий се притесни, че старецът може да се разочарова — вероятно при хвалбите си миналата година не му бе обяснил какво точно е във възможностите на такава ракета. Но Муршидов зададе въпрос: — Твоите оръжия дали ще бъдат по-мощни, ако носят ядрени бомби? Сафронов наклони глава. Заекна: — Е… да. Разбира се. Но това не е възможно и дори без тях си остават мощно конвенционално оръжие. Уверявам те, че мога да уцеля горивен склад или… — Защо не е възможно? — Защото нямам бомби, татко. — Ако имаш, би ли го направил? Или сърцето ти се натъжава при мисълта за стотиците хиляди мъртъвци сред осиновилия те народ? Сафронов изправи глава. Изпитваха го. Говореха хипотетично. — Ако имах бомби, щях да действам с още повече страст. В сърцето ми няма съмнение. — Тук има един човек, с когото искам да те запозная. Чужденец е. Сафронов не беше видял никакъв чужденец. И това ли беше хипотетично? — Какъв човек? — Ще оставя той да ти каже кой е. Говори с него. Аз му имам доверие. Нашите братя в Чечения се отнасят към него с голямо уважение. — Разбира се, Абу Дагестани. Ще говоря с него. Сюлейман Муршидов махна на един от синовете си, който подкани Сафронов да го последва. Георгий стана, объркан от това, което се случваше, но последва мъжа в коридора и нагоре по стълбището, след което влезе в голяма спалня. Тук трима цивилни мъже с автомати на гърдите стояха прави. Не бяха дагестанци, нито пък араби. Един от тях беше много висок, на годините на Георгий, а другите двама бяха по-млади. — Ас салам алейкум[10] — каза по-възрастният мъж. Говореха на арабски. — У алейкум ас салам — отвърна Сафронов. — Вдигнете ръце във въздуха, моля. — Какво? — Моля ви, приятелю. Сафронов се подчини неохотно. Двамата млади мъже се приближиха и го претърсиха щателно, но без да опитват да го унижат. След като това завърши, по-възрастният мъж помоли Сафронов да седне на един износен диван до стената. Двамата мъже седнаха и на масата пред тях сложиха чаши портокалова фанта. — Господин Сафронов, наричайте ме генерал Ияз. Аз съм генерал от пакистанските отбранителни сили. Георгий се ръкува с мъжа. „Пакистан? Интересно." Постепенно думите на Сюлейман Муршидов започнаха да стават ясни. Рехан запита: — Вие сте дагестанец, така ли? Верен мюсюлманин? — И едното, и другото, генерале. — Сюлейман каза, че сте точният човек, с когото трябва да говоря. — Надявам се, че ще мога да съм ви в услуга. — Вие ръководите руските космически операции? Сафронов понечи да поклати глава. Това означаваше грубо омаловажаване на ролята му на президент и главен акционер в корпорация „Космически полети“. Но се въздържа. Времето не беше подходящо за обясняване, но все пак каза: — Това е почти вярно, генерал Ияз. Президент съм на компанията, която притежава и експлоатира най-добрите ракети на Русия. — Какво изпращате в космоса? — Предимно качваме спътници на орбита. Миналата година извършихме двадесет и едно успешни изстрелвания и очакваме двадесет и четири за следващата година. — Имате ли достъп до изстрелващите ракети? Сафронов кимна, горд със себе си и с компанията, която беше развивал през последните петнадесет години. — Главната ни система за изстрелване е, Днепър“-1. Тя е преобразувана ракета РМ-36. Рехан изгледа руснака. Не обичаше да си признава, че не знае нещо. Щеше мълчаливо да чака дребният мъж да обясни сам за какво говори. — Генерале, РМ-36 е междуконтинентална балистична ракета. Русия… по-скоро Съветският съюз я използваше за доставяне на ядрени заряди. Моята компания промени системата в космическа ракета за цивилни цели през 1990 година. Рехан кимна замислен и с престорен лек интерес, а всъщност чуваше нещо невероятно. — Какво може да се постави в тази ракета, господин Сафронов? Георгий се усмихна многозначително. От въпросите на Муршидов знаеше какво става тук. Разбра също, че има за задача да накара пакистанеца със суровото лице пред себе си да приеме идеята му. — Генерале, в нея можем да сложим всичко, което имате за нас и което ще влезе в отсека за полезния товар. — Устройствата, за които мисля, са 3,83 на 0,46 метра. — А тежестта им? — Малко над хиляда килограма. Руснакът кимна щастливо. — Изпълнимо е. — Отлично. — Готов ли сте да ми кажете какво е това устройство? Мъжът, когото Сафронов познаваше като генерал Ияз, само го изгледа в очите. — Ядрени бомби. Двадесет килотона. — Бомби ли? А не бойни глави на ракета? — Не. Бомби за хвърляне от самолет. Това проблем ли е? — За бомбите знам съвсем малко. Запознат съм повече с бойните глави на руските ракети от службата си в армията. Но знам че бомбите могат да бъдат извадени от корпусите си, за да станат по-малки и по-леки. Това няма да се отрази на силата на взрива. Това ще бъде необходимо, за да можем да ги сложим в контейнерите за товарене в ракетите. — Разбирам — отвърна Рехан. — Кажете ми. Вашите ракети… докъде могат да стигнат? Сега Сафронов стана предпазлив. Понечи да отговори, но спря, като заекна леко. Рехан каза: — Просто съм любопитен, приятелю. Ако реша да дам устройствата на организацията ви, те ще станат ваши и ще правите с тях каквото пожелаете. Рехан се усмихна по-широко. — Макар че предпочитам да не атакувате Исламабад. Сафронов се успокои малко. За момент се беше притеснил, че това ще е някаква операция на пакистанците. Сафронов нямаше да прави това за пари. А само за своята кауза. — Генерал Ияз, моите ракети ще идат където им кажа. Но да не спорим. Едната ще се приземи на Червения площад. Рехан кимна. — Отлично — каза. — Най-после Москва ще моли в краката ви за милост. Вие и народът ви ще можете да имате онова, което отдавна желаете. Ислямски халифат в Кавказ. Слабичкият руснак с момчешкия перчем се усмихна, а очите му се зачервиха и навлажниха и двамата мъже се прегърнаха посред студената таванска стая. Докато пакистанският генерал прегръщаше по-дребния мъж, също се усмихваше. Още от петнадесетгодишен се занимаваше с фанатици и престъпници и го биваше много да ги насочва. След емоционалната прегръдка Рехан се върна към задачата: — Господин Сафронов. В идните дни може да чуете слухове, че някакви непознати се интересуват от вас, от миналото ви, от вашия произход, образование и вяра. — Защо така? — Преди всичко аз трябва да ви проуча много внимателно. — Генерал Ияз, разбирам ви напълно. Вие и вашата служба за сигурност можете да ме разглеждате колкото желаете, но моля ви, господине, нека не е прекалено дълго. Едно от изстрелванията е насрочено за края на годината. Ракетите „Днепър“-1, които носят три спътника на фирми от Съединените щати, Великобритания и Япония, ще бъдат изстреляни една след друга за три дни. — Разбирам — каза Рехан. — И вие ще бъдете там? — Вече имах такива планове — усмихна се Сафронов. — Но вие ми давате допълнителен стимул. Двамата мъже продължиха да обсъждат подробностите през останалата част на следобеда и вечерта. Молиха се заедно. Когато се върна на летището във Волгоград, Рехан беше готов да даде бомбите на енергичния дагестански фанатик. Но преди това трябваше да се снабди с тях, за което също имаше план, да. Обаче му предстоеше много работа. Операция „Сокол“, над която работеше вече години и обмисляше над десетилетие, трябваше да започне веднага след като пристигне в Пакистан. 30 Джак Райън-младши въздъхна продължително и разсея част от страховете си. Набра номера. При всяко позвъняване се надяваше, че отсреща няма да му отговорят. Кръвното му налягане се вдигна, а дланите му се изпотиха. Взел беше номера от Мери Пат Фоли. През последните няколко дни й беше писал съобщения по електронната поща, но изтриваше всяко, преди да натисне бутона за изпращане и преди нещата да станат необратими. Накрая, на четвъртия или петия опит, написа едно кратко приятелско писмо на Мери Пат, за да й благодари за обиколката из офиса и, ах, да, и също да я пита дали не би могла да му даде телефона на Мелани Крафт. Изохка, когато прочете съобщението, и се почувства много глупаво, но стисна зъби и натисна бутона за изпращане. Двадесет минути по-късно получи приятелско съобщение от Мери Пат. Тя му съобщаваше колко приятно е, че са ходили на суши и че са провели изключително интересен разговор. Надяваше се, че скоро ще може да добави нещо към него. Накрая, след простичко „Ето“, Джак забеляза телефонния код 703 за Александрия в щата Вирджиния, последван от седемцифрен номер. — Да! — викна той на бюрото си. Зад него Тони Уилс се извърна рязко и го изгледа в очакване да обясни. — Извинявай — каза Джак. Но всичко това беше вчера. Първоначалното му вълнение изчезна, за да се превърне в нервен стомах, който той се стараеше с всички сили да потисне, докато телефонът на Мелани звъни. „Мамка му“ — мислеше си Джак. В момента не участваше в престрелка в центъра на Париж. Защо в такъв случай се е притеснил така? Едно щракане в слушалката указа, че някой е вдигнал телефона. „Мамка му. Добре, Джак. Спокойно. “ — Мелани Крафт. — Здравей, Мелани. Обажда се Джак Райън. След кратка пауза момичето отговори: — За мен е чест, господин президент. — Не… Не… Джак-младши се обажда. Запознахме се онзи ден. — Шегувам се. Здравей, Джак. — О! Е, заблуди ме. Как си? — Страхотно. А ти? Темпото на разговора се забави малко. — Добре. — Хубаво. Джак не каза нищо. — С какво мога да ти помогна? — Ъ… „Съвземи се, Джак! “ — Да. Ами всъщност едно пиле ми каза, че живееш в Александрия. — Пилето по една случайност не е ли един от директорите в Националния център за борба с тероризма? — Всъщност да. — Така си помислих. Джак почти долавяше усмивката в гласа на Мелани и веднага разбра, че всичко ще е наред. — Както и да е, при тази новина се замислих… На „Кинг Стрийт“ във Вермилиън има един ресторант. Там правят най-хубавите каренца, които съм опитвал. Та се питах дали не мога да те заведа на вечеря там в събота. Това звучи страхотно. Сам ли ще бъдеш, или с нас ще дойде охраната ти? — Аз нямам охрана. — Ясно. Само проверявам. Закачаше се с него и това му хареса. Отвърна: — Това не означава, че няма да накарам охраната на баща ми да те провери напълно преди срещата. Момичето се разсмя. — Хайде да те видим. Едва ли ще е по-лошо от процеса в Управлението. Говореше за проверките в ЦРУ, които отнемаха месеци и включваха разговори с всеки от съседите и чак до учителите в основното училище. — Да те взема ли в седем? — Седем става. Всъщност можем да се разходим от моя дом. — Добре. Дотогава. — Нямам търпение — каза Мелани. Джак затвори телефона, стана и се усмихна на Уилс. Тони също стана и плесна вдигнатата му за поздрав длан. * * * Пол Ласка стоеше на дългия балкон на „кралския апартамент“ в хотел „Мандарин Ориентал“ в Лондон и гледаше надолу към Хайд парк. В Нюпорт би било по-студено в това октомврийско утро. Пол беше дошъл тук сам, единствено с личния си асистент Стюарт, секретарката Кармела, диетолога Люк и двама родени в Чехия охранители, които го придружаваха навсякъде. В живота на милиардера това минаваше за „сам“. Другият мъж на балкона наистина беше дошъл сам. Да, едно време, преди години, Олег Коваленко също не излизаше никъде без охрана. Тогава работеше в КГБ, в края на краищата. Ръководител на агентурните мрежи в няколко съветски сателитни държави през шестдесетте и седемдесетте години. Не особено висш пост в КГБ, но пък се пенсионира като резидент, което в КГБ е равно на ръководител на чуждестранна база на ЦРУ, макар да беше резидент само в Дания. След пенсионирането си Олег Коваленко се върна в Русия, за да живее тих живот в Москва. Оттогава излизаше рядко в чужбина, но едно настоятелно обаждане по телефона от предния ден го накара да се качи на самолета за Лондон, където сега лежеше, отпуснал дебелото си и меко тяло на един шезлонг, и се наслаждаваше на превъзходния си коктейл „Мимоза“, като се надяваше да получи още много такива. Ласка наблюдаваше как хората от района Найтсбридж се движеха по тротоарите долу, за да идат на работа, и чакаше старият руснак да разчупи леда. Не чака дълго. Коваленко мразеше неудобната тишина. — Радвам се, да се видим отново, Павел Иванович — каза той. Ласка отвърна само с тиха язвителна усмивка, която насочи към парка, който се ширеше пред него, а не към едрия мъж от дясната си страна. Пълният руснак продължи: — Изненадан съм, че искахте да се видим така. Да, тук няма много хора, но все пак някой може да ни наблюдава. При тези думи Ласка се извърна към мъжа в шезлонга. — Мен ме наблюдават, Олег. Но никой не наблюдава теб. Никой не го е грижа за някакъв възрастен руски пенсионер, дори някога да е имал някаква власт. Всъщност илюзията ти за величие е доста детинска. Коваленко се усмихна и отпи от коктейла си. Тази нападка може и да го обиждаше, но той не го показа. — Е, как мога да ти помогна? Предполагам, че става дума за доброто старо време, когато бяхме заедно? Вероятно имаш нужда да решиш някакъв въпрос от миналото ни? Ласка сви рамене. — Аз оставих миналото зад гърба си. Ако ти не си го сторил, значи си стар глупак. — Ха. Не така стоят нещата с нас, руснаците. Миналото ни изостави. Ние искахме силно да си останем тук. Той сви рамене, пресуши коктейла и незабавно се заоглежда за нов. — Tempus fugit[11], както казват. — Искам да ми направиш една услуга — каза Ласка. Коваленко спря да се оглежда за питиета. Вместо това изгледа чешкия милиардер, после се надигна от шезлонга и подпря ръце на широките си хълбоци. — И какво имам аз, което ти трябва на теб, Павел? — Пол, не Павел. Вече тридесет години не е Павел. — Четиридесет. Да. Отдавна ни обърна гръб. — Не съм ви обръщал гръб, Олег. А изобщо не съм бил с вас. Никога не съм бил отдаден на идеята ви. Коваленко се усмихна. Разбираше го напълно, но продължи: — В такъв случай защо ни помагаше така старателно? — Исках да се измъкна оттам. Това е. Знаеш го. — Ти ни обърна гръб точно както обърна гръб на собствения си народ. Някои биха казали, че пак си обърнал гръб на капитализма, който те създаде там, на Запад. Сега поддържаш всичко, което не е капитализъм. Голям танцьор си като за такъв старец. Не си се променил от младежките си години. Ласка се замисли за младостта си в Прага. Замисли се за приятелите си от движението, за първоначалната си подкрепа за Александър Дубчек. Ласка се замисли и за приятелката си Илонка и за плановете им да се оженят след революцията. Но после дойде споменът за ареста от тайната полиция, посещението в килията му от един едър, силен и властен офицер от КГБ, който се казваше Олег. Боят, заплахите със затвор и обещанието за виза за излизане, ако младият банкер даде информация за някои от съмишлениците си в движението, които подстрекаваха към размирици. Павел Ласка беше се съгласил. Гледаше на това като на възможност да иде на Запад, да търгува на Нюйоркската фондова борса и да направи много пари. Коваленко го прелъсти с изкушенията си и Ласка помогна да провалят Пражката пролет. И само след две години предателят се озова в Ню Йорк. Пол Ласка разтърси глава, за да забрави за Павел Ласка. Древна история. — Олег. Не съм тук само за да се видим. Трябва ми друго нещо. — Ще те оставя да платиш за прекрасната ми стая долу и да ми дадеш пари за полета, ще пия шампанско на твоя сметка и чак тогава ще те оставя да говориш. — Синът ти, Валентин, е в руското външно разузнаване. Висок пост, какъвто ти никога не достигна в КГБ. — Това са напълно различни неща. Времената са различни. Индустрията е различна. — Не изглеждаш изненадан, че знам за Валентин. — Никак. Всичко се купува. Информацията също. А ти имаш пари да купиш всичко. — Знам също, че е заместник-резидент във Великобритания Олег сви рамене. — Човек би помислил, че той ще се обади на стария си баща като разбра, че съм тук. Но не. Много зает бил. Коваленко се подсмихна. — Спомням си обаче онзи живот и как аз също бях твърде зает за моя баща. — Искам среща с Валентин. Тази вечер. Трябва да е напълно тайно. На никого не бива да казва за срещата. Олег сви рамене. — Ако не мога да го накарам да се види с мен, скъпия му баща, как мога да го убедя да се срещне с теб? Ласка изгледа стария мъж, офицера от КГБ, който го би в Прага през 1968 година, и отвърна с удар: — Това са съвсем различни неща, Олег Петрович. Ще се срещне с мен. 31 Генерал Риаз Рехан сложи началото на своята операция „Сокол“ с телефонно обаждане по интернет линия до един човек в Индия. Човекът имаше много псевдоними, но щеше да стане известен с името Абдул Ибрахим. Той беше тридесет и една годишен, слаб и висок, с тясно лице и хлътнали очи. Освен това работеше като шеф на операциите на „Лашкар-е-Тайба“ в Южна Индия и 15 октомври щеше да се превърне в последния ден от живота му. Заповедта си беше получил по телефона от Маджид преди три вечери. Познаваше го от лагера в Музафарабад, Пакистан, и знаеше, че е високопоставен офицер в пакистанската армия и командир в ДВР. Фактът, че Ибрахим не знаеше, че истинското име на Маджид е Риаз Рехан, нямаше значение, точно както нямаше значение и това, че четиримата други мъже, които щяха да потеглят на мисията, не знаеха другите псевдоними на Абдул Ибрахим. Ибрахим и неговата клетка работеха от известно време в индийската област Карнатака. Не бяха „спящи“, а действаха — неотдавна взривиха една жп гара, четири електростанции и една инсталация за пречистване на питейна вода, застреляха полицаи и запалиха коли пред една телевизионна станция. За „Лашкар-е-Тайба“ това бяха дребни неща, но Абдул Ибрахим имаше заповед от Маджид да тормози населението така, че да не излага клетката си на голяма опасност. Отдавна знаеше, че го пазят тук за някаква голяма операция, и когато Маджид му се обади преди три дни по интернет линията, Абдул Ибрахим се почувства горд като никога досега. Съгласно заповедта Абдул Ибрахим избра петимата си най-добри бойци, които се срещнаха в тайната си квартира в Мисоре. Ибрахим определи един от хората за свой наследник като оперативен шеф. Младежът остана шокиран от новината, че той ще ръководи операциите на „Лашкар-е-Тайба“ в Южна Индия само след два дни. Останалите четирима се почувстваха щастливци, като научиха, че отиват с Абдул на мъченическа операция в Бангалор. Петимата взеха най-добрите оръжия от тайника: четири гранати, десет ръчно изработени тръби бомби и по един пистолет и автомат за всеки. А също и почти две хиляди патрона от различен калибър, които сложиха в раниците и куфарите си заедно с резервните дрехи. След няколко часа се качиха на влака в посока югоизток и пристигнаха в Бангалор рано сутринта два дни преди последния си ден. Посрещна ги един местен човек с пакистански корени, заведе ги у дома си и им даде ключовете на три мотоциклета. Риаз Рехан сам беше избрал целта. Бангалор често се споменава като Силиконовата долина на Индия. Много от най-големите технологични фирми в тази огромна страна се намираха в шестмилионния град, като доста от тях бяха концентрирани в Града на електрониката — промишлен парк на площ от 3 хектара в западните предградия на Бангалор и по-точно в бившите села Додатогур и Аграхара, погълнати от експлозивно разрастващия се и прогресиращ град. Рехан смяташе, че Абдул Ибрахим и четиримата му мъже ще загинат относително бързо, ако нападнат целта. Като за неправителствена база, градът на електрониката се охраняваше добре. Но въпреки това, независимо от успеха си, Абдул Ибрахим и хората му щяха да изпратят символично послание. Градът на електрониката беше главният износител на производство в Индия и работата тук засягаше стотици големи и малки компании Целия свят. Взривяването на хора и имоти тук щеше да се отрази в различна степен на много от най-богатите и фигуриращи в списъка на „Форчън 500“ компании, поради което това нападение щеше да получи огромен отзив в западните медии. Рехан смяташе, че смъртта на един човек тук, убит от южноиндийската клетка на „Лашкар-е-Тайба“, ще има стойността на двадесет хиляди убити селяни някъде в Кашмир. Възнамеряваше нападението на Абдул Ибрахим в Бангалор да подейства като ужасяваща гръмотевица и да отекне по целия свят, да стресне Запада и да не позволи на Индия да омаловажи случая. Щяха да последват и други нападения, като при всяко конфликтът между Индия и Пакистан щеше да се засилва. Риаз Рехан разбираше всичко това, защото беше възпитан на Запад джихадист, генерал от армията и шеф на разузнаване. Всичко това му даваше и друга, по-зловеща идентичност — Риаз Рехан, познат още като Маджид, беше преди всичко експерт терорист. Когато Абдул Ибрахим и неговите четирима мъже пристигнаха в Бангалор и напълниха мотоциклетите си с гориво, незабавно започнаха да разучават целта, защото нямаха време за губене. Установиха, че индустриалният парк има тежковъоръжена охрана — частна и от полицията. Освен това Централните сили за безопасност на индустрията, или индийската полувоенна организация, която охраняваше правителствените промишлени инсталации, летищата и ядрените обекти, сега работеха на договорни отношения за определени богати частни фирми в Града на електрониката. ЦСБИ дори имаха контролни пунктове на входа към индустриалния парк. Ибрахим знаеше със сигурност, че той и хората му няма да могат да проникнат в някоя от големите сгради. Макар и обезсърчен, реши да прекара доста от времето си в обикаляне с мотора около оградата, за да търси начин да влезе. Не откри такъв начин, но последната сутрин, няколко часа преди планираното нападение, реши да обиколи целта за последен път на дневна светлина. Мина сам с мотоциклета си по главен път „Хосур“, пое по огромната платена магистрала на колони „Бангалор“, която в продължение на десет километра се извисяваше във въздуха и свързваше Мадивала и Града на електрониката. Веднага се озова заобиколен от дузини автобуси с хора от град Бангалор, които отиваха на работа. Веднага осъзна мисията си. Абдул Ибрахим се върна в тайната квартира в града и каза на хората си, че планът е променен. Не нападнаха същата вечер въпреки обещанието пред Маджид. Абдул Ибрахим знаеше, че той ще се вбеси от неподчинението на пряка заповед, но се подчини на другата си заповед и не се свърза нито с Маджид, нито с някой друг от „Лашкар-е-Тайба“. Вместо това унищожи мобилния си телефон, помоли се и си легна да спи. Той и хората му се събудиха в шест сутринта. Отново се молиха, мълчаливо пиха чай и се качиха на трите мотоциклета. Пристигнаха на магистралата в осем часа. Абдул караше двеста метра зад втория мотоциклет, който пък се намираше на двеста метра след първия. Носеше бомбите тръби и гранатите в раницата си, която висеше на гърдите му, за да може да ги вади в движение. Първият мотоциклет спря до един съчленен автобус с петдесетина души. Докато водачът на мотоциклета напредваше бавно край дългия автобус от две части, човекът зад него извади от сака в скута си един автомат „Калашников“ със сгънат метален приклад. Спокойно и внимателно стрелецът се прицели в главата на шофьора и натисна спусъка. След късо пукане и облаче сив дим прозорецът до шофьора се пръсна, човекът падна от седалката си и автобусът зави рязко надясно, а после се сгъна. Удари няколко други коли, докато се хлъзгаше с висока скорост, а после се тресна в бетонната стена на магистралата и блъсна още коли, които бяха отбили бързо в опит да се измъкнат. Някои от хората в автобуса загинаха при удара, но други, изхвърлени от седалките си, бяха просто ранени. Първият мотоциклет продължи, като изостави повредения автобус, за да напада други превозни средства по пътя си. Но вторият мотоциклет, който също возеше стрелец, мина край катастрофиралия автобус тридесет секунди след това. Автоматът на мъжа на задната седалка изтрака, барабанният му пълнител със седемдесет и пет патрона се завъртя и свръхзвуковите куршуми се понесоха през цевта. Куршумите разкъсаха метала на автобуса и се забиха в ранените, които опитваха напразно да се измъкнат от него. Улучиха и хората от другите коли, които бяха спрели, за да помагат. И вторият мотоциклет продължи, като остави касапницата зад себе си, а стрелецът на задната му седалка смени пълнителя и се подготви за следващата сцена на терор по магистралата. Но само след няколко секунди Абдул Ибрахим пристигна при съчленения автобус и потрошените коли около него. Спря насред тази кървава сцена, както останалите коли, микробуси и мотоциклети. Слабият боец на „Лашкар-е-Тайба“ извади една бомба тръба от раницата си, запали я със запалка и като я изтърколи под един неподвижен микробус „Фолксваген“, бързо потегли. Само след секунди микробусът избухна, а нагорещеният метал и стъкло от бомбата полетяха в задръстването от коли и запалиха горивото, което изтичаше от повредения автобус. Няколко мъже и жени изгоряха живи на южната половина на магистралата, а бойците от клетката на „Лашкар“ отминаха по пътя си като машина за тройно нападение. Продължиха така няколко километра, като първите два мотоциклета обсипваха движещите се автобуси с куршуми, автобусите спираха, криволичеха наляво или надясно и често се блъскаха в коли и камиони. Ибрахим караше бавно и спокойно през разрухата, която другарите му оставяха след себе си, спираше до някой улучен автобус, усмихваше се мрачно при звука на писъците и стенанията от разрушената машина и хвърляше гранати и тръби бомби. * * * Двадесет и четири годишният Кирон Ядава отиваше на работа със собствената си кола, защото изпусна колегите си. Като джауан (наемен войник) към Централните сили за безопасност на индустрията той патрулираше през дневната смяна в Града на електрониката — лесна задача след двете години служба в полувоенна организация. Обикновено отиваше на работа в микробус заедно с шестима колеги, които чакаше на автобусна спирка при храма Менакши, но днес закъсня и по тази причина тръгна сам. Плати магистралната такса и натисна газта на малката си двуместна „Тата“ почти до пода, за да изкачи подхода за магистралата, която водеше към Града на електрониката. Караше, слушаше музика от компактдиск на „Бомбай Басмент“, завъртял копчето за усилване докрай, и викаше с пълно гърло заедно с певеца. Песента свърши точно когато Кирон се включи в гъстия трафик и започна следващата — танцов ритъм с пулсиращо електронно реге. Когато младежът дочу някакви тъпи звуци, които не съответстваха на ритъма, погледна стереоапарата. Но звуците се появиха отново, по-силни от тонколоните в колата, и той погледна в огледалото за задно виждане. От десетина места се издигаше черен дим. Най-близкият облак се намираше на стотина метра назад, а в дясната лента гореше някакъв микробус. Полицай Ядава забеляза мотоциклета само след миг. Двама души се возеха на жълто „Сузуки“ на четиридесет метра зад него. Човекът на задната седалка държеше автомат „Калашников“ и стреляше от хълбок към някаква лека кола, която зави срещу един автобус в опит да избяга от горещото олово. Ядава не вярваше на очите си. Мотоциклетът се приближаваше към малката му кола, но полицаят продължи да кара, сякаш в огледалото си наблюдава екшън по телевизията. Мотоциклетът мина край колата му. Човекът отзад зареждаше нов пълнител в автомата и с Ядава се спогледаха, преди мотоциклетът да отмине и да се скрие от погледа му сред колите отпред. Полицаят от ЦСБИ дочу още изстрели зад себе си и накрая реагира. Отби колата си вляво пред една друга, която също беше спряла. Ядава излезе, а после се мушна в колата за работната си чанта. Отвори ципа, бръкна, прокара пръсти покрай пластмасовата кутия с обяда и пуловера и стисна автомата си „Хеклер и Кох“ МР5, който носеше на дежурство. Извади оръжието, а в ушите му прогърмя стрелба сред непрекъснатото виене на клаксони. Стиснал автомата и единствения си резервен пълнител с тридесет патрона, Ядава затича сред колите, като търсеше целта си. Край него прелитаха мотоциклети и леки коли. Всички знаеха, че ги нападат, но нямаше къде да идат до следващата отбивка на километър оттук. Колите се блъскаха една в друга в опит да се измъкнат от клането, а Ядава, който реагираше отчасти на обучението си, но три пъти повече на адреналина, изтича посред тази лудница. На петдесет метра зад него една жълта „Мазда“ се блъсна силно във високата до кръста мантинела. От бясната скорост колата се преметна настрани и се завъртя във въздуха сякаш на забавен кадър, след което полетя към натовареното шосе на петнадесетина метра надолу. Ядава видя един мотоциклет, който идваше към него. Изглеждаше почти същия като предишния, а мъжът зад шофьора държеше автомат с голям барабанен пълнител. Шофьорът забеляза униформения полицай с черния автомат, но не можеше да предупреди стрелеца и затова когато Ядава вдигна автомата си да стреля, мотористът събори мотоциклета на асфалта. Изтърколи се от него и двамата с партньора му се хлъзнаха по настилката. Ядава се прицели към мъжа с автомата и стреля. Обучението му в полувоенната организация се отплащаше. Куршумите се забиха в асфалта, а после и в мъжа, от когото бликна кръв. Той изтърва автомата си и се отпусна, а Ядава се прицели във водача на мотоциклета. ЦСБИ предупреждаваха своите джауани, че пакистанските терористи, какъвто със сигурност беше този мъж, често носят жилетки с експлозив, за да се взривят, ако бъдат заловени, и затова се изискваше да убиват терористите, ако ги хванат в акция. Младият Кирон Ядава не се замисли за плюсовете и минусите на това да стреляш в невъоръжен човек. Докато ислямистът живее на тази земя, той е заплаха за Индия, страната, която той беше се заклел да пази до последен дъх. Кирон Ядава изпразни пълнителя в мъжа, който лежеше на пътя. Докато презареждаше, се обърна след другия мотоциклет, но чу взрив на ръчна граната зад себе си. Веднага осъзна, че отзад има трети мотоциклет. Съвсем скоро щеше да се появи и трябваше да бъде спрян. * * * Абдул Ибрахим стреля със своя пистолет „Макаров“ в гърдите на шофьора на микробуса. Шофьорът падна на пода, кракът му отпусна спирачката и голямата кола се блъсна в задницата на един „Фиат“, на чиято предна седалка седяха мъртви съпруг и съпруга. Осемте европейци в бизнес костюми, които се намираха на задните три седалки на микробуса, се съвзеха от удара и се наведоха, за да се скрият от терориста, който слезе от мотоциклета и с грозно изражение на лицето извади една тръба от раницата на гърдите си. Ибрахим се загледа в запалката — искаше да намести връхчето на пламъка върху късия фитил на бомбата, за да не стане мъченик самият той по непредпазливост. Запали фитила, върна запалката в джоба си и замахна, за да захвърли бомбата под микробуса. В този момент чу тракане на автомат някъде напред. Обърна се, за да види кой стреля, защото знаеше, че хората му носят по-тежки автомати. Забеляза индиеца в униформа, видя пламъците от цевта на автомата му и в този момент тялото му се сви в спазъм от ударите на куршуми. Улучиха го на две места — в таза и слабините, и той падна върху самоделната си бомба. Миг преди бомбата да се взриви в гърдите му и да го разкъса на парчета, Абдул Ибрахим изкрещя: — Аллах акбар! [12] * * * Полицай Кирон Ядава пристигна при разкъсаните от куршуми тела на последните двама мъже от терористичната клетка след няколко минути. Двамата бяха опитали да минат с мотора си през набързо организирана блокада от ЦСБИ непосредствено до изхода към Града на електрониката. Осемте полицаи стояха над мъртвите мъже, но Ядава им изкрещя. Каза им да спрат да се възхищават на работата си, а да му помогнат да се погрижи за пострадалите в това кръвопролитие чак до южния изход десет километра назад по магистралата „Бангалор“. Тези мъже, последвани скоро от стотици други, прекараха целия ден в грижи за оцелелите. * * * Риаз Рехан се намираше в кабинета си в щабквартирата на ДВР в квартала Абпара на Исламабад, когато видя по телевизора си съобщението за огромен пътен инцидент в Бангалор. Отначало това не му направи впечатление, но когато новинарят обясни мащабите на това клане, Рехан остави работата си и седна, загледан съсредоточено в телевизора. Само след минути дойде и потвърждението за престрелка и обвинението, че за клането са виновни терористи. Рехан беше станал тази сутрин разярен, че клетката на „Лашкар-е-Тайба“ не беше изпълнила задачата си предишната вечер, но сега изпадна в екстаз. Не можеше да повярва на новините от Бангалор. Надяваше се да пострадат двадесетина и да загинат най-малко десет души, да види по телевизията горяща кабина на пазач, може би или кратер от бомба до някоя сграда. Вместо това клетката от петима души само с пет автомата и няколко малки експлозива беше успяла да избие шестдесет и един души и да рани невероятно много — сто четиридесет и четирима. Рехан грейна от гордост и си отбеляза наум, че когато стане президент на Пакистан, ще накара да вдигнат паметник на Абдул Ибрахим, но осъзна също, че нападението беше нанесло повече щети, отколкото той искаше. „Лашкар-е-Тайба“ щеше да стане обект на енергични нападения не само от индийците, но и от американците. Натискът върху правителството на Пакистан да издири „Лашкар-е-Тайба“ щеше да се удвои — не както той очакваше. Рехан знаеше, че Американско-пакистанският център за съвместно разузнаване ще работи на пълна пара и ще насочи усилията си към „Лашкар-е-Тайба“. Генералът не изпадна в паника. Вместо това се обади на хората си от „Лашкар-е-Тайба“ и им каза, че той ще ръководи следващата операция и че тя ще трябва да се измести напред в календара. Онези от правителството, които бяха против „Лашкар-е-Тайба“ и в съюз със Съединените щати, щяха да започнат да прибират обичайните заподозрени след това нападение и Рехан знаеше, че всеки ден, преди втората фаза на плана да докара Пакистан и Индия на ръба на войната, ще увеличава опасността от компрометиране на операция „Сокол“. 32 Валентин Коваленко по нищо не приличаше на баща си. Докато Олег беше едър и дебел, тридесет и пет годишният Валентин приличаше на гимнастик. Имаше слабо, но мускулесто тяло, носеше красиво скроен костюм, който несъмнено, според Ласка, струваше повече от колата, която Олег караше в Москва. Ласка достатъчно добре познаваше лукса, за да разбере, че модните очила марка „Мое Липоу“ на Валентин струваха над три хиляди долара. Друго рязко отклонение от поведението на бащата, особено онзи, когото Ласка помнеше от Прага, беше, че Валентин изглеждаше доста дружелюбен. Когато пристигна в апартамента му малко след десет вечерта, той похвали чеха за неуморната му благотворителност и подкрепа за каузата на потиснатите, след което седна до камината, като учтиво отклони поканата за чашка коняк. Когато двамата седнаха пред камината, Валентин започна: — Баща ми спомена, че ви познава още от Прага. Само толкова каза и реших да не го питам повече. Говореше английски език с подчертан британски акцент. Ласка сви рамене. Валентин се държеше учтиво, а може и Да казваше истината, но нямаше начин да не е проучил миналото на известния чех. Нямаше как да не е разбрал, че Ласка е действал като къртица. Безсмислено беше да крие това. — Аз работех за баща ви. Може и да не го знаете сега, но скоро ще го научите. Бях информатор, а баща ви — моят ръководител. Валентин се усмихна. — Понякога баща ми ме впечатлява. Десет хиляди бутилки водка е изпил, но още пази тайни. Това е адски интересно. — Може да пази тайна — съгласи се Ласка. — Нищо не ми каза за вас. Разбрах за поста ви в разузнаването от други източници чрез моя Институт за прогресивни нации. Валентин кимна. — По времето на баща ми изпращахме мъже и жени в ГУЛАГ, ако разкрият такава информация. А сега просто ще пусна електронна поща до вътрешната служба за сигурност и ще спомена за теч, а те ще регистрират съобщението и това ще е всичко. Двамата се загледаха в камината на огромния апартамент. Накрая Пол каза: — Има една благоприятна възможност, която според мен ще заинтересува силно вашето правителство. Бих искал да ви предложа една операция. Ако службата ви е съгласна, ще работя само с вас. Никой друг. — Тя засяга ли Великобритания? — Засяга Съединените щати. — Съжалявам, господин Ласка, но това не е в сферата на дейността ми, а и тук съм доста натоварен. — Да, като заместник-резидент. А моето предложение ще ви направи резидент в страна по ваш избор. Толкова важно нещо предлагам. Валентин се усмихна. Може би престорено, или пък весело — Ласка забеляза само блясъка в очите на младежа, който му напомни за бащата в по-други времена. Валентин Коваленко запита: — Какво предлагате, господин Ласка? — Нищо, освен унищожението на американския президент Джак Райън. Валентин вдигна глава. — Загубили сте всякаква надежда за приятеля си Едуард Кийлти? — Напълно. Ще изберат Райън. Но се надявам, че няма да стъпи в Овалния кабинет, за да започне втория си мандат. — Голяма надежда. Дайте ми основание да я споделя. — Снабдих се по мои канали с една папка… досие, може да се каже, на човек на име Джон Кларк. Сигурен съм, че знаете кой е той. Валентин наклони глава и Ласка не можа да разбере какво означава този жест. Руснакът каза: — Може и да знам името. — Точно като баща си сте. Не се доверявате. — В това отношение съм като повечето руснаци, господин Ласка. Пол Ласка кимна в знак на съгласие. А в отговор каза: — Това не изисква да ми вярвате. Джон Кларк е доверено лице на Джак Райън. Работили са заедно и са приятели. — Добре. Продължете, моля. Какво пише в досието? — Кларк е бивш убиец на ЦРУ. Изпълнявал е поръчки на Джак Райън. Райън е подписал амнистия за целта. Знаете какво е амнистия, нали? — Да. — Но аз мисля, че Кларк е вършил и други неща. Неща, които ако бъдат изкарани на светло някой ден, ще покажат, че и Райън е замесен. — Какви неща? — Трябва да вземете досието на Кларк от вашата служба и да го сравните с това, което имам аз. — Ако имахме такъв документ, искам да кажа, досие на този Джон Кларк, с уличаваща информация, смятате ли, че досега нямаше да сме го използвали? През първия мандат на Райън например? Ласка махна презрително. — Вашата служба трябва много бързо и тихо да говори отново с всеки, който знае нещо за този мъж или за неговите операции. Да направи едно голямо досие с всички истини, полуистини и намеци. — И след това? — И след това искам да го дадете на Кийлти за кампанията му. — Защо? Защото не мога да разкрия своя източник на тази информация. Досието трябва да дойде от друг. Някой извън САЩ. Искам хората ви да го подготвят така, че да скрият източника. — В страната, която ви е приела, господин Ласка, не осъждат хората заради инсинуации. — Те могат да унищожат политическата кариера. И освен това трябва да се разкрият и действията на Кларк в момента. Имам основания да смятам, че работи за някаква извънзаконова организация. Върши престъпления по света. И не би ги вършил, ако не се ползваше от пълната амнистия от Джон Патрик Райън. Ако дадем достатъчно информация за Кларк на Кийлти, той ще застави Министерството на отбраната да разследва Кларк. Несъмнено Кийлти ще го направи по свои егоистични причини. Но това не е важно. Важното е, че следствието ще открие ужасни неща. Валентин Коваленко гледаше огъня. Пол Ласка гледаше него. Гледаше как огънят хвърля отблясъци от стъклата на скъпите му очила. — Това звучи като лесна операция за мен. Бърз преглед на старо прашно досие, бързо проучване с хора от трета страна, за да не се разбере кой се интересува — да се скрият моята служба или Федералната служба за сигурност. Още такива хора, за да дадат резултатите на някой участник в кампанията на Кийлти. Няма да се разкрием. Но не знам дали тази операция има голям шанс за успех. — Не смятам, че страната ви има интерес от твърда администрация като тази на Райън. Коваленко досега не се издаваше по никакъв начин, но при последната забележка на Ласка поклати бавно глава, загледан в очите му. — Абсолютно никакъв, господин Ласка. Но… ще има ли достатъчно неща, за да го съборим чрез Кларк? — За да спасим Ед Кийлти? Не. Дори не, за да предотвратим встъпването му в длъжност. „Уотъргейт“ на Ричард Никсън отне много месеци, но пък се оказа толкова голям проблем, че завърши с оставката му. — Така е. — А предвид онова, което аз знам за действията на Джон Кларк, „Уотъргейт“ изглежда като дебелашка шега на колежани. Коваленко кимна. По устните му заигра тънка усмивка. — Може би, господин Ласка, ще взема една чашка коняк, докато си говорим. 33 През една мразовита октомврийска нощ в Махачкала, Дагестан, петдесет и пет бойци на „Джамаат Шариат“ и Сюлейман Муршидов, възрастният духовен водач на организацията, се събраха в ниско мазе. Мъжете бяха на възраст между седемнадесет и четиридесет и седем години и заедно притежаваха стотици години опит във воденето на бойни действия в градска среда. Бойците бяха специално подбрани от оперативните командири, а петима от тях бяха водачи на клетки. Знаеха само, че ще заминат на обучение в чуждестранна база, за да изпълнят след това операция, която ще промени хода на историята. Всички смятаха, че ще вземат заложници както в Москва и че крайната цел на мисията е да освободят своя командир Исрапил Набиев. Имаха право само отчасти. Никой от тези опитни бойци не познаваше гладко избръснатия мъж с Муршидов и синовете му. Изглеждаше им като някакъв политик, а не бунтовник, и затова когато Абу Дагестани обясни, че той ще е водач на операцията, всички останаха изумени. Георгий Сафронов заговори разпалено на петдесет и петимата мъже в мазето; обясни им, че крайната цел ще им бъде разкрита, когато стане необходимо, а засега трябва да знаят само, че ще летят в товарен самолет до Куета в Пакистан, откъдето ще идат на север в един лагер. Там ще преминат триседмично интензивно обучение от най-добрите мюсюлмански бойци на света, от мъже с повече боен опит през миналото десетилетие дори от братята им в близката Чечения. Петдесет и петимата мъже останаха доволни от казаното, но не можеха лесно да приемат Сафронов за свой водач. Сюлейман Муршидов забеляза това, защото го очакваше, и отново се обърна към групата, като обясни, че Георгий е дагестанец и че неговият план и жертва ще направят повече за Северен Кавказ през идните два месеца, отколкото „Джамаат Шариат“ би постигнала без него за петдесет години. След последната молитва петдесет и петимата мъже се качиха в микробуси и тръгнаха за летището. Георгий Сафронов искаше да пътува с тях, но пакистанският му партньор в това начинание, генерал Ияз, реши, че е твърде опасно. Не, Сафронов щеше да лети с пътнически самолет до Пешавар с документи, изготвени от пакистанското разузнаване, където самият Ияз и хората му ще го посрещнат, за да отлетят заедно направо в лагера до Миран Шах. Там от Георгий се очакваше да се обучава заедно с останалите. Нямаше да е толкова умел с оръжията, толкова силен физически или кален в битките. Но щеше да се научи, щеше да стане по-здрав и да се закали. Надяваше се да спечели уважението на хората, прекарали живота си в съпротива срещу руснаците в Махачкала и околностите. Не, те никога няма да гледат на него като на Исрапил Набиев. Но ще послушат Абу Дагестани и ще следват заповедите на Сафронов. А ако Сафронов се научи в Пакистан на бойните умения, необходими за предстоящата битка, мъжете вероятно ще го приемат като истински командир, а не просто симпатизант на каузата им, който има план. Джак Райън-младши паркира жълтия си „Хамър“ пред дома на Мелани Крафт няколко минути след седем часа. Тя живееше на улица „Принцес“ в Александрия, близо до дома, в който е израснал Робърт Е. Лий[13], близо до бившия дом на Джордж и Марта Вашингтон, и нейната част от улицата все още имаше паваж от времето преди войната между Юга и Севера. Райън огледа красивите къщи, изненадан, че държавна служителка на около двадесет и пет години може да си позволи да живее тук. Откри вратата й и разбра. Мелани живееше на адреса, на който се намираше една красива сграда, но всъщност тя обитаваше къщичка отзад, до която се минаваше през градината. Наистина хубава, но отвън изглеждаше малко по-голяма от гараж за лека кола. Тя го покани да влезе и той се убеди, че апартаментът наистина е малък, но тя го поддържаше спретнат. — Тук много ми харесва. Мелани се усмихна. — Благодаря. И на мен. Не бих могла да си го позволя, ако не ми помагаха. — Кой ти помага? — Един стар професор от университета и жена му, която е брокерка. Те са собствениците. Къщата е построена през 1794 г. А тази къщичка ми я дава за наем колкото на обикновен апартамент в района. Малка е, но повече не ми трябва. Джак погледна към една маса в ъгъла. На нея лежеше лаптоп „Макбук Про“ и огромна купчина книги, бележници и отделни листове. Райън забеляза, че някои от книгите са на арабски. — Тук да не е южният клон на Националния център за борба с тероризма? — запита той с усмивка. Тя се разсмя, но бързо грабна шлифера и чантичката си и тръгна към вратата. — Излизаме ли? Джак реши, че голямата обиколка за представяне на жилището е приключила, но той и без това виждаше всичко освен банята. Последва я през вратата и излязоха в прохладната вечер. До „Кинг Стрийт“ се стигаше за десетина минути и докато двамата се разхождаха, обсъждаха старите сгради. Навън имаше много други хора, които отиваха на вечеря в тази съботна вечер или се връщаха. Двамата влязоха в ресторанта и се настаниха на една романтична маса с изглед към улицата. Когато взеха папките с менюто, Джак запита: — Идвала ли си тук преди? — Не. Неприятно ми е да си призная, но не ям навън много често. За мен е голям харч да ида и в „Мърфис“, когато има промоция с крилца за двайсет и пет цента. — Че какво им е на крилцата? Джак поръча бутилка „пино ноар“ и докато разговаряха, двамата заразглеждаха менюто. — Значи си бил в Джорджтаун — заяви Мелани. Райън се усмихна. — Това го знаеш, защото Мери Пат ти е казала, защото си ме проверила в „Гугъл“ или защото си в ЦРУ и знаеш всичко? Мелани се изчерви леко. — Не. Няколко пъти съм те виждала на разни прояви в университета. Мисля, че беше няколко години преди мен. Трудно беше да не те забележи човек с онзи едър охранител от Тайната служба. — Майк Бренан. Той ми беше като втори баща. Страхотен човек, но плашеше доста хора. Той ми е оправданието и за скучния социален живот в колежа. — Добро оправдание. Сигурна съм, че да си знаменитост има и неприятни страни. — Аз не съм знаменитост. Никой не ме познава. Родителите ми имаха пари, но съвсем не съм раснал като богаташко дете. През летните ваканции в гимназията и колежа ходех на работа и дори известно време бях строител. Мелани каза: — Говорех за атрибутите, свързани с известността. Не исках да кажа, че не заслужаваш да успееш. — Извинявай — отвърна Джак. — Често ми се е налагало да се отбранявам на този фронт. — Разбирам. Искаш да бъдеш приеман заради самия теб, а не заради родителите ти. — Проницателна си — отбеляза Джак. — Аз съм аналитик — усмихна се Мелани. — Анализирам. — Може би трябва да анализираме менюто, преди да се върне сервитьорът. Мелани се усмихна широко. — О, някой опитва да смени темата. — Точно така. И двамата се разсмяха. Виното пристигна. Джак го опита и сервитьорът наля на двамата. — За Мери Пат. — За Мери Пат. Чукнаха се с чашите с вино и се усмихнаха един на друг. — Е — поде Джак. — Ще ми разкажеш ли за ЦРУ? — Какво искаш да знаеш? — Повече, отколкото можеш да ми кажеш. След кратък размисъл продължи: — Била ли си зад граница? — Имаш предвид с Управлението ли? — Да. — Била съм. — Къде? — запита Джак, но се усети. — Извинявай. Не можеш да ми кажеш това, нали? — Съжалявам — отвърна Мелани и вдигна рамене. Джак разбра, че макар тя да беше работила като аналитик в разузнаването само няколко години, умееше да пази тайни. — Говориш ли чужд език? — Да. Джак мислеше да я пита дали и това не е секретна информация, но тя продължи: — Масри — египетски арабски, на трето ниво, френски на второ, и испански на първо. Нищо особено. — Колко са нивата? — Извинявай, Джак. Не излизам много и не водя разговори с хора извън службата. Това е скала, която наричат Междуведомствена езикова кръгла маса. Има пет нива на владеене на езика. Трето ниво означава, че говоря нормално езика, но че допускам малки грешки, които не пречат на възприемането от страна на човека, на чийто роден език говоря. — А първо ниво? — То означава, че съм немарлива. Мелани отново се разсмя. — Какво да ти кажа? Научих арабски в Кайро, където живеех, а испански — в колежа. Език се учи най-добре на място. — Кайро? — Да. Баща ми работеше като военен аташе. Прекарахме пет години в Египет, когато бях в гимназията, и още две в Пакистан. — Харесваше ли ти? — Обожавах го. Трудно ми беше като малка, но не бих заменила това детство за нищо. Освен това научих арабски, което много ми помага. Джак кимна. — Май е така в работата ти. Харесваше това момиче. Тя не се големееше, не опитваше да флиртува или да се представя за компетентна по всички въпроси. Очевидно беше много интелигентна, но в същото време се отнасяше с пренебрежение към това. Освен това беше много секси, и то съвсем непресторено. Джак забеляза, че тя няколко пъти опита да насочи разговора към него. — Е — запита тя с игрива усмивка. — Ще предположа, без да имам информация, че не живееш в малък гараж за файтон с нисък наем благодарение на бивш твой професор. — Имам апартамент в Колумбия. Близо до работата ми е. И до родителите ми в Балтимор. Ами твоето семейство? Сервитьорът им донесе салатите и Мелани се зае да обсъжда ресторанта. Джак се зачуди дали тя не е от онези мозъци, които са склонни да скачат от тема на тема, или просто опитва да избегне темата за семейството си. Не можеше да прецени, но не настоя за отговор. Постепенно стигнаха до темата за работата на Джак. Той обясни работата си по възможно най-скучния и немногословен начин, не изцяло негов, но в обясненията му си личаха множество дупки и тайни. — Е? — запита Мелани. — Когато баща ти стане отново президент, след теб ще върви отряд охранители от Тайната служба. Това няма ли да създава проблеми в офиса? „И още как“ — каза си наум Джак. Усмихна се и отговори: — Свикнал съм. Станах голям приятел с момчетата от моята охрана. — И все пак. Не те ли задушават? Джак искаше да се покаже непукист, но се въздържа. Тя искаше искрен отговор. И заслужаваше такъв. — Всъщност да. Трудно беше. Не чакам с голямо нетърпение да се случи отново. Ако баща ми стане президент, ще говоря с него и с майка ми. Живея съвсем обикновено. И ще откажа охраната. — Така безопасно ли е? — Да. Не се тревожа. Джак се усмихна над чашата си. — Вас от ЦРУ не ви ли учат как да убивате човек с лъжица? — Има такова нещо. — Чудесно. Можеш да ме пазиш. — Не можеш да си позволиш заплатата ми — отвърна Мелани през смях. Вечерята се оказа отлична. Разговорът им премина весело и непринудено, освен когато Джак отново подпита Мелани за семейството й. Тя премълча по същия начин, както не казваше нищо и за работата си в ЦРУ. Върнаха се към дома й след десет — по улиците вече нямаше толкова много хора, а от река Потомак духаше студен вятър. Джак я изпрати до пътеката към вратата на малкия й апартамент. — Приятно ми беше — каза Мелани. — На мен също. Може ли пак да го направим скоро? — Разбира се. Стигнаха до вратата. — Слушай, Джак. По-добре да го кажа. Не се целувам на първа среща. Райън се усмихна. — Аз също. Протегна ръка, която тя пое бавно, като се стараеше да скрие изненадата и смущението по лицето си. — Приятна вечер. Ще ти се обадя. — Надявам се. Къщата на Найджъл Емблинг се намираше в центъра на Пешавар, недалеч от масивната древна крепост Бала хисар, която с високите си тридесет метра стени с кули господства над високата част на града и земите около нея. В града цареше оживление, но домът на Емблинг беше тих и чист — идиличен оазис от храсти и цветя, в двора звънтеше вода от фонтаните, а в обзаведеното съвсем по британски студио на втория етаж се носеше ароматът на стари книги и на политура за мебели. Емблинг седеше до Дрискол на широка маса. Срещу тях се намираше тридесет и пет годишният майор Мохамед ал Даркур, облечен в дрехи в западен стил — свободен кафяв панталон и черна риза. Ал Даркур беше дошъл сам тук, за да се срещне с човека, когото смяташе за служител на ЦРУ. Положи всякакви усилия да разбере повече за мъжа, който му беше представен като „Сам, но Дрискол отклоняваше въпросите за други служители на ЦРУ. с които Ал Даркур се познаваше покрай работата си в ДВР. Това помагаше на Дрискол. Според Ал Даркур ЦРУ се отнасяше твърде добронамерено към някои елементи на пакистанското разузнаване. Елементи, за които Ал Даркур знаеше, че активно работят срещу Управлението. Според него ЦРУ и оттам Америка бяха наивни и твърде готови да се доверят на онези, които само на думи ценяха двете организации. Фактът, че Сам, изглежда, работеше отделно от установеното в Пакистан американско разузнаване и че се отнасяше с подозрение към самия него, само засилваше доброто мнение на пакистанския майор. Емблинг каза: — Положих всички усилия да проуча този Рехан. Той е пълна мистерия. Сам беше съгласен. — Ние тук също опитваме. Той доста добре е скрил следите си. Просто сякаш изведнъж е изникнал като висш офицер от пакистанската армия, който работи в ДВР. — Това не е така лесно в армията. Военните обичат церемониите, винаги се снимат и награждават за едно или друго. От нас, англичаните, са се научили на помпозност и церемонии и мога да кажа с гордост, че ние се перчим с нашите военни най-добре от всички. — Но няма снимки на Рехан? — Има няколко, но те са отпреди години, когато е бил млад офицер. Иначе е истинска сянка. — Но вече не се крие. Какво се е променило? — Именно това опитваме да разберем с Мохамед. Ал Даркур каза: — Единствената причина според мен е, че го готвят за нещо. Генерал-лейтенант, шеф на ДВР, а може би дори главнокомандващ. Убеден съм, че той работи по подготовката на преврата, но определено е твърде непознат, за да поеме юздите на правителството. Изглежда е прекарал кариерата си като шпионин, което не е необичайно за военните. Повечето от хората, които работят в ДВР, остават само няколко години. Не са професионални шпиони, а войници. _Самият аз бях командос в Седми батальон от специалните сили, преди да дойда в ДВР. Но Риаз Рехан изглежда точно обратното. Прекарал е няколко години като лейтенант и капитан в редовната армия, в полка „Азад Кашмир“, но след това май е правил нещо в Съвместното разузнаване, макар че това е пълна тайна дори за ДВР. — Той брада ли е? — запита Дрискол, като имаше предвид ислямистите — Да, но това го знам по асоциация. Благодетелите му начело на армията и разузнаването са определено ислямисти, но Рехан никога не се появява в джамия или в списъците на присъстващите на тайните срещи, които брадите винаги организират. При мен е имало затворници от враждебни групи на джихадисти и съм ги разпитвал, доста агресивно при това, дали познават Рехан от СОРДО. Убеден съм, че никой не го познава. Дрискол въздъхна. — И сега какво? Ал Даркур се поободри. — Имам информация, с една част от която вашите хора могат да ми помогнат. — Добре. — Първо, моите източници откриха, че генерал Рехан работи не само в щаба в Исламабад, но и от тайна квартира в Дубай. Дрискол го изгледа. — Дубай? — Да. Там е финансовият център на Близкия изток и вероятно неговият отдел влага там пари в банките за външните операции, но това не е достатъчно основание генералът да работи там. Според мен той и висшите му служители ходят там, за да заговорничат срещу самия Пакистан. — Интересно. — От моя пост в ДВР нямам възможност да разучавам нищо извън границите на страната. Затова реших, че може би вашата организация с безкрайния си обсег може да се поинтересува какво става в Дубай. — Ще предам това нагоре, но съм убеден, че ще искат да проучат тази тайна квартира. — Отлично. — А другата част от информацията? — Нея ще мога да проуча с мои средства. Наскоро разбрах за една операция, в която участват отделът на Рехан и мрежата на Хакани. Със сигурност знаете кой е Хакани? Дрискол кимна. — Джалалудин Хакани. Силите му управляват големи части от граничната зона между Пакистан и Афганистан. Свързан е с талибаните, ръководи мрежа от няколко хиляди души и е убил стотици от нашите войници в Афганистан, както и стотици от местните, с бомби, ракети и минохвъргачки, отвличания за откуп и прочие. Ал Даркур кимна. — Джалалудин е стар и затова сега синът му Сирадж ръководи организацията, но иначе сте прав. Заловихме куриер от мрежата на Хакани в Пешавар, след като се беше срещнал с един лейтенант от ДВР, за когото се знае, че е поддръжник на ислямистите. Казал е на следователите, че ДВР работи с бойците от мрежата на Хакани в лагер близо до Миран Шах. — Какво правят там? — Куриерът не знае, но каза, че очакват чуждестранни бойци в лагера и че хора на ДВР и на Хакани ще ги обучават. — Революционния съвет „Умаяд“? „Ал Каида“? — Не знае. Но аз възнамерявам да разбера кои са и какво правят. — Как ще разберете? — Вдругиден ще ида дотам и ще наблюдавам пътя към лагера. Ние, разбира се, имаме база в Миран Шах и хората на Хакани го знаят. Хвърлят ни по някой поглед, но иначе си гледат работата. Но и ние имаме тайни квартири из града, предимно в южната част. Хората на Сирадж Хакани знаят за повечето от тях и затова не ги използваме, но агентите ми са намерили едно място по пътя между Боя и Миран Шах, което случайно се оказа близо до лагера, за който разказва пленникът. — Страхотно. Кога тръгваме? — Ние ли, Сам? — запита Ал Даркур с вдигнати вежди. Емблинг се намеси: — Не бъди глупав, момче. Сам сви рамене. — Искам да видя това сам. Не се обиждайте. Ще кажа в офиса за Дубай, но сега съм тук. Защо да не дойда с вас, ако ме вземете? — Няма да е безопасно. Това е Миран Шах — там няма американци, със сигурност го знам. Ще ида със специално подбран екип командоси от рота „Зарар“ на Групата на специалните части, на които имам безусловна вяра. Ако и вие дойдете, аз и хората ми ще бъдем изложени на същата опасност като вас, затова ще имате полза от желанието ни за самозащита. При тези думи Дрискол се усмихна. — Става. Емблинг хич не харесваше накъде вървят нещата, но Сам вече беше взел решение. Двадесет минути по-късно Дрискол седеше на прохладната веранда на покрива на къщата на Емблинг с чаша чай в едната ръка и сателитен телефон в другата. Както всички такива телефони на „Хендли Асошиейтс“, и този имаше криптиращ модул от тип 1 на Агенцията за национална сигурност. Само един човек от другия край можеше да чуе какво говори Дрискол. Гренджър вдигна своя телефон. — Сам се обажда. — Казвай. — Контактът от ДВР изглежда солиден. Не обещавам нищо, но може да сме попаднали на добра информация за Рехан и действията му. След това Дрискол обясни за тайната квартира в Дубай. — Ако е истина, е невероятно. — Може би е добре да изпратиш момчетата там — предложи Дрискол. — Ти не искаш ли да идеш? — отвърна с изненада Гренджър. — Аз отивам с майора и екип негови хора от ГСЧ в Северен Вазиристан за малко СР. — Какво е СР? — Стратегическо разузнаване. — В територията на Хакани? — Да. Но ще съм с приятели. Всичко ще е наред. Разговорът прекъсна. — Сам, ти излагаш врата си на опасност и знам, че не си безотговорен. Но все пак… ще бъдеш в устата на лъва, така да се каже, нали? Ще бъда в същата безопасност, колкото хората от ГСЧ около мен. Те, изглежда, знаят какво правят. Освен това трябва да си изясним дали ДВР знае за този лагер. Много важно е да имаме доказателство, че Рехан или хората му са там, ако ще искаме да го дадем на разузнаването след това. Ще се опитам да направя снимки и да ти ги пратя. Гренджър отвърна: — Не знам дали на Хендли това ще му хареса. — Нека искаме прошка вместо позволение. — Както казах, вратът си е твой. — Разбрано. Ще се обадя, когато се върна в Пешавар. Не се стресирай, ако известно време, може би седмица-две, не се обадя. — Разбирам. Късмет. Град Миран Шах е столицата на Северен Вазиристан, който се намира във федерално управляваните племенни територии на Западен Пакистан, недалеч от границата с Афганистан. Зоната не е под контрола на пакистанското правителство в Исламабад, въпреки че тук има малка и често пъти притеснявана база на пакистанската армия. Градът и районът, включително териториите на запад отвъд неспазваната от никого афганистанска граница, са под контрола на мрежата на Хакани — огромна група бунтовници, свързана тясно с талибаните. Джалалудин Хакани беше воювал срещу руснаците в Афганистан през 80-те години, а властта и територията му се увеличаваха. Синовете му поеха неговия път и контролираха практически всеки аспект на живота тук, в Северен Вазиристан, който не беше задушен от патрулиращите над тях американски безпилотни самолети, чакащи разрешение за изстрелване на ракета. С международния си обхват, дузината тайни лагери за бунтовници и близките си връзки с пакистанското разузнаване семейството на Хакани беше естествен партньор на Риаз Рехан през годините. Използваше територията и базите им да обучава бойци и оперативници за мисии в Индия и Афганистан и неотдавна също беше ги потърсил с молба да помогнат в обучението на голяма група чуждестранни бойци за една операция. Ръководството на рода Хакани прие искането на ДВР да изпрати хората си, а самият Рехан пристигна с тях, за да наблюдава началната фаза на обучението. Въпреки че нямаше никакво обучение в провеждането на военни или бунтовнически операции, руският ракетен предприемач Георгий Сафронов доведе групата бойци от, Джамаат Шариат“ в лагера на Хакани до град Боя западно от Миран Шах през третата седмица на месец октомври. С него и групата му от петдесет и пет дагестански бунтовници дойде и мъжът, когото познаваха като генерал Ияз. Огромната група чужденци получи оръжие и дрехи от хората на Хакани и се настани в голям пещерен комплекс, издълбан в стените на един хълм. Самото обучение се провеждаше предимно в пещерите и под ламаринени покриви, боядисани така, че да изглеждат кални като колните поля и да не привличат вниманието на американските езпилотни разузнавателни самолети, но част от тренировките се провеждаха в полето и по хълмовете. Безпилотните самолети не бяха невидими — специално обучени наблюдатели следяха за появата на тези „очи в небето“ на американците. Но все пак самолетите можеха да се прокраднат и Рехан нареди на групата на Хакани да постави абсолютен приоритет не върху количеството обучение, а върху сигурността на операцията. Рехан изобщо не се интересуваше могат ли дагестанските бунтовници да превземат и задържат под контрол базата за изстрелване на ракети в космоса в Казахстан. Не. Важно беше само да успеят в една мисия тук, в Пакистан, при която да поемат контрола върху две ядрени оръжия. Рехан не се притесняваше особено и ако те измрат по време на тази мисия. Искаше само светът да научи, че чуждестранни терористи са откраднали ядрено оръжие под носа на пакистанците. Това със сигурност щеше да доведе до разпадането на пакистанското правителство само за няколко седмици. Хората на Хакани се отнесоха сериозно към нареждането на Рехан да засилят охраната. Изпратиха шпиони по селата и в околностите на Миран Шах и Боя, за да се оглеждат дали някой не се интересува от движението на хора и материали. В Северен Вазиристан не се случваха много неща, за които Хакани да не научи, и на практика нищо не можеше да убегне на мощната му организация. Бойците пущуни установиха, че дагестанците се справят много добре с оръжията си и че са изключително мотивирани. Но нямаха сплотеност, която хората на Хакани смятаха за необходимост още от десетте години война с коалиционните сили отвъд границата. Единственият член на групата, който не умееше да борави с оръжие или да се бие, беше водачът им. Сафронов се прекръсти на Магомед Дагестани, или Мохамед Дагестанеца, но въпреки че името му издаваше намеренията му, той нямаше необходимите умения на боец, които това име изискваше. Но пък беше умен и мотивиран да учи. Затова талибаните го обучиха в подземния комплекс как да използва пистолети и пушки, гранатомети и ножове и на края на първата седмица той напредна доста. Рехан идваше в лагера и си отиваше, като делеше времето си между къщата в Дубай, кабинета в Исламабад и пещерите тук. През цялото време насърчаваше дагестанците да не губят мотивацията си за предстоящата работа, а Сафронов да пази силите си, които щяха да му трябват тогава. 34 Третият и последен предизборен дебат се проведе в Лос Анджелис, в залата „Едуин В. Поули“ в университета. Той премина по-формално от предишния, като сега двамата трябваше да стоят на катедри пред комисия от хора, които им задаваха въпроси, репортери от големите медии и една телеграфна агенция. Дебатът се проведе като открит форум — без конкретна тема, но с идеята, че, естествено, ще бъдат дискутирани най-големите въпроси от последните три седмици насам. На теория това щеше да ограничи темите, към които кандидатите имаха пристрастия, но всъщност с изключение на няколкото въпроса за икономическата помощ за чуждите страни, огромното увеличение на военните разходи на Китай и повишаването на цените на бензина изпъкваше само една тема. Решението на президента да съди Саиф Ясин във федерален съд привличаше вниманието на всички и караше Джак Райън да се изказва категорично против. Естествено, обсъждането на Емира доведе до темата за Пакистан. Правителството в Исламабад беше вземало милиарди долари всяка година от Съединените щати, като в същото време се опитваше да осуетява усилията на американските военни и разузнаването, и така Западен Пакистан се превърна в убежище и източник на помощ и пари за организациите, които извършваха терористични зверства по целия свят. Планът на Кийлти да повлияе на Пакистан така, че да съдейства на американските интереси, представляваше всъщност вдигане на залога. Заплашваше да спре помощта за Исламабад, ако ситуацията не се подобри, но всъщност тайното финансиране на ДВР и пакистанската армия се увеличаваше заради опитите на Белия дом да купи командирите и отделите със стратегическо влияние. Планът на Райън, както и повечето от идеите му контрастираха рязко с тези на Кийлти. Когато един репортер го запита как би постъпил с финансирането за пакистанското разузнаване и армия, той отговори кратко: — Ще го спра. Ще го спра и част от тези пари ще дам в подкрепа на нашия голям приятел и съюзник в района — Индия. Той казваше това от известно време и търпеше нападките на медиите. Американската преса извъртя подкрепата му за Индия пред Пакистан като опит да създаде конфликт и да постави Америка и нейните сили зад една от тези страни в ущърб на другата въпреки отговора на Райън, че Пакистан поддържа тероризма срещу Съединените щати, а Индия — не. — Разбира се, че желаем да помагаме на приятелите си и да оттеглим подкрепата за нашите врагове. Пакистан не трябва непременно да е наш враг — каза той пред камерите в залата, — но това е техният избор. Когато се върна във Вашингтон, ще спра кранчето, докато Исламабад не ни покаже, че може да контролира поривите си и да се съпротивлява на ислямисткия тероризъм в Индия и Запада. Последва въпрос от кореспондентка на Си Би Ес от Вашингтон — тя се интересуваше как би могъл Райън да накаже целия пакистански народ за действията на няколко изпуснати от контрол агенти на ДВР. Райън кимна бавно, преди да отговори. — ДВР няма изпуснати от контрол агенти. Самата тя е изпусната от контрол служба. Моят опонент казва, че са проблем някои хора в някои звена. Не съм съгласен. Честно казано, нелоялните елементи в ДВР са онези, които са на наша страна. ДВР и армията са нашите врагове, освен малцина мъже и някои групи, които са наши приятели. Ние трябва да издирим тези „нелоялни“ хора и да им окажем подкрепа по друг начин, а не просто като изпращаме милиарди долари в хазната на пакистанското правителство, без да знаем за какво се харчат. Защото иначе просто даваме чек на поддръжниците на тероризма, което се върши вече десет години, дами и господа, без да даде желаните резултати. Кийлти отговори кратко: — По време на мандата си президентът Райън оказваше подкрепа на Пакистан в размер на няколко милиарда долара. На което Джак отговори, без да му е ред, със следното: — И сгреших. Всички сгрешихме и не ми е приятно да го призная, но няма да продължавам една неуспешна политика просто за да скрия факта, че съм допуснал грешка. Журналистите отсреща седяха и зяпаха Райън. Необичайно беше кандидатът за президент да си признава грешки. Следващият въпрос дойде от журналистка на Си Ен Ен, която запита и двамата кандидати за делото срещу Емира. Кийлти повтори подкрепата си за процеса и поиска Райън да обясни защо точно смята, че Министерство на правосъдието не би могло да се отнесе агресивно срещу господин Ясин. Райън изгледа камерата с вдигнати вежди. — Президент Кийлти, приемам предизвикателството. През последните двадесет години сме съдили няколко терористи във федералната съдебна система. С различен успех. Много от процесите, в които главният прокурор не успяваше да издейства присъда, се водеха срещу обвиняеми е мощен екип адвокати, което според мнозина юристи накланя везната в полза на клиентите на тези екипи. Американската съдебна система не би могла да оцелее без енергична защита, но много от тези адвокати прекрачиха границата. Това се случи и през моя мандат, затова наблюдавах някои дела отблизо чрез главния прокурор, видях какво правят адвокатите и бях отвратен. Емира няма да разполага с такива защитници, което може да ви се струва добре, дами и господа, но не е така, защото девет от онези адвокати, които защитаваха терористите, убили хиляди американци тук или на бойното поле, сега работят в Министерството на правосъдието. Ако тези хора, безочливи защитници на терористите, участват в обвинението и след като знаем, че адвокатите на този терорист също са безочливи, то кой ще бъде адвокат на американския народ? Ноздрите на Кийлти се разшириха, когато отговори: — Е, господин Райън. Постоянно наричате обвиняемите „терористи“. Те са предполагаеми терористи, докато не бъдат осъдени. Не знам дали изобщо някой от тях е виновен, както не знаете и вие. Райън отговори, като отново превърна контролирания дебат в неконтролиран разговор: — Един от мъжете, защитаван от хората, които сега представляват Съединените щати в Министерството на правосъдието по делото срещу Емира, каза в съда, всъщност изкрещя ето това, което ще цитирам от стенограмата: „Надявам се джихадът да продължи и да удари Америка в сърцето, и да бъдат използвани всякакви оръжия за масово унищожение.“ Не излиза ли от думите на този човек, че е враг на страната ни? Терорист? Кийлти махна с ръка и отговори: — Ти не си юрист, Джак. Понякога хората казват невъздържани неща, но това не ги прави виновни за престъплението, в което са обвинени. — Невъздържани ли? Да крещиш, че се надяваш Америка да бъде унищожена, е „невъздържано“, така ли, господин президент? Точно така, вие сте юрист. Хората се засмяха. Джак вдигна бързо ръка. — Не казвам нищо против адвокатите. Някои от най-добрите ми приятели са такива. Но дори и те пускат солени шеги за адвокати. Последва още смях. Райън продължи: — Е, дами и господа, простено ви е, че не знаете за този терорист и онова негово избухване, както и за факта, че девет от адвокатите му сега работят в администрацията на Кийлти. Простено ви е, защото тогава в медиите не се спомена почти нищо по въпроса. Но мен, господин президент, ме тревожи фактът, че девет души от вашата администрация са работили в защита на терористи. Сега те са на позиция, от която могат да влияят на нашето правителство, на което натрапват изкривените си представи и в крайна сметка засягат сигурността на Съединените щати. И когато се предлага военен трибунал, вие и вашите хора заявявате, че тези обвиняеми могат да получат справедливо дело само във федерален съд. Мисля, че това би разтревожило повечето американци. Райън огледа журналистите пред себе си. — Ако знаеха за него. Джак искаше да намигне на Арни ван Дам, който сега сигурно вадеше успокоителните. Арни му повтаряше постоянно да не провокира медиите, защото не изглеждало достойно като за президент. Джак реши, че хич не се интересува как изглежда това. Медиите си го търсеха. — Неотдавна главният прокурор от администрацията на президента Кийлти направи забележка, която по някаква причина също не беше отразена в пресата, че ФБР са вкарали Ал Капоне в затвора за укриване на данъци и че може би ние трябва да потърсим подобни средства срещу заловените от нас терористи на бойното поле, защото залавянето им определено не е в съответствие със закона. Съгласен ли сте с това, президент Кийлти? Знаете ли вие и вашето Министерство на правосъдието колко заловени терористи са подали данъчни декларации в САЩ миналата година? Кийлти опитваше да овладее гнева си, но под грима на лицето му изби червенина и той каза: — Опонентът ми смята, че има един вид правосъдие за „нас“ и друг за „тях“. — Ако под „тях“ разбирате „Ал Каида“, Революционния съвет „Умаяд“ или всяка друга група, която иска да ни унищожи… в такъв случай да, така смятам. Те заслужават съд и шанс да се защитават, но не заслужават всички права, които имат гражданите на Съединените щати.   Мохамед ал Даркур, Сам Дрискол, трима капитани от ДВР и десетина командоси от рота „Зарар“ излетяха от базата на пакистанската армия в Пешавар в четири сутринта с един транспортен самолет Y-2 на пакистанските ВВС. Пилотът ги закара на югоизток, до базите в планините Хайбер и Курам, след което кацнаха в Северен Вазиристан. Приземиха се на единствената годна за ползване писта в Миран Шах и незабавно се натъпкаха в бронетранспортьор на местните сили за прехода до базата през тъмния град. Секунди след като влязоха през портала на базата, Ал Даркур, Дрискол, тримата капитани и войниците се качиха в четири тежкотоварни камиона с покрити с брезент каросерии, които веднага потеглиха. Ако някой от шпионите от мрежата на Хакани ги наблюдаваше, щеше да загуби следата при тази маневра. Със сигурност имаше наблюдатели около базата и ДВР бяха разработили контрамерки за избягване от наблюдение по пътя за тайните си квартири. Четирите камиони се насочиха обратно през града, минаха край летището на запад и се разделиха по различни пътища. Всеки от тях спря в малък двор в различна част на града, а мъжете отзад се прехвърлиха в нови камиони. Наблюдатели по покривите на къщите в тези дворове следяха за опашки и след като се убедяха, че улицата е чиста от шпиони на Хакани, се обаждаха по радиостанцията на камионите да тръгват. Четирите камиона се отправиха отделно един от друг, през пет минути, в южна посока в сутрешния трафик извън Миран Шах. Дрискол се озова в каросерията на третия камион. Скрил беше лицето си с шал, но надникна и видя по улиците да се разхождат въоръжени мъже, да карат мотоциклети и да надничат от сградите. Това бяха все бойци на Хакани. Те бяха хиляди и въпреки малката база на пакистанската армия тук и няколкото тайни квартири на ДВР Миран Шах беше градът на Хакани. Когато продължиха на юг, вече извън града, и се озоваха сред обработвани поля, на Сам му се стори, че чува стрелба от автомати далеч назад. Махна на един от войниците в камиона, за да го пита дали знае защо се стреля. Младият войник само вдигна рамене, сякаш за да каже: „Е? Някой стреля. Какво толкова?“ Камионът на Дрискол пое на запад по пътя между Боя и Миран Шах, и следваше многобройните завои край отвесни скали с ревящ двигател, което за американеца означаваше, че машината се напряга доста. Накрая, малко след седем сутринта, камионът отби от пътя, изкачи една камениста пътека, която водеше в двор на равно място на стръмния хълм, и влезе през отворената порта. Два от останалите камиони бяха вече там, паркирани в гараж, който гледаше към главния портал. Ал Даркур, двама капитани и един от двата охранителни взвода се събраха в прашния двор и незабавно се разприказваха на урду. Дрискол нямаше никаква представа какъв е проблемът, докато Мохамед не приближи. Другият камион няма да дойде. Нападнали са ги в центъра на града. Един от капитаните ми е улучен в китката, а един от войниците — в корема. Върнали са се в базата, но не мислят, че войникът ще оцелее. — Съжалявам да чуя това. Ал Даркур го потупа по рамото. — Ние нали минахме. Поздравления. Преди мислех да те оставя да седиш и да гледаш, докато работим. Но сега трябва да помагаш. — Кажи какво е необходимо. — Ще сложим наблюдатели на пътя. Лагерът е само на три километра западно оттук и всеки, който е тръгнал натам от летището или от град Миран Шах, трябва да мине по пътя под нас. Шестимата войници се наредиха до други шестима мъже, които вече се намираха в къщата, и образуваха нещо като охранителен кордон, докато Ал Даркур, Дрискол и двамата капитани от ДВР наблюдаваха от прозореца на коридора на втория етаж. Сложиха два фотоапарата с мощни телеобективи и свалиха дюшеците от леглата в стаите си, за да провеждат наблюдението с минимум прекъсвания. Ал Даркур накара един от капитаните си да му донесе голям куфар в коридора и го сложи до дюшека на Дрискол. — Господин Сам — каза Ал Даркур с напевния си пакистански акцент. — Правилно ли е да смятам, че преди ЦРУ сте били в армията? — Да. — Вероятно в специалните сили? — Вероятно. Ал Даркур се усмихна. — Въпреки че сте мой гост, ще се чувствам по-добре, ако се облечете с екипировката, която моят капитан ви е подготвил. Дрискол погледна в куфара — там имаше американски автомат М4 с оптичен прицел „Триджикон ACOG“ с увеличение 3,5 пъти, бронежилетка с плочи от кевлар и стомана и осем пълнителя за автомата, каска и колан с 9-милиметров пистолет „Глок“ и няколко резервни пълнителя. Погледна майора и намигна. — И аз бих се чувствал по-добре. Облече се и се почувства по-добре с екипировката, каквато носеше в армията. Отново погледна към Ал Даркур и вдигна палец за поздрав. Ал Даркур каза: — Сега трябва да пием чай и да чакаме. 35 В неделята след дебата Бентън Тайър вървеше сам по паркинга на клуб „Чеви Чейс“ — един от най-старите и изисканите във Вашингтон. До обяд имаше време, но въпреки това Бентън, облечен в панталон и тениска за голф и с кепе на шотландско каре, изостави четиримата, с които играеше, да довършат последните девет дупки. Сега, след последния дебат, беше прекарал половината от първата си свободна неделя на открито, но трябваше да се връща в града, за да се залавя за работа. Като ръководител кампанията на президента Едуард Кийлти можеше да почива едва след 6 ноември. И докато крачеше към белия си джип „Лексус“, си каза, че вероятно след 6 ноември ще има много време за почивка. Не просто защото изборите ще са отминали, а защото неговият човек ще загуби, което означава нулеви изгледи за правителствени поръчки във Вашингтон, а и възможностите за работа в частния сектор също щяха да пострадат от неуспеха му да запази Овалния кабинет за шефа си. Никой уважаващ себе си шеф на кампания не се предава три седмици преди изборите и затова Тайър имаше насрочени пет участия в радиопрограми и девет интервюта по телевизията за понеделник, когато с увереност щеше да заяви обратното на онова, което знаеше със сигурност, но четиридесет и три годишният мъж, който крачеше сам през паркинга, не беше идиот. Знаеше, че нещата с изборите са ясни, освен ако не заловят Джак Райън със свалени до глезените гащи до някой детски дом. И все пак Тайър се смяташе за добър войник, а и трябваше да се готви за появата си пред медиите на следващата сутрин. Затова се връщаше да работи. Седна в колата и забеляза малък плик от кафява хартия под чистачката на предното стъкло. Наведе се, протегна ръка и взе плика, след което се облегна на седалката. Убеден, че пликът е оставен от някой член на клуба, защото тук имаше огради и охрана, той го разкъса, без да се замисля. Вътре нямаше бележка и нищо, от което да се разбере кой е подателят. Но пък имаше малка флашка. На друго място — в мола, пред къщата си или в офиса, Бентън Тайър щеше да изхвърли на боклука този плик. Но тук нещата стояха по-различно. Реши да види какво има на флашката, като се върне на работа. * * * Два часа по-късно Тайър, вече в панталон с цвят каки и риза без вратовръзка, морскосиньо сако и мокасини на бос крак, седеше на бюрото си в кабинета. Държеше в ръка флашката, за която беше забравил за известно време. Въртеше я натам-насам и се питаше кой ли му я праща. След още малко чудене реши да я вкара в компютъра, но се въздържа, обзет от ново колебание. Притесняваше се, че мистериозната флашка може да съдържа вирус, който да повреди компютъра му или да открадне данни от него. След няколко секунди влезе в голямата открита зала, която служеше за „бойна стая“ във вашингтонския щаб на кампанията. Около него дузина мъже и жени работеха на компютри, телефони, принтери и телефакси. От лявата му страна, до стената, имаше дълга маса с покривка и с кани за кафе. До масата едно момиче, което изглеждаше на възраст като за колежанка, наливаше горещо кафе в своята безвредна за околната среда чаша за използване в автомобил. Тайър не я познаваше — не си правеше труда да научи имената на други освен на петимата най-важни сред служителите си. — Ти — каза той и посочи с пръст. Момичето се стресна, като осъзна, че той говори на нея. От чашата й се разплиска кафе. — Да, господине? — отвърна тя нервно. — Имаш ли лаптоп? Тя кимна. — На бюрото ми е. — Вземи го. Донеси го тук, вътре. Изчезна обратно в кабинета си, а колежанката се забърза да изпълни заповедта. Всички в залата, които чуха тези думи, спряха, за да гледат как жената взема своя „Макинтош“ и тичешком отива в кабинета на Тайър, сякаш наблюдаваха осъден престъпник на път към бесилото. Бентън Тайър не попита момичето как се казва или какво върши тук. Вместо това я накара да сложи флашката в лаптопа си и да отвори папката. Тя се подчини с леко треперещи пръсти, все още лепкави от разлятото кафе със захар. Когато единствената папка на флашката се отвори, за да се разкрият няколко файла, Тайър нареди на момичето да излезе. Младата госпожица се подчини с радост. Доволен, че собственият му компютър няма да пострада от евентуално зловредната флашка, Бентън Тайър се зае да разглежда предадените му по този тайнствен начин файлове. Нямаше никакво обяснение или електронно придружително писмо. Но файлът се наричаше „Джон Кларк“. Тайър познаваше няколко души с това не съвсем необичайно име, но като отвори папката и разгледа няколкото снимки, разбра, че този човек не му е познат. Зарови се из многобройните страници с информация за него. Нещо като досие. Лично досие. ВМС на САЩ. „Тюлен“. Група за изследвания и наблюдения към Командването за оказване на военна помощ на Виетнам. Тайър нямаше никаква представа какво е това, но му звучеше адски скришно. След това ЦРУ. Отдел за специални операции. Целенасочени убийства. Разрешени, но отричани операции. Тайър сви рамене. Добре — убиец, от страшните, но какво толкова? Следваше описание на конкретни операции. Тайър ги разгледа бързо. Знаеше, че тези документи не са на ЦРУ, но, изглежда, съдържаха подробна информация за кариерата на Кларк в Управлението. Объркана информация. Информация, която може да е интересна за някого. Групата за наблюдение на човешките права „Хюман Райтс Уоч“? „Амнести Интернешънъл“? Но не и Бентън Тайър. Вече му омръзваше да се рови в досието. Проведе вътрешен диалог е тайнствения човек, донесъл флашката: „Стига де. Да не мислиш, че ми пука? Какво има? “ В този момент се спря. Я? Не е ли точно това? Снимки на Кларк с по-млад на вид Джон Патрик Райън. Подробности за отношенията им през повече от четвърт век. Значи онзи е на години и е бивш служител на ЦРУ. Райън също е на години и е бивш служител на ЦРУ. Двамата се познават? Е, само това ли е, потайни човече? Следваше документ, в който се описваха годините, прекарани от Джон Кларк в групата „Дъга“. Един-единствен документ, който сякаш нямаше място тук. С предположение за убийство, извършено от Кларк преди тридесет години в Германия. Тайър се зачуди защо този документ не е на хронологичното си място. Прочете го внимателно. От цялата информация остана с впечатление, че източникът й е извън Съединените щати. Прелисти страницата. Документ е подробности за тайна президентска амнистия на Кларк за убийствата, извършени в ЦРУ. — Е… — измърмори Тайър. — Шефът на ЦРУ Райън нарежда на Кларк да убива хора, а после президентът Райън прикрива всичко с документи постфактум. Мамка му! Тайър вдигна телефона и набра един номер. — Тайър е. Трябва да се видя с него тази вечер, веднага щом слезе от самолета на връщане за Белия дом. 36 През целия ден имаше слабо движение по пътя между Боя и Миран Шах, а вечерта спря съвсем. Минаха само няколко камиона, талибани на мотоциклети и няколко ярко оцветени автобуси с малки странични огледала, които напомняха коледни играчки. Но мъжете, които наблюдаваха през прозореца, не бяха видели нищо необичайно. Мохамед ал Даркур каза, че затворникът споменал как тук ще пристигнат хора от ДВР със самолет, което означаваше, че трябва да кацнат в града и да минат по този път, за да стигнат лагера. Но първите тридесет и шест часа наблюдение оставиха Дрискол и останалите с празни ръце. И въпреки това Ал Даркур фотографираше всяко превозно средство на пътя. Възможно беше някой висш служител на ДВР, дори самият генерал Риаз Рехан, да се облече като козар, за да стигне до лагерите на Хакани, и затова след всяка кола Ал Даркур и хората му преглеждаха детайлните снимки. Но до момента нямаше нищо, което да напомня за ДВР, нито пък, че в района се намира група чужденци. * * * Малко след полунощ Дрискол наблюдаваше през поставената на триножник и насочена към пътя камера, а тримата други мъже лежаха на леглата си в коридора зад него. Преди минутка беше минал един раздрънкан автобус — прахът от колелата му още висеше във въздуха над шосето между Миран Шах и Боя.     Сам разтърка очи за момент и пак погледна натам. Незабавно притисна лице към окуляра на камерата. Там, на пътя пред него, беше спрял един пикап с угасени фарове и от каросерията му излизаха някакви мъже. Те носеха пушки и черни дрехи и се насочиха нагоре по каменистия хълм направо към къщата на ДВР. — Нападат ни! — извика Дрискол. Миг по-късно до него се изправи Мохамед, стиснал в ръката си радиостанция. През бинокъла си видя десетината мъже на стотина метра надолу и се обърна към един от капитаните си. Обади се до базата. Кажи им, че се нуждаем от спешно измъкване. Незабавно! Подчиненият му се насочи към радиостанцията, а Ал Даркур се извърна към Дрискол. — Ако вземем камионите, ще ни унищожат по пътя с ракети. Но Сам не го слушаше. Мислеше. — Мохамед. Защо нападат така? — Какво искаш да кажеш? — Със сигурност знаят, че наблюдаваме пътя. Защо тръгват оттам, от ниското, а не от високото зад нас? Ал Даркур помисли малко. — Вече сме заобиколени, така ли? — Точно така. Тези отдолу само ни блокират, а нападението ще е от… Задната стена на къщата се разтърси от взрив. Макар и на тридесет метра от мястото в коридора, където се намираха Ал Даркур и Дрискол, взривната вълна на бомбата ги събори на земята. Майорът от ДВР се разкрещя по радиостанцията си и се изправи на крака. Сам взе своя автомат и затича по стълбите, като скачаше през три наведнъж, за да посрещне врага, който щеше да опита да пробие задната стена. Сам скочи на приземния етаж и се втурна към задната страна на къщата. Отмина двама командоси от лявата си страна. Те светеха с фенерчетата на автоматите си от един прозорец към източната страна на двора и се оглеждаха за цели. Дрискол продължи към изхода за задния двор и адски се надяваше, че часовите там все още са живи и че задържат хората на Хакани, скрити из храстите наоколо. От предната страна на къщата се чу стрелба — врагът се качваше по скалите към входа. Докато Сам тичаше с пълна скорост към задната врата и се готвеше да стреля в тъмнината навън, дочу по радиостанцията си гласа на Ал Даркур, който сега говореше на английски: — Сам! Часовите отзад не се обаждат. Онези сигурно вече са в двора! Докато осмисли тази информация, Дрискол изхвърча по инерция през вратата. Не измина и два метра в нощта, когато от вратата на двадесетина метра пред него се появиха ярки отблясъци и от външната стена на къщата отекнаха гърмежите на автомати „Калашников“. Спря се в праха, обърна се и приведен се върна обратно вътре. Касата на вратата се пръсна на трески от куршумите на бойците на Хакани, но Сам успя да се скрие и изтича обратно по коридора, без да пострада. Там го посрещна Ал Даркур, който все още викаше в радиостанцията си. Двамата мъже надникнаха зад ъгъла и изстреляха няколко куршума в тъмнината. Не смятаха, че с няколко изстрела от автомат ще осуетят нападението, но се надяваха да смутят някой, който смята, че може да изтича през отворената задна врата и да мине по коридора без проблеми. Ал Даркур извика в ухото на Сам, след като изстреля няколко откоса в тесния коридор: — Обадих се за хеликоптер от базата в Миран Шах, но силите за бързо реагиране ще са готови след петнадесет минути. — Недостатъчно — отвърна Сам и се спусна на колене, надникна зад ъгъла и простреля лампите в коридора. — Докато дойдат, ще станат тридесет минути. Дрискол извади празния пълнител от автомата и постави нов, който измъкна от жилетката си. Стрелбата отвън се усилваше, а виковете по радиостанцията, които Дрискол не разбираше, го оставяха с впечатление, че самата сграда скоро ще бъде превзета. — Доколкото разбирам, нямаме тридесет минути. Колко от хората ти са останали? Ал Даркур се обади по радиостанцията, за да разбере колко са оцелели, Дрискол легна по корем в ъгъла, след което бавно се завъртя на рамо и насочи автомата си към задната врата. Не виждаше нищо в мрака, затова включи прожектора на автомата си. Незабавно яркият лъч освети двама бойци на Хакани, които се качваха безмълвно насам. Макар и заслепени от лъча, двамата вдигнаха автоматите си. Дрискол натисна спусъка на своя автомат и вкара десетина куршума в телата им. Двамата умряха, преди да успеят да стрелят. Нови отблясъци и звуци от стрелба някъде от мрака на нощта го накараха да надникне отново зад ъгъла, докато презареди. — Шестима души са живи — каза Мохамед. Сам кимна и вкара патрон в цевта. — Добре. Според теб можем ли да стигнем до камионите в гаража в източната част? — Ще трябва да опитаме, но пътят ще е блокиран от хората на Хакани. На кой му трябва път? Дрискол свали една осколъчна граната от жилетката си, измъкна щифта и я метна като малка топка за боулинг по коридора. Двамата с Мохамед ал Даркур затичаха към бойците при източния прозорец, а бомбата се взриви от другата страна на вратата. * * * Две минути по-късно група от осем бойци на Хакани успя да влезе през портата и да стигне до югоизточния край на двора. Оставили бяха четирима от своите назад, както и един убит, прострелян в корема от някой от втория етаж на къщата, и трима ранени: един от куршум, а другите двама от граната, хвърлена от часовия до портала, когото бяха убили секунда след това. Но сега осемте оцелели бойци се намираха на двадесетина метра от гаража. Приближаваха тихо и бавно към гаража, зад чиято отворена врата не се виждаше нищо в тъмнината, а останалите обстрелваха къщата от другите страни. Ако влезеха в къщата през вратата на гаража, можеха да унищожат всички вътре, без да попаднат под обстрел от своите. Стигнаха на десетина метра от входа на гаража и водачът им успя да различи силуетите на два големи камиона вътре. След като беше изстрелял няколко пълнителя от своя „Калашников“, не виждаше добре в тъмното и затова се взираше напрегнато, за да търси вратата вътре. Осемте бойци минаха край камионите, намериха вратата за къщата и влязоха през нея в редица, приведени и заслушани за всякакви заплахи. * * * Когато осемте бойци на Хакани изчезнаха от гаража, Сам Дрискол, Мохамед ал Даркур, двама офицери от ДВР и четирима командоси от „Зарар“ изпълзяха тихо изпод камиона в далечния край срещу вратата. В кабината се качиха шофьорът, Ал Даркур и други трима, а Сам е още двама останаха в гаража. Когато дочуха как шофьорът отпуска тихо ръчната спирачка, Сам и другите двама избутаха камиона, като се напрягаха с всички сили. Предницата и без това сочеше надолу към склона и машината започна бързо да ускорява. След още един тласък Сам и другите двама скочиха в закритата с брезент каросерия. Шофьорът не включи двигателя и фаровете. Единственият звук идваше от гумите на камиона по чакълестата пътека надолу по склона, по която ускоряваха все повече. Шофьорът се водеше само по съвсем бледата светлина от облачното небе и ако пропуснеше портала, щеше да забие камиона в стената. В такъв случаи щеше да се наложи да включат двигателя и всички на хълма и по пътя веднага щяха да разберат къде са те. Но шофьорът успя да мине през портала и сега, когато се движеха с още по-висока скорост, му ставаше все по-трудно да върти волана наляво и надясно. До пътя надолу оставаха още стотина метра стръмен и пълен със завои чакълест път. Излязоха от двора, в който врагът беше насочил повечето от стрелбата, но някой, изглежда, ги чу или забеляза, когато се отдалечиха на двадесетина метра от портала. Чу се вик, последван от още крясъци, и след това изригна стрелба, която сложи край на плана на Сам Дрискол за потайно измъкване. Той викна към кабината на шофьора, че е време да спре да се придържа към пътя, ами да гледа да се маха оттук възможно най-бързо, без да пази камиона. Шофьорът го послуша и набралият скорост камион се понесе надолу в тъмнината. От всички страни на шеметно понеслия се камион имаше хора на Хакани, но повечето от тях не можеха да стрелят, без да улучат своите. Няколко стреляха и куршумите от автоматите им разцепиха дъските на каросерията при Сам. Един от мъжете до него получи куршум в главата, а другият — два в левия бицепс и в лявото рамо. Един куршум улучи стоманената плоча на гърдите на Дрискол. Ударът го събори на пода в момента, в който камионът се блъсна рязко в някакъв голям камък и прелетя около метър във въздуха. Почти обезглавеното тяло на боеца от „Зарар“ се изтърколи до Сам. Камионът продължи бясно по склона, като подскачаше непрекъснато и шофьорът трябваше с последни сили да го насочва право надолу, за да не се отклони настрани и да се преобърне. Намираха се само на двадесет метра от пътя, когато Мохамед ал Даркур забеляза още бойци от мрежата на Хакани, които изникваха от тъмното и обстрелваха бясно подскачащия камион. Един държеше гранатомет. Нямаше как да стреля по него от средата на кабината. Не би могъл дори ако не се мятаха във всички посоки в кабината на подскачащия камион, но в случая дори нямаше смисъл да прави опити да се прицелва към онзи. Вместо това извика: — Сам! Гранатомет отдясно, двайсет метра! — Ясно! Мохамед ал Даркур не виждаше американеца зад себе си и затова не знаеше, че Дрискол вдигна автомата, изправи се в покритата с брезент каросерия и се хвана за едно желязо. Когато камионът стигна пътя и зави рязко наляво, за да не се блъсне в паркирания пикап, Сам се показа, вдигна автомата си към пътя и изстреля всичките тридесет патрона към всичко в тъмното, което се движеше. Една ракетна граната се понесе към тях, но светещата бойна глава се издигна безобидно нагоре в нощното небе. Когато завиха на изток и се насочиха към Миран Шах, от другата страна на пътя се чу стрелба от картечница и куршумите зачаткаха по металните части от каросерията на големия камион. Сам опита да се върне в каросерията, за да се скрие. Подхлъзна се и се озова увиснал на желязната рамка, която придържаше брезента. Пусна автомата си, за да се хване с две ръце за рамката, а оръжието увисна на ремъка около врата му. Докато се бореше да вкара крак в камиона, единственият оцелял командос отвътре стреляше нагоре по хълма, от който току-що слязоха. По хълма като светулки проблясваха дулните пламъци на обстрелващия ги враг. В този момент една дълга серия трасиращи куршуми пръсна предното стъкло вляво от майора. Парещите куршуми се забиха в стоманената плоча на капитана от ДВР отляво на Ал Даркур, а после отскочиха с дрънчене от неговата плоча, за да се забият във врата на шофьора. Но той не загина веднага. Стисна врата си и се затърчи от болка, а от раната се чу гъргорене и съскане на въздух. Големият камион веднага се отклони надясно от пътя и с друсане се понесе по склона към сухото речно корито отдолу. Сам беше стъпил с двата си крака в каросерията, когато камионът отскочи надясно, отново хвръкна във въздуха и се понесе бясно надолу. При това Сам се извъртя рязко настрани, блъсна се в каросерията и изпусна металната рамка. Американецът изпадна от камиона на двадесет метра от пътя, а голямата машина продължи надолу по склона. 37 Мохамед ал Даркур положи всички усилия да овладее камиона, като протегна ръце и стисна волана. Но не беше лесно, защото не носеше каската си и при всеки удар на гумите в някоя неравност главата му се блъскаше в металния таван на кабината. Усети кръв по лицето си, но реши да я бърше само ако попадне в очите му, защото трябваше да държи волана с две ръце. Накрая спряха на дъното на сухото речно корито. Майорът дори беше успял да завърти волана достатъчно, за да не се ударят в големите варовикови камъни, събирани тук през хиляди дъждовни сезони. Още чуваше стрелба отзад, но натисна педала на спирачката и изчака капитанът да излезе от лявата страна кабината, да обиколи под обстрел и да се качи отдясно, като избута мъртвия шофьор в средата на кабината. Капитанът пое волана и Ал Даркур се намести бързо до левия прозорец, намери автомата си на пода и се зае да стреля нагоре по хълма, докато камионът вървеше бързо на изток. Ал Даркур осъзнаваше ясно, че хората в каросерията не стрелят. Тревожеше се за хората си, а и за американеца, на когото обеща да го защитава с живота си, но не можеше да се върне. Трябваше да се доберат до базата и едва тогава можеха да направят нещо за ранените и за всеки изостанал назад. * * * Сам дойде на себе си бавно. Свит на кълбо, той лежеше до голям объл камък. Не усети веднага болка, но от опит знаеше, че със сигурност е ранен. Падането от камион с такава скорост със сигурност би причинило наранявания, въпреки че адреналинът в кръвта в момента заглушаваше болката. Остана неподвижен на място, загледан в големия камион, който продължи надолу по склона. От пътя над него стреляха мъже, които обаче не виждаха Дрискол, и той се надяваше, че ще може да остане така скрит в мрака, да изчака хората на Хакани да си тръгнат и чак след това да огледа раните си. Когато камионът се отдалечи и изчезна по сухото речно корито, стрелбата отгоре затихна. Той чу как хората се качват по камиони и заминават, но чу и стенания от болка — най-вероятно от бойците на Хакани. Нямаше представа колко са оцелелите на хълма над него, но не се съмняваше, че в района около къщата над пътя все още има боеспособни вражески стрелци. Дрискол опипа тялото си с ръце. Усети кръв по тях и по лицето си, но се движеше без болка. След това вдигна бавно крака — един по един. Оказаха се наред. Заопипва с ръка тревата и пръстта наоколо, за да намери автомата си, но оръжието беше паднало от него, когато отскочи от камиона. Пистолетът му все още стоеше на мястото си на хълбока. Знаеше това, защото той се забиваше в долните му ребра. След като се убеди, че може да ходи, се огледа в тъмното. На петдесетина метра надолу и в западна посока от него имаше ниска горичка и той реши да опита да изпълзи дотам, за да се скрие преди зазоряване. Но в този момент един прожектор от пътя над него освети дърветата. Друг лъч светлина се насочи на изток, наляво от Дрискол. Прожекторите подскачаха хаотично — вероятно търсеха някой паднал от отдалечаващия се камион. Сам не се помръдна — можеше само да се надява, че лъчът няма да го освети. Е, можеше да стисне дръжката на пистолета си, но дори това малко движение му се струваше излишно тежко. Лъчът светлина премина над него, след което спря някъде вляво, на двайсет метра от Сам. От пътя се чуха викове — несъмнено онези бяха видели нещо. „Мамка му“ — помисли си Сам. Ако стрелците на Хакани тръгнат по склона, нямаше да му оставят голям избор, освен да… В този момент нещо се размърда в лъча светлина. Командосът, който беше в каросерията заедно с Дрискол, когато камионът излетя от пътя, стана и откри огън с автомата си. Изглежда и той беше паднал, но сега знаеше, че са го видели и не му остава нищо, освен да стреля. Дрискол забеляза, че боецът е ранен — по дрехите му имаше кръв, която блестеше под лъчите от прожекторите. Сам можеше да остане на мястото си, но изобщо и не помисли за това. Изтърколи се на колене, извади пистолета си и откри стрелба по мъжете отгоре. Знаеше, че рискува командосът от „Зарар“ да го простреля в гърба, изненадан от внезапното движение и шум, но реши да се довери на обучението и инстинктите на командоса и да се постарае да убие възможно повече от хората на Хакани. Повали двамата с прожекторите, като улучи единия в бедрото, а другия — в тялото. Другите на пътя се прикриха и Дрискол се възползва, за да се обърне към командоса. — Иди към онези дървета. Минавай по десетина метра наведнъж! — викна той, а младият войник погледна през рамо и забеляза горичката, след което се извърна и изтича десетина метра. През това време Сам стреля няколко пъти нагоре, след което командосът обстреля пътя, а Дрискол скочи на крака затича към горичката. Така през десетина метра двамата се прикриваха взаимно, за да се скрият сред дръвчетата. И двамата падаха неведнъж, с което не само се забавяха, но и ставаха неподвижна мишена за онези отгоре. Стигнаха на двадесетина метра от дръвчетата, когато пистолетът на Дрискол остана с отворен затвор, след като изстреля последния патрон. Командосът точно преминаваше тичешком край него. Сам извади последния си пълнител и го пъхна в пистолета след което дръпна затвора, за да зареди. Чу как войникът до него изохка силно и падна на земята. Американецът изстреля седем патрона нагоре, след това се извъртя и затича да помогне на другаря си. Легна до неподвижното тяло на командоса и установи, че тилът му е напълно отрязан от добре прицелен куршум от автомат „Калашников“. Мъжът беше умрял мигновено. — Мамка му! — изкрещя от безсилие и мъка Сам, но не можеше да остане тук. От камъните наоколо отскочиха искри от куршуми и го насърчиха да се разкара. Дрискол взе оръжието на мъртвия боец и стигна до дърветата с лазене, търкаляне и хлъзгане по склона. Хората на Хакани изобщо не се забавиха, а насочиха стрелбата си към горичката, в която Дрискол се скри. Куршумите заудряха стволовете и клоните на черниците и елхите, от които се посипаха листа и иглици като обилен планински сняг. Сам трябваше да изпълзи по корем до другия край на горичката. Тя беше тридесет метра широка и дълга и той знаеше, че не може да се крие в нея дълго време. Намери място зад един дебел дънер и провери тялото си за рани. Напипа много кръв — определено беше улучен от рикоширащи куршуми и имаше рани от падането от камиона, както и от лазенето дотук. Провери и екипировката си, или онова, което беше останало от нея. Автоматът на мъртвия боец се оказа по-стар модел на М-16. Добро оръжие с дълго дуло, страхотно за стрелба на дълги разстояния, макар че би предпочел своя автомат М4 с оптичен прицел, който загуби някъде на хълма. Трите останали пълнителя в жилетката му ставаха за този автомат и той беше благодарен за това. Презареди автомата и застана на позиция точно до южния край на горичката. Тук обмисли алтернативите пред себе си. Можеше да се предаде, да бяга или да се бие. И за момент не се замисли да се предава, което ограничаваше алтернативите до две — да бяга или да се бие. Дрискол беше смел човек, но и прагматичен. Нямаше проблем да побегне, ако сега това щеше да му помогне да оцелее. Надзърна извън горичката, за да види имаше ли възможност за бягство. Тридесет метра пред него избухна граната, навярно изпратена от гранатомет. Мамка му. Погледна към долината, осветена от луната през разкъсаните облаци — сухият варовик по коритото на реката, която течеше от запад на изток, светеше слабо. Долу имаше равна камениста зона, широка петнадесетина метра, и всеки, който излезеше от тази горичка, щеше да попадне под обстрел от онези горе за няколко минути, преди да намери прикритие. Сам нямаше как да се измъкне в нощта. Не можеше да изтича до речното корито и да опита да бяга. Това щеше да е самоубийство. Дрискол реши, че няма да си иде с куршум в гърба. Щеше да проведе последната си битка в тази горичка. Щеше да се бие с врага, да накара колкото може повече от тях да платят, преди да го победят заради численото си превъзходство. Бавно и е известно колебание вдигна автомата, изправи се и се върна назад през горичката. Не измина и десет метра, преди нов откос от автомат да удари дърветата над него, от които се посипаха листа. Спусна се на колене и изстреля половин пълнител нагоре, за да накара онези да залегнат, след което скочи на крака и затича към врага си. Група от шестима бойци на Хакани бяха слезли до средата по склона. Изпратили ги бяха водачите им, за да намерят войника, който със сигурност сега се криеше зад някой камък в горичката. Сам знаеше, че ги е изненадал, като изскочи пред тях с вдигнат автомат. Онези отвърнаха на стрелбата заедно е мъжете от пътя и Дрискол се просна по гърди, след което се прицели към пламъците на автоматите и стреля на къси откоси, докато свърши патроните. Знаеше, че е очистил поне двама от онези — оставаха четирима. Затова се превъртя на хълбок, извади нов пълнител от жилетката и се зае да презарежда. В този момент забеляза ярка светлина от пътя. Мигновено осъзна, че това е ракетна граната в полет и че тя ще удари точно където лежи той. Без да мисли скочи на крака, извъртя се и се втурна обратно към дърветата. Гранатата удари земята зад него и го преметна във въздуха, заби остри парченца метал в тялото му и го запрати на земята като парцалена кукла. Дрискол остана легнал по очи и неподвижен, докато хората на Хакани вървяха към него. 38 Президентът Ед Кийлти прекара почти цялото си време през последните две седмици в работа по кампанията. Според Бентън Тайър имаше пет щата, за които не се знаеше със сигурност как ще гласуват, и затова Кийлти ги посети с президентския самолет. Сутринта беше в черква в Гранд Рапидс, Мичиган, след което замина в един завод за ветрогенератори, където обядва и разгледа набързо цеха. После отлетя за Йънгстаун, Охайо, на митинг, а след това се отправи на изток за официална вечеря в Ричмънд, Вирджиния. Слезе от хеликоптера в задния двор на Белия дом към десет и тридесет вечерта. Шефът на секретариата му Уесли Макмълън беше казал по време на краткия полет от базата на ВВС „Андрюс“, че Бентън Тайър иска среща с него в Овалния кабинет. Тайър беше пожелал там да присъства и Майк Браниган. Странно — ръководителят на кампанията му да иска среща с главния прокурор. Все пак Уес се беше погрижил всички да са на място и да очакват президента. Кийлти отиде направо в Овалния кабинет. Носеше фрака си, защото не остана време да се преоблече по време на двадесетминутния полет от Ричмънд. — Може ли да караме накратко, момчета? Имах дълъг ден. Тайър седеше на един от двата дивана заедно с Уес Макмълън, а Браниган се разположи срещу Кийлти. Шефът на кампанията поде: — Господин президент. Днес попаднах на нещо. Компютърна флашка. Оставили я бяха върху колата ми в голф клуба. Нямам представа кой я е оставил и защо е избрал мен. — Какво има на тази флашка? — Досие на пенсиониран „тюлен“ от ВМС и полувоенен служител на ЦРУ на име Джон Кларк. Награден е с Медала на честта. — Вече ме отегчаваш, Бентън. — Това няма да е задълго, господин президент. Кларк е близък приятел на Джак Райън — работили са заедно по разни операции. Разни черни операции. Кийлти се приведе напред. — Продължавай. — Някой е оставил в ръцете ни флашка с доказателство за криминални престъпления от страна на този Кларк. Убийства за ЦРУ. Кийлти кимна. — Убийства ли? — Да, както и подслушване на телефони, влизане с взлом и така нататък. — Това е от някой от ЦРУ, така ли? — Мисля, че не. Флашката съдържа информация от източници от ЦРУ, това е сигурно. Някой изпуска информация оттам. Но тази информация може да е от Китай или Русия, или дори от правителството на съюзническа страна, което не желае Райън да се качи отново на седлото. Кийлти кимна. Изгледа Браниган. Главният прокурор чуваше за това за първи път. По изражението му си личеше, че знае каква дълга нощ го чака, защото ще трябва да провери всичко. Тайър продължи: — Но всичко, което е правил приятелят на Райън — убийства, влизане с взлом, незаконно подслушване, — не може да се представи в съда. — Защо? — Защото преди няколко години президентът Райън му е дал пълна амнистия за всяко негово действие в ЦРУ. Кийлти се усмихна и стана бавно. — Това не е вярно. — Вярно е. Все някой в Министерството на правосъдието знае за това. Кийлти се обърна към Майк Браниган. — Майк. Кажи ми, че не си знаел. — И представа нямам за това, господин президент. Изглежда, информацията е секретна. Който ни е дал флашката, трябва да е получил информацията по незаконен начин, дори и да е вярна… — А може ли той да направи така? — запита Кийлти. — Законно ли е било да размаха вълшебната пръчка над един оперативен служител от ЦРУ, за да го пази? Този път Браниган отговори малко по-уверено: — Президентската амнистия може да те оневини за почти всяко федерално престъпление. Делата в гражданските, щатските или местните съдилища не се включват тук, въпреки че за един оперативник от ЦРУ те не са фактор. Развълнуван, Кийлти си пое дълбоко дъх, но после се отпусна. — Е, добре. Какво толкова… Райън е дал амнистия на онзи и ако внимаваме, можем да пуснем новината. Това ще е неприятно за Райън, но няма да се доберем до Кларк. А без да обвиним Кларк, всичко ще е само новина за един ден. Знаете го Райън. Ще се увие в знамето, ще отдаде чест на камерата и ще каже, че е направил каквото трябва, за да бъдат децата ни в безопасност, или подобни дивотии. Тайър поклати глава. — Райън му е дал амнистия за онова, което е правил в ЦРУ. Но в досието има едно убийство, което май не е направил като служител на ЦРУ. Тайър погледна страниците в скута си. — Предполага се, че е убил някакъв източногерманец на име Шуман през 1981 година в Берлин. В досието не се казва нищо за това. Проверих други източници. ЦРУ не знае за случая. Кийлти се досети за какво става дума. — Значи, ако е оневинен за убийствата, които е извършвал като служител на ЦРУ, а това убийство не е по тяхна поръчка… Тайър каза: — Тогава пълната амнистия не важи. Президентът погледна Браниган. — Това достатъчно ли е за обвинение? Майк Браниган изглеждаше зашеметен. — Господин президент, за първи път чувам за това. Трябва да се срещна с хората си, с някои от шефовете на ФБР и да прегледаме информацията за Кларк. Но мога да кажа, че Министерство на правосъдието ще изиска информация, която да е валидна в съда, преди да направи каквото и да било. Всъщност кой, по дяволите, е този източник? Кийлти изгледа главния прокурор. — Ако можете да сверите информацията от флашката на Бентън чрез ЦРУ или по друг начин, това досие няма да ви трябва. Източникът става излишен. Той просто ни подтиква леко в правилната посока. — Господин президент, аз… — Майк, знам, че ще направиш всичко необходимо. Уес Макмълън, шефът на президентския секретариат, който мълчеше през целия разговор, сега се намеси: — Няма ли закон, според който не можем да разкриваме идентичността на агент на ЦРУ? Всички в стаята вдигнаха рамене, а после отново насочиха погледи към Браниган. — Доколкото знам, това е за действащите агенти. Ако знам, и то със стопроцентова сигурност, че той вече не е служител на разузнаването, значи може да го погнем. При тези думи Кийлти се поуспокои, но Макмълън продължаваше да е въздържан. — Боя се, че всичко това ще изглежда като куц опит за дълъг пас без никакви шансове за успех. Като например да изровиш убийство отпреди тридесет години и да опиташ да го лепнеш на Джак Райън само няколко дни преди изборите. Не е ли така? Кийлти отговори: — Пасът не е дълъг и безнадежден. Някой ни е подхвърлил тази информация. Казвам това и питам как ще изглеждаме, ако са ни дали информацията и не сме реагирали? Започнахме мандата с обещанието да поправим грешките на Райън, а освен това, момчета и момичета, все още съм президент на Съединените щати. Уес Макмълън опита друг финт: — Кларк е награден с Медал на честта. Тези медали не ги дават на всеки, господин президент. — Е? Много важно! Ще кажем, че уважаваме военната му служба, но че не можем да опрощаваме убийства и дрън-дрън. Ще кажа, че аз съм главнокомандващ, за Бога. Не спори с мен, Уес. Ще действаме. Майк, ще ми трябва помощ за целта. Браниган кимна несигурно. — Ако успеем да накараме ЦРУ да ни сътрудничи, то поне ще мога викна онзи на разпит. Кийлти кимна. — Ще поговоря с Килбърн в ЦРУ и ще му кажа, че следователи от Министерството на правосъдието искат да говори с всички, които са работили с Джон Кларк. Тайър каза: — Ако успеем да притиснем Кларк, ще ударим Райън, защото ще излезе, че той е действал над закона. Кийлти стана и отиде до бюрото си. — Мамка му, да. Ще ударим Райън! Всичко това трябва да излезе през следващите двадесет и четири часа, за да го използвам при последната обиколка из Средния запад. Мога да питам например дали президентът Райън няма да очисти президента на Мексико следващия път, когато не се разберат по някой въпрос на търговията. Така ще намекна за миналото му, а също и за настоящето, защото е много силен по външните работи, но дали наистина е толкова силен, щом се налага да изпраща хора да убиват другите, а после да прикрива всичко с тайни амнистии? Кийлти се задъха, но се сети за нещо друго и се обърна към тримата мъже на диваните. — Това ще бъде и намек за бъдещето на тази страна, ако допуснем в Овалния кабинет човек, който работи и играе с кръвожаден убиец като Джон Кларк. Кийлти погледна към шефа на секретариата си: — Уес, това изречение ще ми трябва. Запиши го и го помни. — Разбира се. — Добре, господа. Друго? Тайър каза: — Кларк има партньор. Споменават го няколко пъти в досието. И той е близък с Райън. — И той ли има пълна амнистия? — Не знам. — Добре, намерете информация и за него. Президентът забеляза колебание в погледа на Тайър. — Не? Защо не? — Онзи се казва Доминго Чавес. Мексикански американец е. — Мамка му — отвърна Кийлти, след като помисли над този отговор. — Така можем да забравим шибаната Аризона и Ню Мексико. Но не и Тексас. Там нямах никакви шансове. След кратка пауза президентът изохка. — Ами Калифорния? Тайър поклати глава. — Може да бомбардирате град Мексико със самолети и пак няма да загубите Калифорния срещу шибания Джак Райън. И пак… ще загубите адски много латиноамерикански гласове в цялата страна, ако пуснете ФБР по следите на човек на име Чавес. — Добре — отвърна Кийлти, чийто мозък на политик работеше на високи обороти. — Да забравим мексиканската част в историята с Райън. Ще подгоним само Кларк. Всички се съгласиха с това. — Добре. Майк, иди при Килбърн, за да осигуриш достъп до хора от ЦРУ, а ти, Уес, докарай тук заместник-директора Олдън утре сутринта. Искам да разбера какво знае той за Джон Кларк. Олдън е подлизурко. Ще прави неща, които Килбърн няма да иска. 39 Мелани Крафт нямаше нищо против да работи до късно в оперативния отдел на Националния център за борба с тероризма. Работата я поглъщаше, особено след като шефката й Мери Пат Фоли й възложи една задача преди седмица. Мери Пат искаше от нея да проучи всичко за един бригаден генерал от пакистанската ДВР на име Риаз Рехан. Един любопитен еднократен имейл от задграничен източник на ЦРУ уличаваше генерала като бивш оперативник от „Лашкар-е-Тайба“ и „Джаиш-е-Мохамед“. Това се оказа интересно, но Националният център трябваше да разбере с какво се занимава Рехан сега. Мелани подхващаше въпроса за Рехан от различни ъгли, но цяла седмица все удряше на камък. Само че днес след цял ден работа смяташе, че има резултат. Минаваше полунощ, когато реши, че има достатъчно материал за заместник-директора, а освен това знаеше, че и Мери Пат е все още в кабинета си. Почука на вратата леко, с известно колебание. — Влез. Мелани влезе и уморените очи на Мери Пат се разшириха. — Господи, момиче, ако изглеждаш така уморена на тези години, сигурно аз приличам на жив труп. — Извинявайте, че ви притеснявам. Знам, че не е редно да занимавам шефа си с разни теории, но мозъкът ми блокира и няма с кого да поговоря. — Радвам се, че си тук. Искаш ли кафе? След минутка двете се намираха в кафенето и разбъркваха горещите си кафета. Мери Пат каза: — Със сигурност това, което ще ми кажеш, е по-интересно от работата ми сега. От Агенцията за национална сигурност ме помолиха да помогна с един отчет за Конгреса. Бих искала да правя нещо съществено, но интересните неща се падат все на вас, децата. — Работя по въпроса с Рехан и отдела му в ДВР. Съвместното им разузнаване, така ли? — запита Мери Пат. — Да. Подвеждащо наименование за отдела, който управлява шпионите на Пакистан и е във връзка с всички терористи по света. — Във всички правителства по света работят доста особени хора — отвърна Фоли. — И без колебание крият всякакви нередности зад бюрократични термини. Мелани кимна. — Доколкото разбирам, през последния месец организацията на Рехан е работила с адски темпове. — Хайде, впечатли ме с откритията си. — Генералът е толкова потайна личност, че реших да се поразровя малко повече из организацията му и да разбера какво правят там. — Какво откри? — Преди два месеца в Ню Йорк е арестуван един тридесетгодишен пакистанец — сбил се с някого, когато купувал часовник менте в Китайския квартал. Нюйоркската полиция открила у него дванадесет хиляди долара и тринадесет кредитни карти „Виза“ с общо тридесет и седем хиляди в тях, както и дебитна карта за разплащателна сметка в Дубай. Очевидно той е теглил пари с дебитната карта, а после с доларите е купувал кредитните карти. По малко, за да не привлича внимание. — Интересно — отбеляза Мери Пат, като отпи от кафето с мляко. — Депортиран е незабавно, без да го разследват кой знае колко, но се поинтересувах и според мен е бил от СОРДО. — Защо смяташ така? — Първо, отговаря на профила. Роден е в ислямско семейство със силни връзки с ФАПР. Служил е в традиционно ислямистка част в пакистанската армия, а после се уволнил и минал в запаса. Това е често срещана биография за служителите на ДВР. — Кое е второто? — запита Мери Пат, без да е съвсем убедена от догадките на Мелани. — Второ, сметката в Дубай. Регистрирана е на името на фирма параван в Абу Даби, през която в миналото са правени плащания на ислямистки играчи. — Таен фонд, така ли? — Точно така. Тази фирма параван е правила преводи в Исламабад, а самата банка работи с различни групи. Хора от „Лашкар“ в Делхи, хора на Хакани в Кабул и на „Джамаат ул Муджахидин“ в Читагонг. — Има ли друго? — Надявам се вие да ми кажете — отвърна колебливо Мелани и продължи: — Риаз Рехан, както вече знаем, е известен и като Халид Мир. Мир е оперативник от „Лашкар-е-Тайба“. — Точно така. — Е, хората на „Лашкар“, които са изпълнявали мисии в Индия, свързани с Халид Мир, използват такива предплатени кредитни карти, купени с пари в брой в Ню Йорк. Мери Пат кимна. — Мисля, че съм чела нещо такова. — Освен това Риаз Рехан е известен и като Абу Кашмири — високопоставен оператор от „Джаиш-е-Мохамед“. — Да? — Ами при засада в Кабул са убити трима души от, Джаиш-е- Мохамед“. И те са имали купени в Ню Йорк предплатени карти „Виза“. Мери Пат поклати глава. — Мелани, напоследък много терористични организации използват тези карти. Те са най-лесният начин да прекарваш пари, без да оставяш финансова следа. Освен това сме хващали и други подозрителни жители на Близкия изток в Ню Йорк с доста пари в брой, за да купуват кредитни карти, които се предполага, че ще бъдат давани на хора като тях, за да се скрият средствата за финансиране на операции. — Това искам да кажа. Другите, които са заловени, също са депортирани. Ами ако и те са работили за Рехан? — Онези, които сме проучвали, нямат връзки със СОРДО. — Точно като Халид Мир или Абу Кашмири. Искам да кажа, че ако Рехан използва такъв начин на работа, то навярно и сега той стои зад тези хора. Започвам да си мисля, че Рехан има повече имена, отколкото знаем. Мери Пат Фоли изгледа Мелани Крафт продължително, преди да отговори, като се питаше дали изобщо да отговаря. Накрая каза: — Имаше някои слухове през последните петнадесет години. Тих шепот тук-там, че някакъв неизвестен оператор работи на свободна практика и стои зад всички по-маловажни нападения. Мелани запита: — Всички ли? — Много. Невероятно много. Някои от хората ни в Ленгли забелязаха разни дреболии, които присъстват във всички операции. Всички започват да използват сметки в Дубай по едно и също време. Всички взеха да шифроват със стеганография по едно и също време. Всички започват да говорят с предплатени телефонни карти по едно и също време. И с интернет телефони. Мелани не изглеждаше много убедена. — Според мен не е рядкост несвързани групи да ползват сродни методи на работа. Учат се едни от други, предават си наръчници из Пакистан и ползват съвети от ДВР. Освен това, когато се развиват самостоятелно, го правят с еднакви темпове, защото използват технологиите, които могат да намерят на място. Естествено, всички групи започнаха да използват предплатени телефонни карти от момента, в който те станаха популярни, или пък флашки, след като поевтиняха доста. Не се връзвам на приказки за някакъв призрачен оператор. — Права си да се отнасяш скептично. Това е просто вълнуваща версия, която дава лесно обяснение на нещата и не изисква особени усилия. То е все едно да кажеш, че този човек навярно е Форест Гъмп. Мелани се засмя. — Това ли му е псевдонимът? — Неофициално, но пък така и няма официален псевдоним. И все пак където стане нещо, се появява информация и за този човек. Името някак си пасва. И не забравяй, че тези групи са абсолютно несвързани помежду си. Но някои от ЦРУ са убедени, че имат нещо общо. Имат общ оперативен координатор. Сякаш всичко се управлява или консултира от един и същи човек. — Искаш да кажеш, че Риаз Рехан може да е Форест Гъмп. Мери Пат сви рамене. Допи кафето си и каза: — Преди няколко месеца той беше просто обикновен нископоставен генерал с кабинет в ДВР. Но вече знаем много неща за него и всичките са лоши. Продължавай да ровиш. — Добре, госпожо — отговори Мелани и стана, за да се върне на бюрото си. — Но не тази вечер. Махай се. Иди да се наспиш. Или по-добре се обади на Джак. Да те води на късна вечеря. Мелани се усмихна и сведе поглед към пода. — Той се обади днес. Утре ще се видим. Мери Пат Фоли се усмихна. 40 Джон Кларк отскоро се занимаваше с лов на пъстърва и осъзнаваше, че има да учи много. Няколко пъти успя да хване две-три дъгови и кафяви пъстърви в рекичката на съседа си, но от потока в собствената си ферма получаваше само разочарования. Съседът беше му казвал, че там може да хване добра пъстърва, но друг местен жител го опроверга с обяснението, че рибите, които наричаха пъстърва, в малките поточета като това, което минаваше през фермата на Кларк, всъщност са главуши, от семейството на бодливките, които стигаха до тридесетина сантиметра на дължина и се бореха достатъчно агресивно на куката, за да заблудят начинаещите въдичари, че си имат работа с пъстърва. Джон реши да вземе книга за риболова и да я прочете, когато има време, но сега, обул високите си ботуши, стоеше сам в потока на съседа и мяташе въдицата напред-назад, за да падне кукичката в бавен вир, а после повтаряше процеса отново и отново. Почти като ловенето с муха, само дето не хващаше нищо. Джон се отказа и намота влакното час преди стъмване. Въпреки че рибата не кълвеше, денят се оказа добър. Огнестрелната му рана почти заздравя, той се усамоти да отдъхне на чист въздух и дори успя да боядиса спалнята в къщата. След още една, през идния уикенд щеше да доведе и Санди тук, за да получи похвала за бояджийските си умения. Освен това никой не стреляше по него тук, нито пък той се налагаше да убива или да тича, за да се спасява. Да, хубав ден. Джон събра такъмите си, погледна сивото небе и се зачуди дали така ще се чувства и като пенсионер. Взе кутията за такъми и въдицата и се отърси от тази мисъл, като потрепери от студения западен вятър, който се спускаше от планината Катоктин. Очакваше го приятна половинчасова разходка през гората до къщата. Изкатери се по каменистия бряг на потока и тръгна по обраслата пътека. Фермата на Джон се намираше в окръг Фредерик, западно от Емитсбърг и на около миля от границата на щата Пенсилвания. Още след завръщането си от Великобритания търсеше подобен имот и когато един пенсиониран приятел от ВМС, който живееше в малка кравеферма с жена си и произвеждаше сирене, му каза за табелата с надпис „Продава се“ пред тази къща, Джон и Санди дойдоха да огледат двата декара имот. Цената се оказа добра, защото къщата се нуждаеше от малко работа. Санди се влюби в нея и в околността и в края на пролетта подписаха договора за продажбата. Но оттогава насам Джон имаше твърде много задачи в Колежа и почти не му оставаше време да идва дотук, за да работи по къщата, както и да лови риба. Понякога и Санди идваше с него — заедно посетиха Гетисбърг, който се намираше на няколко мили оттук, и се надяваха скоро да идат на разходка през някой уикенд до близкия окръг Ланкастър, където живееха амиши[14]. А след пенсионирането си планираха да заживеят тук постоянно. Или след пенсионирането на Санди, каза си Кларк, докато си проправяше път през гъстите храсталаци по хълма и се отдалечаваше от поточето. Джон купи този имот, за да прекара тук златния си залез, но нямаше илюзии, че може и да не го доживее. Едва ли щеше да оцелее достатъчно дълго, за да се пенсионира и да прави сирене, докато тялото му бавно се скапва от възрастта. Не. Джон Кларк смяташе, че всичко ще приключи много по-рязко. Куршумът в ръката беше сигурно петдесетият път, при които му се разминаваше. Малко по-настрани и деветмилиметровият куршум щеше да се е забил в белия му дроб, кръвта от който щеше да го удави още преди Динг и Доминик да успеят да го свалят до улицата. Още няколко сантиметра наляво и куршумът щеше да го улучи в сърцето, а тогава нямаше дори да успее да излезе от таванската стая. Или малко нагоре — тогава куршумът щеше да попадне в тила му, за да го просне мъртъв точно както Абдул бен Мохамед ал Кахтани се просна пред асансьора на „Хотел дьо Сере“. Джон знаеше със сигурност, че рано или късно, а вече това „късно“ се изчерпваше, той щеше да загине по време на мисия. Когато беше млад, съвсем млад, служеше като „тюлен“ от военноморските сили в Групата за изследвания и наблюдения към Командването за оказване на военна помощ на Виетнам. Кларк и другите от групата живееха на ръба на смъртта с години. Доста пъти самият той се намираше на крачка от смъртта. Край лицето му профучаваха куршуми, бомби изпращаха смъртоносни шрапнели в хората до него или се качваше в хеликоптери, които се издигаха на стотина метра, преди да решат, че повече не им се лети. През онези години всичко това го изпълваше с адреналин. Чак изпадаше в екстаз от радост, че е жив, и също като много други на неговите години и е неговата професия започна да живее за хапчето, наречено опасност. Джон се наведе, за да мине под един нисък клон на млада топола, като гледаше да не закачи въдицата в някой храст. Усмихна се, като си спомни младостта. Толкова отдавна беше. Куршумът, който за малко не го уби на онзи покрив в Париж, не го изпълни със същото вълнение, което изпитваше като млад „тюлен“ във Виетнам. Нито пък с ужас и страх. Не, Джон не се отпускаше на стари години. По-скоро ставаше фаталист. Куршумът във Франция и къщата тук, в Мериленд, имаха много общо. Даваха му да разбере, че шантавият му живот има край. Джон се прехвърли през оградата в югоизточния ъгъл на имота си. Пое през горичка от борчета по склона към малка долина с поточе, което се виеше от север на юг и следваше оградата. Погледна часовника си, който показваше четири и петнадесет. Тук мобилният му телефон не хващаше сигнал, което означаваше, че през трите часа, прекарани в риболов, е бил „извън обхват“. Замисли се колко ли съобщения ще получи, когато се върне в къщата и се включи към телефонната линия там, и пак се замисли за миналото, когато нямаше мобилни телефони и човек изпитваше вина, че е отишъл да се разходи в гората. Самотата тук, сред дивата природа на Мериленд, го караше да си спомня самотата в горите на Югоизточна Азия. Да, отдавна беше, но не чак толкова, че да го забравиш. Очевидно в джунглата имаше други растения, но усещането беше същото. Той обичаше да е сред природата, като напоследък определено нямаше време за нея. Но ако един ден работата в Колежа забави ход, той ще може да прекарва повече време тук, в гората. С удоволствие един ден щеше да доведе и внука си да лови риба тук — децата май обичат такива неща, нали? Навлезе в своя поток и бавно тръгна през дълбоката до колене вода, като се радваше, че е с високите ботуши, които стигаха до гърдите му. Изворната вода беше леденостудена и по-дълбока от обичайното. Пресичаше тук, защото в тази част поточето течеше по-бавно, а не стотина метра по-нагоре, където едни плоски камъни се подаваха малко над водата като естествен, но хлъзгав мост. Но днес Кларк можеше спокойно да пресече и в най-дълбоката част, във вира с хлътналото варовиково дъно, където водата стигна почти до кръста му. Джон премина най-дълбоката част и навлезе сред водораслите от другата страна, където се спря. Нещо във водата блестеше и отразяваше лъчите на слънцето като стомана. Около туфа трева, която излизаше от дълбоката до коленете вода, се виждаше петно с розов оттенък. Водата откъсваше по малко от него и го отнасяше надолу по течението. За разлика от много ветерани от Виетнам, Кларк не се сещаше често за тамошните си преживявания. През следващите четиридесет години имаше толкова много работа, че травмите от Виетнам избледняха на фона на новите изживявания. Но сега, загледан в лепкавото вещество около тревата, се замисли за Лаос през 1970 година. Там заедно с група партизани пресичаха поточе, не много по-дълбоко от това, в първобитната джунгла. Забелязал беше едно черно петно, което мина покрай тях, и се оказа, че е масло за двутактов двигател. Тръгнали бяха нагоре по течението и откриха едно разклонение на пътя „Хо Ши Мин“, където бойци от северновиетнамската армия бяха изпуснали мотоциклета си, докато пресичали реката. И маслото ги издаде. Кларк и групата партизани ги убиха в гръб. Това петно връщаше мислите му към Лаос. Той протегна ръка и натопи пръстите си в петното, а после ги доближи до носа си. Ноздрите му непогрешимо доловиха мириса на оръжейна смазка. Дори реши, че може да определи марката. Да, любимата му марка — „Брейк Фри“. Кларк веднага погледна нагоре по течението. Ловци. Не ги виждаше, но не се съмняваше, че са минали по естествения мост от камъни на сто метра северно оттук преди около половин час. Из имота скитаха сърни и пуйки, а през тази част на деня сърните идваха на стада. Но пък до сезона за лов на сърни имаше време, а и оградата на имота се виждаше съвсем ясно, по дяволите. Който и да се намираше тук, нарушаваше сума ти закони. Кларк прекоси останалата част на потока и пое по пътеката през гората към откритите поляни около къщата. Сега, след като знаеше, че не е сам, всичко напомняше още повече за Югоизточна Азия. Реши да свие надясно и да доближи откритата площ до къщата си от друга страна. Ако тук има ловци, особено такива, които влизат в чужди имоти и убиват дивеч извън ловния сезон, Джак разбираше, че може да получи нов, втори куршум през този месец. Но сега нямаше да е деветмилиметров от някой пистолет. А щеше да е бренеке от ловна пушка. „Господи “ — каза си той. Бръкна под гумения комбинезон, извади пистолета си, който носеше навсякъде, и го насочи към пътеката, за да стреля и да издаде присъствието си. Но се спря, преди да натисне спусъка. Не. Не знаеше защо, но не искаше да предупреди никого за присъствието си тук. Разбира се, не смяташе, че група ловци на пуйки ще стрелят по него преднамерено. Но не познаваше ловците и намеренията им, нито пък колко „Джак Даниелс“ са изпили досега и затова реши да ги проследи. Отби се от пътеката, за да се приближи зад тях в мястото, където според него би трябвало да са минали. След известно време намери следите им. Това се оказа трудно в слабата шарена светлина под дърветата. Но забеляза дирите на двама души през малка пътека. След десетина метра пак откри следите, но те изглеждаха странни. Нямаше логика в това да се отклоняват от пътеката, независимо дали са на лов за сърни или пуйки. Плячката им се намираше на открито, близо до къщата. Защо са се движили скришом тук, петдесетина метра преди края на горичката? Изгуби следите им в гъстата сянка от надвисналите корони на вечнозелените дървета над него. Кларк остави такъмите, събу ботушите си и се спусна на колене, след което доближи бавно до края на горичката. Легнал на земята, се скри зад един голям храст. Погледна внимателно през тревата на пасището, като очакваше да види хора в яркооранжеви дрехи. Но нямаше никой. Кларк огледа къщата, която се намираше на стотина метра северно от него, но и там не видя хора. Но пък вместо това на поляната между него и къщата пасяха осем сърни. Дребни женски с малки, които не бяха събудили никакъв интерес у ловците. Кларк бързо се зае да осмисли информацията. Колко време е необходимо на смазката да се носи от мостчето до мястото, където я откри. И колко време сърните биха останали на поляната, ако ловците са минали оттам. Не след дълго осъзна, че ловците са тук, в гората около него. Но къде? Джон Кларк не беше ловец, или поне не ловец на животни, затова се върна към опита си от Виетнам. В южната част на пасището от дясната му страна имаше малко хълмче. Точно там би застанал снайперистът, за да обхване оптимално района. Може би и ловецът би постъпил така… „Да. “ Там, на петдесет метра от него, някакво стъкло хвърли отблясък от залязващото слънце. След това видя и мъжете. Не бяха ловци — виждаше се добре. Носеха камуфлажни костюми със завързани по тях зелени и кафяви парчета плат, които наподобяваха листа и суха трева. Двамата мъже приличаха на куп листа с насочени напред камуфлажно боядисани пушки и оптични прицели. И мерникът сочеше къщата. — Какво става, мамицата му? — прошепна Кларк. Един от мъжете беше мокър — Кларк го виждаше ясно. И не трябваше да е Шерлок Холмс, за да се досети какво е станало. Мъжът с подгизналия камуфлаж се е подхлъзнал на плоските камъни на стотина метра пред мястото, където Кларк пресече потока, и е паднал заедно с пушката си във водата. Смазката помагаше срещу ръждата, но тя ги издаде. Но защо го дебнат? Кларк се замисли да се върне в къщата на съседа. Щеше да му отнеме половин час, но пък можеше да се обади на властите или на шерифа на окръг Фредерик, който да се заеме с двамата снайперисти. Но това щеше да предизвика прекалено много внимание към самия него и въпроси какво правят в имота му двама души, вероятно обучени в армията, с мощни пушки в ръка. Дали пък да не се погрижи за всичко сам. Да. Друг начин нямаше. Обмисли обратното промъкване през гората, оттам на юг зад хълмчето, за да нападне в гръб онези двамата. Но не можа да помръдне. Забеляза, че в далечината по пътя към къщата идват пет големи черни коли. Движеха се бързо, без да издават присъствието си с включени фарове, и Кларк остана на мястото си, загледан в колите, сякаш го хипнотизираха. Големите коли спряха около къщата — отпред и отзад. И едва тогава Кларк забеляза хората с черни бронежилетки, които стояха на стъпенките на колите и с едната ръка се държаха за релсите на покривите, а с другата стискаха автомати М4. Не можеше да разчете белите букви на гърба на униформите им, но знаеше кои хора с такова оборудване използват тази тактика. Затвори очи и облегна чело в хладните листа под него. Знаеше кой разбива предната и задната врата на къщата му. Специален екип на ФБР. Без да мърда, Джон наблюдаваше как мъжете от ФБР изкъртват задната врата с един стенолом, а после нахлуват вътре. След няколко секунди водачът на екипа обяви къщата за чиста и хората му излязоха отвън. — Мамка му — прошепна Джон и се върна назад сред дърветата. Скри ботушите си под купчина листа и борови иглици, но не си направи труда да крие следите си, докато се отдалечаваше в обратна посока. Стигнеха ли дотук, хората от ФБР щяха да забележат, че на това място е имало някой. Кларк се обърна, изправи се и затича обратно по пътеката, за да се отдалечи колкото може повече от онези. Трябваше да разбере какво става, за да реши какво да прави. И докато тичаше, му се прииска телефонът му да имаше обхват тук. Със свито сърце предположи, че е пропуснал някое важно обаждане, докато ловеше риба. 41 Пресконференцията беше свикана набързо за края на работния ден в сградата „Робърт Ф. Кенеди“ на Министерството на правосъдието на булевард „Пенсилвания“ в град Вашингтон. Толкова късно край министерството нямаше много журналисти, но когато новинарските служби разбраха, че самият главен прокурор Майкъл Браниган ще направи изявление, изстреляха репортерите си от близката сграда на Капитолия към пресконференцията в заседателната зала до кабинета му. В пет и тридесет и пет, с повече от половин час закъснение, Браниган влезе заедно с двама от висшите си служители. Журналистите затаиха дъх, за да чуят какво ще им каже. Първия признак, че ги чака нещо забележително, прокурорът даде, като застана на подиума, без да каже нищо. Няколко пъти погледна подчинените си. Репортерите, които следяха погледа му, забелязаха, че в ъгъла има някакви мъже с мобилни телефони, които говорят нещо забързано и тихо. Браниган остана така, загледан в хората си — явно чакаше да му кажат нещо. Един от тях вдигна поглед към шефа си и поклати глава. Браниган кимна и без да издава разочарованието си, се обърна към репортерите: — Благодаря, че дойдохте. Обявявам заповед за арест на човек на име Джон А. Кларк, американски гражданин и бивш служител на Централното разузнавателно управление. Господин Кларк е издирван за разпит във връзка с убийства преди няколко десетилетия, както и за евентуалното му участие в сега извършвана престъпна дейност. Журналистите си записаха името и се спогледаха. Браниган отдавна отправяше заплахи за разправа с оперативни служители на ЦРУ заради действията им на терен, но досега нямаше никакъв резултат от тях. Дали погромът, който мнозина желаеха отдавна, щеше да започне сега, в края на първия мандат на Кийлти. Никой не знаеше нищо за Кларк или за служител на ЦРУ с това име, затова никой не зададе никакви въпроси, когато прокурорът направи пауза. Браниган знаеше това и имаше инструкции от Белия дом да каже следното: — Господин Кларк, както може би знаете, е дългогодишен приятел, довереник и бивш телохранител на президента Джак Райън, както по времето, когато господин Райън оглавява ЦРУ, така и след това. Осъзнаваме политическите измерения на случая, но не можем да не му обърнем внимание предвид сериозните обвинения срещу господин Кларк. Чак сега журналистите се раздвижиха. Започнаха да ровят в интернет на смартфоните си и да задават въпроси. Една жена от Ен Би Си попита кога ще научат повече за случая, очевидно за да си даде време да обмисли какво, по дяволите, става тук. Браниган отговори: — Мисля, че ще има какво да ви кажем след няколко часа. От този момент Кларк се укрива от правосъдието, но скоро ще го заловим. Браниган напусна залата, а репортерите го последваха, притиснали телефоните към ушите си. Телевизиите щяха да съобщят за случая по новините в шест. Печатните медии пък имаха време да посъберат повече факти. Джак-младши пристигна в къщата на Мелани в шест. Планираха да прекарат вечерта в по-официална обстановка, някъде във Вашингтон, но тъй като и двамата се чувстваха уморени от тежкия работен ден, решиха просто да хапнат някъде набързо. Когато Мелани отвори вратата, изглеждаше красива, но се извини на Райън и помоли да я почака още няколко минути, за да се приготви. Райън седна на диванчето и от нямане какво да прави заоглежда стаята. Забеляза колекция от книги и вестници на малкото бюро до лаптопа на Мелани. Книги за Пакистан, Египет, разпечатани карти, снимки и текст. — Май още си носиш работа вкъщи? — запита той с усмивка. — Не. Това е едно проучване, което правя сама. — Мери Пат не ти ли дава достатъчно работа? Мелани се засмя. — Съвсем не е така. Просто обичам да се ровя из интернет в свободното си време. Там няма нищо секретно. Всичко е достъпно за всички. — Ако не е секретно, може ли да погледна? — Защо? От тероризъм ли се интересуваш? — Интересувам се от теб. Мелани се разсмя, взе шлифера си и каза: — Готова съм. Джак наведе леко глава настрани, зачуден какво ли има в документите до лаптопа на красивата брюнетка, но стана от мястото си и я последва през вратата. * * * След петнадесет минути Джак и Мелани седяха на бара в „Мърфис“, ирландската кръчма на „Кинг Стрийт“, недалече от къщата й. Преполовяваха първата си бира и тъкмо им сервираха голяма купа крилца, когато барманът превключи на един новинарски канал. Двамата не обърнаха внимание на телевизора, защото си приказваха, но Райън поглеждаше от време на време. Надяваше се, че ще покажат новите проучвания и че родителите му накрая ще могат да се поуспокоят — затова хвърляше по някой поглед над рамото на Мелани. Тя тъкмо обясняваше за котката, която имала в гимназията, когато Джак пак погледна към новините. Очите му се разшириха, челюстта му увисна и той каза: — О, мамка му, не! Мелани спря да говори, а после каза: — Моля? Райън изтича до дистанционното на телевизора, взе го бързо и усили звука. Показваха снимка на Джон Кларк. След това репортажът показа пресконференцията на Майкъл Браниган в Министерството на правосъдието и Джак чу неясното обяснение за обвиненията и за политическите измерения на случая. Мелани гледаше Райън, докато той се взираше в телевизора. — Познаваш ли го? — Той е приятел на баща ми. — Съжалявам. — И е легенда в ЦРУ. — Така ли? Райън кимна разсеяно. — Той работеше от другия край. Оперативен служител. — На терен, така ли? — Специални операции. Мелани кимна. Разбираше за какво става дума. — Смяташ ли, че той… — Не, по дяволите! — отвърна Райън, но се овладя. — Не. Този човек е награден с Медала на честта. — Извинявай. Джак отклони поглед от телевизора и се вгледа в Мелани. — Аз се извинявам. Просто реагирам на действията на Кийлти. Не срещу теб. — Разбирам. — Този човек има жена. Деца. Дядо е. Господи… Тези неща не се правят просто така. Мелани кимна. — Баща ти може ли да го защити? Когато се върне в Белия дом? — Надявам се. Предполагам, че с това Кийлти опитва да не допусне баща ми в Белия дом. — Много прозрачно е. Няма да стане… — отвърна Мелани колебливо. — Освен ако? — Освен ако… е, ти нали каза, че този Кларк няма какво да крие, защото всичките му тайни са тайни на ЦРУ. Точно там беше работата. Разбира се, Джак не можеше да разкаже тези неща на Мелани, но знаеше, че едно подробно разследване на Джон Кларк може да доведе до разкриването на Колежа. Дали това не е целта? Дали отнякъде не е изтекла информация с какво се е занимавал Кларк през последната година-две? Дали не се знае нещо за парижката операция или дори за Емира? „Мамка му“ — каза си Джак. Такова следствие, независимо дали имат някакви доказателства срещу Кларк или не, можеше да срине Колежа. Репортажът приключи и Джак се обърна към Мелани. — Съжалявам, но трябва да тръгваме. — Разбирам — отвърна тя, но Райън виждаше по погледа й, че не е така. А и къде ли щеше да иде? Как да помогне на Джон Кларк? 42 Джак Райън-старши ядеше хамбургера си, преди да излезе на сцената в хотел „Темпъл Мишън Палмс“. По план трябваше да каже няколко учтиви неща на предстоящия късен обяд, а после, след по-малко от два часа, го чакаше друго събитие — вечеря с ветерани пак тук, в този хотел. Но пък бургерът беше толкова вкусен, че го изяде, докато говореше с поддръжниците си. Излезе на сцената в два и тридесет и пет местно време. Тълпата беше оживена и развълнувана от предварителните преброявания. След като Кийлти обяви залавянето на мъжа, убил толкова много американци преди няколко години, разликата в гласовете намаля, но Райън продължаваше да води убедително. Когато музиката спря, Джак се наведе към микрофона и каза: — Добър вечер. Благодаря. Хората го обожаваха. Утихнаха много по-бавно от обичайното. Вече можеше да благодари на поддръжниците си, че са дошли тук, и да ги предупреди да не свалят гарда твърде бързо. До изборите оставаха две седмици и сега той се нуждаеше от най-много подкрепа. От два дни насам произнасяше една и съща реч и възнамеряваше да не я променя още няколко дни. Докато говореше, Райън се взираше в аудиторията. Вдясно видя Арни ван Дам, който излезе от залата с телефона до ухото си. Джак забеляза, че Арни е развълнуван, но не можеше да разбере дали е за нещо добро или лошо. Ван Дам се изгуби зад планина от балони, преди да излезе от залата. Райън премина към заключителната част на речта си, която включваше няколко изречения за предизвикване на аплодисменти от по тридесетина секунди. Оставаха му още две-три, когато Ван Дам се появи пред него, под трибуната. Скрил сериозното изражение на лицето си от камерите, той описа кръг с пръст — сигнал да приключват. Джак го послуша и се постара да запази щастливото си изражение, докато се питаше какво ли става. Но лицето на Ван Дам не оставяше място за съмнения. Лоши новини. Обикновено накрая Райън излизаше през залата, за да се ръкува няколко минути с хората и да позира за снимки с тях, но Ван Дам го изкара през сцената надясно. Хората го аплодираха, докато излизаше и Райън спря за последно махване за поздрав преди да се скрие от погледите им. В коридора Андреа Прайс О’Дей застана до него, а Ван Дам го поведе към страничния изход. — Какво има? — викна към него Райън. — Не сега, Джак — отвърна Арни, докато крачеха бързо по коридора. Той беше претъпкан от представители на медиите, приятели и поддръжници, но групата мина бързо през тях. Райън вече не се усмихваше, а изтича, за да настигне шефа на кампанията си. — По дяволите, Арни. Нещо със семейството ми ли става? — Не! Господи, не, Джак! Извинявай — отвърна Арни и направи знак да продължават. — Добре — каза Райън успокоен. Значи ставаше дума за политика и нищо повече. Отвориха една странична врата и бързо тръгнаха през паркинга. Колата на Райън беше паркирана наблизо. Там ги посрещнаха още хора от Тайната служба и Ван Дам поведе групата към колите. И почти успяха. Пет метра преди колата на Райън ги пресрещнаха репортерка и оператор с камера. Микрофонът й носеше знака на местен филиал на Си Би Ес. Без встъпителни думи тя навря микрофона в лицето на Райън. — Господин президент, какво ще кажете за обявеното от главния прокурор разследване на вашия телохранител за убийство? Райън спря рязко. Репортерката беше объркала фактите и това още повече смути Джак. Той се извърна към охранителката си Андреа Прайс О’Дей, която говореше в микрофона на ръкава си на шофьорите в колите и затова не беше чула въпроса. След като се учуди, че Андреа е обвинена в убийство, Райън запита: — Какво? — Джон Кларк, бившият ви телохранител. Знаете ли, че той се укрива от правосъдието? Можете ли да ни кажете кога за последен път сте говорили е него и за какво е ставало дума? Райън се обърна към Ван Дам, който също се опитваше да скрие изненадата си. Арни посегна и хвана Джак за ръката в опит да го вкара в колата. Райън бързо се овладя, обърна се към репортерката и каза: — Съвсем скоро ще дам изявление по този въпрос. Последваха още въпроси, защото младата репортерка усети, че Райън няма представа за какво говори тя. Но Райън не каза нищо повече, а влезе в колата след ръководителя на кампанията си Двадесет секунди по-късно колата с Райън, Ван Дам и Прайс О’Дей потегли още преди да затворят вратата. — Какво става, мамка му? — запита Джак. Ван Дам вече беше извадил телефона си. — Току-що ми се обадиха от Вашингтон. Браниган е свикал изненадваща пресконференция преди новините в шест, за да обяви, че издирват Кларк по обвинение за убийство. Разбрах от ФБР, че е избягал от екипа, който е трябвало да го арестува. — Какво убийство? — почти извика Джак. — Нещо във връзка с работата му в ЦРУ. Пуснал съм човек да вземе копие на заповедта за арестуването му. Ще го имаме до час. — Политическа игра е. Аз съм му дал пълна амнистия за неговата работа в ЦРУ, за да не допусна да се случи нещо такова — развика се Райън в колата, а вените на врата му се издуха. — Именно. Кийлти го е погнал, за да удари теб. Трябва да пипаме много внимателно, Джак. Връщаме се в хотела, където ще изчакаме и ще направим изявление, което е внимателно… — Ще се изправя пред камерите още сега и ще заявя на Америка с какъв човек се заяжда Ед Кийлти. Това са глупости! — Джак, не знаем подробностите. Ако Кларк е сторил нещо различно от онова, за което си го амнистирал, нещата ще изглеждат изключително зле. — Знам какво е правил Кларк. По дяволите, аз самият съм му нареждал да прави някои от тези неща. След кратък размисъл Райън запита: — Ами Чавес? — Не са го споменавали на пресконференцията на Браниган. — Трябва да говоря с жената на Джон. — Кларк трябва да се предаде. Джак поклати глава. — Не, Арни. Не трябва, знай го от мен. — Защо? — Защото е ангажиран с нещо, което трябва да остане скрито. Нека спрем да говорим за това. Аз няма да призовавам Кларк Да се предаде. Арни понечи да възрази, но Райън вдигна ръка. — Може да не ти харесва така, но трябва да спрем дотук. Вярвай ми, Кларк трябва да се крие, докато това отшуми. — Ако отшуми — отвърна Арни. 43 Генерал Риаз Рехан влезе в тухлената колиба с двама от мъжете на Хакани. Те стояха от двете му страни, стиснали прожектори, и насочиха лъчите им към тялото, проснато в ъгъла. То беше на мъж с надве-натри бинтовани крака и лежеше на пода така, че лявото му рамо се намираше до стената. Бойците на Хакани имаха черни тюрбани и дълги бради, а Рехан беше облечен само в шалвари и риза и с молитвено кепе на главата си. Неговата къса и подрязана брада контрастираше рязко с тези на двамата рошави пущуни. Рехан огледа пленника. Сплъстената и мърлява коса на мъжа изглеждаше доста посивяла, но онзи не беше стар. Видя му се здрав, или поне е бил такъв, преди на три метра от него да избухне граната. Генералът остана така няколко секунди, но мъжът не вдигна поглед към светлината. Накрая един от пущуните приближи и ритна мъжа по бинтования крак. Мъжът се размърда, обърна се към светлината, опита да предпази очите си с ръка, а после седна със затворени очи. Китките на неверника бяха завързани за халка в бетонния под, а стъпалата му бяха боси. — Отвори очи — нареди на английски генерал Рехан. Пакистанецът махна на двамата да свалят малко лъчите на прожекторите и брадатият западняк отвори очи бавно. Рехан забеляза, че лявото му око е налято с кръв, вероятно от удар по носа или по окото, или пък от сътресението от експлозията на гранатата, за която му казаха, че е причинила и други наранявания. — Е… говориш английски, нали? — запита Рехан. Отначало мъжът не отвърна, но след малко сви рамене и кимна Генералът коленичи близо до пленника. — Кой си ти? Пленникът не отговори. — Как се казваш? Пак не последва отговор. — Всъщност няма значение. От източниците си знам, че си гост в Пакистан на майор Мохамед ал Даркур от Бюрото за съвместно разузнаване. Тук си, за да шпионираш онова, което майорът погрешно смята за съвместна база на Хакани и ДВР. Раненият мъж не реагира. Трудно беше да се каже в слабата светлина, но зениците му, изглежда, още бяха разширени от сътресението. — Много бих искал да знам защо си тук, в Миран Шах, точно сега. Нещо по-специално ли търсиш, или идването ти тук, във федерално управляваните племенни територии, съвпадна с моето случайно? Майор Ал Даркур напоследък ми се бърка в работите. Сивокосият мъж гледаше мълчаливо. — Ти, приятелю, си много скучен събеседник. — И по-лоши неща са ми казвали. — А. Вече говориш. Да проведем ли учтив разговор, по мъжки, или да накарам сътрудниците си да измъкват думите ти? — Прави каквото трябва. Аз ще спя. При тези думи американецът се излегна настрани, а веригата издрънча на бетонния под, докато той се наместваше. Рехан поклати глава разочарован. — Твоята страна трябваше да стои далеч от Пакистан, точно както и англичаните трябваше да стоят настрани. Но вие идвате и натрапвате културата си, военните си и греховете си навсякъде по света. Вие сте коварна инфекция. Рехан понечи да каже още нещо, но се въздържа. Вместо това махна гневно към ранения мъж и се обърна към един от бойците на Хакани. Американецът не говореше урду, майчиния език на генерал Рехан. Не говореше и много пущу — родния език на човека от групата на Хакани, който стоеше редом с генерала. Но Рехан искаше пленникът да разбере заповедта му и затова нареди на английски: Вижте какво знае. Ако каже нещо доброволно, го екзекутирайте по хуманен начин. Ако ви губи времето, го накарайте Да съжалява за това. — Да, генерале — отговори мъжът с черния тюрбан. Рехан се обърна и наведе глава, за да излезе от тухлената постройка. От мястото си на пода Дрискол го наблюдаваше. Когато генералът излезе, Сам каза: — Може да не ме помниш, задник такъв, но аз те помня. 44 Джон Кларк слезе от автобуса в Арлингтън, Вирджиния, в шест без десет сутринта. Не свали качулката на якето от главата си, докато вървеше по улица „Пършинг“ във все още спящия квартал. Целта му се намираше на улица „Норт Филмор“ № 600, но нямаше да иде направо там. Продължи по улица „Пършинг“, шмугна се край една двуетажна къща с дъсчени стени и пое край оградата отзад. Там прескочи оградата и се насочи към паркинга на улицата срещу къщата. Застана, загледан в бялата двуетажна къща без двор пред себе си, после коленичи до една кофа за боклук, при което коленете му изпукаха шумно, и зачака. Сутринта се оказа студена, а и от северозапад подухваше мокър бриз. Умореният Кларк, който не се беше спрял цяла нощ, редувайки едно кафене в град Фредерик, жп гарата в Гейтърсбърг, автобусна спирка в Роквил и после автобуси до Фолс Чърч и Тайсън Корнер. Можеше да пристигне тук с по-пряк транспорт, но не искаше да подранява. По-незабележим щеше да е, ако е тръгнал сам по улиците рано в работен ден, отколкото посред нощ. Особено след като знаеше, че тук има обучени наблюдатели. От мястото си между един „Сааб“ и кофата за боклук, която му се струваше пълна с употребени памперси, Кларк не виждаше дали някой наблюдава къщата от улица „Норт Филмор“, но предполагаше, че са там. Със сигурност щяха да решат, че има вероятност той да дойде тук, за да се срещне с обитателя на тази къща, и затова щяха да паркират кола с двама души някъде наоколо. Обитателят на къщата щеше да излезе и да се поинтересува какво по дяволите търси тази кола тук, но онези щяха да покажат значките си и да сложат край на разговора. Изчака двадесет и две минути, преди да светне лампа зад прозореца на стълбището на горния етаж. След още няколко минути се включи лампа и на долния етаж. Кларк постоя още малко. Премести се, за да седне на бордюра и да възстанови кръвообращението в краката си. Тъкмо се беше настанил добре, когато вратата на къщата се отвори и един мъж с яке излезе, направи няколко упражнения за разтягане до оградата и затича бавно по улицата. Кларк стана бавно и се върна обратно, откъдето беше дошъл. Джон Кларк провери дали никой не следи Джеймс Хардести, който работеше в архива на ЦРУ, преди да затича след него. По улиците имаше още няколко други мъже и жени, излезли за сутрешна разгрявка, и Кларк нямаше да прави особено впечатление. Или поне не докато не се включат уличните лампи. Джон носеше черно яке с качулка, което нямаше да учуди никой от излезлите да потичат, но зеленият му панталон и туристическите обувки определено не приличаха на онова, което другите носеха. Изпревари Хардести по булевард „Саут Вашингтон“, когато минаваше край парка „Тауърс“ отдясно. Мъжът от ЦРУ хвърли поглед назад, когато чу шум зад себе си, и се отби до бордюра, за да направи място на по-бързия бегач, който обаче каза: — Джим, Джон Кларк съм. Не спирай. Хайде да идем до дърветата ей там, за да поговорим. Без да продумат повече, двамата продължиха нагоре по склона и влязоха на празна детска площадка. Небето просветляваше едва-едва и двамата вече можеха да различат лицата си. Спряха до детски люлки. — Как е, Джон? — Може да се каже, че съм бил и по-добре. — Нямаш нужда от пистолета на хълбока си. Кларк не знаеше дали пистолетът си личи под якето му, или Хардести просто предполагаше, че има пистолет. — Не ми трябва за теб може би. Още не се знае. И двамата дишаха равномерно — дотук нямаше и километър. Хардести каза: — Като чух, че бягаш, реших, че може да се обадиш. Кларк отвърна: — ФБР също, а? — Да. Нагоре, на следващата пряка, има двама от СГН с кола. Дойдоха още преди Браниган да се появи по новините. Специализираната група за наблюдение представляваше организация към ФБР, която се занимаваше само с това. — Така предположих и аз. — Едва ли ще ме търсят до половин час. На твое разположение съм. — Няма да те задържам. Опитвам само да разбера какво става. — Министерството на правосъдието са се наточили яко. За теб. Само толкова знам. Но да ти кажа — не знам какво имат срещу теб, Джон, обаче не съм им съобщил нищо, което да го няма в досието ти при мен. Кларк дори не знаеше, че са разпитвали Хардести. — ФБР са говорили с теб? Хардести кимна. — Двама старши агенти ме разпитваха вчера сутринта в един хотел в Маклийн. Забелязах, че в съседната стая някакви по-млади специални агенти говорят с други от нашата сграда. Почти всички, които са били около теб по времето ти в Отдела за специални операции, са разпитани. Предполагам, че при мен са пратили по-важните агенти, защото Олдън им е казал, че се знаем отдавна. — Какво те питаха? — Всякакви неща. Но вече имаха досието ти. Според мен ония задници Килбърн и Олдън са намерили нещо в него, което не им харесва, и затова са предизвикали разследването. Кларк поклати глава. — Не. Какво от досието ми в ЦРУ би предизвикало такава масирана атака? Даже и да ме обвинят в измяна, щяха да ме приберат още преди да се обадят на Министерството на правосъдието. Хардести поклати глава. — Не и ако са намерили нещо друго, което не влиза в задълженията ти към ЦРУ. Онези шибаняци спокойно ще те продадат, защото си приятел на Райън. „Мамка му“ — каза си Кларк. Ами ако това не е свързано с Колежа? Дали не е заради изборите? — Какво те питаха? Хардести поклати глава, но се сепна: — Чакай. Аз съм архивар. Знам, или поне съм виждал всичко в досието ти. А онези ме питаха нещо, което ме обърква. — Какво? — Аз знам, че не всичко от онези времена е включено в досието ти, но обикновено в него винаги има малко информация, от която става ясно какво си правил. Искам да кажа, че може и да не съм наясно какво точно си правил в Нигерия, но ще знам, че си бил в Африка на дадена дата. Регистрирани са противомаларийните ти ваксинации, билетите за самолет, парите за дневни разходи — тези неща показват къде си бил. — Да. — Само че онези ме питаха какво си правил в Берлин през май 1981 г. Проверих досието… Нищо не намерих. Абсолютно нищо не показва, че по онова време си бил дори близо до Германия — каза Хардести и поклати глава. Джон Кларк дори не се замисли. Спомни си всичко веднага. Но не се издаде, а само запита: — Повярваха ли ти? Джеймс поклати глава. — Никак. Очевидно Олдън им е казал да ме наблюдават, защото с теб се знаем отдавна. Затова онези двамата ме притиснаха. Разпитваха ме за някакъв твой удар срещу оператор от Щази на име Шуман. Аз им казах истината. Не съм чувал нищо за никакъв Шуман и не знаех изобщо, че си бил в Берлин през осемдесет и първа. Кларк кимна, а лицето му остана безизразно. Зората разкриваше все повече черти по лицето на Хардести. Въпросът, който Джон искаше да зададе, се забави, но Джеймс го изпревари и каза. — Не съм казал и думичка за „Хендли Асошиейтс“. — Хардести беше един от малцината в ЦРУ, които знаеха за съществуването на Колежа. Всъщност Джим Хардести беше предложил на Чавес и Кларк да се срещнат с Гери Хендли. Кларк го изгледа в очите. Твърде тъмно беше, за да разбере повече, но реши, че Джим Хардести не лъже. След няколко секунди каза: — Благодаря ти. Джеймс сви рамене. — Ще занеса това в гроба. Виж, Джон, каквото и да е станало в Германия, не е заради теб. Използват те. Кийлти иска да вкара Райън в ъгъла заради разни черни операции. И те използва — мисля, че му викат вина по асоциация или нещо такова. Но доста грубо пипа — накарал е ФБР да преглежда операции от миналото, да ги вади на открито и да ги размахва, а това са неща, които трябва да си останат където са сега, мамицата му. Искам да кажа, че разкопава стари гробове в Ленгли, а от това никой няма полза. Джон само го изгледа. — И двамата знаем, че нямат нищо съществено срещу теб. Няма смисъл ситуацията да се усложнява. — Кажи направо какво искаш да кажеш, Джим. — Не се тревожа, че ще те осъдят. Ти си печен. Притеснявам се, че ще те убият — въздъхна той. Джон не отговори. — Няма смисъл да бягаш. Когато изберат Райън, всичко ще пресъхне. Може би ще престоиш няколко месеца в някой федерален клуб. Но ще се справиш. — Искаш да се предам, така ли? Хардести въздъхна. — Бягството ти хвърля сянка върху тайните ни операции, а и не е добре за семейството ти. Кларк кимна и погледна часовника си. — Може би така ще направя. — Така ще е най-добре. — А ти се прибирай, преди онези да решат да те търсят. Двамата мъже си стиснаха ръцете. — Помисли над думите ми. — Ще помисля — отвърна Кларк и обърна гръб на Хардести, скри се сред дърветата около площадката и тръгна към автобусната спирка. Сега имаше план. Посока. Нямаше да се предаде. Отиваше в Германия. 45 Кларк седна в ъгъла на аптеката Си Ви Ес в района Сендтаун в Западен Балтимор. Тази част на града беше неприятна, престъпна и западнала, но и добро място за криене. Около него седяха местни хора, повечето стари и болнави, и чакаха да изпълнят рецептите им. Джон беше пристегнал якето си около врата, а плетената шапка скриваше ушите му, за да изглежда сякаш се бори със силна настинка, но и за да крие лицето си от всеки, който го търси. Кларк познаваше Балтимор — неведнъж беше се разхождал тук като младеж. По онова време се налагаше да се маскира като бездомник, докато следеше една банда наркотрафиканти, които бяха изнасилили и след това убили приятелката му Пам. Много хора беше убил тук, в Балтимор — все такива, които заслужаваха да умрат. Това стана по времето, когато започна работа в ЦРУ. Адмирал Джим Гриър му помогна да прикрие действията си тук, в Балтимор, за да може да започне работа в Отдела за специални операции. По същото време се запозна и със Санди О’Тул, която по-късно стана Санди Кларк, съпругата му. Запита се къде ли е Санди в този момент, но не можеше да й се обади. Знаеше, че я наблюдават и че Динг ще се погрижи за нея. Сега трябваше да се съсредоточи върху плана си. Джон знаеше, че ФБР ще го обявят за национално издирване и ще се погрижат всички полицаи, дори пътните, да имат негова снимка и описание, както и заповед да го арестуват. Кларк не се съмняваше също така, че ФБР използва и собствените си огромни ресурси в търсенето. Тук се чувстваше сигурен, полудегизиран и скрит, но знаеше, че няма да мине много време, преди да го забележат. Въпреки че седеше с останалите в аптеката, не му подготвяха рецепта. Вместо това наблюдаваше огледалата в задната част на помещението и се оглеждаше за преследвачи. Така изчака десет минути. Но не видя нищо. След това си купи телефон в аптеката и се заразхожда из помещението, докато го вадеше от опаковката и го включваше. После написа два реда текст на Доминго Чавес. Не знаеше дали самият Чавес не е под наблюдение, нито докъде са стигнали нещата, затова от миналата вечер, когато разбра, че ФБР го издирва, не се обади нито на Динг, нито в Колежа. Но двамата с Чавес имаха таен код за в случай, че възникне ситуация, в която не може да са сигурни дали другият не е под наблюдение. Една група шумни и нахакани на вид чернокожи тийнейджъри влязоха в пътеката между стелажите, където се намираше Кларк, и незабавно млъкнаха. Изгледаха го продължително, като хищници, които преценяват жертвата си. Кларк се занимаваше с телефона си, но спря и се вторачи в шестимата младоци, за да знаят, че ги е видял и е забелязал, че го зяпат. Това се оказа достатъчно, за да ги накара да потърсят други, по-лесни жертви, и Джон продължи да се занимава с телефона си. Джон получи есемес с текст: „9 следобед. BWI[15]. ОК?" Той кимна към телефона и отговори с текст „ОК“. Три минути по-късно излезе на север на улица „Стрикър“ и извади батерията на телефона. Захвърли празната чашка за кафе, телефона и батерията в една канализационна шахта и продължи по пътя си. Няколко секунди преди девет часа същата вечер Доминго Чавес застана на тъмната рампа пред хангара на фирмата за чартърни авиационни услуги „Мериленд“. Студеният дъжд падаше върху него и мокреше бейзболната му шапка, от чиято козирка течеше вода. Якето го пазеше от мокрото, но не и от студа. Петдесет метра вляво от него чакаше в готовност самолетът на „Хендли Асошиейтс“, въпреки че в момента нямаше полетен план. Капитан Рийд и заместникът й Хикс седяха в кабината, а Адара Шърман подготвяше салона, макар никой да нямаше представа къде ще идат. Динг погледна часовника си, марка „Луминокс“. Тук, на петдесет метра от самолета, където светлините му не достигаха, пълните с тритий тръбички на часовника светеха. Точно девет. В този момент от тъмното изникна силует. Кларк носеше черно яке с качулка и нямаше багаж. Приличаше на служител от наземния персонал в летището. — Динг — каза той за поздрав. — Как си, Джон? — Добре. — Дълъг ден, а? — Нищо особено. Стотици пъти съм го правил. Само дето обикновено не се случва в родината ми. — Това е някаква лайнарщина. — Няма спор. Нещо ново? Чавес сви рамене. — Малко. Белият дом иска да се докопа до Райън чрез теб. Нямам представа дали знаят нещо за Колежа или че работиш там, откакто напусна Управлението. Обвинението е окончателно и никой не казва нищо. Не знам дали някой подозира или знае за съществуването на Колежа, но хората на Кийлти мълчат. Действат така, сякаш става дума за стар случай, който случайно е разгледан и името ти е изскочило. — А семейството? — Санди е добре. Всички сме добре. Ще ги наглеждам, а ако някой дойде за мен, Райън ще поеме нещата. Всички ти пращат поздрави и те подкрепят. Кларк кимна и въздъхна, а от устата му излезе пара, която лампите на пусковия агрегат за самолета осветиха. Динг махна с ръка към самолета. — А Хендли праща това. Иска да се скриеш. — Няма да се крия. Чавес кимна замислен. — В такъв случай ще ти трябва помощ. — Не, Динг. Ще трябва сам да свърша това. Искам да си в Колежа. В момента там има много работа. Сам ще разбера кой стои зад всичко това. — Разбирам, че искаш да изолираш всички от службата, но позволи да дойда с теб. Кети Райън ще се погрижи за Санди, докато ни няма. Знаеш, че сме адски добър екип с теб, а и аз ще ти пазя гърба. Кларк поклати глава. — Благодаря, но си по-нужен в Колежа. Напрежението сега е твърде голямо, за да отсъстваме и двамата. Ще се обадя по нашите канали, ако ми трябва помощ. Чавес не хареса никак думите му. Искаше да е заедно с приятеля си. Но каза: — Добре, Джон. Самолетът ще те закара където кажеш. — В него има ли чист паспорт за мен? Динг се усмихна. — Да. Няколко. Но има и още нещо, в случай че се наложи да се занимаваш със сериозно взломаджийство, без да останат следи на хартия. Кларк разбра казаното. — Капитан Рийд знае ли за това? — Знае и ще се подчини. Госпожица Шърман ще подготви всичко. — Е, май е време да тръгвам. — Късмет, Джон. Не забравяй! Само кажи, и ще дойда — където и да си и по всяко време. Ясно ли е? — Да. Благодаря ти. Мъжете си стиснаха ръцете и се прегърнаха. След няколко секунди Джон Кларк тръгна към самолета, а Доминго Чавес остана на дъжда, загледан след него. Гълфстриймът на „Хендли Асошиейтс“ отлетя за Бангор в щата Мейн. Това не беше окончателната му дестинация, но послужи като временно място за подготовка, където щяха да презаредят и да изчакат до следващия следобед, за да заминат за Европа. Джон Кларк не излезе от самолета, а екипажът отиде в местен хотел, за да прекара там остатъка от вечерта и предобеда на следващия ден. Според полетния план трябваше да заминат за Женева, но щяха да променят дестинацията във въздуха. Митническата проверка в Бангор мина съвсем лесно, въпреки че лицето на Кларк можеше да се види по всички телевизионни новини от двадесет и четири часа насам. Фалшивите мустаци, перуката и дебелите очила го правеха съвсем различен от човека по телевизията. В пет следобед в сряда самолетът излетя от писта 33, зави на североизток и пое по дългия път над Атлантическия океан. Кларк беше проучвал целта си на лаптопа в самолета цял ден. Провери картите, разписанията на влаковете, времето, жълтите страници и безкрайните бази данни на германските федерални, областни и общински служби. Търсеше определен човек, който можеше да е мъртъв вече, но който щеше много да му помогне да намери информация за хората, които го нападаха. Шестдесет и четири годишният бивш военноморски „тюлен“ проспа няколко часа от полета и когато отвори очи, видя пред себе си късо подстриганата руса коса на Адара Шърман, която го гледаше. — Господин Кларк? Време е. Той стана, погледна през прозореца, но под тях се виждаха само облаците, а отгоре — луната. — Какви са атмосферните условия? — Облачна покривка на около две хиляди и петстотин метра. Температурата е около нулата. Кларк се усмихна. — Значи е време за дълги гащи. Шърман се усмихна в отговор. — Определено. Да донеса ли чаша кафе? — Това би било отлично. Жената се обърна, а Кларк за първи път осъзна колко се тревожи тя за онова, което предстоеше да направят. * * * Петнадесет минути по-късно капитан Хелън Рийд се обади по разговорната уредба: — Три хиляди метра. Започвам разхерметизиране. Почти в същия момент Кларк усети болка в очите и синусите си от разхерметизирането. Кларк вече беше се облякъл, но Адара Шърман все още закопчаваше дебелото си двуредно вълнено палто, седнала на дивана до него. Грижливо закопча всички копчета, както и колана на кръста, който завърза с двоен възел. Модното палто изглеждаше странно, облечено и закопчано така. Жената си сложи ръкавиците и запита: — Кога сте скачали от самолет за последно, господин Кларк? — С парашут скачам отпреди да сте се родили. — От колко време избягвате да отговаряте на трудни въпроси? Кларк се разсмя. — Откакто скачам. Признавам си, че не съм скачал скоро. Но предполагам е като да паднеш от табуретка. Очите на Шърман се свиха зад стъклата на очилата. — То е като да скочиш от табуретка, която се движи със сто и двадесет мили в час на две хиляди и петстотин метра над земята. — Май сте права. — Бихте ли искали отново да повторим процедурата? — Не. Схванах всичко. Благодаря за внимателното отношение към подробностите. — Как е ръката? — Не е сред десетте най-важни проблема, което значи, че е добре. — Желая ви късмет, господине. Говоря от името на екипажа, като казвам, че се надяваме да ни повикате, когато ви потрябваме. — Благодаря, госпожице Шърман, но не мога да разкрия на никого какво ще правя. Надявам се да се видим пак, когато всичко свърши, но няма да използвам самолета по време на операцията. — Разбирам. Капитан Рийд се обади по разговорната уредба: — Пет минути, господин Кларк. Джон се изправи с усилие. На гърдите му имаше малка брезентова торбичка. В нея имаше портфейл и пари в брой, колан с банкноти, два комплекта фалшиви документи, телефон със зарядно устройство, пистолет „ЗИГ Зауер“ 45-и калибър, четири пълнителя и нож. А на гърба му имаше парашут МС-4 „Рам Еър“. Вторият пилот Честър „Кънтри“ Хикс излезе от кабината, стисна дланта на Джон и заедно с Кларк и Адара отидоха в задния край на салона. Там Шърман отвори малката вътрешна врата на багажното отделение. Шърман и Хикс се закопчаха с широки брезентови ленти, закрепени към седалките в салона и един по един изпълзяха в багажното отделение. Преместили бяха багажа в салона, за да освободят място в тясното отделение, в което можеха да се движат на лакти и колене. Адара отиде надясно, встрани от външната врата на багажното отделение, а Хикс застана отляво. Кларк остана в салона на самолета, защото с двама души в багажното щеше да е прекалено тясно. Застана на колене и зачака. След минутка вторият пилот Хикс погледна часовника си. Кимна на Шърман и двамата заедно с усилие отвориха вратата към багажното отделение. Външната врата лежеше плътно към корпуса на самолета, под левия двигател, и въздушното течение около обшивката създаваше вакуум, който двамата членове на екипажа трябваше да преодолеят със сила. Накрая отвориха люка, през който студеният нощен вятър нахлу с писък. След като вратата се отвори навътре докрай, я вдигнаха нагоре към тавана, за да се разкрие целият отвор. Двигателят от лявата страна се намираше на около метър от тях и трябваше да го надвикват с крясъци. Капитан Рийд беше слязла под облаците, защото приближаваха летище „Тегел“ в Берлин. Земята отдолу изглеждаше черна, с няколко светлинки тук и там. Селцето Кремен северозападно от Берлин беше най-близкото населено място, но Кларк и Рийд решиха да извършат спускането на запад оттук, защото там имаше големи поля, оградени от горички, и те щяха да са празни в ранното утро на този вторник. Кларк не откъсваше очи от Хикс в багажното отделение пред себе си. Когато вторият пилот вдигна поглед от часовника си, Джон започна да брои от двадесет към едно. „Двадесет, хиляда. Деветнадесет, хиляда. Осемнадесет, хиляда…“ Обърна се, застана на колене и длани и влезе заднешком в багажното. Когато отброи „десет, хиляда“, усети ръцете на Адара и Честър, които хванаха ремъците на парашута му, за да знае, че обувките му са на ръба на люка. Капитан Рийд трябваше да е намалила скоростта на около двеста и нещо километра в час, но въпреки това ревът на двигателя и налягането на вятъра върху краката му бяха доста силни. Когато отброи „пет, хиляда“, Кларк трябваше да изкрещи, за да го чуят другите. Хикс и Шърман пуснаха ремъците, но го тупнаха по раменете. На „три, хиляда“ той отиде още назад и попадна в тъмното, където духаше студен вятър. Трудно беше да пълзи така заднешком, но обратното би било много по-опасно, защото имаше по-голям риск парашутът да се закачи на нещо в самолета. — Едно, хиляда. Тръгвам! — извика Кларк и се оттласна от самолета. Веднага се блъсна в дясната страна на отвора за вратата и охлузи ребрата си. Но моментално отхвръкна от самолета, който изчезна в нощта към далечния Берлин, а Джон Кларк се завъртя и се понесе към нивите със зимна пшеница на около два и половина километра надолу. 46 Лицата на мъжете около овалната маса в заседателната зала на деветия етаж в сградата на „Хендли Асошиейтс“ изглеждаха съвсем сериозни тази сутрин. Местата на Сам Дрискол и Джон Кларк бяха празни, но Доминго, Доминик и Джак седяха на столовете си с лице към Гери Хендли и Сам Гренджър. Рик Бел, шефът на аналитичния отдел на Колежа, се извини, че няма да присъства на срещата, защото проучваше информацията от ЦРУ и ФБР във връзка с обвинението срещу Кларк. Гери се съгласи с молбата на Бел, защото всички имаха интерес да научат дали към сградата им не пътуват черни джипове, пълни с тактически екипи на ФБР. През последните два дни „Хендли Асошиейтс“ работеше, но операторите и много от аналитиците имаха нареждане да си стоят вкъщи. Вместо това фирмата продължи да върши законната си дейност за търговия и арбитраж, в случай че някой в разузнавателните среди на страната е включил в обвинението срещу Кларк информация за истинската дейност на фирмата. Когато във вторник и сряда никой не почука на вратата им, Хендли, Бел и Гренджър решиха да викнат хората си на работа в четвъртък. В момента вървеше много активно и важно разследване и сега, когато Сам Дрискол не беше тук, планираха да изпратят другите оперативни служители в Дубай, за да наблюдават имота на Рехан. Първият въпрос тази сутрин беше дали да продължат разследването, или да спрат всичко, да се покрият за известно време и да помагат някак си на Кларк. Доминик Карузо отпи дълга глътка от кафето си и каза: — Трябва да сме тук, в Щатите, и да сме готови да окажем помощ на Кларк. Но знаем ли къде е? Гренджър отговори: — Скочил е с парашут от самолета край Берлин. Пилотите ще се върнат довечера и ще могат да ви закарат за Дубай през Амстердам още утре вечер. Райън каза: — Виж, разбирам, че наблюдението в Дубай е важно. Но предвид последните събития… Мамка му. Не можем да оставим Джон да се оправя сам. Доминго поклати глава. — Той няма нужда от нас. Не ни иска около себе си. Ще опита да се измъкне сам от тази каша, докато ние работим по другата операция. Не губи от погледа си това, което правим, Джак. Адски важно е. — Знам. — Вижте, Джон може и да е стар вече, но е най-опитният оперативник на планетата. — Така ли? — Да. Вярвайте ми, Джон Кларк може да се оправя сам. А ако трябва подкрепа на терен, ще ни се обади. Вижте, знаете, че бих умрял за него, но правя каквото ми каже, особено в такъв момент. Не му се меся и си гледам работата. И ти трябва да правиш така. Окей, hermano? [16] Джак не харесваше това, което чува. Не разбираше как Динг може да е толкова спокоен след всичко. Но разбираше, че Чавес има право да казва какво да се прави във връзка с Джон Кларк. Освен партньорството им от двадесет години насам Чавес беше и зет на Кларк. — Добре, Динг. — Хубаво. Имаме само днес и утре да се готвим за операцията в Дубай и ще се занимаваме единствено с подготовката. Съгласни ли сте? Карузо и Райън смятаха, че изоставят своя наставник, но не можеха да оборят логиката на Чавес. Кларк винаги можеше да ги повика. Дори от Дубай. За хората нямаше да е лесно да се съсредоточат върху операцията за Рехан, особено след като не знаеха какво още може да изскочи от Министерството на правосъдието, но имаха работа и трябваше да я вършат. * * * Овалният кабинет на президента на Съединените щати не беше команден център на операцията на ФБР за залавяне на Джон Терънс Кели, известен още като Джон Кларк, но оставяше точно такова впечатление. Във вторник и сряда Ед Кийлти непрекъснато посрещаше Бентън Тайър, Чарлс Олдън, Майк Браниган, Уес Макмълън и други хора, ангажирани със залавянето на Кларк. Но в сряда следобед ФБР решиха, че тази птица е излетяла от кафеза. Кийлти повика Браниган, Олдън и Тайър в кабинета си по едно и също време. Според него имаше нужда да пришпори малко хората си. За тази цел подложи седналите на диваните мъже на десетминутна словесна атака, която завърши с въпрос, зададен почти като крясък: — Как, по дяволите, е възможно един човек да се изплъзне така? Чарлс Олдън отвърна: — Моите уважения сър, но на това е научен. Кийлти каза: — Може би Райън му помага да се измъкне. Олдън, върни се в ЦРУ и се разрови по-дълбоко. Ако намериш някаква по-силна връзка между Райън и Кларк, ще можем да свържем Райън с бягството на Кларк. Олдън отговори: — Чух, че част от работата на Джак Райън и голяма част от тази на Джон Кларк изобщо не са записвани на хартия. — Глупости — каза Кийлти. — Лъжат ви собствените ви хора. Разкарайте няколко от хората си на ключови постове за назидание и останалите ще проговорят. — Вече опитахме това, сър. Но онези от старата гвардия са съгласни да изхвръкнат на улицата, но да не кажат нищо за Джон Кларк. — Мамицата им — махна Кийлти с ръка и изгледа Браниган продължително. Накрая го посочи с пръст. — Слушай, Майк. Искам Джон Кларк до края на деня да е в списъка на най-издирваните лица. — Господин президент, в тази връзка има много съображения. Ще се наложи да извадим от списъка някой друг, терорист или убиец, или още някакъв опасен човек, но това е проблем, защото… — Джон Кларк е опасен убиец. Искам да е в списъка. Сега се обади и Уес: — Тревожа се как ще изглежда всичко това… — Все ми е едно как ще изглежда! Искам този човек да бъде заловен! Ако се укрива от правосъдието или ако е напуснал страната, ще трябва да потърсим всички възможни начини да го намерим. Браниган запита възможно най-учтиво: — Кого да отстраня от списъка, господин президент? Кого от най-издирваните десет души да заменя с Кларк? — Това е твой проблем, Майк. Не мой. Бентън Тайър се обади: — Майк, понякога има и единадесети, нали? Когато никой не иска да извади някого от списъка, но се налага да се работи и по още някой. Главният прокурор призна с нежелание, че Тайър е прав. Срещата завърши след няколко минути, но Чарлс Олдън помоли Кийлти за кратък разговор. Настоя и Тайър да остане в Овалния кабинет. Това беше нарушение на протокола. Редно беше Олдън да се обърне към Уес Макмълън, шефа на секретариата. Уес се намираше до него и обиден от това пренебрежение, реши да се намеси. — Момчета, президентът има среща в един и половина, за да говори с… — Уес — прекъсна го Кийлти, — всичко е наред. Искам само няколко минути. Макмълън ги изгледа подозрително и разочаровано, но послуша шефа си и излезе, като затвори вратата зад себе си. Кийлти седна на дивана срещу Олдън и Тайър. Веднага долови, че шефът на кампанията му не знае какво ще обсъждат. — Какво има, Чарлс? Олдън избарабани с пръсти по коляното си, докато избере подходящите думи. — Господин президент, имам информация, че вероятно Кларк е участвал в залавянето на Емира. Тайър и Кийлти останаха с леко отворена уста. Кийлти каза тихо: — Какво говориш, по дяволите? Каква информация и защо сега научавам за нея? — За ваша защита, господин президент. Мисля, че е най-добре да не казвам нищо друго. Но Кийлти поклати глава. — Министерството на правосъдието твърди, че Емира най-вероятно е доведен тук от някое чуждестранно разузнаване. Да смятаме ли, че Кларк шпионира за друга страна? Олдън поклати глава. — Той не е такъв. Прочетох всяка хартийка, в която го споменават. Този кучи син не би работил за чужда страна. Тайър се наведе малко напред: — В такъв случай какъв е той, мамицата му? — Той е… би трябвало да… работи за някой тук. Някой, който не е ЦРУ. Със сигурност не ЦРУ. — Какво не ни казваш? — ЦРУ не е казало нищо на ФБР за работата на Кларк. Но в самото ФБР… Има тихи слухове за някаква тайна организация с аналитици и оперативни възможности. Нещо като частна шпионска група. ФБР подозира, че някой сред тях знае за тази група, но не могат да намерят конкретна информация. Едуард Кийлти буквално ахна. — Говориш за правителство в сянка, така ли? За някаква тайна американска служба? — Нищо друго няма смисъл — отвърна Олдън. Бентън Тайър не успяваше да следи мисълта на двамата — нямаше опит от армията или разузнаването, а и не знаеше как точно са организирани. Но разбираше едно. — Емира ще знае дали Кларк го е заловил. Ще накараме Емира да го разпознае и шибаният Кларк ще ни падне в ръцете. А ако той падне, е него ще падне и Джак Райън. Кийлти все още беше зашеметен от новата информация. Но се овладя и каза: — Емира е заключен и Министерството на правосъдието не може да ползва информация от него. Тайър поклати глава. — Вие сте президентът на Съединените щати. Кажете на Браниган да отпусне малко юздите. Така ще получим всичко необходимо. Кийлти, със своя съвършен нюх на политическо животно, погледна проблема от друг ъгъл. — Но Емира е възможно най-неприятният свидетел, когото можем да привлечем на наша страна. И какво, ако разпознае Кларк? Тогава Кларк ще стане героят, който го е заловил. Помисли! Пука ли ни, че някъде навън има частна шпионска група? И още как, мамка му! Но дали десети избирателен район в Охайо или пък трети избирателен район във Флорида, или в другите щати ще подкрепят дело срещу човека, който е заловил Емира? Не. Олдън сви рамене. — Не ни интересува дали Кларк ще иде в затвора за това. Но ако можем да уличим Райън… Щом Кларк е замесен, може и Райън да има пръст. Помислете. За кого друг би работил Кларк в такова потайно начинание като частна разузнавателна група? Кийлти отвърна: — За отговора на този въпрос ни трябва Кларк. Можем да му предложим ограничен имунитет или дори пълен, ако стовари всичко върху Джак Райън. Олдън кимна. — Това ми харесва. Но Кийлти продължи: — Само че без Кларк сме заникъде. Олдън погледна Тайър. — Може ли да ни оставиш за минутка насаме с президента? Тайър кимна, без да иска позволение от президента. Чувстваше се в невероятно дълбоки води и подозираше, че ще се случи нещо, за което не искаше да знае. Затова стана от дивана и излезе, като затвори вратата зад себе си. — Какво има, Чък? — почти прошепна Ед Кийлти и се наведе напред. — Господин президент, между нас да си остане, но… мога да хвана Джон Кларк. — Трябва ни жив. — Разбирам. Кийлти отвори уста, понечи да запита „как“, но се въздържа. Вместо това само каза: — Между нас да си остане, Чък… направи го. Олдън стана и двамата мъже си стиснаха ръцете, като си размениха сериозни погледи. Без нито дума повече заместник-директорът на ЦРУ напусна Овалния кабинет. 47 Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление Чарлс Олдън се свърза с Пол Ласка малко след полунощ. Старецът спеше, но беше дал на Олдън номер, на който да го търси по всяко време. — Ало? — Пол. Обажда се Чарлс. — Не очаквах да се обадиш. Каза ми, че не би се ангажирал повече. — Вече е късно за това. Кийлти ме въвлече. — Знаеш, че можеш да му откажеш. Той няма да е президент дълго време. Олдън обмисли казаното. След това се обади: — В интерес на всички е да заловим Джон Кларк. Трябва да разберем с кого работи. Как е успял да залови Емира. Кои са другите хора в групата му. — Разбирам. Господин Кларк е напуснал Съединените щати и ЦРУ го издирва зад граница. — Твоята мрежа от информатори не е по-лоша от моята, Пол. В слушалката се дочу лек смях. — Какво мога да направя за теб? — Опасявам се, че въпреки желанието ми моите колеги в ЦРУ няма да искат да положат всички усилия за залавянето на Джон Кларк. Обожават го. Накарал съм всички да го търсят, но те го правят колкото да отбият номера. А и аз… искам да кажа, Кийлти няма време. След дълга пауза Ласка запита: — Искаш да доведа външни хора, които да свършат работата, така ли? — Точно така. — Познавам човек, който може да ни помогне. — Така си и мислех. — Фабрис Бертран-Морел. След съвсем кратко мълчание Чарлс Съмнър Олдън каза: — Той е собственик на най-големия разузнавателен концерн във Франция, доколкото знам. — Точно така. Той управлява най-голямата международна детективска частна фирма с офиси по целия свят. Ако Кларк е напуснал САЩ, Фабрис Бертран-Морел ще го намери. — Изглежда е подходящ — каза Олдън. Ласка отговори: — Във Франция е шест сутринта. Ако му позвъня сега, ще го намеря по време на сутрешната му разходка. Ще уговоря късна вечеря за нас довечера при него. — Отлично. — Лека нощ, Чарлс. — Пол… Трябва ни жив. Това е ясно, нали? — Господи. Защо изобщо мислиш, че аз… — Защото знам, че Бертран-Морел в миналото е издирвал и убивал хора. — Чувал съм подобни твърдения, но нищо досега не е потвърдено. — Да, защото оказва помощ на страните, в които са извършени престъпленията. Ласка не каза нищо и затова Олдън обясни какво знае за този човек и неговата фирма. — Аз съм от ЦРУ. Знаем всичко за мрежата на Фабрис Бертран-Морел. Той има репутация на способен, но безскрупулен човек. А хората му са известни в ЦРУ като главорези. Затова… моля те да разбереш. Искам двамата да сме абсолютно наясно, че нито президентът Кийлти, нито друг някой, който работи с него или за него, иска Кларк да бъде убит. — Наясно сме. Лека нощ, Чарлс — отговори Ласка. * * * Сам Дрискол се изненада и се почувства объркан от това, че вижда изгрева на слънцето. Пазачите му изобщо не разговаряха с него и затова не знаеше защо хората на Хакани не послушаха заповедта на генерал Рехан да го разпитат, а след това да го изправят до стената и да го убият. Късмет има, а понякога е и добър. Дрискол не знаеше това, но в деня преди залавянето му трима висши шефове от мрежата на Хакани бяха задържани на временен контролно-пропускателен пункт на двадесет и пет мили от Миран Шах, по пътя за афганистанското градче Горбаз, южно от контролирания от Хакани район Хост. Хакани и хората му смятаха, че онези са в плен на сили на НАТО и Сирадж Хакани, научил за залавянето на шпионин от Запада, издаде заповед, която противоречеше на желанията на Рехан. Американецът щеше да послужи като разменна монета и не трябваше и косъм да падне от главата му. След два месеца телата на тримата командири на Хакани бяха открити в чували от зебло, захвърлени в сметище северно от Хост. Оказа се, че са жертва на конкурентна група талибани. НАТО нямаше нищо общо със залавянето или убийството им. Но всичко това позволи на Дрискол да спечели малко време. Рано сутринта след посещението на Рехан отвързаха Дрискол от халката в пода и го изправиха. Той се олюля на наранените си крака. Увиха главата му в традиционен шал пату, вероятно за да не се вижда лицето му от безпилотните наблюдателни самолети, избутаха го от студената килия навън, където вече се зазоряваше, и му помогнаха да се качи в каросерията на един пикап „Тойота Хайлукс“. Закараха го на север, по моста за град Бану, изкачиха се към града и после заминаха в Миран Шах. Дрискол чуваше двигатели и клаксони, а на кръстовищата долавяше и гласовете на мъже, които дори и толкова рано сутринта вървяха по улиците. След няколко минути излязоха от града. Сам разбра това по ускорението и липсата на звуци от други коли. Караха почти два часа и според Дрискол дори не се намираха в конвой — отстрани сигурно изглеждаха като хора, седнали безгрижно в тръгналия нанякъде пикап. Мъжете в каросерията — трима, ако можеше да съди по гласовете, но вероятно повече — се смееха и се шегуваха помежду си. Изглежда изобщо не се притесняваха за американски шпионски самолети или части на пакистанската армия. Не, тук се намираха в територията на Хакани. Тук командваха хората в каросерията на пикапа. Накрая тръгнаха през Северен Вазиристан по пътя за град Азиз Хел и спряха в голям ограден имот. Измъкнаха Сам от пикапа още преди да спре напълно и го вкараха в една сграда. Тук свалиха шала от главата му — оказа се, че е в някакъв тъмен коридор. Поведоха го по коридора, като минаваха покрай стаи с жени с фереджета, които се стараеха максимално да се крият в сенките, и стигнаха до няколко брадати въоръжени мъже пред стълбище за мазето. Сам се препъваше. Болезнените рани в бедрата и прасците му го затрудняваха, а веригите на китките му пречеха да пази равновесие. С изненада установи, че никой не му обръща особено внимание. Или тук идваха много пленници, или местните имаха заповед да не показват прекомерен интерес към нови хора. Отговора получи в мазето. Въведоха го в стая в края на каменния коридор, после минаха край редица малки килии с решетки от лявата му страна. Вгледа се в тъмните килии и преброи седем затворници. Един от тях беше млад, европеец на вид, който не каза нищо, докато Дрискол минаваше край него. Имаше и двама азиатци, които лежаха на въжени легла и го изгледаха с празни погледи. Останалите затворници бяха афганистанци или пакистанци. Един от тях, плещест и малко по-стар от другите, лежеше по гръб на пода на килията си. Полуотворените му очи изглеждаха сякаш са от стъкло. Макар и тъмно, се виждаше, че без медицинска помощ животът скоро щеше да го напусне. Новият дом на Дрискол се оказа последната килия вляво. Макар тъмна и студена, тя имаше въжено легло и нямаше да се налага да лежи направо на бетона, а пазачите му свалиха веригата. Когато металната врата издрънча зад гърба му, той прекрачи кошчето за боклук и отпусна нараненото си тяло върху леглото. Като бивш рейнджър, свикнал на лишения, Дрискол беше виждал и по-лошо. Всъщност тук му се струваше много по-добре от килията, от която го докараха, и макар че не би избрал точно такова жилище, изгледите да поостане тук известно време приповдигнаха настроението му доста над вчерашното ниво. Но Сам Дрискол мислеше преди всичко за своята мисия. Просто трябваше по някакъв начин да предаде в Колежа, че генерал Рехан работи с агенти на Хакани по нещо, което много иска да запази в тайна. 48 Пол Ласка щеше да се радва, ако можеше да посети красивия френски имот от деветнадесети век през лятото. Там имаше изискан плувен басейн с частен и девствен морски плаж, както и беседки навсякъде из огромния заграден със стена имот със съвършени кътчета и градини, които позволяваха отлична почивка, вечеря или пък коктейл по време на залеза. Но сега наближаваше краят на октомври и въпреки че тук времето все още беше много приятно с високи следобедни температури, но студени вечери, имотът не предлагаше особени възможности за отдих на открито на седемдесетгодишния мъж. Басейнът и Средиземно море сега бяха леденостудени. Но Ласка и без това нямаше време за глезотии. Намираше се тук с мисия. Сен Агулф представляваше създаден от предприемачи крайморски град южно от южния залив на град Сен Тропе, чиито тълпи липсваха тук. Но градчето не отстъпваше по красота на по-известния си съсед — всъщност изисканата вила с хълмове отзад и море отпред представляваше, меко казано, рай. Имотът не беше негов; принадлежеше на богат холивудски актьор, който делеше времето си между западното крайбрежие на Съединените щати и южния бряг на Франция. Въпреки че не очакваше да стои тук и ден, Ласка уреди да ползва вилата цяла седмица, след като неговият секретар се обади на хората на актьора. Часовникът показваше доста след девет вечерта, когато един широкоплещест французин на около петдесет и пет години излезе на задната веранда през плъзгащите се врати на библиотеката. Носеше синьо яке с отворена яка, която разкриваше врата му. Пристигна от Кан, а от походката му си личеше, че е делови човек. Ласка стана от стола си до басейна. — Колко се радвам да те видя отново, Пол. — Аз също, Фабрис. Изглеждаш в добро здраве и загорял. — А ти изглеждаш така, сякаш работиш прекалено много в тази Америка. Винаги ти повтарям да дойдеш тук, в Южна франция, за да живееш вечно. — Мога ли да ти предложа коняк преди вечерята? — Мерси. Ласка пристъпи към количката поднос до масата. Докато двамата мъже обсъждаха красивата вила и красивата приятелка на притежателя й, чешкият милиардер наля коняк в две чаши и подаде едната на госта си. Фабрис Бертран-Морел я взе, отпи и кимна удовлетворен. Ласка подкани с ръка французина да седне. — Ти винаги си джентълмен, скъпи Пол. Ласка кимна с усмивка, докато топлеше в длан чашата с коняк. Бертран-Морел продължи: — Което ме кара да питам защо позволяваш на охраната си да ме претърсва за подслушвателни устройства. Твърде интимни бяха. Старецът сви рамене. — Израелци — каза, сякаш това обясняваше обиска, проведен преди малко в къщата. Бертран-Морел остави темата. Вдигна чашата си над открития пламък на малка свещ на масата, за да я стопли. — Е, Пол. Приятно ми е да се срещнем, дори и ако се налага да вдигам ризата и да разкопчавам колана си. Много отдавна не сме се виждали. Но се питам какво може да е толкова важно, че Да се налага да се срещаме така? — Не може ли този въпрос да почака след вечерята? — Нека го чуя сега. Ако е достатъчно важен, вечерята може да почака. Ласка се усмихна. — Фабрис, познавам те като човек, който може да окаже помощ и в най-деликатна ситуация. — Аз, както винаги, съм на твоите услуги. — Предполагам, знаеш за онзи проблем с Джон Кларк, който в момента е новина в Съединените щати? Ласка каза това с въпросителна интонация, но не се съмняваше, че френският детектив знае всичко по случая. — Oui, L’affaire[17] Кларк. Личният убиец на Джак Райън, или поне така пише във френските вестници. — Скандалът е съвсем сериозен. От теб и твоите хора искам да намерите господин Кларк. Фабрис Бертран-Морел вдигна леко вежди и отпи от коняка. — Разбирам защо може от мен да поискат да издирвам този човек, след като имам важни връзки по целия свят. Но не разбирам изобщо защо ти искаш от мен това. Какво е твоето участие? Ласка погледна към залива. — Аз съм загрижен гражданин. Бертран-Морел се засмя и размърда едрото си тяло в стола. — Съжалявам, Пол. Необходимо ми е да знам повече, преди да се съглася за тази операция. Сега американецът от чешки произход обърна глава към госта си. — Добре, Фабрис. Аз съм заинтересован гражданин, който ще се погрижи организацията ти да получи каквото поискаш, за да заловиш господин Кларк и да го върнеш в Съединените щати. — Можем да го направим, въпреки че доколкото разбирам, ЦРУ работи по същия въпрос. Притеснявам се, че има опасност да се настъпваме по краката. — ЦРУ не желае да го залови. Те няма да пречат на мотивиран детектив като теб. — Това го правиш, за да помогнеш на Едуард Кийлти, така ли? Старецът кимна, докато сърбаше коняк. — Сега разбирам защо хората на президента Кийлти не се обърнаха към мен за същото — каза французинът и кимна. — Да смятам ли, че той има информация, която би поставила кандидат-президента Райън в неудобно положение? — Съществуването на Джон Кларк е неудобство за Райън. Но ако не го заловим, ако нямаме репортаж за това как го завеждат в някой полицейски участък, президентът Кийлти е безсилен и Кларк ще остане само една интересна мистерия. Не ни е необходим като такава. Необходим ни е като затворник. Престъпник. — Ние ли, Пол? — Говоря като американец и човек, който обича законността. — Да, разбира се, mon ami[18]. Ще започна незабавно издирването на твоя господин Кларк. Предполагам, че ти ще плащаш сметката? А не американският данъкоплатец, нали? — Ти ми предай необходимата сума лично, а аз ще се погрижа фондацията ми да ти я изплати. Без фактура. — Pas de probleme[19]. Винаги съм вярвал в твоята платежоспособност. 49 Парите и познанствата на Гери Хендли вършеха много добра работа в подобни случаи. Четиристотин метра вода деляха тайната квартира на Риаз Рехан от петзвездния комплекс „Кемпински хотел и резиденции“ в Палм Джумейра, Дубай, където един английски бизнесмен, който се занимаваше с нефт и газ и беше приятел на Гери, имаше къща с три спални. Хендли му каза, че иска да я наеме, и предложи изключително висок седмичен наем. Е, съвършени неща няма и къщата не беше празна. „Приятелят на Гери“ се намираше там с жена си и младата си дъщеря. Но бизнесменът с радост събра семейството си и замина в разкошния „шестзвезден“ хотел „Бурж ал Араб“, оформен като насочено към Персийския залив платно на лодка. Изцяло за сметка на Гери Хендли, разбира се. Бизнесменът опразни къщата точно навреме. Самолетът „Гълфстрийм“ G550 кацна на международното летище в Дубай, мина през митницата и отиде на отделна площадка сред огромно море бизнес самолети. Докато Райън, Карузо и Чавес разтоварят оборудването си от багажния отсек, капитан Рийд и вторият пилот Хикс стояха на горещата писта и гледаха замаяно — не от умора от дългия полет, а от удивление, защото се намираха сред машини на обща стойност от около пет милиарда долара. Луксозните самолети и високотехнологични хеликоптери стояха наредени в гъсти редици и Хикс и Рийд възнамеряваха да ги огледат отблизо до един. Тримата оператори също смятаха да разгледат отблизо една от машините. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ ги очакваше за да ги закара заедно с багажа им в къщата. Двадесет минути след като слязоха от гълфстрийма, Доминик, Динг и Джак отново се намираха във въздуха, окъпани от великолепното утринно слънце. Отначало преминаха в нисък полет край широкия канал Дубай Крийк, който разделяше старата част на града с тесните улици и ниските каменни постройки от небостъргачите в новия град Дубай по брега. Скоро след това минаха над самия Палмов остров, широк пет километра, с път във формата на стъбло с петнадесет палмови листа, заобиколени от подобен на полумесец остров, който служеше като вълнолом. Резиденциите и хотелът се намираха на вълнолома, където се приземи хеликоптерът. Заведоха тримата оператори от Колежа до луксозната къща, която се намираше в съседство с тиха лагуна. На четиристотин метра от нея, на края на едно от палмовите листа, се намираше тайната квартира на Рехан. Можеха да я наблюдават оттук с биноклите „Леополд“, които си носеха, въпреки че възнамеряваха да я разгледат много по-отблизо, когато се стъмни. * * * В два и тридесет през нощта Райън, Чавес и Карузо седяха в гумена лодка по средата между своята къща и „палмовия лист“, на който се намираше тайната квартира на Рехан, и я наблюдаваха през очилата си за нощно виждане. С удоволствие установиха, че освен малкия екип за постоянна охрана — един мъж в будката до предния вход и патрула от няколко души, в къщата, изглежда, нямаше други хора. Със сигурност щеше да има камери и обемни датчици, а дори и акустично следящо оборудване, но тримата се бяха подготвили за това и сега предстоеше да изпълнят най-опасната част от операцията. Тревожеха се не толкова, че сигналната техника в имота може да издаде присъствието им, а че онези мъже вътре можеше да ги убият. Лодката и дихателните апарати бяха взети под наем от магазина за водолазно оборудване недалеч от къщата им. И тримата притежаваха значителен опит като водолази, макар Доминго да твърдеше, че Джон Кларк се е гмуркал повече за един шестмесечен период като „тюлен“ от ВМС, отколкото те тримата общo през целия си живот. Водата беше спокойна, а и не планираха да се гмуркат много дълбоко или да остават дълго под водата. Малката гумена лодка не подхождаше много добре за операцията, нито пък дихателните апарати. Но друго нямаха и затова когато Райън се оплака от оборудването, Чавес му напомни, че трябва „да се нагаждат и да преодоляват“[20]. За наистина тайно подводно проникване в къщата биха предпочели изолиращи дихателни апарати, които не изпускаха мехури, а използваха повторно издишания въздух, като го обогатяваха с кислород. Апаратите им щяха да изпускат обилно мехури, но тримата нямаха намерение да се доближават под вода твърде близо до целта си, за да не привличат внимание. Хвърлиха котва и се гмурнаха тихо. Райън подаде утежнените херметични кутии през борда на двамата, преди да напусне лодката и да обуе плавниците. Не след дълго тримата, всеки с кутия в ръка, се гмурнаха на около три метра дълбочина и провериха декомпресионните си компютри, откриха посоката към целта си и поеха натам. Чавес водеше групата. Райън беше последен. Звукът на туптящото му сърце влизаше в странно съчетание със съскането на регулиращия дихателен вентил. Топлата черна вода го обвиваше като какавида и му създаваше усещане за абсолютна самота. Само леките ритмични тласъци от плавниците на братовчед му Доминик три метра пред него му напомняха, че не е сам, и го успокояваха. Накрая, след десет минути под водата, Джак опря леко челото си в бутилката на Доминик. Двамата с Динг бяха спрели на пясъчна наклонена тераса, която водеше към тесния плаж до пътя „Ал Хисаб“. Терасата се оказа на четири метра под повърхността и тук Чавес включи слабо червено фенерче, за да покаже на другите къде да оставят водолазното си оборудване. Мъжете се съблякоха, вързаха нещата си едно към друго и после към един голям камък и поеха по още една дълга глътка въздух от регулаторите. След това тримата изплуваха, облечени от главата до петите в черни неопренови дрехи, понесли херметичните кутии в ръце. Десет минути след като оставиха океана зад себе си, Доминик, Динг и Джак се придвижиха до един неосветен имот през четири къщи от тази на Рехан. Тъй като тази къща нямаше стена или охрана, тримата сметнаха, че няма и детектори за движение. Зад голям закрит басейн американците се заеха с оборудването в кутиите. Това им отне петнадесет минути, като всеки работеше самостоятелно, но малко след три часа Чавес вдигна палец и Райън седна и се облегна на стената на къщата. Сложи си видео очилата и извади от кутията модул за дистанционно управление, голям колкото кутия за обувки. От този момент до края на настройването на наблюдателното оборудване мисията щеше да ръководи той. С добре отработени движения Райън превключи управляващия модул в ръцете си и получи изображението от камерата в долната част на миниатюрен хеликоптер с радиоуправление на сгъваема пластмасова площадка около метър от него. Перките на двойния носещ винт на малката машина бяха около два метра в диаметър, а самият хеликоптер наподобяваше скъпа играчка. Но ако се съди по звука от двигателя, който Джак включи, това не беше играчка. Двигателят издаваше само тридесет процента от шума на обикновените разузнавателни хеликоптери от този тип, а машината носеше товар, закачен на механизма в долната част на корпуса. Германската фирма производител на микрохеликоптера го продаваше като дистанционно управлявано устройство за наблюдение и транспорт в предприятия с ядрени и биологични отпадъци, което позволяваше на оператора да наблюдава небезопасни райони и да доставя в тях камери и оборудване за изпитания. През изминалата година Колежът се занимаваше по-малко с убийства, отколкото с набиране на информация, и по тази причина се интересуваха от нови технологии в помощ на хората им. Имаха само петима души на терен в края на краищата и затова полагаха всички усилия да изравнят силите чрез високотехнологични решения. Тази вечер Джак трябваше да закара общо пет товара с микрохеликоптера, затова, без изобщо да се бави, вдигна машината в нощното небе. Когато малката машина увисна десетина метра над площадката за кацане, ловките му пръсти се преместиха към превключвател в дясната част на кутията за управление. С този превключвател наклони камерата под носа надолу и видя себе си и двамата си колеги, свили се в най-тъмното място на двора, зад къщата до басейна. След това подвикна тихо на Доминик: — Задай ориентир „Алфа“. Карузо седна до него с един лаптоп, отвори го и получи сигнал от малката камера на хеликоптера. Натисна един бутон и създаде ориентир в паметта на микрохеликоптера, за да може, когато го извикат в „Алфа“, да се върне на мястото си на автопилот и с помощта на системата за глобално позициониране. След като натисна няколко клавиша на лаптопа си, Доминик каза: — „Алфа“ е зададен. След това Джак вдигна хеликоптера на тридесет метра височина. После го прекара над трите къщи до тази на Рехан с леко наведена опашна част, за да може камерата на носа да вижда и част от небето по пътя си. След като позиционира хеликоптера и товара му точно над равната част на покрива на къщата, той каза на Доминик: — Задай „Браво“. След миг последва отговор: — Зададено. Джак се целеше в големия комин на климатичната инсталация на покрива на сградата, но не се спусна веднага. Вместо това включи камерата в носа в режим с инфрачервена светлина и се зае да разглежда хората от охраната. Не се притесняваше, че може да забележат хеликоптера в тъмното, а от шума. Тихият двигател не беше съвсем безшумен, особено в края на задънена улица в спокойната нощ. Райън трябваше да е абсолютно сигурен, че на покрива няма охрана и че никой не патрулира покрай градината в североизточната част на сградата. Тази технология имаше и други ограничения, с които Джак трябваше да се съобразява — леката машина се влияеше от бриза от залива. Въпреки вградения жироскоп за увеличаване на стабилността Джак трябваше да внимава за вятъра, който можеше да го отклони от курса, да обърка ориентацията му или да блъсне микрохеликоптера в някоя стена или палма. С подобни ситуации можеше да се справи, като опита да набере височина или като каже на Доминик да върне машината в ориентир „Браво“, но знаеше, че спусне ли се близо до земята, времето за решения ще е малко. Разглеждаше, без да бърза, защото през очилата виждаше онова, което долавяше малката камера на шестдесет метра над земята и на сто и петдесет от него. Той и Доминик бяха погълнати от работата си и затова Чавес имаше задачата да ги охранява. Той не трябваше да следи лаптоп с видеоочила на главата си. Вместо това коленичи до къщата и се заоглежда през инфрачервения оптичен мерник на автомата си НК МР7 със заглушител. Джак улови през очилата топлината на един от мъжете до предната врата, както и на пазача, който стоеше до будката и разговаряше с него. Насочи камерата обратно към сградата, където забеляза трети човек — часови, който идваше бавно от тенис корта, използван също и за хеликоптерна площадка. Райън реши, че и тримата са достатъчно далеч от микрохеликоптера и няма да го чуят. Накрая си позволи една секунда време, за да избърше потта от челото си, преди тя да влезе в очите му. Всичко — цялата мисия и най-голямата възможност да получат солидна информация за генерал Риаз Рехан — зависеше от неговите пръсти и правилни решения през следващите няколко минути. — Влизам — каза той тихо и докосна леко лоста на кутията за управление, с което спусна хеликоптера на четиридесет метра, после на тридесет и накрая на петнадесет. — Задай ориентир „Чарли“ — прошепна той. — „Чарли“ е зададен. Бързо върна камерата към будката на пазача в предната част, а след това обратно към хеликоптерната площадка. Видя и тримата часови — намираха се точно където трябва, за да продължи той мисията си. Отново огледа покрива, който се оказа чист. Океанският бриз разлюля хеликоптера и го отклони наляво. Джак реагира с лостчето на джойстика. Не усещаше вятъра по тялото си тук, до къщата, но на четиринадесет метра той можеше да отклони машината от курса и да я събори. В багажа имаха резервен микрохеликоптер, но настройването и изпращането му щяха да отнемат ценно време. Решили бяха, ако загубят хеликоптера, да използват втория, за да открият първия, тъй като не биваше да изоставят радиоуправляван апарат с високотехнологична камера и предавател в имота на целта си, защото охраната щеше да разбере, че нещо става. Карузо се наведе към ухото на братовчед си. — Всичко е наред, Джак. Опитай пак. Не бързай. Потта течеше в очите на Райън. Тук не беше като на покрива или на паркинга в „Хендли Асошиейтс“. Намираха се на терен, в реалния свят и нищо не наподобяваше обучението. Джак остави потта да се лее и се съсредоточи върху приземяването на хеликоптера. Кацна леко до един комин на климатичната инсталация. Веднага изключи двигателя, остави устройството за управление и взе друго от тревата, след като го намери опипом. Това устройство представляваше модул за работа с една ръка и беше три пъти по-малко от дистанционното за хеликоптера. Джак натисна един бутон и очилата показаха нов образ. Сигналът идваше от камера за нощно виждане и разкриваше една от стойките на плазовете на хеликоптера, а след това и тесните жалузи на вентилационната шахта. Тази камера се намираше на робот, дълъг десет, широк пет и висок два и половина сантиметра, закрепен към дъното на хеликоптера с магнит. По команда от дистанционното на Райън роботът се освободи от магнита, а после от двете му страни се показаха две редици малки крачета, които го издигнаха от покрива. Краката представляваха системата за придвижване на този ходещ робот насекомо и Райън провери работата му, като го помести напред-назад, а после завъртя висококачествената камера във всички посоки. Като остана доволен, че роботът е в добро състояние, той го изключи и взе дистанционното за хеликоптера. Даде команда за връщане по трите зададени ориентира. След пет минути изпрати втори робот насекомо на покрива на Рехан и го остави до първия. Вятърът се беше поусилил и затова вторият полет отне почти два пъти повече време от първия. — Готов съм за номер три — прошепна Джак, когато микрохеликоптерът се върна на площадката си. Чавес закрепи робота и отговори: — Третият товар е готов за носене. — Как сме с времето, Динг? — запита Райън. След леко колебание Чавес отвърна: — Горе-долу. Ти не бързай, но и не се чеши по онази работа. — Ясно — отвърна Джак и превключи видеоочилата си към камерата в носа на микрохеликоптера. След като доставиха третия и четвъртия робот на покрива на сградата, Джак върна хеликоптера в изходната точка двеста метра над главата му и се подготви да го приземи. Чавес беше готов петия робот и с нова батерия за хеликоптера, защото знаеха, че може да лети повече от час само с едно зареждане. — Добре — каза Джак. — Приземявам го. В този момент един порив на вятъра подхвана апарата и го понесе към континента. През последните четиридесет и пет минути Джак се беше справил с няколко подобни ситуации и затова не се паникьоса. Върна хеликоптера над водата, където бързо го овладя и реши, че всичко е наред. Но машината отново се отклони, а после всичко се повтори, когато Джак опитваше да я приземи. — По дяволите — прошепна той. — Май губя управлението. Карузо наблюдаваше картината от екрана на лаптопа. — Свали го по-бързо. — Добре — отвърна Джак. На тридесет и пет метра височина хеликоптерът подскочи напред и Райън трябваше да го овладее отново. — Губя контрол. Батерията сигурно пада. Карузо запита: — Динг, виждаш ли го? Чавес се взря в нощното небе над главата си. — Не. — Гледай, защото може да се наложи да го хващаш. Но беше късно. Картината се отклони от водата и светлините на хотел „Кемпински“, защото микрохеликоптерът се завъртя бавно и рязко падна надолу. — Мамка му! — каза Джак твърде силно. — Спря да работи. Пада. — Нищо не виждам. Колко бързо пада? — запита Чавес, докато оглеждаше небето. В този момент хеликоптерът се тресна в тревата на три метра от площадката си. И се пръсна на десетина парчета. Джак свали очилата си. — Мамка му. Подготви втория хеликоптер. Но Чавес вече вървеше към останките от първия. — Не. Ще действаме само с четири робота. Трябва да стигнат. Нямаме време за втори хеликоптер. — Ясно — отвърна Джак, като криеше облекчението си. Чувстваше се изтощен от напрежение и копнееше да се върне във водата и оттам в къщата, откъдето Карузо щеше да вкара роботите във вентилационните шахти. 50 Наближаваше пет сутринта, когато тримата се върнаха в къщата. Джак се чувстваше съсипан. Докато Доминго и Доминик нагласят оборудването за управление на роботите, той се строполи на дивана както си беше мокър от плуването. Доминик се разсмя — и той беше подложен на същото физическо натоварване като братовчед си, но не и на умственото напрежение да вдига, управлява и приземява хеликоптера. Сега дойде ред на Карузо да управлява. Доминик беше проучил архитектурните планове на няколко от сградите в Палм Джумейра, за да открие най-добрите входни места за роботите. Вентилационните отвори в тавана се оказаха най-подходящи и когато бившият агент на ФБР вкарваше първия малък робот с форма на насекомо в шахтата, с радост отбеляза, че отворите не са защитени след строителството с метални решетки или телени мрежи. Малките крачета на робота можеха да се намагнитват, за да позволяват движение нагоре и надолу по металните повърхности, както е във въздуховодите на климатичните инсталации, затова роботът се движеше без проблем хоризонтално и вертикално, докато навлизаше все по-навътре в къщата на Рехан. Качеството на картината се оказа удивително добро, въпреки че в някои случаи колебанията в скоростта на излъчване влошаваха качеството. Доминик и другите оператори в Колежа бяха пробвали с инфрачервена камера, подобна на тази в носа на хеликоптера, но с по-добри качества, и решиха, че тя не е необходима за работата на закрито тук, в Дубай, а освен това инфрачервените камери черпеха повече ток от батерията, което щеше да се отрази неблагоприятно на операцията. Двадесет минути по-късно той беше позиционирал първия робот в близкия до пода изходящ вентилационен канал в спалата. Доминик настрои камерата и провери дали има видимост, след това нагласи баланса на бялото и фокуса. Преносимият компютър показваше почти съвършен цветен на стаята и въпреки че сега нямаше какво да подслушват, разбраха, че аудиосистемата е изправна, от шума на преминаващия въздух. Доминик Карузо повтори този процес още два пъти през следващия час. Разположи втория робот в шахта над хола. Камерата даваше само поглед от малък ъгъл към дивана и входното антре — не се виждаха всички ъгли на стаята, но Карузо смяташе със сигурност, че микрофонът е разположен достатъчно добре да запише всичко, което се случва там. Третият робот тръгна нормално и измина няколко сантиметра, но като стигна на около педя разстояние от входа на шахтата, спря. Доминик и Джак опитаха да го накарат да тръгне, но скоро се отказаха, защото не знаеха дали проблемът не е в предавателя, или пък от софтуера. Обявиха робота за умрял и Карузо се зае с последния. Вкара го в кабинета на втория етаж без никакви проблеми. Към седем сутринта операцията приключи и Доминик изключи всички камери. Наблюдателното оборудване, камерите и микрофоните бяха системи от пасивен тип, което означаваше, че не работят през цялото време, а се включват от разстояние. Това водеше до големи икономии на енергия и щеше да е невероятно добро за операцията, която се очакваше да продължи седмица или дори повече. Карузо се обади на Гренджър в Мериленд и научи, че там са получили сигнал от три от камерите и звук от три микрофона, точно както Доминик, Джак и Динг го приемаха в къщата си. Сигналите трябваше да се изпращат в Колежа мигновено, защото се очакваше, че много от разговорите ще са на майчиния език на Рехан, а Рик Бел имаше на денонощно разположение аналитик, който владееше урду. Карузо попита Гренджър за новини относно Кларк, но Джон не беше се обаждал. Гренджър каза също, че и Сам Дрискол не се е обаждал още, но че засега няма причина да се тревожат. След разговора с Гренджър Чавес се стовари на дивана до Райън. И двамата бяха изтощени. Отначало Джак-младши се чувстваше потиснат от непълния успех на мисията. — Толкова се трудихме, а работят само три от петте камери и микрофони. Не е за вярване. Откъде да знаем, че Рехан не обича да работи в кухнята? Ако е така, значи се осираме, защото няма да чуем нищичко извън офиса, големия хол или спалнята. Но Доминго успокои младия си колега. — Не забравяй, тапо, че нещата в истинския свят не са като във филмите. Ако питаш мен, три от пет си е пълен успех. Вътре сме. Няма значение дали камерата е една или са сто. Важното е, че сме вътре, мамицата му! И ще имаме резултат, да знаеш. Чавес настоя двамата да празнуват с него, като поръча огромна закуска. Райън отначало се извини с думите, че иска да спи, но при вида на шампанското, огромните омлети и тестените закуски се отказа и се зае да яде с другите. След закуската почистиха водолазното си оборудване. После отидоха да спят. 51 Кларк откри целта си в Германия след няколко дни. Търсеше човек на име Манфред Кром, но това се оказа изключително трудно. Кром не се криеше, нито пък правеше нещо, за да остане скрит. Не, Манфред Кром не можеше да бъде намерен лесно, защото нямаше такъв човек. Преди тридесет години той беше служител на източногерманското разузнаване. Бяха направили нещо незаконно с партньора си и Кларк трябваше да оправи нещата. Сега онзи надхвърляше седемдесетте, не живееше в Берлин, не беше държавен служител и никой не се интересуваше от него. Кларк знаеше, че е още жив, защото въпросите на ФБР към Хардести можеха да произтекат само от Манфред Кром. Да, възможно е Кром да е написал своя версия на събитията отпреди години и да е умрял, но Кларк не смяташе, че онзи може да напише доброволно такъв документ, а и нямаше причина тази информация да излезе на бял свят точно сега, освен ако Кром не я е разказал неотдавна. Сега Кром живееше в Кьолн, Германия, в провинция Северен Рейн-Вестфалия. Накрая Кларк намери своя човек, като отиде на последния му известен адрес — двуетажна сграда в квартала азелхорст в Берлин, и се престори на отдавна забравен роднина, научи от една жена, че Кром се е преместил в Кьолн и че носи протеза на крака заради увредени нерви от диабета. С тази информация Кларк замина за Кьолн, където в продължение на три много дълги дни се преструваше на представител на фирма за медицинско оборудване от Съединените щати. Напечата си визитки с измислен адрес на електронна поща и ги разнесе до почти всеки доставчик на медицинско оборудване в града. Казваше, че носи специално направена протеза за глезена на човек на име Кром и че иска да му помогнат да открие сегашния му адрес. В някои магазини му отговаряха само с вдигане на рамене, но повечето проверяваха базите си данни, а в един намериха човек на име Манфред Кром на седемдесет и четири години, с адрес „Тиболдгасе“ 13, апартамент ЗА, на когото изпращаха всеки месец лентички за проверка за инсулин и спринцовки. И така, Джон Кларк откри своя човек. * * * Кларк намери дома в старата част на Кьолн. Номер 13 на „Тиболдгасе“ се оказа четириетажен блок, напълно еднакъв с петдесетината други от двете страни на улицата с по някое дръвче отпред. Почти еднаквите блокове имаха малки ливадки отпред, разсечени от петметрови пътечки до единичните стъклени врати на входовете. Джон обикаля цял час в следобедния дъжд, заради който лесно криеше лицето си под чадъра и зад вдигнатата чак на ушите яка на шлифера. Търсеше евентуални маршрути за бягство, в случай че срещата не мине добре, после намери спирката за Strassenbahn[21], като се оглеждаше от трамвая за полицаи, пощальони или други евентуални досадници, които можеше да се окажат тук в неподходящ момент. Сградите наоколо се даваха под наем и по улиците имаше достатъчно пешеходци, за да не се притеснява, че ще бие на очи, затова след половин час разузнаване в околността насочи вниманието си към блок номер тринадесет. Сградата не беше стара като за Европа — много малка част от Кьолн можеше да се смята за стара заради пълното разрушение на града през Втората световна война. Като прекара няколко минути на отсрещната страна, загледан през дъжда в блок номер тринадесет на „Тиболдгасе“, Кларк установи, че сградата е безлична и сива колкото самата студена война. По онова време, през студената война, недостатъчно студена за хора като него, Джон Кларк беше изпратен в Германия за една специална операция. Тогава работеше в Отдела за специални операции на ЦРУ. Изтеглиха го от едно обучение в Северна Каролина с членове на новосъздадената армейска група, Делта Форс“ и го качиха на самолета на ЦРУ „Лиърджет“ 35А, с който замина за Европа. След кацане в базата на военновъздушните сили в Милдънхол, Англия, за да заредят гориво, излетяха отново. Не знаеше къде отива и какво трябваше да прави там. Кацнаха на летище „Темпелхоф“ в Берлин, откъдето го закараха бързо в тайна квартира на разстояние един изстрел с пистолет от Берлинската стена. Там срещна стар приятел на име Джин Лили. Работили бяха заедно във Виетнам и сега Лили оглавяваше базата на ЦРУ в Берлин. Той каза на Кларк, че са го довели за проста операция от другата страна на границата, но Кларк веднага надуши лъжата. Знаеше, че за прости операции не са необходими хора от специалния отдел. Каза това и Джин Лили се просълзи. Каза, че му направили „меден капан“ с проститутка, която работела с двама от полевите оператори на Щази, поискали да изкарат малко допълнителни пари. Изнудвали го да им даде всичките си спестявания и Джон трябвало да занесе сак с парите и да вземе папка с негативите. Кларк не запита какво има на негативите — тези подробности определено не го интересуваха. Лили каза на Кларк, че няма доверие на никой друг в Управлението и тридесет и три годишният агент се съгласи да помогне на стария си приятел. След няколко минути Джон получи сак с дойче марки, замина за гарата и се качи на влак, пълен с местни жители. Кларк и рекетьорите от Щази щяха да извършат размяната в едно сюрреалистично място, уникално за Берлин и студената война. Няколко от подземните линии на западногерманското метро минаваха в Източен Берлин, което беше доста неудобно за някои. Преди разделянето на града това не беше важно, но след издигането на Берлинската стена през 1961 г. влаковете, минаващи под нея, вече нямаха право да спират на станциите от другата страна. Източногерманците затваряха с дъски или решетки изходите към улиците, като в някои случаи дори градяха жилищни комплекси над тях, а освен това заличаваха всеки спомен от подземните станции в източногерманските карти. Тъмните, празни и объркани като лабиринт зали под земята станаха известни с името Geisterbahnhofe — призрачни станции. Няколко минути след полунощ Джон Кларк скочи от задния край на последния вагон на влака, който премина под района Митте на Източен Берлин. Когато влакът се отдалечи с тракане и шум в тунела, американецът извади фенерчето си, нагласи сака на рамо и тръгна. След минути стигна до призрачната станция „Вайнмайстерщрасе“, където застана прав на тъмния перон, заслушан в звуците на плъховете около себе си и прилепите над главата си. След няколко минути на стълбището се появи лъч светлина от фенерче. Мъжът с фенерчето освети Кларк и му нареди да отвори сака. Кларк се подчини, след което мъжът спусна един пакет на тъмния бетон и го плъзна към американеца. Кларк взе пакета, провери го, за да е сигурен, че в него има негативи, и остави сака. Всичко можеше и трябваше да свърши с това. Но мошениците от Щази се оказаха лакоми и искаха негативите, за да продължат изнудването. Джон Кларк се обърна и пое към края на перона, но дочу някакъв шум на отсрещния перон, от другата страна на релсите. Насочи фенерчето си натам навреме, за да види мъжа, който се прицелваше в него с пистолета си. Кларк се хвърли на мръсния бетон и се изтърколи в мига, когато пистолетът изгърмя и звукът отекна из лабиринта от тунели и открити зали. След като се претърколи, американецът от ЦРУ скочи на крака, като стискаше в ръката си пистолет „Колт“ 45-и калибър, модел 1911 г. Стреля два пъти през линията, улучи стрелеца два пъти в гърдите и онзи падна на място. Кларк се обърна към мъжа със сака с парите. Агентът от Щази се беше изкачил нагоре по стълбите. Кларк стреля, но не улучи и онзи изчезна от погледа му. Джон се замисли дали да не го последва — за експерт като него това беше естественото поведение, защото не знаеше дали оцелелият агент няма да се върне и да го подгони. Но в този момент дойде следващият влак и Кларк бързо се скри зад една бетонна колона. Ярките светлини на влака хвърлиха дълги сенки по прашната платформа. Кларк се прокрадна по плочестия под и погледна към вратата, от която изчезна източногерманецът. В светлината на фаровете не се виждаше нищо, а Кларк знаеше, че ако изпусне този влак, ще трябва да чака още десет минути за следващия. След съвършен скок към последния вагон американецът се хвана за вратата и се премести в задния му край. Остана така в тъмното няколко минути, докато се озова в Западен Берлин, където можеше лесно да се слее с хората в станцията. Тридесет минути по-късно стоеше в трамвай, пълен със западногерманци, които се прибираха по домовете си от нощната смяна, а след още половин час предаде негативите на Джин Лили. Излетя от Германия със самолет на следващия ден, като беше сигурен, че нищо от случилото се няма да влезе в архивите на ЦРУ или на източногерманската тайна служба Щази. * * * Изправен тук в студения дъжд в Кьолн, той се отърси от спомена и се огледа. Днешната Германия не приличаше много на разделената нация отпреди тридесет години и Кларк си наложи да се съсредоточи, защото сегашният проблем изискваше цялото му внимание. В четири следобед светлината на деня напускаше сивото небе, а в малкото фоайе на блок номер тринадесет на улица „Тиболдгасе“ светна крушка. Една възрастна жена връзваше кучето си за стълбището от другата страна на вратата. Кларк прекоси улицата бързо, вдигна яката още по-нагоре и се озова в единия край на блока в момента, когато жената излезе от вратата, загледана напред към улицата. Докато вратата зад нея се затваряше, Джон Кларк се втурна през моравата до стената и влезе тихо във входа. Стиснал пистолета си с ръка, той се озова по средата на стълбището, когато вратата зад него се затвори. * * * Манфред Кром отговори на почукването на вратата със стон. Знаеше, че това трябва да е Херта от отсрещния апартамент, която пак се е заключила, докато разхожда сивата си кучка пудел, и че ще трябва да й отваря ключалката както десетки пъти досега. Но не й беше казал откъде знае да отваря ключалки. А и тя не питаше. А това, че тя се заключва нарочно, само за да й обърне той внимание, го дразнеше още повече. Старата жена не го интересуваше изобщо. Тя беше невероятно досадна, съвсем малко по-неприятна от скапаната си Htindchen[22] Фифи. И все пак Манфред Кром не й даваше да разбере, че знае каква хитрина са ежеседмичните й самозаключвания. Той живееше сам като отшелник и тъй като в никакъв случай не би признал, че някой може да се интересува от него, всеки път отваряше gottverdammt[23] врата на дъртата кучка с усмивка на лицето и стенание в душата. Стана бавно от фотьойла, затътри се към вратата, като взе шперцовете си от масата в антрето. Възрастният германец хвана с ръка резето на вратата, за да я отвори и да излезе в коридора. Погледна през шпионката по навик. Хвърли поглед към коридора и отмести окото си от нея, но рязко го върна назад, този път разширено от учудване. От другата страна стоеше мъж в шлифер. А в ръката на мъжа се виждаше автоматичен пистолет от неръждаема стомана със заглушител, насочен към вратата на Манфред Кром. Мъжът каза на английски език достатъчно силно, за да се чуе през вратата: — Ако вратата ти не е от стомана или ако не можеш да изпревариш куршума, ме пусни да вляза. — Wer is denn da? Кой е, по дяволите? — изграчи Кром. Говореше английски — разбра мъжа с пистолета, но от много години не се беше упражнявал. Не намираше точните думи. — Някой от миналото ви. В този момент Кром се досети. Знаеше точно кой е този мъж. Знаеше и че му предстои да умре. Отвори вратата. — Познавам лицето ви. По-старо е. Но ви помня — каза той. По нареждане на Кларк се беше върнал на фотьойла си пред телевизора. Държеше ръцете си на коленете и бавно разтриваше подутите стави. Кларк застана над германеца с все още насочено оръжие. — Сам ли си? — запита американецът и без да чака отговор претърси малкия апартамент. Манфред Кром кимна. — Selbsverstandlich. Разбира се. Кларк продължи да се оглежда, насочил пистолета си към гърдите на стареца. Каза: — Стой абсолютно неподвижен. Днес съм пил много кафе и не ме карай да показвам колко съм нервен. — Няма да мърдам — отговори старият германец. След това сви рамене. — Пистолетът в ръката ви е единственото оръжие в апартамента. Кларк огледа останалата част на жилището. Това не отне много време. Нямаше и четиридесет квадратни метра заедно с банята и кухнята. В кухнята имаше врата към противопожарно стълбище, но никакъв лукс. — Тридесет и пет години в Щази и това ли получаваш накрая? Сега германецът се усмихна леко. — Според коментарите на вашето правителство, хер Кларк, май вашата организация не ви е възнаградила за усилията повече, отколкото моята възнагради мен. Кларк се усмихна кисело, като бутна с крак една малка масичка до предната врата. Тя можеше да забави някой, който иска да влезе от коридора, но само за момент. Кларк застана до вратата и продължи да сочи с пистолета си плещестия мъж, който седеше сковано на креслото. — Разказвал си разни приказки. — Нищо не съм казвал. — Не ти вярвам. А това е проблем. Кларк не сваляше пистолета, докато се премести странично покрай стената на стаята и отиде в ъгъла. На съседната стена имаше висок античен китайски шкаф. Той го избута към отворената врата на малката кухня, за да блокира входа към апартамента от противопожарната стълба зад блока. Чу се тропане на съдове и докато големият дървен шкаф опре до вратата, няколко паднаха. Сега в стаята можеше да се влезе само през спалнята зад Манфред. — Кажи ми какво си им казал. Всичко. — Господин Кларк, нямам представа за какво… — Преди тридесет години трима души слязоха в Geisterbahnhof. Двама от тях излязоха живи. Ти работеше за Щази, както и партньорът ти, но вие двамата не играехте по правилата на Щази, което означава, че сте искали парите за себе си. Имах заповед да ви оставя живи, но партньорът ти Лукас Шуман опита да ме убие, след като ти прибра парите. Аз убих Лукас Шуман, а ти се измъкна и знам, че не си изтичал при Маркус Волф, за да му разкажеш как идеята ти да припечелиш малко частно се е сговнила. Мълчал си, защото иначе е трябвало да предадеш парите. Кром не каза нищо, а само стискаше ръце върху коляното си, сякаш месеше дебели Brotchen[24], преди да ги сложи във фурната. Кларк продължи: — А аз имах заповед да крия всичко това от официалния регистър в Управлението. Освен теб, мен и бедния мъртъв Лукас Шуман за станалото в онази станция знаеше само шефът ми, а той почина преди петнадесет години, без да каже нищо на никого. — Вече нямам пари. Изхарчих ги — отвърна Кром. Кларк въздъхна, сякаш разочарован от тези думи. — Добре, Манфред. Да не мислиш, че идвам след цели тридесет години, за да търся сак с дойче марки, които не стават за нищо? — А какво искаш? — Искам да знам с кого си разговарял. Кром кимна. След това каза: — Мисля, че ще повторя клише от американските филми, но няма да излъжа. Ако ти кажа, ще ме убият. — Кой, Манфред? — Аз не съм ги търсил. Те дойдоха сами. Аз нямам интерес да разравям скелети от общото ни минало. Кларк вдигна пистолета и се прицели. — На кого, Манфред? На кого си казал за осемдесет и първа? — Обшчак! — изтърси уплашеният Манфред. Кларк наведе глава настрани. След това спусна оръжието. — Кой е Обшчак? — Не е „кой“! А „какво“! Естонска престъпна организация. Нещо като чуждестранен клон на руската мафия. Джон не скри объркването си. — И те са те питали за мен? По име? — Nein[25], не питаха в обикновения смисъл на думата. Удариха ме. Счупиха едно шише бира, опряха го в гърлото ми и тогава зададоха въпроса. — И ти им разказа за Берлин. — Natiirlich! Разбира се. Ако трябва, убий ме, но защо ми е да те прикривам? Кларк се досети за нещо. — А ти откъде знаеш, че са от „Обшчак“? Кром сви рамене. — Бяха естонци. Говореха естонски. Ако някой е бандит и е естонец, го смятам за човек от „Обшчак“. — И дойдоха тук? — В моята къща ли? Nein. Накараха ме да се срещнем в склад в Дойц. Казаха ми, че ще има пари за мен. За охранителна работа. — Охранителна работа? Не се будалкай, Кром. Никой няма да те наеме за такова нещо. Германецът протегна бързо ръце, за да спори, но дулото на пистолета на Кларк се вдигна мигновено. Кром спусна ръце. — Аз съм… вършил някои неща за емигранти от Източна Европа. — Какви? Фалшифициране? Кром поклати глава. Твърде горд беше, за да мълчи. — Брави. Отваряне на ключалки. — Коли? Сега старият германец се усмихна. — Коли? Не. Паркинги. Автокъщи. Така си докарвам по нещо към пенсийката. Както и да е, познавах някои естонци. Познавах и човека, който ми каза да ида в склада. Затова отидох. Кларк бръкна в джоба на шлифера си, извади един бележник и молив и ги хвърли към стареца. — Искам да ми напишеш името и адреса му, както и всички други имена на естонци от „Обшчак“, за които знаеш. Кром се отпусна. — Те ще ме убият. — Махни се оттук. Още сега. Вярвай ми, който се е интересувал за мен, отдавна си е заминал. Него търся. А онези, дето са те подмамили в склада, са местни бандити. Махни се от Кьолн и няма да те притесняват. Кром не се помръдна. Само изгледа Кларк. — Аз ще те убия тук и сега, ако не се подчиниш. Кром се зае да пише бавно, но след това вдигна поглед към пистолета, сякаш искаше да каже нещо. — Пиши или говори — каза Кларк. — Но го направи сега, преди да те гръмна в коляното. Германският пенсионер отвърна: — След това прекарах един ден в болницата. Казах на лекаря че са ме обрали. После се прибрах тук много ядосан и решен да си отмъстя. Водачът им, който задаваше въпросите, не беше местен. Знам го, защото не говореше немски. Само естонски и руски. — Продължавай. — Имам приятел в Москва. Той познава нещата. — Нещата в мафията ли имаш предвид? Кром сви рамене. — Той е предприемач. Както и да е, обадих му се и го поразпитах за „Обшчак“. Не му казах защо. Сигурен съм, мислеше, че го търся по работа. Описах мъжа, който ме разпитваше. Петдесетгодишен, но с боядисана коса като двайсетгодишен пънкар. — И приятелят ти каза ли някакво име? — Да. — А ти какво направи? Кром сви рамене. Взря се в пода унижен. — Какво мога да направя? Когато мислех за отмъщение, бях пиян. След това изтрезнях. — Дай ми името на човека. — Ако ти го кажа, ако ти кажа за човека в Талин, който дойде тук и нареди да ме бият, ще оставиш ли хората тук, в Кьолн? Може би ако идеш направо в Талин, няма да знаят, че съм ги издал. — Става, Манфред. — Sehr gut[26] — отвърна Кром и каза името, когато последните светлини напуснаха вечерното небе отвън. 52 За разлика от правителствените служби, които издирваха международния беглец Джон Кларк, „Фабрис Бертран-Морел Инвестигейшънс“ получаваха часова надница и затова използваха доста хора с много голямо работно време. И именно интензивното им ровене из тесните места в Европа им позволи да намерят жертвата си. Бертран-Морел ограничи търсенето в Европа, защото Олдън му беше пратил досието на бившия агент на ЦРУ чрез Ласка. Французинът реши, че заради неотдавнашните си ангажименти в натовската организация “Дъга“ Кларк би трябвало да има съучастници тук. Затова негови хора разнасяха информация и показваха снимки на Кларк на служителите на шестдесет и четири железопътни гари в Европа. Няколко дни в чакане и наблюдаване бяха минали без резултат. Но накрая един човек, който работеше на сергия за гевреци пред гарата на Кьолн, забеляза нещо в тълпата. След поглед към снимка, която преди три дни му бе дал един плешив французин, той бързо набра написания на гърба й телефонен номер. Французинът предлагаше за награда много пари в брой. Двадесет минути след това дойде първият човек от френската фирма, за да разпита продавача от сергията. Продавачът беше убеден, че именно Джон Кларк е минал край него пред главния вход на гарата. Не след дълго още трима — всички на час път с кола оттук — пристигнаха на гарата и се заеха да разработват план за действие. Знаеха само, че техният човек е влязъл в Кьолн, но не можеха просто така да тръгнат из четвъртия по големина германски град. Затова оставиха един на гарата, а тримата се заеха да проверяват близките хотели и пансиони. Късмет извади агентът на гарата. Малко след девет в студената и дъждовна вечер четиридесетгодишният Люк Патен, частен детектив от Лион и служител във фирмата на Фабрис Бертран-Морел, застана на входа и запали цигара. От време на време хвърляше погледи към невероятната Кьолнска катедрала отляво на железопътната гара, но насочваше вниманието си предимно към пешеходците, които го подминаваха на път за пероните зад гърба му. И там, сред голяма група хора, се появи мъж, който приличаше на целта и носеше яката на шлифера си високо вдигната. Люк Патен прошепна: — Bonsoir, mon ami[27]. Бръкна в джоба си и измъкна мобилния телефон. Доминго Чавес имаше по-нискотехнологична система за наблюдение на тайната квартира на Рехан от тези на двамата по-млади оператори с роботите с камери и микрофони. Една от трите спални в къщата гледаше през лагуната към сърповидния вълнолом с хотел „Кемпински“ и към наподобяващия палмов лист полуостров с вилата на Рехан. До нея имаше поне четиристотин метра разстояние, но то не пречеше на Чавес да използва една играчка, която си носеше от Щатите. Нагласи далекогледа с вариообектив „Цайс Виктори“ на триножника, който разположи на бюрото в спалнята пред прозореца. От стола си виждаше задната страна на къщата на Рехан и няколко от прозорците на втория етаж. Щорите оставаха затворени също както задния портал, но Чавес се надяваше, че когато тук дойде Рехан заедно с антуража си от Исламабад, ще се видят повече неща. Когато се убеди, че има добра видимост към имота, го осени друга идея. Ако Рехан е наистина така опасен, както можеше да се съди от разследването, дали пък няма да решат от Колежа да го очистят, и то възможно по-бързо? И ако се наложи да очистят генерала, няма ли да е по-лесно да го сторят оттук, със снайпер с добра оптика, вместо да търсят начин да се приближат до него в Дубай или, пази Боже, в Исламабад? Чавес прецени, че може да стреля по генерал Рехан, ако онзи излезе на балкона си на втория етаж или дори ако се появи на някой от прозорците горе, а после обсъди това с Райън и Карузо. Двамата подкрепиха идеята му, че трябва да имат готовност за такава заповед от Хендли и Гренджър, и затова Чавес се обади на Сам Гренджър с молба да му докарат някои неща, за да е готов, ако по време на операцията се окаже, че трябва да се простят с Рехан. Гълфстриймът щеше да докара оборудването след два дни, което значеше, че Динг ще получи пушката и ще е готов за стрелба много преди очакваното връщане на потенциалната му жертва в града. * * * Кларк забеляза преследвача си малко след девет вечерта. Тъкмо привършваше втората си проверочна обиколка, преди да се върне в гарата — не беше забелязал някой да го следи до момента тук, в Кьолн, но когато се нареди пред една каса, за да си купи билет за кушет-вагон за Берлин, откри с леко завъртане на главата във всички посоки, че един мъж го наблюдава от тридесетина метра. Това се потвърди при втория поглед след няколко секунди. Засекли го бяха. Джон се махна от опашката пред касата. Това щеше да бие на очи, но беше много по-добре, отколкото да чака да дойдат подкрепленията на наблюдателя. Тръгна към северния изход на гарата и след секунди установи, че към преследването са се присъединили още двама. Онези го видяха още преди да излезе от гарата. Разбра го, защото знаеше как да открива дали го следят още отпреди онези тримата да са се родили. Двама от тях бяха чернокоси, с къси бради, на приблизително еднаква възраст, с еднакво телосложение и еднакви шлифери. Те бяха влезли в гарата, от която той излизаше, и сега се движеха на тридесетина метра зад него и леко вдясно, защото Джон зави пред катедралата. Те завиха след него на юг под ръсещия дъжд. Джон не се развълнува особено от това, че си има опашка. Нямаше да позволи някакво си наблюдение да го разтърси. Можеше за нула време да се отърве от мъжете в тъмното, сред пешеходците в града, и да продължи по пътя си. Зави наляво при южния край на катедралата и се насочи към западния бряг на река Рейн. След като отмина една част от пътя с изтъркани камъни от римско време, опита да хвърли поглед към мъжете зад себе си във витрината на хотел „Доринт“. Двамата мъже бяха там заедно, на не повече от двадесет метра зад него. Зачуди се дали третият не опитва да го изпревари. Кларк зави на юг, тръгна по улица „Маутгасе“, която изобилстваше с ресторанти и маси, които стигаха чак до реката, а хората, които се хранеха на тях под отоплените навеси, се смееха и разговаряха. Тревожеше се заради статуса си на международно издирван престъпник, както и заради преследвачите. Местните и туристите определено представляваха опасност. Джон предполагаше, че са показвали лицето му по новините в Европа също като в Съединените щати, въпреки че сам той не беше гледал телевизия през последната седмица. От предпазливост и желание Да избегне среща с някой добродетелен сервитьор с черен колан спусна козирката на шапката си още по-надолу на челото и зави по една тиха улица. Джон продължи по калдъръмената алея, която се изкачваше нагоре и правеше завой наляво. Онези го последваха на двадесетина метра назад и отдясно. Озова се в пазара Хоймаркт — открит, осветен и пълен с хора с чадъри. Кларк пое в северна посока. През цялото време наблюдаваше отраженията и преценяваше разположението на мъжете зад себе си, когато успееше да хвърли поглед към тях. Започваше да мисли, че не чакат подкрепления, за да го арестуват, но още не правеха опити да скъсят разстоянието. Мина край пазара, като все още се движеше на север, успоредно на река Рейн, която се намираше на няколко преки от дясната му страна. От едно огледало за леките коли, които излизаха от улица с лоша видимост, разбра, че единият от преследвачите го няма, а другият се е приближил доста. Онзи се намираше на петнадесетина метра. Докато се провираше между пешеходците, Джон се притесни. Някъде напред, може би на съседния ъгъл, двама души вероятно се готвеха да го спипат. Той поемаше рискове в подобни срещи насаме, но близостта на цивилни и полицаи лесно можеше да направи ситуацията неконтролируема. Кларк ускори крачка, мина край един музей на бирата и някакъв закрит двор, пълен с пеещи германци, и отново зави надясно, като пое по брега на реката. Можеше да спре, да се обърне и да се заеме с преследвача си, който сега го следваше на десетина метра. Онзи нямаше как да го победи сам, но всяко спречкване пред тълпата щеше със сигурност да привлече погледите и някой да повика полиция. Мъжът отзад го застрашаваше с близостта си, с неизвестните си намерения и с опасността да привлече нежелано внимание към американския беглец. Джон отново зави надясно при рибния пазар, далече от тълпите, и пое по слабоосветена уличка. Почти веднага забеляза друга уличка наляво. Също тъмна и тиха. Според табелката тя се казваше „Ауф дем Ротенберг“ и Джон ускори крачка, като сви по нея. Вторият преследвач, който беше изчезнал, сега стоеше в тъмното пред него. В ръката му се виждаше пистолет. — Мосю Кларк, моля, приближете се тихо, за да не пострадате. Джон спря на три метра от мъжа с пистолета. Чу как онзи зад него също спира. Кимна, направи крачка напред, извъртя се рязко и се втурна през задната врата на една пицария, като остави преследвачите си на уличката. Джон не беше бърз. Знаеше, че скоростта е за младите. Но компенсираше това с дългогодишния си опит, като търсеше възможност да свие бързо някъде или да се шмугне в някоя сянка. Премина през кухнята на хърватската пицария, като събаряше тигани, тави и готвачи след себе си, за да пречи на онези зад себе си. Втурна се през тясната зала на ресторанта, мина край клиентите, които чакаха на опашка за пица, като събори няколко от тях на пода, за да забави преследвачите. На улицата пред пицарията не зави наляво или надясно. Вместо това пресече платното тичешком и се втурна в отворената врата на един жилищен блок. Не беше сигурен дали преследвачите му са го видели, но затича по стълбището във входа, като прескачаше по три стъпала наведнъж и се задъхваше. Блокът беше четириетажен и свързан с другите сгради от двете си страни. Кларк реши да се качи на покрива и да се опита да избяга по съседните покриви, както бяха сторили в Париж. Но като стигна до третата площадка, долови някакъв шум отгоре — към него идваше голяма група хора от четвъртия етаж. Звучаха като млади хора, които излизат за вечерта или отиват на парти — по гласовете и смеха им не изглеждаше да са екип на ФРБ, дошъл за залавянето му. Но сега Кларк беше сам и не искаше да се среща с никой, който може да го разпознае или да каже на преследвачите му къде отива. Кларк се махна от стълбището и затича по един коридор с прозорец в далечния край. Отвън имаше противопожарна стълба, осветена от слабите улични лампи. Останал почти напълно без дъх и изтощен, той отвори прозореца. След няколко секунди се озова отново в дъжда. Стълбата тропаше и скърцаше под него, но изглеждаше сякаш може да издържи тежестта му, докато той слиза към улицата. Тъкмо се отдалечи от прозореца и стисна парапета, за да слезе по стълбата, когато отдолу се появи един мъж. Кларк не беше го чул да се качва заради шума, който самият той вдигаше, докато излезе от прозореца. — Не! — викна той на мъжа, който се оказа наблюдателят от железопътната гара и касата за билети, а сега извади сребрист пистолет и понечи да го насочи към жертвата си. Но двамата се намираха твърде близо един до друг на хлъзгавата стълба и Кларк изрита пистолета от ръката на човека под себе си. Оръжието отхвръкна над парапета, а мъжът се подхлъзна надолу. Двамата се гледаха мълчаливо в продължение на секунда. Джон носеше пистолет на кръста си, но не посегна за него. Нямаше намерение да убива този агент на ФБР, френски детектив, служител на ЦРУ или немски полицай. Но когато онзи бръкна в шлифера си, Кларк се хвърли към него. Трябваше да скъси разстоянието, преди мъжът да извади друго оръжие. Люк Патен се уплаши, когато Кларк изрита оръжието му. Посегна към ножа, който държеше в калъф на верижка около врата си. Измъкна острието и замахна към американеца. Джон забеляза това, вдигна ръка и отби удара, но ножът го поряза. Извика от болка, след което рязко замахна с дясната длан и удари френския частен детектив под брадичката. Главата на Люк Патен отскочи рязко от този удар по челюстта и той отстъпи назад, след което се подхлъзна, блъсна се в парапета и се преметна през него. Краката му се вирнаха във въздуха. Кларк скочи напред, за да го хване за шлифера, но заради дъжда и кръвта от лявата си длан го изпусна веднага. Французинът падна на плочките три етажа по-надолу. Главата му се блъсна в тротоара с тъп звук, сякаш от удар на бейзболна палка в диня. „Мамка му “ — помисли си Кларк. Не искаше да убива човека, но нямаше време да мисли за това сега. Излезе от стълбата на втория етаж през една дебела дървена врата към малък апартамент. Намери роло хартиени кърпи, уви дланта си в тях, вървейки към коридора, след което затича надолу по стълбището и излезе на улицата. Три минути по-късно мина край един вход за метрото, след което се обърна и забърза към него. Докато слизаше по стълбите, хвърли поглед назад. Забеляза двама преследвачи — мъже с шлифери, които заедно тичаха в дъжда през кръстовището на двайсет и пет метра зад него. Една кола зави рязко, за да не ги блъсне, и шофьорът наду клаксона. Кларк не мислеше, че онези са го забелязали, но пък със сигурност знаеха, че колегата им е мъртъв. Джон си купи билет и забърза към перона. Опита да се успокои. Застана близо до линията сред групичка хора, които чакаха следващия влак. Джон не можеше да повярва на късмета си. Някак си беше успял да слезе по стълбите незабелязан от преследвачите си и докато се мъчеше да напълни с кислород дробовете си, отново се огледа за опашка. Нямаше никой. Сега можеше да се качи на влака и да отпътува на безопасно място. Е, относително безопасно. Усети хладния вятър от тунела вляво, който предшестваше пристигащия влак. Приближи до ръба на перона, за да влезе първи. Провери за последно стълбището отляво. Чисто. Разсеяно погледна надясно, когато влакът се появи от тунела отляво. Онези бяха там. Двама. Нови, но определено от същия екип. Приближиха се към него със сериозни лица. Кларк осъзна, че ги е улеснил. Трябваше само да го побутнат леко и с него щеше да е свършено. Ако не планираха да го убият преди, сега нямаше съмнение, че те са готови да променят мисията си, независимо от заповедите. Обърна се с лице към релсите. Влакът беше на петнадесетина метра и идваше бързо. Джон скочи от перона на релсите. Хората на перона изкрещяха шокирани. * * * Джон прекрачи релсите пред бързо приближаващия влак. Между тази и другата линия, в посока запад, имаше телена ограда и той трябваше да я прескочи, преди да мине влакът. Хвърли се на оградата, вдигна се с окървавената си ръка, която все още го наболяваше заради огнестрелната рана отпреди месец, и се преметна през нея в мига, когато влакът префуча с писък. Вагонът го блъсна по дясното стъпало и Кларк, сякаш ударен с чук, отскочи от оградата и падна на ръце и колене на другата линия. Като елен, заслепен от фаровете на лека кола, той видя, че от запад към него се носи друг влак. Чу писъци от перона до себе си. Стана, скочи напред и въпреки наранения си глезен стигна до ръба на перона, без да докосва релсите. Опита да се вдигне на перона, преди да дойде влакът, но мускулите на ръцете му отказаха. Падна обратно долу, изтощен. Кларк се обърна и погледна влака, който щеше да го убие. — Achtung![28] Двама младежи с кожени якета се спуснаха да го спасяват, коленичиха на ръба на перона, хванаха го за яката на шлифера и рязко го изтеглиха нагоре. Двамата бяха здрави, млади и адски по-силни от Кларк, който не можеше дори да вдигне уморените си ръце. Три секунди по-късно влакът запълни освободеното от тялото му пространство. Джон лежеше по гръб на бетона, стиснал болния си глезен с ръце. Младежите извикаха нещо и го удариха грубо по рамото. Джон долови думата „старец“. Един от двамата се засмя и му помогна да се изправи, след което го потупа по рамото. Някаква възрастна жена насочи чадъра си към лицето му и гневно се развика. Някой друг го нарече Arschloch. Задник. Джон опита да пристъпи върху наранения си крак, след това кимна с усмивка към спасителите си и влезе, куцукайки, във влака, който за малко не беше го премазал. Вътре се строполи на една седалка. Никой от перона не го последва. Влакът тръгна и Джон погледна назад към отсрещната платформа. Двамата му преследвачи все още стояха там. Наблюдаваха как се измъква под носа им. 53 Пресслужбата на Белия дом се събра бързо в залата. Съобщили бяха, че президентът ще направи кратко изявление. След пет минути — само миг за хората, свикнали да чакат Кийлти — той влезе в залата и отиде до микрофона. — Току-що разговарях с официални лица от Държавния департамент и Министерството на правосъдието. Казаха ми, че с относително висока степен на сигурност беглецът Джон Кларк е уличен в убийството на френски бизнесмен снощи към десет часа местно време в Кьолн, Германия. Все още не разполагам с всички подробности, но съм убеден, че службата на главния прокурор Браниган ще научи повече. Случаят показва колко важно е да заловим този човек. Много от политическите ми опоненти, главно от лагера на Райън, ме обвиняваха, че съм погнал господин Кларк заради амнистията от страна на Райън и заради взаимоотношенията между двамата. Но… виждате, че изобщо не става дума за политика. А за живот и смърт. Съжалявам, че решението ми във връзка с Джон Кларк е свързано със събитие с такава висока цена. Господин Кларк е избягал от Съединените щати, но искам да уверя всички, включително приятелите ни в Германия и по целия свят, че няма да се успокоим, докато не го заловим и не го върнем в САЩ. Ще продължим да работим с партньорите си в Германия, в Европа и навсякъде и ще го намерим, където и да се свре. Една репортерка от Ем Ес Ен Би Си надвика колегите си: — Господин президент, не се ли притеснявате, че този лов е ограничен по време? С други думи, ако не спечелите изборите идната седмица и не заловите Кларк до края на мандата си, президент Райън може да спре издирването му? Кийлти се отдалечаваше от микрофона, но се върна. — Меган, аз ще спечеля изборите във вторник. Освен това много хора може и да подкрепят Джак Райън, но той не е натоварен от американския народ с правото да решава дали един човек е виновен или не. Това вече го е опитвал, като е амнистирал онзи убиец и… е… вижте къде сме сега. Това е работа за нашето Министерство на правосъдието и за нашите съдилища. Господин Кларк е убиец. Какво ли още ще научим за миналото му? За престъпленията му. Лицето на Кийлти се зачерви. — Затова ще кажа на теб и на всички медии, че ако Джак Райън опита да смете под килима миналите и сегашните престъпления на този човек… вие сте четвъртата власт. Вие имате задължението да не допускате това да се случи. Кийлти се обърна и излезе от залата, без да отговаря на други въпроси. * * * Час по-късно Джак Райън-старши направи своето изказване пред дома си в Балтимор. Съпругата му, Кети, стоеше до него. — Не знам какви са обвиненията срещу Джон Кларк. Не знам какво е станало в Кьолн и изобщо дали Кларк е замесен, но го познавам достатъчно дълго, за да съм сигурен, че ако наистина е убил господин Патен, не го е направил, без да е истински застрашен от него. Една репортерка от Си Ен Ен запита: — Искате да кажете, че Люк Патен е заслужавал да умре? — Казвам, че Джон Кларк не греши. Не мога да спра президента Кийлти да включи кавалер на конгресния Медал на честта в списъка на десетте най-издирвани престъпници. Но мога да кажа на всички, че Джон заслужава повече, отколкото тази страна може да му даде за службата му към нея. Определено не заслужава отношението, което получава от своя президент. Репортерката се намеси: — От думите ви излиза, че приятелят ви е над закона. — Не, не казвам това. Той не е над закона. Но е над този политически театър, който представят за закон. Това е отвратително. Жена ми с право ме критикуваше, че когато споменават Кийлти, започвам да приличам на човек, който току-що е изял лимон. Стараех се да крия тази гримаса с всички сили. Но сега искам всички да видят колко отвратен съм от онова, което правят срещу Джон Кларк. Щом Райън влезе обратно в дома си, Арни ван Дам го изгледа и възкликна: — Господи, Джак! — Казах истината, Арни. — Вярвам ти. Но така ли ще представят всичко? — Все едно ми е как ще го представят. Майната им. В този случай няма да си меря думите. След като са погнали един американски герой като някакво псе. Няма да се преструвам, че това не ме интересува. — Но… Райън го прекъсна рязко: — Но… нищо! Следващата тема. Какво предстои за утре? Арни ван Дам изгледа шефа си продължително. Накрая кимна. — Джак, защо не си починем днес следобед? Аз и хората ми ще освободим къщата, за да останете насаме с жена си и децата. Вземете филм. Яжте пица. Заслужавате го. Съдрахте си задниците от работа. Джак се поуспокои. Поклати глава. — Ти работеше по-усилено от мен. Извинявай, че ти се сопнах. — По време на кампанията е нормално да си под напрежение. А и тази кампания не е нормална. — Прав си. Хайде на работа. — Както кажеш, Джак. 54 Гери Хендли живееше сам. След смъртта на съпругата и децата му в автомобилна катастрофа той се беше отдал на работата си като сенатор, после изостави държавната служба и стана шеф на най-тайната шпионска организация в света. Работата му в „Хендли Асошиейтс“, както от светлата, така и от тъмната страна, го ангажираше по шестдесет часа седмично, а дори и у дома си той следеше задграничните пазари, за да е в крак със светлата страна на дейността си, а също така четеше изданията „Глобална сигурност“, „Външни работи“, „Джейнс“[29] и „Економист“, за да наблюдава нещата, които можеха да имат отношение към тайните му операции. Гери не можеше да спи добре заради огромния натиск на работата, както и заради загубата на семейството си, смъртта на Брайън Карузо преди година и сегашната ситуация с Джон Кларк, която също го безпокоеше силно. А Хендли обичаше да спи — гледаше на съня като на нещо рядко и скъпоценно и затова когато телефонът му звънна посред нощ, той се разгневи още преди да се запита какви ли ужасни новини ще научи. Когато телефонът го събуди, часовникът показваше три и двадесет сутринта. — Да? — отговори кисело и раздразнено той. — Добро утро, господине. Обажда се Найджъл Емблинг от Пакистан. — Добро утро. — Боя се, че има проблем. — Слушам — отговори Хендли и седна в леглото. Сега гневът изчезна и на негово място се настани тревога. — Научих току-що, че вашият човек Сам е изчезнал при Миран Шах. Гери стана и тръгна към кабинета си, където се намираше компютърът му. — Какво значи изчезнал? — Преди няколко дни хора на Хакани нападнали отряда войници, с които Сам замина. Научих, че и двете страни са претърпели големи загуби. Сам и другите са избягали с камион. Моят човек, майор Ал Даркур, се е возел отпред в кабината. Вашият човек е бил отзад. Възможно е да е паднал от камиона, докато са се спасявали. На пръв поглед това изглеждаше на Гери Хендли като пълна глупост. Реши, че офицерът, когото Емблинг представяше като надежден, ги е прецакал. Но нямаше достатъчно информация, за да отправи това обвинение, а и определено се нуждаеше от помощта на Емблинг повече от всякога и затова се постара да не започва с обвиненията. Имаше достатъчно опит като сенатор, за да знае как да говори и с добро, и с лошо. — Разбирам. Значи не се знае дали е жив? — Моят човек се е върнал на мястото на престрелката с три хеликоптера с войници. Хората на Хакани са оставили своите убити непогребани. Намерили са и няколко от хората на Ал Даркур. Тялото на Сам не е било сред тях. Майорът смята, че вероятно е заловен от врага. Хендли стисна зъби. Смяташе, че смъртта в боя е за предпочитане пред онова, което талибаните щяха да сторят на Дрискол. — Какво предлагаш да направя оттук? Емблинг се поколеба, а после каза: — Много добре знам как изглежда всичко това. Сякаш майорът ни е излъгал. Но достатъчно дълго се занимавам с тези неща, за да знам кога ме разиграват. Имам доверие на този младеж. Увери ме, че издирва вашия човек и че ще ме информира за търсенето по няколко пъти на ден. Искам да ми позволите да ви предавам неговата информация още щом я получа. Може би тримата ще успеем да измислим нещо. Гери нямаше по-добра идея. Но въпреки това отговори: — Искам моите хора да се срещнат с този майор. — Разбирам — отвърна Емблинг. — В момента са в Дубай. — В такъв случай заедно ще дойдем там. Според мен не е добре да пращате тук никой, докато не разберем как е компрометирана операцията в Миран Шах. — Съгласен съм. Направете необходимите уговорки и аз ще известя хората си. Хендли прекъсна връзката и се обади на Сам Гренджър. — Сам? Гери е. Загубихме още един оперативник. Искам всички от висшия персонал в офиса до един час. Нападението срещу Индия от страна на Риаз Рехан дойде седмици след първото. В Бангалор се проля много кръв наистина, но операцията там можеше бързо и лесно да се припише на отделна клетка на „Лашкар-е-Тайба“. И въпреки че всички запознати знаеха със сигурност, че „Лашкар-е-Тайба“ е пакистанска терористична организация, подкрепяна повече или по-малко от „брадите“ в ДВР в Пакистан, клането в Бангалор по никакъв начин не говореше за „мащабен международен заговор“. И това се дължеше на внимателния замисъл на Рехан. Той искаше да започне с нещо голямо, което да не сочи твърде много към неговата организация. И успя, дори повече от очакваното, защото нямаше неприятни резултати от голямото клане, като масови арести на неговите бойци от „Лашкар-е-Тайба“. Не, всичко вървеше по план и сега настъпи втората фаза. Нападателите дойдоха по въздух, земя и море. По въздуха дойдоха четирима бойци на „Лашкар“ — кацнаха в летището в Делхи с фалшиви индийски паспорти и се срещнаха с членовете на четиричленна клетка, бездействала повече от година в очакване на заповеди от пакистанските си командири от ДВР. По земя седем мъже успяха да пресекат границата и да стигнат до град Джаму, където отседнаха в общежитие, пълно с мюсюлмански работници. А по морето дойдоха четири надуваеми лодки с твърди дъна. Те стигнаха до четири различни места по индийското крайбрежие. Две в Гоа на западния индийски бряг и две в Ченай, на изток. Във всяка лодка имаше осем терористи с оборудване, или по шестнадесет въоръжени мъже в двете места. Общо това бяха четиридесет и седем души в четири различни места в Индия и всички те имаха мобилни телефони със закупени в магазините шифровъчни системи, които щяха да забавят индийското разузнаване и военните да реагират на нападението, Макар Рехан да не се съмняваше, че разговорите ще бъдат дешифрирани в един момент. В Гоа шестнадесетте мъже се разделиха на осем групи, всяка от които нападна с гранати и автомати „Калашников“ различни ресторанти на плажовете Бага и Кандолим. Преди полицията да пристигне, всички нападатели и 149 клиенти и персонал на ресторантите бяха мъртви. В Джаму, град с повече от четиристотин хиляди души население, седемте мъже, които дойдоха пеша от Пакистан, се разделиха на два екипа. В осем вечерта екипите взривиха аварийните изходи на два киносалона в срещуположните краища на града и след това тримата от едната група и четиримата от другата се втурнаха през строшените врати, застанаха пред киноекраните и откриха огън по многобройната петъчна публика. В единия киносалон загубиха живота си четиридесет и трима индийци, а в другия — двадесет и девет. Над двеста бяха ранени в двете кина. В огромния крайбрежен град Ченай шестнадесетте терористи нападнаха международен турнир по крикет. Охраната тук беше засилена след нападението в Бангалор, което несъмнено спаси живота на стотици хора. Шестнадесетте терористи бяха очистени, след като убиха двадесет и двама цивилни и полицаи и раниха шестдесетина души. В Делхи осемте членове на клетката влязоха в хотел „Шератон Ню Делхи“ в центъра на квартала Сакет, убиха охраната във фоайето и се разделиха на две групи. Четирима се качиха по стълбите, за да тръгнат по стаите на всеки етаж и да застрелят всеки срещнат. Останалите четирима нахлуха в ресторанта и откриха огън по една сватба. Преди силите за бързо реагиране на индийската полиция да убият осемте оператори на „Лашкар-е-Тайба“, загинаха осемдесет и трима невинни. Ръководителят на това начинание беше Риаз Рехан, който заедно със своите хора работеше от тайна квартира в Карачи и за да увеличи до максимум убийствения резултат, поддържаше връзка с хората си по интернет телефони, които преминаваха през шифроващи компютри. Три пъти тази вечер Рехан, известен сред терористите в Индия като Мансур, се моли заедно с хората от клетките, преди те да се втурнат срещу оръжието на полицаите. Той беше обяснил на всичките четиридесет и седем души, че не бива да се оставят да бъдат заловени живи, защото от това зависи бъдещето на Пакистан. Всичките четиридесет и седем души го послушаха. Риаз Рехан умишлено беше разработил операцията така, че да изглежда невероятно сложна и твърде изтънчена за водачите на „Лашкар“, защото искаше индийците да са сигурни, че в Пакистан подготвят заговор срещу тях. Всичко мина точно както се очакваше и на разсъмване на 30 октомври индийското правителство разпореди пълна бойна готовност за армията си. Индийският министър-председател Приянка Пандиян и пакистанският президент Харун Захид прекараха предобеда заедно с висшите военачалници и с министрите си, а следобед Пакистан повиши степента на готовност на собствената си армия, в случай че Индия се възползва от объркването след нападенията и нанесе ответен удар. Риаз Рехан се чувстваше безкрайно щастлив от развоя на нещата, защото за операция „Сокол“ се изискваше точно такава реакция. След като приключиха с нападенията срещу Индия, Рехан и неговите офицери и служители се отправиха към Дубай, за да избегнат проверките от немюсюлманите в ДВР. 55 Обединените арабски емирства са нация, основана на търговия и капитализъм, но с ядро от мощни ислямисти и мъже от една по-тъмна епоха. В пресечната точка на тези две явления, там, където древната религиозна варварщина срещаше твърдата валута, се намираше светът на покровителите на Риаз Рехан. Тези мъже имаха влияние на всички нива в правителството, шпиони в коридорите на властта и информатори във всеки бастион на живота в емирствата. Ако Рехан се нуждаеше от информация за нещо или някой в тази страна, я получаваше. Така научи, че майор Мохамед ал Даркур и един английски преселник с холандски паспорт ще кацнат на международното летище в Дубай в 9,36 вечерта. Рехан и охраняващият го контингент от цивилни служители на ДВР трябваше да пристигнат в Дубай рано следващата сутрин и затова пакистанският генерал реши, че Ал Даркур и английският шпионин са в града, за да търсят информация за него. Определено операцията на Ал Даркур в Миран Шах, която съвпадна с обучението на бойците от „Джамаат Шариат“ в лагера на Хакани, показваше, че младият майор разследва Рехан. Нямаше причина да идва сега и тук, освен ако не проявява интерес към отдела СОРДО. Риаз Рехан не се тревожеше, че майорът го разследва. Напротив, смяташе за невероятно добър късмет, че Ал Даркур и приятелят му са дошли в Дубай. Защото за разлика от Пакистан, тук, в Дубай, потайният генерал от ДВР можеше без проблем да се разправи с досадния майор и буквално да го убие безнаказано. Емблинг и Ал Даркур взеха кола до апартамента си в невероятния хотел „Бурж Халифа“, най-високата постройка на света. Пристигнаха тук за среща с хора от Колежа, но от съображения за сигурност Гери Хендли беше забранил на своите оперативни служители да издават на Емблинг или на подозрителния му информатор от ДВР къде са отседнали неговите хора и по тази причина Ал Даркур се беше погрижил сам за спането. Настаняването в масивния подобен на игла небостъргач със 163 обитаеми етажа (и четиридесет и три етажна остра кула над тях) се уреди бързо и лесно. Емблинг и Ал Даркур споделиха двустаен апартамент на 108-ия етаж. Мохамед нямаше доверие не само на почти никого в ДВР, но и на Гери Хендли. За пътуването употреби личната си кредитна карта и компютър от едно интернет кафене в Пешавар, за да не се досетят от собствената му организация къде смята да иде. След като се настаниха, Емблинг позвъни на номер, който имаше от Хендли. Свърза се със спътниковия телефон на оператора от Колежа, с когото беше се срещнал преди година в Пешавар — четиридесет и нещо годишният мексикански американец на име Доминго. Разбраха се за среща в апартамента в „Бурж Халифа“ възможно най-скоро. * * * Докато самолетът на пакистанските международни линии с Рехан и хората му кацаше на международното летище „Дубай”, Джак Райън, Доминик Карузо и Доминго Чавес стояха в асансьора в „Бурж Халифа“. Неслучайно асансьорите в най-високата сграда на света са и най-бързите и издигаха тримата американци все по-нагоре в постройката великан с над четиридесет и пет мили в час. След като влязоха в апартамента, тримата се озоваха в голямо открито помещение с място за сядане, откъдето през стъклената стена виждаха Персийския залив все едно от покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Найджъл Емблинг стоеше изправен в хола с мебели от тъмна дървесина, метал и стъкло и гледаше към тази невероятна панорама. Едрият англичанин имаше рядка снежнобяла коса и носеше поизмачкано сако над разкопчаната си на врата риза и кафяв свободен панталон. — Скъпи приятелю Доминго — каза Емблинг с известно съчувствие. — Преди да заговорим за другата беда, която застигна организацията ви, искам да изразя съжалението си за случая с Джон Кларк. Чавес сви рамене. — Всичко ще се оправи. — Убеден съм в това. — Просто не вярвайте на всичко, което се казва — добави Динг. Емблинг махна с ръка. — Не съм чул нищо необичайно като за човек с професията на Джон Кларк. Може да съм стар и слаб, но не съм забравил как функционира този свят. Чавес кимна и продължи: — Ще позволите ли представя колегите си? Джак и Доминик. — Господин Емблинг, приятно ми е — каза Джак и стисна ръката на стария мъж. Разбира се, англичанинът разпозна сина на бъдещия президент на Съединените щати, но с нищо не се издаде. Заведе тримата американци при другия обитател на апартамента — пакистанец с канелена на цвят кожа, в риза с къси ръкави и черни дънки, който изглеждаше в много добра физическа форма. Тримата се изненадаха, като научиха, че това е майорът от ДВР. — Мохамед ал Даркур, на вашите услуги. Привлекателният мъж протегна ръка към Чавес, но Динг не се ръкува. Тримата от Колежа смятаха майора отговорен за загубата на приятеля им. Хендли не беше издал подозренията си пред Емблинг, но Доминго Чавес не мислеше да се преструва пред кучия син, който вероятно бе виновен за убийството на колегата му в пустошта на онзи пакистански племенен район, известен с беззаконието си. — Кажете ми, майор Ал Даркур, защо да не разбия черепа ви в стената? Ал Даркур се сепна, но Емблинг се намеси: — Доминго, разберете. Нямате големи основания да му вярвате, но се надявам, че можете да вярвате на мен. През последните няколко месеца се постарах да проверя майора и ви уверявам, че е от добрите. Доминик Карузо се обърна към стария англичанин: — Е, аз не ви познавам, а и определено не познавам този задник тук, но знам с какво се занимава ДВР от тридесет години насам, затова му нямам вяра, докато не си върнем нашия човек. Още преди Райън да осмисли напълно казаното, пакистанецът отговори: — Напълно ви разбирам, господа. Дойдох тук, за да искам да ми позволите да поработя няколко дни с подчинените си там. Ако господин Сам е заловен от хората на Хакани, ще направя всичко, за да го освободя или поне да започна операция за спасяването му. — Вие бяхте ли с него, когато го заловиха? — запита Чавес. — Да. Той се би много смело. — Чух, че битката е била изключително сериозна. — Много хора загинаха и от двете страни — призна Ал Даркур. — Забелязвам, че на вас нищо ви няма. — Моля? — Улучиха ли ви? Имате ли рани от куршуми? От шрапнел? Мохамед ал Даркур се изчерви и сведе поглед. — Истински хаос беше. Не съм ранен сериозно, но мъжете от лявата и дясната ми страна загинаха. Чавес изсумтя: — Чуйте, майоре. Не ви вярвам, както не ви вярва и моята организация, но вярваме на господин Емблинг. Смятаме, че някак си сте го омаяли, но не мислете, че идването ви тук ще омае нас. Отнасяме се благосклонно към резултати, а не към обещания. Ако вие и колегите ви намерите нашия човек, искаме да ни уведомите веднага. — Разбира се, че ще ви уведомя. Мои хора в момента работят по въпроса, а други издирват връзката между Хакани и ДВР. — Повтарям. Впечатлявам се от резултати. — Ясно. Но имам един въпрос. — Какъв е той? — Разбирам, че сте в Дубай, за да следите генерал Рехан. Дали останалите от екипа ви го следят в момента? В екипа на Чавес нямаше „останали“, но той не каза това, а отговори: — Дойде ли в Дубай, ще го поемем. Сега Мохамед ал Даркур вдигна вежди в учудване. — Информацията ми е, че той е тук, в Дубай, още от сутринта. Предполагам, че бих могъл да ви помогна с превода на разговорите от тайната му квартира. Чавес хвърли поглед към Карузо и Райън. Устройствата за пасивно следене в къщата на Рехан не бяха показали нищо. Ако целта им е тук, в Дубай, тримата трябваше да се върнат в къщата, за да започнат наблюдението. Динг кимна бавно. — Имаме преводачи. Влезе ли Рехан в къщата си, хората ми ще разберат това. Ал Даркур изглеждаше удовлетворен от отговора и не след дълго Чавес, Карузо и Райън си тръгнаха. Като стигнаха пред асансьорите, Джак каза: — Ако Рехан е тук, може вече да сме изпуснали нещо важно. Чавес отвърна: — Да. Вие се връщайте в къщата и се заемайте за работа. Аз трябва да ида до летището, за да посрещна самолета с оборудването, но преди това ще викна Емблинг насаме, за да му обясня по-подробно нещата. Ще се видим след няколко часа в къщата. Чавес остана три часа в апартамента на 108-ия етаж. Първия час прекара в разговори само с Найджъл Емблинг в една от стаите. Британецът му разказа какво знае за Мохамед ал Даркур от миналия месец и половина. Другите контакти на Емблинг в пакистанската армия го бяха убедили, че нито 7-и батальон на специалните сили, наречен „Командоси Зарар“, с който работеше Ал Даркур, нито Бюрото за съвместно разузнаване, към което се числеше майорът в ДВР, са под влиянието на радикали ислямисти, за разлика от много други части на армията. Освен това с работата си като водач на организация, която се бори с терористични групи в долината Сват и в Читрал, Ал Даркур беше си спечелил похвали, заради които можеше да се превърне в мишена за „брадите“ от армията. Накрая Емблинг увери Динг Чавес, че лично е присъствал, когато Сам Дрискол е настоял да иде в Миран Шах. Майор ал Даркур се възпротивил, но накрая се съгласил с нежелание. След цял час разговори Чавес остана убеден. Прекара още два часа в разговори с Ал Даркур за операцията, в която изчезна Сам, като го обсипа с въпроси и за хората му, за контактите, които разпитвал за информация относно липсващия американец. Накрая следобед Чавес остави двамата мъже в апартамента и се отправи към летището, за да вземе снайперската си пушка и другото оборудване, което дойде със самолета. Райън и Карузо се върнаха в бунгалото и включиха оборудването за пасивно наблюдение в къщата от другата страна на водата. Трите камери заработиха. Определено в къщата ставаше нещо, въпреки че отначало Рехан не се виждаше на камерите. Докато двамата чакаха, загледани в екрана и заслушани в разговорите на урду и звуците от ходене из хола, позвъниха на Рик Бел. В Мериленд минаваше два сутринта, но Рик обеща да осигури преводач в „Хендли Асошиейтс“ до четиридесет и пет минути. Райън и Карузо записаха всичко от камерата, както и аудиоинформацията, и го изпратиха за анализ. Малко след единадесет сутринта, когато Доминик и Джак се върнаха в къщата си, отсреща настъпи оживление. Мъжете затегнаха вратовръзките си и заеха позиции по стаите, а през главния портал влязоха други хора с багаж, последвани от едър пакистанец с подстригана брада. Той поздрави хората от охраната, като ги целуваше по бузите и се ръкуваше с тях, а после влезе в хола заедно с друг мъж, който, изглежда, беше високопоставен офицер. Двамата разговаряха задълбочено. Карузо каза: — Едрият е Рехан. Същият е както в Кайро през септември. Ще пратя имейл на Бел, за да му кажа, че Рехан със сигурност е тук. — Трябваше да го убия още тогава. Райън се замисли над думите му. Тревожеше се за Сам във Вазиристан и Кларк в Европа и знаеше, че братовчед му се чувства още по-зле. Преди година братът близнак на Доминик загина по време на една операция в Либия. Мисълта за загубата на още двама оперативни служители вероятно тежеше с особена сила върху Карузо. — Ще си върнем Сам, Доминик. Доминик кимна разсеяно, докато гледаше екрана. — А Кларк или ще се оправи сам, или ще се крие, докато баща ми поеме мандата и се погрижи за него. — Баща ти ще е под голям натиск да не се занимава с тази работа. Джак изсумтя. — За Джон Кларк би спрял куршум с гърдите си. Няколко добродетелни конгресмени няма да го спрат. Доминик се засмя и двамата замълчаха. Не след дълго Доминик повика братовчед си в спалнята, откъдето наблюдаваше тайната квартира на Рехан през телескопа. — Май всички си тръгват. — Тоя е доста ангажиран, а? — отбеляза Райън и се върна при монитора. Рехан, свалил сакото си, седеше по бяла риза и черен панталон. Той и мъжът, който все повече им приличаше на негов заместник, се намираха в задната част на хола с група от осем души, повечето от които от охраната, пристигнала с Рехан от Пакистан, и няколко от редовните обитатели, чиито лица Райън вече познаваше. Аудиосигналът беше добър и Доминик и Райън чуваха всяка дума, но не разбираха урду, затова трябваше да чакат преводача от Уест Одентън, Мериленд, който да превежда разговорите и да ги въведе в ситуацията. След няколко секунди Рехан и антуражът му излязоха през вратата. — Май представлението приключи засега — обади се Доминик. — Ще си направя сандвич. Двадесет минути след като Доминго Чавес си тръгна от апартамента на Емблинг и Ал Даркур, на вратата се почука. Пакистанският майор говореше по телефона с колеги от Пешавар и затова Емблинг отвори. Знаеше, че в сградата има охрана, която не би допуснала на етажа никого без позволение от обитателите и затова не се притесняваше. Надникна през шпионката и забеляза сервитьор в бял смокинг с кофа с лед и бутилка шампанско. — Какво обичате? — запита англичанинът и продължи тихо — Вероятно да ви освободя от тази приятна бутилка „Дом Периньон“? — С поздрав от управата, господине. Добре дошли в Дубай. Емблинг се усмихна, отвори вратата и забеляза другите мъже, които изтичаха по коридора. Опита да затръшне вратата, но сервитьорът беше захвърлил кофата и насочи автоматичен пистолет „Щайер“ към челото на англичанина. Емблинг замръзна на мястото си. Скрит досега встрани от шпионката, генерал Риаз Рехан от Съвместното разузнаване застана пред вратата. И той носеше малък автоматичен пистолет. — Да, англичанино — каза той. — Добре дошъл в Дубай. Други девет мъже с вдигнати за стрелба пистолети се промушиха покрай Емблинг и влязоха в стаята. 56 Карузо беше довършил сандвича си и двамата с Райън изключваха наблюдателните устройства, за да пестят батериите. Щяха да ги включат чак вечерта, като се надяваха Рехан да се е върнал дотогава. Сателитният телефон на масата иззвъня и Карузо отговори. — Да? — Доминик? Бел се обажда. — Какво има, Рик? — Имаме проблем. Когато стигнах в офиса, се заехме с началото на вашия аудиосигнал и изоставаме петнадесет минути с превода. — Няма проблем. Рехан тръгна преди малко и затова изключваме… — Има проблем. Преведохме думите му точно преди да излезе през вратата. * * * Доминго Чавес седеше в задръстването на четвърт миля от изхода за летището. След като взе пушката от самолета на фирмата, се оказа в задръстване заради лоша катастрофа на мост „Бизнес Бей“ и сега се радваше, че климатикът в колата го спасяваше от бруталната жега, защото по нищо не личеше, че скоро ще тръгне. Три мили пред себе си виждаше „Бурж Халифа“, който се издигаше към небето. От другата му страна, чак на брега, се намираше „Палм Джумейра“, закъдето пътуваше той. В този момент позвъня мобилният му телефон. — Говорите с Динг — каза той. Обаждаше се Райън с неузнаваем от възбуда глас: — Рехан знае, че Емблинг и Ал Даркур са в „Бурж Халифа“! Отива натам с група главорези. — Мамка му! Обади се на Найджъл. — Опитах. Не отговаря. Опитах и по обикновения телефон. Не отговориха. — Мамка му! — изруга Чавес. — Бързо идете там. Аз съм в задръстване. — На път сме, но ще ни трябват поне още двайсет минути. — Върви, хлапе! Те са единствената ни връзка със Сам! Не можем да ги изгубим! — Знам това! Доминго блъсна с длани волана на своето БМВ от безсилие и изруга: — По дяволите! Мохамед ал Даркур и Найджъл Емблинг седяха със стегнати с пластмасови връзки глезени и ръце зад гърба. Рехан беше заповядал на хората си да изправят двамата и да ги облегнат с гръб към стъклото. Генерал Рехан седеше пред тях на дългия диван, кръстосал крака и сложил ръце на възглавниците. Сега, когато двамата пленници трябваше да разчитат на неговата милост, се чувстваше в стихията си. Хората на Рехан — полковник Хан и осем души от охраната — стояха прави в стаята. Имаше един на пост в коридора. Всеки носеше пистолет по свой избор — „Щайер“, ЗИГ и CZ, а Рехан и Хан имаха берети в презраменни кобури. Ако Найджъл Емблинг имаше някакви съмнения относно майор Мохамед ал Даркур от ДВР, сега те се разсеяха напълно. Хората на Рехан блъснаха лицето му в стъклото няколко пъти, а тридесет и пет годишният пакистанец крещеше ругатни по адрес на по-възрастния си сънародник. * * * И без четиридесетгодишен опит в Пакистан Емблинг разбираше, че двамата не се обичат. Ал Даркур извика на английски към Рехан: — Какво направи с американеца в Миран Шах? Спокойният генерал се усмихна и отговори на английски: — Лично се срещнах с него. Нямаше какво да ми каже. Заповядах да го измъчват, за да каже нещо за плановете ти. Но сега, като виждам, че нямаш бъдеще, тези планове не ми се струват така важни. Ал Даркур вдигна глава. — И други те издирват. Знаем, че работиш с организатори на преврат, знаем, че обучаваш чужденци в лагера на Хакани при Миран Шах. След мен ще дойдат други и ще те спрат, иншаллах. — Ха — засмя се Рехан. — Иншаллах? Ако Аллах пожелае, така ли? Нека видим дали Аллах желае да успееш ти или аз. Рехан погледна двамата си охранители, които стояха най-близо до пленниците. — Много е задушно в този натруфен апартамент. Отворете прозореца. Те измъкнаха пистолетите си, завъртяха се като един и стреляха в големия прозорец, на който стояха облегнати пленниците. Той не се пръсна веднага, но с нарастването на броя на дупките в него — от пет на десет, после на двадесет — се появиха бели пукнатини. Стрелците презаредиха оръжието си, докато пукнатините се разрастваха шумно, огромното стъкло накрая се пръсна навън и от 108-ия етаж заваляха остри като бръсначи парчета от него. В луксозния апартамент нахлу топъл въздух и внесе няколко парчета стъкло с размерите на чакъл, а Рехан и хората му прикриха очите си с ръце, за да се уталожи прахът. Заради виещия вятър отвън Рехан стана и доближи пленниците, за да го чуват. За момент спря погледа си върху майор Ал Даркур, преди да се обърне към завързания Найджъл Емблинг, който стоеше облегнат на стъклото до огромната дупка към светлото небе. Разгледах миналото ти. Ти си от друг век, Емблинг. Бивш шпионин на колониална сила, която някак си не е разбрала, че вече няма колонии. Ти си жалък. Ти и останалите неверници от Запада толкова дълго време насилвате децата на Аллах, че вече не разбирате, че вашето време е отминало. Но сега, стари глупако, сега халифатът се върна! Не виждаш ли това, Емблинг? Не виждаш ли как рухването на британския колониализъм е подготвило така добре почвата за идването ми на власт? Емблинг викна към едрия пакистанец, който стоеше на метър от него и от устните му хвръкна слюнка: — Твоето идване на власт? Ти и тези като теб унищожавате Пакистан! И точно добри мъже като майора, а не чудовища като теб, ще отклонят страната ти от пропастта! Риаз Рехан махна с ръка. — Отлети към дома си, англичанино. След това кимна отсечено на двамата служители от ДВР, които стояха до Найджъл Емблинг. Двамата пристъпиха, хванаха едрия мъж за раменете и го избутаха назад към отворения прозорец. Той изкрещя ужасен, когато онези го прехвърлиха през дупката и го оставиха да пада и да се премята във въздуха в горещия пустинен вятър към бетона 108 етажа по-долу. Майор Мохамед ал Даркур изкрещя към Рехан: — Kut-tay ка bacha! Кучи син! Въпреки завързаните си ръце и крака той се оттласна от стъклото и направи опит да се хвърли към едрия генерал. Двама от охраната го спряха и с усилие го върнаха назад към триметровата дупка в голямото стъкло. След това впериха очи в Рехан за инструкции. Генерал Рехан само кимна с лека усмивка. — Изпратете го при английския му приятел. Ал Даркур изруга, развика се и опита да ритне някого. Освободи рязко ръката си от мъжа, който го дърпаше назад, но друг прибра оръжието си и затича напред. Тримата събориха майора на земята сред парченцата стъкло. След малко усмириха Ал Даркур. Останалите в стаята стояха и се смееха, докато майорът се гърчеше и се бореше само с тяло. Ал Даркур изкрещя към Рехан: — Mather chot! Чукай се с майка си! Тримата бодигардове повлякоха майора по пода и го приближиха до ръба. Сега той спря да се бори. Вятърът, който се издигаше от пустинята нагоре край стъклото и метала отвън, развя косата на мургавия пакистанец и я вкара в очите му, поради което той ги затвори и започна да се моли. Тримата го сграбчиха за ръцете, вдигнаха го и го стиснаха за колана. Като един засилиха тялото му назад, готови да го запратят навън към слънцето. Но не тръгнаха напред като един. Офицерът, който държеше Ал Даркур за лявата ръка, отскочи назад, извъртя се, изпусна майора и с това накара и другите двама да го изпуснат. Преди някой да успее да реагира, вторият мъж до прозореца се отдръпна от завързания майор. Пристъпи назад и падна до дивана. Рехан се извърна, за да види какво, по дяволите, прави той, но забеляза, че кремавият кожен диван е покрит с яркочервени пръски кръв. Погледна бързо през прозореца. В далечината забеляза черна точка на няколкостотин метра оттук, над хотел „Бурж ал Араб“. Хеликоптер? Секунда по-късно когато последният от тримата, които държаха Ал Даркур, пусна майора и се хвана за окървавения крак, падайки на пода, генерал Риаз Рехан изкрещя: — Снайперист! Полковник Хан прескочи дивана и събори Рехан на плочките на пода в момента, в който следващият куршум прелетя пред челото на генерала. 57 — Закарай ме по-близо, Хикс! — извика Доминго Чавес в микрофона и вкара втори пълнител с пет патрона в пушката си НК PSG-1. Последните два изстрела се оказаха неуспешни и можеше да очисти Рехан и хората му само ако се приближи, защото всички сега бяха залегнали и лазеха, за да търсят прикритие. — Ясно — отговори Хикс спокойно и хеликоптерът „Бел Рейнджър“ полетя към огромната островърха постройка. Въпреки счупения прозорец на апартамента Чавес нямаше да може да ги забележи, ако не беше видял как нещо излита от сградата и се понася към земята. Динг осъзна инстинктивно, че това е човек, въпреки че нямаше време да се интересува кой лети надолу към смъртта си. Вместо това нагласи прицела за петстотин метра и се постара да не пропусне целта си. Въпреки че не беше тренирал много време снайперска стрелба миналата година, Чавес спокойно можеше да улучи целта си от петстотин метра в подходящи условия. Но за точен удар се налагаше да отчита вибрациите на хеликоптера, низходящия поток от лопатите на ротора и възходящите течения на въздуха около небостъргача. Затова реши да не стреля точно. Опита да направи необходимите изчисления и се прицели за изстрел в корема. В средата на мишената си. Коремът не е най-доброто място за снайперски изстрел. Идеалното място би било в мозъка. Но изстрелът в корема му позволяваше повече грешки, каквито със сигурност щеше да има предвид ситуацията. Стреля от задната седалка на хеликоптера, като опря пушката на отворения прозорец. Това определено щеше да разбалансира внимателно настроената пушка, но ако се приближеше, всичко щеше да е наред. — По-близо, брат! — Ти си гледай мишената. Остави карането на мен — отвърна Хикс. Да се каже, че обаждането на Чавес преди двадесет минути беше изненадало Честър Хикс, е недостатъчно. Двамата с Адара Шърман тъкмо разглеждаха някакви документи, когато мобилният му телефон звънна. — Ало? — Кънтри, връщам се! Искам да ми осигуриш хеликоптер до десет минути! Можеш ли да го уредиш? — Разбира се. Тук до нас има служба за чартърни полети. Закъде да им кажа, че ще ходим? — Искам ти да го караш, защото сигурно ще влизаме в бой. — Шегуваш се, нали? — Нещата са на живот и смърт, тапо. Отговорът дойде след кратко мълчание: — В такъв случай докарвай си тук задника. Аз ще уредя машината. От този момент Хикс действаше бързо. Двамата с Адара Шърман изтичаха по асфалта до един хеликоптер „Джет Рейнджър“, който принадлежеше на хотел на двайсет мили нагоре по брега. На пистата имаше много по-нови и лъскави машини, но Хикс беше летял на такъв, беше обучаван на машини на „Бел“ и смяташе, че най-важно за предстоящата операция ще е умението на пилота, а не най-новата технология. След като огледа хеликоптера няколко секунди, изпрати Шърман да вземе ключовете с всякакви средства. Докато я нямаше, той свали въжетата за укрепване на машината към пистата и провери горивото и маслото. Още не беше седнал на мястото на пилота, когато Шърман се върна и му подхвърли ключовете. — Трябва ли да знам как ги взе? — Нямаше никой вкъщи. Ако исках, сигурно можех да си взема боинга на някой шейх. Чавес пристигна след пет минути и излетяха в мига, в който си сложи колана. Докато Чавес зареждаше пушката си, Хикс попита по разговорната уредба: — Къде отиваме? — При най-високата сграда на света. Съмнявам се, че ще я пропуснеш. — Ясно. Хикс насочи носа на хеликоптера към „Бурж Халифа“, увеличи ъгъла на издигане и даде газ. * * * Рехан и Хан изпълзяха по плочките на пода към коридора. Полковникът закриваше с тяло своя генерал от стрелеца в хеликоптера и двамата се гърчеха като червеи, докато друг бодигард не се претърколи до тях, за да прикрие и двамата. Щом Рехан излезе в коридора и се търкулна встрани от вратата и от стрелеца в хеликоптера, един от охраната го хвана за яката и го тласна към асансьора. Този бодигард беше едър почти колкото Рехан — метър и деветдесет висок побойник с черен костюм и голям пистолет в ръка. Удари с юмрук бутона на асансьора, обърна се назад, за да е сигурен, че Рехан и Хан са все още с него, а след това се насочи към отварящите се врати. Райън и Карузо останаха изненадани от ръста на въоръжения пакистанец, който се появи пред тях в коридора, но имаха готовност за неприятности. И двамата държаха пистолетите си готови за стрелба. Паднаха на колене, а очите на бодигарда от ДВР се разшириха. Пакистанецът вдигна своя пистолет, но двамата оперативници от Колежа го застреляха в гърдите от около метър разстояние. Бодигардът не падна назад, а се хвърли в асансьора. Двамата стреляха втори и трети път в гърдите му, но онзи се блъсна в Джак-младши и го притисна в ъгъла, след което го удари с глава с всичките си оставащи сили. Натисна спусъка на пистолета си, но отпадналата му ръка държеше оръжието така, че куршумът мина през панталона на Райън, без да докосне крака му. Сега и другите мъже от ДВР в коридора стреляха по тях. Райън седеше притиснат от мъртвеца, но Карузо, който лежеше на пода, отговори на стрелбата. За миг видя как генерал Рехан бяга по коридора в срещуположната посока от апартамента на Емблинг, но трябваше да насочи вниманието си към онези, които стреляха по него и по Джак. Улучи един от тях в корема и със следващия залп от три куршума пропъди останалите, които побягнаха по коридора и изчезнаха по стълбището до апартамента на Емблинг. Рехан вече слизаше по стълбището, вероятно за да иде на долния етаж, откъдето да вземе асансьор. — Разкарай тоя дебелак от мене — викна Райън. Доминик помогна да отместят мъртвеца и видя кръв по лицето на Джак. — Прострелян ли си? Джак не обърна внимание на драскотината до дясното си око, а посегна към крака си. Усетил беше преминаването на куршума. Откри дупката в панталона, бръкна в нея и опипа крака си за кръв. След като видя, че пръстът му е чист, той каза: — Добре съм. Да тръгваме. Двамата се втурнаха към апартамента на Емблинг, като не знаеха какво ги чака там. Доминик и Джак изтичаха при Ал Даркур. Пакистанският майор не успяваше да среже пластмасовите връзки с парченцата стъкло. Карузо измъкна ножче и ги сряза, а Райън помогна на Мохамед да стане на крака. — Къде е Емблинг? — викна Райън, за да преодолее звъна в ушите си след стрелбата. Ал Даркур поклати глава. — Рехан го уби. Тази новина ги сепна за момент, но веднага Карузо хвана Ал Даркур за ръката и каза: — Идваш с нас. — Разбира се. Доминик махна с ръка на хеликоптера и Хикс, с Чавес на задната седалка, направи завой и се отдалечи. Сега тук, на 108-ия етаж в коридора, виеше аларма, но асансьорите все още работеха. Мохамед, Джак и Доминик не се съмняваха, че в асансьора може да има полиция, но едва ли някой бе успял да се качи по стълбите дотук от началото на престрелката и затова тримата изтичаха натам и поеха надолу. След три минути трескаво тичане и скачане се спуснаха осемнадесет етажа по-надолу. След като се озоваха на деветдесетия етаж, се качиха на асансьора с някакви арабски бизнесмени, които, изглежда закъсняваха с евакуацията си и се оплакваха, че не са надушили дим и се съмняват дали наистина има пожар. Но тримата мъже се стреснаха при вида на натъртеното лице на Ал Даркур, окървавеното око и нос на Райън и потта по лицата на тримата новодошли. Когато един от тях вдигна телефона си, за да снима Ал Даркур, Доминик му го взе. Друг опита да блъсне Доминик назад, но Райън извади пистолета си и махна на мъжете да застанат с гръб до стената. Докато асансьорът слизаше с четиридесет и пет мили в час, пакистанският майор и двамата американци взеха телефоните на тримата мъже и ги смачкаха с крака, след което спряха на десетия етаж. Тук наредиха на мъжете да излязат и натиснаха бутона за паркинга. Петнадесет минути по-късно изскочиха оттам и се озоваха на слънце. Тримата мъже се сляха с тълпата, минаха покрай полицията и пожарникарите, които влизаха тичешком в сградата, и тръгнаха из горещите улици, за да търсят такси. * * * Докато Джак, Доминик и Ал Даркур бързаха към летището, Чавес накара Хикс да го остави на паркинг до плажа. Хикс се върна сам на летището, а Динг хвана такси за комплекса „Кемпински“, забързан да демонтира наблюдателното оборудване в къщата. Операцията им срещу Рехан тук, в Дубай, се провали, меко казано. Нямаше как тримата да се върнат в къщата и да чакат пристигането на Рехан, защото след такава престрелка щеше да стане много горещо. По вечерните новини щяха да показват тела в град без особена престъпност и всички чужденци щяха да са обект на по-сериозни проверки. Чавес накара Хикс да се обади на капитан Рийд, за да подготви самолета за излитане при първа възможност, но нямаше да пътува с него. Нуждаеше се от два часа време, за да заличи всички следи от действията си в къщата им, след което щеше да намери друг начин да напусне страната. Хикс приземи хеликоптера точно откъдето го беше взел и отиде при Шърман, която го чакаше до стълбичката на гълфстрийма. Дала беше десет хиляди евро на мъжа, който дойде да търси липсващия хеликоптер, и смяташе, че той няма да проговори, преди да излетят. След като Джак, Доминик и Мохамед дойдоха с таксито, се качиха на самолета и Хелън Рийд се обади до кулата, за да съобщи за готовността си да изпълни полетния план. Адара Шърман се беше погрижила за митническите подробности с още десет хиляди евро. Закараха Мохамед ал Даркур в Истанбул. Оттук той щеше да се прибере сам в Пешавар. Разбираха, че е опасно да се връща в родината си. Щом Рехан е готов на стъпка като нападението в Дубай, несъмнено щеше да се постарае да убие Ал Даркур веднага, щом майорът се върне. Но Мохамед увери американците, че знае къде да се крие, далече от хората на ДВР, които заговорничеха срещу светското правителство. Обеща им също така да разбере къде се намира Сам Дрискол и да докладва за това при първа възможност. 58 Четири дни след връщането си от Дубай Джак Райън-младши трябваше да иде на неотложна среща. Изборният ден беше на 6 ноември и Джак тръгна за Балтимор късно предобед, за да се присъедини към семейството си. Джак Райън-старши потегли към местния избирателен пункт заедно с жена си Кети и заобиколен от репортери. След това се върна вкъщи, за да прекара деня със семейството си, а също и за да иде на езерото до хотел „Мариът“, където трябваше да произнесе словото си при поемане на длъжността. Или, в зависимост от резултатите от няколко ключови щата, поздравителното си слово към победителя. Проблемът с Кларк несъмнено му беше навредил. Всяко предаване — от „60 минути“ до „Вечерно представление“ — намираше как да включи тази тема и всеки дърдорко по новините имаше какво да каже. Райън обаче не се поколеба да защитава приятеля си през последните седмици на кампанията и се постара максимално да представи всичко като политическо нападение срещу себе си, а не като проява на безпристрастно правосъдие Това свърши работа спрямо неговите избиратели, а дори успя да убеди и някои от нерешителните. Но въпросите без отговор за връзката между Джак Райън и мистериозния беглец от правителството наклони везните за мнозина към Едуард Кийлти. Медиите представяха взаимоотношенията им сякаш Кларк е личният поръчков убиец на Райън. А президентът Кийлти можеше да знае много, но нямаше как да е успял сам да се добере точно до тази кирлива риза. Когато Джак-младши пристигна в къщата на родителите си в ранния следобед, мина през охранителния кордон и няколко репортери снимаха жълтия му „Хамър“, но не хванаха лицето му заради затъмнените прозорци и тъмните очила. Откри баща си сам в кухнята по риза. Двамата мъже се прегърнаха, след което бащата отстъпи крачка назад. — За какво са тези очила? Джак-младши ги свали и разкри охлузеното си дясно око. Макар и попреминало, си личеше, че ударът по окото е бил много силен. Освен охлузената кожа в окото имаше и спукани кръвоносни съдове и то изглеждаше яркочервено. Райън-старши огледа сина си и каза: — Бързо в студиото, преди майка ти да е слязла. След минутка двамата мъже стояха до затворената врата на студиото. Бащата запита тихо: — Господи, Джак, какво става? — Предпочитам да не казвам. — Не ми пука. Как ли изглеждат онези части от тялото ти, които не се виждат? Джак се усмихна. Понякога баща му казваше неща, от които си личеше, че разбира за какво става дума. — Не са зле. Оправям се. — Това на терен ли стана? — Да. Но нека оставим нещата така. Не заради мен. Заради теб. В края на краищата, нали ще ставаш президент. Джак Райън-старши въздъхна бавно, наведе се напред и се вгледа в окото на сина си. — Майка ти ще получи… — Ще стоя с очила. Баща му отвърна: — Сине. Този номер не можех да го пробутам пред нея преди тридесет години. Със сигурност и сега няма да мине. — Какво да правя? Баща му се замисли. — Покажи й го. Ами тя е хирург офталмолог в края на краищата. Искам да те прегледа. Кажи й, че не ти се говори за това. Няма да й хареса никак, но поне няма да си излъгал майка си. Ще крием подробностите от нея, но няма да я лъжем. — Добре — съгласи се синът. — Движим се по хлъзгав терен, но трябва да правим онова, което е правилно. — Да. Доктор Кети Райън влезе в студиото след минутка и само след секунди заведе сина си в банята. Там го накара да седне на шкафчето, за да вдигне клепача му и да огледа окото внимателно с фенерче. — Какво стана? Говореше отсечено, с професионален тон. Джак се надяваше, че като офталмолог тя ще се отнесе по-професионално и безпристрастно към тази рана, отколкото към рана на друго място. — Ударих се. Доктор Райън не спря да го преглежда и каза: — Без майтап, Шерлок. С какво те удариха? Съпругът й се оказа прав — Кети не обичаше да отклоняват въпросите й. Джак-младши отговори предпазливо: — Да кажем, че се ударих в главата на един човек. — Имаш ли проблеми със зрението? Главоболие? — Отначало да. Кървях малко от раната на носа. Но вече ми мина. — Е, ударил те е точно в орбиталната зона. Имаш неприятен подкожен хематом. Кога се случи? — Преди пет дни. Кети отпусна клепача и отстъпи назад. — Трябваше да дойдеш веднага. Удар, който причинява такъв кръвоизлив в окото и околната тъкан, лесно може да отлепи ретината ти. Джак искаше да отговори нещо умно, но забеляза погледа на баща си. Не беше сега моментът да се прави на хитрец. — Добре. Ако пак се случи, ще… — И защо трябва пак да се случи? Синът й сви рамене. — Няма да се случи. Благодаря за прегледа. При тези думи той понечи да стане. — Сядай. Нищо не мога да направя за подкожния кръвоизлив, но мога да скрия охлузеното място на носа и околоочната зона. — Как? — Ще взема грим и ще го скрия. Джак изстена. — Е, не е чак толкова зле, мамо. — Достатъчно зле е. Тази вечер ще те снимат, колкото и да не ти харесва това, и съм сигурна, че няма да искаш да те показват навсякъде точно в този вид. Баща му се съгласи. — Сине, половината вестници ще публикуват заглавие, че съм те шамаросал, като съм узнал, че си гласувал за Кийлти. Джак-младши се засмя при тази мисъл. Знаеше, че няма смисъл да спори. — Добре. Щом татко се гримира при всяка поява пред телевизора, значи гримът няма да ме убие. * * * Изборните резултати заприиждаха рано вечерта. Семейството и някои от най-важните хора от персонала за кампанията седяха в хола на апартамента в хотел „Мариът“. Райън-старши прекара повечето време сам в кухнята, откъдето говореше с всички. Предпочиташе да чува как те коментират на висок глас това, което показваха по телевизора, вместо самият той да го гледа. Към девет вечерта надпреварата стана доста напрегната, защото Охайо и Мичиган избраха него. Флорида се забави чак до десет вечерта, но всичко се реши със затварянето на избирателните пунктове по Западното крайбрежие. Джон Патрик Райън-старши спечели петдесет и два процента от гласовете — по-малка разлика от тази от предишния месец, което според повечето новинарски емисии се дължеше на две неща: залавянето на Емира от страна на администрацията на Кийлти и съмнителните отношения на Джак Райън с човек, издирван за няколко убийства. Фактът, че дори и така Райън успя да победи, не говореше много добре за Кийлти. Джак Райън се изправи на сцената в хотела заедно с жена си и децата си. Отгоре падаха балони. Свиреше музика. Когато той заговори на обожаващата го тълпа, започна с благодарност към семейството си преди всичко и към американския народ за възможността да го представлява за втори четиригодишен мандат. От речта му лъхаше оптимизъм, вълнение, а на моменти дори и веселие. Но не след дълго той премина към двете най-важни теми в края на кампанията. Призова президента Кийлти да прекрати настояването си за федерално съдебно разследване срещу Саиф Ясин. Райън каза, че така ще се пилеят ресурси и че щом поеме длъжността, ще предаде Емира в разпореждане на армията. След това поиска от президента Кийлти да разкрие подробностите от обвинението. Не използва израза „Или говори направо, или млъквай“, но това имаше предвид. Повтори подкрепата си за Кларк и за мъжете и жените в армията и в разузнаването. Когато слязоха от сцената, Джак-младши се обади на Мелани. Срещнали се бяха веднъж след връщането му от Дубай. Каза й, че е ходил командировка в Швейцария, където се блъснал в един клон, докато се учел с колегите си да кара сноуборд. Тази вечер му се искаше тя да е до него, за да сподели това вълнение и празника. Но и двамата знаеха, че появата й, хваната под ръка със сина на бившия и настоящ президент на Съединените щати, само щеше да предизвика приказки. Родителите му дори още не я познаваха, а и сега моментът не беше подходящ да я представи. Но Джак намери един диван, на който се усамоти и поговори с Мелани, докато стане време да се прибере със семейството си. 59 Офисът на корпорацията „Космически полети“ в Москва се намираше на улица „Сергей Макеев“ в Красная пресня, в модерна сграда от стомана и стъкло, която гледаше над гробището от осемнадесети век Ваганково. Тук Георгий Сафронов работеше дълги часове — управляваше служителите, материалното и техническото снабдяване на корпорацията, както и собствените си дейности, необходими за подготовка на изстрелването на ракетите „Днепър“-1 през следващия месец. Александър Вербов, дружелюбният, лоялен и усърден директор на операциите по изстрелването в корпорацията, беше малко по-възрастен от Георгий. Двамата се познаваха още от осемдесетте години. Обикновено Вербов се занимаваше с всекидневните работи по подготовката на предстоящите изстрелвания, без президентът на фирмата да му помага с дреболиите в тези сложни операции. Но сега Георгий контролираше почти всичко, което Вербов правеше за силно рекламираното тройно изстрелване. Александър разбираше колко пристрастен е президентът на фирмата към това начинание и знаеше, че Сафронов разбира техническите детайли не по-зле от всеки друг в нея. Самият той беше директор по изстрелванията, когато Вербов работеше като старши инженер. Ако Георгий искаше да натисне бутона за изстрелването на трите ракети или дори да иде на площадката в снега, за да сглоби модулите, докарани от силозите преди старта, Алекс Вербов нямаше нищо против. Но започваше да изпитва подозрения към работата на шефа си. Двамата мъже се срещаха всеки ден в кабинета на Георгий. Тук бяха обмислили всеки аспект на изстрелването още след като Сафронов се върна от отпуската си. Вербов отбеляза неведнъж, че след престоя в някакво ранчо в западните Съединени щати шефът му се е стегнал доста. Георгий изглеждаше в добра форма, въпреки че по ръцете му имаше драскотини и зараснали белези. Каза, че са от ласото, с което е ловил крави като каубой, и че това се оказало невероятно тежка работа. Вербов беше поискал да види снимка на шефа си в каубойска шапка и кожен панталон, но Георгий отказа. А сега както всеки друг път двамата седяха до бюрото на Георгий и пиеха чай. И двамата държаха скъпите си лаптопи отворени и работеха независимо един от друг по различни аспекти на предстоящите изстрелвания. Алекс каза: — Георгий Михайлович, получих последните потвърждения, че следящите станции ще бъдат на разположение на исканите от нас дати. Две южни изстрелвания и едно северно. Георгий отговори, без да вдига поглед от компютъра си: — Много добре. — Получихме също актуализираните схеми за свързване на космическите апарати и можем да отстраним всякакви проблеми със скачването на американския спътник. — Добре. Алекс наклони глава настрани. Поколеба се около половин минута и каза: — Искам да те питам нещо. — Какво? — Истината, Георгий, е, че… започвам да изпитвам известни съмнения. Георгий Сафронов вдигна очи от лаптопа си ги спря върху набития мъж от другата страна на бюрото. — Подозрения ли? Алекс Вербов се размърда в стола си. — Ами просто… не изглеждаш толкова заинтересован от ракетите и орбитите, колкото от самото изстрелване. Нали съм прав? Сафронов затвори компютъра и се приведе напред. — Какво искаш да кажеш? — Ами така изглежда. Нещо в изстрелването на ракетите ли те притеснява? — Не, Алекс Петрович. Разбира се, че не. Накъде биеш? — Честно казано, приятелю, подозирам, че не си доволен от работата ми напоследък. Особено във връзка с ракетите носители. Георгий се поуспокои. — Много съм доволен от работата ти. Ти си най-добрият директор по изстрелванията в този бизнес. Късмет имам, че работиш по системата „Днепър“, а не по „Протон“ или „Союз“. — Благодаря. Но защо не се интересуваш никак от космическия полет? Сафронов се усмихна. — Признавам, че можех да оставя всичко в твоите ръце. Предпочитам да работя по изстрелването. Технологията не се е променила през последните петнадесет години. Но спътниците и комуникационните системи са модернизирани от времето, когато аз изпълнявах твоята работа. Не съм ги следил достатъчно отблизо. Боя се, че няма да се справя така добре както теб, а мързелът ми ще си проличи с лош резултат. Алекс издиша драматично и се разсмя. — Бях се разтревожил, Георгий. Разбира се, че ще можеш да се справиш с новата технология! Навярно по-добре и от мен. Ако искаш, мога да ти обясня някои от по-новите стъпки за… Алекс се загледа в Сафронов, който отново отвори лаптопа си. След няколко секунди се върна към работата си. Пишейки бързо, отговори: — Оставям тази част на теб, за да върша онова, в което ме бива най-много. Може би след тройното изстрелване ще остане време да ме учиш. Вербов кимна. Остана доволен, че подозренията му са напълно неоснователни. И той след няколко секунди се върна към работата си и повече не се досети за този разговор. 60 Джудит Кокран наблюдаваше как Саиф Ясин става от бетонното легло и се приближава към стената от плексиглас. От неговата страна на стъклото сега имаше стол и малка маса за писане, на която стоеше телефонът му редом с бележник и моливи. На масата до бетонното легло имаше висока купчина книги по американско право и други документи, които трябваше да му помогнат да се подготви за защитата си. Министерството на правосъдието беше поотпуснало строгите правила за него. Джуди почти всеки ден получаваше имейл или телефонно обаждане от някой от министерството, с което позволяваха на нея или на клиента й по-голям контакт с външния свят и достъп до повече информация и ресурси, с които можеха да се подготвят по-добре за защитата. А ако позволяха на Ясин да се премести във федерален затвор във Вирджиния, Джуди щеше да поиска от съда дори още по-голям достъп до секретна информация, която щеше да й трябва, за да докаже, че Саиф е задържан незаконно и следователно трябва да бъде освободен. Пол Ласка беше доверил на Джуди преди няколко седмици, че е разбрал от ЦРУ, че хората, отвлекли Емира от улиците на Рияд, са бивши служители на Управлението, които работят неофициално за правителството на САЩ. Това усложняваше нещата за всички страни по делото, но Джуди щеше да се постарае да използва тази информация в своя полза. Според Ласка самият Райън имал връзка с престъпниците, отвлекли нейния клиент, и затова Джуди смяташе да отправи заплахи към новата администрация с обещанието да извади на показ тези отношения и да създаде проблеми на президента на Съединените щати. Смяташе, че като притисне Райън в смъртна хватка, той ще поиска да смете проблема с Емира под килима, като изпълни обещанието си да го предаде на военен трибунал. Но тя имаше план да му попречи. — Добро утро, Джуди. Днес изглеждаш чудесно — каза Ясин, докато сядаше. Джудит забеляза известна меланхолия в привлекателната му усмивка. — Благодаря. Преди да започнем, ще кажа, че знам — днес може да не се чувстваш в добро настроение. — Защото Джак Райън ще бъде следващият президент ли? Да, признавам, че тази новина ме разстрои. Как може страната ти да върне този престъпник на власт? Джудит Кокран поклати глава. — Представа нямам. Никой от приятелите и колегите ми не е гласувал за него, това е сигурно. — И въпреки това той спечели? Джуди сви рамене. — Голяма част от моята страна за съжаление е в ръцете на расисти, войнолюбци и невежи глупаци. — Да. Така трябва да е, защото, изглежда, няма справедливост за един невинен човек в Америка — отбеляза Емира с едва доловима тъга. — Не казвай това. За теб ще има справедливост. Днес дойдох, за да ти кажа, че победата на Райън всъщност ще се отрази добре на твоя случай. Емира вдигна глава. — Как? — Защото приятелят на Райън, Джон Кларк, е един от твоите похитители. Точно сега той се крие от правосъдието, но след като хората на Кийлти го заловят, ще му предложат имунитет, за Да разкаже всичко за шефовете си по време на отвличането ти. Това ще уличи Джак Райън. — Откъде знаеш това? — Възможно е Райън да е имал пряко участие. А ще можем Да го застрашим дори и при косвено участие от негова страна в отвличането ти. Ще му кажем, че ако те пратят на военен съд, ще сме принудени да предадем информацията по случая в медиите и ще обясним как тайната амнистия, която той е дал, доказва, че Райън е искал Джон Кларк да е свободен да убива и отвлича невинни хора. Райън може и да спечели дело в съда, но в очите на широката общественост и в повечето медии, които са на наша страна, ще изглежда сякаш самият президент е стрелял по теб и те е отвлякъл. Той и администрацията му няма да имат избор и ще се съгласят с исканията ни. — И какви са нашите искания? — Затвор с минимална строгост. Справедлива присъда. Нещо, при което да останеш зад решетките през неговия мандат, но не повече. Емира се усмихна. — Като за толкова приятен човек, ти си много ловка. Джуди Кокран се изчерви. — Аз едва започвам, Саиф. Помни ми думите. Или ще спечелим делото, или ще унищожим президента Райън. Сега в усмивката на Емира нямаше и следа от предишната меланхолия. — Прекалено много ли е да се надявам, че тези неща могат да се случат? И Джуди се усмихна. — Не. Изобщо не е прекалено много. * * * Минаха десет дни, откакто Кларк намери Манфред Кром в Кьолн. Издирваният американец прекара повечето от тях във Варшава, Полша. Кларк нямаше причина да ходи във Варшава, но се наложи да отиде, след като стана ясно, че му трябва време да се възстанови от бягството от преследвачите си в Германия. Десният му глезен се поду и почервеня, срязаната му длан се нуждаеше от време за зарастване и всички стави го боляха. Мускулите му бяха изтощени, а тъпата болка от първия ден след преследването премина в остри спазми сутринта на втория ден. Варшава не беше просто град по пътя му от Германия към Естония, а силно необходима временна спирка. С фалшиви документи Кларк нае стая в евтин хотел в центъра на града. Напълни ваната със соли и гореща вода, в която можеше да вари раци, след което се потопи напълно, оставяйки само два крайника на сухо — дясното си стъпало, стегнато в компрес от лед и бинт, и дясната ръка, която стискаше пистолета „ЗИГ Зауер“ Р220 калибър 45. Горещата вана и противовъзпалителните хапчета постепенно успокоиха спазмите в мускулите. Освен натъртванията и охлузванията Кларк получи и невероятно силна инфекция на синусите. Тя се дължеше на тичането из ледения дъжд. За нея ползваше други лекарства и голямо количество салфетки. Почувства се като нов човек, макар и немлад, след почти цяла седмица в духане на носа и вземане на хапчета и горещи вани. Сега се намираше в Талин, Естония, и минаваше край портата Виру — входната врата за Стария град с калдъръмените улици. Имаше вече двуседмична брада и от бизнесмен на средна възраст сега се беше превърнал в корав и уморен от живота рибар. Носеше черно кепе, черна жилетка под син промазан шлифер и кожени боти, които ограничаваха до минимум движенията на все още наболяващия го глезен. Заради ледения ноемврийски въздух в този четвъртък вечерта по улиците имаше малко пешеходци. Кларк тръгна сам по тясната средновековна уличка „Света Катерина“. Чувстваше се потиснат от няколкоседмичната си доброволна изолация. Когато беше млад, преди много години, Кларк действаше сам в нелегалност цели седмици, без изобщо да усеща самота. Не че беше някакъв свръхчовек, но можеше да степенува нещата в живота си по време на работа и да мисли само за конкретната операция. Но сега мислеше за семейството, приятелите и колегите си. Не дотам, че да зареже всичко и да се върне при тях, но определено повече, отколкото му се искаше. Докато наближаваше целта си, Кларк знаеше, че е странно да се чувства така. Защото човекът, с когото искаше да говори повече отколкото със Санди или с Патси, се казваше Динг. Ако нещата не бяха толкова сериозни, той дори би се засмял на ненормалната ситуация, при която дребният му зет заемаше челно място в мислите му. Но след известен размисъл реши, че нещата не са чак толкова безсмислени. Санди стоеше до него в добро и лошо. Но не като Чавес. Доминго и Джон бяха преживели заедно безброй много напрегнати моменти. Но не се обади, въпреки че му се искаше. Тук имаше толкова много обществени телефони, че можеше без проблем да позвъни. Но не. Още не. Не и докато не стане абсолютно необходимо да го направи. Не, защото в момента работеше нелегално. Не можеше да звъни на хората, които бяха застрашени най-силно от неговото обаждане. Дори и за секунда не се съмняваше, че Динг ще се погрижи за жена му, за дъщеря му и за внуците, че ще ги скрие от фотографи и репортери, както и от неактивирани от дълго време поръчкови убийци, а и от всеки друг задник, който би искал да създаде неприятности на бившия оперативен служител на ЦРУ. Джон Кларк знаеше, че Чавес може и да не стоеше редом с него тук, но му пазеше гърба. И засега трябваше да се задоволи с това. * * * Ардо Руул беше естонският мафиот, пратил биячите за разпита на Манфред Кром. От една записка в папка от 1981 г. руснаците знаеха, че в КГБ се говорело как в деня, когато агентът на Щази Лукас Шуман бил убит в една от бездействащите станции на метрото в Източен Берлин, в града пристигнал американец на име Кларк. Кром, партньор на убития, не беше казал нищо на КГБ. Но записката си стоеше там, в руското досие на Джон Кларк вече тридесет години след случая. Затова Валентин Коваленко се обади на Ардо Руул. На двадесет и нещо години естонският гангстер беше работил за разузнаването на страната си, а сега действаше сам и изпълняваше някои поръчки за руското външно разузнаване. Коваленко поиска от Руул да изпрати хора да намерят този Кром, ако е още жив, и да разберат какво се е случило. Хората на Руул откриха Кром в Кьолн и поканиха стария немски специалист по бравите на среща, на която Кром бързо разказа неща, които никой не знаеше, и дори разпозна Джон Кларк по снимка. Тази задача не изискваше особени усилия от Руул. Естонецът предаде информацията на Валентин Коваленко, а после, след дълъг уикенд в Германия с приятелката си, се върна в Талин, където сега седеше на обичайното си място в обичайния нощен клуб и гледаше как съвсем малкото западни туристи се друсат на окъпания в мигащи светлини дансинг. Руул беше собственик на клуб „Хипнотек“ — стилна дискотека на улица „Вана Тург“ в старата част на Талин. Обикновено идваше тук към единадесет и рядко се отдалечаваше от трона си — ъглов диван с двама бодигардове, освен ако не се налагаше да се качи в офиса си сам, за да брои приходите или да сърфира в интернет. Към полунощ му се приходи до тоалетна и той пое по витата стълба към бърлогата си на втория етаж, махна с ръка на бодигарда и влезе в малката тоалетна до кабинета. Изпика се, затвори ципа, обърна се и видя пред себе си цевта на пистолет. — Мамка му, какво става? — запита той на естонски. — Досещаш ли се кой съм? — запитаха го на английски. Руул не отговори, а продължи да гледа в заглушителя. — Питах те нещо. — Свали пистолета, за да те видя — отвърна Руул с разтреперан глас. Джон Кларк свали пистолета и го насочи към сърцето му. — А сега? — Да. Ти си американецът Джон Кларк, издирван в страната си. — Изненадан съм, че не ме очакваш — каза Кларк и бързо погледна назад към стълбището. — Не ме очакваше, така ли? Руул сви рамене. — Защо да те очаквам? — Навсякъде в новините пише, че съм в Кьолн. Не се ли досети, че търся Кром? — Кром е мъртъв. Кларк не знаеше това. — Ти ли го уби? Руул поклати глава така убедително, че Кларк му повярва. — Казаха, че е умрял, преди ти да говориш с него. — Кой ти каза това? — Едни хора, които ме плашат повече от теб, американецо. — Значи не ме познаваш — отвърна Кларк и натисна с палец ударника на пистолета си. Руул вдигна вежди, но попита: — Ще стоим ли в тоалетната още дълго? Кларк отстъпи и пропусна мъжа да влезе в кабинета си, но не отдели пистолета от гърдите му. Руул държеше ръцете си вдигнати и докато ги прокарваше през острата си руса коса, погледна към прозореца до камината. — Влязъл си през прозореца? Това са два етажа! На тебе ти трябва люлеещ се стол, старче. Вдетиняваш се. — Щом онези са ти казали, че не съм научил нищо от Кром, вероятно е така, защото те използват за примамка. Сигурно те наблюдават и чакат да се появя. Руул не беше се замислял за това. Джон забеляза известна надежда в погледа му, сякаш онзи се надяваше някой да се притече на помощ. — А щом са убили Кром, няма да се поколебаят да убият и теб. Джон забеляза как и тази мисъл се отрази в очите на естонския мафиот. Но онзи не се пречупи лесно. — Е… кой те изпрати при Кром? — Kepi ота ета, дъртак — каза Руул. — Това прозвуча като ругатня. Ругатня ли беше? — Означава… да го начукам на майка ти. — Много хубаво. Кларк вдигна пистолета към челото на естонеца. — Ако ме застреляш, нямаш никакви шансове. В сградата имам десет въоръжени мъже. Един изстрел от пистолета и ще дойдат да те убият. А ако си прав, че ще дойдат и други, трябва да се замислиш за… Естонецът млъкна, загледан как Кларк прибира пистолета в кобура. По-възрастният американец пристъпи напред, хвана Руул за ръката, завъртя го и го блъсна в стената. Ще направя нещо, от което ще те боли. Ти ще искаш да виеш от болка, но ти обещавам, че ако гъкнеш, ще направя същото и с другата ти ръка. — Какво? Не! Кларк рязко издърпа ръката на Руул назад, след което заби своята ръка отзад в изправената му лакътна става. Ардо Руул понечи да извика, но Кларк го хвана за косата и тресна лицето му в стената. Доближи устни до ухото му и каза: — Още малко и ще ти счупя ставата. Но можеш да си я запазиш, ако не викаш. — Аз… ще кажа кой ме прати за Манфред Кром — изстена Руул и Кларк отпусна лакътя. — Един руски шибаняк, Коваленко. Май е от външното разузнаване. Той ме прати да разбера какво знае Кром за теб от Берлин. — Защо? Коленете на Ардо омекнаха и той се свлече по стената. Кларк го отпусна на пода. Мъжът седна там с бледо лице и свити от болка ръце, като стискаше с длан лакътя си. — Защо, Руул? — Той не ми каза. — Как да го намеря? — Откъде да знам? Казва се Коваленко. Руски агент е. Плаща ми пари. Само това знам. От долния етаж на клуб „Хипнотек“ се чу гръм от изстрел и писъците на жени и мъже. Кларк стана бързо и тръгна към прозореца. — Къде отиваш? Кларк отвори прозореца и погледна навън, след което се обърна към естонския гангстер. — Не забравяй да им кажеш, преди да те убият, че идвам за Коваленко. Ардо Руул се изправи на крака, като си помагаше със здравата си ръка, опряна на бюрото. — Не си тръгвай, американецо! Заедно ще се бием с тях! Кларк излезе на противопожарната стълба. — Онези долу са твоя грижа. Аз имам свои проблеми. С тези думи изчезна в студената нощ. * * * Двамата мъже — американецът и естонецът — бяха на една и съща възраст. И почти еднакви на ръст. Разликата в теглото им едва ли превишаваше пет килограма. И двамата имаха прошарена коса, бяха изпити от годините и калени от живота. С това приликите свършваха. Естонецът беше пияница, клошар, проснат на студения бетон с глава, опряна на стената, и с прозрачна пластмасова кутия, в която се намираха вещите му. Кларк беше същият на вид и години. Но друг човек. Стоеше в тъмното под железопътния мост и наблюдаваше клошаря. Стана му малко тъжно. Но не продължи да страда за този човек не от коравосърдечност. А защото Джон Кларк имаше работа. И нямаше време за сантименталности. Приближи се, коленичи и каза на руски: — Петдесет евро за дрехите ти. Предлагаше доста пари на този бедняк. Естонецът мигна с налетите си с кръв очи. — Vabandust? Моля? — Добре, приятел. Добре се пазариш. Вземи моите дрехи и ще ти дам сто евро. Ако бездомният пияница се чувстваше объркан, скоро всичко му се проясни. Освен това проумя, че не става дума за предложение. А заповед. След пет минути Кларк отиде на главната железопътна гара в стария град Талин, като се олюляваше пиянски в сенките, и потърси следващия влак за Москва. 61 Джак Райън-младши прекара сутринта зад бюрото си в „Хендли Асошиейтс“, зачетен в докладите на Мелани Крафт от Националния център за борба с тероризма. Тя разглеждаше зачестилите нападения в Индия и смяташе, че отделните клетки се управляват от един и същи командир. Райън се почувства засрамен, че чете потайно документи на момичето, с което излиза, но пък знаеше, че го чака много важна работа. Зачестилите насилия, организирани от Рехан в Северен Вазиристан и в Дубай, означаваха за всички тук, в Колежа, че си имат работа с опасен и отчаян мъж. И сега, зачетен в анализа на Мелани, според който скорошните терористични нападения в Индия си приличаха, Райън разбираше, че именно бригаден генерал Риаз Рехан от пакистанските въоръжени сили е човекът, когото Мелани наричаше Форест Гъмп в един от имейлите си до Мери Пат Фоли. Джак много искаше да я заведе на обяд сега и да й каже всичко, да й обясни как да запълни празните места в анализа си и да опита да получи информация от нея, за да отговори на някои от въпросите тук, в Колежа. Но не можеше да каже на Мелани какво прави в Колежа. Телефонът му звънна, той протегна ръка и отговори, без да сваля очи от екрана на компютъра. — Райън на телефона. — Хей, хлапе. Искам да ми направиш една услуга. Обаждаше се Кларк. — Джон? Мамка му! Добре ли си? — Още се държа. Едва. Искам да ми помогнеш малко. — Дадено. — Искам да проучиш един руснак на име Коваленко. — Руснак ли? Добре. От външното или военното разузнаване? Кларк отговори: — Неизвестно. Помня, че имаше един Коваленко от КГБ през осемдесетте години, но той отдавна е извън играта. Този Коваленко може да е роднина или просто името му да съвпада. — Добре. Какво искаш да знаеш за него? Райън пишеше бързо, докато говореше. — Трябва да знам къде е. Къде се намира в момента. — Ясно. „Оня е свършен“, помисли Райън, но не го каза, защото щом Кларк желаеше да намери Коваленко, то бе, защото вероятно искаше да го стисне за гърлото. „Руснакът е мъртъв“ — каза си той. Джон добави: — Интересува ме всичко, което можеш да научиш за този човек. Засега карам слепешката, затова търси всякаква информация. — Ще събера екип и ще видим данните от ЦРУ, а и от други места. Ще намерим всичко, което знаем за него. Той ли стои зад калта, с която те замерят? — Замесен е. Тепърва ще видим дали е в центъра на нещата. — Ще ми се обадиш ли? — След три часа? — Става. Дръж се. * * * Минута и половина след обаждането на Кларк Райън свика конферентна връзка с десетина служители на „Хендли Асошиейтс“, включително Гери Хендли, Рик Бел, Сам Гренджър и други. Бел организира екип за издирване на информация за руснака и всички се хванаха за работа. Не след дълго разбраха, че Кларк е прав за семейната връзка — Коваленко се оказа син на онзи Коваленко, когото Джон помнеше от КГБ. Олег, бащата, беше пенсионер, а Валентин, синът, сега работеше като заместник-резидент в Лондон. Длъжността заместник-резидент беше доста висока като за тридесет и пет годишен човек, но никой не схващаше каква е руската операция срещу Джон Кларк, в която участва онзи. След това аналитиците се заеха да преглеждат трафика на ЦРУ с информация за Валентин Коваленко. Обикновено аналитиците не си прекарваха времето в следене на руски дипломати и тази задача ги освежи. Коваленко не стоеше сврян в някоя пещера във Вазиристан, за разлика от много други хора, които Колежа разследваше. ЦРУ имаше информация, предимно от тайните служби на Великобритания, известни като МИ-5, за апартамента му в Лондон и за училището, което посещаваше неговата дъщеря. Скоро се установи, че МИ-5 не следи Коваленко всеки ден. Виждаше се, че е заминал от летище „Хийтроу“ до „Домодедово“ в Москва през октомври и престоял там две седмици, но след това се върнал в Лондон. Райън се замисли за бащата на Валентин, Олег Коваленко. Кларк беше казал, че го познава, но не и че старецът има нещо общо със сегашното му затруднение. Тъй като доста от аналитиците се ровеха в информацията за Валентин, Джак не искаше да дублира усилията им и затова реши да се заеме с Олег, пък каквото ще да става. През следващия половин час се рови из архивите на ЦРУ, за да търси информация за шпионина от КГБ и по-точно за работата му в Чехословакия, Източна Германия, Бейрут и Дания. Джак-младши играеше тази игра само от няколко години, но според него кариерата на онзи мъж не изглеждаше блестяща, или поне в сравнение с тази на някои от руските шпиони, за които беше чел. След като се разрови из миналото му, Джак въведе името на възрастния руснак в базата данни на службата за вътрешна сигурност, защото там можеше да намери информация за посещенията му в западни страни. Появи се информация само за едно пътуване. В началото на октомври възрастният Коваленко беше летял с „Върджин Атлантик“ до Лондон. — Сигурно на гости на сина си — промърмори Джак. Гостуването трябва да е било доста кратко — само тридесет часа. Джак се заинтригува от късото пътуване. Избарабани с пръсти по бюрото, след което се обади на Гавин Биъри. — Хей, Джак се обажда. Ако ти дам името на един чужденец и датите на престоя му във Великобритания, ще ми намериш ли информация за кредитните му карти и списък с трансакциите оттам, за да проследя къде е ходил? Биъри подсвирна от другия край на линията. „Мамка му“ — помисли си Джак. Биъри каза: — Може би. — Колко време ще трябва? — Поне два дни. Райън въздъхна. — Добре. Биъри се разсмя. Райън реши, че онзи е пълен откачалник. Но промени мнението си, когато Гавин каза: — Будалкам те, Джак. Ще ти дам информацията до десет минути. Прати ми името на този човек и всичко друго, което знаеш, и ще действам. — Аха. Добре. След десет минути телефонът на Райън звънна. Той вдигна слушалката и каза: — Какво намери? За щастие, Гавин Биъри долови напрежението в гласа му и отговори направо: — Ето. Несъмнено е идвал в Лондон. Но не е плащал за хотел, кола или други неща. Само няколко подаръка и една-две дреболии. Райън въздъхна разочарован. — Значи друг е платил за всичко. — Сам си е купил самолетния билет с кредитната карта. Но в Лондон е минал на чужди разноски. — Да… Е, това не ми върши работа. — Какво се надяваше да разбереш? — Не знам. Пробвам се. Надявах се пътуването му да е имало връзка със ситуацията на Кларк. Мислех си, че ако мога да проследя къде е прекарал онези тридесет часа, ще разбера… — Знам къде е отседнал. — Така ли? — Купил е кутия пури в сувенирния магазин на хотел „Мандарин Ориентал“ в седем часа и петдесет и шест минути вечерта, а после и кутия бонбони „Кадбъри“ от същия магазин в осем и двадесет и две минути на следващата сутрин. Или се е влюбил в магазина, или е спал в същия хотел. Джак помисли над думите му. — Можеш ли да проучиш кой е бил в стаите същата вечер? — Да. Проверих. Няма Валентин Коваленко. — А Олег Коваленко? — Не. — Значи друг, а не синът му, е платил. Имаме ли списък на всяка кредитна карта, с която е платена стая за същата вечер? — Разбира се. Мога да намеря информацията. Да ти се обадя ли след пет минути? Райън отвърна: — Аз ще съм до бюрото ти след три. * * * Райън дойде при Биъри със собствения си лаптоп, който отвори, и седна на стола до компютърния гуру. Биъри му подаде една разпечатка, за да разгледат заедно имената на регистрираните в хотела хора. Райън не знаеше какво търси и затова не можеше да остави половината списък на Гавин. Не знаеше кое име освен Коваленко, което пък не присъстваше в списъка, би възбудило интереса му, като се изключи това на Едуард Кийлти. Искаше му се много сега да е точно с Мелани. Тя щеше да открие име, някаква система, нещо. Но изведнъж го осени една идея. — Водка! — викна той. Гавин се усмихна. — Готин, десет и петнадесет сутринта е. Нека поне да е „Блъди Мери“… Райън не го слушаше. — Руските дипломати, които идват в ООН в Ню Йорк, винаги създават неприятности, защото изпиват цялата водка в минибаровете си. — Кой казва това? — Не знам. Чувал съм го. Може да не е вярно, но виж го този. Джак извади една снимка на Олег Коваленко на компютъра си. — Не ми казвай, че не е обръщал чашките „Столичная“. — Е, носът му е голям и червен, но какво общо има това с пътуването му до Лондон? — Провери за стая с платена консумация за минибар или пък за сметка от бара, платена към номера на стая. Биъри зададе ново търсене в компютъра си и каза: — Или румсървис. По-точно, сметка за алкохол. — Точно така — каза Райън. Гавин се зае да разглежда всички плащания с кредитни карти от стаите, поръчали румсървис или платили сметка от бара с фактурата за стаята си. Намери няколко такива плащания, а след малко откри още. Накрая се спря на едно. — Добре, ето сега. Една от стаите е заплатена с кредитна карта „Сентурион“ на „Американ Експрес“ на името на Кармела Цимерн. — Е? — Ами изглежда, че по време на престоя си от една вечер в хотела госпожа Цимерн се е наслаждавала на две порции хайвер от белуга, четири бутилки водка „Финландия“ и три порнофилма. Райън погледна разписката на екрана на компютъра на Гавин. Трите сметки за „развлечение в стаята“ го озадачиха. — Откъде знаеш, че са порнофилми? — Ами виж, и трите са давани по едно и също време. Предполагам, че Олег е прескачал от канал на канал, за да пропуска епизодите с думи. — О — отвърна Райън, който все още обмисляше казаното. Отново запрелиства имената на екрана. — Чакай малко. Кармела Цимерн е ангажирала и кралския апартамент за същата вечер. Почти шест бона. Значи Коваленко е бил в другата стая? Може да е ходил при нея на гости. — Възможно е. „Мамка му — каза си Джак. — Коя ли е Кармела Цимерн?“ Потърсиха името в Гугъл, но без резултат. Е, имаше няколко попадения. Едното се оказа четиринадесетгодишно момиче в Кентьки, а другото — тридесет и пет годишна майка на четири деца от Ванкувър, която обичала да плете. Разгледаха всички попадения, но никоя от тези жени не приличаше на човек с пари да плаща щедро за петзвезден хотел или да забавлява бивши руски шпиони във Великобритания. — Ще потърся адреса на картата й — каза Биъри и се зае да трака по клавишите. През това време Джак Райън-младши се наведе над своя лаптоп и се зае да рови из социалните медии, за да търси информация за Кармела Цимерн, а също и по всевъзможни други сайтове. Само след минутка възкликна: — Посрани боже! — Какво? — Тази работи за Пол Ласка. — Онзи Пол Ласка? — Да. Кармела Цимерн, четиридесет и шест годишна, живее в Нюпорт, Роуд Айлънд, и работи в Института за прогресивни нации. Гавин приключи с проверката на картата на „Американ Експрес“. — Тя е нашето момиче. Адресът й е в Нюпорт. — Интересно. Телефонът на Ласка е от Ню Йорк. — Да, но самият той е в Нюпорт. — Значи тя работи директно за него. — Така изглежда. * * * Когато Кларк се обади отново, го включиха през високоговорителя на заседателната зала на деветия етаж. Всички шефове бяха там, като някои все още разглеждаха информацията на Райън и Биъри. — Джон, Райън е. Всичко е тук, при мен. — Здравейте, момчета. Всички в стаята бързо се обадиха на Кларк един по един. Кларк се поколеба, преди да отговори. — Къде е Дрискол? Хендли отговори: — В Пакистан. — Още ли? — Пленник е. При Хакани. — Мамка му. По дяволите. Гери се намеси: — Виж, имаме шанс да го измъкнем. Имаме един човек. — Емблинг ли? Той ли е вашият човек? — Найджъл Емблинг е мъртъв, Джон. Риаз Рехан го уби — каза тихо Хендли. — Какво става, по дяволите? — запита Кларк. — Сложно е — отвърна Гери, омаловажавайки прекалено силно нещата. — Но работим по въпроса. Нека сега да се съсредоточим върху твоята ситуация. Как си? Кларк звучеше уморено, гневно и в същото време разочаровано. — Ще съм по-добре, когато нещата се оправят. Имате ли нещо за Коваленко? Хендли погледна Джак-младши и кимна. — Да. Валентин Коваленко, на тридесет и пет години. Заместник-резидент на Службата за външно разузнаване в Лондон. — И сега в Москва ли е? — Не. Бил е там през октомври, но само за няколко седмици. — Мамка му — изруга Кларк и Райън остана с убеждението, че той сега е в Москва. — Има и още, Джон. — Казвай. — Бащата на Коваленко, Олег. Както каза, той е от КГБ. — Стари новини, Джак. Сигурно е на осемдесет години. — Така е, но чуй малко. Той не излиза от Русия. Искам да кажа, поне не според нашите регистри. Но през октомври е летял до Лондон. — Да се види със сина си ли? — Да се види с Пол Ласка. Настъпи дълга пауза. — Онзи Пол Ласка? — Да — отвърна Райън. — Това е предварителна информация, но смятаме, че се познават от Чехословакия. — Окей — каза Кларк объркан. — Продължавай. — След посещението на Олег в Лондон Валентин заминава бързо за Москва за две седмици. Връща се в Лондон и след няколко дни обвинението срещу теб пада като гръм от ясно небе. Кларк добави онова, което знаеше: — Когато е бил в Москва, Валентин е пратил група главорези да намерят информация за мен от източници, които са посочени в досието ми в КГБ. — Шантава работа — обади се Карузо, който досега мълчеше. — Ако е от СВР, защо не е пратил своите хора? Кларк отговори бързо: — Искал е да изолира себе си и своята служба от цялата ситуация. — Значи Валентин е научил за теб от Ласка? — запита Райън. — Така изглежда. Райън се почувства объркан. — А Ласка… откъде знае за теб? На този въпрос отговори Сам Гренджър: — Пол Ласка е шеф на Института за прогресивна конституция. Това е групата защитници на Емира. Той някак си е успял да посочи Кларк, а Ласка разиграва историята с Русия, защото не може да им каже, че Емира му дава информация. Хендли прокара пръсти през сивата си коса. — Емира може да е описал Кларк на адвокатите си. Някак си са намерили снимката ти от ЦРУ. — Значи Пол Ласка и хората му използват руснаците за собствена операция под фалшив флаг — каза Кларк. — Но за какво им е на руснаците да се съгласяват? — запита Чавес. — За да навредят на президентството на Райън или направо да го елиминират. — Трябва да се заемем с Ласка — каза Карузо. — Не, по дяволите — прекъсна го Хендли. — Не работим в Америка срещу американци, дори и ако са заблудени кучи синове като него. В залата избухна лек спор, като от едната страна бяха Карузо и Райън, а останалите — от другата. През повечето време Чавес не се намесваше. Кларк прекъсна спора. — Слушайте, това го разбирам и уважавам. Ще опитам да намеря повече информация оттук и ще я използваме срещу него. Ще се обадя. — Благодаря — каза Гери Хендли. — Има и друго. — Какво? — Едни ме гонят. Не са руснаци. Не са американци. Французи. Един от тях умря в Кьолн. Не го убих аз, но той умря. Приятелите му едва ли ще искат да им обяснявам какво е станало. Мъжете в заседателната зала се спогледаха. Всички бяха чули новината за смъртта на французина, причинена, както се твърдеше, от Джон Кларк. Но ако Люк Патен е част от екип, който издирва Кларк, значи във всичко това участваха и други сили. Накрая Рик Бел каза: — Ще опитаме да разберем кои са. Може да се поинтересуваме по-отблизо от мъртвия, отколкото са го направили международните медии. Да открием за кого е работил. Кларк отговори: — Благодаря. Няма да е зле да знам с какво си имам работа. Добре. Ще тръгвам. Вие гледайте да върнете Сам. — Да — отговори Чавес. — Пази се, Джон. Когато Кларк прекъсна връзката, Доминик се извъртя към Доминго. — Динг, ти познаваш Кларк от най-много време. Уморен ли звучеше? Чавес само кимна. — Още колко може да изкара така? На колко години е? Шестдесет и три, или и четири? Мамка му. Два пъти по-стар е от мен, а аз съм скапан от онова, което стана през миналите няколко седмици. Чавес само поклати глава и се загледа през прозореца. — Няма какво да мислим колко ще издържи тялото му. — Защо? — Защото ако правиш онова, което прави Джон, рано или късно ще изгаснеш. Един от куршумите, които минават близо до главата ти вече половин век, ще носи твоето име. И не става дума за драскотината от Париж. Карузо кимна. — Май всички ние сме със срок на годност, като се има предвид с какво се занимаваме. — Да. При всяка мисия играем на зарове. * * * Срещата приключи, но всички бяха в заседателната зала, когато лампичката на телефона в средата на масата започна отново да мига. Хендли вдигна слушалката. — Да? Добре, включи го. Огледа мъжете около себе си. — Обажда се Ал Даркур. Натисна бутона за включване на високоговорителите. — Здравей, Мохамед. Говориш с Гери, а другите ни чуват. — Добре. — Кажи ми, че имаш добри новини. — Да. Намерихме вашия човек. Все още е в Северен Вазиристан. В ограден имот в град Азиз Хел. Чавес се наведе над масата. — Какво ще правите по въпроса? — Планирал съм нападение. Все още не съм искал разрешение, защото не желая информацията да стигне до хората, които го държат. Но очаквам спасителната операция да започне до три дни. Чавес запита: — Как разбра за имота? — ДВР знаят за него — Сирадж Хакани го използва за затвор за отвлечени. Но ДВР нямат ценен за тях човек в този затвор и затова няма причина да се издаваме, че имаме информатор. Убедих един друг да ми каже всичко. Чавес кимна. — Според теб колко са там? Ал Даркур замълча за момент. — Колко какво? — Извинявай. Колко са хората на Хакани? Какъв е противникът? Настъпи продължителна тишина. — Може би е добре да не знаеш отговора на този въпрос. Чавес поклати глава. — Предпочитам лоши новини пред неизвестността. Един приятел ме научи на това. — Приятелят ти е мъдър. Съжалявам, че новината е лоша. Очакваме петдесетина бойци на Хакани на не повече от сто метра от килията на Сам. Динг погледна към Джак и Доминик. И двамата кимнаха в отговор. — Мохамед. Бихме искали да дойдем при първа възможност. — Отлично. Вашите хора доказаха уменията си в Дубай. Ще имаме полза от тях. След разговора с майора от ДВР тримата оперативни служители от Колежа седнаха на масата. Хендли и Гренджър се присъединиха. Естествено, Джак, Доминик и Динг искаха да идат в Пакистан и да участват в нападението над онзи имот на Хакани, където според ДВР се намираше Сам Дрискол. Хендли не желаеше да ги праща там, но тримата го молеха така напористо, че той не можа да им откаже тази възможност да спасят приятеля си. Гери Хендли беше загубил жена си и трите си деца в автомобилна катастрофа, загуби и Брайън Карузо преди година в одобрена от него мисия и всичко това се знаеше от хората в залата. Гери искаше си върне Сам не по-малко от останалите в екипа. Затова каза: — Момчета, точно сега Кларк е сам. Ще го подкрепяме с всички средства, ако се обади и поиска помощ. Но идете за Сам… Това ми изглежда като сандвич с лайна. Съвсем рисковано е. Но няма да мога да се примиря със себе си, ако не ви дам възможност да го потърсите. Вие тримата решавайте. Чавес отговори: — Отиваме в Пешавар да говорим с Ал Даркур. Аз му вярвам. Ако той казва, че мъжете начело на нападението са свестни… е… повече не можем да искаме, нали? Хендли се съгласи да ги пусне, но не си правеше илюзии, че те отиват просто за да проучат нещата. Разбираше по погледите им, че и тримата ще се бият, и се питаше дали ще може да се понася, ако не се върнат. 62 Генерал Риаз Рехан изпрати съобщение до всички организации под негово командване. Не до ръководителите им, а до няколко отделни клетки. Рехан имаше най-голямо доверие на хората от активните звена на място, защото знаеше, че те ще изпълнят дълга си към неговата кауза, и се постара да говори с всички по електронна поща, скайп и спътников телефон, за да им нареди да действат. Целта беше Индия, а денят — днешният. Нападенията започнаха след няколко часа. По границата между двете страни, дълбоко във вътрешността на Индия и срещу посолствата и консулствата на Индия в Бангладеш и в други страни. Имаше различни отговори на въпроса „защо сега“. Мнозина от световната преса виняха президента Джак Райън за словесните му атаки срещу слабото пакистанско правителство, но за онези, които разбираха тези неща, беше ясно, че координацията на подобни действия изисква продължително планиране, много преди Райън да беше обещал подкрепа за Индия, ако Пакистан не спре да подпомага тероризма. Повечето хора знаеха също, че няма причина да се питат ” Защо сега?“, тъй като независимо от ескалацията през последния месец конфликтът съществуваше от десетилетия. Операцията, на която Риаз Рехан даде ход преди няколко месеца с нападението на магистралата в Бангалор, му се беше присънила преди много години, през май 1999. Тогава Индия и Пакистан водеха помежду си така наречената война в окръг Каргил. Пакистански сили прекосиха контролираната линия между двете страни, започнаха малки схватки и през границата полетяха снаряди. По онова време Рехан се намираше на границата, където организираше бойни групи в Кашмир. Чул беше слух, който се потвърди по-късно, че Пакистан подготвял част от ядрения си арсенал. По онова време пакистанците имаха ядрено оръжие вече от десет години, въпреки че бяха провели първото изпитание на ядрено оръжие година преди войната. Имаха почти сто бойни глави на бомби тип въздух-земя, които се съхраняваха демонтирани, но готови за бърз монтаж и употреба в случай на нужда. Същата нощ, когато спеше в едно планинско укрепление до контролираната линия, Рехан сънуваше, че голям ловен сокол му е донесъл ядрено оръжие. Соколът нареди на Рехан да взриви бойните глави от двете страни на границата, за да причини тотална ядрена война между тях. Рехан го направи, войната премина в градовете и той излезе от пепелта на радиоактивните огньове като халиф начело на новия халифат Пакистан. След онази нощ той мислеше за сокола и халифата всеки ден. Не смяташе, че всичко това е фантазия, подсъзнателно сглобена в пресметливия му мозък от информацията от реалния свят. Не. Според него този сън идваше от Аллах като заповедите, които самият той получаваше от шефовете си в ДВР и които даваше на командваните от него клетки. И сега, след тридесет години, той беше готов да осъществи плана си. Нарече операцията „Сокол“ в чест на сокола от онзи сън. С времето установи, че операцията се нуждае от промяна. Разбра, че Индия, с много, много повече ядрено оръжие от Пакистан и с по-добри възможности за изстрелването му, ще унищожи Пакистан при една истинска ядрена война. Освен това Рехан разбираше, че не Индия е пречката Пакистан да се превърне в напълно теократична страна. Не, Пакистан беше пречката. Или по-точно, пакистанското светско правителство. Затова реши да събори слабото светско правителство на страната си чрез кражбата на ядрени устройства. Гражданите щяха да приемат военно управление, както много пъти досега, но не и ако се окажеше, че ДВР или пакистанската армия е откраднала оръжието, за да свали правителството. Затова Рехан измисли план как да предаде оръжието на ислямистка милитаристична групировка извън Пакистан, за да скрие факта, че цялата операция е вътрешна работа. След като правителството паднеше, Рехан щеше да поеме контрола и да изчисти армията, от привърженици на светското, както и цивилните, срещу които щеше да пусне своята военна групировка. А самият той щеше да стане халиф. А и кой друг в края на краищата? През годините, когато следваше заповедите на други, той се превърна в единствената връзка между всички ислямистки организации, които воюваха от името на „брадите“ в армията. Без Рехан ДВР нямаше да може да контролира „Лашкар-е-Тайба“ и да получи подкрепата на, Ал Каида“, която имаха сега; нямаше да контролират още двадесетина други групи и определено нямаше да разполагат с парите и подкрепата от личните благодетели на Рехан в Персийския залив. Въпреки че генерал Рехан не беше много известен в страната, завръщането му в армията и издигането му като директор на управление в ДВР му даде статуса, от който можеше да поведе преврат срещу светското правителство в подходящ момент. Щеше да получи подкрепата на ислямистите от армията, защото го поддържаха двадесет и четирите най-големи групи муджахидини в страната. Успехът на ДВР зависеше от тази голяма и некоординирана, но значителна индиректна сила, а командването на разузнаването и армията ползваше Рехан като необходима връзка между себе си и тази армия от цивилни. Но Рехан вече не беше обикновен човек за връзка. Благодарение на работата си, на своя интелект и хитрост се издигна до таен Цар, а операция „Сокол“ щеше да му осигури пътя към трона. 63 Доминго Чавес, Доминик Карузо и Джак Райън-младши слязоха от хеликоптера AS 332 „Суперпума“ в края на мразовитата нощ. Никой от тях не знаеше къде точно са на картата, но от разговорите по спътниковия телефон с майор Ал Даркур научиха, че заминават за една военна база на специалните сили на пакистанската армия в прохода Хайбер. Всъщност намираха се в Черат, на тридесет и пет километра от Пешавар, в един имот на 1437 метра височина. Този лагер на командоси щеше да е отправната точка за нападението в Северен Вазиристан. Американците последваха едни калени на вид войници с безизразни лица до постройка, пред която имаше плац, обиколен от хълмчета с буйна растителност. Там им предложиха горещ чай и оръжие, камуфлажни униформи за гористи местности, униформи в черно и зелено и черни бойни обувки. Мъжете свалиха цивилните дрехи и се преоблякоха. Райън не беше носил униформа от гимназията насам и му се струваше малко странно и дори подло, че се облича като войник. Американците не получиха виненочервени барети като останалите мъже в лагера, но по всичко останало си приличаха напълно с тях. След като тримата се премениха, на площадката кацна още един хеликоптер. Скоро в бараката влезе и самият майор Ал Даркур, облечен също в бойна униформа. Всички се ръкуваха. Майорът каза: — Имаме цял ден за обсъждане на мисията. Ще нападнем довечера. Американците кимнаха като един. — Нуждаете ли се от още нещо? Чавес отговори от името на групата: — Оръжие. Майорът се усмихна мрачно. — Да, така е. * * * В осем сутринта тримата оператори от Колежа стояха на стрелбището на базата, за да проверят оръжията си. Доминик и Джак държаха в ръце автомати „Фабрик Насионал“ Р-90, които приличаха на нещо от века на космонавтиката и служеха отлично за бой в тесни помещения със скъсените си цеви, които почти не стърчаха от тялото на стрелеца. Това помагаше на войниците да влизат през врати, без дългата цев пред тях да ги издава. Оръжието стреляше с мощните, но леки куршуми 5,7x28 мм от обемист пълнител с петдесет патрона. Чавес избра „Щайер“ AUG с калибър 5,45 мм. Цевта беше по-дълга от тази на другите два автомата, което я правеше по-точна на големи разстояния, както и оптичен прицел с увеличение 3,5 пъти. Оръжието не подхождаше за близък бой, но като снайперист Чавес смяташе, че прави добър компромис. Чавес се зае с двамата по-млади мъже и ги накара да се упражняват в смяна на пълнители в изправено положение, на колене и легнали по корем, както и да стрелят на полуавтоматичен и автоматичен режим от място и в движение. Упражниха се и с три различни вида гранати, които щяха да носят. Малки белгийски миниосколъчни гранати, зашеметяващи гранати М-84, които се взривяваха с невероятна светкавица и гръм след закъснение от две секунди, и отвличащо вниманието устройство с 9 не толкова мощни експлозива, които се задействаха бързо един след друг. По време на една почивка, когато двамата презареждаха пълнителите си, в далечния край на голямото стрелбище се появи майор Ал Даркур с автомат М-4 и метална кутия с патрони. Чавес накара двамата да продължат да се упражняват и отиде при тъмнокожия пакистанец. — Какво правиш? — запита той. — Пробвам си автомата. — Защо? — Идвам с вас. Майорът си сложи предпазни очила „Оукли“. — Господин Сам беше моя отговорност, а аз се провалих. Сега поемам отговорността да го върна. Чавес кимна. — Съжалявам, че се съмнявах в теб преди. Ал Даркур сви рамене. — Не те виня. Ти се ядосваше от загубата на приятеля си. В подобна ситуация и аз щях да се ядосвам така. Динг протегна обвитата си в ръкавица длан и Мохамед я разтърси. Майорът запита: — Твоите хора. Бива ли ги? — Добри са, но нямат голям опит. И все пак, ако твоите командоси ангажират всички по периметъра, а ние тримата минем в екип през онзи имот, ще се справим. — Не вие тримата. Ние четиримата. Аз ще вляза с вас. Сега Чавес вдигна вежди учуден. — Майоре, ако блъфираш, нямаш късмет днес, защото няма да ти откажа. Мохамед вдигна предпазителя на автомата и изпрати пет бързи изстрела към мишената — малка метална плочка, чието дрънчене го радваше. — Не блъфирам. Аз намесих Найджъл и Сам в това. На Найджъл не мога да помогна, но вероятно ще помогна на Сам. — Добре дошъл в моя екип — каза Чавес, впечатлен от стрелбата на пакистанеца. — А като си върнете човека — продължи Ал Даркур, — се надявам, че вашата организация ще продължи да се интересува от генерал Рехан. Изглежда и вие като мен го възприемате за сериозна заплаха. — Точно така е — призна Чавес. * * * Следобедът в Черат премина в инструктажи с командосите от група „Зарар“, с които американците щяха да идат в Северен Вазиристан. Говореше предимно капитанът, който обясняваше задачите на всеки един до момента, в който американците влязат в главната постройка, където според разузнаването им се намираха пленниците. Капитанът от специалните части говореше компетентно пред дъската, на която рисуваше с флумастери. — Хеликоптерът с американците ще кацне точно пред портала и тримата ще излязат от него и ще отворят вратата. Не можем да кацнем в двора заради електропроводите. Нашите четири хеликоптера ще зависнат над четирите стени на лагера и ще кръжат там, а ние ще осигуряваме прикриващ огън за влизащия екип. Така ще ангажираме врага в сградата извън лагера и хората в двора и по прозорците. Но това няма да помогне на влизащия екип, ако не проникне в сградата. Не знаем как изглежда лагерът отвътре, нито пък къде държат затворниците. За нещастие бившите пленници на Хакани, с които разполагаме, не са били в главната сграда, а в бараките по източния край. Карузо запита: — Имате ли представа колко са противниците? Капитанът кимна. — Около четиридесет до петдесет мъже в бараките, но отново казвам, че намерението ни е да не ги допускаме да излязат от тях, за да не ви погнат в главната сграда. По всяко време отвън има по още десет души охрана. — А в самата главна постройка? — Не знаем. Напълно неизвестно ни е. — Страхотно — промърмори Карузо. Капитанът подаде на всеки от американците по едно малко устройство със светодиоди, което се наричаше „Феникс“. Динг познаваше много добре този вид маяк. Той представляваше инфрачервен стробоскоп, който можеше да се вижда нощем от екипите в хеликоптерите и на теория намаляваше опасността Чавес и хората му да паднат застреляни от своите. — Искам да носите тези неща през цялото време. — Дадено — отговори Чавес. Ал Даркур и американските му помощници също научиха, че е добре да стоят далече от прозорците по време на пребиваването си в сградата, защото стрелците от хеликоптерите ще се целят по всичко, което се движи в тях. Маяците не се виждаха навсякъде, особено през врати и прозорци. След инструктажа Мохамед запита Чавес какво мисли за операцията. Американецът подбираше внимателно думите си: — Честно казано, нещата са твърде тънки. Ще има жертви. Мохамед кимна. — Свикнали са. Искаш ли да предложиш как да стане по-добре? — Ще ме послушат ли? — Не. Динг сви рамене. — Аз съм само пътник на този автобус. Всички сме такива. Ал Даркур кимна и каза: — Ще ни заведат, за да потърсим Сам, но не забравяй, че няма да влизат в имота. Ние четиримата ще бъдем сами. — Разбирам и благодаря, че споделяш опасността с нас. * * * Мъжете получиха нареждане да си починат няколко часа, преди да се съберат при хеликоптерите в полунощ. Чавес продължи Да обучава двамата си по-млади партньори още два часа, след което тримата почистиха и смазаха оръжието си, преди да легнат на наровете в малката колиба близо до бараките. Но не можеха Да заспят. Само два часа ги деляха от предстоящата опасност. Чавес прекара целия ден в подготовка на двамата братовчеди за предстоящия екшън. Съмняваше се, че това е достатъчно. По дяволите, за тази операция трябваше цял екип от „Дъга“, но не можеше да го осигури. Каза на братовчедите нещо за мисиите с лошо оборудване, което знаеше от Кларк отпреди много време. — Трябва да танцуваш с този, който те е довел. Ако командосите наистина бяха такива, за каквито ги представяха, можеше и да успеят. А в противен случай? Е, в противен случай на масата в заседателната зала в „Хендли Асошиейтс“ щеше да има още три празни стола. Седнал в бараката, Динг забеляза, че Райън гледа някак разсеяно, сякаш мечтае. Карузо също изглеждаше объркан от онова, което ги чакаше. Динг каза: — Момчета, слушайте внимателно. Не мислете за нищо освен за играта. Досега не сте правили нищо подобно. Ще се изправим срещу поне петдесет души. Карузо се усмихна мрачно. — Няма нищо по-хубаво от богата на мишени среда. Чавес изсумтя. — Така ли? Кажи го на генерал Къстър[30]. Доминик кимна. — Разбирам. В този момент спътниковият телефон на Чавес иззвъня и той излезе навън, за да се обади. Докато Чавес стоеше отвън, Райън се замисли над думите му. Не, той никога не беше правил такива неща. Нито Доминик, който седеше до него и презареждаше пистолета си. Единствените хора, готови за подобна мисия, бяха Чавес, който, слава Богу, щеше да води, Дрискол, който пък се намираше някъде вътре, вероятно окован в някоя клетка, и Кларк, който се криеше от собственото си правителство, а и от правителствата на други страни. Мамка му. Чавес надникна през вратата, осветен от фаровете на хеликоптерите, и надвика подобното на далечен дъжд тракане от оборудването, което другите мъже сглобяваха недалеч: — Райън. На телефона. Джак стана от нара и излезе. — Кой е? — Новоизбраният президент. По дяволите. Моментът съвсем не беше подходящ за семейни приказки, но Джак искаше да чуе гласа на баща си, защото той му действаше успокояващо. Отговори шеговито: — Хей, тате, стана ли вече президент? Но Джак Райън-старши даде да се разбере веднага, че не е в настроение за шеги. — Накарах Арни да се свърже с Гери Хендли. Казва, че си в Пакистан. Искам да знам, че си добре. — Нищо ми няма. — Къде си? — Не мога да говоря… — По дяволите, Джак, какво става? В опасност ли си? Синът въздъхна. — Тук сме с едни приятели. — Внимавай кого избираш за приятел в Пакистан. — Знам това. Тези рискуват всичко, за да ни помогнат. Бащата не отговори. — Тате, като встъпиш в длъжност, ще помогнеш ли на Кларк? — Когато се върна във Вашингтон, ще преместя планини, ако трябва, но ще спра обвинението. Но засега е сам и не мога да направя нищо. — Окей. — Хеликоптери ли чувам? — Да. — Какво става? Джак знаеше, че може да излъже, но не го направи. Говореше с баща си в края на краищата. — Става едно нещо, много по-голямо от онова преди няколко седмици, и аз участвам. Не знам как ще се развият нещата. След дълга пауза от другия край на линията Райън-старши каза: — Мога ли да помогна с нещо? — Точно сега не. Но определено можеш да помогнеш. — Само кажи, сине. Каквото и да е. — Когато встъпиш в длъжност, направи всичко възможно, за Да помогнеш на ЦРУ. Ако станат така силни, както при предишното ти президентство, ще съм много по-добре. Всички ще сме така. — Вярвай ми, сине. Нищо не е по-важно от това. Встъпя ли… Чавес и Карузо излязоха от бараката с камуфлажна боя по лицата и отрупани с оръжие. — Тате… трябва да тръгвам. — Джак? Пази се, моля те. — Съжалявам, но не може да се пазя, докато съм тук. А задачата ми е тук. И ти си правил разни неща… знаеш как е. — Знам. — Виж, ако нещо ми се случи, кажи на мама… просто… просто опитай да я накараш да разбере. Джак не чу отговора от другия край на линията, но долови агонията на бащата, който знае, че синът му е в опасност, а той не може с нищо да му помогне. Мразеше се, че поставя баща си в това положение, но знаеше, че няма време да поправи стореното и да разсее тревогите му. — Трябва да тръгвам. Съжалявам. Ще се обадя при първа възможност. „Ако мога“ — помисли си той, но не го каза. С тези думи Джак прекъсна връзката и върна телефона на Чавес, а после влезе в малката колиба, за да си вземе оръжието. 64 Четирите хеликоптера „Пума“ преминаха в Северен Вазиристан малко след три сутринта. Масивните машини летяха ниско и в плътна група, за да маскират идването си, като се ориентираха в полета си към град Азиз Хел по планински пътища и дълбоки долини на реки. Седнал на пода, Райън се бореше с гаденето, загледан в тъмния пейзаж отвън. Всъщност в един момент му се прииска просто да се наповръща, но да освободи стомаха си от всякаква вода и храна, за да влезе във форма, преди да дойде времето за действие. Но не повърна, а просто остана на мястото си, притиснат от Мохамед ал Даркур отдясно и от Доминик отляво. Чавес ги гледаше заедно с още петима командоси и стрелеца на страничната картечница калибър 7,62. Отпред с двамата пилоти се возеше и бордовият техник. Останалите хеликоптери возеха подобни екипажи. Чавес надвика рева на двигателите: — Доминик и Джак. Докато сме вътре, ви искам само зад мен. Оръжието да е вдигнато и готово. Ще се движим в група. Райън не беше изпитвал подобен ужас през целия си живот. Всеки в радиус от петдесет километра, освен хората в четирите хеликоптера, би го убил, ако го видеше. Ал Даркур носеше шлемофон, за да разговаря с летците, но го свали и си сложи каската. След това се наведе към Чавес и изрева: — Почти е време. Ще кръжат десет минути! Не повече! След това ще ни оставят. — Ясно — отговори Динг. Райън се наведе към омазаното с черна боя лице на Чавес. — Десет минути достатъчно ли са? Дребният мексиканец сви рамене. — Забавим ли се в сградата, ще загинем. Там е пълно с хора на Хакани — отвън и отвътре. Всяка секунда рискуваме някой да се цели в нас. Ако не излезем до десет минути, значи изобщо няма да излезем, тапо. Райън кимна, обърна се и погледна през прозореца към черната хълмиста земя под себе си. Хеликоптерът се наклони рязко и Джак повърна върху стъклото. * * * Сам Дрискол нямаше представа дали е ден или нощ. Обикновено се досещаше кое време на деня е, съдейки по смяната на пазачите или по това дали го хранят само с хляб (сутрин) или с хляб с малко канче водниста каша (вечер). След няколко седмици в плен той и двамата мъже, които държаха заедно с него, започнаха да мислят, че охраната сменя храната, за да ги обърка. В съседната клетка имаше репортер на „Ройтерс“ от Австралия. Казваше се Алън Лайл и беше много млад — нямаше и тридесет години, но страдаше от някакъв стомашен вирус. Не можеше да задържа храна от няколко дни насам. В следващата клетка, най-близо до вратата към коридора, седеше някакъв афганистанци политик. Докарали го бяха преди няколко дни и освен че пазачите го биеха от време на време, нямаше никакви болести. През изминалия месец краката на Сам заздравяха почти напълно, но той накуцваше сериозно и не знаеше, дали е успял да избегне инфекцията. Чувстваше се слаб и болен, потеше се нощем и загуби доста тегло и мускулен тонус, докато лежеше на въжения си нар. Насили се да стане и с куцукане отиде до решетките, за да види как е младежът от „Ройтерс“. През първата седмица онзи го тормозеше непрекъснато — питаше за кого работи и какво е правил при залавянето си от талибаните. Но Дрискол не отговаряше на въпросите му и младежът накрая се отказа. Сега изглеждаше, че след няколко дни ще трябва да се откаже и от живота си. — Хей! — викна Сам. — Лайл! Събуди се! Репортерът се размърда. Отвори очи наполовина. — Хеликоптер ли е това? „Бедното копеле бълнува“ — помисли си Сам. Момент. И той чу звука. Слаб, но от хеликоптер. Афганистанецът до вратата стана и погледна Сам за потвърждение на онова, което чуваше. Тримата пазачи пред клетката също го чуха. Спогледаха се, а после станаха, обърнаха глави към тъмния коридор и извикаха на друг пазач, когото Дрискол не виждаше. Един от тримата се пошегува и всички се разсмяха. Афганистанският политик погледна към Дрискол и каза: — Казват, че президентът Кийлти идва за теб и за репортера. Сам въздъхна. Не за първи път отгоре минаваха хеликоптери на пакистанската армия. Те винаги изчезваха след няколко секунди. Дрискол се обърна, за да седне на мястото си. Но след малко последва трясък. Някъде отгоре изригна звук от експлозия. Сам отново се извърна към коридора. Последва трясък от картечница. И нова експлозия. — Залягай! — викна Дрискол на другите пленници. Ако пакистанската армия провеждаше спасителна операция и при престрелка в коридора или тук, долу, щяха да се разхвърчат куршуми, а куршумите от своите раняваха също толкова лошо колкото вражеските. Сам се огледа за прикритие, но един от пазачите застана до клетката му. Очите му изглеждаха разширени от страх и решимост. Сам остана с впечатление, че този задник ще го използва като жив щит срещу пакистанската армия, ако тя стигне дотук. Изминаха почти две минути, откакто напуснаха хеликоптера, но Джак Райън все още не виждаше врага. Отначало бяха скочили в яма за боклук на стотина метра от целта. Джак не разбираше защо пилотът ги стовари толкова далече от целта, но когато затичаха към нея, разбра — няколко редици електрически стълбове кръстосваха открития район пред главната порта. След това заедно с Доминик и Мохамед пазеха гърба на Чавес, докато той нагласи усиления с водна възглавница заряд, за да отвори вратата. Тримата коленичиха и заоглеждаха тъмните покриви и вратите на няколко оградени имота от другата страна на каменистата равнина, след което насочиха погледите си на север и на юг покрай стените около парцела на Хакани. Големите хеликоптери „Пума“ кръжаха над тях и от време на време командосите от „Зарар“ стреляха насам, а звуците от малокалибреното им оръжие наподобяваха бетонокъртачи. Двадесетмилиметровото оръдие на един от големите хеликоптери изпращаше снаряди в хълма от другата страна на сградата, за да покаже на четиридесетте талибани, за които се предполагаше, че са в бараките, че е по-добре да стоят по местата си. Накрая Джак чу предупредителния вик сред адския рев отгоре: — Пази се, взрив! Легна до триметровата стена от кирпичени тухли. Секунда след това взривът избухна и отхвърли черните порти от дъб и желязо като трески. В следващия миг четиримата се втурнаха навътре, към главната постройка на тридесет метра пред тях. Райън забеляза дългата ниска барака на четиридесетина метра отдясно, около която трасиращи куршуми от тъмните хеликоптери изсичаха искри. Джак следваше Доминик по петите, а след него тичаше Мохамед. Чавес водеше групата с вдигнат за стрелба автомат. Джак се изненада, когато Чавес стреля. Райън погледна, за да види къде удрят куршумите — оказа се, че се забиват в малка постройка или гараж отляво на главната къща. Оттам блесна ярка светлина и една ракетна граната полетя в небето, но си личеше, че е прицелена лошо. Доминик стреля няколко пъти. Райън вдигна своя автомат, за да изпрати и той няколко куршума натам, но преди да намери цел в тъмната нощ, четиримата стигнаха до стената на главната къща. Затичаха край стената близо до предната врата, като Динг все още водеше. Кимна на Карузо, който бързо изтича от другата страна на затворената врата и се долепи до стената. Чавес кимна на Райън, който понечи да измъкне зашеметяваща граната от джоба на дясното си бедро. Но когато бръкна за нея, забеляза втора и трета ракетна граната, които излетяха иззад главната сграда. И двете изглеждаха отлично прицелени към един от хеликоптерите, който летеше най-близо до тях. И се оказа, че това е точно така. Първата граната прелетя край стъклото на пилота, а втората се удари в опашната част, зад единия от двата двигателя. Райън, сякаш хипнотизиран, видя как опашката избухна и хеликоптерът се изви надясно, после се наведе с носа надолу и изчезна зад облак черен дим. Падна от външната страна на стената, в каменистата равнина. Незабавно един от трите останали хеликоптера се отклони и полетя към мястото на удара. — Мамка му! — изруга Чавес. — Оставаме без прикритие. Давай! 65 Доминик отвори вратата с ритник и Райън хвърли гранатата, без да се показва, за да се пази от евентуални куршуми отвътре. Бум! И четиримата се втурнаха вътре. Доминик и Райън отидоха надясно, а Доминго и Мохамед — наляво покрай стената. Фенерчетата на оръжията им осветяваха тъмната стая. Почти веднага Доминик забеляза нещо през вратата отдясно. Насочи светлината натам и когато видя някакъв метален отблясък, изпрати десет куршума през вратата. Един пронизан от куршумите брадат мъж падна до дървената врата, като изпусна от ръцете си своя автомат „Калашников“. В двора зад тях затрещяха автомати. Но не от кръжащите хеликоптери. Не, това бяха автоматите „Калашников“ на охраната. Стрелбата се усили и стана ясно, че мъжете от бараката са успели да излязат — сега стреляха по хеликоптерите или напредваха към главната сграда. А може би вършеха и двете неща едновременно. Чавес, Карузо, Райън и Ал Даркур тръгнаха в тактическа редица по дълъг коридор, като прочистиха няколко стаи отляво и отдясно, използвайки същата тактика както при първата стая. Отваряха рязко вратата, нахлуваха бързо с вдигнати автомати и включени прожектори, като първият и третият се отместваха по стената вляво, а вторият и четвъртият отиваха надясно. След третата празна стая се върнаха в коридора и Мохамед ал Даркур простреля двама, които опитваха да влязат през предния вход. След това коленичи и насочи автомата натам в очакване на мъжете отвън. — Вървете! Ще ги задържа! Чавес се обърна и поведе Райън и Карузо след себе си. * * * Тримата завиха, при което Доминго простреля един мъж с автомат на стълбите отляво, а после коленичи, за да презареди оръжието си. Отдясно имаше друго каменно стълбище, което водеше към тъмно мазе. Отвън на фона на изстрелите от малокалибрено оръжие отекнаха експлозии от ракетни гранати. Доминго се обърна към двамата, като надвика тракането на автомата на Ал Даркур — Нямаме време! Ще проверя горе, вие слизайте долу! Ще се срещнем тук, но внимавайте да не се изпозастреляме! С тези думи Чавес забърза нагоре по стълбите и се изгуби от погледите им. Карузо тръгна към мазето, като осветяваше пътя си с прожектора. Не беше изминал и половината от неравните каменни стъпала, когато някъде отпред изгърмя автомат и куршуми хвърлиха искри от стените около него. Карузо се върна бързо назад, но се блъсна в Райън. Двамата мъже паднаха и се изтърколиха напред по стълбите чак до тъмния коридор. Онзи отпред продължаваше да стреля. Райън се озова върху Карузо, който не можеше да стане заради него. Изправи се на колене и се прицели грубо към дулните пламъци пред себе си, след което изпрати двадесет куршума в целта. През звъна в ушите си чу тракането на горещите гилзи от собствения си автомат по каменния под. След това долови и удар от по-тежко парче метал — на пода пред него падна автомат. Джак включи прожектора си и забеляза един талибан, паднал до стената, където коридорът към мазето правеше завой. — Добре ли си, Доминик? — Махни се от мен. — Извинявай. Райън се отмести и стана. Доминик го последва и насочи автомата си напред, докато Джак презареди. — Да тръгваме. Двамата отидоха до завоя и надникнаха. Напред коридорът завършваше с една-единствена зала. В нея беше тъмно, но не задълго. Отвътре загърмяха два автомата „Калашников“ и обсипаха целия коридор с дъжд от искри от куршумите, които рикошираха в каменните стени. Доминик и Джак се дръпнаха назад. — Май това е затворът. — Да — съгласи се Райън. Очевидно имаше само двама охранители, но добре скрити в далечния край на помещението. Освен това имаха и друго предимство — Джак и Райън не знаеха какво има от другата страна на вратата. Знаеха само, че ако стрелят по коридора напред и в залата, куршумите им може да отскочат и да улучат човека, когото трябваше да спасяват. — Да вземем ли Чавес и да се върнем? — запита Райън. — Няма време. Трябва да влезем. Двамата се замислиха. Изведнъж Джак каза: — Имам идея. Ще хвърля граната до вратата. След първия гръм нахлуваме. — В експлозията? — запита Крузо озадачен. — Да, мамка му! Ще крием очите си. Онези ще трябва да се скрият, когато гранатата избухне. Стигнем ли по средата на коридора, ти ще хвърлиш зашеметяваща граната през вратата и след нея нахлуваме ние. Онези ще се поозорят, а ние ще влезем. Доминик кимна. — Нямам по-добра идея. Но си остави автомата. Само пистолети. Ще ни е по-лесно, а и не искаме да улучим Сам. Двамата млади мъже свалиха автоматите си, след което измъкнаха гранати от джобовете на гърдите си. Райън извади пистолета си и изтегли щифта на своята граната. Доминик застана до него. Почука братовчед си по рамото и каза: — Никакво отстъпление. Тръгнем ли, не можем да спрем и да се върнем назад. Единственият избор е напред. — Ясно — отвърна Джак, след което метна гранатата зад тъмния ъгъл. След няколко издрънчавания на метал в камък първата експлозия разтърси помещението и мъжете в далечния му край. Доминик тръгна пред Джак, към автоматите на враговете си, и изтърколи гранатата в залата като топка за боулинг през блясъка и дима от гранатата на Джак. Карузо и Райън изтичаха заедно напред, отклонили очи от избухващия огън. Двамата пазачи бяха свили глави в малката стая, за да се скрият от първата граната, която смятаха за недобре хвърлена. Когато последният от деветте й заряда свърши, мъжете се изправиха, готови да възобновят стрелбата по коридора, но в този момент помежду им издрънча малка метална кутия. Двамата се загледаха в нея, а тя избухна с такава сила, че сякаш някой блъсна мозъците в главите им, а силният блясък ги заслепи. Джак влезе в стаята тичешком, но избърза, защото зашеметяващата граната дезориентира и него. Той изтича към двамата мъже, които лежаха на пода от другата страна на входната врата и се блъсна в металните решетки на първата клетка, преди да успее да се спре. — Мамка му! — викна той, заслепен и глух за няколко секунди. Но Доминик дойде след него — тялото на Джак го беше предпазило от светлината и донякъде от шума, затова бившият агент на ФБР все още беше в пълно съзнание. Застреля с по един куршум в тила двамата дезориентирани бойци на Хакани, както клечаха на пода. — Тук! Това беше гласът на Сам. Вратата на клетката му се намираше само на няколко метра от Райън, но той едва го чу. Освети клетките с прожектора си. До стената на първата килия клечеше един пущун, а на пода на втората лежеше болен на вид русокос мъж. След това Райън насочи прожектора към последната клетка. В нея Сам Дрискол седеше върху един от бойците на Хакани и го стискаше за врата. Карузо намери ключа за лампата и я включи. И той зяпна Сам. — Добре ли си? Сам вдигна поглед от човека, когото беше убил преди малко с голи ръце и който смяташе да го използва като жив щит, и каза: — Момчета, на войници ли си играете? 66 Сам и Доминик поведоха групата нагоре по стълбите, а Джак и афганистанецът носеха болния репортер на „Ройтерс“. Изкачването до приземния етаж се оказа трудно, но когато стигнаха горе, нещата се объркаха още повече. Чавес беше прочистил горния етаж, но сега двамата с Ал Даркур се намираха до стълбището и стреляха по предната част на сградата към вражеските бойци там. Пакистанският майор беше улучен в лявото рамо, а автоматът му се оказа повреден от удар от куршум, но той продължаваше да стреля с пистолета в дясната си ръка. Чавес забеляза, че сега зад него има шест души и че един от тях не може да върви. Потупа Ал Даркур по рамото и каза: — Хайде да потърсим изход, преди онези да стрелят с гранатомет! Тръгнаха към задната страна на сградата, водени от накуцващия Сам Дрискол, който носеше автомат „Калашников“. Сега Чавес беше последен и стреляше непрекъснато, за да не позволява на онези в предната част на къщата да надигнат глави. Стигнаха до мястото, в което коридорът се раздвояваше, и Дрискол пое надясно, а останалите го последваха. Добраха се до голяма стая, но се оказа, че прозорците й са зазидани с тухли и няма врата. — Не става! — викна той. — Опитай в другата посока! Сега Чавес поведе групата. Изненада се, че врагът вече не стреля така агресивно. Райън и Карузо се заеха да обстрелват коридора назад, а Чавес и Ал Даркур изтичаха към другата страна и влязоха в дълга и тясна кухня. И тук нямаше изход, но откриха малка странична врата. Чавес я отвори с надеждата, че ще открие прозорец или врата, или пък дори стълбище нагоре. Вратата водеше към тъмна стая с размери около три на шест метра. Приличаше на нещо като работилница, но Доминго се зае да осветява стените и да търси изход. След като не откри нищо, понечи да се обърне, за да се върне при другите и да се бие заедно с тях. Но спря, когато нещо привлече погледа му в слабата светлина. Не беше обърнал внимание на дървените маси и рафтове, докато търсеше изход, но сега се загледа в онова, което стоеше по тях. Сандъци с автомобилни и електрически части. Акумулатори. Мобилни телефони. Кабели. Малки пакети с барут. Стоманени плочи за мини и един син двесталитров варел, за който Динг веднага реши, че е пълен с азотна киселина. По пода се търкаляха частично разглобени снаряди за минохвъргачка. Динг осъзна, че е попаднал във фабрика за бомби. Импровизираните взривни устройства, които се създаваха тук, щяха да бъдат прекарани контрабандно в Афганистан. Това обясняваше защо бойците на Хакани не стреляха с ракета по Чавес и хората му в тази част на къщата. Един взрив тук означаваше, че ще изчезне цялата сграда заедно с хората на Хакани. — Мохамед? — викна Динг и Ал Даркур надникна в стаята. И веднага кимна. — Бомби. — Знам. Можем ли да ги използваме? Мохамед кимна с крива усмивка. — Разбирам малко от бомби. * * * Райън и Карузо привършваха патроните. Изстрелваха пестеливо по един куршум в коридора. Знаеха, че са избили доста от хората на Хакани, но имаха чувство, че отсреща има още безкрайно много въоръжени задници. Един от хеликоптерите летеше в кръг около къщата. Джак разбираше това по автоматичната стрелба зад себе си, извън сградата. Не чуваше самия хеликоптер — заради гърмежите в тесните коридори долавяше само стрелба от малокалибрено оръжие отблизо или от тежка картечница надалеч. Чавес се появи иззад двамата и напъха по един пълнител с патрони в джобовете на гърдите им. Докато правеше това, извика: — Отзад има фабрика за бомби! — О, мамка му — отговори Райън, като осъзна, че стрелят, седнали на практика върху буре с барут. — Ал Даркур прави бомба, с която ще разбие задната стена. — Ако се справи, ще пробие дупка. Като му дойде времето, скачайте и бягайте натам по коридора. Аз ще ви прикривам! Джак не запита какво ще стане, ако Мохамед не се справи. Динг продължи: — Не излизайте, без преди това да изхвърлите маяците си. Картечарят от хеликоптера от десетина минути стреля безразборно. Не се надявайте, че ще забележи инфрачервената стробоскопна лампа на гърбовете ви. Ще ви направи на кайма. Предупреждавайте, че сте свои, с маркерите от зоната за кацане. Двамата млади мъже кимнаха. — Сам и афганистанецът ще влачат ранения, а вие ги прикривайте, докато хеликоптерът кацне и двамата се качат на борда. — Ясно! — отвърна Доминик, а Райън кимна. Двамата продължиха да стрелят по врага, за да знаят онези отсреща, че който излезе в коридора, ще плати висока цена. Отсреща отвръщаха на стрелбата с автомати, но слепешката, като куршумите отскачаха от стените, пода и тавана. Ал Даркур и Чавес минаха на два пъти зад тях, докато вземаха материали от работилницата отдясно на Джак и Доминик и ги пренасяха в отсрещния край на коридора отляво. След минутка Чавес се върна. Изрева в ушите им: — Залегни! Двамата се проснаха на каменния под и покриха глави с ръце. След няколко секунди невероятен гръм зад тях разтърси коридора с такава сила, че според Джак сградата трябваше да се събори отгоре им. От тавана се посипаха мазилка, камъни и прах по всички в коридора. Карузо скочи първи на крака. Изтича по коридора, последван отблизо от Райън, като подмина ранения служител на „Ройтерс“, когото Дрискол и афганистанският пленник влачеха за ръцете. Джак го настигна, когато влязоха в стаята със зазиданите прозорци. Във въздуха имаше толкова много прах, че прожекторите не вършеха никаква работа. Всички продължиха към външната стена, откъдето накрая видяха откритото небе. Незабавно Доминик хвърли мигащата лампа за зоната за кацане на земята. На теория този маяк трябваше да предупреди стрелците в кръжащите хеликоптери, че в района има приятелски бойци и не трябва да стрелят по тях. Докато Доминик излизаше отвън, се питаше дали стрелците от хеликоптерите няма да го повалят, но за щастие командосите имаха добра дисциплина. Американецът коленичи зад малка купчина гуми за камион, за да прикрива северната част на района на братовчед му легна до голяма купчина отломки, останала от бомбата на Ал Даркур, за да прикрива от юг. Един от хеликоптерите беше повалил с оръдието си електрическите стълбове в задния двор на имота. Това позволи сега друга машина да кацне близо до майор Ал Даркур, пленниците и американците. След няколко секунди всички се качиха и хеликоптерът полетя бързо към по-безопасни места. Всичките седем души, които бяха успели да се качат в хеликоптера, лежаха на металния под. Джак Райън беше почти най-отдолу на купчината тела, но се оказа прекалено изтощен, за да успее дори да отмести дебелия крак на афганистанския политик от лицето си. След още двадесет минути полет ниско над терена пилотът включи осветлението и обяви, с превод от Ал Даркур по свързаните в разговорната система слушалки, че са извън опасност. Мъжете се изправиха и взеха бутилки с вода. Бордовият техник се погрижи за рамото на Ал Даркур, а един от командосите постави венозна система на австралийския репортер. Обикновено мълчаливият Сам Дрискол прегърна всеки един от екипа спасители, а после се сви в ъгъла и заспа, притиснал до гърдите си бутилка вода. Чавес се наведе до Джак и надвика двигателя: — Май едва ви се размина на вас двамата. Джак проследи погледа му към брезентовата торбичка за пълнители на гърдите си. В едната й част се виждаше дупка с разкъсани краища. Той измъкна един метален пълнител, в който имаше дупка. Бръкна с пръст в дупката на торбичката и успя да извади оттам усукан и остър куршум калибър 7,62 мм, който беше заседнал в керамичната броня на гърдите му. В целия екшън Джак така и не беше разбрал, че са го улучили в гърдите. — Мамка му — каза той, като вдигна куршума, за да го разгледа. Чавес се засмя и го стисна за ръката. — Не ти е време, тапо. — Май си прав — отвърна Джак. Искаше му се да се обади на майка си и баща си. И на Мелани. Но това трябваше да чака, защото изведнъж му се пригади. 67 Риаз Рехан имаше свои хора във всяка голяма институция в страната си. Една от тези институции беше Пакистанската ядрена индустрия. Той и мрежата му от посредници, зад които се криеше, поддържаха връзка с ядрени учени, инженери и производители на оръжие. От тях научи, че много от ядрените устройства на страната се съхраняват в казармите във Вах до Исламабад. Няколко авиобомби, американски конвенционални бомби, натъпкани с ядрени устройства с мощност пет до двадесет килотона, се съхраняваха в оръжейния комплекс на ВВС в Камра, в грамадните заводи близо до Вах. Ядрените бомби се пазеха в „готово за монтаж“ състояние. Това означаваше, че могат да бъдат сглобени за няколко часа, ако държавният глава поиска това. А предишната сутрин Рехан беше научил от един от своите съмишленици на висок пост в Министерство на отбраната, че президентът на Пакистан е дал тази заповед. Това означаваше, че първата част на операция „Сокол“ е изпълнена с успех. За да осигури монтирането и изпращането на оръжието в местата за изстрелване, генерал Рехан трябваше да докара страната си на ръба на войната. Сега му оставаше да следи хората си в правителството и онези от армията, които се занимаваха с ядрените оръжия, и да чака като свита на кълбо змия в тревата, преди да направи следващия ход. Пакистанците отдавна се хвалеха, че ядрените им оръжия са защитени от тристепенна командна процедура. Макар и вярно, това не означаваше много нещо. Човек трябваше само да научи коя е най-слабата брънка в охраната на вече сглобеното устройство и как да се възползва от нея. Генералът знаеше от своите агенти в Пакистанските оръжейни фабрики, че две двадесеткилотонни бомби ще тръгнат натоварени в камион от оръжейния комплекс на ВВС в Камра в два следобед, за да бъдат качени на специален влак в близкия град Таксила. Отначало Рехан мислеше да нападне камиона. В края на краищата камион се превзема по-лесно от влак. Но тук имаше твърде много променливи, над които Рехан нямаше контрол, а и наблизо, във Вах и Таксила — прекалено много военни. Затова се зае да разучава железопътния маршрут. Добре охраняваният влак щеше да достави бомбите във военновъздушната база при Саргодха, на около двеста километра оттук. Един поглед към картата стигаше на генерала да определи най-слабото място по маршрута. Пет километра южно от град Фуларван, в една равнина, разсечена от железопътната линия, край житните ниви, които стигаха до самите релси, се виждаха няколко изоставени мелници и складове за зърно. В тях можеше да се скрие отрядът, който щеше да нападне приближаващия от север влак. След като изпълнеха задачата си, нападателите можеха натоварят двете дълги три метра и тежащи един тон бомби на камиони и да излязат на съвременната магистрала M2 между Лaxop и Исламабад, по която да потеглят на север или на юг и да изчезнат в някой от тези грамадни градове за не повече от деветдесет минути. * * * Студеният обилен дъжд през тази първа седмица на декември шумеше върху ламаринените покриви на складовете за зърно на стотина метра от железопътната линия. Генерал Риаз Рехан, заместникът му, полковник Хан, и Георгий Сафронов лежаха на молитвени килимчета в тъмното, в навес зад ръждив трактор, който трябваше да им осигури някакво прикритие от случайни куршуми по време на нападението. Рехан чакаше обаждане по радиото от един наблюдател в село Чаба Пурана югоизточно от град Фуларван. Петдесет и петте стрелци от „Джамаат Шариат“, които се обучаваха в лагера на Хакани в Миран Шах, сега лежаха разпръснати по полето от западната страна на релсите. Те бяха разпределени по един през тридесет метра и всеки четвърти от тях стискаше гранатомет, а останалите — автомати „Калашников“. Дагестанците, водени от бивши офицери на ДВР, които генерал Рехан беше подбрал заради бойния им опит, се намираха на петдесетина метра от релсите, от които преди малко свалиха едно десетметрово парче. Влакът щеше да излезе от релсите точно там, пред „Джамаат Шариат“, и след като спре в калта, бойците от Северен Кавказ щяха бързо да избият всичко живо в композицията. Рехан беше забранил пушенето от момента, в който мъжете разтовариха шестте големи камиона по-рано следобеда. Въпреки че на няколко километра във всяка посока нямаше никой, той забрани и разговорите, ако не се шепти, както и всякакви радиокомуникации освен абсолютно необходимите. Радиостанцията му оживя. Говореха по засекретен канал, но и самото съобщение беше кодирано. — Али, нахрани кокошките, преди да си легнеш. Гладни са. Рехан потупа нервния руски бизнесмен до себе си и се наведе, за да прошепне в ухото му — Това е моят човек нагоре по релсите. Влакът идва. Сафронов се обърна към Рехан и го изгледа. Лицето му изглеждаше бледо дори в слабата светлина на дъждовната вечер. Тук нямаше никаква нужда от него. Рехан беше се съпротивлявал, като казваше на руснака, че е прекалено ценен за голямата мисия. Но Сафронов беше настоял. Искаше да е с братята си във всеки момент от операцията. Напусна обучението в Северен Вазиристан по-рано от другите само защото трябваше да работи денонощно в Москва по организирането на трите изстрелвания на ракети от Байконур и да осигури присъствието на специално подбрани от него учени и персонал. Но нямаше как да пропусне тазвечерните фойерверки, а Рехан и властната му натура можеха да вървят по дяволите. Рехан накрая се съгласи да позволи на Георгий да се присъедини, но не отстъпи пред искането му сам да участва в нападението. Дори настоя да носи бронежилетка и да стои в навеса, докато всичко не бъде натоварено на камионите, и се разпореди полковник Хан да отговаря за безопасността на дагестанците. Наблизо имаше и други мъже, които нямаше да участват в престрелката заради по-важната си роля в цялата операция. Но гадният и пресметлив генерал знаеше, че ще е трудно или дори невъзможно да пробута измишльотината, че няколко планинци от Дагестан са изпълнили сами такава невероятна операция в Пакистан. Много запознати с тези неща хора щяха незабавно да се досетят, че тук са помагали ислямистите в ДВР. За да отклонява вината от себе си, Рехан беше създал една от организациите, с които работеше от повече от десет години. Преди година в „Мюсюлманските обединени тигри за освобождение на Асам, ислямистка бойна група в Индия, бяха проникнали агенти от индийската Национална следствена агенция. Когато Рехан научи за това, не се разгневи, нито пък прекъсна връзките си с организацията. Това за него се оказа добра възможност. Взе няколко от „тигрите“, които се чувстваха обидени от проникването на агенти на индийското разузнаване, и ги доведе тук. Каза им, че ще участват в невероятна операция в Пакистан, откъдето щяха да откраднат ядрено оръжие, което трябва да откарат и взривят в Ню Делхи. Щяха да станат мъченици. Всичко това беше лъжа. Той пазеше доказателства за действията им, за да може да прикрие по-късно участието на ДВР в кражбата на бомбите. Имаше планове за четиримата от МОТОА, но те не включваха тръгването им от това поле заедно с бомбите. Тези мъже щяха да поемат вината за кражбата, а индийското правителство щеше да се чуди как да обясни присъствието им тук. Освен това Рехан беше планирал нападението да се проведе с привидна немарливост. Не можеше да се очаква група ислямистки бойци, подведени от индийското разузнаване, да работят с дагестански партизани в Пакистан и да изпълнят каквато и да е операция с нещо като военна прецизност, затова планът включваше хаос и разрушение. Рехан чу обаждането от друг наблюдател, забелязал фаровете на влака в далечината. Разрушението и хаосът щяха да започнат след малко. Планът на Рехан нямаше да проработи, ако пакистанското правителство влагаше също толкова усилия да пази ядреното си оръжие от терористи, колкото от съседите си на изток. Влакът с бомбите щеше да е по-дълъг, пълен е цял батальон бойци, съпроводен от щурмови хеликоптери по целия път, и пакистанската армия можеше да разположи части за бързо реагиране, преди влакът да се понесе по релсите между Камра и военновъздушната база до Саргодха. Но такива мерки, които биха осуетили възможността терористична група да завземе влака и оръжието, щяха да известят на всички индийски спътници, разузнавателни безпилотни самолети и шпиони, че тук подготвят ядрени бомби за бойно използване. Пакистанската армия не можеше да допусне това. Ето защо планът за охрана разчиташе на опазване на тайната и на една рота, малко над стотина въоръжени бойци, във влака. При провал и нападение на влака от терористи стоте души със сигурност и във всички обстоятелства щяха да отблъснат нападението. Но Рехан се беше подготвил за тези сто души и те нямаха никакъв шанс. Светлините на влака се появиха в равнината, на километър от тях. Рехан чуваше тежкото дишане на Сафронов през шума на дъжда върху ламаринения покрив. Генералът каза на арабски- — Спокойно, приятелю. Ти само лежи тук и наблюдавай. Тази вечер „Джамаат Шариат“ ще направи първата важна стъпка в отвоюването на твоето отечество за дагестанския народ. Гласът на пакистанеца беше изпълнен с увереност и фалшиво възхищение от глупаците, които лежаха в тревата около релсите. Вътрешно се надяваше да не осерат всичко. При дагестанците имаше и няколко от собствените му хора, готови да организират нападението с малокалибрено оръжие и радиостанции. Нямаше представа колко добре хората на Хакани са обучили петдесетте и петимата планинци, но след няколко секунди щеше да узнае това. Влакът изникна от дъжда и се понесе с рев в тъмната нощ, като осветяваше релсите с белия лъч на своя фар. Не беше дълъг — имаше само дузина вагони. Рехан не можа да научи от хората си в комплекса за оръжия за ВВС в Камра в кой вагон ще бъдат натоварени бомбите, а и никой от железопътната станция в Таксила не знаеше това. Очевидно нямаше да са в локомотива, нито пък в последния вагон, както предполагаше здравият разум, защото обикновено част от охраната се намираше в този вагон, за да го отбранява в случай на нападение отзад. Ето защо мъжете от „Джамаат Шариат“ имаха заповед да стрелят със своите гранатомети само по локомотива и по последния вагон, както и по всяко струпване на войници, но само след като се отдалечат от влака. Гранатометът не можеше да предизвика ядрен взрив при попадение в двете големи бомби, но лесно можеше да ги повреди или да запали вагона и да създаде трудности при изваждането им. Рехан се притесняваше. Провалът сега означаваше край на плана му да завладее страната. Машинистът трябва да беше видял липсващата част от релсата, защото удари спирачката и колелата спряха с писък и стържене. Георгий Сафронов се напрегна видимо зад ръждивия трактор, където се намираше заедно е генерал Рехан и полковник Хан. Рехан понечи да го успокои с тихи думи, но внезапно един автомат „Калашников“ затрещя, докато влакът още се движеше. Към него се присъедини втори автомат, но едва се чуваше над невероятния шум от спирачките на локомотива. И въпреки това Рехан побесня. Онези от „Джамаат Шариат“ избързаха. Рехан викна в радиостанцията на хората си в полето: — Не трябваше да стрелят, преди влакът да дерайлира! Спрете ги ако трябва, ги застреляйте в главата! Но в този момент тежкият локомотив изскочи от релсата. Вагоните зад него се завъртяха в различни посоки като бавно сгъван акордеон. Влакът спря бавно и е усилие в дъжда. От някои от спирачките изникнаха слаби пламъци. Рехан понечи да отмени последната си заповед, но вместо това, след като натисна бутона на радиостанцията, я поднесе пред лицето на Сафронов. После каза тихо: — Нареди на хората си да атакуват. Бялото лице на ужасения руски милионер се наля за миг с дива гордост и той кресна толкова силно в микрофона, та Рехан реши, че викът ще излезе съвсем неразбран от радиостанциите на стрелците. — Атака! — изкрещя той на руски. Незабавно в полето пред тях заблещукаха светлини от гранатометите. Няколко гранати излетяха над влака и се загубиха в нощта, една се взриви в предпоследния вагон, а други четири попаднаха в целта — в локомотива, който заприлича на смачкана пламтяща купчина метал. Други две гранати удариха последния вагон, като убиха или осакатиха всички в него. От полето се чуваше невъобразимо тракане на автомати — шумно, гневно и неспирно. Ответният огън от вагоните се забави доста. Несъмнено рязкото спиране и изскачането от релсите беше разхвърляло хората вътре като боб в раздрусана консервена кутия и те не можеха изобщо да реагират през първите няколко секунди. Но накрая войниците отговориха на автоматите от полето е полуавтоматична стрелба от големите си автомати НК G3. Още реактивни гранати удариха влака, предимно в предната и задната част, но според генерал Риаз Рехан някои от дагестанските стрелци нямаха никаква стрелкова дисциплина. Чуваше викове по радиостанцията на урду, на арабски и на руски и наблюдаваше през тъмното мокро поле как войниците във влака загиват един след друг. Тези войници не бяха лоши мъже. Много от тях бяха добри мюсюлмани. Повечето биха подкрепили каузата на Рехан. Но успехът на операция „Сокол“ изискваше жертви. Рехан щеше да се моли за тях, но не и да скърби. С помощта на очилата си за нощно виждане той наблюдаваше всичко от навеса. Група от десетина войници успя да излезе от влака и дисциплинирано нападна легналите в засада мъже, а генералът се почувства горд, че е свързан с мъже като тях. Но сред житата имаше твърде много стрелци и войниците загинаха само за няколко секунди. Цялата престрелка продължи малко над три и половина минути. Когато бойците от ДВР в полето спряха стрелбата, изпратиха екипи от, Джамаат Шариат“ да проверят вагоните един по един, за да не се изпозастрелят помежду си. Това отне още пет минути и завърши с екзекутирането на ранените или предаващите се, доколкото Рехан разбираше от радиостанцията. Накрая изпратиха съобщение. Един от хората на Рехан каза на урду: — Докарайте камионите! Незабавно два големи черни самосвала излязоха иззад складовете и прорязаха калния път сред житото. Последва ги трети автомобил — жълт автокран. Преместването на бомбите от влака в камионите отне само седем минути. Четири минути след това първият камион, пълен с дагестанци, излезе на шосето между Исламабад и Лaxop и тръгна на север. Докато Рехан и Сафронов се качваха в един от камионите, от изоставените складове избухна продължителна пукотевица. Стреляха с автомати на пакистанската армия, но Рехан не се тревожеше за това. Заповядал беше на хората си да вземат автоматите на охраната и да застрелят с тях четиримата „тигри“, които до този момент смятаха, че ще се връщат в Индия заедно с бомбите. Дагестанците занесоха телата в полето и ги захвърлиха там. „Джамаат Шариат“ загубиха тринадесет души в засадата. Седем загинаха веднага, а другите, ранени твърде зле, за да оцелеят по обратния път, бяха застреляни на място. Останалите натовариха телата на камионите. Първата реакция на нападението над влака започна дванадесет минути след като последният от камионите на Рехан напусна полето. По това време бомбите вече се намираха петнадесет километра по-близо до неразгадаемия Исламабад. 68 След като се върна от Пакистан преди няколко седмици, Джак се виждаше с Мелани почти всеки ден. Обикновено излизаше по-рано от работа, за да иде до Александрия. Двамата тръгваха пеша от нейния апартамент към някой ресторант, но ако валеше сняг или дъжд, вземаха хамъра. Джак прекарваше нощта при нея и ставаше в пет сутринта, за да избегне натовареното движение по тридесетте мили път обратно за окръг Колумбия. Мелани беше казала, че иска да види дома му и затова в един съботен следобед Джак я взе и я закара в окръг Колумбия. Вечеряха в индийски ресторант „Акбар“, а после отидоха да пийнат нещо в „Юниън Джак“. След една бира и малко приказки отидоха в апартамента на Джак. Той и преди беше водил момичета тук, без в никакъв случай да е плейбой. Обикновено ако смяташе да води някого на гости, Джак подреждаше надве-натри апартамента, заключваше и излизаше, но този път се постара. Изми дъсчения под, смени чаршафите на леглото и изчисти банята от пода до тавана. Мислеше да се преструва, че винаги поддържа къщата в безупречен вид, но смяташе, че госпожица Крафт е достатъчно проницателна, за Да се сети, че не е така. Харесваше това момиче. Много. Хареса я още от началото и усещаше как нещо в него се разпалва още от първите им срещи. Мислеше за нея в Дубай, а в Пакистан не можеше да мисли за друго освен за прегръдките й, за разговорите с нея и му се искаше тя да разбере, че това, с което се занимава, е правилно и че всичко ще бъде наред. „Мамка му — помисли си Джак. — Да не се размеквам?“ Питаше се дали това не е заради двата куршума, които едва не приключиха живота му през последните три седмици. Това ли стоеше зад чувствата му към момичето? Джак се надяваше да не е така. Тя не заслужаваше някой да се влюби в нея, защото си има лични проблеми или се е разминал на косъм със смъртта. Не тя заслужаваше влюбване до уши без изкуствени добавки. Апартаментът му беше скъп, пълен с хубави мебели и широки пространства, в съответствие с модата. Съвсем по ергенски. Когато Джак се извини, че иска да иде до тоалетната, Мелани надникна в хладилника и откри каквото очакваше. Предимно вино, бира, „Гейторейд“[31] и кутии с опакована от ресторант храна отпреди няколко дни. Огледа набързо и фризера — нали работеше в шпионска агенция, и откри в него торбички с лед, като много от тях си личеше, че са стопявани и замразявани отново. След това момичето отвори няколко шкафа в кухнята до фризера. Бинтове, противовъзпалителни лекарства, лейкопласт, антибиотикова паста. Когато Джак се върна, тя го запита за тях: — Имаш ли нови цицини и охлузвания от ски пистите? — Какво? Не. Защо питаш? — Чудя се. Видях каква аварийна аптечка си нагласил тук. Джак вдигна вежди. — Ти си разглеждала? — Само малко. Така правят момичетата. — Ясно. Всъщност в Балтимор ходех на курсове по смесени бойни изкуства. Хубаво беше, но като започнах да пътувам по работа, се наложи да спра. Райън огледа стаята и запита: — Какво ще кажеш за моя апартамент? — Красив е. Липсва му женска ръка, но пък ако не му липсваше, сигурно щях да съм притеснена. — Така е. — И все пак. Много е хубаво. Чудя се какво ли си мислиш за малкия бордей, в който те карам да преспиваш. — Твоята къща ми харесва. Тя ти отива. Мелани наклони глава. — Защото е евтина ли? — Не. Не това имам предвид. Искам да кажа, че е женствена и в същото време е пълна с книги по тероризъм и наръчници на ЦРУ. Рита задници. Като теб. Мелани беше възприела отбранителна поза. Но се успокои. — Съжалявам. Просто се чувствам малко потисната от парите ти и от семейните ти връзки, защото съм от другата страна на улицата. Моето семейство никога не е имало пари. Армейската заплата на баща ми не стигаше да купува хубави неща за четирите си деца. — Разбирам — каза Джак. — Вероятно не разбираш. Но това е мой проблем, не твой. Райън се приближи до Мелани и я прегърна. — Това е в миналото. Тя поклати глава и се отдръпна. — Не. Не е. — Заеми за университета ли имаш? — запита Райън и веднага съжали за думите си. — Извинявай. Това не ми влиза в работата, а просто… Мелани се усмихна леко. — Няма нищо. Просто темата не е забавна. Бъди благодарен за семейството, което имаш. Този път Джак трябваше да се защитава: — Виж, разбирам, че съм роден с пари, но баща ми ме караше да работя. Не се осланям само на фамилното си име. — Разбира се. И затова те уважавам. Но не говоря за пари. Мелани помисли за секунда. — Може би за първи път не говоря за пари. А за семейството ти. Виждам с какви думи говориш за тях. Как ги уважаваш. Джак знаеше, че не трябва да обсъждат нейното израстване. При всеки опит да започне темата тя се отдръпваше от разговора или сменяше темата. Сега си помисли, че най-после тя ще му разкаже за семейството си. Но се излъга. — Е — каза тя и Джак разбра веднага, че темата е сменена. — Има ли тоалетна тук? В същия момент мобилният телефон в чантичката й на кухненския плот иззвъня. Тя го измъкна оттам и погледна номера. — Мери Пат се обажда — каза жената изненадано, като се чудеше защо ли шефът я търси в десет вечерта в събота. — Може да ти вдига заплатата точно сега — пошегува се Джак и Мелани се разсмя. — Здравей, Мери Пат. Усмивката изчезна от лицето й. — Добре. Добре. О… мамка му. Когато Мелани му обърна гръб, Джак усети, че става нещо неприятно. Но нещата станаха още по-зле десет секунди след това, когато собственият му телефон иззвъня. — Райън. — Обажда се Гренджър. След колко време можеш да дойдеш в офиса? Джак се обърна и отиде в спалнята. — Какво има? Кларк ли? — Не. Имаме неприятности. Искам всички да дойдат в офиса незабавно. — Добре. Той затвори телефона и откри, че Мелани е в стаята с него. — Съжалявам, Джак, но трябва да ида в офиса. — Какво става? — Знаеш, че не мога да ти кажа. Не ми е приятно да те карам да ме возиш чак до Маклийн, но случаят е спешен. „Мамка му“ — помисли Джак. — Виж, на мен също ми се обадиха от работата. Искат да ида там, защото един от нашите се притеснява за позициите ни на азиатския пазар в понеделник. Искаш ли да ме оставиш в работата и да продължиш с моята кола? Райън забеляза незабавно отговора в очите й. Тя знаеше, че той я лъже. Но не настоя за повече информация. Сякаш се притесняваше повече от лошите новини, които Джак предстоеше да научи, а не че приятелят й е лъжливо копеле. — Да. Става. След минутка се отправиха към вратата. Отидоха до „Хендли Асошиейтс“ почти без да си кажат и дума. След като Мелани остави Джак в работата му и замина, Райън влезе през задния вход. Доминик Карузо вече чакаше там — разговаряше с охраната във фоайето. Райън се приближи. — Какво става? Доминик се приближи до братовчед си и му прошепна: — Най-неблагоприятният сценарий, братовчеде. Райън го изгледа с широко отворени очи. Знаеше какво означава това. — Ислямска бомба? Карузо кимна. — Според вътрешния трафик на ЦРУ снощи бил нападнат и превзет пакистански оръжеен влак. Откраднали са две бомби по двадесет килотона, които сега са в ръцете на неизвестни сили. — Господи. 69 Двете двадесеткилотонни ядрени бомби, откраднати от ВВС на Пакистан, се озоваха след няколко дни в небето над Пакистан. Рехан и неговите хора ги опаковаха и поставиха в контейнери с размери 3,5 на 1,5 м с надпис „Производство на текстил ООД“. След това ги качиха в един товарен самолет „Антонов“ Ан-26 на пакистанската авиокомпания за чартърни превози „Вижън Еър“. Междинната им спирка се намираше в Душанбе, столицата на Таджикистан. Генерал Рехан може и да искаше да разкара дагестанците оттук, за да обявят някъде извън страната онова, което бяха направили, и да заплашат целия свят със своите бомби и ракети, но осъзнаваше, че Георгий Сафронов е по-умен от всички тях, а и от всички правителствени агенти, с които беше работил през кариерата си. Георгий разбираше от ядрени оръжия колкото Рехан, а генералът знаеше, че подготовката на операцията на Сафронов изисква стопроцентови усилия. За целта трябваха две неща: тихо и сигурно място извън Пакистан за активиране на бомбите и поставянето им в товарните ракетни контейнери на „Днепър“-1 и човек с техническите познания да го направи. През последните четири години двустранната търговия между Таджикистан и Пакистан беше нараснала стремително, поради което пътуването до Душанбе беше се превърнало в нещо обичайно. Освен това Душанбе се намираше почти по средата между Пакистан и крайната цел на оръжието — космодрума „Байконур“. Самолетът излетя от Лaxop с двата контейнера и своите дванадесет пътници: Рехан, Сафронов, Хан, седем души от охраната на Рехан и двама пакистански експерти по ядрено въоръжение. Бойците от „Джамаат Шариат“ излязоха от страната с друг самолет на „Вижън Еър“, който също трябваше да ги закара в Душанбе. Подчинената на Рехан дирекция вече беше раздала подкупи из митниците на Таджикистан, за да премахне всички пречки пред товарите и пътниците в самолетите. Един таджикистанец в градската управа на Душанбе, който отдавна работеше като платен информатор и чуждестранен агент на ДВР, щеше да ги чака с камиони и шофьори, както и с още багаж, пристигнал неотдавна от Москва. * * * Колежът работеше двадесет и четири часа в денонощието в търсене на ядрените бомби. ЦРУ бяха засекли радиотрафика на ДВР няколко часа след отвличането и Ленгли и Националният център за борба с тероризма прекараха няколко дни в изясняване на участието на ДВР. Националният център имаше повече информация за Риаз Рехан, отчасти благодарение на Колежа, но предимно заради Мелани Крафт, което означаваше, че повечето време Джак Райън и колегите му аналитици буквално надничаха над рамото й. Това създаваше неприятно чувство у Райън, но ако в работата на Мелани имаше нещо, което могат да използват, Колежът щеше да действа незабавно. Тони Уилс, който работеше с Райън и неведнъж беше разглеждал работата на Мелани, отбеляза: — Приятелката ти е по-умна от теб, Райън. Джак се съгласи с Уилс. Наистина Мелани се оказа по-умна от него, но той не знаеше със сигурност дали му е приятелка. * * * Пакистанците се справиха отлично при скриването на загубата на двете ядрени оръжия от собствения си народ и от световната преса в продължение на четиридесет и осем часа. През това време правеха неистови опити да открият виновниците и бомбите, но пакистанската Федерална следствена служба остана с празни ръце. Възникна незабавното опасение, че работата е нагласена отвътре, с участието на ДВР. Но ДВР и пакистанската армия имаха много повече влияние от Федералната следствена служба и затова никой не включи тези опасения в работата по следствието. Но когато най-после се разбра, че на железопътна линия в Пакистан е проведено мащабно терористично нападение, пакистанската преса научи от източниците си в правителствените среди, че този влак е превозвал ядрено оръжие. Няколко часа по-късно се потвърди фактът, че неизвестни лица са отвлекли две устройства от неуточнен тип и мощност, но с изричното твърдение от най-високите коридори на армията и цивилното правителство, както и от пакистанската комисия по ядрена енергетика, че кражбата на това оръжие няма сериозни последствия. Обяснено беше, че тези устройства са защитени със сигурен код, без който активирането им е невъзможно. Всички, които заявяваха публично това, си вярваха твърдо, въпреки че един от тях скри малко важна информация. Директорът на пакистанската комисия по ядрена енергетика не каза на колегите си в правителството и в армията, както и на широката общественост, че двама от най-важните му физици — двамата, които можеха да заобиколят кода и да преконфигурират системите за детонация, са изчезнали заедно с бомбите. * * * Следващата сутрин двата контейнера, собственост на „Производство на текстил ООД“, се озоваха на прашния бетонен под в центъра на склад до сервиза за училищни автобуси на улица „Курбан Рахимов“ в северната част на град Душанбе. Генерал Рехан и Георгий Сафронов останаха много доволни от избраното място за тази част на мисията. Имотът се оказа огромен, с ограда и портали от всички страни, и заради осеяните с дървета улици не позволяваше никой да види петдесетината чужденци, които патрулираха вътре. Дагестанските и пакистанските камиони станаха невидими дори и от въздуха сред няколкото разглобени за ремонт самосвали и училищни автобуси. А голямата постройка на сервиза беше повече от достатъчна за огромните бомби. Освен това тук имаше достатъчно много кранове и стендове на колела, с които вдигаха и местеха тежките двигатели на автобусите. Единствените сред всички присъстващи, които всъщност вършеха нещо, а не стояха просто така, бяха двамата учени от пакистанската комисия по ядрена енергетика. В Пакистан ги издирваха и онези, които знаеха за изчезването им, подозираха, че двамата са отвлечени от терористи. Но онези, които познаваха двамата и възможностите на бомбите, за миг не се усъмниха, че някой може да накара двамата да вършат нещо насила. Колегите им знаеха, че те са радикални ислямисти. Някои нямаха нищо против това, но други, макар и да не го казваха, не се чувстваха добре. Всички те сега подозираха двамата в доброволно участие. Двамата учени, доктор Нищар и доктор Нун, вярваха, че ядреното оръжие на Пакистан не е собственост на цивилното правителство и че не е произведено и складирано, и то с големи рискове и на голяма цена, за да се използва просто като някаква хипотетична „спирачка“. Като невидима фигура в игра на шах. Не. Ядрените оръжия на Пакистан принадлежаха на Умма, на мюсюлманската общност, и можеха и трябваше да се използват за доброто на всички вярващи. Двамата учени вярваха също в Риаз Рехан и смятаха, че е дошъл подходящият момент за действие, защото той казваше така. Макар и не пакистански мюсюлмани, намусените кавказци, които обикаляха из сервиза, бяха от правоверните. Двамата доктори не разбираха всичко, което се случваше около тях, но знаеха съвсем ясно мисията си. Трябваше да активират оръжието, да наблюдават поставянето му в ракетните контейнери и да се върнат в Пакистан с генерала от ДВР, където да се скрият, докато Рехан им каже, че могат спокойно да излязат и да приемат поклони като герои на страната си. Нун и Нищар работеха вече над три часа в студения склад, като от време на време топлеха ръцете си над тухлената печка с въглища в ъгъла, за да поддържат пръстите си гъвкави за сложните движения при снемането на ядрените устройства от бомбите и за поставянето им в товарните контейнери за ракетите. Една част от личната охрана на Рехан стоеше в готовност да помага с крановете за двигатели и с местенето. Сафронов предложи хората от „Джамаат Шариат“ да вършат тази работа, но Рехан отказа, защото искаше те да патрулират около порталите в готовност да посрещнат всяка заплаха отвън. Рехан обясни, че след като бомбите напуснат Душанбе, минават в разпореждане на Сафронов, но че засега все още са негови, на генерала, и затова неговите хора ще работят по тях. Рехан и Сафронов се приближиха към Нун и Нищар, които проверяваха някакви данни на лаптопа на масата до първия контейнер. Генералът опря дебелите си длани на гърбовете на двамата мъже. Те продължиха работата си. — Доктори, напредвате ли? Нищар отговори, без да откъсва очи от контейнера, в който конфигурираха бойната глава. — За тази ни трябват още няколко минути, след което започваме с втората. Заобиколихме пусковия код и инсталирахме радиовисочинните включватели. — Покажи ни. Нун посочи едно устройство, закрепено с болтове отстрани на бомбата. То приличаше на метално куфарче и съдържаше няколко свързани с кабели метални части, както и компютърна клавиатура и светодиоден екран. Физикът каза: — Тук има радиовисотомер, който вече е настроен. Когато устройствата достигнат височина от осемнадесет хиляди и триста метра, ще активират оръжието, което ще се взриви при спускане до триста метра. Детонаторът е снабден с резервен барометър, както и с устройство за ръчно взривяване, което не е необходимо при изстрелването на бойна глава. Освен това капакът на контейнера има включвател, който ще детонира ядрената бомба при всеки опит за отваряне. Георгий се усмихна и кимна, доволен от работата на тези мъже в името на дагестанската кауза. — И ще направите същото и с другото устройство? — Разбира се. — Отлично — каза Рехан и потупа двамата по раменете. — Продължавайте. Сафронов напусна склада след няколко минути, но Рехан остана. Обърна се към двамата ядрени учени и каза: — Имам една малка молба към вас. — Кажете, генерале — отговори доктор Нун. Деветдесет минути по-късно генерал Рехан прегърна Георгий Сафронов пред сервиза и стисна ръката на всеки от дагестанските бойци. Нарече ги смели братя и им обеща, че ако станат мъченици, в тяхна чест той ще нарече с имената им улици в страната си. След това Рехан, Хан, двамата учени и охраната на генерала напуснаха голямата авторемонтна работилница с четири коли, като се бяха постарали да прикрият всички следи от присъствието си тук, и оставиха зад себе си дагестанските бойци и двата контейнера за ракетите „Днепър“-1. Малко по-късно си тръгнаха и дагестанците, натоварили внимателно даровете от Пакистан в ремаркетата на камионите влекачи, и се отправиха на дълъг път на север. * * * Джон Кларк прекара цялата сутрин в наблюдение от малка пейка на площад „Пушкин“ в центъра на Москва. По земята имаше пет сантиметра сняг, но небето беше ясно и чисто. Кларк се възползва напълно от температурата, която му позволяваше да носи дебело палто с голяма рунтава качулка. Смяташе, че и жена му не би го познала сега, ако седнеше на пейката до него. И това го устройваше за момента. В парка имаше и двама мускулести французи, които гледаха към същото място, от което се интересуваше и Кларк. Той ги видя, както беше видял и колегите им предишния ден. Останалите чакаха на „Успенски переулок“ в един микробус, чийто двигател работеше денонощно. Кларк беше забелязал дима от ауспуха при една от „мързеливите“ си обиколки като поредната тактическа аномалия, която засече по улиците около къщата на своята цел. Провери останалите аномалии — оказа се, че никоя от тях не е предназначена да предупреди евентуални наблюдатели. Но двамата французи в парка и денонощно работещият микробус означаваха, че тези, които го издирваха, използваха целта му за примамка. Не успяха в Талин, но нямаха намерение да се провалят тук, в Москва. С периферното си зрение Кларк наблюдаваше вратата към апартамента на Олег Коваленко. Старият руски шпионин не беше излизал от дома си предния ден, но това не изненада Джон Кларк особено. Пенсионер на неговите години едва ли би искал да се разхожда из ледените улици на Москва, ако не е наложително, точно както хилядите други старци, затворени в малките си апартаменти тези дни. Вчера беше купил мобилен телефон с предплатени минути от един търговски център. Намери телефона на Коваленко в телефонния указател в една будка и се поколеба дали да не му се обади за среща на някое безопасно място. Но Кларк не можеше да знае дали французите не подслушват телефона на бившия офицер от КГБ и се отказа от този план. Вместо това прекара по-голямата част от деня да търси как да влезе в апартамента на руснака, без да се издаде пред французите. Намисли нещо към два следобед, когато една стара жена с тъмночервена шапка избута стара метална количка от входа на блока и тръгна в западна посока през площада. Той я последва в магазина, където жената купи някои неща. На касата опита да завърже дружелюбен разговор с позабравения си руски. Извини се, че не говори добре езика, и обясни, че е американски журналист който пише статия за „истинския“ живот на московчаните в трудната зима. Кларк предложи да заплати покупките й, ако жената се съгласи да му даде бързо интервю. Светлана Гасанова се зарадва силно на възможността да поседи с красивия млад чужденец и настоя да го заведе в дома си — живееше нагоре по улицата в края на краищата, и да го почерпи чай. Наблюдателите в парка чакаха в блока да влезе сам човек, а и не биха разпознали Кларк с голямото палто и качулка, ако не застанеха на половин метър от носа му. Той дори носеше чанта с покупки, сякаш живееше в същия блок. Джон Кларк прекара половин час в разговор със старата пенсионерка. През цялото време се мъчеше с познанията си по руски, но се усмихваше и кимаше много, докато пиеше подсладения с конфитюр чай и слушаше приказките на жената за газоснабдителната компания, за хазяина и за нейния бурсит[32]. Накрая, след четири, жената се поизмори. Той й благодари за гостоприемството, записа си адреса й и обеща да й изпрати екземпляр от вестника. Тя отвори вратата на апартамента си, за да го изпрати, и Кларк обеща, че ще й се обади, когато пак дойде в Москва. Тръгна по стълбището, хвърли адреса на жената в един пепелник, но вместо да слезе, се качи нагоре. Кларк не почука на вратата на Олег Коваленко. Още когато влезе в апартамента на госпожа Гасанова, забеляза, че тежките дъбови врати в тази стара постройка имат големи и лесно преодолими секретни патрони. Джон си беше направил шперцове от закупени по-рано инструменти от заложна къща в Москва, които огъна подобно на шперцовете, които беше използвал в Русия в миналото. Извади от торбичка в джоба на палтото си шперц — „таралеж“, и пружинно лостче. След като се огледа из застлания с дюшеме коридор, за да се убеди, че никой не го наблюдава, той налапа шперцовете и вкара пружинката в ключалката, като я завъртя леко в посока срещу часовниковата стрелка и я задържа с дясното си кутре. След това с лявата ръка взе „таралежката“ от устата си и я вкара в ключалката над пружината. Като поддържаше натиска с кутрето си, с две ръце раздвижи „таралежа“ напред-назад в ключалката и вкара шипчетата в патрона на местата им. Когато му останаха само две шипчета, върна „таралежката“ в устата си и извади другия лост, тип „диамант“, с който бавно ги натисна в посока отзад напред. С приятно щракване, което той се надяваше да не е чуто отвътре, пружинният лост завъртя патронника и отвори вратата. Джон бързо върна всичко в джоба си и измъкна пистолета. Отвори вратата и се вмъкна в кухнята на малкия апартамент. Оттам се озова в малък тъмен хол. Канапе, малка маса за кафе, телевизор и масичка за хранене с няколко бутилки алкохол. Едрият Олег Коваленко седеше във фотьойл до прозореца с гръб към стаята и гледаше навън през мръсните щори. Кларк каза на английски: — Колко време имам, преди да разберат, че съм тук? Коваленко се сепна, стана и се обърна. Ръцете му бяха празни, иначе Кларк щеше да вкара един куршум в дебелия му корем. Едрият руснак се хвана за гърдите, защото сърцето му се беше разтуптяло от уплаха, и седна обратно в стола. — Не знам. Видяха ли те да влизаш? — Не. — В такъв случай не се притеснявай. Имаш повече от достатъчно време да ме убиеш. Кларк спусна пистолета и се огледа. Този апартамент беше по-зле и от онзи на Манфред Кром. „Мамка му“ — помисли си американецът. Толкова малко благодарност за годините, които сме прекарали в служба на страните си. Старият руски шпионин, старият източногерманец Кром и Джон Кларк, старият американски шпионин. Като три шибани капки вода. — Не съм дошъл, за да те убивам — отговори Кларк и кимна към празните бутилки водка. — Не изглежда да имаш нужда от помощ. Коваленко помисли над думите му. — Значи искаш информация? Кларк сви рамене. — Знам, че си се срещал с Пол Ласка в Лондон. Знам и че синът ти Валентин участва. — Валентин изпълнява заповедите на шефовете си, както и ти. Както правех и аз. Той няма нищо лично срещу теб. — Какви са онези в парка? Коваленко отговори: — Изпрати ги Ласка, според мен за да те заловят. Работят за френския детектив Фабрис Бертран-Морел. Синът ми е в Лондон, а участието му в цялата работа е политическо и маловажно, изобщо без да има нищо общо с тези, които те издирват. Старият руснак кимна към пистолета в дясната ръка на Кларк. — Щях да остана изненадан, ако синът ми дори се докосне до оръжие. Толкова е цивилизован — добави той и се засмя. — Значи имаш връзка с онези на улицата? — Връзка? Не. Те дойдоха тук. Казаха ми за теб. Казаха, че ще дойдеш, но че те ще ме пазят. Не знаех за теб до вчера, а само уговорих среща между Валентин и Павел. Съжалявам… Пол. Не знам какво са обсъждали. — Ласка е работил за КГБ в Чехословакия — заяви Кларк. Коваленко не го отрече. Само отговори: — Павел Ласка е враг на всяка държава, в която е живял. Но Джон не осъждаше Ласка. Бившият служител на ЦРУ знаеше, че безжалостният мъж от КГБ е могъл да смаже духа на младия Пол Ласка и да го превърне в каквото избере. Студената война изобилстваше от прекършени мъже. Олег каза: — Ще си налея едно питие, ако обещаеш да не ме простреляш в гърба. Кларк махна към бутилките и едрият руснак тръгна тромаво към масата. — Ти искаш ли нещо? — Не. Коваленко каза: — Е, какво научи от мен? Нищо. Иди си у дома. След няколко седмици ще имате нов президент. Той ще те защити. Кларк не го каза, но не търсеше защита от Джак Райън. Напротив. Той трябваше да предпази Райън от връзката му с него и е Колежа. Коваленко се изправи до масата и си наля водка в чаша за вода. Върна се при стола с бутилка и чаша в ръце. — Искам да говоря със сина ти. — Мога да му се обадя в посолството в Лондон. Но се съмнявам, че ще ми отговори. Коваленко гаврътна половината чаша и остави бутилката на парапета, като разклати щорите. — По-добре го потърси самият ти. Кларк реши, че руснакът казва истината. Нямаше кой знае какви връзки със сина си, а и той определено не се намираше тук. Можеше ли Кларк да се свърже с него в Лондон? Трябваше да опита. Идването му в Москва, за да измъкне информация от Олег Коваленко, се оказа напразно. Кларк пъхна пистолета в джоба си. — Оставям те с водката. Ако се чуеш с момчето си, кажи му, че искам да си поговорим. Приятелски. Ще го потърся. Американецът се обърна, за да излезе, а руският пенсионер го запита: — Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш с мен? За защита от студа. — Нет — отвърна Джон, който вече стигна вратата. — Може да поговорим за старите времена. Кларк спря с ръка на дръжката на вратата. Обърна се и се върна в хола. Олег се усмихна. — Нямам много гости. Не мога да подбирам, нали? Кларк присви очи, като огледа стаята бързо. — Какво? Очите му се спряха на бутилката на перваза, която натискаше щорите към стъклото. Сигнал за хората в парка. — Кучи син! — викна Кларк и се втурна през кухнята към коридора. Чу звуци по стълбището, сигнал от ръчна радиостанция и шляпането на краката на двамата мъже. Джон изтича нагоре по стълбището и взе кръгла и тежка кофа за боклук, поставена там. Сложи я на ръба на горната стълба, изчака шумът от краката на мъжете да наближи зад ъгъла и я ритна. Долови силуета на първия мъж, който завиваше по площадката — носеше дебело палто и стискаше в ръцете си малък пистолет и радиостанция. Джон извади своя пистолет и клекна, готов за стрелба. Металната кофа се засили и отскочи по стълбите. Когато двамата се появиха на площадката отдолу, кофата се блъсна в тях и ги събори на пода. Единият изпусна пистолета си, но другият успя да го насочи и да се прицели по стълбите към мъжа отгоре. Джон изстреля един куршум. Той проряза бразда в бузата на мъжа. — Пусни оръжието! — викна на английски Кларк. Мъжът на пода го послуша. Както лежеше заедно с партньора си, вдигна ръце във въздуха. Въпреки заглушителя пистолетът „ЗИГ Зауер“ калибър 45 на Кларк беше отчайващо шумен на стълбището и несъмнено само след секунди жителите на блока щяха да се обадят по телефона до полицията. Слезе до площадката и прекрачи двамата, като държеше пистолета си насочен към тях. Освободи ги от пистолетите и радиостанциите, а също и от телефоните. Един от тях го наруга на френски, но продължаваше да държи ръцете си вдигнати и Джон го игнорира. Без да каже нищо повече на двамата, той тръгна по стълбите. След минутка излезе от задния вход на сградата и захвърли нещата на двамата мъже в кофа за боклук. В миг на надежда реши, че е успял да се измъкне, но един бял пикап мина на отсрещната страна на улицата и рязко спря. От него изскочиха четирима мъже и затичаха право към Кларк между колите през осемте ленти на широкия булевард. Джон хукна. Искаше да стигне в метростанция „Пушкинска“. Но онези го следваха по петите, на не повече от петдесет метра, и бяха много по-бързи. Метрото щеше да го забави, а и нямаше да стигне дотам, защото щяха да го хванат. Изтича през натоварената улица „Тверска“ с осем ленти, които той трябваше да преодолее в жесток танц. Като стигна от другата страна на улицата, хвърли поглед назад. Към четиримата зад него се бяха присъединили още двама. Сега шестимата преследвачи се намираха само на двадесет и пет метра зад него. Бързо ставаше ясно, че ще го заловят. Твърде много бяха, твърде добре обучени, твърде добре координирани и, трябваше Да се признае, твърде млади и добре тренирани, за да успее да ги надбяга из Москва. Не можеше да им се измъкне, но с малко хитрина и ловкост можеше да ги разиграе, докато го заловят. Джон ускори крачка, за да се отдалечи от преследвачите си. В същото време измъкна телефона, който беше купил предишния ден. В него имаше номер за „автоматично отговаряне“, който включваше едно устройство след две позвънявания. Включи тази опция с две потупвания с пръст по телефона и сви по странична улица, успоредна на площад „Пушкин“. Там Кларк видя онова, което търсеше. Общински сметовоз, който товареше боклука от един „Макдоналдс“. Джон погледна номера на екрана на телефона, след което го захвърли в камиона, който тъкмо завиваше, за да излезе от уличката. След това, когато преследвачите му се показаха зад ъгъла в далечния край, Кларк влезе в заведението. Спусна се край усмихнатите служители, които питаха с какво могат да му помогнат, и разбута хората пред себе си. Опита да избяга през един страничен вход, но там спря черна кола и от задната седалка излязоха двама мъже с черни очила и дебели палта. Кларк се върна обратно в ресторанта и тръгна към кухнята. „Макдоналдс“ на площад „Пушкин“ беше най-големият в света. Можеше да обслужи деветстотин души едновременно и на Кларк му се струваше, че всички тук са изключително заети. Накрая успя да се добере до кухнята. В някакъв офис отдолу Кларк вдигна телефона и набра номера, който запомни преди малко. — Хайде! Хайде! След две позвънявания чу щракване и разбра, че се е свързал. В този момент на вратата на офиса се появиха шестте въоръжени преследвачи. Кларк каза високо в слушалката: — Фабрис Бертран-Морел, Пол Ласка и Валентин Коваленко от СВР. Повтори казаното, когато шестимата приближиха, и след това остави слушалката. Най-едрият от шестимата вдигна пистолета си високо над главата си и го стовари силно в носа на Джон Кларк. После всичко почерня. * * * Кларк се събуди вързан за стол в тъмна стая без прозорци. Лицето го болеше, носът също, а ноздрите му, изглежда, бяха натъпкани с кървава марля. Изплю кръв на пода. Имаше само една причина още да го държат жив. Объркващото телефонно обаждане. Сега тези мъже, шефът им и онзи, който му плащаше, щяха да търсят начин да разберат с кого е говорил. Нямаше смисъл да го убиват сега, след като е предал информацията. Можеха да го накарат с бой да издаде контакта си, но поне нямаше да вкарат куршум в мозъка му. Още не. 70 „Байконур“, северно от река Сърдаря, в степите на бившата съветска република Казахстан е най-старият и най-голям космодрум на земята. В диаметър е около седемдесет километра и включва сгради, площадки за изстрелване, бункери, преработвателни съоръжения, следящи станции, сгради за управление на изстрелванията, пътища, летище и железопътна гара. Близкият град Байконур има отделно летище, а наблизо, в Тюратам, има друга железопътна гара. Първата площадка за изстрелване на ракети е построена през петдесетте години на двадесети век, в началото на студената война, и от нея беше излетял Юрий Гагарин — първият човек в космоса. Но изминаха много години, преди да се развие космическата търговия и днешният „Байконур“ да се превърне в най-важния център за частните космически операции на Русия. Страната наема имота от Казахстан, като не заплаща в долари, рубли или евро, а във военно оборудване. Георгий Сафронов вече почти двадесет години ходеше из коридорите в сградите, стоеше на ракетните площадки и караше камиони из тукашните степи. Сега той беше космическото лице на новата Русия и представляваше космическите операции на страната си почти както Гагарин преди половин век. Сега, през първия ден, откакто се върна в „Байконур“, в деня преди планираното изстрелване на първата от трите ракети в бърза последователност, четиридесет и пет годишният Георгий Сафронов седеше във временния си офис в контролния център. На седем километра западно от трите силоза за изстрелване на ракетите „Днепър“-1. Зоната за тези ракети обхващаше няколко квадратни километра, но беше доста малка в сравнение с площадките за ракетните системи „Союз“, „Протон“ и „Рокот“ в останалите части на космодрума. Георгий се вгледа през прозореца от втория етаж в лекия сняг, който криеше от погледа му площадката в далечината. Някъде там в трите силоза вече стояха безглави ракети, които скоро щяха да се снабдят с глави, и тогава трите замръзнали бетонни дупки щяха да се превърнат в най-опасното място на света. Едно почукване на вратата на кабинета му го накара да отмести погледа си от снежната гледка. Александър Вербов, директорът по изстрелванията, надникна. — Извинявай, Георгий. Американците от „Интелсат“ са тук. Тъй като не мога да ги заведа в контролната зала, им казах, че ще видя дали си зает. — С удоволствие ще се срещна с американските ни клиенти. Сафронов стана, а в малката стая влязоха шестима американци. Той се усмихна любезно, ръкува се с тях и поговори с всеки един. Те имаха за задача да следят изстрелването на комуникационния спътник на фирмата, но всъщност техният контейнер щеше да бъде разменен с един от другите, които сега се намираха под охрана във вагон на няколко километра от космодрума. Докато се ръкуваше и разменяше любезности, той знаеше, че петимата мъже и жената скоро ще умрат. Те бяха неверници и смъртта им нямаше значение, но пък жената беше доста красива. Георгий прокле своята слабост. Знаеше, че за плътта му ще има награда в следващия живот. Каза си това и се усмихна на привлекателната специалистка по комуникациите, след което мина към следващия американец — нисък, дебел брадат мъж с докторат по някаква излишна специалност. Скоро американците излязоха от офиса и той се върна на бюрото си, като знаеше, че трябва да повтори същото с японските и британските клиенти. В контролния център не се допускаха чужденци, но Сафронов позволяваше на представителите на клиентите си достъп до втория етаж. Този ден беше поел цялостната подготовка на ракетите. Имаше други хора, които можеха да се заемат със задачата — в края на краищата Георгий беше президент на компанията. Но той обясни особеното си внимание към тази задача с факта, че това е първото изстрелване на няколко ракети „Днепър“-1 в историята. Предстояха три изстрелвания само за тридесет и шест часа и той искаше да е сигурен, че всичко върви по план. Твърдеше, че така биха могли да привлекат повече клиенти, защото е възможно няколко компании да желаят да изстрелят оборудването си в определен период от време. Ракетите „Днепър“ имаха възможност да изведат в космоса по няколко спътника с цялото необходимо оборудване, но това вършеше работа само ако клиентите искаха една и съща орбита. През следващите два дни трите ракети трябваше да изведат спътниците на юг и на север. Или така поне смятаха всички. Никой не се замисли над това, което правеше Сафронов, защото той водеше по този начин, отпред, а и заради експертните му знания по системата „Днепър“. Но никой не знаеше, че опитът му ще разчита на работа отпреди десетилетие. Когато балистичната ракета Р-36 излезе от служба в края 80-те години на XX век, в арсенала на Съветския съюз останаха 308 такива ракети. Фирмата на Сафронов се зае да ги преоборудва за изстрелване на спътници в космоса по договор с руското правителство в края на деветдесетте години, но по онова време програмата за американската совалка течеше с пълна скорост и САЩ имаха планове да построят няколко такива совалки. Сафронов се притесняваше, че фирмата му няма да успее да направи системата, Днепър“ рентабилна само с изстрелвания на спътници, и затова разработи и други приложения на своите ракети. Една от идеите, която Сафронов предлагаше от години, се отнасяше до възможността ракетата, Днепър“-1 да се използва като устройство за спасяване в морето. Той казваше, че ако например един кораб потъва някъде около антарктическото крайбрежие, ракетата, изстреляна от Казахстан, ще може да изпрати контейнер с хиляда килограма товар на разстояние дванадесет хиляди мили за по-малко от час и с точност до около километър. В критични ситуации можеха да се изпращат и други товари по целия свят — определено скъпа, но несравнима въздушна куриерска услуга. Знаеше, че това звучи пресилено, но прекара няколко месеца с екипи учени, за да разработи телеметричните физични параметри на идеята си и уреди създаването на компютърни модели. В крайна сметка плановете му стигнаха задънена улица, особено след загубата на „Чалънджър“, когато САЩ преустановиха изстрелването на совалката и се заеха бавно да възстановяват операциите си. Но преди няколко месеца, веднага след връщането си от срещата с генерал Риаз, Сафронов издуха праха от старите дискети и свика екип специалисти, за да преразгледат механичните принципи на изпращането на носител, Днепър“-1 във високата атмосфера вместо на ниска орбита, с последващо спускане на контейнер с парашут в определено място. Хората от екипа смятаха всичко това за хипотетична дискусия, но свършиха работата си и сега програмата, която използваха в контролния център, имаше скрити команди, известни на Сафронов. Обадиха се от отдела за монтаж и интеграция — трите спътника вече се намираха в контейнерите и се извършваше монтажът им в космическите глави, които представляваха носовите части на ракетите и които според собствениците на спътниците трябваше да изведат оборудването в орбита около земята. Сега големите камиони с кранове щяха да извозят контейнерите при силозите, където огромните тристепенни ракети очакваха монтажа им. Този процес отнемаше няколко часа и нямаше да завърши преди вечерта, а това означаваше, че повечето от хората в командния център щяха да са по площадките за изстрелване, за да контролират или просто да зяпат. Това щеше да даде на Георгий необходимото време да се координира със своите хора в „Байконур“ и да се подготви за нападението. До момента всичко вървеше по план, но Сафронов не очакваше друго, защото всяко негово действие представляваше волята на Аллах и нищо друго. * * * Французите, които работеха за Фабрис Бертран-Морел, може и да бяха добри детективи, добри ловци на хора, но според Джон Кларк не струваха в разпитите. През последните два дни го удряха, ритаха, шамаросваха, държаха без вода и храна и дори не го пускаха до тоалетната. Така ли умееха да измъчват? Да, челюстта на американеца беше подута и му липсваха две коронки. И да, налагаше се да се напикава, а освен това загуби достатъчно тегло, за да е необходимо, ако изобщо излезе оттук, да иде в магазина за дрехи и да си вземе нещо, което не е толкова широко, че да пада само от него. Но не, тези нямаха никаква представа как да накарат човек да проговори. Джон остана с впечатлението, че шефовете им не искаха да се бърза. Едни и същи шест души от самото начало стояха с него в тази наета къща, вероятно недалеч от Москва, и смятаха, че като го бият ден-два, той ще им разкрие контактите и работодателите си. Много го разпитваха за Джак Райън. По-точно, за Джак Райън-старши. Питаха го за кого работи сега. И за Емира. Той остана с впечатлението, че мъжете, които задават въпросите, не знаят достатъчно за контекста на тази информация, а това не им помагаше в разпита. Някой — Ласка, Фабрис Бертран-Морел или Валентин Коваленко — им беше дал въпросите и те ги задаваха. Питай. Не ти ли отговорят, накажи. Повтори всичко. Кларк не си прекарваше добре, но можеше да издържи така седмица и повече, преди наистина да му досадят. Преживял беше и по-лошо. По дяволите, обучението му за „тюлен“ беше много, много по-неприятно от тези глупости. В стаята влезе един от французите, когото Джон смяташе за най-приятен от всички. Носеше черен анцуг — французите имаха нови дрехи за разпитите, след като потта, кръвта и плюнките на Кларк оцапаха костюмите им. Онзи седна на леглото срещу завързания за стола си Кларк. — Господин Кларк. Времето ви изтича. Кажете ми за Емира, мосю Ясин. За да го намерите, вероятно сте работили с Жак Райън и може би със старите си приятели от ЦРУ? Oui[33]? Вижте, знаем много за вас и организацията, с която работите, но ни трябва още малко информация. Дайте ни я, за вас това не е кой знае какво, и после ще си идете у дома. Кларк не отговори. — Не желая приятелите ми да ви удрят отново. Няма полза от това. Ще говорите, нали? — Не — отвърна Кларк през зъби, които със сигурност щяха да го заболят повече. Французинът сви рамене. — Викам приятелите си. Те ще ви причинят болка, мосю Кларк. — Стига да не приказват колкото вас… * * * Георгий Сафронов смяташе, че е обмислил и най-дребните подробности на своя план. Сутринта, в която замисълът му трябваше да се изпълни, четиридесет и тримата останали бойци от „Джамаат Шариат“ вече действаха в малки групи и използваха тактически прийоми, научени от доста способните хора на Хакани във Вазиристан. Но във всяка военна схватка имаше две страни и Сафронов не пропусна да проучи противника си — силите на държавна сигурност. Охраната на „Байконур“ беше задача на руската армия, но след като тя се оттегли преди години, за територията от около пет хиляди квадратни километра се грижеше една частна фирма от Ташкент. Патрулите обикаляха района с пикапи, а няколко мъже стояха на портала. Имаха и голяма казармена постройка, пълна с хора, но за сметка на това повечето от оградата се намираше в лошо състояние, а на някои места дори липсваше. Сигурността тук не я биваше. И въпреки че отдалеч районът изглеждаше като открита равна земя, Сафронов знаеше, че в степта има сухи реки и оврази, които можеха да се използват. Знаеше също, че една местна бунтовническа група мюсюлмани, „Хизбут-Тахрир“, беше правила опити да влезе тук в миналото, но заради слабото и лошо обучение успяха само да засилят заблудата на казахстанската охранителна фирма, че е готова за нападение. А нападението идваше и Георгий щеше да види колко са готови. Сафронов успя да се сприятели с командира им. Той редовно посещаваше контролния център за системата „Днепър“-1 преди изстрелванията и Георгий го викна предишната вечер, за да го покани днес да дойде по-рано, защото фирмата му, корпорация „Космически полети“, искаше да му се отблагодари за добрата работа. Началникът на охраната се зарадва много и каза, че ще дойде в кабинета на господин Сафронов в осем и тридесет сутринта. Часовникът показваше седем и четиридесет и пет и Сафронов крачеше из офиса. Притесняваше се, че няма да успее да направи необходимото и тази мисъл го караше да трепери. Мозъкът му казваше какво трябва да прави, но той не смяташе, че ще може да го стори. Телефонът прекъсна мислите му, което го зарадва. — Да? — Здравей, Георгий. — Здравей, Александър. — Имаш ли свободна секунда? — Зает съм с данните за второто изстрелване. След първото днес следобед няма да имам много време. — Да. Но трябва да поговорим за днешното изстрелване. Имам опасения. „По дяволите! Не сега“ — каза си Георгий. Не му се занимаваше цяла сутрин с технически въпроси за спътник, който щеше да измине само пътя до мястото, където щяха да го оставят хората му в силоза, след като го заменят със своя товарен модул. Но въпреки това трябваше да се преструва, че всичко е нормално. — Ела. — Аз съм в отдела за обработка на полетните данни. Ще дойда след петнадесет минути. Или двадесет, ако има много лед по пътя. — Побързай, Александър. Директорът по изстрелванията дойде след двадесет минути в кабинета на президента на фирмата в контролния център. Влезе, без да чука, като изтупа крака и свали тежкото си палто и шапката. — Era ти и студа, Георгий — каза той ухилен. — Какво ти е необходимо? — запита Сафронов, който нямаше време. Трябваше бързо да разкара приятеля си оттук. — Съжалявам, че ще ти го кажа, но трябва да спрем днешния полет. — Какво? Защо? — Онези от телеметрията имат проблем с някакъв софтуер. Искат да го изследват известно време, след това да угасят компютрите и да ги нулират. Част от нашите системи за събиране и обработка на данни няма да работят няколко часа. Но след три Дни ще имаме друг отрязък от време за бързо изстрелване на трите ракети една след друга, както е по план. Препоръчвам да спрем изстрелването, да загасим генераторите за налягане, да източим горивото от трите ракети и да оставим товарните им контейнери на временен склад. Ще закъснеем, но пък ще поставим рекорд за бързо последователно изстрелване, което е нашата цел. — He! — отговори Сафронов. — Изстрелването ще се извърши. Искам 109 да е готова на обед. Вербов остана напълно слисан. Сафронов никога не реагираше по подобен начин, дори и при лоши новини. — Не разбирам, Георгий Михайлович. Не ме ли чухте? Без правилни телеметрични данни европейската система за контрол на мисията няма да позволи ракетите да продължат полета си. Ще прекратят изстрелването. Знаете това. Сафронов изгледа приятеля си продължително. — Аз искам да има изстрелване. Искам всички снаряди да са готови в силозите. Вербов се усмихна. После се разсмя. — Снаряди ли? — Ракети носители. Знаеш какво имам предвид. Не се тревожи, Александър. Всичко ще се изясни съвсем скоро. — Но какво има? Ръцете на Сафронов затрепериха и той стисна крачолите на панталона си. Непрекъснато си нашепваше наум една мантра, която знаеше от Сюлейман Муршидов. „Една секунда джихад е равна на сто години молитва. Една секунда джихад е равна на сто години молитва. Една секунда джихад е равна на сто години молитва.“ — Каза ли нещо? — Остави ме сам. Александър Вербов се обърна много бавно и тръгна към коридора. Измина към три метра от вратата на шефа си, когато Сафронов извика оттам: — Шегувам се, Алекс! Всичко е наред. Можем да забавим изстрелването, щом онези от телеметрията казват, че трябва. Вербов поклати глава и изсумтя объркан и развеселен, след което се върна в кабинета. Влезе през вратата и едва тогава забеляза пистолета в ръката на Сафронов. Усмихна се в недоумение, сякаш не можеше да повярва, че оръжието е истинско. — Георгий Михайлович… какво смятате, че… Сафронов изстреля един куршум от своя пистолет „Макаров“ със заглушител. Куршумът влезе в слънчевия сплит на Александър, премина през белия му дроб, счупи едно ребро и излезе през гърба. Алекс не падна, а изохка и се поколеба за момент, преди да погледне надолу към увеличаващото се кърваво петно на кафявия му работен комбинезон. Според Георгий Александър умря много бавно. Никой от двамата не каза нищо, а само се гледаха удивени. След това Алекс протегна ръка назад, напипа пластмасовия стол до вратата и се свлече тежко в него. След няколко секунди затвори очи, отпусна глава настрани и изпусна дъх продължително с повредения си дроб. Изминаха още няколко секунди, преди Георгий да успее да овладее дишането си. Но се справи и сложи пистолета на бюрото до себе си. Издърпа мъртвеца заедно със стола в гардеробната в кабинета си. Там не остана пространство за другия — началника на охраната — и се налагаше да направи повече място за казахстанеца, който щеше да пристигне след няколко минутки. Сафронов събори тялото на Вербов от стола на пода в гардеробната, избута краката му навътре и затвори вратата. Бързо взе руло хартия от тоалетната и изчисти капките кръв по пода. Десет минути по-късно началникът на охраната също лежеше мъртъв на пода в кабинета на Сафронов. Георгий стоеше загледан в едрото тяло с балтон и тежки ботуши. При вида на подлото лице на мъртвеца му се доповръща. Но се овладя и набра с разтреперана ръка един номер на мобилния си телефон. Когато му отговориха, той каза: — Аллах акбар. Време е. 71 Останали без водач, казахстанците нямаха шансове. Терористите от „Джамаат Шариат“ нападнаха главния портал в 8,54 сутринта сред силния снеговалеж. Убиха четиримата часови там и унищожиха с гранатомети три камиона с бойци, преди казахстанците да успеят да стрелят. Снегът понамаля, когато шестте дагестански коли — четири пикапа с по шест души във всеки и два прицепа, всеки с контейнер с бомба и шест души в единия, а в другия — седем, се разделиха на кръстовището до контролния център. Един пикап с шестима души замина към преработвателния цех, за да се заеме с шестнадесетте чужденци, служители на трите компании със спътници тук, в Байконур. Двата прицепа се отправиха към пусковите площадки, водени от един пикап. Други две групи от по шест души останаха при отбивката от главния път към комплекса „Днепър“. Излязоха от пикапа и влязоха в нисък бетонен бункер, използван някога от руските военни за охранителен пост, но вече изоставен и полускрит в заснежената трева на степта. Разположиха гранатометите си и пушките с оптичен прицел готови да елиминират всяка кола отдалеч. Останалите два екипа от шест души отидоха в контролния център, където се натъкнаха на сериозна съпротива. Дузината мъже от охраната там убиха петима от дванадесетте си нападатели, преди онези да надвият. Няколко от охранителите оставиха оръжието си и вдигнаха ръце, но дагестанците просто ги застреляха на място. Казахстанците действаха ужасно некоординирано без началника си. Цели двадесет и пет минути не предприеха контранападение, а при първия удар от гранатомет, който не улучи камиона им, се върнаха, за да преосмислят стратегията си. В контролния център цивилните наклякаха на пода, докато битката отвън вилнееше. Когато екзекуцията долу приключи, всички руски инженери се заеха да се молят и да ругаят, а Георгий Сафронов слезе по стълбите. Приятелите и служителите го викнаха по име, но той не им обърна внимание, а отвори вратата. Бойците от „Джамаат Шариат“ завзеха контролния център без нито един изстрел. Заповядаха на всички да идат в контролната зала, където Георгий се обърна към тях. — Правете каквото ви казвам и ще живеете. Неподчинението дори на една заповед означава смърт. Мъжете, неговите служители, го гледаха с широко отворени от изненада очи. Един от стрелците, който застана до аварийния изход, вдигна автомата си нагоре. — Аллах акбар! Всички в стаята се присъединиха към този вик. Георгий Сафронов се усмихна. Сега той командваше. * * * Първите извън космодрума, които научиха за нападението в Байконур, се намираха в Дармщат, Германия, в европейския център за космически операции, чиято задача беше да насочва спътниците в орбита. Видяха по видеовръзката с контролния център как служителите му бягат, за да спасяват живота си. Видяха и как всички се върнаха, насочвани от следващите ги въоръжени терористи, и как последен влезе Георгий Сафронов — президентът на корпорацията „Космически полети“. Сафронов, облечен в зимна камуфлажна униформа, носеше автомат „Калашников“ на врата си. Още щом влезе в залата, прекъсна връзката с европейския център. Контролната зала за изстрелване на ракетите „Днепър“ нямаше да впечатли никой любител на филмите и телевизионните програми за космическия център „Кенеди“ в САЩ, който представлява масивен амфитеатър с огромни дисплеи по стените и където дузини учени, инженери и астронавти работят над плоскоекранни дисплеи. Ракетите „Днепър“ се изстрелваха и насочваха от стая, която наподобяваше лекционна зала в някой общински колеж с места за тридесетина души край дълги маси с табла за управление и компютри. Всички гледаха към големи, но съвсем не огромни дисплеи на стената, като един от тях показваше телеметрична информация, а другият — капака на затворения силоз 109 с първата от трите ракети, които трябваше да излетят през идните четиридесет часа. Снежната виелица бушуваше, а осем въоръжени мъже с автомати и сиво-бели камуфлажни униформи заеха позиции до ниските кули и кранове на пусковата площадка, като оглеждаха снежната степ. Сафронов прекара цял час в разговори по телефона и преносимата радиостанция с техническия директор на преработвателния цех, за да му обясни точно какво трябва да се направи на всяка пускова площадка. Когато мъжът се възпротиви и отказа Да изпълни желанията на Сафронов, Георгий заповяда да убият един от подчинените му. След смъртта на колегата си техническият директор не създаде повече проблеми. — Изключете камерата при 109 — заповяда Георгий и екранът пред хората в контролната зала угасна. Сафронов не искаше никой тук да знае в кой силоз са бомбите и коя ракета все още носи спътник. Сега възнамеряваше да обясни всичко на служителите тук, в контролния център. — Къде е Александър? — запита заместник-директорът по изстрелванията Максим Ежов, достатъчно смел да наруши тишината. — Убих го, Максим. Не исках, но мисията ми го налага. Всички гледаха в Сафронов, който разясняваше ситуацията. — В товарните контейнери ще поставим нов товар. Това ще бъде направено на пусковите площадки. Моите хора наблюдават работата, а техническият директор води подчинените си. След като той каже, че е готов, ще ида на място, за да проверя работата му. Ако е направил онова, което поисках от него, той и хората му ще могат да си тръгнат. Всички от екипа за изстрелването гледаха вторачени в президента на корпорация „Космически полети“. — Не ми вярвате, така ли? Някои поклатиха глави. — Очаквах това. Господа, познавате ме от много години. Зъл човек ли съм? — Не — обади се един от хората с нотка на надежда в гласа. — Разбира се, че не съм. Аз съм прагматичен, ефективен и интелигентен човек, така ли е? Всички кимнаха. — Благодаря. Ще ви покажа, че ще ви дам каквото поискате от мен, ако вие ми дадете онова, което искам аз. Георгий вдигна радиостанцията. — Пуснете всички руснаци и казахстанци в преработвателния цех. Могат да вземат колите си, разбира се. Съжалявам, но автобусите трябва да останат тук. Когато всичко свърши, ще трябва превоз за много хора оттам. Сафронов изчака да потвърдят заповедта отсреща и продължи: — И моля ви, помолете ги да се обадят по телефона, когато излязат от космодрума, и да разкажат на приятелите си тук, в командния център, че това не е някакъв трик. Нямам желание да наранявам никого. Хората в космодрума са ми приятели. Хората пред него се поуспокоиха. Георгий се чувстваше възвишен. — Виждате ли? Правете каквото искам от вас и ще видите семействата си. — Какво ще трябва да правим? — запита Ежов, който се оказа водач на заложниците в контролния център. — Това, за което сте дошли. Ще приготвите за изстрелване три ракети. Никой не запита какво става, въпреки че някои имаха подозрения относно товара в ракетите. Сафронов се държа точно както каза — ефективно и прагматично. Позволи на всички от цеха да си тръгнат, защото нямаше нужда от тях, а и хората, които ги пазеха, трябваше да идат при пусковите силози, за да ги защитават от спецназовци. Знаеше също, че тази демонстрация на добра воля щеше да убеди хората в контролния център да изпълняват заповедите му. Но след като нуждата от тях изчезнеше, той нямаше причина да ги остави живи. Щеше да ги убие като част от изявлението си пред неверниците в Москва. * * * Космическият център в Дармщат съобщи за нападението на колегите си в Москва, откъдето се обадиха до Кремъл. След един час разговори по телефона организираха пряка връзка с Кремъл. Сафронов застана в контролната зала със слушалки на главата, за да разговаря с Владимир Гамов, директор на руската Федерална космическа агенция, който се намираше в набързо организирания кризисен център в Кремъл. Двамата се познаваха от много време. — Какво става там, Георгий Михайлович? Сафронов отговори: — Можеш да ме наричаш Магомед Дагестани. Мохамед Дагестанеца. Сафронов дочу как някой в залата от другата страна на линията промърмори: — Сукин син. Кучи син. Това го накара да се усмихне. След малко всички в Кремъл щяха да научат, че три ракети „Днепър“ се намират под контрола на сепаратисти от Северен Кавказ. — Защо, Георгий? — Толкова глупав ли си, че не виждаш? И че не разбираш? — Помогни ми да разбера. — Защото не съм руснак. Дагестанец съм. — Това не е вярно! Познавам баща ти още от Санкт Петербург. Че когато ти беше дете! — Но си се запознал с него, след като са ме осиновили от дагестански родители. Мюсюлмани! Целият ми живот е бил пълна лъжа, която сега ще поправя! Настъпи продължителна тишина. Някъде отзад се чуваше мърморене. Директорът промени посоката на разговора. — Разбираме, че държиш седемдесет заложници. — Това не е вярно. Вече освободих единадесет души и ще освободя още петнадесет, щом се върнат от силозите, най-много след половин час. — От силозите? Какво правиш с ракетите? — Ще ги изстрелям срещу цели в Русия. — Това са космически ракети. Как ще… — Преди да бъдат космически ракети, са били Р-36. Междуконтинентални балистични ракети. Аз им върнах предишната слава. — Р-36 носеха ядрено оръжие. Не спътници, Сафронов. Георгий направи дълга пауза. — Това е вярно. Трябваше да се изкажа по-точно. Върнах предишната слава на две от тях. Третата няма бойна глава, но си остава мощна кинетична ракета. — Какво искаш да кажеш? — Че в товарните контейнери на две от трите ракети „Днепър“-1 под мой контрол има двадесеткилотонни ядрени бомби. Ракетите са в силозите, а аз съм в командния център. Оръжията, които наричам така, защото не са просто неуправляеми ракети, са насочени към населени места в Русия. — Ядреното оръжие, за което говориш… — Да. Това са липсващите бомби от Пакистан. Моите бойци муджахидини и аз ги взехме. — Доколкото разбрахме от пакистанците, оръжието не може да бъде детонирано в сегашното си състояние. Блъфираш. Дори и да имаш бомбите, не можеш да ги използваш. Сафронов очакваше това. Руснаците се отнасяха много пренебрежително към неговия народ. Всъщност Георгий щеше да остане зашеметен от изненада, ако те имаха друго отношение. — След пет минути ще изпратя съобщение по електронната поща до теб и до заместник-директорите на твоята агенция, с което имам предвид мъже, много по-интелигентни от теб. В него ще видиш как точно превърнахме бомбите в действащи бойни глави. Покажи го на своите ядрени специалисти. Те ще потвърдят точността му. В съобщението ще има и дигитални снимки на височинните включватели, които откраднахме от оръжейния завод във Вах. Покажи това на специалистите си. Ще видиш в съобщението и няколко възможни траектории за ракетите, Днепър“, ако не си убеден, че мога да ги закарам където си поискам. Покажи това на ракетните си специалисти. Те ще прекарат остатъка от деня с калкулаторите си, но ще разберат. Сафронов не знаеше дали руснакът му вярва. Очакваше повече въпроси, но вместо това директорът на руската Федерална космическа агенция каза: — Какви са исканията ти? — Доказателство, че героят на дагестанската революция Исрапил Набиев е жив. Дай ми това и ще освободя още няколко заложници. Освободи командир Набиев и го доведи тук и ще освободя всички освен няколко техници. Когато изведете всички руски войски от Кавказ, ще деактивирам една от ядрените ракети. А когато с командир Набиев и хората ми напуснем района в безопасност, ще предам контрола върху другото оръжие. Както разбираш, тази ситуация може да се приключи само за няколко кратки дни. — Ще трябва да го обсъдя с… — Обсъждай с когото искаш. Но запомни следното. Тук има шестнадесет чуждестранни пленници. Шест от тях са от Съединените щати. Петима са от Великобритания, а другите петима — от Япония. Ще ги екзекутирам, ако не ми се обади Набиев утре сутринта. И ще изстрелям ракетите, ако до седемдесет и два часа Русия не е напуснала Кавказ. Желая ти добър ден. 72 В красивата библиотека на Пол Ласка в къщата му в Нюпорт, Роуд Айлънд, старият милиардер държеше в ръка телефона и слушаше тихите ритмични звуци на махагоновия стоящ часовник в преддверието. Времето летеше. Изминали бяха пет дни от съобщението на Фабрис Бертран-Морел, че Кларк е открил Коваленко и е разбрал за участието на Ласка в предаването на досието на администрацията на Кийлти. През тези пет дни Бертран-Морел беше се обаждал на всеки дванадесет часа, за да го информира, че няма нищо ново. Сивокосият шпионин не казваше нищо за контактите си и не разкриваше с кого е говорил и какво му е казал. Всеки път Ласка добавяше въпроси за французина, чиито отговори, стига да бъдеха получени, можеха да му помогнат в случай, че историята за сътрудничеството му с руснаците попадне на неподходящо място. Вече не ставаше дума за защитата на Емира или за унищожаването на Джак Райън, въпреки че и сега Пол се надяваше на това. Не, в този момент чешкият емигрант се тревожеше за собственото си оцеляване. Нещата не вървяха по план, ФБР не успя да залови Джон Кларк, а французите се осраха, защото Кларк вече беше разбрал как Ласка е предал информацията. И сега, реши Пол Ласка, дойде време да прекрати играта. Вдигна слушалката на телефона и набра номера, написан на листа пред него. Имаше този номер от самото начало, макар да се съмняваше, че ще му потрябва някога, но сега нямаше друг изход. След четири позвънявания до мобилния телефон в Лондон му отговориха. — Да? — Добър вечер, Валентин. Обажда се Пол. — Здравейте, Пол. Моите източници ми казват, че има проблем. — Допускам, че един от източниците е баща ви. — Да. — В такъв случай, да. Има проблем. Баща ви е разговарял с Кларк. — Кларк не трябваше да стига до Москва. Грешката е ваша, а не моя. — Така е, Валентин. Съгласен съм. Но нека действаме в света такъв, какъвто е, а не какъвто бихме го искали. Настъпи продължителна пауза. — Защо се обаждате? — Заловихме Кларк и го държим в Москва, за да разберем какво знае за нас. — Благоразумно. — Да, но онези, които работят за нас, не са следователи. Имат юмруци, вярно е, но си мисля, че вашият опит ще е от голяма полза. — Вие смятате, че аз измъчвам хора? — Не знам дали го правите, но си мисля, че го носите в гените си. Много хора проговаряха след няколко часа в мазето с баща ви. — Съжалявам, Пол, но моята организация трябва да ограничи ангажираността си във връзка с това начинание. Вашата страна в играта загуби. Ситуацията в Казахстан в момента ангажира мислите на всички в моята нация. Вълнението около събарянето на Джак Райън премина. Ласка се ядоса. — Не можете просто да откажете, Валентин. Операцията не е завършила. — За нас завърши, Пол. — Не бъдете наивен. Затънали сте точно колкото и аз. Кларк е съобщил на контакта си и вашето име. — Е, името ми е регистрирано в ЦРУ. Той може да казва каквото си пожелае. Ласка вече не можеше да се владее. — Може би, но ако се обадя на „Гардиън“, ще се превърнете в най-лесно разпознаваемия руски агент във Великобритания. — Заплашвате да разкриете, че работя за СВР? Ласка не се поколеба: — Вие за СВР, а баща ви за КГБ. Сигурен съм, че доста хора в бившите сателити са все още много ядосани и биха искали да знаят кой е виновен за смъртта на близките им. — Играете опасна игра, господин Ласка. Ще забравя за този разговор. Но не ме подлагайте на изпитания. Моите ресурси са… — Нищожни в сравнение с моите! Искам да поемете Кларк и да разберете за кого работи, как е свързан с Райън в момента и да направите така, че след това да изчезне, за да не може да говори за онова, което научи през последния месец. — Или какво? — Или ще разкрия в Съединените щати и Европа какво сте правили. — Зле блъфирате. Не можете да разкриете собственото си участие. Нарушили сте законите на страната си. Аз не съм нарушил никой закон на моята страна. — Представа нямате какви закони съм нарушавал през последните четиридесет години, приятелю. И въпреки това съм тук. Оцелявам. А вие няма да оцелеете. Коваленко не отговори. Ласка каза: — Накарайте го да проговори. Погрижете се за всички висящи въпроси. Почистете, за да можем да продължим напред. Коваленко понечи да отвърне, че е съгласен, макар с нежелание, да се заеме лично, но че определено няма да се ангажира с никакви конкретни действия. Обаче Ласка затвори. Знаеше, че Валентин Коваленко ще изпълни заповедта. Георгий знаеше от самото начало, че групата „Алфа“ от ФСБ ще опита да си върне контрола върху базата. Можеше да се досети за това дори и да не беше наблюдавал само преди три години учение, при което ФСБ превзе базата на „Союз“ от терористична организация. Тогава нямаше основания да участва в учението, но тъй като се намираше в „Байконур“ по друга работа, ръководителите на базата го бяха поканили да наблюдава. Всичко го завладя невероятно силно: вертолетите и облечените в камуфлажни дрехи бойци, зашеметяващите гранати и спускането по въжета върху покрива на сградата. След учението говори с някои от инженерите и научи повече за плана за действие в малко вероятната ситуация, при която терористи завладяват комплекса. Сафронов знаеше също, че Москва може да реши просто да отговори на огъня с огън и да взриви целия космодрум, за да се спаси. За щастие пусковата площадка „Днепър“ в „Байконур“ — площадката за изстрелване на ракетите Р-36 — беше изградена да издържа на ядрени попадения. Площадките 104, 103 и 109 имаха усилени силози, от които се изстрелваха ракетите, а сградата за управление на изстрелванията представляваше постройка с дебели стоманобетонни стени и взривообезопасени стоманени врати. * * * В шест вечерта на първия ден, осем часа след завземането на базата от дагестанските терористи, два вертолета Ми-17 на група „Алфа“ от руската ФСБ се приземиха в далечния край, при съоръженията за ракетите „Протон“, на двадесет и пет километра от контролния център, Днепър“. От тях излязоха двадесет и четирима оперативни служители в три екипа по осем души, като всеки носеше по тридесет килограма оборудване и бели зимни камуфлажни дрехи. След няколко минутки се отправиха на изток. * * * Малко след осем вечерта един транспортен самолет „Антонов“ Ан-12 кацна на летище „Юбилейная“ северозападно от базата „Днепър“ в „Байконур“. Това беше най-големият товарен самолет на земята и руските военни се възползваха от всеки сантиметър в него, за да поберат деветдесетте и шестима спецназовци и цялото им оборудване, включително четири автомобила. След един час дойдоха още четири вертолета Ми-17 заедно със самолет цистерна. * * * Двадесет и четиримата мъже в бели камуфлажни дрехи вървяха из байконурската степ цяла вечер, първо с тежки четириколесни машини на казахстанците, но след това, когато наближиха, изоставиха автомобилите и тръгнаха пешком сред снежната пустош в тъмнината. Към два сутринта заеха позиции и останаха в очакване на заповед за действие от своето командване. Сафронов беше прекарал доста натоварен следобед — даваше нареждания на своите бойци и на инженерите, които подготвяха изстрелването. След като натовари ядрените устройства в главите на ракетите, той освободи останалите от екипа. Това, както и решението да доведе чуждестранните заложници в контролния център, му позволи да консолидира хората си. В бункера на кръстовището имаше четирима негови бойци от „Джамаат Шариат“, четирима в силоз 109, по десет в силози 103 и 104 и петнадесет в контролния център. Нареди на хората си да спят на смени, но знаеше, че всеки от тях щеше да дреме с отворени очи. Досещаше се, че нападението ще дойде посред нощ, но не можеше да каже дали това ще се случи сега или през следващата нощ. Знаеше обаче, че преди нападението руснаците ще му се обадят, за да ангажират вниманието му в такъв критично важен момент. Ето защо, когато звънът и мигащите лампи на контролното табло в комуникационната зала, към което бяха закачени слушалките на главата му, го събудиха, сърцето му се разтуптя силно. Седнал облегнат на стената и с автомат в скута, той скочи рязко и се изправи. Преди да отговори, се обади по радиостанцията. Каза следното на своите дагестански братя: — Идват! Бъдете готови! След това изкрещя към всички пленници в контролната зала, повечето от които спяха на пода: — Всички на позиции! Искам 109 да е готова за изстрелване след пет минути или започвам да стрелям! Включете бордовите телеметрични системи! Включете системите за отделяне! Включете системата за изстрелване! — Слушам! — отговориха няколко от хората в контролната зала, като изпълняваха командите с разтреперани ръце. Мъже със замъглени погледи и омачкани дрехи забързаха към местата си, а дагестанците размахваха автоматите си към тях. През това време Георгий Сафронов си сложи слушалките. Със сънен глас, който му струваше много усилия заради адреналина, който кипеше в кръвта му, той каза: — Да? Какво има? Двадесет и четиримата мъже, които прекараха последните осем часа в преход из степта, нападнаха контролния център от три страни — главния вход, задния вход и товарната площадка за оборудването. Всички входове се охраняваха от по трима дагестански бунтовници, които бяха предупредени от своя предводител, че предстои нападение. Мъжете на предния вход започнаха да стрелят веднага след обаждането, като тази грешка се оказа много полезна, защото бойците от „Алфа“ решиха, че са ги забелязали. Скриха се зад леките коли и започнаха да отвръщат на стрелбата през отворената врата, заради което нито те, нито онези отсреща можеха да мръднат. Вторият екип руснаци нападна задната врата, в която хвърлиха зашеметяващи и заслепяващи бомби, преди да влязат, но се озоваха в дълъг и тесен коридор със стени от армиран бетон. В далечния му край трима терористи, напълно незасегнати от експлозиите, натиснаха спусъците на своите автомати „Калашников“ срещу маскираните в бяло мъже. Макар и да стреляха, като просто протягаха ръце иззад ъгъла, без видимост, и натискаха спусъците, техните куршуми отскачаха от стените, от пода, а дори и от тавана. Рикошетите унищожиха нападателите.     Двама паднаха в първите няколко секунди, а други двама — Докато опитваха да изтеглят приятелите си от коридора. Четиримата останали мъже от група „Алфа“ се оттеглиха извън сградата и започнаха да хвърлят гранати в коридора. Но тримата терористи се бяха скрили зад вътрешната метална врата, където чакаха спокойно избухващите гранати. Този вход се превърна в задънена улица за двете страни, точно както стана и при предната врата. Мъжете от „Алфа“ в товарната площадка извадиха по-голям късмет. Успяха да елиминират и тримата дагестанци, без да загубят нито един от своите. Проникнаха във фоайето на долния етаж, но там попаднаха на минирана врата. Ракетната граната нагласена там като импровизирана мина — поредният урок от хората на Хакани — избухна, уби трима руснаци и рани други трима. Един от вертолетите Ми-17 от летище „Юбилейная“ зависна над контролния център и мъжете от него се спуснаха бързо по въжетата върху бетонния покрив. В стегната група тръгнаха към вратата. И на нея имаше мина, но руснаците се досетиха за това и внимаваха, докато я взривят. Но въпреки че никой от мъжете на покрива не загина от тази мина, тя ги забави и даде време на хората на първия и втория етаж да реагират на звуците на вертолета отгоре. Стълбищната клетка към покрива се превърна в трета безизходна зона за бойците в контролния център. Четиримата мъже от „Джамаат Шариат“ стояха скрити зад метална врата и взривоустойчива стена на стълбищната площадка на втория етаж, а осемте бойци от група „Алфа“ заемаха по-високата позиция над тях. Гранатите подскачаха по стълбите и гръмваха безобидно на площадката, откъдето идваха куршуми, които прорязваха въздуха около стълбището, но не улучваха целта, защото хората се криеха зад касата на вратата. Минута след началото на нападението руските вертолети атакуваха трите пускови силоза. Площадки 103 и 104 имаха по десет защитници, добре разпределени около тях и прикрити под дебели стени. Площадка 109 се охраняваше само от четирима души, а вертолетите стигнаха първо до нея. Едната машина обсипа района с куршуми от картечниците си калибър 12,7 милиметра, но без ефект, защото картечарят нямаше термооптиката, необходима за лесно откриване на целите в мразовитата нощ. Вертолетът на площадка 109 се спусна малко над земята и от него скочиха по въжета двадесет бойци. Тези добре обучени убийци имаха по-добър късмет в търсенето на враговете си. Прочистиха площадка 109 за по-малко от минута, защото на нея имаше само четирима муджахидини от, Джамаат Шариат. Докато продължаваше стрелбата от другите площадки, всяка на около километър и половина от останалите, мъжете от група „Алфа“ тук се спуснаха към силоза, забързани трескаво да изпълнят следващата фаза на своята мисия навреме. Бойците не можеха да обезвредят ядреното оръжие, защото нямаше как да влязат в товарния модул, без да загубят много време. Но знаеха как да спрат управлението на ракетата оттук, като прережат пъпната й връв към контролния център, образно казано, и затова затичаха с бясна скорост. С помощта на фенерчетата на каските и на автоматите си мъжете надникнаха в дълбокия силоз, където се виждаше само голям, дълъг петдесет метра зелен конусовиден корпус с надпис „KSFC“ с бели букви. Под него се намираше товарният отсек, последван от трите степени на ракетата. С помощта на фенерчетата си мъжете намериха един масивен чугунен капак на няколко метра от отворения силоз. Капакът водеше към гигантска шахта. Отвориха го и двама от бойците се спуснаха вътре по метална стълба към нивото за помощното оборудване на няколко метра под тях, където щяха да намерят друга стълба, за да слязат още по-надолу. Там щяха да имат достъп до тристепенната ракета и да могат да деактивират кабелите, които я свързваха с контролната зала. Двамата мъже, които изтичаха по тясното мостче, за да се спуснат по втората стълба, знаеха, че нямат много време. — Готови ли сме? — викна Сафронов към двамата мъже пред таблото за управление на изстрелването. Когато те не отговориха, той изкрещя: * * * — Готови ли сме? Червенокосият отляво кимна отсечено. Русокосият отдясно каза тихо: — Да, Георгий. Готови сме за пуск. — Изстреляйте 109! Двата ключа вече се намираха в ключалките си. — Георгий, моля те! Не мога! Моля те, недей… Сафронов извади своя пистолет „Макаров“ и изстреля два куршума в гърба на русокосия. Мъжът падна на пода, загърчи се от болка и се разкрещя, изпаднал в паника. Георгий се обърна към другия стартов инженер, който седеше до умиращия мъж. — Ти можеш ли да го направиш, или трябва аз сам да се заема? Руснакът протегна ръка, постави я върху един от ключовете на таблото и затвори очи. Завъртя ключа. След това при вида на наврения в лицето му пистолет бързо завъртя и втория ключ. Застаналият над него Георгий Сафронов каза: — От мечовете ще изковем плугове и от плуговете — мечове След това натисна бутона. * * * Двамата бойци от група „Алфа“ в площадка 109, които имаха задачата да прекъснат комуникационната линия, тъкмо слязоха от стълбата и затичаха по малкия коридор към основата на ракетата „Днепър“-1, за да я изключат, преди лудият в контролната зала да я изстреля в стратосферата. Не успяха. Последното, което мозъците им отчетоха, беше звучно тракане под металната пътечка, на която се намираха двамата мъже. Един газгенератор под ракетата съдържаше барут на прах под налягане, който избухна под краката им, създавайки мигновено разширяващи се газове, предназначени да изхвърлят високата тридесет метра ракета от силоза като тапа от детско пистолетче. Двамата мъже изгоряха за един миг, в който ракетата изскочи от силоза, а горещите разширяващи се газове заизлизаха през малки изпускателни отвори. Самата ракета се издигна бързо, но забави хода си, след като газовете в силоза се разпръснаха. Огромната ракета зависна във въздуха за миг, когато долният край на третата й степен се озова на петнадесетина метра над силоза. Осемте спецназовци стояха отдолу, загледани в космическата ракета, която щеше да се включи над главите им. Един от тях промърмори: — Деръмо. Лайняна работа. С пукане като от бутилка шампанско експлозивите оттласнаха защитния капак от дъното на първата степен, който предпазваше соплото на ракетата. След това първата степен се включи и пламъците на ракетното гориво в нея изгориха земята и всички на нея. Осемте мъже загинаха за две секунди. Вертолетът Ми-17 кръжеше на тридесет метра над тях. Пилотът дръпна рязко лостовете за управление, за да се спаси заедно с екипажа, но машината се оказа твърде бавна за подобна маневра. Падна в снега не особено тежко, но от удара вторият пилот счупи и двете си ръце, а мъжете отзад също пострадаха. Ракетата „Днепър“-1 се издигна в нощното небе, като ускоряваше с всяка изминала секунда и оставяше следа от дим, водна пара и пламъци. Въздухът се изпълни с рязък като пищене звук, а глухи вибрации разтърсиха земята на километри оттук. Машината, която тежеше 260 тона, достигна скорост от 900 километра в час за по-малко от тридесет секунди. Всички руски бойци прекратиха нападението срещу космодрума „Байконур“. 73 Сафронов беше програмирал телеметричните параметри на полета с данните на една свикана от него работна група преди няколко месеца. Групата нямаше представа, че разработва ядрено нападение, а смятаха, че проучват повторно един план за изпращане на спасителни лодки и други аварийни средства с ракета. Бордовият софтуер на ракетата съдържаше инструкции за надлъжните и напречните движения и времето за изгаряне на горивото, за да я насочват към целта. Тя представляваше съвършеното оръжие от тип „стреляй и забрави“. Осем минути след старта първата степен на ракетата се отдели и падна на земята в Централен Казахстан. Москва следеше траекторията и всеки експерт осъзна за минутки, че бившата тяхна управляема ракета Р-36 лети по курс към Москва. И нямаше възможност за бягство. И за напускане на града. Тя щеше да удари след по-малко от петнадесет минути. Високо над Централна Русия изчерпаната втора степен на ракетата се отдели и падна на пътя към една ферма близо до град Шацк на река Шача. Третата степен се превъртя и тръгна в обратна посока, като след няколко минути обтекателят й падна на земята. Двигателите на третата степен скоро угаснаха и от тях се отдели предпазен кожух, който се понесе надолу. Така във въздуха остана само товарният модул — двутонен триметров зелен цилиндър с контейнера с ядреното устройство, който пое обратно към земята. Контейнерът описа дъга, като по-гъстата атмосфера промени малко траекторията му, но Георгий и неговите учени бяха предвидили голям брой променливи и ядреният товар продължи по курса си с гранична скорост. Мъжете и жените в Москва, които знаеха за изстрелването прегръщаха децата си или се молеха, плачеха, надяваха и ругаеха всичко и всеки от Дагестан. Знаеха, че друго не могат да сторят. В 3,29 сутринта, когато още почти всички в огромния заснежен град спяха, в югоизточния край на Москва отекна не много силен гръм. Той разтърси живеещите наблизо хора в леглата им, а последвалата след секунда по-мощна експлозия изби прозорците от сградите и разтърси целия град като слабо земетресение. Хората в центъра на града видяха ярката светлина на юг. Тя се издигаше нагоре като дъга, като изгрев в ранното утро, отразена от ледените кристали по покривите на големия град. Хората в кризисния център в Кремъл също видяха издигащия се на няколко километра от тях огнен ад. Всички се разкрещяха и се хванаха кой за каквото може в очакване на онова, което следваше. Но не последва нищо. Изминаха няколко минути, но накрая пристигнаха сведения от мястото на удара. Нещо беше паднало от небето в рафинерията „Газпром нефт“ в югоизточния край на Москва, която произвеждаше по 200 000 барела дневно. Нещото беше ударило вакуумните резервоари за дестилация на дизелово гориво и предизвикало масивна експлозия, причинила незабавната смърт на над петнадесетина души и на много други от последвалия пожар. Но то определено не беше ядрена бомба. * * * Кларк се събуди от далечния тътен. Вратът го болеше от това, че трябваше да спи прав. Най-силната болка в тялото си усещаше сега във вратните прешлени. А той смяташе, че след няколко дни „грубости“ ще го боли повече… О, да. Ето ги. Болката в челюстта, в носа и в главата. Изминаха няколко минути, преди съзнанието му да започне да обработва цялата информация, а рецепторите за болка в момента работеха на високи обороти. След тътена отвън не се чуваше нищо повече. Кларк реши, че вероятно е станало късо съединение в някой трансформатор или нещо такова. Изплю още кръв и почувства, че още един кътник се е размърдал. Установи, че по някое време е прехапал бузата си отвътре и че устата му е отекла от двете страни. Това вече му омръзваше. Вратата се отвори отново. Кларк вдигна глава, за да види кое от франсетата влиза да си побъбри с него, но двамата мъже се оказаха непознати. Не, четиримата — през вратата влязоха още двама. Като се движеха бързо и с обезпокоителна ефикасност, четиримата млади мъже срязаха въжетата на Кларк и му наредиха на руски да се изправи. Той стана на разтрепераните си крака. До вратата се появиха още двама мъже. В десните си ръце държаха ниско спуснати, но застрашителни пистолети „Варяг“. Носеха цивилни дрехи, но за обигран човек като Кларк стана ясно от дебелите им якета и панталоните с многобройни джобове, че са някакво специално звено на военната или обикновената полиция, или пък са от разузнаването. — Ела с нас — нареди един от мъжете и го поведоха през голямата къща покрай френските детективи, след което го качиха в микробус. Кларк осъзна, че на пръв поглед е редно да се радва. Но тази операция не му намирисваше на спасителна. Не, по-скоро усещането беше като за „от трън, та на глог“. Завързаха му очите и колата се движи около час. Никой не му каза нищо, нито пък хората с него разговаряха помежду си. Когато спряха, го изведоха от колата. Въздухът беше мразовит и той усети дебели снежинки по брадата и устните си. Въведоха го в друга сграда, която миришеше на склад, и го сложиха на стол. Отново завързаха ръцете и краката му. Свалиха превръзката на очите му и той примигна срещу ярката светлина, преди да отвори очи. Пред него стояха трима мъже, в сянката, извън светлината на лампата отгоре. Двама от тях носеха дънки и горнища от анцуг, имаха бръснати глави и широки, хладни и безчувствени славянски лица. Третият мъж беше облечен в гладен панталон и черно скиорско яке, което, изглежда, струваше няколкостотин долара. На една маса наблизо, извън лъча светлина, се намираше купчина инструменти, хирургически, от неръждаема стомана, изолационна лента, тел и други неща, които Джон не можа да различи. Стомахът на американеца се сви от опасения. Тук нямаше да е боксова круша за френски детективи. Не, тук май нещата щяха да погрознеят. Кларк чу звуци някъде навътре в склада. Съдейки по драскането на обувки от време на време и по тракането на оръжие на ремък, реши, че това е въоръжена охрана. Мъжът в скиорското яке пристъпи напред, в светлината. Говореше отличен английски. — Баща ми каза, че ме търсите. — Валентин — отговори изненадан Джон. От малкото, което знаеше за младия човек, не смяташе, че би дошъл сам тук, където по всичко си личеше, че се извършват мъчения. — Казах, че искам да говоря с теб. Но не това имах предвид — обясни Кларк, като погледна към масата и мъжете с квадратните челюсти. Тридесет и пет годишният руснак сви рамене. — И двамата сме тук насила, господин Кларк. Ако имах избор, щях да се намирам на друго място, но вие създавате проблеми на правителството ми и затова избраха мен да се срещна с вас и да ги реша. Кремъл ми даде пълна свобода на действие с вас. — Това звучи по-скоро като работа за баща ви. Валентин се усмихна мрачно. — Не е негова работа, нито негов проблем. Необходимо ми е да знам всичко за настоящия ви работодател. Необходимо ми е да знам с кого разговаряхте в Москва. Намерихме телефона, на който сте се обадили, но той се намираше в сметище и така не разбрахме нищо. Кларк въздъхна облекчен. Валентин продължи: — Можем да извлечем необходимата ни информация по различни начини. Но времето е малко и ако се противите, ще търсим други алтернативи. По-малко хуманни пътища, бих казал. Кларк незабавно прецени младия мъж. Коваленко не се чувстваше добре в тази роля. Вероятно е бил в стихията си, когато е създавал политическия скандал срещу новия президент на САЩ с информацията от Ласка, но тук, заедно с тези главорези в мразовития московски склад, които се готвеха да го кълцат, за да говори… Това не беше неговото място. Кларк не можеше да разкрие съществуването на Колежа на руснаците. Можеше безкрайно да се съпротивлява на французите или поне докато умре от боя, но руснаците имаха други средства. Говореше се, че притежават лекарство, СП-117, което вършело по-добра работа от другите серуми на истината. Кларк не знаеше нищо за това лекарство, освен каквото пишеше в интернет. От доста време бившият оперативен служител от ЦРУ не смяташе Русия за заплаха. Но защо тук нямаше такова лекарство? Защо виждаше само уреди за мъчения и здравеняци? Къде бяха медицинските съоръжения, лекарите, психолозите от СВР, които обикновено се занимават с тези неща? Кларк разбра. Погледна Валентин. — Ясно. Работиш за Пол Ласка. Имам чувството, че той те държи с нещо, лично или професионално, и те кара да се занимаваш с тези неща. Валентин поклати глава, но запита: — Защо смятате така? — Защото това не е вашият свят. Това, че тук сте лично, означава за мен, че нямате подкрепата на СВР. Вие сте от външното разузнаване. Имате хора тук, които могат да свършат тази работа вместо вас, но къде е СВР? Защо ме водите в някакъв шибан склад? Нима нямате правителствена база за подобни неща? Не, Валентин, собственият ви задник е под заплаха и затова нарушавате правилата. Да, събрали сте тук няколко бивши спецназовци, така ли е? Но те не знаят как се прави разпит като хората. Те обаче ще ми счупят черепа, преди да проговоря. Валентин не беше свикнал да го надхитрят — Кларк забеляза това в погледа му. — Вие се занимавате с тези неща отпреди да съм се родил, стари човече. Вие сте динозавър както баща ми. Но за разлика от него, все още сте запазили малко от искрата. Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз ще я угася. Сега. Кларк не отговори. Хлапакът нямаше държавна подкрепа зад гърба си, но това не значеше, че не е мотивиран да свърши каквото трябва. Лошо. — За кого работите, господин Кларк? — Да ти го начукам, синко. Лицето на Коваленко, изглежда, пребледня леко. На Кларк му се стори, че на него май му призлява. — Е, добре. Принуждавате ме, значи. Да започваме ли? Каза няколко неразбираеми думи на двамата мъже до себе си и те пристъпиха към инструментите на масата. Мисълта за лекари в бели престилки безпокоеше Кларк, но двамата едри мъже в анцузи и с хирургични инструменти в ръце направо го ужасяваха. Коваленко каза: — Господин Кларк. Имам диплом по икономика и политически науки. Учил съм в Оксфорд. Имам жена и красива дъщеричка. Онова, което ще се случи сега, няма нищо общо с мен и моя свят. Честно казано, само мисълта за това, което ще ви причиня, ме кара да повърна. Замълча и след малко се усмихна леко. — Искаше ми се баща ми да е тук, за да се заеме с това. Той ще знае точно как да увеличи болката. Но аз ще опитам мои методи. Няма да започна с нещо леко, защото виждам, че тази тактика на хората на Фабрис Бертран-Морел не успя. Не… тази вечер ще започнем с опустошаване на тялото ви. След това ще изпитвате влудяваща болка и страдания, но ще видите колко невероятно подготвен съм да причиня максимални щети и няма да искате да знаете каква е втората фаза на разпита. „Какво става, мамицата му?“ — помисли Кларк. Хлапето не играеше по правилата. Мъжете пристъпиха зад Кларк с ножове в ръце. Единият хвана американеца за главата, а другият — за дясната длан. Валентин Коваленко приклекна над Джон, изгледа го в очите и каза: — Много пъти съм чел досието ви. Знам, че дясната ви ръка е силната и че пистолетът ви служи добре още от глупавата война на страната ви във Виетнам. Кажете ми с кого се свързахте в Москва и за кого работите или моят колега тук ще отреже дясната ви длан. Това е. Кларк свъси лице, когато мъжът отдясно докосна кожата на китката му с големия сатър. Сърцето на Джон заудря бясно в гърдите му. Той отвърна: — Знам, че опитвате да изчистите кашата, която Ласка забърка, Валентин. Помогнете да го съборят и вече няма да се налага да се тревожите заради него. Последен шанс за ръката ви — отвърна руснакът и Джон осъзна, че и неговото сърце бие лудо. Бледото му лице се покри със свежа пот. — И двамата сме професионалисти. Нямате нужда от това. — Вие нямате нужда да ме принуждавате да го сторя. Кларк се задъха. Това, което щеше да се случи, беше неизбежно. Трябваше да се контролира. Валентин разбра, че Кларк се е отдал на съдбата си. В средата на челото на руснака затрептя една вена. Коваленко се извърна. Сатърът се отдалечи от китката на Кларк и застина на тридесетина сантиметра над нея. — Това е отвратително — каза Коваленко. — Моля ви, господин Кларк. Не ме карайте да гледам такива неща. Кларк нямаше весел отговор на тези думи. Всеки нерв и всеки мускул в тялото му беше напрегнат в очакване на предстоящия удар на сатъра в неговата китка. Коваленко погледна американеца. — Наистина ли? Наистина ли ще позволите да ви осакатят, да отрежат шибаната ви ръка, за да запазите информацията си в тайна? Толкова ли сте отдаден на глупавата си кауза? Толкова ли сте отдаден на господарите си? Какъв автомат сте вие? Какъв е този робот, който позволява да го накълцат на парчета заради някакво глупаво усещане за доблест? Кларк затвори очи, максимално готов за неизбежното. След тридесет секунди отвори очи. Валентин го гледаше обезверен. — Вече не произвеждат такива като вас, господин Кларк. Американецът и сега не отговори. Коваленко въздъхна. — Не. Не мога да го направя. Нямам стомах да гледам отсечена ръка на пода. Кларк остана изненадан. Поуспокои се малко. Но Валентин се обърна към него и погледна едрия мъж с големия сатър. — Остави го. Мъжът до Кларк въздъхна. Май леко разочарован. Но остави сатъра. Коваленко каза: — Вземи онзи чук. Счупи всички кости в ръката му. Една по една. Спецназовецът бързо взе един хирургически чук от неръждаема стомана от масата с инструментите за рязане. Без никакво предупреждение Стовари чука върху протегнатата длан на Джон и счупи показалеца му. Удари втори, а после и трети път, докато Кларк крещеше в агония. Коваленко се извърна, затисна уши с пръсти и отиде в далечния край на склада. Четвъртият пръст се счупи над ставата, а малкият — на три места. При последния жесток удар по опакото на дланта, Кларк за малко не изпадна в шок. Американецът изскърца със зъби, стиснал очи, от които течаха сълзи. Лицето му беше тъмночервено. Поемаше си дъх накъсано, бързо, за да не изпадне в шок. Продължи да вика и блъсна главата си силно в корема на мъжа срещу себе си. Извика: — Копеле гадно! Минута след това Коваленко се върна. Кларк едва го виждаше през сълзите и потта в очите си и през разширените си зеници. Валентин изстена при вида на натрошената длан. Тя вече се надуваше, синьо-черна на цвят, с два перверзно огънати пръста. — Покрий това! — викна той на един от хората си. Някой хвърли хавлиена кърпа върху повредения крайник. Коваленко запуши уши, за да не чува виковете на болка, но сам викна, сякаш ядосан на мъжа в стола, който му причиняваше това: — Ти си глупак, старче! Това чувство за чест ще ти донесе само болка! А аз имам достатъчно време за теб! — Дори и през агонията си Джон Кларк виждаше, че Валентин Коваленко е на ръба на повръщането. — Говори, дърт глупак! Говори! Кларк не проговори. Нито тогава, нито през следващия един час. Коваленко се разочароваше все повече с всяка минута. Наредил беше да натискат главата на американеца в кофа с вода и да го удрят по гръдния кош, като му счупиха едно ребро и го охлузиха толкова зле, че той едва дишаше. Джон се постара максимално да се дистанцира от онова, което се случваше с тялото му. Замисли се за семейството си, за родителите си, които отдавна не бяха между живите. Замисли се и за приятелите и колегите си. За новата си ферма в Мериленд, която знаеше, че повече няма да види, но се надяваше, че внуците му ще я заобичат. Кларк изгуби съзнание два часа след началото на мъченията. 74 Лампичката, указваща входящо повикване от кризисния център, мигаше вече десет минути. Сафронов гледаше новините от Москва на един от главните монитори, а останалите хора в контролната зала, неволни участници, седяха, затаили дъх. Георгий се надяваше на по-голям спектакъл. Знаеше, че ракетата „Днепър“ в силоз 109 носеше спътник, а не ядрена бомба, но все пак експлозията и последващият пожар в московската рафинерия трябваше да са много по-силни. Но така или иначе, товарният отсек беше паднал само на четвърт километър от целта си и Сафронов смяташе, че намеренията му са разбрани ясно. След като наблюдава новините още малко, вдигна слушалките от таблото за управление, сложи ги на главата си и прие обаждането. — Да. — Говорите с президента Ричков. Сафронов отговори сърдечно: — Добър ден. Може да не ме помните, но се запознахме в Большой театър миналата година. Как е времето в Москва? Настъпи дълга пауза, преди президентът да отговори кратко и с известна тревожност: — Това нападение не беше необходимо. Разбираме, че имате техническите възможности да изпълните заплахата си. Знаем, че имате ядрено оръжие. — Това е наказание, че нападнахте базата. Ако нападнете отново… е, господин президент, нямам други кинетични ракети. Останалите две на мое разположение имат ядрен товар. — Няма какво да доказвате. Необходимо е само да преговаряме, вие от позицията на силата, а аз… от позицията на слабостта. Сафронов викна в микрофона: — Това не са преговори! Аз настоях за нещо! Не съм започвал преговори! Кога ще мога да говоря с командир Набиев? Президентът на Русия отговори уморено: — Аз разреших този разговор. Ще ви позвъним малко по-късно тази сутрин и ще говорите с пленника. Междувременно наредих всички наши сили да се оттеглят. — Много добре. Готови сме за нова битка с хората ви, но не вярвам, че вие сте готови да загубите пет милиона московчани. * * * Не така Ед Кийлти планираше да прекара оставащото време с екипа си, но в девет следобед във Вашингтон той и членовете на неговия кабинет се събраха в Овалната стая. Присъстваше директорът на ЦРУ Скот Килбърн, заедно с Олдън, заместник-директора. Уес Макмълън, младият шеф на секретариата на Кийлти, министърът на отбраната, държавният секретар, директорът на националното разузнаване, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете и съветникът по националната сигурност също се намираха в стаята. Килбърн обясни подробно ситуацията в Казахстан, включително и онова, което ЦРУ знаеше за опита за превземане на базата за изстрелване на ракети „Днепър“ от руските специални части. След това съветникът по националната сигурност ги осведоми за изстрелването на ракетата от „Байконур“ и за пожара в рафинерията в Москва. Президентът Ричков се обади по телефона и Кийлти разговаря с него чрез преводач около десет минути, а Уес Макмълън слушаше и си водеше бележки. Обаждането мина в приятелски дух, но Кийлти обясни, че ще трябва да обсъди някои неща със своите съветници, преди да се ангажира с исканията на Ричков. Когато затвори телефона, учтивият му тон изчезна. — Шибаният Ричков иска да му пратим „Тюлен-група 6“ или „Делта Форс“! За кой се мисли той, по дяволите, та иска конкретни военни групи? Уес Макмълън седна до телефона и постави бележника в скута си. — Сър, смятам, че той просто знае кои са най-важните ни антитерористични сили. В искането му нямаше нищо злостно. Президентът отговори: — Иска политическа закрила, в случай че нещата свършат зле. Иска да каже на хората си, че се е доверил на Америка и че Ед Кийлти е обещал щастлива развръзка, но че ние сме се оплескали. Мъжете в стаята бяха, поне все още, хора на Кийлти. Но всички до един осъзнаха, че президентът им търси начин да се откачи от цялата история. Някои дори разбраха, че винаги е бил такъв. Скот Килбърн се обади: — Господин президент, с цялото си уважение, не съм съгласен с вас. Той иска да предотврати удар на две двадесеткилотонни бомби по Москва или Санкт Петербург. Това е достатъчно да убие… Килбърн погледна председателя на съвместното командване. — Какво казват вашите експерти? — Всяка бомба ще убие над един милион души при първоначалната взривна вълна. Още два милиона и повече до седмица поради изгаряния, нарушаване на инфраструктурата и електрическата мрежа. И Бог знае още колко други. Вероятно е да загинат седем до десет милиона души. Кийлти изстена, наведе се над бюрото си и стисна главата си с ръце. — Варианти? Държавният секретар каза: — Според мен трябва да ги изпратим. А после винаги можем да се съгласим или да се откажем. Кийлти поклати глава. — Не искам да се ангажират с нищо. Не искам да влизат в гнездото на осите и да се налага да действат незабавно. Руснаците не се справиха, а са провеждали учения там. Кой може да каже, че ние ще се справим по-добре? Дайте нещо друго. Хайде, хора! Олдън се обади: — Съветници. — Съветници ли? Какво искаш да кажеш? — Ако пратим няколко души от съвместното командване за специални операции като съветници на техните спецназовци, ще можем да предложим помощ тайно, но без да използваме наши хора за нападението. Кийлти хареса идеята, което не остана незабелязано за никого. Председателят на комитета на началник-щабовете, армейски генерал с опит от специалните операции като рейнджър, каза: — Господин президент. Тези ситуации са доста непостоянни. Ако не изпратим там наши хора, които да са готови за незабавни действия, по-добре да не пращаме никого. Кийлти, седнал на бюрото си, се замисли. Погледна министъра на отбраната. — Има ли опасност да изстрелят ракета към нас? Министърът вдигна ръце. — Те не заплашват нас. Проблемите на дагестанците са с Русия. Не виждам САЩ като мишена. Кийлти кимна, а след това тупна бюрото. — Не! Няма да изляза оттук с тази… тази гнусотия след себе си. Президентът се изправи. — Кажи на президента Ричков, че ще изпратим съветници. Това е! Уес Макмълън се обади: — Не забравяйте, сър, че там има и шестима американци. — За чиято безопасност държа лично отговорен Ричков. Кажете на съветниците ни, че всяка мисия, в която помагат, трябва да има за цел да изведе оттам нашите съграждани живи. Министърът на отбраната се обади: — Сър, с пълното си уважение… Но Кийлти стана и тръгна към вратата. — Всичко хубаво, дами и господа. * * * Мелани позвъни на Джак в един и тридесет същия следобед. — Хей, съжалявам, но тук нещата са много шантави днес. Мога ли да отложа вечерята? — Да. Или ако искаш, мога да донеса китайска храна. Няма да излизаме. Искам да те видя. — Това звучи страхотно, но не знам кога изобщо ще си тръгна оттук. Можеш да си представиш как е. Много неща се случиха тези дни. — Да, мога да си представя. Добре, горе главата. — Добре. Благодаря, Джак. — каза Мелани и затвори телефона. Не обичаше да променя плановете си с Джак, но я чакаше много работа, която едва ли щеше да успее да свърши тази вечер. Имаше много данни за пътуването на Рехан… Телефонът на бюрото й позвъни. — Мелани Крафт? Деветдесет секунди по-късно Мелани влезе в кабинета на Мери Пат. Трябва да изляза за малко. Може би половин час. Да ти взема ли нещо? Фоли само поклати глава. Понечи да каже нещо, но телефонът й иззвъня. Крафт излезе до автобусната спирка пред сградата и се качи за „Тайсънс Корнер“, но слезе на „Олд Медоу“. Отиде до общинския парк и седна на една от пейките, които гледаха към едно заснежено поле. Голите дървета се поклащаха в мразовития вятър и тя се загърна още повече с палтото си. Седна. Мъжът дойде след една минута. Оказа се едър и чернокож. Носеше дълъг сив шлифер над тъмния костюм, но без да го закопчава, сякаш не чувстваше студа. Охранителят я изгледа, а после каза нещо в микрофона на ръкава си. Мелани чу как на паркинга зад нея спира кола, но не се обърна. Продължи да гледа напред към люлеещите се дървета. Охранителят се извърна и тръгна по пътеката, след което застана там, загледан към пътя. Заместник-директорът на ЦРУ Чарлс Съмнър Олдън се появи отзад и седна до нея. Не я погледна в очите. Вместо това се загледа към покритото със сняг бейзболно игрище. — Блъскам си главата, госпожице Крафт, и се чудя дали не е можело инструкциите ми към вас да са още по-ясни. Но не мисля, че е възможно. Убеден бях, че сме се разбрали. Но днес заявявате на Младши, че нямате време за среща с него? Вярвайте ми, млада госпожице. Имате време. Мелани стисна зъби. — Така ли, господине? Вие подслушвате телефона на аналитик от Националния център за борба с тероризма? Толкова ли сте закъсали? — Да. Откровено казано, да. — За какво? — За Джак-младши. Мелани въздъхна и от устата й излезе студена пара. Олдън смени малко тона, който сега звучеше по-малко угоднически и по-бащински: — Смятах, че ясно съм казал какво ми трябва. — Направих каквото искахте от мен. — Аз исках от вас резултати. Вечеряйте с него. Разберете какво знае за Кларк и за връзките между баща си и Кларк. — Да, сър — отвърна Мелани. Сега Олдън заговори с още по-бащински тон: — Вие искахте да ни помогнете. Променило ли се е нещо? — Не, разбира се. Вие ми казахте, че сте научили, че Кларк работи с Райън. Искахте да намеря доказателства за работата на Джак в „Хендли Асошиейтс“. — И? — запита той. — Вие сте заместник-директорът на ЦРУ. Разбира се, че работата ми е да изпълнявам заповеди. — Джак-младши е по-близък е Кларк, отколкото казва. Знаем това. Имаме хора в Управлението, които ще могат да свържат Кларк и Чавес с „Хендли Асошиейтс“, работодателя на приятеля ви. А ако Кларк и Чавес работят там, то е адски сигурно, че в тази фирма не се занимават само с арбитраж и търговия. Искам да знам какво знае Джак, и то още сега. — Да, сър — отвърна отново Мелани. — Вижте. Предстои ви светло бъдеще. Аз може скоро да напусна поста си, но ЦРУ не е организация за политически назначения. А за редовите бойци. Мъжете и жените от кариерата в Управлението знаят какво правиш и ценят усилията ти. Не можем да допуснем престъпни деяния в името на националната сигурност. Знаете това. Затова ровете по-надълбоко. Направете го заради мен. Заради тях. След кратка пауза Олдън въздъхна и продължи: — Направете го за страната си. Мелани кимна сдържано. Олдън стана, обърна се и изгледа двадесет и пет годишната аналитичка. — Джак иска да се срещнете тази вечер. Срещнете се. Тръгна през снега, а охранителят му го последва към паркинга. Мелани се върна до автобусната спирка и извади телефона от чантата си. Набра номера на Джак. — Ало? — Хей, Джак. — Здравей. — Виж, извинявай за преди. Но съм стресирана от работа. И на мен ми се случва, повярвай. — Да ти кажа истината, искам да се махна за малко. Искаш ли да дойдеш довечера? Ще сготвя вечеря и можем да гледаме някой филм Настъпи продължителна пауза, която прекъсна чак след като Райън се прокашля. — Има ли проблем? — Не. Иска ми се да дойда, Мелани, но нещо изникна. — През последните тридесет минути ли? — Да. В командировка съм. Всъщност сега съм на летището. — На летището — повтори тя мнително. — Да, трябва бързо да ида до Швейцария. Шефът ми иска да се срещна с някои банкери, да ги водя на вечеря, да ги накарам да изтърват някоя тайна. Ще отсъствам два дни. Мелани не отговори. — Съжалявам. Вечеря с филм звучат страхотно. Можем ли да го направим, като се върна? — Разбира се, Джак — отвърна тя. * * * Мелани слезе от автобуса десет минути по-късно и тръгна към оперативния център. Щом излезе от асансьора, забеляза Мери Пат, която оставяше бележка на бюрото й. Мери Пат я видя и махна с ръка към кабинета си. Мелани се почувства напрегната. Знаеше ли тя за срещата с Олдън? Знаеше ли, че заместник-директорът на ЦРУ я използва, за да шпионира приятеля на Мери Пат, Джак Райън-младши, за да научи какви са професионалните му връзки с Джон Кларк? — Какво става? — запита тя. — Големи неща, докато те нямаше. — Така ли? — отвърна Мелани и преглътна нервно. — Човек на ЦРУ в Лaxop е разпознал с положителност Риаз Рехан. Дошъл е на летището с охраната и заместника си. Мелани се замисли за бързата смяна на плановете на Райън. — Така ли? Кога е станало това? Фоли отговори: — През последния час. Мелани разбра. Не знаеше как е научил той, защото определено не работеше за ЦРУ. Но той знаеше и сега заминаваше за Лахор. 75 Временният команден център на всички руски сили за сигурност заради кризата в „Байконур“ се намираше в хотел „Спутник“ в град Байконур, доста на юг от космодрума. Тук руски военни и разузнавачи, служители на федералната космическа агенция, ръководството на космодрума „Байконур“ и други се бяха настанили в отоплявани палатки и фургони, както и вътре в стаите, в ресторанта и в залите за конференции. Дори дискотека „Луна“ встрани от главното фоайе беше пълна с военни ядрени специалисти, доведени тук от стратегическите ракетни войски. В четири следобед местно време генерал Ларс Гумесон излезе от заседателната зала, последван от двама млади мъже. Тримата носеха бойни униформи без никакви отличителни знаци. Седнаха на дълга маса срещу руските политици, дипломати и военни. Гумесон предвождаше „Дъга“ — тайна антитерористична международна група с бойци, избрани сред най-добрите военни единици в света. Той и хората му бяха повикани от руското и казахстанското правителство почти веднага след неуспеха на спецназовците от „Алфа“ и сега генералът се връщаше в командния център, за да съобщи за ситуацията и готовността на своята група да влезе в бой. — Господа. Ръководителите на моя екип и аз прекарахме последните четири часа в разискване на плана за превземане на ракетния център „Днепър“ и двата силоза. Предвид поуката от снощната мисия на руската армия, както и възможностите ни в момента, със съжаление ще кажа, че дори да мобилизираме всичките си сили срещу контролния център, вероятността за успешно превземане на сградата и спасяване на повечето заложници в нея е осемдесет процента, защото сме изправени пред здраво укрепен бункер. Господин Сафронов, който се е укрепил в него, е много опитен и силно мотивиран. По тази причина смятаме, че има петдесет процента вероятност той и хората му да успеят да изстрелят първата ракета и двадесет процента да изстрелят втората. Руският посланик в Казахстан изгледа генерал Гумесон продължително. След това каза на английски със силен акцент: — Е? Това ли е всичко? Въпреки всичките си хора с цялото им оръжие тук вие казвате, че има петдесет процента вероятност Москва да бъде унищожена? — Боя се, че да. През последната година орязаха парите за обучението ни и хората, които идват на служба при нас на ротационен принцип, нямат необходимия опит, който предлагахме преди, когато ни викаха по-често. Опасявам се, че готовността ни за действие не е същата. — Това нали не е просто опит да избегнете риска, генерал Гумесон? Шведският военен не показа раздразнението си от този намек. — Разгледахме ситуацията и тя е мрачна. Нямаме представа колко бойци има със себе си Сафронов. От разговорите с освободените вчера мъже от преработвателната фабрика смятаме, че са над петдесет. Вероятно някои от тях са убити при снощното нападение на спецназовците, но не можем да знаем колко са останали. Не мога да изпратя хората си в ситуация с толкова неизвестни, независимо от залога. Групата ми и аз се връщаме във Великобритания незабавно. Господа, довиждане. Желая ви късмет. Гумесон стана, завъртя се, за да си тръгне, но един полковник от спецназ в далечния край на масата стана рязко. — Извинете, генерал Гумесон. Акцентът му беше още по-силен от този на посланика. — Моля ви да останете тук, в Байконур. Поне за няколко часа. — С каква цел, полковник? — Ще говоря с вас на четири очи. — Много добре. * * * Кларк имаше време да „помисли“ насаме. Натрошената му длан остана скрита под мръсната хавлиена кърпа, но болката от отока и наранените тъкани, от натрошените кости и ребра напомняше за себе си при всеки опит на Джон да седне по-удобно и го довеждаше до истинска и пълна агония. От лицето му течеше пот, която се спускаше във врата му, и въпреки студа в склада ризата му беше мокра, заради което го втрисаше. Съзнанието му беше притъпено, но не и тялото. Искаше облекчение от болката, но преди всичко искаше облекчение от страха, че това глупаво хлапе може и да го пречупи, ако продължи с варварските мъчения. Кларк знаеше, че можеше да излъже, да измисли нещо, да разкаже някаква сложна история, която да трябва да потвърждават с дни. Но се тревожеше, че хората на Коваленко можеха бързо да установят лъжата, ако положат повечко усилия. А хванеха ли го, че лъже, Валентин можеше и да се върне с малко СП-117 — серумът на истината, който според някои се намираше светлинни години пред ненадеждния натриев пентотал от миналото. Но Кларк си каза, че въпреки мизерията, в която се намираше сега, трябва да търпи с надеждата, че бруталните му мъчители ще прекалят и ще го убият. По-добре това, отколкото да го побъркват и да го превърнат в оръдие срещу Колежа и президента Джак Райън. — Нямаме време. Всички на работа! — викна Коваленко и се появи в светлината на лампата над главата на Кларк. Валентин се наведе и се усмихна, ободрен, ако се съди по миризмата на дъха му, от силно кафе и руска цигара. — Как се чувстваш? — Добре съм. А ти? — запита сухо Кларк. — Имаш ли желание да говориш и да спреш болката? Имаме прекрасно лекарство, което ще я премахне. И ще те оставим в някоя местна болница. Много добре ще стане, нали? — Валентин — отговори Кларк, — каквото и да ми правиш, моите хора ще разберат. И каквото ми причиниш, те ще го причинят на теб. Помни това. Коваленко изгледа американеца. — Ти ми кажи кои са те и няма да има какво повече да ти причинявам. Кларк отмести погледа си. Коваленко кимна. — Кълна се, че ми се щеше сега баща ми да е тук. Сигурен съм, че за тази работа най-добри са старите методи. Както и да е, Джон, ти вече загуби едната си длан, но аз сега започвам. Оттук ще си тръгнеш осакатен и стар. Аз ще те унищожа. Замълча в очакване Джон да запита как ще го стори, но американецът мълчеше. — Ще накарам приятелите си тук да вкарат скалпел в очите ти, едно след друго. Кларк отново изгледа Коваленко. — И моите хора ще ти сторят същото. Ти готов ли си за такова нещо? — Кои са твоите хора? Кои? Джон не отговори. Един едър руснак стисна главата му изотзад и я задържа напълно неподвижна. Очите на Кларк се навлажниха, по лицето му потекоха сълзи и той примигна бързо. — Да ти го начукам! — изкрещя той през тлъстата ръка, която пристискаше здраво челюстта му, и тя го притисна още по-силно. Другият спецназовски убиец застана пред Джон. Един скалпел от неръждаема стомана отразяваше светлината отгоре. Валентин отстъпи назад и се извърна, за да не гледа. — Господин Кларк, това… сега… е последният ви шанс. От примирения му тон Кларк разбра, че младият мъж няма да отстъпи. — Да ти го начукам! — успя само да каже американецът. Пое дълбоко дъх и го задържа. Коваленко сви рамене драматично. Все още с лице към стената, той каза: — Воткни ему е глаз. Кларк го разбра. „Вкарай го в окото му.“ Видя как изкривеният от сълзите в очите му скалпел се приближава, докато мъжът пред него коленичи. По-нататък видя Коваленко да се отдалечава. Помисли, че руснакът просто не може да понася подобни неща, но след миг осъзна, че Валентин реагира на някакъв шум отвън. В склада отекна рев на вертолет. Тупането на лопатите му се приближи бързо, шеметно, сякаш машината падаше. Кацна отвън — Кларк дори видя как фаровете осветиха тънката стена на постройката, чиято трептяща сянка обгърна всички. Мъжът със скалпела стана бързо и се извърна. В опит да надвика невероятния шум, от който Джон разбра, че вертолетът не е един и че другият вероятно кръжи над ламаринения покрив, Валентин Коваленко изкрещя някаква заповед на хората си. За миг фарът на вертолета освети лицето на заместник-резидента от СВР и Кларк осъзна, че той е изпаднал в паника като хванато натясно животно. Вертолетът над тях започна да кръжи бавно. Чуха се викове. Някой крещеше заповеди и заплахи. Джон сви глава в раменете си — само това можеше да направи така завързан на стола, но смяташе, че трябва да стори нещо. Ръката го болеше адски много и ако не друго, новото занимание го разсейваше. По пода, по масата, по мъжете наоколо и по самия Джон Кларк плъзнаха червени точици на лазерни прицели като светулки. Джон виждаше тънките като игли линийки в студения прашен въздух. След това го обля бяла светлина и той стисна силно очи. Когато ги отвори, осъзна, че лампите на високия таван на склада са включени и цялото помещение е окъпано в светлина. Валентин Коваленко беше най-дребният в цялата сграда. Пред него стояха облечени в черно стрелци с автомати „Хеклер и Кох“ МП5. Това бяха бойци от спецназ, водени от мъж в цивилни дрехи. Коваленко и хората му — Джон преброи осем — вдигнаха ръце. Кларк се зачуди кой ли, мамицата му, е този нов клоун. От трън, та на глог, а сега какво? Нима можеше да стане още по-лошо? Бойците изведоха Валентин и хората му от склада, а цивилният даде няколко резки команди и после излезе навън заедно с повечето бойци. След минутка вертолетът излетя. Машината, която кръжеше отгоре, също се отдалечи. Зад спецназовците, които останаха в склада, се появи слаб мъж на около шестдесет години. Имаше ниско подстригана коса, иззад тесните очила с метална рамка гледаха ярки интелигентни очи. Изглеждаше като човек, който всяка сутрин преди закуска тича десет километра. Джон Кларк се почувства сякаш се гледа в огледало, само че в руски костюм. Но тук нямаше огледало. Кларк знаеше кой е човекът срещу него. Мъжът застана пред американеца и заповяда на един от хората си да среже въжетата. След това каза: — Господин Кларк, казвам се Станислав Бирюков. Аз съм… — Вие сте директорът на СВР. — Точно така. — Значи това е просто смяна на караула, така ли? — запита Кларк. Мъжът поклати енергично глава. — Hem. He, разбира се. He. He съм дошъл тук, за да продължа това безумие. Кларк го изгледа, без да отговори. Бирюков каза: — Моята страна има сериозен проблем и се нуждаем от вашия опит. В същото време установихме, че сте тук, в Русия, и че, изглежда, имате малък проблем. Съдбата ни събра днес, Джон Кларк. Надявам се, че двамата ще постигнем бързо и взаимноизгодно споразумение. Кларк избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Говорете. — Става дума за инцидент с терористи в космодрума „Байконур“. Кларк нямаше представа какво става по света навън. — Инцидент с терористи? — Да. Ужасно нещо. Две ракети с ядрени бомби в товарните отсеци се намират в ръцете на терористи от Кавказ, които имат необходимите хора и знания да ги изстрелят. Помолихме бившата ви организация за помощ. Не говоря за ЦРУ, а за „Дъга“. За нещастие мъжете, които в момента са начело на тази организация, не се чувстват подготвени за проблем от такава величина. — Обадете се на Белия дом. Бирюков сви рамене. — Обадихме се. Едуард Кийлти изпрати четирима души с лаптопи да ни спасяват. Сега са в Кремъл. Дори не отидоха в Казахстан. — И какво правите тук? — В момента „Дъга“ са на обекта. Четиридесет души. Кларк повтори въпроса си. — Какво правите тук? — Помолих президента да отправи апел към, Дъга“, за да ви позволят да поемете временно командването на операцията в „Байконур“. Руски сили от спецназ ще ви оказват пълно съдействие. Също и ВВС. Всъщност на ваше разположение ще се намира цялата руска армия. Мъжът замълча за малко и продължи: — Ще трябва да предприемем действия до утре вечерта. — Вие искате аз да ви помагам? Станислав Бирюков поклати бавно глава. — Аз ви моля, господин Кларк. Кларк вдигна вежди, загледан нагоре към ръководителя на СВР. — Ако се позовавате на любовта ми към всичко руско, за да спрете нападението над Москва, то ще ви кажа, че съжалявам, другарю, но ме намирате в лош ден. Склонен съм да подкрепя онзи с пръста върху бутона в Казахстан. — Разбирам ви в светлината на тези обстоятелства. Но знам също, че ще трябва да ни помогнете. Не може да не искате да спасите живота на милиони хора. Само това е достатъчно, за да приемете тази роля, и съм упълномощен от президента Ричков да ви предложа всичко, което поискате. Всичко. Джон Кларк се взираше в руснака. — Точно сега бих искал торбичка с лед, по дяволите. Бирюков реагира, сякаш едва сега забеляза отеклата и счупена ръка. Извика на хората зад себе си и скоро един сержант с аптечка се зае да развива кърпата. Постави пакети с леден гел върху ужасяващите рани и бавно намести огънатите пръсти. След това се зае да увива цялата длан и ледените пакети с ластичен бинт. През това време Кларк говореше през стиснати от болка зъби. — Ето какво ще искам. Вашите хора да разкажат в пресата как Коваленко е заговорничил с Пол Ласка да свали администрацията на президента Райън с измишльотини срещу мен. Руското правителство да се дистанцира напълно от тези твърдения и да предаде всички доказателства и сведения за Ласка и свързаните с него хора. — Разбира се. Коваленко донесе срам на всички ни. Двамата мъже се изгледаха мълчаливо за момент, а после Кларк каза: — Не ми трябват вашите уверения. Във „Вашингтон Поуст“ има един човек. Боб Холцман. Той е от строгите, но справедливите. Накарайте посланика си да се срещне с него или му се обадете лично. Но това трябва да се случи, преди да помогна за малкия ви проблем с космодрума. Станислав Бирюков кимна. — Ще се свържа с кабинета на президента Ричков и ще се погрижа това да стане още днес. След това погледна към масата с инструментите за изтезания. — Между нас казано, между двама старци, които са видели много повече, отколкото знаят днешните младоци на високи постове… Поднасям ви извиненията си за стореното от СВР-ФСБ няма пръст в тази операция. Надявам се, че ще го кажете лично на новия си президент. Кларк отговори с въпрос: — Какво ще стане с Валентин Коваленко? Бирюков сви рамене. — Москва е опасно място дори за шеф в разузнаването. Неговата операция, непозволена, бих казал, е срам за страната ни. Когато се разбере какво е направил, някои важни хора ще се разгневят. Кой може да каже, че не би му се случил някакъв инцидент? — Не ви моля да убивате Коваленко заради мен. Намеквам, че ще има проблем, като разбере, че СВР са ме освободили. Бирюков се усмихна. Кларк разбираше, че мъжът не се притеснява изобщо за Валентин Коваленко. — Господин Кларк. Някой трябва да поеме отговорност от името на Русия в тази неприятна ситуация. Джон сви рамене и остави темата. Точно сега нямаше да си прави труда да спасява задника на Коваленко. Навън имаше невинни хора и в момента се нуждаеха от помощта му. Пет минути по-късно Джон Кларк и Станислав Бирюков се качиха на един вертолет. Няколко тежковъоръжени спецназовци му помогнаха да върви, а лекарят закрепи пликчета лед с ластичен бинт около счупените му ребра. Когато вертолетът се издигна в нощното небе, американецът се наведе към шефа на СВР. — Трябва ми най-бързият самолет за „Байконур“ и спътников телефон. Трябва да се обадя на бивш колега от „Дъга“ и да го докарам тук. Много ще помогнете, ако можете да ускорите издаването на виза. — Вие му кажете да тръгва за „Байконур“. Аз лично ще се обадя на шефа на митническата служба в Казахстан. Обещавам ви, че той ще влезе в страната без никакво забавяне. Двамата с вас ще го посрещнем там. Когато кацнем, Ричков ще е провел преговорите за поставянето ви начело на „Дъга“. 76 Чавес, Райън и Карузо се срещнаха с Мохамед ал Даркур малко след кацането на международното летище „Алама Икбал“ в Лахор, столицата на щата Пенджаб. Американците се зарадваха, че майорът от ДВР се е възстановил от раната в рамото си, макар от скованите му движения да си личеше, че още има малки проблеми. — Как е Сам? — обърна се Мохамед към Чавес, когато се качиха в микробуса на ДВР. — Ще се оправи. Инфекцията изчезва и раните му заздравяват. Казва, че е сто процента готов за действие, но шефовете ни не искат и да чуят за връщането му в Пакистан толкова рано. — Времената не са добри за никого да дойде в Пакистан. И най-вече в Лaxop. — Какво е положението? Микробусът се отправи към изхода на летището. Освен шофьора на предната седалка се возеше и друг мъж, който раздаде заредени пистолети „Берета“ калибър 9 мм на американците. — С всеки изминал час става все по-зле. Тук има почти девет милиона души и всеки, който може да се измъкне от този град, го прави. Намираме се само на десет мили от границата и хората очакват нападение от Индия. Вече се говори, че имало артилерийска престрелка. Нашата армия докара бойна техника в града — сами ще видите. Освен това заради слуховете, че в града има чуждестранни агенти, навсякъде никнат полицейски и военни пропускателни пунктове, но ние ще минем без проблеми. — Има ли нещо вярно в слуховете за индийски шпиони? — Може би. Индийците са се размърдали. Което в случая е разбираемо. Нашето съвместно командване създаде истинска международна криза и не знам дали можем да се върнем назад. Карузо запита: — Вашето правителство ще падне ли, особено сега, когато бомбите се оказаха в ръцете на дагестански терористи? — Късият отговор, Доминик, е „да“. Може би не днес или тази седмица, но със сигурност много скоро. Нашият министър-председател и без това не беше особено силен. Очаквам армията да го свали от длъжност, за да „спаси Пакистан“, както ще кажат. Чавес се обади: — Рехан къде е сега? — В един апартамент в старата част на Лахор, която се нарича Оградения град, близо до джамията „Сунехри“. С него няма много хора. Според нас там са само заместникът му полковник Садик Хан и двама от охраната. — Имаш ли представа какво е намислил? — Не, освен ако не възнамерява да се срещне с терористите от „Лашкар“. Кварталът е територия на „Лашкар-е-Тайба“ и той ги използва за операции зад границата. Но честно казано, Лахор изглежда последното място, в което Рехан трябва да е сега. Тук фундаменталистите не са така силни както в Куета, Карачи или Пешавар. Двама от моите хора наблюдават апартамента му, затова ако излезе по някаква причина, ще опитаме да го проследим. Ал Даркур заведе американците в един апартамент наблизо. Тъкмо се настаниха и мобилният телефон на Чавес звънна. — Говорите с Динг — каза той. — Хей — чу се гласът на Джон Кларк. — Джон! Добре ли си? — Справям се. Помниш ли, като каза, че ако ми дотрябваш, ще дотичаш? — По дяволите, да! — В такъв случай качвай задника си на самолет, бързо. Чавес погледна към двамата по-млади мъже в стаята. Налагаше се да ги остави сами, но нямаше как да не иде при Кларк. — Къде отивам? — На централната сцена. „Мамка му “ — помисли Чавес. И запита: — Космодрума? — Боя се, че да. * * * Когато слезе от вертолета на паркинга на хотел „Спутник“, Джон Кларк носеше руска камуфлажна бойна униформа и тежък шинел. Бинтовете на ръката и главата му изглеждаха професионално направени — Бирюков се разпореди с тях да дойде и хирург ортопед, който да се грижи за раните на американеца. Болеше адски. Джон не се съмняваше, че тази ръка ще го притеснява, докато е жив, дори и след Бог знае колко многото операции, за да наместят костите му, но тя трябваше да дочака други времена. По време на пътуването снегът валеше силно. Сега, в осем часа местно време, в хотела цареше пълен хаос. Униформени и цивилни мъже от различни организации си бяха заградили малки царства в сградата и отвън и човек оставаше с усещането, че тук няма никой начело. Докато Джон крачеше от вертолета към хотела, всички по пътя му спряха и го зяпнаха. Някои знаеха, че той е бившият командир на „Дъга“ и че е тук, за да поеме контрол върху ситуацията. Други знаеха, че това е Джон Кларк, международният беглец, издирван в Съединените щати за многобройни убийства. Мнозина просто виждаха в него човек с присъствие и тежест. Но всички забелязаха охлузеното му лице, тъмните петна по челюстта и насинените очи, както и дясната длан, увита с бели бинтове. Станислав Бирюков крачеше до него, последван от петнадесетина мъже от СВР и група „Алфа“, и така влязоха в хотела и минаха през фоайето. В коридора, който водеше към главната заседателна зала, всички — военни, дипломати и учени — отстъпваха, за да направят път на процесията. Бирюков не почука, преди да влезе в командния център. Малко преди кацането на „Юбилейная“ беше говорил с президента Ричков и бе получил всички пълномощия да прави каквото си поиска тук. Командният център знаеше за пристигането на американеца и директора на СВР и затова всички тук чакаха готови за разговор. Предложиха столове на Кларк и Бирюков до масата, но двамата мъже останаха прави. Директорът на руското разузнаване се обади първи: — Разговарях с президента. Той е обсъдил положението с „Дъга“ с командирите от НАТО. Руският посланик в Казахстан кимна. — Аз също говорих с президента, Станислав Дмитриевич. Уверявам ви, както и вас, господин Кларк, че разбираме ситуацията и сме на вашите услуги. — Също и аз. Генерал Лapc Гумесон влезе в залата. Кларк го познаваше от времето, когато Гумесон носеше пагони на полковник от шведските специални сили, но не знаеше нищо за него, освен че е сегашният командир на „Дъга“. Очакваше известни търкания с този офицер — напълно естествено за някой, който трябва да предаде командването, но високият швед отдаде чест на Кларк и огледа с любопитство нараненото лице и превързаната ръка на по-възрастния мъж. Сепна се и каза: — Разговарях с ръководството на НАТО, което обясни, че вие ще командвате „Дъга“ за тази операция. Кларк кимна. — Ако нямате възражения. — Никакви, сър. Аз служа на своето правителство и на командването на НАТО. Те решиха да ме заменят. Вашата репутация е голяма и очаквам да науча много през идните двадесет и четири часа. Когато „Дъга“ се използваше за реални действия под ваше командване, със сигурност сте научили доста неща, които ще бъдат от полза в предстоящите часове. Надявам се да съм полезен по всякакъв начин. Гумесон завърши с думите: — Господин Кларк, докато тази криза не отмине, „Дъга“ е ваша. Кларк кимна, не така щастлив да поеме тази отговорност, както шведският генерал, изглежда, смяташе. Но нямаше време да мисли за тези неща. Незабавно започна работа по операцията. — Трябват ми скици на центъра за управление и на ракетните силози. — Ще ги получите незабавно. — Ще се наложи да изпратя разузнавачи за точен оглед на целта. — Предвидих това. Преди зазоряване внедрихме два екипа от по двама души на хиляда метра от тези три обекта. Имаме надеждна комуникация с тях и видео в реално време. — Отлично. Колко са хората от „Джамаат Шариат“ на всеки обект? — След изстрелването от силоз 109 се прегрупираха. Около всеки силоз, изглежда, има по осем до десет от тях. Още четирима в бункер до пътя, който води към зоната за ракетите „Днепър“. Не знаем колко са в центъра за управление. От разстояние видяхме един мъж на покрива, но това не помага особено. Постройката е бункер всъщност и не можем да видим нищо навътре. Ако нападнем, ще трябва да действаме слепешката. — Защо не можем да ги поразим с ракети „земя-въздух“, ако ги изстрелят? Гумесон поклати глава. — Когато са все още ниско до земята, е възможно, но пък ние не можем да преместим оборудването достатъчно близо, за да ги поразим, преди да станат прекалено бързи. А и ракетите, изстрелвани от самолет, също не могат да ги достигнат. Кларк кимна. — Знаех си, че няма да е така лесно. Добре. Трябва ни наш собствен оперативен център. Къде са останалите мъже? — Отвън сме разположили голяма палатка за комуникации, командване и контрол. Има втора палатка за оборудването и трета за разквартируване на хората. Кларк кимна. — Хайде да идем при тях. * * * Кларк и Гумесон разговаряха, докато вървяха заедно е Бирюков и с няколко офицери от група „Алфа“ към паркинга. Стигнаха във фоайето на хотел „Спутник“, когато през главния вход влезе Доминго Чавес. Той носеше кафява памучна тениска и дънки, но нямаше яке или шапка въпреки много ниската температура. Чавес забеляза тъста си и тръгна към него. Когато доближи, усмивката му изчезна. Прегърна го, но когато се отдели от него, от лицето му лъхаше невъздържана ярост. — Исусе Христе, Джон! Какво са ти направили, мамицата им? — Добре съм. — Да бе! Чавес погледна Бирюков и останалите руснаци, но продължи да говори на Джон: — Искаш ли да кажем на тези руснаци да идат да се чукат, а ние да се приберем у дома, да намерим някоя кушетка и телевизор и да седнем, за да гледаме как Москва изгаря до основи, а? Един от едрите руски спецназовци, който очевидно разбираше английски, тръгна към Чавес, но по-дребният и по-възрастен мексикански американец не отстъпи. — Да ти го начукам. Наложи се Кларк да го успокои. — Динг, всичко е наред. Не тези ме подредиха така, а един от външното разузнаване и хората му. Чавес не отстъпи пред надвесения над него едър руснак, но накрая кимна. — Добре тогава. Какво пък, мамицата му? Хайде да им спасяваме задниците. 77 Мохамед ал Даркур почука на вратата на апартамента на Райън и Доминик в девет сутринта. Американците пиеха кафе и наляха и на пакистанския майор, докато той говореше. — Тази нощ имаше известни събития. Индийски артилерийски снаряди са паднали в село Вагха, източно от Лахор, и са убили тридесет цивилни. Нашата армия е отвърнала на огъня. Не знаем дали са нанесли щети. Други снаряди, паднали няколко мили северно от селото, са повредили една джамия. Райън запита: — Не изглежда ли странно, че Рехан, човекът, който оркестрира всичко, по една случайност е в района? Майорът отговори: — Не можем да смятаме, че не участва в тези действия. Възможно е отцепили се пакистански сили да обстрелват собствената си страна, за да ескалират реакциите в Пакистан. — Какъв е планът за днес? — запита Карузо. — Ако Рехан излезе от къщата си, ще го следваме. Ако някой дойде в апартамента на Рехан, ще следим него. — Достатъчно прост план — отговори Доминик. * * * Георгий Сафронов седеше сам в кафенето на третия етаж на контролния център и закусваше: кафе, купа картофена супа и цигара. Беше адски уморен, но знаеше, че ще си възвърне енергията. Прекарал беше по-голямата част от сутринта в разговори по телефона с новинарски станции от „Ал Джазира“ до „Радио Хавана“, за да разкаже за тежкото положение на народа на Дагестан. Тази работа трябваше да се свърши, за да използва събитието в помощ на каузата си, но пък никога не беше работил толкова много, колкото през последните няколко месеца. Докато пушеше, гледаше телевизора на стената. Показваха новините и как руски бронетанкови войски се придвижват на север край Каспийско море в Северен Дагестан. Коментаторът каза, че руските правителствени източници отричат това да е свързано със ситуацията в космодрума, но Сафронов знаеше, че както почти всичко в руската телевизия и тази новина е нагла лъжа. Няколко от неговите хора бяха гледали телевизия на приземния етаж и изтичаха в кафенето, за да прегърнат своя водач. Очите му се наляха със сълзи на националистическа гордост. Цял живот беше искал това, още преди да осъзнае, че има цел и толкова много неупотребена сила. И нуждата да е част от нещо по-голямо. Днешният ден беше най-хубавият в живота на Георгий Сафронов. По радиостанцията се обадиха, че търсят по телефона Магомед Дагестани — другото име на Георгий. Той реши, че може би това е дългоочакваният разговор с командира Набиев, и забърза към контролната зала. Искаше да говори с него и да уреди идването му тук. Слезе по задното стълбище до втория етаж и влезе в контролния център през южния коридор. Сложи си слушалките и ги включи. Обаждаха се от кризисния център в Кремъл. Говореше Владимир Гамов, директор на руската Федерална космическа агенция. Георгий реши, че връзките на семейството му с Гамов са единствената причина старият дъртак да говори с него. Не че това имаше някакво значение. — Георгий? — Гамов, помолих да ме наричат с друго име. — Съжалявам, Магомед Дагестани, но те познавам като Георгий от седемдесетте години. — Значи и двамата сме били заблудени. Ще ме свържеш ли с Набиев? — Да, след миг. Но преди това исках да те информирам за придвижването на нашите войски в Кавказ. Искам да съм ясен. Започнахме, но само в Дагестан имаме петнадесет хиляди военни. Два пъти повече в Чечения, а също и в Ингушетия. Много от тях са в отпуск. Мнозина са на патрул или учения и не са в базите си. Просто не можем да ги изтеглим за един ден. Заповядали сме на всички да идат на север колкото може по-бързо. Извозваме ги със самолети от базата на ВВС, но няма да успеем да изведем всички до определения от теб краен срок. Ако ни дадеш още един ден и една нощ, ще се убедиш в намеренията ни. Сафронов не обеща нищо. — Ще проверявам чрез мои източници дали това не е някакъв пропаганден номер. Ако наистина местите частите си на север, ще помисля да удължа крайния срок с един ден. Нищо не обещавам, Гамов. А сега нека поговоря с командира Набиев. Направиха връзката и Георгий заговори с младия водач. Набиев каза, че му съобщили, че същата вечер ще го закарат в „Байконур“. Георгий се разплака от радост. * * * Кларк, Чавес, Гумесон и плановиците от „Дъга“ прекараха целия ден в отопляваната палатка на паркинга на хотел „Спутник“, където разглеждаха схеми, карти, снимки и други материали, които щяха да им помогнат да се подготвят за нападението в космодрума. По обед Кларк вече имаше нови идеи, за които спецназовците не бяха помислили, преди да атакуват, а към три двамата с Чавес вече разполагаха с план за нападение. Той възхити офицерите от, Дъга“, на които от година и половина налагаха избягване на всякакви рискове. След кратка почивка щурмовите екипи се разделиха, за да планират работата в групите си, а Кларк и Чавес разискваха някои въпроси с пилотите от руските ВВС. В седем следобед Чавес легна за деветдесетминутна почивка. Но въпреки умората се чувстваше достатъчно нахъсан за предстоящата вечер. * * * Георгий Сафронов научи, че Исрапил Набиев ще пристигне с транспортен вертолет на руските ВВС около 10,30 вечерта. Дагестанският ракетен бизнесмен и терорист, след като поговори с някои от останалите тридесет и четирима бунтовници, обясни на Гамов как да стане предаването. Даде съвсем точни указания, за да избегне всякакви номера от страна на руснаците. Искаше вертолетът с командира Набиев да кацне в далечния край на паркинга на контролния център и Набиев сам да измине седемдесетте метра до предния вход. През цялото време ще бъде осветяван от ярки прожектори на покрива на контролния център. На покрива ще има стрелци, както и на предния вход, за да е сигурно, че от вертолета няма да излезе никой друг. Гамов записа всичко, обсъди го с кризисния център и заедно се съгласиха с исканията на Сафронов. Но имаха едно условие. Настояваха за освобождаването на всички чуждестранни пленници в контролния център в мига, когато Набиев излезе от вертолета. Сафронов надуши капан. — Директоре, моля, без номера. Искам видеосигнал от вътрешността на вертолета до нас тук, в контролната зала. Освен това искам директна радиовръзка с командира Набиев по време на пътуването му от летището до контролния център. Така ще знам дали не сте качили войници във вертолета. Гамов отново остави слушалките, за да говори с останалите, но когато се върна, каза, че във вертолета може да се създаде аудио и видеовръзка с Набиев по пътя от летището, така че Сафронов и хората му в контролния център да са сигурни, че дагестанският военен командир е сам с няколко души от екипажа и с минимален брой охрана. Георгий остана доволен и прекрати обаждането, за да извести хората си за тази уговорка. * * * Хаосът по улиците на Лaxop продължаваше и в девет вечерта. Джак и Доминик седяха сами в ресторант за бързо хранене на четвърт миля от джамията, в която Рехан влезе заедно с антуража си. Ал Даркур беше изпратил един от хората си в джамията, за да наглежда генерала, а самият той отиде в близкия полицейски участък, за да вземе бронежилетки и оръжие. Свърза се със свой приятел в ГСД, които имаха база наблизо, и поиска от него да му даде хора, които да му помогнат за малко разузнаване в града, но по необясними причини спецчастите имаха заповед да останат в базата си. Райън и Доминик гледаха новините по телевизора на тезгяха в заведението. Надяваха се да получат някакви сведения за събитията в Казахстан, но тук, в Лахор, Пакистан, поне за момента даваха само местни новини. Приключиха с пърженото пиле и отпиваха кока-кола, когато ревът на мощна експлозия разтърси улицата отвън. Стъклата на прозорците се разтърсиха, но не се счупиха. Двамата американци изтичаха от ресторанта, за да видят какво става, но когато излязоха на тротоара, друга експлозия, този път по-наблизо, за малко не ги събори на земята. Решиха, че са избухнали две бомби една след друга, но в този момент доловиха адски звук като от късане на хартия, но усилен през микрофон. Този звук завърши с още една експлозия, още по-близо от първите две. — Артилерийска стрелба! — каза Доминик и двамата се присъединиха към тълпата, която бягаше в другата посока. Последва нов звук като от късане на плат и нов трясък на една пряка на изток, заради който повечето хора в тълпата затичаха на юг. Джак и Доминик спряха. Райън каза: — Хайде да се прибираме. Няма какво да правим. Изтичаха в една банка и застанаха по-далеч от прозорците. Последваха още пет-шест експлозии, някои толкова далечни, че почти не се чуваха. Ревнаха сирени, а след това някъде далече затракаха автомати. — Мамка му. Дали пък войната не започна? — запита Доминик, но според Джак просто войниците от пакистанската армия в града бяха нервни. — Както каза Даркур, възможно е някоя артилерийска част с приятели на Рехан да е завъртяла оръдията си насам по негова заповед. Доминик поклати глава. — Шибани брадатковци. Пред банката профучаха военни бронетранспортьори, а цивилните коли бързо се отместваха от пътя им. Телефонът на Джак изпиука и той отговори. Обаждаше се Ал Даркур. — Тръгнаха! * * * Рехан най-накрая излезе от апартамента си близо до джамията „Сунехри“ в девет вечерта, в най-натовареното време на гъстонаселения град. Освен онези, които се прибираха от работа, улиците се задръстваха и от потока хора, тръгнали да напуснат града. Освен това улиците бързо се изпълваха и с бронетранспортьори и войници на пакистанската армия. Райън, Карузо, Ал Даркур и двама от хората на майора отначало с усилие следваха генерала и антуража му, но когато Рехан и малкият му екип спряха на един паркинг на пътя за централната банка, където ги посрещнаха млади брадати мъже с три леки коли, следенето на такава голяма група стана по-лесно. Райън каза: — В тези коли има поне дванадесет души, а заедно с Рехан и групата му са шестнадесет. Майорът кимна. — А и тези не приличат на хора от ДВР или от армията. Кълна се, че са от „Лашкар-е-Тайба“. Райън каза: — Мохамед, ако се наложи да се бием с шестнадесетина от лошите, ще ни трябва повече оръжие. — Това ще го уредя, не се тревожи — отговори майорът и взе мобилния си телефон. 78 Кларк и Чавес стояха пред транспортния самолет Ан-72 на руските ВВС, паркиран на стоянката на летище „Крайний“ до град Байконур, четиридесет километра южно от базата „Днепър“ на космодрума и шестдесет и пет километра южно от летище „Юбилейная“. Дори и на празен ход двигателите на машината ревяха. На същата стоянка имаше и четири вертолета Ми-17, един по-малък Ми-8 и грамаден Ми-26. Около машините се суетяха мъже и жени — зареждаха гориво и багаж, осветени от фаровете на камионите с пускови генератори и от преносими лампи с рефлектори. Около единствените двама американци на летището се виеха леки и малки снежинки. — Набиев пристигнал ли е вече? — запита Динг. — Да, в „Юбилейная“ е. Ще го закарат в 22,30. — Добре. Чавес носеше черни дрехи от номекс. На главата си имаше шлем, от който висеше кислородна маска. Над джоба с пълнители на гърдите му висеше автомат „Хеклер и Кох“ модел UMP, калибър 40. Дори и с монтиран заглушител, но със сгънат приклад, оръжието не беше по-дълго от раменете на Динг. Доминго Чавес носеше оборудването, с което беше свикнал през многото си години в „Дъга“, въпреки че не използваше старата си позивна. Мъжът, който водеше бившия му екип, сега се намираше до него и имаше същата позивна, затова хората от комуникационната служба решиха да го наричат „Ромео две“. Някой се пошегува, че буквата „р“ в прякора означава резервист или запасняк, но Доминго не му обърна внимание. Можеха да го наричат дори Доминго Чавес, ако искат. Имаше по-сериозни притеснения от псевдонима си. — Трябва ли ти помощ да нахлузиш парашута? — запита Кларк. Динг отговори: — Не от теб, левак такъв. Двамата се усмихнаха сухо. Опитът за черен хумор не успя. Чавес каза: — Бордният техник ще ми помогне. След кратко колебание продължи: — Адски добре се справяш, Джон. И все пак… ще загубим много хора. Кларк кимна и погледна настрани към вертолетите, в които се качваха хората от „Дъга“. — Боя се, че си прав. Но сега всичко опира до скорост, изненада и жестокост на действията. — И до късмет, ако ни настигне. Джон кимна отново, а после посегна, за да хване зет си за ръката. Но се спря, осъзнавайки, че бинтовете няма да позволят нормално ръкостискане и подаде лявата си ръка. — Много ли те боли? — запита Динг. Кларк сви рамене. — Счупените ребра потискат болката от счупената длан. Счупената длан потиска болката от счупените ребра. — Значи си супер, нали? — По-добре не съм бил. Двамата мъже се прегърнаха топло. — Ще се видим, когато всичко свърши, Доминго. — И още как, Джон. След минутка Чавес се намираше в самолета, а след още пет Кларк седна в един от вертолетите Ми-17. * * * Ал Даркур, Райън и Карузо следваха Рехан и неговия антураж от ДВР и бойци от „Лашкар-е-Тайба“ в посока към главната железопътна гара на Лахор. Градът се намираше в състояние на бойна тревога, което трябваше да означава организирани пропускателни пунктове, принудителен вечерен час и други подобни, но десетте милиона жители смятаха с пълна убеденост, че тази вечер тук ще има война, и затова по улиците цареше повече хаос, отколкото ред. Райън и Доминик се возеха на задната седалка на микробуса „Волво“ заедно с майора. Ал Даркур раздаде на всички полицейски бронежилетки и големи пушки ГЗ и сам се облече по същия начин. В града бушуваха пожари от артилерийския огън преди малко, но обстрелът спря. Изпадналите в паника граждани щяха да причинят повече щети. Джак знаеше със сигурност това, защото на гарата имаше доста катастрофирали коли и много хора се биеха, бутаха и блъскаха. Рехан и конвоят от четири коли отби към гарата, но в този момент задната кола спря рязко и блокира целия трафик. Останалите коли ускориха, а хората пред тях се разбягаха от пътя им. — Мамка му! — възкликна Райън. Притесни се, че ще загубят своя човек. Между тях и спрялата кола имаше шест други автомобила и оттук виждаха само покривите на конвоя, който зави на изток, но остана в района на гарата. Ал Даркур каза: — Облечени сме като полицаи. Сега ще слезем, но не забравяйте да се държите като полицаи. С тези думи Мохамед ал Даркур и двамата негови хора слязоха от микробуса, последвани от американците. Оставиха колата на улицата сред клаксоните на разгневените шофьори зад нея. Изтичаха между колите, проправиха си път до тротоара и хукнаха към конвоя, който чакаше сред тълпите пешеходци около гарата. Рехан и неговите хора успяха да излязат от претъпканата с хора улица и се насочиха по пътя, който пресичаше петнадесетте коловоза на гарата и водеше към голяма група складове с метални покриви от северната страна. Те се намираха на около километър от гарата и от пътниците. Петимата начело е Ал Даркур и двамата му колеги, последвани от американците, изтичаха по един мост над този служебен път. Под тях четирите автомобила спряха между няколко ръждиви коли, изоставени в далечния край на гарата. Колите нямаха двигатели и просто бяха захвърлени пред един склад до линията. Петимата мъже на моста спряха, загледани към шестнадесетте души, които излязоха от леките коли и влязоха в склада. Далече от юг се чуха гърмежите от нов артилерийски обстрел. Задъхан от тичането, Райън каза: — Трябва да се махнем оттук и да намерим по-добро място за наблюдение на този склад. Ал Даркур ги поведе и като слязоха от моста, се качиха на втория етаж на малко общежитие. Майорът разположи хората си да охраняват стълбището, след което тримата с Карузо и Райън влязоха в голямото спално помещение, което гледаше към жп гарата. Райън извади инфрачервения си бинокъл от раницата и огледа района. Между железопътните вагони се движеха призрачни сенки — ходеха или тичаха натам-насам и прескачаха огради, за да стигнат до релсите, на които чакаше готов за заминаване влак. Това бяха обикновени хора, които отчаяно искаха да се махнат от този град. Погледна с бинокъла към склада и видя светещ силует на един мъж в прозореца на горния етаж. Онзи стоеше и гледаше навън. Часови. След около минутка в прозореца на отсрещния ъгъл на сградата се появи друг силует. Джак подаде бинокъла на братовчед си. Ал Даркур взе една пушка с оптичен прицел и също погледна. Провери и разстоянието между себе си и новото местонахождение на Рехан. — Колко е дотам? Сто и петдесет метра? — По-скоро двеста — отговори Доминик. — Бих искал да сме по-близо — обади се Райън, — но ще трябва да пресечем доста открита площ, да минем през пет коловоза и да изкачим онази ограда от другата страна. — Мога да опитам да осигуря хора там, но няма да е скоро — отговори му Ал Даркур. — Какво ли не бих дал да знам какво планира оня шибаняк — възкликна Доминик. * * * Чавес скочи сам от задната рампа на самолета Ан-72 от седем хиляди триста и петнадесет метра височина. Секунди след като излезе от самолета, дръпна въжето за освобождаване на парашута, а минутка по-късно вече проверяваше висотомера на китката си и устройството за глобално позициониране. Вятърът веднага му създаде проблеми — мъжът се бореше здравата да не се отклонява от курса, но осъзна, че не губи височина достатъчно бързо. Операцията изискваше той да се озове в целта точно когато вертолетът Ми-8 кацне пред контролния център, което означаваше, че не може да се бави. По план трябваше да виси на парашута малко повече от двадесет и две минути. Погледна надолу — целта се намираше там някъде, но не виждаше нищо освен непрогледна гъста тъмнина. Изпълнявал беше доста такива скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута през годините в „Дъга“, но хората, които сега служеха в организацията, нямаха неговия опит в нощните скокове, поне според него и Кларк. Те също щяха да скочат с парашути в този вятър. Ролята им в мисията съвсем не беше лека, но операцията на Кларк изискваше някой да кацне тайно на покрива на контролния център, а това налагаше друг тип скачане. Имаше и друга причина Чавес да скача сам. Екипът снайперисти и наблюдатели съобщи, че по покрива на сградата се виждат хора — часови, които наблюдават небето за парашутисти. Кларк и Чавес се надяваха, че в това лошо време е по-лесно да се справи сам човек, който ще може да остане незабелязан поне докато не стигне на позиция да се заеме с целите на покрива. Но шансовете за успех на такова тайно кацане в целта намаляваха с всеки допълнителен парашутист. Затова Динг се носеше в снега с парашута си сам. * * * Видеосигналът, който показваше Набиев в задната част на вертолета Ми-8, се включи в мига, когато един член на екипажа се качи на вертолета в летището малко преди излитането. Набиев можеше да разговаря директно със Сафронов в контролната зала въпреки разбираемо непостоянните картина и звук. И все пак камерата изпълни предназначението си. От нея се виждаше, че във вертолета са само четирима души освен Исрапил, който вече нямаше белезници на ръцете и носеше дебело палто и шапка. Георгий поиска от него да погледне през илюминатора и когато стигнат, да потвърди, че вижда светлините на контролния център, и дагестанският затворник се премести, за да изпълни искането. * * * Екипът снайперисти и разузнавачи на „Дъга“, който наблюдаваше контролния център цял ден, се беше преместил от хиляда само на четиристотин метра разстояние през нощта. Сега хората лежаха добре маскирани в тревата и наблюдаваха през оптичните си прицели сградата. Наблюдателят забеляза две дълги сенки, които се движеха край метален климатик в северната част на покрива. Следи ги доста време, докато една мъжка глава не се показа за секунди и после пак се скри. Наблюдателят потвърди видяното със своя снайперист и натисна бутона на радиостанцията си. — „Ромео две“, тук „Чарли“. Край. — „Ромео две“. Казвай. — На покрива имаме двама часови. Намиращият се почти триста метра над покрива на контролния център Чавес искаше да отговори на човека с немски акцент, че не вижда по-далеч от оная си работа. Към целта, някъде там долу, го водеше само устройството за глобално позициониране на ръката му и възнамеряваше да се разправя с разни лайноглавци, когато стигне там. Освен ако… — „Чарли две“, „Ромео две“. Няма да мога да видя онези, докато не кацна. Вие на позиция ли сте за огън? Снайперистът на земята поклати глава, а наблюдателят му отговори вместо него. — Не точно сега, „Ромео“, но опитваме да се прицелим. — Разбрано. Чавес опипа автомата на гърдите си. Той седеше на мястото си върху бронежилетката. Щеше да се наложи да го използва веднага, щом се докосне до покрива. Ако краката му го докоснат. Ако изпусне покрива, ако изчисленията се окажат криви или пък някой порив на вятъра го отклони в последната секунда, цялата мисия може да се провали. А ако поривът дойде в неподходящ момент и тласне Динг към източния паркинг, където се въртяха големите лопати на носещия винт на вертолета, Чавес нямаше да има никакъв шанс. Провери висотомера си и своя джипиес, след което нахлузи очилата и дръпна с дясната ръка парашута, за да завие леко на юг. * * * Точно в 10,30 вертолетът Ми-8 приближи контролния център. Сафронов все още наблюдаваше видеосигнала, а Набиев видя голямата подобна на бункер сграда с ярки прожектори на покрива. Взе камерата от мъжа до себе си и я опря в илюминатора, за да може и Сафронов да види навън. Георгий каза на Исрапил, че ще го чака от вътрешната страна на предната врата след пет минути и изтича от контролния център с няколко от хората си. Те се спуснаха по стълбите, прекосиха тъмния входен коридор и отвориха взривоустойчивите метални врати. Четирима от стрелците от „Джамаат Шариат“ заеха позиции до отворената врата, а Георгий застана настрани и само надникна навън, опасявайки се, че някой, скрит в снега, може да опита да стреля по него. Зад тях двама от охранителите доведоха чуждестранните пленници и ги накараха да се притиснат до стената на коридора. Руският вертолет кацна в далечния край на паркинга, на седемдесет метра от железните врати на контролния център, в светлината на прожекторите от покрива. Сафронов надникна през снежната виелица. Обади се по радиостанцията на хората си на покрива и им каза да са готови за всякакви изненади и да не забравят да наглеждат и задния край на сградата. Малката странична врата на вертолета се отвори и от нея излезе брадат мъж с шапка и палто. Той закри очите си срещу светлината и тръгна през отъпкания сняг на паркинга. Георгий вече мислеше какво ще каже на военния командир на, Джамаат Шариат“. Трябваше да е сигурен, че не са промили мозъка му, въпреки че от разговорите досега нямаше такова усещане. * * * Чавес видя как вертолетът кацна, а след това насочи вниманието си към покрива на контролния център на шестдесет метра под обувките му. Слава Богу, щеше да кацне на място, макар и по-бързо и по-силно, отколкото му се искаше. Докато се спускаше с рязък завой на юг, забеляза на покрива един… двама часови. Четиридесет и пет метра. В този момент вратата на покрива под него се отвори и лампата отвътре освети пространството. През вратата излезе още един терорист. „Мамка му“ — каза си Чавес. Три танга, всяко в различна точка на компаса от мястото, в което той ще се приземи. Ще трябва да ги очисти много бързо, което е почти невъзможно при грубо кацане, лошо осветление и оръжие, което не можеше дори да вдигне от гърдите си, преди да се освободи от парашута, за да не го издуха той от покрива. Сто метра. В този миг в слушалката на Динг се чу глас: — „Ромео две“, „Чарли две“. Наблюдавам една цел на северозападната част на покрива. Ще се включа по твоя команда. — Очисти го. — Повтори последната команда. Шибани германци. — Включи се. — Разбрано, включвам се. Чавес отклони вниманието си от мъжа в северозападния край на покрива. Вече не трябваше да мисли за него. Ако снайперистът пропуснеше, е, тогава щяха да му го начукат, но сега не можеше да мисли за това. Шест метра. Чавес дръпна парашута си, за да се разтвори, и кацна тичешком. Не спря да тича, като дръпна халката за откачане и усети как парашутът се отделя от тялото му. Хвана автомата си и се извъртя към мъжа при вратата. Терористът вече беше вдигнал автомата си към него. Чавес се просна на покрива, изтърколи се през лявото си рамо и се вдигна на колене. Изстреля залп от три куршума и улучи брадатия терорист в гърлото. Автоматът подхвръкна във въздуха и тангото падна заднешком в коридора. Макар и не безшумни, изстрелите през заглушителя нямаше да се чуят заради шума от винтовете на вертолета. Динг вече насочваше вниманието си надясно. Когато се завърташе, видя неясно фигурата на часовия в северозападния ъгъл, но докато се прицели, главата на мъжа избухна и той падна на мястото си. Сега Чавес се зае с онзи в източния край на покрива, на седем-осем метра от него. Терористът не беше вдигнал автомата си, въпреки че гледаше право в очите на Динг. Докато опитваше да насочи оръжието си към тази нова мишена, която падна от нощното небе, той викна уплашен. Доминго Чавес, „Ромео две“, го простреля с два куршума калибър 45 в челото. Падайки, мъжът пристъпи две крачки назад. Динг стана, малко поуспокоен от това, че се справи с последната заплаха, и посегна за нов пълнител. Докато беше зает с тази задача, се загледа в залитащия назад часови в очакване да падне на студения бетонен покрив. Но тялото на мъртвеца имаше други планове. То продължаваше назад по инерция и в миг на ужас Чавес осъзна, че ще падне от покрива. Щеше да се строполи точно пред вратата отдолу, озарена от прожекторите, които осветяваха крачещия мъж от вертолета — Мамка му! Чавес се втурна по покрива в отчаян опит да хване часовия, преди той да падне и да издаде цялата операция в най-уязвимия момент. Динг пусна автомата си, скочи във въздуха и посегна към униформата на мъртвеца. Стрелецът от „Джамаат Шариат“ падна заднешком от покрива. 79 Исрапил Набиев излезе от вертолета в светлината. Пред него от снега се издигаше огромна сграда. Тридесет и две годишният ръководител на „Джамаат Шариат“ сви очи и пристъпи в твърдия сняг, след това направи втора крачка и трета, като все повече се приближаваше към свободата, за която мечтаеше през дългите месеци в затвора. Прикладът на една пушка го удари по тила и го събори в снега. Ударът го зашемети, но той се изправи на колене и опита да стане, за да тръгне отново, обаче двама от охраната във вертолета го грабнаха изотзад и сложиха метални белезници на китките му. Обърнаха го и го натикаха във вертолета. — Не днес, Набиев — викна един от тях през воя на двигателите. — Контролният център на системата „Рокот“ изглежда почти както този на, Днепър“, нали? Исрапил Набиев не разбираше какво става. Не знаеше, че се намира на петнадесет мили западно от базата, Днепър“ и че го изиграха, за да си мисли, че са го предали на Сафронов и на, Джамаат Шариат“. Вертолетът излетя отново, зави и отлетя надалеч от ярките прожектори. * * * Георгий Сафронов сложи своя „Макаров“ в кобура и махна на пленниците да тръгват към вертолета на руските ВВС. Американците, англичаните и японците, сгушени в дебели палта, се изнизаха покрай него и излязоха в светлината. Брадатият мъж пред тях вече се намираше на тридесетина метра. Георгий виждаше, че той се усмихва, което го накара да се усмихне и самият той. Сафронов забеляза, че пленниците се движат по-бързо от Набиев, и затова направи знак на съотечественика си да забърза. Искаше му се да извика, но двигателите на вертолета бяха твърде шумни дори и тук. Махна с ръка още веднъж, но Набиев не се подчини. Не изглеждаше ранен — Георгий не разбираше какво не е наред. Внезапно мъжът спря посред паркинга. Остана така, с лице към сградата. В един миг въодушевлението на Сафронов премина в подозрение. Усети опасност. Огледа паркинга, вертолета и пленниците, които тичаха към него. Не забеляза нищо, но не знаеше каква опасност се крие в тъмното, където прожекторите не стигаха. Направи крачка назад в коридора и се скри зад вратата. Погледна към Набиев, който отново тръгна напред. Сафронов все още изпитваше подозрения. Присви очи и се вгледа продължително в лицето на мъжа. Не. Това не беше Исрапил Набиев. Георгий Сафронов изкрещя от гняв, извади пистолета от кобура и го скри зад гърба си. * * * Лявата ръка на Чавес стискаше металния кол на прожектора. Пръстите го боляха, защото той висеше от сградата, а с дясната си ръка държеше мъртвия терорист за панталона, малко над глезена. Седемдесеткилограмовото тяло за малко не измъкна ръката му от ставата. Знаеше, че не може да се изкачи обратно на покрива и да продължи мисията, без да пусне тялото, а не можеше да го пусне, без да изложи мисията на опасност. Не можеше да си представи по-лоша ситуация, докато не видя как руският оперативник от СВР, маскиран като Набиев, спря на място, за да зяпа този спектакъл, който се разиграваше шест метра над Сафронов и неговите стрелци до предната врата. Чавес кимна с глава, като се надяваше, че така ще накара онзи да тръгне отново. За щастие мъжът тръгна и Динг се зае отново с мисълта, че не трябва да изпуска тялото или кола. В този момент забеляза над себе си няколко неясни силуета. Операторите на „Дъга“ с техните парашути. А отдолу, под краката му, някой започна да стреля. * * * Сафронов заповяда на един от хората си да иде при Набиев и да го провери за експлозиви. Дагестанецът се подчини, без да задава въпроси, и изтича в светлината навън, стиснал автомата си в ръка. Измина три метра, след което се завъртя и падна. Георгий забеляза отблясъка от пушката на снайпериста от другата страна на вертолета. — Това е капан! — викна той, вдигна пистолета си и стреля към човека в средата на паркинга. Сафронов изпразни всичките седем патрона в пълнителя за две секунди. Брадатият мъж в снега също извади пистолет, но отстъпи и падна, ударен от няколко куршума в гърдите, корема и краката. Георгий се обърна с гръб към вратата. Затича към контролната зала, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Двамата стрелци, които той остави до вратата, вдигнаха автоматите си, за да свършат с гърчещия се мъж, но в този миг пред очите им падна някакво тяло. То беше на един от другарите им на покрива. Тялото се фрасна на стълбите пред тях и ги накара да отместят погледа си от целта. Двамата бързо се опомниха и се прицелиха отново към ранения мъж на двайсет и пет метра пред тях. Куршумът от пушката на снайперист улучи мъжа отдясно в гърдите и го събори назад в коридора. След четвърт секунда втори куршум от втори снайперист улучи другия мъж в гърлото и той падна върху своя другар. * * * Чавес се изкачи обратно на плоския покрив и се претърколи на колене. Нямаше време да се гледа за наранявания, а само грабна автомата си и затича към стълбището. Първоначалният план, който измислиха с Кларк, изискваше той да проникне в подобната на бункер вентилационна шахта на контролния център. Шахтата беше почти осемдесет сантиметра широка и достъпна оттук, от покрива. През нея той щеше да се спусне до един отвор над контролната зала, да излезе в помещението с аварийния генератор, да изключи тока на цялата сграда и така да осуети изстрелването на ракета. Но както много от плановете в продължителната кариера на Динг Чавес в армията и в разузнаването, и този беше се провалил, преди още да започне. Сега можеше да проникне в контролния център сам, да слезе по стълбите и да се надява на най-добрия изход. * * * Двадесет бойци от, Дъга“ бяха скочили от масивния вертолет Ми-26 от височина хиляда и петстотин метра, като трябваше да се приземят на паркинга зад контролния център. Скокът беше предвиден така, че Чавес да има възможност да отстрани часовите от покрива на сградата, но той се съмняваше, че ще успее, заради съвсем малкото време. Затова всички носеха своите автомати със заглушители готови за стрелба по всяка заплаха още от въздуха. От двадесетте парашутисти, които трябваше да се справят с вятъра и лошата видимост, осемнадесет кацнаха точно на място — истински подвиг. Другите двама, които имаха проблем с оборудването си по време на спускането, се озоваха далеч от контролния център и от схватката. Осемнадесетте мъже се разделиха на два екипа и нападнаха страничната товарна площадка и задния вход, като отвориха стоманените врати с кумулативни заряди. Хвърлиха димни гранати в коридорите, след които метнаха и осколъчни гранати, за да избият и ранят дагестанците там. * * * Бившите пленници влязоха през страничната врата във вертолета, но незабавно ги изкараха през вратата в другия край. Объркани, някои от тях не желаеха да излизат и се разкрещяха на пилота да ги маха от тука, но бойците от спецназ и „Дъга“ ги изхвърлиха навън. Изтичаха край войниците, излезли от вертолета още при кацането му и залегнали в тъмното около паркинга, готови за стрелба. Със слаби червени фенерчета показаха на цивилните накъде да тичат през снежната степ, като в същото време някакви мъже им даваха бронежилетки. Войниците им помогнаха да ги надянат в движение. Сто метра зад вертолета имаше малка падина в земята. Тук казаха на цивилните да лягат и да не вдигат глави. Няколко бойци от спецназ с автомати останаха с тях, за да ги пазят, а стрелбата при контролния център се усили и цивилните получиха ново нареждане да се сгушат и да не мърдат. Сафронов се добра до контролната зала. Чу експлозиите и стрелбата из целия долен етаж. Остави със себе си двама стрелци, а останалите изпрати да засилят охраната на покрива и трите входа към сградата. Заповяда на двамата да застанат пред вратата на залата, до мониторите, и да насочат автоматите си към персонала. Самият той мина между масите, за да види какво вършат те. Двадесетте руски инженери и техници го гледаха. — Започнете незабавно изстрелване! — Кой силоз? — И двата! Нямаше система за едновременно изстрелване на две ракети „Днепър“ и затова трябваше да се справят ръчно. Имаха готовност за силоз 104 и затова Георгий заповяда да започнат с него. След това нареди на втори екип да завърши подготовката по втория силоз, за да изпрати към небето ракетата от него веднага след първата. Насочи пистолета си към заместник-директора по изстрелванията — най-старшият инженер в залата. — Сто и четири излиза от силоза след шестдесет секунди или Максим ще умре! Никой не възропта. Хората, които нямаше какво да правят, просто седяха по местата си, изпаднали в паника, че ще ги убият, защото вече не са необходими. Онези със задължения до последната секунда работеха трескаво, за да включат генератора за налягане и да проверят показанията на всяка от трите горивни степени на ракетата. През цялото време зад тях се намираха Георгий и пистолетът му и всички знаеха, че Сафронов лесно може да седне на мястото им и да свърши тяхната работа. Никой не посмя да направи нещо за осуетяване на изстрелването. Георгий щеше да забележи. — Колко време остава? — изкрещя Сафронов, като изтича до таблото за управление с двата ключа. Завъртя единия и хвана с лявата си ръка другия. — Още двадесет и пет секунди! — изкрещя в отговор заместник-директорът по изстрелванията, който се задъхваше от паника. В коридора отвън се чу мощна експлозия. Един от дагестанците каза по радиостанцията: — В сградата са! Георгий свали ръка от ключа и взе радиостанцията от колана си. — Всички се връщайте в контролната зала. Отбранявайте коридора и задното стълбище! Трябва да ги задържим само още малко! 80 Чавес тъкмо завиваше на площадката на задното стълбище, когато вратата към контролната зала под него се отвори. Той отскочи назад, за да се скрие. Чуваше стрелба из долните етажи на сградата, а и в слушалката в ухото си получаваше сведения от екипите на „Дъга“. Два от трите екипа се намираха в коридора от другата страна на залата, но дузина терористи, укрепили се там, ги спираха. Динг знаеше, че онзи кучи син, чието име не си направи труда да научи, президентът на руската космическа компания, може да изстреля ракетите без много подготовка. Заповедта на Кларк към всички оператори беше безмилостна. В контролната зала ще има дузина хора, които не са там по своя воля, но това не значеше, както изтъкна той, че те са невинни. Чавес и „Дъга“ трябваше да приемат, че макар и по принуда, тези мъже ще изстрелят ракети, които да убият милиони. Чавес знаеше, че всичко ще зависи от него. Затова сега носеше шест осколъчни гранати, както обичайно се правеше при мисиите със заложници. Имаше позволение да убие всеки, който се движи в залата, за да е сигурно, че ракетите „Днепър“ няма да напуснат силозите си на осем километра източно оттук. Но вместо да посегне към някоя граната, той бързо свали автомата си, сложи го тихо на стълбите, а после бързо се освободи от цялата си екипировка, като остави само радиостанцията, която закрепи на колана си. Така му олекна и можеше да се движи по-бързо и както се надяваше, по-тихо. Извади пистолета си „Глок“ 19 от кобура на десния хълбок и бързо нави заглушителя на цевта му. Носеше специални 9-милиметрови дозвукови патрони, защото двамата с Кларк бяха установили от времето си в „Дъга“, че с добър заглушител пистолетът им с тези куршуми ставаше тих като шепот. Кларк казваше, че цялата операция изисква скорост, изненада и жестокост на действията и Динг осъзна, че през следващите шестдесет секунди ще се нуждае от тези три фактора в огромна концентрация. Вдигна пистолета на нивото на очите си и си пое дъх, за да се успокои. След това прескочи парапета, завъртя се на сто и осемдесет градуса и полетя във въздуха към мъжете на стълбищната площадка под себе си. * * * — Петнадесет секунди за изстрелване на 104! — извика Максим. Въпреки че Сафронов се намираше само на метър от него, едва го чуваше заради стрелбата в коридора. Сафронов пристъпи към другия ключ и сложи дланта си върху него. В същото време се извърна и погледна през рамо дузината руски инженери и двата изхода в далечния край на залата. Отдясно на вратата, която водеше към задното стълбище, стояха двама бойци от „Джамаат Шариат“, а други двама бдяха на пост отвън на площадката, за да не позволят на никого да дойде от първия или от третия етаж. От лявата му страна се намираше вратата към коридора. До нея, от вътрешната страна, стояха други двама мъже, а всички останали от „Джамаат Шариат“ се жертваха от външната й страна, за да осигурят на Сафронов няколкото секунди, необходими за изстрелването поне на една от ракетите. Георгий викна на четиримата си братя в залата: — Аллах акбар! Бързо погледна към Максим за потвърждение, че капсулата за изстрелване под налягане е заредена и готова. Руснакът само кимна с празен поглед, вперен в монитора. Георгий чу нещо като грухтене, а после писък и рязко завъртя глава към стълбището, където видя, че единият от двамата му бойци пада назад, а от тила му блика кръв. Другият вече лежеше на пода. Двамата от „Джамаат Шариат“ край вратата видяха това и вдигнаха автоматите си, за да посрещнат заплахата. Сафронов завъртя ключа и посегна към бутона, без да отклонява поглед от вратата. Внезапно някакъв мъж в черни дрехи префуча бързо през вратата е високо вдигнат дълъг черен пистолет и без колебание го насочи към Георгий. В момента, когато натискаше бутона за изстрелване на ракетата „Днепър“, Сафронов видя блясък и почувства удар в гърдите си. А после втори удар в десния бицепс. Ръката му отхвръкна назад, пръстът му изпусна бутона за изстрелване и мъжът падна заднешком на масата. Посегна отново към бутона, но Максим, който все още седеше на таблото за управление, протегна бързо ръка и завъртя двата ключа в позиция за изключване. Георгий Сафронов почувства как силите го напускат и сега, полуоблегнат, полуседнал на масата, можеше само да гледа как мъжът в черно, неверникът, тича приклекнал край стената, като плъх към храна в някоя малка уличка. Но онзи се движеше и стреляше — от дулото на пистолета му се виждаха пламъци и дим, а Георгий не чуваше звук, защото пищенето в ушите му заглушаваше всеки шум. Човекът в черно уби двамата мъже, които охраняваха вратата към коридора. Уби ги сякаш са нищо, сякаш не са мъже, синове на Дагестан и смели муджахидини. Всички руски инженери до масите се проснаха на пода. Георгий едва сега осъзна, че единствено той е все още прав, че все още е жив и контролира съдбата на Москва и че все още може да унищожи милиони неверници и да осакати правителството, което е поробило неговия народ. С нови сили Сафронов посегна с лявата си ръка към ключовете за активиране на силоза. Но в този момент някакво движение до него привлече погледа му. Максим стана от стола си, замахна с юмрук, който улучи Георгий Сафронов в носа и го събори на пода. * * * Доминго Чавес помогна на руските техници да осигурят и барикадират вратата между контролния център и коридора, за да задържат всички терористи отвън. Извика на руски на мъжете в залата: — Кой от вас е бил в армията? Всички вдигнаха бързо ръце освен двама. — Не говоря за ракетни войски — поясни Динг. — Кой умее да стреля с автомат? Само двама останаха с вдигнати ръце и Чавес им даде по един автомат и им нареди да наблюдават вратата. След това изтича при мъжа, когото беше дошъл да убие — все още не знаеше името на това копеле. Видя, че върху ранения мъж седи едър руснак. — Как се казваш? — запита той на руски. — Максим Ежов. — А този? — Георгий Сафронов — отвърна мъжът. — Все още е жив. Динг сви рамене, защото трябваше да го убие, но нямаше да го стори сега, след като той вече не представляваше заплаха. Бързо го претърси и намери в него пистолет „Макаров“, няколко пълнителя и телефон. Секунда по-късно Чавес включи микрофона си: — „Ромео две“ за, Дъга шест“. Ключовете за изстрелване са осигурени. Повтарям, ключовете за изстрелване са осигурени. * * * Вертолетите Ми-17 летяха ниско и бързо над равнината. Осем бойци от „Дъга“ превзеха силоз 103, подпомогнати от екипа снайперисти/наблюдатели, който се намираше там вече ден и половина. Осем километра на юг от тях друга група от осем души, също под прикритието на двама мъже в снежната трева, убиха няколкото бойци на, Джамаат Шариат“, останали там. След като „Дъга“ осигури ракетите, в силозите се спуснаха специално инструктирани специалисти, за да стигнат до двигателите на третата степен. Докато отваряха люковете за достъп до товарния отсек, си светеха с фенерчета на челата. Един трети вертолет Ка-52 „Алигатор“ на руската армия се доближи на километър от бункера до отклонението за базата „Днепър“. Вътре се намираха четирима дагестански бунтовници. Никой не се поинтересува дали искат да се предадат. Вместо това обсипаха позициите им със снаряди и спряха стрелбата чак когато телата на четиримата се размесиха дотолкова с натрошения бетон, че само насекомите, гаргите и дивите кучета, които излизаха из степите през пролетта, можеха да ги намерят. Четвърти вертолет, Ми-17, се приземи до контролния център. От него слезе Джон Кларк и двамата с генерал Гумесон влязоха в сградата. — Жертви от, Дъга“? — запита Кларк. — Петима мъртви, седем ранени. „Мамка му — каза си Джон. — Много са.“ Поеха по стълбището към втория етаж, минаха през касапницата в коридора, където четиринадесет дагестанци бяха загинали в опит да осигурят на водача си достатъчно време, за да изстреля ракетите. Навсякъде се виждаха откъснати крайници, кръв и обгорен метал. По пода се търкаляха окървавени парчета марля и Кларк не можеше да върви, без да рита от пътя си гилзи или празни пълнители. В контролната зала намери Чавес, който седеше на стол в ъгъла. Наранил си беше глезена при тромавото прескачане на парапета на стълбището. Но адреналинът, притъпил болката през последвалите критични секунди, сега не действаше — ставата се надуваше и болката нарастваше. Въпреки това настроението му оставаше добро. Мъжете се здрависаха с левите си ръце, след което се прегърнаха. Динг махна към един мъж с камуфлажна униформа. Един медик от „Дъга“, ирландец, се суетеше над него. Георгий Сафронов, блед и потен, определено беше жив. * * * Кларк и Чавес стояха в контролната зала, докато инженерите, заложници допреди десет минути, изключваха всички системи. Ирландският медик продължаваше да се занимава с ранения терорист, но Кларк не отиде да го провери. В слушалката на американеца прозвуча глас: — „Делта екип две“ за „Дъга шест“. — Казвай за „Дъга шест“. — Намираме се в обект 104. Отворихме товарния контейнер и стигнахме до ядреното устройство. Извадихме детонаторите и го обезопасихме. — Много добре. Загуби за вашия екип? — Двама ранени. Не е критично. Осем от врага убити. — Разбрано. Добре сте се справили. Чавес погледна Кларк. И той беше чул разговора в слушалката си. — Май този не се е шегувал. — Май не. Едната е готова, остава още една. След цяла минута през слушалката дойде второ обаждане: — Екип „Зулу“ за, Дъга шест“ Кларк стисна радиостанцията. — Казвай за, Дъга шест“. Един канадски специалист по ядрено оръжие каза: — Сър, отворихме товарния отсек на ракетата. — Ясно. След колко време ще обезопасите оръжието? Отговорът дойде след кратка пауза: — Ъ-ъ, сър, оръжие няма. — Какво искате да кажете? В 106 няма бомба, така ли? — Има, но определено не е бомба. Има си табелка, сега я почиствам, за да я прочета. Чакайте една… Ето. На английски е. Текстът, който чета, е „1984, „Уейн Индъстрис“, двигател за училищен автобус S-1700“. Кларк се обърна към Чавес и погледите им се срещнаха. Настъпи кратка паника. Динг изрече очевидното с тих шепот: — Да си го начукам. Изгубили сме двайсеткилотонна ядрена бомба. * * * Кларк рязко изви глава към ранения мъж на пода. Медикът от „Дъга“ все още се грижеше за него. Дагестанецът имаше рана в гърдите и Кларк, виждал достатъчно ранени по този начин хора, знаеше, че тя му създава ужасна болка. В горната част на ръката му имаше и втора рана. Георгий дишаше слабо, а от лицето му капеше пот. Той гледаше в застаналия над него по-възрастен мъж. Американецът постави ръка на рамото на медика. — Трябва ми минутка. — Съжалявам, сър. Тъкмо ще му слагам упойка — каза ирландецът, като навлажни с тампона ръката на Сафронов. — Не, сержант, няма. Медикът и Сафронов изгледаха Джон Кларк с широко отворени очи. Ирландецът отвърна: — Тъй вярно. „Дъга шест“ е на ваше разположение. След тези думи той стана и се отдалечи. Кларк коленичи над Георгий Сафронов. — Къде е бомбата? Сафронов извърна глава. Задъхан, попита на пресекулки: — Какво искате да кажете? Кларк извади своя пистолет от палтото с лявата ръка и викна към останалите мъже в залата: — Стрелба! След това изстреля четири куршума в бетона под големите дисплеи на стената, точно до Сафронов. Раненият мъж потрепери от страх. Но Кларк не стреляше по него. Искаше да нагорещи цевта на пистолета си от взривните газове. Хвана Сафронов за дясната ръка и навря цевта на пистолета в разкъсаната рана в бицепса му. Сафронов изпищя страшно. — Нямаме време за ебаване, Георгий! Две ракети! Една ядрена бомба! Къде е другата шибана бомба? Сафронов накрая спря да вие. — Не! Но двете ракети бяха въоръжени. За какво говорите? — Не сме идиоти, Георгий. Едната е въоръжена с някакъв шибан автобусен двигател. Ти да не мислеше, че няма да докараме специалисти оръжейници да… Кларк спря. Разбра всичко от окървавеното лице на Сафронов. Объркване. След това поглед на човек, разбрал… какво? Да. Разбрал в този момент, че е предаден. — Къде е, кучи сине? Кой я е взел? Сафронов не отговори, онемял от гняв, изписан по бледото му лице. Като не получи отговор, Кларк отново насочи пистолета си към стената, за да го загрее за мъчението, и викна: — Стрелба! — Моля ви, не! — В кого е бомбата? 81 Джак Райън-младши наблюдаваше през топлинния бинокъл склада на петстотин метра оттук. Тъкмо беше свършил разговор по телефона със Сам Гренджър, който му каза, че Кларк и Чавес заедно с „Дъга“ са приключили проблема с терористите на космодрума в Казахстан. Джак каза за това на Мохамед и Доминик, които се зарадваха много. Сега всички се чудеха как да осуетят онова, което Рехан замисля в склада. — Какво си намислил, кучи сине? — прошепна тихо Райън. Телефонът в джоба му завибрира и той го извади. — Райън. — Кларк. — Джон! Току-що говорих с Гренджър. Страхотна работа! — Слушай. Имате проблем. — Ние сме добре. Проследихме Рехан и хората му в един склад в централната жп гара на Лaxop. Сега са вътре и чакаме още войници, за да го очистим. — Джак. Слушай! В него има ядрена бомба! Джак отвори уста, за да каже нещо, но не успя. Накрая прошепна: — О, мамка му! — Разменил я е със Сафронов. Сега тя трябва да е с него. — А ти смяташ ли, че той ще… — Джак дори не можеше да изговори онова, което мислеше. — Трябва да смяташ, че възнамерява. Когато научи за провала в Байконур, той може да реши, че пакистанското правителство ще си запази властта. Ще иска отчаяно да започне по-голяма война, за да може армията да поеме контрола. Ако в Лахор избухне ядрена бомба, Пакистан веднага ще отвърне със собствените си оръжия. И двете страни ще бъдат унищожени. А Рехан със сигурност има къде да се скрие, за да изчака всичко да отшуми. Райън отново онемя. — Ние какво можем… Какво да… Ние не знаем как да деактивираме бомби, дори и да се справим с хората от ДВР и с „Лашкар-е-Тайба“, които я пазят. Какво ще правим, по дяволите? — Синко, нямате време да бягате. Трябва да идете за бомбата. Вие я намерете, а нашите експерти оттук ще ви кажат как да махнете детонаторите. Джак Райън-младши само измърмори: — Ясно. Ще ти се обадя. В този момент чу тупкане от винтовете на хеликоптер от изток. Карузо застана до него. — Чух само половината от разговора, но звучеше лошо. Джак кимна, след което извика към Ал Даркур: — Мохамед. Трябва веднага да намерим най-добрия специалист по ядрено оръжие в района. Ал Даркур, който чу достатъчно от разговора, отговори: — Ще се обадя в Исламабад и ще накарам тези от офиса да се заемат, но не знам дали имаме време. Риаз Рехан и докторите Нуи и Нищар от пакистанската комисия по атомна енергия стояха надвесени над бомбата, която все още се намираше в дървения сандък с надпис „Производство на текстил ООД“. Брадатите мъже направиха последни настройки на детонатора. След като шунтираха взривателите, можеха с натискане на бутон да включат часовников механизъм, настроен за тридесет минути. Когато часовникът стигнеше до нулата, северната част на град Лахор щеше да изчезне. Рехан беше разработил резервния план на операция „Сокол“ преди няколко месеца. От самото начало знаеше, че има само два дни време, за да осигури падането на пакистанското правителство. Ако откраднатите пакистански ядрени устройства бъдат взривени където и да е по земята, несъмнено министър-председателят и кабинетът му ще трябва да си подадат оставката опозорени. А избухнеше ли война с Индия, несъмнено армията щеше да обяви военновременни закони, да изхвърли министър-председателя и кабинета му и след това тихичко да договори мир. Разбира се, за предпочитане беше първото събитие, взривяването на бомбата от Сафронов и хората му, защото второто означаваше ядрена война. Тогава Рехан и армията му можеха да завземат властта, но щяха да я упражняват само над ядрена пепел. Сафронов се провали и оставаше само военният вариант — операция „Сокол“. Взривяването на ядрена бомба в Лахор посред сегашната криза гарантираше започването на война. Рехан съжаляваше, но знаеше, че Аллах ще му прости. Тези добри мюсюлмани, които щяха да умрат, ще загинат като мъченици, защото ще помогнат за създаването на ислямския халифат. Рехан обаче не възнамеряваше да се показва сред ядрения облак. Погледна часовника си, когато чу шума от вертолета. Неговият Ми-8 идваше, за да го вземе заедно с хората му. Той, Садик Хан и още четирима от СОРДО щяха да напуснат района по въздуха, да заминат бързо на север и да се спасят навреме от ядрения взрив. Оттам Рехан щеше да продължи към Исламабад, където по улиците вече излизаха части на армията. Генералът смяташе, че ще успее да извърши военния преврат до утре сутринта. Вертолетът кацна отвън и Рехан нареди на двамата учени да започнат работата по детонирането. Нищар и Нун смятаха за висока чест, че именно те ще са хората, разчистили пътя към халифата. След като натисна един бутон, Нун каза: — Готово, генерале. Дванадесетте души от „Лашкар-е-Тайба“ също знаеха ролята си. Те щяха да останат, за да пазят бомбата и да станат шахиди. Мъченици. Рехан прегърна бързо всеки от тях с онзи чар, с който успяваше вече тридесет години да накара мъже като тези да изпълняват исканията му. Служителите от ДВР тръгнаха бързо към вратата, като държаха Рехан помежду си. Вертолетът ревеше оглушително на паркинга. Полковник Хан отвори металната врата на склада и излезе на двора. Кимна на останалите от групата да го последват, но бързо вдигна очи, като чу предупредителен вик от един от хората на „Лашкар“ на втория етаж. Извъртя се към разпределителната гара пред себе си и видя какво е привлякло вниманието на часовия. По пътя през релсите бързо идваха два тъмнозелени пикапа с надпис „Пакистански железопътни линии“. Хан се обърна към Рехан. — Влизайте във вертолета. Аз ще се отърва от тях. Пикапите спряха на двадесет и пет метра от предната товарна площадка на склада. Спряха до два пълни вагона за въглища, паркирани на глуха линия в края на пътя, и няколко мъже излязоха. Хан не можа да ги преброи, защото ярките фарове светеха в очите му. Само махна с ръка към тях, за да си идат, като извади картата си от ДВР и я показа. Един от мъжете излезе напред и се приближи. Хан сви очи в опит да го разпознае. Отказа се, протегна ръката с картата и каза на мъжа да си върви и да забрави какво е видял тук. Не видя лицето на мъжа и затова не разпозна Мохамед ал Даркур, нито пистолета в ръката му. Забеляза някакъв блясък и усети раздираща болка в гърдите — разбра, че е прострелян. Падна заднешком и в този момент вторият куршум на Ал Даркур го улучи под брадичката и пръсна мозъка му. * * * В мига, когато Ал Даркур уби полковник Хан, Карузо и Райън, които се намираха в един от вагоните за въглища до пикапите, откриха огън по предното стъкло на вертолета с големите си автомати. Докато обстрелваха машината, двамата офицери на Мохамед заобикаляха отдясно. Изтичаха при ъгъла на малка постройка до стрелките. Там откриха огън по хората зад прозорците на склада. Хората от „Лашкар-е-Тайба“ скоро успяха да се прицелят в двамата бойци на Ал Даркур и единият падна прострелян в краката и таза. Но вторият офицер уби часовите и когато Ал Даркур стигна дотам и вдигна автомата на падналия си другар, двамата обсипаха с куршуми терористите, които стреляха по тях от товарната рампа на склада. Райън и Карузо убиха двамата пилоти на вертолета почти веднага. Куршумите от автоматите им — по тридесет от всеки — преминаха през кабината и убиха и раниха няколко от другите охранители от ДВР, които вече се намираха вътре. Рехан, който стоеше до вратата на машината, чу стрелбата и се просна на паркинга, след което се претърколи настрани от вертолета. Хората му отвърнаха на стрелбата от вагона — петима души от ДВР срещу двама нападатели, но пък те имаха само пистолети и Джак и Райън ги повалиха един след друг. Рехан се изправи на крака и затича зад вертолета по уличката западно от склада. Зад него бягаше един от оцелелите хора от охраната му. Карузо и Райън скочиха от вагона. Джак каза: — Ти и останалите се заемете със склада. Аз тръгвам след Рехан! Двамата американци хукнаха в различни посоки. 82 Джак премина тичешком три тъмни алеи, преди да забележи бягащия генерал и охранителя му. Рехан се оказа в добра форма, ако се съди по ловкото му тичане и по лекотата, с която събаряше хората по пътя си. Навсякъде из железопътната гара забързано се суетяха хора, натоварени е покъщнина и тръгнали да бягат от града. Рехан и по-младият му пазач минаваха покрай тях или ги блъскаха. Джак захвърли големия автомат, който му пречеше, за да използва пистолета си, и се втурна напред, като от време на време губеше Рехан от погледа си, но после отново го намираше сред малките постройки, складовете между релсите и изоставените вагони, покрай които бягаше, за да се отдалечи от оживената железопътна гара. Райън сви обратно на запад, като тук се озова в пълна тъмнина и само светлината на късчето луна осветяваше пътя му между двата спрени пътнически влака, сред които тичаше. Не измина и петнадесетина метра между влаковете, когато долови движение някъде напред. В тъмното един самотен мъж надничаше от един вагон. Джак знаеше какво предстои, затова се хвърли на земята и се изтърколи през рамо в мига, когато прозвуча изстрел от пистолет. След като се претърколи, Райън се изправи на колене и стреля два пъти. Чу охкане и приглушено удряне на тъмния силует в земята. Джак простреля падналия мъж още веднъж и тръгна внимателно напред, за да провери тялото. Приближи се достатъчно, обърна мъжа по гръб и едва тогава видя, че това е охранителят, а не генерал Рехан. — Мамка му — възкликна американецът и отново затича напред. След миг забеляза Рехан далече напред, но отново го загуби, когато един пътнически влак мина бавно покрай него, но после, след като композицията отмина, Джак забеляза отново генерала, който се намираше на стотина метра отпред и тичаше към оживената железопътна гара. Джак спря, вдигна пистолета си и се прицели към далечната фигура в тъмното. Но спря с пръст на спусъка. Изстрелът от сто метра с пистолет беше доста оптимистично начинание, особено сега, когато Джак дишаше задъхан от тичането. А и ако не уцелеше, куршумът щеше да попадне в някой от хилядите пътници наоколо. Райън свали пистолета и се втурна нататък, а от двете му страни се появиха влакове. * * * Доминик Карузо и останалият жив капитан от ДВР избиха с ритници дъските на един от прозорците в южния край на склада. Дъските паднаха с трясък на земята, а двамата мъже веднага отскочиха, за да се предпазят от куршумите. Капитанът протегна ръка с автомата си и няколко пъти стреля на полуавтоматичен режим в сградата, но Доминик се отказа от този вход и изтича зад ъгъла, където откри една маскирана странична врата. Удари я с рамо, тя се откърти от пантите и падна на прашния под. Незабавно от центъра на склада избухна дива стрелба и навсякъде около Доминик заподскачаха искри и прах. Той скочи и бързо изтича навън, но не преди един отскочил от стената куршум да го одраска по дясната буза на задника. Изтърколи се на бетона отвън и стисна с ръка парещата рана. — Мамка му! Изправи се бавно и се огледа за друг вход в склада. * * * Мохамед ал Даркур взе автомата на един от загиналите бойци от „Лашкар-е-Тайба“ пред склада. Изстреля целия пълнител към група мъже, коленичили зад голям кран и до обемист дървен контейнер в центъра на склада. Няколко от куршумите се забиха в сандъка, от който се разхвърчаха трески във всички посоки. Ал Даркур преобърна мъртвеца и измъкна пълнител от джоба му, презареди, а после се зае да стреля навътре по-избирателно. Реши, че е възможно бомбата да се намира именно в този сандък, и затова не се чувстваше особено добре, че стреля по него. Убил беше двама терористи, но видя, че до сандъка има най-малко още трима. Те отвърнаха на стрелбата към Мохамед, но спорадично, защото ги обстрелваха и от други две посоки. Майорът се тревожеше, че престрелката продължава твърде дълго. Нямаше представа колко време му остава до избухването на бомбата, но смяташе, че ако остане тук още малко, той и по-голямата част от град Лахор щяха да се превърнат в пепел. * * * Генерал Риаз Рехан се изкачи на първия перон на централната жп гара на Лахор, до който се добра след дългото тичане. Тълпи хора се качваха на експресен влак за Мултан в южната част на Пакистан. Генералът измъкна картата си от ДВР и си проправи път през тълпата, задъхан, като крещеше, че е тук по държавна работа и всички трябва да му направят път. Знаеше, че има само двадесет минути, за да се измъкне от града и от ударната вълна. Трябваше да се качи на влака в движение и да накара машиниста да го изведе от града, без да спира на другите гари. А нападателите му, които и да бяха те, все още се биеха с клетката от „Лашкар-е-Тайба“ в склада — Рехан чуваше престрелката. Видял беше само няколко стрелци, които изглеждаха от местната полиция. Но дори тези улични полицаи да победят там, със сигурност нямаше да знаят как да деактивират бомбата. Генералът се качи във влака, като продължаваше задъхан да разблъсква хората в коридора на вагона. Трябваше да се добере до първия вагон, където да размаха картата си или пистолета пред началник-влака, за да разкара композицията оттук. Влакът тръгна, но болезнено бавно. Рехан се движеше по-бързо от колелата под себе си. Избута един мъж, който не искаше да се отмести, и блъсна съпругата на друг на седалката, когато тя опита да се хване за ръката му. В пътническия вагон най-близо до локомотива той намери малко свободно пространство и бързо изтича до вратата в началото на вагона. Надникна навън, където перонът отминаваше бавно. В този момент един млад бял мъж с полицейска бронежилетка скочи вътре и се удари с рамо в стената на коридора. Погледна Рехан право в очите и пакистанският генерал вдигна пистолета си към него, но едрият бял мъж го хвана и го блъсна в стената. Пистолетът падна на пода. Рехан се съвзе бързо и се хвърли към нападателя. Двамата паднаха и заблъскаха телата си из тесния проход между двата вагона в продължение на тридесет секунди, преди да се изтърколят обратно във втория вагон. Хората се стараеха да избягат от тях. Някои пищяха, а други с викове опитваха да изблъскат биещите се мъже обратно в първия вагон. Двамата не спираха да се удрят. Джак беше по-бърз, по-здрав и по-добре обучен за юмручен бой, но пък Рехан притежаваше повече груба сила, от която се възползваше в тесния коридор, за да не допусне противника си да го надвие. Джак разбра, че няма скоро да спечели схватката срещу едрия генерал, докато е в тази тясна тенекиена кутия между вагоните, а и не желаеше да напуска района, защото знаеше, че приятелите му се бият до смърт за ядрената бомба. Затова постъпи по единствения начин, за който се досети. Изкрещя, за да събере всичките си сили, обгърна с ръце едрия генерал, ритна с крака в стената на прохода между вагоните и натисна с всички сили назад. Рехан и Райън изпаднаха заедно от влака. Телата им се отделиха, когато паднаха тежко и се затъркаляха покрай релсите. Майор Мохамед ал Даркур се отказа от предния вход на склада, където се чуваше учестена стрелба. Вместо това заобиколи отстрани — там намери капитана, който все още стреляше през отворения прозорец. От звуците вътре изглеждаше, че зад крана са останали само трима или четирима души, но с добро прикритие. В този момент задната стена на склада, зад стрелците от „Лашкар-е-Тайба“, избухна и хлътна навътре. В помещението се разхвърчаха дъски и мазилка и един голям камион се блъсна в сандъка и спря. Ал Даркур видя през прозореца как онези скочиха и обсипаха предното стъкло на камиона с куршуми. Доминик се появи в новия отвор в стената. Мохамед веднага спря да стреля, защото американецът стоеше точно срещу него. Майорът вдигна ръка, за да накара и капитана да спре. Докато гледаха, Доминик простреля мъжете с полицейския си автомат. Четиримата се огъваха и падаха на земята под куршумите на стрелеца, който, приклекнал, доближаваше и се целеше в тях отблизо. — Мохамед? — викна Доминик, когато стрелбата спря. — Тук съм! — отговори Ал Даркур и двамата с капитана изтичаха при американеца в голямата зала. Доминик надникна в дългия дървен сандък, а после към един ранен боец, който лежеше до него. — Питай го дали знае как да деактивира бомбата — каза Карузо. Мохамед зададе въпроса, а мъжът отговори. Веднага след това Ал Даркур го застреля в челото с автомата си. Сви рамене и обясни: — Каза „не“. * * * Частта край перона, на която се озоваха Райън и Рехан, все още спадаше към централната жп гара в Лахор, а районът по-нататък изглеждаше пълен с боклуци, типични за всеки подобен железопътен възел — камъни, парчета траверси и изоставени линии. След грубото падане от влака, който отмина край тях, двамата се изправиха на крака сред тези отпадъци. Джак Райън клекна, за да вземе един голям камък, но генералът ритна с крак, преди да успее да го хване. Райън се отмести от ритника му и удари генерала в гърдите с рамо, като го събори обратно на земята. Докато двамата се биеха сред праха и камъните, пакистанецът успя да хване парче арматурно желязо и замахна в тъмнината, като пропусна лицето на Райън само с няколко сантиметра. Джак направи крачка назад, обърна се, за да намери някакво оръжие, но Рехан се хвърли върху него изотзад. Двамата мъже паднаха на земята. Джак изохка от удара от един счупен буркан, който можеше да му нанесе сериозна рана, ако не беше го спасила бронежилетката. Рехан се изправи на колене над все още проснатия по лице Джак и взе една голяма тухла. Вдигна я във въздуха над главата на американеца и замахна да му строши черепа. Джак подскочи рязко нагоре и отхвърли едрия мъж на земята до себе си. Посегна, готов да хване каквото и да е за оръжие, и дясната му длан попадна на тежък ръждив метален клин за закрепване на релси към траверсите. Стисна клина, скочи на колене, след което се метна към Рехан, който също опитваше да стане от земята. Още във въздуха, Джак опря главата на клина на твърдата си жилетка и го задържа там с ръка, докато падне върху врага си. Строполи се отгоре му с цялата си тежест. Чрез бронежилетката тялото му заби ръждивия клин в гърдите на генерал Риаз Рехан. Джак се изтърколи от едрия мъж и бавно се изправи на крака. Рехан погледна към стърчащия от тялото му железен клин с удивление. Хвана го слабо с ръка. Опита да го извади, но осъзна, че няма да успее, и остави ръката си да падне до тялото му. Райън, с оцапано и омазано с кръв лице, каза: — Найджъл Емблинг ти изпраща поздрави. — Американец? Ти си американец? — запита Рехан на английски. — Да. Въпреки видимата си изненада генералът запита: — Може и да си мислиш друго, но… се провали. След няколко минути халифът ще управлява Пакистан… Рехан докосна устните си с ръка и я вдигна, за да я погледне. По нея имаше кръв. Изхрачи голяма глътка кръв и продължи: — И ще умреш. — Ще те надживея, задник такъв — отговори Джак. Рехан сви рамене, а после се отпусна и зениците му се обърнаха нагоре, а очите му останаха отворени. Райън чу полицейски сирени, които сякаш идваха от гарата на няколкостотин метра. Остави тялото на генерала и затича през релсите към склада. Райън се втурна в склада с вдигнат за стрелба пистолет, но го пъхна обратно в кобура, след като видя братовчед си и Ал Даркур да надничат в голям сандък. Доминик говореше по телефона, който държеше в едната си ръка, а с другата светеше с фенерче в сандъка. Райън дръпна Ал Даркур. — Слушай. Отвън има петдесетина полицаи, които ще дойдат тук след минутка. Можеш ли с твоя човек да поговориш с тях и да ни осигуриш малко време? — Разбира се. Мохамед и неговият капитан излязоха от склада. Джак застана до Доминик. — Какво разправят? При тези думи цифрите 7,50 на червения часовник на детонатора се смениха със 7,49. — Снимах бомбата и я изпратих на Кларк. С него работят експерти и ще ни кажат дали ще светим в тъмното. — Не си смешен. — Че кой се шегува? — Ти добре ли си? — запита Райън, като видя окървавения панталон на Карузо. — Мисля, че ме простреляха в задника. А Рехан? — Мъртъв е. И двамата кимнаха. В този момент канадският оръжеен експерт се появи на телефона и обясни на Карузо как да настрои висотомера, който да спре брояча. Доминик приключи, когато останаха две минути и четири секунди. Часовникът спря и двамата мъже въздъхнаха облекчено и си стиснаха ръцете. Райън помогна на Карузо да легне на пода на хълбок, за да не зацапа раната си още повече, и се отпусна до него. След още двадесет минути пристигна групата на Ал Даркур от ГСД и доведе инженери от пакистанската комисия по ядрена енергетика, за да обезопасят бомбата. Но Райън и Карузо вече си бяха заминали. Епилог В Балтимор часът беше пет следобед и президентът Джак Райън превключваше каналите на телевизора в кабинета си. Гледаше новините от космодрума „Байконур“ и проведе два конферентни разговора със служители от бъдещия си кабинет, за да обсъди обстойно проблема. Говориха и за влошаващите се отношения между Пакистан и Индия. Имаше съобщения за схватки по границите, но някои източници твърдяха, че обстрелът на Лахор и района около него не бил от индийците, а от войски на пакистанската армия, свързани със самостоятелно действащи служители на ДВР. Райън щеше да поеме поста си след не повече от месец. Официално проблемът беше на Ед Кийлти, но Райън долавяше недоволство сред хората му, повечето от които протягаха ръка към лагера на новия президент с надеждата да си уредят някаква работа във Вашингтон и се оплакваха, че сегашният смотаняк на президентския пост вече е угасил лампите в Овалния кабинет. В преносен смисъл, разбира се. Телефонът му звънна и той го взе, без да мисли. — Ало? — Здравей, тате. — Къде си? — В самолет, прибирам се. — Откъде? — Ами точно за това исках да говорим. Имам да ти разказвам разни неща. Трябва да ми помогнеш във връзка с кризата в Пакистан. Бащата вдигна глава. — Как да ти помогна? През следващите двадесет минути синът разказа на баща си за Рехан и ДВР, за кражбата на бомбите, за мрежата на Хакани и за дагестанските бойци. Адски интересна история, при която бащата прекъсна сина си само за да пита с каква система е криптиран телефонът му. Джак-младши обясни, че е в самолета на Колежа и че Хендли се беше погрижил оборудването да е най-модерно. Когато свърши, бащата зададе само един въпрос: — Добре ли си? Да, тате. Освен някои драскотини и охлузвания. Доминик го гръмнаха в задника, но ще се оправи. — О, Господи. — Да бе, преди двайсет минути той се шегуваше за раната. Бащата разтри слепоочието си над рамките на очилата. — Добре. — Виж, тате. Знам, че трябва да държа Колежа далече от теб, но реших, че може да поговориш с играчите от Индия, да ги убедиш да се спрат малко. Според нас човекът начело на цялата операция е мъртъв и затова всичко ще утихне бързо, ако никой не върши глупости. — Радвам се, че се обади. Ще се заема със случая веднага. Разговорът им приключи след няколко минути, но след това телефонът звънна отново. Бащата реши, че синът му се обажда отново — Да, Джак? — Ъ, извинете, господин президент. Боб Холцман е от „Поуст“. Райън побесня. — Как, по дяволите, си намерил телефона ми, Холцман? Това е частна линия. — Джон Кларк ми го даде, сър. Говорих с него, след като провел интересна среща с офицер от руското разузнаване. Райън се поуспокои, но остана нащрек. — Среща за какво? — Господин Кларк не искаше да говори директно с вас. Смята, че може да ви постави в компрометираща ситуация. Затова аз имам странната задача, господин президент, да ви обяснявам нещата, за които господин Кларк каза, че не знаете нищо. За заговор между руското разузнаване и Пол Ласка срещу вас. Ако Джак Райън-старши знаеше нещо от дългогодишната си работа с Арни ван Дам, то беше следното — когато си имаш работа с журналист, никога не признавай, че не знаеш за какво говори той. Но Арни сега го нямаше и Джак забрави за престорената си самоувереност. — За какво говориш, Холцман? Мамка му! — Ако имате минутка време, мисля, че мога да ви обясня. Джак Райън-старши взе един бележник и химикалка и се облегна на фотьойла си. — Винаги имам време за уважавани журналисти, Боб. Една седмица по-късно, в осем сутринта, Чарлс Олдън затръшна телефона в кабинета на дома си в Джорджтаун. Това щеше да е първото от много обаждания до Роуд Айлънд. Вече три дни опитваше да се свърже с шибания Ласка, но дъртото копеле не отговаряше и не се обаждаше. Олдън реши да досажда. Смяташе, че Ласка му е длъжен заради рисковете, които беше поел за него през последните няколко месеца. Заместник-директорът на ЦРУ излезе от кабинета си ядосан и слезе до кухнята, за да си налее чаша кафе. Не си беше правил труда да облича костюм тази сутрин — истинска рядкост като за четвъртък. Вместо това щеше да си седи по анцуг и да пие кафе, докато проклетият кучи син Ласка не отговори на обаждането му. Едно почукване на входната врата отклони Олдън от маршрута към кухнята. Погледна през шпионката. Отпред на верандата стояха двама мъже в шлифери. Зад тях в средата на заснежената улица бе спрял един „Крайслер“. Стана му ясно, че това са хора от ЦРУ. Но не можеше да си представи какво искат. Чарлс отвори вратата. Мъжете влязоха бързо, без да чакат покана. — Господин Олдън, аз съм специален агент Карутърс, а това е специален агент Делакорт от ФБР. Моля ви да се обърнете и да застанете с лице към стената. — Какво… Какво става, по дяволите? — Ще обясня накратко. Заради вашата и моята безопасност, моля ви, застанете с лице към стената. Олдън се обърна бавно и се почувства слаб и отпуснат. На китките му сложиха белезници, след което Делакорт прерови с професионално умение джобовете на анцуга му. Карутърс застана до вратата и се зае да наблюдава улицата. — Какво смятате, че правите, по дяволите? Обърнаха и поведоха Олдън заднешком към входната врата и излязоха навън на студа. — Арестуван сте, господин Олдън — обясни Карутърс, докато слизаха по заледените стъпала. — Какви са тия работи бе, мамка му? По какво обвинение? — Четири обвинения в непозволено разкриване на информация от значение за националната сигурност и четири обвинения по непозволено укриване на информация от значение за националната сигурност. Олдън направи бърза сметка. Чакаха го над тридесет години зад решетките. — Глупости! Това са глупости! — Да, господине — отвърна Карутърс и сложи ръка върху главата на Олдън, докато го вкарваше на задната седалка на колата. Делакорт вече седеше зад волана. Чарлс Олдън възкликна: — Райън! Това е работа на Райън! Ясно е. Ловът на вещици започна, нали? — Не знам това, сър — отговори Карутърс и колата потегли към центъра на града. * * * В същия ден Джудит Кокран излезе от своя хотел в Колорадо в девет и тридесет сутринта и пое по познатия си маршрут към затвора „Флорънс“. Клиентът й най-после щеше да бъде изваден от отделението със специални административни мерки, за да отиде в по-добър затвор на източното крайбрежие. От съображения за сигурност тя все още не знаеше къде, но най-вероятно щеше да е около Вашингтон, което значеше по-близо до дома й. Без специалните мерки Саиф Рахман Ясин можеше да седи в стаята заедно с нея, докато работят по случая му, близо до нея, на същата маса. Понякога щяха да присъстват и други адвокати, а охраната — постоянно, но все пак можеха да имат някакво усамотение, а напоследък Джудит Кокран не мислеше за много други неща. Твърде лошо, че нямаше да позволят интимни посещения. Тази мисъл накара Джуди да се усмихне. Е, всяко момиче има право да мечтае, нали така? Наетата кола издаде странен звук, който Джудит не познаваше. — По дяволите — каза тя, когато шумът се усили. Чуваше се някакво приглушено тупане, а тъй като тя не разбираше изобщо от коли, го отдаде на бензина. Когато шумът се усили, тя намали скоростта. Освен нея на пътя, а и в цялото поле от тук до огромните планини на запад нямаше никой. Джудит реши да спре отстрани на пътя, но в този момент огромна сянка мина над колата и я стресна. И тогава видя на какво се дължи сянката — голям черен хеликоптер, който прелетя няколкостотин метра пред нея и зави странично, за да й блокира пътя. Жената спря колата по средата на шосето. Хеликоптерът кацна, от него изскочиха мъже с автомати, изтичаха при нея и когато я доближиха, тя чу, че крещят нещо. Излезе от колата, обърна се и се облегна на капака. Някой ритна краката й, за да ги разтвори, и я претърсиха. — Какво искате? — Джудит Кокран. Вие сте арестувана. — По какво обвинение, по дяволите? — Шпионаж, госпожице Кокран. — О, това е смешно! До един ще ви завлека пред съдията още утре сутринта и лайняните ви кариери ще завършат! — Да, госпожице. Джудит пищеше и настояваше да й покажат номерата на значките си, но войниците не й обърнаха внимание. Сложиха й белезници, а тя ги нарече фашисти, роботи и гадини. А когато я отведоха до хеликоптера и я качиха на борда, ги нарече кучи синове. Тя все още пищеше, когато хеликоптерът излетя, зави на изток и се отдалечи. Известно време нямаше да го научи, но Пол Ласка я беше изтъргувал в опит да спаси себе си. * * * Емира пое свеж въздух в дробовете си за първи път от няколко месеца насам. Изведоха го по тъмно от затвора „Флорънс“ и го вкараха в микробус с надпис „Бюро за затворите“, но силният сняг не позволяваше да види много надалеч. От месеци чакаше този ден, откакто Джуди Кокран обеща, че ще го измъкне от тясната му килия и ще го уреди във федерален затвор край Вашингтон. Затвор, в който може да спортува и да гледа телевизия, да чете книги и да има достъп до други адвокати от защитата си, които да му помагат в борбата срещу администрацията на Райън. Когато микробусът мина през входа на малко летище, Емира се постара да не се ухили. Следващият етап в затвора щеше да бъде и следващ етап в борбата за унищожаване на неверниците. Джуди твърдеше, че в съда ще има време и възможност да се изкаже. Отначало не трябваше да споменава залавянето си, но сега тя го насърчаваше да говори колкото може по-силно и често за обстоятелствата около отвличането му от американци. Въпреки че го заловиха в Съединените щати, възнамеряваше да продължи с разказа си — толкова пъти го упражняваше пред Джуди, че вече почти си вярваше, че са го отвлекли от улица в Рияд. Джуди му вярваше, но тази тлъста глупачка би повярвала на всичко. Микробусът спря рязко и мъжете от ФБР му помогнаха да излезе в ослепителната снежна буря. Поведоха го и след секунди Ясин усети миризмата на авиационно гориво, а после различи и един голям самолет. Очакваше по-скоро луксозна бизнес машина, но вместо това получи голям товарен самолет. Тръгна по товарната рампа, а мъжете го съпровождаха от двете страни. В горния й край нямаше сняг и няколко души стояха мирно и чакаха. Носеха камуфлажни униформи. Оказаха се войници. От американската армия. Мъжът от ФБР почука Ясин по рамото. — Приятно прекарване в Гуантанамо, задник такъв. — Какво? Ясин опита да отстъпи, но мъжете го държаха. — Не! Няма да тръгна. Аз отивам във Вашингтон на съд. Това не е правилно. Къде е Джудит? Мъжът от ФБР се усмихна. — Точно сега е в затвора в Денвър. Позволиха му да опита още веднъж да тръгне сам, но когато отказа, четирима мускулести млади мъже го хванаха за ръцете и краката. Вдигнаха го и го внесоха в самолета. След секунди рампата се вдигна, затвори се и го отдели от снежната колорадска буря, която заглушаваше крясъците му. * * * Джак и Мелани се наслаждаваха на вечерята, виното и разговора си. Не бяха се виждали от няколко седмици и въпреки че се разделиха по малко неприятен начин, химията помежду им изглеждаше непроменена. Райън се радваше, че Мелани не задава твърде много въпроси за драскотините по лицето му. Каза й, че е възобновил курса по ръкопашен бой и че някакъв от другите се поразпалил по време на тренировката. Тя, изглежда, му повярва и разговорът премина на други теми — предстоящото встъпване в длъжност на баща му, катастрофата, който едва не настъпи в Русия, както и предотвратената война между Индия и Пакистан. Мелани разказа на Джак за Рехан. Споменаваха го няколко пъти в новините, но аналитичката се стараеше да не се отклонява от информацията, която се даваше на широката общественост. Райън се направи на невежа и изрази очарованието си от работата й, като внимаваше да не се изпусне, че знае повече, отколкото казва. Но в един момент тя каза нещо, което накара Джак да изостави учтивия си, но само леко заинтригуван поглед. — Твърде лошо, че са изпуснали втория човек. — Какво е това? — запита Джак. — Мисля, че са го съобщили само по новините в Пакистан. Да, четох го в „Зора“ — техния вестник. Един полковник, който работел за него. Садик Хан. Оцелял и го няма. Човек не знае никога дали това е важно или не в подобни случаи. Джак кимна и запита: — Какво ще кажеш за десерт? Поръчаха десерта и Джак се извини, за да отиде до тоалетната. Когато се скри, Мелани стана бързо и излезе от ресторанта, като долепи мобилния телефон до ухото си, щом вратата зад нея се затвори. Изчака да й отговорят, като гледаше към фоайето на ресторанта в очакване Джак да се появи и да тръгне обратно към масата. — Аз съм. Там е бил, в Пакистан… Нямам никакво съмнение. Когато му казах, че Хан е още жив, той погледна сякаш е ударен с тояга по главата. Не, разбира се, че не е вярно, но сега е в тоалетната и несъмнено се обажда паникьосан на някого, за да разбере какво става. Младата жена изслуша указанията, повтори ги и прекъсна разговора, а после се втурна назад към своята маса, за да чака завръщането на приятеля си. Информация за текста Издание:   Tom Clancy with Mark Greaney Locked on Jack Ryan Universe #14 G. P. PUTNAM’S SONS New York © Rubicon, Inc., 2011   Том Кланси Без правила Джак Райън #14 Първо издание Редактор Марин Гинев Дизайн на корицата Буян Филчев Коректор Станка Митрополитска © Венцислав Градинаров, превод © Буян Филчев, дизайн на корицата © ИК „Прозорец“ ЕООД ISBN 978-954-733-750-3 notes Notes 1 Не (рус.). — Бел. прев. 2 Открит пазар (араб.). — Бел. прев. 3 Вид наргиле (араб.). — Бел. прев. 4 Stains означава петна на английски… — Бел. прев. 5 Генерал Шърман (.Уилям Текумзе Шърман) превзема и опожарява Атланта през септември 1864 г. — Бел. прев. 6 Добре дошли, добър ден и довиждане (фр.). — Бел. прев. 7 Централна дирекция за вътрешна сигурност (фр.). — Бел. прев. 8 Американците (фр.). — Бел. прев. 9 С това погрешно заглавие на първа страница излиза вестник „Чикаго Трибюн “ на 3 ноември 1948 г., ден след като Хари Труман побеждава републиканския претендент Томас Е. Дюи в президентските избори. Широко известна е снимката, на която усмихнатият Труман позира пред репортерите с вестника в ръка. — Бел. ред. 10 Традиционен арабски поздрав, използва се от мюсюлманите от различни страни. — Бел. прев. 11 Времето лети (лат.). — Бел. прев. 12 Аллах е най-велик (араб.). — Бел. прев. 13 Робърт Едуард Лий (1807–1870) — най-изтъкнатият генерал от силите на Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. — Бел. прев. 14 Амиши — анабаптистка религиозна общност в САЩ и Канада. — Бел. на прев. 15 Съкращение за Baltimore Washington International Airport — международното летище „Балтимор", Вашингтон. — Бел. прев. 16 Братко (исп.). — Бел. прев. 17 Да, случаят Кларк (фр.). — Бел. прев. 18 Приятелю (фр.). — Бел. прев. 19 Няма проблем (фр.). — Бел. прев. 20 Импровизирай, нагаждай се и преодолявай“ — девиз на морската пехота на САЩ. — Бел. прев. 21 Трамвай (нем.). — Бел. прев. 22 Кучка (нем.). — Бел. прев. 23 Проклетата (нем.). — Бел. прев. 24 Хлебчета (нем.). — Бел. прев. 25 Не (нем.). — Бел. прев. 26 Много добре (нем.). — Бел. прев. 27 Добър вечер, приятелю (фр.). — Бел. прев. 28 Внимавай! (нем.) — Бел. прев. 29 Месечно издание за военното разузнаване. — Бел. прев. 30 Джордж Армстронг Къстър (1839–1876) — американски генерал, убит заедно със своите 400 бойци в бой с 3500 индианци. — Бел. прев. 31 Марка безалкохолна напитка. — Бел. прев. 32 Заболяване на околоставните тъкани. — Бел. прев. 33 Да? (фр.) — Бел. прев.